АНРИ ТРОАЯ
ПУШКИН

Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.

Файлов източник: dubinabg.eu

20 декември 2008
ПРЕДИСЛОВИЕ

   
   
   
   
   
   
   Най-добрите биографии са онези, от които авторът отсъства. В Съветска Русия са написани голям брой трудове, където животът на великите писатели е пресъздаден чрез съпоставката на няколко откъса от писма и няколко фрагмента от мемоари. Що се отнася до Пушкин, работата е много по-трудна, тъй като събраните свидетелства често се оказват противоречиви и се налага едни от тях да бъдат коригирани чрез други.
   Малцина автори са били толкова изучавани и са останали толкова непонятни, колкото Пушкин. Неговата особена загадъчност е устояла на всякакви проучвания. Неуловимият му характер открай време е хвърлял в смут професорите. А посветените на неговата велика личност есета само са го отделили от нас с непроходима гора от дълбокомислени коментари. Къс хартия с неговия почерк, открит от някой специалист, е повод за национален празник. На всяка дума, написана от ръката му, на най-нищожния предмет, останал от него, биват посвещавани статии. Тях ги преобръщат, претеглят, изстискват, за да изцедят всичкия им сок.
   След толкова прочути изследвания няма нужда да се споменава, че неиздадените материали, свързани с Пушкин, са изключително редки. Почти всички сведения в настоящия том са почерпени от предшестващи го руски издания. Все пак в последната част на нашия труд имахме възможността да публикуваме някои важни документи, останали в тайна до днес и които ще допринесат за изясняването на истината около дуела и смъртта на поета.
   А. Т.
   
   
ЧАСТ I
МОСКВА
                       Това не е град, а куп безразборно струпани на едно място села. Стари селски имения, обкръжени от кичести дървета и диви треви стоят редом с новопостроени господарски дворци с фасади, наподобяващи гръцки храм. Църкви с разноцветни камбанарии се извисяват над редици дървени хижи, варосани с млечнобяла мазилка. Улиците тънат в прахоляк. Площадите са просто незастроени пространства. Тук и там под тъмните преддверия бдят чудотворни икони. Небето час по час се продънва от страховит камбанен звън. Рояци гълъби закриват слънцето и се устремяват в някой отвор на стена или под яркозелената стряха на някой манастир. 
   В сърцето на града, на завоя на Москва река Кремъл издига мощните си червени стени с бойници като лястовичи опашки. Зад укрепленията вирят глави множество златни кубета с формата на луковици или на усукани чалми, стражеви кули с пояси от изумруден фаянс, просторни площади, изваяни като от захар катедрали, а над тях двуглави орли и ажурни православни кръстове с вериги. Около Кремъл са разположени пазари на открито, параклиси с извити куполи, гъмжило от народ и дълбоки дюкяни. Хората се спират пред камарите ябълки и дини. Мъжете са в рубашки, с ботуши или цървули от дървесна кора. Жените носят широки рокли в ярки цветове, чиито поли метат праха по улицата, а заради червените или сини шалове, завързани под брадичката, лицата им изглеждат кръгли като на матрьошки. Всичкият този народ вика, ръкомаха, чопли слънчогледови семки или се шляе безцелно покрай сергиите.
   Ала по улиците, които се отдалечават от центъра, глъчката затихва, минувачите стават все по-редки и къщите потъват във величествена и мека дрямка. 
   Патриархална, пищна и варварска, втората столица на Русия приютява в края на ХVIII век знатни фамилии, които бягат от бляскавия и опасен Санкт Петербург. Санкт Петербург, това са Управлението, Двора, император Павел I. А „колкото си по-далече от Павел I, толкова си по-спокоен“. Жителите на Санкт Петербург живеят в страх. Всеки божи ден върху главите им се сипят една от друга по-нелепи заповеди. Един указ премахва носенето на панталон и фрак. Друг забранява на професорите да използват думата „революция“, когато обясняват движението на небесните светила. Полицейско разпореждане задължава пешеходците да свалят шапка, а ездачите да слизат от конете при преминаването на императора.2  В девет часа вечерта, с настъпването на вечерния час, главните улици биват преграждани с бариери и вериги, през които се пропускат единствено лекарите и акушерките. На всеки преглед на личния състав офицерите си носят пари, тъй като живеят в страх, че могат да бъдат арестувани за някое прегрешение и незабавно изпратени в Сибир. „Дори времето е необичайно, пише един съвременник, непрекъснато е мрачно и минават цели седмици, без слънцето да се покаже. Човек няма никакво желание да излиза от къщи; впрочем дори това крие опасности. Сякаш Бог се е отвърнал от нас.“
   През това време, далеч от пристъпите на ярост на императора, висшето общество в Москва води безметежно съществуване, в което волнодумството на ХVIII век се съчетава с простодушните и откровени нрави на стара Русия. Във всеки дворянски дом има възпитател французин, емигрант с напудрена перука и изискани маниери. Да нямаш французин в къщата си е направо неприлично. Търсенето на педагози чужденци е толкова голямо, че за „възпитатели“ се наемат всякакви хора, издебнати пред входовете на католическата църква. Седмина лакеи от Париж избягват от дома на своя благодетел граф Шувалов и постъпват като учители в други високопоставени семейства. По време на царуването на Александър I в един московски вестник излиза следната обява: „Гледач на кучета, родом от Германия, търси място като такъв или като възпитател.“3 
   В библиотеката на всеки дворянски дом почетно място заемат произведенията на Волтер, Жан-Батист Русо и Монтескьо. Ала девойките, които говорят френски по-добре от своя роден език, ала младежите, които редят стихове по образеца на божествения Парни и не са в състояние да напишат на руски дори обикновено писмо, отиват в същата онази църква, която приютява за молитва дребните търговци и занаятчиите от големия град; и всички те (без дори да подозират това) хранят същата вяра, същите страхове, същите надежди като народа, с чието невежество се подиграват. Нерядко на разсъмване карета с позлатен герб, теглена от шест коня със сплетени и накичени гриви спира пред портата на някой залутан и потънал в дрямка московски параклис. Отзад се намират три странни личности: хайдук с ален кафтан, лакей с бели чорапи и белоснежна перука и негърче със светлозелена чалма. Хайдукът скача на земята, спуска покритата с кадифе стълбичка и млада жена в рокля „по парижка мода“, обшита с брилянти, бисери и накичена с пера, влиза крадешком в храма. Тя се връща от бал, но вярна на обичаите от своето детство, ще изслуша утринната молитва, преди да се прибере да спи.4  Тази младеж, възпитана в култ към западните идеи, се развлича по начин твърде различен от този на връстниците от Франция, Англия или Германия. Въпреки последователните усилия на императриците Елисавета и Екатерина, театърът в Москва все още си остава едно твърде скъпо удоволствие, което могат да си позволят да гледат у дома само неколцина дворяни с твърде много свободно време. Останалите предпочитат борбата на петли и гъски или разходка с карета в околностите на града. Насърчавани от зрителите, гъските скубят взаимно крилете си с човки и с глупав грак, който предизвиква смях. Петлите пък, предварително оскубани, с оголени вратове и трътки, с подострени шипове на краката, се нахвърлят един срещу друг и се дерат. Победителят бива продаден за 200–300 рубли. По време на „християнските празници“ многобройни търговци разпъват импровизирани сергии и шатри по поляните край Москва. Слуги разстилат килими, издигат пищни палатки, които да приютят техните господари и гостите им. Край изложената стока се трупа навалица. Всевъзможни коли, като се започне от поизтърканите файтони на еснафите и се стигне до аристократичните карети с позлатени врати, лакеи с пера на шапките и хлапе, яхнало коня – водач на впряга, което с викове предупреждава минувачите, бавно си пробиват път сред гъстата тълпа зяпачи. Един съвременник, чиновникът Жихарьов, описва първомайската разходка през 1805 година по следния начин: 
   „Колко свят! Каква безгрижна и весела радост, каква глъчка, колко викове, музика, песни и танци! Виждат се разкошни турски и китайски шатри с трапези за гостите и чудни оркестри, а също и прости навеси от клони, криво-ляво покрити с парцали, чието единствено украшение е димящият самовар. Овчарски рог приглася на танцуващите и пеещи поклонници на Бакхус.“
   Странно време, богато, диво и просто, когато къщите са просторни, с конюшни, хамбари и пристройки, с останали от предците стаи, пълни със старинни безценни мебели, когато семействата са многолюдни и шумни, когато гости се посрещат по всяко време, когато болестите са рядкост и е нещо обичайно да се предприеме седемдневно пътуване с раздрънкана кола, само за да се навести някоя приятелка или да се нагледа имението, когато кръвта кипи, охотата за ядене е неутолима, а долапите са пълни с всевъзможни провизии като на кораб, който се отправя в открито море. Както гласи гастрономическата пословица от онова време: „Гъската е глупаво животно, защото с нея не могат да се нахранят двама души, а да я изяде човек сам все пак е срамота.“
   Стопанката на дома е обградена от тълпа слуги, кочияши, перачки, готвачи, готвачки и камериерки. Гостоприемният є покрив приютява странни старици, прибрани от добро сърце или от любопитство, някой полуглух възрастен чичо, приятеля на сина, пристигнал от Киев, неколцина възпитатели, които злословят един за друг. На трапезата никога не сядат по-малко от петнадесет души. „На един прием у граф Шереметиев, отбелязва Жихарьов, бяха поканени шестнадесет души, но за всеки случай на масата имаше тридесет прибора.“ Г-жа дьо Стал пише, че граф Орлов „не познавал дори половината от хората, които вечеряли у тях“. „Домът на г-н Наришкин, пише също тя, е винаги отворен, и когато на гости има само двадесет души, той скучае от това философско уединение.“ Най-сетне тя споменава за някакъв търговец, който се придържал към „руското гостоприемство, сиреч издигал на покрива на дома си знаме, за да обяви, че кани на вечеря, и този знак е покана, отправена към всички негови приятели“. Според летописите от онова време образцовата стопанка на дома става в седем часа, казва молитвата си и пие чай в салона.5  След това пред нея се явява управителят, който є представя сметките. Стопанката е огорчена. Приходите от имотите са оказват недостатъчни, за да покрият разходите, които са грамадни. В края на януари елдата още не е овършана, а ръжта очаква купувач. Налага се да изпрати човек на село. След управителя идва кочияшът да получи нареждания, след него готвачът, после камериерката, която се грижи за гардероба на госпожиците. Добрата дама прави съвестно списък на сметките. Непрекъснато е в дългове, въпреки богатството, което притежава: повече от две хиляди и петстотин души в Рязанска, Тамбовска и Пензенска губерния. Струва є се толкова невъзможно да съкрати разходите по домакинството, колкото и да увеличи приходите от своите земи. Впрочем всички в Москва живеят над възможностите си.
   След обилния и тежък обяд стопанката излиза с карета по визити. Вечерите са посветени на балове, маскаради и любителски представления. Баловете започват между девет и десет часа и само светските „лъвове“ си позволяват да пристигат към единадесет.
   Четвъртък е ден за прием у граф Разумовски, петък у Апраксин, неделя у Архаров. Всички „франтове“ се стараят да посетят поне два бала на нощ. Там осветлението е толкова слабо, че от единия до другия край на залата човек не може да различи лицата на присъстващите. Ала тоалетите са изискани, прическите дръзки, а жаждата за веселие, танци и пиене гори у млади и у стари. Танцуват се валсове, кадрили и вихрени мазурки, звънтят шпори, веят се ефирни рокли, а кавалерът опира коляно в земята и целува ръка на своята дама, която със ситни крачки обикаля около него. Балът завършва „по гръцки“, с многобройни задължителни фигури, изпълнявани от първата двойка и лудешко преследване по всички стаи на дома. „В събота, пише дъщерята на г-жа Римская-Корсакова, танцувахме до пет часа сутринта у Оболенски, в понеделник до три сутринта у Голицини, в четвъртък сме на маскен бал у госпожа Рябинина, в събота на вечеря у Оболенски, в неделя сме поканени на обяд у граф Толстой, след който ще има танци, а вечерта ще танцуваме у Голицини. Така ще бъде през цялата зима. А на всички тези балове цари такова оживление, въртим се до изтощение... така че на следващия ден не можем да се надигнем от постелята, толкова се чувстваме изморени.“
   В друго писмо се казва: „Тази година някои любителки на танците скъпо платиха за тази своя слабост. Клетата княгиня Шаховская легна тежко болна. Дребничката графиня Бобринская се простуди на един бал и сега е на смъртно легло.“
   „Цялата зима в Москва, отбелязва в своите Записки Вигел, е един непрекъснат карнавал.“ Булгаков смята 1805 година за особено безумна: „Баловете следват един след друг и аз се чудя как гостите на рухват от умора. Ако тази лудост продължи до края на зимата, всички ще измрат и за следващия сезон ще трябва да се обяви пълна мобилизация на всички танцьорки.“
   Когато дворяните оставят московските салони и се отправят към земите си, само на тридесет–четиридесет версти от големия град те откриват друг един свят на тъмни непроходими гори, населени с гладни вълци, свирепи мечки и истински разбойници. Тези господарски пътувания опразват наполовина Москва, защото, когато потеглят към именията си, помешчиците вземат със себе си цялата прислуга, която изпълнява най-разнообразни задължения, като се почне с готвачите, дърводелците и ковачите и се стигне до музикантите и актьорите. Г-жа дьо Стал привежда примера с оркестъра от крепостни, създаден от Наришкин: „Всеки от двадесетте музиканти изпълнява една-единствена нота, когато му дойде редът. Поради това тези хора носят вместо имена названието на нотата, която им е възложена. Когато те минават, околните подхвърлят: Ето това са Сол, Ми и Ре на г-н Наришкин.“
   През 1825 година населението на Русия възлиза на четиридесет и девет милиона души, от които тридесет и шест милиона са крепостни селяни. Когато се повдига въпросът тези крепостни да носят отличително за тяхното съсловие облекло, Сенатът отхвърля предложението „от страх да не се разпознаят помежду си и да разберат колко са многобройни“.
   Докато в Европа с времето крепостничеството се превръща в отживелица, в Русия то се развива редом с напредъка на националната култура. Руският крепостен селянин е по-свободен през Средновековието, отколкото през деветнадесетото столетие. Причина затова е, че през ХVIII век държавата се нуждае от съдействието на дворянството, като в замяна на това му преотстъпва все по-обширни имения, чиято обработка се осъществява от селяните. По време на своето царуване Екатерина II раздава осемстотин хиляди души. Павел I – петстотин хиляди. Постепенно селяните са прикрепени към земята, а сетне и към личността на собственика. Те биват продавани заедно със земята или без нея. Във вестниците излизат твърде красноречиви обяви, като: „Продава се фризьор, а също четири легла, юргани и друга покъщнина.“ Или: „Продава се момиче на шестнадесет години с безупречно поведение, както и поизносена каляска.“ Или пък: „Продават се готвач, кочияш и папагал.“ „Продава се момче, което умее да прави прически, и една млечна крава.“ „Продава се у Пантелеймон, срещу месния пазар, жена на тридесет години и млад кон.“
   Впрочем цената на един крепостен не е толкова висока. За породисто куче дворяните плащат до две хиляди рубли, за селянин триста до четиристотин, а за селянка сто–сто и петдесет рубли. Тези цени важат, разбира се, за столицата. На село, към 1800-та година крепостна селянка може да се купи за пет рубли, а пеленаче за няколко копейки. В замяна на това крепостните със занаят се ценят високо: готвач или музикант струват най-малко по осемстотин рубли.6 
   Този човешки добитък е напълно под властта на господаря. Последният разрешава граждански спорове между своите селяни, може да ги мести или да ги жени по свое усмотрение, а в случай на съпротива заповядва да им обръснат главата и ги изпраща във войската за срок от двадесет и пет години. Руският крепостен не притежава нищо свое, а законът му позволява да взема на кредит до пет рубли.
   В знатните фамилии прислугата в ливреи е толкова многобройна, че господарят не знае имената на своите роби. В дома на Шереметиеви има триста слуги, у Строганови – шестотин, у Разумовски – деветстотин. Под надзора на управителя, който се отличава по това, че носи в ръка кърпичка от фина батиста, се труди огромна тълпа слуги и лакеи. Главният готвач е обкръжен от помощник-готвачки, чираци и миячки на съдове. Кочияшите ръководят гъмжило от коняри и форейтори.7  Главната перачка царува над цял отряд помощнички. Един от слугите се занимава специално със здравето в домакинството: той пуска кръв и лекува конете. На други пък единственото задължение е да лъскат паркета. Има доверени хора, които навиват часовниците, и неколцина огняри, които палят печките преди ставането на господарите. Във всяка стая седи момченце, което разнася нарежданията, тъй като коридорите са толкова дълги, че звънците така и не се чуват от единия до другия край на огромните жилища. 
   Дори дребните чиновници разполагат с най-различна прислуга и смятат за унизително да тръгнат на гости, без да бъдат придружавани от лакей с избеляла ливрея и сънен вид.
   Мнозина господари, опиянени от своето всемогъщество, се отнасят ужасно към своите крепостни. Боят с пръчки е често явление. Сексуалните злоупотреби – също. Генерал Исмаилов притежава същински харем, който е на разположение и на гостите му и където, отвлечени от родителите им, дванадесет-тринадесетгодишни момичета са подлагани на „колективен позор“. Ако се вярва на съдебните следствия от онова време, друг „барин“ прилага обичайни и необичайни изтезания върху своите поданици. Алексей Пашков осъжда небрежните слуги на „една или две лули“, което означава, че докато бичуват непрестанно провинилите се, наблюдаващият с удоволствие гледката господар седи на двора и успява да изпуши една или две лули в зависимост от тежестта на провинението. Говори се, че княгиня Козловская биела селяните по гениталиите или насъсквала срещу тях кучетата. Графиня Салтикова затваря своя фризьор в клетка, за да не може да работи за някоя друга в нейно отсъствие. Налага се с императорски указ от 9 февруари 1827 година да бъде забранено наказанието с пранги.
   Тук става дума, разбира се, за изключения и би било несериозно да си представяме помешчиците от онова време като някакви похотливи и изтънчени чудовища. Така граф дьо Сегюр отбелязва в своите Мемоари: „Вече споменах с каква умереност руските помешчици упражняват почти неограничените си права върху селяните; доказателство за това е привързаността на последните към техните господари, на която ставах много пъти свидетел по време на престоя си в Русия.“ Тъй както негрите преди Гражданската война в Съединените щати, руските крепостни са третирани добре или зле според характера на техния господар. Често те дори се отказват от предлаганата им свобода: „Тъй както ние, бащице, сме ваши, така и земята е наша. Искаме да си останем, каквито сме“, отвръщат те на либерала Якушкин, който желае да ги освободи. 
   Мнозинството крепостни знаят, че срещу тяхното робство господарят е длъжен да се грижи за прехраната им. И предпочитат сигурността пред неизвестностите на свободата.
   В действителност добродушни, безразлични, отегчени, повечето господари почти не познават своите селяни и изобщо не се интересуват от тяхната съдба, прехвърляйки правомощията си на някой ловък управител. Сред тях се намират и чувствителни хора. Последните мечтаят за конституция и безоблачно бъдеще за Русия. Ала Русия е толкова тромава с необятните си земи, с горите, реките и безбройните неуки и злочести мужици! Затова те четат Волтер, Монтескьо или Ла Арп, за развлечение говорят за обществените блага на една идеална република, възнамеряват да дадат свобода на неколцина селяни, правят подаръци на някой слуга, мечтаят дори да станат франкмасони, но в крайна сметка обръщат внимание на управителя да се грижи по-добре за реколтата.
   Така по време на царуването на Павел I неговият син, великият княз Александър, смята да приложи на практика в подходящ момент либералните принципи на своя учител Ла Арп. Александър казва за Ла Арп: „Всичко, което зная, всичко ценно, което имам, го дължа на господин Ла Арп.“ А самият Ла Арп пише по адрес на своя възпитаник Александър: „Дори най-недоверчивите трябва да признаят, че той е изключителна личност, от онези, които се раждат веднъж на хиляда години.“ В своите Мемоари Царториски описва една своя беседа с царевича Александър през 1796 година: „Великият княз ми довери, че ненавижда деспотизма, където и под каквато и форма да съществува той, че обича свободата, че тя е достояние на всички хора, че се интересува живо от Френската революция и, като отхвърля нейните ужасни извращения, искрено желае успехи на Републиката и се радва, когато тя постига такива... Трябва да призная, че си тръгнах не на себе си, дълбоко развълнуван, без да мога да преценя дали това е сън или действителност. Нима руският престолонаследник отхвърля омразната политика на Русия и страстно обича правдата и свободата, че оплаква участта на Полша, която желае да види щастлива! Нима това не е същинско чудо?“
   Тъй дългоочакваното царуване на „мистичния“, на „либералния“ Александър най-сетне настъпва. През нощта срещу 11 март 1801 година Павел I е убит в спалнята си от група заговорници начело с граф фон Пален и генерал Бенигсен. Великият княз Александър отказва да участва в съзаклятието, но посочва гвардейските полкове, на които конспираторите могат да разчитат. Когато след убийството граф фон Пален влиза в покоите на Александър, той го намира в походното легло, облечен и с ботуши, да се преструва, че е потънал в дълбок сън. При ужасната и радостна вест Александър се разплаква. „Престанете да се правите на дете, сопва му се фон Пален. Елате да се покажете пред войниците. Благополучието на милиони хора зависи от вашето държание и от вашата твърдост.“ И той го изблъсква на площада пред двореца, където са строени гвардейците. При вида на войниците Александър изправя снага и казва високо и ясно: „Баща ми умря от апоплектичен удар. През моето царуване всичко ще бъде така, както по времето на моята любима баба, императрица Екатерина.“
   В отговор на думите му се разнася гръмовно ура.
   Цяла Русия ликува. Народната любов към Александър прераства в преклонение. Където и да се появи, посрещат го с овации. Множеството го следва по улиците. Дирят по пясъка следи от стъпките му, за да ги покрият с целувки. Скоро новият император разрешава на минувачите да не свалят шапки на минаване край Зимния дворец, ако вали дъжд или сняг. Нарежда да бъдат разрушени бесилките, които се издигат по площадите. Чисто и просто премахва задължителното облекло, наложено от неговия баща. Накрая, на седмия ден от царуването си, разрешава вноса на чуждестранни книги и откриването на частни печатници.
   Тези първи мерки дават надежди, че предстоят дълбоки реформи в либерален дух. Говори се дори за освобождаване на крепостните, за свобода на печата и преразглеждане на всички съществуващи закони.
   Ала Александър I е философ по наклонност и деспот по инстинкт. Ла Фероне пише по негов адрес (30 март 1820 година): „Той говори за права на човека, на народа, за дълга на владетеля, както се полага на ученика на един философ; ала в същото време налага своята воля по най-произволен начин, по-деспотично и твърдо дори от покойния Петър I.“
   С постоянни обещания, отстъпки, отлагания, компромиси и поправки Алексадър I успява да задържи обществото в състоянието, което е заварил при възкачването на престола. Той продължава да говори за свободите като за нещо далечно, продължава да чете френски автори и се отдава на развлечения, за да забрави причините, поради които не е предприел нищо.
   
***
По време на царуването на Павел I Москва се е превърнала в интелектуален и артистичен център. Без съмнение руската литература от онова време е бледо отражение на френската, а висшето общество напълно оправдано предпочита Расин, Корней и Волтер пред техните подражатели Ломоносов и Сумароков. Несъмнено елегиите на Парни и епиграмите на Жан-Батист Русо не могат да бъдат сравнявани със сходните творби на московските и петербургските поети. Несъмнено славният и скучен руски поет Державин, възпял царуването на Екатерина Велика, не е в състояние да предизвика възторга на идващите поколения. Ала девойките вече ронят сълзи, четейки сантименталните новели на Карамзин и ходят на поклонение при езерото, където се е удавила клетата Лиза, изоставена от безсърдечния Ераст. А в пансионите и университетите, както и в тесния семеен кръг, младите хора се отдават на блянове по възвишените страсти на немския романтизъм.
   Една от „най-литературните“ къщи на Москва безспорно е тази на Сергей Лвович Пушкин, в която често се събират не дотам известните поети от онова време. През 1798 година младият гвардейски офицер Сергей Лвович Пушкин подава оставка и напуска Санкт Петербург, за да се установи в Москва. Две години преди това се е оженил за далечна братовчедка, Надежда Осиповна Ханибал, внучка на прочутия арапин на Петър Велики.
   След пристигането си в Москва младото семейство се настанява в една къща на Немска улица, а сетне се премества в дървено жилище с по-скромен вид и голям двор. Всички тези постройки изгарят по време на пожара в Москва през 1812 година и от къщата няма никаква следа. Ала кварталът все още е съхранил изгледа от времето на императорите. Виждат се разкошни домове, чиито фасади са украсени с лъвски глави, обърнати надолу факли и каменни гирлянди. В един от тях се помещава Военнохимическата академия. Други неизбежно са разрушени с годините при реконструкцията на Москва. По съветско време самата Немска улица е преименувана в улица „Бауман“, на убит през 1905 година революционер. На № 10 на улица „Бауман“ е построено училище. Върху неговата стена през 1927 година е поставена паметна плоча с надпис, гравиран с букви от осемнадесетото столетие: „Тук се е намирал домът, в който на 26 май 1799 година е роден Александър Сергеевич Пушкин.“
   
II
ПРЕДЦИТЕ
                       „В дома на колежкия управител Иван Василиевич Скворцов, у неговия наемател Сергей Лвович Пушкин се роди син, наречен Александър. Той получи свето кръщение на осмия ден от месец юни.“ Това е официалната формулировка, която неизвестен клисар е вписал в регистъра на енорията. Буквите са кръгли, колебливо изписани, разкривени. Върху същия пожълтял лист, на същата тясна колона, грижливо са вписани и други имена. Преди заявлението на Пушкини писарят е отбелязал раждането на обикновен потомък, чийто кръстник е слуга на име Йофимов, а кръстница – една „московска работничка“, вдовицата Марта Герасимова. След заявлението на Пушкини писарят е нанесъл името на някоя си Мария Владимировна Илина, за която не се знае нищо друго. Почеркът му си остава все същият при различните семейства. Той просто е започнал на нов ред. Такива са били правилата. Всички човешки деца си приличат. Дата. Номер по ред. Име. И ето ги вписани за цял живот. По закона вече имат право да дишат, да се женят, да се множат и да умират.
   Произходът на това новородено в дървената къща на Немска улица, на този Александър Сергеевич Пушкин, кръстен през 1799 година, „на осмия ден от месец юни“, представлява същинска легенда. У него тече кръвта на знатни дворяни, строители на Русия и герои от африкански епопеи. По бащина линия той е последният представител на необузданата и благородна фамилия Пушкини, по майчина линия е потомък на „абисинския арапин“, Абрам Ханибал, любимец на император Петър Велики.
   Абрам Ханибал, с чийто портрет разполагаме, е странна личност с шоколадов тен, дебели устни и кръгли очи с жълтеникава роговица. Къдравите му коси са сресани назад. Облечен е с дворцов костюм, обсипан с отличия. 
   Абрам, чието истинско име е Ибрахим, е син на дребен абисински владетел, чиято столица се намира на брега на река Мариб, на територията на днешна Еритрея. Няколко години след раждането на детето, князът изпраща войските си на люта битка срещу нахлулите в страната турци. Претърпява поражение и в резултат на дворцов заговор именно Ибрахим е изпратен като заложник в Цариград. Една от неговите сестри смело се хвърля в морето, за да последва кораба и се удавя. Самият Ибрахим, както подобава на момче от знатен произход, незабавно е приютен в двореца на султана.
   Междувременно император Петър Велики натоварва своя посланик в Турция да му намери няколко будни и забавни негърчета. По онова време негърчетата са на мода. Такива има във всички европейски кралски дворове и Петър Велики не иска да остане назад. Посланикът сполучва да подкупи един от султанските везири, осемгодишният Ибрахим е отвлечен от двореца и незабавно изпратен в Русия. Петър Велики е твърде доволен от придобивката.
   Детето е покръстено във Вилно. Руският император става негов кръстник, а кръстница му е кралицата на Полша. Наричат го Петър, подобно на августейшия му покровител. Ала африканецът отказва да носи това име и до смъртта си се нарича Абрам Петрович. Към 1730 година приема фамилията Ханибал. 
   Първите стъпки на Абрам в двора на императора са скромни. Той е част от прислугата и нищо повече. Ала малко по малко Петър Велики си дава сметка за способностите на арапчето и го приема в свитата си. Абрам става негов камериер, отговорник за конете на императора, а по-късно негов личен секретар. През 1717 година Петър Велики предприема своето второ пътуване из чужбина. Той взема със себе си своя кръщелник и го оставя в Париж със заповед да се изучи за военен инженер. Отначало Абрам постъпва във Военното училище, а сетне решава да вземе участие като доброволец във войната срещу Испания. Ранен в главата и попаднал в плен, след завръщането си във Франция той се записва в основаното от Вобан артилерийско училище на площад „Мец“. Благодарение на успеха си в учението той получава повишение след повишение и стига до чин капитан във френската армия.
   Ала останал без средства, изгубен в този чужд нему свят, младежът отрупва императора с жалби и прошения. Останал е „току-речи без кафтан и риза на гърба...“; „няма пари нито за храна, нито да изплати дълговете си“; „учителите са принудени да го учат на кредит“; а и „френските книжни пари го морят от глад...“ Иска дневните да му бъдат изплащани редовно, а ако трябва да се завърне в Русия, моли да му бъде спестено пътуването по море. „Не ставам за моряк... сам знаете колко храбър мога да бъда в морето. Само че съм изгубил навик... Моля ви в името на Исуса Христа и на Богородица да не ме принуждавате да пътувам по море.“
   В началото на 1723 година буйният и сълзлив Абрам се завръща в Санкт Петербург след пет-шестгодишно отсъствие. Донася библиотека от четиристотин книги, където проповедите на Босюе стоят редом с Любовните писма на една португалска монахиня, както и сериозни технически познания, които биват оценени от императора. Очертаващата се бляскава кариера е прекъсната от смъртта на Петър Велики. В резултат на дворцови интриги Абрам е изпратен отначало в Казан, а сетне на китайската граница, където, под предлог, че трябва да вземе участие в строежа на укрепления, е оставен безмилостно в изгнание. Абрам пише безкрайни писма до всички свои приятели, моли, заплашва, заговорничи, губи си времето и яростно чертае планове. Едва през 1730 година с възкачването на престола на императрица Ана Ивановна, той е върнат и назначен на длъжност, „съответстваща на неговия ранг“ в крепостта Пярну. В края на същата година Абрам се сприятелява с гърка Диопер, капитан на галера и баща на прелестна дъщеря. Абрам решава да се ожени за красивата Евдокия, получава съгласието на бащата и изобщо не обръща внимание на протестите на девойката.
   Евдокия не харесва съпруга си, „понеже е арапин и не е от нашата порода“. В действителност девойката е влюбена в някакъв морски офицер. Подчинявайки се на бащината воля, тя се омъжва за Абрам, но за отмъщение или от извратеност се отдава най-напред на избрания от нея любовник. По-късно се появява нов любовник, който да я възмезди за отвращението, което изпитва към своя съпруг. Научавайки за поведението на жена си, Абрам изпада в ярост и решава да се възползва от случая, за да поиска развод. Впрочем, той самият си има любовница, Христина Шеберг, дъщеря на капитан от немски произход. Абрам разчита след развода да се ожени за своята приятелка. Ала законите за разтрогването на брак са сурови. На практика е невъзможно да бъдат разделени двама души, чийто съюз е осветен от църквата. Ето защо Абрам решава да подаде двойна жалба срещу жена си. В своето заявление до канцеларията в Пярну той обвинява Евдокия не само в престъпване на дадената дума пред олтара, но и в опит да отрови съпруга си с дейното съучастие на своя любовник. В очакване на съдебното решение и за да се сдобие със самопризнание, той я затваря и я подлага на ежедневни мъчения. В стените на стаята є са забити халки, в които заключват ръцете на клетницата. Те се намират толкова високо, че краката на Евдокия не могат да достигнат пода. Докато виси на тях, той я бие с бич или пръчки с надеждата да я сломи и принуди да даде показания пред съдиите, съобразно неговата воля. Обещава да я пощади, ако тя склони. Заплашва я със смърт, ако го измами. Признанията на Евдокия са според желанието на нейния съпруг. Младата жена е хвърлена в тъмница, където страда от студ и глад през цялото време, докато продължава следствието, сиреч в продължение на близо пет години. През това време, без дори да дочака решението на съда, Абрам решава да се ожени за своята любовница Христина Шеберг. Няколко свещеници, към които се обръща, отказват да благословят техния брачен съюз, докато накрая се намира един, който скланя да вземе участие в измамата.
   От брака му с Христина Шеберг на Абрам се раждат единадесет деца. Плодовитата Христина е решителна жена и не се церемони със съпруга си по време на семейните кавги. Разправя с ужасен немски акцент и властен тон: „Този шерен дяфол, прафи на мен шерни деца и дафа на тях дяфолски имена.“ Работата е в това, че Абрам е кръстил свето трето мъжко отроче с името Януарий. Христина не желае да отстъпи и през целия си живот нарича сина си Осип.
   Междувременно Евдокия подава прошение до Светия синод и бива временно освободена. Незабавно си намира любовник. Няколко месеца по-късно вече е бременна. Няма време за губене. По съвета на своя изповедник, тя подава втора жалба срещу Абрам, обвинявайки го в двуженство. Процесът продължава с години и Абрам се брани с всички средства, изтъквайки миналите си заслуги и призовавайки на помощ всички свои влиятелни познати. Делото бива прехвърлено от Синода към Епископията, от Епископията към Консисторията, сетне от Консисторията обратно към Синода, като към него непрекъснато се трупат нови книжа. Молбата за развод на Абрам е подадена на 28 февруари 1732 година. Окончателното решение на Консисторията идва едва на 9 септември 1753 година. Вторият брак на Абрам тържествено е потвърден срещу глоба и покаяние от негова страна. Що се отнася до клетата Евдокия, обвинена в двойна изневяра, тя е осъдена да завърши дните си в манастира Старая Ладога във „вечен труд“.
   Брачните спорове не пречат на Абрам да следва успешно кариерата си. На 25 април 1752 година той е назначен начело на руските инженери с чин генерал-майор. Колегите му се боят от него заради избухливия му, свадлив и сълзлив, притворен и опърничав характер. Ала техническите познания на етиопеца са всеобщо признати. Ето защо властите се стараят да му възлагат конкретни задачи, като избягват да го поставят в досег с неговите подчинени.
   През 1762 година Абрам излиза в оставка и се оттегля в своето имение в Суйда, където за пръв път в живота си се отдава на безделие и се разтушава единствено, като тормози близките си със своята стиснатост и старчески егоизъм. Умира на 13 май 1781 година на осемдесет и четири годишна възраст. През 1746 година императрица Елисавета Петровна му е дарила обширно имение в Псковска губерния. Михайловское е част от тези земи. 
   Абрам има единадесет деца, най-малко две от които имат забележителна съдба. Ней-големият му син Иван Абрамович е инспектор на корабната артилерия, проявява се като смел командир при Наварин, отличава се в Чесменското сражение и построява крепостта Херсон, където е издигнат негов паметник.
   Кариерата на неговия брат Осип Абрамович, или Януарий, е по-скромна, но пък в сантиментално отношение животът му е по-бурен. С чин майор от морската артилерия, през 1773 година е командирован в топчийниците в Липецк. На двадесет и две версти от леярната живее помешчик на име Пушкин със своята дъщеря Мария Алексеевна. Осип Абрамович е красив младеж, словоохотлив, духовит, непостоянен и пламенен. Той бързо успява да съблазни провинциалната девойка. Оженва се за нея през 1773 година, ражда им се дете, Надежда, и след като я мами с разни селянки, три години по-късно я напуска.
   На 18 май 1778 година Мария Александровна му пише: „След като вашата студенина към мен е толкова голяма, че не желаете повече да живеем заедно, реших да не ви бъда в тежест и да се разделя завинаги с вас, като от моя страна ви освобождавам от всякакви задължения, при условие все пак да оставите при мен моята дъщеря...“ Осип є отговаря: „Желая ви да се възползвате от драгоценната си свобода и се подписвам за последен път: ваш съпруг...“
   След като решава доста фриволно въпроса чрез писмо и без да помисля за развод, Осип Абрамович заминава за Псков, където получава поста асесор и открива млада особа по свой вкус: Устиния Толстая, дъщеря на дребен помешчик. Той веднага решава да се ожени за нея. Неговият баща, досадният Абрам, също е бил двуженец, без в крайна сметка да пострада кой знае колко от това незаконно положение. Подобен пример е достатъчен, за да приспи скрупулите на сина. С невероятно безгрижие Осип иска ръката на госпожицата. Той твърди, че знае от сигурен източник, че първата му съпруга е починала и че е свободен от всякаква обвързаност. Селският свещеник приема думите му на доверие и бракът е сключен. Междувременно по настояванията на своята годеница Осип подписва удостоверение, че е получил от нея освен зестрата и допълнителна сума от двадесет и седем хиляди рубли. 
   Няколко месеца по-късно, в резултат на донос от първата му жена, архиепископът на Псков анулира втория брак на Осип. Последният изпраща прошение до Светия синод, сетне до императрица Екатерина II, като обвинява първата си жена, че го е изоставила и се кълне, че не е баща на детето, за което тя се грижи. Като доказателство представя документи, фалшиви от първия до последния ред.
   На 17 януари 1784 година Екатерина II издава решение, според което вторият брак на Осип е невалиден. Първата му жена запазва положението и прерогативите на законна съпруга. Самият Осип е изпратен „на плаване в Северно море, за да изкупи с вярна служба и покаяние извършеното от него престъпление“. Една четвърт от неговите имоти, включително имението в Кобрино, е поставена под попечителство за издръжката на неговата дъщеря. Съсипаният от злочестината си Осип напуска страната и плава по море в продължение на четири години. Ала премеждията му не свършват дотук. Няколко години след неговото завръщане втората му съпруга предявява иск за двадесет и седемте хиляди рубли, които уж е получил от нея и изхарчил. Делото минава през всевъзможни инстанции. „Признавам, пише Осип до император Павел I, че удостоверението за получената сума действително е подписано от мен, ала в замяна аз не съм получил абсолютно нищо...“ Разследването все още продължава, когато на 12 октомври 1806 година Осип Абрамович умира в Михайловское „в резултат от разгулен живот“. Той така и не се е срещал повече с първата си съпруга Мария Алексеевна след раздялата им през 1776 година.
   Мария Алексеевна живее сама със своята дъщеря Надежда, прекарвайки зимата в Санкт Петербург, а лятото в имението в Кобрино. Умна, спестовна и дейна, Мария Алексеевна е чудесна стопанка на дома. Изоставена от своя съпруг, тя пренася цялата си обич върху своята дъщеря. Надежда получава добро възпитание и израства, обградена от изключителното внимание и снизходителност на своята майка. Твърде скоро тя се проявява като опърничаво, капризно и суетно създание. На двадесет и една годишна възраст се омъжва за офицер от гвардията, който от известно време я ухажва. Този офицер, далечен роднина на Мария Алексеевна, се нарича Сергей Лвович Пушкин и, нещо твърде любопитно, като негова съпруга Надежда приема моминското име на майка си. Младите влюбени са създадени един за друг. И двамата обичат светския живот и са лекомислени, повърхностни и образовани. И двамата са потомци на стари фамилии от средното дворянство. Така в История на Руската империя на Карамзин името Пушкин се споменава двадесет и един пъти. Родоначалник на фамилията изглежда е някой си Радша, който през 1146 година „превзема град Киев“. За синовете на Радша не знаем почти нищо до някой си Григорий Пушка, който живее към края на ХVI век и чиито потомци, принадлежащи към средното дворянство, така и не успяват да се издигнат над посредствеността. Един Гаврила Пушкин, заточен от Борис Годунов, преминава на служба при Лъже-Димитрий и се опитва да вдигне на бунт населението на Москва. Неговият син Григорий „изпълнява храбро своя дълг“ през 1607 година в опълчението на Нижни Новгород. Четирима Пушкиновци подписват хартата за избора на династията Романови. Дядото на Сергей Лвович Пушкин, Александър Петрович Пушкин, притежател на обширни имения в Нижненовгородска губерния, се жени през 1720 или 1721 година за Евдокия Головина, дъщеря на любимеца на Петър Велики. Бракът се оказва истинско бедствие. През 1725 година в пристъп на ярост Пушкин убива жена си, която е бременна. Хвърлен е в тъмница и умира същата година.8 
   Що се отнася до бащата на Сергей Лвович Пушкин, той се проявява като „буен и жесток“ човек. Жени се два пъти. Според родословието, съставено от самия поет, първата му жена „умира върху наръч слама в тъмницата на имението за предполагаема или действителна връзка с французина – възпитател на неговите синове, който пък е обесен в задния двор“.9  
   Въпреки всичко този изпълнен със страсти и извършил престъпления Пушкин успява да възпита децата си „по френски образец“. Неговите синове Сергей Лвович и Василий Лвович изчитат книгите, които трябва, научават френски, английски и италиански език и още съвсем млади постъпват в царския гвардейски полк. Ала нито един от двамата не харесва военната дисциплина. 
   Лекомисленият и ленив нрав на Сергей Лвович Пушкин се проявява и в брака. След сватбата си с Надежда Осиповна Ханибал той прослужва още две години в гвардията, сетне подава оставка, стреснат може би от новите приумици на императора, и през 1798 година се установява в Москва. Там младото семейство се втурва до изнемога в светския живот.
   Сергей Лвович е нисък на ръст, изискан, възпълен и подвижен, с живи очи, с чип тънък орлов нос на римски император. Брат му Василий е публикувал навремето стихове, които се харесват и поддържа връзки с тогавашните писатели. Сам той продължава да пише поеми по разни поводи на руски и френски, умее да забавлява дамите с каламбури, организира салонни представления и рецитира наизуст и с чувство цели сцени от Молиер и Расин.
   Събеседниците на Сергей Лвович постоянно имат усещането, че той играе роля за собствено и на другите забавление. Използва всеки повод да заема разни пози, да реди епиграми, да гримасничи и да възклицава. Разплаква се и се разсмива за нищо. Като някое пълничко егоистично и глезено дете, сантиментален и чувствен, той прекарва дните си, прелитайки от един салон в друг, от театър на театър, заслепен от техните светлини, оглушен от смеховете, пълен с анекдоти и остроумия. Той така и не се вясва нито веднъж в наследствените имения, а поверява ръководството им на управител германец, върху когото не упражнява никакъв надзор. Именията западат, а управителят се замогва. От Михайловское управителят изпраща само няколкостотин рубли годишно и две-три каруци желирани птици и краве масло. Един ден селяните организират депутация и идват да се оплачат на господаря за лошото отношение към тях. Ала Сергей Лвович ги изгонва, още преди да ги е изслушал. 
   Той до такава степен мрази да обсъжда парични въпроси, че възлага на жена си да ръководи домакинството. Ала по нищо не личи, че Надежда Осиповна може да играе ролята на образцова домакиня. В светските салони я познават като красива млада жена с гъвкави рамене и хубави гърди. Има матов тен на кожата, тънки устни, издължени тъмни очи. Дланите на ръцете є са жълти на цвят. Приятелите я наричат „прекрасната креолка“ и ценят нейната веселост, ум и находчивост. Ала когато се прибере у дома, Надежда Осиповна става друга. Властна, егоистична и непостоянна, тя може само до увеличи естествения безпорядък в къщата. Ту проявява прекалена строгост към слугите, ту изобщо не обръща внимание какво правят. Когато е в лошо настроение, прекарва в мълчание по цели дни. Сетне внезапно я обзема треска за работа и тя решава, че всички мебели трябва да променят местата си. „Когато нямаше възможност да смени жилището, пише Павлишчев10,  тя без разрешение превръщаше кабинета на Сергей Лвович в салон, спалнята в трапезария и обратно, подменяше ламперията, разместваше мебели и пр. По своя характер тя напълно се отличаваше от Сергей Лвович: никога не избухваше, не повишаваше глас, но умееше да се цупи по цели дни, седмици и дори месеци.“
    Под ръководството на Надежда Осиповна домът на Пушкини се превръща в същински катун. „В една от стаите, пише съвременник, имаше красиви стари мебели, в друга – само голи стени или някой плетен стол; прислугата беше многолюдна, но нехайна и вечно пияна; от една страна, бяха пищните дамски тоалети, а от друга, липсваше най-необходимото, като се започне с парите и се стигне до чашите. Когато на вечеря биваха поканени двама-трима души повече, идваха да вземат прибори от нас по съседски.“11 
   Пушкини не обичат да остават затворени вкъщи и се отегчават, когато са насаме. Тези стаи без топлина и уют, в които всичко сякаш е порутено, изоставено и фалшиво, са само кулиси, където младата двойка се приготвя, гримира се и си припомня ролята, преди да излезе на сцената. Удобствата, комфортът и дори чистотата стават жертва на външния блясък.
   Разбира се, Надежда Осиповна не се отделя от майка си, която обитава тяхната къща в Москва. Ала въпреки своето благоразумие и любовта си към реда, Мария Алексеевна не е в състояние да се справи с неразборията, която дъщеря є и зет є сеят в живота на дома.
   Пушкини пребивават отначало на Немска улица, сетне в дома на Волков на булевард „Чистопрудни“, след това в дома на Юсупов на улица „Болшая Харитониевская“, по-късно в дома на Санти на същата улица, после на улица „Болничная“… От 1799 до 1807 година това прави средно по едно преместване годишно.
   В един документ се уточнява, че през ноември 1801 година Пушкини са предплатили половината годишен наем, или петстотин рубли; остатъкът е платен със сериозно закъснение.
   По това време Пушкини имат шестима слуги крепостници в дома, но в тяхното имение в Болдино в Нижненовгородска губерния се трудят хиляда и двеста мужици.
   През 1799 година Мария Алексеевна продава имението в Кобрино и между другото освобождава една крепостна на име Арина Родионовна. Арина Родионовна се отказва от дадената є свобода и остава при господарката си. Тази четиридесет и пет годишна блага и бъбрива жена знае много стари приказки, народни песни и чудесни пословици от своя край. Тя става „няня“ на новородения Александър Пушкин.
   
   
III
ДЕТСТВО
                       Саша е дребничко, тромаво и начумерено момченце. Лицето му е кръгло, отпуснато и мургаво, с пълни, твърде червени устни и блестящи замечтани очи. Кестенявата му коса се вие на гъсти къдрици от челото до тила. Носът му с широки ноздри е леко сплеснат между пълните бузи. Александър не се смее. Не тича. Не обръща внимание на играчките си. Ходи от стая в стая, влачейки нехайно крака. Неговата мълчаливост и постоянна леност дразнят майка му. Тя би искала синът є да бъде дързък, жив и засмян. Харесва повече сестра му Олга, с две години по-голяма от него. По-късно ще харесва повече и втория си син Лев. От трите є деца най-малко се гордее с Александър. Надежда Осиповна дори изпитва към него някакво ядно отвращение. Чуди се как е могла да роди подобен глупчо. Освен това той донякъде прилича на негърче. Иска є се да го раздруса, да го събуди, да му даде нерви, мускули, желание за съпротива, любов към игрите на открито, към песните и срещите с нови хора. Тя ядосано го кара да тича, дебне го кога ще се засмее, вслушва се в дишането му. Често, измъчено, детето тичешком се скрива, дири убежище в някоя отдалечена стая или в кошницата за ръкоделие на баба си. Надежда Осиповна се чувства оскърбена от своя син и не му говори по цели дни. Оплаква се на Сергей Лвович. Плаче. А той се сърди, развиква се, маха с ръце и в края на краищата моли да не го занимават повече с проблемите на малкия Александър. За него децата са като именията в Болдино и Михайловское. Приятно му е да знае, че съществуват. Радва се при мисълта, че се развиват и укрепват някъде далеч от него. Ала не може и да си представи, че би могъл да се грижи за тях.
   Малкият Александър има два лоши навика, които дразнят майка му. Непрекъснато трие длани една в друга и постоянно губи носните си кърпички. За да го излекува от първия, Надежда Осиповна „връзва ръцете зад гърба и го оставя гладен цял ден“.12  Вторият бива премахнат по следния начин: Надежда Осиповна зашива носната кърпа за палтенцето на детето и нарежда тя да бъде сменяна само два пъти седмично. И за да унижи сина си, не пропуска случай да го повика, когато има гости. Без съмнение е показвала зашитата кърпичка и е описвала цялата история. Детето се черви от срам и свежда очи.
   На дъщеря си Олга Надежда Осиповна налага същия род наказания. Един ден я наплясква, принуждава я да облече стара, изтъркана и мръсна рокля, забранява є да се явява на масата и нарежда да є дават само хляб и вода. Момичето проплаква: „ще се обеся, но няма да поискам прошка.“ Като чува тези думи, малкият Александър взема гвоздей и се опитва да го забие в стената. „Какво правиш?“, пита го нянята. „Сестра ми се кани да се обеси, отвръща той, искам да є приготвя гвоздей.“13 
   Далеч от бащата, който крещи и ръкомаха, далеч от студената, раздразнителна и вечно забързана майка, малкият Александър се затваря в уюта на своя вътрешен свят. Оттам той с любопитство наблюдава своите родители. По достигнали до нас свидетелства можем да си представим как са изглеждали те в детските очи. Мама става късно, прозява се, мъкне се от стая в стая прежълтяла, с фуркети на главата. Кара се на слугите, пляска децата, гризе нокти. Скучно є е. Очевидно татко се бои от нея и се крие в своя кабинет зад книгите, които никога не чете. Ала изведнъж мама поглежда часовника, надава вик и се оживява. Скоро ще дойдат гости, а тя още не се е облякла. Заповеди летят наляво и надясно, хлопат се врати, прислужнички с пламнали бузи носят, клатушкайки се, големи ведра с гореща вода, от които парата се вдига на облаци към тавана. Откъм стаята на мама се чува плискане на вода, шляпане на боси крака и тракане на безброй шишенца. Понякога над цялата тази суетня се разнася звънка плесница. Някоя слугиня излиза тичешком. Очите є са пълни със сълзи. Подсмърча, изчезва, а сетне се появява с тънка, лъскава копринена рокля: прилича на убита в гората голяма птица от някоя вълшебна приказка. Сергей Лвович се разхожда напред-назад пред стаята на жена си. От него се носи ухание като от сладкиш. Намазаните му с помада коси сякаш са нарисувани върху черепа. Най-сетне Надежда Осиповна се появява с плавна походка като кораб, който излиза в открито море. Тя е красива, спокойна, нежна и Сергей Лвович целува връхчетата на пръстите є. Запалват свещите. Гостите пристигат. Мама и татко стават неузнаваеми. Татко е истински глава на семейство. Говори уверено, а мама не му противоречи и се смее кръшно на всяка негова шега. Тя дори гали децата по главите и ги нарича „мили Саша, мили Лев“, все едно, че не ги е пляскала само час преди това на ставане от масата. Да, това действително е друго семейство, Александър вижда други родители, по-добри, по-млади и по-красиви от истинските.
   Ала това вълшебство не трае дълго. Когато гостите си отидат, истинските родители се завръщат, своенравни, отегчени, затворени в себе си. Те отново се карат, сърдят се, местят столове, свеждат над сина си уморени и сурови лица. Колко са далечни! Обгърнати са сякаш от ледено дихание. А Александър толкова се нуждае от разбиране, от нежност, от прошка, от забавления, чак докато потъне в сладостните обятия на съня!14 
   Само да обърнат гръб родителите му и той бяга при баба си, която му разказва стари интересни случки. Баба му непрекъснато е заета с ръкоделие. Кошничката є е пълна с разноцветни парцалчета и гранчета гъвкава, жива коприна. Докато боде с иглата, тя разказва за миналото, за прословутия арапин на Петър Велики, който се родил в покрити с пясък и опърлени от слънцето далечни земи, за друг прадядо, който се отличил в битката при Наварин, за самата себе си, за своето детство. Малкият Александър я слуша само с едното ухо, но чувства облекчение от това, че редом не са вечно сърдитата майка и строгият баща, целият този враждебен свят, в който той няма място. Отдъхва си. Отпуска се. Затваря очи, обзет от ведро спокойствие.
   Понякога старата няня Арина Родионовна е тази, която приютява детето, зашеметено от майчините упреци. Тя има пълно румено лице, цялото в бръчки, с малък вирнат нос. На главата си носи кърпа със завързани над челото краища. В устата є се мярка само един зъб. Тя е весела жена и знае много древни легенди, старинни песни, нежни благозвучни руски думи, които галят ухото. Стаята є представлява потънало в полумрак загадъчно убежище, където се мяркат фигурите на вълшебници с бели бради, дълги като снежна пъртина, княгини с тънки като на оси кръстчета и печални очи, богатири с меки ботуши, извити мечове и високи везани яки, бързи като горящи искри таласъми. Когато тя разказва, става ясно, че всичко важно се намира извън този дом, извън този град и че възрастните само си губят времето, като хокат децата. Нейните приказки пренасят в някакъв мрачен свят, пълен с извори с жива вода, където в небето летят вещици и стърчат замъци с осветени прозорци и с околности, пълни с вкаменели останки и сини копия. Истината не се намира в салона, а в стаята на Арина Родионовна, където цари полумрак, където се говори тихо и се лее старинната руска реч. Тази Арина Родионовна е живяла и живее във всички руски семейства, тази няня, вярна и сърдечна. Как бихме могли да минем без нея? В едно заможно семейство бащата е зает с деловите въпроси, с лов, игра на карти и смята, че няма в какво да бъде упрекнат, след като е поверил децата си на възпитатели чужденци, на които плаща скъпо и прескъпо. Майката чете романи и пламенно изживява романи. Детето остава само. И тогава то се обръща към нянята. Тя е освободена крепостна, която не очаква нищо от света. Знае, че съдбата є е свързана с дома на господарите, че за нея няма други радости, други неволи, освен тези на господарския дом, други деца, освен господарските. Децата на господаря са и нейни деца. Със своята пълна себеотдаденост към тях тя замества майката, която няма време да ги глези, както би им се искало, бащата, който е образован и винаги отсъстващ. Тя ги възпитава в духа на народната традиция, приучва ги към музиката на техния майчин език. После те порастват, преминават в ръцете на учителите, напускат я, женят се и на свой ред имат деца. И тогава тя, изпълнена с признателност, започва да се грижи за децата на своите деца. Щастлива се заема с възпитанието на онези, които един ден ще я напуснат на свой ред. Тя им отдава същата любов, същите мечти, същите милувки, както на предишните. И така, докато плътта є се изхаби дотолкова, че от нея остане само дребно сиво привидение, което се блъска в мебелите и което приютяват от състрадание в дома, населен с мъже и жени, които е люляла, докато те са сънували първите си сънища.
   За малкия Александър тази няня ще остане най-вярната и най-всеотдайната другарка. Благодарение на нея и на баба си Мария Алексеевна, той вкусва през детските години женската нежност, ласките, отзивчивостта и душевното спокойствие. През целия си живот той няма да забрави безсънните нощи, когато нянята е бдяла над пламналото му челце: 
   
        Аз виждах в слветлината на кандило
        лицето старо, сбърчено, унило
        и старческата шапка остаряла,
        два зъба, що стърчаха във устата...15 
   
   По-късно, когато се опитва да преосмисли спомените от детството, Пушкин написва в бележките си тези няколко думи: 
   „Първи впечатления. Градината на Юсупов. –Земетресението. – Няня...“
   Сред бъркотията на първите години, в този порой от звуци и цветове, където лицата плават като големи тапи, малкият Александър запомня сбръчканото румено лице на нянята, буйната зеленина, статуите и изкуствените пещери в градината на Юсупов, където се е разхождал заедно с нея, както и силния трус, разлюлял Москва на 14 октомври 1802 година. „Тласъците засягаха най-високите къщи, пише един съвременник, навсякъде се клатеха полилеите, масите и столовете. Мнозина не можеха да повярват на очите си и смятаха, че им се вие свят...“
   В Санкт Петербург, където Пушкини живеят през 1800-та година, съществува друга градина на Юсупов, чийто спомен за малкия Александър е свързан със страховитото като маска лице на император Павел I. Тогава Александър е на една година и няколко месеца. Дойката го е извела на разходка в парка. Минава императорът. Дойката спира, но забравя да свали бонето от главицата на детето. Императорът, който е издал заповед всички негови поданици да стоят гологлави при неговото преминаване, грубо нахоква прислужничката и є нарежда незабавно да приведе в подходящ вид облеклото на детето пред лицето на неговия владетел. „През живота си съм виждал трима императори, пише по-късно Пушкин. Първият, Павел, нареди да свалят бонето от главата ми и тъй като не можеше да се скара на мен, скара се на дойката.“
   След това произшествие и може би именно поради него Пушкини напускат Санкт Петербург и се завръщат обратно в Москва.
   Междувременно, за да задоволи желанието на дъщеря си, баба Ханибал продава своето имение в Кобрино, недалеч от Санкт Петербург и купува имението Захарово на тридесет и осем версти от Москва. Всички „порядъчни люде“ притежават имения в околностите на Москва. Нима може Надежда Осиповна да притежава едно по-отдалечено имение, без да се чувства унизена? Именно в Захарово Пушкини прекарват летните месеци до нашествието на Наполеоновите войски в Русия през 1812 година.
   Александър Пушкин е силно привързан към тази малка къща, сгушена в брезова горичка с трептящи от вятъра листа. На една полянка има дървена маса с пейки наоколо. Там семейство Пушкини се храни и пие чай през горещите дни, сред бръмченето на пчелите. Недалеч се намира езеро, обградено с черни, островърхи борове. Досами водата се издига стара самотна липа. Под нея Пушкин обича да остава сам с играчките и с мечтите си.
   Селяните от Захарово са с независим дух и весел нрав. Вечер, когато те се завръщат от полето, се разнасят песните им. В празнични дни танцуват сред ливадите и се надвикват до изнемога. Малкият Пушкин се измъква от надзора на своите родители и отива да послуша народните напеви и да побъбри със своите босоноги, изкаляни и чорлави връстници.
   С напускането на московските салони заради приятното усамотение сред природата, те се озовават не само в нова обстановка, но и в един нов свят. На две версти от Захарово се намира градчето Вязма, принадлежало някога на Борис Годунов. Несъмнено баба Ханибал разказва на малкия Пушкин историята на този страшен цар, убил едно дете, за да се възкачи на престола и който умира, обсебен от кървави видения. Описва му как пратениците на Борис Годунов са убили малкия Дмитрий, докато той чупел лешници и как са го погребали с шепи, пълни с лешници. Разправя му за гладните месеци и за чумата в Москва, за появата на Лъже-Димитрий, монах, избягал от Чудовския манастир, за небесните знамения и за земните сражения, за смъртта на Борис Годунов, освиркван от тълпата, удавен в собствената си кръв под неумолимия звън на камбаните. Дали Пушкин си е мислил за църквата във Вязма, за разказите на баба Ханибал, когато по-късно пише изпълнената с варварство и доблест трагедия Борис Годунов? Във всеки случай именно Захарово вдъхва на малкия Александър любов към родната земя и родния език.
   Може би именно в Захарово, на седемгодишна възраст той преживява онази първа любов, за която говори в своите бележки, и за която няма да научим никога нищо. Дали се е влюбил в някое крепостно момиче с тежки плитки или пък в гостенка на неговата майка, а може би в силуета на някоя селянка, зърнат сред полето? И колко време е траяла тази детска страст? В бележките на Пушкин е отбелязано просто: „Смъртта на Николай – Първа любов.“ Братчето му Николай умира през 1807 година на петгодишна възраст. Разболява се и когато Александър се навежда над леглото му, Николай събира сили и му се изплезва, за да го разсмее. После умира. Това е всичко, което знаем за това събитие.
   Родителите на Пушкин биха могли да ни дадат сведения за детството на поета. Ала те не се интересуват от това момче, което се мотае в краката им. Само една случка е направила впечатление на бащата на Александър, който я описва в биографична бележка по следния начин: „Един ден на гости ни беше Н. М. Карамзин и остана доста дълго. Седнал пред него, Александър слушаше внимателно думите му и не сваляше поглед от него.“
   А годините минават, детето расте, неусетно се променя и неговият нрав. От непохватно и вечно дремещо момченце то постепенно се превръща в едно ново, пламенно, лукаво и упорито същество. На осем години окончателно се оформя характерът на Александър Пушкин. Една московска дама, приятелка на семейството, ни е оставила описание на детето от онова време: „Саша, пише тя, беше тромаво и диво дете, с къдрави коси, мургаво лице, може би без особен чар, но в замяна на това очите му сякаш искряха. Понякога, когато отивахме у тях на гости, го заварвахме в някой ъгъл на стаята, обграден със столове: без съмнение бе сторил някоя пакост и го бяха наказали. Друг път пък започне да танцува заедно с останалите, но тъй като беше непохватен, започваха да му се подиграват. Той ще се изчерви, ще се нацупи и ще се оттегли в ъгъла, където ще прекара остатъка от вечерта, без да мръдне от стола: щом го обидеха, сърдеше се и искаше да остане сам. Мария Алексеевна (баба му) често казваше по негов адрес: „Просто не зная, мила моя, какво ще излезе от моя внук: той е умно момче, обича книгите, но не се учи добре и рядко се случва да знае урока си; ту не може човек да го накара да помръдне или да отиде да поиграе с другите деца, ту започва да скача, прехласва се и не знаем как да го укротим; мята се от една крайност в друга; средно положение не познава. Ако не се промени, само Господ знае как ще свърши всичко...“16 
   Пробуждането на момчето съвпада с началото на неговото учение. Пушкин ненавижда този период и го резюмира в бележките си по следния начин: „Първи неприятности – гувернантки. Неприятни спомени… Монфор – Русло – Нетърпимо положение.“ 
   По-късно, през 1826 година, в доклад върху народното възпитание Пушкин пише: „В Русия домашното възпитание е най-недостатъчното, най-безнравственото: детето е заобиколено само от закрепостени слуги, вижда само гнусни примери, своеволничи или търпи да го тъпчат, не получава никаква представа за справедливост, за взаимни отношения между хората, за същинската чест. Възпитанието му се ограничава с изучаването на два или три чужди езика и на елементарните основи на всички науки, преподавани от някой нает учител... Няма какво да се колебаем: на всяка цена трябва да сложим край на частното възпитание.“ 
   Това озлобление на Пушкин срещу частното възпитание е твърде обяснимо: действително, щом достигне възрастта, когато трябва да се научи да чете и пише, детето бива поверено на тълпа възпитатели, гувернантки и учители, дошли от всички краища на Европа, която нахлува в дома. Следвайки тогавашния обичай, родителите на малкия Пушкин наемат всевъзможни преподаватели, като обръщат внимание повече на техния брой, отколкото на качествата им. Единственият истински възпитател на Александър е граф дьо Монфор, френски емигрант, за когото знаем единствено, че е художник и музикант. Той бива заместен от някой си Русло, който пише посредствени стихове и се подиграва с първите литературни опити на детето. Един ден открива поема със заглавие Толиада, която неговият ученик е написал на френски език, избухва в смях и започва да я критикува дума по дума. Действително тази гротескова поема в шест песни, подражание на Анриада, в която се разказва за войната между джуджетата от времето на крал Дагобер, не струва кой знае колко. Детето се разплаква и ядосаният Русло отива да се оплаче на Надежда Осиповна. Тя взема страната на учителя, увеличава заплатата му и наказва строго младия поет, който само си губи времето в писане на стихове, вместо да изучава стиховете, написани от други. Заместникът на Русло, някой си Шедел, нехае за задълженията си, не обича своята професия и предпочита да играе карти със слугите. Заварен да се занимава с това, той не след дълго е уволнен. Има и някаква германка, госпожица Лаерм, която едва знае майчиния си език, англичанка, мис Бели, която така и не научава на нещо своя питомец, преподавателят по руски Шилер и свещеникът отец Беляков, заклет противник на френските емигранти, които той нарича „апостоли на дявола“, автор на книга със заглавие Душата на Масийон и който приема да преподава на малките Пушкини единствено Светото писание, история, география и начални познания по аритметика. 
   Това светско възпитание се допълва от уроците по танц и по обноски. 
   Александър не проявява усърдие. Осланяйки се на паметта си, той повтаря уроците след сестра си, когато я изпитват първа, но не знае нищо, когато дойде неговият ред. Рони сълзи над четирите аритметични действия, които с мъка разбира. А изучаването на делението за него е източник на всекидневен ужас.
   Поверен на възпитатели – чужденци, които постоянно се сменят, ту обсипван с наказания, ту изоставян на самия себе си, Александър Пушкин става все по-непокорен, ленив, капризен и своенравен. Учи само онова, което му е забавно. Образова се не от учебниците, а в салона, където стои скрит по цели часове и слуша брътвежите на френски език на големите, в стаята на нянята или на баба му, във вестибюла, където някакво казаче се е привело над вълнената плетка, и преди всичко в бащината библиотека. На осемгодишна възраст Пушкин знае френски толкова добре, колкото и руски. В библиотеката на баща му го привличат най-напред книгите на френски език. „Страст към четенето“, отбелязва той за онова време в своя проект за мемоари. Думата „страст“ изобщо не пресилва нещата. Детето се хвърля с главата напред в света на книгите.
   Какво открива? След приказките на нянята и на баба Ханибал той попада на Плутарх, на Илиада и Одисея в превод на Битобе, на Лафонтен, Молиер, Корней, Расин, Бомарше, Дидро, Волтер, Парни. Философски трудове, волнодумни творби от ХVIII век, класически трагедии, политически памфлети, еротични разкази, енциклопедичния речник, той поглъща всичко без всякакъв ред, изпълнен с удивление и стреснат от знанията, които се разкриват пред него. Не разбира докрай мисълта на тези велики мъже, чиито произведения са подвързани в марокен. Всички те говорят за свобода, за обществен договор, за права на човека и гражданина, а също така за любовни историйки, за палави овчарки, за кокетни маркизи, за отвратителни тирани и за църквата, която поражда престъпления и суеверия. И те, разбира се, имат право. И той, разбира се, напълно им вярва. По адрес на Волтер, ще напише: 
   
          През мойто детство аз несмело
          познах старик с плешиво чело,
          в усмивка хитра устни свити
          и пламъчета във очите.17 
   
   Не след дълго Орлеанската дева, Анриадата, Кандид, Задиг, Микромегас вече не са тайна за него. И колкото повече чете, толкова повече се разпалва желанието му за четене. „Библиотеката на баща ми, пише по-късно Лев, по-малкият брат на Пушкин, бе съставена почти изцяло от френски книги. Като малък той не спеше нощем, промъкваше се в бащиния кабинет и поглъщаше книгите една след друга. Пушкин притежаваше изключителна памет и на единадесет години знаеше наизуст цялата френска литература.“
   Няма ги вече брадатите вълшебници и богатирите с везани куртки, остават в миналото младите княгини с коси като пчелен мед. Александър Пушкин се стреми да бъде ироничен, свободомислещ, атеист и чувствен като френските автори, от които се възхищава. Той ще пише като тях. Сиреч на френски език. След като изгаря Толиадата, той написва комедия, подражание на Молиер, която носи заглавие L’Escamoteur. Сестра му Олга, две години по-голяма от него, е едновременно постоянна негова довереница, публика и критик. Той играе пиесата пред нея. Тя я освирква. Тогава той импровизира на френски следното, доста посредствено четиристишие:
   
          Dis-moi pourquoi l’Escamoteur
          Fut sifflй par le parterre ?
             Hйlas, c’est que le pauvre auteur
             L’escamota de Moliиre.18 
   
   Тъй като Александър е вече достатъчно голям, за да излиза с родителите си, започват да го водят по пищните приеми на богаташа Бутурлин. Бутурлин е любител на книги, картини, цветя и автографи. „У тях, пише един съвременник19,  танцувах и ухажвах очарователната и бледичка баронеса Б... В краката ни се мотаеше малкият Пушкин, на когото нито аз, нито останалите танцьори обръщахме някакво внимание.“
   Ала той самият обръща внимание на всички. Решението му е взето: ще стане писател, поет. Няколко момичета вече му предлагат албумите си, където той, изчервявайки се, пише стихове на френски език, подражание на Парни или Волтер. Чичо му Василий вече отправя към него благосклонна усмивка.
   Василий е поетът на фамилията. Той е нисичък, закръглен, с коремче и тънки крака. Острият му, леко крив нос стърчи над постоянно влажната му уста, в която се мяркат няколко разклатени зъба. Когато говори, пръска наоколо слюнка. Това обаче не му пречи да кокетничи като госпожица. Когато през 1801 година идва вестта за пристигането в Санкт Петербург на елегантния Дюрок, посланик на Бонапарт и бъдещ маршал на Империята, Василий без колебание предприема пътуване от Москва до столицата, за да проучи тоалета на французина. При завръщането му приятелите едва успяват да го познаят. Той носи огромно жабо, много къс фрак, а косите му са накъдрени а ла Дюрок, сиреч като агнешка вълна. През 1802 година Василий заминава на пътешествие в чужбина. Посещава Франция, Германия, Англия, прави постъпки да бъде приет от първия консул, разглежда Пантеона и взема уроци по дикция от Талма.
   „Когато се завърна, пише Вяземски, от него лъхаше на Париж. Беше облечен от главата до петите по последна парижка мода, сресан като римлянин – косата му бе пригладена и залепена върху черепа с антично масло. Той доста невъзмутимо навеждаше главата си, за да могат дамите да вдъхнат неговото ухание.“
   Александър изпитва възхищение към своя чичо. Той учи наизуст неговите лековати стихове. Прочита също така и поемата му Опасен съсед, в която Василий Пушкин разказва за една свада в публичен дом.20  
   Един ден чичо Василий се готви да издекламира на поета Дмитриев съчинени от него волни стихчета и моли малкия Александър да излезе от стаята.
   – Защо ме гоните? – възкликва момчето. – Та аз вече знам всичко, вече всичко съм слушал... 
   Всъщност от безразборното четене и от постоянното си присъствие в салоните, където разговарят възрастните, малкият Александър вече знае всичко и е слушал всичко. Той е в течение на всичко, което се говори за политиката, за любовта, за театъра, за религията. Превърнал се е в преждевременно развит светски мъж, свеж волтериански старец с розови бузи и детски поглед. Интересува се от жените, вдъхва техния парфюм, докато минават край него, въздиша при мисълта за странните ласки, за които знае само по намеци. Пробуждането на неговата чувственост е ускорено от еротичните четива. А също така и от постоянно сновящите край него прислужнички, здрави и леснодостъпни момичета, които ходят от стая в стая, заливат се от смях, отмятайки глава, хвърлят пламнали погледи и оставят след себе си в коридора топло ухание. Александър ги дебне, желае ги и без съмнение изпада в ярост, че е твърде млад и твърде плах, за да ги целуне. Въпреки това вече не е малко момченце от предходните години. Вече е десетгодишен и нянята с нейните детински ласки е заместена от камериера Никита Козлов. 
   Никита Козлов е як мужик с руси бакенбарди. Придружен от него, малкият Александър се разхожда из Москва, посещава потайните кътчета на града, изкачва се на камбанарията на „Иван Велики“, а през 1809 година наблюдава от стълбите на Мясницката църква преминаването на кортежа на Александър I. Никита Козлов го води и по народни празненства, където странстващи актьори дават на открито представления за приключенията на Петрушка. Фалшиви носове, перуки от кълчища, ритници в задника, врещенето на евреина, на когото скубят брадата, а наоколо добродушният и силен смях на тълпата. Дали тази руска буфонада не се вгражда в детското сърце редом с Молиеровите фарсове?
   По време на тези разходки Пушкин влиза в досег с руския живот, с руския език, който е започнал да забравя в обществото на своя баща и на своя чичо. Славянската култура и западната цивилизация се сблъскват и се съчетават в него, без той дори все още да подозира това. Люшкайки се между изискания салонен свят и живота на народа, съзрян по време на църковните служби и по улиците, как би могъл да си представи, че от този дуализъм, от това безпокойство ще се зароди в него един нечуван преди глас?
   „Навремето, ще напише той по-късно в Пътешествие от Москва до Санкт Петербург, Москва е била сборно място за цялото руско дворянство, което от всички провинции се е стичало в нея за през зимата. Блестящата гвардейска младеж също се е втурвала натам от Санкт Петербург. По всички краища на древната столица ехтяла музика и навсякъде имало тълпи. В Залата на благородното събрание два пъти в седмицата се събирали до пет хиляди души. Тук младите хора се запознавали; сватосвали се. Москва се славела със своите моми за женене, както Вязма с гевреците си; московските обеди били пословични. Невинните чудатости на московчани били признак на тяхната независимост. Те живеели по своему, забавлявали се, както си искат и малко ги било грижа за мнението на ближния. Вземе някой богат чудак и си построи на една от главните улици китайска къща със зелени дракони, с дървени мандарини под златни чадъри. Друг излезе на разходка до Мариина горичка с карета от ковано чисто сребро. Трети покачи отзад на четириместната си шейна пот-шест арапи, егери и бързоходци, впрегне няколко чифта коне и се затътря по летния калдаръм.“21 
   Александър Пушкин наистина обича тази малко луда, малко пияна Москва, която Волтер без всякакво съмнение би осъдил. Той ще я заобича още повече, когато, чрез разказите на своите родители, научи за политическите превратности на Русия.
   
***
   В салона на Пушкини игрите и четенето на епиграми често бива прекъсвано от тревожни разговори за бъдещето на страната. След няколко опита за сближение с Бонапарт, в чието лице Александър I желае да види „доблестния и безкористен син на революцията“, царят си дава сметка за своето заблуждение и пише на Ла Арп: „Завесата падна. Бонапарт сам се лиши от най-възвишената слава, която може да постигне един смъртен и която му предстоеше да извоюва: тази да докаже на дело, че действа безкористно в името на честта и разцвета на своята родина, като отстъпи дадената му за срок от десет години власт, съгласно конституцията, пред която се е клел. Вместо това предпочете да подражава на аристократите и наруши конституцията на своята страна. Занапред той ще бъде най-прочутият сред известните на историята тирани.“22 
   След убийството през 1804 година на Анженския херцог, възприето от Европа като предизвикателство срещу всички поддръжници на законната власт, Александър I изпраща протестна нота в Париж. Малко по-късно Франция отзовава своя посланик в Русия. Веднага след това генерал Бонапарт се превръща в император Наполеон I.
   Александър I незабавно се включва без колебание в коалицията. Това участие на Русия в един конфликт, който не я засяга пряко, неизбежно предизвиква разочарование. Войната не е национална, народна, желана. Войските се бият Бог знае защо, срещу хора, чийто език все още се говори и чиято култура е предмет на възхищение. Погромът при Аустерлиц през 1805 година след сражение от час и половина, пораженията при Айлау и Фридланд през 1807 година, принуждават Александър I да подпише позорния Тилзитски мир.
   Съгласно клаузите на този договор, Александър I приема блокадата против Англия, замислена от Наполеон. Тази последна мярка нанася пряк удар срещу руската икономика. Образованите среди се възмущават от този съюз, който лишава Русия от старите є търговски връзки. Духовенството се чуди как „благочестивият“ владетел на Русия се е оставил в ръцете на „Антихриста“, на „презряното изчадие“, според израза, употребен във възванието на Светия синод. Дори в Двора Александър I е обграден от глухо недоволство. Начело на опозицията е императрицата-майка. Граф Щединг пише на крал Густав IV: „Недоволството срещу императора непрекъсвано се засилва; по негов адрес се говорят ужасни неща.“
   Семейство Пушкини също страда от икономическите последствия от поражението. След Тилзит стойността на руската рубла пада до шестнадесет копейки. Приходите на домакинството намаляват чувствително. За огромно разочарование на младия Пушкин Мария Алексеевна е принудена да продаде имението в Захарово.
   Въпреки националния позор и омразата срещу френския император висшето руско общество продължава да предпочита езика на победителя пред майчиния. „Русия, пише през 1805 година граф Воронцов, е единствената страна, в която се пренебрегва майчиният език и където всичко, което се отнася до Родината, е чуждо на младото поколение.“
   В Санкт Петербург знатните младежи биват изпращани в езуитския колеж, основан от абат Никол. Там те получават изцяло френско, латинско и католическо образование, което не им помага да разберат нравите на своята собствена страна. Те носят рубашки от кадифе с дантели на ръкавите, държат лактите си притиснати към тялото и говорят с монотонен глас.
   Когато младият Александър Пушкин навършва дванадесет години, неговите родители най-напред смятат да го изпратят в този езуитски колеж. Ала тъкмо тогава с императорски указ от 1811 година е създаден лицей в Царское село. Пушкини променят намерението си и решават да изпратят сина си в това ново по рода си учебно заведение. Лицеят ще бъде разположен в самия дворец на Царское село и ще приема „младежи, произхождащи от средите на най-верните поданици и най-знатните фамилии, призвани да заемат висши държавни длъжности“. Императорът дарява на лицея своята собствена библиотека. Педагогическият състав включва спечелили всеобщо признание преподаватели. Обучението е безплатно. Съгласно императорския указ, се приемат от двадесет до петдесет ученици, сред които трябва да бъдат и великите князе Николай и Михаил, ала императрицата не се съгласява нейните внуци да бъдат третирани наравно с останалите младежи на тяхната възраст.
   Влизането в това привилегировано учебно заведение никак не е лесно. Необходими са препоръки, удостоверения и ловки ходове. Пушкини могат да разчитат на своя приятел А. И. Тургенев, влиятелен служител в Министерството на вероизповеданията.23  На 1 март 1811 година Сергей Лвович подава молба за приемане от името на своя син Александър Пушкин, който „е изучил у дома, както се казва в писмото, основните понятия на руската и френската граматика, аритметика, география, история и рисуване“. На 2 юни 1811 година с императорска заповед е назначен бъдещият директор на лицея Малиновски. Оказва се, че същият този Малиновски е стар приятел на Пушкини. Не може да има вече никакви притеснения, че кандидатурата на Александър може да бъде отхвърлена. Сергей Лвович се заема да получи свидетелство за раждане и за свето кръщение за своя син, което е издадено на 15 юли 1811 година. Всички документи са подготвени и идва ред да се мисли за заминаването. Решено е чичо Василий да придружи малкия Александър до Санкт Петербург и да се грижи за него до постъпването в лицея. Сестрата на баба му връчва на момчето сто рубли в банкноти. Чичо Василий за по сигурно натъпква парите в джоба си. Така и забравя да ги върне на своя племенник.
   Александър Пушкин е щастлив, че напуска семейството си. Той вече е преценил родителите си. Дава си сметка за тяхното лекомислие и коравосърдечност. Освен това му става приятно при мисълта, че ще живее в Царское село, далече от своите, в едно крило на императорския дворец и че ще носи униформа. 
   Единствения човек, за когото му е мъчно, е сестра му Олга, която скришом плаче в очакване на неговото заминаване. Що се отнася до братчето му Лев, то е твърде малко, за да му се обръща чак такова внимание. А и освен това то е любимото дете на Надежда Осиповна. Трябва да се раздели, разбира се, и с баба си и нянята... Ала как да мисли за тях, когато пред него е Санкт Петербург с целия си разкош и легендарни мъгли?
   Най-сетне настъпва денят на сбогуването. Александър и Василий поемат по Тверския път. Според обичая цялото семейство ги съпровожда до заставата. Пак според обичая одумват наетата пътническа кола и мъмрят кочияша. След това започват хлипания, заръки, вадят се носни кърпички, ронят се сълзи, дават се обещания. Единствен Александър Пушкин не плаче. В очите му на малко вълче грее нетърпение. Той гризе ноктите си и когато най-сетне кочияшът размахва камшика, неволно се усмихва. А чичо Василий, който вижда това, сигурно си е задал въпроса що за лукаво дяволче е повел със себе си. 
   
   ***
В Санкт Петербург Александър и чичо Василий наемат стаи с изглед към канала на Мойка, вероятно в прочутия хотел „Демут“, където отсядат както „немски шивачи и английски коняри, така и чужди посланици и ексцентрични дворяни“. В него има стаи за всеки джоб. Чичо Василий е повел със себе си и една млада особа, доста хубавичка и твърде нежна, на име Ана Ворожейкина, освободена крепостна. Тъй като жената на Василий го е напуснала, той намира утеха за семейните неприятности в общуването с нея. Всичко това е известно на малкия Александър и той искрено се забавлява, като гледа какви усилия полага чичо му, за да прикрие истинското положение. Ала какво е Ана Ворожейкина с нейната привлекателност в сравнение с величественото очарование на Санкт Петербург. 
   Санкт Петербург няма нищо общо с Москва. Всичко в него е различно: улиците, дворците, хората, небето и дори въздухът. Няма ги широките спокойни булеварди с провинциален изглед, няма ги селските къщи, скрити сред прашната зеленина, няма ги глухите улички със сиви дървени огради, отвъд които цъфти люляк и се носи птича песен. Няма ги и малките църквици, задрямали под позлатените кубета. Тук всичко е ново: фасадите, гранитните кейове, каналите, мостовете и площадите. И всичко е грамадно, студено, безлично и официално. Това е град в униформа. Само камък и вода. Улиците са прави. А и хората вървят право напред. Слънцето пече над главите им. Сякаш никой няма време да се шляе пред витрините. Дори просяците са важни, сериозни и изобщо не приличат на московските. На фона на сивото небе блести шпилът на Адмиралтейството. По Невски проспект се разхождат гвардейци, въоръжени с малки лъскави брадвички. Минават леки каляски с европейски вид. На всяка пресечка човек очаква да се сблъска с императора.
   Още с пристигането си в Санкт Петербург, Василий се свързва със столичните писатели. В литературните среди ври и кипи. Спор за стиловете е разделил тези господа на две непримирими групи. Едните, начело с адмирал Шишков, се опълчват срещу галоманията и проповядват връщането към църковнославянския език. Другите твърдят, че е нелепо да се прочиства живия език от такива важни думи като „панталон“ и „парадокс“ под предлог, че били от чужд произход. Василий е привърженик на новаторите, автор е на две Послания към неграмотните славяни и брани Карамзин, Жуковски, Тургенев и Дашков от нападките на адмирала. Александър Пушкин придружава чичо си по време на тези литературни сбирки, слуша, взира се жадно в тези прочути хора, вълнува се от тяхната кауза и мечтае как ще порасне край тях и един ден ще бъде достоен за тяхното уважение и приятелство.
   Приемните изпити за лицея в Царское село се провеждат на 12 август 1811 година у министъра на просвещението Разумовски. В огромната зала с колони тълпа от родители и деца очаква началото. Родителите са в униформи или фракове, накичени с отличия. Децата разменят любопитни и заговорнически погледи. Александър Пушкин е придружаван от своя чичо. Последният е в черен фрак и ефирно напарфюмирано жабо. На дребното му пълно лице се чете израз на гордост и самодоволство. Той поздравява наляво и надясно. Един от кандидатите, малкият Пушчин, описва впечатленията си от този ден по следния начин: „Направо загубих ума и дума; не се смятах за стеснителен, но бях съвсем объркан; гледах всички, а не виждах никого. Влезе някакъв чиновник с лист в ръка и започна да вика имена. Чувам: Александър Пушкин! Видях напред да пристъпва едно пъргаво, къдрокосо момче с живи очи, но също леко смутено. Дали приликата на фамилните имена или нещо друго ме накара несъзнателно да усетя симпатия към него? Във всеки случай забелязах го от самото начало. Забелязах също така Горчаков, който по онова време беше много миловиден. Това първо раздвижване ни вдъхна известна увереност и ние започнахме да се разхождаме в очакване на представянето пред министъра и началото на изпита. Някой, твърде вероятно Василий Пушкин, който бе довел Александър, ме повика и ме запозна със своя племенник. Последният ми съобщи, че живеел заедно с чичо си на Мойка, недалеч от нас. Решихме да се виждаме често... Скоро започнаха да ни викат един по един в друго помещение, където в присъствието на министъра изпитът най-сетне започна...“24 
   Какви ли въпроси са задавали на младия Александър Пушкин в кабинета на министъра? Зад бюрото седи самият министър, пълен, къдрокос, напомаден, с ордени на гърдите. Друг един мъж, висок и слаб, стои прав до него. Това е директорът на лицея Малиновски. Той изпитва бъдещия ученик. А Пушкин отговаря с необичайно неуверен от вълнение и поради мутирането глас. Получава следните оценки: 
   „Руска граматика – много добър; френска граматика – добър; немска граматика – не е научил немския; аритметика – стигнал е до просто тройно правило; телосложение – добро; начални понятия по география и история – има известни познания по предмета.“
   На 22 септември 1811 година император Александър I одобрява списъка с приетите в лицея ученици. От тридесет и осем кандидати изпита са издържали тридесет. Сред тях са Пушкин и Пушчин. 
   В предназначеното за лицея здание обзавеждането още не е завършило. В очакване на началото на учебната година Пушчин и Пушкин се срещат всеки ден. Пушчин е бузесто момче с ведри спокойно сиви очи. Той също не се е чувствал добре в семейна среда. Баща му, флотски интендант, е сприхав и чувствен човек, който си има любовница „от долен произход“. Майка му е луда. Наложило се е да я затворят. Домът се поддържа от двете сестри на малкия Пушчин. Самият той има същите литературни предпочитания като своя приятел, говори чудесно френски и се интересува от литературните спорове по онова време. Добър и отзивчив по характер, той винаги е готов да услужи. Буйният Пушкин предизвиква у него едновременно удивление и възхита.
   „Срещах се с Пушкин при всеки удобен случай, пише Пушчин, а понякога се разхождахме заедно в Лятната градина… Другарите, с които общувахме, бяха Ломоносов и Гуриев. Г-жа Гуриева понякога ни канеше у тях на гости. Всички ние бяхме установили, че Пушкин ни е изпреварил, че е изчел много неща, за които дори не бяхме чували и освен това помнеше всичко прочетено; само че – трябва да му се признае – изобщо не се опитваше да изпъкне и да важничи пред нас, нещо, което би било нормално за момчета на нашата възраст (бяхме дванадесетгодишни)… Той пренебрегваше ерудицията си и сякаш се опитваше да докаже просто, че може да тича бързо, да прескача столове и да хвърля топка. Резките промени в настроението му непрекъснато ни изненадваха: ту го виждахме вглъбен в себе си или зачетен в някоя твърде трудна за неговата възраст книга, ту внезапно изоставяше заниманието си и изпадаше в същинска ярост, само защото някой другар го е изпреварил в бягането или е съборил всички кегли с един удар. Станах свидетел на подобна сцена на Крестовския остров, където Василий Лвович ни водеше често с лодка.“
   Александър Пушкин се запознава с останалите си съученици по време на пробите. В една просторна празна зала младежите се явяват пред шивача, обущаря и шапкаря, които им вземат мерки. Шивачът е едър брадат здравеняк със селско лице и плътен глас, с когото момчетата вероятно понякога са се подигравали, разбира се, преди да научат, че се казва Малгин и не е някой друг, а самият главен шивач на Негово Величество.
   Униформата на лицея включва двуредна куртка от синьо сукно с червени кантове, червена яка и позлатени копчета, жилетка от бяло пике, сиво палто с червени петлици, тесни бели панталони, ботуши, тривърха шапка с пера... Младежите се смеят, докато се събличат, а неколцина се крият по ъглите заради кърпеното си бельо или недотам чистите маншети. Някои изглеждат напети, стегнати в куртките с високи яки и прилепналия панталон от коляното нагоре. Пушкин е слаб, изпъчен, със стройни бедра, прави рамене и прилича на същински барабанчик от републиканската гвардия. Пушчин е по-пълен, по-румен и има по-детински вид с тривърхата, украсена с пера шапка. Двамата приятели се харесват взаимно и със съжаление събличат униформите, за да се прибират у дома, мечтаейки за позлатените копчета, лачените ботуши и белите жилетки. Често Пушкин кани своя другар да остане за чай и в такива случаи Ана Ворожейкина, приятелката на чичо Василий, прислужва на двете момчета и отвръща на шегите им.
   Пушкин и Пушчин дори са малко влюбени в младата жена.
   „Тя строго внимаваше нашите ласки да не минават границите на приличието, но все пак обичаше да се шегува и да играе с нас, пише Пушчин. Що се отнася до нас, трябва ли да го казвам? Ние просто се наслаждавахме на непринудеността и свободата на обноските, които се бяха установили между нас и тази мила девойка.“
   Учениците са свикани в Царское село на 13 октомври 1811 година. В уречения ден Пушчин напуска Санкт Петербург, за да се настани на новото място. Един инспектор го отвежда на третия етаж и му показва определената за него стая; над вратата има черна дъсчица с надпис „№13. Иван Пушчин“. Пушчин поглежда към вратата отляво и чете: „№14. Александър Пушкин.“

IV
ЛИЦЕЯТ – 
ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ
                       Тържественото откриване на лицея в Царское село трябва да се състои на 19 октомври 1811 година. Преди тази дата няма официални занятия, но преподавателите разговарят с бъдещите си възпитаници, разпитват ги за предпочитанията им и запълват времето им с четене. 
   В навечерието на откриването министърът на просвещението прави преглед на тридесетте ученици в Царское село, които за случая са облекли парадните униформи. „Караха ни да минаваме поред през залата, пише Пушчин, всеки спираше на определеното място, викаха ни един след друг и ни учеха да се кланяме към мястото, където трябваше да бъде императорът и неговото семейство.“
   Настъпва големият ден. Още от сутринта учениците се издокарват, обличат се и се оглеждат в огледалата. Инспекторът и възпитателите са бледи, тревожни, тържествуващи, напълно неузнаваеми. Те изтичват да погледнат през прозорците, проверяват униформите на младежите, строяват ги в колона по трима, освобождават ги, викат ги пак и отново тичат към прозорците.
   Най-сетне височайшите гости пристигат. Императорът, двете императрици, членовете на императорското семейство, висши сановници в двора, министри, членове на Съвета изпълват залите на лицея в Царское село. Тържеството започва с молебен и водосвет в дворцовата църква в присъствието на владетелите. Учениците са струпани в галерията. След молебена свещениците обикалят лицея и поръсват със светена вода тридесетте ученици и стените на заведението. Сетне всички присъстващи се събират в тържествената зала на лицея, огромно помещение, цялото в бяло и позлата. Дорийските колони поддържат таван с изваяни ниши. Стените са украсени с фрески по античен образец, представляващи лаврови венци, римски орли и бойни гербове. В центъра се намира дълга маса, покрита с червено сукно със златни ресни. От дясната страна са застанали учениците, подредени в три редици, а пред тях стоят мирно възпитателите, инспекторът и директорът на лицея. Отляво на масата са събрани преподавателите и другите чиновници от лицейското управление. Останалата част на залата е заета от кресла за публиката. Когато родителите на учениците и почетните гости заемат определените за тях места, министър Разумовски, къдрокос, закръглен и блед, нарежда да бъдат отворени вратите за влизането на владетелите. Вратите се разтварят и се появява императорът. Изглежда доста снажен. Възпълните му рамене са пристегнати в синя униформа. Под олисялото му бледо чело светлите очи греят сред кукленския му лик. На малката уста с присвити устни се чете израз на доста изящно женско тщеславие. 
   Александър I е придружен от царстващата императрица, императрицата-майка, великата княгиня Ана Павловна, великия княз Константин, недоспал, прегърбен и недоволен.
   Императорът заема място до червената маса, а царското семейство сяда на първия ред кресла. Зад тях се настаняват възрастни, сбръчкани достолепни дами, млади придворни с диамантени брошки на раменете, господа във фракове, родители, чичо Василий...
   По средата на масата стои грамотата за основаването на лицея, написана на пергамент, украсен с гравюри и подвързан в позлатен брокат, с показалец и пискюли по краищата.
   Учениците наблюдават с удивление това гъмжило от униформи, ордени, златни лампази, лорнети и именити лица. Нима заради тях са дошли всички най-висши сановници на империята? С какво са заслужили такова изключително внимание? Как да не си помислят, че всичко това е един колективен сън, омагьосал всички заедно? Междувременно обаче двама преподаватели разгъват грамотата пред очите на директора на департамента на народното просвещение Мартинов. И Мартинов с тънък, треперещ глас започва да чете обръщението:
   „Получили скиптъра от ръцете на Тогова, у когото е всичката мъдрост, ние сме уверени, че нашето царуване ще бъде увенчано с непреходен блясък, само ако нашата страна се измъкне от мрака на невежеството.“
   След Мартинов думата взема директорът на лицея Малиновски. Той пристъпва на дългите си, мършави крака, приведен и странно блед. Този добродушен и скромен човек сякаш е стъписан пред подобна високопочитаема публика. Листите с речта подскачат в ръката му. Слисаният му поглед спира върху сините втренчени очи на императора. Изведнъж учениците си дават сметка, че той говори, тъй като устните му непрекъснато мърдат. Направо е невъзможно да се разбере неговият мънкащ глас. Чува се само „Ваше Величество“, после отново „Ваше Величество“, сетне „лицеят ще даде криле на младите дарования, за да могат те да достигнат високата слава на истински синове на родината и да станат достойни поданици на престола“, после отново „Ваше Величество“ и „Ваше Величество“.
   „Гостите, насядали на последните редове, пише Пушчин, започнаха да шушукат помежду си и се излегнаха в креслата. След като приключи речта си, ораторът се поклони и нито жив, нито мъртъв се върна обратно на мястото си.“
   Присъстващите са обзети от вцепенение и скука. Старите преподаватели се прокашлят, миришат шишенца с благовония, дамите бъбрят помежду си, прикривайки се зад седефените ветрила. Празненството се очертава като доста вяло. Самият император, разбира се, съжалява, че си е изгубил времето. Поради продължителните упражнения по артилерийска стрелба, на които е присъствал, той недочува и всички тези преподаватели с момичешки гласове, така и не успяват да пробият тишината, която го обгръща.
   В този момент се появява Куницин, преподавател по философия, етика, естествено право и политическа икономия. Среден на ръст млад човек, със силни рамене, открито лице, обрамчено от тънки бакенбарди. Надмогвайки глъчката от разговорите, той започва речта си със звънък глас, който събужда аудиторията и дори императора. Противно на говорилия преди него, Куницин се обръща не към императора, а към учениците. Той дори съумява да не спомене нито веднъж присъствието на владетеля в залата. „Любов към славата и към родината, провиква се той, това трябва да бъде вашата повеля.“ Александър I е във възторг от тази малка дързост. У него отново се пробужда либералът. По-голям либерал дори от неговия личен враг Наполеон! Той се усмихва.
   Когато Куницин свършва речта си и се оттегля в дъното на залата с дълбок поклон, Александър I се навежда към министъра и му казва няколко думи на ухото. С императорски указ Куницин е удостоен с „Владимировски кръст IV степен“.
   Сега учениците минават един след друг пред императора, който сериозно отвръща на несръчните им поклони. Те с нетърпение чакат да дойде краят на церемонията, защото в столовата ги очаква обилен обяд. Веднага щом ги освобождават, те се втурват към масите. „След като разгледаха помещенията, пише Пушчин, гостите на лицея се присъединиха към нас в трапезарията и ни завариха да ядем с охота супа с пирожки. Царят разговаряше непринудено с министъра. Императрица Мария Фьодоровна пожела да опита от нашата храна. Тя приближи до ученика Корнилов, опря ръка на рамото му като знак да не става и го запита: „Топра ли е супата?“ А той отвърна ни в клин, ни в ръкав: „Oui, Monsieur!“ Дали това се дължеше на смущението или не бе разбрал кой му задава въпроса, или пък причина бе лошият руски на императрицата, но така или иначе Бог знае защо той бе решил да отговори на френски и то в мъжки род. Императрицата се усмихна и продължи обиколката си, без да задава повече любезни въпроси.“ Момчетата сочат Корнилов с пръст и тихичко се кискат. Подвикват му: „Monsieur! Monsieur!“ А той се задавя със супата си.
   В един ъгъл на залата, недалеч от прозореца, великият княз Константин Павлович гъделичка и щипе сестра си, великата княгиня Ана Павловна. Чувства се, че празникът е към края си, присъстващите се отпускат и започват да се държат като сред свои. Най-сетне августейшите гости си тръгват от лицея и отиват на обяд у граф Разумовски. Що се отнася до учениците, те си похапват богато.
   „Вечерта, пише Пушчин, вместо нормално меню ни поднесоха десерт, а discrйtion.“25 
   Сградата на лицея е осветена. Навсякъде греят разноцветни лампиони. На балкона блести щит с монограма на императора. След като стават от масите, учениците събличат парадните униформи и с ежедневно облекло се втурват на заснежения двор. Студено е. Отраженията на лампионите се люшкат като пламъци по бялата земя и по натежалите от сняг клони на елите. Със смях и боричкане същите онези момчета, които няколко часа преди това преподавателят Куницин е нарекъл „стълбове на отечеството“, се бият със снежни топки под монограма на императора.
   Спалното помещение приютява за сън това ято от тридесет изморени и останали сами деца, които мълвят неясно някакви имена под завивките. Родителите им са толкова далече. Лицеят е толкова обширен. Напомня грамаден кораб, който се отправя в открито море. Плаването трябва да продължи шест години.
***
Пушчин е оставил подробно описание на ученическия живот в Царское село. „За Лицея, пише той, бе отпусната една огромна четириетажна пристройка на двореца, с всички спадащи към нея сгради. По Екатеринино време в тази пристройка били настанени великите княгини: от тях в 1811 година само Ана Павловна още не беше омъжена. На първия етаж се намираше домакинската управа и квартирите на инспектора, гувернантите и някои други чиновници, служещи в Лицея; на втория – трапезарията, болницата с аптеката и конференцзалата с канцеларията; на третия – рекреационната зала, класните стаи (две с катедри, една за занимания на възпитаниците след лекциите), физическият кабинет, стаята за вестници и списания и библиотеката в една арка, която свързваше Лицея с двореца посредством галерията на придворната църква. На най-горния – спалните.“26 
   Спалното помещение се състои от петдесет стаи, разположени в два реда, разделени от коридор. Всяка стая е обзаведена с желязно легло, скрин, писалище, огледало, стол, тоалетна масичка; на писалището има мастилница и свещник с щипка. Стаята на Пушкин е номер четиринадесети, последна в редицата. Така той има само един съсед, неговият приятел Пушчин, обитаващ номер тринадесети, с когото често разговарят тихо нощем, опрели устни до стената. Всички етажи са осветявани от лампи; подът на първия и втория е покрит с паркет; в голямата зала има огледала и тапицирани с дамаска кресла. Около лицея се простират парковете на Царское село, осеяни с зиморничаво свили се под снега статуи, съвсем нови паметници, кокетни изкуствени пещери, изящни фонтани. В този разкошен лицей, единствен по рода си в Русия и вероятно в целия свят, сякаш е направен опит да бъдат съчетани, по думите на Пушчин, „всички удобства на домашния уют с нуждите на едно учебно заведение“.27 
   Камбана буди учениците в шест часа. Те се измиват набързо, обличат ежедневните униформи, които се състоят от син панталон и син редингот с червена яка, и слизат в голямата зала за обща молитва. Часовете започват в седем часа и продължават до девет. Тогава отиват да пият чай и излизат заедно на разходка. В десет часовете продължават. В дванадесет следва втора разходка. Обядът е в един часа. От два до три имат краснопис или рисуване. От три до пет – различни уроци. От пет до шест – чай и разходка. След това, преговор на уроците или спомагателен час. Сряда и събота са посветени на уроци по танци или по фехтовка. Всяка събота всичките тридесет ученици задължително ходят на баня. В осем и половина проечава камбаната за вечеря. След нея до загасянето на светлините в десет часа им е позволено да бягат и да играят на топка в салона на втория етаж. 
   Един от учениците в лицея, Иличовски, пише на приятел, без съмнение с леко преувеличение: „Работим всичко седем часа дневно и то с прекъсвания всеки път от близо час. Изобщо не се спираме на едно място. Който иска да учи, учи, който иска да се разхожда, се разхожда. Всъщност уроците не са чак толкова дълги и през останалото време сме на чист въздух. Скоро ще настъпи лятото и ние от сутрин до вечер сме из парковете, които са по-красиви от всички паркове в Санкт Петербург.“ (Април 1812 година.)
   През нощта в коридорите горят лампи и надзирател, обут в плъстени пантофи, минава от врата на врата и мъмри момчетата, които не бързат да заспят.
   Специална икономка се грижи за бельото на учениците, върху което е отпечатан номер и името на притежателя. То се сменя два пъти седмично, а покривките и кърпите за маса и спалното бельо – веднъж седмично. Обядът се състои от три ястия (в празничен ден, от четири). Пушчин пише в своите Мемоари: „Храната беше добра, но това не ни пречеше да замеряме с курабии бакенбардите на Золотарьов (икономът). Със сутрешния чай – един симид, с вечерния – половин. В трапезарията всеки понеделник се окачваше менюто с ястията за цялата седмица. Тогава се извършваше размяната на порциите според вкуса. Отначало на обед ни даваха по половин водна чаша портер. После тази английска система бе премахната. Ограничавахме се с квас и чиста вода.“28 
   В това образцово заведение учениците не се занимават дори с чистене на дрехи, с лъскане на обувки и подреждане на стаите. Благодарение на прислугата тези млади представители на обществения елит са освободени от всякакви домакински задължения. Един от слугите, Леонтий Кемерски, си е уредил в едно ъгълче лавка и продава тайно шоколад, бонбони, горещо кафе и дори забранени ликьори.
   Няколко дни след откриването на лицея, мрачна вест опечалява Пушкин и младите му приятели. По време на чая директорът им съобщава накратко, че е получил наредба от Министерството, с която на учениците се забранява да напускат лицея, но се дава възможност техни близки роднини да ги посещават в празнични дни. „Това категорично съобщение, което вероятно беше съставено предварително, само че не се е разгласявало, много ни замая с внезапността си“, пише Пушчин. Когато директорът излиза от столовата, от маса на маса се разнася сърдит ропот. Учениците се възмущават, говорят за принуда, отхвърлят законността на подобна мярка, за която не са били предупредени преди постъпването в лицея. Действително обитателите на пансиона в Царское село внезапно се оказват откъснати от външния свят, затворени като под похлупак в името на някакво ужасно съзряване. „През шестте години на нашето обучение, пише друг ученик, барон Корф, не ни бе разрешено да напускаме Царское село, дори само за да отидем до Санкт Петербург... А през първите три-четири учебни години не ни разрешаваха да излизаме извън стените на лицея дори до самото Царское село, така че когато нашите роднини и близки идваха на посещение, трябваше да седят заедно с нас в общата зала или да подтичват в парка зад нашите редици.“
   
***
Учебният процес започва на 23 октомври 1811 година. Според императорския указ срокът на обучение продължава шест години, разделен на две равнища: начално и висше. Програмата на началното съдържа следните учебни предмети: 
   „1. Обучение по граматика на езиците: руски, латински, френски и немски; 2. Нравствени науки: начални понятия по религия, философия, етика и логика; 3. Физико-математически науки: аритметика, като се започне с просто тройно правило, принципи на алгебрата, физиката и тригонометрията; 4. Исторически науки: история на Русия и на чуждите страни, география и хронология; 5. Понятия по изящна словесност, откъси от най-известните автори, анализи, правила на реториката; 6. Изящни изкуства и гимнастика: калиграфия, рисуване, танци, фехтовка, езда и плуване.“
   Освен това са предвидени и часове по психология, военна стратегия, политическа икономия, естетика, право, „френска и немска реторика и при възможност по архитектура“.
   Програмата е толкова обширна и разхвърляна, че един човешки живот не би бил достатъчен за нейното изпълнение. Ето защо преподавателите вземат мъдрото решение да не обръщат внимание на помпозното изреждане на различните науки и да обучават децата по свое усмотрение и според собствените си знания.
   Има опасност подобен метод да се окаже пагубен. Ала той се оказва чудесен. Причина за това е сполучливият подбор на преподавателския състав.
   Този подбор е същинско постижение, като се има предвид, че по онова време руският народ в своето огромно мнозинство е все още необразован. Гимназии почти не съществуват. Факултетите обикновено са говорилни. През 1822 година в Казанския университет има четиридесет обучаеми, а в университета на Санкт Петербург има тридесет и осем професори и петдесетина студенти, сред които седемнадесет юристи, шестима философи и четирима математици. Преподаватели се набират предимно от Германия. Едва осем години преди откриването на лицея в Царское село с императорски указ преподавателите „било руснаци, било чужденци“, се задължават да четат лекциите си на руски език. А. И. Тургенев пише по този повод с простодушна радост: „В Педагогическия институт всички лекции до една са на руски език. Дори политическата икономия се преподава на руски език!“ (1809 година).
   Русия действително едва се пробужда от дълъг сън. Тя все още не притежава нито научен, нито литературен език. Изпаднала в сляпо поклонничество пред френско, английско, немско влияние, в нея цари подражание, плагиатство или патриотично отрицание. Страната робува на излезли от мода в Европа идеи. Самите руснаци отхвърлят руския дух. 
   Какво ли чудо е трябвало да стане, за да бъдат открити педагози, способни да пробудят у тези тридесет момчета в Царское село интерес към една нова руска култура? Какво ли би станало с Пушкин, ако беше изпратен в езуитския колеж на абат Никол?
   Сред учителите на Пушкин трябва да бъдат споменати Кайданов, автор на голям брой исторически съчинения, и Куницин, преподавател по философия, награден от императора след речта си при откриването. Куницин е заклет либерал. Той без колебание осъжда пред своите ученици крепостничеството. Проповядва „естественото право“, на което по-късно посвещава труд, в който властите откриват следното светотатствено изречение: „Всеки индивид е вътрешно свободен и е подчинен единствено на правилата на своя собствен разум.“ През 1821 година той е принуден да подаде оставка. 
   Децата обожават възторженото душевно благородство на Куницин и следят с внимание неговите достъпни прояви. Без сами да съзнават това, те споделят идеите му. По-късно тази любов към независимостта, отвращението от обществените неправди ще доведат някои от тях до заговор, бунт и изгнание. Възмутен от принудителната оставка на Куницин, през 1822 година Пушкин ще напише своето Първо послание до цензора:
   
        Ти без да ни разбираш, цапаш лист след лист,
        ти черно бялото наричаш по каприз:
        сатирата – пасквил, поезия – разврат е,
        гласа на правда – бунт, Куницин пък Марат е.29 
   
   А в поемата си 19 октомври 1825 ще каже още:
   
        Отдайте на Куницин сърца и вино!
        Той нас създаде и пламък в нас разпали…
   
   В лицея Пушкин има двама преподаватели по руска литература. Първият от тях, Кошански, е млад човек (тридесет и шест годишен), който се държи като конте, ухажва жените, говори често на френски език и пише тромави и посредствени елегии. Привърженик на писателите от старата школа, автор на трактат по реторика и на сборник избрани откъси, озаглавен Цветове на гръцката поезия, Кошански насърчава литературните дарования на своите ученици. Ала те слушат уроците му и не следват неговите напътствия: този човек проповядва натруфен лиризъм, изпълва стиховете си с митологични образи и забранява на учениците да използват в стиховете си тривиални изрази като „дълбая кладенец“ или „пресичам площада“. Те обаче се възхищават от Жуковски, Карамзин и всички новатори в литературата, приятели на свободното вдъхновение и на простотата. Пишат по адрес на Кошански сатирични стихчета, подиграват се с неговите публикации във Вестник на Европа. По този начин обучението на Кошански се оказва спасително чрез съпротивата, която предизвиква у неговите слушатели. Преподавателят поражда враждебност към собствената си поезия, но същевременно и интерес към поезията въобще. Той буди насмешки, но също и стремеж към съревнование. 
   „Като сега виждам онзи следобеден час на Кошански, пише Пушчин, когато той, понеже беше привършил лекцията малко преди звънеца, каза: „Сега, господа, ще си изпробваме перата: опишете ми, моля, розата в стихове.“ От нашите стихове нищо не излизаше, а Пушкин мигновено издекламира две четиристишия, които възхитиха всички ни. Кошански прибра ръкописа.“
   Кошански признава таланта на Пушкин, но го упреква, че е просто един шегобиец. Стиховете на младежа са прекалено лековати, римите прекалено фантазьорски, а речникът му прекалено прозаичен за неговия вкус. По думите му опитите на момчето не са изкуство, а забавление. На тези критики Пушкин отвръща със стихотворение, озаглавено: На моя Аристарх, в което осмива поетическите опити на своя преподавател и разкрива тайната на своето собствено вдъхновение: 
   
          …замислен махвам със ръцете,
          говоря в рими вдъхновен…30 
   
   През 1814 година клетият Кошански, който пие като бъчва, се разболява и е заместен от философа Галич. 
   Галич е ревностен поклонник на Кант и Шелинг, автор на История на философските системи и на Опит върху науката за Прекрасното. Той е млад идеалист, пламенен, честен, симпатичен и образован. Дори прекалено образован за своята невръстна аудитория. От него става чудесен университетски професор, но му е трудно да слезе до елементарното равнище на Царское село. Ето защо предпочита да забрави за своята ученост и да се отнася с учениците като с равни. Много бързо се сприятелява с тях и превръща уроците във весели разговори на всевъзможни теми. Всички го обичат. Шегуват се с него. Четат му тайно написани стихове. От време на време преподавателят си спомня за своите задължения на педагог и като вдига том на Корнелий Непот, обявява: „А сега, господа, нека поощипем малко този старец!“ И учениците със смях се заемат да превеждат За бележитите мъже на Корнелий Непот. 
   „Този смахнат, чудесен и много смешен човек, пише барон Корф, преподаваше в лицея латински и руски; ние донякъде се подигравахме с него, но много го обичахме за неговата доброта и почти детинско простодушие.“
   Много по-късно, на 17 март 1834 година Пушкин ще напише в своя Дневник, следното: 
   „Срещнах добрия Галич и много му се зарадвах. Навремето той ми беше професор и ме ободряваше на избраното от мен поприще. Той ме накара да напиша за изпита в 1814 година моите Спомени в Царское село.“31 
   Галич не е поет, но обича поетите и твърди, че ги разбира. Пушкин му посвещава стихове, изпълнени с топли приятелски чувства, като го нарича „верен събутилник“, „апостол на леността“, „любител на сладострастието“ и „председател на ученическите пиршества“. 
   Всички тези ученически пиршества, тези чаши, бутилки, венци и всевъзможни вина са, разбира се, само поетични украшения. Целият този разгул, за който говори Пушкин, се ограничава до събирания на чаша чай в залата за развлечения на лицея или в стаята на самия Галич. Ала влиянието им върху Пушкин е несъмнено. В очите на своите ученици младият Галич въплъщава един епикурейски идеал, който гали въображението им. Самият Галич има доста печална съдба. През 1821 година той е обвинен, че развива антихристиянски теории в своя труд История на философските системи. „Господин Галич, заявява неговият обвинител, вие открито предпочитате езичеството пред християнството, упадъчната философия пред чистата доктрина на християнската църква, атеиста Кант пред Христос и Шелинг пред Светия дух.“ Галич е принуден да се покае, а неговите хулители го отвеждат тържествено в църквата, за да бъде поръсен със светена вода. През 1837 година окончателно е зачеркнат от списъка на университетските кадри. Тъй като не може да намери утеха в отношенията със своята заядлива, глупава и грозна съпруга, той се посвещава изцяло на две огромни изследвания: Всеобщо право и Философия на историята на човечеството. Ала в дома му избухва пожар и ръкописите са напълно унищожени. Отчаяният Галич престава да се труди, пропива се и умира в дълбок физически и духовен упадък.
   Сред другите педагози в лицея трябва да се спомене също така преподавателят по френски език г-н М. дьо Будри, който в действителност е по-малкият брат на Марат. Завършил образованието си в Академията в Женева, младият Давид Марат е нает като учител в руско семейство. Когато неговият брат Жан-Пол придобива печална известност, Давид Марат измолва от Екатерина II разрешение да смени името си, като занапред се нарича Дьо Будри.32  По-късно Будри отваря малка работилница, където се произвеждат много търсените от антуража на Екатерина II  платове със златна и сребърна нишка. Тази мода преминава с възкачването на престола на Павел I. Будри се разорява, изоставя предприятието и отново започва да дава частни уроци. Нает като преподавател по френски в лицея в Царское село, той се проявява като деятелен и строг педагог. Той е дребничък старец със странен вид, прегърбен, шкембелия, с оскъдно напудрена мазна перука. Рядко се мие и сменя бельото си веднъж месечно. Негова страст е изкуството на речта и в частност театърът. Под негово ръководство учениците репетират и играят френски пиеси, в които той премахва женските роли и замества любовниците с приятели. Пушкин разказва, че Будри дълбоко тачел паметта на своя брат. Един ден, говорейки пред учениците за Робеспиер, той уж им бил заявил: 
   – Именно той постави оръжието в ръката на Шарлот Корде и превърна тази девойка във втори Раваяк.
   „Впрочем, добавя Пушкин, въпреки роднинската връзка, демократичните си мисли, мазната жилетка и целия си вид, който напомняше якобинец, късоногият Будри се проявяваше като ловък придворен.“ Пушкин е един от най-добрите ученици на Будри. Другарите му дават прозвището „Французина“.
   Преподавателят по точните науки Карцов, тромав мъж с жълтеникаво лице и бавни движения, презира невежеството на своите ученици. Един ден той изкарва Пушкин на дъската и му дава да реши задача по алгебра. 
   Пушкин дълго пристъпва от крак на крак, надрасква с тебешира няколко цифри и накрая Карцов го запитва:
   – Какво излезе? На колко е равно х?
   Пушкин се усмихва неловко и отвръща:
   – На нула.
   – Браво! – възкликва Карцов. – При вас, Пушкин, всичко в класа се свежда до нула. Вървете си на мястото да пишете стихове.
   Всички тези преподаватели, колкото и да са различни един от друг по знания, по темперамент, по умения и по участ, играят важна роля в интелектуалното формиране на Пушкин. Над всички тях стои директорът на лицея, благият и вечно замислен Малиновски. Автор на труд, озаглавен Войната и мирът, той предлага един век преди Уилсън създаването на обхватно общество на народите, предназначено да урежда спорните въпроси между европейските държави. Написва освен това и послание за Освобождението на крепостните, прави превод на Библията от еврейски на руски, издава вестник Есенни вечери. Именно той набира преподавателския състав на лицея, налага правилата за вътрешната дисциплина и определя още от самото начало общите насоки на обучението. Малиновски е противник на принудата, на наказанията, на прекаленото натоварване на младите хора. Смята, че образованието на децата трябва да носи радост. Насърчава преподавателите да разговарят дружески със своите ученици, да разнообразяват уроците с четене на различни автори, да насърчават елемента на съревнование чрез провеждането на литературни конкурси. Самият той без задръжки кани възпитаниците в своя апартамент. Неговата смърт, едва три години след назначаването му на директорския пост, дълбоко опечалява момчетата, които са свикнали да виждат в него по-възрастен брат, снизходителен, доста отстъпчив и добродушен. След смъртта на Малиновски в лицея настъпва, по израза на Пушкин, гибелно „междуцарствие“. Ръководството е възлагано последователно на преподаватели без истински авторитет, като Кошански или австриеца Хауеншилд или най-сетне на подполковника в оставка Фролов. Фролов се оказва невеж и надут грубиян. Смята, че Русо е жена на име Емилия. Принуждава учениците да се строяват в редици за молитва, определя местата им в трапезарията според получените оценки и ги наказва да стоят на колене върху плочите. В началото на 1816 година Фролов най-сетне е заместен от новия директор, добродетелния и благ Енгелхарт, който пише в своя дневник: „Само споделяйки чистосърдечно радостите и скърбите на учениците човек може да спечели тяхната любов. У младите хора може да се постигне доверие единствено с дела. Възпитанието без никакво наказание е химера, но ако детето бива наказвано прекалено често и без основателна причина, то ще започне да гледа на своя възпитател като на палач, който си отмъщава върху него.“
   Енгелхарт сполучва без мъка да възроди особената другарска дисциплина сред учениците. След смутовете от времето на „междуцарствието“ те отново, както по времето на Малиновски, живеят с усещането, че са ръководени, наблюдавани, обичани. Продължавайки традицията на своя предшественик, той пие чай заедно с тях, говори им за поезия и морал и дори ги кани у дома, за да ги научи да се отнасят вежливо към дамите.
   Най-сетне, през 1816 година, отменяйки едно прекалено строго разпореждане, Енгелхарт разрешава на учениците да излизат от лицея и да ходят на гости в Царское село. Признателността им е толкова голяма, че някои от тях, като Пушчин и Волковски, през целия си живот продължават да поддържат кореспонденция със своя бивш директор. 
   Единствено Пушкин остава чужд на чара, с който е обгърнат Енгелхарт. Енгелхарт не обича Пушкин и Пушкин не обича Енгелхарт. Причините за тази неприязън остават неясни. „Аз самият така и не разбрах, пише Пушчин, защо всички знаци на внимание от страна на директора и на неговата жена биваха отблъснати от Пушкин. Той отказваше да види истинския му лик и отбягваше всякакво сближаване с него. Зад подобно държание се криеше нещо, което той така и не пожела да ми разкрие.“
   Енгелхарт има пълно лице, големи печални очи и месести устни. Най-често е облечен в двуреден фрак от синьо сукно със златни копчета и широка яка от черно кадифе. Носи черни копринени чорапи и отворени обуща с катарама. Има приятен глас и Пушкин, по-проницателен от своите другари, долавя зад неговото лице, жестове и думи престореност, която не му е приятна. Струва му се, че Енгелхарт полага големи усилия, за да играе ролята на чудесен човек, че неговата приветливост и търпение са привидни, и че той с наслада мами всички, както и самия себе си. Вярно е, че директорът изглежда прекалено съвършен, за да бъде искрен. Пушкин го упреква в това, че е безупречен.
   Един ден Енгелхарт се приближава до чина на Пушкин, сяда до него и го меко го запитва: „Какво имате против мен?“ Пушкин смутено отвръща, че за нищо не може да се оплаче от своя директор. „Тогава значи не ме обичате?“, продължава благият Енгелхарт. При тези думи детето избухва в плач и възкликва: „Виновен съм, защото не съумях да ви оценя!“ Енгелхарт също се просълзява, потупва Пушкин по рамото и излиза, като радостно въздъхва. Успял е да се справи с последния бунтар. Няколко минути по-късно отново минава край Пушкин и го вижда да се изчервява и бързешком да скрива под чина някакъв лист.
   – Стихове, нали? – запитва Енгелхарт с приветлива усмивка.
   Като повдига таблата на чина, той взема листа. Вижда върху него не някакво идилично стихотворение, а отвратителна карикатура на самия него, придружена с няколко вулгарни стихчета. Енгелхарт оставя листа върху чина и тъжно промълвява: 
   – Сега вече знам защо отказвате да идвате у дома, когато ви поканя. Само не разбирам с какво съм си спечелил вашата враждебност.33 
   Енгелхарт, който е спечелил сърцата на всички ученици, искрено е разстроен от упоритата съпротива на Пушкин. Този любезен човек става лош само когато не искат да повярват в неговата доброта. След като не успява да привлече Пушкин, той си отмъщава чрез оценките, които дава за него. „Върховният стремеж на Пушкин, пише той на 22 март 1816 година, е да блесне в областта на поезията; ала твърде съмнително е дали този стремеж има сериозно основание, тъй като той отбягва всякакво усилие в учението и неговият ум, на който липсва задълбоченост и проницателност, е, може да се каже, по френски повърхностен. Това, без съмнение, е най-снизходителната оценка, която може да бъде дадена на Пушкин. Сърцето му е студено и празно. У него няма нито любов, нито религиозна убеденост. Едва ли може да се намери друг младеж с толкова празно сърце като неговото. Чувствата на нежност, присъщи на юношеството, у него са принизени, опорочени във въображението му от всички еротични произведения на френската литература, които той знае почти наизуст още преди постъпването си в лицея, достоен резултат от началното му образование.“
   Запазени са и други преценки за ученика Пушкин. Струва си да бъдат цитирани някои от тях за 1812 година, в които четем: 
   По руски език: „Александър Пушкин притежава повече схватливост, отколкото памет, повече вкус, отколкото старание… Поради това и най-малката спънка е достатъчна, за да го спре.“
   По философия: „Пушкин е схватлив, задълбочен и духовит. Ала не влага никакво старание и напредъкът му е нищожен.“
   По рисуване: „Много качества, но работи небрежно и не влага внимание. Слаб напредък.“
   По немска литература: „Никакъв напредък, липсват му качества, старание и добра воля. Покварен от възпитанието.“
   По математика: „Умен, повърхностен, много мързелив, зле се държи в час. Слаб напредък.“
   И най-сетне за неговия характер: „Липсва му постоянство и твърдост, бъбрив, духовит, добросърдечен, ала своенравен и избухлив до ярост.“
   Също за 1812 година инспекторът Пилецки дава следната атестация по адрес на Пушкин:
   „Пушкин (Александър), тринадесетгодишен. Притежава по-скоро бляскави, отколкото солидни способности; по-скоро остър и пламенен, отколкото задълбочен ум. В учението усърдието му е недостатъчно, тъй като любовта му към труда все още не е станала негова основна добродетел. Понеже е прочел много френски книги, които не подхождат на неговата възраст, паметта му е изпълнена с красиви цитати от прочути автори. Твърде е напреднал също така по руска литература, познава множество басни и стихове. Макар да привиква да разсъждава по-съсредоточено, знанията му са общо взето повърхностни. Лични черти: докачливост и горделивост, които понякога го правят плах; добросърдечен, чувствителен, но изпада в пристъпи на гняв; непостоянен, бъбрив, духовит. Освен това у него се наблюдава голяма отзивчивост: признава слабостите си, охотно се вслушва в съветите и плодотворно се възползва от тях...“
   „Непостоянен“, „докачлив“, „бъбрив“, „повърхностен“, „гневлив“ са епитети, които се повтарят от преценка на преценка и определят поведението на Пушкин в Царское село.
   Всички преподаватели са единодушни. От това слабичко, чорлаво момче с пламенен поглед и устни на людоед никога няма да излезе нещо свястно. Той несъмнено е изчел голям брой руски и френски, по-стари и по-нови книги, несъмнено пише стихове с удивителна лекота, несъмнено достатъчно е да вложи старание в каквато и да е работа и веднага изпреварва другарите си. Но у него има нещо несигурно, нестабилно, опасно, което не позволява да му се има каквото и да било доверие. Самият му талант ще го погуби. Осланяйки се на изключителните си заложби, на вдъхновението, на късмета си, той не ще има постоянството да постигне нещо значимо. Ще продължи да пилее дарбата си в чудесни стихове по разни поводи, ще стане забавен като чичо си Василий, заклет любител на наслажденията, трескав ум, непрокопсаник, с една дума – „французин“.
   Когато запитват преподавателя по калиграфия какво си спомня за своя бивш ученик, той отвръща: „Какво сте се хванали за този Пушкин? Той си беше непрокопсаник и нищо повече!“
   
   
   
   
V
ПРИЯТЕЛИТЕ –
ПРИЗВАНИЕТО
                       В лицея влиза едно саможиво и плахо дете. Едва избягал от семейството си, Пушкин гледа с подозрение на този нов свят, който му е бил наложен по волята на неговите родители. Вижда дворец, градини, доброжелателни преподаватели и момчета, които се суетят край него и безочливо го оглеждат. Всички те си приличат. Лицата и гласовете им се сливат в едно лице и в един глас. Те са другите. А той е сам. Сам с милия Пушчин, негов съсед по стая и негов довереник. Той с ожесточение бяга от всяко ново запознанство. Опитва се да се ограничи до своята собствена личност и има намерение в продължение на шест години да живее, черпейки от собствените си запаси надежда, знания и веселост. Ала малко по малко, с всеки изминал учебен ден, с всяка прекарана в усамотение нощ, общото лице на „другите“ се разпада и изчезва. В масата се появяват отделни лица. Очертават се характери. Сред тях има тайнствени, привлекателни, смешни. Някои са достойни за присмех, други – за възхищение. Отначало самостоятелно циркулиращи, имената се прикрепят към очи, носове, прически и дрезгави от мутирането гласове. Ето то мързеливия Делвиг, вечно замечтан, в плен на измислиците и на поезията (тъй като е късоглед, а носенето на очила в лицея е забранено, всяка срещната жена му се струва прекрасна); ето го синът на директора, дребничкият Малиновски, игрив, креслив, готов да се сбие, непоносим и очарователен; Корсаков, къдрокос и красив като момиче; Волховски, ученолюбив, кротък и тъй крехък, че за да заякчи гръбнака си, по своя воля мъкне на гърба си два дебели речника (тази удивителна воля му спечелва прякора Суворов); младият княз Горчаков, миловиден и словоохотлив; Данзас, тромав и опърничав; нисичкият Яковлев, който още през първите дни започва да подражава по смешен начин на жестовете на преподавателите и който умее да прави двеста различни гримаси (наричат го „комедианта“); Иличовски с неговото странно телосложение, „с дебело туловище и тънки крака“, но на моменти толкова духовит; барон Модест Корф, страхлив, набожен и ревлив; Корнилов, същият, който отвръща „да, господине“ на императрицата, но който изобщо не е толкова глупав, колкото изглежда; палавият Бролио, вечно наказан и вечно засмян; Гуриев, който проявява необичайна нежност към останалите момчета (две години по-късно ще бъде изключен заради прояви на „гръцки наклонности“); и други, и други, а най-сетне мършавият, висок, непохватен и невероятен Вилхелм Кюхелбекер. Кюхелбекер недочува. Лицето му и устата му са криви, очите му, изцъклени като на пържена риба. Движенията му са несръчни. Сякаш непрестанно е погълнат от възвишени мисли и поради това се препъва и говори несвързано. Той е нервен, сантиментален и добросърдечен. Всички се подиграват с него, а той се сърди.
   Колко са много и колко различни са децата, сред които Александър Пушкин трябва да намери своето място. Той предпазливо излиза от своята затвореност, сближава се с тези непознати момчета, изучава ги, мълчаливо ги претегля и преценява. Бои се другарите му да не започнат да му се подиграват, да не го вземат за маймуна. А той действително прилича на маймунка и знае това. Освен това не е силен като Данзас и Бролио, не е миловиден като Корсаков, не е нито барон, нито княз, като някои от съучениците си. Именно поради това трябва да предвари техните нападки. Пушкин е извънредно докачлив и навсякъде вижда недоброжелателност, скрита ирония, злонамереност, неприятни намеци и заговори. Ужасява го мисълта, че може да стане предмет на насмешки и дори на най-невинната шега отвръща със сарказъм и ругателства. По-умен е от останалите и само с една дума улучва слабото място на противника си. Без да може да се сдържи, всеки път стига прекалено далече и излага на всеобщо посмешище своята объркана и слисана жертва. После се отдалечава, кипящ от доволство и гняв. Ала същата вечер в постелята неизменно се гърчи от угризения. Осъзнава, че още веднъж е проявил несправедливост, злоба и че никой от околните не го обича. Ще му се да изкупи вината си пред оногова, когото е обидил пред останалите, но как да направи това, без да поиска прошка? А той не желае да се унижава с извинения. Междувременно враждебността край него нараства с всеки изминал ден. Боят се от него, защото е хаплив и го отбягват. Тази неприязън го измъчва. Страда, чувства се нещастен, объркан, плаче върху възглавницата, сетне се обръща към тънката преграда и тихо вика своя единствен приятел Пушчин. С него споделя всичко. Иска съвет. Пушчин се старае да го успокои, насърчава го, мъмри го и снишава глас, когато по коридора се приближат отмерените стъпки на дежурния възпитател. 
   „Понякога, пише Пушчин, с неуместни шеги и с хапливи забележки сам се поставяше в неудобно положение, а после не умееше да излезе от него. Това го довеждаше до нови гафове, които никога не минават незабелязани в ученическите взаимоотношения. Като негов съсед (от другата страна на стаята му имаше тухлена стена), аз често, когато всички вече заспиваха, съм обсъждал тихичко с него през тънката дъсчена преграда някоя глупава случка, станала през деня; тогава ясно виждах, че от докачливост той приписва на какви ли не глупости особена важност и че това го вълнува. Двамата криво-ляво заглаждахме някои грапавини, макар че това не всеки път ни се удаваше. В него се съчетаваха прекомерна смелост със стеснителност, и едното, и другото не на място, а това му пречеше. Случвало се е заедно да се изложим, аз да се измъкна, а той все да не може да се оправи. Причината за това беше, че на него му липсваше онова, което се нарича такт... Всичко това обяснява защо изобщо не намери незабавен отзвук неговата привързаност към лицейския кръжец, която се зароди в него от самото начало.“34 
   Някои другари на Пушкин изпитват истинска неприязън към него заради шегите му. Барон Корф, лицемерен и злобен, пише за него: „У него нямаше нито външна, нито вътрешна вяра, нито възвишени нравствени чувства; в това отношение той дори проявяваше някакъв фанфаронски цинизъм: злите насмешки, често вулгарни, над всякакви религиозни вярвания и обреди, над уважението към родителите, над семейната привързаност и обществени връзки, за него бяха нещо обичайно и съм сигурен, че само заради възможността да прояви своето остроумие, той нерядко стигаше по-далече от истинските си чувства и мисли.“
   Барон Корф не е единственият, който ненавижда Пушкин през първите месеци от техния престой в Царское село. Но той единствен продължава да го хули и след завършването на лицея. Постепенно, тъй както кълнът се превръща в растение, става чудо. Сближението е факт, маските падат и в малкия затворен свят на лицея изниква чувство на близост. Един ден, вероятно още в началото, Пушкин научава, че ученикът Иличовски пише стихове през свободното си време. Дори ги рецитира пред приятели, които ръкопляскат. Пушкин е очарован от своето откритие. Още повече, че Иличовски не е единственият поет в лицея. Постепенно тук и там се проявяват дарования. Делвиг, Яковлев, Корсаков, Ржевски и дори невероятният Кюхелбекер, който едва говори руски, започват с ожесточение да редят рими. Незабавно се оформя кръжец на младите поети в Царское село. Сближава ги страстта към литературата. Те четат един на друг своите творби, насърчават се взаимно, състезават се помежду си. Преподавателят Кошански подхранва амбицията на своите ученици, предлага им теми, които да разработват в стихове и декламира на глас пред класа най-добрите съчинения. По съвет на директора инспекторът Пилецки дори предлага създаването на нещо като Академия, обединяваща „всички млади хора, които според техните другари притежават способности да се занимават с писателски труд.“
   Самите автори не могат да си намерят място от радост. Те не излизат от библиотеката, забравят за уроците, стихоплетстват ден и нощ, вълнуват се, сипят наляво и надясно в лицея епиграми, басни, идилии и патриотични песни. Ужасен от това колективно вдъхновение, което откъсва възпитаниците му от учението, директорът, отначало одобрил Академията, се вижда принуден да я закрие и да забрани писането на стихове в неговото заведение. Ала може ли да бъде задушено призванието на поетите? Децата пишат тайно и тихичко четат един на друг своите произведения зад гърба на възпитателите. На 25 март 1812 година ученикът Иличовски известява с важен тон свой приятел: 
   „Що се отнася до моите стихотворни занятия, трябва да кажа, че съм постигнал значителен напредък, тъй като сред моите другари има един младеж, който е живял в кръга на най-добрите поети на нашето време и е придобил в областта на поезията много знания и вкус. Макар в действителност да ни е забранено да пишем стихове, ние с него тайно продължаваме да съчиняваме.“
   Въпросният „младеж“ не е някой друг, а самият Пушкин, който тогава е четиринадесетгодишен. Твърде бързо Пушкин и Иличовски се открояват от групата. Техните другари сравняват достойнствата на двамата съперници и изразяват предпочитание отначало към Иличовски. Най-сетне директорската забрана е вдигната и двамата поети имат възможност да се проявят открито. Стиховете на Иличовски са натруфени и звучни. Учениците казват за него: 
             Безсмъртни Иличовски,
             ти си асът на нашите поети.
   Него сравняват с покрития със слава Державин, а Пушкин с Дмитриев.
   Лицеят е открит на 19 октомври 1811 година, а през декември същата година учениците започват издаването на два вестника: Газета на Царскоселския лицей и Вестник на Императорския Царскоселски лицей. Това са издания, написани на ръка върху сивкава хартия, а съдържанието е детинско и предизвиква ограничен интерес. Ала през 1812 година новите литературни дарования в лицея са толкова много, че поетите се разделят на две групи. Пушкин, Делвиг и Корсаков публикуват във вестника Неопитно перо; Иличовски, Волховски, Кюхелбекер и Яковлев в За удоволствие и полза. През 1813 година двата вестника се сливат в един, наречен Млади плувци. Сетне започва да излиза списанието Лицейски мъдрец. От него са открити четири броя, подвързани с червена кожа. Върху корицата има златна винетка. На първата страница може да се прочете: „Типография Данзас“, тъй като текстът е изцяло написан на ръка от него, както и друго обозначение: „Разрешение за отпечатване, цензор: Делвиг.“
   Първият брой на Лицейски мъдрец представя програмата на изданието: 
   „В настоящото списание ще публикуваме остроумия, нови песни и всичко, което би могло да развлече нашите почитаеми читатели.“
   Вестниците в лицея са пълни с анекдоти, хумористични послания и карикатури. Присмехът е насочен както срещу преподавателите, така и срещу някои ученици. Младите писатели си имат предпочитани жертви. 
   Учениците черпят вдъхновение преди всичко от Вилхелм Кюхелбекер и неговите посредствени стихове:
             Нека Бог да ти забрави греховете,
             както ние стиховете...,
пише Пушкин.
   А Иличовски: 
   
             Ела, о, Вилхелм, и ни докажи,
             С телото си и със душата,
             че изроди все още пъплят по земята.
   
   Веднъж, когато Пушкин е болен на легло, Кюхелбекер и неколцина приятели отиват в лазарета да го посетят. Те го молят да прочете най-новото си стихотворение. Пушчин описва сцената по следния начин:
   „Четенето започна: 
   
             „Приятели, настъпи сетен час,
             наоколо е тихо и спокойно...“
   
   Всички бяха затаили дъх и тишината бе нарушавана единствено от възклицания. Кюхелбекер молеше останалите да не пречат на четенето; бе изпаднал в дълбок унес. Дойде най-сетне последният куплет и ние чухме: 
   
             „Писателю, заради свойте грехове
             осъден си да бъдеш трезвен.
             Чети ми, Вилхелм, твойте стихове,
             за да заспя, че пак съм нервен!“
   
   Кюхелбекер се възхищава от Пушкин и му прощава всички подигравки, а Пушкин, макар да обича да дразни Кюхелбекер, го обича като роден брат.
   „Рененкампф ми говори чудесни неща за теб, пише г-жа Кюхелбекер на своя син, но ме моли да ти напомня, че не бива да посвещаваш прекалено много време на упражнения по поезия; и аз мисля като него, че не е редно да превръщаш това в свое единствено занимание... Без добри познания по езика и без художествена култура писането на стихове е просто цапане на хартия.“35 
   Пушкин съветва Кюхелбекер да пише на немски, защото добрият Вилхелм говори по-добре немски, отколкото руски. Ала Кюхелбекер отвръща съвсем сериозно, че в Германия има вече твърде много поети, докато в Русия „един поет като него не би бил излишен“.
   Един ден гаврата преминава обичайните граници. Ученикът Мясоедов изсипва чиния със супа върху главата на Кюхелбекер. От срам Кюхелбекер получава силна треска и се налага да отиде в лазарета. Ала веднага след като го поставят на легло, той избягва, слиза в градината на двореца и се хвърля в езерото. Уви! То се оказва прекалено плитко и в него не може да се удави дори пеленаче. Възпитателите се притичват и изваждат клетника, зъзнещ и ридаещ от ярост. Незабавно в Лицейски мъдрец излиза карикатура от Иличовски, на която преподавателите се опитват да измъкнат Кюхелбекер на брега с помощта на абордажна кука, закачена на вратовръзката му.
   Жестоки, буйни, недисциплинирани и духовити, поетите от малкия кръжец са наблюдавани отблизо от ръководството. За някои от техните шеги се налагат незабавни наказания. Начело на тези немирници неизменно е Пушкин, неуловимият, дяволит и ужасен Пушкин. Възпитателят Пилецки пише в доклад от 1812 година: 
   „На 6 ноември Пушкин заяви по повод часовете по логика: „Трябва да призная, че нищо не разбирам от логика и че, впрочем, много по-образовани от мен хора също нищо не разбират, тъй като силогизмите на логиката са непонятни...“
   „На 16-и той се подигра грубо с IV департамент... на 20-и в час по рисуване нарече Горчаков полска дама с леки нрави... На 13-и, когато се опитах да взема от Делвиг стихотворение, пълно с обиди по адрес на инспектора, Пушкин се разгневи и ми каза на висок глас: 
   „Нямате право да вземате нашите книжа. Ако продължава така, накрая ще започнете да крадете писмата от чекмеджетата...“ На 30-и вечерта той разказваше на г-н Кошански Бог знае какви съмнителни истории, които уж били ставали в магазините за модни облекла в Санкт Петербург у лицата, наричани търговки на оказионни дрехи и накити...“
   Същият този възпитател Пилецки, когото учениците мразят и от когото се боят, е заклет илюминат, мартинист, разкъсван между сексуалните си щения и внезапни пориви към аскетизъм. Той ухажва сестрите и братовчедките на учениците по време на семейните посещения в Царское село. Някои ученици твърдят, че го чули да злослови по адрес на техните собствени родители. Начело на бунтарите застава Пушкин. Провеждат се множество нощни събрания. Сетне Пушкин се осмелява да осъди публично в столовата поведението на възпитателя. Възмутени от направените от него разкрития, учениците призовават Пилецки в аудиторията и заявяват, че до един ще напуснат лицея, ако самият той незабавно не подаде оставка. Боейки се от скандал, Пилецки предпочита да изгуби мястото си. В своя проект за мемоари Пушкин отбелязва следното: „Философски мисли – мартинизмът – прогонваме Пилецки.“
   Един ден Пушкин, Пушчин и Малиновски, синът на бившия директор, решават да забъркат питие, наречено гогел-могел, в което има ром, захар и разбити яйца. „Ние, тоест аз, Малиновски и Пушкин решихме да опитаме гогел-могел. Аз доставих бутилка ром, успяхме да намерим яйца и пудра захар и се захванахме за работа край кипящия самовар. Разбира се, освен нас имаше и други участници в този вечерен пир, но те останаха, така да се каже, зад кулисите; всъщност тъкмо един от тях на име Тирков, на когото ромът подейства най-силно, стана причина дежурният възпитател да забележи едно особено оживление, глъчка и безпричинна гоненица. Съобщи това на инспектора. След вечеря последният огледа своите млади възпитаници и установи необичайна възбуда. Заваляха въпроси, започна разследване. Ние тримата се явихме и признахме, че това е наша работа и единствено ние сме виновни.“
   Простъпката е твърде сериозна. Фролов написва следния доклад от 5 септември 1814 година: 
   „Учениците Малиновски, Пушчин и Пушкин накарали един слуга да занесе в тяхната стая пудра захар, гореща вода, сурови яйца и ром. Когато всичко било доставено, те напуснали залата без позволение на дежурните възпитатели и отишли в стаята, където от детинска палавост и любопитство разбъркали питие, наречено гогел-могел, и започнали да го опитват. Когато научили, че съм бил предупреден, те се завърнали в залата, където ги заварих. След като незабавно предприех разследване, установих вината им и им наложих следното наказание: в продължение на два дни да стоят на колене по време на утринната и вечерната молитва.“
   Случаят не приключва с това. По това време директор е австриецът Хауеншилд, който пише доклад до министъра. Министърът, граф Разумовски, пристига от Санкт Петербург, привиква провинилите се, мъмри ги строго и предава преписката на педагогическия съвет на лицея.
   „Съветът, пише Пушчин, издаде следното решение: 
   1. Две седмици да стоим на колене по време на утринната и вечерната молитва;
   2. Да бъдем преместени на последните места на масата в столовата, където поставяха учениците в зависимост от оценката на провинението им;
   3. Да бъдат вписани имената ни заедно с вината и наказанието в черната книга, което можеше да има значение при завършването.
   Първата точка от присъдата бе изпълнена буквално. Втората бе смекчена по усмотрение на ръководството: с времето постепенно ни върнаха на по-предни места.“
   Що се отнася до третата мярка, тя бива отменена три години по-късно в резултат от намесата на директора Енгелхарт.
   Както във всички останали случаи, това събитие е обезсмъртено чрез написани по този повод стихове. Всичко, което става в лицея, е повод за поеми, епиграми и песни.
   Корсаков свири на китара и съчинява музика по поемата на Пушкин На Делия. По време на забавите учениците пеят в хор този романс. Друг ученик, Яковлев, който свири сносно на цигулка, съчинява мелодия по стихотворението на Пушкин На Живописеца. Тази песен също се ползва с голям успех сред другарите им. Те пеят освен това и комични куплети по адрес на ученици и преподаватели. Така веднъж, когато изпълняващият длъжността директор Хауеншилд смуче бонбон и приближава бавно към залата за отдих, внезапно дочува как хор от детски гласове припява с все сили:
   
             Dans la salle oщ tout est tranquille,
             Quel phйnomиne surprenant!
             Voici Satan qui se faufile
             Une rйglisse entre les dents.36 
   
   Друго развлечение на учениците е организирането на колективни беседи, на които всеки трябва да разкаже някаква история. По време на тези събирания Пушкин импровизира два устни разказа, за които си спомня няколко години по-късно и въз основа на тях написва повестите Изстрел и Виелица. 
   Въпреки това Пушкин рядко излиза победител в тази надпревари по красноречие и въображение. Учениците харесват повече Делвиг, великолепен разказвач и забележителен ленивец. Дребничкият, закръглен, бледен, късоглед и печален Делвиг не поглежда уроците си, не разбира въпросите, които му задават в клас, но страстно се увлича по митологията, романтическата поезия и е ненадминат лъжец. 
   „Веднъж му хрумна, пише по-късно Пушкин, да разкаже на неколцина от другарите си за похода от 1807 година, представяйки се за очевидец на тогавашните събития. Повествованието му беше толкова живо и правдоподобно и толкова силно подейства на въображението на младите слушатели, че няколко дена около него се събираха любопитни, които искаха да чуят нови подробности за похода. Слухът за това стигна до нашия директор А. Ф. Малиновски, който поиска да чуе от самия Делвиг разказа за приключенията му. Делвиг се срамуваше да си признае тази лъжа колкото невинна, толкова и богата на фантазия, затова реши да я поддържа и го стори с учудващ успех, така че никой от нас не се съмняваше в истинността на разказите му, докато той самият не си призна, че това е било измислица.“37 
   Младият Делвиг мами приятелите си само заради развлечението и никога не би се съгласил да прикрие някое прегрешение с лъжа.
   „При децата, надарени с игривост на ума, добавя Пушкин, склонността към лъжа не е пречка за искреността и прямотата.“38 
   Делвиг също пише стихове и ги публикува в лицейските вестници. Изучава немски език с Кюхелбекер, опитва се да чете Клопщок, Шилер, Гьоте. Пушкин пък се е насочил към френските автори. В своята поема Градчето от 1814 година той изброява някои от любимите: „заядливият старец от Ферне“, „мъдрият лентяй Ванюша Лафонтен“, „исполинът Молиер“, Расин, Парни, а също Вергилий, Омир, „чувствителният Хораций“, Тасо, Ювенал, английските поети Грей, Томпсън, Милтън. Верен на детските си предпочитания, Пушкин си остава искрен почитател на Волтер. Нарича го „поет на поетите“, „беловлас палавник“, „съперник на Еврипид“ и „неповторим старец“. Леката ирония, дръзките слова и критиките на Волтер му доставят истинска наслада. Мечтае един ден да стане като него. Колкото се може по-скоро. Що се отнася до руските автори, всички ученици от литературния кръжец ги знаят наизуст, оспорват ги, възхищават им се, завиждат на тяхното дарование: Жуковски, Батюшков, Дмитриев, Державин, Крилов... За да може да следи отблизо литературния живот, Пушкин плаща със свои пари един абонамент за Руски музей. 
   Подобно преклонение на група момчета пред поезията може да се обясни с това, че самата руска литература е едно ново явление. Руската поезия, родена през ХVIII век с тромавите хекзаметри на Кантемир и Тредяковски, бързо набира сили, придобива лекота и гъвкавост. Учениците следват младите представители на националната поезия. За разлика от младите французи от онова време, зад тях не съществува огромно натрупване на велики имена и значими непоклатими произведения, те не живеят с мисълта, че съвременните автори са продължители на някаква многовековна традиция, нямат усещането, че се носят по течението на река, чиито извори са далече нагоре.
   Не, те са изворът. Те са съвременници на избликването на води, дълго време са престояли в земните недра. Чувстват свежия полъх на новото. За тях литературата не се свързва с историята, а с непосредствената действителност. Тя се създава пред очите им. Разкрива се пред тях и те я гледат с изумление. Всяка нова поема е от изключителна важност. Опиянение от освободеното слово, от неочакваните ритми, от дрезгавите и простодушни гласове. Как да не се хвърли човек в това гъмжило и час по-скоро да започне да жонглира с римите, които звънтят като кристални топчета. Какво са останалите науки в сравнение с тази върховна наслада? Децата от Царское село вървят по стъпките на първите руски поети. Иличовски пише тържествено до свой приятел: 
   „Така е, скъпи приятелю, ние желаем да се наслаждаваме на зората на нашата литература, да се прехласваме пред цъфтящия гений на Жуковски, Батюшков, Крилов и Гнедич. Но добре е също така да повдигаме от време на време завесата пред отминалите времена и да се вглеждаме в творбите на отците на нашата национална поезия Ломоносов, Херасков, Державин, Дмитриев: там са скрити съкровища, от които всеки може да черпи. Добре е също така да изучаваме и чуждите автори (нашите бащи са били техни ученици), да беседваме с Расин, Волтер, Делил, да заимстваме от тях неподражаемата красота и да я пренасяме в нашите собствени стихотворения.“
   А Комовски отбелязва за Пушкин: „Поетическите идеи го навестяваха не само в часовете на отдих или на разходка, а често по време на урок или дори на молитва. В такива моменти лицето на Пушкин ставаше ту мрачно, ту се разведряваше в зависимост от мислите, които в този момент занимаваха ума му. Въобще той живееше в света на фантазията. За да нахвърля идеите си върху хартията, се оттегляше в най-отдалечения ъгъл на стаята, гризеше нервно нокти, смръщваше вежди, издуваше устни, а сетне с пламнал поглед тихичко прочиташе стиховете, които бе написал.“
   Литературната зараза в лицея е толкова прилепчива, че след първата промоция на учениците от Царское село, един слуга на име Гаврил Зайцев, написва поема, съдържаща следното обръщение: 
   
             О, вие, чиито оръжия
             ще бъдат не шпага и сабя,
             а хартия и пера...
   
   Най-незначителното местно събитие и най-обикновената гледка пробужда вдъхновението на учениците и те го прославят в стихове. Възпяват собствените си лудории, грешките на своите другари, недостатъците на преподавателите и очарованието на просторните градини, които обграждат училището. Тъй като нямат ваканции и са лишени от възможност да излизат, външният свят им се струва пищен, строг, исторически: грамадният парк с моравите, алеите, пещерите, цветните лехи, мраморните мостове, двата двореца, „поляната с розите“, по която няма рози от времето на Екатерина II и синьото езеро, в което се оглежда бяла колона. Някъде наблизо се разнася грохотът на бойни барабани, веят се знамена. Вечер се чуват звуците на военен оркестър, които ехтят в зданието на гвардейците. А понякога учениците съзират по равните алеи да минава високата фигура на императора.
   
VI
ВОЙНАТА
                       Тъй като се намират твърде близо до царския двор и до неговите проблеми, учениците са потресени от вестта за началото на военните действия между Франция и Русия. След срещата в Ерфурт съюзът с Франция ни най-малко не е популярен в Русия. Обвиненията срещу Наполеон са многобройни и напълно оправдани. Пагубната за руската търговия Континентална блокада, създаването на Варшавското херцогство, страхът от нови походи на Наполеон в Европа, двойната игра на дипломатическите представители на Франция в Цариград, неочакваният провал на преговорите за брак между Наполеон и великата княгиня Ана и най-сетне подплатеният финансово натиск на Англия карат Александър I да скъса за пореден път с императора на французите. С дипломатически прийоми той дава да се разбере на правителството в Тюйлери, че ще се придържа към клаузите на Тилзитския договор при условие, че армиите на Наполеон бъдат изтеглени от Прусия и разположени отвъд Одер. Александър I знае чудесно, че няма никакъв шанс това предложение да бъде одобрено от Наполеон, но желае да мине за миролюбец и да хвърли върху „Бонапарт“ световната отговорност за една повторна агресия. Както е предвидил Александър I, Наполеон заявява, че руските искания са несъвместими с неговата чест и през юни 1812 година френските армии преминават Неман. Александър I незабавно изпраща на Наполеон следното писмо: „Ако Ваше Величество няма намерение да пролива кръвта на своите народи заради недоразумения от този род и ако се съгласи да изтегли силите си от руска територия, ще приема, че нищо не се е случило и че разбирателството между нас все още е възможно. В противен случай Ваше Величество ще ме принуди да видя в негово лице враг, когото с нищо не съм предизвикал.“ Фактически войната вече е в ход.
   В началото на годината учениците от Царское село са гледали как войските се отправят към границата. По широкия кален и заснежен път преминават кавалерийски ескадрони в тънки униформи. Само офицерите са облечени в къси кожухчета. Войниците са с фуражки и шинели. Минават и брадати казаци със засукани мустаци, сраснали с конете, от които се вдига пара. В ръка носят пики и пеят. По-късно се задават новобранци със сиви униформи, с изцапани, изнурени и затъпели лица. Дворците са празни и безмълвни. В трапезарията храната е лоша. Внезапно от своите родители и от преподавателите учениците научават, че руските войски са разпръснати и че не оказват никаква съпротива на нашественика. Французи, баденци, пруси, саксонци, баварци, вестфалци, вюртембергци, австрийци, поляци настъпват под командването на Наполеон по пътищата на Русия. Напредват с ужасяваща барзина. Вече са във Вилно. Генерал Барклай де Толи е сменен. На негово място за върховен главнокомандващ е назначен Кутузов. Багратион започва сражение под древните стени на Смоленск. По-късно изоставя крепостта и се оттегля към Можайск.
   Военните вести възбуждат въображението на учениците. Войниците, които прекосяват Царское село, чуват отвъд оградата техните възгласи и приветствия. Всеки си има свой любимец. Волковски величае паметта на Суворов. Горчаков се сресва като императора и като него присвива очи, когато говори. Дребничкият Малиновски се кълне единствено в атамана на казаците Платов. Що се отнася до Кюхелбекер, той упорито брани репутацията на изгубилия поста си Барклай де Толи. Майка му пише в писмо от 24 август 1812 година: „Барклай доказва, че обича родината, тъй като по своя воля приема да играе второстепенна роля, след като веднъж е бил върховен главнокомандващ. Пиша това заради теб: приучи се да не съдиш прибързано и да не пригласяш веднага на онези, които очернят мъжете, заемали преди високи държавни постове...“
   В лицейската библиотека учениците грабят вестниците, четат на глас военните комюникета, изрязват портретите на главнокомандващите. Те следят по картата напредването на Антихриста и на неговата армия. В час преподавателите им разясняват хода на операциите:
   „Отначало, пише Пушчин, ние поздравявахме всички гвардейски полкове, които преминаваха през Царское село; непрекъснато очаквахме тяхното появяване и дори излизахме от час, насърчавахме войниците с горещи молитви, прегръщахме роднините и познатите; без да напускат строя, мустакати гренадири ни благославяха с кръстен знак. Колко сълзи проляхме само!... Когато започнаха военните действия, всяка неделя някой от роднините носеше вести; Кошански ни четеше на висок глас в залата последните новини. След часовете читалнята с вестниците никога не оставаше празна; четяхме непрекъснато руски и чуждестранни вестници, спорехме, непрестанно се карахме; най-незначителното събитие предизвикваше у нас горещ отклик; страховете мигом отстъпваха място на възторга при всеки повод. Преподавателите идваха при нас и ни учеха как да следим за хода на събитията и ни обясняваха онова, което инак нямаше да разберем.“
   Друг ученик, Мясоедов, пише: „Един ден, след като поздравиха преминаваща рота, учениците бяха дотолкова опиянени от патриотични чувства, че на следващия час по френски език захвърлиха граматиките под чиновете и масите.“
   Въпреки това френската колония в Русия въобще не е подложена на гонения. Г-н дьо Будри продължава да преподава в Царское село. Френските актьори в Санкт Петербург се подчиняват на волята на правителството и играят преведени на френски език руски патриотични пиеси. Г-ца Жорж изпълнява ролята на княгиня Ксения, живо въплъщение на славянския героизъм. Г-жа дьо Стал, заклета противничка на Наполеон, пише: „Пристигнах в Русия, тъкмо когато френската армия вече бе навлязла на руска територия, и въпреки това нямаше никакви преследвания, никакви притеснения по отношение на чужденците: нито аз, нито моите спътници не знаехме нито дума руски, говорехме само на френски, езикът на враговете, които опустошаваха империята...“
   Досадната жена, „свраката-конспираторка“, както я наричат, дразни московчани с „прекалено дългите си речи и прекалено късите си ръкави“, както и с манията да си въобразява, че всички драматични събития в Европа са съсредоточени около нейната личност, „сякаш Наполеон е нападнал Русия единствено, за да преследва нея“. По думите на барон дьо Монте, би є се искало да виждат в нейно лице „една от малкото независими сили, останали в Европа“. Макар да не получава от Александър I радушния прием, на който се е надявала, все пак са є спестени каквито є да било неприятности. Подобна търпимост е странен белег за онова време. Сама по себе си тя е достатъчно доказателство за това, че поне в своята първа фаза войната през 1812 година е не между народи, а между режими. Нима не е твърде любопитен и фактът, че в разгара на „Отечествената война“, през ноември 1812 година в Санкт Петербург е представена пиесата Меропа с участието на г-ца Марс? А през 1814 година отново е поставена на сцената Хитрините на Скапен. През 1816 година в столицата са възстановени две френски трупи.
   Междувременно в лицея с тревога очакват изхода от сражението при Бородино. Старият, покрит със слава Кутузов, целият в белези от рани, затлъстял, едноок, дава решителна битка пред Москва. „Когато го гледах, пише г-жа дьо Стал, не можех да си представя, че ще намери сили да се опълчи срещу суровите и силни мъже, дошли от всички краища на Европа, които тъпчеха руската земя.“ Първото съобщение дава надежди за победа: „В битката бяха включени всички налични сили и тя продължи цялата нощ, загубите са големи и от двете страни; ако се съди по непрестанните атаки срещу нашите укрепени позиции, тези на противника трябва да надвишават нашите...“ След прочитането на това съобщение, в Александровския събор в Санкт Петербург е отслужен тържествен молебен, последван от топовни салюти и фойерверки.
   После внезапно идва евакуацията на Москва и нейното окупиране от френските войски.
   Още от началото на войната губернаторът Ростопчин се стреми да пробуди у населението на Москва чувството на патриотизъм и на саможертва. Този пламенен, непостоянен и първичен човек нарежда по улиците да бъдат разлепвани афиши: „Наполеон ще пукне от студ по пътя...“ или „Напред, христови воини... нека вашите безбройни редици затъмнят светлината на слънцето...“ Той забранява всякаква саморазправа, а сам се разправя без съд с някой си Верешчагин, който предсказвал, че Наполеон ще извоюва победа за по-малко от шест месеца. Не е съгласен да се евакуира градът, но разрешава да го напуснат „жените и мъжете от женски пол“. По-късно организира преместването на управата, отваря вратите на затворите, раздава оръжие на тълпата, нарежда литийно шествие из града, праща да повикат митрополит Платон, който е на смъртен одър в един подмосковски манастир, довежда го на Кремълския площад през обградения с хоругви олтар. С помощта на дяконите митрополитът слиза от каретата, блед, с бяла митра и виолетова архиепископска мантия. Той не е в състояние да говори и се разплаква. Над цялото множество се понася подобно на рев ридание от хиляди гърла. В този момент архидяконът казва: „Митрополитът иска да узнае доколко е успял да ви убеди. Нека всички, които са готови да последват волята му, застанат на колене.“ Всички присъстващи коленичат, а командващият се провиква: „Московчани няма да се явят с голи ръце пред лицето на врага. Вземете оръжие от Арсенала. Сега защитата на Москва изцяло зависи от вас.“
   След тази реч Ростопчин призовава „всички храбреци да се съберат при Троицк“, за да дадат последен отпор. Ала последен отпор няма. Такъв е сражението при Бородино. Веднага след това настъпва общо бягство. Дворяни, помешчици, търговци, чиновници, всички, които разполагат с коли и коне, напускат града. По стените на къщите си някои от тях са оставили надписи на френски: „Сбогом, тази страшна дума.“ Или пък: „Привет, прекрасен край, напуснат с толкова тъга.“ Върволици талиги, каруци и двуколки изпълват пътищата. Родителите на Пушкин и чичо Василий са намерили убежище в Нижни Новгород. От Москва са изведени полицейските части и пожарните команди. Но френските артисти остават. Те дават едно последно представление в Новия театър: Наталия, дъщерята на болярина от Данаил Кашин. Основен епизод в пиесата е един пожар. Този спектакъл се смята за лоша поличба. Същия ден пламва театърът. Вятърът е силен и разпалва пламъците. Скоро целият град гори като факла. 
   Сигурно Пушкин с ужас е мислил за унищожената бащина къща, за изгорелите градини, за познатите улици, покрити с димящи греди, за прекрасната библиотека на чичо Василий, превърнала се в купчина пепел сред пепелта, а и за библиотеката на Карамзин и за толкова още библиотеки, за толкова любими скривалища от детството.
   Нижни Новгород, където са се приютили дворяните, едрите търговци и литературният и художествен елит на Москва, сякаш е задръстен, смазан, погълнат от притока на мъже, жени, деца и багаж. Бежанците обитават няколко тесни и необзаведени стаи. Така Муравьови с техните три деца, Батюшков, Дружинин, един англичанин, две гувернантки и шест кучета трябва да се сместят в три помещения. Чичо Василий живее в селска хижа, търси си шуба за зимата, а в джоба му са останали само няколко копейки. Младежите и девойките си дават среща по площадите на Нижни Новгород, разхождат се сред талигите, каруците и потрошените карети, и с тъга си спомнят за елегантните разходки по Тверския булевард. Въпреки това някои московчани са скътали пари и вече започват да дават пищни вечери и да организират балове. На тези балове госпожиците, облечени по френска мода, танцуват до изнемога френски кадрили и кълнат на френски враговете на родината. Отначало съсипан от мисълта за загубата на библиотеката и на гардероба си, Василий Пушкин постепенно се съвзема и започва храбро да кове нови каламбури. „Пушкин е изгубил паметта си от мъка, пише поетът Батюшков, вчера у Архарови едва успя да си спомни и да издекламира баснята за славея... Цяла Москва се събира у Архарови, или по-точно, всички клетници от Москва: едни са изгубили къщите си, други именията, трети нямат дори хляб... Всички се оплакват от французите на френски език и техният патриотизъм се изразява с думите: point de paix“.39 
   В лицея се опасяват да не би Наполеон да се насочи към Санкт Петербург и дирекцията предвижда да евакуира учениците в някой град на север. Инспекторите, преподавателите започват трескаво да се готвят за отпътуване. Шивачът на императора Малгин взема мярка на децата за къси кожухчета по китайски образец, подплатени с овчи кожи. Това романтично преселение към полярните области възбужда въображението на учениците, които вече мечтаят за един нов живот сред снеговете, ледовете и белите мечки. В крайна сметка не се налага да напускат лицея. През октомври Наполеон изоставя опожарена, плячкосана и осквернена Москва и започва отстъпление. Един поет от онова време възпява саможертвата на Москва по следния начин: 
   
             Не достигаше восък,
             не достигаха свещи,
             запалихме само една
             пред олтара на Бога.
             И тази свещ бе Москва.
             Тя гори за покоя
             на вашите души, приятели,
             и за позора на врага...
   Първите завърнали се в столицата московчани са изумени от обхвата на разрушенията. Една от дъщерите на г-жа Римская-Корсакова пише на 9 ноември до брат си: 
   „Пет дни откакто се завърнах в нашата клета Москва. Ах, Гриша, мили, не можеш да си представиш какво се е случило с Москва. Градът е неузнаваем и човек не може да гледа развалините му, без да се просълзи. От каменните къщи стърчат само стените и разпалват камините с останките на дървените къщи“...
   А самата г-жа Римская-Корсакова пише до сина си на 12 ноември: 
   „В Москва няма нищо друго, освен развалини и трупове. От девет хиляди къщи читави са само седемстотин и двадесет, сред които моята. Оградите са съборени, стъклата са изпотрошени от взривяването на кулата „Иван Велики“... Къщата е толкова мръсна, че ще трябват цели седмици, за да бъде почистена: в нея са обитавали сто и осемдесет кучета и един капитан от първи батальон на гвардията, който е спал в леглото на нашата скъпа Варенка. Всички завеси са разкъсани; накълцали са кожата и кадифето на тапицериите... Все пак не са посегнали на хората; просто са им взели кожусите...“
   После добавя: „Бог да ви помага да хванете този дивак, този унищожител на християнските народи!“
   Докато московчани се завръщат в разрушените си домове, френската армия, изгладняла, окъсана, преследвана от партизански отряди, напуска великата страна, потънала в страдание и тайнственост. Руският народ и самият Александър I се удивляват от победата си. Довчера врагът кара да трепери целия свят, а ето че някак ненадейно, сякаш някакви тежести са се разместили в божествените везни, щастието постепенно се накланя на страната на Свещената Рус. Поражението на френската армия прилича на чудо. Руските войници често биват отблъсквани, понякога побеждавани от противника. И въпреки това след всяко стълкновение войските на Наполеон се разпадат, стапят се една след друга. Все още не са настъпили големите студове. Ала млечнобяла мъгла обгръща походните колони. Те напредват, губят посоката сред бледите кълбести миражи, измамните друмища и снежни лесове. Вдигат бяло знаме пред въоръжени с коси селяни, брадати мужици и мълчаливи казаци, които се устремяват срещу тях изневиделица откъм бисерните и неизменно студени простори. 
   Сразени при Березина, французите все пак успяват да преминат реката и да се оттеглят към Вилно. Пътят от Смоленск до Вилно е осеян с труповете на най-малко сто хиляди войници, при гледката на които конете започват да пръхтят. Мяркат се колони пленници с посинели лица, които мужиците подкарват с тояги и вили. Вкочанените тела на мъртвите стърчат, облегнати на стволовете на дърветата, като часови. Глутници вълци нападат ранените, проснати сред равнината. 
   На Коледа Русия празнува тържествено възвръщането на своите територии, които „двадесет нации“ са се опитали да заграбят. Кутузов предлага да се прекратят военните действия, тъй като противникът се е оттеглил отвъд границата. Ала Александър I иска да играе ролята на освободител не само на своя народ, но и на народите на Европа. Неговата гордост, мистицизъм и ненавистта към Наполеон го карат да продължи авантюрата. И войната бива възобновена по други страни, със същите войници. Следват битките при Лютцен, Бауцен, Дрезден, Кулм и Лайпциг. Най-сетне, на 19 март 1814 година40,  точно по обед император Александър I и кралят на Прусия влизат в Париж.
   Възторгът на руския народ е неудържим. Отначало отричан, Александър I става истински император, освободител, ангел на правдата. Наричат го „Агамемнон“, „Богопомазан“, „Руско божество“ и „Цар на Царете“. 
   На 13 април пристига куриер от Санкт Петербург и донася на московчани вестта за окончателната капитулация на Париж. Веднага започват празненства. На 23 април в Кремъл е отслужена тържествена литургия и камбаните не престават да бият в продължение на три дни от сутрин до вечер. Една съвременница пише: 
   „Всевишнияг благоволи да чуе гласовете на своите чада и разбойникът падна. Макар Москва да е опърлена до кости, радостта е всеобща и ние даваме последните си копейки, за да отбележим победата. Кръжецът организира маскарад... търговците също предложиха маскарад... На 18-и ще има голямо празненство, на което всяка от трите сестри ще играе роля... Ще представят мелодрама. Вера Вяземская ще бъде Русия, малката Лунина – Европа, а младата Бахметиева – Славата... След това ще видим храм, в който ще стои бюстът на Негово Величество императора, обкръжен от всички нации. София ще представя Португалия, Наташа – Англия, младата Чаховская – Турция, другата Чаховская – Германия, малката Полторацкая – Швейцария, едната от сестрите Висоцки – Италия, другата – Швеция. Никой не пожела да представя Франция и Полша. Всички тези госпожици ще пеят в хор – думите са прекрасни – и ще поднесат венци от цветя пред бюста.“
   За да ознаменува завръщането на Александър I в Русия, императрицата майка организира на 27 юли в Павловск великолепно празненство, на което са поканени учениците от Царское село. Гвоздей на програмата е балет на открито. Декорът представя „околностите на Париж и Монмартър с вятърните мелници“. Учениците наблюдават представлението от украсена с цветя трибуна. „Нашият Агамемнон, омиротворителят на Европа, победителят на Наполеон, пише барон Корф, блестеше във всичкото величие, което е дадено на човешко същество.“
   От двореца към павилиона се минава под триумфална арка, на която стои следният надпис: 
   
        О, ти, който се завръщаш от война,
        Триумфалната арка е твърде малка за теб.
   
   Пушкин незабавно измисля карикатура: тя представя Александър I, затлъстял от обилните вечери, да се приближава към триумфалните порти, очевидно твърде тесни, за да мине през тях. Паникьосани, генералите от неговата свита тичат да разширят отвора със сабите си. Карикатурата жъне голям успех сред учениците. 
   „След празника, пише барон Корф, ни отведоха обратно в лицея пеша, без да ни предложат чай, ябълка или дори чаша вода.“
   Чувствата на Пушкин към Александър I са противоречиви. В очите на своите съвременници Александър I е въплъщение на всички човешки противоречия. Наполеон го нарича „същински византиец“. Шатобриан твърди, че бил „хитър като грък“. Той е „северният Талма“, „Сфинксът“, „измет“.
   Александър I благоговее пред истината, а не умее да бъде искрен. Ненавижда насилието, а се възкачва на престола само благодарение на убийството на своя баща. Представя се за пацифист, а в продължение на десет години воюва из цяла Европа. Смята себе си за либерал, а в действителност е забележителен тиранин. Сякаш действително се бои от истинската си същност, и за да избегне проявите на неуместна доброта, толерантност и ум, си налага държание, противно на своя темперамент.
   В лицея Пушкин, както всички свои другари, го боготвори. Той пише: 
   
        Европа, старата глава тъжовно преклонила
        и на спасителя нозете обкръжила,
        окови робски ти разби и гнет свиреп...41  (1815)
   
   По-късно ще каже:
   
        Такъв си бе тоз властелин:
        в гърдите със сърце нетрайно,
        а и на вид бе Арлекин.42  (1829)
   
   
   
   
VII
ПЪРВИ УСПЕХИ
                       Триумфалното пробуждане на Русия съвпада хронологически с първите литературни успехи на Пушкин. Той съзрява в един тревожен свят. Съмнява се в себе си, докато Русия се смята за изгубена. Разцъфтява с руската победа. Няколко дни преди приема на царя в Павловск Пушкин за пръв път вижда отпечатана своя творба. Той е на четиринадесет години. По настояване на своите другари е изпратил една от поемите си във Вестник на Европа и на 4 юли 1814 година може да прочете собствените си стихове в едно всепризнато и уважавано списание. От ръкописните страници на Лицейски мъдрец той преминава към прочутия Вестник на Европа. От детската кошара попада в света на възрастните. Той самият възмъжава. Нещо повече, става поет. Редом с Жуковски, с чичо Василий. Главата му се върти от невероятно славолюбие. Мисли, че сънува. Трябва да му се признае, че не се хвали пред приятелите.
   Отпечатаната поема е озаглавена Към приятеля стихотворец и Пушкин я подписва с буквите Н. к. ш. п.43  През 1814 година в същото списание скоро излизат и други негови стихотворения, подписани този път с три цифри 1–14–16. Ала истинското посвещение е на 8 януари 1815 година, по време на изпита за преминаване в горния курс на лицея. Многобройна публика е поканена да присъства. Председател на комисията е самият министър на вътрешните работи. Сред учениците се носи слух, че престарелият и прославен поет Державин бил обещал лично да присъства на церемонията.
   По съвет на своя преподавател Галич, Пушкин написва поема, озаглавена Спомени в Царское село, която да прочете при тържественото приключване на сесията. Направена е репетиция пред министъра. Най-сетне, в уречения ден гостите на лицея пристигат на групи и заемат местата си в голямата зала, цялата в бяло, червено и позлата. Министърът, митрополитът, граф Уваров, изпълняващият длъжността директор на лицея, командирът на хусарския полк Лешаков, фелдмаршал Салтиков, родителите на учениците, приятели, дами с високи шапки, много униформи, фракове, жабЎ, отличия. Разбира се, бащата на Пушкин и чичо Василий са начело.
   Пушкин ни е оставил подробно описание на сцената: „Державин съм виждал само веднъж в живота си, но никога няма да забравя това. Беше през 1815 година, на публичния изпит в лицея. Когато разбрахме, че Державин ще дойде при нас, всички се развълнувахме. Делвиг излязъл на стълбата, за да го причака и да целуне ръката, написала Водопад. Державин пристигнал. Влязъл в антрето и Делвиг го чул как попитал портиера: „Къде ви е нужникът, братле?“ Този прозаичен въпрос разочаровал Делвиг, който отменил намерението си и се върнал в залата. Делвиг ми разказваше това с учудващо простодушие и веселост. Державин беше много стар. Носеше мундир и ботуши от кадифе. Нашият изпит много го измори. Той седеше, подпрял главата си с ръце. Лицето му беше безсмислено, очите мътни, устните увиснали; портретът му (където той е нарисуван с нощна шапка и по халат) има голяма прилика. Той дрема, докато не започна изпитът по руска словесност. Тогава се оживи, очите му заблестяха; целият се преобрази. Разбира се, декламираха се негови стихотворения, правеха се разбори на негови стихотворения, хвалеха се негови стихотворения. Той слушаше с необикновена живост. Най-сетне повикаха мен. Аз прочетох моите Спомени в Царское село, застанал на две крачки от Державин.“44 
   Още с първите стихове старецът се надига, поставя ръка до ухото си. Гледа с изумление това странно, мургаво и къдрокосо хлапе, с остри и втренчени, подобни на парченца стъкло очи. Детето е облечено в тясна синя куртка с червена яка. Белите панталони са впити в краката му. Черните му лачени ботушки се отразяват в лъскавия под на залата. Стои изправено, развълнувано и сериозно. Звучният му, напрегнат глас произнася натъртено всеки стих. Державин никога преди не е чувал подобен глас. Нито подобни стихове. Те напомнят неговите собствени. Всички стихове, които се пишат в Русия, напомнят неговите. Ала тук се долавя една свобода, която плаши. Дали това все още е поезия? На човек му се иска да отмерва ритъма с поклащане на глава. Какво има в това четиринадесет-петнадесетгодишно момче? Младият поет говори за просторните градини на Царское село, облени в лунна светлина, за дългите алеи, за ледените води, за бисерните водопади. Припомня освен това героите от времето на Екатерина Велика, чиято слава е възпял самият Державин.
   Ала векът на Екатерина е останал в миналото. Сега са други времена, тревожни, времена на свади и борби. Наполеон. Великата отечествена война. Врагът преминава свещените граници на Русия: 
   
        В поток се втурна нашироко
        врагът по руските поля.
        А мрачна степ пред тях заспала е дълбоко,
        дими от кръв земя.
        В села и градове се пламъци извиват,
        небето цяло от пожари грее,
        в заспалите гори се бягащите скриват,
        в полето плугът ръждавее.
        ...Затрепери тиран! Че близко е падение.
        У всеки воин ти ще видиш днес херой;
        ще победят или ще паднат те в сражение
        за края роден свой.
   
   Гласът не момчето е глух и заплашителен, когато говори за настъплението на врага по изоставените територии, за ограбените градове, за нищетата на селяните, които се крият из вековните гори, най-сетне за опожаряването на Москва, чиито пламъци сякаш ще горят вечно в Историята.
   
        Къде си прелестна Москва стоглава,
        красавица на нашите земи?
        Там, дето по-напред бе гледка величава,
        са днес развалини.
        Москва, за русина как твоят лик унил е:
        изчезнаха във прах палат и замък;
        чертози, кули, всичко изгорил е
        убийственият пламък.
   Детето прави пауза. Наоколо никой не помръдва. Державин сякаш е вцепенен от изумление. В този момент Пушкин отмята глава и се провиква гордо: 
   
        Царице на Русия, утеши се:
        загива злият пришълец, 
        върху врата му днес свали се
        ръката на мъстящия творец.
        Погледай: бягат те и страх души им срещат,
        кръвта им във снега оставя топли дири,
        те бягат и в нощта и смърт и глад ги срещат,
        а мечът гони ги отдире.45 
   
   Гласът му се надига, извисява се, сякаш ще се прекърши.
   „Докато слушахме познатите вече нам стихове, пише по-късно Пушчин, направо ни побиваха тръпки...“
   Когато са произнесени последните думи на поемата, старият Державин се надига, прегърбен, грохнал, под тежкия сенаторски мундир, червен със златни кантове. Перуката му е килната. Старчески сълзи текат по сбръчканото му палячовско лице с увиснали бърни. Ръцете му се тресат. Посяга да прегърне Пушкин. Промълвя: „Не съм умрял“. Ала детето побягва и колкото и да го търсят, не могат да го открият. Пушкин пише за това паметно събитие: 
   „Нямам сили да опиша душевното си състояние: когато стигнах до стиха, където споменавам името на Державин, гласът ми зазвъня като на дете, а сърцето ми затупка с упоителен възторг... не помня как завърших декламацията; не помня къде избягах. Державин бил възхитен; карал да ме повикат, искал да ме прегърне... Търсили ме, но не ме намерили...“46 
   Същата вечер след изпитите граф Разумовски дава угощение, на което е поканен бащата на Пушкин. Министърът споделя с него: „Бих искал да науча вашия поет и на проза.“ Като чува тези думи, Державин се изчервява и възкликва, вдъхновен сякаш от пророчество: „Оставете го да бъде поет!“ След като прочита стиховете на Пушкин, той добавя: „Ето кой ще замести Державин.“47 
   Бащата на Пушкин и чичо Василий ще се пръснат от гордост. Славата на малкия Александър е прехвърлила стените на лицея. В салоните за него се говори с доброжелателност и любопитство. Самият Жуковски охотно декламира Спомени в Царское село. Поемата е изпратена в списание Руски музей и е отпечатана в броя от месец април с пълния подпис на автора. Редакцията проявява изключителна деликатност, като добавя към стиховете на Пушкин следната бележка, която вероятно го е накарала да подскочи от радост: 
   „За настоящия подарък благодарим на родителите на младия поет, чийто талант е изключително обещаващ.“
   Дали поемата оправдава този взрив от възторг? Езикът е невероятно уверен за петнадесетгодишен автор. Пушкин вече умее да подбира и подрежда думите според тяхната звучност. Използва с успех звукоподражания. Следва до съвършенство отмерената, „камбанна“ техника на Жуковски, класическата величавост на Державин. Проявява се като добър ученик, но все още не е майстор. Поемата Спомени в Царское село представлява реч, пищна декламация с добре изваяна реторика. Като цяло тя е хладна и є липсва непосредственост. Само от време на време като мълния проблясва спонтанно чувство, което мигом отстъпва място на донякъде школски митологични реминисценции. Младият Пушкин, който с такава жар отхвърля архаистите, подобно на тях търси възвишен изказ. Опиянява се от думи като „ярост“, „факли“ , „бард“, „скалд“, от „арфи“, „лири“, „зори“ и „златни часове“. Въпреки това поемата пленява със своя ритъм, порив и с удивителната лекота на стиха. Именно тази привидна лекота удивлява съвременниците.
   След публикуването на Спомени в Царское село в Руски музей Делвиг изпраща в същото списание поема, озаглавена Послание до Пушкин. И тя действително бива отпечатана на свой ред в едно от най-авторитетните списания по онова време, което показва до каква степен и колко бързо се е разнесла славата на младия Пушкин.
   През 1815 година поетът Жуковски, тогава тридесет и две годишен, утвърден и обкичен със слава, почит и симпатии, подарява своите съчинения на Пушкин, говори му за „свещеното призвание на поезията“ и го призовава да търси „чистата известност“, като се пази от компромисите и от леснината.
   Малко преди това Жуковски е назначен за четец на императрица Мария Фьодоровна.48 
   Той е слабоволев човек, сърдечен и простодушен, донякъде раболепен, но с пословична доброта. „Беше невъзможно да опознаеш Жуковски, без да го обикнеш, пише Вигел. А за него бе съвсем нормално да обича всички, като се започне с близките му и се стигне до най-далечни познати.“ Още от самото начало Жуковски силно се привързва към буйния и непредвидим Пушкин. Той долавя каква сила се крие у неговия млад приятел. Предвижда изключително бъдеще за неговия гений. Понякога Жуковски чете последните си стихове на Пушкин и ако детето не е в състояние да ги повтори наизуст, поетът се упреква, че не е постигнал ритъма и по неговите бележки започва да ги поправя. 
   През 1816 година в лицея на свой ред пристига историкът Карамзин, който желае да чуе стиховете на детето чудо. „В началото на май в Царское село пристига Н. М. Карамзин, пише чичо Василий до своя племенник. Обичай го, слушай го, уважавай го. Съветите на човек като него ще осигурят успех за теб и може би също така за цялата наша литература. Очакваме много от теб.“ (17 април 1816 година.)
   Карамзин се среща с Пушкин, задава му въпроси, насърчава го и му дава наставления, като, по думите на неговия съученик Малиновски, заявява следното: „Лети като орел, но никога не прекъсвай полета си.“ А той изду ноздри, както правеше в моменти на голямо вълнение, и седна на мястото си под възхитените погледи на всички свои съученици.“
   Други прочути писатели идват да се възхитят на поетическия „феномен“ на лицея. Иличовски пише до свой приятел: „Как си пропуснал възможността да видиш нашия Карамзин, безсмъртният историк на отечеството? Срамота, приятелю. Надяваме се да ни посети и тази надежда не е без основание, тъй като той познава Пушкин и много се интересува от него... Трябва да си призная, че преди постъпването ми в лицея не познавах нито един от нашите писатели. Ала тук видях Дмитриев, Державин, Жуковски, Батюшков, В. Пушкин и Хвостов...“ Вниманието на големите писатели към Пушкин издига неговия престиж пред съучениците му. Той бива обграден от лъчезарност и тайнственост. У него има „призвание“. Младите поети с благоговение следят съчиненията му и събират всеки стих, излязъл изпод перото му. Неговите успехи са донякъде и техни. Неговата известност се прелива в известността на самия лицей и на градините в Царское село. Делвиг, добрият Делвиг със сините очи, краде стихотворенията на своя приятел Александър и ги изпраща тайно до най-сериозните списания от онова време.
   След успеха на Спомени в Царское село лично министърът на просвещението поръчва на младия Пушкин поема, прославяща Александър след завръщането му от Париж в 1815 година. Пушкин съчинява поемата в надутия стил на Спомени в Царское село.
   
        На щастието син, захвърлен от съдбата,
        изтръпна, не видял под себе руската земя, 
        той бяга... а след него мъст гърми. 
        От трона падна горд... въззе се пак, уви!...
        И синовете млади на войнствени славяни...
        край стареца безмълвно в кръг ще се сберат,
        пред жадния им слух, със патерица той
        и лагера, и хълма, и оня боен строй
        в праха ще начертае нагледно на земята
        със думи истински, свободни в простотата,
        и с разказ славата на прежни дни ще оживи,
        и царя ни добър през сълзи ще благослови.49 
   
   След като приключва, Пушкин пише до директора на министерския департамент на просвещението: „Ваше Превъзходителство благоволи да ме помоли да напиша поема за завръщането на императора; изпълнявам това искане. Ако чувствата на любов и благодарност към великия наш монарх, описани от мен, не ви се сторят съвсем недостойни за този благороден сюжет, ще се чувствам щастлив, ако Негово Сиятелство граф А. К. Разумовски благоволи да поднесе на господаря император тази слаба творба на един неопитен стихотворец!“ За нещастие поемата на Пушкин не е представена на императора. Друга официална поръчка – написването на поема в чест на сватбата на Вилхелм, принц Оранжски, с великата княгиня Ана Павловна през 1816 година, има по-щастлива съдба. Императрица Мария Фьодоровна решава да организира празненство в чест на младоженците и възлага на стария поет Неледински-Мелецки да напише ода по този случай. Притиснат от времето, Неледински-Мелецки не успява да изпълни спешната поръчка и по съвета на Карамзин отива специално в Царское село, за да прехвърли задачата на най-младия от руските поети. Пушкин приема поръчката, предава поемата в определения срок и неговите стихове се пеят по време на императорския прием.
   
             Достатъчно война трещя,
             Свистя кама окървавена,
             И с гибелни крила смъртта
             Летя над цялата вселена...
             Хвала ти, юноша-герой!
             С героя смел на Албиона
             Ти отмъсти в последен бой
             За лилиите на Бурбона.50 
   
   Доволна от изпълнението на тези стихове, Мария Фьодоровна подарява на Пушкин златен часовник с ланец.
   Това внезапно издигане, сериозният интерес и уважението, с което е обградено това петнадесетгодишно момче, не бива да ни изненадват. По онова време физическото и умствено съзряване идва по-бързо. Това е епоха, когато четиринадесетгодишни девойки се омъжват, а петнадесетгодишни юноши получават армейски чинове и командват войници с посребрени мустаци. Двамата синове на Раевски вземат участие в битката при Салтановка през юли 1812 година рамо до рамо със своя баща. Те са съответно на шестнадесет и на единадесет години.
   Така или иначе, опиянен от всички тези знаци на внимание и любопитство, през 1815–1816 година Александър Пушкин работи с весело ожесточение. През 1814 година е написал двадесет и шест стихотворения; през 1815, двадесет и седем; през 1816, близо петдесет. Той се нахвърля на големите литературни жанрове, труди се над философски творби, губи си времето с морализаторски пиеси, блъска си главата над героични поеми. Нищо не се знае за неговия разказ Фатам, или човешкият разум, освен че е написан по образец на новелите на Волтер. Нищо не се знае и за комедията Философът, за която Пушкин споменава в своя дневник на датата 10 декември: „Започнах една комедия. Не зная дали ще я завърша.“ Неговият съученик Иличовски пише в свое писмо от 16 януари 1816 година: „Сега Пушкин пише комедия в пет действия и в стихове, озаглавена Философът. Планът е доста сполучлив и началото, сиреч първото действие, единственото, което е написал, обещава чудесно продължение: стиховете са безупречни и пълни с остроумия. Да даде Бог да завърши своята комедия – това е първото голямо произведение, с което се е захванал – и с него би искал да започне кариерата си, след като завърши лицея. Дано небето го дари с успех, а лъчите на неговата слава ще озарят и другарите му.“
   В поема от същия период, озаглавена Сянката на Фонвизин, Пушкин си представя как сянката на писателя Фонвизин, починал през 1792 година, получава от Плутон разрешение да се завърне сред своите събратя. Срещата между мъртвия и живите дава възможност на Пушкин да сипе епиграми и хвалебствия по адрес на поетите от неговото време. През същата 1815 година Пушкин има намерение да се заеме с Картина на Царское село, която да се състои от 1. Описание на парка. 2. Дворецът, един ден в Царское село. 3. Утринна разходка. 4. Следобедна разходка. 5. Вечерна разходка. 6. Обитателите на Царское село.
   Опитва перото си и в театралната критика. Прави строг разбор на комедията от княз Шаховской, озаглавена Новият Стърн, насочена срещу неприкосновената персона на Карамзин. От висотата на своите петнадесет години Пушкин твърди, че пиесата на Шаховской „не съдържа дори сянка на интрига и развръзка“, че театралните персонажи трябва да действат, вместо да бъдат „сънотворни проповедници“, най-сетне, че Шаховской е „неглупав човек, който вижда комичните или префинени черти на обществото, завръща се вкъщи, отбелязва всичко видяно, а сетне вмъква без всякакъв ред тези свои наблюдения в комедиите си“.
   Литературните произведения на Пушкин, неговите успехи, амбицията му по странен начин се съчетават с нуждата, която изпитва да тича, да се бори и шегува със съучениците си. Въпреки посещенията на големите поети, пророческите слова на Державин, насърченията на Жуковски и императорските поръчки, Пушкин си остава едно дяволито момче, на което дирекцията признава таланта, но продължава да следи поведението. Той отбелязва в своя дневник: „Вчера завърших третата глава на Фатам, или човешкият разум, озаглавена Естественото право. Прочетох я на С. С., а вечерта се забавлявах, като гасих лампите и свещите в залата. Чудесно занимание за един философ. Сутринта четох за живота на Волтер...“
   От същия дневник, съставен от няколко страници, от няколко несвързани бележки, научаваме за първите любовни вълнения на младия Пушкин.
   
   
VIII
ПЪРВИ СТЪПКИ В ЛЮБОВТА И ПОЛИТИКАТА
                       Твърде рано, още преди да постъпи в лицея, Пушкин е привлечен от жената, заинтригуван, обсебен от значението на тези слаби и нежни същества, които се плъзгат покрай него и които поетите възпяват без умора. Той ни споменава за една първа, безименна любов, която е преживял на седемгодишна възраст. („Смъртта на Николай. Първа любов.“) А от разказите на Пушчин знаем, че през 1811 година с удоволствие се закача с любовницата на своя чичо, крепостното момиче Ворожейкина.
    Четенето на френски еротични автори пробужда у него нуждата от скрити ласки, от откраднати целувки и сладостна умора. Непрекъснато се вълнува от тази нова наука, открита тук и там из книгите или в дочутите разговори. Знае всичко, което може да се знае за жената, без пряк досег с нея. За него любовта е занимание, смисъл на живота, изкуство и професия в същата степен, както и поезията. Целият му живот е поделен между любовта и поезията. Или, по-скоро, любовта и поезията са различни проявления на един и същи гений. По-рано съзрял и по-образован от своите другари, той ги удивлява с проявите на една „африканска“ чувственост. Според думите на Гаевски, през 1812 година той се влюбва в младата графиня Кочубей, която често посещава учениците в лицея, и написва в нейна чест поема, озаглавена Предателства. „Несъмнено, пише по-късно барон Корф, Н. В. Кочубей… бе първата любов на Пушкин.“ Първа любов? Един малко по-втренчен поглед. Няколко любезни думи. Г-ца Кочубей се усмихва. И това е всичко. Когато учениците получават разрешение да излизат от лицея и да ходят на гости по покана на знатните фамилии в Царское село, Пушкин използва тази възможност, за да започне да ухажва всички жени, които му се струват достъпни. „Един от обитателите на Царское село, пише Гаевски, граф В. В. Толстой, бе организирал частен театър, в който играеха крепостни актьори. Учениците присъстваха на тези представления и подобно на останалите зрители се възхищаваха от „младата влюбена“ в тази любителска трупа. Тя се наричаше Наталия и беше твърде посредствена актриса. През 1814 година Пушкин є посвети стихотворенията На Наталия и На една млада актриса. В последното той казва: 
   
             …Блажен е роля що забравя
             на сцена с милата актриса,
             докосва я и се надява
             щастлив да бъде зад кулиса.51 
   
   Малко вероятно е четиринадесетгодишният ученик Пушкин „да е получил удовлетворение зад кулисите“. Няколко бързи целувки, няколко небрежни ласки на субретка са били достатъчни, за да запалят момчето. Добросъвестният ученик Комовски разказва как Пушкин губел всякакви задръжки пред девойките, сестри и братовчедки на възпитаниците, поканени на баловете в лицея. „Пушкин, пише той, беше толкова чувствен, че още на петнадесет-шестнадесетгодишна възраст само при съприкосновението с ръката на танцуващата по време на лицейските балове погледът му пламваше и той започваше да се задъхва и да пръхти като възбуден кон сред младо стадо.“ Тази забележка на Комовски предизвиква негодуванието на приятеля на Пушкин Яковлев. При това самият Яковлев не отрича фактите, а единствено техния израз: „По този начин може да се описва арабски жребец, а не Пушкин, само защото във вените му течеше арабска кръв.“ Комовски поправя текста и пише втора редакция: „Дори едно докосване до ръката на танцуващата имаше върху него такова електрическо въздействие, че неволно привличаше върху него всеобщото внимание по време на бала.“
   По време на един от тези балове Пушкин, по свое собствено признание, познава първата „страст“. Вече не става въпрос за г-ца Кочубей, а за г-ца Бакунина, от свитата на императрицата и сестра на Пушкинов приятел. Впрочем тя е много хубаво момиче и целият лицей е влюбен в нея. В своя личен дневник Пушкин отбелязва поразителното впечатление, което оставя у него срещата с нея. „Бях щастлив!... Не, вчера не бях щастлив; сутринта прекарах в мъчително очакване, стоях с неописуемо вълнение до прозореца, гледах заснежения път – тя все не идваше! Най-сетне изгубих надежда и изведнъж неочаквано я срещам на стълбите – сладостна минута!... Колко беше прекрасна! Как добре стоеше черната рокля на милата Бакунина! Но аз не я бях виждал в продължение на осемнадесет часа! Ах! Какво положение, каква мъка! Но все пак бях щастлив за пет минути.“ И за да даде израз на мъката си, Пушкин цитира, прилагайки ги към своя собствен случай, два стиха от една прочута елегия на Жуковски:
   
        Възпяваше той любовта, но с тъжен глас,
        Защото любовта, уви!, е само мъка!“
   
   Пушкин споделя тази нова страст към младата Бакунина с другарите си Пушчин и Иличовски. Тримата отрупват госпожицата с писма в стихове.
   Ала дали Бакунина е отвърнала на повече или по-малко откритите пориви на Пушкин? Без съмнение не, тъй като от този момент нататък нещастната любов става любима тема на поета. През 1816 година той пише в стихотворението Желание:
   
          Мъчително се влачат ден след ден
          и всеки миг печален умножава
          скръбта от тъжната любов у мен
          и лудостта мечтите ми смущава.52 
   
   А другаде пише за любовта:
   
          Дарува тя с едничък миг отраден,
          А скърбите изнизват се без край.53  (1916)
   
   Скърбите, че е останал неразбран от младата Бакунина, не са без край за поета.
   В действителност Пушкин е влюбен в любовта. Той обича любовта. А жените са само предлог за неговите страстни и лирични пориви. Същата година, когато се окайва в стихове и проза от студенината и неотзивчивостта на младата Бакунина, той упорито ухажва прислужничките на придворните дами на императрицата. Една вечер свободният от задължения Пушкин минава по тъмните коридори на двореца, за да отиде при гвардейците, където свири военен оркестър. От двете страни са вратите, които водят към стаите на придворните дами. Една от тях, княгиня Волконска, има доста свежа и будна прислужничка на име Наташа. Пушкин често се забавлява, като я целува и пощипва в тъмното, докато тя писка уплашено. На минаване пред покоите на княгинята, той забавя крачка и се ослушва. Съвсем наблизо се чува нечие дишане и шумолене на рокля. Без съмнение Наташа го очаква. Той протяга ръце в мрака към топлото є тяло, което се белее пред него. Сграбчва го и го притиска към гърдите си. Устните му търсят устата, която все му се изплъзва. В този момент вратата се отваря и сноп ярка светлина нахлува в сводестия коридор. Пушкин с ужас открива, че прегръща някакво старо чучело, сбръчкано, напудрено, окичено с пера: това е самата княгиня Волконска. Той едва не припада от уплаха, пуска я, надава вик и побягва с все сили, докато придворната дама подскача на място и ругае пронизително на френски и руски. Същата вечер княгиня Волконска се оплаква на брат си, а той от своя страна разказва на императора за оскърбленията, на които са подлагани придворните дами на Нейно Императорско Величество. На другия ден Александър I вика директора Енгелхарт и го смъмря:
   – Какво означава това? – казва императорът. – Твоите ученици не само прескачат оградата и крадат от моите ябълки, като бият слугите на градинаря Лямин... но на всичко отгоре задирят придворните дами на жена ми!
   Скандалът е очевиден. Александър I дори споменава, че дръзкият Пушкин трябва да бъде нашибан с бич. Ала Енгелхарт съумява да защити своя ученик. Императорът омеква. В действителност той е по-скоро развеселен, отколкото ядосан от това премеждие, тъй като княгиня Волконски е стара, грозна и заядлива.
   Накрая той казва: „Тъй да бъде. Нека Пушкин напише извинително писмо, а аз ще му бъда адвокат. Само му кажи, че подобни неща не бива да се повтарят.“ Накрая промърморва с лукава усмивка: „Между нас казано, старицата може и да се е зарадвала от грешката на младежа.“54 
   Сетне стисва ръката на директора и се отправя към императрицата, която се разхожда в градината.
   Ядосан на старата княгиня, която го е издала на императора, Пушкин написва на френски следното неприлично и посредствено четиристишие, което дълго време предизвиква възторга на неговите другари: 
        On peut trиs bien, Mademoiselle,
        Vous prendre pour une maquerelle,
        Ou pour une vieille guenon,
        Mais pour une grвce – Oh, mon Dieu, non.55 
   Директорът Енгелхарт, който е спасил Пушкин от наказание, дори не подозира, че младежът ще му се отблагодари за доброто отношение, като предизвика скандал в собствения му дом. По този повод Гаевски пише: 
   „Заедно със семейството на Енгелхарт, състоящо се от съпруга и пет деца, живееше млада жена, която неотдавна бе изгубила мъжа си. Наричаше се Мери Смит, по баща Шарон ла Роз. Тя бе красива, любезна и съумяваше да даде живот и да сплоти обществото, което се събираше у Енгелхарт. Пушкин започна да я ухажва и є посвети стихотворение, озаглавено Към младата вдовица. Ала младата вдовица, която все още не бе забравила своя съпруг и скоро щеше да става майка, се почувствала оскърбена, показала изпратеното є от нейния поклонник стихотворение на Енгелхарт. Това стана причина за неприязненото отношение на директора към неговия ученик, което продължи до края на учението.“
   Стихотворението Към младата вдовица действително има с какво да оскърби Мери. Пушкин чисто и просто є нарежда да го обича, защото, както казва той: 
        Вярвай ми: от гроба вече
        няма да се върне той
        и гласът ти мил, далечен
        не ще чуй в покоя свой.56 
   
   Отблъснат от младата жена, Пушкин пренася вниманието си върху друга. Той е ненаситен и чаровен. В своите сантиментални дирения не се спира нито пред възрастта, нито пред общественото положение, нито пред репутацията на своите жертви. Когато семейството на историка Карамзин се установява в Царское село, той изведнъж се влюбва в жената на Карамзин. Г-жа Карамзина е с деветнадесет години по-възрастна от Пушкин. Според Вигел тя е „бяла, студена и великолепна като антична статуя...“ Пушкин є изпраща любовно писмо „в проза“ и очаква с разтуптяно сърце отговора на тази тридесет и пет годишна матрона със солидни прелести. „Екатерина Андреевна, пише пушкиноведът Бартениев, разбира се, показва писмото на мъжа си. Двамата избухват в смях, привикват Пушкин и строго го смъмрят. Всичко това е изключително комично и дава възможност на Пушкин да опознае отблизо Карамзини. От този ден той се привързва и се сближава с тях.“
   В Писмо до Лида от 1817 година Пушкин намеква за други свои любовни връзки, по-земни и по-споделени.
   
             По стъпките ми бързи ти,
             по сладострастното мълчание,
             по тръпнещите ми ръце
             и по горещото желание
             на ласкавото ми лице
             познай любовника...57 
   
   Никой не знае коя е тази любезна Лидия, нито пък коя е някоя си Елвина, към която младежът отправя следното стихотворение, озаглавено Към нея:
   
        Елвина, о, защо в часа на нощ безбрежна
        не мога весело да те прегръщам аз,
        да галя твоя стан със погледа си нежно
        и да треперя в страст?
        
        И в мълчалив възторг, и в радостна наслада
        аз тихия ти стон и шепот да следя,
        и в скромна тъмнина, покрай любима млада
        аз тихо да заспя?58 
   
   През 1816 година Венерите, Купидоните и останалите лъчезарни божества биват победени в поезията на младежа от жени, които притежават топла плът, заоблени форми, жадни устни, ръце, дъх, аромат и опит. Името на първата от тях остава неизвестно за нас. Ала творчеството на Пушкин ни разкрива приблизителната дата, когато тя се появява на сцената.
   Оправдава ли външността на Пушкин неговите любовни успехи? Другарите му го описват като „съчетание от маймуна и тигър“, а самият той описва себе си на френски по следния начин: 
   
             Vrai dйmon pour l’espiиglerie,
             Vrai singe par la mine,
             Beaucoup et trop d’йtourderie
             Ma foi ­ voilа Pouchkine.59 
   
   Той е нисък, слаб, нервен; вероятно мургавото му лице с дебели устни и бели здрави зъби на людоед, а особено блесналите от радост очи са съблазнявали отстъпчивите госпожици в Царское село.
   
***
През 1817 година, последната година, прекарана в лицея, Пушкин се отдава на неудържим разврат. В Царское село е разквартируван полк гвардейски хусари. Мнозинството офицери от този полк са млади дворяни, образовани, смели и безпътни, участвали в похода зад граница през 1812–1814 година, които отпочиват, като критикуват правителството и като ухажват актрисите на граф Толстой, а също и девойките от благородни фамилии. Пушкин се сприятелява с военните и още повече изоставя учението, за да може да участва в техните сбирки. Тъй като учениците вече имат право да излизат от лицея след часовете, младежът се възползва от тази възможност, за да отсъства по цели нощи. „Заедно с хусарите, пише целомъдреният Комовски, без знанието на дирекцията, той обичаше да принася жертви на Бакхус и на Венера...“ А не по-малко целомъдреният барон Корф отбелязва в своите Спомени:
   „После всичко се промени и през свободните часове ние посещавахме не само Тепер и други почтени домове, но ходехме също така в сладкарницата на Амбиел и дори при хусарите. Отначало това ставаше в празнични дни и с писмен отпуск, а по-късно и в делник, без каквото и да било разрешение, дори без знанието на нашите наставници, като се завръщахме по тъмно. Струва ми се, че някои изчезваха дори за цялата нощ, макар с мен това да не се е случвало. Малък trinkgeld на портиера уреждаше нещата, тъй като инспекторите и надзирателите по това време отдавна спяха. Кръгът, в който Пушкин прекарваше времето си, се състоеше от офицери от гвардейския хусарски полк. Вечер, след часовете, когато неговите другари отиваха на посещение било у директора, било в някой почтен дом, Пушкин, който презираше всякакви забрани, гуляеше на воля с тези господа.“
   „Тези господа“ са Молоствов, Соломирски, Сабуров, Чаадаев и Каверин.
   Каверин сякаш е типичен представител на това малко общество. Той е с пет години по-възрастен от Пушкин. След успешно следване в Гьотингенския университет, той взема участие през 1813 година в Отечествената война срещу Наполеон, а през 1816 година е командирован в хусарския полк, разположен в Царское село. Обича да пие, да се бие и е забележителен сладострастник. Веднъж, по време на окупацията на Париж от руските войски, Каверин влиза в един моден ресторант и забелязва група младежи, които поръчват бутилка шампанско и четири чаши. Той веднага поръчва гръмогласно една чаша и четири бутилки шампанско. По време на вечерята изпива и четирите бутилки, няколко чашки ликьор с десерта и напуска ресторанта със сигурна стъпка под аплодисментите на останалите посетители, възхитени от неговия подвиг. Разказват също така, че се лекувал от някаква срамна болест с помощта на изстудено шампанско, с ром вместо чай, а след вечеря изпразвал бутилка коняк вместо кафе. Участва в няколко шумни дуела, очарова и завладява голям брой жени, изпада в нищета и на стари години открива прелестите на религията. В края на живота харчи парите си за благочестиви предмети, продава свещи и пее в църковния хор. Но през 1817 година Каверин въобще не си представя, че ще завърши живота си сред мистицизъм и богоугодни дела. Ученикът Пушкин е написал няколко закачливи куплета за гвардейските офицери и се налага да се извини, като посвещава на Каверин стихотворение, в което се казва:
   
        ...и на сганта презирай ропота є неприличен.
        Не знае тя, че дружно би могло да се живей
        И с Платон, с чашата, и с книги, и с играчки...60 
   
   През същата 1817 година му посвещава и четиристишието Към портрета на Каверин:
   
        Кипи във него на пунш и битки жар,
        на Марсово поле той беше победител,
        на нас, приятел верен, на дамите мъчител,
        и винаги хусар.61 
   
   През 1819 година Каверин пише в своя дневник по повод едно събиране, в което взема участие Пушкин: „Шампанското беше поставено в лед още от предната вечер. Моята хубавица (която в момента използвах за задоволяване на сексуалните ми нужди) случайно мина оттам. Ние я повикахме. Беше непоносима жега. Помолихме Пушкин да ознаменува вечерта с няколко подходящи стиха. Поемата завършваше по следния начин: 
   
        Кога ли четирима лулите ще запалим,
        Шампанско ще отворим, девици ще погалим?
   
   Въпреки всичко „лулите, шампанското и девиците“ не биха били достатъчни, за да задържат Пушкин в обществото на новите му приятели. Гвардейските хусари начело с Каверин и Чаадаев не са само и единствено весели ветерани, жадни за женски ласки, за карти и вино. Тези офицери притежават извънредно широка обща култура, взели са участие в похода до Франция и са вкусили сладостта на френския режим. В Париж след падането на Наполеон тяхната страст към военния занаят е отстъпила място на също толкова силна страст към политиката. Лекциите на Бенжамен Констан, в който той говори за конституция, за права на човека и гражданина, за републиканско равенство, свобода и братство, удивляват и очароват тези чеда на ориенталския деспотизъм. Те сравняват в мислите си облагите на френския икономически и политически либерализъм със суровостта на царския режим. Запознават се с пруски офицери, членове на Tьgendbund и дори замислят създаването на тайни сдружения за борба срещу произвола на императорската власт. След престоя в тази благотворна среда на независимост и толерантност завръщането в Русия им изглежда като деградация. Навсякъде около тях царуват потисничество, своеволие, религиозно лицемерие, следене от страна на властите и показно безделие. Като гледат своите сънародници, те признават, че са, според израза на Якушкин, „със сто години пред тях“. Дори фигурата на победителя Александър I им е станала ненавистна, откакто владетелят е подписал Свещения съюз и е възстановил свалените от Наполеон монарси. 
   Някои офицери като Каверин се свързват с тайното общество „Съюз за спасение“, основано в Санкт Петербург в средите на младото столично офицерство. Що се отнася до главното действащо лице в тази група хусари, елегантният и духовит Чаадаев, макар да не е свързан с нито една политическа организация, той развива пред другарите си изключително оригинални и размирни теории. Чаадаев е красив, строен, белолик и румен, с широко чело и замислен поглед. Той се облича изискано и се отнася с иронична любезност към другарите си. Пушкин буквално е запленен от този франт в униформа. А Чаадаев се сприятелява с младия поет, като го нарича „философ перипатетик“.
   Чаадаев е с пет години по-възрастен от Пушкин. Той говори свободно четири езика, интересува се от английската литература и философия и се смята за ученик на Лок. Съумява да разкрие пред Пушкин недостатъците на френския скептицизъм и достойнствата на експерименталните методи, прилагани в науките и изкуствата. Разкрива пред ученика, временно изпаднал в плен на чара на леката и конвенционална неокласическа поезия, съществуването на друга една поезия, на друга мисъл, по-сериозни, по-човечни и по-истинни. Понякога взема сборник стихове, чете на Пушкин някой откъс и след това подлага на критика използваните от автора средства. Очарованият отначало от музиката на откъса Пушкин, с удивление открива, благодарение на Чаадаев, множество несъвършенства и противоречия. Под ръководството на своя приятел той чувства, че става по-взискателен към самия себе си и към другите. Осъзнава, че поезията не е само развлечение, но и труд. Приема необходимостта да твори в един стабилен, обмислен стил с безупречна точност. Веднъж Чаадаев рецитира пред него Пътника на Державин и Пушкин признава, че следният пасаж му се струва възхитителен със своята мелодия: 
   
             Луната грее. В непрогледен мрак
             умело пътник ладията води.
   
   Ала неговият приятел му обръща внимание, че ако грее луната, то мракът не може да бъде непрогледен. Пушкин си взема бележка от този урок по здрав разум и художествена добросъвестност.
   Както и останалите офицери, Чаадаев е поразен от нищетата на руския народ и мечтае да преустрои своята родина по примера на западните държави. „Чаадаев беше интелигентен човек, пише един съвременник, той размишляваше върху неща, за които на Пушкин никога не му бе идвало на ум.“ Това твърдение може би е преувеличено. Пушкин е чел произведенията на френските философи, дава си сметка за облагите от свободата на мисълта, от всеобщото образование и от равенството пред закона за всички граждани. Ала той никога не е напускал Русия и подобни знания му се струват далечни, примамливи и абстрактни. А ето че един човек се завръща от места, където тези теории са приложени на практика и благодарение на тях цели народи живеят в охолство и щастие. Ето че един човек прави този идеал близък до руската земя. Пушкин е омаян, сякаш някакъв познат призрак внезапно е придобил плътност и очертания в неговото битие. По този повод той пише следното четиристишие, озаглавено: Към портрета на Чаадаев:
   
             Сам Бог да диша го извикал
             в оковите на служби царски.
        Той Брут би станал в Рим, а в Атина – Перикъл,
        а тук е само офицер хусарски.62 
   
   На следващата година му посвещава стихотворение, озаглавено Към Чаадаев.
   
             Ще грейне в близки времена
             звездата на омайно щастие,
             ще скочи спящата страна
             и над сломено самовластие
             ще блеснат наште имена!63 
   
   И други ученици от лицея са привлечени от идеите на хусарите философи. Нощните беседи между Пушкин и Пушчин, през тънката преграда между двете килии, дават израз на техните тревоги, на новите им интереси, на едно неприсъщо за тяхната възраст обществено недоволство. По този повод Пушчин пише: „Пушкин винаги бе съгласен с мен по въпроса за общото дело, res publica.“
   Що се отнася до Делвиг, то според Пушкин, ако по волята на съдбата в негова власт попаднат Нерон и Тит:
   
        Той не Нерон, а Тит със меча би сразил,
        Нерон и без това смъртта си ще намери.
   
   Пушчин, Делвиг и Кюхелбекер горят от желание да се присъединят към някоя група заговорници и да изиграят ролята на Брут в предстоящия поврат в империята. Един от офицерите, Бурцов, член на „Съюза за спасение“, казва по адрес на Пушчин: „Като съдя по идеите и убежденията, които Пушчин е придобил по време на престоя си в лицея, смятам, че е готов за действие.“
   Пушкин обаче не е готов за действие. Той приема каузата на своите приятели, ала душата му е изпълнена с прекалено много страсти: поезията, жените. Особено поезията. Той възпява една неясна и близка революция, но няма време да се посвети на нейната подготовка. Като познават непостоянния му характер, офицерите приемат с овации неговите стихове, но не рискуват да го включат в своето братство. Сред тях той е като пламенен, присмехулен, щедър, бляскав и напълно неизползваем саможив младеж. През юни 1816 година, когато е взето решение в лицея да бъде организиран курс по военно дело за учениците, които имат намерение да се посветят на военна кариера, Пушкин решава да се запише, за да получи един ден назначение в гвардейския хусарски полк. Пламенен почитател на младите офицери в Царское село, самият той се вижда как крие своята душа под шлем.
   Още през 1815 година пише в Към Галич:
   
             Ще сложа тесните рейтузи,
             ще свия на кравай мустачки,
             ще блесне чифта еполети – 
             и ей поетът с важни крачки
             ще тръгне с войнствени корнети.64 
   
   Бащата на Пушкин обаче не дава своето съгласие. Службата при кавалергардите струва страшно много пари. А войната значително е съкратила приходите на фамилията. Сергей Лвович предлага на своя син да се насочи към някой пехотен полк, където обмундировката и постът са много по-достъпни. Ала Пушкин смята, че това би било същинско падение и предпочита окончателно да се раздели с военните си амбиции. Прави това изглежда без много съжаление, тъй като, макар да се възхищава на своите приятели хусарите, донякъде се бои от дисциплината, която ги „приковава към волята на царя“. Така неговите съученици се готвят да облекат един ден бляскави военни униформи, да станат държавни чиновници с гърди, покрити с отличия, или любезни и ловки дипломати. Само той не знае накъде да поеме и пише (1817 година): 
   
             Да стават писари, улани
             според законите у нас, 
             да стават също капитани,
             не ставам за асесор аз.65 
   Далеч преди изпитите той вече е взел решение: за да си остане независим, трябва да се откаже от всякакви официални постове и да бъде само поет.
   
***
Ала изпитите са все още далече. Последната година учение се струва на младежите безконечна и скучна. На 27 март 1816 година Пушкин пише до княз Вяземски, руски поет, приятел на чичо Василий: „Какво да ви кажа за нашето уединение? Никога Лицеят не ми е изглеждал толкова непоносим както сега. Уверявам Ви, че уединението в действителност е нещо много глупаво, напук на всички философи и поети, които се преструват, че са живели в села и са били влюбени в безмълвието и тишината... Наистина наближава да завършим учението си; остава още една година. Но още цяла година плюсове, минуси, права, данъци, възвишено, прекрасно!... Цяла година още ще дремя пред катедрата... това е ужасно. Безбожно е един млад човек да бъде държан под ключ. От скука често пиша доста скучни стихотворения...“66 
   Тези оплаквания никак не съответстват на начина на живот, който води Пушкин в Царское село. Неговите стихове са всичко друго, но не и „скучни“, а „ключът“ на лицея отваря вратите пред учениците с удивителна лекота. Пушкин поделя времето си между хусарите гвардейци и гостоприемните салони на Царское село. Той и неговите другари ходят у семейство Енгелхарт, у г-жа Велио, у граф Толстой, който притежава частен театър, у барон Тепер де Фергюсон. Барон Тепер де Фергюсон е учител по пеене в лицея. „Макар да нямаше глас, пише барон Корф, той бе великолепен преподавател.“ Тепер съчинява мелодии по стихове на своите ученици. У него те пият чай, беседват, пеят и разменят епиграми върху предварително определени сюжети. Ала любимото място на младия поет е домът на историка Карамзин. Най-напред Пушкин е омаян от съпругата на писателя, а по-късно от цялото семейство.
   В очите на руското общество Карамзин е образец на почтен и умерен човек. Неговото битие е подредено с възхитителна точност. Той става много рано, разхожда се на гладно, приема две чаши кафе, изпушва една лула и започва работа. След обяда, много лек и изискан, изпива чашка порто и халба бира. Вечер преди да си легне неизменно изяжда две печени ябълки. Никое външно събитие не е в състояние да внесе промяна в подробностите на това разпределение на времето. Неговото творчество и неговият живот са премислени и точни. Пожънал успех със сантименталния роман Бедната Лиза, в 1803 година той приема поста на официален историограф с пенсия от две хиляди рубли годишно и започва работа върху История на Руската държава. През 1816 година е завършил първите осем тома от този труд. Императорът и императрицата обичат и уважават Карамзин. Наричат го „ангела“.
   Пушкин твърди за него, че притежавал „възхитителна душа“. Вяземски пък го характеризира по следния начин: „В своите отношения с императора Карамзин държеше да съхрани своята морална независимост… Той никога нищо не искаше за себе си; другите също не искаха нищо за него, така че, макар императорът да знаеше колко скромно живее той, все пак нямаше представа, че Карамзин често се лишава от най-обикновените удобства.“ Заслугите му към литературата са не по-малки от тези към историята. Карамзин се смята за реформатор на руския език. Той пръв налага в творбите си свободния, „разговорен“ стил, докато неговите съвременници начело с адмирал Шишков проповядват усъвършенстване на благородния стил. „Карамзин, пише Пушкин, освободи езика от чуждото иго, даде му свобода и го върна към живите извори на народната реч.“ Всички млади литератори са на страната на Карамзин и Жуковски, против Шишков. Обграден с уважение, доброжелателност и любопитство, великият Карамзин приема у дома водачите на руската наука и изкуство. Жена му и по-голямата му дъщеря помагат в проявите на гостоприемство. В неговия салон в Царское село се обсъждат литературни и политически въпроси. 
   Карамзин е страстен привърженик на руското самодържавие, гледа на крепостничеството като на патриархална институция, и смята, че за трудностите в управлението на Руската империя трябва да бъдат обвинявани хората на власт, а не режимът, който са натоварени да представляват. Подобни реакционни възгледи сигурно са удивлявали Пушкин, на когото общуването с хусарите е вдъхнало любов към свободата и ненавист към физическото и морално потичничество. Въпреки това му харесва обществото на този човек, чиито политически идеи са в противоречие с неговите собствени убеждения. Подобна приспособимост говори много за дълбочината на обществените чувства у младия Пушкин. В действителност Пушкин уважава преди всичко интелигентността. А Карамзин е интелигентен. Хусарите са интелигентни. За Пушкин е изключително полезно да ги слуша как те последователно бранят несъвместими теории. А него всички го обичат, защото е малко смахнат, безотговорен и забавен и нищо от онова, което казва, не води до сериозни последици. Карамзин дори му чете глави от своята История на Руската държава. „Посещават ни учениците от лицея, пише той на Вяземски, поетът Пушкин, Ломоносов… Те ни забавляват с простодушната си искреност. Пушкин е много духовит.“
   Карамзин поддържа постоянна връзка с групата на писателите новатори, които са го избрали за свой водач. Този тесен кръг интелектуалци включва Жуковски, Блудов, Дачков, А. И. Тургенев, Вяземски и чичо Василий. Те са в противоборство с литературното общество, основано от архаиста Шишков, наречено „Беседа на любителите на руското слово“. Между двете партии се води война на живот и смърт чрез епиграми, послания и остроумия. Карамзин стои настрани от тази борба, която се води в негово име. Въпреки това той насърчава своите бойци, приветства победите им и твърди, че те са „същинска руска академия, съставена от интелигентни и талантливи млади хора“.
   През 1815 година тази „академия“ приема названието „Арзамас“. Сбирките на „Арзамас“ са весели и забавни. В лицея те често са тема за разговори. Пушкин гори от желание да участва в тях редом със своя чичо. Повечето от членовете на „Арзамас“ вече го познават и му се възхищават. Той вече е един от тях. Дори са му измислили прозвището „Щурчето“.
   Най-сетне, през май 1817 година започват зрелостните изпити. В лицея ври и кипи. Учениците знаят, че след шест години съвместен живот им предстои да се пръснат, всеки да поеме по своя път и може би никога повече да не се срещнат. Редом с радостта, че най-сетне ще бъдат свободни от опеката и от училищните задължения, се прокрадва възвишената печал от раздялата. Младежите се прегръщат, обещават си вечна вярност, скришом плачат и разменят прощални стихове в албумите си. Учението, общата съдба, времето са превърнали тези деца, прекрачили прага на лицея няколко години по-рано, в една общност. Затвореният начин на живот е изградил у тях колективен дух. Душата на лицея не е само приятна измислица. Пансионерите от Царское село мислят, говорят, пишат според този дух. През целия им живот споменът за лицея ще бъде за тях здрава и съкровена спойка. 
   „Ние вече се стягахме за излизане от Лицея, пише Пушчин. Раздялата с другарите беше тежка, въпреки че с нея трябваше да започне една желана открай време епоха в живота ни, примамлива, пълна с неизвестност... Времето минаваше в мечти, сбогувания и обети, сърцата ни се късаха!... Албумите се пълнеха със стихове и проза. Моят все още пази стиховете на Пушкин.“
   На 9 юни 1817 година е официалното приключване на занятията: „Характерът на церемонията, пише Пушчин, беше твърде различен: колкото откриването беше помпозно и тържествено, толкова тихо и скромно мина заключителната церемония. В същата зала пристигна император Александър, придружен само от тогавашния министър на просветата княз Голицин. Царят не бе взел със себе си дори княз Волконски, който, както се говореше, много искал да присъства на тържеството.
   В залата бяхме се събрали всички, заедно с директора, преподавателите, инспектора и гуверньора. Енгелхарт прочете кратък отчет за целия шестгодишен курс, а след него конференц-секретарят Куницин обяви височайшето постановление на съвета за випуска. После ни привикваха по реда на постигнатите успехи и ни представяха на императора, като обявяваха чиновете и наградите.
   Царят приключи тържеството с кратко бащинско напътствие към възпитаниците и изрази благодарност към директора и целия персонал на Лицея.“
   След речта на императора Пушкин прочита едно доста посредствено стихотворение, написано по настояване на Енгелхарт, със заглавие Безверие. Сетне хорът на учениците запява прощална песен, чиито думи са написани от ученика Делвиг, а музиката от преподавателя Тепер: „Шест години минаха като сън.“
   „Императорът, продължава Пушчин, бе трогнат от думите и от мелодията, разбра какво означават сълзите в очите на възпитаниците и наставниците. Прости се с нас с обичайната си приветливост и, като хвана под ръка княз Голицин, се отправи към стаите на учениците. Енгелхарт го предупреди, че поради подготовката за заминаване навсякъде цари безпорядък. „Няма значение, възрази царят, днес не съм на гости при теб, а като стопанин искам да видя как нашите младежи се стягат за път“. Действително в спалните всичко беше нагоре с краката, навсякъде се търкаляха разни вещи, куфари, сандъчета – миришеше на отпътуване!...“
   Най-сетне императорът си тръгва от лицея. Енгелхарт раздава на учениците чугунени пръстени, които е поръчал за спомен и като талисман. Учениците се прощават за последен път един с друг. Според получените на изпитите оценки Пушкин заема деветнадесето място сред випуска. Този твърде умерен резултат му отрежда в руската гражданска йерархия чина колежки секретар. Колежки секретар, цивилен чиновник, който по почести и прерогативи съответства на поручик в армията или на мичман във флота. Подобно на своите другари Кюхелбекер, Ломоносов и Юдин, Пушкин получава назначение в Министерството на външните работи. Неговото зрелостно свидетелство е следното:
   
СВИДЕТЕЛСТВО
   
   „Ученикът от императорския лицей в Царское село Александър Сергеевич Пушкин е учил в продължение на шест години в това заведение и неговият успех се оценява, както следва: по религия, логика, морална философия, естествено, частно и публично право, по руско гражданско и наказателно право – добър; по латинска литература, политическа икономия, финансово право – много добър; по руска и френска литература, както и по фехтовка – отличен. Изучавал е също така история, география, статистика, математика и немски език. По силата на това педагогическият съвет на императорския лицей в Царское село му издава настоящето свидетелство и го подпечатва със своя печат.
   
   Царское село, 9 юни 1817 година.
   Директор на лицея:
   Егор Енгелхарт
   Секретар на педагогическия съвет:
   Александър Куницин“
   
   Ала това прочуто свидетелство, което за толкова ученици е единствена амбиция, смисъл на учението и на вярата, за Пушкин е просто парче хартия. Чиновническата кариера, която се открива пред него, изобщо не го интересува. Неговата истинска диплома е една тетрадка, в която през март 1817 година с помощта на своите другари той е преписал тридесет и шест от най-добрите си стихотворения. Върху корицата с твърда ръка е изписано заглавието:
   „Стихотворения от Александър Сергеевич Пушкин. Година 1817.“
   Пушкин е проявил прекалена строгост при подбора на своите творби. В действителност стиховете от лицейския период възлизат общо на повече от сто и двадесет. Повечето от тях са издирени и публикувани едва след смъртта на автора. Впрочем, когато един издател ги представя за първи път в събраните съчинения на Пушкин, мнозина критици приемат това като кощунство. Мрачни журналисти уверяват, че по този начин се петняла паметта на Пушкин и се предлагали на тълпата детински опити, които самият поет бил отхвърлил. Те смятат, че с включването на тези лековати творби в първите томове на неговите съчинения, издателите целят да постигнат търговска изгода в ущърб на пушкиновата слава.
   Руският критик Белински решително се опълчва срещу подобни твърдения: „Лицейските стихове на Пушкин, пише той, са важни, не само защото при сравнението с по-късните произведения свидетелстват за бързината, с която се е развил и съзрял неговият поетически гений, но освен това и преди всичко, защото те установяват историческа връзка между Пушкин и поетите – негови предшественици.“
   Действително лицейските стихотворения на Пушкин бележат интересен преход от стила на майсторите, на които се възхищава в началото, към изработването на свой собствен стил, който той налага няколко години по-късно.
   В лицея Пушкин се учи на поетическия занаят. Упражнява се, подражавайки на Жуковски, Батюшков и дори на Державин. В тези си опити той придобива удивителна увереност на перото. Всичко казано от него, е казано добре. Ала остава усещането, че никакво дълбоко чувство не го е карало да го каже. Само понякога, когато говори за обгърнатата в пламъци Москва, за някое любовно разочарование, за приятелските чувства към някой съученик, в словата му се чувства трогателна откровеност. Останалото са прекрасни съзвучия, мъгляви алегории, игра на отражения и реминисценции. С припряна ловкост Пушкин се изпробва във всички поетически жанрове. Преборва се с пространните официални поеми чрез Спомени в Царское село, На Оранжския принц, Сразеният рицар и Наполеон на Елба. За тези творби в голям формат той използва дългия и тежък стих на Жуковски. Търси благородни думи. Пренася съвременни събития в някакво епично минало, където героите са от мрамор, а пейзажите от изрисуван картон. Под звуците на фанфари и барабани извънмерно големи мъже говорят извънмерно изискано и жестикулират за вечни времена. Наполеон е „дете на Белона“, Александър I е „достоен племенник на Екатерина“, английските войници са „героите на Албион“. Русите и французите се бият по време на сраженията от 1812 година с „мечове“ и „стрели“, а се бранят с „щитове“. И всичко това е пищно, безлично и порядъчно фалшиво.
   В своите идилични стихотворения Пушкин се отдалечава отчасти от Жуковски и се опитва да подражава на нежния и безгрижен Батюшков. Той заема от него дори имената на жените вдъхновителки: Хлое, Делия, както и митологичните алюзии и универсалните сравнения. Купидон, Марс, Аполон, Феб, Венера, Морфей със съответните им атрибути гъмжат из първите му творби. Стане ли въпрос за пиршество, веднага изникват бокали, рози, свежи венци и мирта. Стане ли въпрос за поет, ето ги музите, лирата, флейтата, цитрата и златната арфа. Стане ли въпрос пък за жени, тогава има само „нежни страсти“, „скрити наслади“, „блянове“, „хладни, нежни и великолепни гърди“, подобни „на лилии“ или на „мрамор“, или пък на „сняг“. Стане ли въпрос за пейзаж, мигом навлизаме в един мним свят, където нощта „разстила своите воали“, където луната „плува като бял лебед“, където алеите се разтварят „под сводове зеленина“, където „ромолят потоци“, където зефирът задрямва, миртата пръска навсякъде своето ухание и смущава „милите дриади“. Дори когато се захване да описва познат нему декор, като този на Царское село или на имението в Захарово, прочетеното му пречи да види действителността. Толкова много е изчел, че не може да види нищо със собствен поглед. В своите епиграми пак се старае да подражава някому: Волтер, Парни... Събитията в лицея биват преобразени до такава степен, че стават неузнаваеми. Трябва да се изстържат цели пластове препратки, за да се установи, че пирът, по време на който учениците „принасят жертва на Бакхус“, е спомен за случая с гогел-могел или че „жрицата Талия“ в действителност е младата несръчна актриса на граф Толстой. Той вече си е изградил философия: обича съня, леността, виното, жените, мечтанията, поезията, четенето и приятелството. Ала също така обича да се жалва, защото такава е модата: той „вехне“, „младостта му отлита“...
   В действителност Пушкин е страстно влюбен в живота. Ала възпява този живот, като някой, който не е живял, като някой, който оставя на други да чувстват и да виждат света, като някой, който познава света единствено посредством измамните връзки на своите съвременници. А това, което кара неговите съвременници да се възхищават от него, е именно съвършенството на подражанието. Те се разпознават в него. В неговите песни те долавят усиления от ехото отглас на техните собствени гласове. В мисълта му ценят уголемения образ на своята собствена мисъл. „Не съм умрял“, казва Державин, когато чува Пушкин да рецитира Спомени в Царское село. Ала ученикът вече е готов да се отърси от уроците на своите учители. И неговото творчество, привидно свързано с руските и западните литературни традиции, вече носи печата на едно предстоящо освобождение. Някои биха казали, че това са просто дребни детайли, може би случайни рими или „несъвършенства“. Ала сякаш младежът, който е чел прекалено много, понякога надига глава, забравя за своите книги и за момент заговорва на един нов език. Тогава в порядъчните и мелодични поеми изведнъж изниква някое правдиво прилагателно, някой жив глагол, някой ярък самобитен цвят. Каква е тази простонародна дума, която блести като кристалче сред плътната маса на произведението? Какво е това битово сравнение посред толкова възвишени изрази? Пушкин пише: 
   
               За гости скъпи наши
               пир малък направи,
               със бира пълна чаша
               и пунш ти постави.67 
   
   Както отбелязва Белински, никога някой поет от онова време не би се осмелил да поднесе чаша бира и да постави пунш. Тогавашните сътрапезници употребяват изключително „амброзия“ и „медовина“, поднесени в „бокали“. В своето Послание до Галич Пушкин се осмелява дори да говори за пастет и за пъстърва. Другаде за „мустак, пропит с вино и ром“.68  Другаде пък за „обрасъл с коприва стобор“. В Бова заявява без заобикалки: 
   
          Искам всички, малък и голям
          Да разбира туй, що бих им пял.69 
   
   В Градче възпява една старица, която му е поднесла „ароматен чай“ и му разказва махленските клюки:
   
               …в чии градини лука
               цъфти дори сега,
               и своята стопанка
               Тома защо наби,
               и свойта балалайка
               Антоша как разби – 
               старицата разправя,
               дорде плете и става,
               все бъбри с дрезгав глас.70 
   
   Тази плетка, тази балалайка, този лук, тази коприва, този ром, тези пъстърви, този пастет, този пунш и това пиво биха хвърлили в ужас всеки друг, освен Пушкин. Днес поетите разполагат с целия речник и подобни дързости могат да им се сторят детински. По онова време те са първите предвестници на една литературна революция.
   Намерен е екземпляр от романа Адолф на Бенжамен Констан с бележки от Пушкин. На страница 61 на изданието от 1824 година има няколко реда, подчертани с гневната ръка на поета. Бенжамен Констан пише: „Хвърлям се на тази земя, която би трябвало да се разтвори, за да ме погълне завинаги, полагам глава върху студения камък, който би трябвало да охлади жарката треска, която ме изгаря.“ До този параграф Пушкин е написал само една дума: „Лъжа!“
   Неуловима е дистанцията между човека, който още съвсем млад, си присвоява правото да говори в своите стихове за бира, за коприва, за лук и мустаци, и онзи, който няколко години по-късно смята за лъжливи романтическите изблици на Бенжамен Констан. Пушкин е роден на границата между две епохи. Той приема наследството на френския енциклопедичен дух и на руските поети с напудрени перуки. Той е живата връзка между Волтер, Парни и първите европейски романтици. Няма да бъде нито закъснял класик, тъй като прекалено много е привързан към видимата действителност и към простия израз на страстите, нито правоверен романтик, тъй като притежава чувство за мяра, за яснота и за морална сдържаност. Ще скъса с елементарните алегории на Батюшков, както и с месианските видения на Жуковски. Само на седемнадесет години е, когато в няколко случайни стиха разкрива своя истински глас. Погледът му е точен, изказът му е правдив, въпреки нанизите от фалшиви перли, с които е окичен. Няма да мине много време и той ще разкъса воала на условностите. Тогава ще прекоси онази невидима граница и ще встъпи в суровия и недвусмислен свят с неговите голи степи, окаляни каляски, които летят по пътищата, уютни къщи, където мечтаят истински девойки от плът и сълзи, изпълнени със светлина и музика салони, цигани, които стануват под покъсани чергила, и онзи голям гранитен град, където с рев се надигат талазите на придошлата река.
   
   
   
   
ЧАСТ ВТОРА 
   
   
   
I
ОТ САЛОНИТЕ 
ДО ВЕРТЕПИТЕ
                       На 13 юни 1817 година Александър Пушкин получава назначение в Министерството на външните работи на длъжност секретар на колегията с първоначална заплата от седемстотин рубли годишно.1 
   Той е на осемнадесет години. Нисък на ръст, но забележително силен и пъргав. Чудесен плувец, великолепен ездач, опасен фехтовчик, този поет удивлява своите съвременници. Вече се е превърнал в легенда. И как да не се гордее с това? След шест години усамотение и труд, сега му се струва, че нищо не би могло да засити охотата му за любов и светски живот. Казва си, че няма да му стигне цял живот, за да изразходва бликащата в него младежка енергия. Деен, бърз, небрежен, безочлив, дързък и вятърничав, той иска да се запознае с всички известни мъже, да обладае всички свободни жени, да послуша всички прочути гласове и сам да излезе в първата редица на поетите. Като чете писмата и спомените на съвременниците му, на човек му се струва, че подобно някой демон на пролетта, Пушкин се е умножил, станал е неуловим. Това не са един, а десет, двадесет Пушкиновци, които шестват из Санкт Петербург, сякаш отражението в няколко огледала е разпръснало образа му и дейността му по четирите края на столицата. Той е навсякъде. Присъства на всичко. Опитва от всичко. Назначен на 13 юни 1817 година, той полага клетва на 15-и същия месец и незабавно моли за отпуск до 15 септември, за да посети родителите си в наследственото имение Михайловское. В своя проект за Мемоари той пише през 1824 година:
   „Когато завърших лицея, аз незабавно отпътувах за псковското имение на моята майка. Спомням си колко се зарадвах на селския живот, на руската баня, на ягодите и на всичко останало, но това скоро ми омръзна. Обичах и досега обичам шума и тълпата...“
   Имението Михайловское е разположено в един мирна, спокойна и очарователна местност. От едната страна се вижда река, езера, а на хоризонта – сини възвишения. От другата има гора от борове с мъхести стволове. Всички мебели в старата дървена къща са от времето на дядо Ханибал. Впрочем братът на прословутия Януарий живее съвсем близо до Михайловское. Това е Пьотр Абрамович Ханибал, син на арапина на Петър Велики и генерал в оставка. Старецът е на седемдесет години, обича народни песни и танци, по природа и по призвание е деспот, любител на дестилирането на различни алкохоли и предимно на водка.
   Александър Пушкин отива на гости на своя етиопски дядо. „Поръча да му донесат водка, пише той. Донесоха му водка. Наля си една чаша и нареди да налеят и на мене една. Изпих я, без да ми мигне окото, а това очевидно се хареса на стария арапин. След четвърт час пак поиска водка и повтори това пет-шест пъти, докато стане време за обяд...“
   Странностите на стареца не успяват да задържат дълго младия човек. Пред празните приказки и тежките запои с Пьотр Абрамович Ханибал Пушкин предпочита обществото на своите съседи, семейство Вулф-Осипови, чието имение Тригорское се намира недалеч от тяхното. Семейство Вулф-Осипови се състои от господарката, тридесет и шест годишна, нейния съпруг2 , сина є от първия брак – Алексей, двете є дъщери Ана и Евпраксия и доведената є дъщеря Александра. Пушкин веднага се сприятелява с майката. Тази славна жена, деятелна, образована и весела, обича немската, френската и английската литература, отдава се на мечти над творбите на Клопщок и Ричардсън, прави алегорични рисунки по полетата на книгите, ала управлява с твърда ръка имението и семейството. През целия си живот Пушкин храни необичайна вярност и нежна привързаност към г-жа Вулф-Осипова и нейното люпило от девойки за женене. Картината на Тригорское с неговите обитатели се превръща за него в символ на мирния живот на село. В Селото той пише:
   
        Аз твой съм: в парка ти красив
        обичам лятната прохлада,
        купите дъхави в зелената ливада,
        сред храстите шума на ручея игрив.
        Сменяват се пред мен картините омайни:
        на двете езера просторите безкрайни
        с белеещ платноход над сините вълни,
        оттатък – хълмите, а между тях – нивята,
        къщурките в далечината
        и бродещи стада в крайречни низини,
        по-долу – плевници, на мелници крилата – 
        следи на труд и на честити дни…3 
   
   Ала вкусвайки насладите на руското село, Пушкин в същото време здравата скучае4  и мечтае за по-съществени развлечения в Санкт Петербург. Още в края на август 1817 година той се завръща в столицата. От този момент за него започва период на лудешки празненства, свади, на умора и безделие.
   В Санкт Петербург той живее заедно с родителите си в наетата от тях квартира на Фонтанка. Необичайната атмосфера в дома не е в състояние да вдъхне на младежа любов към семейния уют, към спестовността и благоразумието. 
   Надежда Осиповна и Сергей Лвович Пушкини са изпратили по-малкия си син Лев в пансиона на Педагогическия институт. Дъщеря им Олга живее заедно с тях и скучае. Апартаментът е зле обзаведен и зле поддържан. Както в Москва, както, впрочем, навсякъде, Пушкини живеят само за околните и жертват удобствата в името на показността. Те се хранят оскъдно, посудата не достига, оставят слугите им да ходят окъсани, карат се за няколко копейки, а харчат луди пари за бални тоалети. „Родителите на Пушкин, пише техният внук Павлишчев, постоянно бяха в недоимък и в резултат на това техните деца често не получаваха дори джобни пари, за да посрещнат най-насъщните си нужди. Стаите за гости бяха осветени с полилеи, но в спалнята на майка ми (сестрата на Александър Пушкин), която продаваше брошките и обеците си, за да си ушие нова рокля, имаше само една лоена свещ, купена със спестени от нея пари.“
   С годините бащата на Александър Пушкин става все по-стиснат. Той харчи пари за себе си, но отказва да помогне на своите деца, които живеят в оскъдица. Когато Александър Пушкин моли за обувки с токи, за да отиде на бал, Сергей Лвович се възмущава, призовава душите на своите предци и най-накрая му предлага чифт обуща, които самият той отдавна не носи и които датират от времето на император Павел I. Когато някое от децата счупи ликьорена чашка, бащата се сърди, цупи се, забол нос в чинията, а очите му се просълзяват.
   – Как може да съжалявате толкова за една чашка, която не струва и двадесет копейки? – чуди се провинилият се.
   – Извинете, господине – отвръща троснато бащата. – Не става въпрос за двадесет, а за тридесет и пет копейки!
   Когато времето е лошо и Александър Пушкин реши да повика файтон, може да бъде сигурен, че вечерта ще чуе упреци за подобно безумно разточителство. „Когато бях болен, пише Пушкин на брат си, и през някой влажен есенен ден или по време на големите студове вземах файтон от Аничковия мост, баща ми винаги ми мърмореше за похарчените 80 копейки, които нито ти, нито аз бихме се поколебали да дадем като бакшиш на някой слуга.“
   „След завършването на лицея, разказва един съвременник, Пушкин се оказа в положението на всички младежи, които се завръщат в родния дом след престой в богатите и разкошни учебни заведения. Това впечатление се подсилваше от дребнавото скъперничество на бащата, което неизбежно дразнеше Пушкин. Той непрестанно се подиграваше с този му порок по твърде жесток и оригинален начин. Един ден излязъл на разходка с лодка заедно с няколко души, сред които Сергей Лвович. Времето било тихо, а водата толкова прозрачна, че се виждало дъното. Пушкин извадил няколко дребни златни монети и започнал да ги хвърля една по една във водата, наслаждавайки се на отблясъците, докато те се спускали към дъното.“5 
   Този епизод, напомнящ Байрон, чиято автентичност се оспорва от някои автори, изглежда ако не истински в изпълнението, то поне в намерението. Бащиното скъперничество не само не гаси у Пушкин жаждата за наслаждение и за ненужни разходи, а напротив, още повече го насърчава да върши какви ли не странни постъпки. Задълженията в Министерството на външните работи са твърде неопределени и това му дава възможност да посещава свободно както светските салони, така и вертепите. Наскоро спечелената известност и връзките на неговите родители му разтварят вратите на много знатни фамилии: на граф Бутурлин, на Воронцови, на Трубецкой и Лавал. Той е канен на всички балове. Ухажва всички жени. И успехите му с тях са безспорни.
   „Пушкин имаше грозно, но изразително и одухотворено лице, пише брат му Лев. Беше нисък на ръст, но строен и необикновено силен и съразмерно сложен. Пушкин се харесваше на жените... Когато кокетничеше с някоя от тях или просто беше заинтригуван от нея, разговаряше изключително увлекателно...“
   Към 1829 година Пушкин съставя два списъка на своите любовни победи, наречени „списъци на Дон Жуан“. В първия фигурират имената на жените, които е обичал платонически, а на втория – имената на онези, които е притежавал заради красотата на тяхното тяло и заради поривите на своето собствено. Вече повече от век тази поредица от имена измъчва въображението на руските пушкиноведи. Причината за това е, че сведенията в документа за някои от тях са лесно разгадаеми, но други са твърде неясни и трудно могат да бъдат свързани с фамилията на някоя покойница, с обществено положение, лице или любовна история. Така много Елени, Екатерини и Марии крият тайната зад прикритието на собственото име. Все пак петото име от платоничния списък не оставя никакво съмнение относно самоличността на онази, към която Пушкин е изпитвал „чиста“ любов през 1817 година: „княгиня Евдокия“. Става въпрос за княгиня Евдокия Голицина, по онова време тридесет и седем годишна, наричана La Princesse nocturne6.  На 24 декември 1817 година Карамзин пише: „Поетът Пушкин се влюби лудо у нас в Пития Голицина и сега прекарва вечерите си с нея: лъже от любов, сърди се от любов, само дето не пише от любов. Признавам, че аз не бих се влюбил в тази Пития, тъй като от нейния тризъбец излиза не огън, а мраз.“
   Вяземски пък описва това загадъчно същество по следния начин: „Нямам представа каква е била през първата си младост, но втората и третата пленяваха с някаква особена свежест и целомъдрена девственост. Черни изразителни очи, гъсти тъмни коси, които се спускаха на талази по раменете, южен, матов тен на лицето, добродушна и грациозна усмивка. Прибавете към всичко това един необикновено мек и благозвучен глас и ще добиете приблизителна представа за нейния чар. Въобще в нейната красота имаше пластичност, която напомняше древногръцко изваяние, имаше в нея нещо ясно, спокойно, по-скоро лениво, отколкото безстрастно. По силата на своето положение, след постигнатата по взаимно съгласие раздяла със съпруга, тя бе напълно свободна. Нейният дом бе украсен с вкус от четката и длетото на най-добрите руски художници от онова време. Стопанката бе в пълна хармония с обстановката... Всичко излъчваше елегантност и строгост. Вечер немногочислено, но отбрано общество се събираше в нейния салон, бих казал храм, още повече че стопанката напомняше не толкова обикновена дворянка, колкото жрица на някакъв чист и възвишен култ. Нейната осанка, тоалетът є бяха по-скоро живописни, отколкото подчинени на модата и всичко това придаваше на нейното обкръжение нещо може би не тайнствено, но все пак необикновено и ексцентрично. Човек би казал, че у нея се събират не просто гости, а посветени...“
   Съществува романтичен портрет на княгиня Голицина, на който тя е изрисувана със бледо овално лице, с вдигнат към небето поглед, с многозначително и строго свити устни. Главата є е покрита по римски образец, а едното є рамо е изящно оголено. Безспорно е красива и несъмнено – интелигентна. „На нея не є липсва благородство, пише А. И. Тургенев, и когато не е на триножника, а просто на стол, е умна жена.“
   Княгиня Голицина е монархистка, славянофилка и антиконституционалистка, повече от Карамзин, може би повече от самия император. След руската победа над Наполеон, тя се появява на бала с народна носия, с диадема на главата и лаврови клонки, вплетени в косите є. Би искала върху руския национален герб да има знаме с кръст в памет на освобождението на родната земя. По-късно започва кампания против министър Кисельов, който има намерение да въведе в Русия отглеждането на картофите; според княгиня Голицина тези грудки не са от роден произход и също както френските конституционалистки идеи, не трябва да бъдат допускани вътре в границите на страната. Либералните възгледи на нейните гости опечаляват прекрасната Пития. Въпреки това тя без колебание поддържа кореспонденция с чуждестранни художници и учени. Открила на зряла възраст прелестите на математиката, дори издава труд, озаглавен За анализа на силата, за който А. И. Тургенев пише: „Това е пълна глупост.“
   „Княгинята по цял ден спи, пише в донос до полицията една от нейните прислужнички, а по цяла нощ пише някакви книжа и ги крие. Разправят, че била вярваща, но нито в нейната спалня, нито в работния є кабинет не съм виждала нито една икона.“
   Когато през 1845 година Балзак пристига в Санкт Петербург, княгиня Голицина, която го познава само по име, му изпраща каляска в полунощ заедно с покана да я посети. Балзак се възмущава от подобна постъпка и изпраща отговор, че във Франция нощем викат по този начин само кварталните лекари.
   През периода, когато Пушкин се запознава с Нощната княгиня, никак не е чудно, че заучената загадъчност, истинската красота и неспокойният ум на тази жена са го привлекли и пленили за известно време. Свикнал с посредствените актриси и достъпните слугини в Царское село и Санкт Петербург, той изпитва възхищение и уважение към това почти безплътно създание, което живее нощем, храни се с цифри и четене, има особени възгледи по полския въпрос и приема в своя салон най-видните личности по онова време. Той не смее да я доближи, да я докосне, толкова внушителна му се струва нейната мрачна прелест. Обича я отдалеч, упорито, яростно и търпеливо. Пише:
   
          На чуждите страни неопитен любител,
          на свойта постоянен обвинител,
          повтарях често: в моя роден край
          ум верен, Гений ли ще засияй?
          Де – гражданинът с душа благородна,
          възвишена и пламенно свободна?
          Де – жената с хубост жива, с плам,
          не тъй студена, като идол в храм?
          
          ...Отечеството си почти намразих,
          но вчера на Голицина нагазих – 
          и съм с отечеството примирен.7 
   
   Страстта на младия Пушкин към Нощната княгиня продължава близо две години. Ала той є остава верен само в мислите си. Култът към тази „сияйна и обаятелна“ дама, която го е помирила с неговата страна, не му пречи да дири лесни наслади във вертепите, зад театралните кулиси и при професионалистките в любовта.
   За лудориите на младия мъж научаваме от писмата на А. И. Тургенев.
   Той пише:
   „Всеки ден мъмря щурчето Пушкин за неговата леност и за нехайството му към неговото собствено образование. Към това се прибавиха и слабостта му към вулгарните любовни историйки и не по-малко вулгарното волнодумство на ХVIII век. Къде всъщност е храната на поета?“
   По-късно: 
   „Пушкин тук прекарва времето си само в лудории…“
   Или пък: 
   „Безделието, мързелът, подобно грозни изтребители на всичко прекрасно и на всякакъв талант, витаят над Пушкин… Всяка сутрин Пушкин разказва на Жуковски защо не е мигнал цяла нощ. Денем губи времето си по визити в б…, у дома или у княгиня Голицина, а вечер играе карти…“
   Поетът Батюшков пише до Тургенев: 
   „Би трябвало да затворим щуреца в Гьотинген и в продължение на три години да го храним само с млечна супа и с логика. Нищо свястно няма да създаде, ако не реши да стане сериозен. Потомството така и няма да го отличи от двамата му съименници… Дали нашите молитви и музите ще успеят да го спасят?“
   В друго свое писмо Тургенев пише следното: 
   „Пушкин е много болен. Простудил се, докато чакал пред вратата на някаква к…, която не искала да го пусне, въпреки дъжда, за да не го зарази със своята болест. Каква битка между благородството, любовта и разврата!“
   И най-сетне: 
   „Виждам се с Пушкин за кратко единствено в театъра, където се мярка само когато престане да гледа животните. Сега прекарва времето си пред касата на зоологическата градина… Влюбен е в касиерката и е станал неин cavalier servant8.  Междувременно има възможност да изучава навиците на животните и да ги сравнява с обикновените грубияни, които може да гледа безплатно.“
   А. И. Тургенев не е единственият, който се оплаква от безпътния живот на младежа. Жуковски, Карамзин, Вяземски, всички, които го обичат и му се възхищават, го умоляват да се откаже от това презряно битие. Напомнят му за неговата мисия на поет. Предупреждават го, че може да хване някоя болест. Ала Пушкин нехае за болестите. Той бърза да живее и няма време да мисли за своята мисия на поет. Пише на един приятел следното:
   „Всичко си е както преди. Шампанското, слава Богу, е добро, актрисите също. То е за пиене, те пък са за е... Амин, амин. Така и трябва да бъде. ...на Юриев е излекувана. Мен пък ме пипна... И на това съм доволен. Всеволожки играе карти. Тебешир се сипе, пари също...“
   В чернова на стихотворение отбелязва: 
   
        Наказан от съдбата за стари грехове,
        ще страдам седем дни, натъпкан с церове,
        в кръвта с живак, в душата – с угризения...
   
   Няколко бързо излекувани венерически болести не са в състояние да укротят неговия плам.
   Ала през януари 1818 година гангренозна треска поставя живота му в опасност. Родители, приятели разменят тревожни писма. За да излекува Пушкин, доктор Лейтон го поставя в пълна с лед вана. Силният организъм го спасява от смъртта.
   Докато се възстановява, Пушкин продължава работата над голямата поема Руслан и Людмила, която е започнал още в лицея. Другарите, които отиват да го посетят, го откриват излегнат в постелята, увит в домашен халат на райета и с кепе на главата. Навсякъде наоколо, по масите, по завивките, по пода са разхвърляни листи хартия и книги. Той пише окрилено и умело. Доволен е от себе си. Ала едва стъпил на крака, изоставя своя труд и отново захваща безпътен живот. Появява се с лице на възкръснал в салоните, в театрите, в игралните домове, в кръчмите и при леките момичета. Видът му изумява и най-верните му приятели. По време на болестта са му обръснали главата и сега ходи с малко кръгло кепе. Прави му удоволствие да скандализира еснафите. За да допълни причудливия си силует, си поръчва черен фрак с дълги пешове „по американски“ и широкопола шапка а ла Боливар. Пуска си и дълги нокти.
   Актрисата А.-М. Колосова-Каратигина, у която по онова време Пушкин често ходи на гости, го описва по следния начин: 
   „Понякога не можеше да се задържи и минута на едно място: върти се, скача, премества се на друг стол, рови из работното сандъче на майка ми, обърква конците на моето ръкоделие, разпилява картите на гран-пасианса, който реди майка ми...
   – Няма ли да мирясаш, палавнико?! – току му подвикне моята Евгения Ивановна. – Престани най-сетне!
   – Саша се поукроти за една-две минути, а после пак започне да прави бели. Веднъж майка ми се закани да накаже немирния Саша: „да му изреже мечешките нокти“ – така наричаше огромните нокти, които той си беше пуснал на ръцете.
   – Дръж го за ръката – каза ми тя и взе ножицата, – а аз ще ги изрежа.
   Хванах Пушкин за ръката, но той вдигна голяма олелия, започна да хлипа престорено, да стене, да се оплаква, че го мъчат, и ни разсмя до сълзи...“9 
   Скоро Пушкин зарязва кепето заради кестенява перука с разкошни къдри. Тази перука скоро става повод за безброй шеги. Веднъж в Болшой театър той влиза в ложата на Колосови. „Поканихме го да седне, пише А.-М. Колосова, напълно сигурни, че поне тук нашият палавник ще седи мирен. Нищо подобно! Тъкмо по време на най-патетичната сцена Пушкин взе да се оплаква, че му е горещо, смъкна перуката си и започна да си вее с нея като с ветрило. Това разсмя седналите в съседните ложи, привлече към нас вниманието и на публиката от партера. Опитахме се да вразумим палавника, а той се свлече от стола си на пода и седна в краката ни, криейки се зад преградата; най-сетне нахлупи как да е перуката на главата си като калпак: човек не можеше да не се смее, като го гледа! Така си седя той на пода, докато свърши спектакълът, пущайки шеги по повод пиесата и играта на актьорите.“
   Една страница, написана от Пушкин (1819 година) дава представа за атмосферата в тези грейнали от злато и кадифе театри, където подобни на него млади безделници се кипрят между фотьойлите на първите редове и се прозяват или ръкопляскат на най-неподходящото място, за да дразнят зрителите.
   „Публиката прави драматичните таланти, пише Пушкин. Какво представлява нашата публика? 
   Преди започването на операта, трагедията, балета някакъв младеж обикаля един подир друг първите десет реда, настъпва всички по краката, разговаря с всички познати и непознати. „Откъде идваш?“ – „От Семьонова, от Сосницкая, от Колосова, от Истомина.“ – „Блазе ти!“ – „Днес тя пее – тя играе, тя танцува, хайде да є ръкопляскаме, хайде да я извикаме на бис. Тя е толкова мила! Има такива очи! Такова краче! Такъв талант!…“ Завесата се вдига. Младежът и приятелите му преминават от място на място, възхищават се и ръкопляскат.
   Тук аз не искам да обвинявам пламенната, лекомислена младост, продължава Пушкин (мислейки за собствените си забежки): знам, че тя се нуждае от снизходителност. Но може ли да се вярва на мненията на такива съдници?
   Още една забележка. Значителна част от нашия партер (тоест първите редове) е прекалено загрижена за съдбините на Европа и на отечеството ни, прекалено уморена от задълженията си, прекалено дълбокомислена, прекалено важна, прекалено предпазлива в изявяването на душевните си вълнения, за да взема някакво участие в преценката на драматичното изкуство (и то на руското). И ако в шест и половина вечерта едни и същи лица идват от казармите и от Съвета, за да заемат на първите редове абонаментните места, за тях това е повече условен етикет, отколкото приятен отдих… Гореспоменатите велики хора на нашето време, носещи на лицето си еднообразния печат на скуката, високомерието, загрижеността и глупостта, свързани с характера на работата им, гореспоменатите постоянни зрители от първите редове, навъсени на комедиите, прозяващи се на трагедиите, дремещи на оперите, внимателни може би само на балетите, не трябва ли неизбежно да охлаждат играта на най-ревностните наши артисти и да тровят с мързел и отпуснатост душите им, стига природата да ги е надарила с душа?“10 
   Пушчин често се вижда с Пушкин в театъра и се възмущава, като го гледа да се върти на първите редове в компанията на неколцина модни франтове. Изглежда така, сякаш Пушкин се гордее с познанството си с тях. Той охотно пуска шеги към тези контета, а те го слушат с весело одобрение. „Понякога, пише Пушчин, от креслата му дадат знак и той веднага притичва. Казвам му: „Какво удоволствие изпитваш, приятелю, от това да се мъкнеш с подобни личности? У нито един от тях няма да откриеш съчувствие.“ Той ще ме изслуша търпеливо, после започва да се закача с мен, прегръща ме, както постъпваше често, когато не знаеше какво да отговори. После току-виж – Пушкин отново в компанията на тези светски лъвове!... Странно смешение в това великолепно създание!“
   Облечен в един от друг по-причудливи костюми, с перука на главата, с дълги подострени нокти (най-дългият е в златно калъфче), безочливият Пушкин се забавлява, като скандализира столицата. По думите на А. И. Тургенев, той е прочут „колкото с малките си стихотворения, толкова и с големите си лудории“. Кръгът на неговите познанства е огромен. С еднакво упорство и еднакъв успех той общува с княгини и с проститутки. Съсипва се, напива се, бие се в кръчмите, блести в салоните, разговаря с припадничави дами за Байрон, пише поема в чест на императрица Елисавета и непристойни стихчета за венерическите си болести.
   Един ден се обзалага, че ще изпие цяла бутилка ром, без да изгуби съзнание. Ала явно е надценил силите си. След като изпива шишето, той остава вцепенен, със затворени очи, без да помръдне глава. Само малкият пръст на лявата му ръка си свива и разпуска. Приятелите му се погрижват за него и го отнасят у дома. Когато най-сетне изтрезнява, Пушкин заявява, че е мърдал малкия си пръст, за да докаже, че не е припаднал. Доволни от това обяснение, съдиите на честта решават, че Пушкин почтено е спечелил облога. 
   Друг път се събира с неколцина приятели и организира експедиция по най-съмнителните кръчми на столицата. „Те се обличаха в отвратителни дрипи, пише един съвременник, и отиваха да пиянстват по кръчмите, да наблюдават нравите в тези съмнителни места и да вкусват тамошните удоволствия.“ По негово собствено признание в „Червената кръчма“ Пушкин търси да предизвика сбиване, разменя си юмручни удари с неколцина германци и така се разтоварва от прилива на енергия. Прибира се у дома целият в синини.11  На баща си и майка си, които го посрещат с упреци, отговаря: 
   – Никой не би могъл да се издигне над тълпата, без да вдигне малко шум.
   Другарите му по удоволствия са Пушчин, Делвиг и ексцентричният Нашчокин, който е една година по-малък от него. Нашчокин е наследил от баща си огромно богатство, което се е заел да пропилее по най-причудлив начин. Той пие, играе карти, ухажва скъпи актриси, поръчва екипажи от Виена, купува безразборно мраморни вази, китайски фигурки, претенциозни бронзови предмети, а когато му омръзнат, ги раздава на другарите си. За да насърчи начинаещите таланти, той си поръчва портрет при всички млади художници, които познава. Така получава тридесетина изображения на собствения си лик и като не знае какво да прави с тях, ги подарява за спомен на приятелите си. Живее заедно с майка си, но е наел апартамент на Фонтанка, чийто адрес става прочут. Пушкин е един от най-редовните гости. „Там, пише един съвременник12,  Нашчокин отиваше да си отдъхне, след като цяла нощ бе играл карти или бе гулял; освен това там всеки негов приятел можеше да отиде и да прекара нощта, като заведе своите собствени приятели, дори ако самият Нашчокин не ги познаваше. Отиваха сами или по двойки. Многобройната прислуга под началството на джуджето Шарл с глава като попова лъжичка трябваше да разстила дюшеци по паркета, за да приюти всички гости… Двойките биваха отвеждани в малки отделни спални, а мъжете спяха кой където завърне в големите стаи. Стопанинът винаги пристигаше последен, осведомяваше се много ли са гостите за през нощта и на пръсти се прибираше в собственото си убежище. Ала на сутринта всички бяха длъжни заедно да пият чай и кафе… Тогава ставаха множество запознанства, а понякога необикновени случки… Така например за рождения ден на Нашчокин, след обилната вечеря, полята с безброй бутилки вино, галантните гвардейски офицери и техните прекрасни дами нареждаха да впрегнат четириместната каляска на Нашчокин и натоварваха в нея джуджето Шарл в обкръжение от прелестни създания в бални тоалети; самите те събличаха униформите, оставаха по панталони за езда и по ризи, покатерваха се на капрата на мястото на „форейтера“ или на задните стъпенки като лакеи; този екипаж минаваше вихрено по Невския проспект, по „Морская“, въобще по най-оживените улици на града. Друг път, по идея на Пушкин, пак за рождения ден на Нашчокин, другарите му го поканиха на гости в собствения му дом, където още на входа го очакваше толкова непристойна изненада, че дори не смея да я опиша.“
   „Вечно без копейка в джоба, пише барон Корф по адрес на Пушкин, вечно затънал в дългове, понякога без приличен фрак, вечно замесен във всевъзможни истории, с чести дуели, в близко познанство с всички кръчмари, сводници и леконравни момичета на Санкт Петербург, Пушкин представляваше съвършен образец на най-долния разврат.“
   Бившият съученик на Пушкин барон Корф си има специални причини да мрази и да презира поета. По времето, когато двамата обитават една и съща сграда, техните слуги се спречкват заради някакви домакински въпроси. Барон Корф взема страната на своя прислужник и здравата напердашва Пушкиновия. Пушкин извиква Корф на дуел, ала последният отвръща с надменно писмо: „Не приемам вашето предизвикателство, тъй като не си струва. Вие сте Пушкин, а аз не съм Кюхелбекер.“
   Това изречение напомня на поета един достоен за съжаление дуел, който през 1818 година го изправя срещу неговия приятел от лицея, добрият, пламенен, простодушен и непохватен Кюхелбекер. След завършването на лицея Кюхелбекер, подобно на Пушкин, получава назначение в Министерството на външните работи. Също както в лицея, Кюхелбекер пише посредствени стихове и непременно държи да ги рецитира пред другарите си. И също както в лицея, Пушкин му се подиграва. Едно сатирично Пушкиново четиристишие дотолкова обижда Кюхелбекер, че той иска възмездие с помощта на оръжието. Намесват се приятелите. Напразно. Кюхелбекер желае да заличи оскърблението с барут и кръв. Дуелът се състои, Кюхелбекер стреля пръв и не улучва. Пушкин избухва в смях, хвърля пистолета и се втурва към приятеля си да го прегърне. Ала другият размахва ръце и крещи дрезгаво: 
   – Стреляй, стреляй!
   Пушкин криво-ляво обяснява, че не можел да стреля, защото цевта на пистолета му била натъпкана със сняг. Секундантите решават да отложат дуела и двамата приятели се помиряват край самовара.
   За Пушкин това е обичайна случка. Неговите свади и дуели стават легендарни. На 23 март 1820 година г-жа Карамзина пише: „Пушкин се дуелира по веднъж на ден; слава Богу досега няма смъртен случай и противниците се завръщат читави.“
   Така още в началото на живота си Пушкин изпитва нужда да предизвиква съдбата, да се излага на всякакви опасности. Той сам си гради една пикантна, противоречива, експлозивна участ. Чувства се щастлив единствено в крайностите на наслаждението и риска. На 23 декември 1818 година петербургският полицмайстер Горголи изпраща до началника на Пушкин в Министерството на външните работи П. Я. Убри следното оплакване срещу Пушкин:
   „На 20-о число от този месец служителят в Министерството на външните работи, преводачът Пушкин, се настанява в една от големите ложи на Камерния театър. По време на антракта той слиза в партера и като минава между креслата, спира пред колежкия съветник Перевошчиков, който седи заедно с жена си. Г-н Перевошчиков го помолва да мине нататък, но Пушкин приема тази молба като оскърбление, наговорва му всякакви грубости и го обсипва с неприлични думи.“
   Друго едно премеждие на Пушкин в театъра има доста странни последици, които писателят Лажечников разказва в своите Мемоарни бележки. По онова време Лажечников дели една квартира с наскоро пристигналия в Санкт Петербург майор Денисевич. Денисевич е плешив и червендалест грубиян. Гордее се със златните си еполети, които греят като малки слънца, упорито ухажва дамите, обожава балетните представления, яде за   десетима, спи като заклан и може да бъде събуден, само ако му се пъхне лъжица в устата.
   „Една прекрасна (доколкото си спомням, зимна) утрин, пише Лажечников, беше точно осем без петнадесет, – току-що успял да привърша военния си тоалет, аз влязох в съседната стая, където обитаваше моят майор, за да кажа да поднесат чая. Денисевич го нямаше; по това време той отиваше да провери всичко ли е наред в конюшната на графа. Тъкмо се намерих в стаята, от антрето в нея влязоха три непознати лица. Единият беше много млад човек, слабичък, дребен, къдрав, с арапски профил, с фрак. След него вървяха двама снажни хубавци, кавалерийски гвардейски офицери, които подрънкваха с шпорите и сабите си. Единият беше адютант; спомних си, че съм го виждал преди това в Дружеството на любителите на просветата и благотворителността; другият беше строеви офицер. Цивилният се приближи до мен и ми каза с тих, предразполагащ глас:
   – Позволете да ви попитам, тук ли живее Денисевич?
   – Тук – отговорих му аз, – но излезе някъде и аз сега ще наредя да го повикат.
   Тъкмо се канех да сторя това, когато влезе самият Денисевич. Щом зърна войнствените асистенти на цивилния посетител, той явно се смути, но бързо се съвзе и също придаде героичност на осанката си. 
   – Какво обичате? – обърна се доста сухо той към цивилния. 
   – Това трябва да ви е добре известно – отговори му цивилният, – определихте ми да бъда у вас в осем часа (в този момент той извади часовника си); до осем остава още четвърт час. Имаме време да изберем оръжието и да определим мястото… 
   Всичко това беше казано с тих, спокоен глас, сякаш ставаше дума за уговаряне на приятелски гуляй. Моят Денисевич се изчерви като рак и започна да ум отговоря, бъркайки думите: 
   – Аз за друго ви повиках да дойдете… исках да ви кажа, че не е хубаво млад човек като вас да крещи в театъра, да пречи на съседите си да слушат пиесата, че това е неприлично…
   – Вчера ми четохте тези наставления пред много слушатели – каза с по-енергичен глас цивилният, – аз вече не съм ученик и дойдох да си поговорим иначе. За целта не трябват много думи: ето ги двамата ми секунданти; този господин е военен (той посочи мен), той, естествено, не ще откаже да ви бъде свидетел. Ако обичате…
   Денисевич не го остави да довърши.
   – Не мога да се бия с вас – каза той, – вие сте млад човек, неизвестен, а аз съм щабофицер…
   При тези думи и двамата офицери се изсмяха; аз пребледнях и се разтреперах от негодувание, като гледах глупавото и унизително положение, в което се постави моят другар, въпреки че цялата тази сцена беше загадка за мен. Цивилният продължи с твърд глас:
   – Аз съм руски дворянин, Пушкин; моите спътници могат да ви потвърдят това и поради тази причина за вас няма да е срамно да си имате работа с мен.
   При името Пушкин в главата ми блесна мисълта, че пред мен стои младият поет, пред чийто талант дори Жуковски вече се беше преклонил, корифеят на цялата образована младеж в Санкт Петербург, и побързах да го запитам:
   – Александър Сергеевич ли имам честта да виждам пред себе си?
   – Така се казвам – каза той усмихнат.“13  
   Лажечников желае на всяка цена да предотврати един толкова нелеп дуел и моли секундантите да изложат претенциите на Пушкин към Денисевич. Става ясно, че предната вечер Пушкин е бил на театър и се е оказал до майор Денисевич. Пиесата е посредствена и Пушкин се прозява и мърмори: „Безобразие! Безобразие!“ Денисевич, на когото представлението много харесва, му обръща внимание, че от него не може да чува актьорите. Пушкин изглежда накриво съседа си и продължава да вдига шум, без да го е грижа за отправената забележка. „Ще накарам полицията да ви изхвърли“, казва Денисевич. „Ще видим“, отвръща Пушкин и продължава да се прозява, да подсвирква и да пъшка. След края на представлението, докато зрителите се отправят към изхода, Денисевич се приближава до Пушкин в коридора и го заплашва с пръст: 
   – Младежо, вие ми пречехте да слушам пиесата, а това е неприлично и невъзпитано.
   – Да, не съм старец – отвръща му Пушкин, – но, господин офицер, още по-невъзпитано е да ми го казвате тук и с такъв жест. Къде живеете? 
   Денисевич му казва адреса и го кани да дойде в осем часа на другата сутрин.
   – Ще дойда – отвръща му Пушкин.
   След като чува разказа за случилото се, Лажечников отвежда майор Денисевич в съседната стая и успява да го убеди да се откаже от дуела. Денисевич се извинява. Пушкин го изслушва мрачно, промърморва само: „Извинявам ви“ и си отива, без да стисне ръката на майора.
   Един съвременник, автор на доклад върху „лицейския дух“, е оставил следното описание на бившите възпитаници от Царское село: „Те имат буйни глави, горделив поглед, безочлив тон и жив говор. Техните отговори са присъди, въпросите – заповеди. Всички те си въобразяват, че са се родили твърде рано, че са задминали духа на своето време и че пред лицето на обществото са гении, реформатори, чеда на бъдното...“
   Тази гордост, тази безочливост, това постоянно самодоволство са най-очевидните недостатъци на Пушкин. Той смята, че всичко му е позволено и че дори е длъжен, като либерален поет, да си позволява всичко. По-възрастните от него Тургенев, Жуковски, Батюшков, Карамзин и още много други напразно се опитват да го вразумят. Те си дават сметка за действителната стойност на този фанфарон. Бдят над него с майчинска загриженост. Само да остане вкъщи в продължение на няколко дни и те вече ликуват: „При целия си безпътен начин на живот той приключва четвърта песен на своята поема, пише Тургенев. Първата му болест се оказа и първа кърмилница за неговата творба...“
   И по-късно: 
   „Какво съкровище се крие в тази глава! Жалко, че не може да го управлява!...“
   Стиснал в ръка листите със стихотворението На Юриев, Батюшков възкликва: „Ах, как е започнал да пише този негодник!“
   Жуковски пък отбелязва: 
   „Какъв възхитителен талант! Какви стихове! Той ме измъчва със своя талант подобно на привидение!“
   А Вяземски: 
   „Стиховете на племенника-дяволче са удивително сполучливи. Само че какъв грубиян! Би трябвало да го затворим в жълтата къща, инак този хубостник ще разкъса и нас, и нашите бащи!“
   Най-сетне строгият Вигел отбелязва в своите Записки:
   „Когато младият Пушкин завърши лицея, членовете на „Арзамас“ приеха това като щастливо събитие, като тържество. Особено Жуковски се радваше, сякаш сам Бог му бе изпратил мила рожба. Рожбата ми се стори доста палава и необуздана и дори ми ставаше мъчно, като гледах как всички по-големи братя се надпреварваха един през друг да глезят малкото братче.“
   
   
   
II
„АРЗАМАС“ И 
„ЗЕЛЕНАТА ЛАМПА“
                       Литературното сдружение „Арзамас“ привлича Пушкин, преди още той да е завършил учението си в Царскоселския лицей. Ала той е приет официално в редовете му едва след като се установява в Санкт Петербург. „Арзамас“ е млада и твърде странна организация, създадена, за да се противопостави на консервативното движение на адмирал Шишков. Когато един от „консерваторите“ написва подигравателна комедия по адрес на Жуковски, озаглавена Водите на Липецк, писателят Блудов отговаря с памфлета Видение в една арзамаска кръчма14 … С този памфлет авторът обединява около себе си и Жуковски всички защитници на новата руска литература. Членовете наричат своето общество със същото това име „Арзамас“ в чест на поемата, която ги е събрала. „Това беше сбор от неколцина млади хора, пише един съвременник15,  обединени от любовта към родния език, литература и история. Тонът в това общество, или по-точно на приятелските сбирки, беше предимно критичен.“ Подобно сдържано определение дава невярна представа за разноликата и весела активност на „Арзамас“. Без съмнение членовете на „Арзамас“ обичат руския език, литературата и историята на своята страна. Без съмнение те изучават и обсъждат творбите на своите съвременници. Ала на техните събрания цари разпалена, весела атмосфера, противно на прашната строгост, характерна за архаистите, предмет на тънките им насмешки. 
   Съгласно устава на „Арзамас“ всеки нов член по време на посвещаването трябва да произнесе надгробно слово. „…Ала тъй като всички членове на „Арзамас“ са безсмъртни, пише в документа, поради липса на починали в техните редици, членовете на „Арзамас“ взеха решение да се обърнат към починалите в „Беседата“16,  за да им кажат истината право в очите, без да чакат присъдата на идните поколения.“ Всеки член на „Арзамас“ си има официално, педантично спазвано прозвище. Блудов е кръстен Касандра, защото писателят „архаист“ Захаров, член на „Беседата“, умира няколко дни, след като младежът е произнесъл неговото надгробно слово на общо събрание на „Арзамас“; А. И. Тургенев се нарича „Еолова арфа“ заради куркането на стомаха му; Жуковски е „Светлана“; Вяземски – „Асмодей“; Василий Пушкин се назовава „Е, това е!“; Александър Пушкин – „Щурчето“ и пр. 
   Председателят, избиран за всяко събрание, налага червена шапка, тъй като олицетворява разгорялата се литературна революция. Новопосветеният също носи червена шапка. За приемането на чичо Василий Жуковски е организирал гротескна церемония в масонски стил. Клетият Василий отначало е затрупан под планина от шуби и трябва, плувнал в пот и полузадушен, да изслуша прочита на една френска трагедия. Сетне го обличат в лека туника, украсена с раковини, завързват му очите с носна кърпа и така го разкарват по стълбите, коридорите и стаите на къщата. След известно време майсторите му подават лък и стрела, свалят му превръзката и му заповядват да стреля по манекен, представящ лошия вкус. След това последно изпитание един член на „Арзамас“ връчва на чичо Василий желирана гъска, която посветеният трябва да държи направо с ръце, докато Жуковски произнесе дългата и изключително тържествена реч на приемането. Желираната гъска е свещено блюдо за „Арзамас“. То бива поднасяно на всяко събиране. Членовете на „Арзамас“ дори се наричат помежду си „почтени гъски“ или просто „гъски“. Протоколите от заседанията, водени от Жуковски, пожизнен секретар на „Арзамас“, са паметници на натруфената нелепост: 
   „Произнесох клетва и седнах или, по-скоро, поставих между гостоприемните облегалки на един фотьойл онази част от човешкото тяло, без която човек не може да мине при сядане, и която служи за глава на халдейските членове на „Беседата“. Казва също така: „Критиката на „Арзамас“ трябва да яхне брътвежа.“
   Този дух на грубовати шеги, на епична бъркотия и на горещо приятелство очарова Пушкин. Той се възхищава на съкровената близост, която свързва членовете на братството. Всички се радват на успехите на всеки един от тях. Светските връзки, които всеки е създал, се използват задружно. Особено А. И. Тургенев непрекъснато прави постъпки в полза на своите приятели. Когато императорът отпуска пенсия на Жуковски, Тургенев пише на Вяземски: „Ако твоето сърце на член на „Арзамас“ не изхвръква от гърдите от радост и не се излива в чудни стихове в Арзамаски стил, за да благодари на Еоловата арфа, че е побързала да ти съобщи час по-скоро тази Арзамаска вест, това ще рече, че ти не си вече никакъв Асмодей!“
   Не разполагаме с протокола от заседанието, което приема Пушкин в „Арзамас“. Знаем само, че по този случай той произнася слово в стихове в прослава на тази нова Академия „с палячовска шапка на главата, с дрънкалка, лаврови клонки и жезъл в ръка“.
   Ала към средата на 1817 година приятелите от „Арзамас“ започват да се отегчават от собствените си лудории. „Беседата“ на адмирал Шишков е престанала да съществува. „Арзамас“ вече не разполага с достойни противници. Иронията му бие в празно пространство. Надигат се гласове да бъде основано списание. На всичко отгоре двама новоприети, Орлов и Н. И. Тургенев, си позволяват да критикуват веселото бездействие на кръжока. Според тях времето на литературните шеги е отминало. По-важно сега е да се издава политически вестник, да се постави на дневен ред общественото възпитание в страната. На дейността трябва да бъде придадена тежест, сериозност и достолепие. Подобна идея се обсъжда надълго и нашироко и най-накрая бива възприета. Изработена е една строга и мрачна програма. Всички обещават да се държат занапред като възрастни. В края на краищата се разделят с тъга в сърцето и „Арзамас“ умира от естествена смърт. Жуковски пише епитафия на Академията: 
   
        Духът ни изостави. Не ни е смешно вече,
        ...Написахме си устав. И всичко бе дотук... 
   
   Кончината на „Арзамас“ не заварва Пушкин неподготвен. Той вече намира приют в друга общност. Това е „Зелената лампа“, основана през 1818 година от богаташа Всеволожки и неговия приятел Я. Н. Толстой. Веднъж на две седмици в дома на Всеволожки се събира общество от „млади нехранимайковци“, вятърничави и блестящи. Това са преди всичко гвардейски офицери, хусари, улани, егери. Сред толкова много еполети и лампази има и неколцина отбрани цивилни, а сред тях Пушкин и Делвиг. Те са всичко двадесетина. Събират се в голяма зала, осветена от зелена лампа, символ на надеждата. Всеки носи пръстен с гравирано върху него изображение на лампа. Според правилника на това общество, неговите членове обсъждат злободневни въпроси при пълна свобода и при задължение да се пази пълна тайна. По време на тези срещи Пушкин, Делвиг и офицерите любители поети четат най-новите си стихотворения. Всеволожки изнася беседи по руска история. Барков прави разбор на новостите в театъра. По-малко се говори за постановките, а повече за актрисите. Кроят се заговори за тяхното отвличане и евентуално задържане в плен. И понеже всички са млади хора, влюбени в свободата, напредъка и шегата, те критикуват управлението на императора и на неговите натруфени и тъпи чиновници: 
   
             ...и да приказваме със жар
             за нашите глупци и време,
             за мръсния слуга наемен,
             за нашия небесен цар
             и честичко за царя земен.
                            (Към В. В. Енгелхарт)17 
   
   След като са разкритикували на воля небесния и земния цар, приятелите от „Зелената лампа“ вечерят в компанията на леконравни момичета. Всеки път, когато някой от сътрапезниците каже нещо непристойно, калмикът – лакей на Всеволожки, има нареждане да се провиква: „Здраве желая“ и да поднася чаша за покаяние на провинилия се. Тъй като никой не си мери думите, чашите за покаяние следват непрекъснато. Главите се разгорещяват, разговорите стават все по-дръзки. Като завършек на вечерта господата излизат на улицата и правят тържествена обиколка на вертепите. Първите биографи на Пушкин18,  които са разговаряли със съвременници на поета, твърдят, че „Зелената лампа“ е сдружение, чиято единствена цел са „оргиите“. Там се организират характерни живи картини, изобразяващи прогонените от рая Адам и Ева, изпепеляването на Содом и Гомор… Други биографи, напротив, се стараят да свържат „Зелената лампа“ с малочислените революционни кръжоци от онова време.19 
   По тяхно мнение „Зелената лампа“ е сериозно и действащо политическо сдружение, клон на „Съюза за благоденствие“. И двете твърдения са верни дотолкова, доколкото взаимно се допълват и ограничават. Действително приятелите на „Зелената лампа“ са офицери и волнодумни интелигенти. Неколцина от тях, като Толстой, Каверин, княз Трубецкой, Токарев действително членуват в тайното общество „Съюз за благоденствие“. Ала от това не бива да се заключава, че „Зелената лампа“ е филиал на тази конспиративна ложа. „Зелената лампа“ е с една степен по-ниско от конспирацията. Тя е място за отдих на воините на независимостта. Училищен двор, където през междучасието излизат големите момчета със забулени от мрачни мисли чела. Там властта бива нападана „чрез слово“. Ала кой по онова време не напада властта „чрез слово“? Революционните идеи са на мода. Всеки, който хвали режима, рискува да мине за закостенял. В десета глава на Евгений Онегин Пушкин дава точна картина на това сдружение:
   
          Изпърво тия техни срещи – 
          с „Лафит“, с „Клико“, което ври – 
          течаха спорове горещи
          и никого не покори
          дълбоко страшната наука.
          Туй всичко беше само скука
          за още младите сърца,
          игра за възрастни деца.20 
   
   Действително се лее прекалено много вино „Шато-Лафит“ и „Вьов Клико“, прекалено много карти се играят, има прекалено много разгърдени момичета, прекалено много смях и прекалено много богатство, за да можем да подозираме „Зелената лампа“ в кроежи за заговор.
   Когато предлагат на Кюхелбекер да се присъедини към младежите от „Зелената лампа“, той отклонява тази възможност, като обяснява, че „в това общество цари разврат и злоупотреба със спиртни напитки“.
   Междувременно Пушкин е станал душа на това сборище от развратни якобинци, либерални мамини синчета и заможни офицери. Той редовно взема участие в сбирките на „Зелената лампа“. Дори извън тях не пропуска случая да придружава „Председателя“ Всеволожки по време на неговите похождения. Заедно с него прекарва безсънни нощи пред игралната маса. През 1820 година изгубва голяма сума и плаща на приятеля си, като му дава срещу хиляда рубли ръкописа на своите стихове, готови за отпечатване. Всеволожки е влюбен в една млада танцьорка, възпитаница на Театралното училище и Пушкин ходи задно със своя приятел до църквата и до дирекцията, „за да се молят Богу и да съзерцават г-ца Овошникова“. Често двамата стоят на прозореца, въоръжени с лорнети, и дебнат кога ще мине тази млада пъргава особа. „Всяка заран, пише Пушкин, крилатата дева лети за репетиция покрай прозорците на нашия Никита, към нея все така се вдигат телескопите… но уви…, ти не я виждаш, тя не те вижда.“21  Именно на прозореца на Никита актьорът Каратигин, на връщане от репетиция, зърва за пръв път Пушкин. „На прозореца бяха седнали, пише той, Всеволожки и някакъв непознат със сплескан нос, дебели устни и мургаво лице на мулат.
   Дембровски (другарят на Каратигин) се наведе от колата и ги поздрави приятелски. Мулатът си свали перуката, започна да я размахва над главата си и викна нещо на Дембровски. Този жест много ни развесели. Запитах Дембровски: „Кой е този господин?“ Той ми отвърна, че това бил писателят Пушкин, който бил на път да се прочуе. Добави, че след прекарана гангренозна треска са му обръснали главата и че той бил написал стихотворение по този повод.“
   Един ден Пушкин, Всеволожки, Мансуров и неколцина други приятели отишли при една гледачка германка на име Кирхоф. Въпросната Кирхоф наредила картите и предсказала на Пушкин, че скоро ще получи пари, че ще му направят делово предложение, че ще се прослави, че два пъти ще бъде пращан в изгнание и че ще живее дълго, ако на тридесет и седем години избегне смъртна опасност, която ще дойде от бяла глава, бял кон или бял човек. (Weisser Kopf, weisser Ross, weisser Mensch.)
   Същата вечер Пушкин се прибира у дома и открива писмо от лицейски приятел22  заедно със сумата от един дълг след игра на хазарт. Няколко дни по-късно Орлов му предлага да постъпи в конната гвардия. Така едно след друго се сбъдват и останалите предсказания. Пушкин цял живот си спомня за това посещение при старата вещица германка. Говори за нея с особено страхопочитание. Най-много го тревожи мисълта за белия човек. Веднъж приятелят му Соболевски изразява удивление, че той е напуснал масонската ложа, на която е бил член, и че не се е записал в някое друго тайно общество. „Това е следствие от предсказанието за бялата глава, отвръща Пушкин. Нима не знаеш, че всички тези филантропически и хуманитарни общества, дори и масонството, са получили от Адам Вайсхаупт23  указания за враждебно отношение към политиката на настоящото управление? Как бих могъл да се присъединя към тях? Вайскопф, Вайсхаупт – то е едно и също.“
   
   
   
III
ВОЛНОСТ
                       Император Александър I е надминат от собствения си триумф и не е в състояние да го управлява. Пред лицето на нашественика той решава, че му е отредено от съдбата да бъде закрилник на Русия, на Европа и на целия християнски свят. Опожаряването на Москва, поражението на Наполеон, молитвите на руския народ са го превърнали в архангел. Младият скептичен мъж започва да черпи вдъхновение от Бога. Неговата благочестивост все още не е показна, а белязана от едно простодушно и смътно христолюбие: „Библията и аз“.
   По съвет на баронеса Крюденер, мистична и сантиментална петдесетгодишна жена, през 1815 година той съставя проект за един Свещен съюз, който има за цел да подчини политиката на европейските велики сили на принципите на извечното християнство. Със сключването на Свещения съюз монарсите се задължават да съобразяват своите политически действия с „върховните истини, съдържащи се в безсмъртния Закон на Бог-Спасител“.
   Ала съюзниците на Александър и по-конкретно австрийските дипломати използват тази институция в интерес на монархията. Свещеният съюз се превръща, без самият цар да си даде сметка за това, в коалиция, готова да потуши всякаква проява на народна воля в Европа. 
   Оказва се, че най-отявленият и единствен враг на Свещения съюз е либерализмът. Моралът и религията преминават изцяло в служба на абсолютизма. Всяко въстание, дори когато е вдигнато от гърците християни срещу турското потисничество, се смята за недопустим бунт на поданиците срещу техния владетел. Александър, който стои начело на Свещения съюз, изведнъж, без сам да желае това, се оказва глава на крайната реакция. Странна участ го принуждава да се бори срещу либералните идеи от неговата младост. Сякаш не е възможно да бъде едновременно справедлив човек и уважаван господар, приятел на обществения напредък и предизвикващ респект отвъд границите владетел. Сякаш пред всесилните на този свят има една-единствена алтернатива: царуване чрез дисциплина, суровост и безкомпромисен легитимизъм или абдикация в името на народната любов. Александър I няколко пъти се опитва да се завърне към благородните идеи на Ла Арп. Ала е твърде опасно да се разстройва аморфната маса на Русия. Русия не е готова за реформи. Поради това Александър I предоставя реформи на другите страни. Така е по-лесно. И по-благоразумно. Той настоява Луи ХVIII да приеме конституция във Франция. Дава автономия на Финландия. Въвежда либерален режим в новото полско кралство.
   През 1818 година, при откриването на Варшавската диета той заявява в своето тронно слово, че има намерение да ограничи самодържавието в цяла Русия. „Образоваността, която съществува във вашата страна, казва той на поляците, ми позволява да въведа незабавно конституцията, която ви дарявам... По този начин вие ми предоставяте средство да дам на моето отечество онова, което отдавна подготвям и от което то ще се възползва веднага, когато това важно дело достигне необходимата зрялост.“
   Образованата младеж на Русия посреща тази реч с удивление и надежда. Либералите вече виждат как техните въжделения придобиват неочаквано плът по волята на императора. „Варшавските речи, пише Карамзин, намериха силен отклик в сърцата на младите. Те вече си въобразяват въвеждането на конституция, спорят, смятат се за сведущи по всички дела... Това е и тъжно, и смешно.“
   Сперански от своя страна пише: 
   „Опасността иде от това, че непросветената маса на народа е убедена, че свободата є е не само обещана, но и дадена и че единствено помешчиците пречат тя да бъде обявена или крият, че това вече е сторено... Последствията от това са ужасни и лесно предвидими.“
   След като Александър I прави този завой наляво, стреснат от собствената си дързост, той се старае да изправи курса на кораба. Руският народ не е узрял за публично управление. Той няма да разбере свободата. Няма да съумее да се възползва от нея. Дай му възможност да мръдне малкия си пръст и той ще поиска да разруши царските институции, да разграби господарските имения, да гласува сам закони и да раздава правосъдие. Да се ограничи самодържавието в Русия означава да се насърчи революцията. Русия е странна страна!
   Александър I дълбоко обича Русия, но не обича русите. Жителите на неговата империя му се струват необразовани, лениви, неразумни, недисциплинирани, непонятни. Той предпочита германците – изпълнителни, добродетелни и сантиментални. Немските песни галят сърцето му. Немските градове, симетрични и чистички, отговарят напълно на привързаността му към реда. Дори германските пейзажи му се струват по-правилни, по-близки, по-човешки, отколкото безкрайните полета и гъстите гори на Русия. Мечтата му е да завърши живота си в някое засмяно градче на брега на Рейн, далеч от ужасните и непонятни руски мужици, способни на най-доброто и на най-лошото.
   Междувременно Александър I живее в ред, яснота и точност. Лицето му е кръгло, отпуснато, гладко избръснато. Тесните му бакенбарди са грижливо накъдрени. Кройката на мундирите му е идеална. Върху работната му маса цари пълен ред. Документите, които му поднасят за подпис, са със строго определен формат. Мебелите в неговите покои са наредени като за парад. А императорът страда, че не може да въведе в Русия същия ред, както в своя работен кабинет. Ще му се да измисли система, при която всеки гражданин да има определено място в държавата, свое определено работно място, почивни дни, развлечения под час, а убежденията му да съответстват на униформата, която носи. Мечтае за грамадна цивилна армия с командири, заместник-командири, рапорти, дневен режим, паради, дисциплина. Във войската войникът няма грижа за нищо. Той е просто пионка на мястото си в строя. Знае правата и задълженията си. Той е щастлив.
   През 1812 година Александър I прочита една книга от френския генерал Серван, който предлага да бъдат основани военни селища по границата на империята. Идеите на генерала въодушевяват императора. Да бъдат милитаризирани мужиците. Да бъдат превърнати техните хижи в казарми. Да бъдат заместени гарнизоните със военни селища. Как не се е сетил по-рано? Нарежда книгата на генерал Серван да се преведе на руски език и я предлага за обсъждане на своя доверен съветник Аракчеев. Този човек е роб, отражение, неотлъчна сянка на своя господар. „Среден на ръст, прегърбен, с гъсти късо подстригани коси; изпод ниското, сбръчкано чело гледат мътни, студени очи; носът му е сплескан с формата на галош; устните тънки и свити, сякаш върху тях никога не се е появявала усмивка.“24 Аракчеев се прекланя пред царя като пред божество. Всеки път, когато влиза в неговия кабинет, той трепери и се кръсти. И не краде държавни пари. Какви други качества са необходими за един доверен съветник? Впрочем Аракчеев никога не изказва мнение по общополитическите въпроси. Неговата длъжност е да вдъхновява Александър I по въпросите на управлението. И дори тогава през по-голямата част от времето той само слуша пророчествата на монарха и го насърчава да взема най-безумни решения. За Аракчеев, както и за Александър I, Русия е населена с лицемери, мързеливци, самохвалковци и крадци. Най-важното е да бъде обуздан този тромав и неспокоен народ. И тъй като си имат работа с груби селяци, трябва да се прибягва до тоягата. 
   Аракчеев е дребнав и злобен: „Работлив като мравка и отровен като тарантула“, казват за него сътрудниците му. Той се труди с усърдие и върху незначинтелни неща. Обсебен е от подробностите. „Щом открият, че се занимавам с дреболии, споделя охотно той, няма да смеят да нехаят за важните неща.“ Гневът на този ограничен човек е страшен. По време на строевите прегледи в Гатчина той така се разярява, че започва да скубе мустаците на войниците. Разправят също така, че бил ухапал един от подчинените си по ухото. В неговото имение в Грузино провинилите се селяни са принудени да носят нашийници с железни шипове, а пръчките за бой се киснат в саламура. Ала самото имение е прекрасно, безупречно уредено, спретнато, с дорийски колони и бели кулички и навсякъде може да се види царският вимпел. Александър I обича да посещава този рай на европейската симетрия.
   „Това е едно очарователно място, пише през 1810 година Александър I, след като е прекарал там няколко дни; редът, който цари навсякъде, чистотата, добре поддържаните пътища и насажденията, особената симетрия и изисканост, които могат да се забележат дори в разположението на постройките… всичко предизвиква моето възхищение.“
   В Грузино всяко стръкче трева, всяко камъче са на мястото си. Русия само би спечелила, ако цяла се преустрои по образа на Грузино. Още повече, че в това образцово имение не липсват и развлечения. Ала те са умело скрити от очите на натрапниците. В парка има украсен с огледала павилион. В него Аракчеев съхранява любопитна колекция от непристойни картини и порнографски книги: Нежни съпружески прегръдки и наслаждения с любовниците. Или пък Любовници и съпрузи, или мъжете и жените, четете, разберете и може би ще пожелаете да опитате…
   Аракчеев има добър вкус. Именно на този специалист по подредбата, по уеднаквяването и по развлеченията под надзор императорът възлага уреждането на военните селища. През 1816 година част от Новгородска губерния, където се намира имението на Аракчеев, е превърната във военен лагер. Последователно Могильовска, Херсонска, Екатеринославска и Слободско-Украинска губернии са преустроени съгласно императорските укази. Подходът е колкото строг, толкова и логичен. В някой уезд бива разквартируван полк и автоматично всички жители на уезда стават войници. Военизираните мужици са разпределени в роти, батальони, ескадрони, които представляват резерв на съответния полк. Те носят военна служба и през „свободното време“ работят на полето, за да изхранват армията. Какво по-просто от това?
   По този начин са разрушени живописните и мръсни села. Хижите са заменени със съвършено симетрични и безлични къщички. Обръсват брадите на мужиците. Обличат ги в униформа. Приучват ги за новата им роля чрез бой с пръчки. Децата също са облечени на държавни разноски и подложени на подготвително военно обучение. Има точно определени часове за всичко: за земеделска работа, за боравене с оръжието, за почивка и за размножаване. Селяните излизат на полето в униформи и под звука на барабани. Натискат ралото под командата на ефрейтори. Запяват по сигнал. Командирите водят на строг отчет добитъка, земеделските сечива и момите да женене. Браковете се уреждат със заповеди на военното командване и често чрез жребий. Няма вдовици, няма стари моми. Съвкупленията са задължителни. Използва се всяка налична плът. Сантименталните бунтове са недопустими. Възпроизвеждането на вида се насърчава и следи по административен ред. Нужни са определен брой новородени годишно. Налагат се глоби на жените, които не раждат достатъчно често. Още на десетгодишна възраст момчетата биват зачислявани към военните части. Учат се на уставна стъпка, да маршируват с високо вдигната глава, да спазват равнението. Силно привързани към пруските военни методи, Аракчеев и Александър I желаят техните войници да бъдат дресирани така, че да сдържат дъха си по време на парадите, „за да не се вижда как дишат“.
   В тези розови или сини, но напълно еднакви къщички, със същата червена веранда, със същия бял стобор и подкастрените живи плетове от хилави брезички живеят семейства в униформа. Самите къщички отвътре са разделени на две с преграда. Предната стая, „блестяща от чистота“, е предназначена за отбрани гости по време на инспекционните обиколки. Мужиците войници обитават задната стая, влажна и непроветрена. На стената в рамка виси инвентарен списък на мебелите, а инспекторите проверяват на определени дати тяхната наличност. През лятото, от първи май до петнадесети септември, храната се приготвя на открито. Командирите проверяват печките по къщите и ги запечатват с червен восък. На петнадесети септември, нито по-рано, нито по-късно, мужиците войници могат да счупят печатите и да запалят домашните печки. За всяка ежедневна домакинска дейност – метенето на дворовете, миенето на стаите, грижите за добитъка, кърменето на пеленачетата, лъскането на медните копчета – си има определен член от устава. За най-дребното нарушение биват налагани телесни наказания, сред които боят с пръчки и връзването на дървен кон са от най-безобидните.
   Александър I и неговият министър са доволни от своето дело. Нима не са направили всичко това за благото на родината? Новите мерки подобряват положението на войника, който в мирно време остава в родния дом при жена си и при децата си. Със своите складове със запаси, с училищата, с лечебниците военното селище се превръща в културен център. Подложен на желязна дисциплина, мужикът отваря очи за светлината на европейското образование. На всичко отгоре такава армия не струва нищо на държавата, защото се изхранва и се издържа сама! Морал и полза! Икономия и цивилизация. От какво биха могли да се оплачат военизираните мужици? 
   А те, проклетниците, се оплакват! Не проявяват готовност да приемат благодеянията на своя владетел. Някои от тях са „староверци“ и следвайки обичаите на тази малка секта, отказват да се разделят с брадите или молят да си я приберат след подстригването, за да могат да се представят с нея в деня на Страшния съд.25  Други страдат от това, че тъй бързо и неочаквано трябва да сменят облеклото и обичаите си. Привикнали с мръсотията и леността, те не могат да оценят здравословните радости на войнишкия живот. Други пък се оплакват, че ги женят против волята им и че правят от синовете им войници, или пък че ги товарят с двойни тегоби, като ги задължават да носят военна служба и да обработват земята. Най-сетне има и такива, които недоволстват, че интимният им живот е разрушен от подобна каторжна акуратност. И се бунтуват, неблагодарниците! И се налага да бъдат удавени в кръв въстанията на тези скотове! „Военните селища ще продължат да съществуват, казва Александър I, дори ако трябва да бъде покрит с трупове пътят от Санкт Петербург до Чудов.“
   На 5 септември 1819 година Аракчеев докладва на своя господар за въстанието в Чугуев. Бунтът приема такива размери, че се налага военният трибунал да произнесе двеста седемдесет и пет смъртни присъди. Аракчеев се хвали, че могъл да смекчи тези мерки, „вдъхновен от естествените си християнски чувства“. По негова заповед осъдените нямало да бъдат екзекутирани, а „прекарани дванадесет пъти през строения в две редици, въоръжен с тояги батальон от хиляда души“. Подобно наказание е равносилно на смъртна присъда, изпълнена по по-рафиниран начин. Онези, които имат по-дебела кожа и по-здрави сърца, запазват някакъв шанс да оцелеят, но живи одрани и обезумели от болка. Като начало Аракчеев прилага мярката върху четиридесет души. Когато другарите на осъдените просят милост, Аракчеев „благодари“ на Всевишния от цялата си душа и „обещава на просителите да се обърне към милостта на императора“. Отговорът на Александър I вероятно е удивил самия Аракчеев: „От една страна, разбирам, пише императорът, какво е трябвало да понесе твоята чувствителна душа при подобни обстоятелства. От друга страна, оценявам далновидността, която си проявил пред лицето на толкова сериозни събития. Благодаря ти от сърце за положените от тебе грижи...“
   В императорското писмо не става и дума за молбата за милост на осъдените и за възможността тяхното наказание да бъде отменено. Напротив! „Без съмнение стечението на обстоятелствата е доста неприятно, казва се в заключението на този документ, но след като, за съжаление, не е било възможно тези събития да бъдат предотвратени, единствен изход от настоящата ситуация е да се действа с цялата сила и строгост на закона.“
   След като Александър I остава непреклонен, изпълнението на присъдите продължава методично и според доклада на френския шарже д’афер Дьо Малвирад сто и шестдесет души умират в мъчения. Освен това двадесет и шест жени са бити с пръчки и са заточени в Оренбург, а петдесет и шест офицери получават дисциплинарни наказания.
   Тези репресивни мерки дълбоко възмущават военния и интелектуален елит на Русия. През периода 1818–1819 година тайните сдружения получават многобройно попълнение. Открито се говори за „конспиративни кръжоци“. Тяхната сила обаче е силно преувеличена. В действителност тези нелегални сдружения не са свързани с никакъв план за действие, с никаква обща програма. Членовете на една и съща група имат различни политически възгледи. Едни са революционери, други – либерали, просветени анархисти и умерени конституционалисти. Единственото общо между тях е любовта към Русия и ненавистта към Аракчеев.
   В кръговете на „Арзамас“, на „Зелената лампа“, у монархиста Голицин, у братята Тургеневи Пушкин взема участие в политическите спорове. Навсякъде се оплакват, навсякъде заговорничат, произнасят се красиви фрази за в бъдеще време. И Пушкин следва това течение, но го следва по свой начин. Той наистина е ужасното дете на кръжеца. Конспирацията много би му харесала, ако не се изискваше толкова предпазливост от страна на конспираторите. Той иска да се смее, да общува, да говори каквото му скимне, докато професионалните революционери внимават какво говорят, какво правят, шепнат, извръщат очи. Той никога няма да може да снишава гласа си и да извръща очи. Всички тези планове, предпазни мерки и тайни са му досадни. Нима не е възможно човек да храни благородни помисли и в същото време да ухажва момичетата, да пие вино, да играе карти, да говори каквото си ще пред когото си ще?
   Неговият приятел от лицея Пушчин, който членува в тайно общество, пише в своите Бележки: „Първата ми мисъл бе да се разкрия пред Пушкин: той винаги бе мислил съзвучно с мен за общото дело (res publica), по своему проповядваше в нашия дух – и устно, и писмено, в стихове и в проза. Не знам дали за негово щастие или нещастие, но той не беше тогава в Санкт Петербург, защото не гарантирам, че в първите пориви, поради изключителната си привързаност към него, нямаше да го увлека със себе си. По-късно, когато ми хрумваше да изпълня тази мисъл, аз вече не се решавах да му доверя една тайна, която не принадлежеше само на мен, където и най-малката непредпазливост можеше да бъде пагубна за цялото дело. Подвижността на неговия пламенен нрав и сближаването му с несигурни хора ме плашеха. Естествено беше, че Пушкин, когато ме видя след първата ни раздяла,забеляза в мен известна промяна и започна да подозира, че крия нещо от него. Особено по време на неговата болест и продължителното му оздравяване, когато се виждахме по-често от обикновено, той ме затрудняваше с въпроси и подпитвания, от които се измъквах, доколкото можех, успокоявайки го с това, че той лично, без каквото и да е съществуващо във въображението му дружество, действа изключително полезно за благородната цел.“26 
   През януари 1819 година, на връщане от разходка в Лятната градина Пушкин решава да се отбие при своя приятел Н. И. Тургенев. Когато влиза в салона, той с изненада вижда, че там са се събрали група сериозни люде, сред които разпознава Пушчин, Куницин, Маслов. Върху обърнатите към него лица се чете смущение и разочарование. Очевидно присъствието му се смята за нежелано. Тези господа, членове на „Съюза за благоденствие“, разглеждат въпроса за издаването на нов вестник: Архиви за политически науки и руска литература, който според неговия редактор трябва да стане „гълъб на спасението, вестител на свободните предели“.
   Маслов чете своя статия по статистика. Останалите са насядали около голяма кръгла маса и съсредоточено си водят бележки, пушат, пият чай или водка. Пушкин докосва Пушчин по рамото и му прошепва на ухото: 
   – Ти що щеш тук? Най-сетне те спипах наистина!
   После се оттегля и сяда на едно канапе, като се преструва, че го интересуват единствено мебелите и гипсовите фигурки по тавана. Сърдит е, защото го държат настрана от тази доблестна общност. Когато четенето приключва, той хваща Пушчин за ръкава и го запитва: 
   – Защо никога не си ми казвал, че се познаваш с Тургенев? Това сигурно е цялото ви дружество накуп? Моля ти се, недей игра с мене на криеница... Честна дума, приятелю, това на нищо не прилича.
   Пушчин се засмива неловко, вдига рамене и заговорва за друго. 
   „Аз го гледах и все си мислех, пише Пушчин, не трябва ли наистина да му предложа да се присъедини към нас? От него зависеше да приеме или да отхвърли моето предложение. Но в същото време неволно си задавах въпроса: а защо освен мен никой от близко познатите му по-стари наши членове не се е сещал за него? Значи, спирало ги е същото, което плашеше и мен; неговият начин на мислене беше много добре известен на всички, но липсваше пълно доверие в него.“27 
   Пушчин и неговите другари се възхищават от Пушкин и съжаляват за неговата несериозност. Той конспиратор? Ами че само с няколко необмислени думи, само с няколко блестящи стиха, написани на ъгъла на масата, той би компрометирал и най-добре подготвената революция. Пушкин не е роден да влезе в редиците на бойците. Той трябва да действа сам, настрани от всякакви групировки. Като свободен стрелец. В крайна сметка той и така върши достатъчно поразии!
   Дали Пушкин се вслушва в съветите на близките си или в собствената си интуиция? Във всеки случай, след като не е приет от конспираторите, той се заема да събаря режима по свой собствен начин. Последните политически новини предизвикват у него силно възмущение. Александър I, Аракчеев, министрите, чиновниците, всичко, свързано с властта, заслужава според него строго наказание. На 27 октомври 1819 година той пише на своя приятел Мансуров: „Разкажи ми за себе си – за военните селища. Всичко това ми е нужно, защото обичам тебе и мразя деспотизма.“28  Как е възможно Карамзин да продължава да възхвалява добрините на самодържавието? Пушкин е обичал, възхищавал се е от Карамзин. Заблуждавал се е.
   „Веднъж, ще напише по-късно Пушкин, той започна да излага пред мен любимите си парадокси. Оспорвайки го, аз казах: „И така, вие предпочитате робството пред свободата.“ Карамзин се изчерви и ме нарече клеветник. Млъкнах от уважение просто към гнева на прекрасната душа. Разговорът се промени. Аз станах. Скоро на Карамзин му стана съвестно и разделяйки се с мен, както обикновено, той ме упрекна, сякаш за да извини своето избухване… Друг път, когато се канеше да отиде в Павловск и си слагаше лентата, той ме погледна крадешката и не можа да сдържи смеха си. Аз прихнах и двамата се разсмяхме с глас…“29 
   Друго едно недоразумение между поета и историка става повод за една епиграма, за която Пушкин казва: „Приписват ми една от най-добрите руски епиграми; това не е най-добрата моя постъпка.“ Епиграмата е от 1818 година: 
   
        Той своята История в изящество облича
        и простичко доказва, без пристрастие
        необходимостта от самовластие 
        и колко прелестен е бича.
   
   Същата година Пушкин напада и архимандрит Фотий, сътрудник и приятел на Аракчеев, и любимец на петербургските дами, поклоннички на мистицизма: 
   
             Полуфанатик, полусмешник
             Използва за оръдия духовни
             Хули, меч, кръст и камшик. 
   
   Графиня Орлова направо обожествява Фотий. Тя дава големи суми за касата на манастира, където властва този свят човек. Смята за изключителна чест да получи позволение да му събуе ботушите и да целуне нозете му. Смята себе си за „духовна дъщеря“ на Фотий. Ала мнозина, сред които и Пушкин, твърдят, че връзката є с архимандрита има далеч по-земен характер. Пушкин пише:
   
             Благочестива, величава,
             душа си Богу тя дарява,
             затуй пък грешната є плът
             за Фотий е по някой път.
   
   А в Разговор на Фотий с графиня Орлова добавя: 
   
        Добре ме чуй, да не забравиш:
        Евнух съм телом, но с душа съм мъжка.
        – Ала какво със мене правиш?
        Аз твойто тяло във душа превръщам.
   
   Срещу министъра на просвещението Голицин, отявлен педераст, Пушкин, според някои, пише епиграма, която завършва по следния начин:
   
             Изотзад го нападнете
             и така го победете...
   
   Най-сетне Пушкин се осмелява да запрати анатема в лицето на омразния Аракчеев, първомайстора на военните селища, в няколко стиха, станали прочути:
   
             На Русия притеснител,
             за управници мъчител,
             на Съвета – прав учител,
             а на царя – нежен брат.
             В плен на мъст и вечна злоба,
             все без ум, без чест до гроба,
             кой е? Предан без угода,
             ............................прост солдат.30 
   
   Тези хапливи памфлети бързо се разпространяват сред столичната младеж. Накрая започват да приписват на младежа всяка сполучлива политическа епиграма. „Всяка волна дума, пише Пушкин, всяко противозаконно съчинение се приписват на мен.“31  Неговите остроумия се повтарят из всички салони. Той има вече безброй приятели и неколцина твърде влиятелни неприятели. Един негов съвременник32  пише по негов адрес: „Всъщност всичките му неотпечатани съчинения: Село, Четиристишие до Аракчеев, Послание към Пьотр Чаадаев и много други не само че бяха известни на всички, но по онова време нямаше що-годе грамотен прапоршчик в армията, който да не ги знае наизуст.“
   А Пушчин на свой ред отбелязва: „Тогава навред се разнасяха, преписваха се и се знаеха наизуст неговите Село, Волност, Препуска си нехаен …“ и други стихотворения в същия дух. Нямаше жив човек, който да не знаеше стихотворенията му.“ 33 
   Трите споменати от Пушчин революционни стихотворения заслужават специално внимание. Всички те, от Волност, писано през 1817 година, до Село през 1819, представляват либералното завещание на Пушкин от този първи период на неговото творчество.
   В своите Записки Вигел разказва как Волност е написана у братя Тургеневи, които живеят срещу зловещия Михайловски замък, където е извършено убийството на Павел I: „Един от тях погледна през прозореца към запустелия и изоставен по онова време дворец и на шега предложи на Пушкин да напише стихове за него. По майчина линия той произхождаше от арапина генерал Ханибал и по гъвкавите си крайници и по чевръстите движения на тялото приличаше на негрите и на другите обитатели на Африка. С присъщата си ловкост той изведнъж скочи върху голямата дълга маса, която се намираше до прозореца, просна се на нея, хвана перото и лист хартия и със смях започна да пише. Когато приключи, той ни показа стиховете, които, Бог знае защо, бяха озаглавени Волност.“ В това импровизирано стихотворение Пушкин пише:
   
          Да пея искам аз неспирно
          за правдата и волността…
          
          Деца на ветрена съдба,
          тирани на света! Горко ви!
          А вие мрачни и сурови
          станете, роби, на борба!…
          Владетели! Вам трон и власт
          ви дава тук закон угоден,
          стоите с него над народа,
          но друг закон стои над вас!
   
   По-нататък Пушкин намеква за трагичния край на Луи ХVI, свален от собствения си народ. Сетне се обръща към император Павел I, убит в Михайловския замък с пасивното съучастие на своя син, който сега е на престола, Александър Освободителя: 
   
          С звезди и ленти, вижда той,
          от злоба и вино пияни,
          убийци тайни, вкупом сбрани,
          пристъпват в нощния покой.
          Мълчи неверен часовой,
          прехвърлят моста над водата,
          отваря в мрачния покой
          ръка предателска вратата.
          О, срам! Див ужас тук владей!
          И ето хукват еничери!
          От удари стени треперят!
          Убит е знатният злодей!
          Царе, учете се и днес,
          че наказания, награди,
          тъмници и дворци без чест
          не са за вас добра ограда.
          Склонете – туй не е беда! – 
          глави – вий първи! – пред закона.
          Народа става страж на трона,
          живял в покой и свобода.34 
   
   В своето стихотворение Препуска си нехаен…Пушкин открито се надсмива над речта на Александър I, произнесена във Варшава, в която той обещава да даде либерална конституция не само на мъдрата Полша, но и на неуката Русия. Царят се завръща от посещението и като вижда една хижа, се провиква:
   
          Узнай, народе руски,
          не само ти, цял свят,
          мундир австрийски, пруски
          си имам за парад.
          Народе, радвай ми се, че съм добре и не скучая,
          драскач ме хвали, но от страх;
          аз ядох, пих и обещах
          и що е труд не зная.
   
   Пред люлката, която люлее селянката Мария самодържецът заявява, че има намерение да даде свобода и равенство на своя народ.
   
          От радост във леглото
          се чу детински вик:
          – Да ни спаси от злото,
          това не е ли трик?
          А майката: Мълчи, заспи на мойта пазва,
          заспи, мой чуден младенец,
          защото тоя цар-отец
          все приказки разказва.35
   
   В друго стихотворение, Село, Пушкин надига глас, за да бичува крепостничеството и жестокостта на помешчиците.
   
          Покорен пред бича, над плуга чужд склонен,
          по чуждите бразди се влачи изнурен
          роб недоспал и недохранен.
          Тук всички тежкия ярем до гроб влекат,
          не смеейки дори надежда да лелеят,
          тук младите моми цъфтят,
          да утолява с тях порока си злодеят…
          О, ако моят глас тревожеше сърцата!
          Защо в гърдите ми пламти безплоден жар?
          Защо витийството не ми е божи дар?
          Кога ще видя аз страната ни спасена
          по даден царски знак от робския хомот
          и ще изгрее ли зората въжделена
          над просветения неугнетен народ?36
   
   Тези няколко „забранени“ стихотворения дават вярна представа за Пушкиновия либерализъм. Дали Пушкин е непримирим революционер подобно на поета Рилеев, за когото не може да има компромис между тиранина и роба, царя и неговите поданици? Според Рилеев, според истинските революционери престолът трябва да бъде съборен с кръв и да бъде подготвена почвата за възкачването на народа-цар. Според Пушкин, напротив, монархията трябва да бъде съхранена при условие, че даде на народа тъй нужните свобода на мисълта и равенство пред закона. Във Волност той предсказва ера на мир и благоденствие за монарсите, стига те да съумеят „да преклонят глава пред неоспоримата сила на законите“. Достатъчно е царете да отстъпят пред законността и тяхното царуване ще бъде благословено. Достатъчно е царете да бъдат добри царе и никой няма да иска да ги сваля от престола. В Село Пушкин желае „робството да бъде премахнато по даден царски знак“. Същата идея се съдържа и във Волност. Поетът не мисли за кървава революция. Той се надява на малко разбиране и от двете страни. Свободата трябва да бъде дадена на народа от царя, а не народът да я изтръгне от него. Всичко може да бъде уредено. Но всеки трябва да прояви добра воля.37 
   Ала по онова време гнетът от страна на правителството е толкова суров, полицейският надзор толкова строг, че руското общество възприема всяка Пушкинова творба като революционна, удивително дръзка и нова. Тургенев не смее да изпрати Волност на своя приятел Вяземски, който тогава се намира във Варшава. „Боя се да ти я изпратя, пише той, боя се и за теб, и за него. Les murs peuvent avoir des yeux et mкme des oreilles.“38  
   А Вяземски му отговаря: 
   „Изпрати ми стихотворението на Пушкин. Не бъди такъв страхливец! Никога не съм се боял от нищо и от никого...“
   Един съвременник39  описва следната сцена, случила се към 1820 година в студентско общежитие:
   „Веднъж в стая номер десет на студентското общежитие влезе странен човек, куц, бледен и разрошен. Днес бихме го причислили към нихилистите, но по онова време представляваше съвършен образец на либерал. „Чели ли сте Волност на Пушкин?, запита той. Не? По мое мнение тя е доста блудкава. Според мен революцията трябва да бъде истинска революция, по френски, начело с гилотината!“ Внезапно студентът Катонов скочи от леглото, сграбчи един стол и тряс!, стовари го по средата на стаята. „Чуйте ме, негодници, кресна той, има ли сред вас още някой, който би се осмелил да критикува Пушкин? Чуйте какво ще ви кажа!“ И той започна да крещи с цяло гърло, като блещеше очи и скърцаше със зъби:
   
          О, самодържец и злодей,
          И теб, и твоя трон презирам...40 
   
   Стиховете на Пушкин, продължава авторът, стигаха до народните маси, знаеше ги всеки що-годе грамотен портиер, образованите крепостни, архитектите, художниците, актьорите, които помешчиците изпращаха в града да продължат образованието си и които се завръщаха все така роби на своите господари, но изпълнени с люта омраза. Тези стихове се четяха и в казармите, сред войниците.“
   Какво представлява официалната известност на един Карамзин или на един Жуковски в сравнение с възторга, който предизвиква Пушкин сред студентите, сред либерално настроените офицери, дребните търговци и във войската? Той е първият поет, избран от своите читатели. Той е първият литературен идол на века. А е само на двадесет години. 
   
   
   
   
IV
КЛЕВЕТАТА
                       Популярността на Пушкин тревожи неговите близки. Сякаш поетът нарочно търси скандал. Сякаш трескаво желае и подготвя катастрофа. От епиграма на епиграма, от остроумие на остроумие той все по-опасно се набива в очите на властите. Неговите врагове се съюзяват срещу него. А те са влиятелни. И много злопаметни. 
   Пушчин разказва как срещнал бащата на поета на Невския проспект, приближил се до Сергей Лвович и го запитал какво става със сина му. Сергей Лвович изглеждал унил, разтревожен. Накрая отвърнал: 
   – Je n’ai rien de mieux а faire que de me mettre en quatre pour rйtablir la situation de mon cher fils.41  Сигурно не знаете за последната му история?
   Пушкиновите истории нямат чет. С гибелно постоянство той все повече затъва в блатото. След две години и половина безгрижен живот в Санкт Петербург, той гине от скука и отвращение. От целия този светски живот, от баловете, интригите, запоите, връзките с достъпни момичета вече му се гади. Струва му се, че нещо му липсва. За друго е орисан той. За да се отърси от това вцепенение, раздава удари наляво и надясно, търси риска, предизвиква съдбата на дуел. Тази отчаяна преситеност намира отражение в стиховете му:
          Франт моден в оня висши свят,
          на нравите сияен наблюдател,
          поръчваш ми и викаш ме назад
          от моя кът, де, мирен обожател
          на хубостта живея непознат.
          Така и аз в неопитни години,
          упит от празни суети безброй,
          погубвах време,чувства и покой,
          но, одимен във тоя свят злочинен,
          Ей ме отново тук, самичък, свой.42 
   
   През март 1820 година той пише на своя приятел граф Вяземски: „Санкт Петербург е душен за един поет. Жадувам за нови страни… Писмото ми е скучно, защото откакто станах историческа личност за петербургските сплетници, оглупявам и старея не с дни, а с часове.“
   В този момент вече е започнала ожесточена битка между висшето петербургско общество и младия вятърничав поет, който не се е побоял да му се надсмее. Около него се шушука, плетат се интриги, сключват се странни съюзи. Изведнъж от салон на салон, от приемна на приемна, от кулиси на кулиси се разнася слухът, че Пушкин бил привикан в Тайната канцелария и здравата набит с камшик заради политическите си стихове. Една състрадателна душа43  съобщава това на Пушкин и поетът буквално обезумява от срам и гняв. У него има прекалено много гордост, за да отмине с презрение подобно оскърбление. Иска възмездие. Ала от кого? При кого да подири справедливост? Той е в такова трескаво състояние, че преувеличава тежестта на отправеното към него обвинение. Вижда себе си опозорен, погубен. Превърнал се във всеобщо посмешище. Той, Пушкин! Той, най-гордият, най-смелият, най-чистият от всички поети!
   Има един-единствен изход: да пише на императора. В книжата на поета е намерено едно адресирано до Александър I, но неизпратено писмо. Текстът е на френски език. Ето неговото съдържание:
   „През 1820 навърших двадесет години… Необмислени думи, сатирични стихове привлякоха вниманието към мен. Разнесе се слух, че съм бил призован и б. в Т. к.44  Последен аз научих за този слух, който вече всички повтаряха; почувствах се опозорен, изпаднах в отчаяние. Бих се. Бях двадесетгодишен. Чудех се как би било по-добре да постъпя: да убия себе си или да убия Vot.45  В първия случай аз само бих дал потвърждение на долната сплетня. Във втория нямаше да има отмъщение, тъй като не бе нанесено оскърбление. Така само щях да извърша престъпление и щях да принеса в жертва на общественото мнение човека, от когото зависи всичко и който будеше у мен неволно възхищение. Доверих размислите си с приятел, който напълно споделя моите възгледи. Той ме посъветва да направя опит да се оправдая пред властите. Осъзнах, че това е безполезно. Реших да вложа в своите разговори, в своите съчинения такова негодувание, такова предизвикателство, че властите да се видят принудени да се отнасят към мен като с престъпник. Очаквах Сибир или тъмница, като възвръщане на моето достойнство...“
   Сибир или тъмница. Вижда спасение единствено в тези две крайности. Той желае да се разрази най-сетне бурята, чиито първи огнени езици свистят около него. Иска да умре, за да се роди отново. Той е екстремист, който привлича върху себе си ударите на управлението. Затова заявява пред всички, че се възхищава от Карл Санд, убиец на писателя шпионин Коцебуе.
   Насред театъра той се провиква: „Сега е най-безопасното време, тъй като ледът на Нева се е пропукал!“ Това означава, че не трябва да се боят от затвор, тъй като Петропавловската крепост се намира на другия бряг на реката. Освен това, малко след убийството на херцог Дьо Бери от Лувел, седналият в партера Пушкин показва на съседите си портрет на убиеца, придружен от следния надпис: „Урок за царете“. Или пък, когато императорът замалко да бъде нападнат от млад мечок, който скита из градините на Царское село, Пушкин се провиква на всеослушание: „Най-после се намери истински мъж, та било то и малко мече!“
   Александър I е осведомяван за всички лудории и за всички размирни стихове на Пушкин. Вероятно Волност особено е подразнила царя, защото му напомня убийството на неговия баща в мрачния Михайловски замък. Нападките на Пушкин срещу Аракчеев и други членове на правителството са засилили още повече недоволството на императора. Говори се, че Аракчеев е искал най-строго наказание за поета, което да послужи за назидание. 
   Междувременно някой си Фогел, агент на тайната полиция, се явява в дома на Пушкин и предлага на лакея Никита сумата от петдесет рубли в замяна на ръкописите на неговия господар. Никита отказва категорично. Пушкин е предупреден и незабавно изгаря своите книжа.
   На следващата сутрин Пушкин получава нареждане да се яви пред военния губернатор на Санкт Петербург Милорадович. По пътя среща поета Ф. Н. Глинка, който по онова време е служител в департамента на генерал Милорадович. Пушкин е пребледнял, нервен, угрижен. Той описва с няколко думи на Глинка опита за обиск предишната вечер в неговия дом и споделя, че трябва да се яви пред военния губернатор на Санкт Петербург. Как да постъпи?
   „Вървете право при Милорадович, казва му Глинка, без да се смущавате и без никакъв страх. Той не е поет; но в душата му и в рицарските му постъпки има много романтизъм и поезия: хората не го разбират! Вървете и разчитайте безусловно на душата му: той няма да злоупотреби с доверието ви.“
   Пушкин се вслушва в съвета му и незабавно отива при Милорадович.
   „След два-три часа, пише Глинка в своите спомени, и аз се явих при Милорадович, към когото в качеството му на генерал-губернатор бях аташиран по височайша заповед за изпълняване на специални поръчения, с чин полковник от гвардията. Още щом прекрачих прага на кабинета, Милорадович, който лежеше на зеления си диван, загърнат със скъпи шалове, викна насреща ми: 
   – Знаеш ли, душо (негова любима дума), сега при мен беше Пушкин! Нали ми бе наредено да го арестувам и да конфискувам всичките му книжа; но аз сметнах за по-деликатно (също един от любимите му изрази) да го поканя и вече от самия него да поискам книжата му. Та той дойде, много спокоен, с ведро лице, и когато го попитах за книжата, отвърна ми: „Графе, всичките ми стихотворения са изгорени! В квартирата ми няма да бъде намерено нищо; но ако пожелаете, всичко ще се намери тук (и посочи с пръст челото си). Наредете да ми дадат хартия, ще напиша всичко, което съм писал през живота си аз (разбира се, без отпечатаното) с пояснение кое е мое и кое се е разпространило под мое име.“ Донесоха му хартия. Пушкин седна и писа, писа... и изписа цяла тетрадка... Ето я (сочи масата до прозореца), порадвай є се!... Утре ще я нося на Негово Величество. А знаеш ли? Пушкин ме плени с благородния си тон и със своя маниер (също една от неговите любими думички) на държане.“46 
   „На другия ден, продължава Глинка, се постарах да стигна по-рано в канцеларията на Милорадович и го зачаках да се върне от Негово Величество. Той се завърна и първата му дума беше:
   – Е, и Пушкиновата работа се реши!
   После хвърли униформения си мундир и продължи: 
   – Влязох при Негово Величество с моето съкровище, подадох му тетрадката и казах: „Тук е всичко, което се е разпространило сред публиката, но вие, Ваше Величество, по-добре недейте го чете!“ Негово Величество се усмихна в отговор на проявената от мен грижа. После му разказах подробно работата от край до край. Негово Величество ме изслуша внимателно, а накрая попита: „А какво направи с автора?“ – „Аз ли?... – казал Милорадович. – Аз му обявих от името на Ваше Величество прошка!...“ В тоя момент ми се стори – продължи Милорадович, – че Негово Величество се понамръщи. След малка пауза императорът каза оживено: „Не е ли рано?!“, после помисли още малко и добави: „Е, щом е така, тогава ще направим друго: да стегнат Пушкин за път, да му дадат пътна ведомост и със съответния чин и при спазване на най-голяма благовидност да го пратят да служи на юг.“ 
   Ето как станала работата.“47 
   През двата дни, предшестващи императорското решение, приятелите на поета преживяват всеобщ смут. В столицата се разпространява слухът, че Пушкин ще бъде заточен в Сибир. Бащата на поета ридае, Жуковски използва всичките си връзки с официални лица, Чаадаев обсажда генерал Василчиков, Гнедич разговаря с председателя на Академията Оленин. Въпреки неприязненото си отношение към поета, Карамзин се съгласява да ходатайства в негова полза пред императрицата.
   Карамзин се възхищава от таланта на Пушкин, но не изпитва към него никакво съчувствие, никаква симпатия. Той съдейства за неговото спасение, но с надменно отвращение, за което свидетелстват неговите писма. 
   „Над главата на поета Пушкин, пише той на 19 април 1820 година, са надвиснали ако не буреносни облаци, то поне един доста застрашителен сив облак. Развявайки знамето на либерализма, той написа и разпространи стихове за свободата, епиграми срещу членове на правителството и пр. Полицията бе осведомена за това... Последствията предизвикват опасения. След като отдавна бях изразходвал всички средства, способни да успокоят тази луда глава, оставих клетника на неговата съдба и на Немезида. Въпреки това, от съчувствие към неговия талант, приех да се намеся лично, след като, разбира се, предварително получих уверенията на Пушкин, че най-сетне ще се укроти. Не зная какво ще стане в крайна сметка.“
   Малко след това:
   „В продължение на няколко дни Пушкин преживя една доста непоетична уплаха заради своите стихове за свободата и няколко епиграми... Много време би отнело описанието на всички подробности по случая, ала ако след това предупреждение Пушкин не се промени, ще се превърне в дявол, още преди да е слязъл в ада.“
   И накрая: 
   „Направих необходимите постъпки в негова полза, от съчувствие към неговия талант и към неговата младост. Кой знае, може би ще се поправи? Обеща ми две години да не пише нищо срещу правителството.“
   Карамзин с охота показва на гостите си един ъгъл от своя работен кабинет, „оросен от сълзите на Пушкин“. 
   Последният опит в полза на Пушкин е направен от директора на Царскоселския лицей Енгелхарт и от Каподистрия, който е пряк началник на Пушкин в министерството. Императорът се среща с Енгелхарт в Царское село и му казва: 
   – Енгелхарт, Пушкин трябва да бъде заточен в Сибир: той наводни Русия с възмутителни стихотворения; цялата младеж ги знае наизуст. На мен ми харесва неговата откровена постъпка с Милорадович, но това не оправя работата.
   На това директорът отвърнал:
   – Както реши Ваше Величество, но вие ми простете, ако си позволя да кажа няколко думи в полза на моя бивш възпитаник; в него се развива необикновен талант, който иска пощада. Пушкин отсега е гордостта на съвременната ни литература, а занапред от него има да се чака още повече. Заточението може да се отрази пагубно върху пламенния нрав на младежа. Мисля, че великодушието ви, Ваше Величество, повече ще го вразуми.“48 
   Александър I обича да се представя за великодушен и просветен монарх. По израза на Тургенев, към Пушкин той се отнася „по царски“. 
   По заповед на императора колежкият секретар Пушкин не е прогонен от Санкт Петербург, а преместен в Южна Русия, в Екатеринослав, и назначен в канцеларията на генерал Инзов, главен попечител на Южните области. Приятелите на Пушкин ликуват: „Случаят Пушкин приключи по възможно най-добрия начин“, пише Тургенев. А бащата на поета изпраща до Жуковски следното писмо: „Скъпи Николай Андреевич, зная колко много ви дължа, на вас, на Николай Михайлович (Карамзин), на Тургенев и на другите. Никога няма да мога да ви се отблагодаря, но със сигурност за вас ще бъде последната моя мисъл, когато предавам Богу дух. Аз съм сломен, приятелю, напълно съм сломен. Сълзите ми пречат да пиша...Quant au comte Miloradovitch, je ne sais si, en le voyant, je ne me jetterai pas а ses pieds ou dans ses bras.“49 
   Изглежда Пушкин е приел това изгнание с чувство на облекчение. С края на престоя в столицата най-сетне приключва за него този период на нравствена умора, на отчаяние и срам. Той не е прогонен, а сам бяга. Той не е убит, а започва истински живот. Всичко е за предпочитане пред този гранитен, тънещ в мъгла град, населен с униформи, гъмжащ от свъсени лица, изпълнен с глъчка от ласкателства и лъжи. Всичко е за предпочитане пред това организирано безделие, тези салонни заговори, тези изискани оргии, тези свади около игралната маса, суетнята, посещенията, срещите и предателствата.
   На 6 май 1820 година Пушкин напуска Санкт Петербург, след като е получил сумата от хиляда рубли в кредитни писма за разноски по пътуването и писмо от министъра на външните работи до генерал Инзов. Това одобрено от император Александър I писмо е препоръка, чиято доброжелателност и сдържан тон говорят добре за неговия автор.50  Текстът на тази „препоръка“ е на френски език:
   „Човекът, който ще има честта да предаде това писмо на Ваше Превъзходителство, е г-н Александър Сергеевич Пушкин, възпитаник на Царское село и постъпил неотдавна в Министерството на външните работи. С него, господин генерал, този млад човек преминава на Ваше подчинение и представя прошение за Вашето благосклонно покровителство.
   Позволете ми да дам някои подробности по отношение на него:
   Прекарал в горести цялото свое детство, младият Пушкин напуска без съжаление родния дом. Лишено от каквато и да било синовна привързаност, неговото сърце изпитва единствено страстен стремеж към независимост. Още в ранна възраст, като ученик проявява необикновена гениалност. Жъне бързи успехи в лицея, умът му предизвиква удивление, но очевидно характерът му се е изплъзнал от вниманието на неговите наставници.
   Той навлиза в обществото, силен със своето пламенно въображение, но слаб с пълната липса на вътрешни чувства, които заменят принципите, докато с помощта на опита не постигнем истинското си възпитание. 
   Няма крайност, в която да не е изпадал този нещастен млад човек, както и няма съвършенство, което да не е в състояние да постигне с превъзходството на своето дарование.
   Именно на поетическото си творчество той дължи своята известност, сериозните си прегрешения и уважавани приятели, които накрая му посочват спасителния път, по който то трябва да тръгне, докато е още време.
   Няколко стихотворения, а особено Волност, привлякоха вниманието на правителството към г-н Пушкин. 
   Наред с най-красивите и високи помисли и изпълнение, това стихотворение съдържа опасни начала, почерпени от анархистка система, която злонамерени люде наричат система на правата на човека, на свободата и независимостта на народите. 
   Ала все пак, като научиха за опасността, надвиснала над младия поет, господата Карамзин и Жуковски побързаха да го посъветват, накараха го да осъзнае своите заблуди и изтръгнаха от него тържествено обещание да се откаже веднъж завинаги от тях. 
   Пушкин изглежда искрено се е разкаял – поне доколкото може да се вярва на неговите сълзи и уверения.
   Впрочем неговите покровители смятат това разкаяние за искрено и че, като го отдалечаваме от Санкт Петербург за известно време, давайки му работа и обграждайки го с добри примери, от него ще излезе прекрасен държавен служител или, в краен случай, първостепенен писател. 
   Ето защо, откликвайки на желанието на неговите покровители, Негово Величество ме упълномощи да дам отпуск на младия Пушкин и да го препоръчам на Вас. Той ще бъде прикрепен към Вашата особа, господин генерал и ще работи във Вашата канцелария като извънщатен служител. Съдбата му ще зависи от добрите наставления, които Вие ще му дадете.
   Благоволете да просветите неопитния юноша, да му внушите, че ако качествата на ума не са подкрепени с качества на сърцето, се явяват пагубно преимущество и че има достатъчно примери на надарени с прекрасен гений люде, непотърсили в религията и нравствеността закрила от опасните заблуди, които са станали причина за нещастия, както за себе си, така и своите съграждани. Г-н Пушкин изглежда възнамерява да гради дипломатическа кариера, която вече започна в канцеларията на департамента. 
   Моето желание е да го имам близо до себе си, но той ще получи това благоволение само чрез Вашата намеса и когато Вие съобщите, че я е заслужил. 
   Вие не сте очаквали да Ви бъде възложено подобно задължение. Ако то Ви смущава, осланяйте се на отличното и напълно заслужено мнение, което имаме за вас.“

V
РУСЛАН И ЛЮДМИЛА
                       Този недисциплиниран и бъбрив младеж, който по волята на императора заминава в изгнание, е автор не само на няколко епиграми и нелегални революционни стихотворения. На 26 март 1820 година, месец и половина преди отпътуването на Пушкин за Южна Русия, Жуковски му подарява портрет с посвещение. Това е литография с образа на Жуковски, със сведено лице, замечтан поглед и брадичка, потънала в широката яка. Отдолу има четири реда, написани със ситен, жив и изящен почерк:
   „На победителя ученик, от победения учител, за спомен от паметния ден, когато той замисли своята поема Руслан и Людмила, 1820, 26 март, Разпети петък.“
   Пушкин започва своята поема Руслан и Людмила през 1817 година, когато все още е ученик в Царскоселския лицей. Той продължава работата над нея и посред развлеченията и шума на петербургския живот. Пише между оргиите, между периодите на изтощение или между болестите. Творбата се ражда на пресекулки, по време на случайните или принудителните моменти на отдих. А Пушкиновите приятели се възмущават от неговото нехайство. А. И. Тургенев пише на 18 декември 1818 година: 
   „На него почти не му остава време да пише стихове. При целия този безпътен живот, който води, той все пак приключва четвъртата песен на поемата. Още две-три... и работата е в кърпа вързана. Неговата първа болест бе и първата кърмилница на неговата поема.“
   На 12 февруари 1819 година: 
   „Пушкин легна болен... и ето че му се наложи отново да се захване с поемата.“
   На 22 февруари 1819 година:
   „Венера прикова Пушкин към леглото и към неговата поема.“
   На 17 август 1819 година: 
   „Пушкин не е тук; замина на село да прекара там лятото и да си отдъхне от своите парнаски подвизи. Поемата е почти изцяло в главата му. Има готови няколко откъса, но се съмнявам, че ще може да ни прочете нещо завършено.“
   На 19 август 1819 година: 
   „Пушкин се завърна от село с бръсната глава и с шестата песен.“
   Пушкин чете откъси от своята поема в събота, когато Жуковски приема гости, у Шаховской и у други свои приятели. Някои от тях са отпечатани в Невски зрител и Син на отечеството. Ала цялото произведение е публикувано едва през юли 1820 година.
   Руслан и Людмила е голяма стройна поема в шест песни с посвещение, пролог и епилог:
   
             Отдавна минали неща,
             предания от дни прастари.
             Княз Владимир на пир в нощта
             с могъщи синове, с другари
             седеше във чертога свой;
             решил бе дъщеря си той
             за княз Руслан да задомява.51 
   
   Този легендарен княз и легендарната княгиня ще имат, разбира се, легендарна съдба. Едва-що младоженците са се оттеглили в спалнята, едва-що младоженката е свалила последния си воал и
   
             светкавица раздра небето,
             кандилената светлина –
             угасна, падна тъмнина...
   
   Черномор, „вълшебник стар, на хубавици похитител“ е отвлякъл Людмила и я укрива в своя недостъпен палат. Руслан и трима негови съперници оседлават конете и тръгва да дирят изчезналата. Та нали бащата на Людмила е обещал да даде ръката на дъщеря си томува, който я върне здрава и читава? Тримата препускат сред потъналата в мъгла степ и се разделят на кръстопът. Следва среща с един мъдър старец, който разкрива на Руслан къде е затворена злочестата княгиня. Руслан е нападнат от Рогдай. Епизодите на поемата следват един след друг с все по-бърз ритъм. През това време в един златен източен дворец, целият в сапфири и брокат, прекрасната Людмила страда и зове по всички посоки своя любим Руслан. Когато вълшебникът Черномор, отвратително, криво, гърбаво и брадато джудже, влиза в нейната стая и се опитва да я погали, тя започва да се брани, отмъква неговата вълшебна шапка и веднага става невидима. Присъствието є може да бъде доловено единствено по шумоленето на тревата, по някое разклатено клонче, когато тя минава, по плискането на водата от незрима ръка.
   Докато Людмила все успява да се изплъзне от мрежите на своя похитител, докато Черномор крещи и заплашва черноликите си слуги, Руслан продължава своето странстване. След като побеждава Рогдай, той стига до една обширна долина, покрита с пожълтели кости: 
   
             Неволно тръпне богатира, 
             поле на древен бой съзира.
             Съвсем безлюдно: нито звук;
             сред бели кости там и тук
             колчани, брони се чернеят;
             ръждив продънен щит лежи,
             ръка от кости меч държи
             и гние в шлем космат до нея
             сред бурените череп бял;
             цял скелет на юнак изтлял
             до своя кон се е прострял;
             до копие стрела ръждива
             стърчи забучена в пръстта
             и цяла я бръшлян обвива...
             И нищо тая глухота
             в пустинята не нарушава,
             и долината на смъртта
             спокойно слънцето огрява.
   
   По-нататък Руслан спира пред хълм, който всъщност е глава на великан, пуснала корени в земята от векове. 
   
          Пред него – истинска глава.
          Затворила клепачи, спяща,
          тя хърка, шлем пернат разклаща
          и като сенки във нощта
          перата нейни се развяват.
   
   За да събуди чудовището, Руслан гъделичка ноздрите му със своето копие: 
   
          И зина смръщена главата,
          Погледна, кихна в тъмнината...
          Изви се вихър над земята:
          Рой кукумявки излетя
          От веждите є; трепна тя...
   
   Съживена, главата изпраща вихър от дъха си, примесен със слюнки, за да изплаши рицаря. Ала Руслан приковава езика є с копие. Победена, главата признава, че е на служба при Черномор. Тя пази един чуден меч, който единствен може да пререже брадата на вълшебника. А именно в тази брада се крие и силата на магьосника похитител. Ако остане без нея, той ще се превърне в обикновено джудже, без сила и без ум. Руслан взема меча и продължава своя път. Един от неговите съперници е мъртъв. Другият се е завърнал в своите владения. Третият е омагьосан от няколко девойки, които обитават приказен замък и са особено умели в ласки от всякакъв род.
   
          Полето вече пожълтява
          и капят сгърчени листа;
          надвиква с вятър есента
          пернатите певци в гората!
          Повива с тежки пелени
          навъсена мъгла бърдата;
          до зимата остават дни – 
          Руслан безстрашно продължава
          на север и по пътя свой
          прегради нови побеждава:
          ту с богатири влиза в бой,
          ту с вещици, ту с великани,
          ту сякаш в лунен полумрак
          през сън вълшебен вижда как,
          усмихнати и умълчани,
          обвити с бисерна мъгла,
          го мамят хитри самовили
          сред разлюлените стебла...
   
   Най-сетне Руслан достига до портите на двореца, където се намира пленена неговата любима. Джуджето Черномор разстила страховитата си брада, вдига се в небесата, спуска се към рицаря и го зашеметява с удар от боздуган. Руслан отвръща на удара. Разгаря се битка. Възползвайки се от едно неловко падане на Черномор, князът го хваща за брадата. Ала с отчаяно усилие вълшебникът отлита, увличайки Руслан сред вълмата косми.
   Рицарят упорито стиска брадата. Джуджето губи сили, стене, иска милост, „удивено от руската сила“. Най-сетне се спуска. С един удар Руслан му отрязва брадата и увива трофея около своя шлем. Сетне влиза в двореца, чиито стражи избягват при вида му. Там открива Людмила. Ала тя е заспала дълбоко и сякаш нищо не може да я разбуди от този вълшебен сън. Руслан я взема на ръце и я отнася далеч от двореца на Черномор. Въпреки това премеждията на рицаря не са приключили. По обратния път той проявява непредпазливост и задрямва. Един от неговите съперници, предателят Фарлаф, онзи, който се е завърнал в своите владения, го открива заспал до своята спътница, нанася му три удара с меч, взема Людмила и отвежда спящата красавица при нейния баща, княз Владимир-слънчице. Ала дори в Киев Людмила не се пробужда и Владимир е отчаян. Като връх на злочестините, градът е обсаден от печенегите. Русите няма дълго да издържат пред далеч по-многобройния противник. Ала Руслан, когото Фарлаф е взел за мъртъв, е открит и излекуван от мъдрия старец, когото е срещнал още в началото на своето странстване. Той оздравява и се притичва на помощ. Призори жителите на Киев дочуват тревожен вик откъм вражите шатри:
   
          ...те хукват в множество нестройни
          и гледат: из полето бойно,
          като светкавица блестящ,
          във броня-жар ездач чудесен
          сече, зовейки с рог тръбящ,
          от буйния си кон понесен... 
   Руслан за миг разгромява ордите на неверниците, разобличава предателя Фарлаф, събужда Людмила, благодарение на един вълшебен пръстен, и получава благословията на стария Владимир.
   Веднага след публикуването, тази фантасмагория разпалва страстите сред читателите и сред критиката. Никога преди печатно произведение не е предизвиквало такъв възторг и такъв гняв. Сякаш някакво важно послание се е стоварило върху главите на хората. Трябва непременно да се вземе страна. За или против. Авторът е заминал в изгнание, но е оставил след себе си този последен фойерверк. 
   „С нищо не могат да се сравнят възторгът и негодуванието, предизвикани от първата поема на Пушкин, пише по-късно критикът Белински. Твърде малко гениални творби са успявали да вдигнат толкова шум, колкото тази детска и далеч не гениална поема. Привържениците на авангардната група виждат в нея едно колосално произведение и дълго време кичат Пушкин със странната титла „певецът на Руслан и Людмила“. Представителите на противния лагер, слепи поклонници на античността, са възмутени от появата на тази творба. В нея те откриват всичко, което тя в действителност не съдържа, дори атеизъм, а не откриват онова, което действително се намира в нея, сиреч прекрасни стихове, дух, естетически вкус и понякога проблясъци на поезия.“
   Действително цялата армия от писатели консерватори се надига като един срещу Пушкин. Един критик от Невски зрител (кн. 7 от 1820 година) упреква поета за неговата склонност към тривиалното: „Предмет на поезията, пише този мъдър и дълбокоучен мъж, е красотата. Единствено като възпява красотата, един талант заслужава наистина искрени поздравления и отличия... Поетичните прелести в Руслан и Людмила са осквернени от вулгарни сравнения, отвратителни магии, сладострастни описания и изрази, които наскърбяват добрия вкус.“ И още: „Не бих искал да споря по въпроса дали Руслан и Людмила може да се нарече поема; в днешно време всеки или почти всеки разказ, в който стилът се извисява над обичайния, се нарича поема, докато някога това название се е давало на произведения, които описват героични подвизи в името на вярата и на добродетелта, или пък събития, от които зависи съдбата на едно царство.“
   Тези злъчни забележки са само пролетен ромон в сравнение с буйната диатриба, излязла във Вестник на Европа (кн. 11, 1820 година). Авторът на тази статия, привърженик на консерваторите, е ужасен от „вулгарността“ на новата школа, която не се свени да изравя старинни народни легенди, които стават единствено за детски приказки. Тонът на тази публикация е твърде характерен за умонастроенията на писателите „класици“ от това време. В нея между другото четем: 
   „Сега ви моля да обърнете внимание на един предмет, който, както в Носа на Бурите на Камоинш, изплува от морските дълбини и се озовава посред руския литературен океан. Ето за какво става въпрос: както знаете, нашите предци са ни оставили твърде бедно литературно наследство, само известен брой народни приказки и песни. Какво може да се каже за тях? След като съхраняваме старите монети, дори най-грозните, нима не трябва да съхраняваме грижливо и тези отломки от древната литература? Без съмнение. Както виждате, аз не съм противник на издирването и на изучаването на руските приказки и песни: ала когато научавам, че нашите литератори се интересуват от древните ни песни от съвсем различна гледна точка, че започват да прославят тяхното величие, мощ, красота и богатство... ваш покорен слуга!...
   Запознайте се, моля ви, с броеве 15 и 16 на Син на отечеството. В тях един неизвестен поет публикува откъси от своята поема Людмила и Руслан. Не зная колко ще струва цялата поема, но откъса, който прочетох, може да накара всекиго да изгуби търпение!
   За да бъде по-точен или по-добре да подчертае всички прелести на нашия древен стил, поетът заема изрази от разказвача Еруслан. Един пример: 
   
          Помнете, който не послуша,
          с брадата си ще го удуша!
   
   Какво ще кажете?
   
          Подкара коня предпазливо,
          обиколи я, в нея взрян,
          и ноздрите є мълчаливо
          подразни с копие Руслан...52 
   Нима тази картина не принадлежи на Кирша Данилов?53 
   По-нататък: главата киха и ехото отвръща с кихавица.54  На друго място го удря по бузата с тежката си желязна ръкавица.
   Не ме карайте, моля ви, да ви цитирам цялото описание и ми позволете да ви задам един въпрос: ако в Московския дворянски кръг се вмъкне (да предположим, че това е възможно, макар очевидно да не е възможно) един брадат гостенин със селска шуба и валенки и се провикне с цяло гърло: „Здрасти, момчета!“, мислите ли, че подобен шегаджия ще предизвика възхищение? За Бога, позволете на един старец да каже на публиката с помощта на това списание, че трябва да затваря очи всеки път, когато има пред себе си подобни чудатости. Защо трябва да позволяваме груби шеги от старо време да ни бъдат поднасяни като нещо ново? Тук става дума за вулгарна глума, противна на естетическото чувство на образованите люде, нито смешна, нито забавна, а просто отвратителна. Dixi.“
   Това завръщане към славянските легенди, което така възмущава аристарха от Вестник на Европа очарова до такава степен Мериме, че той пише:
   „Според нас най-забележителното в Руслан и Людмила е опитът да се заемат от руските народни поверия по-свежи мотиви от тези на гръцката митология, които през 1820 година са задължителни. По онова време подобен опит не е лишен от дързост поради изключителната нетърпимост на класицизма. Пушкин прави опит да се отклони от отъпканите пътища. Обитаващ света на дворянството, той решава да проникне в интимното битие на селянина.“
   Днес човек може да изпитва единствено изумление както от критиките, така и от възхвалите по адрес на Пушкин. Редакторът на Вестник на Европа, който го упреква, че възкресява древни руски легенди, и Проспер Мериме, който го хвали за това, че черпи от извора на народната поезия, в еднаква степен се заблуждават. Със своята поема Пушкин не е поставил началото на нов жанр: мнозина негови съвременници вече са разработвали тази жила. Така вълшебникът Черномор е взет изцяло от Иля Муромец на Карамзин, похищението на Людмила от Черномор напомня началото на някои руски приказки, възкресени от тогавашните поети55,  замъкът с прекрасните девици е възпят от Жуковски, а вълшебната шапка, която прави Людмила невидима, е част от арсенала на публикуваните през ХVIII век легенди.
   Пушкин познава руския фолклор все още единствено от повече или по-малко верни поетически превъплъщения, публикувани по негово време. Той се обръща не към устната традиция, а към книгите. Работи върху материал от втора ръка. Дори речникът на Руслан и Людмила е твърде далече от очарованието на архаичния изказ в древните руски легенди. Що се отнася до общия тон на творбата, той напомня Орлеанската дева на Волтер, Неистовият Роланд на Ариосто и фантастичните разкази на Хамилтън. 
   Ето защо сама по себе си поемата на Пушкин е не толкова историческа възстановка, колкото маскарад, предназначен за светски читатели. Тя напомня маскен бал, на който болярите са с изкуствени бради и пият шампанско в обществото на нежни девойки с окичени с панделки диадеми. Под своите демодирани сърмени одежди героите на Пушкин крият души на хора от ХIХ век. Самият автор принадлежи на ХIХ век. Той не се съобразява с равнището на мислите и чувствата на своя княз и на своята княгиня. Не вярва в тяхната история. Разказва я без убеденост. Дори донякъде им се надсмива. С една дума, липсва му простодушие.Така, след като ни е описал отчаянието на похитената от Черномор Людмила, той я кара да каже: 
   
             Не са ми нужни, ще презра
             и песните ти, и пира – 
             по-харно гладна, вместо сита,
             в градините ти да умра!
             Реши – и гозбите опита.56 
   
   Друга проява на ирония: Людмила отказва да се гледа в огледалото, което є поднасят прислужничките на Черномор. И Пушкин прекъсва своя фантастичен разказ, за да се прояви като добър ученик на френските галантни поети:
   
             ...а огледалото рисува
             омайната є красота – 
             напразно: свела поглед, тя
             не проговаря и тъгува.
   
   Другаде четем за Черномор:
   
             В блестящ брокат, намисли пак
             покорно своите мустаци,
             покорството и любовта си
             да поднесе злодеят стар
             на бедната девойка в дар.
   
   Най-сетне песен IV на Руслан и Людмила започва със следните стихове:
   
             Събудя ли се, най-напред
             сърдечно благославям Бога
             за туй, че днес, за наш късмет,
             не са вълшебниците много.
   
   Бихме могли да дадем още примери за тази ирония, вмъкната между две картини в псевдонароден стил. Изглежда Пушкин се е колебал между простодушния тон на древните руски приказки и хапливостта на Волтер и Хамилтън. Ако ни описва някой вълшебен епизод с онази убеденост, която подхожда на подобен род упражнения, можем да бъдем сигурни, че малко по-нататък ще се постарае да разсее илюзията чрез прилив на смях. Не „целият разказ“ съдържа „иронична нотка“, както смята Мериме. Тя се съдържа в антрактите, в отклоненията, в появите на автора. „Нима ще се оставите да ви подведат? Глупости! Нима ще се изплашите? Ами че всичко това е бутафория. Нима смятате да ме вземате на сериозно? Ами че аз съм просто един галантен поет.“
   В Руслан и Людмила Пушкин непрекъснато говори за своя труд и то по твърде красноречив начин: той разглежда Руслан и Людмила като галантна творба, като „непристойна песен“. Намеква за своята „лека и небрежна лира“. Заявява дори:
   
             Възпял е в стихове високи
             единствен Омир – наш кумир – 
             как гръцки воини на пир
             изпразват чашите дълбоки;
             като Парни обичам аз
             да славя с лирата небрежна
             и голотата в нощен час,
             и първата целувка нежна!
   
   Трябва все пак да се отбележи, че тази двойственост на тона ни най-малко не накърнява равновесието в поемата. Със своите епични моменти, със своите лирични отклонения и подигравателни куплети Руслан и Людмила в никакъв случай не е разнолико произведение. В него всичко е споено, свързано, съчетано от таланта на автора. Музиката на стиха припокрива разнообразието на изказа. Единството на формата замества единството на съдържанието. Песента е чиста, изпълнена в един глас от първата до последната нота. И това чудо на съвършената вокална постройка си остава тайна на поета. Човек се разтреперва при мисълта какво чудовищно литературно творение би създал един второстепенен писател, използвайки същия материал и същите способи като Пушкин.
   Какво остава за съвременния читател от това младежко произведение, предизвикало навремето толкова възхвали и несправедливи критики? Една добре изградена интрига, без излишна протяжност и усложненост. Очарователна веселост на разказа. И една удивителна, изумителна лекота на стиха. Нима не сме готови да простим всичко на поета, описал изоставеното бойно поле, отминали залези, бляскави схватки под стените на Киев? Стиховете на Пушкин текат като бистър ручей. Римите се редуват без всякакво усилие. Картините са подчинени на музиката, музиката на образите. Сякаш за него не съществуват никакви трудности в стихосложението. Или пък той може да се изразява единствено чрез ритмувани фрази. Тежкият, грапав, с натъртени ударения руски стих омеква в ръцете му като чист восък. Той прави с него, каквото си поиска. Завърта го, изтегля го, полира го, подхвърля го и го улавя обратно. А около него старите специалисти със зацапани от мастило пръсти се чудят и се мръщят. Жонгльор на словото. Виртуоз на римата. Демон на лекотата. Нищо повече.
   Ала как така този двадесетгодишен хлапак, притежаващ един толкова опасен поетичен дар-слово, не се е опитал да претовари своята поема? Как така се е стърпял да не я удави в метафори? Как е устоял да не разтвори наляво и надясно цветни алеи, облени в лунна светлина ротонди и стълбища за самотни мечтатели? Тази особеност ни позволява да установим истинската същност на Пушкиновото творчество: мярата. Този чудотворен стихоплетец никога не се увлича. Този свръхнадарен човек се отнася с подозрение към красноречието. Той се старае да свие до едно четиристишие идея, която може да бъде развита в петдесет стиха. Всеки ефектен пасаж ще отпадне, ако не се вписва в икономията на цялото. Пушкин е толкова богат, че охотно се отказва от самоцелен показ на съкровищата си. Нито една жертва не го кара да съжалява. Нека зад бляскавите щрихи, които художникът е положил, читателят сам развие всичките възможни сантиментални или живописни последствия. Нека читателят сам довърши жътвата, чийто първи откос е възпян от поета, да насели горите, чието първо дърво поетът е посадил, да доочертае лицата, от които той е загатнал само един овал или един поглед. Така след прочита на поемата остава споменът за описанието на бойното поле, огромна фреска на храбростта, фреска, изумителна със своята апокалиптична светлина, зловещият релеф на подробностите, ужасяващата широта и спокойствие на хоризонта. Познати са топографията на мястото, цветът на небето, слънчевите отблясъци по пробитите брони. Нищо не може да се прибави към тази картина, описана, както ни се струва, в около петдесетина чудно изковани стиха. Разтваряме отново книгата: шестнадесет стиха. Ала в тях е побрано всичко. И всяка дума си тежи на мястото. И всяко движение се разлага на безброй движения, които не са описани, но които ние без всякакво съмнение виждаме. Това е така, защото, без да съзнаваме това, ние сме работили след Пушкин и то в избраната от него насока. Защото, без да си даваме сметка, ние сме довършили започнатото от него. В действителност Пушкин е богат не с това, което показва, а с това, което подсказва, не с това, което дава, а с това, което отказва да ни даде наготово. А неговата класическа простота и мяра му правят чест, защото изворите на поезията му са обилни. 
   „Неговата сдържаност, пише Мериме, неговият такт при избора на едрите щрихи при всички разработвани от него сюжети, при жертването на ненужните детайли, биха били оценени по достойнство в коя да е страна...
   Макар да разполага с всякакви източници, с цялото богатство на своя език, мисълта му винаги бива облечена в толкова проста форма, че сякаш не е възможно да бъде изразена по друг начин.“
   Ала черновите, които е оставил този човек, който „пише стихове, както диша“, ни разкриват на какви сериозни корекции са били подлагани първите негови изблици на поетическо вдъхновение. Зад привидната лекота се крие изключителна взискателност към самия себе си. Той се отнася с подозрение към своя талант. Обича премерения, стегнат, обработен стих, който изведнъж се появява върху хартията с лекотата на импровизация. Работи, разбира се, откъслечно, вечер, сутрин, между две срещи. Ала затвори ли се веднъж вратата на неговата стая, хване ли в ръка перото, той престава да бъде салонен франт и чест посетител на вертепите. Той е Пушкин. Поет, който знае какво иска. Който не се задоволява с бляскава наброска. Който не се бои да зачерква, да търси, да се ядосва, да се наслаждава с въодушевлението на съвестен занаятчия. 
   Преди да опише нощното препускане на един от съперниците на Руслан, княз Ратмир, той отбелязва върху черновите следния първичен текст, без ритъм и рима: 
   
   Той яздеше (сред зловещи канари)
   покрай черни скали
   (покрай зловещи пещери)(вековни)
   през мрачната гора, блъскана от бурята, край брега 
                                       на Днепър...
   
   Две страници по-нататък четем:
   
   Той яздеше между (сред) гористи канари
   мъхнати канари
   и с поглед
   диреше подслон сред (храстите)сред дърветата.
   
   Накрая се очертава окончателният вариант:
             Ратмир край черни канари
             подслон си диреше в гората,
             да си почине до зори.
   
   Другаде, за да опише срещата между Руслан и Людмила, Пушкин отбелязва в черновата:
   
             Гърдите є... раменете є
             гърдите и нозете є са голи...
             нозете нежни в мрежите
             са голи
             а полуголите є прелести
             във... мрежите оплетени...
   
   Вариантите на този пасаж заемат цели две страници в ръкописа. Окончателният текст, заключението на този сладострастен брътвеж е побрано в следните осем стиха:
   
             ...и падна нашият герой
             в нозете на жена си скъпа;
             разкъса мрежите щастлив,
             разплакан и нетърпелив
             зове я той – но тя не чува,
             затворила очи, уста,
             мълчи – от сладостна мечта
             гръдта є млада се вълнува.
   
   Всеки стих от поемата е обработван, зачеркван, отбелязван, поправян, ограждан с женски профили, рисувани с перо. И всяка поправка е сполучлива. И, от поправка на поправка, авторът се приближава до съвършенството на диаманта, което ще удиви света.
   През 1824 година Пушкин ще напише: „Критикът бърка вдъхновението с възторга. Вдъхновението? То е склонност на душата към най-живо възприемане на впечатленията, следователно към бързо схващане на понятията... Вдъхновението е нужно в поезията също толкова, колкото и в геометрията. Възторгът изключва спокойствието, това необходимо условие за прекрасното. Възторгът не предполага сила на ума, която подрежда частите спрямо цялото. Възторгът е непродължителен, непостоянен, следователно не е по силите му да създаде истинско велико съвършенство. Омир стои неизмеримо по-високо от Пиндар. Одата стои на най-ниските степени на поемите. Одата изключва постоянния труд, без който не съществува истински великото.“57  
   В тези редове Пушкин споделя тайната на своя начин на работа. Един чуден възторг го приковава над листа хартия. Сричките се тълпят под перото. Римите се стичат, подреждат се, прескачат се. Образите се наслагват и се рушат взаимно. Той толкова бърза, толкова се бои да не пропусне някоя капка от този златен дъжд, че отбелязва всичко, което му мине през главата. Понякога дочува музиката на някой стих, но все още липсват думите, които биха се подчинили на този ритъм. Тогава той оставя на тяхно място бели полета. Или пък записва рими, които не стоят в края на никакъв стих, въздушни рими, които се реят около мисъл, за която няма да узнаем нищо. Често прекъсва стихотворението, над което работи, за да се захване с друг сюжет: чернови на писма, лични размисли, опити на перото. Нужни са десет, двадесет чевръсти ръце, за да могат да отбележат неговите намерения. А той е сам. Бори се сам с лавината, с плодоносния възторг.
   Але след като този възторг премине, идва часът на вдъхновението. Вдъхновението е мъдро, строго. То прави преглед на богатите дарове на нощта. То ги пресява, претегля, отхвърля, приема, подрежда. От черното гъмжило на поправките се открояват скелети на стихове. От хаоса на импровизацията се ражда една прекрасна, спокойна и жизнерадостна творба. Така този вятърничав лудетина дава на света прекрасни, спокойни и жизнерадостни творби. 
   На прага на руската литература, мрачна, пророческа и тревожна, застава този огрян от радост човек. В навечерието на карикатурния реализъм на Гогол, на художествения нихилизъм на Тургенев, на ненавистта на Толстой към цивилизацията, на склонността на Достоевски към мистични терзания, в навечерието на всичката тази жлъч, на всичката тази кръв, на целия този мрак и страдания стои Пушкин с неговата удивителна веселост. Посланието на Пушкин не надживява своя автор. Тайната на неговата жизнерадост угасва заедно с погледа му. Духовните му деца странят от него. Те му се възхищават. Завиждат му. Но не му подражават. А може би той действително е неподражаем?
   Несъмнено той също разобличава измамите на сърцето, обществените недъзи, неправдата, нищетата, позора на своето време. Той също страда. И дава израз на своето страдание. Но той също така е и щастлив. И тогава дава израз на радостта си. Весел или тъжен, скептичен или въодушевен в зависимост от момента. Той е всичко това. Прекалено много обича живота, за да не бъде всичко това. Да се специализираш в някакъв жанр, ще рече да отречеш една част от света. Да бъдеш човек с един поглед, ще рече да се откажеш от опиянението на всепознанието и всеизпитанието. Именно заради това той притичва от храст на храст, къпе се във всички извори и пее с всички ветрове. Той е удивително здрав и мъжествен. И удивително цялостен. Той придава вкус към живота. Руслан и Людмила е второразрядно произведение. Ала какъв замах, каква жизнерадост бликат от началото до края на поемата! Приятелите на Пушкин го наричат „Щурчето“ или „Искрата“. През 1825 година той ще напише: 
   
          Ти, слънце свещено, гори!
          И лампата както бледнее
          пред утрото в ранни зори,
          лъжливата мъдрост тъй гасне и тлее
          пред вечното слънце – ума.
          Здравей ти, о слънце, разсей се, тъма!58  
   
   „Здравей ти, о, слънце! Разсей се, тъма!“ Никога такова нещо не се е чувало в Русия преди Пушкин. И няма да се чуе след неговата смърт. Слънцето ще се скрие. И нощта ще се спусне над писателите от великата земя. Ще настъпи времето на скръбните хора. А за Пушкин ще се говори като за един изгубен бог.
   
   
   
   
ЧАСТ ТРЕТА 
   
   
   
I
КАВКАЗ И КРИМ
СЕМЕЙСТВО РАЕВСКИ
                       Роднините и приятелите на Пушкин посрещат с облекчение неговото отпътуване. Катастрофата е избягната. Милостта на императора спасява поета от самия него и от неговите врагове. Що се отнася до Пушкин, той смята, че е скъсал по своя воля със студеното и еснафско петербургско общество. Струва му се, че това заточение не му е наложено като наказание, а че се е сдобил с него благодарение на молби и заплахи. Сам е пожелал да замине. И заминава. С високо вдигната глава. Дори смята себе си за „доброволен заточеник“ и заявява, че е „разкъсал мрежите, в които е страдал в неволя...“ (1821).
   Пушкин потегля на път на 6 май 1820 година, на Възнесение. От многобройните му приятели само Делвиг и Яковлев го придружават до Царское село. След няколко думи за сбогом пощенската кола се отдалечава сред огрян от слънцето прашен облак. С широкопола шапка, с пристегната в кръста червена рубашка, Пушкин се отправя към новата си съдба. 
   По онова време изминаването на разстоянието от Санкт Петербург до Екатеринослав представлява дълго, монотонно и изпълнено с препятствия пътешествие. Смяна на конете сред степта, свади със станционните началници, дрямка сред люшкането на колата и миризмата на кожа, конска тор и човешка пот, мрак и слънце, слънце и мрак, и така цяла вечност, сиреч десетина дни. А накрая на това мъчение малкият, новопостроен и скучен Екатеринослав с неговата главна улица без настилка, къщичките на заселниците и изоставения и запуснат дворец на Потемкин. 
   Още с пристигането си Пушкин се представя на генерал Инзов, главен попечител на Южна Русия. Инзов го приема с бащинска благосклонност, проучва го скрито и го оставя на мира. Пушкин обитава бедна еврейска къщица в квартала Мандриловка. Тъй като няма определена служба в канцеларията на генерал Инзов, той благоволява да се яви там само три пъти за осемнадесет дни. Мним чиновник, ленив извънщатен служител, той прекарва времето си, като се шляе из горите, гребе по река Днепър и скандализира любопитните и надути жители на градеца. Някои твърдят1,  че видели с очите си как Пушкин се явил в салона на самия губернатор, облечен в панталони от прозрачен воал. „Всичко му се виждаше!“ И дамите изпадат в ужас. Други разправят, че някакъв преподавател от семинарията в Екатринослав отишъл да види Пушкин, а той го отпратил с думите: „Нали ме видяхте? Тогава, довиждане!“
   Ала тези чудатости не продължават дълго. „Щом пристигнах в Екатеринослав, аз почнах да скучая, излязох да се разходя по Днепър, изкъпах се, настинах, както правя винаги, и се разболях от треска.“2
   Докато Пушкин трака със зъби в постелята, Екатеринослав приютява нов виден гост в лицето на генерал Раевски. Генералът е на път за минералните бани в Кавказ. С него пътуват по-малкият му син Николай (на деветнадесет години), две от дъщерите му, Мария и София (на тринадесет и на четиринадесет години), както и личният му лекар. През Отечествената война генерал Раевски се е отличил със славни подвизи. Той взема със себе си на бойното поле двамата си сина, които тогава са на единадесет и на шестнадесет години. Този епизод е експлоатиран до крайна степен в официални литографии и стихове. Когато Пушкин все още е ученик в Царскоселския лицей, по-малкият син на Раевски, Николай, получава назначение в гвардейския хусарски полк, разквартируван в Царское село. Голобрадият хусар и лицеистът поет се запознават у Чаадаев и веднага се сприятеляват. Когато научава, че Пушкин се намира в Екатеринослав, Николай Раевски още с пристигането си се отправя да търси изгнаника. Открива Пушкин „в една еврейска колиба, болен, в безсъзнание, без лекар, а до главата му чаша студена лимонада за лекарство.“3  Пушкин, който смята, че е изоставен от всички, не може да сдържи сълзите си, когато вижда лицето на приятел. Без да се мае, Николай отива при лекаря на своя баща. Намира го вече в леглото, но го принуждава да го последва незабавно.
   – Докторе, намерих тук един мой приятел; той е болен, нужна му е бърза помощ; тръгвайте веднага с мен!
   „Какво да се прави – тръгнахме, пише лекарят в своите спомени.4  Стигнахме до една неугледна къщурка и там на един дъсчен миндер седи млад човек – небръснат, блед и отслабнал. 
   – Болен ли сте? – попитах аз непознатия. 
   – Да, докторе, направих една лудория, окъпах се; май съм се простудил.
   Прегледах грижливо болния и установих, че има треска. На масата пред него видях хартия.
   – С какво се занимавате тук?
   – Пиша стихове.“
   Николай предлага на Пушкин да се присъедини към семейство Раевски, което продължава своето пътуване за Кавказ. Генерал Инзов, който е негов пряк началник в йерархията и официален хранител на неговата добродетел, не се противопоставя на това малко бягство и се оправдава пред властите в Санкт Петербург чрез следното писмо: 
   „Разклатеното здраве на Пушкин, въпреки младата му възраст, както и трудното положение, в което бе изпаднал, изискваха, от една страна, известна подкрепа, а от друга, някои невинни развлечения. Ето защо аз му дадох разрешение да замине заедно с генерал Раевски, който се съгласи да го вземе със себе си по време на своя престой в Екатеринослав. По този повод ви моля да осведомите за това граф Каподистрия. Надявам се той да не ми се сърди за взетото от мен решение и няма да го сметне за неуместно. Пушкин е добро момче и просто е жалко, че не е продължил учението си: интелектуалният блясък с нищо не може да бъде заменен.“
   Семейство Раевски разполага с каляска и две купета. Трескавият и все още много слаб Пушкин е настанен в каляската с Николай. Мария, София, една учителка по английски, една компаньонка, докторът и генералът се разполагат в другите две, претоварени с багаж коли. По пътя генералът забелязва, че Пушкин е прекалено болен и не може да пътува в каляската заедно с Николай, затова нарежда да качат поета в собствената му кола. Така или иначе продължават пътуването. Недалеч от Таганрог пътниците стигат до морето. Дъщерите на генерала веднага скачат от купето и изтичват на брега. Малката Мария се забавлява, като преследва вълните, които се отдръпват и оставят след себе си пелена от пяна, а сетне бяга пред тях, докато те връхлитат към брега. Пушкин наблюдава тази картина с искрено възхищение. Не може да се каже, че това черничко, живо момиче е красиво. Но какво изящество, каква младост, каква котешка пъргавина на движенията! Очарован от образа на това петнадесетгодишно девойче, което си играе с вълните, Пушкин написва сантиментално стихотворение в нейна чест:
   
             ...как исках заедно с вълните
             нозе є с устни да докосна.
   
   В Новочеркаск Раевски отсядат при атамана Денисов. На вечерята, дадена от атамана, Пушкин направо се тъпче с бадемово желе и отново изпада в трескаво състояние.
   „Докторе, помогнете ми!“ – „Пушкин, бъдете послушен!“ – „Ще бъда, ще бъда!“ (Пак сиропче, пак пароксизъм и гримаси.) – „Не ходете, не яздете без шинел.“ – „Горещо ми е, не издържам.“ – „По-добре да ви е горещо, отколкото да ви тресе.“ – Не, предпочитам да ме тресе. (Пак силни пароксизми.) – „Докторе, болен съм.“ – Защото сте инат. Бъдете послушен! – „Ще бъда, ще бъда!“5 
   Въпреки неразумните си постъпки, от преход на преход, Пушкин възвръща силите си. Оздравява окончателно, когато пристигат на минералните извори в Горячеводск. 
   Кавказ със своята внушителност оставя у него неизгладимо впечатление. Този обитател на града, свикнал с влажните мъгли на Санкт Петербург, с ливадите и спокойните гори на Михайловское, е очарован от грандиозния градеж на планината. Още е в полите на Кавказ, но вече съзира в далечината неговите белоснежни върхове, които сякаш се реят във висините. Въздухът е животворен. Пенливи като шампанско потоци тътнат в теснините. Острите канари са обиталище на орли и диви кози. И навсякъде черкезки племена непрекъснато влизат в стълкновения с предните казашки постове. Слънчевият простор, дивата природа на тези краища пробуждат у поета любов към волния живот. Пред свещеното тайнство на тези висини той още повече намразва градовете с техните сплетни. За него тези камъни, снегове, урви и стръмнини са съюзници срещу дребнавите хорица от светските салони и приемни. Докосва се до истинското величие. Пише до брат си: 
   „Жал ми е, приятелю, че не си с мене, за да видиш великолепната верига от тия планини, техните ледени върхове, които отдалече, при ясно време, приличат на някакви странни облаци, разноцветни и лекоподвижни; жал ми е, че не се изкачи с мене на острия връх на петохълмния Бещу, Машука, Желязната планина, Каменната и Змийската. Кавказкият край, южната граница на Азия, е любопитен във всяко отношение. Ермолов го е изпълнил със своето име и със своя благотворен гений. Дивите черкези са изплашени, тяхната някогашна дързост е изчезнала. Пътищата стават от ден на ден все по-безопасни, и като така многобройните конвои са излишни. Трябва да се надяваме, че тази завоювана страна, която до днес не носеше никаква съществена полза на Русия, скоро ще ни сближи чрез безопасната търговия с персийците.“ (24 септември 1820 година.) 
   Докато се възхищава на царствените красоти на Кавказ, докато се вълнува от схватките между казаци и черкези, Пушкин лекува тялото си, изтощено от треската и от нередовния начин на живот.
   „Два месеца прекарах в Кавказ, отбелязва той в същото писмо от 24 септември 1820 година; минералните води много ми бяха нужни и много ми помогнаха, особено серните топли води. Впрочем аз се къпах в киселосерните, в железните и минерално студените.“6 
   През 1820 година кавказките минерални извори се отличават с варварска живописност, която по-късно изчезва. По онова време изворите бликат от самите скали, а балнеосанаториумите представляват дъсчени бараки. Богатите летовници обитават собствени шатри, опънати покрай целебните потоци. Непрекъснато тегне заплахата от нощно нападение на разбунтували се планинци. Няколко години по-късно, по време на своето второ пътуване до Кавказ, Пушкин ще си спомни за тези импровизирани бани сред природата: 
   „При по-раншното ми идване ваните се намираха в наскоро построени колибки. Изворите, по-голямата част от които се намираше в първобитния си вид, димяха и се стичаха от планините в разни посоки, като оставяха след себе си бели и червеникави следи. Тогава гребяхме кипящата вода с черпалки от кора или дъна на счупени бутилки… Признавам, кавказките бани предлагат днес много повече удобства; но мен ми беше жал за по-раншното им диво състояние; жал ми беше за стръмните пътечки, за храсталаците и незаградените пропасти, над които някога се катерех.“7 
   Шатрите на калмици, керваните от сиви камили, рева на потоците, далечния тътен на лавините, невидимото присъствие на планинците, Пушкин ще си припомни всичко това в своите бъдещи произведения:
   
        ...Стоя възхитен
        над снежните преспи пред страшната бездна.
        Орелът, от връх неизвестен възлезнал,
        се рее без трепет наравно със мен.
        Тук виждам где тръгват поточета сини
        и първия тласък на грозни лавини.8 
   
   Засега той не пише нищо. Поглъща тази светлина, тези цветове, тези нови звуци. Приобщава ги към себе си.
   Сред този горд и лъчист пейзаж дори хората му се струват по-добри. Особено семейство Раевски е очарователно. Генералът е суров и скромен герой. Той се надсмива над легендите, с които мълвата обгражда името му. Отрича да е излагал синовете си на противниковите куршуми. „Моите синове не бяха редом с мен в онези мигове, казва той. Единият от тях просто береше диви ягоди в гората (по онова време беше съвсем невръстен и един куршум проби панталонките му). И това е всичко.“
   Наполеон твърди, че генерал Раевски е замесен от тесто, от което стават маршали. След края на Наполеоновите войни Александър I иска да даде на Раевски титлата граф, но генералът отвръща с девиза на Роан: „Roy ne puis, duc ne daigne, Rohan suis.“9 
   Пушкин пише за него: „Този свидетел на века на Екатерина, този жив паметник от 1812 година е човек без предразсъдъци, с твърд и чувствителен характер. Той неволно очарова онези, които са достойни да разберат и да оценят високите му добродетели.“
   Честен, грубоват и сърдечен, генералът трудно се оправя с двамата си сина и четирите си дъщери.
   По-малкият му син Николай, едър здравеняк с мускулест врат и яки гърди, може да огъне и да върже на възел с голи ръце железен ръжен. Инак е ленив, недодялан и проявява показен „демократизъм“. Баща му често го упреква за просташките му маниери. През 1824 година дори му пише: „Вземи се в ръце, скъпи Николай. Тонът на шегите ти в присъствието на твоя баща, начинът, по който се излягаш на канапето пред мен, пред момичетата, като навиваш панталоните си и разголваш дебелите си крака, всичко това дълбоко ме възмущава. Още нищо не съм ти казал, но ми е много неприятно. Ти си умен, но до този момент не си направил нищо повече от последния глупак и не зная дали някога ще бъдеш способен да направиш.“
   Ала Николай изобщо не е глупак. Той без колебание критикува стиховете на Пушкин и му предлага поправки. Именно той открива за поета творчеството на Байрон и Андре Шение. На него Пушкин решава да посвети Кавказки пленник.
   Ала веселият и силен Николай бледнее пред своя по-голям брат Александър. Александър Раевски, полковник в оставка, бивш командир на гвардейски полк, вече е на бани в Кавказ и Пушкин се запознава с него в Пятигорск. Още от самото начало поетът изпада в плен на обаянието на тази високомерна, ехидна и жестока личност. 
   Четири години по-възрастен от Пушкин, Александър Раевски има дълго мършаво тяло и малка птича глава. Устата му е голяма, очите кафяви и искрящи, бузите и челото му са прорязани от насмешливи бръчки. От цялото му същество се излъчва горделива насмешка и пълно отрицание. За този по байроновски циничен и скептичен човек на този свят не може да се намери никой и нищо, което да събуди у него доверие и възхищение.
   Бог, природата, доброто, любовта, приятелството за него са празни думи! Според него немислимо е човек да се прехласва от погледа на любимата жена, след като има известни понятия по анатомия! И защо трябва да почитаме майка си? Само защото ни е носила „девет месеца в една пълна с вода торба“? Той отрича всякакви нравствени, обществени и естетически закони. Отказва да изпитва каквито и да било човешки чувства. Дошъл е на земята само за да постави под въпрос „готовите идеи“. Баща му пише за него през 1820 година: „Колко е студен! Търся в него някакви признаци на нежност, на чувствителност и не намирам. Той не разсъждава, а спори и колкото повече се заблуждава, толкова повече езикът му става дразнещ и дори груб. Двамата с него се разбрахме никога да не спорим за каквото и да било и дори избягваме да оставаме насаме. Мисля, че не вярва в любовта и тъй като не е способен да изпитва подобна страст, не се старае и да я вдъхва. Правя за него всичко при всеки удобен случай, но крия чувствата си, защото той посреща с безразличие моята всеотдайност. Умът му е извратен. Разсъждава върху материя, която не разбира, и то по толкова объркан начин, че всякаква логика се изпарява.“
   Ала Пушкин е ужасен, запленен от този демон в човешки образ. Погледът на Александър Раевски е толкова хипнотичен, че поетът предпочита да разговаря със своя другар на тъмно. След като изгаси свещите, той с наслада го слуша да руши всичките му илюзии. Струва му се, че склонността към отрицание на Александър Раевски е признак за вродена ученост. Смята, че съзрява от школата на този шарлатанин на мисълта. Пише на своя брат, че Александър Раевски е „повече от забележителен“. Този човек става герой на поемата му Демон: 
   
             печални срещите ни бяха:
             с усмивка, с каменно лице
             ехидните му думи вляха
             отрова в моето сърце.
             Той предизвикваше съдбата
             с неизтощими клевети;
             прекрасното и свободата
             били единствено мечти.10 
   
   Така романтичният възторг, младежкото простодушие на Пушкин превръщат този обикновен офицер, този озлобен, егоистичен, завистлив позьор в същински всемогъщ Мефистофел. Поетът слуша със зяпнала уста празнодумствата на този владетел на мнимите дълбини. Гори от желание да прилича на него, да му продаде душата си:
             На мен ми беше тъжно, болно,
             но победи ме той в борба
             и тъй предаде ми неволно
             свойта тайнствена съдба – 
             с очите му аз гледах вече, 
             от думите му бях увлечен,
             чрез тях говорех вече аз.
             И замених възторг, екстаз,
             надежди, мойта вяра жива
             срещу познание горчиво.11 
   
   Ала въпреки всички тези опити да тръгне срещу собствената си природа, Пушкин си остава Пушкин. Едно такова общуване, което би погубило всеки друг, се оказва особено полезно за поета. Александър Раевски допълва неговата колекция от човешки типове, подклажда вдъхновението му и дори в по-голяма степен от Чаадаев пробужда у него отвращение от красивите безполезни стихове и от литературните компромиси. 
   „Младите писатели, отбелязва Пушкин (и тези думи биха могли да принадлежат на Александър Раевски), не умеят да изобразяват физическите движения на страстите. Техните герои винаги тръпнат, смеят се лудо, скърцат със зъби и така нататък. Всичко това е смешно като мелодрама.“12 
   На 5 август 1820 година Пушкин и Раевски напускат Кавказ и заминават за Юрзуф на Крим, където се намира имението на генерала. Южна Русия представлява една новозавоювана територия, върху която властта все още не е напълно установена. Кавказките минерални извори се намират до самата граница на империята. Тази въображаема линия може във всеки един момент да се измести в резултат на някое неочаквано нахлуване. В началото на 1820 година черкезите преминават по заледения Кубан и нападат предните постове и казашките станици. Бунтовните планинци са на лов за красиви девойки, които след това продават на турците или ги заменят срещу оръжие и боеприпаси. Една такава пленница струва колкото собственото си тегло в злато. Ето защо семейството на генерал Раевски е придружавано от въоръжен ескорт. По повод на това опасно пътуване Пушкин пише следното: 
   „Видях бреговете на Кубан и стражевите станици – любувах се на нашите казаци. Непрекъснато на конете, непрекъснато готови за бой; и непрекъснато нащрек! Прекосих враждебни места, населени със свободни планински народи. Редом с нас яздеха 60 казаци, а зад нас пътуваше заредено оръдие със запален фитил. Макар сега черкезите да са доста мирни, на тях човек не може да се осланя: с надежда да вземат голям откуп, те са готови да нападнат и най-известния руски генерал. И там, където бедният офицер най-безопасно препуска с кола, там някое превъзходителство лесно може да попадне на аркана на някой чеченец. Ти разбираш колко много се харесва на моето мечтателно въображение тази сянка на опасност.“ (Писмо от 24 септември 1820 година.)13 
   В друго писмо до неговия приятел Делвиг (декември 1824 година) Пушкин описва продължението на това пътуване по следния начин: 
   „От Азия пристигнахме в Европа с кораб. И аз веднага се отправих към така наречената Митридатова гробница (развалини на някаква кула); там си откъснах едно цвете за спомен, но на другия ден го изгубих, без всякакво съжаление. Развалините на Пантикапея не подействаха по-силно на моето въображение. Видях следи от улици, полуизравнен ров, стари тухли – и толкова. От Феодосия до самия Юрзуф пътувах по море. Цялата нощ не спах. Нямаше луна; звездите светеха. Пред мене в мъглата се издигаха южните планини… „Ето това е Чатирдаг“, ми каза капитанът. Аз не го видях, но и не любопитствах. На разсъмване заспах. При това корабът спрял срещу Юрзуф. Като се събудих, видях пленителна картина: разноцветните планини сияеха, плоските покриви на татарските хижи отдалече приличаха на светли петна по склона на планината; тополите – като зелени колони стройно се издигаха между тях. Вдясно огромният Аядаг и наоколо онова синьо чисто небе, и светлото море, и блясък и южен въздух. 
   В Юрзуф прекарах почти неподвижно – веднъж се къпах в морето и се наядох на грозде. Много бърже свикнах с южната природа и се наслаждавах с всичкото равнодушие и безгрижие на неаполитански lazzaroni. Обичах, като се събудя през нощта, да слушам шума на морето и така се унасях в слушане – цели часове. На две крачки от къщата растеше млад кипарис. Всяка сутрин аз го посещавах и се привързвах към него с чувство, прилично на приятелство. Ето всичко, което моето пребиваване на Юрзуф остави в паметта ми.“14 
   Всичко, което остави в паметта ми? Не. Защото, ако очарованието, което изпитва Пушкин, се дължи до голяма степен на кримските пейзажи, то присъствието на госпожиците Раевски също не е без значение. 
   „Всички негови дъщери, пише Пушкин до своя брат15,  са прелестни, а най-голямата е необикновена жена. Сам прецени дали бях щастлив: свободен, безгрижен живот в кръга на едно мило семейство; живот, който аз толкова обичам и на който никога не съм се наслаждавал – щастливо южно небе; чудна страна, природа, която дава храна на въображението – планини, градини, море. Приятелю, моята съкровена надежда е отново да видя този южен бряг и семейство Раевски.“ 
   В Юрзуф Пушкин живее у семейство Раевски, в така наречения „дом на Ришельо“, който напомня замък на два етажа, с многобройни балкони, прозорци и галерии, с изглед към морето и обширна градина. В него има старинна библиотека, където Пушкин открива Шение и препрочита с вълнение произведенията на Волтер. С помощта на Николай Раевски той се опитва да чете поемите на Байрон в оригинал. Когато някоя нова дума препъне младите преводачи, те се обръщат към голямата сестра на Николай, Екатерина, която говори чудесно английски език и с удоволствие им помага. В просторния дом, отворен към всички посоки на света, Пушкин е приет и от членовете на семейство Раевски, които още не познава: съпругата на генерала и двете му по-големи дъщери: Екатерина, двадесет и три годишна, и седемнадесетгодишната Елена. Заедно с по-малките София и Мария девойките за ухажване стават четири. Какво повече може да се желае? Екатерина е красиво създание с издължено лице, тънки устни и големи открити и печални очи. По характер е властна и я наричат „Марфа Посадница“, тъй като напомня една героиня от средновековните хроники, владетелка на Новгород, която се бори за независимостта на града. Пушкин черпи вдъхновение от тази „надменна девица“, за да изгради образа на Марина Мнишек от Борис Годунов. През 1825 година ще напише: „Моята Марина е славна жена: същинска Екатерина Орлова (през 1821 година Екатерина се омъжва за генерал М. Ф. Орлов). Само не казвай на никого.“
   Пушкин, разбира се, се влюбва в Екатерина. Ала госпожицата му оказва само приятелско внимание и от съчувствие се оставя да я ухажват. Пушкин вписва нейното име в своя списък на Дон Жуан. Елена пробужда у поета по-деликатно чувство. Тя е възхитителна девойка, висока, стройна, със сини очи като небето на Таврида. Толкова е плаха, непорочна и болнава, че нейните родители се опасяват за живота є. Скришом от всички тя превежда Байрон и Уолтър Скот на френски, като незабавно скъсва изписаните от нея страници. Пушкин открива парчетата хартия под нейния прозорец, сглобява текста и поздравява девойката за нейния превод.
   Що се отнася до Мария Раевска, дребничката жива брюнетка, дяволита и грациозна, Пушкин храни към нея любов, която някои автори смятат за тайната страст, белязала целия му живот. Самата Мария Раевска, която през 1825 година се омъжва за княз Волконски, виден декабрист, отрича Пушкин да е изпитвал към нея друго, освен приятелски чувства.
   „Като поет, твърди тя, той смяташе за свой дълг да бъде влюбен във всички красиви жени и девойки, които срещнеше... Всъщност той обожаваше единствено своята муза и поетизираше всичко, което видеше.“
   Самият Пушкин пише: 
   „Plus ou moins, j’ai йtй amoureux de toutes les jolies femmes que j’ai rencontreйs.16  Всички ми се надсмиваха. Всички, с изключение на една, се отнасяха с мен като кокетки.“
   С изключение на една. Дали е имал предвид Мария, когато е писал тези думи? Може би. 
   В действителност, без да може да се говори за някаква изключителна любов, почти сигурно е, че Пушкин е бил увлечен по това момиче, което пред очите му разцъфтява и става жена. Ала колкото по-силно се влюбва, толкова по-плах става. Макар да се перчи като Дон Жуан пред леконравните създания, той губи ума и дума пред жената, която искрено уважава. Така и не признава нищо на Мария. Или пък дори да прави намеци за чувствата си, тя така и не ги разбира. Може би е прекалено млада. Израснала в обществото на английската гувернантка и на дойката, тя все още се забавлява, като се катери по стръмните пътеки или гази сред вълните. А по-късно? Нито едно писмо, нито един автентичен документ не ни разкриват съдбата на тази несподелена страст. Единствено произведенията на Пушкин говорят за силата и трайността на неговата любов. Наистина от това време датират първите стихотворения на Пушкин, посветени на непозната, прекрасна и незаменима жена, от която остава неразбран и която иска да забрави.17  Той обезсмъртява детската дяволитост на Мария в своя Евгений Онегин, дава нейното име на героинята от Бахчисарайски фонтан, а чертите є, на героинята от Кавказки пленник. По всяка вероятност є посвещава своята поема Полтава:
   
             Поетовото посвещение,
             тъй както любовта му, ти
             ще пренебрегнеш ли с презрение,
             разбила новите мечти?
             ...печален, тих като пустиня,18 
             прощалният ти глас за мен
             съкровище са и светиня,
             любов за моя дух пленен.19 
   
   Той възпява очите є:
   
             По-светли от деня,
             по-черни от нощта...
   
   Климатът, пейзажът на Таврида разпалват любовта на Пушкин. Той се възторгва, страда и е щастлив, че може да се възторгва и да страда под синьото небе. Мария, Елена, Екатерина, шепнещото море, острите скали, тополите, кипарисите, лозите, миртите, маслиновите дървета, татарските хижи, всичко се съчетава и допълва по чудесен начин. Всъщност изглежда Пушкин действително обича едновременно Екатерина, Елена и Мария. За него те образуват едно триглаво същество, едно цяло, побрало в себе си всички съблазни и всички опасности на женската природа. Ала „цялото“ е враждебно към поета. Любовта на Пушкин остава несподелена. Нито Мария, нито Елена, нито Екатерина отстъпват пред неговата настойчивост. Какво от това! Той няма нужда от съгласието на слънцето, на дърветата и на цветята, за да ги обича. Впрочем времето минава. Трябва да се мисли за завръщане. Трябва да се живее. 
   В началото на септември Пушкин и Николай Раевски напускат Юрзуф. 
   „Обходих този южен бряг, пише Пушкин до барон Делвиг, и пътешествието на М. (Муравьов) пробуди у мен много спомени; но опасният му преход по скалите не е оставил никаква следа в моята памет. Изкачихме се по изсечените в скалите стъпала, като се държахме за опашките на татарските коне. За мен това бе много забавно. Когато превалихме планината, първият предмет, който ме порази, беше една бреза, Северна бреза! Сърцето ми се сви: започнах да тъгувам по Южната страна, макар все още да се намирахме в Таврида и пред очите ми все още да бяха тополите и лозята. Георгиевският манастир с неговата стръмна стълба, спускаща се към морето, ми направиха силно впечатление. Там видях и развалините на храма на Диана. Очевидно митологичните предания ме трогват по-дълбоко от историческите... В Бахчисарай пристигнах болен. И преди бях чувал за странния паметник на влюбения хан. К.20  ми го описваше поетически, като го наричаше La fontaine aux larmes21. Влязох в двореца и видях повредения фонтан; от ръждясалата желязна тръба капеше вода. Обходих двореца, възмутен от немарата, в която се намира и от полуевропейската подредба на някои стаи. Н. Н. (Раевски) почти насила ме поведе по старото стълбище към развалините на харема и към ханското гробище...
   Кажи ми сега защо южният бряг и Бахчисарай ме привличат така непонятно? Защо изпитвам толкова силно желание отново да посетя местата, които бях напуснал с такова равнодушие? Споменът е магьосник, който възпламенява всичко, до което се докосне.“
   Отпускът на Пушкин отива към края си. Трябва да се завърне в канцеларията на генерал Инзов. Ала междувременно службата на генерала е преместена от Екатеринослав в Кишинев, в Бесарабия.
   
   
   
   
II
КАМЕНКА, КАВКАЗКИ ПЛЕННИК
                       На 21 септември 1820 година Пушкин пристига в малкия градец Кишинев, с ниски къщи, криви улици, потънали в кал. Към средата на ноември с разрешението на генерал Инзов той го напуска и се отправя за Каменка, в имението на Давидови.22  Генерал Инзов е дал двуседмичен отпуск на своя поет чиновник. Ала Пушкин отсъства чак до средата на март. Снизходителният генерал Инзов не се сърди за това безпричинно закъснение. На 15 декември 1820 година, сиреч месец след пристигането на Пушкин в Каменка, той получава писмо от големия син на Давидови:
   „С позволението на Ваше Превъзходителство Александър Сергеевич Пушкин е все още наш гост; той имаше намерение да се завърне в Кишинев заедно с генерал Орлов, но тъй като се простуди, все още не е в състояние да пътува. Смятам за свой дълг да уведомя за това Ваше Превъзходителство и да ви уверя, че Александър Сергеевич ще се завърне в Кишинев веднага щом се почувства по-добре.“
   Генерал Инзов изпраща отговор на това писмо на 29 декември 1820 година, в което се проявява по-скоро като грижовен баща, отколкото като началник, който държи на властта си: „До този момент се тревожех за г-н Пушкин, като се боях, че няма да вземе предвид силните студове и виелици и ще поеме обратно, излагайки се на опасността да му се случи някакво нещастие по трудните пътища из степите. След като получих вашето писмо от 15-и този месец, съм спокоен и се надявам Ваше Превъзходителство да не му позволи да предприеме това пътуване преди силите му да укрепнат.“
   Пушкин се чувства прекрасно в имението на Давидови: просторен господарски дом, изкуствена пещера, градина, която плавно се спуска към реката, павилион за билярд, библиотека, оркестър, крепостни певци, богата трапеза, добри вина, няколко красиви жени, весели приятели! На 4 декември 1820 година поетът пише до Гнедич: „Сега се намирам в Киевска губерния, в селото на Давидови, мили и умни отшелници, братя (по майчина линия) на генерал Раевски. Времето ми минава в аристократични обеди и демократични спорове. Нашето общество, което вече се пръсна, до неотдавна беше весела смес от оригинални умове, известни в нашата Русия люде, любопитни за непознатия наблюдател. Жените са малко, шампанското много, много остроумия, много книги и някой и друг стих...“
   Обществото в Каменка действително е привлекателно. Възрастната Екатерина Николаевна Давидова, племенница на Потемкин, е толкова богата, че като се поставят редом първите букви на нейните имения, се получава изречението: „Лев обича Екатерина“. Къщата е пълна с деца, племенници, племеннички, странни приятели, установили се от месеци, достопочтени храненици. В празнични дни благородната дама дава заповед да се гърми с топ. Заедно с Пушкин в Каменка се намират и двамата братя Давидови. Василий (двадесет и осем годишен) е известен с революционните си тежнения, а Александър (четиридесет и седем годишен), с лакомията си и неуспехите в семейния живот. Александър е висок, пълен, вятърничав, изискан и се разсънва само пред сложената трапеза. По време на престоя на руските войски във Франция, той е направил постъпки да бъде командирован в един град, прочут с гастрономическите си специалитети. За него Пушкин пише: „Александър Лвович беше същински втори Фалстаф: чревоугодник, страхлив, самохвалец, неглупав, без морални задръжки, сълзлив и тлъст. Една подробност му придаваше особен чар: беше женен. Шекспир не е имал време да ожени своя ерген; Фалстаф умира, без да успее да стане нито рогоносец, нито баща на семейство.“
   В Евгений Онегин Пушкин ще спомене за 
   
                   ...рогоносец величав,
               предоволен от софрата,
               от себе си и от жената.
   
   Александър Давидов не членува в никаква тайна организация и дреме, докато неговите сътрапезници водят политически спорове. За разлика от него брат му Василий, герой от Отечествената война и полковник в оставка, е влиятелен член на тайното Южно общество. Всички революционери от околността си дават среща в неговия дом. На 24 ноември, когато е рожденият ден на старата г-жа Давидова, всички либерали без изключение се стичат в Каменка под благовидния предлог, че искат да поздравят стопанката. Така Пушкин се запознава у своите домакини с бъдещите декабристи Якушкин, Охотников и забележителния генерал Орлов, заклет конспиратор, автор на петиция до императора за премахване на крепостничеството, инициатор на една „човешка дисциплина“ във военните съединения, които са под негово командване, и бивш член на „Арзамас“, чието разпадане е ускорил с опита си да включи в него политически дискусии. Скоро след това генерал Орлов се жени за красивата Екатерина Раевска, чието семейство е отседнало в Каменка за огромна радост на Пушкин. Тук се подвизава също така цяла тълпа военни на действителна служба или в оставка, но водени от една и съща омраза към режима и една и съща надежда за обновление на обществото. Тези съзаклятници в униформа са се събрали, за да подготвят голяма тайна сбирка, която трябва да се състои през януари 1821 година в Москва. Селските бунтове, жестоките репресии от страна на правителството подклаждат илюзиите им. Намерението им е не да разпалват народна революция, а да свалят властта на царизма с помощта на армията, като установят след това в освободената страна замисленото от тях конституционно управление. Испанската революция, неаполитанската революция през юли 1820 година, революцията в Португалия през август 1820 година са били предшествани от военни преврати. Трябва да се вземат за пример тези пионери на независимостта. 
   „Смъркайте испански тютюн, пише Пушкин на Гнедич23,  и кихайте, кихайте колкото се може по-силно.“ А в своето стихотворение Към В. Л. Давидов (1821 година) той напомня как
   
             …спасителната чаша, пълна
             с един безпенен, хладен грях,
             вий ту за нея, ту за тях
             погълвахте със жад до дъно.
             В Неапол те шумят, гърмят,
             но тя и там не ще възкръсне…24
   
   Разбира се, „те“, това са италианските карбонари, а „тя“ – свободата.
   Революционерът Якушкин описва по следния начин една паметна вечер в Каменка:
   „Всички вечери прекарвахме в стаите на Василий Лвович (Давидов), и нашите вечерни разговори бяха много занимателни за всички ни. Раевски, който лично не членуваше в тайното дружество, но подозираше за съществуването му, гледаше с напрегнато любопитство на всичко, което се мътеше около него. Той не вярваше, че аз случайно съм се отбил в Каменка, и много искаше да разбере причината за пристигането ми. Последната вечер Орлов, В. Л. Давидов, Охотников и аз се наговорихме така да действаме, че да заблудим Раевски по въпроса дали членуваме в тайно дружество, или не. За да има по-голям ред в дебатите ни, избрахме за председател Раевски. Той ръководеше общия ни разговор полушеговито-полуважно. Когато започнехме да вдигаме врява, звънеше със звънчето; никой нямаше право да говори, преди да му е поискал разрешение за това и т. н. През тази последна вечер от престоя ни в Каменка, след много разсъждения за различни неща, Орлов постави въпроса: доколко би било полезно учредяването на едно тайно дружество в Русия. Той самият изброи всичко, което можеше да се каже за и против тайното дружество. В. Л. Давидов и Охотников бяха съгласни с мнението на Орлов; Пушкин разпалено доказваше цялата полза, която би могла да има Русия от едно тайно дружество. Тогава аз поисках думата от председателя и се постарах да докажа, че в Русия е съвсем невъзможно съществуването на тайно дружество, което да е що-годе полезно. Раевски се залови да ми доказва противното и изброи всички случаи, в които тайното дружество би могло да действа с успех и полза; в отговор на неговите думи аз му казах:
   – За мен не е трудно да ви докажа, че се шегувате; ще ви задам един въпрос: ако вече съществуваше тайно дружество, вие сигурно не бихте се присъединили към него?
   – Напротив, сигурно бих се присъединил – отвърна ми той.
   – В такъв случай, дайте си ръката – казах му аз.
   И той ми подаде ръка, след което аз се разсмях и казах на Раевски: „Разбира се, всичко това е само шега.“ Другите също се разсмяха, освен А. Л., величавият рогоносец, който дремеше, и Пушкин, който беше много развълнуван; той тъкмо се бил уверил, че тайното дружество или съществува, или ей сега ще се сложи началото му, и той ще стане негов член; но когато видя, че от това излезе само една шега, той стана изчервен и каза със сълзи на очите: „Никога не съм бил толкова нещастен както сега; вече виждах живота си облагороден и една възвишена цел пред себе си, а всичко това излезе само една злобна шега.“ В този миг той беше наистина прекрасен.“25 
   Също както в Санкт Петербург Пушкин попада в центъра на конспирацията и се чувства отхвърлен от конспираторите. Макар да пише революционни стихове, макар да понася изгнанието заради любовта си към свободата и омразата към Аракчеев и неговата клика, продължават да не му се доверяват. Вдигат с него наздравици в чест на независимостта, декламират размирни стихове, потупват го приятелски по рамото, и нищо повече. Той няма достъп до решаващите събрания на военните. Така си остава в чакалнята на революцията. Просто един цивилен. Едно дете. Един поет. Това е той за тях. А той беснее, че тъпче на място пред прага на Историята. 
   Отблъснат от сериозните мъже, Пушкин се завръща към несериозните жени. „Жените са малко, шампанското много...“ Действително в Каменка няма много жени. Ала г-жа Давидова, съпругата на величавия рогоносец, сама би могла да замени цял харем. Моминското име на красивата Аглая е Дьо Грамон. Тя е французойка. Тридесетгодишна, с пълно лице, вирнат нос, гъвкави и пълни устни и пухкави гърди. Нейната грация, безгрижие, непрестанните є закачки завъртат главите и на генералите, и на корнетите, които гостуват в Каменка. Аглая се чувства щастлива единствено в кръга на обожатели. Винаги се намира някой, който да я обожава. Самият Пушкин се подчинява на порядките в дома. Той започва да ухажва красивата французойка от безделие, по навик. Ала тя решава да се прави на романтична влюбена и поетът, стреснат от нейните изисквания, бие отбой, преди да е получил от нея друго, освен усмивки и докосване с устни. Тази схватки със съпругата на дебелия Александър ядосват Пушкин и той намира отдушник в епиграмите: 
   
             Преспа със моята Аглая
             един затуй, че бе с мустаци,
             друг за парите – туй го зная,
             Креон пък я плени с ума си,
             французин с ласки я омая,
             Дамис затуй, че нежно пя
             А твоят мъж, кажи Аглая
             Защо все пак със тебе спа?
   
   Като изпраща тази епиграма на своя брат, Пушкин допълва: „В името на Христа, не я разпространявай. Всеки стих от нея казва истината.“
   В друга епиграма, той проповядва смирение на прекалено пламенната Аглая: 
   
             Отдавна сме на този свят,
             не сме за страсти леконрави,
             вий отстъпете ги на дъщеря ви
             а аз на моя малък брат.
   
   Пушкин не случайно намеква в своите стихове за по-голямата дъщеря на Аглая. Адел е хубавичко дванадесетгодишно момиче, на което поетът охотно посвещава времето си. „Пушкин, пише Якушкин, беше си въобразил, че е влюбен в нея и непрекъснато я заглеждаше и щом я доближеше, шегуваше се много несръчно. Веднъж, когато седяхме на трапезата един до друг, той, изчервен, гледаше хубавичкото момиченце толкова ужасно, че то, горкото, не знаеше какво да прави и беше готово да се разплаче; на мен ми дожаля за него и казах тихичко на Пушкин: „Вижте какво правите, с погледите си съвсем смутихте горкото дете.“ – „Искам да накажа тази кокетка, отвърна ми той, по-рано любезничеше с мен, а сега се преструва на жестока и не иска да ме погледне.“ С големи усилия можах да обърна всичко на шега и да го накарам да се усмихне.“
   Между политическите спорове със своите домакини, любовните обяснения с Аглая и погледите към малката Адел, Пушкин намира време да пише. Дори пише много. От пребиваването му в Каменка датират лирични стихотворения: Отлитат облаците бели без следа..., Нереида, Аз преживях безброй желания. Тези стихове са сякаш последен отглас от чувствата му към младата Мария Раевска. В тях Пушкин говори за бреговете на Таврида, за „нежната мирта“ и са „тъмния кипарис“, за самотата, която го кара да се чувства подобен на последния лист на някое брулено от зимния вятър дърво:
   
               Живея тъжен, сам и морен
               и чакам: де е моят край?26
   
   В Каменка Пушкин най-сетне довършва своята първа голяма поема в Байронов стил: Кавказки пленник. Действително върху ръкописа на Кавказки пленник е отбелязано: „Каменка, 20 февруари 1821 година.“
   Според разказа на Давидов Пушкин е преустроил залата за билярд в работен кабинет. Той пише Кавказки пленник, изтегнат върху билярдната маса. Творческата му треска не му позволява да се откъсне от своята творба дори когато стане време за храна. „Веднъж, отбелязва един съвременник27, повикахме Пушкин за обяд; той накара слугата да му донесе чиста риза, за да се преоблече, преди да седне на масата, ала продължи да пише. Слугата донася ризата, Пушкин пише; слугата стои прав до него с ризата в ръце, Пушкин продължава да пише; той пише, пише и не му обръща никакво внимание…“
   Започнат през август 1820 и завършен на 20 февруари 1821 година, Кавказки пленник е публикуван едва през септември 1822 година. Сюжетът е смайващо прост: един руснак е пленен от кавказки планинци, ала успява да избяга със съучастничеството на млада черкезка, която се влюбва в него и се хвърля във водата след като му е дарила свободата. В действителност тази банална идилия е само повод за проявата на изключително художествено майсторство в описанията. Тя е само един „романизиран очерк“. Но сътворен с невероятен талант!
   Обществото от началото на ХIХ век познава Кавказ единствено от докладите за победите на руската армия. Вярно е, че Державин и Жуковски са посветили няколко звучни стихотворения на благородната първичност на пейзажите и на войнствените нрави на тамошното население. Ала нито единият, нито другият не са сметнали за нужно да получат сведения на място. За разлика от тях Пушкин е видял отблизо планините, чиято застинала прелест описва, както и бунтовните племена, у които неговият герой попада в плен. Вниманието, с което се отнася към правдата, го кара да отбележи в писмо до Гнедич от 24 март 1821 година следното: „От надоблачните висини на Бещу видях само далечните ледени върхове на Казбек и Елбрус. Сцената на моята поема би трябвало да се намира край бреговете на пенливия Терек, на грузинската граница, в глухите клисури на Кавказ. Но аз поставих моя герой в еднообразните равнини, където сам прекарах два месеца, там, където се извисяват далеч един от друг четири планини, последните гънки на Кавказ.“
   Спомените на Пушкин от Кавказ, където е пребивавал заедно със семейство Раевски, дават храна за неговата нова поема. Ето защо тя е и кавказка, и раевска. С други думи, живописна и по образец на Байрон. Известно е, че Раевски са „луди“ по Байрон и Пушкин изпитва тяхното влияние.
   Също както Байрон, той прибягва до темата за европееца, попаднал сред екзотична цивилизация и който съблазнява местна девойка. Също както Байрон той използва повествователен стил, съчетан с въпроси, песни и внезапни отклонения. Персонажът на затворника би могъл да привлече мрачния гений на Байрон. Ала той напомня също така по странен начин Рьоне на Шатобриан. И руският, и френският герой са меланхолични деца на века. И двамата се влюбват в млада „дивачка“, която ги навестява нощем. И двамата си връщат свободата. И двамата също така оставят след себе си трупа на любимата. Шатобриан избира местния колорит на почти непознатата Америка, а Пушкин – този на Кавказ, който все още никой не е възпял.
   С това обаче приключват сходствата между творбата на Пушкин и тези на Шатобриан и Байрон. Пушкин е по-лек, по-дискретен, по-класически от своите предшественици. Той отбягва декламаторските пасажи на Шатобриан. Не се опива от собствения си глас. Умее да се контролира. По същия начин се отличава той от Байрон, защото неговият герой се слива с пейзажа. Героите на Байрон са изцяло демонични. Те смазват всичко с величието си. Монополизират интереса в поемата. Обратно, у Пушкин персонажите са очертани с няколко бързи щриха. Те едва опират в земята. Разтварят се в светлината и в трептенето на листака. А когато се опитат да се държат по байроновски, престават да бъдат правдиви. През юли–август 1825 година, когато е изцяло запленен от Шекспир, Пушкин пише на Н. Раевски: „Колко дребен в сравнение с него е Байрон трагикът! Байрон, който е създал всичко на всичко един характер (жените нямат характер, у тях, докато са млади, има страсти; именно и затова толкова е лесно да бъдат изобразени), същият този Байрон разпределя между своите герои чертите на своя собствен характер; на един придава своята гордост, на друг – своята ненавист, на трети – своята скръб и т. н., като по този начин от един цялостен характер, мрачен и енергичен, създава няколко незначителни. А това не е трагедия.“28
   Тази забележка би могла да се обърне срещу автора на Кавказки пленник. Пушкин смята, че е обрисувал себе си чрез чертите на кавказкия пленник. „Характерът на кавказкия пленник е неудачен, пише той. И това е доказателство, че от мен не става герой на романтическа поема.“
   Всъщност Пушкин е дал на своя герой нищожна част от самия себе си. Той не е вселил в него душата си, млада, весела и мъжествена, а моментното си състояние, внушено от четенето на Байрон. Той е създал една личност с тъмно и романтично минало, предадена от своите приятели, преследвана от клеветата, разяждана от светската скука. С намерението да уголеми, той всъщност е смалил своя персонаж. Макар едва загатната, черкезката е по-правдива като образ от своя любовник. По подобие на жените в творчеството на Байрон, тя въплъщава, разбира се, една-единствена страст. Ала страст първична, силна и горда.
   Пушкин съди прекалено строго тази своя младежка творба. В черновата на писмо до Гнедич (29 април 1822 година) той отбелязва: 
   „Недостатъците на тази повест, поема или каквото намерите за добре, са толкова явни, че дълго се колебах преди да я дам за отпечатване. Планът е толкова прост, че означава едва ли не недоимък на въображение, описанията на кавказките обичаи (най-добрата част от моята поема) не са свързани с действието и представляват географско съобщение или разказ на турист. Характерът на главния герой (такива има само двама) подхожда по-скоро на роман, отколкото на поема. Що за характер е това? Кого би могъл да заинтересува един младеж, изгубил всякаква душевна чувствителност в няколко неизвестни за читателя злощастия? Неговото бездействие, неговото безразличие към дивата жестокост на планинците и към прелестите на младата черкезка девица могат да минат за естествени, но нима има нещо трогателно в това? Много по-лесно би било разказът да бъде оживен с породени от обстоятелствата епизоди. Черкезинът, пленил моя руснак, би могъл да бъде любовник на неговата освободителка; майка є, баща є, брат є биха могли да играят определена роля и да притежават обособен характер; пренебрегнал съм всичко това; преди всичко от леност; второ, защото всички тези пълни със здрав смисъл съображения ми дойдоха на ум, когато две трети от поемата вече бяха завършени и нямах никакво желание да започвам всичко отначало… Сам виждате, че бащинските чувства не ме заслепяват, що се отнася до Кавказки пленник. Въпреки всичко ще ви призная, че го обичам, без твърде да знам защо. Той съдържа скъпи на сърцето ми стихове.“
   По време на своето второ пътешествие в Кавказ през 1829 година, Пушкин открива в Карс една „надраскана чернова“ на своята поема. „Препрочетох я с голямо удоволствие, пише той в своето Пътуване до Арзрум. Всичко това е слабо, незряло, непълно, но много неща са отгатнати и правдиво изразени.“
   Също както в Руслан и Людмила, в Кавказки пленник бедният сюжет е прикрит от удивителното богатство на оркестрацията. От един лек и уверен стил. От строгото съвършенство на подробностите. До Пушкин руската поезия напомня градина за невинни галантности. Пишат се оди, послания, епиграми. Възпяват се любимите красавици, гукането на гълъбите, блеенето на овцете, овчари, които падат на колене пред овчарки, и потоците сълзи пред розовия залез. Първите романтици прогонват тази накъдрена и парфюмирана по френски маниер Аркадия, за да попаднат веднага в друг изкуствен свят. Вместо пастирите, зелените ливади и ромона на изворите те предлагат облени в лунна светлина гробища, бутафорни канари, спускащи се от висините потоци, призраци, оставящи след себе си светещи следи, черепи и мрачни мечтатели с качулки, черни като съвестта им. Водени от омраза към класицизма, те минават отвъд целта. Между тези два враждебни литературни лагера с еднакво фалшиви и наивни схващания като по чудо Пушкин съхранява своето равновесие и трезв поглед. 
   Противно на любителите на панделки и дантели, противно на любителите на зловещи препускания по ръба на пропасти, Пушкин се старае да вижда ясно и да говори правдиво. Как един двадесетгодишен писател е успял да се предпази от влиянието на модите? Откъде е почерпил своята увереност на новатор? Откъде се е взела тази негова дързост да бъде сам? В момент, когато властват благородният и простонародният стил, поетичните и прозаичните животни, епистоларният и лиричният поглед, този хлапак дава за обяд на своя герой питателна храна, въоръжава своите черкези точно както се полага и не пропуска да почете кавказкия кумис. Така че, въпреки своите недостатъци, неговата поема е по-красива и от най-ефирната легенда. Възпявайки бурята в планината, Пушкин пише: 
   
             Под него облаци димяха,
             в степта и прах, и дим летяха,
             а сред скалите див елен
             подслон подири ужасен;
             над урви литнаха орлите,
             изпискаха във висините;
             шума табунен изведнъж
             гласът на бурята погълна
             и в миг в долини град и дъжд
             потекоха из мрак и мълния;
             разкъртвайки брега с вълни,
             повлекли камъни вековни,
             се стичаха реки дъждовни.29
   
   Тази картина притежава строгата черно-бяла точност на фотография. Другаде Пушкин говори за игрите на черкезите. Другаде пък – за завръщането на мъжете в селото след работния ден на полето, сред святкането на косите от слънчевите лъчи. По-нататък за потъналия в сън аул: 
             
             И ето здрач степта забули;
             покри скалите с мрачина.
             По покривите на аула
             проблясва бледата луна;
             елени дремят над водите,
             замлъкна късен орлов шум,
             отеква глухо в планините
             далечен тропот на табун.
   
   Най-сетне идва ред на нощното бягство, на самоубийството на черкезката и на достигането на пленника до предните руски линии:
   
             Там святкаха в мъглите сиви
             пред него руски щикове,
             обаждаха се от могили
             казаци с бойни викове.
   
   Мъглата, байонетите, виковете на казашките постове. Три щриха са достатъчни. Ала това са три точни щриха. Пушкин, този съвременник на романтиците, е страстно привързан към точността и правдоподобността. Един критик от Вестник на Европа го упреква за описанието на пътник, заспал „в своята мокра бурка“ в една черкезка колиба.
   „За него би било много по-лесно, отбелязва критикът, да свали мократа бурка и да я изсуши.“
   Тази забележка раздразва Пушкин: „Под мократа си бурка, пише той до Вяземски.30 Бурката е непромокаема и е мокра само отвън. Следователно може да се спи и в бурка, когато няма друга завивка и изобщо не е необходимо да бъде сушена.“
   Пушкин пише в своята поема: 
   
             ...не много нощи на наслади
             съдбата тука є остави!
   
   Оскърбената от този намек за нощните наслади цензура заменя думата „нощи“ с „дни“:
             
             ...не много дни с наслади
             съдбата тука є остави!
   
   Пушкин се гневи: 
   „Цензурата направо ме закла! Аз не искам, аз не трябва, аз не мога да кажа „дни“ в тези стихове. Нощи, нощи – в името на Христа, нощи съдбата тука є остави. Именно нощи, защото денем те не са се срещали – погледни поемата. И с какво нощта е по-неблагопристойна от деня? Кои именно от двадесетте и четири часа са противни на духа на нашата цензура?“
   В друго писмо до Вяземски31  Пушкин брани „правдоподобността“ на своята поема по следния начин: 
   „Още една дума за Кавказки пленник. Ти ми разправяш, драги мой, че онзи е кучи син, защото не тъгува за черкезката, но какво би могъл да каже? Разбра той всичко и толкова. Мисълта за нея би трябвало да изпълни душата му и да се слее с всички негови мисли – това се подразбира – иначе не може и да бъде; няма нужда да се казва всичко – в това е и тайната на очарованието. Други пък съжаляват за това, че пленникът не се хвърля в реката да вади моята черкезка. Я опитай де! Аз съм плавал из кавказките реки, ще си потънеш, като нищо няма да извадиш; моят пленник е умен човек, здравомислещ, а и не е влюбен в черкезката и има право да не се дави.“ 
   Епилогът на поемата (завършена на 15 май 1821 година) възмущава Вяземски, защото в него Пушкин възпява бойната слава на генералите Котляревски и Ермолов:
   „Жалко, че Пушкин е окървавил последните стихове на своята поема, пише той на Тургенев. Що за герои са Котляревски и Ермолов? Какво хубаво има в това, че появата му беше чума и смърт за много племена? Кръвта замръзва в жилите и настръхват косите от подобна слава. Яд ме е на Пушкин: подобен възторг е анахронизъм!“
   В действителност Пушкин е раздвоен между желанието да възпее руската победа и състраданието към преследваните и избивани в родните им планини черкези. Свидетелство за това колебание, за душевните му борби са черновите на поемата. В желанието си да остане неутрален, в крайна сметка той възхвалява и храбростта на бунтовните черкези, кавказки горди синове, и мъжеството на руските военачалници и техните войници.
   Кавказки пленник жъне същия, ако не и по-голям успех от Руслан и Людмила. Макар цензурата да забранява отпечатването на портрета на Пушкин в изданието на новата поема32,  неговият образ, неговият глас, неговата мисъл са в сърцата на цялата руска образована младеж. Дори критиката вече не смее да напада твърде остро този Елиацим.
   Синът на отечеството е принуден да напише: „В тази творба местният колорит е предаден с всичката му свежест и точност. Източният акцент се чувства в картините, в чувствата, в стила.“
   През 1823 година в Санкт Петербург императорският театър представя балет по Кавказки пленник с участието на прочутата балерина Истомина в ролята на черкезката.
   Ала далеч от столицата, Пушкин научава за своя триумф единствено от писмата на своите приятели и от разказите на неколцина пътници.
   
III
КИШИНЕВ
                       През март 1821 година Пушкин оставя своите приятели от Каменка и се завръща в „проклетия град“ Кишинев, където генерал Инзов е разположил своята канцелария. 
   Кишинев е град с азиатски вид, мизерен, неугледен и скучен. „Градът е голям, но зле устроен, пише един съвременник на Пушкин.33  Улиците са тесни, с мрачни проходи, има много малко каменни, а и дървени къщи. Повечето са от плет и измазани с кал... Вечерта се разходих из градината, където имаше неколцина офицери, също и молдовани с високи кръгли калпаци (най-заможните и влиятелните); на други калпаците не бяха толкова високи, но всички носят разноцветни кафтани, подобни на попски раса. Отдолу носят друг, по-тесен кафтан, пола и панталон. Дамите се обличат по европейски; тук има много гърци, сърби, арнаути, чиито носии са много красиви. Турците са малко...“
   Улиците гъмжат от това разнородно население, което се трупа край кафенетата. Редом с кръглите калпаци се виждат червени фесове, чалми, цилиндрите на цивилните чиновници и перата на надутите военни. В Кишинев се чува руска реч, а също гръцка, еврейска, турска и арменска. Цигулки скрибуцат под ниските потони на кръчмите, където седнали по турски достолепни старци пушат лула с отнесени погледи. Волски впрягове препречват пътя на елегантни каляски, виенска направа. А в залата на „Казиното“ военният духов оркестър гръмко репетира валсове, кадрили и мазурки, които ще свири на наближаващия бал.
   Веднага с пристигането си поетът се явява пред генерал Инзов. Генералът приема Пушкин като роден син. Пушкин няма никакви средства и затова той го настанява в своя дом, красива, чиста и просторна къща с градина, лозници и гълъбарник. Инзов толкова обича ботаниката, че е накарал да изрисуват редки растения по външните стени на постройката. Пушкин заема две стаи на приземния етаж: едната за него, а другата, подобна на вестибюл, за верния Никита Козлов. Прозорците с железни пречки гледат към парка. По-надолу се вижда река Бик. Пушкиноведът Бартенев описва жилището по следния начин: „До прозореца маса, диван, няколко стола, пръснати навсякъде листи и книги, стените боядисани в синьо с петна от восък – следи от упражнения по стрелба с пистолет – това бе стаята, която обитаваше Пушкин.“ Пушкин се храни на трапезата на Инзов. При това не толкова той е подчинен на заповедите на генерала, колкото генералът на неговите приумици. Този добродушен човек с глава на булдог гледа на Пушкин като на човек от особено тесто, за когото трябва да се полагат особени грижи. Той се възхищава от него, обича този нехранимайко и се подсмихва под мустак на лудориите му. 
   На 13 април 1821 година граф Каподистрия пише на Инзов: „Преди известно време изпратих на Ваше Превъзходителство младия Пушкин. Би било уместно, особено при сегашните обстоятелства, да знам Вашето мнение по въпроса за този младеж; следва ли вече естествените пориви на своето добро сърце или приумиците на едно разрушително и нездраво въображение?“
   На 28 април 1821 година генерал Инзов изпраща следния отговор: „Колежкият секретар Пушкин, който живее в моя дом, се държи добре при сегашните смутни обстоятелства и не взема никакво участие във въпросните дела. Аз му възложих да преведе на руски език съставените на френски молдавски закони, а му възлагам и други служебни задължения, за да не подхранвам склонността му към безделие. Воден от чувствата, свойствени на всички обитатели на Парнас, които се опитват да подражават на някои известни писатели34,  в разговори с мен той развива понякога поетически мисли. Но съм уверен, че времето и възрастта ще го вразумят в това отношение… По време на своя престой в столицата той е получавал заплата 700 рубли, но понастоящем, лишен от това препитание, и тъй като не получава никаква издръжка от страна на своите родители, понякога се случва, въпреки моето съчувствие, да няма прилични дрехи, които да облече. Ето защо смятам, че е мой дълг да Ви помоля да наредите той да получава тук същото възнаграждение, както и в Санкт Петербург.“
   Молбата на Инзов е напълно основателна. Родителите на Пушкин напълно са забравили своя син. Ала старият генерал се старае да замести липсата на семейна подкрепа. Благодарение на него Пушкин отново започва да получава заплата около 700 рубли, както в Санкт Петербург. Ала те са недостатъчни, за да може той да заеме подобаващото място в обществото.
   Самото общество е доста странно. Съставено е от два клана. Руси и молдовани. Всички или почти всички руси са революционно настроени офицери. Сред тях са Орлов, Охотников, с когото Пушкин се е запознал в Каменка, Пестел, пръв водач на „Южното общество“ и член на „Съюза за благоденствие“ – заклет, всеотдаен конспиратор, най-червеният в цяла Русия, Велтман, който пише посредствени стихове, Горчаков, симпатичен младеж и нищо повече, Алексеев, Бологовски и най-сетне Липранди, който през 1820 година иска разрешение да постъпи в редовете на италианската народна армия, заради което е уволнен. Този Липранди е обвеяна с тайнственост личност. Той няма постоянни доходи, но живее на широка нога и организира скъпи приеми. Обича гуляите, но в обществото се явява винаги с мрачно изражение. На думи е твърде разпален, но постоянно се опитва да успокои сприхавите си другари: „Невъзможно беше Пушкин да не бъде привлечен от Липранди, пише Горчаков. В маниерите, в постъпките, в разказите и в начина му на живот имаше нещо поетично, да не говорим за неговите способности, за остротата на ума му и за неговата начетеност.“ А самият Пушкин пише: „Той е добър мой приятел (достатъчно доказателство за неговата доблест и ум), не е обичан от нашето правителство, а от своя страна и той не го обича.“35 
   От Санкт Петербург до Каменка, от Каменка до Кишинев, Пушкин попада все в една и съща атмосфера на демагогски спорове и заговори. На 9 април той отбелязва в своя дневник: „Прекарах предиобеда заедно с Пестел; умен човек във всяко отношение. Mon cњur est matйrialiste, казва той, mais ma raison s’y refuse.36  С него водихме разговор на метафизически, политически, нравствени теми и пр. Той е един от най-оригиналните умове, които познавам...“
   Пристигането на Пушкин в Кишинев съвпада с избухването на гръцкото въстание. През март 1821 година Александър Ипсиланти прекосява Прут и от Яш излиза с призив за бунт срещу турското потисничество: „Елини, удари часът. Време е да отмъстим за нашата вяра и за нашата родина...“ Въоръжени с кремъклийки и саби чети започват да слизат от планините и да влизат в бой с османските войски. Всичко това е твърде смело, безредно и детинско. В Кишинев вестите за революцията на юг събуждат страстите на руси и молдовци. Пожарът е толкова близо! А каузата толкова благородна! А и спомените за древността вдъхват такова уважение към тези герои с грамадни мустаци и почернели от барута ръце!
   „Навсякъде се водеха разговори за гръцките събития, пише Велтман. Вниманието, с което се следеше техният ход, бе необикновено. Вестите се разпространяваха като електрическа искра сред гръцкото население на Кишинев. Князе с чалми и боляри с калпаци сновяха в каляски от къща на къща с писма, пристигнали отвъд границата.“ 
   Сърби, румънци, албанци, българи, гърци прииждат в града със своите ковчежета, държанки и преносим патриотизъм. Пушкин направо не е на себе си от въодушевление и нетърпение. Борбата за свобода, за която толкова често е говорил с офицерите заговорници в Санкт Петербург и Каменка, внезапно придобива плът по границите на империята. Значи е вярно, че народът може да грабне оръжието и да извоюва своята независимост? Значи е вярно, че заговорите, прокламациите и съюзите от всякакъв род са предназначени да подготвят истински бунтове? Ала как ще постъпи Русия? Възможно ли е христолюбивият цар да остави да нарежат на парчета неговите православни братя от Гърция за слава на турците мохамедани? Пушкин пише на Александър Раевски:
   „Уведомявам те за събитията, които ще имат последствия не само за тази страна, но и за цяла Европа (Най-вече за Русия.) Гърция се надигна и обяви своята независимост... На 21 февруари княз Александър Ипсиланти с двамата си братя и с княз Георги Кантакузин пристигнал в Яш от Кишинев, където оставил своята майка, жена си и двамата си братя... Там той издал прокламации, които бързо бяха разпространени навсякъде. В тях се говори, че фениксът на Гърция ще възкръсне от пепелта, че е настъпил сетният час на Турция и пр. и че една Велика държава одобрява този благороден подвиг! Гърците се стичат на тълпи под неговите три знамена... Умственият възторг е достигнал най-висока степен, всички мисли са насочени към едно – независимостта на древното отечество. Из дюкяните, по улиците, в кръчмите се събират множество гърци, всички продават своето имущество на безценица, купуват саби, пушки, пистолети, всички говорят за Леонид, за Темистокъл, всички постъпват във войската на щастливеца Ипсиланти... Странна картина! Два велики народа (Италия и Гърция), отдавна изпаднали до достойно за презрение унизително положение, едновременно се надигат от праха и обновени встъпват на световната политическа сцена. Първата крачка на Александър Ипсиланти е величествена и смела. Той започва под щастлива звезда – двадесет и осемгодишен, изгубил едната си ръка в боя – и мъртъв или победител, принадлежи на историята. Завидна участ!... Един важен въпрос: как ще постъпи Русия? Дали под благовидната маска на миролюбиви посредници ще окупираме Молдавия и Влахия или ще преминем Дунав като съюзници на гърците и врагове на техните врагове?“
   На 2 април Пушкин отбелязва в своя кишиневски дневник:
   „Прекарах вечерта у Н. С. – прелестна гъркиня. Говорихме за Александър Ипсиланти; от присъстващите петима гърци само аз говорих като грък: всички бяха отчаяни от успеха на Хетерията. Твърдо съм уверен, че Гърция ще победи.“
   На 7 май един млад французин напуска Кишинев, за да се запише в гръцката войска, и Пушкин му връчва писмо, адресирано до Ипсиланти. Неговото въодушевление е толкова неудържимо, че смята да избяга от Русия и да се включи в редиците на елините. Той пише до Гнедич: „Няма да ви видя скоро. Сегашните събития ме карат да предвиждам една дълга, дълга раздяла.“ Дори съчинява стихотворение, озаглавено Войната, в което възпява собствения си боен плам:
   
             Защо се бави още този бой?
             Защо войната още не е закипяла?37 
   
   Все още с надеждата, че Русия ще се включи във войната на страната на гърците, през август 1821 година той пише до Тургенев: „Ако все още има някаква надежда за война, в името на Христа, оставете ме в Бесарабия.“
   Нуждата му от всеотдайност е такава, че същата година той се записва в масонската ложа „Овидий № 25“. Там с радост взема участие в политическите дискусии и в плановете за общоевропейски прелом. Струва му се, че по този начин действа. В действителност само си убива времето. 
   „Станах масон, пише той през 1826 година, член на кишиневската ложа, чиито действия станаха причина за разтурването на всички ложи в Русия.“
   Един ден генерал Инзов получава от Санкт Петербург следното писмо с дата 19 ноември 1821 година:
   „Негово Императорско Величество научи, че в Бесарабия са основани или в момента са основават масонски ложи, като тази в Кишинев е под ръководството на някой си княз Суцо... В нея вероятно членува и Пушкин, който е прикрепен към Ваше Превъзходителство и за чието поведение Вие трябва строго да следите... Що се отнася до деятелността на г-н Пушкин, трябва да доложите на Негово Императорско Величество, в какво се състоят неговите занимания, откакто е на Ваше подчинение, как се е държал и защо не сте обърнали внимание на заниманията му в масонската ложа...“
   Инзов изпраща отговор на 1 декември: „Г-н Пушкин, който е на служба при мен, се държи изрядно... Що се отнася до неговата принадлежност към масонска ложа, то сведенията са неверни, тъй като дори да бе имал желание да го стори, то това е невъзможно поради това, че тук масонска ложа няма.“
   Полицията следи Пушкин. В Санкт Петербург вече знаят, че „Пушкин ругае публично дори и в кафенетата не само военната администрация, но също така и правителството“.
   В действителност Пушкин ругае всички наред. Недоволен е от всички. Сърди се на Русия, че не подкрепя гърците, а на гърците, че не са достойни за подкрепа. Да, разочарован е дори от гърците. Тяхното приключение е прекалено красиво за хора от ХIХ век. Твърде скоро идва ред на нечистите сделки, на съперничествата, на предателствата и безсмислените жестокости. Между двамата водачи на въстанието Владимиреску и Ипсиланти възникват разногласия. Владимиреску представя демократичното румънско течение, докато Ипсиланти мисли само как да избие турците и да установи национално буржоазно правителство. Благородната идея за независимост минава на втори план. Войната се превръща в повод за грабежи, плячкосване на градове, измъчване на пленници. Турците изтезават мъжете, продават в робство девойките, пекат на шиш деца, завързват жените в чували с гладни плъхове, котки и пепелянки. Гърците колят мирното турско население и оставят живи само богатите, които могат да платят откуп. Пушкин се чувства все по-изумен, отвратен от тези варвари, които позорят каузата, чиито защитници би трябвало да бъдат. През 1824 година ще напише до Н. А. Раевски следното писмо на френски език:
   „Видяхме ние тези нови леонидовци по улиците на Одеса и на Кишинев. Мнозина от тях познаваме лично и удостоверяваме тяхната нищожност. Никакво понятие от военно изкуство, никакво чувство за чест, никакъв ентусиазъм. Те съумяха да се проявят като непоносими, дори когато разговорите с тях би трябвало да заинтересуват всеки европеец; тукашните френски и руски офицери се отнасят към тях с презрение, които те напълно заслужават; те понасят всичко, дори боя с пръчки с достойно за Темистокъл хладнокръвие. Аз не съм нито варварин, нито проповедник на Алкорана, гръцкото дело живо ме интересува и именно затова негодувам, че на тези жалки люде се е паднал свещеният дълг да защищават свободата.“
   В писмо от юни 1824 година до княз Вяземски, той употребява още по-силни изрази: „Гърция ми е станала отвратителна. За съдбата на гърците е позволено да се разсъждава, както за съдбата на моите братя негрите, и на едните, и на другите може да се желае освобождаване от нетърпимото робство. Но това, че всички просветени народи са започнали да бълнуват за Гърция, е непростителна детинщина. Езуитите ни проглушиха ушите с Темистокъл и Перикъл, а ние си въобразихме, че пакостният народ, състоящ се от разбойници и търгаши, е законнороден техен потомък и наследник на школската им слава.“38 
   Провалът на тази революция кара Пушкин да напише следните стихове: 
   
             Защо ви е да сте свободни,
             стада, лишени от език,
             за скотобойна само годни?
             Как – без ярем! Как – без камшик!39
   
   Каква бездна отделя либералната теория от практиката! Каква карикатура на борбата за независимост представляват тези разбойнически схватки под синьото небе на Гърция! В какво да вярваш? Кому да се осланяш?
   Разочарован от политиката, Пушкин изразходва своето излишество от енергия в ухажване на жените, в предизвикването на скандали и в дуели по четирите краища на града. Също както в Санкт Петербург, неговият нравствен смут се изразява чрез все по-големи лудории.
   Животът в Кишинев е монотонен. Службата при генерал Инзов не представлява нищо. А Санкт Петербург е далеч. И пощата е бавна. Всичко това дразни поета. На няколко пъти той моли своите приятели да се сдобият с разрешение за неговото завръщане в столицата. От писмо на писмо надеждите му постепенно угасват: „Ако получа разрешение да се завърна, не казвайте никому нищо, ще ви се изтърся като снежна топка върху главите.“ Също: „Радост моя, така ми се иска да се видим: в Санкт Петербург ме чака работа. Не зная дали ще се завърна при вас, но ще се постарая.“ (21 юли 1822 година.) – „Боря се със зъби и нокти, и може би ще дойда при вас. Но не по-рано от идната година… Писах на Жуковски, а той не ми отговаря; писах на министъра, но нито дума; о, приятели, предайте моите молби на Август!“40 (октомври 1822 година.) – „Шляпам из молдавската кал и дявол знае кога ще се измъкна от нея.“ (началото на 1823 година.)
   Сравнява се със заточения от Рим Овидий, с пленник, който наблюдава от прозорчето на своята килия волния и мощен полет на орлите.
   Смята, че дори приятелите са го изоставили.
   „Представи си само, до моята пустиня не достига нито един приятелски глас.“ (24 януари 1822 година.) – „Единствен ти от всички мои другари, мимолетни приятели от мимолетната младост, си спомняш от време на време за мен.“ (26 септември 1822 година.) – „Никой нищо не ми пише – Москва, Санкт Петербург и „Арзамас“ напълно са ме забравили.“ (5 април 1823 година.) – „Ето вече година как Делвиг не ми е писал нито ред.“ (13 юни 1823 година.)
   Де да беше само самотата! Но и пари няма!
   Родителите на Пушкин не му пращат нищо или почти нищо. „Баща ми е имал блестящата идея, пише той на брат си Лев, да ми изпрати дрехи; припомнете му го от мое име.“ (Писмо от 4 септември 1822 година.) 
   Заплатата му от 700 рубли годишно е мизерна. А за Кавказки пленник получава само 500 рубли. Той „тъне в нищета“ (писмо от 8 декември 1823 година). За да прикрие недоимъка, проявява най-долнопробна ексцентричност. Спомените от онова време ни представят причудливата фигура на поета, предрешен като молдованин, като евреин, като циганин с осемнадесетфунтова тояга в ръка и с чифт пистолети на пояса. „Пушкин често се разхождаше в градската градина, разказва една съвременничка на поета. Ала всеки път беше с различни одежди. Виждахме Пушкин, облечен като сърбин или като молдованин, а носиите му даваха познати нему дами. По онова време молдовците носеха расЎ. Понякога се появяваше като турчин или като евреин и говореше с еврейски акцент. Дори когато не беше предрешен, то един от пешовете на кафтана беше преметнат на рамото, докато другият се влачеше по земята. В такива случаи казваше, че бил облечен „като генерал“. Често ходеше в митрополитската църква заедно с Инзов. Инзов заставаше отпред, а Пушкин се отдръпваше назад, за да не го вижда генералът. И докато коленичеше и се просваше на земята, правеше гримаси на познатите ми дами, усмихваше им се или размахваше пръст пред лицето си, сякаш ги мъмреше или ги предупреждаваше за нещо.“
   Всяка сутрин Пушкин дълго се излежава в стаята, която заема в дома на генерал Инзов и от леглото стреля с пистолета восъчни или хлебни куршуми. Целият таван е покрит със следи от тези негови подвизи. Ако някой приятел му дойде на гости, Пушкин му пъхва рапирата за фехтовка в ръката и го принуждава да се брани от неговите нападения. Лете се шляе гол-голеничък из стаята, като пише или декламира стихове до изнемога. Да му мисли онзи, който в такъв момент се опита да го отвлече от заниманията му! Нощем играе карти, пие и се кара с познати офицери. Разправят как една вечер съзрял красива девойка в някакъв кишиневски дюкян и влязъл вътре на кон. Разправят също, че се забавлявал, като учел папагала на генерал Инзов на молдовски псувни, които птицата повторила навръх Великден направо в лицето на попа. Разправят също така, че веднъж, след като се скарал с някакъв местен човек, свалил чевръсто ботуша си и цапнал нещастника с него право по лицето. Друг път пък, както бил пийнал, се сдърпал с някой си Ланов, чиновник от местната управа. 
   – Вие сте сукалче, устата ви още мирише на мляко – заявил му Ланов. 
   – Вашата уста пък мирише на вино – отвърнал Пушкин.
   Дуелът едва бил предотвратен. 
   Дуелът и хазартът са начини да поставиш на карта живота си. И Пушкин не пропуска „да си опита късмета“. Трудно е да се каже колко пъти се е среща по време на престоя си в Кишинев „на полето на честта“. Без съмнение десетина, ако не и повече.
   През октомври 1820 година Пушкин се спречква с един от братята на генерал М. Ф. Орлов, полковник Ф. Ф. Орлов, опасен исполин, изгубил единия си крак вследствие раняване на бойното поле. Алексеев, Орлов, Пушкин и Липранди играели билярд в някаква кръчма и вече били обърнали доста чаши „джонка“. Пушкин бил доста възбуден от алкохола и не го свъртало на едно място. Той се смеел сам, блъскал играчите, пречел им да подготвят ударите си и се забавлявал като размествал топките по масата. Разсърденият Орлов нарекъл Пушкин „ученик“, а Алексеев добавил, че „на учениците се полага наказание“. При тези думи Пушкин пребледнял, избълвал поредица гръмки псувни, разпилял всички топки по сукното и извикал Орлов и Алексеев на дуел. Той трябвало да се състои на другия ден в десет часа. „Ще им докажа, че не съм ученик“, мърморел Пушкин. С много мъка Липранди успял да помири противниците. Дуелът бил заместен с приятелска вечеря.
   Няколко месеца по-късно, през юни 1821 година, ново спречкване на Пушкин с някой си Дьогийи, “бивш френски офицер“. Дьогийи избягва решаването на спора чрез оръжие, след което Пушкин му пише следното писмо на френски:
   „За сведение на г-н Дьогийи, бивш френски офицер. Не е достатъчно да бъдеш страхливец, трябва да бъдеш такъв открито. Не бива в навечерието на някакъв мизерен дуел със саби да пишеш пред погледа на жена си сълзливи послания и завещания; не бива да съчиняваш нелепи приказки, предназначени за градските власти, та по този начин да избегнеш някоя и друга драскотина; не бива да компрометираш на два пъти своя секундант и един генерал, който е благоволил да приеме в дома си един подлец.
   Предварително бях предвидил, че всичко това ще се случи и съжалявам само, че не се обзаложих.
   Сега всичко е свършено, но се пазете. 
   Приемете уверенията ми в чувствата, които вие заслужавате. Пушкин. 
   6 юни, 1821.
   Обърнете внимание, че занапред, ако се наложи, ще съумея да упражня моето право на руски дворянин, след като вие нищо не разбирате от правото на оръжието.“
   Въпреки всичко това писмо не е достатъчно, за да уталожи гнева на Пушкин. Той кипи и за да се успокои, грабва тетрадката с черновите и сред откъсите от възхитителни стихотворения нахвърля рисунката на мъж по риза и без гащи, като отдолу написва на френски: „Жена ми!… Гащите ми!…Ами моят дуел!… О, Бога ми, нека тя се оправя, както може, нали тя носи гащи…“
   По-късно същата година, друго премеждие е на път отново да изправи Пушкин на двубой. Докато играе бакара с някакъв офицер на име Зубов и както обикновено губи, той внезапно решава, че го мамят и като става от масата, заявява на всеослушание, че смята за несправедливо да изплаща дълг, направен при подобни обстоятелства. Зубов извиква Пушкин на дуел. Двамата се срещат на терена в Малина. Пушкин пристига с фунийка череши в ръка. Пред лицето на противника, който вече се прицелва, той продължава невъзмутимо да яде череши и да плюе костилките по посока на офицера. Зубов стреля и не улучва. Пушкин дори не трепва. Вместо да стреля на свой ред, той запитва: 
   – Е, удовлетворен ли сте сега?
   При тези думи Зубов се втурва към поета, за да го прегърне, но Пушкин го спира с жест.
   – Е не, това би било прекалено.
   И се отдалечава гордо с пликчето череши в ръка.
   Пушкин ще си спомни за тази случка, когато през 1830 година пише своя разказ Изстрел. Подобно на него героят яде череши пред дулото на пистолета и отказва да стреля, след като противникът му е получил удовлетворение.
   През януари 1822 година нова свада и нов дуел с друг офицер, полковник Старов. Историята започва в кишиневското „Казино“. Там се събира цялото местно космополитно висше общество. Дамите носят богати, купени във Виена тоалети, а мъжете са с чалми или високи молдовски калпаци на главите. Всички танцуват, а Пушкин обича танците. Възбуден, той моли оркестъра да изсвири мазурка. Ала един млад, наскоро пристигнал в гарнизона офицер, поръчва валс. Оркестърът изпълнява първата поръчка и захваща бърза мазурка. Това означава да се даде предимство на цивилен пред военния. Възмутен, полковник Старов привиква младия офицер и му нарежда да поиска извинения от Пушкин.
   – Но как бих могъл да говоря с него, господин полковник, та аз изобщо не го познавам – смънква младият офицер. 
   – Не го познавате ли? – отвръща Старов. – Тогава си стойте на мястото, аз ще отида вместо вас.
   След края на танца, той бързо се приближава до Пушкин.
   – Вие проявихте невежливост към моя офицер – заявил му той. – Бъдете така добър да му се извините или ще си имате работа лично с мен.
   – За какво да се извинявам? – бързо отвръща Пушкин. – Не зная за какво говорите. Но що се отнася до вас, аз съм изцяло на вашите услуги.
   – Значи до утре, Александър Сергеевич.
   – Много добре, господин полковник.
   Дуелът е определен за следващия ден в девет часа. Старов е известен със своята смелост, с точната си стрелба и със силното си чувство за достойнство. Пушкин се гордее с такъв противник и няма търпение да премери сили с него. Очаква с нетърпение уречения час. Притиска секунданта Алексеев да побърза с приготовленията, защото иска да се яви пръв. Най-сетне двамата противници се изправят един срещу друг, но сред полето се е разразила виелица с нечувана сила. Разстоянието между тях е определено на шестнадесет крачки. Пушкин стреля пръв и не улучва. След него стреля Старов, но със същия успех. Тогава полковникът моли секундантите да намалят дистанцията на дванадесет крачки. 
   – Така е по-добре – обажда се Пушкин. – Без друго е много студено.
   Със вкочанени пръсти и пълни със сняг очи секундантите все не могат да заредят отново пистолетите. Най-сетне Старов и Пушкин отново вдигат оръжията. Отекват два изстрела, но нито единият от противниците не е ранен. Налага се дуелът да бъде отложен.
   – Да скоро виждане, Александър Сергеевич – казва полковникът.
   – Довиждане, господин полковник – отговаря Пушкин.
   На връщане Пушкин минава през квартирата на един приятел и оставя върху масата следната бележка:
          
        Аз съм жив,
        Старов е здрав,
        тепърва ще се разбере кой крив е и кой прав.
   
   Още същия ден Липранди, Алексеев и други приятели започват поредица от срещи за помирение на двамата противници. Срещата между поета и полковника става в ресторанта на Николети.
   – Винаги съм изпитвал към вас уважение, господин полковник – казва Пушкин. – Именно затова приех вашето предизвикателство. 
   – И добре сторихте, Александър Сергеевич – отвръща Старов. – По този начин само засилихте почитта, която храня към вас; впрочем трябва да ви кажа следното: вие се държите толкова добре под куршумите, колкото и на писмената маса!
   Случаят приключва дотук. Ала целият град Кишинев се вълнува. Всички се възхищават от хладнокръвието, проявено от Пушкин срещу такъв корав противник като стария Старов. „Виждал съм Александър Сергеевич разярен, понякога до изстъпление, пише Липранди; ала при опасност, когато се намира лице в лице със смъртта, той разкриваше, както всеки от нас, истинския си характер и тогава ставаше невъзмутим... Стигнеше ли се до дуел, той ставаше студен като леден блок...“
   Два дни след тази среща Пушкин се намира в залата за билярд при Николети, когато чува неколцина млади молдавци да си говорят шепнешком за неговия дуел със Старов. Заслушва се. Младежите в един глас хвалят хладнокръвието на Пушкин и порицават поведението на полковника. Пушкин незабавно захвърля билярдната щека в един ъгъл, приближава се до групата и заявява високо: 
   – Господа, начинът, по който уредихме делата със Старов засяга само нас двамата. Ала предупреждавам ви, че ако си позволите да критикувате Старов, към когото изпитвам единствено уважение, ще смятам тези ваши думи като лична обида и всеки от вас ще трябва да отговаря пред мен!
   Изумени, младежите се извиняват на поета и след това той триумфално напуска залата.
   Известно време след това жената на един молдавски болярин на име Тодораки Балш, възмутена от безразличието, което проявява Пушкин към нея, се опитва да го ядоса с намеци за дуела. Това става в един от светските салони в Кишинев.
   – Колко досадно! – казва Пушкин. – Ако имах възможност да се бия за нечии интереси!
   – Бийте се по-добре за вашите собствени интереси – обажда се младата жена. 
   – Срещу кого?
   – Ами срещу полковник Старов, например; струва ми се, че не сте довършили както трябва делата си с него...“
   Раздразнен, Пушкин заявява, че тя може да се чувства щастлива, че не е мъж, но че той начаса ще поиска обяснение от нейния съпруг. Веднага се отправя към игралната маса, където се е разположил Тодораки Балш, важен болярин, брадат, член на върховния съвет на Бесарабия, и моли тази видна личност да му поднесе извиненията си. Балш се зачудва, засяга се и отива при жена си, за да получи някакви допълнителни сведения. Младата жена му разказва, бе Пушкин є бил говорил неприлични неща. Тогава Балш се връща при поета и произнася тържествено следното:
   – Как можете да искате извинения от мен, след като самият вие сте си позволили да обидите жена ми?
   При тези думи Пушкин съвсем побеснява, хваща един свещник и го вдига като боздуган. За щастие успяват да го изтръгнат от ръката му. На другия ден, по настояване на неколцина офицери, Балш приема да поиска прошка от Пушкин. На срещата молдованинът пристига облечен в дълъг и широк кафтан, с вирнато шкембе и надменен поглед.
   – Помолиха ме да ви поднеса извиненията си – казва той. – Какъв вид извинения желаете?
   Без да отвърне нищо, Пушкин вдига ръка и зашлевява с все сила болярина, след това измъква от джоба си пистолет. До дуел не се стига. Въпросът бива уреден от генерал Инзов, който поставя Пушкин под домашен арест за две седмици.
   Пушкин често има истории с молдавци и се налага клетият Инзов често да затваря Пушкин в неговата стая и да му конфискува ботушите. „Внимавай Пушкин, казва му от време на време някой по-дързък молдованин, ако продължаваш така, пак ще останеш без ботуши.“41
   „Старият Инзов ме поставяше под арест всеки път, когато се случеше да напердаша някой молдавски болярин, ще напише Пушкин през 1824 година. Вярно е, че този добър мистик идваше в моята стая, за да си поговорим за испанската революция.“ 
   А Вяземски пише от Москва до Тургенев: „Нашият Пушкин разбил в Кишинев мутрата на някакъв болярин и се бил с пистолети срещу някакъв полковник. Не се стигнало до кръвопролитие. Разправят, че в последния случай държанието му било безупречно… Той няма пари. Изглежда, че линее от мъка, от скука и от бедност.“
   Именно от мъка, от скука и от бедност той се гаври с околните, предрешава се, бие се, напива се, играе на карти и задиря жените. Защото едно е безспорно: откъдето и да мине Пушкин, изникват жени, завързват се галантни връзки. В нито един момент от живота си той не се отърсва от любовта. Край него непрекъснато пърхат разни Марии, Евдокии, Наталии и само лицата им се сменят. 
   
***
Жените на молдавските дворяни са облечени по европейска мода, имат френски учители, гувернантки и приемни дни, ала прислугата им представлява тълпа парцаливи цигани. В техните къщи външният блясък се съчетава с живописна мръсотия.
   „Влезте в някой от тези великолепни домове, всеки от които без всякакво колебание бихте могли да пренесете на площада на коя да е европейска столица, пише Велтман. В антрето заварвате тълпа арнаути, ще повдигнат пред вас сукнена завеса, която служи за врата; минавате през огромна зала, в която армейска рота може да проведе развод; пред вас, отляво или отдясно отново ще повдигнат някаква червена сукнена завеса и влизате в гостната; там заварвате или стопанката, облечена по европейска мода, но отгоре с фермеле, сърмен елек без ръкави, или пък стопанина, за когото неволно ще си помислите: 
   
             Той е важен, важен, важен;
             със мустаци педя цяла,
             лакет брада посивяла,
             сажен чибук кехлибарен,
             той е важен, важен, важен.
   
   Слагат ви да седнете на дивана; някакъв арнаутин с морава рубашка от кадифе, позлатена броня от ковано сребро и гъжва от турски кашмир, с ятаган на пояса, с преметната през ръката бродирана муселинена кърпа, в която той отрива мундщука на драгоценния чибук, преди да ви го поднесе, поставя на пода пред вас медно блюдо… През това време боса, нечистоплътна циганка със сплъстени коси ви носи „дулчец“ и чаша вода.“
   Пушкин е оставил описание на тези затлъстели молдавски женища, които се излежават на сянка в „диванните стаи“.
   
             Свили под задника нозе,
             с бяло сладко и на хлад,
             като древни богове
             те потят се и мълчат. 
   
   Ала някои от тези закръгленички и мълчаливи девойки са успели да съблазнят поета, а пък твърде малко от тях са устояли на неговото ухажване.
   „Пушкин, пише в своите Спомени Горчаков, с удоволствие ходеше на вечери и пиршества, а и всички с удоволствие го канеха. Той вземаше участие в баловете и в другите развлечения: обичаше да играе карти и да танцува. На всеки прием Пушкин получаваше нов пристъп на възхищение и започваше да въздиша по някой нов идол. Често съм го чувал да казва: „Тя е същинско чудо! Не мога да живея без нея!“ А на другия ден въпросното чудо биваше заместено от друго.“
   Самият Пушкин пише през 1821 година до Нашчокин: „Всички красиви жени тук си имат съпруг; а освен съпруг и кавалер; а освен кавалера, още някой, за да не скучаят.“
   Пушкин се увлича по младата Шрайбер, седемнадесетгодишна, красива и плаха; по г-жа Вакар, късокрака, но духовита и малко дива; по дребничката брюнетка Сандулаки, жива и весела; по жената на майор Соловкин, по жената на висшия чиновник Яфелд, по прелестната молдавка Росети, чиито ефирни крачка често навестяват сънищата му; по някоя си Прункул; по една циганка от околността; по една еврейка и по много други жени. Ала макар всички те да го привличат, никоя не може да го задържи. В списъка на Дон Жуан има само две имена от това „бесарабско“ време: Пулхерия и Калипсо.
   Пулхерия Вартоломей е дъщеря на богат молдованин, надут, мустакат и намръщен. До своята къща той е построил бална зала, а любимото му занимание е да седне по турски на дивана, да гледа танцуващите и да смуче мундщука на лулата си. Пулхерия е наследила от своя баща особената безстрастност на растение. Красотата є е неподвижна, студена. Не е в състояние да поддържа смислен разговор. Освен това е неспособна на дълбоки чувства. Велтман, който добре я познава, я описва по следния начин: 
   „Пулхерица беше пълна, закръглена, свежа девойка; тя обичаше да говори повече с усмивка, но това не беше усмивка на кокетка, не, това беше просто усмивка на едно здраво, безгрижно сърце. Никой от хората, които са я виждали години наред, не си спомня тя да е погледнала някого особено; сякаш всеки, който и да е, какъвто и да е той, за нея не беше нищо повече от човек с глава, ръце и крака… Като гледах Пулхерия, която по външност беше на около осемнадесет години, аз на няколко пъти съм си помислял, че тя е съвършено произведение не на природата, а на изкуството. Всички движения, които правеше тя, можеха да са механични движения на автомат.  И аз се вглеждах в походката є: в нейната походка имаше нещо странно, което дори не може да се опише. Заглеждах се в очите є: прекрасният, спокоен взор се местеше заедно с главата. Лицето и ръцете є бяха толкова изящни, че ми се струваха изопната фина кожа.“42 
   Пушкин се прехласва пред тази кукла, в чиято глупост има нещо величаво, божествено. Той танцува с нея. Ухажва я. Когато є направи комплимент, тя отвръща на френски с ужасен молдавски акцент:
   – Ah! Quel vous кtes, Monsieur Pouchkine! Qu’est-ce que vous badinez!43  
   По думите на съвременници, тези две изречения съставляват целия любовен речник на Пулхерия. Ала Пушкин е толкова лаком за прекрасни линии и цветове, че прощава на клетото момиче глупостта и това, че не може да я прикрива. Обича я заради свежестта на кожата, заради цвета на очите, заради очертанията на устните. Смята се, че именно в нейна чест е написал стихотворението Дева:
   
        Аз казвах ти: далеч от тази дева мила!
        Влече сърцата тя със странна сила.
   
   Това е голяма чест за Пулхерия. Въпреки прозаичните и поетичните признания на нейния обожател, девойката остава безчувствена, безучастна и скована. На Пушкин му омръзват изразите „Ах, какъв сте!“ и „Как само се шегувате!“ и се отдава на други авантюри.
   Калипсо Полихрони има огромното предимство пред Пулхерия с това, че е по-интелигентна и по-прелестна. Тя е дъщеря на една гръцка бежанка, избягала от Цариград през 1821 година и установила се в Кишенев като врачка. Старата вещица приема клиентите си с нахлупена на главата черна велурена шапчица, украсена с кабалистични знаци. Когато изпада в транс, нейните коси настръхват и повдигат вълшебната шапчица над главата є. Тази любопитна гледка силно се нрави на кишиневската младеж. Но Пушкин се интересува не толкова от майката магьосница, колкото от дъщеря є. Калипсо Полихрони е дребна, слаба и плоска. Продълговатото є лице, наплескано с розов грим, по турската мода, има известен чар. Чертите є са фини. Косите – черни, плътни и уханни. Издължените към скулите є очи изразяват забележителна начетеност и чувственост. За нещастие, тази красива съвкупност е загрозена от орловия нос, разделящ лицето на две отделни половини. Калипсо говори гръцки, турски, арабски, молдавски, френски и италиански. Гласът є е мелодичен. Пушкин обича да слуша как припява източни мелодии – ту бавни и плачевни, ту дрезгави и задъхани като любовен стон. Но Калипсо разполага и с други оръжия, освен с гласа си, за да накара поета да забрави дългия є нос и плоската є гръд. В Кишинев се говори, че тя била любовница на Байрон. Мисълта, че притежава жената, която Байрон е притежавал няколко години по-рано, опиянява Пушкин. Има чувството, че общува с английския поет посредством ласките към тази плът. На 5 април 1823 година той пише до Вяземски: „Ще те запозная с героите от Скулени и Секу, с бойните другари на Йордаки и с една гъркиня, целувана от Байрон.“
   На тази сладострастна девойка с остър нос и бляскави като черни маслини очи, Пушкин посвещава купища рисунки и бележки, както и една поема: На гъркинята.
   
          Ти родена си да възпламеняваш
          въображението на поетите...
   
   Пушкин има още една сериозна връзка с жената на кишиневски богаташ на име Инглези. Инглези страшно ревнува своята съпруга, която е красива и недотам добродетелна. Легендата разказва, че той за малко не заварил изменницата заедно с Пушкин. Любовниците обаче успели да се скрият в съседна къща. Съпругът извиква Пушкин на дуел. Ала генерал Инзов поставя под арест поета и препоръчва на Инглези да напусне града заедно с жена си. Твърдят, че любовницата на Пушкин била неутешима и умряла в чужбина от мъката, причинена от тази радяла. 
   В бележките на Пушкин има още едно свидетелство за силна страст, чийто предмет обаче така и остава неизвестен. Става дума за черновата на писмо на френски език, предназначено за безименна дама: „Не от дързост ви пиша, а от глупост и поради слабостта да ви призная смешната страст, която изпитвам и да се обясня откровено. Не се преструвайте, това би било недостойно за вас – кокетството би било жестокост, лекомислена и преди всичко безполезна; не повярвах и на вашия гняв, с какво бих могъл да ви оскърбя; обичам ви толкова нежно, толкова чистосърдечно, че дори вашата гордост не би могла да бъде засегната от това... Отдайте моето признание единствено на възбуденото ми състояние, което не мога повече да владея и което ме докарва до изнемога. Не моля за нищо, сам не зная какво искам и въпреки всичко ви...“
   В черновите на поета е открито и друго писмо до „две неизвестни дами“ от Кишинев. Текстът е на френски език: „Да, познах кои са двете пленителни дами, които са благоволили да си спомнят за бившия кишиневски и сегашен одески отшелник. Хиляди пъти покрих с целувки тези редове, които ми припомниха толкова много безразсъдства, терзания, очарование, мазурки и т. н. Боже мой, колко сте жестока, госпожо, като си мислите, че бих могъл да се веселя там, където не мога нито да ви срещна, нито за ви забравя. Уви, любезна Мегин, далеч от вас се чувствам зле, мрачен съм и дори забелязвам у себе си отлив на умствени сили...“
   Пушкиноведите са разпознали в тази тайнствена Мегин някоя си Мария Рали, приятелка на Пулхерия Вартоломей.
   „Беше осемнадесетгодишна девойка, пише Липранди, приятелка на Пулхерия, но много по-красива от последната по лице, фигура и форми, а при това с две-три години по-млада. Пушкин много обичаше да танцува с нея.“
   Няколко любовни писма. А къде са изчезнали останалите? Няколко женски имена. А колко ли не са достигнали до нас? През своя живот Пушкин толкова много е обичал, толкова много е възпял, толкова много е забравил! Млади или зрели, ниски или високи, руси или чернокоси, лукави или глупави, достъпни или сдържани, тези създания от плът и кръв са живи днес единствено чрез две-три думи, надраскани в полето на някоя тетрадка.
   
   
   
   
IV
ОВИДИЙ
                       Въпреки любовните похождения, картите, танците и дуелите, монотонният живот в Кишинев сковава поета. Пътуванията до Каменка, до Одеса и из Бесарабия заедно с Липранди дават само краткотрайна илюзия за свобода. Въпреки това, без сам да осъзнава това, пребродените краища с тяхната история и легенди обогатяват Пушкин. В своите Спомени Липранди описва пътешествието, което предприемат в Бесарабия заедно с Пушкин:
   „Пушкин, пише той по повод техния престой в Акерман, ту любезничеше с петте грамадни и вече попреминали дъщери на стопанина, които виждаше за пръв път, ту отиваше до масичките, на които се играеше вист, и залагаше, ту вземаше свободното тесте карти и застанал до масата, предлагаше на някого да сече... Звънливият му смях се чуваше навсякъде... В Татар-Бунар пристигнахме по изгрев слънце и спряхме да починем и да се нахраним. Докато ни варяха кокошка, аз отидох до фонтана, а Пушкин пишеше нещо, според навика си, на малки парченца хартия и ги пъхаше както му падне по джобовете си, вадеше ги пак, преглеждаше ги... (В Измаил) прибрах се в полунощ и заварих Пушкин на дивана с подвити крака, заобиколен от безброй парченца хартия. Той събра на бърза ръка всичко под възглавницата. След като пресушихме една гарафа свищовско вино, ние заспахме... Когато отворих очи, видях, че той стои на вчерашното място, в същото положение, още съвсем гол, и парченцата хартия около него. В този момент той държеше в ръцете си перо, с което сякаш отмерваше такт, четейки нещо; ту с навеждаше, ту вдигаше глава. Като видя, че и аз съм се събудил, събра хартийките си и започна да се облича.“44 
   Пътешествието на Пушкин из Бесарабия продължава девет дни, от 14 до 23 декември 1821 година. Ала тези девет дни, далеч от „прокълнатия град“, са достатъчни, за да пробудят отново у него нуждата да пише. Двамата прекосяват размирни области, където шетат цели банди хайдути. Това са дезертьори от гръцката войска, бунтовници, политически бежанци или професионални разбойници. Начело на тези банди стоят опасни главатари като Урсул, който провъзгласява „правото на разбойниците да отнемат с оръжие в ръка богатствата на някои господари, които сами грабят безнаказано и без всякакво усилие крепостните, които им принадлежат“.45  Подвизите на тези главатари и на техните хора припомнят на Пушкин едно събитие, на което е станал свидетел в Екатеринослав. Веднага след завръщането си в Кишинев, той започва работа върху поемата Братя разбойници.
   „Една истинска случка, пише Пушкин, ми даде повод да напиша тази поема. През 1820 година, като бях в Екатеринослав, двама разбойници, оковани в една и съща верига, преплуваха Днепър и се спасиха. При отдиха на острова удавянето на един от стражарите е измислено от мене. Някои стихове напомнят превода на Шильонския затворник. Това е същинско нещастие за мене. Съвпадението с Жуковски е съвсем случайни: моята поема е писана в края на 1821 година.“46 
   И още:
   „Изгорих Разбойниците – и добре направих. Един откъслек остана в ръцете на Николай Раевски. Ако неговите родни звуци: „механа“, „камшик“, „затвор“ вече няма да смущават нежните уши на читателките на Полярна звезда, помести го там.“47 
   Въпреки твърдението на Пушкин, изглежда поемата Братя разбойници така и остава недовършена.48 
   Говорейки за Братя разбойници, Пушкин казва: „Като стил, не съм направил нищо по-добро.“
   Тази нова поема на Пушкин е преди всичко блестящ образец на народна литература. Общият тон се определя още от първите стихове: 
             Не ято гарвани летяха
             над кости, гниещи в степта,
             а край огньове, през нощта,
             зад Волга скитници се сбраха.49
   
   Нима това начало не напомня първите напеви на някои руски народни песни:
   
             Не бели лебеди се спускат,
             не ясни соколи се издигат
             не гълъби гугукат,
             а разбойници хортуват.
   
   Цялата поема е издържана в същия суров и свиреп дух. 
   „Бих искал да съхраня в руския език, пише Пушкин през ноември 1823 година, една библейска първичност. Никак не харесвам, когато в нашия древен език се вмъкват европейски и френски изящества. Грубостта и простотата са много по-добри от тях.“
   Н. Н. Раевски смята, че поемата съдържа „възхитителни примери за такъв прост и правдив език, от който нашата публика все още нищо не разбира.“50
   Най-сетне Белински смята, че в тази поема „са налице елементи от неподправения живот“ и хвали Пушкин за това, че не се е поколебал „да въведе в своята поема не разбойници, такива, каквито са познати от класическата литература, италианци или испанци, а руски разбойници и да ги въоръжи не с кинжали и пистолети, а с широки ножове и тояги.“
   От същата тази 1823 година датират и други недовършени произведения. Такава е историята за Вадим, живял в Новгород през IХ век, апостол на борбата за независимост. Също и на поемата Таврида, вдъхновена от кримските пейзажи и чието въведение предвещава появата на един мащабен лирически роман.
   За периода 1821–1822 година единствената поема, която Пушкин благополучно завършва, е скандалната и демонична Гавриилиада. Тя действително е толкова скандална и демонична, че някои критици се опитват да отрекат Пушкиновото авторство. Според тях Пушкин не би стигнал дотам, че да осмива Дева Мария, архангел Гавриил и християнската религия като цяло. Ставало дума за фалшификация, може би за апокрифно произведение. Всъщност през целия си живот поетът наистина отрича да е писал подобна творба. 
   В неговите архиви обаче, върху лист № 28 на чернова тетрадка № 2365, сред плетеницата от рисунки на женски профили, фигури и един портрет на Гьоте, личат няколко издайнически думи: „Светия Дух вика архангел Гавриил, признава му своята любов и го превръща в сводник. (Гавриил е влюбен.) Сатаната и Мария.“51 
   Няма никакво съмнение, че това е планът на Гавриилиада. Пушкин действително е автор на поемата. И като връх на безсрамието, изглежда я е написал през Страстната седмица, от 3 до 9 април 1821 година.
   Както всички чиновници, Пушкин трябва строго да спазва постите по време на Страстната седмица и да съблюдава своите религиозни задължения. Генерал Инзов лично дава пример за това. Постът, църковните служби, вестите за хода на гръцката революция, ненавистта към изгнанието довеждат Пушкин до трескаво състояние. Всякаква принуда му става противна. Той желае да осмее Църквата, тъкмо защото тя го задължава да ходи на църква. Иска да се превърне в демон, тъкмо защото го принуждават да се прави на ангелче. 
   Навръх Великден Пушкин се забавлява, като пише:
   
             Христос воскресе, о Ревека!
             И според Божия закон,
             Наложен ни от памтивека
             Целувам тебе със поклон.
             За твойте ласки тъй жадувам,
             че утре, без да се страхувам
             ще се обърна към Мойсея
             и ще ти връча аз дори
             онуй, което от еврея
             христолюбив ще отличи.
   Писано по същото време, стихотворението На В. Л. Давидов е все в същия дух:
   
             Аз станах умен, лицемеря,
              и моля се, изпълнен с вяра – 
             ще ми прости Бог греховете,
             тъй както царят – стиховете...
             Кори ме моят разум много, – 
             и със безбожния стомах
             причастието, че не мога
             да възприема, аз разбрах.
             Ако кръвта Христова става
             Лафит – изпил я бих без страх,
             или пък – Кло д’вужо... тогава...
             сега е просто смешно: да,
             молдавско вино със вода.52 
   
   Гавриилиадата, чийто план се намира в същата тетрадка, където са и стиховете за Ревека и На В. Л. Давидов, затваря цикъла на този бунт срещу Църквата.
   Гавриилиада е пародия на Благовещението и се родее с Галантностите на Библията и Войната на боговете на Парни, както и с Орлеанската дева на Волтер.
   В един и същи ден Дева Мария е обладана от Сатаната, от архангел Гавриил и от Господ, под формата на бял гълъб. Това тройно посвещение в любовта е разказано от Пушкин в около петстотин изящни и непристойни стиха. В тази басня няма нито метафизика, нито порнография. Пушкин не си поставя за цел да подлага на философска критика църковните догми. Той е прекалено много поет, за да бъде истински покварен. Ето защо предпочита да се шегува. Ала дали, приложена върху подобен сюжет, шегата не е по-опасна, отколкото чистото отрицание? Ако авторът отправяше нападки срещу религията, това би означавало, че въпросът за религията стои пред него и го измъчва. Докато в случая Пушкин се гаври с Църквата, с Богородица, с Бога, с Богочовека с ужасяващо безгрижие. Той дори не отдава дължимата почит на Божия гняв. Той не отрича Бога, а просто не му обръща внимание. Отнася се към него по същия начин, както с вълшебника Черномор от Руслан и Людмила. 
   „Пушкин наскоро ми изпрати една от своите най-възхитителни лудории“, пише Вяземски на 22 декември 1822 година.
   А Якушкин: „Току-що прочетох Гавриилиадата. Смятам, че тя е най-прекрасната от всички епически творби.“53 
   Действително стиховете в Гавриилиада са с ненадмината чистота. Пушкин грижливо работи над тях. При това му е ясно, че поемата няма да бъде публикувана, а ръкописните копия могат да се разпространяват без подпис на автора. Това означава, че Гавриилиада е съчинена за наслада на самия творец и на неколцина негови приятели.
   Епилогът на Гавриилиада, в който поетът намеква за своето собствено бъдеще, е белязан от ирония, която звучи зловещо, когато знаем, че Пушкин умира само на тридесет и седем години, убит на дуел заради прекрасните очи на жена си, която не го обича, не го разбира и вероятно го мами. Ето този епилог:
   
             Но дните бързи неусетно чезнат,
             ще побелея и ще стана стар,
             тържествен брак със девата любезна
             и мене ме очаква пред олтар.
             О ти, на Йосиф славен утешител!
             Прегънал колене те моля аз,
             о ти, на рогоносците дарител,
             благослови и мене ти; тогаз!
             С безгрижност и смирение дари ме,
             с търпение, при всеки повод нов,
             доверие в съпругата да имам,
             мир у дома, към ближния любов!54 
   
   Докато работи над Гавриилиада, Пушкин подготвя друга лирическа, живописна и светла като изворна вода поема. Бахчисарайски фонтан е започната през 1821 година, след това изоставена, продължена на следващата година и завършена през 1823 година. По признание на самия Пушкин, тази творба следва доста отблизо разказа, чут „от устата на млада жена“. Става дума без съмнение за Екатерина Раевска.
   Небето, скалите, ярката зеленина на Таврида. Развалините на харема, посетени от Пушкин в Бахчисарай по време на пътешествието с Николай Раевски. Споменът за дългите любовни вечери в компанията на Екатерина или на Мария. Също прочитът на Байрон. Това са елементите на тази изпълнена с първична страст поема. Пушкин пише за своето произведение: „Бахчисарайски фонтан е по-слаба от Кавказки пленник. Поемата завършва със спомен за Байрон, който по онова време беше мой идол.“
   Въпреки всичко на сюжета не липсва величественост.
   Старият, тщеславен и жесток хан Гирей се влюбва в красивата Мария, която е довел от Полша и държи затворена в своя харем в Бахчисарай. Ала предишната любимка, грузинката Зарема, страда от това, че е била изоставена. Тя се промъква в стаята на Мария и я заплашва със смърт, ако не є възвърне любовта на Гирей. Няколко седмици по-късно Мария умира загадъчно. Стражите веднага залавят Зарема и я хвърлят жива сред вълните. Що се отнася до хана, той построява в своя дворец мраморен фонтан в памет на „печалната Мария“.
   Би било интересно да се проследи зараждането и развитието на едно кавалерско чувство в душата на този първичен и груб татарин. Гирей е свикнал да възприема жените от своя харем като добитък, добре измит, добре изписан, добре парфюмиран, точно както подобава. Неговата представа за любовта е по животински проста. И през ум не му е минавало, че може да въздиша в нозете на жена, да я уважава и да жали за нея. И изведнъж една разплакана чужденка преобръща всички установени понятия. Той изпитва към нея пориви на болезнена нежност. Той израства. Променя се само от нейното присъствие. Пушкин оставя настрани всички поетически възможности, които му предоставя подобна ситуация. Той не е обърнал внимание на всичко онова, което е могъл да изтръгне от подобно вътрешно преображение. Единственото, което го е привлякло в сюжета, е ревността на Зарема към Мария. По този начин творбата губи от своята оригиналност. В случая става въпрос за слабост на композицията. Слабост също така в обрисуването на характерите. Също както в Кавказки пленник, Пушкин с мъка очертава своите герои и ги облича в байроновски колорит. Гирей е един Чайлд Харолд, храбър, мрачен и надменен. Жените са съвършени образци на същата фауна. Създанията на Байрон са от два вида: необуздани, ревниви и отмъстителни като Гюлнар в Корсар (такава е и грузинката Зарема); или нежни, влюбени, покорни и меланхолични като Зулейка от Абидоската годеница (такава е полякинята Мария).
   Ала и този път Пушкин спасява своята творба, обличайки я във възхитителни поетически одежди. Не ханът, Зарема или Мария привличат вниманието, а харемът, изпълнен с шепот, с игрите на жените с гладка кожа и заоблени форми, с бавната походка на евнуха, със звездните нощи на Таврида, всички тези разцъфнали цветя от плът, сладострастни ухания, фонтани на сълзите, изпълващи един друг свят. Не съдържанието на поемата ни очарова, а музиката на езика, изборът на ритмите, римите и думите. Тук всички тези думи се появяват, белязани от ориенталска звучност. Сричките лепнат една за друга, като поръсени със захар. Славеят е различен, изпълнен с повече опиянение и по-самотен от всякога. Розата, различна роза, прекалено цъфнала, прекалено уханна за нашия климат. Водата на фонтаните е прекалено чиста и ефирна за нашите ръце и лица. Сякаш Пушкин притежава отделен речник за всяка страна, за всяко небе, за всяка тема. А при това, от едно произведение до друго, изпод перото му излизат все същите слова, със същото значение. 
   Докато работи върху Бахчисарайски фонтан, Гавриилиада и Братя разбойници, Пушкин сътворява множество кратки лирически и сатирични стихотворения, куплети по конкретни поводи, оди и послания до приятели, исторически и живописни картини в стихове. В тетрадките му с чернови стоят редом и се преплитат най-разнородни строфи. Той следва пътища, които водят в различни посоки, като се почне с блудната Гавриилиада и се стигне до благородното Към Чаадаев. Към края на юни 1821 година поетът написва Кинжал, политическа поема, „посветена на Брут, на Шарлот Корде и на Карл Занд, убиецът на Коцебу“. Когато законността спи, когато Бог се е отвърнал, кинжалът на справедливостта блясва в мрака. Световната история има нужда от кинжал. Посмъртна слава на политическите убийци. Ала в тази революционна поема Пушкин порицава Френската революция. Неговият либерализъм е прекалено умерен, за да приеме клането, пиянството на народа. Толкова много кръв обезобразява и предава чистата идея за независимост.
          Изчадие на бунта дигне злобен вик:
          презиран, мрачен, настървено,
          цял в кръв, над волността обезглавена
          палач уродлив се изправя в миг.55 
   
   По повод на това стихотворение Пушкин ще напише до Жуковски през 1825 година следното:
   „Обещах на Карамзин две години да не пиша нищо против правителството и не писах. Кинжал не е писан против правителството и макар стиховете да не са съвсем чисти откъм език, намерението в тях е безгрешно.“
   На 18 юли 1821 година до Кишинев достига вестта за смъртта на Наполеон. Пушкин пише на френски в бележника си следното: „18 юли 1821 година. Вест за смъртта на Наполеон. Бал у арменския архиепископ.“
   А другаде: „О... разправяше през 1820 година: революция в Испания, в Италия, революция в Португалия, конституция тук, конституция там... Господа владетели, вие извършихте глупост като детронирахте Наполеон.“56
   Смъртта на Наполеон вдъхновява Пушкин да напише нова поема за бившия император на французите. В лицея и той както всички го е наричал „кръвожаден тиранин“ и „Антихрист“. Ала минават години. Реставрацията на Бурбоните, легитимистките изстъпления на Свещения съюз, испанската, италианската, португалската, гръцката революция разклащат престижа на монарсите – победители на Наполеон. С всеки изминал месец става все по-ясно, че поведението на властелините на Европа има чисто егоистични подбуди. Сражавайки се срещу Наполеон, те са бранили самодържавието и собствената си кожа. Нищо повече. Въпреки всичко Наполеон е наследник на революцията. А те самите са просто наследници на бащите си. Ореолът им вече е на път да помръкне. А по законите на равновесието, всеки техен грях увеличава популярността на Наполеон. Свален, той става достоен за възхищение. Мъртъв, се превръща в легенда. Някои дори съжаляват за него. През 1821 година Пушкин вече не го ругае, а го нарича „велик мъж“, приписва му „божествен ум“, „благородни помисли“:
             И заклеймен с позор да бъде
             тоз малодушник, що сега
             с безумен укор би осъдил
             титана развенчан така.
             Хвала! На русите посочи
             висока участ! Свобода
             той от пустинята, заточен,
             и мир на цял свят завеща.57 
   
   Към споменатите дотук поеми от кишиневския период, можем да добавим много други стихотворения, като възхитителното Към Овидий и забавната поема, която поетът посвещава на своята мастилница, забележителната със своята звучност и ритъм Песен за вещия Олег и Черният шал, молдавска песен, както и послания до жени и до музите. Най-сетне, именно в Кишинев Пушкин, „през нощта срещу 28 май 1823 година“ започва да пише Евгений Онегин, роман в стихове, работата над който ще продължи повече от седем години.
   
***
Макар Кишинев да е далече от столицата, суровата политика на Александър I стига чак до границите на империята. Цели тълпи от чиновници и шпиони действат подмолно. Те бдят. Те пишат донесения. Те се надпреварват да разобличават. Генерал Орлов е забранил телесните наказания в командваните от него военни части. Възложил е на младия офицер В. Ф. Раевски да организира курсове за неграмотните войници. Препоръчал е на своите подчинени да се отнасят човешки към хората си. Тези хуманни мерки предизвикват възмущението на тайните агенти на правителството. На 1 януари 1822 година Орлов организира в манежа обяд както за офицерите, така и за войниците. Офицери и войници празнуват в една и съща зала. Това вече не е либерализъм. Това е липса на дисциплина! Това е начало на революция! На 5 февруари, в един часа след обяд, Пушкин посещава В. Ф. Раевски.
   „– Здравей, мили приятелю – каза ми Пушкин някак бързо и с променен глас.
   – Здравей, какво ново?…
   – Ето какво: Сабанеев току-що си тръгна от генерала Инзов. Стана дума за тебе. Аз не обичам да подслушвам, но като чух твоето име често да се повтаря, признавам, съгреших и нададох ухо. Сабанеев настояваше, че непременно трябва да те арестуват; знаеш колко те обича нашият Инзов и те бранеше с все сили. Разговорът продължи дълго и не всичко успях да чуя…“58 
   В. Ф. Раевски изгаря книжата си, но на другия ден е арестуван и затворен в крепостта с обвинение в конспирация. Малко по-късно революционната организация в Южна Русия е разпусната, а указ от 1 август 1822 година забранява масонските ложи.
   Реакцията се чувства особено силно в литературните и военните среди. Докараната до крайност цензура се нахвърля и върху най-невинните творби. Цензорът Бируков се превръща в страшилище за хората на перото. Той реже наляво и надясно текстовете, изопачава ги и се възмущава в името на един отживял времето си морал. Сещу него и неговата клика Пушкин отправя своето Послание до цензора, което е предназначено за разпространение в ръкописен вид, но бързо придобива широка известност:
        Евнух досаден – между музите без шум
        ти бродиш; плам, ни чувство, вкус, ни бляскав ум,
        ни слогът на певеца в „Пирове“, тъй ценен,
        не трогва нищо тук душата ти студена.
        На всичко хвърляш косо поглед мълчалив,
        към всичко подозрителен, ревнив...
        От що се ти боиш? Повярвай, тоя, дето
        осмива и закон, и нрави, и небето,
        не би го стигнал ти със твоето длето,
        не ти е той познат и знаем ний защо;
        и ръкописът му не ще потъне в Лета – 
        без подписа ти славата разнася на поета.59 
   Пушкин знае за какво говори. Повечето от неговите стихотворения шестват по света без подпис на автора и без печат на цензурата.
   Неговото творчество е образ и подобие на собствения му живот. Ту бляскаво, дяволито, сатирично, ту сериозно, понякога бунтовно, дори скръбно като смъртта. Той пише според настроенията си и за да изрази тези настроения. Така запълва сивите дни на изгнанието. Но изгнанието се проточва. Той десет пъти, двадесет пъти се е надявал на снизходителност от страна на императора, която да му позволи да се завърне в Санкт Петербург. Действително изпитва нужда отново да се потопи в столичния живот. Най-напред за уреждането на делата си. Как да обсъжда с цензор, който вилнее на 2000 версти от Кишинев? Как да следи за публикуването на своите поеми? С това са се заели неговите приятели, които без съмнение са добронамерени, но често им липсва вещина.
   „Черният шал ти харесва – прав си, пише Пушкин до своя брат. Но дявол ги знае как са го напечатали. Кой го напечата така? Мирише на Глинка.“ (27 юни 1822 година.)60 
   А до Бестужев пише следното:
   „Пращам ви своите бесарабски измислици и желая да ви допаднат. Поздравете от мене цензурата, тази стара моя приятелка... Предвиждам някои пречки за напечатването на стихотворението Към Овидий, но бабичката може и трябва да се излъже, тъй като без друго е много глупава.“61 
   За да излъже бабичката, налага се Към Овидий да бъде отпечатано без името на автора. На неговото място накрая има само две звездички. Едва през януари 1823 година Пушкин получава броя Полярна звезда, където в резултат на усилията на Бестужев е включено стихотворението. Списанията бавно прекосяват руските степи. Да не говорим за хонорарите! Колко далече е цивилизованият свят от ужасната бесарабска пустиня! Толкова далеч, а все пак трябва да се живее, да се пише именно за този свят!
   Друг един въпрос измъчва поета. Научил е името на човека, който го е наклеветил в Санкт Петербург. Това е граф Толстой-„Американеца“, картоиграч и любител на дуелите с твърде незавидна репутация. Приятелят на Пушкин в Кишинев, лейтенант Лугинин, отбелязва в своя дневник срещу датата 15 юни 1822 година: 
   „Носеха се слухове, че бил бит с пръчки в тайната канцелария... Иска да ходи в Москва тази зима, за да се дуелира с някой си граф Толстой, наречен Американеца, който бил главният виновник за тези слухове.“
   Приятелите, неприятелите, делата, всичко зове Пушкин на север. С всяко следващо писмо желанието му за бягство става все по-натрапчиво. Повече не може да чака. Твърде много се отегчава. В началото на октомври 1822 година той изпраща писмо на френски език до брат си Лев, в което дава израз на своя песимизъм, на своята гордост и на своята тъга:
   „Ти ще имаш работа с много хора, които още не познаваш. Започвай винаги с това да мислиш за тях колкото се може по-лошо: рядко ще се излъжеш. Не съди за тях по твоето сърце, което смятам за благородно и добро и което в добавък е още и младо. Презирай ги по най-вежлив начин. Това е сигурно средство да се запазиш от дребните предразсъдъци и страсти, с които ще се сблъскаш при своето влизане в света. Бъди студен с всички: интимниченето, фамилиарността винаги вреди. Никога не допускай никакво угодничество, отбягвай отстъпчивостта, на която можеш да бъдеш способен. Хората не я разбират и съвсем охотно ще я сметнат за низост, тъй като винаги са склонни да съдят за другите по себе си. Никога не приемай благодеяния. Благодеянието в повечето случаи е коварство. Избягвай покровителството, тъй като то подчинява и унижава човека. 
   Бих искал да те предпазя и от измамите в дружбата, но нямам сили да обезкуражавам твоята душа в дните на най-сладките є мечтания. Всичко, което бих могъл да ти кажа относно жените, ще бъде съвсем безполезно. Ще ти спомена само, че колкото по-малко обичаме жената, толкова по-сигурно я притежаваме. Но такова наслаждение е присъщо за стария грозник от ХVIII век. Относно тази, която ще обикнеш, желая ти от все сърце да я спечелиш. Никога не забравяй умишленото оскърбление. С по-малко думи или съвсем без думи, но никога не отмъщавай за оскърблението с оскърбление. 
   Ако твоето положение или обстоятелствата не ти позволяват да блестиш, не се старай да скриваш своите лишения, показвай по-добре другата крайност: цинизмът на твоята суровост действа внушително на лекомисленото мнение тогава, когато дребните хитрини за себелюбие могат да те направят смешен и достоен за презрение.
   Никога не прави заеми: по-добре търпи нужда...
   Тези правила, които ти предлагам, са почерпени от тежък собствен опит.“
   Няколко месеца след като е съставил това духовно завещание, Пушкин за сетен път прави постъпки, за да се измъкне от Кишинев. Изтощен от толкова безуспешни опити, на 13 януари 1823 година той решава да се обърне към министъра на външните работи Неселроде с официална молба за тримесечен отпуск, който да прекара в Санкт Петербург. Писмото е написано на френски език:
   „Господин графе, бидейки зачислен по заповед на Негово Величество към Негово Превъзходителство бесарабския генерал-губернатор, аз не мога без специално разрешение да дойда в Санкт Петербург, където ме зоват дела на моето семейство, което не съм виждал от три години. Позволявам си да се обърна към Ваше Превъзходителство с молба да ми бъде предоставен отпуск от два или три месеца.“
   Неселроде предава молбата на Александър I и на 27 март 1823 година отговорът най-сетне е изпратен до генерал Инзов.
   „Негово Величество благоволи да ми нареди да доведа до знанието на г-н Пушкин чрез посредничеството на Ваше Превъзходителство, че засега не е възможно да му бъде даден исканият от него отпуск.“
   С този отговор рухва сетната илюзия на Пушкин. Животът в Кишинев става за него още по-мрачен, след като е изгубил последна надежда за завръщане. Вече не го свърта на едно място. Той умолява Инзов поне за малка „смяна на въздуха“, дори ако това е кратко пътуване до Одеса! Одеса, това вече е Европа! Разнежен от оплакванията на своето протеже, Инзов му разрешава да замине за Одеса в края на май или началото на юни 1823 година. Именно в Одеса трябва да се установи М. С. Воронцов, генерал-губернаторът на Южна Русия. Приятелите на Пушкин в Москва и Санкт Петербург полагат всякакви усилия, за да постъпи Пушкин на служба при Воронцов.
   Вяземски пише на Тургенев: 
   „Разговаряхте ли с Воронцов за Пушкин? Той трябва непременно да го приеме при себе си. Нека всички доброжелатели направят необходимото това да стане. Още повече че Пушкин действително иска да се успокои, а скуката и тъгата са лоши съветници.“ (31 май 1823 година.)
   Това писмо се разминава с писмото на Тургенев от 1 юни 1823 година: 
   „Разговарях с Неселроде и с Воронцов по въпроса за Пушкин. Той ще го вземе от Инзов и ще се постарае да укрепи духа му, като същевременно даде възможност на таланта му да се развие още повече.“
   Ново писмо на Тургенев от 15 юни:
   „Разговарях два пъти лично с Воронцов, за да му обясня случая с Пушкин и за това какво може да се направи той да бъде спасен. Смятам, че всичко се урежда. Един меценат, климатът, морето, историческите забележителности – той ще има всичко това; що се отнася до таланта, имам му доверие; освен ако не си изгуби ума.“
   Пушкин направо е очарован от второто си посещение в Одеса:
   „Оставих своята Молдавия и се появих в Европа. Ресторантите и италианската опера ми напомнят старите времена и, уверявам те, обновиха душата ми. Между това, пристигна Воронцов, посрещна ме много ласкаво, заяви ми, че минавам вече под негово командване, че оставам в Одеса.“62
   Пушкин ликува пред перспективата да напусне „проклетия град“ Кишинев и обществото на некултурните молдовани. Ала мисълта, че ще трябва да се раздели с Инзов, кара сърцето му да се свива. Той малко се бои от новия живот, от новия човек, когото ще срещне в лицето на Воронцов. Завръща се в Кишинев, за да се сбогува с всички познати.
   „Изглежда, че е добре така, пише той на брат си, но нова скръб стисна гърдите ми.“
   След като прегръща приятелите си, изплаща дълговете си и приготвя багажа, през първите дни на юли Пушкин отново се отправя за Одеса. След него в този малък молдавски град ще останат няколко разплакани хубавици, двама-трима приятели, които искрено тъгуват за него, значителен брой врагове, които се радват на заминаването му и добрият стар генерал Инзов, вечно разтревожен и мърморещ, който повтаря на всеки срещнат:
   „Няма да му потръгне с Воронцов! Ех, защо ме напусна? Обичах го като свой роден син!“
   
   
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
   
   
   
I
ОДЕСА
                       През лятото прозорците трябва да се затварят, защото финият чер прах, който се носи над улиците, полепва по всичко. Минувачите закриват лица с полите на наметките си. Черноземът хрущи между зъбите, запушва ноздрите, пари очите. Ала жителите на Одеса все пак го предпочитат пред лепкавата есенна кал. Още с първите дъждове градът потъва в гъста тиня. Прекосяването на улицата се превръща в опасно начинание, защото човек лесно може да изгуби някоя обувка. Впряговете затъват и спират в самия център на града. Дамите в разкошни тоалети минават по дъсчени платформи. Случва се чифт волове да се притичват на помощ на пръхтящите впрягове на каляските. Пощенската улица е преградена с вериги поради опасност от свличане. Не по-добро е положението на Рибната улица. Като връх на всичко това в Одеса не достига питейна вода. По онова време бъчва с чиста вода, докарана от Днепър, струва една рубла. Ето защо собствениците на хотели и на мебелирани квартири разпределят през периодите на засуха по едно ведро вода дневно на семейство. Въпреки всички тези незначителни неудобства, градът се разраства, видимо се разхубавява и става все по-населен. 
   През 1793 година херцог Ришельо полага основите на този град, който благодарение на своето търговско пристанище трябва да се превърне в център, където ще се срещат стоки, хора и идеи от всички страни и народи. Граф дьо Ланжрон, френски емигрант, продължава делото на Ришельо. Благодарение на тези двама французи, през първите години на ХIХ век Одеса се ражда камък по камък. Когато Пушкин пристига там през юли 1823 година, градът все още прилича на набързо построено селище. Редом с „европейските“ къщи на два етажа стоят дървени и измазани с кал хижи, еврейски коптори, молдавски къщурки, а зад дългите сиви дъсчени огради се простират пустеещи места, където вият бездомни кучета. По улиците няма настилка. Ала вече рушат старата турска крепост и изсичат пълните с дивеч храсталаци, за да прокарат булевард. Тук никне църква, там – административна сграда, болница, парк, казарма, митница, „карантина“. Навсякъде се чува стърженето на трионите, скърцането на скрипците, ритмичните удари на чуковете. Плетеницата на дървените скели чертае бъдещето на фона на синьото небе. 
   Вече няколко години към Одеса прииждат тълпи заселници. В губернията е премахнато крепостничеството. Управата раздава земи. А заедно със земите, и свобода. А със свободата – богатство. Защото едно търговско пристанище винаги носи богатство. Така се стичат и отпътуват във всички посоки жито, ечемик, ръж, мас, мед, ленено семе. Достатъчно е просто да си тук и да прибираш по някоя и друга копейка. Към русите се присъединяват чужденци. Гърци, французи, англичани и евреи трупат пари от обмен и от подкупи. Одеса има вече 30 000 жители. Ала който печели, иска и да харчи. Затова е и Италианската опера. (В антрактите зрителите сядат по дяланите камъни край сградата и хапват сладолед, който им носят от съседното кафене.) Има също ресторанти, тайни игрални домове, вертепи, „европейски“ хотели. С една дума, всички изкушения на големия град за смаяните провинциалисти. Ето защо тъй дълго лишеният от развлечения Пушкин отначало си въобразява, че се е завърнал в Европа. Той благодари на приятелите, които са го измъкнали от молдавската кал. „Трябва като мен да си прекарал три години в задушната азиатска килия, пише той до Тургенев, за да оцениш възможността да дишаш европейски въздух, дори и да не си свободен.“ В VIII глава на Евгений Онегин се отдава дължимото на одеското очарование:
   
             Там има ясна ведрина,
             там търговията огромна
             издига своите платна...
             Италианският език
             се лее там от всеки ъгъл,
             върви славянин горделив,
             французин, грък, арменец жив,
             молдавец бял, испанец смугъл...1  
   
   Има ги, разбира се, прахолякът, калта, обкръжението на пустите степи и недоимъкът на питейна вода.
   
             Вода му липсва, за беда.
             Все някак ще се преживее,
             щом виното без мито тук
             докарват кораби от юг.
   
   Другаде Пушкин разказва как прекарва дните си:
   
             Понякога, щом топът гръмне,
             от кораба в предутрен час,
             пешком по бреговете стръмни
             се спущам към вълните аз.
   
   След утринната разходка край брега, изпръскан с морска пяна, зашеметен от вятъра, той отива до някоя странноприемница да изпие чаша гъсто, черно турско кафе. Под погледа му театралният площад гъмжи от нервни, кресливи търговци. Въпреки значителния трафик по море, в Одеса все още няма Търговска борса. Предприемачите се събират пред театъра. Дъвчат пури, отличителен белег за тяхното положение:
   
             Запътват се търговци смели
             към корабите, флаг развели:
             дали небето тоя път
             им праща чакан морски съд?
             Какви ли стоки са от вчера
             под карантина? И дали
             вината в бъчви са дошли?
             И няма ли пожар? Холера?
             И глад, и кражба, и война
             или пък друга новина?
   
   Докато търговците описват стоката, младите безделници обсаждат няколкото ресторанта, където току-що са получили пресни стриди. Вечерта същите тези младежи се събират в театъра. В началото на своя престой в Одеса Пушкин се увлича по операта и по музиката на „европейския Орфей“ Росини. 
             И само туй ли? А лорнета,
             затърсил някой взор горещ?
             А primadonna? А балета?
             А задкулисния шептеж?
             А ложата с оная властна
             търговка млада и прекрасна,
             която кара цял рояк
             мъже да не подгъват крак?
   
   Обича също така и гледката на южната нощ:
   
             Но късно става. Спи Одеса
             Сред знойна южна тъмнина;
             изгрява пълната луна;
             небето тъничка завеса
             покрива; тишина ръми;
             и черното море шуми...
   
   Ала многоезичната глъчка на пристанището, ведрата красота на нощите, кулинарните специалитети в гръцките и френските ресторанти и представленията в Операта не са в състояние да разсейват дълго меланхолията. След като веднъж е изгубил първоначалния си чар, градът става тягостен. Пушкин започва да скучае, също както в Кишинев, също както навсякъде другаде. 
   Той е пристигнал в края на юли, а още на 19 август пише до Вяземски: „Скучно ми е, мили Асмодей. Болен съм: иска ми се да пиша, но не съм на себе си.“ А на 25-и същия месец до брат си: „Прощавай, душо моя, болен съм от хипохондрия и това писмо съвсем не ме развесели.“
   Оплакванията започват да се редуват с неизменна монотонност: „Времето е тъжно и студено. Аз зъзна под южното небе.“ (Писмо до Вяземски от 14 октомври.)
   „Скучно ми е… Ето припева на моя живот.“ (Писмо до Делвиг от 16 ноември.)
   Станах скучен… и благоразумен.“ 2  (писмо до Тургенев от 1 декември.)
   Пушкин е щастлив само когато чувства внимание, подкрепа и любов не заради своите стихове, а заради самия себе си. Присъствието на искрен приятел преобразява живота му. В замяна на това и най-вдъхновяващите природни гледки не са в състояние да го привлекат задълго, ако не може да сподели радостта си с другар, способен да го разбере. Напразно дири той в Одеса онази атмосфера на топлота, на мъжко доверие и младежка жизнерадост, която е оставил в Кишинев. Живее в ъглова стая на хотел „Рьоно“ с балкон и изглед към Черно море. В съседната стая се е настанил Вигел, с когото Пушкин често разговаря. Пристига и Липранди, който също е постъпил на служба при Воронцов. Приятели? Не, просто другари. А и началниците не струват повече. В Кишинев добрият „татко Инзов“ с успех е замествал неговите родители. В Одеса Пушкин работи в канцелариите на граф Воронцов. А той няма нищо общо с любящ баща, нито дори с просветен меценат. 
   Воронцов е представителен мъж. Висок, слаб, изискан, с изваяно лице, тънки устни и тежък поглед. Тъй като е английски възпитаник, нарочно се старае да говори със стегнатия и съскащ акцент на англичаните. Личният му лекар, мистър Лий, е англичанин, секретарят му, мистър Джаксън, е англичанин, англичанин е дори сеизинът, който се грижи за английските му коне. Неговата невъзмутимост, либерализмът му и безупречното му държание също са подражание на британските нрави. Наричат го „лорда“, а той се смята за вицекрал. Одеса е неговата столица. Там той държи обкръжение от раболепни служители, млади кариеристи и неуспели интелектуалци. Насърчава изкуствата, интересува се от обществения напредък. Дейността му е разпределена на три места. Къщата на брега на морето е предназначена за интимни приеми, в грамадния, новопостроен дом в центъра на града живее семейството му и се организират официалните балове, а третият, който се намира в градската градина, служи за приемна на просителите. А просителите, които покорно пристъпват пред вратата на това царче, са безброй. Воронцов се обръща към тях с все една и съща надменна снизходителност и една и съща английска усмивка.
   Колкото повече са те, толкова по-доволен е той. Ала колкото по-очебийна е неговата любезност, толкова опасността е по-голяма, защото, било поради пресметливост, било от възпитание, той умее да крие истинските си чувства. Като същински джентълмен. Този, който му се опълчи, е предварително обречен, защото Воронцов винаги побеждава. 
   А Пушкин оказва съпротива. Воронцов го приема със снизходителното внимание на господар към негов даровит подчинен. Има намерение да го покровителства, да го прелъсти. Ала Пушкин не се нуждае нито от покровителство, нито от съблазняване. Той не е колежки секретар. Той е писател. И освен това руски дворянин. С една дума, равен на Воронцов. Именно поради това другият не може да го разбере. „Воронцов е варварин, придворен подлец и дребнав егоист, пише Пушкин на 14 юли 1824 година. Той виждаше в мене само един колежки секретар, а аз, нека си призная, мисля за себе си малко по-иначе.“3  
   А в писмо до Бестужев от април 1825 година, добавя:
   „Нашите писатели са взети от висши класи на обществото. Аристократическата гордост у тях се слива с авторското им самолюбие. Ние не желаем да бъдем покровителствани от равните на нас – ето кое Воронцов не разбира. Той си въобразява, че руският поет ще се яви пред неговата врата с посвещение или ода, а излиза, че писателят се явява с настойчивост и молба за уважение като шестотингодишен дворянин. Дяволска разлика, нали?“4 
   И тази „дяволска разлика“ от ден на ден става все по-подчертана. Пушкин се вбесява от снизходителното отношение към него. Величествените пози на Воронцов го изкарват от кожата му. Той тъгува за добродушието и непосредствеността на Инзов. „Инзов много ме обичаше, ще напише той по-късно. Когато се случеше да натупам някой молдованин, той ме арестуваше у дома и ми изпращаше френски вестници като цяр против скуката. Негово Превъзходителство граф Воронцов не ме арестуваше, не ми изпращаше вестници, но тъй като познаваше руската литература, толкова, колкото и херцог Уелингтън, се отнасяше с мен изключително…“ И по-нататък: „Генерал Инзов е добър и почтен старец, той е русин по душа; не предпочита първия срещнат английски безделник пред всичките известни и неизвестни съотечественици. Вече не тича подир фусти, не е осемнадесетгодишен; страстите му, дори и да ги е имал, отдавна са угаснали. Той вярва в благородството на чувствата, понеже самият има благородни чувства, не го е страх от подигравки, защото стои над тях, и никога няма да стане мишена за заслужени остроумни забележки, защото е учтив с всички, няма приумици и не вярва на вражеските пасквили.“5 
   Пушкин вече е убеден във всичко това, но все още не говори за него. Въпреки всичко Воронцов усеща враждебността на поета към него. Разчитал е да го привърже към себе си, да го включи в своето обкръжение и да извлече от него изгода като от придворен поет. Но придворният поет се съпротивлява. Този дребен чиновник без определена заплата, този сополанко с празен стомах се осмелява да се прави на важен. Чудесен подарък! По-добре щеше да бъде Инзов да задържи своя питомец в мизерния и вонящ Кишинев. Все пак Воронцов е твърде светски човек, за да издаде раздразнението си. Той продължава да кани Пушкин на официалните празненства. А Пушкин присъства на неговите приеми и балове, като от своя страна също се старае да прикрива настроението си.
   Приемите на Воронцов са пищни и натруфени. „Пушкин, пише Липранди, беше изключително сдържан и в мрачно настроение. Сблъскахме се, докато той ставаше от масата и като го видях, че търси в купчината шапки своята, го запитах къде отива. 
   – Да си почивам – отвърна ми той. И добави – това не са обедите на Бологовски, на Орлов и дори на… 
   После, без да довърши, си излезе.“
   Тъгата и раздразнението на Пушкин се подсилват и от недоимъка, в който е принуден да живее. В Кишинев той живее у Инзов и се храни на неговата трапеза. В Одеса трябва да разчита само на своите доходи или на седемстотинте рубли годишно. А и тази сума му бива изплащана с безпричинно закъснение. Заплатата за четири месеца служба, която трябва да получи през септември 1823 година, пристига едва през февруари 1824: „225 рубли в асигнации и една сребърна рубла.“
    При това хотелът, ресторантът, картите, театърът струват скъпо. Разбира се, родителите му биха могли да помогнат, но за тях Пушкин си остава чужд. Поне когато става дума за пари. На 25 август 1823 година, едва месец след пристигането си в Одеса, Пушкин пише до брат си Лев:
   „Обясни на баща ни, че без пари не мога да живея, да живея от перото си ми е невъзможно при днешната цензура. А на столарски занаят не съм се учил. Учител не мога да стана, макар че зная закон Божий и четирите правила, но аз служа не по своя воля и нямам възможност да си дам оставката. Всичко и всички ме лъжат – на кого да се надявам, кажи, ако не на близки и роднини? На препитание у Воронцов няма да почна да живея – не искам и толкова. Крайността може да доведе до крайност. Боли ме, като виждам равнодушието на баща си към моето положение, макар че писмата му са много любезни.“6 
   Затънал е в дългове. Веднага щом се сдобие с малко пари, незабавно се разплаща с безбройните си кредитори. Един одески файтонджия разказва, че Пушкин няколко пъти го наемал за разходки извън града, но нито веднъж не му платил. След като на човека накрая му дотегнало, той отишъл в дома на своя длъжник: „Влизам в стаята. Той тъкмо се бръснеше. Приближавам се и казвам: „Ваше благородие, ако е възможно, бих искал да получа парите си.“ В този момент той започва да ме ругае и се нахвърля срещу мен с бръснача. Избягах колкото ме държат краката. Боже мой, та той щеше да ме заколи... Един ден съм на площада, където се намира Борсата и виждам, че Пушкин е отворил прозореца и вика всички, на които дължи пари. Отивам при него, а той ми казва: „Ето ти по шест рубли за всяко пътуване и не ми се мяркай повече пред очите.“7 
   В първите дни на декември 1823 година Пушкин изпраща следното писмо на френски език до генерал Инзов: „Изпращам ви, господин генерал, 360 рубли, които така отдавна ви дължа. Приемете уверенията за моята благодарност. Нямам смелост да ви се извиня: толкова ми е съвестно, че не можах досега да изплатя този дълг. Причината е, че се намирах в крайна нужда.“
   Той действително се намира в крайна нужда и при това не може да се перчи както в Кишинев, предрешен като евреин, грък или молдованин. Големият град налага известно приличие в облеклото. А приличието струва скъпо. За жителите на Одеса Пушкин е дребничък жив младеж с мургаво лице и дебели африкански устни. Ходи облечен в порядъчно изтъркан черен редингот, но закопчан чак до брадата, с черна шапка със зеленикав оттенък и въоръжен с тежка окована тояга. (Обяснява, че я носи, за да заякчи китката си в случай, че му се наложи да се дуелира.) Косите му са разчорлени, а погледът с трескав блясък. Той е беден. Той е нахален. И самотен.
   Все пак през март 1824 година паричните му проблеми отчасти са решени и надеждите му се възвръщат.
   До този момент литературните занимания на Пушкин са му донесли широка известност и много неприятности. Не получава нищо за стиховете, които публикува в списанията. Скромните петстотин рубли за Кавказки пленник са получени благодарение на застъпничеството на Гнедич. Впрочем всички руски писатели по онова време се намират в същото положение. За тях литературата е приятно занимание, а не доходен занаят. Те биха се почувствали унизени, ако трябваше да заменят полета на духа срещу долнопробни парични знаци. След като техните произведения веднъж биват заплатени, те не са защитени и с авторски права. Могат да бъдат препечатвани, изопачавани без каквито и да било последствия за некоректния издател. Така през 1824 година един чиновник от III отдел прави немско издание на Кавказки пленник с паралелен руски текст. Пушкин, от когото той не е поискал разрешение и комуто не е заплатил нито копейка, е принуден да отстъпи пред този грабеж. „Това бе, пише поетът, първи пример за измама.“
   Пушкин е първият руски писател, който се осмелява да защитава своите права и да се опитва да печели пари с перото си. Той превръща литературата в занаят. Получателите на неговите писма са изумени от дързостта, с която пише: „Иска ми се да ви изпратя откъслек от моя Кавказки пленник... Искате ли да купите цялата поема? Дълга е 800 стиха, ширината на стиха – осем стъпки. Цялото е разделено на две песни. Евтино ще я продам, за да не се задържа стоката.“ (Писмо до Греч от 21 септември 1821 година.)
   „На завършената от мен поема гледам като обущар на чифт ботуши, продавам с печалба.“ (Писмо до Вяземски от 1823 година.)
   „Радвам се, че моят Фонтан шуми. Впрочем, аз писах това само за себе си, а го напечатах, защото имах нужда от пари.“ (Писмо до Бестужев от 8 февруари 1824 година.)
   След като изпраща на Вяземски Бахчисарайски фонтан, Пушкин пише до своя брат: „Знаеш, аз два пъти молих Иван Иванович8  за отпуска, но и двата пъти последва най-милостив отказ. Остава само едно: да пиша направо до него. Ако и това не помогне, ще си взема тоягата и шапката и ще замина да видя Цариград… Имам нужда от пари, но откъде да ги взема? Който има нужда от слава в Русия, може да я намери, колкото иска. Руската слава може да ласкае някой си В. Козлов, когото ласкаят дори петербургските му познанства, а този, който е поне малко порядъчен, презира и едните, и другите. Mais pourquoi chantes-tu?9  На този въпрос на Ламартин отговарям: Аз пях така, както хлебарят пече хляба и както шивачът шие. Козлов пише, лекарят мори хората – за пари, за пари, за пари! Такъв е в голотата си моят цинизъм.“10 
   По-нататък Пушкин изразява възмущението си от някои свои приятели, които под предлог, че се грижат за неговата известност, разпространяват ръкописни копия на поемата преди нейното отпечатване. Прочелите тези копия едва ли ще купят книгата. А това означава по-малко клиенти.
   „Плетньов ми пише, че моят Бахчисарайски фонтан е в устата на всички. Благодаря ви, приятели мои, за вашата милостива грижа около славата ми! Благодаря особено на Тургенев, моя благодетел и знаменит другар. Остава да узная дали ще се купи макар и един печатан екземпляр от тези, които имат толкова много мои ръкописи. Но това са глупости – поетът не трябва да мисли за своето препитание и е длъжен като Корнилович да пише с надежда, че ще откъсне някоя усмивка от прекрасния пол. Душа моя, гади ми се от досада – каквото и да погледна, все една и съща мръсотия, все една и съща подлост и глупост! Дълго ще бъде все така!“11 
   И така, Бахчисарайски фонтан, от който Пушкин не разчита да спечели кой знае колко, жъне търговски успех, който удивлява поета и всички руски писатели от онова време. Вяземски, натоварен да води преговорите с издателя, успява да се сдобие с царски хонорар за автора. Три хиляди рубли за шестотин стиха или по пет рубли на стих. Издателят трябва освен това да плати още петстотин рубли на един посредник, така че самото издание струва най-малко петстотин рубли. Това означава разходи от четири хиляди рубли още преди излизането на книгата. Продажбата покрива всички тези разходи само за няколко дни. Издателят дори осъществява значителна печалба. Благодарение на Пушкин принципът на авторското право навлиза в литературните нрави на Русия. Пушкин получава тези чудни три хиляди рубли в Одеса, на 8 март 1824 година. Същия ден пише до Вяземски:
   „От сърце ти благодаря, мили европеецо, за неочакваното писмо и пратката. Започвам да уважавам нашите издатели и да мисля, че нашият занаят не е по-лош от другите... За щастие аз не принадлежа към нашите писатели от ХVIII век: пиша за себе си, а печатам за пари – а инак не за усмивката на прекрасния пол.“12 
   Търговският успех на тази книга представлява толкова любопитно събитие в аналите на книгопечатането, че Вяземски му посвещава статия в Литературни новости.
   „Ръкописът на малката поема на Пушкин бе купен за три хиляди рубли; тя се състои едва от шестотин стиха; така че на стих се падат повече от пет рубли… Примерът, даден от книгопродавеца Пономарьов, купил ръкописа на поемата, заслужава неговото име да се прочуе. Той спечели признателното уважение на приятелите на просветата, като съумя да оцени едно произведение на изкуството, без да държи сметка за теглото и размера. За наше удовлетворение можем да добавим, че той не се излъга в сметките си и вече справедливо е възнаграден за своята смелост, с която отправи предизвикателство към законите на търговията.“
   Три хиляди рубли! „Ще си изплатя старите дългове. И ще започна нова поема“, пише Пушкин.
   Разбира се, старите дългове бързо поглъщат тези пари. Ала след като ги е изхарчил и е изтрезнял от наслажденията, Пушкин съхранява една дълбока увереност: занапред той знае, че може да живее от своето творчество и че неговият занаят е напълно сериозен. 
   
   
   
   
II
АМАЛИЯ И ЕЛИЗА
                       Като чиновник Пушкин няма почти никакви задължения. Няма и определено работно време. Той дори не благоволява да се вести в канцеларията. Напълно справедливо гледа на седемстотинте рубли, които му дава правителството, като на обезщетение за несгодите на неговото изгнание, а не като на заплата за свършената работа като писар. Впрочем, никой не го и укорява за неговото безделие.
   Също както в Кишинев, той прекарва дните си в писане, разходки, в пиене и игра със случайни другари.
   „Обядваме славно, пише Пушкин до Вигел през ноември 1823 година. Аз пия като Лот Содомски и съжалявам, че нямам при себе си нито едно момиче. Преди няколко дни имахме малък ергенски празниик. Бях председател на напиването. Всички се напихме, а след това отидохме във вертепите.“
   Романтичният Пушкин се нуждае и от романтични приятели. В Одеса той става неразделен спътник на един „корсар в оставка“, мавърът Али. Този мавър Али, или изопачено, Морали, е здравеняк с грамадни мускули и медночервено лице с изсечени черти. Има изящни крайници. Черните му очи сякаш са изрисувани с въглен. Носи червена копринена риза, късо сако от червено сукно със златна везба и широки панталони, пристегнати с турски пояс, от който стърчат пистолети с ориенталски инкрустации. Краката му са обути в бродирани чехли. На главата му е нахлупена чалма от тънък бял плат. Говори италиански и френски. Той веселяк, обича да играе карти и да си пийва. Изобщо не се сърди, когато напомнят пиратските му подвизи. Без съмнение би се харесал на Байрон заради миналите си престъпления. Пушкин го харесва заради сегашната му жизнерадост.
   „В осем часа, на връщане към къщи, пише Липранди, се отбих у Пушкин. Заварих го във весело настроение, без сюртук, седнал на коленете на мавъра Али. Този мавър, родом от Тунис, бил шкипер на търговски или на свой собствен кораб, човек с весел нрав, около тридесет и пет годишен, среден на ръст, як, с грубовато обветрено лице, белязано от вариола, но с приятно изражение. Али много се бе привързал към Пушкин, който неизменно го наричаше корсар... Моето пристигане не смути Пушкин. Той ми препоръча мавъра, като добави: „Чувствам се свързан с него. Кой знае, може би моят дядо е бил роднина с неговия.“ После започна да го гъделичка, което дразнеше мавъра, но забавляваше Пушкин.“
   У мавъра Али байроновски са само прозвището, костюмът и цветът на кожата. Байроновска душа Пушкин открива у „саркастичния и леден“ Александър Раевски. Поетът открива в Одеса този болнав демон с прежълтяло, сбръчкано избръснато лице, с черни злобни очи, дрезгав смях и съблазнителни мисли. Също както в Кавказ, той попада под обаянието на този провинциален Мефистофел. Също както в Кавказ, гаси свещите, за да може спокойно да разговаря с него. Прави се на малък. Преструва се на изплашен. А може би наистина се бои. Така или иначе, с всяка следваща съвместно прекарана вечер, Пушкин все по-ясно разкрива печалното тщеславие на своя другар. Мнимите преизподни започват да го отегчават. Вечното отрицание на Раевски започва да омръзва. Дали няма да стигне дотам, че да отрече и приятелството? Любовта, бракът, патриотизмът, чувството за дълг, свободолюбието, както и да е! Ала приятелството! Може би, за да си отдъхне от компанията на насмешливия Раевски, той се сближава с младия поет Тумански, чиновник в канцеларията на Воронцов. По думите на Пушкин е „добър младеж, но донякъде лъжлив“. А според Тумански Пушкин е „славей“ и дори „Христос на нашата Поезия“. Заедно с Тумански, Шварц, Варлаам и още неколцина Пушкин снове между ресторанта и театъра, между театъра и казиното. Може да се похапне не зле у гърка Димитраки и чудесно у французина Сезар Отон. Избата на „ресторантьора“ Сезар Отон се смята за най-изисканата в цяла Одеса. След смъртта на Пушкин Сезар Отон се съгласява да сподели пред почитателите на поета своите спомени: „Любимото му шампанско беше „Сен Пере“, а в моята изба винаги имаше изобилие от това вино.“
   Ала не само избата на Сезар Отон привлича „безгрижните одески момчета“. В сутерена се намира тайна игрална зала. Около зеленото сукно гъмжи от чиновници, търговци и младежи без определено занятие. Оборотът достига до няколко десетки хиляди рубли на нощ. Сред тях има и неколцина професионални играчи, които странстват из цяла Русия и преживяват единствено от нощните печалби. 
   В Операта същите тези чиновници, търговци и младежи без занятие аплодират баса Дезиро, тенора Моринели, примадоната Амати и съвсем младичката певица Маркони. Ала тяхното присъствие се забелязва не само в залата, но и на сцената. Всички зрители се познават помежду си и прекарват антракта в посещения на гримьорните, в разговори от едно кресло на друго, в приятелски жестове с ръка и оглеждане през лорнетите. Когато френската певица д’Анжвил Бендерберг се опитва да аклиматизира парижките водевили към одеската сцена, настъпва същински скандал. Всички са за или против д’Анжвил. Галоманите и италофилите се наричат взаимно „свини“. А междувременно театърът събира нечувани приходи. Пушкин с увлечение взема участие в тези препирни. Той обича Операта, певиците, светлината, красивите жени, насядали в тапицираните с кадифе пещери на ложите, тътена на оркестъра и разходките под звездното, изпълнено с нощен покой небе след края на представлението. Готов е да замени двадесет официални вечери срещу една-единствена вечер, прекарана в Операта. Ала присъствието на официалните вечери е задължително. Воронцов не се шегува с етикета. 
   В обкръжението на Воронцов Пушкин се запознава с кроткия и плах Казначеев, директор на канцеларията, както и с досадната му съпруга, която пише стихове и държи литературен салон, в който се събират посредствени провинциални поети. Запознава се и Наришкин, сънлив съпруг, чиято жена е ухажвана от цялата одеска младеж. „Ех, приятелю, пише Тумански, ако знаеше колко прекрасна и изящна е Олга!... Когато танцува валс със синята си и ефирна като облак рокля, човек без всякакъв свян може да падне на колене пред нея.“ Пушкин споделя мнението на Тумански относно Наришкина и дори самият граф Воронцов не остава безразличен към чара на тази пламенна жена.
   Към „свитата“ на Воронцов принадлежи също така градоначалникът Гурев. Гастроном, лаком глупак, същинска бездънна яма, по израза на Вигел, „човек-стомах“. Друг виден чиновник, служител на Воронцов, е Бларамберг, чиито щерки Зинаида и Елена, жизнени и красиви, очароват Пушкин и го вдъхновяват за няколко стихотворения. Нека споменем също така добрия Лекс, Синявин, полякинята Собанска, горделива статуя, към която Пушкин изпитва мимолетно влечение; монархиста Стурдза, французина Сикар, граф Ланжрон, който заема преди Воронцов поста губернатор на Южна Русия и който намира утеха след снемането му от този пост в писането на трагедии със сюжети от неаполитанската революция, а също така неприятния и раболепен Брунов, чието лице е скрито зад монументална челюст. На един маскен бал Брунов се появява предрешен като вале купа и казва на Воронцов: „Le valet de cњur fait hommage au roi des cњurs.“13  На съшия този бал австрийският консул фон Том се появява като огромна книга, на корицата на която е изписано със златни букви : „Том първи“. Що се отнася до някой си Сабанеев, той е накачил по фрака си всички чуждестранни отличия, с които е бил награден по време на войните в Европа. Подобна дегизировка никак не се харесва на поканените на приема чуждестранни консули и малко след това от Санкт Петербург пристига заповед, с която се забранява чуждестранните медали, кръстове и отличия да бъдат използвани като аксесоари по време на маскарад. 
   Пушкин се явява на бала с маска на лицето и увит в широка черна мантия. Той се възхищава на костюмите. Танцува и по навик ухажва дамите с поруменели от топлината и светлината на залата лица. Прибира се изморен, натъжен от толкова много безсмислени думи и жестове. Целият му живот е само един маскарад. Всички около него са покрили с маски не само лицата, но и душите си. Той се чувства чужд сред тази богата, шумна и танцуваща тълпа. „В един часа след обяд, пише Липранди, заварихме Пушкин все още в леглото. Както обикновено седеше с подвити крака и пишеше нещо. Беше много сърдит след отминалия маскарад. Разказа ни някои случки, като особено беше раздразнен от държанието на барон Брунов и от самодоволната усмивка на Воронцов...“ Никак не беше доволен от пребиваването си в Одеса заради обществото, в което трябваше, както се казва, да се върти. Забелязвах у него определен abandon...14  Бил отвикнал от аристократичните и семейни кръгове, подчинени на определен етикет, а, както твърдеше, никога не ги бил харесвал...“
   Тъй като не може да живее като отшелник, а не понася обществото на знатните одески фамилии, Пушкин се възмущава едновременно от себе си и от онези, които все още го канят.
   В писмо от 16 юни 1824 година поетът Тумански описва женското общество в Одеса по времето на Пушкин по следния начин: „Липсата на светско възпитание е особено забележима у одеските госпожи. Омъжените дами (включително красивата и любезна г-жа Ризнич) отбягват мъжете, крият зад маската на скромността своята простоватост и необразованост. Девойките пък не умеят в държанието си да налучкат верния тон: те са или необуздани, или грубовати; някои проявяват прекалена веселост и са в течение на много неща, които не си дават труда да прикриват... Без съмнение една девойка с непринудено държание е много по-интересна от някоя мълчалива провинциалистка или някоя превзета и свита дама.“
   По навик в Одеса Пушкин се влюбва в голям брой девойки и млади жени. За него близките му казват: „Предметът на неговите чувства можеше да се мени, но чувствата си оставаха същите.“ Той държи повече на успехите пред жените, отколкото на успехите в поезията. Ухажването е за него занимателно упражнение, необходимо и оздравително. Той нарича това „кокетиране“. А и дамите са му признателни за усилията, които полага, за да ги разтушава. „Поради това, пише пушкинологът Аненков, въпреки всеизвестната небрежност на неговия тоалет, въпреки неправилните черти на енергичното му лице, Пушкин буди такава нежност в сърцата и оставя след себе си незабравими спомени.“ Списъкът на Дон Жуан съдържа две женски имена в раздела „одески период“: Амалия и Елиза.
   Амалия Ризнич е съпруга на богат одески търговец. Говори се, че е от немско-италианско потекло. Млада, висока, стройна, тя има бледо изразително лице, дълга шия и огромни, изпълнени със светлина нежни черни очи. Когато разпусне косите си, те се разстилат като завеса чак до коленете. Тъй като има големи ходила, винаги носи широка и дълга рокля, като костюм за езда. Воалът на шапката є с мъжка кройка стига до земята. Подобно одеяние само подчертава нейния чар. Всички одески младежи са повече или по-малко влюбени в нея. Подобен ексцентричен костюм и съмнителната є репутация стават обаче причина салоните на Воронцови и на техните приятели да бъдат затворени за нея. Затова тя сама организира приеми. Неженените мъже се тълпят на нейните танцови забави, вечери и игри на вист. Съпругът на Амалия наблюдава с изумление това гъмжило от поклонници, което обкръжава неговата жена. Той живее в нейната сянка, щастлив със своя успех и уверен в нейната вярност.
   Пушкин е редовен гост в дома на Ризнич. Също както останалите и повече от тях той е омагьосан от красивата Амалия. Любовта го замайва, буквално го смазва. Ще му се да отвлече Амалия и той единствен да се опива от блясъка на очите є, от сияйната мекота на кожата є, от топлата ласка на устните є. Ала около нея кръжи рояк обожатели, често богати и ловки. А на нея є харесва да бъде ухажвана. „Веднъж, пише братът на Пушкин, той бе обзет от такава яростна ревност, че пробяга без прекъсване пет версти, гологлав под жаркото слънце при температура 35°.“ Съперници на Пушкин са помешчикът Собански и преди всичко княз Яблоновски. През 1823 година Пушкин написва следните стихове:
          Когато сред поклонници блестиш,
          защо желаеш, уж със вид небрежен,
          с надежди празни да ги утешиш,
          и с чуден поглед, ту унил, ту нежен?
          С помътен ум стоя пред тебе ням,
          ти знаеш моята любов нещастна,
          ала не виждаш как в тълпата страстна,
          чужд на беседи, мълчалив и сам,
          се губя в скръб и самота дълбока,
          а ти страниш... Приятелко жестока!
          Ако си тръгна, не изпитваш страх,
          Не ме следиш с молба и трепет плах.
   Все пак Амалия не е безразлична към страстта на Пушкин. Тя с удоволствие му позволява да я целува и да я гали, но не се лишава от възможността да получи същите наслади и от други освен него:
          Щом моят стар съперник приближи
          и мине покрай двама ни, кажи,
          защо те поздравява тъй лукаво?
          Какво е той за теб? С какво пък право
          Бледнее и ревнува, и слухти?...
          Все пак ме любиш... Насаме със мене
          си тъй гальовна! Жадните уста – 
          тъй пламенни! А думите в нощта
          с такава искреност са напоени!15 
   
   В своето стихотворение Нощ Пушкин може би говори за любовното удовлетворение, което е получил от Амалия:
   
     Очите ти в тъмата сега пред мен блестят,
     усмихват ми се нежно – аз чувам твоя глас:
     обичам те… мой мили… съм твоя, твоя аз!…16 
   
   Към края на 1823 година любовта на Пушкин към Амалия Ризнич се превръща в „болест, по-страшна от чума“, в „черна горест“, в „треска“, в „лудост“. Самият Пушкин е стреснат. Междувременно любимата е бременна, вероятно като резултат от старанието на търговеца Ризнич. В началото на 1824 година тя ражда син, разболява се, започва да храчи кръв и се налага да замине за Италия. Съперникът на Пушкин, Яблоновски, заминава заедно с нея. През 1825 година тя умира от туберкулоза, изоставена както от напълно основателно подозиращия я съпруг, така и от своя любовник. Угасва съвсем сама и нещастна. Пушкин научава за смъртта є на 29 юли 1826 година. За нея той написва елегия:
   
          Напразно чувството възбуждах:
          от равнодушните уста дочувах смъртен лъх
          и равнодушно го прокуждах...
          Къде е любовта? Уви, във тез гърди
          за бедната, невинната любима,
          за спомена на сладостта преди
          ни сълзи, ни въздишки има.17
   
   Този безплътен призрак, когото Пушкин сякаш е обрекъл на забрава, продължава да го спохожда в продължение на години. През 1830 година, в навечерието на своята сватба, той все още продължава да пише:
   
          Ти рече: в часове мечтани
          със тебе ще съединим
          целувката на обичта ни
          под небосвода вечно син.
          И твойта хубост и страдания
          мълчат във гробна пустота,
          а с тях – целувката мечтана…
          Но аз я чакам, иде тя.18 
   
   Тя е мъртва, а той все още очаква нейните целувки. И възкликва:
   
          Обична сянка, тук ела,
          каквато бе преди раздяла,
          смутена в зимната мъгла,
          от скръб последна пребледняла.
          Лек звук или ветрец студен,
          звезда далечна и неясна,
          или видение ужасно,
          но все едно, при мен, при мен…
          Зова те не да съдя пак
          човешката безкрайна злоба,
          която те захвърли в мрак,
          или за да прозра във гроба,
          не за това, че угнетен,
          съмнявам се… Но в скръб изгубен,
          да кажа искам, че съм влюбен,
          че твой съм пак: при мен, при мен!19 
   
   Ала отпътуването на Амалия Ризнич през май 1824 година опечалява Пушкин по-малко, отколкото смъртта є през 1826 година. В края на 1823 година амазонката е бременна. Вероятно на Пушкин рядко се отдава възможност да я види. Той се отдалечава от Амалия. Когато тя напуска града, той вече е свикнал да живее без нея. Несъмнено продължава да я обича, но вече в спомените, в мислите си. Друга жена ускорява неговото излекуване. И тази жена е съпруга на същия милорд, вицекрал и самодържец – англофил, наречен Воронцов. 
   Елиза Воронцова пристига в Одеса едва на 6 септември 1823 година. По това време и тя е бременна, така че Пушкин вероятно я е срещнал след очакваното събитие. Детето се ражда през октомври. Така че Пушкин се запознава с безспорната царица на Одеса през ноември или декември 1823 година. Страстта му към нея се разпалва тъкмо когато чувствата му към Амалия Ризнич са в своя заник. Едната идва да замести другата. Всичко е напълно по правилата.
   По онова време графиня Воронцова е малко над тридесетгодишна. Дъщеря на полски граф. Преминава през такова строго възпитание, че веднага след сватбата я обзема същинска жажда за празненства, кокетство и пилеене на пари. Дълго задушаваната є младост разцъфтява на възраст, когато други жени вече не се и надяват да се харесат. Тази позакъсняла младост очарова всички, като се започне с Воронцов, мине се през Александър Раевски и се стигне до Пушкин. Съвременниците на Елиза са единодушни във възхвалите си на нейната красота и прелест:
   „С безгрижието и кокетството, присъщи на полякините, пише Вигел, тя искаше да се харесва и никоя не умееше да прави това по-добре от нея. Беше млада телом и духом. Не притежаваше онова, което обикновено се нарича красота, но нейните очи, макар и малки, излъчваха нежност, която ви пронизваше, а усмивката є бе несравнима и устните є сякаш жадуваха целувки.“
   А Всеволожки:
   „Нямам думи, с които да опиша красотата на графиня Воронцова, нейния ум и изисканите є маниери.“
   Портрет от 1820 година показва Елиза Воронцова с приведена над рамото глава. Къдриците є обрамчват изразителното є лице. Челото є е бледо, високо и правилно, а плътта на шията є сякаш излъчва светлина. Очите є излъчват заучена печал и нежност. Устните є са едва присвити в усмивка и сякаш зоват от платното друг дъх и други устни. 
   Пушкин вероятно се е влюбил в графинята още при първата им среща. Още повече, че тя е съпруга на омразния Воронцов. Тази подробност придава допълнително очарование на приключението. Що се отнася до Елиза Воронцова, отначало тя сигурно е била заинтригувана от този небрежно облечен поет, за когото навсякъде се разправя, че е бил любовник на Амалия Ризнич. Вижда се с него в Операта, на вечерите, на приемите на своя съпруг. По време на тези приеми обществото се разделя на две части. Едната обсажда графа в залата за билярд, а другата, по-малка и по-отбрана, обсажда графинята в салона. Пушкин, разбира се, принадлежи към втората. Графинята обича да бъбри с него. Смее се на неговите каламбури. От чисто любопитство се опитва да научи някои подробности за неговата последна любов. Но нищо повече. И Пушкин дълго време се примирява с неприятната роля на кавалер. Негов основен съперник е демонът Александър Раевски. Отхвърляйки любовта като цяло, Александър Раевски се влюбва в частност в Елиза Воронцова. Той е неин братовчед и като такъв може да се среща с нея извън официалните приеми. А в Одеса се говори, че не пропускал да ухажва и да утешава по всякакви начини твърде апетитната братовчедка. На ухо се разправя дори, че влюбеният в Елиза Воронцова Александър Раевски използвал Пушкин като гръмоотвод, за да отклони от себе си гнева на графа. Макар да се пише приятел на Пушкин, той не се колебае да го компрометира, за да спаси собствената си кожа. Злослови по негов адрес, приписва му какво ли не, подиграва му се при всеки удобен случай. А доверчивият Пушкин на всичко отгоре иска от него съвети!
   Въпреки всички усилия на Александър Раевски, с всеки изминал месец, Елиза Воронцова започва все по-охотно да приема близостта на поета. 
   През май 1824 година Вера Вяземска, жената на един от най-добрите приятели на Пушкин, пристига в Одеса заедно с двете си деца, за да се лекува чрез морски бани. Вера Вяземская става довереница на Елиза Воронцова. С нейна помощ Пушкин още повече се сближава със своята любима. Писмата на Вера Вяземская разкриват до каква степен Пушкин умее да бъде неустоим, когато е решил да се хареса. Отначало Вяземская се дразни и държи настрани поета, но в края на краищата се сприятелява с него. Името на Пушкин се появява в почти всички нейни писма до съпруга є:
   „За племенника на Василий Лвович не мога да ти да ти кажа нищо хубаво. В главата му цари пълен безпорядък и никой не може да се справи с него... Правя всичко, което е по силите ми, за да успокоя клетата му глава.“ (Писмо на френски език от 13 юни 1824 година.)
   „Започвам да си мисля, че той не е толкова лош, колкото изглежда.“ (Писмо на френски език от 20 юни 1824 година.)
   „Каква бъркотия е в главата му! Той често ме огорчава, но още по-често ме разсмива.“ (Писмо на френски език от 23 юни 1824 година.)
   „Пушкин изобщо не иска да пише за смъртта на Байрон; според мен е прекалено зает и преди всичко прекалено влюбен...“ (Писмо на френски език от 27 юни 1824 година.)
   „Опитвам се да го приема като свой син, но той е палав като паж; ако не беше толкова грозен, щях да го кръстя Керубино; той действително върши детинщини и тъкмо заради това някой ден ще си строши главата.“ (Писмо на френски език от 4 юли 1824 година.)
   „Започвам да го обичам като приятел.20  Не се плаши. Мисля, че е добър, но нещастията са го озлобили… Доверява ми всички свои неприятности и чувства, а това във всеки случай разтушава.“ (Писмо на френски език от 11 юли 1824 година.)
   „Много го обичам и той ме оставя да го мъмря като същинска майка.“ (Писмо на френски език от 27 юли 1824 година.)
   Между Пушкин и Вера Вяземская се установява една твърде опасна нежност. Пушкин прекарва по цял ден край нея, забавлява я с брътвежите и гримасите си и си играе с децата. Графиня Воронцова се среща с него в този благословен дом. Поетът и неговите две приятелки се разхождат край морския бряг. Наемат лодка, гребат, спират до скалите, където се разбиват вълните. Там съзерцават как прииждат на грамади ревящите талази, по които белеят пяна и слънчеви отблясъци. Понякога някоя по-силна вълна достига до тях и ги измокря до кости. Налага се да се оттеглят на брега, за да поправят прическите си и да се преоблекат. Дали в дома на Вера Вяземская или там, досами морето, на някой блъскан от прибоя скалист отломък, Пушкин и Елиза Воронцова се целуват за първи път? До нас не са достигнали никакви подробности за това любовно приключение на поета. Единствено стиховете и свидетелствата на неколцина съвременници позволяват да се заключи със сигурност, че неговата страст най-сетне е била споделена.
   „Княгиня Вяземская ми разказа някои подробности от пребиваването на Пушкин в Одеса и за неговата връзка с жената на граф Воронцов, за която аз сам подозирах“, пише Плетньов. 
   „Жената на М. С. Воронцов не се отличаваше със семейни добродетели и също както своя съпруг имаше тайни връзки“, пише друг съвременник, Ехлиман. 
   „Днес Хъбърт (синът на лейди Пемброк-Воронцова) пя Талисман. Той не знаеше, че пее за историята на своята възхитителна леля (графиня Воронцова)“, пише Вяземски.
   Случката с талисмана доказва по-сигурно от всякакви намеци в писмата истинността на любовта между поета и жената на „лорда“.
   Към края на престоя на Пушкин в Одеса графиня Воронцова му подарява златен пръстен, върху който е гравиран надпис на староеврейски. Пушкин го носи непрекъснато. След отпътуването си от града той дълго време продължава да получава писма, запечатани със същия знак, който се намира и върху неговия пръстен. Сестрата на поета разказва, че в дните, когато ги получава, той се заключва в стаята си, не отворя на никого и отказва да излезе. Графиня Воронцова никога не би подарила подобен пръстен талисман на един чужд ней човек, пък бил той и поет. Тя го подарява на своя любовник. Пушкин потвърждава това със своето стихотворение Талисман:
   
             Там, където с рев се пени
             морският прибой в скали
             с лунна светлина облени
             през вечерните мъгли...
             чародейка нежна, млада
             ми поднесе талисман.
             Каза ласкава и мила:
             „Запази го, скъпи мой!
             В него има скрита сила!
             С обич ти е даден той.21
   В черновите от пролетта на 1824 година са намерени следните няколко задраскани реда: 
   „Вижда се дива пещера… Приют на любовта, сумрачен, влажен… Там на сърдитите вълни ечи шумът протяжен…“
   И още:
   „Край морето, под скала се крие самотна пещера, обител на наслади, дарява хладна тъмнина сред лятната горещина…“
   В същата тетрадка са и редовете:
        
          Скрит в пещерата, след изгнание
          четях аз нежния Коран.
          И в този миг за упование
          пристигна ангел с талисман…
   
   Толкова ясни намеци рисуват пред нас картината на скалите, прохладните сенки и шепота на морето, където Пушкин и Елиза Воронцова за пръв път са се слели в прегръдка. Други стихотворения потвърждават истината за тази страст. Сред тях е Изгореното писмо:
   
        Минута! Пламнаха! Горят – и може би
        с димеца лек изчезват моите молби.
        От пръстена, за вярност сложен, разтопен е
        печатът – восъкът кипи… О, провидение!22 
   
   След написването на лирическия Разговор между издател и поет, Пушкин се притеснява, че е разкрил в своите стихове самоличността на своята любима и наивно предлага на брат си: „Няма ли начин Разговорът да бъде датиран от 1823 година?“ Несъмнено с тази смяна на датата той се надява да приспи любопитството на своите читатели. На същата жена са посветени и Ангел, Прозерпина, някои пасажи от Евгений Онегин. Върху нежното лице на Татяна, героинята в Евгений Онегин, все още грее погледът и мами усмивката на Елиза Воронцова. След отпътуването на Пушкин от Одеса, Александър Раевски, който тогава се намира в Александрия заедно с Воронцов, пише до поета следното писмо на френски език:
   „Оставям за друго писмо разказа за деянията на нашите прекрасни съгражданки; сега ще ви говоря за Татяна.23  Тя взе живо участие в твоето нещастие. Помоли ме да ти предам това и го пиша с нейно знание. Във всичко, което се случва, тази нежна и добра душа вижда единствено несправедливост, чиято жертва си ти. Обясни ми всичко това с чувствителността и грацията, присъщи на Татяна.“
   
   
   
   
III
ДАВИД, ГОЛИАТ 
И СКАКАЛЦИТЕ
                       Още преди да научи, че Пушкин ухажва жена му, граф Воронцов вече е причислил поета към своите врагове. Самонадеяността и независимото държание на колежкия секретар, който се мисли за гений, през цялото време са дразнили „лорда“. Когато разбира от устата на Александър Раевски, че графиня Елиза не е безразлична към вниманието на Пушкин, неговата неприязън прераства в същинска омраза. Той се смята за унизен от този дребосък с маймунско лице и славна фамилия. Отрича му какъвто и да било талант и открива у него всички пороци. Ала, както обикновено, не издава своя гняв и приема Пушкин на вечеря с все същата ледена приветливост. Между този чиновнически Голиат и поетичния Давид се разразява подмолна война. Обкръжението на Воронцов взема негова страна и се ожесточава срещу Пушкин. С всеки изминал ден поетът се чувства все по-нежелан в това общество на затъпели военни и висши чиновници, предани на режима. На 17 януари 1824 година някой си генерал Скобелев изпраща до правителството следния доклад:
   „Не би ли било по-добре срещу човека на име Пушкин, който използва своя изключителен талант за отвратителни цели, да бъде издадена забрана за публикуване на неговите разрушителни поеми?... Като възмездие за тези срамни стихове, никак не би било зле техният автор да изгуби някое и друго парче кожа. Има ли смисъл да се проявява снизхождение към човек, когото строго осъждат всички здравомислещи граждани?“
   Насърчаван от своите сътрудници, насъскван от Александър Раевски и подтикван от кокетливото отношение на жена си към поета, флегматичният Воронцов решава на всяка цена да се отърве от Пушкин. На 27 март 1824 година той изпраща до министъра на външните работи Неселроде лукаво писмо, в което обяснява колко полезно би било отстраняването на Пушкин от Одеса. „В Одеса, пише той, около Пушкин се въртят прекалено много ласкатели, които превъзнасят неговите творби и създават у него илюзията, че е съвършен писател, докато „в действителност той е само слаб подражател на един напълно недостоен за уважение оригинал: лорд Байрон.“24 
   Налага се този буен младеж да се успокои и с тази цел трябва да бъде изпратен в друга губерния.
   „Няма никакъв смисъл, пише буквално Воронцов, просто да бъде върнат на генерал Инзов, тъй като по този начин ще си остане близо до Одеса, а от друга страна, вече няма да бъде под мое наблюдение; Кишинев е твърде близко и въпросните лица ще се присъединят към него; в самия Кишинев той ще се озове сред опасното общество на млади боляри и гърци.“25 
   Измъчван от ревност и от жажда за отмъщение, Воронцов не дочаква отговора на Неселроде и на 2 май 1824 година изпраща до него ново писмо с още по-краен тон от предишното:
   „По този повод, повтарям моята молба: избавете ме от Пушкин; той може би е превъзходен младеж и добър поет, но нямам никакво желание да остава близо до мен, било в Одеса, било в Кишинев.“26 
   Най-сетне, на 16 май Неселроде отговаря на настояванията на Воронцов. Императорът споделя мнението на губернатора на Южна Русия по отношение на Пушкин:
   „Ала що се отнася до окончателното решение на неговия въпрос, пише Неселроде, той се въздържа от конкретни нареждания какво да правим с него.“27 
   Научил за постъпките на Воронцов, Пушкин си отмъщава, като го обсипва с остри епиграми:
   
             Сразил Давид, певецът млад,
             всемогъщий Голиат,
             макар че този феодал
             бил граф и даже генерал.
   
   И още:
             Полутърговец, полусир,
             полумъдрец, полуневежа,
             полуподлец, но със надежда,
             че пълен ще е най-подир.28 
   
   Двамата мъже се срещат, разговарят любезно в светските салони, край отрупаните трапези, ала в сърцата на двамата гори една и съща омраза. Единият излива своята злъч в епиграми, които незабавно обикалят целия град, другият – в тежки официални писма и в канцеларски заговори. Обстоятелствата идват на помощ на Воронцов. По това време цяла Южна Русия е нападната от пълчища скакалци. Така че на 22 май 1824 година Воронцов изпраща до Пушкин следната заповед:
   „Възлагам ви да посетите Херсонска губерния и градовете Херсон, Илизаветград и Александрия, като изискате следните сведения: по кои места са се развъдили скакалци, в какво количество, какви разпореждания са дадени за тяхното изтребление и какви средства се прилагат за тази цел; сетне да направите оглед на най-главните места, където са се развъдили скакалците, да прецените с какъв успех действат приложените за изтреблението им средства и достатъчни ли са мерките, взети от уездните присъствия, като за всичко това ми доложите своевременно.“
   Пушкин не е единственият чиновник от Одеса, натоварен с подобна задача, ала тази заповед за него е по-обидна, отколкото за когото и да било от неговите колеги. Той смята себе си за известен поет, за видна личност в руските литературни кръгове, а ето че възползвайки се от поста, който заема в служебната йерархия, го пращат да изучава нравите на скакалците и напредването на тяхното изтребление. Подобно отношение просто плаче за епиграма. То напомня на Пушкин, че в очите на началниците той си е просто колежки секретар, както всички останали. То го поставя на нищожното място, което заема, и го превръща в посмешище на враговете му. Невъзмутимият и хладен, озлобеният и изискан Воронцов тържествува зад своето масивно бюро със златна украса. С едно драсване на перото той отмъщава за своята чест на оскърбен началник и на злощастен съпруг. Това е вече прекалено. Пушкин направо се разболява от ярост и унижение. Не е на себе си, готов е да хапе, да удря плесници, да изкорми милорда, този негодник, този мръсник с избръснато лице и елегантни маниери. 
   „Няколко дни след моето пристигане в Одеса, пише Вигел, разтревоженият Пушкин дотича при мене да ми съобщи, че му се готви нещо много неприятно. По това време неколцина от най-нисшите чиновници от канцеларията на генерал-губернатора, както и по места, бяха натоварени да се погрижат за изтреблението на нападналите полята скакалци. Сред тях бил попаднал и Пушкин. За него не можеше да се измисли нищо по-унизително… За да го отърве, добрият Казначеев (началник на канцеларията) бавеше изпълнението на тази мярка, като междувременно напразно ходатайстваше за отмяната на нареждането. Аз също се заех да помагам. Къде ти? Още при първите ми думи Воронцов пребледня, устните му затрепераха и той ми заяви: „Уважаеми, ако искате да съхраним досегашните ни приятелски отношения, не ми споменавайте никога за този мерзавец.“ А малко след това добави: „А също и за неговия достоен приятел Раевски.“ Последните му думи ме удивиха и пробудиха у мен много догадки.“29
   Разгневен от непреклонността на Воронцов, Пушкин още същия ден написва писмо до директора на канцеларията Казначеев. Това писмо бива изпратено три дни по-късно, на 25 май 1824 година: 
   „Тъй като съм съвсем несведущ по въпроса за деловите книжа, не зная дали имам право да отговоря на предписанието на Негово Сиятелство. Както и да е, надявам се на вашата снизходителност и си позволявам смелостта да се обясня откровено относно моето положение.
   Седем години аз не съм заемал никаква служба, не съм написал никаква канцеларска бумага, не съм бил в отношение с никакъв началник. Тези седем години, както ви е известно, са за мене съвсем загубени. Жалбите от моя страна биха били много не на място. Аз сам си преградих пътя и избрах друга цел. За Бога, не мислете, че съм почнал да гледам на стихотворството с детското себелюбие на римоплетец, или както на отдих за чувствителния човек. То просто е мой занаят, отдел от частната промишленост, която ми доставя препитание и домашна независимост. Мисля, че граф Воронцов няма да пожелае да ме лиши нито от едното, нито от другото. Ще ми кажат, че щом получавам седемстотин рубли, съм длъжен да служа... Аз приемам тези седемстотин рубли не толкова като заплата на чиновник, а като порцион на заточен затворник. Готов съм да се откажа от тях, стига да мога да разполагам с времето си и със заниманията си... Ако бях пожелал да служа, то никога не бих избрал друг началник, освен Негово Сиятелство; но понеже чувствам своята съвършена неспособност, аз вече се отказах от всички изгоди на службата и от всяка надежда за по-нататъшен успех в нея. Зная, че това писмо е достатъчно, за да бъда, както се казва, унищожен. Ако графът заповяда да си подам оставката – аз съм готов да сторя това, но чувствам, че като променя своята зависимост, аз много ще загубя, а нищо няма да спечеля...
   Още една дума: вие може би знаете, че аз страдам от разширение на кръвоносните съдове. Ето вече осем години как нося със себе си смъртта... Мога да представя свидетелство от който обичате лекар. Нима не бива да ме оставите на мира през остатъка от живота ми, който, наистина, няма да продължава много?“30 
   Въпросното разширение на кръвоносните съдове е измислица. Пушкин действително има разширена вена на крака, но не страда кой знае колко от нея. В случая той прибягва до всевъзможни доводи, за да убеди графа. Налага се Раевски и неколцина други приятели да го принуждават да изпълни заповедта на Воронцов. Пушкин заминава съкрушен, за да вземе участие в изтреблението на проклетите скакалци. След като лично наблюдава пълзящите с металически съсък пълчища насекоми сред степите, след като извършва инспекция на групите, които, затънали до колене в тази жива жълтеникава каша, се борят с бедствието, Пушкин се завръща в Одеса и представя своя доклад на Воронцов. По думите на някои съвременници, този доклад бил написан в стихове:
   
             Скакалци летели летели,
             после спрели.
             Яли, яли, всичко изяли
             и отлетяли.
   В действителност официалният доклад на Пушкин за скакалците така и не е открит. Може би въобще се е отказал за пише доклад. Той вече е решил. Единственият достоен отговор на понесеното оскърбление е оставката. Тя е депозирана в канцеларията на 8 юни. Казначеев смята подобна постъпка за неуместна и пише на Пушкин, за да сподели с него опасенията си. Отговорът на Пушкин е на френски език:
   „Много съжалявам, че моето уволнение ви причинява толкова много грижи и искрено съм трогнат от вашето участие. Що се отнася до вашите опасения за последиците, които могат да възникнат от това уволнение – аз не мога да ги смятам за основателни... Жадувам само за едно – за независимост (извинете за тази дума, казвам я заради самото понятие). Надявам се, че ще я получа с помощта на моята твърдост и с постоянните си усилия. Ето, аз вече успях да победя своето отвращение – да пиша стихове и да ги продавам за насъщния хляб. Стиховете, щом ги напиша, вече представляват за мене стока – по толкова и толкова за парче. Не разбирам ужаса на моите другари – макар че не ми е ясно кои са мои другари. Аз вече нямам сила да завися от доброто или лошо храносмилане на този или онзи началник. Омръзна ми да виждам, че в моето отечество ме приемат по-лошо, отколкото кой да е британски хлапак, който пристига у нас, за да разлива своята глупост и безгрижно дърдорене. Няма никакво съмнение, че граф Воронцов, като умен човек, ще съумее да ми напакости в мнението на публиката, но аз ще го оставя на спокойствие да се наслаждава на триумфа си, понеже еднакво малко ценя както общественото мнение, така и възторзите на нашите списания.“
   Няколко дни по-късно Пушкин пише до Вяземски:
   „Скарах се с Воронцов и започнех с него полемическа преписка, която свърши с молба за оставка от моя страна. Но как ще я завършат властите, още не ми е известно. Засега не говори никому по този въпрос. Главата ми се върти.“31 
   През това време молбата за оставка, подадена от Пушкин, е изпратена в Санкт Петербург с „обяснително“ писмо на Воронцов. Месеците юни и юли преминават за Пушкин в страстна любов и болезнена тревога. Дали ще бъде разбран от висшестоящите инстанции? Дали ще сложат край на заточението му и ще му дадат толкова жадуваната и изстрадана свобода?
   В Санкт Петербург „случаят Пушкин“ се придвижва с мудна педантичност. Междувременно полицията на Александър I е заловила писмо на поета до Вяземски, в което се говори за атеизма: „Вземам уроци по чист атеизъм. Тук има един англичанин, глух философ, единствен по рода си градивен и последователен атеист. Възползвайки се от случая, той мимоходом обори всички слаби доказателства за безсмъртието на душата. Каквото и да говорят, това е една не дотам утешителна теория, но за съжаление твърде правдоподобна.“
   Молбата за оставка, „препоръчителното“ писмо на Воронцов към нея и това злощастно писмо за атеизма. Всичко е против Пушкин. За поета играта е предварително загубена. 
   Н 27 юни граф Неселроде пише на френски до Воронцов: „Императорът реши делото на Пушкин. Той няма да остане при вас, но същевременно Негово Величество благоволи да прегледа депешата, която ви изпращам по този повод, а това ще може да стане едва следващата седмица.“ Приятелите на Пушкин са разярени срещу поета, който постоянно създава неприятности. Техните обвинения стават все по-строги:
   „Пушкин сам си е виновен, пише Тургенев до Вяземски на 1 юли. Той готви собственото си нещастие. Какво да го правим сега?“
   „Извършил е нови лудории и след това е подал молба за оставка, пише Вера Вяземская до своя съпруг. Вината е изцяло негова. Опита се за осмее важна за него личност и накрая успя; работата се разчу и при това положение на него вече не може да се гледа с добро око.“32 
   „А, каква луда глава!, отговаря Вяземски. Мъчно ми е за него… Ала никак не са прави онези, които не са в състояние да оценят дарованието дори у един безумец.“
   „Луда глава“, „вятърничав“, „безумец“. Никой не иска да го разбере. Пушкин е стъписан от това, че се озовава сам в нещастието.
   „Защо ме хулиш в писмата до жена си?, пише той на 15 юли до Вяземски. Заради оставката? Сиреч заради моята независимост?“
   Докато Тургенев се опитва да „уреди въпроса“, използвайки връзките си сред официалните среди, докато графиня Елиза Воронцова напразно се старае да измъкне от съпруга си някакви допълнителни сведения за съдбата, която се готви на Пушкин, докато Пушкин моли Вера Вяземская да му даде пари назаем и да му запази място на някой кораб, който заминава за чужбина, граф Неселроде съставя окончателния доклад и го представя за подпис на императора. Писмото на Неселроде тръгва от Санкт Петербург на 11 юли 1824 година и пристига в Одеса на 24 същия месец:
   „Правителството стигна до убеждението, че за съжаление Пушкин ни най-малко не се е отказал от погрешните принципи, белязали началото на неговата публична изява. Можете сам да се убедите в това от приложеното по желание на Негово Величество писмо на Пушкин (писмото за атеизма), което привлече вниманието на московската полиция, тъй като минаваше от ръка на ръка. Поради всички тези причини бе взето решение Пушкин да бъде изключен от списъка на чиновниците в Министерството на външните работи с обяснението, че тази мярка е резултат от неговото лошо поведение, а за да не остане младият човек без какъвто и да било надзор и по този начин да му даде възможност да разпространява безнаказано своите пагубни идеи, което в крайна сметка би му навлякло още по-строго наказание, правителството смята, че не бива да се ограничава с оставката и изпраща Пушкин в имението на неговите родители в Псковска губерния, като по този начин го поставя под надзора на местните власти. Необходимо е да се пристъпи незабавно към изпълнението на това решение, като пътуването до Псков е за сметка на хазната.“
   Когато това писмо пристига в Одеса, Воронцов вече се намира извън града, той като заедно с жена си, дъщеричката си и най-тясното обкръжение е отишъл да прекара известно време в Крим. Поради това Пушкин е извикан на 29 юли от губернатора Гуриев, който го уведомява за решението. Пушкин е поразен от присъдата на императора. Надявал се е оставката да го избави от чиновническото робство и от заточението. Ала, наместо освобождение, императорът просто заменя една тъмница с друга. В Одеса поне има театър, ресторанти, магазини, жени и някакви зачатъци на интелектуален и светски живот. По този начин му е отнета и последната утеха. Изпращат го в глуха и безпросветна провинция, сред горите и ветровете, където само ехото ще откликва на неговия зов. Погребат го жив. Убиват го насред природата. За старците едно оттегляне на село е здравословно. Ала за него, който е млад и несъмнено притежава талант, приятели, които го обичат и жени, които не са безразлични към него? С какво право го лишават от всичко, което му дава живот?
   Бледен, разтреперан, той изслушва обърканите утешения на дебелия Гуриев. Подават му лист хартия, на който е написано:
   „Долуподписаният се задължавам с настоящето, съгласно разпореждането на г-н Одеския градоначалник, да отпътувам от Одеса и по указания маршрут до град Псков, без да спирам никъде по собствена прищявка и с пристигането си в Псков незабавно да се явя лично пред гражданския губернатор.“
   Пушкин обръща листа. На гърба е написано:
   „Маршрутът от Одеса до Псков възлиза на 1621 версти. Колежкият секретар Пушкин е получил пътни триста осемдесет и девет рубли и четири копейки за наемането на три коня.“
   – Подпишете – казва му Гуриев.
   Пушкин подписва и излиза от канцеларията, зашеметен от постигналото го нещастие, забравяйки на масата ръкавиците и шапката си. Гологлав, той нахлува у княгиня Вяземская. За сетен път я моли да му помогне да избяга. Толкова много кораби се люлеят на котва в пристанището! Хоризонтът е толкова безбрежен, земята е толкова голяма! Защо му е да остава в тази проклета Русия?
   Когато научава за репресивните мерки, взети от правителството по отношение на Пушкин, княз Вяземски забравя за раздразнението си срещу поета и искрено се възмущава от властите. Вече не Пушкин е „безумец“, а онези, които се опитват да прекършат неговата кариера:
   „Как е възможно с такива сурови мерки един човек да бъде докарван до такова раздразнение и отчаяние? Кой е сътворил подобно безчовечно убийство? Нима не е убийство заточението на един пламенен, буен юноша в пустошта на руското село? Вероятно правителството е било подведено от лъжливи слухове!... Не може човек да бъде принасян в жертва заради една необмислена дума, за един дързък стих... Дават ли си сметка онези, които са предприели тези мерки, какво представлява заточението в руското село? Трябва да си духовен богатир, за да можеш да устоиш на подобно изтезание. Боя се за Пушкин! На неговите години, с неговата душа, която е същинска пламтяща бездна (според израза, който Козлов използва, говорейки за Байрон), няма никаква надежда с труд и литературни занимания, той да получи достатъчна утеха... Признавам, че по мое мнение заточението на Пушкин е un coup de grвce.33  Не виждам никакъв изход от подобно злочесто положение. И защо не са му позволили да замине за чужбина? Изданието на неговите съчинения ще осигури неговото бъдеще за няколко години напред. Кажете ми, за Бога, как тоягата на Петър Велики, която не го последва в гроба, би могла да се бои от прозата и стиховете на един хлапак? Тази здрава православна издънка зеленее и цъфти по-добре от всякога. Дори самият Орфей да дойде тук и да запее разрушителните си песни, нищо няма да се промени! Нима правителството не е наясно с това? Нима не чувства своята сила? Дори всички поети на света да започнат да си дерат гърлата, никой няма да ги чуе... Les Titans n’ont pas chansonnй les dieux quand ils ont voulu les chasser du ciel.“34 
   Надгробното слово на чичо Василий по адрес на неговия племенник Пушкин е по-кратко. Les sauterelles l’ont fait sauter35,  повтаря той със самодоволна усмивка на устните и сълзица в ъгълчето на окото. 
   На Пушкин е даден един ден, за да си стегне куфарите и да се сбогува. Привикан е от Гуриев на 29 юли, а отпътува на 30-и. Напуска с натежало сърце този град, където, както в толкова други градове, се е надявал да намери щастие. Оставя своята мила приятелка Вера. Оставя любовницата си Елиза Воронцова. В куфарите му са нахвърляни в безпорядък ризи, чорапи и вратовръзки, а заедно с тях и ръкописите на няколко стихотворения: Демон, Към морето, На една чужденка, недовършената все още поема Цигани и първите глави на романа в стихове Евгений Онегин. Слугата Никита Козлов, ням спътник на всичките му злочестини, следва своя стопанин.
   Каляската напредва бързо сред песъчливите и солени местности. Впрягът е обгърнат от облаци прах. Люшкането по неравния път понякога размества куфарите и вързопите. Постепенно започват да се мяркат туфи пожълтяла трева. Най-сетне отпред се ширва степта със зеления си безкрай под синия, прозрачен безкрай на небето. Горещо е. Отстрани тежко размахват криле птици. Щръклици измъчват мършавите, запенени коне. Кочияшът си дере гърлото по тях. В Николаев пътниците спират в мизерна крайпътна странноприемница. Бълхите са толкова нагли и свирепи, че Пушкин предпочита да прекара нощта в колата. Потеглят на зазоряване. По пътя Пушкин иска да се обади на своя приятел Родзянко. Каляската минава през селото на Родзянко и спира пред господарската къща. Пушкин скача и с бърза крачка влиза в преддверието.
   „Пушкин, пише един съвременник36,  беше облечен в червена наметка молдавска кройка и широки панталони със същия цвят. На краката си имаше жълти обуща, на главата – турски фес с дълъг пискюл. Дългите коси стигаха до раменете му. Държеше в ръка тежка тояга с желязна кука на края, която напомняше гега на степен пастир…“
   В Чернигов спират отново, за да пренощуват. На сутринта в салона на хотела някой си Подолински, седемнадесетгодишен младеж, току-що завършил университета в Санкт Петербург, любопитно наблюдава суетнята на пътниците. Изведнъж той забелязва странна личност и отначало решава, че това е някой от работниците в бюфета. „Облеклото му беше доста непредставително: жълти памучни шалвари и избеляла руска рубашка с шевици, пристегната с черно шалче; беше с доста дълги, къдрави коси, които се развяваха в безпорядък. Внезапно тази личност се приближи до мен и запита: 
   – Вие да не сте от Царскоселския лицей? 
   Аз все още носех униформения сюртук, който беше същия като лицейските. Сметнах подобно любопитство за твърде неуместно и тъй като нямах желание да завързвам разговор отвърнах доста сухо. 
   – А! Значи сте учили заедно с брат ми – възкликна моят събеседник.
   Това ме озадачи и аз вежливо го помолих да ми каже фамилията си.
   – Аз съм Пушкин, а брат ми Лев е бил в същия пансион като вас.
   От преход на преход, гледката непрекъснато се променя и Пушкин все повече се приближава до Псков. На 6 август стига Могильов. Времето е ясно, пред манежа гръмко свири военна музика. Улиците са изпълнени с разнолико множество, което бавно се разхожда. Каляската с труд си пробива път през навалицата. Отпред върви дребен, слаб, загорял човек, целият покрит с прах. Облечен е в руска червена копринена рубашка и е обут във високи ботуши. Върху къдравите му коси стърчи фес с чер пискюл. На раменете си носи наметка с военна кройка. В ръка държи бастунче. Минувачите му правят път. Заинтригуван от този човек, младият офицер Распопов, племенник на Енгелхарт, който като малък се е срещал с Пушкин в Царское село, притичва до хотела, където спира пощенската кола, и поисква регистъра с имената на пътниците. С изумление разбира, че човекът с червената рубашка е колежкият секретар Пушкин. Без да се вслуша във възраженията на управителя, той се втурва в салона за пътниците, открива там Пушкин и като го хваща за ръката, възкликва:
   – Вие сте Александър Сергеевич, не ме ли познахте? Аз съм племенник на бившия директор на лицея Егор Антонович Енгелхарт; по празниците идвах от корпуса в Царское село, където вие с Делвиг ме карахте да декламирам стихове. 
   Пушкин прегръща Распопов и казва:
   – Помня, помня, Саша, ти беше славен кадет.
   „Толкова се зарадвах от тази неочаквана среща, пише по-късно Распопов, че не знаех какво да направя. Презглава изтичах при моите другари, с които се разхождахме, за да им съобщя, че е пристигнал нашият скъп поет Пушкин. Всички се отправиха към хотела. Възторгът беше неописуем. Пушкин поръча да отворят няколко бутилки шампанско. Пихме за всичко, за което се сетихме. Но това не ни беше достатъчно: въодушевени, че сред нас е великият поет Пушкин, ние го вдигнахме на ръце и го отнесохме до моята квартира, която се намираше в близост. Пушкин беше възхитен от нашия възторг. В най-приятно разположение на духа той скочи върху масата и започна да декламира стихове… После ние смъкнахме Александър Сергеевич и започнахме да го подхвърляме, а княз Оболенски се провикна: „Господа, това тържество излиза извън пределите на обичайните ни радости, то трябва да бъде ознаменувано по по-особен начин. Господа! Да приготвим за нашия кумир вана с шампанско!“
   Всички се съгласиха, ала Пушкин се усмихна и каза: „Приятели мои, сърдечно благодаря. Наистина би било чудесно да се поплискам в шампанското, но няма време. Трябва да вървя.“ Беше четири часа сутринта. Цялата компания го изпрати до хотела, където отново поръчахме шампанско и след като се сбогувахме, пожелахме му добър път.“
   На развиделяване каляската потегля с люшкане по неравните белоруски пътища. Главата на Пушкин бучи от изпитото шампанско, от всички тези лица, от всички тези радостни възгласи. Колко много го обичат „младите“! И без съмнение, колко го мразят „старите“! На негова страна са юношите, неизвестните офицери, образованите търговци, самотните жени из селските имения и в градовете, всички, които не познават друг закон, освен закона на сърцето. Ала срещу него се е надигнала цяла армия от стегнати в униформи чиновници, губернатори, министри, придворни, а и самият император. И той се намира в центъра на това силово поле. Върху него са съсредоточени и ненавистта, и страстното преклонение. Върху него. Върху тази нищожна черна точица. Върху клетата му глава, създадена според него за мечтания, а не за сражения. Дали ще съумее да издържи на този натиск? Или ще отстъпи, разтерзан от толкова противоположни чувства?
   Свит на своето място, до него хърка Никита Козлов. От двете страни преминават тъмните, безстрастни сенки на крайпътните дървета. В светлината на утрото пътят се простира напред все по-далеч и по-далеч. Пушкин изчислява, че след два дни той ще достигне целта на това пътуване. И тогава, в скромния дом в Михайловское, обрасъл с трева и покрит с прах, ще започне за него ново заточение, което ще продължи може би до самата му смърт.
   
   
   
   
ЧАСТ ПЕТА 
   
   
   
I
СЕМЕЙНИЯТ КРЪГ
                       След пътуване, продължило десет дни, Пушкин най-сетне стъпва на неплодородната, варовита земя на Псковска губерния. От двете страни на покрития със засъхнала кал път с дълбоки коловози се редят ниви с ръж, жито, елда, лен и коноп. Брезови горички, обкръжени от покрити с мъх блата, вещаят близостта на някое село. Най-сетне се мярва и то, с изкорубените си хижи, с кошерите, издълбани в отсечени дънери, църквица със зелено кубе, камари камъни – останки от ледникови морени – и стада гъски, вардени от дрипави хлапета. 
   Въпреки изричното нареждане, Пушкин решава да не се явява лично пред губернатора в Псков, фон Адеркас, а да отиде направо в Михайловское, където го очаква неговото семейство. Вече се опитва да си припомни как изглежда малкото наследствено имение на Пушкини. Пред очите му изниква „терасата“ досами урвата над река Сорот, чието криволичещо корито свързва две езера с дремещи води. Припомня си стария господарски дом – ниска и дълга постройка, със стени от стари стволове върху основи от плесенясали камъни, с двадесет прозореца, в които се отразява небето, две порти, скърцаща веранда, с пристройките, с градинката, оградена откъм селото на крепостните с дъсчен стобор. Всички тези чудни места, съкровени кътчета и скривалища от детството! Там го очакват родителите. Но как ли ще го посрещнат? Като парий, като блуден син? Навярно патетичният Сергей Лвович няма да пропусне възможността да изнесе някоя реч, достойна за баща от времето на древния Рим? Вероятно майка му ще получи нервна криза? Навярно старата няня ще си поплаче? Той се надява, разчита да е така. Ето че пътят вече се измъква от гъстата борова гора. Каляската поема по правата, равна алея, която води в Михайловское. И Пушкин съзира отдалеч оградата на фамилния дом и обраслата с бурени и храсти градина. Най-сетне пристигна. Ето го у дома. Пред тази стара къща, която ще бъде неговият нов затвор.
***
В Михайловское се е събрало цялото семейство Пушкини: Сергей Лвович, Надежда Осиповна, Лев и Олга. Те посрещат Александър с нежност, която удивлява поета. Той погрешно е съдил за своите родители. Сергей Лвович е егоист, скъперник, който постоянно хленчи или държи високопарни речи, но цени сина си и радостта му от тази среща е искрена. Надежда Осиповна е донякъде нервна и невъздържана като майка, но очарователна, интелигентна и чувствителна. През тези четири години и двамата са поостарели, но са станали по-сърдечни. Тук е и нянята Арина Родионовна! Времето е издълбало дълбоки бръчки върху нежното є лице. Просълзява се за щяло и нещяло. Тук е и Олга, милата, вярна Олга! Вече е голяма девойка, която, опряла чело о стъклото, мечтае за брак. И Лев! Здрав деветнадесетгодишен младеж, който обича да си пийва, да играе хазарт и да задиря момичетата тъкмо както се полага. Заклет почитател на своя брат поет, той е негов сигурен съюзник. Старите мебели, старите дървета, все същите някогашни пейзажи! Пушкин намира убежище в това гнездо на спомени и обичаи. С удивление открива насладите на семейното огнище. Чувства се щастлив... Толкова щастлив, че дори не бърза да съобщи причините, довели го обратно в Михайловское. Никой вкъщи все още не е в течение на неговите премеждия. Сергей Лвович не знае нищо за неприятностите на своя син с Воронцов и за прогонването му от Одеса. С удивително простодушие той си въобразява, че Александър Пушкин е получил прошка от императора и се завръща от заточение, свалил от себе си позора и свободен от каквито и да било грижи. Меденият месец се оказва кратък. Твърде скоро разказите на съседите и официалните писма от губернатора в Псков разкриват истината на клетия Сергей Лвович. Синът му изобщо не се е променил. Той е един отцепник, атеист, мизерник, революционер и нищо повече! Семейните сцени започват отново да се редят с ускорен ритъм. Главната роля играе Сергей Лвович. Той вдига очи към небето, рони сълзи, сключва молитвено ръце, убеждава и заклева с треперещ гласец. Сипе възклицания като „помисли за сестра си!“ или „помисли за майка си!“, или „помисли за брат си!“ И така от сутрин до вечер.
   Губернаторът на Псков, фон Адеркас, е разгневен срещу Пушкин, който не е сметнал за уместно да се яви пред него, преди да отиде в Михайловское. Той привиква Пушкин няколко дни след неговото пристигане и строго го порицава, като го кара да подпише декларация, с която заточеният се задължава да не напуска Михайловское, да се държи “благонравно“, да внимава с кого общува, да не пише никакви неприлични съчинения и да се въздържа от зловредни изказвания. Поетът е поставен под наблюдението на един от своите съседи, синът на предводителя на дворянството в Псков, Рокотов. Ала не след дълго страхливият Рокотов, ужасен от тежката отговорност, паднала върху раменете му, се преструва на болен, за да се отърве от задълженията си. Налага се да прибегнат до по-достоен доносник. И се обръщат към бащата на Пушкин. „Ако статският съветник С. Л. Пушкин се задължи да упражнява неотстъпен надзор за постъпките и поведението на своя син, то в този случай последният може да остане под наблюдението на своя баща, без това да бъде поверено на друг дворянин, още повече, че бащата на Пушкин е един от най-здравомислещите и честни люде.“
   За да избегне намесата на външен човек в семейните дела, Сергей Лвович подписва документа, който му поднася фон Адеркас, и се превръща в жив паметник на Морала и на Закона. От страх пред властите и от уважение към дадената дума, както и от естествена склонност към драматизиране и на най-незначителните житейски събития, той отрупва поета с предписания, забрани и упреци. Вживял се в новата си роля, той шпионира всяка стъпка на своя син, подлага го на унизителни разпити, има намерение да отваря пощата му и дори да чете мислите му. Бои се да не би Александър да отклони от правия път своя по-малък брат, сестра си, съседите и заедно с тях – целия руски народ. Трепери при мисълта, че може да обвинят самия него в снизходителност към човека, който носи неговото име. Заема позата на доблестен баща, а в действителност е просто смешен и отвратителен.
   Пушкин сподавя своя гняв, срам и досада, попаднал между този непрекъснато хленчещ и пророкуващ баща и надменната майка:
   „Това, което предвиждах, се оказа вярно, пише Пушкин в писмо до княгиня Вяземская на френски език. Присъствието ми сред семейството само помогна да се увеличат страданията, които и без това бяха доста много. Губернаторът си позволи низостта да предложи на баща ми да бъде негов агент около мене. Мене ме упрекват за заточението, опасяват се да не бъдат замесени в моята каша, уверяват, че проповядвам атеизъм пред сестра си, това небесно създание, и пред брат си, този смешен и млад човек, който е във възторг от стиховете ми, но който, разбира се, скучае с мене. Баща ми има слабостта да приеме върху себе си едно задължение, което го поставя във фалшиво положение към мене. Вследствие на това, аз прекарвам времето си на кон или из полето – всичкото време, когато не лежа в леглото. Всичко, което ми напомня море, ме изпълва с тъга, ромонът на ручея предизвиква у мене истинско страдание; мисля, че чистото небе е в състояние да ме накара да плача от злоба. Но, слава Богу – нашето небе е сиво, а луната ни прилича на ряпа.“
   Споменът за южното небе, за морето и за влюбената Елиза Воронцова продължава да преследва Пушкин дори сред печалните равнини на неговия роден край. Свадите, предизвикани от непреклонността на Сергей Лвович, само изострят тъгата на неговия син. След толкова цупене, след толкова укори и спорове накрая в семейството избухва истински скандал. Пушкин разказва подробности за него в писмо до Жуковски от 31 октомври 1824 година:
   „Мили, обръщам се към тебе. Съди за моето положение! Като пристигнах тук, бях посрещнат от всички много добре. Но скоро всичко се промени. Баща ми, изплашен от моето заточение, почна постоянно да твърди, че него очаква същата участ. Пешчуров (предводител на дворянството в Опочецкия уезд), който е назначен да ме следи, има безсрамието да предложи на баща ми длъжността да отваря писмата ми: значи да бъде мой шпионин. Избухливостта и свадливостта на моя баща не ми позволиха да се обясня с него и аз реших да мълча. Баща ми започна да упреква брат ми, че уж аз съм му преподавал безбожие. Аз все си мълча. Получават книжа, които се отнасят само за мене, и ги отварят. Най-сетне, в желанието си да изляза от това неприятно положение, отивам при баща си и го моля за позволение да поговорим искрено – след това нито дума... Баща ми се разсърди. Поклоних му се, качих се на коня и заминах. Баща ми вика брат ми и му заповяда да не се води по ума на това чудовище, на този fils dйnaturй...1  Жуковски, помисли върху положението ми и съди. Главата ми кипна, като узнах всичко това. Отивам при баща си, намирам го в спалнята му и му изказвам всичко, което цели три месеца ми кипеше на сърцето. Свършвам с това, че говоря с него за последен път... Баща ми се възползва от факта, че на нашия разговор нямаше свидетели, изхвръкна из стаята и почна да вика из цялата къща, че съм го бил!... След това, че съм искал да го бия. Пред тебе няма да се оправдавам. Но какво иска той от мене с това тежко обвинение? Да ме пратят в сибирските рудници и да ме лишат от честта ми? Спаси ме, макар и в някоя крепост, макар и в Соловецкия манастир. Не ти говоря за това, което търпят заради мене брат ми и сестра ми. Още веднъж – спаси ме!
   
   А. П. 31 окт.
   
   Побързай: обвинението на баща ми е известно вече на цялата къща. Никой не му вярва, но всички го повтарят. Съседите знаят. С тях не искам да се обяснявам. Помисли какво може да стане, ако слухът стигне до ушите на властите. Ще бъде ужасно, ако трябва да се оправдавам пред съда, че думите на баща ми са клевета, а за мене няма и съд. Аз съм hors la loi.“2 
   Ужасен от заплахите на своя баща, Пушкин решава да се застреля. Сетне променя намерението си и пише писмо до фон Адеркас:
   „Господарят император височайше благоволи да ме прати в имението на моите родители, искайки с това да облекчи тяхната тъга и участта на сина им. Но тежките обвинения на властта паднаха зле върху сърцето на баща ми и раздразниха неговата простима за възрастта му мнителност, както и нежната любов към другите му деца. Затова решавам за негово и за мое спокойствие да помоля Негово Императорско Величество да благоволи да ме прати в някоя от своите крепости. Очаквам тази последна милост от ходатайството на Ваше Превъзходителство...“3 
   За щастие пратеникът не успява да връчи това писмо на фон Адеркас, който отсъства от Псков, и го връща на Пушкин. За щастие също така Жуковски, комуто е възложено да моли за изпращането на поета в някоя крепост или манастир, няма време да направи необходимите постъпки. Тези постъпки биха дали разгласа на скандала, каквато той не заслужава, и веднъж завинаги биха компрометирали положението на Пушкин пред властите.
   Братът на поета отива в Санкт Петербург и успокоява разтревожения Жуковски, като го уверява, че става въпрос за семейна свада без последици, за която и бащата, и синът са еднакво виновни. В средата на ноември Жуковски пише до Пушкин:
   „Не желая да отговарям на писмото, в което описваш случилото се между теб и твоя баща, тъй като не зная кого от вас да обвинявам и кого да оправдавам. И твоето писмо, и разказите на Лев ме убеждават, че ти си толкова неправ, колкото и твоят баща. За всичко, което се е случило с теб и което сам си си навлякъл, аз имам един отговор: Поезия. Ти притежаваш не дарование, а гений... Роден си да бъдеш велик поет; бъди достоен за това. В това изречение е и целият твой морал. Стоя на пустия бряг, виждам сред вълните юнак и зная, че той няма да потъне, ако вложи цялата си сила. Плувай, юначе!“
   Пушкин вече се е поуспокоил и отговаря на своя „ангел хранител“ Жуковски:
   „Жал ми е, мили и почтени мой приятелю, че ти създадох такава тревога. Но какво да се прави? Аз съм заточен за един ред от едно глупаво писмо. Какво щеше да стане, ако властта бе узнала за обвинението на баща ми? Той после казваше: „Глупак! Защо да се оправдава? Ами че аз бих заповядал да го вържат! Защо ще обвинявам сина си? Той се осмели само, говорейки с баща си, да маха с ръце! Да, той просто уби баща си... с думи...“ Каламбур и толкова. Воля твоя, тук и поезията не би помогнала...“4 
   През няколкото седмици напрежение в дома, Пушкин избягва да стои вкъщи и прекарва дните си на полето или в Тригорское, имението на неговата стара приятелка г-жа Осипова. Там той ухажва господарските дъщери и дейно се готви за бягство в чужбина. 
   Братът на Пушкин отпътува от Михайловское в началото на ноември. Сестра му Олга – няколко дни по-късно. Най-сетне Сергей Лвович тържествено се отказва от всякакво следене и на 19 ноември заминава заедно с жена си за Санкт Петербург.
   Отношенията между поета и неговите родители са прекъснати. Пушкин остава сам пред прага на зимата в голямата порутена къща в Михайловское, изгубен сред пустошта, без сигурни приятели, без литературни съветници, без книги и развлечения. Настанява се в една стая с изглед към двора. Обстановката в нея е оскъдна, тапетите са скъсани, подът – неравен, а таванът – почернял от сажди. В нея има само една маса, два стола, диван, дървено легло, на което единият крак е счупен и заместен с пън. Има и шкаф с книги. По пода се валят изписани листове, изхабени пачи пера, вълма прах, вестници, книги… На другия край на коридора се намира стаята на нянята, където се трудят шивачки от крепостните. Всички останали стаи са заключени. Заради икономии Арина Радионовна рядко отоплява жилището.
   Какво да се прави? Есента, самотата подтикват поета да работи. Той населява своята самота с въображаеми персонажи. Далеч от своите приятели, от приятелките, той събира в своята стая герои и героини на поеми. Живее заедно с тях. Дири утеха в кроткото им присъствие. Вслушва се в гласовете им, отговаря на въпросите им, намира отдушник в техните страсти, в техните сълзи и смях. На 5 септември завършва 38-ма строфа от трета глава на Евгений Онегин, на 28-ми написва Разговор между издател и поет, на 10 октомври завършва Цигани. В средата на ноември пише до брат си:
   „Знаеш ли програмата на моите занимания? До обяд пиша бележки, обядвам късно; след обед яздя кон, вечер слушам приказките на моята няня и наваксвам с това недостатъците на своето проклето възпитание. Какви са хубави тези приказки! Всяка една от тях е същинска поема!“5 
   Арина Родионовна разказва на поета легенди от своя край. Отвън нощта притиска вратите и прозорците. По стъклата почуква тих дъждец. Край къщата се завъртат безкрайните пространства, горите и ромолящите водни струи. В съседната стая потракват становете. По прашния под изплашено притичва плъх. Лампата едва осветява набръчканото лице на старата жена. Хлътналите є навътре устни чевръсто се движат. От устата є се носи глас от стари времена. Пушкин много пъти възпява тези самотни вечери, прекарани с вярната си другарка:
   
             Хижата ни потъмняла
             е изпълнена с тъга.
             Бабо, що си замълчала
             край прозорчето сега?
             Може би си уморена
             от виелицата вън
             или твоето вретено
             те унася в кротък сън?
             Я от мъка да налея,
             вярна дружке в младостта;
             де е чашата? От нея
             ще усетим радостта.6 
   
   А по-късно:
   
             Другарко моя в дни сурови,
             старице скъпа, ден след ден
             самичка вдън гори елови
             с надежда все очакваш мен.
             Като на пост във твойта стая,
             ти до прозореца стоиш
             и с криви пръсти във омая
             чевръсто куките въртиш.
             Напразно гледаш към вратата,
             към тъмния далечен път,
             предчувствията и тъгата
             всечасно стягат твойта гръд.
   
   След смъртта на Арина Родионовна Пушкин ще напише:
   
             Старицата я няма днес, не чувам
             ни тежките є стъпки зад стената,
             ни нейния старателен надзор…
             И няма да се вслушвам аз прехласнат
             във приказките, що от детство зная,
             във песните, с които ме приспива,
             тъй познати, ала все тъй дивни,
             като написани във древна книга,
             където всяко слово е на място...
             Съветите и укорите кротки,
             които сякаш галеха сърцето.
             Тогава млад и буен бях...
   През тези вечери Пушкин вече не се прехласва по истории за галантни рицари, като Руслан и Людмила, а по народни приказки, предавани от поколение на поколение от незнайни разказвачи с обветрени лица и отрудени ръце, които старата жена реди в нощта, подобна на толкова други нощи от векове насам. Пушкин вече не се смее на далечните предания за вълшебника, за странстващия рицар и за младата княгиня, за златната рибка и за цар Салтан. Забравил е за Волтер и Парни и за това, че живее във време, когато властват просветата и иронията. Отнася се към героите с подобаващо преклонение, дори със детско страхопочитание и любов. Вярва в тях. И когато на свой ред заговори, ще го прави благоговейно, безхитростно, със словата на старата няня, с нейните въздишки, с нейното дихание. Придобитата култура го е отдалечила от народа. И сега се връща при народа. Ала, без при това да пренебрегва културата. Той гръмко и настоятелно моли Лев за книги:
   „Прати ми стихове, стихове, стихове! Разговорите на Байрон! Уолтър Скот! Това е храна за душата... Ето ти една задача! Намери ми исторически сухи сведения за Стенка Разин, единственото поетическо лице в руската история.“
   „Прати ми съчиненията на Льобрен, оди, елегии и пр. Прати ми Живота на Емелка Пугачов, Пътуване из Таврида от Муравьов.“
   „Библията, библията и то непременно френската!“
   „Мили мой, стига да можеш, намери, купи, заеми, открадни Записките на Фуше! Струва ми се по-интересен от Байрон.“
   „Душо моя, прати ми горчица, ром, нещо в оцет – и книгите: Разговорите на Байрон, Записките на Фуше, Сисмонди (литература), също и Шлегел (драматургия)... Много ми се иска да имам също така новото издание на Събрание на руските стихотворци, но е много скъпо, 75 рубли, а аз за цяла Русия толкова не давам.“
   „Ако може, изпрати ми последния Жанли – също Чайлд Харолд, Ламартин (каква ли глупост ще бъде?).“
   „Фуше, драматичните произведения на Шилер, Шлегел, Дон Жуан (последните шест песни), новият Уолтър Скот, Сибирски вестник... Вино, вино, ром (12 бутилки), горчица, оранжада, лимбургско сирене, един пътен куфар. Изпрати ми една книга върху ездата. Искам да яздя жребци: това е волно подражание на Алфиери и Байрон.“7 
   По време на своето отшелничество в Михайловское Пушкин чете с увлечение Шекспир, Шилер, Гьоте, Алфиери, Байрон, Мур, Саади, Сервантес, Данте, Петрарка, Милтън, Тацит. Но тези величави фигури не засенчват със славата си силуета на старата няня. Техните творби съжителстват в пълно разбирателство с народните приказки на Арина Родионовна. Дори сякаш ги свързва някакво тайнствено родство. 
   В началото на ноември Пушкин е извикан във Псков, където трябва да се яви пред градоначалника. Историческата крепост Псков с вдъхващите уважение кули на укрепленията, в която се издигат дворци, църкви, чудни манастири, сякаш е сраснала със спомените. Твърде дълго е съществувала, за да се надява да пребъде още дълго. Нейният блясък се дължи единствено на миналото. Камъните, пръстта, гробниците и дори небето над нея напомнят мрачни и славни времена. „Ти си близо до Псков, пише Рилеев до поета, там са загаснали последните искри на руската свобода... Това място носи вдъхновение. Възможно ли е Пушкин да го отмине, без да го възпее в някоя поема?“ Пушкин ще възпее това място не с поема, а с пиеса. Призраците на Борис Годунов и на Лъже-Димитрий вече са се превърнали в част от живота му. Твърде скоро те биват въплътени в неговото творчество. Към края на 1824 година Пушкин написва първите сцени на Борис Годунов. Ала редом с работата си върху трагедията, продължава да пише стихове – Подражание на Корана, Евгений Онегин и други, по-незначителни творби. Този щастлив, безреден, страстен труд за него е сладостна утеха в заточението. 
   Ала веднага щом остави перото, скуката отново изпълва душата на Пушкин, той вдига глава, за да зърне през прозореца застиналата картина на храстите и тъмните стволове на дърветата. С първите студове, с първите вихрушки от мокър сняг, усамотението в Михайловское става зловещо. Къщата се свива, зъзне, чезне в тази ледена пустош. Превръща се в блъскан от бурята кораб. Тя притежава свое вътрешно, съкровено, неподвижно битие, огласяно от бръмченето на чекръците, от привичния шум на стъпките, изпълнено с миризмите от кухнята. Лишена от каквато и да било помощ отвън, тя се крепи на собствени сили. Пушкин мечтае за бягство от това враждебно място. Брат му Лев и съседката г-жа Осипова са в течение на неговите кроежи. На 22 ноември 1824 година г-жа Осипова пише до Жуковски:
   „Ако смятате, че въздухът и слънцето на Франция или на някоя съседна страна отвъд Алпите ще подействат спасително на руските орли и няма да навредят на нас, нека това си остане вечна тайна. Ала ако мислите иначе, опитайте се да предотвратите полета.“
   Що се отнася до Пушкин, през декември 1824 година той пише до брат си Лев:
   „Вулф е тука, нищо още не съм говорил с него, защото чакам тебе. Ела, макар и с Делвиг. Непременно трябва да поговорим.“
   И с намерение да разсее подозренията на полицията, добавя със забавно простодушие:
   „Мене никак не ми харесват петербургските клюки за моето бягство. Защо пък ще бягам? Тук е толкова хубаво! Като дойдеш при мене, ще поговорим за банкера и преписката, за местопребиваването на Чаадаев. Ето пунктовете, по които вече можеш да се осведомиш.“8 
   Ала в уреченото време Лев не може да отиде в Михайловское. Така че Пушкин обсъжда подробностите по своето бягство със студента Вулф, син на г-жа Осипова. Вулф има намерение да замине за чужбина в началото на лятото на 1825 година. Той предлага да вземе със себе си поета, като го представи за свой слуга. Подобно твърде фантастично решение предизвиква опасения у Пушкин. Вместо да прибегне до него, той предпочита отново да използва като предлог своя аневризъм, който в действителност представлява разширени вени на крака. Хирургът професор Мойер от Дерпт9  се наема да измоли разрешение от властите „болният“ да отпътува за този град за сериозно лечение. От Дерпт Пушкин разчита да избяга в чужбина. А там вече ще бъде на свобода. Заговорниците измислят особен код за кореспонденцията. Като научава, че Пушкин е болен, Жуковски се разтревожва и решава да издейства той да напусне Михайловское. Пушкин се опитва да му обясни по завоалиран начин, че аневризмът е само предлог:
   „Моят аневризъм – разширение на кръвоносните съдове – аз го нося вече десет години и с Божия помощ мога да го нося още три. Следователно работата не е толкова бърза. Но Михайловское е душно за мене. Ако царят ме пусне да постоя в чужбина до излекуването ми, това ще бъде едно благодеяние, за което аз и моите другари вечно ще му бъдем благодарни... Тъй като разчитам напълно на твоето решение, изпращам ти чернова или по-скоро белова на писмото до императора; нали не намираш низост нито в постъпката, нито в израза є?“10 
   Писмото до императора е на френски език:
   „Принуден съм да призная снизходителността на Ваше Величество тъкмо тогава, когато съм бил в най-голяма немилост пред вас, поставих си за дълг да понасям тази немилост в почтително мълчание, ако необходимостта не ме накара да го наруша. Моето здраве беше силно разстроено в първата ми младост. Досега нямах средства да се лекувам. Аневризмът, от който страдам вече десет години, изисква също така неотложна операция. Много лесно е да се убедите в истинността на думите ми. Мене ме укоряваха, господарю, че някога съм се осланял на великодушието на вашия нрав. Днес признавам, че прибягвам единствено към него. Моля, Ваше Величество, да ми позволите да замина някъде в Европа, дето не ще бъда лишен от каква да е помощ.“
   Жуковски и Карамзин така и не се осмеляват да връчат тази молба на императора и предпочитат да използват на нейно място едно ненужно патетично прошение от майката на Пушкин. В него Надежда Осиповна умолява царя да разреши на нейния син да се лекува „в Рига или в който и да е друг град, който Негово Величество ще благоволи да посочи“.
   Последиците от това начинание удивляват всички. Императорът разрешава на Пушкин да замине не за Франция, Италия или Германия, нито дори за Рига, а за Псков, сиреч най-близкия до Михайловское град, където няма лекар специалист.
   В отговор на това благоволение Пушкин изпраща до Жуковски иронично писмо, което си струва да бъде цитирано изцяло:
   „Неочакваната милост на Негово Величество ме трогна неизказано, толкова повече че тукашният губернатор ми предложи да се преместя да живея в Псков, но аз строго се придържах към заповедите на висшето началство. Справих за с псковските хирурзи: посочиха ми някой си Всеволожки, доста изкусен по ветеринарната част и известен в учения свят със своята книга върху лекуването на конете. Все пак аз реших да остана в Михайловское, въпреки чувството на бащинска снизходителност от страна на Негово Величество към мене.
   Страхувам се, че забавянето да се възползвам от височайшата милост може да се сметне за пренебрежение или за възмутително упорство, но би ли могла да се допусне такава адска неблагодарност в едно човешко сърце?
   Работата е там, че, след като в продължение на десет години не мислех за своите разширени вени, не виждам причина изведнъж да се разтичам за тях. Аз очаквам всичко от човеколюбивото сърце на императора, та дано ми позволи навреме да потърся лекари, които аз намеря за добре, а не по заповед на висшето началство.“11 
   Въпреки това приятелите на Пушкин от двете столици са разочаровани от неговото раздразнение. Какво още иска той? Говори за аневризъм. Насочват го към специалист. Разрешават му да отиде в Псков. И той отказва това благоволение. Противно на всякакъв разум, заема позата на мъченик! Действително Пушкин е вечно недоволен, мърморко и безумец.
   „До този момент, отбелязва Жуковски в писмото си от 9 август 1825 година, ти пропилява живота си с недостойно за теб и оскърбително за нас разточителство. Време е да се вразумиш. Битието ти бе една забавна епиграма, занапред трябва да стане възвишена поема.“
   На свой ред, на 28 август Вяземски изпраща до поета дълго писмо, в което между другото казва:
   „С отказа си да заминеш (за Псков) ти насочваш подозренията към твоята майка, за която се създава впечатлението, че се е опитала да злоупотреби с доверието на императора... Влошаваш положението си за в бъдеще, тъй като с този отказ даваш повод за хиляди заключения относно твоите намерения, планове и надежди... нима само ти страдаш и само върху твоята глава ли се стоварва бремето на несгодите, причина за които е не само нашето сегашно положение, но и положението в цяла Европа? Ако за теб притесненията са малко по-големи, отколкото за други, то вини за това твоя пиедестал, който те издига над останалите. Нека бъдем безпристрастни: дали често вината за твоето положение не е само твоя? Ти сади цветя, без да се съобразяваш с климата. Студът свърши своето и толкова! Не казвам, че ти е добре, а че би могло да бъде и още по-зле и че непременно ще стане по-зле, ако не се постараеш да подобриш положението си, а продължиш да пренебрегваш добрите намерения на твоите приятели. Ако продължиш да лишаваш от смисъл техните усилия, накрая те няма да знаят как да ти помогнат... Ти се опиваш от гоненията, но те, както и писателският занаят у нас, все още не са почетно звание и дори не са никакво звание... Твоята немилост не те прави по-популярен у нас...“
   Пушкин сигурно е бил стъписан от това писмо. Значи дори най-близките му приятели смятат неговото възмущение за нелепо. Те приемат факта, че в Русия съществува една смазваща всичко власт, срещу която всякаква борба е невъзможна и с която човек трябва да се съобразява на всяка цена. Препоръчват му да се унижава в името на популярността. Повеляват му покорство, търпение в името на собственото му спокойствие. Най-безцеремонно го обричат на робство: „Доста време си се борил с течението, дошъл е моментът да заплуваш в правилната посока.“
   На 13 септември Пушкин отговаря на Вяземски:
   „На вас ви е лесно да ме упреквате в неблагодарност, но ако бяхте на мое място (Боже опази), може би щяхте да се вбесите още повече. Моите другари се опитват всячески да ми помогнат, а на мен ми е все по-зле и по-зле. Разгорещявам се и ги проклинам, след това размислям и като същински езуит им благодаря за намеренията, но от това не ми става по-леко. В продължение на пет години пазих своя аневризъм, тъй като той бе последният ми повод за избавление, ultima ratio libertatis12,  и изведнъж последната ми надежда пропадна с това разрешение да отида да се лекувам на заточение! Скъпи мой, от това главата ми направо се върти. Всички са се загрижили за моя живот; сърдечно благодаря, но за какво ми е такъв живот? По-добре да си умра в Михайловское. Във всеки случай гробът ми ще бъде обвинение към живите, а на него ти би могъл да поставиш поучителна епитафия. Не, приятелството влиза в съюз с тиранията, само се заема да я оправдава, да я брани от моето негодувание; изпращат ми Мойер, който, разбира се, може да направи операция и в сибирските рудници; отнемат ми дори правото да се оплаквам (не в стихове, а в проза, което е дяволски различно!), забраняват ми дори да се възмущавам...“
   След като се навиква на воля, Пушкин отново се завръща към монотонното битие на поет, заточен в едно затънтено село.
   „По нас и дъждът шуми, и вятърът шуми, и водата шуми – шумно, пък скучно.“13 
   Вече месеци наред той пише, прозява се, спи, къпе се, язди, удря топките на стария билярд, а вечер присяда до старата няня и се отнася в сияйната страна на вълшебните приказки. Всеки друг на негово място би се обесил или би се пропил от самота. Ала неговата удивителна жизненост го пази от умственото и физическо израждане. Той е все така млад, все така бърз, любопитен, борбен и възторжен. Случва му се дори да бъде весел. Просто така. Защото времето е хубаво. Или защото е съзрял някоя свежа селянка да пере на реката. Или защото е получил писмо от Одеса. Или пък защото е похапнал вкусно сладко. Злочестината не го превръща в егоист. Дори напротив. През декември 1824 година, когато научава подробности за наводнението в Санкт Петербург, той пише до брат си:
   „Бих желал да похваля и други някои мерки на правителството, но вестниците тръбят за някакъв раздаден милион (за пострадалите)! Ами сол, ами хляб, ами овес, ами вино? За това през зимата не би било лошо да се помисли. Този потоп не ми излиза от ума. Ако намериш за добре, помогни на някой нещастник. Но моля те, без никакъв шум, нито с думи, нито с писма.“14 
   Началото на 1825 година е ознаменувано от голяма радост. В момент, когато нито Жуковски, нито Вяземски смеят да пишат на поета, а Тургенев съветва Вяземски да прекъсне кореспонденцията си с един толкова компрометиран човек като Пушкин. Когато всички приятели странят от него като от чумав, добрият Пушчин, веселият приятел от Царское село и от Санкт Петербург, решава да се отправи на път, за да прегърне „отшелника от Михайловское“. 
   Когато научава за намерението на Пушчин, Тургенев напразно се опитва да го разубеди:
   – Как! Искате да отидете при него? Не знаете ли, че той е под двоен надзор – и полицейски, и духовен?
   – Знам всичко това; но знам и че не мога да не навестя приятеля си след петгодишна раздяла в сегашното му положение, особено когато ще съм едва на сто и няколко версти от него. Ако не ме пуснат при него, ще се върна.
   – Не бих ви съветвал; впрочем правете както знаете.
   И Пушчин се отправя за Михайловское. Пристига там на 11 януари. Престоява само едно денонощие. Ала тези двадесет и четири часа ще си останат най-прекрасните, най-истинските, най-благотворните, преживявани някога от двамата приятели. Пушчин описва тази среща в своите Записки. Неговият разказ е тъй жив, изпълнен с толкова топлота, че заслужава да бъде приведен дословно:
   „В Остров, откъдето минах през нощта, взех три бутилки шампанско и на другия ден заранта вече наближавах желаната цел. Най-сетне се отбихме от шосето и препуснахме по един хълмист черен път сред гората: все ми се струваше, че се движим бавно. Когато се спущахме по едно надолнище, вече близо до имението, което не можеше да се види зад честите борове, нашата шейна така се наклони в един трап, че коларят изхвръкна... Ние удържахме криво-ляво шейната. Сграбчихме поводите. Конете хвърчат през преспите, опасност няма. Настрана не могат да се хвърлят, навсякъде е гора, и снегът им стига до коремите, няма нужда да се управлява. Препускаме пак нагоре по една криволичеща пътека; изведнъж остър завой и сякаш изневиделица нахълтахме през открехнатата порта, звънчето дрънка като лудо. Не ни стигнаха сили да спрем конете пред входа на къщата, те ни завлякоха далеч от него и заседнаха в снега на неразчистения двор... Озъртам се: виждам на входа Пушкин, бос, само по риза, с вдигнати нагоре ръце. Излишно е да казвам какво чувствах тогава. Изскачам от шейната, сграбчвам го и го повличам към стаята. Навън е страшен студ, но има минути, когато човек не настива. Гледаме се, целуваме се, мълчим. Той беше забравил, че трябва да прикрие голите си меса, аз не мислех за това, че шубата и калпакът ми са покрити със скреж. Беше към осем часа заранта. Не можем да дойдем на себе си. Дотърчалата старица ни заварва прегърнати в същия вид, в който се озовахме в къщата: единият – почти гол, другият – цял посипан със сняг. Най-сетне се просълзихме (сълзите и сега, след тридесет и три години, ми пречат да пиша с очила), опомнихме се... Стаята на Александър беше до входа на къщата, с прозорец към двора, през който той беше ме видял, когато чул звънчето. В тази малка стая се намираха креватът му с балдахин, писалищната маса, шкафът с книгите и прочие, и прочие. Във всичко личи поетичен безпорядък, навсякъде са пръснати изписани листове, навсякъде се търкаляха изгризани, обгорени късчета от пера (той винаги, още от Лицея, пишеше с огризки, които едва можеха да се държат с пръсти). При него се влиза направо от коридора; срещу неговата врата е вратата на стаята на бавачката му, където имаше безброй гергефи... Аз взех да се оглеждам къде мога да се поизмия и да се постегна криво-ляво. Вратата към вътрешните стаи беше заключена, къщата не се отопляваше. Как да е, всичко това се уреди още начаса, а през това време не секваха въпросите: какво, как, къде и т. н. Такива въпроси в по-голямата си част не чакаха отговор. Най-сетне полека-лека се оправихме; поднесоха ни кафето; седнахме с лулите. Разговорът ни потече по-гладко... Изобщо Пушкин ми се стори малко по-сериозен от по-рано, макар че беше запазил едновремешния си весел нрав; може би самото негово положение ми правеше такова впечатление. Той се радваше на срещата ни като дете, на няколко пъти повтори, че все не му се вярва, че сме заедно. Предишната му живост личеше във всичко, във всяка дума, във всеки спомен... Външно той малко се беше променил, само си беше пуснал бакенбарди... Каза, че донякъде се е примирил през тези четири месеца с новия си бит, който отначало му се струвал много тягостен; че тук, макар и по неволя, все пак си почива от предишния шум и вълненията; че живее сговорно с музата си и се труди охотно и усърдно. Скърбеше само за това, че сестра му не е с него, но че, от друга страна, в никакъв случай не би приел тя, заради привързаността си към него, да скучае цяла зима на село. Хвалеше съседите си от Тригорское, дори поиска да ме води у тях, но аз отклоних това предложение, като му казах, че съм дошъл за толкова малко време, че не ще успея дори на него да се нагледам. Сред всичко това имаше много шеги, анекдоти, смях от все сърце... 
   После влязохме в стаята на бавачката му, където вече се бяха събрали бродирачките. Аз веднага забелязах между тях една фигурка, която рязко се отличаваше от другите, без обаче да съобщавам на Пушкин заключенията си... Впрочем той веднага прозря моята палава мисъл и се усмихна многозначително. На мен повече не ми трябваше; намигнах му на свой ред и всичко стана ясно без всякакви думи. Бавачката се разхождаше много важно сред младата си дружина с чорап в ръцете. Ние похвалихме работата на момичетата, пошегувахме се с тях и си излязохме. Дойде време за обед. Александър гръмна с една тапа – започнаха тостовете за Русия, за лицея, за отсъстващите другари и за свободата. Неусетно литна към тавана още една тапа; почерпихме с шампанско бавачката, а всички останали – с домашен ликьор. Цялото домашно население се поразвесели; около нас стана по-шумно, празнуваха срещата ни.
   Бях донесъл на Пушкин подарък – От ума си тегли; той остана много доволен от тази разпространявана в ръкопис по онова време комедия, която дотогава му била почти непозната. След обеда, с кафето, той започна да я чете на глас...
   Насред това четене някаква шейна спря пред входа. Пушкин надникна през прозореца, като че ли се посмути и на бърза ръка отвори намиращия се на бюрото му требник. Тъй като забелязах смущението му и не подозирах причината, попитах: какво значи това? Преди той да успее да ми отвърне, в стаята влезе нисичък червенокос монах и ми се представи като настоятел на съседния манастир. Отидох при него да ме благослови. Пушкин – също, после го покани да седне. Ясно беше, че на настоятеля му бяха докладвали за моето пристигане и че монахът хитрува. Междувременно ни поднесоха чай. Пушкин заръча да донесат ром, по който монахът очевидно си падаше. Той изпи две чаши чай, без да забравя за рома, и след това започна да се сбогува и да се извинява пак, задето е прекъснал другарския ни разговор.
   Радвах се, че сме се избавили от този гостенин, но се чувствах неудобно заради Пушкин: при появата на настоятеля той беше се укротил като същински ученик. Изказах му яда си, че съм навлякъл това посещение.
   – Престани, любезни ми приятелю! Той и без друго идва при мен, има нареждане да ме наблюдава. Хайде да не приказваме за тия глупости!
   След това Пушкин продължи да чете комедията, като да не бе станало нищо...
   После той ми прочете някои свои работи, предимно откъси, които по-късно влязоха в прекрасните му произведения; продиктува ми началото на поемата Цигани за Полярна звезда...
   Вече минаваше полунощ. Поднесоха ни да похапнем: за сбогом изгърмя третата тапа. Прегърнахме се здраво с надеждата, че може би скоро ще се видим в Москва. Тази несигурна надежда ни облекчи раздялата след толкова радостно и неусетно преминалия ден. Коларят вече беше впрегнал конете, звънчето дрънкаше пред входа, часовникът удари три пъти. Чукнахме се още веднъж, но изпитото вино не ни радваше: сякаш чувствахме, че пием заедно за последен път и за вечната раздяла! Аз мълком наметнах шубата си и се затичах към шейната. Пушкин продължаваше да говори нещо подире ми; гледах го, без да чувам нищо: той се спря на вратата, със свещ в ръка. Конете препуснаха по надолнището. Дочу се: „Сбогом, приятелю!“ Портата изскърца зад мен...“15 
   Сигурно Пушкин дълго е стоял на прага. Колебливият пламък на свещта на моменти осветява затрупания със синкав сняг двор. Отвъд всичко тъне в мрака на студената, неведома нощ. Звънчето продължава да припява сред дебрите на приказна гора, осеяна със звезди. Свършено е. Пушкин се прибира в стаята си. Поглежда към празните бутилки. Вдъхва миризмата на кафето и тютюна. Всичко, което остава от това мило посещение. Арина Родионовна нещо се суети в коридора. Брезовите пънове пращят в печката. Пушкин отново е сам. За колко време още?
   През април 1825 година на свой ред Делвиг посещава поета. Пушкин го очаква още от февруари: „Очаквам с нетърпение Делвиг.“ „Не издържам повече, ще ми се да видя Делвиг.“ „Идеш ли, Делвиг?“ „Делвиг още не е пристигнал!“ „Разперил съм ръце, за да прегърна Делвиг.“ „Барон Делвиг още не е дошъл.“
   Тези изречения се повтарят неизменно от писмо на писмо.16 
   Най-сетне, на 22 април Пушкин пише до брат си: „Колко бях радостен от пристигането на барона! Той е много мил. Всички наши госпожици се влюбиха в него, а той е равнодушен като пън.“17 
   Делвиг остава в Михайловское две седмици. Двамата приятели четат един на друг свои произведения, разменят съвети и комплименти, спорят за литературни въпроси, за управлението на императора, за жените и за различните марки вино, играят билярд, оставят се да ги ухажват щерките на г-жа Осипова и дори написват общо стихотворение. Сетне Делвиг си тръгва. 
   И отново пред прага на вратата Пушкин слуша как постепенно се отдалечава звукът на звънчето и дочува приятелски глас, който се провиква: „Сбогом“.
   Надява се да го навести още някой. Напразно. През целия си живот той не забравя това очакване и гласа на звънчетата след пустите поля. „Иде ли някой? Дали е за мен?“
   Ще напише в Граф Нулин:
             А под прозореца с печал
             мисирки, крякайки, вървяха
             подир петела, мокър цял;
             сред гьола пляскаха три гъски;
             жена вървеше през калта
             пране да просне на плета;
             небето цяло се навъси:
             май щеше сняг да довлече...
             Внезапно се зачу звънче.
             Единствено ония, дето
             с години в глухите селца
             били са, знаят как звънчето
             разтупва нашите сърца.
             Замръкнал ли приятел свиден,
             другар от младини ли иде?
             Не е ли тя?... О боже мой!
             Сърцето бие... Наближава...
             Ала звукът ни отминава
             и зад баира стихва той.18
   
   Когато Пушчин, редом с други декабристи, е заточен в Сибир, поетът му изпраща послание в знак на вечно приятелство:
   
             Мой пръв приятелю, най-драг,
             и аз благослових съдбата,
             кога сред двора, тънещ в мрак,
             сред преспите от скръбен сняг
             със весел звън ти спря шейната.
             И провидението моля
             чрез моя глас да осени
             душата ти и осветли
             сега сибирската неволя
             с лъча на миналите дни.
   
   Пушкин никога повече няма да види своя приятел от детството.

II
ТРИГОРСКОЕ
                       През зимата Пушкин става рано, тича до реката, троши леда с юмрук и скача в студената вода. После оседлава коня и препуска през полята, за да се стопли. Или пък стреля с пистолет до построената от дървени трупи баня, а прислужничките се кръстят при всеки изстрел. Понякога се разхожда пеша с тежък бастун в ръка. Той го подхвърля, лови го във въздуха и сам се смее от радост на своята ловкост. Има дни обаче, когато прекарва утрините в леглото и не иска да се облича, за да не прекъсне надигащия се прилив на вдъхновението. Едва по-късно отива до билярда, за да поиграе „с две топки“, закусва и продължава да работи.
   Развлеченията му са странни. Той удивлява свещеника на една от съседните църкви, като му заръчва заупокойна молитва в памет на Джордж Байрон. „Вчера беше годишнината от смъртта на Байрон, пише той до Вяземски на 7 април 1825 година. Моят поп се учуди на набожността ми и ми даде просфора от панихидата за успокоение на душата на божия раб Георги. Пращам ти малко от нея.“
   А до брат си:
   „Поръчах да отслужат упокойка за душата на Байрон (днес е денят на неговата смърт)... Това малко ми напомня панихидата на Фридрих II за упокоената душа на господин Волтер.“
   Според обитателите на Михайловское по онова време Пушкин изобщо не го е грижа за имението. Неговото управление е възложено на старейшината на селото, а с къщата се занимава старата няня. Селяните обичат своя господар и го смятат за безобиден и добросърдечен чудак. Смеят му се, защото обича да се разхожда из полята с червена рубашка, широки панталони и сламена шапка, размахвайки окована с желязо тояга. „Беше добър и любезен, спомня си един от тях, но малко смахнат; веднъж вървях по пътя за Михайловское и го виждам да се задава срещу мене; изведнъж спира като ударен от гръм; изплаших се и се скрих в ръжта. И какво да видя: той започва да си говори сам, като си променя гласа и маха с ръце, съвсем като побъркан... Често го виждахме по празниците в селата. Той се явяваше с червена рубашка и лъснати ботуши, приближаваше се до момичетата, които пееха и слушаше, слушаше...“
   Благодарение на старата няня, която непрекъснато говори и поучава, както и на тези мудни и грубовати селяни с лукаво присвити очи, Пушкин се научава да разбира народа. Не пропуска нито един селски празник. Особено обича панаирите пред портите на Светогорския манастир. Явява се там с червената си рубашка, ботушите и килнатата на ухото сламена шапка, с рошавите бакенбарди и тежката сопа в ръка. Броди пред сергиите със сладкиши, вино, плодове, птици и галантерийни стоки, бъбри с търговците и скандализира с облеклото си помешчиците и дамите от съседните имения. Сетне се смесва с тълпата купувачи, слуша напевните подвиквания на просяците и им приглася, като си тактува с тоягата. Понякога прикляква край някой странстващ разказвач и притваря очи, за да чува по-добре неговите сказания. Народът наоколо си е все същият още от времето на Борис Годунов. Същите незлобиви пророци, същите слепи разказвачи, същите хрисими дрипльовци и кресливи продавачи, същите яки и кротки мужици. Достатъчно е да ги разгледа, за да почувства как у него изниква картината на гъстата, шумна и безименна тълпа от неговата трагедия. Той си записва изразите и пословиците, които чува наоколо. Учи се на простота. Ала добре облечените люде наоколо свиват рамене и се извръщат: „Този Пушкин си е все така смахнат!“
   Един търговец от Опочец на име И. Лапин отбелязва в своя дневник: 
   „29 май 1825 година. Светогорска обител, петък. Тук имах щастието да срещна Александър Сергеевич Пушкин, който донякъде ме удиви със странните си одежди. На главата му имаше сламена шапка, беше облечен с червена сукнена рубашка, препасана със син пояс, а в ръка държеше окован бастун. Имаше предълги бакенбарди, които повече приличаха на брада. Ноктите му също бяха дълги и с тях той белеше портокали, които ядеше с голяма охота. Мисля, че така изяде около половин дузина.“
   Неизчерпаемите извори на руския фолклор и простонародният език омайват поета.
   „Изучаването на старите песни, приказки и пр. е необходимо за добиването на пълна представа за всички източници на руския език“, заявява той.
   Или пък: 
    „Млади писатели, вслушвайте се в словата на народа, от тях ще научите много повече, отколкото от четенето на нашите списания...“
   И още:
   „Разговорният език на простия народ заслужава извънредно дълбоки изследвания. Алфиери е изучавал италианския език на флорентинския пазар: не е зле и ние да се вслушваме понякога в говора на московските продавачки на просфори. Те говорят учудващо чист и правилен език.“19 
   Пушкин се чувства еднакво удобно както на панаирите, така и в светските салони. Той е човек, който принадлежи на всички обществени среди, на всички страни, на всички времена. След като е бъбрил със селяните, той отива на гости у стопанката на Тригорское. Ходи там, за да съблазнява девойките и да пие чай, като разказва закачливи историйки. Изпитва неистова нужда да прелъстява. А желанието му да се харесва го прави почти красив.
   Тригорское е същински рай, населен от дългокоси създания с ефирни рокли, които пискат, цупят се, както се полага на девици, раздават ласки и нежни клетви. В това прекрасно царство всичко – лицата, цветята, дори дърветата и камъните – е от женски род. 
   Пътят от Михайловское до Тригорское прекосява гора от борове с мощни корени, спуска се към езерото, над което се стеле мъгла, после се изкачва, следвайки покрайнината на гората и излиза на широкото поле. В далечината се съзират три високи хълма със стръмни склонове, които се извисяват над околността. На третия от тях се намират селото Тригорское и господарският дом. Този дом представлява дървена постройка, подобна на хамбар или на някой изоставен манеж. Стаите са с неправилни стени, мебелите – прости и солидни. Часовниците хъркат като астматици. Опушена картина представя изкушенията на свети Антоний. Клавесинът плаче за акордьор. Край това древно и удобно жилище се простира старият парк на Тригорское със синкавите сенки по алеите, с пещерите от зеленина, с оградената от липи тераса, която служи за „танцувалня“, със сребристите води на езерото, скамейките, които предразполагат към мечтания, със склона към река Сорот и къпалнята, където понякога отсядат важни гости, като Пушкин и Язиков. Просторът, птичите песни, тракането на чиниите, уханието на чая и на сладкото, смеховете на румените госпожици, всичко това привлича Пушкин в запуснатото и очарователно имение на неговата добра приятелка.
   „Единственото мое общество, пише той, е моята стара добра съседка, при която често ходя и слушам нейните патриархални беседи. Нейните дъщери, непривлекателни във всяко отношение, ми свирят парчетата на Росини, които аз съм изписвал.“20
   А до сестра си пише:
   „Твоите тригорски приятелки са непоносими… освен майката.“21 
   Тригорское е пълно с девойки. А няма нищо по-нестабилно, по-раздразнително, по-глупаво, по-неразбираемо, по-възбуждащо, по-изключително и по-ненужно от девойките. Веднъж ви се подиграват и стават „непоносими“. На другия ден се чувстват виновни и не можете да не се трогнете от тяхната прелест и тяхната тайнственост.
   Женското племе в Тригорское е многобройно и разнолико. Господарката, г-жа П. А. Вулф-Осипова има три деца от първия си съпруг Николай Вулф.22  Това са Алексей Вулф, двадесет и четири годишен студент в Дерпт и приятел на Пушкин, Анет, двадесет и шест годишна и Евфразия, наречена Зизи, шестнадесетгодишна. От втория си съпруг Иван Осипов23 стопанката на Тригорское има още две невръстни дъщери, Мария и Екатерина.
   Г-жа Осипова е пълна дама, решителна и приветлива. Едновременно сантиментална и практична, идеалистка и с властна натура, тя въздиша над поемите на немските романтици, прави бележки на френски върху съчиненията на Юнг, като „Тази мисъл е утешителна!... Ах! Щастливи сърца!“, но бързо излиза от унеса си, за да наплеска някоя непохватна прислужничка или да се скара на дъщерите си, които се отдалечават прекалено по алеите на парка. Мечтателна според изискванията на тогавашната мода, ала благоразумна, предпазлива и пестелива по природа, г-жа Осипова управлява с твърда ръка своето имение и своето семейство. Присъствието на Пушкин в този гълъбарник донякъде я тревожи. Малките са толкова впечатлителни и нямат никакъв опит. Техните невинни кокетства могат да ги отведат твърде далече. Самата тя не е безчувствена към очарованието на поета. Възхищава се на стиховете му, цени по детски дивата му веселост, шегите и комплиментите. Ала вече е на четиридесет и четири години. И е вдовица. И познава живота. Докато Анет или Зизи са лесна плячка за този мургав прелъстител с дяволски очи и дълги нокти. Анет е висока на ръст, мечтателна и нежна девойка с овално лице и печален поглед. Опива се от патетични слова и възвишени чувства. Пламенно и страстно обича Пушкин. Готова е да пожертва всичко за него. Ала Пушкин се подиграва на романтичните є изблици. 
   „С Анетка се карам, омръзна ми“, пише той до брат си.24 
   Унизената, изпълнена с ревност Анет разиграва сцени на злощастна любов по алеите на парка и зад тапицираните кресла.
   Напротив, Зизи е русокоса хитруша, бляскава, вятърничава, засмяна и омайва Пушкин. Харесва му, че тя не живее с химери и дори че не е умна, а най-ценните є качества са, че умее да търчи, да се кикоти, да хвърля дяволити погледи и да приготвя „джонка“ в малка сребърна купа. Зизи отблъсква ухажванията на поета. А той се чувства донякъде уязвен, става още по-настоятелен, нервира се, непрекъснато се върти около тази шестнадесетгодишна хлапачка, разпалена от първите знаци на внимание към нея. Сравнява я с кристална чаша и твърди, че „се опивал от нейното присъствие“. „Евфразия ми се цупи. Тя е възхитителна“, пише той до брат си. И отбелязва името є в своя списък на Дон Жуан.
   Пушкин ухажва също така и Алина, доведена дъщеря на г-жа Осипова, както и Нети Вулф, братовчедка на госпожиците Вулф-Осипови. През март 1825 година той пише до брат си:
   „Влюбен съм... Знаеш ли братовчедката на Анет – Ана Ивановна Вулф (Нети)? Ecce femina!“
   Анет ревнува заради Нети и Алин, Нети заради Зизи, г-жа Осипова заради Анет, Зизи, Нети и Алин. Непрекъснато се плетат романтични интриги, породени от един поглед, от едно докосване с крак. Въздухът, който се диша там, е опасен като афродизиак. Женските коси излъчват електричество, а дланите са влажни. И в центъра на цялото това безумие царуват Пушкин и младият Алексей Вулф, неговият двадесетгодишен приятел. Двама мъже за всички тези жени. 
   Алексей Вулф, студент в Дерпт, е голям експерт по еротичните науки. Той твърди, че е научил от Пушкин тайните на непреодолимата съблазън. Смята се за ученик на поета, за Фауст на този всемогъщ Мефистофел. В действителност отдавна е надминал своя учител. Докато Пушкин все още е подвластен на любовния пламък, Алексей Вулф е свел всичките въпроси относно страстите до хладни и вулгарни математически формули. Циничен, сладострастен, пресметлив, той се отнася към жените като към противник, който трябва да бъде сразен. Никакви чувства, а чиста методичност. Той отбелязва в своя дневник:
   „Вчера започнах да преподавам на моята красавица техническите понятия на любовта. След това, съгласно методите на Мефистофел, ще завладея съзнанието є със сладострастни картини; веднъж вкусили този сладостен плод, жените изпадат във властта на мъжа, който е в състояние да им доставя нови такива и нехаят за каквито и да е други развлечения; в сравнение с езика на любовта, всичко останало им се струва грубо и блудкаво. За опит искам да проверя дали ще успея да я просвета. Ще трябва да започна с разказ за моите любовни завоевания.“ Така той прилага способностите си с изключителен успех пред своите братовчедки. „Накарах я да премине през всички стадии на чувствените наслади, които може да си представи човек, без да извърша посегателство над нейната девственост“, пише той по адрес на една от тях. Доведената му сестра Алин ще му послужи като покорно опитно зайче.
   Дамите и госпожиците от Тригорское биват подлагани на непрекъснати атаки от двамата побратими. Всеки води битката за своя сметка. И клетата г-жа Осипова следи надясно, наляво лудешкия полет на своите момичета, които бързо биват наранени, скоро оздравяват, суетят се, изпадат в унес и влюбено чуруликат. 
   Още с пристигането на Пушкин, в дома настава пълна суматоха. Той пристига към три часа след обяд и влиза в салона, като прескача през отворения прозорец.
   „Дойдеше ли Пушкин, пише по-късно Мария Ивановна Осипова, всичко се обръща нагоре с краката; стаите екват от смехове, шеги и приказки... А колко пъргав беше: никога не се спира на едно място, ту ходи, ту тича!“
   Ала в началото на 1825 година Пушкин започва да се интересува по-малко от девойките в Тригорское. Вниманието му е заето с една отсъстваща. Става въпрос за племенницата на г-жа Осипова: Ана Петровна Керн. Тя е обещала да дойде в Тригорское. И е толкова красива!
   Пушкин е срещнал Ана Петровна Керн в един от петербургските салони през 1819 година. Тогава той напразно се опитва да я ухажва. Тя строго го нахоква и оставя у него единствено спомена за сърдития є поглед и белите є рамене. Това възхитително създание е съпруга на стар вдетинен генерал. Самият генерал, който не може да задоволи жена си, направо я съветва да намери утеха другаде. Той дори я води в спалнята на младия си племенник, който живее у тях, и който, предупреден за посещението, очаква полуразсъблечен в леглото. Измъчена, г-жа Керн в края на краищата напуска мъжа си и отива при семейството си в Полтавска губерния. Там започва сериозна връзка с местен помешчик, поетът Родзянко, автор на непристойни стихове. Родзянко поддържа кореспонденция с Пушкин. Ана Петровна Керн пък е братовчедка на Анет. 
   „По време на престоя ми в Полтавска губерния, пише г-жа Керн, аз непрекъснато си пишех с братовчедка ми Ана Николаевна Вулф... Пушкин често им ходел на гости, тя говорела с него за мен и после ми съобщаваше в писмата си разни негови фрази; така например в едно от тях тя ми писа: Vous avez produit une vive impression sur Pouchkine а votre rencontre chez Olйnine; il dit partout : elle йtait trop brillante.25
   В полето на писмото, която милата Анет изпраща до своята братовчедка, Пушкин добавя няколко думи: Une image qui a passй devant nous, que nous avons vue et que nous ne reverrons jamais.26 
   Всяко следващо писмо все повече сближава Пушкин с тази млада жена, страдаща от несполучливия брак и от това, че не може да намери утеха; а тя, от своя страна, започва да опознава поета, към когото изпитва възхищение. Въпреки разстоянията, тези две същества се търсят, обзети от едно и също въжделение. На Пушкин вече е известно, че г-жа Керн има „интимна връзка“ с Родзянко и на 8 декември 1824 година пише до своя приятел:
   „Обясни ми, мили, какво представлява А. П. Керн, която е написала толкова нежности за мен на своята братовчедка. Разправят, че била изключително очарователно създание, но нали знаеш, отдалече всичко изглежда прекрасно. Като познавам твоята влюбчивост и необикновените ти дарби във всяко отношение, предполагам, че вече си си оплел или почти си си оплел кошницата. Поздравления, мили приятелю.“
   По-нататък Пушкин моли своя приятел Родзянко да покаже това писмо на г-жа Керн. Г-жа Керн изобщо не се разсърдва и дори намира шегата за доста изискана. Дори приема да започне шеговита кореспонденция с поета. Оказва се, че г-жа Керн е чувствена и страстна жена. Освен това цени творчеството на Пушкин и действително има желание да се срещне с него.
   През юни 1825 година тя най-сетне пристига в Тригорское с намерение да прекара там три-четири седмици. Първата є среща с поета протича доста странно.
   „Ние обядвахме, пише по-късно г-жа Керн, когато неочаквано влезе Пушкин с голяма дебела тояга в ръцете. Леля ми, до която седях, ми го представи, той се поклони много ниско, но не каза нито дума: в движенията му личеше плахост. Аз също не се сетих какво да му кажа...“27 
   Тя е толкова прекрасна, изискана и вече толкова опитна! Той я сравнява с ангел на невинността и нежността. При това знае всичко за предишните є съмнителни похождения. Тонът на писмата, които са си разменили, предполага няколко седмици приятни ласки без всякакви последици, нещо като галантно упражнение „по френски образец“. А ето че той проявява плахост и стеснителност, трепери от желание, а не знае какво да каже, с една дума е влюбен. Няма представа как трябва да се държи пред Ана Петровна Керн. Той ту е весел, шеговит, ту скръбен като смъртта, ту любезен и смирен, ту глупаво ревнив. От сутрин до вечер е в Тригорское. Слуша как г-жа Керн пее венециански баркароли. Чете пред своите приятелки току-що завършения ръкопис на Цигани. Убива с поглед непоправимия Алексей Вулф, който се опитва да омагьоса своята братовчедка.
   Г-жа Керн приема благосклонно повече или по-малко завоалираните признания на поета. Тя също е заинтригувана, увлечена по него. С наслада чувства как губи почва под нозете си. Готова е да се забрави в неговите обятия. Няма никакво съмнение, че двамата млади са успели да се срещнат насаме. А г-жа Осипова, която се бои от скандал, бърза да уреди час по-скоро отпътуването на своята племенница за Рига, където я очаква без какъвто и да било упрек и без никаква страст нейният съпруг.
   Вечерта преди раздялата всички дами и госпожици от Тригорское, водени от Пушкин, отиват в Михайловское. 
   „Времето беше чудесно, пише по-късно г-жа Керн, лунната юнска нощ лъхаше прохлада и полски аромат. Ние се бяхме качили в два файтона: леля и синът є в единия; братовчедка ми, Пушкин и аз – в другия. Нито преди това, нито по-късно не съм го виждала толкова добродушно весел и любезен. В шегите му нямаше хапливост и сарказъм; той хвалеше луната, не я наричаше глупава, а казваше: J’aime lа lune, quand elle йclaire un beau visage.28  Хвалеше природата и казваше, че тържествувал, като си представя в този момент, че Александър Полторацки остава на входа на Оленини, а той потегля с мен; с това намекваше колко е завиждал при първата ни среща на Александър Полторацки, когато той тръгна с мен. Пристигнахме в Михайловское, но не влязохме в къщата, а отидохме право в старата, изоставена градина с дълги алеи от стари дървета, чиито корени се преплитаха и се виеха по пътечките, което караше мен да се препъвам, а спътника ми да трепва. Леля ми, която пристигна там малко след нас, каза: Mon cher Pouchkine, faites les honneurs de votre jardin а Madame.29  Той веднага ми подаде ръка и се затича бързо-бързо, като ученик, който неочаквано е получил разрешение да се поразходи. Подробности от разговора ни не си спомням; той си припомняше първата ни среща у Оленини, изразяваше се за нея увлекателно, възторжено и в края на разговора каза: Vous aviez un air si virginal, n’est-ce pas que vous aviez sur vous quelque chose comme une croix?30  
   На другия ден трябваше да замина за Рига... Той дойде заранта и ми донесе за сбогом един екземпляр от втората глава на Евгений Онегин на коли, между неразрязаните листове на които намерих един сгънат на четири лист пощенска хартия със стихотворението:
             Аз помня чудното видение...
   Когато посегнах да прибера поетичния подарък в кутия, той дълго ме гледа, после го издърпа трескаво от ръцете ми и не искаше да го върне; едвам си го измолих пак; какво му е минало през ума в този момент, не знам.“31 
   В мига, когато доверява на тази жена подобно тъй красноречиво признание в любов, като това стихотворение, Пушкин се изплашва, да не се е излъгал. Достойна ли е тя за такова обожание? Няма ли да му се надсмее по-късно в компанията на някой мимолетен любовник? У нея има нещо толкова животинско! Ала достатъчно е да проговори или да сведе очи, и се превръща в ангел. Ангел или животно? Ангел и животно. Той я обича и по двата начина, заради бездушното є тяло и заради нетленната є душа. За нея той написва:
             Аз помня чудното видение:
             пред моя взор ти прелетя
             като внезапно озарение,
             като пречиста красота.32 
   Ала на Родзянко той изпраща стихотворение, в което „пречистата красота“ е възпята по съвсем друг начин:
             Хвала на нейното влечение
             да ражда и да утоли
             дълга си майчин, но нали
             блажен, с когото сподели
             това приятно задължение.
   Едва-що г-жа Керн напуска Тригорское и Пушкин се чувства напълно неспособен да се съпротивлява на влечението си. Той броди като изгладнял по алеите, където тя се е разхождала, вдъхва въздуха от местата, където е облягала глава, събира камъчетата и клонките, където е опирала ръцете си. А нощем цялото му тяло изгаря от треска при мисълта за тази гладка бяла плът, която е оставил да му се изплъзне и която сега му липсва като насъщна храна. Той пише до Анет Вулф, която е придружила г-жа Керн в Рига:33 
   „Пиша ви в тъжно опиянение... Цяло Тригорское пее, а мен сърцето ми се къса. Вчера Алексей и аз говорихме близо четири часа. Никога досега не сме имали такъв продължителен разговор. Отгатнете какво ни сближи така изведнъж? Скуката? Единството на чувствата? Не зная. Всяка нощ се разхождам из парка и си казвам: „Тя беше тук“. Камъкът, в който тя се спъна, лежи на писалищната ми маса до клончето увехнал хелиотроп. Пиша много стихове – всичко това, ако желаете, много прилича на любов. Но, кълна ви се, че няма нищо подобно. Ако бях влюбен, в неделя щях да се сгърча от ярост и ревност. А на мен ми беше само малко нещо обидно... Обаче мисълта, че аз не знача нищо за нея, че като събудих и заинтригувах нейното въображение, само задоволих нейното любопитство; че споменът за мене, нито за секунда няма да я направи по-разсеяна всред нейните тържества, нито по-мрачна в дните на печал; че нейните прекрасни очи ще се спрат на някой рижки нахалник със същото пронизващо сърцето и сладостно изражение. Не, тази мисъл е непоносима за мен. Кажете є, че ме убива. Не, не є казвайте нищо, тя ще се надсмее над това, очарователното създание... Проклето пристигане, проклето заминаване!“
   Анет Вулф сигурно горчиво е плакала над това любовно признание, предназначено за нейната братовчедка. Ех, да беше на мястото на г-жа Керн! Да можеше да дари на Пушкин всичко онова, което той дири у друга! 
   Впрочем Пушкин скоро няма нужда от своята посредница и пише направо на г-жа Керн. Писмото му от 25 юли 1825 година е на френски език:
   „Имах слабостта да ви помоля за разрешение да ви пиша, а вие имахте лекомислието или кокетството да ми разрешите това. Кореспонденцията не води до нищо, зная; но нямам сила да устоя на желанието да получа няколко думи, написани от вашата хубава ръка... Отново вземам перото, защото умирам от скука и мога да мисля само за вас. Надявам се, че ще прочетете това писмо скришом – ще го скриете ли до сърцето си? Ще ми отговорите ли надълго? Пишете ми всичко, което ви мине през главата, умолявам ви. Ако се страхувате от моята глупава суетност, ако не искате да се компрометирате, подправете почерка си, подпишете с измислено име – моето сърце ще съумее да ви открие...“
   С всяко следващо писмо страстта става все по-земна:
   „Чета и препрочитам писмото ви от начало до край и си казвам: Милата! Прелест! Божествена!... А след това: ах, мерзавката!... Вие ми казвате, че не познавам характера ви. Какво значение има за мен вашият характер? Все ми е едно – нима красивите жени трябва да имат характер? Важни са очите, зъбите, ръцете, краката (бих прибавил и сърцето, но вашата братовчедка34  обезцени тази дума). Казвате, че е лесно да ви опознае човек; може би сте искали да кажете, че е лесно да ви обикне? Аз съм на същото мнение и сам съм доказателство за това – държа се с вас като четиринадесетгодишно дете… Как е подаграта на господин съпруга ви? Надявам се, че е имал хубав пристъп на другия ден след вашето завръщане. Така му се пада! Ако знаехте какво отвращение, примесено с уважение, чувствам към този човек! Божествена, направете, за Бога, така, че той да играе карти и да има подагра, подагра! Това е единствената ми надежда!“35 
   Междувременно Фауст, сиреч Алексей Вулф, си е тръгнал от Тригорское за Дерпт, но пътем е спрял в Рига, където е привлечен от прелестите на г-жа Керн. Твърде скоро той заема мястото на Пушкин до тази млада, пламенна жена.
    У Пушкин се заражда първият прилив на ревност: „Ами вие какво правите с вашия братовчед? Кажете откровено. Изпратете го веднага назад в университета...“36 
   И още: „Ето, говоря ви чистосърдечно. Вие намерихте начин да ме накарате да ревнувам от разстояние 400 версти; какво ли щеше да бъде, ако бях на четири крачки! Бих искал да знам защо господин вашият братовчед е заминал за Рига едва на 15 септември и защо името му се повтаря на три пъти във вашето писмо до мен?“37 
   И по-късно: „Вие ми се кълнете във всички богове, че с никого не кокетирате, а всъщност сте на „ти“ с братовчед си… Наистина, ревността настрана, аз ви съветвам да прекратите тази кореспонденция – съветвам ви като приятел, истински предан на вас, без всякакви фрази и уловки. Не разбирам как можете да имате желание да кокетирате с младия студент (който при това не е поет), който е на такова голямо разстояние от вас.“
   Колкото по-застрашено чувства той своето място в сърцето на младата жена, толкова повече беснее, че е далеч от нея и може да брани своя шанс единствено чрез писма и въздишки. Любовта му се превръща в натрапчива идея, в лудост.
   „Сега е нощ, пише той на г-жа Керн, и пред мене се носи вашият образ, изпълнен с тъга и сладострастие. Аз сякаш виждам вашите очи, полуразтворената ви уста. Прощавайте… Струва ми се, че се намирам в нозете ви, притискам ги, усещам вашите колене… О, бих дал всичката си кръв за една минутка действителност… Прощавайте и вярвайте в моите безумни бълнувания… те са смешни, но искрени.“
   Крои дори планове за бягство, за среща и съвместен живот: 
   „Ако господин вашият съпруг толкова ви е дотегнал, напуснете го. И знаете ли как? Оставете цялото си семейство, вземете пощенската кола и заминете… Вие мислите – за Тригорское? Съвсем не – елате в Михайловское. Този прекрасен проект заема мисълта ми вече цял четвърт час… Разбирате ли какво голямо щастие би било това за мене! Ще ми кажете – мълвата? А скандалът? По дяволите! Да захвърлиш мъжа си – това само по себе си е вече скандал – останалото не значи нищо… Но все пак съгласете че, че в моя проект има толкова много романтизъм… Да говорим сериозно, т.е. хладнокръвно. Ще ви видя ли пак? Мисълта, че няма да ви видя, ме изпълва с трепет. Ще кажете: утешете се. С удоволствие, но как? Да се влюбя ми е невъзможно: за това, преди всичко ми е нужно да забравя вас… Да избягам от Русия? Да се обеся? Да се оженя? Всички тези неща представляват големи трудности и ме отвращават… Но елате по-скоро – обещавам ви, че ще бъда необикновено любезен. Ще бъда весел в понеделник, възторжен във вторник, нежен в сряда, ловък и духовит в четвъртък, в петък, в събота и в неделя – ще бъда всичко, което заповядате! И цялата седмица – в нозете ви.“38 
   Г-жа Керн се завръща в Тригорское през октомври и редом с предмета на своята страст, Пушкин вече и не мисли да го възпява, а да му се наслаждава. Любовта му се укротява в доволството. Когато ангелът отново си тръгва, той е изгубил крилете си.
   
   
III
ТВОРБИТЕ
                       Докато хока Анет, докато се закача със Зизи, докато въздиша в нозете на г-жа Керн, Пушкин намира време да пише с лекота и с взискателност към себе си. Никога интелектуалният му живот не е бил толкова интензивен, колкото по времето на това заточение на село. Като сенки танцуват девойките от Тригорское около неговото творчество. Той им посвещава няколко мига, а след това се завръща съм своето усърдно усамотение. Така се проявява неговата двойственост. Той винаги е бил двойствен. Пораснал хлапак, лаком за красиви жени, за запои, за дуели, за хазарт и любовни писма; но също така и добросъвестен и плодовит поет. Наяве излиза ту единият, ту другият. Ту единият, ту другият са истинският Пушкин. Някои от неговите приятели никога няма да познаят двете лица на този човек. В техния живот той ще си остане с едно-единствено лице. И те ще съдят за него само по това лице. И ще сгрешат. 
   В Михайловское Пушкин довършва своята поема Цигани, започната през декември 1823 година. През заточението в Бесарабия е посещавал на няколко пъти цигански табори. По време на своите пътешествия и по-конкретно до Акерман и Измаил, той е имал възможността да се приближи до тези горди бедняци, независими, гостоприемни и непонятни. Разговарял е с мечкарите, с красивите, мургави и кръшни девойки, които могат да прочетат вашето бъдеще върху ръката и да ви откраднат часовника с невинна усмивка. Сближил се е с тези хора и правдиво ги рисува в своята поема.
   Със своя байроновски сюжет, със своята байроновска форма, поемата се вписва в цикъла на южните творби на Пушкин. В Цигани се появява фигурата на мрачния герой с неясно минало, избягал от робството на градовете и който отчаяно дири своя път. След много странствания бунтарят Алеко се присъединява към циганския табор. Циганите нехаят за законите и живеят според божията воля. Единствено тям принадлежи истината. Алеко си избира за спътница Земфира, дъщерята на главатаря на табора. Ала Алеко е жертва на трагично раздвоение. Неговата представа за човешкото достойнство е толкова възвишена, че той не може да приеме ограничаващите условности на обществото. Стреми се към абсолютна независимост за себе си и за другите. Поне така смята. Ала достатъчно е интересите му да бъдат накърнени, за да се пробуди у него цивилизованият човек, потомственият гражданин, заклетият привърженик на законите. Оженил се е за Земфира, а Земфира му изневерява. Следвайки своите теории, той не би трябвало да се опечалява, а ето че ревнува. Отказва на жената същата онази свобода, която иска за себе си. Призовава на своя страна законите, които до този момент е отхвърлял. Той, който не приема собствеността, открива в себе си страшен „собственически“ инстинкт. Той, който отрича възмездието, мисли само за отмъщение. Страстите са го преобразили. Престава да бъде олицетворение на принципите, човек, изтъкан от добродетели по образеца на Жан-Жак Русо. Той е просто човек. Егоист. След като са посегнали на неговото достояние, на спокойствието му, на честта му, на жена му – той убива. Убива Земфира. Убива любовника на Земфира. След което очаква, изпълнен с бяс, присъдата на табора. Ала тази жестока и глупава постъпка остава непонятна за циганите. Те и не мислят да наказват убиеца. Просто го отбягват. Бащата на Земфира погребва телата на мъртвите и заявява на убиеца:
   
             Народ сме ние незлобив,
             а ти си зъл, себелюбив – 
             отивай в мир. Добър ти час.
             След тези думи в гробно
             мълчание отново в път
             далеч от мястото злокобно
             към неизвестна цел вървят.
             След тях по пътя прах се вдига
             и се загубват във степта...
             Остава сал една талига
             във долината на смъртта.
             Тъй някога във късна есен,
             в мъгливо утро, в ранен час,
             към южните страни понесен,
             клин жерави лети над нас.
             Но както често е било,
             един от тях остава долу
             ранен, с простреляно крило.
             Настава нощ. В колата тъмна
             не светна искрица дори.
             Алеко, буден до зори,
             самин в талигата осъмна.39 
   
   Така поемата се явява картина на едно нравствено и обществено падение. Модерният човек не е създаден за свобода. Дори когато я придобие, той не е в състояние да се възползва от нея. Навсякъде властва страстта. В градовете, в селата и под шатрите на номадите. 
   
             Под сянката на чергилата
             беди ви дебнат и в степта,
             от страстите и от съдбата
             защита няма на света.
   
   Рисунъкът в поемата е пестелив, точен. Редките прояви на колорит са майсторски овладени. В Цигани Пушкин използва широко диалога. Той оставя неговите герои да говорят. Наслаждава се на техните слова. По този начин се подготвя за усилията, които го очакват при написването на Борис Годунов.
   В действителност диалогът в Цигани не винаги върви гладко. Той е напрегнат, изкуствен, прекалено звучен, а сцената на убийството е донякъде белязана от мелодраматизъм. Ала като цяло поемата се отличава с удивително майсторство. Особено описанията будят възхищение с тяхната изключителна чистота. Такава е картината на табора в началото на поемата:
   
              Стан весел като свободата
             за мирен под небето сън;
             на огъня край чергилата
             вечеря готвят, а навън
             в степта е предвечерно време.
             Зад шатрите коне пасат
             и питомната мечка дреме.
             Далеч се носи над степта
             на циганите песента
             и наковалнята припява
             на детската безспирна врява.
             Спи таборът почти беззвучен
             и рядко някъде в степта
             във тишината на нощта
             ще цвилне кон, ще лавне куче.
             Угасна сетнята главня.
             Спокойствие. Луната плава
             над стихналата равнина
             и табора заспал огрява.
   
   А ето керванът на път, чието описание Мериме особено цени:
   
             И всички вкупом се тълпят,
             към равнини потеглят нови.
             Върху магарета в кошове
             играят и шумят деца,
             след тях мъже, жени пристигат
             и пеят с весели лица,
             реве мечок, дрънчи верига;
             в тълпата весела и жива
             сред парцалива пъстрота,
             старешка, детска голота,
             се чува гайда, куче лай…
             Керванът тъй шуми безкрай
             дивашки, бедно и нестройно,
             но все пак живо, неспокойно.
   
   „За Цигани, пише Пушкин в своите бележки, една дама отбеляза, че в цялата поема има само един честен човек, и това е мечката. Покойният Рилеев негодуваше защо Алеко развежда мечка и на всичко отгоре събира пари от зяпащата публика. Вяземски повтори същата забележка. (Рилеев ме молеше да направя Алеко най-малкото ковач, което би било значително по-благородно.) Най-добре щеше да е, ако бях го направил дребен чиновник или помешчик, а не циганин. В такъв случай наистина нямаше да съществува и самата поема, ma tanto meglio40 .“41
   На 25 май 1825 година Жуковски пише до Пушкин: „Не познавам нищо по-съвършено като стил от Цигани... Ала, приятелю, каква е твоята цел? Кажи ми какво искаш да докажеш чрез твоя герой? Какъв спомен искаш да оставиш за себе си на Родината, която толкова се нуждае от възвишени герои? Колко жалко, че не сме на едно мнение!“
   Ето как онова, което смущава приятелите на Пушкин в неговата нова творба, се оказва антигероичният характер на героя. С други думи, неговият човешки характер. Личности като Рилеев, Вяземски, Жуковски не да узрели, за да приемат противоречиви персонажи като Алеко. Те са възпитани в преклонение пред изваяните, монолитни фигури. Ако главният герой в една поема е движен от някаква благородна идея, той трябва или да победи, или да загине в нейно име. А изпреварил с половин век своите съвременници, Пушкин им предлага образа на един човек, разкъсван между мисълта и инстинкта. На един уязвим човек. На един истински човек като самите тях. И като самия него. Нима това все още е изкуство? Може ли да се твори изкуство с низки чувства, със съмнителни колебания, с най-долни престъпления? Може ли да се твори изкуство въз основа на обикновения живот?
   Въпреки това Цигани бива приета радушно от критиката. Ала същата тази критика взема своя реванш, като се нахвърля върху следващата поема на Пушкин, озаглавена Граф Нулин.
   „В края на 1825 година, пише по-късно Пушкин, аз живеех на село. Препрочитайки Лукреция, тази доста слаба поема на Шекспир, аз си помислих: какво би станало, ако на Лукреция є е хрумнело да удари плесница на Тарквиний? Може би това е щяло да охлади предприемчивостта му и той би се видял принуден да отстъпи засрамен? Лукреция не би се заклала, Публикола не би побеснял, Брут не би изгонил царете и светът и историята на света нямаше да са същите. Хрумна ми да пародирам историята и Шекспир и аз не можах да се възпротивя на двойното изкушение – за две сутрини написах тази повест.“42 
   След два дни труд, на 12 и на 13 декември 1825 година, тази бликаща от живота поема е завършена. На връщане от пътешествие из Европа, поради повреда на пътническата кола, граф Нулин е принуден да спре в замъка на една приветлива и меланхолична жена. Съпругът на тази дама отсъства. Тъй като е заклет ловец, той по цели дни я оставя сама. Самотната съпруга посреща с радост този непознат, когото небето є изпраща, и който се оказва приятен, велеречив и опитен събеседник. Ала в старанието си да я развлече граф Нулин се опитва да стигне по-далече, отколкото повеляват законите на гостоприемството. През нощта той се промъква в спалнята на господарката. Подобна дързост му струва оглушителна плесница. Слисан, той се прибира в стаята си и още на следната заран потегля за града. След бягството на граф Нулин, младата жена разказва всичко на своя съпруг ловец и случката се разчува из цялата околност. „Кой от всички се посмя най-много?“, пита поетът:
             Но кой от всички се посмя
             с Наталя Павловна най-много?
             Не можете отгатна кой.
             Мъжът є? – Не, напротив – той
             бе страшно оскърбен и строго
             нарече графа наш глупак...
             Посмя се Лидин, мил съсед – 
             Несвършил двадесет и пет.43
   Такава е фабулата. Бедна. Банална. Почти никаква. Ала върху тази тънка основа Пушкин извезва една картина с живи и възхитителни цветове. Словото му никога не е било тъй гъвкаво. Анжамбмани, неочаквани ритми, изрази, почерпени от разговорния език, причудливи рими. С каква лекота само говори той! Колко близко е до нас със своя език, със своята мисъл, този човек от 1825 година! Няколко думи са достатъчни, за да пресъздаде героите и декора. Ето началото на лова с лая на нетърпеливите кучета, които теглят поводите. Ето и руската есен, кална, дъждовна. Ала скоро ще завали снегът. Ето и вечерта, която стопанката прекарва с граф Нулин, който є пее модни парижки песнички, а през това време нощният пазач удря гонга в тъмния двор. Началото на поемата е удивително дръзко. Толкова „директно“, сякаш е писано вчера:
             На път! Чуй, рогове тръбят;
             в зори гончии на конете
             в ловджийски облекла седят,
             подскачат вързаните псета.
             Помешчикът околовръст
             оглежда всичко ли добре е;
             с доволен вид, с ръце на кръст,
             той цял приятно важен грее.
             С чекмен е, шапка със перо,
             с крив турски нож върху бедро,
             на пояса манерка с ром
             и рог на бронзова верижка.
             Жена му в нощница, с въздишка,
             току-що станала от сън,
             сърдито наблюдава вън
             ловджийската тревога, сбора…
             Довеждат кон, мъжът със скок
             го яхва; вика с глас висок:
             „Не чакай да се върна скоро!“ –
             и пръв излиза той от двора.
   
   Ето пристигането на графа. Звънчетата дрънкат. Сетне замлъкват. Колата се е обърнала в един овраг. Господарката изпраща слугите да доведат непознатия пътник, този неочакван гост:
   
             Кой иде?… Хукват. У дома
             Наталя Павловна сама
             намята шал, косата сресва,
             пердето дръпва, стол премества
             и сяда. „Кой е, Боже мой?“
             Най-после ето: иде той:
             от дълъг път изпрашен, кален,
             довличат същия печален,
             ранен опасно екипаж.
             След него куца господаря,
             французинът слуга повтаря
             уверено: „Allons, courage!“44
   Ето и вечерята: Нулин отговаря на въпросите на своята домакиня:
   
             „А сцената?“ – О, сиротее,
             c’est bien mauvais, зa fait pitiй.45
             Талма е вече глух, слабее,
             Мамзел Марс пък – уви! – старее.
             Но Потие, le grand Potier!46
             И днес от слава сред народа
             се ползва само той един. – 
             „А кой писател е на мода?“
             – Пак d’Arlincourt и Ламартин. –
             „У нас им също подражават.“
             – Как? Тъй ли? Умовете май
             и тука по-развити стават.
             Дано се просветим накрай! – 
             „А талиите как са?“ – Ниско.
             Почти са ей до тука все.
             Да видя, моля; тъй... corset47
             дантела, фльонга, тук plissй48
             до модата сте твърде близко.“
   
   Обикновеният тон, съзнателното отсъствие на всякаква поетичност, пъргавата ирония на разказа са нови за руската литература. Пушкин си дава сметка за това и смята Граф Нулин за една от своите най-овладени творби. Ала нито цензорите, нито критиката споделят неговото мнение. Цензурата отхвърля отпечатването на два стиха. В единия става въпрос за крепостна девойка, която подкача своя господар. В другия граф Нулин, след като се е промъкнал през нощта в спалнята на своята домакиня и се е приближил до леглото, където тя спи, с дръзка длан посяга към пухкавото одеало...
   Журналистите са скандализирани от „почти непристойната“ дързост на сюжета, избран от Пушкин. Те възобновяват стария спор, който все още тлее. Става въпрос за разликата между възвишени и груби слова, между поетични и непоетични предмети. Как се осмелява Пушкин да говори за кални локви, за пуйки, за пури, за сребърни свещници и четки за коса? Нима това е арсенал, достоен за един потомък на Аполон? Не, Пушкин решително похабява своя талант и с публикуването на Граф Нулин позори националната поезия. Критикът от Вестник на Европа дори съвсем сериозно твърди, че поемата представлявала “гнойна пъпка върху печалния лик на руската литература“. В Своите Бележки Пушкин пише: „Граф Нулин ми създаде големи главоболия. Намериха го (с извинение) неприличен – в списанията, разбира се; в обществото го приеха благосклонно и никой от журналистите не пожела да го защити. Един младеж през нощта се осмелява да влезе в спалнята на млада жена и тя му удря плесница! Какъв ужас! Как могат да се пишат такива отвратителни гадости? Авторът питаше какво биха направили на мястото на Наталия Павловна петербургските дами: каква дързост! 
   Между другото, по повод на горката ми приказка (писана, тук му е мястото да кажа, по най-трезвия и най-благоприличен начин) вдигнаха срещу мен цялата класическа древност и цялата европейска литература! Вярвам в свенливостта на моите критици; вярвам, че Граф Нулин наистина и се струва осъдителен. Но могат ли да се споменават древните, когато става дума за благоприличие? 
   Тези господа критици са изнамерили чудноват начин да определят доколко е нравствено дадено стихотворение. Един от тях има петнадесетгодишна племенница, друг – петнадесетгодишна позната и всичко, което според преценката на благонамерените родители още не им се разрешава да четат, е провъзгласено за неприлично, безнравствено, мръсно etc!“49
   От същата тази 1825 година датират голям брой лирически творби на Пушкин, сред които най-значителни са 19 октомври 1825 и Андрей Шение.
   Пушкин се спира на Андре Шение, певец и мъченик на революцията. В негово лице той възпява героя на чистата независимост. Сиреч самия себе си. Подобно на Шение, той е приятел на свободата и враг на потисничеството на монархията. Ала също както Шение, той ненавижда кръвопролитието, братоубийствената война, всичко, което накърнява благородните идеи. Надеждата е толкова възвишена, а нейното осъществяване толкова отвратително. От идеала до карикатурата има само една крачка. И само една крачка отделя революцията на поетите от тази на Робеспиеровци и на Коло д’Ербоа:
   
          Царете смъкнахме. Мъчител и убиец
          поставихме за цар. О ужас! О позор!
          Но не ти, свобода свещена,
          Не ти, богиньо чиста, имаш тук вина...50 
   
   „Прочете ли моя Андрей Шение в тъмницата?, пише Пушкин до Вяземски. Съди го като езуит, сиреч според намерението.“
   Цензурата орязва от стихотворението всичко, което се отнася до Френската революция или общо четиридесет и четири стиха. Ала премахнатият откъс се разпространява като ръкопис във всички салони и казарми на Русия.
   
***
Редом с по-малките по обем творби Пушкин продължава работа над голямо и важно произведение, започнато в Кишинев през 1823 година, и което ще бъде завършено едва след „седем години, четири месеца и седемнадесет дни“: Евгений Онегин.
   На 4 ноември 1823 година Пушкин е писал до Вяземски: „Що се отнася до моите занятия, аз сега пиша не роман, а роман в стихове – има дяволска разлика между едното и другото. Нещо като Дон Жуан. За издаване нищо не мисля: пиша и само пиша. Цензурата наша е така своенравна, че с нея е невъзможно да измериш кръга на своите действия. По-добре да не мисля за нея.“
   На 16 ноември до Делвиг:
   „Сега пиша една нова поема, в която си дрънкам, каквото ми дойде на ума.“
   На 1 декември до Тургенев:
   „Пиша нова поема, дето просто се давя в собствената си жлъч. Две песни вече са готови.“
   И до брат си през януари 1824 година:
   „Това е най-хубавото мое произведение…“51 От Кишинев до Одеса, от Одеса до Михайловское, поемата напредва бързо. Първата глава е завършена на 22 октомври 1823 година. Втората глава, започната веднага след това, е приключена през нощта на 8 декември 1823 година. Пушкин се захваща със следващата глава, която ще довърши в Михайловское на 2 октомври 1824 година. Над четвъртата, петата и шестата глава, написани в Михайловское, поетът работи до 10 август 1826 година.
   На този ден, 10 август, когато оставя перото и бутва настрани изрисуваните с бегли скици листи, Пушкин е приключил основната част от работата върху своя роман. В този си вид той вече представлява едно цяло. Шест глави от всичко девет, две части от всичко три са готови за печат. Първата глава е публикувана на 15 февруари 1825 година в отделна брошура. Тя е придружена от следния коментар: „Ето началото на една дълга поема, която без съмнение никога няма да бъде завършена. Няколко песни или глави от Евгений Онегин вече са готови. Написани при благоприятни обстоятелства, в тях се съдържа жизнерадост, характерна за първите творби на автора на Руслан и Людмила. Първата глава съставлява отделно цяло. Тя представя светския живот, който един младеж води в Санкт Петербург през 1819 година, и напомня Бепо, хумористичната поема на мрачния Байрон. Вещите критици непременно ще открият отсъствието на план. Ала ние ще си позволим да привлечем вниманието на читателите върху достойнствата, които се срещат рядко у един сатиричен писател: липсата на оскърбителни лични намеци и почтена точност в забавната картина на нравите.“
   Този предпазлив и ведър предговор доста ясно разкрива към какво се стреми авторът в началото на своята работа върху тази голяма творба. Пристъпвайки към разработката на своя сюжет, Пушкин както обикновено гледа на него като на „предлог за поезия“. Той не мисли за плана, за героите, за интригата. Не се старае да свърже в роман плодовете на въображението и на паметта си. Не желае да пише роман, а роман в стихове, „нещо като Дон Жуан“.
   Един истински роман предполага здрава спойка, която да свързва в едно целия поетичен материал. Романът, за който мечтае Пушкин, няма спойка и всички материали са нахвърляни по волята на вдъхновението: лични спомени, нежни писма до приятели, сантиментални куплети, мрачни размишления, строфи, посветени на женските крачета или на синьото очароване на Таврида... Повествованието тече мъчително между тези възхитителни грамади. На моменти спира, губи се под земята, появява се по-нататък, разстила се, изпълва целия хоризонт и отново се свива до размерите на бъбриво поточе.
   Разделянето на поемата на еднакви строфи улеснява отклоненията. Също както Байрон в Дон Жуан, Пушкин възприема за Евгений Онегин принципа на номерираните строфи. Всяка от тях представлява едно музикално и логическо цяло. Всяка строфа е отделно стихотворение. И именно тази поредица от стихотворения съставя поемата. Поетът е изобретил строфата на Евгений Онегин през 1822 година, когато възнамерява да напише Таврида. Четиринадесет стиха на строфа, разположени по следния начин: в първото четиристишие римите са кръстосани, във второто съседни, в третото обхватни. Краят се бележи от две съседни рими. 
   Разположението на римите в цялата поема е идентично. Колкото романовата структура на Евгений Онегин е условна, толкова по-строга е неговата метрична структура. Това още веднъж доказва, че Пушкин държи много повече на оркестрацията, отколкото на темата. 
   Отначало Пушкин смята, че тази тема трябва де бъде много свободна, сатирична. Двете първи глави са започнати и издържани изцяло в този дух. Ала от Третата глава насетне сатирата отстъпва място на чист лиризъм. Пушкин се привързва към своите персонажи, започва да вярва в тях. Вдъхновението му се подчинява на една мъжествена нежност и яснота. Байрон е погребан. Байрон остава в миналото. Пушкин е открил себе си. През 1823 година той пише: „давя се в собствената си жлъч“. Говори за „цинизъм“, за „насмешка“. Обещава творбата да бъде „нещо като Дон Жуан“. През 1825 година тонът се е променил: „Все пак ти не си прав, пише той до Бестужев; все пак разглеждаш Онегин от погрешна точка, все пак той е най-доброто ми произведение. Ти сравняваш първата глава с Дон Жуан. Никой не уважава повече от мен Дон Жуан (първите пет песни, другите не съм ги чел), но в него няма нищо общо с Онегин. Ти говориш за сатирата на англичанина Байрон и я сравняваш с моята, и изискваш от мен същата. Но, душо, много искаш. Къде виждаш при мен сатира? В Евгений Онегин няма и помен от нея. Самата дума „сатиричен“ не бива да се среща в предговора. Дочакай другите глави.“52 
   Така започнатата в един бляскав и хумористичен маниер от Пушкин поема, продължава в друг – спокоен и човешки. Творбата е претърпяла еволюция, пораснала е заедно със своя автор. Претърпяла е неговото собствено развитие. Последвала го е от юношеството към зрелостта. Преживяла е неговия живот. Чрез него е придобила свой собствен живот. Ако беше по-съвършена, по-единна, нямаше да бъде толкова вълнуваща. Да прочетеш Евгений Онегин означава да преживееш седем години редом с човека, мечтал и разказал тази история. Означава да съпреживееш неговите грешки, неговите пристъпи на негодувание, неговата гордост, неговите победи и поражения, да съпреживееш тъгите, впечатленията от лица и пейзажи, неговата самота и неговото битие.
   Евгений Онегин е красив, богат младеж, самодоволен и охолен, който води в Санкт Петербург празен светски живот, и който скучае, подобно на всички млади франтове от неговото поколение. Той е образован, добре възпитан, добре облечен. Говори френски. Разсмива с шегите си дамите. Върху тоалетната масичка в неговия кабинет има
   
             пилички, гребени красиви
             и прави ножички, и криви,
             и четки – тридесет поне
             за нокти и какво ли не.53
   
   Дните му представляват една непрестанна и изтощителна върволица от празненства, представления, обеди, вечери и интимни победи. Този герой, въплъщение на всички млади безделници от онова време, напомня Чаадаев, Каверин, Вяземски, Раевски и самия Пушкин. Ето Онегин в театъра. Той пристига със закъснение. Промъква се между креслата:
   
             ...върви направо по краката,
             разглежда дамите с лорнет;
             огледа партера, балкона:
             лицата, облеклата, тона
             той недоволно прецени;
             поклон с мъжете размени,
             след туй към сцената огряна
             разсеяно глава изви,
             извърна се и промълви
             с прозявка: „Скучно вече стана.“
   
   Ала след като е вкусил всички наслаждения на столицата, след като е изчел всички книги от своята библиотека, покорил всички жени от своето обкръжение, Евгений Онегин е изгубил вкуса към живота и към неговите радости. За щастие тъкмо по това време неговият вуйчо помешчик умира. Онегин наследява имението. Заминава за село с надеждата, че тази промяна ще го излекува от меланхолията. Установява се в замъка, 
   
             където вуйчо му хем спа,
             хем икономката си хока,
             вън зяпа и мухи трепа.
   
   Ала и там Онегин скучае. За разтуха се опитва да преустрои имението по европейски образец и да облекчи участта на селяните. Това, което напълно справедливо го възмущава, са неговите съседи. Един от тях все пак се сприятелява с Онегин. Това е младият Ленски, поет и философ. Неговото простодушие, откровеността му и детинският му възторг, забавляват Онегин, който охотно се шегува с него. Ленски вярва в Бога, плаши се от любовните страдания и слави вечното приятелство. Той гледа на света през синята мъгла на поезията и съжалява, че Онегин е придобил такава жалка представа за хората и за нещата. Според израза на Пушкин, двамата приятели са толкова несъвместими, колкото „вълна и камък, и стих и проза, лед и пламък“. Ала безконечните им спорове само ги сближават още повече. Ленски е влюбен в една госпожица от околността на име Олга Ларина и запознава Онегин със семейството на своята годеница, за да му даде възможност по-добре да разбере и да сподели неговата радост. Семейство Ларини обаче има две дъщери. Олга – красива, любезна, засмяна, чистичка, закръглена и празноглава, и Татяна:
             Печална, дива, мълчалива,
             като кошута боязлива,
             в семейството си, без да ще,
             тя стана чуждото дете.
   
   Татяна обича романите на Ричардсън, студените зори над спящите дървета и дългите мечтания на колебливата светлина на свещите. Тя е пламенна и наивна, умна и доверчива, мечтателна и решителна, горда и плаха. Загадъчна и противоречива, неуловима и затворена като истинска девойка. Никога преди Пушкин не е създавал толкова жив, толкова осезаем образ, като тази млада провинциалистка. Вече сме далеч от шаблонния образ на черкезката от Кавказки пленник, от този на полякинята в харема и на Земфира от Цигани. Всички тези героини, направени от хартия и мастило, бледнеят пред това ново създание, което предизвиква нашия възторг с трепетното си дихание. Коя е Татяна? Пушкин сам дава отговор на този въпрос. В Татяна са съчетани чертите на много жени, които той е обичал. От младата Бакунина до Мария Раевская, от Мария Раевская до Елиза Воронцова. Татяна е побрала в себе си всичката загадъчност, всичката преданост, цялата непонятна свенливост, които Пушкин е срещнал по своя път. Тя е есенцията на всички негови страсти. Тя е най-доброто от неговите спомени. Най-доброто от самия него.
   Онегин обаче остава безразличен пред тази дива девойка. Твърде дълго е водил празно съществование, за да е в състояние да открие у Татяна едно възхитително сърце. На него тя просто му се струва по-интересна от Олга. И той без заобикалки споделя това с Ленски.
   Татяна, напротив, се влюбва до полуда в този красив чужденец, безгрижен, изискан, студен и ехиден. Той е тъй различен от всичките є съседи и тъй близък до героите от английските романи! Той е толкова „недействителен“, толкова малко „вероятен“! Татяна мечтае, мечтае, мечтае и направо се поболява. А нейната стара няня, жив портрет на Арина Родионовна, се тревожи и страда, като я гледа как крее. Най-сетне това гордо и упорито момиче се решава на една удивителна постъпка. Тя пише писмо на Онегин. Това писмо Пушкин превръща в шедьовър. Подобна естественост, чистота и смирено благородство са белег за психологизъм от висок ранг. От поколения насам това писмо живее в паметта на всички руски мъже, на всички руски жени:
   
             Писмо ви пиша – по неволя.
             Какво да кажа друго аз?
             Оставям се на вашта воля
             да ме презрете в този час.
             Нещастна, милост аз не моля,
             но имате ли капка жал,
             ще разберете моя дял.
             Аз сигурно си бих мълчала;
             повярвайте ми: моя срам
             аз нямаше да ви издам,
             да бях с надеждата живяла
             през седмицата, в рядък час,
             поне веднъж да виждам вас,
             да слушам вашта реч гореща,
             сама да ви мълвя едва,
             да мисля после за това
             и ден и нощ до нова среща.
             Но казват, че сте нелюдим,
             че сте скучаели тук вечно,
             а ние... с нищо не блестим,
             но радваме ви се сърдечно.
   
   Писмото на Татяна решава съдбата на поемата. Омагьосан от своята героиня, Пушкин се отказва от сатиричния тон. Става сериозен, задълбочен. Подобно на поета, Евгений Онегин е трогнат от писмото на тази малка провинциалистка. Татяна се изразява с простота. Тя е свежа, нова, откровена. Заклетият съблазнител решава, че няма право да я опозори. При следващата им среща той спокойно є обяснява, че именно нея би избрал, ако имаше и дори най-малкото намерение да свива семейно гнездо. Ала бракът го отвращава. Ето защо не бива тя да храни каквито и да било напразни надежди. Тя ще срещне друга любов. После ще го забрави. И така е най-добре. Горд с тези бащински наставления, Онегин си отива, уверен, че е постъпил като благовъзпитан мъж. В действителност е наранил дълбоко това изключително мило създание. Татяна мълчаливо страда.
   Що се отнася до Онегин, той продължава да скучае в своя замък. Идва есента с острия ветрец, с мъртвите листа и калта. Мимоходом Пушкин рисува поразителна селска картина в навечерието на първите студове:
   
             Зори зора в мъглата хладна;
             замира в нивите трудът;
             вълкът с вълчицата си гладна
             излиза на крайселски път;
             подушил го, жребецът трепва,
             пръхти – и конникът се сепва,
             препуска – ще го умори;
             пастирът кравите в зори
             на паша вече не извежда
             и с рог във обедния зной
             накуп не ги събира той;
             мома припява, тънка прежда
             преде и борина пращи –
             и пламъкът є блед трепти.
   
   А ето и зимата:
   
             Сняг, зима!... Селянинът впряга
             шейната, весел и чевръст;
             подушила снега, веднага
             кобилката поема тръст;
             каручка в бяг снега разравя
             и пръхкави бразди оставя;
             в кожух, с колан червен, напет,
             седи коларят най-отпред;
             качило на шейна кутрето,
             препуска вън като жребче
             невръстно крепостно момче;
             премръзнало му е нослето,
             но то се смее и търчи,
             от прага майка му гълчи...
   
   За празника на Татяна Ларини организират бал, на който канят Онегин. На село развлеченията са малко. Зададе ли се гощавка, дори най-отдалечените съседи се отправят на път. Онегин приема поканата. Ала по време на бала Татяна, смутена, изплашена, отбягва погледа му и близостта му. Тогава, за да се позабавлява, Онегин се преструва, че ухажва годеницата на своя приятел Ленски, кокетливата и весела Олга. Ленски е възмутен от държанието му. Смята, че е предаден. По съвета на един заклет любител на дуели, твърде докачлив, когато става въпрос за чуждата чест, той извиква Онегин на дуел.54 Двамата се срещат на фона на неподвижната снежна пустош. Противниците свалят наметките, застават на местата си и с бавни крачки тръгват един срещу друг. Еква изстрел. Ленски рухва мъртъв. 
   
              Къде е жаркото вълнение
             и благородното стремление
             на чувството и мисълта,
             тъй чисти, дръзки в младостта?
             Къде са бурните желания
             на любовта, трудът висок,
             страхът пред тъмния порок,
             къде сте пламенни мечтания,
             ти, призрак на неземен свят,
             ти, блян възвишен, мил и свят!
   
   Смазан от постъпката си, Онегин бяга от злокобното място, напуска дома си и потегля на далечно пътуване из Русия. 
   Шеста глава на Евгений Онегин завършва със смъртта на Ленски.
   Пушкин е доволен от своята творба. Тя ще бъде завършена едва четири години по-късно. Ала достойнствата на написаното са несъмнени. В тази поема, повече от когато и да било преди, е налучкал верния тон. Оставяйки на архаистите овчарките, горичките и водоскоците, на Жуковски гробищата, облени в лунен зрак и бродещите вещици, той изгражда една нова, правдива естетика с цветовете, постъпките и мислите на всекидневието. Доказал е, че поезия има дори в съскащия самовар, в старото дръгливо куче и в лицето на едно не дотам красиво момиче с подпухнали от плач очи и изпръхнали устни. Доказал е, че поезията не е в предметите, които описва художникът, а в сърцето на самия художник. Доказал е всичко това, а е само на двадесет и шест години. Предстои му да се пребори с вкуса на своите читатели, да ги подготви за новите схващания, да ги превъзпита, да разкрие собствените им възможности. 
   Читатели и критика са в плен на английския и немския романтизъм. И изведнъж Пушкин обръща гръб на романтизма. Пушкин написва Граф Нулин и първите глави на Евгений Онегин. На какво прилича това!
   На 12 февруари 1825 година Рилеев пише до Пушкин:
   „Онегин стои по-ниско от Бахчисарайски фонтан и от Кавказки пленник.“
   А Язиков отбелязва:
   „Не ми се иска да съм написал това, което познавам от Онегин... Онегин не ми харесва, никак не ми харесва: мисля, че досега Пушкин не е създал нищо по-лошо.“
   Най-сетне, в своето писмо от 9 март 1825 година, Бестужев критикува Пушкин, че е избрал твърде банален сюжет: „Талантът е пушка, сюжетът е птица, а ти защо искаш да стреляш с оръдие по пеперуда?... Колкото по-възвишен е сюжетът, толкова по-голяма сила е необходима той да бъде обхванат, разбран и оживен. Инак ще заприличаш на мушица, кацнала на пирамида, на мравка, която се опитва да повдигне яйце на орел... В образа на Онегин виждам франт, отдаден телом и духом на модата; виждам човека, когото съм срещал безброй пъти в ежедневието...“
   Самият Булгарин твърди, че познавал „цели дузини“ Онегиновци.
   Всички упрекват поета, че се занимава с прекалено делнични герои и среда. Възпитани в преклонение към изключителната личност, те не разбират стремежа на Пушкин да въведе в света на римите един обикновен господин, една госпожица, която те сякаш са срещали доста често, един дом, сходен на тези, които те самите притежават на село, едно приключение, в което те самите биха могли да бъдат участници. Упрекват го, че взема героите си от техните среди. Упрекват го, че избира за герои самите тях. Навремето са били спокойни. Героите са били бандити, цигани, мрачни младежи с вид на англичани. Не е било възможно един баща на семейство, едно целомъдрено момиче, един възпитан в светски дух млад човек да се превърнат в литературни герои. С Пушкин всичко това се е променило. За самия него това, разбира се, е твърде ласкателно. Но от друга страна, доста неприятно. А от гледна точка на изкуството, същинско поражение. Ала книгата се продава добре. „Масовият читател“ по-лесно се оставя да бъде съблазнен, отколкото „познавачите“. Само от книжарницата на Сленин за две седмици са изкупени седемстотин екземпляра. Авторът е уверен в успеха си и горд от свършеното. 
   Докато читателите се запознават с това изследване на съвременните нрави, Пушкин вече се е пренесъл мислено в древна Русия. От ХIХ век той се е завърнал към последните години на ХVI век. Преминал е от Онегин към Борис Годунов. От един обикновен човек към един цар. Ала подходът му към художественото произведение си е останал същият. Какъвто и да бъде сюжетът, той се отнася към него със същия стремеж към правдивост и строгост. 
   
***
Преди да пристъпи към първата сцена на Борис Годунов, Пушкин извършва огромна работа по изследването на исторически документи. Твърдо смята от тази гледна точка неговата творба да бъде безупречна. Надява се да възроди руския театър. Чувства се призван да се превърне в предтеча на едно ново драматично изкуство, в какъвто се е превърнал по отношение на поетичното изкуство на своето време. Старинни хроники, архиви от ХVI и ХVII век, историческите съчинения на Карамзин му дават ясна представа за епохата, която възнамерява да възкреси. А трагедиите на Шекспир пробуждат вдъхновението му. 
   През пролетта на 1825 година той съобщава на Николай Раевски, че работи върху трагедия. На 10 май 1825 година Раевски му отговаря с писмо на френски език:
   „Благодаря за плана на вашата трагедия. Какво бих могъл да ви кажа? На вас не ви липсват блестящи проекти, а търпение да ги осъществите. Сега имате възможност да дадете тласък на един национален театър. Що се отнася до търпението, бих желал да ви препоръчам изворите, от които е черпил Карамзин, вместо да се осланяте на едно-единствено повествование. Не забравяйте, че преди да напише Валенщайн Шилер е направил дори астрологическо проучване... Независимо дали вашата трагедия ще излезе добра или лоша, предварително предвиждам важни последствия за нашата литература. Вие ще дадете нов живот на нашия хекзаметър, който сега е толкова тромав и безжизнен; ще раздвижите диалога и ще го направите сходен с обикновения разговор, а не с учебникарските фрази, от които е съставен понастоящем. Ще наложите простия и естествен език, който нашата публика все още не разбира, въпреки отличните образци на Цигани и на Братя разбойници. Най-после ще свалите поезията от нейните кокили.“
   Да свали поезията от нейните кокили. Да придаде на диалога гъвкавостта на разговорната реч. Да постигне дълбока правдоподобност. Това са действително намеренията на Пушкин, докато той работи върху пиесата. Неговият отговор до Раевски, написан на френски език, разкрива пред нас истинските възгледи на твореца за театралното изкуство, за старите опасности и новите възможности.
   „Буквално останах, пише той в началото на август 1825 година, в компанията на моята стара дойка и на моята трагедия. Последната върви напред и аз съм доволен от нея. Като я пиша, мисля си изобщо върху трагедията. Класиците и романтиците основаха нейните закони на правдоподобността, но тъкмо тя изключва самата същност на драмата.
   1. Като не говорим вече за времето и пр., каква, по дяволите, правдоподобност може да има в една зала, разделена на две половини, от които едната половина е заета от две хиляди души, уж невидими за тия, които се намират на сцената.
   2. Езикът. Например Филоктет на Ла Арп говори на чист френски език, след като е изслушал тирадата на Пир: „Уви, не чувам сладките звуци на гръцката реч!“... и пр. Спомнете си древните атиняни и техните трагически маски с двойни лица – всичко това не представлява ли условна неправдоподобност?
   3. Времето, мястото и пр., и пр. Истинските гении на трагедията никога не са се грижили за правдоподобността. Виж как храбро Корней се разпорежда със Сид. А вие желаете правилото на двадесет и четирите часа? Заповядайте – и след това той разказва едно събитие, станало в продължение на четири месеца. Няма нищо по-безполезно, според мене, от дребните поправки във вече приетите правила: Алфиери дълбоко чувства смешното значение на думите, казани а парте, и ги премахва, но затова пък разтяга монолога и смята, че е направил истинска революция в трагедията. Каква детинщина! 
   Правдоподобието на положенията и истината в диалога – ето истинското правило на трагедията. Аз не съм чел нито Калдерон, нито Вега, но какъв човек е този Шекспир! Не мога да дойда на себе си! Колко нищожен пред него е Байрон трагикът!...
   Има още едно заблуждение: да мислиш някой характер и да се стараеш да го проявиш в най-обикновени неща (такива педанти и моряци има в старите романи на Филдинг). Заговорникът казва: „Дайте ми да пия!“ – казва го като заговорник, а това е смешно. Спомнете си Байроновия Озлобеният : „Той заплати!“ Това еднообразие, тази тъпота на лаконизма, тази непрекъсната ярост, нима всичко това е естествено? Оттук и неловкостта и смирението в разговора. Четете Шекспир. Без да се страхува, че ще изложи своето действащо лице, той го кара да разговаря с пълна непринуденост, тъй като е уверен, че в своето време и в своето място ще намери език, съответстващ на неговия характер.
   Вие ме питате: моята трагедия – трагедия на характерите ли е или на костюмите? Избрах най-удобния вид, но не се старая да съединя и двете неща. Пиша и мисля. По-голямата част от сцените изискват само разсъждения. А когато стигна до сцена, която изисква вдъхновение, аз чакам и я прескачам. Този начин на работа е за мене съвсем нов. Чувствам, че душата ми съвсем се е разгърнала – аз мога да творя.“
   „Душата ми съвсем се е разгърнала – аз мога да творя.“ Това признание не е направено с лека ръка. В литературния парник на Михайловское, Пушкин е достигнал удивителна зрялост. Придобил е увереност в своя талант. Знае какво иска. Пред неговите търсения се откриват нови пътища. Композицията на южните стихотворения на Пушкин е слаба. Ала в Борис Годунов той постига съчетание между вдъхновението и чистото разсъждение. В работата си следва строго определен план. Изучава равновесието в сценичното присъствие. Поправя диалозите, като ги прави по-леки и ги свързва с необичайно преди за него търпение. Изгражда непоклатим монумент от първия до последния камък. По-късно той ще напише:
   „Също като Монтен мога да кажа за съчинението си: „C’est une њuvre de bonne foi...“55  Изучаването на Шекспир, Карамзин и старите ни летописи ми внуши да облека в драматични форми една от най-драматичните епохи на най-новата ни история. Пишех в абсолютно усамотение. Без да се смущавам от никакво светско влияние, аз подражавах на Шекспир и неговото волно и широко изображение на характерите, в небрежното и просто изграждане на типовете, вървях по стъпките на Карамзин в неговото ясно развитие на събитията, в летописите се стараех да доловя начина на мислене и езика на тогавашното време. Богати извори!“56
   Ще запише също така в своите бележки някои предписания относно драмата, които си струва да бъдат цитирани:
   „Какъв е смисълът на трагедията? Каква е нейната цел? Човекът и народът. Съдбата на човека и съдбата на народа. Ето защо Расин е велик, въпреки тесните форми, които е наложил на своята трагедия.Ето защо Шекспир е велик, въпреки неравностите, небрежността и грешките в изпълнението.
   Какво е нужно на драматичния автор? Философия, безпристрастност, политически мисли, достойни за историк, прозорливост, живо въображение и липса на предразсъдъци пред лицето на неговите най-съкровени мисли. Свобода.“
   „Продължаваме да повтаряме, че прекрасното е подражание на изящната природа и че главното достойнство на изкуството е ползата. Защо тогава оцветените статуи ни харесват по-малко от чисто мраморните и медните? Защо поетът предпочита да изразява мислите си в стихове? И каква е ползата от Тициановата Венера и от Аполон Белведерски?
   Правдоподобието все още се смята за главно условие и основа на драматичното изкуство. А какво ще стане, ако ни докажат, че самата същност на драматичното изкуство именно изключва правдоподобието?
   Драмата се е родила на площада и е представлявала народно увеселение.“57
   „Духът на нашето време налага широки промени на драматичната сцена.“
   „Напълно съм убеден, че народните правила на Шекспировата драма подхождат по-добре на нашия театър, отколкото аристократичните методи на Расиновите трагедии.“
   Подобни размисли изпълват цели ръкописни страници. Днес те ни се струват банални. Навремето са били дръзки. Руският театър, такъв, какъвто го вижда Пушкин, все още е нищожен. Играят се до втръсване адаптации на френски класици и псевдокласици. Всичко това изглежда помпозно, празно и претенциозно. На всичко това ужасно липсва душа. 
   Следвайки примера на Шекспир, в своята драма Пушкин не се съобразява с правилото за единство на времето, мястото и действието.
   Борис Годунов се дели на двадесет и четири кратки и въздействащи картини. Действието се простира в продължение на няколко години на фона на голям брой различни декори. В него участва тълпата, болярите, монасите, царят и неговите полски врагове. С други думи, покрай героите на драмата гласът на поета кара да оживее пред нас целият народ. Съдбата на героите е неразделна от съдбата на народа. Пушкин не разкъсва естествената връзка между главните действащи фигури и цялото. Според нуждите на действието той хвърля светлина ту върху тези фигури, ту върху цялото. На моменти дори тълпата остава сама на сцената. Така от сцена на сцена тонът непрекъснато се променя. Изисканият език отстъпва място на простонародния говор. Ямбите отстъпват място на прозата. Ярката светлина на дворците се редува със златистия сумрак на монашеските килии. Въпреки всичко, това многоцветно, привидно несъразмерно произведение съхранява ненакърнено своето единство. В него няма нищо ненужно. Няма нищо произволно. Всяка стена, всяко лице, всяка дума си тежат на мястото. Премахнете една дума, едно лице или една стена и цялата постройка ще се наклони и ще рухне върху основите си. 
   По признание на самия Пушкин неговата творба е трагедия на характерите и на костюмите. Тя е едновременно романтическа и класическа. Шекспирова и Расинова. Това е Шекспир в бляновете на Расин. Сценичната свобода, движението на тълпите са по образеца на Шекспир. Ала характерите на героите, картината на страстите, сблъсъкът между тях и катастрофата при развръзката са създадени от един почитател на Расин. Расинова по съдържание, Шекспирова по форма, трагедията на Пушкин е шедьовър на световната литература и заслужава да се запознаем по-отблизо с нея.
   Намираме се в 1598 година. Цар Фьодор е мъртъв. По време на своето царуване той е бил под опеката, влиянието, обаянието на своя шурей Борис Годунов. Годунов заточава или избива болярите, които биха могли да се противопоставят на неговите кроежи. Смята се дори, че е накарал да убият родния брат на Фьодор – Димитрий. Фьодор умира, без да остави преки наследници. Престолът на Русия е празен. Руският народ няма владетел. Той предлага короната на Борис Годунов, близък съветник на покойния цар. Ала Борис Годунов не приема. Опитва се да стресне хората със своя отказ. Иска да го смятат за незаменим. И едва след намесата на болярите и на духовенството се съгласява да се качи на престола. 
   Речта на Борис в Кремъл е изпълнена с достойнство:
   
          Ти, отче патриарх, и вий, боляри,
          открита е душата ми пред вас;
          видяхте вий, че аз властта велика
          приемам със смирение и страх.
          О, колко тежък е сега дългът ми!
          Онаследявам мощните Йоани – 
          онаследявам аз и царя-ангел!…
          О, праведник! О татко мой държавен!
          Виж от небето сълзите послушни
          и изпрати на своя син обичан,
          когото тук възвеличи тъй чудно,
          свещената за власт благословия:
          народа си да управлявам в слава,
          да бъда благ и честен като тебе.
          От вас съдействие, боляри, чакам.
          Служете ми тъй, както и на него,
          когато с вас труда споделях – още
          от волята народна неизбран.58 
   
   Болярите са удивени от неговите думи. Те са наясно, че Годунов хитрува, но усещат, че той действително е въодушевен от новопридобитото достойнство. Той е искрен, когато моли за благословията на Фьодор. Царят Годунов е забравил за убийството на Димитрий. Ала човекът Годунов все още си спомня за него. Така драмата се съсредоточава около борбата между царя и човека, между господаря на Русия и убиеца на един невинен, между съобразителния ум и слабото сърце.
   Пет години след възкачването на Борис Годунов на престола, поетът ни отвежда в мрачен московски манастир. На треперливата светлина на кандилото стар монах се е захванал с летописите на своето време. До него дреме младият послушник Григорий. Докато пише, монахът говори:
   
          Монах трудолюбив ще найде нявга
          усърдния ми и безимен труд,
          ще палне като мене той кандило,
          от книгата вековний прах изтрил,
          правдивия ми разказ ще препише,
          да знаят православните потомци
          на родната земя съдбата бивша,
          царете си велики да споменват
          за техний труд и слава, и добро – 
          и за делата тъмни, греховете
          Спасителя смирено те да молят.
          На старост аз отново заживявам,
          минава миналото пак пред мене – 
          отдавна ли с събития то пълно
          премина шумно като океан?
          Сега е то безмълвно и спокойно,
          лица не много паметта ми спази,
          не много думи идват чак до мене,
          а другото загина безвъзвратно.
          Но съмва се, кандилото догаря – 
          едно сказание последно още.
   
   При тези думи Григорий се пробужда. Той е бил измъчван от странно съновидение. Прав, на висока кула, той е обсипван с хулите на гъмжило от народ, което бушува в краката му. Какво ли означава този сън? Старецът успокоява своя другар. Говори му за миналото, за Иван Грозни, за Фьодор и за убийството на малкия Димитрий. Димитрий е бил седемгодишен, когато е паднал под ударите на предателите. Ако сега е жив, ще бъде на деветнадесет години. Дветнадесет години. Точно на толкова е и послушникът.
   Григорий е поразен от това съвпадение. В ума му се заражда безумен план. Той бяга от манастира, укрива се от изпратените по дирите му преследвачи, преминава границата, явява се пред полския кралски двор и бива провъзгласен за царевича Димитрий, наследник на руския престол. На недоверчивите обяснява, че е успял да се спаси от палачите и че друго дете е било убито на негово място. Вестта достига до Кремъл, където Борис Годунов страда от видения и безсъница. Отдавна вече го измъчват угризения. Умряла е сестра му, вдовицата на цар Фьодор. Мъртъв е и годеникът на неговата дъщеря. Той е обсипал народа с благодеяния, но не е успял да си спечели любовта му.
   
             И гади се, замайва се главата,
             и пред очите кървави деца.
   
   Той намира утеха единствено в присъствието на сина си и дъщеря си. С нежност, внимание и ум подготвя той сина си за тежката мисия на владетеля. А когато заговори на децата си, престава да бъде престъпен самодържец, престава да бъде убиецът на Димитрий, а благ и донякъде печален баща на семейство.
   При вестта за пристигането в Полша на така наречения Димитрий, претендент за руската корона, Борис Годунов изпитва едновременно стъписване и облекчение. Този Димитрий е измамник, който трябва да бъде заловен и обесен. Ами ако по чудо става въпрос за истинския Димитрий, спасил се от смъртта? Тогава от него, от Борис Годунов, ще отпаднат всякакви обвинения. Какво да избере? Престола? Или мира в душата? Славата, спечелена с цената на пролята кръв? Или призрака на почтеността? Престола, защото той е преди всичко цар. Царят у него взема връх над човека. По-добре да властва сред угризения, съмнения, опасения, молитви, отколкото да се откаже от властта, придобита за самия него и заради близките му. Той издава заповед да бъдат затворени границите. Взема строги мерки за забрана на слуховете за това възкресение. Действа като владетел. Ала ужасен страх го разяжда отвътре. Грехът ражда отмъщение. В името на всемогъществото, той е измамил народа. Отговор на тази измама е самозванството. Две лъжи. Едната сломява другата. Лъжата на Годунов. Лъжата на самозванеца Димитрий. Каква странна битка! Сякаш сам Бог е пожелал да се сблъскат тези двама измамници! И колко отвратителна е тази схватка над трупа на едно дете! Борис Годунов се опълчва срещу съдбата си:
          
          Ох, тежко!... Дай дъха да си поема...
          Аз чувствам: всичката ми кръв в лицето
          нахлу и се отдръпва тежко пак...
          Та ето що тринадесет години
          сънувах аз убитото дете!
          Да, да – за туй! Сега разбирам вече.
          Кой срещу мен е? Празно име, сянка – 
          порфирата ми сянка ли ще смъкне
          и звук децата ми ще обедни?
          Безумец! От какво се плаша толкоз?
          Духни на призрака и – нито вест.
          Така, решено, никаква уплаха – 
          но нищо ти недей презира днес...
          Тежи короната на Мономаха!
   
   Ала не само Борис Годунов се съмнява в силите си. В навечерието на битката неговият противник Лъже-Димитрий също чувства слабост. Той се е влюбил в дъщерята на воеводата Мнишек, прекрасната и горда Марина. Марина презира Димитрий, но желае престола на Русия. Тя би се съгласила да последва царевича, само за да стане царица. Готова е да се свърже с него само по сметка, само от амбиция. Именно това отказва да проумее Димитрий. Той иска да бъде обичан заради самия себе си, заради мършавото си тяло на захвърлил расото калугер, заради долния си произход, заради собствената си плът. Той, който е успял да измами народа, войската, кралете и целия свят, се огъва пред тази жена. Изпитва нужда да признае истината.
   
          	    САМОЗВАНЕЦЪТ
          Не ме мъчи, омайваща Марина,
          не говори, че санът, а не мене
          избрала си, Марина! Ти не знаеш
          как болно ми сърцето нараняваш – 
          как? Ами ако... о страшна мисъл! – 
          кажи: ако рождение не царско
          съдбата сляпа би ми назначила
          и ако бях не Йоанов син
          и не забравения от света отрок,
          тогаз... обичала ли би ме ти?
          		   МАРИНА
          Димитрий, друг не можеш ти да бъдеш,
          аз друг не мога да обичам.
          
          	      САМОЗВАНЕЦЪТ
          Стига!
          С мъртвеца аз не искам да деля
          любимата, която му принадлежи.
          Не, стига се преструва! Ще ти кажа
          аз истината; знай: Димитрий, твоят,
          умря отдавна и не ще възкръсне;
          а искаш ли да знаеш кой съм аз?
          ще чуеш: аз съм беден черноризец...
   
   Марина е огорчена от това разкритие. Научила най-сетне истинската стойност на своя поклонник, тя го отблъсква. Чувства се дори омърсена от неговото присъствие. Лъже-Димитрий напразно моли за нейното състрадание:
   
          Не, тебе аз не мога да измамвам.
          Ти беше ми едничката светиня,
          пред теб да се преструвам не посмях.
          Любов, любов ревнива, заслепена,
          едничка любовта ме принуди
          да се издам.
          
          	      МАРИНА
          С какво ми се похвали!
          Кой твоето признание е искал?
   
   Пред непреклонността на Марина, Григорий осъзнава колко непредпазливо е постъпил и се завръща към ролята си.
   
          Царевич аз съм. Стига, срам за мене
          да се нижЎ пред гордата полячка.
          Прости навеки. Кървавите битки
          и грижите на моята съдба
          ще заглушат любовната тъга...
   
          		МАРИНА
          Ами ако измамата ти дръзка
          Пред всички отнапред разкрия аз?
          
          	    САМОЗВАНЕЦЪТ
          Ти мислиш, че от тебе се боя?
          Че ще повярват в полската девица,
          А не на княза руски? Ала знай,
          че нито крал, ни папа, ни велможи
          не мислят прави ли са мойте думи.
          Димитрий ли съм, не ли – безразлично.
          Но аз предлог за смут и за война съм.
          На тях им трябва само туй, и тебе,
          бунтарко, да мълчиш ще принудят.
          Прощавай.
          
          		 МАРИНА
          Стой, царевич, най-подире
          Аз чувам не момчешка – мъжка реч...
          По-скоро събуди се, не бави;
          Води войските скоро към Москва.
          Кремъл очисти, седни в Москва на трона,
          тогава брачен пратеник прати ми...
   
   Зарадван от обещанието на Марина, самозванецът поема командването на полската армия и на отцепилите се руски войски и прекосява границата. При първите стълкновения армията на Борис Годунов отблъсква нашествениците. Ала тази победа не решава нищо. Войниците на Лъже-Димитрий са победени, но самият Лъже-Димитрий тържествува. Руският народ е привлечен на страната на младия княз, когото са смятали за убит, и който като по чудо се завръща, за да накаже престъпниците и да се възкачи на наследствения престол. Неговият бляскав меч е символ на въстанието. Омагьосаните тълпи минават на негова страна. Градовете широко разтварят врати пред него. Сякаш по вълшебен начин пътят за него до Кремъл се оказва открит. А в Кремъл изтерзаният и изтощен Борис Годунов внезапно се строполява по време на аудиенция и от ушите и устата му бликва кръв. Веднага щом се съвзема от припадъка, той вика сина си. Усеща, че смъртта е близо и иска да се изповяда пред тогова, който ще го наследи на руския престол. С безизразен глас той започва своя разказ:
   
          Аз поданик роден съм, да умра
          пак поданик би трябвало, сред мрака;
          но аз достигнах висша власт – с какво?
          Не питай. Стига: ти не си виновен,
          сега да царстваш, ти имаш право,
          за всичко сам ще отговарям Богу...
          О, синко мой, не се мами лъжливо,
          недей се заслепява доброволно.
          Ти в бурни дни държавата приемаш:
          опасен е тоз чуден самозванец,
          с ужасно име е въоръжен...
   
   След като дава на своя син последни напътствия, почерпени от опита, след като го призовава да проявява състрадание, уважение към предписанията на църквата, предпазливост, синовна обич, приличие и достойнство, Борис Годунов бавно угасва в ръцете на патриарха и на свещениците с черни раса. След смъртта на Борис Годунов и измяната на най-добрите военачалници, Лъже-Димитрий тържествено влиза в Москва. Той е посрещнат с ликуване от народа като нов цар, като единствения истински цар на Русия. Последната картина представя жилището на Годунов. Пред портата са поставени часови. На прозореца се появяват синът и дъщерята на Борис. Развълнувано множество се взира в лицата им. Някои ги съжаляват, други призовават те веднага да бъдат екзекутирани. В дома влизат боляри, последвани от стрелци. Чува се шум от борба. Викове. После тишина. Боляринът Мосалски се появява на входа:
   
   МОСАЛСКИ
   Народе! Мария Годунова и син є Фьодор се отровиха. Видяхме мъртвите им трупове. (Народът в ужас мълчи.) Защо мълчите? Викайте: да живее цар Дмитрий Иванович! (народът безмълства.)
   С тази написана в проза бърза и сурова сцена, завършва трагедията Борис Годунов.
   Авторът, лирически поет от най-чиста проба, никога не е проявявал такава обективност, както в тази пиеса. Словата на Борис, на Лъже-Димитрий, на Марина Мнишек, на монаха летописец, на осенените, на селяните, на болярите, се отличават помежду си по тоналност. Пушкин се скрива зад своите герои. Изчезва зад декорите. След като са видели, след като са прочели пиесата, зрители и читатели остават с усещането, че „всичко се е случило точно по този начин“. Въпреки незначителните исторически неточности, дълбоката историческа правда присъства уверено в тези няколко картини. Русия от ХVI и ХVII век се чувства в Борис Годунов много по-силно, отколкото в кое да е научно съчинение. Чувства се нейната вещественост, нейното ухание, скритата є душевност. Тя е в пиесата със своята кръв и плът. С гласа си и езика си.
   Пушкин е доволен от своята творба. През октомври 1825 година той пише до Вяземски:
   „Поздрави ме, моя радост, с романтическата трагедия, в която главното действащо лице е Борис Годунов! Моята трагедия е свършена. Прочетох я веднъж високо, плеснах с ръце и извиках: „Браво, Пушкин! Браво! Браво, кучи сине!“ Моят юродивец е много забавно момче (що се отнася до Марина, ти би я..., защото е полячка и изящна (нещо като Катерина Орлова – мисля, че ти казвах). Останалите са също така мили, освен капитан Маржерет, който постоянно псува. Цензурата няма да го допусне. Жуковски казва, че царят ще ми прости благодарение на тази трагедия. Надали, мили мой! Макар че тя е в добър дух написана, никак не ще може да скрие целите ми уши под калпака на юродивеца. Все ще стърчат!“59
   Пушкин има основание да се бои за бъдещето на своята пиеса. Тя се появява твърде рано в един свят, който все още не е в състояние да я разбере. Приживе той така и не успява да я постави на сцената. Отпечатана е едва през декември 1830 година. Както и предвижда Пушкин, критиката е безмилостна. Полевой упреква Пушкин, че е следвал прекалено вярно официалните сведения от Историята на Карамзин: „Четейки посвещението, ние вече знаем, че ще срещнем един Годунов по карамзиновски. Тези думи са достатъчни, за да решат съдбата на пиесата на Пушкин. Оттук насетне високото му дарование, силата на неговото слово изобщо не могат да му помогнат. Той доброволно се е оковал във вериги.“ (Московски телеграф, 1833 година, № 2)
   „На действието в Борис Годунов, пише Плаксин, липсва както единство, така и пълнота, тъй като в началото ударението пада върху образа на Борис, а след четвъртата сцена всичко се променя; драматизмът се прехвърля върху Самозванеца. Борис, така да се каже, престава да съществува, а при това драмата продължава.“ (Син на отечеството, 1831 година, № 20)
   За критика от Галатея творбата на Пушкин представлява: „Струпване на сцени, които не са свързани нито чрез времето, нито чрез мястото, нито чрез последователното напредване на събитията, с една дума, безпорядък.“ (Галатея, 1839 година, № 27)
   Други твърдят, че в тази драма „няма нито един истински задълбочен характер“60 , че „сцената с прощаването на Борис с неговия син е прекалено дълга“61 , че е напълно недопустимо в една трагедия да се говори за „погнуса“62 , че „в три картини едва ли биха могли да се открият три действително поетични стиха“, че това е една „възхитителна проза“63  и нищо повече. 
   Най-сетне Надеждин пише през 1831 година: „Голямо падение за Пушкин. Борис Годунов го закла така, както на времето е заклал царевича Димитрий.“
   Следващите поколения оборват това мнение. Още в средата на века критикът Белински пише: „Пушкиновият Борис Годунов все още самотно се извисява над множеството псевдоруски трагедии с чудната чистота на своя стил, с величествената си класическа простота, подобно на исполин сред джуджета.“
   А за съвременните руски критици Борис Годунов си остава един от върховете на театралното и поетичното изкуство на всички времена и народи.
   
   
   
   
IV
ДЕКАБРИСТИТЕ
                       На 7 ноември 1825 година Пушкин приключва последната сцена на Борис Годунов.
   На 19 ноември император Александър I внезапно умира в Таганрог. 
   Вестта стига до Михайловское в последните дни на месеца. Пушкин е обзет от нечестива радост. В лицето на Александър I си отива неговият личен враг, либералният тиранин, отговорен за неговото заточение, за провалената му младост. Най-сетне има право да се надява.
   Александър I няма синове, а двете му дъщери са починали невръстни. За негов наследник е посочен най-възрастният от братята му – Константин. Пушкин е зарадван от подобна перспектива: „Като верен поданик, пише той на 4 декември 1825 година до Катенин, аз съм длъжен, разбира се, да скърбя за смъртта на царя. Но като поет се радвам, че се качи на престола Константин I. У него има много романтизъм; бурната му младост; походите със Суворов, враждата с немеца Барклай напомнят Хенри V. С една дума, надявам се на много добри неща от него.“64
   Пушкин напълно справедливо се надява на една широка амнистия. Ала, без да я дочака, той смята да отиде в Санкт Петербург „инкогнито“. С това намерение написва „пътен билет“ до столицата на името на двама мужици от Тригорское, единият от които е някой си „Алексей Козлов, висок два аршина и четири вершока, с кестеняви коси, без брада. Двадесет и деветгодишен...“ Това е приблизителното описание на самия Пушкин. Ала след като размисля и разбира, че може да навлече неприятности на своята съседка г-жа Осипова, Пушкин се отказва от този план. Ех, какво се мотаят там? Защо се бавят с провъзгласяването на Константин за цар? Защо не повикат Пушкин да се завърне при приятелите си? Сведенията пристигат толкова бавно до това затънтено място! А и петербургските приятели са толкова лениви, когато стане въпрос да напишат едно писмо! Остави ли ги човек, така и няма да си мръднат пръста, за да направят някакви постъпки пред новия император! „Ако ще се взема, да вземаме, пише Пушкин до Плетньов, но не и това, в което ще си изцапаме съвестта. За Бога, недейте моли от царя позволение за мене да живея в Опочка или в Рига – дявол да го вземе! – а го помолете да ми позволи да живея в столицата или някъде в чужбина. В столицата искам да живея с вас, приятели. Иска ми се малко да побъбря с вас, преди да умра. Но, разбира се, най-благоразумно ще бъде да замина отвъд морето. Каква работа имам тук, в Русия!?“65 
   Най-сетне, на 11 декември 1825 година, ядосан от липсата на новини и от всевъзможни предчувствия, Пушкин решава да замине от Михайловское за Санкт Петербург. Без разрешение. Без подготовка. Просто така. Ала около него се множат разни пречки и странни предзнаменования. Сякаш дърветата, къщите, животните, селското небе са се наговорили да го задържат. Докато отива към Тригорское да се сбогува с Вулф-Осипови, заек му минава път. На връщане друг заек прекосява пред него, скачайки върху дългите си крака, свил уши. Когато се прибира в Михайловское, научава, че слугата, който трябва да го придружи, е легнал болен. Той веднага заповядва на негово място да дойде друг. Ала всички тези злокобни знаци започват да го тревожат. Вече не е така уверен в себе си. Усеща, че се е опълчил срещу една по-висша воля от неговата. Колата е готова. Трябва да тръгва. И той потегля. Ала по заснежения път среща свещеник в черно расо. Това е вече твърде много. Пушкин е суеверен. Той нарежда на коларя да обърне. Прибира се вкъщи, разтреперан от гняв и тревога. Разтваря книга. Опитва се да чете. Умът му е другаде. При приятелите в Санкт Петербург. Какво вършат те? Дали, като ги е помолил, правят постъпки пред Константин I? Дали въобще се сещат за него?
   На 12 и 13 декември 1825 година, за да се разсее, Пушкин работи върху Граф Нулин. А докато той пише в опушената си стаичка в Михайловское, далеч, в обгърнатата в мъгла гранитна столица, неговите другари се събират за великия бунт.
   
   
***
   Моментът е сполучливо избран, тъй като Русия няма цар. В действителност при вестта за смъртта на Александър I, великият княз Николай полага клетва пред своя брат Константин, царски наместник в Полша, който, според старшинството, трябва да наследи покойния император. Ала още през 1823 година Константин, сключил втори брак с полякиня, е изпратил писмо до царя, с което се отказва от короната. Александър I е приел тази абдикация и я е узаконил с манифест от 16 август 1823 година, провъзгласявайки своя по-малък брат Николай за наследник на руския престол. По негово решение обаче това остава в тайна и манифестът от 16 август 1823 година е поверен на московския архиепископ, като копия от него са депозирани в Имперския съвет, в Сената и в Синода. Върху пликовете, съдържащи тези копия, е написано следното: „Да се съхранява, докогато аз пожелая; ако не пожелая това до смъртта си, да се отвори веднага след моята кончина и преди да бъде сторено каквото и да било.“
   След смъртта на Александър I, опирайки се на своите прерогативи, Константин провъзгласява за император своя брат Николай. Ала висшите сановници в Москва и Санкт Петербург не знаят нищо за волята на Александър I и полагат клетва пред Константин. Тъй като е положил клетва пред Константин, Николай смята, че няма право да заеме престола. Константин пък е положил клетва пред Николай и отказва да се признае за император на Русия. Николай иска да се срещне с брат си, за да изясни положението. Последният смята това за ненужно. Куриери летят непрестанно между Санкт Петербург и Варшава. Раздвоен и разтревожен, народът се чувства останал без управление и не знае на кого да вярва. Най-сетне, на 12 декември вечерта става известно официално, че великият княз Константин отказва да се завърне в Санкт Петербург. Налага се Николай да призове войската и народа да се отрекат от първата си клетва. Това е едно твърде деликатно начинание, тъй като става въпрос за една дълбоко религиозна и дисциплинирана нация. На всичко отгоре Николай не се ползва с любовта на войската, където го смятат за груб, жесток и властен. А заговорниците са готови за действие.
   Полагането на клетвата е определено за 14 декември 1825 година. На 12 декември Николай пише: Вдругиден ще стана всеруски император или ще бъда труп.“ На 14 декември, в осем часа сутринта, той заявява на сановниците в двореца: „Дори да бъда император само един час, ще съумея да докажа, че съм достоен за такъв.“ Николай се чувства изоставен, застрашен. Военният губернатор на Санкт Петербург, граф Милорадович, демонстрира нехаен оптимизъм. Генералите отбягват да се явят на призива на техния владетел. Императорът е останал без империя, без поданици, без министри и без войска. В действителност той не е наследил нищо. Налага се сам да извоюва всичко.
   Междувременно заговорниците на „Северното и Южното общество“ подготвят въоръжено въстание за 14 декември. В нощта на 13-и срещу 14-и се провежда общо събрание у същия този Рилеев, комуто Пушкин възнамерява да гостува. На него присъстват много от Пушкиновите приятели. Там са Бестужев, княз Оболенски, Пушчин, Якубович, Кюхелбекер, Пестел, княз Волконски, Одоевски... Цивилни, офицери, поети, дворяни без определено занятие. Всички те пушат, хранят се, провикват се, спорят и се прегръщат без причина. Всеки си има свой собствен план за нападение и своя готова конституция, така че не желае да приеме тези на своя съсед. Революционерите са единодушни в едно отношение: необходимостта да свалят Николай I или да загинат за делото. Ала на кои военни части може да се разчита? Как да бъде принуден императорът да се отрече от престола? И кой да бъде провъзгласен на негово място? Рилеев заявява: „Вероятността за успех е малка, но трябва да се опита; този опит ще послужи за пример и ще даде своите плодове.“ И още: „По-добре да бъдем заловени на площада, отколкото да умрем в постелята...“
   Съзаклятниците се разделят в 2 часа сутринта. Всички са обзети от мрачно въодушевление.
   На другия ден, 14 декември 1825 година, Николай I изслушва тържествената клетва на членовете на Сената и на Синода. Ала в Зимния дворец започват да пристигат тревожни вести. Офицерите от Московския полк са забранили на войниците да полагат клетва пред Николай I, като ги уверяват, че Константин е бил хвърлен в затвора. Воден от своите командири, този полк се строява в каре на Сенатския площад. Други разбунтували се полкове се присъединяват към него. Някои започват да викат: „Да живее Константин и Конституция!“, смятайки, че Конституция е съпругата на Константин. На площада се събира огромно множество, над което се извисява конната статуя на Петър Велики. Граф Милорадович излиза напред в опит да успокои размирниците. Ала съзаклятникът Каховски вдига пистолет, стреля и Милорадович пада от коня смъртно ранен. Междувременно великият княз Михаил е успял да събере няколко верни военни части, които да противопостави на полковете на декабристите. Бунтовниците продължават да стоят на място, без да знаят какво да предприемат. Княз Трубецкой, който трябва да оглави движението, така и не е дошъл. Войниците са гладни. Изпращат за хляб и водка, но те не стигат доникъде. Мъжете мръзнат прави, потропват с крак, мърморят и стрелят наслуки по посока на противниковите сили. В три часа следобед Николай I хвърля срещу тях кавалерията на генерал Орлов. Конете се хлъзгат по поледицата. Бунтовниците се отбраняват с камъни и дървета. Атаката е отблъсната. Има много ранени. Тогава Николай I заповядва артилерията да открие огън с картеч срещу въстаниците. Първият залп улучва корниза на Сената. Вторият попада право в карето на революционерите. В центъра на площада започва кървава блъсканица. Войниците побягват, без да обръщат внимание на командирите си. Те се устремяват към Английския кей и слизат върху леда на Нева с надеждата да достигнат другия бряг. Ала ледът се пропуква под тежестта на тълпата и мнозина се издавят. Свечерява се. Пожарите около Зимния дворец осветяват камари от трупове. Битката е окончателно спечелена от императора.
   Когато се завръща в двореца, Николай I пише до своя брат: „Мили, мили Константин, вашата воля е изпълнена, аз съм император, но на каква цена, Боже мой! С цената на кръвта на моите поданици! Милорадович е смъртно ранен. Шеншин, Фридрихс, Щюрлер също са тежко ранени. Надявам се този ужасен пример да разкрие истината за отвратителния заговор...“
   Още през нощта на 14 срещу 15 декември Николай I разпитва водачите на бунта, които са довеждани пред него един по един. Към тях той се отнася ту хитро, ту грубо, меко или с достойнство. Проявява се като актьор, който играе любимата си роля. Получава признания от Рилеев, като му предлага две хиляди рубли, които да бъдат предоставени на семейството му. Оплаква заедно с Каховски злочестините на Русия. Съблазнява Оболенски, като му позволява да напише писмо до баща си. Обещава прошка на Бестужев, ако се съгласи да стане отново негов верен поданик. Ала Бестужев му отвръща: „Ха, Ваше Величество! Та нали тъкмо от това се оплакваме. Нали заради това организирахме заговор. Неописуем произвол е един император да може да прави, каквото си иска... Оставете правосъдието да си свърши работата.“
   Разпитите и следствието приключват с грамаден процес: 121 обвиняеми, почти всички дворяни, сред които 13 полковници. Петима са осъдени на смърт: Пестел, Рилеев, Михаил Бестужев-Рюмин, Каховски, Муравьов-Апостол. Цяла Русия е развълнувана от екзекуцията на полковник Пестел и на поета Рилеев. Когато палачите дръпват дъската под краката им, въжето се скъсва. Двамата падат и си натрошават крайниците. Ала веднага след това ги окачват на друго въже и ги обесват, окървавени и осакатени.
   Останалите осъдени са заточени в Сибир.
   
***
Няколко дни след вълненията Пушкин се намира в Тригорское. Привечер г-жа Осипова и дъщерите є пият чай и весело разговарят със своя гост. Изведнъж слугинята идва да съобщи на господарката, че готвачът Арсений, изпратен в Санкт Петербург да продава ябълки и да купи захар, се е прибрал и иска спешно да говори с нея. Арсений, задъхан, зачервен, нахълтва в салона и разказва, че в Санкт Петербург е имало въстания, изстрели, убити и арести. Пушкин пребледнява, стиска зъби и извръща глава. Девойките започват да го разпитват, а той неясно разправя за заговори, за замесени в тях приятели и скоро си тръгва за Михайловское. Няма съмнение, че всички негови другари са били заловени, осъдени. Пушчин, Кюхелбекер, Рилеев и останалите. Самият той, без предзнаменованието на двата заека и на попа, които е срещнал по пътя, още на 13 декември е щял да бъде в Санкт Петербург и на другия ден да бъда заловен на Сенатския площад. Но ето, че не е заминал. И неговите приятели плащат за него и за цяла Русия. Какво да стори? Той изгаря биографичните бележки с имена и подробности, които се в състояние да насочат разследването на властите. Сетне смята да замине за Санкт Петербург, ала скоро се отказва от намерението си. Какъв смисъл има? Няма да постигне нищо, просто ще го арестуват. Превратът се е провалил. Нищо не може да спаси мъчениците на свободата. Трябва да се приеме поражението. Да се превива гръб. Да се чака. Да се живее. Да се живее въпреки всичко. Може би наистина не е възможно да се бориш срещу властта? Може би наистина трябва да се пригодиш към самодържавието? Ами свободата? Нима тя е само празна дума? Повод за кървави и безсмислени битки?
   Снегът е затиснал вратата. Залостените прозорци са покрити с дантели от скреж. Печката бумти. Дните се точат бавно в тази глуха и мека самота. Пушкин се чувства жив погребан. Най-сетне успява да се отърси от вцепенението, от опасенията и от срама и решава да моли за разрешение да се завърне в столицата. През януари 1826 година той пише до Жуковски:
   „Не писах, първо, защото не ми беше до писане, второ, нямах удобен случай. Ето в какво се състои работата: трудно ми е да искам твоето застъпничество пред царя. Вероятно властта вече се е уверила, че не съм в заговора и че не съм имал никакви политически връзки със смутителите от 14 декември. Но тя обяви в немилост чрез вестниците и тия, които са имали някакви сведения за заговора и не са съобщили на полицията. Но кой, освен полицията и правителството, не знаеше нещо за тоя заговор? За него крещяха по всички кръстопътища и това е една от причините за моята невинност. Все пак, аз от полицията още не съм убягнал: лесно могат да ме обвинят в политически разговори с някои от обвиняемите. А между тях имам доста приятели. Сега, да предположим, че правителството пожелае да прекрати моето изгнание. С него съм готов да се условя, но на вас решително казвам – не бива да гарантирате и да казвате, че отговаряте за мене. Моето бъдещо положение ще зависи от обстоятелствата, от отношението на властта и т. н. Струва ми се, можете да кажете на царя: „Ваше Величество, ако Пушкин не е замесен, не може ли, най-сетне, да му се позволи да се върне?“66
   По същото време Пушкин пише и до Плетньов:
   „Не е ли възможно Жуковски да узнае мога ли да се надявам на височайшето снизхождение? Вече цели шест години съм в немилост, а каквото и да се говори, аз съм само на двадесет и шест. Покойният император в 1824 година ме изпрати на село за два нерелигиозни реда. Нима нашият млад цар не ще ми позволи да се отдалеча някъде, дето е по-топло, щом вече по никакъв начин не бива да се показвам в Санкт Петербург? – А? Прости ми, душице. Скучно ми е, нямам сили.“67
   Опитвайки са трогне властите със собствената си участ, Пушкин се тревожи и за съдбата на своите приятели декабристи. Дори донякъде се срамува, че така настървено се занимава със своето освобождение и благополучие, докато без всякакво съмнение Пушчин, Кюхелбекер, Раевски са в тъмница.
   „Мили бароне, пише той до Делвиг през януари 1826 година, вие сте се безпокоили за мене, но напразно. Аз съм мирен човек. Но се безпокоя – дай Боже това да е напразно – защото ми казаха, че А. Раевски бил арестуван. Не се съмнявам в неговата политическа невинност, но той боледува от нозе и влагата в затвора може да бъде за него смъртоносна. Научи къде е той и ме успокой.“68 
   А също:
   „Какво става по вас, в Санкт Петербург? Аз нищо не зная – всички престанаха да ми пишат. Вярно, предполагате, че съм в Нерчинск. Нямам намерение да ходя там. Но липсата на известия за хората, с които се намирах в кратка връзка, ме мъчи. Надявам се за тях на царската милост.“69 
   „С нетърпение очаквам решението за участта на нещастниците и обнародването на съобщение по заговора. Твърдо вярвам във великодушието на младия наш цар.“70 
   „Какво става с Иван Пушчин? Разправяха ми, че на 20-и, сиреч днес, участта им ще бъде решена. Тежко ми е на сърцето, но силно вярвам в милостта на царя.“71 
   На настояванията на Пушкин, когото самотата и скуката измъчват повече от всякога, Плетньов най-сетне изпраща отговор на 27 февруари 1826 година: 
   „Жуковски много иска да му изпратиш сериозно писмо, с което да потвърдиш, че макар да запазваш своите лични убеждения, върху които никой няма никакво право, нямаш намерение повече да играеш с думи, които влизат в противоречие с общоприетия ред. След това писмо той се надява скоро да те приеме на гости в своя дом.“
   Пушкин отново се бунтува. Да моли за милост, означава да се отрече от приятелите си. Ако пропусне случая, ще се обрече на още години заточение. А той не може повече да живее сам. Ще полудее в това затънтено село. 
   Така на 7 март 1826 година той изпраща до Жуковски писмо, което, според собствените му думи, „е с тривърха шапка и лачени обувки“:
   „Понеже се осланям на ходатайството на Ваше приятелство, излагам тук накратко историята на моята немилост. В 1824 година явното недоброжелателство на граф Воронцов ме принуди да подам оставка. Отдавна разстроеното здраве и един аневризъм, който изискваше незабавно лекуване, ми служеха като достатъчен предлог. Покойният император не благоволи да го уважи. Негово Величество ме отстрани от служба и заповяда да бъда интерниран на село заради едно писмо, писано преди около три години, което съдържаше съждение за атеизма, съждение лекомислено, достойно, разбира се, за всякакво порицание. Възкачването на Николай Павлович на престола ми дава радостна надежда. Може би Негово Величество ще благоволи да промени съдбата ми. Какъвто и начин на мислене да имам, политически и религиозен, аз го пазя само за себе си и не се каня да противореча безумно на общоприетия ред и необходимостта.“72
   Това писмо струва на Пушкин огромно насилие над личната гордост и над приятелските чувства. Той едва ли не се упреква за това, че изобщо го е написал. Още повече се упреква, когато на 12 април 1826 година получава изумителния отговор на Жуковски:
   „Не ми се сърди, че толкова дълго не отговорих на последните ти две писма. Болен съм и съм мързелив, когато става въпрос за писане… Какво бих могъл да отговоря на твоето желание да се махнеш от село? При сегашните обстоятелства нищо не би могло да се предприеме в твоя полза. За теб много по-благоразумно би било да си останеш на село, да не напомняш за себе си и да пишеш, да пишеш за слава. Изчакай да отминат тези злощастни моменти. Изобщо не мога да си обясня защо си ми написал последното писмо. Ако е само до мен, то е доста странно. Ако пък си искал да го покажа, направо е безразсъдно. Вярно е, че ти в нищо не си замесен. Но в книжата на всеки от обвиняемите са открити твои стихове. Това е най-неподходящият начин да се помириш с правителството. Знаеш колко обичам твоята муза и колко държа на придобитата от тебе всеизвестност; умея да уважавам Поезията и знам, че си роден да бъдеш велик поет за чест и слава на Русия. Но ненавиждам всичко, което си написал против реда и нравствеността… Талантът е нищо. Важно е нравственото величие… Ще приключа с това, с което започнах: недей да молиш за завръщане в Санкт Петербург. Още не е дошло време. Пиши Годунов и други неща от този род: те ще ти открият пътя към свободата.“
   В писмо от 7 април Делвиг също се е опитал да вразуми Пушкин:
   „Мили приятелю, опитай се да живееш с далечни и славни надежди, работи за възпитанието на твоите племенници… Изчакай празненствата по коронясването, тогава ще можем да се застъпим за теб пред царя, тогава ще можеш да разчиташ на нов живот.“
   На свой ред в писмо от 14 април Плетньов заявява:
   „Моят съвет и съветът на всички, които те обичат, е да прекараш това лято на село.“
   Към този милосърден хор присъединява своя глас и Вяземски: „Благоразумно си остани на място, пиши, пиши стихове и ги изпращай за печат.“
   Това писмо на Вяземски от 10 май пристига твърде късно. На 11 май Пушкин е изпратил официално прошение до царя с посредничеството на губернатора фон Адеркас:
   „Всемилостивейши, царю! В 1824 година, имайки нещастието да заслужа гнева на покойния император с лекомисленото си съждение относно атеизма, изложено в едно писмо, аз бях отстранен от служба и заточен на село, където именно се намирам под надзора на губернското началство.
   Сега, надявайки се на великодушието на Ваше Императорско Величество, с искрено разкаяние и твърдо намерение да не противореча с мненията си на общоприетия ред (за което съм готов да гарантирам с подписа си и с честната си дума), реших да прибягна до Ваше Императорско Величество с най-покорната молба.
   Здравето ми, разклатено от ранна младост, и един особен аневризъм отдавна искат постоянно лечение, за което представям свидетелството на медици; осмелявам се най-коленопреклонно да моля за разрешение да замина за целта или в Москва, или в Санкт Петербург, или в чужди страни.“
   Към това прошение е приложено на отделен лист обещание:
   „Аз, долуподписаният, се задължавам да не членувам в никакви тайни дружества, под каквото и име да съществуват те; заявявам в същото време, че в никакво такова тайно дружество не съм членувал и не членувам, и никога не съм знаел за тях.
   Чиновник от 10-и клас
   Александър Пушкин.“73 
   
Няколко дни по-късно Пушкин пише до Вяземски:
   „Ти, който не си вързан с оглавник, как можеш да останеш в Русия? Ако царят ми дари свобода, аз няма да остана тук нито месец. Ние живеем в един печален век, като си представя Лондон, железницата, параходите, английските списания или парижките театри, моето глухо Михайловское ме хвърля в тъга и бяс. В Четвърта глава на Онегин аз описвам живота си. Някога ще я прочетеш и ще се запиташ с мила усмивка: „Но къде е моят поет? В него, явно е, има дарование.“ Тогава ще чуеш отговора: той избяга в Париж и никога вече няма да се върне в проклетата Русия. Умен е, нали? Прощавай.“74
   Междувременно, на 13 юли се провежда екзекуцията на петимата осъдени на смърт декабристи и изпращането на заточение на сто и двадесетте техни другари. Вечерта преди този ден, Пушкин сънува, че му падат пет зъба. Когато научава за ужасната участ на своите приятели, обзема го пристъп на гняв и срам. Той отбелязва в записките си инициалите на жертвите. Рисува бесилки, на които се люшкат пет мършави дълги тела. Пише също: „Аз също бих могъл.“ Или: „Присъни ми се сън…“ Най-сетне написва възхитителното си стихотворение Пророк, което завършва със следните стихове:
             Стани, пророче на Русия,
             позорна риза облечи,
             върви, върви с въже на шия,
             пред кръволока се яви.
   Спохождат го призраците на неговите приятели, измъчват го денем и нощем. Той се бори с тях, за да може да живее, въпреки неправдата, жестокостта и глупостта на този свят. Бори се срещу тях с всичкия си простодушен оптимизъм, с всичката си жажда да се смее, да обича, да пее, да пие и да спи.
   Свидетелство за тези вълнения е неговото писмо до Вяземски от 14 август 1826 година:
   „Намираш писмото ми (до императора) студено и сухо. Другояче не може и да бъде. Благодари се, че го написах. Сега перото ми не би се помръднало.“
   И още:
   „Все пак аз се надявам на коронацията: обесените са обесени; но каторгата за 120 приятели, братя, другари е ужасна.“75 
   През това време майката на Пушкин изпраща прошение до императора с надеждата той да прости на нейния син, „страдащ от аневризъм, лишен от всякаква подкрепа, но вече осъзнал миналите си прегрешения“. Открит е доклад на тайния агент Бошняк, натоварен да следи действията на Пушкин на село. Той носи дата 19–24 юли 1826 година.
   „Научих, че Пушкин е бил на панаира в Светогорския манастир, облечен в рубашка, препасана с розов пояс, със сламена шапка на главата и окована тояга в ръка; казват, че бил кротък, предпазлив, не говорил по адрес на правителството и сред народа не се носят никакви слухове по негов адрес…
   Пушкин се държи добре и често казва: „Пиша всякакви глупости, които ми минават през главата, но никога няма да отида на каторга…“
   Понякога язди и когато стигне закъдето е тръгнал, кара слугата да пусне коня да тича сам, понеже всяко животно имало право на свобода.
   Пушкин не познава никого, не се среща с никого, с изключение на г-жа Осипова.
   На моя въпрос: „Не се ли опитва Пушкин да разбуни селяните?“ отец Йона ми отвърна: „Той не се намесва в такива работи и живее като млада девица.“
   В действителност отец Йона малко се изсилва, като сравнява Пушкин с млада девица.
   Поетът никога не е бил обсебен само от една идея, зает с едно-единствено занятие, с едно-единствено лице. Далеч от истината за него би била представата, че е прекарвал времето си само в размисли за политика, поезия или любов. У него всичко се допълва и се съчетава. Той оплаква приятелите си и гали девойките. Кълне царя и спи със селянките. Пише стихове и се грижи за ноктите си. Той е многолик, непрекъснато различен, нестабилен, неуловим. Наслажденията, опасностите го зоват от всички страни и той открива себе си единствено когато остане сам в работната си стая, сред книгите, пред белия лист.
   
Зимата и пролетта на 1826 година са един от най-тежките периоди в живота на поета. Разкъсван между желанието да се завърне в Санкт Петербург и мисълта, че няма да срещне вече там арестуваните си на 14 декември приятели, Пушкин се разтушава с няколко любовни приключения в гълъбарника Тригорское. Майката, дъщерите, братовчедките са все подходяща плячка.
   Годината 1826 е белязана от голямата му любов към г-жа Керн.
   1826 е година на демоничните му издевателства над душата и тялото на нежната Анет. Той си отмъщава за скуката върху тази лесна и покорна жертва. Превъзнасян, обожествяван от тази девойка, той се развлича, като я учи на всякакви възбуждащи ласки, които му идват на ум. През 1826 година пише поемата Сцена от Фауст:
   
             Защо в мен радост прецъфтя,
             Защо обзе ме пак досада?…
             Разглеждам жертвата си пак,
             Завършил свойто наслаждение,
             С неизразимо отвращение.76
   
   Г-жа Осипова следи отблизо игрите на Пушкин и на дъщеря си Анет, която играе ролята на „кротко агне“. Тя се бои от най-лошото, без да знае, че „най-лошото“ вече се е случило.
   През февруари 1826 година г-жа Осипова, дъщеря є Анет и Пушкин отиват за няколко дни в Псков. Там Пушкин намира Анет по-привлекателна, отколкото в Тригорское и показва това за неописуема радост на клетницата. „В Псков ние се сдобрихме“, пише Пушкин. Това „сдобряване“ никак не е по вкуса на г-жа Осипова. Дъщеря є смята, че тя я ревнува заради поета. Може би действително е така. Ала може би майката си дава сметка, че трябва да изпрати Анет някъде по-далече, за да избегне катастрофата. Заедно с дъщеря си тя набързо заминава за имението Малинники в Тверска губерния. Пушкин се прибира в Михайловское изморен и успокоен. Измъчвана от желание, Анет му пише от Малинники писма на френски език, безкрайни и страстни. Тя твърди, че нейната майка є завижда. Изброява успехите на Пушкин с жените: г-жа Керн, Нети Вулф, Александрина... Заявява, че вече не вярва в неговата любов, но че е готова дори да се опозори заради него. Опитва се дори, доста непохватно, да събуди подозренията му. Писмата се трупат едно след друго върху масата на поета, но той едва ли ги чете до края:
   „Знаете ли, че плача, докато ви пиша? Това ме компрометира, чувствам го, но е по-силно от мен; не мога да се преборя със себе си. Почти окончателно е решено, че оставам тук; милата ми майка е решила така, без да се допита до мен; твърди, че би било твърде непоследователно от моя страна да не желая да остана сега, след като през зимата исках да замина дори сама! Виждате, че за всичко сте виновен само вие; не зная да проклинам ли или да благославям провидението за това, че ви изпрати в Тригорское? Ако на всичко отгоре започнете да ми се сърдите, че оставам тук, вие бихте били чудовище, чувате ли, господине? Срещнах тук един чудесен братовчед, който е страстно влюбен в мен и не желае нищо друго, освен да ми докаже това по ваш маниер, стига аз да пожелая... Не може да се примири с мисълта, че съм прекарала толкова време с голям развратник като вас. Но уви! Оставам напълно безчувствена при неговата близост: Присъствието му не предизвиква у мен никакво вълнение...“ (Писмо на френски език от началото на март 1826 година.)
   „Господи! Решено е, оставам тук! Вчера имах бурна сцена с майка ми относно моето заминаване. Тя заяви пред роднините ми, че е решила да ме остави тук... Ако знаете колко съм тъжна. Сигурна съм, също както А. К. (г-жа Керн), че тя иска да ви запази за себе си и ме оставя тук единствено от ревност... А. К. (г-жа Керн) също трябва да пристигне тук, ала между нас не може да има никакво съперничество, тъй като изглежда всяка от нас е доволна от постигнатата цел. Това ви прави чест и само доказва нашето собствено тщеславие и доверчивост... Господи, колко доволна бих била, ако получех поне едно писмо от вас; ала за Бога, не ме лъжете, просто кажете, че изобщо не ме обичате, така може би ще се чувствам по-спокойна. Ядосана съм на майка си; каква жена! Впрочем за всичко това донякъде сте виновен и вие!“ (Писмо на френски език от 8 март 1826 година.)
   „Ако сте получили писмото ми, в името на небето, скъсайте го! Срам ме е от моето безумие, никога няма да посмея да ви погледна, ако отново ви срещна... Днес мама ми се присмя за нашето сбогуване в Псков, което є се е сторило прекалено нежно: „Той си въобразява, че нищо не съм забелязала.“ (Как ви се струва това?) Впрочем за вас би било достатъчно да се покажете пред нея такъв, какъвто сте, за да разсеете подозренията є, като докажете, че дори не забелязвате моето отсъствие. Каква ли вълшебна сила ме беше омаяла! Как само умеете да се преструвате на влюбен. И аз, както моите братовчедки, признавам, че сте опасен човек, но ще се постарая да бъда разумна.“ (Писмо на френски език от средата на март 1826 година.)
   „Господи! Какво вълнение изпитах, докато четях вашето писмо... Щях да се чувствам щастлива от вашето писмо, ако не знаех, че сте писали в мое присъствие същите и дори по-нежни писма до А. К. (г-жа Керн) и до Нети. Не ревнувам, повярвайте; ако действително ревнувах, гордостта ми скоро щеше да вземе връх над моите чувства, но все пак не мога да не ви кажа, че вашето държание ме наскърбява. Засега сбогом. Ще съм доволна, ако чувствате това, което чувствам и аз. Господи, никога не съм си представяла, че ще напиша подобно нещо на мъж! Не, ще го задраскам. Сбогом още веднъж, правя ви една от гримасите, които вие обичате. Кога ще се видим отново? Няма да доживея този миг.“ (Писмо на френски език от 20 април 1826 година.)
   Клетата Анет така и няма да се срещне с Пушкин в Тригорское. И несъмнено толкова по-добре за нея. Какво би казала, какво би направила, когато научи за последните подвизи на своя любовник? Докато тя му пише страстни писма, Пушкин намира утеха за нейното отсъствие, като редовно спи с една селска девойка, пълничката и свежа Олга Калашникова. Тя е сред групата на крепостните, които се занимават с шев под надзора на нянята Арина Родионовна. Пушкин я е забелязал още през 1825 година. След една дълга и спокойна връзка, продължила близо една година, той открива, че неговата любовница е бременна. „Лев Сергеевич Пушкин, пише Липранди (април 1826 година) ми каза, че брат му имал някаква връзка на село и че се обяснявал на предмета на своята любов не в стихове, а в практична проза.“
   Пушкин се срамува и се сърди на своята глупава постъпка. Бащата на Олга Калашникова е назначен за управител на имението на Пушкини в Болдино. Олга предстои да се върне при родителите си през май 1826 година. Само че закръглената фигура издава нейното положение. Другите шивачки започват да си шушукат и да сочат с пръст забременялата девойка. Арина Родионовна започва да се мръщи и тихо да мърмори срещу своя господар нехранимайко. Какво ще каже на старите родители, когато разберат, че дъщеря им е била опозорена от младия господар на Михайловское? Как да помогне на малката? Как да избегне скандала? И какво ще прави с новороденото?
   В началото на май 1826 година Пушкин пише до Вяземски:
   „Това писмо ще ти връчи едно много мило и добро момиче, на което един от твоите приятели по невнимание наду корема. Разчитам на човеколюбието и приятелството ти. Приюти го в Москва и му дай пари, колкото му потрябват, а после го изпрати в Болдино (в моето имение, където има кокошки, петли и мечки). Виждаш, че имам възможност да ти пиша цяло послание в духа на Жуковски за попа; но потомството няма защо да знае за нашите човеколюбиви подвизи. Освен това с бащинска нежност те моля да се погрижиш за бъдещата рожба, ако е момче. Не ми се ще да го изпращам във Възпитателния дом, а не може ли засега да го дадеш в някое село – да речем, в Остафиево. Мили мой, срам ме е, честна дума... но сега не ща да мисля за срама.“77 
   Няколко дни по-късно:
   „Предаде ли ти тя писмото ми? Нали наистина е доста хубавка?“
   Вяземски отговаря така: 
   „Току-що получих писмото ти, но не можах да видя куриерката от плът и кръв, тъй като ми го предаде един от слугите ти. Твоята куриерка потегля утре с баща си и семейството си за Болдино, където старият е управител на имението… Как бих могъл да задържа момичето тук и с какво това би могло да ни е от полза?… Ето моя съвет: трябва да напишеш на твоя тъст едно полусърдечно, полуизвинително и полугосподарско писмо, с което да си признаеш всичко и да го помолиш да се грижи за съдбата на своята дъщеря и на хлапето, което тя носи. Ще призовеш неговото чувство за отговорност, като му напомниш, че един ден по Божията воля ти ще станеш негов господар и ще му се отплатиш за доброто или лошото изпълнение на дадените от теб нареждания.“
   Пушкин се вслушва в съвета на Вяземски. Бащата на Олга Калашникова веднага проумява каква полза може да извлече от нейния „позор“. Каквото и да се случи занапред, Пушкин няма да посмее да го уволни. Той ще бъде управител до живот. Олга ражда момче и съществуването на това незаконородено дете не попречва да се омъжи няколко години след това за дребен провинциален чиновник, собственик на парче земя и на тридесет селяни. Олга става „дама“. Ала нейният съпруг непрекъснато е пиян, и парчето земя и тридесетте селяни скоро биват ипотекирани. Тогава Олга пише до Пушкин: „Простете ми, че ви обезпокоих по въпроса с парите, от които се нуждаем, за да откупим крепостните на моя съпруг: самият той не заслужава това. Помолих ви за това, само за да му угодя… но той не разбира моята отстъпчивост, колкото и голяма да е тя, защото е най-немарливият човек на света и изобщо не мога да се осланям на него, защото не е в състояние да спечели дори парче хляб, а все се забърква в неприятности, все той е причината за тях и е най-вече пияница и развратник.“
   Не се знае какво е станало впоследствие с отстъпчивата Олга Калашникова. Ами със сина на Пушкин? Този малък мужик с мургава кожа и дебели устни. Говори се, че в края на миналия век още бил жив.
   
***
   Докато молбата на Пушкин за височайше благоволение се мотае от канцелария на канцелария с благоразумна бавност, върху бюрото на Николай I се трупат доклади, опасни за бъдещето на поета. Всички бунтовници от 14 декември знаят свободолюбивите стихове на Пушкин. По време на разпитите споменават неговото име. То постоянно звучи в ушите на императора. 
   Така Пьотр Бестужев заявява пред следователите:
   „Либералните идеи узряха в съзнанието ми, докато четях ръкописите на някои поеми, като Волност, Село, Моят Аполон и някои писма, заради които има неприятности нашият прочут поет Пушкин.“
   В показанията си Дивов пише:
   „Либералните идеи почерпих от някои ръкописи, по-конкретно размирните поеми на Пушкин и Рилеев...“
   На свой ред Бестужев-Рюмин отговаря:
   „Навсякъде чувах възторжено да се четат стиховете на Пушкин. Това още повече укрепваше моята любов към либералните идеи.“
   А барон Щайнгел пише в килията си:
   „Кой от младите хора не е чел и не се е увличал по съчиненията на Пушкин, посветени на свободата?“
   Пушкин! Пушкин! Непрекъснато и само Пушкин! Сякаш декабристите са надъхани от тази нечестива поезия! Налага се този дърдорко да бъде следен по-отблизо. В своя доклад от месец юни агентът Локатели отбелязва:
   „Всички се чудят защо прочутият Пушкин, който винаги се е славил със своите рушителни възгледи, не е бил разпитан във връзка със заговора.“
   През юли агентът Бошняк е изпратен в Псковска губерния, за да следи поета. В края на юли в Москва полицията попада на ръкопис, озаглавен 14 декември, чието съдържание е пълно с хули по адрес на царя и на новия началник на жандармите Бенкендорф. Няма никакво съмнение, че стиховете са писани от Пушкин. Същият този Пушкин, който моли за благоразположение, се осмелява да пише:
   
          Царете смъкнахме. Мъчител и убиец
          Поставихме за цар. О ужас! О позор!78
   
   Николай I и неговите сътрудници не знаят, че въпросното стихотворение е забранен от цензурата откъс от Андрей Шение на Пушкин, и не се отнася до неотдавнашните събития, а до отдавна отминалата френска революция. Съобразителен преписвач го е озаглавил 14 декември и това се оказва достатъчно императорът и Бенкендорф да се почувстват засегнати от упреците, предназначени за Робеспиер и неговата кървава клика. Бенкендорф нарежда да започне издирване на всяко лице, притежаващо ръкопис на това съчинение. Довеждат му двама клетници. Започват да ги разпитват, притискат ги. Те признават, че стиховете действително са от Пушкин. Бенкендорф споделя с близките си: „Тези стихове са толкова отвратителни, че вие бихте издали родния си син, ако научехте, че си е позволил да напише подобно нещо!“
   Възгледите на Николай I за литературата са на провинциална стара мома. На него не му е известно нищо за таланта на Пушкин. А неговата известност му се струва още по-зловредна, при положение, че всички врагове на самодържавието го превъзнасят. Ще му се да се срещне с този човек, лично да го разпита, да чуе от устата му какви са неговите политически възгледи и според това какви са отговорите му, да го погуби или да го спаси. Прошението за милост и делото за стихотворението са в ръцете му. Защо да отлага?
   На 28 август генерал Дибич записва императорското решение:
   „Да се позволи на намиращия се в поверената ви губерния чиновник 10 клас Александър Сергеевич Пушкин да дойде незабавно тук (в Москва), заедно с изпратения за тази цел специален куриер. Господин Пушкин може да пътува със собствен екипаж свободно, а не като арестант, но придружен единствено от куриера. С пристигането си в Москва да се яви незабавно при дежурния генерал в Главния щаб на Негово Величество. За това да бъде уведомен военният губернатор на град Псков.“
   През нощта на 3 септември от Псков в Михайловское идва жандармерийски офицер. През това време Пушкин се грее на печката и непрекъснато хвърля дърва в нея. Когато научава за пристигането на жандарма, той с един скок се озовава до масата, грабва куп ръкописи и ги хвърля в огъня. Той винаги държи под ръка книжата, които трябва да се унищожат в случай на опасност. Няма съмнение, че идват да го арестуват заради някое либерално стихотворение или заради някой нелеп донос. Ще го съдят, ще го изпратят в Сибир. Нянята Арина Родионовна вече съзира в коридора страшните еполети на офицера, вдига ръце към небето и високо започва да нарежда. 
   – Не плачи – успокоява я Пушкин. – Там ще ме хранят добре. Където и да ме изпрати царят, без хляб няма да ме остави.
   Жандармът е влязъл в стаята, нетърпеливо подрънква с шпори. Пушкин праща да му донесат пистолетите, оставени в Тригорское.
   – Господин Пушкин – обажда се офицерът. – Мисля, че не си струва да се бавим заради вашите пистолети.
   – Какво да се прави? – отвръща Пушкин. – Те са моето единствено развлечение.
   Пушкин закопчава дългия си сюртук, прегръща старата Арина Родионовна, която не спира да прави кръстен знак пред лицето му, махва за сбогом на неколцината сънени слуги и излиза от къщата, придружен от внушителния жандарм. Чувства се изгубен, но странно пречистен от тази нова намеса на съдбата. Ще страда като другите, в името на същата кауза. Това е чудесно. Ала в Псков военният губернатор и куриерът разсейват заблудата му. Срещу него не е отправено обвинение. Императорът иска да го види и да разговаря лично с него. Той трябва да гледа на тази енергична мярка, като на знак за особено внимание, а не на подозрение. От Псков Пушкин изпраща писмо до г-жа Осипова, което носи дата 4 септември:
   „Предполагам, уважаема госпожо, че моето бързо заминаване с придворния куриер ще ви учуди толкова, колкото и мен учуди. Ето в какво се състои работата: у нас нищо не става без дворцов пратеник. На мене го дадоха за голяма безопасност. След много милото писмо на барон Дибич, на мене не ми остава нищо друго, освен да се гордея с това. Заминавам право за Москва, където смятам да пристигна към осми този месец. Щом бъда свободен, ще побързам да се върна в Тригорское, към което сърцето ми от сега нататък завинаги е приковано.“79 
   Вечерта на 4 септември Пушкин и куриерът Валшч излизат от Псков и се отправят към Москва. Пушкин си е възвърнал самочувствието. Шегува се със своя спътник и му декламира стихове. Кочияшът подкарва бързо каретата. На станциите за смяна конете се появяват като по чудо, още преди да са ги поискали. Когато прекосяват някое селце, прасета и кокошки се разбягват пред екипажа. Хлапета край пътя поздравяват пътниците, махайки им с окаляни ръце. Пушкин бърза да се срещне с всеруския император. Седемстотинте версти от Псков до Москва са изминати само за четири дни.
   
  ЧАСТ ШЕСТА
I
НИКОЛАЙ I И ПУШКИН
                       „Императорът, пише маркиз Дьо Кюстин, надвишава с половин глава обикновения човешки ръст; има благородна, малко стегната осанка; още от младини е придобил навика да се пристяга високо, за да прикрива корема си. Има гръцки профил; високо, но наклонено назад чело, правилен нос, красиво изрязана уста, благородно заоблено, но донякъде издължено лице и като цяло прилича повече на германец, отколкото на славянин. Походката, стойката му са показно внушителни. Готов е да го гледат постоянно и нито за момент не забравя, че го наблюдават... Руският император е пълководец и всеки ден за него е едно сражение.“
   А Лакроа отбелязва в своите Руски потайности:
   „Човек не може да си представи по автократична физиономия, той е въплъщение на деспотизма, най-съвършеното олицетворение на абсолютната власт... У този владетел има някаква престореност, надутост, фалшивост или по-скоро педантична официалност. Чувства се, че той непрекъснато позира, че се наблюдава отстрани... Постоянното носене на униформа е придало на движенията му някаква особена скованост. Той сякаш непрекъснато е на пост и никога не се разделя с отличителния знак на дежурен офицер.“
   Действително Николай I обича повече от всичко парадите и математиката. Казва: „Ние, военните“, или „Ние инженерите“. Не се разделя с мундира и му се иска всеки русин да носи униформа според своето занятие и чин. Привързаността му към точността, симетрията и йерархията напомня мирогледа на император Александър I. Също като него той смята за необходимо да наложи военна дисциплина в администрацията, правосъдието, образованието и в отношенията между хората. Също като Александър I той мечтае да сведе целия нравствен и материален живот на страната до безпогрешна шахматна игра. Също като Александър I е сляп привърженик на казармените порядки и на крайната степен на самодържавие. Ала докато у Александър I тази любов е плод на един странен, мистичен и болезнен комплекс, Николай I ненавижда мистиката. Той не я разбира. Бои се от нея. Мистиката е нестабилна почва под нозете на монарха. Ако владетелите се опитват да обясняват действията си с Божията воля, рискуват да влязат в противоречие със самите себе си. Бог няма нищо общо с воденето на войната, с изработването на законопроект или със строителството на пътища. Ролята на царя е да строи пътища, да кове закони, да печели войни, да се държи здраво на престола. Въстанието от 14 декември и няколко по-незначителни бунта по селата и в някои армейски части за момент са застрашили сигурността на монархията. Ето защо Николай I се стреми да затегне дисциплината във войската, да разшири действията на полицията във вътрешността на страната. Цяла Русия е превърната в грамаден концентрационен лагер, охраняван от тайни агенти. Застаналият начело на III отделение (политически надзор, секти, чужденци, кореспонденция) Бенкендорф пише най-невъзмутимо: „Един от най-добрите източници на сведения за тайната полиция е следенето на кореспонденцията, тъй като това средство разпростира действието си върху цялата територия на империята. Затова е достатъчно в някои градове да се имат на разположение директорите на пощи, известни със своята почтеност и усърдие... С това трябва да се започне, но то не е достатъчно, необходими са освен това и доносници. На кого би могло да се разчита в това отношение?“
   С помощта на подобни мерки Николай I се надява да направи Русия силна и славна. Дисциплина, православие, уважение към традициите и любов към „боголюбивия“ цар, това е програмата, която императорът предлага на своя народ. Никакви разногласия повече във всеобщия хор на нацията. Никакви отделни възвишени мисии. Поданиците са камъни в пирамидата, връх на която е монархът.
   Въпреки етатистките си амбиции, Николай I е здравомислещ, ограничен, почтен и добросъвестен човек. Той проповядва здрав морал, определен работен ден, здравословни разходки и вечери, прекарани в семеен кръг. Особено се вживява в ролята си на глава на образцово семейство. Той обожава жена си. И ако понякога я мами, прави го с всичкото внимание и предпазливост, които дължи на една императорска съпруга. Акуратен и практичен по природа, той обича книгите, които не го принуждават да разсъждава върху отвлечени или обществени проблеми. Любимият му автор е Пол дьо Кок. Той го кара да се чувства спокоен. Злото винаги е наказано. Добродетелта винаги е възнаградена. Освен това забавни епизоди развличат читателя между два епизода, белязани от безобиден сантиментализъм. Николай I никога не е чел лирическите стихове на Пушкин. Или ако ги е чел, бързо ги е забравил. За него Пушкин е свързан с молбата за милост и с размирното стихотворение за 14 декември, под което стои същото име. 
   Това е човекът, с когото Пушкин трябва да се срещне всеки момент и от когото зависи съдбата му. Непроницаем, леден и внушителен колос. Глашатай на литературното невежество и на непомерните политически претенции. Какво общо би могло да се намери у тези двама мъже? И как биха могли да се разберат?
   Пушкин и куриерът пристигат в Москва на 8 септември и поетът незабавно е отведен в Чудовия манастир, където Николай I временно пребивава. Пушкин иска да се поизмие, да изчетка дрехите си преди да се яви пред своя господар и съдник. Ала разпорежданията са безапелационни: „Право в двореца. За аудиенция.“ На него, заточеният, приятелят на декабристите, е разрешена аудиенция. Това е същинско чудо!
   Кален, прашен, с разрошени бакенбарди, със зачервен нос и пъпчиво от треската лице, Пушкин едва успява да следва напарфюмирания и накъдрен адютант, който го води към покоите на императора. Минават край лакеи в червени ливреи, край замръзнали мирно часови. Отваря се една врата. Пушкин се озовава в кабинета на Николай I. 
   Помещението е просторно, тихо и тържествено. Откъм прозореца иде сива светлина. Върху работната маса с бронзови фигури белеят листи хартия. В мраморната камина гори силен, ярък, великолепен огън. А пред камината стои прав един много висок мъж, пристегнат в униформа, с пълни крака, тесен в кръста и широк в гърдите. Странно втренчените му светли очи се открояват върху бледото пълно лице. Пушкин се намира пред всеруския император. Неволно потреперва. У него отново се пробуждат старите съмнения и опасения. За какво е тази аудиенция? Какво искат от него? Ще го спасят ли или ще го погубят? Той носи у себе си своето последно стихотворение Пророк:
             Стани, пророче на Русия,
             позорна риза облечи,
             върви, върви с въже на шия,
             пред кръволока се яви.
   
   Ако царят го заплаши със заточение в Сибир, той има намерение най-хладнокръвно да му връчи своето стихотворение. Така поне гибелта му ще бъде красива.
   През това време Николай I внимателно оглежда поета. Приятно му е, че Пушкин се е явил пред него с всички неприятни следи от дългото пътуване. Най-сетне казва:
   – Здравей, Пушкин, доволен ли си от твоето завръщане?
   Пушкин е изненадан от ясния му, с металически нотки глас, и се покланя малко по-ниско, отколкото му се ще.
   – Моят брат, покойният император – продължава Николай I, те е заточил на село, но аз взех решение да те помилвам, стига да не пишеш повече срещу властта.
   – Ваше Величество – отвръща Пушкин, – отдавна вече не пиша нищо срещу властта, а може да се каже, че след Кинжал почти нищо не съм написал.
   – Бил си приятел на мнозина от онези, които изпратих в Сибир.
   Пушкин изправя ръст:
   – Да, Ваше Величество, към много от тях съм изпитвал приятелски чувства и уважение, а и отношението ми не се е променило. 
   – Как може да бъде обичан негодник като Кюхелбекер? – намръщва се императорът.
   – Смятахме го за малко побъркан и ми е чудно как е бил изпратен в Сибир редом с толкова интелигентни и разумни хора.
   Императорът се усмихва. Със своята откровеност и смелост този Пушкин започва да му става симпатичен.
   – Какво пишеш в момента?
   – Почти нищо, Ваше Величество. Цензурата е прекалено строга.
   – Че защо пишеш неща, които цензурата няма да пусне?
   – Цензурата спира дори най-безобидни съчинения – отговаря Пушкин. – Действа безразборно...
   Той повишава тон. Императорът се приближава до масата, разбутва някакви листи и му подава копие от стихотворението 14 декември. Пушкин въздъхва с облекчение. Най-после му става ясно в какво го упрекват! Той на един дъх разказва историята на тази злощастна творба: инкриминираните стихове са непубликуван откъс от Андрей Шение и се отнасят до представителите на Терора по време на Френската революция. Николай I изглежда доволен от обяснението. Безизразното му лице се оживява. Устните му се разтягат в усмивка. Когато той се отдалечава от камината, зъзнещият, вкочанен от студ Пушкин пристъпва към огъня, за да топли краката си. Забравил е за етикета. Започва да придобива увереност. Дори му се струва, че е спечелил играта. Възможно ли е същият този човек с приветливо лице и плавни движения да е осъдил на заточение и на смърт толкова млади хора, водени от възвишен идеал? Възможно ли е същият този човек, който се кани да опрости прегрешенията му, да е проявил такава жестокост, че да хвърли в тъмница Пушчин, Кюхелбекер и дори да убие Рилеев? Пушкин силно подсмръква, защото по пътя е хванал хрема. Гласът на императора го връща към действителността:
   – Щеше ли да вземеш участие в бунта на 14 декември, ако по това време беше в Санкт Петербург? 
   Очите на Пушкин заблестяват.
   – Непременно, Ваше Величество. Всички мои приятели бяха в заговора и не бих могъл да ги изоставя. Само отсъствието ми ме спаси, за което благодаря на Бога. 
   Подобен отговор ласкае рицарските чувства на Николай I. Значи го смятат за достатъчно велик, за да му кажат истината право в лицето. Този поет притежава изключителен характер и заслужава по-достойна съдба. Защо да не впрегне Пушкин в служба на монархическата кауза? Той е талантлив, доста известен и при това очарователно простодушен, а това качество би могло да се използва за прослава на режима. Без да се смята, че действията на младежа ще могат да бъдат следени по-лесно в Санкт Петербург, отколкото на село.
   – Готов ли си да промениш възгледите си? – пита го Николай I. – Даваш ли ми честната си дума, че ако ти върна свободата, ще промениш своето поведение?
   Пушкин се взира в императора, който стои изправен пред него, с безизразно, каменно лице и неподвижни, проницателни очи. Разбира, че целият му живот зависи от отговора, който ще даде сега. Да се отрече от вярата си и така да спечели свободата или да продължи да брани своите убеждения и да се завърне обратно в затънтеното село. Поетът е очарован от Николай I. Той съзнава, че ако говори по този начин пред следствието, без никакво съмнение ще бъде затворен в някоя крепост. Ала царят разбира благородството на неговите схващания. Защо да се опълчва срещу такова великодушие? Защо да отхвърля подобна удивителна благосклонност?
   Императорът протяга широка бяла длан към Пушкин за ръкостискане. Пушкин поставя в нея малката си, изцапана ръка с прекалено дълги нокти. Струва му се, че пропада в някаква бездна. Той притваря очи от умора, срам и радост.
   – Достатъчно си вършил глупости – казва му императорът. – Надявам се, че занапред ще бъдеш разумен и вече няма да се караме. Ще ми изпращаш всичко, което си написал. Оттук нататък аз ще бъда твой цензор.
   Сърцето на Пушкин се изпълва с безкрайна признателност. Свободен! Свободен! Той е свободен! При това без да преклони глава! Без да се унижи пред този усмихнат владетел! Замаян, с омекнали крака, той се оставя императорът да го отведе в съседната зала, пълна с придворни в униформа. Пред тези вкаменени от раболепие лица Николай I високо заявява: 
   – Господа, ето ви новия Пушкин. Забравете за предишния.1 
   На излизане от императорските покои Пушкин залита, а очите му са замъглени от сълзи. Той машинално протяга ръка към джоба си. Стихотворението Пророк е изчезнало. Дали не го е изпуснал в кабинета на императора? В такъв случай той ще го намери, ще го прочете, напълно справедливо ще се възмути и ще се откаже от обещанието си. Пушкин чувства как ледена пот облива челото му. Сърцето ще изскочи от гърдите му. Устните му са пресъхнали. Спира насред парадното стълбище. Внезапно зърва пред краката си лист хартия, който вятърът се кани да издуха от стъпалото. Веднага разбира, че това е Пророк. Значи е спасен!
   Няколко дни по-късно Пушкин внимателно променя текста на последната строфа. Поправеното стихотворение придобива следния вид:
   
             Измъчен от духовна страст,
             се влачех аз в пустиня тъмна
             и ангел шестокрил със власт
             над моя кръстопът разсъмна.
             И с леки като сън ръце
             докосна моето лице.
             Зениците ми заблестяха
             със поглед на орлица плаха.
             Докосна остро моя слух
             със звън – и аз видях и чух:
             и тътнат страшно небесата,
             и светли ангели летят,
             и скитат риби в своя път,
             и вие се в дола лозата.
             И от устата ми след миг
             изтръгна грешния език,
             проникнат от слова лукави,
             и после в нямата уста
             на змийско жило мъдростта
             с десница кървава постави.
             И ме разсече с меч блестящ,
             и взе сърцето ми примряло,
             и въглен яростно пламтящ
             положи в бедното ми тяло.
             Бях труп сред пясъците аз.
             И Бог ме позова на глас:
             „Стани, пророк, и виж, и слушай,
             и волята ми разбери:
             със думи по вода и суша
             човешките сърца гори!“2 
   
   Веднага след края на аудиенцията Пушкин отива у чичо Василий, при когото остава за обед и от когото научава последните клюки от двете столици; сетне открива Вяземски в банята. Сред вълмата гореща пара двамата приятели се прегръщат. Имат да си казват толкова неща! Вяземски е убеден монархист, но не приема потъпкването на въстанието от 14 декември: „При първа възможност ще напусна задълго Русия... Понастоящем Русия ми се струва прогнила, окървавена; не мога, не желая да живея спокойно на място, където се извършват екзекуции...“
   Без съмнение Вяземски се опитва да охлади възторга на Пушкин.
   Същата вечер, на бала у маршал Дьо Мармон, херцог на Рагуза и посланик на Франция, император Николай I заявява със задоволство: „Днес разговарях дълго с най-умния човек в Русия: Пушкин.“
   Вестта за възвърнатото благоволение към Пушкин се носи от салон на салон. Пушкин е пристигнал на 8 септември. На 10 септември у Соболевски е първото публично четене на Борис Годунов. На 12 септември Пушкин отива на представлението на комедията Аристофан от Шаховской, която се играе на сцената на московския Болшой театър. Появата му е посрещната от партера с приветствени възгласи. Всички погледи са обърнати към този дребничък и слаб мъж, с мургаво лице и разрошени коси. „Това е той! Това е авторът на Руслан и Людмила, на Бахчисарайски фонтан, на Евгений Онегин. Това е заточеният поет, приятелят на всички самотни сърца!“ Един съвременник3  разказва в своите спомени: „Театърът беше пълен с придворни, военни и граждански сановници, чуждестранни дипломати, с една дума – цялото висше, бляскаво общество на Санкт Петербург и Москва. Когато Пушкин влезе в салона, моментално из целия театър се надигна глъчка: всички повтаряха неговото име, всички погледи, всеобщото внимание се насочиха към него. На изхода край него се образува тълпа и отдалече го сочеха, защото лесно можеше да се различи по светлата шапка. В този момент той беше на върха на своята популярност.“
   Друг съвременник съобщава, че на улицата „гъста тълпа съпровожда певеца на Елбрус и на Бахчисарай“ и че „хората викат с въодушевление: “Покажете ни го!“ Една поетеса4  от онова време описва в стихове разходките на Пушкин из града:
   
             Наоколо се трупаха с вълнение,
             в едно стремително движение,
             всеки искаше да види...
             И казаха ми: „Ето иде!“
             Поетът наш! Той, наша слава!
             Любимец... Личност величава,
             макар и дребен, некрасив,
             но ловък, смел, с характер жив,
             премина бързо покрай мен...
             И дълго, дълго бях във плен:
             арапски профил и лъчи
             от огнените му очи.
   
   Делвиг разказва на поета, че неговите слуги танцували от радост, когато чули, че Пушкин се е върнал. Възрастният писател Измайлов заявява в писмо от 29 септември:
   „Завиждам на Москва. Тя короняса императора, а сега коронясва един поет… Простете ми, просто не съм на себе си: Пушкин е достоен за триумфа на един Петрарка, на един Тасо, но московчани не са римляни, а Кремъл не е Капитолият.“
   Дамски вестник публикува следната информация: „Всички или почти всички московчанки се запознаха лично с автора на Онегин, затова новите произведения на неговата прекрасна муза ще бъдат за тях още по-приятно четиво.“
   Така светските и придворните дами, сановниците, студентите, офицерите, войниците, слугите от всякакъв род, цяла Русия приветства Пушкин и го чества като свой най-велик гражданин, като свое любимо дете. Пушкин е удивен, поразен и трогнат от собствената си известност. В продължение на дълги години е живял далеч от читателите, които е радвал със своите стихове. Неговите слова, песните му са ехтели наслуки. Чрез откъслечни писма понякога до него са достигали свидетелства за нечие доброжелателно внимание. Ала той си остава в неведение за отношението на широката публика, за това какво мисли тя за него. И изведнъж, от малката опушена стая в Михайловское, от все същата гледка отвъд прозореца и привичното лице на нянята, от пустите пътища, от дългите сенки на горите, от цялата тази самота и тишина, той попада в сърцето на големия град, сред светлини, шум и тълпа обожатели. Този контакт с хората, тази увереност, придобита внезапно от тяхното физическо присъствие, от гласовете, от топлината им, е странно преживяване за поета. Просто не може да повярва, че само със силата на своето дарование е превърнал в приятели всички тези непознати, които го гледат, следват, приветстват, докосват дрехите му и молят за автограф. Просто не може да се насити на сипещите се от всички страни почести. Изобщо не се е надявал, че подобна отплата ще си остане негово достояние чак до края на дните му. Честно казано, чувства се щастлив, че е приел предложението на Николай I. Както пише княгиня Волконска в писмо до него: „Един велик поет трябва да твори или сред степите, или в сянката на Кремъл, а авторът на Борис Годунов принадлежи на града на царете.“5 
   Посред всички тези забележителни дни, 12 октомври предлага на поета едно действително изключително изживяване. По молба на неколцина приятели той се съгласява да прочете Борис Годунов у Веневитинов в присъствието на многобройни слушатели. Журналистът Погодин описва събитието по следния начин:
   „Невъзможно е да се опише въздействието върху нас на това четене. И сега, след четиридесет години, само при спомена за него, кръвта ми започва да кипи. Очакваният от нас велик жрец на високото изкуство се оказа среден на ръст, почти нисък човек, с дълги, къдрави коси, непринуден, с бързи живи очи, повратлив, с подвижно лице, приятен глас, облечен в черен сюртук, със закопчана догоре тъмна жилетка и небрежно завързана вратовръзка... Първите картини изслушахме тихо и спокойно или по-точно в някакво недоумение. Но колкото по-далеч отиваше, толкова по-силно ставаше впечатлението ни. Сцената с летописеца Григорий изуми всички ни... Едни ги хвърляше в огън, други настръхваха. Косите ни се изправяха. Нямахме сили да се сдържаме повече. Някой току скачаше от мястото си, друг издаваше възклицание. Едни плачеха, други стояха замръзнали с усмивка върху устните. Ту цареше гробна тишина, ту избухваше взрив от овации... Четенето приключи. Дълго се гледахме един друг, после всички се хвърлихме към Пушкин. Започнаха прегръдки, вдигна се врява, ехтеше смях, лееха се сълзи, разнасяха се аплодисменти. Появи се шампанско и Пушкин се въодушеви, като видя какво е въздействието на неговото съчинение върху тази образована младеж... Не помня как се разотидохме, как свърши денят, как се прибрахме да спим. Впрочем едва ли някой от нас можа да спи през тази нощ, толкова бяхме потресени дори физически от чутото.“
   Пушкиновите слушатели се предимно млади възпитаници на университетите, страстно привързани към литературата на романтизма и немската философия. Те предлагат на Пушкин основаването на ново списание Московски вестник, което да се отличава от обичайната преса и по-конкретно от Син на отечеството, следващ вулгарния масов вкус и от Московски телеграф, „който се занимава с всички възможни и въобразими теми, като се започне с изследванията върху безкрайно малките числа в математиката, и се стигне до кулинарни рецепти за приготвяне на петльови гребени със сос или до начина за връзване на панделките върху модните обувки.“
   За главен редактор на Московски вестник е определен Погодин. Негови сътрудници са Пушкин, полският поет Адам Мицкевич, Баратински, двамата братя Веневитинови, двамата братя Киреевски, Оболенски, Соболевски и други. Пушкин разчита да получава по 10 000 рубли годишно от хонорари. 
   На 24 октомври всички сътрудници на бъдещото списание се събират на тържествен обяд. Трапезата е богата, шумна и весела. Всички пият много, разговарят, надвикват се, докато им пресъхнат гърлата. Валят проекти за статии, кроежи за незабавно обновление на литературата, критика по адрес на другите списания, анекдоти за известни личности, наздравици и поздравления. Пушкин е очарован от Мицкевич. Този красив, елегантен мъж с изваяно лице, черни коси, тъжни очи и спокойна усмивка го привлича непреодолимо. Мицкевич е високообразован и уверен в себе си, докато начетеността на Пушкин е хаотична и е плод на прочетените книги и случайни срещи. Мицкевич е изискан, сериозен, почтен, така че редом с него Пушкин изглежда като невъзпитан хлапак, вечно готов да гримасничи, да пие, да играе на карти и да задиря жените. Мицкевич живее единствено за своето изкуство, докато Пушкин е отдаден на радостите от живота. Въпреки това двамата поети изпитват един към друг искрени приятелски чувства. 
   Те взаимно се възхищават от своите произведения. „Нямаше нищо по-любопитно от това да ги види човек заедно, пише един съвременник. Великият руски поет, който обикновено властваше на литературните сбирки, ставаше скромен в присъствието на Мицкевич, стараеше се да говори по-малко, а насърчаваше своя събрат да говори и сякаш непрекъснато търсеше неговото одобрение.“ Когато в приятелски кръг Мицкевич импровизира стихове, Пушкин го слуша смаяно. Мицкевич импровизира великолепно на френски и на полски. Задават му случайна тема. Той притваря очи, размисля малко, а след това изведнъж вдига клепки, отмята глава и започва да говори в стихове с увереност, която поразява аудиторията. Той не търси думи, не се колебае в римите, не се запъва и никога не се поправя... Лицето му е изцяло променено от екстаз. Очите му блестят. Слушателите тръпнат от благоговение като от страх. След една такава импровизация Пушкин става от масата и с просълзени очи се провиква: 
   – Какъв гений! Какъв свещен плам! Какво представлявам аз в сравнение с него?
   Вратите на всички московски салони са отворени за Пушкин и Мицкевич. Двамата са постоянен обект на хорското любопитство. „Москва е тъй шумна и празнична, пише Пушкин, че вече се чувствам изморен и започвам да мечтая за Михайловское, сиреч за Тригорское.“6 
   В Москва Пушкин живее у своя приятел Соболевски. Младият Соболевски е едър, весел младеж с лице на сатир и дрехи с изискана кройка. Поклонник е на нежния пол, на хубавите книги, на вкусните ястия, на редките вина и на непристойните шеги. Богат, покварен, циничен, интелигентен и властен, Соболевски забавлява Пушкин, който го нарича „корем“ и „Фалстаф“ „Соболевски, пише Пушкин пред февруари 1827 година, ругае и се бие както преди; от сутрин до вечер у нас е пълно с шпиони, драгуни, курви и пияници.“ Освен пияниците, курвите, драгуните и шпионите, за които споменава Пушкин, Соболевски приема в своя дом цялата образована младеж на Москва. Празненствата и вечерите, които той дава, се славят със своята пищност и ред. Дори целомъдреният Мицкевич взема с удоволствие участие в тях. Освен вечерите у Соболевски, Пушкин посещава и маскените балове у г-жа Римская-Корсакова и частните представления у княгиня Волконская. Навсякъде го обграждат с внимание и го ласкаят без мяра. Навсякъде го молят да рецитира непубликувани откъси от Евгений Онегин или да напише няколко стиха в албумите на девойките.
   У г-жа Римская-Корсакова Пушкин ухажва дъщерята на стопанката, прекрасната Александра, която „ходи сякаш не докосва земята“, чиято гръд „се повдига в униние“ и чийто кадифен поглед е „несравним“.
   У княгиня Волконская слуша музика и играе на шаради. Веднъж, когато трябва да представи скалата, от която Мойсей изкарва вода, той се увива в един шал и когато изпълняващият ролята на Мойсей го докосва с железния си жезъл, той повдига одеждите си, протяга гарафа с вода и я излива на пода. Тази шега му спечелва една нацупена усмивка от страна на княгинята и следната фраза, произнесена на напевен френски:
   – Mauvais sujet que vous кtes, Alexandre, d’avoir reprйsentй de la sorte le rocher!7 
   Успехите на Пушкин пред московските дами са следени отблизо от полицията. Жандармерийският полковник Бибиков пише в свой доклад до Бенкендорф: „Следя писателя Пушкин колкото се може по-отблизо. Посещава най-често домовете на княгиня Зинаида Волконская, на княз Вяземски – поетът, на бившия министър Дмитриев, на прокурора Жихарьов. През повечето време разговорите се въртят около литературата. Той наскоро е съчинил трагедията Борис Годунов, която обеща да ми прочете и в която, според твърденията, нямало нищо либерално. Истина е, че жените ласкаят и глезят този младеж; например в светски кръг той заявява, че желае да постъпи на служба, но неколцина от присъстващите дами възкликват в един глас: „Защо на служба? Обогатете нашата литература с вашите велики творби; нима вече не служите пред деветте сестри музи? Нима може да съществува по-прекрасна служба?“ Друга пък се обажда: „Вие вече служите на гения“ и така нататък.“
   През юни 1826 година тайният агент Локатели пише още по-категорично: „Чудно е, че прочутият Пушкин, който открай време е известен с начина си на мислене, не е замесен в заговора.“8 
   От своя страна фон Фок, сътрудникът на Бенкендорф, отбелязва в своя таен дневник: „Този индивид (Пушкин) е известен навсякъде като философист (!) в същинския смисъл на думата, следователно проповядващ краен егоизъм, ненавист към хората, презрение към чувствата и добродетелите и към всичко най-свято. Той е един отявлен кариерист, разяждан от желания, който, според наблюденията (!) е толкова лекомислен, че трябва да бъде мъмрен при всеки удобен случай. Говори се, че владетелят му оказал топъл прием, но че той няма да оправдае добротата, проявена от Негово Величество към него.“9 
   Тези полицейски доклади са достатъчно доказателство, че, въпреки обещанието на Николай I, властите продължават да се отнасят с подозрение към Пушкин. Самият той обаче изобщо не се трогва от това. Пушкин е на върха на славата и на насладите. Не е минал и месец от пристигането му в Москва, а вече е успял да се влюби в четири–пет млади особи: „С. П. е моят добър ангел, пише той по това време до Вяземски, но другата е моят демон; това силно смущава моите поетични и любовни размишления.“ Другата, „демонът“ вероятно е Александра Римская-Корсакова. Що се отнася до „добрия ангел“ С. П., неговото земно име е София Пушкина, далечна роднина на поета. Тя е едва двадесетгодишна, висока, стройна, гъвкава, известна в цяла Москва с гръцкия си профил, прозрачната си плът със синкави оттенъци, с черните си като въглен очи и благородни рамене. Пушкин се среща с нея веднъж в нейната ложа в театъра и още веднъж на бал. Тези две срещи са му напълно достатъчни. Тя е прекрасна. Тя е добра, тя е незаменима. Защо да не се ожени за нея?
   В Михайловское бракът изглежда на поета като монументална глупост и той пише до Вяземски: „Законната жена е един вид топла шапка с наушници: цялата глава изчезва в нея. Ти може би си изключение. Но и тук, уверен съм, че би бил по-умен, ако дори още десет години бе останал ерген. Бракът изстудява душата.“10  (май 1826 година). Обратно, в Москва бракът започва да му се струва привлекателен. Чувства се изхабен, преситен от толкова лесни любовни победи. Мечтае за сигурно огнище, за грижовна съпруга. Мечтае за София Пушкина и рисува картини на вечери пред камината сред многобройна челяд. Жалко все пак, че някой си Панин от две години ухажва София и че тя изглежда не е безразлична към вниманието на този постоянен поклонник. 
   Пушкин се опитва да разкрие вълненията си пред девойката, но в нейно присъствие се оказва толкова плах, колкото и в присъствието на всички жени, в които смята, че е влюбен завинаги. Твърде несполучливо опитва късмета си. Показва се ту весел, ту тъжен, ту разсеян, замечтан, ту смешно услужлив. София Пушкина се отнася с недоверие към него. Като няма какво друго да стори, поетът заминава за Михайловское и възлага на техния общ приятел Зубков да разговаря от негово име с немилостивата девойка. Може би той ще успее да я убеди? Може би ще изтръгне от нея съгласие? В очакване на присъдата Пушкин си почива в Михайловское от градските похождения. На 9 ноември 1826 година той пише до Вяземски: 
   „Много ми домиля, когато се прибрах на село. Има някаква поетична наслада в това, да се завърнеш свободен в напуснатия затвор. Знаеш, че не се правя на чувствителен, но посрещането на моите слуги, на селяните и бавачката ми, честна дума, по-приятно гъделичка сърцето, отколкото славата, насладите на самолюбието, развлеченията и пр. Ще бъда при вас към първи… така ми нареди тя!“11 
   Произшествие по пътя му попречва да пристигне навреме за срещата. На първи декември, вместо да падне в нозете на София, той се отегчава в някаква странноприемница, играе на карти, изгубва на честна дума четвъртата глава на Евгений Онегин, оплаква се. Праща до Зубков писмо на френски език: 
   „Драги Зубков, досега не си получил писмо от мен и ето поради каква причина: исках да пристигна при вас като бомба на първи декември, сиреч днес, при това потеглих още преди пет-шест дни от моето прокълнато селце с пощенска кола поради отвратителните пътища. Псковските кочияши свариха да ме преобърнат, натъртих си хълбока, гърдите ме болят и не мога да дишам, така че от яд играя карти и губя. Стига по това, чакам да се пооправя, за да мога да продължа с пощенската кола… Над двадесет и седем съм, скъпи приятелю, време е да живея, сиреч да вкуся щастието. Ти ми разправяш, че то не било вечно: чудесна новина! Не се тревожа за моето собствено щастие; нима няма да бъда най-щастливия измежду смъртните, когато бъда с нея? Треперя при мисълта за съдбата, която може би я очаква, треперя само като си помисля, че може да не я направя толкова щастлива, колкото желая. Моят до този момент чергарски, бурен живот, характерът ми, непостоянен, ревнив, подозрителен, рязък и едновременно слаб – ето кое понякога ме хвърля в мъчителни размисли. Трябва ли да обвързвам със съдбата на един толкова печален, нещастен характер, съдбата на толкова нежно и прелестно създание? Боже мой, колко е прекрасна! И колко смешно бе държанието ми пред нея. Скъпи приятелю, опитай се да загладиш лошото впечатление, което може би съм є направил, кажи є, че съм по-благоразумен, отколкото изглеждам и че доказателство за това е… кажи є, каквото ти дойде на ум. Този отвратителен Панин е влюбен в нея вече две години и смята да є направи предложение след Великден, а аз първо я срещам в ложата, втори път на бал и на третия път искам ръката є! Ако мисли, че Панин е прав, то сигурно ме смята за луд, нали? Обясни є, че правият съм аз, че види ли я веднъж човек, вече не може да изпитва никакви колебания, че изобщо не се надявам да я привлека и че следователно, съм постъпил съвсем правилно, като съм пристъпил направо към развръзката, че влюби ли се веднъж човек в нея, не е възможно да я заобича по-силно, както е невъзможно с течение на времето да я намери още по-прекрасна. Ангел мой, убеди я, умолявай я, изплаши я с отвратителния Панин и ме ожени.“ (Писмо от 1 декември 1826 година.)
   Ала София се страхува по-малко от „отвратителния Панин“, отколкото от „добрия Пушкин“. Когато на 20 декември той най-сетне пристига в Москва, научава, че София се е омъжила за неговия съперник. Тази новина ни най-малко не разстройва поета. Тази, която смята, че обича до полуда, изведнъж му става безразлична. Той сам се удивлява на внезапната промяна на чувствата си. Нима е неспособен да изпита една силна и дълготрайна страст? Нима е отминал възрастта на въздишките и надеждите? Или трябва да вини новите неприятности, които лесно са разсеяли болката му?
   Действително още през първите месеци на престоя си в Москва Пушкин отново изпада в плен на интриги и неодобрение. Всичко е било прекалено прекрасно. Всичко е вървяло прекалено добре. Императорът му е дал невероятна свобода. В писмо от 30 септември 1826 година Бенкендорф му заявява буквално: 
   „Негово Императорско Величество не само ви разрешава пълен достъп до столицата, но ви предоставя пълна свобода в това отношение, при условие все пак да поискате писмено разрешение... Съчиненията ви няма да бъдат подлагани повече на никакъв надзор; върху тях няма да бъде прилагана никаква цензура; императорът лично ще бъде пръв съдник и единствен цензор на вашите творби.“
   Как да не повярваш на личния подпис на Бенкендорф? Как да се усъмниш в предоставената ти свобода, когато самият шеф на жандармите намира за уместно да те уведоми за това лично? Благодарение на Николай I Пушкин може да се смята за единственият свободен човек в цяла Русия. Нима животът му не е една вълшебна приказка? „Царят ме освободи от цензурата, пише той до Язиков на 9 ноември 1826 година. Той самият ще бъде мой цензор. Изгодите, разбира се, са необятни. По този начин ще можем да отпечатаме Годунов.“12 
   Ала императорът и граф Бенкендорф имат твърде особена представа за свободата. Когато научава, че Пушкин е чел Борис Годунов в няколко московски салона, Бенкендорф му изпраща на 22 ноември следното писмо:
   „Днес до мен достигнаха сведения относно четенето на вашата нова трагедия, което сте провели пред известен брой лица. Това ме кара настоятелно да ви помоля да ми съобщите дали тези сведения са верни или не. Сигурен съм, впрочем, че вие сте твърде здравомислещ, за да не оцените изключителната доброжелателност на Негово Величество към вас и да направите всичко възможно да бъдете достоен за нея.“
   Пушкин не може да дойде на себе си. Нима му забраняват да чете съчиненията си пред приятели, преди да ги е представил на Николай I? Нима му забраняват да потърси мнението на неколцина познавачи, преди да предаде стиховете си за императорско одобрение? Та всеки писател се нуждае от подобна размяна на мнения около последната си творба. От четене на четене, от спор на спор, той поправя, изглажда и придава окончателен вид на текста. Ако се откаже да „пробва“ стиховете си пред избрана аудитория, рискува в крайна сметка да забрави за съществуването на публиката и да започне да пише за четирите стени на стаята си. Бенкендорф изобщо не го е грижа за подобни литературни претенции. Той никога нищо не е чел. Никога нищо не чете. А и всички писатели по принцип за него са подозрителни. Указанията на императора са ясни. На Пушкин само му остава да се съобразява с тях. И седмица по-късно Пушкин отговаря кротко и смирено на началника на жандармите:
   „Тъй като аз наистина четох в Москва своята трагедия пред неколцина души – разбира се, не от непокорство, а само защото зле съм разбрал височайшата воля на господаря – то смятам за свой дълг да я изпратя до Ваше Превъзходителство в същия вид, в който бе четена от мене, за да видите сам духа, в който тя е написана. Аз не се осмелих да я представя пред очите на императора, преди всичко защото имах намерение отначало да изхвърля някои не дотам прилични изрази. Тъй като нямам друг ръкопис, моля Ваше Превъзходителство да ми върнете тоя, който ви изпращам. Беше ми съвестно да безпокоя със своите нищожни литературни занимания държавника сред грамадните негови грижи; раздадох няколко малки мои съчинения на разни списания и алманаси по молба на издателите. Моля Ваше Превъзходителство да ми прости тази неумишлена вина…“13  
   Същия ден той пише до главния редактор на Московски вестник Погодин: „Мили и уважаеми, за Бога, колкото се може по-скоро да се спре от московската цензура всичко, което носи моето име – такава е волята на висшето началство...“
   След като изпраща до Бенкендорф ръкописа на Борис Годунов, Пушкин с нетърпение очаква резултата. Той започва да разбира, че са го измамили, но тайно се надява поетичните, исторически и нравствени достойнства на неговата трагедия да удивят и да омилостивят императора. На 9 декември 1826 година Бенкендорф уведомява Пушкин, че е получил ръкописа на Борис Годунов и че се надява занапред да получава „и най-малките творения на неговото бляскаво перо“.
   Тъй като Николай I няма време за губене в безсмислени четения, той нарежда на Бенкендорф да предложи пиесата за анализ „на някой сигурен човек, за да не се разчуе“. Въпросният „сигурен човек“ е литературният критик и доносник Булгарин, който преглежда набързо пиесата и я намира посредствена: „В тази пиеса няма нищо солидно: това са отделни сцени или по-скоро откъси от томове Х и ХI на История на руската държава от Карамзин... Литературните достойнства на творбата са много по-слаби, отколкото си ги представяхме... Тя напомня сбор от разговори, заети от Уолтър Скот. Малко красиви тиради, малко красиви стихове... Не може да става и въпрос да се играе тази пиеса, защото у нас никога на сцена не са били представяни патриарси и монаси.“
   За Николай I това пристрастно становище е напълно достатъчно. Той така и не проявява любопитство сам да разгърне ръкописа. А на 14 декември (пет дни след получаването на пиесата) той нарежда да изпратят отговор до поета, написан от ръката на Бенкендорф: „Негово Величество благоволи да прочете с голямо удоволствие вашето съчинение и пожела да напише собственоръчно в полето на доклада, представен му от мен по този повод, следното: „Смятам, че г-н Пушкин би могъл да постигне своята цел, ако след обстойно прочистване, преработи своята комедия в новела или роман по подобие на Уолтър Скот.“ Изключително съм поласкан от възможността да бъда ехо на благосклонното внимание, което Негово Величество оказва на вашия отличен талант.“
   Пушкин очаква всичко друго, само не подобна критика. Императорът и Бенкендорф, без да притежават никакъв вкус, никаква култура и литературен авторитет му заповядват да преработи своята трагедия в исторически роман а ла Уолтър Скот! Централната власт, разбира се, има право да спира памфлети, насочени срещу установения ред. Но да забранява една творба под предлог, че нейната художествена форма не се харесва на императора, означава самодържавието да разпростре твърде далече своите граници! Значи в Русия публиката вече няма право на глас! Значи императорът започва да съди за достойнствата и недостатъците на един поетичен текст наместо публиката! Неговата върховна непогрешимост обхваща дори царството на вдъхновението! Претендира да бъде носител на истина от последна инстанция не само в областта на политиката и управлението, но и в стила и стихосложението! Всичко, което не му хареса, няма право на живот! Защо в такъв случай императорът не започне сам да пише? Пръв войник, пръв архитект, пръв инженер, пръв баща на семейство и пръв писател на цяла Русия! Де се преправя Борис Годунов? И дума не може да става. Изпълнен със сподавена ярост, Пушкин прибира своята безполезна творба и на 3 януари 1827 година отговаря на Бенкендорф:
   „С чувство на най-дълбока благодарност получих писмото на Ваше Превъзходителство, уведомяващо ме за всемилостивейшия отзив на Негово Величество относно моята драматична поема. Съгласен съм, че тя прилича повече на исторически роман, отколкото на трагедия, както е благоволил да отбележи Негово Императорско Величество. Съжалявам, че вече не ми е по силите да преправя веднъж написаното от мен...“14 
   Междувременно царят получава за одобрение друго произведение на Пушкин. Става дума за доклад върху народното възпитание, поръчан на Пушкин от Николай I. Пушкин е далеч от мисълта, че като го насърчава да изложи възгледите си, императорът му поставя капан. Не може да проумее, че владетелят подлага на изпитание неговата лоялност към властта, подлага го на изпит при преминаването му от класа на либералите в класа на верноподаниците. Ето защо, без много да му мисли, изразява откровено своето мнение за възпитанието на младежта, като при това избягва някои чувствителни за императора въпроси. Споделя с Алексей Вулф: „Бях затруднен, когато Николай поиска от мен мнението ми по този въпрос. За мен беше лесно да напиша онова, което се искаше, но не биваше да изтърва такъв случай, когато можех да направя добро…“15 
   Налага се да препише две чернови, преди да състави тези страници „долнопробна проза“. За основа на доклада официално служи императорският манифест от 13 юли 1826 година. Позовавайки се на такъв височайши текст, Пушкин се надява да избегне всякаква критика. В действителност той ползва от манифеста само местата, които съответстват на неговите собствени убеждения. „Не на просвещението, се казва във височайшия манифест от 13 юли 1826 година, а на безделието на ума, което е по-пакостно от безделието на телесните сили, на недостига от твърди познания трябва да се припише това своеволие на мислите, източник на буйни страсти, този пагубен разкош на полупознанията, този порив към мечтателни крайности, чието начало е разтурянето на нравите, а краят – гибелта.“ 
   Пушкин цитира този параграф, но веднага добавя: „Ще кажем дори нещо повече: единствено просвещението е в състояние да не допусне нови безумства, нови обществени бедствия.“
   Манифестът прогласява, че дворянството трябва „да работи за усъвършенстването на родното възпитание и да стои настрани от чуждото възпитание.“
   Пушкин не се поколебава да даде отговор в своя доклад:
   „Що се отнася до възпитанието в чужбина, неговото забраняване съвсем не е необходимо. Достатъчно ще бъде то да се обвърже само с неизгодите, свързани с домашното възпитание, понеже, първо, малцина ще почнат да се възползват от горното позволение; второ, възпитанието на чуждестранните университети, независимо от всичките си неудобства, е много по-малко вредно за нас от патриархалното възпитание. Ние виждаме, че Н. Тургенев, който получи възпитание в Гьотингенския университет, въпреки политическия си фанатизъм се е отличавал сред буйните си съзаклятници с нравственост и умереност – последица от същинското просвещение и от положителните познания.“
   После продължава своето изложение, като пише следното:
   „Премахването на телесните наказания е необходимо. Трябва отрано да се втълпят на възпитаниците принципите на честта и човеколюбието... През първите години на обучението историята трябва да бъде гол хронологичен разказ на случките, без каквито и да било нравствени или политически разсъждения. Защо трябва да се дава на младенстващите умове едностранчива и винаги нетрайна насока? Но в горния курс преподаването на историята (особено на най-новата) трябва изцяло да се промени. Ще може с хладнокръвие да се покаже разликата в духа на народите, източникът на държавните нужди и изисквания; не бива да се хитрува; не бива да се изопачават републиканските разсъждения, да се хули убийството на Цезар, който се превъзнася от 2000 години, Брут трябва да се представи като защитник и отмъстител за отколешните закони на отечеството си, а Цезар – като честолюбив бунтар. Изобщо не бива републиканските идеи да смайват възпитаниците при навлизането им в живота и да имат за тях прелестта на нещо ново.“16 
   Бенкендорф връчва тези страници на Николай I, придружени със следната небрежно надраскана бележка: „Този човек вече се завръща към здравомислието.“17  Ала Николай I изказва обратното мнение. Той прочита с изумление доклада. Двадесет и осем въпросителни в полето на ръкописа свидетелстват за гнева на монарха. Той яростно подчертава твърдения като: „Премахването на телесните наказания е необходимо“ и „Брут трябва да се представи като защитник и отмъстител за отколешните закони на отечеството си“. Три въпросителни стоят до следното изречение: „Ще може с хладнокръвие да се покаже разликата в духа на народите.“ Николай I не иска и да чуе за духа на народите. Народът няма дух. Той си има цар, който му служи за дух. А Пушкин е сгрешил, като не е разбрал това. 
   Писмото, с което се забранява на Пушкин да отпечатва или да поставя на сцената своята трагедия, е от 14 декември 1826 година. На 23 декември, девет дни по-късно, поетът научава за критиките от страна на императора срещу неговия „добронамерен“ доклад:
   „Негово Величество, пише Бенкендорф, благоволи да отбележи, че възприетото от вас правило, че просвещението и геният (в своя доклад Пушкин нищо не споменава за гений) единствени могат да служат за основа на нравственото съвършенство, е едно твърде опасно правило за всеобщото спокойствие, отвело самия вас на ръба на пропастта и запратило в нея голям брой млади хора. Нравствеността, предаността, усърдието са за предпочитане пред неопитното, безнравственото и безполезното просвещение. Именно на тези начала трябва да се основава благотворното възпитание.“ 
   Този път Пушкин разбира урока, даден му от императора. Напомнят му за неговите заблуждения, косвено го упрекват в неблагодарност, заявяват му, че геният е опасен и че единствено усърдието е достойно за внимание и благосклонност. Значи да притежаваш дарование означава да бъдеш съмнителен в очите на императора. Императорът се отнася с подозрение към великите люде. Той иска да си има работа единствено с царедворци. Възможно ли е това? Пушкин си припомня приема, оказан му от Николай I, високата му осанка, бялото лице, гордия и спокоен поглед. Спомня си тежката, бледа десница, протегната към него. Възможно е императорът да се е вслушал в недобронамерени съветници? Възможно е да е бил предаден от собственото си обкръжение? Може би, въпреки всичко, той трябва да бъде обичан, а презрението да падне върху Бенкендорф и неговите тайни агенти?
   На 26 декември Пушкин се среща отново с малката Мария Раевская, „момичето от Ганг“, което някога, по време на престоя си у генерал Раевски в Кавказ и на Крим, страстно е възпявал. Ала Мария вече не е онова мургаво заядливо момиченце, което си играе сред вълните и приспива бдителността на своята гувернантка. На деветнадесетгодишна възраст по настояване на родителите си тя се е омъжила за княз Сергей Волконски, който е близо два пъти по-възрастен от нея и когото тя не обича. Въпреки това, когато нейният съпруг е арестуван заедно с другите декабристи, тя решава доброволно да отиде при него в Сибир. Без да обръща внимание на клетвите на своя баща, на проповедите на своя брат, нито на заплахите на всичките си близки, тя изоставя детето си, семейството и отива отначало в Москва, където прекарва няколко дни у зълва си Зинаида Волконская. Вечерта на 26 декември тя се появява на приема като ангел на себеотрицанието, смелостта и скръбта. Пушкин я гледа с възхита. Очите му се напълват със сълзи, когато я чува да шепне на някаква певица: 
   – Още! Още! Не забравяйте, че никога повече няма да чуя музика.
   Пушкин стиска малката гореща ръка на Мария, повтаря є, че се възхищава от нейната преданост, че ще отиде при нея отвъд Урал. И докато говори, си мисли какво би станало, ако се бе оженил за това момиче, на чиито последни мигове свобода присъства тази вечер. Колко по-високо стои тя от всички красиви девойки, които кръжат около него! Няколко дни по-късно, когато жената на декабриста Муравьов на свой ред напуска Москва, за да се присъедини към съпруга си в Сибир, Пушкин є връчва послание в стихове до гордата Мария Волконская:
   
             Там, в рудниците на Сибир,
             дерзайте горди, търпеливи...
             Оковите ще се строшат;
             ще рухне мракът; свободата
             ще ви пресрещне на вратата
             и братя меч ще ви дадат.18 
   
   Поверява є също така стихотворение, посветено на неговия злочест приятел Пушчин. Какво би казал Бенкендорф, ако бе узнал за тези две послания до „окаяните престъпници“ от 14 декември?
   Междувременно полицейските служби продължават да следят кореспонденцията на Пушкин и неговите приятели, като тайните донесения непрекъснато се трупат. На 13 декември 1827 година военният трибунал отново се занимава със „случая Пушкин“. Пак става въпрос за злополучното стихотворение 14 декември, откъс от Андрей Шение. По време на своята среща с императора Пушкин дава изчерпателни обяснения по този въпрос. Ето защо смята, че ще се отърве от разпитите. Ала военните власти не могат лесно да бъдат убедени. След като вземат показания от Молчанов и Алексеев, обвинени в това, че са укривали ръкописа, военната комисия натоварва главния директор на полицията да призове Пушкин, за да бъде изяснено „дали въпросните стихове действително са негови, защо и по какъв повод са били написани и как са попаднали у следствените“.
   На 27 януари Пушкин подписва следното заявление:
   „Въпросните стихове действително са мои. Те бяха написани далеч преди последните метежи и са част от моята елегия Андрей Шение, публикувана с премахнати места в сборника мои стихове. Отнасят се пряко до Френската революция, чиято жертва е Андрей Шение... Тези стихове не могат да се отнасят до 14 декември, освен ако не се приемат за пълна безсмислица. Не зная кой им е поставил това нелепо заглавие.“
   
***
Убеден в своята правота, Пушкин смята, че това второ обяснение по повод 14 декември най-сетне е задоволило всички. През първите месеци на 1827 година той води в Москва безпътен и шумен живот, без да обръща внимание на получените предупреждения. Непрекъснато е извън дома, ходи от бал на бал, играе с високи залози, танцува, ухажва жените, от вертепите отива направо в светските салони, а от салоните – в ложите на актрисите. Ляга си късно, става късно и още от сутринта приемната му е пълна с приятели, почитатели и просители. „Според това, което видях и чух, пише Яковлев на 21 март 1827 година, тук Пушкин ходи по килим от рози. Целият град го познава, всички се интересуват от него. Образованата младеж се събира у него, както някога у великия Аруе19 ...“ Пушкин много се е променил: страшни черни бакенбарди придават на лицето му някакво дяволско изражение. Инак си е все същият, все така жив, бърз, все така от весел и засмян за минута става замислен и мълчалив.“
   Разочарованията на поета със София Пушкина не го отблъскват от девойките и брака. Напротив. Охотата му към момите за женене става неудържима. Непрекъснато го влече към големите домове, пълни с девици без ангажименти. Броди край тях като хищник с празен стомах и свиреп поглед. Раздава безразборно любов наляво и надясно. В Москва той е влюбен почти едновременно в София Пушкина, в сестрите Урусови, в сестрите Ушакови и в Александрина Римская-Корсакова. Първото и последното от тези недостъпни същества са причина за вълненията му през 1826 година. През 1827 година той се сближава с госпожиците Ушакови. По-малката от тях, шестнадесетгодишна, е влюбена в някой си полковник Кисельов. По-голямата, на седемнадесет години, е запленена от чара на Пушкин. Нарича се Екатерина. Има пепеляворуси коси, сплетени в дълги плитки, живи сини очи, пълни устни, тънка снага и дискретен чар. По нрав е весела, язвителна, дяволита. Пушкин говори с възхита за нея, че не е „нито жена, нито момче“.
   „Изглежда, пише в своя дневник една московска девойка20,  нашият поет, знаменитият Пушкин, има намерение да повери съдбата си на нея, тъй като положил оръжие в нейните нозе, тоест, признал, че е влюбен в нея. Тази мълва се носеше навсякъде. Всички разправяха, че по време на престоя си в Москва Пушкин през цялото време бил зает с Катя Ушакова; на баловете, на разходките разговарял само с нея, а когато тя отсъствала, Пушкин през цялото време стоял умислен в ъгъла и нищо не било в състояние да то разтуши... Срещата ми с тях потвърди верността на слуховете. У Ушакови всичко напомня за Пушкин: на масата има негови съчинения, сред нотите – Черния шал и Циганска песен, върху пианото – неговият Талисман. В албума – няколко страници негови рисунки, стихове и карикатури, а в разговорите името на Пушкин звучи постоянно.“
   Пушкин сериозно мисли да се ожени за красивата Екатерина, ала не бърза да направи предложение. Чувства се толкова уютно в този приятелски дом, пълен със смехове, с трапчинки по бузите и нежни погледи! Говори се, че ходел там по четири пъти на ден, за да побъбри със старата г-жа Ушакова, да слуша и да записва старинни руски песни, които тя знае наизуст, да се пошегува невинно с младичката Елисавета Ушакова и с нейния годеник Кисельов, да ухажва Екатерина, да пише стихове по разни поводи и да драска до насита карикатури. В албума на Ушакови, който е запазен, има бързо нахвърляни скици, пестеливи, направени с уверена ръка, които свидетелстват за истински талант в рисуването, леки стихове, забавни забележки; там е и прословутият списък на Дон Жуан, за който няколко пъти стана дума. 
   На 26 май 1827 година сестрата на Екатерина Ушакова пише до брат си: „Смятам, че Екатерина много се е променила; вече говори само за Пушкин и за неговите прославени съчинения. Научила ги е всичките наизуст. Напълно е оглупяла и не мога да разбера, на какво се дължи тази промяна. Дори в момента, когато ви пиша, тя чете на глас Кавказки пленник.“ 
   А самата Екатерина добавя следните редове в писмото на сестра си:
   „Той замина за Санкт Петербург, може би ще ме забрави. Но не, ще ми се да вярвам, че непременно ще се върне... Градът е пуст, каква ужасна скука (любимият израз на Пушкин). Довиждане, мили братко. Оставам завинаги твоята сестра Екатерина, наричана от някого „ангел“.
   Ала въпреки всичкото си уважение към дома на Ушакови, въпреки всичката любов, която изпитва към Екатерина, Пушкин продължава да пърха и около други светлини.
   Ушакови имат две дъщери. Урусови пък имат три. Тяхната красота може да се сравнява единствено с глупостта им. Ала Пушкин рядко ухажва жените заради техния ум. Той е увлечен по младата София Урусова, която се слави с наивните си реплики. На един поклонник, който я запитва какво чете в момента, тя отговаря: 
   – Чета една малка розова книжка, а сестра ми, една малка синя книжка.
   Вероятно тъкмо тази липса на литературен вкус е очаровала Пушкин. Той не желае да бъде обичан заради своя талант, а заради приятния си вид, заради своята хапливост и знатния си произход. „Той всеки ден ходеше у княгиня Урусова, пише Семьовски. Беше много весел, много духовит и много бъбрив. Шегите и импровизациите му нямаха край. Често очароваше слушателите си, като им разказваше старинни руски приказки. Понякога всички се събираха край голямата кръгла маса и Пушкин пренасяше аудиторията в един вълшебен свят, населен с магьосници, призраци и караконджули. Вдъхновението му озаряваше преданията, които бе научил по време на продължителния си престой на село, и той сполучливо се изразяваше на простонароден език.“
   Посещенията у госпожиците Урусови едва не се оказват гибелни за поета. Някой си Соломирски, твърде ревнив поклонник на младата Урусова, се възползва от една неуместна шега на Пушкин, за да го извика на дуел. На 15 април 1827 година поетът му отвръща с кратко писмо, написано на френски език:
   „Веднага, ако желаете. Елате със секундант. А. П.“
   Секундантите с много усилия успяват да предотвратят двубоя и да помирят двамата противници. 
   През пролетта на 1827 година Пушкин вече се чувства отегчен от Москва и от всичките тези моми за женене. Нервите му са изтощени от неприятностите около Годунов, доклада За народното възпитание и Андрей Шение. Все по-често му се случва да изпада в мрачно настроение, става раздразнителен, разсеян. Прозява се в разгара на бала. Не знае с какво да запълва времето си. Младата интелигенция около Московски вестник, чието възхищение до този момент му служи за опора, вече го дразни с детинската си претенциозност. Тези господа са закърмени с Шелинг. Те твърдят: „Първият признак на поезията трябва да бъде тайнственото“, или „Поетът живее в изгнание отвъд действителността, в света на фантазията.“ А Пушкин е заклет реалист, първият и най-чистият от руските реалисти. Сътрудниците на Московски вестник обичат също така мъглявите понятия, метафизичната борба на идеи, религиозната диалектика, „бездните на мисълта и чувствата“. А Пушкин, като ученик на Волтер, се гаври с тези несръчни усилия да се обясни необяснимото, да се улови неуловимото в мрежите на някой силогизъм, да се достигне до Бога по стълбата на думите. На 4 март 1827 година главният редактор на Московски вестник, Погодин, отбелязва в своя дневник: „Бях у Пушкин. Той декламира против философията и тъй като нямаше как да възразя, запазих мълчание, макар да бях убеден, че думите му са нелепи.“ Два дни след това Пушкин пише до Делвиг: 
   „Упрекваш ме за Московски вестник и за немската метафизика. Бог вижда колко я ненавиждам и презирам. Но какво да се прави? Събрали са се сърдечни и упорити момчета: те теглят на една страна, аз, на друга. Казвам им: „Господа, как може да ви прави удоволствие да преливате от пусто в празно? То може да си е добро за немците, които вече са преситени от положителни познания, но ние?...“ Московски вестник си стои в трапа и пита: „Каква е същностната природа на въжето?“ Що се отнася до времето, то неговата същностна природа е такава, че нямам намерение да я пилея повече по разни вестници. Толкова по-зле за тях, ако не искат да ме послушат.“
   Основан в атмосферата на мъглява метафизика, Московски вестник няма никакъв успех. През първата година набира едва шестстотин абонамента. През следващата година броят им намалява значително. Дори името на Пушкин не е достатъчно, за да осигури продажбите. Произведенията му са удавени в пороя на философите. Конкурентните издания се опитват да подронят репутацията му.
   Славата на Пушкин, достигнала своя апогей през зимата на 1826–1827 година, бързо замира с наближаването на пролетта. Публиката е приела поета прекалено радушно, за да може той да се надява да съхрани подобна благосклонност. Успехът му предизвиква всеобща завист. Безименни врагове са се заели да го погубят. Така наречените либерали го упрекват, че се е отрекъл от републиканските си убеждения заради удоволствието да се перчи из Москва. Шушука се, че бил забравил за своите приятели, че предал своето творчество, че се е продал на императора и дори, че бил станал шпионин на Бенкендорф. Пушкин е публикувал стихотворението Станси, в което някои виждат прослава на Николай I. В него поетът съветва владетеля да вземе пример от Петър Велики:
   
             С чертите на рода бъди
             на своя прадядо подобен:
             твърд, неуморен при беди,
             по памет също тъй беззлобен.21 
   
   Последният стих би трябвало да успокои приятелите на декабристите. Ала клеветата продължава да набира сила. Пушкин се опитва да се защити, но никой не го слуша. Разпространяват се епиграми по негов адрес. Внезапно той усеща, че е останал сам, подозиран както от либералите, така и от полицията. Отричан и от едните, и от другите. Така се оказва между два огъня. И всичко това става толкова бързо, сякаш синьото небе внезапно се покрива с буреносни облаци. Изморен, отвратен, Пушкин решава да избяга от този град, който го е приел триумфално, а сега го подлага на унижение. Той изпраща до Бенкендорф молба да му бъде разрешено да замине за Санкт Петербург, където живеят неговите родители. На 3 май 1827 година Бенкендорф изпраща своя отговор:
   „Негово Величество ви разрешава да заминете за Санкт Петербург и благоволи да спомене, че не се съмнява в дадената от вас дума на дворянин пред неговия владетел да се държите достойно и прилично.“
   „Дадената дума... да се държите достойно и прилично...“ Какво им става на всички, че непрекъснато се съмняват в него?
   На 19 май 1827 година Пушкин се кани да потегли от Москва и да се отправи за Санкт Петербург. Вечерта преди заминаването неговите московски приятели и неколцина сътрудници на Московски вестник се събират в дачата на Соболевски. Пушкин пристига доста късно. „Вече бяха донесли свещи, пише Полевой, когато той пристигна, разсеян, печален. Говореше, без да се усмихва (което у него винаги беше признак за лошо настроение) и веднага след вечерята се накани да си ходи. Докараха му каляската и почти без да каже никому топла дума, той отпътува в тъмната нощ. Помня, че това направи на всички неприятно впечатление.“
   Три-четири месеца преди това отпътуване художникът Тропинин прави портрет на Пушкин, в който всички близки на поета откриват поразителна прилика. Същинският Пушкин присъства не толкова в окончателно завършеното платно, изгладено, напудрено, сладникаво, а в първия етюд. Измъчено енергично лице, с дебели чувствени устни, с ясно очертани бръчки и изпъкнали очи. Горд, печален поглед и увиснали клепки. Разрошени бакенбарди. Дълги къдрави коси. Разтворена яка, едва прихваната от разхлабена вратовръзка. Борбите, грижите и излишествата от всякакъв род са белязали Пушкин. Ала един последен проблясък на младостта озарява лицето му. Младост на мисълта. Тази именно младост ще устои на ругателствата на хората и на времето.
   
   
   
   
II
САНКТ ПЕТЕРБУРГ
                       „Утре заминавам за Санкт Петербург, за да се видя, comme on dit22,  със скъпите си родители. И да уредя паричните си въпроси.“
   Пушкин не е забравил за жалките сцени в Михайловское, шпионирането, бащините викове и натяквания. Към майка си и баща си изпитва единствено някакво примесено с нежност презрение. 
   От няколко месеца Сергей Лвович разправя наляво и надясно, че обожава сина си, но че синът му вече не го разбирал. Подобна промяна в чувствата, която по странен начин съвпада с възвръщането на височайшето благоволение на императора, не може да измами Пушкин. Той добре знае колко тщеславен и неискрен, показен, патетичен и страхлив е неговият баща. Майка му не струва повече. Те двамата се надяват да извлекат изгода от привилегированото положение, в което, както смятат те, се намира синът им благодарение на доброжелателното отношение на царя. Поетът отново е станал техен син, тъй като Николай I му е простил младежките лудории. С придобитото доверие от страна на владетеля, той отново е заслужил тяхната любов. Пушкин обаче изобщо не държи да се среща с родителите си. Най-много да се види за малко със сестра си Олга. Що се отнася до брат му Лев, той служи във войската в Кавказ, но службата изобщо не е променила неговия самохвален, вятърничав и ленив нрав. Най-добрите приятели на Пушкин са в тъмница или на заточение. Остава му Делвиг. А Делвиг е направил глупостта да се ожени. Няма съмнение, че в Санкт Петербург, както и в Москва, цари същата суета, глупост, скука и заплаха.
   „Какво да ви кажа за моя престой в Москва и Санкт Петербург, пише Пушкин до г-жа Осипова в началото на юни 1827 година.23  Дребнавостта и глупостта на нашите две столици е една и съща, макар и от различен вид. И така, понеже нямам претенцията да бъда безпристрастен, ще кажа, че ако ме оставеха да избирам между двете, бих избрал Тригорское, също така, както арлекинът, когато го попитали какво предпочита: да бъде обесен или посечен, отговорил: „Предпочитам млечна супа“. Аз скоро си заминавам и навярно след няколко дни ще бъда в Михайловское. Засега поздравявам всички и вас от все сърце.“ 
   Така, едва-що пристигнал в Санкт Петербург, Пушкин отново търси спасение на село, в малката дървена къща в Михайловское и при девойките в Тригорское. Още през юли се връща към навиците си от времето на заточениетоВ Михайловское работи по дванадесет часа на ден, излегнат в леглото, заобиколен от листи хартия, пера и изгризани моливи. От време на време се откъсва от съчиненията си, играе билярд, язди, закача се с Арина Родионовна, изтичва до Тригорское да поухажва госпожиците, наранява някое чувствително моминско сърце, вдига някоя лека пола и се завръща изгладнял, трескав. През есента на 1827 година той написва няколко лирически стихотворения и започва да работи върху първия исторически роман в руската литература Арапинът на Петър Велики. Главен герой в него е прословутият прадядо Ханибал, отвлечен от Турция, където живее затворен в султанския сарай, сетне изпратен на Петър Велики от руския посланик в Цариград.
   „В центъра на романа, казва Пушкин, ще бъде изневярата на жената на арапина, която ражда бяло дете и заради това е затворена от своя съпруг в манастир.“
   Тази започната с въодушевление творба така си и остава недовършена. Ала първите шест глави са написани с удивителна увереност и сила. В този роман в проза, също както в Борис Годунов, Пушкин съумява да придаде живот на славни исторически фигури. В него Петър Велики е представен правдиво с привичните си жестове, със своята топлина, с миризмата си, с походката си, с гласа си. Съратниците, които го заобикалят, са обрисувани с уверено перо. Пищният френски двор по време на регентството на Орлеанския херцог, императорските събрания, споровете между болярите, всичко е видяно, отбелязано, представено сякаш през погледа на добросъвестен очевидец. В Дневниците на Алексей Вулф откриваме разказ за едно негово посещение у Пушкин по времето, когато той работи върху ръкописа на Арапина на Петър Велики:
   „16 септември 1827 година. Вчера обядвах у Пушкин в селото на майка му, доскоро място на неговото заточение, където той пристигна неотдавна от Санкт Петербург с намерението да си почине от бурния живот на столиците и да пише на свобода (други твърдят, че бил пристигнал, защото си е загубил всичките пари на карти). Изкачих се по паянтовите стъпала във вехтата колиба на първия измежду руските поети. Заварих го по молдовански червен фес и по халат да седи на работната си маса, по която бяха пръснати всички принадлежности от тоалетната масичка на един поклонник на модата; на нея мирно си съжителстваха освен това Монтескьо и Bibliothиque de campagne, и Дневникът на Петър I, виждаше се Алфиери, книжки от списанието на Карамзин и един Съновник, затрупан под половин дузина алманаси...“
   Пиличките за нокти и Монтескьо, Съновникът и Арапинът на Петър Велики. Подобно съчетание на предмети на суетата и на велики идеи дава доста добра представа за битието, което води поетът. Възхитително подреден в творбите си, той е странно безреден в своя живот. Зрял в мислите и хлапак в чувствата. 
   Ако постъпва, както пише, Пушкин би бил една щастлива и безметежна личност. Ако пише, както постъпва, той би бил един романтичен автор, разрошен, детински и плодовит. Ала той успява да бъде и двете едновременно. Така че на неуспехите му в земните дела съответстват трайни успехи в поезията.
   Пушкин пристига в Михайловское към края на юли и си тръгва оттам в началото на октомври, спира на станцията за смяна на конете в Боровичи, играе карти и губи само за няколко залагания хиляда и шестстотин рубли. На следващата смяна се утешава, докато прелиства Шилер. 
   „Ала едва бях успял да прочета няколко страници, пише той в своите бележки, когато ненадейно пристигнаха четири тройки с фелдйегер. Излязох да ги видя. Един от арестантите стоеше опрял гръб в колоната. Висок, бледен и слаб младеж с черна брада... Той се взря в мене и аз неволно се обърнах. Двамата се загледахме внимателно един в друг и аз познах Кюхелбекер. Втурнахме се и се прегърнахме. Жандармите ни разделиха. Фелдйегерът ме хвана за ръката и ме обсипа с ругатни и закани, но аз не го чувах. На Кюхелбекер му прилоша. Жандармите му дадоха вода, отнесоха го до колата и отпътуваха.“
   Жандармите местят клетия Кюхелбекер, осъден на вечен затвор, от крепостта Шлиселбург в Дунабург. И при този преход от една тъмница в друга случайността среща Пушкин със стария му съученик! Пътищата им се пресичат в цялото това пространство, в цялото това време, пред вратите на една руска странноприемница. Пушкин, свободният човек, и Кюхелбекер, каторжникът. Двама приятели. Двама другари от детинство.
   Пушкин продължава пътя си опечален от видението на този обаятелен клетник, толкова блед, толкова изхабен, толкова слаб. Продължава пътя си към светските салони, към успеха, към жените, театъра и модните ресторанти, а Кюхелбекер, жертва на своите убеждения, отива да гние, жив погребан в някоя влажна килия. „Аз също бих могъл...“ Само при тази мисъл Пушкин бива раздиран от угризения, че е приел прошка от императора, но и от жаждата да се наслаждава без остатък на това толкова ценно и толкова крехко щастие!
   
***
В Санкт Петербург Пушкин се настанява в две скромни стаи на хотел „Демут“. Рядко се вижда с родителите си. Когато бащата и синът се срещат по време на разходка, двамата разменят церемониални поклони, но отбягват да влизат в разговор. По навик Пушкин си ляга късно, чете, пише в леглото. „Когато някой му отиваше на гости, пише Полевой, той ставаше от постелята, сядаше пред тоалетната масичка и докато беседваше, пилеше и приглаждаше ноктите си, които бяха толкова дълги, че можеха да се нарекат куки. Понякога го заварвах пред друга масичка – за игра на карти, обикновено в обществото на непознат за мен господин и тогава с него не бе възможно да се разговаря; разменяхме по няколко думи и аз си тръгвах, като го оставях да продължи играта. Всеизвестно беше, че той прави високи залози и най-често губи! Жалко беше да се гледа как този необикновен човек се разпалва от тази груба и просташка страст!“ 
   Пушкин открай време обича хазарта, но през 1827 година това влечение се превръща в истинска болест. Само при вида на зелено сукно и на колода карти му се завива свят. Никакви разумни доводи не са в състояние да го отклонят от нуждата да рискува всичко, да предизвиква съдбата, да търси неистово късмет или провал. Съдбовният избор на червено или черно, на възхода или падението се нрави на неговия авантюристичен дух. Ще му се целият му живот да бъде разигран на зарове или на карти в някое ъгълче на небето. А може би действително става така. 
   Соболевски се присъединява към Пушкин в Санкт Петербург и го насърчава да продължи този безчестен и печален начин на живот. В един полицейски доклад на фон Фок от октомври 1827 година четем:
   „Поетът Пушкин се намира тук. Рядко се застоява вкъщи. Известният Соболевски го мъкне по театри и по кръчми, храни го и го пои за своя сметка. Наричат Соболевски „корем на Пушкин“. Като се остави това настрана, последният се държи пристойно от политическа гледна точка.“ 
   Още през март 1827 година генералът от жандармерията Волков е писал до Бенкендорф:
   „По въпроса за Пушкин, доколкото имах време да установя, той е бил твърде добре приет навсякъде и в момента изглежда се занимава единствено с карти и поезия; разменил е своята муза срещу „муха“, най-модната напоследък игра.“
   Така, докато лишеният от родителско разбиране, от истински приятели и от всепоглъщаща любов Пушкин се влачи от кръчма на кръчма и си губи времето в игра на карти и в задиряне на женската красота, която среща в салоните или на улицата, тайните агенти на Бенкендорф продължават да следят най-незначителните му постъпки, отбелязват всяка негова дума и изпращат на своя началник донесения, които напомнят бюлетини за здравословно състояние. „Пушкин е добре. Пушкин губи на карти. Пушкин говори хвалебствия по адрес на императора. Пушкин чете своята трагедия...“
   „Той (Пушкин) си остава нехранимайко, но ако би било възможно перото му и думите му да бъдат насочени в правилна посока, това би допринесло голяма полза.“ (Доклад на Бенкендорф до Николай I, 12 юли 1827 година.24 )
   „Пушкин се държи безупречно от политическа гледна точка. Обича искрено владетеля и дори твърди, че му дължи живота си, тъй като заточението и непрестанните притеснения до такава степен го били отвратили от живота, че преди бил на път да се самоубие.“ (Доклад на фон Фок, октомври 1827 година.)
   „Известният писател Пушкин продължава да не се съобразява с доброжелателното отношение на императора и да разпространява стихове и проза, насочени против правителството и дори против императора.“ (Доклад на таен агент, февруари 1828 година.)
   През юни 1827 година по книжарниците се появява поемата Цигани и Бенкендорф изпада в изумление от изображението върху корицата на книгата. То представлява обърната чаша, кинжал, змия, парче верига, пергамент и на заден план лаврови клонки. Какво е скритото значение на това странно съчетание? Дали разкъсаната верига не е намек за неотдавнашния бунт, кинжалът –  подстрекателство към убийство, змията – почит към либералните поети? Ами пергаментът и лавровите клонки? Ако тази романтическа композиция красеше произведения не на Пушкин, а на някой друг писател, Бенкендорф дори не би я забелязал. Ала с Пушкин човек винаги трябва да бъде нащрек! Този приятел не върши и не казва нищо просто така! Без да се притеснява, че може да стане смешен, напълно сериозно и строго, все едно че става въпрос за дело от държавно значение, на 30 юни 1827 година Бенкендорф изпраща до генерала на жандармите в Москва писмо на френски език със следното съдържание: 
   „Благоволете, господин генерал, да го огледате внимателно (изображението) и лесно ще се убедите, че е от изключителна важност да се разбере дали то е избрано от автора или от печатаря, тъй като трудно би могло да се предположи да е плод на проста случайност.“ А на 6 юли генерал Волков отговаря също на френски език:
   „То с положителност е избрано от автора, който го е посочил измежду набора от типографски знаци, представен му от г-н Семен... Да се даде обяснение на емблемата е трудна работа... Тази обърната чаша на насладите, змията, изобразяваща отрова, кинжалът или отмъщението, писанието или предателството, всичко според мен е свързано в едно цяло. Впрочем тази картина не е направена в Москва. Г-н Семен я е получил от Париж от г-н Фирмен-Дидо.“
   Като по чудо случаят приключва с това, но предстоят други „случаи Пушкин“, до един замислени и изпълнени в сянката на канцелариите.
   Пушкин смята, че случаят Андрей Шение – 14 декември е намерил окончателно решение и че полицейското разследване е било прекратено след подписаната от него в Москва декларация. Ала това изобщо не е така. От инстанция на инстанция, от комисия на комисия, от докладчик на докладчик, досието на Пушкин набъбва от нови заплахи. На 25 март 1828 година решението на трибунала е поставено на обсъждане в Сената. След като оглеждат надълго и нашироко поемата от всички страни, накрая сенаторите потвърждават нейния рушителен характер (макар тя да е била насочена против Френската революция), ала същевременно признават, че авторът не подлежи на никакви санкции по силата на императорския манифест за амнистия от 22 август 1826 година. Следователно не става въпрос за липса на престъпен състав, а за амнистия. Пушкин е „оневинен“. На него му е „простено“. Какво е престъплението му? Че е оскърбил монархията, пишейки против Френската революция. Подобна удивителна нелепост изобщо не смущава сенаторите. Нещо повече. Сенатът изисква от Пушкин да подпише обещание занапред и „под страх от най сурово наказание“, да не публикува каквото и да било, без предварително становище на цензурата.
   На 28 юли 1828 година заключенията на Сената са потвърдени от Държавния съвет със следната добавка:
   „Като се имат предвид неуместните отговори на Пушкин по въпроса за събитията от 14 декември 1825 година, като се има предвид също така духът на поемата, публикувана през октомври 1825 година (Андрей Шение), целесъобразно е върху него да бъде установено тайно наблюдение.“
   Членовете на Държавния съвет са се проявили като сурови съдници на декабристите. За тях Пушкин е опасен съратник на съзаклятието. Благодарение на тях той става плячка на глутницата тайни агенти, жандарми, платени шпиони и доброволни доносници. Пушкин изобщо не подозира каква дяволска мрежа от наблюдение се плете около него. Все още си спомня от време на време за царското обещание. Въобще не предполага, че самият император е изпаднал под властта на собствената си полиция и че на света няма нищо по-силно от плесенясалите чиновници и техните досиета. Унизен, изнурен от неприятностите около всички тези административни процедури, изпитва истинско облекчение, когато в началото на август 1828 година научава, че случаят Андрей Шение е окончателно приключен. 
   Радостта му обаче е прибързана. На 28 май слугите на капитана в оставка Митков са докладвали пред църковните власти, че техният господар се отдава на поквара, четейки „едно непристойно съчинение, озаглавено Гавриилиада“. На 4 юли Митков е арестуван. На 25 юли специална комисия нарежда на губернатора на Санкт Петербург да призове и да разпита Пушкин, за да разбере дали той не е авторът на тази инкриминирана поема.
   След Андрей Шение идва ред на Гавриилиада. След нападките срещу установения ред, идват нападките срещу религията. Лош поданик, лош християнин. Враг на императора, враг на Бога. Когато в началото на август 1828 година петербургският губернатор уведомява Пушкин за новото обвинение срещу него, поетът се смята за загубен. Да признае авторството на Гавриилиада би означавало да осъди сам себе си на каторга. Тази младежка творба не струва дори и най-нищожната частица свобода. Заточението може да бъде свято, единствено ако каузата е свята. Пушчин е изпратен в Сибир, защото е защитил своя революционен идеал. Пушкин може да бъде сполетян от същото, защото се е погаврил с Дева Мария и архангел Гавриил. Каква глупост! Каква ирония! Още на първия разпит поетът категорично отрича да е писал това произведение: „Той заяви, отбелязва се в правителствения доклад, че тази поема не е негова, че се е запознал с нея за пръв път през 1815 или 1816 година, когато все още се е намирал в лицея и че по това време я е преписал.“
   Подобно обяснение се струва твърде съмнително на императора и той нарежда Пушкин да бъде привикан за втори разпит. Той се състои на 19 август 1828 година. След приключването му Пушкин подписва следната декларация:
   „Въпросният ръкопис (Гавриилиада) се разпространяваше сред хусарите от полка, но не си спомням от кого го получих. Изгорил съм моя препис вероятно през 1820 година. Осмелявам се да добавя, че в нито едно от моите съчинения, дори в тези, за които особено се разкайвам, няма и следа от безверие или кощунство над религията. Толкова по-печално за мен е мнението, което ми приписва подобно жалко и срамно произведение.“
   След като се отрича от авторството на поемата и знаейки, че писмата му се следят от полицията, на 1 септември 1828 година Пушкин пише до Вяземски:
   „Ти ме викаш в Пенза, но току-виж съм заминал много по-далече. Право, право на изток. Върху главата ми се стовари една нелепа шега. Властите най-сетне са се докопали до Гавриилиада; приписват я на мен; получили са донос срещу мен и вероятно ще трябва да отговарям за чужди грехове, ако княз Дмитрий Горчаков не се яви от оня свят и не потвърди правото си на собственост. Нека това си остане между нас.“
   След като прочита показанията на Пушкин, Николай I излиза със следното решение:
   „Граф Толстой да призове Пушкин при себе си и да му каже от мое име, че тъй като го познавам лично, вярвам на дадената от него дума. Ала желая той да помогне на властите по разкриването на оногова, който е съчинил подобно кощунство и е нанесъл оскърбление на самия Пушкин, приписвайки му авторството.“
   На 2 октомври членът на следствената комисия граф Толстой призовава Пушкин и го уведомява за изключителното съчувствие на Негово Величество. Отново Николай I се осланя на доблестта на Пушкин. Императорът знае, че с Пушкин може да се постигне всичко, ако се заложи на неговата добросъвестност. Достатъчно е да се отнесат към него с великодушие, и той ще се почувства задължен да признае прегрешенията си. 
   Въпреки това Пушкин дълго се колебае какво да каже на Толстой. Страхът от преследвания се бори у него с желанието да предизвика удивлението на императора с неочаквано признание. В края на краищата той моли за възможността да се обърне писмено пряко към императора без посредничеството на следствената комисия. Когато получава разрешение, той незабавно пише писмо до Николай I, запечатва го и го връчва на граф Толстой. В писмото признава авторството на Гавриилиада. Тържеството на Николай I е пълно. За втори път е успял да омае Пушкин, играейки ролята на великодушен владетел.
   Срещата в Москва и последното признание на Пушкин оставят на волята на императора един обезоръжен човек, слисан от възхита и признателност. Императорът си позволява лукса да помилва Пушкин.
   На 31 декември 1828 година Николай I постановява следното решение: „Въпросът ми е известен в подробности. Случаят е приключен.“
   Пушкин е спасен. И въпреки това се чувства унизен от постоянните упреци и прояви на снизхождение от страна на царя. Царят си играе с него като котка с мишка. Гали го, с един удар на ноктите го подхвърля във въздуха, отново го хваща, съживява го с дъха си, сетне пак го задушава под тежестта на лапата си. Пушкин се срамува от това, че е написал Гавриилиада. Отрича се от тази опасна шега на първата младост. Ала нима трябва цял живот да плаща за сторените някога необмислени постъпки? Андрей Шение, Гавриилиада. Списъкът остава отворен. Защо не се отнасят към него с малко повече търпение и разбиране? Влезете ли веднъж в полезрението на полицията, тя вече не ви пуска. Когато императорът веднъж ви е отличил, бивате лишен от всякакъв личен живот. 
   Николай I е велик цар. Пушкин го уважава като личност, но ненавижда у него самодържеца. Възхищава се от човека, но се отвращава от неговата длъжност. На милостта на царя той отвръща, като написва прочутото стихотворение Анчар, присъда над монархията въобще.
   Анчар е дърво, чиито зелени листа пускат отровен сок. Един човек изпраща друг да събере тази отрова и изпълнявайки заповедта, да намери смъртта си. Първият от двамата е владетел. Вторият е никой. Творбата е картина на самодържавието:
   
             В пустинята сред прах и зной,
             в пръстта, от слънце изсушена,
             Анчар – злокобен часовой,
             бди сам във цялата вселена.
             
             Във ден на гняв сред пустошта
             природата го бе създала;
             и корени, и клони тя
             с отровна сила бе наляла.
             
             И капе в обедния пек
             отровата от ствола черен,
             и стине в клей прозрачно мек,
             когато вейне хлад вечерен.
             
             Ни птица спира тук, ни звяр;
             единствен вятърът пустинен
             ще връхлети върху Анчар
             и – смъртоносен – ще отмине.
             
             И ако облак заблуден
             поръси спящите му клони,
             той в пясъка нагорещен
             отровни капки ще пророни.
             Ала човек човека там
             изпрати властно с реч сурова;
             и той покорно тръгна сам;
             и върна се в зори с отрова.
             
             Той клон с повехнали листа
             ведно с отровата държеше;
             и по лицето му потта
             на хладни ручеи течеше.
             
             Разтвори шатъра с ръка
             и влезе, но смъртта усетил,
             политна в страшните крака
             на всемогъщия владетел.
             
             А злият цар стрели безброй
             с отровната смола намаза
             и на съседите си той
             изпрати гибел и омраза.25 
   
   В тази сцена участват две действащи лица: „всемогъщият владетел“ и бедният роб. Поетът казва:
   
             Ала човек човека там
             изпрати властно с реч сурова.
   
   Следователно „всемогъщият владетел“ също е „човек“. А бедният роб е друг „човек“. И въпреки това първият има право на живот и на смърт над втория! Защо? Защото е владетел, цар, император. Николай I е устроен също като Пушкин, направен е от същата плът, от същата кръв, от същите кости и въпреки това Пушкин трябва да се влачи в праха пред идеята, която олицетворява този друг „аз“, този ближен, този брат. Трябва да се подчинява като роб на своя господар. Трябва да се отправи към отровното дърво, ако властелинът му заповяда това „с реч сурова“. След като е заклеймил по този начин абсолютната власт, Пушкин се обръща към затъпелите обожатели на тази власт, към сляпата маса царедворци, като им посвещава стихотворението Поетът и тълпата.26 
   
             Че малодушни сме, коварни,
             безсрамни, зли, неблагодарни,
             че сме клеветници, скопци
             и долни раби и глупци.
   
   Поетът се отказва да поучава тази извратена тълпа. Той предявява правото на изкуството да бъде безполезно. По-късно ще напише: „Поезията стои над морала. Или поне е съвсем различно нещо. Исусе Христе, какво значение имат за поета въпросите за доброто и злото? Най-много да бъде привлечен от техния поетичен характер.“
   По този начин в Анчар Пушкин защищава свободата на човека пред лицето на царя, и свободата на художника пред лицето на придворните в Поетът и тълпата. Той иска да бъде свободен. Свободен да пише, свободен да постъпва, както намери за добре. Тази жажда за независимост става все по-силна с увеличаването на полицейския натиск спрямо него. Всеки друг освен него би се огънал пред несгодите на еснафското битие. Ала той, подозиран, преследван, изморен, продължава да твори. На 2 октомври е разпитван от граф Толстой по повод Гавриилиада. На 3 октомври вместо да изпадне в униние, започва своята голяма поема Полтава. Пушкин няма представа каква участ му е отредил Николай I. Възможно е утре, вдругиден да настъпи краят на неговия живот, на неговия творчески път. Възможно е това произведение да си остане зародиш, който никога да не бъде доведен до успешен край. Какво от това! Той се труди. Труди се дори с още по-голямо настървение от преди, все едно, че пред него стои цяла вечност, когато ще може да даде израз на мисълта си, все едно, че над него не е надвиснала заплахата от незабавен арест, все едно, че в Русия няма нито цар, нито Бенкендорф, нито полиция, нито царедворци!
   Малката стая в хотел „Демут“ е мрачна, неугледна. Дъждът почуква по стъклото на прозореца. Студът, влагата, надвисналата заплаха на небето държат Пушкин затворен. „Той пишеше по цял ден, отбелязва Юзефович в своите Спомени. Виждаше стихове дори насън и нощем скачаше от постелята и ги записваше по памет. Когато изгладнееше, изтичваше до съседната кръчма, но стиховете го преследваха дори там и той хапваше на бърза ръка каквото му поднесат, сетне бягаше обратно у дома, за да запише това, което се е насъбрало в ума му по време на обяда и по пътя. По такъв начин съчиняваше стотици стихове на денонощие. Понякога мислите му не се подреждаха в стихове и тогава ги записваше в проза. После обаче започваше подбор и от бележките не оставаше и една четвърт. Виждах черновите му дотолкова издраскани, че от тях нищо не можеше да се разбере, над зачеркнатите редове имаше по няколко реда, също задраскани, така че върху хартията не оставаше никакво място.“
   Поетът започва Полтава на 3 октомври 1828 година. На 13-и същия месец  А. Н. Вулф отбелязва в своя дневник: „Отидох у Пушкин, който ми чете вече почти завършената си поема.“ А самият Пушкин твърди: „Написах Полтава за няколко дена, повече не бих могъл да се занимавам с нея и щях да зарежа всичко.“27 
   Тази забързаност донякъде се чувства в самата поема, не в изказа, който си остава възхитителен в своята точност и пестеливост, а в неравновесието при спойката на отделните епизоди. Тази липса на единство се обяснява с различните изкушения, които предлага интригата. Сюжетът, избран от Пушкин, е двоен: от една страна, позорната любов на младата Мария и стария Мазепа; от друга, предателството на Мазепа, войната между шведи и руси и победата на Петър Велики. Вместо да се съчетаят личната история и голямата история, те се сблъскват помежду си. Лирическата поема се превръща в героична, образът на Мария се губи сред блясъка на битките, осанката на Петър Велики смазва всички останали фигури в драмата, макар че би трябвало да остане на втори план. 
   Съчинена хаотично, Полтава напомня по-скоро поредица от поеми, свързани помежду си от обща идея. Ала всяка част поотделно е безспорен шедьовър.
   В своите бележки Пушкин пише: „Какъв отвратителен сюжет! Нито едно добро, благородно чувство! Нито една радостна черта! Прелъстяване, вражда, предателство, лукавство, малодушие, свирепост... Силните характери и дълбоката, трагична сянка, хвърлена върху всичките тези ужаси, ето кое ме увлече.“28 
   Дъщерята на богатия Кочубей, Мария, е влюбена в Мазепа, казашки хетман на Украйна. Тя отказва на всички кандидати за ръката є и мечтае единствено за мрачния и буен старец с бели мустаци и легендарно минало. Кочубей, стар боен другар на Мазепа, негодува срещу възмутителната страст на Мария. Той отблъсква предложението на хетмана да се ожени за дъщеря му. Но Мария избягва със своя беловлас любим. Опозорен, унизен, Кочубей мисли само за отмъщение. На него са му добре известни политическите намерения на Мазепа. Макар да се кълне във вярност на Петър Велики, Мазепа води преговори с Карл ХII Шведски и се готви да вдигне казаците, за да ги опълчи срещу своя владетел, руския цар. Кочубей разкрива пред Петър Велики предателството на Мазепа, но царят не желае да му повярва и му изпраща в дар главите на неговите клеветници. Така Мазепа не само е отвлякъл дъщерята на Кочубей, но и затваря в своята тъмница бащата на младата си любовница. Мазепа е първичен, див и жесток човек. Той не знае що е милост, угризение, нравствен дълг и страх от Божие наказание и следва единствено желанията си. Въпреки това не смее да признае пред Мария, че държи под властта си нейния баща и че е отредил на стареца позорна смърт на ешафода. Макар да е извършил предателство към Петър Велики, не приема самият той, Мазепа, да бъде предаден. Отправя въпрос към Мария:
   
                МАЗЕПА
             Обичаш ли ме?
             
                МАРИЯ
             С теб аз дишам.
             
                    МАЗЕПА
             Кажи: баща или съпруг
             По-мил ти е?
             
                       МАРИЯ
             Любими, тук
             такъв въпрос безпокои ме
             напразно… Майка и баща
             потулвам дълго в паметта…
             
                       МАЗЕПА
             Послушай: искам аз да знам.
             Ако е нужно да загине
             един от двамата, реши,
             кого ще жертваш? Кажи,
             кого ще съхраниш от гибел?
             
                         МАРИЯ
             Сърцето ми от смут тежи.
             Ти изкусител си…
             
             МАЗЕПА
             Кажи!
             
             		   МАРИЯ
             О, твойта реч е тъй сурова.
             Бледнееш. Всичко съм готова
             за теб да жертвам. Но аз
             страхът не мога да прикрия
             от тази реч…
             
             		   МАЗЕПА
             Помни, Мария,
             Какво ми каза в този час…29 
   
   Цялата сцена е наситена с драматизъм. Тя е суха, ясна, жестока, в съответствие с характера на героя. След като оставя Мария, Мазепа слиза в градината:
   
             Украйнска тиха нощ. Звезди
             сияят горе в небесата.
             Сънливостта да победи
             не иска въздухът. Листата
             едва потрепват. Лъч блести.
             но раснат тъмните мечти
             в душата на Мазепа. В мрака
             звездите са очи. И сякаш
             го обвиняват и следят.
             Тополи тихо се тълпят
             и в миг навеждат в кръг главите – 
             така си шепнат съдиите…
             А летният стъмнен простор
             Задушен е като затвор.
   
   Ако иска да победи, той трябва да пожертва бащата на Мария, този луд старец, този глупав предател, който си е наумил да го погуби в очите на Петър Велики. Какво от това! В уречения час Мазепа ще вдигне украинските казаци, ще се присъедини към войските на Карл ХII и ще се отплати на царя за всичките му добрини, като го свали от трона. Ами Мария? Тя сигурно ще страда, ще прокълне хетмана, когато научи, че е убил Кочубей. Ала в политиката няма място за чувства. Ако човек слуша жените, ще си остане завинаги до тях край огнището. Бъдещето на Украйна струва повече от женските сълзи. Мазепа признава пред себе си, че е сгрешил, като се е поддал на изкушенията на любовта. Един велик мъж трябва да бъде сам.
   
             Не можеш във една талига
             сърна и кон да впрегнеш ти…
   
   Докато той е измъчван от тези мисли, докато се обвинява и се брани (за пръв път може би в своя живот), майката на Мария се промъква в двореца, добира се до спалнята на своята дъщеря и разплакана пада в нозете є.
   
             		МАЙКАТА
             Днес рано ще се състои
             посичането. Само ти
             ще спреш жестокостта им дива.
             Спаси баща си!…
             
             ДЪЩЕРЯТА
             Чий баща?
             Посичане?…
             
             
             		МАЙКАТА
             Нима не знаеш?
             Не, не в пустиня ти витаеш.
             Тук – длъжна си да знаеш ти
             как страшно хетманът мъсти,
             как своите врази наказва,
             как царят с него все приказва…
             Мария! Щерко, опомни се!
             И пред нозете му падни,
             спаси баща си клет, стани
             наш ангел. Твоят взор ще върже
             ръката на злодея днес,
             ще те послуша той, по-бърже!
   
   Майката и дъщерята се втурват да молят милост за Кочубей. Ала на стъгдата, където се изпълняват смъртните присъди, палачът вече се е изправил пред тълпата и разменя шеги със зяпачите, като гали брадвата. Картината е обрисувана с поразителна точност:
   
             Тълпите тръпнат. Екне викот 
             и пътят, пълен със народ,
             като опашка змийска шава.
             Посред полето – ешафод,
             палачът там се заковава
             и чака жертвата така:
             ту грабне в бялата ръка
             секирата и я люлее,
             ту с веселата сган се смее.
   
   След пристигането на Мазепа, довеждат осъдените. Брадвата се издига, блясва, отсича главата на Кочубей, а сетне главата на неговия съучастник:
   
             Палачът грабва в миг главите
             и пред народа поразен
             размахва ги окървавен.
             Но свърши се... И си отива
             народът сякаш облекчен.
             Пак свойте грижи с реч бъбрива
             обсъжда, както всеки ден.
             Полето опустя полека.
             Но ето в пъстрата пътека
             се появиха две жени,
             вървели сякаш много дни.
             Към ешафода с крачка тиха
             страхливо те се устремиха.
             Но – „късно е“ – дочуха те.
             Сред опустялото поле
             съдбовния дръвник рушаха.
             Там поп се молеше. С глух ек
             казаци сведени тъкмяха
             в талига тежкия ковчег.
   
   Когато тревожният, измъчен и мрачен Мазепа се прибира в двореца, той не намира Мария. Изпраща гончии по следите є, ала всички търсения остават напразни. Мария е избягала заедно със своята майка. Мазепа се примирява със съдбата. След като е пожертвал любовта в името на могъществото, той повежда войската си срещу царя. Третата песен на поемата е посветена на прословутата битка при Полтава, където армиите на Петър Велики се срещат и разгромяват армиите на Мазепа и на Карл ХII.
   
             И пламна бой, полтавски бой.
             Под огнен град, във жега дива,
             отблъснали стената жива,
             след падналите бляскав строй
             пак вдигат щикове.
   
   Победените Карл ХII и Мазепа препускат през полето. След продължителна езда Мазепа се оказва на познати места. Той се изляга на брега на Днепър. Иска да поспи. Ала пред него се появява Мария. По думите є и по нейния смях той разбира, че е полудяла.
   Пушкин пише по повод Полтава: „Това е моето най-силно произведение, в него всичко или почти всичко е оригинално...“ В действителност Полтава, както и други южни творби на Пушкин, носи едни и същи слабости на композицията и достойнства на стила. 
   „Този ваш поет е плосък“, казва Флобер на Тургенев, който изтъква качествата на Пушкин. Това, което влюбеният в метафората Флобер нарича „плоско“, е отсъствието на метафори. За автора на Саламбо няма истинска поезия без обилие от сравнения. Той обожава подчертаните контрасти, изведените на преден план подробности, „крясъците“, „ударите на гонг“, романтичните гръмотевици, укротени от нежен зефир. А пределната простота на разказа у Пушкин изключва лековатите ефекти. Неговото творчество е пропито с геометрична яснота. То е чисто и изтънчено, оголено и прозрачно като вода. То почива върху играта на нюанси. Така и най-леката отсянка на колорит придобива особено значение, противно на обилната образност на един Юго, на един Флобер или на един Кийтс. Четири стиха за описанието на ешафода, който събарят посред степта, свещеника, който се моли, и казаците, които товарят ковчега върху талигата. Това напомня пестеливите контури на Рембрандт, едва загатнати, но съвършени и пълни сами по себе си. Три стиха, за да бъде показан палача, който се шегува с тълпата в очакване на жертвата. Ала ние го виждаме пред очите си по-добре, отколкото ако Пушкин му бе посветил цяла страница: неговата „бяла ръка“. Научили сме, че той има бели ръце, които си почиват върху брадвата, и в тях е съсредоточен целият персонаж. Полтава е окончателният вариант на една сто пъти по-обемна, хиляда пъти по-колоритна поема. Тя е драгоценно средоточие на вихрушка от линии и ритми. Върховно постижение на аналитизма, краен резултат на един утаечен процес, една твърда, бляскава, неразрушима поетическа материя, чието великолепие е в състояние да омае всеки второстепенен писател. Да, Пушкин ни предлага една същностна поезия, освободена от всякакви колебания, от всякакви преходи, от всякакви несигурни опити на перото. Той е премахнал, изстъргал, отмил всички допълнителни образи. От многобройните междинни състояния е оставил върху хартията единствено крайния резултат. На читателя остава да поеме по обратния път и да обогати творбата с всички нейни предишни елементи. 
   Въпреки удивителните си достойнства, Полтава получава сурова оценка, ако не от читателите, то от официалната критика. Хроникьорът от Син на отечеството пише, че Мазепа на Пушкин не е „нито амбициозен, нито вероломен, нито сплетник, а най-много един зъл глупак“. (Син на отечеството, 1829 година.) Любовта на Мария към Мазепа била напълно непонятна: „Защо се е влюбила в този старец, защо е отблъснала младежите, защо е избягала от бащиния дом и приема ласките на един мършав и грохнал болник, все едно че той е някакъв Адонис?... Читателят не може да повярва в подобно нещо.“
   Пушкин отговаря: „Любовта е най-своенравната страст. Не искам да говоря за безобразието и глупостта, които ежедневно биват предпочитани пред младостта, ума и красотата. Спомнете си митологичните предания, Овидиевите метаморфози, Леда, Филида, Пасифая, Пигмалион – и си признайте, че всичките гореизброени измислици не са лишени от поезия. Ами Отело, старият негър, който пленил Дездемона с разкази за своите странствания и битки?... В моята поема Мазепа действа точно както в историята, а думите му обясняват неговия исторически характер. Не е достатъчно за критика да твърди, че един герой е глупак: той би трябвало да докаже това.“30 
   В Северна пчела (1829 година) може да се прочете:
   „Поемата е разделена на три песни; песните са съставени от отделни откъси и епизоди, подобно картините на магически фенер.“
   Критикът Надеждин се осмелява да заяви:
   „По мое мнение Полтава се оказва същинска Полтава за Пушкин. Заради своята поема той бе сполетян от участта на Карл ХII.“
   Други критици най-сетне упрекват Пушкин, че говори за „мустаци“, за „скърцане“ и че използва прости изрази като „Охо!“ и „Хайде!“
   На тях Пушкин възразява:
   „Никога няма да принеса в жертва откровеността и точността на един израз заради изискванията на провинциалната самомнителност или от страх да не мина за „народник“ или „славянофил…“
   
***
На 19 октомври 1828 година, все още под впечатленията от току-що завършената поема Полтава, Пушкин присъства на годишното събиране на бившите възпитаници на лицея. Както се отбелязва в протокола, „присъстваха Делвиг, Иличовски, Яковлев, Корф, Стефен, Тирков, Комовски и „Пушкин – французина, кръстоска между маймуна и тигър“.
   Приятелите пият, шегуват се, тъгуват за Пушчин, за Кюхелбекер, разнежват се при спомена за своето детство и се разделят много късно, като пожелават добър път на Пушкин, който същата нощ се отправя за имението на семейство Вулф, Малинники, което се намира в Тверска губерния.
   Повече от месец, откакто Пушкин се кани да отиде в Малинники. На 11 септември 1828 година Алексей Вулф пише в своя личен дневник: „Видях Пушкин, който иска да тръгне с майка ми за Малинники, което ми е твърде неприятно, понеже от това ще пострада доброто име на сестра ми и на майка ми, а за сестра ми това е вредно и по други причини.“31  Тази благородна загриженост може да предизвика смях, като се има предвид, че става дума за Алексей Вулф, ученикът на Пушкин в любовните сражения, този Фауст, този тригорски Лъвлейс. Вулф е любовник почти едновременно на г-жа Керн (бивша страст на Пушкин), на Елизавета Полторацкая (сестра на г-жа Керн), на Александра Осипова и на жената на Делвиг. Той си води дневник, в който отразява своите любовни победи, своите рецепти и несполуки. Това, което най-много го привлича, е да ухажва девойките и да ги довежда до „екстаз“, но да щади тяхната скъпоценна девственост. Въпреки това, този специалист по галантните науки се бои от вредата, която могат да понесат неговите сестри от тези науки, донесли на самия него толкова успехи и наслади. А страховете му са напълно оправдани. 
   Пушкин упражнява силно въздействие върху сантименталната Анет, върху дяволитата Зизи и върху майката, пестеливата, закръглена, благоразумна и мечтателна г-жа Вулф-Осипова. Без да се броят братовчедките и приятелките на семейството. Пушкин буквално е лишил от разум и е озлочестил Анет, чиито любовни писма са известни. А Зизи гори от желание да последва примера на своята по-голяма сестра. Зизи е двадесетгодишна. „Ако се съди по някои признаци, пише Вулф, нейното младо въображение също е развълнувано от неустоимия Мефистофел (Пушкин).“
   Цялото женско племе от Тригорское се е преместило в Малинники и с трескаво нетърпение очаква сладостните тръпки на любовните поражения. В просторния дом, построен от корабен материал, с колони на верандата, с ниски мрачни стаи, с неудобни за сядане махагонови мебели, предстоящото пристигане на поета е повод за изпълнени с вълнение съвещания. Разменят се рокли, тихи признания, вероломни съвети, сподавени въздишки и негласно изказани недотам благочестиви молитви на светлината на свещи или в алеите на градината. Пушкин идва. Това чудовище! Този ангел! Толкова се боим от него! Толкова е приятно да се боиш! Най-сетне той пристига и е посрещнат от букет нежни лица. Смехът, закачливите кокетства, мисълта за предстоящите развлечения бързо заличават мрачния спомен за столицата. Сред тези девойки, след тези предани и взискателни жени Пушкин забравя за Андрей Шение, за Гавриилиадата, за Бенкендорф и за Николай I. Подмладява се с десет години. Той е весел, съблазнителен, подигравателен, влюбен и изпълнен със сили, както никога преди. Той прелита от една девица на друга, закача се с тях, гали ги, предизвиква искрици на ревност, дворцови революции, кулоарни интриги. Него го мъмрят. Него го ненавиждат. Нему се възхищават. Него го обичат. Той е щастлив. На 27 октомври 1828 година пише до Алексей Вулф:
   „Посрещнаха ме с дължимото почитание и благосклонност. Твърдят, че вие сте много по-зле от мене (в морално отношение), и затова не смея да се надявам на успехи, равни на вашите. Исканите от мене пояснения по отношение на вашето петербургско поведение дадох с откровеност и простодушие, от което потекоха няколко сълзи и се чуха някои недоброжелателни възклицания, като например: „Какъв мерзавец!“, „Какъв мръсник!“ Но аз се престорих, че не ги слушам. По този случай донасям ви, че Мария Василиевна Борисова е цветче в пустиня, славей в дива гора, бисер в море и че имам намерение тия дни да се влюбя в нея.“ 32 
   А до Делвиг през септември 1828 година:
   „Тук ми е много весело. Обичам душевно Прасковя Александровна (Осипова). Жалко, че тя вехне и се безпокои. Съседите идат да ме гледат като кучето на Мунито...33  Тия дни имаше събрание у един съсед – трябваше да отида и аз. Децата на неговите роднини, разглезени хлапета, искаха непременно и те да дойдат. Майка им донесе стафиди и мармалад и мислеше тихичко да се измъкне. Но Пьотр Маркович (бащата на г-жа Керн) ги разбунтувал. Той отишъл при тях и започнал да вика: „Деца, деца, майка ви иска да ви излъже! Не яжте мармалад, вървете при нея – там ще бъде Пушкин: той е целият от захар, а задникът му е от ябълки. Ще го нарежат и на всеки ще се падне по едно парченце.“ И децата се разревали: „Не искаме мармалад, искаме Пушкин!“ Няма как, взели ги – и щом пристигнаха, втурнаха се към мене, като почнаха да се облизват. Но като видяха, че не съм от захар, а от плът, съвсем се отчаяха. Тук има много хубави девойки (или девици, както заповядва да ги наричаме Борис Михайлович). Аз с тях се отнасям платонически и от това дебелея и поправям здравето си.“34 
   В друго писмо до Делвиг (от 26 ноември) Пушкин пише още:
   „Тук ми е много весело, защото обичам селския живот. Тук мислят, че съм дошъл да събирам строфи за Онегин и плашат с мене децата, като с някой караконджо. А аз се разхождам с лодка, играя комар, като по такъв начин се привързвам към прелестите на добродетелта и се гнуся от мрежите на порока. Кажи това на нашите дами... Скоро ще дойда при тях. Достатъчно. Много се раздрънках днес пред тебе.“35 
   В Малинники, докато гали младата Зизи, докато се докарва пред красивата Мария Борисова, докато търчи подир случайно срещнати фусти, Пушкин довършва Седма глава на Онегин, съставя посвещението на Полтава (до Мария Раевская) и написва няколко лирически стихотворения, сред които възхитителното и зловещо Удавник. След като се е наработил, наобичал и насмял, през декември той напуска Малинники и заминава за Москва с намерението да прочете новите си творби на неколцина верни приятели.
   „Пушкин пристигна тук преди три седмици, пише Вяземски до Тургенев.36  Още не се е влюбил в никого, а старите му страсти са се отвърнали от него. Вчера трябваше да ходи у Корсаков. Още не знам нищо за тази среща. Предлагам му да ме придружи до Пенза; той няма нищо против да дойде с мен, но аз не разчитам на това, тъй като междувременно той непременно ще се влюби.“
   След Москва Пушкин се завръща у семейство Вулф в харема на Малинники, където наскоро пристигналият от Санкт Петербург Алексей Вулф е заел мястото му до всички свободни девойки и млади жени. В семейство Вулф-Осипови любовните схватки се разгарят с нова сила, но войната се води не само от Пушкин, а от Пушкин и Алексей Вулф, свързани в един „отбранителен и настъпателен съюз“ срещу нежния пол. Алексей Вулф отбелязва в своя личен дневник – драгоценен документ за галантните нрави на епохата:
   „На Йордановден при нас пристигна Пушкин, „великият поет, любимецът на небесата“ – както го приветства поетесата от Кострома, Готовцова. Той внесе в нашата компания малко разнообразие. Неговият светски блестящ ум е много приятен в общество, особено в дамско. Сключих с него отбранителен и настъпателен съюз срещу красавиците, поради което именно сестрите ми го кръстиха Мефистофел, а мен – Фауст. Но Маргарита (Катенка Веляшова), въпреки съветите на Мефистофел и задирянията на Фауст, остана хладна: всички старания отидоха на вятъра.... Малката Мария Борисова и Наталия Кознакова също ми се изплъзнаха... По време на обеда напоихме с „Люнел“, който Пушкин си носи от Москва, Фрицинка (хамбургската красавица, която чичо ми докара след похода и после се ожени за нея), една германка от Рига, полугувернантка, полуслугиня, годеницата на неговия управител, и едно младо, доста смешно момиченце, дъщеря на предишния тукашен поп... Споменавам за това момиченце, защото с него имах едно доста смешно приключение.“
   Това „доста смешно приключение“ странно напомня историята на граф Нулин, възпята от Пушкин в неговата поема. След като през целия ден ухажвал попската дъщеря, Вулф решил да я споходи през нощта в нейната стая. „Жертвата“ описва по следния начин посещението на Алексей Вулф: „Събуждам се и виждам някакъв младеж, коленичил до леглото, който доближава главата си до моята. „Ай! Кой сте вие?“, възкликвам аз. „Мълчете, мълчете, веднага си отивам“, шепне ми той. И си отиде. Когато Пушкин научи за станалото, изпадна във възторг и започна да се отнася към мен с много симпатия: „Вие сте момиче на място, казваше ми той. Онзи си въобразява, че всички врати са отворени за него, че няма нужда да предупреждава хората за посещенията си, но фактите му доказаха обратното.“
   В имението на Павел Иванович, чичото на Алексей Вулф, Пушкин поделя знаците на внимание между Зизи и попската дъщеря, което дразни до крайна степен г-жа Осипова: „Павел Иванович, казва тя, пуска у дома си кого ли не и поставя дъщерята на някакъв поп на равна нога с моите собствени дъщери.“
   „Когато влязохме в столовата, разказва дъщерята на попа, Александър Сергеевич Пушкин ми предложи едната си ръка, а другата подаде на дъщерята на г-жа Осипова Евфразия (Зизи), която беше на моите години. На масата седна между двете ни и ни кавалерстваше с еднакво внимание. Когато вечерта започнаха танците, той танцува с нас последователно. Отначало с нея, после с мене и така нататък, а г-жа Осипова се разсърди и си отиде. Очите на Евфразия Николаевна (Зизи) не знам защо бяха пълни със сълзи. Може би защото след вечерята Пушкин ни показа портрета на непозната жена и започна да разправя колко била красива; всички разглеждаха портрета и споделяха възхищението му. Сигурно това я беше развълнувало. Но тя продължаваше да го изяжда с очи.“
   Дъщерята на попа, малката Мария Борисова, малката Веляшова, младата Зизи... Пушкин пърха между тези разцъфнали цветя. Накрая успява да омагьоса Зизи и да стигне с нея докрай. Девойката става нервна, бледа. Разплаква се за щяло и нещяло. Алексей Вулф открива у сестра си „някаква особена печал в жестовете, която нейните поклонници биха намерили възхитителна, но която странно напомня държанието на Лиза Полторацкая и страданията, причинени от нещастна любов, нещо, което никак не би ме учудило.“
   Край Пушкин се веят мокри от сълзи носни кърпички, свеждат се погледи, устни въздишат и кротко се предлагат. Той е опиянен от младост и от любов. Преизпълнен с медена сладост, с натежала глава, с изтръпнали от танцуване крака, той най-накрая решава да се завърне в Санкт Петербург. Потегля заедно с Вулф на 19 януари 1829 година.
   По пътя Пушкин написва стихотворение, посветено на малката Веляшова със сините очи. Обещава є, че сред столичното гъмжило няма да забрави нейния чар и нейния хитър момински смях:
   
             Иначе... Пак ще намина
             и в дома ви тих и благ
             гост ще бъда догодина,
             влюбен до ноември пак.37 
   
   „На спирките, пише Вулф, докато впрягаха новите коне, играехме шах, а из пътя си говорехме за съвременните събития в страната, за литературата, за жените, за любовта и пр. Пушкин говори много добре; неговият пламенен проницателен ум обхваща въпросите бързо; но същите тези качества стават причина съжденията му за нещата да са понякога повърхностни и едностранчиви. Той изключително бързо схваща нрава на хората, с които се среща; а жените познава по-добре от всеки друг. Поради тази причина, без да се ползва с някакви външни предимства, които винаги имат влияние върху прекрасния пол, само с блестящия си ум той печели благосклонността на въпросния.“38 
   
***
Жените, жените, непрекъснато жените! Животът на Пушкин е изпълнен, пренаселен с жени. Те са цял легион и нищожността на повечето от тях оставя в сянка някои достойни за уважение лица. Увлечен от вихъра на любовните наслади и неуспехи, Пушкин не говори за своите истински страдания. Така ние никога няма да узнаем нищо за изживяната от него мъка, белязала тази 1828 година. В Санкт Петербург умира Арина Родионовна, неговата няня, неговата най-съкровена довереница, неговата най-стара приятелка. Схлупената къща в Михайловское остава без душа. Пушкин скъсва с детството. Той внезапно остарява с цяло поколение. 
   
   
   
   
III
ГРАДСКА ЛЮБОВ
                       Пушкин се завръща в Санкт Петербург на 18 януари 1829 година и веднага забравя за своите селски увлечения, улисан в играта на карти и в преследването на нови завоевания. 
   „Неговото държание, пише в своя дневник Никитенко, бе недостойно за човек, който говори езика на боговете и мечтае да въплъти картините от живота в идеална красота. Твърде печално е, че подобно нравствено противоречие се съчетава с дарения му от природата възвишен талант.“
   А сред бележките на самия Пушкин върху Дама пика (1832–1833 година), се намира следната автобиографична бележка:
   „Преди четири години живеех в Санкт Петербург и водех безпътен живот. Бяхме там една компания от неколцина заможни младежи, събрани наскоро по стечение на обстоятелствата. Прекарвахме дните си доста разпуснато. Вечеряхме без охота у Андрие, пиехме без въодушевление, а след това без нужда отивахме у С. А. (София Астаповна), съдържателка на вертеп, с едничката цел да ядосваме бедната старица с престореното ни безразличие; убивахме времето през деня, както можем, а вечер се събирахме ту у едного, ту у другиго от нас, за да прекараме нощта с карти в ръка.“
   През една от тези вечери Пушкин записва с тебешир върху ръкава си стиховете, които служат за мото на първата глава от Дама пика:
   
             В дъждовни дни те се събираха често;
             залагаха – прости им, Боже! –
             от петдесет до сто.39 
   
   Всичко спечелено с литературен труд бива проигравано на зелената маса. Московската полиция е съставила списък на известните играчи, където поетът фигурира под номер 36:
   „№ 1 Граф Фьодор Толстой – ловък играч; № 22 Нашчокин – играч, любител на скандали, прочул се с многобройните рапорти по негов адрес; № 36 Пушкин – добре познат в Москва играч.“
   „Пушкин, добре познат играч.“ Полицаите просто са пропуснали, че той освен това е и поет. Вяземски му пише: 
   „Карамзини постоянно ми се оплакват от тебе: изчезнал си, без да се обадиш повече, а се носи слух, че играеш без мяра. Вярно ли е това?“
   На това писмо Пушкин отговаря по следния начин: 
   „Докато Кисельов и Полторацки бяха тук, аз продължавах начина на живот, възпят от мен по следния начин:
   
             В дъждовни дни те се събираха често…
   
   Сега всички се пръснахме. Аз се отдадох на светски живот, тъй като нямам постоянно жилище. Ако не беше твоята медна Венера, просто щях да умра от мъка. Но тя е утешително смешна и мила. Аз пиша за нея стихове. А тя ме произведе в свой сводник.“
   „Медната Венера“, която откъсва Пушкин от зеленото сукно, е графиня Аграфена Закревская, разкошно създание с мургава плът, жарки зеници, румени трескави бузи и ненаситна охота. Изгаряна от жажда за любов, тя сее по пътя си страсти, катастрофи и обилие от поезия и ревност. Изтощава своите любовници и физически, и духовно, като сама се докарва до пълно изтощение. Последователно подигравателна, отчаяна, цинична, кокетлива или посърнала, тя сякаш непрестанно търси своето място в света. Тази изтънчена истеричка е унищожила безброй ухажори, сред които поета Баратински, който пише:
   
             Вакханка е пияна тя,
             ала изгаряна от треска,
             а не, уви, от любовта.
   
   И също:
   
             Ти стенеш като Магдалена
             и кискаш се като ондина.
   
   Фатална красавица, медна Венера, ондина, Магдалена, Клеопатра, графиня Закревская сама не знае коя е всъщност, нито какво точно очаква от мъжете, от света и от Бога. Въпреки това тя успява да омае Пушкин. Една очевидка разказва: „Неотдавна Пушкин бе у тях и я смъмри, че оказвала повече внимание на някакъв чужденец, отколкото на него. После се разсърди и заби дългите си нокти в ръката є толкова дълбоко, че се появиха няколко капки кръв.“40 
   Самият Пушкин пише:
   
             Ти свойте дни и грижи нежни
             със мен споделяш всеки миг – 
             ловя на страстите метежни
             аз всеки зов и всеки вик,
             но спри! Страши ме този таен
             заряд на твоите мечти
             и се боя да не узная
             това, което знаеш ти!41 
   
   В продължение на няколко месеца Пушкин хаби силите си в любов и в старание да угоди на прищевките на тази менада. Той трябва да понася нейните пристъпи на веселост и на униние, безмерните є желания, мъгляви съмнения, нейната меланхолия, неразположенията є и ревността. (Посвещава є няколко стихотворения, възпява я дори в Евгений Онегин и вписва името є в списъка на Дон Жуан в колоната на постигнатите победи.) Накрая, напълно отегчен, се разделя с нея, за да подири по-спокойна любов. В последните дни на тази обсебваща връзка пише до г-жа Хитрово:
   „От всичко на света най-много се боя от порядъчните жени и възвишените чувства. Да живеят гризетките!... Искате ли да бъда съвършено откровен с вас? Може би в моите писания съм изящен и благовъзпитан, но сърцето ми е съвършено вулгарно, а наклонностите ми са напълно еснафски. До гуша ми е дошло от интриги, чувства, писма и пр. Имам нещастието да поддържам връзка с една личност, която ме докарва до ярост и която обичам от цялото си сърце.“
   Г-жа Елизавета Хитрово, пред която Пушкин прави това признание, е четиридесет и шест годишна жена, дъщеря на маршал Кутузов и свекърва на австрийския посланик н Санкт Петербург граф Фикелмон. Нейният салон е нещо като интелектуална борса, където се обменят последните политически и литературни новини в столицата. Тя царства над своите гости с внушителност, търпение, усмивка и грация на зряла жена. Пълна, натежала, тя има претенцията да притежава най-прекрасните рамене в цяла Русия и ги разкрива, носейки рокли със скандални деколтета. Тази странна нужда да разкрива пред всички погледи един все пак близо петдесетгодишен бюст є е спечелил прозвището „Голата Елиза“. Съзерцавайки тези изложени на показ прелести, Петровски възкликва: „Време е да се хвърли воал върху миналото“. Писателят Сологуб разказва, че тя ставала късно, приемала първите си гости в спалнята и ги упътвала със сладък глас: „Седнете... не, не на креслото, това е мястото на Пушкин... не, не на това канапе, това е мястото на Жуковски... Седнете на леглото ми, така правят всички...“
   В действителност галантните приключения на г-жа Хитрово не са чак толкова многобройни и забележителни, колкото на графиня Закревская. Елизавета Хитрово е добра, състрадателна, чувствителна и вярна. Още при първите си срещи с Пушкин тя силно се увлича по него. Тази любов обсебва както тялото, така и душата є. От светска дама тя с наслада се превръща в слугиня. Заобикаля своето божество с всевъзможни майчински нежности, безброй съвети за здравето, с безброй прояви на кокетно внимание. Няма съмнение, че поне веднъж или два пъти Пушкин е отвърнал на пищната є страст. А сетне изоставя тази матрона с възмутително деколте. Въпреки това, лишената от заместител, г-жа Хитрово продължава публично и на четири очи да изповядва култа към своя идол. Всички са в течение на това позакъсняло и безнадеждно обожание, понеже Лиза крие чувствата си толкова, колкото и раменете си.
   Приятелите на тази неуместна двойка наричат г-жа Хитрово „Херминия“, намеквайки за героинята на Тасо, вярната и злочеста любима на Танкред. Майката на Пушкин пише до своята дъщеря: „Александър... се разхожда из Лятната градина с неговата Херминия... Твоят брат действително е много странен.“ Пушкин си дава сметка за необичайния характер на тази връзка и ужасно се бои да не стане за смях. Ето защо сам се подиграва със своята доброволна обожателка и се опитва по всякакъв начин да я обезкуражи. Ала да бъде обезкуражена Елиза се оказва безнадеждна работа. Тя е готова да приеме всичко, стига само да има възможност да се среща с поета. „Ако успееш да накараш Елиза да се влюби в тебе, пише Пушкин до Вяземски през 1830 година, ще ми направиш голяма услуга. Аз запазих своята целомъдреност, като оставих в ръцете є не плаща си, а самата риза. Тя ме преследва с писма и пратки.“42  „Тя му досажда по неописуем начин, пише един съвременник43,  а той не може да се реши да я отстрани, макар със смях да хвърля в огъня писмата, които тя му изпраща ежедневно, без да ги прочете.“
   Няколкото открити нейни писма на френски език дават точна представа за култа на г-жа Хитрово към поета:
   „Тъкмо се успокоих, че сте в Москва и че сте добре, а ето научавам, че сте легнали болен в Тригорское. Един от последните ми спомени за вас е вашата бледност... Не знам към кого да се обърна, за да науча истината и затова ви пиша за четвърти път. Утре стават две седмици, откакто заминахте и смятам за напълно недопустимо да не ми отговорите дори с един ред... Забранете ми да ви говоря за себе си, но не ме лишавайте от щастието да бъда ваша посредница. Ще ви говоря за светските новости, за чуждата литература, за възможната промяна на правителството във Франция. Уви, аз научавам всичко от първоизточника, но единственото което ми липсва, е щастие.
   Колко обичам да бъдете обичан! Въпреки че се отнасям към вас с нежност, доброта и примирение (колкото и неприятно да ви е това), обърнете поне малко внимание на писмата ми. Ще се почувствам блажена само при вида на вашия почерк!“
   А по-късно: „Занапред моето сърце, моите интимни мисли ще бъдат за вас непроницаема загадка, а писмата ми такива, каквито подобава... Разполагайте с мен без всякакви задръжки. В природата ми е да бъда всеотдайна за другите и затова съм много ценна за моите приятели. Нищо няма да ми струва да разговарям с необходимите хора, нищо не може да ме спре, нито времето, нито моментът. Нищо не е в състояние да ме обезсърчи, тялото ми е безчувствено за мъките на сърцето и не се боя от нищо... Дори да удавя любовта си към вас в сълзи, все пак ще си остана онова страстно, нежно и добро същество, което за вас е готово да премине през огъня, защото такава е моята любов дори към човек, който толкова малко ме обича.“44 
   Пушкин се чувства последователно поласкан, посрамен, състрадателен, смутен, раздразнен и така дълго време играе ролята на Керубино край тази бъбрива и по майчински ласкава любовница.
   Именно г-жа Хитрово с посредничеството на своята дъщеря, омъжена за австрийския посланик, осъществява връзките на Пушкин с другите страни. Благодарение на нея той получава чуждестранни списания, книги, които му дават възможност да следи политическото и културно развитие на Европа. Дори само това предимство е достатъчно да го задържи в обсега на пламенната Елиза. 
   Ала нито вакханката Закревская, нито Херминия Хитрово могат да заситят глада на поета, който става все по-лаком за свежи открития. От година на година Пушкин все по-силно е привлечен от загадката на младите девойки. В Тригорское той е кръжал около Зизи и нейните приятелки, едва-що разделили се с детството, в Москва изпитва влечение към Александра Римская-Корсакова, към сестрите Урусови, към София Пушкина, която го отблъсва и към Екатерина Ушакова, с която все още не е престанал да се надява да свърже дните си. В Санкт Петербург девицата избраница е двадесетгодишната Ана Оленина, дъщеря на председателя на Академията за изящни изкуства.
   От три години Ана Оленина е придворна госпожица на императрицата. Дребничка, със закръглен бюст, блестящи руси коси, с малки миловидни устни, тя напомня някоя предвзета грация от картина на Грьоз. В салона на нейния баща се събира руският аристократичен и художествен елит. През май семейство Оленини напуска Санкт Петербург и се установява в имението Приютино, недалеч от столицата. Там непрекъснато пристигат гости, които понякога са толкова многобройни, че седемнадесетте крави в стопанството не стигат, за да доставят необходимото количество сметана. В Приютино малко се говори за политика и много за литература, рядко се играе на карти и често на шаради. Обичайни гости там са Мицкевич, Вяземски, Жуковски, Брюлов, Глинка. Пушкин упорито ухажва г-ца Оленина. В действителност той не се чувства чак толкова влюбен в малката Ана. Ала тъй като тя е непорочна девица, весела и духовита, той се смята задължен да я възнагради за това. Посвещава є стихове, в които се възпяват „замисления гений“, „детинската простота“ и „изразителната печал“ на нейния поглед. Сравнява я с „един Рафаело“. Един ден тя по невнимание се обръща към него на „ти“ и по този случай Пушкин написва стихотворението Ти и вие, което завършва така:
             И аз загубих ум и глас.
             И нямам сили да прикрия,
             че казвам: как сте мила, Вие,
             а мисля: как Те любя аз!45 
   В черновите тетрадки на Пушкин на много места се срещат анаграми на името и фамилията на Анета Оленина, като например „Анинело,,, Етена… Анинело...“ И дори „Анета Пушкина“.
   Ана Оленина си води, разбира се, дневник и, разбира, се на френски език. Така Пушкин се превръща в герой на детински роман, написан в трето лице. Девойката пише:
   „Една от странностите на поета бе особената негова страст към малките нозе, за които в една от своите поеми той признава, че за него струват повече от самата красота. Анета съчетаваше в своята външност и двете: очите є понякога бяха красиви, друг път – простовати, но действително притежаваше много малки нозе и почти никоя от младите особи във висшето общество не можеше да обуе нейните пантофки. 
   Пушкин бе забелязал това нейно качество и с жаден поглед следеше върху блестящия паркет крачето на младата Оленина. Той наскоро се бе завърнал от десетгодишно заточение и всички – мъже и жени – се надпреварваха да му оказват онези знаци на внимание, които заслужават гениите. Едни правеха това, следвайки модата, други – за да се сдобият с прелестни стихове и по този начин да си придадат тежест, най-сетне, трети – от действително уважение към гения, но мнозинството поради благоволението към него на император Николай, който бе негов цензор.
   Анета знаеше всичко това, още когато беше дете. Още тогава тя изпитваше пламенно възхищение към неговата увлекателна поезия.
   Тя имаше намерение да го покани на един от танците и по този начин да окаже внимание на знаменития поет. Опасението, че може да стане за присмех, я накара да сведе очи и да се изчерви, докато се приближаваше към него. Небрежният начин, по който той я запита къде е нейното място, я засегна. Предположението, че Пушкин може да я вземе за глупачка, я наскърби и тя отвърна кратко, а след това през цялата вечер не се осмели да го покани втори път. 
   Ала на свой ред той дойде да я покани и тя го видя да се приближава към нея. Подаде му ръка, отвръщайки глава с усмивка, защото това бе щастие, за което всички є завиждаха. 
   Имах намерение да пиша роман, но ми стана скучно и го зарязвам, за да продължа моя дневник.
   Препрочетох моето описание на Пушкин и съм много доволна от начина, по който съм го обрисувала. Той може да бъде разпознат сред хиляди!“
   На 21 май 1828 година Вяземски съобщава на жена си:
   „В Приютино заварихме Пушкин с неговите любовни гримаси. Местността е доста привлекателна, като се има предвид, че се намира недалеч от Санкт Петербург… Ала комарите я превръщат в същински ад. Никога не съм виждал толкова много на едно място… За нищо на света не бих могъл да остана дори един ден повече. Още на другата сутрин бих осъмнал напълно побъркан и бих си разбил главата в стената. Мицкевич разправя, че това било „един кръвопролитен ден“. Що се отнася до Пушкин, той целият е в пъпки, но докато комарите го преследват, той се провиква възторжено: „Каква наслада!“
   А в предишно писмо от 7 май 1828 година споменава: 
   „Пушкин вярва и се опитва да убеди всички, че е влюбен..“
   Пушкин толкова пламенно се опитва да убеди себе си и другите, че е влюбен в Анета Оленина, че накрая иска ръката є. Ала до сватба така и не се стига. Едни предполагат, че бащата на Анета е научил за неприятностите на Пушкин с полицията по повод Гавриилиада и отказва да даде на поета своята дъщеря. Други твърдят, че самият Пушкин се изплашил, че е стигнал твърде далеч, не се явил на годежната гощавка и помолил Оленини да смятат постъпката му за невалидна. 
   Така или иначе, поетът продължава да си търси годеница. 
   Сестра му Олга има повече късмет от него. Тя се омъжва през 1828 година, когато е вече на тридесет години. И то при какви обстоятелства! През януари 1826 година някой си Павлишчев, невзрачен, беден и порядъчен младеж, иска ръката на Олга. Родителите на Пушкин отвръщат с отказ на подобен окаян кандидат. Сергей Лвович размахва ръце, удря с крак, плаче, а Надежда Осиповна забранява на Павлишчев да стъпва в къщата им. Известно време след това двамата влюбени се срещат на един бал и, възполвайки се от котильона, Павлишчев кани два пъти поред Олга. Надежда Осиповна ги съзира сред гъстите редици на танцуващите, втурва се и започва грубо да дърпа своята тридесегодишна дъщеря пред очите на всички. Олга припада. Следващата нощ тя се измъква от дома на своите родители, омъжва се тайно за Павлишчев и се прибира, без никой да е забелязал отсъствието є. 
   „На сутринта, отбелязва Жуковски в писмо от 4 февруари 1828 година, тя отишла при своя брат Александър (в хотел „Демут“) и му казала: „Мили братко, върви да кажеш на нашите, че вчера се омъжих…“ Братът се изумил, малко се разсърдил, но като разумен човек, веднага разбрал, че един лош мир струва повече от една добра караница. Ето защо отишъл при родителите си и им съобщил новината. Сергей Лвович припаднал. Повикали хирург да му пусне кръв. Пушкин забелязал, че уж изгубилият свяст негов баща все пак спорел с хирурга и се опитвал да го поучава как се прави кръвопускане…“
   Родителите прощават на Олга и възлагат на сина си и на г-жа Керн да приемат и да благословят младоженците. Определено е церемонията по приемането и по благословията да стане в дома на Делвиг. Времето е много студено. В старичката кола на родителите, Пушкин и г-жа Керн се озовават насаме за пръв път след страстните мигове, които двамата са прекарали в Тригорское. Пушкин отдавна вече не е обвързан с младата жена; тя, от своя страна, изпитва към поета едно спокойно и искрено влечение. Представляват странна двойка бивши любовници и настоящи приятели. И двамата са тъжни. Може би си мислят за онова, което не са постигнали? Може би завиждат на този мъж и на тази жена за тяхната съдба, която ще благословят за цял живот, те, чиято връзка е продължила само няколко дни? Може би не са имали и какво да си кажат?
   Премеждията на Олга и Павлишчев, съветите на добрия Делвиг, измамен съпруг, но верен приятел, сближават Пушкин със семейството му. Делвиг постига дори привидно помирение. Ала въпреки похвалните си старания, Пушкин не е в състояние повече да изпитва любов към своите родители. Сергей Лвович с неговия папагалски нос и коремче, с разлигавената му уста, с неговите сълзи и патетични брътвежи; Надежда Осиповна с измореното си лице, злобни очи, пристъпи на гняв и преструвки за него вече не представляват нищо повече от сламени кукли. Неговите близки, неговите родители не са Сергей Лвович и Надежда Осиповна, а Делвиг (с когото си целуват ръка, когато се срещнат на улицата), Вяземски, Нашчокин, Соболевски, Глинка, Мицкевич, г-жа Керн, г-жа Осипова, г-жа Карамзина, вдовицата на историка Карамзин. Тези мъже и тези жени са неговото истинско семейство. Тези мъже и тези жени му помагат да понася скуката.
   
***
„В Санкт Петербург съм само от една седмица. Заварих тукашното общество, обхванато от удивително вълнение. Всички се забавляват до припадък, сиреч ходят по раути46,  които тук са на голяма мода. Отдавна трябваше да се досетим, че сме създадени за раути, тъй като за тях не е необходим нито ум, нито веселост, нито общ разговор, нито политика, нито литература. Ходиш по краката на другите като по килим, извиняваш се и това заменя разговорите.“
   Пушкин отдавна се чувства изморен от Санкт Петербург с неговите „раути“, с неговите полицаи, моми за женене и млади жени за любов. Чувства такава нужда от промяна, от възкресение, че през пролетта на 1828 година, когато научава за началото на военните действия между Русия и Високата порта, моли Бенкендорф за разрешение да постъпи на служба в действащата армия. Бенкендорф му определя аудиенция за 18 април. Ала на тази дата той не го приема. Пушкин възобновява молбата си с писмо още същия ден. Бенкендорф отговаря, че „всички места са вече заети“. Сетне предлага на поета да вземе участие в кампанията, като постъпи в канцеларията на III отделение! Пушкин в III отделение! Пушкин полицай! Подигравката е твърде просташка. Поетът изпада в бяс и моли да му разрешат да замине за Париж. Нов отказ. Ала един от агентите на Бенкендорф дава съвет на Пушкин да се запише в армията на Паскевич, която действа на Кавказкия фронт. 
   „Това е чудесна идея, възкликва Пушкин. Ще си помисля.“47 
   В действителност той не се сеща за това в продължение на близо година. 
   И изведнъж, през март 1829 година, отново го обзема желанието да види нови хоризонти. Без да се допита до Бенкендорф, от страх той да не се възпротиви, без да предупреди никого, решава да замине за Москва. Смята оттам да отпътува за Тифлис. А от Тифлис да премине може би отвъд границата... Идеалът за него открай време се намира отвъд градовете, отвъд границите. И той го следва задъхано от къща на къща, от усмивка на усмивка, от ден на ден, а през това време сърцето му отслабва, а лицето му се покрива с нови бръчки. 
   
***
В Москва Пушкин отсяда в дома на своя приятел Нашчокин, щедрият безумец, примерният развратник, най-бедният богаташ в цяла Русия. Този човекх харчи парите си с една действително гениална изобретателност, купува без всякакъв ред и на луди цени мраморни статуи, китайска керамика, бронзови фигури, които изобщо не му харесват, поръчва сребърен обков за късче свещ, на светлината на която е изиграла своята най-добра роля актрисата Аксьонова, и жертва четиридесет хиляди рубли за построяването на кукленска къщичка от стъкло, на два етажа, където мебелите и останалите предмети са миниатюрни, от канапетата до чашите за чай, от свещниците до покривките, като всички те са изработени от най-известните виенски, парижки и лондонски майстори.
   Нашчокин играе, печели, губи, наследява, взема на заем и преминава през такива възходи и падения, от които на всеки друг освен на него би се завил свят. Ала той посреща със смях подобна необичайна съдба. Пушкин го обича заради веселия му нрав и заради ума му. Защото дълбоко в душата на този екстравагантен и ленив дворянин е затаена печал. Пушкин с увлечение слуша неговите разкази и напразно го съветва да напише мемоари. Именно Нашчокин разказва на поета историята на Дубровски. Именно живота на Нашчокин Пушкин има намерение да опише в своя роман Руският Пелам.
   Ала Пушкин не е дошъл в Москва само за да се види със своя приятел. Той е все така обсебен от мисълта за брак и се надява преди да замине за Тифлис да открие във втората столица примерната годеница, която напразно е търсил другаде. Дори е готов да се откаже от Кавказ и от бойните подвизи, стига в замяна да получи една мила и целомъдрена жена. От всички девойки, които е срещнал, безспорно най-голямо доверие заслужава Екатерина Ушакова. Ето защо той отново влиза в този приятелски дом. Ала там го очаква ново разочарование. След като е научила за годежа на Пушкин с Анета Оленина в Санкт Петербург, Екатерина Ушакова се е сгодила с княз Долгоруки. Пушкин изпада в отчаяние. Напразно се опитва да спечели отново благоразположение, обяснява, че годежът му с Анета Оленина е разтрогнат, позовава се на изкушенията, които предлага петербургският живот. Напразно. Тогава той започва да обяснява на родителите на девойката, че княз Долгоруки не е достоен за такъв брак. Привежда доказателства и накрая постига своето. Екатерина отказва да се омъжи за княза. Ала след като се осведомява за верността на поета, тя го съветва да не иска ръката є. Пушкин приема с усмивка своята присъда. Екатерина си остава девойка. Това за него е почти победа. Той продължава да посещава дома на Ушакови в качеството на близък приятел и на безобиден влюбен. Отново рисува в албума на Екатерина и отново є посвещава стихове. Тя му отвръща със свои рисунки и свои стихове. Младите хора се упрекват за съответното внимание, дразнят се взаимно, сърдят се един на друг, но всъщност някъде дълбоко в себе си може би съжаляват,  че занапред са им позволени единствено добрите чувства.
   От рисунките в албума научаваме за грижите и за шегите на Екатерина и на Пушкин. Една от карикатурите представя г-ца Оленина да лови годеници с въдица. На друга Пушкин е с огромни бакенбарди и блеснали от желание очи. Надписът е:
   „Махни се! Махни се! Остави ме! Твоите ръце са недостойни“.
   Другаде е нарисувана главата на млада и красива жена. Скицата е придружена от следния текст:
   „О злочеста аз! Карс! Карс! Сбогом дневна светлина! Умирам.“
   Карс е смятана за непревземаема турска крепост, но същевременно е и прозвище, което поетът е дал на една московска девойка. Тази девойка се нарича Наталия Гончарова. И докато Пушкин се шегува заедно с Екатерина, скритите му мисли са с тази новодошла.
***
Пушкин среща Наталия Гончарова по време на предишното си пребиваване в Москва. Споменът, който е съхранил, е за шестнадесетгодишно момиче, замаяно от светлините и музиката на бала. През онази вечер Наталия е облечена в ефирна бяла рокля, а единственият є накит е тънка златна диадема в косите. Тя е плаха, невинна и красива. Ала след няколкомесечно отсъствие Пушкин я открива още по-плаха, по-невинна и по-красива. Няма място за колебание: Наталия е годеницата на неговите мечти, съвършената другарка в живота, изпратена на този свят от самия Господ-Бог. Пушкин упорито посещава домовете, където ходи на гости семейство Гончарови. Сетне, след като се помирява със своя отколешен враг Толстой „Американеца“, той избира този човек, когото навремето е имал намерение да убива, за извънреден пратеник пред семейство Гончарови. Гончарови приемат Пушкин сдържано. Той е беден. Има лоша репутация. Разбира се, пише стихове. Но от един добър поет може да излезе само лош съпруг. С една дума, г-жа Гончарова смята, че нейната малка Наталия, тъй красива и чиста, заслужава нещо по-добро от някой си Пушкин, който няма нито постоянни доходи, нито пък бъдеща кариера. Що се отнася до Наталия, в присъствието на поета тя изпитва само приятно изумление. 
   Този човек є е интересен, само защото разправят, че печатал приятни стихове. Ала видът му е доста странен. А и ноктите му са толкова дълги! Освен това танцува лошо, като някой болен от треска. И все пак е толкова мил. Ухажва я. А трябва да се отнасяме любезно към тези, които ни ухажват. Останалото е работа на майките. И така, майката приема граф Толстой. Толстой говори в полза на поета, а г-жа Гончарова, в полза на дъщеря си. „Той е талантлив. – Тя е тъй красива. – Той много я обича. – Тя е прекалено млада. – Не изпускайте такава славна партия. – Трябва да се пазим от внезапната любов. – Какво ще ни посъветвате в такъв случай? – Да проявите търпение.“ Толстой се връща, без да е постигнал нищо, освен въздишки и уклончиви обещания. Ала Пушкин се е опасявал да не получи категоричен отказ и затова е напълно доволен от отговора на г-жа Гончарова. Него не го отблъскват. Просто го молят да изчака. И действително Наталия е още дете. Майчините тревоги са напълно в реда на нещата. Ала как той, Пушкин, би могъл да се съгласи да чака толкова дълго? Той бърза. Изгаря го вътрешен огън. Ще стигне дотам, че да отвлече Наталия, че да извърши някоя глупост!... Засега трябва да напусне Москва. Не би могъл да живее в Москва, следвайки по стъпките тази девица, броейки месеците, седмиците, дните, които го делят от сватбата, дебнейки съзряването на формите є, пробуждането на блясъка в очите є, нарастващата увереност на усмивката є. Натрапчивата мисъл за брак вече го измъчва. Трябва да избяга в Кавказ, сред планинските простори, сред войската, нуждае се от опасности, приключения, за да забрави донякъде тази малка московчанка. Действително вече е толкова влюбен в нея, че предпочита невъзможността да я вижда пред невъзможността да я притисне в обятията си. Всичко или нищо. Той винаги е бил такъв. 
   Някои му казват: „Байрон замина за Гърция и умря там! Не заминавайте за Персия, не прибавяйте нова прилика към всички ваши прилики с Байрон.“48 
   Или още: 
   „Само не ми казвайте, че заминавате за Грузия. Тази страна е враг на нашата литература. Тя ни лиши от Грибоедов!“49 
   Същата година Грибоедов, авторът на комедията От ума си тегли, е убит в Техеран от мюсюлмански въстаници.
   Ала никакви съвети, никакви заплахи не могат да задържат поета. На 1 май 1829 година той изпраща до г-жа Гончарова следното писмо на френски език:
   „На колене, проливайки сълзи на благодарност, би трябвало да ви пиша сега, след като ми предадоха вашия отговор чрез граф Толстой: това не е отказ, вие ми позволявате да се надявам. Но ако все пак роптая, ако тъгата и горестта се примесват към чувството на моето щастие, все пак не ме обвинявайте в неблагодарност. Аз разбирам предпазливостта и нежната грижа на майката. Но простете нетърпението на едно сърце, което страда и което е упоено от щастие. Заминавам след малко, като отнасям в дълбочината на душата си образа на небесното същество, което дължи живота си вам. Ако имате някакви заръки, моля, обърнете се към граф Толстой, който ще ми ги предаде.“
   По-късно, през април 1830 година той ще пише отново на френски език до г-жа Гончарова, за да є обясни своята любов и своето бягство: 
   „Когато я срещнах за първи път, красотата є беше едва забележима, но аз се влюбих, главата ми се завъртя и аз поисках ръката є. Вашият отговор, въпреки неговата неопределеност, ми дари мигове на безумно щастие. Тъкмо тогава постъпих във войската. Попитайте ме какво се готвех да върша там, кълна ви се, че не бих могъл да ви отговоря. Но някакъв несъзнателен страх ме гонеше вън от Москва: аз не бях в състояние да понеса нито вашето присъствие, нито нейното. Писах ви, като очаквах, като се надявах на отговор, но той не дойде. Всички грешки на ранната ми младост възкръснаха във въображението ми: те наистина бяха много сериозни, а клеветата още повече ги раздуха, а и славата за тях, за съжаление придоби голяма популярност. Вие сте повярвали сигурно на всички лоши слухове, а аз не посмях да възроптая, но бях в отчаяние.“
   Пушкин напуска Москва на 1 май 1829 година. Без знанието на Бенкендорф той е получил пътен лист до Тифлис и обратно.
   
   
   
   
IV
ПЪТУВАНЕ ДО АРЗРУМ
                       След като потегля от Москва, Пушкин минава последователно през Калуга, Бельов, Орел, Новочеркаск и Ставропол. Пътуването е бавно и монотонно. Каляската се унася по разкаляните пътища. Странноприемниците са претъпкани. Единствено развлечение са пиенето, яденето, разговорите със станционните началници или с някой схванат и сънен спътник. Ала „преходът от Европа в Азия става от час на час по-чувствителен: горите изчезват, хълмовете се оглаждат, тревата се сгъстява и показва голямата сила на растителността... Около станционните хижи се разпореждат калмици. До колибите им пасат изродени космати кози. Преди известно време посетих една калмицка колиба. Цялото семейство се готвеше по това време да закусва; котелът вреше по средата и димът излизаше из отвора, направен на върха на хижата. Млада калмичка, доста хубава на вид, шиеше и пушеше тютюн. Седнах близо до нея: 
   – Как се казваш?
   – ...
   – На колко си години? 
   – На десет и осем.
   – Какво шиеш?
   – Гащи.
   – За кого?
   – За мене.
   – Целуни ме.
   – Не. Срамно е.
   Гласът є беше много мил.
   Тя ми подаде лулата си и започна да закусва. В котела се вареше чай с овча лой и сол. Тя ми подаде своята черпалка. Не пожелах да се откажа и сръбнах, като се мъчех да не изгубя съзнание. Не мисля, че друга народна кухня би могла да приготви нещо по-гадно. Поисках да хапна нещо. Дадоха ми късче сушено кобилско месо; и с това бях доволен. След този подвиг, сметнах, че имам право да се надявам на определено възнаграждение, ала моята надменна красавица ме цапна с балалайка по главата. Калмицкото кокетство ме изплаши: бързо се измъкнах от хижата и напуснах степната Цирцея.“50 
   В Ставропол Пушкин съзира на хоризонта същите облаци, които девет години преди това са го удивили с величествената си неподвижност. „Те бяха все същите, все на същото място. Това са снежните върхове на Кавказ.“
   От Георгиевск Пушкин отива до минералните извори на Пятигорск. Наоколо са изникнали къщи, сред пустинния преди пейзаж са се проточили алеи. Ала споменът за семейство Раевски е оцелял въпреки новите строежи. Пушкин се сеща за демона Александър Раевски, за неговия брат, за гордата малка Мария, която споделя заточението на съпруга, когото не обича. Колко лица са преминали пред очите му, които никога повече няма да види! Съществува ли на този свят лице, което ще го съпътства чак до смъртта му? Наталия може би? На 15 май в Георгиевск той си спомня за девойката и пише: 
   
             Тъй тъжно, леко ми е; тих е моят плач,
             скръбта ми с теб се утешава,
             С теб, само с теб… И нищо в мойта самота
             не ме ни мъчи, ни тревожи,
             сърцето пак гори и люби – затова,
             че да не люби то не може.51 
   
   Осветен от паметта, образът на Наталия следва поета по време на неговото пътешествие. Той се мярка из долините, сред дърветата, над потоците и в небето. Той присъства навсякъде сред природата. Тя е самата природа. 
   В Екатериноград Пушкин си е купил черкезка носия, сабя, кинжал, пистолети и е наел коне до Владикавказ. Пътищата са твърде несигурни. Пътниците трябва да изчакат преминаването на пощенската кола, за да се присъединят към конвоя, ескортиран от казаци, пехота и оръдия. Това се нарича „да се възползваш от случая“. Призори на 18 май 1829 година барабани свикват всички на централния площад. Керванът се състои най-малко от петстотин души. Това са все цивилни, които едва се държат върху самарите на мулетата, но са затъкнали в поясите си всевъзможни, съвсем нови оръжия. Около дамите се въртят военни на коне. Виждат се волски коли. Зелени чергила. Униформи. Раздават се викове и смехове. Надига се жълтеникав прахоляк. 
   „Забиха барабан. Потеглихме. Напред се движеше оръдието, окръжено от пехотните войници. След него се търкаляха каляските, бричките и колите на войниците, които се местеха от една крепост на друга; след тях скърцаха двуколките на обоза. Отстрани бягаха конски хергелета и стада волове. Около тях препускаха ногайските пазачи с наметки и ласа. Всичко туй отначало твърде ми харесваше, но после стана досадно. Оръдието се движеше бавно, фитилът гореше и войниците палеха лулите си от него. Бавността на пътуването (първия ден изминахме едва петнадесет версти), непоносимата горещина, недостигът на припаси, неспокойните нощувания и накрая безспирното скрибуцане на ногайските талиги ме изкарваха от търпение... На края на небето се издигаха върховете на Кавказ, изглеждащи всеки ден все по-високи и по-високи.“
   Най-сетне, на 21май колоната навлиза във Владикавказ, без да се е сблъскала с планинците черкези. „Черкезите ни ненавиждат, отбелязва Пушкин. Ние сме ги изтикали от обилните пасища; аулите им са разрушени, цели племена са избити. Те от час на час навлизат все по-дълбоко в планините и оттам правят нападенията си.“
   На 23 май Пушкин напуска Владикавказ и навлиза в недрата на планината. Оръдие вече няма. Останал е обикновен ескорт от въоръжени до зъби казаци. Пътят върви по левия бряг на река Терек. От двете страни се издигат отвесни стени от базалт и порфир, а върховете им се губят на шеметна височина и порят стелещите се над тях облаци. „Колкото по-далече се вмъквахме в планината, толкова по-тясна ставаше клисурата. Притиснатият Терек с рев хвърляше мътните си вълни връз скалите, които преграждаха пътя му. Теснината се виеше надолу по течението му. Каменните склонове на планината бяха изгладени от вълните му. Вървях пеша и всеки миг се спирах, поразен от мрачната хубост на природата. Времето беше навъсено, облаците тежко се влачеха около черните върхове... Без да стигна до Ларс, аз изостанах от конвоя, загледан в огромните скали, сред които Терек се плискаше с неизразима ярост. Изведнъж към мен се спусна един войник, като викаше отдалече: „Не се спирайте, ваше благородие, ще ви убият!“ Това необичайно предупреждение ми се стори твърде чудно. Работата била в това, че осетинските разбойници, които се намират в безопасност на това тясно място, стреляли по пътешествениците през Терек.“
   На следващия ден пътешествениците срещат по пътя си група турски пленници, заети за разчистват пътя. Конвоят вече навлиза в местности, които напомнят сякаш края на света. Гранитните стени съвсем се сближават, зъберите им стърчат като зъби на акула, някои напомнят звънарни, кулички, причудливи изваяния, а притиснатият в своето корито Терек се дави от ярост и бълва нагоре пенести талази, проглушавайки ушите с дрезгавия си рев.
   „Парченце небе като лента синее над главата ви. Ручеите, падащи от планинската височина, на дребни и разпенени струи, ми напомняха странната картина на Рембрандт Отвличането на Ганимед. При това и теснината е осветена съвсем по негов вкус... Наблизо до поста през реката смело е прехвърлен мост. Стоиш на него като на мелница. Мостът се тресе, а Терек шуми като колелата, които движат воденичните камъни... Впечатленията бързо се притъпяват. Едва премина денонощие и вече ревът на Терек и безформените му водопади, скалите и пропастите престанаха да привличат вниманието ми. Овладя ме изключително нетърпението да стигнем до Тифлис.“
   Отвъд Коби, последният пост откъм северния склон, започва изкачване по покрит с мек сняг път. От върховете се откъсват лавини и се устремяват в пропастите с глух гръмотевичен тътен. На места навеси с наклонени покриви бранят пътя до Кръстовата планина, наречена така заради побития там през 1824 година гранитен кръст в прослава на победата на генерал Ермолов. Нататък склоновете стават по-полегати, въздухът по-мек, чувства се близостта на Грузия. 
   „Бързият преход от страшния Кавказ в миловидната Грузия е възхитителен. Въздухът на юга изведнъж започва да облъхва пътешественика. От височината на Гут планина се открива Кайшаурската долина с нейните обитаеми скали, със светлата Арагва, извиваща се като сребърна лента. И всичко това в умален вид, на дъното на триверстна пропаст, край която се вие опасен път. Спускахме се в долината. Младият месец се показа на ясното небе. Вечерният въздух бе тих и топъл. Нощувах на брега на Арагва в дома на Ч. На другия ден се разделих с любезния стопанин и потеглих нататък.“
   На 27 май в единадесет часа вечерта Пушкин най-сетне пристига в Тифлис. Надява се да срещне там брат си Лев и приятеля си Николай Раевски, но техният полк вече е потеглил на поход. Ето защо Пушкин пише до командващия генерал граф Паскевич молба за разрешение да отиде на предната линия. В очакване на отговора той по цял ден се разхожда из града и както обикновено скандализира местните жители и чиновниците. Тифлис действително е интересен град. На север се редят терасовидно сгради с обичайната европейска архитектура, ала поетът така и не отива нататък. Той предпочита прашните и вонящи улици на стария Тифлис с всевъзможните дюкяни, с готварниците на открито, с ковачите, които пред очите на минувачите изработват кинжали, с прегърбените терзии с игла в ръка, със сарачниците, откъдето се носи силна миризма, с майсторите на накити, пред които се трупат жени с бяла кожа и черни очи, с търговците на килими, провесили стоката си от многоцветна вълна, подобно пищни платна на старинни каравели. Тълпата се състои от грузинци, арменци, персийци, татари, черкези, осетинци, германци, руси и французи. Всички те беседват и се блъскат безгрижно. Всички те купуват или продават нещо. Хлапета отстраняват зяпачите, за да сторят път на върволица проскубани камили или на някоя талига, натоварена с говежди мехове, пълни с кахетинско вино. 
   И така, Пушкин се разхожда гордо сред това космополитно гъмжило. Веднъж го виждат под ръка с някакъв татарин. Друг път да играе на ашици с уличните хлапета. Появява се на пазара в нощно облекло, наметнал на раменете си войнишки шинел.
   Ала тези невинни развлечения не му попречват да се запознае с най-видните личности в града. Той ги разпитва за живота, за обичаите, за фолклора на кавказките народи. Слуша и си записва грузински песни. Чете много. Старае се да научава все нови неща. С каква радост и с каква гордост открива той докъде се е разпростряла неговата известност! Дори в това далечно кътче на империята, дори сред тази тълпа чиновници и войници всички рецитират и се възхищават от неговите творби. Тифлиските интелигенти го канят на обеди, на вечери, на почетни банкети. Един от тези банкети е организиран на брега на река Кура и се превръща в незабравим празник за поета.
   „Бях събрал най-доброто, пише по-късно организаторът на тържеството. Всевъзможни музиканти, певци, танцьори, баядерки, трубадури от всички обитаващи Грузия азиатски народности. Градината бе осветена от многоцветни фенери, а по клоните на дърветата бяха закрепени восъчни свещи. По средата се издигаше герб с инициалите на бележития гост...“
   Присъстващите викат „ура“! Пенливото шампанско прелива от чашите. Оркестърът гръмко свири увертюрата на Бялата дама. Сред веселата глъчка замаяният Пушкин стиска потните ръце на непознати хора, целува се с тях, благодари им, задъхва се от вълнение и пие без мярка. Неговите почитатели накрая насила го поставят върху едно украсено с цветя и клонки възвишение. 
   „Всеки от нас, пише още организаторът, поред отиваше до него с чаша в ръка и му изразяваше по свой начин радостта, че го вижда сред нас. Пушкин не отвръщаше нищо на всички тези комплименти, но от очите му се стичаха сълзи на признателност.“
   На 8 юни Пушкин получава разрешение да се присъедини към войската. На 10-и потегля от Тифлис. Пътува на кон, придружен от водач, като сменя конете при крайпътните казашки постове. На 11 юни, недалеч от крепостта Гергери го очаква странно премеждие. „Като си починах малко, препуснах отново и срещу себе си, на високия бряг на реката видях крепостта Гергери. Три потока с пяна и грохот се спускаха от високия бряг. Преминах реката. Два вола, впрегнати в кола, се катереха по стръмния път. Няколко грузинци ги съпровождаха.
   – Откъде сте? – запитах аз.
   – От Техеран.
   – Какво возите?
   – Грибоеда.
   Това беше тялото на убития Грибоедов, което откарваха в Тифлис.“
   Среща с каторжника Кюхелбекер. Среща с тленните останки на Грибоедов. Съдбата се шегува, като устройва на Пушкин подобни страховити препратки към миналото. Все някой призрак се изпречва на пътя му, за да го смрази от ужас или да изпълни душата му със скръб. „Не мислех, че мога да срещна отново нашия Грибоедов, пише Пушкин. Разделих се с него миналата година в Санкт Петербург, преди отпътуването му за Персия. Той бе тъжен и имаше странни предчувствия. Исках да го успокоя, но той ми каза: Vous ne connaissez pas ces gens-lа : vous verrez qu’il faudra jouer des couteaux.“52 
   Шибан от проливния дъжд, Пушкин се добира до казашкия пост Гумров. Нощта се е спуснала. Легнали един до друг, казаците спят в палатката. Премръзнал, трескав, Пушкин се изляга до тях и веднага заспива. Събуждат го на зазоряване: 
   „Излязох от палатката на свежия утринен въздух. На ясното небе се белееше двуглава снежна планина.
   – Каква е тази планина? – запитах аз, като се протягах, и чух в отговор:
   – Това е Арарат.
    Какво силно въздействие на звуците! Жално гледах библейската планина, виждах ковчега, закрепен на върха є с надежда за възраждане и живот, и излитащите врана и гълъбица – символи на наказанието и на помирението...“
   Поетът оседлава коня и потегля заедно с един казак към границата, която върви по река Арпачай:
   „Пред нас блестеше рекичка, през която трябваше да минем. „Ето и Арпачай“ – ми рече казакът. Арпачай! Нашата граница! Това струваше колкото Арарат. Препуснах към реката с необяснимо чувство. Никога още не бях виждал чужда земя. Границата ми се струваше нещо тайнствено: от детските години пътешествието бе моя мечта. Дълго след това водих скитнически живот, като обикалях ту пљ на юг, ту пљ на север, и никога още не бях се измъквал от пределите на необятната Русия. Весело препуснах в заветната река и добрият кон ме измъкна на турския бряг. Но този бряг бе вече завоюван – аз все още се намирах в Русия.“
   На 12 юни Пушкин най-сетне стига до укрепения Карс. Той е превзет наскоро, но войската вече е напреднала и е заела нови позиции. Пушкин продължава пътя си с един млад арменец, който му служи за водач, към руския лагер на двадесет и пет версти от града, на брега на река Карсчая. На 13 юни той най-сетне открива брат си Лев и приятеля си Николай Раевски, който неотдавна е произведен в чин генерал.
   Същия ден Пушкин потегля на поход с драгунския Нижненовгородски полк под командването на Раевски. С приближаването на опасността той е обзет от трескаво нетърпение. Има ли ги в действителност тези турци, за които всички говорят в лагера, а само той не ги е виждал? Дали ще му позволят да рискува живота си, да вдъхне мъжествения мирис на барут и да сече наляво и надясно със сабята, понесен в победен галоп на Изток? Детинското нетърпение на Пушкин забавлява офицерите: 
   „Къде са турците? Ще ги видя ли най-сетне? Говоря за турците, които се нахвърлят с викове и с оръжие в ръка. Дай ми да видя, моля те, това, за което съм бил толкова път и съм минал през толкова препятствия!“53 
   Желанието на Пушкин се сбъдва по-скоро, отколкото самият той се надява.
   „Още не бяхме приключили обяда у Раевски, пише М. И. Пушчин, където бяхме с Пушкин, с брат му Лев и със Семичев, когато дойдоха да ни съобщят, че пред аванпостовете се е появил неприятел. Всички се втурнахме към конете, които стояха оседлани още от сутринта. Едва бях излязъл, когато попаднах сред схватка между казаците и турски кавалеристи. Сблъсках се със Семичев, който ме запита дали не съм виждал Пушкин. Двамата препуснахме да го дирим и видяхме, че се е откъснал пред драгуните от подкрепленията и се е устремил, размахвайки сабя, право срещу турците, които летяха към него. Нашето приближаване заедно с улана Юзефович, който се бе притекъл на помощ, накара турците да обърнат конете и да се оттеглят. На Пушкин така и не се удаде случай да опита сабята си върху главата на някой османлия. След този случай, макар и с неудоволствие, той не се отдалечаваше от нас, още повече че турското нападение бе отблъснато по целия фронт. Нашата кавалерия ги преследва чак до техния укрепен лагер, а след това се завърна да заеме предишните си позиции още преди мръкване.“
   Мнозина свидетели потвърждават случката. Един от тях забелязал как „Пушкин грабва пиката на убит казак и препуска срещу противниковата кавалерия. Донските казаци били изумени от този новоизникнал герой с цилиндър на главата и в черкезка бурка.“54 
   Друг пише в своите спомени55: „Когато основната маса на турците бе отблъсната и Раевски се втурна да я преследва с кавалерията, ние видяхме към нас да препуска вихрено някакъв конник: това беше Пушкин в цивилни дрехи и с цилиндър на главата. Той спра коня на две-три крачки от Паскевич, свали шапката си, предаде му някакво кратко съобщение от страна на Раевски и като получи отговора, незабавно се понесе обратно към Раевски.“
   Тази цивилен с черкезка бурка и цилиндър буди недоумение у войниците, които го вземат за „немски поп“. Немският поп живее в лагера, интересува се от всички военни въпроси и разправя на всеки срещнат, че никога не бил спал така добре, както в палатката, и никога не бил ял така вкусно, както от войнишкото канче.
   „Лагерният живот много ми харесваше, пише той.56  Оръдието ни вдигаше в зори. Сънят в палатката е чудно здрав. На обяд пиехме с азиатски шиш-кебап английско пиво и шампанско, изстудено в таврийските снегове.“
   Ала Пушкин страда от това, че няма възможност да изразходва излишъка от енергия. Постоянно търси да се счепка с противника. Турците обаче предпазливо избягват сблъсък. Най-сетне един ден казашки патрул се натъква на основните сили на турската войска на сераскера, които тъкмо напускат Хасан кале. „Когато Пушкин научи тази вест, африканската му кръв закипя и той започна да скача и да пляска с ръце, като разправяше, че този път непременно ще се счепка с турците.“57 
   Ала генерал Паскевич бди над него. Този странстващ войник, този войнствен поет не му вдъхва много доверие. За да предпази Пушкин от собственото ме безразсъдство, Паскевич намира начини да го държи близо до себе си. Заобиколен от подобно официално внимание, Пушкин беснее, че не може да вземе участие в сражението. Той не смее да изостави Паскевич и постоянно стои край него, като следи отдалеч разгръщането на русите в сини униформи пред пъстрата орда на турците. Така той преживява битката не на живо, а по карта. Не редом с младите, а в обществото на старците. Паскевич го лишава от неговата война.
   В действителност войната се е превърнала в стратегическа разходка през изоставените от турците територии. Противникът е престанал да оказва каквато и да било съпротива и безредно се оттегля към Арзрум. 
   Арзрум капитулира на 27 юни и заедно с руските войски Пушкин влиза триумфално в този азиатски град. Турското население се е покатерило по плоските покриви на къщите си и оттам скръбно следи преминаването на войската по улиците. Арменците прииждат, за да приветстват освободителите, махат, викат и се блъскат досами краката на маршируващите пехотинци. Хлапета притичват пред конете, кръстят се и кряскат: „Християни! Християни!“ В руския лагер Пушкин заварва генерала да разговаря със стар беззъб и словоохотлив паша. Старият паша иска да научи кой е този човек с цивилни дрехи и цилиндър. Обясняват му:
   – Той е поет. 
   Пашата скръства ръце на сърцето си, покланя се тържествено пред Пушкин и казва:
   – Благословен да бъде часът, в който срещаме поет.
   „Получихме писмо от Пушкин, изпратено от Арзрум, пише Делвиг.58  Там той се забавлява прекрасно. Отворила му се много работа: пие, яде и се перчи на казашки кон с нагайка в ръка.“
   По време на престоя си в Арзрум Пушкин добросъвестно разглежда града, посещава джамиите, гробищата и харема на сераскера. Все още се надява руските войски да продължат настъплението и да му се удаде възможност да убие неколцина от неверниците, които все така упорито избягват сблъсъка. Ала Паскевич научава за намеренията му, привиква го и му заявява:
   – Господин Пушкин, жал ми е за вас. Вашият живот е скъпоценен за Русия. Вие нямате никаква работа тук. Ето защо ви съветвам незабавно да напуснете войската.
   Пушкин сдържано се покланя и избягва, зачервен от срам и от ярост. Значи го отблъскват. Пъдят го. Като някакъв обикновен цивилен! Като някакъв некадърник! Значи него никой не го взема насериозно: нито революционерите, които го държат настрани от съзаклятието, нито военните, които го гонят по-далеч от сраженията. Нима е добър само в писането на стихове?
   Междувременно в Арзрум се появяват случаи на чума и Пушкин започва да си дава сметка, че Паскевич има основание да го отпрати.
   „Мисълта за присъствието на чума е твърде неприятна за този, който не е свикнал. Като исках да изгладя това впечатление, тръгнах да се разхождам по базара. Като се спрях пред една продавачка на оръжия, почнах да разглеждам някаква кама, когато внезапно ме удариха по рамото. Огледах се: зад мен седеше ужасен просяк. Той бе бледен като смърт; от червените му гноясали очи течаха сълзи. Мисълта за чумата отново се мерна във въображението ми. Отблъснах просяка с чувство на неизразимо отвращение и се върнах вкъщи твърде недоволен от разходката си. Обаче любопитството ми победи. На другия ден отидох с лекаря в лагера, където се намираха чумавите. Не слязох от коня и не забравих да застана по посока на вятъра. От палатката изведоха при нас един болен. Той бе бледен и се люшкаше като пиян. Друг болен лежеше в безсъзнание. Като разгледах чумавия и пожелах на нещастника скорошно оздравяване, аз обърнах внимание на двама турци, които го изведоха под ръка, разсъбличаха го и го пипаха, като че чумата беше само хрема. Признавам, че се засрамих за моята европейска плашливост пред това равнодушие и по-скоро се върнах в града.“59 
   На 21 юли Пушкин напуска Арзрум, без да е убил нито един турчин, без да е превзел нито едно оръдие и без да е докоснал с ръка нито един чумав.
   На 1 август вече е в Тифлис, където се покланя на гроба на Грибоедов. На 6 август потегля оттам, след като е присъствал на безброй приеми, срещи в негова чест, вечери и пиршества, и се отправя за кавказките минерални извори. Три дни след неговото заминаване вестник Тифлиски новости публикува следното съобщение: „На 6 август Александър Пушкин, на връщане от Арзрум, мина през Тифлис на път за кавказките минерални извори. Приятелите на изкуството сега трябва да очакват чудните дарове, с които геният на Пушкин, развълнуван от спомените за Кавказ, непременно ще обогати нашата литература.“
   Не след дълго пожеланието на журналиста се сбъдва. Второто пътешествие до Кавказ вдъхновява поета за написването на автобиографичния очерк Пътуване до Арзрум и за много стихотворения като Урва, Грузински хълмове, Делибаш, Дон, Кавказ, Манастирът на Казбек.
   „Заранта, като минавах край Казбек, пише Пушкин, видях забележителна гледка: белите разкъсани облаци се мъкнеха през върха и усамотеният манастир, осветен от слънчевите лъчи, сякаш плуваше във въздуха, носен от облаците.“
   Когато пристига във Владикавказ, Пушкин открива у един приятел няколко руски списания и трескаво ги преглежда. В тях пише за него. Ала единствено дребнави критики. Той с тъга си спомня за празненствата в Тифлис, венеца, с който са украсили челото му, тостовете, музиката, веселата война и преклонението на стария паша: „Благословен да бъде часът, в който срещаме поет!“ Безспорно поетът не се харесва толкова на нищожните петербургски драскачи, колкото на храбрите и простодушни хора, които обитават границите на империята. „В първата статия, която ми попадна, ругаеха мене и стиховете ми. Такъв бе първият поздрав, с който ме посрещнаха в любимата родина.“
   Сърдит и нещастен, Пушкин се връща с ново настървение към картите и хазарта. В Пятигорск, в Кисловодск той съчетава лечението с естествено газирана вода с продължителни престои пред зеленото сукно. След като изгубва малкото останали му пари, на 8 септември той напуска Кисловодск и се отправя към Москва. Наложило се е да вземе назаем значителна сума, за да плати за пътуването. Преди да пристигне до местоназначението, голяма част от тези пари минават в джоба на неговия спътник, някой си Дуров, заклет картоиграч и ненаситен пияч.
   Ала Пушкин вече не мисли за парите, нито за критиките, нито за турците, нито за пиршествата, нито за сраженията, нито за снежните върхове на Кавказ. С всеки следващ преход мисълта за Наталия Гончарова все по-силно го обсебва. Той най-сетне ще я види. Може би ще се ожени за нея. Никакви съжаления не могат да устоят пред подобна надежда.
   
  ЧАСТ СЕДМА
  
I
СЕМЕЙСТВО ГОНЧАРОВИ
                       Наталия Гончарова, заедно с майка си, баща си, тримата си братя и двете си сестри живее в Москва на улица „Болшая Никитинская“, в просторна дървена къща, ниска и дълга, с вътрешен двор и пристройки. Бащата, г-н Гончаров, чиновник в Министерството на външните работи, се жени през 1807 година за една девойка с такава ослепителна красота, че самият любовник на императрицата Елизавета Алексеевна се влюбва в нея и дори се осмелява да изостави своята августейша любовница. В резултат на това премеждие, младата г-жа Гончарова е принудена да напусне Двора. Що се отнася до нейния съпруг, той оставя службата си в министерството и се посвещава на наследственото имение. Гончарови живеят охолно, печелят пари, създават деца и гледат спокойно в бъдещето. Ала страшен удар сполетява това преуспяващо семейство. През 1814 година г-н Гончаров пада от кон, строшава си черепа и след като се съвзема, остава „меланхоличен“. С времето тази меланхолия преминава в лудост. Гончаров, когото неговата съпруга напразно се е опитала да въдвори в приют за душевно болни, живее като в сън, чужд на всичко и на всички, а когато се пробуди от своята летаргия, бръщолеви несвързано и преследва жена си с нож в ръка. Тези пристъпи на ярост ужасяват децата. Момичетата особено силно се боят от този превърнал се в див звяр техен баща. Вследствие лудостта на своя съпруг, самата г-жа Гончарова е принудена да поеме семейните дела в свои ръце. Ала тя не притежава никакви делови качества. Зле наглеждано и зле стопанисвано, имението бързо запада. Земите, посевите, трудът на двете хиляди крепостни не носят почти никакви приходи. Парите не стигат. Мебелировката на дома е оскъдна, тоалетите – излинели, а трапезата, твърде аскетична. 
   Споменът за някогашното благополучие прави г-жа Гончарова двойно нещастна. Привикнала да живее нашироко, тя страда от недоимъка и се бои да не би в „обществото“ да започнат да я одумват. Така се бои от мнението на хората, така се стреми към тяхното уважение, толкова е привързана към установените нравствени норми, към изгодните бракове, към доброто положение и официалните отличия, че изглежда преждевременно вманиачена. При това никак не е глупава. По-скоро озлобена, властна, груба в думите, несръчна в постъпките и прекалено набожна. В една от стаите на дома е устроила частен параклис, целият покрит с икони, постоянно осветен от свещи и кандила, в който всяка събота и срещу празници свещеник идва да чете служба. През останалото време г-жа Гончарова вегетира, обградена от калугерки и осенени бъбривки, които я ласкаят, обещават є вечно блаженство, скубят я, продават є разни реликви и позорят господарката в очите на слугите и пред нейните близки. С помощта на подобни съветници от година на година г-жа Гончарова става все по-суеверна, по-подозрителна, по-тесногръда и по-деспотична към околните. Дъщерите є получават по-сурово възпитание дори от послушнички в манастир. Те трябва да стават на разсъмване и да си лягат в десет часа. Ако майка им ги привика в необичайно време, момичетата веднага си представят, че са сторили някаква непростима грешка и не смеят да прекрачат прага на стаята є, без да се прекръстят и да прошепнат някой от псалмите на цар Давид. На децата е забранено да говорят на висок глас и да разговарят по сериозни въпроси с гостите. Забранено им е да четат книги, в които има „дори сянка от романтизъм“. Забранено им е да говорят на масата. Най-малкото прегрешение към установения ред бива наказвано със здрави плесници. Що се отнася до останалото, възпитанието на госпожиците се ограничава с уроци по танци и по френски. Целта на една девойка е да сключи изгоден брак. А изгоден брак не може да бъде постигнат, ако те не знаят френски и не могат да танцуват кадрил.
   Несъмнено двете по-големи дъщери на г-жа Гончарова не са кой знае колко привлекателни: Екатерина е висока, пълна и мечтателна, а Александра е неприятно кривогледа. Всички брачни надежди на г-жа Гончарова се свързани с най-малката є дъщеря Наталия. Красотата на Наталия струва повече от всички имения и всички крепостни на империята. Благодарение на нея тя продължава да се надява да възроди предишния щастлив живот. Ала трябва да се бърза. Още през 1828 година, когато Наталия е само на шестнадесет години, г-жа Гончарова я въвежда в светското общество. И обществото действително е омаяно. Всички любители на красиви жени са омагьосани от тази плаха и скромна нимфа. Това всеобщо възхищение оставя следи в личните дневници и кореспонденцията от онова време:
   „Много хубавици съм виждал през живота си, пише граф Сологуб, срещал съм и по-обаятелни жени, но никога не съм виждал жена, която да съчетава в себе си такава завършеност на класически правилни черти и фигура. Висока на ръст, с баснословно тънка талия, при разкошно развити рамене и гръд, нейната малка главичка, също като лилия на стъблото си, се полюшваше и се извиваше грациозно на тънката шия; никога по-късно не съм виждал такъв красив и правилен профил; а кожата, очите, зъбите, ушите! Да, тя беше истинска красавица и не случайно всички останали жени, дори измежду най-прелестните, някак избледняваха при нейната поява. Тя винаги изглеждаше сдържана до студенина и изобщо малко говореше.“1 
   „Същество със съвършено лице и форми“, пише графиня Фикелмон.
   „Божествена снага и прелестно лице“, пише Булгаков.
   „Тя е съвсем младичка, красива и белолика, с правилни черти и лукави очи“, пише поетът Тумански.
   Ала ако всички съвременници в един глас превъзнасят красотата на Наталия, малцина споменават за нейния характер и ум. Това е, защото Наталия не притежава нито характер, нито ум.
   Все още замаяна от шума и светлините, с които я посреща светът извън родния дом, тя се кланя, танцува, вее си с ветрилото, говори едва чуто и се старае да следва безусловно майчините съвети. Постепенно обаче мъжкото внимание и деколтираните тоалети започват да є харесват. Тя с изумление осъзнава, че е царица на баловете. И това я кара да се забавлява като дете. Ала тя не ходи там, за да се забавлява. Парите за роклята, за бельото, за воланите, за ветрилото и за чантичката не са похарчени, за да се забавлява тя. Всички разходи трябва да донесат незабавни приходи. Ала през 1828 година „сезонът“ приключва, без да се е появил какъвто и да е кандидат. Само онзи Пушкин, поетът, за когото се говори, че печелел много пари, но харчел още повече и че полицията следяла всяка негова стъпка. Доста невзрачна партия. Но не бива той да бъзе обезсърчаван. Ако на следващата година Наталия не успее да се омъжи, може да се опре и до него. Оказва се, че не е достатъчно да бъдеш красива, да умееш да танцуваш, да говориш френски и да бродираш на гергеф, за да привлечеш вниманието на тези господа! Съвременните поклонници искат освен това и зестра!
   Все пак, след отпътуването на Пушкин за Кавказ, „сезонът“ на 1829 година започва с триумф. Наталия е по-ухажвана от всякога. Шушука се дори, че княз Мешчерски смятал да поиска ръката є. Г-жа Гончарова е на седмото небе. Единственото є опасение е завръщането на Пушкин с неговите любовни изблици, безконечните визити, четиристраничните писма, трескавите погледи и трепетните ръце. Той е в състояние да завърти главата на Наталия. В състояние е да развали всичко. Ех, да можеше да си остане в Тифлис, да умре там като Грибоедов или да избяга в чужбина, или пък да се ожени за тамошна жена! Толкова пари, изхарчени за дрънкулки, парфюми, дантели, само за да се натрапи този дребничък господин с негърски устни и разчорлени бакенбарди! Каква обида за една майка! Какво унижение за една знатна девойка!
   Но месеците минават, Пушкин не се завръща и г-жа Гончарова възвръща своята увереност. Според нейните сметки трябва да издържи още един сезон. И Боже мой, колко горещи молитви отправя тя малката Наталия да не остане на нейните ръце след толкова грижи и толкова извънредни разходи.
   Обаче в едно дъждовно септемврийско утро, когато братята на Наталия пият чай в столовата, а г-жа Гончарова все още си почива в постелята, нечия ръка силно удря чукчето на входната врата. Някой влиза във вестибюла и припряно съблича връхната си дреха. Вратата се открехва, оттам долита гумен галош, който се приземява досами сервираната маса. Децата се надигат от изумление. Пред тях се появява Пушкин. На лицето му се чете вълнение, дрехите му за измачкани от пътуването. Той идва от Кавказ. Пристигнал е същия ден и първото си посещение прави у Гончарови. Задъхано пита дали Наталия е вкъщи. Децата хукват да предупредят сестра си и майка си. Пробуждането се оказва доста отвратително за г-жа Гончарова. Тя се обляга на възглавниците и съставя нов план на битката. Този недохранен кандидат непременно трябва да бъде обезсърчен, а Наталия да бъде поставена извън неговия обсег. 
   Въоръжена с това решение, г-жа Гончарова приема Пушкин излегната в леглото, със сънено лице и мрачен поглед. Тя отговаря уклончиво на неговите въпроси, говори общи приказки, споменава за младостта на Наталия и за пожънатите от нея успехи в обществото. Самата Наталия, строго инструктирана от своята майка, се държи с поета по-студено и по-отчуждено от всякога. Пушкин разбира, че е изгубил играта. Надеждите, които е хранил по време на продължителното пътешествие, рухват една по една. Наталия ще принадлежи другиму. Както всички предишни девойки, които той е избрал. Каква внезапна празнота чувства той в сърцето си! Колко ненужен му се струва животът занапред! Излиза на улицата объркан и нещастен.
   „Какви мъки ме очакваха при завръщането ми, пише по-късно той до г-жа Гончарова.2  Вашето мълчание, студенината ви, разсеяното, небрежно посрещане на госпожица Натали... Нямах смелостта да се обясня...“
   Отчаянието му обаче бързо отминава. Скръбното примирение, умственото и чувствено безделие са му напълно чужди. Прекалено силно обича живота, за да живее дълго в обезсърчение. В неговия земен път всяко рухване предвещава нов възход. Той следва не права, а лъкатушеща линия. Отхвърлен от една девойка, винаги се утешава с друга. Това е едновременно и метод, и естествена наклонност. След като излиза от Гончарови, Пушкин се втурва у Ушакови. Милата Екатерина го приема с искрена радост, а той є позволява да се шегува с неговите неуспехи около женитбата. Отново се завръщат към игрите, сатиричните стихчета и албума със скици. Рисунките по неговите страници са твърде показателни: Пушкин на кон с пика в ръка, цилиндър на главата, наметнат с черкезка бурка; панорама на азиатски град, скупчени къщи с плоски покриви, а над тях минарета (това е „Арзрум, превзет от мен с помощта на Бога и на молитвите на Екатерина“); жена със сурово лице, с нощна шапчица, която е „майката на Карс“. И още рисунки.
   След като не го приемат като съпруг, Пушкин отново се превръща в любовник. В Дон Жуан, чийто списък от жертви не е приключен. След три седмици в Москва, прекарани в нозете на Екатерина, Пушкин заминава за Малинники, същински развъдник за красиви девойки. Надява се да прибере „някои недобори“ от красавиците в Тверска губерния. На 16 октомври 1829 година той пише до Алексей Вулф:
   „На път от Арзрум за Санкт Петербург аз завих надясно, за да събера някои недобори... Имам чест да ви представя подробен отчет за нашите и чуждите работи.
   1. В Малинники намерих Ана Николаевна с подути венци... Тя ме посрещна с обикновената своя любезност и ми съобщи следното: а) Евпраксия Николаевна и Александра Ивановна са заминали за Старица, за да погледат новите улани; б) Александра се прехласнала отчасти по талията на Кусовников, отчасти по бакенбардите и по френското изговаряне на буквата „р“ от Юргенев; в) Маргарита хубавее и от час на час става все по-невинна (преди малко Ана Николаевна ми съобщи, че тя не е съгласна с това)... Ето вече трети ден как съм влюбен в Нети... Неотдавна научихме, че Нети преди да легне, прекръствала всички предмети около леглото си. Ще се помъча (като залог за моята най-чиста любов), и аз да бъда прекръстен...“3 
   След като получава това писмо, Алексей пише до сестра си Анет:
   „Александър Сергеевич ми съобщава някои вести за тверските красавици. Мисля, че времето няма власт над него и изобщо не се е променил: той е навсякъде и си е все същият. Завръщането на нашите госпожици несъмнено го е откъснало от Нети, към която започнал да става нежен, било защото в ума му е някоя друга, било за да убие времето... Според писмото на Ана Петровна Керн, вече се бил прибрал в Санкт Петербург: тя също мисли като тебе, че той е станал още по-циничен.“
   В действителност цинизмът на Пушкин е реакция на един здрав организъм след отказа на г-жа Гончарова. Той лекува огорчението си с непристойност и наглост. А също и с работа. В Малинники той написва няколко строфи от Осма глава на Евгений Онегин и някои от най-прерасните стихове, посветени на руската зима. През ноември се завръща в Санкт Петербург, където не се е мяркал от няколко месеца. И само седмица след това вече възкликва: „Каква скука! Каква скука!“
   Сивото небе, калният сняг, неприветливите къщи на Санкт Петербург и тълпата от чиновници с каменни лица са като оскърбление към ярките спомени за Кавказ, съхранени в паметта му. А освен това Санкт Петербург означава също Николай I, означава Бенкендорф. Бенкендорф е разярен от своеволието на Пушкин, който се е отправил за Кавказ без официално разрешение. След заминаването на поета за Тифлис, началникът на жандармите е наредил да бъде установено над него тайно наблюдение в Грузия. Когато на 14 октомври Пушкин се завръща в Москва, Бенкендорф му изпраща писмо със следното съдържание: 
   „Негово Императорско Величество научи от мълвата, че сте пътували до Кавказ и сте посетили Арзрум и ми нареди да ви запитам давал ли ви е някой разрешение за това пътуване. Що се отнася до мен, аз ви моля най-настоятелно да ме уведомите поради какви причини сте нарушили думата, която ми дадохте и сте пребивавали в нашите кавказки области, без да ме предупредите предварително за вашето намерение.“
   Пушкин е очаквал подобно мъмрене. Ала то се оказва прекомерно строго. Отнасят се с него като към ученик, хванат на местопрестъплението. Напомнят му за дадената дума. Унизен, ядосан, Пушкин отговаря с писмо на френски език от 10 ноември 1829 година:
   „С голяма болка научих, че Негово Величество е изразил недоволство от моето пътуване до Арзрум. Доброжелателното и снизходително участие на Ваше Превъзходителство и интереса, който открай време сте ми засвидетелствали, ми внушават смелост и занапред да разчитам на тях и да говоря откровено.
   С пристигането си в Кавказ не можах да устоя на изкушението да се видя с моя брат, който служи в Нижненовгородския драгунски полк и с който сме разделени от пет години. Сметнах, че имам право да отида до Тифлис. Когато пристигнах там, армията беше вече отпътувала. Писах на Николай Раевски, другар от детството, с молба да ми издейства разрешение за пребиваване в лагера. 
   Стигнах там след преход през Саган-лу и на място сметнах за неудобно да се отклонявам от участие в предстоящите действия. Ето защо взех участие в кампанията донякъде като войник, донякъде като пътешественик. 
   Сега си давам сметка колко неуместно е било моето положение и необмислено моето поведение, но във всеки случай то не е нищо повече от необмислено. За мен би била непоносима мисълта, че на моите постъпки могат да се припишат други подбуди. Бих предпочел да понеса най-суровата немилост, отколкото да мина за неблагодарен в очите на оногова, комуто дължа всичко и за когото съм готов да пожертвам живота си, а това не са празни слова.“
   В Санкт Петербург светските развлечения вече не привличат Пушкин. Другарите му го виждат мълчалив, измъчен, озлобен. Често излиза призори от града и се отправя пеша за Царское село. По време на тези разходки, той крои планове за нови пътешествия и за брак. За него бракът и пътешествието имат едно и също значение. И в единия, и в другия случай той дири освобождение от самия себе си. И в единия, и в другия случай пред него се разтварят дверите на един непознат свят. Въобразява си, че е успял да забрави малката Наталия Гончарова, че е съумял да я погребе под други лица. Ала споменът за девойката го преследва в мечтите му. Със своя отказ Наталия Гончарова го е наранила много по-дълбоко, отколкото преди Екатерина Ушакова, София Пушкина или Анета Оленина. Нима наистина е влюбен? За пръв път в живота си? Няма ли лек за тази сладка отрова, която обезсилва сърцето му и понякога го кара да се усмихва на своята скръб? На 23 декември той пише:
   
        Да тръгнеме готов съм, приятели, завчас,
        където и да бъде, ще ви последвам аз – 
        от нея, от надменната, да съм далеко:
        дали ще дирим път в китайските полета,
        в кипящия Париж или пък нейде там,
        де нощният гребец на Тасо чезне ням...
        Където и да е... Ала ви питам аз,
        ще стихне ли по пътищата мойта страст?
        Дали ще я забравя – горда, безпощадна,
        или ще дойда пак в краката є да падна – 
        като привична дан донесъл любовта?4 
   
   Това стихотворение е вярно отражение на мисълта на поета, защото, само две седмици след неговото написване, той го превръща в проза, в писмо до Бенкендорф:
   „Докато не съм женен и зает служебно, бих желал да направя едно пътуване до Франция или Италия. В случай, че не ми се позволи това, бих помолил Вашето милостиво разрешение да посетя Китай с мисията, която заминава за там.“
   В същото писмо Пушкин моли разрешение да публикува Борис Годунов: „Тъй като не съм богат човек, чувствителното лишение от сумата 15 хиляди рубли, които бих могъл да взема за своята трагедия, ме кара да съжалявам и да се откажа с горчивина от публикуването на труда, който много време съм обмислял и от който съм най-доволен.“
   Пушкин проявява прекалена наивност, като си въобразява, че Николай I ще му разреши да напусне Русия. Ала престореното съчувствие в отговора на Бенкендорф сигурно е било твърде забавно за поета5:
   „Негово Величество не благоволи да одобри вашата молба да посетите чужди страни, смятайки, че това ще разстрои вашите парични дела и същевременно ще ви отвлече от вашите занимания. Желанието ви да придружите нашата мисия в Китай също не може да се осъществи, тъй като служителите вече са определени и не могат да бъдат внасяни промени, без за това да бъде предупреден Двора в Пекин.“
   Няколко дни след това Пушкин присъства на бал във френското посолство. Облечен е в цивилен костюм, докато всички представители на дворянството са в униформите на губерниите, към които принадлежат. Николай I тълкува зле тази ексцентричност в облеклото и обръща внимание на Бенкендорф със следното решение от 28 февруари:
   „Бихте могли да предадете на Пушкин, че за мен бе твърде неприлично той да се явява във фрак, докато всички ние бяхме в униформи и че поне би могъл да си поръча дворянска униформа.“
   Същия ден Бенкендорф предава на Пушкин височайшето мъмрене.
   Това е вече прекалено! Не само му пречат да замине за чужбина, не само разпечатват писмата му и го следят от град на град като някой злосторник, но ето че дори вече няма право да се облича по свое усмотрение. Императорският надзор се простира дори до кройката на дрехите, до качеството на прическите и до формата на копчетата. Оказва се, че Николай I е и шивач самодържец. За него личната свобода започва с бельото. Как да живее човек при подобна принуда? Час по-скоро да се върне в Москва, час по-скоро да сключи брак – това топло и уютно домашно убежище! Пушкин отново мечтае за Наталия Гончарова, за Екатерина Ушакова. През февруари 1830 година той пише до Вяземски:
   „Вярно ли е, че моята Гончарова се кани да се омъжва за архивиста Мешчерски? Какво прави Ушакова, също моя? Каня се да дойда в Москва.“
   Ала междувременно в Москва красотата на Наталия Гончарова жъне нови успехи. От известно време императорският двор е пристигнал в древната столица на руските царе и там непрекъснато се редят празненства. Военният губернатор княз Голицин организира в своите салони поредица от живи картини, представяни от девойки от висшето общество. В ролята на сестрата на Дидона, Наталия Гончарова предизвиква всеобщо възхищение и привлича вниманието на самия Николай I. По време на бала, последвал представлението, един приятел на Пушкин танцува продължително с Наталия, говори є за поета, сипе похвали по негов адрес и успява да спечели благоразположението дори на г-жа Гончарова. Всъщност г-жа Гончарова се упреква, че е отпратила Пушкин. Третият „сезон“ струва още повече пари от предишните. А претендентите не са по-многобройни от преди. Княз Мешчерски сякаш гледа да се изплъзне от обещанията си. Комплименти, погледи, цветя. И нищо повече. Оказва се, че г-жа Гончарова няма достатъчно средства, за да издържи на този четвърти сезон. Ето защо тя вече смята, че е било по-добре да не сърди Пушкин, а да го държи в резерв, за да може, ако се наложи, да го използва като „крайно средство“. На въпросите на Пушкиновия приятел тя отговоря с неочаквана любезност и го моли да поздрави Пушкин от нейно име. Приятелят изпълнава точно заръката є. Тази приветливост, този поздрав от страна на „майката на Карс“ хвърлят Пушкин в необикновено вълнение. Значи не всичко е загубено. „Надменната девица“ отново става достъпна. Няма време за губене. Трябва незабавно да тръгне за Москва. С или без разрешение. Няма значение. Пушкин потегля на път. 
   Незабавно осведомен от своите агенти, Бенкендорф му изпраща следното писмо:
   „При моето завръщане в Санкт Петербург научих с крайно удивление за внезапното ви решение да заминете за Москва, без да ме предупредите... Тази ваша постъпка ме принуждава да ви напомня, че трябва да ме уведомите поради какви причини се е наложило да измените на дадената на мен дума? Ще бъда изключително доволен, ако мотивите, поради които сте постъпили по този начин, са достатъчно основателни, за да бъдете извинен. Чувствам се задължен да ви предупредя, че всички неприятности, които можете да си навлечете, ще бъдат резултат само и единствено на вашето поведение.“
   Вече от Москва Пушкин дава груб отговор на това мъмрене:
   „През 1826 година получих разрешение от Негово Величество да живея в Москва, а на следната година Ваше Превъзходителство ми позволи да дойда в Санкт Петербург. От този момент нататък аз прекарвах всяка зима в Москва, есента – на село, без да моля за допълнително разрешение и без да ми бъде отправяна каквато и да било забележка... Смятах да замина за Москва още в началото на зимата и когато преди извество време срещнах Ваше Превъзходителство по време на разходка, на въпроса какво възнамерявам да правя, имах удоволствието да ви уведомя за това. Вие благоволихте да отбележите: Vous кtes toujours sur les grands chemins.“6 
   Пушкин пристига в Москва на 12 март 1830 година и още същия ден отива на концерт. Първия човек, когото забелязва в залата, сред червеното кадифе, светлините и пърхащите седефени ветрила, е Наталия Гончарова, усмихната, хладна и прекрасна. И той вече не съжалява за предприетото пътуване. 
   
   
II
 ЛИТЕРАТУРНИ И 
ЛЮБОВНИ СХВАТКИ
                     „Разкаляните пътища, мързелът и госпожица Гончарова ме задържат в Москва“, пише Пушкин няколко дни след пристигането си в града.
   В Москва Пушкин почти не излиза и прекарва цели дни у Нашчокин, като пуши и чете до премала. Понякога неговият домакин го води в кръчмата при циганите, където Пушкин слуша песните на циганката Таня и поръчва блини и шампанско за хора. Поетът прави визити също така у Ушакови, но не толкова, за да ухажва Екатерина, колкото да следи през прозорците преминаването на Наталия Гончарова, чиято къща се намира недалеч от там. Завесата се повдига, зад изпотеното стъкло се мярва силует и след това часове наред той се чувства щастлив.
   Докато приятелите му водят преговори от негово име с „майката на Карс“, Пушкин се отдава на мечтания, представяйки си нежни семейни сцени. Той все повече се привързва към представата за спокойния, уютен живот, към домашните грижи и възнаградената съпружеска вярност. Постепенно у него съзрява съпругът, бащата на семейство, който всеки мъж носи скрит у себе си, и който се проявява към тридесетте. Тази вътрешна промяна го очарова, донякъде го плаши и го отвлича от творческата работа:
   „Изпадам в ужас, като виждам колко малко пише“, отбелязва Соболевски на 28 март 1830 година.
   В действителност литературното бездействие на Пушкин не се обяснява само и единствено с обаянието, което упражнява върху него Наталия Гончарова. Няколко дни наред печатът в двете столици отправя срещу него остри нападки. Атаката се води от трима критици: Надеждин, Полевой и Булгарин.
   Още през 1829 година Надеждин е писал, че „Пушкин отрупва Парнас с купища лъскави петачета“.
   И още:
   „Бедна, бедна Поезия! Дълго ли ще я държат затворена в Нерчинските каторги, под циганските шатри, в разбойническите свърталища? Нима не е възможно тя да не се занимава със сцени на похот, на ярост и на злоба? Каква странна ненавист към всичко добро, светло, мелодично, приятно и възвишено?...“
   Подобни обвинения особено възмущават поета, тъй като са продиктувани единствено от стремежа той да бъде представен като човек със съмнителни нрави и с революционни възгледи за изкуството. Според Надеждин Пушкин е един „Робеспиер в литературата“. На 23 април 1830 година Погодин кани на гости Надеждин и Пушкин в опит да постигне помирение помежду им. Напразно.
   Вторият противник на Пушкин е Полевой, който го упреква за стихотворението, посветено на княз Юсупов и, според него, пълно с най-долнопробни ласкателства. В притурката към Московски телеграф той твърди, че в отговор на добрите чувства и прекрасните рими на поета, князът го поканил да обядва на неговата трапеза всеки четвъртък.
   Ала най-свирепият враг на Пушкин безспорно е критикът Булгарин от Северна пчела. Поляк по произход, той завършва образованието си в Петербургския кадетски корпус, сетне постъпва на служба във френската армия, бие се срещу русите, а след края на войната се установява в Русия. Пълен, с подпухнало лице, с увиснали устни, с възпалени очи и груб глас, той веднага буди отвращение както с външността си, така и със своя характер. Булгарин не е обикновен журналист. Като директор на Северна пчела, той чисто и просто се е продал на III отделение. Публикува статии по внушение на Бенкендорф, открива враговете на правителството в литературните среди, пише тайни доклади и получава комисиони за това, че препоръчва на читателите си магазини, ресторанти и други търговски предприятия. Този официален изнудвач, този платен доносник на полицията освирепява, щом почувства, че са засегнати неговите парични и художествени интереси. През 1830 година Делвиг, Пушкин и Вяземски започват издаването на ново списание, Литературная газета, и Булгарин незабавно започва война със своите конкуренти. Още повече, че статиите в Литературная газета се осмеляват да критикуват неговия последен роман Дмитрий Самозванец. За да доведе до успешен край своето произведение, Булгарин е взел цели сцени от Пушкиновия Борис Годунов. Задачата не е от трудните, тъй като Бенкендорф е възложил на същия този Булгарин да направи за императора анализ на Борис Годунов. Булгарин чисто и просто се е възползвал от случая, за да си вземе известно количество твърде полезни бележки върху сюжета. Когато научава за обвиненията на Пушкин към него, на 18 февруари 1830 година той му пише следното:
   „За мое най-голямо удивление научих от Олин за вашите претенции, че съм ограбил вашата трагедия Борис Годунов, преразказвайки в проза и пригаждайки сцени от вашата драма към сцените на моя роман! Александър Сергеевич, бъдете достоен за вашата собствена слава! Мога ли да бъда обвиняван в подобни нелепости? Аз не съм чел вашата трагедия... Говори се, че сте имали намерение да публикувате в Литературная газета съобщение, че съм откраднал вашето съчинение! Какво ще кажат читателите? Ще се видите принуден да привеждате доказателства... Нима фактът, че съм използвал същия сюжет означава непременно, че съм откраднал нещо от другиго?...“
   Тъй като Пушкин не се оставя да бъде убеден от доводите на Булгарин, журналистът шпионин прибягва до отдавна изпитана тактика. След като не може да се оправдае, той сам преминава в настъпление. Отначало прави на пух и прах последната творба на Пушкин, Седма глава на Евгений Онегин, упреквайки поета, че не се е възползвал от своя престой в Кавказ, за да напише химн в прослава на руското оръжие. Тази коварна критика представя Пушкин като съмнителен патриот. „Ние смятахме, пише Булгарин, че великите събития, които стават на източната граница, които удивиха целия свят и спечелиха на Русия всеобща почит сред цивилизованите народи, са развълнували таланта на нашите поети. Оказва се, че сме се излъгали. Прославените лири останаха безмълвни и сред пустинята на нашата поезия отново се появи бледият, слаб Онегин... Сърцето на човека се свива, когато хвърли поглед върху тази блудкава картина... В разводнената Седма глава няма никаква мисъл, никакво чувство, никакъв образ, достоен за внимание. Падението е пълно. Съвършено крушение. Нашите надежди останаха излъгани.“
    Булгарин е доволен от своята статия. Ала за да бъде пълно неговото отмъщение, той трябва да охули човека, след като вече е охулил неговото произведение. Пушкин го подозира в плагиатство? Защо да не обърне това обвинение срещу самия него? И възхитен от своята находка, Булгарин публикува нова статия в Северна пчела:
   „Що се отнася до Седма глава на Евгений Онегин, то за нейното написване поетът нашироко е черпил от пиесата От ума си тегли и, не ми се сърдете, от един твърде известен роман.“ (Иван Вижигин на Булгарин.)
   Отговорът на Литературная газета е ироничен:
   „Пушкин трябва да бъде обвинен в по-сериозно плагиатство (от това на Вижигин). Той също така е използвал и романа Дмитрий Самозванец и чрез този грабеж, с помощта на присъщата нему ловкост, е украсил своята историческа трагедия Борис Годунов, която, поради странно стечение на обстоятелствата, е била написана пет години преди раждането на историческия роман на г-н Булгарин.“
   Отгласите от тази свада бързо излизат извън литературните среди и достигат дори до правителствените кръгове. Николай I научава за случая и дори пише до Бенкендорф следното писмо на френски език:
   „Пропуснах да ви спомена, скъпи приятелю, че в днешния брой на Пчелата има нова статия, изключително плоска и несправедлива, насочена срещу Пушкин. Предполага се, че няма да бъде последната. Ето защо ви призовавам да привикате Булгарин и да му забраните занапред да прибягва до подобна критика в своите литературни съчинения. При възможност да се забрани и списанието му.“
   Ала Бенкендорф е на страната на Булгарин, който е негов платен шпионин. Ето защо той изпраща до императора следния отговор:
   „Нарежданията на Ваше Величество са изпълнени; Булгарин ще прекрати своята критика срещу Евгений Онегин. Аз самият я прочетох и не намирам нищо лично против Пушкин. Впрочем тези двама автори от години са в отлични отношения. (Как е могъл Бенкендорф да измисли подобно нещо?) Перото на Булгарин винаги е било вярно на властта и той просто съжалява, че това пътуване отвъд Кавказ и великите събития, които обезсмъртиха последните години, не са пробудили вдъхновението на Пушкин... Прилагам една статия срещу Дмитрий Самозванец7,  за да види Ваше Величество как нападат самия Булгарин. Ако Ваше Величество е чел това произведение, непременно се е убедил, че в него се съдържат доста интересни неща, преди всичко в защита на монархията и за тържеството на законността. Ще ми се авторите, които нападат това съчинение, да пишат в същия дух, тъй като всяко съчинение е огледало на съвестта на своя автор.“8 
   Николай I само донякъде е убеден от доводите на Бенкендорф и отбелязва върху доклада за Онегин:
   „Ни най-малко не защищавам автора, който би могъл да сътвори нещо по-сериозно от тази несъмнено забавна творба, но далеч не толкова благородна, колкото неговата Полтава.“9 
   Докато Николай I и Бенкендорф се опитват да играят ролята на арбитри в този спор, Пушкин и Булгарин публикуват все повече оскърбителни нападки един за друг на страниците на своите списания. Кулминацията на битката настъпва на 11 март 1830 година, когато в брой 30 на Северна пчела Булгарин публикува клеветническа статия против Пушкин, озаглавена Анекдот, макар Пушкин да не е споменат поименно. Булгарин пише, че поетът е „французин по натура, който служи по-вярно на Бакхус, отколкото на Плутон и на музите, че в творбите му липсва каквато и да била възвишена мисъл, възвишено чувство, каквато и да била полезна истина, че сърцето му е студено и безчувствено като мида, че главата му напомня дрънкалка, пълна със звучни рими, но е напълно лишена от идеи... Той опълчва своите рими срещу всичко свято, перчи се пред тълпата с либералните си убеждения, а тихомълком пълзи в нозете на силните мира сего...“
   Пушкин буквално е поразен от това ново оскърбление. Какво ще си помислят Наталия и нейната майка, когато прочетат тези редове? И как да отвърне на този плагиат, на този доносник, на този фалшификатор, покровителстван лично от Бенкендорф? „Кучетата лаят по Пушкин“, пише Шевирьов. А Погодин: „Чувствам се нещастен, като виждам колко тези долни ругателства го нараняват... O, irritabile genus!“
   Лишен от подкрепа, разтревожен от последиците, които Анекдот на Булгарин може да има върху неговия личен, семеен и политически живот, Пушкин губи самообладание и се обръща към единствения човек, който не може и не желае да го разбере: Бенкендорф. На 24 март 1830 година той пише следното писмо на френски език до началника на жандармите:
   „Въпреки четирите години безупречно поведение, не можах да спечеля доверието на властта. С мъка установявам, че и най-незначителната моя постъпка буди подозрение и недоброжелателност... Ако до този момент не съм изпаднал в немилост, то това дължа не на познаването на моите права и задължения, а единствено на ваша лична благосклонност към мен. Ала ако утре вие престанете да бъдете министър, то още вдругиден мен ще ме затворят. Г-н Булгарин, който твърди, че се ползва с известно влияние пред вас, се превърна в един от моите най-яростни врагове заради приписван на мен критичен отзив. След тази гнусна статия, напечатана срещу мен, аз го смятам за готов на всичко. Не мога да не ви предупредя за моите отношения с този човек, тъй като той е в състояние да ми причини безконечно зло.  Имах намерение от Москва да замина на село в Псковска губерния, ала ако Николай Раевски се завърне в Полтава, настоятелно моля Ваше Превъзходителство да ми разреши да отида да се видя с него.“
   На 3 април Бенкендорф изпраща до поета следния отговор:
   „Не виждам причина да смятате вашето положение за несигурно; аз не го смятам за такова и ми се струва, че само от вашето поведение зависи да го укрепите още повече. Грешите също така, като смятате, че съм бил повлиян във ваш ущърб от когото и да било, защото ви познавам достатъчно добре. Що се отнася до г-н Булгарин, той никога не ми е говорил за вас поради простата причина, че го виждам не повече от два-три пъти в годината, а за последен път се срещах с него, само за да го мъмря. Ала трябва да ви призная, че последното ви прибързано заминаване за Москва вероятно е пробудило известни подозрения.
   Що се отнася до отправената ми от вас молба да отидете в Полтава, за да се срещнете с Николай Раевски, трябва да ви предупредя, че когато съобщих за нея на Негово Величество, той благоволи да отговори, че строго ви забранява това пътуване, тъй като в последно време е твърде недоволен от поведението на г-н Раевски. Ето защо сам можете да се убедите от това обстоятелство, че добрите ми съвети към вас ще ви позволят да избегнете занапред двусмислените положения, в които досега толкова често сте изпадали, без да се допитате до мен.“10 
   След като не получава никаква подкрепа от Бенкендорф, Пушкин решава да се бори сам. На 6 април в Литературная газета излиза негова статия за полицая Видок, чиято личност странно напомня тази на Булгарин:
   „Представете си човек без име и пристанище, който живее от всекидневните си доноси, женен за една от ония нещастници, за които по дълг трябва да бди (Булгарин е женен за проститутка), отявлен негодник, до такава степен безсрамен, колкото и гнусен. И след това представете си още, ако можете, какви трябва да бъдат нравствените съчинения на такъв човек... Кой би могъл да вярва? Видок е честолюбив! Той изпада в бяс, като чете неблагоприятен отзив в списанията за своя стил. При този случай той пише доноси срещу своите врагове, обвинява ги в безнравственост и свободомислие и разсъждава за благородството и независимостта на мненията.“11 
   Тази статия предизвиква сензация. Един петербургски книжар съобщава на своите клиенти, че може да им достави автентични портрети на Видок. В действителност това са портрети на Булгарин с надпис отдолу: „Видок“. Булгарин подава жалба и се сдобива с конфискация от полицията на собствения си лик. Цензурата забранява публикуването занапред на статии „за парижкия полицай Видок“. Пушкин отвръща с епиграма:
   
               Не е беда, че си поляк…
   
   Тогава Булгарин изгубва всякаква сдържаност и в Северна пчела напада вече не творчеството на Пушкин, не неговата личност, а честта на неговите предци:
   „Разправят, че благородният произход на Байрон и неговите аристократични ексцентричности, свързани с едно достойно за съжаление умонастроение, са завъртели главите на голям брой поети и стихоплетци в разни страни и че всички те са започнали да разправят за собствения си дворянски произход с шествековна давност. Да даде Господ тази мисъл да ги подтикне към стремежа да се покажат достойни за своите предци (ако все пак имат такива), но това няма да направи стиховете и прозата им по-гладки и по-умни… Разправят открито, че някой си поет от Испанска Америка, ревностен поклонник на Байрон, произхождащ от мулат или от мулатка, не съм много сигурен, претендирал, че един от неговите прадеди бил негърски княз. Архивите на Кметството доказали обаче, че един капитан и неговият помощник се били съдили относно някакъв негър, когото всеки от тях искал да притежава. Капитанът доказал, че бил купил негъра за бутилка ром! Дали тогава си е представял той, че по-късно известен стихоплетец ще се гордее с това, че произхожда от този негър. Vanitas vanitatum…“
   На това последно оскърбление Пушкин отвръща със следния памфлет:
   
               За моя черен дядо лесно
               решил Фиглярин12  в своя дом,
               че бил от капитан известен
               закупен за бутилка ром.
               И този капитан прославен
               земята ни напред повел
               и дал могъщо ход държавен
               на родния ни кораб смел.
               И негърът тъй лесно купен,
               със този капитан до гроб
               живял усърден, неподкупен,
               любимец царски, а не роб.
               Решил Фиглярин вдъхновено,
               че съм в дворянството еснаф.
               Ала какво е той, почтеният?
               
               Дворянин със мешчански нрав.13 
   Впрочем улица „Мешчанская“ в Санкт Петербург се намира в квартала на вертепите и именно от публичен дом на тази улица Булгарин е избрал жена си.
***
   Тази размяна на статии, епиграми и лични нападки не е по вкуса на Пушкин. Той е принуден да се защищава, но би предпочел да не влиза в подобна полемика, чийто отзвук ще привлече върху него вниманието на властите и на бъдещата му тъща. Междувременно, въпреки салонните сплетни и съветите на вечно мърморещите калугерки, от ден на ден любовните дела на поета приемат все по-благоприятен обрат. Вече редовно го канят у Гончарови и го приемат почтително. Той бъбри с Наталия, която без причина се усмихва и се изчервява, а г-жа Гончарова полага усилия да бъде любезна. Ала майката неотклонно следи с поглед този потенциален зет, преценява го, претегля го, опитва се да проникне в скритите му мисли. Понякога се възмущава, когато Пушкин се произнася твърде фриволно за някои религиозни вярвания или си позволява да критикува святата фигура на покойния император Александър I. В такива моменти тя го упреква за неговото безбожие, за революционните му убеждения и дори за миналите му прегрешения. Пушкин се сърди, Наталия се цупи с насълзени очи. Г-жа Гончарова отива да се помоли в своя личен параклис на другия край на къщата. После всичко отново идва на мястото си. И Пушкин излиза от дома на Наталия с усещането, че през този ден е постигнал нов напредък. Около 4–5 април се осмелява най-сетне да говори за сватба. Г-жа Гончарова го изслушва с приветлива усмивка, а сетне му задава три съдбовни въпроса, на които го кара да отговори откровено и разумно:
   1. Смята ли, че въпреки безпътното си минало, което цяла Москва познава в подробности, ще бъде в състояние да направи щастливо едно токова невинно същество като Наталия?
   2. Позволява ли неговото материално положение да отговори на нуждите на Наталия, която е свикнала да не се лишава от нищо и е достойно да заеме подобаващо място в първата редица на висшето руско общество? 
   3. Дали неговата позиция пред правителството не е двусмислена и не се ли намира под наблюдението на полицията?
   Пушкин иска позволение да отговори писмено на този въпросник. След като се прибира вкъщи, той се запитва за собствените си чувства и с удивление усеща как в сърцето му се промъква тревога. До този ден се е борил слепешката, като обсебен да завоюва една недостъпна девица. Сега, когато победата е близка, започват да го измъчват безброй скрити страхове. Дали ще бъде щастлив с Наталия? Тя е тъй красива, тъй безразлична и тъй млада!... Няма ли да извърши глупост, като свърже съдбата си с това лекомислено създание? В пристъп на благородна искреност той пише дълго писмо на френски език до г-жа Гончарова, в което дава израз на своите съмнения и я моли за приятелски съвет:
   „Госпожо, сега, когато ми позволихте да ви пиша, аз също така се чувствам развълнуван, вземайки перото, като че ли се намирам във ваше присъствие. Имам толкова работи да ви кажа и колкото повече мисля за тях, толкова по-мрачни стават връхлитащите ме мисли... Имам намерение да ви изложа напълно искрено какво ми тежи на душата.
   Привичката и продължителното сближение само биха могли да развият привързаността на вашата дъщеря към мен. Надявам се да придобия нейното разположение с време, но у мен няма нищо, с което да є се харесам. В нейното съгласие да ми даде ръката си аз ще виждам само едно мълчаливо доказателство за нейното сърдечно равнодушие. Но когато окръжаващата я атмосфера се изпълни с възторзи, поклонения и съблазни, ще съхрани ли тя това невъзмутимо равнодушие? На младата дама ще започнат да є внушават със съжаление, че само нещастната съдба є е попречила да встъпи в по-добър и по-равен брак, в брак по-достоен и по-блестящ за нея. Може би искреността на тези съжаления да бъде някога съмнителна, но на нея те ще изглеждат като вън от всякакво съмнение. И дали тя няма да започне сама да се кае за направената крачка? Няма ли да почне да гледа на мен като на препятствие, пречка, като на измамник похитител? Няма ли да изпита отвращение към мене? Бог ми е свидетел, че съм готов да умра за нея. Но да умра след това, та да я оставя блестяща вдовица, свободна в утрешния си избор, тази мисъл за мене е ад.
   Да поговорим за материалното положение. Нему аз не придавам никакво значение. Моите средства до този момент бяха достатъчни за мен. Ще ми стигнат ли, като се оженя? Не бих допуснал за нищо на света моята жена да търпи лишения, да не ходи там, където е ходила по-рано, където є е било отредено да блести и да се наслаждава.Тя има пълно право да иска това. За да я задоволя, аз съм готов да пожертвам всички вкусове, всички увлечения на моя живот, на моето независимо съществуване, пълно с приключения. Независимо от това, дали тя няма да започне да роптае, ако положението є в обществото не бъде така блестящо, както тя заслужава и както самият аз бих желал да бъде?
   Ето какви са моите опасения, които трябваше да изкажа сега пред вас. Треперя при мисълта, че ще ви се сторят твърде основателни. Но има и още едно опасение, което не се решавам да доверя на хартията.“
   Това „опасение“, което Пушкин не се решава да довери на хартията, се отнася до установеното над него полицейско наблюдение. В останалото прозорливостта на Пушкин е ужасяваща. Бъдещето му се явява, обляно в леденостудена светлина. Той осъзнава и подготвя собственото си нещастие. Долавя дори болезненото отсъствие на чувства в своето бъдещо битие, преждевременната си смърт, втория брак на жена си... Сякаш някакво предзнаменование е разкрило пред него своята картина, докато той пише това писмо. 
   Видението обаче се разсейва, писмото е изпратено, поетът отново е обзет от надежди. Всички тези мебели, тези предмети, познатите лица... Сгрешил е, като се е поддал на обезсърчението. Бракът не е толкова страшно нещо, колкото си го представят хората. В крайна сметка Наталия ще го заобича заради неговото творчество. Ще имат деца... Дано г-жа Гончарова не използва това безумно писмо като предлог да му откаже ръката на дъщеря си!
   На другия ден, 6 април, Великден, докато камбаните ехтят над целия град, Пушкин очаква отговор на своето странно признание. Това негово очакване е описано в един автобиографичен фрагмент, озаглавен Превод от френски, за да разсее всякакви подозрения:
   „Тази, която обичам вече цели две години, която очите ми откриваха винаги първа, срещата с която ми се струваше блаженство, Боже мой, тя е почти моя! Очакването на решителния отговор бе най-болезненото чувство през целия ми живот. Очакването на последната карта, угризенията на съвестта, сънят преди дуела – всичко това не представлява нищо в сравнение с него. Работата е там, че аз се боях не само от отказа. Един мой приятел ми казваше: „Не разбирам как може да искаш да се жениш, без предварително да си сигурен, че ще получиш отказ.“ Да се ожениш! Лесно е да се каже. Аз се женя, тоест жертвам моята независимост, навиците ми към разкош, странстванията без цел, усамотението, непостоянството. Така животът вече ще ми се струва непълен и аз ще го удвоя, вече ще си мисля в множествено число: „ние“. Щастието е било цел на живота ми, но никога не съм го преследвал, съумявах да мина без него. Сега то ще ми бъде нужно за двама, а къде да го намеря?“
   Докато Пушкин е зает с анализиране на предимствата и недостатъците на своята постъпка, един слуга на Гончарови му донася отговора. С разтреперани ръце поетът отваря плика. Отговорът е „да“! Той понечва веднага да се втурне при своята годеница. Ала в багажа, който е донесъл, няма фрак. Налага се да вземе назаем от Нашчокин. Струва му се, че е минало безкрайно много време, докато се облече, докато завърже вратовръзката, докато приглади косите си. В същия откъс, уж превод от френски, където Наталия за прикритие е наречена Наденка, той пише:
   „Молбата ми е приета. Наденка! Ангел мой! Тя е моя. Всички мрачни съмнения се стопиха пред тази светла мисъл. Скачам в каляската, препускам с все сили, ето тяхната къща. Влизам в приемната и по суетнята на слугите разбирам, че аз съм годеникът. Смущавам се: „Всички те знаят моята сърдечна тайна, и говорят за нея на техния слугински език.“ Очите на майката бяха зачервени. Повикаха Наденка. Тя се появи бледа и смутена. Благословиха ни. Наденка ми протегна своята студена и влажна ръка. Майката започна да говори за чеиза. Така тайната на нашите сърца вече я няма. Днес това е семейна новина, утре ще бъде обществена.“
   След като излиза от дома на своята годеница, Пушкин съзерцава блажено обления в слънце град, първите стъбълца на поникналата между уличните павета трева, черупките от боядисани великденски яйца, които се стелят пред входовете на къщите. Откъм пекарните се носи мирис на прясно тесто, на сладка сметана, на великденски сладкиши. Камбаните бият. Птиците се стрелкат във висините. Пушкин съпреживява тази велика пролетна радост. Чувства се горд, силен, тържествуващ. А също и донякъде разтревожен. Сега ще трябва да се занимава със сватбени дарове, с доходи, със земи, с шивачи. Ще трябва да пише на своите родители, на Бенкендорф.
   Писмото до родителите му е на френски език:
   „Имам намерение да се оженя за една девойка, която обичам от една година, г-ца Наталия Гончарова. Получих нейното съгласие, а също и съгласието на нейната майка. Моля ви за вашата благословия не като проста формалност, а с убеждението, че тя е нужна за моето благополучие.“
   Баща му отговаря също на френски, тъй като поводът е тържествен:
   „Мой мили Александър, благословен да бъде хиляди пъти вчерашният ден, когато получихме твоето писмо. То ме изпълни с радост и признателност. Да, приятелю мой, това е точната дума. Отдавна бях забравил сладкия вкус на сълзите, които пролях, докато го четях. Дано небето да те сподоби с всички свои блага, теб и твоята скъпа другарка, която ще те дари с щастие... От наследството на покойния ми баща остана имение с двеста напълно свободни селяни, с които ти давам пълно право да се разпореждаш. Те могат да ти носят до четири хиляди рубли годишен доход, който може би с времето ще се увеличи...“
   Пушкин изпраща също така писмо до Бенкендорф с молба да успокои г-жа Гончарова по въпроса за неговите отношения с полицията. Това писмо обаче му струва много усилия. Нима не е смешно неговата сърдечна тайна да бъде покровителствана от довереници с мустаци, еполети и акселбанти?
   „Господин генерал, пише Пушкин до Бенкендорф на 16 април 1830 година14,  много съм смутен, че трябва да се обърна към властта по съвсем личен въпрос, но моето положение и интересът, който благоволихте да проявите към мен досега, ми налагат да сторя това. Смятам да се оженя за госпожица Гончарова, която сигурно сте виждали в Москва. Имам нейното съгласие и съгласието на майка є. Бяха ми направени две възражения: материалното ми състояние и положението спрямо правителството. Относно моето състояние, можах да отговоря, че то е достатъчно благодарение на Негово Величество, който ми даде възможност да живея честно от труда си. Колкото до моето положение, не можах да скрия, че то е двусмислено и съмнително. Уволнен бях от служба през 1824 година и това петно ми остана. Завърших лицея през 1817 година с чин десети клас, но никога не получих двата чина, на които имах право, тъй като моите началници пропуснаха да ме представят за повишение, а аз не се погрижих да им напомня. Въпреки всичката ми добра воля, сега би било мъчително за мен да се върна отново на служба. По-низша длъжност, каквато моят чин ми позволява да заема, не ми подхожда. Тя би ме отвличала от литературните ми занимания, благодарение на които живея, и само би ми създала безцелни и безполезни неприятности. Следователно няма защо да мисля за служба. Госпожа Гончарова се страхува да даде дъщеря си на човек, който би имал нещастието да бъде гледан с лошо око от императора... Щастието ми зависи от една благосклонна дума на този, към когото изпитвам вече искрена и безгранична преданост и признателност.“
   Отговорът на Бенкендорф е същински шедьовър на лукавството. В него изкусно са вплетени поздравления, упреци, съвети и уверения в най-добри чувства:
   „Що се отнася до вашето лично положение спрямо правителството, мога само да ви повторя това, което много пъти съм ви казвал; намирам го изцяло във ваш интерес. В него не може да има нищо двусмислено или съмнително, освен ако вие не желаете да го направите такова. Негово Императорско Величество храни бащинска загриженост за вас, господине, и поради това благоволи да натовари мен, генерал Бенкендорф, не като началник на жандармите, а като човек, комуто той намира за добре да даде доверието си, да ви наблюдавам и да ви напътствам със съвети. Никога полицията не е получавала нареждане да ви следи. Предупрежденията, които от време на време съм ви правил като на приятел, са ви били само от полза и се надявам да се убедите в това и занапред. Какво съмнение би могло да има относно вас по този въпрос? Позволявам ви, господине, да покажете това писмо на всички онези, на които вие сметнете за необходимо.“15 
   Със същото това писмо Пушкин е уведомен, че императорът му разрешава да отпечата своята трагедия Борис Годунов.
   „Мили, победа!, пише Пушкин до Плетньов в началото на май. Царят ми позволи да напечатам Борис Годунов в неговата първобитна красота… Ах, душичке моя, каква женичка си доведох!“16 
   Изпраща освен това прочувствено благодарствено писмо до Бенкендорф. Писмото е връчено на Бенкендорф от фон Фок със следното уточнение, написано на френски език: „Прилагам към моето донесение едно писъмце от вашия прословут Пушкин. Долните редове разкриват изцяло неговата безгрижна вятърничавост. За нещастие това е човек, който не мисли за нищо, но е готов на всичко. Винаги е действал, следвайки моментните си прищевки.“
   На 6 май 1830 година е официалният годеж на Александър Сергеевич Пушкин с Наталия Николаевна Гончарова. По отношение бъдещите шансове на този брак мненията са разделени: 
   „Ти, който си първият сред нашите романтически поети, на теб подобаваше да се ожениш за първата романтическа красота на нашето поколение“, пише Вяземски.
   „Трябва да съжаляваме за нашата първа московска красавица, г-ца Гончарова. Тя се омъжва за Пушкин“, пише Муханов.
   „Сестра ми съобщава за предстоящата сватба на Пушкин с Гончарова, прочута московска красавица. Желая му да бъде щастлив, но не знам възможно ли е да се надява човек на това, като знае навиците и неговия начин на мислене… Колко ли рога ще поникнат върху челото му, защото първата му работа ще бъде да поквари жена си!“ Такова е мнението, което Вулф записва в своя дневник.
   Булгаков приписва на Пушкин следната мисъл по отношение на неговия брак:
   „Не си мислете, че това ще бъде последната глупост в моя живот.“
   А г-жа Хитрово, вездесъщата Херминия, пише до Пушкин на френски език:
   „Най-много се боя за вас заради прозаичната страна на брака! Винаги съм смятала, че геният може да съществува единствено в състояние на пълна свобода и да се подхранва само от поредица злощастия; че едно съвършено, положително, продължително и в крайна сметка донякъде монотонно щастие води към затлъстяване и превръща великия поет в обикновен човек! Като оставим настрани личната моя болка, именно тази мисъл ме развълнува най-много в първия момент.“17 
   На това писмо Пушкин изпраща следния отговор от 19 май 1830 година:
   „Що се отнася до моята женитба, то вашите съображения по този повод биха били съвършено основателни, ако вие самата съдехте за мен не дотам поетично. Работата е там, че аз съм обикновен човек и нямам нищо против да затлъстея и да бъда щастлив: първото е по-лесно от второто.“18 
   Всъщност Пушкин сам не знае дали е извършил глупост или пожънал успех, като е поискал ръката на Наталия. Тя, разбира се, е очарователна, пленителна, единствена. Ала колко жалко, че не е сираче! С всеки изминал ден препирните с г-жа Гончарова стават все по-чести. Пушкин иска сватбата да се състои час по-скоро, ала г-жа Гончарова упорства. Тя смята, че е сключила несполучлива сделка, като е дала дъщеря си на него и смята, че поетът е виновен за този неравен брак. Ето защо не пропуска нито един удобен случай да му напомни за клеветите по негов адрес, да оплаква Наталия и да стене при мисълта за този брак с литератор. Пушкин стиска зъби, отбягва схватката, тича наляво и надясно, за да събере дължимите суми, да плати дълговете си на хазарт, да подготви бъдещия семеен живот. Г-жа Гончарова следи с презрение тази търговска суетня. Най-сетне заявява, че няма да омъжи дъщеря си без чеиз. Това е принципен въпрос. Пушкин трябва да проумее, че „клетата Наталия“ ще стане за присмех на своите другарки, ако годежният є сандък не е пълен с много и богати тоалети. Ала откъде да се намерят пари за тях? Г-жа Гончарова не разполага със средства. Пушкин също е в затруднение. Ето защо желанието на г-жа Гончарова е тази тъй или иначе неуместна сватба да бъде отложена. Всъщност тя се надява, печелейки време, да улови по-добра партия за Наталия. Ала Пушкин не ще и да чуе. Този човек направо е побеснял! Същински негър! Твърди, че щял да намери начин да плати дори чеиза! 
   Той започва да преследва дядото на Наталия, който живее в Полотняний Завод и последният накрая обещава да даде зестра на своята внучка. Ала при едно условие. Старият Гончаров пази в своята изба грамадна и отвратителна бронзова статуя на Екатерина II. Ако Пушкин получи разрешение от правителството статуята да бъде претопена, продажбата на метала лесно ще покрие всички разходи за чеиза, тъй като е на стойност приблизително четиридесет хиляди рубли. Пушкин пише до Бенкендорф. Разрешението е получено. Ала тъй като експертите оценяват метала най-много на седем хиляди рубли, дядото заявява: „В такъв случай не си струва да я вадим от нейното убежище.“ И наместо да даде зестра, заръчва на поета да измоли за него малка пенсия от правителството, която да осигури старините му. 
   Този неуспех за малко не обезсърчава Пушкин. Той се връща в Санкт Петербург, за да осребри още няколко неизплатени полици и да подготви отпечатването на Борис Годунов. 
   „Никога полицията не е получавала нареждане да ви следи“, му пише Бенкендорф на 28 април. Но на 18 юли началникът на московската полиция Милер слага подписа си под следното донесение: „Александър Сергеевич Пушкин, който е подложен на тайно полицейско наблюдение, потегли от Москва за Санкт Петербург на 16-и този месец. По време на своя престой тук не установихме нищо осъдително в неговото поведение.“
   В Санкт Петербург приятелите на Пушкин с изумление виждат пред себе си друг човек, горд и тъжен. Мислите на Пушкин са за неговата годеница. Пред тези, които още не са я виждали, той говори за нея с възторг и нетърпение. Носи своето щастие, както се насят празнични дрехи. Пише до Наталия писма на френски език, изпълнени с преклонение и поетичност:
   „Целувам ръка на Наталия Ивановна, която още не съм нарекъл „maman“, а също така на вас, ангел мой, тъй като вие още не ми позволявате да ви целуна.“ (20 юли.)
   „Излизам рядко. Вас ви очакват с нетърпение. Прекрасните дами искат да им покажа портрета ви и не могат да ми простят, че не го нося у себе си. Утешавам се, като прекарвам часове наред пред русата мадона, с която си приличате като две капки вода: бих я купил, ако не струваше четиридесет хиляди рубли.“ (30 юли.)
   Тази руса мадона навярно е картината на Перуджино, която Пушкин е видял у своя приятел Смирнов. Той разправя наляво и надясно, че се жени, за да си има у дома собствена мадона. И посвещава на Наталия сонета Мадона:
          Получих всичко... Бог във свойта доброта
          ми даде тебе в дар, в небесен дар, мадона,
          най-дивен образец на дивна красота.19 
   Бракосъчетанието с „Мадоната“ е определено отначало за месец май, сетне за септември. На 10 август Пушкин напуска Санкт Петербург, след като е уредил всичките си дела, погребал всичките си любовни увлечения, и се отправя към Москва, където го очакват студената годеница и буйната бъдеща тъща. На 14-и вече е в Москва. На 20-и умира чичо Василий. Тази ненавременна смърт принуждава Пушкин да отложи сватбата с шест седмици.
   Редом със смъртта на чичото идват и други, по-сериозни неприятности. През отсъствието на Пушкин г-жа Гончарова се е оставила да я настроят против него и тя иска ново отлагане, нови обяснения и нови разходи. Сцените следват една след друга. „Майката на Карс“ използва в препирните думи като „разврат“, „нищета“, „полиция“, „безбожност“ и споменава имената на всички девойки и млади жени, които Пушкин някога е обичал. Тя крещи. Пушкин крещи. Слисаната Наталия не смее нито да противоречи на своята майка, нито да засегне своя годеник. Тя присъства бездейна, просълзена на битките между зачервената от гняв матрона и пребледнелия от ярост дребен мъж с безумни очи и огромни нокти. Вътре в себе си Пушкин упреква Наталия за тази посредствена безучастност. Той не я чувства като съюзница, а като плячка, която му се предлага. Като стока. Като вещ. На 31 август трябва да отпътува за Болдино, за да приеме собствеността над имението и крепостните, дарени му от неговия баща. Предишната вечер жестоко се спречква с г-жа Гончарова и избягва от къщата, убеден, че окончателно се е скарал с цялото семейство. Преди да напусне Москва, той пише три писма, всяко от което си струва да бъде цитирано. 
   До годеницата си той изпраща само няколко реда на френски език:
   „Заминавам за Нижни, без да имам някаква увереност за своята съдба. Ако майка ви е решила да осуети нашата сватба и ако вие сте съгласна да є се подчините, аз ще се подпиша под всички доводи, които тя ще благоволи да ми приведе. Дори и в случай, че те са толкова основателни, колкото бе сцената, устроена ми вчера, и оскърбленията, с които тя благоволи да ме обсипе. Може би тя е права, а аз неправ, като съм помислил за минута, че съм създаден за щастие. Във всеки случай вие сте напълно свободна. Що се отнася до мен, аз ви давам моята честна дума или да принадлежа само на вас, или никога да не се женя. А. П.“
   Същия ден той пише до княгиня Вяземска, също на френски език:
   „Тръгвам скаран с г-жа Гончарова. На следващия ден след бала тя ми устрои най-нелепата сцена, която можете да си представите. Наговори ми неща, които честта не ми позволява да понеса. Все още не зная осуетена ли е моята женитба, но поводът за това е налице и аз оставям вратата широко отворена...“
   Последното писмо от 31 август е до Плетньов:
   „Мили мой, ще ти разкажа всичко, което ми е на душата: тъжно ми е и мъчно, мъчно. Животът на тридесетгодишния годеник е по-лош от тридесет години картоиграчески живот. Финансите на бъдещата ми тъща са разстроени. От ден на ден сватбата ми все повече се отдалечава. Междувременно аз охладнявам, замислям се за грижите на женения човек, за прелестите на ергенския живот. Освен това московските клюки стигат до ушите на годеницата ми и на майка є – оттук идват и караниците, хапливите подмятания, несигурните помирения – с една дума, ако не съм нещастен, то най-малкото не съм и щастлив. Есента наближава. Това е любимото ми време – здравето ми обикновено укрепва, – настава времето за литературните ми трудове, а аз трябва да тичам по уреждането на чеиза и сватбата, която ще вдигнем кой знае кога. Всичко това не е много утешително. Заминавам на село, Господ знае ще имам ли там време да се занимавам и душевно спокойствие, без което нищо друго не може да се напише освен епиграми по адрес на Каченовски.
   Такива ми ти работи, душо. От хубавото никой не бяга. Кой ли дявол ме науми да бълнувам за щастие, сякаш съм създаден за него. Би трябвало да се задоволявам с независимостта си… Тъжно ми е, душо, прегръщам те и целувам всички наши.“20 
   Пушкин напуска Москва, обзет от нерешителност. Би предпочел едно почтено скъсване пред тази неизвестност, която бавно го разяжда. На моменти чувства облекчение, че не е принуден да мисли за чеиза, за г-жа Гончарова, за жилището на бъдещото семейство и за домашните си пантофи на женен мъж. Ала веднага след това го връхлита отчаяние при мисълта, че един ден Наталия ще принадлежи на някой напомаден помешчик „от Архивите“ или на някой затлъстял генерал, окичен с медали. 
   Пътят е еднообразен. Горещо е. На втората смяна след Москва Пушкин научава, че в Нижненовгородска губерния е пламнала епидемия от холера и че запътилите се за панаира гости бягат от това прокълнало място. Станционните началници, селяните го съветват да обърне конете. Ала мисълта да се завърне в Москва го изпълва с отвращение. Ето защо той решава да продължи напред. Почти е доволен, че рискува живота си по такъв нелеп начин. Ще му се дори да умре, за да избяга от грижите, които го измъчват вече седмици наред: „Ако не бях в лошо настроение на път за село, бих се върнал в Москва още от втората станция, където узнах, че холерата опустошава Нижни. Но тогава и не мислех да обръщам конете и бях готов да се радвам дори на чума.“
   На 3 септември Пушкин пристига безпрепятствено в Болдино.
   
   
III
БОЛДИНО
                       Село Болдино представлява жалка купчина струпани безредно изкорубени и покрити със слама хижи. На едно възвишение край селото се намира господарският дом, построен от дървени трупи, с дървен покрив и ограда от грубо издялани колове. Няма градина. Няма цветя. Обикновен двор, потънал в кал, където се носи крясъкът на домашни птици. А навсякъде наоколо се простира хълмиста, гола, пожълтяла от слънцето степ. В небето плуват натежели от дъжд купести облаци. От земята се носи силен дъх на амоняк и гнили треви. По полето като сенки бродят бавноподвижни, лениви и мръсни селяни. Грозотата, нищетата и зловещата скука на тази гледка очароват Пушкин. Той има нужда от това мъгливо небе, от тези пространства, от тази самота, за да забрави за Наталия. Ала само пет дни след пристигането, получава писмо от девойката, която го вика в Москва и обещава да се омъжи за нето „с или без чеиз“. Явно тази хлапачка с нейните парцалки и майка є го преследват навсякъде. Няма ли да го оставят да си поеме дъх? Да не си въобразяват, че той си мисли само за тоалети и за сметки? Неговият отговор на френски език е сдържано любезен:
   „Моя скъпа, моя мила Наталия Николаевна, падам в нозете ви, за да ви благодаря и да ми простите за безпокойството, което ви причиних. Вашето прекрасно писмо напълно ме успокои. Престоят ми тук може да продължи повече поради съвършено непредвидени обстоятелства. Мислех, че земята, която ми даде баща ми, представлява отделно имение. Оказва се, че тя е част от едно село с петстотин души, и сега трябва да се пристъпи към делба.“
   Истинските намерения на Пушкин са други и те не могат да бъдат открити в това любезно послание. На 9 септември той отбелязва в полето на един ръкопис:
   „Писмо от Наталия. Ще видите: ще се случи това, че няма да се случи нищо.“
   Същия ден изпраща до Плетньов напълно откровено писмо:
   „Сега мрачните ми мисли се поразсеяха – пристигнах в село и почивам. Около мене върлува холера морбус. Знаеш ли какъв е този звяр? Току-виж ще се втурне и в Болдино и всички ни ще изяде... Не можеш да си представиш колко е весело да се измъкнеш от годеницата си, да седнеш на спокойствие да пишеш стихове... Днес получих от нея много мило писъмце. Обещава да се омъжи за мене и без прикя – прикята няма да ни убегне. Вика ме в Москва... Ах, мили мой! Същинска прелест е тукашното село. Представи си: само степ и степ, никакви съседи, язди колкото ти е угодно, пиши в къщи, колкото искаш – никой не ти пречи. Ще ти приготвя много проза и стихове.“21 
   Сред този монотонен пейзаж Пушкин се наслаждава на покой, който никога повече няма да намери. Той посвещава част от времето си на имението, приема оплакванията на селяните, дава им разяснения – в църквата, представете си! – за опасността от холерата, подписва официални документи, за да ускори подялбата на земите и на мужиците, язди, броди сред ливадите, подплашва ята птици сред хилавите храсталаци и се прибира в старата дървена къща целият изкалян, измокрен до кости, щастлив при мисълта за работата, която го очаква върху писмената маса. Там, сред овехтелите стени, пред прозорците, шибани от дъжда, отвъд които се простират пространства, покрити с кал и локви, а над тях сиво небе, той се откъсва от времето и пространството. Отвъд белия лист, който държи в ръка, започва вечността. Никога преди не са го изпълвали толкова мисли, толкова мелодии. Превърнал се е в средоточие на невероятно силово поле, което трепти в унисон със света. Съвършенството на стиховете, които твори, буди възхита у самия него. В Есен той пише:
   
        И мисли се въртят във буря поривиста,
        и ритми прелестни насреща им летят,
        и пръсти молят за перо, перо на листа,
        и ето – стихове несдържано текат.
        Тъй дреме кораб, спрял посред мъгла сребриста,
        но виж – матроси там се хвърлят и крещят
         пълзят по мачтите, в платната вятър тича,
        грамадата скрипти и гребени разсича.22 
   
   От време на време някое писмо от годеницата идва да му напомни за онова друго битие, което е изоставил и което един ден отново ще трябва да захване.
   На 16 септември съдът узаконява дарението на Сергей Лвович в полза на неговия син. Пушкин започва да мисли за завръщане, ала без всякакъв възторг. Почти навсякъде са поставени карантинни заграждения. Пътищата са разкаляни, разбити. А освен това спокойствието и усамотението в Болдино изобщо не предразполагат поета към възможните нападки от страна на г-жа Гончарова. Задава си дори въпроса дали няма да бъде по-разумно да се откаже от този брак. Никоя жена не струва толкова, че един мъж да пожертва заради нея своята прекрасна независимост. На 29 септември той пише до Плетньов:
   „Не аз, а моята тъща отложи сватбата по причина на чеиза. Аз побеснях! Тъщата започна да ми отговаря глупаво, започна с мене спор, който ме вбеси. Обзе ме меланхолия и ме навестиха черни мисли. Нима аз исках да се откажа? Ала като видях отказа, утеших се как да е. Всичко, което казваш за хората, е съвсем справедливо; толкова по-основателни са моите съмнения, че лелички, бабички, сестрички ще пълнят главата на младата ми жена с глупости… Баратински казва, че в женитбата е щастлив само глупавият... Аз щом привърша работата си, ще отида в Москва, въпреки цялата карантина…“23 
   На 30 септември Пушкин потегля от Болдино, но без особена надежда да успее да премине през карантинните заграждения:
   „Съобщиха ми, пише той до Наталия, че има наредени пет карантини от тук до Москва и във всяка ще трябва да прекарам по две седмици. Пресметнете добре и след това си представете в какво лошо настроение мога да бъда… Да бъде проклет часът, когато реших да ви оставя и да се впусна из тази прекрасна страна на калта, на чумата и на пожарите. Ние само това виждаме тук… Не се смейте над мене, защото аз побеснявам от яд. Нашата сватба, както изглежда, все повече и повече се отдалечава от мен – а тази чума с нейните карантини не е ли най-глупавата шега, която съдбата е могла да измисли за мен?“24 
   Така на 29 септември Пушкин пише на Плетньов, че „в женитбата щастлив е само глупавият“, а на 30 септември твърди пред годеницата си, че е бесен поради закъснението на тяхната сватба. И е еднакво откровен и пред него, и пред нея. Бои се от този брак и същевременно излиза от кожата си при мисълта, че той непрекъснато бива отлаган. Обожава свободата и се стреми да я изгуби в името на други наслади. Възторгва се от усамотението и мечтае за мига, когато ще започне живот за двама.
   След като потегля на 30 септември, Пушкин най-напред се отбива у своята съседка княгиня Голицина, която го съветва да не се опитва да преминава загражденията. Според нейните думи холерата е проникнала в самата Москва, градът е евакуиран и достъпът до него е строго забранен до второ нареждане. Ето защо Пушкин се прибира в Болдино, ужасен от мисълта, че неговата годеница може би се е разболяла или намерила убежище в някое далечно село.
   „Достъпът до Москва е забранен, пише той до Наталия на 11 октомври 1830 година, и ето аз отново съм затворен в Болдино. В името на небето ви моля, скъпа Наталия Николаевна, пишете ми, макар да не ви се иска да го направите. Съобщете ми къде се намирате? Напуснахте ли Москва? Няма ли някой околен път, по който бих могъл да дойда и да се хвърля в нозете ви? Съвсем изгубих кураж и не зная какво всъщност да правя. Ясно е, че тази година (нека бъде проклета!) нашата сватба няма да се състои! Истина ли е, че сте напуснали Москва? Би било съвсем непростимо от ваша страна да се подлагате на опасност сред холерата.“25 
   На 4 ноември ново писмо на Пушкин:
   „На 9 октомври все още сте била в Москва. Така ми писа баща ми. Добавя още, че сватбата ми се била развалила. Не е ли това достатъчна причина, за да се обеся?“
   Развалена сватба? Не това е някаква глупост! Пушкин охотно би удължил престоя си в Болдино, дори да не се налагаше да остане. Ала достатъчно е да му попречат да действа по свое усмотрение и той веднага бива обзет от неудържимо желание да се опълчи срещу тази забрана. Присъствието му редом с Наталия става необходимо, тъй като от нея го отделят карантинните заграждения. Москва е райско място, понеже той не може да се доближи до нея. В началото на ноември Пушкин, изпълнен с опасения, отново потегля на път. На първата карантина инспекторът не го пуска да продължи. Налага се да се завърне в Болдино, да пише до губернатора молба за нов пропуск, удостоверяващ, че населението на Болдино не е заразено с холера. 
   „В Болдино! Все още съм в Болдино, пише Пушкин до Наталия на 18 ноември.26  Баща ми пак ми писа, че сватбата ми се била развалила. Тези дни може да ми съобщи и че вече си се омъжила. Има защо да полудее човек.“
   Най-сетне пристигат няколко писма от неговата годеница. Ала с какво закъснение! Наталия не е напускала Москва и не мисли да разваля сватбата. Тя обяснява на годеника си всичко това в блудкави къси писъмца, които майка є чете, преди да бъдат изпратени. По внушение на г-жа Гончарова, тя съветва поета да спазва постите, да ходи често на черква и да се обърне към Бога с молитви и покаяние. Дали Пушкин не остава в Болдино заради порочна връзка със своята съседка княгиня Голицина? „Как сте могли да си помислите, че съм отишъл в Нижни заради тази проклета княгиня Голицина?, отговаря Пушкин. Познавате ли я тази княгиня Голицина? Тя самичка е толкова дебела, колкото цялото ваше семейство заедно, като включим и мен.“27 
   Пушкин започва да се успокоява, търпението му се възвръща. Той продължава, разбира се, да мисли за холерата, за несигурната сватба, за многобройните поклонници, които обсаждат Наталия в негово отсъствие, за парите, нужни за чеиза, за бавната поща, за делата в имението. Но намира утеха от всички тези грижи в работата.

***
Като дете Пушкин е запленен от изкуствените градини на Царское село с техните миниатюрни пещери, исторически паметници, храмове на Ерос и кадифени морави. Това съвпада с неокласическия период на творчеството му. Сетне идва ред на заснежените върхове на Кавказ, на клисурите на Терек, на Черно море и неговите обрасли с кипариси скалисти брегове, на бесарабските пустини. На тези внушителни декори съответстват неговите южни романтически поеми. С горите на Тригорское, езерото, река Сорот, старата господарска къща, изгубена посред дивата градина, започва периодът на руските реалистични песни.
   Този нов начин на мислене и на изразяване Пушкин довежда до съвършенство в Болдино, където всичко го подтиква към строгост на мислите и на формата. Навъсеният, суров и печален болдински пейзаж пробужда у него любов към правдивата поезия. Пред тази картина с пестеливи багри и оскъдни линии той си дава сметка, че не се е излъгал, като е отхвърлил мнимите съблазни на романтизма. Чувства се призван да възпее тези обикновени страни на света, които някогашните поети са смятали за недостойни. Едно рахитично дърво, една локва са предмети на красотата в същата степен, както някое синьо езеро или кипарис с италиански силует. Защо критиците не искат да приемат, че всичко може да бъде източник за изкуството, стига художникът да бъде достоен за него? Ех, колко му се ще да дойде в Болдино някой Аристарх, любител на цветната и ромоляща поезия, за да разкрие пред него чара на този обрасъл с рядка трева склон, на тези хилави офики, на тази порутена ограда и на това мътно бурно небе. Господи, колко сладка е самотата! Господи, колко е прекрасно да се трудиш, когато есента е оголила цяла Русия! Той пише:
   
          Критико затлъстял и присмехулник бузест,
          готов да се глумиш над мойта скръбна муза,
          ела, до мен седни, ще смогнем ли сега
          да отстраним за миг проклетата тъга?
          Виж тук какъв пейзаж: бедняшки ниски къщи
          и чернозем зад тях, и сводът сив се мръщи,
          и облаци висят над гол и стръмен рът,
          не виждам тук нивя, гори тук не шумят.
          Рекичка не шурти. Зад сведена ограда
          дръвчета две стоят, за да дарят отрада
          на скръбните очи. Едното си стърчи,
          от есенния дъжд оголено почти,
          а другото с листа размекнати жълтее,
          за да покрий калта, щом вихърът повее.
          И само туй. Дори не лайва пес. Вървят
          селяк и две жени по кишавия път.
          Ковчега на дете той носи и ругае
          ленивия клисар – отецът де се шляе,
          та не отвори тук заключения храм,
          детето досега той би погребал сам.“28 
   
   Има ли нещо по-ясно, по-жестоко и същевременно по-нежно от това кратко стихотворение? Нито една излишна дума. Нито една ефектна фраза. Нито едно отстъпление пред чувствителността на читателя. Едно-единствено цветно петно върху тази картина, където всичко е сиво и черно: жълтото на листата. Ала от тази пестелива скица се излъчва тъга, която никога няма да ни остави. Ние вече знаем всичко за това потънало в калта селце, за този груб, стиснат, забързан селянин, чужд на скръбта, за тези две жени, които го следват, без да смеят да дадат израз на мъката си. Почти можем да си представим продължението на тази история. Тя е далеч по-вълнуваща от съдбата на циганина Алеко, на братята разбойници или на обитателките на Бахчисарайския харем. Пушкин напълно осъзнава собствената си еволюция и затова пише в Болдино:
   
             Тревоги минали, мир вам!
             Помислих аз, че са ми нужни
             пустинята, вълните южни,
             скалите, морският хорал,
             девическият идеал,
             безименните ми страдания...
             Смени мечтите възрастта;
             Напуснаха ме младостта
             високопарните мечтания;
             днес в поетичния бокал
             водица доста съм долял.
             Днес търся инакви картини:
             днес хълм от пясък ми е мил,
             пред къщицата две рябини
             и портичка, и плет прогнил,
             в небето облачета сиви,
             куп слама зад сайванта криви
             и гъски в плитката вода,
             закрякали на свобода...29 
   
   В Болдино Пушкин окончателно осъзнава своето изкуство. И неговата творческа сила се удвоява. В писмо от 9 декември 1830 година той доверява на Плетньов:
   „Ще ти кажа (тайно), че в Болдино писах, както отдавна не съм писал. И ето какво донесох тук: двете последни глави на Онегин, 8-а и 9-а, съвсем готови за печат. Една повест, написана в октави (към 400 стиха), която ще издадем Anonyme. Няколко драматични сцени или малки трагедии, а именно: Рицарят скъперник, Моцарт и Салиери, Пир по време на чумата и Дон Жуан. Освен това написах около 30 дребни стихотворения. Добре е, нали? Но и това не е всичко (твърде поверително). Написах в проза пет повести, от които Баратински ще цвили и ще се тръшка – и които ще отпечатаме също Anonyme.“30 
   И всичко това за по-малко от три месеца! От подобно изброяване на човек може да му се завие свят.
   
   ***
В действителност двете последни глави на Евгений Онегин, за които споменава Пушкин, са започнати преди пристигането на поета в Болдино. Там той само ги поправя и довършва. Написва също така и още една, Десета глава, замислена още по време на пътуването му Арзрум, посветена на срещата на Онегин с декабристите. Десета глава започва с гротескно карикатурно описание на Александър I:
             Владетел слаб, глава лукава,
             Конте плешиво и лентяй...31 
   После продължава с разказ за Отечествената война срещу Наполеон и за раждането на тайните общества в Западна Европа и Русия. Ала от ХVII строфа насетне Пушкин си дава сметка, че не може и да става въпрос да публикува приживе тази глава. Хора биват изпращани на заточение в Сибир за къде по-малки провинения от това. Боейки се от обиск, той изгаря ръкописа на Десета глава и съхранява текста върху хвърчащи листи, при това в шифрован вид. Способът е твърде прост: най-напред върху отделен лист се записват първите стихове от всяка строфа, сетне върху друг лист – вторият стих, върху друг – третият... По този начин за възстановяването на първата строфа е необходимо да се чете първият стих от всеки лист, за втората строфа – вторият стих и така нататък. Тъй като повечето от тези листи са изгубени, пушкиноведите са успели да възстановят само първите четири стиха от всяка строфа, а две строфи и половина са открити непокътнати сред черновите. 
   На 25 септември Пушкин съставя съдържанието на Евгений Онегин, роман, разделен на три части и девет глави. Третата част съдържа:
   Седма глава – Москва.
   Осма глава – Пътешествието на Онегин.
   Девета глава – Висшето общество.
   На следващата, 1831 година, Пушкин ще изключи от романа Пътешествието на Онегин (първоначално Осма глава) и ще добави към текста писмото на Онегин до Татяна. Третата част, преработена и стегната, е съставена единствено от Седма глава, „Москва“, и от новата Осма глава (първоначално Девета глава), „Висшето общество“. Във всеки случай именно в Болдино поемата е завършена в общи линии и придобива вида – с изключения на няколко щриха – в който я познаваме днес. 
   Кишинев – 9 май 1823 година.
   Болдино – 25 септември 1830 година.
   7 години, 4 месеца, 17 дни,
отбелязва Пушкин, след като е завършил това обширно произведение, за което преди е твърдял, че не ще има възможност да стигне до последната строфа. 
   В края на Седма глава Евгений Онегин е отблъснал невинната страст на Татяна и е убил на дуел поета Ленски, годеника на кокетливата Олга. След това напуска тези очарователни места, където се е надявал да намери покой и по които неговото пребиваване оставя кървава диря. След него остава един прясно изкопан гроб и една поразена от любов и ужас девойка.
   Седма глава е посветена на срама и съжаленията на Татяна сред този пуст пейзаж. Олга бързо намира утеха за постигналата я скръб и след като е погребала Ленски, безгрижно се омъжва за един напълно лишен от „поетичност“ улан. Но Татяна не може да забрави нито мъртвия, нито неговия убиец. Онегин, когото трябва да мрази, я плаши и привлича със своята зловеща тайнственост. Тя е изпаднала в плен на очарованието на този демон, минал с изблик на смях през живота є. Няма я Олга, която да отвлича Татяна от тъжните є размисли. Татяна живее като в сън, будна вижда съновидения. Един ден отива до имението на Онегин и някаква слугиня я пуска да разгледа дома. Тя с благоговение съзерцава покритата с килим кушетка, креслото, дребните предмети по масата, лампата, книгите. Взема един том, прелиства го и изпада в удивление. Онегин с нокът е отбелязал кръстче срещу местата, които привличат нейното внимание. С помощта на тези откъси, на тези знаци, Татяна открива истинския облик на човека, когото обича и който не я обича: един „московчанин в наметката на Чайлд Харолд“, един бездушен франт, един професионален Дон Жуан... Това представлява той. Ала въпреки всичко тя не иска да приеме истината. Бори се срещу тези напечатани думи и фрази, които застават между нея и идеалния образ на Онегин.
   Междувременно, по съвета на своите съседи, майката на Татяна решава, че дъщеря є е прекалено бледа, прекалено нервна и че е крайно време да я омъжи. А сполучливите бракове се сключват само в Москва. В Москва е панаирът на годениците. Ето защо това дълго пътуване трябва да се предприеме. Когато научава за това от майка си, Татяна дълго време тъгува, че ще трябва да напусне местата, където е прекарала своето детство и е преживяла своята любов. Разходките є стават по-продължителни, тя се сбогува с всяко дърво, с всяко цвете, а и действително дърветата и цветята са най-сърдечните довереници на нейната скръб. Най-сетне настъпва зимата. Време е за заминаване.
   
             От три каруци е обозът,
             покъщнината в тях ще возят;
             столове, тенджери, метли,
             сандъци, клетки със петли,
             завивки пухени, съдини,
             гърнета с мед et cetera...
             какво ли в тях не се побра!
             Прощават се слуги, слугини,
             плачът и глъчката расте:
             на – осемнайсет кранти те
             в колата господарска впрягат,
             колите от багаж пращят,
             готвачите закуска стягат,
             колари и жени крещят.
             На кранта мършава, космата
             форейторът брадат се мята,
             жени, деца, слуги търчат,
             сбогуват се. На добър път!
   
   Следва описание на пътешествието по заснежените пътища, пристигането в Москва и представянето на Татяна на безбройните є братовчедки. Въпросните госпожици я намират недодялана, но очарователна и незабавно се заемат да променят прическата є и да є доверят сърдечните си тайни. Татяна като замаяна следва съветите им. Вече нищо не може да я развълнува. Онегин е убил у нея всякаква жизнерадост и надежда за любов. Младежите скоро откриват това и ето защо на бала никой не є обръща внимание.
   
             Припламват свещи, валс ехти,
             сред шум и тропот всяка двойка
             там като вихър се върти;
             ефирни, пищни хубавици...
             Шум, блъсканица, смях в салона,
             галоп, мазурка... Тя мълчи
             с две лели зад една колона,
             далеч от чуждите очи;
             и гледа Таня, и не вижда,
             света суетен ненавижда,
             задушно є е тука. Тя
             тъжи за полските цветя,
             за бедното селце в горите,
             за глухия затънтен кът,
             където ручеи текат,
             за свойте книги, за липите,
             където в здрачния покой
             є се явяваше все той.
   Докато Татяна е изцяло отдадена на спомените си, двете лели забелязват един генерал, възпълен, надут, покрит с отличия, който не сваля очи от девойката. Те разменят погледи и бутат Татяна с лакът:
   
             „Наляво бързо погледни.“
             „Какво да гледам? Нищо няма.“
             „Ти гледай в оня куп, ей там...
             не тоя... малко по-отсам...
             в мундирите ония двама...
             Отмести се... Сега е спрял...“
             „Кой? Пълният ли генерал?“
   
   Седма глава завършва с погледите, разменени между Татяна и пълния генерал, който гордо се перчи. Осма глава започва с друг бал. Евгений Онегин се завръща в Москва след няколкогодишно пътешествие. Страните, които е посетил, хората, които е срещнал не са запълнили бездната, зейнала в неговото сърце. Той е по-тъжен и по-разочарован от всякога. Броди като призрак в един свят, който презира и от който не очаква нищо. Заедно с него Пушкин завижда на онзи, който
   
             на двадесет е бил конте,
             изгодно женен в трийсетте,
             на петдесет – едва тогава!
             от дългове се е спасил...
   
   Такива хора са глупаци, но щастливи хора. Те ръководят света и не страдат от душевни болки.
   
             Но тъжно е да виждаш ясно,
             че си прахосал младостта,
             че си я лъгал ежечасно,
             че изиграла те е тя...
   
   В тази тълпа от пъстри, натруфени кукли Онегин различава млада жена, която с гордата си красота, непринудени движения и открит поглед го очарова.
   
             Край нея дами се тълпяха,
             старици дигаха лорнет,
             мъжете взора є ловяха
             и кланяха є се отвред.
   
   Поразен от видението на това прелестно създание, Онегин разпознава в нейно лице девойката, която е срещнал навремето на село. Той вдига лорнета си и пита един познат генерал как се казва младата жена, по която всички изглежда са увлечени.
   
          „Хм, виждам аз кой много шета.
          Но впрочем туй не е беда...“
          „Коя е тя?“ – „Жена ми.“ – „?!“ – „Да.“
   
   Татяна се е омъжила за стария генерал. От безразличие. От отвращение. И Онегин осъзнава какво е изгубил, отхвърляйки любовта на тази провинциалистка. В присъствието на Онегин Татяна остава безстрастна. Тя разменя с него няколко светски фрази. Докато разговаря с нея, Онегин се опитва да разгадае тайната на нейното спокойствие. Внезапно има усещането, че тази жена единствена би могла да победи скуката, която го разяжда. Именно нея е дирил той по всички краища на Русия. За нея е мечтал, без да си дава сметка, по всички хоризонти на своето доброволно изгнание. И когато най-сетне я е открил, тя се е омъжила за друг. Няма значение. Той иска да я види отново. Занапред ще живее само за да я завладее. Този тлъст генерал не е съперник, от когото би могъл да се опасява. Влюбен за пръв път в живота си, Онегин пише на Татяна отчаяно писмо. Признава є, че се е излъгал, че е пропилял най-прекрасните си години, че вече не може да диша без нея:
   
             Не, всеки миг да виждам вас,
             край вас да бъда неизменно,
             смеха ви, сладкия ви глас
             да слушам влюбено, смутено,
             да ви се радвам, да трептя
             пред чудното ви съвършенство,
             пред вас от мъка да пламтя,
             да чезна... Туй е то блаженство!
   
   Писмото остава без отговор. На свой ред Онегин познава мъките на несподелената любов. Той се мъкне от салон на салон, само за да зърне Татяна. Тя му се явява насън. В самотата си той разговаря с нея. Представя си сладостни срещи с нея и кръвта му се разпалва. Накрая не може да издържи повече и отива в дома на младата жена. Открива я обляна в сълзи да държи в ръка неговото писмо. Онегин пада в нозете є, целува студените пръсти на ръцете є. Тя го кара да стане. Започва да му говори. Припомня му дадената някога от него клетва да запази в тайна, че тя му е писала:
             Тогава в глухите раздоли,
             далеч от суета и шум,
             не ви се нравех аз... Защо ли
             ме гоните сега без ум?...
             Разкоша, светските приеми,
             дома ми моден и богат – 
             защо ми са? С каква наслада
             бих заменила маскарада,
             шума и блясъка фалшив
             за книгите, за парка див,
             за жилището ми рождено,
             за оня кът, където с вас
             за първи път се срещнах аз,
             за гробището ни смирено,
             където мойта няня спи
             под кръст и сведени липи...
             А щастието бе възможно
             и толкоз близко!... Но не би!
             Днес късно е. Неосторожно
             и зле постъпих може би...
             Държите ли на свойта чест,
             ще ме оставите от днес.
             обичам ви (защо да лъжа),
             но съм жена на друг човек
             и вярна ще съм му навек.
   След като казва това, Татяна излиза от стаята. Онегин остава сам, разстроен от чутите признания. А в коридора вече се дочува дрънкане на шпори. Генералът се прибира. Сцената е приключила. Поемата също.
   Може би, докато пише последната глава на своята поема, Пушкин мисли за Наталия, за която още не е сигурен дали ще стане негова жена? Може би си представя как някога ще срещне онази, за която е трябвало да се ожени, и която ще носи името на друг? Може би предчувства от името на своя герой мъката, която ще изпита пред момичето, превърнало се в непристъпна жена? Във всеки случай тази част от поемата е издържана в различен стил. Никакъв байронизъм. Никакви психологически условности. Татяна и Онегин от Осма глава са явно „човечни“. Еволюцията и на двамата е логична. Онегин е правдив в своята закъсняла любов. Докато Татяна е готова да бъде негова, той я пренебрегва и я съветва мимоходом, подобно на някой преситен от живота по-голям брат. В момента, когато го отблъсква, вече не може без нея. Привлича го и такава, каквато е била, и такава, каквато е станала: момичето и жената, миналото и сегашното. Човек, който прекалено много е искал от съдбата, който не е пожелал да се задоволи с обикновеното щастие, който е пропилял живота си, опитвайки се да го направи изключителен, това е всъщност Онегин. 
   При все това Онегин не греши, като отпъжда от себе си един след друг пейзажите, лицата, които му се предлагат, тъй като в действителност съществува един-единствен пейзаж, едно-единствено лице, които са способни да го дарят с щастие: мирният селски пейзаж и замисленото лице на една девойка. Всичко останало е лъжлив блясък. Той дири истинския брилянт сред цялата тази безименна стъклария. За момент го е държал в ръцете си. И го е захвърлил, без да го разпознае. В това е неговият грях. Оказва се, че зад маската на иронията и скуката Онегин е криел една голяма неизживяна любов. Сърцето му е способно да обича и само липсата на случай е причина да си въобразява, че е безчувствен. В избрания от съдбата миг, този безгрижен франт, този позьор изведнъж открива, че е по-уязвим от ученик в неговата първа любов. Именно тази черта спасява образа на Онегин от романтизма. Той вече не е просто един мироглед, въплътен в лице и глас заради удобството на действието, а човек. Толкова е „съвършен“, колкото и всеки от нас.
   Евгений Онегин е първият герой на „реалистичния“ роман. Пушкин отдавна е въвел реализма в описанието на средата. С Онегин той го въвежда в изграждането на персонажа. Кавказкият пленник, Алеко, Мазепа са изкуствено създадени същества, обитаващи правдива среда. Онегин е правдив персонаж, обитаващ правдива среда.
   Със същата искреност е обрисувана и Татяна. Тя е най-светлият образ в цялата руска литература. Големият успех на Пушкин се дължи на това, че той я кара да се променя с годините, без при това да изгуби нищо от първоначалната си чистота. Светската дама неизбежно е твърде различна от девойката, но остава вярна на своето минало. На изначалната непорочност и нежност, на меланхолията на провинциалната девица у омъжената жена съответства все същата възвишена нравственост, но вече от различно естество. „Втората“ Татяна е „резултат“ от първата, а не нейно копие или нейно карикатурно подобие. Пушкин се справя с тази трудност, като премахва от втората Татяна простодушието, с което е дарил първата. Малката Татяна, такава, каквато я познава Онегин, вярва в народните приказки, грижи се за просяците, отнася се със състрадание към животните и живее с годишните времена. Тя е дете на равнината, на цветята, на бурите. Наивна, свежа и държана настрани от мъжете, тя знае за любовта единствено от романите на Ричардсън, на Русо, на г-жа Дьо Стал и г-жа Котен. И когато пред нея изниква един красив, духовит и насмешлив мъж, излязъл сякаш от някой моден роман, тя се влюбва в него с такава невинност, че веднага му признава чувствата си.
   Отблъсната от него, омъжена за генерал, когото не обича, въведена в светското общество, ласкана, приветствана и отрупвана с подаръци, тя тайно си остава все същото девойче, което мечтае за усамотение, за открити пространства и за романтични слова. Ала вече се е научила да бъде предпазлива. Вече крие чувствата си. Показва се пред всички като една напълно доволна от съдбата си красавица, уверена в своята власт. Действително в очите на страничните наблюдатели втората Татяна няма нищо общо с първата. Самият Онегин е уверен в това. Едва когато я заварва да плаче над писмата му, той осъзнава, че се е лъгал. Разкрита, Татяна признава измамата:
   
               С каква наслада
               бих заменила маскарада,
               шума и блясъка фалшив
               за книгите, за парка див...
   
   Признава дори, че все още обича Онегин. Ала само за да добави, че животът є е предопределен и че няма да измени на честта си. Някога є е струвало толкова много да признае вълнението си пред един красив непознат, появил се като ангел в нейното уединение. Двойно повече є струва сега да го отблъсне. Тя веднъж е дала дума. Съзнава своя дълг. Ненавижда дребните тайни компромиси, грешните, откраднати наслаждения, на които се отдават повечето жени. Отговаря не като светска дама, свикнала с любовните авантюри, а като гордо, прямо и невинно девойче, възпитано в лоното на природата. Тя не се е променила, въпреки привидностите. Останала е вярна на своето минало. Решението є странно напомня постъпката на Мария Раевская, съпруга на декабриста княз Волконски, седемнадесет години по-млада от него, и която без дори да го обича, оставя всичко, семейство, богатство, дете, за да го последва в Сибир, след неговото осъждане на каторжен труд.
   Също както Онегин, дори повече от него, Татяна е същество от плът и кръв. И макар критиците да не крият своята враждебност към тези двама герои, то читателите си дават сметка за тяхната човешка стойност. С всяка следваща глава Онегин и Татяна жънат все повече успехи сред публиката. Те живеят навсякъде из Русия, на село, в градовете, в дворците, в гарнизоните, във войската, в сърцата на мъжете и жените, на девойките, които се разпознават в тях. Те са „по-живи“ от самия им автор. Те са най-добрия другар на всеки читател. Привършвайки разказа за тяхната история, Пушкин вероятно е натъжил мнозина от онези, които са ги избрали за спътници в самотата.
   
***
За да си отдъхне от тази голяма творба, която го е съпътствала в продължение на толкова години и при толкова обстоятелства, Пушкин започва в Болдино работа върху поредица кратки драматични творби и повести, всяка от които е белязана от съвършенство.
   Малките трагедии на Пушкин са трагедии на „кризата“. Сведени до основната сцена, те са оголени чак до твърдата и неминуема сърцевина на страстта. Второстепенни персонажи липсват. Липсва експозиция, както и заключение. Пушкин взема материал за пиеса в пет действия и си позволява да я разработи само върху няколко страници. Ала тези драматични схеми са до такава степен изпълнени със съдържание, че заемат в съзнанието на читателя място, достатъчно за една развита до най-малки подробности творба. 
   За всеки от тези четири драматически опита Пушкин избира различен декор и епоха. Затворен в Болдино, той потегля в мислите си на пътешествие във времето и пространството. Така Скъперникът рицар ни отвежда в Средните векове, Моцарт и Салиери –  в „модерни“ времена, Пир по време на чума – в Англия, Каменният гост – в Испания. А на на това голямо разнообразие в „представянето“ съответства единство на вдъхновението. Сякаш една основна мисъл, без дори поетът да съзнава това, е ръководила работата му върху тези четири сцени. Пушкин е на тридесет години. На път е може би да се ожени. Това за него е важен момент. Вглеждайки се в миналото, той се опитва да извлече от своя опит принципите на една идеална позиция по отношение на живота. Трябва ли да съществува така, както до този момент, отдавайки се на всички моментни съблазни, пилеейки времето, силите и ума си? Трябва ли да се опита да се обърне срещу течението, за да се бори със съдбата? Да търпи или да се бори? Да приема или да предлага? В действителност това е проблемът за Провидението, към който Пушкин се приближава несъзнателно. 
   В Скъперника рицар се сблъскват два възгледа за човешката участ. Синът – прахосник, вятърничав, безгрижен, груб, отдаден единствено на лесните удоволствия. Същински поклонник на Дионис. Бащата – скъперник, който размишлява, който преценява, който се надява с помощта на своето злато да властва над света, да надделее над случая и може би над Бога. Синът казва за него: 
             
             Подобно вързан пес, в бордей студен
             с вода и хляб живее само той,
             по цяла нощ слухти, търчи и лае – 
             а златото в сандъците спокойно
             лежи...32  
   
   В своето мазе старият скъперник вкусва необикновени наслаждения. Неговият монолог пред натъпканите с жълтици и скъпоценности сандъци е същински символ верую:
          Ще гледам всичко, все на мен подвластно.
          Как няма да е? Също като демон
          оттук ще управлявам аз света,
          поискам ли, дворци ще се издигнат
          и в моите градини неизбродни
          във весела тълпа ще припнат нимфи
          и музите ще ми отдават дан,
          и геният свободен роб ще стане.
          Трудът безсънен, добродетелта
          смирено да ги наградя ще чакат...
          От мен ще се страхува всичко живо,
          от нищо – аз. Над всичките желания
          аз ще стоя. Съзнавайки мощта си
          и от това щастлив.
   
   За разлика от скъперника на Молиер, скъперникът на Пушкин не буди смях. Той е ужасен, защото в сърцевината на неговата страст стои цяла една философия. Колкото по-висок е купът злато, толкова неговият господар е по-близо до Бога. А той самият вече е всемогъщ. Вече е вкусил гордостта, че всичко е предвидил, че всичко може да заповяда. Още няколко лакътя и той ще бъде вечен. Ала последните лакти са непреодолими. Той ще умре. Знае това. А след смъртта му, всички тези натрупани с мъка несметни богатства ще бъдат пропилени от сина му. Неговият син, който с нищо не е заслужил подобно щастие. Неговият син, който е на тази земя, само за да пие, да се смее, да се бие и да пее. Конфликтът между човека, който се опитва да владее над съдбата, и човека, който живее по волята на обстоятелствата, завършва с победата на прахосника над скъперника. След буйна свада рицарят умира и неговите съкровища се пръсват в безброй безименни ръце.
   В Моцарт и Салиери „скъперникът“ и „прахосникът“ се появяват в друг план. Скъперникът е Салиери, приятен, добросъвестен, трудолюбив и благоразумен композитор. Неговата известност е плод на продължителни усилия. Той обича своето изкуство и му служи, преминавайки през благородните мъки на съзиданието. Притежава талант и знае това. Ала знае също така, че му липсва гений.
   Редом с него Моцарт, „прахосникът“, чиито творби изникват с чудна леснина, сякаш не познава труда, съмненията, провалите и завистта; Моцарт е толкова ясен, толкова весел, толкова разсеян, че е същинско оскърбление за художествената почтеност, такава, каквато я схваща Салиери; Моцарт е лична обида за Салиери. Салиери ненавижда и се възхищава от Моцарт. Смята, че неговият гений е плод на божествена несправедливост.
          
          Къде е правдата, щом дарът свят,
          щом геният свещен – не се изпраща
          награда за горещата любов,
          самоотричането и труда – 
          а грейва на челото на безумец,
          на весел развейпрах?... О, Моцарт, Моцарт!33 
   
   Салиери се възмущава, когато Моцарт му предлага да чуе една от неговите творби, изпълнена от сляп музикант с разстроена цигулка. А когато цигуларят си отива, Моцарт сяда на клавесина, за да му изсвири последната своя композиция. Салиери възкликва:
          
          Ти идваше при мен с това
          и можеше да се отбиеш в кръчма,
          да слушаш цигуларя сляп! О, Боже!
          Ти сам за себе си не си достоен.
   
   Упреците на Салиери странно напомнят укорите, които Пушкин чува от своите приятели. Също като Пушкин, Моцарт не се прекланя пред собственото си творчество. Също като Пушкин, Моцарт не подчинява живота си на своето творчество. И двамата пеят, когато им се пее, и живеят, както им се живее. Никой от тях не се взема на сериозно. Никой от тях не мисли за бъдещето. Те пилеят на вятъра богатствата, скрити в сърцето им и в главата им. За Пушкин са казвали:
   „Поведението му е недостойно за човек, който говори езика на боговете.“34 
   „Как е възможно човек да прахосва такова чудесно дарование?“35 
   А Салиери казва за Моцарт:
          Ти сам за себе си не си достоен.
   
   След като Моцарт си отива, Салиери намира упование в омразата. Моцарт е прекалено съвършен талант и именно поради това е опасен. Неговото място не е в света на хората. Съмнително е дори дали неговото творчество е „полезно“, тъй като след неговата смърт никой не ще бъде в състояние да го замести:
          
          Каква е ползата, ако живее
          и нова висота достигне Моцарт?
          Изкуството ли той ще възкреси?
          То пак ще се снижи след него, пак:
          наследник той не може да остави.
          И ползата от него? Херувим,
          донесъл няколкото райски песни,
          за да смути безкрилите стремежи
          в чедата на праха и да отлитне!
          Отлитай си! По-скоро – по-добре.
   
   И в името на всички неизвестни и трудолюбиви люде, притежаващи талант, в името на всички, които знаят границите на този талант, на онези, които не могат да се сравняват с Моцарт, Салиери решава да го убие. Среща се с Моцарт в някаква кръчма. Откакто някакъв тайнствен човек, облечен в черно, му е поръчал да напише Реквием, Моцарт е обзет от безпокойство. Страхът от смъртта го преследва. Той пита Салиери дали е вярно, че Бомарше е отровил някого. „Геният и злодейството са несъвместими!“, казва той. 
   При тези думи Салиери налива отрова в чашата на Моцарт, който не забелязва нищо и пие от нея. Сетне сяда пред клавесина, за да изпълни в чест на Салиери своето последно произведение – Реквием. Той свири, а Салиери плаче:
          
          За първи път такива сълзи:
          и болка в тях, и сладост има,
          като че тежък дълг съм свършил днес.
   
   Щом Моцарт бъде убит, всички добросъвестни хорица ще могат да живеят в мир със своето нищожество. И никога няма да узнаят, че дължат това на Салиери.
   Също както Моцарт, както сина на скъперника рицар, Дон Жуан от Каменния гост пилее собствения си живот. Неговата драма е в борбата на съвършено свободния човек и прахосника с едно общество, чиито ракли са натъпкани със закони. Прогонен от Мадрид, задето е убил на дуел Командора, Дон Жуан се опълчва срещу кралската забрана и се завръща в града, за да дири там нови завоевания. Същия ден среща Дона Анна, съпругата на Командора, която отива на гробищата, за да се помоли на гроба на своя съпруг. Дон Жуан за пръв път се среща с вдовицата на човека, убит от него в честен двубой. Тя е красива и той решава да я прелъсти. За тази цел се предрешава като монах и застава на пост пред гробищата, недалеч от статуята на своята жертва. Той не обръща внимание на мълчаливия упрек на надгробния паметник и заговаря Дона Анна. Отначало думите му са на свят мъж, после просто на мъж и накрая – на влюбен. Все пак не смее да си признае, че е Дон Жуан, убиецът на нейния съпруг. Представя се като испански благородник на име Дон Диего.
    Отначало изплашена от дързостта на този непознат, не след дълго клетницата отстъпва, омаяна от словата на Дон Жуан и му позволява да я посети в нейния дом. Дон Жуан ликува. Тази жена не е като другите. Той се е опитал да я съблазни, а сам е съблазнен от нея. Нима не е прав, като презира всякакви условности и се оставя на волята на собствените си инстинкти? Нима не е бил прав, водейки живота на „прахосник“? Той е любимец на Бога и всичко, което предприеме, бива увенчано с успех. Опиянен от последното си завоевание, Дон Жуан си въобразява, че е всесилен. На основата на късмета си изгражда цяла „философия“. Неусетно е преминал от племето на „прахосниците“, подчинени на обстоятелствата, към което принадлежат Моцарт и синът на рицаря, в племето на онези, които, подобно на Салиери и на скъперника, са уверени, че могат да променят съдбата според собствените си сметки. Той смята да отправи предизвикателство към съдбата и да премери силите си с нея. Не го плашат дори светотатството, наказанието и смъртта. Дон Жуан самонадеяно кани статуята на Командора у Дона Анна, за да види с очите си младата вдовица в обятията на новия си любовник. И статуята кимва утвърдително с глава. Дон Жуан е ужасн от този знак, дошъл от отвъдното. Ала той е прекалено уверен в себе си, за да се откаже от изпитанието. А освен това обича Дона Анна така, както никога не е обичал друга жена. Без да обръща внимание на отправеното към него предупреждение, Дон Жуан се отправя у невярната вдовица. Объркването на Дона Анна му дава възможност да прояви дързост. Той я замайва с приятни слова, очарова я, докарва я до полуда, убеждава я. Признава пред нея истинското си име и това, че е убиецът на Командора. И въпреки това признание, омагьосаната млада жена му позволява да я вземе в обятията си. Дон Жуан тържествува. Той е по-силен от законите, от религиите, от самия Бог. Толкова е велик, че се намира отвъд представата за злото. Също както Пушкин пред Наталия, Дон Жуан разкрива греховете си пред ангела, пред „Мадоната“ Дона Анна и обещава да се поправи с помощта на своята любов към нея:
          И може би премного зло тежи
          на съвестта ми уморена. Дълго
          бях ученик покорен на разврата,
          но от мига, когато вас видях,
          усещам се изцяло прероден.
          Вас любейки, добродетелта залюбих;
          за първи път в смирение пред нея
          прегъвам отмалели колена.36 
   След като изтръгва обещание за втора среща на следващия ден, Дон Жуан се кани да си тръгне от дома на Дона Анна. Ала ето че се появява статуята на Командора, хваща ръката на Дон Жуан в каменната си десница и го отвлича към бездните на вечното възмездие. Дон Жуан умира, крещейки името на своята последна любовница, на своята единствена любима: Дона Анна!
   Пир по време на чума е в известна степен следствие на Каменния гост. Дон Жуан, „прахосникът“, се гаври със съдбата в лицето на Командора, а веселяците от Пир по време на чума са се събрали, за да заглушат със смеховете и песните си предсмъртното хъркане на стотиците жертви в града. Този зловещ сюжет е почерпен не толкова от трагедията на Джон Уилсън The сity of the рlague, колкото от личния опит на самия Пушкин. Край Болдино холерата сее опустошение по градове и села. Поетът очаква всеки момент епидемията да проникне в селото и да започне да избива неговите обитатели и слугите му. Мисли за смъртта като за нещо предстоящо. Обсебен е от картината на своята последна въздишка, от зейналата пред нозете му бездна. Още след пристигането си в Болдино той пише до своята годеница: „Бях готов да се радвам дори на чума.“
   Отбелязва в тетрадките си:
   „Продължих пътя си, както може би ви се е случвало да отивате на дуел...“37 
   Именно това чувство на спокойно мъжество, на азиатско безгрижие Пушкин придава на своите герои. Един от тях възкликва:
               Упойка има в всеки бой,
               над бездната когато с вой
               се тръшка бесен океана,
               от черни бури разоран
               и във пустинни урагани,
               и в чумавата ледна длан.
               Пред всичко, гибел що вести,
               сърцето сладостно трепти
                от някаква наслада смътна.38 
   Скъперникът рицар се бои от смъртта, Моцарт е обсебен от мисълта за облечения в черно странник, който му е поръчал да напише Реквием, Дон Жуан се гаври с гробищната тишина и кани статуята на покойника на злокобна среща, сътрапезниците от Пир по време на чума възпяват насладата от опасността пред прага на вечността. Така главно действащо лице и в четирите малки трагедии се оказва смъртта.
   А повестите, които Пушкин пише в Болдино, са транспозиции на тези трагедии. Същият суров стил, същата пестеливост на персонажите. Драматическите опити на Пушкин са „петактни трагедии в сбит вид“, а повестите, „романи в сбит вид“. Пиесите в стихове и разказите в проза са плод на едно и също вдъхновение.
   Така в Изстрел пред нас се появяват един Моцарт и един Салиери в руска униформа. Силвио е хусарски офицер, любител на дуелите, на чашката, на свадите, властен и ревнив. Той се гордее със славата, която се носи за него. Знае колко трудно е постигната тя. И ето че в полка пристига един млад човек, заможен и от знатна фамилия:
   „Никога не бях срещал такъв блестящ късметлия!, казва Силвио. Представете си младост, ум, красота, най-бясна веселост, най-лекомислена храброст, гръмко име, пари, на които той никога не знаеше броя, и които при него никога не свършваха, и представете си какво впечатление можеше да направи между нас. Моето първенство се разклати!“39 
   Силвио-Салиери намразва този Моцарт от особена порода и го извиква на дуел. Ала младежът се явява на уреченото място (също както Пушкин по време на дуел в Кишинев) с пликче череши в ръка. Той стреля пръв, не улучва и с философска невъзмутимост продължава да яде череши, като плюе костилките по посока на своя противник. При вида на подобно презрение към смъртта, Силвио чувства как жаждата за отмъщение го напуска. Той отказва да убие младежа, който в този момент не цени кой знае колко високо своя живот.
   „Както обичате, заявява той на другия, винаги имате право на вашия изстрел; аз съм винаги на вашите услуги.“
   Силвио си тръгва и решава да изчака с упражняването на своето право, докато този млад и смел безумец намери смисъл да живее. Четири години по-късно той научава, че неговият съперник се е оженил и живее щастливо на село. Именно тогава Силвио го посещава:
   – Дойдох да изпразня пистолета си; ти готов ли си?
   Реакцията на женения мъж няма нищо общо с тази на някогашния млад офицер. Той обича семейството си, дома си, придобитите навици. Трепери при мисълта, че може да умре. А Силвио изпитва жестока радост при вида на неговото вълнение.
   – Няма да стрелям, аз съм доволен, аз видях твоето смущение, твоята плахост; аз те накарах да стреляш по мене, това ми стига. Ще ме помниш. Оставям да те мъчи съвестта.
   Сетне излиза, след като е изпразнил пистолета си срещу една картина, която виси на стената в стаята.
   Също както Изстрел, Виелица представлява възхвала на безгрижието. Вярата в случайността често бива възнаградена. Покорството пред обстоятелствата понякога води до щастлива развръзка. Една девойка на име Мария Гавриловна иска да се омъжи против волята на своите родители за един мил, но беден армейски прапоршчик. Решено е бракосъчетанието да бъде извършено тайно. Свидетелите са предупредени. Селски свещеник трябва да благослови този съюз. Посред нощ, на уречената дата, прапоршчикът изпраща шейна за своята възлюблена и сам се отправя към черквата. Ала по пътя се надига виелица, която го заслепява, той изгубва пътя и стига там едва на разсъмване. Църквата е затворена. Наоколо няма жива душа. Бракът е пропаднал. На другия ден Мария Гавриловна, чиито родители не знаят за нейното нощно отсъствие, се разболява. В бълнуването си тя вика името на своя годеник. Родителите є се изплашват детето им да не се побърка, примиряват се и изпращат писмо до прапоршчика, с което дават съгласие за техния брак. Ала за тяхно изумление и срам прапоршчикът отговаря, че никога няма да се ожени за Мария Гавриловна. Девойката, от своя страна, отпраща всички кандидати за ръката є. Накрая идва войната от 1812 година и прапоршчикът е убит в сражение. Отначало Мария Гавриловна е неутешима, но накрая се оставя да я омае един млад хусарски офицер на име Бурмин. Тя обича Бурмин и той е влюбен в нея, ала нито един от двамата не се осмелява да говори за любов. Така до деня, когато Бурмин не може повече да се сдържа и признава на Мария Гавриловна, че би искал да се ожени за нея, но проблемът е в това, че той е вече женен за жена, която не познава и която никога повече няма да види. Разказва є, че в началото на 1812 година, докато се прибира в своя полк, е изненадан от виелица, заради която обърква пътя, докато в един момент, на края на силите си, спира пред малка църква. Вратата на църквата е отворена. В тъмното преддверие към него се втурват хора, които му викат: „Насам! Насам!“ Попът му посочва някаква разплакана девойка и го пита: „Ще заповядате ли да започнем?“ Прахосникът, покорителят на женските сърца, вятърничавият Бурмин намира грешката толкова забавна, че моли свещеника да изпълни задачата си.
   „Венчаха ни. Целунете се“ – казаха ни. Съпругата ми обърна към мен бледото си лице. Аз исках да я целуна.
   – Ах! Не е той! Не е той! – извика тя и падна в безсъзнание.“
   Възхитен от жестоката си шега, Бурмин избягва. Сега съжалява за тази шега, тъй като тя се е превърнала в препятствие и не му позволява да се ожени за Мария Гавриловна. Но докато разказва всичко това, девойката постепенно се съвзема и накрая възкликва: „Боже мой, Боже мой! Значи, това бяхте вие!“40  Така случаят, свързал Бурмин и Мария Гавриловна, е изпреварил желанията на тези двама млади, на които е орисано да се обичат, без те да си дадат сметка за това. И Бурмин намира щастието до все така случайно откритата съпруга, която по собствена воля преди е изоставил.
   Същият този случай и измамата помагат на героите от Господарката селянка. Тази повест, също както Виелица, е основана на недоразумение. Главната героиня Лиза Муромская е прозаична двойница на Татяна от Евгений Онегин. Как бихме могли да не разпознаем Татяна в следното описание?: „Онези от моите читатели, които никога не са живели на село, не могат да си представят какво чудо са тези околийски госпожици! Възпитани на чист въздух, в сянката на своите ябълкови градини, те черпят познанията си за света и живота от книжките. Уединението, свободата и четенето рано развиват у тях чувства и страсти, непознати за нашите разсеяни красавици. За госпожицата звънът на звънчето е вече приключение, пътуването до най-близкия град се смята за епоха в живота и посещението на някой гост оставя дълъг, понякога вечен спомен.“
   А нима младият герой от Господарката селянка не напомня Онегин? „Алексей, независимо от съдбовния пръстен, тайнствената кореспонденция и мрачната разочарованост, беше добър и пламенен момък и имаше чисто сърце, способно да чувства насладата от невинността.“
   Родителите на Лиза и Алексей са скарани до смърт, така че младите са длъжни да се съобразяват с враждата между бащите. Ала, водена от любопитство, Лиза се предрешава като селянка, причаква в гората Алексей и го очарова със своята прелест, весел нрав и с ума си. Безнадеждно романтичният Алексей мечтае да се ожени за тази, която се е представила като дъщеря на ковача. Междувременно родителите се помиряват и решават да свържат в брак своите деца. Алексей е отчаян, тъй като не му се иска да се раздели с младата селянка. Той отива у Муромски и като не открива стопанина, иска да се срещне с дъщеря му, за да є съобщи, че никога няма да стане неин съпруг. В нейно лице обаче разпознава красивата селянка, вече не в сарафан, а в бяла сутрешна рокля с дантели. Подобно на Татяна, когато Онегин влиза ненадейно при нея в последната глава на романа, Лиза тъкмо държи в ръце писмата на своя любим. Ала за разлика от Татяна, тя не отблъсва своя гост, а му разкрива всичко. Доволните родители благославят своите деца, свързани в съюз по волята на случайността.
   Пак по волята на случая хусарят Мински, по време на престоя за смяна на конете, зърва Дуня, дъщерята на Станционния надзирател, и я отвежда в Санкт Петербург. Дуня, която е последвала своя съблазнител, се превръща в изискана млада жена, ласкана и щастлива. Безгрижният хусар Мински, решил набързо и без много да му мисли да отвлече Дуня, получава в замяна трайно блаженство. Но старият станционен надзирател, отруден, недодялан и хрисим човек, изпада в отчаяние и се пропива. Той заминава за Санкт Петербург, за да се види с дъщеря си и да се опита да я накара за се върне. Открива похитителя и го моли да му върне Дуня, но в замяна получава само пари. Сетне успява да открие адреса на дъщеря си и отива при нея. Тя е прекрасна като княгиня, излязла от някоя легенда. Когато го вижда, тя припада. Надзирателят осъзнава, че я е загубил веднъж завинаги. Как би могла да се лиши тя от тези светлини, от тези накити, от уютното жилище, от мъжа, когото обича, заради дъсчената барака сред пустата степ, брулена от ветровете? Тя не се е родила, за да живее сред виковете на пътниците, сред грубите колари и самотата. Трябва да я остави на мира. Станционният надзирател се връща у дома и не след дълго умира, отровен от скръбта и от водката. На гроба му понякога идва да се помоли една красива млада жена, придружена от своите деца. Тя често плаче, ала не съжалява, че се е подчинила на случая, олицетворен от този изискан, лекомислен и разточителен млад пътник.
   В тази повест Дон Жуан-Мински действително е посетен от „каменния гост“, въплътен в един стар станционен надзирател, злочест и негодуващ. Подобно на Каменния гост, дошъл да дири жена си, станционният надзирател идва за дъщеря си. Ала за разлика от легендите и трагедиите в стихове, в обикновения живот, в прозата на ежедневието „каменните гости“ винаги биват победени от донжуаните. 
   Тъкмо такива „каменни гости“ събира на трапезата си героят от Майстора на ковчези. За разлика от трагичния патос на историята за Дон Жуан и от реализма на Станционния надзирател, Майсторът на ковчези представлява обрисуван в ярки краски фарс. По време на гощавката у обущаря немец Готлиб Шулц всички гости, занаятчии от квартала, пият за здравето на своите клиенти. Един от тях се провиква към майстора на ковчези: „Хайде де! Пий, драги мой, за здравето на твоите мъртъвци.“41  И майсторът на ковчези, който вече е пиян, със засегнато самолюбие, решава, след като се прибира у дома, да покани мъртвите да полеят новата му къща. Същата нощ мъртвите се явяват на поканата. От най-старите са останали само едва свързани помежду си кости, а по-скорошните са в униформи, с разчорлени бради или с бонета и ленти. Гощавката започва и майсторът, облян в студена пот, едва успява да се събуди и да се отърси от кошмарния сън, за да избегне сам участта на своите клиенти. Пушкин черпи вдъхновение за този кратък разказ от спомена за погребалното бюро, което се намира срещу дома на семейство Гончарови. В него авторът влага мислите си както за смъртта, която дебне из опустошената от холерата област, така и за своята годеница, останала сама в далечния голям, пълен със съблазни град.
   Така в основата на тези повести, както и в малките трагедии, стоят любовта, смъртта и случаят. Ала повестите са написани в шеговит дух и имат щастлива развръзка. Те представляват транспозиция на същите теми в минорен строй. В бележката От издателя, написана от самия Пушкин, тези повести са представени като творби на някой си помешчик на име Иван Петрович Белкин, който навремето се развличал, като записвал действителни истории, разказани от негови приятели. Ето защо тези разкази са белязани както от присъствието на титулярния съветник, на подполковника или на служащия, от които ги е чул, така и от това на самия Белкин-Пушкин, който ги е записал върху хартия. Оттам и едва загатнатото разнообразие в тоналността, която придава особен чар на сборника.
   Пушкин, който вече е дарил на Русия една нова поезия, с Повестите на покойния Иван Петрович Белкин очертава пътя на прозаиците от следващите поколения. Пушкиновата проза е още по-жива и по-сдържана от неговата поезия. Изреченията са къси, нервни. Речникът нарочно е оскъден. Простотата на синтаксиса отначало стъписва. Бързият ритъм на разказа е резултат от находчивия избор на глаголите. Пушкин отхвърля епитета в полза на глагола. Ето защо дори описанията са динамични. Ето защо дори обясненията представляват действие. Под мантията на словото историята се движи напред скокообразно. Тук-там някое прилагателно, някоя метафора, някоя подробност, които, посред привидната оскъдица на изразни средства, придобиват почти магическо значение:
   „Околността изчезна в мътна и жълтеникава мъгла, през която летяха бели парцали сняг; небето се сля със земята.“ (Виелица.)
   „Луната осветяваше през прозорците жълтите им и сини лица, хлътналите уста, мътните, полузатворени очи и изострените носове...“ (Майсторът на ковчези.)
   „Около петдесетгодишен мъж, свеж и бодър, и дългия му зелен сюртук с три медала с избелели ленти.“ (Станционният надзирател.)
   В тези живи разкази характерите на персонажите се толкова пестеливо обрисувани, колкото и тяхното облекло или лицата им. Пушкин не желае „да обяснява“ своите герои. Той оставя това да сторят събитията. Така станционният наздирател взема от Мински няколко книжни рубли, които са цената на неговото нещастие. Останал сам посред улицата, той рони сълзи на възмущение и хвърля банкнотите на земята. Дали пък не е „доблестен баща“? Но не, той е скромен човек, знае стойността на парите. Разкайва се за прекалено царствената за беден дявол като него постъпка. Но авторът изобщо не ни описва това. Казва просто: „Той смачкал хартиите на топка, хвърлил ги на земята, стъпкал ги с токовете на обувките и си тръгнал... Като отминал няколко крачки, спрял се, помислил... и се върнал... но банкнотите вече ги нямало. Един хубаво облечен млад човек, като го видял, изтичал към един файтонджия, качил се бързо и извикал: „Карай!...“
   Този откъс е съвършен образец на Пушиновия психологизъм. Действието хвърля светлина в душата на героя. Персонажът е показан отвън. Ала само няколко сполучливо подбрани думи и жестове ни разкриват най-съкровената негова същност. Повестите на Белкин и особено Станционният надзирател с посредствения, невеж и жалък герой са предвестници на повестите на Гогол, населени с дребни, тънещи в нищета чиновници, на болезнените романи на Достоевски, на белязаните от отчаяние Тургеневи идилии и на цялата бъдеща руска литература.
   „Под мое име няма да мога да ги публикувам, пише Пушкин до Плетньов на 9 декември 1830 година, понеже Булгарин ще ме оплюе.“
   Въпреки това анонимността няма да спаси Пушкин. Северна пчела разпознава своя враг зад маската на покойния Иван Петрович Белкин: „В нито една от тези повести не може да се открие каквато и да било мисъл. Докато ги четем, ни се струват приятни, леки, хармонични, ала след това в паметта ни не остава друго, освен споменът за интригата.“
   В този случай публиката споделя мнението на Булгарин. Пушкиновата простота е прекалена за читателите, закърмени със залязващия класицизъм или с германския романтизъм. Във всичко това има прекалена яснота, прекалена оголеност, прекалено просторечие. Това вече не е изкуство.
   Ще трябва да мине още половин век, за да престане тази изчистеност на мисълта и на образите да изглежда като оскъдица и да бъде призната за скрито богатство.
   „Преди колко време сте чели прозата на Пушкин?, пита Толстой през 1874 година. Ако сте ми приятел, прочетете отново Повестите на Белкин. Всеки писател трябва да ги е изучил из основи.“
   Когато питат Пушкин кой е истинският автор на тези повести, той отговаря:
   „Който и да е авторът, така трябва да се пишат повести: просто, кратко и точно.“
   
   ***
Докато се труди над Повестите на Белкин, малките трагедии и последните глави на Евгений Онегин, Пушкин написва в Болдино „около тридесет дребни стихотворения“ и „една повест, написана в октави“. Повестта, написана в октави, се нарича Къщичка в Коломна. Една вдовица и нейната дъщеря търсят слугиня. Тази, която наемат, е висока, грубовата, непохватна, но изпълнена с добра воля и не иска висока заплата. Тя става истинска приятелка на девойката. Но един ден майката се връща неочаквано вкъщи и заварва слугинята пред огледалото да се бръсне. Такъв е сюжетът на Къщичка в Коломна, която е отзвук от Повестите на Белкин. Скромните и смешни герои, съзнателно подбраната обикновена история и обилието от реалистични подробности, прави от Къщичка в Коломна дързък опит да бъде разширен кръгът на поетическото вдъхновение. Тази поема е същинско предизвикателство, което има за цел да докаже, че всички сюжети могат да бъдат предмет на художествено претворяване. Тук отново откриваме посочената по-горе теория:
             Напуснаха ме с младостта
             високопарните мечтания:
             днес в поетичния бокал
             водица доста съм долял.42 
   При все това, по време на престоя в Болдино, Пушкиновата мисъл намира израз не толкова в повестите в проза или в стихове, не толкова в малките трагедии, не в Евгений Онегин, а в неговите лирически стихове. Всички творби от Болдино се вписват в едно и също „душевно състояние“. Единството на мястото и на времето предполага и единство на вдъхновението. Ето защо лирическите творби са своего рода редовно попълван личен дневник. Те отразяват редуващите се грижи и надежди на Пушкин. В тях непрекъснато се завръщат темите за смъртта, за любовта и постоянно присъства чувството за тревога, което съпътства тази изповед.
   В навечерието на брака си с Наталия Гончарова, Пушкин се обръща назад, за да си припомни жените, които е обичал. Колко очарователни изглеждат всички тези безплътни и тайнствени създания! Колко по-близки ги чувства той сега, когато вече не са редом с него, за да го разочароват с някоя груба постъпка или дума!
   Амалия Ризнич! За нея мисли най-често поетът, за тази красива, стройна, бледа и пламенна жена, която е ухажвал в Одеса и която мъжът є изпраща на изгнание в Италия, където тя умира от туберкулоза, останала без приятели и без човек, който да се грижи за нея. Не на живата и осезаема Наталия, която скоро ще държи в прегръдките си, а на мъртвата посвещава Пушкин най-красивите си стихове:
             И твойта хубост и страдания
             мълчат във гробна пустота,
             а с тях – целувката мечтана…
             Но аз я чакам, иде тя…
             (Зарад далечната родина)43 
             Обична сянка, тук ела,
             каквато бе преди раздяла,
             смутена в зимната мъгла,
             от скръб последна пребледняла.
             Лек звук или ветрец студен,
             звезда далечна и неясна,
             или видение ужасно,
             но все едно, при мен, при мен…
                            (Заклинание)44 
   Всички жени от миналото пристигат в Болдино и тяхното реещо се ято закрива образа на Наталия. Трябва да дойде писмо от Москва, за да върне Пушкин към действителността. Но внезапно действителността започва да го плаши:
   
             Вървя унил. Със скръб и труд ме плаши
             грядущето – море с вълни кипящи.
             Но, друже мой, не искам да умра,
             а да съм жив, да страдам, да горя.
             Аз зная, ще изпитвам пак наслади,
             сред грижи, горести и изненади – 
             съзвучия ще будят в мен захлас
             и над фантазии ще плача аз.
             И може би пред залеза печален
             ще блесне любовта с привет прощален.
                                       (Елегия)45 
   
   Не, Пушкин не си прави илюзии, когато мисли за своя брак. Не е сигурен дали е силно влюбен в Наталия. И долавя, че Наталия изобщо не го обича. Смята обаче, че кротко ще свикне с него, ще го остави да работи на спокойствие и че по-късно, „пред залеза печален“, най-сетне ще го разбере. Това е всичко, на което се надява: малко покой, малко нежност сред всичката тази грамада от неприятности, умора, провали и угризения. За останалото ще намери утеха в творчеството. Радостта от съзиданието е едничката сигурна радост.
   Защо толкова се стреми към един съюз, от който очаква толкова нищожно удовлетворение? Сватбата все още не се е състояла. Все още може да се откаже. Ала в сърцето си Пушкин усеща някаква мрачна необходимост. Чувства, че го води някаква по-висша воля от неговата. Трябва да посрещне с открито лице онова, за което знае, че ще бъде неговото нещастие. Тази мисъл го измъчва дори нощем. Той се надига в постелята, вслушва се в скърцането на старата дървена постройка, в песента на вятъра, в равномерното тракане на часовника. Ужасно предчувствие свива сърцето му. Листите и моливите са тук. Той пише:
             От безсъница гнетен,
             аз лежа, слухтя сред мрака.
             И часовникът тиктака
             с монотонен звън край мен.
             Глас на Парки зашептели,
             шум на мишки пощръклели,
             трепет в мрака спотаен…
             Ти защо кръжиш над мен?
             Твоят звук какво ми носи?
             Укори или въпроси
             за прахосания ден?
             За какво ме отегчаваш?
             Или нещо предвещаваш?
             Искам да те разбера,
             в твойта тайна да прозра…
             (Стихове, съчинени в безсънна нощ)46 
   
   Носейки се на блъскана от вятъра шейна сред равнината, Пушкин вижда как го обкръжава рояк бесове. Бъдещият живот му се явява като вихрушка от страховити лица, закривени нокти и пискливи гласове:
               Тичат облаци, тъмнее;
               грее скритата луна
               и снегът летящ сребрее;
               мрачна, мътна светлина.
               Носи, носи ме шейната
               и звънчето: звъннн! – звъни...
               Как е страшно на душата
               в непознати равнини
               „Хайде, кочияш!“ – „Конете,
               господарю, не вървят;
               ослепях от ветровете
               и затрупва ни снегът.
               То човек да се отчае!
               Май обърках пътя аз...
               Някой бес ли си играе?
               Ето го – кръжи над нас!“
               Уродливи, неспокойни,
               в тази бяла пустота
               литват бесове безбройни
               като есенни листа...
               Ех, че скръбно те запяват!
               Накъде из този мрак?
               Дух домашен ли опяват?
               Вещица ли женят пак?
               Тичат облаци, тъмнее;
               грее скритата луна
               и снегът летящ сребрее;
               мрачна, мътна светлина.
               В небосвода се разпръскват
               бесовете – рой след рой,
               и сърцето ми разкъсват
               с жални викове и вой...
                              (Бесове)47 
   Поетът ще се сблъска с тези бесове в Москва, той знае това, славейки сватбата на красивата магьосница Наталия с пътника Пушкин. Колко злословия, колко препирни, колко разочарования го очакват там! Салонните врагове, семейните врагове, враговете от пресата: Надеждин, Булгарин... На Пушкин му се ще да даде последен отпор на последния. Булгарин го упреква за негърския му произход и за дворянските му претенции? Булгарин се стреми да обедини всички царедворци в една обща братска омраза към поета? Тъй да бъде! Ще видим! Ала откъде идват, впрочем, всички тези високопоставени, изпълнени със злоба и глупост личности? Какви са техните права? И Пушкин отговаря дръзко:
             С блини не е търгувал дядо48,
             ни лъскал царския мундир49,
             с придворните на пир не сядал50,
             не пръкнал княз от селяндур51.
             И от австрийска нежна рота
             не е побягвал в късен час.
             Аристократ ли съм? Напротив.
             Еснаф съм, слава Богу, аз.
                       (Моето родословие)52 
   Острата сатира на това стихотворение не е достатъчна, за да уталожи гнева на Пушкин. Той кипи от възмущение. Пише още:
   „Аз съм руски благородник и познавах предците си преди да опозная Байрон. Ако да си старинен дворянин значи да подражаваш на английския поет, то горното подражание е съвсем неволно. Но какво общо има между привързаността на лорда към неговите феодални предимства и безкористното уважение към мъртвите деди, чиято някогашна знаменитост не може да ни даде нито чинове, нито покровителство? Понеже днес аристокрацията ни е съставена предимно от нови родове, получили съществуването си по времето на императорите... Какъвто и да е моят начин на мислене, аз никога не съм споделял с когото и да било демократичната омраза към дворянството. То винаги ми се е струвало необходимо и естествено съсловие за един велик образован народ... Образованият французин или англичанин тачи всеки ред на стария летописец, в който се споменава името на прадядо му, честен рицар, загинал в еди-коя си битка или през еди-коя си година пристигнал от Палестина, но калмиците нямат нито дворянство, нито история. Дивотията, подлостта и невежеството не уважават миналото, те пълзят по корем само пред настоящето... Разбира се, има достойнство, което стои по-горе от знатността на рода, а именно: личното достойнство, но аз съм виждал самолично написаното родословие на Суворов; Суворов не е презирал дворянския си произход.“53 
   Пушкин съзнава, че със стиховете на Моето родословие, с прозата на своята статия ще си създаде много врагове. Ала какво да се прави? Той не може да понася ударите, без да отвръща с удари! Дори когато е един срещу хиляда, той е готов да се изправи срещу това общество на царедворци, шпиони и плагиати! А е токова изморен! Толкова му се иска да работи на спокойствие, далеч от критиците, далеч от завистниците, които тровят живота му! Не иска любов, а спокойствие, творческо усамотение. Посвещава на годеницата си едно тревожно стихотворение, една смирена молитва:
        Приятелю, часът дойде! Сърцата молят
        покой, отлитат дни, отнасят в своя полет
        частичка битие, а ний – без ум съвсем – 
        се каним за живот, а време е да мрем.
        Тук има свобода, покой, но няма щастие.
        Отдавна блян щастлив във нощите ми расне:
        роб, вече уморен, реших да бягам аз
        в далечен манастир на труд и чиста страст.54 
   Той не ще намери това убежище на труд и чиста страст в Москва, не ще го намери редом с Наталия. И въпреки това продължава да се надява. Време е да помисли за бъдещето. В Болдино, в продължение на няколко седмици, докато навън непрекъснато вали дъжд и сняг, той написва своето поетическо завещание. Написва тези стихове, тази проза бързешком, като човек на прага на смъртта. Изпитвал е неистова нужда да довърши богатата жътва от спомени. Нуждата, пред прага на едно ново битие, да остави това свидетелство за детето, за юношата, за любовника, за изгнаника, за всичко онова, което вече е бил. Чак след това чувства облекчение от направената изповед. Чак след това вече може да стане друг. Женен, баща на семейство. Той, Пушкин. С жена и деца. Нима е възможно? 
   
IV
ЖЕНИТБАТА
                       След като успява да премине през всички карантинни заграждения, на 5 декември 1830 година Пушкин най-сетне пристига в Москва и веднага отива у Гончарови. Уви, по време на неговото отсъствие нито г-жа Гончарова, нито Наталия са се променили. Майката е все така подозрителна, злоезична, алчна и упорита; дъщерята е все така красива и посредствена. Пушкин веднага попада в предишната позната атмосфера на свади, подмятания и временни помирения. В къщата се носи мирис на сълзи, на успокоителни настойки, на парцалчета и на тамян. Г-жа Гончарова мъкне младата двойка от църква на църква, за да привлече върху главите на милите є същества благословията на всички московски светии. Г-жа Гончарова въздиша сърцераздирателно пред всеки моден магазин. Г-жа Гончарова изчислява, изчислява, изчислява с просълзени очи. А Пушкин започва да губи търпение:
   „Заварих тъща си озлобена против мен и едва се сдобрих с нея“, пише той до Плетньов на 9 декември.
   А на 26 декември до Алексеев:
   „Пуснах си дълги бакенбарди и се подстригах алаброс, помъдрях, мирясах, но това все още е нищо, мили приятелю: аз съм сгоден, сгоден съм и ще се женя!“
   Към това писмо приятелят на Пушкин Кисельов добавя, със съгласието на поета, следния послепис: „Пушкин се жени за г-ца Гончарова, която е, между нас казано, една бездушна красавица, и ми се струва, че той на драго сърце би анулирал договора.“
   Действително мисълта за предстоящата сватба изглежда все по-малко привлекателна за поета.
   „В момента най-много ме интересува това, което става в Европа“, пише той до г-жа Хитрово.
   Пушкин наистина предпочита да мисли за препирните между народите, отколкото за препирните с г-жа Гончарова. Ето защо с трескаво вълнение следи следреволюционните събития във Франция, обвинява Полиняк в предателство, възхищава се от дързостта на младите депутати и искрено желае демократът Луи-Филип да не се окаже „крал-дръвник“. Но политическите сътресения в далечна Франция са нищо в сравнение със съвсем близкото полско въстание. През нощта срещу 17 ноември бунтовници разграбват варшавския арсенал и великият княз Константин Павлович бързо напуска осеяната с барикади полска столица. Полските националисти грабват оръжието срещу Великата Русия. Западна Европа е на страната на въстаналите патриоти. В самата Русия мнозина либерали желаят освобождението на тази страна, превърната в колония, и чиято гордост и храброст я правят достойна за по-друга участ. Ала самият Пушкин смята, че полското въстание е вътрешен метеж и трябва да бъде потушено час по-скоро в интерес и на двете страни. По негово мнение Полша не може да съществува извън границите на Руската империя. Полското национално чувство трябва да се слее с руското национално чувство. Пушкин пише до г-жа Хитрово:55 
   „Каква година! Какви събития! Вестта за полското въстание направо ме потресе... Можем само да съжаляваме поляците. Прекалено сме силни, за да ги ненавиждаме, започналата война ще бъде война на изтребление или поне би трябвало да бъде такава. Любовта към родината в душата на поляка винаги е била едно безнадеждно мрачно чувство.“ (Писмо от 9 декември 1830 година.)
   „Въпросът за Полша е лесен за разрешаване. Нищо друго не може да я спаси, освен някое чудо, а чудеса не стават... Не е нужно да се настройват русите срещу Полша. Нашето мнение бе изказано още преди осемнадесет години... Французите престанаха да ме интересуват. Революцията трябваше вече да завърши, а всеки ден се пръскат нови революционни семена. Техният крал с чадъра си под мишница е прекалено голям еснаф...“ (Писмо от 21 януари 1831 година.)
   В полските събития Пушкин вижда прелюдия към световна война. Радва се при мисълта, че подобна катастрофа би могла да стане причина за отлагане или за отмяна на неговата сватба. Смята дори да се запише незабавно във войската. Нашчокин го моли да не предприема нищо, а Пушкин само се смее и си тананика песничката:
          Не се жени, приятелю, не се жени,
          а по-добре кон буен си купи.
   Спомня си също така за предсказанието на гледачката, че ще загине от ръката на бял човек: „Сред поляците има някой си Вайскопф (бяла глава); вероятно той ще ме убие и така ще се сбъдне онова, което ми каза врачката.“
   Пушкин до такава степен се е отдръпнал от Наталия, че отказва да посрещне заедно с нея Нова година. Отпразнува я сред циганите, пие от тяхното вино, опиянява се от техните песни, от тяхната радост и тъга. В писмо от януари 1831 година пише съвсем безгрижно:
   „Поради служебни задължения съм принуден да прекарам днешния и утрешния ден у моята годеница.“
   Същия месец умира Делвиг, най-добрият приятел на Пушкин. Тази смърт за Пушкин е толкова невероятна, несправедлива и нелепа, че вижда в нея знак, насочен срещу самия него. Последният лъч от младостта е изгаснал. Бог е решил той да се изправи сам пред нещастието, което му е орисано от памтивека. Сам, без секунданти, без довереници, без каквито и да било съюзници.
   „Никой на света не ми беше така близък като Делвиг, пише той. От всички детски връзки, той едничък остана налице – около него се събираше нашата бедна групичка. Без него ние сякаш осиротяхме.“56 
   Няма да бъде Наталия тази, която ще замести Делвиг. Тя не е способна да замести нещо, да разбере нещо, да изрази нещо свое. А тъкмо сега Пушкин се нуждае повече от всякога от помощ и утеха. Първият месец на 1831 година му носи само огорчения: смъртта на Делвиг, неуспехът на Борис Годунов. Цялата преса се нахвърля върху неговата трагедия. Предвиждал е този бунт на посредствеността и на завистта, и въпреки това изпитва болка, когато чете, че неговата творба е „поостаряла и късогледа“, че не представлява „никакъв“ интерес и че като цяло „напомня грубо подражание на историческа и романтическа драма“. В своя първи брой от 1831 година Северен Меркурий публикува следната епиграма:
               Пушкин вече ни досажда,
               Пушкин вече ни дотяга.
               Стиховете му са вяли,
               геният от него бяга.
               Той на сцената постави
               своя мрачен Годунов
               и през новата година
               сполетя ни удар нов.
   „Тук съжаляват, че аз съвсем, съвсем съм пропаднал, пише на 7 януари 1831 година Пушкин до Плетньов. Казват, че моята трагедия е подражание на Кромуел от Виктор Юго, че стиховете без рима не са вече стихове, че Самозванецът не трябвало така необмислено да открие тайната пред своята Марина, че това от негова страна е много глупаво и неблагоразумно – и още много подробни и дълбоки исторически забележки...“57 
   Междувременно войната все не избухва, небето не се срутва върху земята и Пушкин не смее, не желае да отмени сватбата. Прекалено далеч е стигнал, за да намери достатъчно благовиден повод за отстъпление. Би предпочел огънят на сраженията, някоя смъртоносна епидемия или пречистващ пожар да оправдаят неговото бягство. И той се бори единствено с журналистите, жали само за смъртта на един приятел и не може да се оплаче от нищо друго, освен от провала на една трагедия. 
   Г-жа Гончарова е определила бракосъчетанието на нейната дъщеря с Пушкин да се състои на 18 февруари! Ала парите не стигат. Пушкин пише до Плетньов, който му изпраща събрани оттук-оттам ту хиляда, ту две хиляди рубли. Цената на един стих е толкова. Едно стихотворение струва толкова... Пушкин продава своите стихове, продава своите поеми, за да купи волани на годеницата си.
   „Пари, пари, пари: това е главното. Прати ми пари и аз ще ти кажа благодаря.“ (Писмо до Плетньов от 13 януари 1831 година.)
   Поетът изравя всичко, останало по чекмеджетата, вади последните пљлици, пазари се, моли се, прави всевъзможни сметки, изписва цели страници с цифри. Според неговите изчисления той е богат човек. Но според изчисленията на г-жа Гончарова и на лелите на Наталия, е бедняк: „Не обичам московския живот. Тук не можеш да живееш както си искаш, а както ти налагат разните лелички.“58  Племето на леличките, начело с г-жа Гончарова, решава, че чеизът ще струва най-малко единадесет-дванадесет хиляди рубли. Пушкин не може да се опомни: та единадесет-дванадесет хиляди рубли са цяло състояние! Възможно ли е да се изхарчат толкова пари за някакви парцалки? Г-жа Гончарова се удивлява на неговото вулгарно негодувание, а на Наталия є става мъчно. Трябва да се примири. Пушкин ипотекира за тридесет и осем хиляди рубли имението с двеста крепостни, дарени му от неговия баща. От тях единадесет хиляди дава на бъдещата си тъща за чеиза, а десет хиляди на своя приятел Нашчокин, който временно е останал без средства. С останалите седемнадесет хиляди трябва да се осигури бъдещето на младото семейство. Г-жа Гончарова мигом се втурва да прави всевъзможни покупки. Тя лети от шивачка на шивачка, от парфюмер на парфюмер, от обущар на обущар, опипва трескаво разни платове, дантели, всякакви кожи, спори, поръчва, купува и плаща, плаща, плаща със стиховете на своя зет. Единадесетте хиляди рубли скоро свършват. Още повече че г-жа Гончарова е използвала случая да попълни собствения си гардероб. Бъдещата тъща е останала отново без пари и пак започва да се цупи, да въздиша и да отправя нервни молитви в своя параклис.
   „Сега разбираш ли какво значи зестра и защо се сърдех, пише Пушкин до Плетньов няколко дни преди сватбата. Да взема жена без пари – това мога да направя; но да правя дългове за нейните парцали – не съм в състояние. Обаче аз съм упорит и бях длъжен да настоявам поне за сватбата. Няма какво: ще трябва да печатам повестите си.“59 
   До сватбата остава повече от седмица. Наталия е щастлива, усмихната и пленително красива. А г-жа Гончарова се суети така, сякаш самата тя ще се омъжва. Започнала е последните си атаки срещу поета. Стреми се да получи от него възможно най-големи морални и парични изгоди. Отрупва го с благочестиви наставления и с финансови изисквания.
   – Не забравяйте, че ще влезете в моето семейство! – казва тя на Пушкин.
   А той отвръща:
   – Това е работа на дъщеря ви. Женя се за нея, а не за вас.
   На 10 февруари 1831 година пише до Кривцов:
   „Аз съм женен или почти женен. Всичко онова, което би могъл да ми кажеш в полза на ергенския живот и против женитбата, вече съм го премислил. Хладнокръвно претеглих изгодите и несгодите на избраното от мене положение. Младостта ми премина шумно и безплодно. До днес живях не така, както живеят другите. Не изпитах, не вкусих от щастието. Il n’est bonheur que dans les voies communes.60  Сега съм над тридесет години. На тридесет години обикновено хората се женят. Аз ще постъпя като хората и вероятно ще съжалявам. При това аз се женя без опиянение, без детинско очарование. Бъдещето се явява пред мен не върху рози, а в своята строга голота. Тъгите няма да ме учудят. Те влизат в моите домашни пресмятания. Всякаква радост за мен би била неочаквана. Днес съм в тъжно настроение. Прекъсвам писмото си, за да не те заразя със своята тъга.“61 
   Така след първия прилив на любовен плам към Мадоната, Пушкин чувства как го обзема хлад и тъга пред жената, на която се е врекъл. Той се жени „без опиянение“. Постъпва „както правят хората“. Тъгите „влизат в неговите домашни пресмятания“. И тази трезвост, това разочарование от ден на ден стават все по-натрапчиви. Четиридесет и осем часа преди сватбата той отива при циганите. 
   – Изпей ми нещо за щастие – казва той на циганката Таня. – Може би си чула, че се женя.
   Таня взема китарата и запява толкова тъжна песен, че изведнъж Пушкин избухва в ридания и скрива глава в ръцете си. Приятелите го наобикалят:
   – Какво ти е, Александър?
   – Ех – отвръща той, – тази песен ме разстрои. Не щастие ми вещае тя, а голяма злочестина.
   Вечерта преди сватбата Пушкин кани своите приятели да погребат заедно с него ергенския му живот. Край масата се събират десетина души. Всички са се приготвили да се шегуват, да се смеят и да пият, както подобава в такива случаи. Ала техният домакин е толкова мрачен, че те едва се осмеляват да отворят уста. Тогава Пушкин им рецитира няколко стихотворения, посветени на прощаването с младостта. Сякаш се прощава не с младежкия живот, а с живота въобще, сякаш се кани не да се жени, а да умира. Прочита своята последна воля. Произнася своята последна дума. От утре престава да съществува. Смутени, слушателите се споглеждат, клатят глави. Пушкин, оборил глава, със свито гърло, най-сетне ги оставя, за да посети за последен път Наталия.
   На следващия ден, 18 февруари, в Москва, в голямата църква „Възнесение“ недалеч от Никитските врата става бракосъчетанието между Александър Сергеевич Пушкин и Наталия Николаевна Гончарова. Същата сутрин г-жа Гончарова е изпратила куриер до бъдещия си зет. Намерението є е да се отложи сватбата, тъй като няма достатъчно пари за наем на каляската. Пушкин изпраща нужната сума. Той не иска да се сърди. Иска да бъде щастлив. Поне през този ден.
   На входа на църквата поканите са строго проверявани. Полицейски служители направляват пристигането и потеглянето на колите. Храмът се изпълва с многобройна, елегантна, враждебна тълпа гости, които непрекъснато шушукат помежду си. Наталия е посрещната с шепот на възхищение в тази позлатена пещера, където трепкат светлините на свещите и се носи ухание на тамян. Хорът запява с пълен глас. Младоженката пристъпва, сякаш се плъзга по килима, тъй въздушна, тъй бяла и прекрасна, че Пушкин е истински развълнуван. Той се усмихва широко, изправя снага, тъй като Наталия е по-висока от него. Шаферите вдигат над главите им короните. Брадатият свещеник важно реди словата, които ги свързват за цял живот. Гостите тихо разговарят, обсъждат цената на тоалетите и последствията от тази екстравагантна сватба. Внезапно, докато се разменят пръстените, една от брачните халки пада на земята. Докато се навежда да я вдигне, Пушкин неволно закача аналоя и, по думите на един свидетел, събаря кръста и Евангелието, които падат с глух шум на пода. Свещта на Пушкин изгасва. Поетът се изправя силно пребледнял и прошепва: „Все лоши предзнаменования.“
   Младоженците са наели жилище в Москва, на Арбат, на втория етаж в дома на Хитрово. Гостната е с лилава тапицерия на релефни цветя. Вратите са резбовани в готически стил. Големите кахлени печки стигат до тавана. Мебелировката е претенциозна, но в обстановката липсва чистота и ред. „На Наталия Николаевна є липсва усет за чистота и ред, пише поканеният на обяд Тумански. За това свидетелстваха мръсните салфетки и покривка, както и разнородните мебели и прибори.“
   Обаче за официални случаи домът придобива тържествен вид и Пушкин приема своите гости като знатен велможа. Десет дни след сватбата поетът дава прием, който директорът на пощите Булгаков описва по следния начин:
   „Вчера Пушкин даде забележителен бал. И тя, и той приеха чудесно гостите. Тя е изключителна, а двамата са като гълъби. Да даде Господ все така да продължат! Вечерята беше славна: на всички се стори странно, че Пушкин, който дотогава бе живял по странноприемници, се е обзавел с такова домакинство.“
   Първите седмици от медения месец преминават щастливо, както се полага. За да покаже своята независимост, още на следващия ден след сватбата Пушкин излиза с приятели. Наталия го чака цяла вечер и плаче сама, без да знае какво да прави в това непознато жилище. Ала през следващите дни Пушкин не се осмелява да продължи подобна „дресировка“, колкото необходима, толкова и жестока. Не оставя повече жена си сама, ходи заедно с нея на бал и жъне светски успехи. Виждат ги по маскаради, на вечери, в театъра и на разходка. Пушкин купува елегантна каляска и Наталия сяда важно до своя съпруг, с новичка наметка от синьо кадифе. 
   „Пушкин упорито ухажва младата си жена, отбелязва Булгаков. Когато седят един до друг ми приличат на Вулкан и Венера.“
   Някоя си Кашкина пише дори, че редом с красивата Наталия, Пушкин напомнял дресирана маймунка:
   „Откакто се ожени, той е съвсем друг човек – спокоен, разумен, който обожава жена си... когато го срещна редом с прекрасната му съпруга, той неволно ми напомня онова извънредно духовито и извънредно умно животинче, за чието название сигурно сама се досещате.“62 
   В действителност Наталия се проявява като скромна, покорна и мила съпруга. Няма никакво съмнение, че на нея є липсва всякакъв темперамент. Ала нейната любезност изкупва всичко. И Пушкин, горд в ролята си на достоен за уважение и уважаван съпруг, забравя своите мрачни предчувствия. Той, който няколко дни преди сватбата пише, че се жени „без опиянение“ и за да постъпи „както правят хората“, на 24 февруари 1831 година заявява в писмо до Плетньов:
   „Аз съм женен и съм щастлив. Имам само едно желание: дано в живота ми нищо не се промени. По-хубаво от това не очаквам. Това състояние за мене е така ново, струва ми се, като че ли съм се преродил. Паметта на Делвиг е единствената сянка в моето светло съществуване.“63 
   Средствата на семейството обаче се изчерпват в безконечната поредица от московски празненства. Още през март парите свършват.
   „Нямам намерение да остана в Москва, пише Пушкин до Плетньов на 26 март 1831 година. Причините за това са ти известни. И всеки ден се прибавят все нови. След празниците заминавам за Санкт Петербург. Знаеш ли какво? Нямам сили, иначе не бих дошъл при вас, а бих останал в Царское село. Благословена мисъл! По такъв начин бих прекарал лятото и есента във вдъхновяващо уединение близо до столицата в кръга на милите спомени и други подобни удобства… Благодарение на баща ми, който ми даде възможност да получа тридесет и осем хиляди рубли, аз се ожених и си обзаведох криво-ляво едно домакинство, без да правя дългове. На моята тъща и на дядото на жена си не мога да се надявам, едно, защото техните работи са много разстроени, и друго, защото е смешно да се надява човек на празни обещания. Поне от своя страна аз постъпих честно и повече от безкористно. Не се хваля и не се оплаквам, защото женичката ми е прелест, не само по външност, и аз не смятам за някаква жертва това, което бях длъжен да направя.“64 
   Докато Пушкин моли Плетньов да му намери в Царское село скромно жилище, в което ще може да се настани с жена си и трима-четирима слуги, г-жа Гончарова отрупва Наталия с приказки, молби и тържествени напътствия. Според нея Пушкин трови живота на дъщеря є със своето скъперничество и упорство. Той имал пари. Това било сигурно. Ала предпочитал да я погребе в Царское село, за да я лиши от нежността и съветите на майката. А Наталия се съгласявала с него като същинска глупачка. Тя не си давала сметка, че нейната красота є дава власт над мъжа є. Не умеела да иска от него нужните тоалети и други знаци на внимание. Не си давала сметка, че разводът е заплаха, пред която този смахнат е готов да капитулира. По време на дългите си беседи с Наталия, г-жа Гончарова търпеливо, злобно разяснява на дъщеря си предимствата, които трябва да извлече от свото положение. Но Наталия е твърде млада да разбере това. Тя само плаче. Пушкин чува въздишките є, втурва се в стаята, развиква се грубо на тъщата и я изгонва. Най сетне, на 15 май, напълно изтощен от все по-ожесточените скандали, Пушкин напуска Москва заедно с жена си. Той пише до г-жа Гончарова:
   „Бях принуден да напусна Москва,65  за да избегна различните разправии, които в края на краищата можеха да нарушат не само моето спокойствие. Пред жена ми ме представяха като човек, който мрази всичко, като алчен и презрян лихвар. Казваха є: „От ваша страна е глупаво да позволявате на мъжа си“… и т. н. Признайте, че това означава да се проповядва развод. Жената не може, запазвайки приличието, да слуша, като є казват, че нейният мъж е някакъв долен човек. Дълг на моята жена е да се подчинява на това, което аз си позволявам. Не може една жена на осемнадесет години да управлява един мъж да тридесет и две. Аз ви дадох достатъчно доказателства за търпение и деликатност, но изглежда, напразно съм се старал. Обичам собственото си спокойствие и ще съумея да си го осигуря.“
   От Москва Пушкини отиват най-напред в Санкт Петербург, където поетът представя Наталия на своите родители, на сестра си и на неколцина приятели. Всички са единодушни, че Наталия е по-прекрасна, отколкото са си я представяли, а Пушкин по-сериозен, по-щастлив и по-умерен, отколкото са се надявали. Единствено младата графиня Фикелмон, след като се среща с двамата, решава, че ги очаква злощастна участ. На 25 май 1831 година тя пише до Вяземски:
   „Намирам Пушкин по-мил, отколкото преди. Откривам го вътрешно помъдрял, което, впрочем, му отива. Жена му е възхитително създание, но печалното є и скромно изражение предвещава нещастие. Върху лицата на съпруга и на съпругата не се чете нито спокойствие, нито радостно доверие в бъдещето; у Пушкин личат всички признаци на страстта, а у жена му –  всички признаци на едно печално примирение.“
   След две седмици, прекарани в хотел „Демут“, Пушкини напускат Санкт Петербург и се отправят за Царское село.

V
ЦАРСКОЕ СЕЛО
                       В Царское село Пушкини се настаняват в дома на Китаеви, където изпратените от Москва мебели са пристигнали навреме. Разкошната къща в стил ампир е просторна и красива, със заоблена фасада и бели колони, но за нея се грижат само шестима слуги.66  Има и малка градина. Околните улици са спокойни. По-нататък се намира императорският парк, в който младата двойка може да се отдава на сантиментални разходки. За Пушкин това задрямало селище е като убежище на спокойствие и съзерцание. Далеч от сплетните и разходите на Санкт Петербург и Москва, той се надява да прекара един плодотворен отдих. Пише до Нашчокин:
   „Сега, струва ми се, уредих всичко и ще живея скромничко, без тъща, без екипаж, следователно без сплетни и големи разходи.“(1 юни 1831 година.)67 
   А Веневитинов пише до Погодин:
   „Що се отнася до Пушкин, той живее твърде мирно с твърде милата си жена, обича я, гали я и не се отдава на разврат.“
   В Царское село Пушкин се среща със своите спомени от детските години, прекарани в учение. Посещава лицея, където е посрещнат от тълпа възторжени ученици. Заедно с тях минава по коридорите, влиза в приемните зали, поздравява стените, фреските, свидетели на неговите първи надежди. Спомня си за съучениците, много от които са мъртви, на заточение или затънали в чиновнически задължения. Той разглежда спалните, килията, в която сега живее друг. Внезапно се чувства толкова стар пред призрака на един малък Пушкин, на онова мургаво, чорлаво и жилаво момче, което чете стихове пред живия скелет на великия Державин в парадна униформа!
   Обича също така да се разхожда из царския парк, дирейки пътеките, беседките и езерата от своето минало. Когато минава Пушкин, часовите, които стърчат тук-там по алеите, вземат за почест.
   – Може би защото имам в ръката си тояга! – казва той усмихнато.
   Вкъщи го очаква неговата „женичка“, любяща и вярна, неговите съчинения, книгите. За какво повече би могъл да мечтае? Но през последните дни на юни в Санкт Петербург избухва епидемия от холера и карантинен кордон огражда Царское село. Снабдяването с провизии става трудно. Цените се покачват. „Холерата ни притисна и тук, в Царское село, пише Пушкин на 26 юни 1831 година. Животът поскъпна. Живея без екипаж и без сладкиши, но все пак парите вървят. Представи си, че откак съм заминал, съм изпил само една бутилка шампанско, и то не наведнъж!“68 
   Наталия няма навик да води домакинство. Слугите едва є се подчиняват. Икономът порядъчно краде. Ежедневните разходи непрекъснато се увеличават. Налага се Пушкин да влиза в нелепи спорове с прислугата. Той отстранява неопитната си жена и сам контролира сметките, открива измамите, уволнява разплакани слуги и наема други, също толкова безскрупулни като предишните. Родителите на Наталия изобщо не се сещат да помогнат на младото семейство. След опита да продаде бронзовата статуя на Екатерина II, дядото смята, че е освободен от всякакви ангажименти към своята внучка и нейния съпруг. А г-жа Гончарова е убедена, че е изпълнила своя дълг, като е взела назаем от зет си единадесет хиляди рубли за чеиза. Пушкин пише ядосано: „За работите на жена си нямам никакви известия: и дядото, и тъщата не се обаждат. Те са радостни, че Бог е изпратил на Ташенка такова смирено мъжленце.“69 
   През втората половина на юли пристига императорският двор и Пушкин трябва да се раздели с всякаква надежда за икономии и за усамотение. Тутакси Царское село се превръща във временна столица с елегантни тълпи, гъмжило от каляски, дворцови интриги и развлечения. Наталия се радва на това светско оживление. Но Пушкин проклина карантината, която му пречи да избяга на някое по-тихо място. „Александър, пише сестра му Олга, мърмори като някоя родилка.“70  В Царское село всички познават Пушкин и неговата млада Мадона. В парка, край езерото, се трупат любопитни, за да зърнат дребничкия поет с бакенбарди и неговата лъчезарна съпруга. Тя е облечена в бяла рокля и носи кръгла шапка; върху раменете є е наметнат червен шал. Двойката е съпроводена от кученце, което непрекъснато лае.
   Всяка сутрин Пушкин се къпе със студена вода, сетне се качва в работния си кабинет и се изтяга на канапето, отрупано с книги и листи хартия. Влажните му коси се вият на къдрици. Той не разкопчава кафявия сюртук, въпреки задухата, която цари в стаята. Досами него, върху малка масичка има гарафа с вода, лед и бурканче сладко. От време на време той спира да работи и си взема от него с лъжичка, която след това смуче. Сетне захвърля листите, моливите, разхожда се напред-назад, рецитирайки стихове, излиза да подиша чист въздух на балкона, прозява се, препрочита ръкописа, подрязва перото. Наталия е в малкия салон на партера с ръкоделие в ръка. Очаква Пушкин да приключи с работата си, за да излязат на разходка в парка. Мъдрият Жуковски, пристигнал наскоро в Царское село заедно с двора, често ходи на гости на младото семейство. Жуковски е кротък, отзивчив и простодушен. Покровителстван от царя, обичан от императорското семейство, той искрено желае да помири Пушкин с властта и нейните представители. Сватбата на Пушкин му вдъхва надежди. Пушкин се е установил. Помъдрял е. Един женен мъж, който има дом, е вече донякъде монархист.
   „Пушкин ми е съсед, пише Жуковски до А. И. Тургенев, и често се виждаме. Откакто ми каза, че ми текат лигите, като гледам жена му, не мога да си се представя другояче, освен като стар датски дог. Стар датски дог, който е седнал на задните си лапи и сънливо гледа вкусните блюда, които ядат пред него, а от двете страни на муцуната му е увиснала слюнка. Женичката на Пушкин е много мило създание. Много обичам да ги наблюдавам, когато са заедно. Все повече се радвам, че той се ожени. От това само ще спечелят и душата, и животът, и поезията му.“
   По това време, също както Пушкин, Жуковски пише руски народни приказки в стихове. Двамата поети сравняват съчиненията си, критикуват ги, възхищават им се, поправят ги в атмосфера на другарско съревнование.
   Освен Жуковски, Пушкин често кани на гости очарователната и духовита г-ца Росети от свитата на императрицата. Г-ца Росети е красива двадесет и две годишна девойка, дребничка, с изящно мургаво лице и дяволити очи. Умът и ерудицията є са направо смайващи. Страстно се увлича по поезията, по политиката и по галантните интриги, така че е в състояние да внесе оживление и в най-задрямалите салони, да разпали и най-закоравелите сърца, да оплете млади и стари за полите на роклята си. Жуковски я нарича „небесно дяволче“. Вяземски, Тумански, Соболевски, великият княз Михаил Павлович и самият император са влюбени в нея.
   Г-ца Росети се е запознала с Пушкин в Санкт Петербург през 1828 година. Ала именно в Царское село тяхното другарство прераства в близко приятелство. Всяка сутрин „небесното дяволче“ отива до дома на Китаеви, където Наталия я посреща в малкия салон на партера. 
   – Вие не идвате при мен, а при мъжа ми – казва є нацупено Наталия.
   – Разбира се, че не при тебе, а при него. Прати да проверят дали може да ме приеме.
   Но в това време Пушкин вече е отворил вратата на работния си кабинет и весело вика жена си и своята приятелка. Посреща ги с влажни, разчорлени коси и блеснали очи. Вътре навсякъде са разхвърляни пера и листи след сутрешната му работа.
   – Подготвил съм ви нещо за четене – казва той.
   – Ами четете.
   Пушкин чете. Г-ца Росети слуша съсредоточено. Наталия не проумява как тази красива и весела девойка може да се интересува от толкова блудкави истории като Цар Салтан. Ще є се като г-ца Росети да вземе участие в търсенията, във възторга и работата на своя съпруг. Ще є се като нея да може да критикува и да я хвалят: 
   – Вашата критика е най-добрата от всички; вие просто казвате: този стих ми харесва, този – не! 
   В действителност тя чувства, че не е в състояние да се възхищава на тези ритмични речи. От тях є писват ушите. Те приспиват ума є. Дори понякога є досаждат. Дали пък на човек не му трябва някакво особено умонастроение, за да харесва измамата на тези ритми и думи? За Наталия най-важното са домът, комплиментите, роклите, писмата от мама. За Пушкин най-важното се намира отвъд видимия свят. Той живее в някакъв сън. За да се стигне до него, трябва да се измине толкова дълъг и труден път, че е по-добре да не се опитва. А тази Росети така добре се разбира с него, че направо е срамота! Те двамата имат едни и същи интереси, едни и същи възторзи, говорят един и същ език. Смеят се на неща, които Наталия не разбира. Спорят за съчинения, които тя не е чела. Разговарят за писатели, на които тя дори не знае имената. Двамата са като поклонници на един и същ култ, като деца от едно и също семейство. А тя, която е законната съпруга, изглежда като някаква натрапница. Често просълзената Наталия признава на г-ца Росети своята ревност.
   – Защо го ревнуваш от мен? Честна дума ти казвам, за мен всичките са една стока: и Жуковски, и Пушкин, и Плетньов – не виждаш ли, че нито аз съм влюбена в него, нито той в мен? 
   – Много добре го виждам – отвръща Наталия, – но ме е яд, че с тебе му е весело, а с мене се прозява.71 
   Една сутрин Пушкин чете свои стихове на двете жени; по едно време Наталия не издържа повече и възкликва:
   – Господи, как ме отегчаваш с тези твои стихове!
   – Прости ми – отвръща Пушкин, – но тези стихове са нови и още не съм ти ги чел.
   – Тези или други, все ми е едно. Твоите стихове ме отегчават и толкова.
   Смутен, Пушкин свива рамене, усмихва се неловко.
   – Наталия е още дете – казва той. – Тя се изразява с ужасната откровеност на тази възраст.
   След малко, засрамена от думите си, Наталия добавя:
   – Моля ви, не ми обръщайте внимание. Виждам, че умирате от желание да продължите. Аз трябва да сляза да си прегледам роклите. После минете да ме посъветвате коя да облека за представлението.72 
   Понякога обаче се случва Наталия да се опита да задържи Пушкин при себе си, като проявява внезапно влечение към литературата:
   – Защо не искаш да ми почетеш нищо? Да не мислиш, че няма да го разбера? Нима не държиш на моето мнение?
   – Няма такова нещо, Наталия. Не се сърди, но това не е твоя работа; общо взето това не е женска работа.
   – Ами да не би г-ца Росети да не е жена, а и красива на всичко отгоре? – възкликва Наталия, като се изчервява, а очите є се просълзяват.
   – За другите може и да е жена, но за мене е просто другар, приятел, критик, на когото може да се вярва.73 
   След това оставя Наталия, за да отиде при критика, на когото „може да се вярва“.
   „Тя (Наталия) не го обичаше, пише един съвременник, ценеше повече неговите светски успехи, отколкото литературните.“74 
   А г-ца Росети отбелязва в спомените си: „Тя е такова дете. Толкова е неразвита, че се интересува единствено от моите разкази за престоя ми в Института, за разходките ми в царската каляска по Месни заговезни покрай сергиите на панаира и пр. Колко жалко, че е толкова необразована!“
   Самият Пушкин по-късно пише, че „нейната неопитност и липса на познания“ я правят за него „още по-мила“.
   Така никаква умствена близост не свързва тези двама души. В нито едно писмо до Наталия Пушкин не споменава за своите литературни проекти, за прочетените книги, за борбите в областта на изкуството. Той отбягва пред съпругата си тези теми, които охотно развива пред своите приятели. Без съмнение знае, че те изобщо няма да бъдат по вкуса є. За нея поезията е само удобно средство да те приемат в светските салони и да се спечелят пари. Иска є се нейният съпруг да стане официален поет „като Жуковски“. Моментът е твърде удобен, тъй като Дворът се намира в Царское село.
   Един ден, по време на разходка в парка, царят и царицата срещат поета и неговата жена и се спират да поговорят с тях. Николай I си спомня Наталия от приемите в Москва, където се е възхищавал на нейната красота. Две години по-късно тя му се струва още по-прекрасна и той є отправя няколко комплимента, засуквайки дългите си мустаци. Царицата кани младата жена на аудиенция. Наталия се разтапя от признателност, а Пушкин се чувства пълен идиот. Тогава царят го запитва:
   – Защо вече не си на служба? 
   – Аз съм готов да служа, Ваше Величество – отвръща Пушкин, – ала не зная никакъв друг занаят, освен литературния.
   Николай I се замисля и накрая заявява, че ще го назначи като чиновник в Министерството на външните работи със заплата пет хиляди рубли годишно. Неговата работа ще се състои в преглед на архивите и в написването след това на официална история за царуването на Петър Велики. Сетне добавя на френски:
   – Щом вече е женен и не е богат, ще трябва с нещо да си изкарва прехраната.
   Това двойно императорско благоволение удивлява Пушкин и неговите приятели. Напълно неспособен да хитрува, Пушкин си въобразява, че всички хора са като него и че императорът го отрупва със своята милост като отплата за неговите високи заслуги. Вече си представя как ще се помири с Бенкендорф и ще може свободно да пътува по света. Вижда се в бъдеще като истински европеец. Наталия пък вече мисли за нови рокли. И двамата са омаяни от любов към добрите владетели.
   „Царят и царицата, пише сестрата на Пушкин до своя съпруг, срещнали Наталия и Александър и ги заговорили. Царицата казала на Наталия, че е много доволна от познанството си с нея и още много други приятни неща. И ето, сега є се налага да се яви в Двора, макар на нея да не є се иска.75 
   В действителност Наталия лицемери, като говори за представянето си в Двора като за неприятно задължение, за да се хареса на Пушкин, който се бои от нови разходи. И освен това смята за твърде трогателно и изискано подобно държание от страна на една млада жена, която против волята си излиза от сянката сред светския блясък. 
   На 29 август 1831 година Олга Павлишчева изпраща до мъжа си друго писмо:
   „Снаха ми е очарователна… Предизвиква всеобщо възхищение в Царское село и императрицата я кани в Двора; тя е отчаяна, защото никак не е глупава… Просто все още е плаха, но ще є мине и ще се представи пред Двора и пред царицата, както подобава на една красива, млада и мила жена…“
   „Физически те (Пушкин и жена му) са съвършени противоположности: Вулкан и Венера… Впрочем, според мен, има и други жени, не по-малко красиви от нея…“76 
   Що се отнася до Пушкин, на 21 юли той простодушно пише до своя приятел Нашчокин:
   „Тази есен ще се заема с литературата, а през зимата ще се ровя из архивите, където имам свободен достъп – разрешение от царя. Царят е много милостив и любезен с мен. Току-виж съм му станал любимец…“
   А на следващия ден до Плетньов:
   „Ще ти кажа една новина, но по много причини това да си остане между нас: царят ме взе на служба, но не в канцеларията или в Двора, или в някой полк, – не, той ми даде заплата, откри ми архивите, за да ровя там и нищо друго да не правя. Това е много мило от негова страна, нали? Бил казал: „Щом е вече женен и не е богат, ще трябва с нещо да изкарва прехраната си.“ Бога ми, много е мил с мене!“77 
   Пушкин не си дава сметка, че царят се интересува повече от неговата прехрана, отколкото от самия него, повече от жена му, отколкото от творчеството му. Той се стреми да се възползва от моментното благоволение, за да се справи с отвратителния Булгарин и неговата клика. След като вече се ползва с доверието на Николай I, може да поиска разрешение за основаването на периодично списание на мястото на издаваната от Делвиг Литературная газета, спряла да излиза през юни 1831 година. Това ново списание, консервативно в политическо и революционно в литературно отношение, според представата на Пушкин трябва да бъде по-популярно, по-достъпно, по-живо и по-свободно от останалите. Никакви шпиони сред редакторите, а само поети. Никакви реклами по страниците, а почтителна и откровена критика върху книги и събития. Ето защо Пушкин пише до Бенкендорф, като в подкрепа на молбата си, обръща внимание, че императорът вече го е провъзгласил за историограф на Петър Велики:
   „В Русия периодичните издания не са представители на разни политически партии, които у нас не съществуват… Но въпреки това общественото мнение има нужда да бъде направлявано. С радост бих започнал редактирането на политическо и литературно списание… Не смея и не искам да се нарека историк, след незабравимия Карамзин, но мога с време да изпълня моето отдавнашно желание – да напиша историята на Петър Велики и неговите наследници до император Петър III.“78 
   Въпреки настояванията, новият „фаворит“ Пушкин трябва да се откаже от издаването на списание: резолюцията на властите е – „безполезно начинание“. Всъщност моментът за излизането на ново периодично издание изглежда зле избран. Войната срещу Полша е в разгара си. Руските войски трудно настъпват към Варшава. Във Франция депутатите държат пламенни речи в защита на Полша. Цяла Европа е обзета от омраза към Русия. Пушкин приема това като лична обида. По този въпрос той, либералът, той, „приятелят на 14 декември“, е напълно единодушен с консерватора Жуковски. На 26 август (8 септември) Варшава е превзета. Френските вестници публикуват и изпълнени със съчувствие или с призиви за възмездие статии:
        Варшава, доблестно сърце, честта ти не отне
        врагът. Със пушка във ръка, а не на колене,
        ти падна. А на нас сега остава ни срамът.
        Ний сякаш русите зовем и те ще долетят.
   Пушкин отвръща с две стихотворения: Към клеветниците на Русия и Бородинска годишнина. Те са публикувани редом със сходни стихове на Жуковски в обща брошура, озаглавена Превземането на Варшава.
        Защо шумите толкоз, праведни витии? 
        Защо с проклятие заплашвате Русия?
        Какво ви разлюти? Че Литва се гневи?
        Млъкнете, туй е спор между славяни-братя,
        домашен, дълъг спор, претеглен от съдбата,
        и ред не е дошъл да го решите вий.79 
   Стихотворението Към клеветниците на Русия е изпълнено с такава национална гордост, че приятелите на Пушкин са възмутени от него. Поляците се стремят към едно демократично управление, а Пушкин ги обсипва с хули. Европейските народи негодуват от варварството на Николай I, а Пушкин, който толкова е пострадал от царския режим, сега възпява неговите завоевания. Нима е било достатъчно Николай I да назначи поета за историограф, а царицата да покани Наталия в Двора, за да забрави той за правата на човека? Нима е преминал в противниковия лагер? Нима е станал предател?
   Самият Пушкин не чувства никаква вина. Смята, че човек може да бъде едновременно родолюбец и републиканец, да обича Русия в нейната териториална цялост и да критикува съществуващия режим. Смята дори, че когато териториалната цялост на една страна е заплашена, трябва да се мисли ней-напред за страната, а след това за нейната политика, че поляците либерали са най-напред поляци, а след това либерали, така както руските монархисти са преди всичко руси, а сетне монархисти, и че опасността, надвиснала над родината, трябва да обедини всички хора с добра воля за нейната защита.
   На 15 септември 1831 година Вяземски пише в своя бележник:
   „Ако у нас имаше гласност на печата, никога Жуковски не би помислил, а Пушкин не би се осмелил да възпява победата на Паскевич. Първо, защото подобен род възторзи са анахронизъм. Второ, защото не бива да се примира от възхита, когато лъвът най-сетне постави лапа върху мишката… Трябва ли човек за говори глупости против собствената си съвест и то напълно излишно?…“
   А. И. Тургенев отбелязва, че с тези свои стихове Пушкин е доказал, че се отнася „като варварин към Полша“.
   Вигел разказва, че добре осведомени люде в Москва гледали на последните стихотворения на Пушкин, като на „огромни петна върху неговата поетическа репутация“.
   Мелгунов пише: „Сега Пушкин толкова ме отвращава като човек, че не искам повече да го уважавам и като поет. Днешният Пушкин е една личност, прекъснала своята кариера по средата, и която, вместо да съзерцава лика на Аполон, се озърта наляво и надясно в търсене на други божества, на които да принесе жертва. Пушкин претърпя падение, и то истинско падение.“
   Всички Пушкинови приятели либерали са единодушни в ненавистта си към тези „казармени стихове“.
   Самият Пушкин казва тъжно:
   „В момента в Москва вече няма обществено мнение: сега крушението или възходът на Отечеството не будят никакви чувства в сърцето на Русия. Тъжно му ставаше на човек, като слушаше какво се говори във висшето московско общество по време на последното полско въстание. Ужасно бе да си представиш ехидната усмивка на някои, докато четяха във френските вестници съобщения за нашите неуспехи.“
   Освен върху злополучните патриотични стихове, Пушкин работи в Царское село върху една останала недовършена повест, Рославлев, написва Приказка за попа и за неговия ратай Глупан и чудната Приказка за цар Салтан.
   В Цар Салтан Пушкин успява по великолепен начин да въплъти в ритми и рими словата на своята няня Арина Родионовна. Стилът му е толкова изчистен, изразните му средства толкова безхитростни, епитетите толкова познати, че мнозина критици приемат тази чистота за оскъдица.
   „Цар Салтан е същинска руска народна приказка, пише Баратински, и това е нейният главен недостатък.“
   А Комовски казва: „Като четем приказката на Пушкин, ни се струва, че някой ни я разказва на глас, за да ни приспи по руски обичай.“
   Пушкиновите съвременници укоряват приказката именно за това, заради което следващите поколения ще я хвалят: нейното ухание на старина, нейната непринуденост и простота. Докато пише своите приказки, Жуковски си остава Жуковски. Когато Пушкин пише своите, той се превъплъщава в Арина Родионовна. Ето защо стиховете на Цар Салтан звучат в ушите на всяко руско дете. Те са го приспивали на трепкащата светлина на лампата. Те са част от уютната стаица, където цари спокойствие, където на стената виси позлатена икона, а на пода лежат разтворени книжки с картинки. Благодарение на Цар Салтан, благодарение на другите Пушкинови приказки, над легълцето на всеки от нас се е надвесвала една Арина Родионовна, прегърбена, набръчкана и сладкодумна. 
   Едно от тези вечни деца, влюбени в легендите, често посещава Пушкин по време на неговия престой в Царское село. Това е един подобен на гном човек, с мъртво лице, остър нос и големи тъмни като нощ скръбни очи. Нарича се Гогол. Той също пише. И повестите, които дава на Пушкин с молба за неговата присъда, предизвикват възторг у поета.
   „Преди малко, пише той, прочетох Вечерите близо до Диканка. Смаяха ме. Ето истински хумор, истинска веселост, искрена, непринудена, без натруфеност, без изкуственост. А на места – каква поезия, каква чувствителност! Всичко това е така необикновено в нашата литература, че досега не мога да дойда на себе си.“80 
   Начинаещият автор и прочутият поет веднага се сближават. Ала между тях не възниква нито приятелство, нито другарство. Гогол благоговее пред Пушкин като пред полубожество, но страда, като го вижда така здраво привързан към земята. Пушкин пие, играе на карти, обича жените, шегува се като същи езичник. Той не е изцяло отдаден на мислите си. Той твори, но също така живее. Гогол забравя да живее, за да твори. Той се е откъснал от материята, чужд е на простите земни радости, съществува единствено в името на своите тайни духовни видения. Сякаш е дошъл от някакъв друг свят. От него дори се носи миризма на труп.
   „Не зная някой да е обичал Гогол просто като човек, пише Аксаков. Не мисля; впрочем това бе напълно невъзможно.“
   Пушкин не обича Гогол, но признава неговия талант, насърчава го, поправя го, разкрива пред него богатствата на руския език и дори му преотстъпва сюжетите на Мъртви души и на Ревизор.
   Поетът посвещава на Гогол много хвалебствени статии. Ала в Царское село журналистическата му дейност се свежда до две безмилостни статии срещу Булгарин. Благосклонността на Николай I – лятна, ваканционна, курортна – го насърчава да продължава борбата срещу Северна пчела. 
   Междувременно Наталия е представена на царицата. Церемонията е на 4 септември. По думите на Олга Павлишчева, тя е направо възхитена от красотата и любезността на младата жена. Пушкин не знае да се радва ли на това благоволение или да се отчайва поради ненужните разходи, които ще продънят бездруго оскъдния семеен бюджет.
   „Като се жених, пише той до Нашчокин на 7 октомври 1831 година, мислех, че разноските ми ще бъдат само три пъти по-големи от предишните, а излезе, че са десет пъти по-големи. В Москва говорят, че съм получавал десет хиляди рубли заплата, но досега не съм получил нито копейка. Ако получа поне четири хиляди, ще благодаря на Бога и за това.“81 
   След тримесечен престой в Царское село, Пушкин отново е отрупан с неплатени сметки, с непокрити лихви от заложните къщи и с лични заеми. Писмата му до приятелите са пълни с акробатически пресмятания. В книжата му е открита бележка на френски език, адресирана до неизвестен получател, със следното съдържание:
   „Буквално нямам пукната пара. Бъдете така добър да изчакате ден-два. Искрено ваш. А. П.“
   Време е да се бяга от Царское село и да бъдат подложени на обсада издателите от двете столици. Към средата на октомври Пушкини се прибират в Санкт Петербург.
   
   ***
   В Санкт Петербург Пушкини наемат квартира на улица „Галерная“. Наталия е бременна. Пушкин няма пари. А от всички страни валят покани. Невъзможно е да отказват, за да не предизвикат недоволството на „аристократичните среди“. Впрочем талията на Наталия все още е прилична и младата жена се отчайва от всяка пропусната възможност да се покаже и да се хареса. Една леля на Наталия, Екатерина Загряжская, придворна дама на царицата, ревностно бди над своята племенница. Тя плаща тоалетите є, въвежда я в светските салони, организира триумфите є. Един ден графиня Неселроде, съпруга на министъра на външните работи, завежда Наталия на вечерен прием в Аничковия дворец. Наталия отива на царския бал без знанието на своя съпруг. Когато научава за това бягство, Пушкин изпада в ярост, обсипва с хули жена си, графиня Неселроде и накрая се провиква:
   – Не желая моята жена да се появява там, където мен ме няма! 
   Графиня Неселроде е възмутена от грубостта на това поетче, което прилича на негър. Наругавайки министершата, Пушкин си е спечелил нов враг. И то твърде силен враг, тъй като котерията на Неселроде е многобройна. 
    С всеки изминал ден в светските салони се появяват все нови врагове. Покойният Делвиг е отказал да отпечата в Литературная газета отмъстителната поема на Пушкин Моето родословие, но няколко ръкописни преписа от памфлета шестват из Санкт Петербург и Москва. Неколцина, възмутени от неговите нападки представители на висшето дворянство се обръщат към императора. Боейки се да не бъдат изопачени фактите, Пушкин незабавно се заема да обоснове своята позиция и на 24 ноември пише писмо на френски език до началника на III отделение:
   „Преди около година в един от нашите вестници беше отпечатана сатирична статия за известен литератор, който проявявал претенции за благороден произход, докато всъщност бил само еснаф дворянин. Добавяше се, че майка му била мулатка, чийто баща, бедно негърче, бил купен от някакъв си моряк за бутилка ром. Макар че Петър Велики съвсем не прилича на пиян моряк, доста ясно беше, че става дума за мен, понеже аз съм единственият руски литератор, който има негър между предците си. Тъй като въпросната статия беше напечатана в един официален вестник и неприличието стигна дотам, че споменаваха майка ми в подлистник, който би трябвало да се занимава само с литература, и тъй като нашите вестникари не се бият на дуел, сметнах, че трябва да отговоря на анонимния сатирик – нещо, което направих в стихове и при това твърде остро. Изпратих отговора на покойния Делвиг, като го помолих да го отпечата в своя вестник. Делвиг ме посъветва да се откажа от отговора си, като изтъкна, че е смешно да се защищаваш с перо в ръка срещу нападки от такова естество и да демонстрираш аристократични чувства, след като в края на краищата не си еснаф дворянин, а си само дворянин еснаф. Съгласих се с него и въпросът остана така. Няколко преписа от моя отговор обаче бяха разпространени, за което не съжалявам, тъй като не бих се отрекъл от нито една моя дума. Признавам, че държа на тъй наречените предразсъдъци: държа да бъда толкова истински благородник, колкото който и да било, въпреки че от това няма кой знае каква полза; и най-после държа много на името на моите прадеди, защото това е единственото наследство, което те са ми оставили…“
   Под това писмо Николай I прави с молив следната бележка:
   „Можете да съобщите от мое име на Пушкин, че съм напълно съгласен с мнението на неговия приятел Делвиг; груби и низки ругателства като тези, с които той е бил обсипан, безчестят този, който ги е отправил, а не този, към когото са отправени; единственото оръжие срещу тях може да бъде само презрението; ето как бих постъпил на негово място. Що се отнася до неговите стихове, намирам ги за духовити, но преди всичко злъчни. По-добре би било, заради честта на своето перо, и още повече на своя разум, да не ги разпространява.“82 
   По този начин Николай I благоволява да се изкаже доброжелателно за Пушкин в неговата разпра с Булгарин: победа за поета. Но тази победа е спечелена повече от Наталия, отколкото от Пушкин. Появата на Наталия в светските салони е предизвикала вълна от нежни ласкателства. Всички превъзнасят нейната красота, скромност, печалния є поглед. „Жена му е красива, красива, красива, пише графиня Фикелмон, ала болезненото изражение върху челото є според мен вещае злощастно бъдеще.“
   „Снаха ми е същинска прелест, отбелязва Олга Павлишчева, красива и духовита, при това толкова добросърдечна.“ 83 
   И още:
   „Що се отнася до снаха ми, тя тук е на мода. Движи се във висшите кръгове и навсякъде се говори, че била най-красивата; нарекли са я Психея. 84 
   Барон Сердобин пише на 17 ноември 1831 година до барон Вревски:
   „Жена му се появи в светските кръгове, където бе приета много добре: хареса се на всички с маниерите си и лицето си, в което намират нещо трогателно.“
   Тя „блести“, тя „грее“, тя е „най-красивата“, тя е „кралицата“, подобни изрази изобилстват под перото на всички, които познават Наталия.
   Самата тя все по-ясно си дава сметка за своя успех и възнамерява да продължи толкова щастливо започналата є светска кариера. Една ноемврийска вечер на 1831 година Пушкин се вслушва как вятърът свири в камината и казва:
   – Боже мой, колко е хубаво сега в Михайловское! Никъде другаде не пиша така добре, както на село през есента. Защо да не отидем там?
   Наталия избухва в сълзи и се налага Пушкин да є обещае, че ще останат в града за сезона на баловете. Императорът разчитал на нея. Що се отнася до Пушкин, на 14 ноември 1831 година той получава официално назначение в Министерството на външните работи, а на 6 декември получава чин титулярен съветник. Ала на същия този ден, 6 декември, господин титулярният съветник се намира в Москва. След като не е успял да намери пари в Санкт Петербург, той решава да опита нещо друго: да заложи диамантите на жена си, да спечели на карти, да поразтърси неколцина милосърдни приятели. Ще реши на място какво да прави. Няколко дни преди да потегли, пише до Нашчокин:
   „Дали няма да е най-добре да дойда лично в Москва? Много ми се иска да поговоря с тебе, пък и трябва да уредя някои работи, например за брилянтите на жена ми, чрез които се мъча да спася от банкрут тъща си… Дядото (на Наталия) е свиня: годява третата си любовница с десет хиляди рубли зестра, а не може да ми плати моите дванадесет хиляди; а също не дава нищо на своята внучка. Наталия Николаевна е бременна – през май ще ражда. Всичко това много променя моя начин на живот, тъй като за много работи трябва да се мисли.“85 
   За Пушкин Москва, това означава Нашчокин. Именно у Нашчокин отсяда той. Ден и нощ е заедно с Нашчокин. Домът на Нашчокин прилича на пазарище, където си дават среща студенти, измамници, военни, цигани, цигулари, лихвари, шпиони и поети. Всички тези хора влизат, разговарят, играят карти, пият, ядат, смеят се, дремят по канапетата, отиват си, за да се появят два часа по-късно сред гъстия тютюнев дим и врявата. Един ден Нашчокин е богат, на следващия няма пукнат петак. Случва му се да изгуби на хазарт само за една нощ всичките си налични пари, златния си часовник, сребърните прибори, каляската с конете, лакеите и дори своята любовница, циганката Олга. Две седмици след това циганката се перчи в нова каляска, а Нашчокин поглежда по-тежък и по-богато инкрустиран златен часовник от предишния. Като по чудо е успял да си върне всичко. И е готов само за миг отново да го изгуби. Когато Пушкин иска да поговори насаме със своя приятел, двамата отиват на баня, наемат кабина, събличат се и спокойно беседват, обгърнати, подобно богове, от кълба пара. 
   „Между нас казано, пише Язиков до своя брат на 22 декември, Пушкин е пристигнал не само по литературни дела или по каквито и да било други дела, а за да играе на карти; намира се сред най-отвратителното общество, което можеш да си представиш: измамници, палячовци и крадци. Всеки път, когато дойде в Москва, е все същото. В Санкт Петербург живее почтено. Братко, не е вярна поговорката, която твърди, че да се ожениш, означава да се промениш изцяло.“
   При все това, подобно разпътно съществувание изобщо не е по вкуса на Пушкин. Той си е въобразявал, че ще се разтуши в компанията на своите приятели от младостта и че с помощта на Нашчокин ще закрепи финансовото си положение. Ала сред крясъците и смеховете той мисли само за жена си и съжалява, че я е напуснал.
   „Тук ми е скучно. Нашчокин е зает с работите си, а къщата му е толкова глупава, че да ти се завие свят. От сутрин до вечер идват при него какви ли не: комарджии, хусари в оставка, студенти, цигани, шпиони и най-много заемодавци. За всички входът е свободен. Всички имат нужда от него. Всеки вика, пуши лула, обядва, пее, танцува, няма ни кътче свободно. Но какво да се прави? А между това, той няма пари, няма кредит – времето върви, а моята работа не мърда. Всички тези неща, без да искам, ме ядосват… Вчера Нашчокин ми устрои циганска вечер. Така съм отвикнал от тия работи, че от виковете на гостите и от песните на циганите още ме боли глава. Скучно ми е, ангеле мой. Довиждане!“86 
   Безгрижието на Нашчокин дразни Пушкин, но най-много го притеснява поведението на Наталия. 
   Тя е млада, красива и все още съвсем наивна. Възможно е да се озове на някоя съмнителна покана. Има опасност да стигне твърде далеч в кокетството си. А на всичко отгоре е бременна. Дали поне се пази, дали се грижи за себе си? Когато не са заедно, му се струва, че над нея са надвиснали всевъзможни заплахи. Писмата, които є изпраща, са пълни с трогателни нравствени и медицински съвети. Само два дни след пристигането си в Москва той є пише:
   „Надявам се да те видя след около две седмици; мъчно ми е без теб; освен това, откакто съм те оставил, все нещо ме е страх за тебе... Няма да ти се седи вкъщи, ще отидеш в двореца и, току виж, си пометнала на сто и петото стъпало на комендантската стълба. Душице моя, булче, ангеле мой, послушай ме, бъди така добра: ходи по два часа всеки ден из стаята и се пази. Кажи на брат си да те наглежда и да не те оставя да вършиш каквото си искаш. Ако отидеш на бал, за Бога, не танцувай нищо друго, освен кадрил; напиши ми не те ли тормозят слугите и можеш ли да се разбираш с тях...“87 
   Два дни по-късно:
   „Москва пее и танцува, но на бал още не съм бил. Не обичам твоята Москва... У вас, т.е. във вашата никитска къща още не съм ходил... В такъв случай ще трябва да се явя пред Наталия Ивановна (тъщата) и да понеса неизбежната сцена. Тя продължава да се оплаква из цяла Москва от моето користолюбие, но аз нямам намерение да є обръщам внимание. Целувам те и те моля да ходиш назад и напред из стаята, да не ходиш в двореца и да не танцуваш на баловете.“88 
   В друго писмо:
   „Моля те, не се стягай, не седи с подвити крака и не дружи с графини, с които е срамота да се поздравяваш на публично място. Не се шегувам, а ти говоря сериозно и с безпокойство... Не ходи в галерията (запазена в двореца за онези, които не са поименно поканени). Не ти е там мястото.“89 
   Най-сетне, към края на декември:
   „Мила моя приятелко, ти си много мила, пишеш ми често, само едно не е хубаво: писмата ти не ме радват. Какво значи vertige90 ? Загубваш съзнание или ти се гади? Гледа ли те акушерка? Пускаха ли ти кръв? Всичко това ужасно ме безпокои. Колкото повече мисля, толкова по-ясно виждам, че направих глупост, като те оставих сама. Без мен ти ще направиш някоя беля със себе си. Току-виж си пометнала. Защо не ходиш? А ми даде честна дума, че ще ходиш по два часа на ден. Бива ли така? Кой знае дали ще си свърша работите тук, но за празника ще дойда при теб...“91 
   Междувременно, далеч от своя съпруг, Наталия се забавлява до изнемога. Стегната в корсет, тя е все така красива. Всички є го повтарят. Самият император є шепне комплименти, докато танцува с нея. Защото тя вече танцува с императора. На царя самодържец му е приятно да я притиска леко в обятията си. Следвайки музиката, тя се върти в кръг, около този полубог със стоманен поглед и напарфюмирани мустаци. За времето на един валс тя е владетелката. Колко струва удовлетворението от литературния труд на Пушкин пред гордото опиянение на Наталия, избрана от Николай I измежду всички жени?
   Когато Пушкин се завръща за Коледа, той заварва жена си в цветущо здраве, въпреки всичките є безразсъдства. „По балове танцува, пише той на 8 януари 1832 година до Нашчокин, с императора любезничи, от стълбите скача. Трябва по-здраво да се държи тази женичка.“
   Ала става все по-трудно „да се държи здраво тази женичка“. Въпреки всички разумни доводи, Пушкин лесно бива победен от нейната усмивка, от нежния є поглед. Ако се опитва да намери пари, то е за да є купи нови тоалети. Отново той праща писма наляво и надясно, за да вземе назаем двадесет и пет хиляди рубли срещу почтена лихва. Отново на хоризонта се откроява бронзовата статуя на Екатерина II. Тази злощастна статуя, която отначало Пушкин възнамерява да претопи, сега му се струва достойна да бъде предложена за покупка от държавата.
   „Статуята се оказа чудесно произведение на изкуството, пише той на френски на Бенкендорф, и на мен ми стана съвестно да я унищожа само заради няколко хиляди рубли. Ваше Превъзходителство с обичайната си доброта ми даде надежда, че правителството би могло да я купи от мен. Ето защо аз наредих да я докарат тук. Частни лица не разполагат със средства за покупката, нито имат възможност да я съхраняват, но тази прекрасна статуя би могла да заеме своето подобаващо място или в някое учреждение, основано от императрицата, или в Царское село, където се издигат статуите на великите люде, които са є служили. Бих искал да получа за нея двадесет и пет хиляди рубли, което представлява една четвърт от действителната є стойност.“
   Но държавата упорито отказва да закупи тази колосална творба. Така Пушкин може да разчита единствено на труда си. Ала вместо да се труди, той придружава Наталия по баловете и наблюдава как тя танцува и се смее с другите. Що се отнася до самия него, според собствения му израз, той „дреме“ и „яде сладолед“. „Човек може да види Пушкин единствено на баловете, пише Гогол. Той ще пропилее целия си живот, ако някакво събитие или още по-добре, някаква необходимост, не го отведе на село.“
   В началото на март „излизанията“ на семейството стават по-редки. Наближава краят на бременността и Наталия се чувства натежала. Пушкин се тревожи при най-малкото є неразположение. „Като те гледа човек, казва сестра му, може да предположи, че не Наталия, а ти се готвиш да раждаш.“
   На 19 май 1832 година Наталия усеща първите болки. 
   В новата квартира на улица „Фурщадская“ стенанията на Наталия са придружени от виковете и риданията на нейния съпруг. Пушкин твърди, че не може да понесе мисълта за подобни страдания и че за раждането на следващото им дете ще избяга от къщи. Ала след всички тези вълнения, той вкусва дълбоката радост на бащинството, като наблюдава мъничката си, мургава и писклива дъщеричка, появила се в света на хората. Неговата дъщеря Мария Пушкина. Той пише до княгиня Вяземская:
   „Представете си, жена ми съвсем необмислено взе, че роди една малка литография на моята особа. Отчаян съм, въпреки всичкото си самомнение.“92 
   Веднага щом позакрепва, Наталия отново подхваща уморителния и празен светски живот. От майчинството се е разхубавила. Леля є Загряжская я отрупва с подаръци. Колко щастлив трябва да се чувства Пушкин, че има една толкова ухажвана жена! Защо по дяволите трябва да се погребва из архивите сред прашните книжа, вместо да прекарва ден и нощ с нея, да є се възхищава, да я разтушава и да є намеква дискретно за своята ревност?
   Пушкин отново се е захванал за работа. През 1832 година той нахвърля черновата на Дубровски, голям социален роман в проза, а също и драмата в стихове Русалка. Продължава също така започнатите през 1831 година постъпки за основаването на ново списание:
   „Целта на това списание е да докаже на властите, че могат да си имат работа с почтени хора, а не с литературни негодници“, пише Муханов. 
   „Искам да премахна монопола“, (монопола на Булгарин), твърди Пушкин.
   И този път той не получава желаното разрешение, монополът си остава и Северна пчела продължава да бръмчи в ушите на поета. Нещо повече, разтревожен от тези опити, Бенкендорф става дваж по-строг и започва да отрупва Пушкин с приятелски мъмрения и съвети. Така той го упреква, че е публикувал свои съчинения, по-конкретно Анчар, единствено с одобрението на обикновената цензура. Това трябва да означава, че императорското великодушие го задължава да преминава през две различни цензури: обикновената и тази на Николай I и Бенкендорф.
   „Винаги съм бил твърдо убеден, пише Пушкин до Бенкендорф, че височайшата милост, с която така неочаквано бях удостоен, няма да ме лиши от правата, които господарят дава на всички свои поданици – да печатат с позволението на цензурата.“93 
   През есента на 1832 година Пушкин най-сетне получава дължимите му пет хиляди рубли като титулярен съветник. Ала тази заплата въобще не е достатъчна да покрие разходите на семейството.
   Изнервен от всевъзможните домашни грижи, от непрекъснатата смяна на готвачи, на камериерки, от драми, свързани с тоалетите и от неплатени полици, през септември Пушкин отново предприема пътуване до Москва. Там той посещава Университета, придружен от министъра на просвещението. Министърът посочва на студентите преподавателя и казва:
   – Това е теорията на изкуството.
   Сетне посочва Пушкин и добавя:
   – А това е самото изкуство.
   „Само на пет крачки от мен, пише един от студентите, стоеше геният, славата и гордостта на Русия. Ние го изяждахме с поглед.“
   Междувременно същият този „гений“, тази „слава“, тази „гордост на Русия“, се отдава по това време на съвсем прозаични вълнения. Какви ли ги вършат слугите? Дали Наталия е уволнила онази? А онзи дали все така се напива? Дали не трябва да се вземе друг готвач? Полезна ли е сметаната за кърмачето? Но преди всичко е обзет от дребнава ревност, която не е в състояние да превъзмогне. В действителност той не смята, че Наталия е способна да му изневери. И все пак, като обръща прекалено внимание на ухажванията на танцьорите, като приема тези господа в негово отсъствие, като се усмихва, свеждайки очи, като си играе с ветрилото, тя може да накърни доброто си име. В тревогата си той не се сдържа и постоянно мъмри Наталия в писмата си. А Наталия пък, възползвайки се от тази размяна на писма, охотно му връща обратно същите упреци, като го обвинява в безброй въображаеми предателства. Тази подозрителност, до болка искрена у поета, за нея се превръща в повод за галантни схватки. Тя смята, че цупенето прави нейните любовни писма по-романтични и дяволито пикантни. Ето защо ги пълни с остроумни намеци, с припомняния на миналото, с подробности от стари негови връзки… Писмата на Наталия не са достигнали до нас, но Пушкиновите дават ясна представа за стила на тези домашни и любовни препирни:
   „Все се безпокоя на кого те оставих! На Пьотр, сънливия пияница, който спи като пън… На Ирина Кузминична, която воюва с теб; на Ненила Ануфриевна, която те обира. Ами Маша? Какво стана с нейната скрофулоза?… Ах, булче, душице! Какво ще стане с теб?“ (22 септември 1832 година.)
   „Колко си ми умничка, колко си ми миличка! Какво дълго писмо! Колко е смислено! Благодаря ти, булче… Сключвай с готвача каквито си искаш условия, само да не се видя принуден, след като се наобядвам вкъщи, да вечерям в клуба… За Бога, недей тъпка Маша със сметана и не я плескай с разни мехлеми… Между другото: виж дали не си бременна, а в такъв случай на първо време се пази. Недей язди, а си измисли някой друг начин за кокетничене.“ (25 септември 1832 година.) 
   „Благодаря ти за това, че си лягаш да спиш рано. Не е хубаво само, че вършиш разни кокетства; не е трябвало да приемаш Пушкин (роднина), първо, защото в мое присъствие никога не ни е идвал на гости, и, второ, макар че съм сигурен в теб, не бива да се дават на хората поводи за клюки.“ (27 септември 1832 година.)
   „Очаквах от теб буря, понеже, според моите сметки, от цяла седмица не си получила писмо от мен; а ти си толкова тиха, толкова снизходителна, толкова забавна, че е същинско чудо. Какво значи това? Да не би да съм станал рогоносец? Внимавай!… Грехота е да ме подозираш в невярност към теб и в придирчивост към жените на моите приятели. Аз само завиждам на онези от тях, чиито съпруги не са красавици, не са ангели на хубостта, не са мадони и т. н., и т. н. Нали знаеш руската песен:
          Да не ти се пада хубава жена,
          Хубавата жена все по гощавки я канят.
                  (28–30 септември 1832 година.)
   „Кокетничиш с цялото дипломатическо тяло, а на всичко отгоре се оплакваш!... Булче, булче!... но да оставим това. Струва ми се, че в мое отсъствие воюваш вкъщи, сменяш слугите, трошиш каретите, проверяваш сметките, доиш кърмачката. Това се казва ербап жена!“94  (1–2 октомври 1832 година.)
   На 13 октомври Пушкин се завръща в Санкт Петербург със схванат от болезнен ревматизъм десен крак. Опира се на бастун. В лошо настроение е. Жена му прекалено много е танцувала. Слугите прекалено много са крали. Той смъмря нея, изгонва тях, сменя квартирата. Ала и на новото място на улица „Гороховая“, заедно с мебелите и книгите се преместват все същите неразделни от съдбата му неприятности и пристъпи на гняв. Обстановката е различна, животът си остава същият:
   „Животът ми в Санкт Петербург е средна хубост. Грижите за живота ми пречат да скучая. Но ми липсва свободно време, волният ергенски живот, който е необходим за писателя. Въртя се във висшето общество, жена ми е много на мода – всичко това иска пари, аз изкарвам парите с работа, а работата иска уединение.“95 
   Това писмо е писано от разочарован човек. Несъмнено Пушкин може да се осланя на привързаността на жена си. Но дали може да се осланя на нейната любов?
   „Пушкин е опиянен от жена си“, пише чиновникът и журналистът Шевирьов до Соболевски. Дали Наталия е „опиянена“ от Пушкин? Самият Пушкин едва ли смята така. Още докато са годеници, споделя: 
   „Надявам се да придобия нейното разположение с време, но у мен няма нищо, с което да є се харесам. В нейното съгласие да ми даде ръката си аз ще виждам само едно мълчаливо доказателство за нейното сърдечно равнодушие.“
   След сватбата той разбира, че предвиждането му е било правилно. Наталия приема неговите ласки със свенлива сдържаност. Тя отстъпва пред желанията му, отдава му тялото си и простенва от време на време, както си му е редът. Ала в мъжките си ръце, ала под мъжкото си тяло Пушкин усеща само водено от покорство създание. Пламък гори само у него. В такива моменти си мисли, че по този начин Наталия тайно го упреква за миналия му развратен живот. Утешава се за своя провал, като си въобразява, че тя се затваря в себе си от гордост, за да не прилича на жените, които е познал преди нея. Упреква себе си за нейното безразличие. През 1831 година той пише:
             
             Когато аз до твоя стан
             в прегръдка пареща прилепна
             и нежно, от любов пиян,
             любовни думи ти зашепна;
             от моите ръце едвам
             освобождавайки се живо,
             приятелко, съвсем без плам
             отвръщаш ми недоверчиво
             и спомняш стари слухове – 
             печални минали измени,
             и без внимание към мене
             поглеждаш с нови страхове – 
             проклинам буйните старания
             на своите младежки дни…96 
   
   Отначало Пушкин се старае да се пребори с „недоверчивостта“, с “липсата на внимание“ у Наталия. Но всичките му усилия да пробуди тази враждебна на него плът, плачевно се провалят. Тогава той се опитва да излъже сам себе си и да повярва, че обича Наталия именно заради нейната студенина. Едно стихотворение от 1832 година изразява с болезнена откровеност любовните мъки на Пушкин:
        О, не, аз не ценя насладата безумна,
        екстаза на страстта възторжена и шумна,
        когато с вик и стон в среднощната тъма
        вакханка гърчи се под мен като змия
        и впила с жар уста, тъй сладостно отровни,
        ме тласка към мига на тръпките върховни!
        О, как смиренице, по-мила си за мен!
        и как мъчително се чувствам с теб блажен,
        когато след молби горещи, упорити
        отдаваш ми се ти, ала без страст в очите,
        свенливо сдържана приемаш ти едва
        възторга ми, мълчиш, извърнала глава,
        след туй все повече до мене се притискаш –
        и буйната ми страст споделяш, без да искаш!97 
   
   Това признание от 1832 година разкрива вярно физическата връзка на Пушкин с жена му. Налага се дълго да я моли да отстъпи пред неговите пориви. Тогава, „свенливо сдържана“, тя отдава тялото си на ласките на другия. И докато той я притиска в обятията си, тя безстрастно се взира в сгърченото му лице, в широко разтворените от екстаза очи, в устните, които мълвят думи, които тя не разбира. Без желание, с раздразнение и отвращение най-сетне тя минава през закъснялата тръпка, която е нейната награда. И това е всичко.
   Пушкиноведът Брюсов пише:
   „Нима не е ужасна мисълта за „упоритите молби“, които Пушкин трябва да отправя към жена си, за да получи нейните ласки, за да му се отдаде тя „без страст в очите“, да „приеме едва възторга му“ и накрая да „сподели без да иска страстта му“?
   В отговор на Брюсов друг пушкиновед, Лернер, на свой ред пише: „В тези стихове Брюсов съзира доказателство, че Наталия Николаевна Пушкина е била безразлична към своя съпруг. Ала стихотворението се отнася единствено до физиологическата несъвместимост между двамата и за сексуалната фригидност на младата жена.“
   В действителност, въпреки наивните претенции на Пушкин, Наталия си остава чужда на поета както интелектуално, така и физически. Нито техните души, нито телата им живеят в съзвучие. И каквото и да твърди той, съвсем нормално е разочарованият от любовната неспособност на жена си Пушкин да започне да съжалява за някогашните си любовници и да се изкуши да подири другаде наслажденията, които Наталия не е в състояние да му даде. В трето стихотворение от 27 октомври 1832 година Пушкин оправдава своите въображаеми изневери по следния начин:
        Не, не, все пак не смея и не мога аз
        на чувства и любов докрай да се отдавам;
        спокойствието си ценя пред всяка страст
        и на сърцето младо да гори не давам;
        не, доста любих; но защо щастлив, смутен,
        да не потъна в сладостно мечтание,
        когато ненадейно мине покрай мен
        небесно, чисто, хубаво създание
        и пак изчезне?... И нима не бива аз
        да є се радвам с тъжно сладострастие,
        очите ми да я следят и в късен час
        да є желая светла радост, щастие...98 
   Тези стихове са предназначени за младата и красива графиня Сологуб, която Пушкин упорито ухажва и от която Наталия жестоко го ревнува.
   „Защо ти трябва, булче, да съперничиш с графиня Сологуб?! Ти си красавица, ти си жена и половина, а тя е парцал.“99 
   Но Пушкин притежава твърде щедър темперамент, за да се задоволи само с благословии към младите девойки и да им желае мислено всички земни радости. Случва се да изневери на Наталия. През 1832 година той се увлича по Доли Фикелмон, дъщеря на г-жа Хитрово. Доли е омъжена за австрийския посланик в Русия и положението є в светските среди е безупречно. Тя е красива, интелигентна, страстна. Привлечена от необичайния чар на Пушкин, тя отвръща на неговите признания и го вика на среща в своя дом. На мръкване Пушкин влиза в двореца по уговорения път, промъква се в тъмния салон и ляга по корем под едно канапе. Прекарва така в очакване няколко часа, със схванат кръст, притиснал буза към студения паркет, който мирише на прах и на восък. Крайниците му постепенно изтръпват. Главата му натежава. Вече започва да съжалява, че се е съгласил на тази среща. Да избяга обаче е невъзможно, защото рискува да срещне по коридорите някой слуга. Най-сетне се чува шум от колела. Пред стълбището спира карета. Отвъд стената притичват някакви хора. Вратата се отваря. Влизат двама лакеи с факли. След тях бавно пристъпва Доли. С нея е някаква придворна дама, която тя успява да отпрати без никакви притеснения. Когато остава сама в стаята, младата жена тихо повиква:
   – Тук ли сте?
   Пушкин изскача от своето скривалище и прегръща Доли Фикелмон, която в балната си рокля и диадемата на главата прилича на някаква приказна царкиня. Притиснати един до друг, усмихнати, залитащи, те отиват в спалнята, чиито стени са целите в брокат. Там поетът най-сетне намира утеха за „свенливата сдържаност“, с която го дарява Наталия. Утехата продължава толкова дълго, че когато приближава до прозореца и повдига завесата, навън вече е светло. Двамата любовници се споглеждат изплашено. Какво да сторят? Пушкин нервно се облича. Доли попива сълзите от очите си. Веднага щом нейният любовник е готов, тя го отвежда до остъклената врата на вестибюла. Но отвъд съзира портиера италианец. В този момент Доли изгубва всякакво самообладание, залита в драгоценните си пантофки и заявява, че ще изгуби съзнание. Пушкин я съветва да запази този припадък за по-късно и да му помогне да излезе от двореца. Клетницата овладява своя ужас, връща се обратно и повиква своята строга камериерка французойка. Старицата е специалистка по галантните бягства. Тя помъква Пушкин след себе си на долния етаж, където се намира апартаментът на съпруга. Граф Фикелмон още спи в леглото зад един параван. С разтуптяно сърце Пушкин влиза в стаята по стъпките на камериерката. Затаил дъх, той върви на пръсти. Внезапно плътен глас нарушава тишината:
   – Кой е там? 
   – Аз съм – обажда се камериерката и бутва Пушкин в приемната. 
   Ако някой го види във вестибюла на графа, то неговото присъствие няма да бъде компрометиращо. Когато най-сетне излиза на улицата, Пушкин с жадни гърди поема свежия утринен въздух. На другия ден подкупва портиера италианец, който срещу хиляда златни рубли обещава да пази мълчание. Несъмнено поетът едва ли се опитва да повтори този труден и скъпо струващ подвиг. Ала приключението му изглежда толкова забавно, че той надълго и нашироко го описва на Нашчокин.100  
   Също пред Нашчокин той признава, че е влюбен в императрицата. В случая става дума, разбира се, за страст без всякакви последствия, абстрактна, теоретична, която със своята нелепост очарова поета. „Императрицата, пише маркиз Дьо Кюстин, има твърде привлекателно лице, а гласът є е толкова мек и ласкав, колкото гласът на императора е повелителен... Стройната є снага притежава естествена грация, походката є е тъй жива, лека и същевременно изпълнена с достойнство; някои нейни жестове с ръце, начинът по който застава, изящното движение, когато обръща глава, са просто незабравими.“
   „Пушкин изключително много харесваше императрицата, разказва Нашчокин; той благоговееше пред нея и изпитваше дори някакво чувствено влечение.“
   Пушкин пише в личния си дневник: „Ужасно обичам императрицата.“ Посвещава є следните стихове:
               
               У нея всичко е красиво
                и недостъпно за страстта; 
               отдъхва сякаш срамежливо
               в нечутата си красота.
               Тя тук стои и преценява:
               следят я всички със захлас;
               кръгът красавици сред нас
               пред блясъка є избледнява.101 
   
   Друго моментно увлечение на Пушкин е бледата, безлична и нежна баронеса Крюденер. На бал у Фикелмон Пушкин е омаян от баронесата и започва да є шепне комплименти и молби. Наталия се ядосва и напуска бала, без да изчака своя съпруг. Пушкин се втурва след нея и я настига чак в спалнята, където тя разкопчава роклята си. 
   – Какво стана? Защо си тръгна? – пита я той.
   Наталия го поглежда право в очите и изведнъж с все сили му зашлевява плесница. Отначало е стъписан, а после, избухвайки в смях Пушкин прегръща жена си и отива да разкаже на приятелите си, че „Мадоната има удивително тежка ръка“.
   Ала Мадоната няма за какво да завижда на поета. Нейният светски успех расте с всеки изминал сезон. Младият граф Сологуб, който се запознава с нея през 1833 година, пише:
   „Още от първия път безумно се влюбих в нея; трябва да кажа, че тогава почти нямаше юноша в Санкт Петербург, който да не въздиша тайно по Пушкина; нейната лъчезарна красота, към която беше прибавено това магическо име, караше всички да си загубват ума; познавах мнозина младежи, които сериозно бяха убедени, че са влюбени в Пушкина, макар че не само изобщо не се познаваха с нея, но и едва ли някога я бяха виждали.“
   В подкрепа на думите си граф Сологуб разказва една случка, на която става свидетел по време на бал у Бутурлини. Петенка Бутурлин, който е на тринадесет години, седи до амбразурата на един прозорец и разпалено говори нещо на Наталия. Дрезгавото му гласче на младо петле се извисява и Сологуб дочува следното признание:
   „Да, Наталия Николаевна, изслушайте ме, не се обиждайте, но трябваше да ви кажа, че ви обичам. Да, трябваше да ви го кажа, защото, виждате ли, сега е дванадесет часът и след малко ще ме заведат да спя.“102 
   По примера на своите млади поданици, императорът непрекъснато възхвалява Наталия. Веднъж Наталия се появява на маскарад, облечена като жрица на слънцето и окончателно сразен, Николай I я обявява за царица на бала. В действителност жрицата на слънцето вече е бременна в петия месец. През велики пости тя се разболява от треска, която едва не я отнася. Въпреки „особеното положение“ на младата жена, лекарите предписват кръвопускания. Тя успява все пак да оживее след подобно странно лечение.
   За лятото Пушкини напускат Санкт Петербург и се настаняват в просторна къща в Чорная речка, недалеч от столицата. Наталия си почива, а Пушкин продължава да работи в архивите, като всеки ден отива и се връща пеша.
   Най-сетне, на 6 юли Наталия ражда момченце, което кръщават Александър. Раждането е трудно. Цялото тяло на родилката е покрито с гнойни пъпки. Спасява я само силният є организъм. Когато най-сетне може да стане и да се погледне в огледалото, с радост открива, че изобщо не се е променила. Пушкин е много горд с двойното си бащинство. Но заедно със семейството, растат и грижите. Вярно е, че леля Загряжская, която покровителства Наталия в светските среди, плаща част от нейните тоалети. Ала въпреки това материалното положение на Пушкини е несигурно. На всяка цена трябва да се печелят пари.
   
***
Годините 1831, 1832 и първата половина на 1833 са белязани от интензивен творчески труд, който обаче носи твърде малко приходи. Освен недовършената драма Русалка, Пушкин посвещава усилията си преди всичко на Подражания на древните и на Песни на западните славяни. Понеже не знае гръцки, за Подражанията на древните ползва френски адаптации от Льофебюр дьо Вилбон. Ала отвъд осакатения и несигурен френски текст той съумява да улови строгия стил на оригинала и силната отчетливост на стихосложението. Още по-странна е историята на Песни на западните славяни. През 1827 година Мериме публикува в Париж едно чудесно подражание на славянските песни, озаглавено Гусла или подбор на илирийски поеми, събрани в Далмация, Босна, Хърватия и Херцеговина. Мистификацията е толкова умела, че заблуждава не само френските читатели, но и някои вещи познавачи на славянската поезия, като Мицкевич и Пушкин. Въодушевен от мнимата илирийска антология на Мериме, Пушкин превежда в стихове на руски прозата на Гусла. Но в своята версия Пушкин се отклонява чувствително от образеца на Мериме и по силата на някаква тайнствена интуиция предава тоналността на оригиналните сръбски песни. Всичко мнимо, подправено, съобразено със западния вкус, инстинктивно е отхвърлено от Пушкин. Чрез изопачените, разхубавени лица и души той, без сам да си дава сметка, възкресява неподправените лица и души на тази страна. Научил за заблуждението на Пушкин, на 18 януари 1835 година Мериме пише до Соболевски:
   „Моля да поднесете моите извинения на г-н Пушкин. Гордея се и едновременно се срамувам, че съм успял да го измамя.“
   В действителност Пушкин е този, който „измамва“ Мериме, като превръща неговите пастиши в истински поеми.103 
   През този период от живота си обаче Пушкин се отдава изключително на съчинения в проза. Той продължава работата върху своя социален роман Дурбовски, като същевременно си води бележки за Дама пика и е почти изцяло погълнат от Историята на Петър Велики. В Императорските архиви преглежда секретни документи и постепенно, сред облаци прах, навлиза в тъмната история на своето отечество. Получава достъп до личната библиотека на Волтер, съхранявана в Ермитажа, и изпитва особено удовлетворение, че може да пише между своите два кумира: Петър Велики и стария Аруе. Скици на Волтер по бюста от Удон красят неговия ръкопис. Ала докато преписва, анализира, събира писма и хроники от ХVIII век, други, не толкова тържествени лица привличат вниманието му. От Петър Велики той неусетно се насочва към Пугачов, този авантюрист и самозванец, който вдига уралските казаци срещу Екатерина II и бива обезглавен, след като удавя в кръв цели губернии. Пушкин решава да напише История на Пугачов и роман със заглавие Капитанската дъщеря, чието действие се развива по същото време. Но за да доведе до успешен край тези две съчинения, едното от които е историческо, а другото – литературно, той смята за необходимо да посети местата на бунта и да събере някои устни свидетелства. Съзнава също така, че в Санкт Петербург, градът на баловете, на маскарадите, на шпионите и на интригите, няма да постигне онова съсредоточаване, което е необходимо за написването на пространно произведение. Две седмици след раждането на второто си дете, Пушкин моли да му бъде разрешено пътуване до Казан и Оренбург, за да прегледа на място архивите на двете губернии. Императорът иска обяснение относно причините за подобно далечно пътуване. На 30 юли Пушкин изпраща до Мордвинов, началник-канцелария на III отделение и близък сътрудник на Бенкендорф, иронично писмо, в което обосновава по следния начин желанието си да напусне столицата:
   „В продължение на последните две години аз се занимавах само с исторически издирвания, без да напиша нито един ред чиста литература. Необходимо ми е да прекарам два месеца в пълно уединение, за да си отдъхна от важните занимания и да завърша книгата, започната от мене толкова отдавна, и която ще ми достави парите, от които се нуждая. На мен самия е съвестно да губя времето си в празни занимания, но те ми дават средствата, за да живея в Санкт Петербург, където моите трудове, благодарение на Негово Величество имат по-важна и по-полезна цел. Ако желаете да знаете каква именно книга искам да напиша на село, ето я: романът Капитанската дъщеря, на който по-голямата част от действието се разиграва в Оренбург и Казан. Ето защо бих желал да посетя тези две губернии. Напомням, че освен определената ми от щедростта на Негово Величество заплата, не притежавам други постоянни доходи, а при това животът в столицата е скъп и с умножаването на моето семейство се увеличават и разходите.“104 
   Тези основателни доводи убеждават Николай I и той дава разрешение за пътуването на Пушкин, като нарежда в Оренбург той да бъде подложен на постоянно полицейско наблюдение. След като получава четиримесечен отпуск, на 18 август 1833 година Пушкин потегля от Санкт Петербург. Чувства се щастлив, че бяга от светската суета на столицата и тъжен, че оставя жена си, тъй млада, тъй красива и тъй неопитна, да се справя сама с цяла армия от слуги и обожатели.

VI
МЕДНИЯТ КОННИК
                       Когато Пушкин потегля, в Санкт Петербург бушува буря. „Нева толкова беше придошла, че мостът се надигаше; беше опънато въже и полицията не пускаше коли. За малко не се върнах към Чорная речка. Но се прехвърлих през Нева по-нагоре и излязох от Санкт Петербург. Времето беше ужасно. По Царскоселския проспект имаше много повалени дървета, аз изброих петдесетина. В локвите имаше буря. Блатата се вълнуваха на талази.“105 
   На следващия ден времето се оправя и Пушкин може да продължи. На път към Ярополец той се отбива в имението на семейство Вулф, за да посети познатите места, където като безгрижен ерген е пожънал навремето толкова победи. Ала за няколко години обиталището на неговата любов силно се е изменило. Госпожиците Вулф-Осипови вече ги няма. Посрещат го само мебелите, застинали и враждебни, и мирисът на старо дърво и на зрели ябълки, мирис на селски спомени. За да разсее евентуална ревност на Наталия, Пушкин є описва това сантиментално поклонение по следния начин:
   „Преди пет години Павловское, Малинники и Берново бяха пълни с улани и с госпожици; но уланите са преместени, а госпожиците са се разотишли; от старите си приятелки намерих само една бяла кобила, с която прескочих до Малинники; но и тя вече не играе и не лудее по мен, а в Малинники вместо всичките Анети, Евпраксии, Саши, Маши и т. н. живее управителят на Прасковя Александровна Райхман, който ме почерпи с шнапс. Възпятата едно време от мен Веляшева живее тук наблизо. Но аз няма да отида при нея, защото знам, че ще ти стане криво. Тук се тъпча със сладка и загубих три рубли в четири робера на вист.“106 
   В Ярополец Пушкин посещава своята тъща, която обитава стара, достолепна и позапусната къща, и която го приема „от добре по-добре“. Позволява му дори да рови из библиотеката и да си избере тридесетина книги, които тя да изпрати в Санкт Петербург заедно със сладката и ликьора. След Ярополец Пушкин спира в Москва, където го очакват Соболевски, Нашчокин и Судиенко. „Обядвах у Судиенко, мой приятел, другар от ергенските ми години. Сега и той е женен, и той е направил две дечица, и той е престанал да играе, но има сто двадесет и пет хиляди доход, а ние с теб, ангеле мой, тепърва ще стигнем до това. Жена му е тиха и скромна, не е красавица. Обядвахме тримата и аз без церемонии предложих да се чукнем за здравето на моята именница107  и всички, без да се мръщим, изпихме по една чаша шампанско. Вечерта имаше прием у Нашчокин, и то какъв прием! Шампанско, лафит, горящ пунш с ананаси... На другия ден той ми даде прощален обед с чиги и пунш, натовариха ме на каляската и аз потеглих по царския път.“108 
   В каляската, по царския път, Пушкин не престава да мисли за жена си и за децата. Представя си, че ги заплашват безброй опасности. Дългове, болести, груби слуги, порой от ухажори, разходи: „Живо си представям първия ден на месеца. Теб те дърпат за дълговете. Параша, готвачът, файтонджията, аптекарят, M­me Sichler etc., ти се тревожиш – сърдиш ми се – и с право.“109 
   В Казан Пушкин разпитва съвременници на Пугачов, посещава околностите на крепостта и търпи любезностите на някаква провинциална поетеса „с навосъчени зъби и мръсни нокти“, която на един дъх му прочита двеста стиха. В Симбирск присъства на урок по танци у градоначалника. Девойките го молят да ги кани по ред на валс, а той изважда от джоба си пистолет, оставя го на перваза на прозореца и най-вежливо танцува с тях. Благоволението, с което ги е удостоил, превръща посещението му в незабравим спомен за тези госпожици. Най-сетне, след изморително и еднообразно пътуване, на 18 септември 1833 година стига в Оренбург. На следващия ден пише до жена си:
   „На мен ми е мъчно без теб. Ако не ме беше срам, щях да се върна право при теб, без да съм написал нито един ред. Само че не бива, ангеле мой. Като съм се хванал на хорото, ще го играя – тоест, като съм тръгнал да пиша, ще пиша роман подир роман, поема подир поема. А вече чувствам, че пощурявам – съчинявам дори в каляската, какво ли ще е в леглото? Едно ме тормози, моят слуга. Представи си тона на московски канцеларист, глупав, бъбрив, през ден се напива, яде студените ми яребици за из път, пие ми мадейрата, поврежда книгите ми и по станциите ме нарича ту граф, ту генерал... Та като стана дума за слугите: как се оправяш с къщата? Страх ме е, че хората ти са малко: няма ли да наемеш някого!110 
   В Оренбург Пушкин се среща със своя приятел Дал, писател фолклорист и лексикограф, който работи като частен секретар на градоначалника. Дал отвежда Пушкин в историческата станица Берди, бивша столица на Пугачов. Показва му Георгиевската камбанария, на която Пугачов качил два топа, за да обстрелва града, остатъците от окопите, горичката отвъд река Урал, в която все още бродел страшният призрак на самозванеца. Разказва му за златния палат на Пугачов, който в действителност представлява обкована с мед селска къща и за влизането му в Бердинската църква: изплашената тълпа му струвала път, а той отишъл право до олтара, седнал на църковния престол и заявил: „Отдавна не бях сядал на престола!“
   В Берди Пушкин открива една много стара жена, която е познавала и помни Пугачов. Тя посочва къде се е намирал златният му палат, мястото, където разбойникът екзекутирал неколцина жители, дръзнали да му се опълчат, къде според преданието е заровено огромното му имане, зашито в риза и покрито с човешки труп. Трупът трябвало да отклони всяко подозрение и да измами иманярите, че това е обикновен гроб. Старицата изпява няколко песни от онова време и Пушкин на раздяла є дава една жълтица награда за добрата є памет. Ала тази жълтица предизвиква вълнение сред населението на Берди. След заминаването на посетителите, казаците се съвещават и решават, че е твърде подозрително поведението на този чужденец, който разпитва за анатемосания нехранимайко и плаща толкова скъпо за добитите сведения. Дали пък това не е някой наследник на Пугачов, враг на царя и на църквата, някой ортак на дявола? Дали местните власти няма да накажат старицата и нейното семейство, задето е споменала името на негодника?
   „И казаците, пише Дал, още на другия ден стъкмили една каруца за Оренбург, докараха и бабичката, и фаталната жълтица и докладваха: „Тъй и тъй, вчера дохожда някакъв чужд господин със следните отличителни белези: дребен на бой, с черна коса, къдрав, на лице мургав, и подклаждаше „пугачовщина“, и раздаваше злато; трябва да е дяволът, защото има на пръстите си дълги нокти.“111 
   Градоначалникът с голяма мъка успява да успокои добрата старица и съпровождащите я казаци. 
   На 20 септември Пушкин потегля от Оренбург и отива в Уралск, където казаците пият извън мярата в негова чест. От Уралск той прескача до имението на своя приятел Язиков и след това продължава пътя си за Болдино.
   Надява се в Болдино, което е неговата литературна крепост, да прегледа, да подреди и използва всички свои впечатления, събрани по време на пътуването. Безкрайната степ, сивото небе, локвите вода, проядената дървената къща са си все същите. Както по време на първия си престой, Пушкин с наслада се разполага сред това мрачно усамотение. Става сутрин в седем часа, пие кафе, без да става от леглото, където чете и пише до три часа. От три до пет язди. В пет се къпе в банята и хапва варени картофи и каша. Сетне се прибира в работната стая и чете или пише бележки до девет вечерта. Пуска си брада. Превръща се в дивак сред гората от рими. Ала когато спадне вдъхновението, когато отмине треската за писане, сърцето му се изпълва със съжаление, тревога и тъга. Както и другаде, в Болдино той мисли за Наталия. И все със страх. Писмата, които є изпраща са вариации на една и съща тема: ревността. Пушкин ревнува съпругата си от всички, които се приближат до нея. И най-много от царя. Защото, докато проповядва уважение към семейните традиции, царят в същото време много обича да ухажва младите жени от своето обкръжение.
   „Той кокетничеше като млада жена“, отбелязва Пушкиновата приятелка г-ца Росети.
   „Нашият господар (императорът) не пропусна нито един маскен бал, пише г-жа Неселроде до своя син. Стоеше до три часа сутринта и се разхождаше сред обикновените дами. Една от тях, с която той не се поколебал да говори откровено, казала на чичо ти, че не може да си представи колко дръзки били неговите намеци.“
   Именно от тези валсове, тези намеци и казармени комплименти се бои Пушкин. Макар да има доверие на вродената почтеност на Наталия, той се притеснява императорът да не го измести в мечтите на младата жена. Чувства се грозен, безпомощен, невзрачен пред този великан със свежо римско лице, надменен поглед и стегната униформа. Единственото, което може да противопостави на този всемогъщ съперник, е поетичният гений. Само че Наталия изобщо не се интересува от поезия.
   „Не ми пречи, не ме плаши, бъди здрава, гледай децата, недей да кокетничиш с царя, нито с годеника на княжна Люба. Аз пиша, затънал съм в грижи, никого не виждам... Знаеш ли какво се говори за мен в съседните губернии? Ето как описват заниманията ми: „Седне ли Пушкин да пише стихове – пред него има шише с великолепен ликьор – той гаврътне една чаша, втора, трета – и като почне да пише!“ Това е славата!“112 
   Два дни по-късно същата песен:
   „Вчера толкова ми домъчня, че не помня друг път да ме е налягала такава мъка. Радвам се, че не си бременна и че нищо няма да ти попречи да се отличиш на предстоящите балове… Аз не ти преча да кокетничиш, но изисквам от теб хладност, благопристойност и важност – да не говорим за безпорочността на поведението, което спада вече не към тона, а към нещо доста по-важно… Кой друг те ухажва, освен Огарьов? Изпрати ми списък по азбучен ред… За себе си ще ти кажа, че работя мързеливо, през куп за грош. Всичките тези дни ме болеше глава, бях в лошо настроение; днес ми поолекна. Много неща започнах, но нищо не ме грабва; Господ знае какво става с мен. Одъртях и умът ми не фела. Ще дойда да се посъживя с младостта ти.“113 
   Следващото писмо от 30 октомври 1833 година разкрива същите подозрения и безизходица. Тонът обаче е по-остър от преди. Наталия е сметнала за уместно да изброи на мъжа си своите нови завоевания. Според нея той трябва да се гордее заедно с нея на успехите, които тя жъне. Споменава имена, цитира комплименти, описва валсовете, почукването с ветрило по пръстите и погледите. Пушкин се вбесява при мисълта колко неразумна и слаба е тя в негово отсъствие. Започва да се опасява от красотата на Наталия и дори да я ненавижда.
   „Ти май си кокетничила повече, отколкото трябва. Внимавай: неслучайно кокетството не е на мода и се смята за признак на лош тон. Ползата от него не е голяма. Радваш се, че подире ти, също като подир кучка, тичат песовете с навирени опашки и ти душат з......; то пък една радост! Не само ти, но и Прасковя Петровна лесно може да накара неженените използвачи да търчат подир нея; достатъчно е да разгласи, че е голяма мераклийка. Това е цялата тайна на кокетството. Щом има корито, свине ще се намерят. Защо ти е да приемаш мъжете, които те ухажват? Не знаеш на какъв ще налетиш. Прочети баснята на А. Измайлов за Фома и Кузма. Фома нахранил Кузма с хайвер и солена риба. Кузма започнал да го моли за пиене, а Фома не му дал. Кузма взел, че набил Фома като подлец. От това поетът прави следното нравоучение: красавици, не хранете хората със солена риба, ако няма да им давате да пият; че можете да налетите на Кузма. Виждаш ли? Моля те у дома да не се правят тези академични закуски. Сега, ангеле мой, те целувам, като че нищо не е било; и ти благодаря, че подробно и откровено ми описваш разпътния си живот. Весели се, булче, само имай мярка във веселбата и не ме забравяй. Да знаеш колко ми се иска да те видя сресана Ў la Ninon114;  ти сигурно си изключително мила... Опиши ми твоето появяване на баловете, които, както пишеш, вече трябва да са започнали. И, ангеле мой, моля те да не кокетничиш. Не съм ревнив, пък и знам, че ти няма да го удариш през просото; но знаеш колко мразя всичко, което намирисва на московска госпожица, всичко, което не е commе il faut115,  което е vulgaire116...  Ако при завръщането си разбера, че твоят мил, прост, аристократичен тон се е променил, ще се разведа, Бог ми е свидетел, и от мъка ще се пиша войник.“117 
   Засрамен, че си е позволил да изрази така грубо мислите си, седмица по-късно Пушкин пише по-нежно писмо, но отново повтаря същите неща:
   „Мило булче, не си спомням много добре какво ти писах с миналата поща. Май ти бях малко сърдит – и като че ли писмото ми беше строгичко. Повтарям ти по-меко, че кокетството до нищо хубаво не води; и макар че то си има своята сладост, нищо друго не лишава младата жена толкова бързо от онова, без което няма нито семейно благополучие, нито спокойствие в отношенията към обществото: от уважение. Няма защо да се гордееш със своите завоевания. Жената, от която си заимствала фризурата (NB: ти трябва да си много хубава с тази фризура; за това си мислех нощес), Ninon казваше: Il est йcrit sur le cњur de tout homme : а la plus facile.118  Иди, че се гордей след това с похищаването на мъжките сърца. Помисли си хубавичко за това и не ме тревожи напразно. Скоро ще потегля оттук, но ще се забавя малко в Москва, по работа. Булче, булче! Аз се друсам по царските пътища, живея по три месеца в степния пущинак, отсядам в отвратителната Москва, която мразя – и за какво? За теб, булке; за да бъдеш спокойна и да блестиш, колкото си искаш, това ти отива и на годините, и на хубостта. Но и ти ме пощади. Към грижите, които са неразлъчни с живота на мъжа, недей прибавя семействените безпокойства, ревността и т. н., и т. н. Да не говорим за cocuage119,  за което тези дни прочетох в Брантом цяла дисертация.“120 
   Колко доводи само за да накара тази малка глупачка да престане да кокетничи непрекъснато! Пушкин се отнася към нея като към дете, сипе конкретни примери, цитира басни, повтаря по десет пъти едни и същи изрази, сърди се, овладява се, прави забавни забележки, за да направи урока по-лесно усвоим. И когато є пише: „Ще ти донеса много стихове, но не казвай на никого“, той напълно съзнава, че тя ще си помисли най-напред за парите, които ще спечели със своите съчинения.
   ***
Вторият сезон, прекаран в Болдино, е толкова плодотворен, колкото и предишният: проза и стихове, история и предания последователно заемат времето на Пушкин.
   Той пише Пугачов с удивителна за онова време стегнатост, яснота и добросъвестност. Поетът се проявява също така като строг историк. Обляга се на автентични документи, избягва красивите хипотези и свенливо оставя на преден план сами своите герои. Като съвременник на бунта от 14 декември и на други народни или военни въстания в Русия, той естествено бива привлечен от Пугачовския метеж. В него съзира първия сблъсък между две непримирими сили: обградилият се с армия от чиновници империализъм и руските народни маси, които си дават сметка за своята мощ и за своите права. В бележките си пише:
   „Всичкият прост народ е на страната на Пугачов... Единствено дворянството подкрепя властта. Отначало Пугачов и неговите привърженици се опитват да привлекат дворяните към своята кауза, но интересите на двете страни са прекалено несъвместими.“
   А в текста на самия разказ:
   „В Москва Пугачов бил посрещнат от многоброен народ, очакващ го неотдавна с нетърпение и едва усмирен от залавянето на страшния злодей.“121 
   Всъщност в цялото това историческо есе Пушкин проявява необикновена дързост. Така например той се осмелява да заяви, че бунтовниците са „възприели най-сигурните и ефикасни средства за постигане на целта“, а действията на правителството са „слаби, бавни и неумели“. Наричайки Пугачов разбойник, самозванец и пияница, в същото време отправя обвинение към Екатерина и нейните генерали. Упреква императрицата, че е поверила съдбините на страната на чужденци: Райнсдорп, Кар, Фрайман… Чрез тях авторът визира всякакви бенкендорфовци, фонфоковци и неселродевци, цялата клика висши чиновници, произхождащи от Курландия, цялата тази бюрократична франкмасонщина със съмнителни имена, цялата лична гвардия на Николай I, който не изпитва никаква симпатия към Русия и е готов да брани личните си интереси в ущърб на националните. 
   Когато Пушкин предава своето съчинение на императорската цензура, Николай I осейва текста с бележки и поправки. Най-напред не може да става и дума то да бъде озаглавено История на Пугачов, тъй като един самозванец не може да има „история“, а трябва да се казва История на Пугачовския бунт. Освен това някои несполучливи изрази непременно трябва да се променят. 
   Пушкин пише, че когато генерал Валенщерг се оказал обкръжен от неприятелския огън, „неговите войници ударили на бяг“. Николай I сърдито поправя изречението: „Полкът му бил дезорганизиран.“ Другаде авторът твърди, че един от привържениците на Пугачов бил „произведен“ от него в чин полковник. Николай I приема производството в чин единствено в редовната войска, задрасква думата „произведен“ и я замества с „назначен“. По същия начин „славният метежник“ се превръща под молива на Николай I просто в „метежник“. И така нататък.
   Надлежно поправеното съчинение е публикувано през 1834 година. Публиката приема студено тези прекалено сдържани и сериозни страници. Тя е очаквала разказ за един нов Робин Худ, за един романтичен разбойник. Разчитала е на местен колорит, на вихрени препускания, на топовни изстрели, на кръв, викове и дим. Наместо всичко това Пушкин є предлага една обективна картина на действителните събития. 
   „Читателите, пише Пушкин, сурово критикуват моя Пугачов и, което е още по-неприятно, не го купуват.“
   Все пак Погодин публикува статия, останала без отклик:
   „Пушкин, който вече ни дари езика на трагедията с Борис Годунов, нанесе с Пугачовския бунт решителен удар на ораторския стил в историческите съчинения, чийто пръв и последен майстор бе Карамзин... Той ни посочи нов път. Мнозина привикнали с риториката читатели, изпаднаха в заблуждение с появата на Пугачовския бунт. Объркани от привидната му простота и лекота, те не отдават дължимото на действителните му достойнства. Ех, ако знаеха колко сложно и трудно е да се пише на руски просто и леко, те щяха да говорят съвсем иначе и щяха да изразят възхищението си от автора, който до такава степен е овладял своя стил, че може да прави с него, каквото си иска... Тази история се чете като най-увлекателен роман и въпреки всичката сухост на формата, човек не може да остави книгата, преди да е стигнал до края... Такава е силата на дарованието.“
   Поезията на бунта, съзнателно оставена настрани в Пугачов, се проявява в написаната по същото време в Болдино поема Медният конник. 
   Медният конник е плод на един зрял талант. Тя е най-чистата, най-завършената, но също така и най-дълбоката и загадъчна творба на Пушкин. В нея се срещат и се вплитат в един възел историческата и романтическата линия, реализмът и фантастичното. От тримата герои в нея само един е човек: дребният чиновник Евгений. Вторият персонаж е бронзовата статуя на Петър Велики, а третият – Нева, която залива кейовете и потапя улиците. Плътта, бронзът и подвижната вода. Първоначалният повод е наводнението от 7 ноември 1824 година в Санкт Петербург. Вътрешният подтик е бунтът на личността срещу императорската власт, чийто символ е бронзовият конник. Сред документите, послужили за написването на Медния конник, трябва да бъдат споменати Исторически сведения за наводненията в Санкт Петербург, публикувани през 1826 година, няколко реда от Батюшков, поемата на Мицкевич Паметникът на Петър Велики, Петроград на Шевирьов и един анекдот, според който по време на Отечествената война през 1812 година конната статуя на Петър Велики слязла от своя пиедестал, за да упрекне Александър I за пагубната му външна политика.
   През една студена ноемврийска вечер на 1827 година Пушкин и Мицкевич стоят, загърнати в обща наметка, пред паметника на Петър Велики. Двамата спорят за достойнствата на този човек, който с препускащия си кон прегазва целия град. Може би тъкмо в този момент у Пушкин е изникнала идеята за неговата творба? Може би още оттогава е започнала да зрее у него? Шест години по-късно, в Болдино тя придобива своята окончателна тежест.
   Поемата започва с описание на Санкт Петербург, град от камък и желязо: нов в своята строгост и студенина, той се възправя като замислен от някой геометър. В този бюрократичен мравуняк Пушкин откроява сред обитателите една мравка: беден невзрачен младеж, който живее в оскъдица. Той дори няма лице. Няма дори фамилия. Едно име и нищо повече. Нарича се Евгений. Евгений се прибира у дома, ляга си и се вслушва в шума на града. Вятърът свири. Нева бушува. Ако мостовете бъдат отнесени, Евгений няма да може ден или два да отиде на гости на своята годеница Параша. Оказва се, че този дребен човечец има годеница, храни и мечти за уютен дом, за нежна любов, за служебно повишение и за деца. На сутринта се оказва, че неговите опасения са далеч надминати. Реката е излязла от коритото си, прехвърля кейовете, залива улиците, синьозелените є вълни се плискат по площадите.
   
             Обсада! Пристъп! През первази
             като крадец водата лази,
             а лодките трошат стъкла.
             Навред сандъци и весла,
             отвени покриви, върлини,
             греди, бедняшки пъртушини,
             бакалски припаси, трески,
             мостове срутени, дъски,
             ковчези с мъртъвци изрити –
             се носят!122 
   
   Като каменен остров се извисява императорският дворец сред разпененото бушуващо море. Накрая бурята постепенно утихва, вълните се оттеглят и Евгений моли някакъв лодкар да го откара на другия бряг, където живее милата Параша. Там срутените и съсипани домове са пусти. От зеещите прозорци се носи зловещо мълчание. Обзет от страшно предчувствие, Евгений се втурва сред развалините към мястото, където се намира домът на неговата годеница. Стига дотам, но къщичката е изчезнала. Реката е отнесла всичко, избила е всичко живо по пътя си. Параша я няма вече. Ужасеният Евгений броди сред тази пустиня от тиня, натрошени дъски, където няма и следа от неговата любима. Разумът му се размътва. Той залита като в мъгла. Избухва в кикот. Младежът е полудял.
   Дни и седмици скита той из града, спи по кейовете, храни се от милостиня, мислено продължава да живее сред нестихващата буря, сред ледената вода и надвисналите облаци. Една вечер заспива на брега на Нева. Когато се пробужда, вече е нощ. Дъждът се лее на гъсти струи. В далечината се чуват виковете на часовите. Евгений се надига и тръгва без посока. Изведнъж се озовава на големия Сенатски площад. Съзира лъвовете с вдигната лапа. А по средата се извисява, подобно на обгърната от мъгли скала, статуята на Петър Велики на препускащ кон, застинал и неподвижен.
   
             Евгений трепна. И си спомни
             до ужас ясно, пребледнял,
             потопа страшен, тук вилнял,
             вълните злобни и огромни,
             площада, мраморния лъв
             и този, който до небето
             се вдигаше, от мед излян,
             и от когото основан
             градът израсна край морето...
             Ужасен в мрака той личи!...
             Какви замислени очи!
             И колко сила в него скрита!
             А колко огън в тоя кон!
             Къде препускаш, вихрогон,
             Къде ще заковеш копита?
             О, властелин на бъдността!
             Нали възправи ти самия
             на задните нозе Русия
             досам ръба на пропастта?
   
   Хипнотизиран от гледката на грамадния бронзов конник, Евгений се приближава. В него се надига глуха ярост. Този бронзов герой, осмелил се да построи град върху вълните, хвърлил по този начин предизвикателство към разгневените стихии, избрал славата пред благоразумието, съсипал от гордост живота на толкова човешки същества, според него е виновник за неговото нещастие.
   
             ...и стиснал зъби, свил пестник,
             като обзет от дух злосторен,
             „Аха, строител чудотворен! – 
             изсъска, вдигнал злобен лик. – 
             Ще патиш ти!...“ И в тоя миг
             стремглаво хукна. Сякаш зърна,
             че запламтя от гневен жар
             препускащият страшен цар
             и че към него се обърна...
             И той през стихналия град
             търчи и слуша, а отзад
             до него гръм еклив долита
             от тежкозвънките копита,
             разтърсил целия площад.
             И озарен от месец бледен,
             с ръка в самия небосклон,
             го гони тоя Конник Меден
             с препускащия звънко кон;
             и след безумеца ми беден,
             където и да сви в нощта,
             със тътен тоя Конник Меден
             препускаше до заранта.
   
   В тази невероятно съвършена по форма поема героят от плът и героят от бронз заемат еднакво място. Жалкият чиновник Евгений се среща с бронзовата статуя. Историята на един народ се сблъсква с историята на една личност. Безкрайно малкият влиза в досег с безкрайно голямото. Ние познаваме отчаянието на безкрайно малкия. Опустошителното наводнение е олицетворено в неговата дребна черна фигура. Поради решението на друг той е изгубил всичко. И когато съзира неговата статуя, му иска сметка. Злочестината дава право на Евгений да постъпи така. За момент тя го прави равен на Петър Велики. Евгений разговаря с Петър Велики като човек с човек. Това ни напомня стихотворението Анчар:
   
             Ала човек човека там
             изпрати властно с реч сурова;
   
   Медният конник представлява транспозиция на Анчар. Евгений е човек. Петър Велики също е човек. Защо щастието и нещастието на всички трябва да се решава по волята на едного? Защо Евгений трябва да плаща за грешките, допуснати от владетеля? Без негово знание някой се е разпоредил с живота му, с любовта му. Някой го е обрекъл на тази мъка, на тази лудост. Някой го е лишил от самия него. От гордост. Само за удоволствието да „отвори прозорец към Европа“, да изгради град върху водата, да се подиграе с бурята, със законите на архитектурата и с Божия промисъл. И Евгений е длъжен да се покори. Неговият бунт незабавно е наказан от гнева на монарха, чийто галоп ехти из града. Значи няма правда на този свят. Над всичко стои историческата необходимост. Славата на един народ предполага смазването на един милион души като Евгений, на един милион жени като Параша. Петър Велики ще си остане велик, въпреки хулите на Евгений, въпреки смъртта на Параша. Впрочем Петър Велики изобщо не познава разните Евгениевци, Параши и тяхната нищожна любов. Не Евгений преследва той по улиците със своя бронзов кон, а цялото племе на Евгениевците, на негодуващите мравки, на тези разгневени микроби, на днешните и утрешните смутители на реда. Ще ги преследва до пълното им изтощение, докато накрая обезумеят. Ще се справи с тях на този Сенатски площад, както се е справил с декабристите, строени в каре около неговата статуя, с потопа, чиито вълни са се разбили в неговата скала. Той остава недосегаем за бента на хората, за бунта на стихиите. Както Евгений е въплъщение на милион човешки същества, безмилостно лишени от лично щастие, така фигурата на Петър Велики е въплъщение на всички минали и бъдещи царе, на всички владетели, на всички деспоти, на всички господари по света. 
   Народът има нужда от водач. И в момента, когато този водач бъде определен, той престава да бъде част от народа, престава да бъде гражданин, съчувстващ на отделната съдба на всеки свой събрат. Той вижда единствено тълпите, брои единствено провинциите. Погледът му се отдалечава от земята на необозрими висини. Лицата там долу му се струват като розово море, безименно и покорно. Той гребе от него, за да осъществи това, което смята за всеобщо щастие и нерядко в името на своята собствена слава. Жертва цели маси индивидуални стойности, надежди, любов, дарования, стремления, всеотдайности, фамилни и лични имена, писма, изсушени цветя и усмивки. Той мачка, преобръща, разпръсква, събира, гали, стопля, отблъсква и привлича към себе си всичко това. Той е велик човек, а не просто човек. Евгений има право да се опълчи срещу него, защото никога няма да има справедливост, докато такива като Петър Велики стоят на бронзови коне. И все пак такива като Петър Велики винаги са били и ще бъдат нужни, докато свят светува. Затова, чак до края на света, клети безумци, бледи, разрошени ще вдигат заканително юмрук срещу бронзовите идоли. В своя Паметник на Петър Велики Мицкевич пише:
          Една подир друга години минават,
          а царят и конят бездвижни остават,
          подобно на ледена страшна каскада,
          която над бездна виси и не пада.
          Но ето че вятърът на свободата
          От запад ще дойде. Ще стопли земята
          Слънцето в миг. И какво ще остане
          От този замръзнал над пропаст тиранин?
   
   Самият Пушкин не смята, че е възможно да бъде съборен медният конник. Дори това да бъде сторено, неговото място ще заеме друг. Пълната свобода е само заблуда. Личната воля винаги ще бъде подчинена на прищевките на оногова, който олицетворява, който смята, че олицетворява общата воля. Самата същност на властта е абсурдна, отвратителна, пагубна, но неизбежна. Николай I, сиреч Петър Велики, и Пушкин, сиреч Евгений, са еднакво нужни за равновесието на човечеството. Това е скритият смисъл на поемата. Без съмнение това е творба на революционер, но революционер, разочарован от провалилия се опит на 14 декември, на революционер, убеден в безполезността на революцията, на революционер, който се е оттеглил от делото. Това е тридесет и три годишният Пушкин, който съди двадесет и две годишния Пушкин.
   В Медния конник мисълта на поета е въплътена във възхитителни изразни средства. Никога преди Пушкин не е проявявал такова владеене на своето изкуство. Подборът на глаголите, на епитетите показва непоклатима увереност. При това стилът се мени при всяка отделна картина, при всеки отделен герой. Когато говори за Евгений, Пушкин прибягва до простонароден, белязан от прозата на ежедневието език, постоянните анжамбмани рушат ритъма на стиха. При появата на медния конник словата зазвъняват като копита по камъните. Създава се впечатлението, че посветените на Евгений пасажи са в ритмувана проза, докато тези за Петър Велики се опират на последователни силни звукоподражания. Яростният галоп отеква в ушите на героя. Читателят усеща и споделя безумието, обзело Евгений сред талазите на стелещата се мъгла и тежкия звън на железните подкови.
   Също както Бунта на Пугачов, „Бунтът на Евгений“ е подложен на цензурата на Николай I. Медният конник става предмет на дребнавия гняв на монарха. Николай I подчертава навсякъде думите „кумир“, „горд кумир“, отнасящи се за Петър Велики. Той отхвърля израза
   
             Аха, строител чудотворен!
   
   Същата съдба сполетява стиховете:
   
             Този...
              от когото основан
             градът израсна край морето...
   
   Цензурирани са и стиховете, в които Пушкин казва за Петър Велики
   
             Нали възправи ти самия
             на задните нозе Русия...
   
   Най-сетне Николай I забранява публикуването на целия откъс, в който Евгений отправя оскърбления към статуята и побягва през града, преследван от титаничния є галоп.
   „На 14 декември, отбелязва Пушкин в своя дневник, получих покана от Бенкендорф да се явя при него на другия ден сутринта. Отидох. Беше ми върнат Медния конник със забележките на Негово Величество. На много места е сложена (?) – всичко това ми създава големи разлики. Принуден бях да променя условията със Смирдин.“123 
   Отвъд историята на дребния чиновник, станал жертва на наводнението, Николай I е доловил друга, по-дълбока и по-опасна мисъл. Той трепва, четейки думите на Евгений към бронзовия конник, сякаш тези упреци са отправени лично към него. Пушкин не се осмелява да направи исканите от него промени. Той се отказва от публикуването на Медния конник и творбата вижда бял свят едва след смъртта на поета, в смекчен от Жуковски вариант.
   Пушкин е сполетян от съдбата на Евгений. Той е принуден да се подчини на властта на монарха. Сега вече знае, че чак до смъртта си ще чува тежкия галоп на своя господар. Така и няма да намери убежище от този кумир, който непрестанно го преследва. Знае, че един ден, след като толкова е викал, толкова се е борил, толкова е бягал, ще бъде сломен именно от него.
   
***
„Смятам, че мъртвите могат да влияят върху мисълта на живите“, споделя Пушкин с г-жа Смирнова. По времето, когато пише Медния конник, Пушкин е обсебен от мисълта за свръхестественото, за кабалистиката и за лудостта. Евгений е бунтар и безумец. Херман, героят на повестта в проза Дама пика, също е бунтар и безумец. Единият се опълчва срещу императора. Другият, срещу съдбата. Техните успоредни истории се развиват в същия този мъглив, студен, тайнствен Санкт Петербург. Най-сетне и двете творби почиват на един и същ способ: въвеждането на окултното в един реалистичен психологически разказ.
   Херман, героят от Дама пика, е руски офицер от немски произход. „Той имаше силни страсти и огнено въображение, но твърдата му воля го спасяваше от обикновените заблуди на младостта.“124  Този здравомислещ и амбициозен човек не се докосва до картите, но взема участие в шумните събирания край зелената маса. „Състоянието му не позволява да жертва необходимото с надежда да добие излишното“, заявява той на приятелите, които му предлагат да залага. Ала едно от тези нощни събирания решава неговата участ. Тогава един от участниците на име Томски разказва, че неговата баба навремето научила от граф Сен-Жермен безпогрешен начин да печели. Става въпрос за три карти. Но кои точно? Всеки играч е готов да даде мило и драго, за да научи тайната, но старата графиня е дала клетва никога в живота си да не залага повече и отказва да разкрие вълшебната формула, която някога я е спасила от разорение и безчестие.
   Този разказ прави силно впечатление на Херман. Той е беден. Нуждае се от пари, за да живее прилично в този горделив град. „Да спечели на всяка цена!“ Нима не е нелепо упорството на една старица да му попречи да осъществи своята мечта? След нощ, прекарана сред странни кошмари, той решава да проникне в дома на бабата.
   Графинята живее в разкошен дворец, пазен от гъмжило слуги и камериерки. Тя е на повече от осемдесет години. „Беше скъперница, пише Пушкин, и потънала в студен егоизъм, както всички стари хора, обичали достатъчно навремето си и чужди на сегашното. Участваше във всички суетности на висшето общество, мъкнеше се по баловете, където седеше в ъгъла, начервена и облечена по старата мода, като уродливо и необходимо украшение на балната зала.“ Редом с това напомадено и вечно мърморещо чудовище живее нейната възпитаница Лиза, очарователна девойка, скромна, почтителна и бедна. Тя е компаньонка на старата, чете є романи и преди всичко трябва да понася всичките є прищевки и пристъпи на лошо настроение.“ Четеше на глас романи и беше виновна за всички грешки на автора; придружаваше графинята в нейните разходки и отговаряше за времето и уличната настилка… На баловете танцуваше само тогава, когато не достигаха vis-а-vis125,  и дамите я вземаха под ръка всеки път, когато трябваше да отидат до тоалетната, за да поправят нещо в тоалета си.“ Именно с помощта на това клето момиче Херман има намерение да се добере до графинята. Той започва да дежури под прозорците на Лиза. С посредничеството на една модистка є изпраща любовни писма. А Лиза, изгубила ума си при мисълта, че някой може да се интересува от нея, накрая отстъпва пред настояванията на Херман и му определя среща в къщата. Той трябва да използва една вечер, когато Лиза и старицата са на бал в посолството, за да се промъкне в пустия вестибюл, след това да мине през спалнята на графинята и да се скрие в стаята на девойката. Ала Херман се интересува много повече от спалнята на графинята. В уречения ден той проследява отдалече тържественото излизане на старата и нейната възпитаница, влиза в двореца и скоро се озовава в просторна спалня, където свети само една нощна лампа. Херман се скрива зад един параван и зачаква старата да се прибере.126 
   Най-сетне тя се завръща, придружена от три прислужнички и изтощена се тръшва в широко кресло. След това започва ужасният є тоалет: „Отбодоха от главата є шапчицата, украсена с рози; свалиха напудрената є перука от побелялата є, ниско остригана глава. Карфиците се сипеха като дъжд около нея.“ Накрая прислужничките се оттеглят, като вземат със себе си запалените свещи. Графинята остава сама в стаята. „Седеше цялата жълта, мърдаше провисналите си устни, като се поклащаше надясно и наляво.“ В този момент Херман излиза от скривалището си и се изправя пред нея: „Не се плашете, за Бога, не се плашете! Нямам намерение да ви напакостя, дошъл съм да ви помоля да ми направите една милост... Можете ли вие да ми кажете три сигурни карти?“
   Старата го гледа с изумление и сякаш не чува молбите му. Накрая той изгубва търпение и я заплашва с пистолет. Ала графинята поклаща глава, пребледнява от уплаха и се строполява мъртва в креслото. 
   Херман побягва, без да е успял да се добере до тайната. Три дни по-късно той присъства на опелото на покойницата. Когато се приближава до ковчега, му се привижда, че трупът му смига. Прибира се вкъщи крайно разтревожен и без да се съблича, се хвърля на леглото и заспива. Минава известно време и ето че дочува как някой ходи, „влачейки тихо чехлите си“. Вратата се отваря и влиза някаква жена, облечена цялата в бяло. Той разпознава графинята:
   „Дойдох при теб против волята си – рече тя с твърд глас, – но заповядано ми е да изпълня твоята молба. С тройка, седморка и асо ти ще спечелиш поред, но при едно условие, че в едно денонощие няма да залагаш повече от една карта и че през целия си живот вече няма да играеш. Прощавам ти моята смърт, ако се ожениш за моята възпитаница Лизавета Ивановна...“
   При тези дума привидението изчезва. Ала обсебен от мисълта за трите вълшебни карти, Херман с нетърпение очаква мига, когато ще може да използва тяхната сила. Отива сред кръг картоиграчи, залага на тройка и печели. На следващия ден се завръща пред масата за игра, рискува всичко спечелено предишната вечер, залага на седем и отново печели. Най-сетне, на третия ден, той залага цялата дотогавашна печалба на една карта и избира асо. Банкерът започва да хвърля картите. Наляво пада асо.
   „Асото спечели! – рече Харман и откри своята карта.
   – Вашата дама е бита...
   Херман трепна: наистина вместо асо пред него имаше дама пика. Той не вярваше на очите си, не разбираше как е могъл да сбърка. 
   В тази минута му се стори, че дамата пика му смигна и се усмихна. Необикновената прилика го порази...
   – Старицата! – извика той в ужас.“
   Повестта на Пушкин завършва със затварянето на Херман в лудница и със сватбата на Лиза, която се жени за „един много мил млад човек“.
   Цялото повествование в Дама пика е пропито с дълбока тайнственост. Трите фатални карти оформят декора в бяло, черно и червено, върху чийто фон се разиграва драмата на картоиграча. Някои разглеждат тази драма в реалистичен, други във фантастичен план. Според първите Херман просто се е объркал, избирайки третата карта и е заложил на дама, мислейки, че залага на асо. Според вторите действително е заложил на асо, но развихрилите се срещу него зли сили са променили асото в дама пика. За грешка на играча ли става въпрос или за наложено от Бог наказание? На този свят ли се намираме или отчасти в отвъдното? Според нас проблемът е друг. В Дама пика Пушкин не е имал намерение да разказва твърде баналната история на някакъв играч, който взема една карта за друга, нито приключението на играч, който със сила се опитва да проникна в тайните на Кабалата. С Дама пика Пушкин отново поставя на дневен ред темата от Моцарт и Салиери, от Скъперника рицар, от Дон Жуан и от толкова други творби, написани по време на неговия първи престой в Болдино. Херман е един Салиери, един скъперник, един бедняк, един пресметливец. Той смята, че може да овладее случая, наместо да му се подчинява. Надява се да превърне играта в аритметично действие. Заради този двоен залог той не се поколебава да извърши престъпление. И застанал пред зеленото сукно на масата, все още замаян от убийството и от споходилите го видения, се чувства по-силен от Провидението. Ала за сетен път това Провидение смазва оногова, който мечтае да властва над него. Печелят единствено хората, които са покорни пред него. Печелят единствено „рицарите прахосници“. Херман е пожелал да бъде по-силен от Бога. И Бог го наказва, задето е издигнал до него тази кула от карти. От висините на тази светотатствена постройка, той бива запратен в бездната на нищото, на лудостта.
   През месец май 1831 година Пушкин е писал на г-жа Хитрово:
   „Покорно ви моля да ми изпратите втория том на Червено и черно. Във възторг съм от тази книга.“127 
   В действителност Херман си съперничи с Жулиен Сорел: обсебен от дяволска амбиция човек, чудовищно предвидлив, умалено копие на Наполеон. И двамата са играчи, които имат намерение да овладеят своя късмет. Дори заглавията на двете произведения – Червено и черно и Дама пика принадлежат на жаргона на хазарта. 
   Всеки друг би разработил този фантастичен сюжет, прибягвайки до пищен стил, изпълнен със звучни прилагателни, осеян с алюзии за отвъдното, поръсен обилно със сяра. Пушкин, напротив, представя драмата, обляна в светлина. Речникът му е по-оскъден, синтаксисът, по-ясен от всякога. По този начин контрастът между този жив език и темата за свръхестественото става още по-поразителен. Чувстваме се заинтригувани още по-силно от тайната на Дама пика поради факта, че авторът изглежда изобщо няма намерение да ни интригува. Тайнственото сякаш се разгръща не благодарение таланта на писателя, а въпреки него. Все едно, че ни омагьосва, без сам да си дава сметка за това. Все едно, че той така и не постига целта си, а това по необясним начин прави самата творба. Всъщност истинското достойнство на Пушкин е в неговия отказ да блесне за сметка на своето произведение. Още веднъж той разкрива пред читателя само сърцевината на своята мисъл, проявявайки по този начин изключителното си майсторство. Неговата тъй изчистена, тъй непринудена проза и до днес си остава образец в жанра. Неговите кратки, освободени от епитети фрази, са съсредоточени около изпълнени със сила глаголи. Повествованието бърза от глагол на глагол, сухо, точно, задъхано. Никакви декламаторски тлъстини. Само нерви и мускули. За да може да тича по-бързо. За да стигне по-скоро до целта. Може ли да има нещо по-правдиво и по-просто от описанието на Херман пред двореца на старицата?
   „Времето беше ужасно: виеше вятър, мокър сняг падаше на парцали; фенерите светеха мъждиво; улиците бяха пусти. Сегиз-тогиз се влачеше някой файтонджия с мършавата си кранта, търсейки с очи закъснял пътник... Най-сетне докараха каретата на графинята. Херман видя как лакеите изнесоха под ръце прегърбената старица, загърната със самурена шуба, и как подир нея в тънко наметало, с глава, накичена със свежи цветя, се мярна нейната възпитаница. Вратичката се хлопна. Каретата тежко потегли по рохкавия сняг. Портиерът затвори вратата. Прозорците угаснаха. Херман започна да обикаля опустялата къща.“
   Когато Пушкин описва призрака на старицата, той не се поддава на изкушението да говори за бледи лица, за тайнствени светлини и за звън на вериги. Появата отначало почти разочарова със своята сдържаност:
   „В това време някой от улицата погледна в прозореца му – и тутакси отмина. Херман не обърна никакво внимание. След минута чу, че отварят вратата в предната стая. Херман мислеше, че ординарецът му, пиян, както винаги, се връща от нощната си разходка. Но чу непознат вървеж: някой ходеше, влачейки тихо чехлите си. Вратата се отвори, влезе жена с бяла рокля... Херман позна графинята!“ 
   Сред тази изключителна простота и делничност две изречения привличат вниманието: „Някой ходеше, влачейки тихо чехлите си“ и „влезе жена с бяла рокля“. Призракът е тук: жена в бяло, която ходи, влачейки тихо чехлите си. Ала тази белота и тези чехли са плашещи. Те не са придружени от никакви други подробности и поради това придобиват необикновено значение в мисълта ни. Те ни обсебват. Пушкин има право да се осланя на читателя, който, на основата на тези добре подбрани думи, изгражда цял един свят.
   Тази повест, вдъхновена, както се смята, от премеждията на старата княгиня Голицина, жъне сред читателите и сред критиците успех, който Пушкин е забравил вече от няколко години.
   „Моята Дама пика е много на мода, пише Пушкин. Картоиграчите залагат на тройка, седморка и ас. В двореца намерили прилика между старата графиня и княгиня Наталия Петровна и като че ли не се сърдят...“
   
***
Освен Пугачовския бунт, Медния конник и Дама пика, в Болдино Пушкин написва и две народни приказки в стихове: Приказка за рибаря и рибката и Приказка за мъртвата царкиня и за седмината богатири. Също в Болдино той започва превод на Шекспировата драма Мяра според мяра, ала в процеса на работата променя намерението си и върху същия сюжет написва голяма поема, съдържаща диалози, озаглавена Анжело. 
   
***
След като приключва работата си, от ден на ден все по-обезпокоен, все по-ревнив и нетърпелив, Пушкин сериозно мисли за завръщане. Той напуска Болдино на 9 ноември и най-напред се отбива в Москва. Жандармерийски доклад от 11 ноември отбелязва, че „по време на своя престой, той се е занимавал само с литературни работи, не е посетил нито един от живеещите в съседство помешчици и никого не е приемал на гости“.
   В Москва Пушкин се среща с Нашчокин, който се е отървал от своята досадна любовница циганка и възнамерява да се жени за „почтена“ девойка. Въпросната девойка е представена на Пушкин, който я намира очарователна във всяко отношение. Приятно му става, като гледа, че неговите приятели, следвайки примера му, един след друг „се задомяват“. Въпреки поканите, с които го отрупват, той излиза рядко и твърди, че обожава да стои край камината, да пуши лула и да разговаря с приятели. В действителност, ако отбягва публичните появи, то е, защото си е пуснал голяма, страховита къдрава брада и не желае да я обръсне, преди да я е показал на жена си.
   
   
   
   
VII
КАМЕРЮНКЕРЪТ
                       На 20 ноември 1833 година Пушкин пристига в Санкт Петербург, без да е предупредил Наталия. В този момент тя е на бал у Карамзини. Ядосан от това неприятно съвпадение, поетът отива пред дома на Карамзин, настанява се в каляската на жена си и нарежда на слугата да предаде на г-жа Пушкина, че я викат по спешност вкъщи. Лакеят е получил изрична заповед да не съобщава на Наталия, че Пушкин я очаква в колата. През това време тя танцува мазурка с княз Вяземски и отначало отказва да напусне бала. Затворен в тъмното купе, Пушкин губи търпение, поглежда часовника си, поглежда към осветените прозорци, отвъд които се мяркат силуетите на танцуващите. Най-сетне Наталия се появява. Тя бързешком отива до каляската и съзира някакъв дребничък мъж с голяма черна брада, който се е разположил върху възглавниците и се смее, без да снема от нея поглед. 
   „Вкъщи намерих всичко в ред, пише Пушкин до Нашчокин четири дни по-късно. Жена ми беше на бал, отидох там и я заведох у дома, както уланът – някоя околийска госпожица от именния ден на градоначалника... В мое отсъствие паричните ми дела са се пообъркали, но се надявам да ги уредя.“128 
   След пристигането си Пушкин наистина се опитва да „уреди“ своите парични дела и да продаде колкото се може по-скъпо написаните през есента поетически съчинения. Издателят Смирдин съвсем безцеремонно се оплаква: „За три поеми, които правят едва три печатни коли, казва той, Александър Сергеевич иска петнадесет хиляди рубли!“
   Същият Смирдин разказва, че се бил уговорил с Пушкин да купи стихотворението Хусар за петдесет златни рубли. Ала когато идва време да предаде ръкописа, Пушкин изпраща при него Наталия, която иска не петдесет, а сто златни рубли. Смирдин мъжествено приема новата цена. След това Пушкин го кани в работния си кабинет и му казва:
   – Е какво? Нали е по-трудно да се разбереш с жената на автора, отколкото със самия автор? Не ви остава нищо друго, освен да задоволите прищявката на моята съпруга: тя се нуждае от нова бална рокля и парите за нея трябва да се намерят отнякъде...
   И така, Пушкин се труди, за да може да заплати балните рокли на жена си. Тези рокли подчертават опасната красота на Наталия. А успехите, които жъне тази опасна красота, не дават мира на Пушкин. Кръгът се затваря плътно. Ето как се оказва, че Пушкин работи за собствената си ревност.
   Съвременниците на Пушкин познават мнителния му характер, който, в зависимост от темперамента им, или ги плаши, или ги забавлява.
   „През една ноемврийска вечер на 1833 година, пише един съвременник129,  отидох на гости у Одоевски. Изведнъж – никога няма да забравя това – влезе дама, стройна като палма, в черна атлазена рокля, която стигаше до шията є. Това беше жената на Пушкин, първа красавица по онова време. Такава снага, такава осанка никога не бях виждал. Благородните антични черти на лицето є ми напомняха Евтерпа от Лувърския музей. Княз Григорий Волконски се приближи до мен и ми прошепна на ухото: „Не бива да се заглеждате много в нея.“
   Друг свидетел твърди, че понякога Наталия била принудена да напуска бала посред танца, за да задоволи прищявката на своя съпруг.
   Някой си Кикин „поканил възхитителната Наталия за един кадрил и се забавлявал, докарвайки до ярост поета, който стоял само на няколко крачки от танцуващата двойка и изпепелявал с поглед кавалера.“130 
   Ала какво представляват Кикин, Ленц и другите мимолетни ухажори в сравнение с единствения истински съперник на Пушкин – Николай I?
   Царят отдавна е привлечен от красотата на Наталия и се чуди защо тя толкова рядко се появява на баловете в двореца. Осведомява се за причините и научава, че Пушкин, който според етикета няма право да придружава жена си на императорските приеми, е забранил на Наталия да ходи там без него. Николай I е поразен от правдивостта на това разсъждение. Пушкин наистина няма официална титла, която да му дава достъп в Двора. Значи просто трябва да получи такава. Красотата на Наталия си струва тази малка жертва. На 31 декември 1833 година излиза императорски манифест, предназначен за Дворцовата канцелария, със следното съдържание:
   „Милостиво удостояваме с титлата камерюнкер на нашия Двор служителя в Министерството на външните работи, титулярният съветник Александър Сергеевич Пушкин.“
   На следващия ден, 1 януари 1834 година, Пушкин отбелязва в своя личен дневник: „Завчера получих чин камерюнкер (което е твърде неприлично за годините ми). Но на двореца му се ще Наталия Николаевна да танцува в Аничков. Щом е тъй, аз ще стана руският Данжо.“131 
   Враговете на Пушкин вече тръбят наляво и надясно, че поетът се е добрал до тази титла с помощта на ловки интриги. Из салоните се разпространява рисунка, представяща Пушкин да целува ключ, емблемата на камерхерите. Що се отнася до новоизлюпения къмерюнкер, то яростта му срещу императора не знае граници. Този път негодуванието му е напълно справедливо: камерюнкерите са юноши от дворянски произход, не по-възрастни от осемнадесет-двадесет години. Да се включи Пушкин в тяхното голобрадо, игриво и бъбриво племе, е неволно може би, но твърде тежко оскърбление. Да бъде принуждаван най-големият поет на Русия да навлича униформата на паж е шега, прекалено груба дори за човек като Николай I. Орлов е получил титлата граф, само защото на 14 декември е осъществил неуспешна атака срещу въстаниците. Нима заслугите на Пушкин са по-малки от тези на един некадърен офицер? Защо Орлов е граф, а той камерюнкер? Какво ще кажат хората, когато го видят пременен като придворен, в късичка куртка, лачени ботуши и тривърха шапка с пера над набръчканото му лице? Колко ли усмивки, колко ли шушукания ще съпровождат всяка негова поява! Още щом научава за своето удостояване, Пушкин веднага си представя картината на своето падение. В този момент срамът, омразата и отчаянието му са толкова силни, че пред Жуковски и пред другите си най-близки приятели той проклина императора и иска да отиде в двореца, за да отхвърли дарената му „милост“. Лицето му пламти, по устните му избива пяна. Налага се да го отведат в съседната стая и да го напръскат със студена вода, за да дойде на себе си. 
   По настояване на приятелите, Пушкин най-сетне се примирява с мисълта за това гротескно повишение. Ала така и отказва да си поръча униформа и Н. М. Смирнов му я купува от оказиона.
   Наталия много се бои, че мъжът є ще се откаже от това твърде изгодно за нея повишение. Постепенно обаче вярата є се връща. След първите пристъпи на гняв, Пушкин приема веригите си. Той е опитомен. Победен.
   „Ще ви съобщя една новина, пише майката на поета до дъщеря си на 4 януари 1834 година. Александър е камерюнкер за огромно удоволствие на Натали; тя ще бъде представена в Двора и ще участва във всички балове.“132 
   А няколко дни по-късно г-жа Карамзина пише: 
   „Пушкин много се боеше от подигравките, които може да предизвика това внезапно удостояване с титлата камерюнкер, но вече се успокои; ходи на баловете и се наслаждава на успехите, които жъне красотата на неговата жена.“
   Императорът е много удовлетворен от щедрата си постъпка. При среща с княгиня Вяземская, той откровено є заявява: „Надявам се, че Пушкин е приел добре назначението си. Досега винаги е удържал на думата си пред мен и аз съм бил доволен от него.“133  
   Пушкин отбелязва тези думи в своя дневник срещу датата 7 януари 1834 година и добавя следната забележка:
   „Великият княз неотдавна ме поздрави в театъра: „Най-покорно ви благодаря, Ваше Височество; досега всички само ми се присмиваха, вие пръв ме поздравихте.“134 
   На 17 януари Пушкин отново отбелязва по повод своята титла:
   „Негово Величество нищо не ми каза за моето камерюнкерство, а аз не му благодарих.“
   На 26 януари:
   „Миналия вторник бях поканен в Аничков. Пристигнах с мундир. Казаха ми, че гостите са с фракове. Аз оставих Наталия, прибрах се, преоблякох се и отидох на вечеринката у С. В. Салтиков. Негово Величество бил недоволен и на няколко пъти заговарял за мен: „Il aurait pu se donner la peine d’aller mettre un frac et de revenir. Faites-lui des reproches.“135 
   „В четвъртък имаше бал у княз Трубецкой... Негово Величество пристигнал неочаквано. Стоял половин час. Казал на жена ми: „Est-ce а propos des bottes ou des boutons que votre mari n’est pas venu derniиrement ?136  (Копчетата на мундира. Старата графиня Бобринская ме оправдаваше с това, че не са ми били зашити.)“
   По-късно той отново пише:
   „Утре трябва да се явя в двореца. Още нямам мундир. За нищо на света няма да отида да се представям заедно с колегите ми камерюнкери, с осемнадесетгодишните сукалчета. Царят ще се разсърди, но какво да правя?“
   Странното императорско благоволение, с което е бил удостоен, не дава мира на Пушкин. Преди той обича Николай I и мрази самодържавието. Сега мрази у Николай I и човека, и владетеля. Тъй като не може да даде открито израз на огорчението си, с наслада отбелязва в личния си дневник всяка необмислена постъпка на императора и на правителството:
   „Три неща се осъждат изобщо – и с право: 1) Изборът на Сухозанет, човек опетнен, пробил си път покрай педераста Яшвил, и встрастен картоиграч, другар на Мартинов и Никитин. Негово Величество е видял в него само осакатения му воин и му е дал най-важния пост в държавата, като спокойно местенце в дом за инвалиди. 2) Дамските мундири. 3) Предаването на гвардейския офицер фон Бринкен на курландското дворянство. Бринкен бил заловен в кражба; Негово Величество не наредил да го съдят според законите, а оставил да го съди курландското дворянство. Бива ли така? Защо трябва да се прави такава своенравна разлика между псковския и курландския дворянин, между гвардейския офицер и всеки друг чиновник? Редно ли е Негово Величество да се бърка в обикновения ход на съдопроизводството? Или у нас няма закони за кражбата?“137 
   Другаде той пише за глада, който опустошава Русия: „Ще има празници за половин милион. Какво ще каже народът, който умира от глад?“
   А след смъртта на Кочубей: „Като че ли смъртта на такъв нищожен човек не би трябвало да даде никакво отражение върху хода на работите. Но Русия е толкова бедна откъм държавници, че дори и Кочубей няма с кого да бъде заменен!“
   С удовлетворение отбелязва неласкавите оценки по адрес на императора: „Il y a beaucoup dи sous-lieutenant en lui et un peu du Pierre le Grand.“138 
   Положението на Пушкин по отношение на Николай I е особено неприятно поради факта, че макар да го ненавижда, той не може да мине без неговата подкрепа. Така, когато властите забраняват публикуването на Медния конник, се налага Пушкин да променя договора със Смирдин и да моли Бенкендорф за заем от двадесет хиляди рубли, платими за срок от две години, за да финансира издаването на Пугачов. Николай I дава въпросните двадесет хиляди рубли и това ново благодеяние засилва още повече покровителството на властите над поета. Прекалено добър, за да отказва на жена си, прекалено горд, за да приеме ролята на шут, Пушкин се мъкне от бал на бал, изпълва се със жлъч, скърца със зъби и си спечелва стотици врагове. Представителите на светските среди го дебнат, защото им е известно враждебното му отношение към тяхната клика. А мнозинството либерали постепенно се отдръпва от него, защото смята, че той е преминал в лагера на царя. Отричан от едните, отблъскван от другите, Пушкин усеща как около него се възцарява ледена пустота. Ала като по силата на някаква странна закономерност, колкото по-изоставен и изгубен се чувства той, толкова по-отрупвана с внимание и по-ликуваща се чувства Наталия. Не долавя ли тя нравствените страдания на своя съпруг или пък ги смята за капризи на поет? Така или иначе, тя не му спестява нито едно гостуване. През януари, на бала у Бобрински, тя е удостоена с височайшата чест да танцува кадрил с Николай I, докато през това време мъжът є яде сладолед в един ъгъл на залата. На вечерята тя сяда до императора, който, докато похапва, є шепне любезности на френски език. Завръща се от тези празненства в четири-пет часа сутринта, храни се в осем вечерта и едва станала от масата, се преоблича и се отправя заедно с Пушкин към нови царски увеселения. 
   По заговезни Дворът и висшето общество са обхванати от същинско безумие. Непрекъснато се редуват балове, маскаради, вечери. Танците са дори два пъти дневно. За сезона 1834 година Булгаков пише: „Ето и карнавала! Всеки ден балове! Днес у Шувалови, утре у Лазареви, а след това френските актриси дават маскарад като бенефис за не знам коя си вдовица; всички ще бъдат там. В сряда те се събират у австрийския посланик, в петък, у княз Волконски, в събота ще има детски маскен бал в двореца, а в неделя щял да се състои бал в тесен кръг в Аничковия дворец.“
   Наталия е бременна за трети път, но не иска да слуша Пушкин, който я моли да избягва толкова излишни натоварвания. Когато се отнася до светските є успехи, тя не се грижи нито за здравето си, нито за портфейла на съпруга си.
   През последната неделя преди велики пости Пушкини отиват на голям бал в двореца. Наталия е по-бледна и по-изтощена от обикновено. След като танцува две мазурки, тя усеща силни болки в корема и отива да полегне в покоите на императрицата, докато обезумелият от тревога Пушкин нарежда да повикат колата. След като се прибира вкъщи, Наталия помята. Враговете на Пушкин веднага го обвиняват, че е станал причина за инцидента поради лошото отношение към жена му. „Знаеш ли, пише Сергей Лвович до Олга,139  че когато Наталия пометна, се понесе слух, че това станало, защото той я бил удрял.“ Самият Пушкин отлично знае, че отговорността за това ново нещастие носят светското общество и царят! 
   „Представи си, пише Пушкин до Нашчокин в началото на март 1834 година, тези дни жена ми насмалко не умря. Тазгодишната зима беше ужасно изобилна на балове. По заговезни дори танцувахме по два пъти на ден. Най-сетне дойде последната неделя преди велики пости. Мисля си: слава Богу, ще свършат баловете. Жена ми е в двореца. Изведнъж гледам – прилошава є, повеждам я към къщи и още щом пристига – помята. Сега тя (да не є е уроки), слава Богу, е добре и тези дни заминава за калужкото село при сестрите си… Моето положение се затрудни поради следната причина. Тези дни баща ми изпраща да ме повикат. Отивам – заварвам го да плаче, майка ми – на легло, цялата къща в ужасна тревога. „Какво има?“ – „Описват имението.“ – „Трябва да се плати час по-скоро дългът.“ – „Дългът вече е платен. Ето и писмото от управителя.“ – „Тогава защо се тревожите?“ – „Няма от какво да живеем до октомври.“ – „Заминете за село.“ – „Нямаме пари…“ Какво да правя? Трябва да се нагърбя с имението, а на баща си да определя издръжка. Нови дългове, нови главоболия. А трябва: ще ми се и да успокоя старостта на баща си, и да оправя работите на брат си Лев… Друга новина: от януари месец съм камерюнкер. Когато ме е произвел, Негово Величество естествено е мислел за моя чин, а не за годините ми…“140 
   За да осигури спокойни старини на ревливия си, вдетинен баща неудачник, за да подготви почтено бъдеще на собствените си деца, Пушкин, въпреки съветите на жена си, решава да се грижи за имението Болдино, съсипано от неумело експлоатиране. Поемайки задълженията на пълномощник на семейството, той има намерение да плаща издръжка на баща си, на брат си и на сестра си Олга. Управлението на Болдино носи на поета само неприятности и свади. Неговите родители са му признателни за намесата в техните дела, но съпругът на Олга, дребнавият и злобен Павлишчев, още от първия ден започва непрекъснато да проси от него пари: „Радвам се, пише Павлишчев, че най-сетне вие се захванахте с управлението на имението на Сергей Лвович и че ще можете да ни подпомагате поне с хиляда и петстотин рубли годишно. Но, кажете ми, кога именно е първата годишна вноска?“
   Пушкин отговаря: 
   „Докато не приведа в ред всички заплетени дела, нищо не мога да обещая на Олга и не обещавам. Моето положение не ми позволява да вземам каквото и за било от доходите на бащиното имение, а не притежавам достатъчно лични средства, за да ви окажа помощ за моя сметка.“
   Впоследствие молбите на Павлишчев стават още по-настоятелни:
   „Вие не сте длъжен да плащате моите дългове, но… дъщеря ли е или не моята жена на Сергей Лвович и негови внуци ли са или не моите деца?…“
   Изтощен от семейните неприятности, от дворцовите интриги, от натрупалите се през сезона на баловете дългове, от помятането на Наталия и от ядните критики в списанията, Пушкин ляга болен. Преживява остра чернодробна криза. В началото на април пише до Погодин:
    „Изобщо пиша много за себе си, а печатам по принуда и само за пари; не е голямо изкушението да се появявате пред публика, която не ви разбира, за да могат после четирима глупаци да ви ругаят шест месеца в списанията си едва ли не на майка. Едно време литературата беше благородно, аристократично поприще. Днес това е битпазар.“141 
   На 15 април Пушкин изпраща жена си да се възстановява в имението на нейното семейство в Калуга и остава сам в Санкт Петербург, за да се оправя с управлението на имотите, да ускори отпечатването на Пугачов и да издири в архивите някои документи относно Историята на Петър Велики. Ала подобен труд изисква определено вътрешно равновесие. Николай I обаче по нищо не прилича на сговорчив и дискретен меценат. За него Пушкин е преди всичко камерюнкер и едва след това поет. Никакво съчинение, колкото и значимо да е то, не може да оправдае отсъствията му от официалните тържества на Двора. Два дни след заминаването на Наталия, започват безпокойствата: 
   „Когато в пет часа следобед се прибрах от Царское село, пише Пушкин, намерих на писалището си покани за дворянския бал на 29 април и заповед да се явя при граф Литта (главен камерюнкер). Досетих се, че става дума за това, че не бях се явил в придворната църква нито за вечерната служба в събота, нито за обедната на Връбница. Точно така излезе: Жуковски ми каза, че Негово Величество бил недоволен от отсъствието на много камерхери и камерюнкери и казал: „Ако им тежи да изпълняват задълженията си, аз ще намеря средство да ги избавя.“ Литта, обсъждайки същия въпрос с К. А. Наришкин, бил казал ядосано: Mais enfin il y a des rиgles fixes pour les chambellans et les gentilhommes de la chambre,142  на което Наришкин му възразил: „Pardonnez-moi, ce n’est que pour les demoiselles d’honneur.143  Аз се извиних писмено. Казват, че сме щели да вървим двама по двама, като пансионерки. Представи си, че ми се наложи да се наредя с моята побеляла брадичка до Безобразов или Реймарс. За нищо на света! J’aime mieux avoir le fouet devant tout le monde,144  както казва г-н Журден.“145 
   На 22 април друго писмо до Наталия:
   „Правя се на болен и ме е страх да не срещна царя. Докато траят празниците, няма да се покажа от къщи. Нямам намерение да се явявам с поздравления и приветствия при престолонаследника; неговото царуване е още далеч и аз вероятно няма да го видя. Видял съм трима царе: първият накара да ми свалят шапката и се скара заради мен на бавачката ми146;  вторият не ме обичаше; третият, макар и да ме натика на стари години сред камерюнкерите, не искам да го сменям за четвърти; от хубаво глава не боли. Да видим нашият Сашка как ще се разбира с порфирородния си адаш147;  с моя адаш аз не се разбирах. Да не му дава Господ да тръгне по моите следи, да пише стихове и да се кара с царете! В стиховете баща си няма да надмине, а срещу ръжен не се рита. Сега стига съм дрънкал, да поговорим за работата... Разхождай се умерено, лягай си рано. Недей пуща баща си при децата, той може да ги изплаши...148  На село не чети отвратителни книги от дядовата си библиотека, не си мърси въображението, булке.“149 
   Понеже знае, че Наталия не може да живее без приеми и тоалети, Пушкин нарочно я държи в течение на церемониите, на които той отказва да присъства.
   „Утре ще има бал, на който също няма да отида, пише є той на 28 април. Този бал замайва главите на всички и е предмет на разговори из целия град. Ще има хиляда и осемстотин гости. Изчислено е, че ако се даде по една минута на карета, пристигането на гостите ще продължи десет часа. Но каретите ще спират по три едновременно, та по този начин времето ще се съкрати три пъти.“150 
   А на 30 април:
   „Било не много претъпкано (на бала), имало много сладолед, така че щял съм да се чувствам добре. Но аз бях сред народа и пред мен се изреди целият град с карети… За тоалетите ще запитам и ще ти съобщя.“151 
   С всеки изминат ден самотата става за Пушкин все по-тягостна:
   „Животът ми е много еднообразен. Обядвам в Дюме към два часа, за да не срещна ергенската шайка. Вечер ходя в клуба...“
   „От твоето отсъствие имам само една изгода, че не съм принуден да дремя по баловете и да се тъпча със сладолед.“ 152 
   На тези печални и страстни послания Наталия отговаря с кратички писма, от които е запазен само един автентичен образец. При това става въпрос за послепис на писмо от майка є. Г-жа Гончарова пише до зет си на един доста недъгав френски:
   „Въпреки че на Наталия є е приятно с мен, ясно се вижда колко много є липсвате.“
   Към тези приветливи слова Наталия добавя няколко реда на френски със следното съдържание:
   
   „Трудно се реших да ти пиша, тъй като нямам какво да ти кажа, след като само преди няколко дни ти разказах за всичко около мен. Мама вече се канеше да отложи своето писмо за следващата поща, но аз се сетих, че може да се разтревожиш, ако не ти се обадя. Затова и двете се преборихме с дрямката и умората, които ни бяха оборили, защото цял ден прекарахме на открито. От писмото на мама ще разбереш, че и двете сме много добре, затова и не ти споменавам нищо повече по този въпрос и приключвам писмото си, като те прегръщам нежно. Смятам да ти пиша по-дълго при първа възможност, а засега довиждане, бъди здрав и не ни забравяй.
   
   Понеделник 14 май 1834 година. Ярополец.“
   
   Почеркът е кротък, наклонен, със заврънкулки. Думите се леят гладко. Ала текстът като цяло е умопомрачително празен. Нито една оригинална мисъл, нито една лична подробност в редовете, които Наталия изпраща до своя съпруг. В тях не може да се открие нищо, което да го осведоми за каквото и да било или да го зарадва. Разбира се, Наталия е написала тези няколко реда под погледа на майка си, а младата жена се е притеснявала да изразява публично своите чувства. Разбира се, тя е била изморена след прекарания ден на открито. Разбира се, би било несправедливо да съдим за нея само по едно писмо. Но човек изтръпва при мисълта, че и останалите є писма са били подобни на достигналите до нас. В отговор на своята пламенност Пушкин е трябвало да се задоволи с хладните брътвежи на пансионерка.
   Едно от цитираните по-горе писма, това от 22 април 1833 година, в което поетът се подиграва с камерюнкерите и разказва за полагането на клетва от великия княз, е разпечатано от директора на московските пощи Булгаков. Макар Пушкин да е приет в Двора, полицията продължава да се отнася към него с подозрение. Булгаков изпраща писмото на Бенкендорф, а последният го предава на императора. Докато чете подигравките, които Пушкин сипе по адрес на благородния институт на камерюнкерите, Николай I изпада в ярост. Оказва се, че Пушкин е непоправим революционер и неблагодарник. Как той, Николай I, всеруски император, е имал добротата да забрави либералните лудории на този драскач, да се съгласи лично да цензурира неговите поеми, да го издигне на завидна официална длъжност, а вместо да му благодари, Пушкин се осмелява да се шегува за негова сметка в писмата, които изпраща до жена си? Жуковски научава за случая и бърза да се застъпи пред царя, като му обяснява, че тези сарказми нямат никакво значение и че признателността на Пушкин към императора е дълбока и искрена. Николай I се оставя да го убедят с тези доводи, но от този момент нататък Пушкин става негов личен враг.
   Що са отнася до самия Пушкин, когато научава, че полицията е нарушила тайната на неговата кореспонденция, той едва не се задушава от негодувание. Това последно посегателство над неговата свобода е по-недопустимо от всички предишни. Излиза, че царските агенти се интересуват не само от неговите стихове, от пътуванията му и от начина му на обличане? Те ровят с мръсните си ръце в най-интимните, най-светите кътчета на неговия живот! Проникват дори в неговата любов! В тайните на сърцето му! Домът, спалнята, брачното ложе, всичко е тяхно! В Русия вече не може да съществува уединение! Какъв позор!
   На 10 май 1834 година той пише в своя дневник:
   „Московската поща разпечатала едно писмо, писано от мен до Наталия Николаевна, и тъй като намерила в него отчет за клетвата на великия княз, написан очевидно на неофициален език, донесла за всичко на полицията. Полицията, след като не разбрала смисъла, препратила писмото на Негово Величество, който в яда си също не го разбрал. За щастие писмото било показано на Жуковски, който своевременно го обяснил. Всичко се успокоило. Негово Величество бил недоволен от това, че не съм се изказал за моето камерюнкерство с умиление и благодарност. Ала аз мога да бъда поданик, дори роб, но лакей и шут няма да стана дори на царя небесен. Каква дълбока безнравственост има в навиците на нашето правителство! Полицията разпечатва писмата на един мъж до жена му и ги носи за прочит на царя (човек благовъзпитан и честен) и царят не се срамува да си признае това – и да дава ход на една интрига, достойна за Видок и Булгарин! Каквото и да ми говорите, не е лесно човек да бъде самодържавец!“153 
   Минава доста време, преди Пушкин да успее да преодолее огорчението си. След като знае, че кореспонденцията му е следена, той пише до Наталия с молба да проявява предпазливост, той като в Москва се подвизава един директор на пощите, негодникът Булгаков, който чете чужди писма и става сводник на собствената си дъщеря. Това писмо така и не достига до подателя. На 18 май Пушкин се извинява на жена си, че няколко дни не є е писал: „Не ти писах, защото бях ядосан – не на теб, на други. Едно от писмата ми попаднало в ръцете на полицията и така нататък… Никой не бива да знае какво може да става между нас; никой не бива да е приет в нашата спалня. Без тайна няма семеен живот.“
   И по-късно: „Аз не ти писах, понеже свинщината на пощата толкова ме охлади, че нямах сили да хвана перото. Мисълта, че някой ни подслушва, ме подлудява а la lettre154.  Без политическа свобода лесно може да се живее; без семейна неприкосновеност (inviolabilitй de la famille) е невъзможно: каторгата е къде по-добра. Това е написано не за теб; а ето какво пиша за теб. Започна ли железните бани? Маша има ли нови зъби? И как понесе тя първите?... Миналата неделя се представих на великата княгиня. Потеглих за Нейно Височество на Каменния остров в онова приятно разположение на духа, в което си свикнала да ме виждаш, когато обличам моя великолепен мундир. Но тя беше толкова мила, че забравих и злополучната си роля, и яда си... Не се сърди за хладността на писмата ми. Пиша със свито сърце.“155 
   Другаде:
   „Бъди предпазлива... вероятно и твоите писма се разпечатват: това го изисква държавната безопасност.“156 
   Или още:
   „Моля те, не искай от мен нежни, любовни писма. Мисълта, че моите се разпечатват и се четат в пощата, в полицията и така нататък, ме охлажда и аз по неволя съм сух и скучен.“157 
   В пустия и враждебен Санкт Петербург кредитори и полицаи не оставят на мира Пушкин и той съвсем сериозно мисли да даде оставката си като камерюнкер и да се погребе жив на село.
   „С твое позволение май ще трябва да изляза в оставка и с въздишка да се откажа от камерюнкерския мундир, който толкова приятно гъделичкаше честолюбието ми и в който за съжаление не успях да се поперча. Ти си млада, но вече си майка на семейство и аз съм сигурен, че за теб не ще е по-трудно да изпълниш дълга си на добра майка, както изпълняваш дълга си на честна и добра жена. Зависимостта и неуредиците в домакинството са ужасни в едно семейство; и никакви успехи на тщеславието не могат да се сравнят със спокойствието и задоволството.“158 
   Ала Наталия не разбира или не иска да разбере причините за това мрачно настроение. Тя упорито продължава да кокетничи с този изтощен от грижи и от тревоги за бъдещето мъж. Упреква го, че е прекалено осведомен за последните светски новини. Щом знае толкова много неща, значи твърде често излиза. А щом излиза често, значи се среща с много жени и є изневерява. Опитва се да тълкува стремежа на Пушкин да избягва прекомерните разходи като проява на неучтивост към нея. И се налага Пушкин да дава обяснения и да иска прошка:
   „Явно ме е налегнал сплин. Скучно ми е да живея без теб и не смея дори да ти пиша всичко, което ми е на сърцето. Ти споменаваш за Болдино. Добре би било да заседнем там, но не е лесно. Има време да поговорим за това. Не се сърди, жено, и не тълкувай жалбите ми толкова зле. Никога не съм мислел да те упреквам за моята зависимост. Трябваше да се оженя за теб, защото без теб цял живот щях да съм нещастен; но не трябваше да постъпвам на служба и – което е още по-лошо – да се обвързвам с парични задължения. Зависимостта на семействения живот прави човека по-нравствен. Зависимостта, която си налагаме от честолюбие или от бедност, ни унизява. Сега те ме смятат за слуга, с когото могат да постъпват, както им хрумне. Немилостта е по-поносима от презрението. И аз като Ломоносов не искам да бъда шут дори на Господа-Бога. Но ти не си виновна за всичко това, а съм виновен аз поради добродушието, с което съм преизпълнен до глупост, независимо от жизнения ми опит... Пари още не ти изпращам. Бях принуден да стегна за път моите старци. Дърпат ме безмилостно. Вероятно ще те послушам и скоро ще се откажа от управлението на имението. Нека го коландрят, както си знаят; докато са живи, ще могат да се изхранват, а ние ще се постараем да оставим на Сашка и Машка парче хляб... Санкт Петербург е празен, всички са на вилите си. Аз си седя вкъщи до четири часа и пиша. Обядвам у Дюме. Вечер съм в клуба. Това е целият ми ден. Бях намислил да поиграя в клуба за развлечение, но се видях принуден да спра. Играта ме вълнува, а жлъчката ми не минава.“
   След като „стяга за път“ родителите си, Пушкин, въпреки заплахите, продължава да се занимава с имението, за да помогне на сестра си и на нейния съпруг, които непрекъснато го преследват с молби да им изпрати пари. С надеждата да стъпи на крака, той играе карти, прекарва безсънни нощи, нервира се и, както обикновено, губи. Налага се да прави нови дългове, да подписва нови полици.
   „Трябва да помислим за съдбата на нашите деца. Имението на баща ми, както се уверих, е разстроено до невъзможност и все още не може да се поправи само със строга икономия. Аз мога да имам огромни суми, но ние и много пилеем. Ако умра днес, какво ще стане с вас?... Санкт Петербург е ужасно скучен. И още нещо: ипотеката на имението. Но ще мога ли да го ипотекирам? Колко права беше ти, че не бива да се нагърбвам с тези грижи, за които никой няма да ми благодари, а които ми разпалиха толкова много кръвта, че всички пиявици, които имаме вкъщи, не могат да я изсмучат... Пред теб съм много виновен, в парично отношение. Имах пари... и ги загубих на карти. Но какво да правя? Бях толкова жлъчен, че трябваше да се развлека с нещо. Пак оня159  е виновен; но не му се сърдя, стига само да ме пусне.“160 
   След като си дава сметка за всички неприятности, които му струва неговата служба в Министерството на външните работи и длъжността му на камерюнкер, Пушкин събира кураж и на 25 юни 1934 година, взема перото, един бял лист и написва на френски език следното писмо, адресирано до генерал-граф Бенкендорф:
   „Господин графе, тъй като семейни дела ми налагат да пребивавам ту в Москва, ту във вътрешността, принуден съм да напусна службата си и умолявам Ваше Превъзходителство да издейства необходимото за това разрешение. 
   Като последно благоволение бих помолил да не се отменява разрешението, което Негово Величество имаше милостта да ми даде, да използвам архивите.“
   Какво прави той, клетникът? Навярно със своето изумително простодушие си въобразява, че Николай I ще приеме благосклонно неговото писмо и ще признае, че за един поет свободата е насъщна потребност. Въобще не подозира, че като подава оставката си, той наскърбява своя „благодетел“ и се превръща в достоен за публично презрение ренегат. Когато научава за това решение на Пушкин, Жуковски го приема като истинско кощунство и се заклева да оправи положението. Смята за свой дълг да сдобри на всяка цена царя и поета. В интерес на Пушкин, на литературата и на целия цивилизован свят, един велик държавник и един велик творец на перото трябва отново да станат приятели.
   „Царят разговаря с мен за тебе. Ако знаех предварително какво те е накарало да си подадеш оставката, щях да му обясня всичко, но тъй като сам не зная какво би могло да те принуди да извършиш подобна глупост, просто нямаше какво да му отговоря. Само го запитах: „Не е ли възможно това да се поправи по някакъв начин?“ – „Защо да не може?, отвърна ми той. Аз никога никого не задържам и ще разреша да напусне. Но това би означавало, че между нас всичко е свършено. Все пак той би могъл да оттегли писмото си.“ Това действително ме трогна. А ти постъпи, както намериш за добре. На твое място не бих се бавил нито минута.“
   Разстроен от обвиненията в неблагодарност и глупост, отправени му от Жуковски, Пушкин изгубва самообладание. Дали пък не е сгрешил, като е скъсал с властта? Дали пък неговото благополучие и благополучието на семейството му не са възможни единствено в атмосфера на сърдечно разбирателство с императора? На следващия ден, 3 юли, той пише до Бенкендорф:
   „Господин графе, преди няколко дни имах честта да се обърна към Ваше Превъзходителство, за да получа разрешение да напусна службата си. Тази постъпка беше непристойна и затова Ви умолявам, господин графе, да не є давате ход. Предпочитам да изглеждам непоследователен, отколкото неблагодарен.“161 
    В деня, когато пише това извинение, Пушкин получава от Жуковски писмо с още по-остри упреци:
   „Ти си глупав човек, сега вече съм напълно уверен в това. И не само глупав, но и с непристойно поведение: как можа така добре да се наредиш, без да споменеш нито дума нито на мен, нито на Вяземски? Просто главата ми не го побира! Извършил си досадна, егоистична и неизразима глупост! Ето какво бих направил аз сега на твое място (защото думите на царя биха ме трогнали до дъното на душата): бих написал направо до него едно напълно искрено писмо, в което без заобикалки бих му обяснил какво ме е накарало да извърша тази глупост; бих му доверил всичко това заедно с чувствата на признателност, които нашият господар напълно заслужава. Напиши веднага писмо и го предай на Бенкендорф. Дори не си представях, че все още има шанс да се поправи това, което в своята непоследователност си натворил. Ако не се възползваш от случая, който ти се предоставя, ще излезе, че си просто едно от онези покрити с четина животни, които се хранят с жълъди и с квиченето си дразнят ушите на всеки добре възпитан човек. Казано направо, постъпката ти е толкова невъзпитана и глупава, че с нея ще провалиш живота си и ще предизвикаш заслужените упреци на приятелите си и собствените си угризения.“
   Едновременно с това дълго писмо от Жуковски, Пушкин получава и кратка записка от Бенкендорф в отговор на молбата си за оставка от 25 юни. Началникът на жандармите все още не е получил писмото от 3 юли, с което Пушкин го моли да не дава ход на молбата му. Бенкендорф пише в престорено любезен стил:
   „Негово Величество, който не желае да задържа никого против волята му, ми възложи да уведомя заместник-началника на канцеларията, че вашата молба е приета и да направи необходимото. Що се отнася до искането ви да продължите да посещавате и да преглеждате архивите и след приемането на вашата оставка, Негово Величество не благоволи да даде одобрението си, тъй като това право може да бъде предоставено единствено на лица, които се ползват със особеното доверие на правителството.“
   Значи излиза, че със своята неблагодарност Пушкин е изгубил „особеното доверие на правителството“? Но кога всъщност се е радвал на такова доверие, след като още от възцаряването на Николай I непрекъснато е бил под полицейски контрол? Стреснат от обрата, който приемат събитията, поетът набързо пише две писма, датирани от 4 юли, едното до Жуковски, другото до Бенкендорф. В писмото до Жуковски се казва:
   „Още щом получих първото ти писмо, написах на граф Бенкендорф, молейки го да спре моята оставка, ma dйmarche йtant inconsidйrйe, казвах, que j’aimais mieux avoir l’air inconsйquent qu’ingrat.162  Но след това получих официално известие, че ще получа оставка, но че ще ми бъде забранено да влизам в архивите. Това ме огорчи във всяко отношение. Подадох оставка в минута на отвратително настроение и яд на всички и всичко. Домашните ми обстоятелства са затруднителни: положението ми не е весело; една промяна в моя живот е почти необходима. Не ми стигна кураж да обясня всичко това на граф Бенкендорф – по тази причина и писмото ми трябва да се е сторило сухо, а то е просто глупаво.“163 
   До Бенкендорф Пушкин пише следното:
   „Крайно съм огорчен, че моята необмислена молба, предизвикана от разни неприятни обстоятелства и досадно дребни грижи, ви се е сторила като безумна неблагодарност и упорство пред волята на този, който досега беше повече мой благодетел, отколкото господар. Ще очаквам решението на участта си, но във всеки случай нищо няма да измени чувствата ми на дълбока преданост към царя и синовната ми признателност за неговите досегашни милости.“
   Бенкендорф дава това писмо най-напред за оценка на Жуковски, преди да го покаже на императора. Текстът на писмото се струва на Жуковски прекалено сух за вината, която носи неговият приятел. Той моли Бенкендорф да отложи представянето му на Николай I и на 6 юли пише до Пушкин:
   „Просто не мога да разбера какво става с теб; ти направо си оглупял; направо трябва да те изпратят в лудницата или хубавичко да те напердашат, за да ти възстановят кръвообращението... Последното писмо, с което молиш всичко да си остане постарому, е така сухо, че може да се стори на Негово Величество направо неприлично. Да не би да си забравил да пишеш или пък смяташ под достойнството си да изразиш някакви чувства към императора? Какво толкова мъдруваш? Действай просто. Негово Величество е огорчен от твоята постъпка; смята, че е признак на неблагодарност от твоя страна. До този момент той те обичаше искрено и ти желаеше само доброто. Ясно се вижда, че му е болно да те отблъсне от себе си. Какво толкова има за мислене! Пиши това, което ти диктува сърцето...“
   В този момент Пушкин изгубва търпение. Той е смятал за нещо съвсем в реда на нещата да подаде оставката си, тъй като е отрупан с дългове, а и се нуждае от усамотение, за да може да работи. А ето че гледат на него като на неблагодарник, враг на монархията, разбойник без сърце и без ум.
   „Честна дума, пише той на 6 юли до Жуковски, и аз не разбирам какво става с мен. Че излизам в оставка, когато го искат обстоятелствата, бъдещата съдба на цялото ми семейство, собственото ми спокойствие – какво престъпление има в това? Каква неблагодарност? Но Негово Величество може да вижда тук нещо подобно, което аз все пак не мога да разбера. В такъв случай аз не подавам оставка и моля да бъда оставен на служба. Сега – защо били сухи писмата ми? А трябва ли да са сополиви? В дълбините на сърцето си аз се чувствам прав пред Негово Величество; гневът му не ме огорчава, но колкото по-лошо е моето положение, толкова по-скован и по-студен става езикът ми. Какво да правя? Да моля за извинение ли? Добре, но за какво? Ще отида при Бенкендорф и ще му обясня какво ми е на сърцето – но не знам защо писмата ми да са неприлични. Ще се опитам да напиша трето.“164 
   Третото писмо от същия този 6 юли, адресирано до Бенкендорф, Пушкин пише на френски език, изпълнен със срам, мъка и отвращение:
   „Господин графе, позволете ми да ви говоря с открито сърце. Когато си подавах оставката, мислех само за притеснителни и мъчителни семейни въпроси. Имах предвид неудобството, че докато съм на служба, ще бъда принуден често да пътувам. Кълна ви се в Бога и в душата си, че това беше единствената ми мисъл; с дълбока скръб виждам колко жестоко е изтълкувана тя. Императорът ме обсипа с благодеяния още в първия миг, когато царската му мисъл се спря върху мен. Има някои благодеяния, за които не мога да мисля без дълбоко вълнение, толкова лоялност и благородство бе вложил той в тях. За мен той винаги е бил провидение и ако през тези осем години се е случвало да недоволствам, нито веднъж, кълна ви се, ни най-малко огорчение не се е примесвало в чувствата, които храня към него. И в този миг не мисълта, че загубвам един всемогъщ покровител, ме изпълва с мъка, а мисълта да оставя в душата му впечатление, което за щастие не съм заслужил.
   Повтарям ви, господин графе, твърде смирената си молба да не давате ход на така безразсъдно подадената ми молба.“
   След като се запознава с това последно „домашно задание“ на Пушкин, Бенкендорф го намира достатъчно „сълзливо“, за да бъде представено на императора.
   „Ясно се вижда, че му е болно да те отблъсне от себе си“, пише Жуковски. В действителност нито на царя, нито на Бенкендорф и през ум не им минава, че трябва да им е „болно“. Просто смятат за по-целесъобразно безразсъден човек като Пушкин да бъде държан по-изкъсо. В своя доклад до царя Бенкендорф отбелязва:
   „Прилагам две писма на Пушкин, едното адресирано до мен, другото до Жуковски. Понеже той признава, че е извършил глупост и предпочита да изглежда непоследователен, отколкото неблагодарен... Предполагам, че Ваше Величество ще предпочете да остави първото му писмо без последствие. Добре знаем с какъв човек си имаме работа: по-добре той да остане на служба, отколкото да бъде оставен на самия себе си.“
   Върху този доклад Николай I поставя следната резолюция:
   „Прощавам му, но го повикайте, за да му обясните още веднъж цялата непоследователност на неговото поведение и как би могло да свърши всичко. Известни неща могат да бъдат простени на някой двадесетгодишен безумец, но не и на тридесет и пет годишен мъж, съпруг и баща на семейство.“
   Случаят с оставката е продължил две седмици (от 25 юни до 8 юли), през които Пушкин, настръхнал, отвратен, почти нищо не е писал на жена си. Той много добре знае, че тя би взела страната на Николай I срещу него.
   „Изтеклият месец беше бурен, пише той в своя дневник. Насмалко не се скарах с двореца, но всичко се замаза. Обаче неприятностите няма да се разминат.“ 165 
   Най-сетне на 11 юли, когато бурята утихва, той пише до Наталия: „Тези дни насмалко не направих беля: насмалко не се скарах с Оня. И хем се изплаших, хем ми стана тъжно. Ако се скарам с този, няма да намеря друг.“ 166 
   А на 13 юли:
   „Ще трябва да ти поговоря за моите мъки и неволи. Тези дни ме прихвана такова лошо настроение, че подадох оставката си и получих от Жуковски такъв калай, а от Бенкендорф такова сухо уволнение, че се опомних и сега моля Бога и Христа да не ми приемат оставката. Ти би се радвала, нали? Хубаво ще бъде, ако изкарам още двадесет и пет години. Но ако се гътна, преди да изтекат десет, не зная какво ще правиш и какво ще каже Машка, а особено Сашка. За тях ще бъде много малко утешение, че татко им е бил погребан като шут, а мама им е била толкова мила на Аничковите балове. Е, няма какво. Бог е велик: главното е там, че не искам да ме подозират в неблагодарност. Това е по-лошо и от либерализма.“167  
   Така Пушкин оттегля молбата си за оставка, за да не бъде сметнат от царя за неблагодарник и за да не натъжи жена си, за която баловете са смисъл на живота. „Ти би се радвала, нали?“ Боже мой, та тя направо е във възхита. Най-сетне се е съвзела след помятането и е започнала в Калуга да кокетира по всички фронтове. Докато Пушкин є говори за материалните си затруднения, тя му изпраща като подарък везни, които трябва да символизират въображаемото му скъперничество. Докато Пушкин, отвратен от „свинския Санкт Петербург“, отначало се опитва да напусне службата, сетне се извинява пред императора и попада в клопката, тя му описва с подробности светските успехи, които жъне в Калуга и физическите достойнства на някакъв глупак, който я ухажва. Докато Пушкин с тревога се пита как ще осигури бъдещето на жена си и на децата си, тя му съобщава своето намерение да приюти в Санкт Петербург двете си сестри Екатерина и Александра, както и да ги уреди като придворни дами. Несъмнено Екатерина и Александра умират от скука в обществото на заядливата и набожна майка. Несъмнено Наталия искрено обича по-големите си сестри и є е мъчно заради самотата, в която са обречени да живеят. Ала как не є минава през ума, че средствата на Пушкин са изчислени до последната пара и че той няма да има възможност да поеме разходите по двете пораснали и претенциозни девойки?
   „Как ти дойде на ум, пише той още на 11 юни 1834 година, да настаняваш сестрите си в двореца? Първо, вероятно ще ти откажат и, второ, дори да ги вземат, помисли си какви долни клюки ще плъзнат по свинския Санкт Петербург. Ти си прекалено хубава, ангеле мой, за да ставаш просителка. Почакай; първо овдовей, поостарей, пък тогава ставай просякиня и титулярна съветничка. Съветвам теб и сестрите ти да се държите по-далеч от Двора; ползата не е голяма. А не сте богати. Не бива да се трупвате всичките на гърба на леля си. Божичко! Ако Заводи (собственост на г-жа Гончарова) бяха мои, с нищо не биха могли да ме подмамят в Санкт Петербург. Щях да си живея господарски. Но вие, жените, не разбирате щастието на независимостта и сте готови да се заробите за цял живот, само и само да кажат за вас: „Hier madame une Telle йtait dйcidйment la plus belle et la mieux mise du bal.168  Сбогом, Madame une Telle.“169 
   Месец по-късно, на 14 юли 1834 година той отново пише:
   „Ти си седнала да се радваш. Да знаеш колко съм се разкокетничила... Впрочем, булке, аз не ти се карам за това. Всичко си е в реда на нещата; бъди млада, защото си млада – и царувай, защото си прекрасна... Ако наистина си намислила да докараш тук сестрите си, тогава е невъзможно да останем у Оливие: няма място. Но и двете сестри ли ще вземеш при себе си? Ей, булке, внимавай... Моето мнение е: семейството трябва да бъде самљ под един покрив: мъжът, жената, децата – докато са малки; родителите, когато са вече престарели. Иначе няма да се отървеш от грижи и семейно спокойствие няма да видиш.“170 
   За пореден път Пушкин отстъпва пред настояванията на Наталия и наема по-просторно и по-скъпо жилище, това на семейство Вяземски, които заминават за чужбина.
   „Какви помощнички или работнички сте вие?, пише той до Наталия в края на юли. Работите само с краченцата си на баловете и помагате на мъжете си да пръскат пари. И за това сме ви благодарни. Моля те, не ми се сърди, задето закъснявам с пристигането си. Честна дума, душата ми иска; ала кесията не дава. Работя като вол. Коригирам два тома едновременно, пиша бележките, залагам села...“ 171 
   На 25 август 1834 година Пушкин приключва с коректурите и потегля от Санкт Петербург, за да отиде при жена си в имението на Гончарови. „Напуснах Санкт Петербург, пише той в своя дневник, пет дена преди откриването на Александровата колона, за да не присъствам на церемонията заедно с камерюнкерите – моите колеги.“ Срещата с Наталия го възмездява за дългото очакване. Веднага щом я види, той забравя за всички упреци, които є е отправял в писмата си. След като прекарват две седмици в имението на Гончарови, Наталия и сестрите є започват да се готвят за заминаването в Санкт Петербург, а Пушкин се отправя за Болдино, където трябва да урежда сложните семейни дела.
   Третият престой на поета в Болдино е посветен на уреждането на проблемите около имението. Чувства се изнервен. Вдъхновението така и не го спохожда. Единственото значително произведение, което успява да довърши по време на това усамотение, е приказката в стихове Златното петле. „Нито стихотворения ми идват на ум, нито романи преписвам. 
Чета Уолтър Скот и Библията, а все за вас си мисля. Здрав ли е Сашка? Изгони ли кърмачката? Отърва ли се от проклетата германка? Как пристигна? Много са нещата, за които се безпокоя. Тази есен май няма да изкарам дълго в Болдино. Работите горе-долу оправих. Ще почакам още малко, да видя няма ли да се разпиша; ако ли не, тогава сбогом – и на път.“ 172 
   Пушкин се завръща в Санкт Петербург на 18 октомври. Там го очаква Наталия, която е бременна за четвърти път и е решена повече от всякога да се забавлява и да се харесва. Там са и двете є сестри. 
   – Защо прибра у дома си тези момичета? – пита го Соболевски.
   – Защото майка им по цели дни пие и развратничи с лакеите – отвръща Пушкин. 
   А майката на Пушкин пише до дъщеря си на 7 ноември 1834 година:
   „Наталия пак е бременна, сестрите є са при нея и поемат половината наем на чудесната къща, където живеят сега. Той разправя, че това го устройвало, що се отнася до разходите, но инак малко го притеснява, защото никак не обича да променя навиците си на стопанин на дома.“173 

VIII
ТРИТЕ СЕСТРИ
                       И така, Пушкин придружава на баловете не една, а три жени. Екатерина, най-голямата, която близките наричат Коко, по думите на един съвременник „много прилича на кобила или на метла с дълга дръжка, сравнение от арсенала на кавказката галантност“.174  Запазен е неин портрет в Сулц, който до голяма степен опровергава подобна крайна оценка. Върху платното Екатерина е висока девойка със заоблени рамене, пълни гърди и тънка талия. Черни къдрици обрамчват издълженото є бледо лице. В големите, малко късогледи тъмни очи се чете тъга. Екатерина не е красива, но не є липсва чар.
   Сестра є Александра, напротив, е жива карикатура на Наталия. Тя е висока и стройна като нея, но по-тромава и месеста; подобно на Наталия, кожата є е гладка и нежна, но има нездрав жълтеникав тен; самата Наталия е леко кривогледа, което придава особен чар на погледа є, докато кривогледството у Александра е много силно и придава гротескен вид на безизразното є лице. „Жената на Пушкин, пише бившата Зизи Вулф (вече баронеса Вревская), е възхитителна в пълния смисъл на тази дума, ала сестра є (Александра) ми се стори толкова грозна, че когато останах насаме със сестра си в каляската, не се сдържах и избухнах в смях.“ Животът на това трио, чиято царица без съмнение е Наталия, е запълнен единствено с рокли, парфюми, изкуствени плитки, „аполонови къдрици“ и любовни изповеди. За тях всяко излизане е паметно събитие, а за Пушкин – непоносима тегоба. 
   „Все пак на шести не отидох в двореца, отбелязва той в своя дневник, и доложих, че съм болен. Царят искал да изпрати фелдйегер или Аренд (дворцовият лекар) да ме доведат.“175 
   Все пак той не може да се прави на болен по повод на всеки бал и на всяка церемония. Подобно извинение в крайна сметка би разгневило Николай I, а без съмнение не по-малко и Наталия. Ето защо на 16 декември 1834 година се налага да отвърне на царската покана „да се яви в осем и половина в Аничковия дворец с униформен фрак, а Наталия Николаевна, в обичайния си тоалет.“
   „В девет часа пристигнахме. На стълбата срещнах старата графиня Бобринская, която винаги лъже вместо мен и ме отърва от разправии. Тя ми направи забележка, че съм с триъгълна шапка с пера (нарушение: в Аничков се идвало с кръгли шапки; но това не беше още всичко). Вече имаше много гости, балът беше започнал с контраданси. Нейно Величество беше цялата в бяло, с тюркоазена шапка; Негово Величество с кавалергардски мундир. Нейно Величество много се е разхубавила. Щом забеляза триъгълната ми шапка, граф Бобрински нареди да ми донесат кръгла. Дадоха ми една, толкова омазана с помада, че ръкавиците ми се навлажниха и пожълтяха.“ 176 
   На тези балове Пушкин е все по-разсеян, мълчалив и мрачен. Той стои до перваза на някой прозорец с нацупени устни, угаснал поглед, сякаш съвсем чужд на тази вихрушка от ефирни рокли и еполети. В главата му обаче не напират хармонични стихове, а цифри. Жена му струва твърде скъпо, въпреки значителната помощ, която леля Загряжская оказва при покупката на тоалети. Родителите му са се завърнали от Михайловское в Санкт Петербург и са пред прага на разорението. Надежда Осиповна е болна, докторът настоява за консултация с всякакви светила на медицината, но се налага тя да бъде отложена поради липса на пари. Лев е задлъжнял. Съпругът на Олга се оплаква, че не е получил дължимата сума. И поетът трябва да се оправя сам с тази лавина от посредствени грижи. Наталия и сестрите є танцуват. Дъщеричката Машка дотолкова е привикнала да вижда около себе си само парижки тоалети и прически с диадема, че при вида на баба си се разплаква и отказва да я целуне, тъй като Надежда Осиповна носи „обикновена шапчица и обикновена рокля“. За да облича и изхранва жена си, децата си, балдъзите си, родителите си, Пушкин работи упорито над безконечната История на Петър Велики. На 20 януари 1835 година той пише до Нашчокин:
   „Вероятно си видял Пугачов и, надявам се, не си го купил. Пазя за теб специален екземпляр. Какви времена настанаха?! Пугачов се превърна в добър редовен платец на данъка спрямо мен, Емелка Пугачов, моят изпратен на гурбет мужик! Той ми донесе доста пари, но тъй като близо две години бях живял в дългове, в джоба ми нищо не остава, а всичко отива за разплащане.“ 177 
   Впрочем продажбите на Пугачов твърде скоро опасно спадат:
   „Сред публиката, отбелязва Пушкин, много хулят моя Пугачов и – което е по-лошо – не го купуват. Уваров (председател на Цензурния комитет) е голям подлец. Той крещи за книгата ми като за бунтарско съчинение. Неговият поддръжник Дондуков (глупак и досадник) ме преследва със своя Цензурен комитет. Той не е съгласен да печатам съчиненията си само със съгласието на Негово Величество. Царят дава, пъдарят не дава. Между другото, за Уваров: голям е негодник и шарлатанин. Развратът му е известен. Низостта му стига дотам, че децата на Канкрин (министър на финансите) са го използвали като разсилен. За него се казва, че е започнал кариерата си като к..., после станал бавачка и накрая стигнал до председател на Академията на науките, както княгиня Дашкова – до председател на Руската академия. Той е крал държавни дърва и до ден-днешен има да връща пари (а притежава единадесет хиляди души), използвал е държавни майстори да му вършат негова работа и т. н., и т. н. “ 178 
   Пушкин не се задоволява да изброява мерзостите на Дондуков и Уваров в своя личен дневник, а отправя към двамата хубостници остри епиграми. Достатъчно е да открие нравствено падение, глупост или алчност у някой представител на официалните власти, Пушкин губи всякаква предпазливост, въпреки миналия си опит в това отношение. Той разголва и публично бичува своите противници, като по този начин излива натрупалата се в него горчилка. Епиграмата срещу кариериста и отявления педераст Дондуков, някогашен любовник на Уваров, заемащ в този момент поста председател на Цензурния комитет и заместник-председател на Академията на науките, жъне незабавен успех:
   
               В Академията днес
               Княз Дундук седи със чест.
               Казват, че не подобава
               на Дундука чест такава;
               и защо ли там седи?
               Задника си да вреди.
   
   На Уваров, покровителя на Дондуков, Пушкин отрежда още по-строго наказание в своето стихотворение Оздравяването на Лукул. По онова време Уваров очаква с нетърпение да умре неговият шурей, богатият граф Шереметев, болен от скарлатина, когото лекарите вече са отписали. По линия на жена си Уваров се явява негов наследник. За Уваров смъртта на Шереметев е само въпрос на време. Той бърза да се осведоми за размера на неговото богатство и нарежда то да бъде описано, а ковчежетата, запечатани. Съвсем неочаквано обаче Шереметев оздравява и разяреният Уваров става предмет на всеобщ присмех. 
   В действителност Пушкиновото стихотворение Оздравяването на Лукул представлява епиграма, насочена срещу този твърде припрян наследник. В него поетът се обръща към Лукул-Шереметев:
   
              Подобно гарван върху леш
             наследникът ти го тресеше
             в очакване – дано умреш.
             Имота ти той вече беше
             със восък запечатал вред.
             Той твойте складове заключи
             и готвеше се да получи
             парите ти безчет.
             
             Той мислеше си: стига срам,
             деца да бави на велможи!
             Велможа той ще стане сам
             и себе си във ред ще сложи.
             За честност – не му говори!
             Жена си няма да завлича,
             нито чрез кражба да изсича
             държавните гори.179 
   
   Въпреки прозрачните намеци, цензурата, заблудена от подзаглавието – „подражание от латински“ – разрешава отпечатването на творбата. Незабавно някой си г-н Жобар, бивш професор в Казанския университет, уволнен от Уваров, превежда на френски Оздравяването на Лукул и го изпраща на министъра, молейки го да приеме посвещението и да го отпечата под своето славно име. Г-н Жобар пише иронично до Пушкин: „Ако Негово Превъзходителство благоволи да почете моя опит, въпреки моето невежество и установеното от медицинските власти леко слабоумие, скоро ще стана академик, държавен съветник, носител на високи отличия и пр., тъй като днес по свое желание той може да назначава и да уволнява академици, професори и всякакви заслужили хора…“180 
   Междувременно Уваров вече се е оплакал на Бенкендорф, а Бенкендорф на императора. Началникът на жандармите привиква при себе си поета и отправя към него горчиви укори.
   – Но тези стихове не са писани по адрес на Уваров – оправдава се Пушкин.
   – Ами по чий адрес?
   – По ваш.
   – По мой адрес ли? – възмущава се Бенкендорф. – Че аз кога съм изсичал държавни гори?
   – Вашият отговор означава – отвръща с усмивка Пушкин, – че Уваров действително е изсичал държавни гори. Инак как щеше да си помисли, че стихотворението е насочено срещу него?
   Автентичността на този разговор не е установена със сигурност, но са открити някои чернови на писма до Бенкендорф, в които Пушкин твърди, че намеренията му са съвсем безобидни. Естествено, нито Бенкендорф, нито императорът могат да бъдат убедени от подобни детински доводи. Пушкин си дава сметка, че е прекалил и моли г-н Жобар да се откаже от намерението си да публикува превода на стихотворението в Белгия.
   „Публикуването му предизвика недоволството на едно лице, чието мнение аз много скъпя и което не мога да пренебрегна, без да изглеждам неблагодарен и безумен. Бъдете добри: пожертвайте удоволствието от гласността, ако искате да направите услуга на един ваш събрат.“181 
   Със своите две последни епиграми Пушкин си спечелва двама нови врагове. Граф Уваров и княз Дондуков се присъединяват към кохортата на разните Неселроде, Булгариновци, към всички онези, които поетът непредпазливо е засегнал. Те с ехидно озлобение ловят всяка клевета по адрес на поета и жена му. Оплитат го в невидима мрежа от зложелателство. Радват се на неговите затруднения. Мечтаят как да го погубят.
   Действително положението на Пушкин има с какво да зарадва неговите противници. На 1 април той взема назаем три хиляди и петстотин рубли от един лихвар, като залага някои семейни ценности. На 15 април съдът го задължава да изплати хиляда шестдесет и три рубли и тридесет и три копейки за просрочени наеми на собственика, чийто апартамент е ползвал преди това, както и глоба от сто и шест рубли и тридесет копейки. За погасяването на този дълг се налага Пушкин да пожертва част от своите лични крепостни в Болдино. В края на април 1835 година той пише до брат си Лев, който служи в Тифлис:
   „Откакто проявих слабостта да се заловя с работите на баща си, не съм получил и петстотин рубли доход; колкото до заема от тринадесет хиляди, той вече е изразходван... Вашата полица (десет хиляди) беше откупена. Следователно извън наема, храната и шивача, които не са ви стрували нищо, сте получили хиляда двеста и тридесет рубли. Тъй като майка ми беше много зле, още се занимавам с имотите, въпреки че имам хиляди неприятности с тях. Разчитам да се отърва от тази работа при първа възможност. Тогава ще се постарая да ви предам вашата част от земите и селяните. Вероятно и вие ще се заемете с вашите работи и ще преодолеете нехайството и лекотата, с която живеете ден за ден. Отсега нататък се обръщайте към родителите си. Не съм платил дребните ви комарджийски дългове, защото не съм ходил да търся другарите ви. Редното беше те да ме потърсят.“182 
   На 2 май той отговаря на претенциите на зет си Павлишчев:
   „Ето разпорежданията, които тези дни предложих на баща ми и с които той, слава Богу, е съгласен. На Лев Сергеевич той дава половината от Кистенево (селце в землището на Болдино); моята половина отстъпвам на сестра си, при условие, че тя получава доходите и изплаща процентите от ипотеката. Съобщих това на управителя. Болдино остава на баща ми... Смятам да напусна Санкт Петербург и да замина на село, стига с това да не предизвикам недоволство.“
   Наталия понася храбро бременността. Датата на термина наближава, но Пушкин не може повече да издържи на нуждата от простор и усамотение. На 8 май той посещава Михайловское, Тригорское и Голубово, където живее сега младата баронеса Вревская, някогашната Зизи Вулф. „Боже мой, възкликва той пред г-жа Осипова, колко е хубаво у вас! Там, в Санкт Петербург, често ме обзема такава тревога!“ Срещата с красивата Зизи, която помни като слабичко, влюбено момиченце, и която сега се готви да става майка също за четвърти път, силно развълнува Пушкин и пробужда у него спомена за толкова други безполезни лудории. „Пристигането на Пушкин ви е изненадало, пише на 24 май Анет Вулф до Зизи Вревская, и вие не сте могли да разберете целта на неговото пътуване. Аз си мисля, че той просто е искал да види вас и мама, Тригорское, Голубово и Михайловское, защото аз също не мога да се сетя за някаква особена причина. Дали пък не е дошъл да разговаря с мама тъкмо сега относно двете хиляди рубли, които є дължи?“183 
   След този краткотраен отдих Пушкин бърза да се прибере в Санкт Петербург, за да отпразнува раждането на своето трето дете. Пристига на 15 май, а предишния ден, 14 май, Наталия е дала живот на момченце, Григорий. Гузен, засрамен, щастлив, Пушкин се втурва в стаята, където си почива жена му. Срещата кара и двамата да се разплачат. Поради преживяното вълнение Наталия се чувства зле до края на деня. 
   Раждането на неговото трето дете кара Пушкин още по-настоятелно да моли за оставка. Ала обстоятелствата около първата молба, предната година, го карат този път да действа предпазливо. Решава да не споменава за насъщна нужда от оставка, а да моли за разрешение да отсъства от Двора за срок от четири години по чисто материални причини. Писмото, което пише на френски език на 1 юни 1835 година е предназначено да предотврати всякакво враждебно тълкуване.
   „Господин графе, пише Пушкин, срамувам се, че досаждам отново на Ваше Превъзходителство, но снизхождението и интересът, които Вие винаги сте благоволявали да ми засвидетелствате, ще бъдат извинение за моята нескромност. Аз нямам състояние, и аз, и жена ми не сме получили още частта, която ни се пада. Досега съм живял само с плодовете на моя труд. Постоянният ми доход е заплатата, която императорът благоволи да ми даде. Да работя, за да живея, разбира се, съвсем не е унизително за мен; но свикнал да бъда независим, напълно невъзможно ми е да пиша за пари; самата тази мисъл е достатъчна, за да ме хвърли в бездействие. Животът в Санкт Петербург е ужасно скъп. Досега съвсем безразлично гледах на разноските, които бях принуден да правя, тъй като един политически и литературен вестник, чисто търговско предприятие, би ми дал веднага възможност да се сдобия с тридесет-четиридесет хиляди рубли доход. Тази работа обаче ми е толкова противна, че смятах да прибягна до нея само при крайна нужда. Принуден съм да огранича всички разноски, които само ме карат да правя дългове и ми готвят тревожно и тежко бъдеще, а може би оскъдица и отчаяние. Три-четири години уединен живот на село ще ми дадат отново възможност да се върна в Санкт Петербург и да се отдам отново на заниманията, които дължа на добрината на Негово Величество.
   Бях отрупан с благодеянията на императора и ще бъда отчаян, ако Негово Величество си помисли, че в моето желание да се отдалеча от Санкт Петербург се крие някаква друга подбуда освен абсолютна необходимост. Най-малкият знак на недоволство или подозрение е достатъчен да ме накара да остана в положението, в което се намирам, защото в края на краищата предпочитам да бъда в притеснено финансово положение, отколкото да си промени за мене мнението онзи, който беше мой благодетел не като монарх, не по дълг и справедливост, а от свободно чувство на благородно и щедро благоволение.“
   Това писмо поставя в трудно положение императора и Бенкендорф. Тонът, в който е издържано, е пропит с такова смирение, че изглежда невъзможно да настрои някого срещу неговия автор. Ала във всеки случай е твърде опасно да се дава свобода на Пушкин. Николай I поставя върху документа следната резолюция: „Няма никакви пречки да отиде, където намери за добре, но не виждам как би могъл да съчетае това със своя пост. Попитайте го дали всъщност не иска оставка, защото в противен случай не виждам как би могъл да получи отпуск за такъв продължителен срок.“
   Когато научава за решението на императора, Пушкин решава да го надхитри. Той изобщо не е споменавал в писмото си за оставка. Царят пръв намеква за подобна спасителна мярка. Просто трябва да се хване за думите му!
   „Негово Величество, пише той на 4 юли до Бенкендорф, е благоволил да отбележи в писмото ми до Ваше Сиятелство, че не ще мога да замина за няколко години на село, освен ако не изляза в оставка. Предавам съдбата си изцяло на волята на царя и желая само решението на Негово Величество да не бъде за мен знак на немилост и влизането в архивите, когато обстоятелствата ми позволяват да оставам в Санкт Петербург, да не ми бъде забранено.“184 
   Поетът сякаш е спечелил играта. Николай I не може да му откаже оставката, която той в известен смисъл му е предложил. Но и този път Пушкин се радва преждевременно.
   Николай I и Бенкендорф твърдо са решили на всяка цена Пушкин да им бъде под ръка. Върху писмото на поета императорът написва нова присъда: „Ако има нужда от пари, императорът е готов да му се притече на помощ, достатъчно е само да каже; ако иска да прекара известно време у дома, може да вземе четиримесечен отпуск.“
   Пушкин си дава сметка, че каквито и молби и заплахи да отправя, императорът няма да го пусне. Намерението на Николай I е да го държи близо до себе си, за да му бъде под око. Него или Наталия? И двамата. Него, за да може да го следи. Нея, за да може да я ухажва. На всичко отгоре трябва да прекланя глава и да благодари. 
   Разочарован, ядосан, Пушкин все пак решава да даде отговор на отправеното му предложение. Пише до Бенкендорф, за да му обясни, че има шестдесет хиляди рубли дългове и че не му е възможно да вземе толкова голям заем срещу лихва. Накрая все пак дава воля на своята ревност:
   „Признателността не е мъчително чувство за мен, но аз не мога да скрия от себе си, че нямам абсолютно никакво право на благодеянията на Негово Величество и че ми е невъзможно да поискам каквото и да било. Именно на вас, господин графе, предоставям още веднъж да решите съдбата ми.“185 
   Ако е можел да прочете между редовете, императорът е щял да разбере, че Пушкин се нуждае не толкова от пари, колкото от свобода, и че иска да избяга от Санкт Петербург не толкова заради материалното си положение, колкото заради красотата на Наталия. Ала императорът не разбира или не иска да разбере нищо, така че предлага на поета десет хиляди рубли и шест месеца отпуск.
   Никак не е логично Пушкин, който е оправдал своята молба с парични затруднения, да отхвърли предлаганото му благодеяние. Ала тази сума от десет хиляди рубли е капка в морето. Той се нуждае най-малко от тридесет хиляди (с които да покрие едва половината от дълговете си). За погасяването на този дълг в срок от шест години Пушкин разчита на официалната си заплата от пет хиляди рубли.
   Императорът охотно приема това решение. Ала се налага поетът да се бори и с Министерството на финансите, което иска да удържи от въпросните тридесет хиляди рубли половината от отпуснатия за издаването на Пугачов аванс, сиреч десет хиляди рубли. Преговорите се проточват чак до есента.
   Междувременно получените пари веднага биват похарчени за погасяването на стари заеми и за купуването на нови тоалети. Наталия се е съвзела след раждането и се наслаждава в пълна мяра на живота. Тя се разхожда на кон в костюм за езда, който подчертава гърдите и тънката є талия. Появява се на баловете в обкръжение на млади ухажори. Както винаги си ляга късно и става късно. Когато Пушкин я моли да замине с него за Михайловское, където да прекарат заедно есента в спокойно уединение, тя започва да пищи, да тропа с краче и дори пролива няколко сълзи на отчаяние. Налага се да отстъпи и с мъка на сърцето да потегли сам.
   Ала за пореден път става чудо и селският въздух на Михайловское възвръща силите му. Сред тази гледка, която му навява любовни спомени, той решава да се влюби в която є да е, просто за да минава времето. От безделие започва да ухажва Мария, най-малката дъщеря на г-жа Осипова, която е само на шестнадесет години. Сетне научава за възможното пристигане на доведената є дъщеря Александра, чието благоразположение навремето е делил с Алексей Вулф, и която е сключила доста несполучлив брак през 1833 година. Мисълта за възможността отново да се срещне с нея и да є разкрие чувствата си го изпълва с радостно нетърпение:
   „Ангел мой, пише той до нея през септември, колко ми е мъчно, че не ви заварих и как ме зарадва Евпраксия Николаевна, когато ми съобщи, че се каните да дойдете в нашия край! Елате, за Бога, поне за 23-ти. Запазил съм за вас три кошници признания, обяснения и какво ли не още. Може да ни остане време дори да се влюбим...“
   Ала Александра, която наричат още Алина или Сашенка, така и не идва. И Пушкин отново изпада в меланхолия. Зизи пише до своя брат Алексей Вулф:
   „Поетът пристигна доста весел; смееше се и подскачаше, както някога, ала сега отново е в плен на меланхолията. Очакваше с нетърпение Сашенка, като, струва ми се, се надяваше да стопли в пламъка на нейния темперамент собствените си поостарели душевни и физически сили.“
   Лишен от любовни развлечения, Пушкин изразходва излишъка от енергия, като язди кон, като се къпе, прескача маси и прекопава лехите в градината на Зизи Вревская. В Тригорское г-жа Осипова е болна, а голямата є дъщеря Анет оплаква братовчедка си Нети, умряла при раждане. В Голубово Зизи е обкръжена от тълпа дечурлига, които постоянно крещят и се карат. Съпругът на Зизи умее да играе само шах. Пушкин скучае. Вдъхновението все не го спохожда. На 14 септември той пише до Наталия:
   „Ще стане една седмица, откакто те напуснах, мила приятелко, а не виждам никаква полза от това. Още не съм започнал да пиша и не знам кога ще започна. За сметка на това непрестанно мисля за теб и не мога да измисля нищо свястно. Мъчно ми е, че не те взех със себе си. Да знаеш какво време е тук! От три дена вече само се разхождам кога пеш, кога на кон. Ако върви така, цялата ми есен ще мине в разходки и не ни ли изпрати Бог яки студове, ще се върна при теб, без да съм направил нищо. Днес видях месеца откъм лявата си страна и започнах много да се безпокоя за теб... Пиши ми колкото може по-често; и ми пиши за всичко, което правиш, за да знам с кого кокетничиш, къде ходиш, добре ли се държиш, как клюкарстваш...“186 
   След като до 21 септември не получава никакъв отговор от Наталия, той пише отново: „Ти не можеш да си представиш колко живо работи въображението, когато седим сами между четири стени или се разхождаме из горите, когато никой не ни пречи да мислим, докато не ни се завие свят. А за какво мисля аз? Виж за какво: от какво ще живеем? Баща ми няма да ни остави имение; той вече половината го е пропилял; нашето имение е на косъм от разрухата. Царят не ми позволява да стана нито помешчик, нито журналист. Да пиша книги за пари, Бог ми е свидетел, не мога. Нямаме нито грош сигурен доход, а сигурният ни разход е тридесет хиляди. Всичко се крепи на мен и на леля ти. Но нито аз, нито леля ти сме вечни. Какво ще излезе от това – един Господ знае. Засега ми е тъжно... Днес времето е мрачно. Есента започва. Дано седна да работя... Аз много ходя, много яздя разни кранти, които много се радват, защото срещу това им се дава овес, с който те не са свикнали. Ям печени картофи като финландец и рохки яйца като Луи ХVIII. Това ми е обедът. Лягам си в девет часа; ставам в седем.“187 
   На 25 септември все още никаква вест от Наталия:
   „На какво прилича това, булке? Вече е двадесет и пети, а аз още нямам от теб нито ред. Това ме дразни и тревожи... Здрава ли си, душо? И какво правят моите дечица? Как е къщата ни, как я управляваш? Представи си, че досега не съм написал нито ред; а това е само защото не съм спокоен. В Михайловское намерих всичко както си беше освен това, че в него вече я няма бавачката ми и че до познатите ми стари борове е израсло, докато ме е нямало, ново семейство борове, които ме е яд да гледам, както понякога ме е яд да гледам младите кавалергарди по баловете, на които вече не танцувам. Но какво да се прави; всичко около мен ми казва, че остарявам, понякога дори на чист руски език. Например вчера срещнах една позната селянка, на която не можех да не кажа, че се е променила. А тя ми вика: „Ама и ти, благодетелю мой, си се състарил, пък си и погрознял.“ Макар че аз мога да кажа заедно с покойната ми бавачка: хубав никога не съм бил, а млад бях.“188 
   На следващия ден, след като е изпратил това писмо, Пушкин претворява съдържанието му в стихове:
   
          ...Пак посетих
          аз онзи кът, където преживях
          като изгнаник пусти две години...
          ...и сякаш беше вчера, като скитах
          в горичките. Ей къщицата вехта.
          Живеех там със свойта бедна няня...
          Ей хълма залесен, над който често
          заставах неподвижен с часове,
          загледан в езерото, спомнил в скръб
          далечни брегове, вълни далечни...
   
   С тези стихове Пушкин възпява и младите борове, израсли покрай дългоклонестите си предци, за които споменава в писмото:
   
          Здравей, о племе,
          Тъй младо, непознато. Аз не ще
          дочакам твойта силна късна възраст,
          познайниците мои да надраснеш
          и старите глави да им затулиш
          от поглед чужд. Но нека моят внук
          да чуе вашто шепнене приветно,
          когато след другарски разговори
          се връща у дома с приятни мисли,
          премине ли край вас във мрака нощен,
          за мен да си припомни. 189 
   
   Стихотворението остава недовършено. Пушкин го изоставя от умора, от досада. От грижи у него трудно се раждат римите. Той вече не се чувства поет, а ревнив съпруг, изправен пред разорение помешчик, изпаднал в немилост царедворец.
   „Негово Величество, пише той до Наталия в края на септември, ми обеща Вестника, а после го забрани; кара ме да оставам в Санкт Петербург, а не ми дава начин да живея от труда си. Губя време и душевни сили, пръскам спечелени с работа пари и не виждам нищо в бъдещето. Баща ми прахосва имението си без удоволствие, а също и без сметка; твоите губят своето... Какво ще правим занапред? Един Господ знае... Сутрин не си гледам работата, а само си чеша езика. Вечер прескачам до Тригорское, ровя се в старите книги и ям лешници. А дори не помислям да пиша нито стихове, нито проза.“ 190 
   Най сетне, на 2 октомври:
   „От вчера започнах да пиша (само да не са ми уроки). Времето при нас се разваля, есента като че ли настъпва сериозно. Дано да се разпиша... Гледам през прозорчето и си мисля: нямаше да е зле, ако изведнъж в двора влезе карета – и в каретата седи Наталия Николаевна! Но не, приятелко моя. Стой си в Санкт Петербург, а аз ще се постарая да побързам и да пристигна при теб по-рано.“191 
   „Пиша както дойде, доверява той на Плетньов. За вдъхновението е необходимо сърдечно спокойствие, а аз съм много неспокоен.“192 
   Действително есента на 1835 година се оказва особено безплодна за творчеството на Пушкин. Поетът напразно се мъчи да продължи Евгений Онегин, опитва се да обрисува някои сцени от Средновековието, започва работа над Египетски нощи, но не му достига кураж, за да завърши това съчинение. За Египетски нощи Пушкин използва една поема, писана от него през 1825 година, в която се възпява любовната жестокост на Клеопатра, на основата на разказа на посредствения латински писател Аврелий Виктор. След много колебания Пушкин успява да впише поемата в един любопитен в много отношения разказ в проза. Интригата почива върху успоредицата между живота в древността и в модерни времена. Възможно ли е мъже от ХIХ век да бъдат покорени от чара на една модерна Клеопатра? Може ли да се приеме съществуването на Клеопатра извън египетските нощи, далеч от тълпите роби и кадилниците с благовония? В този Пушкинов разказ някой си Чарски, руски поет, е посетен от пристигнал наскоро в Санкт Петербург италиански виртуоз, който има намерение да организира светски вечери с импровизации. След първия опит, който жъне изумителен успех, Чарски решава да представи италианеца на отбран кръг познавачи. Елегантна тълпа изпълва салона, за да чуе тази рядка птица. Темата на импровизацията е изтеглена от урната от млада, невъзмутима красавица, една модерна Клеопатра, а тя е „Клеопатра и нейните любовници“. Обзет от вдъхновение, италианецът се преобразява. Той пристъпва към публиката, кръстосва ръце върху гърдите си и разказва във възхитителни стихове за екстаза на мъжете, които приемат смъртта като достойна цена за една любовна нощ, прекарана в обятията на кралицата.
   Разказът на Пушкин прекъсва след монолога на италианеца. Нима този италианец не е трескавият и великолепен Мицкевич, който е удивлявал всички със своите импровизации? А нима Чарски не е самият Пушкин? Героят Чарски е повод поетът да даде израз на всичката си ненавист към тълпата. Когато описва Чарски, той мисли същевременно за себе си:
   „Животът му течеше твърде приятно; но имаше нещастието да пише и печата стихове. В списанията го наричаха поет, а в слугинските стаи, съчинител... Най-голямото зло, най-нетърпимо за стихотвореца, е неговото звание и прозвище, с което той е заклеймен и което никога не го напуща. Публиката гледа на него като на своя собственост; според нея той е роден за нейна полза и удоволствие; върне ли се той от село, първият срещнат го пита: „донесохте ли нещо новичко?“ Замисли ли се върху обърканите си работи, за болестта на любимия му човек, веднага просташка усмивка придружава просташкото възклицание: „сигурно нещо съчинявате!“ Ако ли се влюби? Хубавицата му си купува албум в английския магазин и вече чака елегии. Иде ли при почти непознат човек да поприказва по важна работа: оня веднага вика синчето си и го кара да чете стиховете на еди-кого си; и момчето гощава стихотвореца с неговите собствени осакатени стихове...“193 
   А другаде:
   „Той водеше най-разсеян живот; стърчеше на всички балове, преяждаше на всички дипломатически обеди и на всяка вечер беше също неизбежен, като рязанския сладолед. Обаче той беше поет и тази му страст беше непреодолима. Когато го нападнеше тази глупост (тъй наричаше той вдъхновението), Чарски се затваряше в кабинета си и пишеше от сутрин до късна нощ.“
   В Михайловское Пушкин така и не е споходен от „тази глупост“ и не се затваря в кабинета си от сутрин до вечер. Той събира недовършените си стихотворения, неосъществените си проекти и решава да не упорства повече, а да се завърне в Санкт Петербург, след като на село вече не се чувства като у дома си.
   Пристигането му в столицата е мрачно. Прибира се недоволен, че е изгубил времето си, жадуващ час по-скоро да разбере дали Наталия не е извършила някоя глупост и дали Сашка и Машка не са се разболели. А ето че го посреща друга вест: майка му е много зле. Враговете на Пушкин упрекват Наталия, че не я е приютила при себе си. Разправят, че макар Наталия да живее в просторен дом заедно със сестрите си, макар да притежава разкошни бални тоалети, не е благоволила да прибере свекърва си, която е болна, бедна и лишена от грижи; била я оставила да живее у чужди хора!
   Ала Пушкин не обръща внимание на клеветите и взема страната на жена си:
   „Заварих горката си майка в крайно тежко състояние, пише той до г-жа Осипова;194  дошла от Павловск да търси квартира и внезапно є прилошало в дома на госпожа Княжнина, където била отседнала. Каух и Спаски не дават никаква надежда. При тези тъжни обстоятелства имам и друга мъка: чувствам, че обществото е намразило бедната ми Натали. Навсякъде говорят, че е ужасно тя да бъде толкова елегантна, след като свекърът и свекървата нямат какво да ядат и свекърва є умира в дома на чужди хора. Вие знаете какво е истинското положение. Строго погледнато, не може да се каже, че човек, който притежава хиляда и двеста селяни, е в оскъдица. Именно баща ми притежава нещо, а аз нямам нищо. Във всеки случай Натали няма нищо общо с това; аз трябва да отговарям. Ако майка ми беше дошла да живее при нас, Натали, напълно естествено, би я приела. Но една студена къща, пълна с дечурлига и претъпкана с гости, никак не е подходяща за една болна. Майка ми се чувства най-добре у дома. Аз пристигнах, когато се беше вече преместила; баща ми е в окаяно състояние. Колкото до мен, аз само се тровя и съм като пребит. Вярвайте ми, скъпа госпожо Осипова, колкото и животът да е sьsse Gewohnheit195 , той ни поднася такива огорчения, че накрая става отвратителен, а обществото се превръща в мръсна купчина кал.“
***
По същото време Пушкин пише до Нашчокин:
   „Моето семейство се умножава, расте, шуми около мене. Сега, струва ми се, няма защо да роптая против живота и да се страхувам от старостта. На ергена е скучно да живее: досадно му е да гледа новите, младите поколения; само един баща на семейство може да гледа без завист младостта, която го заобикаля. От това следва, че ние с тебе направихме добре, че се оженихме.“196 
   Пушкин обича децата си и особено своя син Сашка, с когото много се гордее. Съжалява, че жена му, прекалено млада и прекалено кокетлива, оставя дома, за да ходи по балове и по магазини. В нейно отсъствие за децата се грижи нейната сестра Александра. Наталия и Екатерина се завръщат у дома само да спят, да се хранят и да сменят тоалетите. Александра си стои вкъщи, наглежда бельото, сметките, дава нареждания на прислугата и мъмри децата. Тази висока девойка с лице като от слонова кост, с кривогледи очи, притежава властна и страстна натура. Тя изпитва възхищение от Пушкин, знае стиховете му наизуст, вслушва се с трепет в неговите стъпки откъм работния му кабинет и прощава всичките му прищевки. Израсла в самота, Александра често е спохождана от мъчителни блянове. Тази повехнала мома завижда на сестра си, която споделя незаслужено ложето на поета. Цялата є сподавена нежност, всичките є неосъществени желания, мечтите є на прехвърлила младостта весталка разцъфтяват в присъствието на Пушкин. Пушкин не остава безразличен към това закъсняло обожание. Благодарение на Александра той вкусва онази женска съпричастност, от която Наталия винаги го е лишавала. Постепенно в ума и сърцето му Александра започва да „допълва“ Наталия. Тялото на Наталия и душата на Александра за него се превръщат в неразделно цяло. Без да си дава сметка за това, поетът обича едновременно две жени. „Той непрекъснато ухажва своята балдъза, пише Анет Вулф през февруари 1836 година, а жена му е станала изключително кокетлива.“197  Княгиня Вяземская разказва, че преди да умре Пушкин є предал една верижка с молба да я върне на Александра. Според бавачката на децата тази верижка действително принадлежала на Александра, а камериерът веднъж я намерил в леглото на поета. „Мислете, каквото искате, казва бавачката, ала според мен вашата леля има голяма вина пред майка ви.“ В подкрепа на тези твърдения могат да се приведат и следните фрази, открити в бележките на Жуковски относно агонията на Пушкин:
   
             Разкритията на Александра…
             Историята с леглото.
             Юначагата… добре.198 
             Вие ми донесохте щастие.
   
   Дали тези „разкрития на Александра“ имат някаква връзка с „историята с леглото“ и дали „историята с леглото“ е тази на „верижката“?199 
   Бременната за пети път Наталия ревнува от Александра, а Александра ревнува от Наталия. По време на болестта на майка си, през есента, Пушкин не написва нищо. Нямат пари.
   Така на 1 февруари 1836 година се налага да бъдат заложени при един лихвар срещу хиляда и двеста рубли шалове, перли и сребърни предмети; на 13 март при същия лихвар срещу шестстотин и петдесет рубли пак шалове, перли и сребърни предмети. На 24 март 1836 година книжарят Белизар иска да му бъдат изплатени две хиляди сто седемдесет и две рубли и деветдесет копейки за доставени през 1834 и 1835 година книги. Пушкин трябва да плаща навсякъде. Дължи пари на търговци, на офицери, на хазяина, на шивача, на кочияша, на аптекаря, на млекаря, на хлебаря, на книговезеца, на английския магазин, откъдето пазарува жена му и на цялата прислуга.Той си записва:
   
   На камериера	100 рубли
   На първата бавачка	40 —
   На втората бавачка	60 —
   На първата камериерка	100 —
   На втората и третата камериерка	40 —
   На четвъртата камериерка	20 —
   На дойката	177 —
   На слугата в кухнята	60 —
   На лакея	90 —
   На готвача	50 — 
   На кочияшите	20 —
   На чистача на паркет	15 —
   На един слуга	60 —
   На перачката	90 —
   И т. н.
   
   Един съвременник си спомня как веднъж Пушкин влетял в книжарницата на Смирдин, викайки: „Пари! Пари! Пари!“ Когато зетят на Пушкин, Павлишчев, за пореден път се осмелява да изпрати писмо с искане на дължими суми, поетът започва да крещи, докато преграква. „Той крещя до пресипване, пише Олга Павлишчева до своя съпруг, че предпочита да даде всичко, което притежава (включително може би и жена си), само и само да си няма повече работа с Болдино.“200  Пристъпите му на гняв стават все по-чести. Става раздразнителен, неврастеничен, злобен. Все по-рядко го чуват да се смее. През януари 1836 година той се скарва със своя почитател, младия граф Сологуб, и го извиква на дуел.
   „Бях на един бал заедно с Наталия Николаевна Пушкина, която се шегуваше по повод романтичната ми страст и нейния обект. Аз исках да є напомня, че тя вече не е малко момиченце и я попитах откога е омъжена. След това разговорът се прехвърли на Ленски, един много мил и образован поляк, който тогава превъзходно танцуваше мазурка по петербургските балове. Всичко това беше безкрайно невинно и без никаква задна мисъл. Но присъстващите дами направили от този разговор цяла клюка: че съм бил заговорил за Ленски затуй, защото той се бил харесвал на Наталия Николаевна (което беше измислица) и тя забравяла, че е омъжена съвсем отскоро.“201 
   Неколцина приятели съобщили на Пушкин, че Сологуб бил казал оскърбителни думи по негов адрес. Поетът изпраща до младежа покана за дуел по всички правила, като използва посредничеството на някой си Хлюстин, приятел на Лев Пушкин и нещастно влюбен в Екатерина Гончарова. Сологуб, който през това време се намира извън Санкт Петербург, отвръща с почтително обяснение. Ала Пушкин не се задоволява с него и настоява въпросът да се реши с оръжие. Това продължава до 3 май 1836 година, когато двамата противници се срещат в Москва, помиряват се и стават близки приятели. Що се отнася до Хлюстин, който е служил за посредник между Сологуб и Пушкин, самият той си навлича гнева на поета, когато има нещастието да повтори пред него фрази от една особено враждебна статия на Сенковски. „Аз просто повторих като цитати, пише Хлюстин до Пушкин на 4 февруари 1836 година, някои бележки на Сенковски, в смисъл, че вие сте били измамили публиката. Наместо да обърнете внимание, че просто привеждам написаното от друг, намерихте за добре да сметнете, че аз самият пригласям на Сенковски и по този начин объркахте мен с него, затвърждавайки между нас някаква неразривна връзка с думите: „Печално е да гледа човек как тези хора повтарят нелепостите на свиня като Сенковски.“ Така бях включен в числото на „тези хора“; вашата интонация и разпаленост не оставяха никакво съмнение относно значението на думите ви, макар логически то да си оставаше неясно.“
   Поетът отговаря още същия ден, 4 февруари:
   „Мога да пренебрегна думите на някой си Сенковски, но съвсем другояче стои въпросът, когато тези думи се повтарят от един човек като вас. Ето защо аз поръчах на г-н Соболевски да ви помоли от мое име чисто и просто да вземете думите си назад, или пък да ми дадете потребното удовлетворение.“202 
   На 4 февруари ново писмо на Хлюстин до Пушкин:
   „Имам честта да ви уведомя, че ми е невъзможно да взема назад казаното от мен, тъй като смятам, че в първото си писмо дадох достатъчно разяснение относно мотивите за това, което съм сторил. Що се отнася до потребното удовлетворение, за което говорите, аз съм изцяло на вашите заповеди.“
   Въпреки това противниците не стигат до „потребното удовлетворение“ и се помиряват, след като на същата тази дата 4 февруари 1836 година са разменили по три писма на френски език.
   Още на следващия ден, 5 февруари 1836 година, Пушкин се впуска необмислено в нова свада на честта. Нима не са му предали, че княз Репнин се е изказал оскърбително за него по повод стихотворението Оздравяването на Лукул. Ето защо на 5 февруари пише отново на френски този път до княз Репнин:
   „Княже, със съжаление се виждам принуден да досаждам на Ваше Превъзходителство, но като дворянин и глава на семейство, аз съм длъжен да бдя над честта си и над името, което ще оставя на децата си. 
   Нямам честта да бъда лично познат на Ваше Превъзходителство. Не само никога не съм ви виждал, но и по лични съображения съм хранил към вас чувство на истинско уважение и признателност. Някой си господин Боголюбов обаче публично повтарял оскърбителни за мен думи, и то твърдейки, че излизат от вас. Моля Ваше Превъзходителство да благоволи да ми съобщи на кое да вярвам.
   Знам по-добре от всеки друг разстоянието, което ме отделя от вас; но тъй като Вие сте не само знатен благородник, но и представител на нашето старо истинско дворянство, към което спадам и аз, надявам се, че лесно ще разберете каква наложителна необходимост е продиктувала настоящата ми постъпка.“
   Княз Репнин отговаря на 10 февруари 1836 година:
   „Срещал съм г-н Боголюбов единствено у С. С. Уваров. Никога и по никакъв повод не съм влизал в отношения с него и никога не съм говорил за вас в негово присъствие. От друга страна, след като прочетох вашето Оздравяване на Лукул, трябва да ви кажа откровено, че вашият гениален талант ще бъде далеч по-полезен на Отечеството и ще донесе на вас лично много повече слава, ако възпявате вярата и силата на Русия, вместо да се отдавате на лични нападки.“
   „Не мога да не призная, отвръща Пушкин, че мнението на Ваше Превъзходителство относно съчиненията, оскърбителни за честта на всяко частно лице, е съвсем справедливо.“
   Случаят приключва дотук, но всички тези предлагани и отлагани дуели, всички тези писма с оскърбления и извинения свидетелстват за изключителната чувствителност, която проявява Пушкин през 1836 година. Отвсякъде злословят по негов адрес. Отвсякъде той усеща омраза, заплаха, презрение.
   Два месеца след свадата със Сологуб, един месец след разправиите с Хлюстин и княз Репнин, съдбата му отрежда нова скръб. В началото на март 1836 година състоянието на майка му вдъхва на лекарите сериозна тревога. Тя има чести припадъци. Сърцето є не издържа. Бащата на Пушкин, Сергей Лвович, плаче на глас в стаята, рони сълзи, оплаква се и постоянно коленичи, като по този начин още повече тревожи умиращата. При вида на изпитото лице на Надежда Осиповна у Пушкин се пробужда чувство, което той до този момент не е изпитвал към нея. Усеща, че заедно с това отслабнало, объркано и безмълвно същество си отива в небитието цялото му детство, цялото му далечно минало. Изправен пред неизбежността да изгуби майка си, той внезапно осъзнава истинското велико значение на тази дума. Надежда Осиповна, разбира се, е била лоша майка – властна, нервна, сдържана... Ала по-добре да имаш лоша майка, отколкото да нямаш изобщо майка. Пушкин обсипва болната с трогателни знаци на внимание, харчи последните си пари за доктори и лекарства. Надежда Осиповна охотно признава колко несправедлива е била към него в миналото. Тя моли сина си да є прости. „Срещнах го с жена му у неговите родители, пише г-жа Керн, малко преди смъртта на неговата майка. Те седяха един до друг на малък диван до стената, а Надежда Осиповна ги гледаше ласкаво, с любов. Александър Сергеевич държеше между пръстите си крайчеца на боата на жена си и леко я галеше, сякаш по този начин изразяваше нежността си и към жена си, и към майка си. Правеше това, без да продума нищо. Наталия Николаевна бе с ролки в косите, защото се канеше да ходи на бал.“
   Майката на Пушкин умира на 29 март 1836 година. Пушкин съпровожда тленните є останки до Светогорското гробище недалеч от Михайловское, където тя е погребана, а той купува гробно място за себе си. „След погребението беше много съсипан, отбелязва баронеса Вревская (Зизи Вулф). Оплакваше се, че съдбата за сетен път се е отнесла жестоко към него и му е дала толкова малко време, за да се порадва на майчината нежност, от която дотогава е бил лишен.“
   През това време в Санкт Петербург враговете на Пушкин разпространяват слуха, че той открито се бил забавлявал по време не опелото.
***
След погребението на майка си Пушкин трябва да помисли за скорошното раждане на своето четвърто дете. Отново разходи. Отново грижи. Няма пукната пара, за да заплати на акушерката, на лекарите, на кърмачката... Издателят Смирдин е предложил на поета петнадесет хиляди рубли, за да се откаже от издаването на списание и да продължи да работи за поредицата Библиотека за четене. Пушкин не се оставя да бъде съблазнен от това предложение. Според него само едно списание може да му донесе осемдесетте хиляди рубли годишно, от които се нуждае. Ала властите винаги са се отнасяли враждебно към основаването на такова издание. През 1836 година Пушкин отново прави постъпки. И ето че чудото става. Той получава разрешение. Списанието ще бъде тримесечно и ще се нарича Съвременник.
   Първата книжка, излязла в началото на април 1836 година, представлява красиво томче, което съдържа между другото Пътуване до Арзрум и Скъперникът рицар. Пушкин е възхитен. Наталия предвижда големи печалби от Съвременник и наема вила за два пъти по-висок наем от предната година. Единствено читателите не харесват новото издание. Намират го претрупано, скучно. Няма светски новини, няма раздел за дамска мода, няма забавни анекдоти. Единствено красива, сериозна проза и прекрасни, сериозни стихове. Всичко това е твърде подходящо за професори! При това към списанието са привлечени видни сътрудници: Жуковски, Гогол, Язиков, Вяземски. За осъществяването на това издание Пушкин се е отказал от авторски права. Работи безплатно, събира текстове, поправя ръкописи, следи за продажбите. Впрочем оформлението, отпечатването, разпространението, воденето на сметките за него са второстепенни проблеми. Но цензурата се грижи нито едно материално затруднение да не бъде спестено на списанието, което издава този непоносим Пушкин. Вторичните цензори, стреснати от именитостта на поета, разчепкват всеки параграф със злобна педантичност, задържат коректурите по цели седмици, бавят издаването на всяка книжка. Министърът на вътрешните работи Уваров, който не е забравил за стихотворението „подражание от латински“ Оздравяването на Лукул, насърчава своята армия от чиновници в тяхното настървение против Съвременник. Статиите биват забранявани една след друга по най-незначителни поводи. Бенкендорф упреква Пушкин, че е публикувал прозата на един гвардейски корнет без разрешението на жандармерийския началник, на когото е подчинен авторът. Уваров пише до председателя на Комитета по цензурата: „Не подобава на един служител от моето министерство да поддържа каквито и да било връзки със зловредни личности като Пушкин.“ Пушкин е порицаван и от III отделение, тъй като е получил писмо от Кюхелбекер. По този повод шпионите на властта Булгарин и Сенковски отбелязват:
   „Князът на мисълта се е превърнал в роб на тълпата; орелът се е спуснал от облаците, за да върти тежките камъни на една мелница.“
   И още: 
   „Пушкин потуши своето вдъхновение, за да пише набързо скроени хроники и полемични статии.“
   Отвратен от тези критики и от постоянните укори, Пушкин вече съжалява, че е стъпил на попрището на журналистиката.
   „Да чистиш руската литература, пише той до жена си, значи да чистиш нужници и да зависиш от полицията... Дявол да ги вземе! Кръвта ми се превръща в жлъч.“203 
   И също:204 
   „На мен самия душата ми отива чак в петите, като си спомня, че съм журналист. Докато бях още порядъчен човек, аз пак получавах полицейски мъмрения и ми казваха: „Vous avez trompй…“205  и така нататък. А какво ли ме чака занапред? Мордвинов (сътрудник на Бенкендорф) ще гледа на мен като на Фадей Булгарин и Николай Полевой, като на шпионин; как можах да се родя в Русия с душа и талант! Весело ми е донемайкъде.“
   Към края на април Пушкин изпраща жена си на село, а сам заминава за Москва, където се надява да успее да поработи, да привлече нови сътрудници за списанието и да се откъсне от столичните сплетни.
   Както винаги се настанява у Нашчокин, който, откакто се е оженил, е променил към по-добро своя начин на живот. В дома му вече не се организират оргии и празници с цигани, не се мяркат чернооки певици; единственото му развлечение е английския клуб, където само за една вечер той често залага и губи значителни суми. У Нашчокин Пушкин се чувства като у дома си. Жената на Нашчокин е нежно, красиво и доста образовано същество. Той самият малко е напълнял след сватбата, но не е изгубил нищо от своето добродушие. За да може да прекарва времето със своите приятели, Пушкин отклонява всякакви покани. Учи се да играе вист, подрежда миниатюрния дворец на Нашчокин и моли Вера Нашчокина да му изсвири някой валс на миниатюрния клавесин със седем октави и половина. Не се сеща нито за работа в архивите, нито за писане на стихове.
   „Колко съм щастлив у вас! Струва ми се, че вие сте моето истинско семейство“, казва той понякога, докато сяда заедно с Нашчокин и Вера на турския диван в спалнята. По онова време носи червена наметка на малки зелени квадрати. Очите му се просълзяват от умиление. На душата му е радостно. Тук наистина може да си отдъхне. Ала отново го обзема тревога при мисълта, че не е получавал скоро писмо от жена си. Според Вера Нашчокина любовта му към Наталия е нещо изключително. Той я обожава. Доверява є се. Просто се бои от последиците на нейното крайно лекомислие. „Жена му беше добра, но лекомислена!, отбелязва Вера Нашчокина. Вятър! Вятър! Вярно е, че винаги ми се е струвала лишена от всякаква чувствителност!“
   До Москва достигат странни вести. В салоните и клубовете се разправя, че Николай I все по-упорито ухажвал жените и че се бил пристрастил към ученичките от Театралното училище.
   „За теб, душо, се носят разни слухове, пише Пушкин до Наталия на 5 май 1836 година, които достигат до мен само отчасти, понеже мъжете последни в града научават за жените си, но личи, че ти си докарала някого до такова отчаяние с кокетството си и с жестокостта си, че той за утеха си е направил харем от театрални възпитанички. Не е хубаво, ангеле мой: скромността е най-добрата украса на вашия пол... Как е твоят корем и как си с парите? Не се разкайвам за пристигането си в Москва, но ми домъчнява за Санкт Петербург. На вилата ли си? Как се разбра с хазаина? Какво правят децата? Много ми дотежа! Виждам, че непременно трябва да имам осемдесет хиляди доход. И ще ги имам. Неслучайно се впуснах в журналната спекулация.“206 
   Пушкин престоява в Москва по-малко от месец. Вечерта на неговото отпътуване за Санкт Петербург Нашчокин дава в негова чест прощална вечеря. На трапезата поетът по невнимание преобръща маслото върху покривката, а това е лошо знамение.
   – Ама че си несръчен! – възкликва Нашчокин. – Каквото хванеш, все го изтърваш!
   – Нищо, нищо… На мен ми се пише лошо – отвръща Пушкин.
   Явно разтревожен обаче, той отказва да излезе от къщата преди да удари полунощ с надеждата, че лошата поличба се отнася само за отиващия си ден. Никога повече няма да види Нашчокин.
   През това време във вилата на село, където живее Наталия, вече го очаква ново лице. Докато Пушкин бърза посред нощ към дома в Каменни остров, Наталия ражда четвърто дете, момиченце. Пушкин научава това, когато прекрачва прага.
   „На прага научих, пише той до Нашчокин на 27 май 1836 година, че Наталия Николаевна благополучно е родила дъщеря ни Наталия няколко часа преди пристигането ми. Тя спеше. На другия ден я поздравих и є дадох вместо жълтица твоята огърлица, от която тя е възхитена... Пари! Пари! Ужасно ми трябват.“207 
   Пушкин все още се надява да спечели тези пари благодарение на Съвременник. Междувременно взема назаем седем хиляди и шестдесет рубли от един лихвар, като оставя за залог шалове, сребърни предмети и семейни накити.
   Втората книжка на списанието се появява през юли, третата през октомври. Приходите са нищожни. Пушкин работи без отдих и на 19 октомври завършва романа Капитанската дъщеря, на който разчита, за да повиши интереса към Съвременник. 
   
***
„В сравнение с Капитанската дъщеря, пише Гогол, всички наши романи и повести са като сладка каша. Чистотата и сдържаността достигат такава висота, че дори самата истина изглежда изкуствена и карикатурна. За пръв път се появяват истински руски характери: обикновен комендант на една крепост, неговата съпруга, поручикът, самата крепост с единственото си оръдие, характерното за онова време безредие и скромното величие на обикновените хора. Всичко това е не само действително, но нещо повече.“
   След като е изучил Бунта на Пугачов като историк, сега Пушкин се обръща към него като писател. От изписаните страници изникват образи, иззад цифрите се появяват оръдия и пушки, названието на един град се превръща в град, военният чин става човек от плът и кръв, облечен в униформа, датата придобива определен цвят на небето, изпълва се с вихрушки пясък, със свежест, с уют. Цяло едно минало се надига от отдавна изсъхналото мастило, за да завладее земята, пълно със сила, тежест и колорит. Пушкин превръща Капитанската дъщеря в семейна хроника на руския живот през осемнадесетото столетие, със селския народ, провинциалните гарнизони, духовенството, дворянството, разбойниците, аристократите, а също Пугачов и самата Екатерина II.
   В основата на това повествование са премеждията на младия поручик Гринев, изпратен по волята на неговия баща в Белогорската крепост на четиридесет версти от Оренбург.
   Пътуването е дълго. Вали сняг. По пътя Гринев среща един дрипав селянин, който го отвежда сред виелицата до най-близкия хан. За отплата той дава на селянина своя заешки кожух. На следващия ден продължава за Оренбург, а оттам стига до Белгорск. В действителност крепостта се оказва жалко селце, обградено с ограда от колове и защищавано от шепа недъгави войници с избелели униформи и старо чугунено оръдие. Командването официално е поверено на капитан Миронов, а неофициално е поето от неговата съпруга Василиса Егоровна, „която и на служебните работи гледа като на свои, домакински, и управлява крепостта също така, както и своя малък дом.“208  Миронов отговаря за службата на недъгавите войници, а Василиса Егоровна за бойния дух на гарнизона, налага и опрощава дисциплинарни наказания. Този добродушен и ленив капитан и тази властна, начумерена и смела матрона имат дъщеря на име Мария, в която поручик Гринев не закъснява да се влюби. Той дори се бие на дуел, за да защити честта на Мария, по време на който получава сериозна рана. Девойката се грижи за него с такава нежност, че той е готов незабавно да се ожени за нея. Намерението е съвсем сериозно и той пише на родителите си, за да им съобщи, че вече е намерил жената на своя живот. Отговорът на бащата обаче охлажда възторга на младия наивник. Той му отказва съгласието си и благословията си и го нарича неопитен хлапак. Отначало Гринев смята да се опълчи на бащиния си гняв, но Мария не желае в никакъв случай да се омъжи за него без съгласието на семейството му. Двамата млади са отчаяни и им се струва, че историческите събития около тях бледнеят пред личното им разочарование. 
   Ала животът продължава. Бунтът на двамата влюбени съвпада с бунта на цялата страна. Страшният Пугачов е избягал от тъмницата и представяйки се за цар Петър III, вдига уралските казаци против верните на Екатерина гарнизони. След като превземат и опустошават няколко съседни крепости, ордите на разбойника настъпват срещу Белогорск. Капитан Миронов нарежда да се почисти оръдието, да се удвоят постовете и решава да изпрати младата Мария в Оренбург. Твърде късно. Противникът е вече пред крепостните стени. Битката е неравна. Защитниците стрелят с оръдието, опитват се да направят пробив през обръча от въоръжени с пушки и лъкове казаци и башкирци. Не след дълго бунтовниците нахлуват в крепостта. Пугачов заповядва на войниците да положат клетва пред него. Миронов отказва да се подчини и е обесен. Неговият заместник последва примера му и е сполетян от същата участ. Жената на капитана се нахвърля с упреци срещу самозванеца и е убита със саблен удар по главата. Поручик Гринев се готви на свой ред да посрещне смъртта. Ала поради някакво необяснимо великодушие Пугачов го помилва. След тези екзекуции по късата процедура, народът минава пред победителя, отдава му почести като на владетел и с благоговение целува кръста.
   Все още замаян от неочакваното спасение, Гринев се опитва да открие следите на Мария. Научава, че се е укрила в дома на свещеника. Става му ясно и защо от целия гарнизон Пугачов е пощадил само него: в действителност Пугачов е същият онзи дрипав селянин, когото Гринев е срещнал на пътя по време на виелицата и комуто е подарил заешкия кожух. „Докато съм жив, няма да забравя“, е казал мужикът, докато поема кожуха от ръцете на „негово благородие“. Пугачов държи на своята мужишка дума. Значи у този кръвожаден пияница се крие чувство на доблест. Самозванецът праща да извикат Гринев и му предлага да служи в неговата шайка. Гринев гордо отказва да измени на императрицата, но въпреки всичко Пугачов му разрешава да напусне крепостта. Младежът се прощава с клетата Мария и се заклева да се върне при нея заедно с редовната войска. След това отива в Оренбург и моли генерала – комендант на крепостта – да настъпи срещу Пугачов и да освободи Белогорската крепост. Висшите офицери в Оренбург обаче са привърженици на отбранителната тактика. Те благоразумно изчакват Пугачов да обсади града, за да вземат мерки. В Оренбург цари глад. Излазите на войската срещу обсаждащите ги орди се провалят плачевно. От пратеник Гринев научава, че Мария е попаднала в ръцете на Швабрин, бивш офицер от хората на Миронов, преминал на страната на Пугачов, и решава сам да проникне в Белогорската крепост, за да освободи своята годеница или да умре в нозете є. Спрян по пътя от бунтовнически патрул, той е отведен пред мнимия цар, с когото споделя тревогата си. Още един път Пугачов благоволява да пощади офицер на противника. Гринев се срамува от приятелството, което му засвидетелства този отлъчен от църквата злодей. „Аз съм офицер и дворянин, заявява той на Пугачов. Вчера още се биех срещу тебе..., а днес щастието на целия ми живот зависи от тебе.“
   Пугачов заповядва Мария да бъде освободена. Гринев заедно с годеницата си напуска крепостта. Сиротната девойка е приета от неговите родители. Що се отнася до поручика, той продължава участието си във военните действия срещу Пугачов. Ала, след поражението и залавянето на самозванеца, следствената комисия призовава Гринев с обвинението, че е пребивавал в лагера на Пугачов. Той го бил пощадил на няколко пъти и дори го канил на своите пиршества. Случаят със заешкия кожух не е достатъчно оправдание. Престъпник като Пугачов не е способен на никаква милост. Ето защо смятат Гринев просто за предател в служба на отцепника. Той заслужава примерно наказание: пожизнено заточение в сибирските мини.
   Веднага щом научава за заключението на комисията, Мария заминава право за Санкт Петербург, за да подаде прошение лично пред императрицата. Тази є постъпка се оказва спасителна за съдбата на поручика. Императрицата проявява по-голямо съчувствие от военните съдии, признава невинността на Гринев, неговата почтеност, вярност и смелост, нарежда младежът да бъде освободен и обещава на девойката занапред да се грижи за нея. Така романът завършва с реабилитирането на Гринев и щастливата му женитба с капитанската дъщеря.
   И тук, както в Медния конник, Пушкин дава среща на една обикновена човешка история с Историята. Любовта на поручик Гринев и на нежната Мария се вписват в един епичен декор. Смъртта на капитан Миронов и на неговата жена е просто подробност в драмата на Пугачовския бунт. Ала именно тази незначителна смърт, тази обикновена любов ни сближава истински с величавите събития, за които пише в учебниците. Образът на Пугачов у Пушкин е правдив, защото поетът го е видял през очите на обикновените хора. Той е правдив, защото е поставен сред множеството безименни лица, които историците така охотно жертват. Правдив е, защото не е сам сред названията на битките, сред списъците на пълководците и на съхранилите се паметни дати, защото покрай него оживява народът от онова време. До Пушкин литературата пренебрегва простите съдби, примерите за тихо мъжество, свидетелствата за общите бедствия, като подбира своите герои измежду кръговете на избраните, сред звънките имена и изключителните характери. До Пушкин „героят“ и „тълпата“ са разделени от бездна. Героят се радва на усамотение и светлина. Тълпата е обречена да играе тъжната роля на неизбежно присъствие. У Пушкин тълпата излиза от сянката. Благодарение на Пушкин един поручик, един капитан от провинциален гарнизон, едно сираче – нито много красиво, нито много умно, една спестовна жена, един слуга заемат своето достойно място в литературния мир. Пушкин не само вкарва в употреба думата простолюдие в езика на поезията, но и въвежда обикновените люде сред фауната на героите от романите. Капитанската дъщеря е не просто изкусно изградено повествование и вълнуващо четиво. За времето си тази творба е изключително новаторска. Ако Пушкин се бе отказал от намерението си да напише Капитанската дъщеря, Толстой нямаше да даде на света Война и мир. Произведението на Толстой представлява гениално претворяване на основните теми, които се съдържат в Капитанската дъщеря. Също както у Пушкин, у Толстой сцените на сражения и на походи се редуват със сцени на любов и домашен уют. Сред колосалната маса на историческите събития се вият нишките на човешки съдби. Редом с фигурите на утвърдените от Историята полубожества (Наполеон, Александър I, Кутузов при Толстой; Екатерина II, Пугачов у Пушкин) стоят очертаните с изключителна простота човешки фигури. Епохата придобива плътност благодарение именно на тези второстепенни образи, а не толкова на главните действащи лица. 
   При това, въпреки ограничения си обем, романът на Пушкин обхваща един свят, изпълнен с повече живот и дарен с повече дълбочина от грамадното творчество на Толстой. Това е така, защото героите на Толстой принадлежат почти изключително на аристокрацията и на армията, докато Пушкин измъква от небитието представители на всички обществени класи: слуги, попове, разбойници, обикновени безизвестни офицери, стари нерешителни генерали. На всеки от тях, разбира се, са посветени едва по няколко реда. Ала колкото и набързо да са описани те, ние ги запомняме завинаги. Достатъчни са две думи, две реплики, за да ни разкрият тяхната най-съкровена същност. Оттук нататък вече можем да си представим тяхното минало, тяхното бъдеще и безбройните премеждия, в които те са били главни действащи лица. За всеки от тях поетът ни дава парола, която отключва вратите към съкровището, скрито в техните души и сърца. Цялото творчество на Пушкин е съставено от пароли, от ключови думи. Прочитаме един ред и изведнъж си даваме сметка, че отвъд този ред сме прочели цели страници допълнителни коментари. Смятаме, че сме зърнали някакъв профил, някакви очи, полите на шинел, а се оказва, че тези дребни подробности са достатъчни да дадат живот на едно човешко същество. 
   Ето Мария, капитанската дъщеря, обикновена девойка, нито много красива, нито много интелигентна, но „чувствителна и разумна“. В този персонаж няма нищо изключително. Обикновени добродетели, обикновено минало. Ала какво чувство за достойнство, каква мъжествена решителност проявява внезапно това слабичко момиче! Тя предпочита да умре, но не и да отстъпи пред Швабрин. Готова е да моли за милост самата императрица, за да спаси своя годеник. И когато отминава бурята, тя се отдръпва и се връща на мястото си на сръчна домакиня, на кротка съпруга, на грижовна майка. Нейната храброст допълва скритата храброст на Татяна. Нейната фигура се извисява над тълпата руски момичета, обрисувани от Толстой, Тургенев и от много други. Човек веднага ще я разпознае сред това множество. При това къде и кога всъщност Пушкин я обяснява или описва? Нейният годеник Гринев не е нито кой знае колко хубав, нито кой знае колко храбър, а просто едно наивно, добро и вярно момче. И той сякаш е твърде обикновен, за да заслужи честта да бъде отпечатан. Ала въпреки неговата обикновеност, съдбата му ни вълнува не по-малко от съдбата на самия Пугачов. Капитан Миронов е стар ветеран, уморен и добродушен, който оставя жена си да командва вместо него гарнизона, но който пред лицето на опасността заема естественото си място начело на своите хора и умира като истински воин за царя и за родината. Що се отнася до жената на Миронов, макар в мирно време да заема мястото на мъжа си, в навечерието на битката признава неговата длъжност на защитник на крепостта. Друг пример за скромна всеотдайност е образът на Савелич, слугата на младия Гринев, който е готов да се опълчи на Пугачов, за да го принуди да върне на неговия господар заешкия кожух и да се жертва вместо него, за да избегне упреците на неговите родители. А и колко по-жив, по-истински е самият Пугачов в сравнение с портрета, който откриваме в историческите съчинения! Щедростта, самохвалството, глупостта, хитростта и жестокостта съжителстват в този човек, когото историците са определили единствено като отявлен негодник. Пугачов играе ролята на монарх, за да покаже своето всемогъщество: той осъжда и помилва, върши добро и зло безпричинно, следвайки собствените си прищевки. Гринев има щастието да му бъде симпатичен. Младият поручик става за него повод да прояви царското си благоволение. „Не мога да опиша, казва Гринев, какво чувствах, когато се разделях с тоя опасен човек, с тоя изверг, злодеец за всички, освен за мене. Защо да не кажа истината? В този миг изпитвах силно съчувствие към него.“ Пушкин не се поддава на изкушението да обрисува Пугачов като съвършен злодей, а Гринев като една нова Шарлот Корде. На няколко пъти Пугачов забравя, че е разбойник, а Гринев забравя, че е офицер. Тях ги свързва обич въпреки различията в униформите, оръжията, убежденията и съдбите. Всички герои на тази история са здраво свързани един с друг, зависят един от друг, а също от времето и от мястото на действието. Сами по себе си те образуват цял един свят. Оказва се, тези дребни недостатъци, увлечения, себеотрицания, надежди, скърби са напълно достатъчни, за да оформят величествената картина на народа. Русия, това не е Екатерина II, не е и Пугачов, а Миронов, неговата жена, неговата дъщеря, поручик Гринев и старият бъбрив слуга. За тях именно мисли Пушкин, когато пише в глава ХIII: „Да не дава Господ да видиш руски бунт, безсмислен и безпощаден!“
   Капитанската дъщеря е истински шедьовър на психологизма и на изразните средства. На изтънчената мисъл съответства необикновена увереност на фразата и на думата. Руският език не е родил нищо по-чисто, по-завършено от този привидно бърз разказ. Както винаги, Пушкин използва кратки, стегнати изречения, съсредоточени около мощно сказуемо. Никакви излишни епитети. Малко метафори. Ала всеки епитет, всяка метафора бие право в целта. Безпомощността на малката Белогорска крепост пред ордите на Пугачов е разкрита чрез един-единствен щрих:
   „На следния ден, като се връщала от литургия, тя (жената на Миронов) видяла Иван Игнатич, който измъквал от топа парцалчета, камъчета, трески, ашици и всевъзможни боклуци, напъхани в него от дечурлигата.“
   Ето и Пугачов, този във висша степен „романтичен“ образ:
   „Облечен бе с червен казашки кафтан, обшит с лъскави ширити. Висок самурен калпак със златни пискюли бе нахлупен над бляскащите му очи... Около него бяха казашките началници. Отец Герасим, бледен и треперещ, се бе изправил до стълбището с кръст в ръка и сякаш мълчаливо го молеше да пощади предстоящите жертви.“
   Пушкин избягва евтините ефекти, като описанието на плаващото бесило, което се спуска надолу по течението на Волга със страховития си товар от обесени. Но не отбягва трудностите. Той шлифова, изчиства, изпълва със светлина своята проза до пълна прозрачност, докато преодолее окончателно съпротивата на думите. Постига онова изящно и напрегнато съвършенство, в което не може да бъде променен нито един щрих, нито една фасета, без цялото да се пръсне на парчета. 
   Този роман, който следващите поколения приемат като шедьовър на Пушкин, бива приет с резерви от съвременниците. Пушкин се оказва прекалено голям за своите читатели. 
   Написаните през 1836 година стихове, разкриват неговата вътрешна самота и гордост:
   
   Каква ли е изгода,
   ако вместо от цар, зависиш от народа?
   Тях ги опазил Бог! Ти никому недей
   отчет да даваш. Сам за себе си живей,
   на себе си служи. За власт и за одежда
   ни съвест, нито разум, ни врат недей навежда.
   По собствен свой стремеж се скитай тук и там.
   Природата – една – за теб да бъде храм.
   Пред чудните творби на вечното изкуство
   Да тръпнеш от възторг с най-радостното чувство!209 
   Това отвращение от обществото, от йерархиите, от ливреите и интригите на властта преследва поета чак до гробищата на столицата. Ненавистта му се опълчва срещу чиновници и царедворци дори отвъд смъртта, до тлението, до последния остатък от човешка същност, храна за червеите. Той се надсмива над тях:
        …огради, стълбове на гробници най-пищни.
        В тях гният столични величия предишни.
        Тук в блатото смъртта на гъсто ги събра.210 
   В този съграден от лигави камъни и тишина град, Пушкин размишлява за собствената си смърт. Той отказва да бъде погребан тук, сред своите врагове. Иска да почива до своята майка, да бъде приласкан от селската земя. Знае, че няма да се нуждае от мраморен паметник, за да помни народът, че е живял, творил и че е умрял, защото е пял сред глухи.
   На 21 август 1836 година, две седмици след като е написал стихотворението за градското гробище, Пушкин допълва мисълта си, сътворява своето Exegi monumentum:
        Аз си издигнах паметник неръкотворен,
        и той няма никога да обрасте с трева,
        Александрийската колона – непокорен
        надмина, извисил глава.
        Не, цял не ще умра; с душа в заветна лира,
        праха си надживял, запазил се от тлен,
        ще бъда аз прочут, додето ме разбира
        поне един поет след мен.
        Из цяла Рус слуха за мене ще дочакат
        и ще ме назоват на техния език –
        и горд славянски внук, и фин, и днес дивакът – 
        тунгус и степният калмик.
        И дълго ще съм жив на хората в сърцата,
        че чувства най-добри пробуждах с моя стих,
        че в страшния ни век прославих Свободата
        и падналите подкрепих.
        Бъди, о, Музо, на Всевишния послушна,
        не искай ти венец, обидите презри,
        хвалба и клевета прощавай равнодушна
        и с глупавия не спори.211 
   Това мрачно тщеславие, това предчувствие за смъртта и за бъдещата слава сякаш избликват неволно от душата на Пушкин. На тридесет и шест години е, а смята, че е към края на земния си път. Нещастен, съкрушен, тревожен, той сякаш вече не очаква нищо от живота. На 19 октомври 1836 година, на годишния празник на лицея, той прочита едно стихотворение, израз на неговото обезсърчение:
        Бе време: нашто младо тържество,
        венчано с рози, светеше, шумеше
        и песента със виното кипеше,
        и тясно бе за нашто множество…
        Днес друго е: с годините напред
        разгулното ни тържество улегна,
        помръкна нещо, нещо ни дотегна
        и глух звучи наздравният привет.
        И разговорът все по-скучен става,
        и празно е. И тъжни ний седим.
        По-рядко смях след песен се раздава,
        По-често ще въздъхнем и мълчим.212 
   Протоколът от празника на лицея на 19 октомври 1836 година завършва със следния параграф:
   „Пушкин започна да чете стихотворение за двадесет и пет годишнината на лицея, но не можа да си припомни всички стихове, после си призна, че и не го е довършил. Обеща да направи това, да препише стихотворението и да го приложи към настоящия протокол.“
   Ала „доайенът“ Яковлев разказва, че Пушкин не могъл да продължи четенето, защото очите му били пълни със сълзи.
   
  ЧАСТ ОСМА
   
I
Д’АНТЕС
                       След като се възстановява от раждането, Наталия се завръща в обществото и жъне нови успехи. Императорът повече от всякога иска да танцува и да се шегува с нея. Често, по време на разходките си на кон, той минава под нейните прозорци, пришпорва коня, вдига го на задни крака, извива елегантно снага, засуква мустаци, а вечерта пита Наталия: „Защо завесите у вас винаги са дръпнати?“ Говори се, че красотата на младата жена не му давала мира.
   Един недоброжелателно настроен французин, Гале дьо Кюлтюр, пише в книгата си Николай I и Светата Русия: „Царят е самодържец и в любовните си истории, както във всички останали постъпки. Ако по време на разходка, в театъра или в светските среди някоя жена се хареса на това божество, тя бива подложена на наблюдение, на следене. За честта, с която е удостоена, бива предупреден съпругът, ако е омъжена, ако ли не – нейните родители. 
   – Нима царят никога не среща отпор от страна на предмета на своите желания? – попитах веднъж красивата и умна дама, която ме осведоми за тези подробности.
   – Никога – отвърна ми тя с израз на крайно изумление. – Как би било възможно това да стане?“
   В действителност Николай I изобщо не е такъв людоед, гладен за свежа женска плът. Истинските му любовни истории дори са твърде малко на брой. Просто обича да се харесва на жените. А Наталия го привлича. Той несъмнено не пропуска случай да є каже това. Тя се чувства горда. Всичко между тях свършва дотук.
   Ала през 1836 година се появява друг забележителен поклонник на жената на поета. Това е барон Жорж-Шарл д’Антес, с няколко месеца по-млад от Наталия, и който има сред жените такъв успех, какъвто тя сред мъжете. Роден е на 5 февруари 1812 година в Сулц, в Елзас, където неговото семейство живее от няколко поколения.1  Баща му, барон Жозеф-Конрад се оженва през 1806 година за Мари-Ан дьо Хацфелд, племенничка на прочутия от Наполеоново време принц Хацфелд. От този брак се раждат шест деца. След примерно учение във Фонтенския колеж в Горен Рейн, а сетне в Париж, в лицея Бурбон, Жорж-Шарл д’Антес кандидатства във военното училище Сен-Сир, където е приет през 1829 година четвърти от сто и осемдесет кандидати. Революцията от 1830 година обаче прекъсва неговата кариера. Легитимист по традиция, той се присъединява в Париж към частите на училището на страната на Шарл Х, а сетне дори се озовава за няколко седмици във Вандея сред привържениците около херцогиня дьо Бери. Накрая се прибира в родовото имение Сулц, проклинайки Луи-Филип и неговата клика. Скоро провинциалното спокойствие и усамотение стават непоносими за този деен и недисциплиниран човек. Жорж-Шарл д’Антес решава да търси щастието си в чужбина. Семейството му е многобройно, а доходите оскъдни. Със застъпничеството на своите родители, Жорж д’Антес се опитва да се сдобие с покровителството на пруския крал и на принц Вилхелм, бъдещият император Вилхелм I. Намеренията му отначало са да направи кариера в пруската армия, но преживява голямо разочарование, когато става ясно, че трябва да започне службата си като подофицер. „Вие може би си въобразявате, казва му владетелят, че кралят на Прусия може да направи всичко, което си поиска? Избийте си това от главата! Тук военните правилници са строги и никой не може да ви освободи от тяхното спазване. Ала това, което аз не мога да направя, мога да го поискам от зет си, руския император.“2 
   И така, Жорж д’Антес заминава за Русия, където легитимистите винаги са могли да разчитат на добра служба в армията. Пруският принц му дава препоръчителни писма до граф Адлерберг, чието доброжелателно съдържание се оказва решаващо. Адлерберг е близък до царя и директор на канцеларията на Военното министерство. С подобна подкрепа Д’Антес не се съмнява в своите бъдещи военни и светски успехи. При това по време на пътуването си в Германия той намира друг забележителен покровител в лицето на холандския посланик при руския императорски двор. Срещата между двамата става през есента на 1833 година. Посланикът, барон ван Хекерен (по-точно Якоб-Теодор-Дерк-Борхард-Ан, барон ван Хекерен-Беверверт) се завръща след отпуск на поста си в Санкт Петербург. На минаване през някакво германско градче посланикът научава, че в единствения местен хотел лежи тежко болен и изоставен от всички млад французин, който бил хубаво момче. Хекерен отива при Д’Aнтес, дълго разговаря с него, разбира колко отчаяно е положението му и му предлага място в своята кола. Д’Aнтес приема с благодарност предложението.3  На 11 октомври 1833 година вестник Петербургски новости съобщава, че корабът „Николай I“ е „пристигнал в Кронщат на 8 октомври след седемдесет и осем часово плаване с четиридесет и двама пасажери на борда“. Сред тях са холандският посланик и Жорж-Шарл д’Aнтес.
   Човекът, комуто Жорж д’Aнтес е поверил съдбата си, е твърде любопитна личност. Барон Хекерен принадлежи към една от най-старите холандски фамилии. В младостта си, по време на Наполеон I, служи като доброволец във френската флота. След признаването през 1815 година на кралство Нидерландия, той започва нова кариера: от моряк той става дипломат. Отначало е шарже д’афер, сетне пълномощен министър на Холандия в Санкт Петербург. При това успява да си извоюва твърде влиятелни позиции сред останалите пълномощни министри, акредитирани към руския императорски двор.
   Върху литография от 1843 година той е изобразен седнал в кресло, с войнишка стойка и обкичен с отличия. Лицето му е дълго и остро, обрамчено от тясна брадичка, носът тънък, а устните чувствени. Очите му са светли, а ръцете красиви. От целия портрет се излъчва някакъв финес и заучена изисканост. Съвременниците на посланика барон Хекерен ценят неговата хапливост, но го смятат за развратник и интригант. 
   „Старият Хекерен (по онова време той е на четиридесет и три години) беше хитър и повече пресметлив, отколкото развратен човек“, пише княз Вяземски.4 
   „Старият барон Хекерен, заявява пред Бартенев княгиня Вяземская, беше известен със своето разпътство. Обкръжаваше се с нагли млади развратници, ловци на любовни сплетни и на всякакви интриги от този род.“
   Смирнов се изказва още по-категорично: „Той беше зъл човек, егоист, за когото всякакви средства бяха добри за постигане на целта; известен беше в цял Санкт Петербург със злоезичието си, предизвикало свади между мнозина, а всички, които го бяха познали истински, го презираха.“5 
   Най-сетне барон фон Торнау, който среща Хекерен в дипломатическите кръгове във Виена, го упреква за „твърде разтегливите му представи за истината“ и че е „злоезичен“.
   Все пак всички тази единодушни в своята враждебност свидетелства са събрани едва след смъртта на Пушкин през 1837 година и са изпълнени с изключителна омраза към посланика. Успяхме да открием сведения отпреди 1836 година в Архивите на Министерството на външните работи в Париж. Това е оценката на френския посланик в Санкт Петербург, г-н дьо Барант, от 8 октомври 1836 година: „Барон Хекерен, пълномощен министър на Нидерландия, често разговаря с мен по белгийския въпрос. Той е умен човек, който проявява прекалена изтънченост и чиито думи не предполагат каквато и да било искреност.“ Ако се преосмислят, различните описания се допълват взаимно и дават доста правдива представа за тази личност. Светски човек, студен, подигравателен, умен, който поради самата си длъжност трябва да заплита и да разплита интриги. Привикнал със сложните игри на дипломацията, баронът прилага в частните си отношения същите похвати, до които прибягва в дейността на международно равнище. Той замисля съюзи, скрепява коалиции, нарушава равновесия, подтиква в една или друга посока обикновените представители на светското общество. „Дребничък старец, пише г-жа Росети,6  който непрекъснато се усмихва, сипе шеги и си пъха носа във всичко.“ Холандското правителство високо цени способностите на този „дребничък старец“. Руското правителство го удостоява с ордена „Света Ана“, първа степен. Несъмнено в Министерството на външните работи в Санкт Петербург има обемисто досие за Хекерен, в което се трупат оплаквания от митническата администрация срещу холандския дипломат. В действителност става въпрос за незначителни нарушения. Използвайки своя пост, посланикът прекарва през границата „прекомерно количество стоки“, без да плаща мито: кристални вази, изделия от порцелан и сребро, сирене, бонбони, парфюми, анасон, чаршафи, мебели, дребни украшения, и всичко това в промишлени количества. От месец на месец пратките стават все по-многобройни, а жалбите на митничарите по-настоятелни.7  Ала департаментът на външните работи отказва да даде ход на досието, защото барон Хекерен е личен приятел на самия министър на външните работи граф Неселроде. Неселроде цени духовитостта, изискаността и крайните монархически убеждения на Хекерен. Вижда в негово лице човек от своя ранг, от своята порода. Приема го за съюзник в онова братство, което от предградието Сен Жермен до Виена и от Виена до Санкт Петербург управлява Европа според възгледите на Метерних. Съвременниците на Неселроде са му присъдили титлата „австрийски министър на външните работи на Русия“.
   Хекерен много скоро става известна личност и със завидни връзки. Ала макар да води отворен и бляскав живот, неговите близки приятели не знаят нищо за скритите му предпочитания. Той не е женен и не е известна нито една негова интимна връзка в Санкт Петербург. Изглежда, през живота си не е имал нито една любовница. На пръв поглед той се грижи единствено за кариерата си и отбягва каквито и да било опасни за нея страсти или пък някаква тайна скръб го държи настрани от жените. Поддържа само повърхностни контакти. Пести чувствата си и отбягва всякаква разпаленост поради скептицизъм или поради естествена сдържаност. Ала всичко се променя в деня, когато среща Жорж-Шарл д’Антес. В този ден барон Хекерен прави същинско откритие. За пръв път от много години той е очарован, пленен, обезоръжен от едно човешко същество. Той е сам-самичък на този свят. Няма деца, няма истински приятели. И изведнъж си дава сметка за всичката топлота, за всичките грижи, които до този момент съзнателно е потискал у себе си.
   Жорж д’Антес, който е станал причина за тази промяна, ще извлече от нея изключителна изгода. Холандският посланик решава да покровителства неговата кариера. Прави това с такава разпаленост, с такова себеотрицание, че удивени, неговите съвременници търсят скрити причини за поведението му. Някои твърдят, че Д’Антес бил незаконороден син на посланика или негов племенник, или дори незаконен син на Шарл Х! Други обвиняват Хекерен и Д’Антес в извратена интимна връзка. Така княз Трубецкой, който, впрочем, е твърде добре настроен към Жорж д’Антес, негов събрат по оръжие, без всякакво колебание заявява:
   „Д’Антес се бе проявил в някои лудории, които бяха напълно невинни и присъщи на младостта; имаше обаче нещо по-особено, за което научихме много по-късно. Не знам как да се изразя... По онова време педерастията бе твърде разпространена във висшето общество. Като се вземе предвид, че Д’Антес постоянно ухажваше дамите, може да се заключи, че в отношенията си с Хекерен неговата роля определено е била пасивна.“8 
   По-късно Луи Метман, внук на Жорж-Шарл д’Антес, се опитва да обясни с други причини приятелството между неговия дядо и холандския посланик:
   „Приятелските връзки, установили се между двамата мъже с толкова различни характери и вкусове намират естествено обяснение в чисто френските нрави и далечното родство, което вероятно свързва барон Хекерен с някоя ренанска фамилия, към която принадлежи Жорж д’Антес по бащина или майчина линия.“9 
   В действителност както резките нападки на княз Трубецкой, така и доста невзрачните оправдания на Луи Метман са еднакво голословни. Ако барон Хекерен е бил известен със своята педерастия, то Пушкин с огромно удоволствие би споменал това в своето пълно с обиди писмо заедно с останалите оскърбителни факти. Ала Пушкин така и не намеква за някакви двусмислени отношения между Д’Антес и Хекерен. Още по-смущаващо е, че по време на дългата и бляскава кариера на двете интересуващи ни лица, не им е бил отправян никакъв упрек от този род. При това те ще се движат в дипломатически и политически кръгове, където безделниците се хващат за най-незначителния повод, за да съсипят нечия репутация. Съществуват, най-сетне, писма на Д’Антес до Хекерен, които ще цитираме по-нататък, в които младежът разказва на своя покровител за нещастната си любов към една жена. „Бъди снизходителен към моята нова страст, пише той, защото аз от все сърце обичам и теб.“ Тонът на тези писма достатъчно красноречиво показва истинското естество на отношенията между двамата. В крайна сметка изглежда, че барон Хекерен е страдал от дълго подтискани чувства и е жадувал за истинска човешка топлота. Ето защо влечението му към Д’Антес вероятно има почтен и абстрактен характер. В него сублимира всичкото смътно отчаяние, което е таил в себе си. Той дори насърчава своето протеже да общува с жените и успехите на Д’Антес го изпълват с горчиво задоволство. Отбягвайки всичко, срещу което вътрешният му усет го поставя нащрек, той си налага да не иска нищо в замяна на своето ревностно покровителство, освен щастието да дава съвети, да обича, да насърчава и да гледа как израства младежът, чиято привързаност го ласкае. Това бащинско отношение се оказва спасителен път, който го отдалечава от други намерения, които, ако бяха осъществени, щяха да се превърнат в храна за светските сплетни в Санкт Петербург, Виена и Париж.
   Така или иначе, Д’Антес не съжалява за своето решение. След като пристига в Санкт Петербург през октомври 1833 година, без да знае нито дума руски и без да има каквото и да било намерение да научи този език, който той презира, Жорж д’Антес бива назначен през февруари 1834 година като корнет в седми резервен ескадрон на кавалергардите. Препоръките на Вилхелм Пруски са превъзмогнали всички административни пречки. Изпитът, който полага, е съвсем формален.
   На 5 януари 1834 година, няколко дни преди изпита, граф Адлерберг пише до Д’Антес: „Той (екзаминаторът) обеща да не бъде прекалено строг, както вие се изразявате.“10  А императрица Александра Фьодоровна, патрон на кавалергардския полк, отпуска близо деветдесет хиляди рубли за екипировката на младия офицер. Две години по-късно Жорж д’Антес е произведен в чин гвардейски поручик с право да служи в руската армия, без да губи своето френско поданство.
   На 26 януари 1834 година, обзет от някакво странно предчувствие, Пушкин пише в своя дневник само няколко думи:
   „Барон Д’Антес и маркиз дьо Пина, двамата шуани, ще бъдат приети в гвардията направо като офицери. Гвардията роптае.“11 
   Всъщност новоизлюпеният кавалергард почти не се интересува от своите служебни задължения и съвсем безгрижно трупа дисциплинарни наказания. Той излиза от строя преди началниците си, пали пура, когато след прегледа бъде дадена команда „свободно“, бяга от дежурства, закъснява за развод. Историографът на полка е изчислил, че по време на краткия си престой в армията барон д’Антес е получил четиридесет и четири порицания. 
   Въпреки тези невинни прегрешения, Д’Антес продължава успешно своята кариера. Той притежава дарбата да „печели сърцата“. За него казват, че е „един от най-красивите кавалергарди и един от най-модните мъже“.12  Другарите му търсят неговата компания, защото умее да се шегува. Великият княз Михаил Павлович се възхищава на неговите каламбури, на тънките му мустачки и на майсторството му на танцьор. Графиня Мусина-Пушкина, която му се пада леля, се отнася доброжелателно към него. Граф Адлерберг го насърчава в първите му стъпки. Хекерен, Неселроде и цялата многонационална аристокрация го лансира в светските среди. С времето нежното отношение на барона към него става по-дейно. Когато бащата на Жорж д’Антес научава за това необикновено приятелство, изпраща на 21 декември 1833 година от Сулц писмо до покровителя на неговия син:
   „Не зная как да изразя своята признателност за добрините, които сте сторили за моя син; надявам се, че той ще се окаже достоен за тях. Писмото на Ваше Превъзходителство ми донесе успокоение, тъй като не крия от вас, че много се тревожех за неговата съдба. Ако бъда откровен, боях се, че с неговата прямота и небрежност би могъл да придобие вредни навици, ала благодарение на добрината, с която сте го взели под ваше покровителство и се отнасяте към него като към приятел, мога да бъда спокоен... Приемам с признателност предложението на Ваше Превъзходителство да поемете първите разходи, свързани с неговата обмундировка, като бих ви помолил да бъдете така добър да ми съобщите на колко възлизат те, за да мога да ви ги възстановя впоследствие.“13 
   На 12 март 1834 година ново писмо, адресирано до същия:
   „Жорж дължи бъдещия си живот единствено на вас, господин барон; той осъзнава това и гледа на вас като на свой баща, а аз се надявам да бъде достоен за подобна чест... Спокоен съм за съдбата на моя син, когото поверявам изцяло на Ваше Превъзходителство.“14 
   През същата тази 1834 година барон Хекерен предприема пътуване до Елзас, за да се срещне със семейството на младежа, а в началото на 1836 година взема решение да осинови Жорж д’Антес и да го направи свой наследник.
   Осиновяването на двадесет и четири годишен младеж от един мъж да четиридесет и пет години предизвиква изумление у съвременниците. Ала когато научава за намеренията на посланика, бащата на Жорж д’Антес намира предложението за твърде разумно и на 15 февруари 1836 година пише до барон Хекерен:
   „С чувство на дълбока признателност се обръщам към вас по повод предложението, което имахте добрината да отправите към мен няколко пъти, а именно да направите ваш син моя син Жорж д’Антес, а също и наследник на вашето име и вашето богатство... Това щедро намерение, предоставящо на моя син бъдеще, което аз самият не бих бил в състояние да му осигуря, ме кара да се чувствам щастлив за най-скъпото, което имам на този свят. Не приписвайте закъснението, с което давам едно съгласие, отдавна узряло в сърцето ми, на естествената привързаност на един баща към неговия син. В действителност, като следях внимателно напредъка на чувствата, които моето дете буди у вас..., като виждах с какво участие се грижите за него, задоволявате потребностите му и го обграждате с грижи, които не отслабнаха ни най-малко до ден-днешен, когато вашето покровителство разкри пред него поприще, на което той непременно ще се отличи, аз си казах, че подобна награда е напълно заслужена за вас и че бащинската нежност, която изпитвам към моето дете трябва да отстъпи пред такова себеотрицание и щедрост. Ето защо бързам да ви съобщя, господин барон, че от днес се отказвам от всякакви родителски права над Жорж-Шарл д’Антес и същевременно ви упълномощавам да го осиновите, утвърждавайки предварително и изцяло всички постъпки, които ще предприемете за узаконяването на това осиновяване пред закона.“
   Постъпките за осиновяването се точат в продължение на три месеца. Начинанието е твърде деликатно, той като Гражданският кодекс на Франция, който все още е в сила в Холандия, се противопоставя (членове 343 и 345) на подобна мярка. Холандската администрация заобикаля тази трудност чрез изкусно тълкуване на формалностите: в кралския указ не се споменава осиновяването, което би било нередовно, а се уточнява, че Д’Антес, както и неговите потомци имат право да носят името Хекерен. На 22 май 1836 година барон Хекерен може победоносно да напише до Неселроде: „Имам честта да ви уведомя, че законно осинових барон Жорж-Шарл д’Антес и че с решение на Негово Величество краля на Нидерландия от 5 май 1836 година Върховният дворянски съд на кралството му призна правото да носи моето име, моите титли и моя герб.“15 
   Така Жорж-Шарл д’Антес преминава от една фамилия в друга за огромна радост както на свой истински баща, така и на своя осиновител. Що се отнася до самия младеж, тази промяна на самоличността съответства на неговите най-съкровени желания. С един удар той е осигурил своето бъдеще и своята кариера. Няма вече салон, който да не отваря широко вратите си за него. Дамите лудеят по бившия френски „шуан“, превърнал се в руски кавалергард, по бившия Жорж д’Антес, превърнал се в Жорж д’Антес Хекерен. И има защо! Жорж д’Антес е красив. Висок, с широки гърди, пълно розово лице, изпъкнали очи, лакома уста, руси вълнисти коси. Тънки златисти мустачки красят горната му устна. Той се смее безочливо. Говори приятно с лек елзаски акцент. В жестовете му има мъжествена прелест, която очарова нежния пол. За него княз Трубецкой казва: „Той е красив и постоянните му успехи сред дамите са го покварили; в качеството си на чужденец се отнася към жените с повече дързост и безцеремонност отколкото ние, руснаците. Те са го разглезили и са го направили по-претенциозен, ако щете по-нагъл, отколкото е прието в нашето общество.“ Друг съвременник пише: „Жените се надпреварваха за неговото благоволение.“
   Сред жените, които бледнеят, когато до тях се приближи лъскавият кавалергард, се намира и Наталия Пушкина, а също и нейната сестра Екатерина Гончарова. Най-модната дама и най-възхитителният военен са свързани помежду си по силата на привилегированото си положение в светските среди. За Д’Антес е твърде ласкателно да съблазнява царицата на баловете. А за Наталия е твърде ласкателно да бъде забелязвана от този палач на женските сърца. Освен това Д’Антес напълно съответства на мъжкия идеал на Наталия. Пушкин е нисък, слабичък и се облича просто. Той не обича салоните. Танцува само от любезност. А и въпреки своите успехи в поезията, си остава твърде посредствен кавалер. Липсва му униформата, еполетите, юнашки засуканите мустаци, лековатата галантност, потракването с токове, звънтенето на шпорите, любовта към фойерверките, към музиката и тоалетите; липсва му гръмкото име, харченето на пари с лека ръка, вечната готовност за ласки. А Д’Антес притежава всичко това. Д’Антес е копие на Наталия. Като нея той е здрав, млад, вятърничав и пламенен. Редом с него тя се чувства жена. Само с един поглед Д’Антес є дарява онзи трепет, който Пушкин така и не е успял да пробуди у нея. Така от среща на среща Наталия все по-ясно осъзнава, че този мъж съчетава всички достойнства, от които се е лишила, като се е омъжила за поета. Въпреки всичко тя и не помисля да изневерява на съпруга си. В това отношение притежава естествена почтеност. Наясно е кое е добро и кое – лошо. Ала между доброто и лошото съществуват толкова удобни оттенъци! Една сериозна жена може да вкусва подобни наслади, без да изменя на своя дълг. Една честна съпруга има право да достига до границите на греха, без никой да има право да порицава нейното поведение. Пушкин є е разрешил „да кокетничи“. И Наталия се възползва в пълна мяра от това. Малко с императора. Много с Д’Антес. Какво скандално може да има във всичко това?
   В спомените си някои съвременници възкресяват тук-там някоя картина на тази двойка, някое наблюдение на тяхната близост, някоя подробност от техните тоалети. От автор на автор, от страница на страница изникват поизбелели, но драгоценни илюстрации, които бележат етапите на драмата.
   Ето го Д’Антес на бал през август 1835 година:
   „Д’Антес покани г-жа Пушкина на не помня какъв танц. Д’Антес се стараеше, танцуваше много умело, бъбреше, забавляваше околните и си въобразяваше, че е героят на бала: беше як офицер, среден на ръст, пълен и рус. Правеше ми неприятно впечатление със своята престореност и самоувереност и аз неволно го сравнявах с чирак в някоя конюшня.“16 
   Ето я Наталия на кон в компанията на Екатерина и на Д’Антес:
   „На един едър кон, който не се спираше на едно място и биеше нетърпеливо с копито земята, грациозно се полюшваше фигура на несравнима красавица, жената на Пушкин. С нея бяха сестра є и Д’Антес… Хубавата жена шибна животното и малката кавалкада се отдалечи в галоп и се скри зад брезите на алеята. Беше като някакво идеално видение.“17 
   Другаде виждаме Наталия на излизане от бал:
   „Балът беше завършил и Наталия Николаевна очакваше своя екипаж, облегната на една колона в преддверието, а тълпа млади офицери, повечето кавалергарди, я бяха обкръжили и є замайваха главата с комплименти. Малко по-настрани, до друга колона стоеше Пушкин; той не вземаше никакво участие в разговора и изглеждаше дълбоко умислен.“18 
   Отначало Наталия е поласкана, сетне развеселена, а накрая смутена от настоятелните ухажвания на Д’Антес и вече не може да мине без неговата компания. Д’Антес използва всеки повод да се срещне с нея у общи приятели, в театъра, на бал, на разходка. На тези срещи неизменно присъства и сестрата на Наталия, Екатерина, която е безумно влюбена в кавалергарда. Подтискайки своята гордост, сподавяйки ревността си, скромната девойка приема да играе ролята на дуеня, само за да може да вижда Д’Антес и да разговаря с него.
   Пушкин с погнуса следи играта на Наталия, Д’Антес и Екатерина. Самият той мами жена си със сестра є Александра. От безделие или може би за отмъщение. В дома на поета цари задушлива еротична атмосфера. Семейните сцени се редят, една от друга все по-буйни и по-ненужни. Увлечената по Д’Антес Наталия упреква Пушкин, че ухажва нейната сестра Александра. Пушкин упреква Наталия за прекомерната є любезност към Д’Антес. Екатерина ревнува Наталия, че е съблазнила Д’Антес, когото не заслужава. Цялата тази бъркотия от съмнителни сплетни, от подозрителност, тайни връзки, любовни писма, караници, мечтания, срещи и измачкани рокли ожесточава поета. Дечурлигата кряскат. Жените плачат. Врати се затръшват. А ето че е време да се обличат, да си наплискат лицето с няколко шепи вода. Коя да бъде роклята тази вечер? Каква да бъде прическата? Дали императорът ще се появи на бала? Ами Д’Антес? Да не забравяме, че зимата на 1835–1836 година е белязана от поредица спречквания на тема чест, от несъстоялите се дуели със Сологуб, Хлюстин, Репнин. Наталия е бременна, но все още много красива и много привлекателна. Парите все не стигат. Вдъхновението все така не идва.
   Обсебен от цялата тази суетня, Пушкин вече няма време да мисли за работа. Значението на понятието „жена“ на този свят му се струва грамадно, тайнствено и злокобно. Има нещо неведомо в тези гладки, бели и слаби същества, които само с един поглед, с едно движение на ръката стават причина за всякакви въобразими бедствия. Върховната цел, смисълът на живота на мъжете е да покоряват жените. Поезията е нещо второстепенно. Геният е нещо второстепенно. Пред младия Павел Вяземски Пушкин говори странни неща. „Пушкин, пише той, сякаш систематически действаше на моето въображение, като привличаше вниманието ми върху прекрасния пол и ме убеждаваше във важното значение, което има за мъжете способността да се привлича женското внимание. Пушкин ме поучаваше, че целта на живота е именно тази: всичко на този свят се прави, за да бъде привлечено вниманието на жените... Постоянно ми даваше наставления как да се отнасям с жените, подкрепяйки своите нравоучения с цинични цитати от Шамфор.“
   Д’Антес обаче няма нужда от поучения. Той е надминал Пушкин. По-велик е от Пушкин, след като е успял да съблазни Наталия. Един ден граф А. се обръща към кавалергарда със следните думи:
   – Д’Антес, разправят, че жънете успехи сред жените.
   – Оженете се, господин графе – отвръща той, – и аз ще ви докажа това.
   Колкото повече размишлява поетът върху създалото се положение, толкова повече се убеждава, че би било неуместно да забранява на Наталия да се среща с Д’Антес. Препятствията придават на любовта вълшебна сила. Трябва просто да се изчака Д’Антес да омръзне на Наталия и тя по своя воля да го отдалечи от себе си. Впрочем Наталия никога няма да стигне до изневяра. Пушкин знае това. Ето защо може спокойно да изчака края на това нелепо кокетиране. Междувременно може да намира утеха при Александра.
   Ала времето минава, а Наталия и не мисли да се отказва от срещите и от скритите знаци на внимание. Тя получава книги и писма от Д’Антес, на които пише отговори. Ролята на куриер изпълнява прислужничката Лиза.
   Какви чувства свързват всъщност Наталия и Д’Антес? Дали, както твърдят повечето съвременници, става въпрос за обикновена светска интрига или пък за някаква по-дълбока привързаност? Действително изглежда, че единствено светското тщеславие и кокетството карат Наталия да отвръща на ухажването на Д’Антес. А без съмнение той, от своя страна, дори не си представя, че би могъл да се сдобие с благоразположението на изисканата дама, чието внимание го ласкае. Ала след толкова много срещи по баловете, в театъра, на разходка, след толкова много разменени погледи и престорени любовни признания, двамата участници започват да вземат играта насериозно. Това, което отначало е само размяна на любезности, се превръща във взаимна страст, силна и отчаяна. В началото на 1836 година Наталия вече не се забавлява в присъствието на Д’Антес. Тя страда. Може би за пръв път в живота си. Пушкин се е оженил за една нежна, невежа и студена девойка. Д’Антес ухажва вече истинска жена. Действително от близостта на Д’Антес Наталия по удивителен начин е съзряла. Самият той потвърждава това в писмото, което ще цитираме по-нататък: „Нямам представа дали любовта насърчава ума, но тази жена, която обикновено смятат за недотам умна, се прояви в този разговор като необикновено тактична, прелестна и разсъдлива.“ Душата на Наталия се разтваря, обогатява се от неизпитани до този момент преживявания. А вместо да продължи ловко да насърчава магическото си въздействие върху нея, той съпреживява с цялото си същество всичкия духовен смут на младата жена. Тя е омъжена и желае да остане вярна. Ала тя не обича Пушкин. Обича него и единствено него. Какво да се прави? Изправен праз тази дилема, Д’Антес се нуждае от съвет, помощ, която не намира никъде. Неговият покровител, барон Хекерен, неотдавна е отпътувал от Санкт Петербург за Франция. На няколко пъти Д’Антес се чувства изкушен да повери на пощите тайната на своето объркано състояние. Бои се от упреците на посланика, който е твърде предпазлив човек и като такъв без съмнение ще осъди това толкова неразумно увлечение. Най-сетне кавалергардът не издържа повече и пише до Хекерен писмо, в което му доверява болката си.
   Този документ от първостепенно значение дълго време е останал неизвестен и ние имаме възможност сега да го приведем като доказателство за нашите твърдения:
   
   „Санкт Петербург, 20 януари 1836 година.
   Скъпи приятелю,
   Чувствам се наистина виновен, че не отговорих навреме на двете приятни и духовити писма, които получих от теб, но от две седмици насам прекарвам времето си нощем в танци, сутрин на манежа, а следобед в сън, такова е съществуванието ми от петнадесетина дни, а се очертава да продължи така и по-нататък. Най-лошото от всичко обаче е, че съм лудо влюбен! Точно така, лудо, защото не зная какво да правя. Няма да назова нейното име, защото едно писмо винаги може да се изгуби, но ти си спомни най-прелестното създание в Санкт Петербург и ще се сетиш за името є. Най-ужасното в моето положение е, че тя също ме обича, а засега не можем да се виждаме, тъй като нейният съпруг е възмутително ревнив. Доверявам ти това, мили, като на най-скъп приятел, а и защото ще разбереш моята мъка, но, в името на Бога, нито дума на никого и никакви опити да се сдобиеш с някакви сведения за това, коя ухажвам, защото по този начин непременно ще я погубиш, а аз ще бъда неутешим. Трябва да знаеш, че съм готов да направя всичко за нея, само и само да є доставя удоволствие, защото животът, който водя от известно време насам, е едно непрекъснато мъчение. Да се обичаме и да можем да си го кажем само между два пируета е действително твърде жестоко. Може би греша, като ти доверявам всичко това, което ти несъмнено ще наречеш глупост, но ми е така тежко на сърцето, че имам нужда да излея донякъде мъката си. Сигурен съм, че ще ми простиш за това безумие, признавам, че именно за такова става дума, но не мога да проявявам сдържаност, колкото и да се нуждая от нея, защото тази любов отравя цялото мое съществуване. Все пак можеш да бъдеш спокоен, аз съм предпазлив и благодарение на тази ми предпазливост досега за нашата тайна знаем само тя и аз (тя носи същото име като дамата, която ти писа за мен, че била в отчаяно положение, защото чумата и гладът били опустошили нейните села); сега, надявам се, разбираш, че е напълно възможно човек да изгуби ума си пред такова създание, особено, когато то ви обича! Повтарям ти още веднъж, нито дума на Брог [или Браг?], защото той поддържа кореспонденция със Санкт Петербург и е достатъчен само един намек от негова страна към жена му, за да погуби и двама ни! Само Бог знае какво може да се случи: и така, скъпи приятелю, четирите месеца, които ни предстои да прекараме далеч един от друг, ще ми се сторят като столетия, защото в сегашното си положение непременно се нуждая от някого, когото обичам и пред когото мога да разтворя сърцето си и да подиря насърчение. Ето поради това изглеждам толкова зле; никога досега не съм се чувствал така добре физически, но главата ми дотолкова е замаяна, че не ми дава миг покой нито денем, нито нощем. Това е причината да имам болнав вид, а не състоянието на моето здраве... Сбогом, скъпи приятелю, бъди снизходителен към моята нова страст, защото те обичам от цялото си сърце.“19 
   Това писмо, чиято искреност не подлежи на съмнение, хвърля светлина върху отношенията между Д’Антес и Наталия. Направените разкрития ги издигат в очите ни, защото досега историците са съдили прекалено сурово младата жена, упреквайки я в безчувственост към страданията на нейния съпруг и че е неспособна да се откаже от удоволствието да бъде ухажвана, както и този франт, който се е забавлявал да всява смут в мирното битие на едно семейство, само за да може да прибави още едно име към своя почетен списък от завоевания. Чувствата са извинение за тези, които ги изпитват. А между Д’Антес и Наталия действително са налице дълбоки чувства. Колкото и да си повтаря Наталия, че е по-разумно да се откаже от срещите със своя обожател, тя чисто физически не може да живее без неговото живително присъствие. Колкото и да си повтаря Д’Антес, че любовта му е безизходна, той се отдава на тази безумна страст и намира наслада в своето нещастие.
   Идва карнавалът с шумните си и нелепи празненства. Наталия и Д’Антес се виждат почти всеки ден на баловете, в театъра, на приемите. От спомените на една съвременница, Мария Карловна Мердер, научаваме, че в сряда, на 5 февруари 1836 година княгиня Бутро организира бал за отбрано общество. Две редици лакеи в ливреи са подредени на парадното стълбище. Салоните са изпълнени с редки цветя и грамади вечнозелени растения. Невидим оркестър свири валсове. „Голямата зала с бели мраморни стени с позлата напомняше същински храм на огъня. Всичко наоколо пламтеше“, отбелязва тя.
   Сред множеството М. К. Мердер скоро съзира Д’Антес, чийто тревожен, умоляващ поглед е насочен към лицата на танцуващите. Най-сетне Д’Антес излиза от залата, но скоро отново се появява заедно с г-жа Пушкина. М. К. Мердер го чува да шепне на Наталия: 
   „Нима наистина искате да си тръгнете, госпожо? Не ми се вярва. Не това беше вашето намерение.“20 
   „Двамата са лудо влюбени един в друг, пише М. К. Мердер. След като останахме на бала не повече от половин час, се отправихме към изхода. През това време баронът танцуваше мазурка с г-жа Пушкина. Колко щастливи изглеждаха те в този момент!“
   На един от тези балове, може би на същия бал у г-жа Бутро, Д’Антес не се сдържа и моли Наталия да му стане любовница. Тази случка е описана в писмо на Жорж д’Антес до посланика, съхранявано до ден-днешен в семейния архив на Хекерен д’Антес, което публикуваме за пръв път:
   
   „Санкт Петербург, 14 февруари 1836 година.
   Скъпи приятелю, ето че карнавалът завърши, а с него и част от моите мъки; действително се чувствам малко по-спокоен, откакто не я виждам всекидневно; освен това вече не всеки може да хваща ръката є, да я прегръща талията є и да разговаря с нея, както правя аз; при това по-лесно от мен, защото другите са с чиста съвест. Глупаво е да си призная, но се оказва, нещо, което никога не съм очаквал да се случи на мен, че причина за постоянното ми раздразнение, което ме прави нещастен, е ревността. Освен това последния път, когато я видях, двамата стигнахме до обяснение, ужасно само по себе си, но което все пак ми донесе облекчение. Нямам представа дали любовта насърчава ума, но тази жена, която обикновено смятат за недотам умна, се проявява в този разговор като необикновено тактична, прелестна и разсъдлива. При това разговорът бе труден за нея, тъй като ставаше въпрос да откаже на един мъж, когото обича и който я обожава, да наруши дълга си заради него; описа ми своето положение с такова отчаяние, помоли да є простя с такова простодушие, че действително бях победен и не намерих думи да є възразя. Ако знаеш само как ме утешаваше тя, като виждаше, че направо се задушавам и че положението ми е ужасно. Когато ми каза: обичам ви, както никога не съм обичала, но можете да искате от мен само сърцето ми, защото всичко останало не ми принадлежи и мога да бъда щастлива, само ако изпълнявам дълга си; съжалявайте ме, обичайте ме винаги, както го правите сега, моята любов ще бъде вашата награда, струва ми се, че ако бях сам, щях да падна в нозете є и да ги целуна. Уверявам те, че от този ден нататък любовта ми към нея стана още по-силна, но вече не е същата: аз я обожавам, уважавам я, както се обожава и уважава едно същество, с което е свързан целият ви живот. Прости ми, приятелю, че започнах писмото си с нея, но тя и аз сме едно цяло и когато говоря за нея, говоря за себе си, а ти ме упрекваш във всички твои писма, че не ти разказвам как съм. Както вече ти казах, вече съм по-добре, много по-добре и мога да си поема дъх. Благодаря за това на Бога, защото мъките ми бяха нетърпими: да се смея, да бъда весел пред хората, пред онези, с които общувам всекидневно, а в същото време сърцето ми да бъде изпълнено с горчивина, е ужасно положение, което не пожелавам и на най-върлия си враг...“
   
   Така Наталия, която е влюбена в Д’Антес, отказва да стане негова любовница. Какви са причините за това? Най-напред по онова време тя е бременна в петия месец. Не є е приятно да се отдава на младия мъж в момент, когато носи в себе си зародиша на нов живот. Тя страда от смущение и от скрупули поради този знак, наложен є от нейния съпруг. Бои се да не стъписа Д’Антес. Дали му е споменала за положението си по време на техния разговор? Едно изречение от писмото ни позволява да предположим това: „Описа ми своето положение с такова отчаяние...“ Ала Наталия заявява също така с доблест, която би трябвало да я оправдае в очите на нейните обвинители: „Обичам ви, както никога не съм обичала, но можете да искате от мен само сърцето ми, защото всичко останало не ми принадлежи и мога да бъда щастлива, само ако изпълнявам дълга си...“
   Този достоен отговор буди у нас познат спомен. В последната глава на Евгений Онегин Онегин открива Татяна омъжена за един стар генерал. Той я моли да отстъпи пред неговите желания, но Татяна възкликва:
   
             Държите ли на свойта чест,
             ще ме оставите от днес.
             Обичам ви (защо да лъжа),
             но съм жена на друг човек
             и вярна ще съм му навек.21 
   
   Всички край Наталия се възхищават на поемата на Пушкин и възхваляват Татяна, която е идеал на руска жена. Несъмнено Наталия е била смутена от толкова похвали по адрес на една измислена героиня. Изпаднала в съвсем същото положение като Татяна, тя решава да постъпи като нея или пък несъзнателно е повлияна от съвета, който Пушкин є дава с творбата си. Във всеки случай поведението на Наталия е безупречно и любовта и уважението на Д’Антес, който не остава безучастен пред нейната доблест, стават още по-силни. Вместо да предизвика у него раздразнение, неуспехът му носи по-скоро облекчение. Ала колко дълго трае това впечатление?
   Писмото е от 14 февруари 1836 година. Какво се случва през последвалите седмици? Със сигурност може да се каже, че съображенията на една жена никога не са окончателни и че влюбеният Жорж д’Антес не пропуска случая да премине отново в настъпление, за да получи утре това, което му е отказано вчера. Ала налице е обстоятелство, което опровергава подобно предположение. Вече знаем, че през февруари 1836 година Наталия е бременна в петия месец. Малко вероятно е след като веднъж е устояла пред настояванията на Д’Антес в момент, когато все още е красива и свежа, тя да е променила намерението си няколко седмици по-късно, когато, обезформена от бременността, може да разочарова своя любовник. Раждането става на 23 май 1836 година. Съгласно медицинската практика от онова време, родилката трябва да остане на легло от двадесет и един до двадесет и пет дни. А това означава, че Наталия започва да излиза в началото на юли. 
   След раждането Наталия продължава да се среща с кавалергарда, да го обича и да приема любовта му, ала чувството за дълг я предпазва от греха. Изгаряни от безутешен пламък, замаяни от скрито отчаяние, двамата млади танцуват, притискат се един до друг, напразно въздишат и страдат. Наталия не намира сили да скъса, а Д’Антес вероятно си въобразява, че с времето ще може да преодолее нейните достойни за съжаление скрупули. За него Пушкин е просто ревнив съпруг и нищо повече. Той не знае или пък нехае, че въпросният съпруг е поет и е гордост за своята страна. А и как би могло да бъде другояче? Д’Антес не знае руски и не се интересува от литература. В средите, където се движи, се отнасят с презрение към Пушкин, като към либерал и заядлив човек. Всъщност за кавалергарда нищо няма стойност пред необикновените чувства, които го свързват с Наталия. Въпреки това Жорж д’Антес все още се вслушва в съветите да бъде предпазлив, с които непрекъснато го отрупва младата жена. Напразно. Каквото и да прави, за да прикрие страстта си, тя остава изписана върху лицето му. В салоните вече се носят непристойни одумки за тази трайна и бляскава връзка. Пушкин вече получава анонимни писма с подправен почерк и похотливи оскърбления. Едно от тези писма му е връчено по време на вечеря у семейство Греч и той веднага го прочита. 
   – Това писмо сигурно е много интересно – подхвърля домакинята, – след като г-н Пушкин забравя всякакво приличие.
   Пушкин пребледнява, става от масата и си отива, без да каже нито дума.
   Ала в ресторанта под салфетката, в театъра в джоба на сюртука го очакват други анонимни писма. Приятелите на Пушкин се опитват да вразумят Наталия:
   – Обичам ви като моя дъщеря – казва є един ден княгиня Вяземская. – Помислете само как може да свърши всичко това!
   – Просто ми е приятно с него – отвръща Наталия. – Харесва ми и нищо повече. Между нас няма да се случи нищо друго, освен това, което се случва през последните две години.
   А и какво би могла да отговори тя на княгиня Вяземская? Би ли могла да признае пред нея, че е луда по Д’Антес? На всяка цена хората трябва да бъдат убедени, че става въпрос само за кокетиране.
   „Ако Наталия не беше безнадеждно глупава, ако Д’Антес не беше покварен от успеха си, цялата история щеше да приключи, без каквито и да било последствия, пише Трубецкой. Тогава между тях нямаше нищо повече от стискане на ръцете, ласки и целувки. А по наше време това бяха обичайни галантности.“
   Не, не става въпрос за „обичайни галантности“. Наталия вижда колко се измъчва нейният съпруг, но не знае как да му помогне. Не може да се каже, че в семейство Пушкини има, от една страна, гениален писател, разяждан от ревност, а от друга, една нищо и никаква женичка, която се забавлява по най-престъпен начин. И двамата изживяват трагедия. Пушкин страда, защото не е обичан, а Наталия, че не може да го обича, както той би желал. На нея є струва много усилия да устои на изкушението. Никак не е лесно да подражаваш на Татяна от Евгений Онегин, когато съблазнителят е млад, красив и пламенен като Д’Антес, а съпругът свадлив и мрачен като поета. Въпреки всичко, ако се вярва на свидетелствата, събрани от съвременници, Наталия остава вярна на Пушкин. Вярна само телом. Ала какво повече би могла да направи тя?
   Пушкин слабее, посърва и става крайно нервен. Вече не е в състояние да води нормален разговор. Не може и да се застои пред работната маса. Трепва при всеки звън на входната врата. Със страх разпечатва всяко писмо. А крясъците на децата го докарват до бяс. Той тъжно отбелязва:
   „Младостта не изпитва нужда от at home. Зрелостта се бои от мисълта за самотата. Щастлив е този, който си е намерил другарка. На него му остава само да се усамоти в своя дом. Ех, ако можех час по-скоро за замина на село? Полята, градината, селяните, книгите, поетичният труд, семейството, любовта и т. н., религията и смъртта.“
   Вместо това усамотение в семеен кръг, вместо този покой сред природата, вместо поетичния труд и религията, Пушкин е принуден да живее в къща, превърната в моден магазин, в бляскави салони, където всички го ненавиждат. А омразата му към Д’Антес расте с всеки изминал ден. 
   По време на разходка Павел Вяземски среща на Невския проспект неизбежната тройка: Наталия, сестра є Екатерина и Д’Антес.
   „В същата тази минута Пушкин премина край нас като вихър, без да се оглежда, и мигновено изчезна в тълпата на разхождащите се. Изразът на лицето му беше страшен. За мен това бе първият признак на разразилата се драма.“
   По време на вечеря у княз Вяземски, Пушкин и Д’Антес разменят няколко хапливи реплики. На излизане портиерът се провиква: 
   – Каретата на Пушкин!
   – На кой Пушкин? – обажда се друг шегобиец.
   – На съчинителя!
   Пушкин усеща цялото презрение, което се съдържа в тази смешна титла. Чувства се като някакъв нищожен съчинител, попаднал в светските среди. Приемат го в тези среди не заради неговия талант, а заради жена му. 
   „Тази прелестна жена, пише Корф, обичаше славата на мъжа си единствено заради успехите, които тя жънеше благодарение на нея, но предпочиташе блясъка на балната зала пред цялата поезия на света. Но по силата на някакво странно противоречие, се ползваше от плодовете на неговата литературна известност, а в същото време донякъде се гнусеше, че тя, светската дама par excellence, е омъжена за homme de lettres22,  за стихотворец.“
   В салоните се говори, че Наталия има „дантелена душа“.
   Пушкин прощава всичко на тази „дантелена душа“ и хвърля цялата вина върху Д’Антес и барон Хекерен. Защото барон Хекерен най-после се е завърнал от пътуването и взема дейно участие в интригите на своя осиновен син. Докато е бил далече, той му е заръчвал да бъде предпазлив, ала намясто съди за положението не толкова строго. Всъщност, ако се отнася за друг съпруг, а не за Пушкин, за друга жена, а не за Наталия, той несъмнено би препоръчал на Д’Антес да запази благоприличие. Ала Пушкин е заклет враг на семейство Неселроде и, следователно, на самия Хекерен, който поддържа приятелски отношения с министъра на външните работи. Едно опозоряване на Пушкин от страна на Д’Антес би било добре дошло за светската котерия. По този начин той би си спечелил благоразположението на всички високопоставени люде и би си осигурил повишение. Става въпрос за неговата кариера. Към средата на октомври Жорж д’Антес ляга болен и Пушкин решава, че най-сетне може да си отдъхне. Ала докато той отсъства, Хекерен е този, който заема неговото място до Наталия. Той я следва, говори є за безумната страст, която тя е вдъхнала на неговия осиновен син, разправя є, че Жорж е в състояние да се самоубие, ако в най-скоро време тя не прояви благосклонност към него. Говори се, че на бала на Дворянското събрание той дори є предложил да напусне Пушкин и да избяга в чужбина с Д’Антес. Наталия отхвърля с възмущение този план.23 
   За пръв път Наталия се чувства объркана. Най-сетне осъзнава своята непредпазливост. Опитва да се оттегли. Ала Д’Антес отново се появява и тя няма смелост да скъса със своя поклонник.
   Минава известно време и граф Адлерберг съветва великия княз Михаил, командващ кавалергардите, да изпрати Д’Антес в Кавказ, за да го отдалечи от Наталия. Ала великият княз отказва да лиши дамите от един толкова бляскав кавалер. Оказва се, че веселякът Д’Антес е по-нужен на руския царски двор от поета Пушкин.
   Семейство Вяземски на свой ред молят Д’Антес да престане да ухажва Наталия под техния покрив. Д’Антес не им обръща внимание и няколко дни по-късно отново се появява. Наталия е ужасена и очарована от дързостта на кавалергарда. Ала княгиня Вяземская здравата нахоква младия офицер и му забранява веднъж завинаги да стъпва в дома є.
   Пушкин научава за новата наглост на Д’Антес и все по-сериозно мисли да го предизвика на дуел. Не вижда друг изход от всички тези позорни интриги. Чувства, че губи почва сред тресавището от клевети. Съвременник не се продава. Дълговете продължават да се трупат: полиците възлизат вече на сто и двадесет хиляди рубли; огромно количество украшения, шалове и дори сребърните прибори на неговата балдъза Александра и на приятеля му Соболевски са заложени при лихварите. А баща му, сестра му Олга и брат му Лев продължават да търсят помощ от него. Той пише до Яковлев:
   „Толкова съм виновен пред теб, че дори не се оправдавам. Имах пари, но ми се изплъзнаха между пръстите – плащах чужди дългове, изкупувах чужди имения, а моите дългове останаха да ми тежат на врата. Крайно разстроените ми работи ме направиха несъстоятелен... и аз съм принуден пак да те моля за отсрочка до есента.“24 
   А до Павлишчев:
   „Тук свят ми се вие.“25 
   По адрес на Лев:
   „В края на краищата не мога да издържам всички.“
   Най-сетне до баща си, на 20 октомври 1836 година:
   „Възнамерявах да отида в Михайловское, но не успях. Това ще ме тревожи поне една година. На село бих работил много; тук не правя нищо, само се тровя.“26 
   Междувременно той е наел ново жилище на улица „Адмиралска“, което му струва четири хиляди и триста рубли годишно. Художникът Брюлов го посещава в този наскоро обзаведен дом:
   „Децата спяха, разказва Брюлов. Той ги събуди и ми ги представи едно по едно, като ги държеше на ръце. Това никак не му отиваше. Човек оставаше с мъчителното впечатление за едно престорено семейно щастие. Не се сдържах и го запитах:
   – Какво по дяволите те накара да се ожениш?
   А той ми отвърна:
   – Исках да замина за чужбина, но ми попречиха; изпаднах в положение да не зная какво да правя и взех, че се ожених.“
   
   
II
АНОНИМНИТЕ ПИСМА
                       На 4 ноември 1836 година Пушкин получава от съвсем наскоро устроената пощенска служба в столицата пакет анонимни писма на френски език:
   „Носителите на Големия кръст, командорите и кавалерите на пресветлия Орден на рогоносците се събраха на Велик капитул под председателството на достопочтения Велик магистър на ордена Негово Превъзходителство Д. Л. Наришкин и единодушно избраха г-н Александър Пушкин за коадютор на Великия магистър на ордена на рогоносците и за историограф на Ордена.
   Постоянен секретар граф И. Борх.“
   
   Същия ден г-жа Хитрово предава на поета запечатан плик, получен пак по пощата, адресиран до „г-н Пушкин“. Той съдържа същото „удостоверение“, написано от същата ръка. Най-сетне у Пушкин пристига граф Сологуб, който поставя върху работната му маса послание, чието съдържание е сходно с това на другите дипломи.
   „Пушкин седеше в кабинета си, разпечата плика и веднага ми каза:
   – Вече знам какво е това... Това е мерзост по адрес на жена ми. Впрочем разбирате, че едно анонимно писмо не може да ме обиди. Ако някой се изхрачи отзад на дрехата ми, работа на моя камериер е да я почисти, а не моя. Жена ми е ангел, никакво подозрение не може да я докосне.“
   Макар да се преструва, че посреща със спокойно презрение този куп нечистотии, в действителност Пушкин едва сдържа гнева си. Той направо се задушава от безсилно негодувание. Прилошава му и трепери, все едно, че е получил публично оскърбление. Из цялата столица са разпратени копия от позорния диплом. Жена му е опозорена. Неговото име е захвърлено в калта. Как след всичко това ще се появи пред хората? Как оттук нататък ще хване перото, за да пише стихове? Трябва на всяка цена публично възмездие. Да бъде наказан клеветникът. Да бъде разобличен и жигосан с нажежено желязо, да бъде убит, ако трябва! Ала кой е авторът на тези анонимни писма?
   След като Сологуб си отива, Пушкин взема писмата и внимателно ги разглежда: хартията е луксозна, почеркът подправен, стилът – на изискан дипломат. Той вика жена си и є ги показва. Объркана, Наталия започва да мънка и не смее да признае любовта си към Д’Антес, а говори за невинни закачки и се опитва да се оправдае, като обвинява Хекерен, който я бил смутил с непристойните си съвети. Обляна в сълзи, тя моли за прошка. Нейната вина била само в лекомислието є. Разнежен, Пушкин я отпраща. Той е сигурен в нея. Ала докато не смаже Другия, за него семейното щастие ще бъде невъзможно. Същата вечер отива у Яковлев, който с неколцина приятели празнува рождения си ден. След вечерята, докато поднасят шампанско, Пушкин изважда от джоба си „диплома“ и възкликва:
   – Погледнете каква мерзост получих днес!
   Яковлев, който е директор на императорската печатница на II отделение, разглежда анонимните писма и открива, че хартията на диплома е вносна и може да произхожда единствено от някое посолство, тъй като за подобен вид стока вносните мита са много високи.
   За Пушкин това е напълно достатъчно. Подозренията му са получили потвърждение. Според него дипломът действително е написан от Хекерен. В действителност това прибързано заключение трябва да бъде преразгледано. Пушкин е отгатнал посоката, от която идва ударът, ала се е заблудил относно самоличността на автора. Всъщност подобна луксозна хартия има не само в посолствата. А и Хекерен не би поел риска саморъчно да напише анонимните удостоверения. Идеята за тази клевета се е родила в кръга на Неселроде, към който принадлежи Хекерен, а този кръг проявява открита враждебност към поета. Дипломите са изпратени като услуга към Хекерен и Д’Антес. Облагодетелствани от тази постъпка би трябвало да бъдат именно Хекерен и Д’Антес. Каква всъщност изгода биха могли да имат? Нападайки по този начин Пушкин, те го подтикват да извика Д’Антес на дуел. А Д’Антес е техен фаворит, тяхно протеже, техен галеник. Те би трябвало да се боят да не падне косъм от главата му. Някои пушкиноведи твърдят, че Хекерен е действал от ревност и с надеждата да компрометира веднъж завинаги връзката на Наталия с неговия осиновен син. Внимателният прочит на диплома е достатъчен, за да опровергае подобни твърдения. В него Пушкин е провъзгласен „коадютор на Великия магистър на ордена на рогоносците“, като Велик магистър на ордена е Д. Л. Наришкин. Името на Наришкин не присъства случайно в документа. Той е съпруг на красивата Мария Антоновна, официална любовница в продължение на четиринадесет години на император Александър I. Г-жа Наришкина минава за „невъобразима, неземна красавица“, също както Наталия. Като обезщетение Наришкин получава от императора субсидия, възлизаща на четиридесет хиляди рубли годишно, докато Пушкин се задоволява с някакви си пет хиляди рубли. Наричайки Пушкин коадютор на Наришкин, авторът на анонимните писма загатва, че жената на Пушкин играе същата роля по отношение на Николай I, като жената на Наришкин по отношение на покойния император и че, също като Наришкин, Пушкин бива възнаграден с държавна заплата за своята услужливост.27 
   Анонимното писмо има за цел да насочи подозренията на Пушкин към император Николай I, който открито и упорито ухажва Наталия. Кръгът на Неселроде и на Хекерен смята, че Д’Антес преминава границите на приличието и може да предизвика скандал. Ето защо намира за добре да прикрие младия мъж зад недосегаемата персона на монарха. По всяка вероятност Хекерен и неговите приятели дори не са сметнали за необходимо да уведомят Жорж д’Антес за предприетата маневра. Твърде буен по природа, Д’Антес едва ли би се съгласил да участва в подобен заговор. Налага се да бъде спасен без негово знание, така че всички средства са добри, стига ревността на Пушкин да тръгне в погрешна посока. Ала на чия ръка принадлежи подправеният почерк на диплома? Пушкин има безброй врагове: графиня Неселроде, граф Уваров, княгиня Белоселская, Идалия Полетика, княз Гагарин, княз Долгоруков, княз Урусов. Лесно можем да си представим как в салоните на Неселроде Хекерен, самият Неселроде или някой от техния кръг е подхвърлил идеята: „Пушкин греши, като се отнася с такова подозрение към Д’Антес, след като Николай I задиря Наталия не по-малко от кавалергарда.“ Тази забележка е била подхваната от някой сътрапезник, който желае да се хареса на домакините и става повод за незабавното написване на анонимните писма. В салоните на посолствата и на министерствата се шляят толкова много покварени млади люде! Няма съмнение, че някой от тях, следвайки чужди указания или собственото си вдъхновение, е изпратил дипломите. Въпросният неизвестен много добре си е давал сметка, че по този начин ще получи одобрението и закрилата на високопоставени защитници и че прави услуга на Хекерен, а следователно и на Неселроде. Постъпката му в никакъв случай няма да бъде забравена.28  Така, макар физически да не е участвал в написването на писмата, барон Хекерен непряко е отговорен за това, че е предложил идеята за тях. Пушкин обаче не се поддава на измамата. Той признава, че Наталия наистина е кокетничила с императора, но никога не е преминавала границите на приличието. По-добре от първите свои биографи той осъзнава, че единствен Хекерен има сметка да посочи Николай I като любовник на неговата жена. 
   „Разбрах, че анонимното писмо е било писано от г-н Хекерен“, пише той до Бенкендорф.
   Княз Вяземски твърди буквално следното: „Веднага след получаването на анонимните писма, Пушкин заподозря, че са съчинени от стария Хекерен и умря с това си убеждение. Ние така и не разбрахме на какво се основава подобно предположение и до самата смърт на Пушкин смятахме, че това не е възможно. Само неочакваният случай29  впоследствие придаде на това известна вероятност.“
   В своите спомени Смирнов отбелязва:
   „Единственият факт, който не подлежи на съмнение, е, че техен съчинител е Хекерен.“
   Самият Николай I по-късно споделя с великия княз Михаил Павлович:
   „Това събитие предизвика много шум и единствено правдиво бе порицанието спрямо поведението на Хекерен, който се държа като гнусна каналия.“
   Убеден, че не греши, Пушкин решава да действа незабавно. Да отбива ударите, които се сипят от всички страни. Да прекъсне отношенията си с Двора, след като смешното звание камерюнкер, заплатата, която получава от императора и постоянното присъствие на Наталия на дворцовите балове е станало причина за тези клевети. Да уязви Хекерен чрез осиновения му син, след като и двамата са виновни за неговия срам.
   На 6 ноември, два дни след получаването на анонимните писма, Пушкин пише до граф Канкрин, министър на финансите:
   „По нареждания, известни в министерството на Ваше Сиятелство, аз дължа на хазната (без залог) четиридесет и пет хиляди рубли, от които двадесет и пет хиляди трябваше да платя в продължение на пет години.
   Сега, искайки да платя дълга си изцяло и незабавно, срещам една спънка, която лесно може да бъде отстранена, но само от Вас.
   Аз имам двеста и двадесет души в Нижниновгородска губерния, от които са заложени двеста за четиридесет хиляди рубли. По разпореждане на баща ми, който ми подари горното имение, аз нямам право да ги продавам, докато той е жив, макар че мога да ги залагам както в хазната, така и в частни ръце.
   Но хазната има право да дири полагаемото є се, независимо от каквито и да било частни разпореждания, стига те да не са височайше утвърдени.
   За изплащане на споменатите четиридесет и пет хиляди се осмелявам да предоставя горното имение, което безспорно струва толкова, ако не и повече. 
   Осмелявам се да обезпокоя Ваше Сиятелство с още една важна за мен молба. Тъй като тази работа е твърде малозначеща и може да влезе в кръга на обикновеното действие, аз убедително моля Ваше Сиятелство да не довежда горното до знание на Негово Императорско Величество, който вероятно, поради своето великодушие, няма да поиска споменатото заплащане (въпреки че то не ми създава никакви затруднения), а може би дори ще заповяда да ми се опрости дългът, което би ме поставило в твърде тежко и затруднено положение: понеже в такъв случай ще се видя принуден да се откажа от царската милост, което именно може да се възприеме като неприличие, излишно самохвалство и дори неблагодарност.“30 
   Това безразсъдно писмо свидетелства за обърканото състояние на поета. Най-напред Пушкин не може да разполага с Болдино, за управлението на което е получил от баща си обикновено пълномощно. Освен това държавата няма право да прибира просто така заем, даден от императора, платим на годишни вноски, удържани от заплатата на поета. Ала Пушкин залага всичко на една карта с надеждата най-сетне да може да избяга от Санкт Петербург, от царския двор, от светските кокетства и от анонимните писма.
   Вечерта преди да изпрати това писмо31,  Пушкин предизвиква Д’Антес на дуел. Тъй като самият Д’Антес е дежурен в своя полк, поканата е получена от Хекерен. Слисан, той разбира, че наместо да отклонят вниманието на Пушкин към императора, анонимните писма са насочили гнева му към истинските виновници. В опита да спаси своя син, той направо го е погубил. Как да постъпи?
   Същия ден посланикът отива при Пушкин и със сподавен глас му съобщава, че приема предизвикателството от името на своя син, но моли за едно денонощие отсрочка, за да има време Пушкин да размисли. Поетът приема отсрочката. След като веднъж е взел това крайно решение, се чувства странно облекчен. Охотно се шегува с жена си, която няма представа за намерението му. Ако победи, ще получи възмездие веднъж завинаги. Ако бъде убит, всички грижи, всички унижения, всички тегоби ще си отидат заедно с него. Какво по-добро би могъл да желае?
   След като денонощието минава, на 6 ноември Хекерен отива у Пушкин и го заварва по-твърд от всякога в решението си.
   При това положение, баронът изгубва всякакво самообладание и се разплаква. Чувства се съсипан при мисълта, че осиновеният му син може да бъде убит на дуел. Пушкин е опасен противник. А Д’Антес е толкова млад. За да разнежи поета, Хекерен говори за своята старост, за бащината си любов и за неприятните последици, които може да има този дуел за кариерата му на дипломат. Потвърждава, че Д’Антес все още не е в течение на отправеното му от Пушкин предизвикателство. Дори възкликва прочувствено:
   – Виждам как всичките ми надежди рухват в момента, когато смятах, че съм изпълнил своя дълг.
   Накрая моли поета да му даде нова отсрочка от една седмица.
   Пушкин е трогнат от отчаянието на този човек с разкривено от болката лице и зачервени от безсъние очи.
   – При това положение, ви давам отсрочка не от една, а от две седмици и ви давам честната си дума, да не разгласявам по никакъв начин случая, докато не бъде определен денят на двубоя. 
   Жуковски, когото Хекерен е помолил да присъства на срещата, си тръгва просълзен.32  Самият Хекерен изобщо не се е надявал на подобна проява на великодушие. Поетът се оказва удивителен наивник. Все още има някакъв шанс скандалът да бъде потулен.
   След като благодари на поета, баронът пристъпва към действие. Енергията, която влага, е направо удивителна. Двете „неутрални сили“, на които може да разчита, са Загряжская и Жуковски. На другия ден, 7 ноември, Жуковски отива у Загряжская, за да се посъветва още веднъж с нея, а след това у Хекерен. Простодушният, предан, непостоянен и разсеян Жуковски, клетият Жуковски със сетни сили защищава противоречиви каузи. Той се опитва на всяка цена да предотврати дуела между Пушкин и Д’Антес. И ето че на 7 ноември Хекерен му предоставя средство, с помощта на което да приключи спора. В своите бележки Жуковски пише:
   „Разкритията на Хекерен. За любовта на неговия син към Катерина (грешката с името е моя). Разкритието за родството; за предполагаемата сватба. Моята дума. Мисълта всичко да бъде прекратено.“
   По този начин Хекерен е намерил възможно най-почтеното решение. Той се кълне пред милозливия Жуковски, че Д’Антес изобщо не е влюбен в Наталия, а в нейната по-голяма сестра Екатерина. Ревността била заслепила поета. Имал намерение да извика на дуел своя може би бъдещ баджанак. Щял да попречи на един бъдещ съюз, който отдавна се готвел и обещавал да бъде извънредно щастлив. Жуковски е трогнат от това признание. Развълнуван, сияещ, той се втурва у Пушкин и му съобщава радостната вест. Ала Пушкин далеч не е така доверчив. Срещата между двамата поети е бурна. След славна размяна на ругатни, Жуковски отбелязва:
   „Разкритията. Неговата ярост.“
   За Пушкин разкритията на Хекерен са само жалък опит да избегне двубоя. Той изобщо не вярва, че е възможна женитба. Съжалява, че е дал двуседмична отсрочка на посланика. 
   На следващия ден, 8 ноември, Хекерен отива да се жалва пред леля Загряжская, а Жуковски се връща при Пушкин. „Неговите сълзи“, отбелязва той. Пушкин плаче, но отказва да бъде убеден. 
   Най-сетне, на 9 ноември, Д’Антес се освобождава от дежурството, прибира се у своя осиновител и научава цялата история. Пушкин го вика на дуел. И за да бъде избегнат той, трябва да се ожени за Екатерина, която изобщо не обича. Няма никакво съмнение, че първата реакция на кавалергарда е била да се възмути срещу срамната постъпка на Хекерен. Д’Антес е смел. Безумно желае Наталия. Изобщо не се бои да се бие с Пушкин. Знае освен това, че ако отстъпи и поиска ръката на Екатерина, ще мине за страхливец. Ала Хекерен гледа на нещата по съвсем друг начин. Един дуел между Пушкин и Д’Антес би означавал край на дипломатическата му кариера. След всичко, което е направил за Д’Антес, той има право да поиска от него да пожертва част от самолюбието си. „Той самият (Д’Антес) се оказа оплетен в интригите на своя баща: налагаше му се да направи жертва заради него“, пише Вяземски до великия княз Михаил. Впрочем, нима като се ожени за Екатерина, Д’Антес няма да се сближи с Наталия? Та нали ще стане неин девер? Ще може да се вижда с нея, колкото си иска, без при това Пушкин да може да каже каквото и да било. В крайна сметка Екатерина има доста приятна външност. Не толкова хубава като сестра си, но все пак е висока, стройна, с красиви рамене и тъмни мечтателни очи. Безспорно в нея има чар. И освен това и златно сърце. Ще бъде добра стопанка, грижовна другарка и почтена майка. 
   Доводите, заплахите, молбите на Хекерен успяват да подействат на Д’Антес, който, отчаян и объркан, най-сетне се съгласява да се представи за влюбен в Екатерина. 
   Хекерен незабавно разпространява из града слуха за тази ненадейна страст. Официалната версия е следната: Д’Антес обича Екатерина и отдавна иска да се ожени за нея, но до момента неговият осиновител се е противопоставял на този съюз, той като го е смятал за недостатъчно изгоден за младия блестящ офицер. Ала тъй като сега неговият син е обвинен, че е компрометирал една омъжена жена, Хекерен дава съгласието си и с предстоящия годеж изпълнява желанието на двамата млади.
   Докато дирижира този неочакван сватбен марш, холандският посланик съветва Наталия да напише писмо, с което да помоли Д’Антес да се откаже от дуела. Наталия най-сетне научава за положението на нещата и с възмущение отказва да вземе участие в подобна недостойна хитрост. Тя с глупаво изумление наблюдава последиците от своето гибелно лекомислие. Вижда как заради нея са заплашени честта и дори животът на нейния съпруг. Представя си най-лошото, но така и не разбира как може да се вдига толкова много шум заради няколко любовни писма, няколко набързо разменени между нея и красивия Д’Антес целувки. Без съмнение именно тогава, за да се предпази от всякакви бъдещи подозрения, Наталия иска от Хекерен удостоверение за съпружеска вярност, подписана лично от Жорж д’Антес. Посланикът охотно є предоставя това удостоверение, понеже от него има изгода не само Наталия, но и неговият осиновен син, както и самият той. По този начин, когато по-късно е обвинен, че е играл ролята на сводник между двамата млади, той с чиста съвест пише до Неселроде на 1 март 1837 година: „Някои биха могли да кажат, че съм използвал авторитета си в полза на моя син. В такъв случай г-жа Пушкина може да даде категорично опровержение чрез писмото, което накарах моя син да напише до нея, с което той заявява, че се отказва от каквито и да било по-нататъшни претенции по отношение на нея. Самият аз є предадох лично това писмо. То послужи на г-жа Пушкина пред нейния съпруг и семейството є като доказателство, че тя никога не е забравяла напълно своя дълг.“
   Всъщност отношението на Хекерен към гибелната страст между Д’Антес и Наталия през цялото време се е определяло от развитието на събитията. Докато отсъства от Санкт Петербург, той препоръчва на сина си да проявява благоразумна предпазливост. След завръщането си разбира, че цялата котерия около Неселроде насърчава Д’Антес и присъединява своя глас към хора на враговете на Пушкин. Тъй като неговият син умира от любов, той моли Наталия да престане да отблъсква неговите ухажвания. Ала Наталия се оказва доста неумела. За да є е чиста съвестта, тя споделя това с Пушкин. По този начин разпалва неговата ревност, а на всички е известно, че разгневеният Пушкин е страшен. В този момент, обзет от предчувствие, барон Хекерен подсказва или възприема идеята за анонимните писма. Уви! Тази последна хитрост се проваля плачевно. Остава едно-единствено спасение: да бъдат приспани подозренията на Пушкин; да бъде вразумен Д’Антес; да бъде вразумена Наталия; да бъде удавена тяхната взаимна привързаност в порой от думи. При всички случаи този негов стремеж към помирение ще му послужи за оправдание, ако интригата завърши с катастрофа. Маневрата действително се оказва полезна за Хекерен, тъй като той излага още един аргумент в същото писмо до Неселроде от 1 март 1837 година: „От нея (Наталия) може да се узнае за всичко, което толкова често съм повтарял, за да я убедя каква опасност представлява тази връзка, за да є посоча бездната, към която се е отправила. Ако не бъде възпряна от своето тщеславие, тя ще потвърди, че по време на всички мои беседи с нея съм прибягвал до искреност, дори с риск да я нараня, но също така да є отворя очите; поне така се надявах.“ Всичко, което той пише, е вярно. Хекерен действително описва на Наталия рисковете, на които се подлага, ако продължи да се среща с Д’Антес. Само пропуска да спомене, че тези съвети са давани от него в последния момент и че по времето, когато скандалът още не е надвиснал, я е подтиквал към съвсем друго поведение. Впрочем Наталия до такава степен е слисана от безкрайните и противоречиви разговори, в които непрекъснато става дума за нейното спокойствие, че вече не иска да слуша никого. Особено Хекерен, който я отвращава и плаши. 
   След като не открива в лицето на Наталия сигурния съюзник, на когото може да се разчита, Хекерен отново се обръща към леля Загряжская и към Жуковски. Жуковски се заема да обясни на Пушкин, че Д’Антес действително е влюбен в Екатерина и че действително има намерение да се ожени за нея. Ала Пушкин, който е наясно с чувствата на Д’Антес към Наталия, приема всичко това като груба шега и заявява, че когато дуелът бъде отменен, Д’Антес като по чудо ще забрави за своето обещание за женитба. Жуковски настоява Пушкин да се съгласи на разговор с Д’Антес, но поетът упорито отказва среща с него.
   „Все още не мога да смятам нашата работа за приключена, пише Жуковски до Пушкин. Все още не съм дал никакъв отговор на стария Хекерен; в бележката, която му изпратих, съобщавам, че не съм те намерил у дома и че, докато не се видя с теб, нищо не мога да отговоря. Сега всичко зависи от твоя отговор. Само, за Бога, опомни се. Позволи ми да избавя тебе от това безумно злодейство, а твоята жена, от съвършен позор.“
   На другия ден, 10 ноември, Жуковски още сутринта изпраща ново писмо до Пушкин:
   „Тази сутрин ще кажа на стария Хекерен, че не мога да поема върху себе си каквото и да било посредничество, тъй като от моите разговори с тебе вчера се убедих, че това посредничество няма да послужи за нищо... Смятам за свой свят дълг да засвидетелствам пред тебе, че младият Хекерен е толкова готов да се бие с тебе, колкото и ти с него, и че и той като теб се бои тайната да не бъде нарушена. Трябва да се отдаде дължимото и на неговия баща. Той е в отчаяние, но сподели с мен следното: „Осъден съм на гилотина и моля за милост; ако не я получа, ще трябва да се кача на ешафода; и ще се кача, тъй като за мен честта на моя син ми е толкова скъпа, колкото и животът.“33  С това приключва и моята роля, която аз изиграх по толкава жалък и неуспешен начин.“
   Жуковски се оттегля от играта и Хекерен се обръща към леля Загряжская. Всъщност става въпрос да бъде поискана официално ръката на Екатерина от страна на Д’Антес и официално да бъде оттеглено предизвикването на дуел от страна на Пушкин към неговия бъдещ баджанак. Ала двете страни не могат да постигнат съгласие относно последователността на двете действия. Опитвайки се да съхрани самолюбието на своя осиновен син, Хекерен иска най-напред Пушкин с писмо да се откаже от дуела, а след това Д’Антес да огласи намерението си да се ожени за Екатерина. Пушкин приема да напише подобно писмо, но при условие то да бъде обосновано от съобщението за предстоящия годеж на Д’Антес с Екатерина. В крайна сметка се стига до компромис: Пушкин се среща с Хекерен у леля Загряжская. Загряжская се заклева тържествено пред него, че тя единствена е насърчила брака между Д’Антес и Екатерина. Пушкин я изслушва с ирония. Той не се поддава на измамата, но с наслада си представя как женитбата на Д’Антес с Екатерина ще го направи за посмешище, тъй като той се е съгласил на нея само и само да не се бие с някакъв си „съчинител“. Представя си също така какво презрение ще изпита Наталия към кавалергарда, който е толкова безочлив в салоните, но не смее да се изправи на полето на честта. „До една седмица, споделя той пред княгиня Вяземская, ще научите за единствено по рода си отмъщение; то ще бъде пълно и окончателно; то ще запрати един мъж направо в калта; подвизите на Раевски са детска игра в сравнение с това, което се каня да направя.“34 
   Сега вече е постигнал своето мечтано отмъщение. В присъствието на Хекерен и на Загряжская Пушкин най-сетне се съгласява да оттегли поканата си за дуел. На думи всичко вече е уредено. Устно обещание за женитба. Устно оттегляне на дуела. Изглежда случаят приключва и всички са доволни.
   Ала Д’Антес, който отначало се е оставил да бъде убеден от Хекерен, внезапно се отмята. С всеки изминал ден на него му става все по-ясно съвършената комичност на положението, в което изпада. Готов е да се пожертва заради кариерата на своя осиновител или за честта и спокойствието на Наталия, но не и да приеме ролята на страхливец. Какво ще кажат неговите другари кавалергарди? Какво ще кажат дамите? Устното оттегляне на Пушкин е неприемливо. То трябва да бъде записано върху хартия, скрепено с подпис и в него да не се споменава Екатерина. Да представлява нещо като извинително писмо: „Сгреших, като ви извиках на дуел… Моментно помрачение… Нека отново станем приятели…“ Само при това условие Д’Антес ще се съгласи да се ожени за Екатерина, чието главно достойнство е, че е сестра на Наталия. Без да сподели нищо с Хекерен, Д’Антес драска бележки върху лист хартия: „Да се оженя или да се бия. Тъй като честта не ми позволява да приемам условия, тази фраза ще ме изправи пред печалната необходимост да приема последното предложение. Ще настоявам, за да докажа, че причината за брака не може да присъства в писмото, тъй като при всички случаи намерението ми е било да направя това предложение след дуела, стига шансът да е на моя страна. Ето защо трябва да бъде подчертано, че искам ръката на г-ца Екатерина не като обезщетение, нито като средство за уреждане на въпроса, а само защото тя ми харесва, защото такова е моето желание и решението ми е било взето по моя собствена воля.“35 
   След като по този начин поставя в ред мислите си, Д’Антес изпраща на Пушкин следното писмо:
   „Господин барон Хекерен току-що ми каза, че е бил упълномощен от вас да ми предаде, че всички причини, поради които сте ме предизвикали, са отпаднали и че следователно мога да смятам тази постъпка за невалидна.
   Когато ме предизвикахте, без да ми обясните защо, приех без колебание, тъй като така ми диктуваше дългът пред моята чест; днес твърдите, че нямате повече мотиви да желаете подобна среща, но преди да ви отвърна със същото, бих желал все пак да науча защо сте променили становището си, след като аз не съм възлагал на никого да ви дава обяснения, които имах намерение да ви дам лично. Вие пръв ще се съгласите, че преди да се оттеглим, се налага да се обясним помежду си, така че да можем занапред да се уважаваме взаимно.“36 
   Това писмо кара Пушкин направо да побеснее. Жуковски отбелязва: „Писмото на Д’Антес до Пушкин. Неговият бяс.“ Значи Д’Антес се опитва да го надхитри! Чудесно! Без друго тази комедия е продължила прекалено дълго. Дуел. Колкото се може по-скоро. Сологуб е предложил на Пушкин да бъде негов секундант. Трябва само да се възползва от неговата отзивчивост. Това става на 16 ноември. Същата вечер Карамзини дават тържествена вечеря по случай рождения ден на по-големия им син, на която е канен Сологуб. „По време на вечерята аз седях до Пушкин. Насред общия весел разговор той неочаквано се наведе към мен и ми прошепна припряно: „Вървете утре у Д’Аршиак (свидетел на Д’Антес). Споразумейте се с него само за материалната страна на дуела. Колкото по-кървав бъде, толкова по-добре. Не давайте съгласие за никакви обяснения.“ После той продължи да се шегува и да разговаря, като че ли нищо не е станало. Аз се вцепених, но не посмях да му възразя. В тона на Пушкин имаше решителност, която не допущаше възражения.“37  
   Същата вечер Сологуб отива на „раут“ у Фикелмонови. Повечето от дамите са в траурни тоалети поради смъртта на Шарл Х. Наталия не е на бала, ала Екатерина, в бяла рокля, грее от радост в един ъгъл на залата, докато слуша нежностите на Д’Антес. Двамата приличат на истински годеници. Внезапно пристига Пушкин. „Изглеждаше много разтревожен, забрани на Екатерина Николаевна да говори с Д’Антес и, както научих по-късно, казал на самия Д’Антес няколко повече от груби думи. С Д’Аршиак, стройния млад секретар на френското посолство, се спогледахме многозначително и се разминахме...“
   Поради страх от скандал Сологуб дръпва Д’Антес по-далеч от Пушкин и запитва що за човек е. „Аз съм честен човек, отвръща другият, и се надявам да го докажа скоро.“
   Сетне добавя, че всичко е поверил на Д’Аршиак и че ще изпрати или него, или баща си.
   Тъй като Д’Антес се кани да си тръгва, Пушкин го настига на парадната стълба и извиква в лицето му:
   – Вие французите сте много мили! Всички знаете латински, но когато става въпрос да се биете на дуел заставате за стрелба на тридесет крачки разстояние. За нас, русите, колкото един дуел е по-див, толкова по-добре!...
   Клетият Сологуб ни мигва цяла нощ. „Разбирах каква отговорност пред цяла Русия лежи върху мен, пише той. Това вече никак не приличаше на историята между нас. Когато ставаше дума аз да се бия, не ме беше страх за Пушкин. Никой русин не би посегнал на живота му; но французинът нямаше да жали руската слава.“ 38 
   На следващия ден, 17 ноември, Сологуб отива у Д’Антес, който щом го вижда, възкликва: 
   – Вие не искате да разберете, че се женя за Екатерина. Пушкин оттегля поканата си, но не желая хората да останат с впечатление, че се женя, за да избегна дуела. Освен това не желая имената на жени да бъдат замесвани в тази история. Вече цяла година старият се противопоставя на този брак. 
   Въпреки виелицата, след като излиза от Д’Антес, Сологуб отива у Пушкин. Пушкин е извън себе си от ярост:
   – Този Д’Антес е негодяй – провиква се той. – Вчера му заявих, че плюя на него. Ето защо вървете у Д’Аршиак и уредете материалната страна на дуела. Понеже сте мой секундант, трябва да ви доверя причината за него. В обществото се говори, че Д’Антес ухажвал жена ми. Едни твърдят, че є се харесвал, други, че не. Няма значение. Аз не желая техните имена да бъдат споменавани редом. След като получих анонимно писмо, аз го предизвиках, но Хекерен помоли за две седмици отсрочка. Този срок почти изтече. Д’Аршиак идва при мен. Сега вие вървете при него.
   И добрият Сологуб се втурва у Д’Аршиак. Д’Аршиак също не е спал цяла нощ. Макар да не е русин, той чудесно знае какво място заема Пушкин в руската литература. Най-голямото му желание е да бъдат прегледани обстойно и в дух на помирение всички документи, свързани с дуела. И така, двамата секунданти се заемат с материалите: анонимното писмо, писмото, с което Пушкин обявява дуела и други писма на Хекерен и на поета. 
   Срещата става в отсъствието на Д’Антес, ала Д’Аршиак сигурно знае, че кавалергардът не държи толкова да се бие, колкото да запази приличие. Ето защо бива решено да направят още един опит, като пожертват интересите на Д’Антес. Може би Пушкин ще се съгласи да потвърди, ако не писмено, то поне устно, че намерението на Д’Антес да се ожени са продиктувани от съвсем почтени намерения? И може би този път Д’Антес ще се съгласи това отдръпване да стане устно? По съвет на Д’Аршиак Сологуб изпраща до Пушкин следното писмо на френски език:
   „В съответствие с вашето желание се споразумях за материалната страна на дуела. Той е насрочен за събота (21 ноември), тъй като в петък съм зает, на Парголовския път, в осем часа заранта, на разстояние десет крачки. Впрочем г-н Д’Аршиак ми довери, че барон Хекерен (Д’Антес) твърдо е решил да огласи намерението си да се жени, но го спира мисълта, че това може да бъде изтълкувано като повод да избегне дуела; той ще може да направи това, едва когато между вас всичко приключи, когато вие потвърдите устно пред мен или пред г-н Д’Аршиак, че в създалото се положение вие тълкувате тази женитба като продиктувана от съвсем почтени намерения.
   Тъй като не съм упълномощен от вас да обещавам нещо, което подкрепям с цялото си сърце, моля ви, заради вашето семейство, да се съгласите на това споразумение, което ще удовлетвори всички страни. От само себе си се разбира, че г-н Д’Аршиак и аз сме гаранти на Хекерен (Д’Антес).“
   Пушкин решава, че всички тези съображения са приети от Д’Антес и незабавно изпраща отговор на Сологуб:
   „Не се колебая да пиша това, което мога да заявя устно. Бях поканил господин Ж. Хекерен на дуел и той прие, без да се впуска в никакви обяснения. Сега аз моля господа свидетелите на тази случка да благоволят да считат тази покана за несъществуваща, тъй като според слуховете господин Жорж Хекерен бил решил след дуела да даде гласност на своите планове за брак с госпожица Гончарова. Нямам никакви основания да отдавам решението му на съображения, недостойни за благороден човек.
   Моля ви, господин графе, да използвате това писмо, както намерите за добре.“ 39 
   Това писмо ни най-малко не съответства на текста, който Д’Антес първоначално е изисквал. Противно на желанието на Д’Антес, в него става въпрос за „планове за брак“, научени от „слухове“, и именно тези „планове за брак“ са причина за оттегляне на поканата. Пушкин прави една-единствена отстъпка на своите противници: добавката относно „съображения, недостойни за благороден човек“. Това никак не е много. Но е достатъчно. Поне за Д’Аршиак. „Това стига“, казва той, когато Сологуб му предава писмото на Пушкин. Въпреки това не пожелава да го покаже на Д’Антес, опасявайки се да не го ядоса отново. Просто потвърждава, че случаят е уреден и го поздравява по повод неговия годеж. Д’Антес се обръща към Сологуб:
   – Вървете при господин Пушкин и му благодарете, че е съгласен да сложи край на скарването ни. Надявам се, че ще се виждаме като братя.
   Д’Аршиак предлага да придружи Сологуб у Пушкин, за да потвърди похвалните намерения на своя довереник. Още преди тяхната визита, у Пушкини пристига кратко писмо от Д’Антес, с което кавалергардът иска тържествено ръката на Екатерина. В този момент Пушкин е на масата. Той отваря плика, прочита го, леко пребледнява и се обръща към Екатерина с лека ирония в гласа:
   – Поздравления. Вече сте сгодена. Д’Антес иска ръката ви.
   Екатерина знае за преговорите, които се водят относно нея. Тя захвърля салфетката, става от масата и тичешком се скрива в стаята си. Наталия тръгва след нея. Пушкин се обръща към своя гост Росети, който присъства на тази сцена:
   – Какво мислите за този юначага? – пита го той.40 
   В този момент на входната врата се разнася звън. Това са Д’Аршиак и Сологуб. Пушкин ги посреща, бледен, с трепереща челюст. Той изслушва мълчаливо благодарностите, които те му носят от името на Д’Антес. Сологуб смята за уместно да добави:
   – От своя страна, аз си позволих да обещая, че вие ще се отнасяте със зет си като с познат. 
   – Напразно – ядосано възкликва Пушкин. – Това никога няма да стане. Никога между семействата на Пушкин и на Д’Антес не може да има нищо общо.
   Сологуб и Д’Аршиак разменят печални погледи. Поетът диша с мъка. Най-сетне се успокоява и казва по-тихо:
   – Впрочем аз заявих, че съм готов да призная, че господин Д’Антес е действувал като честен човек.
   – Повече не ми трябва – обажда се Д’Аршиак и бърза да излезе от стаята.
   През това време Екатерина и Наталия са се затворили в една стая и разрошени и разплакани, спорят до изнемога. Екатерина тайно и безнадеждно е влюбена в Д’Антес. Тя никога не си е представяла друго щастие, освен това да се вижда с него по време на разходките, на баловете или в театъра. Никога не се е надявала на друга роля, освен на свидетелка на срещите между Наталия и кавалергарда. Желанието є е да посвети живота си на любимия човек. И ето че изведнъж същият този човек иска ръката є. От известно време е дочувала за възможен годеж между двамата, но е отказвала да повярва. И ето че днес на масата Пушкин отваря едно писмо и є казва със злобна и глупава усмивка: „Поздравления.“ Тя добре знае, че Д’Антес се жени за нея против волята си и по силата на обстоятелствата. Но все пак се жени за нея. Тя ще бъде негова съпруга, а това е най-важното. Всъщност тя си мисли, че сънува. Като насън слуша Наталия, която тихо є повтаря, че Д’Антес не я обича, че тази женитба е една отвратителна интрига, в резултат на която я очаква семеен живот, белязан от срам и подозрение...
   – Моите чувства са толкова силни – въздиша Екатерина, – че рано или късно ще успея да спечеля сърцето му, а и пред надеждата за подобно щастие, никакви страдания не могат да ме изплашат.
   И понеже Наталия настоява преди това добре да размисли, накрая тя є изкрещява в лицето:
   – Истината е, че ти не желаеш да ми го отстъпиш, страхуваш се да ми го отстъпиш!41  
   Вечерта на същия този тъй богат на събития 17 ноември, по време на бала, даден от С. В. Салтиков, годежът бива обявен официално. Въпреки това Пушкин, който е на бала, отказва да поздрави Д’Антес. Все още не вярва, че женитбата ще се състои.
   – Струва ми се, че той не е добре с гърдите – казва той на Сологуб. – Току-виж заминал за чужбина. Искате ли да се хванем на бас, че сватбата няма да стане?42 
   На 19 ноември Хекерен и Д’Антес се явяват пред леля Загряжская, за да поискат официално ръката на нейната племенница. „Слава Богу, мисля, че всичко приключи, пише Загряжская до Жуковски. Годеникът и неговият почитаем татко дойдоха у нас с предложение за брак. За наше велико щастие, четвърт час след тях от Москва пристигна най-възрастният от Гончарови, който донесе бащината благословия. Така случаят е погребан. Днес годеникът подава официална молба за разрешение да се ожени, а утре молбата на годеницата ще бъде връчена на императрицата.“
   В светските среди вестта за неочаквания годеж пада като камък в блато, пълно с жаби. Мълвата за историята на Д’Антес и Екатерина се носи от уста на уста. За нея се говори в салоните, в приемните, в театъра, в двореца. Споменава се в писма и лични дневници. Някои са „за“, други „против“. Едни се смеят, други се възмущават. Всички се вълнуват. Според едни, като се жени за Екатерина, Д’Антес проявява самопожертвователност, достойна за кавалергард, тъй като по този начин спасява честта на своята дама – Наталия. Според други, Д’Антес се е държал като страхливец, понеже е предпочел брака пред достойно решение със силата на оръжието. Самата императрица, заинтригувана от тази необичайна развръзка, пише до баронеса Тизенхаузен: „Много ми се ще да получа от вас подробности за невероятната женитба на Д’Антес. Нима причина за нея е анонимното писмо? Какво е това – великодушие или жертва? На мен ми се струва, че подобно решение е безполезно и закъсняло.“
   В крайна сметка от първата схватка Пушкин излиза победител. Той е постигнал нещо повече от това да убие Д’Антес. Направил го е за смях.
   Дуелът е бил определен за 21 ноември. На този ден, вместо да се бие с Д’Антес, Пушкин сяда спокойно на работната си маса и пише две писма, в които излага хода на събитията и обвинява Хекерен в авторство на анонимните писма. Първото е предназначено за самия Хекерен. Второто, до Бенкендорф. Пушкин смята, че непременно трябва да пише на Хекерен. Той, разбира се, се е справил с „марионетката“ Д’Антес. Ала неговият зъл гений Хекерен заслужава специално наказание. Отмененият дуел и женитбата in extremis ни най-малко не означават, че Пушкин се е излъгал, посочвайки холандския посланик като единствен виновник за цялата история. А зад Хекерен стоят Неселроде, Уварови, Гагарини, Долгорукови, цялото столично висше общество, към което поетът отправя обвинение. За писмото до Хекерен са нужни няколко чернови, от които са открити само отделни откъси. Свързани, те дават приблизителна представа за първоначалния текст:
   „На 2 ноември, пише Пушкин, сте получили от вашия син сведение... Той ви е съобщил (че подозирам) истината, че жена ми се бои (от скандал, от разгласяване) и че е изгубила самообладание. (Тогава вие сметнахте, че трябва) да нанесете решителен удар... Получих три от десетината екземпляра на анонимното писмо, което сте изфабрикували тъй непредпазливо (че) един поглед бе достатъчен да открия следите на автора... Нямах никакви притеснения, че ще открия моя човек. Действително за по-малко от три дни знаех с кого си имам работа. Ако дипломацията е изкуство да знаеш това, което става у другите и да осуетяваш техните козни, трябва да признаете, че бяхте победен по всички линии. Сега стигам до целта на настоящето писмо. Може би ще искате да научите какво до този момент ме е възпряло да ви разоблича и опозоря пред нашия и пред вашия Двор? Ще ви кажа. Аз съм добър и простодушен човек... имам чувствително сърце... Един дуел за мен вече не е достатъчен... не, какъвто и да бъде (изходът) (няма за се почувствам) удовлетворен нито от... на вашия син, нито от писмото, което имам честта да ви п(иша) (и) от което запазвам препис за мои (собств)ени нужди. Бих искал да си дадете труда (да откриете) сам достат(ъчни) причини, които да ме спрат да не ви се изплюя в ли(цето) и да (до)веда докрай тази жалка афера, от която лесно бих могъл да съставя чудесна глава за моята история на рогоносците.“43 
   Същия ден Сологуб посещава Пушкин. Поетът го кани в кабинета си, заключва вратата и му казва:
   – Ще ви прочета едно мое писмо до стария Хекерен. На сина вече му видях сметката... Сега ми трябва старчето.
   „След това, разказва Сологуб, той ми прочете известното на всички писмо до холандския посланик. Устните му се разтрепериха, очите му се наляха с кръв. Видът му беше толкова страшен, че аз едва тогава осъзнах действително африканския му произход. Какво можех да възразя срещу такава съкрушителна страст? Неволно останах ням и тъй като това ставаше в събота (приемния ден на княз Одоевски), отидох у княз Одоевски. Там намерих Жуковски и му разказах какво съм чул. Жуковски се уплаши и обеща да спре изпращането на това писмо. И наистина той можа да постигне това: след няколко дена ми съобщи у Карамзини, че е уредил работата и че писмото няма да бъде изпратено. Пушкин наистина не изпратил писмото, но го запазил за всеки случай.“44 
   Против волята си Пушкин се съгласява да задържи това писмо, но с намерение да го използва по-късно, ако се наложи.
   Второто писмо, което Пушкин пише на 21 ноември, е предназначено да осведоми Бенкендорф за всичко, което се е случило между Хекерен, Д’Антес и самия него.
   „Сутринта на 4 ноември получих три екземпляра от едно анонимно писмо, оскърбително за моята чест и за честта на жена ми. По хартията, по стила на писмото и по начина, по който то бе съставено, още в първия миг разбрах, че е писано от чужденец, човек от висшето общество, от дипломат. Направих издирвания. Научих, че седем-осем души са получили същия ден по един екземпляр от същото писмо, изпратено до мене в двоен плик. Повечето от лицата, които са получили писмото, подозирайки някаква мръсна история, не са ми го препратили.
   Всички бяха възмутени от тази подла и тъй неоснователна обида; макар че повтаряха, че поведението на жена ми е безупречно, хората казваха, че повод за тази низост е усърдното ухажване на господин Д’Антес.
   Никак не ми е приятно да виждам името на жена си свързано в такъв случай, с чието и да било име. Съобщих това на господин Д’Антес. Барон дьо Хекерен дойде при мен и прие дуел от името на господин Д’Антес, като ми поиска срок две седмици.
   Стана обаче така, че в дадения му срок господин Д’Антес се влюби в моята балдъза, госпожица Гончарова, и є поиска ръката. Научавайки за това от слухове, помолих господин Д’Аршиак (секунданта на господин Д’Антес) да счита моята покана за анулирана. Междувременно установих, че анонимното писмо е било от господин Хекерен и смятам, че е мой дълг да уведомя за това правителството и обществото.
   Тъй като сам съм съдия и пазител на честта си и на честта на жена ми и, следователно, не търся нито правосъдие, нито отмъщение, аз не мога и не желая да предам комуто и да било доказателствата за това, което твърдя.“45 
   След като написва това писмо, Пушкин се поколебава да го изпрати. Струва му се по-подходящо да изложи устно своята гледна точка пред императора и пред началника на жандармите. Трябва да поиска аудиенция. Случаят си струва. Два дни по-късно, на 23 ноември 1836 година, в три часа следобед, Пушкин, придружен от Бенкендорф, се явява пред Николай I. Няма съмнение, че по време на тази среща Пушкин е приложил цялото си красноречие. Няма съмнение също така, че Бенкендорф и Николай I са се съгласили с основателността на неговите твърдения, но в същото време са го призовали към сдържаност. Пушкин обаче трудно се владее. След като е смачкал Д'Антес, сега той замисля заслужено отмъщение срещу Хекерен. Приятелите му с тъга виждат как той става все по-избухлив и озлобен.
   „Бях удивена, пише княгиня Мешчерская (по баща Карамзина) от трескавото състояние на Пушкин. Само да видеше оногова, който по-късно стана негов убиец, нервни тръпки преминаваха по лицето и по тялото му.“
   Самият Пушкин казва:
   „Непрекъснато ме тресе... Където и да отида, ми е студено и все не мога да се стопля. Сетне внезапно ме облива огън.“
   И все пак трябва да се живее. Сиреч, да се работи и да се вземат назаем пари. Пушкин отново се обръща към един лихвар за сума от хиляда двеста и петдесет рубли и съставя бележките за критическо издание на Слово за полка на Игор. 
   „Той ми прочете своите бележки, пише Тургенев, които бяха твърде уместни и твърде духовити. Всички те са основани върху дълбоко познаване на диалектите и на руския език...“
   И още:
   „Неговата жена е все така красива на бала, както и у дома в широкия си домашен халат. Годеникът на сестра є е тежко болен. Той не ходи у Пушкини.“
   Действително от 12 декември Жорж д'Антес е болен от катарална треска.
   Пушкин е забранил на годеника на Екатерина да стъпва в дома му. Самият той малко се задържа у дома. Прекарва цели дни из града, прибира се изморен и се затваря в работния си кабинет. Чуват го да се разхожда от единия до другия край на стаята и да ругае. При всеки звън на входната врата той се втурва към антрето и крещи на слугите: „Ако е писмо по пощата, не бива да го вземате!“ Когато е пристигнал твърде късно, за да смогне да предупреди лакея, той дръпва от ръцете му съмнителното писмо и се скрива да го прочете в кабинета си. Въпреки това, в присъствието на своите приятели, на жена си, на Екатерина, Пушкин съумява да овладее гнева си. Казва за Екатерина:
   – Моята балдъза вече не знае от каква националност ще бъде – руска, френска или холандска.
   Пише до баща си на френски език:
   „Моята балдъза Катерина ще се ожени за барон Хекерен, племенник и осиновен син на посланика на холандския крал. Той е много хубаво и добро момче, много популярен, богат и с четири години по-млад от годеницата си. Приготвянето на чеиза занимава и забавлява много жена ми и сестрите є, но аз беснея. Къщата ми прилича на модна къща и магазин за бельо.“46 
   Екатерина обаче страда от това, че трябва да живее в дом, където всички са враждебно настроени към нейния годеник. Тя ненавижда Пушкин, който не желае да се помири с Д'Антес. Завижда на Наталия, в която Д'Антес е влюбен. Мечтае само за едно – да избяга час по-скоро от тази ужасна къща, пълна с озлобени хора, и да бъде погълната от блясъка на красивия кавалергард.
   Д'Антес прави каквото може, за да разсее тревогите на своята годеница. След като веднъж е приел тази наложена му женитба, е решил да се държи докрай като благовъзпитан мъж. Каквато и да е ненавистта му към тази девойка, застанала между него и любимата жена, той не я смята за отговорна за нещастието си. Трогнат от безразсъдната страст на Екатерина, от нейната печална слабост, той се стреми да я утеши, дори є пише писма, изпълнени с приятна нежност. Това са квадратни листчета хартия с монограма на Д'Антес, изписани с енергичен почерк:
   „Направете така, че да бъдем сами, а не в една стая с любезната ви леля.47  Имам да ви казвам толкова неща, да ви разправя за щастливото бъдеще, което ни очаква, а това изключва присъствието на свидетели. Позволете ми да вярвам, че и вие сте щастлива така, както аз съм щастлив тази сутрин. Не можех да ви говоря, а сърцето ми бе изпълнено с толкова нежни и прекрасни слова за вас, защото аз ви обичам, скъпа Катрин, и искам да ви повторя това на глас с всичката искреност, присъща на моя характер, и на която вие винаги можете да разчитате...“48 
   И още:
   „Приемете, скъпа приятелко, моите горещи пожелания за щастие, макар че никога няма да бъдете толкова блажена, колкото аз бих искал, но бъдете сигурна, че ще се старая да направя за това всичко, което е по силите ми. Надявам се все пак да успея с помощта на нашия чудесен приятел49,  защото вие сте заслужили това с вашата доброта и снизхождение. Онова, което не успея да постигна, ще разкрие поне пред вас моята добра воля и ще ви даде възможност да я оцените.“50 
   Ала всички тези красиви думи, клетви и знаци на преданост от страна на Жорж д'Антес не са в състояние да убедят обзетата от тревоги Екатерина. Тя познава импулсивния характер на своя годеник; знае колко се възхищава той и колко силно желае Наталия. Колкото и да є се кълне във вярност, тя не му вярва. Ето едно твърде многозначително изречение от писмо на Жорж д’Антес до Екатерина от времето на техния годеж:
   „Нашето бъдеще е безоблачно, забравете всякакви опасения и недейте повече да се отнасяте с подозрение към мен: няма значение какво е нашето обкръжение, аз виждам и ще виждам само вас; бъдете спокойна – аз съм ваш; вие можете да разчитате на това, Катрин, и след като се съмнявате в думите ми, делата ми ще ви го докажат. 51 
   „Делата ми ще ви го докажат...“ Как е могъл Жорж д'Антес да бъде толкова уверен в себе си? По време на кратките им срещи у леля Загряжская, Екатерина се опитва да отгатне истинските мисли на своя годеник върху правилното му лице и в спокойния поглед. Единствената є утеха е, че Наталия вече не обича Д'Антес. В това няма никакво съмнение. Тя го повтаря непрекъснато. Дори минава мярката и показва презрението си към Д'Антес, като по този начин обижда Екатерина. В този дом всичко е толкова сложно. Нервите є са толкова опънати. Равновесието на чувствата изглежда толкова нестабилно. Между тези изгаряни от страсти хора цари някакво неестествено, задушливо, застрашително спокойствие. Един неуместен поглед или дума и катастрофата е неизбежна. А Наталия е толкова несръчна! Осъзнала най-сетне своите грешки, тя се завръща при мъжа си с особена покорна нежност. Това е добре. Ала за да докаже на Пушкин своята признателност, тя му докладва добросъвестно за всички клюки, които се носят из светските салони. А именно тези сплетни най-много дразнят поета. Най-нищожният слух му изглежда като сериозно оскърбление към неговото име, към честта на жена му, към неприкосновеността на неговия дом. Вече му се струва, че „отмъщението“ му към Д'Антес така и не се е състояло. На коледния бал в посолството, поетът влиза в залата, украсена с рогати ловни трофеи, и възкликва: „Това е помещение за женени мъже като мен!“ В навечерието на Нова година, по време на голям прием у семейство Вяземски, Пушкин и Наталия срещат Д'Антес и Екатерина. Д'Антес най-спокойно се приближава до Наталия и не се отделя през цялата вечер.
   Пушкин трепери от ярост. „Беше толкова страшен, че ако бях негова жена, щях да се боя да се прибера заедно с него вкъщи“, казва графиня Строганова.
   На 10 януари 1837 година се провежда сватбената церемония на Д'Антес и Екатерина, според католическия и православния ритуал. Пушкин не присъства, а е изпратил жена си да го представлява. Веднага след службата, Наталия се прибира. 
   Младоженците се настаняват в резиденцията на барон Хекерен на Невския проспект.
   За първите дни на този съюз известна представа придобиваме от едно писмо на Екатерина до нейния свекър барон Конрад д’Антес:
   „Моето щастие е пълно, пише Екатерина след сватбеното тържество. Надявам се моят съпруг да е толкова щастлив, колкото и аз. Мога да ви уверя, че ще посветя целия си живот на любовта си към него, на изучаването на неговите вкусове, за да се съобразявам с тях, за да се убедите един ден с очите си в нашето общо блаженство и в семейното ни щастие. Сега мога само да ви прегърна нежно и да ви помоля да ми дарите вашето приятелство.“52 
   Екатерина пише тези редове напълно искрено. Жорж д'Антес я прави щастлива. Той изпитва към нея ако не любов, то поне нежност и уважение. Оставя се да бъде обожаван от нея с трогателното съчувствие на разглезен от успехите си сред жените млад мъж. А тя, нежна, умислена, примирена, всеотдайна, трепери от срам и удоволствие само при мисълта, че най-красивият, най-духовитият и най-галантният мъж на света е станал неин съпруг и иска да имат деца.
   
III
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО
                       След своята женитба, по съвета на Хекерен, Д'Антес опитва да се сдобри с Пушкин. Той го посещава от приличие, но Пушкин отказва да го приеме. Пише му веднъж, но Пушкин скъсва писмото. Пише му втори път, но ядосаният Пушкин решава да му върне писмото чрез леля Загряжская. Той отива у придворната дама, но с удивление заварва там барон Хекерен с неговото изпито лице, плешив череп и зловеща усмивка. Баронът е готов на всякакви компромиси, на всякакви любезности, но Пушкин само му подава писмото на Д'Антес и грубо го помолва да го върне на тогова, който го е писал. Добавя, че не желае да чете писмата на Д'Антес, нито да го приема, нито дори да чува името му. Дребничкият Хекерен се изпъчва и заявява, че това писмо е адресирано до Пушкин, а не до него и поради това не може да го приеме. Очите му заблестяват. 
   – Tu la recevra, gredin!53  – провиква се Пушкин и хвърля писмото в лицето му. Сетне излиза, оставяйки барон Хекерен замръзнал на мястото си от ярост и страх.54 
   Без съмнение барон Хекерен не пропуска да опише тази случка на своя осиновен син. И естествено Жорж д'Антес се възмущава. Не е в нрава му да получава оскърбления, без да ги върне стократно. А вече от няколко седмици, само за да угоди на барона, кавалергардът се бои повече от всичко от публичен скандал и запазва срамно спокойствие. Подобно поведение за него е съвършено непоносимо. Впрочем от него няма никаква полза. Нима е спечелил нещо, като е приел този нелеп брак, за да избегне дуела? Жорж д'Антес е свързал завинаги живота си с едно очарователно създание, което обаче той не обича. Скъсал е с Наталия, споменът за която не му дава мира. А Пушкин се държи нагло. Нима това се е стремил да постигне барон Хекерен за себе си и за своя син? Притиснат до стената, посланикът е принуден да признае, че неговите дипломатически заговори са претърпели пълен провал. За сетен път трябва да се смени тактиката. Именно това иска Жорж д'Антес. Той иска реванш на всяка цена и час по-скоро. Отначало изплашен от възбуденото състояние на младия мъж, барон Хекерен трябва да признае, че в тази история лудите се оказват по-силни от благоразумните. За него едно е сигурно: няма никакъв начин гневът на Пушкин да бъде уталожен. Пушкин е непримирим враг на клана Хекерен. Въпреки избегнатия дуел, въпреки импровизираната женитба и посещенията на добра воля, той не променя позицията си. Ако оставят този африканец, той като нищо ще публикува, че посланикът на Холандия при руския императорски двор е вдъхновител на анонимни писма. В крайна сметка ще опетни името на Хекеренови и ще компрометира тяхната кариера. Всичко друго, но не това. Най-доброто решение е да се поеме инициативата. Той трябва да бъде бит, да бъде смазан, осмян, обезоръжен, ошашавен, да бъде убит, преди да е произнесъл своето обвинение. Така Хекерен, който е молил Пушкин да се откаже от дуела, внезапно променя курса. Досега той е обуздавал буйния Д'Антес, но сега решава да го насърчи. Няма съмнение, че Екатерина ще страда, ще се чувства изоставена, но тя така или иначе е свикнала да страда. Повече или по-малко, какво значение...
   След като е положил нечовешки усилия, за да се хареса на своя осиновител и да забрави Наталия, Жорж д'Антес най-сетне може да действа по своя воля и да следва едничката си страст. Той бърза да докаже на околните, че не се бои от Пушкин. Преминава в настъпление с гордо вдигната глава и блеснал поглед. В светлината на това бедствие Наталия изглежда още по-пленителна. Без съмнение той я обича твърде силно. Не може да живее бе нея. Толкова по-зле за нея, за Екатерина, за стария барон, за ревнивия съпруг и за самия него. Нека светът да се срути, но тази жена ще му принадлежи.
   В театъра, по баловете и приемите, Д'Антес се развихря, блести, държи се безочливо и бушува около Наталия. Той никога не е бил в такава форма, никога не е бил толкова весел, в гласа, в погледа, в дрънкането на шпорите, в развените руси къдри не е имало такава увереност. Екатерина с вцепенение наблюдава как нейният съпруг пие за здравето на Наталия, танцува с Наталия, навежда се над Наталия, за да шепне на ухото є жарки тайни, които носят уханието на напомадените му мустачки и на изпитото шампанско. Край двамата млади се шушука, разменят се съучастнически погледи. Какъв чудесен скандал! Той я ухажва, след като се е оженил за сестра є! Всъщност всичко започва отначало! Пушкин е жестоко наказан за глупавото си високомерие! Този якобинец! Този драскач на злъчни епиграми! 
   „Младият мъж, пише Вяземски, продължи в присъствието на жена си да излага на показ своята страст към г-жа Пушкина. Из града отново плъзнаха клюки и убийственото внимание на публиката отново се насочи жадно към действащите лица на драмата, която се разиграваше пред очите є.“ А Н. М. Смирнов отбелязва: „Той не преставаше да се влачи след своята балдъза; изостави всякаква предпазливост и понякога дори сякаш се гавреше с ревността на нейния съпруг, който не се е помирил с него. На баловете танцуваше и любезничеше с Наталия Николаевна, на трапезата пиеше за нейно здраве; с една дума, докара нещата дотам, че отново започнаха да говорят за неговата любов. Барон Хекерен открито го насърчаваше...“ Когато Пушкин се приближава до двамата, Д'Антес се оттегля с лениво достолепие. Ала веднага щом Наталия остане сама, се завръща обратно при нея. А Наталия, вместо да отблъсне Д'Антес, се оставя да я замайва, да я омагьосва. Още щом го види, всичките є разумни намерения се изпаряват. Обзема я някакво странно оживление и нервност. Започва някак да живее по-бързо. За момент се чувства щастлива. Впрочем, не е ли той неин баджанак? Какво лошо има в това да побъбри с него? За да облекчи съвестта си, вечер Наталия признава на Пушкин, че Д'Антес отново я е задирял. Така се чувства по-спокойна: нито мами мъжа си, нито се лишава от удоволствието да бъде ухажвана. Тази чисто женска подлост Пушкин мисли за наивност. За него Наталия е безотговорно същество, едно пораснало момиченце, вятърничаво, кокетливо и нежно. Не може да є се сърди за нищо. Единствено другите са виновни, защото я докарват до такова смущение. Другите, сиреч Д'Антес, който му се подиграва, и Хекерен, който замисля отмъщение на няколко степени. „Тя би трябвало да се оттегли от света, пише княз Вяземски,55  и да поиска това от своя съпруг. Но тя беше безхарактерна и в отношенията си с младия Хекерен се оказа на същото положение, както преди неговата женитба. Никаква вина, но много непоследователност и прекалена самоувереност.“
   Самият император, по време на една вечеря, спира Наталия и е я съветва да полага повече грижи за доброто си име. Наталия повтаря думите на царя пред своя съпруг. Пушкин е трогнат и не пропуска да благодари на Николай I за неговата доброжелателност.
   – Нима си могъл да очакваш друго от мен? – запитва Николай I.
   – Не само че съм могъл да очаквам друго нещо – отвръща Пушкин, – но откровено казано подозирах самия вас, че ухажвате жена ми.
   „У дома веселост и пълно съгласие“, отбелязва Жуковски. Действително Пушкин има такова доверие на Наталия, че почти я съжалява, вместо да я обвинява. Ала за него не е достатъчно той да бъде сигурен в Наталия. Иска всички да бъдат сигурни в нея.
   „Когато приятелите на Пушкин, пише Вяземски, опитвайки се да го успокоят, му говореха, че не си струва да се измъчва, след като е убеден в невинността на своята жена и тази убеденост се споделя от всички негови приятели, както и от всички порядъчни хора в обществото, той им отговаряше, че за него не е достатъчна неговата собствена убеденост и тази на приятелите и на известен кръг люде, защото той принадлежи на цялата страна и желае неговото име да остане неопетнено навсякъде, където е известен.“56 
   Той казва също така: 
   „Има два вида рогоносци: едните действително носят рога и знаят отлично какво е тяхното положение; много по-тежко е положението на онези, които са станали рогоносци по волята на публиката. Аз принадлежа към последните.“
   Пушкин все по-често се връща към мисълта за дуела. Той споделя това с баронеса Вревская (бившата Зизи Вулф), по време на нейния престой в Санкт Петербург. Тя се опитва да го разубеди. Напомня му какво може да стане с децата му. „Императорът е в течение на цялата история и ми обеща да ги вземе под свое покровителство“, отвръща нервно Пушкин.
   Междувременно, по навик, той все още крои планове за бъдещето, опитва се да работи над своята История на Петър Велики, има намерение да се установи в Михайловское. Някой спомен, някоя мисъл все още успяват да го развеселят, после лицето му отново придобива сурово изражение. В главата му се въртят единствено Д'Антес, Наталия, Хекерен, светските среди, всички онези зли очи, насочени към него, всички онези напудрени муцуни, които се хилят на неговата безизходица. 
   „След моята женитба, пише Д'Антес в своите показания от 26 февруари 1837 година, всеки път, когато видеше моята жена в обществото на г-жа Пушкина, той сядаше редом с нея и на забележката, която тя веднъж му направи, отговори: „Искам да видя как сте двете, какви са лицата ви, когато разговаряте.“ Това се случи у френския посланик, на бала след вечерята. Той се възползва от това, че за момент се отдалечих, отиде при моята жена и предложи да пие за нейно здраве. След като тя отказа, той отново повтори предложението си и получи същия отговор. Тогава, разярен, той се отдалечи, като каза: „Пазете се от мен, ще ви донеса нещастие...“57 
   На 21 януари Пушкин присъства заедно с Наталия на бала у Фикелмонови. „Балът у Фикелмонови беше многолюден, отбелязва в своя дневник Дурново. Лейди Лондондери (съпругата на пребиваващ в Санкт Петербург английски генерал) беше се накичила с всичките си изумруди и с много диаманти. Г-жа Крюденер наистина беше много красива, имаше прекрасна кожа и изящно лице. Г-жа Пушкина беше вчесана гладко, а плитките є бяха прихванати много ниско. Беше съвършена като камея.“58 
   Д'Антес присъства на този бал и ухажва неистово Наталия. В дневника на една съвременница, М. К. Мердер, срещу тази дата е написано:
   „На бала не танцувах. Навалицата беше прекалено голяма… Д'Антес прекара част от вечерта недалеч от мен. Говореше оживено на някаква възрастна дама… Не чух думите на дамата, които тя каза много тихо. Самият Д'Антес отвърна на висок глас с тон на наскърбено самолюбие:
   – Разбирам какво искате да ми кажете, госпожо, но никак не съм сигурен, че съм извършил глупост.
   – Докажете на света, че можете да бъдете добър съпруг… и че слуховете, които се носят за вас, са напълно неоснователни!
   – Благодаря, но нека оставим света да отсъди.“59 
   Сетне Д'Антес отива при Наталия. Пушкин мълчаливо ги наблюдава. По думите на един свидетел, той бил разяждан от такава ревност, че приличал на „чудовище“. Дори Наталия се бои от него и заявява: „Всеки път, когато ме заговори, се разтрепервам.“60 
   На 23 януари, по време на бала у Воронцови, Д'Антес се урежда да бъде срещу Наталия по време на всички танци. Когато сядат на масата за вечеря, той се обръща към Екатерина с думите: „Хайде, моя законна.“ Пушкин дочува тази наглост, но овладява гнева си, за да избегне публичен скандал. По-късно Д'Антес се навежда над Наталия и є разказва, че тя и жена му ходят при един и същ педикюрист.
   – Je sais maintenant – добавя той лукаво, que votre cor est plus beau que celui de ma femme.61 
   Тази нелепа шега кара Наталия да пребледнее леко. Пушкин забелязва смущението є и незабавно я отвежда вкъщи. По пътя тя му повтаря каламбура на Д'Антес.
   На следващия ден, 24 януари, Пушкин взема назаем срещу залог още две хиляди рубли и отива на концерт, организиран от Енгелхарт: „Той стоеше облегнат на рамката на вратата, пише И. С. Тургенев62,  скръстил ръце върху широките си гърди, и наблюдаваше враждебно присъстващите. Спомням си дребното му, мургаво лице, африканските му устни, блясъка на едрите му бели зъби, увисналите му бакенбарди, мрачните му, злъчни очи, широкото му чело с едва загатнати вежди и разпилените му къдрави коси. Той хвърли към мен бърз поглед: нахалното любопитство, с което го наблюдавах, сигурно му беше неприятно. После сви рамене. Изглежда беше в лошо настроение. По-късно се отдалечи.“
   Същия ден, след концерта, Пушкин и жена му прекарват няколко часа у княз Мешчерски. Д'Антес е там. Пушкин отива да играе шах с княза. Младият офицер Росети се приближава, за да наблюдава партията и Пушкин внезапно се обръща към него с думите:
   – Е, вие бяхте в салона! Той вече е при жена ми, нали?
   После избухва в смях. 
   Вечерта на 24 януари, на излизане от театъра Пушкин и жена му са пресрещнати от барон Хекерен, който приближава до Наталия и є прошепва няколко думи на ухото. Какво точно є е казал? Дали я е убеждавал да бъде по-отстъпчива пред неговия осиновен син или я призовава да бъде по-сдържана? Наталия бързешком се отдръпва от барона и отива при мъжа си в множеството. Ала Пушкин е видял всичко и е ядосан.
   На 25 януари поетът е на посещение у художника Брюлов. Очарован е от неговите акварели и карикатури. Забравяйки своята болка, той се смее до сълзи и моли живописеца да му подари една особено сполучлива рисунка: „Пристигане на бала у посланика на Смирна.“ Брюлов остава непреклонен, но обещава на поета да нарисува негов портрет. Първият сеанс е определен за 28 януари.
   Докато Пушкин се смее и се опитва да забрави за своята мъка и своя срам, Наталия се готви за среща. Една от нейните приятелки, красавицата Идалия Полетика, незаконна дъщеря на граф Строганов, є е изпратила бележка с молба час по-скоро да отиде при нея. Нейното жилище се намира в казармата на кавалергардите, тъй като съпругът є е офицер в този полк. Тя ненавижда Пушкин, който навремето е отблъснал нейните ухажвания. Освен това направо обожава Д'Антес. Дали не е била негова любовница? Може би не. Ала я вълнува всичко, което се отнася до интимния живот на кавалергарда. Интригата на Д'Антес с Наталия є се струва възхитителна и благородна. Преди всичко се радва при мисълта, че връзката на тези две млади и красиви същества ще направи завинаги смешен отвратителния дребничък поет с дълги нокти, разчорлени коси и гротескна гордост. Когато пристига у Идалия Полетика, Наталия с удивление заварва там Д'Антес. Скоро след това домакинята се оттегля под някакъв нелеп предлог. Под прозорците на жилището се разхожда някой си капитан Ланской, натоварен със задачата да си отваря очите на четири. Наталия разбира, че е попаднала в клопка. Д'Антес вече е в нозете є. Той я моли най-сетне да отстъпи, да напусне Пушкин и да избяга с него в чужбина. Вади дори пистолет и заплашва, че ще се застреля пред нея, ако тя продължава да пренебрегва чувствата му. Изплашена и възмутена, Наталия тича насам-натам из стаята, на висок глас заявява, че няма да се поддаде на подобно изнудване и че тази им среща е последната. Привлечена от виковете є, дъщерята на Идалия Полетика, която не знае нищо за заговора, се втурва в стаята и Наталия се възползва от това, за да избяга. Срещата е продължила само няколко минути.63 
   Същия ден обаче Пушкин получава анонимно писмо, с което му се съобщава, че неговата жена е имала среща насаме с Д'Антес в дома на техни приятели и че той окончателно е станал рогоносец. Пушкин незабавно разпитва Наталия какво е правила през деня. Разстроена, объркана, тя признава всичко и дълго плаче на рамото му. Това вече е твърде много. Пушкин решава да нанесе решителен удар срещу своите противници. Д'Антес изобщо не го интересува. Той не е нищо друго от един влюбен и безотговорен хлапак. Ала старият Хекерен заслужава наказание. Без да губи нито миг, Пушкин започва да пише писмо до посланика. В бързината поставя като дата следващия ден, 26 януари 1837 година. Необходими са му няколко чернови, преди да успее да овладее яростта си.
   Най-сетне преписва писмото на чисто, запечатва го със своя печат, а след това заедно с Наталия отива на вечеря у Вяземски. Разтревожени, Д'Антес, Наталия и Екатерина се опитват да изглеждат весели. Пушкин с ирония наблюдава Д'Антес. По едно време се обръща към княгиня Вяземская:
   – Най-много ме забавлява това, че този господин се весели, без да предчувства какво го очаква, когато се прибере вкъщи.
   – Какво по-точно го очаква? – пита тя. – Да не сте му писали?
   Пушкин кимва с глава.
   – На неговия баща.
   – Как? Изпратено ли е вече писмото?
   Той отново кимва и потрива доволно ръце.
   – Нима все още мислите за това? Ние се надявахме, че всичко е приключило.
   Пушкин се изправя рязко:
   – Нима ме мислите за страхливец? Вече ви казах, че с младия човек съм приключил. Но с неговия баща работата е друга. Както ви обещах, моето отмъщение ще вдигне шум в обществото!64 
   На същия този 25 януари, докато Жорж д'Антес моли Наталия да отстъпи пред ухажванията му, докато Пушкин замисля своето страшно възмездие, старата г-жа Гончарова, която се намира в Ярополец, пише до дъщеря си Екатерина писмо, което звучи твърде странно, като се имат предвид всички заплахи, надвиснали над покоя на тяхното семейство:
   „Благодаря ви, скъпа Екатерина, за подробното описание на вашата женитба, което ми изпратихте. Поздравявам ви от цялото си сърце за осъществяването на вашите въжделения и единственото, което мога да ви пожелая за в бъдеще, е щастието, което вкусвате сега, никога да не помръква. Споделяте колко се боите това щастие да не се окаже твърде кратко, защото е прекалено голямо. Мисля, че нямате право да го помрачавате с мними предзнаменования, тъй като небето така милостиво ви го дарява и на вас не ви остава нищо друго, освен да благодарите и да му се наслаждавате. Казвате ми, че не знаете как да изразите чувствата си към вашия съпруг за блаженството, което ви доставя. Постоянството и нежните знаци на внимание от ваша страна ще му ги разкрият, а това е една твърде лека задача, тъй като сърцето ви е изпълнено с истинска привързаност. Трябва да бъдете признателна на барон Хекерен, чичо на вашия съпруг (?), заради добрините, за които научавам от вас и от вашите братя. Надявам се, че действително сте изпълнена с благодарност към него за всичко, което е направил и прави за вас.“65  
   Предчувствията на Екатерина не са толкова напразни, колкото се надява майка є. В действителност във вторник, 26 януари 1837 година, сиреч един ден след като г-жа Гончарова пише това писмо, барон Хекерен намира сред пощата си следното писмо на френски език от Пушкин, чието съдържание го кара да кипне от възмущение:
   „Господин бароне, позволете ми да предам накратко това, което се случи напоследък. Поведението на господин сина ви ми беше известно отдавна и не можеше да ми бъде безразлично. Задоволявах се с ролята на наблюдател, като бях готов да се намеся, щом реша, че е необходимо. Един инцидент, който по всяко друго време би ми бил неприятен, дойде за щастие да ме избави от затруднението: получих анонимни писма. Разбрах, че моментът е настъпил и го използвах. Вие знаете останалото. Аз докарах господин сина ви до положението да играе тъй жалка роля, че жена ми, учудена от толкова подлост и вулгарност, не можа да се въздържи да не се разсмее и вълнението, което може би е чувствала към тази велика и възвишена страст, угасна в най-спокойно презрение и най-заслужено отвращение.
   Длъжен съм да ви призная, господин бароне, че вашата роля в тази история не беше напълно прилична. Вие, представителят на една коронована глава, сте играли бащински ролята на сводник на господин сина си. Изглежда, че цялото му поведение (впрочем доста нетактично) е било направлявано от вас. Вие вероятно сте му диктували жалките фрази, които той бърбореше, и глупостите, които се опитваше да пише. Като някоя гнусна старица вие сте ходили да дебнете жена ми по всички ъгли, за да є говорите за любовта на вашия незаконен син (той най-малкото минава за такъв); и когато той се разболял от сифилис и е трябвало да седи вкъщи, вие сте є казвали, че умира от любов към нея; вие сте є мънкали: „Върнете ми сина.“
   Разбирате добре, господин бароне, че след всичко това аз не мога да търпя моето семейство да има каквито и да било връзки с вашето. Само при това условие се бях съгласил да не давам ход на тази мръсна история и да не ви опозоря пред нашия и пред вашия Двор, както имах възможност и намерение да го сторя. Не държа ни най-малко жена ми да слуша вашите бащински уверения. Не мога да позволя на господин вашия син, след гнусното си поведение, да се осмелява да заговори жена ми, и още по-малко да є дърдори казармени двусмислени шеги, както и да симулира преданост и нещастна любов, след като той е само подлец и негодник. И така, аз съм принуден да се обърна към вас, за да ви помоля да сложите край на цялата тази игра, ако държите да избегнете нов скандал, пред който, разбира се, аз няма да се спра.
   Имам честта да бъда, господин барон, ваш най-смирен и покорен слуга. Александър Пушкин.“
   След като се съветва с граф Строганов, арбитър в споровете между дворяните, Хекерен осведомява Д'Антес за новия подвиг, който се очаква от него. Желанието на Д'Антес е да се бие, за да заличи у публиката спомена за неотдавнашното му отстъпление. Зад него стои целият клан на Неселроде. Той прелива от сила и радост. Още на 26 януари Хекерен пише до Пушкин:
   „Господине, тъй като не познавам вашия почерк, нито вашия подпис, се обърнах към г-н виконт Д’Аршиак, който ще ви връчи настоящото писмо, за да установи, че писмото, на което отговарям, действително произхожда от вас. Неговото съдържание е толкова далеч от всякакви норми на приличие, че отказвам да давам отговор на всички подробности, което то съдържа. Вие, господине, изглежда сте забравили, че сам вие оттеглихте предизвикателството, отправено към барон Жорж Хекерен (Д'Антес) и което той бе приел. Доказателството за това, писано от вашата ръка, е налице и се намира у секундантите. Остава ми само да ви предупредя, че г-н виконт Д’Аршиак ще дойде у вас, за да уточни заедно с вас мястото, където ще се срещнете с г-н барон Жорж Хекерен (Д'Антес), а също така, че тази среща не търпи никакво отлагане.
   По-късно, господине, ще се постарая да ви докажа своя истински характер, който не боже да бъде накърнен от каквато и да било постъпка от ваша страна.
   Оставам, господине, ваш най-покорен слуга, барон Хекерен.
   Прочетено и потвърдено от мен:
   барон Жорж Хекерен.“66 
   
   Д’Аршиак връчва на Пушкин писмото, който, без да го чете, приема предизвикателството, което то съдържа. Ала когато Д’Аршиак помолва Пушкин да му посочи името на своя секундант, поетът отвръща, че все още не е разговарял с никого. Малко по-късно Д’Аршиак изпраща до Пушкин следната бележка:
   „Долуподписаният, уведомявам г-н Пушкин, че ще очаквам у дома до единадесет часа тази вечер, а след това на бала у графиня Разумовска човека, натоварен от вас да обсъди с мен работата, която трябва да приключи утре.“67 
   Както писмото на Хекерен, така и бележката на Д’Аршиак показват до каква степен посланикът бърза да реши случая с помощта на оръжието. „Тази среща не търпи никакво отлагане.“ „Работата трябва да приключи утре.“ В действителност барон Хекерен иска час по-скоро за запуши устата на Пушкин. Няколко дни, няколко часа отлагане и поетът би могъл да разкрие машинацията с анонимните писма. Трябва на всяка цена да му се попречи. 
   Наталия не е в течение на нищо от това, което става. В присъствието на близките си Пушкин се старае да изглежда безгрижен и весел, което буди у тях безпокойство. По време на обяда у графиня Ростопчина той на няколко пъти става от масата и ходи до тоалетната, където потапя главата си в леген със студена вода. Сетне отива на бала у Разумовски. Този път без Наталия. Двамата Хекерен също са предпочели да не отидат. Пушкин танцува, шегува се с Тургенев и го кани на гости за следващия ден. Възползвайки се от едно затишие, Д’Аршиак се приближава до Пушкин и му напомня, че все още не е научил името на секунданта. Всъщност на Пушкин не му се иска да взема за секундант свой сънародник, тъй като знае, че когато всичко приключи, клетникът ще бъде преследван от правосъдието по закона, касаещ дуелите. Той оглежда присъстващите и забелязва съветника на английското посолство Медженис. На него предлага да го придружи до мястото на двубоя. Медженис желае да научи причините за дуела, но Пушкин отказва да му ги съобщи. При това положение англичанинът се оттегля с достойнство. Вечерта у Разумовски приключва, без Пушкин да е открил секундант. Дуелът обаче на всяка цена трябва да се състои на следващия ден, 27 януари. Няколко високопоставени лица вече са предупредени тайно за него. 
   Властите, разбира се, знаят всичко за предстоящия двубой. Какво трябва да направят, за да го предотвратят? Николай I е поръчал на Бенкендорф да попречи, като изпрати на мястото жандарми. Ала Бенкендорф не споделя възгледите на царя. Вечерта преди дуела той приема барон Хекерен, граф Уваров и княгиня Белоселская. Барон Хекерен обяснява на шефа на жандармите колко важно е да бъдат оставени събитията да следват своя ход. Нима това размирно поетче не е драскало достатъчно по хартията и не е бунтувало достатъчно умовете? Ако Пушкин бъде убит, царската власт ще се отърве от един враг на аристокрацията, на монархията и на Бога. Ако Пушкин победи или бъде само ранен, властите ще имат възможност да го осъдят за участие в дуел и да го изпратят на заточение или да го затворят в някоя крепост. Министър Уваров и княгиня Белоселская настояват Бенкендорф да се вслуша в съветите на Хекерен.
   – Значи, изпратете жандармите в друга посока – обажда се княгиня Белоселская.
   Бенкендорф решава да постъпи точно по този начин.68 
   
   
IV
НА ПОЛЕТО НА ЧЕСТТА 
                       Настъпва денят 27 януари. Градът е потънал в сняг и кал. Студено е. Вятърът свири монотонно. Първите минувачи, черни, прегърбени силуети, бързат, ситнейки по разчистените, бели проспекти. Магазините вдигат дървените кепенци. Дворниците метат пред праговете на домовете. 
   Пушкин се събужда в осем сутринта. Той скача от леглото, прави набързо тоалета си, облича се и изпива чаша горещ чай. Наталия, Александра и децата още спят. От цялото семейство само той е буден. От цялото семейство само той знае, че може би ще умре преди залез слънце. Ала това не го плаши. Дори е странно весел и в добро настроение. Прекалено дълго е страдал от всички тези клюки, от всички тези анонимни писма, от тези предизвикателства, закъснения, помирения и лъжи, така че желае да приключи час по-скоро и веднъж завинаги с враговете си. По-добре смърт, отколкото живот редом с Бенкендорф, Николай I, Уваров, Булгарин, Д'Антес и Хекерен. Има я, разбира се, Наталия. Има ги децата, творчеството му. Какво ще стане с тях без него? Просто ще продължат да живеят, дявол да го вземе! Също както и целият останал свят... Впрочем той няма да бъде убит. Бог е справедлив. Той няма да позволи един невеж хлапак да убие първия поет на Русия. Няма съмнение, че утре, дори тази вечер сам ще се смее на своите опасения. Тази сутрин трябва да бъде като всички останали. Работата, списанията, пощата.
   Пушкин отива в стаята, която му служи за работен кабинет. Тя е просторна, светла, стените са покрити с книги. Лавиците са натежали от томове, от трите прозореца нахлува светлина, диванът е покрит с червено сукно, масата е отрупана с листи, по стените висят картини, мирише на тютюн и мастило. Пушкин се усмихва на тази почтена и привична обстановка. Това е неговото убежище, неговото скривалище. Той сяда на стола, потапя перото в бронзовата мастилница, надрасква няколко бележки върху лист хартия. После разгръща История в разкази от Ишимова. Тази, предназначена за деца, книга е написана достъпно, увлекателно и с вещина. По нея един ден ще се учат да четат Машка и Сашка. Дали ще бъде жив да ги чуе как сричат? Вероятно Пушкин от любопитство е разгърнал и някое списание. В последния брой на Северна пчела е могъл да прочете следните вести: в Страсбург се е състоял дуел между двама военни; библиотеката на херцогиня дьо Бери е била продадена на търг; английският посланик е извикан от своето правителство...
   Един дуел, една разпръсната библиотека, един посланик... Всичко това го връща към неговите собствени грижи. Кръвта започва да се качва в главата му. Кога ще приключи всичко това? Между девет и десет часа Пушкин получава бележка от Д’Аршиак:
   „Господине, тази сутрин се осмелявам да напомня настоятелно за отправеното от мен снощи искане. Необходимо е неотложно да се срещна с избрания от вас секундант. До обед ще бъда у дома; надявам се дотогава да приема визитата на лицето, което вие ще благоволите да ми изпратите.“69 
   Пак тази история със секунданта! Колко усложнения, само за да бъде убит един човек! Пушкин ядосано надрасква черновата на писмо, а сетне го преписва грижливо:
   „Господин виконт, нямам ни най-малко желание да доверявам семейните си работи на петербургските безделници. Затова се отказвам категорично от всякакви преговори между секундантите. Аз ще доведа моя направо на мястото на срещата. Тъй като господин Хекерен е оскърбеният и ми обявява дуел, той може да ми избере секундант, ако желае; приемам го предварително, дори да е неговият лакей. Колкото до часа и мястото – аз съм напълно на ваше разположение. Според руските обичаи това е достатъчно. Моля ви да повярвате, господин виконт, че това е последната ми дума и нямам намерение да обсъждам повече тази работа; единственото, което остава да сторя, е да отида на уреченото място.“70 
   След като изпраща писмото, Пушкин се опитва да поработи. Трябва да се подготви петата книжка на Съвременник, в която има намерение да включи няколко драматически сцени от английския писател Бари Корнуол. С превода се е заела сътрудничката на списанието Ишимова. Така че трябва да се направи подбор на текстовете. Пушкин става, взема от лавицата една книга и още веднъж преглежда Dramatic Scenes от Бари Корнуол. Вниманието му е привлечено от две пиеси: Амелия Уенуърт и Лудовико Сфорца. Първата е посветена на ревността. Възмутен от прекалената нежност, която проявява неговата жена към един красив юноша, Готфрид Уенуърт смята да изпрати в изгнание или да хвърли в тъмница виновника. При това Готфрид изобщо не се съмнява в жена си. Сигурен е в нейната вярност. Просто се бои от подмятанията и подигравките на своето обкръжение. Това съвпадение се струва забавно на Пушкин. Той също не подозира Наталия. Втората пиеса, Лудовико Сфорца, разказва за свещеното право на отмъщение, което всеки притежава. За Пушкин тези буйни, горделиви и отмъстителни герои никак не са чужди. Той взема молив и отбелязва върху съдържанието заглавията на двете драми.
   В този момент слугата плахо почуква на вратата на работния кабинет и подава на поета писмо от френското посолство. Отговорът на Д’Аршиак. Господи, колко бързат!
   „Господине, тъй като накърнихте честта на барон Жорж Хекерен, дължите му удовлетворение. Вам се полага да определите вашия секундант. Не може и да става въпрос той да бъде посочен от нас. Барон Жорж Хекерен е готов да се яви на уреченото място и ви приканва да бъдете точен. Всяко закъснение ще бъде смятано от него като отказ да му дадете удовлетворението, което му дължите, тъй като случаят може да се разчуе и да се попречи на неговото приключване.
   Срещата между секундантите е задължителна преди двубоя, това е едно от условията, поставени от барон Жорж Хекерен, а вие вчера ми заявихте устно, а днес потвърдихте писмено, че приемате всички негови условия.“71 
   Пушкин захвърля писмото. Един секундант означава още един чужд човек да се намеси в личния му живот. Отново ще трябва да разказва същите онези неща, които толкова го отвращават: своите подозрения, срама, гнева. Ала условието на Д'Антес е изрично. Секундант. Само че кой? Ще види това по-късно! Всяко нещо с времето си, нали? Най-напред да напише писмо до г-жа Ишимова. За какво всъщност ставаше въпрос? Да, за Dramatic Scenes от Бари Корнуол. Пушкин отбелязва още няколко заглавия и опакова книгата в дебела сива хартия. Сетне взема перото. Потапя го в мастилницата и пише до г-жа Ишимова:
   „Крайно съжалявам, че днес не ще ми бъде възможно да се отзова на Вашата покана. Засега имам честта да ви изпратя Бари Корнуол. В края на книгата ще намерите пиесите, отбелязани с молив, преведете ги както умеете; уверявам ви, че ще ги преведете изключително добре. Днес случайно разгърнах Вашата История в разкази и без да искам, се зачетох. Ето как трябва да се пише!
   С най-дълбока почит и пълна преданост имам честта да съм, многоуважаема госпожо, Ваш най-покорен слуга.
   А. Пушкин“72 
   След като подписва писмото, го прочита още веднъж. Нима не е странно? Ще се бие на дуел. А последната му мисъл е за тази дама, която живее от преводачески труд. И така е много добре. Всичко трябва да бъде в ред, чисто, точно. Дори пред прага на смъртта.
   Минава обед. Време е да се потърси секундант. Пушкин навлича шубата и излиза на улицата. Най-напред отива с шейна у младия офицер Росети, но не го намира вкъщи. Тогава се сеща за своя стар лицейски приятел Данзас. Данзас е храбър и ленив офицер, любител на каламбурите, жените и гощавките. Но въпреки всичко може да разчита на неговата дискретност.
   – У Данзас!
   Шейната потегля сред облак пара и екота на звънчетата. Тъкмо когато впрягът минава по Цепной мост, Пушкин съзира Данзас сред тълпата минувачи. Конете спират.
   – Данзас, бях тръгнал да те търся – възкликва Пушкин. – Качвай се при мен на шейната и да отиваме във френското посолство, където ще бъдеш свидетел на един разговор.
   Без да каже нито дума, Данзас се качва в шейната и те потеглят за Болшая милионная. Из пътя Пушкин разговаря с Данзас абсолютно спокойно за съвсем странични неща. По такъв начин стигат до сградата на френското посолство, където живее Д’Аршиак. След като се поздравява най-нормално с домакина, Пушкин казва високо, обръщайки се към Данзас:
   – Je vais vous mettre maintenant au courant de tout.73  
   И започва да разказва всичко, което се е случило между него, Д'Антес и Хекерен. Завършва обяснението си със следните думи:
   – Сега единственото, което искам да ви кажа, е, че ако работата не приключи още днес, то при първата си среща с Хекерен, баща или син, аз ще ги заплюя в лицето.
   Данзас и Д’Аршиак стоят неподвижни и мълчаливи.
   – Това е моят секундант – посочва Пушкин Данзас. – Съгласен ли сте? – запитва го след това той.74 
   Данзас кимва утвърдително. Сърцето му се свива при мисълта за отговорността, която внезапно се е стоварила върху раменете му. Пушкин излиза, като оставя секундантите да уточнят условията на дуела.
   В два и половина следобед Д’Аршиак и Данзас излагат писмено следните положения:
   „Условия за дуела между г-н барон Жорж Хекерен и г-н Пушкин:
   1. Противниците застават на разстояние двадесет крачки един от друг и всеки от тях на пет крачки от бариерите, разстоянието между които е десет крачки.
   2. Въоръжените с пистолети противници, по даден знак тръгват един срещу друг, но в никакъв случай не и отвъд бариерата, и могат да стрелят.
   3. Освен това е прието, че след изстрел никой от тях няма право да променя мястото си, така че стрелялият първи да бъде подложен на огъня на своя противник от същото разстояние. 
   4. Когато и двете страни са произвели изстрел и няма резултат, дуелът се възобновява както първия път: противниците застават на разстояние двадесет крачки, при същите бариери и правила.
   5. Секундантите са задължителни посредници при всяко обяснение между противниците на мястото на двубоя.
   6. Облечените във всички пълномощия долуподписани секунданти гарантират, всеки от своя страна, с честта си спазването на изложените тук условия.
   27 януари 1837 година, 2 часа и 30 мин. Следобед.
   Подписали: виконт Д’Аршиак,
   аташе във френското посолство.
   Константин Данзас,
   инженер-подполковник.“75 
   С този документ в ръка Данзас се отправя към дома на Пушкин. Поетът го зърва през прозореца, изтичва да го посрещне, избутва го в работния си кабинет и заключва вратата. Изглежда много весел. Облечен е в червен халат на зелени квадрати. Очите му трескаво блестят. Листите и книгите по масата показват, че току-що е прекъснал работа. Данзас точно предава разговора, който е провел с Д’Аршиак. Добавя също така, че понеже Пушкин е оскърбил с думи Хекерен, би трябвало да се бие срещу него, а не срещу Д'Антес. Ала Пушкин не отвръща нищо. Той бърза за приключи колкото се може по-скоро. Тогава Данзас му казва, че ще го чака малко преди четири часа в сладкарницата на Волф. Оттам заедно ще отидат до Комендантската вила в Чорная речка, където в пет следобед ще се състои дуелът. През това време Данзас трябва да се заеме с покупката на пистолетите, които Пушкин предварително е избрал в оръжейния магазин на Куракин, с наемането на шейна с два коня и да уреди някои свои лични въпроси. 
   След като неговият приятел си отива, Пушкин се умива от глава до пети, напарфюмира се, сменя бельото си и облича най-красивия си сюртук. Докато прави това, не спира да си тананика. На моменти му се струва, че всички мъки и унижения са приключили и че, чист и непорочен, той е пред прага на ново битие. Дори не се сеща за Наталия, за децата. Сякаш никога не е бил женен. Сребърният му часовник равномерно тиктака в джоба му. Меката светлина блести по лъскавите корици на книгите. Времето минава. Пушкин свива рамене. Време е да върви! Той извиква слугата и го кара да му донесе палтото. Когато отваря вратата, потръпва от студа, връща се и сменя палтото с шуба. Жилището му е на партера. Дали ще види пак красивия вход с каменни колони, анонимен и студено официален? На излизане среща съседа от втория етаж Лубяновски и приятелски го поздравява. Онзи отвръща на поздрава. Нима не е нелепо да умреш, след като си направил тоалета си, сверил си часовника си и си поздравил съседа? Пушкин ускорява крачка, излиза на Невски проспект и влиза в сладкарницата на Волф, където Данзас вече го очаква. Вече е четири часа следобед. Двамата си поръчват лимонада. Пушкин изпива чашата си, поглежда заговорнически Данзас и двамата се отправят към впряга. Кочияшът шибва конете и шейната със скърцане се устремява към Троицкия мост.
   Денят е ясен, въздухът е студен, режещ, прозрачен като кристал. По улиците има много минувачи. Изведнъж, недалеч от Дворцовия кей, срещат в една шейна г-жа Пушкина, която Данзас разпознава. Двата впряга се разминават. Съпругът и съпругата са толкова близо един до друг! Едно махване, една усмивка, един вик и катастрофата може да бъде избягната. Ала Наталия е късогледа. А Пушкин гледа в друга посока. Конете отнасят пътниците всеки по своя път. Вятърът духа откъм морето. Отвъд Нева се издига тромавият и мрачен силует на Петропавловската крепост.
   – Да не би да ме караш в крепостта? – засмива се Пушкин.
   – Не – отвръща Данзас, – през крепостта минава най-късият път за Чорная речка.
   Данзас все още се надява, че жандармите ще ги спрат по пътя, че ще ги настигнат приятели, че все някой ще попречи на Пушкин да подложи на риск живота си. Самият той няма никакво влияние върху поета. Може само да изпълнява заръките му. Ех! Дано този дуел не се състои!
   За да привлече вниманието на минувачите, Данзас изважда пистолетите от ковчежето, така както ги е купил от оръжейния магазин, поставя ги на коленете си и започва да ги разглежда. Красиви, дълги и лъскави пистолети, които кротко лежат върху кадифето. Редом с тях е шомполът за зареждане, чукчето, барутницата и няколко едри оловни куршума. Данзас си играе с пистолетите, претегля куршумите. Приятели на Пушкин му махат за поздрав. А Данзас беснее от яд, че не може да ги предупреди, че Пушкин отива да се бие на дуел и че това безумие на всяка цена трябва да бъде предотвратено. На Каменноостровския проспект двама познати офицери им подвикват, смеейки се:
   – Къде сте тръгнали толкова късно, всички вече се разотиват!
   Пушкин също се смее. От него се излъчва някакво страховито спокойствие. Лицето му е бледо, чертите, изпънати от студа. Снежинките се топят в къдравите му бакенбарди. Дъхът му се вие на облачета пара около дебелите посинели устни.
   Данзас и Пушкин стигат до така наречения Комендантски дом едновременно с Д'Антес и Д’Аршиак. Двамата секунданти се поздравяват учтиво и започват да оглеждат местността. Снегът е дълбок и пухкав. Леден вятър люлее храстите. Над тях в тежък полет преминават гарвани. Секундантите избират място на триста метра от пътя. Това е оградена от гъсти храсти полянка, на завет от вятъра и от чужди погледи. Снегът обаче стига до коляно. Данзас и Д’Аршиак започват старателно да го отъпкват. Приличат на пораснали хлапета, които подготвят пързалка. Стараят се, лицата им са зачервени. През това време Пушкин е седнал на земята, сгушен в мечата шуба. Дребничкото му триъгълно лице грее странно на фона на настръхналата є козина. Той внимателно следи приготовленията. Недалеч от него стои Д'Антес. Красивото му нахално лице е обрамчено от боброва яка. Изпод полуразтворената му наметка се вижда бялата униформа на кавалергард. Дали в този момент Пушкин си е спомнил за предсказанието на старата германка? Тя го е посъветвала да се пази от „бял човек“, Weisser Mensch. Белият човек е тук и Пушкин ще се бие с него. Може би си е спомнил и за дуела на контето Евгений Онегин срещу поета Ленски, посред също такъв снежен пейзаж, също заради жена? Контето убива поета.
             „Сега напред!“
             Спокойно, бавно,
             врагът пристъпва към врага; 
             вървят безмълвно, тихо, равно,
             пет крачки правят по снега,
             пет стъпала към смърт повели.
             Евгений пръв взе да се цели,
             като вървеше все така
             и бавно вдигаше ръка.
             Вървят по правилата стари – 
             пет крачки още; зажумя
             и Ленски – ала изгърмя
             Онегин в този миг... Удари
             часът на бедния поет,
             изпусна своя пистолет,
             с ръка на гръд се олюлява
             и пада.76 
   Колко предзнаменования! Наоколо неусетно се спуска здрач. Трябва да побързат. А секундантите продължават да утъпкват, да измерват с широки крачки пътеката на смъртта! Данзас пита Пушкин дали мястото му харесва.
   – Все ми е едно – възкликва Пушкин. – Само гледайте да свършите всичко по-бързо.
   Секундантите отбелязват бариерите, отстоящи на десет крачки една от друга, с шинелите си. Сетне започват да зареждат пистолетите с премръзнали, треперещи ръце. 
   – Хайде, свършихте ли вече? – обажда се отново Пушкин.
   Всичко е готово. Данзас и Д’Аршиак отвеждат противниците на пет крачки от бариерите и им подават пистолетите. Страшна тишина надвисва между двамата мъже, застанали един срещу друг, всеки от които желае смъртта на другия. Данзас дава сигнал, като махва с шапката си.
   Пушкин бързо приближава до бариерата, вдига ръка и се прицелва. Ала Д'Антес вижда това и не чака да стигне до определеното място. Той насочва пистолета. Разнася се сух, нелеп изстрел. Пушекът се разсейва. Пушкин се е строполил върху шинела, с който е отбелязана бариерата. Лицето му е потънало в снега. Вече не помръдва. Секундантите се затичват към него. Той повдига къдравата си глава. Вижда се лицето му, посивяло, мокро, като от глина. 
   – Мисля, че бедрото ми е раздробено – промълвя той.
   През това време Д'Антес се кани да напусне мястото си, но Пушкин се провиква дрезгаво:
   – Почакайте, мисля, че имам достатъчно сили за моя изстрел!
   Д'Антес се завръща на мястото си, обръща тялото си в профил и свива дясната ръка върху гърдите, за да прикрие сърцето. Пушкин го следи с омраза. Този човек трябва да умре от ръката му. Незабавно.
   При падането Пушкин е изпуснал пистолета в снега. Данзас му подава друг. Поетът го поема с твърда ръка. Повдига се, опрян на лявата ръка, и се прицелва. Цели се дълго. Казват, две минути. Сетне стреля.
   Куршумът улучва Д'Антес в дясната ръка, минава през нея, попада върху медно копче и счупва две ребра. Раната е лека, ала силата на удара е съборила кавалергарда. Като го вижда да пада, Пушкин хвърля пистолета във въздуха и се провиква:
   – Браво!
   През това време под корема му снегът се е превърнал в червена каша. Той на два пъти губи съзнание. Сетне идва на себе си и пита: 
   – Убих ли го?
   – Не – отвръща Д’Аршиак, – но го ранихте.
   – Чудна работа – казва Пушкин, – мислех си, че ще ми е приятно да го убия, но чувствам, че не е така. Впрочем все едно е: ако оздравеем и двамата, ще трябва да започнем отначало.77 
   Пушкин губи много кръв. Под него дрехите му са лепкави и тежки. Опасно е да го носят до шейната. Данзас и Д’Аршиак извикват двамата кочияши и заедно с тях събарят дървената ограда, която пречи на впряга да стигне до бариерата. Сетне дружно вдигат поета и го полагат в шейната. Конете потеглят полека. Данзас крачи отстрани. Пътят е неравен. От силното люшкане лицето на ранения се сгърчва от безмълвна болка. Отзад вървят Д'Антес и Д’Аршиак. Смрачава се. Студеният вятър вдига вихрушки от сняг. До Комендантския дом чака закрита кола, която барон Хекерен е изпратил за всеки случай на мястото на дуела. Д'Антес и Д’Аршиак я отстъпват на Данзас, за да откара с нея Пушкин. Данзас премълчава пред поета, че екипажът идва от холандския посланик. Той го настанява вътре и сяда до него, като държи главата му и го подкрепя. Колата потегля внимателно.
   Затворен заедно с Пушкин в тази тъмна кутия, Данзас нежно и с тревога наблюдава ранения. Лицето на поета е бледо, обляно в пот. Чертите му са изопнати от усилието да прикрие ужасната болка. От време на време все още се опитва да се усмихне, да се пошегува. Ала внезапно жесток пристъп присвива стомаха му. По устните му избива жълтеникава пяна. Тогава той тихо простенва. Сеща се за някой си Шчербачов, улучен смъртоносно в корема по време на дуела му с Дорохов.
   – Боя се, дали не съм ранен като Шчербачов? – казва той.
   Сетне си припомня дуела със Зубов в Кишинев. После изрежда какви предпазни мерки да вземат, за да не изплашат Наталия, която не знае нищо. Опитва се да предаде няколко кратки нареждания за слугите, ала силите не му стигат. Дишането му става учестено. Повръща му се, губи съзнание. А когато дойде на себе си, отново се опитва да говори. От тръскането на колата му прималява. От дрехите му се стича кръв. Налага се да спират на няколко пъти. Най-сетне, отвъд заскрежените стъкла се мярват светлините на града. Край шейната се дочуват весели звънчета. Долавя се глъчката и смехът на минувачите. Когато най-сетне впрягът спира пред дома на Пушкин, минава шест часа. Поетът моли Данзас да влезе пръв, да успокои жена му и да прати за хора, които да го пренесат. Данзас изпълнява стриктно поръченията. Докато изплашените слуги се втурват към колата, той влиза в столовата, където масата вече е сложена. От тази мирна обстановка, при вида на тези обичайни прибори му става тъжно. Той прекосява салона и без да са съобщили за него, се представя на Наталия и на Александра. От вида му двете разбират, че се е случило нещастие. Данзас още не е започнал своя разказ, когато Наталия изпищява и се втурва към антрето. 
   През това време прислугата несръчно измъква своя господар от колата. Слугата на поета го взема на ръце и тръгва към къщата. Пушкин отново вижда парадния вход с арките, колоните, осемте каменни стъпала, които водят към жилището. Спомня си своето потегляне към дуела. За по-малко от два часа всичко се е променило. 
   – Какво, братле, тъжно ли ти е да ме носиш? – обръща се той към слугата.
   От очите на Никита текат сълзи. В антрето Наталия се хвърля към мъжа си. Бледа, погрозняла, разчорлена, тя пищи и постоянно повтаря името му. С твърд глас той є нарежда да се оттегли. Тя не отвръща нищо. Изгубила е съзнание.
   Слугата и Данзас пренасят Пушкин в работния му кабинет, запалват лампата. Сетне го полагат на канапето и започват да го разсъбличат. Шубата, сюртукът, панталоните, бельото, всичко е подгизнало от кръв. Налага се да ги разпорят с нож. Върху голия, мускулест корем се открива малка черна дупка, обградена от съсиреци, от които блика червена течност. Куршумът у проникнал на три пръста над таза. Костта вероятно е счупена, а вътрешностите, перфорирани. Пушкин целият трепери. Все пак успява да се измие, да облече чисто бельо и да се излегне удобно. Жена му почуква на вратата, но той отвръща: 
   – Не влизайте!
   Не иска тя да види раната. Приема я едва когато е приключил с тоалета си.
   Междувременно Данзас е заминал да търси лекар. Не открива нито семейния лекар доктор Спаски, нито Аренд, нито Саломон, нито Парсон, най-реномираните медици в столицата. Без да знае към кого да се обърне, по съвета на г-жа Парсон, Данзас отива във Възпитателния дом. Там открива доктор Шолц, който като специалист акушер не може да бъде полезен в случая. Ала Шолц обещава веднага да изпрати друг лекар. Данзас се завръща при Пушкин. Раненият е все така излегнат на канапето. Бледна като платно, изплашена, Наталия нежно държи ръката му. Там е и Плетньов. В седем часа пристига доктор Шолц, придружен от доктор Задлер, който току-що е превързал Д'Антес. Още щом ги вижда, Пушкин моли жена си и приятелите да го оставят насаме с тях. Не се съгласява Наталия да присъства на почистването на раната.
   Задлер извършва преглед и отива да вземе нужните инструменти. Останал насаме с Шолц, Пушкин го пита високо и ясно:
   – Какво мислите за раната? При изстрела почувствах силен удар в хълбока и нещо ме опари отвътре. По пътя изгубих много кръв. Кажете откровено, как ви се струва раната?78 
    – Не мога да скрия от вас, че раната е опасна.
   – Отговорете ми – смъртоносна ли е? 
   – Мой дълг е да не крия истината от вас. Отидоха да извикат Аренд и Саломон. Нека изчакаме тяхното мнение.
   Докато Шолц поставя нов компрес, Пушкин стиска зъби и трие челото си с длан.
   – Благодаря ви, че постъпихте с мен, като честен човек – казва той. – Трябва да приведа в ред домашните си дела. Изглежда губя много кръв? 
   – Не искате ли да видите приятелите си? – пита го Шолц.
   – Сбогом, приятели – казва Пушкин, като поглежда към лавиците с книги. – Мислите ли, че ми остава по-малко от час?
   – О, не! Просто си мислех, че ще ви бъде приятно да се видите с някои ваши приятели. Плетньов е тук.
   – Вярно, но ми се ще да видя Жуковски – простенва Пушкин. – Дайте ми вода. Гади ми се.79 
   Шолц опипва пулса на ранения, който е слаб, едва доловим. Сетне излиза да му приготви нещо разхладително. Не след дълго пристигат Аренд, Задлер и Саломон. Накрая идва семейният лекар доктор Спаски.
   – Какво, зле ли съм? – пита го Пушкин, като му подава ръка.
   После продължава кротко:
   – Моля ви, не давайте големи надежди на жена ми, не крийте от нея каква е работата, тя не е преструвана; вие я познавате добре, тя трябва да знае всичко. Впрочем правете с мен, каквото си искате, съгласен съм с всичко и на всичко съм готов.
   Тогава, след като се допитва до близките и до приятелите на Пушкин, Спаски му предлага да изпълни християнския си дълг. 
   – Доведете първия, най-близкия свещеник – съгласява се веднага Пушкин.
   В този момент той си спомня за Н. И. Греч, който няколко дни преди това е изгубил сина си. Сам на смъртен одър, поетът добавя печално: 
   – Ако видите Греч, поздравете го от мен и му кажете, че искрено му съчувствам за неговата загуба.
   В осем часа вечерта Аренд идва отново да прегледа ранения. Веднага след него пристига свещеникът. От дълго време вече Пушкин е престанал да бъде авторът на Гавриилиада. „Тежкљ на онази страна, която се отклони от християнството!“, пише той през 1830 година. А малко преди дуела е споделил с Плетньов своята нова мистична вяра. Една без съмнение смътна, освободена от догми, религии и църкви мисъл. Той вярва в Бога. Признава нуждата на човека от признаването на Бога. Може би по свой начин отправя към него молитви. За обикновения свещеник това е достатъчно, за да приеме неговото покаяние. Пушкин се изповядва, причестява се и след това приема поздравите на близките си.
   Когато свещеникът си отива, Пушкин запитва доктор Спаски:
   – Какво прави жена ми? 
   – Сега е малко по-спокойна.
   – Тя, горката, си пати, без да е виновна, и може още да си изпати от хорското мнение.
   В този момент влиза доктор Аренд и съобщава на ранения, че се налага случаят да бъде подробно докладван на императора. Пушкин го замолва да се застъпи пред Николай I за Данзас, за да не бъде той подложен на преследване. 
   – Ходатайствайте за Данзас, за Данзас, той ми е като брат.
   Аренд си тръгва, като обещава да мине пак в единадесет часа. На тръгване казва на Данзас, който го придружава:
   – Лоша работа, ще умре.
   Един по един пристигат приятелите на Пушкин: Жуковски, Вяземски, Мешчерски, Тургенев, Валуев. Пушкин ги чува как се разхождат и разговарят в съседната стая. Всички те вече са на другия бряг. Всеки удар на сърцето го отдалечава от тях. Не е страшно да се умре. Но тази болка в корема го подлудява. Няма ли лек, който да поуталожи огъня, който го изгаря? Колко лекари са се струпали около него! Същински комичен балет. Един излиза, друг влиза. Все очилати, пръстите им миришат на аптека, а устата им отнемат последната му надежда. 
   В полунощ нова визита на доктор Аренд. Той носи на Пушкин надраскана с молив бележка от Николай I. Пушкин прочита съдържанието и след това я връща на лекаря, понеже императорът е наредил след прочитане листът да му бъде върнат.80  Аренд преслушва ранения, оглежда превръзките и напомня да не се променя нищо от назначеното от него лечение. Накрая си тръгва, като оставя Пушкин на грижите на неговите приятели.
   Болката на Пушкин става все по-остра. От време на време губи съзнание. Ала веднага щом дойде отново на себе си, вдига глава и жадно слуша и гледа всичко, което става около него. Изтощената от безсъние и от плач Наталия от време на време се опитва да се промъкне до него. Ала той не желае тя да вижда разкривеното му от борбата със смъртта лице. Провиква се:
   – Жена ми е тук!... Отведете я!...
   След като пристъпът преминава, използва момента, за да повика клетницата. Тя навежда над него красивото си лице. Той гледа тази царица на баловете разчорлена, без пудра, без червило и донякъде я съжалява. Казва є тихо:
   – Бъди спокойна... За нищо не си виновна... Тази работа засяга само мене...
   После уморено махва с ръка и я отпраща.
   Спаски го пита дали няма да даде „някакви нареждания“. Той моли доктора да извади от чекмеджето на писалището лист хартия, изписан от неговата ръка, и незабавно да го изгори пред очите му. За завещание не иска и да чуе: 
   – Оставям всичко на жена си и на децата. 
   По-късно диктува на Данзас списък с всички дългове, които не са отразени с полица или с разписка, сетне сваля един пръстен от ръката си и му го подарява за спомен. Дълбоко развълнуван, Данзас му заявява, че смята да отмъсти за него, като предизвика Д'Антес на дуел.
   – Не, не! Мир, мир! – простенва Пушкин.
   Защо продължават да му говорят за отмъщение, за Д'Антес, за Хекерен? Колко дребнички изглеждат всички тези хора пред нощта, която сега като грамадна вълна си играе с тялото му. От това непрестанно настъпване и отдръпване на смъртта му се вие свят. Тя ту го улавя, ту го пуска, приема го и го отхвърля, привлича го и го запраща обратно. 
   Към три сутринта на 28 януари върху дясната страна на корема му се появява голям оток. Лекарите решават да опитат клизма. Операцията завършва катастрофално. Пушкин не може да легне настрани. Кръстната кост е раздробена, правото черво, възпалено и толкова болезнено, че всяко докосване кара ранения да крещи. Клизмата не донася никакво облекчение. Спаски изпраща да повикат доктор Аренд, който незабавно пристига, но не може да направи нищо, за да намали страданията на Пушкин.
   В четири часа сутринта мъките стават непоносими.
   „Това беше същинско мъчение, пише Спаски. Физиономията на Пушкин се промени: погледът му стана див, очите му сякаш бяха готови да изхвръкнат от орбитите, челото му се покри със студена пот, ръцете му изстинаха, пулсът му се загуби. Болният изпитваше ужасна мъка. Но и сега необикновената твърдост на душата му се разкри напълно. Макар че му идваше да вика, само стенеше, защото го беше страх, както казваше, да не го чуе жена му, да не я изплаши.
   – Защо са тези мъки – казваше той, – без тях щях да умра спокойно.“
   Постепенно обаче Пушкин не може повече да се съпротивлява на болката. Изведнъж започва да вие като пребито животно. Страшни конвулсии разтърсват тялото му. Мята се от единия до другия край на постелята. Свлича се на земята. Налага се да го привдигнат, отново да го наместят, да го покрият със завивките, да избършат пяната, избила по устните му и потта от лицето му. Смазана от скръб, жена му е заспала непробудно в салона, опряла глава на стената. Виковете на Пушкин я изваждат от дрямката. Александра и княгиня Вяземская я успокояват, като є казват, че този шум идвал от улицата.
   През това време Пушкин, останал без сили, без надежда, вика слуга и му нарежда да му донесе едно от чекмеджетата на писалището. Слугата се подчинява, но като знае, че там се намират пистолетите на поета, изтичва да предупреди Данзас. Данзас се втурва в стаята. Пушкин вече е скрил пистолетите под завивката. Предава му ги против волята си. С какво нетърпение очаква смъртта! Защо докторите, приятелите упорито искат да го измъчват, вместо да го оставят да си отиде? Нима не виждат, че няма никаква надежда за спасение? Нима не виждат, че Пушкин вече го няма, че от него е останала само малко плът, малко кръв и малко душа, колкото да продължи да страда?
   Нощта си отива. Градът се отърсва от дрямката. Далеч някъде бият камбани. А тук, в тази претоплена стая, в която тегне мирис на пот, на лекарства и на човешка болка, Пушкин моли да го пуснат да си отиде от този свят. 
   Призори кризата позатихва. 
   – Жена ми, повикайте жена ми – казва Пушкин.
   Наталия се втурва в стаята. Тя се хвърля към изпитото тяло на своя съпруг, гали измършавелите му крайници, обсипва с целувки ръцете му. Налага се да я откъснат от ложето на умиращия.
   – Искате ли да видите приятелите си? – пита го Спаски.
   – Повикайте ги.
   Жуковски, Виелгорски, Вяземски, Тургенев, Данзас влизат един по един и братски се сбогуват с него. Пушкин вижда как те надвесват над него изморените си лица, вижда скръбните им усмивки, просълзените им очи. Мисли си, че тези хора все още го обичат. Мисли си, че още дълго ще живее в техните сърца. Протяга ръка на всеки от тях.
   – Сбогом! Бъди щастлив – мълви той.
   После им дава знак да си вървят. И те си отиват разплакани.
   След приятелите си, Пушкин иска за види своите деца. Александра ги води едно по едно. Те са още сънени, поруменели и свежи, с разрошени косици и отпуснати устни. Така и не разбират нищо. По-късно, по-късно... Пушкин ги благославя трикратно, докосва с опакото на ръката несръчните им устица и нарежда да ги отведат обратно в леглата. Той няма да ги види как растат, няма да ги научи на нищо, няма да се гордее с успехите им, няма да се тревожи от пакостите им, няма да се радва и да скърби заедно с тях... От днес нататък за тях той ще бъде портрет, корица на книга, дата, статуя...
   Отвън небето просветлява. Наталия ридае в другия край на стаята:
   – Ще видите, че той ще оживее. Той няма да умре!
   Спаски взема ръката на Пушкин и напипва пулса му. Когато приключва, Пушкин на свой ред допира пръстите на дясната си ръка до пулса на лявата, притваря очи и казва ясно:
   – Смъртта идва.
   По обед доктор Аренд отново преглежда ранения и му предписва няколко капки опиум. 
   – Боже мой! Боже мой! Какво е това? – простенва Пушкин, като стиска юмруци.
   После се успокоява. Поолеква му. Опиумът действа благотворно на това смазано от болката тяло. А и нали Жуковски е потвърдил, че царят ще се погрижи за Наталия и децата. Това е добре. Бъдещето вече се очертава без негово участие. В портфейла на Пушкин има всичко на всичко седемдесет и пет рубли. 
   Към един часа следобед доктор Дал, приятел на Пушкин, на свой ред идва да го види.
   – Приятно ми е да ви видя не само като лекар, но и като близък човек по общия литературен занаят – казва му Пушкин.
   Сетне добавя:
   – Лоша работа, брат.
   Дал присяда до смъртния одър.
   През това време, по желание на Пушкин, княгиня Вяземская отива у Хекерен, за да предаде прошката на поета. Когато влиза, към нея се втурва Екатерина и извиква:
   – Жорж е вън от опасност!
   Княгинята разказва за агонията на Пушкин и че той им прощава за своите страдания и за своята смърт. Екатерина се разплаква. Д'Антес пък се ухилва безгрижно и казва: 
   – Аз също му прощавам.81 
   Следобедът преминава спокойно. Ала към шест часа вечерта пулсът се ускорява и достига сто и двадесет удара. Треската се засилва. Раненият се чувства потиснат, тревожен. Поставят на корема му двадесет и пет пиявици. Той сам ги хваща с твърда ръка и ги залепва върху кожата си.
   – Така е добре! Чудесно! – мълви той. 
   Температурата спада, отокът изчезва, пулсът става по-равен. У всички в дома се пробужда надежда. Сам Пушкин улавя Дал за ръката и го пита учудено:
   – Дал, кажи ми истината. Скоро ли ще умра?
   – Още има надежда да се оправиш, честна дума, още има надежда!
   – Е, благодаря ти – въздъхва Пушкин и се усмихва някак по детски.
   Веднага след това обаче поклаща глава и казва кротко:
   – Жалко, че ги няма тук Пушчин и Малиновски! Щеше да ми бъде по-лесно да умра.
   Над града отново се спуска вечер. В затворената стая Пушкин все още е жив. Той пие студена вода, която му дават с чаена лъжичка. Тъжно гледа как идва нощта, как един по един светват прозорците. В работния кабинет запалват лампите. Покрай стените се притаяват дълги сенки. Край смъртния му одър книгите и ръкописите стоят на пост. Той е имал да казва още толкова много неща. Толкова мисли, толкова музика са изпълвали ума му вечерта преди дуела. И всичко това ще отнесе в гроба. На масата стои недовършен ръкопис. Как беше?
             Узрял съм аз за вечността
             и буйният поток на мойте дни
             се уталожи...
   А продължението? Така и няма да го напише. Жалко.
   – Не, вече няма живот за мен; ще умра, ама то май че така трябваше да стане. 
   И той стиска с двете си ръце ръката на Дал.
   В къщата всичко спи. В небето облаците като че ли водят безмълвна битка. Кейовете на Нева са пусти. Медният конник на Сенатския площад има бял снежен калпак. Часовите мръзнат на пост. Някъде танцуват. А за него целият свят сега е тази стая. Цялото му наслаждение е студената вода, която пие. Понякога иска парче лед, с което разтрива леко слепоочията или разквасва устните си. Сам сваля и слага на корема компресите и повтаря:
   – Много хубаво, много хубаво!
   От няколко часа насам действително му е по-леко. Ала го души някаква тревога. Чувства как потъва в тъмна бездна. Губи почва под краката си. Пада. Пада толкова бавно, толкова тъжно...
   – Ах, колко ми е тежко! – възкликва той. – Чак ме заболява сърцето! Хайде, повдигни ме... Обърни ме... Точно така... Така е добре... Чудесно... Достатъчно... Добре... Почакай, стига... Издърпай ми сега ръката...
   Толкова е слаб, толкова покорен, послушен като дете. Дал бди над съня на едно дете. Странна бавачка е той: с очила със стоманени рамки, небръснат. 
   – Кой е при жена ми? – пита Пушкин.
   – Много добри хора са съпричастни на страданията ти – отвръща докторът. – Салонът и антрето са пълни с народ от сутрин до вечер.
   – Е, благодаря... Върви все пак и кажи на жена ми, че съм по-добре; инак ще є наговорят какво ли не... Не... Не бива да охкам... Ще чуе жена ми... Пък и смешно е такава глупост да ме надвие... Не искам...
   А минутите се редят една след друга като спици на въртящо се колело. Хладната ръка на Дал. Ето че зад спуснатите кепенци се мярка бледата светлина на утрото. Още един ден живот. 29 януари.
   Пушкин вика жена си:
   – Постарай се да те забравят – казва є строго той. – Върви на село. Носи траур за мен две години, а после можеш да се омъжиш, но за свестен човек.
   Той е вече толкова далеч от земните дела, че спокойно може да си представи жена си омъжена отново. Подава на княгиня Вяземская кръстче на златна верижка и я моли да я даде на Александра. Когато получава този подарък, Александра изведнъж се изчервява и се скрива в стаята си. Дали това не е знак за грешната връзка на поета? Може би, като є предава това кръстче, тази верижка, Пушкин иска да є докаже, че я е обичал истински? Любовта, смъртта, лекарите.
   Те са все така край него, угрижени и черни като гарвани. Клатят глави. Произнасят латински формули. Аренд се отдалечава от постелята и съобщава, че на болния остават не повече от два часа живот.
   Междувременно вестта за този трагичен край вече се е разнесла из града. Тълпа почитатели, приятели, любопитни се трупат в приемната, по стълбите, на улицата. Някакъв старец казва на хората около него:
   – Бога ми! Помня смъртта на фелдмаршал Кутузов, но и тогава такова чудо не беше!
   Стаята на ранения е до антрето и затова заключват главния вход. Посетителите влизат през страничната врата и се събират в задните помещения. Вътре пускат само най-близките. Скоро се налага да бъдат поставени часови от Преображенския полк, които да поддържат реда. Пушкин дочува отвъд стените на своето последно убежище глъчката на събралото се множество.
   – Как е той?
   – Какво казва?
   – Ами жена му?
   – Даде ли є прошка?
   – Има ли някаква надежда?
   По обед Пушкин иска огледало и дълго гледа в него отражението си: изострените черти, присвитите ноздри, посинелите устни. Сетне махва тъжно с ръка: сбогува се с това човешко лице, с плътта, с косите, с очите, със зъбите. Всички те са били негови. Той постепенно се откъсва от тях. Само духът му витае над тази натежала обвивка. Но ето че го обзема странно желание. Желанието на малко лакомо и своенравно момченце. Дояжда му се ошав.
   – Повикайте жена ми, нека тя ме нахрани.
   На колене до леглото, Наталия дава на Пушкин няколко лъжички. Той дъвче плодовете бавно, съсредоточено. Колко е вкусно! Напомня му детството, Арина Родионовна, Захарово, големите дървета, сладката, които варят на открито в медни тави. Наталия е опряла буза до челото на мъжа си. Пушкин гали косите є с натежала ръка:
   – Няма нищо... Няма нищо... – казва є той. – Всичко е добре... 
   Наталия излиза от стаята преобразена. Провиква се:
   – Ще видите, че той ще оживее!
   От целия свят на Пушкин му остава само вкусът на плодовете, мирисът на лекарства. Когато този вкус и този мирис изчезнат, ще дойде смъртта. Той вече се люлее над постелята посред неясна мъгла. Вече се рее над изпълнения с шум и светлини град. Стисва ръката на Дал. Мълви:
   – Хайде, повдигни ме де, да се изкачим още по-нагоре, още по-нагоре, хайде.
   После се усмихва.
   – Привидя ми се, че двамата с теб се катерим по онези книги и лавици, много нависоко – и ми се зави свят.
   Отново потъва в мъглата. После идва на себе си:
   – Кой е тук, ти ли си?
   – Аз съм, приятелю.
   – Чудна работа, не мога да те позная... Хайде да тръгнем, моля ти се, само че заедно!
   Той се понася покрай книгите, покрай отпечатаните букви, покрай римите. Всичко, написано от него. Всичко, което оставя в наследство на хората: Евгений Онегин, Медният конник, Дама пика, Полтава, Кавказки пленник... В ушите му звучат възхитителни стихове. Дали не ги е писал той някога, много отдавна, в някой друг живот? 
   Онегин е убил поета! Онегин е убил Пушкин!
          Къде е жаркото вълнение
          и благородното стремление
          на чувството и мисълта,
          тъй чисти, дръзки в младостта?82 
   Имаше и други стихове:
          Не, цял не ще умра; с душа в заветна лира,
          праха си надживял, запазил се от тлен,
          ще бъда аз прочут, додето ме разбира
          поне един поет след мен.
          Из цяла Рус слуха за мене ще дочакат
          и ще ме назоват на техния език –
          и горд славянски внук, и фин, и днес дивакът – 
          тунгус и степният калмик.83 
   И още:
          Стани, пророк, и виж, и слушай,
          и волята ми разбери…84 
   
   Добре поработи. Добре поживя. Но толкова кратко. Защо му попречиха да довърши своето послание? Царят, Дворът, Бенкендорф, Нева, Наталия, Д'Антес, Хекерен, честта, писмата, кръвта. Кръвта, която пълни устата му и му пречи да диша.
   – Едвам дишам…
   Горчивият вкус в устата му го кара да разтвори устни:
   – Затворете кепенците… Искам да поспя…
   Старият часовник бие два часа. Той отваря отново очи. Дал и Спаски обръщат болния на дясната страна и подлагат една възглавница зад гърба му.
   Хубаво – казва той.
   После въздъхва и добавя:
   – Животът свърши.
   – Да, разбира се, обърнахме те – обажда се Дал, неразбрал думите му.
   – Животът свърши – бавно казва Пушкин. – Трудно дишам, нещо ме дави…
   Приятелите се навеждат над него. Жуковски, Данзас, Дал, Спаски, Виелгорски, княгиня Вяземская и още други. Пушкин се отпуска. Дишането му става равно. Той е бледен и студен. Вече потегля на далечен път. Внезапно Дал се изправя и казва:
   – Амин.
   Часът е два и четиридесет и пет минути.
   Пушкин е умрял толкова тихо, че никой друг освен Дал не е доловил последната му въздишка.
   Грижовна ръка склопява очите на поета. Лицето му е восъчнобледо. Устните му са извити в печална усмивка. Жените плачат. Мъжете привеждат глави.
   Княгиня Вяземская отива при Наталия. Като я вижда, Наталия възкликва:
   – Мъртъв ли е? Кажете ми истината! Мъртъв ли е Пушкин? Нима всичко свърши? 
   Княгинята кимва с глава.
   Тогава Наталия започва да крещи като обезумяла:
   – Бедният Пушкин! Бедният Пушкин! Какъв ужас! Не! Не! Това не е вярно! Отивам да го видя!
   Тя се втурва в стаята на мъртвия, разблъсква докторите, приятелите и се строполява разрошена върху трупа. Гали го, целува го, разтърсва го и вика името му. Очите є са сухи. Ридания разкъсват гърдите є. Силни конвулсии тресат цялото є тяло.
   – Пушкин, нали си жив, нали си жив! Прости ми, прости ми! – повтаря тя.
   Налага се да я отведат от стаята. Тогава тя вика при себе си Данзас. Пада на колене пред него и му благодари. Извинява се. Целува ръцете му. След като Данзас излиза, при нея отива доктор Дал. Тя го хваща за ръкава и изрича на един дъх:
   – Аз убих мъжа си. Аз съм виновна за неговата смърт. Но кълна се пред Бога, че душата и сърцето ми са чисти.
   Тя още дълго говори несвързано, разтърсвана цялата от ужасни спазми. Лекарите се боят да не изгуби разсъдък. Ударил е нейният час на страданието.
   А оттатък, в малката стая със затворени кепенци, дребничкият сух Пушкин почива сред стените от книги. Жуковски присяда до главата му. Той не може да откъсне поглед от това чисто, умиротворено и тържествено тяло, от отпуснатите след толкова труд ръце, от стиснатите след толкова изречени слова устни, от това празно и кораво след толкова мисли чело. „Главата му бе леко наклонена, ръцете, раздвижвани само минути преди това от конвулсии, сега бяха спокойно изпънати, като отпуснати в почивка след тежък труд. Ала не бих могъл да опиша с думи изражението на лицето му. За мен то бе така ново и в същото време така познато! Това бе не сън и не покой! Не бе израз нито на умонастроение, нито на поетическо вдъхновение. Не, върху него бе изписана някаква дълбока, удивителна мисъл, подобна на видение; някакво пълно, неведомо познание. Взирайки се в него, ми се искаше да запитам: „Какво виждаш, приятелю?“ И какво щеше да ми отговори той, ако бе възкръснал в тази минута?... Никога и никъде не бях виждал върху лицето му толкова вглъбена, величествена и тържествена мисъл...“
   
***
Доктор Дал незабавно пристъпва към аутопсия на тялото:
„При аутопсията, пише той, стана ясно, че всички вътрешности са силно възпалени; само на едно място с големината на грош, тънките черва бяха поразени от гангрена. По всяка вероятност там червата са били засегнати от куршума. В коремната кухина беше открит около фунт черна, съсирена кръв, вероятно от прекъснатата бедрена вена. Покрай големия таз, от дясната страна беше открито множество дребни парченца натрошена кост и най-сетне, долната част на кръстната кост е раздробена. По направлението на куршума може да се заключи, че убитият е стоял обърнат настрани, а направлението на изстрела е било под лек ъгъл отгоре надолу. Куршумът е пробил коремната обвивка на два дюйма от горния десен край на хълбочната кост, после се плъзва покрай големия таз отгоре надолу и срещайки съпротивлението на кръстната кост, я раздробява и засяда наблизо.“ 
   
***
Приятелите умиват тялото, сресват косите на поета и го приготвят за неговия вечен покой. Обличат му „щастливия фрак“, който навремето, преди седем години, през едно великденско утро Нашчокин му е дал, за да отиде да поиска ръката на Наталия. Тайните агенти съобщават на императора, че Пушкин е бил облечен цивилно, а не в официалната униформа на камерюнкер. Императорът се сърди на това своеволие в разрез с етикета, извършено над трупа. Той казва: „Сигурно Тургенев или княз Вяземски са дали този добър съвет?“
   Близките си разделят за спомен седемдесет и петте рубли, намерени в портфейла на поета. Сетне вдигат дребничкото му тяло – той е олекнал като кукла – и го пренасят върху масата, поставена в антрето. По заповед на царя Жуковски запечатва вратите на работния кабинет с черен восък. В пет часа скулпторът Халберг взема посмъртна маска от лицето на Пушкин. За осем е предвидена първата заупокойна молитва. Пристигат свещеници. Край безсмъртното лице запримигват пламъчета. Обвиват го облаци тамян. Басови гласове се молят за спасението на душата му.
   От съседната стая се чува плачът на Наталия.
   През първата нощ край мъртвия остава Данзас. След дуела той е арестуван, но е измолил благоволение да остане редом с Пушкин до погребението.
   Полагането в ковчега става на следващата сутрин, 30 януари. „Аз го държах за глезените, разказва Росети, и си мислех за това колко беше здрав, мускулест и как каляваше тялото си с ходене пеша.“
   Тапицираният с виолетово кадифе ковчег е поставен в средата на антрето върху подиум от две стъпала, покрит с черен креп на сребърни ленти. Таванът на помещението е нисък, стените са в жълта охра, а подът, боядисан в кафяво. Завесите на прозорците са спуснати. Огледалата и картините са покрити с чаршафи. В единия ъгъл стои нелепо, някак еснафски, бюфет, пълен с посуда. 
   Покойникът почива в тази тясна лодка, наполовина покрит с църковен саван с изтъркана, зеленикава позлата. Ръцете му стискат малка напукана иконка.
   Главата му е леко хлътнала към раменете и едва тежи върху възглавничката с волани. Няколко дебели свещи върху стари, украсени с креп канделабри, хвърлят червеникава неравна светлина върху застиналото завинаги лице на Александър Сергеевич Пушкин. По слепоочията му личат издути синкави вени. Пълните устни са съхранили от живота леко презрителната усмивка. Натежалите като олово клепки са хлътнали в орбитите. Агонията е очертала скулите, свила е ноздрите, изваяла е челото. Той сякаш бавно се спуска по течението на някаква река.
   Отстрани стърчи лакей в синя ливрея с медни копчета. От време на време той напръсква с одеколон главата на мъртвия. Вътре е горещо. Слугите подреждат в ракла сребърни съдове. Прегърбен над някакво сандъче, художник рисува профила на поета. А човешкото гъмжило обсажда дома – безмълвно, могъщо, непрестанно прииждащо. 
   Странно гъмжило! Странна публика! Пушкин никога не я е виждал приживе. Дори няма представа колко и какви лица са се свеждали над страниците на неговите произведения. Казвал е: „моите читатели...“ Ала не ги е виждал. И изведнъж те излизат от своите скривалища. В мига, когато прекрасният глас, който им е носил утеха в тяхната самота и страдание, е замлъкнал завинаги. Те са излезли от своите скривалища и са се стекли към това мълчание, към тази празнота, които Пушкин е оставил след себе си. Влизат в това антре и съзерцават с ужас своята загуба: дребничък мъж с кафяв сюртук и рошави бакенбарди. Ех, как би му харесало това множество, ако можеше отнякъде да го види! Това не са среброкоси министри, женствени аристократи, вятърничави светски дами, дипломати със скърцащи обуща. Не, това е народът. Жени, увити в шалове, старци с медали на гърдите, изплашени деца, гладни студенти, селяни с шуби, брадати кочияши, търговци с коремчета, печални девойки... Няколко хиляди души най-малко. Сякаш никнат изпод камъните на столицата. Прииждат към къщата като бучаща приливна вълна. Непознати плачат. Други се заканват да видят сметката на „убиеца“ Д'Антес, да изтребят „некадърните хирурзи“. Пред дома стоят на пост двама стражари с триъгълни шапки.
   Парадният вход на жилището е все така затворен. Тълпата нахлува през тясната и ниска странична врата. Някой е написал с въглен върху нея: „Пушкин“.
   Поклонниците прекрачват прага и се озовават сред задушливата топлина, напоена с мирис на свещи, на тамян, одеколон, лекарства и пот. Пламъчетата на свещите трептят. Покрай ковчега преминава редица безименни лица. Устните докосват ръцете на мъртвия. Някакъв старец плаче. 
   – Вие сигурно сте познавали лично Пушкин? – пита го Вяземски.
   – Не, но аз съм русин – отвръща старецът.
   Междувременно висшето столично общество явно се е отвърнало от поета и се интересува от съдбата на кавалергарда. Холандското посолство е обсадено от видни гости. Пред главния вход непрекъснато спират екипажи. Граф и графиня Неселроде, граф и графиня Строганови направо не излизат от салоните на Хекерен. Оплакват горката Екатерина, която още в началото на съпружеския си живот е подложена на такова изпитание. Поздравяват храбрия Д'Антес, който е избавил Русия от един отявлен либерал. 
   „Ако нещо носи утеха на моята скръб, пише барон Хекерен, това са знаците на внимание, които получавам от цялото петербургско общество.“85 
   И още: 
   „Дългът на честта не ми позволява да скрия от вас, че по повод смъртта на г-н Пушкин общественото мнение даде израз на своето отношение в много по-голяма степен, отколкото би могло да се предположи. При това обаче трябва да се уточни, че това отношение идваше не от висшата класа, която разбираше, че при подобни фатални обстоятелства моят син не заслужава какъвто и да било упрек; неговото поведение бе достойно за честен човек и е белязано от сдържаност, обикновено неприсъща на неговата възраст и на която той сам при други обстоятелства не би бил способен.
   Чувствата, за които сега говоря, принадлежат на лица от третото съсловие, ако може да бъде наречена така в Русия класата, която се намира между истинската аристокрация, от една страна, и масата на народа, от друга, останала напълно чужда на едно събитие, чиято важност не е в състояние да оцени. Въпросното съсловие се състои от литератори, художници, нисши чиновници, издигнали се представители на местната търговия и пр. Смъртта на г-н Пушкин разкри, или поне властта смята така, съществуването на цяла една партия, начело на която е стоял той, изключително благодарение на своя във висша степен руски талант.“86 
   
   ***
   Бенкендорф въобще не очаква, че смъртта на Пушкин ще предизвика подобна вълна от възмущение.
   – Отървахме се – бил казал великият княз Михаил, когато му съобщили за края на поета.
   Уви! Не всички споделят мнението на великия княз. Жуковски и граф Орлов получават анонимни писма, в които се иска заслужено възмездие за двамата Хекерен и официални почести за жертвата.
   „Ваше Сиятелство, в името на Вашето отечество, спокойствието и благото на императора, ви молим да обясните на Негово Величество необходимостта да постъпи според всеобщото желание; изгодата от това ще бъде неоценима. В противен случай, господин графе, скоро и горчиво ще се каем за нанесеното на народа оскърбление.“
   Когато научава за тези заплахи, Николай I се разстройва прекомерно и в заповед до Бенкендорф отбелязва: „Също както вас смятам нещата достойни за внимание: постарайте се да откриете автора, който незабавно ще бъде наказан.“87 
   Нима убийството на поет се оказва нещо толкова сериозно? Не! Но зад всичко това се крие политика. Пушкин си остава опасен дори след своята смърт. Неговото красноречие опиянява тълпите. Цяла Русия е обзета от брожение. Налага се жандармите да започнат битка с един призрак. Трябва да бъде забранено произнасянето на неговото име, възхищението от неговите стихове, мечтанията, които будят неговите книги. Трябва да започне преследване срещу просълзените девойки, срещу въодушевените студенти, срещу цветята, поставени между страниците, срещу пъстрите албуми, срещу прободените от стрела сърца, срещу поезията, самотата, лунната светлина и вятъра.
   Бенкендорф забранява първото представление на Скъперника рицар и нарежда на цензорите да спират траурните статии. Един-единствен вестник като по чудо успява да отдаде дължимите на Пушкин почести. Литературна притурка към Руски инвалид публикува в своя брой от 30 януари 1837 година оградена в черна рамка статия, подписана от Краевски:
   „Слънцето на нашата поезия залезе. Пушкин си отиде в разцвета на годините си, по средата на своето велико поприще! Нямаме думи, за да кажем нещо повече, а и нима това е необходимо? Всяко руско сърце осъзнава значението на тази безвъзвратна загуба, всяко руско сърце се къса. Пушкин! Нашият поет, нашата радост, нашата народна слава! Възможно ли е наистина Пушкин да не е вече между нас? Ние не можем да свикнем с тази мисъл.“
   На другия ден след тази публикация Краевски е привикан от председателя на Цензурния комитет княз Дондуков.
   – Трябва да ви съобщя – заявява му княз Дондуков, – че министърът (Уваров) е много, много недоволен от вас. Каква е тази статия за Пушкин? Каква е тази черна рамка, която обгражда некролога на човек без какъвто и да било официален ранг и никаква длъжност? Това както и да е! Но що за изрази! „Слънцето на поезията!“ Боже мой, за какво са тези почести? „Пушкин си отиде по средата на своето велико поприще!“ Какво е това поприще? Сергей Семьонович справедливо отбеляза: „Да не би Пушкин да е генерал, военачалник, министър, държавник?“ Впрочем той умря малко преди да навърши четиридесет години. Да пишеш стихове, както се изрази Сергей Семьонович, все още не означава да следваш велико поприще. Министърът ми възложи да ви направя сериозна забележка и да ви напомня, че като чиновник в Министерството на просветата да се въздържате от подобни прояви.“
   От своя страна, министър Уваров издава нареждане московският цензор да следи тонът на траурните статии да бъде колкото се може по-умерен. В Санкт Петербург същият този Уваров забранява на професорите в университета и на студентите да прекъсват занятията, за да присъстват на опелото. 
   Най-сетне полицията получава заповед да унищожи всички екземпляри от един нов портрет на Пушкин. Този портрет е ограден с черна рамка, а под него стои следният надпис: „Огънят в олтара угасна.“
   Въпреки тези драконовски мерки, книжарят Смирдин продава съчиненията на Пушкин до пълното им изчерпване. Последното издание на Евгений Онегин скоро изчезва от лавиците. Само за два дни книжарницата продава книги, чиято стойност достига колосалната сума от четиридесет хиляди рубли. 
   Бенкендорф е недоволен. До този момент руският народ се е радвал и скърбил единствено по заповед на царя. А ето че сега инициативата преминава в негови ръце. Ето че сега той плаче без разрешение. Ето че сега смята да даде израз на мислите си. Всичко това мирише на бунт. А какво ли ще бъде в деня на погребението?
   Точното становище на Бенкендорф по отношение на Пушкин е намерило отражение няколко месеца по-късно в неговия Доклад за действията на жандармерията през 1837 година.
   „В началото на текущата година, пише в него, нашият прочут поет Пушкин почина вследствие на раната, получена по време на дуел. Пушкин съчетаваше в себе си две личности: той бе велик поет и велик либерал, противник на всякаква власт. Макар отрупан с благодеяния от императора, той въпреки това не промени своите убеждения и едва през последните години от живота си склони да съблюдава по-голяма предпазливост в изразите си. Тези две страни на личността на Пушкин определяха и кръга на неговите привърженици. Този кръг се състоеше от всички литератори и всички либерали в нашето общество. И едните, и другите, взеха най-дейно участие в събитията около неговата смърт; струпването на посетители около тялото на покойника бе необикновено; мнозина искаха да бъде отслужено тържествено опело; мнозина имаха намерение да следват процесията чак до мястото на погребението в Псковска губерния; най-сетне, стана известно, че в самия Псков някои предлагали да бъдат разпрегнати конете и впрягът да бъде теглен от хора... Трудно може да се прецени дали всички тези почести се отдаваха повече на Пушкин – либерала, отколкото на Пушкин – поета. Предвид това колебание, а също така и мнението на мнозина здравомислещи люде, според които подобни, така наречени народни прояви, биха могли да превърнат скръбта от загубата на поета в непристойна картина на тържество на либералите, висшият надзор счете за необходимо да осуети чрез тайни мерки всички почести. Което бе и направено.“
   Разходите по погребението са поети от граф Строганов. Защо от него? Никой не може да каже. Та нали тъкмо граф Строганов съветва Хекерен да предизвика Пушкин на дуел? Та нали тъкмо той е косвено отговорен за неговата смърт? Вярно. Но пък граф Строганов е богат. А след смъртта си Пушкин оставя седемдесет и пет рубли. Щом ще е Строганов, нека да бъде! Изпратени са покани на френски и руски. На приятели, на неприятели, на министри, на военни, на дипломатическия корпус:
   „Госпожа Н. Пушкина с дълбоко прискърбие Ви съобщава за смъртта на своя съпруг Александър Пушкин, камерюнкер на Негово Императорско Величество, починал на 29 този месец и Ви моли да є окажете честта да присъствате на заупокойната молитва, която ще бъде отслужена в Исакиевския събор на Адмиралтейството на първи февруари от 11 часа.“
   За службата Строганов е поканил лично митрополита, ала той отказва. Налага се да се задоволят с трима архимандрити. Вдигането на тленните останки и полагането им в Исакиевския събор трябва да стане на 31 януари следобед. Ала струпването на толкова много народ тревожи полицията. Властите нареждат пренасянето да се извърши в полунощ и не в Исакиевския събор, а в неголямата Конюшенна църква. По този начин Бенкендорф се надява да откъсне народа от неговия кумир. Вечерта на 31 януари неколцина приятели бдят над тялото на поета, което прекарва последните си часове у дома. Изтощената, болна Наталия дреме в своята стая. Жуковски, Тургенев, Росети, Вяземски разговарят тихо. Изведнъж се чува тропот на ботуши и полугласни заповеди. По улицата поставят часови. По стълбите се изкачват жандарми. Появява се генерал Дубелт с двадесет униформени за пренасянето тленните останки. Другарите на поета са стъписани и възмутени от това нахлуване на сини мундири в стаята на покойника. Пушкин отново се озовава лице в лице със служителите на властта с нашивки. И отново се налага да отстъпи. 
   Без факли, мълчаливо, като някакви злосторници, заобиколени и следени от жандарми, „привържениците“ на поета придружават тялото му до църквата. Присъстващите са свели глави. Те се срамуват не за себе си, а за Бенкендорф, за царя, за Русия.
   „Против кого бе извадена цялата тази сила, целият този военен парад?, пише княз Вяземски до великия княз Михаил. Какво биха могли да се опасяват от наша страна? В какви съмнителни намерения, в какви задни мисли биха могли да ни подозират, без да ни смятат за безумци или негодяи?“88 
   На 1 февруари 1837 година голям брой поканени се озовават пред затворените врати на Исакиевския събор. През това време в църквата на улица Конюшенна тече опелото, на което присъстват само облечени в униформи или снабдени със специален пропуск опечалени. Малката църква не е в състояние да побере безучастната тълпа, окичена с еполети, ордени, шпори, саби и лорнети, с високи прически и бели ръкавици. Царедворци, генерали, посланици, княгини. Граф Фикелмон, посланикът на Франция дьо Барант, който единствен е посетил Пушкин на смъртния му одър, отвратителният Уваров, бледен, измъчван от угризения или от лошо храносмилане. Тук са и граф Орлов, княгиня Трубецкая, граф Строганов, Сухозанет, Адлерберг, Шипов… Отсъстват по здравословни причини посланиците на Англия и на Гърция, барон Хекерен, който не е поканен, пруският посланик Либерман, който би се смятал за опозорен, ако присъства на опелото на един „либерал“.
   Тялото на поета лежи в ковчега, обграден от това враждебно настроено общество. Присъстващите стоят рамо до рамо. Всички те са доволни от неговата смърт. Ала все пак проявяват вежливост. Кръстят се, коленичат и се изправят с въздишка.
   Видът на мъртвия се е променил. По ъгълчетата на устните му е избила тъмна слуз. Челото му изглежда огромно, с опъната кожа, изпълнено сякаш с някаква нова мисъл. Отблясъците на свещите играят по къдравите му коси. Службата е дълга, тържествена. Най-сетне хорът запява: „Дайте, братя, последно лобзание на покойника“. Възползвайки се от церемонията на последното сбогом, любопитните се устремяват към ковчега. Любители на сувенири скришом отрязват кичур от косите, късат по някое копче, отпорват парче плат от сюртука.
   През това време истинските приятели на Пушкин, народът, „третото съсловие“, го очакват на площада пред входа на църквата. Измамили са ги за часа и мястото на опелото. Не са ги допуснали в храма. И те са се струпали отвън в кротко очакване. Стоят там с надеждата да зърнат за сетен път бледото му лице, ръката му. Сетне ще се разотидат със спомена, който ще пазят дълбоко в себе си чак до края на живота.
   Минутите текат. Безмълвно, вглъбено, множеството по свой начин се моли за душата на поета. Най-сетне пред църквата се раздвижват униформи. Появяват се неколцина лакеи в черно. Зад тях се появява ковчегът. Приятелите на поета отнасят тленните му останки в един съседен двор. После го спускат в гробницата, където ковчегът трябва да остане до откарването му в Псковска губерния. Там, сподавяйки сълзите си, няколко дами бдят над него цяла нощ и си споделят любовните спомени.
   Наталия е твърде слаба, за да понесе трудностите на пътуването и е помолила императора да разреши на Данзас да придружи тленните останки до мястото на погребението. Николай I отговаря, че вече е проявил достатъчно снизхождение, като е оставил обвиняемия Данзас временно на свобода, и че подобна благосклонност от негова страна би влязла в разрез със закона. Ето защо поверява тази грижа на стария Пушкинов приятел Тургенев. Същият този Тургенев, който двадесет и пет години преди това е отвел за ръка малкия Пушкин в Царскоселския лицей.
   „На 2 февруари, отбелязва Тургенев в своя дневник, реших да приема. Отидох на панихидата. Там граф Строганов ми представи някакъв жандарм… Не знаех накъде ще пътувам. Заковаха Пушкин в сандък. Вяземски (и Жуковски) положиха в ковчега ръкавиците си.“
   Този странен жест събужда подозрение у полицията. Защо двамата са поставили ръкавици в ковчега? Дали това не е някакъв републикански знак, проява, враждебна на правителството? Ех, няма да има спокойствие, докато този Пушкин не бъде заровен на няколко стъпки под земята. Дано пренасянето да мине без произшествия! Бенкендорф е организирал церемонията с дяволска точност и предпазливост. Всичко трябва да става нощем. И в присъствието на жандарми. Една революция може да пламне толкова лесно!
   На 3 февруари в полунощ три тайнствени тройки спират пред църквата. В първата се качва жандармерийски офицер. Във втората е положен ковчегът, привързан със здрави въжета, пристегнат с каиши и покрит с чул. Никита Козлов, старият слуга на Пушкин, който се е грижил за него още от детството му и го е придружавал по време на заточението, присяда до сандъка с тленните останки. Той няма да мръдне оттам през цялото пътуване, въпреки снега, виелицата и студа. Защо този проклет французин уби неговия господар?
   В третата шейна се качва пълният Тургенев, довереник на семейството и на приятелите на Пушкин.
   Най-сетне тройките потеглят във върволица. Отпред е „полицаят“, отзад Тургенев, а по средата Пушкин. Нощта е студена, мъглива. Иззад червеникавите и синкави облаци от време на време изплува луната. Снегът блести. Конете поддържат добър ход, влачейки ценния товар сред руската равнина. За една нощ изминават осемдесет версти. На станциите за смяна ги очакват жандарми. Те застават на пост край ковчега, докато бъдат сменени впряговете. Факли. Вкочанени от студа ръце. Загрижени лица. Мустаци с увиснали по тях ледени шушулки. Книжа. Печати. Военни почести. С една дума, държавна работа!
   „Жена ми се завръщаше от Могильов, пише Никитенко, и на една от станциите недалеч от Санкт Петербург зърнала обикновена шейна, натоварена със слама, а под сламата ковчег, увит в платнище. В двора на станцията се суетели трима жандарми, като препирали час по-скоро да сменят конете, за да откарат нататък ковчега. 
   – Какво е това? – попитала жена ми един от селяните, които гледали отстрани.
   – Бог знае какво – отвърнал селянинът. – Някакъв Пушкин бил убит и сега го карат покрит с платнище и слама, прости ми, Господи, като някое куче.“ 
   И пътешествието продължава. От етап на етап. От жандарм на жандарм.
   Докато трупът на Пушкин се носи по такъв необикновен начин по заснежените полета на Русия, Павлишчев, който се намира във Варшава, пише изпълнено с озлобление писмо до поета, за чиято смърт още не знае:
   „Знаех си, че вие нищо не разбирате от работите на имението и поради това не можех да повярвам, че ще се опитате да мамите в сметките... Да мамите кого? Вашата сестра?... Вие нямате намерение да задържите имението и тълкувате неизвестно как моите думи... Не очаквах този отказ от ваша страна... сега какво ще правя?...“
   На 4 февруари, в девет часа вечерта трупът пристига в Псков. В същото време в Псков пристига и камерхерът Яхонтов със специално писмо до губернатора: „Волята на императора е да осуетите всякакви особени прояви, всякакви срещи, с една дума, всякакви церемонии с изключение на онези, които обикновено се изпълняват по християнски обичай при погребение на дворянин. Смятам за уместно да напомня, че опелото вече се състоя тук.
   Мордвинов, Санкт Петербург, 2 февруари 1837 година.“
   Губернаторът показва тайно това писмо на Тургенев. В един часа след полунощ Тургенев са отправя към Остров, а оттам към Тригорское, където пристига в три часа следобед. Шейната с ковчега, в която пътуват Никита Козлов и един жандарм, отива в Светогорския манастир. Г-жа Вулф-Осипова изпраща неколцина от своите селяни да изкопаят гроба. Сетне Тургенев и жандармът се завръщат в Тригорское.
   „Пихме чай, пише Тургенев, после изпратих жандарма да спи, а аз останах да размишлявам на глас за Пушкин заедно с милите стопанки; четохме албума със стихове на Пушкин, на Язиков и пр. Намерих непубликувани творби на Пушкин. Дъщерята (Мария) беше очарователна и се сприятелихме с нея.“
   В този топъл дом с ниски тавани култът към Пушкин все още е жив. Тургенев се запознава със сребърната кана с дълга дръжка, в която Зизи е приготвяла джонка за Пушкин, Язиков и Вулф. Също и голямата маса, около която са се събирали всички. И креслото, в което Пушкин е сядал навремето близо до заскрежения прозорец. И картината, представяща изкушението на свети Антоний. И албума, и книгите, които е държал в ръце. В това уютно жилище, затрупано от снеговете, пред димящия самовар Тургенев, г-жа Осипова, Мария разказват безбройните спомени, които Пушкин е оставил след себе си. Те до такава степен са пропити с неговите мисли, толкова горещо го обичат, че не биха се изненадали, ако видеха как вратата се отваря рязко и на прага се появява той, Пушкин, жив, засмян, със зачервен от студа нос, премръзнали устни и полепнали със сняг обуща.
   Ала той така и не идва. Той е мъртъв. А смъртта никак не му отива!
   На другия ден, 6 февруари, в шест часа сутринта Тургенев и жандармът се завръщат в манастира. Стълбите са плъзгави от поледицата. В параклиса, зад решетестите стъкла проблясват пламъчетата на няколко свещи. Посред градината тлее жалък огън. Мужиците привършват с изкопаването на гроба – тесен трап със стърчащи в него корени, ограден от твърди буци пръст. Свещеникът измърморва набързо заупокойната молитва. Сетне Никита Козлов и селяните от Михайловское спускат ковчега. Плачат. Червеният кръг на слънцето се издига посред млечнобялото небе. От неговите лъчи манастирските кръстове греят в розово. Снегът омеква, заприличва на захар. Тихо се носи звънът на камбаните. 
   „Хвърлих шепа пръст върху гроба и пророних няколко сълзи, пише Тургенев. После се върнах в Тригорское.“
   Пушкин почива редом с майка си, дядо си и баба си Ханибал. 
   След погребението Тургенев и Мария отиват заедно на поклонение в Михайловское. От двете страни на широкия бял път се редят покрити с дантели от скреж дървета. Домът в Михайловское едва личи, прегърбен под дебелата пелена от сняг. Слугата тихо плаче, докато отваря стаята на Пушкин. До прозореца все още стои масата за игра на карти с фаянсова мастилница, изгризано перо и няколко книги. В съседната стая е билярдът. Колко печални мигове е прекарал тук Пушкин, удряйки топките, прозявайки се от скука! Зеленото сукно е изтрито. Вътре е студено. По стените е избила влага. Тургенев и Мария зъзнат.
   „Навсякъде беше пусто, пише Тургенев. Дворникът и жена му плачеха.“ 
   Той си тръгва още същия ден.
   Пушкин остава сам в земята. Вали сняг. Вятърът фучи. В здрача се мяркат сенките на монаси. Зайци прекосяват с два скока пътя. Все лоши предзнаменования. Но това вече няма никакво значение.
   
   
ПОСМЪРТНО
                       След смъртта на Пушкин Жуковски се явява пред императора с молба да помогне на семейството на поета, което е изпаднало в нищета. „Моля ви, Ваше Величество, казва Жуковски, да ме удостоите със същото благоволение, както при смъртта на Карамзин; позволете ми и при настоящия случай да стана изразител на вашата височайша воля, като съставя рескрипт, съдържащ вашите разпореждания относно Пушкин.“
   Императорът свива рамене:
   – Виждаш, че правя всичко възможно за Пушкин и за неговото семейство – възразява той. – Склонен съм да помогна, но в едно не съм съгласен с теб: да напишеш рескрипт като за Карамзин. Има известна разлика. Знаеш колко трудно постигнахме той да умре по християнски, докато Карамзин умря като ангел.
   Пред Дашков Николай I се изказва още по-прямо:
   – Жуковски е глупак! Моли ме да дам на семейството на Пушкин същата пенсия като на Карамзини. Той въобще не взема предвид, че Карамзин бе като светец, а що за живот водеше Пушкин?
    Макар да отказва да издаде официален рескрипт за кончината на Пушкин, Николай I все пак собственоръчно съставя списък с благоволенията към поета. Всички те са по искане на Жуковски:
   1. Изплащане на дълговете.
   2. Изчистване на дълга на ипотекираното бащино имение.
   3. Пенсия на вдовицата и на дъщерите до тяхната женитба.
   4. Включване на синовете в пажеския корпус и по 1500 рубли на всеки от тях за разходите при постъпването им на служба.
   5. Издаване на съчиненията на държавни разноски в полза на вдовицата и на децата.
   6. Еднократна помощ от 10 000 рубли.
   Най-сетне, като възлага на Жуковски да отвори работния кабинет на Пушкин и след това да пристъпи към опис на всички негови книжа, Николай I утвърждава следните правила:
   1. Книжата, които по своето естество могат да навредят на паметта на Пушкин, да бъдат изгорени.
   2. Писмата, адресирани до него от частни лица, да бъдат върнати на подателите. 
   3. Останалите съчинения на самия Пушкин, както и онези, които са му били изпратени за публикуване в Съвременник, както и други книжа от този род да бъдат съхранени, след като предварително бъдат описани. 
   4. Книжата, взети от държавния архив и други официални документи да бъдат върнати по принадлежност.
   Тези щедри мерки биват огласени и предизвикват одобрението на висшето руско общество към деликатността и литературната вещина на владетеля. В действителност Николай I подпомага семейството на Пушкин, но отказва да види в негово лице велик народен поет, заради чиято загуба скърби цяла Русия. Той така и не отдава дължимото на неговия гений. Просто дава милостиня на една бедна вдовица и на нейните деца. Все същата история с казана!
   На 4 февруари Николай I пише до Паскевич:
   „Тук всичко е спокойно и само смъртта на Пушкин занимава публиката и става повод да глупави сплетни. Той умря от рана, получена на дуел в резултат от нагло и глупаво писмо, написано от самия него. Слава Богу, умря като християнин.“
   „Жал ми е за Пушкин като литератор, чийто талант тепърва съзряваше, отговаря Паскевич. Но инак беше лош човек.“
   Николай I отвръща по сходен начин на тази забележка:
   „Изцяло споделям твоето мнение за Пушкин и напълно справедливо можем да кажем, че оплакваме неговото бъдеще, а не неговото минало.“
   Булгарин с пълно основание може да тържествува:
   „Нека оплакваме и то искрено поета, но какъв неприятен човек! Той подражаваше на Байрон, а бе застрелян като заек. Жена му действително е невинна. Ти познаваш нрава на Пушкин. Можеше ли да го обича човек, когато беше пиян?“ (писмо от 4 февруари 1837 година.)
   А самият митрополит Евгений пише на 15 февруари:
   „Ето че поетът Пушкин загина на дуел. Беше добър поет, но лош син, лош родител и лош гражданин.“
   Този лош син, лош родител и лош гражданин след смъртта си плаши Николай I и Бенкендорф дори повече, отколкото приживе. С прегледа на неговите книжа е натоварен Жуковски, ала към него е прикрепен и жандармерийският генерал Дубелт, който да бди за стриктното изпълнение на императорската воля. Нещо повече, Жуковски е длъжен да представи на Бенкендорф всички книжа и всички частни писма, които бъдат намерени в кабинета на Пушкин, преди да бъдат изгорени или върнати на подателите. Това предизвиква възмущението на Жуковски. Да се преглеждат тези реликви в присъствието на жандарм, да се предават на полицията писма, които могат да бъдат компрометиращи за приятелите на Пушкин, да се разкрива на властта интимното минало на поета. Че това си е работа на шпионин! Клетият придворен писател е принуден да преглътне и това унижение. „Трябва да призная, Ваше Величество, пише той до императора, че моето положение бе крайно тягостно. Макар сам да не прочетох нито едно от писмата, а предоставих тази задача на моя сътрудник генерал Дубелт, ми беше крайно неприятно да присъствам на това нарушение на семейната тайна. Пред мен се отваряха писма на мои приятели и аз имах основание да се боя, че написаното по различно време, на различна възраст, при различни обстоятелства от все още живи хора може да бъде изтълкувано неправилно и да даде съвършено погрешна представа за подателите...“
   Същият този преглед на книжата на Пушкин позволява все пак на Жуковски да си даде сметка за гибелната роля на правителството за съдбата на поета. Жуковски е ужасн, когато открива с каква възмутителна строгост са се отнасяли към него императорът и Бенкендорф. А той самият е съветвал Пушкин да приеме опеката на жандармерията, негодувал е при всеки опит за съпротива на поета, наричал го е в писмата си „неблагодарник“ и „глупак“. Но сега най-сетне решава да протестира пред Бенкендорф в името на изкуството и на елементарната човечност. В прекрасен порив на смелост Жуковски пише писмо до шефа на жандармите. Той прочита това писмо на Тургенев, който го съветва да не го изпраща веднага. Дали всъщност то въобще е било изпратено някога? Ето текста на това писмо, който си струва да бъде цитиран:
   „Прочетох всички писма, които Пушкин е получил от страна на Ваше Сиятелство и трябва да кажа, че всички те са продиктувани от благи намерения. Но сърцето ми се свиваше при това четене. През всичките тези дванадесет години, от минутата, когато царят го е взел под свое покровителство, неговото положение изобщо не се е променило. През цялото това време към него са се отнасяли като към немирно дете, на което се боят да дадат свобода и което е подложено на строг, мъчителен наздор. Той написва Годунов, Полтава, своите оди Към клеветниците на Русия и Превземането на Варшава, сиреч дава най-доброто от себе си за сегашното царуване, а в съжденията по негов адрес непрекъснато се говори за Волност, за Кинжал, написани през 1820 година. На тридесет и шест годишния Пушкин продължават да гледат като на двадесет и две годишен... От вашето положение вие не сте могли да следите какво става в неговата душа. Но преценете сам как бихте се чувствали, ако в зряла възраст бяхте впримчен в такава мрежа, ако всяка ваша крачка се тълкува с предубеждение и нямахте възможност по своя воля да промените местонахождението си, без да си навлечете подозрение или упреци. Във вашите писма откривам укори към Пушкин за това, че е отишъл в Москва, че е пътувал до Арзрум. Що за престъпление е това? Пушкин е искал да се оттегли на село, за да се посвети спокойно на литературата, но това му е било отказано под предлог, че е на служба, а в действителност на него не са му вярвали. И в какво се състоеше неговата служба? Единствено в това, че се е числил към Министерството на външните работи? Че какво общо е могъл да има той с Министерството на външните работи? Неговата служба бе перото му, неговият Петър Велики, неговите поеми, неговите произведения, които ознаменуваха днешното славно време. За подобна служба е нужно свободно уединение. Какво спокойствие би могъл да има той със своята пламенна и изпълнена с огорчение душа, с домашните си притеснения в един свят, където всичко го дразнеше, където всичко нараняваше неговата гордост и където безбройните презрителни сплетни, от чиято мрежа не можеше да се измъкне, в последна сметка го погубиха. Негово Императорско Величество благоволи да стане негов цензор. Това е проява на изключителна привилегия, още по-ценна поради това, че в нея се откриваше и личното благоволение на владетеля към него. Но, откровено казано, тази привилегия постави Пушкин в крайно затруднително положение. Нима на него му е било лесно да тревожи императора за всяка дреболия, предназначена за публикуване в някое списание?
   На много забележки на императора той не е имал възможност да даде обяснения, а и работа ли е на един владетел да се занимава с тях?... Какво е било положението на Пушкин под тежестта на такива забрани? Не е ли трябвало, като се има предвид онази пламенност, с която го бе надарила природата и без която той не би бил поет, да бъде доведен в края на краищата до отчаяние, като вижда, че нито годините, нито промяната в духа на неговите произведения изобщо не са премахнали онова предубеждение, паднало веднъж завинаги върху плещите му и лишило го от всякакво бъдеще? Ще отбележа още нещо: Пушкин бе лишен от възможността да посети Европа, а това щастие бе тъй необходимо за него като писател. Той съзнаваше, че това щастие никога няма да го споходи, че му нямат доверие... Да се боиш от това един руски писател да пътува в чужбина, означава да презираш самата Русия... Днес вие го наричате демагогски писател. За кои произведения му присъждате подобно звание? За старите или за новите? И кои произведения познавате вие, освен онези, които ви е посочила полицията и неколцина негови литературни врагове клеветници?... Той е просто руски национален поет, въплътил в своите най-прекрасни стихове по най-прекрасен начин всичко скъпо на руското сърце. Що се отнася до политическите му убеждения в последно време, то смея да запитам Ваше Сиятелство благоволихте ли вие поне веднъж да поговорите с него по политически въпроси?... Позволете ми да ви кажа искрено: със своето особено покровителство императорът е имал намерение да накара Пушкин да бъде по-разумен и в същото време да позволи на неговия гений да достигне своето пълно развитие, докато вие се превърнали това покровителство в надзор, а надзорът, колкото и добронамерен и благороден да е, винаги е мъчителен.“
   Жуковски не е единственият, който негодува срещу Бенкендорф. Всички истински приятели на литературата упрекват властите, че са позволили дуела, след като им са били известни и часът, и мястото на неговото провеждане, че са лишили Пушкин от тържествено погребение, на което той е имал право, че са попречили на благочестивите прояви в негова чест от страна на множеството опечалени, че са откарали тялото нощем и под полицейски надзор, че най-сетне са се отнесли към великия поет на Русия като към опасен разбойник, когото погребват скришом! Докато Пушкин бере душа, на 28 и 29 януари един нов поет, младият корнет Лермонтов, със сълзи на очи, изгарян от благороден гняв, запраща анатема срещу обществото. Неговата творба За смъртта на Пушкин (Смъртта на поета) му навлича гнева на Бенкендорф и става причина за неговото заточение:1 
   
        А вий, потомци горделиви
        на знатни, с подлости прославени бащи,
        чиято робска власт свали немилостиво
        на поколения заветните мечти!
        На Свободата, Гения, на Славата палачи,
        пред царския стълпени жадно трон!
        За вас и съд и правда що ли значат?
        Законът не за вас – за други е закон.2 
   
   Друг писател, Огарьов, разпространява своята поема За смъртта на поета:
   
             Убиецът му е на воля,
             красив и горд след тази драма.
             Живее, весел и доволен
             и целият ужасен хор
             клеветници – тълпа проклета,
             покрили себе си с позор,
             без свян погубили поета.
             Те живи са, а правда няма.
   
   Много други поеми се появяват – нелегални, анонимни, нескопосани и великолепни: Полежаев, Тютчев, Губер, лицеисти, непознати...
   В Москва едно шестнадесетгодишно момче, Фьодор Михайлович Достоевски, иска да носи траур, все едно че в лицето на Пушкин е изгубил свой близък.
   От Италия Гогол пише до Плетньов:
   „По-лоша вест от Русия не можех да получа. С него си отиде и най-възвишената радост на моя живот.“
   Младият критик Белински пише в писмо от 4 февруари 1837 година: 
   „Бедният Пушкин! Какъв край на неговото поприще! Смъртта на Ленски от Онегин е същинско пророчество... В Русия имаше само един истински поет и нему не бе дадено дори да изрази докрай своето послание. Приживе той си остана неразбран. Дали ще бъде разбран сега?“
   Кюхелбекер му посвещава няколко тромави стиха. От своето далечно заточение Пушчин възкликва:
   „Струва ми се, че ако тези злощастни събития се бяха случили в мое присъствие и бях на мястото на Данзас, смъртоносният куршум щеше да срещне моята гръд.“
   Друг „лицеист“, Матюшкин, пише на 14 февруари от Севастопол:
   „Пушкин убит! Яковлев, как си позволил да бъде извършено подобно престъпление? Кой негодник се осмели да вдигне ръка срещу него? Яковлев, Яковлев, как си позволил да бъде извършено подобно престъпление?“
   Когато научава за смъртта на Пушкин, Нашчокин ляга болен и в продължение на няколко дни не е на себе си.
   Братът на Пушкин, Лев, се намира в Кавказ, на предната линия, когато до него достига ужасната вест. Той решава да поиска отпуск, за да извика Д'Антес на дуел и да отмъсти за паметта на брат си, ала приятелите му го разубеждават. Той пише до баща си:
   „Ако имах сто живота, бих ги дал срещу живота на моя брат. Защо аз, който в деня на неговата смърт чувах как безброй куршуми свистят край мен, не бях поразен? Аз, който съм един безполезен човек, изморен от живота, който от десет години насам пилея на вятъра.“
   Самият Сергей Лвович, надебелял, оглушал, олигавен и плачлив, се влачи от салон на салон и говори на девойките за своята скръб. Жуковски отправя до него официално писмо, в което описва героичната смърт на Пушкин. В това писмо, предназначено за широката публика, Пушкин е представен като поданик, верен телом и духом на своя император, императорът, като снизходителен и верен баща на поета, а Наталия, като въплъщение на добродетелта. Когато упрекват Жуковски, че така сериозно е изопачил характерите и фактите, той отвръща, че е постъпил по този начин, за да осигури бъдещето на вдовицата и на децата на Пушкин. Своите истински чувства той изразява в писмото до Бенкендорф, което приведохме по-горе. 
   Ала писмото да Бенкендорф дълго време остава неизвестно за публиката и именно писмото до Сергей Лвович послужва за основа на коментарите от страна на дипломатическите агенти, на чуждестранните журналисти и на първите биографи на поета. Действително всички посланици съобщават на своите правителства за кончината на Пушкин. Вестниците по целия свят говорят за това. По този начин поне чрез трагичната си смърт, ако не чрез творчеството, личността на поета придобива европейски измерения.
   
***
Какво става след смъртта на Пушкин с основните действащи лица на драмата? Д'Антес, Хекерен, Наталия, Екатерина, Данзас? Притиснат от общественото мнение, Николай I решава да вземе показни мерки срещу „убийците“ и в полза на „жертвите“. Впрочем той не споделя благосклонното отношение на Бенкендорф към Д'Антес и Хекерен. Императорът без съмнение се е отнасял с подозрение към Пушкин и не е недоволен, че се е отървал така леко от него. Ала Хекерен е предизвикал дворцов скандал. А и в анонимните писма се намеква за някаква връзка на Николай I с Наталия Пушкина. Единият от тези чужденци е акредитиран към руското правителство, а другият чрез ходатайство е бил приет на служба като офицер от руската армия. Наглостта на двамата е напълно недопустима.
   На 2 февруари аташето към френското посолство Д’Аршиак напуска Русия. Д'Антес и секундантът на Пушкин Данзас са изправени пред военен съд. По време на разследването Д'Антес твърди, че неговото отношение към Наталия винаги било коректно и че бил невинен за всички престъпления, които поетът му приписва. Иска очна ставка с Наталия, но му е отказано. Призовава на помощ безбройните приятели на своя осиновител. Напразно.
   Тогава Д'Антес пише до полковник Бревен: „Всички лица, към които ви насочвам за сведения, ми обърнаха гръб веднага щом народът се завтече към дома на моя противник, без много да разсъждава и без да желае да отдели човека от таланта. Те започнаха да гледат на мен като на чужденец, който е убил техния поет...“3 
   Съдебното решение съдържа следните съображения:
   „Трябва да се вземе предвид, че обвиняемият Хекерен (Д'Антес) не даде никакви съществени обяснения относно неуместното си поведение към съпругата на Пушкин и относно намерението си да разруши съпружеския мир в семейството… Да се вземе предвид твърдението му, че отношенията му към нея са се ограничавали до светска любезност… Трябва да се вземе под внимание и фактът, че е изключено силните и груби нападки (съдържащи се в писмото на Пушкин до Хекерен) да са без сериозни основания, които, впрочем, Пушкин е направил достояние на секундантите.“
   В крайна сметка Данзас, виновен, че не е взел никакви мерки да предотврати дуела, е осъден на два месеца арест, което е чисто формално наказание. Д'Антес е разжалван и прогонен от Русия. „Що се отнася до камерюнкера Пушкин, неговата постъпка е толкова престъпна, колкото и на Хекерен и заслужава също толкова сурово наказание, но поради неговата смърт престъплението му остава без последствие.“
   И така, най-великият поет на Русия умира като подсъдим. Гробът на Пушкин е гроб на престъпник. Такава е волята на неговия покровител и приятел Николай I.
   Близките и привържениците на Д'Антес не пропускат нито един случай, за да изразят одобрението си към неговото поведение. Полковите му другари изпращат възторжени писма:
   „Веднага щом узнах, че ви изселват, пише до него княз Александър Куракин, пръв се отправих към Кавалергардията на Адмиралтейството, за да ви прегърна, но уви, вече беше късно. Вие вече сте били далече от нас, а аз дори не подозирах това… Бъдете щастлив и вярвайте в искрената привързаност, която храня към вас.“4 
   Барятински пък пише:
   „Повярвайте ми, че аз не по своя воля прекратих посещенията си, които ми доставяха такова удоволствие и винаги са ми се стрували твърде кратки, но трябваше да го сторя поради строгостта на караулните офицери. Помислете само, мен на два пъти ме отстраняваха от галерията под предлог, че това не било място за разходки, а аз още два пъти исках разрешение да се срещна с вас, но ми бе отказано.“
   Идалия Полетика, която без съмнение не е казала нищо на Екатерина за неотдавнашната среща на Д'Антес и Наталия в нейното собствено жилище, пише до арестанта едно почти любовно писмо:
   „Клети приятелю, вашият затвор разкъсва сърцето ми, не зная какво не бих дала, само да можех да побъбря с вас; струва ми се, че всичко стана като в сън, но лош сън, да не кажа „кошмар“, понеже резултатът е, че съм лишена от възможността да ви виждам... Ужасно ми е мъчно за добрата Екатерина, защото животът, който трябва да води, е непоносим, тя заслужава да я оставите да забрави за всичко това, когато си заминете и вашият меден месец започне отново. Сбогом, мой добри и прекрасни затворнико, аз все още не губя надежда да ви видя преди вашето отпътуване. Ваша от цялото си сърце.“5 
   Няколко дни по-късно Жорж д'Антес изпраща подарък за спомен на Идалия Полетика (вероятно гривна) и по този повод тя му пише отново:
   „Вие притежавате дарбата да ме разплаквате, но този път това са сълзи на облекчение, защото вашият спомен ме трогна до дъното на душата. Той винаги ще стои на ръката ми, но аз съм ви сърдита, приятелю, защото си въобразявате, че когато заминете аз ще забравя за вас: когато аз обичам, обичам завинаги.“6 
   За разлика от Д'Антес и въпреки насърчението от страна на нейните приятелки, Екатерина е съкрушена от случилото се. Нея малко я тревожи това, че Пушкин е мъртъв. Ала Жорж е бил ранен. Жорж страда. Жорж ще бъде прогонен от Русия. Тя продължава тайно да бъде разяждана от ревност, въпреки че не показва това. В тази любовна драма тя е играла ролята на вечната жертва. На нея є остава само да гледа печално, да разтваря обятия с разбиране и да прощава.
   Най-сетне на 19 март, придружен от жандарм, Жорж д'Антес се среща за последен път с жена си и със своя осиновител в салоните на посолството. Според официалния доклад, срещата е продължила само час и е протекла напълно коректно, макар и бурно. На прощаването между младите присъства графиня Строганова. Същия ден войникът Хекерен е откаран с шейна до границата. Ескортира го жандарм.
   „Срещнах Хекерен в шейна заедно с един жандарм, пише на 19 март Тургенев. Отзад идеше друга шейна с жандармерийски офицер. Младият мъж седеше в нея весел, с фуражка на главата.“
   Д'Антес спира в Берлин, за да дочака пристигането на жена си и на осиновителя си.
   През това време Екатерина и барон Хекерен се тревожат за него заради раната в ръката, която се оказва сериозна.
   Граф Строганов, който отначало е насърчил дуела, а сетне е поел разноските по погребението на Пушкин, пише до барон Хекерен:
   „Когато вашият син Жорж узнае, че този бокал7  се намира у мен, кажете му, че неговият чичо Строганов го пази като спомен от благородното и лоялно поведение, с което са белязани последните месеци от неговото пребиваване в Русия. Ако наказаният престъпник се явява пример за тълпата, то невинно осъденият, без надежда за реабилитация, има право на съчувствие от страна на всички честни люде.“8  
   Ала въпреки уверенията в най-добри чувства от страна на Строганов, на Неселроде и на други високопоставени лица, барон Хекерен очаква да изпадне в немилост с гръм и трясък. Веднага след дуела той се заема да се оправдае както пред руските власти, така и пред министъра на външните работи на Нидерландия барон Верстолк ван Сулен.
   „Негово Величество ще реши, пише той до Верстолк, дали трябва да бъда отзован или мога да разменя мястото си с някой от моите колеги. Ако при настоящите обстоятелства, от които лично съм заинтересован, ми бъде позволено да се изкажа, бих се осмелил най-почтително да доложа, че незабавното ми отзоваване би било израз на гръмко неодобрение към моето поведение. Бих бил дълбоко огорчен от това, а що се отнася до настоящето печално събитие, моята съвест ми диктува, че не заслужавам подобна присъда, която мигом би погубила моята обществена кариера.“9
   Хекерен пише също така и до принц Оранжски:
   „Смея да се надявам, че Ваше Кралско Височество ще одобри стореното от мен и тази моя увереност е най-добрата утеха в скръбта поради обстоятелствата, от които страдаше и страда моята любов към семейството, а кариерата ми е заплашена в момент, когато най-малко съм очаквал това.“10 
   Най-сетне, на 1 март 1837 година Хекерен изпраща до Неселроде споменатото по-горе писмо, в което за свое оправдание призовава за свидетел г-жа Пушкина:
   „Ако г-жа Пушкина ми откаже своето признание, то аз бих се обърнал към свидетелствата на две особи, високопоставени дами, които споделяха всички мои тревоги и на които всекидневно доверявах усилията си да прекъсна тази злощастна връзка… Има и още едно оскърбление, относно което вероятно никой не мисли, за което ми се наложи да се оправдавам, макар никой да не ми го бе нанесъл пряко. Става дума за това, че името ми бе намесено и в друга една низост: анонимните писма! Какъв интерес бих имал аз да прибягна до подобно оръжие, оръжие на най-долен престъпник, на отровител? Кой би имал интерес от това – моят син, г-н Пушкин или неговата жена?… Оказва се, че моят син също би могъл да бъде автор на тези писма? Бих запитал още веднъж: с каква цел? Нима за да се сдобие с по-голям успех пред г-жа Пушкина, за да я накара да се хвърли в обятията му, като не є остави друг изход, освен да се погуби в очите на обществото и да бъде отритната от мъжа си? Но подобно предположение не се връзва с онова високонравствено чувство, което караше сина ми да окове във вериги целия си живот, за да спаси репутацията на любимата жена… Ако всичко, изложено от мен пред Ваше Сиятелство е недостатъчно, за да разкрие цялата низост на отправените към мен обвинения, аз съм съгласен, след като връча своите писма за отзоваване, да остана в страната като частно лице и да съобразя своето поведение с резултатите от следствието, чието възбуждане е изцяло в мой интерес… Смея да се надявам, многоуважаеми графе, че вие ще благоволите да доведете всичко това до знанието на Негово Величество.“11 
   Три дни след като изпраща това писмо до Неселроде, Хекерен е обзет от угризения и пише до генерал-адютант граф Орлов:
   „Боя се, че не съм разсеял в достатъчна степен подозрението по отношение на г-жа Пушкина и се чувствам длъжен да ви дам честната си дума, че нейната връзка с моя син никога не го накара да забрави своя дълг и че в това отношение тя си остана толкова чиста, колкото и в момента, когато г-н Пушкин є е дал своето име.“12 
   Въпреки всичко отзоваването е неизбежно. С всеки изминал ден неприязънта на Николай I към Хекерен става все по-очевидна.
   „Той се е държал като отвратителен негодник, пише Николай I до великия княз Михаил. Служил е за сводник на Д'Антес в отсъствието на Пушкин и е направил всичко по силите си да накара жената на поета да отстъпи пред задирянията на Д'Антес, който според мен е умирал от любов; научихме за всичко това едва след като Пушкин предизвика за първи път на дуел Д'Антес, а последният внезапно се ожени за балдъзата на Пушкин. Тогава г-жа Пушкина е била напълно невинна и е разкрила пред мъжа си гнусното поведение на тези двама индивиди.“
   Научили за мнението на императора, царедворците един по един се отвръщат от посланика. Той, чиито съюзници до неотдавна са били безброй, изведнъж остава сам, отритнат, опозорен. Неговото правителство го принуждава да напусне Санкт Петербург и не му споменава за друг дипломатически пост като обезщетение. Налага му се да разпродаде покъщнината и да се стяга за заминаване. Хекерен публикува обява за продажба на всички мебели. Жилището му се превръща в същински дюкян с етикети и цени върху гоблените, креслата, украшенията. Той се е разположил посред този битпазар и лично ръководи продажбите. Междувременно пристига неговият заместник Геверс. След като се отърва от имуществото си, Хекерен моли за прощална аудиенция при Николай I. Той желае лично да обясни на царя, че просто взема отпуск по лични причини. Ала царят отказва да го приеме и нарежда да му връчат табакера, което, според дипломатическия протокол, е знак за окончателно сбогуване.
   Възмутена от поведението на правителството и на руската аристокрация, Екатерина мечтае само как да се махне от тази варварска страна. Тя е бременна и това є състояние я прави особено нервна и раздразнителна.
   Нейната леля Загряжская се е отчуждила от нея, а Строганови от предпазливост я навестяват все по-рядко. 
   Що се отнася до Неселроде, могъщият покровител на Хекерен и на Д'Антес, той започва ловка маневра по откъсване от тях. При тези обстоятелства министърът на външните работи не може да не следва ясно изразеното становище на своя владетел. Така по-късно, на 28 декември 1840 година той пише до Майендорф: „Хекерен е способен на всичко: това е човек без всякаква чест и съвест: той въобще няма никакво право на уважение и е нежелан в нашите среди. Най-голямата грешка на краля е била, че му е поверил такъв отговорен пост.“
   Дори самата Наталия отказва да се срещне със сестра си. Още на 16 февруари 1837 година вдовицата на Пушкин напуска Санкт Петербург и заедно с децата и Александра се установява в имението на Гончарови Полотняний завод. Тя е изтощена, отчаяна, болна. Не желае да вижда никого. Иска само да забравят името є. 
   Докато Наталия тъне в самота, Екатерина и барон Хекерен привършват приготовленията за отпътуване и напускат Русия, в която никога повече не се завръщат. Двамата се присъединяват към Жорж д'Антес, който ги очаква в Германия. В Баден-Баден бившият кавалергард води празен светски живот. Трагичният дуел му е спечелил своего рода известност. На него гледат като на някаква международна забележителност. Дамите се чувстват горди, когато танцуват с него. „Странно беше да гледа човек, пише синът на Карамзини, как Д'Антес с маниери на кавалергард танцува мазурка и котильон, все едно, че нищо не се е случило.“ Великият княз Михаил не скрива симпатията си към победоносния съперник на Пушкин. След като го е срещнал в Баден-Баден, той споделя с графиня Сологуб:
   – Познайте кого видях. Д'Антес!
   – Сигурно сте си спомнили с печал за Пушкин?
   – О, не! Той и не заслужаваше друга участ.
   – И какво?
   – Ами помислете само за Д'Антес. Клетото момче! Представете си, бил разжалван!
   Други пътуващи из Европа руси искат да се запознаят с Д'Антес и да се сприятелят с него – хора като Кисельов, Смирнов, Долгоруков. А обезформената от бременността Екатерина си стои вкъщи. Не след дълго обаче Екатерина и Д'Антес напускат Баден-Баден и се установяват в Сулц, у родителите на Жорж в Елзас. На 19 октомври 1837 година Екатерина ражда момиченце. А на 16 ноември г-жа Гончарова пише до Жорж д'Антес:
   „Господине! С най-искрена радост научих щастливата вест, че Екатерина е родила. Сърдечно ви поздравявам по този повод. Бях трогната от искреността на вашите чувства, за които ми пишете. Дано привързаността ви към вашата жена винаги да бъде такава.“13 
   Писмото, на което г-жа Гончарова пише отговор, действително е искрено. Увлечението на младия мъж към Наталия, дуелът, прогонването от Русия са поставили неговата съвест на сериозно изпитание. Той търси спокойствие и забрава. Никой по-добре от Екатерина не е в състояние да му помогне да преодолее своето безумие. Той постепенно си дава сметка за нравствените качества на своята съпруга и с признателност се привързва към нея. Впрочем Екатерина донякъде прилича на Наталия. Това родство помага на Д'Антес да прехвърли любовта си от едната на другата. В ума и сърцето му чувствата неусетно се преливат. Наталия постепенно изчезва сред пелена от кървавочервена мъгла. На преден план излиза Екатерина. С нея той се чувства щастлив. Ала дали Екатерина е щастлива с него? Несъмнено тя подозира, че мъжът є все още твърде често мисли за миналото. Все още го ревнува от Наталия, макар от сестра є да я делят толкова граници. Ала в крайна сметка се уверява, че времето и умората постепенно са потушили последните искри на тази страст. Няколко пъти Екатерина се опитва да влезе във връзка с Наталия. Напразно. На 14 септември 1837 година получава писмо от брат си Дмитрий, който є пише следното:
   „След живота в Санкт Петербург, където носеха Наталия на ръце, тя не може да намери кой знае каква прелест в еднообразното всекидневие в Полотняний завод и е по-често тъжна, отколкото весела, от време навреме боледува, поради което понякога по цели седмици не излиза от стаята си и не обядва с мен. Никак не е ясно какви са плановете є за бъдещето; това ще зависи от много обстоятелства и от добрата є леля (Загряжская). Питаш ме защо не ти пише. Право да си кажа, не зная, но не виждам друга причина, освен страха да не накърни своето достойнство или по-точно доброто си име поради кореспонденцията с тебе. Все си мисля, че скоро няма да ти пише. В крайна сметка, кой знае откъде ще задуха вятърът?“14
   Майката на Екатерина є пише същото: „Наташа е тук и аз я карам да ти пише, но тя все се прави на ленива... Истината е, че не е съвсем добре със здравето... Толкова се радвам, мила Катя, че ти се чувстваш все така щастлива и мисълта за това за мен е най-голямата утеха.“15 
   След раждането на първата є дъщеря, Екатерина се поуспокоява. Струва є се, че преживените страдания са є дали допълнителни права над нейния прекалено млад и прекалено красив съпруг. Въпреки това продължава да не е доволна от себе си. На всяка цена иска да дари на Жорж д'Антес син, който да продължи името и рода му. На 5 април 1839 година ражда втора дъщеря, а на 3 април 1840, трета. Отчаяна, отива боса на поклонение в чудотворния параклис на Тиренбах, недалеч от имението и смята дори да става католичка. На 26 декември 1842 година Д'Антес є пише от Мюнхен, където е спрял по време на пътуване: „Много ми е тъжно, че съм далеч от теб, която обичам, а не мога да целувам дълго по прелестните устни... Ще получиш това писмо на Нова година... В този ден ще отправя молитва нашето бъдеше да е така изпълнено с нежно щастие, както и нашето минало.“16  Най-сетне, на 22 септември 1843 година Екатерина ражда момче. Най-съкровеното є желание се е изпълнило и тя вече не се съмнява в щастливото бъдеще на своето семейство. Всички са добри към нея. Децата є са прекрасни. Мъжът є я обича повече от всякога. Барон Хекерен я отрупва с трогателни знаци на внимание. Ала скоро след раждането тя се разболява от родилна треска и лекарите се отказват да се борят за живота є. Екатерина угасва на 15 октомври 1843 година.
   Смъртта на Екатерина дълбоко опечалява нейния съпруг. Наталия, която е обичал страстно, си е останала недостъпна. Екатерина, която е обичал нежно, умира в ръцете му. Всички радости една след друга си отиват от живота му. След тези сантиментални огорчения Д'Антес, следвайки семейната традиция, се отдава на политиката. Бившите му петербургски приятели изобщо не биха разпознали в този строг и благоразумен мъж предишния буен кавалергард, влюбен в красивата Пушкина и готов на всякакви безумия, за да победи ревнивия поет.
   През 1845 година Жорж д'Антес вече е член на Главния съвет на департамента Горен Рейн. След революцията от 1848 година и падането на Луи-Филип, избирателите от Горен Рейн изпращат Д'Антес в Учредителното събрание, сетне в Законодателното. И в двата случая Д'Антес проявява враждебност към републиканските институции и неизменно гласува с десницата. Ала през 1850 година той се отклонява от легитимистките убеждения на фамилията и решава да подкрепи политическата кариера на Луи-Наполеон. На 17 юли 1851 година Виктор Юго разобличава пред Законодателното събрание заплахата за Републиката от страна на принца-президент. Вдига се страхотна глъчка. Цялата десница се развихря срещу оратора. В протокола на заседанието откриваме репликите, които Д'Антес-Хекерен отправя срещу Виктор Юго:
   – Би трябвало да имаме право да освиркваме, след като подобни изказвания могат да бъдат аплодирани...
   А също:
   – Оставете го, оставете го, нека си изиграе пиесата!
   По-късно във Възмездия Виктор Юго яростно напада привържениците на Империята. В своята поема, озаглавена 17 юли 1851 година, на слизане от трибуната, той пише:
   
        Ще пукне таз тълпа, затънала във грях.
        Тя днес е мръсна тиня, а утре ще е прах...
   
   Сред поддръжниците на режима той споменава Д'Антес-Хекерен: „По-късно сенатор на Империята, 30 000 франка годишно.“
   Действително, след преврата на 2 декември, Д'Антес е представител в Учредителното събрание и Наполеон III му възлага извънредна мисия при дворовете във Виена, Берлин и Санкт Петербург. Д'Антес среща Николай I в Берлин. От смъртта на Пушкин са изминали петнадесет години. Царят приема благосклонно представителя на френското правителство, напомня му неговата служба в руската армия и му предава почитанията си към новия френски император. При своето завръщане Д'Антес е възнаграден с кресло в Сената и годишна заплата от 30 000 франка. На четиридесет години той е най-младият сенатор на Франция. През 1855 година австрийският император го удостоява с най-високата степен на „Ордена на империята на Франц-Йосиф“ с лента. Барон Хекерен, по онова време посланик във Виена, пише до своя осиновен син поздравително писмо: „Имало едно време трима императори и един млад французин; един от тримата могъщи монарси прогонил младия французин от своята империя в самия разгар на зимата, в открита шейна, при това ранен! Другите двама владетели се заели да отмъстят за французина, единият го провъзгласил за сенатор на своята империя, а другият го удостоил с ордена, учреден от самия него за лични заслуги! Ето историята на бившия руски войник, прогонен отвъд границата. Жорж, ние сме отмъстени!“17 Интелигентен, деятелен, смел, Жорж д'Антес съумява да отстои интересите не само на Горен Рейн, но и своите собствени интереси. Той учредява първите железопътни линии в Елзас, сближава се с братята Перер, преуспели финансисти, и заедно с тях основава застрахователни дружества, морски компании, банки, външнотърговски предприятия. Създава освен това и компанията „Газ дьо Пари“, на която става постоянен председател. В писмо до Паници от 28 февруари 1861 година Проспер Мериме описва по следния начин изказване на Д'Антес в Сената: „След г-н дьо Рошжаклен дойде ред на г-н Хекерен, онзи, който уби Пушкин. Той е навъсен, но изискан здравеняк с немски акцент, добродушен, но много хитър.“ Благодарение на сведенията, които получава от чуждестранните дворове, благодарение на барон Хекерен, пълномощен министър на Нидерландия във Виена, и на своя чичо, граф Хацфелд, пруски пълномощен министър в Париж, Жорж д'Антес изпълнява по време на управлението на Наполеон III ролята на неофициален съветник по външнополитическите въпроси.
   Тази богата, влиятелна и уважавана личност, този снажен мустакат старец, командор на Почетния легион, завършва дните си спокойно и с достойнство. Построил си е триетажен дом на улица „Монтен“ № 17 в Париж. Всеки ден отива с карета до Императорския клуб, на който е член-основател, а вечерите прекарва сред своите деца, на които охотно разказва за премеждията си в Двора на руския цар. „Преди няколко години, пише Пол Ервьо, всяка вечер към шест часа срещах висок старец с чудна походка, който самотен минаваше през салоните на Клуба, където ходех да прегледам вестниците. Единственото нещо, което знаех за него бе, че преди шестдесет години, далеч в миналото е убил на дуел Пушкин. С вълнение гледах този пращящ от здраве старец, който ми напомняше призрак, редом с друг един призрак. Казвах си: „Ето човека, който уби Пушкин; а Пушкин пък го обезсмърти, както храмът в Ефес е обезсмъртил оногова, който го е опожарил.“
   След падането на Империята, Д'Антес прекратява обществената си дейност и поделя времето си между Париж и Сулц. Умира през 1895 година на осемдесет и три годишна възраст, заобиколен от своите деца и внуци.
   Неговият осиновител, барон Хекерен, също преуспява. Той си възвръща благоразположението на принц Оранжски, през 1842 година бива назначен за посланик във Виена, като остава на този пост в продължение на тридесет и две години. Херцогиня Дино отбелязва в своя дневник срещу датата 8 септември 1842 година: „Назначението на барон Хекерен за пълномощен министър на Нидерландия във Виена предизвика голям скандал в Холандия и отново стана повод за неприятни слухове.“ Хекерен е доайен на дипломатическия корпус. През 1875 година най-сетне се оттегля в Париж, отрупан с почести, титли и отличия. Умира през 1884 година на осемдесет и девет годишна възраст.
   Посетих гробището в Сулц, над което се извисяват заоблените хълмове на Гебвилер. Зад ръждясалата желязна ограда строго се редят надгробни паметници от покрит с мъх и изгладен от дъждовете бял мрамор. Тук, сред гробовете на фамилията Д'Антес, е погребан посланикът на Холандия, барон Хекерен. До него, под също такава надгробна плоча спи своя вечен сън Екатерина, по баща Гончарова. До нея, върху друга плоча, се чете името Жорж-Шарл д'Антес Хекерен. Тримата са намерили покой в тази елзаска земя, на необятно разстояние от мястото, където се е решила тяхната съдба. Войната е пощадила строгия ред на гробището. Ала там, в Русия, на мястото, където почива поетът, бомбите са съборили дърветата и са натрошили камъка. Като че нему Бог отказва да даде покой, дори в смъртта, дори в паметта на хората.
   
***
След смъртта на Пушкин и Наталия също поема към своята нова съдба.
   Отначало тя намира убежище в Полотняний завод, но скоро си дава сметка, че не може дълго време да живее в траур. Още на 8 април 1837 година, два месеца след дуела, синът на Карамзини пише до своята майка:
   „Чудно нещо, искаше ми се от все сърце тя да намери утеха, но не съм и предполагал, че желанието ми ще се осъществи толкова скоро.“
   От своя страна, на 3 октомври 1837 година Идалия Полетика изпраща до Екатерина писмо на френски език, което имаме възможност да публикуваме за пръв път:
   „Не мога да ви съобщя кой знае какво за Наталия. В този момент тя е при вашата майка, а после ще отиде при брат ви; леля ви заминава след няколко седмици да прекара част от зимата заедно с нея. Казват, че все още била съсипана; ще ми се да го вярвам, но други пък разправят, че скучаела и нямала търпение да се махне от село...“ 
   Идалия Полетика, чиято ненавист към Пушкин и към неговите приятели не се е уталожила след смъртта на поета, продължава:
   „Онзи ден имах щастието да вечерям заедно с вашата леля18;  чудно, колко много ме обича тази жена: направо скърца със зъби, когато є се налага да ме поздрави19;  от своя страна, аз се отнасям към нея с пълно безразличие, това е всичко, което мога да направя за нея. Старанието, с което всички се бяха втурнали да купуват съчиненията на покойника20,  доста поохладня; така че вместо петстотин хиляди рубли, те едва ли ще изкарат и двеста хиляди. Винаги става така.“21 
   През август 1837 година бащата на Пушкин посещава своята снаха и открива, че Александра е по-опечалена от Наталия.22 Александра е обичала Пушкин и като мъж, и като поет. Наталия не е обичала мъжа и не е разбрала поета. Мисълта за нейната отговорност я измъчва повече, отколкото вдовството. Страда не толкова, че е останала сама, колкото, че я смятат за косвено виновна. Ала дните минават. Чистият въздух, разходките, силната храна възвръщат душевното спокойствие и телесното є здраве. 
   След като прекарва една година в Полотняний завод, Наталия, заедно с Александра и децата, се завръща в Санкт Петербург и наема жилище близо до центъра на Аптекарски остров. На 30 януари 1838 година графиня Сиркур съобщава на Екатерина: „От графиня М. научих за завръщането на вашата сестра в столицата. Сигурна съм, че ще се омъжи отново: бъдещето на децата є е осигурено по императорски, така че на нея са є спестени притесненията на вдовиците.“23 
   Идалия Полетика пише до същата:
   „Често виждам вашите сестри у Строганови, но не и у дома. Наталия няма смелост да ми дойде на гости; инак сме в много добри отношения; тя никога не говори за миналото,24  между нас двете то не съществува, така че, макар да се държим приятелски помежду си, говорим си за времето, което, както знаете, в Санкт Петербург обикновено е лошо... Наталия е все така красива, макар много да е отслабнала. Има дни, когато изглежда много зле и в лошо настроение; онзи ден, например, бях на вечеря у Строганови с нея и със семейство Местр; тя беше нервна и разтревожена; когато я запитах как се чувства, ме увери, че това є се случвало доста често. Децата є са добре, особено момчетата приличат на нея и са много красиви, ала по-голямата щерка е одрала кожата на баща си, което е много печално.“25 
   Неподписано писмо от 10 април 1839 година, но без съмнение от някоя близка на Наталия от Полотняний завод, допълва портрета, даден от Идалия Полетика:
   „Наталия почти не излиза, не е ходила в двореца, но се представи на императрицата у леля си (Загряжская) веднъж, когато Нейно Величество я навести на път за придворната дама Кунтусова, която живее в същия дом. Императрицата се държа много приветливо с Наталия и пожела да види нейните деца, с които тя поговори. Това стана срещу Нова година. Същия ден, по молба на нейната леля-покровителка, Александра получи монограм. Тя се появи за пръв път в двореца на Великден. Понякога ходи на балове и на театър, но Наталия никога.“26 
   Наталия спазва тази похвална сдържаност в продължение на близо две години.
   Ала когато в началото на 1841 година Плетньов я запитва дали смята да се омъжи скоро, тя отвръща:
   „Първо, не смятам никога да се омъжвам повторно, и второ, никой няма да поиска ръката ми!“
   „Посъветвах я, пише Плетньов до своя приятел Грот, да не отговаря на този въпрос винаги по един и същи начин, защото това двойно твърдение може да предизвика подозрения относно нейната искреност; препоръчах є дори да прибягва само до втората част на отговора. Нищо подобно! Тя държи да повтаря първата, а от време на време да добавя, че съдбата била решила така.“
   „От двете части на отговора на Наташа, отвръща Грот, аз бих предпочел тази, която тя си е избрала („не смятам никога да се омъжвам повторно“); ала след като поговорих с нея, със съжаление открих, че нейната рана вече е излекувана. Господи, има ли нещо трайно на този свят?“
   На 24 декември 1841 година Наталия отива в Английския магазин да купи украшения за коледната елха. В този момент влиза императорът, който иска да избере играчки за децата си. Той съзира Наталия, приближава се до нея и є казва няколко любезни думи. Малко след този случай Николай I заявява на леля Загряжская, че би желал отново да види Наталия на баловете в двореца. Наталия се покорява на царската воля и отново се появява в светските среди, където е посрещната с възторг. Тя отново започва да шества от бал на бал, от представление на представление, сменя тоалети, хапва набързо и се ядосва на прическата си или на някой парфюм. Пушкин е забравен! Въздишките на поета са се стопили! Лютивият дим от изстрела се е разсеял! Музиката продължава да се лее. Мъжете са все така галантни и силни. Тоалетите са все така елегантни и скъпи. А в огледалото Наталия вижда едно поотслабнало и малко бледо, но все така озарено от тайнствена и печална красота лице. За маскения бал в Аничковия дворец леля Загряжская є подарява рокля в юдейски стил, чийто модел е взет от старинна картина, представяща еврейката Ревека. Наталия се появява в грамадната зала, облечена в силно прилепнала виолетова туника и с бял воал на главата. Императорът ликува:
   – Гледайте и се възхищавайте! – шепне той на императрицата.
   Императрицата вдига своя лорнет и кротко се съгласява:
   – Тя е великолепна, наистина великолепна! Образът є би трябвало да бъда запечатан за идните поколение тъкмо в този тоалет.
   Николай I потрива ръце. Веднага след бала той привиква един дворцов художник, който прави акварелен портрет на новата Ревека.
   „Изглежда, Пушкина отново ходи по балове, пише на 17 януари 1843 година Доли Фикелмон. Не ти ли се струва, че тя би трябвало да си спести това: овдовя след страшна трагедия, за която самата тя стана причина, макар и неволно!“27
   Царското благоволение към Наталия е толкова очевидно, че претендентите отново тръгват на щурм. Да се ожениш за жена, отличена от самия владетел, би означавало освен всичко друго да си осигуриш блестяща кариера. Не е задължително да бъдеш отстъпчив съпруг, достатъчно е просто да бъдеш дискретен. Няма нищо срамно в това една дама от висшето общество да се забавлява със своя господар. Всеруският император не е кой знае колко разпуснат, просто обича да ухажва. Сериозните му връзки не са много, предпочита увлеченията без последствия: да потанцува, да побъбри, да разменя погледи, да пусне крак, да накара дамата да се поизчерви… Николай I много обича подобни дреболии. В замяна, обаче, раздава високи звания, прекрасни отличия и солидни заплати. Вероятно така е разсъждавал и генерал-майор Ланской.
   През 1837 година, в навечерието на дуела, докато Д'Антес се обяснява на Наталия в дома на Идалия Полетика, именно той е наблюдавал подстъпите към къщата. През 1844 година решава да поеме по-активна роля в съдбата на тази привлекателна млада жена. По онова време е на четиридесет и пет години, но си е останал очарователен мъж, а и униформата много му отива. Започва сериозно да ухажва Наталия. Иска ръката є. За нещастие, той е обикновен офицер, неизвестен, добросъвестен, обречен да изкара службата си в някой провинциален гарнизон. Ако се омъжи за него, Наталия ще трябва да се раздели със Санкт Петербург, с Аничковия дворец, с императора и да заживее в някой градец със закостенели нрави из великата Русия. Ала Николай I бди зад кулисите. И ето че достойнствата на Ланской биват оценени по най-удивителен начин. Той, който никога не е мечтал за високи постове, внезапно бива назначен за командир на кавалергардския полк, чийто върховен командващ е самият Николай I. Получава разкошно жилище на държавна сметка. При това царят иска да кумува на сватбата му с Наталия. Ала Наталия моли брачната церемония да стане тайно, за да не предизвиква злите езици. Така Николай I намира утеха, като подарява на младата вдовица диамантна огърлица.
   Няколко часа преди да умре, Пушкин е казал на Наталия:
   – Постарай се да те забравят. Върви на село. Носи траур за мен две години, а после можеш да се омъжиш, но за свестен човек.
   В крайна сметка Наталия е изпълнила волята му.
   Когато се ражда първото дете на Ланской, Николай I става негов кръстник и предприема специално пътуване, за да присъства на церемонията. 
   Веднъж Наталия решава да организира празненство с офицерите от полка и Николай I повиква Ланской:
   – Разбрах, че ще се събирате у вас на танци. Надявам се, няма да забравиш да поканиш своя началник?
   Той отива на бала, посещава детската стая, гали и целува своята кръщелница под разнежените погледи на родителите. По случай двадесет и пет годишнината от създаването на полка, Ланской подарява на императора албум с портретите на всички офицери, служили в тази част. Ала императорът проявява твърде странен каприз и нарежда най-отпред в този албум, пълен с войнствени лица, мустаци, еполети и отличия, да бъде нежният лик на Наталия. Той поръчва още един неин портрет, миниатюра, която нарежда да поставят в златния му часовник.
   Наталия е щастлива с Ланской. Несъмнено по-щастлива, отколкото с Пушкин. Тя старее спокойно и с достойнство. Превръща се в почтена дама със строго повяхнало лице и големи печални очи. Двамата със съпруга си често пребивават във Франция, в Париж, в Ница. Наталия Николаевна умира на 26 ноември 1863 година, на петдесет и пет годишна възраст. Обича да повтаря на децата си: „Паметта за мъртвите е свещена, но чувствам, че няма да ме оставят на мира дори в гроба.“28
   Александра, която е дарила поета със своето страстно обожание, живее много по-дълго от сестра си и през 1852 година, на четиридесетгодишна възраст, се омъжва за барон Густав Фризенхоф, служител в посолството на Австрия. Умира след Наталия през 1868 или 1870 година.
   Братът на Пушкин, Лев, все така весел, храбър, ленив и разпуснат, следва своята кариера на прост офицер, излиза в оставка през 1842 година, жени се доста късно и умира през 1852 година, без да остави деца. 
   Олга продължава своя скромен и монотонен живот заедно с алчния Павлишчев. На четиридесет години се разболява тежко и докато чака смъртта, пише пълни с разочарование стихове.
   Най-сетне бащата на Пушкин, Сергей Лвович, се превръща в похотлив и комичен старец. Той е дебел, глух, беззъб и изпитва болки на всяка крачка. Когато говори, от устата му текат лиги. Децата на Липранди го наричат „самовар“. Редките му къдрици са прилепени с помада върху ръбестия череп. Любовта на всички млади жени е смисъл на живота му. И особено на онези, които навремето неговият син Александър е ухажвал. Той неволно следва от образ на образ изменчивия спомен за поета. В Михайловское се влюбва в младата Мария, най-малката дъщеря на г-жа Осипова, изпраща є писма в стихове и накрая иска ръката є.
   Ала Мария е влюбена в Лев Пушкин и отблъсква предложението на бащата. Сергей Лвович е възмутен. Как могат да предпочетат пред него вятърничавия Лев, този нищо и никакъв офицер? От отчаяние се насочва към Зизи Вревская, сетне към Ана Петровна Керн, сетне към нейната дъщеря Екатерина Керн. Страстта му към Катя Керн е толкова силна, че той събира люспите от боровинки, които тя е изплюла и след това ги дъвче с наслаждение. Отрупва девойката с писма на френски, с мадригали и лирически поеми. Ала глухотата му непрекъснато се задълбочава, а и вече с мъка изкачва стъпалата. Умира през 1848 година. Няколко дни преди смъртта си, отново моли Екатерина да се омъжи за него.
   
***
Децата на Пушкин прекарват живота си без блясък, но почтено. Единият от двамата му синове, възпитани в пажеския корпус, става генерал (умира в деня на обявяването на войната през 1914 година), а другият, висш чиновник (умрял през 1905 година). В началото на Първата световна война Мария, голямата дъщеря на Пушкин, още е жива. Малката Наталия най-напред се омъжва за сина на жандармерийския генерал Дубелт (който е на подчинение на Бенкендорф и ръководи описа на Пушкиновия архив), а за втори път в Париж, за херцог Насау. Кралят на Бавария є дава титлата графиня фон Меренберг. Нейната дъщеря, внучката на Пушкин, се омъжва за внука на Николай I, великия княз Михаил Михайлович. Така Пушкинови и Романови сключват нов съюз. Потомци на поета все още живеят в Англия, Франция, Белгия и Русия.
   
***
„Не, цял не ще умра“, пише Пушкин. И действително посмъртната съдба на поета е по-бляскава от земния му път. Със смъртта му се пробужда интересът на огромни читателски слоеве. През 1838 година в книжарниците се появява пълно събрание на неговите съчинения, поправено, прочистено и сресано от предпазливия Жуковски.
   През четиридесетте години критикът Белински започва възторжена кампания в полза на поета. Благодарение на него публиката започва по-дълбоко и пълно за разбира и да обича Пушкиновото послание. Пушкин става национално достояние и заема своето място сред прославените представители на епохата с живописния си портрет, вдъхновения поглед, разрошените бакенбарди и дебелите усмихнати устни. За него се разказват легенди, анекдоти, неизвестни случки и всякакви небивалици. Постепенно се превръща в полубог. Първите двама пушкиноведи – Аненков и Бартенев – тръгват на лов за спомени, неуморно вървят по следите на Пушкин, събират пожълтели писма, изравят издраскани от поправки ръкописи, откриват приятелите на поета, независимо къде се намират, отрупват ги с въпроси, подтикват ги към откровения, изтръгват от тях отговори и с благоговейна добросъвестност ги записват. Аненков събира своите работи в том, озаглавен А. С. Пушкин. Материали за неговата биография, който послужва за увода към пълното събрание на съчиненията от 1855 година.
   Междувременно съвременници на поета изникват отвсякъде и започват да публикуват спомени, статии, бележки. Читателите са засипани от лавина апокрифни разкази, мними спомени и съмнителни приятелства. Истинските приятели на Пушкин се опълчват срещу подобни измамници. И измамниците стават на пух и  прах.
   С годините все по-високо се възправя фигурата на Пушкин. Някак необяснимо цялата руска литература се опира на неговия гений. Поезия, роман, новела, история, театър, критика – той е разкрил пред своите съотечественици най-различни пътища на мисълта. Той е изворът. Нито Гогол, нито Толстой не биха съществували без него, защото той изгражда руския език и подготвя развитието на всички литературни жанрове.
   През 1880 година в Москва бива открит паметникът на Пушкин. По този случай Достоевски и Тургенев произнасят такива прочувствени слова, че множеството се разплаква от вълнение. Изданията следват едно след друго. Навсякъде никнат статуи. Раждат се улици, които насят името на поета. Руската революция не накърнява ни най-малко това необикновено преклонение. Нещо повече, разкриването на тайните архиви на III отделение предоставя пред съветските писатели нови документи, които незабавно обогатяват следващите биографии. Цяла армия пушкиноведи се захваща с най-различни задачи. Специалистите преглеждат цели тонове книжа, изследват ръкописи, съпоставят текстове, изчисляват броя на стиховете, писани от година на година, чертаят криви, правят статистики и заливат пазара със своите съчинения. Ражда се същинска наука за Пушкин. Изучаването на Пушкин се превръща в професия, в обществено положение, в благородническа титла. Благодарение на тези изследователи никой друг автор в никоя друга страна на света не е бил предмет на толкова коментари, както този най-чист и най-обикновен поет сред поетите. 
   И все пак във Франция Пушкин бе и си остава почти непознат. Някои са чували името му. Малцина са чели творбите му. И това, въпреки усилията на толкова руски и френски литератори.
   През 1821 година името на поета, тогава двадесет и една годишен, се споменава в Ревю енсиклопедик. През 1823 година Емил Дюпре дьо Сен-Мор превежда няколко откъса от Руслан и Людмила, които включва в своята Руска антология. През 1826 година Ж.-М. Шопен, брат на композитора, представя Бахчисарайски фонтан. За Пушкин се говори в литературните салони на г-жа Ансло, на г-жа Рекамие, на Кювие. Възхищават се от него на доверие, тъй като в действителност никакъв превод не е в състояние да възпроизведе достойнствата на неговия стих. Смъртта на Пушкин през 1837 година широко се коментира в парижките вестници, а Пол дьо Жюлвекур публикува няколко превода под заглавие Балалайка. Следват нови преводи, бледи и неточни, от княз Мешчерски, А. Дюпон. Най-сетне с това се захваща Проспер Мериме, който изучава руски език. Така през 1849 година той публикува в Ревю де дьо монд един толкова гладък превод на Дама пика, че мнозина го смятат за негова собствена творба. Не толкова сполучливи са последвалите негови преводи на Хусар, Цигани, Пророк. След Кримската война Виардо и Тургенев издават няколко блудкави и тромави версии на Малките трагедии, както и на Капитанската дъщеря, която все пак жъне известен успех. Макар да не знае руски език, Александър Дюма-баща също се заема да представи няколко „превода“ на Пушкин. След това идва ред на Льороа-Болийо и Воге с неговия Руски роман, който възхвалява простотата на Пушкин, но не го смята за национален поет. Тук-там се появяват нови преводи, все така бедни, често гротескни. Някой си г-н Готие, служител в народното просвещение, предава възхитителната поема Полтава в ученически александрини:
   
        На съдбоносний бой задава се денят,
        ала във шведски стан, все йощ дълбоко спят. 
   
   Как чрез подобни карикатури би могъл да бъде открит истинският образ на Пушкин?
   След Първата световна война Брис Парен, Жан Шюзвил, Андре Жид и други се опитват да привлекат вниманието на френската публика към творчеството на Пушкин. Те грижливо превеждат неговите романи и новели. Така за френския читател Пушкин придобива очертанията на изискан и стегнат прозаик, подобен на Мериме. Ами къде остават Евгений Онегин, Медният конник, Полтава, Кавказки пленник, Пророк, Анчар, ами всички останали негови поеми, стихотворения, значимите му драматични произведения?
   
***
Гогол, Тургенев, Толстой, Достоевски, Чехов са си спечелили сърцата на френския читател. Изконно руските автори са прекосили демаркационната линия и са огрели с лъчите си другите страни. Единствен Пушкин остава пленник на своя език. Повече от век е изминал от неговата смърт, а нито един френски издател не се е осмелил да публикува пълните му съчинения. Биографиите му на френски са рядкост. Почитателите му са малцина, и то твърде несигурни. При това, когато някой французин започне да изучава руски език, първият текст, който му дава учителят, е откъс от някоя Пушкинова поема.29  Причина за това е, че синтаксисът, логиката, общата пестеливост на текста изглеждат първоначално чисто европейски, чисто френски. „Драги приятелю, пише Пушкин до Чаадаев през 1831 година, ще Ви говоря на езика на Европа, той ми е по-близък от нашия...“ Ала през 1836 година поетът изпраща до същия получател следното признание, написано на френски език: „Кълна ви се в честта си, че за нищо на света не бих променил родината си, нито бих искал да имам друга история освен историята на нашите прадеди, такава, каквато Бог ни я е дал.“30 
   Така Пушкин сам изповядва, че неговият изказ е европейски, а душата му принадлежи на неговия народ. А и как би могло да бъде другояче? Роден в края на ХVIII век, той притежава класическо образование, но неговата удивителна личност се развива през ХIХ век, времето на романтизма и на зараждащия се реализъм. 
   През своето детство той пише по-добре на френски, отколкото на руски и познава по-добре френската литература, отколкото литературата на своята родина. В Царскоселския лицей другарите му го наричат „Французина“ и стиховете, които пише, са подражание на Парни. След завършването на лицея, в Санкт Петербург той все още се прекланя пред енциклопедистите и поемата му Руслан и Людмила едва ли би могла да бъде наречена руска. Ала Пушкин вече търси нови кумири. Защо? Защото, макар да се възхищава от формалното съвършенство на класиците, презира обобщения и абстрактен характер на чувствата, които те извикват. Докато все още живее в изкуствения свят на парка в Царское село или в официалните петербургски салони, все още смята за нормално да подправя истината, но сред пейзажите, които обитава по време на заточението, му се струва нелепо да възпява митологични герои. Как би могъл да се задоволи с той някакви безцветни, безплътни, лишени от мирис и глас герои, когато пред очите му се извисява шеметната грамада на Кавказ и въоръжени до зъби черкези бродят из клисурите на Терек? Как би могъл да предпочете безименните и блудкави дриади пред девойките, които среща по пътя си, и мъглите на Олимп пред съвсем действителните пролетни бури? Далече от градовете, земята и хората властно налагат присъствието си. Пушкин бяга от абстрактността на страстите, характерна за Волтер и Расин. Той открива насладата да назове това, което вижда, което чувства, вместо да повтаря онова, което други са видели и са почувствали вместо него.
   Обаче той е все още твърде млад, за да може да мине без образци. Бунтът му срещу френския класицизъм не води до пълна свобода, а към нова зависимост. Отхвърляйки първите модели, той попада под игото на Байрон. Смята се за свободен, а просто е сменил килията си. Пише Кавказки пленник, Бахчисарайски фонтан, Цигани. Ала макар главните действащи лица в тези негови поеми странно да напомнят героите на Байрон, декорът, който обитават, въобще не се подчинява на някакво литературно влияние. Пушкин все още плаща мито за душите на своите герои, но светът, който ги заобикаля, е истински свят. Още едно усилие, и Пушкин надмогва всички свои предшественици и утвърждава своя гений. В Евгений Онегин руските мъже и жени обитават руска среда, живеят по руски и всеки русин може да се разпознае в тях. Своята метаморфоза поетът завършва в Михайловское и в Болдино. Той смело придава класическа форма на своята субективна страст. Съчетава уважението си към езиковата коректност със стремежа да даде израз на живия живот. И чудото става. Защото това действително е чудо. Налице е любовта. И меланхолията. И колоритът. И отчаянието. И радостта. И всички вълнения на човешкото сърце. Ала затворени в една строга изразна форма. Именно класическото равновесие им позволява да устоят на времето.
   Така един повърхностен читател, съсредоточен единствено върху почерка на поета, би бил заблуден от необикновената пестеливост на неговото слово. Той би открил у Пушкин някакъв мним класицизъм и няма да го определи като национален писател. Това, което би отблъснало французите, е именно привидно френското, привидно класическото в неговото творчество. Защото всяка класическа поезия изисква известно усилие, за да бъде оценена от неизкушения. Тя не привлича от пръв поглед, а дава наслада чак след време.
   От един руски поет, французите искат типично руски качества. В това пътешествие на север те дирят едно физическо и нравствено откъсване от привичното. Наслаждават се на силното му интелектуално въздействие. А на пръв поглед у Пушкин няма нищо славянско. Той не е нито мистик, нито пророк, нито революционер, нито неясен, нито дълбок. Неговият свят е рационален. Неговият лиризъм е с човешки измерения. Амбициите му не стигат далече. А какво по-голямо разочарование за французина, любител на местния колорит? За повечето французи Пушкин не би могъл да бъде представителен за своята страна писател като Достоевски или Гогол. Когато решат да подишат руски въздух, те ще потънат в обилието от страници на великите романисти от ХIХ век, а не в прозрачните поеми на Пушкин. По този начин те си изграждат една Русия за собствена употреба, пълна с трактири, затвори, бордеи, обитавана от пияници и епилептици, поръсена с вечни снегове. Русите обаче, като истински познавачи, вкусват всичко руско, което се съдържа в стиховете на Пушкин и което чужденците все още не могат да открият.
   Въпреки годините, редуващите се една след друга моди и променящите се пейзажи, творчеството на Пушкин си остава за неговите съотечественици най-внушителното въплъщение на най-съкровените им спомени. В него те откриват извечния образ на тяхната страна, с правата линия на хоризонта, далечните пътища, които водят до края на света, вихрения бяг на шейните по обления в лунна светлина сняг, играта на слънчевите лъчи сред клоните на липите в някой провинциален парк, уханието на чая, смеха на девойките. Откриват също така истинската душа на своя народ, която изобщо не е изпълнена с безнадеждност и мрак, както си въобразяват мнозина чужденци, изчели великите руски романисти, а е с удивителна жизнерадост, чистота и разум. За разлика от Достоевски, Чехов, Гогол, Тургенев, докосването до Пушкиновата мисъл действа ободрително. Неговото схващане за битието напомня майсторите на Ренесанса. Неговото жизнелюбие подтиква към живот. Пушкин яростно до безразсъдство обича живота. Тъкмо поради силата на тази любов той умира тъй млад.
   „Русия без Пушкин, пише Гогол, колко странно!“ А Европа без Пушкин? За Русия Пушкин е първият велик европейски поет, утвърдил в своята страна вечните теми на литературата. За Европа Пушкин е първият велик руски поет, който осветлява и въплъщава своята страна. Като такъв той би трябвало да бъде достояние на чуждия читател. Неговото място е редом с Данте, Сервантес, Шекспир, Расин, Корней, Шилер, Гьоте, Байрон. Дали ще се намери френски поет, способен да помогне на този руски поет да премине границата? Дали ще се намери френски поет, който да дари Пушкин на Франция?
   
   
   
   
ПОСЛЕСЛОВ
                       Настоящото издание възпроизвежда буквално това от 1953 година. Оттогава насам обаче съветските изследователи продължиха изучаването на старите фамилни архиви с надеждата да открият нови сведения за трагичния край на поета. Най-важното от тези открития бяха шестдесетина писма до Андрей Карамзин, син на видния историк, писани от неговата майка Екатерина Андреевна, от по-голямата му сестра София и от брат му Александър. Публикувана за пръв път през 1956 година в съветското списание Новий мир,1  тази кореспонденция дава една бляскава и жива картина на светското общество в Санкт Петербург от времето, когато Пушкин започва да чувства как около него се затяга примката, която не след дълго започва да му причинява болка и накрая го задушава.
   Тези документи не променят нищо в даденото от мен обяснение на драмата, а по-скоро уточняват и придават допълнителен колорит на някои действащи лица, като Екатерина и Александра Гончарови, Наталия, Д'Антес, а и на самия Пушкин. Ето откъси от най-забележителните сред тези писма: оригиналът е на френски език. 
   
***
София Карамзина описва в писмо до брат си Андрей бала на 17 септември 1836 година по случай именния є ден:
   
   „Получи се истински бал и твърде весел, ако се съди по лицата на гостите с изключение на Александър Пушкин, който през цялото време беше тъжен, замислен и някак угрижен. С тази своя печал натъжи и мен. Блуждаещият му, див и разсеян поглед с тревожно внимание се спираше ту на жена му, ту на Д'Антес, който продължава да се шегува както преди. Без да се отделя нито на крачка от Екатерина Гончарова, той отдалеч хвърля нежни погледи към Наталия, с която в края на краищата все пак танцува мазурка. Жалко беше да се гледа Пушкин, който стоеше срещу тях до вратата, мълчалив, бледен и заплашителен. Боже мой, колко глупаво е всичко това! Когато пристигна графиня Строганова, помолих Пушкин да отиде да поговори с нея. Той уж се съгласи, като се изчерви, (знаеш как той ненавижда всякакво раболепие), но го видях изведнъж да се спира и да се отвръща с раздразнение. „Какво стана? – Няма да отида: до нея седи онзи граф. – Какъв граф? – Д'Антес, Хекерен, нещо такова!“
   
   След анонимните писма и поканата за дуел на Пушкин към Д'Антес, неочаквана развръзка: Д'Антес иска ръката на Екатерина. Разярен, Пушкин, оттегля поканата си.
   
   „Кой би обърнал внимание на обикновена картина редом с една Мадона на Рафаело?, пише София Карамзина до своя брат Андрей на 20 ноември 1836 година. Оказа се, че се намери любител на подобна живопис, може би защото може да се купи по-евтино. И то познай кой? Д'Антес, младият, красивият, нахалният Д'Антес (който сега е и богат) се жени за Екатерина Гончарова и кълна ти се, изглежда напълно доволен. Дори сякаш е луд по нея: виждаме го у нас всяка вечер, защото прекарва с годеницата си само предобедите у леля є Загряжская. Пушкин не го пуска в къщата си, защото му е сърдит след получаването на онова писмо, за което ти е разказал Аркадий (sic). Наталия е нервна, умислена и говори с половин уста за сватбата на сестра си. Екатерина пък не докосва земята от радост и разправя, че все още не можела да повярва, че не сънува. Хората се удивляват, но тъй като историята с писмата почти не се разчу, те намират съвсем просто обяснение на тази сватба. Само Пушкин със своето неспокойно държание, с тайнствените си възклицания пред кого ли не, както и с грубото му отношение към Д'Антес, когото той впрочем отбягва, би могъл да предизвика подозрения и предположения. Вяземски казва, че „той се чувствал засегнат заради жена си, откакто Д'Антес бил престанал да я ухажва.“
   На 30 декември 1836 година, малко преди сватбата, София Карамзина, видимо доброжелателно настроена към Д'Антес, пише още:
   
   „Пушкин продължава да се държи по най-глупав и нелеп начин; заприличва на тигър и скърца със зъби всеки път, когато го заговорят на тази тема (сватбата), при това го прави съвсем охотно, доволен, че си е намерил нов слушател. Любопитно би било да го види човек, докато разказва на сестра ми Катрин за всички тъмни и наполовина въображаеми подробности около тази тайнствена история, точно така, както би разказвал някоя драма или новела, която няма никакво отношение към него. И досега упорито твърди, че никога няма да позволи на жена си да присъства на сватбата, нито да приема на гости омъжената си сестра. Вчера убеждавах Натали да го накара да се откаже от това нелепо решение, което отново ще предизвика слухове из целия град. Тя, от своя страна, не се държи съвсем открито: в присъствието на мъжа си се преструва, че не обръща внимание на Д'Антес и дори не поглежда към него, а когато мъжът є го няма, отново подхваща все същото кокетство, притваря очи, от вълнение разговаря разсеяно, а той пък, застанал пред нея, є отправя продължителни погледи и сякаш съвсем забравя за своята годеница, която посърва от мъчителна ревност. С една дума, това е някаква безкрайна комедия, смисълът на която никой не разбира докрай.“
   
   А на 27 януари 1837 година, две седмици след сватбата на Д'Антес: 
   
   „В неделя у Катрин (Мешчерская) имаше голямо събиране без танци. Пушкини и Хекерен (Д'Антес и Екатерина) продължават да разиграват тяхната сантиментална комедия за голямо удоволствие на обществото. Пушкин скърца със зъби и все така се прави на тигър, Натали свежда поглед и се изчервява под продължителните и жарки погледи на своя зет – това започва да става нещо повече от обикновена безнравственост. Катрин насочва към тях двамата своя ревнив лорнет, а за да не остане никой без роля в драмата, Александрина кокетничи по всички правила с Пушкин, който сериозно е влюбен в нея и ако ревнува жена си по принцип, то своята балдъза – от чувство.“
   Тези редове са написани в момента, когато Пушкин седи в сладкарницата на Волф заедно с Данзас и е готов да се отправи към мястото на дуела.
   Когато научава за смъртта на Пушкин, София Карамзина изпитва горчивото чувство, че зле е разбрала и не е дооценила събитията:
   
   „А аз ти говорех така леко за тази горчива драма миналата сряда, в същия този ден, в същия този час, когато е настъпвала ужасната развръзка! Бедния, бедният Пушкин! Колко ли е изстрадал през тези три месеца, откакто е получил онова гнусно анонимно писмо, станало причина, поне външна, за това велико нещастие!...“ (Писмо от 30 януари 1837 година.)
   
   Екатерина Андреевна Карамзина произнася справедлива присъда над вдовицата на поета:
   
   „Болно ми е да го кажа, но е истина: великият, добрият Пушкин би трябвало да има жена, способна по-добре да го разбира и по-подходяща за неговото равнище... Бедният, бедният Пушкин, жертва на лекомислието, на непредпазливостта, на неразумното поведение на младата си жена, която проигра живота му срещу няколко часа кокетничене. Не си мисли, че преувеличавам, аз не я и виня, та нима могат да се винят децата за злото, което причиняват поради невежество и глупост?“ (Писмо от 3 март 1837 година.)
   
   От своя страна, Александър Карамзин взема перото и на 13 март 1837 година излива негодуванието си върху цели седем страници:
   
   „Д'Антес беше празен хлапак и когато пристигна тук бе забавен с това, че съчетаваше отсъствието на образованост с природен ум, но като цяло бе съвършено нищожество както в нравствен, така и в умствен смисъл. Ако си беше останал такъв, би бил едно добро момче и нищо повече аз нямаше да се червя от срам като сега, че съм другарувал с него... Хекерен бе умен човек и изтънчен развратник, каквито има малцина под слънцето, така че съвсем лесно завладя ума и душата на Д'Антес, у когото първото беше доста по-малко от това на Хекерен, а второто може би напълно липсваше. Тези двама души неизвестно с какви дяволски намерения започнаха да преследват г-жа Пушкина с такова упорство и настойчивост, че възползвайки се от нейното простодушие и от отвратителната глупост на сестра є Екатерина, само за една година почти я доведоха до лудост и навредиха ужасно на нейната репутация в обществото. По това време Д'Антес беше гръдноболен и слабееше от ден на ден. Старият Хекерен казал на госпожа Пушкина, че онзи умира от любов към нея и я заклевал да спаси сина му, а накрая започнал да сипе заплахи. Два дни след това се появиха анонимните писма. (Ако Хекерен е автор на тези писма, то от негова страна това е жестока и непонятна със своята нелепост постъпка; при това хора, които несъмнено знаят нещо по въпроса, твърдят, че неговото авторство е почти доказано!). Последва изповедта на госпожа Пушкина пред мъжа є, поканата за дуел и накрая женитбата на Хекерен (Д’Антес). Онази, която играеше ролята на посредница, на свой ред стана възлюблена, а сетне и съпруга. Разбира се, от това тя само спечели и ето защо единствена ликува до този момент, а така е оглупяла от щастие, че след като погуби репутацията, а може би и душата на своята сестра, госпожа Пушкина, и изпрати на смърт нейния съпруг, в деня на своето заминаване стигна дотам да є праща послание, че била готова да забрави миналото и всичко да є прости!!! Пушкин също тържествува за кратко – струваше му се, че е натъпкал в калта своя враг и го е накарал да мине за страхливец. Ала изпълнен все така с омраза към този враг и отдавна пропит с отвращение от него, Пушкин така и не успя и дори не се опита да се овладее! Той направи достояние на целия град и на изпълнените с народ салони своя гняв и своята ненавист, не съумя да се възползва от изгодното си положение, стана почти смешен; и понеже не разкриваше причините за този гняв, всички ние си казвахме: „Какво повече иска той? Да не се е побъркал? Защо се прави на храбрец?“ А през това време, ръководен от съветите на своя стар уж осиновител, Д'Антес се държеше съвсем тактично и преди всичко се опитваше да привлече на своя страна приятелите на Пушкин. Той се сближи повече от всякога с нашето семейство, преструваше се на откровен пред мене, правеше ми лъжливи признания, играеше на чест и душевно благородство, така че накрая аз повярвах на неговата преданост към госпожа Пушкина и на любовта му към Екатерина, с една дума на всички тези нелепости, а не на това, което бе в действителност. Бил съм като замаян, като омагьосан... Мога да си представя колко се е измъчвал Пушкин, като е гледал да стискам приятелски ръка на Д'Антес. По този начин и аз съм помагал да разкъсат неговото благородно сърце, което е страдало при вида на врага, който се изправя чист от калта, където малко преди това е бил запратен. Геният, който бе славата на своята родина, чиито уши бяха привикнали с поздравленията, бе оскърбен от някакъв си чуждестранен авантюрист, решил да опетни неговата чест; и когато той с негодувание постави върху челото на този свой враг печата на безчестието, собствените му съотечественици се изправиха в защита на авантюриста и обсипаха с хули поета. Всъщност това сториха не неговите съотечественици, а шайка негодници, но възмущението не позволи на поета да отличи крясъците на тази шайка от великия глас на обществото, към който той бе толкова чувствителен!... Едва след смъртта му аз научих истината за поведението на Д'Антес и от този момент нататък изобщо не съм се срещал с него... Плачи, мое бедно отечество! Скоро няма да родиш такъв син! Раждането на Пушкин те изтощи!“ 
   
   Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
   МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.
   
   Файлов източник: dubinabg.eu
   
   20 декември 2008