МАРИНА ЦВЕТАЕВА
АНРИ ТРОАЯ

Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.

Файлов източник: dubina.dir.bg

16 октомври 2008


БЛАЖЕНО
И СКРЪБНО ДЕТСТВО
                           Колко време трябва, докато един вдовец се замисли сериозно за нов брак? Професор Иван Владимирович Цветаев непрекъснато си задава този въпрос добросъвестно и нетърпеливо след смъртта на съпругата си Варвара Димитриевна. Тя е била дъщеря на крайно консервативния историк Димитри Иловайски, чиито стереотипни наръчници са учели поколения наред деца в къси панталонки на любов към миналото на Русия. Иван Цветаев е обичал нежно жена си, а тя го ощастливила, като му родила две хубави дечица – Валерия през 1882 година и Андрей през 1890. Но боледувала от туберкулоза и не могла да им се порадва. Второто раждане изчерпва последните є сили. Когато през 1891 година тя угасва на трийсет и две години, Иван Цветаев остава съсипан от скръб по непо-правимата загуба и от страх, че няма да може да отгледа сам двете сирачета – на девет и на една годинка. Как може той, ученият, кабинетният мъж, да посрещне многобройните си отговорности като глава на семейство? Действително е твърде погълнат от научните си трудове, вдаден в изследователската си работа, за да поеме грижите за всекидневието. Успешните му открития и почестите, които получава, са го направили неспособен да вкусва скромните радости на семейното огнище. Роден е през 1847 година. Син е на селския свещеник на Талици, във Владимирска губерния. Тримата му братя са били амбициозни и ученолюбиви като него. Иван Цветаев е блестящ възпитаник на Владимирския семинар. Той продължава със жар образованието си и защитава на латински език теза по древна история. Сетне, въоръжен с дипломи, обикаля Европа, посещава музеи, библиотеки, археологически обекти и се завръща в Русия, обогатен със знания, които му позволяват да получи Катедра по история на изкуствата в Московския университет и по-късно поста уредник на Румянцевския музей. Сегашната му натраплива идея е да отдаде сили за създаване на музей за изящни изкуства в Москва, който ще бъде единствен по рода си и ще притежава репродукции от най-красивите творби на древния гений. За да бъде успешно начинанието му, трябва да търси меценати, да измолва субсидии, да избере мястото на двореца, който ще приюти тези съкровища, и да замине за Европа, за да поръча копия и отливки при тамошни специалисти.
   При тези условия и при най-добра воля му е невъзможно да следи за възпитанието и здравето на малките си дечица, Валерия и Андрей. Те имат нужда от втора майка, която да ги отглежда с топли грижи; той пък се нуждае от втора съпруга, която да го насърчава в неговото огромно и благородно дело.
   Макар да тъгува безмерно по покойната Варвара, много скоро се решава да є намери заместничка. На четирийсет и четири годишна възраст е и си е харесал младата двайсет и две годишна Мария Александровна Мейн. Тя е хубава, умна, културна, говори свободно няколко чужди езика, между които френски, немски и италиански, увлечена е по литературата, посещавала е забележителностите на Италия, но най-вече я привлича музиката. Свири божествено на пиано. Била е ученичка на виртуоза Николай Рубинщайн. На нея пък є е невъзможно да мечтае за нещо по-добро от мъж, който желае да устрои наново своя живот. Още при първата им среща Иван Цветаев се уверява, че изборът му е безпогрешен. Но в картината има едно тъмно петно – сърцето на Мария Александровна е заето другаде. А другият е семеен. Девойката страда, че не може да принадлежи изцяло и законно на своя любим. Тя е немкиня по баща и полякиня по майка, твърде горда е и крие от външния свят чувствата си, а би искала да се гордее с тях. Няма съмнение, че трябва да скъса с тайната и позорна мечта. По разум и от състрадание се съгласява да се омъжи за професор Иван Цветаев, който изглежда крайно сломен от смъртта на жена си и е останал с две дечица на ръце.
   Противно на очакванията връзката є с него се оказва по-малко мъчителна. На 26 септември 1892, едва една година след венчавката, тя ражда момиче. Кръщава го Марина. Две години по-късно дава живот на още едно момиченце, на което дава името Анастасия. С похвална справедливост Мария Мейн разпределя грижите си между двете породени бебета и децата от първия брак на съпруга си, които я гледат с любопитство и озлобление. Всъщност тя е разочарована от раждането на Марина. Очаквала е син, когото да нарече Александър. Жалко. Ще трябва да се примири с измамената надежда. Нещо повече. Ще положи всичкото си старание, мисли си тя, да обогати мъничката главичка с цялата интелигентност, смелост, воля, които би желала да даде на една мъжка рожба. Но нещо още по-сериозно отрезвява и .помрачава настроението є – тя установява, че задълженията є на майка є пречат да продължи музикалната си кариера, която дълго време е била смисъл на нейния живот. Бебешката люлка прегражда пътя є към пианото. Причудливото бъбрене на малчуганчетата стои между нея и произведенията на Шопен, Шуберт, Бетховен. За утеха тя решава да се занимае лично, колкото е възможно по-скоро, с музикалната подготовка на челядта си. Още щом момиченцата є встъпват във възрастта, когато могат да разберат какво се очаква от тях, тя предоставя на гувернантките грижата да ги запознават с руски език, аритметика, история, география, а за себе си запазва уроците по солфеж и пиано. През целия си живот Марина ще си спомня с ужас и благодарност дългите часове, които е прекарвала пред клавишите. Досадното репетиране на гамите, нескончаемите съвети за позицията на пръстите, цялата тази гимнастика на ума и на тялото я уморява и отегчава. Макар че с лекота чете нотите, ненавижда тяхната логика. Марина си го спомня: „Те ми пречат да гледам или по-скоро ме принуждават да гледам клавиатурата, скриват ми истината, отклоняват ме от загадката, сякаш си преплитам краката.“ Марина упреква майка си, че я залива с музика, че я засипва с лавина от възхитителни звуци. За нея пианото е черна и лъскава личност, която я привлича и разочарова, изтезава и очарова. Когато се вглъбява в теорията на малките бели и черни клавиши, тя не е същата. По повод мъчителните музикални упражнения пише: „Знойна жега. Синьо небе. Жужене на мухи и музикални изтезания. Пианото е разположено толкова близо до прозореца, сякаш ще излезе отвън със слонска, тежка тромавост, а отвън нахлуват като жив човек разцъфналите клони на жасмина. Обливам се в пот. Пръстите ми са се зачервили. Свиря с цялото си тяло, с всичките си сили, с цялата си тежест, с целия си устрем, но често и с цялата си отврата от упражнението.“ Майка є забелязва нейното раздразнение и се огорчава. „Ти не обичаш музиката“, простенва тя. Всъщност това, което Марина отхвърля, не е музиката, а своята музика, музиката, която излиза изпод несъвършените є пръсти. И обратно, щом майка є седне на пианото, Марина изпада в захлас. Като критикува себе си, разбира, че има слух и хубаво туше. Но є се случва да се плаши от неумолимото тиктакане на метронома „Ами ако никога не спре този механизъм, пише тя в своите „Спомени“, ако никога няма да мога да стана от столчето, ако никога няма да мога да се спася от тиктакането? Със сигурност смъртта дебнеше душата ми, живата ми душа, осъдена да изчезне. Метрономът беше ковчегът и в този ковчег живееше Смъртта. Заради ужаса от педантичния му шум забравях ужаса от вида му – стоманена пръчка, изправена като пръст, се люлее с маниакална тъпота зад гърба на живите. Това беше първата ми среща с техниката и тя остави своя отпечатък върху всичките ми следващи срещи от този вид.“ Въпреки отвращението є от изучаването на едно изкуство, едновременно божествено и сатанинско, Марина постига толкова блестящи успехи на петгодишна възраст, че я записват в школата на Зограф-Плаксин, люпилня на малки Моцартовци, а на седем години е включена в ученически концерт.
   Мария Мейн се опасява да не би ранните успехи да главозамаят детето и му втълпява, че верният слух и пъргавите пръсти не означават нищо за в бъдеще, защото те са дар от Бога. „Ти трябва само да се стараеш, є казва тя, защото лесно може да се погуби всеки Божи дар!“ По признание на Марина тези думи са я преследвали през целия є живот и тя си е направила извода, че няма гений, нито дори вдъхновение без неуморен труд.
   Мария Мейн се радва,че има дъщеря, която успешно се справя с пианото, но скоро се усъмнява в музикалното є призвание. Бързо забелязва, че на Марина є харесва да реди думи и рими. Види се, детето повече се забавлява, като съчинява поетични каламбури, отколкото когато пръстите му бягат по клавиатурата на пианото. Майката е и заинтригувана, и обезпокоена от подобни предразположения, които никога не е насърчавала. Мария Мейн отбелязва в своя „Дневник“: „Може би ще стане поетеса.“ Подобна възможност я огорчава силно, защото счита, че като съперница на Николай Рубинщайн е длъжна да предаде на своята дъщеря пламъка на музиката. По-късно, когато си спомня с какво упорство майка є я е тласкала по един път, който не е успяла да следва докрай, девойката ще го обясни с предчувствието на нещастната, изтрезняла от всякакви илюзии своя майка, че не є е оставало много време да живее с близките си. Пришпорвала я е потребността да остави „нещо от себе си“ в главата и сърцето на децата си и тя е засилвала натиска. „От начало до край, пише Марина Цветаева, тя даваше, наливаше, набиваше (в нас своята страст) до задушаване, безспир, без отдих. (...) За щастие всичко това не беше обучение, а поезия. (...) Майка ни не ни възпитаваше, тя ни поставяше на изпитание, премерваше нашата съпротивителна сила. Можеше ли да се пресили гръдният кош? Не, не се пресили, а толкова много се разви, че след това, сега, нищо не може да го засити, да го измести.“1 
   Действително Марина и Анастасия биха могли да се измъкнат от обаятелното и взискателно давление на своята майка, като общуват с връстничките си. Но родителите им ги държат тъй строго под надзора си, че те не се срещат с никого извън роднинския кръг. Вместо обичайните детски игри майка им ги залива от сутрин до вечер с потоци от слова и от хармония. Тъпче ги с наставления и с музика и в крехката си детска възраст те живеят като възрастни. Още от най-ранно детство Марина с удоволствие жонглира с думите, руски, френски, немски, и няма други занимания, освен да чете, да рецитира и да мечтае. Всъщност тя вярва, че така се откъсва от музиката, за да си полудува по-свободно в поезията, но не си дава сметка, че музиката и поезията заедно вършат своите вълшебства в главата є, че това, което є харесва в поезията, е пак музиката, но без помощта на инструментите, че думите са ноти, а фразите – акорди, и че да се пишат стихове може да бъде толкова омайно, колкото и да се измисля мелодия. Много по-късно поетът Константин Балмонт открива пред нея тази очевидна истина и я упреква иронично за важното място, което фонетичният елемент заема в последните є произведения. „Ти искаш от поезията нещо, което само музиката може да изрази“2, є казва той. 
   Междувременно Марина обиква силно заварената си сестра Валерия Иловайска, която наричат Льора и която е с десет години по-голяма от нея. Дори сякаш я обиква повече от собствената си майка. С младежко вдъхновение Льора є разкрива прелестта на стиховете на Пушкин и тя се опиянява от тях. Учи ги наизуст и си ги бъбли като молитва. Разпитва близките си за подробности от живота на този магьосник, който е бил убит на дуел (в снежна утрин от французин заради жена) и чиято хармонична песен продължава да омайва хората. Мария Мейн от своя страна насочва дъщеря си към някои класически четива, а Валерия я запознава с произведенията от тайната лавица на библиотеката. Именно тя пъхва в ръцете є една книга, която родителите є забраняват да чете, защото смятат, че е карикатурна и подривна, и се опасяват от въздействието є върху пробуждащата се чувствителност на момичето: „Мъртви души“ от Гогол. Странното заглавие мигновено възбужда въображението на Марина и є подсказа, че ще се потопи в истории за призраци и мъртъвци. „Но до тези мъртви и тези души аз никога не стигнах при четенето, защото в последния миг, когато ей сегичка щяха да се появят, като че умишлено чувах стъпките на майката ми и ме обземаше съвсем друг страх, жив, и аз завирах дебелата книга под леглото.“1 
   Монотонността на дните, които протичат в учене и уединение в Москва, се превръща във веселие и приумици, щом семейството замине за лятна ваканция на село в къщата в Таруса, Калужка област. Там децата се опияняват от свободата сред вселена от поля, гори, ниви, които напоява река Ока. Но макар слънчевата природа да им се усмихва, Марина все не открива приятелки на хоризонта. Преизпълнена е от нежност и от несподелени откровения, но трябва да се задоволява с компанията на сестра си Анастасия и заварените си сестра и брат, Валерия и Андрей. В съседство живеят и няколко семейства от фамилията Иловайски, рода на първата съпруга на професор Иван Цветаев. Но отношенията с тези хора, много чужди и същевременно много близки, са толкова предпазливо вежливи, че никога не се знаеше какво поведение трябва да се спазва в тяхно присъствие.
   След три месеца, прекарани на чист въздух, Марина е доволна, че се завръща в домашната атмосфера на московската къща на улица „Трьохпрудная“ № 81. Марина ще запази до смъртта си спомена за просторната сграда в гръцко-славянски стил с кафеникава фасада и двор, засенчен от топола и акации с листак като поръсен с пудра. Тя извиква спомена си за него с вълнение и признателност.
   Марина остава вярна на спомените си и на безпрекословните уроци на майка си, която я наставлява при всички обстоятелства да пази достойнството, смелостта и нравствената взискателност. Семейството не е религиозно. На черква ходят рядко, не се спазват великденските пости, не се изповядват на Заговезни, но и децата, и родителите съблюдават принципите на праведност, неосезаеми като Божиите заповеди. Преди още да се научи да чете и да смята, Марина научава от майка си, че парите са „мръсни“ и че никой няма право, ако не иска да погуби душата си, да се изкуши от примамките на печалбата. „Немислимо беше, пише тя, да ни се изпълни каквото и да е желание. Достатъчно беше само да покажем, че силно ни се иска нещо, за да не ни бъде дадено. Например, ако просто само погледнехме към някоя наденичка, разбира се, не можехме да я получим. Правото да си изпросиш, макар и само с поглед, не съществуваше в нашето семейство.“2 Марина започва да си мисли, че не я обичат достатъчно, щом като постоянно потискат желанията є. Тя си въобразява, че майка є предпочита Анастасия, обижда се от всяка дреболия, замисля се дали не се е вселил дяволът в нея, или е може би богоизбарана. А не е ли едно и също?
   Марина си възвръща равновесието само когато вземе перодръжка в ръка. Успее ли да импровизира сполучливи словосъчетания, тя изпитва същата възторжена радост, която изпълва душата на майка є при звуците на музиката. На шестгодишна възраст тя записва тайничко късчета от изречения, налучква рими, опитва се да скача от образ на образ, както скача на куц крак по начертаната на земята дама с номерирани квадрати. Това са все още детски търсения, опити за каламбури, но вече нуждата да набележи черно на бяло мислите, които припкат в главичката є, е толкова повелителна и загадъчна, че събужда у нея пагубните сладости на порока.
   На девет години Марина е ученичка в девическата гимназия на улица Садовая. Всеки ден сестричката є Анастасия, придружена от гувернантката, я чака пред училището след часовете. Бележките на новата ученичка са блестящи, майка є е доволна, но запазва присъщата си сдържаност. По повод училищните успехи на дъщеря си тя повтаря същите предупреждания, които е изказвала и по повод на музикалните є способности. По-здравява я не за успеха є, а за „старанието“. „Дарът от Бога, казва тя, е съвсем различно качество от тези искрици; геният има нужда от време, докато се прояви, и обикновено е траен“. С тези си думи се надява, че ще усмири стихийните пориви на детето си, което проявява обезпокоителни скокове в настроението. Всъщност майката, чиято музикална кариера твърде рано е провалена, а съпругът є е прекалено зает, се опитва да „реализира“ себе си в детето, което трябва да бъде образцово. Но всъщност с прекомерната си нежност и внимание тя силно го потиска. „Мама и татко бяха много различни, пише Марина Цветаева в писмо, останало дълго време неиздадено. Всеки вземаше присърце нещо свое. Мама – музиката, позията и тъгата; татко – науката.“ И още: „Майка ми ни заливаше с цялата горчивина на потиснатото си призвание, на изтерзания си живот, тя ни заливаше с музика като с кръв, кръвта на второто раждане.“1 По-нататък подчертава: „Музикален ентусиазъм, време е да го кажа, ми липсваше по вина на или по-точно поради прекомерното усърдие на майка ми; тя изискваше от мен пряко силите и способностите ми и без оглед на възрастта и вроденото призвание. Изискваше от мен да бъда това, което е тя. От мен – вече писателката, от мен, която никога нямаше да стане музикантка.“2 
   И накарая – признанието: „Горката ми майка! Колко я разочаровах; как не можа тя да открие, че в мен липсата на влечение към музиката се дължеше на факта, че бях обладана от друга музика?“3 
   Мария Мейн слабее от грип, който дълго време се проточва, но въпреки това продължава да ръководи благо и неотстъпно дъщерите си, които пък са нетърпеливи хем да заприличат на нея, хем да утвърждават себе си. Междувременно грипът се превръща в типична туберкулоза. По предписание на лекарите майката и малките момиченца заминават (без таткото и останалата част от семейството) за Южна Русия на слънце, а по-късно и за Европа.
   Ето ги вече в Италия, в Нерви. Настанени са в Руски пансион край морето. Докато Мария Мейн си почива в леглото, момиченцата играят в градината с Володя, сина на собственика. Скоро кръгът им се разширява. В Нерви пристига с децата си, Сергей и Надя, Александра Иловайска, втората съпруга на дядото на Андрей. Децата са туберкулозни и имат нужда от специални грижи. Сергей е юноша, също като Марина влюбен в поезията, и се интересува от нейните стихове. Марина е силно развълнувана и се влюбва в него, а сестра му става най-сърдечната є приятелка. Много години по-късно, когато споменава мълниеносната си любов към младежа, когото едва е познавала, тя пише: „Мисля, че от най-ранното ми детство досега той е единственият човек, който не се е подигравал със стиховете ми. (...) Сладък мой Серьожа, след повече от четвърт век приемете признателността на момичето с едрата глава и късите коси, онова грозниче, което не се харесваше на никого и от чиито ръце вземахте тъй нежно тетрадката. С този ваш жест всъщност вие ми я дадохте тази тетрадка.“1  
   Уви, безобидната идилия е съвсем кратка. Междувременно Надя, сестрата на Сергей, я сполетяват неприятни перипетии. Майка є е узнала, че тя се е влюбила в беден студент, и за да сложи край на сантименталната им история, я връща в Русия заедно с брат є. Две години по-късно умират и двамата и Марина ще бъде в двоен траур – за своята първа дружба с Надя Иловайска и за първата си любов – Сергей, очарователния черноок младеж, който харесваше стиховете є и не я приемаше като дете.
   Но скоро я обземат други вълнения и размисли. В пансиона се настанява група млади руски анархисти. Предвожда ги Владислав Кобилянски с прозвище „Тигъра“. Въпреки крайното си изтощение Мария Мейн е привлечена от пламенността им и се сближава с тях. Възгледите им є се струват смели и справедливи и тя ги възприема спонтанно. Прекарва вечерите в салона с младежите и участва в разговорите им. Момиченцата є са край нея. Понякога Мария взема китарата и акомпанира на „борците за свобода“, които пеят революционни песни. Марина се възхищава от енергията на болната си майка, която намира сили да подкрепя бунтовниците. Самата Марина по инстинкт се радва винаги когато някой предизвиква официалната власт и я прави на пух и прах. Струва є се, че майка є ще оздравее, като се отдава на едно благородно дело.
   Но не толкова благородното дело привлича Мария Мейн, колкото личността на неговия говорител. Туберкулозата напредва успоредно с увлечението є по „Тигъра“, в чието лице тя вижда едновременно и своя спасител, и спасителя на страдащото човечество. Романтичното є въображение я хвърля в треска и за момент тя дори замисля да скъса с мъжа си, да напусне децата и да последва Кобилянски в Цюрих. Но един ден, докато майка є се разхожда по плажа с „Тигъра“, Марина пада по стълбите в пансиона и сериозно си наранява главата. Тази злополука, която би могла да се окаже фатална за момичето, връща Мария Мейн към задълженията є. Тя обезумява от тревога и изтрезнява от авантюрата си. Отказва се от всякакво намерение за бягство, връща се към семейството си и удвоява грижите към пострадалото си дете.
   Раната на Марина заздравява бързо, но здравето на майка є се влошава от ден на ден. Скоро очевидната истина трябва да се признае – туберкулозата напредва. Лекарите съветват Мария Мейн да изпрати децата си в пансион в Швейцария, за да се избегне опасността от зараза. През пролетта на 1903 година двете момичета са настанени край Леманското езеро при сестрите Лаказ, които държат пансион в Лозана на улица „Гранси“ № 3. Отношението към питомките в пансиона е твърде либерално. Заниманията не са отегчителни и при всякакъв повод водят ученичките на разходка. Малко преди лятото Мария Мейн посещава дъщерите си и отсяда в хотел близо до пансиона. После ги отвежда във Франция – в Шамони и в Аржантиер. За да им достави удоволствие, тя се съгласява да участват в групова екскурзия с екскурзовод в планината по глетчерите.
   По мнение на лекарите Мария Мейн трябва да прекара още една година в някое тихо кътче на Централна Европа, за да се подготви за връщане в Русия, където климатът е суров. По тяхна препоръка тя заминава с децата си най-напред за Германия, във Фрайбург. За началото на учебната година отиват в село Лангакерн, в Шварцвалд, където хотел „Цум Енгел“ предлага достатъчно удобства за болната. Но едва Марина и Анастасия са си създали приятелски връзки сред децата на заведението и се налага да се върнат във Фрайбург, за да бъдат поверени на строгите сестри Бринк в пансиона на Валщрасе № 10. Противно на добродушната атмосфера, която цари в пансиона в Лозана, тук децата се сблъскват с ужасния прусашки казармен ред. Събуждане при първото оглушително позвъняване в шест часа сутринта; бързо замиване с леденостудена вода; осем минути, за да се нагълта някакво подобие на закуска в трапезарията; тържествени, но скучни часове; набързо обяд, оскъден и безшумен; разходка в редици по двама със сведени погледи, сякаш са се запътили към наказателен взвод. Като отпор на тази сурова дисциплина Марина започва да отхвърля и най-безобидните принуди, откъдето и да идват те. Отсега нататък тя вече е решена да казва „не“ дори когато всички казват „да“ от страх или досада. Единствената є утеха в този низ от сиви мигове е мисълта, че може да отиде при майка си в края на седмицата и да прекара с нея вечерта срещу неделя в специално наетата стая на Мариенщрасе № 2, недалеч от пансиона. Но отпускът не се дава на двете сестри едновременно, а по ред. Идната седмица ще освободят Анастасия. За тази среща на четири очи Марина се готви като за празник и нейният най-хубав подарък е, че ще види лицето на майка си. Но майка є е уморена, задъхана, с трескав поглед. Тази вечер на чаша чай тя є съобщава новините около здравето си, но също и около сериозните събития, които тревожат света. Макар и болна, Мария чете вестниците и писмата, които получава от Русия. Тяхната страна още е във война с Япония. Порт Артур е паднал след героична съпротива. За какво и за кого се сражават войниците, които царят е хвърлил в тази абсурдна кланица? На 9 януари по време на мирна демонстрация пред Зимния дворец войската открива огън срещу доверчивото невъоръжено множество. Стотици убити са паднали на площада пред императорския дворец. Вече се говори за „кървавата неделя“. Престижът на Николай II е удавен в кръв. Марина си мисли, че анархистите от Нерви вероятно се радват на драмата, която оправдава позициите им. Засега нея, тринайсетгодишната, я безпокои не толкова здравето на Русия, колкото здравето на майка є. Въпреки треската и пристъпите на кашлица Мария Мейн си е втълпила да участва в хоров концерт, предвиден за идните дни във Фрайбург. Но по време на репетициите се простудява, разболява се от плеврит и туберкулозата, която докторите смятат за преодоляна, отново се изостря до такава степен, че се налага професор Иван Цветаев да бъде повикан по спешност. Той пристига незабавно. Но докато се вайка безпомощен край болната, научава, че в неговия музей за изящни изкуства е избухнал пожар и е унищожил безценни експонати. Той се заема с най-неотложното – да уреди настаняването в болница на жена си, която се задъхва и бълнува. Още при първото леко подобрение я пренасят крайно предпазливо в санаториума „Санкт Бласиан“.
   Марина и Анастасия са принудени да се върнат в пансиона-затвор, където остават до лятната ваканция, и само от време на време получават новини от майка си. Щом свършват занятията, баща им ги освобождава от немския зандан, отвежда ги в санаториума, където Мария Мейн с последни сили воюва за живот, и ги настанява в малко хотелче наблизо.
   От ден на ден надеждите за спасение намаляват. Лекарите се отказват да лекуват болната и дават съвет да бъде пренесена в Русия, по възможност в някоя слънчева част. Към края на лятото през 1905 година семейството прибира багажа си и заминава. Когато преминава границата, Марина изпитва чувството, че е попаднала в гробище, където вече е изкопан гробът на майка є. След кратък престой в Севастопол Цветаеви се прехвърлят в Ялта. Професорът настанява жена си и дъщерите си в хигиенично жилище с изглед към морето, което е наел, и заминава за Москва. Там го очакват проблемите на музея.
   В приземния етаж на жилището живеят странни хора – Никонови. Те говорят високо и имат подозрителни маниери. Дори в присъствието на Марина и Анастасия не се смущават да критикуват правителството. По тяхно мнение Русия върви към пропаст, защото я управляват некадърници и шарлатани. Марина, без да я забележат, ги слуша и є се струва, че причините за безпокойство през последните месеци на 1905 година са основателни. Из цялата страна се множат стачките и атентатите. Тук-там са издигнати барикади. Работниците се надигат и искат Бог знае какво. Броненосецът „Потемкин“ е пред Одеса и на мачтата му се вее червеното знаме. Екипажът, принуждаван да яде развалено месо, защото по-добро няма, избива офицерите; революционните отряди, пръснати из целия град, предлагат на моряците да се присъединят към тях и заедно да вдигнат общо въстание; редовната войска дава отпор, бордовата артилерия влиза в действие; зле организираният метеж се проваля; след като бомбардират безуспешно града, бунтовниците от „Потемкин“ си дават сметка, че делото им пропада, и поемат курс към румънското пристанище Констанца; корабът им е разоръжен и лейтенант Шмид, когото смятат за главен подстрекател, е арестуван и незабавно разстрелян. Неговата екзекуция оставя у Марина впечатлението за едно варварско и безумно наказание. В нейните очи лейтенант Шмид става мъченик за народното дело. „След известието за присъдата и разстрела, пише Анастасия, Маруся (умалително от Марина) се затвори в себе си. Тя криеше от възрастните разтърсената си от мъка душа. Не позволяваше на никого да се докосне до раната є.“1 
   Най-сетне след редица стачки, пазарлъци и улични боеве царят обнародва конституция, с която успокоява буржоазията и предизвиква злостните подигравки на екстремистите. В Ялта цари относително спокойствие, смесица от страх, изчакване и примирение. Но още с възникването на заплаха за бунт ялтенският комендант незабавно издава заповеди за предварителни арести. Както трябва да се очаква, младият Никонов, заподозрян в революционни попълзновения, е хвърлен в затвора. Марина е възмутена и за първи път се спречква с майка си, която пък е уморена от политическата неразбория. Размирната атмосфера се усеща дори около леглото є, а сега тя смята, че левите вече не знаят какво искат и че обещаната от царя конституционна монархия е най-доброто разрешение за една объркана Русия. Като чува нейните примирителни думи, Марина стисва устни в саркастична усмивка и отказва да спори. Тя продължава да се среща с Никонови и след арестуването на един техен привърженик, но майка є є забранява да се злепоставя с хора, наблюдавани от полицията. От тези думи Марина съди, че болната є майка вече е взела да губи разсъдъка си, и є става мъчно, че състоянието є се влошава. Тя престава да споделя с нея мислите си, защото болната е вече твърде уязвима, за да може да я разбере. Но изразява в стихове мислите си:
   
   Не знаете как за борба напира
   сърцето на момчето смело,
   как свято той умира
   за свойто право дело.1
   				
   От време на време дочува, че един прогресивен мъж, прочут писател, на име Максим Горки, е пристигнал в Ялта, за да се види с бившата си съпруга Катерина Пешкова и децата си. Те са настанени в същата къща, един етаж по-горе. Всъщност Марина се интересува от всичко, което се отнася до литературата, но нито проявява любопитство, нито има смелост да се срещне с големия левичар, за да го попита какво мисли за политиката. Впрочем в навечерието на учебната година тя е загрижена преди всичко за изпита, на който трябва да се яви, за да бъде приета в ялтенската девическа гимназия.
   Докато Марина заляга над учебниците си, майка є получава първия страшен кръвоизлив. Глухият є вик събужда момичетата посред нощ. Те се втурват и откриват болната, рухнала на пода. Тя стиска в ръце легенче, пълно с кръв. Предупреждават собственика. Тичат за лед. След тази тревога, въпреки лекарската забрана, Марина и Анастасия се настаняват в стаята на майка си. На две крачки от леглото є те готвят уроците си и полагат за нея нежни грижи. Усърдната им работа е възнаградена с успешно положените изпити. Марина е горда, че може да удовлетвори така честолюбието на майка си, която чезне от час на час.
   Професор Иван Цветаев пристига при семейството си през юни 1906 година. Той вече знае, че жена му скоро ще умре. Сега мисли само за едно – да я заведе в Таруса, за да може, преди да склопи завинаги очи, да види местата, които толкова много е обичала. Но Мария Мейн вече е крайно немощна и пренасянето є е много болезнено и даже опасно. Дълги дни и нощи тя ще трябва да понася промените в температурата, друсането на колата по неравните пътища, шумните тласъци на влака... Единствено мисълта, че ще зърне за последен път пейзажа, който я е озарявал през целия є живот, є помага да преодолее изтезанието на дългото пътуване. И чудото става. Когато вижда къщата в Таруса, тя се съвзема, прекосява прага и без ничия помощ са запътва към пианото. От месеци не е докосвала клавишите освен на сън. „Да видим за какво още ме бива!“, казва тя през тъжен смях, като сяда на въртящото се столче. Съпругът є, децата є стоят прави около нея с втренчен поглед и стегнато гърло. Вдървените є пръсти пробягват по клавишите. „Тогава тя свири за последен път“, отбелязва Анастасия Цветаева в своите „Спомени“. На 4 юли 1906 година Мария Мейн се чувства още по-отпаднала. Тя повиква децата си до леглото. „Мама постави ръка на главите ни, първо на главата на Марина, после на моята, пише Анастасия също в своите „Спомени“. Татко хлипаше. Мама се обърна към него и се опита да го утеши. После се обърна към нас и ни каза: „Живейте праведно, деца! Живейте праведно!“ Според Марина майка ни въздъхнала, като ни гледала, и рекла: „Като си помисля, че всеки глупец ще може да ви види пораснали, а аз...“1
   На следващия ден, 5 юли, когато двете сестри се разхождат в гората и берат лешници, забелязват между дърветата, че към тях тича и ги търси прислужничката в кухнята Женя. Те мигновено разбират, че майка им е изпаднала в агония. С подкосени крака бързат към къщи, без да разменят нито дума. На прага им се струва, че не са си у дома. Тишината, която тегне, е тишина на нещастието. В стаята виждат вкамененото тяло на майка си, проснато на леглото. Тя е облечена, брадичката є е привързана с бяла кърпа, клепачите є са спуснати, страните є имат восъчен цвят. „Това не беше майка ми, пише Анастасия, а чужд човек. По никакъв начин не беше възможно да се общува с нея. Като занемели ние целунахме една след друга жълтото є чело, както някой ни беше заръчал, сетне все така послушни излязохме от стаята.“2
   Едва отдалечила се от смъртния одър, Марина се чувства като омагьосана от един образ, който се вселява в нея и никога вече няма да я напусне. Това е образът на една странна жена, починала на трийсет и седем годишна възраст, без да е била истински щастлива, нито в артистичната си кариера, нито в съпружеския живот, но която с неблагополучията си є е оставила в наследство необходимостта да пожертва всичко за поезията и за любовта. „След смъртта на майка ми престанах да свиря на пиано, пише тя. Мълчаливо и упорито изпратих в небитието своята музика. Подобно на морето, което, оттегляйки се, оставя в пясъка първоначално дълбоки следи, после малко по малко загладени, а накрая само влажни, следите на моето майчино море останаха като вписани в мен завинаги.“1
II
 ЕДНА РАННА
ЕМАНЦИПАЦИЯ
                           След смъртта на майка си Марина понася трудно завръщането в родния дом на улица „Трьохпрудная“. Тук всичко принадлежи на мъртвата: сянката на мъртвата се крие зад завесите, гласът на мъртвата се е вселил в тишината. Всяка мебел е спомен и почти упрек. Само като погледне към пианото със затворения капак, девойката изпада в болезнен унес. Тя не може да се приближи до него. Ако беше вярваща, щеше да се уедини в манастир. Но тъй като не е, предпочита да я затворят в най-строгата от всички гимназии на Москва, тази на фон Дервиц. Тя приема това изгнание едновременно като отдушник и като изтезание. Скръбта є е толкова силна, че предпочита изтезанието на дисциплината пред изтезанието на спомена.
   Анастасия има по-спокоен темперамент и си остава у дома. Задоволява се да продължи образованието си първоначално с частен учител, а после с частна учителка. Но скоро и тя започва да се оплаква от празнотата, която я заобикаля. Баща є е получил лек апоплексичен удар и трябва да прекара няколко седмици в болница. Нейният заварен брат Андрей, когото тя много обича, е чудак, който не се интересува от нея и часове наред се затваря в стаята си, за да свири на мандолина. А заварена є сестра Валерия е станала учителка и се е посветила на „възпитанието на народа“. Тя дружи с напредничави младежи и се подиграва на Анастасия, че нехае за развитието на света, който върви към тържество на пролетариата.
   Обратно, Валерия живо се интересува от Марина. Когато Марина успее да се измъкне от интерната през почивните дни и за кратко се прибере у дома, разни начинаещи конспиратори я посрещат с отворени обятия. Сякаш заедно с официалното семейство в къщата на „Трьохпрудная“ се е настанило и едно нелегално. Пламъкът и убедеността на тези нови приятели са заразителни. Като се върне в гимназията на фон Дервиц след часове, прекарани в политическо глаголстване, Марина донася със себе си един революционен дух, какъвто ръководството на училището не може да толерира. Учителите є я упрекват, че внася опасни книги, че през междучасията насъсква съученичките си и се държи дръзко при най-малката забележка. Всъщност Марина е проникната от дух на отрицание. Тя критикува всичко, опълчва се срещу всичко, сякаш е сърдита на целия свят, че е останала сирак. Веднъж, когато директорът я хока за някакво непокорство, тя изкрещява: „Само ковчегът може да оправи гърбавия! Не се опитвайте да ме убеждавате, не се страхувам от вашите предупреждения, от вашите заплахи! Ако искате да ме изхвърлите, изхвърлете ме! Ще отида в друга гимназия и нищо няма да загубя! Аз съм свикнала с номадския живот. А новите лица са толкова интересни!“1 
   През пролетта на 1907 година, наскоро след като се е завърнал от болницата, професор Цветаев получава покана да прибере от пансиона вироглавата си дъщеря, която не пропуска случай да наруши установения ред и да проповядва бунтовни идеи. Но идеологическата агитация далеч не е главната грижа на Марина. Наистина тя мечтае да разтърси с яростна енергия устоите на обществото, но продължава да чете безразборно каквото є попадне и да съчинява стихове, проникнати от младежки сантиментализъм. Случва се да рецитира пред сестра си и пред приятели някои от тези стихове и с удоволствие приема похвалите им. Но истинската є награда е съвсем интимна, съвсем тайна, а тя е да успее, макар и за миг, да направи така, че ходът на мисълта є да съвпадне с музиката на думите. Не очаква друго от писанията си, освен удоволствието, което получава, когато седне пред хартиения лист с перодръжка в ръка, с отпусната глава, и почувства изведнъж как римите прииждат и є се подчиняват.
   Но само с миражи не се живее. След като изключват Марина от гимназията на фон Дервиц, професор Цветаев я записва в Алферовата гимназия. Сега тя е приходяща и прекарва всички вечери у дома. При първа възможност се приютява в малка стаичка на последния етаж. Тя има чувството, че тук между четирите стени духът є се съсредоточава и пламти. Колкото повече чете произведенията на големите писатели, толкова повече се засилва желанието є да бъде като тях. Струва є се, че не е възможно да има по-голямо щастие за един човек от това да достигне гения на Пушкин, Гьоте, Шилер. Може би защото смята, че с физическия си вид не може да привлече никого, че трябва да разчита на таланта си, за да спечели възхищението на хората. Тя е петнайсетгодишна и намира, че е твърде пълна, мрази големите си бузи, правите си коси, късогледите си очи, които като че ли все блуждаят и търсят опорна точка. Налага се да носи очила, но все още не намира кураж. Колчем се погледне в огледалото, отвръща поглед с омраза. Ниското є самочувствие е наистина толкова ниско,че тя буквално страда, когато трябва да се покаже сред хората. „Почти непосилно є беше да влезе в салон, пълен с хора, и да попадне под кръстосаните им погледи, под безмилостната ярка светлина на лампите (...), пише Анастасия в своите „Спомени“. Тя пристъпваше като на изтезание.“ А Марина е изразила двойното си чувство на предизвикателство и тревога в своите първи поеми:
   
   Гордост и свенливост – две сестри близначки
   застанаха над мен в люлката ми още.
   
   Докато Анастасия е сговорчива и приема еднакво принудите на учението и приятелството на съученичките си, Марина се затваря в крепостта на своите приумици и на поезията. Разбира се, понякога се съгласява да участва в безсмислените разговори на сестра си и другарките є, между които Аля Калина и Гала Дяконова1, които често идват в дома им. Но една зряла жена, приятелка на семейството, зъболекарката Лидия Тамбурер, успява да пробие бронята є от недоверие и наглост.
   Когато разговаря свободно с тази уравновесена и сведуща жена, Марина има усещането, че е намерила майка и съветничка. Дори забравя революционните си увлечения и се отдава на по-безопасна страст: ровейки се в исторически трудове, тя открива една личност, достойна за фанатичното є обожание – Наполеон! Характерът, подвизите и дори трагичната смърт на френския император я поразяват. Какво от това, че някога е на-хлул в Русия и причинил смъртта на няколко хиляди нейни съотечественици, той заслужава преклонението на всички народи на земята. Тя възторжено се захваща да преведе на руски език „Орлето“ от Едмон Ростан. Съдбата на дук Райхщад, изтръгнат от любовта на французите и подхвърлен за пЎша на Австрия, я разплаква. „Без съмнение никоя от съпругите на Наполеон, нито дори майката на неговия син, не е оплаквала толкова горчиво, толкова развълнувано двамата мъже, както Марина на шестнайсетгодишна възраст“2, разказва сестра є. Марина Цветаева е винаги крайна в преценките си и не се колебае да вземе страна в споровете, които навремето са разделяли фамилията на Негово величество. Тя има симпатии към сладострастната и кокетна Жозефина и ненавижда Мария-Луиза заради пищните є форми и измяната є в последния час. Гордее се с превода на драмата на Едмон Ростан и чете отделни пасажи от нея пред близките си. После узнава, че някой вече е превел пиесата на руски, изоставя ръкописа незавършен и престава да се интересува от него. Но продължава да издига в култ великия мъж и се готви да украси стаята си в стил ампир. Намерението є обаче се оказва трудно изпълнимо, защото в магазините на Москва не се намират необходимите дребни украшения с емблемата на император Наполеон – пчелата. За свое голямо съжаление е принудена да се задоволи с позлатени звездички, които полепва по стените и тавана на убежището си. А специализираните книжарници в града изписват от Франция по нейна поръчка цяла колекция от пастелни и графични изображения на идола є. Портретите на Наполеон и неговия син украсяват стаята на Марина. Дори тя маха една стара икона на преподобен светец и на нейно място поставя лика – о, колко неграмотно изписан! – на големия корсикански завоевател. Когато забелязва това светотатство, бащата на Марина избухва в неудържим гняв. Но тя устоява и показва, че е решена да му се противопостави, като размахва тежък свещник, както се размахва оръжие. За нея Наполеон струва колкото всички източноправославни светци.
   Наистина, въпреки че обича нежно баща си заради добродушието му, учеността и порядъчността му, тя не му разрешава да се бърка в живота є. Още ненавършила седемнайсет години, си наумява да замине сама за Париж. Смята там да посещава курсовете на Алианс франсез и лекции по средновековна литература в Сорбоната. Професор Цветаев се чувства безпомощен и объркан и няма смелост да се противопостави на нейната прищявка. От своя страна близките на семейството започват да се вайкат: „В Париж! Сама! Шестнайсетгодишно момиче!... В този ужасен град!... Горкият баща вече не знае какво прави!... Целият се е отдал на музея!“1 
   Първата мисъл на Марина още с пристигането є в Париж е да се постави под покровителството, макар и символично, на своя „полубог“! За тази цел тя би желала поне да отседне на улица, която носи името Наполеон. Но в този неблагодарен град няма такава улица. За щастие посочват є улица Бонапарт. По-добре от нищо. За свой късмет успява да наеме стая на тясната уличка с книжарници и антикварни магазини от двете страни. Оживлението на града я забавлява известно време, тя обикаля музеи, библиотеки, магазинчета, разглежда паметници, но истинската цел на нейното пътуване е театърът, където неповторимата Сара Бернар играе Орлето. Марина гледа много пъти пиесата, промъква се зад кулисите след всяко представление и горещо моли голямата актриса за снимка с автограф. Три пъти повтаря подвига си и сама се удивлява на своята дързост. Без съмнение любовта є към Наполеон є вдъхва тази смелост. Когато за последен път се явява пред Сара Бернар като нейна почитателка, актрисата изказва недоволство от фотографията, която є се подава, защото изглеждала стара и лошо сресана. С гневна ръка тя надрасква думите „Това не съм аз“ и с нежелание се подписва. Марина е предоволна. Но сега, когато е получила това, което е желала, тя изпитва вече единствено самота и тъга в чуждия град. Всички минувачи, с които се разминава, сякаш имат само три важни неща в живота: любовта, работата и парите! Само тя няма нищо. Носталгията и нравствената празнота Цветаева изразява в поема, озаглавена „В Париж“:
   
   В големия и радостен Париж
   сънувам облаци, треви.
   Смехът отлита и мъка, току-виж,
   обхване те като преди.
   
   Но докато Марина чезне от скука в големия град, баща є преживява служебна драма в Русия. Установява се, че от хранилището на Румянцевския музей, чийто директор е той, са изчезнали няколко гравюри. Министърът на националната просвета А. Н. Шварц, който винаги е бил враждебно настроен към Иван Цветаев, е издал заповед за проверка. Нали някой сътрудник или близък на професора може да е извършил кражбата? Когато Марина се завръща в Москва след неколкомесечно отсъствие, случаят още не е изяснен. Обаче макар и да съжалява несправедливо заподозрения си баща, чието честолюбие на учен е уязвено, тя не обръща особено внимание на административните му неприятности. Любопитно е, че докато е била далеч от отечеството, се е засилило желанието є да участва в интелектуалното движение, което се разраства. Припомня си, че преди да отпътува за Франция, е срещнала един писател – Лев Лвович Кобилински1, известен под псевдонима Елис, който я бил поздравил за някои извадки от превода є на „Орлето“.
   При все че е изминало много време от последната им среща в дома на улица „Трьохпрудная“, в паметта є са се запечатали и най-дребните подробности от неговата личност – мъж на трийсетина години, слаб като чироз, плешив, само тук-там наболи черни косъмчета, зелен пламък в очите , а устните му – толкова червени, сякаш изцапани с кръв. Магьосник ли е или вампир, или и двете заедно? Живее бедно, храни се, когато го поканят, и намира спасение само в писането. Елис се готвел, казват, да издава заедно с прочутия поет Андрей Бели ново списание „Музагет“2.   Значи подходящо е да поднови връзката си с него. Като потиска своите обичайни задръжки, Марина Цветаева кани Елис у дома. Той се отзовава незабавно. Изведнъж идва обаянието. Елис е прочел всичко, всички вчерашни и днешни книги, знае наизуст стотици стихове, на „ти“ е с най-големите поети на деня и прелива от забавни истории за литературните среди в Санкт Петербург и Москва. Анастасия, която присъства на разговорите, също е очарована от бъбривия и вдъхновен гост. Отсега нататък той е всеки ден на трапезата на Цветаеви. Като добросъвестен храненик заплаща гощавката с афоризми и анекдоти. Неговата компания се харесва на девойките, но таткото е недоволен заради влиянието, което има над децата му този „декадент с леви идеи“. Опасява се, че Елис може да ги откъсне от него и да ги въвлече в московската бохемска среда.
   На всичко отгоре срещу госта на Цветаеви има сериозно обвинение, което рекушира върху професора. Според някои негови неприятели професорът е проявил небрежност по отношение на мерките за наблюдение на читалните при музея и „протежето“ му Елис се е възползвало, за да откъсне страници от няколко книги на библиотеката и да ги използва в личната си работа. Но други информатори, близки до семейството, подозират, че самият Цветаев може да е предизвикал инцидента и да е предупредил властите, за да сложи край на постоянните посещения на Елис при дъщерите му. Така или инак историята намира широк отзвук в печата с оскърбителни коментари за „виновника“, а министърът на националната просвета решава да използва претекста, за да наложи наказание на Цветаев, от когото отдавна иска да се освободи. Министър Шварц свързва случая с разкъсаните томове с историята за изчезналите гравюри. В очакване на заключенията от проверката, Елис, порицан, развенчан, избягва да посещава Цветаеви. Но не престава да мисли за девойките, които са душата на дома, и рискувайки всичко, пише на Марина любовно писмо, в което є прави предложение за брак. Тъй като не може и въпрос да става лично да є предаде писмото, той възлага на добрия си приятел, поета Владимир Нилендер, да го предаде вместо него. Марина получава писмото в малката си стаичка пред Анастасия. Незабавно между госта и девойките се създава атмосфера на сърдечност и искреност. Споделят се мисли, амбиции, надежди, лелеят се химерични проекти. Настъпва нощ, а увлекателният разговор не свършва. В зори Нилендер се хваща за главата с двете си ръце и се тюхка: „Марина, Лев ме чака! Какво да му кажа?“ Марина се стряска: предложението за брак, което се съдържа в писмото на Елис, є се е сторило толкова чудновато, но тя вече дори не си го спомня. В същия миг разбира, че Нилендер се е влюбил в нея и че сега той иска да се ожени за нея. След като дълго време е вярвала, че никога няма да има успех сред мъжете, ето я с двама кандидати. Това я ласкае и дразни едновременно. Не може ли двама души да се обичат, без да се стремят към сливане на телата? В мислите є е настъпило пълно безредие и тя отхърля предложението и на Нилендер, и на Елис. Впрочем Марина се е убедила, че едно същество става незаменимо за нея след като я напусне. Само когато не є е пред очите, може да си мисли за него, без да се страхува от разочарование. Изчезне ли от погледа є, то се обогатява в нейното сърце с поетичните измами на паметта. Открай време, мисли си тя, отсъстващите са є били по-скъпи от присъстващите.
   Но това заплетено положение я изнервя до такава степен, че за да се успокои, тя започва да пуши. Дори си мисли да се самоубие и така да сложи край на кръстопътищата в един пуст живот. Междувременно проверката по абсурдния случай в Румянцевския музей продължава в непрозрачност и професор Цветаев е бесен. Първородната му дъщеря е безсилна да му помогне и може само да го съжалява, а също и себе си.
   За Марина единствената светлинка в мрака е срещата є в книжарница „Волф“ на Маршалския мост с прочутия поет Валери Брюсов. Тя чува думите му към продавача: „Дайте ми „Шантеклер“, макар че не уважавам много Ростан!“ Тези презрителни думи са като плесница за Марина. Още с прибирането си у дома тя пише писмо на поета, в което поема защитата на любимия си писател и заявява, че Ростан е гений, защото стиховете му є помагат да понася всички грозоти на живота. „Мисля, че никой, никой не го обича колкото мен, заключава тя. Вашите повърхностни думи много ме натъжиха.“1   Брюсов се развеселява от младежката изповед на Марина и в отговор є обяснява, че отношението му към Ростан е по-нюансирано, отколкото изглежда, и пожелава да се запознае с възторжената почитателка на френския писател. Въпреки изкушението си да се срещне с един човек, от чийто талант се възхищава и от чиято критика се страхува, Марина не му отговаря. Преживяването є с Елис и Нилендер вероятно є  е послужило за урок. Смята, че не е достатъчно зряла, за да се среща лице в лице с писатели, чиито произведения се печатат, продават и за които пишат вестниците. Впрочем тя се готви да замине заедно с Анастасия, за да придружи баща си до Германия. Професорът трябва да отиде там по работите на музея за изящни изкуства, който още се строи.
   Тримата се настаняват в околностите на Дрезден в семейството на един пастор, голям любител на музиката. През този кратък престой Марина усъвършенства познанията си по немски, потопява се в творчеството на Гьоте, който според нея превъзхожда Толстой, и открива, че Германия , където изобилстват хубавите неща, би могла да є стане втора родина. Но ето че на 13 юни 1910 година професор Цветаев получава от Москва известие, че в резултат на проверката е отстранен от поста си в Румянцевския музей. Министър Шварц е постигнал целта си. Цветаев посреща удара силно засегнат и си подготвя защитата. Анастасия усеща смущението на баща си и решава да остане при него в Германия, докато приключи работата си. Марина бърза да се върне в Русия, за да бъде навреме там за началото на учебната година. Тръгва си към края на лятото и предварително се радва, че ще се върне към навиците от най-ранните си години.
   Но само при гледката на родния дом в Москва сърцето є се стяга. В опустелите стаи добива чувството, че майка є е починала втори път същата нощ. Няма търпение баща є и сестра є също да се завърнат. Ала когато професорът си идва, той е толкова затънал в грижата да се оневини пред властите за бъркотиите в Румянцевския музей и в работата около музея за изящни изкуства, че не му остава свободен миг да се занимае с дъщерите си. Последователните му усилия да снеме от себе си всяко подозрение и да продължи успоредно с това работата по създаването на новото национално съкровище не ще се окажат напразни, тъй като само няколко месеца по-късно правото ще бъде на негова страна, няма да остане нито петънце подозрение срещу него и той ще бъде назначен за хоноруван директор на Румянцевския музей. Но дотогава колко митарства, колко унижения! Момичетата му съчувстват, но не могат да му бъдат полезни в борбата срещу явната злост. Те си имат и свои грижи. За тях по-сериозни събития изтласкват на втори план бедите около баща им. През октомври 1910 година известието за смъртта на Лев Толстой в малката гара Астапово, където е избягал от семейството си, потапя Русия в дълбока скръб. Двете сестри решават да отидат на поклонение в имението Ясна поляна, за да отдадат последна почит на писателя, чието творчество харесват и от чиито идеи се възхищават. Погребението няма да бъде религиозно, тъй като Църквата го е отлъчила заради антиклерикалните му идеи. Въпреки предупрежденията на баща им, който се страхува от сблъсъци с полицията по време на церемонията, те се присъединяват към множеството на почитателите на Толстой, които в определения ден прииждат към гарата и нахлуват във вагоните. След уморително пътуване Марина и Анастасия пристигат на местоназначението с премръзнали крака и възторжени до болка сърца. Те виждат как пренасят тленните останки, включват се в шествието, което придружава ковчега до дома на покойния, тъпчат часове наред сред навалицата на безименните посетители, докато стигнат до стаята, където е положен великият смъртник със спокойно чело, безразличен към всичко в скромния като на всеки обикновен селянин сандък. Анастасия забелязва, че е облечен в черна рубашка, че лицето му е изпито, че брадата му е нереално бяла и че в стаята няма икона. „Тук е написал „Война и мир“, добавя тя. Удивителна тишина цареше около толкова неспокойния човек. Мълчеше този, който никога не бе мълчал.“1  
   Обратният път на двете сестри в третокласния вагон е съсипващ. Те са смазани от умора и гладни, но горди, че са отдали своята почит към паметта на писателя, който ги е карал да мечтаят през цялото си детство и който е имал смелостта да презре официалните представители на реда и на религията.
   След героичната експедиция Марина отнова изпада в своята самота, отново живее с колебанията си, със съмненията си, но внезапно решава да поднови връзката си с Нилендер, когото не е виждала след странната сплетня около задочното предложение за женитба. Но не желае да му пише, защото ще бъде непохватно и изтъркано. Предпочита да му изпрати стихосбирката, която ще отпечата със свои средства. Цената няма да я възпре. Професор Цветаев не държи строга сметка за разходите. Може спокойно да взема от бащината каса. А съвсем наблизо има и печатница. Марина поверява на печатаря Мамонтов избрани стихове, които е писала напоследък, и поръчва тираж от петстотин екземпляра. Тя е потайна и предпазлива и не споделя с никого своя план. Докато томчето е под печат, е послушна ученичка. Никой не подозира какво събитие подготвя. Когато Марина вижда шпалтите, получава малък шок от суетност. Достатъчно ли е да ти отпечатат едно произведение, за да се обявиш за писател? Двеста двайсет и шест страници. Заглавието се шири с тлъсти букви: „Вечерен албум“. Над него се чете с малки букви: „Детство – Любов – Самотни сенки“. И действително сборникът съдържа отзвуци от всички лутания в детството и юношеството на Марина. За да подчертае влечението си към пламтящия живот и ранната смърт, тя посвещава творбата си на Мария Башкирцева, младата романтична рускиня, която живя във Франция в края на миналия век, която написа своя „Дневник“, поразяващ с искреността си, и която угасна от туберкулоза на двайсет и четири години. Марина живее с натрапчивата мисъл за своята близка смърт и пише в поемата си „Молитва“, че е циганка, влюбена в промяната, в крещящото и в свободата, и че бърза да напусне този свят, където няма какво да прави:
   
   Жадувам чудо – чуй ме, Боже –
   сега, веднага, в този ден!
   Дай да умра, докато още
   животът книга е за мен!
   ......
   Обичам танца, кръста, шлема,
   оставя белег всеки ден...
   Но дай след детството – поема
   на седемнайсет – смърт за мен!
   Превод Ася Григорова
   
    Всъщност, когато „Вечерен албум“ – носителят на това мрачно молебствие – се появява по книжарниците, Марина, макар и да се чувства изтрезняла, се надява първата є книга да бъде забелязана не само от нея и да се хареса. Иска є се Нилендер да я прочете с вълнение и бъдещето, осветено от поезията, да се усмихне и на двамата.
III
ДЕБЮТИ В ПОЕЗИЯТА
И ДЕБЮТИ В ЛЮБОВТА
                           От Пушкин насетне руският народ се опиянява от поезията. Музиката на стиховете е нужна на слуха му, както въздухът на родната страна е нужен на дробовете му. Ненапразно тази епоха е наречена „Сребърен век“ на поетическото вдъхновение. Двете столици на империята си съперничат в представянето на самобитни таланти. Санкт Петербург се гордее, че са „негови“ личности като Мережковски и Зинаида Хипиус, ръководители на „философско-религиозно“ общество, Вячеслав Иванов, който оглавява „Свят на изуството“ и „Аполон“, и други писатели от първа величина като Александър Блок, Николай Гумильов, Михаил Кузмин. Москва, за да не остане по-долу, изкарва на преден план Кръжока на аргонавтите, начело с Андрей Бели, и списание „Везни“, което Валери Брюсов ръководи с твърда ръка. Съревнованието сред хората на перото е толкова настървено, че всеки ден се появяват нови идеи, нови творби, най-разнородни тенденции. Открита е и една нова поетеса с излючителна дарба – това е съпругата на поета Гумильов, чийто псевдоним е Анна Ахматова. Марина Цветаева облажава посестримата си за внезапния є успех и за сигурното рамо, което є дава нейният мъж. Но сред този интелектуален кипеж, при който другарството е толкова важно, колкото и геният, на нея є липсва напълно опит и подкрепа.
   В момент, когато Марина е решила да опита своя късмет, многообразието на стиловете в руската поезия е главозамайващо. По кой път да поеме, за да се отличи? Към коя школа да се присъедини, за да бъде в крак с времето си? Дали да се остави на неоромантичното течение или на течението на новите символисти, или на течението на декадентите, съперници на французите, или на течението на веристите, близки до народното вдъхновение, или още на течението на „акмеистите“, които препоръчват съвършенство на формата и остър изказ на истината? Марина Цветаева е закърмена с Пушкин и би искала едновременно да прилича на своя велик образец и да се подчини на повелите на съвременната литература. Но за да се освободи от безплодната борба между традицията и нововъведенията, решава да се довери единствено на своя инстинкт и да даде воля на песента, която е в нея. Когато излиза „Вечерен албум“, Марина учи в седми клас на гимназията „Брюхоненко“, където е постъпила и Анастасия. Никой около нея не подозира, че току-що е издала първата си книга. Дори професор Цветаев, който е изцяло погълнат от приготовленията за откриването на музея за изящни изкуства, не се опитва да разбере дали е истина, както се шушука тук-там, че първородната му дъщеря се готви да се посвети на литературна кариера. Марина не страда ни най-малко от конспирацията около първата си творба. Напротив, така се чувства в безопасност. От гордост и от свян би є било противно да я измъкнат от сянката.Тя се страхува от всякакъв шум, от всякаква показност.
   При все това сред купищата поетическа продукция в края на 1910 година няколко критици забелязват книжката на непознатата. Валери Брюсов, след като е отделил внимание в „Руска мисъл“ на един друг начинаещ – Иля Еренбург, споменава многообещаващия „Вечерен албум“, като обаче изразява съжаление, че в описанието на интимния си живот авторката „прахосва своята дарба в безполезни, макар и елегантни, дреболии“. Гумильов, напротив, твърди в петербургското списание „Аполон“, че скромната книжка заслужава внимание и симпатия и че би било грешка на нея да се погледне като на „мил сборник с изповеди на младо момиче“, докато всъщност тя съдържа „великолепни стихове“. И накрая Максимилиян Волошин в „Утро на Русия“ признава, че е очарован от хармоничната и наивна песен, „на границата между детството и юношеството“. Никой не съобщава на Марина, че се е появила такава статия, подписана от поет на трийсет и три години с призната слава. Тя не се интересува от отзивите за книгата си и мисли само да пише нови стихове, без да я е грижа за тяхното бъдеще, нито пък за своето.
   Но една декемврийска вечер през 1910 година в стария дом на „Трьохпрудная“ се позвънява. Марина отваря вратата, очаквайки да види някой приятел на семейството. Но пред нея се е изправил непознат мъж. „На прага виждам цилиндър, пише тя. Под цилиндъра – несъразмерно лице, обградено от къса къдрава брада. Гласът му звучи лукаво: „Мога ли да видя Марина Цветаева?“ – „Аз съм!“ – „А аз съм Макс“ (Максимилиян) Волошин. Мога ли да вляза?“ Марина отвежда посетителя си в своята стая на последния етаж. Там той є задава въпрос, който я обърква: „Прочетохте ли статията ми за вас?“ Когато Марина признава, че не е знаела за нея, посетителят се провиква: „Така си помислих и ви я нося. Има месец, откак е излязла!“1 
   Погледът на Марина пробягва по редовете, изпълнени с похвали, докато Волошин я наблюдава през очилата си с дебели стъкла. Пълен е и диша тежко. Може би и той е развълнуван като нея? Появява се Анастасия и остава при тях. Разговорът ту кипи, ту се лее. Беседват за всичко без ред, но най-вече за литература. Споменават имена на чужди автори и ги редуват с имената на съвременни руски писатели. Волошин е изненадан, че Марина не е полюбопитствала да прегледа печата още при появата на „Вечерен албум“, а тя се изповядва: „Не чета вестници и не се срещам с никого. Баща ми още не е разбрал, че съм издала книга. Може би е узнал, но не казва нищо! В гимназията също си мълчат.“ Гостът се усмихва на думите є и учтиво пита: „А какво правите в гимназията?“ Отговорът звучи категорично: „Пиша стихове.“ Волошин я моли да прочете нещо още на мига. Марина е трогната и незабавно започва. Докато чете куплетите, в които е премерила всяка дума, гласът є трепери, погледът є се озарява и тя дори се разхубавява. Късно вечерта, като се разделя с двете сестри, Волошин се чувства запленен. На другия ден изпраща на Марина поема, в която нарича срещата им „чудо“. В отговор тя може поне да му благодари и да го покани в „стария дом с кепенци на прозорците“, ако не го е страх, че може „да умре от студ“.1 
   Волошин тутакси откликва. На години е два пъти по-голям от Марина, но тя бързо се сприятелява с него. Харесва го, защото много добре познава чуждестранната литература и има широки връзки сред руските интелектуални кръгове. Той внимателно я задиря за слабостта є към Едмон Ростан и є отваря очите за гении от съвсем друга величина като Юго, Бодлер, Рембо. След като изнася името є в печата, той я въвежда – върховна чест! – в редакционната колегия на списание „Музагет“, където работят рамо до рамо Андрей Бели, Елис и Нилендер. Марина се появява в техния кръжец като независима и дори предизвикателна фигура. Със своята ексцентрична и небрежна външност би могла да мине за бохемка. Иска є се да не бъде забелязвана, а носи на ръцете си пръстен до пръстен. Както винаги, потребността є да изненада надделява над потребността є да се обезличи. Такава двойственост в поведението тревожи и затруднява хората, които съдят за нея по външния є вид. Сътрудникът на списанието Фьодор Степун отбелязва в своите „Спомени“: „В начина, по който Марина чувстваше, мислеше, говореше, имаше нещо, което не беше съвсем приятно, някакъв непоклатим егоцентризъм просмукваше всички движения на душата є. Тя не разказваше нищо от живота си, а не преставаше да говори за себе си.“1
   Другаде Степун подчертава чудатостите на нейния вечно буден мозък и „стоманената, почти мъжка мускулатура“. Марина можеше да се смути, като види в редакцията на „Музагет“ миналогодишния си поклонник Владимир Нилендер. Но не се получи нищо подобно. Този, когото тя нарича сега „свой отпратен годеник“, є е незаменим приятел и „брат“. А ухажорът є от времето на „чиракуването“ – Елис, който също се перчи на литературните заседания в редакцията, след като се е излекувал от смешната си страст, става един от най-полезните и най-приятните колеги на Марина. Андрей Бели от своя страна е по-скоро сдържан, но годеницата му, Ася Тургенева, талантлива художничка, правнучка на автора на „Разкази на ловеца“, е заобичала Марина и я главозамйва с комплименти и внимание. Марина не е свикнала на женски нежности, но допуска да є се възхищават и да я хвалят със задоволство, което дразни сестра є. Впрочем Анастасия скоро престава да се интересува от тайните литературни и сантиментални закачки на сестра си. Отскоро тя е вкусила удоволствието от пързалянето с кънки в компанията на очарователния младеж Борис Трухачов, който е само на седемнайсет години – с една година по-голям от нея, – но умее еднакво добре да ухажва и да кара кънки.
   Следващата година Марина обявява безпрекословно, че вече няма какво да прави в гимназията сред разни незначителни бъбривки, и без да дочака края на учебната година и свидетелството за завършен клас, шумно напуска училището за голямо огорчение на баща си, който винаги прекомерно е уважавал дипломите. Друга проява на независимост: през април 1911 година Марина заминава сама за Гурсуф, балнеоложки курорт на черноморския бряг. Малко след пристигането си в Крим я представят на майката на Волошин, собственичка на няколко вили, които дава под наем на туристи. Тя кани Марина и сестра є на почивка за няколко седмици без никакви официалности в живописното село Коктебел, в полите на Карадаг. Марина е очарована от перспективата да прекара една слънчева ваканция и бърза да приеме поканата. В Коктебел всичко є харесва – синьото небе, отблясъците на морето, докъдето виждат очите, тропическата зеленина и разговорите с многобройните хора на изкуството, които посещават курорта. При все това промяната на обстановката и обкръжението не я отклоняват от безкрайните є сантиментални проблеми. Тя е избягала от Москва и се опитва все още да анализира характера на отношенията си с Нилендер: „Заминах за Коктебел, пише тя, за да се отдалеча от него, но не за да обичам друг, а да не обичам него.“1 В писмо до приятеля си Волошин пояснява: „Не мога да бъда щастлива, не искам да го насилвам да ме забрави. (...) Тялото на другия до нас е стена, тя ни пречи да видим душата му. Ох! Как ненавиждам тази стена! Отхвърлям рая, където всичко е въздушно, блажено. (...) Отхвърлям също живота; в него всичко е толкова ясно, толкова просто, толкова грубо.... Страдам и никъде няма място за мен.“
    С течение на времето обаче омекотяващият чар на Коктебел уталожва нейните съжаления, бунтове и тревоги. Приятно є е в малката космополитната група, сред която властва Елена, майката на Максимилиян Волошин. Тя е германка по рождение и предизвикателна по темперамент, облича се в гръцки туники и носи старогръцки сандали. Близките є шеговито я наричат „пра“ от първата сричка на прабаба. Тя обожава сляпо сина си, който по нейно мнение е гениален поет и художник. Настанил се е в една кула, недалеч от майка си, където има богата библиотека. Отшелническият кът му служи за убежище срещу неприятностите на всекидневието. Впрочем той няма от какво да се оплаква, защото не му липсват нито пари, нито удобства, нито талант, нито приятелства. Марина го облажава за редовните и простичките му удоволствия, докато самата тя е изпълнена с питанки и боязливо се поддава на всякакви предсказания.
   Един ден Марина се разхожда сама по плажа в подножието на стена от ахатови скали и се забавлява да събира лъскави цветни камъчета. Зад нея близо до край-брежния път млад мъж седи на пейка и наблюдава хоризонта. Очите му са светлосини със сив оттенък; лицето – бледо, изпито, почти болнаво. Ненадейно той є предлага своята помощ. От звука на неговия глас нещо трепва под лъжичката є. Без дори да помисли, решава, че не може да отхвърли едно толкова мило предложение. В същия миг я изпълва безумно суеверие и є хрумва, че ако този непознат є донесе камъчето, за което мечтае, тя ще се омъжи да него. Младежът става, спуска се към плажа, тръгва да търси някакво рядко камъче и след малко се връща с „ахатова перла“, закрепена на върха на пръстите му. Марина е запленена от съдбоносния знак на оракула и му се прекланя. Действително, колкото по-неразумно є се струва едно решение, толкова по-готова е да му се подчини.
   Когато пристига в Коктебел по покана на госпожа Волошин, Анастасия заварва Марина преобразена от щастие. Представя є избраника – Сергей Ефрон. Той є е разказал, че е седемнайсетгодишен, че не е завършил образованието си и че се намира в Крим за лечение на начална туберкулоза. Анастасия, която е влюбена в „милия кънкьор“, връстник на Сергей Ефрон, не намира никакво възражение срещу мигновеното увлечение на сестра си. Марина съветва Анастасия да покани любимия си за кратко в Коктебел и след това да замине с него за някое спокойно кътче, а самата Марина да отиде със Сергей Ефрон в Уфа – Башкирия, където той ще може да се полекува с кумис – кобилско мляко, известно и незаменимо средство срещу анемия и белодробни възпаления.
   Анастасия приема предложението на сестра си и повиква своя любим в Коктебел. Когато Борис Трухачов пристига, тя се заема веднага да подготви пътуването на четиримата.
   Двойката Анастасия – Борис ще намери убежище за любовта си във Финландия, а Сергей, придружен от Марина, ще се лекува в Уфа, в полите на Урал. В деня на заминаването двете двойки се разхождат под ръка из улиците на Теодосия в очакване да вземат влака всяка в своята посока, всяка към своята съдба. Нито Марина, нито Анастасия са сметнали за необходимо да запознаят баща си със своите брачни планове. Той е толкова страхлив, че неизбежно ще се противопостави. В момента се намира на балнеолечение в Германия, в Бад Наухайм. Ще го остават спокойно да пие минерална вода, а когато се върне в Русия, ще го уведомят предпазливо. Ако имат късмет, толкова ще е погълнат от последните приготовления за откриването на музея, че ще се задоволи само с някакво принципно възражение.
   През есента на 1911 година, когато се връщат в Москва тайно сгодени – Анастасия в Хелзингфорс, а Марина в Уфа, – двете сестри намират баща си на легло, болен от гръдна жаба. Сергей вече е станал на осемнайсет години, учи в гимназия и също пише стихове, а Марина, свободна от училищни занимания, събира материал за нова стихосбирка – бъдещата „Латерна магика“ За да подготви издаването є, преодолява вродената си стеснителност и се съгласява да участва в литературни вечери под патронажа на Брюсов. Наистина се държи сковано и гласът є е неуверен, когато чете стиховете си, но ръкоплясканията на публиката са доста бурни и є вдъхват увереност. Насърчена от първия си успех, тя изпраща една своя елегия, която е посветила някога на Нилендер, за участие в конкурс, организиран също от Брюсов. Известно є е, че той не цени таланта є, но както изисква правилникът, конкурсът е анонимен и тя се надява да прескочи бариерата на неговото неодобрение. Действително благодарение на анонимността Марина Цветаева побеждава. Обаче Брюсов е недобросъвестен „играч“ и като открива самоличността на лауреатката, отказва да подпише решението на журито. Той заявява публично: „Първа награда не се присъжда на никого. Но една втора награда се дава на Марина Цветаева.“ Тази втора награда, по-скоро унижаваща, отколкото уважаваща, тя трябва да раздели с младия поет Ходасевич. След церемонията Марина получава позлатен медал с изображението на Пегас на фона на изгряващо слънце. Тя ще носи този евтин накит като висулка на гривната си. Но макар да заявява, че е безразлична към сплетните и подигравките, се чувства оскърбена от грубостта на Брюсов. Малко след случката с „конфискуваната“ първа на-града Марина си отмъщава, като посвещава на учителя сатирична поема:
   
   Забравих, че сърцето ви е свещ в нощта,
   а не звезда! Забравих за това!
   Поезията ви от книгите извира,
   а критиката ви – от завистта.
   Ранен старик, отново, но само за миг
   ми се сторихте поет велик.
   
   Злъчната є нападка убеждава докрай Брюсов, че Цветаева е непристъпен човек и че талантът є е като характера.
   Пренебрегвайки неприязънта на Марина към Брюсов, Волошин я поздравява тържествено за втората награда, сякаш скромното отличие е равно на голяма победа. Поздравява я и за предстоящия є брак, за който е чул да се говори. Обаче допуска неблагоразумието да използва закачлив тон и вместо обичайната честитка изказва шеговито съчувствие. Марина се засяга и му отговаря с кисело перо: „Писмото ви е сериозна грешка. Има неща, за които шегата е неуместна, и неща, за които трябва да се говори само с уважение. Ако човек няма усет, трябва да умее да мълчи.“ Дълго време тя ще има зъб на горкия Максимилиян за нетактичността му.
   За разлика от Волошин, който проявява весел скептицизъм към новата любов на Марина, професор Цветаев, вече запознат с намеренията на първородната си дъщеря, е поразен. Той е човек на традицията и не може да се съгласи с брака между една девойка, която още няма двайсет години, и хлапак-ухажор, който се е обявил за деветнайсетгодишен, и на всичко отгоре – в неговите очи – има двойния недостатък, че е евреин и туберкулозен. Малката проверка, която прави по въпроса, засилва опасенията му. От сигурен източник е узнал, че прадядото на кандидата е бил, уважаван наистина, равин, но че дядо му и баба му винаги са постъпвали като закоравели революционери, че са се компрометирали като участници в заговори срещу режима., избягали са в чужбина, за да се спасят от затвора, че децата им са получили същата политическа зараза, свършили са в позор и нищета, но че, слава богу, новото поколение, това на Сергей, като че ли засега не е засегнато от левичарската проказа. Очевидно при такава наследственост може да се очаква явлението да се повтори. Един човек, чиито предци са били отровени от подривни теории, е застрашен повече от всеки друг да допусне същите грешки. Всички тези разсъждения накърняват монархическите и закостенели идеи на професор Цветаев. Обаче той е толкова уморен от споровете с повърхностните си дъщери, че накрая приема мисълта за техните връзки, без да ги одобрява.
   Венчавката на Марина Цветаева и Сергей Ефрон се извършва на 27 януари 1912 година в Палашевската черква в тесен кръг. Лицата на мнозина от присъстващите изразяват униние, но младоженците греят от радост.
   Професор Цветаев се опитва да преглътне огорчението си, като още по-енергично подготвя откриването на музея за изящни изкуства, който вече се нарича музей Александър III1 и на който е посветил най-хубавите си години. Официалната церемония е насрочена за 31 май 1912 година. На тържеството присъства лично императорът, както и императорската фамилия, висши сановници, членове на правителството. Високото признание е в ярко несъответствие със скромността на човека, чиито усилия се увенчават с този акт. За случая професор Цветаев е облякъл празничната си униформа с тежките бродерии, за която е платил осемстотин рубли (още не ги е прежалил), закачил е и отличията си, но настроението му не отговаря на пищността на одеждите. Той изглежда толкова непохватен, толкова скован в парадната си дреха, че дъщерите му не могат да не го съжалят, но и да му се възхитят наред с това. Зет му, който също присъства на церемонията, не отмества поглед от императора. В писмо до сестра си от 7 юни 1912 той пише: „Огледах царя внимателно. Той е дребен на ръст, с младежко лице и добродушни светли очи. Не прилича на император.“ Докато слуша със стегнато от вълнение гърло протоколното слово на Николай II, който благодари на професор Цветаев за успешното му дело в про-слава на Русия, Марина си дава сметка, че героят на деня бърза да избяга от обичайните поздравления и да се прибере вкъщи, за да се потопи в своите папки и книги. „Той стоеше до главния вход, сам между белите колони, изправен под самия фронтон на музея, в зенита на своя живот, на върха на творческия си път“, пише тя в своя биографичен очерк „Откриването на музея“, и добавя: „Видение на абсолютния покой.“
   Публичното признание на предаността му към изкуството и отечеството утешава отчасти професор Цветаев за нелепите обвинения в некомпетентност и небрежност при ръководенето на Румянцевския музей, които му бяха отправени преди време. В еуфорията на тържествата за малко да забрави абсурдния брак на голямата си дъщеря и за малко Сергей Ефрон да му се стори интелигентен и симпатичен. Но ето че веднага след Марина и Анастасия също иска да се омъжи. Избраникът є е един слаб ученик. Определено по-лесно е да събираш шедьоври от четирите краища на света, отколкото да налееш разум в главата на влюбена девойка. Този път всяка съпротива е напразна, тъй като Атастасия се е застраховала – тя е бременна. Пазила го е в тайна от околните, докато е било възможно. Единствено Марина е била в течение. Тя прелива от радост, че малката є сестра ще има бебе преди нея. Иван Цветаев се чувства затънал в пороя от женски безумства и се примирява с неизбежното. Анастасия се венчава в черква, сетне, свое-временно благословена от свещеника, ражда момченце, което нарича Андрей.
   Но вълненията на професора не се изчерпват. Вече Марина поема щафетата. Когато се връща от сватбеното си пътуване до Франция и Италия, тя съобщава на баща си, че чака бебе. Озарена е от щастие, сякаш истинската поезия не е в стиховете, които пише, а в утробата є. Баща є покорно се радва заедно с нея на майчинството, което му изпраща съдбата. На 5 септември 1912 година Марина ражда момиченце и решава да го нарече Ариадна. Защо това странно име, което в източноправославия календар отговаря на празника на напълно непозната мъченица, символ на вярната жена? Близките на Марина – баща є, мъжът є – я умоляват да размисли още и я увещават, че момиченцето може би ще се притеснява от това превзето и малко смешно име. Но Марина упорства и заявява, че е взела решението, като си е спомнила една героиня от историята за Тезей, която я е впечатлила в детските є години. Истинското є желание, както ще признае по-късно, е било да се отличи, да не прилича на другите майки, които се палят по Татяни, Наталии и Олги, и да постави дъщеря си под изключителен знак още с идването є на белия свят. „Нарекох я така, пише Марина, заради романтизма и високомерието, които са ме ръководили през целия живот.“1 Когато обаче  започва да използва името, такова едно накичено и неблагозвучно, Марина решава да го замени с гальовното умалително Аля.
   Едно друго раждане, почти толкова важно, бележи за Марина годината 1912. В книжарниците се появява стихосбирката „Латерна магика“, върху която тя е работила няколко месеца тайно от всички. Както и предишната творба, тази е отпечатана в петстотин екземпляра също за сметка на автора. Но Марина вече си е взела поука и сега жадно следи за отзвуците в печата. За съжаление рядко се случва критиците да похвалят някой писател за втората му творба, ако са проявили слабост да одобрят първата. Щом са изпитали удоволствие от откритието, те запазват хладнокръвие и се придържат към отрицанието, като че съжаляват, загдето първия път са проявили снизхождение. След като са приветствали „първите срички“ на „младата поетеса“, ето че сега са придирчиви. Сергеев упреква авторката за тясната атмосфера на стихотворенията, които са като заключени между четирите стени на детска стая. Брюсов е още по-строг и критикува прекомерната интимност в поезията є изобщо и непростимата небрежност в стила. Гумильов завършва унищожителната си критика, като изразява надежда, че третото произведение на Цветаева ще изкупи детското декадентство в „Латерна магика.“
   Никоя от тези нападки не наранява дълбоко Марина. Още в началото тя е пожелала поезията є да бъде вик от сърцето. Обаче би трябвало този вик на сърцето да се подчинява на възрастта на този или тази, който или която не са успели да го възпрат. Ако авторът едва е прехвърлил детските си години, него трябва детството да го вдъхновява. По-късно ще има правото да говори със същата убеденост за вълненията на юношеството, за терзанията на любовта, за сенките на смъртта върху дните, които намаляват, и може би, кой знае, за политика. Но освен искреност от Марина да не се изисква друга добродетел. Дори лутанията и прозодичните несъвършенства са є скъпи, защото са свидетелство за нейното моментно настроение. Златното є правило при изразяването на чувството, каквото и да е то, е преди всичко истината. Затова в „Латерна магика“ тя може да приветства радостта на двойката мъж и жена, апострофирайки другаря си („приятелю, приятелю, светът ни принадлежи като на богове!“), и в същата сбирка да стене под бремето на миналото, което є отнема вярата в трайността на щастието.
   Това, което професионалните коментатори отказват да приемат, е, че една млада жена с буен темперамент може да бъде еднакво искрена и когато е развълнувана от възпоминанията за детските игри, и когато е заслепена от откритието на любовта или помрачена от мисълта за вероятна близка смърт. Докато те не разберат, че посредством една модерна, грапава, дори агресивна форма Марина Цветаева им предлага своята автобиография в стиховете си, те ще я упрекват, че е ту детинска, ту твърде екзалтирана. Във всеки случай сигурна е в едно: дали я укоряват, или я хвалят, тя е неспособна да пише другояче.
   
IV
 РАДОСТИ И ТРЕВОГИ В БРАКА И МАЙЧИНСТВОТО
                           За Марина раждането на момиченцето е нещо повече от освобождаване, то е откровение. Тя не може да повярва, че е дала живот на едно дете. Струва є се, че дъщеричката є е най-хубавата и най-будната на земята. Издокарва я, задушава я с целувки, изпада във възторг от муцунките и гукането, от несигурните є жестикулации и описва в своя „Дневник“ и най-незначителните прояви от развитието на Ариадна (за близките на семейството – Аля). Щом детето започва да прави първите си стъпки и да изговаря първите срички, майка є иска да я обсеби с цялата си властна обич. Когато Марина забележи, че нейното малко момиченце се усмихва на леля си Лиля (Елисавета, сестрата на Сергей Ефрон), не успява да прикрие мрачното си раздразнение. На 5 май 1913 година в „бордовия дневник“ тя се обръща към детето като към голям човек. „Ти си на една година, аз съм на двайсет и една. Ти непрекъснато повтаряш: „Лиля, Лиля, Лиля“, дори и в мига, когато аз пиша тези редове. Оскърбена е гордостта ми. Забравям, че ти още не знаеш и няма скоро да узнаеш коя съм. Аз мълча, избягвам да те погледна и чувствам, че за първи път ревнувам. Това е смесица от гордост, накърнено самолюбие, горчива тъга, измамно безразличие и дълбоко възмущение.“
   Обсебващата, дива, животинска любов на Марина към детето се съпровожда от покровителствена обич към съпруга є. Марина е обезпокоена, че Сергей е блед, че здравено му е разклатено, вълнува се от деликатността на артистичните му чувства и снизхождението, с което приема приумиците на своята пламенна, парадоксална и капризна жена. Понякога на Марина є се струва, че има две малки деца на ръцете си – момиченце в ранна възраст и съпруг – Сергей, вечен студент. Той я обожава, разбира я, усмихва се на сприхавостта є. Какво повече може да иска от един мъж, чието име носи и с когото дели брачната постеля? Те са си дали свобода един на друг и в това отношение са авангардна съпружеска двойка. Нито за миг Марина не съжалява, че е свързала живота си с това момче, което още не е разбрало какво точно е и какво ще прави по-нататък, но което със сигурност има голямо сърце и голям ум, щом като сама го е избрала, а интуицията є никога не я е лъгала. След две години семеен живот тя споделя в писмо до писателя и християнски мислител Василий Розанов: „Никога не бих могла да обичам друг, изпълнена съм с тревога и бунтарски дух.“ В поема, посветена на Сергей Ефрон, обявява:
   
   С предизвикателство пръстена му нося,
   че аз съм негова жена не на хартия, във Вечността.
   
   Това майчинско и съпружеско щастие я прави безразлична към останалите членове на семейството. До такава степен тя е престанала да се интересува от заварените си сестра и брат, че вече е започнала да ги чувства като чужди. Макар да е загрижена за това, което става в живота на Анастасия – също като нея млада майка и съпруга, – тя вече никак не търси нейната компания. Що се отнася до баща є, макар да твърди, че е все така привързана към него, вече смята, че той принадлежи на друго време, дори на друга планета. Прекомерното въодушевление на Марина я откъсва от външния свят. За щастие между леглото и детската люлка стои работната є маса, която я привлича както в миналото. От време на време с перодръжка в ръка тя изпада в някакво отрезвяване в сравнение с първите си стихове. Нищо не е останало от носталгията є по детството, от отвратата є към всекидневието и от натрапчивата мисъл за смъртта. Сега в нея нараства вдъхновението на една видимо напълно задоволена жена. При повторната си почивка в Коктебел през пролетта на 1913 година Марина заявява, че вече никак не се съмнява в творческата си сила. Същата година тя изразява без фалшива скромност вярата си в бъдещето на своето творчество.
   
   За стиховете, писани тъй рано,
   преди да знам, че съм поет дори,
   стремглави, като пръски от фонтани
   и празнични искри,
   
   смутили – като дяволчета – с радост
   на храма най-молитвения час,
   за моите стихове за смърт и младост – 
   нечетени от вас! –
   
   забутани из прашните витрини
   (където други книги са на власт!),
   все някога – като за старо вино –
   за тях ще дойде час.1
   Превод Валентина Радинска
   
    Много години по-късно Марина потвърждава това добро мнение за себе си, като отбелязва в своя „Дневник“: „Непоклатимо съм уверена в стиховете си.“2   
    Третата сбирка на Марина Цветаева, публикувана през 1913 година под заглавие „Извадки от две книги“, съдържа стари текстове и предговор, в който е изразено поетическото кредо на авторката: „Всички ще си отидем. След петдесет години ще бъдем под земята. Ще дойдат нови образи под вечното небе. И ще ми се да кажа на всички, които са още живи: „Пишете, пишете повече! Запечатайте всеки миг, всеки жест, всяка въздишка. Не само жеста, но и формата на ръката, която го прави; не само въздишката, но и очертанието на устните, от които тя отлита. Не пренебрегвайте външното. (...) Отбелязвайте нещата с по-голяма точност. Нищо не е без значение. (...) Цветът на очите ви и на абажура на лампата ви, ножът за разрязване на книги и шарките на тапетите, скъпоценният камък на вашия любим пръстен– всичко това ще оформи тялото на вашата душа, на вашата бедна душа, изоставена в безбрежния свят.“
   Марина Цветаева ще се подчинява през цялата си кариера на тази грижа, първична и метафизична едновременно, да свързва неясните движения на мисълта с неподвижността и реалността на нещата, които заобикалят писателя. Стихотворенията є отразяват мига, който тя изживява, събитията, които є се случват, въздуха, който диша, интелектуалните новости на времето. И при все това тя не принадлежи към никоя литературна група. Не принадлежи дори на себе си. В много случаи остава с впечатлението, че не тя пише, а думите сами изпадат от перото є, идват от другаде, че всичко, което измисля, є е „дадено“. От кого? По темперамент и по възпитание тя е агностик и не уточнява тези неща. Най-много да каже, че висша сила є диктува находките. „Зная всичко още от раждането си, казва тя. Винаги за всичко съм имала вродено знание.“1 
   Тази горда вяра на Марина в собствения є талант се подсилва и от все по-топлия прием сред почитателите є на стихотворенията, които рецитира в салоните или публикува в списанията. Понякога съжалява, че майка є, която толкова е страдала заради своята провалена музикална кариера, не е тук, за да види успехите на дъщеря си на писателското поприще. Би желала също баща є да е по-чувствителен към похвалите, които я засипват от всички страни. Но той винаги е жертвал семейните радости заради удовлетворението от собствената си работа. Току-що е получил от правителството нов знак за почит. Поканен е да поздрави от името на музея за изящни изкуства високопочитания Румянцевски музей, където дълго е работил, по случай неговата петдесетгодишнина. Задължението да се появи още веднъж на официално тържество, да стиска ръце, да произнася реч надхвърля силите му. Веднага след това протоколно бреме той се разболява. На 27 август 1913 година, както си почива при приятели на село, получава сърдечна криза. Пренасят го много предпазливо в дома на улица „Трьохпрудная“. Дъщерите му пристигат незабавно, намират го отслабнал, но все още в съзнание. В мига, в който се поокопитва, ги пита за семейния им живот. Чувстват ли се щастливи? Не съжаляват ли за нищо? Те са трогнати, че сега, когато би трябвало да мисли само за себе си и за това, което го очаква в отвъдното, той е нежно загрижен за техния живот. За да не го тревожи, Анастасия не му казва, че е сбъркала, като се е омъжила за Борис Трухачов, и че той заплашва да я зареже и нея, и момченцето є, което е на една годинка. Цветаев издъхва тихо на 30 август 1913 година, без да разбере нищо за неудачите на най-близките си. Анастасия е поразена от спокойното, почти тържествено лице на баща си в ковчега. Той сякаш е открил музея на мечтите си. По негова заръка е погребан във Ваганковското гробище до жена си Мария, починала на трийсет и седем години. Вероятно я е обичал повече, отколкото са предполагали, си мисли Мария, защото не пожела да я замести с друга. Смъртта на професора покрусява дъщерите му. Те горчиво съжаляват, че са го изоставили и че дори не са го познавали добре. „Скъпият, милият татко!, пише Анастасия в своите „Спомени“. През целия си живот събираше пари за децата си, отказваше се от всичко, пътуваше във втора класа (...), предпочиташе да вземе трамвая или да върви пеша (...). Разпределяше всичко, което беше спестил, с бащинско внимание и грижа за справедливост. (...) Скъпият, скъпият татко, приживе ние му засвидетелствахме твърде малко внимание и нежност!“
   След траура отношенията между Борис Трухачов и Анастасия се влошават още повече и след неспирни кавги идва разривът. Борис зарязва съпругата и детето си и се измъква на пръсти. Марина се притичва незабавно на помощ на сестра си и бебето. За да повдигне духа на нещастната Анастасия, тя увещава Сергей, че ще бъдат много щастливи, ако заминат с Анастасия и децата на слънце в Крим. Срещат се в Ялта и заедно отиват във Теодосия. Там младите майки се труфят, разхождат се, мечтаят, загледани в безметежно спокойните пейзажи, а вечер се развличат, като декламират стихове на артистични вечеринки. На една такава сбирка Марина обявява, че ще рецитира поема, посветена на дъщеря си Аля. Публиката е приятно изненадана и аплодира младата поетеса. По повод тази случка Марина разказва в своя Дневник: „Някой дори извика възторжено: „Браво!“ И добавя с невинна суетност: „Не ми даваха повече от седемнайсет години!“
   Понякога Максимилиян Волошин идва пеша в Коктебел да прави компания на двете сестри, да им донесе новини от литературния свят и да се запознае с последните творби на Марина. Той установява с радост, че тя не е загубила поетическата си свежест, нито склонността си към свободния авантюристичен живот. Цветаева нехае за хорските думи.
   Поетесата изразява отрицателното си отношение към морала и религията в дълго писмо до Розанов, с когото охотно обсъжда душевните проблеми, които я измъчват: „Абсолютно не вярвам в Бога, нито в задгробния живот. На това се дължи отчаянието ми и моят ужас от старостта и смъртта, пълната ми естествена неспособност да се моля и да се примирявам, лудата ми любов към живота, конвулсивното, трескавото ми желание да живея.... Може би по тази причина ще ме отблъснете? Но грешката не е моя (...). Ако има Бог, ами добре тогава, той ме е направил такава. А ако има задгробен живот, разбира се, че ще бъда щастлива. Защо? Нищо не съм направила нарочно.“1
   Успоредно с тези възвишени размисли Марина изпитва необходимост да разкрие в писмото си някои подробности от своя личен живот, забравяйки разликата във възрастта (Розанов е на петдесет и осем години, тя – на двайсет и две). Тя го осведомява с разоръжаваща искреност: „Ще ви кажа, че съм омъжена, че имам дъщеря на годинка и половина, Ариадна (Аля), и че мъжът ми е двайсетгодишен. Той е невероятно красив и добре сложен и вътрешно, и външно. Прадядо му по бащина линия е бил равин, дядо му по майчина линия е бил блестящ офицер от гвардията на Николай 1. В Сергей (съпругът ми) са съчетани великолепно два вида кръв – еврейска и руска. Той е излючително надарен, интелигентен и благороден (...). Обичам Сергей безкрайно и завинаги. Обожавам дъщеря си (...). Скъпи Василий Василиевич (Розанов), не искам нашата среща да бъде временна. Искам да бъде до живот (...). Затова, когато ми пишете, не се опитвайте да ме направите християнка. Сега аз живея според моето разбиране. По този повод искам да ви кажа още няколко думи за Сергей. Той е много болнав. На шестнайсет години се е разболял от туберкулоза. Непрекъснато треперя за него. При най-малко вълнение вдига температура (...). Ние никога няма да се разделим. Срещата ни беше като някакво чудо (...). Само край него мога да живея както аз разбирам, тоест напълно свободно.“
   В друго писмо Марина говори на Розанов за мъртвите, които са сложили най-силен отпечатък върху миналото є. За баща си и преди всичко за майка си, починала през 1906 година. Тя цитира с религиозна почит последните є думи: „Жал ми е само за слънцето и за музиката.“ Като преповтаря така пред Розанов спомените си от юношеските години, Марина несъзнателно търси покровителеството на един мъж, когото едва познава, но чийто опит, предполага тя, ще може да є помогне да избегне клопките от света на възрастните хора.
   Всъщност това, което най-много я плаши, е съзнанието, че е толкова уязвима за изискванията на всекидневието. Тя е убедена привърженичка на свободата на дей-ствие между съпрузите и цени непринудените си отношения със Сергей. Но силно се безпокои, че не е добре подготвен за тегобите на живота. Заради лошото си здраве е закъснял с учението. Наистина той продължава да посещава лицея и се надява, че туберкулозата ще го спаси от военната служба. За щастие професор Цветаев е оставил на децата си скромна наистина сума, но тя им позволява да живеят относително охолно, без да се тревожат много за бъдещето. Право казано, почивките в Теодосия за тях са постоянен празник сред летовници, които живеят с една-единствена мисъл – да забравят грижите на големия град и да се отдадат на повърхностните удоволствия на курортния сезон. Но при все това Марина изпитва неясно притеснение. Струва є се, че хората, които се появяват в салоните, ресторантите или по крайбрежния булевард, се насилват да изглеждат безгрижни. Навярно веселостта им е защитно средство срещу някаква опасност, чието име още никой не се осмелява да изрече. Сякаш громол на мълния, силно приглушен, тресе много отдалеч синьото небе над главите им и целият този свят на лукса, на радостта и на суетата прави последния кръг на валса, преди да загине в потопа.
   Марина живее, обладана от мисълта, че я дебне зла съдба сред несвястна тълпа, и вижда първия є знак в неочакваното пристигане в Русия на Пиер Ефрон, големия брат на Сергей, който досега е живял в Париж и е бил актьор, когато му се е удавала такава възможност. Туберкулозата разяжда и него (тя е обща болест на семейство Ефрон и на семейство Цветаеви) и той пожелал да се върне, за да умре в родната страна. Още щом получават известието, Марина и Сергей се връщат в Москва. Когато вижда болния, когото не е познавала, Марина се изпълва от състрадание. Предаността є е като любов. Нищо не е в състояние толкова силно да я развълнува, колкото видът на едно младо същество, което предава последния си дъх. Пиер Ефрон ли или Сергей лежи пред нея и с поглед умолява за милост? Изневерява ли тя на мъжа си, като мислено се отдава на болния, който и бездруго скоро ще престане да съществува? При едно посещение при агонизиращия тя му признава: „Напуснах ви в седем часа вечерта, сега е единайсет сутринта, а постоянно мисля за вас, повтарям си името ви, тъй звучно (...). Откъде ми идва тази нежност? Не знам. Но знам към какво тя води – към вечността. Цяла съм любов (...). Със същата абсолютна любов обичам брезите, свечеряването, музиката и Сергей, и вас самия (...). За мен вие сте чудесно момченце, за което не зная много нещо, освен че го обичам.“1	  
   Четири дни по-късно Марина повтаря „посред нощ“: „Моето малко обожавано момче (съпругът ми), се мята в леглото, хапе устни, стене. Гледам издълженото му лице, благо и страдално, и разбирам цялата си любов към него и цялата си любов към вас! (...) Моите малки момченца без майка, иска ми се да събера в една безкрайна прегръдка вашите скъпи тъмнокоси глави и да ви кажа отвъд думите: „Обичам ви и двамата, обичайте се вечно!“ Пиер, давам ви душата си и вземам вашата, вярвам в тяхното безсмъртие (...). Дори ако трябва да умра, това няма да промени нищо.“
   После преминава от проза към стихове и посвещава редица песни на тази свръхестествена обич. Надява се, че думите, които е избрала, ще надживеят през вековете човека, който ги е вдъхновил. Марина пишe:
   
   А как ви омайвах! А как ви прегръщах!
   Разсмива ме мрака. Отвъд!
   Не вярвам в смъртта! И ви чакам във къщи
   след път. [...]
   Щом вие сте мъртъв, то значи и мен е 
   прибрала смъртта.
   				Превод Ася Григорова
   
   На 16 юли 1914 година една новина избухва като бомба: Австрия обявява война на Сърбия. Събитието се очаква, но заплахата конфликтът да се разшири е толкова голяма, че цяла Русия затаява дъх. Цяла Русия с изключение на Марина. Тя е вторачила поглед в болния, който губи сили и свяст. Не чете вестниците, които пишат за някакви преговори от последния час; не чува слуховете от улицата, превзета от разярени хора, които крещят срещу Австрия и Германия. 
   Агонията на Пиер Ефрон няма край. На 19 юли 1914 година Германия обявява война на Русия; няколко дни по-късно, на 28 юли, болният издъхва пред Сергей и Марина. Но ето че в мига, когато рухва от скръб, я грабва нов ужас. Забравила бе за войната. А сляпата война силно удря по вратата є. И най-улегналите мъже са загубили ума си сред врявата от всякакви прокламации и молебени. Младежите са изпаднали във войнствено умопомрачение и дори тези, които не подлежат на мобилизация, със стотици постъпват в армията. Дали Сергей, какъвто е импулсивен, няма да сметне, че е длъжен да се влее в общия поток?
V
 СВЕТОВНА ВОЙНА
И САФИЧЕСКИ 
ИЗЖИВЯВАНИЯ
   
                           С всяка изминала седмица опасенията на Марина сe сбъдват. Още при първите сражения всички младежи, годни да носят оръжие, се втурват към наборните бюра. Притежателите на големи богатства се надпреварват да подкрепят кой по-щедро „военното усилие“, девойките от най-добрите семейства се записват в сестрински курсове, собствениците на сгради предоставят безвъзмездно свободни помещения за настаняване на ранените. Андрей Иванович Цветаев, първородният син на професора от първия му брак, наследил семейната къща на „Трьохпрудная“, я оставя на разположение на военните за болница. Малко след това пожар унищожава половината от многоуважавания дом. Когато се връщат в Москва, Марина и Сергей се настаняват най-напред в един апартамент на улица „Полянка“, а след това се преместват в по-удобно жилище на улица „Борисглебска“ № 6. Сергей се записва във Филологическия факултет на Московския университет, а Марина се опитва да живее, без да мисли за войната, и редовно посещава литературните салони и вестникарските редакции. От материална гледна точка тя няма грижи. Внесла е в банка парите, които е наследила от баща си, и те є носят по „шест на сто“, тоест около петстотин рубли месечно, а по това време един среден работник получава двайсет и две рубли месечно1.  Марина насърчава мъжа си да посещава лекциите и да си взема изпитите, защото вярва, че докато е редовен студент, няма да бъде повикан в армията. Освен това е доволна, че няма да се върти около нея по цял ден. Още е нежно привързана към него, но отскоро друга страст пламти в нея и я вдъхновява. През есента на 1914 година Марина се запознава с поетесата София Парнок, трийсетгодишна жена, енергична и дори агресивна, която не крие хомосексуалните си наклонности и чието творчество вече є донася известни успехи. Най-спонтанно Марина изпада под чара на тази предприемчива личност. Досега винаги тя е господствала над Сергей, отпуснатия и болнав мъж, а отсега нататък вече предпочита над нея да властва София, пламенната жена, която пращи от здраве и от взискателност. Тя е със седем години по-голяма, на драго сърце се отнася към Марина като към малко момиченце, забавлява се с нейните прищевки, майчински є се поскарва за забежките и се възхищава на таланта є. Марина се ласкае от вниманието на своята посестрима, толкова опитна в милувките, колкото и в поезията; тя се показва навсякъде с нея и є е приятно да шокира срамежливците с противоестествените си вкусове. Впрочем и ония, които осъждат нейната неблагопристойност, се прекланят пред личността є. С кестенявите си, късо подстригани коси, широко лице и открит поглед тя се харесва, без да изкушава. Младият писател Николай Еленев, който на една вечерна сбирка я е чул да рецитира най-новите си стихотворения, отбелязва: „Сивите є очи са студени, прозрачни, очи, които никога не са познали страх, а още по-малко молитва или подчинение.“1 
   Въздействието на София Парнок е толкова силно, че Марина се чувства все по-затруднена да съчетава нежната си привързаност към Сергей с пламенната си страст към новопоявилата се в живота є поетеса. Анализирайки това явно безизходно положение, тя признава: „Двайсет и две години страдах заради София П... тя ме отблъскваше, караше ме да я моля, тъпчеше ме в нозете си, но ме обичаше.“1 
   Сергей е раздразнен до краен предел от изневярата на жена си, която предпочита една „лесбийка“ пред него. В момента силно го привлича примерът на колегите му от университета, които един след друг се записват като доброволци в армията. Той пише на сестра си: „Всеки ден новините от войната ме пробождат право в сърцето (...). Ако бях здрав, отдавна щях да постъпя в армията. Сега пак се заговори за мобилизация на студентите. Може би скоро ще ми дойде редът.“2  През февруари 1915 година Сергей превъзмогва болестта, слабостта и трудностите с дишането и заминава за фронта със санитарен влак. Инициативата на мъжа є огорчава Марина, но и я устройва. От една страна, се чувства виновна за постъпката му, от друга, е облекчена; изпълнено е едно нейно пожелание. Всъщност на нея винаги є се е харесвало болезненото раздвоение между дълга и удоволствието. Има ли по-добра подправка от угризението, която да „овкуси“ делничното в любовта? Действа є екзалтиращо да жали Сергей, който зъзне от студ, яде противна храна във войнишко канче и всеки миг може да бъде ранен или убит, и в същото време да се отдава на милувките на приятелката си. В детството є е липсвала майка є, сега София Парнок замества покойната, като прибавя сласт към обичта, усещане за грях към усещането за почтенна зависимост. Дори пререканията, споровете, които са свойствени за тяхната връзка, са необходими, за да я укрепват. Марина с наслада разказва за редуващите се бури и слънчеви мигове в цикъл стихове, озаглавени „Приятелката“3.  Те са ту сладострастни, ту елегийни химни за сафическата любов, в които са изразени безпътиците на една страст, която иска да се обосновава. Вълнението на Марина е искрено, когато казва:
   
   Как по вашите тънки пръстчета
   сънената си буза опирах,
   как ме дразнехте, че съм момче,
   как ме харесвате – сама откривах.
   
   Цветаева посвещава множество поеми на партньорката на своите нощи, но продължава да обожава и милва дъщеричката си Ариадна, в чието лице вижда най-завършената си творба. Освен това пише писмо след писмо на съпруга си и си представя, че е много нещастен далеч от нея. От вестниците научава почти неволно какво става на фронта. Но въпреки яростните заглавия и настроенията за мъст тя не се решава да прокълне Германия. Изпитва органична потребност да противоречи, да защити всеки, който е станал обект на единодушно осъждане. Също както поиска да се омъжи за евреин въпреки антисемитизма на една част от обкръжението є, също както презря общественото мнение, излагайки на показ любовта си към друга жена, така сметна за нужно да реабилитира една страна, която всички около нея обвиняват в най-страшните злини. Почитта є към немската литература и немската мисъл є забранява да възприеме крайния славянски патриотизъм. Тя приема предизвикателството и се обръща към Германия със следните поетични слова:
   
   Светът над тебе се нахвърли,
   безчетни враговете ти са, знам,
   но как могла бих аз да те отхвърля,
   как бих могла да те предам?
   Отде да взема това благоразумие –
   „Око за око и кръв за кръв“.
   Германия, ти мое си безумие,
   Германия, ти моя си любов.
    
   На редица литературни частни сбирки Марина има смелостта да прочете тези стихове, които оскърбяват чувствата на съотечествениците є. Но, странно нещо, те не я упрекват. В тила устремът от първите дни, когато цялата нация се обединява около царя, е отстъпил място на притулен скептицизъм. Политическите партии, които в началото премълчават различията си, отново подхващат критиките, споровете и задкулисните боричкания. Неуспехите на руската армия от месец май 1915 година предизвикват все по-силно възмущение сред висшето общество и все по-остро се подлагат на критика неспособността на генералите, недостигът на боеприпаси, малобройността на армията, дезорганизацията на транспорта, снизхождението на полицията към шпионите. Нелепото решение на Негово величество да оглави армията, като предаде ръководството на държавните работи в ръцете на явно неспособната и невротизирана императрица, предизвиква силно огорчение. Шушука се, че тя е изцяло в плен на тайната власт на Распутин, озарения мужик и голям хитрец, изплувал на белия свят някъде отдън Сибир, и че Русия е объркана, поробена, обезкървена и върви към пълно разорение. Но интелектуалният елит, макар да предрича гибел на Русия, продължава да се вълнува от проблемите на литературата и философията, да затъва в безкрайни спорове за бъдещето на символизма в Русия, да разпространява жадно брътвежите за това, което става в Зимния дворец, и с чиста съвест да казва, че така както вървят нещата, нищо друго не може да се направи, освен да се изчака по-нататъшният развой на събитията.
   В тази странна атмосфера на тревога, безсъзнателност, срам и примирение, фатализъм и насмешка Марина и София Парнок пристигат в Петроград в края на 1915 година. Името на Санкт Петербург е порусчено в началото на военните действия, но видът на столицата едва се е променил след мобилизацията. Театрите, ресторантите, кабаретата и салоните пак така се посещават. По улиците маршируват войници, които заминават за фронта, в болниците, както се говори, вече не достигат легла за ранените. Много семейства са загубили свои близки, но дори и тези, които са в черно по някое скъпо същество, искат да вярват, че жертвите няма да са напразни.
   София Парнок въвежда авторитетно Марина сред редакторите на „Бележки от север“, малък вестник, в който тя редовно публикува своите творби. Изданието, което излиза под ръководството на Фьодор Степун, има лява ориентация и привлича за свои сътрудници каймака на либералните мислители и поети на Петроград. Тук могат да се срещнат както клонещият към социализъм политик Керенски, така и непоправимият мечтател, писателят Ремизов, младият поет с изгряваща слава Есенин или уважаваната поетеса Анна Ахматова. Марина посреща Новата 1916 година с редакторите на вестника. Празнуването е организирано от Михаил Кузмин, един от литературните корифеи на Петроград
   Марина чете най-новите си стихотворения и те є носят триумф. Тя е толкова по-горда и защото съзнава, че представлява Москва, своя роден град, в големия му съперник на брега на Нева – Петербург. Но тук любителите на красивото слово имат свой незаменим идол – младата, едва двайсет и седем годишна поетеса,  изключи-телно известната Анна Ахматова. В момента тя отсъства от столицата и познава Марина Цветаева само от стиховете є, но казват, била по-скоро сдържана в оценката си за тях. Марина, напротив, е безрезервно възхитена от блестящата си съперница и съжалява, че не може да я поздрави лично. Тя обявява високо, че мисли само за Ахматова, когато рецитира своите нови станси за Германия.
   
   Аз зная истината!  Старата истина вън!
   Не бива хората да воюват с хора.
   				Превод Ася Григорова
   
   
   Спомняйки се тази вечер, Марина Цветаева пише: „Рецитирам така, сякаш Ахматова се намира в стаята. Успехът ми е необходим. Ако искам да си пробия път до Ахматова, ако в този миг искам да представя Москва колкото е възможно по-добре, не го правя, за да победя Петербург, а за да подаря на Петербург, да подаря на Ахматова тази Москва, която олицетворявам с личността си и с любовта си, да се преклоня пред нея.“
   Няма съмнение, че София Парнок е изпитвала ревност към приятелката си заради преклонението є – макар и чисто интелектуално – пред друга поетеса. Но по щастлива случайност Ахматова не присъства, за да обере възторжените похвали на посестримата си! А Марина, макар да не успява да се запознае с Анна Ахматова, има една твърде реална среща, която добива смисъл на откровение. Поетът Осип Манделщам, когото бе видяла предишната година в Коктебел, присъства на новогодишното посрещане. Срещата є с него в Петроград силно я впечатлява заради пълното им единомислие. Той е само с една година по-възрастен от нея, горещ почитател на поезията е; самият той прелива от талант, от проекти, от свои самобитни идеи; но е женен. Това не е пречка. Нали и тя е омъжена? Впрочем връзката им ще остане завинаги приятелска. Прелестно изживяване е да пожелаваш целомъдрено, да възлагаш единствено на душата грижата да се радва на близостта на друга душа, да се обогатява при въздържаност и от разстояние. Някои изповеди с писма по-силно вълнуват плътта и от най-бурните прегръдки.
   След новогодишната среща Марина грижливо крие от приятелката си смущаващото чувство, което изпитва към Осип Манделщам. Но София Парнок е твърде прозорлива и се досеща, че мястото є е застрашено. Подхващат се намеци и упреци, докато двете жени стигнат до решителното обяснение. В началото на месец март разривът между тях е вече факт. Раздялата натъжава Марина и тя посвещава на София Парнок прощално стихотворение. Апострофирайки приятелката си, тя пише:
   Направихте вий всичко туй без гняв,
   невинност непрощаваща,
   за вас бях само младостта,
   бързо отминаваща.
   
   Лишена от попечителското є рамо и от ласкаещата я ревност, Марина се връща към съпруга си, който е способен всичко да разбере, всичко да прости, всичко да забрави. На 27 април 1916 година тя му изпраща в полка стихове, които са вик на горчива болка:
   
   Дойдох при тебе в черна полунощ
   да търся твойта помощ.
   Скитница съм аз, род незнаеща,
   кораб потъващ.
   
   Марина се връща в Москва, несигурна за бъдещия си сантиментален живот. Междувременно Анастасия също е преживяла неблагополучия. Тя се е разделила с Борис Трухачов и докато разводът є още не е приключил, живее с Маврикий Александрович Минц, свой приятел, инженер. Борис е в армията; Маврикий е мобилизиран в тила, работи по своята техническа специалност и не се прибира по цял ден. Анастасия се е настанила с него в Александров, малко селце на сто километра от Москва, във Владимирска губерния. Тя пак е бременна. Превила се е от умора и грижи и има нужда от помощ. Марина се притичва незабавно и двете сестри дълго бъбрят с открити сърца, настанили малчуганите си на колене. Те споделят мисли и спомени, разговарят за чудноватите си успоредни съдби. Войната, която искат да забравят, им напомня за себе си, защото чуват отдалеч мъжествената песен на войниците, които заминават за фронта. През юни Анастасия ражда втори син и го кръщава Альоша. Бебето е жив портрет на Маврикий. Целият този малък свят е настанен в селска къща край гората. Марина се грижи едновременно за дъщеря си Ариадна и за двамата си племенници Андрей и Альоша. Една прислужница є помага във всекидневната работа. Но времената са сурови, снабдяването е все по-трудно и това се отразява връху настроението в дома; после всичко изведнъж просветва: Осип Манделщам пристига от Петроград през Москва и заема място в семейния кръг като добре дошъл чичко. Той разказва на Марина и Анастасия сплетните от големия град, рецитира им свои стихове, изслушва с набожно внимание стиховете на Марина, играе си с децата, разхожда се с вирнат нос из околностите на селото. За съжаление скоро нервите му се опъват. Дали мисълта за неумолимата и нескончаема война го измъчва? Тормозят го лоши предчувствия и халюцинации. Той упреква Марина, че много обича да ходи в селското гробище, и накрая съобщава, че скапаният климат на Александров не му понася и че иска да се върне в Крим, където слънцето ще го излекува от кошмарите му.
   След като Осип си заминава, Марина се замисля какво още я задържа в Александров. Отговорът – поезията! Тя никога не е писала с такава лекота и увереност. Учудва се на продуктивността си – пет-шест стихотворения седмично на най-различни теми. Ту възпява Москва, любимия є град с четирийсет по четирийсет черкви, ту плете венци за възхвала на великолепната Ахматова, с която още не се е срещала, ту обожествява големия учител Блок, ту, връщайки се към любимите си теми, възпява самотата, болестта, смъртта.1   В стихосбирката си „Версти“, която съдържа някои от най-хубавите є стихове, поетесата не прави никакъв намек за войната, чиито сътресения усеща всекидневно. Като че ли някакъв предразсъдък є забранява да се впуска засега по този миниран терен. На 2 юли 1916 година Марина пише:
   
   Тази камбана, която от кремълската пљ тежи,
   в гърдите ми безспирно се люлей и звънти.
   Какво туй значи? – Не зная! Навярно, може би
   руската земя скоро ще ме поеме и навек задържи.
   
   Пророчеството є от тази вечер не се изпълнява скоро. Но с течение на времето над Русия все по-плътно ляга траурен креп. Очакват се събития, които, както изглежда, могат да бъдат само трагични. От фронта пристигат все по-лоши новини. Промяната на министри не успокоява недоволството сред политическите кръгове. Неочаквано в края на декември 1916 година вестниците съобщават, че е убит Распутин. Из вестникарските редакции и по улиците се шушука, че престъплението е извършено от близки до трона лица със съдействието на виден парламентарист1.  Някои по-добре осведомени лица не се колебаят да признаят, че се чувстват облекчени след смъртта на Распутин, тази самомнителна личност, чието присъствие в двореца злепоставяше императорското семейство; други се питат дали не става дума за несполучлив преврат и дали това кърваво убийство не е начало на революция. Сред тези истерични вълнения Марина мисли преди всичко как безредиците могат да се отразят на живота на нейния съпруг. Грижата за спасението на Русия остава на втори план. Главното сега е Сергей да се запази жив и здрав. А той все още е някъде в зоната на боевете. Дори като санитар животът му е в опасност. Нужна є е намесата на някой големец, за да го измъкне оттам. Ако професор Цветаев беше жив,  би могъл да предприеме някакви постъпки, тъй като е имал връзки сред високопоставени хора. Но Марина е сама, единствените є оръжия са перото и хартията. Тя реди стихове, докато други са изпратени на смърт, и следи по картата докъде са напреднали германските войски.
VI
 БОЛШЕВИШКАТА
РЕВОЛЮЦИЯ В ХОД
                           Вътрешният враг не е ли по-страшен от външния? Мнозина си задават този въпрос, като виждат каква непоследователност цари в управлението на държавата. На фронта – поражения, в тила – скандали. Тук-там се чуват плахи гласове, които препоръчват да се сключи сепаративен мир с Германия. Много генерали един след друг обявяват, че няма да бъдат в състояние да поддържат бойния дух на армията, ако цивилните продължават да дават пример за несъзнателност и корупция. Според мнозина единственото спасение е в бързото подчинение на изискванията на либералите. За да запази страната от нашествието и анархията, царят има само един избор: да слезе от престола. На 2 март 1917 година под двойния натиск на военни и политици Николай II абдикира в полза на брат си Михаил. Но Михаил отказва да приеме короната и едно безсилно временно правителство се опитва да управлява разединената и объркана страна. След създаването на „съвета на работниците и войниците“ в Петроград настъпва хаос сред взрив от реваншистка радост. Множат се митинги, грабежи, екзекуции без съд и присъда. Докато неколцина интелектуалци като Андрей Бели и Александър Блок приветстват във всекидневните безредици зората на една нова цивилизация на справедливост и свобода, други се тревожат от изстъпленията на тълпата, сред която са се развихрили най-низки страсти. Марина Цветаева е огорчена, че царят и семейството му са арестувани в двореца в Царское село. Както и много от съотечествениците си, тя се надява, че Керенски, душата на временното правителство, ще съумее да възстанови спокойствието на улицата, да осигури достойно положение на бившия владетел и да сложи край на военните действия с Германия. Но Керенски обявява гръмогласно желанието си да продължи войната до пълна победа. Марина се бунтува срещу упорството му, защото си мисли, че колкото повече време минава, толкова повече расте опасността Сергей да бъде изпратен на първата бойна линия. Но от страх, че с един следващ набор може да му бъде отнето привилегированото назначение в санитарните части и да мине в пехотата като редови войник, той току-що се е записал в офицерски курс към Московската военна академия. В разрез с бунтовните и анархистични тежнения на предците си е останал верен на сваления монарх. Марина одобрява лоялността му не защото самата тя е фанатичен поддръжник на абсолютната власт, а защото чувства, че Николай II, въпреки всичките си слабости и недостатъци, олицетворява вечна Русия, която болшевиките искат да пометат. Както обожава Москва и нейните черкви, без да ходи по литургии, така благоговее пред царя, който е символ на руското минало, но стои настрани от онези, които го славославят официално. Според нея да се извършва предателство към императора при положение, че е премахнат, е подлост и почти отказ от дадена дума. От гордост, от предизвикателство, от признателност към традицията, с която е израснала, макар че я оспорва в много случаи, тя пише:
   
   Нови тълпи, нови знамена, задачи,
   но верни на клетвата ний ще останем,
   че ветровете са лоши водачи.
   
   Всъщност по това време вниманието на Марина е насочено не толкова към възхождаща нова Русия, колкото към първите движения на бебето, което носи в утробата си от няколко месеца. Тя тръпне за бъдещето на това дете, което може да се роди при най-тежки условия. Впрочем и таткото не е спокоен за утрешния си ден. За момента е на сигурно място в офицерската школа, но няма ли да го хвърлят в огъня на боя още щом получи свидетелството си? Дано Керенски прояви по-голяма умереност и отмени бъдещите офанзиви! Дано яростните безумци на Германия и Русия се разберат пред картите на военните действия! Дано Сергей хвърли униформата и отново бъде цивилен както блаженото мирно време! Но без никакво съмнение Керенски, който е толкова голям майстор на думите, е неспособен да сложи пръст в раната. Той постъпва като обикновен лекомислен французин, а сега на Русия є е нужен „Бонапарт“
   На 2 април 1917 година в Петроград пристига Ленин, прогоненият и тържествуващ вожд на болшевишката партия. Марина реагира на това събитие, като пише нежна поема, посветена на царевич Алексей, който заедно с родителите си е задържан в двореца в Царское село. В нея тя умолява „християнска Русия“ да запази живо и здраво невинното „агънце“, което чезне под охраната на червеноармейците в някогашната царска резиденция. След това поетесата се обръща към унизения владетел с думите:
   
   Царю, не хората,
   Бог ви е избрал.
   И все пак тоз Великден
   червени знамена
   ще се развяват
   в цялата страна.
   Царю, потомците ви ваши и деди
   веч само в бляновете ви ще се явяват.
   Щом като и трона ви отнеха,
   какво ли ви оставят?
   
   А на 13 април 1917 година, сред пълна военна съсипия, сред пълен политически хаос, Марина ражда със силни болки втората си дъщеричка – Ирена. Незабавно тя съобщава радостната новина на малката Ариадна (Аля): „Моя скъпа Аля, много тъгувам за теб (...) (Един щъркел ми донесе сестричката ти Ирена. Нали ги знаеш онези големи, чисто бели птици с червен клюн и дълги крака (...). Ирена е с тъмни очи и кестеняви коси; тя спи, яде, врещи и никой не я разбира.(...). Тя ще ти се хареса. Когато дойда идния път, ще ти подаря нова книга.“ Но Марина няма никакво време да се разнежва след раждането. В разнебитената страна не знае към кого да се обърне, за да измоли защита за мъжа си и за себе си. Наистина опитът на болшевиките да извършат държавен преврат под водачеството на Ленин и неговия сподвижник Троцки се проваля, но с това авторитетът на временното правителство не нараства. Улицата продължава да диктува своята воля на безсилни политици. Марина се страхува, че всеки миг някой безотговорен комитет може да издаде декрет и Сергей да бъде изтеглен от офицерската школа, за да бъде изпратен в касапницата. Тя обезумява от страх и решава да се обърне към най-добрия си приятел Максимилиян Волошин (Макс), който, предполага тя, има връзки във „висшите сфери“ и може да се опита да издейства по-безопасна служба за Сергей. „Скъпи Макс, му пише тя, искам да те помоля за една голяма услуга; опитай се да уредиш така, че Сергей да бъде изпратен на юг в артилерията. Най-добре в тежката артилерия. (...) Заричам те, Макс, не се бави!“ Но дните минават, а Макс не отговаря. В Москва не се намира нищо за препитание. Градът се снабдява крайно нередовно. Хранителните продукти са прекомерно скъпи. Тази зима няма да има и дърва за отопление. Скоро Марина изпраща второ писмо на Волошин. Тя иска да замине за Крим, но непременно Сергей трябва да я придружи: „Скъпи Макс, убеди Сергей да си вземе отпуск и да замине за Коктебел. Той си мечтае за това, но в момента не му стига волята, неспособен е да вземе решение. Чувства се много зле. В Москва е влажно и няма какво да се яде. Сигурно ще му дадат отпуска... Пиши му, Максимушка! Само така ще мога да замина с децата за Теодосия. Страх ме е да го оставя тук при това тревожно положение.“1 
   В момент, когато Марина се вайка за участта на Сергей, пленник на униформата, Анастасия е потънала в скръб, която я омаломощава душевно и физически. На 21 май 1917 година е загубила мъжа си, инженер Маврикий Минц, който е починал от перитонит. Няколко месеца по-късно двете є момченца заболели от дезинтерия. Големият, Андрей, се е излекувал, но малкият, Альоша е починал на 18 август. Анастасия е крайно объркана и отчаяна и се обръща за помощ към сестра си в Москва. Марина е изправена пред извънреден случай. Трябва незабавно да хвръкне на помощ на Анастасия. Но с един куршум – два заека! Тя решава да използва пътуването си до Крим, за да наеме жилище, в което да се настани по-късно с децата. Така ще бъде далеч от големите градове на Север, където народът се е объркал и където вилнее глад. Марина е предана до авантюризъм. Тя оставя момиченцата и мъжа си в Москва и тръгва на път с влака. Нека не се безпокоят за нищо! Щом намери подходяща квартира в Коктебел или Теодосия, ще се върне да вземе и тримата и ще ги отведе там, както котката отвежда котенцата си.
   Програмата на Марина е с безпогрешна логика. Но неочаквани събития усложняват изпълнението є. През нощта срещу 25 октомври 1917 година, когато тя вече е в Крим, народът и гарнизонът в Петроград по заповед на Ленин обсаждат Зимния дворец, където е седалищено на временното правителство, арестуват изумените министри и установяват болшевишка власт начело с наглия си вожд. Един след друг се надигат и провинциалните градове. Революцията тържествува навсякъде и носи хаос, ненавист и неправда. Всеки, който от гражданска доблест се опита да се противопостави, бива арестуван или разстрелян на място. В Теодосия войниците празнуват победата с грабежи, пиянство и оскър-бление на военните чинове. Сергей съвсем скоро ще завърши курсовете в Московската военна академия. Както повечето от своите другари, юнкерите, той неизбежно ще се изправи срещу метежниците. На 15 септември 1917 година той пише на Волошин: „С цялата си душа искам да се втурна към Коктебел и се надявам, че ще успея. Но за голямо съжаление на Марина аз вземам твърде присърце всичко, което става тук – до такава степен, че се боя да напусна столицата. (...) По цял ден съм зает с обучението на младите войници, отчайваща и безполезна задача. Заслужава си да дам някои подробности (обяснителни), но се страхувам от комисията, която следи за новия ред (...). Тук се виждат само върволици изладнели хора, лица с цинични физиономии, боричкания, скандали, мръсотии.,каквито никога преди не е имало нито по улиците, нито в трамвая. В града кипи ярост, която всеки миг ще избухне. (...) Сега аз страдам за Русия толкова силно, толкова съм оскърбен заради нея, че едва ли ще понеса мисълта да поживея спокойно в Крим. Едва сега чувствам колко дълбоко в сърцето ми се е загнездила Русия... Много малко хора разбират, че не ние сме в Русия, а че Русия е в нас.“
   Тези съображения на Сергей, свързани с висшата политика, Волошин предава на Марина, която от началото на годината живее в постоянно засилваща се тревога. Няма ли бунтовниците да се нахвърлят върху Сергей, загдето е пожелал да сложи офицерски пагони? Не е възможно да се балансира, решава тя. В тези сериозни минути мястото є е при съпруга и при децата є. На 31 октомври тя взема влака за Москва. Три дена пътува във вагон, който се тресе и скърца отвсякъде. Не си е взела храна, а на всички гари, където влакът спира, бюфетите са празни. Дори не се намира нищо за пиене! За щастие се е запасила с достатъчно цигари и пуши, за да залъже глада. Чете и вестници, които се продават на всяка гара. Новините са катастрофални; в тила – масови арести на привържениците на стария режим и царските офицери; на бойното поле – неудържимо настъпление на германците и десетки хиляди убити. Всички критикуват и никой не управлява. Пътниците са уплашени от известията за бедственото положение, един след друг слизат от вагоните и вземат влак в обратна посока. Но Марина, съсипана от умора, прегладяла, с пресъхнало гърло, не променя твърдото си решение да стигне до Москва ако ще и на четири крака. За да отвлича вниманието си, тя пише в една тетрадка разказ за мъчителното като преизподня пътуване и го посвещава на Сергей: „Всичко е като кошмар... Опитвам се да заспя. Не знам какво да ви пиша. Но главното, главното, главното сте вие, вие, вие и вашият инстинкт за саможертва. Възможно ли ви е да не излизате от къщи? Дори ако всички си останат у дома, вие единствен ще излезете, защото сте безупречен, защото няма да понесете да убиват другите. (...) Ако Бог извърши чудо и ви остави жив, ще ви следвам като куче.“1  Без да обозначи името на човека, комуто отправя това послание на отчаяние и любов, Марина, пишейки го, мисли единствено за съпруга си, чието утопично благородство обожава и отхвърля.
    Докато влакът пълзи през скованото от студ поле, офицерите и юнкерите от московския гарнизон са в кървави схватки с революционерите на всяка улица и във всеки дом. Стрелбата не спира ни денем, ни нощем. След една седмица на героична отбрана последните защитници на монархията са останали без сили и без припаси пред превъзхождащия ги по численост неприятел . На 2 ноември те капитулират. Разоръжават ги и ги пускат да се приберат по домовете си. Марина пристига в Москва на другия ден след обявяването на частичното примирие. Същата вечер отива при съпруга си, който се е приютил при приятели. Заваря го дълбоко заспал с отметната глава и без никаква драскотина. Момиченцата є са също в отлично здраве. Главната грижа е отпаднала и сега Марина се връща към първоначалната си идея; иска да се възползва от настъпилото затишие в Москва, за да отиде със Сергей до Теодосия. Възнамерява да подготви там подходящи условия и да отседне с цялото си семейство. Временно ще остави децата на грижите на двете си зълви, Вера и Елисавета,забележителната Лиля, към която Ариадна силно се е привързала. Още на другия ден, щом научава за проекта, Сергей напълно го одобрява. Но с тази си готовност той има и една задна мисъл – отдавна е искал да отиде на юг, за да постъпи като доброволец при белогвардейците, които водят кървави битки срещу болшевиките. Марина ни най-малко не си е мечтала за подобно нещо, но отбягва да му противоречи. Главното според нея е да се спасят от московския разбунен кошер.
   Речено – сторено; Марина и Сергей преодоляват всички препятствия и поемат към Крим – пътуване накъсано и нескончаемо. В Коктебел фучи снежна буря. Макс Волошин и майка му Пра топло ги посрещат като оцелели след земетръс. Тук става чудо! На масата има истински бял хляб за вечеря. Пътниците се нахвърлят като невидели. Макс ги наблюдава и тъжно се усмихва. Но когато узнава, че Марина има намерение да се върне в Москва, за да доведе децата си, лицето му помръква. Струва му се, че събитията са твърде страшни, за да се предприемат подобни действия. Сергей се чуди на неговия песимизъм и го моли да му обясни. Тогава Волошин му описва със сериозен глас как вижда бъдещето на страната: „Ето какво ще се случи, Сергей, казва Макс. Терор, гражданска война, разстрели на невинни хора, навсякъде бариери, религиозни сблъсъци, лични отмъщения, зверства, пълна загуба на човешко достойнство, разгорещяване на първичните страсти, кръв, кръв, кръв!...“ Марина е потресена от апокалиптичната картина, но Сергей не се отказва от идеята – каквото и да се случи, той възнамерява да се включи в антиболшевишката доброволческа армия, която се събира край бреговете на Дон по призива на няколко уважавани генерали. Пра на свой ред настоятелно моли Марина, ако иска да изпълни намерението си, да побърза, докато пътищата са още свободни. „В такъв случай, є казва тя, тръгнете незабавно; щом пристигнете, не се занимавайте с нищо, вземете си само децата и тетрадките. Ще прекараме зимата тук заедно.“ Марина ги уверява, че ще изпълни и едното, и другото. Тя вярва в своята звезда; впрочем и Крим доказва, че още може да се живее спокойно в Русия. Татарите от този край сякаш не са засегнати от болшевишката зараза. Те не четат вестници и продължават да спазват обичаите на прадедите си. Щом като мъдростта е взела връх тук, може би ще надделее и другаде.
    Сергей от своя страна кипи от нетърпение да се присъедини към своите „братя по оръжие“ на Дон. Марина го изпраща на гарата и незабавно започва да се готви за път. Волошин дори и не помисля да я задържи. Той я придружава до колата, която ще я откара на гарата, и на стъпалото отново є повтаря: „Бързай, Марина, моля те. Помни, че отсега нататък винаги ще има две страни – Северна и Южна.“1  Тя се усмихва за последен път на очарователната зловеща птица.
   Пътуването с влак минава без спънки. Когато се прибира у дома в Москва, Цветаева научава, че всичко е минало добре в нейно отсъствие. Насърчена от това положение на нещата, тя подготвя енергично заминаването си с двете момиченца за Крим, където ги чакат Макс и Пра. Но събитията ги изпреварват; войната между червени и бели толкова се е ожесточила през последните дни, че всяко пътуване е станало невъзможно. Според предвижданията на Макс, с когото Марина не бе  поискала да се съгласи, страната е разделена на две. Толкова е несигурно да се опиташ да преминеш от едната Русия в другата, колкото да прекосиш фронтовата линия, която разделя германците и русите. Всички връзки са прекъснати и Марина узнавава с ужас, че е блокирана с децата си в един град, превзет от болшевиките, докато съпругът є, на хиляди версти оттук, вероятно се сражава срещу тях. Тя е заложница на червените, останала е без подкрепа, лишена от усет за практическите неща, смазана от отговорностите си на майка, но е длъжна да положи свръхчовешко усилие, за да оцелее, без друга надежда освен някое съвсем несигурно писмо от Сергей или също толкова съмнителен успех на свое бъдещо стихотворение. В тези времена на братоубийствени борби кой би се заинтересувал от стиховете на една млада самотница? Изведнъж си спомня за Андре Шение, който също стана жертва на една сляпа политика. Образът на този събрат по вдъхновение и беда я обсебва и тя по свой начин го възпява; 
   
   Андре Шение на ешафода загина,
   а аз живея и туй е страшен грях.
   Железни времена – за всички има,
   но поет не е онзи, който бяга от тях.
   
   Струва є се все пак, че по един благотворен абсурд, по някаква божествена безсъзнателност лекарството присъства тук, то є е подръка, то е в работата на духа. Никоя дрога не би могла да причини такова опиянение, каквото є носят ритмите и мечтите. Погледът є се мести от момиченцата към тетрадката и тя си казва озарена, че в крайна сметка не е толкова самотна, нито толкова за окайване, колкото є се струва, щом като є остава поезията.
   
VII
 БЕЗ НОВИНИ
ОТ СЕРГЕЙ!
                           Куполите на черквите все така блестят на слънцето, в салоните и редакциите на вестниците все така се празнодумства, по улиците на Москва на всяка крачка все така се чуват познатите нотки на руския език и въпреки това Марина като че ли не е изцяло в Русия. Дали защото символите на империята са изчезнали от фасадите на обществените сгради и от фирмите на магазините? Уплашените буржоа се крият като виновни, хората, без да се познават, се обръщат един към друг с „другарю“, работниците са с предимство, пролетарските каскети са на мода, всеки ден постановления на правителството се стоварват върху главите на изумените граждани. Действително в изборите през ноември 1917 година побеждават умерените, а болшевиките получават само 24 на сто от гласовете, но Ленин не иска и да знае за някакви си остарели правила. Още през декември същата година той обнародва манифест, с който прокламира, че интересите на Революцията са законни, дори когато са в противоречие с решенията на Думата. След бурни спорове той забранява достъпа в заседателната зала на възнегодувалите, въпреки че те са редовните избраници и са мнозинство в парламента. По такъв начин волята на народа, олицетворена от един човек, който дори не е избран от мнозинството граждани, измества волята на княза, чиято легитимност идва по династическо наследство. Законните депутати са пометени с диктаторска безогледност. Никой не се осмелява да надигне глас срещу по-силния. Много интелектуалци, които са притиснати да се наредят на страната на „дебелата тояга“, вярват искрено или престорено, че в лицето на Ленин е победила цялата работническа класа и че благодарение на него Русия най-сетне ще излезе от мрака и, както във Франция през 1889 година, ще настъпи просветление на духовете. Докато Маяковски, Блок, Бели, Брюсов приемат от все сърце новите господари на отечеството, Марина още не е разбрала накъде клони. Наистина вътрешната є нагласа да отхвърля всичко официално утвърдено я подтиква да предпочете хората от крайната левица, но е ужасена от лавината декрети, които Ленин издава с хладнокръвието на разрушител. Никоя институция, колкото и да е уважавана, не издържа на кирката на гневния пророк. Неговата първа грижа е да създаде политическа полиция – Чека (Чрезвичайная, т. е. извънредна комисия), която е натоварена да преследва и унищожава неприятелите на комунизма. „Истинските патриоти“ започват да издайничат срещу богатите индустриалци, мирните земевладелци, заможните чифликчии, свещениците, офицерите, висшите чиновници, писателите с подозрителни становища. Присъдите се издават, без да се предостави време на обвиняемите да представят своята защита. Само въз основа на махленски слухове се разстрелва или изселва всяко лице, което си е позволило лековерно да изрази съмнение в непогрешимостта на Съветите. Обиски, конфискации, плячкосване, заточения превръщат Русия в огромен концентрационен лагер, където съседите се дебнат един друг и всеки трепери, щом се почука на вратата му призори. Дали няма да открият, че съпругът на Марина е белогвардеец? Достатъчна е само някаква лека непредпазливост, някое писмо, което да попадне в ръцете на цензурата! Откакто се е разделила със Сергей, няма новини от него. Жив ли е? Мъртъв ли е? Тя се страхува, че ако се опита да се осведоми, може да събуди недоброжелателното любопитство на информаторите на Чека. По-добре е да се спотайва между четири стени и да чака.
   Междувременно на другия край на Русия Пра и Макс Волошин получават писмо от Сергей Ефрон на 12 май 1918 година с печат от Новочеркаск, северно от Ростов.
   „Току-що се връщам от един необикновен поход от няколко хиляди версти с доброволците белогвардейци. Жив съм и дори не съм раняван, което е нечуван късмет, защото не остана нито един от офицерите на корниловската армия.... Нямам никаква връзка с Марина и сестрите ми. Сигурен съм, че отдавна са ме погребали, и тази мисъл не ми дава покой. Опитах с всички средства да им изпратя новини за себе си, но всички се оказаха неуспешни. Скъпа Пра, моля ви, измислете нещо с Макс и съобщете на Марина и сестрите ми, че съм жив. (...) Сега положението ми е извънредно несигурно, тъй като временно съм включен в Специалната комсия към правителството, на което е подчинена Донската армия. Може би ще бъда принуден да се върна в армията, която се преустройва на около седемдесет версти оттук. За тази възможност мисля с ужас, защото съм в окаяно положение. Трябваше да изминем около шестстотин версти в калища, каквито никога не съм виждал. Преходите бяха безкрайни – по шейсет и пет версти на ден. Спяхме едва по три-четири часа на нощ. Три месеца въобще не сме се събличали. Болшевиките ни обкръжаваха и непрекъснато бяхме под артилерийски огън. Сегашното ни положение е много трудно. Какво да правим? Накъде да вървим? Възможно ли е толкова жертви да са били напразни?“1 
   Марина оставя на заден план тревогата за съдбата на Сергей и се опитва да се справя с неотложните си всекидневни грижи. Според нея те са най-важни. Предстои є толкова много работа, за да се пригоди към живота в Москва, че дори понякога забравя да мисли за белогвардейците – тези „безстрашни и безупречни рицари“, чието дело е дело и на нейния съпруг.
   За късмет, докато в Москва властите реквизират със строга планомерност жилищни помещения, за да сгъстяват обитателите им, Марина успява да запази за себе си и за дъщерите си три стаи от апартамента на улица „Борисглебска“. Една разнебитена печка едва затопля детската стая. Когато работи, премръзнала от студ, тя се приютява на тавана сред купища книги и книжа. Приятелите, които я посещават, се забавляват, като я виждат да се труди в такава миша дупка с дворянска лекота. От време на време Марина приема Маяковски, Иля Еренбург и без задръжки споделя с тях, че съжалява за монархията. Тя смята, че нейните злоупотреби и глупостта є са били по-поносими от болшевишкия режим. От уважение към мизерията, в която живее, и към таланта є гостите се усмихват снизходително на нейния гняв.
   Но не те є помагат да запази вярата си в бъдещето. Нейният любим събеседник си остава първородната є дъщеря Ариадна. Шестгодишното момиченце е изключително интелигентно и Марина не се колебае да го води понякога със себе си на литературните вечери, където чете свои поеми. Аля е омаяна от личността на майка си и още от детска възраст си води дневник, който изненадва със своята зрялост. През декември 1918 година тя пише; „Майка ми е много необикновена. Тя никак не прилича на другите майки. Косите є са светло червеникави; на слепоочията са къдрави. Очите є са зелени, носът є е гърбав, устните є са розови. Тя е стройна и има ръце, каквито харесвам. (...) Тя е тъжна и бърза. Обича поезията и музиката. Пише стихове. Тя е търпелива и изтърпява докрай. Гневи се и обича. Винаги бърза. Има голяма душа, мек глас, бърза походка. На всичките си пръсти носи пръстени. (...) Понякога ходи, като че ли се е загубила, после, като че ли се събужда и започва да говори, после отново изчезва някъдe.“1  Под тежестта на този поглед, едновременно наивен и проницателен, Марина изпитва обич и боязън. Тя вижда себе си в образа на своето дете като в огледало и му посвещава следните стихове:
   
   Ще дойде време, прелестно създание,
   за теб ще стана аз възпоминание,
   
   там нейде – в паметта ти синеока,
   ще се стопя – далече и високо.
   
   Ще ме забравиш – странна, гърбоноса,
   челото – на дима в апотеоза,
   
   смеха ми вечен, който всичко скрива,
   и как стоте ми пръстена преливат
   
   по мойта трудова ръка нахалост,
   и на книжата ми божествения хаос...
   
   Как в онзи страшен миг, в Бедата възвисени,
   ти – малка си била, аз – млада и зелена.
   Превод Ася Григорова
   
   Като мисли за дъщеря си, Марина си спомня за своята майка, която в детските є години я е отглеждала с взискателност и възхита и най-много от всичко е искала дъщеричката є да стане виртуозна пианистка. Сега є се струва, че този горделив стремеж на майката към съвършенство на съществото, което е родила, неотменимо се повтаря от поколение на поколение. И Мария Мейн, и Марина Цветаева са една и съща жена, която упорито иска чедото є да се посвети на изкуството и да излезе на първия ред. Ариадна, която има влечение към поезията (тя вече знае наизуст някои стихотворения на майка си, на Блок, на Еренбург), ще стане ли прочута някой ден? Марина го очаква, но в същото време перспективата за възможната семейна конкуренция някак я засяга. Една Цветаева номер две е нещо немислимо! Но Марина не би се противопоставила на подобна възможност. Тя не се замисля дълго върху дилемата и засега се опиянява от заложбите на детето си, без да разсъждава за нараненото си самолюбие, в случай че Ариадна я измести. Утвърдената поетеса не пропуска случай да представи на приятелите си своето дете-чудо. Край нея Ариадна се превръща в малка маймунка с литературна дресировка. Иля Еренбург ще разказва впоследствие, че никнещата знаменитост, с твърде претенциозен за възрастта си език, го „смразява от уплаха“.
   Въпреки несгодите, трудностите около снабдяването и бюрократичните неприятности през 1918 година Марина се среща с много хора. Перото є е дейно, а и сърцето є не бездейства. Тя все така бързо се пали, влюбена е в един поет – Павел Антоколски, млад мъж на двайсет и една години (тя е на двайсет и пет), който следва драматично изкуство в Трето ателие на Московския художествен академичен театър. Благодарение на него тя се потапя в подвижната и вдъхновена среда на артистите и пише няколко пиеси, предназначени за актьора и постановчика Юри Завадски. Забавлява се да съчинява диалози между въображаеми лица, без дори да се надява, че един ден тези незначителни произведения ще бъдат поставени на сцената. Право казано, главното є откритие в тази област е актрисата Софя Холидей (Сонечка). Между двете жени пламва любов от пръв поглед. Софя е запленена от властната и странна поетеса, хермафродитка. А Марина се оставя за момент да я сгрява тази младежка страст, в която възхищението е оцветено с непризнавани сафически чувства. На новопоявилата се в живота є млада жена Марина посвещава нежни поеми и „Повест за Сонечка“.
   Но приятелствата и временните увлечения не могат да излекуват тайната рана в душата на Марина – съдбата на съпруга є, който е доброволец, белогвардеец. Мислейки за него и за бойните му другари, тя пише серия поеми под заглавие „Лагерът на лебедите“, вълнуваща възхвала на всички, които са изложили живота си на смъртна опасност, за да освободят отечеството от болшевишкото потисничество. Когато узнава,че след редица героични битки верните на монархията части се готвят за отстъпление под натиска на Червената армия, поетесата пише:
   
   Оцелелият ще умре, мъртвият от гроба ще стане,
   а потомъкът, чул на миналото тъжния стон,
   пред вас със страшен въпрос ще застане:
   – Къде бяхте вий? – Най-гръмко ще кажем: 
   – Бяхме на Дон.
   
   И още:
   
   – Къде са лебедите? – Отидоха си лебедите.
   – Къде са враните? – А враните останаха. [...]
   – Къде отидоха? – Където са и жеравите.
   – Защо си отидоха? – Крилата им да не пречупят.
   – А татко ми къде е? – Спи, спи, Сънчо 
   на степен кон при нас ще долети.
   – Къде ще идем? – На Лебедови Дон.
   Там белият ни лебед бди.1
   
   С тези стихове в чест на доброволците от антиболшевишкия кръстоносен поход Марина иска да убеди себе си, че правилно е застанала страната на верността и авантюрата. Но от ден на ден тревогата є расте – няма новини от съпруга си, няма пари, няма храна, няма дърва за отопление и няма вяра в бъдещето. Революцията е безмилостна към довчерашните богати хора. Конфискации от всякакъв вид стопяват малкото пари, които Цветаева държи в банка. Едва-едва оцелява, като продава последните си бижута, и се реди на опашка по цели часове, за да получи безплатната храна, която се полага на децата є. Единствената є рокля е станала на дрипа. По цял ден мете, търка, пере, цепи дърва, бели картофи, разпалва стария самовар, а щом є остане миг свободен, нахвърля стихове, за да се убеди, че е още жива и че е същата Цветаева, която навремето е мечтала да стане голяма и прославена поетеса. Един неин съсед, който работи в Чека, я съжалява и успява да я настани на служба в Народния комисариат на националностите. От сутрин до вечер Марина седи на маса, чете вестници, изрязва статии за гражданската война и ги лепи на фишове за по-нататъшно класиране. „Каква чудна работа!, пише тя в един автобиографичен разказ. Пристигаш, опираш лакти на масата (подпираш брада на двата си юмрука) и си чоплиш мозъка, за да измислиш какво да правиш все пак, та да мине по-бързо времето. Когато поискам работа от началника, разбирам, че се дразни.“1 Колегите є си намират какъв да е претекст, за да се измъкнат навън и да обикалят от магазин на магазин, от опашка на опашка, с надеждата да улучат хранителна доставка. Марина прави същото и ако намери замразени картофи и съмнително пресни яйца, се колебае кое от двете да избере. Когато се върне на работното си място след „неуспешен лов“, установява, че е загубила двойно време. Право казано, работата є в Комисариата е толкова лошо платена и е толкова безинтересна, че зад купищата папки Марина пише свои неща. След шестмесечна служба с нищожна заплата, която тя редовно прибавя към издръжката на семейството, не може повече да понася паплачта, тъпотията и завистта на писарушките, които я заобикалят. Тя напуска или, по-точно казано, я уволняват, за да поставят на нейно място някоя по-нуждаеща се или, още по-точно, политически по-сигурна от нея.
   Марина е много доволна, че си е върнала свободата. Тя е била постоянно нащрек, когато е оставяла децата си сами вкъщи и е бързала да спази работното време. Вярно е, че Ариадна изглежда държелива, макар и малко слабичка и бледа; но малката Ирена явно изостава с физическото и дори с умственото си развитие. Тя плува в безкрайна замечтаност, едва говори и повечето време си тананика, като клати глава. Сигурно е недохранена. Но в Русия през 1919 година така е с повечето деца. Макар че през март 1918 година в Брест-Литовск е подписан сепаративен мир с Германия, условията на живот при управлението на Съветите се влошават все повече.
   Гражданската война струва скъпо, а твърдото администриране на Ленин както в икономически, така и в социален план ускорява разорението на страната и засилва политическия терор. Обикновеният човек затяга колана, опитва се с дъха си да затопли вкочанясалите си пръсти и недоумява в тези крайни лишения кого да проклина – болшевиките ли, които преобърнаха страната с главата надолу, поддръжниците на стария режим ли, които не можаха да го защитат, или пък руската орисия.
   Повече от всеки друг Марина се чувства безпомощна пред тегобите на всекидневието. За неща, с които други се справят, тя губи сили. Непоносимо є е да гледа как малката Ирена, вече на три годинки, гладува и слабее от ден на ден. Тя решава да се посъветва с добри приятели. Препоръчват є да изпрати детето в детски приют в Кунцево, недалеч от Москва, където ще бъде по-добре гледано, по-добре възпитавано и най-вече по-добре хранено. Марина не издържа борбата и приема това разрешение. Без да го признае на никого, тя се чувства облекчена, че е останала само със своята скъпа Ариадна. Безличната и болнава Ирена е като мъртво тяло между тях, почти като натрапница. Дали защото бременността на Марина бе трудна и раждането много мъчително, та щом бебето се роди, тя го прие като наказание, като някакъв провал? С течение на времето забавеното развитие на момиченцето я хвърля в отчаяние. Марина е много горда, за да понесе подобна несполука в майчинството. Когато е недоволна от някое свое стихотворение,тя го скрива в чекмедже, за да го забрави по-сигурно. Сега скрива Ирена в „чекмеджето“ на Кунцево. Ариадна є е достатъчна. Марина е направила своя избор. Веднъж завинаги.
   В началото на февруари 1920 година Ариадна се разболява от дезентерия. Марина си спомня, че племенникът є Альоша, синът на Анастасия, е умрял от същата болест три години по-рано. Тя е стресната и не се откъсва от леглото на болното си дете. Но изневиделица, докато е погълната от единствената си грижа – здравето на Аля, една новина просто я срива: малката Ирена е издъхнала в приюта в Кунцево, бавно е излиняла. Марина се чувства виновна, че е отделила от дома крехкото си детенце, за да обгради с грижи по-голямата си дъщеричка, към която винаги е имала слабост. Терзанието от закъснелите си угризения Марина споделя с приятели, на които пише; „Скъпи мои приятели, случи ми се голямо нещастие – Ирена почина в приюта на 3 февруари, преди четири дни. Вината е моя. Бях толкова погълната от болестта на Аля (хронична малария) и толкова ме беше страх да отида в приюта (страх ме беше от това, което сега се случи), че се оставих на съдбата. Научих го случайно. (...) Казаха ми, че умряла от слабост, без видимо заболяване. Дори не отидох на погребението. Този ден Аля беше с 40,7о и – да ви кажа ли истината – не можех. Ох, приятели, много неща могат да се изрекат. Ще кажа просто, че е кошмарно, не мога да го повярвам, все ми се струва, че ще се събудя. На моменти забравям всичко, радвам се, че температурата на Аля е спаднала или че времето е хубаво, и изведнъж – Господи, Господи! Не мога да го повярвам. Живея със стиснато гърло, на ръба на пропастта. Сега разбирам много неща; всичко се дължи на моята склонност към авантюрата, на лекомислието, с което гледам на трудностите, и най-сетне на собственото ми здраве, на чудовищната ми устойчивост. Когато нямаш трудности, не можеш да повярваш, че друг ги има. А освен това бях толкова самичка! Всеки си има някого – съпруг, баща, брат. Аз имах само Аля, а Аля беше болна; и аз се отдадох цяла на болестта є, и ето че Бог ме наказа. (...) Други жени пренебрегват децата си, за да отидат на бал, за да се занимават с тоалети, с празненства. Моят празник в живота са стиховете ми. Но не заради тях пренебрегнах Ирена – два месеца не съм написала нищо. И най-лошото е, че не я забравях, не, не я забравях, през всичкото време бях неспокойна. Постоянно питах Аля: „Ти какво мислиш?“ Всеки ден се готвех да отида да я взема и непрекъснато си мислех: „Щом Аля оздравее, ще се занимая с Ирена.“ А сега е много късно!“
   След смъртта на Ирена Марина удвоява нежността си към единственото си дете. Гладна, вкочанясала, едва подгрява старата печка с парчета от стари махагонови мебели и за да накара оздравяващата Аля да си изяде оскъдната порция храна, която се отпуска на нуждаещите се деца, є повтаря в очите: „Яж, без да правиш истории! Разбери, че от двете можах да спася само теб. И двете беше невъзможно! Избрах теб. Ти оцеля на мястото на Ирена.“1 
   Марина противодейства на скръбта и отчаянието, като започва да се появява на публични места и да рецитира стихове срещу хонорар от няколко рубли. На една голяма литературна вечер в чест на руските поетеси, организирана от Брюсов в салона на Политехническия музей, тя излиза на сцената в тъмно наметало, което є придава горд монашески и злокобен вид. Вирнала е високо брадичка, преметнала е през рамо кожена чанта и е наслагала много пръстени. Оглежда многобройната добре облечена публика с предизвикателен орлов поглед. В уводното си слово Брюсов заявява, че жените са отлични в поезията само когато говорят на тема, която най-добре познават – любовта. Марина решава да му докаже обратното. Вместо да избере от обилното си творчество някоя елегия, първият є рефлекс диктува да бъде предизвикателна. С изумителна дързост тя рецитира пред смаяните слушатели няколко от най-ангажираните политически куплети, включени в стихосбирката є „Лагерът на лебедите“. „Допускайки това безумие, пише Марина в автобиографичния си разказ „Герой на труда“, исках да по-стигна две, три, дори четири цели: първо, да прочета седем куплета, написани от жена, в които не се споменава думата „любов“, нито се говори за личността на авторката; второ, да проверя какъв абсурд е поезията за публиката; трето, да се обърна дори само към едно същество, което ще ме разбере, макар то да е студент; четвърто, и преди всичко тук в Москва, през 1921 година, да изплатя един „дълг на чест“. И извън всяка чест просто така, за нищо, без всякаква цел. Защо не?“
   Неприятно изненаданата публика отвръща с учтиви ръкопляскания. Организаторите са изпаднали в затруднение. Бързо се минава към следващия номер. Като споменава странната изява на Марина Цветаева онази вечер, Иля Еренбург я описва така: „Горделиво държание, високо вдигнато чело, късо подстригани коси, които поставят лицето в скоби. Прилича на нахален безделник, на добродетелна госпожица. (...) Забрани, табута, правила, бариери наелектризирват поезията. (...) В наши дни гербовете не са на почит, а тя, тя ги въздига с бурен патос, с дързост, достойна за най-големите еретици, философи, бунтовници. (...) Но всичко това ще бъде забравено. Прекрасните стихове на Цветаева ще останат, както ще остане жаждата за живот, желанието всичко да се разрушава, борбата на един срещу всички и любовта, прославена от смъртта, която броди наоколо.“1  Но Иля Еренбург се възхищава от Марина Цветаева, без да проследява идеологическата страна на позициите є. Той е разбрал, че Бялата армия вече е осъдена на предстоящ разгром и, противно на Марина, никога не е обичал да бъде на страната на победените. Какъвто и да е управляващият режим, той мисли най-напред за кариерата си. Марина пък слуша само сърцето си. Макар за известно време да е увлечена по младия художник Николай Вячеславцев, тя все се връща в мислите си към Сергей, виртуалния съпруг, загубен някъде в необятното руско пространство, ням като мъртвец, присъстващ като жив. От време на време от сърцето є са изтръгва любовен вик, неудържим като хлип:
   
   На плочата написах с лекота –
   и върху шарките на ветрилата,
   по речната и морската вода
   и с кънки по леда и пръстен – по стъклата,
   
   по стволите, по снежния килим
   и пак – на всички тук да е известно! –
   че си любим! Любим! Любим! 
   Подписах се с една дъга небесна.
   Превод Надя Попова
   
   Уви! Въпреки нередовната и съмнителна помощ на французи и англичани, които биха желали да подкрепят  доброволците на генерал Врангел, без обаче да се заангажират докрай в една война, която не ги засяга пряко, последните боеве в Южна Русия се обръщат в полза на болшевиките. През ноември 1920 година Червената армия пробива защитата на белите в провлака Перекоп и нахлува в Кримския полуостров. Това е краят на голямата мечта на всички, които дълго са вярвали в разгрома на пролетарската диктатура. Бързешком последните съюзнически кораби товарят за отплаване към Цариград оцелелите от безмилостното клане. При известието за безразборното бягство Марина се пита дали Сергей не е на борда на някой от спасителните кораби, или тялото му лежи някъде на кърваво полесражение, без кръст, без надпис.
   В „Руската ривиера“, светлозарното място, до неотдавна запазено за отдих и удоволствия, започва ужасно уреждане на сметки между съпернически кланове. Под прохладното синьо небе на Крим се шпионира, доносничи, разстрелва, както и под студеното сиво небе на Москва. На 17 декември 1920 година Марина успява да изпрати писмо на сестра си, която от три години живее в Коктебел и за която не знае нищо от началото на гражданската война. Тя я вика в Москва и я уверява, че въпреки неудобствата и недоимъка двете ще успеят някак да се справят. Марина не може да отсъства от Москва, защото тук Сергей, ако е още жив, ще дойде да я търси. И тя пише: „Денем и нощем мисля за него. Обичам само теб и него. Много съм самотна, макар че познавам цяла Москва. Това не са живи същества. Вярвай ми (те са уморени, а аз толкова се възпламенявам; пред нещо, което мен ме смущава, те стоят като замаяни)! (...) Абсолютно никак не съм се променила, само дето животът не ме интересува, само дето вече нищо не обичам освен това, което е вътре в мен. Безразлична съм към книгите, продадох всички френски произведения. Което ми е нужно, мога да си го напиша и сама.“
   Марина не е сигурна дали писмото ще стигне до предназначението си и веднага изпада в тревога. Струва є се, че никога няма да се отърве от жестокото, досадно, от-вратително люшкане между боязън и надежда. За да излее болката си, тя си представя тъжбата на легендарната княжня Ярославна, която оплаква смъртта на княз Игор. Поетесата посвещава това стихотворение на възвишената саможертва на белогвардейските доброволци.
   
   Гърдите ми пронизва тъжен стон.
   – Брат мой! – Княз мой! – Син мой!
   Честита Нова година, млада Русийо,
   зад морето, зад синьото.
   Като разсъждава върху поражението на героите от „Лагерът на лебедите“, Марина Цветаева иска да вярва, че оцелелите от тази патриотична епопея ще пренесат отвъд границите своята вяра в истинска Русия, чиято карикатура днес са Москва и Петроград. Обаче тя приема и най-грубите черти на тази карикатура заради щастието, че още диша родния въздух, че още се къпе в ромона на майчиния език. Всъщност това, което є помага да изтърпява всичко, е прочистващият пламък на поетическото творчество. Тя изразява житейската си философия в няколко строфи от последната си стихосбирка „Версти II“:
   
   Непотребното – дайте го насам!
   Аз на огъня трябва да го дам!
   И живота с пръст мамя, и смъртта – 
   да ги подаря на жарта.
   
   Тя обича леките вещества:
   лански сухи съчки – венци – слова.
   Огънят хрупа храна такава!
   Аз като Феникс пея в жарава! 
   
   Само в огъня, в пламък висок и горд!
   Подкрепете високия мой живот!
   Гордо аз горя – като горд маяк!
   Нощем да не ви стигне – мрак!
   
   Мразовита жар – пламенен фонтан!
   Гордо нося аз гордия си стан!
   Гордо нося аз гордия си сан,
   Събеседница и Наследница!
   Превод Милена Лилова
    
   Но чия събеседница и чия наследница е Марина Цветаева? Право казано, тя самата си е единствена събеседница, единствена наследница. Въпреки че, за да изгради творчеството си, тя е черпила вдъхновение от големите писатели на миналия век начело с Пушкин, комуто посвещава книга на възхищение и благодарност, под изразителното заглавие „Моят Пушкин“ тя преоткрива поезията, жонглира с думите, чиито фонетични богатства нейните предшественици не са използвали докрай. Тя създава своя самобитна музика, която омагьосва едни, а обърква други. Без да се стреми на всяка цена към оригиналност, тя се утвърждава в литературата с категоричната си дързост, а във всекидневния живот – с пренебрежение към условностите. Марина Цветаева живее и пише срещу течението, внася нови акценти в изразяването на болката, любовта, приятелството, носталгията, смъртта, събужда публиката, застрашена от одрямана привичка.
VIII
СЪВЕТИТЕ НАВСЯКЪДЕ!
                           През февруари 1921 година Ленин най-сетне разбира, че е прехвърлил мярката с пълната колективизация в страната, и за да избегне катастрофата, прави завой, като смекчава частично приложението на идеите си. Така настъпва началото на Н.Е.П. – тоест Новата икономическа политика, която, запазвайки принципа на социалистическото планиране, допуска тук-там плахи опити за частна инициатива. Следват твърде незначителни улеснения в полза на частниците, но пък се разрастват черният пазар и спекулата. Разбира се, писателите, на които по правило им липсва практическо чувство, по никакъв начин не могат да се възползват от това разхлабване на примката. Тях ги държат настрана от търговската спекула и от гешефтите и те се задоволяват да припечелят тайно някоя рубла, като четат произведенията си на литературни вечери с платен вход, или в „литературни кафенета“ като прочутото „Домино“, където те са най-голямата атракция. Тук публиката – главно от използвачи или високопоставени личности на режима – идва да чуе творбите на неколцина оцелели, но изгладнели писатели и поети. Марина често участва в изявите и є е приятно да бъде аплодирана, макар и от хора, чиито идеи и начин на живот не споделя. Всъщност това, което тя цени, когато отиде в „Домино“ или друго подобно заведение, е възможността да се срещне със свои събратя и посестрими, които са свързани помежду си с любовта към изкуството, с хроничната бедност и страха от утрешния ден. След като представят своите творби, те разменят мисли, без да си правят илюзии за трудностите на деня и за бъдещето на свободната мисъл в Съветския съюз.
    Но има и малка светлинка на надежда – говори се, че ще е възможно да се получи паспорт, в много редки случаи – за пътувания из Русия и дори в чужбина. През пролетта на 1921 година Анастасия получава разрешение да напусне Теодосия и да замине със сина си за Москва, където Марина я очаква. Срещата на двете сестри е изблик на щастие и сълзи. След дългата раздяла Анастасия трудно познава сестра си в тази отслабнала жена с блуждаещ поглед, с дрехи на просякиня, която се храни със стар фасул, с грис от просо, която нервно пали цигара от цигара и живее с царствено безразличие в студена, разхвърляна и прашна бърлога. Веднъж, когато остава сама в дома, Анастасия решава да почисти и грабва метлата, четката и парцала. Тя очаква, че Марина ще я похвали, когато се прибере. Но като вижда квартирата почистена и подредена, Марина се смръщва. „Благодаря ти, казва тя. Много си се потрудила! Но това съвсем не ми е нужно. Не си хаби силите за мен!“ При тези думи Анастасия разбира, че сестра є не се е променила и че за нея не е важно нищо освен писането.
   В началото Анастасия се чувства отчуждена, объркана, после се съвзема и се опитва да изкачи нагорнището. Намира си работа – твърде зле платена – в администрацията и продължава да търси с убеждението, че рано или късно „ще се справи“. Тя не се оплаква много от трудностите, но съжалява, че вече не споделя интересите и вкусовете на сестра си. Сантименталните немирства на Марина са є непонятни. След кратка закачка с един млад съветски войник, Борис Бесарабов, с румени бузи и сини очи, ето че е запленена от стария княз Сергей Волконски, шейсетгодишен, студен и изискан, който признава, че жените не го привличат много. Аристократът е бивш директор на имперски театри, има блестящ ум и изящни маниери, които рязко контрастират с обичайната за другарите от републиката небрежност. Без съмнение Марина изпада в плен на този призрак от царско време, като съпротива срещу популистките веяния, които се ширят в Русия. Освен това обстоятелството, че той е два пъти по-възрастен от нея и че е хомосексуалист, є вдъхва по-голяма сигурност в самотата є на сламена вдовица. Колкото по-хладно се държи той към нея, толкова по-топло го ображда тя с внимание и усмивки. Като завършек на опитите си да го привлече по-силно към себе си тя спонтанно му предлага да препише неговите „Мемоари“. Няма чувството, че се унижава, като преминава от положението на поетеса до положението на доброволна секретарка. Резултатът от тактиката є надхвърля всичките є очаквания. Изпипала е толкова добре нещата, че князът остава трогнат от предаността є. Нежно приятелство измества предпазливостта на княза. Марина обяснява чувството си в писмо до литературния критик Александър Бахрах1 : „Обичах княз Волконски, който нямаше влечение към жените. Бях безрезервно привързана към него. Обичах го, докато изпадна завинаги под моята власт. Постоянството в любовта ми позволи да го покоря. Той не се научи да обича жените, но се научи да обича любовта.“2 Марина посвещава на княз Волконски поредица стихотворения под общо заглавие „Ученикът“, в които възпява платоничната любов.
   Князът обаче никога не засвидетелства прекомерно възхищение от поезията на Цветаева. Смущава го дързостта на стила є, но заявява, че е пленен от силната личност на авторката. Няколко години по-късно є посвещава Въведението към книгата си „Живот във всекидневието и живот на духа“. В него той описва разхвърляната стаичка, в която живее Марина, нехайството є, приумиците є, полицейските проверки в жилището на улица „Борисглебска“ и безпокойството, което е тегнело над безобидните им срещи. „Спомняте ли си за нахалството във фуражка, което нахълтваше в апартамента? – пише той на Марина. – Спомняте ли си безочливите принуди, оскърбителните въпроси? Спомняте ли си ужасните удари по вратата, отвратителните обиски, обидите на „другарите“? Спомняте ли си колата, която минаваше под прозореца; ще спре ли, няма ли да спре? Ох! Тези нощи! Човек, който не го е преживял, не може да го разбере. (...) Спомняте ли си всичко това? Такова беше съветското всекидневие. (...) Каква сила се криеше в нашия отказ да се подчиним и колко голяма беше нашата непримиримост!.“1  
   В атмосферата на двусмислено приятелство, на горда мизерия и тревога за утрешния ден Марина съчинява поемите за новата си стихосбирка „Занаятът“. В тази книга на зрелостта тя отново подхваща болезнените теми на руската революция, на безнадеждната война на белогвардейците и нейната ледена самота, когато заобикалящият я свят се променя в родилни конвулсии. Този път, види се, Марина Цветаева намира окончателно своя език и своето дихание. В началото тя пише в обикновен, почти традиционен стил. Безграничното є възхищение от Пушкин я насочва към умение, хармония, яснота. Сетне малко по малко, когато се запознава с поетите на новото поколение като Блок, Бели, Маяковски, се отдалечава от Пушкиновата бистрота и възприема по-обтегнат, по-изненадващ, по-обработен, по-усукан стил. Отсега нататък между изкуството на Пушкин и изкуството на Цветаева ще има същата разлика, както между могъщото и спокойно течение на реката от равнината и буйните струи на планинския порой. В песента на Пушкин читателят харесва простотата и естествеността, а в песента на Цветаева изискаността, обработката, предизвикателството. Четейки Пушкин, той добива впечатлението, че е невъзможно да се изрази по-добре интимната мисъл на автора с най-употребяемите думи; четейки стиховете на Цветаева, той мисли най-напред за словесната акробатика, която поетесата изпълнява, за да изрази чувствата си. Всеки стих на Марина е залог. Тя търси странни, дори архаични изрази, свързва и противопоставя съзвучни думи, но с различни значения, за да може от стълкновението им да се роди незабравима метафора. Това търсене на чудатост в речника е докосване до поетическия каламбур. Поетесата сблъсква синтаксиса и стихосложението, превръща музиката в низ от вопли. Често тя премахва глагола от изреченията и те зазвучават като задъхан вик за помощ или като открита изповед. Без съмнение, щом установи сходство между две руски думи, тя ги кара да си отговарят, да се римуват, да избухват и съпоставянето им є подсказва картина, каквато не би могла да си представи по друг начин. Например тя събира в една тема сходните по звучене думи „реки“ и „руки“ и противопоставя кършените от болка ръце и небесните реки, лазурните земи, където я очаква любимият.1 Или използва думите „едок“ (лапач) и „ездок“ (ездач), за да изобрази картината на ездитния кон в пламъци, ненаситен на храна, и огнения ездач, вечно незаситен.2 В подобни случаи фонетичните изненади разпалват въображението на Марина. Получава се поезия – сбита, неочаквана, омагьосваща, изпълнана с елипси, възклицания, накъсвания, на които понякога е толкова трудно да уловиш смисъла, колкото и да се откъснеш от нея. Би могло да се каже, че в поемите си Цветаева не говори, тя крещи. Крещи от болка, от мъка, от любов, от възмущение и от страх пред менливата заплаха на смъртта. Години по-късно, когато бива поканен да изкаже мнението си за Цветаева, поетът Йосиф Бродски доверява на събеседника си, че в хора на най-добрите поети „пронизващият“ глас на Марина е глас на една вечна бунтовница. Според него тя е библейска личност, чиято мисия е да разкрива неправдата в човешкия живот, нещо като „Яков във фуста“ , седнал на своето торище. Бродски дори твърди, че от любов към езика Марина се опива от сблъсъка на ритмите и звучността на думите и че нейното неподражаемо изкуство се свежда фактически до едно обсебващо „тиктакане“.1  
   Докато Цветаева привършва коректурите на двете си стихосбирки „Версти I“ и „Версти II“, Иля Еренбург, който успява да се покаже добре разположен към съветските власти, получава паспорт за командировка в чужбина. Преди заминаването си той обещава на Марина да се заинтересува дискретно зад граница за съдбата на нейния съпруг. Тя не очаква много нещо от това твърде закъсняло проучване. Но през юли 1921 година на вратата є се появява без предизвестие един писател, с когото се е срещала на литературните вечери. Той е Борис Пастернак. Изумление! Носи є писмо от Иля Еренбург! В писмото се съобщава, че Сергей Ефрон е жив и здрав и че живее в Прага. Марина примира от щастие, благодари на неочаквания посетител, който е за нея не само вестител от емигрантския свят, но и пратеник от небето. След като дълго е живяла със страха, че мъжът є е напуснал този свят, сега сърцето є прелива от радост, че само е напуснал страната. 
   От този миг я обладава една-единствена мисъл: да отиде при съпруга си в чужбина. Но моментът е неподходящ. Вълна от подозрение залива интелектуалните среди. Всеки, който мисли, всеки, който мечтае, буди подозрението на Чека. Поетът Николай Гумильов, обвинен в монархистки симпатии, е арестуван на 21 август и разстрелян на 24-ти. Мълви се, че бившата му съпруга, Анна Ахматова, е заплашена със затвор. Някои дори твърдят, че вече е мъртва, била „ликвидирана“ от политическата полиция. Марина изпада в отчаяние. Тя никога не е изпитвала ревност към свой колега. Възхищението є от Анна Ахматова е толкова голямо, че тя не се смята за нейна съперница; по-скоро за съюзник в служба на поезията, понякога дори за нейна длъжница и последователка. За щастие новината е лъжлива. Още с опровергаването є Марина є пише: „През последните дни много мрачни слухове се разпространяваха по ваш адрес, от час на час ставаха все по-настойчиви и неопровержими. (...) Според мен, ще ви го кажа, единственият ви приятел (активен приятел) между всички поети се оказа Маяковски. Той се въртеше като ранен бик пред „Кафенето на поетите“(обезумял от болка! Наистина така изглеждаше). Той изпрати чрез приятели телеграма, за да пита какво става с вас. На него дължа добрата новина. (...) За да разберете какво преживях снощи... би трябвало да знаете какво се случи предишните три дни – неописуеми.“1 
   Малко след арестуването на Гумильов и малко преди разстрела му един друг голям поет, Александър Блок, умира в пълна бедност и самота. Той е бил болен отдавна и поискал разрешение да се лекува в чужбина. Властите преценили, че претекстът е лъжлив, и му отказали виза. Няколко дни по-късно поетът загадъчно издъхнал. Марина пише незабавно на Ахматова: „Смъртта на Блок! Нищо не разбирам. И сигурно никога нищо няма да разбера. (...) Чудното е не че е умрял, а че е бил жив.“ Андрей Бели, на когото Кремъл гледа с добро око, се осмелява да порицае публично ожесточението на властите срещу писателите, които са оставени да креят в нищета и един след друг да гаснат по липса на истинска културна политика. По чудо него не го преследват за тази „антиболшевишка“ позиция.
    Също по чудо Марина Цветаева, която е помолила за всеки случай да є разрешат да напусне Съветския съюз с дъщеря си Ариадна, след дълги митарства получава паспорт, на какъвто е престанала да се надява. Мигом се залавя да си приготви багажа, но трудно подбира какво да вземе и какво да остави. Настроението є се люшка между трескава развеселеност и тъга, че ще напусне Москва. Радостта, че ще избяга от ужасите на съветския режим и че ще види съпруга си след четиригодишна раздяла, е в разрез с мъката, че ще обърне гръб на руската земя, на руските спомени и, кой знае, може би на руската литература. Докато Ариадна, която е вече на девет години, шари из стаите и тъгува като малко момиченце, на което искат да отнемат играчките, Марина се опитва да се убеди, че я очаква нов живот и че тя не само ще види Сергей, но и като че ли за втори път ще се омъжва за него. След московския брак ще последва брак в чужбина, след кариерата в Русия ще има кариера в емиграция. Горе главата! Ариадна върви по петите на майка си и от време на време вижда на пода захвърлена фотография. Тя иска да я прибере, но майка є я спира с горчиво примирение. „Не, не, няма смисъл! Утре сутрин ще изгорим всичко в камината.“
   Датата на отпътуването е определена: ще бъде на 11 май 1922 година. Същата вечер един приятел на семейството, Чабров, идва да помогне на Марина за последните приготовления. Когато целият багаж е готов, по руски обичай всички сядат за кратка молитва, преди да напуснат дома. После Марина става, прекръства се и възклицава: „Да помага Бог!“ Слизат на двора. Чабров е поръчал файтон, който чака пред входа. Отново Марина дава знак за тръгване: „На път!“ Когато минават пред малката черквица на улица „Борисглебска“, Марина казва на дъщеря си: „Прекръсти се!“ Ариадна изпълнява. По искане на майка си тя ще повтаря набожния жест пред всички черкви по пътя до гарата. Предпазливостта никога не е в повече, когато предстои толкова дълго пътуване!
   На перона майка и дъщеря се занимават с багажа. Дали не са забравили нещо в квартирата на „Борисглебска“? В техния вагон няма кушети. Те ще чакат нетърпеливо потеглянето на влака, седнали една срещу друга. След третото позвъняване вагонът се разклаща и Марина затваря очи, сякаш иска да се хвърли в празен простор. Ариадна я наблюдава тревожно. Зад стъклото на купето луната свети в черно безоблачно небе. Локомотивът пълзи. Спират на всяка гара. Предупредили са ги да си държат езика зад зъбите: „В купето ви сигурно ще има някой служител на Чека. Не говорете за щяло и нещяло.“ Пътуването до Берлин продължава четири дни! На всяка спирка момиченцето долепя нос о стъклото, за да гледа хората, къщите, дърветата, които вече не са руски. Марина не помръдва. Тя стиска устни и си мисли унило, че още няма трийсет години и че следващия си рожден ден ще празнува не в Москва, а в Берлин, или другаде, но във всеки случай далеч от родината. Да се радва ли, или да се огорчава? От време на време поглежда към мрежата с багажа. Куфарът с ръкописите е там, подръка є е. Значи, че не е напуснала съвсем Русия.
   На 15 май 1922 година в ослепително слънчев ден влакът от Москва влиза в берлинската гара. От този момент нататък Марина Цветаева е емигрантка. 
IХ
ОТ ЕДНО ИЗГНАНИЕ КЪМ ДРУГО
                           Ариадна открива улиците на Берлин и се изненадва от чистотата и реда в града, който е противоположност на шаренията и незлобливото оживление на Москва; майка є, напротив, дори няма време да забележи, че се намира в чужбина. Още с пристигането Русия я посреща в сърцето на Германия. Все така внимателен, Иля Еренбург є е запазил стая в пансиона на семейство Траутенау-Хаус на Траутенаущрасе № 9, където е настанен и той с жена си. Без да є остави време да си отдъхне, той я въвежда в колонията на руските бежанци в столицата, където бивши белогвардейци общуват с интелектуалци, избягали от преследванията на съветските власти, и с колебливи „туристи“, които още не знаят какъв цвят са възгледите им. Едно и също нещастие и една и съща носталгия свързва социалреволюционери, монархисти, анархисти и опортюнисти, които се възползват от разстроената след примирието от 1918 година германска икономика, за да живеят по-евтино в разорената от инфлацията страна. Притокът на бежанците е толкова голям, че са отворили врати много издателства, много печатници, много вестникарски редакции. Всичко, което се печати тук, намира жадна за четива клиентела. Изгнаниците, запалени по литературата, имат свой предпочитан квартал; това е Прагерплац със своите кафенета, най-известно от които е „Прагер Дил“. На всяка маса сред цигарен дим и бирени изпарения те говорят за вчерашна, днешна и утрешна Русия толкова свободно, че ако това ставаше в Москва или Петроград, щяха да отидат направо в затвора или да бъдат изпратени на разстрел. Марина влиза по стъпките на Иля Еренбург в тази нажежена атмосфера и изведнъж има усещането като че е у дома си. В Берлин всички я познават и є се възхищават. Две от нейните стихосбирки, „Разлъка“ и „Стихове за Блок“, излизат една след друга като приветствие за появяването є в света на политическите емигранти и имат голям успех. „Познавачите“ я поставят наравно с Анна Ахматова. Някои дори намират, че е по-вълнуваща, по-самобитна, по-„модерна“ от голямата поетеса, останала в Русия. Докато Ариадна се чувства зашеметена и с наслада яде портокал или пие прясна пенлива бира, Марина установява, че всички хора около нея желаят да є помогнат да открие Запада.
   Младият Абрахам Вишняк, който ръководи малката печатница „Хеликон“, най-спонтанно я въздига в култ, а тя от признателност се влюбва в усърдния си поклонник. В очакване на Сергей, който в Прага се топи от нетърпение и крои несигурни планове да се събере със семейството си, Марина израща на Абрахам поредица пламенни писма (по-късно ще ги включи в том, озаглавен „Флорентински нощи“), после и стихотворения, които е съчинявала за други, но им е задраскала посвещението. Новопоявилият се в живота є я привлича физически толкова неудържимо, че тя без всякакъв свян му пише: „Вие отключвате в мен женското начало, най-неясното и най-скритото. Но това не ме прави по-малко прозорлива. Напротив, цялата ми прозорливост е непокътната плюс една прибавка – сляпо блаженство.“ Ариадна наблюдава сантименталните игри на майка си със смесица от детска ревност и женска досада. Едно обстоятелство я успокоява – тя бързо е схванала, че Абрахам Вишняк е мекушав, влияе се, а майка є е във висша степен енергична и проницателна. „Майка ми, отбелязва тя в своите „Спомени“, така люлее, че бебето да изхвръкне от люлката. От такова люлеене някой може да не се съвземе никога.“ И Ариадна пояснява мисълта си: „Забелязах колко силно той (Абрахам Вишняк) е омаян от Марина; сякаш слънцето го привлича като малко повехнало стръкче. Марина е самата неумолимост и зъбите є са все стиснати, а той е гъвкав и крехък като грахова вейка.“
   Впрочем тази литературна идилия не продължава дълго. В повечето случаи страстите на Марина са бурни и кратки. С Иля Еренбург също отношенията є са много сърдечни в началото, но скоро охладняват. Поезията ги сближава, но политиката ги разделя. Еренбург, който никога не е осъждал истински идването на болшевиките на власт, се опитва да убеди Цветаева да не публикува стихосбирката си „Лагерът на лебедите“, защото му се струва, че стиховете в нея са продиктувани от неприятен монархически архаизъм. Марина е раздразнена, но и смутена от тази критика и обещава да забави отпечатването на книгата, която е написала, за да възпее героизма на бойните другари на съпруга си. А когато Андрей Бели пристига в Берлин, тя го посреща като стар приятел, макар че в Русия не е била много близка с него. Той идва при бившата си съпруга, с която е разделен от шест години. Грижата около възстановяването на брака не му е попречила да следи литературните новости. Той току-що е прочел „Разлъка“ и не спира да сипе похвали за произведението, което изразявя болка от раздялата, всекидневния стремеж към една немислима среща и увереността, че всяка преграда, която пречи на любимите същества да се съберат, им помага да се слеят по-силно през пространството и времето. Същото възторжено мнение за таланта на Цветаева споделя и един друг поет емигрант, младият Марк Слоним, който пише в пражкия вестник „Свободата на Русия“, че последната книга на Марина е литературно събитие от първостепенна величина. Марина е още по-развълнувана от похвалата на непознатия автор и защото той живее в Прага, а мисълта да отиде в този град я блазни. И действително няма никаква причина тя да живее другаде, щом Сергей живее там и дори продължава образованието си в университета. Впрочем твърди се, че в Чехословакия под президентството на Масарик се гледа много благосклонно на емигрантите, че там се отнасят великодушно към бежанците от болшевишка Русия и че правителството на тази братска страна дори отпуска официално помощи на интелектуалците, потърсили убежище там.
   Сергей Ефрон потвърждава пред Марина тези сведения. Той е получил разрешение да напусне Прага и е известил за предстоящото си пристигане в Берлин. Майка и дъщеря се готвят за голям празник. В уречения ден се втурват към гарата. Но Марина, нали „акълът є все хвърчи някъде“, вероятно е объркала часа. Когато излизат на перона, влака вече го няма. Жегата е непоносима. Марина е объркана, не знае ни къде да отиде, ни към кого да се обърне. Тя тъпче на място и пали цигара след цигара. В този миг познат глас я вика: „Марина! Мариночка!“ Ариадна разказва: „Насреща един мъж, висок, слаб, размахваше ръце и тичаше към нас. Знаех, че е баща ми, но не го познах, защото бях съвсем малка, когато се разделихме. (...) Сергей дотича до нас, лицето му грееше от щастие, прегърна Марина. (...) Дълго останаха прегърнати, прегръдка, силна като смъртта, после започнаха един друг да си изтриват с длани страните, мокри от сълзи.“1 
   Щом като преминава първият изблик на радост, Ариадна установява, че баща є говори малко, винаги е замислен, когато я гледа, и обича да я гали по главата, но го прави някак машинално, като ту приглажда косите є, ту ги разчорля. Вечерта, за да разведри атмосферата, Марина отваря бутилка шампанско, която е купила, въпреки че не є по джоба. Сергей вдига чаша и преодолява меланхоличната си сдържаност. На двайсет и осем години е, а според дъщеря си прилича на привдигащо се от болест момче, още слабо и бледо. „Той гледаше с очи на сираче Марина, която седеше до него, отбелязва Ариадна. Тя, напротив, изглеждаше по-възрастна от него – и завинаги! – със сребърни нишки в косите.“
   За няколкото дни, които прекарва в Берлин, Сергей успява да убеди Марина, че бъдещето и на тримата е в Чехословакия, където хората са особено добре разположени към славянските си приятели. Той трябва да се върне в Прага, ако иска да завърши висшето си образование. А за Ариадна там ще се намерят превъзходни руски училища. Да, наистина никъде другаде към тях няма да се отнасят толкова добре, както в тази свободна и гостоприемна страна. Макар че Марина отдавна много харесва Германия като люлка на романтизма, родина на Гьоте, Шилер, Хайне, тя се съгласява със Сергей. Последно удовлетворение за самолюбието є е писмото в Берлин, което получава от Борис Пастернак с похвали за стихосбирката є „Разлъка“. Тя е трогната, но, вярна на навика се да бъде винаги искрена, му признава, че не познава неговото поетическо творчество. В отговор той незабавно є изпраща сихосбирката си „Моят брат – животът“. Едва разлистила книгата, получава шок от откритието си: Пастернак – сега е сигурна в това – є е близнак по характер и по гений. Марина съжалява, че толкова малко се е срещала с него в Русия. Би искала да го срещне тук. И не щеш ли, той известява предстоящото си пристигане в Германия. Би трябвало Марина да се зарадва на тази перспектива. Но е уплашена. Вледенява я мисълта, че може да се разочарова. Ще бъде ли „самият той“ в задимената и шумна атмосфера на руските посетители в кафене „Прагер Дил?“ За да го запази само за себе си, трябва да избяга. Въпреки безумното си желание да остане тя ускорява приготовленията за отпътуването. Сергей, който не подозира нищо, є помага.
   Когато си прави равносметка за прекараните няколко седмици в Берлин, Марина установява, че е била вкопчена в руските си приятели и не се е интересувала от живота в града. Нито веднъж не е отишла на театър, на концерт, не е посетила музеи, не е разглеждала паметници, не се е срещнала с нито един германски писател; нейното щастие и в Берлин, както и другаде, е било да пише и да бъбри наляво-надясно. Марина решава да отпразнува с Ариадна последния ден в Берлин. Ще посетят зоологическата градина и ще отидат на Луна-парк. Момиченцето наблюдава строгото лице на майка си, която седи на дървено конче в манежа. Марина не се развеселява и когато застава пред кривите огледала в „стаята на смеха“; тя гледа с отегчение жонгльорите и акробатите. След тези народни забавления майката и дъщерята отиват в голям парк с езеро и се излягат на тревата. Марина въздиша: „Мисля си, че и когато умирам, ще имам същото чувство като на този бряг. Тъга? Триумф? Всичкият шум, всичката вихрушка са зад гърба ми. Но тъкмо това е отдихът!“ После става и се отърсва. Бързо навестяват приятелите, стискат ръце, разменят си целувки, уреждат някакви битови въпроси и на 31 юли 1922 година Марина, дъщеря є и съпругът є заминават за Чехословакия.
   
Чудна страна! Не е нито Русия, нито Европа. Тук приемат емигрантите като роднини, пострадали от пожар. Руски учени водят курсове на родния си език в Пражкия университет; руски студенти са настанени в стари сгради, използвани преди за германските военнопленници; някои руски писатели получават държавна стипендия, за да продължат да пишат; една частна организация , „Йеднота“, ръководена от Анна Тескова, чешка литераторка, родена в Санкт Петербург, действа за сближението на чехословашките и руските интелектуалци; Източноправославната църква, начело с епископ Сергей Каролев, помага на всички нещастници, които са били принудени да избягат от отечеството си, да запазят своята вяра. Всичко в Прага говори за сходство между руския и чехословашкия дух, независимо от границите и с поощрението на правителството. Да рече човек, че в тази благословена земя сърцата говорят по-високо от разума. Ония от изгнаниците, които проклинат съветския режим, но са с леви убеждения, са се обединили в свое дружество и издават вестник „Свобода на Русия“, а верните на монархията гледат с лошо око на безнаказаните размирници, но избягват да ги провокират. И у едните, и у другите гласът на кръвната връзка е по-силен от гласа на политическите убеждения. Всички са от една народност, без да са от една и съща партия.
   Вече като човек със семейство Сергей не може да живее в бившата казарма заедно с руските студенти. Но наемите в Прага са толкова високи, че за по-евтино жилище трябва да се иде оттатък река Берунка, в селцето Мокропси, недалеч от столицата, където много емигранти вече са си намерили квартира. Ефронови се настаняват в малка селска къща близо до гората. Всеки ден или почти всеки ден Сергей излиза за лекции много рано сутрин. Марина остава сама с дъщеря си и за да убие времето, се разхожда из полето, пали голямата фаянсова печка, приготвя ядене, пише и мечтае. Сред досадата от домакинските си задължения тя установява, че Ариадна, която, въпреки младата си възраст, досега є е била съюзничка, довереница, нейно точно копие, вече постепенно се откъсва от нея, открива нелепото удоволствие да играе на кукли и заплашва – о, ужас! – да стане момиче като другите. Тя установява също с огорчение , че съвместният є живот със Сергей, който бе идеализирала през дългите години на раздяла, е труднопоносим за жена, свикнала на независимост и самота. Гражданската война, лишенията, болестта са превърнали нейния очарователен другар отпреди в сломен, тревожен мъж, който се съмнява в себе си и в другите. Докато Марина продължава да му се възхищава заради предаността му към Бялата армия, той се двоуми дали тогава не е сгрешил, дали не е „сбъркал влака“. В крайна сметка, мисли си той, имаше толкова голямо геройство, самопожертвувателност и жестокост и на страната на Червените, както и на страната на Белите. А сега болшевиките поне са си у дома, а противниците им – защитници на загубена кауза, живеят като парии в чужбина. На Сергей му трябват много сили, за да продължи учението си по философия, но то няма да го отведе доникъде. Следващата година ще стане на трийсет, без отечество и с бъдеще без изход. Как ще живее с такова бреме на плещите? Марина също е все по-тревожна. Но се преструва, че е в добро настроение, за да повдига духа на своите. Ариадна си дава сметка за тази скромна сърцатост на родителите си и си спомня с благодарност някои съкровени мигове от семейния живот в селската къщичка: „Колко щастливи бяха вечерите, които прекарвахме тримата около разчистената и бодро забърсана с влажна кърпа маса, в светлината на петролната лампа с искрящо стъкло, която ни заливаше с ярка светлина. (...) Сергей ни четеше книгите, които беше донесъл от Прага, а Марина и аз го слушахме и кърпехме или преправяхме дрехи.“1  
   Дори когато триото напуска Мокропси, за да се настани временно в друго село край Прага, оживените сладки разговори вечер около разтребената маса щяха да продължат за най-голяма радост на детето. Но макар от време на време да взема парцала и метлата, Марина не става добра домакиня. Тя приема по необходимост домашната работа, но писането си остава смисъл на нейния живот, утеха, дрога. По най-дребен повод тя бърза да замине за Прага, където Марк Слоним винаги я према с радост в редакцията на вестник „Свободата на Русия“. Разговорите, започнали в редакцията, продължават в кафене „Славия“ или по кейовете на Вълтава, любими места за срещи на интелектуалците. Това, което сближава Марина и Слоним, разбира се, е общата им страст към поезията, но също и влечението им към екстремните чувства, към опасните авантюри, били те духовни или плътски. Слоним се възхищава не само от стиховете на Цветаева, но също и от нейната рядка интелигентност, от живите є реплики. В този смисъл той говори са „словесен тенис“. „През всичкото време, пише той, трябваше да съм нащрек и да връщам метафора за метафора, цитат и афоризъм за цитат и афоризъм, да отгатвам какво означават алюзиите, откъслеците... За нея най-важно беше отговорът да е светкавичен, било неин или на друг, иначе разговорът не си струваше... Често се чувствах уморен след два-три часа такова напрежение и понеже бях много млад, получавах ком-плекс за малоценност, който прикривах.“
   Благодарение на Слоним привлечените от социализма читатели на „Свободата на Русия“ се запознават с последните творби на Цветаева и се объркват от агресивната им модерност. Някои не разбират как е възможно едно ляво вестниче постоянно да помества стихове на една жена, явно компрометирана със симпатиите си към Бялата армия. Скоро след пристигането си в Чехословакия Марина публикува поетичен цикъл, озаглавен „Дървета“ и посветен на новата є чешка приятелка Анна Тескова. После се залавя да пише епичната поема „Момчета“. Друга нейна поема, „Девственица-цар“, рязко се различава от предишните по фолклорното си вдъхновение. Критиката, по-скоро благосклонна, открива в нея искрен национален акцент, искрено отражение на руската душа, ценно ехо от миналото. Възхвалите отегчават Марина. Важното в последната є творба, смята поетесата, е не живописното описание на стара Русия, а посланието на тревога и обич, което тя предава на читателите от новото поколение.
   Един-единствен човек може да разбере това послание, категорична е Марина, и той е Пастернак. Междувременно е пристигнал в Берлин. Права ли е била тя да избяга от този град, за да се изплъзне от изкушението да го види ? За да оправдае смелото си бягство, тя непрекъснато си повтаря, че срещата им може да разруши чудното духовно единение, което се е установило между тях чрез писмата. Разстоянието, което ги разделя, е най-доброто средство да се защити нещо, което може да се нарече любов. Марина му пише. Разменят си кратки страстни писма, в които възхищението и въжделението си играят на криеница. Когато получава стихосбирката на Пастернак „Теми и вариации“, Марина изтръпва от глава до пети както от интимна милувка: „Вашата книга ме запали, му признава тя. Запали ме и ето ме в пламъци. Вече няма ни сън, ни будност.“ Дори дръзва да му направи следната изповед: „Ако ви видя, сигурно ще се спася от вас във вас. (...) С въздишка на облекчение ще се освободя от вас във вас, тоест ще бъда утолена.“ И тя заявява, че кореспонденцията им ги свързва в „най-сигурната от всички земни прегръдки“. Когато на 9 март 1923 година узнава, че Пастернак е решил да скъса с емигрантските среди и да се завърне в Москва, Марина остава поразена. Той желае да я види, преди да отпътува, и настоятелно я моли да прескочи до Берлин, където биха могли да се срещнат. Но Марина няма пари за влака, дъщеря є и мъжът є имат нужда от нея, домашните грижи поглъщат времето є и освен всичко това не е сигурна, че ще може да получи виза в необходимия срок. С една дума, сто причини, повече или по-малко непреодолими, за да не може да предприеме пътуването. Тя предпочита да се откаже от него и криво-ляво обяснява на своя незаменим приятел: „Не мога да дойда, защото съм безсилна, защото такава е моята съдба – провала. Чакат ме безсънни нощи, пролети, лета. Познавам себе си; всяко дърво, на което ще се любуват очите ми, ще бъдете вие. Ужасно ме е страх за вас. (...) Срещата ми с вас би била за мен нещо като освобождение от вас, законно, разбирате ли ме? Някакъв изход! Като че ли ще се изпаря от вас. Не се сърдете. Това не са пресилени думи, чуствата ми са прекомерни,чувства извън всякакви пропорции.“1  
   Марина е безутешна от бягството на „големия брат“ и му посвещава последователно два цикъла поеми: „Вълни“ и „Поети“. 
    В стихосбирката „Поети“ Цветаева се пита с горчива ирония:
   Какво да правя
   със своята безмерност
   в света на мерките?
   
   В момент, когато толкова є е необходима подкрепа, голяма част от издателите, вероятно от страх пред съветските реакции, се въздържат да публикуват спомените є от революцията, такава каквато тя я е преживяла в Москва. Дори издателство „Хеликон“, макар и добре предразположено към нея, се страхува от „ангажиращия“ характер на нейните „интимни дневници“. На мига тя пише на Роман Гул, руски журналист, емигрирал в Берлин, за да изрази възмущението си: „В моята книга няма политика, само трагичната истина, трагичната истина за студа, глада, гнева през оная година! Малката ми дъщеря умря от глад в сиропиталище. И това също е политика (болшевишко сиропиталище).“1 Въпреки този протест книгата в пълния є вид дълго няма да бъде издадена.2  Стихосбирката „Занаят“, напротив, постига голям успех сред публиката и критиците. Хронистката Вера Лурие я въздига до небесата: „Въпреки цялата си дързост и почти мъжка суровост Цветаева притежава нещо безкрайно женствено; нейните въжделения за саможертва, за подвиг са чисто женски. (...) Колко бледнее женствеността на Анна Ахматова в сравнение с любовните устреми на Цветаева! Тя (Цветаева) е богата на обещания. От все сърце и с нежна и искрена обич имаме желание да кажем заедно с нейната муза: „Пази я, Господи!“ Отзивите на младия Александър Бахрах във вестник „Ден“ са също ласкави. Марина е развълнувана от неизброимите хвалебствия и отговаря на автора на статията в „Ден“, за да му благодари. И ето я пак въвлечена в нова политико-любовна кореспонденция. Този път поклонникът є е двайсетгодишен. На 14 юли 1923 година тя му пише; „За мен вие сте чужденецът, но аз ви вкарах в живота си. Вие сте с мен, когато вървя по прашния селски път или из улиците на Прага. Искам, искам да пораснете, да станете съвършен. (...) Искам от вас чудо, чудо на доверието, чудо на разбирането, чудо на отказа. Искам вие с вашите двайсет години да бъдете седемдесетгодишен старец и в същото време малко седемгодишно момченце. Отхвърлям възрастта, сметката, борбата, преградите.“ А единайсет дни по-късно му пише: „Искам да сте безупречен, тоест горд и свободен, и то достатъчно, за да срещате упреците, както войникът се хвърля в огъня.“ Без съмнение Бахрах е уплашен от този обсебващ плам и смята за по-благоразумно да се притаи. Марина се обижда от мълчанието му и започва да се пре-хласва: „Настрадах се този месец, му пише тя на 27 август. Нито едно от моите писма не получи отговор. (...) Приятелю, не съм малко момиченце (макар в някое отношение да не съм пораснала), горях, изгорих се, бях в огън, страдах!“ И пояснява: „Откъснах се от вас, както се отломва скала.“ Накрая му съобщава, че ще напусне селото и ще отиде да живее в Прага, защото Ариадна трябва да продължи образованието си в гимназия. Тя отбелязва ден подир ден етапите на разочарованието си в текст, озаглавен „Равносметка за едно боледуване“. Въпреки това продължава да очаква писмо за обяснение и разкаяние. Мисълта за такова писмо толкова силно я е обладала, че на 11 август 1923 година тя излива мъката и нетърпението си в следното стихотворение:
   
   Така не чакат писмо,
   така очакват писмо [...]
   Вътре само дума една
   и щастието е дошло.
   Така не чакат щастие,
   така очакват смъртта [...]
   Салют войнишки,
   олово в гръдта.
   Три куршума,
   пред погледа червена пелена.
   И всичко свършва с това.
   Никой не е стар за смъртта.
   
    На 28 август 1923 година Марина изпраща прощално писмо на малодушния Бахрах: „Край! В навечерието съм на един нов голям град (може би в навечерието на нова голяма тъга) и на нов голям живот, в навечерието на една нова аз.“1  Сетне философски се заема да стяга багажа, да връзва бохчи, като се опитва да крие от мъжа си и от дъщеричката си, че е стигнала дъното на унижението и отчаянието.
Х
НЕЗАКОННИ ЛЮБОВИ 
И ЗАКОННО РАЖДАНЕ
                           На връщане в Прага Марина намира малка квартира на улица „Сведска“ № 1373. За да плаща наема, храната и дребните всекидневни разходи, тя разчита без никакъв свян на помощта на чешките благотворителни организации, на щедростта на неколцина отзивчиви приятели и на незначителните хонорарчета от местните вестници. Първата є грижа е да запише Ариадна в руския пансион в малкото прилично и цивилизовано градче Моравска Требова, близо до германската граница. На раздяла с дъщеря си Марина се опасява да не би тя да откаже да се приобщи към обикновената ученическа среда. Но момиченцето тутакси дава да се разбере, че е много щастливо сред връстничките си, които винаги са готови да се забавляват, да опознават средата си и да мечтаят за романтични приключения. Със своята приспособимост Аля, която би трябвало да прави изключение, излъгва очакванията на майка си. Марина е неспособна да крие своите чувства и се оплаква на Александър Бахрах за провалените си амбици: „Много е хубава (Ариадна), много самостоятелна, нито за миг не се е почувствала затруднена, тя е олицетворение на свободата. Ще бъде обичана, защото няма нужда от никого. През целия си живот аз съм обичала като самотница и нещо повече – ненавиждала съм като самотница. Детството ми беше трудно, а юношеството – зловещо. Не виждам нищо подобно у Аля; зная само, че ще бъде щастлива. Това не съм желала никога за себе си. И ето че десет години от моя живот изминаха като избърсани с гъба. (...) Започвам живота си отново.“
   Малко след това Марина посещава дъщеря си в пансиона и я пита от упор: „Харесва ли ти тук?“ – „Да!“, възкликва Ариадна. – „Грешиш, възразява майка є, внезапно разгневена и като обидена. Човек се задушава сред всичко това. Всичко е копие на не знам що – във всеки случай сигурно на съседите! Пародия на добрите нрави. Германски буржоазен дух!“1 
   Как е възможно дъщеря є да е доволна, че прилича на другите, при положение че има на кого да се е метнала? Реакцията на Ариадна, напълно естествена за едно единайсетгодишно момиче, още по-дълбоко убеждава Марина, че собствената є съдба е необикновена, трагична, съдба-образец. Връхлитат я въпроси и предчувствия и тя още по-здраво се вкопчва в Бахрах. За пореден път му открива душата си без особена надежда, че ще бъде чута: „Не съм създадена за този живот, му пише тя. Аз съм само жарава. Мога да имам връзки (странни връзки!) с десет души едновременно и да твърдя от дън душа, че всяка от тях е уникална. Не понасям да се отдалеча и на косъм от себе си, разбирате ли? Аз съм жива одрана, а вие сте брониран. Вие всички имате вашето изкуство, общуването, приятелството, развлеченията, семейството, чувството за дълг, а аз най-дълбоко в себе си нямам НИЩО. Всичко се свлича от мен като кожа и отдолу остава оголена плът или огън. Аз съм Психея. Не влизам в никакъв калъп, дори не и в най-простия от моите стихове. Не съм като другите. Мога да живея само в някоя мечта.“2 
   Без съмнение, като чете безутешното писмо, Бахрах се замисля какво ли цели Марина, когато го затрупва със своите вайкания и изисквания. Той се бои да не би поетесата, чиято разгорещеност по едно време той е поощрявал от неблагоразумие, да връхлети в Берлин. Ала на 20 септември, десет дни след сълзливите є откровения, пощаджията му донася друго писмо, в което Марина му съобщава победоносно, че окончателно скъсва с него. Същата ли жена, която вчера се е мятала в отчаяние, че не я обича, както заслужавала, сега му пише с хапливо перо: „Скъпи приятелю, бъдете смел и ме чуйте: нещо приключи! Стана най-мъчното. Чуйте ме добре – аз обичам друг. По-груба и по-откровена от това не мога да бъда. Но дали съм престанала да ви обичам? Не! Вие не сте се променили и аз не съм се променила. Промени се болезнената ми привързаност към вас. Вие не сте престанали да съществувате в мен, аз престанах да съществувам във вас. Часът ми с вас изтече, остава моята вечност с вас. (...) Как се случи това? О! Приятелю, как това се случва? Бях изпълнена с носталгия; някой откликна; чух големи слова, но по-прости няма; може би ги чух за първи път в живота... Какво ще стане с всичко това, не ми е известно. Знам само, че страдам, че вървя към болката.“
   Разривът, по хирургически ясен, наистина облекчава Бахрах. Той се възхищава от Марина Цветаева заради таланта є, но се плаши от мисълта да продължи отношенията си с нея – толкова непредвидимо и толкова обсебващо създание. Тя от своя страна е горда, че е отблъснала своя ухажор, преди той да я е отблъснал. Бързешком го изпреварва. Честта є е спасена. Но имало ли е някога макар и най-мъничка частица чест в любовната страст?
   Заместникът на Бахрах е някой си Константин Родзевич. Той е двайсет и девет годишен, бивш офицер от Бялата армия, после емигрирал в Прага, записал се да следва в Пражкия университет и станал колега на Сергей Ефрон. Вероятно Марина се е запознала с този словоохотлив, сериозен, безличен и възможно най-„непоетичния“ човек чрез мъжа си. Пълна противоположност на онова, което винаги е търсила. Но какво от това! Нали се е изпречил на пътя є, когато е имала нужда от мъжко присъствие до себе си. Тя се хвърля към него както жаден се нахвърля на чаша прясна вода. И несъзнателно устремът є към утоляваща жаждата истина я вдъхновява да напише нови стихове. Марина смята, че Родзевич прилича досущ на статуята, която се издига на Карловия мост, и посвещава лирични стихове на „Пражкия рицар“ – „пазача на моста“, свидетел от векове на клетвите и разделите на влюбените. Следват други стихотворения, вдъхновени от любовта на Марина към бившия царски офицер и настоящ състудент на нейния съпруг. Тя го въздига до облаците. В „Поема за планината“ съпоставя мъката си с връх, който скрива хоризонта; в „Поема за края“ говори за неизбежния край на всички човешки любови. Отчаяните молитвени призиви на поетесата са израз на предчувствието є за близкия залез на нейния роман с Родзевич. След неколкоседмична трудна връзка Марина преценява, че е на грешен път, и съобщава на мъжа, който е съумял само да използва тялото є, без да развълнува душата є, че го отхвърля.
   На кого да изповяда сантименталния провал? Ами, разбира се, на Бахрах! Макар че го отпраща, без да го подготви за решението си, Марина смята, че той може да я разбере по-добре от всеки друг. „Приятелю, му пише тя, много съм нещастна. Разделих се с другия, макар че го обичах и че той ме обичаше, ей така в разгара на любовта; разделих се – не; по-скоро се изтръгнах от любовта! В мига на пълното є разцъфване, без надежда да го видя отново! След като разбих неговия живот и моя!... През цялото ми съществование това е първата ми истинска раздяла, защото така както ме обичаше истински, той пожела да има всичко, тоест живота, един обикновен общ живот, тъкмо това, което никога никой от хората, които са ме обичали, не си бе и помислял да пожелае: „Бъди моя!“ Отговорът ми бе: „Уви!“
   Макар и държан настрана от тази плетеница, Сергей не може да не разбере перипетиите є. Но както обикновено, той не допуска да проличи нищо от чувствата му, приема ударите и продължава да придружава жена си на всички литературни сбирки, на които тя иска да се изяви. През последните месеци Марина се среща с много руски писатели, които посещават Прага. Максим Горки, Иван Бунин, Владислав Ходасевич, Нина Берберова, Владимир Набоков я почитат със своето внимание и дори изразяват симпатиите си към нея. Когато е „в общество“ заедно с Марина, Сергей умее да се покаже красноречив, забавен, усмихнат, макар че страда от разстроения си семеен живот. В дълго писмо от 1924 година до своя приятел Максимилиян Волошин не се поколебава да сподели мъката си: „Моята слабост, безсилието и заслеплението на Марина, мъката ми по нея, съзнанието, че вероятно е изпаднала в безизходица, неспособността ми да є помогна решително и твърдо, невъзможността да се намери изход – всичко това доведе до сегашното положение – мъртва точка. (...) Марина е страстно създание. (...) На нея є е необходимо да се хвърля в урагана с главата напред. (...) Днес безутешност, утре възторженост, любов и пак се стрелва тялом и духом. После, на следващия ден, пак отчаяние. И всичко това при наличето на остра, студена (щях цинично да кажа волтеровска) интелигентност. Вчерашните развихрени страсти днес се зачеркват със силен дух, с жестокост (и почти винаги с право) и всичко това се включва в някоя книга. (...) Съобщих на Марина, че имам намерение да я напусна. Две седмици беше в състояние на истинска лудост. (...) Не спеше по цели нощи, отслабна, за първи път я видях в такова отчаяние. И за завършек ми заяви, че не може да ме остави, защото, като знае, че съм сам, няма да има миг спокойствие, а още по-малко щастие.“
   Този път пак Сергей се чувства разстроен от объркаността на жена си, която го обича, изменяйки му, и капитулира. „По отношение на мен тя е напълно сляпа, продължава той. Не знае как да се държи, дразни се, избухва. Аз съм за нея и спасителен пояс, и камък на шията. Не мога да я освободя от тежестта, без да є отнема сламката, за която се е уловила. Животът ми е постоянно изтезание. В пълна мъгла съм. Не знам какво да правя. (...) Марина е станала толкова неделима част от мен, че сега, когато действам за нашата раздяла, постоянно се чувствам опустошен, разкъсан. Опитвам се да живея със затворени очи, за да не виждам нищо.“1  
   Сергей се оплаква също и на сестра си, която е останала в Москва: „Никак не съм добре в Прага. Тук живея като под похлупак. Не познавам много руси, пък и съотечествениците ми не ме интересуват. Всъщност хората никак не ме привличат.“ И още: „Никой не ми пише. Имам впечатление, че всички московчани са ме забравили. (...) Знам, че само аз съм виновен за това положение. Но ме боли!“
   Той се бори с все сила с мъчнотиите, но остава като вкопчан в жена си. Творческата страст на Марина е впрегната сега в едно драматично произведение на тема Тезей и трите жени, които последователно са оставили отпечатък върху съдбата му: Ариана, Федра и Елена. Тя е погълната толкова здраво от работата си, че с лека ръка пренебрегва домашните задължения. Взела е дъщеря си от пансиона и я задължава да върши домакинската работа. Скоро семейството се пренася в нова квартира в пражкото предградие Всенори. Сергей винаги отрано е на крак и продължава усърдно и редовно учението си в университета. Занимава се също с издаването на студентско списание с лява насоченост – „По собствени пътища“, и членува в дружеството на руските писатели в Чехословакия. Марина от своя страна сътрудничи на списание „Свободата на Русия“. Малко є плащат за статиите и стихотворенията, но поне знае, че не работи съвсем напразно. В къщичката във Всенори се чувства като пленница и по цял ден проклина безпаричието, самотата и домакинската ангария. Забърсва праха отгоре-отгоре и все си повтаря, че оръжието на една жена на умствения труд не е перушинената метличка за прах, а перото. Слугинстването є е още по-тежко, защото отново е бременна. Предвижда се да роди през февруари 1925 година. Момче или момиче? Сергей предпочита момче. Тя също. За промяна! Горкият Сергей! Марина му дължи това! И в очакване изчислява какви допълнителни грижи ще създаде за семейството появата на още една уста за изхранване. Плете, брои дните и още се мъчи да пише. Но детето, което едрее в утробата є, є пречи да се посвети на стихотворението, което зрее в нейната глава. Кое е от двете е по-важно? Още веднъж Марина се убеждава, че да създадеш един живот е по-важно от това да сътвориш едно художествено произведение. Тя се разнежва, че Ариадна не проявява ревност към бебето, което ще се роди, и е видимо развълнувана: „Аля проявява възхитителна нежност, отбелязва Цветаева в тетрадката си. Заговори ли за него, казва „вашият син“, а не „моето братче“ и така определя връзките на новороденото и мястото му в нашия живот.“
   С наближаването на датата за раждането Марина, при все че има суров нрав, отново изпитва животворното въздействие на женската дружба. Анна Тескова, която съчувства на Марина за беднотията и неопитността є, я обгражда със сестринска нежност. И други съседки є се притичват на помощ в домакинските работи. За момент Марина се надява, че ще може да си върне любовта на Марк Слоним. Има нужда, казва тя, от здраво рамо до себе си, за предпочитане мъжко, за да се сгуши в него след раздялата си с Родзевич. Уви! Макар да е изпълнен със състрадание към обезформената от бременността жена, която все още иска да бъде обичана, Слоним се отдръпва. Той отбелязва: „Марина изискваше от близките си преди всичко пълно подчинение, безвъзвратно себепогубване, саможертва не от слабо същество, а от силна личност. Слабият заслужава само нейното презрение.“ Слоним е толкова по-искрен, пишейки тези думи, и защото е пленен от друга жена. Сърцето му е другаде. И няма никакво желание да подгрява някогашни чувства. Марина се досеща, че има съперница, и дава воля на гнева си. За да си отмъсти, изпраща на „неблагодарника“ стихотворение, озаглавено „Опит за ревност:
   
    Как живеете с каква да е,
   щом сте бил избраник мой!...
   Превод Ася Григорова
   
   Много скоро обаче мисълта за престоящите родилни мъки заличават болката от нараненото є самолюбие. Марина решава, че ще принадлежи изцяло на момченцето, което ще роди. Всъщност кой е бащата? Сергей? Родзевич? Пастернак? Тя не знае точно кой е и никак не я е грижа. За една жена е важен, мисли си тя, зародишът, който носи в утробата си, а не самоличността на мъжа, от когото е заченала. И понеже е нужен официален оплодител, Сергей е насреща, за да поеме тази роля. Както стана доброволец в Бялата армия, без да е бил сериозно убеден политически, така ще стане баща, без истински да го е пожелал. Той има скрита склонност да бъде дубльор, да услужва с името си, да е подставено лице. Марина му е признателна, че не прави истории за някаква си „формалност“.
   Но в измисления от жена му сценарий има една подробност, която живо засяга Сергей. Марина би желала да кръсти своя син – защото може да става дума само за син! – с хубавото име Борис в чест на Пастернак. Впрочем една година по-рано му е писала: „Подарете ми вашето чудесно име – Борис (княжеско име!), за да го повтарям във всички тонове, на всички дървеса и на всички ветрове. Няма да злоупотребя с него.“ Въпреки настойчивостта на Марина Сергей държи – в качеството си на обявения баща – новороденото да се нарече с друго име. Разглеждат православния календар и след остри спорове Марина се съгласява с името Георгий като крайно разрешение. Защо Георгий? Може би защото, доколкото на Сергей му е известно, никой от мъжете, по които жена му е била увлечена в последно време, не се е казвал така. Впрочем бебето ще има сред предците си много легендарни герои с това име и на първо място гръмовержеца с дракона. Това е все пак една гаранция!
   След като въпросът с името е уреден, на Марина не є остава друго, освен търпеливо да чака. Събитието се случва в неделя на 1 февруари 1925 година, две седмици преди крайната дата. Още с първите признаци съседките притичват, обграждат младата жена с внимание и є дават кураж. Събират се седем в стаята и тя заприличва на някакъв гинекей1, изпълнен с милосърдно оживление. С пределния си рефлекс да бъде винаги горда, Марина стиска зъби и не вика. Появяването на доктор Алтшулер вдъхва увереност и у родилката, и у самозваните акушерки. Детето се ражда на обяд. Марина е изтощена, но сияе. През нощта не може да заспи и си повтаря в радостно вълнение: „Моят син! Моят син!“ Щом вече има сила да държи перодръжката, тя пише: „Ако в този миг трябва да умра, ужасно ще жаля момченцето, което обичам с тъжна, нежна и признателна обич. А Аля ще съжалявам другояче и за друго нещо. Аля никога няма да ме забрави, пък момченцето няма да ме запомни. Ще го обичам такова, каквото е, не заради хубостта му, не заради таланта му, не за приликата му с мен, а за самото него.“ Малко по-нататък отбелязва: „Малките момченца трябва да бъдат галени, защото може би ги чака да отидат на война.“
   Марина обожава пухкавото си бебче, но съжалява, че го е кръстила Георгий, а не Борис. „Жалко!, доверява тя на Олга Чернова, с която се е запознала в Прага и много бързо са се сприятелили. Не ми беше съдено да живея с Б. П. (Борис Пастернак) по същата причина, по същите две причини, поради които не нарекох детето Борис, а Георгий. Първата от двете е трагичната ми невъзможност да напусна Сергей; втората, също толкова трагична, е невъзможността ми да превърна Любовта във всекидневие, Вечността – в дни. Не мога да живея с Б.П., но искам да имам син от него, който да живее в него чрез мен. Ако това не стане, животът ми все едно не е завършен.“1 
   Марина е неспособна да крие по-дълго поривите си на ограбена майка и безразсъдно се доверява на Пастернак в писмо от 14 февруари 1925 година. „Борисе, през всичките тези години живях с вас, с вашата душа“, му пише тя. И в черновата отбелязва само за себе си: „Мой мъничък Борис, никога не съм се обръщала на „ти“ към хората, които съм обичала. Но щом става дума за вас, за Теб, това „ти“ идва неустоимо на устните ми. Ти си моят голям брат (...). Борис Пастернак – това име е толкова истинско, колкото името Монблан и Елбрус. Ти си като тях, непоклатим (...). Всичко може да се обясни с природата. Дори ти, дори аз (...). Животът ми е нескончаем разговор с теб.“
   Докато предполагаемият баща Борис Пастернак води живот на съветски писател в Москва, а официалният баща Сергей Ефрон взема изпит след изпит в Прага, съседки и приятелки, чехкини и рускини, се редуват да помагат на Марина, която е още на легло. Ариадна, вече тринайсетгодишна, поема най-тежкия дял от грижите за домакинството. Тя е напуснала училище и си играе на майка и дете с братчето си около люлката. На 12 юни 1925 година кръщават малкия Георгий във Всенори. Кръстница е Олга Чернова, бивша съпруга на последния председател на Руската социалреволюционна партия, сега разведена, а кръстник е прочутият руски писател Алексей Ремизов, с когото Марина се е запознала в Прага. Въпреки тържествеността на православното кръщение Марина отказва да назовава своя син с официалното му име и му дава гальовния прякор Мур, по името на котката от Хофмановата приказка „Котката Мур“. През целия си живот той ще бъде за нея котето от приказката.
   Щом стъпва на крака, Марина поема майчинските си задължения и разхожда в количка Мур по неравните улици на Всенори. Грижите за бебето, кърменето, милувките не отклоняват за дълго Марина от работата є върху голямата езотерична и сатирична поема, която е започнала да пише – „Ловецът на плъхове“. За да си отмъсти на безсърдечните жители на един въображаем град, млад музикант, когото те са натоварили да ги избави от нашествието на плъхове по домовете им, събира всички деца под звуците на магическа флейта, за да ги удави в реката.Чрез образите на богатите и себелюбиви жители на митичния град авторката бичува германските буржоа, които е наблюдавала през първите години от изгнанието си. А плъховете символизират гмежта на болшевиките отвъд границата. На Марина є се струва, че без тях – непоправими грабители – всичко би било просто и светло в живота. Тя притиска до гърди детето си и гневно си повтаря: „Ти си емигрант, сине, син на емигрант. Документите ти нищо не важат!“ Докато работи върху „Ловецът на плъхове“, научава за смъртта на своя стар идеологически противник в Русия., Брюсов. Неговата смърт не я натъжава ни най-малко, но є служи за сюжет на статия под заглавие „Герой на труда“. В нея изразява враждебността си към комунистическата идеология и така си навлича суровото порицание на съветския печат. Дотогава, макар и в емиграция, дори в СССР я считат за голяма писателка. Отсега нататък цялото є творчество е заклеймено. Същевременно един от най-големите руски вестници в Париж –  „Възраждане“, остро напада съпруга є. Укоряват го, че в малкия студентски вестник, който излиза под негово ръководство в Прага, са поместени няколко скандални редове в подкрепа на болшевиките. Марина е оскърбена от неоснователното обвинение срещу Сергей. Тя поема защитата му и отговаря с остър памфлет срещу руския печат в Париж. Но усложнява положението си, като участва в анкета на вестник „По собствени пътища“ по въпроса какво мислят емигрантите за днешна Русия. Без да я е грижа за последиците от становището, което ще заеме, тя пише: „Отечеството не е само определена територия, а неизменността на спомена и на кръвта. Само този, който се страхува, че може да не се върне в Русия или че може да я забрави, не я носи в сърцето си. Който я носи в сърцето си, ще я загуби в деня на своята смърт. По-добре е поетите, мислителите, разказвачите да гледат Русия отдалеч, да я обхващат цялата, от княз Игор до Ленин, вместо да я виждат как кипи в съмнителния захлупен казан на настоящето (...). Можем само да се удивляваме на героичния инстинкт за оцеляване на така наречените съветски писатели, които въпреки всичко пишат за затворническите решетки и за непрекъснато разрастващите се преследвания. Ако някога се върна в Русия, не ще го направя като толерирана отломка, а като очакван и желан забележителен гост.“ С това гордо заявление Марина потвърждава, че е противник на всякакъв тесен национализъм, че любовта є към Русия не иска и да знае за границите и че нейната поезия въпреки московските є корени е универсална.
   Но атмосферата в Западна Европа никак не е благоприятна за подобни тънкости. Във Франция, както и в Чехословакия емигрантите още усещат болезнено последиците от руската революция и трудно приемат факта, че една поетеса, избягала от страната си, и един бивш белогвардеец отказват да осъдят накуп всички привърженици на болшевизма. Те подозират, че и двамата „флиртуват“ с агентите на Ленин. В най-незначителните им думи откриват знак за „предателство“. Дали охлаждането на приятелските връзки около Марина я кара да търси другаде по-доброжелателно убежище? През цялата 1925 година тя мечтае за бягство. „Не искам да изкарам още една зима тук, пише тя на Олга Чернова. Ще бъде гибелно за всички ни от всяка гледна точка. Аля затъпява (...). Аз също затъпявам; а горкичкият Мур не мога да си го представя в цялата тази мръсотия, цялата тази влага, цялата тази грозота. Да се отглежда едно детенце в мазе означава да се отглежда малък болшевик или пък терорист. И с право!“1  
   Обаче мисълта за трудностите, които ще бъде принудена да преодолява, ако реши да замине за друга страна, я сковава. Париж я привлича, защото Франция, която излезе победителка от войната, сега по общо мнение е започнала да гради щастливо бъдеще. Всички казват, че е добре да се живее там. А Марина има много приятели сред писателите, които са намерили убежище в сянката на Айфеловата кула. 
   Те ще є помогнат, това е сигурно. Впрочем Цветаева говори свободно френски още от дете. Това е главният є коз. Но ще съумее ли да устрои живота си в парижкия климат? „Тръгвам с Аля и Мур, пише тя на Анна Тескова. Как? Още не знам нищо. Обезумявам. Нямам навик... Не знам например как да приготвям храната на малкия Георгий. Той яде по четири пъти на ден и всичките му храни трябва да са стоплени. Как ще се справя? Не умея дори спиртник да запаля!“
   За щастие милостивите и оправни приятели се заемат да уредят бюрократичните формалности. Слоним, който добре познава френския консул, предприема необходимите постъпки за виза. Най-напред ще отпътува Марина с двете си деца. Няколко дни по-късно ще тръгне Сергей. Слоним преговаря с чешкото правителство да продължи за още известно време помощта, която отпуска на руските писатели. Той получава и обещание от вестник „Свободата на Русия“ да отпусне аванс срещу бъдещи публикации на Марина Цветаева. Освен това Олга Чернова, безукорната є приятелка в тежките моменти, успокоява Марина, че ще є отстъпи част от апартамента, с който разполага в Париж.
   Анна Андреева, съпруга на писателя Леонид Андреев, също ще пътува. А Сергей се зарича, че няма да е дълго време разделен от семейството си. Всички пречки са премахнати. Но на 31 октомври, когато се качва във влака с Ариадна и Мур, Марина усеща, че сякаш изменя на Прага, която винаги толкова много е обичала, и че малко повече се отдалечава от Москва. Чехословакия е нещо като предградие на Русия; Франция е друг свят, там е чужбина, абсолютното отчуждение. Когато влакът потегля, тя трепва, обхваната от мрачно предчувствие. Струва є се, че надеждата за връщане в родната страна намалява с всяко завъртане на колелата, че временното скоро ще стане окончателно и че като напуска един етапен подслон, тя безмилостно върви към „крайната спирка“.
ХI
ПАРИЖ
                           Париж, който Марина открива, пристигайки в деня на Голяма задушница през 1925 година, не е – уви! – този град, за който си е мечтала в Чехословакия, нито дори този, който познава от първото си идване във Франция на седемнайсетгодишна възраст. Благодарение на гостоприемството на Олга Чернова тя се настанява в тристайния є апартамент на улица „Руве“ в ХIХ район, близо до канала Сен-Дьони. Предоставена є е една стая – за нея, Ариадна и малкия Мур. Другите две обитава Олга Чернова с трите си дъщери. Двете семейства всячески се стремят да посрещат с добро настроение несгодите на теснотията. Марина признава, че е късметлия, щом като има покрив над главата си, но страда от пренаселеността на жилището и от това, че затъва в домакински грижи и едва є остава време да си подаде носа навън. Шумът, който вдигат домакините (впрочем те са толкова мили!), шетнята им оттатък стената, дори усещенето за приятелството им, винаги полезно, но и винаги тягостно, є пречат да пише. Едва успява да довърши поемата си „Ловецът на плъхове“. Дали някой от тези плъхове не кръстосва работническия квартал, в който Марина е попаднала по липса на по-добро място? Няма ли ловецът да помъкне под звуците на флейтата си децата към близкия канал? Тя си мисли също с тревога какво ли ще є се случи, ако вдъхновението є изведнъж пресъхне в това тясно място. На 7 декември 1925 година тя пише на Анна Тескова в Прага, за да є се оплаче от затворения си парижка живот: „Вече пет седмици, откак съм в Париж, а още не съм видяла „Нотр-Дам“. До четвърти декември (сега сме седми) писах и преписвах една поема. Извън това, както във Всенори, трябва да приготвям кашички за Мурка, да го обличам, събличам, разхождам, къпя. (...) Кварталът, в който живеем, е ужасен. Като в роман на нравите, например „Лондонските бордеи“. Вонящ канал, небе, което не се вижда от фабрични комини, всичко потънало в сажди, непрестанен и оглушителен трясък на камиони. Никъде не можеш да се разходиш, не се вижда дори мъничко храстче. Има един парк (Бют-Шомон), но е на четирийсет минути пеша, а е невъзможно да се отиде там и заради студа. Затова вървим нагоре-надолу по брега на мръсния канал (канала Сен-Дьони или канал Урк).“
   Няколко дни-по-късно Марина излива гнева си в  стихове. 
   Постепенно обаче успява да разпредели времето си, да се откъсва за малко от дома и да се запознае с някои руски емигранти. Посрещат я доброжелателно и почтително. Възхищават се на таланта є, готови са да є отделят място в колоните на парижките вестници. Много скоро Марина се научава да различава теченията, от които се ръководи дейността на нейните съотечественици в изгнание. Те представляват малко общество на нищетата и спомените, което живее встрани от френското общество. В тази колония, ревнива към своята самобитност, господстват интелектуалците. Те се опитват да си изкарват хляба, без да се отказват от навиците си, нито от връзката си с миналото. Отнети са им величието, богатството, надеждите за Русия, но са приели, без да се мръщят, да бъдат работници в „Рено“, шофьори на таксита (но трябва най-напред да запомнят добре списъка на парижките улици – истинска главоблъсканица!), миячи на чинии в ресторантите, сервитьори в кабаретата, съдържателки на обществени тоалетни, шивачки, перачки, модистки, гувернантки... Известни руски лекари са принудени да се явяват на изпити, за да получат право да практикуват професията си. Бивши белогвардейски офицери постъпват като обикновени войници в Чуждестранния легион. Университетски професори, които са изнасяли лекции в Санкт Петербург или в Москва, са щастливи, ако могат да дават частни уроци на деца по домовете или в малкото руски училища, създадени след революцията по инициатива на щедри дарители. Почти всички руски семейства се стараят да запазят националната си идентичност, като учат младите на родния им език и култура. Ония от чужденците, които имат перо и знание, се мъчат да напишат някоя статия – уви, твърде лошо платена! – и да є намерят място във вестниците на диаспората. Но неизменната грижа на всички е да получат разрешение за редовна работа. В повечето случаи те се блъскат в стена от бюрократични усложнения, ръмжат срещу дългото чакане из коридорите на Префектурата и накрая се отчайват от броя на документите, които са длъжни да представят, при положение че не могат да се снабдят дори с акт за раждане. Единствената им гаранция е нансеновият паспорт, който се издава на руските емигранти под покровителството на Обществото на народите и който по принцип им позволява да живеят в приемната страна. Тяхна грижа е след това да се оправят, когато търсят работа или подслон. Макар да проклинат тези главоболия, те са много щастливи, че една добре разположена към тях нация ги толерира, затова и наум не им минава да протестират срещу някои неправди на властите. Случва се по-скоро да иронизират своите съотечественици, че трудно се приспособят към френските обичаи. Предпочитаните автори от широката руска публика във Франция са сатиричните писатели като Тефи или Дон Аминадо, които добродушно се шегуват с неприспособимостта и слабостите на събратята си. Самоиронията им се струва все още най-сигурното средство да запазят същинската си природа. Те смятат, че първостепенният им дълг изисква да направят и невъзможното, само и само да запазят душите си непри-стъпни, както географските граници, които не им позволяват да се завърнат у дома. Всички тези чужденци, които са се затворили в своето минало и на които им е достатъчно само да дружат помежду си, живеят в автархия. Те никак не общуват с французите, всяка неделя се срещат в православната черква на улица „Дарю“, четат само руски вестници, интересуват се само от руската политика и ако се разболеят, викат само руски лекар.
   Цветаева се потапя в множеството на изгнаниците и както винаги е готова да се възхити от жертвите. Тя започва да се гордее, че споделя материалната и моралната им неволя. Афинитетът є към тях е толкова силен,че пише химн за прослава на „възвишените несретници“.
   Мережковски, който анализира упадъка и величието на руската емиграция, пише още през 1916 година като отзвук на размислите на Цветаева: „Нашата емиграция, това е нашият път към Русия. (...) Нашето страдание е като слепотата. Светлината за нашите очи е ограбена. (...) Ние загубихме зрението си за външния свят, но отворихме очи навътре и видяхме невидимата Русия, Свещената обетована земя. (...) Трябваше да ни е отнета земята, за да я видим с любов, която не е земна.“
   Но тъй като ги няма някогашните познати пейзажи, патриотизмът на изгнаниците става мрачен, обреден. Да пишат, да говорят помежду си на руски отсега нататък е за тях единственият начин да докажат, че макар и с изтръгнати корени и поругани светилища, пресаденият човек още съществува. Онези, които са загубили всичко, се опитват с маниакално упорство да вярват, че им е останало главното – вярата в бъдещето и култът към миналото. Тези две противоречиви страсти се сливат в един и същ мираж и им помагат да оцеляват като зомбита в екстаз в един свят, който вече не ги желае. Ако понякога може да им е приятно, че ги канят в приятелски дом, винаги им е болезнено чувството, че въпреки усмивките са натрапници. Това е изгнанието – усещане, че никъде не са на мястото си в един свят, чийто език, спомени, традиции, легенди, кухня не са хранили детството ти. То е да чуеш, че те зове празнината, когато се катериш нагоре. То е да търсиш пипнешком опорна точка, за да не полетиш в бездната. То е никога да не се съгласиш, че и идентичността ти е открадната както отечеството. Ето защо Цветаева и сънародниците є в изгнание всякак се стремят да изградят една ерзац Русия под парижкото небе. Колективното им усилие ни най-малко не означава, че нещастието обединява емигрантите в идеологическа братска дружба. Макар че всички да са враждебни към съветското правителство, всеки е враждебен по свой начин: на носталгията към царския режим се противопоставят социалреволюционерите – те осъждат болшевиките, но не щат и да чуят за монархическа реставрация; отявлените повече или по-малко анархисти мечтаят за крута промяна, без да уточняват каква, а опортюнистите се задоволяват да живеят от ден за ден, предъвквайки картините от миналия си блясък. Пропаднали са много опити за съгласуване на различните политически въжделения сред емиграцията. През април 1926 година в хотел „Мажестик“ в Париж се състои конгрес, който шумно се проваля. След безкрайни препирни делегатите могат само да установят, че е невъзможно становищата на левицата, на десницата и на центъра да се сближават около една обща програма. Руските вестници в Париж отразяват различните тенденции. Докато „Последние новости“, чийто главен редактор е бившият министър от временното правителство Павел Милюков, застава под умерен етикет, „Възраждане“ решително защитава десните и се гордее, че привлича високостойностни писатели като Бунин, Хмельов, Зайцев, а „Современные записки“ обединява под флага на един благоразумен социализъм Шестов, Бердяев, Зинаида Хипиус и отец Сергий Булгаков.
   Именно на това издание разчита Марина Цветаева за публикуването на някои от последните си неиздадени творби. По този начин я откриват много читатели. Те се удивляват на чудатостите в нейното стихосложение и се замислят дали руската поезия няма да загине в буламача от словесни акробации. Марина разбира, че талантът є буди недоразумение. Тя им дава отпор, като все по-често се появява в кафенетата на Монпарнас като „Наполи“, „Селект“, „Ла Ротонд“, „Дом“, „Купол“, където се срещат изгнаниците интелектуалци, но без да общуват с френските хора на изкуството, които също посещават редовно тези заведения. Главният критик между емигрантите е страшният Георгий Адамович. Той е голям почитател на Ахматова, Гумильов, Манделщам, ненавижда бруталното изкуство и предизвикателната личност на Цветаева и разтръбява своето отношение наляво и надясно. Марина има и един друг голям противник в лицето на поетесата и есеистка Зинаида Хипиус, съпруга на Димитрий Мережковски, който е открил литературен салон и чиито сарказми мигновено се разпространяват из цял Париж. Марина не понася лесно заядливите закачки между събратя по перо. Толкова е скокотлива, че дори се спречква с кръстника на Мур Алексей Ремизов заради някаква негова невинна шега. Също така избухва от негодувание, когато узнава, че на литературния конкурс, организиран за Коледа 1915 година от списание „Звено“, поемата, която е изпратила анонимно, както изисква правилникът, дори не е била селекционирана. По една случайност в журито участват Георгий Адамович и Зинаида Хипиус. На Марина не є е нужно повече, за да се убеди, че конкурсът е фалшифициран. Вместо да преглътне огорчението си, тя пише писмо до ръководството на списанието, в което разобличава машинацията около нейното участие. Това обвинение обаче се обръща срещу нея. Много от колегите є съжаляват, че един толкова голям талант се помрачава от такъв лош характер. Години по-късно Георгий Адамович признава: „Всичко това не ни се харесваше! На туй отгоре в нея видимо имаше нещо много злъчно; за беда не успяхме никога да определим какво.“1   
   Дори пристигането в Париж на нейния някогашен ухажор Александър Бахрах не я примирява с интригите и злословията сред руската емиграция. Когато вижда мъжа, когото е обичала през 1925 година, тя познава в себе си неуспялата жена, не само каквато е днес, но и вчерашната, в силата на мнимата є страст. Срещата на четири очи между бившите любовници е разочароваща и за единия, и за другия. Този ден, при раздялата си с Марина, Бахрах изпитва тъжно чувство. Достатъчно му е само да размени няколко думи с нея, за да се убеди, че винаги инстинктът є я e тласкал към отрицание, към разрив, към предизвикателство. Впрочем тя отправя предизвикателство както към другите, така и към самата себе си. Анализирайки хладнокръвно положението си на поет сред неразбиращите я нейни съвременници, тя пише в началото на 1926 година в голямо есе – „Поетът и критиката“: „Един поет е човешко същество, което расте отвъд пределите на своята душа. (...) Непрекъснато се подчинявам на нещо, което звънти в мен по неравномерен начин; получавам ту указание, ту призоваване. Когато е указание, споря, когато е призоваване, подчинявам се.“ Тя поставя принципа на поетическото изразяване като резултат от ирационална „диктовка“ и разобличава заслеплението на някои литературни хронисти, сковани в обръча на традицията. За да бъде точна, придружава текста със „Стихосбирка“, в която помества абсурдните и противоречиви оценки на Георгий Адамович за някои значими писатели. За щастие на Марина този хумористичен камуфлет още не е публикуван, когато през февруари 1926 година в една зала на улица „Данфер“ № 79 тя чете свои произведения. Поетесата очаква леден прием. Но постига своя апотеоз. Очевидно успехът є се дължи на поемите от сбирката „Лагерът на лебедите“, които тя декламира с развълнуван глас и които са химн на Бялата армия.
   Успехът є я изненадва толкова повече, че мъжът є Сергей, който е още в Прага, є признава, че от ден на ден се разколебава в монархическите си убеждения. С течение на времето осъзнава, че повече не може в името на династическата памет да се противопоставя на въжделенията на цял един народ, който мечтае за социалистическа република. Сега неговите идеи съвпадат с идеите на една нова парижка организация – „Евразийци“. Това политическо движение, родено в емиграция, кани всички руси, били те съветски граждани или еми-гранти с нансенов паспорт, да скъсат с упадъчната култура на Запада и да се обединят около източното призвание на своите предци. Сергей е вдъхновен от това връщане към изворите, от това „преоткриване“ на Русия и мечтае да отиде в Париж, за да се срещне с ръководителите на „панславянския кръстоносен поход“. Преди всичко той иска да се види с княз Димитри Святополк-Мирски, син на бившия министър на вътрешните работи. Той разчита да подготви с него издаването на „евразийско“ списание, което да бъде отворено за писателите-бежанци във Франция, както и за живеещите в СССР. Сближение между писателите като прелюдия към сближението на хората на действието. Марина не вижда никаква пречка Сергей да се включи в подобно начинание за национално спасение, поставено под знака на помирението между историята и православието.
   През 1926 година княз Святополк-Мирски лично се свързва с нея и я кани за две седмици в Лондон. Той е професор в Славянския институт към Кингс колидж, културен, изискан и чувствителен, тя го слуша с удоволствие как разглежда необходимостта от единство на съотечествениците в стремлението им към религиозен национализъм. Марина симпатизира също и на младия княз Димитри Шаховской, който ръководи списание „Добронамерен“, в което скоро трябва да излезе есето є „Поетът и критиката“. Тя очаква с нетърпение ефекта от тази литературна бомба върху читателите, които са склонни да се унасят от ромона на някогашната поезия.
   На връщане в Париж тя напуска квартирата на улица „Руве“ с Ариадна и малкия Мур. Настанява се пак заедно с Олга Чернова и дъщерите є във Ванде, близо до Сабл-д’Олон. За този си избор се ръководи от своето благоразположение към бунта на малцинствата. Стъпвайки на шуанска1 земя, тя има чувството, че отдава почит на едно население, което се e осмелило в миналото да се надигне срещу централната власт в Париж – столица на Революцията, лъжата и гилотината. Сергей пристига от Прага и я намира в провинциалното є убежище. Докато Марина се е оставила да я люлеят героичните легенди на Ванде, той е възпламенен от идеята за предстоящите борби в полза на евразийската кауза. Едва внесли оскъдния си багаж в новата квартира в Сен-Жил-Кроа-дьо-Ви, същинско земетресение разтърсва цял Париж – есето на Марина Цветаева „Поетът и критиката“. То е излязло току-що в списание „Добронамерен“ и единодушен гняв посреща това вероотстъпничество. Възмущението на емигрантите се разгаря още по-буйно от появата на първия брой на евразийското списание „Версти“ (заглавието е заимствано от едно стихотворение на Марина Цветаева). В съдържанието му се четат имената на няколко прочути автори като Ремизов, Шестов, Пастернак. Глъчката около новия орган на евразийците расте. Авторите, казват, били прикрити болшевики; Москва плащала за мръсното им вестниче, трябвало да се прегради пътят за деморализация и подривни действия. Зинаида Хипиус обявява война на четворката Шаховской, Святополк-Мирски, Цветаева и Сергей Ефрон. Според историка Мстислав Шахматов да се иска преобразуването на Русия в Евразия, означава „да се заличи цялата руска история и страната да се върне чак в ХI век“. Други, между които хронистът на „Възраждане“ Пьотр Струве, виждат в тази кампания маневра, ръководена от лични амбиции, а резултатът – пагубен за руската колония във Франция.
   Нападана от всички страни както за политическите възгледи на съпруга є, така и за личното є творчество, Марина се утешава с мисълта, че вълненията ще утихнат и че важното за писателя е не мнението на една несведуща и вятърничава публика, а мнението на няколко бележити умове, които продължават да я уважават, независимо от колебанията в литературните и артистичните моди. Между изключителните личности тя нарежда Пастернак, с когото поддържа оживена и пламенна кореспонденция. Пастернак не е уверен в призванието си на поет, а Марина в призванието си на жена. Те се засипват един-друг от разстояние с оплаквания, съвети, проекти и клетви за нежност. По това време Пастернак научава от баща си, който живее в Мюнхен, че големият и прославен поет и писател Райнер Мария Рилке обожава стиховете му. На мига Пастернак решава да напише писмо на своя непознат поклонник. От размяната на похвали помежду им се заражда взаимна симпатия. Русинът и австриецът откриват, че са съмишленици. От друга страна, Борис Пастернак с изненада открива и известно сходство между личността на Райнер Мария Рилке и личността на Цветаева. Той споделя с двамата си приятели своето откритие за духовната им близост. Привлечена от идеята за универсалността на поезията, Марина се включва тутакси в кореспонденцията с откровени писма до двамата. Тя се възхищава от Рилке, Рилке се възхищава от нея, а двамата се възхищават от Пастернак. Подобна хармония е някакво чудо. Писмата хвърчат от Москва до Сен-Жил-Кроа-дьо-Ви и оттук до Вал-Мон през Глион в Швейцария, където Рилке е настанен в болница. Рилке е на петдесет и една години; туберкулозен е и знае, че скоро ще умре. Той желае да задълбочи връзките си с отвъдното. Пастернак не може още дълго да понася задушната принуда на съветския режим, но я предпочита пред изпитанието на едно продължително изгнание. Марина страда, че е загубила своята майка „кърмилница“ – Русия, но няма никакво желание да се върне там. Тя споделя с Рилке: „Райнер Мария Рилке, мога ли да ви наричам така? Вие, олицетворението на поезията, не можете да разберете, че самото ви име е поезия. (...) Вашето кръщение е било прелюдия на вас самия и свещеникът, когато ви е кръщавал, не е разбирал истински какво прави. Вие не сте моят най-любим поет, вие сте природно явление, което не може да бъде мое.“ Малко след това тя започва да му пише на „ти“. „Какво чакам от теб, Райнер? Нищо. Всичко. Дай ми да мога всеки миг от живота да вдигам очи към теб като към планина, която ме пази, като към каменен ангел-хранител.“1 Рилке е трогнат от похвалите на своята невидима и недостъпна почитателка и є отговаря в същия тон: „Марина, приех те в сърцето си, в цялото си съзнание, трептя по теб, по идването ти, сякаш твоят голям другар по четене, океанът, е прелял към мен заедно с теб, подобно на вълна от сърцето. Ти гмурна ръцете си, Марина, ту даряващи, ту сплетени, ти гмурна ръцете си в моето сърце, в коритото на струяща чешма. (...) Поетесо, чувстваш ли колко здраво си ме покорила?... Природна сила, о, скъпа, която стои зад петия елемент, за да го подклажда, да го зарежда.“ Те си разменят творбите и се удивляват на взаимния им загадъчен резонанс, въпреки разликата между двата езика. Когато Марина чете стиховете на Рилке, изтегната на плажа с лице към океана, тя има чувството, че прииждащите вълни се разбиват в нея. Когато ги чете вечер, сгушена в леглото си, тя сякаш се отделя от земята в безкрайно възнесение. „Какво да ти кажа за твоята книга?, му пише тя, след като е получила по пощата „Елегии на Дуйно“. Върховно постижение. Леглото ми се превърна в облак.“2  
   Няколко дни по-късно, на 13 юни 1926 година, Марина научава, че в малката православна черквица на улица „Крим“ в Париж се е състояла венчавката на бившия є любим Константин Родзевич с Мария Булгакова1. Макар Марина да е скъсала с него, тя се чувства предадена. Засрамена е и същевременно се гордее с обсебващия си инстинкт. Още на другия ден тя пише на Рилке: „Чуй ме, Райнер, научи го от „раз“. Аз съм лоша. Борис (Пастернак) е добър. И заради моята лошотия аз замълчах... Ох! Лоша съм, Райнер, не желая изповедник, дори да е самият Бог.“
   Кореспонденцията между тримата с поривите, съмненията, предчувствията, кризите на ревност, повратите на пламъка и метафизичното отчаяние се води на немски или на руски в зависимост от подателя. Сантименталният триъгълник, създаден през границите, е толкова по-странен и защото Пастернак има жена и деца и е като закотвен в Москва. Той е виждал Марина инцидентно и за кратко; тя никога не се е срещала с Рилке и не мисли да се запознава с него. Рилке пък е намерил убежище в Швейцария, бавно гасне и залъгва очакването на смъртта, като си измисля ефирни любови. Но тъкмо тази игра на огледала, това възбуждане през празното пространство, това предизвикателство към всичко, което може да се докосне, да се вдиша, да се вкуси, замайва главата на Марина. Едно изречение на Рилке пее в ушите є: „Ние се докосваме. Как? С един мах на крилете.“
   Неочаквано и по абсурден начин жената в нея взема връх над поетесата. След като се е радвала, че никога не е имала случай да се срещне с Рилке очи в очи, я обзема едно толкова естествено, толкова обикновено желание, че сама се изненадва. „Райнер, не ми се сърди, му пише тя на 2 август 1926 година. Аз съм лошата. Искам да спя с теб, да заспя и да спя с теб. Колко верен, дълбок, недвусмислен е този великолепен народен израз, колко добре изразява това, което казва! Просто да спя, без нищо повече. Да, но да сгуша на твоето ляво рамо главата си, да прекарам ръка през дясното ти рамо – и нищо повече! Да, но и в най-дълбокия си сън да знам, че си ти. И още – как звъни сърцето ти. И да целуна сърцето ти.“ Марина продължава да настоява с наслаждение: „Ако ме притиснеш до себе си! (...) всичко, което никога не спи в мен, ще иска да си навакса в твоите ръце. До дъното на душата, на гърлото. Такава ще е моята целувка. Не пожар – бездна. Не пледирам в своя полза; пледирам в полза на най-абсолютната от всички целувки.“ И за да му помогне да си я представи по-добре в трескавото є очакване, добавя: „Райнер, пада нощ; обичам те. Вие влак. Влаковете са вълци, вълците са Русия. Не един влак, а цяла Русия вие по теб.“
   Отговорът се забавя и Марина се страхува, че Райнер може да не е получил писмото или да го е разбрал зле, и тя пояснява естеството на своето желание: „Райнер, тази зима трябва да се срещнем някъде във Френска Савоя, съвсем близо до Швейцария, някъде, където не си бил никога. (...) За дълго или съвсем за малко, както ти пожелаеш. Пиша ти това съвършено просто, защото знам, че не само ти ме обичаш много, но и че аз ще ти даря голяма радост (радостта може да бъде примамка също и за теб). Или тази есен, Райнер. Или пролетта. Кажи „да“, за да мога още днес да започна да изпитвам голямата радост, да имам нещо, към което да обръщам поглед (да се обръщам).“1 
   Като споделя с Рилке едно толкова „просто“ желание, Марина забравя, че той е тежко болен. Сега се лекува в Рагаз, балнеоложки град в Швейцария.
   Най-сетне на 19 август 1926 година, събирайки сили, той є пише: „Да, да и да, Марина, всичките да за това, което искаш, и за това, което си ти, толкова големи „да“, всички събрани заедно, колкото да, казано на самия живот... но това последното съдържа също и десетте хиляди „не“, тези, които не могат да се предвидят. (...) Обзема ме тревога пред многото дни, които ме разделят от този миг, с всичките възражения, с тревогата (внезапна) пред случайностите, чието равнодушие към всичко това е непреодолимо... Не преди зимата!...“ Следват няколко дни мълчание. Марина тревожно се пита дали пък Рилке не се е уплашил от грубата є настоятелност за физическа любов. Не се ли опитва да скъса с нея от натраплива мисъл за отрезвяване или просто за привикване? И Марина му отправя последен зов: „Скъпи Райнер, обичаш ли ме още?“ Пак нищо. За да отклони мислите си от него, тя продължава да работи върху втората част на трилогията „Тезей“ („Федра“), съчинява поема, посветена на Пастернак – „Пратеник на морето“, впуска се в лирични мечтания с „Опит за стая“, стихотворение, в което описва идеалната стая, вън от пространството и вън от времето, единствената, достойна да подслони любовта є.
   Лятото отива към своя край. Къщата в Сен-Жил-Кроа-дьо-Ви е наета само до 1 октомври 1926 година. Не е ли по-добре да се откажат от Франция и да отпътуват за Прага? Но Сергей иска на всяка цена да се върне в Париж, за да продължи „евразийската си битка“. Повече от всякога той е убеден, че е натоварен с мисията да помири трите Русии – Русия на миналото, Русия на настоящето и Русия на бъдещето. Марина е трогната от благородстовото на неговото убеждение и отстъпва. Обаче животът в Париж е скъп и те намират апартамент в Белвю на булевард „Вердюн“ № 31, който ги устройва. Има едно неудобство – ще трябва да делят жилището с други наематели.
   Марина е свикнала да съжителства с руси. Семейството се пренася в малкото селище на Сена-и-Оаза, близо до Мьодон. Сергей е зает повече от всякога, без да има определена работа. Той се появява за малко вкъщи, колкото да се нахрани, да спи, да подреди книжата си. През останалото време продължава да пропагандира евразийската идея и да взема уроци по френски. Марина е без новини от Рилке, а освен това има и още една несполука със списание „Современные записки“, което до този момент винаги е помествало нейните творби. Неочаквано ръководството я уведомява, че читателите са недоволни от тях и се възмущават от непроницаемостта и агресивността им. Но пък колко голямо е удоволствието є, че шокира хората, като им предлага стихове, които приличат на низ от звукоподражания и които трябва да се препрочитат по десет пъти, за да се схване нещо от тях! Предлагат є да се върне към по-улегналия и по-достъпен стил, характерен за началните є произведения: „Вие, поетесата, благословена от Бога, или нарочно се обезобразявате, или искате да изтезавате читателите си“, є пишат от редакцията. Марина показва писмото с тази забележка на приятелката си Тескова. Чувства се уязвена и є пише: „Запазвам това писмо. Връх на изостаналостта. Авторът, Руднев, е бивш губернатор на Москва.“1 
   Но в края на годината, макар да не се е съвзела напълно от оскърбеното си самолюбие, Марина се готви да преживее радостни мигове. Съвсем ненадейно приятелят є от тежките дни Марк Слоним є съобщава, че пристига в Белвю. Връщал се от кратко посещение в Съединените щати. Има толкова много неща да сподели с него! Но той се появява със смутено лице и направо є казва, че є носи тъжна новина – наскоро е починал Райнер Мария Рилке. Марина се разтреперва, новината є действа като шок. Сякаш в тази минута губи близък роднина, сина си, баща си, мъжа си, любовника си. Може би и четиримата заедно. За да я разсее, Слоним є предлага да я отведе при общи приятели за посрещането на Нова година. Марина отказва категорично и щом Слоним си тръгва, грабва перодръжката, за да предаде на Пастернак скръбното известие. „Борис, Райнер Мария Рилке е мъртъв. Не зная точната дата, преди около три дни. Дойдоха да ме поканят за посрещане на Нова година и в същото време ми съобщиха новината.“2  После се заема, като ли изпълнявайки дълг, да обясни дълбокия смисъл на смъртта на Рилке в поемата „Новогодишно писмо“.
   Веднага след това от съмнение, че не е била достатъчно ясна в стиховете си, Марина се връща към събитието и пише този път в проза размисъл под заглавие „Смъртта“. В това произведение тя съпоставя смъртта на големия австрийски поет със смъртта, също толкова тежка, но наглед невзрачна, на една учителка на Ариадна и смъртта на едно незнайно руско дете. В този погребален триптих тя се опитва да отрече значението на плътта, щом като след смъртта си едно същество продължава да царства в мисълта на тези, които са го познавали и обичали. Никога вярващата, но почти не-практикуваща Марина не е изразявала толкова силен мистицизъм, както в този анализ на връзката между действителността и небитието. Размисълът си за нелепата и възмутителна смърт тя вече е изразила четири години по-рано по повод смъртта на поета Блок. Днес властно се връща към темата в обръщение към ефирната сянка на Рилке: „Какво ще кажа за твоята смърт? Ще кажа на теб и на себе си, че в моя живот тя съвсем не е съществувала, защото в моя живот, Райнер (...) ти също не си съществувал.“ Именно защото Рилке не е съществувал за нея, защото тя не го е срещнала, защото не е имала физически допир с него, той ще живее в нея до смъртта є и без съмнение след последния є дъх. Струва є се, че като е загубила Рилке, тя го е покорила окончателно. Вече никой не може да є го оспорва. Отсега нататък ще чувства дъха на Рилке в тила си, когато пише. Какво от това, че мъжът є, дъщеря є се учудват на нейната екзалтация? Те са свикнали с нейните ненавременни бури, последвани от блажени прояснявания. В малкото апартаментче в Белвю всички се опитват да живеят така, сякаш Рилке не е мъртъв.
ХII
НЕСБЪДНАТИ
ОЧАКВАНИЯ 
В ЕМИГРАЦИЯ
                           Отчаяната кауза най-трудно се изоставя. Колкото от предизвикателство, толкова и от убеденост Марина продължава да гневи съотечествениците си със своята поезия и с поведението си, които са им еднакво непонятни. От своя страна Сергей упорито пропагандира евразийската идея и е обвинен в предателство. Но между емигрантите има и такива – малко на брой, – които проявяват и към единия, и към другия обич, примесена със състрадание. Тези добри души се огорчават, че Марина и Сергей отказват да се подчинят на мнението на мнозинството, но ги съжаляват за изолацията и беднотията им. Опитват се да им се притичват на помощ, без да ги наранят, и създават около тях нещо като дружество за спасение на политически удавници. Начело на приятелите са княз Дмитрий Святополк-Мирски, Саломе Халперн-Андроникова и Елена Изволская, дъщеря на бившия министър на външните работи, която печели препитанието си във Франция с преводаческа работа. Тя подема благотворителна кампания в полза на семейство Ефрон, което е без опора и без средства. По неин призив няколко руски изгнаници, по-облагодетелствани от своите побратими, събират пари, за да наемат и обзаведат апартамент, в който прокълнатата поетеса и за-блуденият є съпруг да се приютят. Жилището е с три стаи, кухня, баня, има газова инсталация и се намира на улица „Жана д’Арк“ № 3 в Мьодон. Кварталът гъмжи от емигранти. По улиците се чува колкото френ-ски, толкова и руски език. Наемателите си ходят на гости от единия етаж до другия. Вратите никога не се заключват. Константин Родзевич и младата му съпруга живеят наблизо. Но това не е причина Ефронови да ги посещават често, тъкмо напротив. Марина чете стиховете си у съседи, като с необичайна за нея предпазливост избира такива, които най-малко биха ги подразнили. Ала макар да се радва, че е заобиколена с добре настроени към нея хора, тя все по-трудно понася шума и движението в сградата. Освен това как да се съсредоточи върху ръкописа си, щом трябва всеки ден да буди сина си, да го мие, да тича на пазар, да се връща навреме, за да готви, да чисти, да подрежда, да пресмята, да предвижда?... Тя претупва надве-натри всичко, но многократните остри нападки на руския печат от Париж прогонват съня є. Ту я упрекват за сътрудничеството є във „Версти“, ту порицават мъжа є за евразийските му становища, ту странностите на поезията є, станала вече „поезия на съветския Комсомол“. „Прочетохте ли всички нападки срещу евразийците във „Възраждане“, „Свободата на Русия“, „Дни“?, пише Марина на Анна Тескова. Според тези вестници, които имат „точна информация“, евразийците получавали огромни суми от болшевиките. Очевидно доказателства няма (те не съществуват!). Хората, които го пишат, добре познават манталитета на руската еми-грация. Трябва да се направи опровержение. Наложително е, колкото и да е трудно да се влезе в полемика с клеветници. Що се отнася до мен, аз се държа на разстояние от всичко това, но обективността ми е силно разклатена. Точно като че ли ме обвиняват мене, че получавам болшевишки пари. Толкова е умно и толкова правдоподобно. Сергей Яковлевич (Ефрон), разбира се, е морално смазан и това се отразява на здравето му. А с какво си изкарва хляба? От пет и половина сутрин до седем часа вечерта работи като статист в един филм и за тази работа получава четирийсет франка дневно, от които плаща пет франка за транспорт и седем франка за храна. Но такива дни са най-много два в седмицата. Ето ги болшевишките пари.“1 
   Крайно услужливата Елена Изволская отбелязва в своите „Спомени“: „Рядко съм виждала такава бедност сред руските бежанци. Ние бяхме съседи с Марина и споделяхме грижите є, освен това често им отивахме на гости. Тя ни даваше повече, отколкото ние можехме да є дадем.“2  
   Разбира се, с нищожните си възнаграждения като статист в киното и като сътрудник в поверително списание Сергей не може да спаси от мизерия семейството. А няколкото десетки франка, които Марина получава от публичните четения, едва стигат за най-оскъдната дажба. Всъщност Цветаева живее от милостинята на съотечествениците си, но тя не се формализира прекомерно. Според нея верността към едно изключително призвание освобождава поетите от грижата да подобряват условията си на живот. Както тя има моралното задължение да се посвети на своето дело, така онези, които вярват в нея, имат морално задължение да є помагат да просъществува в едно общество, погълнато единствено от материалните си интереси и удоволствията. В нейния случай, преценява Марина, те правят дар не на самата нея, а на изкуството, което тя олицетворява. Приятелите на Марина съзнават своите задължения като нейни почитатели и с голяма мъка събират необходимата сума за отпечатването на последната є стихосбирка „След Русия“. Но по това време в Париж има жестока конкуренция между опитните руски писатели и новодошлите, които показват дългите си нокти. Първите търпеливо доказват, че талантът им не е намалял, вторите – че и те имат нещо да кажат. Към имената на прославените Мережковски, Ходасевич, Шмельов, Шестов, Бунин се прибавят и имена на забележителни дебютанти като Владимир Набоков, Нина Берберова, Владимир Варшавски. Сред множеството изгряващи звезди възхитителният поет Ходасевич, стигнал върха на кариерата си, и свъсеният критик Адамович се питат дали е възможна истинска руска литература извън Русия. На този въпрос Цветаева отговаря утвърдително без никакво колебание. Според нея Русия не е там, където сочат географските карти, а където се увековечава нейната национална култура и традиция. Тя смята, че като е избягала от Русия, я е взела цяла-целеничка със себе си, и не би се учудила, ако узнае, че поезията загива в Москва и Ленинград, защото нейните истински служители са в Париж.
   Но стихосбирката на Цветаева „След Русия“ – отпечатана в скромния тираж от хиляда екземпляра – се посреща с недоволство и от публиката, и от печата. Адамович признава, че стиховете са продиктувани от искрено вдъхновение, обаче осъжда тяхната нехармоничност и мъглявост. Но Марина не е изчислявала предварително нищо в нечленоразделната си тъжба, в нейната телеграфна сбитост. Тя използа музика със синкопи и междуметия така, както човек се подчинява на инстинкта, който го кара да крещи от болка, от изненада или от радост. Тя не насича фразите си преднамерено, не търси умишлено късите думи, множеството алитерации. Самата є природа налага този ритъм, този фонетичен избор, както ритъмът на дишането у един спортист. Но така или иначе неуспехът на стихосбирката „След Русия“ я обезсърчава. Ако тя посвещава след това химна „Поема от въздуха“ на Линдберг, който току-що е прелетял със самолет над Атлантика, то е защото се отъждествява със самотния пилот, който се отделя от притеглящата сила на земята, за да лети в нощното небе. Тази свръх-естествена независимост напомня независимостта на умиращия, който малко по малко скъсва последните си връзки със земята. Вероятно Рилке, когато е издъхвал в санаториума в Рагаз, е изпитвал омайващата лекота на Линдберг при летенето над океана.
   Но едно събитие от друга важност скоро завладява вниманието на Марина. През септември 1927 година тя е раздвоена между щастието и тревогата, когато узнава, че сестра є Анастасия, която е била в Италия по покана на Горки, ще дойде да я види в Мьодон след визитата си при съветския писател. След като е осъдил капитализма в името на партийната идея, той сега си отдъхва в Соренто, където е на курорт. Можеш ли да плюнеш в супата и после да я ядеш с апетит? Марина се страхува от срещата на Анастасия с Горки, защото е възможно да се почувства внезапно изправена пред миналото си, длъжна да се оправдава пред друго свое „аз“, виновна, че от небрежност или упорство е провалила шансовете си. Двете сестри сигурно са се променили след петгодишна раздяла! Дали ще се познаят?
   И този път Марина напразно се тревожи. Срещата е радостна, нежна и размотава безброй спомени. Анастасия е поразена от уморения, изхабен вид на Марина и от лъчезарната є отстъпчивост пред малкия Мур (двегодишен), чиито капризи тя приема безотказно. Марина, която преди време бе толкова горда, че отгледа дъщеря си неотстъпчиво като майка-стоик, сега е станала майка-квачка. И се ласкае от това. „Марина се е променила, разказва Анастасия в своите „Спомени“. Трудно е да се каже в какво; остаряла е, разбира се; скоро ще стане на трийсет и пет. От страните є е изчезнал жълтеникавият цвят, който имаше през трудните години. Но тенът є си остава леко мургав. Тя пак прилича на римски юноша. С високо чело, гърбав нос, твърдо очертани на устни. Тъмните сенки около светлозелените є очи ги правят по-светли. Тя пуши както някога и пак примижава, а вместо московското или коктебелско манто (нещо като кожух, пристегнат в талията с колан) и пощаджийската чанта, която носеше през рамо и заради която момчетата от квартала я преследваха, а тя ги стрелкаше с презрителен поглед, сега – когато излиза от кухнята с кафеник в ръка – носи обикновена кретонена престилка и от джоба на тази престилка изважда цигарите си.“
   Вечер, изтегната на дивана, който є служи за легло, Марина изрежда мъките и грижите си пред Анастасия, а тя я слуша внимателно. „Разбери ме, є казва тя, как мога да пиша, когато още от сутринта трябва да пазарувам, да избирам, да пресмятам, за да има достатъчно за всички – купуваме само евтини неща, разбира се! После, когато намеря каквото търся, се помъквам обратно с пазарската чанта, като знам, че сутринта ми е отишла и че тепърва трябва да беля, да варя (през това време Аля разхожда Мур). Накрая, когато всички са нахранени, когато всичко е оправено, изтягам се както сега, изкривена от умора, без да съм написала и ред. В зори се втурвам към работната маса... И така всеки ден.“
   Сергей от своя страна се оплаква, че е принуден да приема унизителна работа, за да може да закръгли месеца. Но ето че след редица участия като статист датският режисьор Карл Драйер го ангажира да бъде „силует“ в скъпата филмова продукция „Страданията на Жана д’Арк“, в която италианската артистка Фалконети изпълнява главната роля. Сред множеството участници Сергей се справя успешно с малката си роля. Той е доволен, че е спечелил повече пари, и пише на сестра си Елисавета Ефрон: „В последно време животът ни се пооправи. Лятото беше много тежко в материално отношение. Едва през есента нещата леко се поподредиха. Близо десет пъти се снимах в един филм за Жана д’Арк (...).Най-унизителната ми работа! Но снимките са по-добре платени. След снимки всеки път се прибирам у дома изцеден и бесен.“ Няколко дни по-късно съобщава други новини за семейството. „Марина се щура насам-натам (...). Аля посещава художествено училище (...). Тя най-много се вълнува от наближаването на коледните празници (...). Очаква коледното дръвче, както ние на нейна възраст. За малкия Мур ще бъде първата елхичка в живота. Ще купя маска с бяла брада.“
   Въпреки тези прояви на фалшива радост Анастасия продължава да наблюдава сестра си със загриженост. Безспорно Марина страда тайно от отношението на емигрантите, макар подчертано да си дава вид на високомерна и смела. Някои є имат зъб още от самото начало. Тя слага в един кюп Мережковски, Бунин, Зинаида Хипиус, които са жертва на отживяло заслепление и мечтаят за връщане към някогашна Русия. „Те се нареждат, казва Марина, сред онези, които и днес обсъждат кой велик княз трябва да се качи на трона, Кирил или някой друг, и то при положение че въобще не е възможно да се мисли за нов монарх. Те странят от всички и са се надули от суетност. Не ме понасят. Аз пък вече не ги поздравявам.“
   Като връх на бедите Мур се разболява от скарлатина. Ариадна и Марина също се заразяват. Няколко дни Марина се бори с болестта. Щом се почувства по-добре, подхваща нощните разговори с Анастасия. Докато децата са още на легло, тя доверява на „съветската“ си сестра сред цигарен дим: „Задушавам се между приятелите на Сергей. Искам да съм свободна, свободна от всичко. Да бъда сама и да пиша. Сутрин и вечер. (...) Аля не учи, за да може да се занимава с Мур. За това нещо аз се чувствам неспособна. Не мога да направя нищо повече от това, което правя. Сергей работи, както може и където може. В издателството. Претрепва се. Напоследък все беше болен. В омагьосан кръг сме.“1 Анастасия се вълнува, като вижда колко объркана се чувства сестра є, и веднъж се опитва да є внуши: „Може би ще си по-щастлива в Русия?“ – „Нямам сили да се върна! – отговаря Марина. – Не мога да започна всичко отново! Мразя простащината на живота при капитализма! Искам да бъда извън всичко това. На някой от Великденските острови!“ Анастасия, напротив, не вижда никаква причина да живее далеч от отечеството. Тя се готви да отпътува без интусиазъм, но и без съжаление.
   След един от интимните си разговори с Марина, които разбиват всички илюзии, Анастасия отива в Париж на гости при приятелката си от детските години Гала, съпруга на френския поет Пол Елюар. Среща се също и с Иля Еренбург, който е станал кореспондент на съветски вестник във Франция. Марина не смята, че е подходящо да участва в светските срещи на сестра си. Впрочем тя още не се е възстановила напълно от боледуването. Чувства се крайно слаба и избягва да излиза, защото се страхува да не падне на улицата. Когато Анастасия решава да си тръгне, Сергей я изпраща на гарата. В последния миг, преди влакът да потегли, на перона се появява неочакван и задъхан пратеник – Константин Родзевич. Той носи за Анастасия пакет и писмо от Марина. Пакетът съдържа портокали „за из път“. Безразсъден разход за оскъдните средства на семейство Ефрон. Анастасия зачита писмото, щом влакът тръгва: „Скъпа Ася, тези редове танцуват пред очите ми. Когато тръгнахте (Анастасия и Сергей), стоях дълго права до прозореца и очаквах да те видя как ще завиеш зад ъгъла на улицата. Но сигурно сте тръгнали по друг път. Сновах из къщата и проливах горчиви старчески сълзи.“ Тези отчаяни думи засилват убеждението на Анастасия, че сестра є ще бъде винаги нещастна, докато не намери топлината и мириса на руското бащино огнище.
   На връщане в Москва, където почти веднага постъпва на работа в музея за изящни изкуства, създаден навремето от нейния баща, Анастасия се среща с Пастернак и двамата обмислят как най-успешно могат да убедят Марина да се върне в Русия. Смятат, че проблемите є ще се решат единствено там. Първата им грижа е да спечелят на своя страна Максим Горки, любимия приятел на правителството, чиято препоръка пред властите може да бъде решаваща. Те го уверяват, че присъствието на Цветаева в Москва ще издигне престижа на съветската литература пред света. Горки не споделя преклонението им пред таланта на Марина. Той смята, че изкуството на тази поетеса е „крещящо“, дори „истерично“, че тя не овладява смисъла на думите и ги използва безразборно.
   Но докато този защитник на социалистческата литература я осъжда отдалеч, Цветаева се изкушава (дали не го прави, за да го осмее) да се върне към някогашното си възхищение от героите на Бялата армия. Като използва военните записки на Сергей, за да разкаже за стоте дни от защитата на провлака Перекоп, обсаден от червените, тя би искала чрез поемата си да придаде символично значение на всякакви опити, продиктувани от самозабравата. Сергей първо є е поверил бележниците си, но след това моментално си ги прибира обратно. Положително той се страхува, че Марина може да предизвика нова катастрофа с прекомерното си усърдие. Тя пък се чувства объркана и се отказва от намерението си. „Никой не се нуждае от такава творба, пише тя. Тук няма да развълнува никого заради „формалното“ є левичарство (...). Дотам няма да стигне, както всичките ми книги.“ Тя подрежда ръкописа на „Перекоп“ в едно чекмедже и се отдава на работа върху сходен текст – „Поема за царската фамилия“. Императорът, императрицата и децата им са убити през нощта срещу 17 юли в Екатеринбург. Нямат ли право и те на посмъртна почит отстрана на тази, която винаги е летяла на помощ на победените? През август 1936 година Марина присъства на две беседи, състояли се една след друга; изнася ги бившият ръководител на временното правителство на Русия, адвокатът и политикът Александър Керенски, който с разтреперан глас разказва за ужасната съдба на последните Романови. Той твърди, че е изпратил вдън Сибир Николай II и семейството му; отдалечил ги е от спокойната им резиденция в Царское село с надеждата, че по такъв начин може да ги спаси от присъдата на народа. Марина е завладяна от красноречието на оратора и си представя, че Керенски, както и самата тя, не се помирява с убийства, от които Русия ще се черви до края на времената. Първоначално тя е превъзбудена от темата, но после прекъсва по средата надгробната си ода. Вероятно е почувствала, че политическият залог на нейната позиция надхвърля силите є. От смелия проект остава само един фрагмент, озаглавен „Сибир“. Като по-следен рефлекс на вярност към миналото вписва в подзаглавие на незавършения ръкопис „Перекоп“ посвещението „На моя вечен и любим доброволец.“
   Така тя плаща данък на един героизъм, за който никой няма да си спомня след няколко години. Сетне във внезапен порив Марина се сближава с младия поет Николай Гронски, редактор в „Последние новости“. Свежестта, талантът, въодушевлението на този младеж, когото току-що е срещнала, є вдъхват нови сили. Тя му дава уроци по стихосложение, а в знак на благодарност той я води на дълги разходки пеша. Два дни след като се е запознала с него, извървява петнайсет километра до Версай. „Какво щастие!, доверява Марина на Анна Тескова. Другарят ми за разходките, едно осемнайсетгодишно паленце, ме научава на всичко, което му е преподадено в лицея (много неща), а аз го уча на всичко, което съм записала в тетрадката си (писането е чиракуване; то не се учи в живота). Разменяме си знания; само аз съм самоук, но и двамата сме отлични пешеходци.“1  
   Увлечена от палавия си поклонник, който дебютира едновременно в литературата и в любовта, Марина му предлага идното лято да прекарат заедно известно време в Понтийяк, в Шарант-Маритим, на брега на Атлантическия океан. Той обещава да бъде при нея през септември за сантиментални разходки по плажа. Тя предвкусва удоволствието от невинното и перверзно усамотение. Но в последната минута Гронски се отмята. Може би уговорката само се отлага? Уви, не! Мотивът за неустойката е оскърбително банален: Гронски се е влюбил в осемнайсетгодишна девойка. Като всеки мъж, лишен от въображение, той изоставя съзряващата и гениална жена заради някаква хлапачка с гладки бузи и свеж дъх. Марина приема измяната, както приема остаряването си година след година, което наблюдава в огледалото.
   За пореден път тя е разочарована от живота и се връща към писането, единствената успешна за нея дрога. Когато едва-що е изоставила „Перекоп“ и вестник „Последние новости“ едва-що е започнал да публикува в подлистник „Лагерът на лебедите“, поетесата е изправена пред ново изпитание. То идва през ноември 1928 година, когато Владимир Маяковски минава пътем през Париж. Още с пристигането си от Москва е поканен да прочете свои поеми на литературна вечер. Салонът е препълнен. Марина, която е пламенна поклонничка на съветския поет, също присъства. Тя излиза, захласната от възторг, и на другия ден предава за печат на новото списание на своя мъж „Евразия“ дописка в братска възхвала на видния гост. В нея съпоставя най-старите си спомени с вчерашните: „На 22 април 1922 година, в навечерието на моето отпътуване от Русия, срещнах Маяковски рано сутринта на безлюдния Маршалски мост. „Е, Маяковски, какво да предам от ваше име на Европа? Че истината е тук!“ На 7 ноември 1928 година късно вечерта, на излизане от кафене „Волтер“ след литературното четене на Маяковски, ме питат: „Е, какво ще кажете на Русия, след като сте чули Маяковски?“ Без да се двоумя, отговарям: „Че силата е там!“ Това бунтарско изказване, отпечатано в списание, което смятат за продадено на болшевиките, предизвиква възмущение сред всички благонамерени емигранти. За да избегне разпространението на скандала, вестник „Последние новости“ прекъсва печатането на „Лагерът на лебедите“. Всички вестници отричат чудноватата и безочлива поетеса, която, от една страна, възпява Бялата армия, от друга – сътрудничи на просъветско списание. Прекланяйки се пред един поет, който се е продал на московските власти, тя оскърбява всички, които проклинат от Париж изстъпленията на пролетарската диктатура. Някои от нейните съотечественици є обръщат гръб. Други я съжаляват, осъждат или пренебрегват. Тя никога не е била по-самотна. Дори Маяковски, който е в основата на малката парижка драма, проявява надменна почит към нея. Следващата година на конгреса на пролетарските писатели в Москва той заявява по адрес на Цветаева: „Що се отнася до мен, аз считам, че всяко нещо, което е насочено срещу Съветския съюз, срещу нас, няма право на съществуване и наш дълг е да го омаловажаваме колкото е възможно повече и да не го цитираме.“1  Нито от руска, нито от френска страна на границата свръхвъзбудените духове не могат да допуснат, че при Марина Цветаева е възможно да става дума за при-способленческа машинация, а само за отказ изкуството да се подчини на някаква социална теория. Независимо от идеологическите разпри между колегите є, за нея не е важен начинът, по който ги управляват, а е важна искрената им привързаност към руския език и култура. Геният на Марина я прави далтонистка. Червен или бял, за нея хоризонтът има един цвят. Марина, която толкова често се е шегувала с благозвучието на някое сантиментално слово, остава върло непримирима към политическите манифести. Колкото по-силно увлича красноречието на някой трибун, толкова по-недоверчива е тя към него. Любовта към верните думи е убила у нея любовта към големите думи.
ХIII
ПРОМЕНИ В ЖИВОТА 
НА СЕРГЕЙ
                           След като през октомври 1924 година по инициатива на Едуар Ерио Франция признава официално СССР, руските емигранти остават с впечатлението, че приемната им страна ги изоставя. Позорното червено знаме вече се вее пред сградата на посолството на улица „Грьонел“, архивите са прибрани, а персоналът заменен със съветски агенти. Установяват се нормални дипломатически отношения с Москва, отсега нататък бежанците стават безотечественици и само нансеновият им паспорт удостоверява тяхната самоличност. Те са вярвали, че тук ги обичат; занапред могат да се съмняват. Това изкуствено положение изостря съперничеството между различните дружества на изгнаниците. Някогашните другари по съдба сега влизат във все по-безплодни словесни сблъсъци.
   Евразийците са най-силно засегнати от надигналата се вълна на вътрешните спорове. Настъпва разцепление между „най-левите“ и онези, които се обявяват за привърженици на народната демокрация, но отхвърлят комунистическата хегемония. Някои от тях, като княз Трубецкой, един от основателите на „Версти“, шумно подават оставка. Сергей Ефрон е много огорчен от разприте и от отстъпничеството, но остава свързан с евразий-ското дело.
   Марина е неспособна да подкрепя илюзиите на мъжа си и се отдава на други увлечения и други срещи. Докато Сергей поддържа връзки с бегълците от СССР в името на съмнителни цели, Марина открива с възторг картините на Наталия Гончарова, руска художничка, емигрирала в Париж. Тя е правнучка на прочутата съпруга на Пушкин. Фактът, че Наталия носи името и презимето на прабаба си – жената с фаталната съдба, действа върху Марина като знак от отвъдното. Тя започва да харесва още повече творбите на художничката, често посещава ателието є и се заема да напише очерк за новата си приятелка. За отплата художничката се съгласява да илюстрира поемата на Цветаева „Юноша“ за евенуално бъдещо луксозно издание и да преподава уроци по рисуване на Ариадна, която има наклонности към графичното изкуство. Очеркът, който Марина посвещава на Наталия Гончарова, съдържа не толкова размисли върху авангардната живопис, колкото оценка за чудноватото поведение на госпожа Пушкина и лекомислието, в което я обвиняват, както и за своето собствено творчество и проблемите на творчеството въобще. Текстът е публикуван едва през 1929 година в „Свободата на Русия“.
   Същата година спира издаването на списание „Евразия“ по липса на средства и на читатели. Сергей преживява фалита на списанието като свой личен провал. „Този човек винаги има нужда да носи някакво бреме, което не му е по силите, пише Марина на Анна Тескова. Любовта му към Русия и надеждата за обновление са целият му живот.“ Семейство Ефрон остава без нищожните приходи от списанието и Марина се обръща с гореща молба към приятелите си в Прага да издействат от чехословашкото правителство да продължи за още известно време помощта от петстотин крони, която преди є бе отпускала по милост. Освен това предлага да сътрудничи в малкото руски вестници, които излизат в Париж. Но я посрещат все по-лошо. Дали защото не харесват поезията є, или защото не обичат мъжа є? Но тя не може нито да пише другояче, нито да промени политическите възгледи на съпруга си. Положението става още по-трагично, защото след спирането на „Евразия“ болестта на Сергей се изостря. Състоянието му е крайно влошено и се налага да постъпи в санаторум. Но откъде да намерят нужните пари? Зовът на Марина за помощ трогва неколцина приятели. Някои емигранти, самите те твърде бедни, събират средства за пренасянето на Сергей в руския санаторуим в замъка Арсин в Сен-Пиер-дьо-Рюмили, Горна Савоя.
   В отсъствието на Сергей Марина се сближава с жената на Иван Бунин, Вера. Тя є пише писмо след писмо и излива мъката си пред нея. „От два месеца Червеният кръст ни отпуска по трийсет франка дневно, а в санаториума се плащат по петдесет. Принудена съм да давам по шестстотин франка месечно от моя джоб. А освен това помощта от Чехословакия може всеки момент да спре, няма никаква гаранция.“ И Вера Бунина заедно с много други дава своя принос. Марина възвръща надеждата си и се залавя да преведе „Юноша“ на френски. Тя знае отлично езика и задачата є е лесна. И във френския, и в руския език се чувства в свои води. Но докато влага цялото си старание в тази необичайна за нея работа, много често си мисли за Маяковски, от когото няма вест. Дали се е почувствал възроден в майката-родина, или благословената земя е поддала под тежестта на тялото, а може би и на душата му? През април 1930 година тя научава, че Маяковски се е самоубил. По каква причина? Любовно разочарование, умора на поет или бавно политическо задушаване? Марина затъва в предположения. Едно нещо е сигурно – въздухът на комунистическия рай е нездравословен за поетите! Без да се спира на своето заключение, от вярност към паметта на покойника тя решава да съчини цикъл стихове, в центъра на които ще бъде той. Чрез тленното тя приветства Маяковски, „сфинкса“, за „чистата му смърт“. Какво от това, че е бил съветски гражданин, щом като успешно е служил на руската литуратура! Не всички около нея са на това мнение. А Марина, след като е изразила възхищението си от Маяковски, се връща към надлежно пофренчената поема „Юноша“. Тя изкусурява произведението си и си мисли, че ако френската публика го хареса, ще има възможност да направи кариера в Париж, каквато би могла да направи и в Москва. В очакване на предполагаемото признание Марина се чувства много щастлива, че е спечелила няколкостотин франка от участието си в руска литературна вечер в салона на Географското дружество. С тези пари може да си позволи да замине при Сергей в Горна Савоя и да наеме апартамент близо до санаториума, в който съпругът є продължава да укрепва.
   През октомври 1930 година и двамата се връщат в Мьодон, където ги чакат децата и грижите им. Сега Ариадна посещава курсове в Школата при Лувъра. Мур се мъкне по цял ден из улиците, начумерен и нехаен. Сергей е все още слаб, за да работи редовно. Засега се задоволява да взема уроци за филмови оператори в една техническа школа. Марина е приключила въпреки всички спънки френския превод на „Юноша“ и представя произведението си в един парижки салон, уважаван от издателите. Нейният ангел-хранител Елена Изволская я придружава в изпитанието. Но присъствието на тази добра жена с широки връзки не е достатъчно, за да разведри атмосферата. Стиховете на Цветаева минават покрай ушите на една преситена светска аудитория. „Слушаха я при пълно мълчание, казва Елена Изволская. Уви! Руският „Юноша“ не се хареса на надутата публика в салона. Мисля, че в други парижки среди повече ще я оценят; но след провала си тази вечер Марина се затвори в своята самота.“1  
   Като връх на всички беди в началото на следващата година очарователната Елена Изволская, толкова отзивчива към ядовете на Марина и толкова близка по интереси с нея, се омъжва. Нещо още по-лошо – съпрузите трябва да заминат за Япония. Марина се чувства предадена, изоставена, ограбена. Младоженката съзнава каква мъка причинява на приятелката си и се прави, че я разбира, но в погледа є свети егоистична радост. Това оскърбява Марина двойно повече. Но друга новина, пристигнала този път от Москва, я жегва още по-силно – Пастернак поддържал извънбрачна връзка с жена, в която бил влюбен. „Години наред си мечтаех да го видя отново, пише Марина. Сега настъпи пустота... Сега мястото ми е заето.“
   Марина отново е в уединението на крайградското си жилище с ужасната рутина на домакинството и с един-единствен изповедник – болнавия си и мрачен съпруг. Тя се замисля все по-настойчиво защо е избрала да живее във Франция. Впрочем струва є се, че всички руски емигранти са в нейното положение. Сякаш оловен по-хлупак се е стоварил на главите им. Дори онези, които са се надявали на държавен преврат в Кремъл, накрая са се убедили, че режимът има здрави устои. Някои са започнали да попоглеждат към Мусолини, защото са повярвали, че неговият фашизъм от латински тип може да подтикне приемниците на Ленин към по-голяма търпимост. Други се интересуват повече от яростния национализъм на новия идол на Германия – Хитлер. Антисемитизмът на този политически авантюрист, изплувал от сянката на Хинденбург, допада на носталгиците по царизма, озлобени срещу еврейските интелектуалци, които според тях са подготвили и дори започнали болшевишката революция. Екстремистката организация „Младоруси“ обединява юноши емигранти, последователи на расистка, антидемокранична, волунтаристка идеология. Говорителят им, Александър Казим-Бек, не скрива амбициите си за военен преврат. Във Франция се създава и едно просъветско движение – на националистите максималисти, – което възхвалява пред обърканите руски бежанци добродетелите на „новия човек“, какъвто се създава във великата социалистическа република. Вече е създаден и орган – Съюз за връщане в родината, който набира привърженици, заслепени от идващата от север пропаганда. Марина остава глуха за песента на сирените, за която плаща Москва, но Сергей внимателно надава ухо за всяка дума в нея. Миналото му на доброволец в Бялата армия не му се струва несъвместимо с едно добре премерено доверие към съветските директиви.
   Сергей започва да обмисля сериозно възможността за връщане на цялото семейство в родната страна. Дъщеря му Ариадна го одобрява и насърчава. Според нея – скоро тя ще бъде двайсетгодишна – перспективата за преместването е обещание за второ раждане. Не става дума само за промяна на хоризонта, мисли си тя, а за осъществяване на мечтата, която всеки русин носи в сърцето си. Защо да чакат още? Дали „мама“ не слага прът в колелото?
   Докато семейството трескавото обмисля бъдещето си, гръмва една поразителна новина: на 6 май 1932 година президентът на републиката Пол Дюмер е бил убит в Париж с револвер в момент, когато е откривал продажбата на книги в полза на Дружеството на писателите – участници в Съпротивата. Убиецът е руски еми-грант, никому неизвестният Павел Горгулов. Парижките вестници са гневни: „Ръката на един чужденец обви в траур френското национално знаме.“ Руските емигранти във Франция са стреснати, поразени. Мнозина се замислят дали французите няма да предприемат наказателни действия срещу бежанците, на които са предложили гостоприемство, а те се отплащат, като убиват президента им. Руският печат от своя страна прави допитвания и предположения за истинските мотиви на покушението, което може да бъде дело само на неуравновесен човек. Безспорно събитието се коментира разгорещено около масата и в семейство Ефрон. Всички се опасяват, че след безумното престъпление нищожните симпатии, които французите запазват към руските емигранти, може да се превърнат в системна подозрителност, дори в открита омраза. Още една причина да побързат със заминаването! Само Марина се противи. Според нея Русия не е разрешението. Следващите дни сякаш го потвърждават. Въпреки траура, сполетял нацията, французите запазват спокойствие и не се поддават на ксенофобски изкушения. На 27 юли 1932 година Павел Горгулов е осъден на смърт и скоро след това гилотиниран сред безразличието на всички добри граждани.
   По повод назидателната смърт Марина излага пред писателя Юрий Иваск гледището си за заслепените от политиката хора. Независимо от политическите съображения, според нея не може да се прости на фанатиците, на яростните. Убийците от Русия и убийците от Франция си подават ръка. „Що се отнася до екзекуциите, скъпи мой, всички са палачи, всички са братя, твърди Марина. Неотдавнашната екзекуция на русина след справедлив процес и сълзите на адвоката или куршумът в гърба по маниера на Чека, всичко това е едно и също нещо, уверявам ви. Както и да го наречете, то е безчестие, на което никъде няма да се подчиня, както никога няма да се подчиня на една принуда, организирана в името на когото и да било и на каквото и да било.“1 
   Макар че владее френски език основно и че се възхищава от френската литература, Марина остава непристъпна за интелектуалния живот на Франция. Тя чете почти изключително книги, издадени на руски език, и не търси срещи с писатели, представителни за страната, където е избрала да живее и където след близо двайсет години изгнание все още се чувства като спряла пътем, още неразтоварила багажа, и вече чака знак за освободително отпътуване. Пътуване към Русия или пътуване към небитието? Тя желае еднакво и едното, и другото.
   Руската писателка Тефи, безмилостна и хаплива наблюдателка, пише навремето по повод изолацията на съотечествениците є в самата сърцевина на френската култура: „Те не се възползваха от плодовете на една култура, която им беше чужда. Имаха свои собствени запаси. Малцина посещаваха музеите и галериите. „Няма време“ или „Кому е нужно? Какво да правим с тези предимства при нашите лишения!“. Докато Сергей все по-сериозно се замисля върху най-добрите условия за евентуално завръщане в Москва, Марина се задоволява да изказва съжаление, че емиграцията, нейната емиграция, с течение на годините е загубила своя смисъл на героизъм и вяра в бъдещето. Величаейки недостъпното и желано отечество, тя започва да отрича Париж, който навремето е обожавала, и в стихотворението си „Малък факел“ признава:
   
   Скучен и некрасив
   е прочутият ваш Париж.
   Русия, моя Русия,
   защо тъй ярко гориш?
   				Превод Иван Николов
   
   Страхът, че френският език и френската култура могат да спечелят децата є завинаги и те да забравят корените си, засилва и бездруго нелечимата носталгия на Марина, която впрочем е и носталгия на много от руските емигранти. Ако новото поколение се поддаде на примамката на приемната си страна, то ще остане чуждо на Русия, без да се е приобщило истински към Франция. Синовете и дъщерите му ще бъдат вечните незаконородени, вечните сираци, изоставените от всички, люшкани между приспособленството и спомена. Тя го казва открито в „Поема за моя син“:
   
   Престанете да правите помени
   за Рая, в който не сте били.
   Разберете сами:
   водят ви на панихида
   за народа, който хляб
   яде и на вас ще даде [...]
   Спорът е наш, вий не спорете!
   Деца, сами за себе си се борете!
   
   Всъщност Марина е неспособна сама да изпълни съвета, който дава на младите да се върнат в Русия, за да се спасят от ледения ад на безотечествениците. Тя се решава само да похвали таланта на своите събратя писатели, които са останали в СССР. По искане на Марк Слоним Марина пише статия, в която сочи, че издадените там детски книги са най-хубави откъдето и да било другаде. Но редакцията на вестника, за който е предназначена безобидната статия, я отхвърля. Може би е преценила, че е твърде ласкателна за „болшевишките интелектуалци“. „Тук е възелът на нещата, пише Марина на Анна Тескова. Статията ми е отхвърлена под претекст, че дори и в Русия има лоши книги за деца. Напразно писах. (N. B. по повод моята статия – нито веднъж не използвам думата „съветски“, а само „руски“). В текста няма никакъв намек за политика. Вестникът, който трябваше да го публикува, очевидно се финансира от капитали на емиграцията. Отдръпвам се гордо и мълчаливо. Те ме тласкат към Русия, където пък не мога да отида. Тук съм излишна, там – невъзможна.“
   Последното изречение е сбит израз на ужасното противоречие, което разкъсва Марина Цветаева. Освен че вестниците на руската емиграция все по-колебливо поместват статиите є, тя установява, че е намалял и броят на личните є приятели. Голяма част от скромните „меценати“, които някога са я подкрепяли, сега се оправдават, че са изчерпили всичките си възможности. Трябва да ги умолява, за да им се откъсне от сърцето нищожно подаяние. „Живея с последните си възможности (духовни), без да ми въздейства нещо външно или вътрешно – без никаква причина за последното, доверява Марина на Анна Тескова. Изобщо живея като разнебитен автомат, с някакви частички душа, които се забиват в машината. (...) Водя живот като всяка домакиня от Мьодон или Всенори; между нея и мен няма никаква разлика. (...) Липсват ми много неща, които тя притежава, а има и много неща, които не умея да правя. (...) Всичко недовършено (стихотворение, писмо, на което не съм отговорила) ми тежи и ме трови. По цели седмици не успявам да напиша нищо (N. B. – но винаги имам желание), просто не успявам да седна (за да го направя).“
   Въпреки трудностите, от които се оплаква, и слабия интерес на руските вестници към нейните последни творби Марина се впуска да пише нов цикъл поеми, посветени на Пушкин. Чрез съдбата на този гигант на поезията, от когото се е вдъхновявала през целия си живот, тя порицава императорската власт, която не е преставала да го осмива и го е задушавала с принуди и оскър-бления. На нея є е ясно, че пишейки тези стихове, си навлича опасността част от емигрантите да ги изтълкуват зле и да ги сметнат за „революционни“. И действително списание „Современные записки“ отказва да ги публикува. Списанието, едно от малкото издания на емигрантите, което оцелява в Париж, помества само откъси от критичния очерк на Цветаева „Изкуството и светлината“. Но едно друго списание се интересува сега от нея – „Новият град“, издание с историко-религиозна насоченост, което проповядва единство между традиционното християнство и социалистическите догми. Духовната извисеност на изданието привлича Марина и тя се присъединява към влиятелните мислители като Федотов, Булгаков, Бердяев. В такава ли светлина тя пише своя трактат по естетика „Поетът и неговото време“? Тук тя развива идеята, че един поет трябва да живее срещу течението, извън неразбориите на злободневието, че поетът по дефиниция е „фитил“ и че мисията му не е да се харесва на една аморфна публика, а винаги и навсякъде да изпреварва времето си. Ако човек притежава поетическа дарба, не е длъжен да спазва забраните на социалните и нравствените закони. Мимоходом тя укорява руските бежанци, които прекарват времето си в ежби помежду си. Така Марина окончателно загубва симпатиите на своите съотечественици
   Подразнена от неразбирането им, Марина се насочва към французите и пише на френски език кратко есе върху сафическата любов – „Моят женски брат“, с подза-главие „Писма до амазонката“. Есето е отговор на книгата на френската писателка от американски произход Натали Клифорд Барни. Книгата е излязла през 1918 година под заглавие „Мислите на една амазонка“ и е адресирана до Реми дьо Гурмон, който е влюбен в нея. Натали Барни държи салон в Париж на улица „Жакоб“ № 20, в луксозния си дом. На приемите є е поканена и Марина. Когато є представят странната „руска поетеса“, Натали Барни мигом се чувства привлечена от своеобразието є и от момчешкия є чар. Марина от своя страна открива в Натали Барни далечно ехо от чувствата, които навремето са я свързвали със София Парнок и Сонечка Холидей. Но в „Писма до амазонката“ тя се спира не толкова на физическото привличане между хора от един пол, колкото на майчинската нежност, на желанието да покровителства, да утешава – това, което една жена може да изпита към друга жена. В заключение Марина пише, че единствената пречка за хомосексуална любов е органичната нужда на жената да има деца.Тъй като жената е създадена, за да ражда, тя понякога търси компанията на мъжете. Всичко останало е литература, постановява Цветаева.
   Докато разсъждава по щекотливия проблем за „противоестествените двойки“, Марина е принудена да се готви за преместване в нова квартира поради крайни парични затруднения. От Мьодон отиват да живеят в Кламар в по-евтино жилище, на улица „Кондорсе“ № 101. Наблизо живеят и други руси. Марина няма да чувства голямо отчуждение. Но и тук я връхлитат паричните грижи. Едва настанила се в новата квартира, тя умолява Федотов да се застъпи пред Фондамински, издателя на „Новият град“, който незабавно да уреди сметката за сътрудничеството є в списанието. „Разсилният тропа на вратата ни, твърди тя. Случва ни се за първи път в живота.“ Марина се оплаква също от печалното състояние на обувките си, които са с отпрана подметка и тя не може да излиза. Но колкото и да се вайка за мизерията, тя не забравя писателската си мисия. Веднъж прочита някаква измислена история от Георгий Иванов1   за приятеля є от младини Осип Манделщам и решава да каже истината в една блестяща статия – „Историята на едно посвещение“. Освен това му посвещава един цикъл в проза – „С жива любов за живия“, – в който говори за сантименталните и литературните си връзки със своя голям приятел Максимилиян Волошин, починал през 1932 година. Но тези спомени, разказани с вълнуваща простота, не трогват никого по това време. „Писах както обикновено – сама срещу всички, доверява Цветаева. За щастие само емигрантският печат не можеше да прости на Макс Волошин, че „му липсва ненавист“ към Съветска Русия, докато тъкмо от тази Русия той пръв пострада, защото не я напусна.“
   Преминавайки от стихове към проза, Цветаева няма чувството, че запада. Какъвто и да е начинът є на изразяване, у нея никога няма нито отпускане, нито угодливост. Дали „разказва“, или „пее“, тя винаги с неизменна строгост подбира думите. Обаче е принудена да констатира, че списанията се интересуват повече от спомените и есетата, отколкото от поезията є. „Така започнах с прозата, доверява Марина на Вера Бунина. Много ми харесва, не се оплаквам; но все пак прозата е малко насилена; като че ли съм осъдена на прозаическо слово“. По-късно в писмо до Анна Тескова Марина се връща на тази мисъл: „Емиграцията направи от мене прозаик. Разбира се, и прозата също е моя, и най-хубавото на света след стиховете е лиричната проза, но все пак след стиховете.“ Тя се пита мимоходом дали, като почерня с мастило хартията, не изчерпва извора на вдъхновението си. А ако е така, няма никаква причина да остава на земята.
   Близките на Марина не се съмняват, че когато твори, я раздират адски мъки. Но Сергей и Ариадна си имат и свои грижи. А когато са край нея, тя пак е сама в света. Мислите на Сергей са изпълнени с московския мираж. „Сергей Яковлевич е изцяло обладан от Съветския съюз, пише Марина на Анна Тескова. Той не вижда нищо друго, но вижда само това, което иска да види.“1 Бившият доброволец от Бялата армия междувременно е станал член на Съюза за връщане в Русия. От няколко месеца той се среща с руси, които минават през Франция и които са може би комунистически агенти. Престанал е да се интересува от паричните затруднения на домакинството. Изцяло е запленил дъщеря си, която вече не се отделя от него, за-хласва се от възторг, щом той си отвори устата, и всеки миг заявява, че иска да се върне в родната страна, защото оттам ще дойде „светлината“. Марина си спомня какво чудесно единомислие я е  свързвало преди с Ариадна и си дава сметка каква дълбока пропаст ги дели сега. В миналото много често се е удивлявала на сходството на вкусовете и на реакциите им, а днес установява, че малката Аля вече не е нито нейното дете, нито нейната приятелка. Тя напразно търси в младата, уравновесена и хладна личност някаква прилика със своя пламенен темперамент и презрението към обществените условности. „Това не съм аз! Не съм аз!“, пише с огорчение Цветаева на Вера Бунина. Синът є не може да я утеши за това, че е „загубила“ дъщеря си. Действително Мур, който още не е навършил седем години, няма изявен характер. Той е мекушав, капризен и необщителен. За щастие на тази си възраст никак не се интересува от политика. Обаче се оплаква, че французойчетата от неговия клас го подиграват за акцента му и го наричат „мръсен рускоф“. По примера на баща си и на сестра си той вече говори за връщането в Русия като обещание за безкрайна ваканция. Всъщност нали Марина пожелава неговото репатриране в стихотворението си „Поема за моя син“? Нали в своите непредпазливи стихове заявява, че мястото на младите е в това митично отечество, „което има хляб и ще им го даде“?
   Марина Цветаева вече не знае какво да мисли за съдбата си на жена и за творчеството си на поет! Ах! Да забрави Съветска Русия, семейството, неплатения наем, домакинските задължения, грубото є отхвърляне от парижките вестници, да може да живее само за ритмите и за римите! Целият є живот е едно отшелничество. Ще получи ли някой ден награда за толкова самолишения? Вече не се надява. Ако продължава да пише, то е защото никъде и пред никого не се чувства толкова свободна, както пред старото си бюро. В поемата „Тридесетгодишнина“ тя се обръща към работната си маса, която с изхабеното си и издраскано дърво є напомня собственото є сбръчкано лице. В друга поема от същата серия тя благодари на работната си маса, че я е придружавала „по всичките є пътища“ и никога не се е огънала под тежестта на мечтите є.
   Ариадна отбелязва така своите наблюдения върху работата на майка си: „Рано сутрин, на прясна глава и празен стомах си наливаше чаша горещо черно кафе и я поставяше на масата, към която се насочваше като работник към тезгяха си, с чувство за отговорност, за дълг и за невъзможност да направи каквото и да било друго. За миг се съсредоточаваше с подпряна на длан глава и пръсти, заровени в косите. Беше сляпа и глуха за всичко извън ръкописа, в който потъваше с мисъл и перо.“
   В мига, когато я обсеби нова идея или оригинална мелодия, Марина престава да бъде сама. Тя е далеч от всичко и от всички и живее по-интензивно, отколкото когато разисква и се движи в пространството на другите. Изкуството е за нея възмездие за живота. Предметите, дори когато разговаря с работната си маса, я утешават за човека, бил той съпругът є или децата.
ХIV
ГЕРМАНСКИ ЗАПЛАХИ И СЪВЕТСКИ ИЗКУШЕНИЯ
                           Неспокойните духове във Франция, свидетели на политическите гърчове на Европа, започват да се питат от кого трябва да се страхуват повече: от Сталин или от Хитлер. Първият изключва от Комунистическата партия другите двама членове на триумвирата – Зиновиев и Каменев, – с които управлява СССР, и сега като самовластен господар усилено преследва противниците на режима, изселва цели групи от населението, разстройва страната и с прекомерна колективизация я води към глад. Вторият след победата в законодателните избори разпуска синдикатите, изгаря на публични места книгите, които в неговите очи са подривни, обявява „научно доказаното“ превъзход- ство на арийската раса над всички други, подстрекава бойкота срещу еврейските магазини, преследва и арестува евреите, които според него са виновни за всички беди на Германия и на света. Пред нацисткия ужас Марина предпочита съветския. На младия руски поет Юрий Иваск, който в писмо от Ревал (Талин) я пита какви са чувствата є към германските националсоциалисти, тя отговаря, че винаги е изпитвала обич и възхищение към евреите, че ненавижда самия принцип на расовата дискриминация и че само като чуе думата „чифут“, се вбесява. В подкрепа на думите си му разказва, че напоследък присъствала на една сказка на Марк Слоним за Сталин и Хитлер. Накрая, когато хората започнали да се разотиват, група Младоруси се нахвърлили да осмиват оратора. Един от новопристигналите го нарекъл „чифут“, Марина крайно се възмутила и изкрещяла с все сила: „Мръсник! Говедо!“ После разкъсала позива, който є подал един от раздорниците, и повторила натъртено: „Не разбирате ли? Тези, които казват „чифут“ вместо „евреин“, са мръсници!“ Чули се подигравки, ругатни и заплахи. Марина успяла да си проправи път сред множеството и да излезе невредима.
   С достойното си поведение Марина си спечелва уважението на своя кореспондент Юрий Иваск, но също и на някогашния си противник Ходасевич. След като дълго време е осъждал „измъченото“ и „мъгляво“ творчество на Цветаева, безкомпромисният критик признава грешката си и оценява самобитността и таланта на войнствената поетеса. А тя е учудена от обрата в оценката му, но я приема с благодарност и отваря сърцето си за мъжа, от чието мнение до неотдавна винаги се е страхувала и от чиято поезия се е възхищавала.
   Пред ноември 1933 година я очаква друга изненада в малкия парижки интелектуален кръг. Иван Бунин току-що е получил Нобелова награда за литература. Марина прочита новината в руския вестник „Възраждане“. Дъхът є спира от вълнение, очите є се изпълват със сълзи на благодарност и тайна мъка. Действително чрез Иван Бунин са почетени всички руски писатели емигранти, които живеят в самота и нищета. Макар да се радва на международното признание на нейния съотечественик, Марина малко съжалява, че удостоеният не е Максим Горки. Независимо дали се е „продал“ на Съветите, или не, тя преценява, че е „по-голям“ от Иван Бунин. Впрочем дори и Мережковски, мистикът, по нейно мнение би бил лауреат от по-голяма величина. В дъното на душата си е малко огорчена, че шведското жури не е помислило и за нея. В своето ъгълче тя дискретно е служила на руската литература с по-голяма всеотдайност, отколкото всеки друг от асовете на перото, за които пишат вестниците. Но не смее да го изрече от страх да не я сметнат за суетна глупачка. На 24 ноември 1933 година Марина пише на Анна Тескова: „Ще честват Бунин на 26-и. Не протестирам срещу този избор, но не съм съгласна с него, защото безспорно Горки е по-хуманен, по-своеобразен от Бунин. Горки е преставител на своята епоха, а Бунин представлява цяла една отминала епоха. Но политиката забранява на шведския крал да присъди официално отличие на комуниста Горки.“ По-нататък добавя: „Никога не съм виждала Бунин. Не го обичам. Той е студен, суров, самоуверен човек – един барин! Не го обичам; напротив, много обичам жена му (Вера Бунина). Те живеят близо до Грас, на върха на една скала. Сега сигурно ще се покачат още по-високо.“
   Когато заглъхват и последните отзвуци от награждаването на Иван Бунин, Марина отново се връща към работата си с повишен временно дух. Публиката сякаш харесва повече прозата є, отколкото стиховете, и тя сега започва да пише автобиографични разкази, в които истината е примесена с измислица, а мечтанията – с мигове от живия живот. Руските вестници посрещат с охота потока от детски спомени, както и портретите на писателите, обгърнати в симпатията, почитта и хумора на авторката. Тя говори с жар за Андрей Бели, който току-що е починал, за Пастернак, за Ахматова, Блок, Манделщам... Но докато описва с удоволствие техните портрети, тя очаква някакъв емоционален шок да є възвърне вкуса към поезията. От небето или от земята ще дойде отприщващият гъдел?
   През ноември 1934 година семейство Ефрон се премества в нова квартира във Ванв, на улица „Жан-Батист Потен“ № 33. Не след дълго Марина е сполетяна от голяма мъка. Николай Гронски, в когото е мислела, че е влюбена – и без съмнение е била влюбена, – се самоубива през 1928 година, като се хвърля под колелата на метрото на станция „Пастьор“. Незабавно тя пише статия за многообещаващия поет, който не успява да се разгърне. Същевременно, сякаш пробудена от  вътрешна музика, го възхвалява в цикъл стихотворения, озаглавени „Надгробие“:
   
      Дъха ти,
      рамото...
      Завеса
      ли някаква ги скри?
      Къде са?
    Превод Надя Попова
   
   Окончателно ли се възвръща поетическото вдъхновение на Марина Цветаева след смъртта на милия Гронски? Дано абсурдите на политиката не прекъснат порива є! Във всеки случай тя е по-загрижена за литературната си работа, отколкото за бъдещето на Европа, и споделя следното с Вера Бунина: „Събитията, войните, Хитлеровците, Ериовците, Балбовците, Росиевците и т. н. и т. н. Ето какво най-живо засяга хората; вестникът ми дотяга до смърт.“
   Марина отказва да даде ухо за какофонията на пощурелия свят. Напълно безразлична е и към поведението на мъжа си. По цели дни го няма у дома, най-редовно посещава бюрата на Съюза за връщане в отечеството и е престанал да се оплаква от безпаричие. Оттук до предположението, че му плащат за някаква поверителна работа, има само една крачка, но с цялата си наивност Марина отказва да я направи. По всяка вероятност на Сергей плащат за дребни услуги тук-таме сред емигрантите и това е всичко! По-загрижена е за държанието на Аля, която неусетно се откъсва от нея и не пропуска случай да прояви независимостта си. Тревожни предчувствия изпълват душата на Марина и тя пише на Вера Бунина на 22 ноември 1934 година: „Отношенията ми с Аля, както знаете, се влошиха през последните години! (...) Тя непрекъснато ми противоречи или мълчи. (...) Баща є я подкрепя във всичко, винаги є дава право и аз излизам виновната. (...) Мързелива е, нахална, отблъсква я всяка работа и през всичкото време тича по приятели. (...) Всяка вечер ме напуска за срещи, за кино, за разни сбирки, ходи къде ли не, само и само да не си е у дома до един часа след полунощ. После є е трудно да става сутрин, влачи се по цял ден – сънлива, сприхава, нагла.“
   Истината е, че Аля с все сили се бори, за да се освободи от опеката на своята „вулканична“ майка. Тя е пълнолетна и иска да живее сама. На 2 февруари 1935 година след пореден остър спор с Марина и с подлото одобрение на баща си тя напуска семейството и отива да живее другаде.
   Без дъщеря си Марина се чувства облекчена, но и наказана. Смята се за виновна, че не е успяла да разбере Аля, и признава, че не є е по силите да излезе наглава с бащата и с дъщерята, които са се съюзили и сега са є толкова чужди, колкото и ако тайничко се бяха измъкнали и изпарили някъде на ничия земя, до която тя няма достъп. После малко по малко влиза в руслото на всекидневието. Марина и Сергей устройват живота си криво-ляво сред отломките от щастливото минало. Замислят дори – защо пък не – за ваканция на Юг, както добрите френски буржоа.
   Приготовленията за пътуването се забавят заради известието, че в Париж ще се състои френско-руска политико-литературна среща. Тя тутакси грабва вниманието на Марина. По внушение на френските комунисти през юни 1935 година е насрочен Международен конгрес на писателите антифашисти. От френска страна инициатори на този грандиозен форум са Барбюс, Арагон, Малро. По указание на Сталин СССР изпраща делегация от не по-малко блестящи руски писатели. В нея участва и Пастернак. Марина, която не го е виждала от години, се надява тръпнеща, че срещата є с него може да се окаже живителна за приятелството, а защо не и за любовта им. Тя взема метрото заедно със Сергей и Ариадна и отива в двореца „Мютюалите“, където ще заседава Конгресът. В един коридор съглежда Пастернак, но нищо не трепва под лъжичката є, както е очаквала. Изправят се един срещу друг, ала и той вече не е същият. Търсят топли думи, но не намират какво да си кажат. Заобикаля ги любопитно множество. Тук са Елюар, Арагон, Жид, Геено, Елза Триоле и много други. Пастернак промълвя няколко общоприети думи, а погледът му шари като на преследван дивеч. Все пак в краткия банален разговор Марина успява да подхвърли, че є се иска да се върне в Русия, защото тук никой не я обича и не чете книгите є. За да не остане по-долу, той є доверява, че е дошъл на Конгреса на писателите по принуда – така както ненавижда мероприятия от този вид само защото положението му в Съветския съюз го задължава. „Не посмях да откажа, є казва той. Лично секретарят на Сталин ми връчи поканата. Страх ме беше.“1   Това признание унищожава докрай престижа на Пастернак в очите на Цветаева. След тържественото заседание на Конгреса той я моли да го придружи из магазините, за да изберат рокля за жена му, която е останала в Русия. Марина прави свръхусилие да превъзмогне себе си и да не се разплаче. Усеща, че е провалена, предадена и бърза да промени разговора. Разпитва Пастернак за живота в Съветска Русия. Той обръща глава моментално и смънква: „Марина, не отивай там! В Москва е студено. Пълно е с течения!“ Марина долавя повече от това, което е изречено, прибира се у дома и признава пред Анна Тескова; „Срещата ми с Пастернак беше не-среща.“
    Когато Пастернак си заминава, Марина се чувства почти освободена. За да се утеши от провала, решава да изпълни намерението за почивка на Юг. Най-сетне є е възможно да си позволи малко свободно време благодарение на допълнителните средства на Сергей. В началото на юли заминава с Мур за Лаванду, на средиземноморския бряг, и се настанява във вила „Ла Фавиер“, нещо като руски пансион за безпарични емигранти. Но остава безчувствена към лъчезарната прелест на пейзажа. Декорът – като на пощенска картичка – є навява жал за равнинна, мрачна и сурова Русия. „Не ми е нужна тази хубост, цялата тази хубост, пише тя на Анна Тескова на 12 юли 1935 година. Морето, планината, разцъфналите мимози... Едно дърво оттатък пътя ми е достатъчно... Подобна красота извиква в мен непрекъснат възторг... Вечната красота ме смазва. Нямам какво да є дам в замяна. Винаги са ме привличали скромните неща. Обикновените, пусти местенца, които не се харесват никому, които ми вярват, че ще ги възпея и които – аз го чувствам – ме обичат. Да обичаш Лазурния бряг е все едно да обичаш някой двайсетгодишен престолонаследник. Няма и наум да ми дойде!“
   Марина не може да плува, страхува се от водата и само придружава сина си на плажа. Той е опериран току-що от апандисит и още не стъпва здраво на краката си, а тя не може да издържа дълго на слънце, сяда под някой чадър и не изпуска Мур от погледа си. Дори на улицата или вкъщи дебне и най-малкия му жест, тревожи си от най-леката му въздишка. Навремето не е била толкова внимателна с Аля. Пансионерите в „Ла Фавиер“ недоверчиво оглеждат Цветаева. Коя точно е тя? Какво е дошла да прави тук? Казват, че литературата є лъхала на волности. Вярно ли е, че съпругът є е прикрит „червен“? Мълчаливата враждебност на околните досажда на Марина. Да можеше поне да пише на воля! А то дори маса няма в стаята си! Трябва да използва скритом кухненската, за да надраска няколко стиха или няколко реда проза. Често изпада в паника, че є остава твърде малко време, за да завърши залежали ръкописи. „Ами ако умра?, доверява тя на Вера Бунина. Какво ще остане от всички тези години (какъв ще е бил смисълът на моя живот?) И от друго ме е страх – ако изведнъж се почувствам неспособна да завърша, да сложа заключителната точка на някое произведение? Ако ли пък бъда осъдена да пиша само откъслеци?... От няколко години съм станала по-взискателна към звученето, отколкото към смисъла. Вера, случва ми се по цял ден да търся някое прилагателно, само една дума, и не я намирам. Страх ме е да не свърша като Шуман, който най-неочаквано започнал да чува (денем и нощем) вътре в главата си, под черепа, само звуци на тромпет в ut бемол.“
   Мур най-настоятелно моли майка си да влезе във водата. Надуваем пояс я задържа на повърхността. Ежедневното цамбуркане я помирява с Лазурния бряг. Въпреки това бърза да се върне във Ванв – при прилежното му уединение, при ръкописите, при навиците, при съпруга, дъщерята, които са толкова отчуждени, отсъстващи. Когато се прибира, установява, че отношенията є със Сергей и Ариадна са още по-напрегнати. Таткото и дъщерята са свързани в общ заговор, имат една и съща идея-фикс – отпътуването за СССР. „Ами тяхна си работа!“, си казва Марина. Но трябва ли да замине с тях, или да остане във Франция с Мур, който сега също се блъска като кон в стремената? Тя се люшка между две крайни решения и пише на Анна Тескова: „Тук – заплахи за война или за революция – така или иначе все катастрофи. Не искам да живея тук самичка. Емигрантите не ме обичат. От „Последние новости“ ме отстраниха и вече никога не публикуват мои произведения. Важните дами в Париж ме ненавиждат заради моя независим живот. За бъдещето на Мур тук няма никаква перспектива. Добре познавам двайсетгодишните – те са в безизходица. В Москва е сестра ми Ася (Анастасия). Тя ме обича. Там има цяла група истински писатели, а не изоставени от всички самотници (тук руските писатели не ме обичат и не ме смятат за своя), освен това в Русия има природа, простор... Това са аргументите в полза на Русия. Москва е станала същински Ню Йорк, идеологически Ню Йорк (асфалтирани пространства, високоговорители, огромни афиши)... Но не казвам най-важното – Мур ще бъде покорен тялом и духом от тази Москва. А пък аз с моята Furchtlosigkeit (дързостта ми). Не умея да мълча, неспособна съм да си сложа подписа под някой поздравителен адрес до великия Сталин, защото не аз съм го нарекла велик, и дори да беше велик, нямаше да е мое величие; а вероятно и защото – и това е най-важното – цялата официална и господстваща Църква ме ужасява.“
   Няколко дни по-късно, пак в писмо до Анна Тескова, тя допълва своя анализ за отчаяното си положение: „Живея под застрашителния облак на моето отпътуване. (...) Чувствам, че животът ми се разбива на две и че навлизам във втората част. (...) Толкова голяма грижа ми създават ръкописите! Какво ще стане с тях? Мога да взема със себе си само половината. (...) Не мога да задържам още дълго време тук Сергей Яковлевич, впрочем не го и задържам. Той отказва да тръгне без мен. Очаква нещо (да прогледна!). Той не разбира, че каквато съм, такава ще си умра. (...) Не иска да бъде отговорен за моето решение, чака да го взема сама, да направя решителната стъпка.“1 
   Марина е като скована от колебание и печели време, пишейки есе за починалия наскоро писател Кузмин. Освен това се е съгласила да чете на литературна сбирка у приятелите си Лебедеви своите стихове за трагичната съдба на императорската фамилия. Слушат я с учтиво внимание.Тя разбира, че трайно е отречена. В края на вечерта пита Слоним дали ако той издава списание, би се осмелил да помести изцяло поемата, която току-що е чул. Той є отговаря, че със сигурност би го направил, но това ще бъде в разрез с мнението на редакционната колегия, тъй като очевидно в произведението са изразени крайно десни чувства, на които вече им е минало времето. При тези думи Марина вдига рамене: „Всички знаят много добре, че не съм монархистка и че двамата със Сергей Яковлевич минаваме за защитници на комунизма!“ Тази иронична забележка внася хлад сред посетителите и Марина се оттегля с високо вдигната глава и с впечатлението, че от неумелост или от нахалство е увеличила броя на неприятелите си.
   На 15 февруари 1936 година Цветаева участва на доброволни начала в публично литературно четене в полза на поети емигранти. На другия ден, без да я е грижа за последиците от решението є, участва в литературна вечер, организирана от привърженици на Съюза за завръщане в отечеството, на улица „Бюси“ № 12, в салон, осигурен от посолството на СССР в Париж. Марина съзнава, че с тази си постъпка подкрепя намерението на Сергей да води политически разговор с емигрантите. Тя го оправдава, като си казва, че миналото му на белогвардеец му позволява да се сближи с червените и че незначителните пари, които вероятно получава за усърдието си да привлича кандидати, не е цената за долно предателство, а за разумно помирение. Обаче подавляващата част от руската диаспора във Франция все по-открито упреква съпружеската двойка Ефрон в двойна игра, с което Марина не е съгласна. 
   Тя участва в литературни четения в Белгия по искане на Зинаида Шаховской. Там публиката не е толкова хладна към творбите є. Чете произведения в проза, някои от които написани на френски език. Организаторите є заплащат добре за участието. Благодарение на това възнаграждение тя успява да купи дрешки на Мур, който буквално вече няма какво да облича. Освен това трябва да е поиздокаран за пред съветските си „съотечественици“.
   На връщане от белгийското турне Марина отвежда сина си за кратка почивка в Море-сюр-Лоан. Мисълта за предстоящата раздяла я преследва неотстъпно и тя иска да използва всеки миг, за да го поглези, да го милва, да усеща дъха му. Никога не е била толкова грижовна майка. Но є е достатъчна само една искра, за да се почувства влюбена жена. Без да си дава сметка, вече от месеци несъзнателно дебне случай да пламне. В Море-сюр-Лоан получава писмо от младия руски поет Анатолий Стейгер, който се лекува от туберкулоза в санаториума в Сен-Лоран, Швейцария, и изпада във възторг пред мисълта, че би могла да ощастливи непознатия болен. След като прочита мъничката книжка със стихове, която є е изпратил в знак на уважение, Марина се убеждава, че той е надарен и че тя като псестрима и жена с опит може да му се притече на помощ. В преливаща от нежност бележка му предлага майчинска любов и безкористна подкрепа пред прага на осеяна с клопки кариера. Съзнанието, че може отново да бъде полезна на някого, го прави незаменим за нея. Марина пише всеки ден на своя очарователен ученик, за да му вдъхне вкус към живота. „Дали искате, или не, му съобщава тя на 29 юли 1936 година, аз вече ви взех в себе си, там, където поставям всичко, което обичам, без дори да съм го видяла.; виждам го, щом е вече  в мен. Вие сте моя собственост, както руините на римския виадукт са във владение на зората, която ги облива в съвършенство и вечност, още повече, че е наблизо река Лоан, в която се оглеждам!“ Тя дори му признава: „Понякога си мисля, че вие – това съм аз.“ И му посвещава „Стихове за сирака“:
   
   Накрая срещнах го
   в ненадеен ден –
   оня, който търсил е
   мен, едничка мен. (...)
   И затуй, че с язва е
   твойта длан, дете,
   в огъня – повярвай ми! –
   влязла бих за теб! 
   Превод Надя Попова
   
   И още: 
   
   Взрял се в безоблачно-синия свод,
   както възкликваш: „Ще има потоп!“
   
   след минувача – с пулс учестен,
   както възкликваш: „Той ще е с мен!“  
   Превод Надя Попова
   
   Както много други преди него Анатолий Стейгер е уплашен от толкова голяма страст. Повярвал е, че ще утолява жаждата си от пресен извор, а право в лицето му се удря кипящата вода на гейзер. Той се чувства много слаб, за да се изправи пред вулканичния темперамент на Марина, и минава в отстъпление. Когато му съобщава, че има намерение да го посети в Швейцария, той прекратява кореспонденцията си с нея без каквото и да било обяснение. Марина е оскърбена и му изпраща последно писмо: „Имам нужда от здрави корени както в приятелството, така и в работата. Приятелство и снизхождение е просто състрадание и унижение. Не съм Бог, за да проявявам снизхождение. Самата аз се нуждая от някого, който да е над мен или поне да е мой равен. За какво равенство става дума? Има едно-единствено – равенството в усилието. Все ми е едно в какво съотношение. Безразлично ми е да знам каква тежест вие можете да вдигнете, за мен е важно да знам на какво усилие сте способен. Усилието, това е желанието. Ако във вас го няма това желание, то тогава няма какво да правим заедно.“
   Така от ден на ден прехласнатата влюбена жена отстъпва място на оскърбената смъмряща гувернантка. Марина се чувства удобно и в двете роли. Дори близките си тя ту гали, ту ги вкарва в ред. В писмо до Анна Тескова прави равносметка за новия си любовен провал: „Вярвах, че някой има нужда от мен като от хляб. Оказа се, че няма нужда от хляб, а от пепелник, за да го пълни с угарки. Тъжно е, глупаво е, жалко е!“ Марина е разочарована от любовите си. Но е все по-разоръжена пред упоритото желание на Сергей и Аля да напуснат Франция. Колкото повече време минава, толкова по-неспособна се чувства да им противодейства. Всеки ден преценява мислено положителните и отрицателните страни на отпътуването и всеки ден дилемата є се струва по-неразрешима и по-трагична. „В Русия съм поет без книги, тук съм поет без читатели“, твърди тя още през февруари на 1928 година. Три години по-късно забива гвоздея: „Всичко ме тласка към Русия, където не мога да отида. Тук съм излишна, там съм невъзможна.“ На моменти є се струва, че е намерила разрешение на задачата за квадратурата на кръга. Когато през 1934 година корабът на челюскинците отплава на експедиция към Северния полюс и е скован в ледовете, подвигът на моряците запалва патриотичен пламък у Марина и тя им посвещава стихове:
   
   Съветски съюз,
   изцяло съм с вас,
   с вас се гордея,
   руснаци-челюскинци.
   
   Марина не е доволна, че с хвалебствените си стихове отправя предизвикателство към всички емигранти. Тя пояснява пред един свой скептичен кореспондент: „Сега, когато съм написала поемата – не съм я написала аз, тя сама се написа! – си мисля с наслада как ще кажа това тук.“ Както е очаквала, всички є се сърдят за възторга, а тя не може нито да обвини тези, които я упрекват за съветските симпатии, нито да се откаже да критикува за буржоазната им предпазливост всички, които треперят за кожата и за удобството си, вместо весело да изхвърлят въжетата на гемията. Блуждаенето на мислите є я поболява. Би искала външните събития да не є пречат да избере своя път. Ези или тура? Да живееш и да умреш – във Франция на бавен огън или в Русия – върху жарава? 
   Приблизително по същото време Марина Цветаева записва следните отчаяни редове в черновата си: „Ако ми дадат възможност да избирам между евентуалността никога да не видя Русия отново и евентуалността никога да не видя черновите си, няма да се колебая. Очевидно ще кажа, че Русия може без мен, а на черновите ми без мен им е невъзможно. Също така и аз мога без Русия, но не без моите тетрадки. (...) За мен всичко получава смисъл и живот само в тези тетрадки.“
   Обаче сред емигрантите непрекъснато се засилва възмущението от СССР, който сега се осмелява да пре-следва неприятелите на режима под носа и пред очите на френското правителство. След като на 26 януари 1930 година хора на Чека отвличат от самия център на Париж ръководителя на Конфедерацията на бившите бойци генерал Кутепов, започва да се шушука, че и неговият приемник генерал Милер също е застрашен. Бежанците, които се чувстват защитени на френска земя, сега са силно обезпокоени от снизхождението на френското правителство на левицата, начело с Леон Блум, към СССР, койта става по-активен и по-безочлив. Сякаш всичко подтиква вчерашните изгнаници да се завръщат по домовете си в Русия. Ариадна изпреварва майка си и баща си и първа прави постъпки да получи виза за връщане в Съветския съюз. Много е разговаряла с баща си по този въпрос. Той є се е оплакал тихо, че се е заплел в някакви връзки със СССР като „като муха в паяжина“, но я съветва да се вслушва само в патриотизма си и да заминава за Москва. Казва є още да не споделя с Марина какво са си говорили по въпроса. Ариадна обещава. Впрочем тя вече няма почти никакви контакти с майка си. Толкова много неща ги разделят – вкусовете, убежденията, възрастта... Марина иска да попречи на дъщеря си, която е постъпила на служба в един зъболекарски кабинет, да работи „навън“. „Тя имаше постоянно нужда от моята помощ в домакинството, пише Ариадна в своите „Спомени“, и искаше да избера между работата навън и къщата. „Ако избереш работата навън, между нас всичко е свършено!“ – „Избирам работата!“, отговаря Ариадна със същата категоричност. Първата стъпка към независимостта подтиква Ариадна да отиде още по-далеч. Тя ще бъде истински независима само когато издигне здрава преграда между себе си и родителите си. Има одобрението на баща си и ускорява приготовленията за заминаването. Марина дори няма смелост да я вразумява. Дъщеря є е вече на двайсет и пет години, лицето є сияе като пред сватбено пътуване и е готова да зареже всички вкъщи. Последните си дни в Париж отделя за покупки, които си е пожелала от кокетство. Разхубавила се е. Баща є, който по загадъчен начин е успял да сложи настрана някой франк, є подарява по случай отпътуването нова рокля, кожено палто, ботушки с подплата, голям куфар, няколко термоса и норвежка тенджера. Така ще улесни блудната дъщеря, която се завръща в СССР. Адриадна заминава на 15 март 1937 година.
   Марина не знае дали трябва да се възхищава на дъщеря си за решителността є, или да се страхува, че може да изпадне в заблуждение и да попадне в съветската помийна яма. Първите писма, които получава от Ариадна, я успокояват – дъщеря є живее при леля си Елисавета Ефрон, учи английски и се надява да намери добре платена работа. Но тя съобщава на майка си, че е починала актрисата София Холидей. Новината покрусява Марина. Тя си припомня своята любов към Сонечка, малката лекомислена, свежа и ексцентрична артистка. На нея е посветила дълга повест, в която възкръсва образът на детето, наследило бащиния си занаят, което лесно се разсмива и лесно се разплаква.
   След като изпълнява дълга си към едно същество, което є е скъпо, Марина заминава на почивка с Мур в Лакано, на атлантическия бряг. Това се случва по време на първите „платени отпуски“ във Франция. Как да не се включиш в потока, дори когато не си обикновен чиновник? Но Сергей упорито отказва да напусне Париж. Задържали го, казва, важни дела. Какви дела? Марина предпочита да не мисли, затваря очи, запушва уши. Но през това лято съпругът є, който е бил привлечен като платен агент на съветските тайни служби, е бил натоварен да подготви заедно с група специалисти по нападенията ликвидирането на някой си Игнат Рейс, с истинско име Порецки, шпионин в служба на Москва, провинен, че е изменил на доверието на Сталин. Организира се същинска хайка. Рейс се криел в Швейцария, недалеч от Лозана. Определят му среща. Това е клопка. Сергей не е участвал пряко в убийството. Трупът на Рейс е открит на 5 септември 1937 година, надупчен от куршуми, на пътя за Пюли. Води се разследване едновременно във Франция и в Швейцария. Скоро трупът е идентифициран и тезата за политическо убийство се приема като единствената правдоподобна. Всички вестници осъждат СССР, който в нарушение на международните закони действа на територията на суверенна държава. Но скоро друг скандал разтърсва обществеността. На 22 септември същата година генерал Милер, ръководител на Конфедерацията на бившите руски бойци, изчезва насред Париж. Отвлечен е от полицейските агенти на Москва както предшественика му генерал Кутепов. Помощникът на Милер, генерал Скоблин, е заподозрян, че крои заговор, и избягва. Съпругата му, певицата Плевицкая, е арестувана ката съучастничка. Всички усилия да бъде открит Милер остават напразни, както става и с Кутепов. Съветските власти стават майстори по отвличанията и политическите убийства. Разследването на убийството на Рейс продължава. Диренето на френската полиция сега е насочено към ръководителите на Съюза за завръщане в отечеството. На 22 октомври 1937 година в помещенията на дружеството на улица „Бюси“ № 12 е извършен обиск. Междувременно Сергей се е уплашил да не бъде арестуван и е драснал, изоставяйки и жена си, и сина си. Според официалната версия той е напуснал границата и е постъпил в испанската национална армия. Всъщност е отишъл в Хавър с такси, шофирано от съотечественик, и нелегално се е качил на съветски кораб. Когато полицаите отиват във Ванв, за да разпитат заподозрения, те намират в дома само съсипаната Марина Цветаева. Тя не може да повярва, че съпругът є, толкова честен, толкова предан, може да е двойствена личност и да носи вина. Отвеждат я в полицейската префектура, притискат я с въпроси, а тя повтаря само, че не е в течение. Сетне изумява полицаите с крутите си обяснения. Проглушава им ушите с при-близителни цитати от Корней, Расин, от свои писания и заключава със сбитото изречение, с което реабилитира Сергей: „С неговата добронамереност може да се зло-употреби, моята към него остава непокътната.“ Сигурно искрено смаяният є вид е бил достатъчно убедителен за следователите, защото Марина е освободена.
   На връщане у дома, макар и омаломощена от срам, страх и гняв, тя няма да позволи да бъде сразена. На един журналист от руския емигрантски всекидневник „Последные новости“, който я пита за разправията є с френските власти, отговаря уверено: „Когато реши да напусне квартирата ни във Ванв, моят съпруг ми каза, че заминава за Испания. Оттогава нямам никаква новина от него. Просъветските му симпатии са ми известни, както са известни на всички около него. Що се отнася до работите в Испания, знаех, че Съюзът за завръщане в отечеството е изпратил там много доброволци. На 22 октомври в седем часа сутринта четирима полицейски инспектори дойдоха у дома и дълго претърсваха, взеха книжа и лични писма. След това ме повикаха в Национална сигурност, където ме разпитваха дълги часове. Нищо ново не можах да им кажа за мъжа си.“
   Но устойчивостта на Марина има предели. Марк Слоним я среща и пред него тя избухва в плач: „Иска ми се да умра, но трябва да живея заради Мур. На Аля не съм є полезна, нито на Сергей Яковлевич.“ А Нина Берберова, която я е срещнала на 31 октомври 1937 година на излизане от черква след литургия в памет на Сергей Михайлович Волконски, отбелязва в своите „Спомени“, че Марина стояла сама на тротоара и че никой не направил опит да я приближи: „Тя ни гледаше със сълзи в очите. Беше остаряла и с почти сиви коси. Това се случи скоро след убийството на Игнат (Рейс), в което бе замесен мъжът є Сергей Ефрон. Беше като чумава. Никой не отиде при нея. Аз също я отминах, без да изрека дума. (...) По това време мнозина се питахме какво ни пречеше и на нас да признаем съветския режим.“1   
   Обвинението срещу Сергей, бързото му отпътуване за СССР, това, че я е оставил без новини, би могло да откъсне Марина от един безскрупулен и страхлив съпруг. Но се случва точно обратното. Заради бедата, която го сполетява, той є става още по-скъп. Тя по навик знае, че не се напуска човек, който е изпаднал в нещастие. Според нея винаги победените заслужават по-голямо уважение от победителите. Вече няма какво да прави в Париж, щом като „той“ е в Русия и сигурно има нужда от нея. Впрочем и Мур я тегли за ръкава, за да я отмъкне нататък. Той не може да греши, защото той е младостта, а СССР се представя като страна на младостта и обновлението. Присъщо за Марина е да мисли повече за другите, отколкото за себе си. Много пъти тя е плувала срещу течението, но ето че сега е готова да последва мнозинството. Но най-напред трябва да пресее ръкописите си и да ги класира, трябва да унищожи ненужните писма и преди всичко да предприеме постъпки, за да получи съветски паспорт. В тясното жилище на улица Жан-Батист Потен тя пере, глади, готви, задушава се от мъка, като подрежда книжата, свидетели на дългото изгнаничество, и още се пита, без да посмее да каже на Мур, който я наблюдава с хитри очи, дали е права, като избира руската авантюра пред френския мир.
   Марина приветства настъпването на 1938 година с тревожно предчувствие. Опасенията є се потвърждават още през първите месеци. На 12 март канцлерът Шушлинг е принуден да си подаде оставката и германските войски навлизат в Австрия, където ги посрещат братски. В Рим Мусолини одобрява обединението на двете германски държави във „Велик Райх“, а Виена е обкичена със знамена, за да отпразнува „освобождението“. В същото време в Москва процесът срещу „десничарите и троцкистите“ приключва със смъртна присъда за няколко ветерани на революционното движение, между които Бухарин, Риков, Крестенски. Те са екзекутирани светкавично след произнасянето на присъдата. Чакалите се изяждат помежду си. Сталин тържествува. Марина е отново обезпокоена, но преценява, че тези перипетии не трябва да поставят под въпрос решението є да отпътува с Мур към нов живот на родна земя, посята с болшевизъм. 
ХV
ЗАВРЪЩАНЕ
В МАЙКАТА РОДИНА
                           Хитлер е ненаситен. След като поглъща Австрия, той се насочва към Чехословакия и подкрепя исканията на германските малцинства в Бохемия, които уж искат да бъдат освободени. Пред заплахата от нахлуване в страната, под претекст да се възстанови редът, пражкото правителство обявява частична мобилизация на 21 май 1938 година и затваря границите си. Войната изглежда неизбежна. Какъвто и героизъм да прояви чехословашкият народ, ще може ли да устои на нашествието на свръхвъоръжената и фанатизирана германска армия?  Силата на фюрера се дължи както на сляпото доверие на поданиците му, така и на слабостта на другите държави, които се опитват с умереност и законност да удържат напора му. Марина си мисли с тревога за участта на малката нация, тиха, сърдечна, цивилизована, която я прие и стопли навремето, когато нямаше къде да отиде. Тя има толкова много приятели там! Струва є се, че собственото є отечество е в смъртна опасност. Как ли кротката, благоразумна Анна Тескова понася в Прага надигането на страшните опасности? В порив на състрадание и възмущение Марина є пише; „За мен Чехословакия е като свободна душа, която никаква сила не може да победи. Считам Чехословакия за моя страна, чувствам се отговорна за всички нейни действия и предварително се подписвам под тях. Каква ужасна епоха!“
   Би искала да си мисли само за международните събития, но в същото време є се налага да урежда досадни жилищни и житейски проблеми. Недоброжелателни съседи, училищни трудности на Мур, необходимостта да намали разходите си я принуждават да смени жилището. Но този път може да става дума само за временен подслон в очакване да отпътува за Москва. Кой ли є препоръча мизерния хотел „Иннова“ на булевард „Пастьор“ в ХV парижки район? Може би някой чиновник от съветското посолство? Настанена е в скромна стая и продължава да следи с интерес етапите на чехословашката драма по радиото и във вестниците. Циничният шантаж на Германия продължава да властва неумолимо въпреки усилията на президента Бенеш да му се противопостави. След неуспеха на преговорите и съобщението за дадения на чехословашкото правителство германски ултиматум Англия и Франция влизат в играта на дипломатическите пазарлъци. На 24 септември Марина пише пак на Анна Тескова; „Денем и нощем, нощем и денем си мисля за Чехословакия; живея в нея и с нея; чувствам я вътре в себе си, горите є, сърцето є. В този момент Чехословакия е голямо човешко сърце, което бие само за едно нещо, за което бие и моето... До последния миг възлагам надежди... на Русия – тя няма да позволи Чехословакия да бъде погълната.“
   Марина току-що е изпратила писмото и узнава, че между Германия, Франция и Англия, с благословията на Италия, е подписан договор, съобразен с претенциите на Хитлер. По силата на този договор Чехословакия отстъпва на Германия граничната Судетска област. Срамната капитулация на западните държави пред жестикулациите и крясъците на фюрера оскърбява Марина като предателство срещу близък. Тя с почуда установява, че около нея французите, дори и емигрантите, сякаш се радват на това подобие на мир, купен срещу истинско опозоряване. Те приветстват хладнокръвието и ловкостта на Даладие и Чембърлейн, които – единият за Франция, другият за Англия – са съумели да избягнат кръвопролитието с няколко „второстепенни“ отстъпки на гърба на чехословашкия народ. Докато мнозинството парижани си отдъхва и се опитва да се увери, че апетитът на Хитлер е окончателно утолен, Марина излива възмущението си в „Поеми за Чехословакия“. Във водопад от възхитителни стихове тя апелира чехословашкия народ да запази вярата си в бъдещето на отечеството:
   
   Божия! Бохемия!
   Бог към теб е благ – 
   с шепи две си вземала
   и ще вземаш пак.
   
   Всеки твой син с вдигнати
   длани се кълна
   да спаси родината
   на всички – без страна!  
   Превод Милена Лилова
   
   Тя порицава безмилостно Германия:
   
   И пред скръбта – безмерната –
   на малката страна
   как чувствате се, хермани,
   херойски племена.     
   Превод Милена Лилова
   
   По-късно порицанието є е още по-остро:
   
   Взеха – бързо, и взеха – щедро
   всеки бързей и всяка педя,
   всеки къшей и всеки брод,
   всеки кошер и всеки плод...
   ...............................................
   всички пушки и всички цеви,
   всички дружби и всички цели...
   Ала цялата ни страна
   с храчки води сега война!    
   Превод Милена Лилова
   И накрая този вик на сърцето:
   
   О, дево! Как измами ни
   астралният ти взор!
   Германия!
   Германия!
   Германия!
   Позор!
   
   В писмата, които продължава да изпраща на Анна Тескова, тя изразява съжаление, че не може да бъде с нея в Прага, за да сподели нещастието є, докато в Париж стои бездейна, излишна и по навик пише ли, пише, без да е сигурна дали някой ще чете стиховете є. Трудно се примирява и с мисълта, че вероятно нито един от ръкописите є не ще може да се запази: „Аз съм като кукувица, слагам децата си в чужди гнезда. А да творя наново ще е съвсем напразно.“1 Страхува се да не би в Русия да є „затворят човката“, а може би дори да не я оставят да твори. При все това си казва, че вече няма връщане назад. Някога пишеше: „Звучното име Русия отсега нататък не съществува; има само букви – СССР. Но аз не мога да се запътя към нещо глухо, без гласни, в шипяща непрозрачност. Не се шегувам; само като си помисля, дъхът ми спира.“ Сега е променила мнението си: „шипящата непрозрачност“ на СССР є се струва за предпочитане пред повърхностното оживление на Франция. Тук всички живеят за аксесоара. Дори емигрантите. Те са заразени от изящната френска дреболия. Впрочем Марина вече няма приятели в Париж. За всички тя е повече или по-малко отлъчена.
   През един декемврийски ден на 1938 година съпругата на писателя Георги Федотов я изненадва в стаята є в хотел „Иннова“. Посетителката отивала да види своя позната, но сбъркала вратата. Тя разказва, че като влязла при Цветаева, заварила невъобразим безпорядък. Ръкописи, кухненски съдове и раздърпани пакети се търкаляли по пода. Марина стояла с тревожен поглед и отпуснати ръце. Синът є Мур бил до нея – тромав, груб и почти невъзпитан. Радиото гърмяло, а той сякаш не забелязвал. „Той не угаси радиото, пише още Е. Н. Федотова на своя съпруг, дори не го намали.“ Посетителката останала поразена от хаоса и мизерията, а също и от екстравагантността на жената, за която разказват, че била гениална, но че било невъзможно да се живее с нея. Спомня си какъв съвет е дал Пастернак на Марина по време на Международния конгрес на писателите: „Марина, не отивай в Русия... В Москва е студено и е пълно с течения.“ Самата Марина не е ли едно „течение“? Да є се препоръчва благоразумие, предпазливост означава да се подтиква към дявола. А днес дяволът е Сталин. А може би Хитлер!
   В Германия преследванията срещу евреите се превръщат в организирани погроми. Хитлер говори за „окончателно разрешаване на еврейския въпрос във Великия Райх“. На 15 март 1939 година германските войски навлизат в Бохемия и Моравия, без да срещнат съпротива. По този случай западните канцеларии умножават контрапредложенията, предложенията за посредничество и поклоните. Нищо не помага. Хитлер не изпуска парчето. Марина се задушава от гняв. Правителството на Франция е на най-ниското стъпало! Даладие няма никакво влияние! Марина отново замечтава за Наполеон. Бързо към СССР! Там поне има ръководител, страшен наистина, но знае какво иска!
   Най-сетне службите в съветското посолство уведомяват Марина, че визата є е готова. Тя е и щастлива, и уплашена. Приятелите є вече не се опитват да я спират. Тя  събира последните си пари и като прибавя подаянията на малкото си останали почитатели, събира нужните средства за пътуването. В началото на юни 1939 година Марк Слоним кани Марина и Мур на вечеря в дома си. След вечерята Марина му прочита стихотворението си „Автобус“, сатирично и отчаяно описание на градския живот по френски маниер – с отсъствието на празници, с дребнави грижи и наближаването на старостта. Дали това произведение не е последният фойерверк на поетесата преди тежката съветска нощ? Марк Слоним иска да я насърчи и обсъжда с нея възможностите да издаде в Москва парижките си творби. Марина не може да повярва в шансовете си при царуването на Сталин. Мур се отегчава и през прозявка роптае; „Мамо, вие все се съмнявате. Всичко ще е чудесно!“ Марина отговаря философски; „Писателят се чувства най-добре там, където най-малко му пречат да пише!“ Към полунощ Мур е вече примрял за сън и настоява да си тръгнат. Марк Слоним ги изпраща до стълбищната площадка. Там той прегръща Марина, силно я притиска. Не му се ще да я пусне. И двамата са силно развълнувани и не могат да говорят. Той гледа как тя затваря вратата на асансьора и му се привижда, че се затваря капак на ковчег.
   От ден на ден расте немотията в мизерната хотелска стая на Марина. На 13 май 1939 година тя отбелязва в своя „Дневник“: „Работите вървят зле – осемдесет сантима! Две яйца, един котлет, шепа ориз. А Мур има як апетит. Особено към радиото! Посетете! Купете! Купете!“ Ще може ли да издържи до последния ден в тази приемна страна, където всичко е усложнения, лекомислия и разходи?
   Датата за голямото пътуване отдавна е определена. Ще бъде на 12 юни 1939 година. Според предвидения маршрут Марина и синът є трябва да заминат с влак от Париж за Хавър, оттам с кораб до едно полско пристанище и после с железница до Москва. Преди двайсет години по време на болшевишката революция, когато Сергей се готвеше да мине на страната на белогвардейците, Марина му даде клетва: „Това, което важи най-много, най-много, най-много, сте вие, самият вие с вашия инстинкт за самоизтребление. Ако Бог извърши чудо и ви запази жив, ще ви последвам като куче.“ Преди да напусне Франция, тя препрочита тези редове от своя „Дневник“ и отбелязва в полето: „И ето че отивам там като куче!“ В навечерието на заминаването пише бележка на приятелката си Ариадна Берг: „Утре тръгваме. Пиша тези редове в зори. Мур още спи. Мене ме събуди най-сигурният будилник – сърцето. Това е последният ми ден в Париж. У Маргарита Лебедева оставям за вас моята икона (...) и панделка от ордена „Свети Георги“. Закачете я на светия образ. (...) Тръгваме, без никой да ни придружи. Както казва Мур: „Ни цветя, ни венци.“1   
   В определения ден, когато куфарите са закопчани и пакетите завързани, майка и син сядат, както изисква старият руски обичай, и се вглъбяват няколко мига пред семейната икона. Сетне стават, прекръстват се, пожелават си взаимно „добър път“ и излизат навън, без да се обръщат. Когато стигат на гара Сен-Лазар, влакът е вече на коловоза. Едва настанена във вагона, Марина изважда от чантата си лист хартия и на коленете си пише писмо до Анна Тескова „Ето, преминаха седемнайсет години от живота ми. (...) Тренът потегли току-що. Мур ни е запасил с вестници. Наближаваме Руан, където народната признателност погуби на кладата Жана д’Арк. Отминахме Руан. Ще чакам новини от вас. (...) Мечтая да срещна този живот в отечеството на Мур, което е повече мое отечество, отколкото негово. (...) Сбогом! Сега вече не е толкова мъчително, сега вече е съдба. Целувам вас и всички ваши близки поотделно и заедно. Обичам ви и ви се възхищавам. Вярвам във вас, както вярвам в себе си.“
   Това писмо носи печата на гарата на Хавър от 12 юни 1939 година, в 16,40 часа. Пускайки плика в пощенската кутия, вероятно Марина за последен път си е помислила за всички руски емигранти, сред които е прекарала толкова много години и които не я разбираха, не я оцениха, не я обичаха. Право казано, това, което съотечествениците є не можаха да є простят, е не толкова – смята тя – твърде бурната, твърде модерната є поезия, колкото отказът є да прокълне онази Русия, която се нагизди с червените одежди на СССР. Но Марина добре знае, че под дрехите има кожа. И тази кожа, тази руска кожа, тя се надява да намери под сърмените шевици на съветския маскарад.
   
ХVI
ОТКРИВАНЕ НА СССР
                           Още с пристигането в Хавър Марина Цветаева и синът є се качват на съветския параход „Марина Улянова“. На борда му вече са се натрупали много руски бежанци, нетърпеливи да се завърнат в отечеството, и испански републиканци, които бягат от режима на Франко. Както за едните, така и за другите това е завършекът на тревожната им борба със съвестта. През целия път Марина живее с миража за рая, който я очаква под тройния знак – свобода, справедливост и братско разбирателство. Корабът хвърля котва в пристанището на  Ленинград на 18 юни 1939 година. Като върви по познатите улици на бившата столица, Марина с изненада открива, че градът се е превърнал в гигански пропаганден афиш. Навсякъде плакати величаят успехите на режима, победите на „патриотичните трудещи се“, щастието да се живее под управлението на гениалния Сталин и мирните добродетели на сърпа и чука. Но мрачните лица на минувачите и полупразните витрини на магазините опровергават радостните обявления на рекламните лозунги. Когато є се удаде възможност да поразпита малцината срещнати познати, Марина разбира въпреки предпазливите им думи, че всички треперят от страх да не бъдат предадени на НКВД – страшната държавна полиция. От пръв поглед є се струва, че в СССР има само два вида хора – виновни и привилегировани. Между „скритите врагове“ и „бъдещите герои“ няма междинно положение. Или си бял, или си черен. Осъден или опростен. Народен враг или образец на всички качества. Ония отгоре живеят само с една мисъл – да държат в нищета и страх ония отдолу.
   Марина желае да промени мнението си, когато стигне в Москва, любимия є град. Но, пристигайки късно вечерта след продължително пътуване с влак, тя вдишва същата атмосфера на боязливо подчинение и повсеместна подозрителност както в Ленинград. Отсега нататък , мисли си тя, това ще е въздухът на нейната родна страна. Ще успее ли да свикне с него? Разчита, че може би на гарата ще я посрещне съпругът є. Вероятно и Пастернак. Но те не са тук, нито единият, нито другият. Дошла е дъщеря є и я прегръща, без да изрече нито дума. След първите безброй целувки Ариадна предпазливо съобщава на майка си нещо, което са искали да крият от нея колкото е възможно по-дълго – Анастасия, сестрата на Марина с пламенния революционен дух, е била арестувана преди две години, на 2 септември 1937 година, и депортирана неизвестно къде. Оттогава няма известие от „опасната“ за властите жена. За щастие Сергей Ефрон не е бил обезпокояван. Но смятат, че бил в черния списък. В какво го обиняват? Загадка! Дали нещо не е сбъркал в старанието си да бъде в услуга на делото на СССР във Франция? Да не би пък да е заел по-крайни позиции в подкрепа на „евразийските“ теории? Недоверието на съветското правителство е още по-обезпокоително за момента, защото не е изяснено. Сергей го е разбрал, казва Ариадна, и го мъчи всеки-дневен страх. Често го втрисало и след най-лекото усилие оставал изтощен за часове. Само продължително лечение и почивка на южното слънце може да излекува туберкулозата му. За нещастие в сегашните времена не може и да се мисли за подобно нещо. Сестрите му Елисавета и Вера също са в Москва, но съпругът на Вера е бил арестуван без мотиви и оттогава Лиля е нащрек. Ариадна разказва една след друга вцепеняващите новини, а лицето є е някак странно озарено. Според нея е възможно още да се живее приятно в СССР, при условие че си сдържаш езика и се опитваш да минаваш незабелязано. Тя е довела със себе си на гарата някакъв мъж на неопределена възраст, закръглен и весел, с вдъхваща доверие усмивка. Представя го гордо на майка си– Самуел Гуревич, за близките Муля. Той е режисьор и изгряващ журналист. Заживели са заедно. Марина хвърля бърз поглед към фигурата на Ариадна. Дали не чака бебе от този Муля? В безредието на засипващите я новини Марина не може да разбере дали трябва да се радва, или тревожи от неприспособленското поведение на дъщеря си.
   Впоследствие ще узнае, че ловкият Муля е тясно свързан с хората на НКВД и че вероятно благодарение на него Ариадна и баща є досега са се отървавали от свъсеното внимание на властите. Впрочем благодарение на неговото застъпничество Сергей Ефрон е могъл да бъде настанен в общежитието „Болшево“, близо до Москва, и Марина, Мур и Ариадна могат да се настанят при него.
   Да се намери сигурно жилище по това време в СССР е подвиг. Разбира се, Марина, Ариадна и Мур са принудени да делят миниатюрното апартаментче с друго семейство. Но такова е правилото в Съветска Русия. Съвместният живот се смята за основа на една политика на другарски взаимоотношения. Капитализмът е по същество индивидуалистичен и егоистичен, а социализмът е по самото си естество – колективистичен, и е за задружния живот. При социализма не се живее, а се съжителства. Впрочем наложените съседи на Марина и Сергей не са им непознати. Николай Клепинин, жена му, нейният син от първия є брак – Алексей Сеземан, плюс още неколцина странични, са стари познайници на семейство Ефрон. Общо седем души обитават съседната стая и никак не се смущават да изпускат шумно естествени човешки звуци, което малко смущава Цветаева. Скоро, въпреки желанието им да се покажат толерантни и отзивчиви, Клепинини започват да си мислят, че с нея трудно може да се поддържат добросъседски връзки. Но те є прощават лошия характер, защото знаят, че е „голям поет“ и че един „голям поет“ има право на снижхождение от страна на непосветените. Марина се възползва от това и от време на време дава воля на гнева си по повод някои дребни неприятности от всекидневието. Болестта на мъжа є засилва нейното недоволство от неудобствата в общежитието. Всеки момент Сергей се разтърсва от пристъпи на кашлица, прегъва се на две и остава без сили, задъхан и с блуждаещ поглед. Марина е склонна да го съжалява, но наоколо има толкова много нещастни хора, че сякаш не є е позволено да се разнежва над един човек. Всеки е или отчаян, или болен. Като наблюдава състоянието на мъжа си, Марина се пита дали туберкулозата подкопава здравето му всеки ден, или паническият страх да не бъде задържан от агентите на НКВД. Когато по изключение се чувства по-добре, той излиза на разходка из полето и се опитва да забрави страха си, като се наслаждава на спокойния пейзаж. Но прибере ли се у дома, се чувства още по-смазан, защото си дава сметка, че самотата и тишината не са достатъчни, за да го защитат от полицей-ското преследване. Ариадна, напротив, продължава да бъде оптимистка. Тя работи в града в един френски седмичник с престижното име „La Revue de Moscou“. Всяка сутрин отива с влак в редакцията и се връща едва привечер. А пък Мур се отегчава до смърт в тази селска дупка и постоянно ръмжи срещу майка си, която според него е виновна за всички неприятности. В „Болшево“ между влюбената и неуловима дъщеря и вечно бунтуващия се син Марина се чувства още по самотна, отколкото в някое парижко предградие. И тук, както във Франция, на-стръхва от същите домакински задължения. Освен това кухня, обща с Клепинини; осветление с гас; вода от кладенец, тоалетна отвън, в дъсчена барака, в дъното на двора. Тук нищо не е удобно, нито приятно за гледане. Марина пише в своя „Дневник“: „Къщата е неудобна. Търся гас къде ли не. Сергей купува ябълки. Сърцето ми е все по-натежало. Телефонът ми дотяга. Аля е загадъчна. Изглежда ми пресилено весела. Живея без документи (официални). На никого не се показвам. Навсякъде има котки. Моят скъп юноша (Мур) не е особено нежен. Напомня ми някакво котенце. Пиша това за себе си, за да си спомня; за нищо друго, дори не за Мур. Ако някога прочете какво съм написала, нищо няма да разбере. Но така или иначе той въобще няма да прочете. Той избягва такива работи. Сладкиши, ананаси – това не ме прави по-щастлива! Разходки с Муля. Моята самота. Помия от кухненски съдове и сълзи. Хармонии и резонанси от всичко това – ужас! Обещават ни преградна стена (вероятно за да сме по-добре отделени от съседите). Дните минават. Мур трябва да върви на училище. И все този пейзаж, целият в гори, от който съм отвикнала. Пълно отсъствие на камък, на нещо твърдо. Болестта на Сергей. Безпокоят ме неговите опасения за сърцето. Разказва ми откъслеци от живота си през времето, когато сме били разделени; не успявам да го изслушам, толкова неща имам да върша; слушам, слушам и съм готова да скокна, като че ли съм на пружина. По сто пъти трябва да слизам в мазето. Кога ще ми остане време да пиша? (...) Първи опит в обща кухня. Ужасна жега, която дори не забелязвам. Струи пот и сълзи се стичат в легена, в който мия съдовете. Никой, на когото да се облегна. Започвам да разбирам, че Сергей вече няма никаква сила и не е способен нищо да върши, съвсем нищо, нищо-нищичко!“
   Откакто се е завърнала в СССР, Марина е започнала да се задъхва, не є достига въздух, като че ли живее под похлупак, като че ли няма пространство, прочистващ повей в тази безбрежна страна. Всички хора, които среща, изглеждат като преледван дивеч, мнителни, потайни. Говорят само тихо. Народ на отсрочени виновници. Дори Борис Пастернак избягва да посети голямата си някогашна приятелка, без съмнение от страх да не се компрометира, като дружи с бивша емигрантка. Но въпреки това благодарение на връзките си успява да є уреди работа като преводачка. Ще є се заплаща на ред. Марина се залавя добросъвестно за насъщно важната за нея задача, като се надява, че някой ден може би ще намери смелост и желание да пише стихове.
   Тя не се чувства достатъчно свободна по дух, за да твори както някога, като се остави на въображението или на настроението си, но се съгласява да прочете от време на време някое от своите стихотворения пред обичайните гости на „Болшево“. Димитри Сеземан, член на семейство Клепинини, е запазил спомен за тези „рецитали“. „Тя седеше на ръба на дивана, пише той, и се държеше сковано като питомките на Института за благородни девици. (...) Не поглеждаше никого и сякаш потвърждаваше, че е готова да отговаря с живота си за всеки стих, който произнася. То е, защото всеки един от тях е наистина (...) единственото оправдание за цялото є съществование.“1  
   През лятото на 1939 година цялата страна задържа дъха си в очакване на някакво патриотично чудо, от чиито последствия ще се подобри участта на най-необлагодетелстваните хора. Оркестрираните от правителството официални празници се редуват като големи спектакли в богато украсената столица. На 1 август 1939 година се открива земеделското изложение за прослава на колхозите. По този случай вестниците поместват усмихнатите фотографии на всички влиятелни личности на режима около Сталин, с бащинския мустак и с авторитарния и същевременно благодушен поглед. Малко след това, на 14 август, други снимки украсяват първата страница на всекидневниците. Редом със Сталин и Молотов стои министърът на външните работи на Райха Рибентроп. Снимката придружава съобщението, че е подписан германско-съветски пакт. Германският фашизъм, който руските журналисти проклинаха вчера, днес се явява като природен фермент за правдолюбивите и свободолюбиви народи. Четирийсет и осем часа по-късно френската и английската военна мисия напускат Москва. Никой не се осмелява нито да критикува, нито да коментира неочаквания странен обрат в позициите на правителството. Дори Марина едва има време да се замисли за истинските мотиви на този завой в Съюзите. Сега не съдбата на Европа я занимава, а преди всичко собствената є съдба и съдбата на близките є. Един насърчителен знак – на 21 август 1939 година благодарение на усилията на Муля Марина и синът є получават паспортите си на съветски граждани Вече не са безотечественици, крастави овце. Стадото ги приема само в прохладата и еднаквостта на своята вълна. Но шест дни по-късно, на 27 август, мълния се стоварва на главата на Марина. Минали са само два месеца, откак е стъпила в Ленин-град, и ето че полицията идва в „Болшево“ да арестува дъщеря є. В какво обиняват Ариадна? Невъзможно е да се разбере... Може би е изрекла публично или дори насаме необмислени думи? Може би е запазила непозволени връзки с руски изгнаници във Франция? Колкото по-сериозно е престъплението, толкова по-малко се казва. Първо тропат на вратата, после обясняват или дори понякога не обясняват нищо. Санкцията е достатъчна да определи провинението. Когато тръгва след мъжете, които трябва да я отведат, Марина се прави на безгрижна. На вратата тя казва на дъщеря си: „Хайде, Аля, няма ли да ме целунеш?“ Тогава от очите на Ариадна бликват сълзи, тя дава през рамото си знак на обич и огорчение и ускорява крачката. Отговорникът за операцията добродушно мърмори: „Така е по-добре; да се удължава раздялата е излишна сълзлива работа!“
   Сергей и Марина остават сами един срещу друг, мълчаливи, съкрушени от съдбата. Същата вечер една приятелка на семейството, Нина Гордон, пристига ненадейно в „Болшево“ и ги намира в стаята им. „Изглеждаха спокойни, пише тя, но свитите им устни и отсъстващите погледи издаваха тайната им болка. Останах дълго у тях. Разговаряхме малко. Заедно пихме чай. Марина имаше намерение да глади. Казах є: „Оставете, ще изгладя аз. Обичам да гладя.“ Тя ме погледа продължително с уклончив израз, после каза: „Благодаря, изгладете!“ След като помълча, добави: „Аля също обичаше да глади!“1 От този ден главното занимание на Марина е да тича от канцелария в канцелария в Москва, за да узнае къде е задържана Ариадна, кога ще бъде съдена и дали е възможно да є изпрати малко пари. Често є се налага да чака цели часове на някоя пейка в затвора, докато получи отговор. Тя предава всяка седмица разрешените петдесет рубли за лични разходи на задържаните и бърза да се върне в „Болшево“. Скоро след това научава, че Ариадна е абортирала в затвора. Дали не са я били, за да изтръгнат признания? Но не; изглежда, че се чувства добре след „инцидента“, който в никакъв случай не се дължи на малтретиране. После настъпва мълчание. Бездната на анонимността и безмълвието поглъща Аля.
   На Мур не казват за премеждията на сестра му. От началото на семтември той посещава най-близкото уччилище, но за да стигне дотам, преминава през поля и гори. В началото извървява пътя със свои другарчета от класа. Но скоро родителите наставляват децата си да не общуват повече с Мур, който е от „белогвардейските емигрантски семейства“, а те всички са кое повече, кое по-малко заподозрени в антисъветизъм.
   На 18 септември радиото съобщава, че Червената армия е влязла в Полша, за да защити, казват, братята славяни по границите на Украйна и Белорусия. Вестниците се надпреварват да приветстват първата стъпка към освобождаването на потиснатите народи и връщането им в националното лоно. Никой дори не помисля да оспори това патриотично тълкование на събитията. Самата Марина не би се осмелила да го направи, защото събитията през границата са изострили вътре в страната борбата срещу шпионите, предателите и тъгуващите по капитализма. Марина е силно уплашена, че полицията отново може да се заинтересува от семейството є. И действително на 8 октомври същата година полицията идва в „Болшево“ за Сергей Ефрон. Посред нощ пред вратата се представят униформени мъже, въоръжени до зъби. Те имат заповед за арестуване, подписана от страшния Берия, народен комисар по вътрешните работи. Марина едва успява да напъха дрехи в една торба, да понесе унизителния обиск, който обръща всичко с главата надолу, да благослови и прекръсти Сергей. После с разплакани очи го вижда да тръгва призори, заобиколен от агентите, възголемели се от нелепа важност. Марина е разтърсена от удара, който дълго е очаквала, и се убеждава, че рано или късно същата съдба ще имат и тя, и синът є. Но минават седмици и те са още на свобода. Дали са ги забравили, или смятат, че не са така опасни за режима като другите двама?
   Още при първия разпит Сергей Ефрон заявява, че е невинен, и твърди под клетва, че комунизмът е истинската му религия. Колкото и да се опитва да се оправдае, той е обвинен в предателство заради някогашната му принадлежност към евразийската организация. Накрая следователите му задават въпроса, от който винаги се е страхувал: „Каква антисъветска работа е извършвала съпругата ви?“ Сергей признава, че в миналото е написала няколко стихотворения, твърде благоприятни за предишния режим, после се заклева, че дълбоко в душата си тя е чиста и твърда революционерка. „Не отричам, че някои текстове на жена ми бяха отпечатани във вестниците на бялата емиграция, но тя никога не е воювала против днешния режим в СССР!“ – възклицава Сергей пламенно и искрено. След разпита изпращат Сергей Ефрон в Лефортово на лечение под полицейско наблюдение, тъй като здравословното му състояние, както изглежда, изведнъж силно се влошава. Въпреки това на 1 ноември го подлагат на нов, „по-задълбочен“ разпит от предишния. Този път той признава, че е имал епизодични връзки с полски, германски и дори английски тайни агенти, Но твърди, че винаги е действал по директиви на ГПУ.
   Но ето че на 7 ноември, празника на Октомврийската революция, една кола спира пред къщата както предишния път. Марина ли идват за търсят, за да я „пратят на сянка“? Не. Този път агентите на НКВД отвеждат съквартирантите им Николай Клепинин и Алексей Сеземан. Впрочем жената на Клепинин и преди е била задържана в Москва. Какво е престъплението им? Вероятно същото като това на Сергей. Пропуски в предаността им към съветската кауза в чужбина, тайни симпатии към троцкистите, неоправдано непознаване на комунистическата „философия“. За всички тях първо на-правление – злокобният затвор в Лубянка.
   След като е лашкан от затвор в затвор, от следовател към следовател, от свидетел към свидетел, Сергей е изправен за очна ставка пред съпрузите Клепинини. За да спаси кожата си, жената на Клепинин заявява, че нейният мъж и Сергей Ефрон са получавали пари от няколко чужди правителства, за да им доставят сведения за политическите планове на СССР. Сергей отхвърля всички тези обвинения, които, казва той, са оскърбление за революционните му възгледи. Клепинин се заклева в живота на своите деца, че разкритията на жена му – уви! – са напълно верни. Дори добавя по адрес на своя съобвиняем: „Има факти, срещу които не може да се рита, защото такова поведение би било излишно и престъпно.. Рано или късно ти ще бъдеш принуден да признаеш и ще проговориш!“1  И дружелюбно зарича Сергей повече да не се колебае и да признае грешките си. Отвеждат Клепинин. Друга очна ставка, този път с един бивш член на Дружеството на евразийците, Литауер. Тя е още по-съкрушаваща за Сергей. „Искам да дам на Сергей един много категоричен съвет, заявява Литауер. Нека каже цялата истина, да не скрива нищо, нито което се отнася до него, нито което касае другите. Повтарям му това като на другар и приятел!“2 Очната ставка приключва в полунощ, без да е дала неопровержимите доказателства, от които следователите имат нужда, за да определят степента на вината на Сергей Ефрон. За да се изяснят и най-малките подробности по случая, решават да предадат подсъдимия на великия национален инквизитор, мъдрия Лаврентий Берия. Твърди се, че никой не може да се изплъзне от психологическите разследвания на този декортикатор на съвести. Оттогава вече нищо не се говори за Сергей. Като че ли се е изпарил в природата.
   Марина не получава никакви сведения и се предава на отчаянието си в пълния вакуум. Тя не само не може да узнае какво става с мъжа є, но и установява, че в никой кабинет не знаят за съществуването на такъв затворник-фантом. Изчезването на едно живо същество в административната мъгла не е ли предупреждение към твърде гордата Марина Цветаева? Нека стои спокойно, ако не иска да изчезне и тя под капака на някое мазе. Тя вижда врагове на всеки ъгъл на улицата. Дори и приятелите около нея сякаш имат синдрома на сервилността и доносничеството. Никога хората не са били толкова свирепи, лъжливи, предатели както след деня, в който са решили да употребяват думата „другар“. Безспорно властите държат под око Марина. Представителите на властта не се задоволяват с това, че са я лишили от съпруга є и от дъщерята, но є отнемат правото на „държавно жилище“, каквото ползва в „Болшево“. Тя не съжалява за него. Но би искала да остане в Москва, за да є е по-удобно за постъпките, които е принудена да прави. Такова разрешение є е отказано. Но по благоволението Литфонд, официалната помощна организация на писателите, є разрешават да живее близо до столицата, в Голицино. Настанява се в една стая с Мур, която наема от частни хора. Майката и синът се хранят в столовата на почивния дом на Писателския съюз. Голицино е на един час път с влак от Москва. Но трябва да се извървяват седемте километра, които делят селото от гарата. Това ходене, като се прибави към него и умората от пътя за отиване и връщане, изтощава Марина. Тя не смее да се оплаче. Тук всеки укор, всяко искане се приема като противообществена проява. Това, което я натъжава, е цената на принудителното є пребиваване на село. Тя би желала да получи „карта“ за безплатен престой в почивния дом както всички „благонадеждни“ ползватели на привилегированото място. Но тя получава за себе си и за сина си само две „половин карти“, следователно само храната им е безплатна; наемът на стаята и дървата за отопление са за нейна сметка. Скоро двете „половин карти“ ще бъдат сведени само да разрешение за местоживеене.
   Марина не отпада духом и се утешава, че по такъв начин Мур ще може да посещава училището. Той влиза в клас, без да се противи, и, види се, учението е взело да му се харесва. А Марина продължава да прави кратки преводи, но от тях получава пари само колкото са є нужни за текущите разходи. Всеки ден отбелязва добросъвестно колко реда е изработила. „Преведох седемдесет и шест реда за три дни и двайсет и пет реда вчера!“ Завладяна от грижата да се оневини пред властите, за да може да припечелва по-добре и да ускори освобождаването на Сергей и Аля, тя пише нещо като автобиография, в която представя съпруга си, сина си и себе си като искрени привърженици на режима. Адресира написаното лично до Сталин. „Свидетелка съм и потвърждавам, му пише тя, че този човек (Сергей Ефрон) обичаше Съветския съюз и комунистическата идея повече от живота си.“ Но Марина се опасява, че се е прицелила много високо, за да получи удовлетворение. Затова решава да се обърне едновременно и към великия разпоредител на червения терор, изпълнителя на долните дела на пролетарската диктатура, народния комисар Берия. Точно той, повече отколкото самият Сталин, би могъл, си мисли тя, само с един подпис да смекчи участта на осъдените. Съзнава, че това е последният є шанс, и извънредно грижливо описва семейната биография, предназначена за господаря на Лубянка. Всяко изречение в молбата є е премерено на везната на ефикасността.
   Както човек, който коленичи в черква, за да получи божията милост, така Марина умолява: „Другарю Берия (...) аз съм писателка, името ми е Цветаева Марина Ивановна. През 1922 година заминах за чужбина със съветски паспорт и останах вън от страната в продължение на седемнайсет години – в Чехословашката република и във Франция – до юни 1939 година. Не съм вземала абсолютно никакво участие в политическия живот на емиграцията, интересувах се единствено от семейството си и от литературата. (...) През 1937 година възстанових съветското си поданство и през юни 1939 година получих разрешеение да се завърна в Съветския съюз. Върнах се на 18 юни 1939 година с моя син Георги (Мур), четиринайсетгодишен. (...) Причините за завръщането ми в отечеството: цялото ми семейство имаше горещо желание да се върне, съпругът ми Сергей Ефрон, дъщеря ми Ариадна Ефрон (тя отпътува първа през март 1937 година) и синът ми Георги, роден в емиграция, но мечтаеше за Съветския съюз още от най-ранното си детство; желанието ми да му дам отечество и бъдеще; желанието ми да работя в своята страна и пълната самота в емиграция, с която вече много, много отдавна нищо не ме свързваше. (...) Сега искам да ви кажа за моя съпруг. (...) Той е син на двама членове на „Народна воля“. (...) Детството на Сергей Ефрон е преминало в дом на революционери при непрекъснати обиски и арести. Почти цялата фамилия е преминала през затвора. (...) Срещнах Сергей Ефрон през 1911 година. Бяхме на седемнайсет и осемнайсет години. Той беше туберкулозен. (...) Омъжих се за него през януари 1912 година. През 1913 година влезе във Факултета по литература в Москва. Но избухна войната и той замина за фронта като преносвач на ранени. През октомври 1917 година, току-що завършил Кадетската школа в Петерхоф, взе участие в сраженията в Москва на страната на белогвардейците. (...) През целия период на доброволческото движение (1917–1920) остана в бойните части и никога не е бил в генералните щабове. (...) Убежденията му се промениха в деня, когато беше екзекутиран един комисар (от Червената армия) пред неговите очи и когато видя лицето на този мъж, който срещаше смъртта „В този момент (разказа той) разбрах, че нашето дело не е народно дело.“ (...) Но как синът не един член на „Народна воля“ се намери в редовете на белите, а не на червените? Сергей Ефрон смяташе това за съдбоносна грешка в живота си. Беше много млад, но много по-възрастни от него хора, съвсем възрастни дори, също се заблудиха като него. В доброволческото движение той виждаше спасението на Русия и наистина, когато се разочарова от него, той го напусна окончателно, без да погледне назад. (...) Когато през 1925 година се установи в Париж, се присъедини към една група евразийци и стана един от редакторите на списание „Версти“, от което се отдръпнаха всички емигранти. Ако добре си спомням, Сергей Ефрон бе наречен болшевик още през 1927 година. Колкото повече време минаваше, толкова по-силно се затвърждаваха убежденията му. (...) Не зная точно в кой момент Сергей Ефрон започна да се занимава с активна съветска дейност. (...) Мисля, че беше около 1934 година. Но това, което зная със сигурност, е, че той мечтаеше горещо и постоянно за Съветския съюз и с жар се зае да служи на отечеството. Колко беше щастлив, когато научаваше от вестниците и за най-малкото съветско постижение, за най-малкия икономически успех! Как сияеше от радост! („Сега имаме това и това...“) Синът ми, който израсна сред такива възторзи и който не е чувал друго от петгодишната си възраст, може да потвърди моите думи. (...) Единствената тема на разговор (за Сергей Ефрон) беше Съветският съюз. Не зная подробности за работите му, но познавам душевния му живот и ден след ден наблюдавах едно явление – пълното възраждане на този човек. (...) По природа той не можеше да не се отдаде изцяло.“1 
   Както писмото до Сталин, така и писмото до Берия от 23 декември 1939 година остават без отговор. Вероятно Берия го е изпратил в архива, без да го прочете. По това време са го затрупвали с толкова много писма от същия вид! Приятелите на Марина от своя страна се активизарат и се опитват да подобрят колкото е възможно нейното положение на разкаян беглец. Благодарение на препоръките на Пастернак тя започва работа в държавното издателство „Гослитиздат“, което є възлага да адаптира текстове, писани на непознати за нея езици. На масата є се трупат стихотворения, писани на грузински, белорусийски, сърбохърватски, български, полски език. От буквални преводи, работени на парче, тя полага усилия да съчини руска версия, като спази мелодичността и ритъма на оригинала. Този умел кърпеж є се харесва, занимава я и є носи доста пари, за да може да посреща разходите за наема и да се препитава.
    Същевременно Марина успява да си създаде предпазливи връзки с някои от посетителите на писателския почивен дом. Опасенията, които имат повечето от тях за някаква „зараза“ от западния дух, постепенно избледняват. Те оценяват интелигентността и творческия дух на поетесата, толкова странна в поведението и стила. Писателят и професор по литература Евгений Тагер се възхищава от нейния руски език, „извънредно очистен, бисерен, афористичен“, и от „почти изваяните“ черти на лицето є. Друг събрат, Виктор Ардов, говори за голямата мизерия на Марина, но и за обаянието є сред сътрапезници в столовата на почивния дом. „Всичко, което казваше, беше винаги интересно и сбито, пише той. Нужно ли е да се подчертае? Ерудицията є, вкусът є, редкият є талант ни заставяха да слушаме внимателно какво говори.“ Но той добавя, че си е мерила думите, тъй като бившите емигранти са били наблюдавани повече от всички други от „специалистите“ по доносите. Друг поет, Ное Лурие, си спомня, че обичала да разказва за живота си в чужбина, за срещите си с Ремизов, Маяковски, Блок. „Тя имаше майсторски маниер на писане, отбелязва той, силен глас, рязък език. Но зад уверения є тон се усещаше някакво смущение и ужасна самота. Съпругът и дъщеря є бяха арестувани и доколкото можах да разбера, връзката є със сина не е била лесна. Писателите я избягваха като бивша емигрантка. В очите на тази жена с побелели коси и типично лице виждах понякога изразени отчаяние и страдание, цялото є душевно състояние, така както никое слово не би могло да изрази.“ Една вечер в миг на откровение Марина казва на Ное Лурие; „Тук се чувствам по-чужда, отколкото там (във Франция); взеха ми мъжа, дъщерята, всички ме избягват. Нищо не разбирам от това, което става тук, но и мен също никой не ме разбира. Когато бях там, можех поне да си мечтая за родината. Тук ме лишиха дори от тази мечта.“1 При все това кръгът на съветските приятели на Цветаева се разширява с появата на две писателки: Вера Меркуриева и Олга Мочалова. И двете са готови да отворят сърцата си за новодошлата, макар да е опасно от политическа гледна точка да дружат с нея. Марина приема този знак на почит и интерес като доказателство, че истинската Русия не е мъртва
   Марина Цветаева би искала да може да каже същото за Франция. Но там след тревогата идва опустошението – германските войски лесно нахлуват в страната, гражданското население бяга по пътищата, обстрелвани от немските „щуки“, Париж е окупиран, подписано е унизително примирие, маршал Петен е основал френска държава, превита под нацистки юмрук. В същото време Сталин и Хитлер си поделят Полша, русите проникват във Финландия и налагат там своя закон, навсякъде се развихрят териториалните апетити на двамата победители. Марина си спомня с каква чиста наивност се е надявала да види как СССР ще защити от германската хегемония слаба Чехословакия. Тя е огорчена, че нейната родина, от чиято храброст и безкористност толкова силно би желала да се възхищава, се е присъединила към клана на хищниците. Сигурно нищо не разбира от политически съображения, щом като никой не се възмущава от двуличието на русите. Войната е за другите. Междувременно всички са заети с всекидневните главоболия. До голяма степен и Марина също. Ето че я канят да напусне Голицино. Времето за престоя є там е изтекло. Здравето на Мур я тревожи. Той е открил Достоевски между две ангини и два бронхита и пише в своя „Дневник“, пълен с безочливост, с низко бунтарство и с яростно подчинение на майка си. Когато на 29 март 1940 година научава, че по решение на директорката на почивния дом наемът ще бъде удвоен, той пише: „Лично на мен ми е все тая! Но мама?...“ Марина е притисната до стената и трябва да търси друго жилище. Къде да иде? Всичко е запълнено! Тя тича наляво и надясно да търси покрив и пише на 31 август 1940 година „Промените ме карат да губя чувството за реалност; добивам впечатление, че се смалявам; все по-малко и по-малко оставям нещо от себе си (на този свят), както стадото оставя малко от вълната си на всеки жив плет. Остава ми единствено основният ми отказ.“
   След много безплодни опити да си намери жилище Марина се настанява при зълва си Елисавета Ефрон. После се премества на улица „Херцен“ № 6, апартамент 20. Но е записана като временен обитател. Разрешителното за настаняване не е редовно. Всяка седмица е принудена да се реди на опашка пред гишетата – да предаде на своите затворници разрешената сума, за да им е малко по-лек животът в затвора. При всяко отиване се страхува да не чуе злокобните думи – „Вече го няма в списъците.“ Това положение не може да продължава безкрайно. Марина събира смелост и на 14 юни 1940 година пак пише на Берия: „Дъщеря ми Ариадна Ефрон е задържана от 27 август 1939 година, а съпругът ми от 10 октомври същата година. След арестуването му Сергей Ефрон беше изпратен най-напред във вътрешния затвор, после в затвора в Бутирки, после в Лефортово, а сега отново е преместен във вътрешния затвор. Дъщеря ми Ариадна Ефрон не е напускала вътрешния затвор. (...) През това време много се тревожех за съдбата на моите близки, особено за мъжа ми, който е болен (той беше тежко болен в продължение на цели две години, преди да го арестуват. (...) В предишното си писмо от декември миналата година подробно ви писах за тях и за себе си. Припомням ви само, че след двегодишна раздяла съм прекарвала твърде малко време с моите близки – два месеца с дъщеря ми, три месеца и половина с тежко болния ми съпруг. А съм живяла трийсет години с него и не съм срещала по-добър човек. Сърдечно ви моля, другарю Берия, да ми разрешите, ако е възможно, да се видя с близките си. Марина Цветаева. P. S. Живея временно на следния адрес: Москва, улица „Херцен“ № 6, апартамент 20. Телефон К-0-40-13.“
   На това писмо Марина също не получава отговор. Тогава решава да промени тактиката и на 2 август 1940 година пише на Павленко, един от най-близките до Сталин писатели след смъртта на Горки, за да му опише своя случай. Тя се надява, че ще си осигури по-добри шансове, ако напише прошението по новия опростен правопис, въведен в СССР. „Буквално съм на улицата с всичките ми вещи и с книгите ми, обяснява тя на Павленко. Изтече срокът на разрешителното за апартамента, в който живея сега, и вече от две седмици незаконно съм там. (...) Не съм истерична. Напълно нормален и здрав човек съм. Можете да попитате Борис Пастернак. Но през тази година животът ми е свършен. Не виждам изход. Викам за помощ!“
   Марина възлага на Борис Пастернак да връчи писмото на всемогъщия Павленко. Пастернак го прави против волята си. Той твърди, че въпреки голямото си влияние Павленко няма право да се намесва по въпроси на жилищното настаняване и разрешителните за пребиваване. Марина е в пълно отчаяние и решава още веднъж да се възползва от гостоприемството на своята зълва Елисавета Ефрон, която живее на улица „Мерзляковски“ № 16, апартамент 27. Гнева си срещу властите, които отказват да чуят оплакването є, и горчилките си тя излива в писмо до своята приятелка, поетесата Меркуриева, от 14 септември 1940 година: „Като всяка московчанка по рождение, є пише тя, имам право на този град, защото тук дойдох на белия свят.“ Тя споменава и стихотворетията, които навремето е посветила на този толкова хубав и толкова неблагодарен град. „Имам право на Москва по две причини – по рождение и по избор.“ Няколко дни преди това, на 5 септември, Марина изповядва цялото си съкрушение на своя интимен „Дневник“: „Всички си въобразяват, че съм куражлия. Не познавам никой по-страхлив от мен. Страхувам се от всичко, от погледите, от тъмнината, от стъпките и отгоре на всичко ме е страх и от самата мене, от мозъка ми, ако може да се говори за мозък. Моята съдба е да бъда в услуга на белия лист и това ме убива в живота. Никой не забелязва, никой не знае, че вече от една година (приблизително) с очи търся кука (за да се обеся), но няма, защото навсякъде има електричество. Никакъв полилей – никъде... Вече една година се помирявам със смъртта. Всичко е грозно и страшно. Да глътна... – пфу! Да скоча във водата? – винаги съм изпитвала ужас от вода. Не искам да се плашат от мен (посмъртно). Не искам да умра. Искам да не съществувам. Каква глупост! За момента съм полезна... Господи, какво нищо съм, колко съм безсилна! Трябва да оцелея, да оцелея! Горчив пелин... Толкова малотрайни редове! Вече нищо не отбелязвам: свършено е!“
   Най-сетне след един месец лутане и безброй малки обяви Марина открива една стая за наемане на булевард „Покровски“ № 14–5, вход 4, апартамент 62, и получава редовна регистрация на този адрес. Четири голи стени, една електрическа крушка, увиснала на жица, един дървен креват за Мур и срещу него някакво импровизирано легло за Марина, в единия край – куп куфари и сандъци, покрити с някакъв плат. На 20 септември Марина се на-станява на този адрес – случаен подслон. А на 30-и същия месец, когато отива както обикновено на гишето, за да внесе ежеседмичните петдест рубли на името на съпруга си, тя чува злокобните думи: „Сергей Ефрон вече не фигурира в списъците.“ Марина обезумява и се втурва към бюрото за справки на затвора. Там един чиновник є заявява, че не може да є каже нищо повече, но че според него тя не трябва да се тревожи, защото въпросното лице вероятно е преместено по решение на администрацията, а медицинското наблюдение на затворниците е образцово. Марина се прибира поуспокоена. За да убие часовете на несигурност и тревога, започва да преглежда някогашните си стихотворения. Тя разчита, че държавното издателство може да ги публикува в един том, и се старае да подбере от купищата онези, които най-добре ще представят таланта є. Внимава също така да отстрани от бъдещата антология всички, които биха могли да се изтълкуват като обида на величието, тоест като престъпление срещу Съветския съюз.
   Както изисква правилото, след като ръкописът е уточнен, той се възлага на Корнелий Зелински, най-строгия и най-влиятелен представител на официалната литература. От висотата на своята компетенция той решава дали в едно произведение е спазена „партийната линия“, или не. А докладът на Зелински за сбирката на Марина е унищожителен. Зелински не само подчертава враждебността на авторката към СССР, но оценява стиховете є като противни, диаметрално противоположни на комунистическата естетика и толкова неразбираеми, колкото биха били, ако „идваха от друг свят“. В заключение твърди, че е налице клинична картина на извратеността и разложението на човешката душа и че „най-лошата услуга, която може да се направи на Цветаева, е да се публикува книгата є“.
   Марина е съкрушена от грубия отказ и отбелязва в тетрадката си на 6 януари 1941 година: „Какъв мръсник е този Зелински!“ Но има и нещо по-сериозно – когато на 27 януари отива да отнесе в затвора вноската за Ариадна, отказват да вземат парите, защото – както са є го казали и за Сергей – това лице не е „в списъците“. Къде са я отвели? Най-напред отговорите са уклончиви. После Марина научава, за свое голямо отчаяние, че дъщеря є е изпратена в Далечния север в Княжи-Рогост, съветска република Коми. Веднага Марина изпраща на този адрес редица пощенски картички с „некомпрометиращи въпроси“.
   След дълги месеци тревожно очакване тя получава на 12 април 1941 година писмо от Ариадна, която є съобщава, че е жива. Какво повече да пита? Марина є отговаря незабавно: „Скъпа Аля, най-сетне дойде първото ти писмо от 4 март в небесносин плик. Гледах го, без да го пипна, от девет часа сутринта до три следобед, когато Мур се върна от училище. Беше сложено в чинията му за вечеря. Още от прага го забеляза и каза „ах!“ с облекчение. После го грабна и не ми го даде, а прочете на глас и това, което е писано за него, и това, което е за мен. Но преди още да чуя какво пише, от нетърпение ти изпратих една картичка. Вчера беше 11-и. На 10-и отнесох колет за татко; приеха го. Аля, занимах се дейно с твоите провизии. Вече имам захар и какао; сега ще намеря сланина и сирене. Ще ти изпратя също пакетче сушени моркови; пред есента ги суших върху радиатора. Можеш да ги накиснеш във вряла вода; все пак зеленчук е. (...) Тук пролетта е още студена, разтопяването не е започнало. (...) Най-голямата радост за Мур е радиото, което, Бог знае защо, започна да говори наистина за всичко. Неотдавна от Америка чухме гласа на Ева Кюри. Голямо средство! (...) Дръж се здраво, бъди силна. (...) Мур ти пише отделно. Мама.“
   Марина е радостна, че контактът с дъщеря є, макар и с писмо, е възстановен. А Сергей сигурно е жив, щом като управлението на затвора е приело колет за него. Друга добра новина: най-сетне е приета в Комитета на писателите при Държавното издателство за литература. Тази придобивка дължи не на поетическия си талант, а на преводаческата си работа. Получила е членската си книжка и я прибира като скъпоценност в ръчната чанта. Толкова е важно в днешните времена да имаш подръка едно официално признание! То ще улесни постъпките є, ако пак се наложи да сменя квартирата. Тя предвижда подобна възможност заради съседите, които постоянно шикалкавят при ползването на общата кухня. Случва се да махнат от огъня нейния чайник и да сложат своя. Карат се за котлона. Безочието на съквартирантите възмущава Мур и той ги нарича „свине“. После кавгата утихва и всекидневието продължава да тече.
   През юни Марина се готви за важно събитие: Анна Ахматова, която навремето тя толкова много е обичала, пътем се е отбила в Москва. Общите им приятели искат да организират „историческа“ среща между двете. През изминалия интервал от време Марина малко е променила мнението си за голямата поетеса, която цяла Русия въздига до облаците. Последната сбирка на Ахматова толкова я е разочаровала, че тя отбелязва в своя „Дневник“: „Вчера четох и препрочитах книгата на Ахматова – остаряла и слаба! Често (това положително е лош знак) заключенията є са отживели, избледнели. (...) Какво е правила от 1914 до 1940? Останала е затворена в себе си. Книгата е точно като една непоправимо бяла страница.“
   Първата среща между двете жени е на 7 юни 1941 година у семейство Ардотови. Разговорът е вежлив, условностите са спазени. Всяка прочита най-новите си стихове. Споделят колко е трудно да се пише в тези неспокойни времена и се разделят дружески, но хладно. Втората им среща е у М. Карджиев. Но и там двете остават в положение на отбрана. По повод тази вяла среща Ахматова казва следното за Марина Цветаева: „Тя се завърна царствено в своята Москва. Този път завинаги, а не като тази, с която обичаше да се сравнява – негърче или маймуна, облечена във френска рокля, тоест с голямо деколте!“1 Ариадна се оказва по-прозорлива от Ахматова и пише в своите „Спомени“: „Марина Цветаева беше несъразмерна, Анна Ахматова беше хармонична. Оттук идва разликата между тях в литературен план. Несъразмерността на първата приема и харесва хармонията на втората, докато хармонията на втората є пречи да разбере несъразмерността на първата.“ Право казано, Марина несъзнателно завижда на Ахматова, че е съумяла да наложи таланта си при различни режими, но същевременно приветства нейната мъдра и блестяща кариера. Зловиди є се, че творбите є задоволяват всички любители на поезията (без нея), а между читателите на Марина има хора с противоречиви вкусове; едни є се възхищават и я упрекват, че не е четивна, а други я приветстват, че е „разглобила“ до такава степен руския език, та го е превърнала в чисто „цветаевски“. Все пак на нея є се струва, че дори в Съветска Русия има все повече привърженици на модерната, изобретателната, объркваща лирика. Може би някой ден най-накрая ще открият, че тя по свой начин е класически автор. Но за това ще е нужно съучастничеството на събитията! А вълната от насилия, която залива света, изтласква поезията до ранга на нестойностно, дори неумесно развлечение. Ще може ли изолирана Русия дълго да бъде защитена от световния катаклизъм?
   В началото на юни 1941 година московските власти задължават цялото население да участва в учения по гражданска защита. Марина се подчинява на предписанието заедно с всичките си съседи от сградата. По улиците хората се срещат с тревожни лица. Не смеят да си говорят на висок глас за предстоящия въоръжен конфликт с всемогъщия Райх. Но всеки си го мисли.
   В събота, на 21 юни 1941 година, Марина отива у приятели за литературна сбирка и чете „Повест за Сонечка“. Топлият прием на присъстващите успокоява малко нервите є. Когато се прибира у дома, се опитва да заспи. На другия ден в зори я завладява ужасно предчувствие. Облича се набързо и тичешком отива на обичайното неделно събрание в Съюза на писателите и попада на „митинг“. Между събратята є по перо се говори само за тазсутрешното германско нападение. Наистина Хитлер не е обявил война, но войските му вече тъпчат руската земя. Заложени са честта и бъдещето на родината. СССР ще отвърне ли на удара, или ще позволи да бъде превзет, за да се избегне гигантско кръвопролитие? Пред едно напрегнато множество Фадеев, Еренбург и още някои произнасят речи за пламенна отплата. После всички стават на крака. В погледите се чете решителност. Стягат се юмруци, изправят се рамене, запява се в хор: „Бой последен!“ Гласът на Марина звучи заедно с гласовете на другите писатели. Изведнъж тя вече не е бившата емигрантка.
ХVII
ЗА КАКВО ДА СЕ ЖИВЕЕ
                           На булевард „Покровски“ в неделя, 22 юни 1941 година, Марина чува официалното съобщение, че СССР и Германия са в „състояние на война“. Много е горещо. През широко отворените прозорци на къщите гласът на председателя на Съвета на министрите Молотов се разлива над града с тържествени акценти. Стъписаните минувачи се спират, слушат и не коментират. След като се прибира у дома стремглаво, Марина телефонира наляво и надясно. Приятелите є са вцепенени. Самата тя има усещането, че за няколко минути е била пренесена на друга планета. Изневиделица Москва е станала неузнаваема. Отряди млади войници маршируват из улиците с песен, по стъклата на прозорците са налепени хартиени ленти, торби с пясък са струпани пред входовете на обществените сгради и магазините. Хората вече не четат книги. Поезията е мъртва. Всички се интересуват само от информационните бюлетини. А те неизменно носят лоши новини. Изглежда германците напредват неудържимо. Един след друг градовете падат в техни ръце. Готвели се, казват, да обкръжат Ленинград. Когато го погълнат, щели да тръгнат към Москва. Марина е ужасена от мисълта, че Мур може да бъде мобилизиран, макар че е още млад. На шестнайсет години е. Проявява скудоумие, нахалство и злоба, които могат да му навредят пред външни хора. Нищо не го трогва, нищо не го привлича. Той съзнава своята посредственост и пише на сестра си, за да є обясни какво истински го интересува от живота, който води в Москва: футболът, но само като зрител, една осемнайсетгодишна госпожица, „елегантна и духовита“, украинка, която обича джаза и произведенията на Клод Фарер, но не разбира нищо от голямата музика. Той от своя страна много е харесал една книга на Арагон „Богатите квартали“, но майка му, която все обича да се налага, не харесва нито книгата, нито госпожицата.
   Колкото по-ясно Марина долавя враждебността на Мур, толкова по-силно желае да го предпазва от малкото му московски познати и от самия него. Уви! Така, както вървят нещата, правителството скоро ще трябва да свика под знамената юношите. В очакване това да стане Мур е призован да служи в гражданската отбрана. Той и връстниците му са задължени да охраняват покривите и да изхвърлят на платното запалителните бомби или бомбите със закъснител, които може да паднат в охранявания от тях сектор. Марина смята, че задачата е трудна и опасна. Тя би искала синът є да е освободен от това задълъжение. Иска също Пастернак да покани и двамата на сигурно място в дачата си край Москва. Но перспективата да ги прибере при себе си буквално го отблъсква: те са толкова досадни и толкова странни! Пастернак уверява Марина в приятелските си чувства и се измъква под различни претексти.
   След 24 юли германците бомбардират Москва всяка нощ. Населението живее на пресекулки между воя на сирените. При всяка тревога се слиза в мазето или в станциите на метрото. Марина се чувства буквално изнурена. Тя е на ръба на нервна криза от безсъние и ужас от експлозиите. Правителството организира евакуацията на цивилното население по професионални категории. Неработоспособните и възрастните се изпращат в най-южните части на страната. След като дълго се е колебала дали да се включи в масовото изселване, Марина се решава да отиде със сина си в запазения за професионалните писатели район.
   Заминаването е насрочено за 8 август 1941 година.
   В навечерието ги посещават приятелите им, семей-ство Гордон. „Тя (Марина) беше напрегната като пружина, нервна, бърза, рязка, разказва Гордон. Спомням си израза на очите є този ден, бляскави, блуждаещи, отсъстващи. Правеше се, че ни слуша, дори ни отговаряше свързано, но беше ясно, че мисълта є е другаде.“ 1
    На другия ден след тази среща Пастернак, отново дружелюбен, дори нежен, придружава Марина и Мур на речната гара „Химки“. Те влизат в трюмовете на старото корабче „Александър Пирогов“, натъпкано с ужасени и потни от страх пътници
   Десет дни плават бавно по канала Москва-Волга, после по река Кама до Чистопол. Там в това голямо село неколцина привилегировани получават правото да си изберат жилище. Препращат останалите към по-незначителни селища в района. Не ги питат за предпочитанията им. Всеки си има свое номерче, своя преградка, своя участ, определени от администрацията. Мур се възмущава и фучи пред очите на отчаяната си майка. Обвинява я за нейното и своето нещастие и не се сдържа да я ругае публично.
    Изпращат Марина и Мур в Елабуга, затънтено селце в Татарската съветска република. Тук почти всички къщи са мрачни изби-колиби. По улиците никне трева. Няколко кокошки кълват нещо в праха. Между малкото минувачи свободно се разхождат кози и гъски. Жилището, което предлагат на Марина, е като всички тукашни селски къщурки, изградени от борови дънери. Вътре има само едно голямо помещение, разделено на две с преградна стена, която не стига до тавана. Вкарват новите обитатели в едното от разпределенията, другото е запазено за собствениците – семейство Броделчикови. Хазяите са скромни и гостоприемни, но шумни. От единия до другия край на избата се чува всичко. Няма начин да се уединиш, да поразмишляваш, да помечтаеш. Мур е силно раздразнен от обсаждащата ги теснотия и настоява майка му да издейства квартира в Чистопол. Поне е истински град, в който живеят истински евакуирани писатели, а Елабуга е фабрика за тор, където се изсипват непресети въглища. Освен това майка му няма да намери тук работа, нито той – подходящо училище, за да продължи образованието си. Марина се двоуми. Когато пристига в това загубено място, тя е толкова уморена, толкова отчаяна, че казва на Броделчикови: „Ще остана тук, няма да отида другаде.“
   Инстинктът є диктува да не привлича върху себе си вниманието с официални молби за промяна на местопребиваването. Впрочем още на другия ден след пристигането си в Елабуга я повикват в местната секция на НКВД. Очевидно провинциалните чиновници са нетърпеливи да покажат пред колегите си от Москва колко добре си гледат работата, като им изпращат подробен доклад за „въпросното лице“, което им е проводено. Новият разпит, макар да не е последван от никаква санкция, докрай разбива нервите на Марина. Вместо да я подкрепи в момен на дълбоко смущение, Мур започва да є втълпява, че е наложително и спешно да се пренесат в Чистопол. Наистина и там също ще има агенти на НКВД, фалшиви приятели, завистливи писатели, мизерия, тъга, унижения, но всичко е за предпочитане, казва той, пред тази подземна тъмница, където са осъдени да загинат от скука и недоимък сред всеобщо безразличие. Марина се е уморила да плува срещу течението и започва да си мисли, че Мур може би е прав и че тя трябва да използва всичките си връзки, за да потърси другаде по-подходяща обстановка за „интелектуалните“ си въжделения. А Мур отбелязва загадъчно в Дневника си, че общината е предложила на Марина работа като преводач от немски за НКВД. Дали пък не е на път да бъде приобщена към съветската система? Не е ли това про-блясък на надежда за всекидневието и на двамата?
   Марина си възвръща куража и с писмо моли да получи право за пребиваване в Чистопол със сина си. Такова „право на пребиваване“ се дава от комитета на  Литфонд, надлежно упълномощен да посочва лицата, които могат да го ползват. От писателите, които участват в него, само един, доколкото е информирана Марина, е бил против вписването є в списъка на „правоимащите“ обитатели на града – някой си Тренев, носител на Сталинова награда, титуляр на много ордени и известен със строгите си комунистически възгледи. Според него една емигрантка, съпруга на бивш белогвардеец, няма място между съветските писатели, съзнаващи своите задължения. Тя е могла да разчита на подкрепата на друг литератор, Николай Асеев, но той няма влиянието на първия. Въпреки тези обезпокоителни данни Марина, пришпорвана от Мур, се вкопчва в своя план. На 24 август 1941 година тя взема сама кораба за Чистопол и отива в седалището на Литфронт, където при пълна тайна заседава Съветът. Тя чака неспокойно в коридора решението на президиума.
   Пристига нейната посестрима Лидия Чуковская по своя лична работа. Тя вижда Марина, свита в едно кътче, скромна и смълчана като всеки просител. Когато съглежда Лидия, Марина възкликва: „Не си отивайте!... Останете с мен!... В този миг се решава съдбата ми. Ако откажат да ме впишат в Чистопол, ще умра! Ще се хвърля в Кама!“ Лидия Чуковская прави опит да я вразуми, а Марина простенва: „Тук в Чистопол има поне хора; там няма никой; тук в центъра на града има каменни къщи; там всички са дървени... В Елабуга ме е страх!“ Най-сетне съдбовната врата се отваря. Излиза една жена, Вера Смирнова, която е член на Литфонд. Тя съобщава на Марина, че въпреки някои възражения мнозинството в Съвета се е произнесло в подкрепа на искането є. Тази новина, която би трябвало да я зарадва, потапя Марина в болезнено объркване. Лудия Чуковская, която я е наблюдавала скритом, отбелязва в своите „Спомени“: „Забелязах с почуда, че Марина (Цветаева) дори не изглеждаше щастлива от благоприятния резулат от молбата си.“ Пред погледа на учудената Лидия Марина поклаща глава и прошепва: „Струва ли се труда човек да търси (квартира, работа)? Вероятно е по-добре да се откажа от всичко и да се върна в Елабуга!“ – „Ах! Не това!, възразява Лидия Чуковская. Тук не е трудно да се намери стая!“ – „За какво ли? Дори да намеря стая, няма да ми дадат работа! И значи да нямам с какво да живея.“
   Въпреки всичко Марина се съгласява да пообиколи града, придружена от Лидия, с надежда да намери свободна и евтина квартира. Но търсенето са оказва напразно и Лидия си наумява да разсее малко Марина, като я покани на литературна вечер у приятели, семейство Шнайдер. На импровизираната сбирка Марина се съгласява да рецитира писани преди време поеми и по-специално „Носталгия по родната страна“. Щедро я аплодират и приветстват. Този успех в тесен кръг є припомня времето, когато мечтаеше да покорява все по-широка и по-открита за нейното вдъхновение публика. Какво общо има между днешната просякиня и вчерашната завоевателка? Татяна Шнайдер, която е чула това „поетично полагане на клетва“, описва със следните думи гордата мизерия и странното гиздило на Марина: „Носеше ужасна вълнена барета с цвят на камилска вълна, дълга пола от синя коприна, избеляла с времето, наметната беше с къса спортна жилетка и обута със сандали. (...) Жълтите є очи издаваха лудост. Не я сдържаше на едно място, сновеше из стаята и пушеше... Очевидно є беше нужно да се довери на някого. Изведнъж започна да плаче, махна очилата си, жилетката и баретата. Така изглеждаше невероятно стройна, като съвсем млада девойка. (...) После се наведе към мен и ме целуна.“ 1 Дали възхищението, което прочита в очите на Татяна Шнайдер, оживява Марина? Когато напуска уютния апартамент и приятелската компания, се чувства готова да продължи борбата. На мига изпраща телеграма до Мур, за да му съобщи, че накрая е получила за двамата право да живеят в Чистопол. Но є е нужно още, да може тук да си изкарва хляба.
   Използвайки благоразположението на Литфонд, Марина потиска гордостта си и изпраща до всемогъщия кръжец прошение да я назначат, макар и на нископоставена длъжност, в служба на писателите: „Моля да бъда назначена на работа като миячка на съдове в бъдещия стол на Литфонд. Подпис: М. Цветаева, 26 август 1941 година.“ Все пак няма да є откажат възможността да мие чиниите на колегите си срещу справедливо възна-граждение!
   Марина прекарва нощта срещу 27 август в Дома на писателите и на сутринта отива да вземе кораба за Елабуга. Но кеят е изпълнен със стенещи жени. Тук са пристигнали много кораби с ранени от фронта, набързо са ги разтоварили в пристанището на Чистопол, сетне ги разпределят по болниците в района. Марина изведнъж се чувства не на мястото си. Струва є се, че личното є отчаяние расте и се обяснява с отчаянието на целия руски народ. Ужасът не е само в нея, а в цялата вселена. Кога ще свърши този кошмар за Русия и за самата нея? В момента, когато се качва на кораба, който изпълнява рейсовете от Чистопол до Елабуга, е убедена, че се отделя не само от твърда земя, но и от реалността на света. Всичко, което може да последва, е само безумие!
   На другия ден след завръщането си в Елабуга тя има сериозен разговор с Мур, който е все така вироглав и я насърчава да продължи постъпките си. По думите му те са на „правилен път“. При тези условия е необходимо тя да отиде още на 30 август в Чистопол, където още нищо не е решено окончателно за бъдещето на една прочута руска поетеса в кухнята на почивния дом, но вероятно ще є направят тази добрина. От любов към сина си, а също и от умора Марина се съгласява да направи последен опит. Но на 30 август, обратно на обещението, тя не помръдва, стои като парализирана от собственото си решение.
   Този ден я посещава непозната девойка на име Нина Броведовская. Много добре информирани съседи са є казали, че сегашните наематели на Броделчикови се готвят да напуснат квартирата, защото заминават за Чистопол. А Нина пристига точно от Чистопол и иска да се настани в Елабуга с майка си. На Марина є е забавна възможността за размяна и новодошлата є става симпатична. Тя повежда разговор с нея и узнава, че очарователната госпожица е от Псков, получила е диплом за медицинска сестра и има намерение да замине за фронта, за да се грижи за ранени войници, станали жертва на своя героизъм. Марина е изненадана от призванието на девойката, толкова различно от нейните собствени горчилки. Тя се опитва да я разубеди, като є обяснява, че мястото на една жена не е на полесражението, в калта, при гнойните рани и при животинската мъжка похотливост. Нина е впечатлена от приятелския разговор и си го спомня дума по дума. Когато изчерпва всичките си аргументи, за да накара момичето да промени решението си, Марина заговаря за свещеното задължение на една дъщеря към майка си, която не бива да напуска под никакъв претекст, особено пък, когато страната е залята от огън и кръв. После посочва собствения си пример и мълви като на себе си:
   „– Вашата майка е край вас, аз пък имам син, който все се противи и иска да си отиде. Мечтае да се върне в Москва. Това е родният ми град. Но днес го ненавиждам! Голям късмет имате, че майка ви е жива... Пазете я! Аз съм сама!
   – Как така? – пита Нина. Нали ми казахте, че имате син?
   – Не е същото! – въздъхва Марина. – Важното е човек да има край себе си някой по-възрастен или някой, с когото сте израснали и с когото имате много общи спомени. Когато изчезва някое такова същество, не остава никой, на когото можете да кажете: „Спомняш ли си?“ Като че ли изведнъж човек загубва цялото си минало! По-страшно е от смърт!“
   Нина Броведовская си тръгва замислена. Тя никога няма да забрави образа на застаряващата жена с къси коси и пронизващ поглед, която има вид, разказва тя, на „учителка“ и която едва я познава, а є поверява, сякаш не особено охотно, тайната на своите опасения, на болката и самотата си.
   След посещението на Нина Броведовская съседите чуват, че Марина и синът є се карат. Кавгата, както обикновено, е на френски език. Невъзможно е Броделчикови да разберат точния смисъл. Но им става ясно, че майката е на ръба на търпението, а момчето едва понася нейната деспотична любов. Като че е на осем години, а скоро ще бъде на шестнайсет! Същата вечер, 30 август, Мур отбелязва гневно в своя „Дневник“: „Майка ми е като пумпал. Върти се и не знае дали да стои тук, или да замине за Чистопол. Чака от мен „решаващата дума“, а аз отказвам да произнеса тази „решаваща дума“, защото не искам да поема отговорността за тежките заблуди на майка ми.“
   На другия ден, 31 август 1941 година, радиото съобщава, че германската армия е преминала Днепър. Кметството на Елабуга призовава всички жители да се включат в строежа на писта за бъдещото летище. Всеки участник ще получи пита хляб като награда за патриотичното усилие. Марина изпраща Мур на работната площадка. Това ще го ангажира, а и пита хляб не е без значение в тези гладни времена. Хазяите също отсъстват за няколко часа. Марина е останала сама. В главата є нахлуват най-черни картини. Няколко дни преди това, при една от многобройните им разпри, Мур є е подхвърлил със злоба на невъзпитано дете: „Един от нас ще излезе оттук с краката напред!“ Синът є има право, мисли си Марина, но очевидно на нея се пада да е първа. Пред Мур е цялото бъдеще, а тя вече е напълно безполезна и за близките си, и за литературата. Чистият извор на вдъхновението окончателно е размътен в главата є от прилив на помия. Нещо още по-лошо: тя е изгнаник в собственото си отечество, не знае нищо нито за мъжа си, нито за дъщеря си. Мъртви ли са? Или са просто изселени? А тя, Марина, трябва ли да се смята за живо създание или за отсрочен труп? Вместо да помага на сина си, тя виси на шията му като воденичен камък. Иска є се да се освободи от това тяло, което я обременява и което тя влачи толкова години от поржение към поражение, от нещастие към нещастие. Мидълта да свърши със себе си я заслепява като заповед, дошла от небето. Или пък като мълчалива заповед, дошла от Москва, и още по-точно от НКВД. Държавният октопод не я е пуснал. Той я стяга все по-здраво в пипалата си. И тук, както в Ленинград, както в Москва, както навсякъде в СССР, така именуваната Марина Цветаева не е поетеса – талантлива или не, тя дори не е жена, тя е само пионка, която недвижима ръка разхожда по своя воля върху шахматната дъска. Политиката на момента я е свела до нула. За да се убеди в това, Марина препрочита няколко думи, които е написала някога в своя  „Дневник“  на връщане от затвора, където е била на посещение. Тя е носила там колет за Сергей. Той е бил приет. Значи Сергей е още жив. Светлинка надежда. „В трамвая, където бях седнала, пише тя, зъбите ми тракаха, без да го искам. Потракването им ми показа, че ме е страх. Когато на гишето ми казаха, че колетът ще бъде предаден на получателя, сълзите ми рукнаха, като че ли бяха чакали само това. Ако бяха отказали да го приемат, нямаше да заплача.“ По-нататък друг пасаж спира погледа є: „Какво ми остава освен страховете за Мур, за здравето му, за бъдещето му при наближаването на шестнайсетте, за валидността на паспорта му, за всички тия неща, за които съм отговорна аз?“ На друго място една многозначителна забележка: „Моят страх от всичко!“ Думите са подчертани от Марина. Тя ги подчертава мислено втори път. Те са сбит израз на целия є живот от завръщането в страната. Ужасът се надига в нея като вода от черен прилив. Всеки миг ще загине, залята, задушена. Трябва да действа, преди да са дошли тези, които ще є попречат. Никой у дома. Да си речеш, че са си дали дума, за да є улеснят задачата. Но трябва бързо да действа, ако иска да намери достоен изход от сцената. Марина пише три писма.
   Най-напред на сина си: „Мой малък Мур, прости ми, но после ще бъде още по-лошо. Аз съм тежко болна, аз вече не съм същата. Безумно те обичам. Разбери, че не можех повече да живея. Предай на татко и Аля, ако ги видиш, че съм ги обичала до последния миг, и им обясни, че съм била в безизходица.“
   Следващото писмо е до хората от Литфонд: „Скъпи другари, не оставяйте Мур самичък, умолявам ви! Нека този, който може, го отведе в Чистопол при Асеев. Корабите са ужасни. Горещо ви моля, не го оставяйте да пътува сам. Помогнете му също да си прибере багажа и да го пренесе в Чистопол. Разчитам на разпродажба на вещите ми. Искам Мур да живее и да учи. С мен нямаше да успее. (...) Не ме погребвайте жива! Добре проверете преди това!“
   Накрая пише на приятеля си от Чистопол Николай Асеев: „Умолявам ви да вземете Мур при себе си в Чистопол и да го считате просто за син. Не мога да направя нищо повече за него, бих му направила само зло. В моята ръчна чанта има сто и петдесет рубли и трябва да се опитате да продадете всичките ми вещи. В малкото ми куфарче има няколко тефтерчета с поеми и текстове в проза. Поверявам ви ги. Имайте грижа за моя скъп Мур, много е крехко здравето му. Обичайте го като ваш син. Той го заслужава. А на мен – простете ми. Не можах да понеса!“
   Тя запечатва трите писма и са запътва с решителна стъпка към вратата на избата. Една кука на тавана приковава погледа є. Всъщност това е просто един извит гвоздей, но изглежда здраво закован. Забелязала го е в деня на пристигането си. А въжета колкото щеш между пакетите, които са я придружавали при пътуванията є. Кога се научи да прави затягащ възел? Може би в детството, от безделие, за игра. Възвръща си някогашните забавни жестове, като овързва конопените влакна. Останалото вече не зависи от нея. Обаче една последна предпазна мярка: за да не се види от малкото прозорче, което гледа към двора, какво става вътре, тя закрива стъклото с парче плат. Всичко е готово. Кураж!
   Когато Броделчикови се прибират, вече е много късно. Съседите се струпват около обесеното на куката тяло. Краката на Марина почти докосват пода. Всички възклицават, щурат се, но още никой не смее да докосне трупа: „Това носи нещастие!“ Накрая един непознат освобождава Марина от примката. Повикани са милиционерите и те пристигат на местопроизшествието. Един лекар установява смъртта. В този момент Мур се връща от строежа на летището. Той забелязва, че пред къщата са се струпали хора, и пита за какво е суматохата. Хора от квартала го осведомяват. Той иска да влезе. Но го спират, за да не види подпухналото посиняло лице на майка си. Тогава той си отива с наведена глава. Покриват мъртвата с бял чаршаф. Докато я пренасят в моргата на Елабуга, милицията прави обиск. На удостоверението за смъртта в графата „професия на покойника“ секретарят на кметството е записал лаконично – „евакуирана“.
   Тази нощ Мур остава да спи при приятеля си Дима Сикорски. Когато си ляга, му казва с болезнена ярост: „Добре направи майка ми!“ Той е отчаян и същевременно облекчен. Марина, която е обожавал, критикувайки я, му тровеше живота с прищевките си, с риданията си и с неуместните си съвети. Той се чувства мъж, преди да открие, че е сирак. В знак на благодарност към Дима за гостоприемството той му дава за спомен блузката, жилетката и баретата, които Марина е носела в деня на самоубийството си. Но, оправдавайки се с болезнената си чувствителност, той отказва да присъства на погребението на майка си.
   Около ямата само съседи и непознати. Никаква статия във вестниците, никакво надгробно слово над ковчега. Войната е в разгара си. Кръвта се лее на потоци по руската земя. Кой ще се разтревожи за самоубийството някъде в съветска Татария на стара поетеса със секнало вдъхновение, докато толкова много млади хора загиват на фронта, за да защитят отечеството? И поради липса на пари са сметнали за излишно да сковат един кръст с име и дата, за да сочи мястото на гроба 1.
   Нова посмъртно обезличаване отговаря точно на представите на Марина Цветаева. Тя си отива така, сякаш е жива, като се изплези на обществените условности. Тя пожертва всичко за литературата и е правилно да не остане от нея никаква следа на тази земя освен книгите, които написа. Нали нейното най-скъпо пожелание беше да се самоунищожи като жена, за да се наложи по-добре като поет. Страстта към писането, доведена до пълно отсъствие на написано (дори на кратък епитаф върху надгробен камък), не е ли това ослепителен символ? Със своята плаха гордост Марина не би избрала друг край освен тази анонимна смърт – да изчезне в гробната яма.
   
   
ХVIII
СЛЕД-ЦВЕТАЕВА
                           Всички близки на Марина Цветаева имат също такава неумолима участ като нейната. Съпругът є, Сергей Ефрон, от когото толкова дълго не получи никакви новини, бе разстрелян тайно през месец октомври 1941 година. Синът є Мур се завърна в Москва през 1944 година, незабавно бе мобилизиран и изпратен в редовете на Червената армия. През юли същата година бе тежко ранен на фронта в Летония. Той почина в болница, без да се разбере как е станало. Дъщеря є Ариадна, след като беше арестувана през 1939 година, прекара осем години в изгнание. След като бе освободена, живя две години в Рязан. След това отново бе арестувана и заточена завинаги в Далечния север, в село Туруханск, Красноярска област. Тя беше окончателно оневинена през 1955 година и получи разрешение да се завърне в Москва. Отдаде се до края на живота си на спомена и делото на майка си. Сестрата на Марина Цветаева, Анастасия, беше арестувана през 1937 година, след това освободена, после наново заточена и през 1958 година напълно реабилитирана. Тя също се посвещава в служба на паметта на покойната си сестра. Веднага след войната интересът към поезията на Марина се пробужда сред русите, живеещи в чужбина. Публикувани бяха много трудове за нея и неиздадени текстове, намерени по чудо. През 1957 година Третият пленум на Съюза на писателите я призна за голям национален поет на СССР. Оттогава в Русия и извън Русия славата є непрекъснато расте.
   В края на разказа за бурния житейски път на Марина Цветаева в паметта ми изплува ясно един личен спомен. Беше през декември 1938 година. Тогава бях на двайсет и седем години и вече бях публикувал няколко книги, когато ми се удаде случай да посетя някои руски писатели в емиграция, слабо познати на руската публика, и да им изкажа възхищението си от тяхното творчество. Един след друг Ремизов, Шмельов, Мережковски и съпругата му Зинаида Хипиус ме посрещаха сърдечно и отвръщаха на моята почит с вълнуваща скромност и меланхолия. По време на нашите разговори ги разпитвах дискретно за други руски писатели в изгнание. Те ми говориха за някои свои събратя, но никога не споменаха името на Марина Цветаева. Впрочем и самият аз не знаех почти нищо по това време за поетесата, която наричаха недосегаема и екстравагантна. Мълчанието на събеседниците ми засили моята представа, че вероятно славата є е фалшива, а може би и патриотизмът є, че е съветско лице, пристигнало във Франция да сее безредие по стъпките си. Едва пет месеца след моите срещи с елита на руската литература във Франция случайно научих за внезапното отпътуване на Марина Цветаева, която избягала от „капиталистическия ад“, за да търси убежище в Съветска Русия и да завърши там цикъла на своите нещастия.
   И днес още, когато ми се случи да споменавам тънките връзки между изкуството и политиката, между жаждата да се живее и жаждата да се твори, между носталгията към родния хоризонт и влечението към чужди земи, между допълващите се прелести на френския език и на руския, аз си мисля за Марина Цветаева. Сякаш тази изключителна личност е натрупала толкова безумства и толкова мъки само за да научи на мъдрост другите.
   
Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.

Файлов източник: dubina.dir.bg

16 октомври 2008