Анри Троая

	КЛЕОПАТРА

Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.

Файлов източник: dubina.dir.bg

20 октомври 2008

ПРЕДИСЛОВИЕ
Модерен, шумен, пренаселен град. Разпрострян, въшлив. Посред суматохата има местенце с развалини, където животът е спрял: разбити колони, безглави бюстове, сфинксове с черти, изтрити от морето, в което са били потопени, фараони без крайници. Ветровитата зима на Александрия стрелва дълъг лъч светлина измежду два облака; той се плъзва по мрамора и озарява млечнобелия бюст на богинята, посрещала някога моряците под огромната сянка на Фара. Слънчевата светлина се спира върху къс мрамор, привлечена за миг от буквите на един надпис, също обезобразен: 57E1A!-
   Значи, не е било приказка. Случило се е. Наистина е било, и то тук, в този град, където нищо не е останало от нея – или почти. Тук е расла тя, тук е царувала, обичала, разговаряла на „ти“ с един гений, а после с претендент за владетел на световната империя. Тук е интригантствала, тук е раждала три пъти, оборудвала бойни кораби, вдигала хората на оръжие, потрошила несметни богатства, убивала, мечтала, плакала, празнувала, тук се е надявала и изпадала в безнадеждност. Опиянението, ужасът, величието и тревогата, повествувани десетки хиляди пъти – всичко е самата истина. Също и нежността; също и радостта, и сладостта на живота.
   От плът и кръв е била тази Клеопатра, чието име дори са искали да изтрият от камъните, без никога да успеят – дори тук – да премахнат тъй непоклатимия спомен. Още търсят гроба на Александър под джамиите в нейната някогашна столица. Но не є нейния: щом прахът є е бил погребан до праха на Антоний, повече и думичка не се е чула за последното є обиталище.
   И какво остава от нея, освен легендата? Десетина надписа като този, пощадени незнайно как; осакатени статуи с несигурен произход; официални портрети и различно тълкувани йероглифи по фасадите на далечни светилища в Среден и Горен Египет; няколко захабени профила по монети; непълен текст върху мемфиски папирус – при това с оспорвана стойност. И най-сетне десетина исторически и литературни свидетелства, често злобни, та дори направо оскърбителни.
   И все пак ето че и след над две хиляди години продължава да се говори за онази, която с примитивна и жестока церемония, напомняща за най-грубия период от възхода на Вечния град, бива ритуално обявена за враг на римския народ. По бреговете на Тибър преди нея единствен Ханибал е развихрял такъв страх, такава омраза; дори дълго след като я е поразил, Рим вади като някакво плашило спомена за нея. И тъкмо тази омраза ни носи паметта за нея, след като дори камъните в завоюваната Александрия са заставени да мълчат. Дяволско изчадие или не, „Египтянката“ се превръща в мит, а дори царствата да умират, митовете си остават безсмъртни. Затова и прекъснатият надпис сред развалините в Ком ел-Дик сам по себе си е обобщаващ знак за съдбата на Клеопатра: щом само името є бъде произнесено, и в ушите ни звънват грохот и ярост, и ние сами се прехласваме вътрешно по разказ, познат ни сякаш още от първите ни дни, безподобен разказ за кръв, за секс и за смърт.
   Трябва да се каже, че Клеопатра се изтъркулва в историята през една зимна нощ на 47 година преди Христа съвсем в стила на великите епопеи, на „Илиада“ или на „Рамаяна“, когато изниква от вързоп дрипи, положен в краката на най-могъщия мъж на Запад – Цезар. До този ден няма по-зрелищно навлизане в политиката: в сравнение с него „гласовете“ на Жана д’Арк и хитроумният є ход в Шинон са простодушни театрални трикове. Още с този си похват Клеопатра добива легендарно измерение. И си остава в него; а илюзията, подхранвана двадесет години, че ще успее да осъществи амбицията на Александър – империя от Океана до Инд, – я дарява посмъртно със съдбата на ония, които мечтаят по-далеч и по-силно от другите: да буди фантасмагорични, погрешни и двусмислени представи.
   Недоразумението трае векове наред. Тук е силата на Клеопатриния образ; тук е и тясната му рамка: една история, която, ако си послужим със словата на Жан-Жак Русо, не е била вдъхновена от ничий пример и която никога няма да има подражание, скрива за нас същинската личност на последната фараонка.
   Нека само проучим участта на името є: кой помни днес, че гръцката митология наброява поне четири Клеопатри, дъщери на нимфи, деца на бога на ветровете или някоя сестра на Мидас, царя, който преобразявал всичко в злато? Кой се сеща, че преди царицата, покорила Рим и накарала го да трепери, девет други жени със същото име, и то не незначителни, са били владетелки на Египет? Последната Клеопатра е помела в паметта на хората всички свои предшественици, та дори спомена за своята дъщеря, която е трябвало да увековечи славното є име. Кой в наше време е способен да разкаже бурните им съдби, с изключение на неколцина ерудити? Дори в техните очи последната царица на Египет толкова се отличава от предходниците си, че те нерядко изпитват потребност да я назовават „Великата Клеопатра“, успоредно с друг един Неподражаем – Александър. Властта є над въображенията е тъй безпрекословна в наше време, че макар без особени колебания да наричат момиченцата с имена, водещи произхода си от древна Гърция – Елена, Пенелопа, Сафо, Береника, – никой не се осмелява да бележи един млад живот със знака на любовницата на Цезар и Антоний, освен под съкратената му форма, Клео, като че в своята цялост името на Клеопатра влече незнаен полъх на тъмна злокобност и на съкрушително величие.
   Защото легендата, която скрива за нас истината за самата жена, все тъй въздейства на въображенията ни като някаква черна дупка: според астрофизиците, ако такава се срещне със звезда, я поглъща и обема в своята маса, свивайки я до крайност. По същия начин историческата фигура на Клеопатра е всмукала и сгъстила всички черти на фаталната жена: прелъстителката, прекрасната чужденка, ориенталката с нейните еротични тайни, непознати за Запада, могъщата и разточителна царица, интригантката, кокетката, вълшебницата, та дори магьосницата или нимфоманката – „разгонената циганка“, за която по-сетне ще говори Шекспир.
   Този куп фантазии, сгъстен допълнително от загадъчността, която сме склонни инстинктивно да приписваме на Египет и на фараоните, е завладял римляните още докато Клеопатра е била жива; след смъртта є настоятелната пропаганда на победилия я Октавиан окончателно го вплита в подсъзнанията. След дълго забвение през Средновековието, дължащо се на непознаването на античните свидетелства, легендата за Клеопатра възкръсва с несравнима сила още щом преводът на Плутарх от Амио осигурява на ренесансовите елити в Европа допир до династическата сага, съставлявала ядрото на първия сблъсък между Изтока и Запада. Според Плутарх царицата е умряла от змийско ухапване; пагубната близост с влечугото сродява Клеопатра с библейската Ева: царицата на Египет ще е проклела властелините на Рим, също както първата жена низвергнала света до Злото, отстъпвайки на змията. „Дъщеря на нечистия“, „дяволска кобила“, „смъртоносна чародейка“, „трижди развратна“ – беснеят великолепните персонажи на Шекспир, вдъхновени от прочитането на Плутарх. Определения, подемащи като ехо сгъстения образ, създаден още скоро след гибелта на царицата, когато поетът Хораций* обобщава с безпощадна суровост, заклеймила навеки паметта є: Fatale monstrum.
   Най-често ще го превеждат: фатално чудовище. Думата е несравнимо по-жестока на латински: monstrum обозначава природно отклонение, тъй необичайно, че трябва да се разглежда като прорицателски знак, като предупреждение на боговете – като онова, което тогава наричали чудо. Още от самото начало личността и съдбата на Клеопатра били възприемани като зрелище: пиеса, чието главно лице, царицата, е било само по себе си носител на смисъл заедно с обратите в живота си. Клеопатра – жена, творяща опасности, обект, също като секса, на възхищение и ужас, недвусмислен сигнал за хората – за мъжете и римляните, – проява, в рационален, но и в театрален смисъл, на лудостта, съдържаща се в отклонението от стария ред в света. Най-сетне, все едно сме присъствували на трагедия, при която Рим in extremis отървава кожата, идва и сублимирането на воайорското удоволствие при вида на поражението на чудовището. Мрачното прилагателно фатално величествено уточнява поуката: според поета в тялото на Клеопатра са били въплътени направо силите на съдбата; ако чудото не е било взето под внимание, Рим е щял да си загине под ударите му.
   Наистина великолепна трагедия; както се казва в киното, разпределението на ролите около царицата е било внушително и бляскаво – като се започне от сестрите є, които яростно са се стремили да спечелят нейните любовници Цезар и Антоний, от предателствата на брат є и на Октавиан, най-неумолимия є враг, та до близнаците Луна и Слънце, които родила от Антоний, и до слугините, последвали я в смъртта. Темпото на сценария е забележително, да не говорим за символиката и внушителността на реквизита и на декорите: царски лодки, спускащи се по Нил, изумителни бисери, разтворени според мълвата в бокали с оцет, Сенатът, където Цезар рухва под ударите на глутницата свои противници, мавзолеят, където Антоний идва да издъхне в обятията на своята царица, без да се броят истинските или измислени вакханалии по александрийските улици и най-сетне морската битка, сблъсъкът между Изтока и Запада, решил кой ще владее света.
   В съвременността някои вече смятат, че това е малко прекалено. Сесил Б. Де Мил, Манкевич и целокупният Холивуд може да са в свои води сред това фрапантно величие, както си му е редът, ала в строгата сянка на библиотеките златото и пурпурът рядко печелят. Митът бива нападнат от разяждащ скептицизъм. Историците, които навярно не са можели да си простят, задето някога са се поддали на завладяващото зрелище, решават да внесат смут: цялата тая красота явно се дължи на някакви трикове; историческата Клеопатра трябва да е била съмнително създание с измислен чар, картонена маска; а източниците за изпълнения є с приключения живот ще да са били изтълкувани прибързано и дори фалшифицирани.
   И ето че настойчиво започват да доказват как знаменитата царица е била само дребна интригантка, не особено хубава гъркиня, полукуртизанка с нищожни амбиции, произхождаща впрочем от кръвосмесителна династия на пропаднали тирани в също тъй обхванатия от разруха Египет; съдбата є трябвало да се разглежда като последен порив на сринало се източно царство, обречено от десетилетия от „хода на Историята“, който според преценките е бил предопределен да следва римския рационализъм, а не екстравагантната гигантомания на последната монархия, наследница на Александър.
   Странно, макар и осъдена отново, този път в името на разумния разум, Клеопатра пак не се озовава сред забравените кътчета от Историята. Напротив, поради принизяването, сродно с упоритото очерняне, на което римляните настойчиво подлагат паметта є, смущаващият є лик изглежда още по-значителен и прекрасен: та коя е била най-сетне тази източна царица, какво точно е сторила, за да заслужи след толкова безкрайно романтични почести такова историческо непризнаване? След десетки биографии и художествени творби, писани и филмирани, въпросът си остава висящ. Едно е обаче очевидно: и двайсет века след смъртта си Клеопатра все дразни. И все зрелищно, както приживе.
   Тя е тук повече от всякога. Тя упорито терзае въображението, дори в исторически план. Все тъй силна, царствена, ярка. Грее с все същата черна светлина, както приживе, с онова упорито вечерно зарево пред катастрофа, което е увековечило паметта за нея. Подобно на Фара, чиито разпръснати останки се издирват по дъното на александрийското пристанище, Клеопатра е ослепителна, както в деня, когато легендата за нея е била разказана за пръв път, и то с такава мощ, че се забравя как тя всъщност е била една от първите проявили се в политиката жени в Историята, и със сигурност най-забележителната, владетелка, обсебена от тъй непомерно честолюбие, че дори само то превръща живота є в пищен филм: та тя е искала направо да присвои най-бляскавата антична утопия, да царува над всички познати земи, да нахлуе по пътя към най-далечния Изток и така да даде завършек на неосъществения блян на Александър – най-сетне да обгърне „облостта на света“.
   Не е можела сама, трябвал є е мъж по мярка – съучастник, любовник, съюзник и оръдие. Това е бил Цезар, после претендентът за наследството му, Марк Антоний. Обикновено са се опитвали да разкрият личността на Клеопатра чрез техните съдби. Но защо да не се приеме обратен подход? Защо да не се опитаме да я проумеем не от гледна точка на мъжете, които са били нейни врагове и нейни любовници, а от женска гледна точка? Откъм Александрия, а не само откъм Рим. Не през погледа на западните победители, а откъм привидно покорения Изток.
   Защото очевидно римските военни дълго са се съобразявали със страстите на дребничката македонска княгиня с жив ум, хитроумна дипломатка, свръхнадарена режисьорка, схватлива, делова, начетена, владееща езици, силна в математиката, удивително ловка при улавянето на геополитическите сложности и на мистичните и религиозни противоречия в една епоха, когато са вярвали, че краят на света е съвсем близък...
   Погледната от този ъгъл, личността на Клеопатра става удивително близка, почти свойски понятна със своите вълнения, изпитания и радости. И човешкото, тъй да се каже, излиза наяве, макар зрелищното и романтичното да бележат все така великите мигове в живота є, което съвсем не е чудно: жената е била и фараонка и е държала това да се знае. И ако след две хиляди години изминатият от нея път продължава да ни завладява, то е може би защото една девойка, подвластна още от раждането си на смазващи съдбоносни обстоятелства, един ден е имала смелостта да мечтае по-силно, по-надалеч от повечето хора, взела е в ръце собствената си съдба, пожелала е да я извае като произведение на изкуството и тъй се е превърнала измежду всички други жени в единствената, която си остава навеки неподражаема.
–1–
Заради облостта на света
(323 г. пр. Хр.)
Светът бе объл. Объл като щита на Александър. И изпъкнал. Объл като плод, но по-съвършен. Също като топките, с които си играеха децата. Като кълбо. Сфера без дефекти. Объл и пълен. Съвсем объл.
   Тя го знаеше; знаеше го и баща є, и бащата на нейния баща, та и по-преди, колкото и далеко да се върнеше към прадедите си. Като че ли открай време, или поне от времето, когато Александър бе предприел завоевателските си походи. Разбира се, легендата, че светът е равен като чиния не бе напълно изчезнала и можеше някой ден отново да изникне в съзнанието на хората, тъй често двоумящи се между тесногръдието и копнежа по безкрайното. В Александрия нямаше почти никаква опасност за това: по-скоро ги влечеше огромното по размери.
   Заради морето. Градът бе разположен на два залива: залива Добро завръщане на запад, а на изток, току под знаменития и грамаден Фар бе Голямото пристанище. В далечината бе пустинята, камъни и пясъчни вълни, които също бяха израз на огромността на нещата; те обаче умееха да проправят невидими пътища и по морето, и в нея.
   И най-сетне реката. Всяка година на точно определена дата тя заливаше черната тиня в покрайнините на града, сред тресавищата, в които руслото є се губеше. Все още не се знаеше откъде извира. Загадка, която сама по себе си бе призив към неизвестността. Някой ден щяха да я изяснят. В Александрия вече имаха доста ясна представа за света.
   Наричаха го Всичкото. „Universus, Всичкото завъртяно цяло“ – така го превеждаха варварите от Запад, римляните с груб език, в който често не достигаха думи. Словосъчетанието поне подсказваше, че континентите, разстлани по повърхността на кълбото, са от едната страна на сферата, както смятаха повечето александрийски учени. Според тях обаче, за да бъде изразен добре светът, трябваше да се говори на гръцки: от толкова векове елините си задаваха въпроси за същността му от Пергам до Сиракуза, от Антиохия до Милет, на Родос, в Ефес и Книда или на Самос, по всички средиземноморски брегове, където се бяха заселили; бяха го описали по такива различни начини – като философи, астрономи, историци, природоизследователи и дори като поети, с Омировия Одисей и с Язон, търсача на Златното руно, за когото стиховете бяха наредени от Аполоний, – та имаха множество думи, за да го назовават. Например, когато го разглеждаха като политици или като географи, го наричаха ойкумене: обитаваните земи, народите, подлежащи на покоряване, с които трябваше да се започне.
   Бяха започнали да ги описват: дори бяха разчертали рисунки, подобни на карти. Цялата тая наука се бе сбрала в града, който Александър бе основал, преди да потегли да завоюва Земята, като че би могла да се развива, да цъфти и пребъдва само край балсамираното му тяло; за два века и половина се бе натрупало такова познание за света, че ония, които идваха да го попиват, сякаш с основание можеха да предсказват как някой ден всички населени с варвари земи, включително още непознатите, вместо да дърдорят и ръмжат неблагозвучно, щяха да заговорят гръцки.
   Този блян бе също тъй силен, както и жаждата за познание, нищо не бе успяло да го прекрати и дори римляните започваха да се убеждават в мощта на гръцкия да преодолява препятствията по пътя към науката и към властта. Сега, когато бяха премазали и присъединили последните елини, и те искаха целия свят за себе си – само за себе си. Градът и Вселената, градът Рим по средата на Кръга на хоризонта, такава бе вече тяхната честолюбива цел.
   Urbi et orbi: истината бе, че тия слова отекваха красиво, отронени от устата на римските пълководци, когато караха своите легиони да отиват на смърт из източните пустини, за да разпространяват по всички познати земи реда, установен от Рим. Ала след като завладяха Сицилия, Гърция, Сирия, Юдея, егейските острови и азиатските градове, те бяха започнали да се избиват взаимно, за да се изясни кой от тях щеше да държи в ръцете си властта във всемирната империя. Затова и още не бяха посмели да нападнат Египет, от страх военачалникът, докопал нилската съкровищница, да не получи достатъчно средства, за да стане господар на света.
   Междувременно сипеха какви ли не хули срещу владетелите на Александрия. Все същите нападки: наричаха ги порочни тирани, затънали в блудство и упадък. Ала ако Рим наброяваше шестстотин хиляди жители, основаната само триста години по-късно Александрия можеше да им противопостави своите четиристотин хиляди. Впрочем при основаването на града, когато архитектите положили очертанията му с ивица брашно, тъй като тебеширът не достигал, от всички страни долетели птици, за да го изкълват. Гадателите уверено предрекли на Александър, че градът ще процъфти като никой друг на тоя свят. Също като птиците, народите се стичаха отвсякъде, за да живеят тук. Пък и откъде бяха научили римляните, че има още свят оттатък Тибър и техните седем хълма, и че този свят е объл? От гърци, и то често александрийски гърци. Светът бе объл и гръцки. И такъв щеше да си остане.
*
*   *
Крещящо очевидно бе, че дори за най-великите римски пълководци единственият пример за завоевател бе грък: Александър, поел тъкмо оттук да срещне Всичкото. От три века насам никой не бе могъл да се мери с него. Все още се говореше за победените от него владетели – Дарий, царят на царете, господарите на Бактрия, князете на Согдиана, въпреки защитата на техните непревземаеми орлови гнезда, цар Паурава с неговите хиляди слонове. Ала не тия победи го бяха направили неподражаем, нито дори предполагаемата му връзка с царицата на амазонките. Благодарение на своята храброст и на свитата си от изобретатели и учени, познавали вече навярно понятията екватор, тропик, географска ширина и дължина, Александър бе отправил предизвикателство към измерението на света, бе преминал кръга на обитаваните земи. Чудесата, които бе открил по пътя си, обсипаните с многоцветни грифони вавилонски дворци, стените на Екбатана, разположени в концентрични кръгове със седем цвята, йогите из долината на Инд, цветята и плодовете в градините на Семирамида, неведомите ухания, люляците, жасмините, прасковите, кайсиите – всичко това той бе приемал за не особено внушително със свойствения си апетит към непознатото. Заради радостта да узнае неузнатото, все беше търсил крайности; а когато бе достигнал края, бе пожелал да отиде още по-далеч.
   Ето защо бе преминал през проходи и клисури, бе се оставил да го брулят мусоните, бе прекосил пустини, от които никой преди него не се бе завърнал. Така беше осъществил пътешествие, предприето преди него само от един бог - Дионис, който подир тайнственото си пребиваване при Извора на Слънцето бе донесъл оттам растението с чудодейни свойства, отървало хората от диващината им, освободителния и цивилизаторски грозд, дарил го със славно име и с могъщество, Бога душеразширител, Господаря на лозата, Разрушителя на граници. Затова след завръщането си от походите в Индия Александър безсрамно се бе провъзгласил за „нов Дионис“, а най-накрая, на път за Вавилон, бе влизал в завоюваните градове със същата гръмогласна и пъстра свита като бога пътешественик: шествие от пияни хора, издокарани като божества на животворния сок, на градините и на горите.
   Александър, вещаеха те, е достигнал до две от четирите граници на света: първо до северната, оттатък степите на Самарканд, срещу блестяща ивица, която бе сметнал за начало на чудовищния Океан, за който се вярваше, че заобикаля твърдия остров на обитаваните земи. Царят бе заповядал да вдигнат могила там; после бе отправил молитва към Дионис и бе наредил на един от своите генерали – Птолемей, най-стария известен прародител на Клеопатра – да вдигне на мястото най-далечния град в империята му, Александрия, също като шейсетина други, с които бе осеял дирите си; ала, за да не се объркват хората, бе добавил думата Есхатe – „краесветна“.
   Няколко десетки месеци по-късно, при границата на Индия бойците му бяха отказали да вървят по-нататък и той бе сметнал, че никога няма да достигне до Южния Океан, за който бе съвсем уверен, че е наблизо. След една мъчителна нощ се бе подчинил на волята на войниците си и с печал в сърцето бе разпоредил да вдигнат дванайсет кули, разположени в кръг като слънчевите домове в зодиака, с надписа: „Дотук дойде Александър“. Малко след това, противно на всички очаквания, той бе достигнал целта. Помислил си, че за пореден път Дионис е премахнал границите заради него. Макар войниците му да били ужасени от прииждащите талази, той се прехвърлил с плавателен съд до едно островче, дълго наблюдавал приливите и отливите, после се откъснал от съзерцанието, за да помоли боговете „никой завоевател след него да не надхвърля пределите на своя път“. Две години по-късно, докато се канел да превземе с флотата си Персийския залив, умрял във Вавилон – незнайно дали от препиване или от малария, а може би от двете заедно.
   Светът бил покъртен от смъртта му, ала най-вече от неосъществения му блян. Особено неговият пълководец Птолемей, който взел тялото му и го пренесъл в Александрия, където отново се заели с проучване на тайните на мирозданието.
*
*    *
След по-малко от век в този град, където книгите се трупали, оформяйки първата и най-голяма библиотека, един учен, натоварен да я ръководи, Ератостен, изчислил обиколката на земята; после установил, че тя е разделена на пет части: две ледени области към полюсите, горещ пояс по средата, отделен от студените земи с две части с умерен климат. Малко по-късно друг учен, Кратес Малоски, който ръководел съперничещата библиотека в Пергам, формулирал хипотеза, че съществуват три други континента, отделени едни от други от океан с кръстовидна форма.
   Не били просто свади между теоретици; опровергавайки се и пререкавайки се, хората, които „написвали земята“ – същинското значение на думата география, – захранвали науката си с разказите на пътешествениците. Мнозина живеели в Египет или идвали да почерпят от неговата ученост, като оня Посидоний, който бил обходил Галия, или като търговеца Евдокс, опитал за първи път да заобиколи Африка откъм запад; или пък ония мореплаватели, които наследниците на Птолемей непрестанно изпращали в Червено море десетилетия наред, за да изнамерят пътя към Индийския океан.
   Били изпълнени с все същото честолюбие: да си премерят силите с Великото Всичко, да се опитат да бъдат като Неподражаемия, макар да нямали карти – само списъци на градове, изброени пристанища, проходи, ориентири, проливи, скали, разстояния, клисури, извори, реки, бродове, пустини, оазиси и места за лагеруване. Разбира се, някои разнасяли и небивалици, които карали слушателите или да се тресат от смях, или да застиват със зяпнали уста: керванджиите и моряците разправяли за безноси джуджета, за хора, които се хранели само с миризми или тичали по-бързо от коне, описвали племена от еднооки с кучешки уши. Ала фантазиите и грешките били без значение, само да се стигало до местности, където да има за грабене, за меняване и за дивене.
   Така, очертавайки пътища по море и по суша, тия списъци се превръщали в опис на света, в справочници за все по-странни и чудни неща след всяко поредно пътешествие, в невероятна бъркотия от рога на носорози, мускус, слонова кост, спермацет, лазулит, гума, канела, костенуркови черупки; и най-сетне нерядко – такива удивителни платове, че нямало дори думи, за да ги назоват.
*
*    *
Когато топове от неусетния при допир и нежен плат изпадаха от балите, оставени от моряци и керванджии в александрийските дюкяни, някои твърдяха, че плътта на Александър в разположения му съвсем наблизо гроб била гладка като статуя вече три века, понеже била загърната тъкмо в такъв плат. Повече от всичко друго тази материя поставяше въпроса за границите на света: не се знаеше как се прави и дори откъде е, само, че е от някакъв далечен, съвсем непознат Изток. Иначе партите, страховитите пазачи на керванния път, по който тя пристигаше през планини и пустини, бяха известни. Твърдеше се, че я получавали в замяна на единствени по рода си коне, родени от чифтосването на кобили с дракони – ездитни животни, по-бързи от вятъра и по-блестящи на вид от звезди. Какви ли не загадки и приказки имаше около тоя плат. Но независимо дали нишките му бяха изтеглени от кората на някакво дърво дълбоко в тъмна гора, както твърдяха някои, или от корема на паяк, хранен с просо, както смятаха други, съществуването му бе знак, че далеч отвъд долините на Тигър и Ефрат, отвъд теснините на Армения, Мидия и Кавказ, все царства, някога завоювани от Александър, има скрит друг свят. Ала тия земи бяха вече недостъпни: от два века бяха строго охранявани от страшните партски стрелци. Оня, който би пожелал да царува над света, трябваше първо да ги смаже. Едва тогава щеше да дойде завършекът на времената.
   Така поне бяха започнали да прогласяват оракулите от единия до другия край на Средиземноморието, от Юдея до Делфи, та чак до Рим. Всички уверяваха, че иде краят на кръга на времето; единствено цар на света, Спасител, можеше да го върне към началото; според някои тоя цар и завоевател щеше да поднови и увенчае делото на Александър.
   Тъй ведно с облостта на света щеше да се затвори и кръгът на времето. Към първите дни на земята, когато я населявали богове и полубогове и летели от подвиг към подвиг.
   Значи, за да бъдат преодолени препятствията, да бъдат преминати разстоянията, за да стане непознатото познато, трябваше хората да бъдат изведени от тоя неясен свят, в който пребиваваха, откакто живееха само сред тесните граници на древния град и най-вече откакто римляните бяха удържали поредните си победи над Картаген, над империята на Селевкидите, навярно скоро и над Митридат – ала тъкмо те можеше неусетно за самите тях да ги доведат до рухване, поради товара на собственото им величие.
   Кой щеше да бъде избраникът? Никой оракул не се осмеляваше да го посочи: това бе допир до едничкото царство, което не можеше да бъде завоювано, владението на Тихе, на Фортуна, на Случайността, на Съдбата – богиня, по-могъща от всяка друга с растящия брой на изминалите векове; единствено тя можеше да стори тъй, че човешко същество да за-владее световните богатства и един ден да се обожестви.
   По ирония, тъй присъща на Владетелката на всички участи, в зората на първи век преди Христа очертанията на познатите земи бяха заприличали по форма на наметката на Александър, хламидата, правоъгълния плащ за из път, който падаше заоблено от двете страни. Подобни очертания бе пожелал той и за своя град на египетския бряг, преди да поеме на път, за да завладее облостта на тоя свят; и тъкмо тук, сред мрамора и мозайките, отразявали тъй често изкривеното му от видения лице, два века и половина след неговата смърт се бе родила Клеопатра.
–2–
Слава на баща си
(70–69 г. пр. Хр.)
Преди нея от времето на родоначалника Лаг бе имало много други момичета с това име. Поне девет. Почти колкото царете с името Птолемей. Ала толкова ги бяха омъжвали за братята, за чичовците и братовчедите им, че накрая ги бяха объркали съвсем. Наложило се бе да им измислят прозвища; и понеже в този род все ги бе теглило към необозримото – достатъчно бе да се погледнат дворците, корабите, храмовете, Фарът, та дори градските стени, – и прозвищата бяха все умопомрачителни. Бяха измислили „Клеопатра Луноподобна“, „Клеопатра Благодетелна“, „Клеопатра Великолепна“, та дори направо „Божествената Клеопатра“: без съмнение сред това племе, където в гънките на дрехите все бяха скътани кинжали и съдинки с отрова, не си струваше човек да чака смъртта, за да бъде обожествен.
   Ала за да бъде величието поддържано векове наред, е необходимо словесно богатство. То не бе достигнало на синовете на Лаг – в последно време броят на Великолепните Клеопатри бе нараснал. Дотам, че бе имало две, наведени над люлката на момиченцето: майката и голямата сестра.
   Трето дете. Трето момиче. Трябваха момчета. И то бързо, за да не се ядоса царят: Птолемеите са непредвидими, семейна черта, също като орловия нос. Клеопатра, или Слава на баща си – толкова за женското кърмаче. Първата сричка от името напомня звук, преминал през паметта и значимостта на безброй векове: името на Клио, музата на Историята, е сродно. Колкото до прозвището, ще почака. Може и по-късно.
   И то ако има по-късно. Нека Слава на баща си първо се постарае да остане жива. Нека телцето є по-напред да надвие зимните ветрове и най-вече летните трески, когато жегата пресича млякото на кърмачките и пълни със зловредни образувания водата в резервоарите; да не говорим за внезапните яростни изблици, които от време на време карат народа на Александрия да превзема двореца.
   Да остане жива, да порасне – това се иска от тази последна Клеопатра от рода на Лагидите. Нищо друго преди петнайсет-шестнайсетгодишна възраст. Тогава иде времето да убива или да бъде убита. И ще може да се мисли за прозвище. В семейството на тази възраст преценяват жените и се разбира дали има налице царица или малка безобидна пепелянка. Един е знакът за преценка: дали удрят или биват удряни; дали смазват или биват смазани. Слава или небитие, друг избор няма. Нека някой да си спомни за останалите Клеопатри.
*
*    *
Първо тъмните времена, отпреди родоначалникът Птолемей, син на Лаг, да последва Александър в походите в Северна Гърция. Твърди се, че винаги из тия планини, из тия тресавища и гори са се таили страшни магьосници, вещици, способни да изтръгват сълзи от камъните, усмивки от звездите, да карат слънцето да обръща своя ход, а луната да отделя своя двойница; а когато желаят да мъстят, не се спират пред никакви ходове, заклинания или убийства. По тия места – Тракия, Тесалия, Македония – е бродила магьосницата Медея, вършейки по пътя си най-ужасни престъпления, между които убийството на собствените си деца; все сред тоя див Север, населен с лъвове по времето на Александър, според легендата настъпила и смъртта на чародея Орфей, убит и разкъсан, както се твърди, от глутница пощурели от ревност жени. Говореше се най-сетне, че една от тия вещици отнела съпруга на първата Клеопатра, дъщеря на Северния вятър според мълвата, и за зла участ омъжена за царя на Босфора; той скоро я прогонил, макар да го дарила с двама сина. Съперницата є им избола очите и ги погребала живи редом с майка им.
   Все тая кървава грубост на началните времена, увековечена от Омир, преди нравите да поомекнат. Но не и в Македония: пет века по-късно, по времето на Александър и на неговите пълководци, всичко си било по старому, дори след като науката и философията започвали да променят цялата представа за света. Докато траели походите му, макар безкрайно да копнеел да изясни тайните на земята и да ги овладее с разума, младият русокос герой се разярявал внезапно също като Ахил, проявявал злопаметност едва ли не като Аякс и другаруването му с мъже било като при Омировите герои; навярно е трябвало и той, и Птолемей да се родят в близост до света на варварите, за да се осмелят да сторят онова, което не са дръзнали гражданите на Атина или на Коринт, и да добият силата да се сражават с неизвестното.
   Македония, Тракия, Тесалия – ветровити обиталища на дива омраза и черни магии, тъмна страна на гръцките земи; откакто първият Птолемей се настанява в Египет, тази сянка непрестанно се бе простирала над александрийските дворци. И макар синовете на Лаг подир кръстосването из степите да бяха станали горделиви морски владетели, оборудващи най-великолепните кораби в Средиземноморието, ако и да се бяха сякаш отпуснали сега сред безкрайния покой на делтата и да ползваха сами и без особени спънки баснословните богатства, носени от Нил, бяха съхранили спомена за родните земи; далеч след „Илиадата“ и „Одисеята“ поведението им бе все същата смесица от суровост и змийска хитрост, прославени от многобройните образи на Омир. Римляните грешаха, приписвайки им „слабост“: поради грубото обобщение им бе невъзможно да ги разгадаят. В действителност зад своята фасада от дремещ разкош Птолемеите водеха все същия хищнически живот и умееха и да поставят клопки, и да грабят. И макар да се възхищаваха от класическата Атина, търсеща упорито равновесието и истината, винаги бяха приемали демокрацията като нещо мило и екзотично. В имената им все отекваше екотът на оръжията и на славата, като се започне от името на самите царе, Птолемеите, чието архаично „т“, останало от бурните времена, ги свързваше тясно с полемос, с войната. Абсолютни господари в своите земи, обкръжени като Приам и Агамемнон от ревниви роднини, все жадни за властта им, също като тях те управляваха, неизмерими в любовта и отмъщението, поклонници на изкуствата, ала безкрайно гневливи и мнителни, безпределно чувствителни, готови да проливат кръв – все едно чия – при най-малкото засягане на гордостта им или просто когато бяха пили твърде много. Нямаше нужда Лагидите да подражават на Атридите: самите те бяха Атриди – бащите, майките, синовете, дъщерите, братята и сестрите, всички. Само дето жените бяха по-безпощадни, по-често изложени на нещастия и престъпления; дали по съвпадение или поради съдба, носейки име, на което бе съдено да остави белег в Историята и в самата династия, княгините на Лагидите често се бяха наричали Клеопатра.
   Например втората по име Клеопатра, вдовица на по-големия си брат, принудена да се омъжи за по-малкия. Кръвосмесителен ритуал, като при фараоните, за да се избегне навлизането на чужда кръв в рода; а също и начин да се поставят неоспоримо над обичайните закони.
   Във вечерта след сватбата младоженецът прибавя и още една предпазна мярка: преди да легне със сестра си, нарежда да убият сина, който младата жена е имала от първия си брак – с други думи, собствения си племенник. Пощадява племенничките, и двете наречени Клеопатра, като майка си. Вдовицата стиска зъби и отива в ложето на втория си брат и съпруг. След няколко месеца ражда момче; ала тиранинът, почти джудже, който безсрамно мъкне тлъстините си под прозрачни одежди, вече зяпа по-малката си племенница. Скоро девойчето е бременно от него. И подир новото кръвосмешение се раждат деца: двама сина и три дъщери – все Клеопатри.
   Писарите не могат да се оправят. Мъчат се някак да определят кой кой е в първото поколение на царуващата семейна тройка с тройно кръвосмешение. Ала дори в свещения език липсват думи и йероглифни знаци, способни да прояснят оплетеното кълбо, в което сестрата на царя му е и първа жена, племенницата на владетеля и дъщеря на същата жена е негова фаворитка и майка на другите му деца. Отчаяни, те наричат първата „Клеопатра Сестра“, а втората – „Клеопатра Съпруга“.
   Тиранинът с лекота настройва дъщерята срещу майката, нещата вървят от само себе си: раждане след раждане, все момичета, плод на кръвосмешение, се пръкват от младата съжителка и всеки път най-безразлично ги наричат Клеопатра. Все змийчета, готови да хапят и да се избиват взаимно.
   Царицата-майка не се предава и продължава да се стреми към властта. Клеопатра срещу Клеопатра: двете жени са равни по сила, дъщерята отлично знае, че нейната майка и съперница преследва една-единствена цел: да є отнеме първенството и да царува с младия си син, с кукличката, която е родила подир сватбата си с общия им съпруг. И царицата-майка постига желаното; изплита такива козни и хитрини, че народът на Александрия превзема с пристъп двореца на прокълнатата двойка, ревейки: „Смърт на Дебелака!“ Това е прякорът, с който населението е окичило тиранина вместо гръмкото прозвище Евергет, „Благодетелния“, което сам си е приписал, започвайки да преследва и измъчва поети, учени и евреи – един писател бива затворен в оловен ковчег, задето е съчинил песен за кръвосмешенията му.
   Докато дворецът гори, царят побягва в Кипър със своята Лолита, със синчетата си и с малките Клеопатри. Тогава царицата-майка, иначе отличен стратег, прави грешка: не се сеща да постави охрана на собствения си син, куклата, която е приготвила, за да постави редом със себе си на престола; дори за миг не є хрумва, че след като е убил детето на своя брат, бившият є съпруг би посегнал и на собствената си плът и кръв.
   Но един Лагид не се спира пред нищо. Зловещият трътльо успява да докопа детето и начаса заповядва да го обезглавят. С това жаждата му за мъст не е задоволена. Внимателно взима главата на сина си, подбира ковчеже със съответния размер, най-скъпоценното, което успява да открие, и пратката заминава при майката като подарък за рождения є ден – според други историци дори си доставил удоволствието да разфасова тялото като в касапница и царицата-майка получила голям сандък с късове от трупа.
   Както можем да си представим, последвала гражданска война. Отново предателства, интриги и ужасии. „Врагове, непримирими като маслото и водата“ – коментирали философски александрийци. Накрая царицата-майка се спасила с бягство; все пак проявила хладнокръвието да отмъкне царската хазна, което є дало възможността да се договаря до тънкости относно завръщането си. Явно наситилата се на приключения тройка се примирила да си дели властта при взаимно двулични отношения.
   Последна радост за жилавата царица-майка: нейният брат, съпруг и враг умрял няколко месеца преди нея; така можела да се перчи, че е царувала по-дълго от него заради първия си брак: на седемдесет години є се събирали петдесет и пет години власт и непрестанни интриги. Все пак можело да се смята, че животът на тиранина е бил пълноценен: заговорите и убийствата му били доставили всички жестоки благини, за които бил ламтял, с изключение на гибелта на първата му жена. Преди да издъхне, старата вещица имала също удовлетворението да научи какво съдържа завещанието на Дебелака: като отровен дар, каквито Лагидите тъй обичали, владетелят предоставял на Клеопатра Съпругата възможността да избере за нов цар едната или другата от своите мъжки рожби. Младата никаквица винаги била предпочитала по-малкия си син, а старицата, естествено, подкрепяла претенциите на по-големия; съответно насъскани един срещу друг от най-ранна възраст от двете харпии, наследниците се ненавиждали вече по начин, присъщ изключително на техния род – обмислено и целенасочено.
*
*    *
При следващото поколение нещата се повторили – съюзи, контрасъюзи, смяна на целите, внезапни обрати, – защото в рода на Лагидите притежавали невероятната способност да подновяват омразите, престъпленията и заблудите на предходното поколение. Прибавяйки по възможност някои нови тънкости. Примерно, за да оплете още повече змийското кълбо, Клеопатра Съпругата оженва малкия си син за втората от своите три Клеопатри. За пръв път любовта има нещо общо с кръвосмешението; двойката проявява известна склонност към независимост, особено момичето, което няма намерение да участва в тройка. Майката побеснява, разделя гълъбчетата и насилствено преженва младежа за втората му сестра, Клеопатра Луна, която той не обича. Междувременно по-големият син, все още отстранен от властта, подхваща заговор срещу женището. То обаче си знае азбуката на занаята; усеща го накъде бие и се заема да уреди осмъртяването му. Спипват я, преди да успее да нанесе удара, и тя отървава кожата in extremis, кой знае защо. Разминава є се на косъм, също и на големия син, който се укротява. Тя решава, че позицията є е затвърдена, подхваща отново малкия с желязна ръка и се готви да съуправлява заедно с него, обаче и него изведнъж го избива на честолюбие: той също се опитва да я разкара. За кой ли път инстинктът на новата царица-майка є подсказва развоя на събитията: тя обаче се задоволява само да прогони любимеца си от двора, не може да си представи, че той би се осмелил действително да посегне на живота є. Толкова по-зле за нея: именно малкият я убива.
   Трите є дъщерички Клеопатри също се проявяват. Голямата, недоволна, задето е била изтръгната от ложето на любимия си брат, се мята на шията на един полулуд сирийски княз, който по цял ден си играе с гигантски кукли, а нощем ходи на лов. На нея є е все едно, тъй като е изцяло обзета от ненавистта към майка си и към по-малките сестри и се посвещава на черните си помисли. Най-ужасното є дело е, че се захваща да уреди гибелта на сестричката си, Клеопатра Великолепна, която тъкмо се е омъжила за съюзник на майка им, сирийски княз. Въпреки лъчезарното си прозвище малката също умее да изпитва неприязън; взаимното им желание да си вредят скоро надхвърля и най-зверските омрази, познати от предишните поколения...
   Плетеницата от злост и престъпления става все по-сложна; затъват все повече в нея, а нарастването на жестокостта като че ли никога няма да спре. От двете Клеопатри Великолепната се оказва по-бърза и по-ловка; успява да пипне сестра си. Тъкмо когато се канят да я утрепят, тя се шмугва в един храм. За Лагидите обаче няма милост, нито неприкосновено убежище: Великолепната вкарва хората си в свещената постройка. Другата успява да се окове за олтара. Отрязват є китките; тя крещи, ругае. Няма спасение: извличат я от храма и я екзекутират.
   Дали поради проклятията є, както твърдят някои, или поради изпълненото с насилия и опасности съществуване, водено от дъщерите на Лагидите – но тъй или иначе, след по-малко от година Великолепната става жертва на нова вендета: вдовецът на сестра є я погва и я ликвидира.
   
   

*
*    *
Най-сетне – най-лукавата в цялата династия, голямата дъщеря на Клеопатра Сестрата, Божествената Клеопатра, на двайсет години вдовица на убит княз, чийто втори съпруг, също сириец, пленен от партите, неблагоразумно се завръща след дванайсет години, прекарани в плен. През всичкото това време Божествената е властвала приятно в царството на съпруга си. Успяла е да се омъжи за трети княз и да го погребе; обзела я е склонност към млади мъже и възнамерява да се наслади напълно на свободата си. Та тя затваря градските порти пред призрака, обявява го извън закона в собствената му страна и го оставя в ръцете на неприятелите му, които го убиват според тамошните обичаи, подир продължителни и задълбочени изтезания. След като вече е напълно независима, Божествената може да нанася удари на всеки, който би застрашил спокойствието на владичеството є, преди всичко, разбира се, на синовете си. Големият се осмелява да надене пред нея царската диадема и тя незабавно го убива със стрела, която изстрелва със собствените си ръце; а тъй като вторият, нейният любимец, също є подсказва, че много се разпростира, тя омеква и притихва известно време; после преценява, че преструвката е траяла достатъчно и решава да приключи. Поема инициативата, докато той е на лов; издебва го при завръщането му – когато задъханите мъже слизат от конете и искат да пият. Ала синът є също много отдавна е очаквал този миг. Поема съдината, подадена му от неговата майка, поглежда я и є я връща, като с не по-малко любезно двуличие я моли да отпие. Тя се поколебава: той настоява. Тя изпълнява желанието му и рухва покосена. Също като предците си Божествената е знаела всичко за отровата, освен че човек не бива да я поднася сам.
*
*    *
Тъй е през цялото съществуване на рода, толкова Клеопатри са пръснати, заточени в нечии палати, омъжени някъде из пустинята, далеч отвъд пътищата на керваните, израснали за престъпления или сред спомена за престъпления - безпаметно заличени, тъй като не е имало време белегът за тях да бъде издълбан в камъните или не са живели достатъчно, за да се плодят, да плетат козни и да убиват. Вероятно дори Лагидите са се били объркали след четири или пет поколения в този лабиринт от убийства и кръвосмесителни съюзи. Дълбоко в паметта оставали жизнени само архаичните животински инстинкти: при първи знак за тревога убийството е рефлекс; кръвосмешението е начин на управление; най-сетне – увереността, че жените имат значение в политиката. Продължители на фараоновите традиции, Лагидите не са можели да се възкачват сами на престола; без царица космическото равновесие би се нарушило: при първия лош разлив на Нил виновникът е бил налице – осмелилият се да не спази хилядолетния ред. Ето защо страстите около престола, разкъсващи рода, никога не са водели, както в трагедиите на Есхил, на Софокъл или на Еврипид, до прозренията на мъдростта, до размисъл за човешката слепота и за драмите на прекомерността. Лагидите не само не са били против прекаляването, те са го желали, лелеяли и усъвършенствали. Пробвали отрови върху осъдени на смърт на връщане от театъра, изучавали видовете яд заедно с небесната музика, гуляели по цели нощи, слушайки поезия – всички удоволствия били възможни, стига да не изпускат из очи брата, майката, бащата, сестрите, само и само да се удържи властта с ярките є признаци; само и само във всички тия великолепия да бъде запечатан образът на Египет, съкровището, оплождано всяка година от Нил в тая тъмна земя: планините жито, които събирачите на данъци и пристанищните търговци преобразявали в кораби, армии, храмове, книги, вино, благоухания, дрехи от прозрачен лен, скъпоценности и купища злато. Властта носи злато и златото утвърждава властта; все повече злато, все повече власт. Хитрост, бруталност, има ли значение – само да го грабим, да го трупаме. В брачни и смъртни ложета, най-често с цената на кръв. Смесена с все същата кръв – осем поколения наред.
*
*    *
Целият този товар връз едно дете. Тежестта на цяло престъпно минало; дори по-зле – съкрушителната легенда за престъпленията. И сред огромния сам по себе си град - навсякъде гробове и колосални фигури, отглас от чудовищни предци, паметта за които е по-смазваща дори от имената им.
   Ала последната Слава на баща си сполучва поне в едно от самото начало. Рядко щастие в тази династия: съдбата є спестява тегобата да има майка. Великолепната, на която дължала появата си на белия свят, изчезнала от официалната документация едва година след раждането є. Никой повече не споменал за нея, така че дори не се знае от какво е умряла – отрова, нещастие или болест, – и дали детето е дължало на нея тъмната си кожа, пълните си устни, гъстата си черна коса, дребния си ръст и изключителната си жизненост. Със сигурност е известно, че малката е имала същия профил като баща си: нос като клюн на хищна птица, подобно на гигантските каменни орли, изправени на брега, които известявали на пътешественика, минал покрай Фара, че е пристигнал във владенията на потомците на Лаг.
–3–
Семейните пари
(69–65 г. пр. Хр.)
Всеки път, когато я викат и се понася това женско име, завършващо с позоваването на бащата, ехото отеква сред колоните и портиците, наредени покрай морето до ширналия се в далечината залив. Всичко тук е декор – фасадите, фронтоните, издигнати дори по самите скали на носа, където застрашително се разбиват вълни, щом се разразят силни бури. Звукът неизбежно се сблъсква във всички посоки с капители, подпори, фризове и арки. Дори отсрещното островче просто се губи под тежестта на някаква мраморна черупка.
   Затиснат под тия фортификации, заливът отдавна не напомня с извивката си формата на женска гръд. Бяла и величествена, Александрия сега има образ на театър. Театър на и за титани. Колосални фигури с надписи, сфинксове, отмъкнати от градове, паметта за които е изличена, храмове, претъпкани с изваяния от слонова кост и злато; какви ли не камъни, дялани някога, за да повествуват за могъщество, се смесват в огромното пространство, заето от дворците – египетски и гръцки, пароски мрамор редом с асуански гранит. Също тъй животът и смъртта са неразделни, засенените дворове на дворците, където си играят царските деца, често са обърнати към гробниците на техните прадеди.
   Под безкрайните портици се суетят тълпи от писари, като сложно подредени по значимост балетни формации се носят близките на владетеля, сановници с прозвища, откровени като епохата, през която са били измислени, когато се е препускало безкрайно из пустини и степи подир коня на Александър: „царски родители“, „сродници на царските родители“, „роднини“, „първи приятели“, „сродници на първите приятели“, „приятели“, „телохранители“, „наследници“. И всичките хитри, алчни и лицемерни. Всеки се бори за пространство, за вкусни ястия, за жени, за евнуси, за прислуга. Дай им разкош, все повече разкош. Ето защо след толкова царувания, заговори, съюзи и убийства от всеки дворец се е пръквал по един нов. Излезе ли посетителят от една сцена, неволно се оказва на друга. Сега театърът на властта заема поне една трета от града.
   Египет е вън, зад кулисите, оттатък града, в каналите на делтата, из безкрайния оазис покрай безкрайната река с незнаен източник. А нататък, докъдето водите напояват пустинята, светът е безименен и нищ. Безличен народ, превил гръб над земята, кратки, мъчителни, безгласни и открай време робски съществувания; а дори все още да не е известен точният брой на вековете, знае се, че открай време в Египет означава много повече, отколкото открай време.
   Хора, подчинени на приливите, на писарчетата, наричащи себе си Господари на водата, защото се разпореждат с отварянето и затварянето на каналите. Живот, прекършен предварително от несправедливостта, която поради дълголетието си е станала закон: всяка година най-добрият дял след жътвата се предава на пратениците на фараона. Името му няма значение, не го виждат никога. От която и земя да е владетелят, от Хиксос, Либия, Етиопия, Асирия, Персия или Гърция, редът в света не се променя. Все същите чиновници идват и обират реколтата от най-хубавите ниви. Всеки опит за съпротива означава камшик, а понякога смърт, все в името на Господаря на двете земи, чието лице така и няма да видят.
   Година подир година добри и лоши добиви потъват ли, потъват в проклетия нов град, построен от гърците край водата, край морето, което избягват да назовават иначе, освен с име, лъхащо само по себе си на страх и лоши магии: „Голямото Зелено“. А ако някой посмее да отклони, даже срещу заплащане, делва мед или масло, та дори шепа жито – чака го смърт. Писари и войници, камилари и моряци, жреци и златари, сечащи царските пари – всички сили трябва да бъдат съсредоточени към една-едничка цел: да тъпчат складовете на рода на Лаг с безбройни продукти, които могат да бъдат изтъргувани единствено от него, да събират в тях добива, подарен от приливите.
*
*    *
Това е семейното имане. Банковият влог е съкровище от жито, растително масло, папируси и благоухания. Както твърдят един през друг поетите – целият човешки род може да се изхрани с него. Писателите винаги преувеличават, но трябва да се признае, че без дворцовата търговийка половината Средиземноморие е можело да изпука от глад.
   Ала от няколко десетилетия златният поток се е превърнал в гнило тресавище, напомнящо всъщност тинята в делтата, зловонна и гъста, мочурливите и несигурни под краката земи, сред които Нил в близост до морето се разпилява и затъва в лабиринт от ръкави. Дори в двореца, сред рояка службашчета, въртящи се около царската хазна – влюбени в мерките и теглилките, обсебени от данъчната материя, контрольори на сметките, инспектори по лихвите, майстори на лихоимството, сръчни изчислители на дроби и прочие отдадени на малките и големи числа, – никой вече не се съмнява накъде върви пиесата.
   Домът на Птолемеите толкова се е занимавал с внезапни удари, с военни удари, с удари под пояса и всякакви други непозволени удари, сякаш са някакво изящно изкуство, че тихомълком се е разорил. Семейното имане е ипотекирано. Ще дойде ден за плащане. Свършат ли парите, свършва властта; и неизменно настъпва падението. При известен късмет – изгнание; най-вероятно смърт.
   Затова най-неочаквано животът на Клеопатра не започва под заплаха от кама или отрова, а с доста прозаичната тревога дали ще стигнат парите: точно като при някои угасващи родове, които не са пожелали да забележат, че светът се е променил. За нея такова е било първото лице на опасността: банална история с оспорено завещание, с неизплатен заем. Тревогата впрочем е била съответна на мащабите на Лагидите: кредитор на семейството е не кой да е, а народът на Рим; колкото до оспорваната последна воля, тя се отнася до Египетското царство.


*
*    *
Знаем как децата разбират, че има заплаха: по подметнатите думи, по разтревожили ги викове, като животинчета – очите внезапно стават по-втренчени, няма вече тичане и скачане; и сред тази тяхна съкровена тишина се таи умението да осъзнават, без да разбират, пораждащо велик страх или незаличима неприязън. За Клеопатра първата тревога носи звученето на римско име; ала когато пристига съобщението, че легионите са оттатък пустинята, а военни галери браздят водите на Юдея и на Киренайка, когато тя пита и є обясняват защо тия хора от Запад са дошли при подстъпите на царството, когато научава за последователните беди, за всички ония съдбоносни събития, вкопани едно в друго като дворците, сред които е родена, в разказа се появява все едно име, което не е римско, ами съвсем гръцко, съвсем свое: Птолемей Осми, тлъстия прадядо, погребан с другите царе в сянката на Александровата гробница; а заедно с името тя чува цяла една история за тиранин, знаещ само да блудства, да пие и да се тъпче, Птолемей Благодетелния, наречен още Злодетелния и Дебелака – защото и новото нещастие дължали пак на чудовището.
   Не било лесно човек да разплете кълбото от козни: половин век, прекаран в настройване на съпруга и племенница срещу майка и сестра, после на синове срещу дъщери, на дъщерите една срещу друга, на племенниците срещу лелите, на чичовците срещу всички и на братовчедите един срещу друг; при това не само в Египет, а на всеки бряг, дълбоко из пустините, където се намират още роднини – чрез насилени бракове, чрез раздели под заплаха от смърт, чрез сдружаване срещу едни и съюзяване с други, и все с пресмятане на бъдещи вероломни ходове против всекиго. Такава бъркотия, че дори Птолемей Осми – Дебелака – накрая се оплел в нея. И за малко да си изтърве престола – но въпреки това не се спрял. И в двата случая се отървал благодарение на римляните. Той ги извикал на помощ, иначе те си имали работа другаде. Включили се, уредили споровете точно според желанията му, тоест в негова полза. Странно обаче – макар Рим да имал възможност да присъедини Египет без особени формалности, не постъпил така.
   Тъкмо тук бил капанът; подъл, понеже не щраквал веднага, а постепенно, с времето, с нарастването на наглостта на тиранина; наистина Птолемей Дебелака тълкувал престореното безразличие като следствие от божествеността, която си приписвал, като признаване на преимуществото му на наследник на Александър и особено като бляскав успех на изкуството си да върти другите, в което се смятал ненадминат, както и в похотта и лакомията.
   Всички в рода били тъй запалени по заговорниченето, че изобщо не се притеснили, дори не се засегнали, че латинските пълководци идват, за да им уреждат кавгите с външното хладнокръвие на paterfamilias, който трябва да укротява побеснелите си жени, със същото ненатрапващо се отвращение, което у синовете на Вълчицата било крайната форма на презрението. Заслепени от насладата да разиграват своя семеен театър, Лагидите обърнали внимание единствено на онова, което им изнасяло: можели да продължат да се изтребват. За тях римляните били просто войскари, завоеватели без душа, без изкуство, които нямало да стигнат далеч; или поне, във всеки случай, не толкова далеч, колкото Александър.
   Измежду всички родственици нито един не се досетил, че безгрижието на римляните е само стратегия: тъй като били заети с небезболезненото поглъщане на завоюваните земи на Картаген и на елините, те не искали да действат припряно: по бреговете на Тибър тогава и без това доста се мърморело, че Рим вече не се намира в Рим. Въпреки несравнимия си хищнически инстинкт нито Дебелака, нито двете му жени – Клеопатра Сестрата и дъщеря є, Клеопатра Съпругата, – усетили тактиката на Вълчицата: да подуши плячката, преди да я захапе, да проявява предпазливост, съответна на изкушението; особено ако дивечът, какъвто бил случаят с Египет, е непредвидим мелез. Римляните били внимателни; чакали да удари техният час, не бързали.
*
*    *
Един от тях, Сципион Емилиан, си наложил да посети любезно Птолемей Дебелака въпреки дълбокото отвращение, което му вдъхвал тиранинът, чиито далечни братовчеди бил разбил наскоро в Македония. Нещо като предварително проучване; ала в невероятното си самомнение Дебелака го сметнал за израз на задължителна почит и още повече се надул от важност.
   Сципион опипал почвата като здравомислещ селянин от Лациум; искал да разгледа всичко, дворците, гробниците, хамбарите, складовете, пристаните на Александрия, вътрешната част на бреговата ивица. Огледал ги с точното си око, преценил хладнокръвно възможностите им и си заминал, без да вземе каквото и да било, дори и решение – поне засега.
   Позволил си един-единствен разкош: тъй като натежалият от внушителните си тлъстини Дебелак се придвижвал винаги на носилка, римлянинът го принудил да го придружи пеш до кораба му по градските улици. Сципион крачел бързо. Заобиколен от свитата си от главорези и апапи, Дебелака се мъчел да го догони, като се потял и пъхтял под муселиновата си роба, която не скривала от хората в Александрия планината тресяща се плът. „Най-великото зрелище, виждано някога от народа му! – заявил по-сетне Сципион. – Дадох им възможност да видят своя цар да върви пеш!“ Римляните никога не се шегували дълго: бърз и прагматичен както обикновено, Сципион седнал пред дъсчиците си за писане и се заел да оформи доклада си. Изразил основната си мисъл с два сбити до съвършенство реда: „Тук би могла да се въздигне голяма сила, ако царството един ден бъде управлявано от достойни за него владетели.“ Минали седемдесет години; римската политика не се променила.
*
*    *
Тъй започваше съдбоносната повест, тъй кръвосмесително заченатото момиченце научаваше за бездните, в които води сляпо упражняваната абсолютна власт: бездънни ями от тъпота, страхливост и подлост, зейнали и отвъд смъртта. Доказателство бе все тоя Дебелак, който в безграничното си хитроумие не се бе задоволил просто да поиска от римските пълчища да се намесят с копията си между роднините и него. Той бе заложил продължението на играта и оттатък смъртта си. И се бяха затегнали съдбоносните възли, които задушаваха потомците му дори повече от веригата кръвосмесителни връзки.
   Дебелака бе склонил да напусне тоя свят едва с увереността, че и от отвъдното ще може да продължи делото на омразата, съставлявала основа на житейските му цели. И в тоя случай родът нищо не заподозрял. А трябвало да внимава; още от ранна възраст тиранинът се бил сетил за това посмъртно оръжие – докато царувал все още без наследник над оазисите на Киренайка, изготвил завещание с изнудваческо съдържание, тъй като изложеното в него било публично достояние: ако паднел под вражи удари, и за да не би брат му да докопа неговото наследство, завещал царството си на Рим. Излишна предпазна мярка: скоро след това успял да измести съперника си, пипнал всичко, и Египет, и жена му, и дъщеря му, и семейното имане. Ала никога не забравил мрачните и тежки времена; като усетил, че смъртта му наближава, решил да си достави едно последно удоволствие, повтаряйки стария номер.
   Половин век, прекаран в злокобни пресмятания, му подсказал как да го доизкусури съвсем: оставил на своята племенница-съпруга правото да избере неговия наследник. Знаел, че това ще породи безпощадна война между двамата му синове. Твърде вероятно било по-големият да победи; тогава посоченият от Клеопатра Съпругата наследник щял да призове Рим, за да защити правата си, както сторил и той самият, щом се сдърпал със своите. Ако малкият спечелел, щял да вземе същата предпазна мярка, да напише изнудваческо завещание в сроден дух, та да не би братът-враг да тури ръка на Египет; а дори по-големият да му отмъкнел престола, ако ще би по природния закон за наследството, римляните във всеки миг можели да му поискат имането. Завинаги щял да бъде само царска сянка.
   Наследодателската техника се задействала със съвършенството на механичните създания, които понякога пускали с шествията по улиците на Александрия по време на големи царски празненства. Дебелака още не бил изстинал, а Клеопатра Съпругата посочила незабавно според предвижданията малкия си син, наречен Птолемей Александър не особено мъдро, тъй като не притежавал ни една черта на атлетичния завоевател, а се доближавал до пухкавата небрежност на заченалия го тлъст злодей. Пак според предвижданията по-големият, също Птолемей, но успял да си спечели от народа на Александрия прозвището Нахута, надал кански писъци. Нахута обаче не бил чак такъв зеленчук, какъвто го изкарвали: той съумял да прогони съперника си. Хората в Александрия тъкмо били успели да му дадат прякор, който изразявал сбито цялото им уважение към него и към майка му: Кучия син – само толкоз.
   Тогава Птолемей Александър, наречен също Кучия син, надминал всички надежди за банкрут, които баща му Дебелака му бил възложил. Оттеглил се в Кипър, без да се доверява особено на подмолните маневри на Клеопатра Съпругата, която разгръщала инак срещу Нахута цялото си придобито умение за заговори, и решил да се сдобие с флота, та да нападне армадата на брат си. За жалост нямал пукната драхма за целта. Тогава си дал сметка, че в Рим вече има неколцина свръхбогаташи. Взел от тях заеми без никакви затруднения. Също не проумял, че му дават своите сестерции само за да могат да си ги избият после от дивеча – а дивечът бил Египет.
   Също сляпа за новото положение, Клеопатра Съпругата продължавала да се отдава на подмолната си омраза към по-големия си син, Нахута. Той бил твърде популярен, та се наложило доста да хитрува и да упорства. Но като истинска представителка на Лагидите, тя била майстор по постановките и успяла да убеди хората в Александрия, че Нахута е искал да я убие. Начаса го снели от престола; Кучия син дотърчал от Кипър с издути платна и се възкачил. След забавна смяна на местата Нахута пък му отмъкнал островния престол. Но щом пухтящият владетел поел юздите на Египет, кредиторите му се обадили с растяща настойчивост, още повече че сега пък назряло спречкване между майката и любимия є син. В Рим се носел слух, че е добре да побързат, понеже работата намирисвала на убийство и този път май нямало да бъде само театър.
   Действително неблагодарният син скоро ликвидирал майка си. Римските банкери станали още по-припрени. Тогава хлапакът, с владетелски жест, чиято лекота можела да бъде сравнена единствено с насладата, която му доставил, завещал царството си на римския народ.
*
*    *
Ни повече, ни по-малко. Решил, че е напълно достоен за славния си род. В края на краищата, постъпвал, както бил гледал, че се прави, и недоразумението между Рим и него станало пълно: за римляните той бил само едър земевладелец, доведен до разорение от наследствени спорове, а смятал, че още може да се разпорежда като велик владетел и се дивял на дребнавостта на тия замогнали се селяндури, които идвали да хлопат на портите на двореца му, след като имали неблагоразумието да си играят на заемодатели. Ако благоволял да им се издължи, това щяло да е само поради душевна широта – щедра проява на благодетелен властник.
   Естествено, напълно ясно му било, че семейството му ще бъде разорено, щом той си отиде. Но – след него потоп; при Лагидите било така, всеки за себе си, и то още отначало, царската воля била едничък закон. Родът все някак ще се оправи, пък и не било толкова трудно с приливите на Нил и постоянното плодородие, с покорно наведените над нивите селяни и писарите, запълващи папируси с цифри.
   Изобщо – нали тъй си било, откак свят светува. Останалото – династията, бъдещето, завладяването на вселената – било метафизика, не счетоводство; нито пък разкош, нещо тъй необходимо, нито злато, скъпоценни камъни, бисери, благоухания, носилки, жени и вкусни ястия. Виж, да се лиши от тях, това щяло да е чудовищно бедствие.
   И тъй, кореместият Кучи син, наречен също Александър, бодро запечатал отровното си завещание, осигурил копие за римляните и живо се захванал отново да сее разруха. За да понапълни малко хазната си, опоскана от въоръжени наемници, данъчни чиновници и всевъзможни бирничета, които доста се били възползвали от пререканията в семейството и си натъпкали джобовете за негова сметка, той решил да претопи златния ковчег, в който почивало балсамираното тяло на славния му съименник; а тъй като растящият упадък на рода не го задоволявал и искал да засили още разнопосочната омраза, която го разяждала, се оженил за племенницата си, самата дъщеря на Нахута. Не без основание заподозрял, че неговият брат и отскоро тъст няма да одобри това деяние и ще му стъкми отмъщение по рецепта, близка до обичайните методи на Дебелака, тъй че насочил любимата си флота към Кипър, като при настъплението я изгубил без остатък и потънал заедно с нея.
   В резултат на това пищно корабокрушение търпеливият Нахут си получил отново царството след двадесетгодишно изгнание. Не тържествувал дълго: още не бил седнал на престола, а Рим размахал завещанието на покойния Кучи син. Новият владетел се разпискал, заявил, че това е фалшификат, ревнал, че римляните няма да пипнат Египет, както станало преди седемдесет години с Пергамското царство заради ядовитата посмъртна воля на един слабоумен.
   Тогава римската вълчица пак дошла да подуши египетската плячка, открила, че кръвчицата є е съвсем изпита, преценила отново, че преди да я лапне, е по-добре да я поизчака да се съвземе и че охранването на добичето е долнопробно занимание, с което е по-добре да се заеме новият тиранин: макар да нямал големи политически качества, Нахута поне владеел със своите тълпи от селски стопани, умеещи тъй добре да докарват злато в дворците на Александрия, всички механизми на тънко устроената машина, обръщаща с ежегодна точност прилива на Нил в звонкови пари.
   Тъй и станало. Корупцията била повсеместна и добитъкът хич не наддавал, но Вълчицата продължавала да броди и хищните є обиколки се стеснявали все повече.
*
*    *
Тъй приключвало повествованието за династията – с този безизходен финал. Оттам нататък следвало все същото вайкане, неизменното оплакване, което нищо не решавало, че и насаждало единствено мъка и страх: откак Рим бил намесен в семейните разпри, жребият бил хвърлен. Първият удар на съдбата – подлостта на Дебелака – бил породил други, после трети, и все тъй, все нататък, петдесет години подред, без възможност за връщане назад или за промяна. Римляните току напредвали по мъничко към Египет, а царската хазна се изпразвала още и още. Нямало отърване: тепърва волю-неволю трябвало да се съобразяват с тях. Да свикват с тях. Да се примирят.
*
*    *
Ето защо тъй често от двореца за Италия заминавали делегации на галери, натоварени със златна посъда; ето защо под сводовете край морето, в покоите на дипломатите и на пълководците сега се шепнели имена с необичайни окончания. Взимали се мерки подробностите около преговорите да не излизат от дворцовите сгради. Напразно – мълвата всеки път изтичала през стените и в града незабавно се развихряли възмущение и гняв: някои заплашвали да убият царя при първото подозрение за разбирателство със старите му кредитори.
   Трябвало обаче да се признае очевидното: след толкова анексирания страната била напълно обкръжена; при първия повърхностен повод – проблемен брак, наследствен конфликт, спречкване със съсед, дори пиратско нападение или потъване на галера покрай Фара, както се случвало понякога – римляните можели да извадят завещанието на тъпака Птолемей Александър, наречен Кучия син. Още повече че както водели войни наляво и надясно, им трябвали пари. А и римските пълководци си съперничели, надпреварвали се да се унищожават взаимно с легиони и наемници, които стрували все по-скъпо.
   Веднъж завинаги трябвало да се приеме, че те никога няма да ги оставят на мира. Един ден щял да дойде ред да се плаща за гадостите на Дебелака и за дивотиите на наследниците му. В най-добрия случай можело да се надяват да се спазарят някак. Но всяка сделка струва нещо, всеки компромис има цена. Каква? Земи, кораби, съюз, жена? Неизвестно. Или по-скоро – и този път предпочитаха да не знаят.
   Съдбата ги бе довела до тази непреодолима стена, до обгръщащия ги страх, в който потъваха игри и смехове; дори момичето още да не бе разбрало нищо от дългия път до източника на злото, от мрачната епопея, в която наред със семейните пари се бе стопила и гордостта на рода на Лаг, поне една случка, последната, нямаше как да му убегне: историята, разгърнала се по-малко от десет години преди раждането му – и именно на тия обстоятелства то дължеше живота си.
–4–
Оня, когото не очакваха
(65–63 г. пр. Хр.)
Историята на нейния баща, изпълнен със съмнения мъж, сам той съмнително заченат, син на Нахута и на някаква жена – танцьорка ли, наложница или проста прислужница, не се знаеше. Него така и никой не го бе разбрал.
   Може би заради неяснотите около произхода му. Или заради фантазьорството му, заради вродената му лековатост. А изглеждаше толкова силен на опознаващото го дете; сякаш единствен той бе способен да върне славата на най-великия род, населявал обитаемите земи – и по-скоро да умре, отколкото да се предаде!
   Противно на другите царе той, нейният баща, не бе ламтял за властта, дори не бе мислил за нея, и всъщност не бе очаквал от живота нищо друго освен удоволствието от самия живот. Да не беше зловещата работа със завещанието на Дебелака, със сигурност щеше да си остане скитащ артист далеч в Сирия, да се занимава със своята сбирщина от шутове и актьори, да играе пиеси, да води, налапал флейтата, карнавали и маскаради.
   Ала ето нЎ – за кой ли път Тихе, Владетелката на съдбите, се бе намесила и бе нанесла удара си върху човек, който не се стремеше към нищо друго освен към възторзите на публиката след представянето на поредната си пантомима; и така той се бе озовал въвлечен в твърде тежка, твърде дълга за възможностите му трагикомедия – онази, която вече половин век се играеше между Рим и Египет, и сякаш нищо не би могло да ги раздели, дори когато привидно си обръщаха гръб; и настъпилите времена предстоеше да се разгърнат като зловещ, сложен ритуален танц, преди да дойдат кръвта и смъртта.
   
*
*    *
Историята бе започнала отдавна, много отдавна, тя още не се бе родила, а баща є изобщо не се бе оженил, бе в края на юношеството и обичаше само музиката, театъра и танците. И им се отдаваше с радост: вследствие на някаква свада цар Митридат го бе взел за заложник и от години го държеше в златна клетка, оставяйки го да води какъвто живот намери за добре, стига само да не се измъкне.
   А той нямаше никакво желание за това, за него въображаемото бе единствена реалност, едничката му вяра бе театърът и така се чувстваше щастлив. В неговите очи епопеята на Лагидите бе своего рода фабула, история като много други, която накрая щеше да влезе в книгите и чиито тирани и княгини, чийто владетелски упадък той може би един ден щеше да пресътвори на сцената. Никой в Александрия не го очакваше; никакво предсказание не бе белязало детството му, никой оракул, никакви указания от баща му или от майка му, съдбата сякаш го бе забравила и той бе безкрайно благодарен за това; беше свободен, незаконороден и комедиант.
   Безгрижен и всъщност гламав; близостта до трагиците би следвало да му подскаже, че фаталната воля е търпелива, че разпределя силите си и често си служи с една своя плячка, за да докопа друга, която се смята за недосегаема – и обича да приема най-невероятни форми.
   Този път се въплъти в едно дете: едничкия наследник на Птолемей Александър Кучия син, който тлъстият кораболюбител бе намерил време да зачене, преди да потъне край Кипър. И с името си, Александър, и с нрава си бледият му отрок бе точно копие на своя създател. Мекушав, смотан, дори по-задръстен, ако такова нещо е възможно, непохватен, наивен, направо палячо, толкова жалък, че на вид сякаш можеше да се навива като механичните играчки, натъпкани с пружинки и колелца, каквито изработваха в александрийските дюкянчета.
   Откак бащата бе умрял, той бе изцяло в ръцете на своя манипулатор, кръвожаден звяр от ония, които тепърва щяха да се множат в Рим – диктатора Луций Корнелий Сула.
   По същността си той бил съвсем сходен с Птолемеите, от същата разновидност – цинично, извънредно образовано, изискано, чувствено чудовище с безгранична жестокост, един от ония тирани, които властват еднолично, ала умеят и да маневрират тънко, тъй че в крайна сметка умират в леглата си.
   Колкото до зверствата, постъпките на Сула надминавали до голяма степен постигнатото от Лагидите: завоевател и дипломат, блестящ стратег и отвратителен мъчител, той грабил, съсипвал и изтребвал, откъдето минал, от Африка и Гърция, та до азиатските брегове. После, добил сила с отмъкнатото злато и с ужаса, който вдъхвал с появата си, пожелал да наложи своя закон над Италия. Когато враговете му – на първо място Марий – се надигнали срещу него, не се поколебал да предприеме настъпление срещу Рим начело на своите легиони. Между други свои постижения Сула можел да се гордее и че е осъществил първия известен опит за рационално изтребление на част от човечеството, метода на проскрипциите: последователно излагане на списъци от противници с награди за главите им. С вписването си в тях нещастниците вече нямали право на вода и огън и заедно с всеки, решил се да им помогне, били изложени на мечовете на желаещите да докопат наградите, които според въведения ред получавали сестерциите си при съответно представяне на отрязаните глави.
   Можем да си представим, че Сула не е бил склонен да проявява скрупули; дори в Александрия, където се бояли от него повече от всичко, не разбрали как тъй, когато Александър Кучия син умрял, а Нахута се озовал на престола, римският диктатор не размахал въпреки превъзходната възможност завещанията на Дебелака и на неговия син, даващи на Рим правото да наследи Египет. Сула се въздържал, престорил се, че не го засяга или е забравил – последвал изцяло установената от Сципион линия на поведение.
   Като че го възпирал страх, някакво странно суеверие – освен ако е било поради тайни сметки, но тъй тънки, че оставали неясни и за най-хитроумните в Александрия. Дори не си направил труда да изпрати, както се опасявали всички, няколко легиона на място, за да свали от престола узурпатора, задоволил се да докара в Рим отрочето на покойния Кучи син.
   Това била пионка, която можел да вкара в играта, когато намери за добре; заел се да го възпитава по своему, сиреч по римски, и най-вече внушавайки му преданост към себе си, като все му изтъквал великолепието на Египетското царство и му повтарял, че ще го въздигне веднага след смъртта на неговия чичо корабокрушенец. Всъщност веднага след смъртта на Нахута Сула провъзгласил тържествено младия глупчо за Птолемей Единайсети Александър Втори и го пратил с въоръжена свита да се възкачи на престола.
   Автоматът се подчинил сляпо. Само за едно се възпротивил: според завещанието на баща си трябвало да се ожени за неговата вдовица, Клеопатра Береника, която може и да била – знае ли човек при Лагидите – собствената му майка. Макар да бил Птолемей Единайсети и Александър Втори в добавка, възможността за кръвосмешение не го изпълвала с възторг. Срамежливо известил за това своя господар. Сула му отвърнал, че като се има предвид историята на рода, не е трудно клаузата да бъде изпълнена; а понеже държал да покаже на римляните, че лично той не се стреми да лапне Египет, настоял неговият питомец да спази точно бащиния завет и брачното условие. Нямало място за спор, дебелият младок бил принуден да извърши кръвосмешението, а сватбата била отпразнувана по всички правила на изкуството.
   Ала точно деветнайсет дни след тържеството – дали попрезрялото очарование на дамата не възхитило съпруга, или пък той таял спрямо майка си някаква стара едиповска неприязън, или просто при завръщането в Египет старите родови инстинкти се оказали по-силни от рефлексите, придобити покрай усърдната дресура на тиранина – смотанякът внезапно престанал да се подчинява на господаря си и убил своята дулцинея.
   А бил смотаняк дори повече, отколкото можело да се очаква – изпращайки царицата ad patres, не си дал сметка, че макар и посмачкана, тя била извънредно популярна. Щом новината се разчула, народът се спуснал към двореца и го линчувал най-безмилостно.
   Престолът пак се овакантил. Странно, но и този път Сула не споменал завещанието, което осигурявало на Рим правото да тури ръка на Египет. Макар да владеел виртуозно – както доказал с въпросния насилствен брак – умението да върти от разстояние заговори, преврати и серийни убийства, той не пожелал да отмъщава за двойната смърт, а оставил нещата на самотек, като че в египетската плячка имало нещо все по-гнило и противно.
   Този път династията наистина се била изчерпала. В Александрия настанало объркване, но дворцовата свита се сетила, че Нахута имал двама незаконородени сина и че по-големият въпреки своята пристрастеност към театъра лесно можел да бъде турен за цар. Тъй като никой не им пречел да удостоят с избора си желания господар, те се спуснали и пратили свои хора в Сирия. Работата далеч не била опечена: Митридат можел да се заяде заради някогашните неприятности и да задържи заложника. Но старият азиатски лъв се зарадвал, задето можел да погоди гаден номер на своите неприятели римляните, предпочел начаса да го освободи и така Птолемей леворъкия, както неизменно насмешливият град го нарекъл още с пристигането му, се озовал фараон и владетел на Александрия.
*
*    *
Възлюбена, обичаща любовта Александрия, Александрия, спечелена като нова публика. Новият цар бил хубавец, нямал и двайсет години, явно смятал да спазва правилата на властването и послушно се оженил за сестра си, а после най-добросъвестно є направил дете. Градът с облекчение забравил и римската заплаха, и опразнената хазна, и страховитите данъци; бил готов да му прости всичко, дори неуместния възторг, с който при коронацията се окичил с най-дългата титла в цялата династия, многословна почти колкото титла на фараон: „Воин-бог, княз, почитащ баща си и почитащ сестра си, нов Дионис“.
   В отговор на това несръчно излишество при титулуването изникнал прякор, който в случая не бил кой знае колко ироничен: „Копелето“. Не го наранил – наистина бил копеле и не го криел, та нали това било благодат за Египет: как без него щели да възобновят древните ритуали, да го обявят за цар на Юга и на Севера, за наследник на благосклонните богове, за избраник на Пта, за Усиркаке, за Жива статуя на Амон, за Син на Слънцето, Любимец на Изида и куп други имена, които единствени жреците помнеха и ги бяха подредили по списък, за да ги издялат върху камък?
   Пък и той бе получил без престъпления и заговори абсолютната власт върху земите на Хор и Сет и бе станал техен владетел напълно законно. Бе произнесъл с почит старинната клетва и се бе заклел в рода на Птолемеите да закриля царството, а също и във всички богове, включително египетските. От гърците пък му бяха всички знаци за божественото благоволение, непроменени още от Македония, които го оприличаваха на Омиров герой: пръстенът, скиптърът, тогата; най-сетне тънката бяла лента на челото – дори само тази платнена диадема без никакви скъпоценности го правеше цар; а бе взел от ръцете на египетските жреци също бича и друг един жезъл, и Двете Могъщи, двойната фараонска корона, червена и бяла, онази със знака на кобрата и онази със знака на лешояда, знаци на двете богини-закрилници на Юга и на Севера. От мига, в който бяха у него, той ставаше единствен източник на закона и всеки трябваше вече да се обръща към него единствено като се просне на земята и промълви: „Боже, Господарю, Владетелю“ – както е било със стотиците фараони, които го бяха предшествували в продължение на три хилядолетия.
   Дали поради изострения си усет към зрелищността бе проумял тежестта на наследството си сред този безмерен декор? Във всеки случай, противно на доскорошните си предшественици, макар да продължаваше да се обявява за син на Дионис и наследник на Херакъл, бе пожелал да покаже, че съзнава как заедно със земите на Египет поема три хиляди години традиции, церемонии, загадки и тайни. Колкото и да бяха зле с финансите, бе захванал да гради храмове и да оправя онези, които бяха порутени. Дори нещо повече: размечта се гласно как ще стъпи в дирите на най-великите фараони, Тутмосидите, Рамзес II, как като тях ще разшири Египет оттатък Червено море, оттатък Палестина и Сирия, чак до подстъпите към Персия.
*
*    *
Ала какво могат мечтите пред една опразваща се хазна, пред изморените бойци, пред съсипаните селяни, предпочитащи да станат разбойници по пътищата из пустинята, вместо да се трепят още над земите си? Никой вече не слуша царя; а и той не слуша никого, не чува никого, дори не и старото апокалиптично предсказание, което пак се носи из оазисите, вещаейки скорошното падение на безбожника Александър, възкресението на Мемфис и бягството на гърците.
   Векове наред прорицанието прелита през лодки, пазари и друми. Понякога затихва и като че ли бива забравено: ала когато страданията из тия земи станат непоносими, когато стомасите са празни и надеждите слаби, когато Нил не приижда, пророчеството набира сила и мощ и отново литва по пътищата.
   Също като чумата то пак е преминало през градските стени. А царят все нищо не чува, все мечтае, все сам си разиграва театър, отдаден на странното и лъкатушно блуждаене между илюзията на властта и властта на илюзията. Безразличен към своята публика, той продължава пиесата, упорства да се прави на цар пред царските декори. И из гънките на дрехата му все се мотае третата му дъщеричка, която вечно дебне всяка негова дума – малката Клеопатра, около чието раждане почти не се е вдигнал шум.
   Като че ли само тя го слуша, само тя го разбира, във всеки случай само тя му се възхищава. Вечно щъка подир баща си, дори когато той излиза от царските сгради и отива да се позавърти из града, където повърхностният народ, отдаден на егоистичните си удоволствия, пак е започнал да мърмори; иначе вечно изплашена да не би египетската благодат завинаги да остане за Рим, сега Александрия се подиграва със своя цар.
   Открито. Майтапи, закачки – безпощадният язвителен град непрестанно го разкъсва с насмешките си. А тя, Клеопатра, близо десетгодишното момиченце, стремящо се вече по-скоро да проумее, отколкото да оцелее, страда ужасно, когато излиза с баща си отвъд стените на двореца. Царят често свири на флейта под портиците и когато минава, подир него съскат, че и умът му е лековат като мелодиите му. Понеже не прилича на подпухналите от надменност и плюскане мехове, изредили се на престола на Лагидите, кряскат, че е хилава кукла и при първия удар ще бъде повален. Александрийци са престанали да вярват на семейните зрелища, те са осъзнали също, макар и късно за тях самите, че дворецът представлява вече само фалирал театър, дължащ просъществуването си на подозрителното благоволение на своите кредитори, и се отнасят със своя цар като със смешник, а дори го поставят и по-ниско в йерархията на представленията: за тях той е нищожен свирчо, последен в оркестъра. Всъщност от известно време, когато минава носилката му, те подражават на музикалните извивки и направо крещят прякора му – „Флейтиста“.
–5–
Флейтиста
(63 г. пр. Хр.)
Да, той свири на флейта – е, и? Да, другарува с дребни театралчета, кара ги да се преобличат като жени и да танцуват пред него под звуците на пискливи мелодии, да си вдигат полите и да му показват задниците си. Е, и? Тук всички правят тъй, щом настане празник, цяла Александрия излиза извън стените и се втурва към Каноп, към брега на Нил, за да се отдаде на оргии.
   Налага се да търпят това прозвище. Да се преструват, че им е все тая. Да не му обръщат внимание, да стискат зъби. Да отминават гордо.
   Или дори да си повтарят, че по александрийските стъгди са се чували и по-лоши неща. От лекото бодване, та до откровеното безочие – градът винаги е проявявал майсторство във всички степени на насмешката. Само да си спомним безобразното „Шундата“, лепнато на третата Клеопатра: в сравнение с него „Дебелака“ и „Кучия син“ си оставаха просто весели подмятания.
   Според тази мярка „Флейтиста“ можеше да мине и като лукава задявка; а и в края на краищата самото име на династията бе произлязло от прякора на нейния основател Лаг, сиреч Заека.
   Беше се случвало дори Александрия в пристрастеността си към присмеха да отрупва с прозвища някой цар: например при завръщането на Нахута, понеже искали да изразят презрението си към него, в знак на охулване го нарекли „Желания“. В отговор на абсолютната власт, на величествените или любезни титли, които Птолемеите си присвояваха като програма на управление. Толкова се бяха писали „Благодетелни“, след като щедростта им се бе състояла в провеждането на тържества за народа със златото, което отмъкваха от същия този народ, толкова се бяха обявявали за „Спасители“, след като най-хладнокръвно елиминираха всеки, осмелил се да оспори пълната им власт върху всичко, че нямаше как да не предизвикат язвителност. „Лицеприятно божествен“ – иди-дойди, човек не можеше да царува в Египет, без да се представя за бог. Но „Обичащ майка си“ – след като мечтае да я убие, „Обичащ сестра си“ – след като от любов си є направил дете, „Почитащ баща си“ – при положение, че си го ликвидирал, та това си бяха направо груби предизвикателства. И как да им отвърне човек, ако не с друго предизвикателство – със смях? Неприятен, често непристоен, по-скоро гримаса, отколкото усмивка – но всъщност не по-противен от властта, която го бе породила.
   Ала в какво можеха да упрекнат нейния баща? Двайсет години управление, двайсет години мир. Римляните бяха вече при подстъпите на Юдея, ала и сега не прииждаха насам. Защо тогава съскат тия тънки и упорити звуци подир него, защо е подсвиркването, което го преследва, където и да отиде? Нима народът е доловил, че той е смазан под необятността на мечтите си? Нима е, защото устните му са изкривени, защото лицето – това се вижда дори на монетите с неговия лик – е застинало, сякаш отвратено, като маска на разочарование? Кокалестият му профил е все по-остър, очите все тъй блестят; ала този блясък се дължи на всеизвестната му страст да прекарва нощите си в дирене на удоволствия – на всякакви удоволствия. Още един начин да дълбае бездната на неудовлетворението.
   За какво тогава се инати да преследва своя блян, да гради отново Египет, какъвто е бил през своя златен век? От немай-къде, по навик? Дали това упорство се дължи на нефелност или на силна воля? Никой не би могъл да каже; за сметка на това ясно е, че не е отстъпил пред Рим. Странно как все хитрува и бленува едновременно, как пресмята и увърта, как усуква и маневрира. И при цялата си непоследователност се стреми неизменно все към същото, както и в деня на коронацията си: да спаси Египет.
   Но никой не вярва вече в това, то се смята за празна мечта, затова е и ругателството, свистящо зад гърба му: „Флейтиста!“ Една думичка – Авлет, – чиито срички отекват сред звучността на пустотата, изразявайки несъстоятелността на неговия блян. Без приказки и показност, дори само те изразяват враждебността на града: от двайсет години царят само разиграва пантомими из чертозите си, мислейки се за Дионис; и пуска на своя народ все тая кисела, извиваща се мелодийка, подобна на свирнята в театъра преди края на трагедиите, когато тъкмо флейтистът излиза на сцената, за да озвучи настъпването на катастрофата – именно с такъв низ от пискливи тонове.
*
*    *
А иначе александрийци си знаят, че единствен Дионис може да ги спаси от най-лошото, Дионис, богът-закрилник на Александрия, любимецът им, който благославя техните оргии и най-хубавите им празненства, Дионис Плодородни, Безумноподвижни, който едничък притежава мощта да ги отърве от страховете им, тъй като Великолудия никога не се е боял от нищо – дори не и от Индия с нейните странни чудовища, откъдето е донесъл лозата и своята благодат. Дионис, единствено способен – и гражданите убедено крещят това през празничните нощи – да върне със своята лудост човека към първичния ред, Дионис, бог на живота, живеещ навсякъде, където нещо тече и се движи, било то вода, вино, семенна течност, сок, Косматия, Красномъдия Дионис, ако трябва да говорим грубо и недвусмислено, както говорят из александрийските улици, той, който далеч преди Александър е станал Пътник из облостта на света: прочее, затова и младият и красив завоевател, сметнал, че крачи по дирите му на връщане от Индия, се нарекъл „Новия Дионис“.
   И колко още владетели от династията са си присвоявали същата титла без лудост или гордост, просто за да заявят, че и те се стремят към обхващането на същата тая облост, което ще се извърши и от лудостта, а не само от разума на разумните! Макар сметката на царете да им се губеше, хората на Александрия знаеха, че Флейтиста съвсем не е тук първият владетел, готов да се кълне, че в него е възкръснал Неустоимия, Радостния – и също бяха готови да го честват при първия сгоден случай, във всичките му прояви, Дионис Поета, Любовчията, Опиянения, Гръмовития, Обсебения, Горския, Козлатия, Царя на маските, Господаря на планините, Властелина на нощта, Господаря на смута; и тогава те играеха също като царя, свиреха като него на флейта, пееха, не спираха, пиеха, докато достигнат до вълшебния проход на пиянството; и там те също зовяха този бог, защото той слива небитието с небитието и живота с живота, защото свързва, когато връзката с всичко е изгубена, защото е властелин на бокалите и пиршествата, на любовта и приятелството, на музиката и на танца, защото е ведрият водач на човешката комедия, бог на Опакия свят, Дионис всепостигащ, облекчаващ чрез алкохола житейската мъка, повалящ всичко, за да го въздигне, бог в себе си и сам за себе си бог, завладяващ човека, за да го освободи, Примирител на противоположностите, на деня и нощта, на смъртта и живота, на мига и вечността, на земната мощ и силата на светлината.
   Единствено освобождаваща власт, ограбваща душите и телата, за да ги остави владени във всички значения на думата, златен век в божи облик, единствено способен, тъй като бе побеждавал небитието многократно през време на земното си пребиваване, да спаси хората в тия последни времена, Дионис прекрасният изход, прегръдката във всичките є форми, мустакът на лозовото стъбло, хващалото на бръшляна, чифтосването на мъжете и жените, на мъжете помежду им, на животните и хората, сред вонята на биковете и пърчовия мирис, за да се усети после по-силно насладата от благоуханията.
   И най-сетне – Дионис, откриващият райски селения и простори, по-широки от отвъдното, упоменато по гробищните плочи, увличащ в безкрайно хоро душата към друг живот, към възторг, очакван вече тъй трескаво открай докрай по обитаваните земи...
   Поне този бог може да бъде досегнат, загадките му са достъпни, той е тук, почти видим, отдаден на всички, дори на най-бедните, на жените, на забравените, на изгубилите род и родина, на обезнадеждените, на потиснатите, дори на египтяните може би, способни да го обикнат, тъй като толкова прилича на Озирис...
   И от основаването колко ли хора в града са татуирали върху ръцете си знака на освобождаващия бог, бръшляновия лист, издаващ за света надеждата и вярата им, убеждението им, че в тия крайни времена има само един възможен спасител, Великия Луд, който води на маскарад също като царя, под тънките звуци на флейтата си. Такива се срещат и в Рим от известно време. А и нима това не е естествено? Светът е толкова изморен... Дионис ще съумее да удържи не само облостта на света, единствен той ще укрепи и кръга на времето.
*
*    *
И въпреки всичко градът се преструва, че нищо не разбира, предпочита да се надсмива, да имитира зад гърба на царя гримасата на флейтиста, да се таи зад смеха, разрушаващ всичко, включително самия него.
   Александрия самоубийца; за да дойде на себе си, може би би трябвало да є бъдат дарени празници като преди два века, по времето на Птолемей Обичащия сестра си, да се организира едно от знаменитите шествия в чест на Красномъдия с тамбурини, цимбали, звънтене на лютни и диво бучене, с гълъби, движещи се автомати и потоци сладко вино; също навярно и, както навремето, излагане на показ на кожи и златни съдове, на пълна менажерия – камили, кози, щрауси, слонове, мечета, пауни, носорози и жирафи; а в края на шествието да се напери, ако ще се изразяваме по тамошному, един величав Божествен Фалос, красив, грамаден и дебел, какъвто дълго не се е появявал, ясно защо: седемдесет метра висок, цял от злато, от кюлчетата, заграбени по времето на Александър – съкровището на Суза и на Персепол, изцяло превърнато в кур, без да се броят прилежащите ташаци, увенчано от звезда и вапцано от горе до долу с всички цветове на дъгата, та населението да не изтърве нищичко от обема на гледката; най-сетне, като дълги ручеи, рукнали по свещения инструмент, дълги златни панделки, изобразяващи космите... Двеста години по-късно още се говори за това по всички кейове на Изтока; но откъде да се намерят пари сега, да не говорим за съдове и за редки животни – след като те вече служат, за да се плаща на римляните да не се захващат с Египет?
   И какво – вместо празненства да им се обяснява? Да се обосновава? Да се подготвя защита, нападение? Да им се каже: „знаете как, знаете защо“...
   За какво – все едно да се хвърлят бисери на свинете. Освен това родена княгиня не дава обяснения. Само изправя снага и отминава по пътя си.
*
*    *
Така че Клеопатра, дъщерята на Флейтиста, постъпва като него – върви с високо вдигната глава пред обичната му Александрия, която не го обича. Продължава да крачи, стиснала зъби, без да продума – и така ще бъде цял живот.
   Ала подире им все се точи странният звук на флейта – като в театър, тъничка подскачаща, виеща се мелодийка, прелюдия към смъртта.
–6–
Гнездото на пепелянките
(62 г. пр. Хр.)
Пък и той є е баща и тя го обича – в края на краищата отцеубийството не може да бъде правило. Обича го и страда. И като расте, страда още повече. А и той я обича.
   Тя е десетгодишна, той е на четирийсет, навярно затова тя никога няма да се бои от по-възрастни мъже, а ще се стреми към тях: та нали първият я е направил своя любимка. Дори когато в ложето на нейния баща влиза друга жена, дори когато съжителката му му ражда дъщеря, а после и тъй дълго очакваните двама сина, тя си остава най-скъпа за него, Клеопатра, която още нищо не представлява сред списъка от Клеопатри, нито е Благодетелка, нито Божествена, нито Луна, нито, да речеш, Великолепна. Ала тя е неговата избраница, неговата първопризната, неговата обична. Защото предусеща страха, преди да бъде назован с много имена, и болката, преди думите да я изразят. Близостта е безмълвна и потайна, сдържана – познали са се, ала това припознаване няма да отиде по-далеч.
   Трябва да бъдем справедливи към Флейтиста: нито едно свидетелство, нито един слух няма той да е докоснал третата си дъщеря, нито пък останалите. А Александрия инак тъй бърза да го обсипва с клевети, още повече че Флейтиста не си отказва никакви наслади и с еднакво настървение гони девойчетата и момчетата. Не се притеснява и от кръвосмешение: според династичния обичай е женен за сестра си и на три пъти я заплодява най-енергично. Ала след като овдовява, макар да разполага с най-голямата си щерка, за да му дари синове и да осигури в най-тесен смисъл продължаването на династията, той предпочита да си хване любовница. Нещо ново в семейството.
   За сметка на това омразата, която сестрите на Клеопатра изпитват към нея заради близостта с бащата, си е съвсем обичайна. Тя не се проявява веднага, а чака да удари нейният час, зрее дълго в душните чертози.
   Девойката вече се учи да хитрува, кове оръжия за едно изкуство, което по-сетне ще бъде тъй ценно за нея – прикритостта.
   Ала как да се затаи взаимната любов, как да се овладее онова, което не подлежи на овладяване, потайния код, който от самото начало възниква между две създания и завинаги си остава недостъпен за другите? Също както страстта на бащата и на дъщерята, омразата на сестрите покълва безмълвно: докато не изникне сгоден случай, тя налива своята отрова бавно и търпеливо в почвата на злост, лишена от въображение. Пък и кой всъщност започва – Клеопатра или сестрите є? Дали Береника, Великолепната и малката Арсиноя са я възненавидели, защото баща им я е предпочитал, или той я е предпочел, защото не е приличала нито на Великолепната, нито на Береника, нито на Арсиноя? Дали Флейтиста е избрал нея, понеже е била най-блестяща, или е блеснала, понеже е била най-обичана? А може, след като се е появила трета, и то момиче, да е усетила, че е излъгала надеждите, и да е пожелала на всяка цена да се покаже достойна, макар да не се е родила момче. По-силна, по-ловка, по-добра във всичко; а има само един начин, за да бъде спечелен един баща – да му се подражава.
   И тя постъпва от само себе си именно тъй: първите є велики мечти са мечтите на Флейтиста, тя никога не се разделя с тях и подражавайки му, става Неподражаема. Сякаш още като малка действително е възприела името си буквално и едва-що проумяла нещичко от властта, е решила да бъде слава на баща си, единствената, така че за другите да останат само дребни парченца - дори да са ония дребни мъжкарчета, които имат предимство пред нея по отношение на престола.
   Тя дори не се опитва да ги измести, хронологията и тъй е в нейна полза: на девет години е, когато се ражда първият син, на единайсет при появата на втория; очебийни са нейната живост и схватливост, тя е успяла да си извоюва важно място в сърцето на Флейтиста. Тия пеленачета не са заплаха за нея; единствено жените могат да се опитат да я отстранят.
   
*
*    *
Великолепната, най-голямата сестра, трябва да е била с осем или десет години по-възрастна от нея. Въпреки ранга и внушителния си прякор тя не е оставила почти никаква следа, освен през един смутен период, когато Клеопатра е близо дванайсетгодишна. Май тогава се е опитала да свали Флейтиста от престола. Няма обаче свидетелства за злонамереност на Великолепната спрямо сестрите є; навярно е била като други метеори в тази династия, изгорели бързо поради вродената си неукротимост.
   Втората дъщеря, Береника, по-млада с пет или шест години, успява да прикрие по-добре помислите си; Флейтиста дълго не подозира нищо, не вижда, че тя е съвършена княгиня от рода на Лагидите, жестока и лукава, движена от смъртоносни инстинкти, които успява да сдържи, докато тилът є бъде подсигурен.
   Колкото до малката Арсиноя, родена три или четири години след Клеопатра, тя е в най-неудобно положение от сродниците, а и най-откъсната: зачената е от конкубина и е само наполовина кръвна роднина на трите, които могат да є се перчат, че са плод на законна връзка; а и какви близки отношения би могла да установи с по-малките си братя, родени последователно повече от пет години след нея? И в този случай поради чисто хронологически причини двете мъжки рожби са отделени и Арсиноя, която не е част от никаква група, е трябвало да се оправя, както може, в новото змийско гнездо. Явно е положила старание да не проявява честолюбивите си намерения, преди смъртта на двете големи сестри да олекоти значително сложната картина на взаимните омрази.
   Засега тя е безкрайно заплетена; всяко от момичетата отлично знае, че някой ден може да се озове омъжено за някое от хлапетата и комбинацията ни най-малко не е предварително установена. Заговори, естествена смърт, римска намеса – въпрос на съдба; дори само заради тия перспективи се налага да се учат на тънкостите на ненавистта, да долавят отровата зад усмивките, да поддържат, да лелеят омразата си, никога да не се оставят да ги изненада преходът между сляпото є развихряне и обикновено делничните обстоятелства, при които тя набира мощ, поразяваща и жизнена, възхитителна с мрачната си жестокост.
   Да се защищава, да се бори – но как? Чрез познанието, отговаря баща є. Та нали е тъй жива, тъй любопитна – а и родът никога не е забранявал книгите на момичетата.
   Да се научи да чете, да пише, да брои, да мери, да дири тайните сред звездите и сред камъните, сред образите на земята и на моретата, в човешката история, в езиците, в пеенето и философията. Да се учи, за да хитрува по-добре, за да се измъква, да постига надмощие, да царува; за да умее да нанася по-силни удари. И за да проумява по-добре – да се обучава на ученолюбие.
   Училището е тук, на две крачки от душните покои, досами града и дворцовите сгради. Тихо, спокойно място, подобно на светилище – единственото в Александрия, където вдишваният въздух не е пагубен. Храм на словото и числата и на всяка мъдрост, на всяка лудост, откак човекът е започнал да мисли, да говори и да пише. Памет, застинала в мастилените знаци, всички познания, окръглени като самия свят и събрани в книги, предназначени да разгадаят живота.
–7–
Неподражаемият град
(62–59 г. пр. Хр.)
И ето – тя потъва сред океана от знаци, окръглен като облия свят. Трябва да претършува хиляди свитъци, преди да може да твърди, че е образована.
   Нейните деди владетели са пожелали и най-малката частица от познанието на този свят да бъде достъпна тук, искали са книги жадно, както и кръвта, и насладите. Колкото и сластолюбив, колкото и безпощаден да е бил поредният цар, не се осмелявал да изневери на мечтата на Александър да издигне град, който и с духа, и с външността си да съдържа неизмеримостта на вселената.
   Страстта към книгите дори повече от всичко останало прави града тъй неподражаем. Той е претъпкан с ръкописи: най-малко половин милион, поне толкова, колкото са жителите му. Зданието досами дворцовите сгради и града, където ги подреждат и описват, вече не може да ги побере. Наложило се е да вдигнат пристройка малко по-далеч, сред стария акропол, край храма на бога лечител Серапис, брадат и коронован, наполовина Зевс, наполовина Озирис – чистопробна измислица на първия цар от рода.
   Ала там горе, където се тълпят всички нефелни и сакати хора от Изтока, прибират предимно копия и дубликати. В съзнанието на всички истинската Библиотека долу, първата, намираща се по-близо до пристанището, до кейовете, си остава „майката“.
   Пред нейните колони с помощта на големи количества изкуствено пренесена пръст е направен опит да бъде представена страната, от която са дошли книгите - една бутафорна Гърция във вид на долина. Склоновете наподобяват в миниатюрен вид висотите на Олимп; дръвчетата и имитацията на ливада целят да съживят образите на неуловимите нимфи, на пастирите поети, на козичките, покатерили се по камънаците сред маслини и ромолещи поточета.
   Малкият парк е посветен на деветте изящни и строги дъщери на богинята Памет – Музите, без които би било безсмислено човек да се стреми да преправи света. Единствено пред тия девет феи Александрия забравя присмехулността си: трябва да се положи клетва пред тях преди влизането в Библиотеката. Та тук писмеността вече не е безформени счетоводни книжа на царската администрация, а библос, носи името на онова влакнесто растение, което, след като бъде изсушено, пресовано, огладено с кост или раковина, поема и съхранява тъй добре изящното мастило на знаците.
   Впрочем самата дума звучи някак си свещено; изписана с главна буква – Библос, – тя обозначава впрочем Книгата на книгите, книгата на евреите, преведена на гръцки, както се твърди, в подземията на Фара, ала кой знае кога, навярно век по-рано. Във всеки случай, за да бъде предадена святата книга на световния език, били потребни не по-малко от седемдесет книжовници, събрани по заповед на един от Птолемеите. Иначе на въпросния цар му пукало за Яхве. Просто за Лагидите всяко познание, всеки начин да бъде разбиран светът са свещени. Малко по-късно, когато индийският император проводил в Александрия пратеници, за да разкажат за Буда, царят ги приел, изслушал ги. И то с уважение, макар в случая да не ставало дума за пари, а за духовно просветление.
   Ето защо Библиотеката прилича на храм. Щом човек премине прага и се озове сред осеяни с колони площи, наречени именно Музей в прослава на деветте чудотворки, заразхожда ли се под портиците, където живеят и работят астрономи, математици, лекари, географи, писатели, все хранени, настанени, поддържани и освободени от данъци по царска милост, сякаш в самия въздух се носи някаква тръпка. Нещо, което го кара да забави крачки и същевременно да върви по-леко, странно трептение, подобно на онова, което се усеща на акропола в някои утрини пред статуята на бога лечител, когато първият слънчев лъч, проникнал в убежището му, докосва неговите златни устни.
   Дали тази странна вибрация трябва да бъде тълкувана, както правят някои, в смисъл, че познанието е само по себе си лек? Може би, защото обичайните посетители на Дома на книгите често са и жреци на Серапис; твърди се също, че из околността, по ливадите на долинката, в парка, където царете поддържат менажерия, змиите, подхванати от свещеното трептение, губят своята отрова.
   Но никой не се заблуждава: не на Музите дължи Александрия изумителния приток на мъдрост, непресекнал цели три века също като шумотевицата по пристанището. И това тя дължи на морето.
   Повечето ръкописи са пристигнали с кораби. Имало е и корабокрушения; велики творби са потънали, погубени сред други отломки, сред късчета от амфори и строшени раковини, сред слегнатия прах от старите котви – все истории, които ще останат неизвестни за историята, все тая забрава, с която стръвно и трескаво са се стремили да се преборят александрийските царе.
   Препятствие пред небитието – ето какво са се опитали да въздигнат със своите камари от книги. Фар, по-мощен от монументалната факла, озаряваща залива нощем от височина сто и двайсет метра. Светилник на мисълта, самозахранващ се непрестанно. И са успели, и успехът им е явен за всекиго: три века учени, поети, мислители са се изреждали над ръкописите.
   Но една княгиня! Тъй млада – и тъй разпалена... Сякаш нещо отвътре я припира. Дали усещането за отлитащото време, дали боязън от римската заплаха, която дебне все по-явно при подстъпите на страната? Или възторжената дееспособност на първите александрийски владетели, внезапно възкръснала в това недорасло женче? А само как учи, как трупа знания в паметта си, как попива. И как съвсем за кратко е възприела бавните, търпеливи движения на читателя – да развърта с дясната ръка дървената ос, върху която е навит папирусът, а с лявата ръка да го развива и да следи безкрайните редици от знаци, в които думите тъй често са подредени, без между тях да има отстъп или разделителен белег.
   Нищо не може обаче да стресне хлапачката. Сега пък иска да учи езици, всички езици, дори най-мъчните, пустинните – персийски, иврит, арамейски, езика на наватейците и на абисинците, партски. Също и египетски – запалила се е и по него.
   От осем поколения царски потомци за пръв път се случва такава – същинско чудо за двореца. Някои пообъркани придворни мърморят: за какво? Египтяните до един са разбойници, оберат ли те на улицата, задължително ще е някой фелах. Е, струва ли си да се принизява да учи езика им, уж понеже желанията на народите, най-свидните им тайни звучат единствено на родните им езици... Пак щуротия на Флейтиста, то се знае, само той може да тъпче главата на дъщеря си с подобни мисли. Току є е подметнал с оня негов едновременно лукав и печален поглед: „Ти поне го направи, ти си млада, аз ако бях знаял...“
   Сега ли му е времето?! Нубийските златни мини са изчерпани, никога не е имало толкова злосторници по пътищата. В отчаянието си те се нахвърлят дори върху последните житни запаси в храмовете. На селяните, които още се мъчат и се борят със земята, все им се повтарят неизменните изтъркани приказки: всичко ще се нареди, още няколко месеца и бедите им ще свършат, изобилието ще се върне, ангарията ще бъде облекчена, десятъкът няма да е толкова строг.
   Но може ли да се има доверие на тия жреци и на бирниците, които сами не си вярват? Впрочем монетите, с които те пълнят сандъците си, вече не са хубава суха парa, както при възкачването на Флейтиста на престола, а две трети бронз. Няма смисъл от самозаблуди: катастрофата е не само възможна, а и вероятна, може да настъпи само след месеци.
   Дали и Александрия също като Йерусалим ще падне под напора на Помпей? Три месеца обсада, дванайсет хиляди избити евреи, чиито трупове безредно застилат плочите на Храма – и Рим бе погълнал Юдея.
   Флейтиста клати глава, продължава да храни надежди. Все нарежда пред дъщеря си, че за разлика от евреите той разполага със злато; кълне се, че за да бъде запазен Египет, е достатъчно да бъдат гъделичкани суетата, алчността на Помпей. Решава да изпрати на римлянина осемхилядна конница, за да му помогне да се справи с последните бунтовници. С малка добавка: огромен златен венец.
   
   
*
*    *
Мъчителен е денят, когато воините поемат през пустинята, яхнали великолепните си коне, заедно с пратеника, мъкнещ скъпоценния дар. Всеки може да предскаже продължението: ще поднесат угоднически подаръците на римлянина; между две учтиви обръщения пратеникът ще му намекне, че при такава щедрост ще е любезно от негова страна най-сетне да признае, че владетелят царува законно, да убеди своите приятели в Сената да забравят завещанията на Дебелака и на Кучия син; Помпей ще прибере венеца, без да обели дума, с доволната усмивчица, която е обичайното му изражение, ако не воюва.
   Но за всички е ясно, че нито с действия, нито с думи ще защити Флейтиста. Сега Помпей е твърде близо до осъществяването на своята мечта: да властва сам над Изтока и Запада. Преди да я постигне, остава му да се справи с други двама римляни. Няма да му е леко. Първият, Марк Лициний Крас, наречен Богати, е заможен и алчен, както сочи и прякорът му; отмъкнал е повечето от парите си през време на проскрипциите. Съдружник му е непонятният пълководец Гай Юлий Цезар, конте, самомнителен, циничен, безподобен тарикат, умеещ отлично да прикрива целите си до момента, който избира, за да разкрие своята амбиция хладнокръвно, без много усукване: да изравни своите подвизи с Александровите.
*
*    *
Когато новината се разчува, целият Неподражаем град се разтърсва от смях: хайде, още един! На Помпей поне може да му се признае, че освен партите е завладял и голяма част от Изтока. А с какво може да се похвали тоя Цезар? Как на млади години е бил палавото момченце на царя на Витиния? Как е разпънал банда пирати? Как е натирил жена си, понеже се забъркала в скандал, който вредял на издигането му? Как заявил, щом станал главен жрец, че отвъдното не съществува? Как си пада по роби хубавци? Как ляга със съпругите и на приятелите, и на неприятелите си? Как е прелъстил жената на Крас, а сетне и жената на Помпей, и при това е останал в добри отношения със съпрузите? Как тъй се грижи за външността си, че засърби ли го вече полуплешивата му глава, се почесва само с един пръст? Как е изнамерил единствения бръснар в Рим, способен да избръсне човека, без да му издере кожата? Как е оплячкосал няколко народа на запад от Испания, колкото да разправя навсякъде, че е видял Океана, и така е спечелил триумф без големи усилия? Проклет сластолюбец! Затънал е в дългове и е почти на четирийсет години. А Александър, когато е достигнал границите на света, е бил затрупан със злато и е нямал дори трийсет...
   И младата княгиня би се смяла неприкрито и гръмогласно като хората в Александрия, ако името на нахалника не отекваше като смъртта, когато говореше баща є. Според Флейтиста в Рим за страната им нямаше по-страшен враг от Цезар. Тъкмо той съвместно с другия хищник, Крас, на два пъти бе настоявал пред Сената да анексират Египет без повече протакане.
   Цезар иска Александрия, иска Нил и неговите съкровища, той ще направи всичко, за да ги получи – втълпява Флейтиста на дъщеря си. Ако не внимават, ще успее, честолюбието му е безгранично, никога не биха могли да надхитрят тоя никаквец, да излязат наглава с него. Че пък е и образован, злодеят му със злодей, наясно е с всички науки и изкуства, с елинистичните тънкости и притворства, бива го досущ като грък да се преструва, да ласкае, да усуква и да се мае. Чак успява да измами плебеите, след като сам е аристократ – ама ловък, та да не повярваш. Натяга се как ли не, не се гнуси от никакви средства, жени, мъже, особено пари – по-лош е и от Помпей, с него, колкото и да е алчен, понеже е безгранично суетен, все се намира някаква малка възможност за измъкване. С Цезар няма за какво да се хване човек. Подмазването е губене на време. Оставя те да му угодничиш, ухилва се студено и протяга лапа – и никога няма да се насити.
*
*    *
Когато баща є стига дотук с вайканията, Клеопатра надига глава, проявявайки злостната енергия на момичетата на нейна възраст. От един път се превръща в Електра, в Ифигения, в Касандра, в Антигона – все дъщери на бунта, чиято съдба е узнала от книгите. Никога тия сребролюбци няма да получат Египет! Че пък май били и много грозни... Тъй поне твърдят евреите, избягали дотук от Йерусалим – кривят се ужасно, подражавайки на Помпей с отпуснатата му брадичка и свинските му очички. Тя никога не е виждала римляни, но така си ги представя: като прасета. Няма място за такива в Египет.
   Но как да постъпят? Времето минава, чак се точи. Вечният град все тъй сякаш не възнамерява да обяви война на неподражаемия град. А Флейтиста не разполага с нито една излишна драхма, за да вдигне армия, която би подсигурила защитата на страната.
   Толкова е объркан, че понякога захваща да мечтае гласно: а какво, ако римляните най-сетне се отдадат на междуособици? Както е зинал, проклетият Цезар няма дълго да търпи да дели империята с Крас, нито пък с Помпей, когото смята за одъртял войскар. При първа сгода – надигане на плебеите, бунт на робите или някое славно заговорче – ще пожелае да се отърве от тях, то се знае. Тогава в Рим ще настъпи криза и малката Италия ще се разтърси далеч по-страшно, отколкото става, когато в Александрия назрее смут поради дворцови сътресения.
   И ние чакаме, и те чакат – твърди непрестанно Флейтиста пред малката си трета дъщеря. Хитрост срещу хитрост. И най-вече – знание срещу знание. Учим се не за да заобиколим, да залъжем времето, а за да можем да се защитим, когато се наложи. Или да нападнем, при възможност.
   Клеопатра прави тъкмо това. За нея то не е усилие, трябва само да се остави да я носи съдбата є. Съдбата на една представителка на рода на Лаг. Съдба, която тя тайно желае – да бъде царица, басилиса, дума, която шумоли на гръцки като коприна.
   Досущ като във времената на първите Птолемеи книгите са единствената защита срещу небитието. Едничко островче на сигурност в един разпадащ се свят. Също и единствен инструмент за възстановяването му. Единствен хоризонт, едничка мечта, единствен полет. Единствена свобода в град, над който тегне всекидневната заплаха от поробване.


*
*    *
Великолепната и Береника надали са доловили какво е била Библиотеката за малката им сестра – бойно оръжие, – тъй като никой в двореца не се е опитал да попречи на читателската є всеядност. Може дори тия две войнстващи кръвопийци, като са я гледали как разгъва по цял ден безкрайните свитъци, да са решили, че тя е агънце, което ще се остави да го заколят при първия сблъсък.
   През това време момиченцето тихомълком се сдобива със средства, за да може да ги смаже. Така, чрез неуморно развиваните ръкописи, се оформят и узряват нейният свеж разум, нейната ранна мисловна способност.
   Дори при най-добро желание е потребно и упорство. Думи, стихове, формули, безкрайно повтаряни цифри, тук богиня е Паметта, всичко се учи наизуст, никога не бива да се бърка или да се проявява колебание. Учителят, подбран от бащата както за да обучава потомството, тъй и да се грижи за книгите, безпощадно улавя грешките и строго принизява гордостта. Внушава є също, че когато човек знае, не бива да показва, че знае; че познанието има тежест единствено ако външно се проявява с лекота, като въздушен танц по съвършения кръг на науката, който се разтваря и затваря между тия стени.
   Всичко ще бъде включено, защото и без това всичко е под ръка. Всичко силно и красиво, написано от хората, всичко простичко и тънко, измислено от тях, всичко тъжно, весело, нежно, грубо, странно, удивително и смущаващо, възникнало във въображението им. Одисей и Медея, Сафо и Язон, мъдростта, превърнала удоволствието в система, както и онази, която се стреми да преодолее страданието, Платон и Аристотел, печалната музика на трагедиите, пастирските закачки, смехориите на комиците, та дори безобразията на най-отвратителните порнографи се съхраняват внимателно тук и са добросъвестно описани заедно с всичко останало. Под един от тия фронтони Евклид е изработил своята геометрия, сред тия колони благодарение на небесните карти е започнато уточняването на превъзходната и удобна година от триста шейсет и пет дни, високосна на всеки четири години, а не тъпото летоброене, заради което празнуването на жътвата се пада по време на сеитба. Първият учен, поставен да ръководи Библиотеката, с влизането си в нея заявява, че книгите са по-смели от царедворците, щом казват истината на царете. Те също дават на ония, които нямат – или поне все още – оръжия, сила, за да променят живота.
   Ето защо измежду всички ръкописи хлапачката предпочита онези, които са вдъхновени от Клио – Музата, чието име звучи и в нейното собствено. Историческите книги – съвършеното оръжие, за да стане най-добрата от всички Клеопатри, а не име сред толкова други в заплетения списък на жените, седели редом с фараоните. В тия трескави часове, когато се разделя постепенно с детството, за нея е от основна важност нещо съвсем просто: да намери модели за подражание.
*
*    *
Тъй Библиотеката се превръща в майка за това момиче, което си има само баща. Трепетни мигове – Клеопатра се ражда сама за себе си, сблъсквайки се с легендарни съдби. Пред рожбите на мита – Хубавата Елена, посетила инак тия места заедно със своя красив Парис, когато Фарос е бил само остров, населен от тюлени, дори пред Ариадна, за която Флейтиста є втълпява, че в жилите є тече мъничко от нейната кръв, тъй като Дионис се оженил за нея, след като Тезей я изоставил – тя несъмнено е предпочитала героините от плът и кръв, сражавали се с властта в действителния свят, с неговите престоли, войни, плячки, народи и закони. Та ако не е някоя Аспазия, светска хитруша, ловко промъкнала се в ложето на Перикъл, каква възможност би имала в ония времена една жена да влияе върху света, освен да бъде царица? От Хатшепсут, та до Туи и до Нефертити историята на Египет бе пълна с поразителни примери. Ала заедно с гробниците забравата на пясъците бе погълнала и паметта за тях. Клеопатра надали ги е познавала, освен може би слабо, макар първият Птолемей да бил поизяснил благодарение на един местен жрец, Манетон, многовековния път на фараонските династии. Все пак, дори да е имала неточна представа за техните виждания за властта, трябва да е доловила същността им, ако ще би чрез продължението є от нейните собствени деди: увереността на Птолемеите, сходна с увереността на предхождащите ги фараони, че властта има божествен произход; убедеността им, че тази божественост може да придобие вид пред хората единствено чрез човешка двойка, мъж и жена, съпруг и съпруга, брат и сестра, или всичко наедно. Двоично царуване, за да бъде по-добре предадена на хората, на земята и на живота божествената сила.
   Немалко царици от династията на Лагидите бляскаво се бяха покорили на старата традиция, като бяха проявявали неизмерими търпение и наглост, за да се наместят. Като начало – далечната є прародителка, неуморната Арсиноя, жена и сестра на втория Птолемей, успяла да прогони първата съпруга и царувала впоследствие редом с него в продължение на десет години, при което є издигали статуи, радвала се на почести и на прославящи я стихове, била открито почитана като покровителка на мореплавателите и обожествена приживе до деня, когато починала по най-безличен начин от стомашно разстройство.
   Но ни най-малко не била свалена от пиедестала: дори подир три века Александрия още я почиташе като превъплъщение на Изида. Тъй силен бе нейният блясък, че непрестанно бе вдъхновявала следващите владетелки; онова, което младата Клеопатра проумя от книгите, бе също, че докато царете Лагиди се бяха размекнали, жените бяха ставали все по-корави, докато се бе пръкнала ужасяващата като стоманено острие Клеопатра Съпруга, хладнокръвна и по-царствена от всяка друга в политическото си майсторство, въпреки непристойния прякор „Шундата“, с който я бяха нарекли александрийци.
   Само ако си припомним първия є удар: съвсем млада, тъкмо родила сина, заченат от нейния чичо Дебелака, я предупреждават, че в същия ден с детето є е родено черно мъжко теле с бели петна по челото, по шията и отстрани и с възелче под езика. Според жреците – безспорен знак, че е превъплъщение на Апис, свещения бик, съпътствал началото на мирозданието. Макар и още девойче, тринайсетгодишната първескиня начаса използва случая, за да си осигури подкрепата на египетското свещеничество синът є да бъде признат от нейния чичо и любовник: та нима тия две съвпаднали раждания не са знак, че новороденото, подобно на бика, трябва да е свързано с бог Птах, създател на света като цяло и на Египет в частност? Следователно пеленачето е много по-подходящо за престола от синовете, които Дебелака е създал с майка си.
   Утроба срещу утроба: така тя спечелва първия рунд. През следващата година спечелва втория: Дебелака се оженва за нея и тя става фараонка. А още няма петнайсет години.
   Безспорно тази Клеопатра е била наясно що е власт. Също като Арсиноя тя се изхитрява да се опре на Египет, на хилядолетния свещенически, храмов Египет. Също като своята предшественица Съпругата успява да се изкара нова Изида, запазвайки си и почести от гърците: те пък я почитат в облика на Афродита, на Кибела, на Деметра, все образи, близки до любовта, до плодородието и женствеността. А в края на живота є, когато е вдовица и се захваща да води войски срещу собствените си синове, добива нахалството да се представя за единствена владетелка на Египет с екстравагантната титла „женски Хор, властелинка на Двете земи, могъщ Бик“. С други думи, жена-мъж, цар-царица, бог-богиня, досущ като Хатшепсут петнайсет века по-рано – само без мъжки дрехи.
   Дори след половин век споменът за Съпругата си оставаше извънредно жизнен, както сред гръцкото простолюдие из кръчмите, така и из дворцовите преддверия. Въпреки изстъпленията и жестокостта си, във въображенията тя бе обратната светла страна на ужасно мрачната фигура на Дебелака; образът є витаеше като на някакъв женски Александър – впрочем тя бе въздигнала култ на покойния завоевател.
   Съпругата може да не бе спечелила нови територии, но бе завоювала с борба мястото си редом с царя, а после го бе защитила като пръв боец; всички смятаха, че ако децата є не бяха отсекли желязната є ръка, тази Клеопатра е щяла да завърши дните си сама на престола, нова Изида, поела отговорността за Египет, също както македонският завоевател бе царувал над Азия като нов Дионис.
*
*    *
Да бъдеш жена и да достигнеш Александър. Не бе чак такъв празен блян: в книгите се разказваше също и една история, напомняща борбата на Съпругата – епопеята на Семирамида асирийката, която, след като убила своя съпруг цар, основала Вавилон и неговите висящи градини, подчинила цяла Азия от Египет до Инд и царувала неоспорвана над четирийсет години, подир което изчезнала в небесата под формата на гълъб. Съдба, украсена, въздигната до сцената от легенди, разпространявани осемстотин години – но също като Александър, царицата действително бе съществувала под името Самурамат. Сякаш мъртва звезда, която продължава да сияе хилядолетия след угасването си, паметта за нея, подобно на паметта за Съпругата, все още поддържаше в Александрия смътен, но все по-настойчиво разпространяван мит: мита за царица-спасител, силна, храбра, войнствена, нападателна, страстна, а също и плодоносна, успокояваща, утешаваща, нова божествена майка, даряваща на тревожните хора нови благодеяния, каквито те очакваха от идващите времена: да поправи света, да стопи страданията им с благословията си.
*
*    *
Всяка нощ пламъците на Фара разпростираха подвижни сенки по монументалната статуя на Изида, извисяваща се срещу морето. В такива вълшебни и изпълнени с нега мигове тя се оставяше да я носят картините на бляновете. Ритъмът на прибоя, неуморният пулс, озвучавал неизменно нейното читателство, я отвеждаше към още по-необозрими простори, привиждаше є се, че и тя като богинята носи бяла ленена рокля и е заобиколена от облечени в черно жреци.
   Също като Изида тя щеше да обича корабите, децата, нямаше да се бои от нищо, нито от болест, нито от война, нито от любов, от смърт, от слънцето, островите, бурите и бездните. Щеше също да въздигне, да усили търпеливо и с вяра разкъсаното тяло на Египет, докато го върне към живот. А после тук, в столицата на паметта, щеше да гради бъдещето подобно на Александър, макар да нямаше сините му очи и слънчевите му коси – защото притежаваше сила, истинска женска сила.
   В лунни нощи колосите на дворците изникваха в мрака като заблудени плувци и, както казваха посетителите, човек сякаш вървеше по пътища от светлина – тъй силно сияеше мраморът в тъмнината. Да, тя ще изиграе своята роля сред този блестящ, бял декор; нали баща є все є повтаряше, че са нужни само хитрост и упорство.
   Още не бе изморена от плаванията си по океана от книги, а вече я зовеше нещо ново – може би заради града, заради неуморната, заразителна жизненост на Александрия, която никога не секваше, дори през нощта; престанеха ли работниците да уплътняват корабните корита и да произвеждат котви, сякаш все още звучаха виковете на менялите и на продавачите на дребни и едри предмети.
   И все някое платно се задаваше покрай Фара, а по пясъка на залива се разпиляваха мехурчета и въздишки; и все тая миризма, която никой вятър не можеше да прогони – на рибарски улов и маслини, на блъскани в кейовете главоноги.
   Гръцката представа за света, превърната тук в град, неподражаем град, великата книга на морето, съчетана с морето от книги – светът щеше да бъде гръцки, безспорно. Щеше да говори и да живее на гръцки.
*
*    *
А на две крачи от Библиотеката бе и Тялото, градският талисман, Александър, заспал като в приказка в своя стъклен ковчег, балсамиран, непокътнат, мечтано въплъщение и въплътена мечта – според едно пророчество вселената щеше да принадлежи на оня, при когото са останките му.
   Тялото бе собственост на нейния баща: достатъчно, за да оправдае надеждата. Един ден щеше да бъде нейно. Никога, просто никога нямаше да го отстъпи на онези чакали римляните.
   Във Вавилонската кула, каквато бе тогава Александрия, Клеопатра не пожела да изучи един език: латинския.
–8–
За кожата на една котка
(59 г. пр. Хр.)
Гняв тегне над града, тя го усеща, също като нейния е, със същото лице – ненавист към римляните. А нейният баща, Флейтиста, все тъй упорства да се пазари с тях.
   Нима може да бъде укорен? Ето че късметът май е на негова страна. Тъкмо когато сякаш всичко е изгубено, става чудо, Цезар променя намеренията си и му съобщава, че се е отказал да анексира Египет. Твърди, че Помпей е съгласен, както и Крас. Странно как в този момент и тримата са на едно мнение. За Крас е ясно: императорът му дължи купища пари и той няма търпение да си ги върне. Но Помпей? Нима е тъй сляп за домогванията на Цезар?
   Флейтиста знае, че трябва да бъде недоверчив и впрочем е твърде недоверчив; при всяко положение договорът ще има цена. Огромна: Цезар му иска едногодишния приход на Египет.
   Пазаренето е започнало посредством кръстосващи пратеници. Флейтиста вече е наясно, че ще отстъпи. Египет все струва колкото една жътва. Освен това твърди се, че Цезар иска такава сума, за да финансира походите си към галските земи. Да върви там, дано го изтърбушат варварите от Запад.
   Засега обаче не е тръгнал наникъде и си иска парите. Флейтиста малко се мотае, колкото да опита да посмъкне разходите. Императорът обаче не търпи уговорки: легионите ще му излязат скъпо, походите ще траят дълго и Крас никак не желае да изчаква успешния им край, та да си прихване дължимото от плячката. Преговорите все повече се затягат и накрая довеждат в Александрия първите римляни, които Клеопатра е виждала. От тях тя запомня само случката, разсмяла целия град: единият от Цезаровите пратеници рекъл да се поразходи из Александрия и се върнал полумъртъв.
*
*    *
Вероятно уморен от надхитряването с Флейтиста, иначе се държал като всеки друг пътник, искал да си купи малък стъклен фар в един магазин за сувенири, да надникне в работилница за движещи се фигури, да се срещне с някой изобретател, може би с производител на свирала, с някой от безбройните умопобъркани тук, които непрестанно измислят най-невероятни машинарийки – говори се, че един изобретил апарат за измерване на топлината, друг измайсторил парно колело.
   Римлянинът може и злополучно да е искал да се помоли на Серапис Лечителя, на акропола; или да се добере до кръчмиците в Каноп, да хапне там печена риба, да танцува цяла нощ под звуците на флейтата с травеститите и курвите, а после да пие и да се отдаде на разврат до зори. Привлекателна възможност; впрочем всичко е опияняващо в този град, наречен от моряците Златния град. Само да се разтъпче човек из него, дори да се върти безцелно из улиците, се чувства като пиян. А няма как да се изгуби, те се пресичат под прав ъгъл. И той се носи сред грохота на строежите, сред уханията, прииждащи отвсякъде, познати и непознати, на мирта, на кардамон, на амбра и тамян – сами по себе си послания от Палмира, от бреговете на Червено море, от Делос и пазарите на роби, от индийските острови.
   Ама опияняват ли се изобщо тия хора? Римлянинът като нищо си е останал с ясен поглед, направил се е на римлянин и мислено е подреждал в списък редките мрамори, фонтаните и златните покриви, които е съзирал, докато се е разтакавал. И тъй, без да се усети, се озовал с котка между краката.
   Най-обикновена местна котка, естествено, хубава като всички останали, не по-лоша и не по-добра, с къс косъм без съмнение, с абисински уши, с тигрова козина, пъргаво и хитро животинче като ония, които александрийци водят със себе си, щом решат да пострелят по патици сред тръстиките на езерото Мариут на юг от града – добродушни зверчета, носещи незабавно свалените със стрела или бумеранг птици. Тия котки ги глезят, хранят ги вкусничко, отнасят се с тях нежно и мило. Вярно, че котешкият род е непредвидим, известен със загадъчността и неведомите си помисли; и все пак – египетска котка да се сети да налети посред улицата на човешки дивеч, това си е направо гробът на Александър да стане на прах. Пък и как ли въпросната котка през онзи ден се е нахвърлила тъкмо на римски бут?
   Трябва котката да го е видяла как се задава – тъй де, стопанинът на котката. Може да го е забелязала още на излизане от двореца. Или дори по-рано, на пристанището; навярно още от деня, когато мъжът е слязъл от своята галера и се е разчуло защо има римляни в града. А и римлянинът сякаш е бил специално подбран – а най-малкото, което може да се каже за този град-тезгях, е че има отношение към клиентите.
   Впрочем дори котката да е пожелала именно този, а не друг римлянин, не се е насочила към някой спокоен или безчувствен, а към чувствителен гост. При това – гневлив. Щом го одраскала, римлянинът не се колебал: извадил меча си и животинката била просната на плочника с разпилени черва, потънала в кръв.
   Ама невеж варварин е бил този убиец, та да осмърти котка точно в страната на Бастет, богинята-котка. Вярно, че в Рим животното е непознато, на латински няма дори дума за обозначаването му. Из цялото Средиземноморие сигурно само тия простаци не са наясно, че в Египет се тачи всичко, което дори поне малко наподобява котка. Това не е тайна за никого: тук цели семейства си бръснат веждите в знак на траур, когато някоя стара, любима домашна животинка се раздели с живота. И това е нищо в сравнение с гледката на дом, обхванат от пожар: никой не се захваща да гаси, първо гледат да спасят котката. Египетската страст е завладяла и гърците: и те вече, като искат да изразят благодарността си към някой бог, принасят в жертва котка. Отглеждат цели глутници само за тая цел, а после харчат луди пари, за да ги балсамират и мумифицират, все едно са хора.
   Дръжте римлянина! Отвсякъде се сипят камъни и юмруци, чак да се пита човек как е оцелял коткоубиецът. А може и тъй да е било планирано – да се върне в двореца окървавен и изплашен. Колкото да свидетелства пред другите римляни, че александрийци не са хрисими хорица: толкова шум, рани и цицини за кожата на една котка! А също и Флейтиста да проумее, че народът му не е съгласен да го скубят заради някакви си мечти за величие.
   Освен ако заговорът е бил нагласен изцяло от самия цар. Подобни козни биха му подхождали: хем да подскаже на хората на Цезар, че не си струва той да се захваща с местните, та и да го убеди, че е по-добре да го остави на престола, нищо че го наричат Флейтист, да продължи полекичка разправиите с Неподражаемия град, с подмолната и вряща Александрия, ту напориста, ту злостна, ту обична, изцяло отдадена на доходоносни пазарлъци, на буйни удоволствия, тъй плашлива понякога, тъй храбра внезапно, та чак ви спира дъха, юначна до безумие, взривоопасна, без да е понятно защо, изгаряща в трескавите си пориви онова, което довчера е обожествявала – най-вече властниците.
*
*    *
Този път обаче Флейтиста е пресметнал зле хода си. Не е усетил, че римляните няма да се откажат от схватката. Не се е подсигурил с нищо, само е прибрал пергамента, от който зависи царската му власт; платил е в крайна сметка тънката бяла платнена лента, която го прави владетел, толкова, колкото му е поискал Цезар, с намерението да се оправя после някак, тъй като ще има време; и без това животът ни повелява сляпо да се уповаваме на Тихе, Господарката на съдбите, която тъй бързо завърта колелото на късмета.
   Цезар обаче си познава добре Флейтиста. Не го свърта да поеме към Галия и му провожда от Рим вест, че трябва начаса да прати сумата.
   Флейтиста изпада в паника, също и царедворците. Те мълвят: прекалихме, страната ще се надигне. Ала Помпей и Цезар имат отговор на всичко: един техен приятел, Рабирий, ще събере сумата. Флейтиста ще му ги изплати, след като събере данъците. Разбира се, ще трябва да ги увеличи – значително. За да преглътнат александрийците и египтяните горчивия хап, само трябва да стори туй-онуй, та да им стане по-приятен.
   Дали Флейтиста съзнава, че като приема Рабирий да му услужи, ускорява появата на римляните? Дали е тъй сляп, или си казва, че трябва да спечели малко време, за да се уредят нещата? Във всеки случай той извиква на помощ целия си артистичен талант: с великодушно изражение обявява обща амнистия; дори нещо повече – прекратява всички обвинителни процедури.
   Градът се радва, но е недоверчив, чува се ропот. Флейтиста усеща как се надига гняв, ала за кой ли път си казва, че ще се занимава по-нататък. Сделката е сключена със съответните формалности: срещу купа злато, отпуснат от името на Рабирий, царят получава пергамент, според който Сенатът, послушно удовлетворил странното желание на Цезар, най-сетне признава правото му да бъде на египетския престол и тържествено го обявява за „съюзник и приятел на римския народ“.
   Отначало всичко се развива според предвижданията – римляните прибират имането, Крас си получава, каквото му се полага, Цезар набира и оборудва легионите си, след което със свойствените му бързи и отсечени крачки и с неизменно безупречен вид поема на запад и потъва из галските гори. Александрия си кротува, Флейтиста смята, че се е отървал. И тъкмо тогава, противно на всички очаквания, късметът внезапно се обръща.
*
*    *
Или по-скоро – задейства се безпощадният механизъм, подготвен от Цезар, за да го доведе един ден до върховната власт. Той не е напуснал Рим, без да си подсигури по-нататъшно подчинение; за целта е оставил на място един абсолютен негодник, Клодий, наречен Пулхер или Красиви, агитатор, разпуснат, интригант и най-вече неподражаемо талантлив демагог: също като своя съдружник, макар и издънка на най-аристократични родове, той успява по чудо да се наложи като трибун, избран от плебеите. Също като за Цезар и за него се носят отвратителни слухове, колкото до личния му живот: бил любовник на собствената си сестра, зашеметяващата Клодия, която и без това не си поплювала по отношение на плътските подвизи – завъртяла главите на най-големия тогавашен поет Катул и на половината Сенат. Освен това се твърдяло, че Клодий оставил жена си за няколко нощи на поривистия Антоний, негов другар в пиянства и разпътства. Най-сетне, според приказките, не се поколебал да налети и на Помпея, съпругата на Цезар, който бил тогава върховен жрец и като такъв отговарял за спазването на древните култове. Достойната матрона го отхвърлила; за да постигне целта си, гадният малък перверзник не се поколебал да се преоблече като жена и да се вмъкне в жилището му през време на тайнствените церемонии, които римските жени извършват само помежду си, за да почетат едно не по-малко тайнствено божество – Добрата богиня. Клодий бил разкрит, преди да е направил беля, но се измъкнал; и понеже вече бил твърде необходим на Цезар за електоралните му превратчета, той ловко го отървал, прогонвайки Помпея без други основания освен формулировката, незабавно превърнала се в пословица: „Жената на Цезар не бива дори да бъде подозирана.“
   А когато дошло време да поеме за Галия, възлага на непоправимия злосторник задачата да ласкае плебеите, на които се опира, за да гради кариерата си, надявайки се, че един ден ще властва еднолично над Рим и над света.
   За кой ли път плебеите са гладни. Винаги готовият да обещава Клодий им внушава надеждата за безплатни дажби жито. Естествено, не разполага дори с една крина, камо ли със сестерции, за да купи. Знае обаче съвсем точно откъде да намери пари: ако не от Египет, от Кипър, от брата на Флейтиста. С лекота убеждава Сената да анексират острова. Твърде доходна операция: сумата, която незабавно се получава само от конфискацията на кипърската царска хазна, възлиза на седем хиляди таланта – с хиляда повече от откупа, поискан от владетеля на Египет за правото му да запази престола си.
   Братът на Флейтиста, който дотогава не е вдигал много шум около себе си, изпищява. За кой ли път Рим размахва завещанието на Кучия син с твърдението, че покойният цар е оставил Кипър на римския народ. Опонентът се заинатява. Клодий изпраща там своя враг, суровия Катон, със задачата да свърши една доста противна работа: да накара кипърския цар безусловно да отстъпи.
   А братът на Флейтиста твърдо е решил да не се остави да го будалкат. Тогава Катон без много увъртане го обвинява, че е оказвал съдействие на пирати; после му приписват всички възможни пороци, та дори и оргии, по-гнусни от забавленията на Дебелака, на Шундата и на Кучия син. Но нищо не постигат. Кипърският цар понася оскърбленията и продължава да протестира.
   Тогава студено му заявяват, че анексията ще си остане в сила; добавят с изключително двуличие, че Рим все пак благоволява щедро да го остави да бъде главен жрец на светилището на Афродита в Пафос. Братът на Флейтиста им обръща гръб и се самоотравя.
   Новината за трагичната му смърт достига до Александрия тъкмо когато трябва да започне разплащането с Рабирий. Флейтиста обявява нови данъци. Градът незабавно пламва: Флейтиста не само ги е продал на римляните, ами дори не се е постарал да подкрепи брат си, да му се притече на помощ, да спаси честта му!
   Сега към морето се носи не само звук от ропот, а дрънкане на оръжие. Навсякъде вадят мечове и кинжали, царедворците изпадат в ужас, набързо натоварват злато в една галера и тя поема в морето с разпънати платна. Няма друг изход освен бягството.
*
*    *
Дали в открито море, когато трябва да изберат курса, Флейтиста си е дал сметка в какъв капан се е озовал? Дали е осъзнал най-сетне пред пустотата на хоризонта, че Римската република вече е само празна черупка и че Цезар, Помпей и Крас са си поделили света в очакване един от тях да тури сам ръка на залога? Че в съзнанието на Римляните вселената е тяхна частна собственост?
   Когато бедствието е пълно, няма място за анализи; ала в такива трагични мигове близките – дори в юношеска възраст, дори деца – понякога са способни на дълбоки чувства и прозрения. Или поне тъкмо в подобни моменти, при отклонени погледи и преглътнати сълзи, излизат наяве основни истини, изграждат се страстни убеждения, способни да насочат един живот.
   Не е останала диря от чувствата и мислите, изпитани от Клеопатра покрай недостойното бягство на нейния баща. Едва ли някой тогава е обърнал внимание на душевното състояние на една малка тринайсетгодишна княгиня, та дори личните є качества да са били многообещаващи; в никой текст не се съдържа свидетелство тя някога да е споменавала за тях. Въпреки всичко обаче можем да бъдем уверени, че през този срамен ден тя е проумяла простата истина: за да отстъпи един римлянин, е нужно нещо повече от кожата на една котка.
–9–
Затъмнението
(58–55 г. пр. Хр.)
Не се знае какво се е случило тогава с Клеопатра, дали остава сред хаоса, обзел Египет, или придружава баща си в бягството му и при последвалите събития – невероятна поредица от грешки, блъфирания, унижения и машинации. Ни помен, ни знак от нея. Младата звезда се изгубва в мрака до навършването на петнайсетата си година.
   Иначе наоколо събитията набират скорост и очевидно на тях ще се дължи окончателната є линия на поведение. Тя непрестанно ще ги обмисля и ще извлича уроци от тях. Няма как да установим по какъв начин; можем единствено да гадаем.
   Неизвестно е например присъствала ли е на драматичните разговори при отдалечаването от Александрия, когато баща є глупаво се вслушва в наставленията на своя съветник Теофан Митиленски и решава да се насочи към Кипър, за да търси подкрепа от Катон – от същия този римлянин, хладнокръвно подготвил падението на неговия брат. Не се знае и дали е била с Флейтиста, когато Катон го принуждава да му обяснява проблема си, настанен на цукалото, където се грижел както за устройството на делата, така и за разстройството си. Всъщност нима има значение: сцената била тъй отвратителна, че се разчула из цялото Средиземноморие. Независимо дали Клеопатра е присъствала, дали е била осведомена за нея от устата на своя баща или от нечий разказ, едва ли е можело да изпита нещо друго освен срам.
   Позор, с който човек си остава белязан за цял живот, безкрайна скръб: какво общо има между мечтите за величие, които Флейтиста е твърдял, че є вдъхва, и образа на един тъй унизен баща? Няколко поклончета пред седалото, на което Катон се е напъвал невъзмутимо – и с нейния идеал е свършено: Флейтиста се излага дотам да проси от тоя едва ли не убиец на брат си помощта на Помпей. Заявява, че единствен завоевателят на Изтока може да го измъкне от окаяното му положение, че само неговите легиони и великите му постижения във военното изкуство могат да му върнат царството. Но как? Кой друг освен Катон би дал верния отговор, та нали е римлянин, и то заслужил, навярно най-великият...
   Флейтиста се съсипва да реди ласкателства и да се подмазва. В замяна го посреща мълчание. Със странна смесица от самоунижение, злост и усукваща велеречивост царят подмята, че в такъв случай му остава само да отиде до Рим и да се обърне направо към Помпей.
   Катон би могъл да му се изсмее в лицето. Не го прави, но постъпва дори по-лошо: все тъй намествайки се върху приспособлението си за облекчаване, му отвръща, че ако толкова дължи на владетелското си отличие и на независимостта на Египет, разполага с една възможност – да се върне в Александрия, да изплати от личните си средства дълговете си към римските кредитори, после да се разбере някак със своя народ и да приключи всичко това.
   Едновременно презрение и мъдрост; римлянинът е проявил значителна смелост, щом е предпочел да предаде страната си, вместо да крие личното си мнение. Ала Катон вероятно е предвиждал, че Флейтиста ще бъде вироглав и готов на всичко, за да си запази дрънкалките. След като веднъж се е оказал повлечен от стихията, какво му остава, освен да се позовава на римляните, на Помпей, на Цезар, на Крас – все едно на кого, стига само да получи силна подкрепа и да се намести пак на престола. Детинщина, разбира се, но също и лукавство, както винаги – все тия хитроумни и коварни сметки; с основание Флейтиста е преценил, че римляните не могат да го зарежат, след като вече е задлъжнял до гуша на техните банкери. Впрочем когато вижда, че нищо няма да постигне с Катон, Флейтиста прекратява зловонното свиждане, връцва се и отпрашва към Италия.
*
*    *
   Няма свидетелства любимата му дъщеря да го е придружавала при пътуването по море, няма и знак дали е споделяла с него в продължение на две години щедрото гостоприемство на Помпей, за когото пък иначе се знае, че приема Флейтиста и свитата му с почести във великолепната си вила в близост до Марсово поле – разкошните є градини се разстилат по склоновете на хълма Пинчио, защитени от дебел зид, недопускащ отседналите чуждестранни гости да бъдат застрашени от „нещастни случаи“.
   Можем да предполагаме, че девойката е последвала баща си в Рим не заради случилото се по онова време във Вечния град, а по-скоро поради успоредно развилите се тогава в Александрия събития. Когато тръгва да бяга, Флейтиста смята да се върне колкото може по-скоро и да стъпи на шията на народа си с помощта на римското войнство. Преди да поеме, сключва с двете си големи дъщери договореност за регентство: докато се върне, те трябва да упражняват съвместно властта. Бил е наясно, че при продължително отсъствие се излага на неприятности, особено ако остави на място по-малките си деца. При наличието на две Птолемееви отрочета историята е предварително ясна: следвайки фараонската и лагидска логика, двете жени няма как да не се изпокарат. Едната накрая трябва да смаже другата; след като се е отървала от съперницата си, победоносната млада пепелянка, по традиция нямаща право да царува сама, ще побърза да изтрепе хлапетиите и да се съеши, с когото є хрумне. При изчезване на мъжкото си потомство Флейтиста би изгубил всякаква надежда за връщане на власт. Колкото до младата Клеопатра, темпераментът, блестящите є качества и изключителната є зрялост със сигурност не биха є позволили да мине незабелязана покрай двете є сестри змии.
   От друга страна, докато трае изгнаничеството на Флейтиста, няма свидетелства за заговор срещу нея или срещу живота на малката Арсиноя, нито пък срещу малолетните Птолемейчета. Липсват следи от опити за убийство или дори за брак, та дори формален, на някоя от големите сестри с някое от децата. Твърде вероятно е в такъв случай Флейтиста да е проявил понятна предпазливост и да е взел със себе си по-малките си четири деца, когато е побягнал.
   Клеопатра се запознава с изгнаничеството; може би по това време е придобила оня поглед, който впоследствие така силно поразява нейните събеседници: странен, едновременно напрегнат и тайнствено далечен взор, втренчен и безизразен, все едно гледа владетелка, минала тук случайно – белязан от равнодушието на ония, които отрано са познали скитничеството; от това безкрайно очакване в чуждата страна, на практика като заложница на Помпей, от блуждаенето между надежда и отчаяние е почерпила тя ясните си и предварителни познания за римските нрави, та тъй бързо да умее да предугажда стремежите на своите господари. Така стават по-ясни светкавичните събития, които ще настъпят скоро – и най-вече начинът, по който след четири години девойката за една нощ ще успее да накара Цезар да се привърже към нея.
   Хипотезата е напълно правдоподобна, защото едва ли иначе би могла да оцелее след трагедиите, които се разгръщат мълниеносно из дворците на Александрия още щом се вижда гърбът на Флейтиста. Царят дори не е достигнал до кипърския бряг, а двете сърегентки, Великолепната и Береника, вече са в открит конфликт. След няколко седмици името на по-възрастната – която май е положила доста усилия да ускори пропадането на своя баща – окончателно изчезва от официалните документи.
   Семейните нрави, както и хладнокръвната жестокост, проявена от Береника през следващите месеци, ни дават възможност с лекота да предположим, че Великолепната не ще да е умряла от естествена смърт. И в този случай обаче пясъците са покрили всичко със забрава и се налага да гадаем. В замяна на това пък подвизите на сестра є са известни на потомците. Щом се озовава самичка на престола, съветниците є є внушават да побърза да си хване мъжкар, който би могъл да свърши работа като фараоносъдружник. В това отношение Береника няма особен избор и се оставя да є набутат някой си Селевк – вероятно незаконороден от сирийския клон на фамилията. Отгоре на всичко – ужасен грубиян. Още нестъпил по кейовете на Александрия, верният на своя дух град го назовава с красноречивия прякор Простака; решителната Береника също го намира толкова прост, че три нощи след сватбата го удушава собственоръчно – а няма още двайсет години.
   Младата царица убийца остава известно време без съпруг, после, след като се е поучила от преживяната неприятност, сама си набелязва мъж по мярка. Избраникът, твърде поласкан, че се е сближил с Лагидите, побързва да си измисли славно родословие: изкарва се син на понтийския цар Митридат. Наистина носи същото име – Архелай; всъщност е само син на един от неговите пълководци, иначе блестящ, но с много ниско потекло. Има обаче едно несравнимо достойнство: може би защото си е взел поука от енергичния начин, по който съпругата му е извила врата на Простака, проявява безукорна кротост. Береника иска от него тъкмо това, засега тя преследва една-едничка цел, същата, която и нейният баща: да бъде призната от Рим. За нея Флейтиста е само един палячо и трябва да се отърве от него дори независимо от разстоянието, и то в най-скоро време.
   Събитията в Рим като че ли са благоприятни за царствуването є – вярно, Помпей е представил тържествено Флейтиста в Сената; ала бащите на отечеството не се оставят да ги залъгват и го преценяват също като Береника: нищожество, оставило се под опеката на един извънредно честолюбив военачалник.
   Освен това стореното внезапно разпалва алчността на двамата съперници на Помпей – Крас и Цезар. Всеки един от тримата мъже си точи зъбите да пипне сам египетското съкровище и решимостта да се надхитряват ги е обзела повече от всякога; в краен случай са готови и на откровена демонстрация на сила, за да не може другите двама да се доближат до плячката.
   Цезар за кой ли път действа майсторски; той е още в Галия и никой или почти никой не го усеща, особено пък Флейтиста, който като слепец крета по своя си глупашки път, убеден, че води играта, изцяло отдаден на маниакалните си намерения: да стане отново цар на Египет с каквито и да било средства.
   Енергично подпомогнат от Помпей и от кредитора си Рабирий, които и тъй разчитат, че ще успеят да си получат дължимото с един военен поход до делтата и долината на Нил, Флейтиста го удря на просия и захваща да обикаля къщите на римските сенатори като някой амбулантен търговец, не се спира пред нищо, влачи се, пълзи, бута рушвети и сипе всевъзможни ласкателства. Отговарят му с гръмки обещания. Той чака – нищо не се случва. И все пак не губи надежда; Помпей и Рабирий продължават да му отпускат кредити и това го окуражава да се инати.
   Междувременно Береника е пуснала из Рим свои хора. Накрая се вбесява от номерата на баща си, изнервя се дотам, че провожда в Италия пратеници, които са натоварени да изискат от Сената пълното є и безусловно признаване за владетелка на Египет. Младата царица не се скъпи нито за златото, нито за пратениците: за целта се спира на сто от най-верните си поданици. Начело поставя някой си Дион, философ, навярно добър познавач на Рим и най-вече, както се полага за Александрия – безподобно хлъзгав и речовит.
   Обаче Флейтиста, макар и в изгнание, също разполага с куп къртици в двореца на Береника. Осигурил си е значителен брой доносници в големите средиземноморски пристанища, в Егейско море, в Адриатика и край Месинския проток – все пак не е царувал залудо в Златния град. Незабавно го осведомяват за станалото и щом стоте пратеници на дъщеря му пристигат в Путеоли, биват избити.
   Освен дарбите си в областта на диалектиката Дион трябва да е имал и здрави крака, защото единствен успява да се отърве от касапницата. Доприпква в Рим и простодушно поисква убежище от близък на Помпей. Римлянинът му го осигурява на драго сърце. За беда на философа неговият домакин е и приятел на Флейтиста. Така че мислителят загива много бързо и при много загадъчни обстоятелства.
   Флейтиста преценява, че за него е дошъл мигът да се справи окончателно със своята непокорна дъщеря. Той пак обсажда Помпей, за да получи застъпничеството му пред Сената. Военачалникът, чиито апетити към египетсткото злато са нараснали и който възнамерява да се възползва от отсъствието на Цезар, решава да се захване и да докаже веднъж завинаги на бащите на отечеството, че спешно се налага в Египет да бъде предприета военна намеса, за да бъде Флейтиста издигнат отново до фараонското си положение. Помпей е безкрайно красноречив, но сенаторите са съвсем наясно с нещата: всички разбират, че тайното му желание е да ръководи въпросната военна намеса с цел да докопа страната. А като пипне египетското съкровище, да се наложи еднолично в Рим.
   Тогава като в някаква тъпа мелодрама се развихря самото небе. Докато обсъждат въпроса, над Вечния град се разразява ужасна буря; светилището на Юпитер на хълма Албан е ударено от мълния. Народът изпада в ужас. Клодий, човекът на Цезар, се е притаил и следи събитията. Все тъй подмолен, този път решава да не се изтъква и тайничко убеждава трибуните от плебейската група, че ще е светотатство да пренебрегнат такъв очевиден знак от боговете. Трибуните усещат накъде бие и започват да притискат Сената: заявяват, че с тази недвусмислено поразила светилището му буря се е проявил самият Юпитер, а мълнията ясно сочи – върховният бог предупреждава синовете на Вълчицата, че ако се захванат с Египет, лошо ги чака.
   Духовете са разколебани: когато в Рим стане дума за знаци, лицата помръкват винаги, настава нещо, напомнящо за света на старите италийски племена с тъй старинни и донякъде зловещи имена – волски, самнити, етруски, екви, сабиняни, умбри. Изначален страх, сякаш изникнал от тресавищата със серни изпарения, за които някои все още смятат, че са мястото, където се помещава адът.
   Трибуните усещат, че работата е опечена. Незабавно предлагат една мярка, която може да бъде взета само при особено тежки обстоятелства: допитване до Сибилинските книги. Само оттам можело да се разбере дали ще е безопасно римската армия да се отправи към Египет.
*
*    *
Сборникът на съдбите бил постоянно на съхранение при общност от тълкуватели, които единствени имали право да се допитват до него. При това за целта се налагало това да им бъде наредено от Сената. Събранието се оставило трибуните да го убедят и разпоредило книгите да се отворят. Естествено, повечето сенатори придавали твърде относителна важност на сборника с оракули; властниците отлично знаели, че стихчетата са изцяло нагласени, а тълкуването им се определя от политическото удобство. Въпреки това хората от народа им вярвали твърдо. За плебеите Книгата си била продадена на цар Тарквиний при възникването на Рим от една стара просякиня; загадъчните предсказания действително били продиктувани от прорицателка, от някаква пророкуваща сибила, каквито още се изявявали между Италия и Гърция, ломотейки сред пушеци почти неразбираеми звуци. Народът знаел, че купеният от Тарквиний сборник отдавна е изгорял, че е възстановен надве-натри, а после е преправян, поправян, разширен и бърникан непрестанно. Но след проскрипциите и по време на засилващото се разложение на Републиката в Рим вече цари страх. Под влияние на всевъзможни чародеи и гадатели, почти всички дошли от Изток, където астрологията и прорицателството са въздигнати до метод на управление, името на Сибила все по-често се свързва с всевъзможни апокалиптични предсказания, в които настоятелно се намесва мисълта за унищожение на света и възстановяването му от незнаен и съдбоносен спасител.
   Накратко – същият страх като в Александрия. Същият като в Сирия, в Пергам, в Ефес, в Атина, в Юдея. Но тънещ в мрак, без истинска надежда; така че ако тогава Клеопатра е била с баща си, трябва да е добила представа за тъмния Рим, подвластен на страхове и най-неясни сили, докато Египет при сблъсъка с подобни въпроси винаги се обръща към небето, към светлината. Тя успява да проумее, че в римските свещенодействия все се усеща нещо с дъх на вулкан, на зловонно тресавище, на пaра от гърчеща се в родилни болки земя. Всичко ново или непознато, предприето от римляните, бива обгърнато от тях в инстинктивна племенна неувереност, дошла от изначалната Вълчица. За баща є и за нея, унизените изгнаници, е допълнително оскърбление, че съдбата на древна и изискана цивилизация като тяхната се решава с подобни грубиянски ритуали.
   Но сенаторите не се задоволяват с това; когато предсказанието бива оповестено, церемонията по допитването до Книгата завършва с нова обида, тълкувателите двулично заявяват: „Не бива да се отказва помощ на египетския цар, но е опасно да се прибегне до оръжие.“
   С други думи – най-спешната работа е да изчакат, Рим зарязва Флейтиста, спира се спокойно, докато плячката издъхне; едва тогава ще изпрати своите легиони, или по-скоро своите чакали.
   Известно време пренията в Сената продължават – дали няма начин дипломацията да замени оръжието, спори се за имена на пратеници, годни да преговарят с царицата бунтовница. Флейтиста е толкова потиснат, че действа по всички възможни начини: не се колебае да изпрати тържествено писмо до бащите на отечеството; моли ги без капка свян да проводят Помпей при дъщеря му. Естествено, не му обръщат внимание, и понеже не успяват да се разберат за определен човек, въпросът за кой ли път бива отложен sine die.
   Упоритият Флейтист обаче не се предава. Благодарение на парите на Рабирий и на военната слава на Помпей успява да получи известна подкрепа, а и двамата му кредитори са похарчили толкова много злато, че са решени повече от всякога да отидат да си получат обезщетението от египетските земи. Около царя в изгнание се оформя групичка, а той променя тактиката. Отива от Рим в Ефес и потърсва убежище с близките си в храма на Артемида. Да бъде убит там би било непростимо светотатство; и той чака търпеливо да дойдат по-добри дни.
   Допитва се до своите доносници, набира нови осведомители, праща и приема вестоносци, върти неспирно интриги и невъзмутимо смята, че той ръководи играта. А съдбата му за кой ли път е в ръцете на Цезар.
   Макар да е зает с воюване из галските гори, хитроумният император е напълно в течение на ставащото в Рим, Ефес и Александрия. На него му е все едно дали престолът ще бъде зает от Береника или от баща є: благодарение на Клодий той е разклатил позициите на Помпей в Сената. Сега най-опасният му съперник е Крас. За да се справи с него, се споразумява с довчерашния си неприятел Помпей, убеждавайки го да пренебрегне забраната на оракула. Не открито, а спазвайки условностите – Помпей трябва да възложи светотатството на сигурен човек. Например на някой храбър помощник, достатъчно склонен към премеждия. Така всичко ще бъде наред, Крас ще бъде поставен пред свършен факт и няма да има никаква възможност за достъп до Египет. Те двамата пък ще си поделят печалбата от стореното дело, а и за нищо няма да могат да ги упрекнат.
   Помпей лесно се оставя да бъде уговорен. Разполага с готов кандидат: Габиний, извънредно блестящ офицер, отличен водач, любител на предизвикателства, тогавашен началник на сирийската провинция. Но въпреки очакванията Габиний се изплашва при мисълта да се изправи срещу свещения оракул. Цезар обаче е предвидил всичко; известно му е упорството на египетския цар, знае, че той никога няма да се откаже, още повече че се смята едва ли не за вече почти възкачен отново начело на царството си.
   Действително Флейтиста начаса обещава десет хиляди таланта на Габиний, ако му върне престола – почти два пъти повече, отколкото е платил преди четири години, за да бъде признат. И този път всъщност не разполага с нито една драхма, но е уверен, че грабежите, които ще съпътстват похода, ще позволят на Габиний да придобие богатства, надхвърлящи мечтите му, тъй че няма да се наложи да се охарчва допълнително.
   Римлянинът все още се колебае. Няколко месеца по-рано, когато се е опитал да нападне партите, е претърпял тежко поражение, врагът го е задържал при Ефрат и оттогава той изпитва някакъв суеверен страх пред всякакви военни сблъсъци в непознати местности. А походът, към който го подтиква Помпей, е дори по-опасен: флотата на Береника непрестанно кръстосва срещу делтата и за нашествието има само един път – пустинята. Между Газа, откъдето трябва да започне настъплението, и Пелузий, откъдето войските ще навлязат в Египет, легионите би следвало да прекосят морски лагуни, обгърнати в зловоние – според твърденията това бил дъхът на Сет, бога на смъртта и на хаоса. После – марш сред безкрайни пясъци, и никъде прясна вода. Единствено Александър е успял да превъзмогне този път. След неговата смърт никой не се е осмелявал да се опита.
   Един човек обаче се смята за способен на този подвиг. Флейтиста, вечен майстор в събирането на сведения, знае отлично кой е той; откакто се е оттеглил, наблюдава развитието на събитията и току ласкае и призовава изключителния военачалник. Човекът е от добро семейство, има дори претенции да бъде потомък на Херакъл; впрочем притежава и атлетичната фигура на легендарния герой; същевременно има дар-слово пред тълпите и цени високо красноречието на гърците, тъй като е живял щастливо из техните земи. В младостта си се е отличил с шумни дългове, с не по-малко знаменитите си отношения с един дребен мошеник на име Курион, а после с няколко връзки с театралки или бивши робини. Като люби, люби на едро; а обича най-вече виното, конете, празненствата и плътските удоволствия; и над всичко – войната. Затова все си затварят очите пред безбройните му лудории; за всички сенатори е ясно: един ден ще трябва да се съобразяват с този Марк Антоний. В случая, действайки къде с убеждение, къде поривисто, той преодолява накрая съпротивата на Габиний; вярата му в успеха на светотатствения поход е тъй страстна, че му възлагат да го ръководи.
   И действително нищо не го стряска, нито смрадта от тресавищата, нито теснините, бранени от вражески стрелци, нито горещината и жаждата. Антоний отдавна се е проявил като майстор в тактиката на обкръжаването и на бърза ръка разгромява няколкото отряда, изпратени от Береника, за да го спрат. Той завладява проходите един подир друг; когато стига при Пелузий, египетските и еврейски части, охраняващи крепостта, се предават почти веднага – всъщност самият им водач ги е посъветвал да се разбягат. Антоний просто пуска напред конницата и навлиза в делтата, а после се озовава пред портите на Александрия.
   Береника провожда съпруга си да защищава града. Царят-слуга послушно изпълнява заповедта. Антоний просто сдъвква неговата армия. Архелай рицарски се оставя да го убият заради прекрасните очи на жестоката му хубостница и римляните без каквито и да било затруднения превземат Александрия. Габиний също пристига с основните войскови части; после идва и Флейтиста заедно с децата си.
*
*    *
Тук приключва Клеопатриното затъмнение. Тя отново се появява на сцената редом с баща си. Тогава осъзнава до каква степен се е озлобил той: още с влизането си в Александрия Флейтиста се разпорежда Береника и поддръжниците є да бъдат екзекутирани. Той конфискува имуществото им и стига дотам, че не допуска горкият Архелай да получи посмъртни почести. Антоний, който някога е бил на гости при покойника, настоятелно се противопоставя на тази низост и се заема с погребението, поръчвайки от свое име то да бъде като за цар. Такова великодушие от страна на римлянин – народът на Александрия е втрещен. Освен това младият и красив воин сякаш не смята да се задържа тук. Обърканите жители с половин уста признават: този поне май няма зъб на Египет. Впрочем страната като че ли го притеснява и плаши; във всеки случай мислите му са все там, на запад, той непрестанно чака да получи вести, послания от Рим, от Цезар.
   Дали, обзет от воинска треска, Антоний изобщо е забелязал любимата дъщеря на царя, сладуранката Клеопатра, която още няма и петнайсет години? Надали. Той е бил на двайсет и осем; по вкуса му са опитните жени, самките, които като него обичат да прекарват нощите си в оргии и пиршества, които са запознати с тайните на любовта – от обикновените безобразия до абсолютната похот. Тъй че Антоний си заминава, както е дошъл – никак не му е неприятно да се отърве от отровната атмосфера в двореца, пък и задачата му е изпълнена, Цезар най-сетне го вика, очакват го Марсилия и галите.
   Девойката ще го види чак след петнайсет години. Навярно в спомените є е останал натруфен атлет с мирис на масло и на кон, воин-веселяк, лаком, с обжарена кожа и силни мишци; един римлянин, който се справя с гръцкия, както и с хората си, точно и бойко – с неустоима речовитост. Ала в личността му се таи нещо крехко, някакво непонятно отчаяние, може би спомен за отколешни печални събития – дали някаква тайна го подтиква да се търкаля с разни женуря, щом пожъне победа, и да си остава пиян дни наред?
   Безспорна е приликата му с Александър, дори с Дионис. Само едно не е наред: колкото и чувствен, колкото и приветлив да е по лице освободителят – уви, той си остава римлянин.
–10–
Наследницата
(55–51 г. пр. Хр.)
Отново Александрия. Нестихващият прибой, безспирното бдение на Фара и на морето. Царският двор, театърът на сенките, изчерпващата се хазна, гробницата на Александър, неговото тяло-талисман. Неизменното колосално изваяние на Изида, мечтите за величие, безсънните нощи. И Библиотеката – все тя, и книгите, тази осезаема вечност.
   Египет е обезкръвен, също и Флейтиста. Внезапно упоритостта му е лишена от цел; той угасва като догаряща подпалка. По изпитото му лице все още блуждае вяла усмивчица – спомен за разврата, погълнал нощите му, механична лукавщина на стария хитрец или кой знае какво. Едно е сигурно – малко му остава. Клеопатра ще наследи властта, така смята целият град. Тя също.
   Докато нейният баща пропада, докато обичта є към него не намалява въпреки неговите низости, тя все повече се превръща в жена, силна и жизнена, и гордо, хладнокръвно се подготвя да стане царица.
   Иначе у нея няма нищо, доближаващо я до Хубавата Елена, напротив: кожата є си остава тъмна като кожата на баба є, сирийката, успяла да докопа Нахута. Има същата гъста, съвсем черна коса; гъвкава е като тамошните жени, със същите бавни – или точни, според представите – движения. Не е висока, но в никакъв случай няма да затлъстее, освен доста по-късно, когато утробата є износи много деца. Впрочем тя използва и тялото, и главата си, както намери за добре: пее, танцува, плува, свири на лира, язди, нищо не може да я спре; а след като вече умее да препуска безупречно, иска да се научи да управлява и кораби.
   Несъмнено у тази Клеопатра има нещо мъжко. Същата хищна уста като при бащата, същия профил: острият орлов нос, който може да бъде разпознат сред хиляди. Тя е от онези, дето никога не изпускат уловената плячка, познават детайлно и с яснота собствените си желания и не скъпят усилия, за да ги задоволят. И тя като Флейтиста ще умее да омайва другите, да ги залисва с думи. Но ще се справя по-добре от баща си, защото силата на мълчанието є е известна; освен това е винаги взряна нагоре – никога надолу.
   Най-сетне – несломимата є воля, този поглед. Очи, които начаса обезсърчават присмехулния град. Трудно биха є измислили прякор; когато тя минава, Александрия преглъща хулите си: само щом присвие клепачи – и смехът замира. Защото самата Клеопатра борави с шегите по-добре от всекиго. Една острота, едно хапливо подмятане – и всички майтапчии са на нейна страна. Владетелка още отсега. Кой ли мъж ще се престраши да доближи леглото є? Никой няма да я има. Изборът ще си бъде неин.
   Стига Флейтиста да не се намеси; смъртта дебне царя и той не оставя нищо на случайността. Впрочем нали поради небрежност и семейни дрязги вече е изгубил две дъщери. На всяка цена трябва да се оттегли с успех. Захваща се със завещанието си. Заповеднически прилага към собствените имена на останалите си четири отрочета милото определение „Обичащите се деца“. А иначе – нима от два века и половина брат и сестра са се обичали в тоя род, освен Втория Птолемей и скъпата му Арсиноя? Флейтиста си го знае, но се кани да мре и затова е толкова сериозен. Разпорежда се също децата да добавят към имената си утвърждаването на синовната си любов, като ги назовава и „Обичащите баща си“. Дали се бои, че ще бъде убит? Слабо вероятно е, нали Клеопатра е винаги до него и бди. Неотклонно.
   Такава е неговата воля: откакто не е вече същият, той я обучава как да поеме нещата. Тя е осемнайсетгодишна: време е, още повече че е и най-възрастна. Все пак, когато той умре, тя ще трябва да отстъпи пред наследника на престола, по-голямото от двете хлапета. Птолемейчето е само десетгодишно, още не може да се определи какво представлява, само дето е доста прикрито. Но е момче, царският знак е за него по закон. А Клеопатра ще трябва да си го вземе за мъж – и това е по закон.
   Колебаейки се, както обикновено, между склонността си към отричане на илюзиите и мечтите за вселенска слава, Флейтиста привършва завещанието си. Написал го е в два екземпляра: едното копие остава в двореца, другото заминава за Рим, ще се пази в съкровищницата.
   Сама по себе си тази мярка е показателна за слабото му доверие в собствената му воля и в постъпките на четирите деца. Като всеки истински Лагид той влива отрова в завещанието си напълно съзнателно. Изключва например Арсиноя от царското наследие, без да є осигурява в замяна каквото и да било. Тя отсега е упорита и жестока, в което той не се съмнява, и е слабо вероятно да изтърпи подобно пренебрежение безропотно. Известно му е и че след като е вкусила от властта, Клеопатра няма да отстъпи и трошица от нея. Нито на по-малката си сестра, нито на детето цар, което той є налага за съпруг; най-сетне Флейтиста е наясно, че по-скоро Нил ще потече към извора си, отколкото тя да пусне в своето ложе противното дребосъче...
   Не му е трудно да си представи продължението, и навярно то го и забавлява, и натъжава. Такъв си е бил винаги Флейтиста – двуличен, хем зрител, хем артист, съзнаващ остро съдбоносните беди, разяждащи рода му, както и неспособността си да ги прекрати. Пък и защо да се напряга? Така си е още откакто Птолемеите са в Египет. Преди четиристотин години, когато дедите му са били само недодялани негодници, върлуващи из македонските клисури, трябва да е било пак същото; тъй ще да е било и по времето на пирамидите, на първите фараони. Тогава защо да се стреми да променя света тъкмо когато вечността вече го зове? Скоро пиесата ще свърши; провъзгласилият се за Нов Дионис е изхабено актьорче и копнее да се прибере зад кулисите. Други ще подсигуряват по-нататъшните представления. Текстът обаче си е написан веднъж завинаги, няма начин да се промени.
   Флейтиста запечатва завещанието си, а чертите му са застинали в същата вяла усмивчица, както през празничните нощи, когато е зяпал своите танцуващи полуголи любовничета. Той е убеден, че любимата му дъщеря ще се справи с опасността – с всяка опасност. Само да я погледне човек, откакто се е захванал да я обучава на управление: за всичко има идеи. Мерките и теглилките, земеделието, математиката, парфюмите – твърди се, че дори е поизписала по някой и друг папирус за тия неща. Но не се е задоволила да дращи, откакто Флейтиста се е върнал на власт. Наученото от нея трябва да търси и приложение. Тя иска нещо полезно, нещо конкретно – когато мелодичният є глас залива събеседника с думи, в нея винаги се долавя ясно нещо дълбоко, което изчислява и пресмята.
   Не че е стисната, напротив – харесва є да харчи, да се изтъква, тя си е истинска лагидска княгиня; но сделките є допадат. Дотам, че разработва производство на килими, онези малки изящни постелки, дето само в Златния град умеят да ги тъкат. Продава ги много изгодно в Италия. Дори си мисли да наеме римлянин да є движи предприятийцето. Изобщо – истинска александрийка. И въпреки това гражданите не я обичат. За тях тя си остава наследницата, дъщерята на баща си. Пък и цялата тази тайнственост, витаеща около нея...
   Разправят, че не се е задоволила само да прерови Библиотеката, а е посещавала и лабораториите на Музея – поне според приказките; и то не за да се препира относно граматическите правила или, подобно на своите прародителки, да се връща оттам със стиховце от поетчета, вплетени в косите є. Мълвата гласи, че е стояла редом с учените, разпарящи трупове, че се е навирала до телата на осъдените на смърт, трепкащи, докато им изтръгват вътрешностите. И май дори се намесвала лично, та чак все изпробвала отрови върху нещастниците, била пристрастена към уменията на балсаматорите и посещавала дюкянчетата им, за да диша техните есенции, да се учи как да разпределя солта, запазваща непокътната плътта на покойниците, да борави с дърпалата и куките, служещи за изтегляне на жилите. Дали са истини, или слухове, породени от всекидневното є буйно и вездесъщо присъствие? Не се знае. Едно е сигурно – тя е завладяна от загадките на живота и от тайнствата на смъртта. Затова и нещо тъмно я сподиря, където и да се отправи; може би тя е в дъното на зараждането на последната легенда, която є приписват александрийските гърци: че е проникнала в най-древната тайна на фараоните - да създава злато от нищо.
   Глупотевини, бръщолевеници на вечно замечтания, бълващ сказания град. Всички знаят откъде идва златото на Черната страна: от потта на фелахите, приведени над нивите. Египетските земи – това е едничкото є наследство, и тя има идеи тъкмо за него. Желанията є са прости: да махне корумпираните чиновници, да накара всички да заработят отново, да потегне сложната водопреносна система, от която всяка година избликва богатството на Египет, да накара да почистят изоставените канали, да преизгради бентовете, да изкопае нови кладенци и най-сетне да напълни хазната; а най-вече никога, наистина никога да не прави грешката на Флейтиста – да царува срещу собствения си народ. Това, което тя иска да стане, е да бъде Обичната, царица на селцата, владетелка на делтата, на оазисите, на Фаюм, на Сива, на Горен и Долен Египет, на Крокодилопол, Навкратис, Хермонтис, Абидос, Тива, на водопадите и Фила. Да получава прошения, да раздава правосъдие, да се опира на жреците с бръснати глави и ленени одежди, да гради, да престроява храмове; а спечели ли веднъж благоволението на египтяните, да стори като Александър в Персия и при подстъпите към Индия: да подтикне своите гръцки поданици да се смесят с местните, да образуват една раса.
   Огромна задача, пък и всичко трябва да се подхване отначало, изцяло наново. Освен това, също както във времената на най-блестящите Птолемеи, се налага да бъдат изпратени със завоевателна цел кораби по Червено море, към Африка, към Индия; да се възстановят пътищата на керваните, да се преоткрият друмите към Палмира, към Петра, към Мерое. Целта не е променена: все същата облост на света, все същият Александров блян. И дума не може да става той да бъде отстъпен на Рим.
   В края на краищата, макар Флейтиста да є оставя една изтощена страна, Египет още е най-богатото царство в цялото Средиземноморие, а Александрия – най-важният търговски център на обитаваните земи. Рабирий и Габиний са добили доста ясна престава за това, когато са ограбили страната, за да се възнаградят, че са върнали на Флейтиста достойнството му. Римският банкер не търси заобиколни пътища: направо се обявява за финансов министър. Така с помощта на Габиний и на страшните му воини ошушква планомерно страната и отмъква от горките фелахи такива суми, че след една година Флейтиста е принуден да го окове и после да го разкара. Дори Рим е възмутен, изправят го пред съд. Понеже е банкер, се измъква, но не и Габиний, който е строго наказан с изгнание и с глоба десет хиляди таланта: точно сумата, обещана му от Флейтиста, а вероятно на толкова е възлизало и заграбеното от него.
   Дали поради болестта си Флейтиста не забелязва странното събитие, последвало присъдата над Габиний? За кой ли път то е свързано с Цезар. Отдън Галия, където все така си воюва по малко, императорът е научил за пълния успех на своята египетска залъгалка. Постигнал е целта си, без да прилага насилие: Крас е деликатно, но безусловно отклонен от долината на Нил. Но за Цезар това е малко, трябва и да го елиминира. Прибягва до съвсем проста уловка: поощрява безграничната му алчност. Без особени затруднения убеждава Крас, че от партите може да се отмъкне много повече, отколкото от египтяните. Изтъква на пристрастения към придобиване на богатства човечец наличието на злато, на чистокръвни жребци, на невиждани на Запад платове, поощрява мечтите му за диаманти и бисери. Крас се разпалва и стремглаво се хвърля в безумния проект. Не се вслушва в никакви съвети и предзнаменования, навлиза в морето през време на силни бури, губи хора и кораби, храбро настъпва през източните пустини; година по-късно си е все още там и накрая неизбежното се случва в Кархемис, далеч в Месопотамия – едно от най-тежките поражения, претърпяно някога от Рим: двайсет хиляди мъртви, десет хиляди пленници, седем съсипани легиона, чиито орли са завладени. Крас е лишен от живота си, Рим – от честта си. Колкото до Цезар – за три години, без дори да изкара камата си, той е отстранил най-опасния си съперник и най-сетне се озовава сам срещу Помпей.
*
*    *
Настава време за последната схватка. Войната още не е обявена, но ще бъде безпощадна – всички го знаят. При това положение няма как на Помпей да се оставя база в тила, откъдето да се снабдява и да взима злато, за да плаща на своите легиони. Затова, щом императорът научава, че Габиний е осъден за грабителството си в Египет – тъй като сам е в основата на цялата работа, – извършва един на пръв поглед рицарски жест, зад който обаче прозират честолюбивите му стремежи: заклева се да му изплати глобата от десет хиляди таланта. Това означава, че един ден, през пустинята или по море, Цезар ще превземе Александрия.
   Флейтиста не усеща какво се задава. Има извинение за това: отколешните му надежди се сбъдват, в Рим е настъпила криза и той може да се срине от предстоящите сътресения. Наистина конфликтът между Цезар и Помпей засега не се е разразил. Ала Клодий е убит, има бунтове. Според Флейтиста Цезар не може да надвие, Помпей е по-силен и така ще си остане. Дори го смята за непобедим; а щом е приятел с Помпей, за какво да се тревожи?
   Въпреки изключителната си пресметливост и невероятната си прозорливост през тези последни месеци от живота на своя баща Клеопатра също не достига до по-дълбоки изводи; впрочем тъкмо когато сбъдването на нейната мечта да поеме юздите на Египет е на път, пред собствените є очи в двореца назрява друга опасност. Не от брат є, който все още е твърде млад, нито дори от сестра є, чиято отрова още не е узряла, а от малката армия управители, наместници и пълномощници, накичени с титли, също толкова нелепи, колкото широкополите им шапки, високите им ботуши с връзки и цветните им наметки – от всичките там „Великолепия на царската чест“ и прочие „Свещени достояния на родителската слава на величавия“, дето бъкат и гъмжат около болнавия є баща, щом тя си обърне гърба. Те успяват да постигнат един значителен успех: наместват със съгласието на Флейтиста зловредите си възпитатели при братчето є. Ако не им се противопостави, ясно е какво ще стане: с нея е свършено.
–11–
Александрийската тройка
(51–49 г. пр. Хр.)
Змийчетата са три. Еднакво злотворни, но по различен начин; трябва да се признае, че дарбите им великолепно се допълват. Най-хитроумен е евнухът, дето иска да стане премиер, Потин, или, иначе казано, Желания – ама че смешно име за човек, лишен тъкмо от какъвто и да е обект на желанието. После – военният експерт, или поне минаващ за такъв, нещо като имитация на Ахил, при това на име Ахилас. Третият пък е най-големият приказливец в царския двор, Теодот, с други думи Божи дар – по-гаден дори от другите двама, ретор по занятие, първокласен словоблудец, непрестанно редящ сложно построени изречения, чийто край не се вижда.
   Божи дар е възпитателят на хлапето. Прави с него, каквото си иска. То и не е много трудно: като че ли цялата порочност на Лагидите се е сбрала в този последен мъжки кълн. Достатъчно е пред него да се пошушне нещо мило за сестра му, като например, че Клеопатра иска самичка да вземе властта (което си е вярно), че желае смъртта на баща си (чиста лъжа), че няма да уважи завещанието му (нито основателно, нито пък напълно заблуждаващо твърдение) – и мъникът, отрано проявил наклонности като високо самочувствие и подлост, веднага се преизпълва с обич към своята тройка.
   Най-опасен от тримата съветници е евнухът. Той се е сдобил с внушителната титла „Побащим на царското дете“, от което ясно се подразбира, че когато Флейтиста няма да го бъде, нему ще се пада да издава заповеди; ако фараонът е твърде млад, за да царува, дори в лицето на Клеопатра той да притежава сестра-съпруга, напълно годна да го замести, следва да се назначи регентски съвет до времето, когато юношеството му свърши и той бъде обявен годен за службата. Без съмнение на евнуха трябва да се падне председателството на въпросния съвет и Клеопатра би била принудена да се съобразява с него, а тя няма никакво желание да стане тъй.
   Колкото по-слаб става Флейтиста, толкова повече разчита на дъщеря си в делово отношение. Тя вече е получила титлата царица. Предполага се, че двамата с баща є трябва да управляват заедно, но всъщност Египет е в нейна власт. Тя ненавижда царедворците; обкръжението є се състои от хора от Музея и от Библиотеката – учени, включително един лекар на име Диоскорид и един астроном на име Созиген, най-знаменития на своето време; седмиците се изнизват и перспективата да споделя един ден властта с евнуха и с двамата му съдружници є се струва все по-непоносима. Напориста и едва осемнайсетгодишна, тя иска да продължи да решава, да избира, да царува сама. Твърде скоро дава израз на своята неприязън към Желания. Той не є остава длъжен.
*
*    *
Амбиция срещу амбиция: започва войната между княгинята, горда с царската си кръв, и подлия кариерист, изскочил кой знае откъде. Сигурно е впрочем, че Клеопатра не е настроена зле към евнуха поради някакво презрение към битността му на скопец: според традицията в източните дворци верността на такива хора е безупречна. В тия династии, при които управлението на народите е подчинено на наследствеността на могъщите, при които политиката е непрестанно зависима от превратностите в царските прелюбодеяния и кръвосмешения, се смята, че неспособните да заплодят княгините и цариците не биха се изкушили да свалят от престолите господарите си, след като няма да имат потомство, на което да предадат властта.
   Тази убеденост е най-малкото лековерна; всъщност Птолемеите май са внимавали с евнусите: доверявали са им премиерството, но само по за една година. Някои обаче се проявявали отлично и мандатът им бил подновяван; самата Клеопатра през последните месеци от живота на Флейтиста избира евнух да є помага.
   Наричал се е Хефестион и само това се знае за него. Трябва да е продължил делото на Флейтиста, усъвършенствайки обучението на младата царица, що се отнася до дворцовите интриги и до управлението на страната. Като всички александрийци обаче няма как да не е съзнавал, че щом Флейтиста умре, войната между Клеопатра и Желания ще бъде от онези схватки, каквито са се разигравали с десетки през последните три века под портиците на Александрия. Както винаги, битката ще приключи едва когато въображението на двамата неприятели изчерпи арсенала от мръсни номера. За кой ли път – с трагедия, или царицата ще бъде смазана, или евнухът ще загине, няма да има споразумение, нито прошка за победения; само смърт и кръв.
*
*    *
Дали тъкмо този Хефестион е обяснил на царицата, когато царят е започнал да бере душа, че за известно време може да извади от строя регентския съвет, като без да чака се захване с всичко, свързано със смъртта на нейния баща? Във всеки случай Клеопатра явно е крила кончината на Флейтиста ако не няколко седмици, то поне няколко дни. Напълно възможно е дори в стремежа си да има контрол върху събитията тя да е забранила за известно време достъпа до царските покои. Сигурно е едно, независимо дали е била съветвана по въпроса за методите – тя ясно проявява силната си воля: да спъне всякаква възможност за установяването на регентски съвет.
   За да постигне това, все пак не е готова на всичко: примерът на нейния баща, както и на сестра є Береника са є доказали, че истинската опора на една власт, каквато и да е тя, не е някаква котерия, нито парите, нито дори армията, или още по-малко пък някакъв си съпруг, а народът. Тя е безгранично честолюбива и не желае никой да є внушава как да постъпва, иска да заповядва, да нарежда, да организира, да върши всичко на своя глава, но също така е решена да не предприема нищо, без предварително да си е подсигурила подкрепата на своята страна. Въпреки всичките є усилия Александрия е враждебно настроена към нея. Поне има яснота. Остава є Египет.
   Тя хладнокръвно и мигновено залага на това при първия сгоден случай. Късметът е на нейна страна: той се явява твърде скоро, а и едва ли може да се мечтае за нещо по-добро – смъртта на един свещен бик в град Хермонтис.
*
*    *
Наричали го Бушис; и най-дребната му проява – начинът, по който близвал посетителя, по който излапвал или отказвал предложените му вкусотии – позволявала да се предскаже бъдещето. Твърдели, че в него се е вселила душата на Амон Ра, династичния бог на фараоните. Затова когато умрял, трябвало да го заменят без протакане. Жреците трескаво се защурали по селата; след като избродили полята и претършували оборите, накрая открили добиче, чиито ритуални петна свидетелствали, че богът го е избрал, приемайки телесния му образ, за да приюти отново в него безсмъртния си дух. Само то можело да разкрие съдбите, да закриля жетвите; следвало да го отведат много бързо в храма, където щяло да си живее безметежно занапред.
   В съответния ден се полагало да има голям празник; пред очите на знатните и на възторжената тълпа трябвало да качат изписания с бои бик в свещена лодка. Щели да го накичат с десетки амулети, да нанижат на шията му венци от уханни цветя. През време на бавното му пътуване по Нил и дълго след тържественото му пристигане в светилището часове наред трябвало безкрайно да се каканиже и припява. По земята следвало да се изрисуват магически фигури; над загадъчните им плетеници щял да се кади тамян, та чак свят да му се завие на човек. Ритуалът бил толкова продължителен и непонятен, че Птолемеите имали навика да изпращат да ги представлява на него някой верен придворен.
   Още при обявяването на празника Клеопатра решава да го ръководи. Никой преди нея не го е правил, официално фараонът е на смъртно легло. Тъкмо това забелязва тя: очевидна е връзката между съдбата на венценосните и на свещените бикове; както духът на бога е напуснал покойното добиче и незабавно се е въплътил в младо, здраво животно, тъй и не по-малко божествената душа на умиращия фараон се готви да намери убежище у неговия наследник – у нея.
   Така де, почти. У нея и у брат є за в бъдеще. Но за известно време – само у нея. Брат є е твърде млад, царят още не е мъртъв. И това ще стане някой ден.
   И Клеопатра се спуска наперено по Нил заедно с бичето на свещената лодка, получава почести от смаяната и очарована тълпа, изслушва песнопенията на жреците, без да є прилошее, диша замайващите благовонни пушилки на кандилниците. Така в един ден – също както нейната прародителка се възползва от раждането на един бик Апис, за да накара да признаят като бъдещ фараон новороденото, заченато от нейния чичо Дебелака – тя придава сила на основанието си да претендира за престола. Едновременно успокоява Египет, заявявайки с едноличното си и театрално присъствие, че светът няма да се промени, че винаги ще има цар – или царица, – за да предава на хората мощта на боговете. Ако тя е на престола, няма съмнение, че редът ще си бъде, както е бил при древните, които са го установили на дъното на кладенеца на вековете със свети слова: небето ще се крепи на четирите си опори, земята ще стои здраво и непоклатимо върху основите си, Ра ще озарява дните, луната ще дава светлик на нощта, разливите ще настъпват своевременно, набъбналата река ще осигурява плодородието на нивите, Сириус ще управлява звездите, Озирис ще е част от Орион, всички небесни тела ще са по местата си, както и Ра, до свършека на времената.
   Един въпрос обаче си остава нерешен в съзнанието на жреците: кой ще бъде фараон? Клеопатра внимателно поддържа неувереността, заложена в надписа, поръчан от нея, за да се увековечи събитието: Царицата, господарка на двете земи, Богиня, обичаща своя баща, преведе със силата на весла Свещения бик в лодката на Амон до Хермонтис. В този надпис изобщо не става дума за Флейтиста, още по-малко пък за брат є. По-нататък несигурността се задълбочава допълнително, тъй като текстът дава на Клеопатра царска титла, без да може да се определи дали с тази формулировка жреците са искали да подчертаят, че умиращият Флейтист е представен тук от своята дъщеря, или пък, че младата царица е смятана поради състоянието на своя баща още отсега като самостоятелно царуваща в очакване да сключи вероятен свещен съюз с брат си.
   Тази бъркотия е удобна, но не може да продължава вечно. Наистина ръководената от евнуха тройка е ловко изпреварена от царицата в една област – Египет, – където няма никакво влияние. Безспорно за тях това е ужасен шамар. Ала Клеопатра не може безкрайно да отлага деня, когато Флейтиста ще умре или ще бъде обявен за мъртъв, когато ще бъде погребан тържествено и ще бъде обявена последната му воля. Тя печели първия рунд, а положението є є дава възможност да избира оръжията, тъй като всъщност ръководи страната. Но защо ли пък да се опитват да я изместват? Тя все някъде ще сгреши: такава е съдбата на всички, колкото и хитроумни да са, които се добират до върховна власт. А тройката няма да пропусне този случай – също както царицата се е възползвала мигновено от благодатната смърт на свещения бик.
*
*    *
Неизвестно е кога умира Флейтиста – или по-точно, кога Клеопатра решава да обяви публично кончината му. Трябва да е било през май или през юни, когато жегите започват да притискат града.
   Новината достига до Рим в началото на август. Оттам следят внимателно случващото се в Египет, а в писмото на Цицерон относно събитието не се споменава за размирици в Александрия. Иначе източникът му е твърде информиран: един от предполагаемите убийци на пратениците на покойната Береника. Явно Клеопатра успява да се уреди по най-внушителен начин, спазвайки ритуалите и правилата – шествие от оплаквачки, тържествен ход до гробницата, погребване на царя сред благовония, цветя и молитви, и то в най-изгодния момент, за да бъде осигурено спокойното преминаване към следващата власт. Завърнала се в двореца, тя трябва, както баща є я е учил с такъв успех, да е въртяла, сукала, отлагала най-лицемерно, уверявайки, че ще се омъжи за своя брат, щом му дойде времето, избягвайки ловко капаните, които є подлага тройката. Едно е сигурно – не се събира никакъв регентски съвет, той дори не е съставен. Не се знае как е станал този фокус. Един факт е ясен: в продължение на цяла година Клеопатра владее напълно играта.
   Какво ли е почувствала, когато се озовава сама на престола, едва осемнайсетгодишна, без обичния си баща, под непрестанната заплаха за заговор от страна на тримата неуморни интриганти? Нищо не се знае и за това. Единственият знак за мъката є са монетите, които разпорежда да изсекат години след смъртта на Флейтиста, когато тя самата е в края на живота си: и сега на тях се чете редом с датата на възкачването є упоменаването на царуването на нейния баща; едва ли е нужно да се отбелязва, че паметта за него я е сподиряла и вдъхновявала до самия край. В периода след кончината му вероятно е било по-иначе: сдържано страдание, оставено на заден план поради преследвания идеал. Истината е, че житейският път на Флейтиста, умрял в леглото си като абсолютен господар на своето царство и на своя дворец след трийсет и една години извънредно бурно царуване, представлява забележително акробатическо постижение и пример за политическо оцеляване. Само като го е наблюдавала, Клеопатра е научила почти всичко за властта: как да се задържи сред най-тежки кризи, как да си възвърне престола, ако случайно го изгуби, как да печели време, как тънко да лъже, да ласкае и да се пазари. От Флейтиста тя узнава също, че човек никога не бива да се отчайва, ако го вземат за глупак, а напротив, трябва да се възползва от това; както и да бъде жесток с противниците, дори да са плът от плътта му. Научава и как се напуска животът – като при завършека на пиршество, господарувайки над съдбата си, уреждайки участта на потомството след изпитването на всички възможни удоволствия на тоя свят.
   Навярно скръбта на младата царица не ще да е била чак такава, каквато искаме да си я представим; впрочем с детството си, прекарано без майка, с изгнанието, с трагичния край на двете си по-големи сестри, покрай четирите години унижения, претърпени от Флейтиста, тя е преживяла какви ли не болки. Успяла е и да се подготви за самотата, тази обичайна спътница на абсолютната власт. Пък и Александрия – от гръцките квартали, та до домовете на евреите, от населените с египтяни покрайнини, та до дворцовите стени – отдавна е отдадена страстно на великото изкуство на умирането. Градът е осеян с безброй гробници; тези „най-множествени обиталища“, както ги наричат примирено скромните египтяни, често са разположени досами жилищата на живите. Дори там, където Клеопатра е отраснала, царските мавзолеи са свързани с останалите сгради – като се започне от гробницата на Александър, в която балсамираното тяло на завоевателя се вижда ясно под стъкления си похлупак. Като всички царе от рода, Флейтиста е разпоредил да му издигнат последното убежище още през първите години на царуването си; а според най-разпространеното мнение дори когато бъде безвъзвратно положен в него, животът му няма да пресекне. Както е прието, той е заобиколен от всичко, което е обичал: може би флейта, дионисови маски; често ще идват да пируват на гроба му, ще пият бокали с вино, от което тъгата ще се разсейва, а опиянението ще създава илюзията, че царят е все още на този свят, че се забавлява от всичко и дири наслади; пък и нима любимият му бог Дионис Освободител не е обещал на своите последователи да строши заради тях оковите на смъртта?
   С изчезването на Флейтиста приключва едно време. Една въздишка на вековете, едно трептение на света. Родила се е друга епоха – нейната, пламенна като нея. Оракулите все тъй тормозят града и мълвят подмолно, че Александрия скоро няма да я бъде, че иде краят на гръцките царе. Тя не им вярва нито за миг. Времената са млади и нови – досущ като нея. И такива ще си останат.
   Тя започва, издавайки куп амнистии, организира празници, прави всичко необходимо, за да убеди поданиците си, че вървят към добро и хубаво, както им е обещано, а тя ще бъде опора на настъпващото щастие. Личността на нейния брат все тъй си остава по-назад, дори името му бива постоянно премълчавано. Тройката, оглавена от евнуха, обаче си мълчи: обикновено Клеопатра има грижата да поддържа неяснотата; несъмнено се старае да спечели време, да утвърди властта си, преди хлапето да е пораснало, преди да е поискало своя дял от наследството, както и да се настани в ложето є. Какво друго да стори? За толкова млада царица тя се справя съвършено с играта. Например решението є да обезцени паричната единица – най-малко с трийсет процента след двайсет и петте, установени, докато Флейтиста е бил жив – скоро ще даде първите си плодове; тя нарежда също за пръв път в историята на Лагидите върху новите монети да личи точната стойност на метала: така всеки е принуден да ги приема според официалната им стойност, а това е от полза за царската хазна, която започва да се пълни. Толкова е горда с тази мярка, че на аверса срещу роговете на изобилието, съответстващи на духа на политическата є програма, стои единствено нейният образ, без никакво, дори дискретно позоваване на Птолемейчето. В цялата история на рода това е дързост, която дори най-страшните тигрици от Шундата до Береника не са си позволявали.
   Всички си траят. Как да се предизвика бунт? Страната е спокойна, армията, тъй често въздигала и снемала египетските царе, остава вярна на Клеопатра. При това римлянинът Габиний след повторното възкачване на Флейтиста є е направил ценен подарък: оставил є е елитните си наемници, германци и гали, първоначално за да предотвратяват всякакви размирици срещу бирниците. Отдалите се на александрийските наслади чуждестранни войници скоро забравят римската дисциплина, изпоженват се за местни момичета, правят им деца и не могат да си представят друг живот, освен сред радостите на Златния град. При най-малката тревога царицата може винаги да се опре на тях; предизвиквайки я, всеки ще се натъкне на тия мъже.
   И все пак тройката получава помощ именно от наемниците тъкмо когато най-малко я е очаквала. Царицата е заета да затяга хватката си върху двореца и върху Египет, не се занимава със събитията извън границите и още не е осъзнала как злотворно и неотвратимо превратностите в Рим ще намерят своя завършек по бреговете на Нил. Навярно е избухнала в своя знаменит смях, когато е научила, че партите, набрали смелост, след като са нанесли съкрушителното поражение на Крас, са навлезли в Сирия и нейният нов управител, грубиян на име Бибул, някога страстен привърженик на превръщането на Египет в римска провинция, сега трепери да не би легионите му да бъдат победени от настъпващите варвари и я моли за помощ.
   Колкото и тъп да е бил, Бибул явно е подозирал, че няма да му е лесно да се спазари с царицата, така че изпраща при нея собствените си синове. Трябва да се признае, че онова, което е искал, не е било проста работа: да се изпратят на сирийската граница наемническите части, оставени в Египет от Габиний. Имало е защо Клеопатра да се дърпа; бойците пък надали са можели да посрещнат възторжено след разюзданите александрийски забавления строгите и сурови нрави на воините на Вълчицата.
   Александрийската неприязън към всичко римско е била вече тъй силна, че за пристигането на двамата синове на Бибул се разчува. Начаса става известно за какво са дошли, наемниците се разгорещяват. Но трябва да ги е притеснявала властната млада царица: не се надигат. Правят нещо повече: убиват двамата млади римляни.
   Клеопатра изпада в безизходица: или трябва да подкрепи войниците си и да се опълчи срещу Рим, където официален господар си остава Помпей и комуто тя дължи престола и настоящата си независимост – или да накаже виновните и да се изправи срещу омразата им. Неминуемо ще последва и яростта на Александрия, където също се помни, че Бибул е искал да подчини Египет.
   Но според преценката на Клеопатра за помощ зове не Бибул, а Рим. Рим – и най-вече Помпей, великодушният човек, който винаги е закрилял и нея, и баща є, след като Александрия никога не ги е обичала.
   Така че тя залага на Рим, както е заложила на Египет преди смъртта на Флейтиста – по подобен начин ще залага винаги, когато е нужно: рязко, без вълнения. За нула време спипва убийците на двамата римляни, изпраща ги в Сирия с добра охрана и тежко оковани, за да подчертае неодобрението си. Все пак не отговаря на молбата на Бибул, пощадява своите наемници. Мимоходом си позволява едно отдавна лелеяно удоволствие: да отправи предизвикателство към града. Да отмъсти донякъде за баща си, да покаже на своите врагове, че въпреки техните интриги и язвителни подмятания винаги ще следва своята собствена воля, тъй като разполага с други опори, и то значителни: селяните, жреците на Египет, цялата надежда, която е съумяла да разбуди из далечните поля и чиито плодове страната скоро ще започне да бере.
   За жалост отново не предвижда сложните завои на римската политика. Като истински подозрителен латинец Бибул долавя какви незнайни последствия за Египет може да има всяко негово решение относно тягостната история с наемниците. Той предпочита да остави Клеопатра да се разправя с враговете си, отказва да накаже убийците на синовете си и предоставя на Сената правото да ги съди.
   Тогава вече в Александрия думите не достигат, за да се опише мнението за царицата: и тя е като баща си, римляните са я купили, съдбата на страната все се решава в Италия, дори когато става дума за най-ценното, за сигурността, за армията.
   Тройката тържествува: най-сетне разполага с някакъв повод. Настъплението є обаче е предпазливо, почти незабележимо: въпреки отслабналото си влияние царицата явно им вдъхва страхопочитание. Във всеки случай няма данни за силови действия срещу нея. Все пак в дните след неприятните събития Клеопатра е принудена да приеме установяването на регентския съвет. Както се очаква, председателства го евнухът, подпомаган от Ахилас и от неизбежния Божи дар с неговите безкрайни витиевати дрънканици. Признавайки съвместното влияние на тройката, тя е принудена също да се примири, че занапред ще дели властта с недораслото си братле; освен това трябва да се съгласи, според закона и завещанието на баща си, да му се покорява и да стане негова жена, когато му дойде времето.
   Оставят я обаче да проведе още някои важни мерки; например тя посреща сина на Помпей, дошъл от името на своя баща да иска провизии и кораби: противно на всички очаквания Цезар е успял да го прокуди от Рим и сега го преследва из Балканите. Тя начаса му осигурява шейсет кораба с жито и петстотин наемници: този път войниците не се противят. Регентският съвет трябва да е изиграл значителна роля за подчинението им, в този случай тройката е съгласна с преценката на царицата: всички хранят напразната надежда, че Помпей ще бъде абсолютен и вечен господар на Рим и неизменен гарант за суверенитета на Египет. Дори когато бегъл пристъп на осъзнаване им напомня, че на тоя свят няма нищо трайно – особено пък империите и техните вождове, колкото и да са могъщи, – старият гръцки фатализъм взима връх, все тая смесица от влечение към трагичното и лаком стремеж към непосредствени удоволствия. Както обикновено, те се осланят на Тихе, Господарката на съдбите, извършват жертвоприношения и отправят молитви в подножието на статуите и си излизат от храма успокоени, повтаряйки си като всички александрийци, че животът е кратък, насладата отлита леко, трябва да бъде улавяна незабавно, а пък за утрешния ден все някак ще се оправим.
   Така битката между царицата и нейната коварна тройка е можела да си продължи сред заслепление, подлости, предателства и интриги, но ето че страната бива сполетяна от най-ужасното бедствие, което от години не се е стоварвало върху нея – суша.
–12–
Сред пустинния Изток...
(49–16 август 48 г. пр. Хр.)
Черната земя е напукана. За нищо време става на прах, вятърът си играе с нея, пустинята поглъща мътните вихрушки. Сред нажежените проходи по пладне блясъкът е метален – сякаш боговете се надсмиват. Светът се е свил от болка; от край до край долината се е превърнала в смъдяща рана. Реката се е стеснила, хамбарите се опразват, кладенците съхнат, лицата са изпити и отчаяни, няма смисъл да се взират към горното течение или към изворите.
   Юли не донася своевременно плодоносната кал, няма да има наводнение, звездите са наложили проклятие над Египет, Клеопатра бяга от Александрия.
   Според мълвата градът я е прогонил, тройката е прекършила най-сетне храбростта и гордостта на безстрашната царица. Но като си я знаем каква е пресметлива, може да е решила да изпревари събитията, когато е разбрала, че за втори път след смъртта на Флейтиста полята ще си останат сухи. Две катастрофи за по-малко от три години – нима не е по-добре да предостави на друг удоволствието да се пише фараон?
   В края на жежкото лято Клеопатра намира убежище тъкмо в Горен Египет, в Тиваида, където повече отвсякъде народът и жреците вярват твърдо, че липсата на наводнение се дължи на боговете, които отказват да изпълнят споразумението с царя; там смятат, че Изначалният Океан е недоволен от делата на владетеля и в знак на възмездие задържа плодоносните си води.
   Местните са склонни да подкрепят младата царица: те є предоставят за покои своите светилища. Там никой не би могъл да є посегне, без да го сполети проклятие, по-страшно дори от сушата.
   Клеопатра пак се спира и чака да удари нейният час. Хората от Тиваида є възлагат всичките си надежди; тя е уверена, че нейното време отново ще дойде. Тройката също. Впрочем евнухът, от страх да не би срещу него да се вдигне цяла армия, обнародва закон, според който всичкото зърно на Египет трябва да бъде отправено към Александрия, а под заплаха от смъртно наказание се забранява товаренето му към Горен Египет и дори към делтата, където царицата все тъй разполага с множество поддръжници.
   Тя не помръдва, не трепва. Знае, че обричайки Тиваида на глад, тройката обезкръвява цялата страна. Навсякъде гладът ще настъпи бързо, сред маслодобивниците, сред лозарите, сред производителите на благоухания, сред папирусопродавците, та дори сред тъкачите, грънчарите и златарите – всички ще бъдат засегнати, и дребосъците, и важните занаятчии, скоро по полята ще бродят живи скелети, животни и хора ще пъплят обезумели.
   Може ли Александрия да се закрепи на тази цена? Клеопатра си седи мирно и тихо, закриляна от храмовете, само слуша как всекидневно от прашасалата долина ечат стенанията на народеца, който изнемогва от недохранване и унижения. Вечните истории с бичувани селяци, с подправени от бирниците мерки за тегло, с нагласени съдебни дела.
   Тя решава да не се противи на нищо, дори любимият є град да бъде засипан с проклятия. С неустоимия си глас ще ги накара да забравят, че е гъркиня, ще им внуши блянове за бъдеще по мед и масло, когато боговете отново ще ги дарят с усмивки. И ще чака – все тъй ще чака.
*
*   *
Под храмовите сводове са също и „домовете на живота“, където жреци и писари трупат знания за бездънното си минало; там вирее науката за тълкуване на сънищата, за проникване в душите и на най-затворените хора чрез разшифроване на образите от техните нощи, все едно са йероглифи.
   Дали Клеопатра си е прекарвала времето, обучавайки се на това изкуство, както по-сетне ще твърди упоритата мълва? Липсва потвърждение; сигурно е обаче, че като избира приют в район, съхранил най-древните загадки на страната, тя си придава допълнителна тайнственост. Вече винаги ще є приписват несравними магьоснически дарби. Без съмнение Клеопатра е имала влечение към магиите; най-вероятно е обаче през времето на това ново изгнание да е усъвършенствала по-скоро умението да се владее. Светът около нея съхне и вехне, а тя узрява. Вече не е девойка с надменно поведение, нахална и свръхнадарена наследница, опитала се безочливо да превземе властта – изпитанието я превръща в съсредоточен, безмилостен играч, решен да не пропусне нито една възможност.
   И тъй, тя не се задържа много дълго в Тиваида. Жреците и народът я обичат, но тук не намира онова, което є е необходимо: оръжия и бойци. Може да ги открие само доста по-далеч, сред хората, които от дълбока древност бродят из безкрайните пясъци.
   Навремето е изучила техния език. Обръща гръб на реката и поема право към източната пустиня.
*
*   *
Камънаци. Канари. Реки, върху които от хилядолетия не е капвал дъжд, неуморно лъкатушещи дюни, безкрайни проходи. Обжарен, побелял, застинал свят, полумъртва земя. Пламтящо високо в небето слънце, пронизващи със студа си утрини. И нощ, която инак гъмжи от живот – в мрака пълзят змии, обикалят диви кучета, давят се един друг плъхове, кървава, безпощадна борба, сякаш образ на собствената є съдба.
   Безмълвно напредват по невидимите пътища; вечер мъжете, които водят кервана, втренчват в съзвездията разширени зеници досущ като моряците край александрийското пристанище; и камилите им се кандилкат, все едно са кораби.
   Нощи с разпилени звезди, блестящи и тъмно-загадъчни – кой ли би могъл да каже дали предвещават начало или край на хода на времето, дали боговете тук са безсилни или мъртви, – кървящи под платнените качулки устни, засъхнали въпреки мазния грим клепачи. В далечината сред тоя безпаметен свят се случват какви ли не нещица – протяжни пясъчни вихрушки, изплашени змии, промъкнали се в скални цепнатини, хищни птици, кацнали и дебнещи от някой зъбер, рояк мухи, обгърнал някакви останки, следи от гробове, в които според камиларите дълго са пребивавали царе или други царици под златни обкови и сини камъни, преди да ги разровят разбойници.
   А и жаждата, подутият език, учестеното дишане, пороищата пот, часовете, течащи бавно сред морните дюни към неведома надежда, към незнайно небитие, и застиналите канари, и огненомраморното небе, и музиката на безлюдието, и тишината на пустинята...
   Може би тогава Клеопатра е преоткрила изначалните истини, може би си е припомнила стотиците водохранителници, зарити под улиците на Златния град, и пъпешите, и гроздето от делтата, ледените делви, в които ги разхлаждат лете. Ала за да издържи седмици наред едно обикновено двайсетгодишно момиче сред пустинята, при това поело пътя на войната – несъмнено у нея като натрапчива мисъл е витаел споменът за Александър. На връщане от Индия изпитанието не го е отминало; освен хората е победил и природата, същата като тук – камънак, пясък, прашни вихри, сол, жажда.
   Сушави, сурови дни. Храбростта се остри, точи се о скалите. Душата се вкоравява, втвърдява се като първобитно оръдие. Пустинята учи.
   Само как изглеждат бедуините – вечно на седлата, никога не падат духом, следят ветровете и небето, все едно четат писмо, по една изпъкналост в земята усещат скрития извор, от който пълнят меховете, намокрят устата си, попиват надежда.
   И преговорите – все същите въпроси: откъде да се вземат воини, от кой оазис, в края на кой път? И как да убедят пастирите да зарежат козите и жените си заради някаква си царичка, останала без престол?
   Тя пак очарова. Обещава, че премеждието ще донесе злато, цели планини, като по времето на Александър. Дори дълбоко в пустинята никой не е забравил това име, там то се носи дори от малки деца.
   Царица ли е, скитница ли е тази девойка със заякнало от биваците и от нощните преходи тяло? Често чергарите не є отговарят. А и тя не им говори: да чакаш и да мълчиш е един от законите при преговори – за кой ли път трябва да се довериш на тишината на пустинята, в която се сливат всички житейски истини, черно и бяло, да и не. Понякога е да – преброждайки оазиси и друми, тя успява да си събере доста прилична подкрепа. Преминава през Червено море, поема по пътя на Изхода, на търсачите на обетованата земя, по пътя към Ханаан, към Юдея. Ала това, което отвежда нея самата към тези поля и заоблени хълмове, е не мечтата за падаща от небето манна, за наредени по дърветата пчелни пити. Кръвта є кипи за отмъщение – мъст и отрова пъплят в нея.
   Твърди се, че така стигнала до Сирия, после се върнала до подстъпите на Юдея, до Аскалон, където отново излиза при морето, на пристанище, ухаещо на масло и на рибарски мрежи. Такъв живот обича тя, с някаква привидна власт, с дворче, с колони, наредени тъй, че да минат за палат. Захваща се отново да владетелства, сече монети, незнайно как се сдобива с достатъчно пари, за да изхрани и въоръжи събраните хора. И настъпва денят, когато решава да нападне.
*
*    *
Избира септември, края на жегите. Иска отново да поеме по пътя на Александър – впрочем по този друм е минал и воинът, възстановил властта на баща є, онзи римски хубавец и здравеняк, дето толкова обичаше конете. На свой ред и тя ще отправи предизвикателство към лагуните, към тресавищата, обгърнати от зловонното дихание на пустинния бог, смело ще насочи хората си през тръстиките, през проходите, ще прекоси океана от дюни. Ще достигне Пелузий и ще го превземе, а оттам ще се спусне до делтата, до града, до своя град. Точно като римлянина любител на коне. И най-вече като Александър. Безстрашна и трета по тоя път. При това – първата жена.
   Не є се надяват особено. Въпреки това малката є армия не се сблъсква с никого из тресавищата и проходите. Все пак, когато се канят да се устремят към Пелузий, между морето и планината изниква войска, и то твърде позната: сбирщината от галски и германски наемници, чиито водачи тя бе предала навремето и които нямат търпение да се хвърлят в бой. Начело язди Ахилас, а до него под тежка златна ризница се мотае крехка фигурка – нейният брат.
   Гледката съответства на онова, което е желала: от едната є страна – морето, дюните, тинята; от другата се извисява Касийската планина. Висини или бездна.
   Дали се е помолила на Господарката на съдбите? Не се знае. И все пак безобразният късмет, който тя има, и то при такива зрелищни обстоятелства, най-малкото трябва да я е накарал да смята, че е благословена от боговете и че само малко смелост є е необходима, за да спечели Фортуна на своя страна: тъкмо когато тишината на пустинята сякаш я е обрекла на гибел, на хоризонта изникват платна, галери, триери – римски кораби.
   Войската на брат є направо забравя за нейната армия; тя се размърдва странно, не като при готовност за бой, напротив, размърдването е някак хлъзгаво, сякаш се съвещават. Скоро мъже извличат до брега малка рибарска лодка. Ахилас скача в нея, следван от един наемник, и се отправят към една от триерите.
   Докато лодчицата се приближава, събраните на палубата римляни, иначе тъй силни с въоръжените си хора и тежкия кораб, като че ли се притесняват. Избухва кавга, иззад мъжете с военни наметки изскача жена с доста приятна външност, облечена по римски обичай, също както и заобикалящите я, която започва да се вайка.
   Ладията допира корпуса на триерата. Воинът, придружаващ Ахилас, дава знак на един от пътниците, отправя му тържествен римски поздрав, после му сочи лодката си, сякаш му предлага да го отведе до брега.
   Мъжът се колебае малко. Другарите му отзад пак се разбунват, отново спорят. Ахилас се намесва от лодката; очевидно наставлява римлянина, сочи му ту размерите на галерата, ту тинестите пространства, сякаш за да го убеди, че триерата ще затъне в тях. Египетските кораби впрочем се провират доста лесно оттам; всъщност вижда се как те изникват с десетки отвсякъде; на плажа между дюните също се появяват стотици воини.
   Мъжът се замисля. Изглежда неуверен, но при това положение няма избор. Накрая се обръща към съпругата си, пре-гръща я силно, после се спуска в лодката, последван от двама роби. Разменя няколко думи с поздравилия го войник, сякаш го познава добре, сяда в лодката и се зачита в кратък текст, който е скътал под наметката си – по-сетне ще се разбере, че е било хвалебствие към младия цар.
   Лодката достига безпрепятствено до сушата. Жената на триерата като че ли се е обнадеждила, престанала е да се вайка; наистина, лодката още не е допряла брега, а придворните на Птолемей се скупчват около нея с безкрайни любезности.
   Мъжът изглежда изтощен; за да се изправи и да скочи на плажа, трябва да подаде ръка на един от робите. В този миг го пронизва меч. Той пада.
   Посипват се удари. Той успява да придърпа единия край на тогата си над лицето, за да се яви във вечността без белези от рани по него. И настъпва диващината, египетските кораби прииждат към плажа с опънати платна, войниците се спускат по дюните, още един меч се стоварва върху трупа, тялото е обезглавено и хвърлено сред пясъците като жалка мърша, а над него се носи неспирен вой, блика чудовищна радост, хората тичат, приведени под тежестта на торби със солен разтвор, изсипват ги в една делва, преди да пуснат вътре главата с изблещени очи – главата на Помпей.
–13–
Мъжът, който искаше да бъде цар
(16 август – началото на септември 48 г. пр. Хр.)
Пясъците пустеят. За миг се вижда как младият Птолемей, притеснен от златната ризница, която иначе е слагал само на паради, изскача иззад една дюна. Оглежда трупа със задоволство, после нарежда на войниците да се разпръснат и да се върнат, да застанат отново срещу армията на неговата сестра.
   Възрадвана и жестока, войската му се изнася от пясъчното пространство, оставяйки обезглавеното и напълно разсъблечено тяло. Римските триери в ужас се отдалечават към хоризонта с разперени платна.
   Скоро откъм дюните се задава един мъж. Това е робът, придружил Помпей в лодката и успял кой знае как да избегне ужасна участ. Той довлича тялото до брега, измива го с морска вода, сваля бедняшката си риза и го загръща някак с нея; после открива наблизо останки от ладия, разтрошава ги, вдига клада и я подпалва. Влажното дърво не успява да изгори тялото на завоевателя; и на следващия ден то още не е изтляло.
   Дали Помпей се е озовал тук по случайност? Или пък е дошъл да търси помощ от детето цар, за чийто настойник е бил назначен няколко месеца преди това от Сената? Едно е сигурно – след разгрома, който е претърпял от Цезар сред полята на Тесалия, Египет му е бил жизнено необходим. Нито за миг не се е усъмнил в лоялността на младия Птолемей, пък и отдавна вече не му е до каквито и да било съмнения. Няколко седмици преди това, при Фарсал, бил толкова сигурен в победата на четирийсет и петте си хиляди пехотинци срещу двадесет и двете хиляди на Цезар и на седемте си хиляди конници срещу скромните хиляда на противника, че устроил голям пир в лагера си, преди да започне битката. И все пак Цезар го победил; избил петнайсет хиляди от Помпеевите воини срещу някакви си двеста мъртви от своите. Помпей бил принуден да се спасява със срамно бягство; а когато победителят завладял лагера, се натъкнал на маси, украсени със свежи цветя, на недокоснати блюда, на стомни и бокали, пълни с вино - все едно пир, подготвен за призраци.
   Почти недосегаем в безграничното си самомнение, вторачил в света около себе си своите свински очички, Помпей се устремява към Египет; когато съзира египетската армия и флота, и жена му Корнелия подозира, че имат насреща си клопка, а дори и той подушва някакъв капан, все пак бързо се успокоява: та нали той е Помпей Велики, победителят на Африка и на Изтока, нали е имал три триумфа, като последният е бил de orbe terrarum, за облостта на обитаваните земи, нали той е мъжът, който поради силата, получена от блестящите завоевания, е можел по времето на Катилина да премахне Републиката, само като щракне с пръсти? Засега промяна няма, той си остава владетел на света, едничък познат съперник на Александър – и ето че в цялата си слава доближава Египет, за да посети тринайсетгодишния си повереник, който дори няма думата; та младокът отдавна да е прах, разпилян от вятъра, ако той, Помпей Велики, не бе проявил навремето щедростта да прибере, нахрани и подслони низвергнатия му баща; има си хас на някакво си дребно чуждестранно царче да му хрумне да вдигне ръка срещу римлянин...
   Детето цар дори не си прави труда да вади своя меч, то е фараон и разполага с черноработници за подобни задачи. Тъй че пълководецът бива ударен, както се полага според лагидския обичай, в гръб от наемник. После Ахилас също се включва, но не преди да се е уверил, че си има работа с умиращ. Най-сетне тройката смята, че е време младият цар да се заеме с най-належащото, а именно със сестра си. Явно на нея є е подготвена още по-приятна съдба.
*
*    *
Ала до нападение не се стига. Клеопатра чак се зачудва; но понеже като добра ученичка на Флейтиста е разпратила свои шпиони из вражеските редици и в дворците на Александрия, бързо научава каква е работата: Цезар се е спуснал да преследва Помпей от Фарсал с една малка флота, натоварена с двеста легионери и осемстотин конници, и се кани да ги свали в пристанището на Александрия. Това е важно посещение: преди да започне последното си настъпление срещу Клеопатра, тройката предпочита да го посрещне.
   Всъщност неговото пристигане е единствената причина тримата интриганти, водени в случая от неподражаемия Божи дар, да убият Помпей. Когато съобщават, че той се задава, тримата мъже се изпокарват; единият е склонен да подкрепят Цезар и да отпратят Помпей, другият иска да го оставят да дойде, последният, изтъквайки, че му дължат благодарност, настоява да се стегнат и да му устроят пищен прием.
   Божи дар трябва да е решил, че случаят му дава възможност да допринесе за Историята с реторическата си дарба, той включва в спора целия си арсенал от стилистически обрати, словесни построения, метафори, метонимии и тям подобни синекдохи, омотавайки постепенно евнуха, Ахилас и царчето дотам, че след продължителна реч артистично им доказва – ако приемат Помпей, то ще имат за враг Цезар, ала ако го прогонят, Помпей ще си отмъсти.
   При това положение според него остава едно-единствено решение: да го примамят в капан и да го убият; така без престараване ще спечелят благоразположението на Цезар и после с лекота ще могат да се споразумеят относно суверенитета на Египет. Както и относно края на Клеопатра, разбира се; и готово.
   Останалите явно се разколебават; Божи дар си дава сметка, че не е изгубил способностите си, поема си дъх и заключава: „Мъртвият не хапе“. Тази формулировка решава въпроса – капанът е заложен.
   Щом научава за случилото се, Клеопатра се обнадеждава отново. От баща си е слушала доста за Цезар и предвижда, че неговата вярност към старата политика на Вълчицата ще му подскаже да бъде по-внимателен с Египет, та дори младият цар да му поднесе в буквалния смисъл на думата главата на Помпей на тепсия.
   Без съмнение човекът, който пристига откъм Фара, е заклет неприятел на целия лагидски род. Но кой сега се изпречва насреща му? Нейният брат, придружен от трима домашни слуги, които се правят на министри. Несъмнено собственото є положение си остава несигурно: тя някога е подкрепяла Помпей, изпратила му е кораби и провизии. Но в политиката и във войната един съюз може винаги да се обърне – едва ли е нужно тъкмо тя да го обяснява на Цезар, предал блестящо своите приятели от трийсет години, като се започне с Крас, та до човека, чието обезглавено тяло догаря на брега. Поне є остава още един ход.
   На него ще заложи всичко. За кой ли път най-належащо е протакането; като начало трябва да се избегне битката. И тя прави именно така. Но не отстъпва. Спокойно се оставя вражеската войска да я притисне и за втори път се доверява на най-верните си съюзници: търпението и късмета.
*
*    *
Отначало събитията следват предначертаното от нея: евнухът и Божи дар оставят Ахилас и детето цар да имат грижата за блокадата сред пясъците и заминават с делвата със солена вода, в която е препарирана главата на Помпей, за да я поднесат на Цезар като израз на добра воля – а също и като безспорно доказателство за смъртта на неговия съперник.
   Не са възлагали надежди, че зловещата им консерва се е запазила добре, затова добавят към нея пръстена на пълководеца със знак, изобразяващ лъв с размахан меч – с него Помпей подпечатвал всички свои послания.
   Подир четири дни, точно както са пресметнали шпионите на Клеопатра, трийсет и петте галери, с които Цезар преследвал своя враг, навлизат в голямото пристанище на Александрия. Делегацията, подготвена от евнуха, отдавна чака на кея. Тя излиза напред; води я Божи дар, понесъл полуразложената човешка останка, чест, която му се полагала, тъй като именно той бил замислил деянието. Достигнал до края на кея, той се качва на лодка, отправя се към триерата, на която е Цезар, и незабавно му връчва главата на неговия неприятел.
   За негова изненада Цезар не може да понесе гледката. Отвръща очи и се разплаква. Божи дар смята за уместно да прояви настойчивост и му подава пръстена. Въпреки сълзите си Цезар забелязва скъпоценността, блеснала в ръката на ретора, и го сграбчва.
   Тази рязка грубост, последвала подир не по-малко изненадващия прилив на емоции, веднага поражда съмнения относно истинските усещания на императора. Начаса тръгват приказки, че той от години се е опитвал да се разправи с Помпей; когато най-сетне го вижда мъртъв, дали не е сметнал, че по странен начин е закрилян от късмета, единствената ирационална сила, чието влияние над човеците признава, та някакъв глупак му спестява мръсотията да пролее кръвта на най-великия римлянин?
   Но не бива да омаловажаваме обсебващото свойство на всяка омраза, както и да забравяме, че след толкова пропилени дни и нощи страстното желание на Цезар отведнъж остава без обект. И той изгубва забележителното си хладнокръвие, още повече, че злокобната глава на най-страшния му враг се появява пред него изневиделица; освен това в същия миг осъзнава, че дължи победата си не на кървава и честна битка, а на нещо, което презира най-дълбоко сред всички човешки качества – на тъпотата и страхливостта.
   Сгърченият лик, издигнат пред очите му от Божи дар, е не само ликът на воина, който Цезар преследва яростно, откакто е преминал Рубикон, а принадлежи също така на съпруга, чиято жена той някога е прелъстил. Нещо повече – на мъжа, избран дванайсет години по-рано от самия него за едничката му дъщеря Юлия, която толкова е обичал и която Помпей е обожавал, възхитителен женски образ, разкъсван през целия си живот между баща и съпруг, отнесен от смъртта на двайсет и девет години при раждането на момченце, което също не оцелява. Над нейния труп се започва войната между двамата, когато обзетият още тогава от мистично-династични натрапчиви мисли Цезар принуждава своя зет и съперник да погребат праха є в свещената земя на Марсово поле, след като Помпей иска да го задържи при себе си.
   Когато извръща очи от главата, чиято смрад е надвила разяждащата сол, Цезар пролива сълзи и за тази своя едничка дъщеря, и за неживялото си внуче. Непоносими, неотделими радост и мъка; само нищожества като евнуха и Божи дар може да са си представяли, че щом види чудовищния им дар, Цезар ще заиграе боен танц по палубата на триерата си. Подхранени от най-изисканата философия на уединението и от диващината на сраженията, чувствата на петдесет и три годишния Цезар, обръгнал на политически надхитряния, но оживен и подмладен от вихрите на победоносната експедиция, отвела го от галските земи до Германия, та дори до варварите на остров Британия, не са елементарни, а обусловени от извънредно сложните му и безпределно разнообразни преживявания. Той вече е опознал всичко, освен целия свят и собствената си съдба. Тъкмо това очаква от Египет – да бъде оръдие за постигане на едното и на другото. Минал е покрай Фара възторжен, както в утринта при Фарсал; а ето че, още неслязъл на брега, се озовава пред тази гниеща глава – сякаш знак, че неговата война е ограбена.
   Но смущението му е краткотрайно; когато внезапно сълзите му пресъхват и изтръгва пръстена, лъснал в ръката на Божи дар, то е, защото не може да понесе да остави на слугата на някакво си чуждестранно владетелче доказателството, че тъй подло е повален най-великият римлянин.
*
*    *
Въпреки разстоянието, въпреки всичките си предразсъдъци спрямо императора, Клеопатра бързо долавя всичко това. Тя не се задоволява да събира сведения дори за най-дребните събития в Александрия, а ги анализира, разшифрова, претегля грижливо разпределението на силите към дадения момент – и неуморно гради предположения. Цезар е заплакал пред главата на Помпей: отлично, значи е цивилизован. Тя също. Следователно, като му дойде времето, ще могат да разговарят.
   От пустинята, в която изчаква да избухне все тъй ненастъпващата война, тя започва да разсъждава какво ли ще е това време. Без да се горещи, както всеки път, когато пресмята ходовете си. Отправя писмено послание до Цезар, несъмнено за да му предложи да се срещнат. Добре изиграно.
   Но колкото е да е майстор на предварителното обмисляне, дори за миг не є хрумва, че още със слизането си от триерата Цезар ще обърка всички очаквания. Дали е бил опиянен от мига, от радостта, че стъпва на тази земя, към която се е стремил от младостта си, че съзира Фара, Библиотеката, Музея, роговете на изобилието, красящи всички фронтони в знаменития град и подсказващи, че освен столица на световния разум Александрия е и най-богатото търговско средище в познатия свят? Дали сред тази гледка, напомняща толкова силно театрален декор, се е предал пред опияняващото изкушение да влезе там тъй, че това да се запомни? Или е искал да внуши на евнуха и на детето цар, че може да са се осмелили да вдигнат ръка срещу Помпей, но ако решат да си имат работа с него, ще им е нужна далеч по-голяма дързост? Във всеки случай наглостта, с която нахлува там, не е съзвучна с обичайната му сдържаност, нито с изключителния му усет за хора и ситуации. Той не спазва никакви условности: влиза в града като консул в римска земя, предшестван от дузина ликтори и следван от своите легионери. После се насочва право към царския дворец и се настанява в него.
   И то с оръжията и багажа, като законен собственик, без да отправи поне едно поклонче към детето цар или към евнуха, без никакви любезности. Просто сякаш е господар на града и владетел на Египет. А най-вече – човек, разполагащ с властта, поверена му от Рим, както му е угодно. Впрочем начинът, по който завладява двореца, издава нещо повече от нахалство. Наподобява гордата страст, с която преди две години е преминал Рубикон и е обявил гражданската война. Сякаш го е обзело същото неудържимо вдъхновение; сякаш отново ще се обърне към войниците си и ще им извика: „Да вървим, където ни зоват знаменията на боговете!“
   Настанявайки се сред колосалните изваяния на старите фараони, той полага началото на най-старата си мечта: световната монархия. Благодарение на съкровищата на Египет и на изключителното му географско разположение, което може да го превърне в отлична тилова база за нови войни на Изток, той възнамерява да придаде завършеност на своя порив за завладяване на облостта на света и сам да царува над него – неосъщественият блян на Александър. След смъртта на Помпей отново е завладян от това желание, обзело го още на двайсетата му година, заради което трийсет и две години по-късно разпалва гражданската война.
   Намеренията му не се изчерпват с тесните граници на политическата амбиция, те притежават внушителните очертания на утопията. Онова, към което Цезар се стреми през десетилетията схватки на Форума или докато язди сред девствени земи, е да обедини Рим, а после да го постави в центъра на един умиротворен от усилията му свят – от Британия до партската империя, от Германия до далечните африкански пустини. Изобщо – да го въздигне до гарант на хармонията в облия свят, основавайки богопомазана династия, която да се възпроизвежда през бъдните векове. Абсолютистка империя. Египет е задължителен етап от осъществяването є, но е само стъпка в устрема на този забързан мъж.
*
*    *
Александрийци са вцепенени от скоростните действия на Цезар; явно така е и с Клеопатра, която все тъй чака в пустинята знак от него, без още да осъзнае, че двамата са си лика-прилика.
   Но тя не може да помръдне сред пясъците, докато александрийци разполагат с пространство, за да изразят пред римлянина своето мнение. Наказателните действия се разразяват незабавно. В следващите часове неголямата войска на царчето се разбунва, после кипва населението в целия град. Настават бунтове и се разпространяват по всички квартали. Хората на Цезар биват нападани без предупреждение, изтребват ги с десетки, без този път да си правят труда да крещят, че са утрепали някоя котка. Като капак на всичко вятърът задухва от север. И няма да спре, преди да минат поне два месеца, кълнат се старите моряци. Римляните не могат да се оттеглят по море.
   Александрия просто обгръща Цезар като клетка. За една седмица победителят на галите, невероятният фарсалски стратег, човекът, справил се с всичките си политически и военни противници, се оказва затънал в речното тресавище, което дори най-тъпите римски водачи внимателно са избягвали близо век.
   Той посреща своето катастрофално положение с обичайното си хладнокръвие: настоява младият цар и евнухът да се завърнат от източната граница, нарежда им да разпуснат армията си и незабавно изисква от тях парите, които Лагидите все още дължат на Габиний за услугата по връщането на Флейтиста на престола. Евнухът усуква, колкото може, опитва се отчаяно да убеди Цезар, че сигурно ще свърши повече работа другаде, например в Рим, където, според уверенията му, подир смъртта на Помпей няма как да не настанат смутове. Цезар разполага там с Антоний, за да удържа положението, и дори не спори. Не отстъпва и подновява исканията си.
   Тогава започва война на нерви. Евнухът раздава развалено зърно на войниците на Цезар. Легионерите протестират. Скопецът им отвръща, че такъв бил уставът за чужденците. После, уверен в незабавния отпор, който ще предизвика не само от страна на младия Птолемей, но от страна на целия град, поднася на младия фараон ястия в жалки, напукани глинени съдове, твърдейки – може би с основание, – че Цезар е отмъкнал легендарните сервизи за маса от чисто злато.
   При такова явление духовете се размиряват докрай. Цезар усеща, че лошо се пише, и преди положението да стане отчаяно, се решава на очакваната от Клеопатра инициатива: отвръща утвърдително на предложението є за среща.
   Царицата е все тъй обкръжена от войската на брат си при подстъпите на Палестина, а египетската флота не є позволява да мине по море. И все пак тя успява да се промъкне незабелязана през вражеските кораби. В открито море срещу Александрия се прехвърля в рибарска лодка, като плаща на когото трябва. Доближава прибоя посред нощ. Остава є да премине през още две препятствия, преди да достигне целта: Фара и неговите пазачи, които внимателно следят всяко движение по пристанището, и стражите на Цезар. Подкупва едните и измамва другите.
   Според всички източници младата царица прониква в Александрия по хитроумен начин, различават се версиите относно средството, позволило є да премине без пречки през римските постове: не се знае дали покривало за постеля, вързоп парцали, пътно одеяло или килим от онези, с които е търгувала, е било скривалището на Клеопатра. Във всеки случай тя пристига в покоите на Цезар като грубо опакована стока и положена в краката на мъжа, който иска да стане цар.
–14–
Момичето, което умееше да се смее
(септември 48 г. пр. Хр.)
Същата нощ тя вече е в леглото му. Той е на петдесет и три години. Тя – на двайсет и една.
   Колко приказки са изречени за връзката им, какви ли не магии са приписвани още от тази нощ на Клеопатра! Действително любовната репутация на египтянките е легендарна, свободното им поведение е добре известно; за много празнуващи моряци Александрия е преди всичко средище на насладите. Но Клеопатра е царица. И най-вече – гъркиня. Може винаги да е съумявала да ласкае хората от делтата и долината на Нил, да е подробно запозната с вярванията и обичаите им и при нужда да знае как да ги използва, но тя не принадлежи към този свят. Във всичките си житейски реакции от ранна възраст тя се проявява като княгиня, като македонска аристократка, като едничка правоприемница на наследството на Александър. Така че е оценявала много високо тялото си. Вероятно твърде рано е решила да го отдаде само на най-могъщия и на най-полезния за нейните кроежи мъж. Цезар съчетава двете условия.
   Все пак няма по какво да се съди, че му се е предложила хладнокръвно. В края на краищата той є е първият и е можел да бъде подобие на толкова обичания от нея баща. Така че нищо не пречи да е имало смущение, сърцето є да е тупкало. Но дори да е изпитвала чувства, най-вероятно ги е сдържала. Нещо повече: възползвала се е от тях. Послужила си е с тях, за да се опита да разгадае какво точно представлява този неин любовник и довчерашен враг.
   А Цезар е женкар, баща му винаги го е казвал, цялото Средиземноморие се е майтапело с похотливия куплет, който легионерите му пеели, докато траел галският му триумф: „Жените крийте, водим ви плешив курвар! Злато в Рим си взе назаем, в Галия го проеба!“ Това не са само някакви си войнишки простотии: откъдето мине, Цезар има различни приключения. И определено предпочита жертвите да бъдат високопоставени.
   За него сексът не е почивката на воина, нито неизбежният стимул в политическото действие. Напротив, той влага в него същата „ревност към себе си“, според чудесния израз на Плутарх, както и при военните си победи или при схватките на Форума. И в любовта, и във войната Цезар отправя към себе си предизвикателства; ала той не просто си играе с чувствата на другите – нещо доста банално, – забавлява се и със своите, основавайки върху сексуалното удоволствие при най-хладнокръвен цинизъм своеобразна лична, потайна естетика.
   При това нелишена от елегантност, особено когато е в Рим: ако приятелите и съперниците му, като се започне от Антоний, не се срамят да се показват с актриси, проститутки и бивши робини, Цезар се вре все сред тесния кръг на патрицианките. Така минава през съпругите на Крас, на Помпей, на Габиний и на десетки други, като предпочита жените на съперниците си.
   Когато наближава четирийсетака, този ловец все пак се сблъсква с тревожна връзка: макар да е страстен привърженик на епикурейската философия, която дори няма думи, за да изрази презрението си към любовната страст, той се захласва лудо по една омъжена жена, Сервилия. Тя е на неговата възраст, тъкмо е добила дете с многообещаващи качества, мъничкия Брут, към когото той е извънредно привързан – злослови се, че му е син. Цезар наистина едва ли не се разорява заради Сервилия: за спомен от прекараните заедно нощи, тъй като и двамата имат слабост към бисерите, є купува един чудовищно голям и извънредно красив.
   Любовницата му не го разочарова, тя също е изпитвала безкрайно силни чувства към него. Страстта им обаче винаги си остава опасна връзка; събира ги порочното желание да смесват винаги политическата интрига и незаконните плътски удоволствия – например Сервилия не се колебае да преследва Цезар със страстните си послания в Сената, дори той да обсъжда нечие смъртно наказание; а той прекъсва всичко, за да им се радва пред очите на всички.
   Нещата добиват все по-духовен характер и страстта накрая утихва; според слуховете, когато Сервилия видяла, че желанието на Цезар вече не е тъй силно, му предложила тялото на собствената си дъщеря. Той не отказал, а после все пак отишъл да търси забавления другаде.
   Така че този мъж знае всичко за любовта, всички похвати, всички нива. Брака по сметка – сключил е вече три, вдовството – първата му жена е починала, развода - разделил се е с Помпея, заподозряна в прелюбодеяние с Клодий, опъването за една нощ, както и безбройните перверзии, изчерпващи желанието, девиците, зрелите жени, римските патрицианки и чуждестранните царици, галските княгини, африканките, ориенталките, също и ефебите – никога не е крил, че има вкус и към тях. Ала макар да прехвърча тъй като пеперуда, връзката със Сервилия сякаш тайно го е попарила; другата му слабост е, че вече страда от първите белези на възрастта – преди всичко от плешивината, която несръчно се опитва да прикрие, събирайки върху темето си няколкото останали му косъма.
   И все пак Цезар упорства да живее тъй, като че ли цялото съществуване му предстои, прави се на млад – и в това като във всичко останало проявява хладнокръвна воля; ако пренебрегнем плешивия му череп, видът му съответства на претенциите. Мъж без тлъстини; с тесни гърди, наистина, с неизпъкваща мускулатура, но има спортен вид, жизнеността никога не му изневерява – навярно заради живота без излишества, заради тежките конни преходи, заради прекараните на открито нощи. Невероятна памет – човек, който иска да знае всичко и трупа всичко.
   Дали заради тревожното съществуване или заради коварна болест цветът на кожата му е тъй блед, макар да прекарва толкова време на открито? Ако се е измъчвал от потайно заболяване, тогава едва ли ще да го е знаел, защото очевидно държи на тялото си, грижи се нежно за него, бръсне се гладко и е обезкосмен от глава до пети; неприкрито се препасва хлабаво, както правят любителите на момчета. Това предизвикателство вече несъмнено не е целяло привличането на хлапаци, а е било заявка, че въпреки неуморното си честолюбие във всеки миг е готов за удоволствия. При две условия: да са префинени и той да има власт над тях.
   Клеопатра е готова да ги спази. Заради престола си, заради Египет. Защото той е могъщ, а и тя се стреми да стане такава.
*
*    *
Какво може да положи тя в краката му? Младостта си? Безсмислено – и тя го осъзнава с изключителния си ум. Още от първия миг разбира, че за този тъй пресметлив човек тялото на една жена не е от голямо значение и при него никога няма да има истинско отдаване, дори в сластта. В известен смисъл Цезар е неин двойник мъж; впрочем това се усеща дори само по очите му – черни, пронизителни, винаги нащрек; и неговата уста също като нейната винаги запазва една иронична усмивка.
   Но тъй или иначе – за миг Цезар спира да търчи, обладан от облостта на света, и отделя изключително внимание на облостта на една женска гръд. Това доказва предчувствието є, че той е извънредно цивилизован човек. Защото му е известно – това се долавя по изключителната му наслада, – че не гали каква да е гръд. Напълно добре съзнава, че тя принадлежи на фараонка, зад това телце има три хиляди годишна история, Александър, Изтока, Неподражаемия град. Та дори и нещо повече открива в нея този римлянин, единственият, проумял, че материалната империя се основава само на нематериалното си наследство: Гърция.
   Цялата Елада и изключителният є възход, събрани в женчето, което е захванал да разсъблича. А за Цезар световната монархия няма как да бъде изградена без културата, която първа и единствена е смогнала да придаде измеримост на света. Цезар се нуждае от Египет заради неговите богатства, а от Александрия – заради просвещението, заради науката, изкуството, философията, религията, които тя разпространява чрез гръцкия език из обитаваните земи. Момичето, което е сграбчил, знае отлично, че ключовете за всичко това са у нея.
   Само като си е помислил за това, креватната история със Сервилия внезапно е добила характер на детинска история. Пък и до тази нощ коя жена би била способна да му скрои такъв номер: да изскочи в краката му от хлабаво стегнат вързоп с лъчезарна усмивка, след като той, Цезар, своего рода господар на света, държи съдбата на тази нещастна царичка без царски знаци, на това изпаднало момиче, в своите ръце?
   Тя изиграва своя ход, както той при Рубикон. С едно хвърляне, като на шега, с тоя вързоп дрипи, от който се измъква, тя спечелва. Или по-точно той я оставя да смята, че е спечелила. Иска му се да си поиграе с това момиче. Той също по усет разпознава у нея сходството със себе си. Същата вяра в храбростта, равностойно умение в пресмятането, сродно доверие в Господарката на съдбите – той я нарича Фортуна, за нея тя е Тихе. Също като нея той е убеден, че закрилата на сляпата сила му спестява забраните, наложени над обикновените смъртни и го прави част от ирационален свят, в който всичко е устроено, за да доведе до осъществяването на неговата мечта: царство по божия воля над всички обитавани земи.
   Още когато я вижда, разбира, че са равни по сила. Тя също. И на двамата за пръв път им се случва такова нещо. Сега са двама играчи, двама залагащи в едно легло. И вече са готови да хвърлят заровете.
   Клеопатра успява не само да отгатне всичко това: тя проявява ловкостта да не го показва и разума да не му се издокарва като разумна. И то по най-простичкия начин: все го кара да се смее. Впрочем още откакто тя изскача от безформения вързоп, ловецът на жени е разбрал, че пред очите му е една от най-редките плячки, по-изискана от царица с несравнима зестра: момиче с чувство за хумор. Това повече от всичко друго го кара, независимо от надвисналите опасности, да се захване с готовност с любимата си игра, съчетанието от любов и хазарт.
   Няколко дни удоволствия, мисли си той, няколко нощи в ритъма на насладата и на смеха.
–15–
Капанът
(септември–октомври 48 г. пр. Хр.)
Още на следващата заран обаче започва война. С братчето.
   Иначе Цезар е смятал, че владее положението. В ранните часове на деня нарежда да извикат младия цар, планът и речта са в главата му: ще свърже ръцете на Птолемей и на Клеопатра, ще изрече високо и силно, че е приятел на всички, че е дошъл тук, за да ги сдобри, че това е великата задача на Рим по отношение на Египет, не завоеванието, а сигурността чрез мир и суверенитет на Египет. А те са в края на краищата брат и сестра, скоро ще бъдат съпруг и съпруга, основни брънки на една неугасима династия...
   Изобщо – убедително и внушително обръщение. То е предназначено не само за царя марионетка и за дърпащия конците евнух, но и за Рим, най-вече за Рим: то трябва във всички случаи да създаде там убеждението, че той не се бави край бреговете на Нил, за да заграби съкровищата, а просто е бил неприятно задържан от липсата на попътен вятър; и понеже двойката царски годеници се е раздирала от тежък спор, добросърдечно се е намесил да ги помири.
   За втори път обаче легендарната прозорливост на Цезар не е на висота, той подценява вредността на обкръжаващите го змийчета. Дали поради великолепната нощ, която е прекарал, дали поради сигурността, че най-сетне е докопал плячка, мечтана от толкова години? Наглостта му нараства; когато по негово желание младият цар застава отпреде му, Клеопатра се кипри до него.
   Може тя да е поискала така от желание да си отмъсти, знаела е, че на четиринайсет години хлапето е достатъчно отворено, за да разбере какво се е случило. Следвало е Цезар да бъде по-предпазлив и да се откаже от тази постановка. Напротив, той я приема или дори сам я урежда. Неизбежното се случва: щом само съзира сестра си до императора, царчето е обзето от нечувана ярост, отказва да чуе и една думичка, излиза като вихър от помещението и хуква извън двореца.
   Там го чакат неговите привърженици. Щом застава пред тях, то се разкрещява, че е извършено предателство. Тогава и тълпата побеснява и го отнася до града сред вой и плачове. Когато се събира съответно множество, юношата с театрален жест смъква платнената царска лента от челото си, разкъсва я, хвърля парчетата на земята, тъпче нервно и сипе все нови проклятия по адрес на любовниците. Скоро бунтът обхваща града.
   Зад кулисите евнухът се кефи. Не подозира дори за миг, че това е началото на опустошителна буря. Смята, че е пореден гърч, каквито тъй често са сполетявали града от основаването му, убеден е, че тази революция, също както по времето на Дебелака, на Нахута или на Шундата, ще трае кратко и ще бъде приятна – само дето досега не е имало чак такъв скандал: царица да се въргаля в ложето на римлянин.
   Без да преценява последствията, той оставя безумния механизъм да се задейства: както всеки път, когато се разбеснее срещу царете, населението призовава божествената правда, устремява се към казармите, побратимява се с войниците; подемат бойни песни, размахват копия, ками и мечове, ехтят призивни звуци. Най-сетне ревящата тълпа безредно тръгва да щурмува двореца.
   От сутринта Цезар се е стегнал и я чака. Той не е нито Дебелака, нито Флейтиста; може да е подценил злотворността на младия Птолемей, но е усетил задаващия се удар и хитроумно посреща прякото настъпление на ревящото множество с лека маневра: нарежда на своите легиони не да излязат направо срещу бунтовниците, а да се промъкнат хитро и да отделят царя от неговите поддръжници, да го заставят с обкръжение да се оттегли към стените на двореца.
   Стратегията се оказва отлична: тълпата се обърква от провала на намеренията си и се чуди какво да прави със своите оръжия, а Цезар, който знае умението си да въздейства на масите и познава влечението на александрийци към театъра, използва това и излиза пред тях.
   Съзирайки го, бунтовниците застиват. Императорът начаса подхваща безкрайно успокоителна реч, заклева се във всички богове, че е останал в града, колкото да възстанови съгласието между брата и сестрата, обещава им, че ще положи всички усилия, за да постигне това, така че да гарантира изпълнението на завещанието на Флейтиста, което измъква изпод тогата си и започва да чете in extenso1. Все по-обърканата тълпа го слуша зяпнала и накрая започва да се оттегля. За кой ли път Цезар залага. И печели.
   Или поне смята, че печели. В действителност витае нещо неопределимо, сякаш Александрия на свой ред усеща, че след като срещу нея вече не е царицата, а Цезар, съдбата є е заложена и спасението може да дойде единствено от пълна мобилизация на цялото є умение да се снишава. Привидно всичко си остава спокойно, животът си върви по обичайному, а гневът се насъбира във всички квартали и се чака само един знак, за да избликне.
*
*    *
На Цезар обаче са известни силата на хитростта и мощта на мълчанието. Подкрепян от Клеопатра, също майсторка в подобни игрички, той се държи съвършено хладнокръвно, правейки се на очарован от царицата и от Златния град. Всяка заран, измъквайки се от нейните обятия, се отправя към Музея, към Библиотеката, развива папируси, изслушва лекции, задава неуморно въпроси, възторгва се от всичко, от гробницата на Александър, от долчинката на музите, от настланите с мрамор улици, от преплетените канали и от подземните водохранителници, снабдяващи града с вода, от архитектурата на Фара, от работилниците, от удобството на двойното пристанище. Преструвката не му струва големи усилия и се проточва неуморно месец, тъй като Александрия искрено му допада; той непрестанно черпи от нея нови идеи, например за реформата на календара, която горещо иска да прокара в Рим, за градоустройството, с което отдавна се кани да се захване; а литературният и философски кипеж, който продължава да цари в Музея, всеки ден увеличава дръзновението му и го връща дори повече от тялото на царицата към младостта и към времето – почти трийсет години има оттогава, – когато е заминал за Родос да учи реторика и е драскал първите си литературни съчинения. Александрия несъмнено му действа освежително, тя разпалва завоевателните му стремежи. Тъй че, когато се сблъсква с царчето и неизбежния евнух, ни най-малко не му е трудно да поддържа външно дружески и приветливи отношения; а колкото повече минават дните в двореца, толкова по-задушаваща е атмосферата.
   Истината е, че в него рядко са съжителствали толкова много неприятелски интереси. Връзката на царицата с императора внезапно съживява наследствената кръвожадност на малката є сестра Арсиноя, която вече е седемнайсетгодишна. Завистта є е крещяща, тя неминуемо ще се прехвърли в лагера на противника. Чака само подходящ случай, тъй като в качеството си на съвършена лагидска издънка предварително планира и отстраняването на бъдещия си съюзник; също като другите, и тя си има грижливо поддържана свита. От своя страна младият цар не прави и една стъпчица, без да получи съгласие от евнуха и одобрение от своя рояк паразити и титулярни блюдолизци. Цезар ръководи с желязна ръка своя генерален щаб, подчинен на немногословна дисциплина. Клеопатра пък, макар да живее под добра римска охрана, не се е разделила с верните си съветници, които сърцато са я последвали навремето в прехода є през пустинята.
   Дворецът е обгърнат в гъста мрежа от интриги. Двамата любовници са наясно с това, те се включват повърхностно в играта, преструвайки се външно, че нямат нищо общо с каквото и да било. Дори се разпореждат да има пищен пир с цел да се отпразнува благополучието, настанало отново в рода. Цезар по най-съвършен начин изиграва ролята на помирител, с която се представя: когато пиршеството е в своя край, заявява с подобаваща тържественост, че поверява на Арсиноя и на най-малкия є брат кипърския престол, който иначе от десетилетие насам е римска собственост. Така, завършва благо той, завещанието на Флейтиста ще бъде изпълнено дори повече, отколкото е желал, а Птолемеите ще възстановят законното си величие.
   Евнухът изръмжава: нима някога Вълчицата е връщала плячката си? Доказателство как императорът само ги залъгва с приказки е, че в речта си Цезар уточнява: нека Арсиноя и брат є да не заминават веднага за Кипър, а да си останат тук, в Александрия, най-добре в самия дворец... В същия този дворец, където той безочливо спи със сестра им, обещана на законния наследник според същото онова завещание, на което непрестанно се позовава...
   Всичко това е прекалено за евнуха и за неговите съратници, които въпреки усмивките незабавно започват да кроят ново съзаклятие съвместно със страховитата Арсиноя, която вече иска хищно от тях да є осигурят парченце от сладкиша.
   Цезар долавя, че нещата не вървят на хубаво; той отново привиква младия Птолемей и за втори път му нарежда да разпусне войската си и да я върне в най-скоро време от източната граница, където Ахилас продължава да я държи на бойна нога. Царчето обещава, но нищо не се случва. Цезар не помръдва, отново се преструва на безгрижен и атмосферата под портиците на морския бряг се сгъстява още и още.
   Скоро слуховете за заговора се разнасят. Всяка свита увеличава въоръжената си охрана; зад всяка завеса като че ли дебнат шпиони и убийци. Императорът не остава назад в недоверието: разполага легионери по всички стратегически или зле защитени места в двореца.
   Но той е играч, свикнал да вдига залозите до край, затова не променя линията си на поведение, предизвикателството му е присъщо и това дори го възбужда: показва се още по-явно с царицата, тъй че след бурната им сексуална интимност пред града изпъква най-непоносимото: духовната им близост. Безспорно освен че угаждат на телата си, те предугаждат велики съвместни дела. Безгранични блянове, сродни с радостта и безочието им. Царицата също се заинатява в дързостта си. Тя се изразява най-вече във веселостта. Към всичко, спрямо всеки тя проявява еднаква склонност да срязва, да се закача. Всяка заран, макар атмосферата да натежава все повече, усмивката є е неизменно ведра; несравнимо е умението є вечно да кара своя любовник да повдига удивено вежди заради постъпките є. А и няма друга на света, способна така да го разтушава с дреболии. Една неприлична шега, една духовита забележка – и той грейва. Понякога дори избухва в смях, киска се.
   Смехът на Цезар: тъкмо той е повод за дворцовите тревоги дори повече от безобразията, които се носят относно креватните му изпълнения с царицата. Това е такава нелепа гледка, че се разпространява слух, включително сред римските воини – Клеопатра го е омагьосала.
*
*    *
Еликсир, гласи мълвата, някаква тайна смес е изсипала тя във виното му, някакво вещество, което носи със себе си и с което маже кожата си, когато се катери върху него.
   А е общоизвестно, че императорът не пие. Колкото до вълшебните мазила, чиито тайни се предполагало, че се знаят на Изток – при толкова много екзотични княгини, с които Цезар си е имал работа, как ли пък не са го омаяли досега вълшебствата им. Напротив, всичките ги е зарязал; и в Рим, и където и да било никаква восъчна кукла, хвърлена в разпален огън, никаква оловна пластина с името му не е могла да сломи неговата воля. Ирационалното – извън благоговението му пред богинята на съдбата – не влияе на Цезар; нищо не го е задържало досега при никоя жена, нито хубостта, нито любовното є умение, нито дете, нито изнудване, нито страх, нито дори пари. Вярно, успял е да смеси артистично любов и политика. Но винаги в своя полза. Дори при страстната си връзка със Сервилия си запазва пълна свобода на действие. Той е от мъжете, които нищо не може да спре – нито общоприетият морал, нито нечие чуждо желание. Твърде рано си е определил едно-единствено правило: да кове сам съдбата си във всеки миг от своя живот. И никога не се е отклонявал от него. Той е вечен играч – и по отношение на жените, и по отношение на всичко останало. Винаги пръв избира, пръв се отказва.
   А ето че според мълвата царицата го е омотала в мрежите си, носи се слух как Клеопатра е уловила Цезар в невидим затвор като вълшебницата Цирцея или като нимфата Калипсо. За доказателство сочат небето, простора, вятъра, който се обръща откъм юг: само след няколко дни, казват, нищо вече няма да пречи на Цезар да си замине за Рим, където има толкова работа. После ще бъде късно, морето ще стане непристъпно, непригодно за плаване поради постоянните бури, ще бъде невъзможно да вдигне платна преди пролетта. Но въпреки това Цезар не споменава за приготовления, не излиза от дворцовите стени. Какво ли му се върти в главата, и има ли нещо, останало в нея – та той всяка нощ е в ложето на царицата, а през останалото време е в Библиотеката или в Музея, все с нея, и двамата си приказват ли, приказват...
*
*    *
Няколко дни по-късно вятърът се обръща откъм юг, както се очаква. Цезар не се помръдва. Клюките се ширят.
   Това продължава до заранта, през която става ясно, че Ахилас внезапно е поел откъм източните подстъпи към Александрия с армията си, строена в боен ред. Тогава Цезар става отново бързият и безкомпромисен воин, какъвто си е бил: начаса привиква младия цар и му нарежда да проводи незабавно двама пратеници на Ахилас и да му внуши да прекрати мигновено всякакви враждебни действия.
   Юношата, който без съмнение е поддържал връзка със своя пълководец, се подчинява със злобна усмивчица; всъщност, още щом пратениците се появяват пред Ахилас, той се разпорежда да ги пребият. Единият загива, другият е оставен полумъртъв. После пълководецът се придвижва още напред с ускорен ход. Четирийсет и осем часа по-късно вече е обкръжил двореца.
   Това е война, открита война между Александрия и Цезар; става ясно, че императорът е желал, очаквал, че се е надявал силно на тази война, че нарочно се е оставил да бъде задържан в двореца с Клеопатра, младия цар и другите двама князе. За кой ли път той сам се изправя пред безумно премеждие: разполага само с шест хиляди души и трийсетина галери, които да противопостави на двайсет и двете хиляди пехотинци на Ахилас и на внушителната египетска флота. Вярно, че противниковата армия не е никак дисциплинирана, а присъствието на височайшите деца в двореца de facto ги превръща в заложници. Цезар може освен това да си осигури подкрепления; разполага с такива на Изток, в Армения, в Киликия, в Родос, в Арабия, в Крит, в Сирия. Необходимо е обаче да се съобразява с огромните разстояния, които те трябва да прекосят, за да пристигнат, да има предвид омразата на Александрия: четиристотин хиляди души отвъд крепостните стени са се зарекли да погубят него и Клеопатра.
   Редом с него въпреки тревогата царицата е запазила обичайната си усмивка. Ако човек се взре в нея обаче, сега тя носи в себе си нещо ново, нещо като молитва или като подкана, преобразена е, напомня за грамадното женско изваяние, бдящо в сянката на Фара.
   Да, Изида. Изида, коренът на вековете, Господарката на живота, която подпечатва със своя печат онова, което заслужава, Изида, без която капан не се отваря и не се затваря, без която няма победа.
   Изида, без която най-сетне в ничия женска утроба не може да се пробуди безмълвният спомен за преплетени тела, тази най-сляпа, най-упорита памет, която не се влияе от незнайното и от мирските битки: дете.
–16–
Любов и война
(октомври 48–март 47 г. пр. Хр.)
Шест месеца дебнене и безсъници. Есен и зима, прекарани нащрек. Нощи и дни в молитви, часове, пропити със страх. Тревогата във всичките є форми – приглушена, внезапна, рязка, подмолна, мигове на притеснение, често на откровен ужас.
   Тя никога не се поддава на паниката, запазва внушителността на онези, които знаят, че най-доброто се получава единствено ако човек е готов за най-лошото, душевната є сила остава ненакърнена. А няма влияние над нищо, войната се води от любовника є. Тя е жената на воина.
   Първо е обсадата на двореца. Цезар дава пример с хладнокръвието си: когато ордата на Ахилас напира към крепостната стена –  съмнителна шайка от разбойници, наемници, избягали роби и бивши пирати, –  той не се стряска, а прибира младия цар в покоите му, заявявайки, че спешно трябва да се вземат сериозни мерки относно занемареното му обучение и възпитание: дори поставен в центъра на такива драматични събития императорът е все тъй злъчно остроумен.
   После започва нападението на двореца, от две страни, откъм морето и откъм града, където александрийци са издигнали барикади и тройни укрепления от едри камъни –  на места с височина дванайсет метра.
   Градски сблъсъци – за пръв път в кариерата на Цезар. Схватките с най-могъщия римлянин са затъмнени от изобретателността на александрийци, работилниците им бълват всекидневно камари копия, дялат се все нови каменометни машини; въстаниците поставят кули на стратегически кръстовища и дори ги снабдяват с колела и въжа, за да ги местят бързо там, където са най-необходими.
   Цезар е смутен и няма как да им се протипостави другояче освен чрез дисциплината и опита на своите легионери; ала те са свикнали да се бият на открито, уличните боеве не им позволяват да се разгърнат. Сраженията прерастват в касапница. С упоритостта си римляните все пак отблъскват врага, но отстъпвайки, Ахилас прехвърля войната на морски терен, в Голямото пристанище, където корабите му правят опит да блокират изхода пред римските галери.
   Цезар обаче знае – най-вероятно от Клеопатра, –  че макар египтяните да са отлични моряци, нямат опит с абордажите, нито с преките схватки. Откъм островчето, разположено срещу двореца, където Птолемеите са издигнали дворец за отдих и са устроили малко пристанище, той хвърля напред своите кораби срещу вражеските съдове. С лекота надделява, а още по-големият му успех е, че съумява да завладее остатъците от царската флота, разположени край кейовете до собствените му морски сили.
   Цяла Александрия е наизлязла, покатерила се е и по покривите, за да наблюдава края на сражението по вода. Храбростта на Цезар смайва града, а навярно и самата Клеопатра, която трябва да е била във възторг. Ала радостта є тогава е и силна, и кратка: Цезар не може да задържа безкрайно пристанището, опасява се да не би всички тия кораби да се озоват у противника и решава да ги подпали. Сто и десет римски и египетски съда са превърнати във факли и потопени.
   Както всички гърци открай време Клеопатра обожава корабите – а и като всички Птолемеи, откак са в Златния град. Дали е отместила взор, когато е видяла пламъците да обгръщат платната и въжата, когато съдовете един по един са се отправили към дъното на залива? За това няма и дума в текстовете; сякаш обзети от същия ужас като младата царица, древните историци немеят за последвалата трагедия, когато пламъците откъм морето се разпростират по кейовете, по складовете и работилниците, а сетне обгръщат Музея и Библиотеката.
   Наистина гледката е невероятна, немислима; за александрийци, независимо дали са израснали в крайградските колиби или в сянката на дворците, градът и неговите чудеса са създадени, за да пребъдат във вечността. Струва им се, че ги закриля някакво вълшебство, че са неуязвими заради благословията на основателя, заради талисмана – балсамираното му тяло. Почуда и ужас ги сковават, те са неспособни дори да се сетят да полеят с кофи вода огнените езици, които хищно поглъщат свитите папируси; всички остават тъй часове наред, застинали, и безмълвно наблюдават багрената нощ.
   Чиста страхотия. Несъмнено и младостта на Клеопатра отлита пред тия векове мъдрост и красота, които се превръщат в безплътен дим – цялата тая светлина, с която Александрия триста години наред е искала да озари света.
*
*    *
А трагедията неумолимо се ръзгръща, действие подир действие. Пиесата е неподражаема, всекидневно животът влага в драматургията повече талант и изобретателност дори от най-добрия автор – като че ли Съдбата иска да се прояви достойно в монументалния театър, избран от нея за съкрушителния сблъсък между двете сили, оспорващи си света.
   И нито дума за Клеопатра: през всичкото това време Историята я оставя безмълвна, отпраща я като обикновена жена, затаена зад царските зидове, взряна в брега подобно водителка на хор, внезапно онемяла от дива надежда и от смазващ ужас.
   Иначе, ако се проследят подробно тогавашните дворцови интриги, със сигурност тя не се е задоволила да си остане за Цезар момиче в сянка, воинска разтуха, сладка любовница, която го е оживявала вечер с веселостта и смеха си. За нея даденостите и топографията на града нямат тайни – откъде може да се прекара дървен материал, кои пътища трябва да бъдат прекъснати, за да бъде лишен противникът от провизии и подкрепления, кои строители да бъдат подкупени, кои придворни и слуги да бъдат подработени. Цезар е можел също да разчита на нейното знание на всички местни езици, на опита є в преговарянето с хората от пустинята, които стават за съюзници при разширение на конфликта. Най-сетне тя е просто слята с потайностите на двореца, притежава невероятна способност да разплита всички хитрини на техния общ противник. Клеопатра води тилова война от дълбините на изцяло обсадения дворец, служейки си с оръжията, които владее най-добре: интригата и тайните.
   Тя е трагична жена в пълния смисъл на думата: действа, ала знае, че съдбата є зависи от боговете; ежедневно се мята между страх и безумна надежда, но упорито се бори срещу фаталността, признавайки нейната сила и опълчвайки срещу нея най-доброто от себе си. Пък и трагедията е нейна стара познайница, в края на краищата нали е гъркиня, знае наизуст Омир и Еврипид; като за всички елини, независимо дали са от Атина, от Спарта, от Ефес, от Антиохия или от Александрия, за нея светът става ясен чрез сътворените образи – Андромаха, Пенелопа, Касандра, Клитемнестра; разполага с богат избор сред толкова порочни или верни лица, чиито съдби са зависели от изхода на някоя война. Най-сетне нали и Цезар има претенции, че произлиза пряко от Еней, единствения оцелял след обсадата на Троя – едва ли є е било трудно да повярва, докато са обкръжени, че се е озовала сред такива героични събития, в които болката дарява жените с вечна слава.
   И тя като тях трябва да преодолее страха. Да укроти тревогата, да се справи с нетърпението. Да прояви величаво безразличие към обърнатото си в пепел щастие, дало облик на мечтите є. Да презира опасността, която дебне отвсякъде; напусне ли Цезар двореца заради войната, тя е изправена начаса пред угроза от заговор; ако пък бъде убит, с нея е направо свършено.
*
*    *
Ала всяка вечер или почти Цезар се завръща при нея като Хектор; той е неуморим, досущ като троянския герой, винаги я удивлява, не се предава, нищо че е на петдесет и три, всякога е във форма, тялото и духът му са будни денем и нощем, постоянно готови за удар, за битка.
   Например когато Библиотеката пламва, единствен той се сеща какво ще се случи, дава си сметка, че непременно трябва да укрепи победата си, завладявайки остров Фарос, същинско градче, от чиито жители зависи входът и изходът на Голямото пристанище –  а следователно и сигурността, и снабдяването на двореца. Той, образованият, писателят, пристрастеният към науките, дори не поглежда горящата Библиотека, мисли само как да превземе острова и да разположи въоръжени сили на него. Успява да го стори същата нощ; а щом се връща в двореца и забелязва, че хората му не са успели да отблъснат въстаниците откъм града и александрийци заплашват сериозно двореца, не се колебае да прати там останалите си бойци и да подсили царските зидове с дълго защитно огнеустойчиво укрепление.
   Същевременно установява, че театърът на Дионис, тъй скъп на Флейтиста, би бил отличен преден пост. Незабавно разполага там щаба си, започва да наблюдава откъм пейките местенето на противниковите сили из града, както и движението в пристанището; но не се задоволява с това, вдига допълнителна конструкция към театъра, която му осигурява достъп до складовете и до залива. Само за няколко дни става невъзможно римските позиции да бъдат разкъсани и двамата любовници се озовават защитени от непревзимаема цитадела.
*
*    *
Лесно е да се предвиди по-нататъшното развитие: войната започва да буксува. За кой ли път – също като в Троя.
   Само дето нито Цезар, нито Клеопатра възнамеряват да предадат своята крепост заради някакъв си кон; напротив, в главите им вече се заражда стратегията, която според тях ще породи объркване в стана на врага. Войските на младия цар са още под водачеството на Ахилас, но войната се е проточила и те започват да роптаят. Дали предприетите действия са били по идея на Клеопатра или на Цезар? Не се знае. В замяна на това е известно, че всеки път, когато се е чувствал действително заплашен, императорът е прибягвал до една и съща тактика: да предизвика дрязги в противниковия лагер; впрочем няма значение  дали коварният ход е по внушение на Клеопатра или не – Цезар постъпва именно по този начин.
   Необходимото оръдие им е под ръка: това е Арсиноя, която си е в двореца и никога не се разделя с любимия си евнух, някой си Ганимед, по-хитър и по-напорист дори от скопеца на Птолемейчето. Този пък копнее да се прехвърли при врага и да оглави противниковата войска. Цезар и Клеопатра мъдро преценяват, че двама пълководци за една армия очевидно са твърде много. Бойците бързо ще се разделят и ще вложат неупотребената си енергия във възникналия конфликт; това ще бъде използвано, за да се разкъса обръчът и да бъдат победени бунтовниците.
   Вероятно императорът е поверил провеждането на акцията на царицата: тя владее до съвършенство кулоарните интриги и отдавна е напълнила двореца със свои довереници. Арсиноя и нейният евнух са ловко подведени от няколко предатели, за чиито услуги е добре заплатено, и решават, че им е време да се измъкнат. Императорът заповядва на войниците си да оставят бегълците да преминат през бойните им редици и номерът минава.
   Когато се озовава в града, двойката е убедена, че е извършила подвиг. Гражданите също –  устройват им истински триумф. Ахилас е раздразнен; както е предвидено, още с появата си при войската Ганимед се спречква с него. Също според предвижданията всеки един от пълководците се обръща към бойците за одобрение и за да спечели подкрепата на войскарите, наддава с обещания и дарове. В очакване да се присъединят към по-силния, развеселените армейци докопват, каквото могат; въпреки злостните кроежи на Цезар и Клеопатра обаче не се очертават непокорни реакции. На първо време техният трик поражда дори твърде неприятен ефект: сред хор от възторжени възгласи Арсиноя тържествено е обявена за царица от населението.
   И тъй, Египет вече има две владетелки, като едната публично съжителства с чужденец. Положението на Цезар става неудържимо: не само обръчът около двореца се е затегнал, ами народът се е произнесъл и не е възможно да се продължава с измишльотината, че той се бави в Египет само за да реши един частен спор. Изведнъж александрийската война се превръща за всички –  и особено за римляните –  в онова, което всъщност си е: външна намеса по настояване на пълководец, жаден за злато и обзет от честолюбиви мечти да царува над света.
   Въпреки това любовниците не се смущават нито за миг. Цезар е сигурен, че енергичният и верен Антоний ще се справи с Рим и оттам няма да бъде предприето нищо срещу него; в двореца пък стратегията им накрая бива увенчана от превъзхождащ очакванията успех: при мисълта, че властта преминава в чужди ръце, евнухът на царчето побеснява; той денонощно се терзае, задето театърът на интригите се е изместил извън неговия обхват. Започва също да се готви за бягство – естествено заедно със своята кукличка, младия цар. Но нито Цезар, нито Клеопатра имат намерение да изпуснат точно този заложник. В замяна на това най-сетне им се удава възможност да се отърват от един извънредно опасен неприятел. Важното е евнухът да реши, че няма как да избяга, ако не убие предварително Цезар.
   Дали Клеопатра е участвала някак в този нов замисъл? И това е възможно; ако Цезар я е оставил да действа, както първия път, несъмнено причините са били същите: чисто технически, понеже тези кулоари са є родно място и тя най-добре си знае криволиците им. Тъй или иначе, посредством подставените си лица двамата любовници с лекота убеждават евнуха, че ако иска отново да завземе властта, не може да се измъкне от двореца, без да е убил императора.
   Храбростта не е сред силните му страни, както си личи и от убийството на Помпей. Ето защо избира отровата. Цезар е предупреден точно и своевременно. Той се преструва на потресен; спипват евнуха, докато върши злото дело, в смисъл – докато подправя супичката; начаса го обезглавяват и свитата се подчинява на смехотворните закони, според които се развиват интригите в лагидския род: щом в отсрещния лагер се разчува за екзекуцията на евнуха, съперничествата се разрастват и добиват страховити размери. Ахилас иска да се утвърди като нов стратег на Александрия; Арсиноя му се противопоставя и се кълне в Ганимед, когото от висотата на прясното си царско достойнство е провъзгласила за премиер. От двамата пълководци по-умел и по-гаден е Ганимед. Войската се отдръпва от Ахилас, а той го оставя да се забърка в разправии с бойците, като вероятно ги подстрекава по малко, а когато наистина им писва и се задава едва ли не метеж, внезапно Ганимед изскача от сянката, прави се на пратеник на провидението, ликвидира Ахилас и без повече разправии оглавява армията.
   От тройката, която така е изтормозила Клеопатра, остава само Божи дар, усамотен в двореца редом с царчето – откакто Цезар е отблъснал любезно поднесената му осолена глава на Помпей, той не е кой знае колко уверен в себе си въпреки неувяхващото си красноречие.
   Стратегията на двамата любовници е можела направо да им осигури незабавна и безпрекословна победа, ако не се заблуждават в едно отношение: подценяват изключителния военен талант на Ганимед. За няколко дни вражеският пълководец им дава да разберат, че са попаднали от Харибда на Сцила: през следващата седмица той осигурява нова флота и подсилва блокадата на двореца. После обгражда защитните съоръжения на Цезар с почти също толкова опасни укрепления. Капанът, в който се намират Цезар и Клеопатра, се стеснява.
   Тогава Ганимед решава, че е дошъл мигът да нанесе фаталния удар с помощта на оръжие, за което досега почти никой - дори блестящият император - не се е сещал: жаждата.
*
*    *
Водата –  тайната болка на града, слабостта, която при основаването му кара архитектите и конструкторите на Александър да бият отбой: няма нито един извор, роптаят те, няма река, нито поточе, няма дори кладенец из тия пясъци, никакъв водоем между морето и езерото на юг, само дюни, докъдето поглед стига, само прах и голи камъни...
   Александър не понася да му противоречат. Той упорства, държи на своето; веднага им заповядва да прокопаят между езерото и бъдещия град дълъг канал. После им нарежда да построят в подземията същински град под града: няколко стотици водохранителници, някои извънредно дълбоки и великолепни, подобни на тънещи в мрак светилища, по чиито настлани с мрамор етажи мътните води, докарани от езерото, се избистрят сред гранитни и порфирени колони, а капителите са украсени като в храмове, както и извитите сводове, задържащи хладината и неразгадаемостта на водата.
   Също както и Библиотеката –  никой никога не се е осмелявал, не е помислял да им посегне. Ганимед преценява, че няма избор; с помощта на огромни машини той прелива морска вода в канала, захранващ водохранителниците, и успява да осигури постоянен приток. Скоро резервоарите се замърсяват и стават отвратителни, а Цезар не може да разбере защо. После императорът е изправен пред очевиден факт: водата е отровена.
   И все тъй като в трагедия, при която героят не знае вече накъде ще се наклонят везните, и дали боговете му пращат щастие, за да могат по-сетне да го погубят по-сигурно, или пък за да му дадат сила да понесе новите изпитания, точно в този миг Клеопатра открива, че е бременна.
   За кой ли път є остава само да се моли и да чака дни наред, седмици, месеци. Началото на есента е: ако такава е присъдата на Изида и на Господарката на съдбите, тя трябва да роди през лятното слънцестоене.
*
*    *
Дали е съобщила на Цезар? Има основания да се съмняваме. Тогава римската войска е обзета от страх. Легионерите роптаят, щабът мърмори, бойците не разбират как може геният, завоювал Галия, отправил предизвикателство към океана на Запад, покорил варварите на Британския остров, обърнал в бягство германците, смазал Помпей при Фарсал, да се остави да попадне в такъв капан. Хората са ядосани, те с нетърпение чакат най-сетне заповед за прехвърляне по корабите и отпътуване към Рим. Впрочем не виждат и как ще стане отстъплението: няма съмнение, раздвижат ли се в пристанището, александрийците ще ги притиснат. До тях тъкмо е достигнала новината, че в другия залив, наречен Добро завръщане, който се намира оттатък дигата и вълнолома, водещи от Фара към морето, Ганимед е захванал да строи флота: твърди се, че корабите ще бъдат на вода само след няколко дни.
   Схватливият Цезар светкавично долавя духа на непокорството и с обичайния си успешен похват незабавно събира войската, за да є дръпне една кратка реч, както само той умее, без излишно красноречие, призовавайки просто към здрав разум. И в Египет, както в цял свят, заявява спокойно той, могат да се изкопаят кладенци; чудно ще е тая земя едничка да няма подземни води. За бягството по море – хората му са прави да се притесняват: прекалено е рисковано. Следователно има само един лек за създалото се положение, което според него в никакъв случай не може да бъде наречено безизходно: начаса да се заемат да търсят вода.
   Мрънкането мигновено престава. Цялата армия се захваща със задачата и за една нощ е открит значителен подпочвен воден пласт. Така поне твърди Цезар в разказа, оставен от него за александрийската война, отрупвайки този странен епизод с немалко противоречия: едновременно оповестява, че няма как да се излезе в открито море и че е обмислял да се снабдява с вода от източното и западното крайбрежие около града... Ако, както намеква малко по-нататък, е открил вода сред самите дворцови стени, удивително е как за една нощ е решил тежък проблем, затруднявал конструкторите на Александър, самия македонски завоевател и десет поколения царе цели три века. Дали е извадил късмет със силни дъждове, каквито често падат там зиме, и това му е позволило да дочака подкрепленията? Или пък Клеопатра, която е била запозната с всички дворцови тайни, му е посочила тайна водохранителница, позната единствено на владетелите, благодарение на която са успели да издържат обсадата? Едно е сигурно – в странния разказ на императора за чудотворното спасение той не се опитва да се представи като закрилян от съдбата, като че доста свидетели са запознати с неогласените подробности относно случая. Впрочем тези проблеми не траят особено дълго, защото първите римски подкрепления скоро изникват в далечината срещу Александрия.
   Клеопатра си отдъхва. Но и този спад на напрежението е кратък: спасителната флота не успява да мине покрай Фара; налага се Цезар да излезе в морето, за да я насочва.
   Тогава пред очите на царицата се разгръща дълга и безпощадна морска битка. Отначало галерите на Ганимед се спускат срещу съдовете на любовника є, опитвайки се да му попречат да маневрира. Цезар успява да ги избегне или да ги потопи, а после да блокира изхода на второто пристанище. Но положението му бързо става неудържимо и Ганимед, който е и упорит, и хитър, не се предава; няколко дни по-късно той разкъсва отбраната на Цезар.
   Императорът не се признава за победен, а отвръща светкавично и с такава сила, че противникът отново отстъпва и се приютява край Фара, където може да разчита на безрезервната подкрепа на многобройното население на острова. Забелязвайки това – по всяка вероятност на другия ден, – Цезар се опитва да дебаркира внезапно.
   Изненадата е пълна, той заповядва да изтребят населението, опожарява и срутва всички къщи, после завладява дигата и моста, който я свързва с брега. Успява в това начинание без особени затруднения; тъкмо укрепява позициите си, издигайки защитни съоръжения, когато Ганимед връхлита върху войските му. За римляните –  включително за Цезар – остава само един изход: да се хвърлят в морето.
   За втори път цяла Александрия се покатерва на покривите да наблюдава зрелището. Блъскат се, всички искат да гледат; и от двата лагера издигат ръце към небето и призовават боговете, докосват амулети, обещават страхотни жертвени дарове, а Цезар плува, останал без дъх, под градушка от копия, стрели и оловни парчета.
   Пурпурното наметало му пречи да замахва, принуден е да се отърве от него, после да се гмурка, за да избегне гъсто прелитащите оръжия. Смятат, че се е удавил, но той отново се появява на повърхността. Огненият плат, люшкан от вълните, се носи към врага, който, след като не е успял да плени императора, се задоволява да го сграбчи триумфално. Налага се Цезар да се гмурне още няколко пъти, а след като египетските оръжия не могат вече да го достигнат, преборва се пак с течението и след безкрайни усилия сред вълните най-сетне успява да се добере до сигурно място.
   Когато отново застава до Клеопатра и двамата любовници се обръщат към морето, виждат наметката му да се вее на върха на една вражеска мачта: Ганимед я е вдигнал като трофей. Червеният плат, плющящ на вятъра, сам по себе си е знак за съдбата, която той им е отредил: срам и кръв.
*
*    *
Зимата е настъпила, фучат ветрове, прелитат облаци, по улиците на Александрия е вече студено, студено и сиво – от оловната светлина блясъкът на мрамора помръква, а бъдещето сякаш е мрачно като небето. Няма спор: врагът е спечелил битката за Фара. Сега Ганимед е овладял дигата между острова и континента; чрез нея контролира моста, а корабите му могат свободно да преминават от пристанището на Доброто завръщане към Голямото пристанище срещу града и двореца.
   Наистина Цезар е отървал кожата, но е изгубил осемстотин легионери. Освен това неприятелят произвежда все нови и нови кораби, а александрийските моряци са способни да преследват и Цезаровите галери, и съдовете, пристигнали като подкрепление. Императорът пък не е получил никакви сухоземни попълнения, каквито е поискал преди три месеца от свой азиатски съюзник, Митридат от Пергам, който инак му се е клел във вечна вярност. Няма отговор и от върховния ерусалимски жрец, до когото е проводил пратеници с посланието, че някога са имали един и същи враг, Помпей, и че сега ще е разумно от негова страна да му окаже помощ, още повече че в Александрия – както не пропуска да подчертае Клеопатра – две пети от населението е еврейско. А дори само с намесата си в конфликта Юдея може да промени съотношението: не само че градските евреи ще застанат на тяхна страна, ами и ще бъдат безпощадни към гърците, които тъй често са издевателствали над тях.
   Ала неговите осведомители не дават надежда за раздвижване по пътя в пустинята. Откъм подстъпите на делтата не се задават никакви войски, няма и помен от водещи части или от разузнавателни отряди. Ганимед спокойно заключава, че дните на любовниците са преброени.
*
*    *
И ето че в най-тежкия момент на войната Цезар и Клеопатра отново решават да заложат на сляпо. Да отправят предизвикателство към късмета си, да предизвикат съдбата. И то по най-рискования възможен начин: хвърляйки последния си коз, царчето, което все тъй е заложник в двореца.
   А възможността е налице: командващи в сговор срещу Ганимед отправят към тях молба да пуснат младежа, та той да измести евнуха. Кълнат се, че щом се озове в града, ще оглави армията и ще убеди войниците да прекратят бойните действия; така на безсмислената обсада ще се сложи край, честта и на двата лагера ще бъде спасена, а между Александрия и Рим ще настъпи сдобряване.
   Естествено, Цезар и Клеопатра изобщо не им вярват. Само в едно отношение споделят гледната точка на заговорниците: Птолемей, който скоро трябва да стане петнайсетгодишен, иска тепърва да царува сам; щом го освободят, ще се отърве от Ганимед. Разбира се, противно на очевидно несъстоятелните обещания на разбунтуваните офицери, младият цар ще използва начаса случая, за да хвърли силите си срещу двореца. Но какъвто е недодялан и неопитен, надали би могъл да се мери с хората на Цезар – да не говорим, че самата Арсиноя също би могла да пожелае гибелта на младия фараон.
   И тъй, Цезар и Клеопатра удовлетворяват молбата на съзаклятниците, а сцената, при която младият цар се сбогува с двойката любовници, се оказва един от театралните върхове в трагедията, която се разиграва в двореца от близо пет месеца. В присъствието на Клеопатра, която несъмнено не е скъпила престореното си вълнение, Цезар сипе прочувствени слова, молейки младежа да възстанови съгласието в Египет и да остане верен на съюза с Рим. Младият Птолемей се кълне, че ще стори всичко именно тъй, добавяйки сладникави любезности към двойката, след което дори пролива сълзи в мига на раздялата.
   Цезар предоволен го наблюдава как се отдалечава: тъкмо е научил, че пратените от Митридат подкрепления най-сетне са се добрали до подстъпите към делтата, набъбвайки с няколко хиляди евреи, водени от великия жрец на храма в Ерусалим. Планът му се изпълнява блестящо: само при споменаване името на Помпей евреите се сещат за изтреблението, осквернило храма им преди петнайсет години, начаса се събират и поемат на поход с отмъстителен гняв. Един от най-знатните хора в Палестина, Антипатер, дори предлага да снабдява войските с вода и храна, докато трае едноседмичното им преминаване през пустинята; а сега, когато Митридат се доближава до делтата, всички срещнати от него еврейски общности му устройват възторжен прием.
   Победата вече изглежда сигурна; за да не би вражеската флота да свали на брега хора, които да преследват съюзниците му, Цезар се впуска в широкомащабна морска битка, при която неговият морски главнокомандващ, преди да потъне, успява да разпръсне корабите на Ганимед.
   Остава му само да осъществи връзката с армията на Митридат, който сега се насочва откъм Мемфис по западния ръкав на делтата към Александрия. Събира пехотата и кавалерията си, оставя малка въоръжена част в двореца и излиза в морето.
   Това става вечерта, по залез. Поема на изток със запалени светлини, взорът му е остър, както винаги, когато подготвя гаден номер. Заедно с всички останали в града и Клеопатра излиза да гледа как той си заминава. Флотата изчезва в здрача. Последното сражение предстои – и то е първото, което Клеопатра няма да може да наблюдава отблизо. Откъм града нейното старо убежище, Библиотеката, океанът от книги, вече е само купчина пепел. Единственото, което се открива пред нея, е упоритият живот, надигащ се в утробата є – и тя скоро ще се заобли като този объл свят.
*
*    *
В последното действие на драмата, за да бъдат боговете най-сетне заситени с кръв и смърт, липсва само появата на наистина заслепен герой, увлечен от буйната си младост, неблагоразумен, уверен в силата си и във властта над собствената си съдба, тъй като няма кой да му даде съвет какво поведение да възприеме и е изпъчил гръд под златна ризница. За тази роля е разпределено Птолемейчето. То не се излага в нея, напротив: идеално си пасва с образа.
   Точно както са пресметнали Цезар и Клеопатра, още щом се озовава извън римските позиции, момчето разкарва Ганимед, отстранява сестра си и предприема пряко настъпление срещу двамата любовници. Пълководецът е безпомощен – младокът си е фараон; пък и завоевателният ентусиазъм, напиращ в юношеското тяло, спечелва предаността на армията, която от месеци дълбоко в себе си копнее да преживее в нов вид епопеята на Александър.
   За Птолемей не представлява ни най-малка трудност да се наложи като вожд на тия хора, той ги натоварва на останките от флотата, нарежда им да минат по един от ръкавите на Нил, разчитайки да смаже Цезар в поредната битка по вода.
   Там научава, че императорът е напуснал Александрия и се е отправил в посока към изгрева. Простодушно заключава, че императорът възнамерява да свали войските си на източния бряг на езерото и се втурва натам.
   Всъщност още преди спускането на нощта Цезар се е придвижил обратно, тъй като подкрепленията на Митридат го очакват на запад. Той се изтегля с изгасени светлини и опънати платна натам, достига до суша откъм лявата страна на делтата, съединява се с новите сили и напада египтяните в тил.
   Двете армии са разделени от един от безбройните ръкави на Нил. Цезаровата конница минава по бродовете; пехотата сече дървета, наглася нещо като мостове и на свой ред се нахвърля върху неприятеля. Започва ужасна сеч; въпреки молбите на Птолемеевите воини римските легионери, вбесени от многомесечната обсада, са безпощадни, лее се кръв, хиляди врагове падат жертва.
   Стегнат в парадната си ризница, младият цар, объркан и безпомощен, става свидетел на разгрома. Все пак част от армията му успява да се приюти на една грамадна дюна. Ала Цезар и тоя път напада в тил, откъм най-стръмната є страна. Притиснати от спускащите се по пясъците римляни, последните войници на Птолемей нямат друг изход, освен да се хвърлят към корабите, които ги очакват по Нил. Почти всички биват изтребени, преди да са се добрали до тях. Младият цар обаче успява да се измъкне, скача на един сал, който пък се оказва претоварен и се обръща поради паниката. Младежът, непомислил да се отърве от ризницата, потъва начаса и течението го отнася.
   Тогава Цезар проявява забележително присъствие на духа: вместо да се смята за победител, мигновено заповядва на всяка цена да бъде открито тялото на царя. Намерението му е да прибере неговата ризница и незабавно да я изпрати в Александрия като доказателство за своята победа, та да прекрати в зародиш всеки нов опит за бунт. Ала преди всичко иска да изложи трупа пред египтяните и това жестоко упорство само по себе си подсказва доколко Клеопатра го е посветила в тайнствата на фараонската власт: отлично му е известно, че ако египетски монарх се удави в Нил и тялото му не бъде намерено, се счита за благословен от Озирис, бива обожествен и съответно може във всеки момент да изникне отново сред своите поданици. След като е водил такива тежки сражения, за да се отърве от злобното царче, Цезар няма никакво желание да си премерва силите с призрак или още по-лошо – с някой самозванец. Когато цялата сеч приключва, се хвърлят последни усилия за претърсване, проведено толкова настоятелно, че няколко часа по-късно войниците виждат между тръстиките и окървавените трупове, задръстващи бреговете, лъщящата царска ризница. Тя покрива крехко, недорасло тяло: това е Птолемей.
   Бронята е бързо изпратена в Александрия с внушителна група легионери, която се появява пред портите на града, размахвайки я като трофей. Съзирайки царската ризница, александрийци застиват от ужас. Те никога не са вярвали, че римляните могат да победят, за пръв път търпят поражение от чужденци. Смятат, че това е небесно проклятие, започват да вият, че боговете са изоставили техния град, а после се хвърлят умолително към легионерите, настъпващи тържествено по улиците; най-сетне изваждат от храмовете статуите на своите богове и ги изпращат срещу римляните, обсипвайки ги с все нови и нови жалби. Успокояват ги великодушно: Цезар е решил да ги пощади.
   Действително императорът умее да проявява човещина, но александрийци са му създали толкова много грижи, че той продължава да изпитва доста голямо озлобление спрямо тях. Несъмнено е приел да се смили само за да осигури възкачването на царицата отново на престола и така да подсигури грандиозните си, споделени с нея намерения за Египет и за света.
   Ала дори когато трагедията е приключила, Клеопатра си остава няма, не се знае нищо за повторната є среща с Цезар, както и за чувствата, които е изпитала, когато градът най-сетне е отново неин. Възможно е да не е искала да разсъждава за огромната цена, платена за победата – унищожените зърнохранилища, потопената царска флота, разрушения град при Фара, изпепелената Библиотека, съсипаните складове, огромния брой съсечени поданици. Трябва да се е придържала към възприетата линия на поведение: играеш, печелиш. А за половин година тя обира целия залог: нейният брат, съперник и бъдещ съпруг е мъртъв, тройката е унищожена, опиталата се да избяга Арсиноя е заловена; градът е унижен и разбит; мимоходом си е намерила и мъж по мярка – не кой да е, а владетелят на света.
   Докато Цезар се е завръщал при нея, Клеопатра е можела да обгърне с победоносен взор развалините: тя отново е фараонка, отново е сама на престола, Господарка на двете земи, Жив закон, Наследница на благодатните богове, Слава на баща си завинаги. А ако Изида чуе молитвите є, скоро ще бъде и майка на цар.
–17–
Геният и богинята
(април–юни 47 г. пр. Хр.)
И ето пак – блясък, както преди. Злато и разкош – какво, че има мъртъвци и пепелища. Ново начало, нищо не се променя. Показност, като при всички Птолемеи. Показност за пред него.
   Тя кара да извадят всички останали ценни съдове, редят се пиршества, след като Цезар е толкова злояд, пък не е и по пиенето. Не че е толкова зашеметен, но странно – включва се в играта. От време на време тя дори като че ли успява да го смае, да го увлече в невероятните си тържества; понякога го виждат, него, човека, ненадянал на главата си друго освен лаври, да пристига на пир с венец от цветя на челото. Съвсем като Флейтиста, като Дебелака, като всички владетели, царували над Египет след завоюването му от Птолемеите. Подобно и на гърците, когато празнуват Дионис, вечния неоспорван закрилник на Неподражаемия град.
   Въпреки скръбните вопли подир бедствието, че Богът освободител е изоставил Александрия, объркването на жителите не трае дълго. Благосклонността на Цезар ги убеждава, че Дионис си е пак на тяхна страна и никога няма да им измени. Още на другия ден след поражението всички са уверени, че то е било само премеждие в историята на града. Богът си знае накъде върви и какво иска: той вечно ще възкресява славата на Александър. Чрез тази царица – защо пък не? За какво тогава да се инатят и да я мразят? В края на краищата нали е победителка, при това упорита и безкрайно честолюбива. Тя също почита божеството, нали то е свързано с баща є, никога не се е отричала от него, напротив, и тя като Флейтиста винаги е вярвала, че светът е объл и могъществото иде от безкрайността.
   Впрочем усилията є незабавно го доказват – в дните след победата се разпорежда флотата да бъде възстановена. По кейовете и в корабостроителниците вече отекват удари по дърво; скоро ще бъде пролет, морето ще бъде удобно за плаване и търговските съдове ще се разминават в прохода край Фара. Пред портите на града, сякаш привлечени на свой ред от неустоимия жар на Бога на веселието, припират първите кервани; подир тях идат дребни търговци, разносвачи, шашмаджии, всевъзможни продавачи на какво ли не.
   Накратко – животът, сляп, упорит, все същият или почти, продължава. И на кого трябва да благодарят, ако не на него, на Дионис Безстрашния, Господаря на далечните пътища? Рим да върши, каквото си ще, светът все ще си я кара по гръцки, на гръцки, от Кадис до Вавилон, от Марсилия до устието на Инд – няма как иначе, пък и нали дори Цезар шепне на Клеопатра похотливи думички именно на гръцки?...
   Тогава за какво да се тормозят, защо да не оставят съдбата на Египет на тази хитра царичка, омотала така майсторски римлянина? А най-вече – защо да се лишават още от забавната шумотевица на Великия Космат, от театъра, от шествията с маски, от ритмичните танци под звуци на флейта в кръчмите на Каноп със сганта от пристанището, по-весела от всякога след половингодишната война? А на другия ден, като поизтрезнеят, пак ще се захванат със старите, изпитани и доходни игрички. И то с открилия се нов пазар: римляните.
   Тъй че когато до града достигат слуховете от двореца и се разчува, че царицата пирува с Цезар, увенчан като самата нея с цветя, разгромената Александрия се съвзема напълно. Отведнъж надеждата покълва с пълна сила из опосканите улици; всички са наясно – сплетените розички по оголелия череп на императора не са просто знак на любезност или формална отстъпка пред местните обичаи, римлянинът няма какво да се крие, хайде де, та нали оправя царицата вече шест месеца! Но и той знае силата на символите и никога не прибягва случайно до тях. Цветното украшение на лъсналото му теме е премислено, преценено, то си е цяло заявление, програмна реч. Послание, отправено не само към Александрия, но и към Рим, и към целия свят. Нов Дионис, бог завоевател, равен на Александър – ето за какъв се обявява той с тоя венец; и поразителното за Цезар в легендата за Великия Космат не е карнавалът или пък театърът, а походът към Индия.
   Това е то смисълът на цветния венец: да подчертае, че и той като Дионис и като Александър притежава властта да проправя пътища към непознати земи, да разкрива потайностите на облия свят, да свързва противоположностите, латинците и гърците, Рим и Александрия. Той, Цезар – първият, прекосил океана при Британия, достигнал западно от Запад, сега ще се отправи източно от Изток; покорил е града на Александър, оплодил е последната му наследница и ще осъществи мечтата си – дошъл е най-сетне мигът на великото дело.
   Показвайки се с този венец, Цезар изиграва своя голям ход: става първият кандидат за следовник на Александър, който не е взет за посмешище от жителите на Златния град. Дори когато прекарва времето си в леглото на царицата и поне видимо не възнамерява скоро да го освободи, градът го уважава. Не само защото я е подчинил. Също и защото в изумителния спектакъл, който разиграва след победата, Клеопатра с всички свои дела и постъпки подчертава, че тъкмо тя, фараонката, не някой друг, е прехвърлила на римлянина мечтата на основателя, че без нея никой човек, та бил той сам Цезар, не би могъл да има претенцията да го възкреси.
   Във всеки случай тя не си позволява императорът да є стане нещо повече от любовник, изразява благодарността си със заповед да издигнат срещу морето паметник в негова чест, действително великолепен, смесица между гръцка архитектура и фараонски колони, подобен на повечето александрийски дворци. Побързва да вземе второто Птолемейче – последното оцеляло от змийското гнездо, само дванайсетгодишно, неразбрало никога нищо нито за собствения си род, нито за войната, а още по-малко пък за Рим и за Александрия – и го прави свой съпруг с всички съответни формалности, но съвсем формално, назовавайки го в съответствие с обстоятелствата „Обичащия сестра си“, или, с други думи, доживотен палячо, обречен винаги да следва указанията є, определената от нея посока, а именно – наникъде.
   Този път взима предпазни мерки: регентският съвет се състои от нейни хора, те също трябва или да слушкат, или да мрат, да благославят и одобряват всичко, иначе ги чакат кама или отрова. Пък и кой ли би си помислил дори да се опита да критикува тази съвсем младичка, неотстъпно приближена на Цезар фараонка, доказала вече, че освен весела е и жестока?
   А може по-скоро Цезар да є е бил приближен; не се създава впечатление, че тя стои по-ниско от него, напротив – дори са като две статуи, когато застанат редом: същинска двойка богове, дошла да посети тия земи, в които много повече, отколкото навсякъде другаде, има усет за подобни явления.
   Удивително – римлянинът видимо изпитва безкрайно удоволствие от всичко това, сякаш му е драго да честват така необичайно неговото всемогъщество, някаква нова лекота проличава в сухата му, изнурена от битки фигура. Царицата също като че ли лети, и тя е тъй неповторимо, неподражаемо изящна; и нейната глава сякаш докосва звездите.
   Очевидно е до болка – тези двама любовници споделят една и съща мечта. Ще бъдат – та те са – хора-богове. Той – Дионис; тя – Афродита. Или пък Марс и Венера. Или Озирис редом с Изида – няма съмнение, тя ще роди син, един малък Хор, един млад Ерос. С това дете те ще подновят историята на Александър и Роксана, азиатската княгиня, чийто баща русокосият завоевател смазва, а после решава да се ожени за нея заради принципа на народосмешението, без който империята му – както заявява, призовавайки насила воините си на свой ред да се оженят за местни момичета – не би могла да просъществува.
   От екзотичния брак се ражда малко Александърче; ако не са били жестоките интриги, последвали преждевременната смърт на македонеца, метисчето може би е щяло да осъществи бляна на своя баща и да основе династия, която би царувала още над всички земи околовръст. Ала те, царицата и императорът, могат да досътворят историята и ако щастието им се усмихне, да затворят кръга на легендата. На тяхна страна е Господарката на съдбите, те са благословени от Тихе, от Изида, от Фортуна. Доказателството е тази победа, това бъдещо дете. Този син.
   По-лесно е да заставиш войска да отстъпи, отколкото да спреш зародила се мечта – казва една поговорка, дошла от пустинята. Вече цял месец, откакто Александрия се е предала, а императорът все не се решава да я напусне.
   
*
*    *
Действително обсадата много го е изтощила. От известно време получава кратки припадъци. С невероятни увъртания и хитрувания успява да изкара, че се дължат на епилепсия: твърди се, че Александър страдал от свещената болест; според общественото мнение – включително и според мнението на лекарите – това било белег на божиите избраници. В действителност тялото му просто не можело да следва невероятния ритъм, който той му налагал вече години наред; като всеки смъртен и Цезар се нуждаел от почивка.
   Открай време изпитвал влечение към географията. Знаел, че Александрия не е Египет, а само гръцки град, издигнат в периферията му; от самото начало на обсадата безкрайно му се искало да опознае вътрешната част на страната. Освен това също като повечето тогавашни мъдреци го терзаели две загадки, неразгадани дотогава от никой учен: откъде извира Нил и на какво се дължат приливите и отливите му.
   Дали царицата му е намекнала полугласно, както само тя умеела, че знае доста по тия въпроси, а също и за другите египетски загадки, които през ранното си юношество смаяният и възхитен Цезар бил открил изброени в произведенията на Херодот? Дали го е подмамила с очарованието на едно пътуване, при което също като в разказите за походите на Александър той щял да се диви безкрайно, придвижвайки се все пљ на юг, докато реката тихо рони броеницата на своите чудесии? Ако идеята за пътуване по Нил му е била подхвърлена от Клеопатра, сигурно е, че царицата не е била принудена да я защищава с красноречиви и изкусителни словоизлияния, а императорът начаса се е възползвал от възможността. Иначе се налагало спешно да заминава за Рим.
   Оттам идвали лоши, та дори извънредно тревожни новини: въпреки всички празненства, въпреки игрите в цирка, устроени за народа в името и със средствата на Цезар, Антоний, комуто бил поверил грижата за управлението, не успявал вече да удържа плебеите. Имало грабежи, пожари; в града настъпвал хаос, наложила се военна намеса. Накрая метежниците били надвити и осъдени да се хвърлят от Тарпейската скала, но насилието и омразата не били изчерпани; всевъзможни авантюристи и разбойници изниквали от сянката и сипели огън и жупел по адрес на Цезар, а в ругатните им все по-често се намесвало името на Клеопатра. Терорът добивал всеобщи размери, до такава степен, че атлетичният Антоний вече излизал само придружен от отряд телохранители; където и да ходел, дори в свещените предели на Сената, винаги се движел с меч в ръка и с щит пред себе си.
   В Александрия цари мир и е пролет; до няколко дни морето, над което е наложена ритуална възбрана от октомври, ще бъде тържествено отворено за корабоплаване. Императорът няма да има никакво основание да се задържа в Египет; ако не се възползва от случая, за да зацепи незабавно към Рим, слухът, че е под чехъла на царицата, ще се оправдае, броят на враговете му ще се удвои, и то твърде бързо, тъй като синът на Помпей е решил да отмъсти за баща си и отново е разпалил гражданска война. Така че просто се налага Цезар да се завърне в Рим: заради Антоний, заради Сената, заради армията, заради предпазливостта, заради неотложните задачи, заради здравия смисъл – та дори и заради попътния вятър.
   А той остава.
*
*    *
Както винаги – игра, залог, предизвикателство. Иска да види докога може да предизвиква съдбата. На опита си дължи хладнокръвното убеждение, че понякога разумът означава човек да се държи неразумно. Дързост, но без заслепление; също и висшето умение да се взима всичко, което мигът може да даде, и същевременно да се разиграва бъдещето до дупка.
   Действително, ако се има предвид отчетът, който той би съставил за себе си при пътуването по Нил – а именно опис на богатствата, които биха му били извънредно нужни при походите срещу партите и Индия, – какво, че ще прекара още една пролет далеч от римските проблеми? Несъмнено на Антоний не му е леко; но пък и в природата на неговия поддръжник е да не се товари много – на такъв като него не бива да му се дава възможност да избира между отговорността и удоволствието. Понастоящем Антоний е принуден да поема отговорност: чудесно, нека. Поне през това време няма да хаби нощите си с оргии; а, както е доказал неведнъж, най-много го бива, когато трябва да се справя с безнадеждни ситуации.
   Колкото до Египет – Цезар го държи здраво. През време на битката при Нил наемната войска, единствено способна да извърши държавен преврат, е разбита. Градът се контролира от римските легиони. Ще остави няколко от тях на място; във всички случаи царицата е бременна и Египет е оставен на неговата милост – а кой римлянин би се осмелил да си помисли да го низвергва, след като е сложил ръка на житницата на Средиземноморието?
   Ето как Клеопатра успява да позадържи малко този забързан мъж: не с чара си, нито с оформящото се под нейните воали дете, а просто защото Цезар – преди да приключи със завладяването на света и най-сетне да слее границите на империята си с очертанията на обкръжаващия я океан – има нужда да си отдъхне. Да поразсъждава, да помечтае. А в съзвучие с това Клеопатра ще му покаже Египет.
*
*    *
Вероятно са поели на път след карнавала – големия празник при откриването на морето за корабоплаване, състоящ се редовно на пети март. Трудно е да си представим царицата да си го е спестила: това е едно от най-големите чествания на Изида, изключително зрелищна церемония, знаменита из цялото Средиземноморие, утвърждаваща както властта на богинята, така и богатството на Египет и търговското първенство на Златния град. След войната, опустошила пристанището, празненството повече от каквото и да било веселие би следвало да докаже силата на обновлението. А тъй като бременността на Клеопатра е станала явна, всичко ще да я е подтиквало да се покаже като нова величествена Изида в шествието, отдаващо почит на Господарката на живота.
   Със или без императора, тя несъмнено е ръководила великолепния карнавал, при който в съответствие с обрата на климатичните явления момчетата са се гиздели като матрони, а момичетата като гладиатори, магаретата са били издокарвани като птици, а маймуните – като виночерпци на боговете. После сред острите звуци на кречеталата иде дългата върволица от посветени, следвана от появата на божественото изображение върху свещения съд с дръжки във формата на аспиди – същите тия змии-пазителки, изобразени върху фараонската корона и върху безброй постройки в Александрия. И чак когато великият жрец след ред молитви е благословил корпусите на корабите и белязал платната им с писмената за закрила, когато е положил по съответните места даровете, състоящи се от мляко, плодове и благоухания, а сетне разтръбил по всички посоки отварянето на морето за плаване до настъпването на идната зима, едва тогава царицата е могла да се отправи към своя плавателен съд и да отпътува заедно с императора.
   Корабът ги е очаквал не в морето, а на Нил. Тук Историята и романтичното съвършенство се сливат, без да има място за възражения, поради една много проста причина: Лагидите винаги са съчетавали упражняването на властта с изкуството на откровено театралните изпълнения. За да извършват придвижванията си по вода – явно политически действия, състоящи се в това да изтъкват пред своя народ, подобно на спускащите се по реката Изида или Озирис, всемогъществото си на хора-богове, – те заръчват измайсторяването от най-хубави кипариси и кедри от Кипър и Ливан на кораб с противотежест, дълъг деветдесет метра и четиринайсет метра широк, гордостта на флотата им, наречен таламег като намек за най-широката му и най-разкошна кабина – огромна брачна стая. През време на войната в Александрия ценният кораб ще да е бил предпазливо скътан на тайно или недостъпно място, защото Клеопатра, съдейки по всичко, го е изкарала пред Цезар в целия му ненакърнен разкош. И в мига, когато гребците са заудряли в ритъм повърхността на реката, а невероятният таламег, следван от четиристотинте плавателни съда, на които е бил натоварен дворът заедно с римските легиони, се е плъзнал между бреговете на Нил, императорът несъмнено ще да е почувствал как докосва отвъд граничните стълбове на пространството самите предели на времето.
   Това ще да е бил най-сетне и триумфът на Клеопатра: преди нея други царици са успявали да пленят войнолюбиви безумци, да поспрат за малко вманиачените за власт; в тоя миг обаче тя ги е надминала всичките: повела е един гений на пътешествие, напомнящо за възнасяне към вечността.
   При това оня, чийто удивителен поход е прекъснала, е бил един от първите умове в света, осъзнал, че тук, на земята, всичко се мени, че времето не е захапало опашката си, че може да бъде оформяно, градено с острието на меча, със закони, с избори, с укази и честолюбие – накратко, че съществува сила, наречена История, която е дело на хората, а не на боговете. И ето че Цезар, този безупречен homo historicus, този политически гений, надраснал с няколко века своята епоха, е смъкнат отведнъж в безвремието от Клеопатра. След задухата на обсадата той е жадувал за широки пространства, за безкрая на долината и на пустинята; сега се озовава на тоя кораб, тъй силно наподобяващ свещената лодка на боговете, именно нему се отдава застиналото време на пирамидите, на храмовете, на сфинксовете, на обелиските – географски хоризонт, не само откриващ във всеки миг нови и нови пътеки пред ума и въображението му, но предлагащ му също образа на несъкрушимата вечност, върху която той желае да изгради бъдещата си империя.
   Никога двамата любовници не са познали по-вълшебни мигове – оставяйки се на бавния ход на неодушевеното, те ронят сред лотоси и крокодили безкрайните броенични зърна на египетските съкровища, гробници, крайбрежни храмове, свещени образи, незнайни писания. Впрочем чак до пристигането им в Тива не се знае нищо за това пътуване, като че времето наистина се е разтворило в течението на реката. Ала там, в старата столица на фараоните, Историята внезапно настига Цезар и Клеопатра. Царицата се среща с жреците, които са я закриляли, докато е била в изгнание, и се налага да ги успокоява, да им доказва, че римлянинът няма да обърка стария ред, тъкмо обратното, ще бъде полезен, особено след гладните години, поразили долината. Дори и в това отношение нещата се оказват лесни: бременността на царицата, която вече е в шести месец, начаса успокоява жреците; притворното връщане на Кипър под властта на египетската корона, което Цезар е изиграл така добре в началото на войната, им се струва добра гаранция, че императорът държи на независимостта и на мира в страната. Възможно е още при това пътешествие Клеопатра да се е разбрала с жреците в Хермонтис, че нейният син – стига Изида да благоволи тя да роди мъжко чедо – ще бъде признат като син на бог Амон, въплътен в личността на бащата, Цезар. А императорът не ще да е бил неосведомен за това: в Тива той побързва да принесе жертва на вероятно вселилия се в него бог...
   И в този случай Цезар върви по стъпките на Александър. След покоряването на Египет и македонецът получава благословията на Амон; впрочем тъкмо неговият оракул, до когото се допитват в оазиса Сива, дълбоко в Либийската пустиня, му предрича, че ще бъде господар на света. Дали покрай пътуването императорът не се е поддал на собствената си игра? Твърде съмнително: дори в тия религиозни времена Цезар продължава да вярва първо в себе си, а после в боговете. В замяна на това е правдоподобно тъкмо въпросното пътуване да го е убедило в невъзможността да установи стабилна империя, без да се опре на личен и династичен мит – една идея, която той застъпва още двайсетгодишен, произнасяйки надгробно слово за леля си Юлия, като обявява за първи път божествения произход на рода си; също в Египет, при досега с божествата, които и гърци, и египтяни почитат вече съвместно, той се уверява, че бързо трябва да установи основата на всеобща религия с богове като Дионис-Озирис, Серапис-Зевс-Асклепий, или пък Изида-Афродита, които да представляват достатъчно общи принципи и да подсигуряват единството на твърде пъстрите и разнообразни завоювани територии, населени от хора, изгубили корените си, на един свят без твърди опорни точки, подвластен на смутове, изобщо – несигурен свят.
   Докато плават, неговата мечта добива плът, окръглява се – като че ли едновременно с корема на царицата. Така стигат до Асуан. При водопада двамата любовници слизат от таламега и отиват, вероятно на носилка, до остров Фили, където е любимият на Флейтиста храм в чест на Изида. Там, сред разхвърляни скали и бодро ромолящи бистри води, се намират пещерите, в които според легендата потайно се готвят приливите. До тях е храмът на Изида; върху стените фигурата и профилът на Флейтиста са застинали в поза и одеяния по подобие на най-старите фараони. Пак принасяне на жертви – после се връщат под предлог, че воините на Цезар са изтощени и искат да се прибират в Рим.
   Що се отнася до този исторически момент, хрониките прекаляват с подражанията на Александровата епопея: без усилие можем да разпознаем мързеливо епигонство спрямо епизода, при който пред самите подстъпи на Индия, съвсем близо до целта, хората на македонския завоевател, изтощени и обсебени от скръб по родината, принудили своя вожд да ги обърне назад. Причината за обратния ход на Цезар и Клеопатра е доста по-прозаична; ако меденият им месец приключва на Фили, то е, защото тия две разсъдливи създания несъмнено са били замислили нещата именно такива, и то още при потеглянето от Александрия. Царицата е вече в седмия месец; колкото пљ на юг са слизали, толкова по-непоносима е ставала жегата. Естествено тогавашните жени, били те владетелки или от народа, не са се боели да раждат къде да е. Но Клеопатра почти винаги е живяла на север и при настъпващото лято ще да е предпочитала да даде живот на детето си в относителната хладина на крайморския си дворец – да не говорим, че там са щели да є бъдат под ръка най-добрите лекари на земята. Колкото до Цезар, мисленият му отчет е бил налице, въображението му е било задоволено. Нататък нещата са се свеждали до любопитство, до изследователство; за да бъдат докарани докрай, е трябвало корабите да се влачат по суша оттатък водопада, на разстояние близо двайсет километра. Дори само по ширината на реката той си е дал сметка, че изворът на Нил трябва да е доста по-нагоре, а и колкото и да е поетична легендата за пещерите във Фили, тя не изяснява загадката на приливите. Той отлага за по-късно изясняването на географската гатанка и без много вълнения решава да се завърне в Александрия.
   Не се знае кога и как са се сбогували любовниците. Известно е единствено, че Цезар потегля внезапно цял месец преди раждането заради избухването на бунт край Босфора. Няма доказателства да са се разделили с Клеопатра, проливайки сълзи, гневно или пък сърцераздирателно. Както се изразяват египтяните, и двамата са познали „земното щастие на оня, когото бог държи в дланта си“; освен това царицата винаги е била наясно, че Цезар не е от онези мъже, които могат да бъдат задържани – както и тя не е от жените, които могат да бъдат притежавани.
   Вероятно в такъв случай те са се разделили, както са се и срещнали: като равна с равен, като едри политически хищници, каквито и двамата са били. След като е дал на любовницата си египетския престол и е оставил легиони да я пазят, той е по-уверен, че държи царството изкъсо, отколкото ако би поверил юздите на някой управник, способен да му измени при първия сгоден случай. Клеопатра пък, независимо дали новороденото ще бъде момче или не, е уверена, че нейният любовник и съюзник ще се върне отново един ден – нали няма как да осъществи честолюбивите си намерения без богатствата на нейното царство. И тъй, дори при раздялата тяхната връзка си остава онова, което е била: двустранно, насмешливо и весело умение всеки да използва козовете на другия, съвместна вяра в щастливата звезда.
   Всъщност царицата е обхваната от родилни болки няколко седмици след отпътуването на Цезар, през време на лятното слънцестоене, както е предвидено, и дава живот на син, както е желала. Несъмнено е изпитала неподправена радост: та от какво би могла да се оплаква? Египтянката не се нуждае от бащата на детето си, за да му даде име: там то се избира от жените. Така че Клеопатра нарича новороденото Птолемей, както се казват повечето мъжки чеда от династията; прибавя и „Цезар“, колкото бащинството да е ясно за всеки и да даде знак мимоходом, че с това дете Египет вече ще бъде закрилян от владетеля на света.
   Така в едно име са събрани довчерашните неприятели – гърци и римляни; то е белег, също както и цветният венец, нахлупен по-рано от императора, за изпълнението на старото обещание на Дионис, великия миротворец и събирач на противоположности. Александрия лесно възприема посланието и вярна на навика си, веднага изнамира прякор за детето, който обаче този път е колкото насмешлив, толкова и мил: на свой ред тя го прекръщава с полугръцко, полулатинско име – Цезарион, „Цезарчето“...
   Не се знае къде и кога е научил бащата за раждането, може би някъде из Черноморието, където е продължавал да воюва. Той отново е напорист – петдесет и четири годишен е, а се сражава като младеж. Най-вероятно Клеопатра е получила новини за него, преди той да е научил нещо за нея, и то с шестте кратки, граматически подредени срички, хвърлени от Цезар след една особено мълниеносна кампания в лицето на света като лозунг на неувяхващото му и безгранично честолюбие: Veni, vidi, vici.
   Язвителната царица трябва да е избухнала в смях, когато са є превели израза. Дойдох, видях, победих: едва ли императорът е можел да каже същото за александрийската война... Дори Клеопатра да не го е завладяла, и Цезар не я е победил.
–18–
Шеметът на върховете
(юни 47–юли 46 г. пр. Хр.)
Детето навършва една годинка, без бащата да го види. За кой ли път императорът прекарва цялата година в битки. След Босфора и кратко пребиваване в Италия се прехвърля в Северна Африка, където са се събрали привърженици на Помпей. Пак обсади, пак изтребления – и все победи. Но пък на каква цена: притиснатият в крепостта Утика Катон се самоубива. Също и Сципион, който се пробожда с меча си, преди да се хвърли в залива край Бон (днешния Анаба). Това е цветът на римското благородничество. В Рим Сенатът превива гръб. Ала тайно роптае.
   Дали при тия успехи на Цезар Клеопатра е научила мълвата, че здравето на императора отново не е съвсем наред, че непосредствено преди доста решителна битка при Тапсос е трябвало да отложи нападението за следващия ден заради един от тъй наречените му епилептични пристъпи? Твърди се също, че понякога нощем Цезар се будел в смъртен страх, с изкривени черти, взрян в нещо незнайно в сумрака на палатката – може би в призраците на мнозината, погубени в Галия, за да бъде задоволена жаждата му за злато и за власт, или в духовете на римските аристократи, един подир друг предпочели да се наръгат с оръжията си, вместо да дължат на него смъртта си – или дори по-зле, живота си?
   Даже Клеопатра да е знаела за тези слухове, те не са променили с нищо линията, която тя си е определила да следва още в младостта: да не обръща внимание на капаните на съдбата и да извлича максимална полза от настоящето, а тъкмо тогава то е отлично – царицата се е отървала от всякаква родствена обвързаност, нещо невиждано дотогава в рода. Сестра є Арсиноя е изпратена наскоро в Рим и гние в затвора, очаквайки завръщането на Цезар и неговия триумф, когато според обичая ще бъде тържествено показана, преди да я екзекутират. Нейният млад брат и съпруг Птолемей, тринайсетгодишен, четиринайсети с това име, продължава да си кротува. Дори за миг не му хрумва да предяви към нея съпружеските си права; впрочем самата мисъл един ден да се бори със сестра си в леглото трябва да го е ужасявала предварително. И най-сетне трите легиона, оставени от Цезар – около петнайсет хиляди души – представляват за царицата гаранция срещу всякакви опити за нападение отвън.
   Военният, поставен от императора начело на тия части, всекидневно проявява безупречна вярност към нея. Той е един от преданите сътрудници, с каквито Цезар обича да се обгражда, някой си Руфио, вероятно син на освобожденец и без съмнение несвързан с римската аристокрация и съвършено непознаващ разните политически интриги. Не само не мисли да мами Цезар или да измества царицата от престола, ами направо се разкъсва, за да осигури поддържането на многовековния ред в древния Египет. Така че животът си върви, както преди. Нил се надига на определената дата, за да оплоди нивите, бирниците се тълпят около хамбарите, цяла Александрия щъка из дюкяните и по кейовете, а Фарът все тъй озарява този превъзходен механизъм за производство на великолепие и злато, поставен вече изцяло в угода на Клеопатра.
   И най-сетне, за да бъде тя още по-могъща в очите на народа – съществува и нейният син. Яко момченце, спешно признато според уговорката от жреците като рожба на Амон. Следвайки старинния обичай, царицата е издигнала „рожден храм“ за бъдещия фараон в Хермонтис, в божията страна. Стените носят и нейния образ – фигура на внушителна, изящна царица, очертания, застинали според столетни правила.
   Тя не може да се познае: не е толкова висока, нито толкова слаба, а профилът є е по-остър. Може би единствено усмивката е уловена, както и коремът, все още издут след скорошното раждане – и най-сетне искрицата радост, блеснала в окото. Но основното е налице: символите. Белезите на свещеността, знаците на властта: короната на богиня, слънчевия диск, обрамчен от рога, вълшебната кобра, изправена над челото, йероглифът на живота, свит в дланта є. И пеленачето, сведено над пълната с мляко гръд – метафора на Египет, за чиято майка се смята Клеопатра.
   Това е смисълът на картината: царицата е нова Изида, тя е възстановила мира в царството за векове напред, защото нейният син, роден от Амон, е нов Хор. По дяволите приликата; това е единственият модел, в който Клеопатра иска вече да се припознава, издялан на стената на храма – Великата, Единствена и Могъща Изида, несравним Извор на закона, Божествена Съпруга, Господарка на водите, на земята и житото, на небето и звездите, на вятъра, издуващ платната на корабите. И при това най-вече – Майка на боговете.
   Клеопатра е твърдо решена да разпространява този образ отвъд границите си. Флейтиста хиляди пъти є е повтарял, че Египет е също така Кипър, Либия, Нубия, Юдея; според приказките дори е имало фараони с лък в ръка, изправени на бойните си колесници, които довели границите на владенията си до бреговете на Ефрат. Ала навсякъде из тия земи, както и в Рим, както и в Гърция, хората са навлезли в болно време. Познали са други богове освен своите, съмняват се, колебаят се, животът им се изтощава от страхове и мъки, и все не откриват в него простори или смисъл. Също както в Египет, те трябва да бъдат поведени отново по пътищата на надеждата; какъв по-хубав образ за тази надежда, очаквана навсякъде из земната окръгленост, от една млада майка с дете?
   Навярно тук е причината по това време Клеопатра да е настояла да бъде изобразена на монети, сечени на Кипър, острова, току-що върнат от Цезар на египетската корона, като царица с дете, ще ни се да кажем – като мадона. Облеклото є е, каквото е свикнала да носи най-често – гръцка роба. Челото є е обвито с традиционната бяла лента, знак, че е царица; в съответствие с тогавашната мода носи нисък кок на тила. Но също като Изида, макар без съмнение да е дала сина си на дойка като всички високопоставени жени, Клеопатра не се притеснява да се покаже на тези монети като кърмеща владетелка – нещо невиждано за Птолемеите.
   И бозаещото бебе като всичко останало е допълнителна картина от властовия мизансцен. Образът обаче ще да е бил възприет според намеренията на Клеопатра – единственото прозвище, което є прикачат (може би точно по същото време), е онова, което приляга и на Изида: Великата.
*
*    *
Дали Клеопатра се е хванала в собствената си клопка – жена-богиня? Дали си е внушавала, че единствено заради благодатта на нейната особа Нил продължава да тече, дали е смятала, че подобно на Изида направлява световните съдбини? Надали; поради общуването с Цезар и закалката от многогодишното четене и премисляне в Библиотеката Клеопатра също е проумяла какво е Историята. Разбира се, не тъй остро и натрапчиво, както императорът. Все пак поради упоритото ровене из книгите тя отдавна принадлежи към общността – тогава твърде стеснена – на онези, които са наясно, че Времето подлежи на оформяне; тъкмо това откритие, твърде изненадващо за самия Цезар, споява тъй здраво техния съюз. По-крепко от всякакво политическо сдружаване и несъмнено – повече, отколкото раждането на детето.
   Затова, когато Цезар повиква царицата в Рим на второто лято след това раждане, тя почти веднага тръгва от Александрия. Не само заради радостта да види отново своя любовник и да му покаже неговия син, не само заради разкоша на подготвяните във Вечния град празненства или заради надеждата отново да преживеят някогашните трескави нощи: дори само по изискванията, съпровождащи неговите послания, тя разбира, че подобни мигове надали ще бъдат много. А иначе няма опасност нова война да ги раздели с Цезар. Но задачата, която си е поставил, е още по-обсебваща. Сега той иска да изгради наново Рим и целия свят. Иска да открие нова епоха.
*
*    *
Това е очебийно, то прозира от подробностите в молбите му. Например той настоява тя да пристигне заедно с майстори по изкопните работи: докато е бил в Александрия, е научил, че преди две хиляди години египтяните са прокопали канал между Червено и Средиземно море; сега иска с подобно съоръжение да пресуши тресавищата край Рим, които всяко лято овоняват противно града. Решил е обаче също да се заеме и със самия град, пълен с мръсотия и задръстен с какво ли не. Трябва му съдействие от архитектите на Клеопатра, за да очертае с тях нова крепостна стена, улици, по които колесниците да могат да се разминават, стреми се неговият град да има също такъв ясен план, както и столицата на Египет, та дори да трябва за целта да отклони течението на Тибър. Иска да срине стария тухлен Рим и да го издигне от мрамор. Вместо потъналия в сянка и хаотичен град на Ромул иска да съгради светъл, просторен, открит за света град. Накратко – Александрия край Тибър.
   Впрочем, все тъй за да се съревновава със Златния град, той мечтае и за нов форум, за гигантски театър, за Музей, където да се съхраняват събраните картини и статуи, най-сетне – за библиотека. В този случай не търси съвета на някой от безбройните учени на Клеопатра, предпочита да постави за уредник – няма как, римската гордост го повелява – един от най-големите умове в латинския свят, книжовника Варон. Но поставената му задача ще бъде сходна с мисията, която лагидските владетели възлагат на най-големите си мъдреци, поверявайки им ръководството на Александрийската Библиотека: в нея да се събере цялото световно познание. Митология, история, филология, юриспруденция, граматика, музика, аритметика – досущ като Птолемей Филаделф и Цезар се разпорежда всички световни науки да бъдат представени в тази нова институция, та чак до онази разпространена отскоро и твърде странна дисциплина, дошла през Египет от Вавилон – астрологията. Все тъй под пряко птолемеевско влияние той мечтае да привлече в Рим най-добрите световни мислители, да им осигури място, където да се изявяват и дори да дава гражданство на всеки медик, оратор, граматик, математик или философ, дошъл да се установи в града.
   Съвсем ясно – мечта за универсалност, Рим като център на света, събрал всичко разнородно по негово указание. Иска дори и монетната единица да е една: проектира да наложи пари с неизменно тегло по всички територии, завоювани от римските орли. Ще му се да направи дори и времето универсално, затова моли Клеопатра да дойде в Рим със своите астрономи: решил е да реформира календара и да учреди с тях такова точно летоброене, че всички народи от единия до другия край на земята да бъдат принудени да се водят по него.
   Може би тъкмо по това последно искане Клеопатра ще да е разгадала Цезаровата стратегия: той няма да започне великия си поход към далечния изток, преди западният свят да бъде укрепен основно, окръглен във всяка своя подробност, белязан навред със стабилни ориентири, с мая за единство, която той след това да може да наложи без усилие по всички обитавани земи. Впрочем само така става ясен смисълът на някои други негови желания, привидно съвсем невинни: например той иска от нея обелиски, за да украси градините на Вечния град. Това не е дреболия. След като е предопределил на римляните великата съдба да свържат Изтока и Запада, той желае те да могат да я съзират дори в обкръжаващата ги среда. Със същото основание се обяснява и защо започва – за ужас на скърбящите за някогашния Рим – да разрешава изповядването на източните култове. Отново се отварят синагоги, престават преследванията на прекланящите се пред Изида и унищожаването на светилищата им, говори се дори, че ще им бъде разрешено да си издигнат храм. А в Дионисовите братства, забранени от век и половина след ужасния скандал с вакханалиите, се шушука, че скоро щели да им разрешат да славят вярата си публично.
   Разбира се, далеч не всичко в проектите на Цезар е вдъхновено единствено от египетските му впечатления и от разсъжденията му относно съчетанията на култури, към които се е стремил Александър. В тях има присъщи единствено на него самия гениални хрумвания; например освен тайния код, който е измислил, та посланията му да бъдат разгадаеми само за преданите нему хора, той вече е изобретил нова форма за книгите и си мечтае тя също да стане вечна и универсална: вместо обичайния безкраен volumen1, който трябва през цялото време да се навива и развива – а това пречи да се правят сравнения и не позволява спокоен размисъл над четивото, – той се сеща да разрежат пергаментите на еднакви страници, прословутия codexІ, чиито листа могат да се съшият, така че той запазва несравнимото предимство на хартиения свитък, леснината при пренасяне и прехвърляне.
   На пръв поглед нововъведението е незначително, но също като останалите то е отражение на великите цели на императора: след като успее да завладее света, да промени облика му. Неговата цел съвсем не е да наложи навсякъде римската цивилизация, ни най-малко. Тя е далеч по-мъдра, а също и по-щедра, по-смислена: да се утвърди чрез Рим, включително благодарение на гръцкия и египетски принос, една форма, достатъчно съвършена, за да съдържа в хармония огромен брой културни различия. Впрочем енергията, която той вече проявява, за да извърши замисленото, също не се корени в съмнителното удоволствие на големите сътресения, нито пък в удовлетворението да се правят промени заради самите промени. Цезар има по-възвишени и по-простички тежнения – да установи нов исторически времеви отрязък, възможно най-здрав и неразбиваем, може би съграден по образа, който е открил редом с Клеопатра в долината на фараоните. Накратко, той се заема ни повече, ни по-малко с полагането на нови основи. А за да успее, геният иска богинята край себе си.
   Но той не знае, че само споменът за римските хълмове кара Клеопатра да преживява отново и отново годините на позорно изгнание, че дори само названията Сенат, Форум, Капитолий извикват пред очите є унизения Флейтист, обикалящ от врата на врата, за да проси подкрепа, и раздаващ тихомълком на алчни и продажни политикани останали от незапомнени времена родови съкровища.
   Рим – болезнен спомен, незараснала пареща рана. Но също тъй – предстоящо отмъщение. Когато Цезар я извиква, без да трепне, царицата напуска Египет.
*
*    *
Сега пък императорът е решил да прояви показност. След толкова битки една подир друга все не му се е удавало да отпразнува победите си – дори най-бляскавата, смазването на Галия преди шест години. Посред лъчезарното римско лято, преди да въздигне новите основи на света, той иска да отпразнува всичките си успехи; след като обикновено е твърде сдържан, желае да има тълпи, зрелища, нещо грандиозно и впечатляващо, великолепие, невиждано в Рим и може би където и да било по света, та дори в Александрия.
   Надзирава всичко, дори следи от какво да бъдат изработени носилките, върху които по време на шествието ще бъде изложено заграбеното в походите. За Галия те трябва да са от туя, за Египет – от акациево дърво; колкото до Босфора, нарежда дървото да бъде обковано с късове от черупки на костенурки. Най-сетне – за Африка, завършваща обмисленото степенуване на великолепието, той изисква носилки от слонова кост.
   Наема и художници; няколко седмици те старателно претворяват под безпощадния му взор най-театралните епизоди от неговите кампании: смъртта на Ахилас, обезглавяването на евнуха Желани, удавянето на Сципион в африкански води, самоубийството на Катон в крепостта Утика. По негова заповед се подготвят също концерти, балети, умалени морски сражения; посред хълмовете земята е разкопана, оформят се водни басейни и канали. Въпреки и тъй внушителните си размери циркът е недостатъчен за грандиозните гладиаторски битки, които той иска да покаже на народа; затова се разпорежда да го уголемят. Най-сетне – скулптори осъществяват монументални статуи: за да отпразнува своята победа над Александрия той иска гигантски фар да бъде наместен върху парадна колесница; настоява скулптурата на върха си да има разпален огън – истинско огнище с огромни пламъци.
   Главозамаял ли се е? Дали се е оставил да го опиянят парадите, организирани от Клеопатра през седмиците, последвали тяхната победа? Дали иска да се състезава по великолепие с нея, или е обсебен от спомена за легендарните процесии на Птолемеите? Със сигурност не, макар и римляните никога да не са виждали такъв безочлив разкош. С тези триумфи той иска преди всичко да отправи послания към своя народ.
   Внушения за завоюването на света, ето какво представляват тези четири шествия, оттам иде и изключителната грижовност, проявена от императора дори към най-дребните подробности, както и стремежът му да вмъкне елементи на изненада и на многообразие, които са в основата на всяко дидактично въздействие. Например строгостта и величието през деня, посветен от него на победата при Босфора, са в удивителен контраст с трите други шествия: военната картина, която той пуска, е просто табела, на която са изписани думите, изречени от него, за да обезсмъртят светкавичното нападение: Veni, vidi, vici. Намерението му е да порази народното въображение както с ясни символи, така и с излагането на плячката. Разбира се, има и друго намерение отвъд това – да издейства от същия този народ, след като триумфите приключат, средствата за окончателното завоюване на света.
   Триумфалното шествие в Рим е преди всичко политически акт, основен етап от завладяването на властта, особено след Сула и Помпей, във времето, когато е ясно, че Републиката е вече изпразнена от съдържание. В тия дни, когато гражданите – и аристократи, и плебеи – живеят, трепетно очаквайки установяването на ред, премахващ призрака на гражданската война, триумфът им дава възможност да преоткрият в тържествата изгубената си идентичност, митичния първосъграден Рим, населен от груби, сдържани, героични воини-земеделци, смазващи един по един своите неприятели само със силата на нравствените си и военни качества. С тези процесии сега Цезар иска да даде знак, че великото приключение е към своя край, че Фортуна, богинята на съдбата, е посочила него и само него, за да завърши тия завоевания.
*
*    *
И тъй – четири триумфа, колкото са и посоките на света. Първо западът – Галия. После Египет – изтокът; Босфорът представлява севера; Африка пък – юга. Приблизителна география, но също така и тържествено белязване на вселената: посредством разноликото зрелище с пленници, зверове, екзотични предмети, излагани всеки път, народът получава представа за света; а за да бъде посланието напълно четливо, към тях се добавят символични и могъщи в монументалността си картини, тъй грамадни, че за тях говори цял Рим, а според мълвата Цезар заповядал на своите скулптори да изобразят не само реките, които е видял през време на своите войни – Рона, Рейн и Нил, – а също и ойкумене, кръга на обитаваните земи, под формата на жена с пищни форми, чиято глава е увенчана от тежка корона със зъбчати кули; и пак според мълвата – дори те щели да бъдат затъмнени от гвоздея на представлението: колосална златна статуя, представляваща Океана.
   Ако Клеопатра е била осведомена за всичко това, когато нейните галери достигнали до устията на Тибър, тя ще да е проумяла, че мечтата на нейния любовник си е останала същата като нейната, натрапчива и неразрушима: да включи в империята си цялата облост на обитаваните земи.
*
*    *
Историците не постигат съгласие относно участието на Клеопатра във втория триумф, онзи, който – най-вероятно в началото на юли – прославя победата на Цезар над Александрия. Едни рязко заключават, че тя нарочно пристига след посветеното на Египет празненство; други предполагат, че през този ден остава скрита сред градините, където императорът е решил да я настани, във великолепната вила, която си е купил от другата страна на Тибър.
   Необосновани умозаключения: и в Рим, също както и в Александрия, Цезар не крие връзката си с царицата. Само в едно отношение проявява изключителна предпазливост: относно бащинството си на Цезарион, за което споменава единствено с недомлъвки; помолва другарите си по оръжие да запазят пълна дискретност по въпроса. Клеопатра пък смята победата над Александрия за тяхно съвместно начинание, макар да не крие, че дължи на римския си любовник съкрушаването на своите врагове и окончателното запушване на устите на своите хулители.
   При това положение каква внезапна свенливост би я възпряла да присъства на шествието? Вярно, че програмата на триумфа – примерно насилствената смърт на двамата евнуси, колесницата с монументалното изображение на Александрийския фар – би могла да породи у римляните представата, че Египет е анексиран. Онова, което за царицата е поражение на смъртните є врагове, за средния римлянин е завоюване на златна земя от неговия блестящ император. Остава обаче Сенатът, неизменно убеден, че Цезар чрез някакъв изумителен фокус е докопал египетската хазна. Следователно в деня на триумфа е наложително Цезар да покаже на тълпата недвусмислено, че уважава суверенитета на страната. Сведенията за събитията в Александрия, които е диктувал по това време на верния си помощник Хирций, за кой ли път подчертават: той се е задържал в Египет само заради липсата на попътен вятър и от любезност, за да стане арбитър при свадата между членовете на царското семейство. Присъствието на Клеопатра по време на триумфа трябва да му е било твърде необходимо: единствено египетската царица е можела да потвърди неговото изложение на фактите.
   Клеопатра също е заинтересована: поканена като важна гостенка от пълководеца, достигнал върховете на славата, тя затвърждава положението си на фараонка, на абсолютна владетелка на царство Египет, както и своя статут на „съюзница и приятелка на римския народ“ – нещо твърде необходимо за личната є сигурност, както и за териториалната цялост на страната є.
   Най-сетне – още едно огромно удоволствие – поканата на Цезар є дава възможност да си върне по най-зрелищен начин на всички аристократи от Сената, които през време на нейното изгнание са се отнасяли тъй пренебрежително към баща є, или дори направо са прибирали неговите подкупи, без да сдържат нито едно свое обещание. Така че през тази лятна утрин, когато Цезар застава начело на шествието, увековечаващо тъй пищно Александрийската война, това е триумф и за царицата на Египет.
*
*    *
Най-висш миг в живота на Клеопатра. Апогей, славно пладне. Слънцестоене на величието, апотеоз посред прекрасното римско лято. Никога тя не се е доближавала толкова до небето. И при това тук е само като свидетел, тъй като триумфът се води от Цезар, с боядисано в червено лице, загърнат в пурпурна наметка, с лаври на главата, със скиптър в ръка, застанал прав в колесница, теглена от дванайсет бели коня.
*
*    *
И двайсет века по-късно въображението на кинематографистите не пропуска това – включително Манкевич във филма, който той посвещава на царицата на Египет: при сцената с триумфа, макар да е отлично запознат с историческата действителност, той умишлено прави Клеопатра главно действащо лице в процесията и свежда императора до зрител, на първия ред в тълпата, естествено, и то на стол-курула. Ала неподвижен – добронамерено присъствие.
   От гледна точка на фактите подобно изобразяване е съвсем погрешно, но пък е гениална интуиция, стига да бъде обхванато като цяло трийсет и деветгодишното съществувание на последната египетска царица. Тогава общият поглед налага очевидното: никога през живота си Клеопатра не е достигала до по-голямо висше благополучие – felicitas, както се казва на латински: благоволението на боговете, скупчването в една човешка съдба на всички възможни предимства на този тленен свят. Цъфтяща младост, благословение на майчинството, впечатляваща връзка с владетеля на света, несравнима близост с най-великия гений на онова време, блясък на екзотиката, богатство, несравними почести: в този миг Клеопатра има всичко. Затова и Манкевич решава да покаже на екрана триумфа по този начин; и сътворява свръхзрелищния епизод, набил се в очите ни, все едно сме присъствали лично там, когато господарката на Египет изниква на върха на грамадна колесница, опираща о свода на не по-малко чудовищна арка, без дори за миг, дори когато царицата се озовава срещу императора, да бъде смутено неустрашимото є спокойствие – нито от лекото потрепване на колесницата, нито от собственото є зашеметяващо величие.
*
*    *
Сцената е напълно точна, макар фактите да са в противоречие с нея по очевидни причини: когато в Рим чуждестранен владетел участва в триумф, това значи, че е бил победен. Обикновено го карат да мине пеш; най-често това чудовищно публично унижение след парада завършва чисто и просто с екзекуцията на нещастника. Впрочем през този празничен ден, когато по улиците преминават гигантското копие на Фара и акациевите носилки, скърцащи под златото на Египет, Цезар е поканил своите гости да наблюдават и унижението на Арсиноя.
   Така Клеопатра вижда как пред нея преминава нейната собствена сестра, едва двайсетгодишна, окована във вериги, залитаща заради тежестта на железата, беззащитна под пороя от подигравки, които сипят войскарите, вървящи като нейна свита.
   Младата принцеса приема храбро оскърблението. Лицето є не издава никакво вълнение, освен волята да докаже, че дори и на най-жалкото дъно една македонска княгиня, дъщеря на толкова велик род, се води единствено от своя собствен закон: да запази на всяка цена достойнството си. А знае, че също както и Верцингеторикс, удушен преди няколко дни в своята подземна килия в Тулиевата пристройка на затвора, и нея я чака смърт подир триумфа.
   Когато вижда преминаващата си сестра, Клеопатра разпознава самата себе си в изключителната є душевна сила. Знае тя откъде Арсиноя черпи тази храброст, това царствено безразличие: от същата чудодейна енергия, подобна на нейната, от неизменната сърцатост на всички жени в рода, на всичките Береники, Клеопатри и Арсинои, които никога не са плакали, никога не са отстъпвали, нито пред кръвосмешение, нито пред изгнание, нито пред смъртта на децата си, нито пред войната, нито пред хладнокръвното изтребление на своите противници, пък били те синове, братя, сестри, майки или съпрузи. Все същото усещане за величие, неизменна, зрелищна смесица от надменност, хитрост и упоритост. И най-вече – съвършено презрение към смъртта.
   Римската тълпа начаса позатихва с обидите. Тръпка преминава през множеството, което се блъска, за да се порадва на гледката; войниците млъкват. Потичат сълзи, отекват викове – все към Цезар. Искат младата затворничка да бъде помилвана.
   И тъй, тъкмо когато Клеопатра е едва ли не уверена, че нейният свят – с любовник и дете – вече изцяло е отдаден на безграничните є въжделения, тъкмо когато смята, че най-сетне се е добрала до нещо по-мощно от могъществото, по-значимо от величието, душният, трагичен семеен капан за кой ли път щраква върху є. Самото є оцеляване налага нейната съперница да умре; малко остава тази цел да бъде осъществена – и ето че Рим иска най-страшната є противница да остане жива.
   Цезар веднага усеща накъде духа вятърът. Няма възможност да се колебае между Рим и желанията на любовницата си и той начаса заявява на тълпата, че споделя нейното вълнение; действително Арсиноя е пощадена след триумфа, а после є е отредено да живее в Ефеския храм, но с ограничението никога да не го напуска.
   Застанала на своя наблюдателен пост, Клеопатра е принудена да преглътне този горчив хап; подобно на Арсиноя тя си налага нито за миг да не променя изражението, по което повече от всичко друго си личи, че дрипавата затворничка и тържествено облечената царица наистина са сестри – на вид остава напълно невъзмутима.
*
*    *
И тъй, сгромолясването на Клеопатра се готви подмолно още докато тя е на върха. Няма по-големи висоти, няма и по-страшни. Универсално, безпощадно правило: задържането по върховете не трае дълго. Или нека си припомним известната, стара римска приказка: „Тарпейската скала е близо до Капитолия“.
   А именно през вечерта на първия му триумф, във връзка с победата над Галия, докато Цезар, обкръжен от седемдесет и двама ликтори, се отправя тъкмо към въпросния Капитолий, за да въздаде според традицията жертва на Юпитер, се появява лош знак: счупва се оста на колесницата му. Императорът за малко не се търкулва в праха и остава незасегнат – както и достойнството му – единствено поради легендарното си хладнокръвие.
   За римляните, съзиращи във всичко предупреждения на боговете – спъване при преминаване през праг, гарван, долетял отляво, просто кихване, – предзнаменованието е крайно тревожно, още повече, че злополуката става пред храм, посветен на Фортуна, единствената богиня, събуждала някога у императора нещо като религиозни чувства.
   Дали в това трябва да се види внезапно обръщане на късмета? Нима след своите триумфи Цезар ще бъде един ден осъден като законопрестъпник и като такъв ще бъде хвърлен от стръмните канари, издигащи се близо до стените на светилището, в което е възнамерявал да почете Юпитер?
   Всеизвестно е: императорът няма вяра на знаците. Във връзка с това се носят десетки разкази; разправят, че един ден трябвало да предприеме нещо важно и прорицателят ровел из вътрешностите на някакво животно според тържествения ритуал, подир което заявил, че създанийцето няма сърце – следователно Цезар е длъжен да зареже проекта си. Императорът дори не се навел над живинката, за да провери казаното. Задоволил се да отговори – доста нагло, при положение, че сам бил велик жрец: „Тепърва предсказанията ще бъдат добри или лоши според моята воля; не приемам за божествено предупреждение факта, че някакво си животно се е оказало без сърце.“ Не се съобразил, както бил постъпвал неведнъж, без това да му навреди.
   Знаел обаче също, че повечето му съграждани не споделят неговото пренебрежение към предполагаемите предупреждения. Известна му била злостната склонност на някои негови неприятели да ги фабрикуват изцяло, така че да стряскат тълпите и да се опитат да попречат на неговия възход. Бил предвидил злополуката, заобикалял го и ескорт с четирийсет слона; за да не намалее символичното величие, което искал да вдъхва тържественото му изкачване към Капитолия, разполагал и с резервен вариант: имал друга парадна колесница.
   Както и във войните, доказал така превъзходството си в най-тънкото от всички изкуства – да се предизвиква изненада; сред този зашеметяващ ескорт, подобен на оня, който според легендата придружавал Дионис при триумфалното му завръщане от Индия, той се изкачил до светилището и според ритуала въздал почит на Висшия бог.
   Казват, във вътрешността на храма Сенатът бил подготвил за него изваяна колесница, която трябвало да посвети на Юпитер, както и бронзово изображение на облия свят, та да пристъпи по него. Уточняват също, че имало и надпис, величаещ го като полубог. Не се знае обаче дали е спазил предвидения ритуал. Според някои разкази Цезар предпочел да остави своя впряг в подножието на Капитолия. Изкачил хълма на колене, стъпало подир стъпало; когато стигнал до светилището, се задоволил да изпълни жертвоприношението, без дори да погледне колесницата и образа на облия свят; не обърнал внимание и на надписа, който го въздигал до небесни почести.
   Дали е било заради предполагаемия „лош знак“? Или е засвидетелствал допълнително презрението си към отличията, с които Сенатът волю-неволю го е засипвал? Във всеки случай, щом жертвоприношението приключило, докато вечерта се спускала над Вечния град, той слязъл по стръмнината на Капитолия със своя ескорт от слонове, по чиито гърбове сега горели огромни съоръжения с факли – все тъй според представата за завръщането на Дионис от Индия.
   Дали Рим е доловил символа? Дали народът е осъзнал, че така Цезар се въздига до мъжествено римско копие на Клеопатра, която на Изток е разпоредила да я изобразят като Изида, пазителка на света и съдбините му? Надали; впрочем стратегията на Цезар е по-скоро да действа постъпателно и по малко да създава у римския народ търпимост към новия прочит на света, който възнамерява да му наложи. Сигурно е обаче, че от гледката направо секвал дъхът. Чрез нея не само бил заглушен ропотът, ами денят завършил най-тържествено, като движещият се ален блясък на факлите над пурпурната наметка на императора се слял със заревото на залязващото слънце.
   Тъй това лято било запомнено заради Цезар Великолепни, също както година и половина преди това в Александрия Клеопатра била Единствената и Разкошната сред пищните празненства и паради, последвали войната. Възходи-близнаци. При сходни преживявания на задоволени пресметливци. Щастливи, но хладнокръвни. И за единия, и за другия струпването на прелести е не завършек на поход към славата, а грандиозна увертюра на съвместния им проект.
   Малцина в града разбират това. Още по-редки били онези, които осъзнали обхвата на намеренията им. Най-проницателните усетили, че Цезар е решил да превърне Рим в център на света.
*
*    *
Но засега – само засега, според Клеопатра. На нея є е известно, че при първа възможност Цезар ще поведе война срещу партите. Тогава ще започне окончателното завоюване на източната част от Изтока. В един толкова голям свят може би ще има нужда от още една столица: защо да не бъде Александрия?
   Ще се разбере. Важна е играта. Въртенето и сукането без отстъпление. Очароването. Смехът. Дългото слушане и отговор с една дума. Изненадването. Може би раждането на още едно дете. Възползването от най-дребната пукнатина. Както винаги. Както преди. Но няма да е лесно, този мъж вече не е затворен с нея в един обсаден дворец. На негово разположение са светът, неведоми и безкрайни пътища. А той няма време.
   Все пак и Клеопатра също като Цезар е закоравяла от по-рано. Умее като всеки истински политик да се възползва и от удоволствията, и от случая, когато той изникне. В движение, без пропуски.
   Така че това е цяло едно лято на чиста, слънцелика, сляпа, обладана от шемета на триумфите наслада. Без страх. И без мярка в каквото и да било.
–19–
Жирафът от триумфа
(юли 46–началото на 45 г. пр. Хр.)
Но безмерността є е по мярка; величието на Цезар подхожда на представата за собствената є висота. Подобно на любовника си, Клеопатра не обръща внимание на упреците на неколцина вкиснати аристократи, проклинащи сред тълпата и полугласно напомнящи за древните обичаи, за суровата сдържаност на някогашния Рим; тези мърморковци обикновено са първи сред празничните блъсканици, а чистата им кръв не пречи понякога да загиват, задушени от множеството...
   Изкушението е огромно, а Цезар не се спира пред нищо. Например – онзи пир за шест хиляди души, натъпкали се с две хиляди кила от най-скъпата по онова време риба, миногата, без да се смятат седемте литра отлично вино на човек... Подир него иде друго пиршество, по-разсипническо дори от първото, последвано също от най-невероятни развлечения – концерти, балети, бойни танци, изпълнени от азиатски владетели, хоро по улиците, в което участват децата от най-видните семейства, тридневни борби между най-красивите средиземноморски атлети, състезания с колесници, конни надбягвания. Най-сетне настъпва мигът, за който се говори от седмици – „битките“: в изкуственото езеро, издълбано за случая по нареждане на императора, четири хиляди гребци представят морско сражение между две измислени флотилии, като едната представлява Тир, а другата – Египет. После в Големия цирк петстотин пехотинци, триста конници и двайсет слона се сблъскват в престорена битка. Подир това в също тъй специално издигнат за празника дървен амфитеатър на арената излизат гладиатори и се бият човек срещу човек. Схватките приключват, започва най-очакваното зрелище, разнообразният „лов“: първо корида; Цезар е открил бикоборството при един поход в Северна Гърция и се зарича да го въведе в Рим. Накрая, според традиция, останала от триумфите на Сула, той пуска лъвове в пространството на Форума; всеки е поканен да си опита късмета срещу зверовете. В миналото Сула пожертвал така сто лъва, Помпей – триста двайсет и пет. Цезар надминава всички: оставя четиристотин на тълпата, жадна за кръвопролития. Също и един жираф – никой римлянин никога не се е сблъсквал с такова непонятно животно.
   Присъстващите са шашнати. После всеки, от роба, та до опитния гладиатор и до аристократа, пожелава да премери сили със зверовете. Битките траят пет дни. Юлското слънце нажежава камъните на Форума. За да не бъде накърнен успехът на зрелищата, императорът разпорежда да опънат огромно платнище над част от площада. И като връх на изискаността пожелава то да бъде от коприна.
   Същият онзи плат, с който през някои вечери се загръща Клеопатра.
*
*   *
Как ли са изглеждали паметниците на Форума под гигантския воал, как ли са се отразявали в него статуите, трибуните, стълбите, колоните, докато плочниците са залети от кръвта на изкланите лъвове под безпощадния пек или под кехлибарения пламък на факлите в нощта? Не може да се опише, тук въображението изневерява – коприната винаги представлява нещо повече от собственото си сияние.
   Може би за римляните този плат е бил само висш образ на разкоша и на Изтока. Вероятно са го виждали и докосвали един-единствен път десет години по-рано, през време на Аполоновите игри, организирани от Лентул Спинтер; той си остава толкова рядък, че на латински още липсва дума, с която да го назоват. Допират го, опипват го, възторгват се и нищо не могат да кажат за него, освен че е безкрайно мек, удивително издръжлив – и да градят най-невъобразими догадки за произхода му. Само за едно има съгласие: пътищата, водещи до него, се пазят от партите.
   А и какъв странен тих звук издава платът при всеки повей на вятъра – като предвестие на бъдещо благополучие.
   Огледална коприна: чрез този воал, в тия дни на триумф два свята, Изтокът и Западът, започват да се търсят взаимно, без да се познават.
*
*    *
И ето че един ден празникът свършва. Плячката е раздадена на войниците и Цезар се захваща отново със задачите. Разполага със съвсем малко време: синовете на Помпей упорстват, в Испания пак тлее огънят на гражданската война. До няколко седмици императорът ще трябва да събере легионите си и да подхване отново онова, с което се е занимавал през по-голямата част от живота си: да воюва.
   В съответствие с предвижданията си Клеопатра надали е прекарала много дни и нощи с бащата на своето дете. Поне е имала удовлетворението да види как Цезар привежда в изпълнение великите си планове. И то със стратегически умения, които несъмнено са засилили възхищението є.
   Трябва да се бърза: след триумфите римляните се сблъскват отново с най-лошите си страхове – опасенията от гражданска война, от безумието на епохата, от пространството, чиито измерения вече им убягват. За да си подсигури окончателния контрол над всички римски институции, Цезар на всяка цена трябва да се възползва от краткия миг, в който народът е все още заслепен от празниците.
   И той прави именно това без никакви колебания. Незабавно прониква в последните институции, които биха могли да ограничат свободата му на действие, включително в Сената, като го пълни със свои наемници. След това се впуска в изпълнението на програмата си с точност, бързина и методичност, които поразяват дори множеството верни секретари и пълномощници, обвързани с него от години.
   Мълниеносно, само за няколко месеца Цезар превръща във факти голяма част от замисляните открай време реформи: сливане на политически фракции, премахване на древната борба между плебеи и аристократи, реорганизация на общественото подпомагане, мораториум върху наемите, закон за дълговете, ограничаване на произвола от страна на собствениците на недвижими имоти, премахване на показния разкош и на прекалено явните знаци за богатство, без да се брои реформата на календара, осъществена с помощта на верния астроном на Клеопатра, Созиген – като се изключат някои подробности, неговата система до ден днешен е в основата на летоброенето ни.
   Трескавото оживление на Цезар в месеците след триумфите не е само, както през времето на похода му до Египет, защото желае да стане цар. Иска приживе да бъде обожествен. Не че го е обхванала бясна страст към величие или е обзет от мистична криза, ни най-малко: той все тъй не вярва в нищо освен в себе си и в своята звезда. Просто неговият блян вече надхвърля властта над пространството. Сега той иска да овладее самото Време.
   След допира до Клеопатра, чрез двата монархически примера, чиято илюстрация е самата тя – фараонската власт и произлязлата от Александър царственост, – Цезар е разбрал какво всъщност е царят: а именно, нещо повече от цар. Не самовластният, тираничен rex, какъвто си го представят римляните, откакто са премахнали царството и са установили република, а създание, обладано от загадката на съдбата, намиращо се на кръстопътя между Историята и безпаметното. Връзка между потайностите на вечността и мимолетността на човешките съдби, привилегирован посредник между безбожния свят и свещения всемир. Няма значение, че царете също са смъртни, важна е илюзията: представата, че си неподвластен на Времето.
   Уверен, също както и Клеопатра, че съвременниците му, били те римляни или не, отиват към гибел, ако не намерят бързо отговор на хаотичното си търсене на смисъл, убеден, че римската религия, неясна смесица от чисто ритуални вярвания, не би могла да укроти тревогата, разяждаща народа му, Цезар хладнокръвно решава да изгради около своята личност някакво четливо послание, при което военните му походи да бъдат изкарани като постигане на господство над космическия ред. През тия трескави месеци той всъщност се опитва да се превърне, както се е казвало на гръцки, в космократор, в „господар на управляващия света ред“ – име, което по-късно Църквата ще даде на Христос.
   
*
*    *
Главозамайващ парадокс: човекът, невярващ в богове, иска да се изкара бог, за да не допусне хората да затънат в свят без богове... Ето защо първият му нов градеж засяга календара, ето защо той урежда месецът на неговото раждане, quintillis, да бъде тържествено преназован по фамилното му име и да стане юли („месец на Юлий“). Затова оставя и почестите да го затрупват, все едно, че е фараон, и прави всичко, за да се превърне в жив закон. Седмица след седмица властта му се утвърждава като все по-абсолютна, скоро е провъзгласен за диктатор, отначало за десет години, после до живот, статуята му вече се издига в почти всички храмове, включително в най-голямото римско светилище – на Квирин, или иначе казано Ромул, основателя на града.
   От гръко-египетския свят Цезар е взел предвид и потребността царската функция да има женско допълнение. С това се обяснява как почти в мига, когато статуята му се появява в храма на Квирин, е извършено симетрично действие: в нововъздигнатия храм на богинята, за която той все тъй твърди, че е негова предходница, Венера прародителката, Цезар поставя редом с божествената статуя великолепно златно изваяние. То е с чертите на Клеопатра.
   И започват да се носят слухове.
*
*    *
Клеопатра, трябва да се признае, е имала участие в разпространяването им. Въпреки мистично-политическите си деяния, колкото и да си остава привърженик на предизвикателствата, императорът не си позволява да настани своята любовница в свещените очертания на града и предпочита тя да отседне извън стените, в неговата вила от другата страна на Тибър. Тя е обгърната от просторни градини, голяма и извънредно разкошна. Когато му отправят критика, Цезар лесно може да заяви, че това е справедливо спрямо една съюзница, която се е отнесла толкова добре към него при пребиваването му в Египет.
   Така изглеждат нещата. Действителността е доста по-сложна. Също като самия император Клеопатра знае, че зашеметява римските аристократи подобно на екзотичните зверове, появили се през време на четирите триумфа. Двамата любовници не се притесняват от простодушния им интерес, а решават да се възползват от него. Клеопатра започва да устройва приеми в имота в Трастевере. По-точно – Цезар отправя покани за вечеря и гостите прииждат на тълпи. Не само за да обсипят раболепно господаря на Рим с обичайните хвалебствия. Идват, за да видят Клеопатра. Да проверят отблизо как изглежда една царица. Да се опитат чрез нея да си представят Египет. Жадно, сляпо любопитство. Когато се прибират у дома, не могат да се съвземат. Разговарят за това дни, месеци наред. Както за жирафа от триумфа.
   Клеопатра е заобиколена от нещо като неин личен двор: тук са нейният брат-съпруг, синът є, жените от свитата, неколцина музиканти и поне двама съветници – някой си Амоний и един на име Сара. Сред съпровождащите я е астрономът Созиген, ръководил реформата на календара, а явно и един или неколцина астролози, освен ако в тия времена, когато изучаването на небесните тела е било също тъй основа за предсказания, Созиген се е изявявал и като прорицател.
   Само по себе си присъствието на гадатели край Клеопатра е интригуващо за римския елит. Техните методи за предсказване, наследени от вавилонците, примесени с оракулските ритуали на египетските храмове и вероятно обогатени от средствата, използвани в браминските общности на Александрия, ще да са били поразителни за обсебения от мисълта за края си Рим. Край, който е трябвало да съвпадне уж и с края на света. За да докажат това, римляните прибягват до какви ли не измишльотини. Опират се включително на пресмятанията на питагорейците, твърдящи, че ритъмът на света се обуславя от космически революции през триста шейсет и пет години, когато настъпват тъй наречените „велики години“. Естествено, преминаването от велика година към друга бива белязано с умопомрачителни промени, за които не се знае дали ще бъдат страховити или ще пробудят възторзи.
   Работата е там, че скоро трябва да се навършат седемстотин и трийсет години от основаването на Рим, с други думи – две „велики години“. Какво ще се случи, когато той навлезе в третата? Завръщане към златния век или катаклизъм? Никой вече не знае как да се тълкуват Сибилинските книги. Едни се кълнат, че цар щял да дойде и да спаси света, според други Рим ще потъне в кръв и отново ще плаща за убийството на Рем от брат му Ромул. Реките ще потекат обратно, луната ще стане двойна. Какво ще е според източните мъдреци, дали те по-умело разгадават плетеницата на съдбите?
   Неизвестно е поиграла ли си е Клеопатра с объркването на стичащите се при нея, не се знае подхвърлила ли им е своите гадатели, за да ги порази. Сигурно е едно – че е сметнала за добър ход да превърне своята тайнственост в коз, екзотичното си присъствие в средство за очароване и покоряване, както и че не усеща у блъскащите се из обиталището є раздвоението между възхитата и скрития ужас. А при тревожността, обзела римските първенци, щом някакво политическо сътресение разклати държавата, би могло да се очаква те да пожелаят да разкъсат магията на болезненото противоречие между скръбта по изначалните времена и жаждата за новото. И да потърсят изкупителна жертва. Царицата на Египет, тази странна странница, би била най-подходяща.
   Обикновено Клеопатра гениално подхожда към всяка ситуация, взимайки предвид двете є страни. В този случай, замаяна от посетителите, тя пожелава да разчете единствено блясъка.
   Цезар също не усеща нищо. А може би просто е погледнал на своите съграждани с обичайното си отношение: насмешливо-презрително. Пък и наистина – щом бъдат поканени във вилата в Трастевере, римляните дотърчават, за да изпаднат във възторг пред царицата, неуморни, смаяни и сащисани, тъпаците му с тъпаци.
   Скачат ли, скачат според тоягата. И питат за още. Наистина като с жирафа от триумфа. Клеопатра чак забравя, че подобно на лъвовете животното от саваната в края на краищата бива заклано.
*
*    *
Цицерон е сред първите умилкващи се, доприпкали до градините на Трастевере. Старият оратор не устоява на изкушението да поговори за литература, да блесне с гръцкия си, с реториката си, с диплите на тогата си и дълбочината на културата си пред една жена, при това млада. А иначе дълго се е борил срещу Цезар. Императорът тъкмо го е озаптил заедно с останалите; също като тях ораторът е изпълнен със сдържана омраза, готова да се развихри при първия случай.
   Най-напред това става при реформирането на календара, когато той поема риска, въпреки страха си от господаря на Рим, да подметне убийствени думи: „Цезар е тъй уверен в силата си, че иска сега да накара слънцето и звездите да се подчиняват на заповедите на неговите стражници.“ И да е знаел за изказването, Цезар се отнася пренебрежително към него. Цицерон е сред първите поканени в Трастевере.
   Да се изфукаш пред Клеопатра, да се изтъкнеш пред една жена, която според приказките е чела толкова много... Цицерон пристига на бегом.
   И другите бележити личности на Рим го следват, втурват се при царицата тъй трескаво, че чак забравят да се възхитят на градините, които са най-великолепни и впечатляващи в целия град. Нищо не може да ги спре, нито фонтаните, спускащи водите си през водоеми и изкуствени пещери, нито дори миниатюрните пирамиди или чудновати обелиски, различими понякога през перголите...
   Дали, като ги е гледала как се препъват в тогите си, Клеопатра се е кикотела, или се е задоволила само с язвително и кратко хихикане, с някое остроумие, каквито тъй добре е умеела да процежда в най-неочаквани моменти с присвити презрително устни? Или също както по времето, когато е наблюдавала унижението на баща си, в очите є е играела онази непонятна, застинала светлинка, придаваща такава удивителна дълбочина на нейния поглед? Едно е сигурно – навирила е глава дори повече от обикновено. Искат да видят, тъй ли? Ще видят те.
   И те виждат. Скоро в Рим една-единствена дума ще определя Клеопатра: superbia.
   Гордата. Властна жена. Великолепна, смазваща. Гледаща от много високо. Изключителна и арогантна. Нахална. В края на краищата е само някаква си гъркиня. Ориенталка, несъмнено порочна, жестока жена, предателка – я си спомнете как студено гледаше горката си сестра през време на втория триумф. Забравя ли, че ако не е мъжът, проявил слабостта да я вкара в леглото си, и тя самата също щеше да е просто победена и нищо друго?
   Тонът се дава от Цицерон. Но тихичко, безшумно, той прекалено много се бои от Цезар. А и все му се ще да се навърти към Трастевере. И колкото по-често се вижда с Клеопатра, толкова повече я намразва.
   Налице е, разбира се, дълбоката неприязън на оратора пред властните жени: първата му съпруга Теренция толкова много е искала да се бърка в обществените въпроси, че значително попречва на издигането му. Но явлението е всеобщо в средите на римската аристокрация, немалко жени са се освободили от опеката на съпрузите си и водят делата и любовния си живот по своя угода; а най-много се дразни Цицерон, задето те започват, подобно на Сервилия, бившата Цезарова любовница, или на Фулвия, за която се е оженил Антоний, да си пъхат носа в държавните работи...
   Цицерон е на шейсет години и нищо в живота му не е наред: възходът на Цезар е съсипал кариерата му. Ораторският му талант, умението му да маневрира, дори широтата на философската му култура са безсилни пред императора. Животът му преминава в процеси и увличащи речи, той печели понякога, често губи – в крайна сметка трябва да признае пред себе си, че виковете му са били глас в пустиня. И личният му живот не е нищо особено: в средата на попрището му го хващат дяволите и след съсипването на дългогодишния му брачен съюз с Теренция той се оженва за една девойка, Публилия, която е само две-три години по-млада от Клеопатра. И в този случай е налице успех за Цезар и неуспех за Цицерон: подир няколко месеца прелестното девойче се превръща в домашен тиранин. Дъртият мераклия кротува, но се мъчи.
   Той е дошъл да си спечели в погледа на Клеопатра малко уважение, малко самоувереност. И не намира нищо подобно. Сам признава: „Те [Клеопатра и приближените є] сякаш не само смятат, че не съм умен, но и че нищо не чувствам.“
   Тогава омразата на Цицерон – самият оратор я нарича именно така – избликва. Мощно, тъй като е постоянно сдържана от страха му и черпи сила от растящата му и прикривана ненавист към Цезар.
   С безспорната си проницателност Цицерон ще да е предусетил какво се кани да стори императорът и в широта, и в историческо измерение. Но вместо позитивно противопоставяне, той се оставя да го заслепят идеализмът, емоционалната му привързаност към стария ред. Могъщият му иначе ум затъва сред смътни чувства, в които са примесени горчивината, че не е успял да стане най-важният човек в Рим, тайната завист към гения на Цезар и най-вече – тъмна злост към мистичния облик на неговия проект. Като вижда Клеопатра, той несъмнено се догажда, че противникът му е почерпил сила от Изтока, където подобно на толкова много свои наставници вижда основания за упадъка на Рим; а най-вече се досеща, че блянът е добил сила с посредничеството на една жена.
   На една млада жена, млада почти колкото дяволчето, което прави невъзможен живота му вкъщи. Най-сетне – о, свещен ужас – жена, която има идеи. Самото име Клеопатра дразни устните му – твърде много слава има в тия срички. Шушукайки със свои приятели от Сената, той я нарича само regina, наблягайки на образа на тиранията, съдържащ се също и в мъжката форма rex – най-лошото оскърбление, което може да бъде изречено от републиканец.
   И в този случай Клеопатра не предусеща опасността. Вярно, тя живее извън стените; дори да се е появявала в Рим от време на време, познава единствено показаното є от Цезар: светските лица, които идват да я ласкаят, да се възхищават на нейните скъпоценности и на екзотичната є премяна. Тя все тъй гледа своите посетители като жена от Изтока, за нея те са алчни политикани, затворници на една изчерпана система, която любовникът є ще заличи напълно. Когато си тръгват, тя постъпва подобно на Флейтиста навремето – подарява им по някой от силно привличащите ги златни или сребърни подноси, тъй като трябва да си пази гърба, макар да има за любовник мъж-божество.
   Сред тия придворни Цицерон изглежда незначителен. Навярно и той копнее да му подарят ценни прибори, но остатъците от самолюбие не му позволяват да си поиска. Все така се надява Клеопатра да прояви поне мъничко интерес към красивите му слова, та щом се прибере, да се бори малко по-окрилен с двайсетгодишното чудовище, с което е имал слабостта да се обвърже. Ала колкото и да упорства и да се завръща в Трастевере, Клеопатра все тъй го възприема като празнодумец, като старец, който се опитва да изглежда привлекателен, като още един ласкател, като културно парвеню – за нея единствената истинска култура е нейната, гръцката.
   А тя дори не знае, че между нея и Цицерон има труп: трупът на Катон. Неговата смърт изпълва с мъка оратора и є доставя безкрайна радост, тя я приема като лично удовлетворение, макар да става дума за едно извънредно героично самоубийство: затворен в цитаделата в Утика, страстният привърженик на стоическата философия предпочита да се прободе в корема, вместо да попадне в ръцете на Цезар.
   За немалко римски аристократи с този жест Катон се превръща в мъченик за каузата на Републиката и на изгубената свобода. Естествено, императорът твърдо отказва да го признае за такъв; дори в смъртта Цезар преследва тъй отмъстително Катон, че няколко месеца след гибелта му намира време да състави срещу него удивително злобен памфлет, чието заглавие, „Антикатон“, твърде ясно показва съдържанието.
   Цицерон с основание може да оправдае някаква своя неприязън, с която да обхване в едно Цезар и Клеопатра, тъкмо в омразата, която и двамата изпитват към неговия герой Катон. Впрочем Цезар ясно е дал да се разбере отношението му. Например при триумфа, ознаменувал победата му в Африка, той с неприкрита наслада пуска в шествието гнусна картина, на която се вижда как саморазпралият се Катон дъвче собствените си черва; Клеопатра без съмнение е прозряла в нея отмъстителна реплика на не по-малко гадното преживяване, наложено от Катон на Флейтиста след бягството му от Александрия – известния епизод с цукалото. С други думи, между двамата любовници има пълно съгласие: Катон – все едно говно.
   Дали Цицерон, който е знаел отлично, че царицата е съвсем наясно със стоическата философия и изпитва същото презрение към смъртта, е подхванал с нея разговор за самоубийството на Катон? Или Клеопатра е решила да говори за него със стария оратор? Дали са си разменили остри забележки? Вероятно не: Цицерон твърде много се е страхувал от Цезар; известно му е било, че благодарение на своята мрежа от притаени агенти – цял взвод главорези, свикнали от дълго време да следят всичко, сторено от приятелите и неприятелите му, – Цезар дори отдалеч следял денонощно всичко, изречено или подготвяно зад гърба му. Клеопатра пък никога не се принизявала да влиза в схватка с презирани от нея хора.
   Най-вероятно е тя да се е задоволила да отвърне на напъните на Цицерон с усмивка или мълчание. И с дреболийката, тъй често неудържима дори у най-големите майстори на самоконтрола: иронична искрица в очите. Най-ужасното оскърбление за един застарял, ранен самец.
*
*    *
Та точно в този незначителен, неуловим миг Клеопатра прави грешка. За първи път в живота невероятната є интуиция за хората є изневерява. А не е дребна работа, грешката съответства на нейните мащаби: тя е монументална. Ще я плаща тепърва цял живот, та дори и след смъртта.
   Да бе доловила, че Цицерон е само едно пребито животно, да го бе приласкала, да го бе омотала артистично според навика си, както тъй добре е умеела. На свой ред хитроумно е можела да се престори, че свежда глава пред надулия се мъж. А ето че самата тя, и без това напъчена, се доизпъчва.
   Двамата съветници на царицата, Сара и Амоний, които винаги са наблизо в сянката є, не без задоволство подсилват с насмешки презрението є, оскърбявайки още повече оратора. „Superbia“ – съска Цицерон на излизане от градините на Трастевере. Но пак се връща там, продължава да се перчи, да позира и да се кланя. И никога не успява да заинтересува поне мъничко царицата.
   Писателят има само един лек за раните си, едно оръжие: словото. Като подмята пред най-близките си приятели superbia, талантливият Цицерон улавя точната дума. И успява да вложи в нея дори повече злост, отколкото в regina, откривайки по този начин царски път пред клеветата.
   Ала ораторът е жертва и на някои дребни мили слабости, като например болезнената потребност да се самооправдава. По-късно – разбира се, след смъртта на Цезар, когато царицата се озовава сама и без опора – той се стреми да обясни отмъстителността, с която тъй стръвно преследва Клеопатра. И пак трябва да се е боял от нея, защото в писмото, където обяснява на своя приятел Атик непримиримата си неприязън, я обосновава с обезоръжаващо повърхностна причина: царицата така и не му била подарила едничкото, за което я бил молил – книга!
   Може Клеопатра да е научила за този смехотворен факт чрез Антоний, който също едва понасял Цицерон. Навярно е избухнала в смях – онзи помитащ смях, който за нея е бил знак, че най-сетне е добила ясна крайна представа за даден човек. В жалкия повод, споменат от Цицерон, се съдържа основна истина – за стария яд на гневливия Рим пред една цивилизация, която доста дълго преди него е озарявала тъй пълно света на мисълта. Цезар иска да прекрати тази омраза с едно безапелационно сливане. Но двамата любовници пренебрегват властта на писателите; така че съдбата на Клеопатра – каква жестока ирония за една жена, чиято душевност е оформена в библиотека – се разиграва във връзка с нещо привидно незначително: една забравена книга.
–20–
Египтянката
(началото на 45–октомври 45 г. пр. Хр.)
Късно е, злото е сторено, хвърчат клюки и сплетни, носят се слухове, сродни с ненавистта, коварни като нея, измислици, издокарани като слънценосна истина – мълвата, щедра почва за смътни опасения, страх, облечен в думи.
   Шушукат например, че този Цезарион не може да е от Цезар, няма как, императорът е безплоден, при толкова любовници щеше да е създал цял легион синове досега. А царицата на Египет го е знаела отлично, когато е легнала с него; докато той се е сражавал из александрийските улици, тя е надула корема с първия срещнат мъжкар, нищо свято няма тая Клеопатра, предателка, развратница, нали и по-рано е опитвала; преди Цезар е преследвала сегашния му враг, сина на Помпей; той също се озовал в мрежите є още като стъпил на александрийския кей, за да помоли за кораби и провизии, та да подкрепи баща си...
   Но малобройните аристократи, доближили се до Цезарион, изразяват възторга си пред приликата му с императора – тогава разбират защо Цезар настоява детето да бъде обгърнато от най-строга дискретност. Всеки знае, че императорът е дал живот поне веднъж, без бащинството му да подлежи на съмнение: с първата си съпруга Корнелия е имал дъщеря, онази Юлия, чиято смърт на трийсет и една години го наскърбява толкова много. Впрочем все същите хора се кълнат, че детето на Клеопатра не е от Цезар, а при това изкарват Брут, единствения син на бившата му любовница Сервилия, плод на незаконната му любов с честолюбивата патрицианка...
   Но мълвата не обръща внимание на собствената си противоречивост, колкото повече се отклонява, толкова по-голям е напредъкът є, тя плава в тъмни води, в океана на призрачни тревоги; сред тия незнайни вълни търси неизреченото, което вече и не може да бъде казано. Рим се бои най-много от собствения си страх; и понеже враговете на императора още не смеят да се нахвърлят върху него, стига им току да сочат пирамидите в градините му и обелиските, с които е осеял града: та нали астролозите на Клеопатра са родени в Египет? Откъде идат новите модни магии, които две-три вещици предлагат напоследък сред запустелите гробищни парцели на неверните патрицианки, ако не от тия земи, в които жените са наясно с всички средства за покоряване на мъжете чрез собственото им сладострастие? Нима не е най-опасно да те урочасат в Египет? Всички пътешественици са единодушни: само с едно припяване там се лекува ухапване от змия, убождане от скорпион, укротяват се духовете на прокълнатите, населяващи лошите сънища; там се срещат дори хора, способни да се изтръгват от човешкото времево измерение, да проникват в божественото и да прозират загадките в хода на света. Какво може да се направи срещу такива могъщи чародейства? Та те са дело на вълшебницата Изида, владетелка на тайните изкуства, която знае и изрича неведоми слова...
   Изида – тъкмо нея почита царицата. Изида, с чиито одежди и благоухания тя нерядко се кипри. Изида – тъкмо нейните храмове Цезар иска да издигне наново. Изида, закрилницата на куртизанките и проститутките, Изида, чиято благословия някога е търсила най-палавата римска патрицианка Клодия, спейки с брат си Клодий, който пък е и изпълнител на мръсните Цезарови поръчки.
   Тъкмо, тъкмо – хубаво, но мълвата в крайна сметка трябва да се подхранва от само себе си, така че є е нужно и нещо повече. Затова се редят куплети от по-леко естество, във всевъзможни вариации звучи вечната песен на упадъка: какво стана с някогашните чисти и неопетнени римски девици? Сега градът е пълен с интригантки и мръсници, матроните изневеряват на мъжете си дори в домовете им, така че всеки да види и да разбере, и то с първия срещнат, без да ги сполети наказание, като при това искат за своя порок бисери и благоухания, та дори по-лошо: самци, с които да се задоволяват. Къде ти вече жени като Лукреция, избрала смъртта пред живота след осквернението си при изнасилване, като Корнелия, майката на Гракхите, която предпочитала децата си пред скъпоценностите си, къде ги materfamilias, чиято едничка амбиция векове наред е била да предат вълна у дома, очаквайки съпрузите си и възпитавайки децата си?
   Може би има една: Калпурния, третата съпруга на Цезар, чиито дни действително преминават в безмълвно очакване на съпруга є, императора, който я посещава, когато му хрумне. Калпурния, за която никога не се говори и която не говори никога, дори и само за да се оплаче, че е обречена да старее бездетна.
   А и за този брак иначе има какво да се каже: нали пак според слуховете Цезар се готвел да поиска от Сената разрешение за многоженство? Тихо се разпространява, че щял да си остави Калпурния като законна съпруга в Рим, а в Александрия ще се ожени за Клеопатра. Най-страшното в случая, както се твърди, е не само, че императорът ще сключи мистичен съюз с жена, обвързана с тъмни сили. От този допълнителен брак ще се роди още по-ужасно бедствие: двуглава империя.
   Два Рима. Чудовищна мисъл, която е могла да му хрумне само в Египет, когато е минал от делтата в долината, когато е гледал двойната корона на царицата и е слушал да я титулуват Владетелка на Двете Царства. При смъртта на императора тази измишльотина със сигурност би породила друга: подялба на завоюваното. Цезар като нищо ще завещае спечелените от римските орли източни територии на детето, което му се е родило – или поне той така си мисли – от Клеопатра.
   Ами Западната империя? Никой не се осмелява да подхвърли име. Първо – защото дори в съзнанието на разпространителите на мълвата изчезването на императора е немислимо; пък и с делата си Цезар направо създава усещане за собственото си безсмъртие. Преди всичко упорито отказва да състави завещание.
   Те обаче мърморят – все някога ще се реши. Ако ще би – когато тръгне, за да воюва с партите. А дотогава като нищо ще се ожени за Египтянката. И тя ще го убеди да премести на Изток столицата на света.
   Всъщност колко време е прекарал Цезар в Рим, откакто си е втълпил, че ще изгражда наново света? За четири години не се събират и десет месеца. Но нито Галия, нито Испания, нито Германия, нито дори Британия, макар да е мечтал да открие бисери там, не са пробуждали у него такива тайни страсти, както Изтокът. Многократно – наистина твърде мъгляво - той споменава възможността да прехвърли римските институции в нова столица. Тогава сякаш е обсебен от желанието да затвори кръга на своята легендарност, да повтори наопаки приключението на своя предтеча Еней и да въздигне Рим върху развалините на Троя.
   Димна завеса, според друг слух. Когато императорът покори партите, приключи със завоюването на всички земи и съдейки по всичко, се ожени за Египтянката, Рим наистина ще бъде пренесен в Азия. Само че в Александрия.
*
*    *
Нещо неизбежно трябва да се случи. Но не става нищо.
   Дори и в Испания, където Цезар още през декември е предприел поход срещу непримиримите, все тъй опитващи се да отмъстят за Помпей. От самото начало обстоятелствата са против него. Разболява се. Не е просто прилошаване, както в Тапсос, принуден е – нещо невиждано дотогава – да остане на легло няколко дни. Верен на обичая си, той отрича лошата съдба. Щом се съвзема, отказва да се пази, упорито пътува например по всяко време гологлав, чете и пише едновременно, диктува наведнъж четири писма на четирима стенографи. Не личи болестта да го е съсипала: мисълта му е все тъй ясна и той дори успява през време на преходите, предшествали решителната битка, да съчини поема със заглавие, издаващо доста ясно потайните му мечти: „Пътуването“.
   Неуморен е. Все пак към средата на март, когато легионите му се срещат с войските на сина на Помпей, му се струва, че късметът наистина го е изоставил. Бойците му се огъват, битката се превръща в касапница. При ръкопашната схватка се налага да скочи от коня и да изтича сред хората си, за да им вдъхне храброст, крещейки: „На петдесет и пет години по-добре да ме убият на място, отколкото да падна в ръцете на този хлапак!“ След като повдига бойния дух на една центурия, преминава към друга и отново напъва белите си дробове: „Няма за един ден да разпилея славата, спечелена с цял живот победи!“
   Нищо не помага, изтреблението продължава, падат близо хиляда от хората му. И изведнъж късметът се променя: враговете се заблуждават относно една маневра и обзети от паника, побягват в неописуем безпорядък. Армията на Цезар се възползва до невероятна степен от това: само за ден легионите му погубват трийсет и три хиляди души. Подир битката императорът все пак е принуден да признае, че поне веднъж се е бил не за победа, а за да си спаси кожата.
   Няколко седмици по-късно, когато му показват главата на сина на Помпей, убит в пещерата, където е бил принуден да се скрие след отчаяно търчане, Цезар не заплаква. Изпитва хладно задоволство от тази победа, без съмнение най-тежката, но също и най-кървавата в живота му; решава също да извлече най-голямата възможна полза от нея. С един от тия хитри ходове, които са му тъй присъщи, успява да задържи в тайна новината за победата си така, че тя да достигне до Рим в навечерието на юбилея от основаването на града.
*
*    *
Обявяването є има тъкмо ефекта, на който той е разчитал: сред радостното заслепление на празненството никой не се захваща да проверява кога всъщност се е състояло унищожението на последните привърженици на Помпей и по какво чудо за него се съобщава в града именно през този ден. Гражданската война е приключила окончателно – това е единственото, което разбира народът и се отдава на безпаметно празнуване, отсъждайки, че в последната кървава баня се е родил нов Рим, а Цезар е неговият баща основател.
   Радостта става безумна няколко седмици след това, през октомври, когато императорът празнува своя пети триумф, разполагайки плячката от Испания на носилки, надминаващи по разкош всички останали: те са от излъскано сребро. И пак тържества, пирове, дори нещо повече: театрални конкурси на всички езици и във всички римски квартали.
   За кой ли път празненствата съответстват на амбициите на Цезар и на вижданията му за света, които той вече възнамерява да сподели със своя народ. С това театрално разточителство, с неприкрития си стремеж за обединяване на всички езици, за организирано съучастие във веселбата на всички общности в града, той открито поставя празненствата под покровителството на Дионис, бога завоевател и обединител. Така триумфът му надхвърля измеренията на едно отмъстително тържествуване, превръща се във величаене на мирозданието.
   Дали тогава Клеопатра е изпитвала същото удовлетворение? Известно ли є е било за болестта на императора, бояла ли се е за здравето му? Нито един, дори най-незначителен документ не свидетелства за душевното є състояние; ако мълвата е донесла до слуха є сплетни, които биха я наранили, ще са били по-скоро приказките за връзката на Цезар през време на похода му в Испания: през най-мъчителните моменти на войната той се показва все с Евноя, съпругата на основния му съюзник, цар Богуд, със съгласието на мъжа є, който, макар и мавър, явно не познавал ревността, тъй като до голяма степен спасил Цезар при ужасния сблъсък край Мунда.
   Дали Клеопатра е напуснала Рим само за няколко седмици, колкото да провери как вървят нещата в Египет – навярно през време на похода на любовника є в Испания, – от страх да не я измести някоя друга владетелка? Възможно е, макар че според нейната разумна преценка тази Евноя не е можела да є стъпи на малкия пръст. Кой освен войниците, участвали в испанската експедиция, ще знае за тази дребна мавърска царица, и какъв е произходът є, над какви земи е властвала, и каква хубост у нея? Колкото до властта – ако изобщо е имала такава, – дължала я е на съпруга си; когато Цезар решава да възнагради рогоносеца за любезността му, не му пуска дори едно парченце от завоюваното – а тя, Клеопатра, получава през време на Александрийската война обратно целия остров Кипър, без дори да настоява за това...
   Незначителна варварка и толкоз, това е съпругата на царчето. В най-лошия случай – забежка, още един епизод за циника, неотстъпил никога пред нищо, за да задоволи честолюбието си. Почти като нея, като самата Клеопатра.
*
*    *
Съществува вероятност женската чест на царицата на Египет да е била тайно засегната. Ако е тъй – макар по нищо да не личи, – възможно е тя да е потърсила опора в същото, с което сестра є Арсиноя поразява Рим при триумфалното шествие: в гордостта си на лагидска княгиня, несравнима със самолюбието на повечето смъртни. Цезар я мами – е, и? Кой ще иска вярност от пълководец по време на поход? Завладяването на света, независимостта на царството є, бъдещето на детето є – за всичко това платената цена е нищожна. А когато той се завръща, нима я прогонва от вилата в Трастевере? Нима я отстранява от Рим, нима разрушава съюза им, нима се отказва от великия си план? Нищо подобно: в началото на зимата замисленото е повече от всякога на дневен ред.
   Сега Цезар насочва цялата си енергия, за да осъществи своята мечта, завладяла го е една-единствена мисъл – да победи партите, да отмъсти за поражението, което те са нанесли на Крас; и той не се колебае да го заяви. За сметка на това отговаря уклончиво, когато го питат за евентуалното преместване на Рим в Азия. Като че ли е разкъсван от някакво вътрешно противоречие, което долавя, без да е в състояние да го изрази – неотменимата несъвместимост между Рим и Изтока. Не просто политическа или военна вражда, а вроден, изначален антагонизъм, може би обусловен географски, амиксия, както се казва на гръцки тъй точно и красиво: така се обозначава физическата несмесимост на масло и вода. Но дори амиксията да е част от недосегаемия ред на нещата, Цезар не желае да се примири.
*
*    *
Отново предизвикателство. Устрем към невъзможното. Проба на късмета – може би за последен път. През септември императорът съставя завещанието си. Дали покрай Мунда – сражението, чийто изход е висял на косъм – проумява, че не му остават толкова много дни? Дали, както твърдят някои, през време на най-лютата битка го е обзело желание за самоубийство? Дали след толкова прилошавания е сметнал, че го мори коварна болест? Никой няма представа. Цезар запазва в тайна последната си воля, а за по-сигурно оставя документа на неприкосновено място: в храма на весталките.
   Тъкмо тогава най-тайните надежди на Клеопатра вече съвпадат с мълвата. Тя е уверена, че няма начин императорът да не е завещал Изтока на Цезарион.
   Било е нежелание за поглед отвъд мечтата – също както в Рим по онова време е налице нежелание за поглед отвъд собствения страх. Цезар е недосегаем, и да умре някой ден, ще е след като е станал господар на най-сетне съвсем облия свят.
   Кой би хвърлил камък по Клеопатра? Та всички около нея споделят същото убеждение, включително Антоний, великолепния военачалник, когото Цезар след кратко охладняване е възстановил като свой първи приближен. А по-малко от два месеца преди октомврийския триумф, още през август, когато Антоний отива да пресрещне Цезар по пътя към Нарбон, е предупреден, че се готви заговор срещу императора.
   Красивият Антоний, довереникът на Цезар, неговата настояща сянка, присъстваща напоследък всяка вечер в Трастевере, не иска и да чуе за подобно нещо. Макар да познава в тънкости подбудите и чувствителността на римските аристократи, макар да има извънредно верен, дори удивителен понякога инстинкт за хората и явленията, той смята, че това е поредният празен слух, не предупреждава Цезар и не съобщава на никого.
   Доказателство, че нищо не го плаши, че не се бои дори от страха, та и от най-зловещия му лик – от ужаса да види Цезар убит в навечерието на окончателното осъществяване на целите му.
   Пълно мълчание, пълно презрение: така би постъпила и царицата на Египет. Ето как Антоний и Клеопатра са вече свързани, въпреки че едва се познават и само си разменят светски любезности, когато се срещат, без да подозират превратностите на интригата, отвеждаща ги към събитие, което те ще възприемат при настъпването му като край на света: смъртта на Цезар.
–21–
Навечерието на края на света
(октомври 45–15 март 44 г. пр. Хр.)
След няколко седмици непоправимото ще се случи. Също като в театъра, сякаш всеки го предчувства. Дори тъмните сили, владеещи света.
   Всичко е започнало преди година и половина, при изкачването на Капитолия, когато точно срещу храма на Фортуна се строшава оста на триумфалната колесница; ала сега нещата се ускоряват, има все повече знаци; според хронистите на предизвестеното убийство набелязаната жертва проявява упорито заслепление към знаменията, които го вещаят.
   Три века историците, предавали един подир друг разказа за тия загадъчни дни, от Николай Дамаски, та до Плутарх и Дион Касий, уверяват, че смъртта на Цезар е била в съответствие с безпощадните правила, обуславящи съдбата на трагическите герои: нито едно важно събитие не настъпва в човешката съдба, без боговете предварително да оповестят неговата неизбежност. Също както в театъра, хората с трепет отбелязват знаците-предвестници, но са неспособни да ги разгадаят; съдбата е неминуема и непроницаема в своята загадъчност.
   Така че древните историци са ни оставили подробен опис на знаменията, предшествали атентата. Ако им се доверим, излиза, че през цялата зима преди убийството на Цезар природата се е напрегнала докрай да предупреждава. Всеки път, когато авгурите ровичкат из карантиите на животинките, за да предскажат бъдещето, откриват болна или безформена плът; липсват органи, други са чудовищно уголемени. Забелязват се призраци и духове, витаещи във въздуха; самотни птици кацат посред бял ден по Форума – безпощаден знак, че смърт ще сполети някого и в съдбоносния миг той няма да има помощ от нищо и от никого. Свещените коне на императора - добичетата, с които преди пет години е преминал Рубикон и които след това посвещава на речния бог – сякаш също предусещат драмата: отказват да се хранят и бродят по полето, леейки сълзи по цели дни и нощи.
   Светилищата на древните основатели на града също са засегнати от наплива от поличби: особено странно явление се наблюдава в Регията, където заедно с римските летописи и архиви се съхранява щит, според твърденията паднал от небето преди седем века, по времето на цар Нума. Казват, че от този щит зависела съдбата на Рим. За да не би да бъде откраднат, Нума разпоредил да изковат единайсет негови копия; сложили оригинала помежду им и прибрали всичките в дъното на светилището, сред други оръжия, за които имало сведения, че са принадлежали лично на бог Марс. През въпросната зима, когато предзнаменованията се редували бясно, някои се кълнели, че били виждали и чували многократно как тези доспехи се удрят помежду си.
   После, според хронистите, понеже римляните така и не се решавали да разгадаят смисъла на небесните предупреждения, боговете им заговорили направо – Цезаровите ветерани, получили земи в Капуа, навътре край неаполитанското крайбрежие, се захванали да преустройват града, при което открили гробницата на Капис, древния му основател. Редом с костите му и с няколко старинни съда извадили и бронзова плочка с надпис на гръцки. Заплахата била съвсем явна: „Щом бъдат изровени костите на Капис, потомък на Юл ще падне от ръката на ближни и после Италия с кръв ще плати за смъртта му.“
   Та гибелта на Цезар била съвсем сигурна; подир нея със също такава сигурност щяла да настъпи и гибелта на Рим. Бедствие. Впрочем сред купищата знамения огънят се появявал с тревожна настоятелност: някои заявявали, че са видели как разискрени кълба минават открай докрай по небето; или пък се озовавали срещу хора, превърнати в живи факли, които изчезвали също тъй бързо, както се били появили. Други римляни разправяли най-сетне, че насред града, пред тълпа от очевидци ръката на някакъв войскар пламнала необяснимо, без човекът да пострада и без по кожата му да остане някаква следа.
   Тия огньове несъмнено били мрачно предвестие – очевидно, за погребални клади. И още по-ужасно: за Рим, погълнат от същия горящ ад, както и Троя преди осем века. Или дори за всемирния пожар, който според някои щял да ознаменува края на света.
*
*    *
В Трастевере животът си тече непроменен. Детето расте; в края на деня често има официални вечери; повече от всякога градините на Цезар са пълни с посетители. Царицата наблюдава едни, проверява други. Не знаем дали с гостите през прага є са идвали и слуховете; нямаме представа дали, когато градините отново са потъвали в тишина и безлюдие, тя се е обръщала към своите астролози, за да проучат нощта и да разгадаят нейните поличби.
*
*    *
Prodigia, както се казва на латински, чудеса, невероятни случки, състояли се преди събития, които сами по себе си са безпримерни и никога няма да има други подобни. Разбира се, повечето „поличби“ са измислени впоследствие и разпространени – често съвсем безхитростно – от древните историци: те невинаги са склонни да признаят, че съдбините на народите се ръководят от по-други закони в сравнение с трагедиите; и дори да подозират, че подобни разкази са изцяло измислени, не си позволяват да ги премълчат.
   Иначе няма основания да смятаме за басни повествованието им за седмиците, предшествали убийството на Цезар. Както винаги в смутни времена и в общества, силно свързани все още с традициите си, въображението мощно вае възприятието на събитията; дори списъкът с умопомрачителни знаци да е създаден по-късно, той също е един по своему правдив разказ.
   Но това е непоносима, невъзможна за описване правдивост. Дори латинският език ще признае своето безсилие: за да бъде окачествено убийството на императора, често ще се използва определението infandum: според първото значение – „неизразимо“. С това престъпление всъщност навлизаме в сферата на семейните тайни – като семейството се състои от римските аристократи, до един оплетени от брачни връзки, от прелюбодеяния, спорове за наследства, заеми, присвоявания, неприязни, съюзи и вражди, тъмни и всевъзможни. А най-съществената от всички тия упорито премълчавани тайни е, че в продължение на повече от два месеца преди убийството фактически всички те са осведомени за огромната опасност императорът да бъде ликвидиран.
*
*    *
Как и защо? Ето кое е infandum, неизразимо – очевидно установено от всички, но невъзможно за изричане. Смътен сбор от непоносими истини, закътан от всекиго в области на съзнанието, където речта не съществува – съществува единствено мълчанието, загадъчният подтик. През цялата тази зима Рим живее, обзет от тъмно желание за смърт; само няколко пъти иззвънтяват думи – отначало символични, после все по-ясни, – очертаващи подготвяното.
   Макар атентатът да изглежда немислим, някои са го обмисляли; според един разказ, който в случая определено може да е верен, Цезар е бил съвсем точно предупреден лично от един от най-уважаваните в Рим гадатели, авгура Спурина. В съответствие с рядко оспорваната си методика прорицателите не си позволяват нещо повече от предпазливи двусмислени изявления. Спурина обаче избира да бъде точен и предупреждава Цезар „да се пази от опасност, която ще излезе наяве не по-късно от мартенските иди“.
   Пренебрежението, с което императорът се отнася към знаците, остава ненакърнено. Той разбира посланието, но приема предсказанието, както следва – то е заплаха, съчетана с ултиматум; верен на себе си, решава да не му обърне внимание.
   Разказвайки случката век и половина след събитията, историкът Светоний уточнява недвусмислено, че авгурът изрича пророчеството, принасяйки животно в жертва. Това не е подробност, а основно сведение: така Светоний подчертава, че подготвяното убийство на Цезар не е обикновено престъпление, нито политическа разправа, както дълго се приема официално от историята. Става дума за нещо, което е ни повече, ни по-малко ритуално жертвоприношение.

*
*    *
Иначе седмици наред желанието да бъде убит императорът си остава у повечето само подмолно. Нещо като неформален проект, явяващ се в немалко частни разговори, но сведен до измерението на бляна, на неосъществимата ненавист, безкрайно предъвкване на омразата и завистта. Впрочем никой от групичката, обмисляща понастоящем ликвидирането на Цезар, не се е противопоставял в последно време на възхода му към абсолютната власт. Всичките са допуснали той да бъде обявен за диктатор за десет години, после за пожизнен диктатор и за император навеки. Благодарение на тяхната пасивност Цезар вече може да решава сам и безусловно дали да има война или мир; може да разпределя както си поиска и на когото си поиска управлението на провинциите; може да раздава на свои хора по желание служби в завоюваните земи. Така и постъпва: магистратите са дали клетва никога да не се противопоставят на никое негово желание.
   Нещо още по-удивително: нито един от мъжете, които сега се канят да го убият, не се е опитал да попречи поне веднъж на почестите, които от месеци неспирно валят върху него. Според някои те дори са против желанията на императора. Разбира се, повечето от тях Цезар дължи на самия себе си; впрочем в разните достойнства често проличава мечтата му за културно обединение на Изтока и Запада. Така например подобно на Птолемей той е тържествено обявен за „Спасител“, после подобно на Дионис го назовават „Освободител“; накрая се сдобива със златен трон като някой източен монарх.
   Малката клика, заговорничеща срещу него, не се възпротивява. Не се дърпа и когато Сенатът назовава Цезар „Баща на Отечеството“ и му посвещава две статуи на трибуната над Форума, едната увенчана с дъбови листа, задето е спасил сънародниците си от срама на поражението, другата – със сплетени треви, символизиращи вражеските поля, задето е спасил армията от египетските нападения и е освободил Рим от заплашващия го Помпей. После му посвещават статуя с неговия собствен образ, от слонова кост, като решават тя да бъде разнасяна из улиците на Рим всеки път, когато в Големия цирк има игри. Естествено, Цезар приема. Никой не надига глас и когато му се дава право в Сената да седи на стол-курула, по-висок от столовете на другите двама консули, настанени от двете му страни. Не обелват и дума. Подобно е и одобрението, когато той поисква правото пръв да изразява мнение относно решенията, които трябва да вземе събранието; по същия начин се подчиняват и щом поисква да дава заповеди на плебейските трибуни. Те пък, също както и сенаторите, вече приемат да стават на крака, когато минава императорът. Това доста зрелищно нововъведение не предизвиква явни вълнения; като че ли наддаването между овластяването на едного и сервилността на останалите се очертава безкрайно – Сенатът вече е удостоил Цезар с две почести, които са дори по-очебийни от предишните: той получава правото да украсява своя дом с фронтон, като храм, а за статуята му на Капитолия ще има pulvinar, ложе, на каквото дотогава са полагани единствено образите на боговете.
   Императорът вече се придвижва единствено на носилка, облечен с пурпурна тога, непрестанно носейки на главата си триумфален лавров венец. Оповестено е, че рожденият му ден ще бъде обществен празник, учредена е клетва „във Фортуната на Цезар“ заедно с нов култ, какъвто никога преди не е имало в Рим: на неговия genius, тайнствения бог-пазител, който се предполага, че го е придружавал от рождението му при всичките му действия. Дори е взето решение да бъде определен жрец, който да обслужва почитането на това необичайно божество. Носи се име на човек, достоен за тази изключителна длъжност, и то не учудва никого: става дума за Антоний; навсякъде, където се мярка суховатата фигура на Цезар, вече неизменно се забелязва и неговата исполинска снага, сякаш е действително въплъщение на митичния бог-пазител.
   И пак няма и следа от противопоставяне. Сякаш напълно обхванати от безпомощност, враговете на Цезар одобряват всичко, понякога дори ръкопляскат, продължавайки тайничко да предъвкват омразата си. Но не се осмеляват да я проявят публично, камо ли чрез някакво насилие – та нали Цезар, вместо да си придава важност, приема растящия брой от знаци на уважение с неизменното си равнодушие. Под златните лаври и пурпурната наметка образът му си е същият като някога: образ на хладнокръвен политик, непознаващ страха и владеещ до тънкости сложните интриги.
   Невъзмутимостта му вече има религиозно и законно основание: личността му е тържествено обявена за „свещена“. Според тази наредба всеки опит за накърняване на сигурността му ще се разглежда като светотатство. С други думи, като връх на планината от почести, които е успял да получи, Цезар си издейства около него да бъде начертан направо магически кръг. Който го прекоси и посмее дори само да се пресегне с ръка, за да му удари плесница, би извършил действие, наказуемо със смърт. Така всички тъмни сили, бдящи над града от незапомнени времена, биват безусловно поставени на негова страна. Той вече се смята за недосегаем и освобождава телохранителите си.
   Парадоксално е, но тъкмо в същия ден съзаклятието започва да се очертава; онова, което до вчера е било у неприятелите му само вътрешна нагласа, хвалтотене, празни мечти и войнствени напъни без покритие, начаса се превръща в заговор по всички правила на изкуството – още с обявяването на Цезар за свещен двайсетина особено ядосани сенатори се събират в един храм и тържествено се заклеват всеки да го прониже с кама. Оставало им само да изработят план.
   Заели се веднага. Но дори сред заговорниците естеството на замисляното от тях убийство си остава неопределимо. Дълбоко в себе си всеки съзнава, че посягайки на личността на Цезар, ще извърши infandum действие, ще премери сили с нещо повече от обикновена човешка издръжливост: те трябва да нападнат лице, което е табу. За да съберат сили да уважат клетвата си, както и енергия за действие, им се налага да се убедят взаимно, че самият Цезар е поругал друго табу, още по-свещено от магьосническата линия, с която е обкръжил себе си; принудени са да се самонавиват, че като е нарушил някаква забрана, императорът е направил своето убийство неизбежно, дори нещо повече – необходимо.
   Не е нужно да умуват много за такова светотатство: когато конспираторите се събират, за да дадат клетва, се вричат да убият Цезар, защото иска да стане цар.
   
   
*
*    *
Rex – най-висшата политическа обида, повлякла подир себе си дълга мантия от кръв и смърт, като се започне от убийството на основателя на града Ромул, усмъртен и разкъсан според преданието от всички сенатори между самите стени на Сената.
   И тъй, целта на съзаклятниците е да основат наново града, проливайки кръв както при изначалното убийство. Когато ужасът на светотатството изниква пред съвестта им, те призовават други легенди: та нима всяка от промените в Рим не е съпътствана от също такива жертвоприношения? Например краят на царството е твърде точно подобие на убийството на Ромул, само дето последният rex, Тарквиний Горди, бил убит според приказките от един-единствен човек, някой си Луций Юний Брут; въпросният Брут, все според устното предание, основал Републиката, като заклел сънародниците си никога вече Рим да не се подчинява на цар, и при нужда да го порази с всички средства.
   Разказите за основателите са всеизвестни; около век по-рано гръцката трагедия навлиза в Рим и със своите образи на тирани налага още по-масово мнението, че монархът неизбежно е преизпълнен от безмерни претенции, заслепен от надменност и жаден за кръв. Изваждана при всяка възможност от оратори, жалещи за републиканската традиция, представата за rex се е превърнала в удобно плашило, постоянно белязано от едни и същи пороци, които винаги са четири на брой: жестокост, насилие, арогантност и разврат.
   Ето как съзаклятниците успяват да останат слепи за действието, което се канят да извършат, и да спестят сами на себе си описанието на същината му: нарушаване на табу.
   Така че през цялата зима, предшествала убийството, клюките се засилват. Като начало се хващат за най-лесната, припомнят Цезаровото влечение към жените, разнищват броя и имената на любовниците му, подчертават склонността му към момчета, уточнявайки, естествено, без доказателства, че винаги предпочитал да бъде нападан от любовниците си – изключително сериозно очерняне в Рим, където за свободните граждани е прието да практикуват единствено активен хомосексуализъм. Пак изскача разказът за първата връзка, която му приписват, твърдението, че е послужил за развлечение на царя на Витиния – действително в ранната си младост Цезар е бил близък с източния владетел. Мълвата, макар и стара, била подновена, тъй като предоставяла изключителната възможност в едно отмъстително цяло да се съберат двата порока, които му приписвали: тирания и содомия. Прибавили се и приказки за оргии; скоро по всички римски стени лъснали надписи, клеймящи императора като „витинска царица“.
   Същевременно по-настойчив станал и слухът, според който възнамерявал да поиска разрешение за двуженство, за да се ожени в Александрия за Клеопатра. Чула се и друга сплетня: сега пък Цезар пожелал да получи право да сключва брак с колкото жени си поиска, за да се увеличат възможностите му за създаване на потомство – още едно подсказване, че досущ като цар той просто възнамерява да основе династия, многоглава цезарова ламя, умножаваща царете по цялата земя. Изводът се налагал от само себе си: тиранинът трябва да бъде покосен, преди да е настъпило подобно бедствие.
   По-големи неудобства съзаклятниците изпитали заради второто и третото обвинение, които традиционно бивали отправяни към монарсите – насилие и жестокост. Вярно, при неустоимия си порив към абсолютната власт императорът бил изместил доста хора, уверени дотогава в непоклатимостта на житейското си положение; при походите в Африка и Испания бил подложил последните привърженици на Помпей на безпощадни гонения. Но това било разбираемо за всички, желанието му било да прекрати напълно един конфликт, продължил прекалено дълго; а ако се разгледало като цяло делото на Цезар, явно било, че винаги е избягвал най-лошото: гражданска война сред самите стени на Рим, проскрипции, кървави бани, каквито имало при Марий и при Сула. Повечето си противници поразил на бойното поле. Останалото дължал на циничното си доверие в порочното всевластие на парите и на превъзходното си умение да се възползва от дребните и обичайни слабости на човешката природа. Милостивото му поведение напълно било сразило противниците му: та колко съратници на Помпей, оцелели от битката при Фарсал преди четири години, му дължали живота си... Обикновен стратегически ход: за Цезар пощадяването на враговете, спечелването им за неговите намерения и за неговия лагер е начин да се избегне подновяването на гражданската война; то е също тъй и безспорен, предназначен за тях израз на неговото безгранично презрение. Оттам и последното обвинение на съзаклятниците, superbia – нали за същото ругаят и Клеопатра.
*
*    *
Впрочем тъкмо тази дума, подметната при излизането от храма на Венера Прародителка, тласка към действие заговорниците в утринта на четиринайсети февруари. Делегация сенатори идва да донесе тържествено на Цезар постановленията, провъзгласяващи го за пожизнен диктатор. Той седи пред статуята на Венера и пред златното изваяние, поставено до нея, чиито черти тъй силно напомнят за царицата на Египет. Сенаторите не са изненадани от студенината, с която императорът приема ценните документи: такова е обичайното му поведение. Обидното за тях е, че при цялата тържественост на тяхното признание, въпреки аристократичния им ранг, а най-сетне и независимо от мястото, избрано за церемонията, Цезар отказва да стане, приемайки постановленията.
   Superbia, роптаят за кой ли път сенаторите на излизане от светилището, гордост на монарх, заслепен от своето всемогъщество, и открито добавят: tyrannus, тиранин. Ала този път изреченото вече не звучи в устите им в духа на размахваното смехотворно плашило всякога, щом Цезар, възползвайки се от нищожната им и несекваща боязливост, измъква от тях поредното неправомерно улеснение, поредната привилегия. В този миг, когато съзаклятието е вече налице, сричките, прозвучали като у Еврипид или у Софокъл, им помагат да се убеждават, че ще станат участници в драматургия, която ще добие легендарни очертания, във великолепна пиеса, чрез която Рим ще се отърси от страховете си и ще излезе от нея обновен; обсъждайки в каква по-добра клопка да вкарат Цезар, те си внушават един другиму, че над тях отсега грее сиянието, съпътстващо героите на най-добрите трагедии.
   И все пак някъде дълбоко в себе си те са наясно, че подготвяното от тях престъпление няма нищо общо с величавите отмъщения на Орест или на Аякс. Знаят отлично, макар да го отричат в себе си, че са подвластни на дивите пориви на древния Рим, на инстинкта на глутницата, на жестоките времена, когато синовете на Вълчицата, прости и войнствени пастири, се трепели при първия сгоден случай заради краден добитък, заради изнасилвания или спорове за межди, а после, смазани от умора, отивали да хъркат в бедняшките си хижи, приютили наедно мъже, жени, деца и животни. Седем века по-късно цветът на Рим, докоснал се вече до най-просветлените изтънчености на средиземноморския свят, възприема отново старинните обичаи; подготвяното, макар да не може да се опише от тях, е колективно жертвоприношение на вожда, мрачен опит да бъде присвоена с кръвопролитие властта на тяхната жертва – племенно убийство на Бащата.
   И извън кръга на съзаклятниците, в средите на аристокрацията, утвърдила някога законите на Рим и неспособна да се пребори с настоящата си мекушавост, всички надушват възможността за ритуалното убийство. Оттам иде и изявлението на авгура Спурина: той не само известява на жертвата колко є остава да живее, а подчертава и точното значение на насилствената є смърт, произнасяйки предсказанието тъкмо когато сам той разкъсва животно за жертвоприношение.
   Самият Цицерон едва не изрича неизразимото в деня, когато проявява вероломно задоволство, задето статуята на Цезар е поставена в храма на Ромул Квирин, а не в стария храм на Салус – на Здравето, – където известно време са възнамерявали да я сложат. Иначе казано, с този пропуск Цезар вече се е лишил от своя магически щит; той сам се е обрекъл на дивата разправа, отнела живота на първия цар.
   Впрочем ораторът не участва в съзаклятието: заговорниците не го включват поради склонността му да бъбри необмислено. Но също както всички други в Сената, Цицерон знае, че в някой близък ден вълшебните сили, с които се е оградил императорът, ще се обърнат срещу него. Безпощадно, при първия незначителен повод, и то от малка група привилегировани, претендиращи, че отървават себеподобните си от хватката на кръвожаден тиранин, след като всъщност се борят със собствените си страхове. Не със страха от края на света, а със страха от края на техния свят.
   Тежки думи за изричане; помислени и немислими: отново infandum. Ето защо римляните сякаш разчитат предизвестеното нещастие по небето, във вътрешностите на принесените в жертва животни, в полета на хищни птици над площадите, та дори в звънтенето на свещените дрънкулки, положени в храмовете. Разяждани от злост и завист сенатори, хора от народа, стреснати от пророчествата и от всевъзможните новости, които рушат останалия от незапомнени времена ред в града – всички застиват през тия странни седмици в неподлежащ на описание ужас, в безлика тревога, която отнема волята им, която открива единствено представата за нещо още по-страховито: и те знаят, че това ще бъде същинска бездна.
*
*    *
Тъкмо тогава се разпространява предсказанието на Сибилинските книги. А Цезар не е поискал да има допитване до Сборника на съдбите. От около два месеца и половина, най-вероятно със съдействието на Клеопатрините географи, императорът се е посветил почти изцяло на подготовката на войната с партите. Впрочем денят на заминаването му е определен – три дни след идите, на осемнайсети март.
   Мобилизирал е шестнайсет легиона, предвидил е да тръгне с десетхилядна конница и е започнал да си подсигурява чрез верни пратеници подкрепата на разните царчета, чиито владения са разпръснати покрай Босфора; ръководството на източните си легиони заедно с гръмката титла началник на конницата поверява на син на своя племенница, неприятен, хилав и болнав младеж на име Октавиан, когото току-що е изпратил в Аполония, в Илирия, на брега срещу Южна Италия, със задачата да подготви лагера, от който ще започне походът. След това императорът се е захванал с обмислянето на кампанията, дори по-методично и по-грижливо, отколкото го е правил за предишните.
   Взима решение като начало да смаже народите, населяващи левия бряг на Дунава. После ще навлезе в дивите земи, разположени между реките Халис, Ефрат и проходите на Тавър. Щом подчини местните, ще навлезе в територията на партите, следвайки любимата си тактика, като увлича врага на сигурен терен, където той вече няма да може да му избяга. Щом победи, ще се върне през Кавказ, през скитските земи, през Германия и накрая през Галия с кръгообразно движение, чиято извивка ще е знак за осъществяването на мечтата му за окръгляне на света.
   Предвидил е три години за похода и за битките. Направил е обзор на всички възможности освен поражението. Упорито верен на своята същност, Цезар не си позволява да предположи – поне привидно, – че късметът може да му изневери някой ден. Зарекъл се е да се разправи с партите, тия варвари, които не само са видели сметката на Крас и на неговите легиони, ами са имали и наглостта да подкрепят последните привърженици на Помпей в Сирия; ще върне в Рим позорно пленените от тях орли.
   Съзаклятниците, някои от които са негови доверени хора, следят извънредно внимателно подготовката. Забелязали са, че посочвайки Октавиан за началник на конницата, Цезар назначава своя приятел Лепид на същата длъжност – но за Запада. Никога преди не е имало двама началници на конницата. Засилват се слуховете, че той се кани да поделя света, говори се и за прехвърлянето на столицата в Александрия; плъзва и допълнителна нова клюка – според Сибилинските книги само цар можел да победи партите.
   А Цезар все така не изявява желание да се направи допитване до Сборника на съдбите. Книгите си остават недокоснати и над тях зорко бдят жреците, поставени нарочно да бъдат техни пазители в храма, където ги съхраняват. Следователно предсказанието е изцяло измислено; все тъй прагматичен и безразличен към окултното, императорът се осланя при подготовката на войната единствено на информацията от своите географи и на стратегическия си гений.
   И в този случай обаче мълвата надделява над истината, а думите се оказват по-силни от събитията; когато Цезар свиква Сената за петнайсети март, в деня на идите, бележещ последния срок според заплахата или предизвикателството, тържествено подхвърлено няколко седмици по-рано от гадателя Спурина, всички са уверени, че събирането в този ден ще има една-единствена цел: преди потеглянето към империята на партите, той иска за всеки случай да получи титлата, която отеква все по-звънко като обет за нещастие – rex.
   Мъжки род на титлата на Клеопатра, regina - както си я знаят в града.
*
*    *
Дали заради царицата са приписали на Цезар амбиции, каквито той не е имал? Само заради тайнственото є и неизменно присъствие сред обширната градина отвъд Тибър, от която не долита нито звук и откъдето тя някак успява да научи всичко случващо се в града?
   Мрак тегне завинаги над тия странни седмици; по това време можем да си представим Клеопатра единствено като дебнещ хищник – неподвижна, застинала, затаила в себе си всяка склонност към гняв и страх, очакваща чисто и просто своя час и своята жертва.
*
*    *
Съзаклятниците се оказват двайсет и четирима – само някакви си три процента от Сената, наброяващ деветстотин души. Поне четирима от заговорниците през своята кариера са били явно закриляни от императора, чак са обсипвани с почести от него. Има дори двама, Требоний и Албин, които той счита за близки.
   Останалите са „покаяли се“: бивши привърженици на Помпей, които Цезар е пощадил след Фарсал, приобщавайки ги с милостивото си поведение. Аристократи, млади или стари, изтъргували живота си срещу отказ от някогашните си убеждения и станали по-сетне благодарение на Цезар извънредно богати. Но без да могат да си го простят.
   В отделни случаи озлоблението им се дължи на още по-незначителни поводи: в даден момент Цезар ги е уязвил публично с някоя от своите кратки насмешливи забележки, при които всички млъкват. Зарекли са се един ден да си отмъстят, но сами никога не са събрали сила за това. Поради омразата си към императора някои, макар и волеви личности, са съвсем жалки в злопаметното си заслепление: така например енергичният Касий не може да прости, че Цезар му е конфискувал огромно стадо лъвове, които е смятал да използва, за да спечели евтино популярност. Императорът се е възпротивил, завзел е менажерията и я е използвал, за да отпразнува собствения си триумф. От този ден Касий беснее срещу него.
   Стари огорчени мърморковци и нетърпеливи млади честолюбци се скупчват в рехавата групичка, сплотена единствено от ненавист. Необходим е споявящ дух, човек със силна ръка: това ще бъде именно Касий – впрочем един от малкото оцелели след тежкото поражение, нанесено от партите. Въпреки бликащата дълбоко в него злост, Касий проявява достатъчно хитрост, за да проумее, че заговорът ще рухне, ако не бъде измислено солидно морално оправдание, както и име сред съзаклятниците, което да направи впечатление на тълпите. Тогава му хрумва, и той успява енергично да привлече за заговора най-необичайното лице, Марк Юний Брут, сина, когото Сервилия е родила от Цезар.
*
*    *
Навярно страстта на неговата майка към императора е оформила личността на Брут, а може би дори повече силният є образ на virago – собствено казано, „жена-мъж“, матрона, вземаща себе си за патрон, както все по-често се случва тогава сред римската аристокрация. Всички римляни помнят, че Сервилия е била единствената трайна връзка на императора; всички си спомнят, че той едва не се е разорил заради нея, а чудовищно огромният бисер, който є подарява като спомен за техните нощи, отдавна е станал легенда.
   Брут е плод на една от тези нощи и го знае. Ако Сервилия, изоставена малко под четирийсет години от Цезар, не му е съобщила тайната на неговия произход, за това се е погрижила мълвата, което е може би още по-лошо. Открай време той изпитва омраза, може би подклаждана години наред от омразата на неговата майка. Противопоставя се открито на Цезар още с първите си публични обществени изяви: нарежда се до Помпей, макар той хладнокръвно да е екзекутирал преди трийсет години първия съпруг на Сервилия. Младият бунтар се отървава от погрома при Фарсал. След поражението Цезар, разбира се, го пощадява. После го обсипва с благоволения, също както и Сервилия, чието богатство е увеличил неимоверно.
   Дали така се е надявал да преодолее неприязънта на някогашната си любовница, дали е дарявал Брут с почести, за да се опита да успокои ревността на майка му? Не се знае; сигурно е, че в началото на годината императорът е замислил да направи своя незаконен син консул, а вторият консул да бъде Касий – и те двамата да бдят над Рим, докато той отсъства.
   Брут приема всичко, държи се като другите в Сената, подчинява се. Ала въпреки почестите, получени от неговия баща, той си остава все такъв: наранено същество, смесица между слабост и сила, между прозорливост и заслепление – същински образ на вътрешната неувереност. И това си личи, болката му е съизмерима с накърненото честолюбие, от което страдат другите сенатори. Затворен, нелюбезен, с вечно зле запасана тога и чорлава коса, Брут е живо въплъщение на тревогата. В личния си живот не може да се сдържи и прави множество ходове срещу Цезар: например, когато трябва да се ожени, избира Порция, дъщеря на Катон и вдовица на Бибул – значи, интимно свързана с най-непримирими врагове на императора.
   Впрочем май тъкмо за да се доближи до героя от Утика, Брут често заема позата на философа стоик, подсилва прекомерно грубоватите си обноски и човеконенавистническите си мании. Почти никой не се хваща; във всеки случай той няма нищо общо с добродетелния герой, който потомците искат да виждат в него след убийството на Цезар. Вярно, не се колебае да дава пари назаем, когато се обърнат към него; само че взима от длъжниците си безбожна лихва, четирийсет и осем процента...
   Отивайки да хлопа на вратата на Брут, Касий знае, че се вмъква в чудовищно змийско гнездо. И как ли не: женен е за сестрата на младия сенатор, същата онази Терция, за която се носи упорит слух, че когато Цезар се наситил на чара на Сервилия, тя я хвърлила в обятията на императора – а тогава Терция била само четиринайсет-петнайсетгодишна. Касий е наясно също, че по средата на прокълнатия триъгълник, съставен от Брут, неговата майка прелюбодейка и заченалия го Цезар, дебне решително неизбежният призрак на Катон. В добавка към всичко останало Сервилия е наполовина сестра на самоубиеца от Утика...
   Впрочем докато траяла връзката им, императорът не пропуснал чрез нея да унижи своя съперник. Стари истории, просто приказки; само че тогава цял Рим се занимавал с тях. Случило се направо в Сената, през времето на заговора на Катилина, когато бил и апогеят на нежната дружба със Сервилия. В страстта си към Цезар Сервилия не се сдържала и му изпратила в събранието послание, което не оставяло никакви съмнения относно страстните им прегръдки. Цезар добил трескав вид, разчитайки писанията є, а Катон сметнал, че той подготвя държавен преврат. Скочил от мястото си, закрещял, че има заговор и Цезар е на страната на съзаклятниците. Вдигнала се неописуема врява. Тогава Цезар най-спокойно подал на развикалия се писанията на Сервилия. Текстът трябва да е бил доста пикантен, тъй като пуританът Катон се изчервил, върнал му го, изсъскал, че Цезар е пияница, ала по смачкания му вид всички присъстващи разбрали какво е съдържанието на писъмцето и избухнали в смях. Цял Рим се забавлявал със случката години наред. И това също (а може би най-вече това?) Брут все тъй не бил простил.
*
*    *
Въпреки всичко, когато опипва почвата при своя зет, Касий избягва да припомня всички тия стари омрази. Аргументите му са много по-прости: та нима той не се нарича Брут, както убиецът на последния цар Тарквиний Горди?
   Касий отлично знае, че въпросният герой е умрял, без да остави наследници и съвпадението на имената е съвсем случайно. Знае го и Брут. Той се преструва, че не разбира думите на зет си и отбягва въпроса.
   Касий решава да засили натиска. Отначало той е непряк - състои се от простички публични намеци, които обаче звучат доста неудобно. Постаментът на статуята на предполагаемия предтеча е нашарен от надписи. „Брут ни трябва!“ „Ех, Бруте, да беше жив!“ Друг път открито тръсват пред сина на Сервилия, че по майчина линия произлиза от мъж, героично убил преди четиристотин години свой съгражданин само заради подозрението, че иска да стане цар. Брут продължава да си прави оглушки и когато веднъж открива заседание на трибунала, намира на катедрата още по-ясна бележка: „Спиш, Бруте!“
   Той все тъй не трепва: разбрал е гадния капан, заложен му от Касий – смесването на незаконния му произход с незаконната претенция за царско достояние на Цезар. Това, което Касий иска от него – макар да не го изрича и то пак да е infandum, – е да докаже с убийството на истинския си баща принадлежността си към рода, чието име носи. Юний срещу Юлий, Брут срещу Цезар. Накратко – предлага му да завоюва законорождение чрез кръв. Деянието – отцеубийство – е също толкова светотатствено, колкото и покушението над човек, който е табу. За да убеди Брут, Касий също като останалите съзаклятници трябва да използва за прикритие легенди.
   Брут обаче надушва измамата и се противи, колкото може. Но Касий и останалите не се предават. Брут открива върху катедрата си все нови бележки: „Не си истински Брут!“ Посланието става все по-ясно и добива заплашителен оттенък: „Мъртъв ли си?“
   Това преследване става толкова очевидно, че Цезар узнава за цялата работа. Вече е разбрал за заговора срещу себе си, дори са му посочили – навярно за да отклонят подозренията – двама вероятни виновници: предания му Долабела и не по-малко верния му Антоний. Императорът не е заблуден от хитрината; вероятно знае, че ако падне, то ще е от ударите на Касий и на Брут – и отговаря на доброжелателя, решил да събуди у него подозрения към Антоний и Долабела: „От тия едрите не се боя, те са с хубава коса и свеж вид. Повече ме е страх от слабите и бледите!“
   Дори само по това бегло описание всички разбират кого има предвид: Касий и незаконородения си син. При второто издайничество обаче шпионинът е не само добронамерен, а и отлично осведомен – направо назовава Брут като оглавяващ съзаклятието.
   Цезар му се изсмива в лицето; после посочва под диплите на тогата загорялата си, изпръхнала в толкова битки ръка: „Не мислиш ли, че Брут ще изтърпи това тяло да дочака естествена смърт?“
   Както обикновено, в тази реплика на Цезар не прозира нито нехайство, нито гняв, а пълно безстрастие. Думите му са премерени; като майстор на двусмислието в този случай той слива жест и слово, та да бъде напълно разбран; и всеки може да проумее точния смисъл на казаното – дори Брут да завижда на завоевателя, на политическия гений, дори да мрази до смърт спечелилия абсолютна власт, синът няма да събере сили да нападне плътта, от която е произлязъл.
   Така Цезар трябва да е досегнал най-болното място на Брут. Дали незаконният син е почерпил от това сетно предизвикателство смелост за отцеубийството, дали това изявление е премахнало сетните му задръжки? Дали неговата майка Сервилия, както твърдят някои, го е използвала, за да тласне сина си да участва в съзаклятието, дали така повехналата вече жена си е отмъстила на императора, задето я е изоставил, както и за непоносимото му предизвикателство да се перчи в Рим с царствена любовница чужденка, трийсет години по-млада от нея, като при това Цезар є е направил друга мъжка рожба? Догадки и нищо повече. За сметка на това със сигурност се знае, че това изявление е било словесно предизвикателство за заговорниците и че през последните седмици от живота му Цезар е притиснат всячески от своето минало.
   Ето как по трагична ирония най-великият гений на древността ще бъде превърнат в животно, поведено на жертвоприношение, не заради политическите си решения, нито заради бляскавите си военни победи, а заради незначителни и дори жалки случки от личния си живот: застаряла любовница, прекалено остроумие, пошла история с конфискувани лъвове...
   В пиесата, която предстои да се разиграе, единствен Брут е несъмнено трагичен персонаж: в неговия случай не става дума за хищно-общностно участие в ритуално племенно убийство. Той не се кани да убива Бащата. Той ще убие своя баща – нещо, за което го е предизвикал самият му създател.
   Така че Брут престорено възприема основанията на останалите двайсет и трима, сам се уверява, че произлиза пряко от оня Брут, отървал Рим от последния цар, и се заинатява повече отвсякога; за него също думите вече стават по-силни от реалностите, с които са свързани. Той замръзва в позата на герой цареубиец, гласи клопки и капани, предварително си въздига паметници: толкоз, вече няма отърваване.
   От тоя ден, в който и за него, както за съучастниците му, фантасмагорията добива по-голяма мощ от действителността, той ще бъде до последния си час най-упоритият, най-разпаленият от двайсет и четиримата съзаклятници.
*
*    *
Доста дълго заговорниците се колебаят на какъв план да се спрат. Първо замислят да усмъртят Цезар, като го бутнат от мост и го заколят, ако оцелее, или да му устроят засада, когато излиза от дома си, или да се спуснат върху носилката му, докато тя минава по Форума и поема по Свещения път, но накрая решават деянието да бъде извършено в Помпеевата курия, на петнайсети март, в деня на идите.
   Императорът все тъй си ходи без охрана. Сегиз-тогиз става дума отново да сложат негово изваяние в храма на божеството Салус, ала той все не се разпорежда за това. Не е от немарливост, пак е предизвикателство; много добре му е известно какво се говори, няма как от носилката си да не е забелязал растящия брой драскулки по стените на Рим. Няма начин и да не е чул виковете „Rex!“, с които го сподиря тълпата, когато минава по улиците при големи публични церемонии; от потайните си осведомители знае кой подтиква народа да сипе тия възторжени възгласи, усеща как омразата се прокрадва в сърцата на приветстващото го множество; благодарение на шпионите, с които е напълнил Рим, е разбрал, че днешните овации могат на другия ден да се превърнат в кървава баня, стига само да се намесят дребни злоумишленици.
   Но според преценката на Цезар нарушаването на табу надхвърля възможностите на враговете му. Така че той продължава да се занимава с безбройните си задължения по обичайния бърз и методичен начин, смятайки се за все тъй закрилян от невидимия вълшебен щит, който е пред него, където и да отиде; не се досеща, че свещен се връзва твърде добре с жертвоприношение.
   А когато минава покрай тълпата и тя крещи „Rex!“, той отговаря само ако виковете звучат прекалено разпалено. Подхвърля кратко и успокоително: „Аз съм Цезар, а не цар!“
   В друг ден обаче заявява със същата надменна ирония: „Предпочитам да бъда консул и законът да е с мен, отколкото да бъда цар и да го наруша.“ И пак започват подмятания: дали императорът не намеква по тоя начин, че иска да получи законното право да е rex? Сенатът е на негова страна; може да си го осигури, ако пожелае, когато реши.
   Императорът обаче си остава неразгадаем. Явно се държи, както по време на война: преди да премине в настъпление, наблюдава действията на противника и опипва почвата. А Цезар дори не е уверен дали ще напада, няма яснота по въпроса. Както обикновено, ще постъпи според обстоятелствата; тактиката и стратегията са неговата стихия. Тъй че той се задоволява в края на зимата, докато слуховете за заговор непрестанно достигат до ушите му, да лавира извънредно майсторски между безразличие и крайно двусмислени изказвания – скоро противниците му не виждат друг изход, за да оправдаят атентата, освен да заставят Цезар ясно да се произнесе в полза на царството.
   Речено – сторено: през една януарска утрин римляните се събуждат и установяват, че навсякъде из града главите на статуите на императора са обкичени с бели ленти.
   Царският знак – същият като онзи, който носи Клеопатра. Този път Цезар разбира, че трябва да се намеси, да нанесе удар и да прекрати затъването сред неясни подмятания. За целта избира най-близкия празник, стар, все още много популярен ритуал за очистване и плодородие, Луперкалиите, при които мъже, носещи единствено препаски от козелска кожа, тичат около Палатинския хълм, някогашното Ромулово укрепление, като шибат с камшици всички жени, излезли пред тях – обикновено безплодни матрони, надяващи се да забременеят след това.
   Седнал на златния си стол, Цезар наблюдава сцената от трибуната на Форума. Антоний, който отдавна се изявявал сред тия живописни шибащи, осъществява камшичестата си обиколка с обичайното старание, спазвайки стриктно традицията. С едно малко допълнение: когато приключват и той изскача на Форума, за да поздрави императора, размахва лавров венец; между листата обаче е вплетена бяла платнена лента.
   Пак диадемата. Този път обаче – свързана с друг, римски символ: лаврите на военната слава. Достоен знак за политическото сливане, което императорът иска да осъществи, за спойката между Изтока и Запада.
   Тълпата застива от изумление. Останалите шибащи използват случая, за да се хвърлят към Антоний, повдигат го, наместват го върху раменете си, за да достигне до трибуната. Тогава Антоний се опитва да сложи венеца върху главата на императора. Цезар го отхвърля. Народът изръкоплясква. Антоний настоява. Цезар отново се дръпва.
   Сега вече сред тълпата се чуват викове, има раздвижване, явно мненията са доста различни: някои роптаят, други започват да славят императора. Антоний упорства, но този път Цезар сухо го спира, отблъсва венеца, надига се и със сериозен вид нарежда диадемата да бъде положена на Капитолия, в храма на Юпитер, а отказът му да си я сложи да бъде незабавно вписан във фастите, официалния вестник на Римската република.
   Разбира се, всичко е нагласено, натъкмено съвместно от Антоний и от Цезар, хитри съучастници в малък фарс, целящ да се проучи обществената нагласа, както и да бъде обезвреден капанът, поставен от Касий и хората му. Но ловкият ход не променя нищо, заговорът си остава в сила: съзаклятниците вече не могат, не искат да отстъпят.
   И от този ден прорицатели, авгури и просветлени отново съзират във всичко зла прокоба – огнени кълба, браздящи небето, самотни орли, кацащи по пладне посред Форума; и все по-трескаво се носи мълвата, че Рим вече навлиза в прокълнати дни.
*
*    *
От своя страна Цезар непрестанно запазва надменното си безразличие, чак до последната си вечеря у Лепид, в навечерието на идите, когато сътрапезник го пита каква смърт според него е най-желана. Той отвръща сухо, като последно изхвърляне: „Неочакваната“. И решава да отиде да си легне. В своя дом, при Калпурния, а не във вилата в Трастевере, където продължава да живее Клеопатра.
   През тази тъй тежка нощ Цезар се буди многократно, усеща как мускулите му се схващат, ставите остро го приболяват, после, когато заспива отново, кепенците и вратите на къщата започват да се блъскат, сякаш има невидима буря – и боговете избират нея, мълчаливата Калпурния, за да подскажат на императора каква съдба го чака. И нейният сън е много неспокоен. Нападат я кошмари; докато спи, простенва: сънува, че горната част на къщата се срутва върху нея и върху съпруга є; после вижда себе си, прегърнала трупа на Цезар, чиято кръв изтича.
   На заранта разказва кошмара на съпруга си; той не се смущава особено и тя му припомня последната поличба, за която говорят в Рим: предния ден в самата Курия, там, където Цезар се кани да върви, рояк птици разкъсва зверски едно мъничко пернато – мушитрънче с лаврово клонче в човката.
   Императорът не се стряска. Тогава Калпурния се хвърля в краката му и го умолява да не ходи на заседанието на Сената. Цезар се колебае. Пристигат приятелите му, Антоний с неколцина жреци. Те са поразени от отчаянието и убедеността на Калпурния. Опитват се да убедят императора да послуша жена си. Цезар отново е разколебан, завива му се свят. Решава да си остане вкъщи.
   Десет часът сутринта е; заседанието на Сената би трябвало да е започнало три часа по-рано. Калпурния е спечелила.
   Ала ето че се появява един недоволен човек, по-точно сенатор. Цезар му съобщава, че няма да се яви в Сената. Онзи се развиква, че това са приумици, упреква го, че подлага на все повече унижения събранието.
   Антоний и приятелите му се противопоставят, защищават своя господар, разкриват му защо императорът се е задържал в своя дом. Мъжът избухва в смях, укорява императора, че „вярва на гадателски и бабини деветини“. Цезар е засегнат и се стяга; хитроумният мъж използва случая, за да го убеди, че просто от любезност трябва да отиде дотам и лично да обяви отлагането на заседанието.
   Цезар кима и тръгва подир него. Разбира се, мъжът е един от съзаклятниците, изпратен от другите двайсет и трима да провери какво става, тъй като след цели три часа търпението им се е изчерпало, треска ги тресе от яд.
   В мига, когато Цезар прекосява прага на къщата – то пък какво орисано място, – поставената му в преддверието статуя се разбива на пода. След тази последна шумотевица няма да научим почти нищо повече за съдбата на Калпурния. Бегло присъствие в Историята, тя излиза от нея също тъй бързо, както е изникнала, и когато Цезар є обръща гръб, лишеният є от яркост живот отново потъва в мрака на забвението.
*
*    *
Ала в тази странна хроника е за отбелязване и едно по-значимо отсъствие – изобщо не става дума за самата Клеопатра.
   Забележителен пропуск: след като цял живот, където и да отиде, всички се занимават с нея, след като никога не взима решение, без да се допита до неизброимите си шпиони, подставени лица и доносници, възможно ли е тя, толкова интуитивна и пресметлива, покорила Рим с пророците и вълшебниците си, до такава степен да не е имала представа за неотменимата опасност, да не е проявила чувствителност към предзнаменованията? Или пък също е предупредила Цезар, а той е отказал да я послуша, както не се вслушва и в Спурина и в Калпурния? Дали му е казала имена, дали е издала заговорниците, дали и на нея са є се привидели, както на други, огнени кълба, раздиращи небето над Трастевере, дали е разпознала в подреждането на планетите, изучавано от астролозите, злокобните конфигурации, предвещаващи смърт, дали е имала кошмари като Калпурния, дали е измисляла статуи, разбиващи се при преминаването на императора, врати, блъскащи се без причина?
   Не знаем и няма да научим. В текстовете не откриваме и следа от някакъв страх, от някакво предчувствие, от поне един израз на тревога. Нищо. Няма сведения дори при какви обстоятелства Клеопатра е видяла своя любовник за последен път. В този миг, когато нейният живот е пред разруха, текстовете не споменават нищичко за поведението и делата є. Празнота. Историята я лишава дори от няколкото реплики, подарени на Калпурния.
   Причината обаче е друга: ако историците мълчат за съдбата на царицата в този съдбоносен за нея миг, то е, защото като сръчни драматурзи си я пазят за второто действие, при което тя ще се озове в обятията на Антоний. Ще им бъде необходима заради романтиката, заради любовта, заради латинското amor, тоя капан на страстта, който според римляните тъй силно принизява попадналия в него. През всичкото време на идите историците оставят Клеопатра зад кулисите; ще я върнат на сцената чак за да є надянат одеждите на фаталната жена, съответно представена като чудовищна гъркиня и самка – образ на Антониевото проклятие.
   А иначе първият историк, изложил убийството на Цезар, сириецът Николай Дамаски, е бил близък на царицата: няколко години след трагичното събитие, вече като любовница на Антоний, тя избира тъкмо него за възпитател на някои от своите деца. Дамаскецът остава на служба при нея до самоубийството є; не е невъзможно да е бил в нейната свита и да го е завела в Рим още по времето на връзката си с Цезар. Трудно е да си представим, че не е бил запознат с живота на царицата преди, по време на идите и след това.
   Но той си мълчи; когато Николай Дамаски повествува за съзаклятието двайсет години след събитието, Клеопатра е вече мъртва. Той е преминал на служба при Октавиан, превърнал се в господар на Рим под името Август, и тъкмо самият император му е наредил да вмъкне в разказ за неговия собствен живот описание на мартенските иди. Поръчков текст. Дори и след смъртта є, Октавиан Август продължава да ненавижда с удивителна последователност Клеопатра, стреми се всячески да омърси паметта є и най-вече на всяка цена иска да избегне припомнянето на връзката є с Цезар, на мечтите, които тя споделя с императора, и още повече – на сина, който е добила от него.
   Николай Дамаски не изпитва никакви угризения, следвайки указанията на новия си господар: по онова време в историческите повествования е също както на бойното поле – Vae victis, горко на победените. За Историята нещастието носи едно име – забвение.
*
*    *
И тъй, когато бащата на нейния син ще бъде убит, когато човекът, потегнал кораба на Рим за бъдещето, ще бъде принесен в жертва единствено на миналото, Клеопатра се превръща в част от декора. Тя е няма, не участва в действието.
   Но дали всъщност е била извън играта? Вярно, живяла е извън градските стени, вярно, обратите и подробностите на римската политика надали са я вълнували особено. И все пак, след като са споделяли една и съща мечта с Цезар, можем да предположим, че е проявявала жив интерес към обратите, предшестващи заминаването им на Изток. Със сигурност отношението є е било по-друго, отколкото отношението на императора, защото за нея Рим е бил по-скоро безразличен; вероятно е също така, че след пребиваването си в него в продължение на година и половина Клеопатра е горяла от желание да се прибере в Александрия.
   От друга страна, тя несъмнено не е имала намерение да следва римските легиони в дългия им поход; ала тъй като партите са лагерували при подстъпите на Сирия, Цезар е имал остра нужда от тилова база в Египет, за да подсигури успеха на част от бойните действия. Нямало е как пътищата им да не се разделят по необходимост в някакъв момент на устрема им към Изток; ала в началото на март Клеопатра най-вероятно се е канела да напусне Рим, сподиряйки своя любовник.
   Като се има предвид това, дори ако Цезар, съдейки по всичко, е държал царицата настрана от безбройните неприятности, които в седмиците преди настъпването на идите не са му позволявали да потегли, явно хората на Клеопатра са я осведомявали доста точно всеки ден. Още от детството си тя познава лика на омразата, техниката на съзаклятията, това е нейната стихия. Няма как да не е била наясно, че срещу императора се готви заговор. Позволено ни е да смятаме при това положение, че се е опитала да събере сведения от своя страна: действително тя не е говорела латински и е живеела извън градските стени. Нищо обаче не е можело да є попречи да отиде и да се смеси, когато пожелае, с космополитната тълпа, изпълваща улиците и Форума, където лицата, шумотевицата, настроенията на множеството са можели да є дадат дори по-ясна представа от тайните доклади, още повече, че тя по природа е прозорлива и с буден инстинкт.
   В такъв случай заговорът за идите, тъй предусещан, оповестяван и издаван, трябва да є се е сторил невероятно несръчен. Клеопатра е свикнала с далеч по-умело прикрити предателства, с безкрайно по-усукани интриги. Трябва да е сметнала, че Цезар ще разнищи работата с обичайната си оправност и според навика си дори ще извлече максимална полза от нея.
   Колкото до prodigia, до тъмния арсенал от символи, чрез който убийството бива предсказано на бъдещата жертва, в по-голямата си част всичко това е чуждо на душевността на Клеопатра. Дори от гледна точка на египетските магии, за които тя несъмнено е знаела туй-онуй, мисълта за убийство на Цезар, подобно на Ромул, като племенно жертвоприношение, трябва просто изцяло да є е убягвала; в най-добрия случай сигурно є се е струвала като фантасмагория на абсолютно оскотели простаци. Накратко – в Рим царицата продължава да живее, да действа и да разсъждава като дъщеря на Гърция, посещавала Александрийската библиотека.
   Най-сетне, дори да е била запозната с тайните на семейните интриги, които притискат Цезар и довеждат до гибелта му – прелюбодеянието на Сервилия, произхода на Брут, – повече от сигурно е, че ще да ги е възприемала без никакъв драматизъм: та при Лагидите са се случвали къде-къде по-лоши неща; пред подобно змийско гнездо нейната политика би била само една – да не обръща внимание или да реже изкъсо. Цезар е решил да не обръща внимание: защо да не е прав? Та той е могъщ, няма по-могъщ от него.
   Може обаче да се предположи също, че Клеопатра, каквато е била хитроумна, е достигнала и до други изводи от чисто стратегически характер, като анализът є е бил напълно лишен от културни предпоставки. Тогава като жена, свикнала с хазарта, е могла да достигне до едно-единствено заключение: наканят ли се група мъже да убиват, колкото и да са глупави и неумели, те винаги успяват; често тъпата омраза побеждава и най-изтъкнатите умове. Тогава е чудно как не е предупредила Цезар.
   За жалост липсва дори ред, който да подскаже точна преценка за мнението є, документите упорито мълчат, забвението е пълно. Историята е пожелала да съхрани само предчувствията на Калпурния от навечерието на трагедията, а също вратите и прозорците в къщата на Цезар, които се блъскат непрестанно в безветрената нощ.
*
*    *
В края на краищата през всички тези седмици императорът си остава един самотен човек. Доверявал ли е на Клеопатра подробностите за маневрите и уловките, с които ден подир ден е затягал хватката си над Сената? Надали, също както и случките по време на последните му публични изяви. За него това са си само римски работи; по същия начин в Александрия той счита дворцовите интриги за територия на младата си любовница.
   Най-сетне в тия дни от февруари и началото на март Цезар усеща, че нещо в Рим не му се подчинява, че отношението на народа се мени, че в него има мътни течения, на които е неспособен да влияе. Ала нима римлянинът би признал съмненията си на жена, при това чужденка? Разбира се, тя си остава негова любовница, майка на неговия син, половинка на неговата мечта. Но също като него тя е горда, умее да играе и силата є е видимо сравнима с неговата, бързо би спечелила надмощие при първата слабост на своя партньор. А да подчертаваме ли, че е жена, по-млада от него с трийсет години, жизнена и здрава, докато тъкмо сега императорът усеща, че тялото му не му се подчинява.
   Тъй често му се вие свят, ставите го болят или се схващат, лишавайки го дори от краткия сън; в края на тази зима болежките на Цезар са като че ли по-многобройни. Но няма свидетелства той да се е оплаквал пред някого. Подготвя невероятния поход срещу партите, най-опасния в цялата му кариера, все едно че е на двайсет години. Когато му прилошее, разиграва пред близките си обичайната комедия с епилепсията, „свещената болест“, която е знак, че дадена човешка обвивка е населена от боговете. Ала някои въпроси няма как да бъдат избягнати: докога ще излиза от неудобните положения с тази пантомима? Какво ще стане с неговото величие, непокътнато до днес, ако болестта безпощадно го повали? Ако трябва да умре в леглото си, нали ще е по-добре да бъде като Александър във Вавилон – или пък, защо не, дори по-надалеч, сред непозната за всички степ, откъдето ще е лесно недостойната за него кончина да бъде представена като героична смърт?
*
*    *
Освен това императорът страда от нещо още по-лошо – нещо, което хора като него никога не признават. Той тръби, че иска битки, мечтае за войни, схватки, завоевания, отмъщения и закръгляване на света – но Цезар е уморен. Преди няколко месеца бегло е заявил пред свои близки, че е постигнал всичко в живота. Дори нещо повече: той приживе е почитан като бог, след като не вярва в боговете и не очаква нищо от никого, освен може би от бъдните поколения. С други думи – от смъртта.
   Във властта човек остава все по-самотен, доближавайки се до неподозирана слава – това е уединението на всепобеждаващия мъж, усещащ настъпването на старостта.
   А в тия дни, когато нещастието зрее, Клеопатра е пламенна, двайсет и шест годишна. Щастливо притиска до себе си дете, син, който ще поеме от нея нейната мечта, мечтата на баща си. В началото на март, след толкова месеци в този град, разяждан от тъмните сили, тя навярно е вторачена в многообещаващата пролет, когато морето отново ще бъде открито за корабоплаване; привиждат є се египетското слънце, ослепителните мрамори на Александрия. Така че дори да е предупредила своя любовник за дебнещите го опасности, в трите дни преди заминаването тя забравя, че той не е вечен.
   Цезар пък е обречен на своето предизвикателство, да се бори с късмета си и със смъртта. Няма време за приказки, не му остава време. Последна крепост е мълчанието, то е сетното двусмислие. Преди края той посреща врага безмълвен и самотен. Странна схватка. Тук няма място за жена. Пък била тя опора за най-великата му и най-стара амбиция.
   Ето защо фаталният петнайсети март, освен че съкрушава надеждите, мечтата на Клеопатра, є отнема една основна движеща я сила: тя ще изгуби не просто любовник, първия в живота си, не само бащата на детето си, та дори и не само гениалния стратег, който є е върнал короната. След баща є Цезар е единственият мъж, с когото тя е разговаряла, разговаряла истински. При тях е налице равнопоставена привлекателност, слияние на думи, изкуство на мълчанието, на усмивките, на отприщения смях. Но Цезар я лишава от споделения последен миг – от словата, които биха подкрепили любовника, биха го дори спасили, защо не, нека да е илюзия, но какъв утешителен мираж, – от всички тия последни съвместни преживявания; той посреща смъртта без нея.
   Двойна болка за Клеопатра. Жестока, дълбока рана, непоправимо разкъсване, което повече от всяка друга загуба обяснява поредицата от повече или по-малко романтични събития, белязали тринайсетте години живот, които є остават. Никой от обкръжението на царицата не се догажда за това интимно поражение, а е лесно да предположим, че Клеопатра безкрайно се старае да го прикрие. Сигурно е обаче, че в утринта на мартенските иди, когато кръвта изтича буйно на пода на Курията от тялото на Цезар, изтича отведнъж и нейната младост.
*
*    *
Как е научила за трагедията? Кой ли є е съобщил, дали се е разхождала из града, или си е играла със своя син в Цезаровите градини, кой се е спуснал към Трастевере да є разкаже, кой е бил шпионинът или довереникът и колко време е изминало след престъплението?
   Може пък да е усетила бедата само по тишината, която отведнъж е надвиснала над домовете от другата страна на Тибър: когато се разнася новината за светотатството, народът на Рим се изпокрива, опразват се и най-малките улички, навсякъде се виждат само залостени врати и изоставени сергии. В скривалищата си всички жители очакват завръщането на прокълнати дни като по времето на Марий и на Сула, когато по кръстовища и проходи внезапно изникват купища обезглавени тела, изоставени на псетата и на червеите; хорицата се свиват по ъглите на къщите си и треперят, и шепнат как в небето се събират кървави облаци.
   За кой ли път, когато Клеопатра трябва да чуе нечуваното, да приеме неприемливото, Историята запазва пълно мълчание. Тя е скрита от очите ни в ужасната си болка, оставена зад кулисите за кой ли път, след като е сред основните действащи лица в разгърналата се драма. Можем само да установим, че достигналият до нея разказ за последните мигове на императора трябва общо взето да е бил сходен с предадения ни от древните историци: със същите щедри подробности, със същото нарастващо трагично вълнение. Удивителната точност в изброяването и последователността на фактите не е никак учудваща: както е предвидено, убийството бива извършено в Помпеевата курия, пред деветстотин свидетели – сенаторите; още щом Цезар напуска дома си, все по-гъста тълпа проследява придвижването на неговата носилка до местопрестъплението. Пътят му трае близо час; така множество свидетели имат възможност да наблюдават случващото се около императора.
   Първият факт, който те си припомнят след първоначалното изумление, е следният: на стотина метра от обиталището на Цезар, няколко минути след като той излиза от къщи, става блъсканица. Настойчив бегач се опитва всячески да разбута тълпата, следваща носилката на императора. Човекът – навярно роб – носи съобщение за Цезар. Не знае съдържанието му. По-късно се разбира, че посланието го предупреждава за заговора.
   Забързан към дома на императора, раздразнен и измъчен от усилията да си пробие път, вестоносецът не забелязва, че носилката го е подминала. Накрая пристига у Цезар, където му казват, че той току-що е тръгнал; а понеже не знае нищо за повереното му послание, вместо да се опита да догони императора, човекът решава да изчака завръщането му.
   В това време носилката на Цезар продължава да се придвижва от улица на улица със същото затруднение, непрестанно забавяна от разкопани места, от неравностите и от блъсканицата. За последен път Цезар измерва с несъкрушимия си взор над главите на ликторите и на свитата от свои приятели и придружители напредъка на ремонтите, започнати от него в града, включително на новия площад, който ще носи името му, Форум Юлиум, както и съвсем новия храм, посветен на неотстъпно вярната му до този ден богиня Фортуна. При всеки мост, при всяко кръстовище тълпата се сгъстява; подават му прошения, приветстват го.
   На стотина метра от Курията носилката спира: за нея се е хванал един непознат. Човекът – като че ли грък – размахва свитък, който иска на всяка цена да предаде на Цезар. Императорът решава, че и това е прошение, и го подава на един от ликторите, без да го чете. Всъщност свитъчето също му открива съществуването на заговора, при това с множество подробности.
   Носилката продължава към Курията. Объркан за миг, човекът се съвзема и решава да изтича подир нея. Отново се вкопчва и поисква императорът да прочете начаса съобщението му. Цезар кима, но не го прави. Като че ли бърза да стигне.
   Сега вече е пред Курията. Слиза от носилката. Суховат, безстрастен, както винаги, изправен, със златен лавров венец и пурпурна тога, също украсена със злато. Брут и Касий го очакват пред сградата начело на останалите съзаклятници. Те са с опънати докрай нерви: от четири часа го дебнат; през тази безкрайна засада съпругата на Брут – Порция, дъщеря на Катон, ако е нужно да го припомняме – непрестанно праща хора, за да є предават новините. Крайно непредпазливо. Дали приятелите на Цезар са забелязали? Дали той е наясно, че работата не върви на хубаво и че оръжията на съзаклятниците ей сега ще се стоварят върху него? Но ето че един сенатор се откъсва от групата. Хвърля се към него, прошепва му нещо.
   Брут и Касий вече се смятат за разкрити и дават на останалите съзаклятници уговорен сигнал: по-добре да се самоубият, отколкото да попаднат в ръцете на тиранина. Ала Цезар слуша съвсем спокойно своя събеседник. Явно става дума за незначителни неща.
   Тук е и Спурина. Цезар му извиква: „Ето, днес са мартенските иди!“ Онзи мрачно отвръща: „Така е, но още не са свършили.“ И прорицателят уточнява, че и през тази сутрин знаците все тъй си остават лоши.
   Верен на себе си, Цезар не се съобразява. Влиза в Курията. Продължава да държи в ръка свитъка, който го предупреждава за заговора.
   Сградата е внушителна, почти разкошна; построена е от Помпей благодарение на заграбеното от него на Изток; впрочем по средата на залата има негова статуя. Старият, свинеподобен и тлъст завоевател е изобразен в героичната голота на гръцки атлет; в едната си ръка държи глобус, изобразяващ земята – символ на мечтата за закръгляването на света, която Цезар окончателно е присвоил от него в битката при Фарсал и която подир два дни се кани да доосъществи, стига късметът му да продължи да работи.
   Антоний още не е влязъл в Курията. Не без основание съзаклятниците са преценили, че дори самичък той може да провали техния план: великанът е наблюдателен, живее непрестанно в сянката на Цезар и не се бои да нанася юмручни удари. За няколко минути може да се справи със заговорниците. Един от тях – навярно същият, който така умело е успял да измъкне Цезар от къщи – е натоварен да го задържи навън. Също както и в дома на императора дрънкането му свършва отлична работа: Антоний остава да го слуша на площадката пред Курията.
   Планът на съзаклятниците е съвсем прост: щом Цезар седне, ще го обкръжат. Така никой сенатор няма да забележи какво става. Ще бъде съвсем лесно, още повече че в началото на заседанията редовно цари бъркотия: всички по пейките разговарят със съседите си. Трябва да минат доста минути, преди да започнат обсъжданията; в този безпорядък винаги има тълпящи се около императора: бутат се около него, за да измолят някое благоволение, да му предадат прошения.
   Днес първият просител, завтекъл се към Цезар, е един от съзаклятниците, Цимбер. Той е основно лице в плана.
   Никой по пейките не се учудва, че старият приятел на Цезар отива да му се умилква с молби: императорът е изпратил брат му в изгнание. Цимбер го убеждава да го върне в Рим. Императорът рязко отказва. Онзи настоява. Цезар пак отказва. Тогава Цимбер пада на колене и захваща тогата на императора. Вбесен, Цезар го отблъсква.
   Това е възловият момент в заговора: в този миг всичко зависи от ловкостта на Цимбер – той трябва да смъкне горната част от тогата върху раменете на Цезар и да обездвижи ръцете му, откривайки шията, която по този начин става съвършено уязвима за острията.
   Успява да го стори: докато се усети, Цезар е прикован на стола си – животно, изложено според предвиденото на ножовете на жертвоприносителите.
   Императорът възкликва: „Това е вече насилие!“ Опитва да се освободи. С последен напън се дръпва тъй мощно, че Цимбер мъчно съумява да го удържи. Объркани от провала, съзаклятниците не смеят да помръднат.
   Но викът на Цезар се изгубва във всеобщата врява, останалите сенатори не забелязват нищо, според предвиденото. Вбесен, ужасен от непомръдващите си съучастници, Цимбер чувства, че императорът ще се измъкне и надава вопъл към съзаклятниците: „Какво още чакате?“
   Тогава Цезар е поразен от първата кама, на Каска. Острието обаче пропуска целта си, навярно сънната артерия, нанасяйки само повърхностна рана – под ключицата.
   Съзаклятниците са обзети от паника, Цезар вече успява да им се измъкне, да се надигне. Императорът не е въоръжен, но сграбчва стилото си, улавя ръката на Каска и забива в нея сухото острие, с което се е канел да дращи по восъчните плочки. Викайки, излиза насред залата, за да разберат другите сенатори и да разкъса прокълнатия кръг от двайсет и тримата мъже, който сега се свива около него, докато мечовете се появяват един по един.
   Ревът на Цезар отеква сред мраморните колони до дъното на залата, но нито един сенатор не помръдва. Пронизва го втора кама, в стомаха, силно руква кръв – от двайсет и трите рани, които са му нанесени, само тази е смъртоносна. Като в някаква пресилено театрална сцена, Цезар рухва до основата на Помпеевата статуя. Ръката му все още стиска свитъчето, което го е предупреждавало за заговора.
   Подобно на отмъстителен призрак, върху тялото на императора пада сянката на стария му съперник. Деветстотинте сенатори са застинали в свещен ужас по пейките, а кръгът на съзаклятниците се свива около поваления мъж. Касапницата може да почне.
   Един по един, според клетвата си, заговорниците размахват своите мечове и се свеждат към човека на земята. Цезар не прави и опит да се защити: сред изкривените от ненавист лица, надвесени над него, той е разпознал лицето на Брут. Промълвя полугласно: „И ти ли, сине мой?“
   Цезар не го моли за пощада, не му отправя проклятие, не зове никого, не вика, не мълви името на някой бог – той мълчи; само събира последни сили, за да покрие с края на тогата лицето си, та след смъртта семейството му да може да наложи върху чертите му восъчната маска, която ще ги увековечи. Постъпка, достойна за славния му и древен род: това е единственото, за което мисли Цезар, докато мечовете промушват и разкъсват плътта му.
   Още няколко удара – и край на трагедията, грамадна локва кръв се разстила под статуята на Помпей, Цезар издъхва; сякаш стреснати внезапно от неспирно леещата се кръв, убийците чак забравят края на своя план: имали са намерение да окачат трупа на касапска кука, да обиколят победоносно с него из улиците на Рим и да го хвърлят накрая в Тибър, та да потъне във водата и – най-велико оскърбление – никога да не познае покоя на гроба.
   Съзаклятниците са обзети от паника, ужасени от светотатството; те се спускат извън залата. Ала вместо да се озоват зад кулисите на театър след една великолепно изиграна и поставена трагедия, пред тях е народът на Рим: разхождащи се, любопитни, дребни зяпачи, които начаса забелязват залетите им от кръв тоги и обезобразените им от уплаха лица.
   Вътре в Курията деветстотинте сенатори са завладени от същото раздиращо чувство, те забелязват, че тялото на основния актьор в драмата не се надига, че кръвта, оплискала основата на Помпеевата статуя, е истинска, че в сянката є лежи същински труп; с една дума – Цезар е мъртъв.
   Доскоро неспособни да помръднат, на свой ред и те са обзети от паника; сякаш за да избягат от прокълнат кръг, те се спускат извън Курията, блъскат се отчаяно и оставят императора с изтичаща кръв под статуята на неговия стар враг.
   Близо час лежи тъй трупът на Цезар, под статуята на Помпей, в празната Курия, докато накрая трима негови роби, от преданост към своя господар, събират смелост да проникнат на това място, което иначе е забранено за тях.
   Acta est fabula, както се казвало на латински в края на трагедиите: пиесата е свършила – всички актьори, и главните, и фигурантите, са изпълнили съвършено ролите си. Дори императорът, който цял живот не е имал вкус към драматургията и е написал само една трагедия – „Едип“, чийто текст не е достигнал до нас.
   Когато късметът го напуска, все пак му се пада изключително театрално слизане от сцената, като иронията в него е не по-малка от онази, с която е уязвявал толкова свои съвременници: надигайки своя меч над него, Брут, който е имал възможност след останалите съзаклятници да избира къде да боде, все едно къс месо в касапница, нанася на Цезар удар в слабините.
*
*    *
Разказът свършва – какво ли е било отчаянието на Клеопатра? Дали се е потресла като Сената, неспособна да помръдне, да проговори, да извика? Дали е изпитала ужаса на гръцките героини, на Андромаха или Електра, поразени от нещастна вест? Или се е вайкала като Ифигения, като Касандра, като Медея, като Алкеста, поемаща към гроба? Дали е рухнала от удара, дали е ревала от мъка, дали е драла с нокти страните и гърдите си, както правят александрийските жени, когато смъртта им отнема мъж или дете, дали се е отдръпнала безмълвна, както постъпват тези, които отдавна са свикнали да се примиряват с присъдите на съдбата?
   И тук си оставаме с въпросите. Празнотата е безмилостна – след като ще знаем по часове всичко за Клеопатрината скръб тринайсет години по-късно, когато загива Антоний.
   Но в този случай премълчаното в текстовете не е толкова важно – това е същото мълчание, което в този неповторимо трагичен час настъпва в Рим, мъртвешко мълчание в истинския смисъл, отзвук от бездната, сред което отекват последните срички, отронени от императора пред меча, размахан от сина на някогашната му любовница: и ти ли, сине мой.
   Като толкова много умиращи, императорът се обръща в този миг към първия език, който е изучавал – и това не е латинският. Отново му идват думите от детството, сричките, научени с млякото на дойката му, робиня, влязла в семейството след някоя от източните войни. Кай су текнон – промълвя Цезар, преди да издъхне. Слаба утеха за Клеопатра: неговите последни думи са изречени на гръцки.
 –22–
На другия ден
(16 март–юли 44 г. пр. Хр.)
Къде и как е намерила Клеопатра сили, за да се справи, не се знае. Нито ред за това, което е казала и сторила в часовете, последвали страшната новина, никакъв спомен, увековечаващ смешните или великолепни жестове, с които хората, достигнали дъното на отчаянието, се опитват да примирят себе си и бездната, и които правят царете равни на просяците.
   Твърде бързо обаче є се налага да надигне глава и да си възвърне владетелската гордост; а най-вече – предвидливостта, единственото качество, способно да є осигури оцеляването в предстоящите дни, които без съмнение ще бъдат извънредно бурни.
   Може би отначало е помолила някой жрец от свитата си да изпее жалбата на Изида в деня на смъртта на Озирис – скръбен, вечен израз на тъгата, чиято примка улавя жените: „В дома съм вече без другар, комуто да говоря, без господар-опора [...]. Освен чертите му кое лице бих гледала [...]. Защо оставяш вярната на тебе без отговор, без знак на нежност, върни се! Само с теб обичам да правя туй, което обичам, съпруже, говори ми, спомни си как будех твоя дом със звън на арфа, как радвах те със звук на флейта [...]. Все плаче сърцето ми, не секват сълзите, посърнало е то и мъртво. И сякаш също кани се земята да напусне.“
   Всичко в настоящата драма на Клеопатра издава сходство със съдбата на Неподражаемата богиня: и Цезар като Озирис е пожелал да остави своя белег върху света, да разпространи из него благата на цивилизацията. Също като бог Сет Брут, негов враг и роднина, го вкарва в капан, за да го убие; и в този съдбовен ден Изида налага проклятие над силите на пустинята – а римските мечти се превръщат в пустиня поради безплодността на души, твърде дълго креяли в жалко честолюбие.
   Оттатък болката и за Клеопатра, и за Изида се задава време за отплата, тъй като поне в едно отношение тя е с ход напред спрямо богинята – има син, малкия Цезарион, който като Хор ще може един ден да отмъсти за своя баща, да бъде наследник на делото му, да премахва носителите на злото...
   Впрочем няма нужда Клеопатра да се преструва на Изида в своя траур – тя просто е Изида. Във всичко с изключение на едно, по което безпощадно е приравнена към човешкия свят: колкото и да я смятат надарена за магии, няма песнопение или вълшебна напитка, с които би могла да върне към живот мъжа, на когото е възлагала всичките си надежди. За разлика от бога основател на Египет, Цезар си е безвъзвратно мъртъв и трупът му, намиращ се от другата страна на реката, няма как да попадне в нейните нежни ръце.
   Дори тази мисъл е достатъчна, та гръцката представа за смъртта като гъст мрак, населен от скитащи души, смазани от безкрайна скръб, да потисне царицата; може би, за да є се открият отново пътищата на надеждата, е трябвало тогава някой от обкръжението є – жена от свитата, астрономът Созиген или съветниците є Амоний или Сара, чиито имена са тъй очевидно египетски – да припява в градините на Трастевере отмъстителните закани, с които завършва печалната песен на Изида: „Прекършилият моя час прекършва ме, но аз прекършвам също оня, що прекършва моя час! И смърт на оня, що съпруга от съпругата желае да дели!“
   Дали в тоя миг Клеопатра се е отпуснала, както след смъртта на Антоний, в утешителните прегръдки на Ирада и на Хармион, единствените нейни жени, чиито имена Историята е запомнила благодарение на Плутарх – и то ако предположим, че по времето на Цезар двете верни създания вече са били част от свитата є? Тъй поне си представяме; както предполагаме, че подир болката от рухването на надеждите си царицата е възвърнала изумителната си енергия посредством песнопенията на Неподражаемата богиня. Иначе и тук, и за навечерието на драмата хрониката си остава непоправимо безмълвна относно тези тайни; ако не бе несекващата омраза на Цицерон към Клеопатра, нямаше да знаем дори датата, на която тя най-сетне се е завърнала в Александрия.

*
*    *
Впрочем и ораторът, подобно на всички от неговото съсловие, е понесен от вихрушката, помитаща града. Менят се всевъзможни обрати и политическата бъркотия става все по-голяма; непонятна е и волята на народа.
   Цицерон се включва с все сили: вече е над шейсетгодишен, смъртта на Цезар му предоставя последен шанс да осъществи амбицията, която преследва десетилетия наред – да стане спасител на агонизиращата Република.
   Ала след като храмове и площади прокънтяват от старите му реторични номера и хватки, не успява да се сдържи – просто трябва да узнае какво се е случило с Клеопатра.
   Редно е да признаем – царицата се бави в този град, където нищо не я задържа, дори не и състоянието на корабите є: в деня, когато любовникът є пада под ударите на съзаклятниците, те са готови за отплаване, та нали след три дни императорът и тя са смятали да заминават на Изток.
   Можем да си представим, че на първо време царицата на Египет е чакала да отворят завещанието на Цезар – а това става два дни след убийството, на седемнайсети март, – после пък погребението му, на двайсети март. Но и в средата на април тя е все още тук, без някакво официално решение да възпрепятства заминаването є. Нито един политик не се опитва да се възползва от гибелта на покровителя є, за да є окаже някакъв натиск и да сложи ръка на Египет; нито един противник на Цезар дори не помисля да я вземе за заложница.
   От друга страна, никой не мисли и да я прогонва: няма свидетелства да са я смятали за нежелана в града. Клеопатра е свободна да прави, каквото є хрумне. Тя е без значение. Накратко, на римляните им е все тая дали ще остане, или ще замине. Понастоящем си имат къде-къде по-важни грижи. С изключение на Цицерон.
   Изводът се налага от само себе си: щом царицата на Египет се бави в Рим повече от три седмици подир погребението на Цезар, вместо да хукне към Александрия, трябва да я задържа нещо много съществено. Политическият хаос е такъв, че никой не є обръща внимание. Освен човекът, който в последните месеци през дългите вечери в Трастевере е бил поразен от културата, от младостта, от чара и от презрението є – старата преторийска лисица Цицерон.
   Според него (това се усеща по стремежа му дори след нейното заминаване да говори за царицата с недомлъвки или предпазливи двусмислици) Клеопатра представлява най-страшната скрита заплаха за града. Той никога не уточнява характера на тази опасност – infandum, също неизразима. Иначе няма документи, според които Клеопатра тогава да се е впуснала в някаква интрига. Тогава кое е опасно за Рим в нейния проточил се престой?
   Лесно е за разгадаване: всъщност отвъд жената, засегнала най-потайните му слабости, ораторът си представя тепърва срещу Брут майката на един бъдещ отмъстител, която е и политически звяр, достатъчно способен в тия несигурни дни да наклони везните в полза на омразния му лагер. Освен всичко се носи и нов, неподлежащ на проверка слух, че тя пак е бременна от императора. Впрочем Цицерон не се безпокои от Клеопатра като майка, а от предимствата, коите една тъй честолюбива и ловка жена може да извлече от майчинството – да възкреси великото намерение на Цезар за световна монархия.
   Прав е старият боец. Единствен той е наясно сред мрака, обгърнал Рим – Клеопатра е създание, което никога не се отказва от завладялата го мечта. Ако се бави в Рим, вместо да се завърне в родината си, както би следвало, съдейки по всичко, то е несъмнено, защото търси как да продължи осъществяването на тази своя мечта.
   Как – или с кого.
*
*    *
С Антоний? Дума да не става. В часовете, последвали убийстовото, той мисли само как да избяга. Смята, че го грози заплаха; няма представа, че Брут е настоял отмъщението да засегне единствено Цезар.
   Тъй че, когато научава пред Курията новината за убийството, хуква из уличките край Форума. Зад първия завой като в посредствен роман грабва дрехата на един роб, навлича я набързо, смъква качулката върху лицето си и тичешком отива да се скрие в приятелска къща.
   Остава цял ден там като поразен, неспособен е да мърда и да говори, сякаш го е ударил гръм; а най-вече не е в състояние да вземе каквото и да било решение, докато Рим тъне в хаос.
   За следващите часове заговорниците не са предвидили нищо: потискащ парадокс – Цезар до такава степен ги е привикнал бъдещето на света да зависи от него, че убийците му не могат да си представят нищо подир неговата смърт... След като преминава първоначалното объркване, народът започва по малко да изпълва Форума и им иска сметка. „Освободителите“ – така се наричат самите съзаклятници – се изплашват и изтичват да се скрият на Капитолия. Долабела, иначе стар Цезаров съратник, веднага се присъединява към тях; само благодарение на хладнокръвието на Лепид, който разгръща войници на Форума, за да удържи разбеснялата се тълпа, римляните не настъпват по свещения хълм, за да изтрепят убийците.
   Изтреблението се разминава някак. Дали през въпросната безкрайно опасна нощ тъкмо тези събития са изтръгнали Антоний от вцепенението му? Тъй или иначе, още щом му съобщават новината, той се сепва и за няколко часа овладява положението с привичната си енергия. Веднага се обръща за преговори към Брут; в знак на добра воля му предава сина си като заложник – детето няма и годинка. Така без насилие постига с всеобщо одобрение Сенатът да се събере на следващия ден в храма на Земята.
   Антоний очевидно е дошъл на себе си: преди да подхване пространни успокоителни речи пред убийците, тайно разпраща послания до привържениците на Цезар, пръснати из цяла Италия, и ги моли да се завърнат колкото се може по-скоро в Града. Със съгласието на Калпурния и на баща є, които го смятат за единствения воин, способен да отмъсти за Цезар, той пренася в своя дом личното ковчеже на императора, същинска златна мина. Още по-ценни са архивите му, съдържащи и плана за нападение над партите.
   Това е ценна информация за Клеопатра. Но какво може да се очаква от мъж, който омеква и клюмва мигом, щом се зададе буря? Трябва да се види как ще действа.
   Всъщност царицата е права да изчаква. През време на заседанието на Сената в храма на Земята Антоний проявява съвършено майсторство при маневрирането: като прощава на убийците и се осланя на скорошното пристигане на ветераните в Рим, постига одобряването на всички взети от императора решения.
   Следва странна нощ на пиршества: Брут вечеря у Лепид, Касий у Антоний, а и всички останали сенатори, били те заговорници или не, поддръжници на Цезар или не, си гостуват и се черпят едни други. Чрез символичното споделяне на обща трапеза и вино те скрепяват едно примирие, за което всеки си дава сметка, че ще бъде нарушено при първия сгоден случай.
   Накратко, прощален гуляй, нещо като предшественик на Тайната вечеря; само дето героят - Спасителя, както също са го наричали – вече е труп, наръган отвсякъде, който вече посинява в един дом наблизо, оплакван навярно единствено от Калпурния.
*
*    *
И в този случай не е известно как е приела Клеопатра вестта за тия непонятни пирувания. Нито пък какво е било мнението є за случката, с която привършва нощта; тъкмо преди да се раздели с Касий, Антоний го пита от упор: „Всъщност ти винаги под лявата си мишница ли носиш камата?“ Касий отвръща: „А ти как мислиш?“ После се ухилва: „И не е малка, знай го, ако ти хрумне един ден също да ставаш тиранин!“
   Най-малкото ще да се е досетила, че кървавата баня няма да закъснее. Но пък е разбрала, че засега е времето на голямото пригрупиране на сили. Важно е да остане тук.
*
*    *
И тъй, в мига, когато се започва играта на съперничещи амбиции, политическият звяр в Клеопатра се пробужда. Няма спор, сърцето є е наранено, и то дълбоко. Но не и главата; а през течащия месец именно главата – яростната воля, вечно живият ум – крепи сърцето.
   Цезар е мъртъв, започва нова игра, трябва да се примири. Също и да признае, че в началото тя си остава за известно време само пионка. Но пък нима тъкмо в това не е нейната сила? Разбира се, при условие, че възприеме стратегията на хищника, попаднал във враждебна среда: да се прокрадва тихичко, да остане невидим. Да се слее с околността, но да си бъде на мястото. Да следи всичко, без да го проследят. Да бъде, където трябва, без да е там, да броди и да обикаля.
   Дебненето е цяло изкуство. Но Клеопатра го умее: та това е нейното ежедневие, откакто е навлязла във властта – скоро ще станат десет години.
   И тоя път ще трябва да преглътне жалбите, сълзите, угризенията. Да действа. Да се прокрадва в сянката, чрез онази нейна глутница осведомители, обучени през шестнайсетте месеца, които е прекарала край Тибър, да подкупват най-могъщите римляни. Царицата отлично познава дребните и големите слабости на римските аристократи: голяма част от сенаторите – включително част от съзаклятниците – са минали през Трастевере, докато императорът е бил жив; тя не е пропуснала тогава, зад гърба на Цезар или с неговата закачлива помощ, да ги проучи.
   Огромният брой сведения є дава увереност, тя несъмнено бързо разнищва причините за убийството на своя любовник, разбира, че освен ритуалното жертвоприношение никой от съзаклятниците няма политически проект – нито за следващите дни, нито за следващите седмици. Първият є подтик е наследен от Флейтиста: да остане в Рим и да си купи привърженици. Освен това иска да опознае изцяло лицето на врага.
   Защото рано или късно – това е неизбежно, също като задаващата се война, при която римляните ще се колят взаимно – този град ще причини зло на нея, на Клеопатра. Преди всичко – защото убийството на Цезар отчасти представлява семеен заговор; към политическите омрази са се прибавили стари, тъмни истории кой с кого спал, също като в древния лагидски род, а тя е забъркана в тях, и то по най-опасния начин: тя, чужденката, царицата, египтянката, има син от жертвата. Детето си е живо и здраво, прилича невероятно на баща си и носи неговото име – Цезарион.
   Засега римляните, с изключение на Цицерон, като че ли са забравили за нея. Но това е временно явление: кой знае дали някой от „освободителите“ няма внезапно да се сети и да ги премахне? Впрочем да си събере багажа ще е дори по-рисковано, отколкото да остане: колкото и ограничени да са възможностите є за действие, ще се лиши напълно от тях.
   Мълчание и търпение – така решава Клеопатра, също както и при превратите, които тъй често са обливали в кръв дворците на Птолемеите. Ще приложи на дело уроците на Флейтиста и методите на Цезар: хладнокръвие, бдителност, хитрост, душене на вятъра, плаване по зрими ориентири. А когато дойде мигът – взимаме, каквото има, втурваме се, нападаме и грабим.
   Ще є се да се включи отново. Играта е единственият възможен траур за политическото съзнание – женско или не. Няма място за страх. Пък и какво има да губи сега, когато Цезар е мъртъв? Само сина си, само него. Малкото гръко-римлянче, детето със смесена кръв, подобно на онова, което ражда вдовицата на Александър, неговата източна съпруга, красивата Роксана. Няколко години по-късно майката и детето умират накрая сред дворцови интриги. Нека само посмеят да изтръгнат от нея, от Клеопатра, нейния Цезарион – със зъби и нокти ще го брани тя; няма да бъде от ония вдовици, които се оставят току-тъй, ще сложи сина си редом до себе си на престола в Египетското царство, което никога не ще падне в ръцете на Цезаровите убийци, поне докато тя е жива.
   Ето това са надеждите на една жена, всичките сили на една царица – въплътени в лицето на едно дете, което прилича на своя баща; заради него, заради това мъниче, което още едва говори, тя упорито се задържа в Рим, в този най-омразен от всички градове. Заради него прави такива тънки сметки, че успява да остане напълно неразгадаема, търсейки при това неизвестното: кой ще пипне залога, кой от всички тия римляни, които се щурат отвъд Тибър – Касий, Брут, Антоний, Лепид? Кой е най-вероятно да се измъкне жив и могъщ от предстоящите трагедии?
   Не бива да тръгва, преди да узнае. И трябва да преодолее затрудненията едно по едно. Първото: отварянето на Цезаровото завещание. Вписал ли е как да се подели светът? На кого поверява императорът нравственото си и политическо наследство? След като е предусещал, че ще загине под ударите на себеподобни, посочил ли е името на отмъстителя?
   Едно-едничко име се носи из града: името на някогашния началник на конницата му, на неговия верен помощник, на човека, извършвал за него славни и безславни дела, чиято висока фигура през последните месеци почти никога не е излизала от неговата сянка – Антоний, четиридесетгодишен, в разцвета на силите си, с несравним опит от бойните полета, преживял какво ли не, верен, познал всички сражения на Цезар, и в Галия, и на Изток, и при Фарсал, и гражданската война, и интригите в Сената, и повратностите на Форума. Като че нищо не може да го измори, нито войната, нито знаменитите му оргии с пиянство и жени.
   Защо тогава побягва тъй странно в миговете след убийството на Цезар, защо прекарва цял ден, без да е способен да отрони и дума, свит като новородено? Само за няколко часа се е открила друга душа освен оная, първата – на слабо същество под външността на красивия гладиатор, на дете, победено, преди да е живяло.
*
*    *
А именно Антоний настоява, със съгласието на рода на Калпурния, да бъде отворено завещанието, съставено преди половин година от императора в самотата на полското му имение върху крехки восъчни плочки, надраскани със стило, както правят обикновените римски граждани.
   Антоний е уверен в своето бъдеще, сигурен е, че градът ще бъде негов, а и светът, оставени от Цезар. Той издава заповед да вземат документа от храма на весталките, където се съхранява, а после да му го донесат тържествено. Разтръбява, че прочитането му ще бъде публично, и кани всеки желаещ да дойде да го чуе.
   Още след прочитането на първите плочки настъпва всеобщо изумление – то обзема и него самия: Цезар оставя по-голямата част от имуществото си на племенниците и на децата на племенниците си, сред които е и слабо известният осемнайсетгодишен сирак Октавиан, болнавият младеж, когото е изпратил преди няколко седмици далеч в Илирия, за да му подготви междинен лагер – и той продължава да го чака там покорно и доверчиво.
   Положението би било направо смешно, ако на последната плочка от завещанието си императорът не заявяваше, че същевременно осиновява назования по-горе Октавиан. Нито дума за Антоний и за неговите приятели: те са споменати в завещанието само допълнително, в случай че първите наследници не са налице. В замяна на това Цезар оставя триста сестерции на всеки гражданин на Рим; подарява на народа и градините си.
   За Клеопатра условията се променят рязко. Известно є е отлично, че от династична гледна точка тя няма какво да чака от подобно завещание: колкото и могъщ и циничен да е Цезар, немислимо е мъж от неговия ранг да признае незаконородено дете, добито от чужденка от Изтока, че и царица. Но пък да вземе да осинови този незначителен син на своя племенница...
   Ала необходимо е човек да се съобразява с фактите: срещу Цезарион вече има узаконен син. Въпреки далечното си родство с Цезар, Октавиан е провъзгласен за негов наследник; от свещените недра на смъртта той е озарен завинаги със сиянието на императора.
   Но дали слабакът ще има нахалството да приеме едно такова наследство? При сегашното положение в града да се обяви за негов син би могло да означава и смърт в рамките на няколко часа. А и как да си представи човек името на Цезар, свързано с жалкото телосложение на подобен хърбел, на тоя кльощав никаквец, за когото не се знае нищо, освен че мрази войната и по всяко време на годината кашля ужасно...
   И тъй, в часовете след отварянето на завещанието Рим си задава безкрайни въпроси относно избора на покойния: защо така очебийно е отхвърлил Антоний? Защо вади от мрака „младока“, както го нарича Цицерон, това непрестанно хремаво и навлечено хлапе? Дали защото императорът е преспал с него преди няколко години, както твърдят злите езици? Или просто защото Цезар е сметнал, че склонността на Антоний към виното и жените би му попречила, въпреки огромния му боен дар, да държи здраво Рим и необятните му завоевания? Но тогава отде-накъде тоя рахитик с пъпчива кожа? Нима сам Цезар не бе заявил преди три седмици, че не се бои от никого, освен от слабите и бледите?...
   Може би императорът все още се е надявал Калпурния да му роди дете – в документа се споменават множество настойници, ако му се роди син след смъртта. Възможно е също той да е смятал в деня, когато се е заел да пише последната си воля, че винаги може да я промени. Или пък предполагаемата му близост с младока му е позволила да открие у него един политически гений?
   Загадката си оставала: в завещанието на Цезар липсва дори и ред по въпроса какъв курс да следва Рим. С други думи, Цезар се разделя с политиката по същия начин, както и с любовта: без обяснения. Все едно казва: след мен – нищо.
*
*    *
Въпреки резките по восъчните плочки, ето че Рим отново е върнат към изначалния хаос. Близките на кльощавия Октавиан са обзети от паника и начаса, заедно със съобщението за смъртта на чичото на майка му, му изпращат послания, увещавайки го да отхвърли наследството.
   Клеопатра не губи хладнокръвие: остава в Рим. Играта продължава. Поне за следващите дни тя е откъм печелившата страна. Ала, също както и по-предния, и предния ден, всичко може да се случи.
*
*    *
Погребението е извършено след два дни. Преди отварянето на завещанието и независимо от своята увереност, че ще наследи императора, Антоний предвидливо е изискал от Сената тържествено погребение на държавни разноски. Дали ще се възползва от него, за да спечели народа и да вземе властта? Неприятелите му се кълнат, че ще стори тъй. Нищо обаче не подсказва това; засега Рим се колебае.
   Никога народът не е бил тъй непредвидим, както през утринта на изгарянето. Ветераните на Цезар са пристигнали в Рим въоръжени до зъби. Според обичая церемонията е открита с по-гребални игри. На Форума е издигнат декор на храм, представляващ светилището на Венера Прародителка. Дали статуята на Клеопатра-Изида също се е намирала там, както в главния храм? Не се знае. Сигурно е обаче, че трупът е поставен върху разкошно ложе от слонова кост, застлано с пурпурно-златна покривка; до главата като в театър има малка колона, на която е провесена раздраната и окървавена тога на покойния император.
   Призовани за случая актьори влизат и прочитат под звуците на флейти откъси от трагедии – всички те призовават към отмъщение. Всеки знае кой е подготвил мрачната сцена: Антоний. За всеобща изненада той не се изтъква; когато идва ред на неговата реч, след като глашатай обявява тържествено, че императорът е удостоен с всички човешки и божески почести, той се задоволява да добави само няколко лишени от яркост свои думи.
   Изваждат ложето от декора, за да го пренесат до Марсово поле, пред паметника в знак на почит към Юлия, дъщеря на Цезар и съпруга на Помпей, където е издигната кладата. Мястото е единодушно избрано като символ на сдобряването на двете фракции, които от толкова дълго време разкъсват Рим. Ала когато шествието минава през Форума пред трибуната за оратори, тълпата започва да роптае. Едни викат, че тялото трябва да бъде изгорено на Капитолия, в храма на Юпитер; други искат това да стане на мястото на трагедията, в Помпеевата курия.
   Антоний незабавно се възползва от случая: под предлог, че иска да въдвори ред, той взима думата с мощния си глас и започва да обикаля около погребалното ложе, сякаш е вдъхновен от отвъдното.
   Всички замлъкват. Антоний си поема дъх и подхваща реч, по-скоро напомняща театрален монолог, отколкото ораторска изява: простира ръце към небето и вещае, че там се е явил нов бог, в следния миг се задушава от ридания заради изгубения приятел. Редува похвалите и оплакванията тъй артистично, че тълпата замръзва. И когато усеща, че тя е напълно омагоьосана, внезапно завършва номера си с великолепен финал: сграбчва окървавената тога и я размахва.
   Знамето на отмъщението. Начаса хилядите са обзети от вълнение. Ала трябва Антоний да е подготвил и усъвършенствал твърде внимателно своя план, защото тъкмо в този миг двама въоръжени мъже хващат восъчните факли, горящи над погребалното ложе, и подпалват покривката, метната върху трупа.
   Тя пламва; същевременно тълпата изпада в транс. Всеки иска да добави нещо от себе си в импровизираната клада, трошат се скелета, разглобяват се пейки, трибуни и лавки; сред неописуема бъркотия са изтръгнати всички храсталаци из Форума; докато пламъците поглъщат вече трупа на Цезар, актьорите и флейтистите си пробиват път към кладата, смъкват одеждите си, разкъсват ги и ги хвърлят в огъня.
   На свой ред ветераните на императора тичат и запокитват в него оръжията си. Настъпва всеобща истерия; матрони се втурват към кладата и мятат в нея скъпоценностите си; някои дори разсъбличат своите деца и хвърлят сред пламъците претекстите и ритуалните им огърлици, сякаш посвещавайки потомците си на отмъщаването на Цезар.
   Антоний не попречва на всичко това. Целият народ се стича и минава покрай кладата; най-сетне напред излизат и чужденците, живеещи в града, на които Сенатът е разрешил всяка народност да изрази почитта си към императора според обичаите на съответната общност.
   Дали Клеопатра е водила жалейната египетска група? Дали се е взирала сред оплаквачките, прегърнала здраво детето си, в кладата, сред която догаря онова първо обичано от нея тяло, промушено в слабините от сина на друга жена – от двама врагове, които навярно са я дебнели сред тълпата, – дали е проявила същата гордост, каквато и в своята вила в Трастевере? Или пък скръбта є е избликнала със същата сила, както отчаянието на евреите, безутешно жалещи за римлянина, позволил им да отворят отново своите синагоги? И дали също като тях и в следващите нощи се е връщала да пролива сълзи на мястото, където е била кладата на Цезар?
   И за това текстовете не казват нищичко. Впрочем, ако Клеопатра бе надхвърлила общоприетото в страданието си, хрониката би упоменала този факт, а царицата на Египет, подобно на Цезар, в този случай и на Антоний, винаги използва зрелищата съзнателно. Твърде вероятно е, ако Клеопатра е присъствала при погребението на своя любовник, да е имала представа как ще се развие то. Антоний е определил за себе си главната роля; тя не би спечелила нищо, ако се опитва да се надпреварва с него. Следователно едва ли ще да е променила своята тактика: да присъства, без да се натрапва, да се слива с околността. А когато церемонията е приключила, да се завърне в Цезаровите градини, които вече са собственост на народа, и пак да чака – но какво?
*
*    *
Нищо не се случва, все тъй няма яснота. Напротив, минават часове, дни, а всичко се обърква и положението става все по-сложно. Още щом кладата на императора изтлява, стотици римляни измъкват с маши главни от нея и се втурват към домовете на заговорниците, за да ги подпалят. Пламъците заплашват цели римски квартали, налага се да се намеси войска. В яростта си народът разкъсва през тази нощ някакъв нещастник, чиято единствена вина е, че носи същото име като един от съзаклятниците.
   Оттук насетне Антоний сякаш е този, който владее положението; вероятно тъкмо той е дал възможност на Клеопатра да си остане във вилата на Цезар. Разполагайки с архива на императора, сам взима решения, назначава нови сенатори, освобождава затворници, връща в града изгнаници по своя преценка, изменя по своя угода законови текстове и урежда безкрайните си дългове с богатството, което Калпурния му е поверила тъй непредпазливо.
*
*    *
Едва ли във всичко това има нещо, което не би се понравило на Клеопатра: в нейния род на упражняването на власт винаги се е гледало по този начин. Тогава защо след около три седмици тя решава внезапно да вдигне платна и да замине за Александрия? По онова време няма свидетелства за някакви размирици в Египет. В Рим нещата са в застой: Антоний все тъй си разиграва коня, няма бунтове, нито приказки. Само се говори за послание, пристигнало от далечна Илирия: отговор на Октавиан на писмата, с които семейството му го убеждава да отхвърли наследството на Цезар. След като размишлява няколко дни, той казва своята дума: стих от „Илиадата“, от прочутия момент, където Ахил отвръща на умоляващата го Тетида, че дори да умре, ще отмъсти за Патрокъл: „Нека веднага умра, че оставих без помощ да падне моя приятел!“
   Същевременно Клеопатра несъмнено научава от своите осведомители, че Октавиан е тръгнал на път и скоро ще пристигне в Рим. Разбира се, Антоний, също както и Цицерон, както и римската политическа класа като цяло, го смятат за недоносче, за незначителна пионка, която ще бъде смазана при първия сблъсък. Преценката на Клеопатра обаче е различна: та нали и самата тя е била от онези, които никой не очаква? И тя не е влизала в сметката за престола; а ако Октавиан се е появил някой път в Трастевере в сянката на Цезар, тя ще да е забелязала пронизителните му очи и злобните му черти.
   Затова, когато в средата на април научава, че Октавиан, вече на път към Рим, настоява да го наричат Цезар, тя се сеща за основното правило на Птолемеите и на фараонския двор – внимателно със змиите, особено ако не са големи. Нарежда на своите моряци да разпънат платна; в този миг разсъждава като майка, като гъркиня, като лагидска княгиня – а също и като наследница на Александър.
   За кой ли път съдбата на Цезар сякаш напомня историята на македонския завоевател – обединителят на света е умрял, без да съумее да завърши делото си; още прахът му не е изстинал, а вече има борба за наследството му. След като не са успели да разкъсат тялото му, те ще си оспорват покорените от него земи и ще ги направят на парчета; горко на оня, който се озове на пътя на войските им...
   По-добре да изчезне, преди да е започнала касапницата. Да се измъкне от дяволския кръг на родови отмъщения, да забрави рухналия блян, да се захване с най-неотложното и най-сигурното, да спаси онова, което може да се спаси, да пази основното, Египет, своето царство, ключа към Изтока. И своя син.
   Впрочем от планините на тъмната Етрурия до Рим е достигнал слух за ново, извънредно мрачно предсказание, което обаче било съвсем сигурно, защото излязло от устата на най-стария от тамошните прорицатели: „Ще възкръсне старата царска власт. Всички римляни ще станат роби – освен един.“
   Пророкът не казва кой ще бъде щастливият победител, но из улиците на града хорицата шепнат, че всички, които са били някак замесени в убийството на Цезар, ще бъдат безмилостно преследвани от проклятието на боговете.
   Така че – бързо през морето. Островите се нижат под пролетните ветрове, солени пръски изпълват въздуха, покой или бури, няма значение – стига само една вечер на хоризонта да грейне светлината на Фара и една прекрасна заран вълните да отстъпят пред бляскавия образ на Александрия.
*
*    *
Отделят се от брега някъде около тринайсети април. Трябва да е загърбила храбро италийската земя: в края на краищата, както по времето на баща є, така и през месеците, в които е споделяла мечтите и леглото на Цезар, бреговете на Тибър не са є донесли късмет. Все се е сривала от надежда към отчаяние; а след края на този любовник, който я е отстранил от своята смърт още преди да падне под ударите на убийците си, вече познава и отхвърлянето чрез мълчание – една болка, съвсем нова за нея.
*
*    *
Новината за заминаването на Клеопатра е безкрайно успокоителна за Цицерон. Той обаче си е притеснителен. Разполага със свои хора из пристанищата по Средиземноморието и следи царицата през цялото време, докато трае плаването.
   Според някои ораторът иска преди всичко да е наясно как стоят нещата с приписваната є нова бременност; твърди се също, че той изпитва огромно облекчение в деня, когато научава, че през време на пътуването Клеопатра е изгубила второто дете.
   Едно просто, случайно, подхвърлено предположение. Най-често повтаряната мълва през тази съдбоносна година е, че слънцето си останало все забулено в мъгла, а времето – студено, както и че плодовете изгнили по дърветата, преди да узреят. Сякаш природата след предупрежденията за смъртта на императора скърбяла за него.
   Никога няма да разберем дали животът в утробата на царицата е бил прекъснат преждевременно, нито пък дали слухът за тази втора нейна бременност е бил основателен; а и нима има някакво значение – независимо дали случката е истинска или измислена, тя е само пореден символ на една покосена мечта. Мечта, която ще възкръсне.
   Сред чудесата, дадени от боговете, има и един безспорен знак на надеждата: някъде около два месеца подир завръщането на Клеопатра в Египет нейните астрономи виждат как през зодиака се раздиплят косите на една комета. Наблюдават я само седем дни; скоро до царицата достига мълвата, че тя е била забелязана и в небето над Рим, където веднага я нарекли „звездата на Цезар“.
   И тъй, мълчанието на нейния любовник вече се е сляло с мълчанието на безкрайността, ала си има форма – бегла, ярка като неговия живот: блестящата диря на един звезден шлейф.
–23–
Бурята
(юли 44–октомври 42 г. пр. Хр.)
Проходът на Фара. Извивката на обрамчилия залива оплискан мрамор. Пристанището с дъх на бензой и смирна, удавян внезапно от мириса на риба. Десетки полюшващи се кораби. Мачти и платна, изхабени от толкова стъпки кейове, рибарски мрежи, бали коприна и папируси, амфори, повредени котви. Сякаш нищо не се е променило.
   Освен гледката откъм морето: започнатият преди три години паметник в чест на императора е завършен. Стига ли това, за да бъде забравено миналото? На мястото на Библиотеката има обгоряло пространство; Клеопатра довежда от Рим своя син от Цезар, но с нея е и нейният брат и предполагаем съпруг, последното мъжко чедо на лагидския род, което вече е на петнайсет години и все тъй няма думата. Следва я, където отиде, няма друг избор, освен да се отзовава на милото име, което му е дадено – Птолемей Любящия сестра си. А несъмнено я ненавижда: откъде-накъде нравите ще се променят в това змийско гнездо?
   Може би се опасява достатъчно от кака си, за да сдържа омразата; но пък „съветниците“ му я подклаждат, и то жестоко, още повече че императора вече го няма, за да ги държи на разстояние. Те жадуват да подхванат пак старата песен – заговори, убийства, дворцови преврати; разполагат с готова кандидатка за мястото на царицата: по-младата сестра Арсиноя, пощадена от Цезар след триумфа.
   Младата княгиня все тъй крее в храма на Артемида в Ефес. Като достойна дъщеря на Птолемеите обаче ни най-малко не се е отказала от отмъщението. Би била във възторг да измести Клеопатра, да се възкачи на престола с младока в семейството. Тази надежда є помага да преживява в сумрака на храма.
*
*    *
Клеопатра знае за смъртната омраза на сестра си и става двойно по-предпазлива. Преструва се на безразлична, както е обичайно за дворцовите нрави. Всичко е за заблуда, как иначе: само четири-пет месеца след завръщането є в Александрия – срокът явно цели спазване на приличието – внезапно е обявена смъртта на нейния брат-съпруг, а царицата определя своя син за наследник на покойния є брат. След това все тъй спокойно решава да промени и официалното си прозвище. От Богиня, обичаща своя брат, се провъзгласява за Богиня, обичаща своя баща и своя син. Съвсем логично и хладнокръвно премислено: нали сама е разпоредила младият Птолемей да бъде убит.
   От змийското гнездо остават при това положение само Арсиноя и тя. Все някой ден едната ще трябва да се отърве от другата. Засега Клеопатра има явно надмощие.
   Условностите изискват тя да даде публичен израз на новото състояние на династията; това става с дългите и странни поредици от титли, които представляват и нещо като политически декларации. С новите си прозвища Клеопатра заявява, че се счита за свързана с лагидския род единствено посредством покойния Флейтист и посредством детето със смесена кръв; с прозвищата на мъничето-фараон, които променя едновременно със своите, тя подчертава по-гордо отвсякога произхода му по бащина линия: Птолемей-Цезар, Бог, обичащ баща си и майка си.
   Дали смята, че вече вълшебното име Цезар ще отчае Арсиноя и нейните главорези? Или пък мисли да посегне към наследството на императора от името на своя син, противопоставяйки се на Октавиан? Най-вероятно – и двете; във всички случаи хората от рода на Лагидите не мирясват никога: все някъде, все някога се проявява някаква остатъчна злост, някоя стара неприязън, търсеща удовлетворение. Сигурно е, че прозвището, което Клеопатра дава вече на своя син, означава едно – някой ден той ще трябва да играе ролята на Хор Отмъстител; а за да бъде това съвсем ясно, през тия месеци, в които тя отново заживява като фараонка, се разпорежда в Горен Египет да бъдат изваяни няколко барелефа, изобразяващи Цезарион като бога-ястреб.
   Впрочем царицата не забравя света на човеците. Александрийската война и превратностите на нейния род – политическата плетеница, в която се улавят последователно и Дебелака, и Съпругата, и Шундата, и Кучия син, и Нахута, и Береника, и Флейтиста – никога няма да се заличат в паметта є. От тях тя е научила един добър урок: когато става дума за унаследяване, господарите на Александрия не могат да минат без намесата на Рим. Вярно, че все още може да се извършват убийства; но и за тях, както и за всяко друго нещо, трябва да има одобрение на Сената. Клеопатра е отровила своя брат, всичко е наред. Но нищо не е наред с правото на нейния син да бъде фараон. Ако тя не успее да уреди признаването му от Рим, Арсиноя ще се надигне и тогава и нейните дни, и дните на сина є са преброени.
   И тъй, Клеопатра се захваща чрез неколцина ловки посредници да издейства от Сената узаконяване на извършения от нея преврат-убийство. И дума не може да става да се завърне в града със седемте хълма: точно както е предсказал старият етруски прорицател, Рим е в плен на силите на хаоса. Новите Ромул и Рем са Антоний и Октавиан; през изминалите месеци вторият се е оказал дори по-опасен, отколкото е предполагала. С удивителни за възрастта му енергия и жестокост той се бори за наследството на Цезар. Въпреки неприязънта на убийците на императора носи името му; нещо повече – опълчва се срещу Антоний, макар той да е с двайсет години по-възрастен от него. Още щом пристига в Рим, си поисква имуществото на императора и го призовава да му даде отчет за преговорите, които е провел с Брут и Касий след идите.
   Подир няколко бурни седмици, в които двамата за малко не достигат до открит сблъсък, Антоний усеща, че ще трябва да се съобрази с дребосъка: младежът по инстинкт е наясно с властта, също като Клеопатра. И също като нея харесва тъмната страна на властта. Пресметлив, умеещ да използва чара си, той незабавно извлича всички възможни облаги от името и от имуществото на Цезар. Лукаво и хитроумно, както би сторила и тя, съумява да сипе празни обещания и да раздава пари. Така за кратко спечелва благосклонността на народа; още по-голямо постижение за начинаещ е, че вече е успял да си осигури верността на двама от най-даровитите мъже по онова време: изключителния морски пълководец и стратег Агрипа и младия етруск Меценат, елегантен любител на изкуствата, толкова културен и фин, че ако се е срещал с Клеопатра, тя надали го е забравила – той също е потомък на старинен царски род. Но в тия объркани дни Октавиан се обвързва с етруска не от предана обич към красотата, а поради най-груб прагматизъм: няма по-умел мъж за преговори от Меценат, няма по-тънък играч от него; освен това той е гений в събирането на сведения. Не пропуска нито една креватна тайна, нито един слух за заговор; Меценат притежава в еднаква степен и литературни, и следователски наклонности.
   Иначе Антоний продължава да бъде любимец на тълпите; въпреки своя възход Октавиан не може да го измести. Освен това трябва да се съобразява с Лепид, мълчалив, честолюбив и непредвидим. Насред тия схватки Цицерон е принуден да си даде сметка, че, колкото и да е ужасно, никой няма предвид него самия, що се отнася до властта. При това положение сам не знае към коя страна да се присъедини. Привързаността му към свободата го подтиква към убийците на Цезар, но тъй като държи на гражданския мир, вече съжалява за случилото се на мартенските иди.
   Като не може да измисли друго, започва да сипе публични оскърбления срещу Антоний, с което радва Октавиан. Но старият оратор изпитва и огромно недоверие към дръгливия младеж, който тъй лесно печели привърженици. Брут и Касий пък са във възторг от дрязгите, възползват се от случая да посъберат по някой и друг легион и изчезват по посока към Азия, откъдето се готвят да завземат властта.
   Все по-очевидно е, че осем месеца след мартенските иди делото на Цезар е съсипано и пак започва гражданска война. И нито един от ръководителите на фракции не успява да надделее над другите. Накрая безредието става толкова лошо, че след година и половина Октавиан, Антоний и Лепид се примиряват с едно извънредно неудобно решение: да управляват и тримата.
   Споразумението е скрепено с клетва и подсилено, както се смята, от брака на Октавиан с доведената дъщеря на Антоний; после тримата мъже се спогодили относно враговете, които искали да избият. Семейните и политическите омрази са толкова заплетени, че за някои глави се водят безкрайни пазарлъци; Антоний настоява за главата на Цицерон; Октавиан е против, но пък изисква да бъде усмъртен вуйчото на Антоний. Накрая двамата достигат до съгласие на разменен принцип. После Лепид, Октавиан и Антоний влизат в Рим начело на своите войници; започва неумолимата мъст, която са замислили: проскрипции, легални масови убийства, също като по времето на Сула. Излиза обява за нечия глава и тя пада. Поводът е политически, най-често основанията са лични: стара кавга за наследство, просто подозрение за прелюбодейство. Жената на Антоний, Фулвия, също използва да вкара в списъците свои лични врагове, като например някой си Руф, когото преследва безпощадно, понеже преди няколко месеца е отказал да є продаде вилата си.
   По този начин за няколко месеца значителна част от римската аристокрация е унищожена – най-малко две хиляди души. Най-известната жертва на тази кървава баня е Цицерон, заклан при опит за бягство. Обезглавяват трупа – с три удара, докато се получи, – отрязват му ръцете и ги отнасят на Антоний заедно с главата. Той я е спазарил с Октавиан срещу главата на вуйчо си и се радва гръмогласно.
*
*    *
След новината за смъртта на стареца Клеопатра може да е чула и за мълвата, носеща се като заключение на този разказ: когато съзряла главата на Цицерон, Фулвия, Антониевата съпруга, се радвала дори повече от съпруга си. Плюла в мъртвото лице, обсипала го с ругатни, след което пробола езика с иглата си за коса, брътвейки проклятия. Антоний не є попречил; доста изчакал, преди да се реши да изтръгне от нея злощастната останка и да отиде да я окачи заедно с отрязаните ръце на трибуната на Форума.
   Какъв е всъщност този Антоний, та да отстъпва тъй пред яда на съпругата си, тая мъжкарана с лице, изкривено от постоянния гняв, който я изпълва? Каква дълбока рана разяжда тоя весел воин, славещ се иначе, че е по-бърз в прошката, отколкото в яростта? Какво тайно влечение към женската жестокост, каква слабост, известна само нему, го подтиква към такава главозамайваща наслада от бездната на небитието?
*
*    *
Навярно и той по нещо си прилича с нея. Но в тези дни, когато пак се е захванала да живее като фараонка, Клеопатра не си позволява подобна тръпка, подобно опиянение. Каквото и да прави, където и да отиде, детето є е винаги наблизо. То расте и разчита на нея; а и тя разчита на него.
   Все є е едно дали Цицерон е умрял. Толкова го е презирала, че гибелта му не є доставя дори удоволствие; за нея са важни точността на отвъдморските новини и ползата, която би могла да извлече от тях. Разчита на своите хора, на редовно изпращаните им доклади въпреки пречките, спъващи предаването на съобщенията – корабокрушения, бури, пиратски нападения, както и съвършено непредвидимите обрати на започващата отново война.
   Осведомителната є мрежа е здраво изградена: в тези смутни времена тя като по чудо следи събитията в Рим тъй отблизо, че успява да представи молбата си в Сената през период, в който Антоний за кратко взема надмощие над Октавиан.
   И тъй, договорът, постановяващ отново независимостта на Египет и признаващ Цезарион за фараон редом с нея, е одобрен без никакви затруднения; Клеопатра отново дърпа юздите сама. Освен това се е сдобила с талисман, несравнимо по-мощен от амулетите, обсипващи някогашните фараони: името на Цезар.
   Защото едва две години подир смъртта му Рим обявява също, че императорът вече е зачислен към боговете. Тепърва ще бъде наричан единствено „Divus Julius“; на мястото на кладата му ще се издигне храм, денят на убийството му ще се смята за пагубен, ликът му ще бъде изнасян заедно с изваянието на Венера в шествията при игрите в Цирка; най-сетне образът му ще бъде махнат от поредицата портрети на предци, която родът Юлии, както всички знатни римски семейства, изваждат на показ при погребения: изображение на небесен бог не може да се смесва с култа към мъртъвците. Никой в целия объл свят не помни друг вожд да е получавал такива почести след смъртта си, освен може би Александър и фараоните.
   Клеопатра е сигурна – ще дойде ден, когато техният наследник Цезарион ще придобие също вечната им слава: нали когато детето-цар се роди, Господарите на старите храмове в долината обявиха, че майчиният му род произлиза от боговете, основали света; а ето че сега пък според Запада и баща му е бил свързан с небесното войнство – Цезар, който вече закриля отгоре съдбините на смъртните.
*
*    *
Но защо тогава през тази година на Клеопатра всичко є върви наопаки, защо Нил не се разлива, защо отново глад измъчва страната, защо по египетските друми върлува онзи авантюрист, който тръби навсякъде, че бил последният брат на Клеопатра, че царицата била опитала да се отърве от него, но той не бил мъртъв и престолът му се полагал?
   Този човек очевидно е пуснат от Арсиноя. Сестра є не се е предала и никога няма да се предаде. Щом усети слабост, ще нападне.
   А слабостта се очертава: откъм сирийските пустини партите настъпват тихомълком към северната граница. Антоний изпраща от Рим срещу тях алчния и безскрупулен Долабела. Бившият другар на Цезар незабавно се хвърля на Изток. Не толкова да се опита да бие партите, колкото бързо да натрупа значително богатство; в съответствие с неизменния сценарий, по който се развива римската политика, откакто синовете на Вълчицата са открили Изтока, Касий се втурва подир Долабела, за да го унищожи.
   Със завръщането си в Александрия Клеопатра си дава сметка за опасността и си спомня, че още от основаването си градът дължи величието си и в мирно, и във военно време на морето. Затова оборудва превъзходна бойна флота.
   Долабела я вика на помощ. Тя не е забравила, че той е проявил непоследователност в часовете след убийството на Цезар. Все пак не е участвал в заговора; Клеопатра си спомня също, че императорът го е нареждал сред своите приятели. Избира на коя страна да застане и най-почтено му праща подкрепления: легионите, оставени є от Цезар, които в нейно отсъствие са поддържали най-строго реда в Египет.
   Ала Касий успява да натика Долабела в една сирийска крепост – Кадеш, където Рамзес II е победил хититите. Старият съратник на Цезар се самоубива. Мъжете, изпратени от Клеопатра, преминават при победителя. Касий е във възторг и без да му мисли много, се готви да поеме към Египет и да го лапне като зрял плод.
   Клеопатра вече смята, че е свършено с нея; ала тъкмо когато се задава втора александрийска война, я спасява съдбоносно събитие: обезпокоен от новината за сдобряването между Антоний и Октавиан, Брут извиква Касий в Смирна.
   Касий неохотно изоставя египетските си мечти. Събитията не му позволяват да се дърпа, наближава финалният взрив: Октавиан и Антоний се готвят да дебаркират в Гърция. Брут и Касий не се боят от тях: вече разполагат с деветнайсет легиона. Но битката е неизбежна и им липсва нещо, с което да си подсигурят пълно надмощие: контрол над морето.
   Тогава Касий се сеща за построената от Клеопатра армада. Без да се смущава, се обръща към царицата за помощ.
   Тя е изправена пред извънредно труден избор: Касий е убиец на Цезар, но Октавиан като нищо ще се окаже враг на нейния син; откакто императорът е обожествен, той все по-явно си присвоява легендата – изсякъл е монети с лика на Цезар, влязъл е тържествено в храма на Венера Прародителка... Ако подкрепи унищожаването на Октавиан, мистичното влияние на императора мигом остава в полза на Цезарион.
   Стига обаче Касий да я остави на престола... А това съвсем не е сигурно: един по един дребните източни царе бързат да засвидетелстват верността си към двамата убийци; отгоре на всичко назначеният от нея управник на Кипър, някой си Серапион, се присъединява към тях. До такава степен не го е грижа за неговата царица, че вече е изпратил няколко кораба на превратаджиите, без да се допита до нея. Явно и този изменник, също като самозванеца, дето обикаля из Египет, е станал маша на Арсиноя.
   Тогава Клеопатра разбира, че ако откаже помощ на Брут и на Касий, те незабавно ще се опитат да я заменят с по-малката є сестра. А при положение че оставените от Цезар легиони вече не са в Египет, тя не разполага с армия, за да се защищава.
   В тази крайно отчаяна ситуация тя избира най-простичката стратегия – на пясъчния часовник: ще изчака, ще я изчакат, ще дава уклончиви отговори и ще го усуква. Изнамира отличен повод: за втора поредна година Египет е измъчен от глад. Тя обаче продължава да разпраща свои осведомители из цялото Средиземноморие; така научава, че Октавиан и Антоний се канят да нападат и са се разбрали да не се занимават с Изтока при разделянето на света, докато победата им над убийците на Цезар не бъде сигурна.
   Успява да отклонява няколко седмици исканията на Брут и на Касий. Но дните минават, положението є става неудържимо; второ съдбоносно събитие се случва точно когато вече се чуди какво да предприеме – до нея достига тъй дълго очакваната новина, че Антоний и Октавиан са в настъпление. Тогава тя заема ясно страна, играе за наследниците, срещу убийците, оглавява армадата си и отива да помогне на онези, които вече смята за свои съюзници.
*
*    *
Чудо невиждано из Средиземноморието – царица сама да ръководи бойната си флота. Но липсата на друг подобен пример не плаши Клеопатра. Все пак тя може би проявява малко прекомерно доверие в своята звезда, защото още щом египетският бряг се изгубва от хоризонта, се надига буря, един от тия внезапни есенни урагани, ужасно силен, каквито се случват единствено в Средиземно море и са тъй неповторимо описани от Омир: „В облаци зее небето, морето бушува, вихрите срещат се... пада вълна като свод.“
   Подобно на крехкия сал на Одисей иначе здравата флота на царицата е понесена от талазите като разпилени стръкове, корабите се пробиват, потъват или са разхвърляни към либийския бряг, та дори и обратно – към пелопонеските скали. Царицата се отървава по чудо; хваща я такава морска болест, че е принудена да поиска от командващия да я върне колкото се може по-скоро в Александрия.
   По-късно някои твърдят, че морската болест е била измислица, че Клеопатра е свикнала с морски пътувания, че обожавала корабите, нямала страх от бурите и ураганът є послужил, за да скрие истинската причина за оттеглянето си: тъкмо когато наближила Пелопонес, видяла на хоризонта да се открояват корабите на Касий и разбрала, че няма да я пуснат да мине. Във всеки случай буря е имало, плавателният съд на Клеопатра е бил отнесен, а по-голямата част от флотата є е потънала. При крайната несигурност на обстановката – военна, метеорологическа, или и двете, все едно, – не є оставало друго, освен да обърне и да се прибере в пристанището.
   Там зачакала да просветне. Скоро и това станало. С обичайното си упорство и неукротимост тя вече започнала подготовката на нова бойна флота, когато научила, че богът на войната също е направил своя избор. След неколкодневна битка при Филипи Цезар бил отмъстен. Легионите на Брут и Касий били смазани, а двамата убийци сложили край на живота си.
   Бурята и морската болест є попречили да се включи в сражението. Дали така е било по-добре или по-лошо – кой би могъл да каже? Засега тя няма за какво да съжалява: запазва царството си без никакви усилия. По-добре да гледа на бурята, както на стихията, отнесла Одисей при Навзикая: най-вероятно такава е волята на боговете.
   Ала на кой незнаен от времето бряг е отнесена Клеопатра?
–24–
Младокът
(октомври 42 г. пр. Хр.)
Дали през тия съдбовни седмици е научила, че още един участник в битката също като нея се разболява в решителния момент: Октавиан, младият мъж, когото тя отдавна смята за свой враг? Надали е пропуснала да се осведоми за всичките му действия; както винаги, тя дебне предварително настъпващия противник.
   Октавиан все още не е възприел Клеопатра като своя съперница. През време на битката при Филипи го вълнува единствено Антоний, не се и сеща за заплахата, която би представлявал Цезарион. Може би поради младостта си или поради непознаване на Изтока. Но и темпераментът има значение, а в това отношение е трудно да си представим по-големи противоположности от Октавиан и Клеопатра: царицата отлично познава възможностите на тялото и на духа си и ги използва, както виртуоз използва своя инструмент – съзнателно и изцяло, докато младежът просто не се харесва. Хилав, жлъчен, нервен, той е в плен на непрестанни притеснения, които го изтощават. Ако например види джудже или друго същество, белязано от някакъв недъг, на мига трябва да го отстранят от пътя му: физическата чудовищност му е непоносима. Всяка нощ се буди рязко по няколко пъти; за да се успокои и да се отърве от зловещите видения, населяващи сънищата му, трябва да му четат приказки като на дете. И тялото му никога не е наред: в началото на всяка пролет стомахът му се разстройва; подухне ли южен вятър, хваща го хрема и непрестанно киха, боли го глава; най-сетне всеки път около рождения си ден чувствал слабост. Мъчно понася и летните жеги, и зимните студове, а през цялата година го мъчат такива жестоки сърбежи, че току дращи струпеите по кожата си с метална стъргалка.
   Иначе не е грозен, макар да е поокуцял от ревматизъм, прекаран в ранна възраст, и според някои да прилича в лицето на невестулка. Щом се поуспокои и забрави истинските си или въображаеми болежки, може дори да мине за хубав. Но различните му мъки, едри и дребни, рядко го отпускат, а безбройните лекове, които поглъща, го облекчават само за кратко. Впрочем младежът не пие, хапва съвсем по малко и има един-единствен порок: жените.
   Същевременно е неспособен да се влюби; преследва ги само от влечение към секса. При тия хладни плътски набези невестулчите му черти се изострят, очите му стават по-откровено жестоки от обичайното: тогава проличава, че това студенокръвно животно не е създадено за буйни страсти, а за мрак, заобикалки, клопки и хитроумни манипулации. Нов тип римлянин.
   Но Рим все тъй слави воините и на Октавиан му се налага да се пъне по бойните полета. Откакто носи името Цезар, и той е обзет от велики блянове: смята, че светът му се пада по право, че ще удари навсякъде из него своя печат и ще го държи под сандала си.
   В този велик проект обаче липсва напълно епичното или романтичното начало. Налице е единствено воля, хладна като всичко останало. Все пак Октавиан бърза; благодарение на катаклизма, разтърсил Рим, той е успял да премине светкавично през всички задължителни етапи на политическия живот. Сега вече е заграбил колосална власт, немислима за толкова млад човек. Но на него му е все едно, той не обича законите, предпочита престъпленията – разбира се, при условие извършването им да бъде възложено на други – и не знае що е прошка. Твърди се впрочем, че се е опитал да организира съзаклятие срещу Антоний. Безуспешно. Поради липса на доказателства не му е потърсена отговорност. Но пък дали ще живее дълго, какъвто е кекав?
   И Клеопатра като всички се бои от Октавиан, но смята, че той скоро ще срещне смъртта. Прекалено младо е хлапето, прекалено нервно и слабосилно; пък и все напира да си играе на война! Навярно има нещо съдбоносно в името Цезар – иначе му е толкова по-добре да си седи кротичко, омотан във вълнени дрешки, и да заговорничи с Меценат, а току го прихващат мераци да се прави на император, да вдига на крак легиони, да ги товари на кораби, след като от първата вълнa му прилошава... Почти неизменно нещата се повтарят: в съдбовния миг организмът му не издържа, повдига му се, стомахът му прави въртели, и колкото и да се старае да се сдържи, повръща и се изпуска.
   Така става и при Филипи, преди и по време на битката – прилошава му още щом се доближава до македонския бряг; налага се да го карат на носилка на кратки преходи до мястото, където легионите му трябва да се присъединят към Антониевите. Още при първата схватка Брут предприема едно-две настъпления, с които го изтласква тъй, че той се измъква на бегом и за малко не му виждат сметката. Така че на драго сърце оставя Антоний да ръководи всичко цял месец, докато побеждават в края на октомври. Внезапно се оживява от мириса на кръв и от блъсканицата, съпътстваща разпределянето на плячката. Тогава се залавя да ръководи екзекуциите на високопоставените пленници. Няма как да му откажат. Преди да ги обезглавят, ги обсипва с обиди; на онези, които молят за честта да бъдат погребани, отвръща: „С това птиците ще се разпореждат!“ Баща и син молят за пощада; той им заповядва да теглят жребий кой да бъде помилван. Бащата предпочита да умре. Заколват го пред очите на сина му, който след това се промушва с меча си. Октавиан ги наблюдава, все едно че е на театър.
   Цезар е проявявал жестокост, но винаги с основание, често с нежелание, без да изпитва някаква наслада. За сметка на това наследникът му няма насита на ужаси: когато Антоний се кани да изгори тялото на Брут и го покрива, преди да го постави на кладата, със собствената си наметка на военачалник, Октавиан настоява да го обезглавят – искал лично да прати главата в Рим. Антоний изпълнява желанието му. После Октавиан, още по-болнав и непоправимо мнителен, се прибира в Италия, скътал в сандъци всичко, което е съумял да докопа: убеден е, че с това богатство ще успее да си осигури несподелена с никого безпределна власт.
   В Рим обаче, освен Меценат и Агрипа, никой не вярва, че ще стане така, същото е и в Александрия: как би могъл да успее, свит в скромните граници на Италия, без подкрепа от Изток? Клеопатра има всички основания за недоверие към възможностите на Октавиан – твърди се, че когато разделят войските, той получава само три легиона и четирихилядна конница. Антоний остава с десетхилядна конница и осем легиона, плюс двайсет и четирите, които си има в Галия.
   Подир битката царицата просто се присъединява към всеобщото мнение: спечелвайки единствено с личните си умения битката при Филипи, Антоний доказва, че сам може да стане господар на света; същевременно засенчва и този младок, който надали ще оцелее до пролетта.
   Впрочем, за да подчертае, че сега е негов ред да мери сили с облия свят, Антоний поема на Изток. В сандъците му е скътан архивът на Цезар с най-скъпоценния му план: за завоюването на Партия.
   От Атина до Ефес – Антоний влиза триумфално в източните градове. Всички се възхищават на могъщия му ръст, на силния му глас, на оцветените му от вятъра и виното страни; хубавецът, любителят на коне е предшестван навсякъде от все същото изумление поради слуха, че при подготовката за битката с нищо не променил начина си на живот – нощи наред пил, слушал флейтисти, въргалял се с жени и се тъпкал.
–25–
Човекът, който се смяташе за грък
(октомври 42–41 г. пр. Хр.)
Тя знае, че той е опитал от всичко. Крал е, изнасилвал, убивал, грабил, профукал огромни богатства, познал всички лица на ужаса, срещал многократно смъртта с ведри очи и лакомо извити устни; представя си го пак, когато е бил на двайсет и пет, а тя на тринайсет, неоформена хлапачка, а той – атлет в най-хубавите си години, как превежда останките от свитата на Флейтиста през дюните и подвижните пясъци на пустинята, по пътя, който само един мъж се е осмелил да извърви преди него: Александър, героят.
   Известно є е, че той познава напълно жените, артистки, робини, курви, които се смятат за матрони, матрони, които си играят на курви, съпругите на своите приятели – Антоний не се спира пред нищо, нито пред раса, нито пред възраст или обществено положение... А иначе също като гърците е познал любовта по момчешки, на шестнайсет години е безкрайно обсебен от едно извратено момченце от добро семейство, с което дели всичко, и парите на баща си, и момичетата, и скандалите, и амбициите, и пиянските нощи. Покрай този Курион, към когото запазва привързаността си дори след като са вече скъсали, и който е умрял преди осем години, Антоний свиква с алкохола. И никога не отвиква. Докато язди кон през гори и пясъци начело на воините си, Антоний забравя виното, но щом победи, щом стъпи на земята и прибере оръжието, всичко се завърта отново, непреодолимо: безкраен празник! Жени – каквито ще да са, – флейтисти, хистриони, танци, състезания по мръсотии; и пиене до зори.
   Често се събужда трудно, случва му се да се разповръща след гуляй направо насред Форума, докато държи реч. Но не вижда нищо лошо в това, вдига пак гордо глава, промърморва, че друг път ще внимава – и при първа възможност всичко се повтаря.
   Вярно, понякога успява да създаде за известно време убеждението, че е велик римлянин, бъдещ император и могъщ Цезар. Тогава се проявява като ловък политик и изключителен воин; после отведнъж някой прекрасен ден не го сдържа, необходимо му е да вдига шум, да създава зрелища. През време на гражданската война например, докато прави обиколки из италийските планини, го съпровожда най-голямата римска хубавица, артистка, която хич не си поплюва, стига да є се плати добре. В този случай приема да придружава войската, при условие че пътува в носилка като император. Любовникът є не само се съгласява, а прави нещо повече – по урви и долини подир паланкина се движи процесия от коли, натоварени със златни и сребърни съдове, като триумфално шествие; а когато Антоний влиза в победените градове, води парада на колесница, теглена не от коне, а от лъвове.
   Досущ Дионис на завръщане от Индия, за кой ли път – и този римлянин като мнозина други не може да не прояви привързаността си към Изтока. Но я проявява пиян. Едно съвсем не латинско поведение.
*
*    *
Клеопатра е наясно отдавна. Навярно спомените є от младия мъж, който навремето е спасил и нея, и баща є, са били съвсем бледи; в Трастевере обаче е имала възможност месеци наред да изучава Антоний. Да му предлага вино, да го разсмива и да разговаря с него. Да го слуша.
   Гръцкият му е забележителен: от устата му елинските слова се леят като вино. Чар, сходен с нейния.
   Той също я е наблюдавал, слушал я е. Но запазват дистанция. Преди всичко царицата е любовница на Цезар, а по онова време Антоний е много привързан към жена си Фулвия, която го държи под чехъл – освен когато се отдава на честите си оргии. Клеопатра знае също, че Цезар се притеснява от невъздържаността на Антоний. И тя като своя любовник му няма доверие; самият Антоний пък внимава с царицата.
   Така че по времето на идите взаимната им обвързаност е продиктувана единствено от обстоятелствата: каквото ще да става, само и само Октавиан да не вземе връх. Ала щом усеща задаващата се опасност, Клеопатра се изнизва.
   Накратко – два едри хищника, които внимателно са се изучили. Несъмнено им се е случило да се поотъркат и да си помъркат, но винаги с ясното съзнание за ноктестата им сила и за сходната им кръвожадност.
   После Клеопатра се е оттеглила в Египет. И от разстояние игричката продължава; неусетно обаче времето се оказва предимство за царицата: непрестанно принуден да сипе обръщения към неприятелите си от трибуната на Форума или да се бие с тях из Италия и където падне, отдаден на безкрайни сблъсъци с Октавиан, Цицерон, Лепид, Брут, Касий или Сената, без да споменаваме проскрипциите, фиестите и редовните изригвания на вулканичната му съпруга, Антоний е все зает. Няма време да се замисля. А през двегодишния си траур Клеопатра има възможност да преценява, да си припомня; благодарение на мрежата си от осведомители месеци, седмици наред тя поддържа основното си истинско богатство: своя капитал от наблюдения.
   Така че от двата звяра само женският предвижда, че другият ще навлезе в територията му. Клеопатра няма представа още кога и как. Но тя вече знае – този път ще скъси дистанцията, ще води играта отблизо; и за кой ли път ще трябва да спечели.
   Междувременно не є остава друго, освен да застине търпеливо в мълчание. А и защо да помръдва? Опиянен от победата си, Антоний повече от всякога се замайва с гръцки думи и вина, затъва сред Изтока – сам захапва стръвта.
*
*    *
Някъде в началото на зимата, два месеца след Филипи, Клеопатра трябва да е доловила, че съдбоносният миг скоро ще настъпи: тя научава, че Антоний е отседнал в Атина, където печели тълпите с ревностното си участие в гимназионни състезания и в ораторски диспути, водени нестихващо под портиците на Агората.
   Дотук нищо не може да я учуди: покрай срещите им в Трастевере тя е наясно с всички словесни трикове на Антоний и трябва да е имала точна представа как той е очаровал атиняни, пробутвайки им вечните приказки за техния древен произход; самият той не е потомък на селяндурите, създали най-именитите римски родове, кръвта му е несравнимо по-славна – произлиза от Херакъл, от един негов син, Антон, откъдето иде и фамилното име на Антониите.
   Както обикновено войскарите, които винаги мъкне със себе си в гимназионите, не пропускат да подметнат, че то си личи: я само какви мускули, какъв гръден кош, ами вратът, все едно бичи, ами задникът, една тлъстинка няма, ами ръстът на предводителя, две глави над повечето смъртни, ами орловият нос, направо като носа на победителя от Немея; и също като него лапа, чука и пие. Най-сетне досущ като Херакъл е прекарал в живота си толкова съществувания, преминал е през толкова изпитания, обсади, войни, през толкова гори, покорил е толкова пустини, смазал е толкова незнайни и знаменити неприятели – Верцингеторикс, Цицерон, Брут, Касий... Накрая е отмъстил и за Цезар; удушил е и хидрата на гражданската война.
   Но през тази зима Антоний не се задоволява да се прави на велик в гимназионите. Често се мярка и по площадите, където гърците според обичаите си обсъждат всичко, и времето, и времената, и цените на нещата, и безценните неща като истината или красотата; и там успехът му е същият, както в засенените спортни салони, където напряга обилно намазаните си с масло мускули.
   При това атиняни не му се връзват лесно; забелязвайки как застава гордо и пробва гласа си, те постъпват като всички гърци открай време, щом чужденци се напъват да им доказват, че могат да ги надминат по красноречие – поусмихват се и млъкват, за да чуят. За забавление, колкото да го видят докъде ще стигне в претенциите си.
   Само че не става, както я мислят; макар да владеят до съвършенство тънкостите на езика и театралните ефекти, Антоний ги омагьосва също както и римляните при Цезаровата клада.
   Преди всичко човекът не се прави на хубав, а е наистина хубав, не само по отношение на ръст и мускулатура – освен това и чертите му са правилни и изразителни. Антоний си го знае, а това също допада на естетската публика: за да подсили приликата си с Херакъл, си е пуснал брада и се е облякъл по гръцки, което много му отива. Пък и владее до съвършенство най-изисканите обрати на елинистичната реторика. Наистина похватите му са доста натруфени, с пищни ориенталски изрази – навярно защото се е учил от ефески и родоски майстори. Но не в това е удивителното. Като никога един римлянин притежава познания за гръцката култура отвътре, със сетивата, не с главата си. С душата, а не за душата. За Антоний гръцката вселена е нещо свое. Като истински семеен приятел. Като осиновено дете.
   Когато говори гръцки, участва цялото му тяло, сетният му мускул, само щом изрече таласа, човек си представя пищно бурно море, като в „Одисеята“, и островите на Егея, нижещи се под повея на мелтема. Под езика му изсвистяват думи като немезис и хубрис, отмъщението и лудостта на трагиците сякаш отведнъж се въплъщават в могъщия му ръст; от устата му се отронва логос – и на Агората буквално изникват Платон и Аристотел, обсъждащи разума на словото и словото на разума; когато пък за кой ли път Антоний го хване виното и заопипва жените, ръсейки всевъзможни простотии, като че самият Аристофан изскача на площада с неговите шествия с маски, с актьорите, омацани с гроздов сок, миришещи на пърчовина и ръгащи народеца с изкуствени членове, надхвърлящи трикратно естествения размер. Гърция – с нейния зехтин, с ригана, с кресона, затиснат между две филии хляб, със здраво осолената аншоа, с печените октоподи, с прясното бяло сирене, оваляно в чеснов лук, старата Елада с козичките, със свирките, с пустеещите земи, с тайните свещени извори, с тежкобедрите момичета, които биват поваляни направо на утъпканата пръст, служеща за под на колибите, със страха от змии, от земетресения, от морето, което се надига и убива, с ослепително белите мрамори, с бродещите ужаси, които внезапно нанасят смъртни поражения по пладне, същинската Гърция тупти в слепоочията на тоя римлянин, трепка в широките му и обемащи дробове, кипи в кръвта и в семето му; ето защо е тъй омагьосващ и обезоръжаващ, когато говори за нея. Навярно също затова, когато моли атиняни да го посветят в едно от техните най-странни тайнства, Елевзинските мистерии, без много да се церемонят, го приемат.
   Тази новина изостря бдителността на Клеопатра: за какво се тика хубавецът Антоний в населената със змии бърлога на Богинята майка, какво опиянение, по-лошо от виненото, каква тайна болка крие, та да търси помощ от нея тъкмо когато е обгърнат от слава?
   В тия времена на тръпка за възраждане дали не е същата онази боязън, караща толкова хора из цялото Средиземноморие да отправят молитви към богини с носещи покой усмивки и гръд, да заявяват, че тъкмо те са лечителки на душевните рани и на изнемощелите от болки тела? Несъмнено – Антоний говори за подобни страхове и у героите, на които се стреми да подражава, и тъкмо подобни чувства го подтикват да пие по цели нощи.
   Съвършено ясно е, че макар този човек да е целунат от славата, частица от него зове бездната. Зове експлозия, болка, представляваща задължителен преход към нещо неизвестно и благо. Впрочем възхваляваните от него легендарни гърци – Дионис, Орфей, Херакъл – до един имат ужасен край, те са жестоко разчленени, съсипани от разбеснели се жени, единствено чудовищен взрив от женско желание и ярост открива пред тях пътя към върховното щастие, безсмъртието.
   Някои също така уверяват, че страстната привързаност на Антоний към Божествените майки се дължи на влиянието, което собствената му създателка е упражнила върху Антониевия род. Твърди се, че си е все тъй омаян и разстроен от този образ, който твърде дълго го задушава, мълвят, че въпреки бойните си подвизи той така и не успява да превъзмогне спомена за тази страшна създателка, и доказателство е страстта, която преди седем години го е тласнала към жена, дяволски сходна с нея, фурията Фулвия.
   В такъв случай може да се мисли, че здравата ръка на жена му не го е умирила – нали сега предава отчаянието си на милостта на други Всемогъщи, на източните богини с тела-дарове. Без съмнение Фулвия си остава прекалено много римлянка. Прекалено строга е, прекалено твърда. И гневлива – та нали се налага Антоний да є скроява невероятни номерца, за да я накара да се позасмее? Не е слънчев човек Фулвия, липсва є нещо гръцко. Нищо източно няма у нея. На тоя мъж освен авторитет трябва да му се даде радост. Мир. Светъл отговор на въпросите му към отвъдното. Надежда за възкресение. Накратко – след като, без да го съзнава, той си е един Озирис, – необходима му е Изида.
   И тъй, Египет очаква Антониевата тревога. Той обаче все още не се обръща натам; седмици и месеци минават, без въпросът да бъде поставен.
*
*    *
Ето че той напуска Атина, поема към Азия, влиза в Ефес съвсем като грък, в Дионисово одеяние, обвит в бръшлян, сподирен от музиканти, разпращащи по пътя си обичайната за Красномъдия шумотевица, предшестван от тълпа хора, също издокарани като придружители на Божествената лудост – мъже, жени, деца, все обезумели, омотани в листа и ревящи, че Антоний е ново въплъщение на бога, олицетворение на милостта, благост на земята и баща на всяка радост.
   За Клеопатра това е тревожно и показателно. Тя не се притеснява от новото му изхвърляне, напротив: то доказва до каква степен Антоний се прави на грък и се смята за такъв; сега, когато източните градове го приветстват като нов Дионис, у нея се пробужда химерата, която е споделяла с Цезар: да покори облия свят чрез един мъж. Междувременно обаче насреща є стои препятствие, което няма как да се пренебрегне: за кой ли път това е Арсиноя, нейната сестра, все тъй задържана в храма на Артемида, тъкмо във въпросния град Ефес, където Антоний е влязъл триумфално. Както винаги силно привлечен от образите на майките на света – тук те били изобразени с десетки гърди, – той посещава храма и дава великолепно приношение на богинята. Със сигурност в този ден Арсиноя се е хвърлила пред него, опитала се е да го омилостиви, а може би дори да го омае. От няколко седмици насам тя съвсем не е единствената в околността, която се стреми да спечели Антоний: примамени от славата му на женкар, царици от Азия една по една му гостуват, придружени от внушителни свити, обсипват го с дарове, съперничейки си по пищност и хвърляне на прах в очите. Според слуховете най-хубавата успява да се вреди: постарава се в леглото да си издейства земите, от които наскоро е била прогонена; прозвището є, Добре сложената, ясно издава колко опасна може да бъде.
   Тогава нетърпението на Клеопатра, а навярно и ядът є, трябва да са достигнали връхна точка: какво друго да направи, освен да лелее хладнокръвната надежда, че някой ден на Антоний ще му дотрябват пари?
   Действително, надали може да се очаква нещо друго от мъж, който поддържа около себе си рояк шутове, един от друг по-големи обесници, музикантчета, хистриончета и кръчмарчета, които непрестанно изръсват населението от негово име, откак е в Азия. За няколко месеца източните провинции са напълно обезкръвени. Антоний дори не забелязва това. Заслепен от безкрайния празник, сред който мило го заглавикват паразитите, той решава да удвои данъците.
   Само че на местните царчета им е дошло до гуша и му отвръщат, че ако толкова много настоява да разполага с овце за стригане, то на тях не им е останала никаква вълна по гърба и е по-добре да се огледа другаде. Силно засегнатият Антоний си дава сметка, че неговите хрантутеници са го измамили; в съответствие с принципа на махалото, който явно е неизкоренима част от неговата душевност, внезапно става много мрачен.
   Не тръгва за никъде, размишлява, сеща се, че е поел на Изток, за да покорява света; пак го налягат грижи заради партите. Но за едно такова приключение му трябват също и пари, и то доста повече, отколкото за празненствата.
   Така след шест до осеммесечно пируване, през време на което Антоний се има за грък, той си припомня, че е римлянин. Подобно на изтрезнял гуляйджия внезапно възкресява в спомените си мисълта за Египет – а също и за неговата царица.
*
*    *
В този миг от историята съдбата се нуждае единствено от лакей, от някое от тия неискрени и хитроумни създания, които изникват на сцената само два-три пъти, но без тях няма как да се завърже драмата. В обкръжението на Антоний не липсват такива мошеничета; сред многобройните тарикати най-изпечен е Делий.
   Очевидно той отдавна е спечелил доверието на своя водач. Според един упорит слух е сред най-старите му партньори по чаша и при безбройните си оргии двамата мъже са спали заедно. Но не се знае. Делий със сигурност си пада по момчетата; има обаче усет и за жените: когато Антоний внезапно се озове без никоя, той съумява навсякъде и независимо от часа да му намери. Вярно си е, че Делий е пристрастен към секса дори повече от водача си. Обожава да сипе сквернословия; още по-драго му е да ги пише в посланията, които изпраща (въпреки склонността си към ефеби, а може би тъкмо заради нея) до матрони от висшето общество.
   Та ето на тоя услужлив търчи-лъжи Антоний възлага задачата да отиде до Александрия и да накара Клеопатра да напусне царството си и да се яви пред него. Разучил е плановете на Цезар, съзнанието му се е прояснило и възнамерява да превърне Египет в тилова база за похода си срещу партите; не му се иска да започва война, без внимателно да е изяснил поведението на царицата, докато е траела войната с Брут и Касий: защо легионите, оставени от императора в Египет, са преминали на страната на врага, при какви обстоятелства египетски кораби от Кипър са изпратени на убийците на Цезар, какво е точно положението с египетската флота и с два пъти възникналия всеобщ глад, за който Клеопатра твърди, че е разорил царството є? Освен това какво е правила тя всъщност, когато се е разразила бурята при Филипи, дали се е ужасила от плавателните съдове на Касий, както твърди мълвата, или наистина е избягала заради урагана?
   Антоний е убеден, че Клеопатра ще съумее да му даде красиви, остроумни, сочни, сладки и неясни отговори на зададените въпроси. Но за всеки случай иска да се срещне с нея. Чисто и просто да є покаже кой командва. Колкото да є стане ясно, че новият владетел на света е той. И в бъдеще, независимо дали върлува глад или не, дали времето е прекрасно или има буря – каквато и да е сумата, никакви усуквания и увъртания. Плаща се начаса.
*
*    *
Представяме си как Клеопатра е изслушала римските укори от устата на Делий: обзета от неизразим гняв. По навик прикрива яда си с изкуствена усмивка; когато пратеникът млъква, тя му отговаря тъй изящно и мило, че Делий проумява – колкото до двуличие и умение да се маневрира, той си е намерил майстора.
   Осъзнава също, че Антоний не би могъл да удържи дълго твърдата си линия на поведение пред една тъй изкусна в политиката жена. Отчасти поради вкус към усложнените ситуации, отчасти от желание да ускори събитията и на всяка цена да се окаже не откъм дебелата страна на тоягата, ето че Делий влиза в тон с царицата, заговорва сладникаво и захваща да я убеждава да приеме поканата на неговия водач, като същевременно є го описва най-ласкаво.
   Царицата трябва да се е подсмихнала тайничко: отдавна е била наясно що за стока е Антоний. Помнела е и сдържаното отношение на Цезар към него, а дори и то да е убягнало от вниманието є, завещанието на императора, тъй очевидно пренебрегващо помощника му, ще да є е подсказало какво е мислил той по въпроса. Отгоре на всичко, след като Антоний се принизява дотам да є провожда пратеник – стратегическа грешка, която Цезар несъмнено не би допуснал, – е явно, че той е заинтересован от срещата не по-малко, а може би дори и повече от самата нея.
   Следователно съветите и увещанията на Делий вероятно са я трогнали горе-долу, колкото и упреците, с които е започнала срещата им. Преди да се оттегли обаче, Делий полекичка вкарва в съзнанието є отрова, срещу която тя при целия си житейски опит няма имунитет: ненатрапчиво є внушава колко много жените харесват Антоний и какъв жив спомен е оставила у него тя, Клеопатра, въпреки изминалите години.
   Няколко изреченийца, може би дори не и толкоз, пет-шест думички. Но за една все още млада жена, влюбена във властта, самотна от три години и дълбоко в себе си съкрушена от жестокия край на единствения си любовник, това е достатъчно, та да я накара да забрави миналото и неговата тежест и да разпали у нея неудържимото желание да прелъстява.
–26–
Любимо тяло
(лято–есен, 41 г. пр. Хр.)
Подготовка. Царицата бърза, но не иска да се забележи. Въпреки това от двореца до корабостроителниците се усещат трескавото є настроение, въображението є, все по-отчетливи, все по-изобретателни с минаващите седмици. Подчинени са на обзелото я желание да смае римлянина. Да му напълни очите завинаги.
   Като начало – обичайните дреболии: подбор на ценни съдове и коприни от старата родова съкровищница, струпване на торби с пари. Тя знае, че римлянинът не е платил на войниците си. Това ще го зарадва дори повече от скъпоценностите.
   После – най-трудното: измисляне на подробностите от срещата, която той е имал нахалството да є наложи, на нея, която никога не е признавала друг господар освен Цезар – и то само защото го е пожелала. Но се налага да се примири, Антоний упорито я вика, няма да се помръдне, във всички случаи иска Египет да отиде при него, и дума не може да става да се разкарва до Александрия.
   А при това е владетел само на половината свят, и то единствено според човешките, военните и римските закони, които не са нищо: та нали тя, Клеопатра, е царица по божия воля, както и всички фараони от памтивека, още когато предците на Антоний са живеели като селяндури в колибите си. Няма значение, тя ще се яви на уговорената среща. Тогава римлянинът ще усети как се е изложил: Египет никога не отива да види каквото и да било, него отиват да видят. А и да тръгне нанякъде, се вижда само той.
   Царицата подготвя появата си също тъй грижливо, както се подготвя боен план или убийство. Това е добре скроен, изпипан спектакъл. Не бива да има грешки, нищо приблизително. Картината трябва да бъде съвършена. Паметен миг чиста красота. Паметен не за няколко месеца. По възможност – ненадминат през вековете. Неподражаем завинаги.
   Вярно, че залогът е огромен. Но старанието, с което Клеопатра осъществява подготовката, въображението и разкошът, който влага, се дължат също и на възрастта: вече не е онова време, когато е могла да разиграва на зарове съдбата си, изскачайки от вързоп парцали, хвърлен в краката на най-могъщия мъж на света. Още четири-пет лета – и тя ще достигне възрастта, на която е умрял Александър: трийсет и три години. Идеалният край за едно съществуване, както твърди вековната мъдрост, тогава младостта на смъртните е изчерпана и те могат да напуснат земята без съжаление. Кратък е животът, настъпва мигът, когато всичко ще бъде строго преброено – времето, красотата, здравето, жаркия жизнен порив. Единствено умелата пресметливост и опитът могат да преодолеят похабяването от изминалите години.
   Нищо не бива да се оставя на случайността. Съдбата трябва да бъде предизвикана, отречена. За да е сигурна безспорната победа, следва да бъдат усъвършенствани и най-дребните подробности. Да се види веднъж завинаги кого го бива повече: дали римския войник, или владетелката, оглавяваща най-древната монархия на света.
   Види – все тая дума, няма друга. Сладкодумната царица, гъркинята с умела реторика, която владее гласните си струни, както музикантът владее струните на цитрата си, е решила да спечели сражението в мълчание. Подобно на Цезар, когато воюва срещу народите при Босфора, тя ще дойде, ще се покаже и Антоний ще види. И ще онемее. Просто ще му увисне ченето. Така незабавно, без приказки ще осъзнае какво значат Египет, фараонката, лагидският род и наследството на Александър.
   И тъй, Клеопатра решава да се яви на срещата, наложена є от римлянина, като морска царица, като дъщеря на Александър, като владетелка на талазите и ветровете, които винаги са плашили синовете на Вълчицата. Тя нарежда на корабостроителите да є приготвят в кратък срок параден плавателен съд, който без проблеми да извърши дълго плаване, а после да мине нагоре по реката до мястото, отредено за срещата: град Тарс, където подир следващите една посока брегове на Юдея и на Сирия Средиземно море внезапно възвива под прав ъгъл и се устремява към Егея.
   Клеопатра знае, че пристанището, някога владяно от Птолемеите, е сгушено между гърбиците на свитите като рамене планини, на бреговете на малка крайморска река. Поразяващ с размерите си декор, отговарящ на нейната мярка. Тя е уверена, че там ще има публика за нея: още от времената на Сарданапал, на Кир и на Александър евреи, гърци, сирийци и персийци с удоволствие прииждат и се настаняват в тази местност, ширнала се при връзката между пътищата към Тир, Палмира, Антиохия, Петра, Йерусалим, Ефес, Смирна и към по-далечните Вавилон, Суза, Ниневия, Екбатан. Най-сетне – благодарение на устията на реката от Тарс има достъп до морето, а в този объл свят то отвежда навсякъде.
   Тя трябва да спечели с показност дори не толкова Антоний, колкото тоя източен народ, хората по пътищата, в палмовите горички, хората от керваните и пазарите, скитащите по пристанищата, старите и опитни познавачи на островите, всички ония, които ринат пари и се сблъскват с неизвестното и с приключенията. Благодарение на тях слуховете за театралната є поява ще достигнат далеч в пустините, до най-незначителните пристанчета на това море, което римляните имат наглостта да наричат Mare nostrum. Морето си е гръцко и египетско, нека да е ясно, никога няма да стане римско; а тя е морската царица.
   И ето че в работилниците на Александрия започва градежът на невиждан дотогава кораб, по-удивителен дори от таламега, с който царицата е разходила Цезар по течението на Нил. Той просто трябва да бъде изразител на целия свят. Затова също като него ще бъде заоблен и тежък, претъпкан с чудеса. Една плаваща Александрия. Целта е дори само при появата му на хоризонта това да стане известно; а известно е нещо, което се вижда.
   Кърмата е облечена в злато, веслата са обковани по цялата си дължина със сребро. Платната са потопени предварително в боя от черупки на пурпурни охлюви и излизат, облени от гордия цвят, ярък знак за всемогъщество; тронът на фараонката трябва да бъде разположен на носа на кораба, а балдахинът над него е от специално изтъкано златошито платно.
   Освен това, като достойна дъщеря на Флейтиста, който винаги е бил на „ти“ с театъра, Клеопатра се заема с подбор на своята трупа. Определя измежду александрийските деца най-бузестите и най-изящни хлапенца за придружители; научава ги как да застават около престола є и да є веят. Изкарва най-хубавите момичета от многобройната си женска свита и по същия начин им дава роли: при влизането в естуара на Тарс едните трябва да бъдат облечени като горски, другите като морски нимфи и да имат грижата за управлението на кораба. Още отсега трябва да се научат да държат курс, да обтягат, прибират и вдигат платната, да хвърлят швартови и котва. На други млади хубавици пък се дават указания как при влизането в пристанището да разклащат откъм отворите в корпуса кадилници, и то тъй живо, та благовонията да достигат до брега. Най-сетне царицата събира гребците и часове наред те се упражняват да удрят водата, следвайки точно музикалния ритъм на оркестър от флейти, цитри и пан-флейти, разположен на палубата.
   Репетициите траят дни наред, даже вечер не се полагат почивки. Няма нищо по-досадно от красив кораб, потънал в мрак – дава наставления царицата; тъкмо в нощните часове дори повече, отколкото денем, трябва да бъдат заслепени римляните. Тъмнината да бъде преобразена в тайнствено откровение, сумракът да стане път към чудото, как иначе?
   И тъй, по волята на Клеопатра още по здрач корабът следва да бъде изцяло осветен; нареждането є обаче е и илюминацията като всичко останало да носи нещо изненадващо. Върху едната част на палубата светилниците ще бъдат разположени по симетрични линии; на друга част ще образуват правоъгълници; на трета – окръжности. Стотици други ще бъдат окачени по мачтите, по платната и въжата, по всеки рангоут, по навесите, по прохода за минаване, по кърмата и по носа. Но никога по един и същи начин: наклоните трябва да бъдат винаги малко различни, та дето и да застане римлянинът, да се блещи, да се чуди накъде да се обърне, да остане замаян, шашнат, треснат, зяпнал, да не може да си поеме дъх, да му се отще дори да мисли да помръдне.
*
*    *
Дали, хвърляйки такива неотстъпни усилия за подобни зрелища, Клеопатра вече е целяла да вкара Антоний в леглото? Няма особени основания това да се твърди със сигурност. От свидетелствата можем да доловим, че като истинска представителка на Лагидите тя е възнамерявала от пръв поглед да покаже колко голямо е могъществото є, точно както са го правили Дебелака, Нахута или Флейтиста. Незабавно след протоколните церемонии трябва да започне политическата схватка и – както обикновено – тя няма намерение да се остави да я наддумат. Дали тогава тялото ще є послужи като разменна монета? Не е сигурно, че това е бил предварителният є замисъл – макар да е имала съвсем точни сведения за Антоний, тя не го е виждала цели три години; колкото є безспорно предвидлива да е била, при нужда е умеела да се осланя на моментното вдъхновение, на инстинкта си и на основополагащата предпоставка на политическия опортюнизъм: да става, каквото ще.
   Най-сетне прелъстяването, макар да е по-кратък път, предполага и заобиколни маршрути самo по себе си, често стратегията на очароването служи за осъществяване на цели, неясни и за прилагащите я, и за потърпевшите. Ако в края на това лято Клеопатра полага такива трескави грижи, за да бъде съвършена появата є в Тарс, то е очевидно, защото иска да прелъсти Антоний – но в най-широкия смисъл на думата; по-скоро да го отклони от неговата ясна посока, която в случая е Рим. Тя все още разсъждава трезво и разсъдъкът є се ръководи от политически съображения: също тъй силно, както и когато е на осемнайсет, е отдадена на волята Египет да бъде велик, независим и могъщ, не се е отказала от великата мечта, която е желала да сподели с Цезар – да покори остатъка от Изтока, да възстанови бляна на Александър и да въздигне своя град до център на облия свят. Ако тялото є трябва да стане оръдие на тази цел, тя безсъмнено има готовност за това. Но също като по времето на Цезар: тя е жена, която винаги е имала твърде висока оценка за самата себе си.
   Такива са поне съзнателните є подтици, подсказани от опита и от разума, потвърдени от всеобщото мнение на осведомените от Рим и от Александрия: ако човек забрави неотдавнашните изхвърляния на Антоний – които впрочем могат да бъдат оправдани с непрестанното напрежение, преживяно от мартенските иди насам, – ако огледа хладнокръвно постигнатото от него, налага се заключението, че той е почти в положението на Цезар, когато Клеопатра се търкулва в краката му. Също като него Антоний владее Галия. Благодарение на неуморната си съпруга, сляпо предана на каузата му и играеща ролята на куче-пазач на Италия през време на отсъствието му, той държи Рим. Сенатът кротичко се подчинява на Фулвия, която с помощта на брата на Антоний ръководи воините енергично като някой император. Накрая тя като нищо ще се разправи с Октавиан, освен ако младокът прояви добър вкус и хвърли петалата по-скоро. Колкото до последния от троицата, ръководеща съдбините на Рим, Лепид – той вече е извън играта и явно най-разумно не се противи на този факт.
   Най-сетне, въпреки грабителствата и оргиите си, Антоний е все тъй привлекателен за Изтока: смята се, че само той може завинаги да премахне опасността, която от няколко години представляват партите за източните райони на Средиземноморието с техните непрестанни набези в Юдея и в Сирия. Впрочем тъкмо ужасът от техните стрели, а не само някакви си мъгляви мистични видения карат народите на Азия да приветстват Антоний като бог освободител: щом е успял да отмъсти за Цезар, защо пък да не ги отърве и от партите? Тогава ще бъде открит пътят за най-далечния изток, също като по времето на Александър. Ще има злато, коне, подправки и коприна на воля; наистина римлянин ще стане господар на света, но пък навсякъде ще царят благополучие и мир.
   Клеопатра също е видяла партите да се навъртат близо до египетските пясъци и споделя тези надежди. Но при своето пребиваване в Рим е имала време да изучи Антоний, а после благодарение на осведомителната си мрежа да проследи подробно всичките му действия и сега единствено тя е склонна към известни съмнения, ето защо: докато Цезар е взимал дори и най-незначителни решения съвършено сам, Антоний има нужда от господар. А пък миналото му доста ясно подсказва, че този господар може да бъде само жена.
   
   
*
*    *
Тъкмо към тази власт се стреми тя, когато товари на своя чуден кораб купища скъпоценности, украшения, благовония, храни и торби, пълни с пари. Но и надеждата є е смътна: дали я води желание за власт, или пък я теглят и желание, и власт? А и наясно ли е самата тя, иска ли да бъде наясно?
   Може би просто є се иска да заживее отново. Жадува великолепие, истинско. Нуждае се от лудост, от деен живот – толкова време, цели три години, само се е преструвала. Да се отърве завинаги от спомена за последните дни на Цезар, от внезапното, непоправимо отсъствие, от отхвърлянето чрез премълчаване. Така де, три години без мъж. Но за това не бива да става дума никога! Дори не бива да се мисли.
   В края на краищата съдбата е просто форма, която хората придават на своето желание, те са и двамата потопени в един и същи мрак; а тъмната страна в живота на Клеопатра в този момент от нейния живот, онова, което я хвърля в треска и което тя в никакъв случай не би признала, е, че вече е готова да забрави всички стратегии и да се отдаде на сила, противна на онази, чрез която е станала царица – на страстта.
   И тъй, строго и безмилостно вторачена във всяко най-дребно несъвършенство на кораба, царицата денонощно, неуморно недоволства и придиря. Нищо не я спира; упоритостта, яростният є порив да бъде ослепителна са съизмерими с тайнствеността, в която се обгръща. Още един начин да се самозаблуждава за онова, което бавно и подмолно я въвлича в непознати за нея дебри, откакто я е посетил пратеникът на Антоний.
*
*    *
Тя обаче не е изгубила своята вечна пресметливост; макар подготвителните мероприятия да са толкова внушителни и прецизни, за тях не се разчува извън Александрия – Антоний, понеже не вижда никой да се задава, повтаря подканата си.
   Царицата отново е уклончива; римлянинът вече се чуди какъв подход да възприеме, обръща се за подкрепа към последните роднини и приятели на лагидския род, останали сред източните владетелски родове. Всички те оказват многократно натиск; по всяка вероятност убеждават Клеопатра, че надали може да има по-удобно място за среща от града, в който я очаква Антоний: Тарс винаги е подкрепял Цезар. В най-тежките моменти на гражданската война жителите на града не се поколебават да променят името му на Юлиопол, а убийците на нейния любовник жестоко ги наказват по-късно за това.
   По навик Клеопатра слуша, усмихва се, съгласява се; после пак започва да разиграва безгрижие, след като посвещава цели дни и нощи на бойната си подготовка. Но времето минава; отлагането става безсмислено, дори опасно; нейният плаващ театър с безбройни фигуранти най-сетне е напълно готов. Най-вероятно през месец септември, точно преди сезона на бурите, тя вдига платна.
*
*    *
Сигурно е, че датата на пристигането є е била пресметната също тъй внимателно, както и постановката около появата є в Тарс. Сега тя се терзае от друга грижа: да не би след като срещата им се състои, и независимо от идващите от Италия новини, Антоний да се завърне в Рим. Определяйки датата за преговори в дните преди надигането на силните есенни и зимни ветрове, тя е напълно сигурна в козовете си: от октомври до март никой кораб няма да напусне пристанището, освен ако капитанът е напълно полудял. Морето ще бъде затворено за плаване и Антоний ще попадне в капана на Изтока – а тя ще разполага с достатъчно време, за да се възползва от това.
*
*    *
Сто и петдесет години по-късно из Средиземноморието продължава да се носи легендата, която тя успява да напише с деня на пристигането си в тарсийски води; все тъй разказват как минала по реката, влачейки подире си шлейф от благоухания, описват полуголите є момичета, заети с управлението на кораба, рояка хлапенца, които тъй послушно є веят, докато тя седи под златошития балдахин. Изумително е и онова непредвидено, което є се случва, на нея, предвидилата всичко: още от устията на реката тълпата тича по двата бряга, следвайки кораба; от друга страна, когато се задават платната на царицата, тарсийците хукват към морето – мъже, жени, деца, войници, роби, жреци, моряци, керванджии, едри и дребни търговци, слели се в един устрем, поразени от видението; най-сетне Антоний, застинал като никога в римска строгост насред трибуната, на която очаква Клеопатра, стегнат с ризница и лаври – самият Антоний вижда как при появата на плавателния съд гостите му напускат местата си и се смесват с населението, понесени от същото вълнение, от всеобщото неустоимо желание: да се доближат до царицата и да я приветстват.
   Все тъй неподвижен, заел мъжествената стойка на император, Антоний е напълно уверен, че е звездата при тази среща и изобщо не разбира какво се случва. За нула време се озовава самичък върху конструкцията – с провесени ръце, зашеметен, докато корабът цепи вълните сред възторжените викове на тълпата.
   Всички крещят в един глас същата ведра новина: от морето, където е родена, самата Афродита е дошла при Дионис в освободените от него земи; свещено съчетани и обединили мощта на талазите и земната сила, богът и богинята ще възстановят наоколо мира и благополучието.
   Невероятен прилив от фантасмагории, сън наяве, театър на живо, непресторен порив на възторг, какъвто царицата не е могла да си представи дори в най-трескавите си бълнувания.
   Никой в тълпата дори не поглежда оня, когото споменават във възгласите като бог освободител, всички са забравили римлянина, към нея, към жената богиня са устремени те, ревейки името на Афродита, макар да виждат, че идва при тях с одежди на египтянка, с одеянията на Изида, стегнати под гърдите с възела на Майката с десетте хиляди имена; освен това седящата под балдахина царица има сериозен и мил вид, какъвто може да има само Единствената, Справедливата, неуморно утешаващата, Закрилата и Раят, въплътени в жена, чието удоволствие дори и при най-силна проява си остава чисто, Прародителката на всичко, съумяла тъй прекрасно да раздели Небето от Земята, да наложи закони на морето, да дари мъжа с воинска храброст, да научи жената как да ражда, сътворила слънчевия лъч, извора на всички закони – само я погледнете, застанала на носа на кораба, нима тя не е царицата на ветровете и на всяка солена вода, Господарка на реката, на дъждовете и бурите, нима не тя прави годни за мореплаване страшните вълни и сътворява острови от дъното на бездните, нима не тя е онази, която направлява всичко, образ на земите, география на съдбата, върховна Владетелка на времето?
   Дали тогава до носа на кораба е достигнала старата египетска молитва, все по-известна от година на година из градовете на Изтока, та дори и на Запада, напевът, призоваващ на земята майка и спасител, отмъстител? Не се знае; сигурно е едно, че този миг е миг на чиста красота, както е пожелала Клеопатра; това е явяване на чудо в един свят, който тъй обича чудесата, че насища с тях всички места – като се започне от пирамидите, та до Фара и до Родоския колос. Измисленото от нея вълшебство се е движело и, разбира се, е било само мимолетно видение; ала колкото и нетрайно да е било, мълвата за него си остава предизвикателство към вековете. Може би заради още по-изумителния образ, който изниква накрая: когато корабът хвърля котва, когато тълпата вижда, че той е дървен като всеки друг кораб, че го води жена, а не богиня, всички се обръщат към града, към Антоний. А той е застинал като герой от фарс: стои си самичък насред трибуната, скован като никога с огромния си ръст; и – както е предвидено – е зяпнал.
*
*    *
Тя веднага забелязва, че той е надебелял, сега мускулите му тук-там са потънали под дебел пласт отпусната кожа. Това едва ли я учудва: на четирийсет и две години след десет месеца пиршества и безгрижие всеки мъж ще затлъстее. Но поомекналите бузи, хубавото свежо коремче са също знак колко по-могъщ е станал Антоний. Дори Херакъл (няма съмнение, римлянинът пак ще є проглуши ушите с него) се е тъпкал като петнайсет мъже. Това обаче не му е попречило да извърши докрай дванайсетте си подвига, нито пък да оправи де що има нимфи и царици по земята.
   Впрочем Клеопатра знае, че щом хвърли котва, пратеници на Антоний веднага ще є заговорят за ядене. Точно така – след като се е съвзел от почудата, римлянинът є съобщава, че я кани на угощение.
   Иска тя да отиде още същата вечер. Тя отказва и настоява той да я посети. И корабът, и царицата будят любопитство у римлянина. Той приема; когато се спуска нощта, тъкмо преди да се появи, в съответствие с внимателно подготвения от нея план, корабът е осветен. За втори път на Антоний му се взема акълът.
   След вечерята, когато се завръща в щаба си, смутен и със сигурност тайно раздразнен, той си казва, че трябва да успее да я порази с нещо още по-внушително. Лошото е, че разполага само с няколко часа; пък е и римлянин.
   Влага най-голямо старание, но още от първите мигове на вечерята, която поднася на царицата, става явно, че е претърпял поражение.
   Сам се надсмива над себе си. Тя му приглася. Тогава започва да се чувства по-уверен и пуска няколко солени шеги. Тя се включва, добавя нещичко. Той продължава. Тя не се предава – май нищо не я плаши, нито съмнителните намеци, нито откровените безобразия, нито дори мръснишките подмятания. Няма как – започва да є говори за Херакъл. Тя му отвръща, че в такъв случай те са братовчеди: и Лагидите твърдят, че са произлезли от негово коляно...
   За трети път Антоний е изненадан, след като си мисли, че познава добре жените, а от вечерите в Трастевере си е въобразявал, че знае всичко за царицата. При това сега тя не е по-красива от тогава. Дали поради присъствието на Цезар, което някак инстинктивно го е карало да проявява въздържаност, не е почувствал чара є, или може би заради страстта към Фулвия? А иначе съвсем явно е, Клеопатра е несравнима по своему: движи се, усмихва се, говори някак тъй, едновременно смело и мило, създава усещането, че всичко е леко и лесно; и обещава ако не щастие, то поне удоволствие, и то веднага.
   От разказа на гърка Плутарх, единствения историк, събрал подир две поколения устни свидетелства за връзката на Антоний с египетската царица, се разбира, че Клеопатра е притежавала някакво особено жилце. Твърденията му подсказват, че римлянинът се е опитал да се изскубне от Клеопатра и не успял заради тайнственото жилце – на гръцки кентрон; щом бил докоснат от него, намеква писателят, съдбата му била решена.
   Въпреки привидната тайнственост, образът, предаден от Плутарх, е твърде красноречив, стига да се поразнищи: кентрон се нарича върхът на остена, с който подкарват упорит кон, или камшикът с остриета, с който го шибват по гърба; това е и името на жилото на пчелата, а също и на скорпиона. Така историкът превръща последната египетска царица в първата фатална жена. По-гибелна от Елена с нейния Парис, тъй като се откроява не с красотата си, а с тайно оръжие, с магия, каквато са приписвали на нимфата Калипсо и на вълшебницата Цирцея – способна да превърне мъжа в безропотно подчинено същество.
   Дори в граматически план продължението на разказа на Плутарх подкрепя внушително тази теза: откакто Антоний става любовник на Клеопатра, историкът му прикача почти изключително пасивни епитети. Това е едно романтично повествование в мъжки род, водено от писател, който век и половина по-късно си остава поразен от всемогъществото на желанието, направляващо въпросния епизод. Същевременно Плутарх ни спестява сложността му, както и подробностите. Не казва как е завършил пирът при Антоний, обсебен е от друг един завършек, от края на двамата погълнати от една и съща трагедия любовници, който ще настъпи след десет години.
   Така и няма да научим дали Клеопатра е станала любовница на Антоний през тази вечер или през следващата; дали, както винаги се твърди, се е хвърлила в обятията му единствено с цел да го подчини изцяло – или пък, потайно раздразнена от многомесечно очакване, пийнала повечко, също като него, покорена от поглед, в дълбините на който долавя бездна, подобна на своята, чисто и просто се е отдала на един мъж, който е бил тъй привлекателен за жените от Галия до Сирия. Власт на желанието, желание за власт – всичко е по-неясно от всякога; навярно ако искаме яснота, трябва да се задоволим с думата, изпъстряща неизбежно повествованията за продължителната им връзка – ерос. Това не е любов, а опиянението на секса, проникващо според древните в кръвта като отрова. Човек свиква с него. Те твърдят, че болката и безкрайната наслада стават неразпознаваеми; а няма и за какво, тъй като твърде скоро смъртта се оказва единствен изход.
   Защо обаче направо да обявяваме египетската царица за магьосница, защо още отначало да определяме Антоний за нейна жертва? Толкова жени са били луди по него, като се започне от законната му съпруга Фулвия... Защо не признаем, че в тази есенна вечер, когато морето е вече по-хладно, у Клеопатра се е събудил глад за едно силно мъжко тяло, пък макар и понатежало от Азия и от виното, защо да не допуснем, че и тя е изпитвала нужда от обич, че е искала за няколко часа да забрави царството си, своя град, своите козни и детето си? Защо да не є припишем нещо, което приемаме у други жени – че и тя е имала право да си поеме дъх, както и да забрави първото си любимо тяло, превърнато вече в пепел, тялото на Цезар.
   Антоний е прям, весел, непресторен. На пръв поглед той е олицетворение на успокояващата любов – нещо твърде различно от онова, което Клеопатра е познала в обятията на Цезар, наистина опитен сластолюбец, но за когото и любовният акт е война, повод да се прояви като стратег на удоволствието, като точен пресметливец, недопускащ никога пълно отдаване. Напротив – когато дойде време за празник, за радост, за излишества, Антоний се отдава безразсъдно, лудо. Такъв е бил и Флейтиста, такива са били безброй лагидски владетели преди него. Тогава защо да не го последва?
   Започва нощта – откровена и ведра, изпълнена с глад, с жажда и порив за живот. Нека ехти, подобно на проклятията, отправяни към смъртта, подобно на допири, на смехове и уригвания, нека се лее винена пот, нека слюнки се смесят, нека се разтворят крака, нека кожата бъде смукана, нека се понесе дъх на слабини и подмишници. И нека най-сетне и тя се остави да бъде повалена от единственото освобождаващо олово – съня на две тела, откъснати току-що едно от друго.
*
*    *
Дали са се унесли в играта още през тази вечер, дали са си разиграли взаимно комедията, която народът е искал от тях при пристигането на кораба, изобразяването на божественото плътско сливане – Афродита на гости при Дионис, новата Изида, разтворила заради спасението на света обятия и утроба пред новия Озирис? Нищо няма да научим, няма да разберем и дали пресните любовници са пили до заранта, дали празненството е продължило и през следващата нощ, както твърде скоро ще им бъде навик; нямаме представа също дали Клеопатра вече е носела онзи неин пръстен, на чийто камък била издълбана думата Мете – Опиянение с вкус на мед.
   Немалко хора, заразени през вековете от неукротимата омраза на Октавиан, са разпространявали мнението, че още през първата вечер царицата е използвала тайни и хитроумни варива, прозрачни поли, че е омотала римлянина с непознати за него ласки, чародейства и вълшебни питиета. Несъмнено като достойна дъщеря на Александрия Клеопатра ще да е разполагала с благоухания, които нейният любовник не е вдъхвал особено често от женска кожа, а и едва ли е пропуснала да се яви на тържеството с най-хубавата си премяна. Но силното желание не се нуждае от уловки; царицата не е имала в леглото друг освен Цезар и не є се ще той да бъде последен. Колкото до Антоний, нали пак му предстои война, и той като своя предшественик иска да се мери с Александър, а сега в обятията му е и неговата наследница...
   Та нищо не ни подсказва тази първа вечер да е била друго освен миг, изтръгнат от жестокия живот, мехурче, литнало из бездната на времето, накратко – приключение, родило се единствено от обстоятелствата, временно явление, за което и двамата са смятали, че ще остане без последствия извън моментното увлечение и няколкото часа удоволствие. Често любовниците последни разбират какво ги свързва и как вместо да си останат лекомислени и свободни се озовават обвързани, оковани завинаги. Впрочем на другия ден след срещата в Тарс Антоний и Клеопатра според свидетелствата не проявяват никакво особено вълнение, като че ли все още са господари на самите себе си, или поне са в капана на илюзията, че са съвършено свободни.
   И тъй, дори повече отколкото при връзката є с Цезар, когато младостта є обяснява празнотите в хрониките, нощите на Клеопатра си остават загадка; те завинаги ще бъдат във владенията на една друга царица на нашите мисли – фантазията.
*
*    *
Убеждението у двамата любовници, че си остават свободни, трябва да е било подсилено от преговорите през следващите дни: те почти съвсем точно следват предварителния замисъл. Видимо без затруднения Антоний си възвръща първоначалната сдържаност и тържествено разпитва Клеопатра как тъй оставените от Цезар в Египет легиони загадъчно са преминали към Касий; после иска пояснения относно случая с бурята – действително ли ураганът є е попречил да установи връзка с армията, или пък е решила да играе двойна игра?
   Беседата между двамата хищници се състои пред свидетели. Според тях Клеопатра никак не се притеснява от обвиненията на Антоний и съумява да им отговори тъй красноречиво, че той бързо се убеждава в нейната лоялност.
   В съответствие с обичайните си похвати тя се старае незабавно да извлече полза от превъзходството си. Начаса иска от Антоний главата на мошеника, който се представя за един от покойните є братя. Тя го е подложила на преследване, а той е успял да се укрие в един сирийски храм и от светилището, което му дава свещената си закрила, продължава с последни сили да настоява, че престолът на Египет му принадлежи.
   Антоний склонява без колебания да наруши неприкосновеността на храма и да екзекутира самозванеца. Тогава Клеопатра се осмелява да настоява и за смъртта на Серапион, изменилия є управител, изпратил от Кипър кораби на убийците на Цезар.
   Без затруднения постига и това. Вярна на отмъстителния си дух, царицата пожелава да се разправи и с великия жрец на Ефеския храм, където сестра є все тъй е затворница. Заявява, че човекът е подкрепил нейната съперница в опитите є да завладее египетския престол; после поисква Антоний да осъществи най-съкровения є блян, на който Цезар се е противопоставил тъй твърдо: да ликвидира Арсиноя.
   Светотатствата никога не са притеснявали Лагидите, но римляните са склонни да увъртат доста, когато нещата опрат до богове, особено пък ако не са техни. При това, накърнявайки недосегаемостта на Ефеското светилище, Антоний трябва да оскверни най-големия и най-почитания храм на познатия свят.
   Неизвестно е как се е справила Клеопатра; може би в този момент на преговорите е изсипала в краката на Антоний скътаните в трюма преди потеглянето торби със звонкова пара, от които той тъй силно се нуждае, за да плати на своите войници. Във всеки случай той се съгласява. Все пак се дърпа, когато става дума за главата на великия жрец. Преди всичко защото дори само като се разчува, че ще бъде убит скоро, ефесяни се развикват яко. Пък и има защо: та нали тъкмо в храма на Артемида Антоний е принесъл жертва на Богинята майка преди половин година? Великолепната церемония е била в съзвучие с искрената почит, проявена от него. За жителите на Азия е приемливо той да ликвидира една стара неприятелка на Цезар; но съвсем друго нещо е да се посегне на жрец – това може да докара и на тях, и на него най-тежки проклятия.
   Антоний е на същото мнение: ако ще си разваля отношенията с Азия, как да е, но е немислимо да засегне Майката на боговете. Така че той се вслушва в жалбите на ефесяни, постарава се да издейства милост от царицата на Египет и незнайно как я убеждава да възприеме становището му. Арсиноя си я екзекутират, но великият жрец бива пощаден: очевидно Антоний е запазил способността си за лична преценка въпреки въздействието на Клеопатра. Впрочем когато царицата го кани да я посети в Александрия, както се полага според правилата на гостоприемството, пък и на дипломацията, той отвръща, че има спешни дела и няма да отиде при нея, преди да е решил тези въпроси.
   Тя се съгласява. Това повелява здравият разум, пък и интересът є: бивши царе на гръцки градове в Азия, отхвърлящи опеката на Рим, са намерили убежище при партите и коалицията им току заплашва Сирия откъм оазиса при Палмира, кръстопътя на източната търговия.
   Тогава Клеопатра прави опит да постигне и нещо допълнително. Все тъй завладяна от мечтата на Флейтиста да докопа Юдея, Сирия и пустинята, водеща към Вавилон, така че да възстанови границите на Египет от най-славните му времена, тя изтъква на Антоний предимствата от съюз с нея: благодарение на нейната логистична подкрепа той не само ще победи партите, но може да стигне и по-далеч, където дори Александър не е стъпвал. А като награда за услугите є нима не ще подхожда да є даде да оглави най-голямото източно царство?
   Антоний трябва да се е позамечтал, а после се е сепнал. Във всеки случай съвсем по военному є отговаря, че засега си има по-важни задачи: съюзниците на партите трябва да бъдат прогонени от Палмира; а и като се започва нещо, се започва от началото. За другото ще се разберат, когато му дойде времето; такива велики проекти не са на дневен ред.
   Царицата отново се покорява, одобрява мнението му. Тя също има доста неща за вършене, царството є е изтощено след двете гладни години. Въпреки това Египет си остава една цветуща страна – и тя добавя предложението: дали не би било разумно той сам да дойде и да се убеди, че е така? Антоний пак се позамечтава и накрая приема. Навярно тя намеква, че ще чака, колкото се наложи, и добавя, както изисква любезността, че във всеки един момент той ще е добре дошъл в Александрия.
   Разделят се, както се казва, като добри приятели. Клеопатра се прибира у дома с парадния си кораб, без да се разчувства особено. Антоний също – той пък потегля към оазисите на Сирия.
   Тя обаче доста по-добре от него съзнава, че е афуктос, според израза на Плутарх – няма как да бъде избягната. Причината е съвсем проста и по-сигурна от каквито и да било магьосничества: докато римлянинът въведе ред по пътищата сред пясъците, морето ще бъде затворено за корабоплаване.
–27–
Неподражаемият живот
(есента на 41–есента на 40 г. пр. Хр.)
Походът на Антоний в пустинята е неуспешен и това може би обяснява странните събития от следващите седмици – не само внезапното заминаване на римлянина за Александрия, а и безпардонната вакханалия, която двамата любовници развихрят за една зима пред очите на града и на света и която потомството е увековечило под названието „неподражаем живот“, според думата, избрана от Клеопатра за означаване на компанията, която основават тогава с Антоний, като самото име е знак за предизвикателство.
   Иначе отначало историята следва очаквания ход: както е предвидено, Антоний поема по пътищата в пустинята и настъпва към Палмира. Там обаче по крепостните стени няма дори стражници. Навлиза в града без сражения, открива го пуст, светилищата и складовете са опразнени: жителите са се разбягали, отнасяйки всичкото си богатство. Няма плячка, няма предатели, от които да се отмъкне нещо, няма и парти за клане.
   Антоний не се предава, както си му е навик. Бойците му се нуждаят от почивка, морето е затворено за корабоплаване, Изтокът се отдава на тих зимен сън. Пълководецът отлага възстановяването на реда в Сирия, прехвърля командването на войските на един свой помощник, решава пак да се позабавлява и запрашва към Александрия.
   Царицата може и да не го е очаквала толкова скоро, но тя от нищо не се изненадва. Още с пристигането му в съответствие с обичаите, когато се посреща важен гост, устройва в негова чест безкрайни пиршества.
   На първо време не се случва нищо особено; Антоний продължава да води същия живот, както в Атина през миналата зима: облича се като грък, не носи никакви знаци за военния си ранг и – вероятно спомняйки си лошия прием, оказан на Цезар от местните преди седем години – внимателно се държи като чужденец на посещение в суверенна държава. За него се полагат царски грижи в стария дворец на Лагидите и той излиза оттам само колкото да посети храмовете и гимназионите или да побеседва с философите и учените в Златния град.
   Царицата не скрива любовните си преживявания, целият град говори за тях. Но тази мълва сякаш не є стига, тъкмо когато приключението с римлянина се превръща в явна връзка, тя решава да основе кръжец. Събира неколцина приятели, като че ли десетина, да правят компания на нея и на любовника є; яркото название на това сдружение разтръбява с изумителна смелост предизвикателството, което си позволява тогава да отправи срещу своята епоха – синодос амиметобион, „събранието на онези, на чийто живот няма как да се подражава“; или, както е възприет изразът, „Кръгът на неподражаемите“.
*
*    *
Загадъчността на този епизод, един от най-непонятните в живота на Клеопатра, не се състои в създаването на подобно братство. В елинистическия свят от векове съществуват нарастващ брой общества за взаимно подпомагане и частни сдружения. Обикновено над тях е призована закрилата на някой бог; събиранията биват отбелязвани с пиршества и пиянство при поделени разходи, на предварително уговорени дати и в съответствие с уточнени ритуали, характерни за всеки кръжец. Никога обаче не се е случвало две толкова изтъкнати лица като една царица и един император да си позволят жест, принизяващ ги по най-явен начин до равнището на частни лица. Нечувано е и толкова високопоставен римлянин да се обвързва така с елини в едно типично гръцко сдружение.
   А и това название – неподражаемите. В един свят, чужд на понятието личност, в който индивидът се смята за нещо пренебрежимо, в който мисълта – и при гърците, и при римляните – изцяло се ръководи от представата за достойния пример за поведение, що за наглост е да възвестяваш, че си единствен по рода си и никой не може да постъпва като теб? В духовния свят на съвременниците на Антоний и Клеопатра, независимо в каква област се проявява човек – политика, изкуство, морал, война, литература, – той трябва преди всичко да се опира на някакъв образец, да се вмести в някакъв калъп, да заяви желание да го повтори; единствената позволена оригиналност, ако държи на всяка цена да постигне слава, е да се опита да даде още по-ярка сродна изява, така че сам да се превърне в идеал, годен за имитация. Какво ли безсрамие е нужно, та до такава степен да се пренебрегва традицията и да не се признава друг закон освен собственият?
   Но пък що за страст към легендата у тия двама почти непознаващи се любовници: как само съумяват начаса да се наложат, единни в своята единственост, как само си присвоявят още отначало вселената, превръщайки се в мит...
*
*    *
Откъде ли идва идеята, ако не от представата, живяла тъй дълго с култа към другата неподражаема, Изида – първата, наречена единствена, чиято дълга бяла ленена дреха царицата вече носи тъй често?
   В замяна на това броят на членовете на кръжеца – съдейки по всичко, дванайсет с двамата любовници – ще да е бил наложен от Антоний: римляните винаги са смятали това число за щастлив знак. Ала останалото, несекващият празник, с който започва тази зима, религията на съвършения миг, изкуството да се разширяват границите на удоволствието чрез силата на мечтата, упоритостта всекидневно да бъдат рушени всякакви надежди за копиране – всичко това несъмнено е дело на Клеопатра.
*
*    *
Всяка сутрин, всяка вечер въображението є е като воин, който влиза в сражение; тя сякаш тръгва да завладява света – свят, в който изчерпването на удоволствието заменя облостта на откриваемите земи; и всеки път е победител в битката, неуморно разкъсва ограниченията на бляна, подобно на бога, с когото търпеливо търси прилика в лицето на своя любовник.
   Антоний пък през повечето време се задоволява да я следва, оставя се да го водят, предварително се предава и му е приятно – казва си, че Богът на маските му дарява в случая една пикантна интермедия, всичко това му се струва само игра, театър за една зима.
*
*    *
Но независимо дали часовете текат усилно или тихо, царицата владее до съвършенство изкуството да разнообразява удоволствието и всичко започва да наподобява оня душевен мир, за който говорят философите и който Антоний въпреки всичките си учени четива и участия в спорове дори не е помирисвал.
   Все още му се случва да изпада в мрачни настроения, да се вторачва в незнайни отражения на дъното на чашата си, съзирайки там може би онази необятна слабост в самия себе си, различима, когато се зарича да прекрати пиенето. Но за какво да се двоуми, зимата ще трае кратко и той се отдава на илюзии – от всичко на света това му допада най-много. Благодарение на царицата е влязъл в игра и не се спира.
   А и Клеопатра е идеална съучастница, много по-добра от онази актриса, която е взел навремето да го придружава на носилка, сподиряща армията. Това, което Антоний за жалост не забелязва, е, че играещата тъй добре Клеопатра всъщност разиграва цялата тази игра. И скрива истинската. Защото освен играта, с която залисва Антоний, тя си има своя. Оттатък привидността е истината: тя има отчаяна нужда от него.
   Много повече, отколкото от Цезар, единствения мъж, когото всъщност е обичала – младостта є си отива, играта е изморителна, тя усеща всичко това. Просто є е необходим именно този мъж, не друг. В леглото, сред границите на нейното царство, зад крепостните стени на града, за нейната страна, за бъдещето є, за бъдещето на сина є, за поданиците є, заради легендата, която ще остави след себе си. Тя сама не знае как Антоний се е превърнал в олицетворение на мечтите є, в образ на нейния живот. Несъмнено това є идва малко в повече. Но щом човек си е поставил за задача да стане неподражаем, трябва ли да се притеснява от нещо, което е в повече?
   А Антоний нищо не забелязва, или по-скоро се оставя да бъде залъгван с преливащи се привидности и се съгласява с всичко, стига само виното да е отлично, месото добре опечено, царицата красива и музиката – превъзходна. Като грък, на какъвто се прави, той вкусва по мъничко живота, миг след миг, размишлявайки, бленувайки. Неподражаеми, казва Клеопатра, кръг на неподражаемите, под закрилата на любимите им богове – Изида и Дионис. Че защо пък не? Ако от това нощите ще станат по-леки...
   Вечер подир вечер царицата разгръща своята мечта; тя мълви – името ти ще бъде навсякъде из облия свят, стъпките ти ще прехвърлят океаните, ти ще ваеш вселената с мощните удари на меча си, ще градиш върху вълните цели селища от кораби, от твоята наметка като дъжд златни монети ще падат острови и континенти...
   Все тъй говори царицата, все наслагва мечти и смехове; той също мечтае, смее се и казва като нея, че техните звезди са близнаци и съдбите им ще бъдат подобни: безподобни.
   Тогава вече се разсмива тя – а знае много добре, звездите им не се движат по един път, нейната е твърде силна, твърде честолюбива; в Антониевата все пак има прекалено много мекота. Но как другояче да постъпи – та нима разполага с избор, с време?
   Ще продължава да играе. Ще се уповава на изкуството, което владее тъй блестящо – чар, празненства, илюминации, дребни шеги, изненади; а също тъй – илюзията.
   Великолепен декор, издигнат пред бездната. Но засега не е открила нищо друго, с което да пипне римлянина.
   Освен това разчита на бавно разгръщащите се събития. Поне в едно отношение Клеопатра има предимство пред Антоний: и най-лекомислен от всички мъже да е, тя знае, че накрая и на него ще му се наложи да стане сериозен.
*
*    *
Засега трябва да се покажат на висотата на отправеното от тях предизвикателство. Така че те непрестанно лудеят.
   Древните историци се колебаят между възмущението и възхищението, изреждайки с наслада списъка от нощни оргии, както твърдят, невероятни напивания, глупави нахалства, безбройни хлапащини и неспирни безобразия. Скандалната поредица следва да бъде внимателно проучена: в голямата си част тя е сътворена от злонамереното въображение на Октавиан и на всички онези, които след него се стряскат от намеренията на неподражаемите. Така че хроникьорите хитроумно трупат накуп всевъзможни безумия, без да назовават точни дати, единствено и само за да убедят потомците в слабостта на Антоний, а най-вече в черното коварство на Клеопатра.
   Иначе явно е, че някои от приумиците им, които според разказите са се разгърнали през първите месеци от тяхната връзка, в действителност са се случили доста по-късно, когато двамата любовници вече са скъсали с истинския свят и се опитват да избегнат погледа към бъдещето си, отдавайки се на растящи предизвикателства.
   Някои си остават легендарни: разправят, Антоний устроил в чест на царицата един наистина разорителен пир. След тъпкането, понеже едно от правилата на неподражаемите било да се правят на още по-неподражаеми от другите неподражаеми, Антоний приканил Клеопатра, ако може, да потроши повече пари за едно ядене. Според преданието царицата мигновено му отвърнала, като пожелала да є донесат бокал с оцет. Антоний изобщо не разбрал какво ще се случи до момента, в който Клеопатра, казват, откъснала от шията си невероятно едър бисер – точно такива Цезар обичал да подарява на любовниците си, – пуснала скъпоценния предмет в чашата и го загледала как се разтваря в нея, а после поднесла съдината на своя любовник.
   Това е най-знаменитият образ на неподражаемия живот – и със сигурност най-фалшивият: никой бижутер никога не е виждал бисер да стане на прах единствено от малко количество марината. Макар и митична обаче, случката е показателна; тя е знак до каква степен единствено с основаването на своя кръжец Клеопатра успява да потресе и замае хората на своето време – дори повече, отколкото когато е живяла в Рим и черпените от нея са я наричали „Египтянката“.
   Може всъщност тя да е предприела предизвикателството с неподражаемите тъкмо за да получи възмездие заради някогашните подигравки. Все пак нахалството є дотук не прераства в последователна провокация към римския свят; а и като преглеждаме най-сигурните източници – основно Плутарх, разполагащ със сведения от най-добрия приятел на дядо си, Филотас, лекар, който през онази зима се обучавал в Александрия, – забелязваме, че царицата не се стреми на всяка цена да погуби Антоний, както настоятелно и обичайно се твърди, а му се подчинява и кара обкръжението си да се подчинява на щуротиите на нейния любовник.
   Така например никога не се знае по кое време Антоний ще реши да се храни. Може след завръщането си от някой храм (прекарва в храмовете дни наред, обут със същите бели сандали като гръцките жреци) да пожелае незабавно да се настани край масата. Или пък да му се доще да пие с часове; или да се впусне във философски спор, и тогава не се знае докога ще продължи това. Във всеки случай обаче огладнее ли, ще бъде страшно, Антоний ще настоява да бъде задоволен начаса; и ще настоява месото да бъде изпечено точно по вкуса му.
   Филотас бил достатъчно близо до двореца, за да може да се завърти из кухнята и край трапезарията. Знае, че ще вечерят дванайсет души; вероятно неподражаемите се събират. Подтикнат от любопитство – какво ли не се говори из града за кръжеца, основан от царицата, – той влиза в готварницата и вижда множество роби да се суетят около грамаден огън, сред който се въртят шишове: осем глигана, ни повече, ни по-малко. Ококорва се и разпитва майстора. Онзи му обяснява, че така се прави, откак Антоний живее в двореца: понеже при удължено преседяване на огъня степента на изпичане може да се окаже неудовлетворителна за римлянина, царицата е наредила да се нанижат според добре пресметнат кулинарен цикъл осем цели животни, та във всеки един момент от тях да може да се отреже частта, която би пожелал Антоний, така че той да остане доволен от вкуса є.
   Случката изглежда напълно ясна: претенциите не са на Клеопатра, а на Антоний; царицата не се занимава да забърква в някое ъгълче на двореца си зловещи възбудителни средства, а се скъсва да тормози прислугата си, за да удовлетвори и най-дребните желания на любовника си. Така че никакви вълшебни питиета не са необходими, за да бъде той задържан в Александрия, а само преливаща любезност, и то постоянна.
   Това съвсем не е доказателство – напротив, – че при тази своя втора връзка Клеопатра е загърбила политическите сметки. Повече от всякога тя възнамерява да направи Антоний наследник на Цезар и гарант на политическия и териториален суверенитет, който є трябва. Така че докато му дава да си хрупка във всеки час на деня сочни глиганови филенца, тя не пропуска да му изтъква в леглото и на трапезата кое може да направи от него завоевател, по-страховит от Александър, по-гениален и от Цезар – стига само да успее да сломи съпротивата на партите, колко ли нови континенти ще се открият пред препускащите му коне оттатък пустините и степите... След чудесата на пространството той ще стане господар и на чудесата на времето, ще се превърне в легенда – разбира се, заедно с нея, тъй като нима не е редно да осъществят заедно тази мечта, един чрез друг, един за друг; и тогава ще си останат в безкрайността на вековете, споени от едно и също желание – пак нещо невиждано, нечувано, невъзможно за повтаряне, неподражаемо завинаги.
   Завинаги – повтаря Антоний и иска още вино, за да полее къса месо. Защо пък не, в края на краищата нали е поел по стъпките на Цезар, цяла зима вече оправя царицата, само дето няма война. Тъй да бъде, нека да са неподражаеми, да почва празникът; за останалото, както обикновено – каквото рекат боговете!
   И продължава с измишльотините. Тя неуморно го задоволява с безупречната си точност. Нещо повече: предугажда ги, старае се да изобрети непознати дотогава удоволствия. Всеки път, когато вижда чертите на Антоний да застиват удивено – също както в Тарс, с оня негов маниер да провесва човка пред нея, той, бъдещия покорител на света, – избухва в смях и си казва, че най-сетне е спечелила играта.
   Но с този мъж всеки ден всичко започва отначало; колкото и да се напряга, не съзира в очите на своя любовник отзвук на изпълващата я огромна надежда.
*
*    *
А прави какви ли не опити, не го изпуска нито за миг, следва го по петите, независимо дали отива да се пораздвижи в гимназиона, дали подхваща красива реч, дали внезапно решава да проведе малко учение с малобройната си стража, дали му хрумва да играе на зарове, да ходи на лов за патици сред тръстиките на Мареотийското езеро, или за риба, или да пие до зори, или да скита предрешен из улиците на Александрия – тя е навсякъде с него. Дори когато го нападне скука – онова внезапно отвращение от всичко, тъй често проявявано от Антоний, от което внезапно очите му помътняват, сякаш се кани да мре, – тя съумява с една дума да го върне към истинския живот.
   Той просто не може да є устои, дори в тези мигове, защото тя вече познава в основни линии неговите склонности, например вкуса му към преобличането, същия като при Флейтиста, същинска страст – случва му се дори през време на война, – нещо твърде рядко при римляните. Но той, Антоний, смесва всичко, и живота, и играта, наистина има нещо гръцко у него; а също и нещо женско – както при толкова много актьори.
   На свой ред и Клеопатра решава да се прави на актриса, тя захвърля дрехата на Изида, навлича слугински дрипи, предизвиква го да се преоблече като прислужник и да обикаля в такъв вид из александрийските улици.
   Коя царица преди нея се е осмелявала на такова нещо? Никоя. Е, и? Нали сама е заявила, че е неподражаема...
   Дълбока нощ е, в този час и последните гуляйджии се оставят умората да ги повали, като всички останали. Антоний надява маскировката, двойката тихомълком се промъква през защитните стени на дворците и започва своето настъпление към заспалите улици. Без съмнение са пили яко, както обикновено. Избират наслуки някоя врата, започват да хлопат по нея, викат за помощ, реват мръсотии. Мъже и жени подават глави. Взимат ги за такива, каквито изглеждат: пияни слуги. Дъжд от ругатни, а понякога и от боклуци, се стоварва върху тях. Те се държат все по-непристойно, врявата се усилва, отварят се врати, преследват ги с тояги и пръчки, принудени са да бягат по тъмните сокаци, крещейки, колкото им глас държи. Целият квартал е събуден, край на шегата; двамата майтапчии, задъхани, но пощурели от смях, потъват в нощта.
   А на другия ден – няма как, пак отначало. Но не е толкова смешно: звучи прекалено делнично. Би било възбуждащо – неподражаемо – да се оставят да ги пипнат, да ги набият, та чак да рискуват кожата си. Не се знае дали предизвикателството е било от страна на Антоний или на царицата. Известно е само, че двамата любовници пак се преобличат и разиграват под един прозорец своята сценка. Както са се разбрали, Антоний се оставя да го хванат. Пребиват го; чак когато е отнесъл пердаха, той се разкрива. Цял е в синини, но е спечелил облога.
   Рано призори слухът за лудорията се разнася из Александрия. Вместо обаче да се възмущава, да се гневи на царицата, да започне да изпитва към нея старата омраза, проявена спрямо Флейтиста, заради детинската комедия, вместо да възненавиди Антоний, както е станало с Цезар, градът избухва в смях, пожелава също да бъде част от пиесата, да напише своя дял от фарса.
   От колко ли време Александрия не е изпитвала обич към своите господари? Навярно още от епохата на първите Птолемеи, Филаделф и Арсиноя, които основали Библиотеката и Музея и издигнали Фара. А кога за пръв път в града е имало приятелско отношение към римлянин? Това вече е нещо невиждано.
   Никой не хвърля котки в краката на Антоний, никой не подмята насмешки, докато той минава – има само дружелюбни шеги, каквито той обича: просташки и неприлични. А и той отговаря в същия тон с точни думи, нали е познавач на гръцкия и на всичко гръцко.
   Затова, когато му видят гърба и си позволяват коментар, то е, за да кажат, че Антоний е голям актьор, бива го да се представя трагично в Рим и комично по александрийските улици. А за Златния град това е най-висша похвала. Голям образ е тоя римлянин. А пък царицата, която го е направила свой любовник, е неподражаема – точно както сама твърди.
   И всяка нощ цяла Александрия бди, за да види дали царицата и нейният любовник ще се върнат да си играят на криеница. Няма пропуски: ей ги пак. Нови тарикатлъци, по-хитроумни от вчерашните този път, целият град участва в щуротията, получава се, отеква смях, всички се държат за коремите – и градът, и любовниците сякаш са открили пътя към радостта.
   Александрия – толкова късопаметна, колкото е влюбена царицата. Безбройните убийства, облели в кръв двореца, военните тегла – всичко потъва в тия детински празненства; и градът, и царицата са уверени, че в лицето на тъй подобния на Дионис Антоний най-сетне се е намерил единственият бог, способен да затъмни славата на Александър, най-неподражаемия от всички завоеватели.
*
*    *
Само дето за мълниите на войната няма забрава, или поне не за дълго; Антоний, потънал в нестихващите наслади, предложени му от Клеопатра, вече не вижда нищо пред себе си, освен непосредственото настояще.
   Ето например онзи случай, когато отишли за риба, а тя не кълве. Както винаги, Клеопатра е до него. Яд го е, че се излага и не хваща нищо пред нея. На всяка цена иска да се прояви; прошепва на друг рибар, по-късметлия от него, да се гмурне, докато царицата гледа в друга посока, и да закачи на въдицата му една от своите риби.
   Можем да си представим, че Клеопатра се усеща. Преструва се обаче, че нищо не е разбрала; на другия ден Антоний решава отново да се занимава с водните обитатели, вместо да насочи мислите си към по-сериозни неща – примерно към партите, за които пак се мълви, че се готвят да създават неприятности, – а тя измисля как да му даде урок по нейния си начин: с басня без думи. Иска да лови риба, тъй да бъде; ще видим какво ще извади.
   И наистина, току-що хвърлилият въдицата Антоний усеща съпротива. Горд с постижението си, се нахвърля върху плячката. Но тя се оказва черноморски чироз, каквито се продават от бъчви по кейовете на Александрия, и при това още мирише на солен разтвор. Той направо онемява и се вкисва. Тогава Клеопатра избухва гръмогласно в смях, както само тя умее: „Дай въдиците на нас, императоре, господарите на Фарос и Каноп. Твоят улов са градове, царства и континенти...“ Шега-предупреждение.
   Впрочем в края на тази зима царицата го отправя и към себе си. Тя знае – любовният сезон е към своя край: на хоризонта светлината по страните на Изида Фария е станала по-бяла; в пристанището вече подготвят церемонията за отварянето на морето за корабоплаване.
   Но защо да се обръща назад? За кой ли път тя е спечелила: успяла е да уреди най-дългия, най-съвършения празник в целия си живот. Градът и светът завинаги ще помнят тия няколко седмици, те просто трябва да завършат като всичко останало: в съвършена красота.
*
*    *
Дали тогава Клеопатра се е заела да подготвя някоя от нейните умели, грандиозни постановки, по-умопомрачителна от всички тържества, които е успяла да измъдри дотогава? Възможно е, но никога няма да съумеем да го докажем, защото в края на февруари, около месец преди празниците по случай възстановяването на корабоплаването, пратеници му донасят през пустинята извънредно лоша вест: партите току-що са завзели цяла Сирия.
   Като в клещи са я хванали, и от север, и от юг, с помощта на един предател римлянин, оцелял от клането при Филипи; а и на Юдея лошо є се пише.
   Ако Антоний не вземе мерки начаса, с източния му блян е свършено. А също и с Клеопатра: една от колоните на нашествениците се е разположила до нейните граници.
   Антоний набързо я зарязва; почти по същото време – навярно няколко дни по-късно – царицата научава и друга новина: за втори път тя е бременна.
–28–
Другата жена
(март–октомври 40 г. пр. Хр.)
И какво пeчели тя в края на краищата? Оказва се изоставена. Той избягва от нея – а от нея не се бяга. Ето че игра, направи всичко, за да спечели. А загуби.
   Вече го няма – за нищо. Нито за любов, нито за война. Царицата може да вдигне срещу скупчения на северната граница неприятел само своята флота и неколкостотин местни войници.
   Единствената надежда е те да се задоволят да си останат, където са, да лапнат примерно Юдея – нали тъкмо са завладели Йерусалим и тамошният цар е в изгнание.
   Отгоре на всичко, след като се озовава в Сирия, Антоний се разделя с Изтока. По море – право на запад. Казват, първо до Родос, после до Атина; а оттам навярно ще замине за Италия.
   Край на войната с партите. Без дори да я е започнал, Антоний обръща гръб на пустинята, на оазисите, на несметно богатите царства, закътани отвъд пътищата на керваните. Отказва се от завоюването на света; и като капак – заминава си заради една жена, заради законната си съпруга Фулвия.
   След като се е правила на мъж и си е играла на император, препасала меч и ревяща заповеди към легионите на мъжа си, тя извършва чудеса, хвърляйки за три месеца Италия отново в хаос. Бясна, задето болестта не е отнесла Октавиан, опитва да уреди войскарите на Антоний да го накълцат и насъсква населението. Дръгльото обаче не се дава, скрива се, както си му е навик, и є отвръща с провокация в негов стил, с едно такова дълго обмисляно оскърбление, при което обиденият може да си отмъсти единствено като се постави сам в опасно положение – изпраща є обратно дъщерята, онази Клодия, родена от предишния брак на Фулвия, за която са го принудили да се ожени като гаранция за мир. Отхвърлянето е унизително: те са женени от две години, а Октавиан, чието влечение към девици е известно на всички, не я е докоснал. И когато я прогонва, се хвали с това.
   Както може да се очаква, Фулвия здравата се разярява, събира войниците на Антоний и ги пуска в атака срещу легионите на младока. Разбира се, той се измъква; пред бойното поле предпочита битка, в която е добър, словесна – непрестанно праща към Фулвия десетки мръсни стрелички. Съчинява убийствени епиграми и ги разпространява из Рим. Народът ги лапа като топъл хляб: Фулвия го нападала, подиграва я той, защото Антоний є изневерява, защото задникът є гори и є се иска да легне с него, с Октавиан; той обаче не я ще, както не е искал и дъщеря є: „Или с мен, или война! – ми казва Фулвия. Но членът от живота ми по-скъп е! Тръбете настъпление!“
   Фулвия не се стряска, остава начело на легионите и знакът за бой е даден от нейните свирачи. Както винаги притеснен при мисълта да се озове на бойно поле, Октавиан праща насреща є своя най-добър стратег – Агрипа. За няколко седмици Агрипа променя коренно положението: привържениците на Антоний се озовават блокирани в крепостта на Перузия и докато техният водач, който няма представа за драматичните събития, си живее неподражаем живот в Александрия, те са изложени на една от най-суровите обсади в историята на Италия. През февруари се предават, измършавели и съсипани.
   Тогава Октавиан изскача от дупката си, за да обезглавява; когато се надигат гласове срещу новото зверство – изтребването на близо триста аристократи, – отвръща, че кръвта им е жертва пред олтара на Юлий. После градът е опожарен. Така за по-малко от три месеца благодарение на глупостта на Фулвия Италия вече е изцяло покорена от младока. Същото се случва с наплашената Галия, без дори Октавиан да вдига войски, а после – с целия Запад. Равносметката е ясна: за една зима отсъствие Антоний е изгубил всичко, или почти. Остава му само Изтокът. А той бяга оттам.
   
   
*
*    *
Пак трябва да се занимава с тъпи амбиции, с жалките напъни на Октавиан и на Фулвия, със семейните и домашни разпри, с нищожни битки между нищожни водачи – все противно обикновени неща. Къде са великите мечти на неподражаемите? И как да се отнася към тях? Да се смее? Да плаче?
   Царицата отдавна е забравила за сълзите, те са за посредствените хорица, за онези, които не са разбрали, че сблъсъкът с живота е сблъсък с враг и трябва да се води сърцато, с вдигната глава, сухи очи и изправен гръб. След заминаването на Антоний обаче смехът є вече не е искрен и буен, звучи фалшиво, като ехо на нарастващите дълбоко в нея жлъч и ненавист, които сякаш са нещо като предчувствие за бездната...
   Впрочем тя е принудена да живее и да дари живот. За втори път ще става майка, без да е налице баща – царица без цар. Раждането се очертава през октомври, може би по-рано: тя се чувства значително по-тежка, отколкото по времето, когато е износвала първото си дете; няма спомен и коремът є да се е издувал тъй бързо и толкова силно.
*
*    *
И тъй – принудително очакване до есента. Най-мъчително ще бъде лятото; безсъница терзае нощите є, изпълнени със спомени за любовника.
   Ще чака, ще гледа морето. Когато вече липсва надежда, всеки в този град поглежда натам.
   В прохода край Фара едно платно криволичи между теченията и скалите. Сърцето бие: с възстановяването на корабоплаването, когато вълните отново се усмихват като стихове от „Одисеята“, царицата пак разпраща осведомители по проливи и групи острови. От Родос до Самос, от Делос до Ефес, в Атина, на Корфу, в Брундизий, в Неапол, в Анциум, в Остия – навсякъде те отново издирват новини и тайни; завръщат се един по един с попътните ветрове.
   Тя трябва да живее, тласкана от ритъма на появата им. След като докладът бъде прочетен и препрочетен, изслушан и повторен, все същият въпрос: а какво става напоследък? Какво прави сега Антоний?
   Тогава очите не бива да гледат натам, накъдето ги тегли, към морето. Търпеливо, спокойно се взимат докладите; и бавно се сглобява пъстрата мозайка на отсъствието.
   Доносниците на Клеопатра є съобщават, че най-напред Антоний е спрял в Атина: принудена поради поражението да избяга от Италия, Фулвия му е определила среща там. Но не успява да даде обяснения: Антоний я сразява с такъв юпитеров гняв, че Фулвия предпочита начаса да се изпари.
   За пръв път Антоний намира смелост да се опълчи срещу жена си. Откъде сили за това, ако не от нощния неподражаем живот? Не се опитва да задържи Фулвия: след като тя се омита, той пък най-хладнокръвно също си хваща пътя.
   Уви – към Италия, твърдят осведомителите на царицата, към пристанището Брундизий, където го очаква все тъй лукавият, но и все по-нагъл Октавиан.
*
*    *
Без война няма да мине, уверени са разузнавачите на Клеопатра, и никак не е сигурно, че Антоний ще надвие: откакто Октавиан е станал господар на Запада, немалко даровити хора го подкрепят; а трябва и да се признае, че младока много го бива в подлостите и клопките.
   Дали някога тя ще види отново Антоний? Часовете все повече є тежат. Отдавна е лято, кораби пристигат и си заминават, а с тях и безброй клюки, които се носят по кейове и улици и понякога заглъхват в двореца, без да е ясно дали са верни или лъжливи. Все пак настъпва ден, когато всички слухове твърдят едно: говори се, че здравето на Фулвия се е влошило.
   Царицата ликува, мрачно бляскащи очи, жлъчна  усмивка - такава е радостта є, откакто го няма Антоний. Но отровните є надежди не са се сбъднали засега, трябва є още, много повече - да знае всичко за другата жена.
   Съобщават є, че Фулвия се е приютила близо до Коринт. От какво чезне, от болест ли, от мъка ли? Не се знае; едно е сигурно - вече не излиза от къщи и е все по-зле.
   Отново мрачен смях. Самата Клеопатра набира сили, едрее, тя е същинска ходеща кула вече, тежка, обемна, могъща – Изида великоутробна.
   Антоний би я харесал такава. Но той е там някъде, играе си на римлянин, на война. Все пак някой е бил натоварен да го осведоми, че царицата е бременна. Той се изхилва, а после тръби – ето го доказателството, че е произлязъл от Херакъл, откъдето мине, жените надуват коремите...
   Простащина, по каквито Антоний толкова си пада – а по-рано, миналата зима, с такива е развеселявал и царицата, докато са щуреели двамата из улиците на Александрия. Но пък така да принизява една фараонка, да говори за нея като кобила – за нея, последната от рода на Птолемеите...
   А иначе по време на гуляй Антоний пръв заявява, че сред жените тя е най-неподражаема... Нима той е чудовище, както твърди Цицерон, нима е самият образ на чумата и нечистотията, въплъщение на порока?
   Но пък, откровено казано, нали тъкмо заради хищническата му грубост, заради зверския му, несъобразяващ се с нищо ищах е обвързана тя с него, без впрочем да го обича. Пленница, лишена от свобода поради своя глад. Поради своя глад за месо, за плът – било то глиган в чинията или дашно голо тяло.
*
*    *
Не избледнява паметта за тия крехки мигове призори, когато Антоний най-сетне се е наситил на секс и пиене и когато най-сетне успява да забрави всички роли, сред които се е оплитал доскоро, Херакъл в гимназиона, грък, философ, мистик, оратор, за да се върне отново към онази част от себе си, непознатата, истинската: женската – онази, с която навярно е любил за пръв път Курион.
   Мощно е човешкото у Антоний, ето как я е обвързал той със своето тяло; такъв е ликът на желанието, което все тъй я влече към него дори докато го няма – сродство на най-тайните им болки. Не на последно място – онази страшна пукнатина, накърнила техните съдби: смъртта на Цезар.
   Но нека да не си припомня нито първия, нито втория мъж. Нека насили мисълта си да се ограничава само с настоящето.
   За щастие нашествениците още не са помръднали от северната граница, твърде заети са да удържат Юдея; племенникът на победения цар, младият Ирод, успява да избяга от Масада, минава през пустинята и идва да преговаря с нея в Александрия, молейки я да му помогне да прогони партите.
   Както обикновено, трябва да се държи на положение. Да се пазари, да го усуква, да играе с чар и пресметливо, да подписва споразумения и договори. Когато всичко свършва, когато на въпросите є остават да отговарят единствено обкръжаващите я стени, посветлели от горещите ветрове – отново се обръща към морето. И както преди, както винаги, є остава да дебне, да се моли, да се надява.
*
*    *
След толкова чакане един ден научава, че в Италия отново се води гражданска война. Естествено – по инициатива на Октавиан. Антоний обаче доста бързо успява да притисне своя враг в пристанището Брундизий. Както си му е обичай, хлапакът си избълва червата, а после вика на помощ Агрипа, който за пореден път го спасява. Тогава Октавиан – отново както обикновено – си казва, че и сам може да се справи и отпраща Агрипа, наперва се и тръгва към Антониевите легиони. Ала щом ги съзира, краката му се подкосяват и хуква обратно, а войските му се предават без бой.
   Антоний със сигурност ще спечели, ще завземе и Италия, и Галия. А когато остане единствен господар на Рим, ще се върне на Изток, тук, в Александрия. И ще започне да завладява света с нея, с царицата.
   Морето пак се усмихва отвъд Фара. А като че ли и боговете – един ден кораб донася на Клеопатра още по-радостна за нея новина: Фулвия е мъртва.
   Жлъчна радост. Щастие от жестокостта на собствената є жизненост; и при това – усещане за нов живот дълбоко в нея, още по-неукротим и силен.
   Вече не морето е образ на надеждата, а коремът є – огромен, невиждан. Сам по себе си той си е цяла вселена.
   
   
   
*
*    *
За едно не си дава сметка Клеопатра, макар обикновено нищо да не є убягва: Италия е обезкръвена и умолява своите водачи да се помирят; а когато в Рим политическото съперничество се изостри, обичаят повелява, преди да се започне необратимо война, противниците да се опитат за последен път да постигнат компромис. Нещо като изкупителен ритуал, като знак на добра воля пред лицето на боговете. Връзката винаги се осъществява от жена, девица или вдовица от единия от враждуващите лагери: и тя бива омъжена за някого от другия стан.
   В края на въпросното лято случайността нарежда отлично нещата: Антоний е вдовец, а по-голямата сестра на Октавиан също е изгубила наскоро съпруга си. И сред двете групировки настъпва раздвижване, започват да проглушават ушите на Антоний с безупречните качества на младата жена: Октавия е още млада – на двайсет и девет, – толкова благородна, търпелива, така обича децата, вече си има две. Много е умна, а е и извънредно красива – това вече може да допадне на вдовеца. Най-сетне, за разлика от Фулвия, изпитва отвращение към политиката и ненавижда войните.
   За какво ли убеждават осведомения: всички добре се знаят сред стотината рода, които редят римските закони, така че познавачът Антоний отдавна е забелязал Октавия. Бои се обаче от нов хитър ход на младока, струва му се, че надушва капан.
   И от двата лагера засилват натиска; всички се включват, дори двуличният Меценат, който умолява Антоний да склони на този брак; чак войскарите на Октавиан съставят многобройна делегация и го увещават да приеме...
   Антоний бие отбой, възразява, че срещу този съюз се противопоставя законът, забраняващ вдовици да се женят отново, преди да са изминали десет месеца от кончината на мъжете им. Нищо, само заради него ще променят и закона; още преди есента да е настъпила, двамата овдовели сключват брак сред всеобщо облекчение.
   Антоний и Октавия изглеждат много влюбени и това допълнително усилва радостта на народа; а в деня, когато се разбира, че младата жена е бременна, възторгът от сватбеното тържество преминава в мистично ликуване. По всички улици на Рим гадатели вещаят, че светът най-сетне е спасен, отново иде изначалното време, детето, което ще се роди, ще доведе на тази земя мира на златния век; един млад поет, Вергилий, увековечава във възвишени стихове тия дни на непонятна и безмерна надежда:
   
            Дошло е времето, предрече го Сибила,
            и вековете пак започват своя ред,
            и иде Девата, и пак Сатурн царува,
            и нов човешки род небето ще дари,
            богиня чиста свети щедро на децата,
            закриля оня, що се ражда със съдба
            от тоя век железен златен век да стори...
   
   И докато Рим едновременно с поета хвърля погледи към заоблеността, скрита под надиплените одежди на Октавия и вещаеща появата на божественото отроче, Клеопатра се свежда над онова единствено, което є е останало от неподражаемата зима: две дечица.
   Родила е близнаци. Едно подир друго, както са Горен и Долен Египет. Те са също тъй съвършени в своето близначество, както Афродита срещу Дионис, както Изида в обятията на Озирис, или като самата нея, като Клеопатра, когато е разкрила тялото си за пожелалия я Антоний. Едното дете е момиче, другото – момче.
   Този път боговете безспорно є дават знак; посланието им е ясно: съдбата ще разиграва ходовете си не в Рим, а в Александрия. Най-сетне чрез тия две деца те є съобщават онова, на което разчита от толкова отдавна – тя ще остане жива в бъдните векове със своя род, със своята слава и честолюбиви намерения.
   Самотна в своите стремежи, тъй както е била и през време на бременността и на болката от двете раждания, царицата се изправя гордо над двете люлки и решава още с имената си мъничетата да се свържат с легендата: момичето ще бъде Клеопатра като нея; момчето упорито е наречено Александър, за да бъде завоевател подобно на баща си, макар и той да не е успял в това.
–29–
Октоподът
(есента на 40– лятото на 37 г. пр. Хр.)
Отстъпление – никога. Тя се е зарекла да доосъществи с този мъж мечтата на Александър; те заедно ще разрушат препятствията пред окръгляването на света и тяхната история ще се сключи като също тъй окръглена безкрайност, устремена към вечността.
   И така – упорство, хладнокръвие, мрачна енергия. Прагматизъм, безмилостност. Най-тъмните страни на Птолемеите.
   Октавия още не е родила, а Клеопатра вече има свои хора в обкръжението на Антоний. Разполага с посредничеството на философа Тимагенес, който лично му е представил един от нейните наемници, Алексас; а най-вече є върши работа един астролог.
   През зимата неподражаем живот царицата не е дала на Антоний питие, даряващо забрава, макар за това да се носят приказки из Рим и Италия. Тъкмо обратното: тя е вляла в него бавната отрова на страстта към тълкуване на бъдещето. В Александрия го е свързала с вавилонски мъдреци, с индийски жреци – все гадатели, уверяващи, че действията на хората са ръководени от дълбоки сили, срещу които те не могат да се опълчват, а само да се опитат да ги познаят, за да им дадат по-добра насока. Антоний се запалва и пожелава да научи всичко за зодиака и за небесните домове; сега, когато отново се прави на римлянин, макар да е надянал по настояване на Октавиан знаците на върховен жрец на Божествения Юлий и да извършва жертвоприношения, недодялани като по времето на Ромул, той тайно запазва пристрастеността си към майсторите на хороскопите – до такава степен, че не се сдържа и оставя един като свой приближен.
   Смята, че изборът е негов; близо до ума е обаче, че прорицателят е човек на Клеопатра. При това не е само осведомител като Тимагенес и нейното вярно оръдие Алексас.
   Този мъж има подробни познания за слабостите на римлянина; всеки път, когато Антоний се обръща към него, той неизменно му отговаря, че съдбата му е най-блестяща, но се затъмнява от отреденото на неговия шурей. Съветва го също да се отдалечи възможно най-бързо: „Силата, направляваща съдбата ти, трепери пред силата, водеща Октавиан. Когато не е в близост до нея, твоята те води към висота и великолепие; ала доближи ли се до мощта, определяща пътя на Октавиан, тя се принизява, отива към неща, лишени от интерес.“
   Антоний слуша, но не е убеден: откакто Октавиан и той са подписали договор за съюзничество и са го предали на свято съхранение при весталките, в Рим цари мир, шуреят му е добронамерен, дори като че ли в някои негови действия проличава съвсем приятелско отношение. Често например му предлага да играят на зарове или да устроят бой между птичите си стопанства, между петлите си в малки циркчета, пригодени за целта; сякаш не са двама родови водачи, които наскоро са си поделили света, а скучаещи момченца, дребни хлапета.
   Ала Антоний почти винаги губи при тия детински игри; макар да е въпрос на чест да посреща пораженията си със смях, изреченото от гадателя прониква коварно дълбоко в него – губейки в поредната игра, той начаса иска отново съвета му.
   За кой ли път прорицателят му опява, че на всяка цена трябва да се отдалечи от Октавиан. Толкова е настоятелен, че когато непосредствено преди настъпването на зимата един от помощниците му, Вентидий Бас, прогонва партите от Сирия и от Юдея, Антоний вече е убеден – действително неговата съдба е на Изток. Заминава за Атина, откъдето възнамерява да започне последното си настъпление, онова, което според непоколебимата му увереност ще му осигури власт над света и ще накара младока да онемее.
   Антоний отива там с жена си. Гадателят никога не прекалява с приказките; засега се въздържа да му каже, че както неизбежно се отдалечава от Октавиан, така един ден ще му се наложи да се раздели и с Октавия.
   

*
*    *
А Антоний е влюбен; и има защо – във всяко едно отношение Октавия е действително перла, както са му я описали, преди да му я пъхнат в леглото. Мила, нежна, любезна, безкрайно търпелива, за двата месеца съвместен живот вече е успяла да превърне звероподобния си съпруг в същинско агънце. Никакви лудории, край на оргиите. Забележителното е, че Антоний ни най-малко не се чувства като в капан, а сякаш му е приятно. Очевидно Октавия за кратко време се е докоснала до нещо много живо у него, което го оприличава на изплашено дете. Не чрез изтънчено отгатване, а по нейния непресторен, естествен, светъл начин. За нея впрочем друг няма; Октавия винаги си е била такава – лъчезарна, миротворна.
*
*    *
Нещо, което Клеопатра никога не е била. Дори само името на Октавия я кара да побеснява – първо, защото то е съзвучно с името на Октавиан, човека, присвоил правата на първородния є син, стигнал дотам, че да сече понастоящем монети с името Imperator Caesar...
   Император – този страхливец, който хуква да бяга още щом съзре сянка на копие? И се осмелява да добавя към титлата името на Цезар, след като всъщност е само майстор на гадните номера и дължи сегашното си могъщество единствено на тъпотата на своите врагове...
   Мъчителни дни за Клеопатра, засегната гордост, безплодни проклятия, въпроси, съмнения, спохождащи я в дългите нощи. И най-тежкото изпитание: седмици, месеци текат напусто, без полза. Горчилка, тежест се наслагват в сърцето, обгърнато от октопода на ревността.
   Но какво може да стори срещу Октавия? Редом с Фулвия є е било лесно да бъде царица на насладите; сегашната обаче є е връстница, според всеобщото мнение е съвършена в какво ли не. „Жена-чудо“ – кълнат се всички, които са се доближавали до нея, очаровани от чистата є, бяла римска хубост, от хармонията, като че дошла по божие благоволение, – а подобно одобрение Клеопатра никога не е имала; излишно е да се заблуждава, тя винаги си е била просто една дребничка, подвижна, живичка мургавелка, само дето умее да се облича и да се парфюмира...
   Но Октавия е жена, а не богиня; колкото и да е умна и красива, все някъде ще има пукнатина, тя трябва да се открие.
   Малко по малко – като при обсада на град. С времето; с помощта на звездоброеца, неизменно сподирящ Антоний – в края на краищата това е нещо, по-добро и от троянския кон...
*
*    *
Царицата е наясно, че задачата е дългосрочна, ще бъде нужно търпение, безкрайна упоритост: римлянката е извънредно образована, понася твърде добре изгнанието и като че ни най-малко не страда, задето е откъсната от близките си и от подобните є матрони. Дори є е приятно – както например в деня, когато Антоний още с пристигането си в Атина навлича гръцки дрехи и съдийства на игрите в гимназиона, а тя не само не го спира, а дори го поощрява; всъщност скоро след това не по-малко възторжено се включва в празненството, което съпругът є устройва за атиняни: понеже той желае да се представи пред тях като Дионис, иска Октавия пък да го придружи, облечена като Атина... Тя склонява и народът ликува.
   За Клеопатра това вече е наистина тягостна новина: как може гърци да се хващат на такъв маскарад, та нали тъкмо тя, царицата на Египет, е научила Антоний що е божествена двойка, всичко живо го знае; знае се и какво се е случило помежду им след нейната зрелищна поява в тарсийското пристанище. Общоизвестно е и че след свещеното им сношение тя е получила благословията на боговете с рядък знак – близнаци, момиче и момче...
   А онази жена е родила от Антоний само едно момиче, жалко женско изчадие, вместо спасителя на света, обещан на римляни от разни непочтени и недорасли предсказатели...
   Но излишно е да се разчита, че на Антоний ще му доскучее да живее с тази римлянка: и Октавия владее изкуството на остроумния разговор, и тя като царицата знае кога да млъкне и кога да говори. Най-сетне тя действително обича Изтока като Антоний. Изобщо обича всичко, което обича и той. Така де – и него обича. А и той нея.
   Дали, когато се кани да задреме в обятията є, Антоний є говори за наученото в Александрия, дали є пробутва Клеопатрините приказки, чудесата, с които тя го е омайвала часове наред, за пълните със злато страни отвъд степите, за потоците от бисери, които текат оттатък планините на Индия, дали є обещава как ще победи партите и ще я облече цяла в коприна – в същата оная коприна, която навремето толкова е обичал да сваля от царицата преди опияняващите нощи...
   Надали – Октавия е разумна жена, във всяко едно отношение. Разсъдлива, с чувство за мярка, с точна преценка за нещата. А никоя жена не успява да промени мъжа – или поне не за дълго. За миг римлянката е открила път към мир в изтерзаното сърце на Антоний и вместо алкохол му е поднесла нежност, един непознат за него мед – ала той не е създаден за щастие. Няма как благодарение на една жена мозъкът му да отрече стремежа към безмерност, към отхвърляне на всякакви ограничения, накратко – към лудост. Дори засега да се прави на разумен, това е само още една роля; а една-единствена му е подхождала някога, онази, която е играл в Александрия съвместно с нея – ролята на неподражаем.
   Няма как Антоний да разкаже това на онази жена. Тя е римлянка, сестра на Октавиан. Той не смее. Ето къде е пукнатината: в несподеленото. В това премълчаване, в този страх. В мрака и неяснотата, които търпеливо подкопават вътрешните му устои независимо от лъчезарното лице на Октавия и от атинското слънце.
   Там може да се вбие клин, после лост. Астрологът ще се справи.
   В безсмислената нощ октоподът на ревността трябва да бъде заставен да свие пипалата си. Тя ще бъде незабележима, безмълвна и тихичка. Невидима и готова за решителния удар. Както обикновено – никаква милост. Онази жена няма да се отърве.
*
*    *
Антоний не усеща нищо. Не се догажда какво се задава от изток, нито пък какво се готви на запад. Прорицателят не го насочва, оставя го в заслепление.
   През първата зима на пребиваването му в Атина тъй и не му се удава да предприеме настъпление срещу партите, Октавиан го зове на помощ: откъм Сицилия последният син на Помпей непрестанно го притеснява, така че той спешно извиква зет си в Брундизий. Октавиан обаче толкова болезнено се бои от преврат, че преди да отиде на определената от самия него среща поисква да научи с какви сили е дошъл неговият съперник. По стар навик се крие, разгръщайки в пристанището най-чудовищната военна мощ, която успява да събере.
   Антоний е крайно раздразнен, но се сдържа не без усилия. Междувременно, докато една нощ спи в палатката си, часовият, който я охранява, е нападнат от вълк. В лагера никой нищо не чува; войникът е напълно разкъсан от звяра, единствено лицето му е останало недокоснато.
   Не знаем дали астрологът се е навъртал там, но неговите думи несъмнено все тъй са въздействали върху съзнанието на Антоний: когато на заранта той открива какво се е случило, решава отново да излезе в морето, без да чака Октавиан. Вдига платна и заминава за Атина, откъдето пак започва да обмисля как да нападне партите.
   От този миг нататък късметът му проработва, без да хаби силите дори на един от войниците си: на девети юли, точно петнайсет години след като партите са нанесли онзи страшен удар на Рим, Вентидий Бас успява да убие техния цар. Хиляди неприятели са избити, останалите побягват далеч оттатък Ефрат.
   Още един знак, казва си Антоний. Несъмнено астрологът за кой ли път е потвърдил.
   След месец той настига блестящия си помощник в Месопотамия и прибира де що плячка успее да докопа покрай похода, а после се връща в Атина и праща Вентидий в Рим да отпразнува триумф.
   Това е великолепен жест: Антоний би могъл да си присвои всички лаври – точно тъй би постъпил Цезар. Тъй като обаче изпитва непрестанна боязън от близост с Октавиан, се въздържа. И не разбира, че по този начин все повече се отдалечава от центъра на властта.
   Това пък съдбоносно и неусетно го насочва към Клеопатра. Самият Октавиан долавя накъде вървят нещата и започва да се меси в делата на Изтока.
   Така неприязънта между Атина и Рим расте и става все по-остра; едва ли е нужно човек да е прорицател, за да предвиди, че Октавия скоро ще направи грешка. И тя ще бъде също като нея: изтъкана от мир и доброта.
*
*    *
Условията за грешката са налице в края на втората зима. Октавиан е нападнат по вода от несъкрушимия последен потомък на Помпей и губи част от флотата си; най-безсрамно иска от Антоний да му услужи със своите кораби.
   Октавия е отново бременна и умолява своя съпруг да се съгласи. Накрая Антоний се предава: непоносимите парти тъкмо са нахлули в Армения; съотнасяйки това ново положение към внимателно проучения Цезаров архив, той е достигнал до непоклатимото заключение, че за да сломи враговете, ще са му необходими още двайсет хиляди души. Предложението на шурея му е мечтана възможност да замени част от своите кораби, които не му вършат никаква работа, за италийските легиони.
   Октавиан обаче го усеща накъде бие. Той изисква от корабостроителниците си да работят денонощно и да му преоборудват достатъчно галери, за да може да отрази всяко нападение на сина на Помпей; така че когато Антоний заедно с жена си пристига в Брундизий, определен както предния път за място на срещата, не само че Октавиан не е там, а и пристанището е завардено.
   Тогава Антоний решава веднъж завинаги да се разправи с шурея си и със своите триста кораба хвърля котва в Тарент. Неуморната му половинка се намесва и умолява Октавиан: „Не прави от мен, най-щастливата жена, най-нещастната! Сега всички мен гледат, защото съм съпруга на единия от господарите на света и сестра на другия. Ако победи злото и избухне война, независимо на кого от вас е съдено да победи или да бъде победен, и в единия, и в другия случай аз ще бъда нещастна!“
   В този случай Октавиан омеква; младата жена снове между двамата, спечелва Агрипа, притиска Меценат и накрая успява да издейства компромис, за който е трудно да се определи дали е връх на трагичното или капак на смехорията – двамата съперници ще се срещнат в обикновени лодки, сами, без придружители и там, насред морето, далеч от всички и без свидетели ще се постараят да се спогодят.
   Събитията се развиват обнадеждаващо: всеки подвиква на другия от своята лодка, двамата сродници се разбират да потвърдят досегашната подялба на света, като Антоний ще предостави на Октавиан стотина кораба, а той пък ще му прехвърли двайсет хиляди легионери.
   Безупречно почтено Антоний незабавно удържа обещанието си и предава на Антоний желаните плавателни съдове; онзи обаче оставя на зет си само хиляда от обещаните двайсет хиляди мъже, като се кълне във всичко свято, че ще му проводи и останалите.
   Все тъй под въздействието на прорицателското предупреждение, Антоний толкова бърза да се махне, че предпочита да повярва на Октавиановата клетва. Начаса се отправя към Атина, все още придружен от Октавия. Когато обаче спират на Корфу, двойката се разделя.
   Дали на изтощената от бременността, от плаването, от водените денонощни пазарлъци между съпруг и брат на Октавия отведнъж е почнало да є призлява? Дали Антоний и тя са се спречкали, а гадателят е подхвърлил някое късичко предсказание? Или пък е опротивяла на Антоний с умората и прилошаванията си? Може също тъй той да е решил тогава, че тя ще му бъде по-полезна, ако остане при брат си, та да смекчава неговата злост, вместо да води безличен живот редом с мъжа си в Атина...
   Няма данни, за да се направят точни изводи; може би, както става често, всички тези основания вкупом са предизвикали решението. Или пък чисто и просто Октавия е усетила, че около нея се мъти нещо и е предпочела да си събере багажа. Тъй или иначе, в края на пролетта те двамата с Антоний вече не водят съвместен живот. Октавия е в Рим и се готви да ражда; той е в Атина, отново обмисля завладяването на партското царство. В края на лятото се озовава в Сирия, в Антиохия. Без да допусне разправии, опълчвайки се срещу мнението на помощниците си, заповядва на свой пратеник да замине за Александрия и начаса да му доведе Клеопатра.
   Царицата хуква натам. Този път няма постановки, отлагания, никаква нужда от украси и парадни средства, тя отново играе отлично и отмъква залога изцяло. Чакала е този момент цели три години.
–30–
Брачни веселби в Антиохия
(лятото на 37– лятото на 36 г. пр. Хр.)
Най-сетне, ето че се е завърнал мъжът, излекувал я от мъката на загубата, от премълчаването; надеждата отново трепти с упоритата мечта за величие.
   За нея няма значение какво го е накарало внезапно да отпрати другата жена – дали подмолното влияние на думите на астролога, или пък нежността му се е сторила блудкава в сравнение с неподражаемите нощи: сега той е тук и я чака, както го е очаквала тя.
   Най-тежка е последната минута, преди укротяването на двете докоснати тела. Ръцете им се срещат, ето ги и близнаците. Вече са по на три годинки, звездици светят в очите им.
   Антоний не се сдържа, грабва ги, издига децата едно след друго по-близо до небето. Това е то, връщане назад няма: признава ги за свои.
   Да не губят време, да има и брак. Този път Клеопатра иска да му бъде съпруга; не може да се отлага, както по времето на Цезар, дума да не става да се озове отново под ударите на съдбата. Тя е царица, нека той да стане цар; впрочем нека си спомни какво е предсказала римската Сибила в Сборника на съдбите: партите могат да бъдат победени единствено от монарх. Нека той свърже явно ръцете им и за в бъдеще монетите да носят техните профили.
   Разбира се, в Рим ще я обвинят, че е откраднала чужд съпруг, ще разнасят, че е омаяла Антоний с вълшебни питиета и тям подобни клюки. Фактите обаче са недвусмислени и отговорът е налице: в Антиохия са фараонката и императорът, но кой кого е повикал?
   Този път ето че римлянката е бременна и изоставена – сладко отмъщение, око за око, зъб за зъб, както пише в Книгата на евреите. Нека тогава съдбата завърши своя кръг, а Антоний да се ожени за нея, докато онази ражда – та нали това е било унижението, болката є преди три години.
   Всъщност за Антоний няма друг изход, друг път освен този искан от царицата брак, въпросът не е и до клетвата: дори само като я е извикал в Антиохия, той е признал, че вече не може да живее без заложената през неподражаемата зима своя цел – да надмине Александър; без да си дава напълно сметка, той е изоставил Рим, избрал е нейния свят, избрал е веднъж завинаги Изтока с неговите пустини, кервани, спорове, странности, загадки, непредвидими първопричини, криволичещи досущ като онези източни пътища, които водят към всевъзможни чудесии.
   Подмолно прокрадналата се мечта за слава сега избликва наяве; още преди да е слял ръце с Клеопатра, Антоний вече е зависим от нея.
*
*    *
Не є е казал, но царицата знае какво очаква той – разбира се, прекрасни нощи, нейното тяло, вълшебството на гласа є; но преди всичко помощ за войната.
   Наистина Антоний желае от нея тъкмо това; но докато є говори, тя разбира също, че измежду всички, опитали се да мерят сили с партите, той е напреднал най-много в подготовката; впрочем накрая є съобщава, че не възнамерява да предприема настъпление срещу тях, без да си е осигурил в тила стабилни, верни на каузата му царства.
   Чудесно, отвръща му мигновено Клеопатра, ясно е какво трябва да се направи – нека да възстанови фараоновата империя от Ефрат до Нубия, величието на Рамзес и на третия по име Птолемей, химерата за Велик Египет, преследвана цял живот от Флейтиста.
   Антоний незабавно се съгласява с всичко – или почти. Дали това е било любовно безумие, както шепнат потресените му помощници, неустоима фаталност на страстта, внезапно разпалена отново само при вида на околностите на Тарс? Или пък, както мълвят някои, водачът им действително е довел Клеопатра само за политически преговори, а отново се е оставил да го подведат омайният є глас, напевните є фрази, тъй странни и мили, че човек забравя смисъла им?
   И царицата обаче трябва да се е побъркала, за да настоява за толкова територии, принадлежащи отдавна изцяло на Рим - наистина ще да е обезумяла, за да си мисли, че Октавиан ще допусне подобно нещо.
   Луда ли е била, или подвластна на най-тъмната си страна, за да изневери до такава степен на вродената си хладна пресметливост? Впрочем седем години след смъртта на Цезар тя просто вегетира; още по-лошо – след появата на друга жена се ядосва три години. Така че подобно на жените от най-древната Гърция, на разните Медеи, Клитемнестри, тесалийски вълшебници и самовили от Македония, откъдето са родом Лагидите и всички Клеопатри, тя злобно и отмъстително, сляпо се отдава на жаждата си за власт.
   Преди всичко настоява да владее морето от Африка до Анадола. Значи – пристанища в северното и източното Средиземноморие: Акя, крайбрежието на Сирия. Освен това – земи с гъсти лесове, от които да се строят флотилии: Кипър, както може да се очаква, но и всички източни гори от Киликия до Ливан, полята на Баалбек, Галилея, доста от градовете покрай Йордан. Също и Йерихон заради палмите, заради смирновите плантации, и бреговете на Мъртво море, та само тя да използва каменното масло, тъй ценно за нейните строители, лекари и балсаматори. Също и Синай, и пясъчните области от Средиземно до Червено море, та да може корабите є да бъдат прехвърляни с влачене от едното море в другото. Най-сетне изисква и онова, на което държи повече от всичко на света – Тир, Сидон и Юдея.
   Антоний, който є е харизал останалото, тук отказва твърдо. Клеопатра не отстъпва, той продължава да се инати. Тя беснее, роптае – той не се предава. Тя скланя на пазарлък; вместо земите на Юдея накрая слага ръка на цялото еврейско крайбрежие, с изключение на пристанищата Газа и Аскалон. Вече е царица на половината Изток; толкова пари ще смъкне оттам, че ще се пръсне от богатства.
   
   

*
*    *
Тогава идва ред на брачните веселби. Не се знае как точно са протекли; вероятно Антоний е успял заради Октавия да се наложи над царицата да бъдат по-сдържани, а церемонията да е формална, колкото да я задоволи. Едно сведение обаче изтича от кръжеца, създаден около новобрачните – новите прозвища, които близнаците получават сега: малката Клеопатра вече носи и името Луна, а Александър за в бъдеще ще бъде наричан Слънце.
   Това е нещо като предварително оповестяване на победата над партите: вражеският цар винаги се представя за „брат на Луната и на Слънцето“; още преди битката двамата новобрачни го лишават от титлата му.
   Това е и поредната провокация, и в нея за кой ли път се долавя почеркът на Клеопатра. С тези прозвища тя просто заявява, че ако според непресекващите слухове златният век отново трябва да настъпи на земята благодарение на бог спасител, това със сигурност няма да се случи в Рим, а тук, на Изток. И божествеността ще се прояви по египетски, чрез двойка. А тя пък ще си остане неразделима дори във вечността.
*
*    *
Мозъкът на Антоний работи с пълна пара. Да, той ще бъде Нетленният, бог-цар и баща на деца-царе, също както Клеопатра е богиня-царица и човешки образ на небесната Неподражаема. Благодарение на нея той ще надмине Александър, защото неговата съпруга царицата владее силата да прави всяко нещо възможно. Впрочем толкова е просто: та още щом я види, той направо възкръсва, също като Озирис в обятията на Майката на боговете, те действително са божествена двойка, свято съешена, съвкупление между Изтока и Запада, между най-великия император и най-блестящата фараонка, между любителя на коне и пристрастената към кораби – те двамата представляват окръглеността на нещата, съдбите им са близнаци, както и техните деца.
   Клеопатра е във възторг; тя познава повече от всеки друг силата на символите и се разпорежда от първи септември египетският календар да бъде променен – летоброенето на нейното царуване, което определя и датите, вече ще се води като „шестнайсета година, също и първа“.
   Така тя открива нова ера и я поставя незабавно под знака на войната с партите – това ще е сетната битка, както смятат и тя, и Антоний, която ще им открие пътя към новия свят. Без много да умуват, новобрачните се заемат с все сили да набират коне, хора, храни и оръжия.
   Антоний разполага с шейсет хиляди воини, от които десетхилядна отлична конница, също и гали, и ибери, към тях в Армения трябва да се присъединят източни бойци, не по-малко страховити от партите. Мърморенето около него заглъхва; легионите се канят да го следват с неотклонно въодушевление, тъй като планът му е точен и разумът му сякаш се е възвърнал: преди да потегли, той според предвиденото укрепва своя тил, преустройвайки в малки и стабилни царства мозайката от градове и народи, съставляваща Изтока. Най-сетне и предаността на Клеопатра е подсигурена: тя отново очаква дете от него.
   Впрочем в края на зимата, когато безкрайната колона от легиони поема на път, царицата ги придружава, макар и бременна; през май тя е в шестия месец, а керванът достига до Ефрат. Там съпрузите се разделят: наближава лятото, горещините стават непоносими. Антоний заминава към Месопотамия, където го чака врагът; Клеопатра се завръща в Александрия, за да води войната със своята утроба.
   На всяка цена трябва да роди момче: в Рим от другата жена пак се е пръкнало момиченце.
–31–
Партската стрела
(лятото на 36–есента на 34 г. пр. Хр.)
Син – точно както си го е пожелала: в този период от съществуването є е направо невероятно как постига всичко, което си поиска, сякаш е магьосница, както твърдят в Рим.
   За по-малко от десет години – четири деца, колкото са и посоките в света. Остава единствено самият свят, трябва да си го поделят като парчета плод – светът, за който Антоний се е вдигнал на път.
   За да подчертае как славата отново се връща на древния лагидски род, царицата побързва да нарече мъничето Птолемей Филаделф, като съградителя на Фара. Така само с имената на децата си – Птолемей Цезар, Александър Слънце, Клеопатра Луна, а накрая и последното – тя изрежда цял поменик от герои, полубогове-полуцаре. Песнопение за славни покойници; заклинание за мечтите, с които иска да замеси бъдещето.
   Оставя се на опиянението на собствената си сила, внезапно забравя наученото от живота – да пресмята, да претегля, да се взира винаги отвъд блаженствата на мига, да знае, че щастието не съществува, или поне е само вид безразсъдство. Преценката є е, че открай време е имала право, а другите са грешали; върху очите є отново се спуска булото на заслеплението.
   Може би е заради възрастта, заради нейните трийсет и пет години – добила е някаква нова крехкост, усеща, че огънят лумва у нея за последно тъй ярък, че наближава времето, когато няма тя да избира оръжията при схватка с мъжете. Тайният є страх проличава дори само по начина, по който започва да изисква да я изобразяват върху монетите. Например – променя си прическата: вместо някогашния простичък кок косите є вече са пуснати от двете страни на лицето и сложно фризирани; малък възел на тила задържа няколко кичура, неучастващи в това умело построение. Също тъй се отказва от строгите надиплени гръцки одежди, каквито е обличала допреди четири-пет години, и в дните, когато не се носи като Изида, изборът є пада върху обшити с бисери одеяния. Най-сетне, сякаш за да обезсили предварително мига, когато кожата є ще поизгуби блясъка си, трупа скъпоценности навсякъде по себе си, та чак по шарфа, който носи под диадемата; спуска цели нанизи между къдриците си.
   Също и изражението, застинало върху чертите є: надменно, почти заплашително. В него се усеща животинският нагон за защита на територията, на тия градове и провинции, които е успяла да отмъкне от Антоний и от чието притежание въображението є се разиграва и тя се главозамайва. Гордата царица на Велик Египет сега вече се вижда като съпруга на новия Александър, бъдеща владетелка на Изтока.
   Веднъж поне тя е сигурна, че е на прав път, има вяра в бъдещето. През януари най-сетне до нея достигат новини. Антоний се е върнал след войната и лагерува в някакво неизвестно градче на сирийския бряг.
   Ала дори само щом чува за мястото, където я чака, Клеопатра разбира, че той се крие; вместо победител при нея се завръща победен.
*
*    *
Той настоява тя да дойде по-скоро. Казва, че търпят лишения, че бързо му трябват храни, дрехи за одрипавелите войници, пари, за да им се плати; самият той явно е съсипан.
   Морето е затворено за корабоплаване. Царицата се бави, колкото да събере необходимото, вдига платна и полита натам.
   Дали Антоний е лял сълзи, посрещайки я в палатката си, както в мига, когато е заповядал отстъпление под рояка партски стрели? Има за какво: походът му е провал, от начало до край. Катастрофа, която не се дължи на съдбата, а на невероятна непредвидливост. Отначало се спира в Армения, решен на всяка цена да дочака легионите, обещани от Октавиан: те така и не пристигат. Докато осъзнае, че шуреят му го е измамил, докато стигне до Партия, настъпва лятото; непременно трябва да победи, преди да започнат есенните дъждове, и той настъпва устремно към вражеската столица.
   Неочаквано среща силна съпротива. Иска да започне обсада, провожда назад пратеници да му доведат тристата колесници, тежко натоварени с катапулти и тарани. Те откриват само пепел и трупове – партите отдавна са наясно какво ще предприеме, всекидневно ги осведомява арменският цар, когото Антоний смята за свой съюзник. При първа сгода те се нахвърлят върху обоза, а после го подпалват.
   Навред из околността се ширят голи степи, няма гори, никаква по-гъста растителност, невъзможно е да се сглобят нови обсадни машини. Трябва да се откажат от обкръжението. Тогава Антоний решава да срази врага, както е постъпвал в Галия или при Филипи, с една от своите несравними кавалерийски атаки. Но конете на партите са по-бързи от неговите и всяко надпрепускване остава безсмислено.
   Задава се есента. Антоний не се отдръпва, опитва се с пазарлък да постигне онова, което не му се е удало със сражения, предлага на партския цар да напусне страната му, ако им бъдат върнати орлите, пленени някога от Крас. Царят обаче е наясно със стойността на своите трофеи; в отговор той само подръпва тетивата на своя лък: тихият звук вещае смърт.
   Плисват дъждовете. Отчаян, Антоний нарежда да свирят отбой, а върху войската му се стоварват всички възможни бедствия – наводнения, глад, жажда, дизентерия, вражеските стрелци непрестанно ги преследват, стига се дори до отравяния с някаква диворастяща трева, която предизвиквала загуба на паметта или полудяване у бойците, решили да натъпчат с нея празните си стомаси. Хората мрат със стотици; след клисурите на Армения трябва да минат и през сирийските планини – там, съвсем близо до целта, още хиляди войници измират от глад и от студ.
   През шестте месеца на похода Антоний изгубва двайсет хиляди души пехота и четирихилядна конница. По същото време далеч оттам Агрипа надвива във великолепна морска битка сина на Помпей и окончателно затвърждава властта на Октавиан над Запада.
   
   

*
*    *
Съвсем очевидно е, че мечтата на Александър надхвърля мерките на Антоний; той се свива в малкото градче с парцаливата си армия, защото сам е съвършено наясно с това.
   Вярна на своя нрав, Клеопатра отрича злощастието, отхвърля бедата, убеждава Антоний, че трябва като нея да се отнася към тях с пренебрежение. С няколко думи, може би дори с присъствието си съживява римлянина, убеждава го в своята истина – че властта е само въпрос на постановка, а животът е пиеса и нищо повече.
   Антоний надига глава, дава си сметка, че и в Рим, и в Александрия никой, дори Октавиан, няма интерес да се допусне мнението, че партите и този път са се справили с всемогъщата Вълчица.
   Тогава между Клеопатра и Антоний настъпва нещо, което ги отвежда към първата им зима – нещо, което прилича на мир. Но с успокоението царицата се възползва да получи срещу парите и дрехите, които е донесла, единствения подарък, отказван є досега от нейния любовник-съпруг: Юдея.
   Крясъци. Не се знае кой от двамата е викал повече, нямаме представа и как завършва схватката, най-вероятно както винаги – с вино и секс. Когато обаче Антоний се освестява, пак не е склонен да отстъпи: вместо да плати на войниците с парите на царицата, предпочита да обере околното население.
   Клеопатра се покорява. Привидно. Настоява отказът є от Юдея да бъде обезщетен с оставането на Антоний в Александрия до края на зимата.
   А от Рим пристига вест: Октавиан си е издействал да го обожествят, също като Цезар. Знае се какво още има да става – ще манипулира Сената, ще се опита да го обезсили. Би следвало Антоний да се върне там, да се види с приятелите и близките си...
   С други думи, с Октавия. Клеопатра е склонна да забрави Юдея, но никога не би отстъпила пред другата жена. Ревността отново я прави изобретателна; нямаме представа дали успява да омотае Антоний сама или с обкръжението си от паразити; във всеки случай той възприема нейната гледна точка, отново мисли за война, за завладяване на света. Разбира се, би следвало да се появи в Рим. Но докато се завърне на Изток, ще е изгубил цяла година: започне ли сражения подир настъпването на пролетта, неуспехът е сигурен, преживяното дотук го доказва ясно. Ако пък прекара зимата в Александрия, още в края на февруари ще бъде готов да воюва. В началото на март може спокойно да се прехвърли към Ефрат, и то дори с царицата, както миналата година – защо не; този път обаче ще победи, понеже ще тръгне навреме.
   Пристигналите малко по-късно от Рим новини засилват увереността на Антоний: точно както Клеопатра е предвиждала, неговият съперник се преструва, че вярва в успеха му. Знаейки като всеки друг колко зле стоят нещата, Октавиан въпреки това нарежда да му се въздадат почести и поисква от Сената да разпореди поставянето на статуите им една до друга в храма на Съгласието; и като че ли тоя порой от награди е недостатъчен, та добавя и решението неговият зет като него самия да има изключителната привилегия да идва да пирува там с жена си и децата, когато намери за добре.
   В последната мярка прозира злобна насмешка – Антоний не се е виждал две години с Октавия. Децата пък въобще не са му грижа; той дори не знае как изглежда втората му дъщеря. Зад щедрите почетни знаци явно се крие капан, клопка, каквито тъй добре умее да поставя младокът.
   Антоний нищо не усеща, съзнанието му е заето единствено с Изтока, с арменските клисури, със степите, където за сетен път копнее да разбие партите – като че ли неустоимо го тегли пустошта, сред която е изгубил своите конници.
   Царицата пък, единствената, която би могла да предусети заплахата, се е отказала да разсъждава. Желанията є са задоволени и това притъпява животинската є чувствителност към опасността, разсъдъкът є е помътнен и мечтите є са заети единствено от присъствието на Антоний, вторачен в бездната и отворил ненаситно уста.
*
*    *
Неизвестно е дали двамата съпрузи са преоткрили прелестта на първата неподражаема зима през следващите седмици. И тъй да е било, щастието им е краткотрайно: още с настъпването на пролетта войната ги е призовала в Сирия. Тъкмо преди да поеме на път, Антоний получава писмо от Октавия.
   Това го изненадва, той е изцяло погълнат от плановете си за сражение: наскоро е научил, че партската империя се гърчи, сега е мигът да нападне; преди месец царят на медите го е уведомил, че може да разчита на него. Новината го изпълва с такова удовлетворение, че незабавно сключва съюз и уведомява Рим за условията на договора.
   А в отговор получава това послание от жена си. Октавия простодушно му съобщава, че е издействала от брат си не обещаните двайсет хиляди мъже, а две хиляди елитни бойци, също и пари за храна и десетки глави впрегатен добитък за обоза. Уверява го също, че всичко това се пренася на Изток с кораби, а идва и самата тя. Ще спре в Атина и после ще вдигне платна, за да пристигне при него, стига той да е съгласен.
   Антоний най-сетне разбира накъде бие Октавиан, капанът е по-подъл от партските засади: или трябва да приеме жена си и да изгуби основния си съюзник във войната, царицата на Египет, или трябва да я отхвърли и това да доведе до безмилостна война с шурея му.
   Според Плутарх е щял да избере Октавия, ако не били безкрайните лукавщини на Клеопатра, която в отговор на клопката на младока предприема безсъвестни действия: „Клеопатра се уплашила да не би Октавия да є стане непобедима съперница и напълно да спечели Антоний, ако прибави към грижите си за него и към удоволствията своя чист нрав и авторитета на своя брат. Затова започнала да се преструва, че страда от любов по Антоний: хранела се малко, отслабнала съвсем, влизал ли при нея, погледът є ставал въодушевен, когато излизал, печален и угнетен. Стремяла се да я заварва обляна в сълзи и уж че затуля очи и се крие, за да не види той.“
   Освен това, пак според Плутарх, роякът ласкатели, непрестанно гъмжащи около Антоний, действали в полза на царицата и се стараели да го убедят, че бракът му с Октавия е поради политически сметки, докато Клеопатра го обича искрено и толкова силно, че не би преживяла разлъката си с него.
   Няма основания да се съмняваме в тези изпълнения: още в ранната си младост Клеопатра е проявила качествата си на актриса и диапазона на своите възможности; тя отдавна е наясно, че за нея има само един начин да задържа неудържимия Антоний – като се влачи непрестанно подире му и гледа последната дума да е винаги нейна. А и залогът є е голям: последния път, когато Рим е засмукал Антоний, той се е озовал женен. Три години, докато го види отново; след Тарс е положила огромни усилия да не го изтърве и няма никакво намерение да допусне да є го отмъкнат с някакви си послания.
   От разказа на Плутарх обаче личи и как на първо време римлянинът е бил на път да отстъпи пред Октавия, така че Клеопатра е водила тежка и продължителна борба, за да я победи. Може би няколко седмици; между мига, когато Антоний получава известието от жена си, и момента, в който рязко и твърдо є отговаря да му прати корабите и да си остане там, където е, времето за започване на войната е отминало.
   Тогава той пак се завръща в Александрия. Тръгва оттам чак следващата пролет подир трета зима, прекарана съвместно с Клеопатра и компанията на неподражаемите. Те не само не са го размекнали, а като че ли са го ободрили напълно – през въпросната година Антоний води бляскава кампания, отмъщава си на царя на Армения, пленява го, заграбва съкровищата му и ги пренася в Египет, където празнува триумф по улиците на Александрия.
*
*    *
Постановката на шествието е на равнището на първите Птолемеи: седнала на златен трон, царицата, облечена като Изида, очаква Антоний на най-високата точка в града, пред храма на Серапис. За случая е издигната трибуна, която царицата е наредила изцяло да обковат със сребро; оттам тя гледа как Антоний преминава тържествено по улиците, а пред него се точат колесници с плячката и с царя на Армения, който е овързан със златни вериги – благородството задължава. Както би могло да се очаква, императорът е издокаран като Дионис, целият в бръшлян.
   Царицата има основание да тържествува: благодарение на нея, на нейната упоритост, на хитрините є, Гърция най-сетне си го връща на Рим; тя е удържала победа над всичко, противопоставящо се на нейната жажда за власт – и над младока, и над другата жена. А най-вече – над слабостта на Антоний.
*
*    *
Но това е мрачна радост, не добродушното веселие, което разведрява събралия се в краката є народ на Александрия. Отмъстително ликуване, тъмна наслада – нали вече не е жената, присъствала някога не по своя воля, а по принуда на триумфа на синовете на Вълчицата. Сега няма нужда да хитрува, да се преструва, да се съобразява, неин ред е да смазва и да се проявява. И иска тепърва това да бъде известно из целия познат свят.
   Зрелището е тъй пищно, че навсякъде се разчува за него, както е желала. Рим обаче приема с пълно мълчание тази новина. Никакви свидетелства за потъпкана гордост, никакви злостни подмятания, нито следа от гняв. Липсва дори нещо подобно на тънката закана на партския цар – уж разсеяното подръпване на тетивата на някой лък.
–32–
Царица на царете
(есен–31 декември 34 г. пр. Хр.)
Близо е грешката, непоправимият пропуск. Октавиан отдалеч съзира как ще стане: предстои Клеопатра да рухне под тежестта на собственото си величие.
   Излишно е да се пали, достатъчно е да мълчи, да изчаква търпеливо мига, за да нападне. Полекичка. До война трябва да се стигне малко по малко, та да излезе, че с наглостта си царицата носи отговорност за нея.
   Младокът вече не е младок – станал е почти на трийсет – и най-сетне е проумял, че няма да сполучи, ако насочва своите стрели единствено към личността на Антоний. Разбира се, решимостта му да се отърве от него не е намаляла. Просто е разбрал, че няма да успее, ако пренебрегва римското обществено мнение – на хората им е омръзнало да наблюдават безпомощно схватки между родови групи. Налага се новата гражданска война да бъде замаскирана като конфликт с чужда сила – както някога е било с Картаген и с Галия. Трябва да се внуши, че не неговата личност, а Вълчицата е оскърбена от далечен, нахален народ, владеещ опасни и неясни сили; нападателят трябва да действа, създавайки усещането, че е нападнат. Клеопатра представлява идеалният повод за възкресяването на такива остарели фантасмагории: тя е монарх по божия воля, от Изток, а е и жена.
   Октавиан проявява все тъй доста жалки военни качества по бойните полета, постигнатите му наскоро победи се дължат предимно на уменията на помощниците му; по отношение на психологическата война обаче той се налага през годините като все по-изтънчен стратег. Гениалното му прозрение през тази есен е, че щом царицата полага толкова усилия, за да задържи Антоний в мига, когато е достигнала най-висша слава, тя се страхува.
   Дължи всичко постигнато на Антоний. Изгуби ли го, губи изцяло. Децата си, властта, царството – та дори собствената си представа за себе си. Затова изпитва ужас, че децата є растат – те ще станат могъщи съперници, както е винаги при Лагидите; бои се Антоний да не се завърне в Рим, където Октавия е заплаха; най-сетне я е страх от болката за отлетялата младост. Едничката крепост, която е издигнала срещу своите опасения, са парите, несметните приходи, които вече три години извлича от териториите, откъснати от Рим, за да се създаде Велик Египет. Ала страховете є са тъй тежки, че дори огромната камара злато не би могла да ги разсее.
   Бои се – и това води до грешки. Един ден те ще се свържат в цяла върволица от неверни стъпки. Няма как да не се обърка и да не падне.
   Сред безличната далматинска природа, където получава сведения за случващото се в Александрия, Октавиан си дава сметка, че противник като Клеопатра може да се хване с един-единствен капан, собствената личност, че младата, прозорлива и пресметлива царица, несравнима със стратегическите си умения, безпогрешна в игрите, която някога е срещнал в сянката на Цезар, с годините се е преобразила в притеснена жена, чиято тревога силно накърнява уменията є да анализира и да предвижда. Изобщо звярът е ранен.
   Оттук насетне ходовете ще бъдат извършени в съответствие с простото правило: Октавия да бъде противопоставена срещу Клеопатра, Рим – срещу Александрия. Надмощието е подсигурено, тъй като всички изпълнители ще следват предписаното според ролите си, без да го съзнават: щом наследствената є омраза към римляните е съсредоточена върху личността на Октавия, Клеопатра по-скоро би умряла, отколкото да є отстъпи Антоний; у римляните пък също както по времето на Цицерон призракът на Египтянката ще събуди най-древни ужасии: страх пред чуждото, неодобрение към отклоненията от традициите, а най-сетне и неудържимото безпокойство, което предизвиква в града нахлуването на нови религии.
   Също както в навечерието на убийството на Цезар войната ще се основава на едно нищо, на думи. Достатъчно е врагът да бъде посочен; после трябва омразата към него да бъде насаждана прецизно, името му да бъде свързвано с всички изрази, отнасящи се до прокълнати територии като порока, магията, тайната, която убива. Вместо да се стига до сражение с Антоний на бойно поле, битката да се води срещу жена. От разстояние, иззад най-сигурния от всички щитове – клеветата.
   Победата в тази битка е предизвестена. Когато се завръща през есента в Рим, Октавиан не се безпокои от друго, а само как да удържи още няколко седмици отровната вълна. От допира с помощниците си обаче в десетгодишната борба за власт той е успял да научи, че бляскава победа над врага се печели, когато на врага бъде наложено не само място, а и време на схватката. Колкото и да е преизпълнен със злост, Октавиан се стиска и изчаква.
*
*    *
Има право – нещата се нареждат от само себе си: още недоотпразнувал триумфа, Антоний застава начело на друго празненство, дори по-изумително от победното му шествие – церемонията на даровете, с която тържествено поделя между четирите деца на Клеопатра всички земи, завоювани от Рим на изток за повече от сто години.
   Така поне хората на Октавиан представят събитието пред римляните. Не им е трудно да преиначават фактите: царицата е придала на празненството разкош и постановъчна пищност, надскачащи във всяко отношение триумфа; само изброяването на подробностите е достатъчно, та в духовете инстинктивно да се загнездят фантасмагории за Египтянката.
   По воля на двойката церемонията се е състояла в Александрийския гимназион, едно от най-просторните съоръжения в града. Значителна част от населението се събира там, в подножието на естрада, обкована със сребро както в деня на триумфа, но този път отгоре са поставени два златни трона: единият е за Клеопатра, другият за Антоний. Клеопатра излиза с одеждите на Изида, с традиционната бяла туника; най-вероятно над диадемата є е фараонската емблема, свещената кобра, а в ръката є е емблемата на богинята, златното кречетало.
   В случая римлянинът се е отказал от дионисовското си облекло и дори от любимите гръцки сандали и туника. Показва се пред тълпата, издокаран като император, загърнат в пурпурна наметка, с меч отстрани. Дори само строго военният му вид е знак, че заявеното и стореното ще бъде крайно тържествено.
   По-долу от троновете са предвидени четири места за сядане. Там се настаняват децата на Клеопатра: големият е вече на около четиринайсет и ужасно прилича на Цезар; близнаците скоро са отпразнували петия си рожден ден, а малкият, Птолемей Филаделф, е само двегодишен.
   Нищо не знаем за облеклото на Цезарион и на Клеопатра Луна. Баткото официално е споделял властта с майка си и навярно е представен пред тълпата с традиционните одеяния на фараоните; сестричката трябва да е била облечена като всяка гръцка княгиня от нейния ранг, тъй като видът є не предизвиква особени коментари у свидетелите на сцената, докато те са поразени от двете момченца: малкият Александър е облечен като персийски княз с дълга, пъстро обшита дреха; на главата му е омотана огромна чалма, от която стърчат не по-малко грамадна тиара и букет паунови пера. Малкото е нагиздено като македонец: макар да е само на две годинки, са му надянали червена наметка и са му нахлупили традиционната шапчица на лагидските владетели, обуто е и с характерните гъвкави ботуши, стигащи до средата на прасците.
   Символът е ясен – всяко едно от тези деца представлява географски знак за света, над който понастоящем се простира властта на Антоний и който той възнамерява да им завещае. Обезумял ли е? Би могло да се мисли; той взима думата и в дълга реч на гръцки излага своите намерения.
   Говори страстно, убедително; като че ли отново е налице едрият политически хищник, успял месеци наред в отсъствието на Цезар да удържа здраво Рим, Италия и галските земи; впрочем намеренията му, оповестени пред александрийците, са чисто и просто същите като на покойния император: да основе династична империя, достатъчно здрава, за да упражнява управлението над пъстрите народи и разнородните езици, съставляващи от Македония до Либия, от Каспийско до Червено море непокорния и разединен свят, който от незапомнени времена носи името Изток.
   В този миг от живота на Антоний липсват мегаломански приумици, а също и васалски отстъпки пред зажадняла за величие васалка въпреки незакъснелите самодоволни твърдения на Октавиан. Това е простата и откровена прозорливост на мъж, навършил петдесет години – възраст, в която винаги вече може да бъде покосен от времето, от болест или от война. Това е предвидливост на баща, пожелал да остави делата си в ред на своите деца с опитността на воин, срещнал при своите походи какви ли не хора и опитващ се да ги обедини всички под едно знаме. Най-сетне това е воля на пълководец, получил при заминаването си властта да организира огромните територии под свое командване, когато и както сметне за добре.
   Само че скоро се навършват шест години, откакто Антоний не е виждал Рим, шест години той е свързан с центъра на властта единствено посредством своите пратеници; три години вече Клеопатра почти не се откъсва от него. Той е дълбоко повлиян от начина на съществуване, на живот и мислене, от чувствата на царицата; запазил е способността си сам да прави своя избор, но по отношение на упражняването на властта се проявява като Клеопатра – непредпазлив е. За него от значение са само широкият обхват на проекта, висшите цели, волята да стане продължител на Цезаровата мечта, да обедини в мир вселената, да броди из нея като бог Спасител, да възстанови като Дионис изначалната радост. В този гимназион, където говори с гръцки думи на гърци за мечтата си да стегне света по гръцки образец, понеже воювайки и пътувайки из Изтока, не е видял друго единство освен гръцкото, той забравя, че е римлянин и че Вълчицата е недоверчива по природа. За да бъде приет в Рим такъв грандиозен замисъл, би трябвало да бъде принизен, да се действа кротичко, по мъничко, прикрито – като Цезар. Или поне да се установи някаква система от образи, от заобикалки – просто да има някаква реторика. Но е късно, Антоний се е заразил от мисленето на Клеопатра: всичко добро трябва да е смазващо велико, всичко силно трябва да бъде театрално; той представя своя проект неразделно, в цялата му красота – но и в цялата му голота.
   Така, без да прояви уважение към Октавиан и към Сената, оповестява, че възстановява монархическия статут на земи, които довчера са били римски провинции. Не само ги завещава на собствените си деца, а и нещо по-лошо – заявява безсрамно, че Цезарион е син на Цезар, че ще царува съвместно с майка си според фараоновия закон над Египет, Кипър, над анклавите в Галилея, Ливан и Юдея; обявява Клеопатра тепърва за „царица на царете и на своите деца, които са царе“.
   Човечеството не помни жена или друг монарх да е носил преди нея подобна титла, освен може би персийският владетел...
   После Антоний извиква едно по едно всяко от децата си. Освен Киликия и крайбрежието на Финикия Птолемей Филаделф получава голяма част от Анадола, чак до бреговете на Хелеспонт. На малката Клеопатра Луна се полагат Крит, Киренайка, Либия – все местенца, твърде удобни, за да се предприеме евентуално завоюването на Западна Африка. Накрая най-големият му син, Александър Слънце, получава от Антоний всички земи между Армения и Индия.
   Това е царство-призрак: не е завладяна и една трета. Въпреки това той представя земите за свои и ги предава на шест годишното хлапе, което от една година вече е сгодено за дъщерята на царя на медите. Остават неразпределени само Гърция, Македония и другата половина от Анадола – макар те да са люлка на рода, пък и на културата на Клеопатра.
   Дали Антоний има намерение да ги остави на Антул, своя най-възрастен син от Фулвия? По всичко личи да е било така, той е привързан към него; младежът живее с Октавия, но при първа възможност баща му смята да го вземе в Александрия.
   Не е дадена и Юдея; не че царицата не се е борила: още щом Антоний заминава за Армения, тя хуква при Ирод, за да открие по какъв начин би могла да му заложи някакъв капан. Напразни усилия; царят я ненавижда също тъй несъмнено, както и тя него, приема я царски, ала остава непроницаем спрямо опитите є да намери подход. Антоний е осведомен за това; настоятелността на Клеопатра не го разколебава, а засилва упоритото му нежелание да є остави Юдея...
   Само по себе си това решение е свидетелство, че е запазил независимостта на своя избор; царицата се е подчинила. В края на краищата никой мъж не є е правил такъв прекрасен подарък: та тя е начело на цяла пирамида от царства, обгърнали биещото сърце на света, Александрия, докато свят светува.
   


*
*    *
Вероятно тъкмо тогава Антоний съставя завещанието си и врязва в топлия восък образа на печата на двама от най-близките си другари по оръжие, Планк и Тиций, след което изпраща документа в Рим, където той трябва да бъде свято пазен, също като завещанието на Цезар, в храма на весталките.
   Не бива да съзираме в това негово действие внезапно възкръсване на помисли за собствената му смърт: Антоний скоро навършва петдесет; постъпва като повечето си съграждани, които смятат, че човек трябва да има грижата за богатството и за тялото си, докато са в цветущо положение, а не когато нещастие и упадък биха могли вече да накърнят спокойното изразяване на последната воля.
   Дали по същото време Клеопатра е поръчала да издигнат гробницата є, това място, което се превръща в сцена на последните є дни и така остава легендарно? Както и повечето източни владетели, царете от рода Лагиди имат навик да строят последните си обиталища доста преди да се зададе краят на земните им дни; често те проследяват най-настойчиво как върви градежът на тези нерядко внушителни съоръжения. Според свидетелствата нищо не позволява да се допусне, че още тогава последната египетска царица се е сетила за това; със сигурност се знае само, че три години и половина по-късно, когато настъпва трагичният є край, постройката не е завършена. Все пак по онова време въпреки непрестанните си страхове Клеопатра сякаш е зачеркнала също като Антоний цял дял от своето съществуване: след като явно желаните є бременности с почти часовникарска точност отмерват постиженията на политическото є израстване, тя вече май е приключила напълно с разиграването на майчинства като средства за постигане на власт. Роденият преди две години Птолемей Филаделф ще бъде последното є дете; при това царицата ще прекара още близо четири години в обятията на Антоний. Дали е станала безплодна подир последното раждане? Или пък, след като се е добрала до висините на славата и е царица на царете и на децата, които са царе, смята, че е извлякла всичко възможно от женската си съдба и няма нужда да продължава?
   При церемонията на даровете е проявена такава воля за необратимо разпределение, че втората хипотеза май е по-приемлива; през следващите години Клеопатра явно е избягвала да ражда, по всяка вероятност като е посещавала упорито най-добрите тогавашни лекари и се е ползвала от задълбочените си познания за билките и лековете. Това е един спокоен избор: четирите деца – големият, последната мъжка рожба и двойката близнаци, момиче и момче – са за пред света същинско съвършенство, що се отнася до потомство; макар страхът да не я напуска, тя спазва възприетия курс – животът е театър, важното е спектакълът да бъде безупречен; така и ще продължава неотклонно до самия край.
*
*    *
Тя се поотдръпва, удовлетворена от славата, от богатствата си, от титлите и от близостта на Антоний. Острият є и любопитен в миналото поглед вече следи единствено този римлянин, който я залива с пари, с величие, с деца, с нежност и удоволствия. Така от съзидателно предизвикателство неподражаемият живот се превръща във форма на заслепление. Тя поставя статуята на Антоний редом със своята в александрийските храмове; заповядва монетите да бъдат белязани с техните два образа и заставя златарите да засилят толкова приликата в профилите им, че да ги докарат почти като близнаци.
   Сякаш сега вече се стреми единствено страстно да слее душата, тялото и властта си с духа, плътта и силата на Антоний. Сякаш облостта на света, безкрайността на простора, който трябва да бъде покорен, са само закрито ловно поле за преследване на щастието.
   За какво тогава да се безпокои, че въпреки затвореното за корабоплаване море вестите достигат до Рим, където – това е добре известно на любовниците-съпрузи – Октавиан търпеливо си отбелязва всичките им безумства? На Антоний и на Клеопатра им е все едно, или дори това ги забавлява – през тази зима като че последната връзка между тях и Италия е удоволствието, което все още изпитват, вбесявайки врага с радостта си.
   Каква ли наслада е да си представя човек гнева на Октавиан, когато научи, че римлянинът Планк се е боядисал в синьо от глава до пети, преди да отиде на празненство на неподражаемите, че си е сложил тръстиков венец и си е вързал отзад делфинова опашка, а после съвършено гол е изиграл пантомима, при която е наподобявал на колене пред Антоний и пред царицата подскачането през вълните на морско божество... Всъщност може би именно този Планк е имал наглостта да поръча на един скулптор статуя на Антоний и без свян пред света да поиска да издълбаят върху постамента от черен гранит шутовско посвещение, което не подлежи на коментар: „От Паразита на Антоний Велики, предан на Афродита, Неподражаем“.
   Октавиан добросъвестно събира сведения за ставащото, независимо дали непълни или точни, особено ако биха свършили работа в подкрепа на слуховете, които той възнамерява да разпространи сред римляните. Но макар да се готви да пусне отвратителната мълва, че Антоний прекарва цели дни в пиянска дрямка, освен когато си раздвижва мускулите или се забавлява под вещото настойничество на Клеопатра, това не е така. Вярно е, че главното в нощите на неподражаемите са развлеченията, че се танцуват безкрайно непристойни танци, че има състезания за неприлични шеги, в които царицата винаги се проявява извънредно блестящо. Колкото до останалото, Антоний като всеки пълководец на зимна квартира се е посветил на подготовката на поредния си поход, и този път към Армения. През времето, в което не обучава войските и не прави обсъждания с началниците им, той също както по-рано в Атина общува на чисто интелектуално равнище с образованите хора на Александрия, разбира се, в компанията на Клеопатра – според свидетел тя извличала от това „несъмнено чувствено удоволствие“. Ако случайно царицата е принудена да остане в двореца, за да се срещне със своя управител – евнух, нравите в дома не са се променили, – ако предпочита да разговаря със своите лекари, страст, която Антоний не споделя, тя не пропуска да уреди императорът да бъде придружаван от нейни хора. Двама силно антиримски настроени интелектуалци изпълняват вярно тази служба – Тимагенес и най-вече Алексас, наемникът, успял да спечели благоволението на Антоний при брака му с Октавия. Когато Антоний се е канел да се върне и да заживее отново с нея, тъкмо Алексас го е разубедил.
   И тъй, докато нейният съпруг-любовник си въобразява, че се обръща свободно към богове, слова, учени, звезди и към книги, доколкото още са останали такива в Неподражаемия град, Клеопатра го следи, контролира и наблюдава от близо и далеч: та тя го държи не чрез чувствата, а чрез духа.
   Тъкмо оттам иде опасността: от това, че разсъдъкът, обгръщал доскоро тъй бързо необятни хоризонти, е натежал и помътен от страх – до такава степен, че царицата вече не различава нищо извън крепостните стени на Алекасндрия.
*
*    *
Октавиан е захванал да точи своите стрели, и то с жестокост, каквато му позволява постигнатото пълновластие над едва ли не всички римски институции. Той е и по-зрял; завоевателните войни не му допадат, предпочел е старателно да изучи очакванията на Рим и на Италия.
   Проумял е, че те са безкрайно простички: мир – и толкоз. Но не само мир като неупотреба на оръжие, ето къде е новото: Рим е започнал да мечтае за някаква своя представа за щастие.
   Вече не става дума за величие, за почетна кариера, за безкрайните завоевания на бойната слава, а за мънички, тихи, несподелени радости, за разходки, за кротки удоволствия, за „златото на средния живот“, както скоро ще го определи поетът Хораций: печени кестени и чаша сладко вино в есенна утрин; свежестта на асмата и ромоленето на фонтанче в закътана градина лете; или бавното четене на нежно стихотворение, внимателното поглъщане на питие с вълшебен цвят, мълчаливата ласка на някоя робиня.
   Откакто е осъзнал това, Октавиан иска да предложи на Рим форма на власт, съответстваща на този образ; единствен закон да е разумът; да се простира над вече покорените земи, вместени в приемливи граници. Да се разгърне рационалната организация на света вътре подир трескавото завоюване на хаоса на Великото Вън.
   Дотук с Дионис. По нрав Октавиан никога не е бил от ония, които му отпускат края и притъпяват обида и мъка, разнообразявайки се с карнавали и пиянство; сега обаче, когато неговият гений започва да се утвърждава, самият дух, на който се основава култът към бога освободител, става непоносим за него, той отхвърля с цялото си същество мистиката, изпълваща Антоний, сляпото му желание да покори света, опирайки се на силите на непринудеността, на възторга и творческото безредие. Намеренията на Октавиан са да разграфи света с предпазливи указателни знаци, след което да снабди здраво укрепеното по този начин пространство с цивилизация, разпространяваща се бавно и сигурно чрез разсъдлив подход към управлението на хората. И то от Рим – едничък център на упражняваната власт.
   Това също е обемно политическо виждане, и то непознато дотогава. От тази гледна точка съперничеството между Октавиан и Антоний добива нов характер: вече не е състезание между амбициозен младеж и доказал се възрастен. Също както Цезар навремето, Октавиан е обсебен от свое виждане за историята; според него жаждата за походи, подражаващи на Александровите, вече не отговаря на изискванията на времето. Настоящата грижа на хората, отсъжда той, не може да бъде облекчена с мощта на странното, тъмното, на безумието и свободата; той е убеден, че човечеството ще има мир само ако светът му се струва ясен и четлив – така че вместо да бъде оставено да се прехласва по загадъчното, то решително трябва да се обърне към силите на просвещението.
   И тъй, той поставя своя проект под закрилата на бог Аполон; навярно по същото време измисля един доста любопитен празник, споменат съвсем кратичко от историка Светоний: пир, при който копира кръга на неподражаемите чак до броя на поканените – с него се събират общо дванайсет сътрапезници, всички са призовани да дойдат облечени като олимпийски богове; самият той се издокарва като Аполон, за да е напълно ясно, че е избрал строгия ред на небесните тела и звездите, докато Антоний е залутан в подземния свят на силите на хаоса, предварително обречен на поражение.
   По принцип пирът трябва да си остане таен. Това обаче не се случва. Всички от Рим до Египет разбират тогава, че враждебните действия скоро ще започнат и че от всички битки следващата ще бъде най-непредвидима: сражение на висшите сили с нисшите, война на боговете.
–33–
Земята срещу небето
(1 януари 33–пролетта на 31 г. пр. Хр.)
Октавиан води борба две години. Копнее да предприеме настъпление и го прави при първия сгоден случай, в първия ден на годината, когато идва време да поеме за втори път консулски задължения.
   Според обичая трябва да се обърне към Сената с реч и да опише настоящото положение на нещата. Още щом отваря уста, започва да сипе гръмки нападки срещу Антоний: пияница, простак, войник, погубил се като наемник на жена, обхваната от всички възможни пороци, алчност, гордост, жестокост, нимфомания, стремеж към абсолютна власт.
   Отровата не спира да се лее; така продължава седмици наред и постепенно Клеопатра става олицетворение на злото за римляните, превръща се в такова ужасно плашило, че понякога вместо с името є подобно на Октавиан я наричат с абстрактно понятие, tristissimum periculum, най-мрачна опасност.
   Често думите просто не достигат, в работилничките в Арециум се произвеждат керамични фигурки, изобразяващи насмешливо Антоний като преоблечен Херакъл: издокаран с женска дреха, той преде вълна в краката на митичната царица Омфала, заобиколен от облак паразити, които го пазят от слънцето. Владетелката пък си е наметнала кожата на Немейския лъв и пие вино от чаша; отмъкнала е топора на своя обожател и го надзирава под заплахата на собственото му оръжие.
   Пределно ясно. Омразата пришпорва въображението и се пръкват множество дребни клевети, до безкрай се видоизменят шумните обвинения, подхванати от Октавиан в началото на годината. Тази Клеопатра е просто една курва, беснеят римляните – а някои намекват заради възрастта є, че е и сводница. При това положение явно Цезарион не е бил заченат от Цезар, а от неизвестен баща.
   Все пак оттук-оттам се чуват и възражения: близки на императора наблягат на поразителната прилика между момчето и предполагаемия му баща. Октавиан ни най-малко не омеква, а измъква неизвестен дотогава свидетел, който заявява под клетва със съответната тържественост, че е чул от устата на самия Цезар да отрича това бащинство.
   Над година и половина трае тази отровна кампания, подхващат се и старите сплетни, че Клеопатра е магьосница, най-опасната от всички, я само от каква страна произхожда и как се е ровила в старинни книги: уж хитро примесвала вълшебни питиета във виното, което наливала всеки ден на Антоний, преобразила го, без той да забележи, в потентат, който издигал и свалял васали според приумиците си; така неусетно сам за себе си героят от Алезия, Фарсал и Филипи се превърнал в карнавален образ, комуто допадало да гледа как тълпи му падат на колене, който се разхождал все с източен ятаган на колана и със златен жезъл в ръка.
   После мълвата се разгръща, стрелите се насочват към второстепенни лица и към подробности от постановката. Започват приказки, че управлението на Изтока е оставено на фризьорката на Клеопатра и на нейния управител, евнуха, разнася се, че Антоний искал само да пие и да яде тепърва при всички обстоятелства в скъпоценни съдове, твърди се, че отказвал да се облекчава, ако цукалото му не е от злато; а най-вече се разпространява, че в деня на своя триумф, когато се изкачил към храма на Серапис, въздал на Клеопатра почит, сякаш тя е Юпитер Капитолийски.
   Уточняват, че било по нейно настояване, а Антоний се подчинил. Той вече бил неин слуга, бил се отказал от всичко заради страстта си към царицата, дори от достойнството си на свободен човек и римлянин; даже не се изчервявал, когато тя подмятала с повод и без повод: „Вярно е, както че един ден аз ще управлявам в Рим!“
   Частиците истина винаги са най-сигурната подкрепа за клеветата: действително, когато се кани да поведе своите легиони към Персия, Антоний не се свени да ги снабди с щитове със знака на Клеопатра, сякаш презира обвиненията, отправени от Октавиан срещу него; вярно е и че царицата желае другарите на Антоний да я посрещат с чупка в коляното и да я величаят с новата є титла – царица на царете.
   Тогава възмущението нараства толкова, че за известно време слуховете чак позаглъхват и изгубват почва; намесват се жалбите, изреждат се мъките на Октавия, търпените от нея грубости, след като не е напуснала семейния дом и се грижи освен за децата си от Антоний и от първия си брак, също и за двамата сина на Фулвия. Припомнят възрастта є – трийсет и седем години, на толкова е и Клеопатра, – хвалят хубостта є, явно превъзхождаща хубостта на царицата. Най-сетне изтъква се, че всеки път, когато има важни дела за уреждане в Рим, Антоний є провожда пратеници, а Октавия винаги ги приема и великодушно им съдейства.
   Щом се отчетат всички страдания на другата жена, ненавистта отново избликва, по-жива отвсякога. Става по-силна, по-черна, по-яростна.
*
*    *
Дълго време Антоний и Клеопатра не обръщат никакво внимание на всичко това. Най-вероятно умишлено – царицата трябва да се е придържала към правилото, което си е изработила преди двайсет години, когато е взела властта: никога не допускай да те засегнат оскърбленията на враг, когото презираш. Очевидно не си е променила мнението за Октавиан: въобразен, но безгласна буква.
   По навик Антоний споделя убеждението є. Или пък оставя приказките да се ширят, защото смята, че му предстоят по-важни неща: нова война сред планините на Армения.
   През време на отсъствието му, чак до есента, дворецът в Александрия притихва. В Рим обаче кампанията се разраства, вече говорят, че Антоний е определил цели воински части от легионери за гвардия на Клеопатра и тя ги води най-строго, също като него. Но се носи и още по-неприятен слух: сега пък изкарват царицата впиянчена заради надписа, който е наредила да издълбаят върху аметиста на любимия є пръстен – мете, пиянство.
   Клеопатра не отвръща по никакъв начин. Дали е разбрала накъде бие Октавиан, дали е проумяла, че устремявайки всички стрели към нея, той превръща любовника є в жертва, а нея в магьосница, дали е предпочела да остане в сянка и Антоний сам да се справи с клопката, да се обади, когато се върне? За какво ли да обяснява на онези простаци, че надписът на пръстена є не е свързан с поркането, а със свещеното отдаване на посветените на Дионис и на Озирис, с което пред хората се откриват пътищата към познанието и към всички добродетели? Впрочем повечето римляни си нямат и понятие за Египет; или си го представят като земя, населена от астролози, шарлатани и проститутки, или са твърдо убедени, че всички негови жители са къркачи. Губене на време е да им се внушава нещо друго, а се губи и величие.
   Впрочем тъкмо в това е подлостта на Октавиан: той улавя царицата в капана на гордостта, на презрението є. Пренебрегвайки мълвата, разпространявана в Рим, Клеопатра просто си признава, че е такава, каквато я представят: самовлюбена владетелка, опиянена от надменност, нагла дотам, че да не признава световното превъзходство на Вълчицата.
   По този начин дори само благодарение на мълчанието на царицата Октавиан бележи решителен успех и неусетно за нея я води натам, накъдето желае: към война, в която неговият съперник и тя самата ще бъдат окончателно смазани.
*
*    *
Тъкмо това веднага разбира Антоний, когато се завръща при Клеопатра в началото на есента, след като е сключил съюз с царя на медите и е наложил мира в Армения. Той открива до каква степен са се намножили клеветите и очевидно е оскърбен от дълбоката им злонамереност, тъй като решава да отвърне с нападение и отправя до Октавиан извънредно грубо послание – толкова язвително, че потомците по изключение са го съхранили.
   Дори след две хиляди години човек се стряска от невъздържания тон, а автентичността на документа е безспорна. Но никога нищо не е могло да попречи на Антоний да бъде откровен и той се обръща рязко към другия господар на света: „Какво те смущава? Че оправям царицата ли? Тя ми е жена. Да не би днес да ми е за пръв път: нали вече девет години станаха оттогава. А ти само с [жена си] Друзила ли се любиш? Свършено е с тебе, ако, докато четеш писмото ми, не си в леглото с Тертула или Терентила, или Руфила, или Салвия Титизения, или с всичките едновременно! Нима е важно къде и с коя задоволяваш страстта си?“
   Нападката е болезнена за съперника му: тук Антоний намесва лично Ливия Друзила, която Октавиан по внезапна приумица е отмъкнал шест години по-рано, след като младата жена е омъжена за друг и бременна в шестия месец. Сключва брак с нея и многократно я мами; Ливия обаче е не по-малко оправна и честолюбива от съпруга си, прави се, че нищо не забелязва и понастоящем се представя за добродетелна матрона в стила на старите времена, която се грижи за домакинството, преде и тъче, за олицетворение на връщането към древните традиции, към легендарните обичаи на предците и към нравствения порядък, който Октавиан се надява да възстанови в римското общество – а сам той пък, поне що се отнася до любовните дела, не го тачи особено.
   Накратко, Ливия е една от основните опори в политическата концепция на Октавиан. Затова той е много засегнат; а Антоний, усещайки, че е намерил къде да се цели, не спира да го тормози; по всяка вероятност през тази зима, прекарана тоя път в Ефес, все тъй в компанията на Клеопатра, той съчинява насмешлив текст за Октавиан, озаглавен За моето пиянство.
   Дали в него оправдава онова, което Клеопатра не е успяла или не е пожелала да обясни: мистичното и философско измерение на своя култ към Дионис? Или просто отговаря със сарказми и непристойни подмятания на клеветите, с които месеци наред упорито го е обсипвал Октавиан? Така и няма да разберем: текстът на памфлета е изгубен, вероятно поради упорството на Октавиан да унищожи след победата си всяка следа от своя съперник. Тъй или иначе, престоят в Ефес е моментът, от който Антоний решава да нанесе на своя шурей не по-малко подли удари от онези, които е изтърпял.
   Така например той го обвинява, че е спечелил осиновяването си от Цезар, преспивайки с него, че сетне се е продавал на писаря Хирций за триста хиляди сестерции. После разказва с подробности някои от дребните интимни навици на Октавиан, като например как точно си обезкосмявал краката, та да му никнат по-меки косми. Припомня също с подробности обстоятелствата около брака му с Ливия, намеква, че натоварва приятелите си да му избират любовници, матрони и зрели девойки от най-добри семейства, като предварително ги събличали и внимателно ги оглеждали, за да преценят дали те ще отговарят на вкуса на господаря; накрая споменава и историята с пира, при който Октавиан наподобява гуляите на неподражаемите и се преоблича като Аполон. Антоний е толкова енергичен, че из Рим тръгва противоположен слух: боговете възприели веселбата като голямо светотатство и дори Юпитер толкова се възмутил, та чак побягнал и оставил небето пусто, нямо за молитвите на младока.
   Отговорът е незабавен: Октавиан обвинява Антоний, че е най-чудовищното въплъщение на лудия бог, Дионис Кръвожадни. Антоний отвръща, че Октавиан е най-отвратителният човекоподобен образ на слънчевия бог: Аполон Мъчител. И отново всеки от двамата заема позиция.
*
*    *
А по чисто механични показатели позицията на Октавиан е все по-добра – Антоний може да го надвие само на едно бойно поле, в Италия; там обаче всички духове са обсебени от плашилото, наречено Египтянката, и ако Антоний би се осмелил да се завърне в родината си, придружен от чужденката, обвинена в пиянство и магьосничество, това би било извънредно опасно за него.
   От друга страна, Клеопатра никога не би го оставила да замине сам –  заради Октавия. Така че докато живее с царицата, Антоний е обречен да си седи на Изток и принуден както в миналото да си решава проблемите по най-лошия възможен начин: чрез приятели.
   Все пак, колкото и да е лекомислен, има едно нещо, което може да оправи само ако е в Рим, а то е твърде важно: Сенатът да одобри неговите дарения. Дотогава се е въздържал от поставянето на въпроса. Няма как да го отлага обаче, защото като нищо може да си изгуби мандата.
   За ловък политик като Октавиан следващият ход е лесен: да подтикне Сената да отхвърли искането на Антоний и да го извади от играта.
   Така и става. Документите, които Антоний е изпратил в Рим в началото на зимата, са представени пред събранието на първи февруари, дата, избрана от него, тъй като двамата консули Созий и Аенобарб са най-верни негови поддръжници.
   Отначало всичко се развива, както му се е искало: Созий открива заседанието, обсипвайки Антоний с похвали; след това обръща темата и се нахвърля с убийствени слова върху политиката на Октавиан.
   Естествено, той пък не се явява в Сената през въпросния ден. Привържениците му оставят Созий да привърши острата си реч, след което един трибун чисто и просто налага вето над Антониевата воля. Пълна безизходица.
   Тогава Октавиан привиква своите поддръжници от цяла Италия; появява се в деня на заседанието, насрочено, за да се намери изход от кризата, но здраво подкрепен от голяма група сенатори, които са се постарали ръкохватките на камите им да личат между гънките на тогите.
   При самата мисъл, че може да се повтори драмата на някогашните иди, събранието е вцепенено от ужас. Октавиан се възползва от това, взима думата, отстоявайки своята политика, а също така, разбира се, излива върху Антоний обичайната отрова. Всички си мълчат. След заседанието Антоний е политически елиминиран, а държавният преврат осъществен.
   Двамата консули побягват, последвани скоро от триста сенатори. Повечето искат да се присъединят към Антоний на Изток. Октавиан не им обръща внимание; за кой ли път той е постигнал желаното – да постави Антоний в същото положение, в което преди десет години са били убийците на Цезар.
   Има само една разлика: той разполага вече с огромно стратегическо превъзходство. Понастоящем съперникът му не би посмял да се завърне в Италия, освен ако изостави Клеопатра. Така че Октавиан успява да спечели един решителен етап, войната на думи.
*
*    *
От този момент двете жертви продължават да мърдат като гъски с току-що отрязани глави, които още подрипват, струва им се, че победата им е близо и дори за ден отказват да осъзнаят, че участта им е безвъзвратно решена. Ако поражението им не настъпва скоро, това е заради тежкото придвижване на войските, заради месеците, необходими, та двете вражески армии да застанат една срещу друга, а също и заради безкрайните прекъсвания, докато морето е затворено за корабоплаване през зимата. Външно нещата вървят бавно, но слепотата нараства стремително. И Антоний, и особено пък Клеопатра дори за миг не си дават сметка, че вече са просто куклички в ръцете на зловещо ухилената съдба, или по-скоро на демиурга Октавиан, който ги наблюдава от Рим как седмица подир седмица правят дълга поредица от грешки.
   Сега събитията се развиват от само себе си: Антоний научава в Армения новината за държавния преврат и безпомощен и потресен се завръща бързо в Ефес, където събира всичките си помощници. Излишно е да се споменава, че Клеопатра също долетява. През следващите дни другарите на Антоний настояват тя да си отиде в Александрия. На първо време той се съгласява. Царицата се преструва, че се съобразява, после хваща един от помощниците, напомня му, че без нейното злато, без флотата є, без корабите є неговата групировка няма да успее да спечели войната, и го вдъхновява с немалка сума да върне благосклонността на водача си към нея. Онзи прибира парите и отърчава при Антоний, който почти веднага решава да задържи царицата при себе си. Така че тя остава в Ефес, много бързо и неизбежно се спречква с двама от най-близките другари на Антоний, Планк и Тиций, които доскоро са били сред неподражаемите. Те не могат да понесат оскърбленията є, усещат, че скоро вятърът ще задуха в полза на Октавиан и отпрашват за Рим.
   Покрай това нажежаване на страстите Октавия също автоматично се придържа към позата си на красива оскърбена матрона. Рим вече съвсем по навик оплаква съдбата на една тъй възхитителна, тъй чиста и тъй несправедливо изоставена жена. И оплюва Антоний, и хули Клеопатра до дупка, без дори да се замисля.
   А те, онези, които ще умрат, нищо не виждат, нищо не чуват, както обикновено си повтарят, че са най-щастливите, най-могъщите, благословени от боговете, където и да отидат – в пустините или като сега, сред грейналото от Ефес до Самос, от Самос до Атина и от Атина до Корфу море; докато войниците се строяват, а платната се раздиплят из цялото Средиземноморие, подготвяйки последния сблъсък – те все тъй обгръщат света с ведри погледи, величаят бога освободител, решително, до самозабрава неподражаеми.
*
*    *
Особено се откроява тържеството, устроено от тях на Самос – състезания за певци и актьори, траяли няколко седмици. Казват, флейти и лири огласяли острова; от цяла Азия пристигнали други царе и царици и направо се боричкали кой да уреди по-хубав празник, кой да направи по-скъп дар – стигнали дотам, че всеки по реда си сутрин след сутрин предавали по един бик за жертвоприношение.
   Самосци направо се побъркали и всеки ден се питали как ли тия двамата ще честват победата си, след като засега само се подготвяли за война, а вече целият остров бил озарен от великолепието им...
   А те, двамата съпрузи, дори не усещат това учудване, напълно обсебени са от вярата, от убеждението си, че само щом ги зърне, човечеството споделя веселбите им, уверени са, че с плаването си на Запад будят същия възторг като Александър, когато е напредвал по пътищата на Изтока. Светът, смятат те, е открит за волното им настъпление, светът е остров, лъчезарен и заоблен като Самос. Когато ги съзрат да пристигат с войниците си, всички народи ще затанцуват като виното в бокалите на пияните актьори или като корабите, пуснали котва вечерта под напора на летните ветрове.
*
*    *
Защо да се съмняват: след Александър Антоний е първият военен водач, който сам владее цяло море, от Корфу до Пергам, от Тасос до Александрия; в Гърция успява да събере над половин милион мъже и да ги нахрани, облече и въоръжи благодарение на египетското злато, докато в Италия Октавиан не е в състояние да плаща на воините си...
   Но някои от помощниците на Антоний вече си дават сметка, че от всички тия хора на бойното поле ще се озоват най-много двама от трима: снабдители, готвачи, всевъзможни прислужници – привикали са ги, за да има войската същия вид като Александровата преди три века. Ясно, Октавиан разчита на по-малобройни сили, но всичките му бойци или почти всичките умеят да се бият и ги ръководят способни водачи, сред които се откроява като адмирал Агрипа.
   Междувременно царицата не губи самочувствие и увереността є нараства с доближаването на гръцкия бряг, люлка на предците є; тя е все по-убедена, че решителната битка ще се води по море – та нали там никой никога не е успявал да срази Александър. Колкото до легионите на Октавиан – по нейна преценка, след като не им е платено, достатъчно е да бъдат подкупени; така че тя внедрява неколцина наемници в Италия, които търпеливо се заемат да им плащат за тяхното изменничество.
   Тъкмо в този момент трябва да нападне Антоний. Но той не го прави. Така и не се разбира защо.
*
*    *
Може да е имало сцена между Клеопатра и него, една от неизброимите кавги, изпълващи живота им, откакто са отново заедно, и развиващи се винаги по един и същи начин: обзет от внезапно вдъхновение, Антоний – вероятно поради вроденото си войнолюбие, поради бойния си опит – току си възвръща римските рефлекси, загръща се геройски в императорската си наметка, заявява високо, че ще се хвърли в атака, и отблъсва Клеопатра. Царицата също тъй мигновено извиква на помощ таланта си за трагически изпълнения, изиграва му Федра, Медея, Клитемнестра, Касандра, Електра, изоставената Ариадна. Писъци, сълзи, подготовки за неминуема смърт, после неизбежната и умела намеса на нейните приятели в съчетание с втръсналото противодействие на Антониевите помощници – и става тя, каквато става, Антоний се разколебава, почва да съжалява, да се притеснява, да се сеща за миналото. А няма как и да се поразтуши, кръгът на неподражаемите се е разпуснал, почти всички стари сътрапезници пригласят на вайканията на отхвърлената царица. И Антоний за кой ли път се опитва да изложи своите основания. Най-хитроумните приятели на царицата пак излизат на сцената, той ги слуша, спори, защищава се. Но това са александрийци, а от тях няма по-гъвкави в извъртанията и софизмите. Антоний се хваща на обясненията им, накрая кима и отстъпва. Няма да заминава, ще остане с царицата; и без това, докато трае фарсът, удобното време е отминало.
*
*    *
Интермедията, естествено, е позволила на Октавиан да овладее положението. Вдигнал е данъците, притиснал е народа. Избухват бунтове и той ги потушава по най-елементарен начин: плаща бързо и щедро на войниците си, които на драго сърце се справят с разгневеното население.
   Римляните скланят глави пред бързината, с която е възстановено спокойствието – ето най-сетне един човек на реда, несъмнено груб, но добронамерен: всичко е в името на обичаите на предците, за да бъде Рим като едно време. А и нима той не е прогонил от града всевъзможните дошли от Изток звездобройци?
   Октавиан усеща, че успехът е близо, и започва да обработва полекичка общественото мнение, за да го подготви да приеме безропотно физическото унищожение на Антоний. Между август и октомври той решава да разпространи из цяла Италия клеветите, с които е постигнал толкова много в Рим.
   Така за няколко седмици, през които легионите се събират, той пътува от град в град и неуморно провъзгласява по площадите, че царицата на Египет, подпомогната от Антоний, когото е превърнала в свой роб, иска да се настани на Капитолийския хълм, да построи там своя дворец на мястото на Юпитеровия храм и да установи над Италия най-ужасната възможна тирания – тирания, упражнявана от жена.
   Във всеки град при самата дума regina тълпите пощуряват. Тогава Октавиан отведнъж престава да размахва старото си плашило и иска от тях да му се врекат във вярност при предстоящата борба. Навсякъде сцената се повтаря: обхванатият от ужас народ полага клетва пред него.


*
*    *
Изглежда, тъкмо в този момент в действие влизат двете лица, без които трагедията все още не може да набере пълна сила: предателите, а именно двамата бивши неподражаеми Планк и Тиций.
   Те толкова копнеят да изпреварят събитията, че хукват право при Октавиан и без много уговорки му издават съдържанието на Антониевото завещание. Така поне е прието да се смята; дали обаче са били наясно с него? Доказателства няма. Но те са сложили печатите си върху документа; Октавиан има тяхната подкрепа и може да преиначава вписаното, както си пожелае.
   Надали е трябвало двамата изменници да му подсказват решението, Октавиан е достатъчно лукав, за да се сети сам: щом Тиций и Планк са дошли да му се слагат, ясно е, че ще потвърдят всичко, което той би казал за завещанието.
   Така че Октавиан разиграва пристъп на свещен гняв, нахълтва в храма на весталките и ги принуждава да му предадат писанията на Антоний; колкото и да роптаят, недосегаемите девици са безпомощни. Той се прибира у дома привидно успокоен, разпечатва документа, преструва се, че го чете и че внимателно си води бележки; най-накрая, пресметливо застинал в позата на накърнено достойнство, свиква Сената и го прочита пред събранието.
   Завещанието, поне тъй, както той го представя, обезнаследява двете дъщери на Антоний от законната му съпруга. Според Октавиан той оставя по-голямата част от имуществото си на своите деца от Клеопатра и недвусмислено и ясно твърди, че Цезарион е син на Цезар. Все тъй според Октавиан Антоний изразява желание след смъртта му тялото му да бъде пренесено от шествие през Форума, след което да бъде погребано в Александрия, при тялото на Египтянката.
   Сенатът е неизмеримо поразен. Мнозина от събранието са втрещени, че Октавиан си е позволил да оповести документ, чието очевидно предназначение е да се огласи след смъртта на автора си; останалите сенатори пък приемат за чиста монета последната воля, приписана на Антоний, и я възприемат като грозно светотатство. Тъй или иначе, уплахата, която ги приковава на местата им, е същата като през мартенските иди и през деня на наскоро осъществения държавен преврат.
   Тъкмо на това е разчитал Октавиан. Възползвайки се от внезапното им объркване, той без затруднения издейства одобрение за онова, което е решил: да лиши Антоний от всичките му титли и да го превърне в обикновено частно лице. Един от най-верните му поддръжници, Калвизий, се нахвърля с особено злостни нападки срещу Антоний, смесвайки по навик истина и лъжа. Ако са правдиви неговите твърдения, че Антоний бил подарил на Клеопатра двестата хиляди свитъка на Пергамската библиотека, за да забрави тя пожара, опустошил някога съкровищницата на Александрия, нима звучат убедително ругателствата му, че Антоний имал навик да си зарязва работата и да търчи подир носилката на царицата, стига само да я зърнел някъде на улицата? И дали е вярно, дето Клеопатра, за да е сигурна, че Антоний мисли за нея, когато е зает с дела, му изпращала публично любовни послания, надраскани върху дъсчици, украсени с оникс и кристал...
   Но преди войната да започне, врагът на всяка цена трябва да бъде заклеймен заради някакво най-ужасно провинение; в тия несигурни времена, когато млади римляни изневеряват на древните обичаи и вече възпяват удоволствието от схватките в militia amoris („любовната война“), за Октавиан е наложително да обедини народа чрез един от най-старите страхове – от безумията, които би могъл да извърши влюбеният мъж. Рим изпитва непреодолима потребност да слуша басните за търчащия Антоний или за пламенните послания на Клеопатра до него, издълбани върху кристал, за да събере сили да се хване отново за оръжието, след като си мечтае единствено за щастие. А най-вече – за да забрави, че се плаши не толкова от Египтянката, колкото от собствената си същност.
*
*    *
Октавиан обаче засега не е успял да събере всички свои хора, някои идват от твърде далеч, от Испания, отдън Галия; и флотата му не е напълно оборудвана.
   Антоний все още разполага с чудесни възможности да предприеме нападение. Но не се и помръдва. Обезпокоени от бездействието му, негови привърженици му провождат пратеник, Геминий, чиято задача се свежда до едно: да го убеди да се раздели с Клеопатра.
   Още щом го вижда, царицата долавя опасността; с притъпения си вече политически усет обаче решава, че този мъж е агент на Октавия и трябва да му се попречи на всяка цена да се види насаме с Антоний. Тя се обръща за помощ към обичайната си чета от паразити и є нарежда да подлага Геминий на непрестанни унижения.
   Но римлянинът е търпелив и упорит и понася всичко. А когато се хранят, винаги го оставят на най-ниското място на масата и го подлагат на несекващия огън на подигравките. Играта се проточва. Геминий все не успява да остане на четири очи с Антоний; обидите, с които го обсипват, въпреки всичко не постигат целта да го принудят да си замине. Клеопатра първа изгубва търпение. През време на една вечеря тя решава да премине към рискована игра и го кара да обясни пред всички за какво е пристигнал в Гърция.
   Геминий не се смущава и хладно отвръща, че става дума за нещо, което трябва да бъде обсъждано на трезва глава, но че за едно е убеден и трезв, и пиян – всичко ще бъде наред, ако тя си иде в Египет.
   Антоний се зачервява от яд и избухва, но царицата, навярно постресната от спокойното безстрашие на Геминий, му махва да се успокои и се задоволява да отвърне на римския пратеник: „Добре стори, че призна истината без мъчения!“
   Неизвестно е дали Геминий е успял да се срещне с Антоний насаме. Знае се само, че няколко дни по-късно той се измъква, завръща се в Рим и съобщава на своите приятели, че всичко е изгубено.
   И си е така; истинският плам иде оттам, от запад, мрачна треска, народен подем, в който липсва радост, но кипи нейната противоположност – уплахата.
*
*    *
Едва видял гърба на Геминий, Антоний сменя посоката вероятно под влияние на някое от ония внезапни решения, с които винаги приключват борбите за влияние между помощниците му и Клеопатра.
   Може дотогава да са крили от него историята със завещанието, може едва сега да е научил какви точно са Октавиановите клевети срещу него. Във всеки случай той като обзет от бяс отведнъж се стяга, за да полети към Италия от Корфу и да срази Октавиан с мълниеносно нападение.
   Не се знае дали Клеопатра е с него. Но това няма особено значение: акцията, предприета твърде късно, е спряна и не успява – след двумесечното колебание на Антоний противникът му е съумял да разгърне своите кораби и когато излиза в открито море, Антоний среща неговата ескадра.
   Незабавно обръща назад и с това от обсаждащ става обсаден, да не говорим, че вражеската флота сполучва да заеме позиция срещу една от най-важните му отбранителни линии, покрай западния бряг на Гърция, най на север, при Корфу. Антоний избягва сражението и изоставя острова.
   Тогава се разиграва малък забавен епизод: Октавиан, който отлично знае, че съперникът му не би посмял да се мерне в Италия, заявява, че е готов да го допусне да стовари на сушата войските си, та те да се сражават с неговите по реда и на родна земя. Антоний отказва твърдо и със същия тон му предлага той да дойде, за да се срещнат в единоборство. Естествено, Октавиан отклонява поканата, след което размяната на любезности приключва и Антоний преценява, че спокойно може да се оттегли в Атина, където Клеопатра очаква да бъде посрещната със същите почести, както някога Октавия.
   Малко пљ на юг от Корфу брегът предоставя отлично място за хвърляне на котва – напълно защитен залив, достъпен през тесен проход, над който се извисява своеобразна издатина, „висок нос“ – Актион на гръцки. Антоний прибира там флотата си да зимува, после се насочва към Патра, а накрая към Атина, където отново започват празненства, както на Самос.
*
*    *
Дали е оставил Корфу така безразсъдно поради настояванията на Клеопатра, нетърпелива да натрие носа на бившата му жена? Свидетелствата не позволяват подобно заключение. Но пък и не са в противоречие с него; упоритостта на Клеопатра да си издейства от атиняни същите почести като другата жена сякаш е знак, че действията є неизменно са ръководени от волята є при всички обстоятелства да се постави над своята съперница – а сега, когато се намира по местата, където Антоний е любил Октавия, проявява явен стремеж да докаже до каква степен я превъзхожда.
   Впрочем тъкмо по това време Антоний официално прогонва своята съпруга римлянка. Все тъй уверена, че всичко се върти около нея и че ще се отърве от брата, както е натирила сестрата, двойката отново заминава за Патра, пак подхваща играта на неподражаем живот, отделя цели дни на философски спорове, гуляе нощи наред, урежда вечери, състезания за неприлични вицове и шутовщини.
   Но и най-верните Антониеви другари вече не са тъй запалени. Започнали са да гледат на предаността на царицата към Дионис и на нейния култ към мистичното опиянение като на зловеща самозаблуда, като на жалко перчене преди настъпващата катастрофа; зад маската на бога освободител понякога по здрач им се струва, че различават сянката на поражението. И те като своя водач очакват трескаво мига на схватката, често им се случва да обсъждат с него маневри, стратегически и тактически ходове – а им е трудно да не си дадат сметка, че всъщност се чудят как най-леко да преминат към другия лагер.
   Великолепно оркестрираното от Октавиан нарастване на напрежението вече е към своя край. Остава само едно ясно и открито обявяване на война. Не срещу Антоний, разбира се, нали той е римлянин – срещу Клеопатра, чужденката, магьосницата.
*
*    *
Ритуалът е извънредно архаичен, въведен е по времето на третия цар на Рим Тул Хостилий, преди шест века, когато той решава да поведе война срещу съседното градче Алба Лонга, опитало се да го засенчи.
   Крайно тържествената церемония е и извънредно сложна. Не е леко да бъде проведена докрай, а отгоре на всичко, всеки пропуск при ритуала я обезсилва. Но Октавиан е заинтересуван именно от отживялостта и непонятността є: чрез архаичните предписания без много приказки народът е върнат към най-тъмните времена на предците.
   Събират двайсетте жреци, които единствени имат право да свещенодействат. Всички те са облечени в бяло, а на главите им има венци от върбинка; Октавиан води шествието с жезъл в ръка. Процесията спира пред храма на богинята на войната. Внимателно е обрамчен малък парцел земя: той трябва да представлява Египет. После донасят на Октавиан копие от дрян. Също както преди шест века, върхът му е обгорен и натопен в прясна кръв.
   Октавиан го хваща и гръмогласно подема дългото песнопение с много повторения, с което повече от половин хилядолетие започват „свещените и справедливи войни“ на Рим срещу онези, които той смята за свои най-зли неприятели: престъпилите fides, дадената дума.
   Макар да се готви да нададе див, първичен боен вик, като добър римлянин Октавиан се е постарал правото да бъде на негова страна още преди боговете. Преди няколко дни Сенатът е гласувал, подкрепяйки провеждането на церемонията. Така народът на Рим заявява, че войната няма да бъде водена срещу някого си, пък бил той и чужденец, и най-вече не срещу жена. Врагът е васалка, и то престъпна, тъй като е изневерила на васалната си клетва.
   Смехотворно издокаран като жрец от началната римска епоха, Октавиан размахва с хилавата си ръка архаичното копие и го хвърля към очертания пред храма парцел земя; и колкото и немощни да са мускулите му, оръжието се забива право в целта.
   Тогава Рим започва да съзира във всичко победни предзнаменования. Те са най-различни и дори налудничави: в не знам си кой храм видели маймуни, другаде – бухали. По статуи на божества избили я пот, я кръв, уж гръм ударил храма на Херакъл в Патра, а статуя на Дионис в Атина била съборена от ураган; дори Етна изригнал, приветствайки обявяването на войната; разнесло се също в тия странни времена, че след като вилняла месеци наред из полята на Етрурия, двуглава змия била по чудо поразена от мълния.
   Просто с цената на всичко трябва да бъде заглушена новата мълва, долитаща от другата страна на Средиземноморието: също като в навечерието на Цезаровата смърт хората отново вярват, че светът ще загине.
*
*    *
Дали слуховете са разпространявани от Клеопатра, или източните мъдреци отведнъж са се надигнали в нейна защита при задаващата се война със западните хора? Винаги съществува неяснота около оракулите; дори когато има запазени писмени данни, не се знае точно кога са съставени предсказанията, известно е само, че отведнъж са се засилили точно когато всички се готвят за взрива, за схватката, която според всеобщите предвиждания ще промени образа на света; сигурно Изтокът се е стремил да противопостави на вълшебния удар с копие на Октавиан едно от най-древните си чародейства – прорицанията.
   Повечето пророчества повтарят една извънредно стара приказка, според която внезапно отдън Азия ще изникне могъща войска и ще открие „ерата на Изгряващото слънце“, а Рим ще бъде изключително жестоко смазан от спасител и най-сетне честта на източните народи ще бъде отмъстена, а унизеният Рим ще трябва да заплати трикратно отмъкнатото от тях.
   От всички тия предсказания най-любопитно безспорно е онова, което уверява, че властна жена, наречена Господарка или Вдовица ще премаже Рим, новия Вавилон. Жителите му, твърди то, ще загинат под порой от звезди, защото жената е тъй могъща, че ще върне хората към златния век; тя ще сподели властта с безсмъртен цар, с мъж слънце, и той спасител, който ще върне мира по кръга на земята.
   На Изток смятат общо взето, че Вдовицата е Клеопатра, защото според друго пророчество козирогът Октавиан ще бъде повален от телеца Антоний, твърде показателно е заглавието му – „Звездната битка“.
   Но има и други знамения, доста по-злокобни, дошли също отдън Изтока: те вещаят, че тъкмо когато целокупният свят ще бъде овладян от Вдовицата, небето ще се стовари върху земята като огнен дъжд и това ще продължава непрестанно дни наред. Земята и дори морето ще изгорят в необятен пожар, никога вече няма да има ни нощ, ни ден, ни зора, ни пролет, ни лято, ни есен, ни зима, а само Единното и Пречистото, и Страшния съд на непознато божество, на всемогъщ, спокоен и всевластен бог насред цялата пустош.
*
*    *
Най-сетне навсякъде, и в Гърция, и на Изток, и в Рим се намират хитреци и умници, които не вярват в нищо, освен в случайния ред на нещата, отглеждайки например двойки врани, дресирайки първата да грачи: „Слава на Антоний, император победител!“ – а втората да отправя подобно хвалебствие по адрес на Октавиан; те се канят да извият шията на едната или на другата, според изхода от битката.
–34–
Бягството
(пролет–есен, 31 г. пр. Хр.)
Царицата се посвещава изцяло на схватката, нищо не я стряска, нито скупчените четиристотин кораба на Октавиан, нито седемдесетте хиляди пехотинци и дванайсетте хиляди конници, които той разгръща напролет срещу войската на Антоний. До самия край тя е невъзмутима и самоуверена; всеки път, когато хората є са посърнали, неуморно повтаря, че кавалерията им е равностойна на противниковата, разполагат с пет хиляди легионери повече и с флота от петстотин плавателни съда.
   Упорито следва Антоний навсякъде дори в началото на март, когато вражеската армия наближава и той се принуждава да разположи своя лагер сред облаци комари до протока, водещ към залива, където се намира флотата му. През шестте месеца преди сражението тя не се отделя от него, освен може би когато той отива да ръководи укрепителните работи или да оглави конно нападение срещу хората на Октавиан; участва и във всички военни съвети.
   Тя е все тъй заслепена; настоява Антоний да не допусне Ирод да дойде при него и за кой ли път налага волята си. Никога другарите на Антоний не са били толкова обезпокоени; те не проумяват как може водачът им да приема жена да споделя с него лагерния живот. Или по-скоро са съвсем наясно: тя плаща всичко, а той просто няма думата. В нейно лице е преоткрил една нова Фулвия, жена, която не се бои от нищо, нито от смъртта, нито от войната, а енергията є е неизчерпаема; по-възрастните другари на Антоний възприемат Клеопатра и като двойница на Антониевата майка, неукротимата Юлия, която по времето на Сула, при първите кървави проскрипции, се отнася най-строго към близките си и ги спасява от най-голямото бедствие сред настъпилия терор, а именно страха от смъртта.
   Очевидно Антоний цени тъкмо това в царицата. Нищо не може да се направи: колкото повече наближава фаталната развръзка, толкова по-силно се нуждае той от Клеопатра и толкова по-умело тя отклонява вниманието му от скорошния край.
   Ала и тя се е хванала в този лепкав капан, и тя се нуждае от тази слепота, не може да понесе мисълта за поражение; не желае да прогледне, следва гордостта си: само така може да си остане, каквато е – жена, която и в най-ужасните премеждия всеки път намира начин да се обърне срещу съдбата и да има последната дума.
   За Клеопатра всъщност просто няма връщане назад. Тя си го знае – нейната съдба е предопределена в деня, когато Антоний се е оженил за Октавия, а тя се е зарекла да го спечели отново и да не го изпуска, каквото и да є струва това. От този ден е в грешка, сбъркала е страната в тази война. Оттогава тя, тъй хладнокръвна и разумна в играта, е смесила всичко поради страстта си – величието на Египет и своето, любовта си към Антоний и жаждата си за власт, желанието да се прослави и плътското желание.
   Но пък и не е от онези жени, които се обръщат назад, при нея няма угризения, съжаления, нали така е оцеляла и е успяла да унищожи змийското гнездо, да преодолее такива тежки изпитания – изгнанието, смъртта на баща си, гибелта на Цезар. Вярно, жребият е хвърлен, както би казал императорът. Ала тя все още може да рискува – а за да забрави колко силна е вероятността да загуби, все тъй є остава възможността да се залъгва с илюзии.
   Все пак здравият разум трябва да е започнал да се обажда, например когато в лагера на Антоний зачестяват болестите и измените. Тогава обаче тя изпълва заслеплението с внушение за храброст и заставя разсъдъка си да не се меси, или по-скоро го впряга да открие като поредно оправдание за надменно вдигнатата глава думи, изпълнени с хумор. Обгръща бедата в единственото силно деяние, което є е познато освен кръвопролитието – смеха; насилва се да забрави всички уроци, получени през дългогодишния є опит, като се започне от уроците на Цезар през александрийската война.
   Когато следи ден след ден от околностите на своя дворец сблъсъка на римските кораби с египетската флота преди седемнайсет години, суровата действителност є е показала, че морските битки повече от всички други сражения изискват усет и пресмятане. Сега тя упорито твърди, че ако Антоний изгуби в схватката по суша, с лекота ще победи по море. И при това є е известно още откакто са заедно, че той никога не е бил добър тактик и спечелените от него големи битки, примерно Алезия или погромът над белгите в Артоа, са операции, чийто замисъл отначало докрай е разработен от Цезар. В останалите войни пък е успял благодарение на невероятното си умение да води кавалерийски атаки, на грубите грешки на противниците си или на смазващото си числено превъзходство. Този път насреща му е коварен враг; сухопътните войски срещу него са съвсем леко по-слаби от неговите; а именно по море сметките излизат в полза на Октавиан. Четиристотинте му кораба са напълно подготвени, а петстотинте плавателни съда на Антоний още не са екипирани за сблъсъка, и при това повече от половината са тежки и предназначени предимно за транспортни цели...
   Но Клеопатра не желае да се съобразява с нищо; по същия начин отказва и да възприеме, че комуникацията с Египет зависи изцяло от непрекъснатостта на дългата поредица укрепени пристанища, на които разчита Антоний, от Корфу, та до Крит и до Киренайка. Корфу по най-глупав начин е изоставен в началото на зимата и Агрипа е побързал да го превземе; сега вече е достатъчно да покори дори само един от тия защитени центрове и цялата крепост рухва.
   А царицата все не признава, че е надвиснало нещастие; и докато с все сили отрича възможността да се случи най-лошото, то действително настъпва.
*
*    *
Не е известно нищо за съществуването, което е водила, неотклонно сподиряйки войските на Антоний, как е понасяла живота в палатка, заобикалящата я сурова дисциплина. Знае се само, че нито едно решение не е било взимано без нейното одобрение, а тялото є е устояло на всички беди, стоварили се върху лагера: дизентерия, жажда, малария, а най-вече отчаяние; още от началото на март, та до края на август новините почти непрестанно са лоши. Преди морето да бъде открито за корабоплаване, Агрипа начело на Октавиановата ескадра се отправя светкавично към Пелопонес и изненадващо превзема крепостта Метона. Мавърският цар, който защищава мястото, е убит в схватката. Едно нищо и никакво сраженийце – и пътят към Египет е отрязан.
   За да се изхранва, войската на Антоний е вече принудена да ограбва Гърция. Въпреки очакванията му обаче населението не е особено добронамерено: той е забравил, че е римлянин; гърците не са склонни да гладуват, за да лапат бойци, въвлечени във война между техните господари. Налага се да изземат, каквото е нужно; за пренасяне на товарите ползват насилствено всички здрави мъже, които успяват да открият, дори пътниците.
   След неколкоседмично настъпление по вода Агрипа успява да завладее повечето крайбрежни стратегически места: Левкадия, Патра, Итака, Кефалония, Коринт, Закинто. Във вътрешността на Пелопонес Спарта също вече не е съюзник. Крит остава за известно време в Антониевия лагер, но подкрепата оттам е несигурна, слуховете са, че и войските, и жителите не са никак единни в пристрастията си. Единствената възможност на Антоний за оттегляне е мрачен залив на юг от Пелопонес, при нос Тенарон.
   Когато тази вест достига до Октавиан, който досега предпазливо се е окопавал в Италия, той решава да прекара легионите си през морето. Успява без особени затруднения и започва да се приближава с осемдесетте си хиляди мъже към пролива, където са пуснали котва Антониевите кораби.
*
*    *
Дори в този миг, когато опасността е вече ясно очертана и осезаема, царицата упорства, противопоставяйки на фактите опустошителния си смях. Когато научава, че Октавиан на път към тях е спрял на място, наречено Торина – а на нейния език думата обозначава домакинския инструмент, предназначен за бъркане на яхнии и каши, – виждайки, че Антоний става все по-мрачен, тя му подхвърля една от шегите си с непристоен подтекст: „Какво чак толкова се е случило, ако Октавиан се е наместил върху черпак за гърне?“
   Октавиан обаче е все по-близо; в една прекрасна утрин той разполага лагера си тъкмо от другата страна на протока, срещу широко разгърнат към морето залив, където скоро ще се приюти флотата му. От хълма може да наблюдава цялата околност; там е защитен и от зловонните изпарения, и от рояците комари, гъмжащи в пролива; най-сетне, за разлика от хората на Антоний, неговите войници не страдат от жажда: недалеч от лагера има извор.
   Но не това е най-неприятното: флотата на Антоний още е на котва в пролива. Той го е укрепил здраво, ала от това става още по-очевидно – излазът към морето е запушен от войската и от ескадрата на Октавиан, той е обсаден, а корабите му не могат да помръднат.
*
*    *
Дали Антоний е разбрал тогава каква огромна грешка е направил, дали е осъзнал, че този сблъсък няма нищо общо с двете предишни битки в гражданските войни – при Фарсал и при Филипи? Съдейки по всичко – не: чак до август той като че ли се старае някак да подмами Октавиан да води битка по суша и да го срази по същия начин, както Цезар е разбил Помпей и както той самият е победил Брут и Касий преди десет години.
   Полага усилия да удвои здравината на укрепленията си, военните му приготовления са внушителни, не обръща никакво внимание на зловонията, носещи се от близката лагуна, откъдето към лагера му прииждат облаци насекоми; не се стряска особено и от тежките мъгли, които и лете, и напролет се спускат над пролива и пречат да се следи придвижването на противника. Както обикновено, Клеопатра го подкрепя в заблудата му, оставя го да си въобразява, че ще успее да привлече Октавиан на своя територия и да го смаже с едно хубаво, стремително настъпление на конницата, както толкова други врагове преди него.
   Като начало Антоний отнема от своя съперник извора, откъдето войниците се снабдяват с вода. Но това не засяга особено Октавиан: той има свободен достъп до морето и може да си я доставя с кораби. Антоний не се обезкуражава, а хвърля напред конницата си като клещи, от север и от юг. Пресреща го бившият неподражаем Тиций, който дълго е служил под неговите заповеди, така че е преминал добра школа и с още по-мощен напор го принуждава да се оттегли.
   Вбесен, Антоний решава да пусне пехотата си, за да притесни Октавиан в лагера му: той все още не разбира, че след като се намира в по-силна позиция, противникът му остава безразличен към всякакви провокации. Както би могло да се предвиди, Октавиан не помръдва нито един от войниците си и макар да има отделни дребни сблъсъци, положението си остава непроменено.
   Настъпва лято. Маларията започва да коси войската. Отгоре на всичко водата става отвратителна заради жегата; и нея, както и зърното, се налага да ги прекарват с бързи преходи по тесни и стръмни пътеки през високите части на планините. Скоро мулетата не достигат, трябва да се намират носачи. Но и хората като животните се изтощават, дърпат се; налага се да ги принуждават да вървят напред с камшици, като товарен добитък.
   Цяла Гърция започва да роптае; царе съюзници като тракийския и пафлагонския, също и водачът на мощната галатска конница със своите две хиляди елитни бойци се присъединяват към противника. В лагера след блатната треска дизентерията мори хората на Антоний. Октавиан научава за това и използва една изпитана тактика, подхвърля къси послания във вражеския лагер. С тях призовава войниците да дезертират.
   Тогава бойците си припомнят за крайната жестокост на Октавиан след битката при Филипи и след обсадата на Перузия, сещат се за хладнокръвното удоволствие, с което лично е ръководил екзекуциите. Помощниците от двата лагера бързо влизат във връзка помежду си и нощем водят преговори от рибарски лодки около носа. Скоро войниците също се включват, сближават се с мъжете от другата страна, които им съобщават вести от Италия, където те не са се връщали години наред; подир няколко дни просто преминават при врага.
   А Клеопатра все тъй избухва в смях, взима непоколебими решения и невъзмутимо повтаря, че ако войната е изгубена по суша, ще бъде спечелена по море; кикотейки се, сочи моряците на Октавиан, заточени на корабите от другата страна на пролива и блъскани денонощно от вълните в открито море.
   През това адско лято самата тя не проявява никаква слабост, не се оплаква. Дори не се разболява.
   И да є е било тежко, не го е показала. Или поне никой не е разбрал за това.
*
*    *
А вездесъщата є намеса вече явно разделя войската; част от бойците се възхищават от хладнокръвието є и страстно я подкрепят; други се поддават тайничко на Октавиановата пропаганда, дразнят се от прекомерно властното є поведение и започват да я възприемат, както е подсказано от Рим – като магьосница, омотала техния водач.
   В палатките се водят спорове: за Антоний ли ще се сражават, или за благополучието на една фараонка? Колкото повече обсъждат, толкова по-ясно им е, че залогът на битката не е като при Филипи или при Фарсал – трябва да излязат срещу неприятелските копия не в името на свободата или за да отмъстят на банда убийци, а за да изберат веднъж завинаги кой да стане господар на света и какъв ред да се въведе в него. Но нима Октавиан вече не е възстановил реда в Рим и в подвластните му земи? И откъде другаде, ако не от града на седемте хълма може да се въздава ред по кръга на обитаемите места?
   Съмненията растат и се превръщат в страх, когато най-отдавнашният и най-верен другар на Антоний, старият Аенобарб, решава да зареже всичко и да премине към врага. Антоний и в този случай възприема станалото на смях и праща в лагера на Октавиан всички вещи, които старецът е изоставил при бягството си; после заявява пред хората си, че Аенобарб си е в крайна сметка само един дърт мераклия, който няма търпение да се върне в Рим при младичката си любовница.
   В тази закачка за кой ли път разчитаме почерка на Клеопатра: старецът винаги се е отнасял враждебно към нейните властнически амбиции. Колкото и да е настоявала, той упорито е отказвал да превива коляно пред нея и да я нарича царица на царете; оттогава тя пък все се е опитвала да го отстрани от събранията, на които се взимат решения. Въпреки всичките є старания обаче Аенобарб винаги е успявал да се наложи; ала маларията е прекършила ината му – впрочем той издъхва скоро след като се добира до лагера на Октавиан.
   След заминаването му дезертьорите стават толкова многобройни, че Антоний скоро престава да се шегува: когато научава, че други двама негови помощници, един римлянин и един арабски племенен водач, също се канят да се прехвърлят при Октавиан, той ги залавя и нарежда да бъдат екзекутирани.
   Вероятно тъкмо тогава, през най-горещото време на лятото, се случва едно още по-тревожно събитие – Антоний отива да направи оглед на укрепленията си, а отряд вражески войници, проникнал незнайно как сред позициите му, се нахвърля върху него и се опитва да го отвлече.
   Той се спасява единствено благодарение на бързата си реакция и на стремително бягство по малката дига, където са го притиснали. За втори път е принуден да признае очевидното: Октавиан иска да го победи, без да се сражава; а той, Антоний, е хванат в клопка и има един-единствен изход – да се опита да се измъкне.
*
*    *
Останали са му само петима стари и верни другари: Канидий, най-разумният, а също и най-храбрият; Созий, Октавий и Публикола, които не се боят от сражение по вода; най-сетне умопомрачителният Делий, човекът, уредил срещата в Тарс, който споделя във всичко живота на Антоний, откакто се е запознал с него, независимо дали става дума за оргии, за преговори с Рим, за интриги в александрийския двор или за неподражаеми лудории.
   Царицата присъства, когато свикват нов военен съвет, за да изработят план за оттегляне. Канидий настоява да минат по суша, през планините, към Тракия. Там според него войските им ще получат подкрепа от гетите, безподобни ездачи; когато врагът предприеме настъпление, ще могат да го смажат като при Фарсал и при Филипи по суша, и без това Антоний е най-силен в преките сражения.
   Клеопатра незабавно се противопоставя на тази идея. Тя отново настоява, че войната трябва да бъде спечелена по море – с пробив в блокадата на Октавиан; сухопътните войски ще бъдат прекарани през Македония към азиатските провинции, където ще се съединят с оставените там от Антоний седем легиона. Другите ще бъдат натоварени на корабите и прехвърлени на нос Тенарон, откъдето ще се доберат до Киренайка и ще се слеят с разположените в нея четири легиона. При това положение Александрия ще бъде защитена от единайсет легиона – нека Октавиан се осмели да мери сили с тях и да дири успех, където Помпей и дори Цезар са се провалили: от възцаряването на първия Птолемей Египет не може да бъде превзет.
   Канидий обаче не отстъпва. Той заявява, че такъв план звучи прекрасно, но пренебрегва един основен факт: Агрипа е опасен военачалник, когато става дума за сражения по вода. Твърди, че ще е много лекомислено да излязат срещу него. А и като разпредели своите легиони по вълните, Антоний ще разпилее силите си; по-добре ще е да се възползва от превъзходството им там, където те могат да го покажат – на сушата, не по корабите, защото надали биха могли да се проявят на тях. Какво толкова, че ще оставят Октавиан да се шири из морето, след като тъй в края на краищата най-добре ще успеят да го сразят?
   Но Клеопатра както винаги има готови отговори на въпросите: тя отвръща, че планът на Канидий разчита на благосклонността на царя на гетите и се уповава на конницата. Ала как да се осланят на тия дребни владетелчета, та нали всички царе от северната част на Гърция вече са предали Антоний? Пък и Канидий с лекота отрича най-ценното в тяхната армия, флотата; отгоре на всичко това си е неин имот, на царицата. Какво ще стане с всички тия кораби, ако вземат решение да се оттеглят по суша? Трябва да ги оставят на Октавиан или да ги потопят, преди да тръгнат. Великолепни кораби, оборудвани от нея с толкова разходи... Колко време ще е необходимо, за да може в Александрия да се съоръжи друга подобна ескадра? Месеци, може би години; а и колко злато ще отиде за целта? Преди всичко нейният план излиза много по-евтино, а и неоценимото му предимство е ударът на два фронта. Най-сетне – кой би могъл да се закълне, че Октавиан няма да прибегне до любимата си стратегия, измъкването от пряко сражение?
   За кой ли път Антоний се колебае. Известно му е колко способен е Агрипа, а мисълта за схватка по море още отсега не му допада; от друга страна, основанията на царицата не са съвсем несъстоятелни, до голяма степен звучат убедително; освен това долавя, че ако послуша Канидий, и той като мнозина други преди него скоро ще го заубеждава да изгони Клеопатра.
   Отново се съгласява с царицата; още преди Октавиан да го смаже, мъжът любител на коне е победен от жената, която винаги е имала предпочитание към корабите.
*
*    *
Остава да се разберат как да пробият морската блокада; нито корабите на Антоний, нито които и да било бойни кораби могат да правят бързи маневри или да държат курс срещу вятъра, тъй че тактиката се обуславя от часа, когато има попътен вятър.
   В края на август той започва да духа около пладне, първо от северозапад, после от север – по-силен. Решава се преди потеглянето всички траспортни плавателни съдове да бъдат подпалени в залива. Трябва да останат само военните, сто и седемдесетте на Антоний и шестдесетте на Клеопатра, които тя сама ще командва от личния си кораб, наречен Антониада – дори само името издава нейната страст. В нощта, преди да тръгнат, ще натъпчат в тях по-голямата част от богатството, с което се посрещат разходите около войната – сандъци с ценни съдове, със златни и сребърни монети. Призори ще излязат в пролива. Ще водят ескадрите на Антоний, на Октавий, на Созий и на Публикола. Корабите на Клеопатра ще поемат последни; докато трае маневрата, капитаните трябва да следват пурпурните платна на Антониада. След като се изнесе от пролива, флотата трябва да се разгърне в дъга, по траектория, подобна на отварянето на врата: на юг Созий ще има за задача да не изпуска дръжката, на север Антоний като панти ще изтиква с големите си съдове корабите на Октавиан. След като пробивът бъде направен, ескадрата на Клеопатра ще се вреже в него, а другите ще отвличат вниманието. Щом излезе в открито море, цялата останала флота ще се изтегли встрани и ще се насочи на юг, към нос Тенарон, сякаш се откача: нито една ескадра не бива да напуска залива, без да е под закрилата на следващата, така че да се получи редица от кораби, движещи се вкупом до окончателната си цел.
   Планът е безупречен, засега Антоний се поуспокоява, а Клеопатра непрестанно го окуражава както обикновено: блокадата трае толкова време, нали е успял напълно да екипира всеки съд? Всичките са направо плаващи крепости... И без това високите палуби са с надстроени огромни дървени кули, върху които са разположени огромни катапулти; според осведомителите никой от вражеските кораби не е толкова тежък, нито толкова добре въоръжен. При това положение всяко приближаване ще бъде като обсада на град, а той владее отлично тази тактика. Трюмовете са претъпкани с куки, с оловни брадви, с метални тарани – царицата вече си представя как те ще издънят и потрошат палубите на неприятелските съдове. Ще бъдат натоварени двайсет хиляди пехотинци и две хиляди умели стрелци; четири до десет реда гребци ще придвижат корабите към външната част на пролива. Най-сетне още с вдигането на котва надбордното оборудване на корабите ще е съобразено с целта те да се доберат възможно най-бързо до открито море: иначе през време на битка се полага цялото маневрено снаряжение да бъде прибрано, за да се освободи площ за движенията на гребците и на войниците, а сега мачтите ще бъдат вдигнати, напречниците по местата си, платната освободени и готови за опъване. По този начин, след като врагът се откаже от близки нападения поради тежките бронзови носове на корабите, всички те ще се устремят към морската шир, към свободата и Египет с първия полъх на вятъра.
*
*    *
Едно забравя Клеопатра: когато човек е в голяма опасност и е споделил тайни с близки хора, трябва да избягва свадите. А ето че веднъж Делий, който все още има силно влияние над Антоний, непредпазливо се оплаква от поднесеното вино, някакъв гръцки оцет, и прави горчиво сравнение как „палавите момчетии на Октавиан му сипват фалернско вино“.
   Незначителната забележка – впрочем при обсада няма незначителни неща – е знак, че лекомислието е започнало да се изпарява и че дори Делий, най-верният сподвижник в неподражаемия живот, също се е умърлушил. Така поне усеща нещата Клеопатра; и понеже Делий е не по-малко красноречив от нея, трябва да са си разменили доста неприятни словесни нападки, дори по-остри от двубоя между царицата и Геминий, тъй като при това Делий открай време мечтае да се пъхне в леглото на Клеопатра; носят се слухове, че є е пращал дълги неприлични послания, а тя му е отвърнала с най-дълбоко презрение. Постепенно навярно той е ставал все по-кисел – досущ като изплютото от него вино. Но Антоний се вслушва в Делиевите приказки и самата мисъл, че може да охладнее към нея заради тях, стряска Клеопатра.
   По обичая си тя започва да заговорничи със своите приближени – навярно с Алексас, когото неизменно праща плътно след Антоний, а най-вече с лекаря си. Делий, не по-малко врял и кипял от нея, запознат с методите є, тъй като я наблюдава от десет години, разбира, че тя се кани да го отрови. Хуква да бяга и незабелязан – все пак ловкостта му е пословична – успява да се добере до противниковия лагер.
   Антоний едва ли е бил особено изненадан: преди да се присъедини към него в края на гражданските войни, Делий на два пъти е сменял боята... Този път обаче измяната му не се дължи на опортюнизъм; просто е побеснял при мисълта как за малко не го е убила жена, до която се е домогвал. Сега той иска да є отмъсти – и щом пристига при Октавиан, му разкрива тайната на противниковия план.
*
*    *
Решават да потеглят на двайсет и девети август. Според предвиденото Антоний първо подпалва транспортните съдове и всички онези, които му се струват твърде леки, за да вземат участие в сражението. Товаренето на бойците му отнема няколко дни; ала тъкмо когато се канят да вдигат котва, съдбата се намесва за първи път – вдига се буря.
   Хората остават на борда на закотвените кораби. Врагът е наблюдавал всичките им действия; Агрипа разбира, че сблъсъкът ще започне с утихването на вятъра – ефектът от изненадата е изгубен.
   Войниците никак не се чувстват добре по вода, някои мърморят; така един стар пехотинец застава пред появилия се Антоний, открива пред него белезите си и го укорява, задето „вярва на проклетото дърво, вместо да нападне по земя и да има вяра на силата на мечовете“.
   В отговор Антоний го поглежда, кима вяло, стиска му ръката над китката, извръща поглед и отминава.
*
*    *
Поведението му издава един уморен от всичко, изтощен от изпитанията човек: трийсет години вече се бие от Галия до Персия, граби, насилва, унищожава варвари или свои съграждани. Трийсет години, прекарани на коня, в обсади на градове, във водене на войски, в пиянства и прехвърляне от жена на жена; през кратките периоди, когато е бил на родна земя, дните му са преминавали в укротяване на вечно гладните и бунтуващи се плебеи. На петдесет и две години дължи малкото си останала енергия на една жена: как да признае това пред един стар войник, предусещащ катастрофата? Самият Антоний съзира как мракът го обгръща; в този миг, когато ветеранът му сочи раните си, и той като него е само едно дете, боящо се от смъртта.
   Затова и реагира вяло, от фатализъм или поради умора, тъй и няма да разберем; тръгва си самотен и безмълвен, за да води войските, а съзнанието му както обикновено е заето от единственото същество, което все още кара сърцето му да живва – Клеопатра.
   Не го е омагьосала тя, както смятат всички, не го блазнят насладите, които все още може да изпита в обятията є. Също като нея и той отдавна – та нали са прекарали в тоя капан половин година – е загърбил бреговете на удоволствието и на радостта. В този миг, когато булото на заблудата най-сетне пада от очите му и долавя насреща си близостта на последния преход, на преддверието към смъртта, все тя, все царицата е онова, от което се нуждае.
*
*    *
Заранта на втори септември вятърът утихва най-после и флотата на Антоний излиза от пролива. И мигновено, неизбежно се озовава срещу ескадрата на Октавиан, водена от Агрипа.
   Двете армии, които не са по корабите, се събират от двете страни на протока. Слънцето се извисява, отразява се в гладката вода. Нищо по морето не помръдва; двете флотилии очакват вятъра.
   По пладне той се надига откъм северозапад, както е предвидено, усилва се откъм север. В съответствие с решенията на военния съвет Созий се откъсва от позицията си на юг при изхода на пролива и се насочва към открито море. На своя кораб Октавиан ликува: сведенията на Делий са съвсем точни и ответните действия на Агрипа ще постигнат пълен ефект: с помощта на гребците, обучени да се придвижват срещу вятъра, той трябва да се престори на обзет от страх, все едно се кани да отведе своята флота в заливчето, където тя е на котва обикновено.
   На север един от помощниците на Антоний, Публикола, начаса се хваща на уловката: той е уверен, че масивните му съдове – размерите им наистина са внушителни – са стреснали Агрипа. Не се съмнява, че ще го разбие и ще победи в схватка, която ще му донесе голяма слава. Пренебрегвайки плана, разработен по време на съвета, той поема инициативата да преследва вражеския адмирал. От този миг ясно очертаната от Антоний линия е разкъсана. Агрипа веднага обръща назад, нахвърля се върху Публикола и стоварва върху съдовете му градушка от запалителни копия.
   На Антониада Клеопатра разбира, че планът не се спазва. Тогава решава да поеме риск и понеже фронтът е доста пуст в средата, нарежда преминаване към нападателно ускорен гребен ритъм и се промъква през отвора, без дори да нанесе един удар, а ескадрата є послушно я следва, докато около нейните кораби се вихри люта битка.
   Четири следобед е, по това време вятърът е най-благоприятен; тя заповядва на моряците си да разпънат платната и с пълна скорост се отправя на юг. Антоний я вижда как заминава, разбира, че независимо от безумната постъпка на Публикола намерението є е да следва докрай плана. Трябва да реши: или да се придържа като нея към стратегията, определена на военния съвет, или да си остане сред бъркотията, която може и да го погълне завинаги.
   Антоний избира първото решение. Шейсетина кораби успяват да се измъкнат и да го последват. Сред останалата част от флотата, обгърната от невероятния рояк копия, куки, снаряди, изстреляни от катапулти, дори не забелязват, че вече го няма. Сражението продължава чак до смрачаване, морето започва да се надига. Част от корабите на Антоний са опожарени, други, жестоко поразени от вражеската ескадра, отиват на дъното. По залез слънце пет хиляди трупа плуват по водата; двайсет и четири кораба обаче са се измъкнали от схватката и се завръщат на сигурно място във вътрешността на пролива.
   През тази вечер, макар за в бъдеще по римски обичай да се приема понятието за „победата при Акций“, Октавиан още далеч не е спечелил играта: противниковата сухопътна войска не е изгубила нито един човек, част от Антониевата флота е успяла да се скрие; най-страшният враг успява да се измъкне заедно с царицата, която е напълно невредима; не са отнети и съкровищата му.
*
*    *
Упорит мит, внимателно изграден от Октавиан и поддържан до втръсване векове наред, представя случилото се при Акций за морска битка, проведена по всички съответни правила, а не за блокада, която Антоний успява да разкъса. Според същата легенда той е победен, защото Клеопатра го е предала в последния момент: като видяла да се открива пролука пред нейните съдове, се решила на солово изпълнение; все тъй според Октавиан Антоний дотам си бил изгубил ума по нея, че не могъл да понесе да бъде изоставен и зарязал хората и корабите си.
   Повече от сто години след сблъсъка историкът Плутарх се подписва под тази басня и я украсява с романтични подробности: „[През време на битката] Антоний доказал, че не е нито военачалник, нито мъж и че изобщо не разполага със собствения си разум, доказал това, което рекъл един човек на смях, че душата на влюбения живее в чуждо тяло. Като че ли свързан с нея, трябвало да я следва, където и да тръгнела. [...] Поел по петите на жената, която вече загубила, но и него щяла да погуби. Като видяла, че е след нея, дала знак от кораба. Антоний се приближил и тя го приела на своя кораб. Но не я погледнал, скрил се. Сам, умълчан, седнал на носа и обхванал с две ръце глава.“
   Според Плутарх плавателен съд, командван от спартанския вожд, някой си Евриклес, опитал да нападне отблизо – бащата на човека бил пират, заловен някога от Антоний и посечен по негова заповед. Пълководецът се пораздвижил, за да го отблъсне. Тогава онзи се насочил към друг кораб и го превзел заедно със златната посъда, която била на него. Плутарх твърди също, че после Антоний отново се върнал на носа и потънал в предишната потиснатост: „И тъй прекарал три дена на носа сам, разгневен на Клеопатра или засрамен, докато стигнали до Тенарон. Там жените от двора ги предумали да си говорят, по-късно да се хранят и да спят заедно.“
   Крайно невероятно: преди Антоний да се добере до нос Тенарон, все още може да се надява – сухопътната войска под заповедите на предания и храбър Канидий е напълно способна да смаже Октавиан. Известно му е, че Италия отново е заляна от недоволства и бунтове. Самият той се е измъкнал от капана при Акций и е успял да спаси половината си флота. Вярно, Плутарх твърди, че е напуснал своя кораб, оставяйки го под командването на помощника си, и се е прехвърлил на Антониада; но пък няма нищо по-естествено от това след битка да обсъди положението с основния си съюзник, бил той мъж или жена; впрочем Плутарх сам дава да се разбере, че у Антоний е останала достатъчно енергия, за да прогони един морски разбойник...
   По-възможно е в такъв случай, ако е бил обзет от униние, това да е станало, когато са спрели при нос Тенарон и е чакал напразно останалата флота, а сетне е разбрал, че тя никога няма да дойде, защото или е отишла на дъното, или пак е затворена в пролива. Само няколко плавателни съда са успели да се измъкнат и му носят ужасна вест: корабите, приютили се в протока към залива, почти веднага са се предали на врага, без дори да се опитат да водят битка. Всички участвали в сражението негови помощници са се присъединили към Октавиан. Част от плавателните съдове са изгорени, други са оставени като военна плячка.
   И в този случай Антоний не се предава: бързо изпраща вестоносци на Канидий и му нарежда да се оттегли към Азия през Македония; в следващите дни обаче научава, тъкмо преди да вдигне платна и да поеме към Африка, че легионите са отказали да се бият срещу Октавиан, а Канидий, неспособен да им вдъхне храброст, ги е напуснал посред нощ, сам и отчаян.
   Едва тогава Антоний проумява, че е изгубил играта. Проявява голямо душевно благородство, като решава да раздаде на другарите си част от съкровището, предвидено за военни разходи, и ги отпраща да се завърнат по родните си места. После прави онова, което е определено преди сражението: насочва се към Киренайка, където се намират останалите му легиони. Очевидно тъкмо през време на това пътуване е бил обзет от продължителното вцепенение, което описва Плутарх – самотен и безмълвен на носа на кораба, дълбоко зашеметен, както някога в първите часове след убийството на Цезар.
   Но дали разсъдъкът му не е работел, дали не е взел тогава в края на краищата най-неприятното за себе си решение – да се раздели с царицата? Много вероятно – още щом флотата се добира до Киренайка, двойката се разпада: Антоний си остава на място, в малкото градче Паретоний, за да чака там легионите си, а Клеопатра се прибира в Александрия. От две години насам за пръв път поемат в различни посоки; като че ли не е имало зрелищно спречкване.
   Дали обяснението трябва да се търси в стената от мълчание, която Антоний е успял да издигне срещу царицата, докато са били на кораба? Истината е, че люляната от вълните палуба не е особено добра сцена за нейните трагедийни изпълнения, ограничената площ не дава възможност за движение и нюанси - крясъци, оплаквания, гневни изблици и сълзи, – каквито Клеопатра отдавна умее да използва тъй майсторски. Освен това тя никога не е допускала поведението є да бъде диктувано от друг, а още по-малко от Антоний. Следователно има основание да се предположи, че след като той непрестанно е мълчал насреща є през време на пътуването, този път тя е проявила достатъчно мъдрост да го зареже и да се върне сама в Александрия, уверена, че в някой недалечен ден Антоний неминуемо ще опре пак до нея.
   Тази тактика предлага и едно допълнително предимство: междувременно тя може да се възползва от раздялата им и да се опита да преговаря с Октавиан; винаги е успявала да води играта на няколко фронта и все още не е късно да опита, както по времето на Брут и Касий, да маневрира деликатно между победителя и губещия. През това време Антоний ще си поеме дъх и ще събере отново хората си. Все някога той отново ще вземе решение да се бори – и тогава пак ще се сети за нея, пък ако ще би дори за да има с какво да плати на войниците си.
   В крайна сметка станалото е просто временно неудобство, докато той отново добие вкус към живота. А на нея є е известно, че за него единственият възможен живот е тя.
   Ако пък го обземе противоположно желание и призове смъртта, още по-сигурно е, че пак би се обърнал към нея.
–35–
Обществото на влюбените в смъртта
(септември 31–1 август 30 г. пр. Хр.)
Както винаги, тя действа според обстоятелствата. Все по обичайния начин – търси убежище в театралността. Преди да доближат Александрия, заповядва да украсят флотилията с победоносни знаци. Моряците провесват по корпусите, по напречниците и мачтите дълги гирлянди от цветя. Тя набира също певци и флейтисти и когато корабите минават покрай Фара, отекват триумфални звуци.
   Още със завръщането си в двореца обаче царицата научава, че градът роптае; има такива, които са наясно с нещата и гръмогласно обявяват, че тя за малко не е била пленена в капана при Акций, че Октавиан настъпва на изток и скоро ще завладее Александрия. Тя начаса научава самоличността им и те са задържани и екзекутирани, а имуществото им – конфискувано. После решава да въведе нови данъци.
   След няколко седмици се разбира защо – когато става известно, че в корабостроителниците се съоръжава подвижен състав. Не след дълго флотата пуска котва срещу провлака, делящ Средиземно и Червено море. Подвижният състав е вече налице. Натоварват първите кораби и започва тегленето на обоза към другата страна на провлака: царицата е взела решение да се прехвърли в Индия.
   По море – с цялата си армия, с децата, с управителите си и най-вече със съкровищата си, защото е научила, че през отсъствието на Октавиан бунтовете в Рим отново са се надигнали с пълна сила. Изгладнелите повече от всякога плебеи искат хляб, а легионите настояват да си получат своето за кампанията при Акций. Агрипа и Меценат се затрудняват да им платят и притискат Октавиан да се връща; според тях единствено неговото присъствие би могло да ги успокои.
   Октавиан обаче си има друго наум, явно е съблазнен от единствения куп злато на Изток, останал, след като вече век и половина римляните са опоскали всичко друго – египетския; още по-силно е привлечен от него, тъй като знае, че след небезизвестните дарения личното състояние на царицата е нараснало неимоверно. Подир Атина, където получава същите почести като Антоний и също като него настоява да бъде посветен в Елевзинските мистерии, той преминава в Азия. Приветстват го навсякъде по пътя; същите царе, които преди година са пълзели в Самос пред Антоний и Клеопатра, сега се кланят на него. Дори Сирия вече се колебае; носи се слух, че и Ирод води преговори.
   Той е уверен, че Египет му е в кърпа вързан; недокосваният векове наред главен световен сейф е пред него; ако царицата иска да изиграе за последен път синовете на Вълчицата, остава є само едно: да изчезне заедно със златото си.
   И тъй, предстоящото вече не е война, а само последен етап от непочтената, отвратителна игра, започнала преди сто и петдесет години между Рим и Египет с опитите на Дебелака, Шундата, Кучия син, Нахута и Флейтиста да залъжат някак алчния Рим, устремен към съкровището.
*
*    *
Царицата незабавно предприема ефективни действия пред заплахата: решава да напусне Египет и да отиде да се установи там, където се е спрял самият Александър, в Индия – и то по море.
   По този начин не само би станала господарка на облия свят, но и би сключила кръга на времето. Пренасяйки там властта, произлязла от завоеванията на Александър, тя най-сетне ще свърже възела на Историята, ще осигури в Далечния изток продължението на вселенското гръцко наследство.
   Злата участ връща Клеопатра към нейната същност: тя съзира в нещастието знак от боговете, послание, което я кара да се устреми по-нататък и от далечината, да се издигне по-високо и от величието. През тази есен, която ще є бъде последна, тя отново е младата авантюристка, надсмяла се над змийското гнездо, презряла изгнанието, надвила съзаклятията, преживяла смърти и страхове, без да пролее сълза или да издигне глас. Отново е готова да води безброй непреливащи се съществувания, да забрави онези, които е водила, възвръща се поривът на младостта є. Докато морето посивява, макар да гони четирийсетте, а коремът є да е отпуснат от майчинствата, тя пак би прекосила пустинята с камиларите, пак би минала покрай Фара с рибарска лодка, за да се търкулне изненадващо в краката на някой победител.
   Дали защото най-сетне е решила да не седи вече в сянката на Антоний? Иначе раздялата є с него не се дължи нито на примирение, нито на храброст, тя знае, че той вече няма как да се върне в Рим, че се е отървала окончателно от другата жена. Изпарила се е жалката ревност, заслепявала я непрестанно в продължение на девет години; тя отново е такава, каквато е била винаги: изтъкана от воля, енергия, въображение и най-вече от възторг в истинския смисъл на думата; за нея блянът, който отведнъж я тика към Индия, е сякаш населен от нейния бог, от Дионис, господаря на просторите – като него и тя ще стане скитница из облостта на света; от нищо няма да се бои, той ще знае как да я защити, ще разкъса за нея всички граници, ще є дари Прекрасния Изход. Колкото и да се перчи Октавиан със своя Аполон по улиците на Рим и на Атина, неговият бог не познава хорските страдания, не би могъл да ги облекчи – само Дионис, Поета, Радостния е в състояние да освободи човечеството от оковите на болката, от теглото; без плодоносната енергия на Великия Луд с вселената е свършено.
   Дори при раздялата си с Антоний царицата да е разбрала, че винаги ще му липсва закалка, за да стане Спасителя, не се отказва: нали самата тя си е богиня, че и царица, остава си Новата Изида – тя е завършителката на започнатото дело на Александър, на Цезар и Антоний. Ще бъде такава, сторвайки нещо, което не е посмял никой преди нея: ще изостави Египет и ще отиде на изток. По море.
*
*    *
Разполага с всичко необходимо, за да успее: кораби, мъже с познания за ветровете и бреговете, мислители с власт над звездите и числата – наблюдавайки небето, те съумяват да определят местонахожденията, изчисляват разстоянията. Най-сетне открай време є е известна тайната на свободата – че и морето е обло като света.
   Впрочем в Музея въпреки опожаряването на Библиотеката се съхранява паметта за всички плавания на изток, като се започне от пътешествията на Евдокс отпреди осемдесет години, крайно разорителни и доскоро обсъждани от дворцовите счетоводители. Когато мърморещите чиновници го упрекнали навремето, че е изхарчил за тоя, що духа, парите на фараона, Евдокс отвърнал, че науката е безценна и всички александрийски изследователи го подкрепили; мореплавателят пръв съобразил, че океанът, делящ Африка и Индия, е подвластен на менящи последователно посоката си морски ветрове, наречени от арабите мавсим, „сезон за пътуване“, с други думи – мусоните.
   От неговите митарства става известно също, че когато човек потегля при обръщане на вятъра на изток, със сигурност се добира до Индия, а половин година по-късно, когато вятърът започне да духа на запад, той изтиква корабите към Африка, откъдето е лесно да се стигне до Червено море и до Египет.
   Все пак известно време – може би си е мислила за разказите за войните в Галия – Клеопатра като че ли е осенена от друга идея: след като флотата на Октавиан вече контролира западното Средиземноморие, тя може да заобиколи Африка и да се добере през Западния океан до Испания, една златна мина, до Галия, за чиито несметни богатства є е споменавал Цезар, а оттам съвместно с Антоний да заплаши Рим. Не є е известно колко ще трае плаването, не знае и откъде започва Западният океан; няма значение, казва си, че може да тръгне с четирите легиона, които Антоний чака в Паретоний; в Испания и в Галия ще вземат и местни войници, твърди се, че умеят да се сражават и са отлични ездачи; ще вдигнат цялата тая сила срещу синовете на Вълчицата, ще поемат към Рим, Антоний най-сетне ще превземе Капитолийския хълм...
   Но царицата не губи дълго време в подобни празни мечти: според сведенията є никой досега не е посмял да опита да обиколи Африка; в края на пътуването освен прословутите богатства, за които са є разправяли Цезар и Антоний, я чака също и студът, там са и варварите – а Индия обещава все красоти, досегаеми чудеса, нежни като коприната. Впрочем идващите оттам моряци и керванджии, все по-многобройни в Златния град, се кълнат, че сечените от Александър през време на походите му монети още служат в Индия, чак в земи, където той никога не е стъпвал; те твърдят също, че три века след смъртта му там населението на цели долини упорства да говори, да живее и да тачи боговете и мъртвите според гръцките обичаи.
   Защо тогава да се колебае, защо да се бои да изостави всичко онова, което е съставлявало нейния живот – Нил, Фара, храмовете, мраморните дворци? Александър не би се колебал: нима той не е загърбил храбро на двайсет години родната си страна, за да предприеме настъпление срещу света? Никога повече не е срещнал гледките от детството си, но и не е оплаквал миналото – двореца в Пела, дивите поля, където се е научил да язди; управлявал е света от неизвестни оазиси, от градове, чиито крепостни стени сякаш винаги са всявали ужас, от пазарища, сред които вихрите са развявали стягове, бележещи сред пресъхналите небеса тайните знаци на ада. И е умрял във Вавилон, без да съжалява.
   Величие, дързост, храброст: за кой ли път това е нейният отговор към живота, към бедното му въображение, към тъпата съдба.
   И все пак – докато добитък и хора стенат, теглейки първите обози с плавателни съдове през камънаците на пустинята, дали мисълта на царицата се е връщала към Антоний, заседнал сред песъчливата местност на Паретоний в очакване да се появят последните му четири легиона? Не знаем; може само да е наостряла слух, когато е чувала керванджиите да предъвкват край товарите старата поговорка: „Животът на хората е като път; там, дето свършва пътуването на едного, друг се кани да тръгва...“
*
*    *
Боговете сякаш отново є се усмихват: на Самос Октавиан е застигнат от крайно тревожно послание на Агрипа – пак има бунтове, по-лоши от всякога, цяла Италия е пламнала. Нито здравата му ръка, нито ловкостта на Меценат са успели да укротят разгневените плебеи и войници; не щат да слушат, все едно си знаят: гладни били, хляб искали; ако водачът им не се погрижел за сегашните им беди и продължал да се бави на изток, кълнели се, че ще потопят страната в кръв.
   Колкото и да му е мъчно, Октавиан е принуден да прекрати триумфалното си настъпление, да се откаже от египетското съкровище и да полети с вдигнати платна към Италия в най-отвратителни условия, особено пък за мъж, на когото му прилошава само щом зърне мачта – при затворено за корабоплаване море.
   Така Клеопатра разполага с доста време; част от флотата є е вече на котва в Червено море и тя се заема да събере всичкото си злато. Това си е нейно лично съкровище, но тук са и храмовите ценности, а – както се твърди – и купища погребални утвари, престояли векове наред в гробниците на Птолемеите.
   Дали е вършила всичко тайно? Нямаме представа. Знаем само, че когато Октавиан пристига в Брундизий и все тъй не разполага и с пукната пара, за да укроти бойците си, той ги моли да потърпят и тържествено им се заклева, че ще им бъде платено от златото на Египтянката. Обещава още в първия ден, когато морето бъде открито за корабоплаване, да поеме на Изток и с най-голяма възможна бързина да тури ръка на съкровището.
*
*    *
Антоний си е все още в Паретоний и чака ли, чака своите легиони. Проводил е пратеници до началника им, някой си Скарп – вестоносците не се завръщат.
   За да убие времето, както навярно и растящото си безпокойство, той по цели дни блуждае сред околните пясъци, придружен само от двама приятели: римлянина Луцилий и гръцки ритор на име Аристократ.
   Съдейки по текста на Плутарх, посветен на този епизод, не личи неочакваното задържане там да е тежало на Антоний; използваните изрази подсказват дори, че за него това е било нещо като отдих. Историкът обаче не крие, че по онова време бившият император живее в уединение; повествувайки за тия странни дни, не се бои да изрече прокълнатата дума еремиа.
   Самотата – едно особено страшно за древните състояние, най-мъчителната болка, опустошението на душата, връхна форма на отпускането, в която тогавашният човек съзира праобраз на смъртта; ясно защо – нали целият му свят е съграден около спасителните колективни стойности: град, войска, възрастови групи, сдружения за взаимопомощ или религиозни братства, от които са се вдъхновили и неподражаемите.
   Дали, изпитвайки подобно облекчение от самотата, Антоний се отличава тогава от мнозинството смъртни? Плутарх не твърди нищо такова, а сдържано обяснява усещането за отдих с друго – римлянинът се е отървал от постоянното наблюдение на Клеопатрините агенти. Алексас явно вече не се върти около него, след като над десет години не го е напускал дори за миг – толкова се е старал, че чак се качва на същия кораб при измъкването от Акций; Тимагенес сякаш също е изчезнал.
   Разбрал ли е Антоний най-сетне през време на пътуването си към Африка, докато трае продължителното му вцепенение, че не само съдбата го е обвързала с Клеопатра, че и царицата е положила доста усилия с посредничеството на наемниците си? По всичко личи да има нещо такова; когато се разделя с царицата, по всяка вероятност той пропъжда също тъй внезапно и всевъзможните є оръдия, разните съветници, полуфилософи-полуосведомители, за чието зловредно влияние години наред са го предупреждавали римските му приятели.
   Поведението на Антоний през време на очакването, дългото му и безцелно шляене сред пясъците не предвещават нищо добро, макар привидно да вдъхват усещане за спокойствие. Докато крачи по брулените вече от силни есенни ветрове пустоши, дали е обсъждал с двамата си приятели суетата на човешките дела, непостоянството на довчерашните съюзници, за които седмица подир седмица до него достигат вести, че са се подчинили на врага му? Или е застинал в мълчание, както на кораба? Плутарх не уточнява съвсем; за сметка на това подчертава, че разходките на Антоний са безцелни, следователно имаме основание да предположим, че дори да е излязъл от вцепенението си, е все тъй подвластен на мрачно настроение; може приятелите му да настояват да го придружават в тия странни лутания просто защото се боят да не би да посегне на живота си.
   Иначе той напрегнато очаква завръщането на своите вестоносци. Не е изгубил напълно надежда; явно си мечтае също, че след отстъпничеството на войските при Акций поне Канидий ще му доведе оставените в Азия легиони.
   Със сигурност това е мощно упование, той влага в него всички сили, които са му останали; в деня, когато му съобщават, че Скарп е убил пратениците му още при появата им и вече е на страната на Октавиан, Антоний хваща меча си и се опитва да се прободе с него.
   Приятелите му успяват да го удържат. Навярно защото дълбоко в себе си Антоний все още е свързан с живота; колкото и силно да е чувството му за чест, едно слово е потребно, за да го върне назад – името на царицата.
   От обкръжението му не пропускат да го изрекат и в следващите дни групичката поема към Александрия.
*
*    *
Когато пристига в двореца, той е смаян от намеренията на Клеопатра; навярно храбростта и енергията є са изпълнили с възторг и него самия: тя му съобщава, че след като флотата бъде събрана в Червено море, а азиатските легиони пристигнат в Александрия, ще вдигнат цялото съкровище, ще го прехвърлят под силна охрана на корабите, ще се качат на тях и ще полетят към Индия с вдигнати платна.
   Преценката на царицата е точна с изключение на една подробност: забравила е, че дори в пустинята всичко се научава бързо, а там има нейни неприятели, които иначе не са се проявявали, ала отдавна мислят как да я погубят – набатеите. Те не могат да є простят, че Антоний є е предоставил източника на тяхното богатство – изключителното право да ползва каменното масло; оттогава все търсят начин да си върнат тая благина. Струва им се, че са го открили, като съобщават за действията є на управителя на Сирия, човек на Октавиан, който незабавно сключва съюз с тях. Чергарите нападат флотата изненадващо откъм Петра и я опожаряват; за няколко часа от нея не остава нищо.
   Двойката е потресена от тази вест. Наистина Клеопатра притежава още доста кораби, не всички са прекарани през пясъците, но непрестанно ги безпокоят пирати, също свързани с управителя на Сирия; във всички случаи, дори плавателните съдове да избягнат нападенията им, ясно е, че още с пристигането си в Червено море и те като другите ще бъдат или подпалени, или пък потопени. Пътят за Индия е отрязан; свършено е и с последната є мечта.
   Отгоре на всичко като в някаква лоша мелодрама почти по същото време в Александрия се появява Канидий, който също носи печална новина: легионите от Азия до един са преминали на страната на Октавиан. Няма вече легиони за защита, няма и кораби за бягство: Египет е под обсада; според неопроверганата от нищо мълва Ирод също се готви да им измени. След залива при Акций сега царицата е хваната в клопка в собствената си страна.
   Няма и как да се довери на пътищата през пустинята с това нейно съкровище: разчуе ли се, че е тръгнала от Александрия, всички разбойници ще устроят засади. Остава є само един изход, най-болезненият, но и най-благородният – да умре със златото си.
   Все пак Клеопатра разполага останалите си сили по границите на страната. Не храни никакви илюзии; взима решение при първата тревога да пренесе заедно с достатъчно запалими материали като кълчища, смола, фитили и всевъзможни факли цялата си грамада от злато, сребро, приходите от последната реколта в чиста звонкова пара, старите семейни съдове, бокалите, скъпоценностите, бисерите, слоновата кост, смарагдите, абаносовите мебели, складираните коприни, подправки, смирна, тамян и благоухания на единственото място, където е уверена, че ще съумее да го изтръгне от ръцете на Октавиан чрез огромен пожар – в своята гробница.
*
*    *
Настъпила е последната зима, подир която иде смъртта. Дъждовни дни, ниски облаци, силни ветрове. Някога това е било време за любов; тъкмо през такива често студени дни царицата е заченала три от децата си.
   Но сега нещастието дебне и любовниците отново се разделят. Може пак да са се спречкали заради Юдея, тая земя, за която Клеопатра толкова пъти е повтаряла на Антоний, че не бива да я въздига в независимо царство, че трябва да я даде на нея, че доверявайки се на Ирод, облагодетелства предател, а тя винаги го е знаела. Но независимо дали е имало скарване или не, Антоний държи да живее сам: разпорежда да се изгради дълга дига, която да започва от скална издатина, навлязла в морето, в края на града, недалеч от театъра и от пазара. Само там, близо до тия вълни, се чувствал щастлив, недостъпен за суетните грижи на света, съвършено свободен, и се кълне, че би желал да живее тук до смъртта си.
   Наема работници да му построят къща на това място. Свършват бързо: ето че вече се е настанил. И заявява, че тепърва не иска да се вижда с никого.
   А царицата пак е изоставена в своя дворец и единствената съперница, която би могла да мрази, е тъгата на Антоний.
   Тя обаче се държи, не се предава и пак започва с нейните сметки: докато морето бъде открито за корабоплаване, докато Октавиан пристигне в Гърция, докато разположи там войските си, докато се прехвърли на Изток, докато проникне в Сирия и стигне пред портите на Александрия – остават є седем до девет месеца. Колкото за една бременност; този път обаче ще се роди смърт.
   Мислите є се въртят около децата: как да постъпи, за да им осигури живот, достоен за произхода им, та нали са князе, издънки на най-славния, на най-древния род? Как да направи, та и те да могат да предадат на други заедно с имената и царствата си своята плът и кръв?
   В това нейно последно начинание обаче, най-важното, няма баща, който да подкрепи майчините є чувства. Обзетият от дълбока печал Антоний чак е забравил, че те имат три деца; в къщата на дигата от паметта му е изличен дори Антул, най-възрастният му син от Фулвия, когото незнайно как е успял да доведе в Александрия. Клеопатра носи отговорност за съдбите на пет деца; ако още през тази зима не се вземат някакви мерки, за да избягнат те Октавиановата мъст, ще ги сполети най-ужасна съдба. А има ли изобщо начин тя да им бъде спестена? Това е нещо, което би трябвало да решават двама; засега обаче никой не е в състояние да изкара Антоний от къщата му в края на кея.
   

*
*    *
Докато всичко наоколо се руши и срива, той е открил нова роля за себе си: чисто и просто е заявил, че ще свърши като философ. Чак се отрича от клетвата на неподражаемите и си избира образец: твърди, че иска да прекара последните си дни като Тимон Атински, стар мърморко от времето на Алкивиад, в когото припознавал себе си, понеже и Тимон бил жертва на несправедливостта и на неблагодарните си приятели. В редките случаи, когато близки хора се престрашат да го посетят, Антоний ги приканва да се махат, викайки, че ненавижда цялото човечество.
   Той решително разиграва пред тия малцина верни нему новата си пиеса със съответните крясъци, горчиви прозрения и нелюбезни изказвания. Докога ли ще се подвизава в този свой нов образ? Няма начин да се предвиди: никой не знае точно как прекарва дните си, дали в забрава, или пък отдаден на съжаление и спомени. Застанал срещу Фара и вълните, които блъскат дигата, дали се мъчи да придобие силата, недостигнала му в Паретоний, когато не е успял да се прониже с меча? Най-странно във внезапното му преображение е не отричането му от неподражаемия живот, а образецът, който си избира: в цялата гръцка история надали е имало по-кисел човек от този Тимон. А преди последствията от Акций Антоний е обичал живота тъй силно... С изключение на няколко мига, в които е посърнал за кратко, винаги вярва в бъдещето и живее в лоното на радостта. Щедър, незлопаметен, доверчив – дори твърде доверчив, особено спрямо Октавиан, – той никога преди не се е поддавал продължително на лоши чувства. Невъзможно е да се е променил толкова бързо и така окончателно; в самотата си, под външността на своя нов образ сигурно е търсил не мъдростта, а някаква тайна, която не е успявал да назове.
   Дали се е надявал, заспивайки в пустата си къща, че смъртта ще го споходи в съня му? Дали се е опитвал да се подготви в мир за съдбовния край, преди да се срещне с Октавиан в битка, за която не се съмнява, че е предварително изгубена? Никой не знае, никой не смее да го пита: като всички откровени в омразите, в удоволствията, в слабостите и величието си създания, когато се поддава на своята най-тъмна страна Антоний е непонятен; отвъд чертите, които го приобщават към мъжете от неговата епоха и от неговия ранг, в него се проявяват неведоми и тайнствени качества.
   Защо например търси той с такова желание близостта на морето, щом като всеки истински римлянин винаги е предпочитал пред клатушкането на талазите тръскането на препускащия кон? Дали го сподиря споменът за Акций, дали се опитва, съзерцавайки движението на водите, да проумее как тъй е допуснал да го притиснат накрая в онзи капан? Дали изрежда мислено безкрайните грешки, които е допуснал, откакто е срещнал царицата, дали мисли за астролога, за онези Тимагенес и Алексас, на които толкова се е доверявал и които десет години са действали, за да го погубят, дали се сеща отново за Рим, оттатък закритото за корабоплаване море, за низостите на Октавиан, за красивото лице на жена си, за децата, които тя му е родила и които той така и не е видял, за преглътнатите є сълзи, когато я е отпратил бременна край планините на Корфу преди седем години – впрочем недалеч от Акций?
   Или пък си припомня мъртъвците, останали след всичките му битки, изражението на десетките войници, обезглавени по негова заповед за укрепване на римската дисциплина в лагерите, представя си изкривените лица на прегазените при атака от коня му врагове. Трябва да се признае – сеейки смърт, не се е боял от нея. Но да я гледа как бавно и сигурно напредва насреща му, това е ужасът.
   Под нестихващия дъжд, който шиба стените на Фара, Антоний навярно възкресява в паметта си посинелите лица на войниците, падащи около него в планините на Армения, тежките дни, които сам е преживял през време на втората гражданска война край Модена, когато дни наред е трябвало да се храни с корени, с бурени, с подметките на сандалите си... Ала тогава, когато съдбата е била срещу него, винаги е съумявал да се пошегува; дори на умиращите винаги е успявал да подхвърли нещо тъй смешно, та неведнъж са изпускали последния си дъх с усмивка...
   А ето че сега в душата му има само мрак; няма и как да напусне това тяло, което му тежи повече от всяка броня. Не само вече не представлява нищо, след като е получавал такива високи почести, а и е наникъде: той, римлянинът, след като толкова се е правил на грък, сега се кани да мре в град, където са смесени всички народи на света, без дори да е уверен, че след кончината му някой ще изрече словата и ще стори онова, което в родните му земи помага на умиращите да преминат в отвъдния свят. Ясно е, тялото му няма да бъде пренесено с шествие през Форума, след като е спечелил толкова победи и е дал на Рим толкова нови земи; нещо по-лошо дори – никой от неговия род, освен може би Антул, не ще запали кладата му, никой няма да понесе подир праха му восъчния му образ до гробницата на дедите му; в родната му къща за него няма да има място на олтара на боговете лари...
   Тъй ниско паднал е, след толкова дни, прекарани в разсъждения за смъртта... Тя трябва да бъде опитомена – вещаят гръмогласно атинските и тукашните философи. И той, Антоний, като тях казва, че тя трябва да бъде ласкана и подхранвана с всекидневни мисли, като домашно животно, та да няма защо да се бои човек от нея...
   Празни приказки са това сега, когато иде времето є. Дори Цезар го е признавал: не е лесно да се умре; усещайки, че слабее, публично е пожелал смъртта да го порази внезапно.
   А съдбата отказва на Антоний тази надежда: той е съвършено здрав, никой не крои заговор срещу него, живее си като свободен човек в един все още неподчинен град, в една все още мирна страна. Ако пожелае, може всеки миг да тръгне из пустинята, накъдето му видят очите. Ала тъкмо това няма как да стане: кръвта му кипи, гладен и жаден е за живот, твърде много римлянин е, свързан с войските, с храмовете, с градовете. Как да постъпи тогава, след като не желае смърт, а съдбата му дава знак, че е време да напусне този свят?
   Затова са и тия човекомразки преструвки. Просто за да забрави истинското си поражение: не онова след Акций, нито бедата, за която е научил наскоро – измяната на последните му легиони. Антоний изгубва истинската битка в Паретоний, когато е пожелал да вдигне меча срещу себе си и не е успял. Чак тогава е бил победен. И то от най-злия си враг: от самия себе си. Няма да бъде нито Катон, нито Брут; извън бойното поле той не е герой, а само човек. Човек, който прекалено много обича живота.
   Как да се раздели с него – ето въпроса, с който се обръща сутрин и вечер към морето в края на своя кей. А зад него градът е претъпкан с отговори: книги, философи, лекари, звездобройци, мъдреци, пътешественици, дори Клеопатра има отговор за всеки въпрос.
   Впрочем приятелите на Антоний наскоро са му съобщили, че за нея се носи твърде любопитен слух: макар да си има доста грижи, царицата отново се е заела да изучава отровите. Според тях тя всекидневно прави опити за въздействието им върху осъдени на смърт. Погледът є е остър и съсредоточен, както винаги, когато преценява нещо, докато наблюдава последните им мъки, стреми се да открие токсина и количеството, които най-леко освобождават човешкото същество от заплетения възел на живота. Според мълвата проявява интерес и към змийските отрови: била събрала разни видове влечуги и също като напитките ги изпробвала върху нещастниците, събрани в нейните затвори.
   Според Антоний липсва яснота – толкова отдавна царицата е призната за майстор в отърваването от врагове, без никой нищо да разбере. С тия опити тя навярно проучва как най-добре да осъществи постановката на смъртта си. Антоний обаче е отвратен и от театъра, както от всичко останало.
   За кой ли път той обръща гръб на града, на славните му и величави стени, които за него вече са само бутафория, съградена върху смърт: достатъчен е един поглед към хаотично разхвърляните гробници край царските владения, като се почне от Александровия мавзолей. И за Цезар, а някога и за него те са били знамение за собствена слава. Сега вече съзира тук само сетния пристан на своите надежди, ярък знак за своя неуспех.
   Но все пак очите му се насочват често натам, където ден след ден расте една кула: гробницата на Клеопатра. Тя е решила да завърши този строеж и хвърля сетните си сили, за да постигне това, както и всичко останало. Разбира се, зарекла се е той да бъде по-красив и по-величав от другите, а сега, след като възнамерява да подири там гибелта си заедно със своята планина от злато, нарежда да добавят все нови катове, все нови скрити и укрепени помещения.
   Нищо не може да спре тази жена. Тя не само не се разтреперва от бавните стъпки на смъртта, а е решена да остане господарка на съдбата си, какъвто и да е нейният лик, и то до самия край. Чак да се запита човек дали близостта на сетните мигове не я прави по-силна; и само при вида на тази гробница, която вече отправя предизвикателство към облаците, разбира, че с кончината, която си е отредила, тя ще увенчае своя живот.
   За кой ли път Антоний усеща как играният от него образ е лишен от плътност, нещо не струва тоя Тимон – не му отива такъв облик. Вглежда се в морето, в града, отново и все в морето, за което царицата тъй често му е казвала, че и то е обло, обло като света, като тоя свят, който те двамата трябваше да покорят – блян, прекомерен за крехкото му тяло, химера, отлитаща като пясъка, който отливът засмуква изпод краката му заедно с натрошените мидени черупки и разкъсаните водорасли, с праха от ръжда, с дървените парчетии, незнайни останки от забравени войни, които скоро ще се разтворят в небитието на вселената.
   Неизбежно е взорът му да се насочи отново към скелетата, вдигнати около мавзолея на царицата: колко ли добре познава Клеопатра смъртта, за да полага такива усилия в тия дни на най-ужасни беди да уголемява и разкрасява гроба си! Има някаква тайна в безмерността, в безумието є, тъкмо заради нея, без да може да я проумее, той не е могъл да се откъсне; тъй или инак – ако на земята има създание, способно да стори невъзможното, да го накара да заобича смъртта, това може да бъде единствено тя, царицата.
   Речено, сторено, той ще напусне къщата си върху дигата и вече няма да се завърне там: предстои му да извърши заедно с Клеопатра пробива към последната от всички загадки.
*
*    *
И ето че Антоний изпитва чувство на покой. А тъкмо тогава му предават жестока вест: Ирод е проводил до Октавиан послание, с което му засвидетелства верността си и му обещава подкрепата на римските кохорти, окупиращи Юдея; царят на евреите толкова се старае да си осигури благосклонността на новия господар, че го уверява – преди битката при Акций дни наред се мъчил да убеди Антоний да убие царицата. Октавиан е удовлетворен, прощава на Ирод и приема съюза с него.
   Това е то – до няколко месеца с Египет ще бъде свършено. А Антоний никога не се е чувствал по-щастлив. Отказал се е от всички свои честолюбиви намерения, изгубил е надежда, знае също, че няма да бъде очакваният от света спасител. Но пък и някак му става по-леко отвътре, излиза с бодри стъпки от къщата си на дигата и се връща в двореца като хлапе, което се е наиграло и пак има нужда от обичта на майка си.
   Ето го, тича отново безгрижен и радостен при Клеопатра, единствена според него тъй силна, та да му отвори не само вратата си, но и да му открие тайната на смъртта.
*
*    *
И царицата наистина е такава, или поне се преструва. Още щом се събират с Антоний, решават да разпуснат кръжеца на неподражаемите и начаса да го заместят с друго общество, на което дават име, по-странно дори от предишното: компания на тия, които ще умрат заедно.
   Зимата е отминала. Те знаят, че Октавиан е вдигнал платна още в първия ден при откриването на морето за корабоплаване и пак лети на Изток; а в двореца на царицата отново започват безкрайни празненства и пиршества.
   Тогавашната им близост с Антоний трябва да е била по-прекрасна отвсякога – най-чиста, най-лишена от задни мисли. Антоний отново е на себе си; тя пък не се безпокои от никаква съперница, вече дори не и от Антониевата мъка. Тепърва връзката им ще се основава само на съвместното им очакване на края; животът не им обещава друга надежда, освен радостите, които всеки миг могат да си дарят един на друг.
   И според Плутарх те не се лишават от тях: „Новият кръжец не отстъпвал по разкош, изтънченост и разпуснатост на стария. [...] Отдавайки се на удоволствия, всички участници устройвали поред пир след пир.“
   Тъй, с безумно разкошни и шумни церемонии отпразнували пълнолетието на Цезарион и на Антул, които били съответно на шестнайсет и на четиринайсет години. Тоя път Антоний ръководил празника; пожелал да се пее и танцува из всички улици, по всички кръстовища на Александрия уредил да има маси за гощавка със свободен достъп, както и места, където всеки можел да се напие безплатно. И от тоя миг всичко се превръщало за него и за царицата в повод за развихряне на все по-забавни и все по-несдържани увеселения.
   Градът се оставил да бъде увлечен и зашеметен в тоя вихър от празненства: и той като Антоний се стремял да надмогне страха; всички били осведомени, че Октавиан е поел по море още в първия възможен ден, че ще стовари върху Египет десетки легиони, които просто ще пометат войските на Антоний. Ако царицата не била заповядала масово извършване на екзекуции след завръщането си от Акций, като нищо можело да се вдигне бунт, но вече не смеели; затова градът безпомощно следвал волята на господарите си, пеел, танцувал и плюскал.
   Не че александрийци били решени да умрат заедно като тях, тъкмо напротив, ясно било, че при първия тревожен сигнал ще минат безропотно на страната на победителя – никога, в никакъв случай не възнамерявали да допуснат улиците им да бъдат заприщени като по времето на Цезар, складовете им опожарени, къщите им разрушени от обсадните машини. Но Александрия знаела също, че с идването на Октавиан нещо в нея щяло да загине завинаги – може би нейната душа, нейната тъй древна душа, оня вдъхновен взор, отправен в една утрин към нейните пясъци от един красив рус млад мъж. И също като своята царица, Александрия искала да отпразнува отлитането на тая мечта красиво, изцяло отдадена на веселието, на мимолетната радост.
   Ала макар да присъства на всички гуляи с ведро чело, лъчезарна, сквернословна и палава както винаги, Клеопатра тайно продължава, подпомогната единствено от своя лекар, да задълбочава познанията си за отровите и неуморно да изпитва върху затворници смъртоносното им въздействие.
*
*    *
Тя винаги е използвала бавна отрова, за да се отървава от враговете си – отвари, които се проявяват с два-три месеца закъснение и оставят впечатление за някаква изтощителна болест; жертвата си отива полекичка, сякаш поразена от загадъчна болест; когато е посещавала Музея и Библиотеката, тя е научила, че бързите отрови винаги са и най-зрелищни; ала също са и най-болезнени.
   Това се потвърждава от опитите є върху осъдените на смърт: тя вижда как телата им се гърчат, как най-достойни хора стенат унизително, все едно са животни. Видът на тези ужасяващи агонии я кара да се отвращава все повече от мисълта за физическото разтление. От друга страна обаче, ако реши отсега да погълне бавна отрова, няма да има власт над собствената си смърт. А тя иска убийството є да бъде несъмнено, възнамерява да си избере и мястото, и часа, да го организира, накратко – да се погрижи за постановката; каквито и да са обстоятелствата около падението є, доброволната є смърт трябва да бъде такъв жест, с който както винаги да има последната дума срещу своя враг.
   Разбира се, преценката є е все такава – да не допусне Октавиан да докопа съкровището; в такъв случай не вижда друг изход освен оня, който си е наумила още в началото на зимата: да подпали гробницата си и да се прониже с кама сред пламъците. Кой обаче може да предскаже ходовете на съдбата? Току-виж се озовала притисната в двореца, както през александрийската война, или в някоя килия, във властта на врага, без оръжие, без отрова, без достъп до верните си лекари.
   Затова тя неуморно продължава да извършва своите опити. Също както през младостта є, проучванията я успокояват заради потребността от съсредоточаване и търпение, оттук черпи сила, за да се завръща радостна на пиршествата на влюбените в смъртта, да пие, да гуляе като останалите, насмешлива и весела както преди, да се преструва като тях, че удоволствията и тържествата няма да имат край.
*
*    *
Не се знаят подробности за тези гощавки, нямаме представа и за поканените; поне Алексас със сигурност не е участвал, защото и той вече е изменник. При това се е прехвърлил при Ирод, което е напълно безразлично за Антоний, но вбесява неимоверно Клеопатра и тя се зарича, че ако би могла, би удушила всички евреи на земята. После, както обикновено, намира убежище в изучаването на отровите и в уреждането на празненствата.
   Като че ли сбирките на новия кръжец са били подчинени на точни ритуали, известни единствено на посветените в дионисовските мистерии. Възможно е и сътрапезниците, също както при неподражаемите или при пародийния гуляй, организиран от Октавиан, да са били дванайсет на брой; пировете трябва да са наподобявали онези, които александрийци са имали обичай да устройват в закритите помещения към гробниците – събирания на трапеза на определена дата, осигуряващи символично чрез радостта на семейната сплотеност пребъдването в отвъдното на скъпия покойник.
   Чудно дали в залата, където са се срещали влюбените в смъртта, е имало певци, които са я озвучавали с плавните, хилядолетни египетски мелодии, предназначени да прогонват страха от отвъдното: „Човече благороден, виното любящ, да бъде празник и в дома ти вечен днес“ – или пък знаменитите куплети на отчаяния: „Смъртта ухае като лотос срещу мен, тя пристан е на бряг, в пиянството опрял“? Така поне ни се иска да си представяме, но няма и следа от доказателство за нещо подобно. Можем да твърдим единствено, че култът към Озирис, съвместяващ вярата във възкресението и ритуалите, свързани с поглъщане на вино, отдавна е обвързан с дионисовските мистерии. Пред неизбежната смърт поклонникът на гръцкия бог с лекота е можел да възприеме даденото в старите египетски писания: „Не мъртъв си отиваш ти, а жив...“ Ала колкото и сладки да са песнопенията, колкото и ведри да са лицата, колкото и пивко да е виното, колкото и вкусна да е храната, накрая иде утринта, стомните се изпразват, цветята във венците на сътрапезниците повяхват; навярно неизменно някой от присъстващите се сеща също и за загадъчното предписание на бога освободител: „И в най-щастливите мигове никога не забравяй, че те носят съдбата.“
   А през тези дни, след като са били като близнаци в любовта си, Антоний и Клеопатра съзнателно се подготвят да станат брат и сестра в смъртта и едничката съдба, която им остава, са техните деца.
*
*    *
Единствено заради тях те водят битка; а както става винаги, когато човек си знае, че е загубен и иска да спаси близките си, са неумели, жалки.
   Трябва да се признае, че и в тази битка проявяват същата несръчност, същото простодушие, както и в другата; коравосърдечният Октавиан изпитва от неочаквания обрат неподозирана наслада, която удължава седмици наред, сякаш за да се задоволи напълно.
   Той тъкмо е пристигнал в Сирия. Клеопатра не губи време, а му провожда пратеник, за да го извести за намерението є да предаде властта и да го помоли да остави египетското царство на децата є. Като знак за добра воля Октавиан получава жезъла и диадемата є. Той дава неясен отговор и прибира скъпоценностите.
   Тогава Антоний праща при него своя син, младия Антул, едва четиринайсетгодишен – навремето при срещата в Тарент са го сгодили за дъщерята на Октавиан като залог за мир. Младежът предава огромна парична сума и му съобщава, че неговият баща иска вече да живее като обикновено частно лице в Александрия или в Атина, както му бъде препоръчано, и тържествено обещава да не се бърка никога повече във войни и в политика. По заповед на баща си юношата издава на Октавиан и скривалището на един от последните живи убийци на Цезар, Децим Турулий: открива му, че той се е приютил на остров Кос.
   Октавиан взима парите, възползва се от сведението, изпраща начаса главорезите си да убият Децим, но също както в случая с пратеника на Клеопатра, не отговаря на молбата на Антоний.
   Тогава Клеопатра по навик решава да поеме голям риск: провожда при Октавиан учителя на децата си Еуфроний, също натоварен с тежки торби злато, както си му е редът, и отново иска смирено да бъде приет отказът є от властта, но престолът на фараоните да бъде съхранен за потомството є.
   Този път Октавиан благоволява да отговори по съвършено подъл начин: съобщава є, че ако тя убие Антоний или го изгони от Египет, той непременно ще се отнесе безпристрастно към нея. Разбира се, не уточнява в какво ще се изрази безпристрастността; и понеже тази злонамереност му се струва недостатъчна, праща в Александрия един хубавичък млад мъж на име Тирс, твърде привлекателен и същевременно крайно хитроумен.
   Освободеният роб подхваща Клеопатра с ласкателства, успокоява я, създава у нея впечатлението, че се е поддал на чара є. На царицата вече є се струва, че в лицето на Тирс е попаднала на съюзник, комуто ще може да влияе, както си пожелае; в съответствие с навиците си при подобни обстоятелства, започва да устройва в негова чест внушителни тържества и го обгражда с почтително внимание, макар винаги да е презирала бившите роби.
   Дали Тирс открито е изиграл пред нея образа на тръпнещ влюбен, дали пък царицата на свой ред не се е помамила от обаянието му, дали не е била обзета от надежда, от нова увереност в житейския си път и не е подсказала на Тирс, че ако спаси децата є, ще съумее да го възнагради по най-добрия начин? Явно нещата са добили твърде двусмислен характер, така че Антоний внезапно е обзет от пристъп на ревност, нарежда да го заловят и бичуват, а след като кожата му е добре нацепена, го праща обратно на Октавиан цял окървавен.
   Само за миг всички усилия и надежди на царицата са обезсмислени; тогава трябва да е имало страшно скарване между нея и Антоний, тъй като той е обзет от съжаления заради стореното и изпраща послание до Октавиан, в което се старае да оправдае избухването си.
   Тази му постъпка, уви, е още по-неуместна: с обичайната си откровеност той пише, че наредил да нашибат Тирс, защото младият хвалипръцко го раздразнил с надменността си, а пък нещастието го е направило гневлив. В края на краищата той заключава, отново проявявайки слабост: „Ти ако не можеш да ми простиш тоя гняв, вземи моя освободен роб Хипарх и него увеси и бичувай, за да ми отвърнеш със същото.“
   Едва ли би могъл по-ясно да признае, че Октавиан се разпорежда със съдбата му. Царицата е покрусена, но явно подновените пристъпи на униние на Антоний я притесняват повече от злата участ, заплашваща децата є. Отведнъж тя сякаш се примирява с най-лошото, дори за тях; твърди се, че никога не е проявявала по-голяма обич и нежност, по-голямо внимание към всичките си близки, и особено към Антоний.


*
*    *
Докато се вихрят всички тия празненства, навярно единствено тя има вече поглед върху обратната страна на нещата. Само тя се покорява пред действителността, знае, че децата є ще умрат също като родителите си, или ще живеят в изгнание, далеч от златния дворец, в който са израснали. Въпреки това продължава да се преструва, всички са уверени, че животът є е безгрижен. Върховен героизъм е стремежът є да разведри съществуването на ония, които я заобикалят, например оставя Антул да черпи с пълни шепи от царското съкровище; когато Антоний отново става подозрителен и по различни поводи я обвинява в измяна или предателство, с безкрайно търпение се мъчи да го успокои. Всеки път, когато той се разярява, тя го отбягва и така нападателността му бързо преминава; старае се също да измисли за него нови неща, с които да го разсейва.
   След като е отпразнувала съвсем тихо собствения си рожден ден, в чест на неговия дава такъв бляскав пир, че затъмнява с разкоша всички дотогавашни празници; и като че ли великолепието не е достатъчно, ами на ставане от трапезата раздава на гостите такива пищни дарове, че според Плутарх „мнозина от поканените на угощението дошли бедни, а си отишли богати“.
   Ето че тя отново е младата жена, проявила по времето на Цезар такова умение да се смее на всичко и да краси живота с въображението си; а иначе ден след ден продължава в затвора изпитанията с отрови и змии и вече се е сбогувала с най-скъпото си дете – Цезарион, изпратен тайно по пътищата в пустинята заедно с учителя си и с част от царското съкровище, за да прекоси Нил при Коптос и по керванджийски друм да се добере до най-южното пристанище на Червено море, Береника, откъдето да се прехвърли на кораб в Индия и да осъществи мечтата на своите родители.
   Остава да се погрижи и за съдбата на десетгодишните Клеопатра Луна и Александър Слънце и на малкия Птолемей, който скоро ще навърши шест годинки. Царицата не успява да стори това – Октавиан предприема нападение още в края на юли. От две страни, като с клещи: през Либия с флота, командвана от приятеля на Вергилий, поета Гал, и подкрепяна по суша от легионите на предателя Скарп; и на изток откъм Пелузий с помощта на не по-малко вероломния Ирод. Веднъж поне Октавиан застава открито начело на войската си, а градът се поставя на негово разположение още щом го съзира.
*
*    *
В Александрия се понася нов слух – че Клеопатра е наредила на пълководеца, отговорен за Пелузий, да се предаде без бой; също както при Акций водела играта само за себе си, била изменила на Антоний и на всички други преди него, без изключение, нека само се припомнят делата є през двайсетте години, откакто е на власт: царицата никога не се е спирала пред нищо, за да се задържи на египетския престол.
   Когато чува за това, Клеопатра изпада в бяс, какъвто отдавна не е проявявала. Взима решение да задуши мълвата в зародиш: понеже няма как да се добере до пълководеца, който се е предал на Октавиан, залавя жена му и сина му и ги умъртвява незабавно.
   Отначало Антоний не усеща нищо: той е пак при Паретоний, оглавил е флотилия от четирийсет кораба и голяма пехотна част, с които възнамерява да спре настъплението от запад. Когато наближава града, вижда, че Гал го е превзел. Не се стряска, напредва към Скарповите легиони и ги призовава да се завърнат на негова страна. Гал толкова се бои от красноречието му, че незабавно нарежда на тръбачите да свирят, за да не се чува гласът му. Антоний се връща обратно и прави неуспешен опит да завладее града; флотата му също не съумява да прогони от пристанището вражеската ескадра. Дълбоко разочарован, той се оттегля обратно към Александрия.
   Там Клеопатра вече осъществява своя план: барикадирала се е в своя мавзолей с цялото си съкровище. Октавиан, който напредва светкавично от Пелузий към Александрия, е уведомен за това. Крайно разстроен, започва да засипва царицата с послания, в които я увещава да не слага край на живота си и се кълне във всички богове, че ще се отнесе към нея най-великодушно.
   Естествено, Антоний научава. Той също пише до Октавиан и го уверява, че е готов да пожертва живота си, стига врагът тържествено да му обещае да пощади Клеопатра.
   Този път Октавиан не отговаря. Само ускорява придвижването си към Александрия и скоро влиза в Каноп, който е нещо като предградие.
   Няколко дребни схватки – и съкровището на Египет вече ще бъде негово, стига само да успее да убеди царицата с любезност или със сила да се откаже от смъртоносните си намерения.
*
*    *
И ето че започва една странна трагедия, включваща три действащи лица: от двете страни на сцената са съответно римляните Антоний и Октавиан като враждебни двойници, а помежду им е чужденката Клеопатра, жената, послужила като повод за разпалването на войната помежду им.
   Залогът е тя, заради съкровището, заради Египет – едничко средство за оцеляване на Октавиан, ако иска да си запази властта и да управлява Рим и света. Клеопатра обаче е на своя земя, познава всички уловки тук; кой ще падне в капана на другия? Дали неувереният Антоний пак ще прояви някаква слабост, обезсилвайки отведнъж най-изкусните планове, замислени от царицата?
   Написаната от съдбата пиеса е превъзходно съчинена, обратите и ходовете следват безупречно, ден по ден се знае какво е правил, как е постъпвал всеки от тях, както става винаги в кулминационните точки на всяка драма, не липсват сочни подробности.
   Октавиан все тъй настъпва към Александрия. Вече се намира недалеч от крепостните стени, от портата на слънцето; зад този понастоящем отлично охраняван вход се ширва дългата улица, прекосяваща града от изток на запад, до другата порта, носеща името на луната.
   Вечер е; Октавиан решава да спре и да станува край хиподрума. Антоний държи на всяка цена да влезе в сражение. Застава начело на конницата си и се нахвърля така мълниеносно върху врага, че противниковите легиони са ужасени; не им остава друго, освен да се скрият в укрепленията си. Тогава Антоний се връща в града и се разхожда триумфално с гордо вдигнато чело.
   Царицата трябва да е проследила събитията от висотата на своята гробница – и атаката, и отпора. Тя напуска своя мавзолей, изтичва в двореца и заварва там Антоний, който пред всички я целува страстно, без дори да свали бронята си.
   В навечерието на края ето че успява да се превъплъти в нов образ: Хектор, прегърнал Андромаха в обсадената Троя. Досущ като Омиров герой впрочем той представя на Клеопатра един от войниците, отличил се най-много в битката. Царицата начаса се включва в играта и не по-малко благородно от Антоний му дарява златен шлем и златна ризница. През нощта боецът дезертира с придобитото.
   На заранта легионерите на Октавиан отново започват да се приближават към града. Антоний променя своя образ, престава да се прави на Омиров воин, става отново римлянин и съвсем прозаично праща срещу врага стрели с прикрепени към тях послания, обещавайки планини от злато на ония, които преминат на негова страна. Легионерите не обръщат никакво внимание и продължават настъплението. Антоний отново действа по омировски; провожда до Октавиан красиво писмо, в което му предлага като в „Илиадата“ да приключат войната с единоборство.
   Октавиан прочита безстрастно литературното му произведение. От мартенските иди насам той си има една цел – да отстрани омразния си съперник. Мечтал е за това петнайсет години и най-сетне Антоний е пред него, безпомощен – ама че жалка клопка, да не вземе заради евтина слава да се бие собственоръчно срещу великан, който би го повалил още щом размахат оръжията. Пък има и доста по-съществени задачи: на всяка цена трябва да докопа съкровището на Клеопатра.
   Затова се задоволява с хладен отговор, съобщавайки на Антоний, че „за него има много пътища към смъртта“.
   Тогава Антоний проумява, че е дошъл денят на последната битка. Решава да бъде на другия ден, първи август; възнамерява да нападне Октавиан по море, използвайки останките от флотата си, а също и по суша – така ще хвърли в атака всички свои хора.
   Поканва приятелите си да се съберат на пир за последен път. Очевидно желае да умре в битката. Плутарх разказва: „На вечерята наредил на слугите да възлеят вино и да го угостят богато, защото не се знаело дали утре ще могат да сторят това и дали няма да обслужват други господари, докато той в същото време лежи мъртъв и безжизнен.“
   При тия думи приятелите му се разплакват. Антоний усеща, че е бил прекалено искрен, стяга се и добавя, все тъй според Плутарх: „Ще ви предвождам в битка, от която очаквам славна смърт, но ще диря победа и спасение.“
   В текста не се уточнява дали е бил на трапезата само с помощниците си, или това е било последно събиране на влюбените в смъртта; по нищо не личи също Клеопатра да е присъствала. Но всичко подсказва, че ще да е било така, дори вълнението на дошлите на тази тайна вечеря, сходна с другата, свързала пак шейсет и три години по-късно в Йерусалим дванайсет сътрапезници и един в повече: и тринайсетият също ще се готви за среща със смъртта на зазоряване – един евреин по име Иисус.
*
*    *
Не знаем спал ли е Антоний през тази нощ, спала ли е царицата; както е предвидено, призори той спокойно разполага пехотата си на хълмовете край Александрия и започва да наблюдава придвижването на флотата, която според плана му се е отправила с вдигнати платна право срещу вражеските кораби.
   В зависимост от това как ще се развие сражението по вода, Антоний трябва всеки миг да бъде готов да хвърли своите хора срещу легионите на Октавиан. Впрочем спокойствието му е удивително.
   Вижда как корабите му се доближават за прекия сблъсък, следвайки заръката му; ала тъкмо когато моряците трябва да размахат куки, да насочат тарани, да задействат катапулти, те застиват, а гребците на всички кораби с едновременно движение вдигат весла, поздравявайки моряците на Октавиан, които им отвръщат начаса с поздрав. След това двете флоти се сливат в една, обръщат носове и поемат заедно към града.
   Тогава Антоний се обръща към конницата, към най-верните си бойци, към мъжете, които само преди ден е повел в такава бляскава атака срещу лагера на Октавиан. Ала те също вече са го загърбили и препускат надалеч; докато той наблюдава безпомощно от своя хълм невероятното разпадане на войската си, съзира и как легионите на Октавиан се нахвърлят върху пехотата му и я смазват с един удар.
   Тогава се спуска от хълма към улиците на Александрия, вече не се сдържа, ругае, крещи, че е предаден, вика – царицата е, Клеопатра, как не е прозрял, та нали са му казвали, че тя е дала заповед да се предаде Пелузий, изменницата, тая жена, която от самото начало, винаги е мислила единствено за себе си; а той, глупакът, се е оставил тя да си играе с него, сякаш е някаква кукла.
   Клеопатра все още е в двореца. Чува неговия рев, вижда го как се задава. Ужасена от този нов пристъп, в случая силно наподобяващ лудост, още по-изплашена от вестта за победата на Октавиан, тя хуква към гробницата си, спуска решетъчната врата, заключва я, запира я с железните мандала и се свива вътре с двете най-верни жени от свитата си, Ирада и Хармион; надява се той да се е успокоил, след като нея я няма, и провожда пратеник да каже на Антоний къде се намира и че трябва да се подготвят да осъществят последния си замисъл – да умрат заедно, подпалвайки мавзолея.
   Изплашеният слуга обаче остава с впечатлението, че трябва да съобщи на Антоний – царицата е умряла. Той изпълнява добросъвестно задачата, както я е разбрал; Антоний, който още не е дошъл на себе си, нито за миг не се усъмнява в думите му. Отново го прихваща театралното вдъхновение, започва да се упреква за страхливостта си и да се самоукорява почти със същите изрази като героите на Есхил и на Софокъл: „Защо се бавиш, Антоний? Съдбата ти отне последната и единствена причина да се чувстваш свързан с живота!“
   Влиза в стаята си, разкопчава и сваля бронята си и възкликва, поне ако вярваме на Плутарх: „Клеопатра, Клеопатра, боли ме не това, че съм без тебе, веднага ще дойда там, където си ти, а това, че една жена ме надмина мене, прочутия със своята храброст император.“
   Това високопарно изявление обаче не му дава сила да насочи меча срещу себе си, а извиква най-верния си роб, един грък на име Ерот, от когото преди няколко дни е поискал да се закълне, че ще го убие, щом му нареди. Плутарх разказва: „Ерот извадил меч и го вдигнал, като да удари Антоний. Ала той бил извърнал лице и онзи пробол себе си. Погледнал Антоний и го видял свлечен в нозете си. Рекъл тогава: „Научи ме добре, Ероте, как да направя това, което ти сам не можа да сториш.“ С тия думи се пробол в стомаха и се отпуснал на леглото.“
   Антоний започва да губи кръв и изпада в безсъзнание, но с лягането кръвта му престава да тече. Тогава се свестява и започва да вика. Дотичват хора и той ги умолява да го заколят. Те побягват, а Антоний се мята мъчително и продължава да вика. Крещи, докато се появява Диомед, писарят на Клеопатра, както уточнява Плутарх, добавяйки: „с нареждане да го отнесат при нея в гробницата.“
   Ако следим текста на Плутарх дума по дума, той звучи съвършено ясно: Клеопатра всъщност е определила на Антоний среща в мавзолея въпреки гневния му изблик, за да умрат заедно, както са се уговорили при създаването на новия им кръжец. Ала вестоносецът е разтълкувал зле съобщението, досущ като в най-жалка мелодрама; това дава възможност на Октавиан да твърди, че царицата се е държала безчестно до последния си миг, че когато е изгубила своя град, е имала наум само едно: как да не сподели съдбата на Антоний, да го тласне към самоубийство, та да успее да се спазари с врага, след като умре погубеният от нея мъж.
   Това е най-долна клевета; ала и при тази жестока грешка съдбата не изоставя напълно Клеопатра; Антоний е възприел вестта за нейната гибел като знак за себе си, като заповед, която няма как да не изпълни, след като тя иде от най-скъпото му същество.
   И при настъпилото трагично недоразумение Клеопатра успява да удържи думата, дадена преди половин година на оня, когото в края на краищата тя също е обикнала повече от всичко друго на тоя свят: въвежда го в смъртта, след като в миналото го е водила към най-мощните, към най-великолепните удоволствия на живота.
*
*    *
Ала ето че цялата постановка, подготвена от царицата като завършек на живота им, е объркана: Антоний усеща, че умира, спомня си за плана им и поисква от слугите си да го отнесат до мавзолея на царицата, за да издъхне в обятията є, преди тя да е предизвкала пожара и на свой ред да се е пронизала с камата си.
   Робите бързат да изпълнят нареждането му, извикват царицата, която вижда в ръцете им окървавения Антоний. Тя обаче е залостена зад куп мандала, решетки и препятствия и разбира, че ще отнеме много време да се отваря отново гробницата точно когато врагът вече преминава през портите на Александрия; освен това не є е хрумвало, че вместо як и здрав мъж ще трябва да изтегля умиращ в помещението, където се е приютила, на последния кат на квадратната кула.
   Това обаче не я спира; тя спуска вериги и въжета към слугите на Антоний и им заповядва да овържат с тях умиращия.
   Започва една ужасна сцена, нещо като сваляне от кръста, само че наопаки, при която трите нещастни жени дърпат с все сили окървавеното тяло на Антоний, протегнал отчаяно ръце към прозореца, сякаш търси там своя спасител. „С мъка, вкопчена с две ръце във въжето – продължава своя разказ Плутарх, – и с огромно напрежение, изписано на лицето є, Клеопатра дърпала въжето, а хората долу я ободрявали и изразявали гласно своята загриженост.“
   С помощта на Ирада и на Хармион тя най-сетне успява да изтегли тялото вътре в кулата. Проявява удивително хладнокръвие и мигновено се превъплъщава в образа, който Антоний е дошъл да търси в мавзолея: Изида утешителка и укрепителка, сведена над Озирис, насечен поради омразата на завистливия си брат. И тя като богинята го полага нежно; после сваля дрехата си, разкъсва я, превързва с парцалите раните на своя съпруг-любовник; все тъй като богинята забива нокти в гърдите си, раздира ги дълбоко, свежда се отново над Антоний, смесва кръвта си с неговата, гали тялото му с лицето си. „Наричала го господар, съпруг и император – добавя Плутарх. – Почти забравила своите нещастия в оплакването на неговите.“
   Постепенно Антоний се успокоява и вече е готов да приеме смъртта; знае, че ако пие, ще умре по-бързо, и моли Клеопатра да му подаде една последна чаша вино.
   В нейния замисъл за съвместното им отпътуване към небитието са пресметнати всички подробности: тя е уредила в гробницата да има какво да се пие. Изпълнява желанието му. Антоний утолява жаждата си и успява да изрече няколко последни думи: забравя, че тя също възнамерява да се раздели с живота, съветва я като агонизиращ герой на Софокъл или на Еврипид да се погрижи да спаси себе си, ако е възможно, но в границата на достойнството. Някак си се сеща да є каже да се надява единствено на Прокулей измежду всички Октавианови приятели. Накрая малко театралничи и я увещава да не го оплаква за съдбата му. Уверява я, че е бил прославен мъж с огромна власт и се разделя със света, без да изпитва срам, защото, бидейки римлянин, е победен от римлянин.
   Още една последна мъка за Клеопатра – след като толкова се е старала да превърне този мъж в грък, го чува в сетния си час да изрича слова, да се връща към ценности, свързани с Вълчицата. Но в този ден нищо няма да є бъде спестено: тъкмо когато Антоний вече издъхва, на портата на гробницата се хлопа.
   Това е самият Прокулей. Пристигнал е като пратеник на Октавиан, който е научил къде е Антоний и че скоро няма да го бъде.
   Царицата обаче си знае, че отвсякъде я дебнат изменници и когато съзира римлянина, просто се връща при умиращия. Дишането му спира. В подножието на гробницата Прокулей продължава да хлопа; Клеопатра е разбрала, че Октавиан я иска жива, за да я разкарва заедно със съкровището є в шествието на своя триумф, и упорито отказва да отвори.
   Дали някъде в помещението заедно с бокалите и меховете с вино вече е скрита кошница със змии? Със сигурност не: уговорката с Антоний е била да се подпали гробницата, а после – заедно с Ирада и Хармион – всеки да се прониже с оръжието си сред пламъците. Впрочем под дрехата си, оплискана с Антониевата кръв, Клеопатра носи едно, лесно за криене, остро и безпощадно: разбойнически нож.
   Прокулей обаче е хитър и застанал под прозореца, є говори за децата є, вика, че те скоро ще бъдат сирачета, лишени от всичко и може би дори умъртвени, ако тя се инати още. Царицата се оставя да я залисат с преговори, започва да се пазари: нека Октавиан да им осигури египетския престол – и тя няма да подпали гробницата си.
   Междувременно пристига Гал, най-верният Октавианов помощник. Той също є вдъхва надежди, долепен до вратата долу; толкова е ловък, че беседата се проточва безкрайно, с наддавания, с откази и предложения. Докато тя трае, около мавзолея сноват хора, някои търчат при намиращия се наблизо Октавиан, който изслушва съобщенията им, размишлява, разпорежда се. Гал увещава царицата да слезе на долния кат, уж щял да я чува по-добре, ако си говорят от двете страни на вратата. Тя допуска да я убеди. Прокулей незабавно използва положението и нанася удара: намества стълба до стената на гробницата, изкатерва се светкавично по нея и през прозореца скача в стаята, където е тялото на Антоний.
   Една от двете жени от свитата є успява да изкрещи и да предупреди царицата. Клеопатра се обръща; Прокулей е проявил такава бързина, че вече е съвсем близо до нея. Тя измъква своя кинжал и се опитва да се промуши. Римлянинът я спира, обезоръжава я, претърсва дрехата є, за да не би да е скрила отрова.
   Както винаги в такива случаи, уверяват я, че не ще я сполети нищо лошо, че Октавиан е най-милостивият пълководец и ще є докаже човечността си; а за да няма съмнение в това, съвсем скоро є е изпратен един от освободените роби на победителя, Епафродит, комуто е наредено да задоволява и най-дребните є прищевки, но да бди зорко над нея, и най-вече на всяка цена да я запази жива. Тя е незабавно отведена в двореца си под силна охрана, като минава по улиците на Александрия.
*
*    *
Дали си е спомнила тогава странната врява, вдигнала се предната нощ по същите тия улици в късна доба, точно след пира на влюбените в смъртта? Целият град бил притихнал в очакване на утрешните събития и смълчан от страх, а отведнъж се разнесли възгласи, песни, танци като при дионисовско шествие, шумотевица, писък на флейти, май тълпа от мъже, жени и деца се веселяла, както обикновено през последните петнайсет години при появата на Антоний; градът бил ставал стотици пъти свидетел на подобни процесии от времето на първия Птолемей.
   Тогава александрийци изтичали при прозорците си. Ала по улиците липсвали светилници, факли, всичко било пусто, не се виждало празнуващо множество. Нищо нямало в мрака освен многогласието, подело мелодията на Свободния Бог, но мощните звуци се изтръгвали от несъществуващи гърди; в непрогледната нощ настойчиво и упорито ехтели призрачните трели на стотиците флейти.
   Още по-необичайно било, че вместо според обичая да се върти и обикаля посред Александрия, щастливата глъчка се устремила към крепостните стени, към портата на слънцето, към пясъците на предградията, към лагера на Октавиан. Колкото повече се отдалечавала тупурдията, толкова по-нетърпима ставала. Когато стигнала до вратата, била оглушителна. И изведнъж утихнала.
   Знакът бил ясен, трябвало да го осъзнае тогава: предния ден богът спасител бил напуснал града; сега небето печелело битката срещу силите на земята, а тя оставала сама на сцената, за да приветства Александрия, преди да я изгуби.
–36–
Приветствай Александрия, губиш я
(2–29 август 30 г. пр. Хр.)
Нищо не є остава, само пиесата трябва да бъде доведена докрай.
   Колкото є смазваща да е скръбта є – и как да бъде определена, та тя е безмерна като живота є, безпределна като морето, – налага є се да прояви цялата изобретателност на въображението си. Трябва отново да улови нишката на убягващата є трагедия, да я свърже. Да напусне сцената по такъв начин, че цялата вселена завинаги да я запомни.
   Но тя е вече пленница в собствения си дворец, изгубила е съкровището си, победата на Октавиан е пълна. След като научава за смъртта на своя съперник, той се оттегля в палатката си и пролива за пред хората няколко не особено убедителни сълзи; като вижда, че не е успял да заблуди никого, пак добива онзи негов гадничък вид, събира приятелите си и им прочита последните писма на Антоний, отбелязвайки гъгниво: чуйте само колко невъздържан и надменен е бил. Докато той самият винаги пишел само за да каже справедливи и любезни неща.
   После решава да влезе тържествено в Златния град. Избира в този несравним миг да бъде придружен не от въоръжени кохорти, а само от един приятел, грък, роден в Александрия. Името му е Арий, философ е и от години е част от неговата свита. Октавиан го взима със себе си и тъй, разговаряйки небрежно, ръка за ръка с Арий, поема по улиците на Александрия – сякаш за да създаде в града убеждението, че не го е покорил като други със силата на оръжието, а обръщайки срещу него собствената му сила, силата на духа; затова и е успял да го срази тъй необратимо.
   Крачи редом с Арий чак до гимназиона. Наредил е да му издигнат висока трибуна, както за Антоний и Клеопатра, на същото място, където преди четири години са оповестени даренията.
   Александрийци прииждат масово, обзети от страх и от желание каквото има да се случва, да свърши по-бързо; когато римлянинът застава горе, те вкупом падат на колене.
   Октавиан ги наблюдава с обичайната си студенина; след това все тъй нехайно им подхвърля, че им прощава. С непременното уточнение – от почит към Александър, а и защото и техният град е красив и голям. Освен това искал и да зарадва родения си тук приятел.
   Едва ли е можел по-ясно да изрази цялото си безгранично презрение към гражданите. След това си тръгва, отива при войниците си, дава нареждане на своите хора да ликвидират Антул, големия син на Антоний. Юношата търси спасение при статуята на Цезар, вкопчва се в нея, моли за закрила Божествения Юлий. Октавиан не обръща никакво внимание на всичко това и Антул набързо е обезглавен. После започва трескаво издирване на Цезарион. За целта подкупва хора от двореца и пуска по следите му най-умелите си осведомители.
   Другите деца, трите малки със смесена кръв, като че ли не го притесняват, оставя ги при възпитателите им и поне временно не променя с нищо начина им на живот. Наистина държи на всяка цена да вземе главата на Цезарион, но от друга страна е загрижен за участта на царицата: тревожи се да не би тя да посегне отново на живота си, преди да е отпразнувал своя триумф по улиците на Рим.
   Такъв си е Октавиан, жадува да поваля, да унижава, отмъстителността му е ненаситна. При това вече е успял да премахне Антоний и най-сетне е единствен господар на Рим. След като тоя път е докопал съкровището на Египтянката, е уверен, че ще успее да укроти войските и гладните римски плебеи, а също и да превърне Египет в обикновена римска провинция – нещо, което никой военачалник преди него, дори Цезар, не е успял да осъществи. И пак не може да се сдържи, не мирясва, иска царицата; иска да се погаври още с нея, преди да я убие.
   Толкова е изтормозен от това свое желание, че се притеснява повече, отколкото преди започването на сражението с Антоний. Сякаш след като е станал господар на омразния и желан град отведнъж са го обсебили някакви бесове, изникнали от незнайните дебри на неговата същност и тласкащи го да изчерпва все повече единствената наслада, която някога е успявал да извлича от живота – жестокостта.
*
*    *
Първо – да види царицата, да я погледа, низвергната и в отчание.
   Тази жена, чието тяло е било желано и оплодено от неговия баща – баща на думи, – от човека, създал го такъв, какъвто е, с поредица от резки със стило по мек восък.
   Да вкуси гледката на тая съсипана плът, любена някога, във великолепието на младостта, от същия мъж, който е проникнал и в неговото, в Октавиановото тяло, когато той е бил дванайсет-тринайсетгодишен хлапак.
   Пир е за него падението є, пир са раните, белязали лицето и гърдите є, докато е гледала смъртта на Антоний, на своя избраник.
   Антоний, когото природата тъй явно бе дарила с всички качества на великите воини: сила, храброст, атлетична красота, непринудена привлекателност за мъже и жени, щедрост, с любовта на себеподобните му, най-сетне и с висшето благо – умение да бъде възторжен, да се радва. Всичко, от което Октавиан е лишен, лишен завинаги. Затова, само затова той иска просто да го унищожи.
   Издал е заповед да бъде разрушено в града всяко нещо, което би могло да напомня за неговия съперник – статуи, мрамори, дори и най-мъничката плоча, белязана с името му; после трябва да се заемат с изображенията на царицата, отначало смъртта на Клеопатра ще бъде възвестена чрез камъните. Но това си е обичайно, нищо ново: в продължение на векове победителите из цялото Средиземноморие, както и в самия Египет, постъпват по този начин. За да смаже Египтянката, Октавиан се нуждае от някаква по-продължителна, по-изтънчена мъст, та да си осигури по-сложно преживяване.
   Ако не си достави това удоволствие, сега пък той не би могъл да окръгли подобаващо съдбата си: да докаже сам на себе си, че макар и непроизлязъл от Цезарово коляно, е достоен да тури ръка на кръга на обитаваните земи.
   За да се преобрази в такъв единствен, безспорен водач, в господар на новите времена, в абсолютно властващ над пространствата, завоювани от римските орли, му се налага да стъпче другата мечта, да я унищожи безвъзвратно. Едва тогава би могъл да се мери с исполинската сянка на Цезар, с тегнещата тъй силно памет за него. А също и да достигне до съвършените висини: до величието и до светостта.
   Изобщо решението е взето, щом приключи с египетския въпрос, ще си смени името, вече ще го наричат само Augustus, пре-свещения; със същото звукосъчетание ще бъде обозначаван и осмият месец в годината, това ще напомня за приятните седмици през лятото, когато най-сетне е смазал Египтянката. Най-много до трийсетина дни ще е напуснал пясъците на Египет, на тази отвратителна за него страна; след по-малко от три месеца ще включи окованата царица в шествието току пред триумфалната си колесница, както някога нещастната Арсиноя е била водена пред впряга на Цезар; после ще я хвърли в някоя мрачна килия, където палачът ще слезе в избран от него миг, за да я удуши.
*
*    *
Октавиан няма представа, че Клеопатра се е пренесла отвъд предметния свят, във вечността.
   Натам, към бреговете на мълчанието е отправен всеки неин дъх, всеки неин жест, дори най-незначителният, натам е устремена силата, останала є в тази дълбока скръб.
   Достигнала е дотук, след като дълго, досущ като Изида, е умивала трупа на Антоний, бдяла е над него и го е подготвяла за преминаването в света на мъртвите. Не се е посвенила да измоли това благоволение от Октавиан. Той не се обезпокоява и се съгласява; запазил е изтънчени мъки, на които ще я подложи по-късно. Нека първо изживее това страдание, раздялата с любимото тяло; той все ще успее да є разкрие през предстоящите дни, че и в най-дълбоката болка има място за още болка.
   Великодушно приема да пренесат трупа в двореца, където все тъй строго я охраняват, и подмята на вестоносците да я оставят да прави с него, каквото иска.
*
*    *
Според упоритата мълва, когато тялото на Антоний е предадено на царицата, тя решава да го балсамира и извършва това собственоръчно.
   Чиста измишльотина, разпространена от Дион Касий, древен историк, крайно враждебно настроен към Клеопатра. Явно не му е било известно, че за балсамиране по египетски са необходими най-малко седемдесет дни. Действително в младостта си царицата проявява жив интерес към дисекцията на трупове. Твърди се, че редовно е посещавала квартала на балсаматорите; следователно е имала представа, че съществуват и по-ускорени процедури при мумифициране и че за няколко дни може да се постигне относително съхраняване на кожата по костните останки на мъртъвците.
   Тези способи обаче са предназначени за хора от нисшите прослойки. А според всички свидетелства Клеопатра е поискала и е успяла да издейства за Антоний истинско царско погребение, като церемонията се е състояла не по-късно от седмица след неговата смърт.
   От друга страна, макар гръцкото население на Александрия, иначе склонно към кремации, от няколко десетилетия да е започнало да възприема по малко ритуала на мумификацията, доказано е, че дворцовите първенци, особено ако са с благородна кръв, са предпочитали изгарянето на клада според стария гръцки и македонски обичай. Балсамирането на Александър очевидно е единствено изключение от тази традиция и се обяснява с извънредните обстоятелства около неговата смърт. Краят на завоевателя стряска пълководците му и те цяла седмица се занимават с подсигуряване на наследената империя, поделяйки си завоеванията на покойния владетел; толкова са погълнати от разправиите помежду си, че забравят за тялото на царя, натикано някъде в двореца. Изплашват се, защото през юни в Месопотамия е голяма жега. Очакват да го заварят в напреднал стадий на разлагане; за тяхна огромна изненада трупът е напълно запазен, толкова добре, че тогава те окончателно се убеждават – Александър е наистина син на бог Амон, както е възвестил прорицателят от Сива при похода му в Египет. Така че го изтърбушват и натъпкват корема му с благовония.
   Оттогава започват да се отнасят с него като с фетиш, наследниците му се борят кой да си го задържи, докато накрая основателят на рода на Лагидите успява да го отмъкне от свой съперник и да го закара до Александрия, където чудотворно съхранената му телесна обвивка се превръща в талисман на града, скътана в своя мавзолей.
   Няма обаче археологически данни, нито писмени свидетелства, че по-нататък владетелите Лагиди са изисквали същото за себе си; а и подобен жест би означавал, че желаят да се въздигнат до сродна висота с основателя на града по отношение на вълшебството и божествеността. Дори и най-наперените между тях, включително Дебелака, не си позволяват подобни претенции. Впрочем решението, взето от Клеопатра рано на първи август, е да се остави пламъците да я погълнат в мавзолея заедно с всичките є съкровища: от само себе си подобно отношение показва колко малко значение е отдавала на целостта на тялото си post mortem. Колкото до Антоний, и да е проявявал любопитство към египетската цивилизация, не е можел дори да мисли за мумифициране, както и всеки друг мъж, роден на бреговете на Тибър: за него това би бил екзотичен варварски ритуал, наистина занимателен от научна гледна точка, но напълно недостоен за римски гражданин.
   Иначе единствено Дион Касий споменава за балсамиране, извършено от царицата, а той продължава дори два века и половина след драмата да подкрепя клеветите, с които Октавиан заядливо очерня години наред покойните любовници. Твърдението му, че царицата е мумифицирала Антоний, е засилвало пред римското общество славата є на магьосница и е доказвало, че дори в смъртта тя е навредила пагубно на любовника си, лишавайки го от свещените ритуали на неговата родина и на една цивилизация, която за Дион Касий е по-висша от всяка друга.
   Колкото до разказа за този трагичен момент, най-сигурно си остава да се доверим на кратката бележка на Плутарх: „Много царе и много военачалници искали да погребат Антоний. Но Октавиан не отнел на Клеопатра неговото тяло. Тя го наредила разкошно по царски със собствените си ръце, като имала всичко на разположение.“
   Може през тоя месец август, когато Александрия се е задъхвала от горещината, тя да е пожелала да не допусне тялото на Антоний да се разложи, преди да бъде отнесено на кладата; а тъй като са є били необходими няколко дни, за да подготви пищната церемония, която е искала да му посвети, би била способна да балсамира отчасти трупа му с изобилни благовония, та дори да го изкорми собственоръчно. Но по-близо до ума е Антоний да е бил погребан при точно спазване на едновременно великолепния и тържествен ритуал, който Лагидите съхраняват за царете през дългогодишното управление на династията.
   За кой ли път Октавиан печели, като я оставя да постъпи така: външно се проявява като великодушен, а същевременно доутвърждава представата, че съперникът му е жертва на Египтянката, самозабравил се пълководец, поддал се на най-лошото от всички изкушения – да стане последовател на най-гнусните и пропаднали тирани, властвали някога на Изток. Клеопатра няма как да отклони този удар, за нея Антоний е неин съпруг; тя си знае, че погребението е последната є възможност да се покаже сред великолепие, като царица, да олицетвори пред пламтящата клада славата на своя род.
*
*    *
Октавиан твърде предпазливо се е въздържал да удовлетвори едно от най-силните си желания: да направи опис на царското съкровище, пазено все тъй от силна охрана в мавзолея; за тази работа се нуждае от съдействието на царицата, подозирайки я – несъмнено с основание, – че ще да е прибрала някои скъпоценности в скривалища, които само запознати биха могли да намерят.
   За негово най-голямо съжаление на другия ден след погребението Клеопатра се разболява. Раните, които си е нанесла през време на Антониевите предсмъртни мъки, са се възпалили. Гноят, втриса я. Обзима я надежда, че ще умре от естествена смърт – покоите є са строго претърсени, изнесени са всички вещества и предмети, чрез които би могла да се лиши от живот. Тя решава да се остави болестта да я отнесе, да не се лекува и да не се храни, за да настъпи смъртта є по-бързо.
   Съветник и съучастник в това дело става личният є лекар Олимп. Тя го посвещава в тайното си намерение и вместо да я цери, той услужливо є подсказва как да ускори хода на заболяването.
   Отначало Октавиан не усеща какво са намислили. Оставя Олимп да посещава Клеопатра и си въобразява, че той полага грижи тя да се възстанови. Но представата му за окованата Египтянка, влачеща се пред неговата триумфална колесница, така го е завладяла, че непрестанно се осведомява как върви лечението. Когато научава, че е отказала да яде, вече се разтревожва. Навярно е наредил да проследят царицата и Олимп, и макар те да са взели всички възможни предпазни мерки, когато разговарят, се досеща какво се готви.
   За да запази живота на царицата, си послужва с най-сигурното средство: шантаж. Предават є, че ако не започне отново да приема храна, съдбата на децата є ще стане несигурна. „С тях като с обсадна машина тя била превзета и оставила да лекуват тялото є и да я хранят“ – пише Плутарх.
*
*    *
От смъртта на Антоний са изминали осем дни. Октавиан решава, че няма нужда от повече почтителност и е време да си достави удоволствието, за което копнее, откакто е влязъл в града като победител: да посети своята жертва.
   Не е известно какво точно се е случило през време на срещата им. Разбира се, Дион Касий твърди, че Клеопатра се е опитала да прелъсти Октавиан и му е разиграла в пълна мяра своя арсенал от уловки: но като се има предвид колко е съсипана физически тогава, подобно начинание звучи доста невероятно. За кой ли път трябва да приемем и това твърдение като чистопробна клевета.
   Но при цялата си злонамереност повествованието на Дион Касий несъзнателно издава тайното влечение, което Октавиан трябва да е изпитвал, откакто преди три години е взел решението да напада лично Клеопатра, за да може да срази Антоний. Явно през седмиците, в които е бил принуден да чака тъй дълго, за да влезе в Александрия, ще да си е фантазирал как след победата над съперника Клеопатра ще му предложи тялото си, ако не є отнеме живота; какъвто е бил садист и мераклия, мечтал си е как ще є откаже по неговия си начин: сух отказ, следващ линията на неизменната му роля на римски праведник...
   И за този епизод свидетелството на Плутарх изглежда несъмнено по-достоверно, преди всичко защото авторът на „Успоредни животописи“ е почерпил сведенията си от хора от двореца; освен това, когато съставя биографията на Антоний, е имал възможност да прегледа изгубения днес разказ за последните часове на царицата, написан от познатия ни лекар Олимп.
   В първоначалния текст на Плутарх Октавиан отива да посети Клеопатра в нейния дворец. Погрешна интерпретация на първия му преводач в по-ново време Амио затвърдява легендата, според която царицата на Египет се е самоубила в собствената си гробница – основополагаща характерност за нейния мит, възприета докрай от Шекспир. Текстът обаче е ясен: след смъртта на Антоний Клеопатра е задържана като пленница в царския дворец, в своята стая (доматион), където именно се среща с нея Октавиан.
   В деня на посещението царицата изглежда жалка. Думите звучат строго: „виждало се, че нещастието е засегнало не по-малко тялото, отколкото душата“. Действително гърдите є са изранени; лицето є е страшно измъчено, а омайният є някога глас сега трепери, докато се води разговорът.
   Въпреки слабостта си, когато Октавиан пристига, тя става. Верен на тактиката си да се преструва на великодушен, римлянинът я убеждава да си легне и сяда близо до нея.
   Царицата не познава Октавиан. Дори да го е срещала при престоя си в Рим, трябва да е останал в спомените є като дребен хвалипръцко, като незначителен младок – образ, заблуждавал тъй дълго всички, включително Цицерон. Иначе тя е могла да си създаде представа за него само от писмата му. По онова време обаче е била заслепена от омразата си към Октавиан; в последните месеци от своето царуване пък е вложила всичката си изобретателност, за да преодолява непрестанните промени в настроението на Антоний, пристъпите му на ревност или на отчаяние. Тогава двамата с Октавиан си разменят немалко пратеници и послания, но през въпросните шест месеца є се е наложило да води борба на толкова фронтове, сблъскала се е с толкова неотложни проблеми, била е толкова объркана, че мъката е погълнала всяка трезва мисъл за характера, слабостите и предимствата на стария є враг.
   А ето го сега пред нея, под един покрив, принадлежал є само преди седмица; превърнал е покоите є в затвор, но тя може да разгледа лицето му, да разгадае изражението му, да прецени позата му, може дори да го помирише. И Клеопатра отново се превръща в едър хищник, каквато си е била, събира останките от енергията си и повежда в диалектическа форма битката, която Октавиан винаги е отказвал на Антоний: двубой.
*
*    *
Започва пазарлъците, както е постъпвала винаги, като опитен дипломат, свикнал да предприема умно и пресметнато степенувани ходове. При положение че всичко е вече изгубено, може да запази единствено децата си; за нея няма друга цел, освен да надмогне шантажа на Октавиан.
   Като начало – и дори само по това си личи, че пресметливостта не є е била изневерила – оправдава малко лекомислено греховете, за които той я упреква, със значителната намеса на съдбата. Освен това твърди, че винаги е изпитвала страх от Антоний.
   Тук лъже само наполовина: вярно, винаги се е бояла, че ще го изгуби. Иначе Антоний я изплашва единствено през последната половин година от живота си, след вцепенението си на кораба и скитането из пясъците край Паретоний, когато поведението му става все по-необичайно и подир споходилите го яростни изблици накрая затъва, ако трябва да бъдем откровени, в нещо като полубезумие.
   В крайна сметка хватката не е толкова лоша: на нея є е известно, че близостта на Антоний винаги е будила у Октавиан потаен, жалък, физически страх – страх на слабака пред исполина. Той обаче е с не по-малко остър ум от Клеопатра, не се поддава и опровергава аргументите є един по един.
   Когато чува Октавиан да сипе безкрайно гадните си софизми, тя разбира, че няма да изкопчи нищичко от него и се досеща най-сетне защо толкова е държал да я посети, защо така любезно е седнал до леглото є: за да я залее с приказки, за да успее да я запази жива и да си достави насладата да я разведе из улиците на Рим в деня на своя триумф; а накрая, след като я подложи на изтезания, не телесни, а насочени към изстрадалата є душа, да я убие.
   От този момент тя е наясно какво трябва да предприеме: щом е решил да я заблуждава, измаменият ще бъде той. И мигновено започва да черпи от последното си съкровище – волята.
*
*    *
Щом Октавиан завършва красивата си реч, тя впряга всичките си артистични възможности, започва да умолява и да търси милост и съжаление. Колкото по-смирена е в просителството си, толкова по-доволен е Октавиан, тъй като се убеждава, че царицата е привързана към живота с цялото си същество.
   Тя разбира, че рибата е налапала въдицата, продължава да се преструва, опитва се уж да се пазари по най-долен начин, та дори накрая предава на Октавиан опис на своето съкровище, като че животът є зависи от това.
   Един от управителите є присъства по време на сцената. Макар и подъл, той се хваща на уловката в представлението на царицата и навярно за да си спечели благоволението на своя нов господар, намеква нещо, което несъмнено ще да е било вярно – че описът е непълен и Клеопатра е скрила от Октавиан част от скъпоценностите си.
   Царицата е обзета тогава от ужасен гняв и въпреки слабостта си успява да хване управителя за косите и да го обсипе с плесници. Октавиан още не е наясно, че е попаднал в клопка, и едва сдържа усмивката си. Със същото притворно съчувствие започва да успокоява царицата, напълно сигурен, че тя е такава, каквато му е необходима за жертва – жалка интригантка, целяща някак да отърве кожата с долнопробни ласкателства. За Клеопатра той е вече съвсем прозрачен и следващата є реплика направо ще го доведе до захлас. „Не е ли възмутително – възкликва тя с върховна лукавост – в положението, в което съм, робите ми да ме изобличават, че аз, нещастната, съм оставила някакви женски накити, и то не за себе си, а за да ги дам дар на жена ти Ливия и на сестра ти Октавия и с това да те омилостивя и да те направя по-благ?“
   Октавиан е във възторг. Застива в позата на великодушен герой, заявява с широк жест, че є оставя накитите и „изобщо да очаква доказателства за неговата пълна благосклонност“.
   Уверен, че тя наистина ще му бъде на разположение за триумфа пред неговия народ, той напуска покоите є и окончателно успокоен, започва да подготвя завръщането си в Рим.

*
*    *
През малкото останало є време царицата се заема изцяло с подготовката за своето оттегляне. Тя знае, че на Октавиан ще са му нужни поне две-три седмици, преди да напусне Египет: трябва да състави кратък отчет за положението в страната, да установи основата на една стабилна власт, да събере царското съкровище и най-сетне да заграби от града всичко, което би възбудило алчността му. Това є стига, за да усъвършенства подробностите на последната си постановка. Дори в този дворец, пазен от врага, не изпитва особени затруднения; та как щеше да е живяла сред интриги четирийсет години, ако не би могла да осъществи при необходимост сетното си дребно желание – няколко от онези мънички пепелянки, които измежду всички влечуги, изпробвани от нея през последните месеци, са се оказали най-подходящи, за да є осигурят спокойна, почти безболезнена и едва ли не мигновена смърт.
   Мънички змии с бяла окраска, с две бучици зад очите и червеникави петна по гръбните люспи; пепелянки, каквито има под път и над път из пустинята, щом човек подмине александрийските предградия. Като се стегнат, не са по-дълги от лакът; лесно могат да бъдат скрити, например в стомна с вода или, защо не, в кошница с плодове – нали Октавиан е наредил царицата да бъде опазена жива, да се храни, тъй че трябва да изпълняват всички нейни прищевки...
   За да постигне замисленото, царицата се нуждае от съучастници; но тя разполага с достатъчно верни слуги в двореца, които я жалят и биха є домъкнали, без да се налага да им обяснява за какво, няколко такива влечуги, и биха є ги предали по избрания от нея начин и в посоченото от нея време.
   Всъщност в Александрия никой никога не се е боял от змиите. Напротив, наричат ги „добрите духове“ – в случая това пак е спомен за Александър; според преданието Олимпиада, майката на завоевателя, заченала от змия, а не от цар Филип; друга змия пък го насочвала при ужасното му пътуване през пустинята на Сива към храма, където жреците на Амон го припознали като единствения воин, достоен да наследи съградителите на пирамидите.
   Та в памет на завоевателя още от началото на съществуването на града александрийци свикват да съжителстват с влечуги. Приемат ги в домовете си и след като се наядат, им оставят сутрин и вечер брашно, разтворено във вино и мед. Щракват с пръсти и змиите, които си знаят, че е дошло време да ги нахранят, излизат от скривалищата си; щракват им отново, след като си похапнат – и животинките изчезват в дупките си, без да закачат никого, дори и децата.
   И понеже се смята, че змиите носят щастие, рисуват ги навити по къщите за благополучие; често се виждат две малки пепелянки, симетрично увити около пръчка. Вълшебният знак е свързан с Хермес, бога на пътищата, на приключенията и на дошлите отдалеч богатства; също и с многобройните лечители в Златния град, които съзират в него символа на живота, съставен според тях от противоположни сили, тъй че здраве може да има само при пълното им равновесие. В бляскавия град Александрия всичко е в охота на божествената змия, дори след като сега, подир пристигането на Октавиан, другият велик господар на земните сили, Дионис, си е отишъл.
   Тъй че едва ли някой слуга би се притеснил от заръката да улови няколко змийчета, за да помогне на царицата. А и как най-добре би могъл да свърши славният род, произлязъл от Александровите другари, ако не отново под знака на змията? При това от хилядолетия подобно влечуго краси фараоновия венец – кралската кобра; понякога тя съществува и в изображенията на Изида...
   Решено – тъй ще слезе тя от сцената, под водачеството на змия; така ще спечели последната битка, в която земните сили ще победят небесните. Изкъпана, нагласена с останалите є накити, с царските одежди, със стегнатата на челото є бяла диадема, след една последна закуска тя ще протегне ръка към мъничките пустинни бели пепелянки. Верните є Хармион и Ирада ще є помагат в тази последна схватка. Тя ги моли единствено да не є показват влечугите в мига, когато те ще се доближат до ръката є. Нека бъдат скрити сред смокинови листа – поне ако се спрат на отличния на пръв поглед замисъл да ги вмъкнат на дъното на кошница с плодове. Един слуга ще є ги донесе напълно невинно след ядене. Тъпите римляни изобщо няма да усетят; преди да се подложи на смъртоносното ухапване, тя ще си достави едно последно удовлетворение – ще напише до Октавиан послание, с което ще го помоли да погребе праха є до праха на Антоний. Само от това изречение той ще разбере, че е изгубил играта. Че за кой ли път тя е имала последната дума.
*
*    *
В продължение на две седмици тя успява да поддържа у Октавиан заблудата, че е господар на съдбата є. Но за да осъществи с успех своите намерения – този път няма възможност за грешки, – трябва да бъде осведомена от сигурен източник за кога е предвидено отпътуването към Рим, та да определи деня на смъртта си.
   Спечелва си дружелюбното отношение на един приятел на Октавиан, който я съжалява. Той є съобщава деня за потегляне от Златния град, веднага щом го научава, казва є: ще бъде на втори септември, в деня на битката при Акций. Октавиан няма да се качи на кораба в Александрия, а в Сирия, докъдето ще пътуват по суша. Оттам ще вдигнат платна и ще се насочат към Рим, като ще вземат и децата.
   Тогава Клеопатра измолва от Октавиан позволението да отдаде последна почит на Антониевите останки. Застинал в своята роля на великодушен победител, твърдо уверен, че има пълна власт над нея, той се съгласява без колебания.
   Придружена от своите жени, царицата отива до мавзолея и извършва над погребалната урна на Антоний ритуалното възлияние; след това пак според обичая полага венци от свежи цветя, залог за вечност, целува могилата, завръща се в двореца, според предвиденото нарежда да є приготвят банята и си поръчва богата трапеза. Нейните заповеди са изпълнени точно: Октавиан повече от всякога държи да бъде сторено всичко, за да я съхрани жива.
*
*    *
И настъпва мигът, когато съдбата на свой ред е безсилна пред волята на Клеопатра. Последното действие е съвършено: стражите пред вратата се възхищават от големината на смокините, донесени от слуга за десерт на царицата; кошницата е предадена на жените от свитата.
   Клеопатра вече е възлегнала. Писмото до Октавиан е изпратено. Недалеч от нея един прозорец гледа към морето. Събудени, подразнени от вретеното, с което двете жени ръчкат плодовете в кошницата, пепелянките излизат.
   И изведнъж – такава смелост. Царицата поглежда пепелянката срещу себе си, мълви: „Ето те и тебе“. Оголва ръка и я подлага под зъбите є.
   Защо да трепери – та всичко в света си продължава, разбира се, Октавиан ще залови Цезарион, ще го обезглави, може би ще стори същото и с другите є деца, освен ако се вживее в ролята на благия принцепс, след като нея вече няма да я има. Може да пощади малката Клеопатра Луна, да я омъжи за някой цар в затънтена провинция, та по-бързо да бъде забравен родът на Птолемеите – останалото е в ръцете на Господарката на съдбите. Е, със сигурност врагът на свой ред ще получи своя дял от болки и злини, и него най-накрая ще го покоси смъртта. Кой знае, току-виж някога съдбата в иронията си издигнала на престола потомък на Антоний...
   Той обаче няма да срази партите, няма да открие пътищата на коприната, облостта на света ще остане непокорена, за това ще са нужни векове, може би поне толкова династии, колкото поредицата от фараони, която угасва с нея; а тогава и Рим отдавна може да е пропаднал...
   Наистина – последната сцена е безупречна; дори змиите играят великолепно ролята си, те вече хапят Ирада и Хармион, а после си отиват, изпълзяват, оставяйки лека следа под прозореца, обърнат към морето.
   Неукротимо е морето, като нея; тупти пулсът му, то шумоли като коприна; и помръква просторът, край на бащиния глас, на детските целувки, на любовниците, на вкуса на виното по езиците им, на вражеската кръв, на изворната вода, затаена сред дюните, на зимните порои, на острия Цезаров взор, на светилника, озарявал мощните извивки на Антониевото тяло; и всичко видимо наоколо вече се заличава – златЎ, мрамори, мозайки, стъкларии избледняват. Най-сетне безчувственост, плътта олеква, времето ускорено свива своя кръг, гъвкаво като змия; защото и небитието е обло, обло като света, като изписаните свитъци – мастило, надраскано върху вятър, върху настъпващото Велико Нищо.
   А отвъд прозореца, обърнат към морето, гасне Фарът.

КРАТКА ХРОНОЛОГИЯ
323	Смърт на Александър.
101	Раждане на Цезар.
83 (?)	Раждане на Марк Антоний.
80–51	Царуване на Птолемей ХII Авлет в Египет.
69	Раждане на Клеопатра.
63	Раждане на Октавиан.
58	Първо пребиваване на Антоний в Гърция. Кипър –- римска провинция.
57–56	Антоний в Сирия и в Юдея.
55	Габиний и Антоний връщат Птолемей ХII на египетския престол.
54	Антоний отива при Цезар като легат в Галия.
53	Крас е победен и убит от партите в Кария.
52	Антоний взима участие в битката при Алезия.
51	Птолемей ХIII и Клеопатра VII се възцаряват в Египет.
49	Антоний, трибун на плебеите, управлява Италия през отсъствието на Цезар. Начало на гражданската война между Цезар и Помпей.
48	Победа на Цезар при Фарсал. Отстранена от Птолемей ХIII, Клеопатра се спасява в Горен Египет, в пустинята. Помпей убит от Птолемей ХIII. Александрийска война: Цезар възстановява Клеопатра на престола.
48–47	Антоний началник на Цезаровата конница.
47	Раждане на Цезарион, син на Цезар и Клеопатра.
47–46	Антоний се развежда с Антония и се жени за Фулвия.
46–44	Престой на Клеопатра в Рим.
45	Убийство на Цезар (15 март). Завръщане на Клеопатра в 

Александрия.
43	Август: Октавиан става господар на Рим. Ноември: съставяне на втория триумвират. Проскрипции. Убийство на Цицерон.
42	Първи януари: обожествяване на Цезар. Октомври: победа на Антоний и Октавиан при Филипи и смърт на Брут и на Касий.
41	Интриги на Фулвия в Рим. Среща на Антоний и Клеопатра в Тарс. Зимата на 41–40: „неподражаем живот“ в Александрия.
40	Партско нашествие в Сирия. Кратка среща на Антоний и Фулвия в Атина. Октомври: споразумение в Брундизий – империята поделена между Антоний и Октавиан. Антоний се жени за Октавиановата сестра Октавия в Рим. Октавиан се жени за Скрибония. Секст Помпей – господар на Сицилия и Сардиния.
Край
на 40 –
начало
на 39	Раждане на близнаците на Антоний и Клеопатра (Александър и Клеопатра).
39	Лято: споразумение при Мизенум между триумвирите и Секст Помпей. Антоний и Октавия са в Атина през зимата на 39–38 г.
38	Януари: сватба на Октавиан и Ливия. Поражение на Октавиан срещу Секст Помпей при Месина. Антоний и Октавия прекарват зимата на 38–37 г. в Атина.
37	Пролет: триумвиратът подновен за пет години. Антоний услужва на Октавиан с флотата си срещу сина на Помпей. Раздяла на Антоний и Октавия, които повече няма да се видят. Антоний и Клеопатра се срещат отново в Антиохия. Преобразувания на Изток, осъществени от Антоний. Установяване на ново начално отчитане на датите от царуването на Клеопатра.
36	Лепид губи Африка и титлата триумвир. Пролет: Клеопатра придружава Антоний в похода срещу партите. Провал на настъплението на Антоний срещу партите. Раждане на Птолемей Филаделф, трето дете на Антоний и Клеопатра.
35	Януари: Клеопатра отива при Антоний край Берит, двамата се завръщат заедно в Александрия. Октавиан започва кампания в Илирия и Далмация. Секст Помпей убит в Азия. Антоний забранява на Октавия да отиде при него в Сирия, където е с Клеопатра. Антоний и Клеопатра прекарват зимата в Александрия.
34	Антоний престава да бъде консул. Победа на Антоний в Армения, триумф в Александрия. „Александрийски дарения“. Антоний и Клеопатра прекарват зимата на 34–33 г. в Александрия.
33	Октавиан консул. Скъсване с Антоний. Антоний и Клеопатра прекарват зимата в Ефес.
32	Антоний обявява, че прогонва Октавия. Рим влиза във война срещу Клеопатра. Антоний и Клеопатра прекарват зимата в Гърция.
31	Октавиан постоянен консул до 23 г. Втори септември: битка при Акций.
30	Самоубийство на Антоний. Октавиан превзема Александрия (първи август). Самоубийство на Клеопатра. Убийство на Цезарион. Египет е превърнат в римска провинция.
   

КРАТКА БИБЛИОГРАФИЯ

ИЗТОЧНИЦИ

Апиан, За гражданските войни, ІІ–V
Август, Res gestae
Цезар, Галските войни, Гражданската война, І–ІІІ, Александрийската война
Цицерон, Писма, Филипики
Дион Касий, Римска история
Флавий Йосиф, Древните евреи, ХІV–ХV, Войната на евреите, І
Публий Аней Флор,  Извадки от Тит Ливий, ІІ
Хораций, Оди и Еподи
Марк Аней Лукан, Фарсал
Николай Дамаски, Животопис на Август
Сибилински оракули
Плутарх, Успоредни животописи (Антоний, Брут, Цезар, Цицерон)
Проперций, Елегии
Страбон, География, ХVІІ
Светоний, Дванадесетте Цезари (Цезар, Август)
Велей Патеркул, Римска история
Вергилий, Буколики, Енеида


СЪЧИНЕНИЯ

Ги Ашар, Римската жена (Guy Achard, La Femme а Rome, Paris, Presses universitaires de France, 1995)
Жан-Мари Андре, Августовият век (Jean-Marie Andrй, Le Siиcle d’Auguste, Paris, Payot, 1974)
Андре Бернан, Великата Александрия (Andrй Bernand, Alexandrie la Grande, Arthaud, 1966; nouv. йd., Paris, Hachette, 1996)
Жером Каркопино, Цезар (Jйrфme Carcopino, Cйsar, Paris, Presses universitaires de France, 1950 ; 6e йd., 1990)
Франсоа Шаму, Елинистичната цивилизация (Franзois Chamoux, La Civilisation hellйnistique, Paris, Arthaud, 1981)
Марк Антоний, последният източен гръцки владетел (—, Marc-Antoine, dernier prince de l’Orient grec, Paris, Arthaud, 1986)
Мишел Шово, Египет по времето на Клеопатра, 180 ?30 г. пр. Хр. (Michel Chauveau, L’Йgypte au temps de Clйopвtre 180-30 av. J.–C., Paris, Hachette, 1997)
Франсоаз Дюнан и Кристин Зиви-Кош, Богове и хора в Египет, 3000 г. пр. Хр.–395 г. сл. Хр. (Franзoise Dunand et Christine Zivie-Coche, Dieux et hommes en Egypte 3000 av. J.-C.–395 apr. J.-C., Paris, Armand Colin, 1991)
Робер Етиен, Юлий Цезар (Robert Йtienne, Jules Cйsar, Paris, Fayard, 1997)
Пол Фор, Александър (Paul Faure, Alexandre, Paris, Fayard, 1985)
Благоухания и аромати в древността (—, Parfums et aromates de l’Antiquitй, Paris, Fayard, 1987)
Е. М. Форстър, Александрия (E. M. Forster, Alexandrie, Paris, Quai Voltaire, 1993; nouv. йd., 10–18, trad. Claude Blanc, 1995)
Майкъл Грант, Клеопатра (Michael Grant, Cleopatra, London, Weidenfeld and Nicolson, 1972)
Питър Грийн, От Александър до Акций (Peter Green, D’Alexandre а Actium, trad. par O. Demange, Paris, Robert Laffont, « Bouquins », 1997)
Никола Гримал, История на древен Египет (Nicolas Grimal, Histoire de l’Йgypte ancienne, Paris, Fayard, 1988)
Пиер Гримал, Римските градини (Pierre Grimal, Les jardins romains, Paris, Presses universitaires de France, 1969 ; nouv. йd., Fayard, 1984)
Любовта в Рим (—, L’amour а Rome, Paris, Hachette, 1963)
Мери Хамър, Знаците на Клеопатра (Mary Hamer, Signs of Cleopatra, London, Routledge, 1993)
Жьонвиев Юсон и Доминик Валбел, Държава и институции в Египет от първите фараони до римските императори (Geneviиve Husson et Dominique Valbelle, L’Йtat et les institutions en Йgypte, des premiers pharaons aux empereurs romains, Paris, Armand Colin, 1992)
Анри Жанмер, Дионис, история на вакхическия култ (Henri Jeanmaire, Dionysos, histoire du culte de Bacchus, Paris, Payot, 1991)
Нафтали Люис, Паметта на пясъците. Животът в Египет през римското господство (Naphtali Lewis, La Mйmoire des sables. La vie en Йgypte sous la domination romaine, trad. par P. Chuvin, Paris, Armand Colin, 1988)
Пол М. Мартен, Антоний и Клеопатра, краят на една мечта (Paul M. Martin, Antoine et Clйopвtre. La fin d’un rкve, Paris, Albin Michel, 1990)
Смърт за Цезар! (—, Tuer Cйsar !, Bruxelles, Complexe, 1988)
Жан-Пиер Неродо, Август (Jean-Pierre Nйraudau, Auguste, Paris, Les Belles Lettres, 1996)
Клод Николе, Световният опис. География и политика от началото на Римската империя (Claude Nicolet, L’Inventaire du monde. Gйographie et politique aux origines de l’Empire romain, Paris, Fayard, 1988)
Сара Б. Помрой, Жените в елинистичен Египет от Александър до Клеопатра (Sarah B. Pomeroy, Women in hellenistic Egypt from Alexander to Cleopatra, Detroit, Wayne State University Press, 1990)
Паскал Киняр, Секс и ужас (Pascal Quignard, Le Sexe et l’Effroi, Paris, Gallimard, 1994)
Мишел Рамбо, Цезар (Michel Rambaud, Cйsar, Paris, Presses universitaires de France, 1967)
Жан-Ноел Робер, От Рим до Китай (Jean-Noлl Robert, De Rome а la Chine, Paris, Les Belles Lettres, 1997)
Римската еротика (—, Йros romain, Paris, Les Belles Lettres, 1997)
Даниел Рондо, Александрия (Daniel Rondeau, Alexandrie, Paris, NIL йditions, 1997)
Роналд Сим, Римската революция (Ronald Syme, La Rйvolution romaine, Paris, Gallimard, 1967)
Робер Тюркан, Източните култове в римския свят (Robert Turcan, Les Cultes orientaux dans le monde romain, Paris, Les Belles Lettres, 1992)
Джон Уайтхорн, Клеопатрите (John Whitehorne, Cleopatras, London-New York, Routledge, 1994)


СБОРНИЦИ

Александрия през ІІІ в. пр. Хр. (Alexandrie IIIe siиcle av. J.-C., Paris, йd. Autrement, 1992)
Клод Николе (съставител), Рим и завоюването на Средиземноморието; ІІ том ? Изграждането на една империя [Claude Nicolet (dir.), Rome et la conquкte du monde mйditerranйen ; t. II Genиse d’un empire, Paris, Presses universitaires de France, 1978]

Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.

Файлов източник: dubina.dir.bg

20 октомври 2008