АНРИ ТРОАЯ
ДОСТОЕВСКИ

Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.

Файлов източник: dubina.dir.bg

21 септември 2008


СЕМЕЙСТВОТО
Мария поръча да кипнат водата в казана и посъветва мъжа си, Станислав Карлович, да не закъснява с парната си баня. Той я послуша, без да подозре, че тази грижа за хигиената му щеше да е неговата злокобна орис. На излизане от дъсчената барака, където господарите се къпеха, го нападна Ян Тур, съмнителен тип, подкупен от жена му, който го рани с един изстрел. Станислав Карлович се втурна към жилището, като се олюляваше. Но вратите бяха залостени отвътре - така бе разпоредила Мария. Докато нещастникът блъскаше с юмруци, нападателят му го настигна и го довърши с един замах на сабя. "Праждосайте го!", изрече вдовицата на хората, които и сочеха трупа.
Положиха мъртвеца на носилка. "Близо до входа имаше локви кръв, които кучетата и свинете лижеха."
Мария заплаши и своя осиновен син, Кристоф Карлович, и той избяга при съседите. Със същото хладнокръвие тя скалъпи фалшиво завещание, за да си присвои цялото наследство на покойника. Кристоф Карлович подаде жалба. Следствието уважи основанията му и вдовицата получи смъртна присъда. Но властите решиха да отложат изпълнението є. Междувременно Мария бе встъпила във втори брак.
Тази история, която сама по себе си би могла да бъде главен епизод в някой роман на Достоевски, е истински случай с прапрабабата на писателя, Мария Стефановна Достоевска от 1606 година. Но всъщност името Достоевски се появява за първи път в литовските летописи един век по-рано.
Действително, на 6 октомври 1506 година княз Пинск подарява на болярина Данаил Иванович Иртишев няколко села, между които и Достоево. Потомците на болярина Иртишев ще се нарекат Достоевски. Един Фьодор Достоевски бил близък на известния княз Курбски, чийто живот е ознаменуван в руската поезия. Князът забегнал в Литва, за да се спаси от гнева на Иван Грозни и оттам изпращал на Фьодор чудесни писъмца, изпълнени с остроумие, ненавист и достойнство. Приблизително по същото време е живял Рафаил Иванович Достоевски. Той бил обвинен в обирджийство и злоупотреба с обществени средства. Други Достоевски ще бъдат съдии, свещеници, капитани. Акинди Достоевски починал като светец в Киевската лавра. През 1624 година Стефан Достоевски успял да избяга от турските зандани и обкичил със сребърни верижки иконата на Богородица в Лвов. Някой си Шашни Достоевски и неговият син участвали в убийството на военен староверец през 1634 година. А пък един Филип Достоевски се прочул през 1649 година с кървави набези и грабежи в земите на съседите си. Крадци, убийци, магистрати, мечтатели, шарлатани, все праотци, при които злото и доброто се преплитат във всяко следващо поколение и сякаш предопределят творчеството на Достоевски.

Обаче, към средата на XVII век един клон на фамилията се установява в Украйна, решително устоява на полското католическо влияние и голяма част от неговите представители преминава към православното духовенство. Но били те монаси или свещеници, животът им ни е едва познат. Лишени от блясък и имоти, обвързани със служба на Бога, те, види се, са били обречени на скромност, безкористие и забрава. Много е вярно, че добродетелта създава трудности на Историята.
Бащата на Михаил Андреевич Достоевски, по примера на своите предци, е свещеник и не допуска, че друго призвание може да завладее въображението на неговия син. Голям скандал избухва, когато петнайсетгодишният младеж обявява, че иска да се посвети на медицината. Майка му го подкрепя тайно, той напуска бащиния дом и се установява в Москва.
Не познава никого в този град. Има малко пари и още по-малко опит. Но се захваща да учи неуморно, приет е в медико-хирургическото училище, лекува ранените през войната от 1812 година и получава чин майор в армията.
От полк в полк, от гарнизон в гарнизон, от чин в чин Михаил Андреевич бива назначен на 24 март 1821 година в Мариинската болница за бедни. Незначителни почетни отличия маркират пътя на кариерата му, започнала със спонтанен бунт и протекла в безметежна административна служба. Кръст Свети Владимир четвърта степен, кръст Света Ана трета степен, по-късно и втора степен, скромен чин на заседател са нищожните възнаграждения за усилията му. Междувременно майорът се записва в книгата на московското потомствено дворянство.
През 1819 година Михаил Андреевич се оженва за Мария Фьодоровна Нечаева, дъщеря на търговец, която му донася достойна зестра, обгражда го с искрената си любов и здравото си домакинско чувство.
Тя е чувствителна, блага, незабележима, с хубаво, малко посърнало лице. На един маслен портрет, нарисуван от Попов, тя е облечена и вчесана по модата от 1820 година; лъскави като коприна коси обграждат късото є личице с големи замечтани очи и устни, които не се усмихват. Същият художник е нарисувал портрет и на Михаил Андреевич Достоевски. Селско лице, вежди, вдигнати към слепоочията, енергична уста и груба брадичка. Грижливо заострени бакенбарди се спускат до средата на бузите. Златовезаната твърда яка на униформата подпира челюстите. Погледът му е вторачен и застинал като на птица.
Мъчителните първи години и посредственият успех бяха изострили характера на Михаил Андреевич. Той беше суров към себе си и към околните. Но в строгостта му нямаше великодушие. Той бе свадлив, мнителен, дребнав, играеше си на домашен деспот. Човек на строго разчетеното време, неизменно спазваното старшинство, на домашния ред и на прекомерната набожност. Господар след Бога. Ала това главатарче страдаше от прекомерна чувствителност. Понякога потъваше във внезапни пристъпи на тъга и споделяше с жена си:
"Обхванала ме е смъртна досада. Не знам къде да се дяна. Едни мисли ме налягат и наяве и насън!"
Тя се плашеше, като го виждаше толкова тъжен, а той се наслаждаваше като лакомник на нейната наивна уплаха.
"Сърцето ми се свива от мъка, му пише тя по време на една кратка раздяла, като си представя колко си тъжен. Умолявам те, ангел мой, бог мой, пази се, поне заради моята любов; спомни си, че макар да съм далече от теб, аз те боготворя и те обичам повече от живота си, теб, единствен мой приятел."
Така горката се опитваше да възвърне у това любимо нейно деспотче малко от непоносимата му самоувереност. А той се предаваше, отпуснат, омилостивен, нацупен. Но щом преминеше кризата, отново се качваше на жалкия си пиедестал.
В действителност, този герой не беше лош в своята същност. Той дори въобще не беше лош. Обичаше жена си заради обожанието, което є вдъхваше. Не налагаше телесни наказания на децата си, макар че те биха ги предпочели пред неговите ужасни сподавени пристъпи на ярост. Възпираше се да пие докато бе жива Мария Фьодоровна, а когато се отдаде напълно на пиянството, имаше поне оправданието, че е отчаян вдовец. Някои биографи се опитаха да обяснят пословичното му скъперничество с малките му доходи и с бавното му издигане. Вярно беше, че заплатата му в парични знаци беше твърде скромна, но зестрата на жена му, доходите от частните пациенти, помощта, която вероятно са му оказвали богати роднини като Куманини, му позволяваха да свързва лесно двата края. Изглежда, че е преувеличено да се говори за бедност, тъй като Михаил Андреевич живееше в държавно жилище и разполагаше със седем души прислуга към болницата и с четири частни коня.
През 1831 година той дори си купи имение на сто и петдесет версти от Москва в Тулска губерния. То се състоеше от петстотин десетини земя и селата Даровое и Черемашни, които наброяваха близо сто души крепостни.
Но новоизлюпеният дворянин непрекъснато се оплакваше на жена си в писмата, които є пишеше, когато тя не бе на село с децата:
"Получих всичко с изключение на две шишенца с ликьор, които по думите на Григорий са се счупили. Питам се, любима моя, дали наистина са се счупили сами, или са били изпити най-напред, а след това строшени..."
И още: "У дома всичко е спокойно, макар че на няколко пъти Василиса събуди подозренията ми; но вече не я изпускам от очи. Пиши ми, любима моя, и ми съобщи колко бутилки и колко шишенца ликьор си имала в шкафа."
В други писма моли съпругата си да му даде подробна сметка за сребърните прибори, включително повредените:
"Пишеш ми, че трябва да имаме шест супени лъжици, а виждам само пет. Пишеш ми също, че имало една супена лъжица в долапчето, но аз не я открих, да не би да се заблуждаваш?"
Той я задължава да му изпрати бързо точен списък на роклите и бонетата си. Ето как в кореспонденцията между двамата съпрузи дребнавите лихварски уточнения се редуват с лиричните отстъпления на брачната страст.
В Москва Достоевски живееха в една пристройка към Мариинската болница. Болничната сграда гледаше към Божедомка или улица на божиите домове. Фасадата є бе украсена с величествени колони в дорийски стил. А колоните на желязната порта бяха възседнати от лъвове. В съседство с Божедомка имаше само благотворителни и учебни заведения: сиропиталища, приюти за просяци, Александровския и Екатерининския институти за благородни девици, убежища на канцеларската оскъдица, на смирената грозота, на подпомаганата сиромашия. Квартал, запазен за нищетата и тягостта.
Къщата на Достоевски беше малка едноетажна постройка в приблизителен "стил ампир", заобиколена с градина. Отвъд оградата на тази градина започваше вътрешният парк на Мариинската болница с нейните казармени сгради, липи и частна черква. Цял един загадъчен и жалък свят, в който на децата бе забранено да навлизат.
Квартирата се състоеше от две стаи и антре. Лека стена разделяше вестибюлчето. Така преградената бърлога служеше за стая на синовете на семейството. Прозорци нямаше, а стените бяха измазани с гъста тъмносива боя. По-нататък бе разположена голямата стая, боядисана в патешко жълто. А салонът - в кобалтово синьо. Впоследствие към жилището бе пристроена още една стая. Обзавеждането беше просто и практично. В салона имаше две игрални маси, маса за хранене и дванайсетина стола, тапицирани със зелена кожа. В стаята на родителите: легла, мивка и две огромни ракли, претъпкани до пръсване с бельо.
Таваните бяха високи, мебелите с внушителни размери, тапицировката на столовете от конски косъм задържаше като върху восък отпечатъците от седенето.
В това жилище прекара цялото си детство вторият син на военния лекар. Роди се на 30 октомври 1821 година. На 4 ноември го кръстиха в болничната черква "Петър и Павел". Нарекоха го Фьодор, на името на дядо му по майчина линия.

Дните се редуваха с неизменна монотонност. Строгата програма и почти пълното отсъствие на развлечения унищожаваха дори представата за време в семейството, което така или иначе се смяташе за щастливо.
Сутрин всички ставаха в шест часа. В осем бащата излизаше за обиколка на повереното му отделение. Прислужниците използваха неговото отсъствие, за да почистят жилището и накладат печките. Връщаше се в десет часа и скоро тръгваше пак, за да посети своите болни в града. Обядваха в дванайсет. След обяда докторът се затваряше в салона и предремваше около час и половина - два на коженото канапе. През летните дни едно от децата трябваше да стои край Михаил Андреевич, за да пропъжда с липово клонче мухите от лицето му. Само ако някое насекомо надхитреше бдителността на дежурния и пробудеше заспалия, кацайки на носа му, избухваха такива викове и кавги, та да му се отяде на човек и за вечеря. "Тежко на онзи, който пропуснеше някоя муха", записва Андрей Достоевски в своите Спомени. Впрочем цялото домочадие зорко бдеше над татковия обеден сън. В съседната стая семейството, насядало около кръглата маса, говори тихо, потиска смеха, трепва при най-тихото промърморване на задрямалия господар.
Тайният шепот на тези сбирки е люлял цялото детство на Достоевски. Мария Фьодоровна обичаше да разказва безброй чудни спомени за родителите си. Нейният баща избягал от Москва, когато през 1812 година французите влезли в града. Като пресичали една река, колата затънала и после било невъзможно да отлепят намокрените банкноти, натъпкани в багажа. Гласът на Мария Фьодоровна беше благ, погледът - нежен, загадъчен. Хубаво бе да се живее докато майорът спи.
Но пред разказите на майката децата предпочитаха вълшебните приказки на нянята Альона Фруловна.
Тя имаше важно място в дома. Беше едра жена, подпухнала от тлъстини, а коремът є, по думите на Андрей Достоевски, стигал точно до коленете. Обличаше се много чисто и вчесаните є коси винаги бяха прибрани в боне от бял тюл. Имаше неутолим апетит. Но този приветлив мастодонт боледуваше от туберкулоза, факт, който занимаваше твърде много доктора.
"Пишеш ми, че жената, която тежи четирийсет и пет паунда, линее, и че ви е било много трудно да я качвате и сваляте от екипажа; заключавам, че няма беда без полза, защото си представям, че е свалила поне двайсет паунда (sic). Следователно олекването ще се хареса много и на конете, и на колата."
Михаил Андреевич обичаше да се шегува със странностите на горката няня. А Альона Фруловна имаше странности в изобилие. Тя твърдеше например, че Господ повелява всеки християнин да хапва първо хляб, сетне да слага в устата си хапка месо, риба или зеленчук. Само кашата според нея можеше да се гълта без "съпроводник". "Сдъвчи парченце хляб най-напред, мъничкия ми, после сложи храна в устата. Така го иска Господ Бог!"
Единственият є недостатък беше, че смъркаше тютюн. Един кирлив продавач є го носеше в точно определен ден. Военният лекар твърдеше, че били годеници. "Пфу, да ви прости Бог! Моят годеник е Господ, а не някакъв си продавач на тютюн!", възмущаваше се клетата.
Понякога нощем виеше като звяр. Децата се събуждаха смразени от уплаха. Лекарят скачаше от леглото си и я разтърсваше докато се съвземе. "Предупреждавам те, заканваше се той, че ако още веднъж замучиш така, ще заповядам да ти пуснат три литра кръв."
Почти всеки ден є пускаха кръв, но без резултат.
Докторът я съветваше също да яде по-малко на вечеря. Но тя твърдеше, че ако заспи гладна, ще сънува цигани, а това є беше особено неприятно. Михаил Андреевич се уморяваше да упорства и отстъпваше. Всъщност единствено Альона Фруловна излизаше на глава с този домашен кесар. Дори много пъти е защитавала децата от неговия гняв.
Тя беше "гражданка на Москва" и много се гордееше с този факт. С малките говореше на "ти". Не казваше "барин", когато се обръщаше към господаря си, а го наричаше просто по име: "Михаил Андреевич", сякаш не беше слугиня. И най-сетне, тя държеше ключовете от мазето и килера, а безспорно това бе отличие.
Семейство Достоевски пиеше чай в четири часа, а вечерта прекарваше около кръглата маса, осветена от две лоени свещи; восъчните се пазеха за празничните вечери. На сбирките около кръглата маса задължително се четеше на висок глас. Бащата, майката, а по-късно и децата се редуваха да четат История на Русия на Карамзин, Оди на Державин, Стихотворения на Жуковски, романа Бедната Лиза или стихове на Пушкин. Михаил Андреевич Достоевски беше доста културен за човек в неговото положение. И той изискваше - трябва да му се признае тази заслуга - синовете му да се възпитават в почит към литературата и изкуството.
Вечерята се поднасяше точно в девет часа. Веднага щом приключеше, децата ставаха от масата, целуваха родителите си, коленичеха пред иконите за вечерната молитва и се прибираха в стаята си - без прозорец, тъмна, тиха. Мебелите изведнъж ставаха страшни, оживяваха, поставяха им всякакви клопки със злобните си ръкохватки и облегалки, с магическите разклатушки... Фьодор се страхуваше от тъмнината, а брат му Михаил не беше пљ куражлия от него. Но момчетата скоро се унасяха в сън, загледани в малкото пламъче на кандилцето, което пърхаше като крилце по стената.
Рядко имаше забавления у Достоевски. Два пъти годишно дойките на децата (Мария Фьодоровна бе кърмила само сина си Михаил) идваха от далечните си села да видят своите някогашни кърмачета. "Лукерия е тук", съобщаваше Альона Фруловна на господарката си, и Лукерия влизаше в салона с вплетени панделки в косите си и сандали от дървесна кора. Още от прага тя се прекръстваше, поздравяваше с достойнство и раздаваше на децата селски кравайчета, които носеше увити в шарена кърпа. Сетне се връщаше в кухнята.
Но вечерта тя се промъкваше в стаята, където я очакваха малките. Сядаше край тях. И в мрака, благотворен за чудесата, им разказваше шепнешком приключенията на Иван Царевич, Синята брада или Огнената птица, или Альоша Попович. Тя говореше на старовремски селски език, сочен, протяжен, като наблягаше на сричките с "о". Децата я слушаха уплашени и очаровани: "Боляринът се спрял на кръстопътя..." А щом останеха сами, разпалено обсъждаха и сравняваха заслугите на своите дойки. Коя от тях знаеше най-хубавите приказки? Дали дойката на Варенка или пък на Фьодор?
Родителите на Фьодор Достоевски рядко приемаха гости. Майорът не беше никак общителен и не обичаше да си ляга късно. По негова воля семейството водеше затворен живот. Театър? Отведе децата си дватри пъти по изключение. След представлението на Джако или Бразилската маймуна, Фьодор се опитваше седмици наред да имитира артиста, който изпълняваше ролята на маймуната. А след Разбойници от Шилер в изпълнение на Мачалов, "си изгуби съня". Разходките? Те бяха патриархални и досадни, както подобава. Лете в определен час цялото семейство излизаше на Мариинската поляна близо до болницата. Когато минаваха край Александровския институт, изпускаха една монета в краката на поста и той скритом я прибираше. Докато вървяха, бащата водеше "възвишени" и полезни разговори с потомците си: за аритметика, геометрия... Запретено беше да тичат по тревата, защото едно благовъзпитано момче според Михаил Андреевич не можеше да се унижава и да препуска като вятърничаво. Забранено беше да се сближават с "непознати деца". Изключени бяха също така невинните развлечения като игра на топка или гоненица, които са само за простолюдието.
В неделните и празничните дни отиваха на вечерня. В случаите на големи увеселения играеха вечер на царе и царици. А за рождения ден на таткото дечицата му пишеха пожелания на френски език върху луксозна хартия, сгъната и привързана с нежна панделка. По-късно му рецитираха стихотворения, научени наизуст специално за случая: Пушкин, Жуковски и - необяснимо защо - откъси от Хенриада!
Фьодор Михайлович Достоевски растеше сред мъничкото семейно племе, откъснат от всякаква връзка с външния свят, лишен от приятели, опит, свобода. Тази младост, преминала като в скачени съдове, това изкуствено развитие на чувствителността го белязаха за целия му живот. "Ние сме отучени от живота", казва един от неговите герои. Сам Достоевски никога не можа да преодолее тази реалност.
Ала не бива да се заключи, че Фьодор Михайлович е бил тъжно и послушно дете. Уязвимата му наивност не му пречеше да бъде немирен, раздразнителен, дяволит и понякога властен. Ако играеше на карти с родителите си, той си устройваше мястото така, че да може да хитрува, което силно смущаваше баща му. Разходките с кола го хвърляха в тревожна треска. И най-незначителното забавление го докарваше до крайна възбуда. Веднъж един панаирджийски бегач го впечатли силно и той взе да припка из градината до пълно изтощение, захапал кърпичка в уста и със здраво притиснати към тялото лакти. "Не се учудвам, приятелю, от пакостите на Фьодор, защото от него винаги може да се очаква какво ли не", пише на мъжа си Мария Фьодоровна. А майорът изрича пророчески думи, когато смъмря сина си: "Ох, Федя, усмири се; това не е на добре!... Ще стигнеш до червена фуражка." А червена фуражка, каквато носеха обикновените войници, Фьодор Михайлович щеше действително да носи, когато излезе от каторгата.
Желязна ограда разделяше малката градина на семейство Достоевски от просторния болничен парк. Въпреки забраната на баща си Фьодор обичаше да завързва познанства с болните, които излизаха на въздух, облечени в бежови халати и с памучни шапчици на глава. Това страдално и грозно человечество не го отблъскваше, дори го разнежваше и привличаше. Да, малкият самотен буржоа търсеше компанията на сразените, свенливи, сиротни люде, отхвърлени от един свят, за който той не знаеше нищо. На какви злощастни драми, на каква кротка несрета те бяха жалкото шкарто. И как ставаше тъй, че да не му бъдат чужди въпреки разликата във възрастта и социалното положение? Когато майорът изненадваше Фьодор и го видеше да разговаря с някой пансионер на приюта, го нахокваше още по-строго. Първородният му син Михаил беше кротък, може би малко мечтателен, но все пак послушен; най-малкият, Андрей, напълно отговаряше на изискванията му. Но Фьодор! "Той е огън!", казваха родителите му. И за да усмири болезнената палавост на момчето, докторът най-подробно му обясняваше колко са бедни, колко ще им е трудно "да си създадат положение", колко е нужно да са скромни в желанията си. Една толкова мрачна картина на бъдещето плашеше децата. Без съмнение, с нерадостните си проповеди Михаил Андреевич разви у своя син страха от обществото, прекомерната подозрителност, парещите съмнения, от които щеше да страда до своята смърт. "Вземете пример от мене", казваше той. Само ако знаеше колко синът се страхуваше да не заприлича на баща си! Та нали за да противодейства на бащиното скъперничество, той стана толкова щедър, за да противодейства на строгостта му, проявяваше такова снизхождение? Така доказваше на себе си, че няма нищо общо със своя баща. Види се, към баща си изпитваше смутни и противоречиви чувства. Страхуваше се от него, от време на време го ненавиждаше, дори изпитваше физическо отвращение "Кой от нас не е пожелавал смъртта на баща си?", се провиква Иван Карамазов. Но понякога настъпваха обрати на разтърсваща жал. Той се възмущаваше от себе си, че толкова много се е отдалечил от човека, който му е дал живот. "Колко съжалявам баща си! Какъв странен характер!", пише той на брат си Михаил. И смъртта на доктора ще го покърти толкова по-силно, колкото по-малко ще е сигурен, дали въобще го е обичал.

II
ДАРОВОЕ
Когато през 1831 година семейството се сдоби с имението Даровое, скучният дотогава живот коренно се промени. Още през първите дни на пролетта Мария Фьодоровна заминаваше на село с децата. Майорът, който оставаше в града заради служебните си задължения, отиваше при семейството си едва през юли и не оставаше за повече от четирийсет и осем часа. Истинска ваканция!
Пътуването траеше дватри дни и беше същинска приказка. Крепостникът Симон Широки пристигаше от село с впрегатните коне на стопанството. Натоварваха денкове и пакети на старата карета. Федя се настаняваше на капрата до кочияша. И екипажът потегляше в ситен тръс, прекосяваше града, и поемаше по пътища, набраздени с пресъхнали, вкоравени коловози.
Ръжени ниви, туктам бяла брезичка с нежни сребристи листа, някоя изба със сламен покрив и стълбичка от дялано дърво, силует на босоного момченце по ризка, което маха с ръка и крещи нещо. Пътните знаци се нижат. Мирис на прах, говежди тор и проядени дрехи долита ту от ляво, ту от дясно. Шумът на конските копита се чува като мляскане с език, който се отлепя от небцето. Колелата скърцат, звънчетата звънят. Федя умолява Симон да му повери юздите.
- Добре ли е така?
При първата спирка той скача от капрата и се втурва да разглежда околността, гази във влажната трева и с измокрени обувки се качва на мястото си, опиянен от чистия въздух, нетърпелив, очарован. Камшикът изплющява и екипажът отново е на път.
Къщата в Даровое бе жалка тристайна постройка, изградена от плет и хоросан, със сламен покрив. Стогодишни липи я обгръщаха в сянката си. Отвъд тях малка полянка се е простряла до брезова гора, насечена от урви.
На свечеряване подлесът ставаше страховит. Говореше се, че гъмжал от вълци и пепелянки, а това разпалваше въображението на децата. Най-вече Фьодор обичаше тайничко да навлиза нататък в гъсталака. Затова нарекоха това място "гората на Федя".
В имението имаше също и зеленчукова градина. По-късно родителите разпоредиха да се изкопае езеро близо до къщата. Михаил Андреевич изпрати от Москва буре, пълно с жива риба - карас, за да се зариби езерото, след което един свещеник обиколи басейна, следван от шествие с икони и хоругви.
Впоследствие гората бе изсечена, дъното на пресушеното езеро бе засято със зеле, нова къща, чистичка и анонимна бе изградена на мястото на дома със сламения покрив. Но селата Даровое и Черемашни запазиха вековния си облик: мънички паланки с по двайсетина колиби, сламени покриви, измити от дъжда и изпечени от слънцето. Невежи, лениви, несретни мужици, прочути ловки конекрадци. Първобитен живот. Отстъп от далечината на времето.
Мария Фьодоровна Достоевска прекарваше цялото лято в Даровое. Грижеше се за курника, за зеленчуковата градина, за житните, овесените, картофените, ленените ниви. И пишеше на мъжа си:
"Крепостните са в добро здраве, с изключение на роднините на Фьодор, които бяха на косъм от смъртта; но сега, слава богу, са по-добре. Само трима от тях още не могат да орат. Добитъкът, с божия помощ, е добре."
И още:
"Бог ме дари с още двама крепостни. На Никита му се роди син - Игор, а на Федотя - дъщеря, Лукерия. Свинята се опраси с пет прасенца, патицата кротко мъти, а гъските хич не снасят..."
Докато майката си гледа домашната работа и с еднакво внимание се грижи за здравето на селяните и на животните, децата ненаситно се радват на непозната свобода. Те устройват игрите си в малкото скромно имение, което е за тях страна на призраци и чудеса. И какви игри! Най-напред игра на диваци, измислена от Федя. Момчетата си построяват къщурка под липите, събличат се голи, рисуват телата си и нахлупват шапки, накичени с листа и гъши пера. После се въоръжават с лъкове и стрели и тръгват на атака в брезовата гора, където са се окопали момчетата и момичетата от селото. Те откарват пленниците в къщичката, а после ги освобождават срещу откуп. Друга игра, която Федя измисля, е игра на Робинзон. По-късно им хрумва да се къпят в езерото.
Младите гражданчета бяха любимци на крепостните селяни. Особено Фьодор, който прекарваше по цели дни из нивите да гледа как работят брадатите мужици, мръсни, с детски очи и мазолести ръце. Той ги засипваше с въпроси. Искаше да кара коня, впрегнат в брана или в рало, да размахва коса по ливадата. Веднъж по време на жътва той видя, че една селянка е разляла стомната си и се вайка, че не може да даде водичка на жадното си бебе, а то вече е взело да слънчасва. И Федя извървя верста и половина пеша, за да є донесе вода от селото.
Тези скромни селяни, тези ограничени труженици го привличаха също както болните от Мариинската болница. Той се чувстваше техен равен. Цялото му смущение, цялото му самолюбие се изпаряваха, когато ги приближеше. В тяхно лице той откриваше с очарование руския народ, скромен, наивен, многоброен, към който ще запази за цял живот пламенна любов. Именно към спомена за тези хора той се връщаше винаги, когато искаше да закали вярата си в свещената мисия на Русия. Не към чиновниците с нашивки на мундирите си, не към префинената аристокрация, а към тях, към тези изцапани лица, към тези превити гърбове, към нежните неразбиращи погледи.
И в каторгата, самотен и отчаян, той търсеше първа опора в този спомен.
"Спомням си един август на село. Беше сухо и светло, но малко хладно и ветровито. Лятото беше към края и наближаваше време да се връщаме в Москва, където цяла зима щях да се отегчавам с уроците по френски; мисълта, че ще напусна селото ме натъжаваше..."
Той навлизаше навътре в сечището. Наляво и надясно кършеше лешникови клонки, за да гони жабите. Гората е смълчана. Рижави гущери с черни точици пребягват из камънака на пътеката. От ниските листа провисват бръмбари. Въздухът дъха на гъби, на обелени стволове, на гнила трева. Внезапно проехтява страшен вик: "Вълк, вълк!"
Детето също надава вик, побягва през гъсталаците, пресича горска полянка и навлиза в нива, където оре един мужик.
"Беше нашият крепостник Марей... Здрав, едър мъж на петдесетина години с гъста, рижа, прошарена брада. Познавах го, но никога не го бях заговарял. Като чу писъците ми, спря кобилата; аз стигнах до него и с едната ръка се вкопчих в ралото, с другата - в ръкава му. Той видя, че съм уплашен. "Вълк! Вълк!", повтарях задъхан.
Той вдигна глава, неволно се огледа. За миг сякаш ми повярва:
- Къде е вълкът?
- Някой извика... извика "Вълк!" - изломотих аз.
- Хайде, хайде, няма вълк, сторило ти се е. Какво ще търси вълк тъдява? - кротко ми говореше той, за да ме успокои.
Но аз, цял разтреперан, още по-здраво впивам пръсти в рубашката му и ми се струва, че съм блед като платно.
- Ех! Колко си се уплашил, ай, ай! - изрече той като клатеше глава - хайде, няма нищо, мъничкия ми. Я го виж ти какъв е смелчага!
Той протегна ръка и неочаквано ме помилва по бузата:
- Хайде, вече стига, хайде; бог да те пази. Прекръсти се.
Но аз не се прекръстих. Стоях и стисках крайчетата на устните си. Той го забеляза и постави на свитите ми устни едрия си, изкалян пръст с черен нокът...
И ето че двайсет години по-късно в Сибир си спомнях тази среща до най-малката подробност. Виждах нежната грижовна усмивка на горкия наш крепостник. Спомнях си как се кръсти, как поклаща глава: "Колко си се уплашил, мъничкия ми!", и най-вече този едър пръст с кален нокът, с който той докосна устните ми нежно и почти свенливо.
Като се отдалечих от мизерния нар и се озърнах наоколо внезапно почувствах, че мога да гледам по съвсем различен начин на тези несретници и неочаквано, като по чудо, от сърцето ми изчезнаха и гняв, и омраза."
При всяко ново изпитание и винаги когато го връхлитат религиозни съмнения, той ще се втурва към този селянин, ще призовава безмълвното му присъствие, неговата простодушна, спокойна сила, а оня ще му отговаря: "Хайде, хайде, няма вълк... Няма да му позволя да те вземе... Бог да те пази."
Селянинът Марей наистина е живял в Даровое. Той е бил голям познавач на конете и Мария Фьодоровна много го е зачитала и дори му е прощавала някои словесни волности. Също в Даровое Достоевски е открил девойката Смердяшая от Братя Карамазови. Тя се е наричала Агафия Тимофеевна, минавала е за малоумна, разхождала се е по риза през цялата година и е спяла в гробището. В същия роман се описва впрочем и село Черемашни. А в Бесове Достоевски обезсмъртява името на Альона Фруловна.
Добрата Альона Фруловна! Тя заслужаваше тази награда. Един ден в Москва - тогава Достоевски е бил деветгодишен - вратата на салона се отваря и на прага се появява Григорий. Той идва направо от селото. "Вместо наконтения иконом, облечен по немската мода, видяхме мъж с вехта рубашка и платнени обуща.
- Какво е станало? - извика баща ми уплашен.
- Имението изгоря - отговори Григорий с пресипнал глас."
Пожарът бе унищожил къщите, хамбарите, реколтата, добитъка. В пламъците бе загинал чичко Агрипа. Тогава си помислихме, че разорението е пълно. Всички от семейството паднаха на колене. Мария Фьодоровна хлипаше. Тогава няня Альона Фруловна се приближи, докосна я по рамото: "Ако ви трябват пари, вземете моите." Беше спестила петстотин рубли. За щастие щетите бяха възстановени, без да се прибегне до парите на прислужницата. Но и този спомен, както споменът за Марей, не напусна Фьодор Михайлович през целия му живот.
"Не съдете за руския народ по безобразията, които тъй често му се случва да върши, пише той, а по големите и свети неща, към които безспирно въздиша от дъното на своето невежество... От него се излъчва светлина, която ни огрява пътя."

III
ПЪРВИ УРОЦИ,
ПЪРВА СКРЪБ
Обучението на децата Достоевски започна отрано. Първа Мария Фьодоровна се зае да запознае сина си Фьодор с азбуката. Тя го учеше по старата мода - да изговаря всяка буква по славянски: "аз, буки, веди..." Четиригодишният Фьодор изумяваше пред този порой на странни срички.
Първите му четива бяха Сто и четири случки от Стария и Новия Завет. Невзрачните литографии в книгата изобразяваха сътворението на света, Адам и Ева в рая, потопа...
През 1840 година Достоевски, тогава на четирийсет и девет години, откри подобен том на този, по който бе учил в детството си и го запази като скъпа реликва в своята библиотека.
Когато децата се научиха да рецитират текстовете от Стария и Новия Завет, Михаил Андреевич покани един просветен дякон да им преподава вероучение в къщи. Беше преподавател в Екатерининския институт и красноречието му очарова цялото семейство. Мария Фьодоровна често оставяше домашната си работа, за да го слуша как разказва на малките, насядали около игралната маса, подпрели глави на юмручетата си и с трескав поглед следят разказите му за рождението, за голготата и смъртта на Христа.
Скоро бе поканен и друг учител да допълва образованието на децата с познания по френски език. Той беше французин по произход, наричаше се Сушар, но бе получил разрешение от императора да се преименува на Драшусов. По-късно децата бяха поверени на същия Драшусов, или Сушар, като полу-пансионери.
Драшусов бе дребен, закръглен човечец, невежа, с гърлени интонации в гласа. Той се зае с уроците по френски, двамата му сина - с уроците по математика и славянски науки, а съпругата му... с всичко останало.
Но в това скромно учебно заведение никой не знаеше латински. Затова таткото пое задължението да учи децата си на латински. Всяка вечер той събираше потомците си и изтезанието започваше.
Михаил Андреевич беше страшен като учител. Инстинктът му на училищен надзирател разцъфваше в присъствието на неговите ученици. Той не само им забраняваше да сядат по време на урока, който продължаваше повече от час, но само ако някой от тях се почувстваше уморен и облегнеше лакти на някоя мебел, го нахокваше гръмогласно. Те стояха неподвижни, сковани от страх, капнали от умора. Скланяха думи, спрягаха глаголи безразборно:
- Mensa, mensae... amo, amas, amat...
При най-малката грешка се разнасяха викове, чуваха се удари с юмрук по масата, граматиката на Банишев се затваряше шумно, хартии се разхвърчаваха, вратата се затръшваше и тежки стъпки се отдалечаваха. Но трябва да се признае, че Михаил Андреевич не налагаше телесни наказания на децата си, като например да стоят на колене, нито пък да стоят прави в ъгъла на стаята.
Бащата и майката никога не пожелаха да изпратят синовете си в гимназията, където телесните наказания бяха правило. По същите причини много семейства предпочитаха да поверят децата си на частни пансиони. През 1834 година двамата братя Михаил и Фьодор Достоевски бяха изпратени в престижния и скъп пансион на Чермак.
Чермак беше честен педагог, педантичен, скромен, с посредствено образование, но беше съумял да привлече подбрани учители. Атмосферата в училището беше патриархална и добросърдечна. Пансионерите се хранеха заедно със семейство Чермак. Госпожа Чермак сама лекуваше леките наранявания на питомците. Когато някой от пансионерите заслужеше насърчение, Чермак го повикваше в кабинета си и важно му поднасяше един бонбон. Момчетата от горните класове приемаха това възнаграждение със същата сериозна тържественост, както и децата от подготвителните класове.
Всяка събота Михаил и Фьодор се връщаха у дома. Очакваше ги празнична вечеря от любимите им ястия. Но още преди да са се докоснали до храната, се впускаха в подробни разговори за новия им живот: какви бележки са получили, какви упражнения са подготвяли, какви немирства са вършили другарите им. Майорът, който не би извинил никаква невъзпитана постъпка, ако е насочена към него, се забавляваше с разказите за лудориите на училищните палавници. Дали като ги слушаше той не изпитваше злорадство от някакво свое възмездие над света? Не изразяваше ли така своето презрение към университетските люде, които бяха твърде безсилни да си извоюват уважението на едни дечурлига?
"О, малки немирници! О, малки разбойници! О, малки безсрамници!", нареждаше той с видимо удовлетворение.
След вечерята децата потъваха в книгите си. Те четяха трескаво, каквото им попадне. Най-напред това бяха месечните издания на Кабинет на четивото, тънки томчета, които всеки път излизаха с разноцветни корици. Но Фьодор се увличаше също така и по Waverley, по Quentin Durward и по пътеписите. Той мечтаеше за пътешествия до Венеция или Константинопол, за ориенталски уют, за храбри завоевания и благородна преданост. Уолтър Скот, Дикенс, Жорж Санд, Юго се поглъщаха безразборно и току-речи се смилаха между часовете по аритметика или граматика.
Михаил стигна в своя порок дотам, че тайно започна да римува. Двамата братя заучаваха наизуст стиховете на Пушкин и Жуковски. Те ги рецитираха след това пред майка си, която ги слушаше, излегната в едно канапе, отслабнала, разядена от туберкулоза и с усмивка им ставаше арбитър.
Пушкин беше тогава съвременник, младеж и славата му не беше толкова голяма като тази на Жуковски. Затова вероятно Мария Фьодоровна даваше предпочитанието си общо взето на Жуковски. А Фьодор се възмущаваше, че е възможно да се сравнява Граф Хабсбург с възхитителната и жестока поема Смъртта на Олег.
Веднъж Ваня Умнов, син на едно от малкото приятелски семейства на Достоевски, предложи на Фьодор да научи наизуст литературната сатира Домът на лудите на Воеков. Фьодор рецитира произведението пред баща си, който прецени, че е неприлично, тъй като "съдържа подигравки срещу известни писатели и специално срещу Жуковски".
Ваня Умнов беше единственият им връстник, с когото Фьодор и Михаил Достоевски имаха разрешение да общуват. Впрочем таткото не беше единственият виновник за усамотението на децата си. Фьодор би желал да има другари сред учениците на Чермак. Но той страдаше от прекомерно самолюбие, от изострено недоверие, от болезнена свенливост и това го отдалечаваше от съучениците му. Той гореше от желание да се привърже, да се открие пред първия срещнат, но още при началния досег се сгушваше в себе си. Страх го беше да живее. Какво общо имаше между тези весели, простодушни момчета и него - младежа, който грижливо подхранваше меланхолията си, а тя помрачаваше живота му. Какво общо имаше между неговите романтични въжделения, смътните му желания за слава, литературните му възторзи и грубите игри на другарите му. Просташките им шеги го възмущаваха. Може би познанството с някоя девойка би го излекувало от ропотния му свян? Но докторът бдеше ревниво над поведението на синовете си. До шестнайсетгодишната им възраст те не получаваха никакви джобни пари. Нещо повече, прибираха се в пансиона на Чермак с болничния екипаж, за да не би да се изкушат да поскитат из града. А през неделните и празничните дни, по решение на Михаил Андреевич, големите му синове трябваше да занимават малките си братчета, Андрей и Николай, и сестричките си.
Междувременно тежкото заболяване на Мария Фьодоровна Достоевска се изостряше от ден на ден. Още през зимата на 1836 година тя остана на легло и вече не се вдигна. Но въпреки това през месец май същата година съпругът є, терзан от палячовска ревност, още продължаваше да я обвинява, че му е изневерявала.
"Приятелю, пише му тя, питам се дали пак не те измъчват тези съмнения относно моята вярност, които са толкова ужасни за теб, колкото и за самата мен. Ако е така, то аз ти се кълна, приятелю, в Бога, в небето, в земята, че никога не съм ти изневерявала и никога няма да наруша свещената клетва, която ти дадох пред олтара."
Едва когато силите напуснаха клетата жена, ревността на съпруга є се успокои.
Мария Фьодоровна беше изтощена до крайност. Вече не можеше и да се вчесва. И тъй като смяташе, че е "неблагоприлично" да повери тази грижа на чужди ръце, поръча да я подстрижат почти до дъно. Все по-често я посещаваха състрадателни роднини и познати. Много лекари бързаха да се притекат на помощ на своя колега. Но нямаше лек за болестта є. Мария почина на 27 февруари 1837 година, след като благослови децата си, съпруга и даде последни съвети на цялата прислуга. Беше на трийсет и седемгодишна възраст.
Тази загуба силно разтърси семейството. Фьодор и Михаил бяха поразени. Майорът, обезумял от скръб, си удряше главата в стените. Издигна мраморен паметник на съпругата си със следния епитаф, взет от Карамзин: "Почивай, скъпа пепел, до радостното събуждане."
Един месец преди това поетът Пушкин бе убит на дуел от барон Дантес. Новината за това събитие достигна до младите Достоевски едва след смъртта на майка им. Те се натъжиха дълбоко. Фьодор обяви, че би носил траур за поета, ако вече не носеше траур за майка си. Това чувство не беше никак пресилено. Цяла Русия посрещна новината за дуела с всеобща покруса. Образованите хора усещаха смътно, че смъртта на Пушкин възвестява нова и страшна ера. Не само един гений угасна в пълната си сила; заедно с него изчезна една идея, едно фактическо положение. "Господи! Русия без Пушкин, колко е странно... Животът ми, моята върховна наслада умряха с него! Най-великият вече го няма.", пише Гогол.
Лермонтов, тогава корнет от хусарската гвардия, пише поемата Смъртта на поета, заради което е заточен в Кавказ. Всички са съпричастни с неговото изпълнено с печал четиристишие:

Поетът вече го няма.
Съдбата каза свойта дума.
Националният Парнас опустя.
Пушкин загина...

Тези лоши стихове на непознат автор засилват отчаянието на Фьодор и Михаил.
Междувременно животът в дома на Достоевски става неустоим. Овдовелият баща е отвратен от работата си и мисли само как да се уедини в имението в Даровое. Той решава да изпрати големите си синове във Военното училище в Санкт Петербург. Този проект му се струва чудесен: щом се дипломират момчетата ще имат избор - или да станат офицери от гвардейския полк, или пък инженери. Но заминаването за столицата се забавя, защото Фьодор внезапно се разболява. Загубил е гласа си. Никакви лекарства не помагат. Един специалист препоръчва пътуването да се предприеме в хубаво време. Опитът се оказва успешен. Обаче през целия си живот Фьодор Достоевски ще говори много глухо, със странен, "изкуствен" глас, който ще смущава събеседниците му.
Раздялата бе тържествена. Болничният свещеник Иван Баршев прочете молитва за пътниците. Осиротялото семейство насяда около масата, както е обичаят, после всички станаха и се прекръстиха; накрая таткото се качи с двамата си сина в наетата карета, която ги чакаше.
Пътуването продължи близо седмица. Конете вървяха бавно. На всяка пощенска станция чакаха по три часа да ги сменят. Пътниците се хранеха в селските ханове. Посещаваха конюшните, където прислугата впрягаше новите коне. Накрая тръгваха отново на път бавно като на погребение по равен път, сред равни ниви, с тъмнеещи туктам гори или светлеещи блатища.
Еднообразната гледка уморяваше очите. Майорът беше навъсен. Децата пък се опияняваха от безброй неясни надежди. За тях започваше нов живот. Щяха да служат на "прекрасното и възвишеното", според любимия им израз. Наистина щяха да учат математика, защото така трябваше, но пък поезията щеше да осветява интимния им живот.
Михаил нахвърля по три стихотворения на денонощие. Фьодор трупа приключенски романи, на които венециански дворци служат за фон. И двамата рецитират с развълнувани гласове последните произведения на Пушкин. Едва пристигнали в Санкт Петербург, те ще отидат като за поклонение на мястото на дуела. След това ще посетят някогашното жилище на Пушкин и стаята, в която е издъхнал. После...
Но една случка рязко прекъсва бленуването им. На една пощенска станция в Тверска губерния, докато чакат смяната, виждат, че една тройка спира пред тях със задъхани и пърхащи от бързия бяг коне. От нея слиза министерски пратеник. Трирога шапка с пера, мундир с тесни пешове, зачервено лице. Той глътва чашка водка, докато чака. После се качва на каретата и преди да потеглят, пътникът се изправя с целия си ръст и започва да удря с юмрук кочияша по тила. Нещастникът се навежда напред и шиба с все сила животните. Колкото повече го удрят, толкова по-яко шиба той... "Тази сърцераздирателна картина остана запечатана в спомените ми през целия мой живот", отбелязва Достоевски в Дневник на писателя. В нея той намира обяснението за скотското унижение, за което някои упрекват руския селянин. Нека спрат да го командват, да му крещят, да го бъхтят и той ще изправи гръб и ще стане благия и разсъдлив човек, какъвто винаги е трябвало да бъде.
В Престъпление и наказание Расколников сънува как една кранта издъхва под ударите на Миколказвяра: "Той удря, кобилата се олюлява, сгромолясва се; опитва се да се изправи и да потегли, но след още един удар с лост по гърба тя рухва на земята сякаш са є отсекли четирите крака."
В Дневник на писателя Достоевски говори за стихотворението на Некрасов Кротки очи: един мужик удря с камшик своя кон през очите: "Не можеш да теглиш, ама ще теглиш! Умри, но тегли!"
Достоевски е обсебен от мисълта за страданието. Всяко престъпление се обяснява, изкупва, възвеличава чрез страданието. То е нашето голямо извинение, че съществуваме. Съдбата изпрати жестоко изпитание на баща му, който седи до него и тази скръб оправдава строгостта му към децата. Всеки прехвърля на човека до него бремето на своето отчаяние, на своята омраза, на своя страх. Нищо не тръгва от самите нас. Нищо не свършва в нас. Всички ние сме впримчени в една и съща мрежа от нерви и е достатъчно само някой от нас да направи един жест, за да почувстват всичките ни близки болезнен спазъм.
"Фьодор Михайлович си спомняше охотно своето щастливо и спокойно детство", твърди Ана Григориевна Достоевска. Но доктор Яновски, който беше приятел на Фьодор Михайлович, є отговаря:
"Тъкмо в детството си Фьодор Михайлович изпита тези мрачни и мъчителни чувства, които не преминават с времето и които създават у човека предразположение към нервни заболявания и следователно към епилепсия, хипохондрия, недоверие..."
Става късно. Майорът се прозява. От двете страни на пътя мочурищата, все по-многобройни, известяват, че Санкт Петербург е вече наблизо.
IV
ЗАМЪКЪТ
НА ИНЖЕНЕРИТЕ
Почтителните посещения в дома на Пушкин, възторжените разходки край брега на Нева, покоряването на "прекрасното и възвишеното" бяха отложени по мъдрата воля на майора.
Скоро след пристигането в Санкт Петербург той изпрати Фьодор и Михаил в пансиона на Коронад Филипович Костомаров.
Този офицер с гръмотевично име се зае да подготви младежите за приемния изпит във Военно-инженерното училище. Беше с впечатляващ ръст, а големите му черни мустаци и леденият му поглед смразиха новодошлите. Но още щом изрече първите слова, младежите отгатнаха каква чудесна кротост, каква женствена нежност се крият зад войнишката му външност.
Докторът отпътува за Москва напълно сигурен за съдбата на синовете си.
Двамата братя, малко смутени от самотата и от учението, което ги очакваше, се заловиха за задълженията си с жар.
"Работата върви, пише Михаил на баща си. Ние ту учим геометрия, алгебра и чертаем планове на укрепления, редути и бастиони; ту рисуваме очертанията на планините с перата си. Коронад Филипович е много доволен от нас. И е изключително любезен: купи ни помагала за трийсет рубли и бои за дванайсет рубли."
И още:
"Нашият инструктор разчита повече на нас, отколкото на другите осем ученици, които следват неговите курсове."
Идва денят на изпита. Фьодор е приет. Михаил се оказва негоден по здравословни причини. И Дирекцията го изпраща на курсове в Ревел, където училището има филиал.
Радостта на Фьодор, че ще носи униформа и че ще се отнасят към него като към "кондуктор", не можеше да смекчи отчаянието му от раздялата. Топла дружба свързваше двамата братя. Кой можеше да му замести този внимателен и верен брат, този ласкав другар, този възторжен поет, който го разбираше от половин дума, а сам той отгатваше и най-тайните му мисли?
Но пред баща си се показа въодушевен:
"Най-сетне съм приет във Военно-инженерното училище, най-сетне облякох униформата и встъпих в служба на държавата!..."
По-късно пише: "Изпратиха ме с шестнайсетгодишния ми брат Михаил в Санкт Петербург във Военно-инженерното училище и объркаха бъдещето ни. За мен това беше грешка."
И такова беше истинското му чувство.

"Замъкът на инженерите", както наричаха понякога училището, беше построен от император Павел I за негови лични нужди. Намираше се в най-хубавия квартал на града, на мястото, където се срещат реките Моика и Фонтанка и е отделен от Лятната градина с подвижен мост и внушителна кула. Тук на 11 март 1801 година в полунощ монархът бе убит по заповед на душеприказчика му, военния губернатор на Санкт Петербург граф фон дер Пален, и с мълчаливото съгласие на сина му Александър.
"Бог пожела да повика при себе си нашия многообичан баща император Павел Петрович, починал внезапно от мозъчен удар."
Такъв манифест публикува Александър на другия ден след цареубийството.
През 1819 година замъкът, вече с променено предназначение, опразнен и ремонтиран, беше предаден на Военно-инженерното училище. Залите бяха просторни, високи, светли, стените - варосани.
В някогашните императорски апартаменти бяха устроени: спалня, трапезария и класни стаи за 126 ученика. Младите пансионери бяха между четиринайсет и деветнайсетгодишни. Те образуваха една общност със здраво установени традиции: култ към честността, уважение към "ветераните", покровителство над слабите, презрение към опасността, специална почит към танца.
Клетвата, която полагаха за постъпване в Замъка на инженерите, вдъхваше на "кондукторите" чувство за отговорност.
Учебната програма беше строга: алгебра, геометрия, балистика, физика, архитектура, наука за укрепленията, топография, география, а също, разбира се, и литература, история, военни учения... Учащите се стараеха да чертаят безупречни планове, да следят за гъстотата на туша, за контурите на профилите. Разговаряха за бъдещото си положение, за блестящи връзки, екипажи, вечри, паради. Крояха бунтове срещу потисничеството на "ветераните". Сетне по заповед на някой "главен кондуктор" неприятелите от двата класа се прегръщат, вричат се в мъжка дружба и си обещават да забравят обидите.
Дисциплината е много сурова. Целта е да се "обуздават" и закаляват младите. Всички средства са добри щом трябва да се постигне тази цел; особено пък боят с пръчка.
"Имаше случаи в полка на дворяните, когато за най-обикновена грешка при упражненията младежите биваха така яко нашибвани, че трябваше да се изнасят с чаршаф полумъртви от манежа", е записано в Спомените на Института за мостове и пътища1.
В този малък, наивен, груб, кипящ свят попадна Фьодор Достоевски след като бе прекарал детските си години под защитата на топлото семейно крило.
По това време той беше набито, кръглолико момче, с вирнат нос и бледо луничаво лице. Светлокестенявите му коси бяха подстригани много късо. Челото му беше широко и високо, очите сиви, потънали в орбитите, погледът - смущаващо устремен. Веждите му бяха редки, устните - плътни. Обикновено лицето му имаше тъжно, вглъбено и тревожно изражение. Униформата не му стоеше добре. Нарекоха го Фотий, в памет на екзалтирания еретик, който е основал православната църква.
Първите контакти на Достоевски с другарите му бяха мъчителни.
"Колко глупави изглеждаха!, отбелязва той в Записки от подземието. В нашето училище изразът на физиономиите се израждаше до изтъпяване. Децата постъпваха здрави и хубави, а след няколко години ставаха отвратителни. В шестнайсетата им година вече ги гледах с мрачно удивление. Изумявах се от нелепите им разсъждения, игрите им, разговорите им. Те уважаваха само успеха. Всичко, което беше правилно, но унизено и преследвано, извикваше жестоките им и долни насмешки. Според тях титлата беше гаранция за интелигентност. На шестнайсет години те вече говореха за добро доходоносно положение. Те бяха отблъскващо користни."
Фьодор ненавиждаше тази млада паплач; бяха прости и яки, неспособни да страдат, а се радваха на толкова незначителни неща. Повече отколкото в пансиона на Чермак, тук сред тях изпитваше най-силно горчилката на своето уединение.
"Животът тук е противен, пише той на брат си Михаил; прекрасно е единствено това, което е освободено от материалността и от земното щастие!"
Обаче тъкмо към тази "материалност", към това "земно щастие" го приканяха словата на съучениците му: "преуспяване, повишение в чин, подготовка за добра кариера"... Но мислеше ли той за своята кариера?
"Струва ми се, че светът е поел в негативна посока и че от една висока и хубава духовност се е получила сатира. Това е ужасно!... Колко халтав е човекът!... Хамлет!... Хамлет!..."
Като начинаещ Хамлет той броди из коридорите мрачен, отчаян, самотен, с книга в ръка, избягва учителите, не изслушва другарите си. Но не отказва да работи. Напротив, заляга на задълженията си. Не протестира, когато преподавателят му Плаксин го учи, че Гогол е бездарен автор, комуто се нравят цинизмът и мръсотията. Той приема всичко. Подчинява се на всичко. Носи своя "кръст".
"Същество, което свиква с всичко, ето каква е, мисля аз, най-добрата дефиниция, която може да се даде за човека", пише той в Записки от Мъртвия дом.
И действително той се приспособява малко по малко към новия си живот в училището. Устройва се в своето уединение. "Предпочиташе да стои настрана, пише един от неговите другари. Нещастен ли беше наистина, или си въобразяваше, че е? Как можеше да се разбере? Никога не му се хареса боравенето с оръжие, маршировките, грубите, но откровени войнишки привички от старото време. Болезнената му гордост, нравствената му изтънченост и крехката му физика го обричаха на самота."
През късите и шумни междучасия той се уединяваше край прозореца, който гледа към Фонтанка. Отваряше книжка. Четеше. Откъсваше се от тази вселена на дребни главоболия и противни училищни интереси. Учениците се връщаха от двора, подреждаха се в редици, за да идат в столовата, връщаха се сред глъч и смехове. Фьодор Михайлович не чуваше нищо, не виждаше нищо. Той прибираше книгите си едва когато барабанчикът известяваше края на заниманията. Но често, както докладваше и главният надзирател Савелиев, Достоевски седеше посред нощ край малката си работна масичка в "кръглата стая" с боси нозе и наметнато на раменете одеало. Той пишеше на светлината на парченце фитил, боднато в тенекиен свещник.
В откритите преценки на дирекцията на училището за Достоевски се посочва: "Прилежен ли е ученикът? Много прилежен. Какви са възможностите му? Добри." И нищо повече. Не е изключено по това време той да е подготвял първия си роман - Бедни хора.

Странната личност на този "кондуктор", който презираше боравенето с оръжие, игрите, танците и благословените часове в трапезарията, будеше любопитството на съучениците му. Неколцина от тях успяха да се сближат с него и скоро бяха очаровани от неговия лиричен порив. Около него се обособи - непознато явление за училището - кръг от четиримапетима младежи, които разговаряха за поезия и дори за идеал.
Фьодор държеше под свое влияние съучениците си и направляваше първите им четива. Някои дължат на него откритието на гоголевия Шинел, романите на Дикенс, произведенията на Уолтър Скот.
Под предлог на някакво мнимо неразположение тези конспиратори, почитатели на "прекрасното и възвишеното", се събираха в спалнята и Достоевски им рецитираше стихове или им четеше проза с глухия си, задъхан, гръден глас. После прекъсваше, за да обсъжда прочетеното. При най-малкото възражение тонът се повишаваше, аргументите валяха като удари със сопа. Често момчетата от съседната зала виждаха как опонентът бяга с все сила, а Достоевски тича след него с разтворена книга в ръка, за да се опитва още да го убеждава.
"Когато си напишехме и научехме и започвахме да разговаряме помежду си, пише един от съучениците му, Фьодор Михайлович Достоевски влизаше в стаята и веднага приковаваше вниманието ни с вдъхновеното си слово. В полунощ, когато бяхме вече капнали от умора, Достоевски още стоеше подпрян на вратата, продължаваше да говори като в трескав унес. С дълбокия си глух глас той ни приковаваше и ние се привързвахме към него."
Но лиричният пламък на Достоевски му пречеше във военните занимания. Веднъж той беше дежурен при великия княз Михаил Павлович и в рапорта си бе пропуснал да произнесе най-напред формулата: "Ваше имперско височество."
"Какви негодници ми изпращат!", възкликнал великият княз.

За Достоевски най-суровият период от годината е времето на военните маневри в Красное село или Петерхоф. Още повече, че е останал без никакви средства. Ако е ужасна жега, няма пари да си купи нещо за разхлада. Ако вали, не може да си плати чаша горещ чай и дрехи за преобличане. Баща му се е оттеглил на село, отдал се е на пиенето и отчаянието до пълно безволие. Не иска да види никого. Не иска да чуе нищо.
"Изпратете ми малко пари колкото е възможно по-скоро, го моли Фьодор, така ще ме спасите от същински ад! Ужасно е да си в нужда!..."
И още:
"Скъпи ми, добри ми татко, не мислете, че когато вашият син ви иска парична помощ, то е за да си угажда... Имам глава на раменете си. Имам ръце. Ако беше само за мен, нямаше да ви моля дори за копейка, щях да свикна с мизерията... Но, скъпи татко, спомнете си, че в този момент "аз служа" в пълния смисъл на тази дума. Волюневолю трябва да се съобразявам с правилата на обществото, в което живея... Понастоящем за живота в лагера са нужни поне четирийсет рубли на ученик. (Пиша ви всичко това, защото сте ми баща.) В тази сума не включвам парите за чая и захарта. При това те са необходими неща. Когато съм подгизнал от дъжда в палатката или се връщам от учение, уморен, премръзнал и нямам чай, мога да се разболея - както ми се случи на маневрите лани. При все това, като си помисля колко сте притеснен, ще мина без чай. Моля ви само за най-потребното: да си купя два чифта обикновени ботуши."
Бащата на Достоевски има земи, определен доход и доста съкровищни бонове, които е отделил за зестра на дъщерите си. Той не харчи почти нищо в своята дупка на село. И непременно вярва, че исканията на сина му са основателни. Но отговорите на стария скъперник са шедьоври на дребнава лукавост, лицемерно доброжелателство; той се тресе от възмущение и отговаря:
"Приятелю, знай, че е осъдително, дори престъпно да мърмориш против баща си, който ти праща всичко, което му позволяват възможностите. Припомни си какво ви пишех на вас двамата преди три години по повод жътвата на пшеницата, която беше ужасна. Миналата година пак ти съобщих, че добивите са лоши... След всичко това ще се разбунтуваш ли срещу татко си, че ти пращал малко пари? Самият аз вече нямам дреха на гърба си. От четири години не съм си шил костюм, а старият е съвсем протрит. Нямам нито копейка за себе си. Но ще чакам. Пращам ти трийсет и пет книжни рубли, което по курса им в Москва прави четирийсет и три рубли и седемдесет и пет копейки. Харчи ги разумно, защото, повтарям ти, дълго няма да мога да ти пратя други."
Фьодор е отчаян.
"Жаля те, че си беден, брате, пише той на Михаил на 9 август 1838 година. Но и аз също не съм богат. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че през целите маневри не съм имал нито копейка в джоба? По пътя се разболях - изстинах (валеше непрекъснато, а нямахме подслон), но също и от глад, защото нямах с какво да си купя глътка топъл чай... Не знам дали някога тъжните ми мисли ще се разсеят..."
И в послепис:
"Имам един проект: да полудея."

На 31 октомври същата година той пише:
"Тъжно е да се живее без надежда, братко. Гледам пред себе си и бъдещето ме плаши. Потънал съм в ледена, полярна атмосфера, не проблясва слънчев лъч. Отдавна не ме спохожда вдъхновението; дори обратно, често се чувствам като в килията на шильонския затворник след смъртта на братята му..."
В това реторично вайкане се преплитат намеци за последните му четива: "Ласкаеш се, че много си чел. Но не си мисли, че те облажавам. Чел съм поне колкото теб в Санкт Петербург."
И действително Фьодор е изчел целия Хофман на руски и на немски, почти целия Балзак ("Балзак е велик...", пише той), Фауст на Гьоте и малките му поеми, също и Виктор Юго с изключение на Ернани и Кромуел. Виктор Юго е "просто ангелски". Но французите не го оценяват в истинската му величина. Що се отнася до Низар1, който се набърква да критикува автора на Оди и балади, "той лъже, макар че е умен човек".
Шилер прави изключително впечатление на Достоевски: "Научих Шилер наизуст, лягах и ставах все с Шилер..."
А пък Расин!
"Ти твърдиш, че у Расин няма поезия? Но чел ли си Ифигения? Можеш ли да кажеш, че не е върховно? Ами Федра? Ще бъдеш последният от човеците, ако поддържаш, че това не е най-възвишената природа и най-възвишената поезия. А Корней? Прочете ли Сид? Прочети го, нещастнико, прочети го и падни на колене пред Корней. Ти го оскърбяваш!..."
Получателят на тези писма е поне толкова екзалтиран, колкото и подателят им. Михаил чете и съчинява до полуда стихове. "Ох, татко, пише той на майора, гордей се с мен, вярвам, че не съм лишен от поетична дарба. Вече съм написал доста стихотворения... сега започвам да пиша драма."
Писмото започва със следното заявление, което вероятно е развълнувало до задушаване доктора:
"Да ми вземат всичко, гол да ме оставят, но да ми дадат Шилер и аз ще забравя целия свят!"
Поемите на Михаил въодушевяват брат му:
"Прочетох стиховете ти. Очите ми се насълзиха и душата ми дълго бе като в люлка."
В подкрепа на своето мнение той цитира възторжените думи на техния общ млад приятел Шидловски.
Шидловски беше странен младеж.
"Гледа го човек, прилича на мъченик, пише Фьодор. Страните му са хлътнали, очите му са пламнали и сухи..."
Братята Достоевски го срещнаха в деня на пристигането си в Санкт Петербург. Запознаха се в хана, където бяха отседнали. Когато узнаха, че този младеж, който кандидатстваше за служба в Министерството на финансите, е истински поет и възнамерява да издаде стиховете си, влечението им към него се засили безмерно. Дори майорът хареса красноречивия, културен и по байроновски мрачен юноша. Шидловски разведе из столицата младите си приятели и заедно отидоха да се поклонят в Казанската катедрала. По-късно при пътуванията си между Санкт Петербург и Ревел той щеше да служи за куриер между двамата братя.
"Познанството ми с Шидловски, твърди Достоевски, ми донесе много щастливи мигове, които са между най-хубавите в моя живот... Ах, каква искрена и чиста душа! Просълзявам се, когато ме споходят спомените за него!"
Фьодор и Михаил наистина са пленени, обсебени от този чиновникпоет, който пише: "Да, вулкан съм. Огънят е моята стихия", и така мисли.
Шидловски е влюбен в някоя си Мария, която се омъжва за друг. "Ако не беше тази любов, отбелязва Достоевски, той нямаше да бъде праведния, чистия, възвишения жрец на поезията."
Но това не е всичко. Религиозни съмнения изпълват душата на поета. Той се смята ту за прокълнат, ту за призван. Люшка се между богохулството и вярата. Нощем работи над историята на руската църква. Но не може да понася климата на Санкт Петербург и се оттегля на село при майка си. Сред самотата той изпада в истинска мистична трескавост и търси лек за безпокойствата си в стария манастирски ред. Напразно. Отчаян е, не вярва, че може да намери покой за душата си и скоро тръгва на поклонение в Киевската лавра. Един старецчудотворец го съветва, както по-късно Зосима ще съветва Альоша Карамазов, да потърси спасение сред хората. И Шидловски се връща в имението, но не сваля расото си на новоподстриган, често обикаля напосоки, спира в някоя странноприемница, проповядва Евангелието пред селяните, които го слушат благоговейно, гологлави. Шидловски умира през 1872 година.
Без съмнение този характер, раздвоен между християнското смирение на Альоша и сатанинското отрицание на Иван Карамазов съпровожда Фьодор Михайлович Достоевски и се отразява в цялото му творчество. Създание от "огън и лед". Както голяма част от героите му. Както и самият той.

Фьодор се проваля на един изпит и остава в същия курс:
"Не съм приет в по-горен клас, пише той на брат си. О, ужас!... Още една година, още цяла една година работа в повече ме чака!"
Той обвинява недобронамерения си преподавател по алгебра, че го е скъсал несправедливо. Този учител го мрази. Мразят го всички. "Ще ми се да смажа целия свят."
Изпраща на баща си всички свои оценки, от които ясно проличава какво мрачно зложелателство е продиктувало решението на комисията:
"О, Боже!... С какво те разгневих? Защо не ме дариш с твоите блага, на които би се радвал най-любещият от всички бащи? О, колко сълзи пролях!... Някои ученици отговориха по-лошо от мен, а бяха допуснати с протекция."
Отчаянието му е толкова силно, че той се поболява и няколко дни е на легло. Единствена утеха намира в книгите и в писмата от брат си. Той чака тези писма, изгарящ от нетърпение, а когато ги получи, не бърза да ги разпечатва, с часове ги носи в джоба си, и така удължава насладата.
Но понякога, като прочете писмото, какво разочарование! Михаил вече не е същият. Михаил говори за тоалети, запитва Фьодор дали си е пуснал мустаци, намеква за девойка, което не е платонично творение на поетическия му гений, а което съществува, нарича се Емили фон Дитмер и живее в Ревел. Михаил мисли да се ожени за тази девойка. Разбира се, това решение няма да му попречи да пише! Той се гмурка до забрава в лиризма. Веднага след сутрешната закуска се потопява с наслада във възвишеното. Но този поет, влюбен в момиче от плът и кръв, който дори няма оправданието, че преживява нещастна любов като Шидловски, не може да бъде извинен..
Фьодор пък много късно ще се пробуди за сантиментален живот. И то по какъв жалък начин!... В очакване на любовта той се стреми да разбира и трезво да оценява другите. Колко загубен се чувства изведнъж! Колко е нещастен!
"Аз съм сам, те са всички други!", отбелязва той в Записки от подземието.
В това време назрява ужасно събитие, което ще го съкруши докрай.

V
СМЪРТТА НА БАЩАТА
След като остави Михаил и Фьодор в Санкт Петербург, Михаил Андреевич Достоевски записа двамата си по-малки синове в училището на Чермак. После замина за Даровое да се грижи за имението. Той отведе със себе си дъщеричките си Вера и Александра.
Самотата в Даровое беше зловеща. Майорът започна да пие, напиваше се, получаваше световъртежи и халюцинации. Нянята Альона Фруловна разказва, че го чувала да разговаря на висок глас с призрака на жена си. Той я запитвал и си отговарял, като променял гласа си и използвал обичайните изрази на покойната. Вечер се втурвал най-неочаквано в стаята на дъщерите си Вера и Александра и проверявал под леглата, за да се увери, че не са скрили някой любовник. После излизал от там и блуждаел от стая в стая, като се окайвал за проваления си живот, за несправедливо сполетялата го скръб, за досадата от живота. За да разсее унинието си, той взе прислужницата Катерина за своя любовница. Помисли също и да се ожени за богатата Александра Лагвенова, която притежаваше имение в околността. Но не се реши да є направи предложение.
Реколтата не беше ни добра, ни лоша. Михаил Андреевич се оказа неспособен да предотврати упадъка на имението. Станеше ли нужно да се вложат средства, за да се подобрят добивите, той губеше и ума, и дума, колебаеше се и накрая се отказваше да прави разходи. Беше неимоверен скъперник. Дъщеря му Барба наследи от него тази болест. След смъртта на своя съпруг, макар че бе натрупала голямо богатство, тя отпрати прислугата, отказа да затопля жилището си и за икономия взе да се храни само с хляб и мляко. Когато узна за смъртта на баща си, каза: "Едно куче трябва да умре като куче."
През 1893 година крадци я убиха и изгориха трупа є.
Михаил Андреевич бе непоправим педант и жесток човек. Тези негови недостатъци се изостриха от бездействието в Даровое и от отчаянието му.
Той стоваряше върху селяните мрачното си настроение.
Веднъж мужикът Федотя не го бе забелязал и го отмина, без да го поздрави. "Върви в конюшнята да те нашибат", заповяда майорът.
На мига присъдата беше изпълнена.
През зимата крепостните не знаеха как да се държат с него. Ако го поздравяваха: "Негодници, крещеше майорът, нарочно сваляте шапка, та да изстинете и да не работите!" Ако не го поздравяваха, боят с пръчки беше неизбежен.
През 1839 година селяните направиха заговор да убият "лошия господар".
Една юнска утрин майорът извика всички мужици, за да извозват тор. Трима души от село Черемашни не се явиха.
- Защо? - пита Михаил Андреевич.
- Болни са - отговаряше старшият.
Майорът се заканва с пяна на уста и размахва тежка тояга:
- Ще ги излекувам с това!
Кочияшът беше на страната на заговорниците, но се уплаши и за малко не ги издаде:
- Не отивайте, барин, извика той. Може да ви се случи нещо лошо.
Михаил Андреевич тропа с крак:
- Не искаш да ги излекувам ли? Впрягай конете и то незабавно!
Селянинът вдига рамене и се запътва да приготви екипажа.
Когато пристигат в Черемашни, докторът забелязва своите трима "болни" да се шляят между къщите.
- Защо не сте на работа?
- Уморени сме, отговаря единият.
Докторът размахва тоягата и започва да ги налага. Те бягат към запустял двор. Когато господарят им ги настига, един едър смелчага с грубо лице, Василий Никитин, го напада откъм гърба и извива ръцете му. Другите двама не помръдват, стоят като вцепенени.
- Какво стоите? Заклехме ли се или не? - се провиква Василий.
Мужиците откликват на призива, спускат се върху нещастника, завързват го и го повалят на земята.
Не го удрят, за да не оставят следи. Пъхат нож между зъбите му, за да му разтворят челюстите, наливат алкохол направо в гърлото, макар че жертвата се гърчи и хърка. После запушват устата му и го душат. Но господарят им е жилав. Тогава един от нападателите притиска силно гениталите му с юмрук. Тялото се извива, вцепенява се и се отпуска. "Получи си заслуженото."
Качват умиращия в колата. Кочияшът, смъртно бледен от уплаха, удря с камшик конете и те политат през затихналите ниви.
Но тревога терзае убийците: религиозната благопристойност не позволява да се остави един християнин да умре, колкото и ненавистен да е той, без да му се даде възможност да се изповяда. Какво да се направи?
Тримата съучастници поставят жертвата си под един дъб и се запътват да търсят попа на съседното село.
Когато той пристига на мястото, Михаил Андреевич още диша, но не може да говори. Свещеникът приема безмълвната му изповед и последния му дъх. "Какво си му направил?", пита той кочияша. "Задушил се е" - отговаря кочияшът.
Следствието не установи нищо. Близките също се постараха да потушат скандала, защото ако съдиите биха установили, че покойникът е убит, всички селяни на Черемашни щяха да се окажат замесени в престъплението и изпратени в Сибир. Подобна мярка би разорила семейството, без да му донесе и най-малкото морално удовлетворение.

Фьодор Михайлович научи за смъртта на баща си, когато беше във Военно-инженерното училище. Един месец преди това той му беше писал гневно писмо, защото имаше належаща нужда от пари. Вероятно и предишната вечер пак той бе проклинал скъперничеството и коравосърдечието му. Точно когато старият Достоевски е предавал богу дух с изтерзано тяло и широко отворени от ужас очи, неговият син се е бунтувал срещу баща си и го е упреквал за старческия му егоизъм. Престъплението на мужиците се прехвърляше върху Фьодор Михайлович. Той като че поемаше върху себе си вината за едно убийство, което не беше извършил. Сякаш се нагърбваше с някаква отговорност, понятна само за него, която щеше да заличи пряката вина на убийците. Той се чувстваше виновен без оглед на човешките закони. Това откровение го заслепяваше със строгостта на една безспорна истина. Той силно се разтресе, сгърчи се, строполи се хъркащ, с пяна на уста. Не беше ли това първият епилептичен припадък? Може би. Така или иначе, Фьодор никога нямаше да спомене това събитие в кореспонденцията си.
Но сътресението беше прекалено силно, за да не остави тутакси своя отпечатък. Признанието за този дълбок душевен срив трябва да се търси в книгите му. И преди всичко в Братя Карамазови. Смердяков убива стария Карамазов. Но той е по-малко виновен за това убийство от първородния син, Иван Карамазов, който го бе мечтал, без да го извърши:
"Главният убиец сте вие, не аз, макар че аз убих", казва Смердяков.
"До такава степен ли желаех смъртта на баща си?", пита Иван Карамазов.
И в Бесове Пьотр Степанович удушва съпругата на Ставрогин, а Ставрогин приема отговорността за този акт, който тайно е пожелавал.
"Аз не убих, казва обаче той, дори бях против."
Но достатъчно е само мълчаливото съгласие, едно кимване, едно незабележимо охладняване на чувствата и ето, че сме станали вече съучастници. Странното въздействие на мисълта върху материята и обратно, въздействието на материята върху мисълта, обсебва Достоевски. Етикетираните закони на природата, находчивите заключения на естествените науки, хладните математически конструкции се наслагват едни над други, за да изградят "каменна стена".
"Разбира се, няма да разбия стената с челото си; но няма и да се примиря само защото стената е от камък."
Той няма да се примири. Ще се опита да премине отвъд нея. А щом я премине, ще попадне на една нелогична почва, която е истинската родина на неговите герои.
Като последица на изпълнената смъртна присъда срещу Михаил Андреевич синът ще навлезе в тази странна територия, която вече не е реалността и която не е небитието, на която невинните по земните закони са виновни по други неизказани закони, на която действията не зависят вече от техния автор, на която чувствата служат за доказателство, на която идеите се изпаряват, на която нищо не е сигурно, нищо не е точно определено, нищо не е предварително отсъдено. И с всеки следващ удар на съдбата той все повече се отдалечава от очевидните истини и се приближава към мистерията.
"Има такива неща, които човек се опасява да разкрие пред самия себе си..."

VI
ПРИЗВАНИЕТО
От изпит на изпит Достоевски стигна до чин лейтенант.
Най-напред нае малко жилище с другаря си Тотлебен, после огромна квартира, за която плащаше хиляда и двеста книжни рубли и в която само една от стаите беше обзаведена. Но хазяинът му се стори симпатичен. И това му бе достатъчно. Също и ординарецът му Симон е много свестен човек и не му се налага да му прави забележки:
"И да ме краде, казва той, от това няма да се разоря."
Действително парите никога не му стигат, макар че заплатата и това, което му изпраща неговият зет Карепин, настойникът на семейството, му осигурява годишен доход от пет хиляди рубли...
Животът му по това време е необикновено оживен, но и обезличен. Всяка сутрин посещава офицерските курсове в училището. Всяка вечер излиза. Обича представленията на Александровския театър, балета, рециталите на Лист. А следобедите се затваря в стаята си и работи сред гъст и синкав цигарен дим. Цветът на лицето му е мъртвешки. Жлезите по врата му са отекли. Кашля. Говори трудно с прегракнал, хриптящ глас. Доктор Ризенкамф, приятел на двамата братя, идва от време на време да го види и му донася лекарства, които Достоевски отказва да взема.
През 1840 година Михаил идва в Санкт Петербург, за да се яви на някакъв изпит. Остава чак до февруари 1841 година. В навечерието на заминаването си за Ревел организира другарска среща, на която Фьодор прочита двете драми, които е написал: Мария Стюарт и Борис Годунов. Ръкописите им са загубени. Но според хора, които познават тези творби, авторът широко се е възползвал от Шилер и Пушкин.
Най-сетне Михаил напуска столицата, за да се върне в Ревел, където се оженва против волята на своя настойник за младата Емили фон Дитмер, за която толкова често е говорил в писмата си. Няколко месеца по-късно при Достоевски идва малкият му брат Андрей, за да продължи образованието си в Санкт Петербург. Фьодор Михайлович не обича това отпуснато и придирчиво момче.
"То има толкова безличен характер, че всички го избягват", пише той на Михаил.
За щастие още през декември 1842 година Андрей е приет в Училището по архитектура и Фьодор Михайлович отново намира любимото си усамотение.
Парите се топят. Достоевски харчи големи суми на билярд и на драго сърце се оставя слугите да го крадат. Заминава за Ревел. Ще става кръстник на първия син на брат си. Михаил и съпругата му са ужасени от болнавия му вид и от сиромашията му. Купуват му дрехи и бельо. Те молят доктор Ризенкамф да се премести при Фьодор, за да може да следи разходите му. Докторът се съгласява.
Но това съжителство ни най-малко не спасява бюджета на Фьодор. Когато някой бедно облечен пациент дойде за преглед при лекаря, Достоевски го отвежда в някое ъгълче, разпитва го подробно за личния му живот и му дава пари, за да възнагради искреността му.
"Той си е все беден, пише Ризенкамф на Михаил, а хората около него живеят добре. Обират го безмилостно."
Един хубав ден Достоевски влиза при доктора с уверена стъпка и високо вдигната глава. Изглежда щастлив и самодоволен: "Получих хиляда рубли от Москва."
На другия ден пак се появява, но с клюмнала глава и моли приятеля си да му даде в заем пет рубли. Част от голямата сума е загубил на билярд, а другата му откраднал шивачът, когото повикал у дома си, и не заключил предварително парите.
След известно време, без въобще да е обезсърчен, той се свързва с някакъв неудачник от германски произход със съмнителна професия. Кани го на вечеря, на чай, разпитва го и си води бележки. Разбира, се той му заплаща за тези срещи. Мъдрият Ризенкамф е отчаян. Но нови хиляда рубли спасяват Фьодор от затруднението. Уви, за кратко! Той е силно зарадван от добрата новина и поръчва вечеря в ресторант "Доминик". След вечерята пожелава да изиграе една партия домино с някакъв подозрителен тип от заведението. Всъщност играе на двайсет и пет и загубва до последната копейка. За тези свои безпътства заплаща, като сключва заеми при висока лихва, храни се само с хляб и мляко и героично се лишава от посещения на театър.
При все това Фьодор Михайлович преминава последните конкурси и е зачислен на действителна служба към чертожническите инженерни бюра.
Датата е август 1843 година. Един месец по-рано, на 17 юли 1843 година, в Санкт Петербург пристига Балзак, за да се срещне с госпожа Ханска, която не е виждал от седем години.
Присъствието в столицата на един писател, когото отдавна е считал за свой учител, засилва още повече възторга на Достоевски от автора на Човешка комедия. Веднага той решава да преведе Евгения Гранде.
"Преведох Евгения Гранде от Балзак, пише той на брат си. (O, merveille, merveille!...1) Преводът ми е недостижим. Ще ми платят поне 350 книжни рубли. Но в името на божиите ангели, изпрати ми 35 рубли (цената за преписа). Заклевам ти се в Олимп и в евреина Янкел (героят от драмата, която завърших), и в какво още? Може би в мустаците ми, които, надявам се, ще поникнат някой ден, че половината от това, което ще изкарам от Евгения ще бъде за теб. Dixi.2"
Междувременно доктор Ризенкамф напуска Санкт Петербург, без да е успял да втълпи на Достоевски "принципите на немската икономика". Все едно! Голяма новина утешава Достоевски след отпътуването на приятеля: преводът на Евгения Гранде ще бъде публикуван в Репертоар и Пантеон. Но главният редактор е орязал една трета от произведението.
"Какво предателство!" - стене Достоевски.
Всъщност самият той е извършил предателство към Балзак с превода си.
Подходил е с опасно увлечение. Не е съумял да остане в рамките на една честна адаптация. Раздул е чувствата, пресилил е епитетите, потопил е в екстравагантна атмосфера скромната история на една провинциалка. "Страданията" на героинята стават под неговото перо "дълбоки и страшни терзания". Лицето є, което в произведението на Балзак "е обгърнато в сияние като красив разцъфнал цвят", у Достоевски е "увенчано с небесен ореол". Не е ли по-добре така? Той е доволен. Съветва брат си да преведе Дон Карлос на Шилер. Михаил изпълнява незабавно препоръката.
"Получих Дон Карлос, пише Фьодор, и бързам да ти отговоря. Преводът е добър, на места дори превъзходен, но има няколко несполучливи редове: то е защото много си бързал. Позволих си да поправя някои изрази, да изкусуря звучността на някои стихове... Ще отнеса Дон Карлос на тези тъпоумници от Репертоар, та да зинат от удивление, а може пък да го дам на Отечественние записки... Но бъди спокоен, няма да им го предоставя за една хапка хляб."
Терзае го мащабен план. Смята да публикува пълните съчинения на Шилер на три етапа. "Що се отнася до издателя, по-късно ще видим кой ще е, но фактите говорят, че е най-добре човек сам да издава произведенията си."
Той трескаво реди цифри на хвърчащи листчета: толкова за хартия, толкова за печат, толкова за подвързия... Всичко е предвидил. Но въпреки това начинанието се проваля. Чия е вината? По дяволите! На неговата работа на чиновник, "която го отегчава като порция картофена яхния".
На 30 септември 1844 година той пише на брат си:
"Изпаднал съм в адски тежко положение. Ще ти обясня. Току-що си подадох оставката, защото... защото, кълна ти се, повече не можех да продължавам. Животът минава напразно, когато човек губи най-доброто си време за такива работи... И накрая ето кое е най-важно: поискаха да ме изпратят в командировка; но моля ти се, кажи ми, как мога аз без Санкт Петербург?..."
Фьодор е затънал в дългове и съвсем не му е ясно как ще се препитава.
"Писах у дома, че имам хиляда и петстотин рубли дълг, защото зная, че са свикнали да ми изпращат една трета от това, което съм им поискал. Ако тези московски прасета се забавят, загубен съм."
Той е предвидил точно:
"Получих от Москва петстотин рубли", пише Фьодор няколко месеца по-късно. Но вече тази сума не е достатъчна да покрие дълговете му. Отвсякъде го притискат кредитори, той се варди, задъхва се, крои планове да превежда, да адаптира произведения.
"Казваш, че спасението ми е в драмата. Но за една постановка се иска време. А значи, че и заплащането ще се забави!"
Фьодор е съгласен да се откаже от наследството си, стига да получи незабавно петстотин рубли. Готов е да призовава и дявола, само за да получи няколко лиарда1. И пак - мляко, хляб, чай, ледено жилище, самота.
Веднъж на един ъгъл в града среща своя стар училищен другар Григорович. Двамата приятели сърдечно се прегръщат. Достоевски споделя с него тревогата си за оставката, неясните си планове, надеждите си. Григорович, обратно, е доволен - желанията му са изпълнени: пише, публикува, плащат му добре. Този хубав, елегантен младеж с гъвкава походка, красноречив, смайва Достоевски. А на Григорович му харесва необузданата възбуда на неговия другар. Единият е духовит, лекомислен, бъбрив. Другият - мълчалив, неспокоен, пламенен. И все пак се разбират чудесно още от първата дума. Григорович повлича Достоевски към квартирата си и му чете Латернаджията, произведение, което току-що е завършил. Възторг. Приветствия. Клетви за вярност. Планове. Отсега нататък не могат един без друг. Наемат жилище, в което ще живеят заедно. Но още в началото на месеца средствата и на двамата приятели са изчерпани.
Достоевски работи денонощно върху творба, за която не желае да говори. Григорович вижда как се трупат на работната маса листа, изписани с дребни, закръглени като маниста букви, "доста сходни с почерка на Александър Дюма, баща".
От време на време Фьодор Михайлович усеща преумора, спира да пише, пие чаша чай, отваря книга: Жорж Санд или Бележки на дявола от Фредерик Сулие... Григорович го умолява да се раздвижи. Фьодор се съгласява и двамата излизат. Но чистият въздух, светлината, уличният шум се струват непоносими на Фьодор. Вие му се свят. Пребледнява. Опира се на ръката на приятеля си, който се вижда принуден да го върне вкъщи с карета.
Една сутрин, когато се разхождат, виждат погребение. Начело върви свещеник с кръст в ръка, след него пристъпва шествие с хоругви. Следва хор. По-назад катафалка, теглена от бавно пристъпващи коне. Ковчегът е отхлупен. Вижда се лицето на мъртвеца, сиво като гума. Венец от бяла хартия с обредни надписи е опрян на челото му. Между вдървените му ръце е закрепена малка икона. Фьодор потръпва, обръща се, иска да избяга. Но при първите стъпки рухва на земята, разтърсен от нервна криза. Около него се струпват минувачи. Помагат на Григорович да го пренесе до близката млекарница. С голяма мъка го свестяват.
Следващите дни Достоевски е мрачен, сломен, сякаш отсъстващ. Говори едва. Яде малко. Не иска да пише.
После отново се залавя за работа. Каква е тя? Единствен брат му Михаил знае тайната. Фьодор Михайлович му е писал в Ревел: "Имам една надежда. Привършвам роман от величината на Евгения Гранде. Доста е оригинален. Вече го преписвам..."
На 24 май 1845 година пише пак: "Много съм доволен от моя роман. Той е едно строго и ясно произведение. Вярно е, че има и няколко сериозни недостатъци..."
Грижата за съвършенство му пречи да го публикува.
"През февруари започнах да съкращавам, да изглаждам, да вмъквам нови неща. Към средата на март приключих и останах доволен... Заклех се, колкото да ми е трудно положението, никога да не пиша по поръчка. Поръчката смазва, унищожава всичко. Искам всяка моя творба да бъде точна и хубава. Виж Пушкин, Гогол - и двамата пишат малко, и двамата ще имат паметник."
Фьодор упреква брат си, че не оправдава неговата страст постоянно да поправя:
"Съдбата на първите произведения е да бъдат преработвани безкрайно. Пушкин нанася безброй поправки и на най-малките си произведения. Гогол лустросва разказите си повече от две години.
Щом книгата е завършена, трябва да се публикува. Но в едно издателство няма само един диктатор. Има двайсетина, а да отпечатваш сам е като да пробиваш своя просека..."
Той се съветва с опитни приятели, които не му препоръчват да издава книгите си на свои разноски.
"Кой ще извести на публиката за новата книга? Книжарят нищо няма да направи за един неизвестен писател."
Достоевски е уморен от борбата и решава да предложи книгата си на Отечественние записки. Но предварително е обезсърчен. Ще отхвърлят ръкописа му. Ще го смажат от критики. Няма да го разберат. Той самият не е сигурен дали се разбира.
"Ако не пласирам романа си, пише той, може би ще се хвърля в Нева. Какво да правя? За всичко помислих. Няма да го преживея, ако умре моята фиксидея."
Тази "фиксидея", която никога не назовава в писмата си, ще бъде озаглавена Бедни хора и ще бъде неговият първи роман.

Как да се съчетаят литературните възторзи на Достоевски, любовта му към лиризма, към "красивото и възвишеното", към благозвучното и патетичното със скромната история на Бедни хора?
От една страна Шилер ("Боли ме само като чуя да се произнася името на Шилер!"), Виктор Юго ("Той е несравним!"), Корней ("Единствено оскърбени ангели могат да говорят така!"), Расин ("Той ограби Омир, но по колко възхитителен начин!"), Жорж Санд ("Спомням си, че когато за първи път прочетох нейна творба, цяла нощ ме тресе!"), Уолтър Скот ("Как е могъл за няколко седмици да напише толкова великолепни произведения като Mannering например?"), Шекспир, Пушкин, Ламартин, Байрон с цялото им шествие от благородни любови, силно сценични престъпления, елегийни тъжби и от друга страна - бедният писар Девушкин, пристегнат в своята жалка униформа, подслонен в мизерна дупка и затоплен само от нежността на девойка, която живее в същата купчина съборетини. От една страна оркестърът на страстните бури, а от друга - самотната флейта на обичта.
Посредством коя загадъчна алхимия тези романтични и класически приноси са доставили сивкавия и благ материал на Бедни хора? В резултат на каква странна операция благородните бандити, лунните принцеси са се сгърчили до измеренията на тези нищожни граждани? С каква чудотворна машинария венецианските декори са се превърнали в тъмни улички, мансарди, вертепи?
Действително Достоевски се възхищаваше също и от Балзак и от Гогол, майсторите на новия реализъм. Но признаваше ли той тяхното превъзходство пред армията на "възвишените господа"? Види се, не е било така. Не изпита ли той нужда да възвиси преживяването на Евгения Гранде, когато се зае да преведе книгата? Не завърши ли адаптацията на труда на Балзак с тържествено обръщение, в което сравнява дъщерята на Сомюр със статуя от Древна Гърция? Характерите на Балзак му се струват твърде безцветни в сравнение със собствените му въжделения. И ето че той измисля още по-безлични! Променил ли бе Достоевски за няколко месеца своите художествени възгледи? Изпитал ли е шок от някое литературно или сантиментално откровение?
Нека си припомним юношата от Замъка на инженерите. Той се опиянява от стихове и романи: вживява се в образа на "Перикъл или Мариус, или на християнин от времето на Нерон, или на странстващ рицар в някой турнир, или на Едуард от Манастира на Уолтър Скот!". Обявява се за приятел на поета Шидловски. ("Да, аз съм вулкан, огънят е моята стихия.") Той се разплаква от елегиите на брат си. Не познава нищо от живота. Стените на училището, както някога и стените на Мариинската болница го ограждат в един сън от прелест и светлина и той дори не помисля, че би могъл да се пробуди. А после вратите се разтварят.
Пред него се разкрива Санкт Петербург с шумните му улици, съвсем нови дворци, административни сгради, тъпкани с писари, а веднага щом се излезе от кварталите на лукса, се появяват големите казармени домове, които подслоняват несретното множество на дребните чиновници, на лихварите, на надомните занаятчии, на проститутките и студентите. Мръсни гостилнички, вонящи на тютюн, на опърлени парцали, на помия. Слепи улички, осветени от фенери, закачени на дървени стълбове. Лошо поддържани дюкянчета, в които устати и язвителни жени чакат клиента с чаша чай в ръка.
От стените на този град, построен върху мочурища, струи лепкава влага. Млечна мъгла размива покривите. Пухкав сняг се плъзга и скрипти под токовете. Минувачите бързат. Те са мрачни, отрудени. Мислят си за канцеларията, за въжделеното повишение, за търговията. Достоевски се движи между тях като сомнамбул. През първите дни върви все още обгърнат в сънищата. Но постепенно се пробужда за нов живот. Отваря очи. Просветлението дойде край брега на Нева, разказва той в своите Миражи от Санкт Петербург в стихове и проза.
При минус двайсет градуса студ. Беше почти нощ. От ноздрите на конете, впегнати в карети, изригва гъста пара. Реката е скована в бяла, бляскава като захар маса. Отдясно Адмиралтейството извисява стрелата си към ледено, жълто-виолетово небе. Снопове твърд сняг са надвиснали по колоните пред Сената и Синода.
"Странна мисъл трепна в главата ми... Стори ми се, че в този миг проумявам нещо, което вече бях предчувствал, без да съм го изразил; като че ли се пробуждам в нов, чужд свят, който съм познавал от мъгляви разкази, от загадъчни знаци. Вярвам, че от този миг започна истинското ми съществуване."
И кой е светът, в който Достоевски се пробужда?
"Бяха странни, чудати фигури, съвършено прозаични, които нямаха нищо общо с Дон Карлос, нито с Поза, но които бяха същински титулярни съветници, само че титулярни съветници от някаква чудата разновидност."
Да, всички тези чиновници с премръзнали носове, всички тези девойки с проскубани маншони вероятно изпитваха чувства, които по нищо не отстъпват на изживяванията на достолепните герои. Канцеларските плъхове, болните момичета, вманиачените старци, пияниците, всички живееха със своята тайна, своята страст, своята преданост или със своето престъпление.
"Чест и слава на младия поет, чиято муза обича наемателите на мансардите и мазетата и казва на обитателите на позлатените дворци: "Те също са хора, те са ваши братя", пише критикът Белински.
Хора, братя - Достоевски го разбира като някаква щастлива тръпка. Ориенталските декори рухват, силуетите от голямата история политат завинаги в небитието. Остават само бедните, унизените, оскърбените.
"В мрачен ъгъл тупти сърце на непорочен и благороден съветник, безкористен и предан на своите началници, и заедно с него, огорчено и тъжно малко момиче. Тяхната история раздира душата ми."
Достоевски бе намерил своя път.

VII
БЕДНИ ХОРА
"Влез, Григорович, настани се. Приключих преписа на моята книга. Искам да ти я прочета."
Достоевски е седнал на канапето си. На масичката пред него има отворена тетрадка с карирани листа от голям формат: ръкописът на Бедни хора.
Любопитството гложди Григорович. Той винаги се е възхищавал от Достоевски. Винаги е съжалявал, че другарят му, толкова културен, толкова интелигентен, чувствителен, още не е написал друго, освен драматични есета без бъдеще.
"Как се получава така, си казвах аз, вече съм написал и издал някои незначителни произведения и вече се считам, така да се каже, за писател, а Достоевски още не е произвел истинска литературна творба!" (из Спомени на Григорович)
По-нататък Григорович ни разказва как е протекло четенето на Бедни хора. Вероятно той също е очаквал новото произведение на Достоевски да е някакъв сурогат на Мария Стюарт и Борис Годунов. Но още с първите изречения е разбрал, че се е лъгал.
"Историята е проста, пише Достоевски в Унижените и оскърбените, както във всекидневната действителност. И героят не е някой голям човек или историческа личност от типа на Рославлев или Юри Милославски. Той е обикновен чиновник, изкупителна жертва, дори възглупав, чиято всекидневна униформа дори няма копчета."
Романът е написан под формата на писма.
Двамагерои:Девушкин, невзрачен чиновник, възрастен, невежа, несретник, добър до себеотдаване, до саможертва.
Срещу квартирата му живее млада жена - Варенка, която има неясно родство с него, но тя не желае да го приеме при себе си, защото се страхува от клюки.
Затова си пишат.
Тя е нещастна. Той е нещастен. Той я обгражда с бащинска, неумела, нежна, обаятелна обич. Тя се опитва да образова стария си приятел. Културна е. Чела е. Размисляла е. Говори за мъките си с кротка разсъдливост. Разказва му живота си: примирено детство, внезапно пламнала любов към един туберкулозен студент, смъртта на студента, мъка.
Тази кореспонденция е жизнена необходимост за Девушкин. Значи не е сам. Живее за някого. Работи, лишава се за някого. С трескава радост продава дрехите си, взема работа за препис вкъщи, сключва заеми, за да може да купи бонбони и цветя за приятелката си. Но бедността го дебне. Униформата му е протрита. Обувките му са останали без подметки. Пък Варенка е болна. А съседите го подозират, че поддържа съмнителни отношения с нея.
"Това е съюз на дявола с едно дете", казва хазяйката. Един драскач, който живее в същата сграда, обявява Девушкин за Лъвлейс1. В канцеларията разсилният се отнася с неуважение към него.
"Знаете ли кое ме съсипва, Варенка? Не безпаричието, а всички тези житейски угнетения, всички тези шушукания, тези леки усмивки, тънки намеци..."
Ами как да го уважават, щом ботушите му са продупчени и лактите на униформата му - протрити.
"Ако някой от моите началници забележи колко ми е неугледно облеклото!... Цяло нещастие, Варенка, нещастие, истинско нещастие!..."
Но ето че тъкмо в този момент "Негово Превъзходителство" го привиква, за да му обърне внимание върху една грешка в преписа. Докато Девушкин стои пред него в стойка "мирно", едно копче на дрехата му изхвръква и се изтърколва точно пред нозете на генерала. Свършено е с репутацията му. Той ще бъде мъмрен, на мига ще бъде уволнен. Но "Негово Превъзходителство" е умилостивен от жалкия вид на писаря, разпитва го, стиска му ръката и му дава сто рубли да постегне облеклото си.
"Заклевам ви се, че тези сто рубли имат за мен по-малко значение от ръката, която благоволи да ми подаде "Негово Превъзходителство", на мен, недостойния, на мен - една сламка, един пияница..."
Защото междувременно той бе започнал да пие, за да достигне до дъното на своето окаяно положение. Сега той е богат. Може да изправи гръбнак.
Но ликуването му е краткотрайно. Един охолстващ и малко порочен господин е поискал Варенка за съпруга. Тя се съгласява, защото е изтощена от болестта и лишенията. Отсега нататък започват истинските изтезания за Девушкин.
Варенка, иначе тъй улегнала, тъй сериозна, сега е силно възбудена от мисълта за всички покупки, които трябва да направи, за да приготви чеиза си. Някакво лекомислие, някакво трескаво безгрижие диктуват тона на последните є писма. Бъдещият є съпруг є дава пари за тоалети и накити. И Варенка с жестоко простодушие възлага на Девушкин да направи покупките.
"Монограмите на кърпичките трябва да са избродирани на гергеф, на гергеф, разбирате ли? На гергеф, а не с плосък бод... заръчайте му, за бога, на пелерината да пришие малки реснички от гайтан и освен това да гарнира яката на пелерината с дантела или широк волан."
Девушкин, потънал в отчаяние, губи и ума, и дума в тази бъркотия от женски парцали, украси, копчета и шнурчета. Въпреки това тича наляво-надясно със затрогваща готовност, посещава шивачи, бижутери, кожари.
"Ставаше дума за воланчета във вашето писмо. Ами! Тя също говореше за воланчета. Само че, майчице, забравих какво ми каза за воланчетата..."
Най-сетне сватбата се е състояла. И в прощалното си писмо Девушкин, който до този момент се е възпирал да се оплаква, дава воля на отчаянието си. Изреченията му са напълно объркани. Иска да обясни бързо, бързо, колко обича своята Варенка и каква ужасна празнина ще издълбае около него отпътуването є. Книгата завършва с един вик:
"Не е възможно това писмо да е последно!... Как тъй нашата кореспонденция ще спре тук така изведнъж?... Не, аз ще ви пиша и вие също ще ми пишете... Варенка, моят стил добива вид. О, скъпа моя, какво ли говоря за стил!... Ето, в този момент аз не зная какво пиша, съвсем не зная, нищо не зная, не препрочитам какво съм написал, не си поправям стила. Мисля само да ви пиша, да ви пиша колкото може повече... Обична моя, скъпа моя, майчице..."
Безспорно романът Бедни хора е вдъхновен от Шинел на Гогол. Чудатият титулуван съветник, възпитан в благоговейна почит към началниците си и любов към "преписа", безличният гражданин на Санкт Петербург, осмиван от колегите си, затъпял от лишенията, които с евангелска кротост приема и се примирява с всичко, е наистина по-малкият брат на Акаки Акакиевич, чийто образ Гогол обезсмъртява. Но героят на Гогол е просто жалка гротеска. Той задържа вниманието със своята нищожност. Девушкин на Достоевски е възхитителен с някои черти. Неговата милозливост, преданост, дискретността, която съумява да запази в несретата, са проява на рядка нравствена извисеност. Смешното не го убива, то подсилва качествата му. Неговата посредственост не докосва сърцето му. Той страда и това го спасява от окарикатуряването.
Около него вегетират побратимите му, между които най-забележителен е бащата на туберкулозния студент Покровски. Този старец, пияница, лъжец, отритнат от обществото, е проникнат от безкрайна плаха нежност към сина си, чиято образованост и независимост дълбоко почита. Бащинската обич и простодушието са изкуплението за пороците му.
"На пръв поглед човек можеше да си помисли, че се срамува от себе си, и сякаш полагаше усилие да се смалява... Единствената следа от благородни чувства, която беше запазил, бе огромната му обич към сина ..."
Друг ярък образ в Бедни хора е наемателят Горчков. Той е замесен в процес, в който се решават честта, бъдещето, състоянието му. Съдът постановява: той е невинен. Щом произнасят присъдата, Горчков не може да си намери място от радост. Той се обръща към всекиго със странни думи: "Моята чест... честта... доброто име... децата ми..."
И същата нощ умира от вълнение, от радост.
Така още с първия роман става ясно кои ще бъдат второстепенните теми на Достоевски. Стадото на фигурантите е налице в пълния си състав. Изгубилият уважението на децата си баща, когото ще видим в образа на Мармеладов от Престъпление и наказание и в образа на стария Карамазов от Братя Карамазови, в образа на Иволгин от Идиот, генерал "в оставка и нещастен". Добродушните пияници ще населяват всичките му бъдещи книги. Нали възнамеряваше да озаглави Престъпление и наказание - Добрите пиянища? В образа на Ихменев от Унижените и оскърбените разпознаваме старец, който, уволнен след един процес, се напива от гордост, макар и стигнал до най-голямо унижение. Порочните богаташи, загледани в "оскърбените от живота" девойки, са Лужин и Свидригайлов от Престъпление и наказание...
Всички, почти всички са тук при първата проверка. Но характерите им са едва набелязани, авторът още ги изпробва, както прави акварелистът, когато проверява цветовете в долния край на белия лист.
По-късно ще добие смелост. Ще вижда по-мащабно. Ще рисува с по-голям замах. От тази грижливо подготвена палитра, каквато е Бедни хора, ще излязат картини на голямата епоха. От колебливите акорди ще се роди чудотворната симфония Братя Карамазови.
Но за създаването на крупните произведения трябва да се почака, докато Достоевски се пробуди за главните теми на своето изкуство. Защото Девушкин и Варенка са още уединени в себе си. Липсва им небе над главата и сянка в нозете. Те страдат, но страданията им са нравствени, социални, материални, земни. Те не познават метафизичните мъки. Живеят в свят, за който "две по две прави четири". Един герой отсъства от разпределението на ролите: Бог. Ще трябва да дойде изпитанието на ешафода и заточението в Сибир, за да се появи той на заден план във вселената на Достоевски.
Така или иначе, Григорович е покъртен от Бедни хора. Той изказва възторга си многократно и иска да стане прав, за да стисне ръцете на Фьодор Михайлович. Но другият продължава невъзмутимо да чете с унил, причиняващ болка глас. Като изслушва последното изречение на книгата, Григорович плаче, прегръща автора и го умолява да му повери ръкописа си. Той ще го предаде на поета Некрасов, който възнамерява да издава списание. Некрасов горещо го подкрепя. Уверен е в успеха му.

Чуден младеж е този Некрасов! Баща му, бивш военен, скъперник и суров човек, искал синът му да постъпи в гвардейски полк. Некрасов се скарва с баща си и започва да посещава свободни курсове в университета. Родителите прекъсват издръжката му. Младежът води мизерен живот в Санкт Петербург. Краде хляб от ресторантите. Спи в нощните приюти. Но има необикновено силна амбиция. С похвално увлечение пише малки статии, разкази, пиеси в стихове, за които вестникарските редакции му заплащат оскъдни хонорари.
Едно от стихотворенията му, На път, възхищава Белински. Прочутият критик насърчава дебютанта, съветва го, напътства го в литературното поприще. Некрасов бързо се издига. Поетът на скромните хора има необикновено развит практически усет.
"Некрасов ще стигне далеч, казва за него старият журналист. Той не е като нас... Ще натрупа и малък капитал."
А в действителност същият Некрасов пише:

"Призван бях да възпея твоите страдания,
учудващ с търпението си народ,
да хвърля лъч поне в твоето съзнание,
по пътя, в който те предвожда Бог."1

И същият Некрасов вижда своята муза в лицето на крепостна девойка, която шибат с камшици до кръв; той се разнежва от съдбата на лодкарите по Волга, просълзява се от вида на зачервените лица на мужиците, разголва и малката, и голямата нищета на Русия. Същият Некрасов доста грозно напира за свое място в света, често посещава салоните, свързва се с писателя Панаев, настанява се при него, превзема му жената, живее с нея петнайсет години и издейства от подиграния съпруг да финансира списание, на което ще бъдат директори и двамата. Пролетарският лиризъм и усетът за сделка не се унищожават взаимно у него, а се допълват хармонично. Разгулник, казват неприятелите му. Несъзнателен, отвръщат неговите приятели.
Когато Григорович му представя Бедни хора, Некрасов се отнася скептично.Той е зает, разсеян е. Накрая снизходително се съгласява да чуе десетина страници:
"След десет страници ще стане ясно колко струва."
Григорович започва да чете.
Десет, двайсет, трийсет страници се прелистват без прекъсване. Но като изслушва описанието на погребението на туберкулозния студент, Некрасов радостно попържа. А при прощалното писмо Григорович не може да сдържи плача си. Той подсмърча и скритом поглежда Некрасов. Лицето на поета е обляно в сълзи. Защото този безскрупулен кариерист е още твърде млад - той лесно се разнежва и благородно жали.
Григорович ликува:
- Да отидем у Достоевски, да му съобщим добрата новина.
- Късно е. Сигурно вече спи...
- Какво, ако спи! Ще го събудим. Това ще е по-добро за него от съня!
Достоевски не спеше.
Беше прекарал цялата вечер при един другар да четат Мъртви души и за стотен път да разискват върху книгата. Беше се прибрал в четири сутринта през една от белите петербургски нощи, светли и прохладни като пролетен ден.
Щом влезе в стаята, не пожела да си легне. Отвори прозореца, седна край него и се загледа в чистото, гладко, безбрежно небе, откъдето струеше млечно сияние.
Домовете спят в мъждукащи светлинки. Рядко има минувачи. Фьодор Михайлович не е много сигурен дали е в действителен свят. Намира се между два живота. Чака слънцето, което скоро ще изгрее.
Разнася се звън и той се сепва. Отваря вратата.
На прага стоят Григорович и един непознат. Достоевски пребледнява леко уплашен. Но посетителите яко го прегръщат, възклицават, разтърсват отпуснатите му ръце. Прочели са книгата му. Те са извън себе си от възторг.
- Гениално!... Гениално!...
Достоевски е смаян, лъчезарен и отвръща, както му дойде.
Половин час разговарят за поезия, за истина, за политика и театър. По всякакъв повод цитират Гогол. Позовават се на авторитета на Белински.
"Още днес ще му отнеса вашия ръкопис, се провиква Некрасов, и ще видите!... А, какъв човек, какъв човек!... Ще се запознаете с него! А сега лягайте, легнете си, ние ставаме. Утре ще дойдете."
Накрая си тръгват. Но Достоевски въобще не мисли да заспива:
"Като че ли мога да заспя след такова посещение", отбелязва той в Дневник на писателя. Какъв възторг! Какъв триумф! Но от всичко най-скъпо ми е тяхното внимание. Ясно си спомням какви мисли ме вълнуваха тогава: Някои хора постигат успех, получават поздравления, горещо са приети, изказват им хвалебствия; но тези дойдоха със сълзи в очите в четири часа сутринта, защото е по-важно от съня! Ах, колко е хубаво!"
До сутринта Григорович, изтегнат на канапето, чува как Достоевски крачи в съседната стая.
На другия ден, както бе обещал, Некрасов отива при Белински и тържествено обявява:
- Нов Гогол ни се роди.
- Около вас Гоголевците никнат като гъби, отговаря строго критикът.
При все това се съгласява да вземе ръкописа. Обещава да го прочете. А това вече е забележителен успех. Защото Белински е големият критик на деня, чува му се думата, страхуват се от него, неподкупен е.
Мършавият човек, който живее в скромно жилище, кашля, храчи кръв и знае, че е осъден скоро да умре, изпада във възторжени увлечения и гняв, които раздвижват общественото мнение. Ту аплодира, ту отрича с бързи реакции. Както казва Достоевски, "той е най-забързаният човек на Русия".
Да, най-забързаният и най-пламенният: "Висарион бесния". Той завършва набързо образованието си, пристрастява се към теории, които не е имал време да асимилира, изоставя ги, връща се отново към тях, страда с цялата си душа. В началото на своята кариера се хвърля телом и духом към идеализма. Изкуство за самото изкуство, интимно съзерцание, властно откъсване от света. Но постепенно тази разредена атмосфера му натежава. Той вече не може да се задоволява с литературата. Отсега нататък не може да бъде самодоволен.
"Изкуството просто ме задуши, пише той на свой приятел. Въпреки това, при този режим можех да живея затворен в себе си и си мислех, че за човека няма друго съществувание освен вътрешното. Обаче аз излязох от себе си (беше ми тясно, но пък ми беше топло), излязох към новата вселена на страданието."
Той отново е в досег с действителността заедно с масата. Отдава сили на социалните проблеми. Съдбата на руския народ е несправедлива, нетърпима. Дълг на писателя е да разкрива нищетата на селянина. Една книга има стойност само ако предявява някакво хуманитарно искане. Талантът има цена само ако е полезен.
Около него се създава партия на "Запада", която се противопоставя на партията на "Славянофилите".
Занапред вече той се кълне само в идеите на френските социалисти и се позовава само на успехите на науката. Дори Пушкин, от когото той преди се възхищаваше безрезервно, вече му се струва салонен стихоплетец. Нали поетът беше писал: "Тенджерката ти е по-скъпа, защото ти служи да си готвиш храната."
"Ех, разбира се, бе възкликнал Белински със светкавичен блясък в очите, тичайки от единия до другия ъгъл на стаята, разбира се, тя ми е по-скъпа. В нея приготвям храната не само за себе си, но и за моето семейство, за всички бедни хора, и преди да се възторгвам от красотите на изкуството, моето право, моят дълг е да храня своите, и аз да се храня напук на всички аристократи, на всички вятърничави люде!"1
Само привързаността му към Гогол изглежда непоклатима. Уви! Когато Гогол публикува своите Избрани откъси от кореспонденцията с моите приятели, Белински ще се задъхва от възхищение.
У автора, когото "обожаваше", защото книгите му разкриваха недъзите на съвременното общество, той долавя един изостанал мистик, закоравял славянофил, грубиян. Незабавно критикът пише дълго презрително писмо, което по любопитно стечение на обстоятелствата ще се окаже съдбоносно за Достоевски.
"Да, обичах ви, пише Белински на Гогол, така както само един човек, кръвно свързан със своята страна, може да обича нейната надежда, нейната чест, нейната слава, един от видните предводители на съзнанието є, на развитието є и на напредъка є. Не мога да ви опиша и в най-малка степен възмущението, което вашата книга предизвика в мен... Вие не забелязвате, че Русия вижда своето спасение не в мистицизма, не в пиетизма, а в прогреса на цивилизацията, в съзряването на онова човешко достойнство, което векове наред бе тъпкано в калта и захвърлено на бунището... Погледнете в нозете си, вие сте на ръба на пропастта..."
Но през 1845 година Гогол още не е публикувал своята Кореспонденция и Белински го обгражда с ревниво преклонение, с майчинска любов.
"Един нов Гогол ни се роди!" Подиграваха му се! Ала на другия ден, когато хронистът Аненков го посещава, намира го в двора, прав пред прозореца, с голяма тетрадка в ръка. Щом го забелязва, Белински се провиква:
"Влезте бързо... Ще ви съобщя една новина... Погледнете този ръкопис, не мога да се откъсна от него... Това е книга на един млад талант: не познавам нито лицето на автора, нито зная идеите му, но романът разкрива бездните от живота и характерите на руския човек, че още никой не е сънувал подобно нещо. Това е първият опит у нас да се напише социален роман, но такъв, какъвто само един художник може да сътвори, със съвършената безсъзнателност за това, какво може да се получи от него."1
И Белински прочита няколко страници от Бедни хора с надменен, звучен, неспокоен глас.
Вечерта Некрасов на свой ред се отбива да научи отзивите. Белински го посреща с простите думи:
"Доведете го... Доведете го бързо..."

И тъй, три дни след като е прочел ръкописа си пред Григорович, Достоевски е представен на най-пламенния хронист на Русия.
Тургенев е оставил кратко описание на критика:
"Видях човек, среден на ръст, закръглен, с неправилно, но характерно лице, с разрошени руси коси по челото. Има неспокоен израз на лицето, както се случва често със свенливите и самотни хора. Той ми заговори, после получи пристъп на кашлица, покани ни да седнем и бързо се настани на дивана, погледът му шареше по паркета, а той си завиваше тютюн с мънички, нежни пръсти."
Такъв, без съмнение, го е видял и Достоевски. Мрачен, сериозен, смутен. Но много скоро Белински се разгорещява.
"Разбирате ли само, ми повтаряше той с привичния си високопарен тон, разбирате ли какво сте написали тук?"
Той имаше навик да извишава глас, когато изпитваше силно чувство.
"Вие сте могли да напишете такава творба просто защото сте художник с изключителна чувствителност. Но премерили ли сте пълния размах на ужасната истина, която обрисувате? Не е възможно да сте я разбрали на двайсетгодишна възраст. В крайна сметка вашият злощастен чиновник е служил с такова себеотрицание!... Той сам е стигнал до положение да не смее да запази и най-малкото самоуважение, тъй смазан се чувства той, и накрая вече смята за безбожно всяко оплакване. Дори не смее да признае, че има право да бъде нещастен!... Истината ви се разкрива и възвестява като на художник: получили сте я в дар, съумейте да оцените този дар, останете му верен и вие ще станете голям писател." Достоевски е зашеметен, смаян. Вие му се свят. Иска му се да прегърне всеки, да благодари всекиму, да се закълне във вечно приятелство на кого ли не. Когато излиза на улицата, едва може да върви. Спира на първия ъгъл на тротоара. Гледа "небето, светлия ден, минувачите". Но вече няма нищо общо с тях. Той се е извисил изведнъж в друг свят, откъдето ги вижда като мравки.
"Възможно ли е наистина да съм толкова голям?, си казвах, обзет от някаква плаха екзалтация. О, не се смейте: впоследствие не съм си въобразявал никога, че съм голям човек; но тогава можех ли да устоя?
О, ще бъда достоен за тези хвалебствия. Но какви хора, какви хора!... Ще заслужа тяхната почит, ще се постарая да стана превъзходен като тях, ще остана верен... Ние ще победим. О, да вървя с тях, да бъда с тях..."
Всъщност той нямаше да бъде дълго "един от тях".
Действително Белински беше възхитен от Бедни хора, но бе изтълкувал книгата по своему. Той бе видял в нея само хубава илюстрация на своите социални идеи. "Работата е проста, обяснява той на Аненков: намериха се добри безумци да повярват, че любовта към човешкия род е наслада и дълг на всеки човек. Те нищо не разбират, когато колелото на живота с всичките му добре установени преимущества ги смаже и спокойно превърне на пепел крайниците и костите им. Това е всичко. Но каква драма! Какви характери!..."
Той не бе забелязал положителната страна на героите. Не се бе трогнал от дискретното им примирение, от действителната им доброта. Той не бе отгатнал, че Макар Девушкин струва повече от една жертва, защото е приел сам да бъде жертва. Критикът бе видял в Бедни хора претекст за социален бунт, а не призив за човечно съучастие. Той се бе възмутил от палачите. Забравил бе да се възхити от мъчениците.
Всичко това е маловажно. Засега критикът и авторът са "луди" един по друг. Белински говори наляво и надясно за новото си откритие. Той е като обсебен.
"Те откриха някаква нова звезда, някой си Достоевски, когото поставят почти наравно с Гогол", пише Аксаков с раздразнение.

VIII
САЛОНИТЕ
Романът Бедни хора още не бе публикуван, но благодарение на Белински литературните кръгове посрещнаха младия автор с любопитство и симпатия. Организираха четения на творбата му. Канеха го в салоните. Достоевски се главозамайва. Поръчва си цилиндър при Цимерман, модния шапкар, грижи се за бельото си, смята се за Растиняк1 и всички му се струват очарователни. Белински му е като втори баща:
"Трябва да ти кажа, пише Фьодор Михайлович на брат си, че преди две седмици Белински ми даде урок как може да се живее от перото..." "Много често отивам у Белински. Той е до немай къде добре разположен към мен, и сериозно вижда в мое лице доказателство и оправдание пред публиката за собствените си идеи... Вече сигурно половин Петербург говори за Бедни хора... Дори да е сам, Григорович силно натежава. Той ми казва: "Аз съм вашият клакьоршофьор2."
Това писмо е от 8 октомври 1845 година.
На 16 ноември 1845 година книгата Бедни хора още не е видяла бял свят, но въпреки това опиянението на Достоевски расте до побъркване.
"Никога славата ми, братко, няма да надмине върха, който стигна днес. Навсякъде съм на невероятна почит, предизвиквам изненадващо любопитство. Запознах се с много хора, и то най-големи богаташи. Княз Одоевски ме помоли да го удостоя с едно посещение, а граф Сологуб си скубе косите от отчаяние. Панаев му заявил, че има един талантлив писател, който щял да навре всички в калта. Сологуб обходи познатите си, а когато бил при Краевски, попитал: "Кой е този Достоевски? Къде да открия Достоевски?" Краевски, който не цепи басма на никого и все казва истината право в очите, му отговорил, че Достоевски няма да му окаже честта да го посети. И то си е наистина така. Този незначителен аристократ сега се вдига на кокили и смята, че ще ме заслепи с великодушната си любезност. Всички ме смятат за чудо. Не мога и дума да изрека, без да се повтаря отвсякъде: "Достоевски каза това... Достоевски иска да направи онова..." С една дума, братле, няма да ми стигне хартията, ако трябва да ти разкажа всичките си литературни успехи..."
И накрая, една голяма новина: Достоевски се срещна с Тургенев:
"Тургенев е влюбен в мене. Какъв човек, братко! Самият аз бях готов да се влюбя в него. Талантлив поет, аристократ, красив млад мъж, и богат и интелигентен, и културен - двайсет и петгодишен... Природата не го е лишила от нищо, чини ми се. Освен това безгрешен характер, възхитителен, обработен в добра школа... Главата ми прелива от идеи, но стига да кажа на някого нещо, на Тургенев например, и на другия ден цял Петербург ще знае, че Достоевски пише това или онова..."
Достоевски си прави гаргара със своята известност, перчи се пред огледалото като момченце в празничните си дрехи. Той е щастлив, но наивността и глупавото му самодоволство са непоносими. И то съвсем естествено. Нека само си припомним неотдавнашната му самота, неговите доскорошни съмнения. До вчера беше неизвестен, пишеше като в мъгла, имаше чувството, че никой никога няма да оцени творчеството му. И ето че изведнъж непознати хора четат произведенията му, разбират го, възхищават се, търсят неговата компания. Няма по-лош самонадейко от този, който дълго е отхвърлял правото си да бъде такъв.
Впрочем самохвалството на Достоевски е чисто епистоларно. Щом остане сам с хартията, първоначалната му свенливост се възвръща. Страхува се да не се окаже недостоен изпълнител на роля, която го карат да играе. Има чувството, че хитрува непохватно и че всеки разбира хитростта и му се подиграва.
Граф Сологуб го посещава, след като е прочел Бедни хора. Той вижда пред себе си бледен млад мъж с болнав вид.
"Беше облечен с твърде протрит домашен редингот с толкова къси ръкави, сякаш кроени за друг човек. Когато му се представих и изрекох няколко добре подбрани слова, за да изразя голямата си изненада от романа, който бях прочел, стори ми се, че доста се пообърка и смути; покани ме да седна в единственото вехто и разклатено кресло. Останах двайсет минути и го поканих у дома на вечеря. Достоевски просто се смрази. Едва два месеца по-късно неочаквано се реши да се появи в моята менажерия."1
Смразен е точната дума: Достоевски е възторжен и смразен едновременно. Всичко това е твърде хубаво, твърде лесно. Той е смаян и заслепен. Прегръща неприятелите си. Не допуска, че е възможно някой да не го обича, щом като той обича всички.
"Тези честни хора не знаят как да ме обичат; от първия до последния са влюбени в мен..."
Ала в музикалния салон на граф Велгорски, където отива с Белински, Фьодор Достоевски има съвсем честно чувство, че "го показват като зрелище". Когато в същия салон Белински счупва по невнимание една чаша, Фьодор Михайлович чува графиня Сологуб да мърмори зад гърба му:
"Ако бяха само непохватни и диви, идидойди. Уви! Те даже не са интелигентни."
Освен това той узнава, че някои негови събратя го упрекват, загдето е изискал "специално обрамчване" за своя роман.
Няколко години по-късно, когато Достоевски е в Сибир, Тургенев съветва Леонтиев да се предпазва от прекомерно самолюбие, от каквото страдат някои начинаещи.
"Като горкия Достоевски. Когато дал романа си на Белински, за да го издаде, нещастникът до такава степен си загубил ума, та му казал: "Текстът ми да се обрамчи с малко бордюрче."
Но никога не стана ясно дали е било точно така. През 1880-а, една година преди да почине, Достоевски с възмущение протестира срещу тази легенда, поместена в Новое время.
При все това Аненков твърди, че е виждал обрамчени шпалти, а Григорович не смее да се произнесе против това твърдение. Но книгата излиза без никакви украшения.
Така или иначе, възможно е Достоевски, опиянен от ласкателствата, наистина да е поискал от критика творбата му да излезе с ново типографско оформление. Всъщност по това време никакво самохвалство от негова страна не бива да учудва. Той е пред нервна криза. Не знае какво прави и какво иска.
"За малко щяхме да вземем акъла на едно от малките идолчета на деня, пише Панаев... Накрая бе започнал да говори врелинекипели. Развинтихме му чивията и съвсем го забравихме, горкия! Ние го погубихме. Превърнахме го в посмешище."1
Домъкват Достоевски на един прием, за да го представят на млада светска красавица - Сенявина. Застава пред хубава девойка, с бебешки устни, тежки руси къдри, спокойни студени очи. Тя понечва да го стрелне с банален комплимент за творчеството му. Достоевски пребледнява, олюлява се и загубва съзнание. Отнасят го в съседна стая, пръскат го с одеколон.
Известно време по-късно Тургенев ("Тургенев е влюбен в мен") и Некрасов ("великолепният поет на скромните люде") ще напишат сатирична поема, в която ще намери място горната случка:

Рицарю на печалния образ,
Достоевски, любезен самохвалко,
на носа на литературата
ти червенееш като нова пъпка.

Скоро турският султан
при теб ще прати своите везири;
но щом на светски прием
насред княжески сбор
- О, мит и злоба на деня! -
ти се търкулна като падаща звезда
и сбърчи вирнат нос като тромпет
пред руса красавица една,
тогава ти се взря в чаровното лице
с трагична неподвижност
и едва, едва ти не умря,
покосен в крехка младост...

Двете побратимчета, със съучастието на Аненков, разпространяват долнопробни анекдоти за Достоевски.
Дали не знае нищо за това, или се прави, че не знае? Но факт е, че продължава да общува с тях.
Поканен е у Панаев. Приготвя се за посещението, издокарва се, парфюмира се, сякаш ще полети на любовна среща. Влиза в голям салон със светлини и огледала, от които изглежда още по-просторен. Госпожа Панаева го претегля с един поглед.
"Най-напред, пише тя в Спомени, човек остава с впечатление, че Достоевски е крайно нервен и впечатляващ млад мъж. На ръст невисок, слабоват, русоляв; с болнав цвят на лицето. Малките му сиви очи се плъзгат неспокойно от предмет на предмет, а бледите му устни често се сгърчват за миг."
Слава богу, Фьодор познава почти всички присъстващи! Но за какво ли ще му говорят? За какво ли той ще им говори? Ще съумее ли да бъде на висотата на своята известност. Ще съумее ли да различи скритата подигравка от искрената похвала?
Той е притеснен, скован, високомерен; мисли само как да избяга час по-скоро, да се върне в малката си мрачна стаичка, просмукана от мирис на тютюн, задръстена от книги и книжа. Да бъде сам, да бъде самичък!... Но пак ще се върне.
"Достоевски идваше често вечер, пише още госпожа Панаева. Притеснението му изчезна; дори взе да проявява закачливост, повеждаше разговор с всички и противоречеше на събеседниците си просто от упорство."
Рефлекс на свенливец. Напада от страх да не бъде нападнат. Бълва слова от страх да не се почувства принизен. Струва му се, че е блестящ, а е нетърпим. Смята, че е духовит, а е зъл и скудоумен. Вярва, че се движи с аристократична грация, а се чуват стъпките на тежките му ботуши на селяк.
Побратимчетата му налитат като рояк стършели на лесната плячка. Подхвърлят остри критики, притискат го и ситно го жилят.
"Най-вече Тургенев се прояви като майстор в тази игра. Той спореше с Достоевски единствено с цел да го раздразни."1
Нещастникът се сърдеше, вземаше въпроса присърце, застъпваше крайни до абсурд мнения и всички около него се смееха. Литературният свят го освиркваше, злословеше, кроеше сплетни, заговорничеше. Достоевски губеше дъх в тази спарена атмосфера.
"Не го казвайте никому, но знаете ли какво казва за вас едикой си? A propos, не се доверявайте на едикоя си."
Хайде, работата е много проста, всички му завиждат! Самият Белински вече не го обича, щом като играе на карти вместо да му говори за Бедни хора.
И Фьодор Михайлович възкликва:
"Как е възможно един интелигентен човек да отделя макар и само десет минути за едно толкова жалко занимание като играта на карти?... Действително нищо не различава чиновническото общество от литературното: те имат еднакви нелепи развлечения."
А Белински го наблюдава с крайчеца на окото и казва тихо на Некрасов, своя партньор на карти:
"Какво му е на Достоевски? Той говори нелепици, и то с колко жар!"
"Когато повтаряха на Белински, че Достоевски се смята гений, пише госпожа Панаева, той вдигаше рамене и казваше: "Какво нещастие! Защото Достоевски има безспорен талант и ако вместо да работи, си въобразява, че е гений, никога няма да напредне. Непременно трябва да се лекува. Всичко това се дължи на крайно нервно напрежение."
"Веднъж Тургенев разказа пред Достоевски, продължава госпожа Панаева, че срещнал в провинцията един човек, който се смятал за гений; и той описа майсторски смешните черти на този човек. Достоевски пребледня като платно и избяга, преди да е чул историята докрай. Тогава казах на присъстващите:
Защо изтезавате Достоевски?..."
Достоевски напуска просторните светли салони. Той бърза, тича по заспалите улици, прибира се в стаята си, хвърля се на дивана, за да премила необезпокоен мъката си, гнева си.
Да бъде осмиван от тази салонна измет! Какъв срам! Нека го удрят, но да му спестят препъването, щипането!
Дали само тази вечер е бил смешен? Госпожа Панаева му се надсмя. Силна червенина заля бузите му. Той вижда красивото є матово лице с големи черни очи, подигравателната є усмивка. Като си помислеше, че това чудесно създание е съпругата на Панаев, започваше да му се повдига. Тя заслужаваше нещо по-добро от него. Какво заслужаваше всъщност? Кого заслужаваше? Него? Огледалото му връща образа на дребен човечец със землист цвят на лицето и с безцветни коси. Колко е грозен! Колко е тъжен!
С изискаността на познавач той пресилва отчаянието си. Впуска се в играта. Липсваше му само една нещастна любов, за да бъде пълна злочестината му. Той ще я има. Вече я има. Той докосна дъното на човешката безнадежност.
"Бях сериозно влюбен в госпожа П.", пише той на брат си.
Всичко е хубаво в тази жена: фигурата є, душата є, животът є. Дъщеря е на актьора Бриянски и се е възпитавала сама. На осемнайсет години се е влюбила в Панаев и тайно се е омъжила за него. Майката на Панаев, която се е противопоставила на брака, сетне е променила решението си:
"Майката на Панаев, разказва Белински, заплашила сина си, че ще умре, но още живее и не е чудно да надживее сина си и снахата."
Младата Авдотя Панаева има чудесно перо. Тя е леко шеговита. Има изящество и ум, каквито липсват на Достоевски. Ами ако є направи признание? Ако є напише стихове като един от нейните обожатели - Сушков? Никога няма да посмее.
Отвратен е от себе си и от другите и ще потърси забрава в разврата. Предупредил е Белински, който чисто формално му се кара и му препоръчва умерено целомъдрие.
Достоевски тайно се чувства поласкан, че е причинил безпокойство на приятеля си. Той се изправя лице в лице със света на плътта, както се тръгва на експедиция.
"Ах! Тези Клари, тези Мини, Мариани, пише той на брат си, колко са се разхубавили. Струват ми майка си и баща си."
Той заема поза на професионален сладострастник, на завоевател в женски легла, но със сигурност като се прибере вкъщи се ужасява от това, което е направил, и си плакне обилно устата, за да премахне някакъв вкус, от който му се гади.
"В моите разговори с него (от 1846 до1849) никога не съм го чувал да казва, че бил страстно влюбен, нито дори, че просто е обичал жена", пише доктор Яновски.
Той не говори за тази, която обича, защото я обожава. Другите? За тях не говори, защото ги презира. Всеки петък отива у Панаеви; там намира противния Аненков, който неизменно е на мнението на събеседника си, внушителния Сологуб, с монокъл на окото, противния Тургенев, който позира като джентълмен, цялата клика от съперници, целия кръг от Отечественные записки, всички "наши".
И отново страда, и отново се възмущава, и отново "бълва магарии", които ще се разнасят от салон в салон.
Веднъж госпожа Панаева го вижда да излиза тичешком от кабинета на Некрасов:
"Беше блед като мъртвец и не можеше да уцели ръкава на пардесюто, което му държеше лакеят. Той взе дрехата на ръка и се втурна надолу по стълбите. Влязох при Некрасов и го заварих силно разгневен.
- Достоевски просто е полудял!, ми каза Некрасов с разтреперан от вълнение глас. Кой му е разказал тая легенда? Той твърди, че рецитирам наляво и надясно гнусни стихове, които съм написал за него!..."
Всъщност не ставаше дума за легенда.
Павловски от своя страна съобщава, че една вечер Огарьов, Белински и Херцен се събрали да играят карти у Тургенев. Някой от партньорите изрекъл духовитост и цялата компания прихнала да се смее. Точно в този момент вратата се отваря, на прага се появява Достоевски, оглежда гостите, пребледнява и се оттегля.
След един час Тургенев го вижда в двора да крачи надлъж и нашир, смъртно бледен, чорлав, гологлав, макар че е студено и ветровито.
- Какво ви е, Достоевски?
- Господи! Та това е нетърпимо. Където и да ида, с мен се подиграват. Нали видях как се разсмяхте, когато ме видяхте да влизам!..."
Навсякъде му се смеят. А той не знае защо. Талантът не е ли достатъчен, за да респектира? Ах! Ако Бедни хора можеше най-сетне да излезе. Хвалебствията във вестниците щяха да им затворят човките на тези пакостливи птиченца. Но изданието се бави. Цензурата още не се е произнесла.
"Цяло нещастие е, пише Достоевски на брат си, цензурата още не дава признаци на живот... Романът е безобиден и въпреки това работата се протака, мъкнат книгата от кабинет в кабинет, не знам как ще свърши всичко това..."

IX
ОТ ДВОЙНИК
ДО ХАЗАЙКА
На 15 януари 1846 година романът Бедни хора е публикуван в алманаха на Некрасов Петербургски сборник. Белински бърза да помести хвалебствен разбор на книгата в Отечественные записки.
"Да извика смях и да трогне душата на читателя, да го застави да се усмихне през сълзи, какво умение, какъв талант!..."
Но колегите му от голямата преса не го последват.
"Бедни хора излезе на 15-и, пише Достоевски на Михаил. Ако знаеше, братко, с какви бесни хули го посрещнаха навсякъде!... В Илюстрация прочетох не критика, а низ от ругатни. В Северна пчела един дявол знае какво ли не са публикували против мен! Но си спомням как започна Гогол и всички знаем как бе приет Пушкин. Дори публиката е вън от себе си.
Три четвърти от читателите ме тъпчат в калта, а една четвърт (може би по-малко) ме хвалят разпалено. Започнаха ужасни спорове. Ругаят ме, ругаят ме, ругаят ме, и все пак ме четат... Ех, дадох им една кост да гризат. Нека гризат: те работят за моята слава, тъпаците!... И обратно, какви хвалебствия ми се случва да чуя, братко! Представи си, всички наши, и дори Белински, преценяват, че съм изпреварил Гогол... Виждат в мен своеобразен извор (Белински и другите) в смисъл, че подхождам чрез анализ, а не чрез синтез, навлизам в дълбочина и че, разчленявайки атомите, откривам цялото. Гогол пък взема цялото такова, каквото е, и ето защо не е толкова дълбок като мен..."
Колко е просто! Ето, Достоевски отново възхожда. Критикуват го, ласкаят го, занимават се с него. Книгата му ще разграничи истинските приятели от истинските врагове. Два лагера. Предани защитници. Гол терен. Схватките отсега нататък не са възможни. Ах! Хубава война!...
Без да изчака публикуването на Бедни хора, Достоевски започва да пише втори роман - Двойник. Писмата, които изпраща на брат си, са пълни с намеци за нов "шедьовър".
"Яков Петрович Голядкин (героят на Двойник) утвърждава своя характер. Истински негодник. Не знае човек откъде да го подхване. Не иска да върви напред под предлог, че не е готов... Отказва да приключи кариерата си преди месец ноември" (8 октомври 1845).
"Голядкин върви превъзходно. Това ще е моят шедьовър" (16 ноември 1845).
"Голядкин превъзхожда десет пъти Бедни хора. Нашите казват, че в Русия не е писано подобно нещо след Мъртви души, че произведението е гениално и какво ли още не?..." (1 февруари 1846).
И действително, няколкото глави от Двойник, които Достоевски прочита на "приятелите си", силно ги впечатляват:
"Белински беше седнал срещу автора, разказва Григорович, и ревниво поглъщаше и най-малката негова думичка още с произнасянето є; на моменти не можеше да скрие възхищението си и повтаряше, че само Достоевски е способен на подобни психологически тънкости."
През 1877 година Достоевски пише отново, преценявайки слабостите на книгата:
"Идеята є беше доста добра и аз никога не съм развивал по-сериозна от нея през цялата ми кариера."
Ето историята:
Чиновникът Голядкин, отблъскващ със своята погубваща свенливост и мъчително обезличаване, един хубав ден среща своя двойник.
"Господин Голядкин позна напълно своя среднощен посетител. Нощният посетител бе той, самият той, лично господин Голядкин, един друг господин Голядкин, но съвсем като него, с една дума това, което се нарича двойник в пълния смисъл на думата."
Колкото истинският Голядкин бе скромен, наивен и честен, толкова двойникът е кариерист, циник, лепка, хитър, подигравчия, ласкател и зъл. Този злотворен персонаж много бързо си присвои самоличността на Голядкин. Превзе му връзките, отне му почитта на началниците, измести го, унищожи го, превърна го в пуста сянка. Двамата Голядкиновци не можеха да съществуват рамо до рамо. По-силният уби по-слабия. Лошият уби добрия. И всичко дойде на мястото си.
Достоевски нарече този дълъг разказ "поема". По-късно ще говори за него като за "изповед". Всъщност това наистина беше изповед, но съвременниците му не схванаха историята, която бе разказана по хофманов маниер.
Голядкин е вечният натрапник, вечният пришелец, нежеланият. "Аз съм сам, а те са всички."
Този несретник, който прониква в салона на Андрей Филипович, където всички са му чужди, който чувства, че привлича погледите на присъстващите, който се опитва да се оправдае, да се наложи, който губи самообладание, който се нервира, който иска да си тръгне, а не може да се реши, не е ли самият автор, попаднал насред литературните сбирки?
И когато му е дошло до гуша да чува оскърбления, когато успява да се измъкне от грейналия в светлини дом и тръгва да тича по кейовете, "спасявайки се от враговете си, от техния гнет, от неизброимите им пренебрежителни жестове по негов адрес, Голядкин не ни ли напомня Достоевски? Нали него имаме предвид в тази "ноемврийска нощ, ужасна, влажна, мъглива, дъждовна, изпълнена с всякакви възпаления, хреми, тръпки, ангини, разни трески, с една дума всички "дарове" на петербургския ноември"?
Да, завръщането у дома след униженията му носи на Голядкин същото облекчение, което авторът е изпитвал, когато се е прибирал в мрачната си стая след блясъка на бала. Тревогите на Голядкин при вида на младата красавица Клара Асуфиевна, са същите, които изпитва Достоевски в присъствието на Сенявина или госпожа Панаева.
"Господин Голядкин беше бледен и съвсем объркан. Изглеждаше като обзет от внезапна умора. Едва можеше да се движи."
Но другият, фалшивият Голядкин, "узурпаторът", както го нарича Достоевски?
Е, да! Пак е Достоевски, успелият Достоевски, светският, който предизвиква комплименти, който търси приятелства, който се бори срещу природата си. Раздвоението на личността става по-подчертано. От една страна истинският Фьодор Михайлович - скромен, тъжен, гневен; от друга - Фьодор Михайлович разглезен от успеха, който изправя гръбнак, който парадира, който напада наляво и надясно. Истинският Фьодор Михайлович презира своя противен двойник. Опасява се, че този двойник може да го измести. Страх го е да не попадне в плен на обаянията на лесната слава. Страх го е да не се огъне пред хората, които не му прощават, че е това, което е. Страх го е, че вече няма да бъде самият той. Когато истинският Голядкин изчезва, "съпровождат го пронизващите, нечовешките писъци на неговите врагове". И гнусният му двойник остава господар на бойното поле.
Всъщност идеята за двойника преследва Достоевски през целия му живот. Наказанието за престъпника е преди всичко раздвоението на неговата личност. Един двойник се появява, материализира се. Двойник, който е самият той, и който не е той. Двойник, който е неговата противна карикатура, кривото огледало, в което собственият му образ се подува от пришки, подпухва, спада, събира в едно всички белези на един прокълнат вътрешен живот.
Расколников от Престъпление и наказание разпознава себе си в образа на безчестника Свидригайлов: "Ами, да! Нали ви бях казал, че между нас има нещо общо?"
В Юноша Версилов изживява същото раздвоение като Голядкин:"Видите ли, много точно ми се струва, че се раздвоявам... Да, раздвоявам се в мисълта си и ме е страх. Представете си, че ваш двойник застава до вас; самият вие сте интелигентен, разумен, а другият непременно иска да извърши вместо вас някаква абсурдност, дори понякога да изиграе фарс..."
Ставрогин от Бесове вижда себе си в революционния агитатор Пьотр Степанович. "Смея се на моя маймунски образ", му казва той. А другият, малко по-нататък, му отговаря: "Аз съм един смешник, но не искам вие, вие, моята по-хубава половинка, да бъдете смешник."
А когато Ставрогин говори за дявола, той не е по-малко категоричен: "Не вярвам в него. Още не вярвам в него. Зная, че той, това съм аз в различните ми аспекти, че се раздвоявам, че разговарям със себе си."1
Иван Карамазов вижда дявола, когато бълнува. И този дявол е самият той, неговата сянка: "Като те ругая, ти мен ругаеш, казва Иван. Ти, това съм аз самият, но с друга муцуна... Само че ти избираш моите най-тъпи мисли."
И още: "Всичко, което е глупаво в мене, всичко, което отдавна съм смлял и изхвърлил, ти ми носиш като новост. Как душата ми е могла да произведе такъв негодник като теб?..."
Лакеят Смердяков е също пародия на младия Иван Карамазов: "В душата му се бе настанил смешникът Смердяков."
"Във всеки човек има едновременно две послушнички, казва Бодлер, едната на Бога, другата на Сатаната."
Тази мисъл, която е изразил най-обстойно в зрелите си творби, Достоевски опорочава в Двойник. И то защото не съумява да овладее в себе си влиянието на Гогол.
Романът Двойник не само е вдъхновен от повестта на Гогол Нос, но е и негова пародия, ученическо съчинение, в което цели изречения от Гогол изплуват на повърхността и бият на очи.
Повестта на Гогол разказва за един чиновник, чийто нос се отделя и заживява напълно самостоятелно.
Романът на Достоевски разказва живота на един чиновник, чиято душа се раздвоява до такава степен, че и двете є части добиват пълна индивидуалност.
Втората глава на Нос започва със следните изречения:
"Колежният заседател Ковальов се събуди много рано сутринта и направи "бррр" с устните си... Ковальов се протегна и заповяда да му донесат малкото огледалце, което лежеше на масата. Той искаше да разгледа пъпката, която вечерта му се бе появила на носа."
Двойник започва така:
"Беше близо осем часа сутринта, когато титулярният съветник Яков Петрович Голядкин се събуди след дълъг сън, прозя се, протегна се и накрая отвори очи... Той скочи от леглото и веднага изтича до малкото кръгло огледало, което стоеше на скрина. Колко неприятно ще е, си каза Голядкин, ако някоя пъпка ми е излязла насред лицето!"
Съпоставката може да продължи в цялата книга. Нещо повече, творчеството на Достоевски гъмжи от изрази като: "да се срещнеш нос в нос, да си пъхнеш носа някъде, да не виждаш по-далече от носа си, да посочиш някого с върха на носа си" и т. н.
Когато преработва произведението си за преиздаване, Достоевски се опитва да заличи следите. За тази цел трябваше да премахне от текста възможно най-много изрази с участието на думата "нос". Беше същинска сеч.
Но не беше достатъчно, за да спаси Двойник. Този роман остава гениално произведение "по маниера на..."
В цялата разказана история читателят приветства героите на Гогол, вижда тиковете им, отбелязва шегите им. Достоевски сам признава грешката си още с появата на Голядкин:
"Ето за какво се гневя и какво ме дразни, пише той на Михаил на 1 април 1846 година. Нашите, начело с Белински, са недоволни от мен заради Голядкин. Първата им реакция беше на безрезервен възторг, врява, версии, поредица от обсъждания. Втората им реакция беше критиката.
"Действително, всички, по общо съгласие - и нашите, и публиката - сметнаха, че Голядкин е досаден и разплут и че съм го проточил до такава степен, та книгата е станала нечетима...
Аз пък тутакси се почувствах сразен. Имам ужасен недостатък: безкрайна гордост и суетност. Буквално ме убива дори само мисълта, че съм излъгал очакванията на читателите и че съм провалил една творба, която можеше да бъде грандиозна. Голядкин ме отвращава. Много откъси са претупани... Всичко това превръща живота ми в ад и аз се поболях от отчаяние."
Критиката бе строга:
"Дори не разбирам, пише Аксаков, как са допуснали да излезе такъв роман. Цяла Русия познава Гогол. Знае го почти наизуст и ето че господин Достоевски си присвоява и повтаря буквално фразите на Гогол. Той е откраднал парчета от прекрасната дреха на художника, за да си направи гиздило и самонадеяно се представя на публиката."
А самият Белински замълчава с похвалите си, колебае се, притаява се:
"Възможно е авторът на Двойник още да не е усвоил необходимия такт, хармонията и затова много читатели го упрекват, не без основание, в мудност..."
Достоевски чувства, че губи симпатиите на публиката. Той иска да си ги възвърне час по-скоро. За тази цел трябва да пише бързо, бързо. Но какво?
В една дълга повест, озаглавена Господин Прохарчин, той рисува образа на екзалтиран и противен скъперник. След смъртта на стареца намират фишеци със злато в сламения му дюшек. Сцената е чудовищна: хората се нахвърлят, изблъскват смъртника. "Изведнъж, най-неочаквано, той се изхлузва от постелята с главата надолу и във въздуха щръкват като овъглени клони само два мършави и посинели крака."
Цензурата орязва решително този невинен и безполезен разказ:
"Прохарчин е ужасно обезобразен на някои места. Тези господа забраниха думата "чиновник", Бог знае защо?... Всичко, което бе жизнено се изпари. Остана само скелетът от направеното", пише Фьодор Михайлович на брат си.
Белински посреща много лошо новата творба на своето протеже:
"В нея проблясват някакви искрици талант, но са сред такъв мрак, че светлините им не помагат да се забележи нещо. Разказът не е написан с вдъхновение. Той не е плод на свободния труд на един хронист, а на съвсем друго, как да кажа?... може би на престореност, на високомерие..."
Роман в девет писма, който Достоевски написва за една нощ за списание Современник и който представлява епистоларна фехтовка между двама негодници, също не среща милост в очите на критика.
"За моя голяма изненада, пише Белински на Тургенев, кореспонденцията между двамата мерзавци просто ме отблъсна. Едва я изчетох до края. И всички са на моето мнение."
Достоевски изпада в ужас от заредилите се неуспехи. Той търси себе си. Започва да пише статии, които нямат отзвук. Съгласява се да сътрудничи на хумористичното списание Zouboskal, което известява този факт с анонимно съобщение, всъщност написано от самия него. "Това съобщение вдигна шум. Напомни ми първия фейлетон на Люсиен дьо Рюбампре1", пише той.
Издателят Краевски му предплаща и го пришпорва да му предава своевременно написаното.
"Изплащам всичките си дългове благодарение на Краевски и единственото ми желание е да се трепя с все сили за него през цялата зима, за да не дължа никому ни копейка, когато дойде лятото..."
И той се впряга да напише две повести: Обръснатите бакенбарди и Унищожените канцеларии.
"И двете са проникнати от дълбок трагизъм и ти казвам предварително, крайно са сбити", пише той на брат си на 1 април 1846 година.
Но през октомври същата година му съобщават, че нито една от двете няма да види бял свят:
"Всичко изоставих, защото беше повторение на това, което вече съм писал. Сега имам нови идеи, по-оригинални, живи и ясни и те изискват да ги запиша. Работата по новата повест върви малко по-добре."
А в друго писмо от 1847 година споделя:
"Скоро ще четеш Неточка Незванова. Това е изповед също както при Голядкин, но в друг тон, в друга форма... Пиша Хазайка. Тя вече се очертава като по-добра от Бедни хора. Впрочем от същия жанр е. Вдъхновението ми идва от душата и перото тича по хартията."

Неточка Незванова ще излезе едва през 1849 година.
Героинята е девойка, отгледана от своя пастрок, пияница, който вярва, че е музикален гений, и своята болна майка. Тя живее в свят, чийто хоризонт спира до сивите стени на една стая с нисък таван.
"Неточка е на възраст, когато децата изразходват всичките си сили във външни изяви, пише Достоевски. Ала тя съсредоточава в себе си "външните възприятия". Детето живее със сънища, губи почва в "мъглата на безпорядъчен живот". Тя обожава втория си баща, защото той има талант и защото "е достоен за съжаление".
"Аз съм нищожество", възкликва един ден музикантът. А на другия ден: "Аз съм гений". Всъщност той представлява смесица от високомерие и смирение. "Някак си обичаше да се чувства преследван", обяснява авторът.
Неточка ненавижда майка си, защото си въобразява, че това страдално същество пречи на артиста да се посвети на своето изкуство.
Тази ненавист, примесена с жал, тази обич, примесена с презрение, Достоевски ги е изпитал лично към своя баща през детството си. Той се освобождаваше от тези чувства при най-незначителния случай. И натоварваше с тях героите си. Изповядваше се чрез тях.
Майката на Неточка умира при трагични обстоятелства и бащата полудява. Един княз меломан прибира детето. Той е портрет на княз Велгорски.
Катя, дъщерята на княза, е малко властно височество, капризна, затворена, която "всеки в дома я обсипва с нежности и милва като съкровище". След като проявява пълно пренебрежение към натрапницата и я изтезава, като є припомня, че е сираче и че носи "грозна рокля", Катя разбира, че е заобичала Неточка.
Между двете девойки се заражда страстна обич, дори малко нещо еротична. Те бъбрят в леглото, пощипват се, целуват се, дават си клетва, сърдят се:
"Забелязвах, че ти не можеш да живееш без мен. И си мислех: "Чакай, аз ще я изтезавам!"
И още:
"Ще я целувам, казвах си, и ще я щипя, докато умре."
Достоевски пренася пламенния, болезнено раздвоен женски характер и в Хазайка, повест, която излиза много преди Неточка Незванова.
Младият учен Ординов се е откъснал от света, за да се отдаде на своите религиозни съзерцания. Той наема стая при старец с огнен поглед и умения на магьосник. Този старец живее с изключително красиво създание, в което Ординов се влюбва до полуда.
Но Ординов е възторжен, трескав; страстта си към загадъчната Катерина той усеща през трепкащата мараня на бленуването. Непрестанно има чувството, че сънува, сетне се пробужда в един враждебен свят, но може би е бил буден, когато е мислел, че сънува, или че е сънувал, когато е смятал, че е буден. И заедно с него читателят се люшка между света на сънищата и действителния свят.
Ординов чува вълшебна приказка, а после гласът, който я разказва, замира в шепот, "но вълшебната приказка продължава някъде..."
Внезапно вратата се отваря, две топли устни се залепват за неговите. Миг след това Катерина се търкаля на пода под иконите и се обвинява, че е извършила убийство. Тя е умопомрачена, а Мурин, магьосникът, воюва за любовта є и се мъчи да отдалечи Ординов.
Коя е истината? Коя е заблудата?
Повестта завършва с бягството на стареца и девойката.
Тази повест положително е вдъхновена от разказа на Гогол Страшно отмъщение, в който магьосник, тайно влюбен в дъщеря си Катерина, прилага цялата своя наука за виденията, билките и магиите, за да я откъсне от нейния съпруг.
Всичко е заимствано, дори и бурята над Днепър, за която говори Гогол, и която е описана като буря над Волга в разказа на Катерина пред Ординов.
Но и тук не става дума за обикновено литературно подражание.
Ординов, мислителят, който "понася лошотията и грубостите на своите другари, всички повече или по-малко раздразнени от неговия странен характер на самотник", е Достоевски. Любовната страст на младия човек към Катерина е страстта на Фьодор Михайлович към госпожа Панаева, която условностите държат на разстояние.
"На двайсет и седем години съм и още не съм срещнал никого... Вярвайте ми, никаква жена, никога, никога, каквото и да било познанство. И всеки ден си мисля, че все ще я срещна", пише Достоевски в Бели нощи.
Изкуството му на ясновидец можеше само да обърка съвременната критика, увлечена по реализма и социалните борби.
Белински е извън себе си:
"Казах ли ви, пише той на Аненков, че Достоевски издаде роман - Хазайка? Няма по-голяма нелепица!... Всяка нова негова творба е ново падение... Ние страшно се заблудихме с гения на Достоевски... Аз, първият от критиците, се оказах само едно оседлано магаре... Току-що прочетох Изповеди на Русо и неимоверно ме отврати този господин - той толкова прилича на Достоевски, който е убеден, че цялото човечество му завижда и го преследва..."
Дописката на Белински в Современник безпощадно го афоресва:
"В цялата повест няма нито една дума, нито част от изречение, просто и живо. Всичко е предвзето, напрегнато, покачено на кокили, изкуствено и фалшиво."
Тази злобна критика вероятно е отчаяла Достоевски.
"Ето вече трета година от моята литературна кариера, пише той на Михаил, и аз живея като в мъгла. Не виждам живота, нямам време да се съвзема. Изкуството ми чезне от оскъдното време. Иска ми се да се спра. Създадоха ми съмнителна слава: не знам до кога ще продължава този ад: бедност, куп работа. Кога ще има мир за мен?..."

Х
РАЗГРОМЪТ
Действително през периода, когато Достоевски претупва съвсем набързо своите произведения, животът му е отровен от дребнави грижи, скудоумни предателства и низости. Той позна нищетата на наетите жилища, тегобата на наемите, които трябва да плаща, на заемите, които трябва да връща, влиятелните приятелски връзки, които трябва да щади - всекидневно мъченичество на обикновените хора.
Ние се утешаваме за големите злочестини, които ни сполетяват, защото ги смятаме за изключение. Но всекидневните мъки глождят човешкото същество, и то дори не си помисля да се освободи от тях макар и само с един вик. Да се търси общата единица мярка е неблагодарно занимание. А за Достоевски повече отколкото за всеки друг.
Той губи едно след друго литературните си приятелства.
Белински не му прощава за разочарованията, които му е причинил.
Но поводите за скарването излизат извън темата на изкуството. Зад писателя стои човекът, който "Висарион бесния" ненавижда и напада с болезнено ожесточение.
Налице са две различни нравствени начала. И много скоро се оказват непримирими. Белински - от последно време - поставя на преден план в интелектуалните си възгледи науката, обществения прогрес, достойнството на личността. За него е "отдих на душата" да гледа как се строи например железопътна линия.
"В началото на нашите отношения, пише Достоевски в Дневник на писателя, той ме обичаше от все сърце и си постави за цел твърде наивно да ме приобщи към идеите си... Знаех го като пламенен социалист и още при първите ни разговори той поиска да ме спечели за атеизма... Смяташе се задължен като социалист да унищожи Христовото учение. Оставаше ясен само образът за богочовека, неговата нравствена възвисеност, свръхестествена красота, генерираща чудеса. Но в своето неудържимо увлечение Белински не се спира пред това непреодолимо препятствие, както направи Ренан."
През 1871 година възмущението на Достоевски още не се бе успокоило. Той пише на Страхов:
"Този човек хули Христа пред мене... Но като го хули никога не се запитва: "Кого ще поставим на негово място? Самите нас ли?" Не, той никога не е мислил за това. Той бе тъй самодоволен!... Не е ли това доказателство за суетното му тъпоумие?"
А другаде пише:
"Казвате ми, че имал талант. Абсолютно никакъв. Той направи анализ на типовете на Гогол много повърхностно, много небрежно; просто се радваше, че Гогол "разобличил нещо си". Тук за четири години препрочетох критиките му. Той съсипа Пушкин, когато поетът пожертва своя неестествен род и публикува поемите си Белкин и Негър. Той отхвърли края на Евгений Онегин. И пръв разпространи израза - Пушкин, салонният герой."
Изпадайки от едната в другата крайност, Достоевски вече не признава никакво качество на човека, когото някога нарече "благородно сърце". Ненавижда всичко, което Белински обожава: полезното изкуство, камерните измишльотини за големи хуманитарни програми. Той обожава всичко, което Белински ненавижда: образа на богочовека, свободното изкуство.
Достоевски не е съгласен да бъде оценяван от човек, който не е способен да го разбере. Не е съгласен да се придава значение на думите на този умопомрачен, обсебен от желанието да "потъпква всичко, което е било, с гневни викове, с оплюване, с пренебрежителни гримаси..."
Всички, които гравитират в орбитата на критика, са врагове. И на първо място Тургенев, този гигант с къси палци, мекотело и рафиниран господар, който се прави на остроумен, за да се запази във форма. О, Белински го спечели на своя страна. Той му натъпка главата със своите западняшки схващания, със своя социализъм, със своя зле усвоен атеизъм. "Лично аз никога не съм обичал този човек", пише Достоевски за Тургенев, забравяйки, че бе казал след срещата си с него: "Готов бях да се влюбя в него."
А Тургенев твърди: "Той ме мразеше още когато и двамата бяхме млади автори пред прага на литературната ни кариера, и то без да съм заслужил с нищо неговата омраза."
Не си ли спомняше вече Тургенев Рицаря на печалния образ, салонните престрелки, случая с портрета, хилядите други машинации, само и само да раздразни съперника?
Враждебността между Тургенев и Достоевски датира от деня на издаването на Двойник. Малко по-късно Фьодор Михайлович скъсва с Некрасов:
"Ще ти кажа, пише той на брат си, че ми се случи една неприятност: скарах се за едното нищо със Современник в лицето на Некрасов. Упреква ме, че съм дал две повести на Краевски, комуто дължа пари, и че не съм известил за напускането на Отечественные записки. В отчаянието си, че няма да получи повест от мен, побърза да ме обсипе с грубости и имЎ наглостта да ми поиска да му върна аванса. Аз веднага се улових за думата и му обещах да му предам сумата на 15 декември... Мръсна история... Сега те разпространяват слуха, че съм болен от гордост... Некрасов се готви да ме критикува остро. Що се отнася до Белински, то той е толкова слаб човек, че дори в литературните си преценки сменя своето мнение като ризите си..."
Междувременно нови писатели застават на старт и Достоевски вече не е младият писателчудо, авторът на Бедни хора. Той вече публикува няколко книги, които учудиха, разочароваха обществеността. Не е нито дебютант, нито успял автор. Не буди у читателя нито любопитство, нито симпатия, нито пък утвърдена почит. Стигнал е до едно стъпало на очакване, тъпче на място и се дразни, като чува, че други се изкачват след него. А за тях се говори. Те са легион. Приближават. Ще загуби ли преднината, която имаше? Ще позволи ли да го изпреварят? Провалено бъдеще! Пробуждане след първата пушилка на славата! Ще бъде много тъпо, наистина!...
"Тълпа млади автори се появи, пише той на Михаил. Някои от тях са ми конкуренти. Между тях най-забележителни са Херцен и Гончаров. Първият вече е издал нещо, вторият още нищо не е публикувал. Ужасно ги хвалят. Но аз все още държа първенството. И, надявам се, завинаги..."
Завинаги! Казва го, за да успокои Михаил. Но всъщност го е страх, че се заблуждава. Съмнява се в себе си. Може би няма какво да каже. Може би Белински и неговата клика са прави, като отричат, че има талант? Може би е по-добре да изчезне?
Не, той още не е показал всичко, на което е способен. То е само защото работи при лоши материални условия. Бедността не е добра атмосфера за вдъхновението. Парите не му стигат. Ето какво го съсипва. Във всяко писмо тази мисъл се повтаря неизменно.
"Колко ужасно е да работиш, за да живееш! Моята работа не търпи принуда...
Изхарчих точно четири хиляди и петстотин рубли, откакто сме се разделили, и съм взел хиляда рубли аванс срещу моята стока..."
"При мен е все същият припев. Нямам ни една копейка. Само дългове. Пиша и не му виждам края. Досада, безразличие, трескаво очакване на нещо по-добро - всичко това ме измъчва..."
"Системата на постоянна задлъжнялост, която ми предлага Краевски, е знак за моето робство, за моето литературно поробване изобщо..."
"Ако не се намерят добри хора на този свят, загубен съм... Живея много бедно и откакто съм те напуснал съм похарчил двеста и петдесет сребърни рубли и триста книжни, за да изплащам дългове... Некрасов ми изигра най-мръсния номер, като ме принуди да му върна сто и петдесет сребърни рубли..."
Пари, пари, все пари! Не умее да ги печели, не умее да ги харчи, не умее да ги пази. Все бърза. Ще бърза цял живот. Не се чувства у дома си в този свят. Има нужда от друг въздух.
И започва да сменя квартирите си. Веднъж, два, три пъти. Някаква ярост да се мести го разкарва от единия край на Петербург до другия.
Търси нови приятели. Бекетовци, Майковци, доктор Яновски. Сред тях се чувства сигурен. Те го обичат, не му завиждат, не му се подиграват. В литературния салон на Майков Достоевски гледа как танцуват младите двойки, танцува и самият той.
Обаче за какъв спор, за какво недоразумение става дума в извинителното писмо от 14 май 1848 година до госпожа Майкова?
"Струва ми се, че вчера ви оставих разгневена, че ви се сторих невъзпитан... Опасявам се, че сте ме сметнала за невъздържан (признавам си го), за грубиян, който се ръководи от някаква странна задна мисъл... Разберете ме: по своята същност аз съм слаб и нервен, трудно понасям да отговарям на двусмислени въпроси..."
Не, приятелските сбирки, интимните вечери между другари, които организира в Hotиl de France, похвалите, които получава от близките си, не пропъждат отчаянието му. Той се разболява от нерви и изтощение. Доктор Яновски се заема да го лекува. Достоевски го посещава всяка сутрин и скоро между тях се установява трайно приятелство. Накрая дори заживяват с обща каса.
Страданието на Достоевски е странно. Всяка привечер го обзема безпокойство. Изпитва някакви "мистични ужаси".
"Изпитвам най-болезнения възможен страх от нещо, което не мога да определя, пише той в Унижените и оскърбените, нещо, което не схващам, което не съществува в реда на ставащите неща, но което всеки миг може да възникне..."
Някои факти, някои подробности от всекидневието се натоварват с ужасен смисъл в неговите очи. Загубен е в гора от предвещания. Вярва, че е туберкулозен и луд. Чете медицински книги. Увлича се по френологията на Гал. Иска от доктора да изследва грижливо отоците по черепа му.
Един ден през юли 1847 година Яновски среща Фьодор Михайлович на улицата. Лицето на Фьодор има сив цвят, погледът му е стъклен, олюлява се, подкрепя го военен писар. Току-що е получил епилептичен припадък. Яновски го отвежда у дома му с карета и му пуска кръв. Кръвта блика, гъста и черна като мастило: "Спасен съм, спасен съм!", възкликва Достоевски.
Друг път Яновски се натъква на площада на развеселения Достоевски, който, разгърден и гологлав, крачи под ръка с военен.
Щом вижда приятеля си, Достоевски се провиква, като сочи непознатия: "Ето го!... Той ще ме спаси!..."
Посещава брат си. Възнамерява да замине за Италия. Чувства, че има нужда да преживее шок, който да го избави от миналото му, от настоящето му, от самия него.
"Боря се като риба под леда."
Да можеше да падне под колелата на някоя кола? Дали да не се хвърли във водата?
Всичко това не е ли по-добро от досадата, в която затъва все повече с всеки изминал ден? Защо живее? Какво очаква?
"Знаете ли какво означава да не знаеш къде да се денеш?, пита Мармеладов в Престъпление и наказание.
Достоевски изпитва ужасното чувство, че няма какво повече да изживява. Пътят, по който върви, е без изход. Той вижда преградата пред себе си. Само още няколко стъпки и няма да може повече да върви напред.

I
ЗАГОВОРЪТ
Войните от 1812-1814 отведоха руските войници в сърцето на Европа. Много скоро офицерите от окупационните корпуси се запознаха отблизо със западната култура и бяха "завладени от своето завоевание". След умората от военната тирания на Наполеон държавите се пробуждаха за нов обществен живот. Множаха се тайните организации във Франция, Италия, Германия: Шарбонри, Тугендбунд... Завръщането на руската армия в страната бе отбелязано със създаването на общества, на първо време явни, а сетне нелегални: Северен съюз, Южен съюз, Славянски съюз, съставени от дворяни и висши чиновници. Те си изработиха програми за премахване на крепостничеството, отмяна на телесните наказания, съпротива срещу крайно консервативния режим на Александър I.
Впрочем Александър I не беше настроен враждебно по принцип срещу освобождаването на крепостниците, но се опасяваше от последствията, ако бъде извършено прибързано.
С въздигането на престола на Николай I опозиционните групировки подеха въстаническо движение, което се разпростря в армията и завърши с кървавия бунт от 14 декември 1825 година. Императорската гвардия се справи с "декабристите" и предводителите им бяха обесени или заточени в Сибир. Но макар че бунтът завърши с провал, социалните вълнения не спряха. Царят прие по спешност реформите, които декабристите изискаха. Обаче той възнамеряваше да ги осъществи лично и да забрани всяка намеса на революционното дворянство в политиката на империята. По тази причина започна едновременно проучването на проблемите на селяните и въвеждането на зорко полицейско наблюдение над интелектуалците от всякакъв ранг.
Обаче макар новият владетел да бе изявил своя "западен модернизъм" и своята загриженост за съдбата на мужиците, в очите на интелигенцията той си остана представителят на своеволието, потисничеството, дребнавата подозрителност и назадничавия абсолютизъм. "Нямаше простор за мислене", твърди историкът Кикин. А никога друг път, както през тази епоха, желанието за мислене не е било толкова голямо. Мислеше се и за тези, които не мислеха. Мислеше се против тези, които пречеха да се мисли. Хората мислеха сами, на групи, в стаята, в салоните, на улицата. Мислеха, но отхвърляха абстрактната мисъл. "Четирийсетгодишните" презираха метафизиката и вниманието им се насочваше към непосредствените нужди на народа. "Духът на нашето време, пише Белински през 1842 година, е такъв, че и най-градивната сила може само моментно да удиви..., ако тя си въобрази, че земята е недостойна за нея, че мястото є е в облаците, че вековните страдания и надежди на народа не бива да смущават поетическите є мечти и загадъчните є съзерцания."
Властите подозират еднакво и западниците и славянофилите. Западниците считат, че Русия е изостанала страна и че възраждането є ще се постигне само в резултат на дълбоки реформи по образеца на големите европейски държави. Славянофилите, напротив, мислят, че режимът, въведен от Петър Велики, е неумело копие на европейските режими, и че Русия трябва да се върне към духа на московската епоха. Те мечтаят за самостоятелна църква, независима от държавата, за истинска руска, чисто руска, затворена Русия, която сама създава собствените си институции. Общото между противниците е тяхното недоволство, което не е малък фактор. Издават се тайно книги. Студентите с увлечение четат Жорж Санд, Фурие, Луи Блан. Всеки подхожда към народа, без да знае нищо за него. Всеки измисля прозрачни комуни, препълнени с щастливи, учтиви и симпатични хора. Всеки се разнежва от идеята за равна подялба на благата между класите. Политическата икономия се обагря поетично. Революцията губи своя мирис на касапница. Научният прогрес се свързва с догмите на православната религия. Конспирацията става почти задължение за студентската младеж.
В групите на "декабристите" членуват дворяни, групите на "четирийсетте години" са съставени от чиновници, студенти, журналисти, писатели, търговци. Дребната буржоазия е в пълен нравствен кипеж. Не става дума за революция на народа, а за народа.
Една от тези въстанически групи е създадена от бивш студент, чиновник в Министерството на външните работи - Петрашевски. Макар да служи в администрацията, Петрашевски си позволява да носи черна брада с етиопска форма и широкопола шапка на конспиратор.
Достоевски се запознава с него през май 1846 година.
Минава цяла година, докато Фьодор Михайлович се появи на петъчните сбирки на дружеството. Фактически той отива там най-напред от бездействие и любопитство. Малката дъсчена къщичка го очарова. Прозорците є са украсени с бордюр от изрязано като дантела дърво, разклатена и скърцаща стълба води към втория етаж. Стълбището е осветено от лампа с конопено масло. Фитълът є хвърля оскъдна светлина по стари стъпала, които се губят нагоре в тъмнината.
Скромната стая е обзаведена с тясно канапе, няколко бракувани стола и маса. Еднаединствена свещ осветява този "грижливо разнебитен" декор. Защото Петрашевски е заможен млад мъж, но е ужасно чувствителен към постановката. Той не допуска да се говори за народа в буржоазно жилище. А възможно ли е човек да си представи конспирация, кроена посред бял ден или в светлината на многосвещници?
Всъщност не става дума за конспирация. Поне не още. Приятелите на Петрашевски идват у дома му, за да обсъждат последните политически и литературни новини. Те се отпускат на канапето, по столовете, разкопчават униформите си, пият чай и пушат дълги лули.
Тук са СалтиковШчедрин, Кайданов, братя Майкови, Плешеев, Милютин, Дуров, Дебукс, Спешнев и още други.
"Ние не бяхме организирано общество, разказва Акшарумов в своите Бележки. На тези сбирки не разучавахме никаква точна програма, а критикувахме режима, жалехме за днешното положение."
Друг "петрашевец", Кузмин, твърди, че "всяка неправда, всяка злоупотреба с власт, всяка принуда или абсурдна мярка дълбоко бунтуваше душата на всекиго".
Богословов пише: "Единствената идея, която ни обединяваше, беше съпротивата срещу картоиграчеството и салонните бъртвежи."
Всичко това беше твърде невинно. Фьодор Михайлович се увери още при първото си посещение. Посетителите му се сториха млади, пламенни, симпатични. Дружеството притежаваше библиотека от "забранени трудове", които Достоевски искаше ненаситно да чете. А освен това изпитваше потребност да се свърже с някоя група, да залъже самотата си, да добие убеждение, лошо или добро, което да му позволи да живее. И започна да идва от време на време. Харесваха му безкрайните сладки приказки. Очевидно всичко вървеше зле и трябваше да се обнови. Но как?
"Петрашевците" не постигаха съгласие как да приложат френската социалистическа система. Акшарумов беше съгласен царят да остане на трона на Русия, но неговата власт да се ограничава от Конституция. Спешнев беше привърженик на директните действия. Петрашевски джапаше в теориите на Фурие и не предвиждаше нищо определено за бъдещето. Достоевски пък си оставаше скептик. Признавайки благородството на тези хуманистични миражи, той не допускаше, че могат да виреят в Русия. Според него русите трябва да се обърнат към собствената си история и да черпят благотворна поука от нея. Общността на благата, сдружаването, взаимното поръчителство отдавна съществуваха сред народа и развитието на тези институции струваха много повече от фантазиите на СенСимон и неговата школа. "Говореше, разказва Милюков, че животът в една икарова комуна или във фаланстер му се струва по-ужасен от каторга."
Поискаха да изкарат Достоевски революционер. Това той никога не е бил. "Смятам, че няма по-абсурдно нещо от схващането за революционно управление на Русия, заявява той пред следствената комисия. Всички, които ме познават, познават и моите идеи по този въпрос."
Той не желае коренни промени, а пригаждане към новите условия. Не мечтае за социално преустройство, а за благоразумна еволюция. "Руският народ няма да тръгне по стъпките на европейските революционери", заявява Достоевски. И той чете на другарите си Уединение на Пушкин:
"Ще видя ли, о приятелю, народа свободен
Крепостничеството, отменено с един жест на царя..."
Да, премахването на крепостничеството, отслабването на цензурата, отмяната на телесните наказания, всичко това трябва да дойде от монарха. "За народа, пише Достоевски, царят е олицетворение на самия народ, на неговата идея, на волята и надеждата му."
Отношенията между монарха и поданиците му не са отношения на господар към робите му, а отношения на баща към децата му. Да се убие тази любов, означава да се убие Русия. Да се изясни тя, да се насочи, означава да се работи за общото благо. Трябва да се чака. Трябва да се "вярва".

Но минават месеци, селяните още не са освободени и полицейското наблюдение се засилва.
В различни краища на страната мужиците се надигат срещу своите господари. При дванайсет убийства на дворяни от крепостниците им през 1846 година се отбелязват осемнайсет през 1848-а; при двайсет и седем бунта на "селските маси" през 1846 година се отбелязват четирийсет и пет през 1848-а. Близо половината от крепостниците на Витебск се разбунтуват и тръгват на поход към Санкт Петербург. По средата на пътя ги спират въоръжените сили на царя.
Отгласът на френската революция от 1848 година разтърсва живота на малкия кръжок. Достоевски губи вяра.
"Какво трябва да се направи, ако е невъзможно селяните да се освободят другояче освен с бунт?", питат някои.
"Ами, трябва да се вдигнат на бунт!", се провиква Достоевски.
Той е станал крайно впечатлителен. Но литературните неуспехи и нервната преумора сякаш го обезоръжават пред събитията. Много пъти взема думата, за да бичува жестокостта на дворяните и строгостта на военната дисциплина.
"Като че още го чувам, пише Дебукс, да разказва как един офицер от полка във Финландия преминал под тоягите."
А Семьонов ТянШански казва по повод тази случка: "В подобни минути Достоевски беше способен да излезе на плаца с развяно червено знаме..."
Фьодор Михайлович се наема да съставя "обвинителни актове" и да ги чете на сбирките на групата. Но обещанието остава неизпълнено. Той се ограничава само да рецитира страници от Державин, Пушкин и Гогол.
Междувременно брат му Михаил си е подал оставката и пристига в Санкт Петербург. Представят го на "главния конспиратор". Гледищата на двамата братя съвпадат: Петрашевски е чудат самохвалко, свадлив комедиант. Собствените му идеи надхвърлят неговите възможности. Трябва да се действа; другият пророкува. Любопитна подробност: Петрашевски се е опитал да създаде комуна, фаланстер, в гората на фамилното имение, но мужиците, които не са чели френските социалисти, опожаряват сградата - символ на бъдещото им щастие.
От своя страна мистичният поет Дуров е създал своя група, отделна от Петрашевската. За този мечтател, кротък и вироглав едновременно, социализмът се слива с християнството. Пред следствената комисия Достоевски ще каже, че Дуров е бил "религиозен до посмешище". При все това Палм, Плешеев и сам Фьодор Михайлович са свързани с него. Санктпетербургското общество е било в течение на нощните сбирки и не им е придавало никакво значение. Сенаторът Лебедев в своите Бележки нарича младежите "бъбривци", "деца конспиратори" и според него действията им не са нищо друго освен "училищен фарс". Още през 1845 година една сатирична пиеса на тема "фуриеризма", озаглавена Двата егоизма, представя Петрашевски под името Петушевски1 и Аксаков под името Бикаков2. Специалистът по нихилизъм Бакунин пише на Херцен, че тези групи са "абсолютно безобидни, абсолютно обезоръжени".
Обаче сред това множество на боязливи и безполезни младежи постоянно се откроява енигматичната фигура на Спешнев. Той е с красиво, женствено, тънко лице, с плътни устни и големи, потънали в сенки очи. Буйна къдрава коса пада на раменете му. Той е привърженик на преките действия и приема последиците от тях. Всички средства са добри, за да се събори властта. Метежи, престрелки, политически убийства не го плашат. Когато го арестуват, при обиска намират сред книжата му формулирана следната революционна клетва: "Аз, долуподписаният, поемам тук посочените отговорности: когато ръководният комитет реши, че е време за въстание, безрезервно се задължавам да взема пълно и открито участие в битките, като предварително се снабдя с огнестрелно или хладно оръжие..."
Това загадъчно същество, което Фьодор Михайлович ще нарече "моя Мефистофел", упражнява определено злотворно влияние върху него. Достоевски ненавижда Спешнев за ледената му насмешливост, за отявления му атеизъм. И въпреки това не му е възможно да се освободи от неговото странно въздействие. Той няма вид на жизнен човек, а излъчва адска решимост, отчаяна безочливост, които отблъскват всяко зараждащо се чувство на симпатия. Не може да бъде обичан. Възможно е само да му се противопоставиш или да му се подчиниш. И Достоевски му се подчинява с тъга, отвращение и боязън. В момент на отчаяние или на слабост взема от него на заем петстотин рубли и мисълта за този дълг го терзае. Фьодор става мрачен, злъчен, сприхав. На доктор Яновски, който му говори за временна покруса, отвръща: "Не, това разположение на духа няма лесно да ме напусне, а ще продължава да ме терзае дълго, дълго: взех от Спешнев пари в заем... Сега съм с него, принадлежа му. Никога няма да мога да му върна дълга си, а впрочем и той няма да се съгласи да му го върна в пари; така е устроен този човек. Разбирате ли ме, сега до себе си имам един Мефистофел!"
Мефистофел!... Неволно си спомняме за дяволите, за двойниците, които изобилстват в творчеството на Достоевски и които са безформен образ на неговите герои. Без съмнение Достоевски живее в революционера Спешнев, противния завършек на собствения му либерализъм. Фьодор Михайлович искаше само да се подобри животът на селянина, да бъде ревизиран законът за цензурата, да се привлече вниманието на царя върху голямата бедност на страната, а същите тези идеи у Спешнев се изразяваха в призив към бунт и кръвопролитие. Това, което е едва указано у единия, в другия е изтласкано до чудовищност, до абсурд. И при все това между тях няма нарушение на връзката. Спешнев е наченка на Достоевски. Достоевски води към Спешнев. Спешнев е изроден Достоевски. Спешнев е наказанието на Достоевски.
"Всичко, което отдавна съм смлял и изхвърлил като отпадък, ти ми носиш като новост. Как е могла душата ми да произведе негодник от твоя вид?..."
Трябва да се отдръпне, трябва да скъса с този опасен другар. Но Достоевски е впримчен в зъбчато колело. Изпитва световъртежа на непоправимото. Погубва се със съзнанието за своята отговорност. Именно той предлага на Спешнев да основат дружество само от четири или най-много седем членове. Спешнев се съгласява. Сговарят се да се сдобият с частна печатница и да разпространяват книжки, които да разгорещяват населението. Филипов изработва схемите є. Частите са поръчани на различни фабриканти в Санкт Петербург.
По-късно машината е монтирана в жилището на един от конспираторите. По време на следствието не я откриват като по чудо.
Достоевски не само препоръчва да се създаде тайно дружество около Спешнев, но също така се опитва да привлече последователи. През месец март 1849 година той посещава поета Аполон Майков, остава до късно при него и приема поканата да спи на канапето срещу леглото на своя другар. На лягане Достоевски подхваща темата за революционната пропаганда:
"Петрашевски е глупак, въжеиграч и дърдорко, казва Достоевски, от него никога няма да излезе нищо сериозно, а някои от близките му, по-активни от него другари, са организирали една работа, за която той не знае нищо и в която твърдо са решили да не го включат."
Става дума за конспирацията Спешнев, Филипов, Достоевски и др. Майков отказва да се присъедини към новата група.
"Доказах му лекомислието, риска на това начинание, и че всички вървят към сигурна катастрофа, пише той в писмо до Висковатов. Нещо повече - и това беше главният ми аргумент, - казвах му, че ние и двамата сме поети, хора, лишени от практически усет, не умеем да се справяме със собствените си интереси, а политическата работа изисква изключително развито практическо чувство.
И отново виждам Достоевски, продължава Майков, седнал като умирающ Сократ пред учениците си, в нощница с разкопчана яка, впрегнал цялото си красноречие да ми обяснява свещената цел на идеята си, дълга ни да спасим отечеството, и какво ли не още?..."
Тръгвайки си от дома на Майков на сутринта, Достоевски го зарича да запази в тайна разговора им.
Обаче още на 27 февруари 1848 година в бюрата на Трета секция, създадена от Николай I "да следи щото спокойствието и правата на гражданите да не бъдат нарушени от едноличната власт", вече се знаеше, че у "комуниста" Петрашевски всеки петък се събират "ученици, свободомислещи младежи и студенти от университета".
Генерал граф Орлов, началник на жандармерията, възлага на служителя от вътрешното министерство Липранди да проследи и разследва въпроса. Почти цяла година Липранди търси идеалния шпионин, който, по собствената му формулировка, "трябва да има същото образование като участниците в кръжока, където ще проникне..." Накрая открива рядка перла в лицето на Антонели.
Антонели, син на художник от италианско потекло, е русокос млад мъж с голям нос, светли подвижни очи, с угодливи маниери на дребен търговец. Завършил е Санктпетербургския университет и е държавен чиновник. Съгласява се да приеме мисията с единственото условие името му да не фигурира в досиетата.
Антонели се появява на петъчната сбирка на групата на 11 март 1849 година. Той е леко скован, леко смутен. Има яркочервена жилетка, която привлича всички погледи. Черпи с чуждестранни цигари. Намесва се в разговорите, изказва либерални идеи, опитва се да предизвика остри речи срещу правителството или Църквата.
"Тоз какво прави тука?", обръща се Кузмин към Богосогло. Другият му отговаря:
"Хайде де, нали прекрасно знаете, че Михаил Василиевич (Петрашевски) е готов да приеме всекиго и да отрупа с внимание и първия дошъл..."
От този ден насетне Антонели става редовен гост на Петрашевски. Дори започва да посещава организационните сбирки у други членове на дружеството. Щом се прибере у дома, внимателно записва всичко, което е видял и чул вечерта и предава доносите на Министерството на вътрешните работи, където Липранди ги проучва и класира.
Обаче обвиненията срещу "петрашевците" са още твърде слаби. Абстрактни бръщолевеници, несъстоятелни критики... Антонели е разочарован: дали конспираторите се пазят от него, или са наистина безобидни колежани?
Веднъж Достоевски посещава Дуров, който му връчва копие от прословутото писмо на Белински до Гогол, за което споменахме по-горе. Плешеев го е изпратил в Москва. Фьодор Михайлович показва документа на Палм, Момбели, Иванов и обещава на Петрашевски да го прочете на някоя от поетичните сбирки. Това се случва през март 1849 година. А на 15 април Достоевски изпълнява обещанието. По-късно той ще отрече, че е одобрявал съдържанието на писмото на ненавистта: "Ще отговаря ли пред следствената комисия този, който ме е предал, ще може ли той да каже към кого от двамата кореспонденти съм по-привързан?... Сега ви моля да вземете под внимание следните особености: щях ли да прочета писмо от един човек, с когото съм скаран по идейни причини (това не е тайна;знаят го много хора), и да го представя като някакъв молитвеник, като повеля, която всеки да следва?... Прочетох го, стараейки се да не проявя никакво предпочитание към подателя или получателя..."
Как може да се обясни отношението на Достоевски, пожелал да прочете на глас написаното от "един неприятел"? Действително писмото на Белински съдържа мисли, които Достоевски приема враждебно, но нападките на стария критик срещу мистицизма, Църквата, императора не можеха да получат одобрението му. Напротив, острият протест срещу крепостничеството и възхвалата на ролята на писателя отговаряха на възгледите на Достоевски и оправдаваха факта, че той им даваше гласност.
Антонели изслушваше всяко изречение, което осъжда Достоевски и слушателите му:
"Църквата със своята йерархическа структура е олицетворение на неравенството, тя е куртизанка на властта, враг, унищожител на братството между хората... Повечето духовници се отличават само с издутите си търбуси, със схоластичния си педантизъм, с варварското си невъзпитание...
Не ще говоря за хвалебствията, с които вие засипвате любовта на руския народ към неговите владетели. Ще ви кажа просто следното: у никого тези хвалебствия не срещнаха ни най-малкото одобрение..."
Младежите около Достоевски ругаят, смеят се, аплодират. Ще си получат заслуженото. Антонели вече уточнява наум своя донос.
Следващите сбирки са също толкова плодоносни за агента на Министерство на вътрешните работи. На вечеря при Спешнев Достоевски присъства на четенето на Разказ на един войник от Григориев - "подривна повест, насочена срещу армията и правителството".
Няколко дни преди това един от конспираторите - Еврапеус, дава обед в чест на Шарл Фурие. Достоевски не присъства. Но тържеството е напълно сполучливо. Петрашевски, в блестяща форма, произнася слово, което завършва с думите: "Ние осъдихме на смърт днешното общество; остава ни да изпълним присъдата." А младият Акшарумов иска с крути слова да се премахнат семейството, собствеността, държавата, законите, армията, градовете и черквите.
Антонели е попълнил досието с всички тези смущаващи уточнения и генерал граф Орлов го връчва на Николай I. Когато императорът прочита документите, вероятно си спомня за "декабристите", избити по негова заповед в деня на възкачването му на престола. Той бе заповядал да обесят или пратят в изгнание ръководителите на бунта. А ето че сега техните потомци неочаквано му се явяват отново. Няма ли някога да приключи борбата с отровните западни идеи? Пред страха, че може да се повторят метежите от 1825 година, той преувеличава значението на заговора и обмисля образцово наказание: "Всичко прочетох, пише той в полето на рапорта; работата е сериозна; макар да са само брътвежи, все пак е факт, че е престъпно и нетърпимо. Трябва да бъдат арестувани, както съветваш. Действай, в името на Бога и да бъде Неговата воля."
Орлов взема мерки за изпълнение на императорските разпореждания. На 22 април 1849 година майорът от дивизионната жандармерия Чудинов получава заповед "да арестува Фьодор Михайлович Достоевски, инженер в оставка и писател".

22 април, петък. Фьодор Михайлович е у Петрашевски, където намислят да издават вестник за всяка акция. Прибира се у дома в четири сутринта, уморен, подгизнал от ситен, студен дъжд. Съблича се. Ляга си и скоро заспива. Но след един час в съня си чува гласове, подрънкване на саби. Отваря очи. Лампата е запалена. Пред него стоят кварталният полицейски инспектор, подполковник с внушителни еполети и войник.
- Станете... По заповед...
Достоевски е стъписан:
- Позволете...
- Облечете се, ние ще почакаме...
Подполковникът има прилични маниери и приятен глас. Достоевски се успокоява. Сигурно е недоразумение. Ще го отведат, ще го разпитат и на часЎ ще го пуснат. Какво престъпление е извършил, та да се страхува, че може да го задържат? Докато се облича, нечаканите посетители разглеждат книгите му, книжата, пресяват ги внимателно и ги връзват с връвчица. Полицаят се вмъква в огнището и разравя пепелта с лулата на Фьодор. Един подофицер стъпва на стол, за да се покачи на печката, но се подхлъзва и се строполява на паркета. Инспекторът съглежда на масата смачкана монета от пет копейки.
- Мислите, че е фалшива ли?, пита Достоевски.
- Ще видим, промърморва инспекторът.
И прибавя монетата към другите веществени доказателства. Достоевски се е облякъл набързо. Всички излизат от разхвърляната стая. Пред вратата ги чака кола. Хазайката и портиерът поклащат глава и гледат как наемателят потъва в купето заедно с въоръжените мъже. Колата потегля в сивата зора. Улиците са пусти. Хладно е.
II
ЗАТВОРЪТ
Колите пристигат в двора на Трета секция, обръщат и спират.
Разтоварват обвинените, събрани от четирите краища на Санкт Петербург. Проверяват самоличността им и ги разпределят по зали. Пред всеки вход стоят войници с пушки при нозе. Лицата са бледи, мрачни, сънни. Достоевски разпознава неколцина приятели, а най-напред брат си Андрей:
- Какво правиш тук?
Разделят ги.
Един министерски чиновник събира около себе си съзаклятниците; държи в ръката си списък. Най-горе Достоевски прочита думите, написани с молив: "Агент по случая: Антонели".
Същия ден Михаил Достоевски посещава Милюков. И там му прилошава.
- Какво ви е?, пита Милюков.
- Как? Не сте ли в течение?
- Какво?
- Брат ми Фьодор е арестуван.
- Какво говорите? Как е възможно? Кога?
- Тази нощ... Обискирали са квартирата му... Отвели са го... Вратата му е запечатана.
- А другите?
- Прибрани са Петрашевски, Спешнев... Не знам дали има и други... А мен, ако не днес, утре ще ме арестуват...
- Защо мислите така?
- Арестуван е и брат ми Андрей... Той и понятие си няма... Никога не е бил при тях... Заблудили са се, отвели са го вместо мен1...
През това време генерал граф Орлов пише на Николай I: "Имам чест да уведомя Ваше Величество, че арестите са извършени и че трийсет и четири души с всичките им досиета са предадени на Трета секция."
На 23 април в единайсет часа вечерта затворниците са преместени в Петропавловската крепост.
Тази крепост е построена от Петър Велики и през 1718 година в нея са били затворени съзаклятниците на царевича Алексей. В една от нейните крепостни кули царевичът, провинил се, че не одобрява идеите на своя баща, е бил разпитван и изтезаван до смърт. По време на царуването на Анна Ивановна в крепостта е бил построен специален затвор, наречен Алексеевия равелин2, странна почит към паметта на император Алексей Михайлович. Първа негова обитателка била княжня Тараканова, предполагаема дъщеря на императрица Елисавета Петровна и претендентка за трона на Русия. "Декабристите" също са били хвърлени там. Двайсет и пет години по-късно мрачните сводове на затвора подслониха малката група на "петрашевците".
Всъщност съзаклятниците от 1849 година са разделени на две групи. Едните са затворени в килиите на крепостта. Другите, считани за "главни престъпници", са изпратени в Алексеевия равелин. Достоевски е част от втората група.
Укреплението е едноетажна триъгълна постройка, чиито външни стени се мият в сивите води на Нева. Малка градинка за разходка на осъдените. Дълъг коридор с деветнайсет врати. Ехото от стъпките се предава от свод на свод. Мрачно е. Облеклото на "петрашевците" е конфискувано и им е раздадена затворническа униформа: риза, панталон от зебло, халат от груб войнишки плат. Така предрешен Достоевски влиза в своя карцер.
Помещението е относително просторно: шест метра дълго, три и половина широко. Походно легло със сламеник и сламена възглавница, малка масичка, табуретка, кана за вода, лоена свещ, закрепена близо до прозореца - това е всичко.
Здрава желязна решетка прегражда малко прозорче с варосани стъкла. В мъничката шпионка на вратата, която на затворнически жаргон се нарича "окото", е натъпкана запушалка. Вратата се отваря пет пъти на ден: в седем часа за чая, в десет за проверка, в дванайсет за обяд (един черпак супа и парче месо), вечер за вечеря; и в края на деня надзирателят идва да запали свещта.
И настъпва тишина, огромната тишина на камъните и пространството. Не се чуват шумовете на града. Дори стъпките на стражите сякаш идват от друг свят, от друг век. Носи се влажният мирис на мухлясали плочи. Пламъкът на свещите се снишава, трепти, умира. Пада нощ изведнъж като къс от стена, като смъртта.
Достоевски се сепва, слага ръце на слепоочията. Това е краят. Трябва да спи. На всяка цена трябва да спи. Но мисълта му работи с трескава яснота. Нещастен ли е той? Не, не е. В пълната си безнадеждност изпитва облекчение, което не би посмял да открие пред никого. Много отдавна той признаваше, че има нужда от катастрофа. Този пуст, безполезен, изпортен живот трябваше да се промени. Арестуването му, затворът го избавят от монотонността. Голямата му злочестина го разграничаваше от другите хора. Най-сетне е "изключителен". Най-сетне е "безотговорен". Може да си почине, да отдъхне. Съдбата действа в негова полза. Вече зависи само от него дали ще бъде голям човек, или мекотело. Той е в ръцете на Бога.
"Какво безбожно нещо беше вашето изгнание!", ще му кажат трийсет години по-късно. А той ще възрази: "Не, не, правилно беше. Иначе руският народ щеше да ни осъди. А казва ли ви някой, дали там горе Всевишния не е пожелал да ме изпрати на каторга, за да науча кое е най-важното и без какво не може да се живее?"
Цели два месеца и половина бе забранено на затворниците да пишат на близките си и да получават каквато и да е вест.
Някои от "петрашевците" понесоха много зле предварителния арест.
Григориев се разболя от характерна неврастения.
Кашенев полудя и бяха принудени да го преместят в болница, където впрочем скоро щеше да умре.
Ястржембски мислеше да се самоубие: "Прекарах в крепостта от 23 април до 23 декември, пише той в Спомени, и ако ме бяха задържали още малко, без никакво съмнение щях да загубя разсъдъка си."
Петрашевски също се почувства на ръба на силите си и написа невероятно оплакване до комисията: просто си губи паметта от безсъние заради непрекъснатото почукване по стената. От всички краища на килията се чува шушукане, което убива не само представата му за собствената му личност, а и понятието за време и място.
А Акшарумов изтръгва пирон от леглото си и го остри, за да минава времето. "Ту стоях пред прозореца, ту крачех из моята клетка. Често коленичех, скривах лице с ръцете си, говорех на висок глас, плачех, сетне скачах и се връщах при прозореца."
Андрей Достоевски, който е арестуван в същия ден като брат си, е освободен на 6 май 1849 година; Михаил Достоевски, затворен на мястото на Андрей, е освободен на 24 юни. "Той не само не е извършил никакви престъпления срещу държавата, но дори се е опитвал да ги предотвратява", се казва в един доклад.
През юли настъпва промяна в живота на затворниците: разрешават им да четат книги, да пишат и получават писма.
"Скъпи братко, неизразимо ме ощастливи твоето писмо, пише Фьодор Михайлович на 18 юли 1849 година. Получих го на 11 юли. Най-сетне си свободен! Представям си какво щастие си изпитал да видиш семейството си... Пишеш ми да не губя кураж. Не губя кураж. Разбира се, скучно ми е и ми е гадно, но какво да се прави?... Общо взето времето тече много различно, ту твърде бързо, ту твърде бавно. Понякога ми се струва, че съм свикнал с този живот и че всичко ми е безразлично... Сега дните са хубави и ми е малко по-леко. Но в дъждовно време тъмницата става зловеща. Аз не си губя времето: обмислих материал за три повести и два романа... Човек по природа е изненадващо жизнеспособен. Наистина никога нямаше да повярвам, че е толкова устойчив, но сега го зная от опит."
Тази чудна ведрост у Достоевски изненадва, като знаем, че той не е наясно със своята участ и не може да общува с никого от другарите си. Но самотата някак го устройва. Чувства се по-добре от всякога. Усеща, че живее. Спомените от детството, надеждата за скорошно освобождение го утешават и той понася стоически твърдото легло, лоената свещ, кънтящите стъпки на стражата по коридорите.
В затвора Достоевски написва Малкият герой - повест, окъпана в сантиментална и боязливо сладострастна поезия. В очакване на присъдата подсъдимият ни разказва как се пробужда чувственият инстинкт у едно дете. Произведението ще бъде публикувано едва през 1857 година.
Междувременно минават седмици и писмото, което Достоевски пише на брат си на 27 август, вече не е толкова бодро като предишното.
"За себе си не мога да ти кажа нищо определено. Все съм в същото неведение за изхода на делото. Животът ми е толкова еднообразен, колкото и преди; но отново ми разрешиха да се разхождам в градината, където има седемнайсет дървета. Това е цяло щастие за мен. И още едно щастливо нещо: разрешиха ми свещ за през нощта... Можеш ли да ми изпратиш няколко исторически книги, ще бъде чудесно. Но още по-добре, ако е Библията (двата Завета)... Не мога да ти кажа нищо особено добро за моето здраве. Скоро ще стане месец, откак карам с рициново масло... Хемороидите ми стават все по-болезнени и чувствам болка в гърдите, каквато преди нямах. Нощем особено се изостря чувствителността ми. Отскоро съм в плен на безкрайни кошмари; струва ми се, че подът под мене се люлее, като че съм в корабна кабина..."
А на 14 септември 1849 година Фьодор пише: "Доста съм зле: мъчи ме стомахът и хемороидите. Кога ще свърши всичко това? Ето че настъпват най-мъчителните месеци на есента и с тях се усилва хипохондрията ми. Облаците закриват хоризонта; но парченцето синьо небе, което виждах от килията си, ми гарантираше по малко здраве и добро настроение..."
Всъщност издръжливостта му се изчерпва. Пълната самота, в която крее, бавно го унищожава. За да се развлича, той общува с Филипов, неговия съсед по килия, като си почукват по стената. Дотегнало му е само да мисли, а да не вижда нищо. Има чувството, че е поставен под стъклен похлупак, че около него има вакуум, диша трудно, задушава се. И той ли е човек като другите? Къде е мястото му във времето и пространството? Не знае дали сънува, или е буден. Когато беше малък, всяка вечер оставяше на нощната си масичка бележка със следното съдържание: "Възможно е да изпадна в летаргия, не ме погребвайте преди да са минали толкова и толкова дни."
Той е в летаргия. Сякаш наистина е погребан. Вече не съществува.

Следствието се проточва. Точи се разпит след разпит. "Обработват" един по един обвиняемите. От време на време някой придружен от жандарм офицер, пристига в килията, нарежда на затворника да се преоблече с цивилно облекло и го повежда по дългите коридори към изхода. Прекосяват двора. Влизат в "Белия дом", където заседава следствената комисия.
Тази комисия е съставена от четирима членове: княз Гагарин, началника на жандармерията Дубелт, княз Долгоруки, генерал Ростовцев и председателя, коменданта на крепостта, генерал Набоков.
Достоевски е обвинен, че е участвал в сбирки, на които са били критикувани действията на правителството, цензурата, крепостничеството, че е чел писмото на Белински до Гогол, "съдържащо ругателства срещу Православната църква и върховната власт" и че е присъствал на четенето на Разказ на един войник от Григориев, повест с "подстрекателски текст".
Членовете на комисията се опитват да изтръгнат признания от Фьодор Михайлович с кротост. (Така Достоевски пресъздава борбата на Расколников срещу съдията Порфир.) "Императорът ще ви прости, ако разкажете случая", казва Ростовцев. Фьодор мълчи. Тогава генералът скача от стола и напуска заседателната зала с думите: "Не мога повече да гледам Достоевски!"
Заседанието продължава. Достоевски не отрича фактите: "Но кой не би бил виновен, ако го обвинят за най-интимните му идеи, за това, какво е било казано в тесен и доброжелателен дружески кръг?..."
Разказ на един войник "беше прочетен съвършено неочаквано... Той не произведе абсолютно никакво впечатление..."
А за писмото на Белински Достоевски признава, че е постъпил "лекомислено", като му е дал гласност, каквато не заслужава, че "либерализмът му се изразява само в желанието да бъде полезен на Отечеството".
"Никога не съм бил социалист, казва още той, макар че ми харесва да чета и изучавам трудове по социални проблеми."
Така и не успяват да изтръгнат от него и най-малкото обвинение срещу другарите му по беда. Нещо повече, той поема вина върху себе си, за да ускори освобождаването на брат си Михаил: "Казвам ви това, защото моят брат се запозна с Петрашевски чрез мен и че съм единственият виновник за тази връзка, както и за нещастието на брат ми и семейството му... Арестуването му е истинско наказание за него, при положение че е по-невинен от когото и да било."
Членовете на следствената комисия са много затруднени да дадат юридическо определение на едно престъпление, което не е консумирано. Достатъчно ли е революционното намерение, за да се осъди дейността на малката групичка? А и дали наистина са имали революционно намерение тези бъбриви и свадливи либерали? Къде свършва еволюцията, къде започва революцията?
Следствието продължава пет месеца; двеста трийсет и двама души, обвиняеми и свидетели, са дали писмени или устни показания. Въпреки многократните твърдения на Липранди, комисията признава за невинни обвиняемите:
"Нито зоркото наблюдение отблизо, което Липранди упражни в продължение на почти една година върху деянията на Петрашевски, нито многобройните разпити на арестуваните лица... позволиха да се открие наличието на организирано пропагандно дружество", се казва в решението от 31 август.
Обаче министърът на вътрешните работи иска случаят да се преразгледа и този път следствената комисия приема, че е необходимо да се накажат участниците в заговора.
"Комисията счита, че разкритите факти сами по себе си заслужават вниманието на правителството..."
На 30 септември 1849 година "случаят Петрашевски" е предаден на военния съд. Специална комисия, съставена от шест цивилни лица и шестима генерали, разглежда вината на двайсет и осемте младежи, обвинени в престъпление срещу сигурността на държавата.
На 16 ноември двустранната комисия осъжда седем затворници на изгнание и петнайсет на разстрел. Шестима са освободени.
Но следствието не спира дотук. Противно на всички процедурни правила, императорът изпраща делото на Генералния аудиториат, който съди по строгите военни закони. Той издава смъртни присъди за всички обвиняеми, след което предлага на императора да ги замени с каторга. Окончателната присъда гласи:
"Достоевски... загдето е кроял престъпни проекти, загдето е разпространявал писмото на литератора Белински и т. н. се осъжда на осем години принудителен труд в Сибир." Николай I вписва в полето на документа: "За четири години и след това войник." Но изисква този акт на милост да се запази в тайна.

III
ЕШАФОДЪТ
На 21 декември 1849 година затворниците не знаят още нищо за присъдите, които са им определени. Вече не ги разпитват. Никой не прави точни изявления. Дали пък няма скоро да ги освободят?
На 22 декември към шест часа сутринта шум от приближаващи стъпки събужда младежите. Чуват се заповеди. Удрят се токове. Издрънчава калъф на сабя. В бравата се завърта ключ. Вратата се отваря. Офицер от жандармерията и надзирател от затвора влизат в килията и предават на осъдените цивилните им дрехи. После отвеждат "петрашевците" един по един към изхода.
Щом Достоевски прекрачва прага, леден въздух го шиба по лицето. Той трепери. Вглежда се в мъгливото утро. В двора са подредени в редица наети коли. Конете на жандармите пръхтят, чува се шум на копита и на амуниции. Сини униформи тичат наляво-надясно. Натъпкват осъдените в колите. "По един в купе!", крещи нечий глас. На седалката, до всеки затворник, се настанява по един жандарм. Когато всички са заели местата си, отеква кратка заповед и конвоят потегля, ескортиран от конници с извадени саби. Къде ги карат? Ще им съобщят ли присъдата на военния съд? Как да се обясни този безкраен преход, този обход?
- Къде отиваме?, пита Спешнев жандарма, който го придружава.
- Забранено е да се казва, отговаря другият.
Стъклата на вратичките са заледени. Вероятно прекосяват Нева, щом като копитата на конете газят по дъските на понтонен мост. Сетне колелата на екипажа не тръгват ли по каменното платно на Литейная? Спешнев иска да изтрие замъгленото стъкло на колата. Но жандармът го спира:
"Не правете нищо, че ще ме бият."
След три четвърти час спират, вратичките се отварят.
Озовават се на огромния плацдарм на Семьоновския полк. Сняг е валял цяла нощ. Покривите на жълтите казармени сгради са с дебела белоснежна покривка, комините леко димят. Голямо множество народ се е струпал от всички страни: брадати търговци с обемисти кожени яки, жени със забрадки, студенти с фуражки, чиновници с кокарди - около тричетири хиляди души общо.
В средата е издигната дървена платформа с ограда. Пред ешафода са подредени в каре военни части. По-надалеч в земята са забити три колчета. Колите се изпразват една след друга. Достоевски разпознава Спешнев, ведър и изразителен, както винаги, Григориев, болен от страх, Петрашевски. Той се спуска към тях и ги прегръща.
"Строй се!", крещи повелителен глас.
Свещеник в черно расо, с кръст и евангелие в ръка, застава начело на шествието, след него вървят осъдените. Те са вцепенени. Препъват се в пухкавия сняг.
- Какво ще правят с нас? - пита тихо един от тях.
- Ще ни прочетат присъдата... Всички на каторга...
- А защо са тия стълбове?
- Ще ни връзват на тях... Ще ни разстрелват, може би...
- Мислите ли?...
Двайсетте младежи преминават пред военните части и се изкачват по стълбичката на ешафода. Един офицер извиква осъдените и ги разпределя по силата на някаква загадъчна заповед - девет от дясната страна на платформата, единайсет - от лявата. Зад всеки осъден стои жандарм. В подножието на платформата са се подредили натруфени в униформи генерали и се поклащат на място с важни лица.
Достоевски стои до Момбели. Не е много разтревожен. Няма чувството, че принадлежи към същия свят, в който се разиграва този голям спектакъл. Той е другаде. Неочаквано изпитва нужда да разкаже на съседа си сюжета на повестта, която е съчинил в затвора.
Но го прекъсва вик:
- Мирно!
- Шапки долу!
Никой не помръдва. Съзаклятниците не са разбрали, че заповедта се отнася за тях. Откъм групата на генералите се надигат гласове:
"Шапки долу! Ще четат присъдите."
"Петрашевците" се подчиняват. Те стоят гологлави в студа, който стяга слепоочията им и от който очите сълзят.
Небето е прозрачно сиво. Стъпките на младежите са оставили дълбоки следи в пухкавия сняг. На върха на обущата им блещукат бели корички. Дежурният жандарм облъхва тила им с топлия си дъх.
Военният прокурор се появява в средата на ешафода и с равен глас бързо чете текста на присъдата, изброява престъпленията, в които е обвинен всеки и са изложени мотивите. Заключителните думи са прости: "Осъжда се на смърт."
Петрашевски, Момбели, Григориев, Акшарумов... Военният прокурор произнесе присъдата девет пъти. После добави:
"Достоевски, осъден на смърт."
Фьодор Михайлович се сепва, като изваден от сън. "Смъртна присъда." В този миг слънцето пронизва мъглата и осветява позлатения купол на Семьоновския храм, откъдето надвисват снежни преспи.
"Не е възможно да ни разстрелят!", се провиква Достоевски.
Вместо отговор Момбели му посочва каруца, покрита с чергило, под което неясно се очертават формите на ковчези. (Всъщност това са струпани дрехи.)
Достоевски все още не разбира какво става. Той наблюдава несъзнателно една брадавица на лицето на жандарма край него и отражението на медно копче. Вижда как военният прокурор затваря листа по гънките, пъха го в джоба си, почесва си ухото с върха на пръстите и бавно слиза по стъпалата на площадката. Ще си спомня тази картина до края на живота. Тутакси на неговото място се изправя свещеникът. Той произнася с развълнуван глас проповед по текст на свети Павел: "Изкуплението за греха е смъртта" и обяснява на несретниците, че нищо не свършва долу на земята. Вечно блаженство очаква всички, които съумеят да се покаят. После поднася към устните им светия кръст; единствен Шапочников, човек от народа, пожелава да се изповяда. Впрочем, любопитна подробност, която никой не забелязва, свещеникът не носи светото причастие.
Достоевски целува малкия, леден сребърен кръст. Съвзема се. Вече не се съмнява. Присъствието на свещеника разсейва последните му надежди: кой би дръзнал да намеси Църквата в някаква комедия?
Но наказанието е несъразмерно с престъплението. "Не съм го заслужил. Несправедливостта извисява нещастниците, които треперят сред площада върху дървената платформа. Тя ги въздига до висотата на мъченици. И те си дават сметка. И чувстват с цялото си сърце сладостта на безполезната саможертва. "Това, за което ни осъдиха, мислите, въжделенията, които изпълваха душите ни, не събуждаха в нас никакво чувство на разкаяние; но ни се струваше, че нашата голгота някакси ни прочиства и че благодарение на нея много грехове ще ни бъдат простени", пише Достоевски в Дневник на писателя. Ето че сега каузата, която те обсъждат непрекъснато, съпоставяйки лекомислените си мечти, перчейки се, отричайки, осмивайки, им изглежда свещена, защото ще платят с живота си за нея.
Свещеникът слиза от площадката. Двама мъже се доближават до осъдените: палачите. Те са с качулки, големите им космати ръце са ръце на убийци. Засвирва тръба, удрят барабани и стените на казармата препращат злокобния им грохот. Той ту отслабва, ту се засилва, натрапчив, оглушителен, безкраен... Съзаклятниците са заставени да коленичат. Над главите им палачите счупват саби в знак, че са изпаднали в немилост. После ги обличат в ризи от бяло зебло с дълги ръкави и качулка.
Първите трима - Петрашевски, Момбели, Григориев - са завързани за позорния стълб, палачите закриват очите им с качулките. Чува се кратка заповед. Наказателният взвод се строява пред осъдените.
Достоевски затваря очи. Той е шестият по реда на екзекуцията. Идва неговият ред. След пет минути ще го завържат на един от същите стълбове. След пет минути вече няма да го има. Изпълва го неистова тревога. Не бива да губи тези пет минути. Нека ги използва колкото е възможно по-добре. Да извлече цялата им същност, цялата тайна, преди да потъне в мрака. Той разделя на три части времето, което му остава да живее. Две минути, за да се сбогува с приятелите. Две минути за размисъл. Една минута да хвърли последен поглед на света.
Но за какво да размисля, какво да погледне? Той е на двайсет и седем години; напълно съзнава силата и таланта си - и изведнъж пред него се явява смъртта. Той съществува; той е жив, а след три минути ще бъде нищо или пък нещо друго, или някой друг. Поглежда пак купола на катедралата, който блести в злато и слънце. Струва му се, че след миг ще остане само той и тази спокойна светлина. Ще се слеят в едно. Той ще бъде светлината, покоят. Ще се влее в неизвестността. Обзема го конвулсивен страх. "Ами ако не умра? Ако ми бъде върнат животът? Коя вечност!... всичко това ще бъде мое!... О! Тогава ще превърна всяка минута във век, няма да загубя нито една, ще си правя сметка за всяка и няма да ги разпилявам безразсъдно!..."1
Междувременно войниците пълнят пушките си, сетне се прицелват. Мълчанието е болезнено. Вик: "Огън!", и три тела ще рухнат с някаква необичайна мекота. Ще ги отнесат. На мястото им ще поставят други трима. Но защо ли не стрелят?
Петрашевски повдига качулката си със съвършено хладнокръвие, за да види какво става. Един адютант размахва кърпичка. Свирят отбой. Палачите развързват Петрашевски, Момбели, Григориев и ги връщат на площадката.
Военният прокурор отново пристъпва напред и заеквайки прочита решението за помилване:
"Заговорниците, които заслужиха смъртни присъди по силата на закона, са помилвани по волята на Негово Императорско Величество..."
Каторга. Изгнание. Радостта се стоварва върху Достоевски като някаква огромна маса. Спасен! Всичко останало е маловажно! Двайсет години по-късно ще каже на жена си: "Не си спомням друг тъй щастлив ден в моя живот."
Някои от другарите му, обаче, са толкова изтощени от вълнението и отвратени от фарса, че съжаляват за избягнатата смърт. Григориев е блед. Трепери. Зъбите му тракат. Той е полудял.
Първоначално се усъмниха, че ужасната постановка е изпълнена със съгласието на императора. Всъщност той бе определил и най-малките є подробности. Два дни между канцелариите се поддържа оживена връзка: колко ризи да се приготвят? Колко стълба да се издигнат? Трябва ли да се издълбае трап? Трябва ли да се завържат осъдените и да се закрият очите им? Николай I бе пожелал да даде полезен урок на "младите безумци". Но беше преминал мярката. Той уби покаянието, вместо да го възкреси.
Споменът за "екзекуцията" ще оживява в книгите на Достоевски. "Има хора, на които бяха прочетени смъртните присъди, които бяха оставени да страдат, а сетне им казаха: "Вървете си, прощава ви се", пише той в Идиот. В същата книга княз Мишкин разказва една случка, която по всичко прилича на станалото при ешафода. А в Дневник на писателя Фьодор Михайлович пита: "Знаете ли какво значи смъртна присъда? Който не се е докосвал до смъртта, не може да го разбере."
Не, той няма да забрави, никога няма да забрави. Палачите свалят ризите на осъдените. Дават им овчи кожуси, плъстени ботуши, кожени калпаци. На ешафода се качват ковачи и се доближават до Петрашевски, за да запоят за глезените му хвърлените на площадката и паднали с грохот тежки вериги. На часа ще го изпращат в Сибир. Той им помага хладнокръвно. След това прегръща другарите си и, подкрепян от двама жандарми, слиза по стълбата. След него веригите се влачат и кънтят. Качват го на каруца. Заповед. Изплющява камшик. Тълпата прави път и веднага отново се струпва.
Осъдените са премръзнали. "Разтрийте си носовете", казва някой. "Разтрийте си лицата", добавя друг. Кашкин и Палм се молят коленичили:
"Добрият Император!... бог да даде дълъг живот на Императора!", мълви Палм.
По-късно откарват осъдените с коли в Петропавловската крепост.
Още с пристигането им в затвора ги подлагат на медицински преглед, за да се установи дали не са пострадали от вълнението. После ги затварят по килиите. Щом остава сам, Достоевски пише на брат си Михаил:
"Братко, скъпи мой приятелю,
Всичко е решено. Осъден съм на каторга за четири години (мисля, ще бъде в Оренбург), а след това ще бъда прост войник... в момента ми съобщават, че потегляме днес или утре. Поисках разрешение да те видя. Отговориха ми, че е невъзможно... Братко, аз не съм сломен, не губя кураж. Навсякъде животът е живот, животът е в нас, а не в света, който ни заобикаля. Край мен ще има хора, а истинският смисъл на живота е да бъдеш човек между хората и завинаги да останеш човек, при каквито и да е обстоятелства, да не се отпускаш, да не падаш духом. Аз го осъзнах; тази идея проникна в моята плът, в моята кръв...
Може би пак ще се видим, братко. Пази се, постарай се в името на Бога да доживееш до следващата ни среща. Навярно някой ден ще можем да се прегърнем и заедно да си спомним хубавото минало, младостта, надеждите, които сега се опитвам да изтръгна от раненото си сърце и да ги погреба... Нима може никога вече да не хвана перото? Надявам се, че това ще стане след четири години. Бих загинал, ако не мога да пиша. По-добре да прекарам петнайсет години в затвор, но с перо в ръката...
Ако някой е запазил лош спомен за мене, ако съм се скарал с някого, ако съм оставил у някого неприятно впечатление, кажи му да го забрави, щом го срещнеш. В сърцето си не тая злъч, няма омраза. В тази минута ми се иска да обичам и прегърна всеки мой другар. Винаги, когато се връщам към миналото, когато си помисля за пропиляното време, което загубих в лутане, в грешки, в дреболии от непознаване на живота, сърцето ми се облива в кръв. Ще се променя към добро. Тук е цялата ми надежда, цялата ми утеха.
Ох, кога ще те видя, кога ще те видя? Сбогом, откъсвам се от всичко, което ми бе мило!... Раздялата боли. Боли да се разкъсаш на две, да разкъсаш на две сърцето си. Сбогом! Сбогом!... Но ще те видя пак, сигурен съм, надявам се.
Не се променяй, обичай ме, пази спомена си за мен и мисълта за твоята обич ще бъде най-голямата радост в моя живот. Сбогом! Още веднъж сбогом!... Сбогом на всички..."
На 24 декември, Бъдни вечер, трябваше да изпратят Достоевски в Сибир. Брат му Михаил и писателят Милюков получиха разрешение от управителя на крепостта да го видят преди заминаването. Срещнаха се в просторна празна стая на партера в жилището на управителя. Беше сумрачно. Светеше само една лампа.
Михаил и приятелят му чакаха близо половин час преди да въведат Фьодор и Дуров. Двамата осъдени бяха спокойни, примирени, усмихнати. "Когато се прощаваха братята Достоевски, пише Милюков, изглеждаше, че по-силно страда от раздялата този, който оставаше в Санкт Петербург, а не този, който тръгваше за Сибир. Сълзи замъгляваха погледа на по-големия, устните му нервно потрепваха, а Фьодор беше спокоен и се опитваше да го утешава: "Стига, братко, казваше той. Ти ме познаваш, не слизам в гроба, не си дошъл на погребението ми, и в каторгата няма да съм със зверове, а с хора, може би и по-добри от мен, може би и по-издигнати... После пак ще започна да пиша. Много неща преживях през последните месеци; и много още имам да видя и да преживея там. Ще имам какво да пиша..."
Този човек, който само няколко месеца по-рано бе напълно свободен и си измисляше разни болести, имаше кошмари, оскърбяваше се, караше се, пламваше за дреболия, сега приемаше с кротка решителност изпитанието на ешафода и изгнанието. Този разстроен физически и морално човек не се страхуваше да прекара четири години в каторжен труд и лишения. Не бива да се изненадваме. Достоевски е човек на прекомерните усещания. Чувства се добре само при изключителни обстоятелства. Диша леко само при буря. "Аз пък през целия си живот съм откарвал докрай нещо, което вие сте се осмелявали да доведете само до половина", отбелязва той в Записки от подземието. И добавя: "По такъв начин, види се, съм по-жив от вас."
След половин час дежурният офицер отвежда затворниците в тяхната тъмница.
Точно в полунощ пранги от по пет килограма бяха запоени около глезените на Достоевски. След това той, Дуров и Ястржембски са изведени в двора. Чакат ги открити тройки. До Тоболск ще ги придружава закрита пощенска тройка на министерството. Нощта е студена и ясна. Сива пЎра изригва от ноздрите на конете.
Осъдените се качват на шейните. До тях се настаняват жандармите. По заповед на министерския куриер кортежът потегля, съпроводен от скриптенето на снега.
Михаил Достоевски и Милюков стоят на вратата на затвора.
- Сбогом!, викат те на пътниците.
- Довиждане!, им отвръщат осъдените.
Тройките минаваха в тръс по безлюдните улици. Прозорците на домовете грееха в празнични светлини. Зад тях се изправяха елхи, потънали в искри и посребрени играчки. Танцуващи сенки се изписваха върху тюлените пердета. Беше Коледа. Любимият празник на семейство Достоевски. Хората бяха щастливи, смееха се, хранеха се, пиеха, милваха децата си, мислеха за бъдещето.
Никой не подозираше, че тъкмо в този час трима мъже, сгушени в открити тройки, премръзнали, изтощени, загубени за живота, напускаха Санкт Петербург и се отправяха към сибирската каторга.
"Загледах се с любопитство в града, който прекосявахме, пише Достоевски на брат си през 1845 година. Минахме край твоя дом. Къщата на Краевски блестеше в светлини. И тъкмо тук ме сграбчи смъртна мъка. Знаех от теб, че ще има коледно дърво и че Емилия Фьодоровна ще отведе децата; изпитах чувството, че се сбогувам. Колко тъгувах за тях и колко пъти, години наред, си спомнях този случай с просълзени очи!..."
Пътуването беше мъчително. Шубите на осъдените не бяха достатъчни да ги предпазят от студа. След като спираха в няколко пощенски станции, в зори пристигнаха пред един хан в Шлиселбург.
Младите каторжници слязоха, помъкнаха веригите и, духайки в премръзналите си пръсти, се настаниха в кръчмата, да изпият чашка чай. "Бях весел, пише Достоевски. А Дуров говореше безспир. Ястржембски гледаше мрачно на бъдещето."
Министерският куриер, който беше "добър и патил старец", се съгласи да предостави на затворниците покрити шейни. Той обеща също да престояваме по-дълго на всяка спирка и да поеме лично половината от разходите ни.
Конвоят потегли посред бял ден. Кочияшите се бяха облекли в празнични дрехи и бяха препасали яркочервени пояси. Селата бяха безлюдни. Покривите на къщите се гушеха под дебелия сняг. На фона на сиво-зеленото небе, клоните на дърветата се очертаваха неподвижни като сковани в лед. Преходите от десет часа изтощаваха и конете, и хората. Студът беше непоносим. В Пермска губерния имаше минус четирийсет градуса студ.
Преминаването през Урал беше същинско бедствие. Минала бе страшна фъртуна. Животните се препъваха и засядаха. Посред нощ пътниците бяха принудени да слизат, да чистят плазовете, да успокояват конете, да отъпкват снега. А снегът навяваше, щипеше лицата, ръцете. Оскъдната светлина на фенера бягаше, гаснеше. "Около нас - сняг, виелица, пише Достоевски, ...пред нас - Сибир и неизвестността на бъдещето ни; зад нас - цялото наше минало. Беше тъжно. Плаках."
На 11 януари 1850 година, след осемнайсет дни път, осъдените стигнаха Тоболск.
По това време Тоболск беше разпределителна станция, където препращаха осъдените за още по-далечните каторги. Едва слезли от шейните, тримата младежи бяха въведени в канцеларията на наказателното управление.
В това мрачно и мръсно помещение работеха писари в каторжна униформа, белязани на челото с буквите на позора. Ноздрите им бяха разкъсани, страните насечени. Те попълваха регистри с ученическа прилежност.
- Оковани ли са? - пита инспекторът на затвора.
- Да.
- Тогава, претърсете ги!
Взеха им джобните пари и бутилката ром, която си бяха купили по пътя. После ги отведоха в обща зала.
"Беше тясна, тъмна, студена и мръсна стая." Три нара, върху които бяха поставени няколко чувала, пълни със слама. Миришеше на развалено месо, на изстинала кир. Полумракът гъмжеше от народ. Викове, ругатни, смях. А когато тази врява стихваше, зад вратата се чуваха стъпките на постовия.
Краката и ръцете на Дуров бяха вкочанясали и напълно безчувствени. Носът на Ястржембски беше премръзнал. Достоевски имаше скрофулозни афти по лигавицата на устата.
Междувременно в помещението цареше трескава дейност. Подготвяха осъдените за последния етап на пътя. Проверяваха веригите, бръснеха главите, поставяха белезите на позора по ръцете и плещите. Тези белези имаха различни загадъчни значения:
"КАТ. - каторжник... СК. - заточеник... СБ. - избягал каторжник."
След всеки нов опит за бягство прибавяха още един печат, като започваха от лакътя надолу. Каторжниците сами го правеха със сериозни, свъсени лица.
Това беше прекалено. Ястржембски се вайка гласно, говори за самоубийство. "Мислех си, какво ли щеше да каже сестра ми, пише той, ако ме видеше тук." Достоевски го утешава.
Скоро получават разрешение да пият малко чай и да пушат пури, които Фьодор Михайлович беше успял да скрие при обиска.

Фьодор и другарите му останаха шест дни в Тоболск. В града живееха няколко декабристи, освободени от каторжна работа, но осъдени на заточение до живот в Сибир: Муравиев, Аненков, Фонвизин... Жените им се занимаваха с благотворителност и облекчаваха, доколкото им беше възможно, несретата на затворниците, които прекарваха по няколко дни в общинските жилища.
Когато революционерите от 1825 година узнаха за пристигането на ония, които бяха повярвали като тях в "делото на свободата" и като тях се бяха борили и попаднали под ударите на неправомерен съд, те се развълнуваха и се опитаха да ги окуражат. Жените им отнесоха на осъдените храна и вино. Поискаха разрешение да се срещнат с тях.
"Видяхме ги - същински мъченици, пише Достоевски в Дневник на писателя. Те бяха последвали съпрузите си в Сибир доброволно. Нямаха никаква вина, а двайсет и пет дълги години понасяха изтезанията наравно с мъжете си."
Свиждането продължи час. На раздяла съпругите на декабристите благословиха осъдените и дадоха на всеки Евангелие, единствената разрешена книга за каторжниците. Достоевски никога не се раздели с тази реликва.
Когато посетителките си отидоха, Фьодор разгледа томчето, което държеше в ръцете си. На едно място подвързията беше срязана и в цепката бяха пъхнати десет книжни рубли.
На 16 януари Достоевски и Дуров напуснаха Тоболск на път за Омск. "Отнасяйте се към тях безмилостно", гласеше заповедта на губернатора на Западен Сибир.
На седем версти от Тоболск шейната спря насред полето. Госпожа Фонвизина и госпожа Францева бяха подкупили жандармите, за да им позволят да се сбогуват с пътуващите към каторгата. Те стояха като малки черни фигурки в снега. Срещата бе кратка. Стискаха ръцете им и мълвяха насърчителни думи:
"Писахме в Омск; ще се погрижат за вас; ще се опитат да облекчат страданията ви."
Жандармите стоят прави на няколко крачки разстояние и губят търпение. Трябва да тръгват. Двете жени правят кръстен знак на челата на осъдените.
"Бог да е с вас."
Достоевски и Дуров се качват на шейната. Кочияшът примлясква с език и конвоят потегля. Придружава го лекото дрънчене на звънчетата по дългия бял път, който води към Мъртвия дом.

IV
КАТОРГАТА
На 23 януари 1850 година, след дълги, снежни и ветровити дни Достоевски и Дуров пристигат в Омск.
Крепостта е заобиколена с насип, в който са забити хиляда и петстотин дъбови кљла. До входа се издигат оградите на управлението, на инженерните служби и главната квартира. На втори план са вехтите казарми, построени от грубо дялано дърво. По-далеч са кухнята, хангарът, хамбарът. Сред двора - голо пространство е определено за сбор и проверка на каторжниците.
Комендантът на гарнизона в омската каторга е страшен звяр. Името му е Кривцов, но осъдените са го нарекли "Васка, осмоокий", защото нищо не убягва от зоркия му поглед.
Той е глупав, надменен и свиреп. Мисълта за неограничената му власт го замайва до безумие. А и виното също, защото пие като продънен.
Когато нахълтва в стаичката с яростен поглед и лигава уста, и най-закоравелите каторжници се плашат като момченца. Не му тежи нощем да става, за да провери жалкото си стадо. Застанал в средата на спалнята, този чорлав, залитащ пияница, хвърля обвинения за пиянство върху осъдените.
"Понякога, пише Достоевски на брат си, той наругаваше някой от нас, загдето не спи на дясната страна, или вика на сън и бълнува..."
Наказанието е поучително - налагане с тояги.
Всеки месец Кривцов пише рапорт за поведението на затворниците и го предава в управлението.
А оплакванията на затворниците събира, разглежда и преценява сам. Може да издаде заповед за облекчаване на наказанието или да убие човек, като го натовари с непосилна работа. Веднъж разпореди да ударят сто тояги на един петдесетгодишен поляк, професор от университета, само защото нещастникът заявил при пристигането си: "Ние не сме бандити, ние сме политически затворници."
Достоевски и Дуров бяха представени на Кривцов в деня на пристигането им. Застанаха пред едър, подпухнал мъж, с грапав нос, сълзливи очи, червени бузи с жилки по тях.
- Как се казваш?
- Дуров.
- А ти?
- Достоевски.
- Старши, да се отведат веднага в затвора. Да се острижат при охраната по цивилному - половината на главата; ще сменим утре оковите... Махнете им тези дрехи. Оставете само долните, при условие че са бели. Останалото ще се продаде на търг. Каторжникът не притежава нищо лично. А вие двамата, внимавайте! В противен случай... телесно наказание... При най-малкото провинение, то-Яги!...
Следобед бръснарят на затвора се зае да изпълни заповедта. Обръсна цялата брада, главата и мустака на Фьодор до половина. Тази операция, която щеше да се повтаря всяка седмица, беше истинско изтезание, защото бръсначът беше тъп като парче тенекия - скубеше и стържеше кожата до кръв. Затворниците се гърчеха на столчето, виеха от болка и заплашваха да се разбунтуват.
По-късно един от осъдените, който имаше свои бръснарски принадлежности се съгласи да бръсне Достоевски срещу една копейка.
Униформата на каторжниците се състоеше от сив панталон, сивкава куртка с номер върху жълт квадрат, зашит на гърба, шуба и каскет без козирка.
Нека си представим за миг Достоевски, "писателя на бъдещето", близкия приятел на братя Майкови, влюбения в Авдотя Панаева, натъкмен като клоун, половин обръснат до синьо череп и половин - с ленено руси коси, с половин мустак, окован с вериги, а около него орда твари, които се шегуват и псуват.
"Тук никой никого не може да учуди", пише Достоевски в Записки от Мъртвия дом.
При тези живи мъртъвци разнообразието на престъпленията беше толкова голямо, колкото и разнообразието на произхода им: черкези, евреи, монголци, украинци, поляци, московчани, крадци, фалшификатори, убийци, отцеубийци, политически затворници...
Тук бе Михайло, който бе убил с брадва господаря си. Неговият барин му бе отнел младата съпруга само няколко часа след сватбената гощавка. Михайло беше изтърбушил и един надзирател поради "недоразумение". Михайло беше съвсем младо момче, тихо и благо като девойка. Тук беше Аристов, обвинен в шантаж, който шпионираше другарите си в каторгата и им доставяше водка и карти. Тук беше млад планинец, който от вярност към семейния дух беше помогнал на братята си да ограбят арменски търговец. Беше и един изпечен бандит, който бе убил петгодишно дете, след като го прилъгал с играчки...
Едни не съзнаваха вината си и никога не говореха за нея. Други се тормозеха от угризение и горяха от желание да се изповядат пред някого. Но каторжниците строго спазваха правилото: "Не трябва да се разказва. Недопустимо е да се разказва." Те влагаха известно кокетство в желанието си да се бранят от всяко любопитство. Новодошлите бързо разбираха, че преживяванията им не могат да изненадат никого. Тук хората бяха преситени. Бяха "корави". Състоянието каторжник се смяташе за почетна титла, с която всеки трябва да се гордее и да я заслужи. Не се смяташе за унизително подчинението на заповедите на служебните лица. Това беше откупът срещу някакво задължение, което осъденият бе подписал с обществените власти и което съдържаше изгоди за двете страни.
"Каторга, принудителен труд, пише Достоевски, не поправят престъпника; те просто са наказание и гарантират обществото срещу посегателствата, които той би могъл отново да извърши."
Сред това противно стадо крадци, доносници и убийци Достоевски прекара четирите най-ценни години от своя живот.

С настъпването на нощта спалното помещение се заключваше. То се намираше в просторна, разнебитена и ледено студена дървена постройка. Изгнилият под беше покрит с дебел, мек пласт мръсотия. Малките прозорчета бяха непрозрачни лете от зеленикава кал, а зиме от скреж и сняг, от тавана капеше. През пролуките на дъсчените преградни стени ставаше силно течение.
"Наблъскани сме като сардели, пише Достоевски на брат си. Колкото и цепеници да слагаме в печката, не се затопля (ледът едва се разтопява в стаята), а димът е непоносим. Каторжниците се перат по стаите и целият под е в локви, не знаеш къде да стъпиш. От свечеряване до зазоряване е забранено да се излиза по какъвто и да е повод; до вратите слагат кофи, досещаш се за какво; цяла нощ ни задушава ужасна смрад. Всички каторжници вонят като свине. "Ами, щом сме живи същества, казват те, как може да не правим свинщини?" Две дъски ни служат за легло. Завиваме се с полушубките, а те не покриват краката; цяла нощ зъзнем. Дървениците, въшките и хлебарките могат да се мерят с крина..."
Щом се отдалечеха стъпките на надзирателите, каторжниците организираха вечерните си забавления. Запивки, игра на карти, караници. Няколко каторжници, на които казваха "кръчмари", се бяха специализирали в търговия с водка. Имаха помощници, които им я доставяха отвън по време на работа, а те я внасяха в затвора в говежди черва, навити около кръста. Алкохолът се разреждаше наред от всички участници в операцията. На затворниците им беше нужно по-голямо количество, за да се напият, но това някак смътно повишаваше самолюбието им.
В затвора играта на карти беше забранена. Но имаше каторжници, наречени "майдански надзиратели", които се съгласяваха да дежурят в преддверието и да дебнат за появата на началството. Те отговаряха и за най-малката си разсеяност. Често избухваха шумни, епични разпри. Някои се славеха с богатия си речник от псувни. Около тях се образуваше кръг и започваше състезание по непристойно красноречие. Имаше и шампиони, които бяха подкрепяни с викове и подсвирквания. "По-късно узнах, пише Достоевски, че тези напълно невинни сцени се разиграват за общо забавление." Понякога пламваха брутални, нелепи свади. Сетне каторжниците, омаломощени и притъпени, заспиваха по наровете. И докато свещите бавно гаснеха, в дългото помещение се чуваше дрънченето на вериги и хъркането. Сред животинския мирис, студа, шума на конюшня, Достоевски търсеше сън и забрава. Съседът му си бе провисил ръката и вероятно би разтършувал джобовете му, ако сметнеше, че е заспал. Вдясно някой стенеше насън. Друг кашляше в дъното на спалнята, подсмърчаше, храчеше с ужасно хриптене. Трети се запътваше сънен към кофата.
Фьодор Михайлович бе впримчен сред тази неизмерима нищета, изтерзана плът, затъпяла мисъл.
И под полушубката, която едва покриваше коленете му, той нашепваше думи от Евангелието, което бе получил от съпругите на декабристите.
В зори барабаните на караула биеха за утринна проверка. Един офицер отваряше вратата на спалнята. Свежият въздух нахлуваше в помещението, бореше се с вонята, вдигаше вихрушка от белезникав прах под наровете. Каторжниците се изправяха изтръпнали, кисели. Едни се кръстеха по навик, други се спречкваха. Лоена свещ осветяваше сцената.
Малко след това веригите бавно закънтяваха към кофите с вода, където се струпваха затворниците. Всеки на свой ред вземаше канчето, наливаше в устата си глътка вода, жабуреше, изплюваше я в ръцете си и с нея си замиваше лицето.
Достоевски чакаше реда си на опашката, тъпчеше на място и духаше във вкочанясалите си пръсти.
Храната беше отвратителна: хляб и зелева чорба, в която плуваха няколко късчета месо. В празничните дни осъдените получаваха по едно канче варен булгур; през постите - варено кисело зеле.
"Обикновените каторжници, пише Достоевски, също като нас не могат да понасят режима, но всички въртят дребна търговия в казармата и припечелват по някоя копейка. Аз пия чай и понякога срещу заплащане получавам парче месо. Това ме спасява. На всичко отгоре, невъзможно е да се пуши - атмосферата направо задушава. Но се крием."
Достоевски и Дуров бяха посрещнати с недоверие от другарите си по каторга. Новодошлите бяха учени хора, дворяни и следователно - врагове.
Освен това престъплението им беше неразбираемо. Кого са убили, какво са ограбили?
"Биха ни изяли, пише Достоевски, стига да имаха такава възможност. И, помисли си малко, каква защита можехме да очакваме щом трябваше няколко години да живеем, да се храним, да пием, да спим с тези хора, дори нямаше кога да се оплачем, тъй като просто ни засипваха с оскърбления... "Вие сте дворяни с железни човки, кълвяхте ни безспир. Преди бяхте господа, измъчвахте народа, сега сте по-долу от последния между нас", ще е главната им тема за четири години."
На Фьодор Михайлович му се искаше да спечели симпатиите на другарите си, страда повече от всеки друг от надменността и злобата им.
Търпеливо и доброжелателно се опитва да изглежда като тях, да приема идеите им, свадите им, желанията им. Но каторжниците смятат, че той прехвърля мярката. Щом като се домогва до приятелството им, значи не е достоен за него.
Веднъж каторжниците, недоволни от храната, решават да се оплачат на майор Кривцов.
Достоевски се присъединява към тях.
- Ти какво търсиш тука, бе?, крещи един глас. - И той се измъкнал от дупката!... Погледнете го, лапнимуха!... Ама си ядеш твоята мръвка в кухнята!...
- Но между вас също има някои, които ядат отделно, а са се разбунтували... Ние трябва от другарство...
- Хайде де... как можеш ти да бъдеш наш другар?...
Достоевски е принуден да се оттегли.
"Два часа след пристигането си в каторгата всеки новодошъл е поставен на равна нога с останалите, пише Достоевски. Но това не важи за човек с добро възпитание. Колкото и да е справедлив, умен и добър, ще го ненавиждат и пренебрегват дълги години..."
В каторгата имаше неколцина "интелектуалци" от полски произход, осъдени на принудителен труд за участие в бунт: това бяха професор Ядовски, когото каторжниците наричаха "светеца", защото често се молеше. Богуславски, с прякор "болния", Токаржевски и Миретски, които са били бити с пръчки, преди да бъдат изпратени в Сибир. Но и те не разбираха и не обичаха Достоевски.
Те се вдъхновяваха от полската национална идея и мразеха Русия и русите. За тях беше гордост да показват омразата си при всякакъв повод. Не искаха да признаят Фьодор Михайлович за социалист, демократ или просто за "пионер на свободата". Смятаха, че е слаб и че му липсва честолюбие. Не допускаха, че е възможно човек, който по волята на самия император е осъден за престъпление срещу сигурността на държавата на принудителен труд и понася изгнание, умора, студ, мизерия, както и противната паплач на каторжниците, да не се оплаква от централната власт, а да обявява месианската роля на една монархия и на един народ, които несправедливо са го отрекли. Това покорство пред оскърбленията, тихото примирение с най-големите човешки страдания, това смирение и насладата от него ги дразнеше като абсурдна поза.
А всъщност Достоевски беше искрен, когато твърдеше, че не таи чувство за отмъщение към ония, които са провалили живота му.
Има удари, които са толкова силни, че всеки отпор изглежда жалък. Има загадъчни знаци, на които човек може само да се подчини, защото го довеждат до собствените му жалки измерения. Той може да се вълнува, да пише, да се разприказва, а изведнъж огромна ръка се стоварва върху него и могъщ глас заглушава виковете му. Вече е нищо, и е щастлив, че е нищо, че не си принадлежи, че остава друг да играе вместо него, да печели или губи за него, да подготвя бъдещето му на радост или мъка. Колко глупава суета е да иска все главната роля! Какво безсрамие е все да се опитва да победи съдбата!
Да, понякога присъствието на Бога е тъй очевидно, тъй страшно, тъй сладко, че изключва човека от собствения му живот. Това може да продължава само няколко мига, няколко часа, няколко дни. Сетне той чувства, че някакъв поглед се отвръща от него, сякаш са го освободили от каишката, с която е бил привързан. И вече трябва да си поеме отговорността, да действа и да разчита само на себе си.
Тогава започва истинската му трагедия.
Всички герои на Достоевски притежават тези внезапни присъници посред събитията, следвани от осъзнаване, каквито преживява самият той. Расколников, когато убива старата лихварка, се чувства парализиран, принуден, извинен, сякаш някой е направлявал действията му извън всяка съпротива, "като че ли са водили самия него на екзекуция..., като че ли краят на дрехата му е бил приклещен в зъбчатото колело на някаква машина и цял е бил повлечен..."
Но после зъбците се отпускат, човек стъпва на нозете си, раздвижва крайниците си, най-сетне се чувства свободен.
В изпитанието на каторгата Достоевски възтържествува, защото предварително го прие. Той успя да стане отново това, което бе, защото се отказа за известно време да бъде това, което е. Той можа да спечели, защото бе приел да загуби.
Достоевски бе разпределен във втора секция. В нея крепостниците бяха поставени под разпореждане на военните. Считаха я за по-страшна от първа, която беше на разположение на мините, и трета, която работеше по пътищата. Те бяха подчинени на дисциплинарните батальони.
"Винаги във вериги, винаги под охрана, винаги под ключ..."
Всекидневно каторжниците бяха изпращани на "принудителен труд". Пренасяха тухли, въртяха воденични камъни или стриваха алабастър.
"Работата беше тежка, пише Достоевски на брат си. Случваше ми се да работя напълно изтощен в лошо време, в дъжд, в кал, при нетърпим студ. Веднъж работих допълнително четири часа; живакът беше замръзнал, беше минус четирийсет градуса; единият ми крак премръзна."
Фьодор предпочиташе да пренася тухли от брега на Иртиш до казармата.
"Това упражнение ми харесваше, казва той, макар че въжето, с което връзвах тухлите, постоянно прежулваше плещите ми. Но ми беше приятно да си мисля, че по такъв начин развивам мускулите си."
През първите дни можеше да вдига само по шест тухли наведнъж; те тежаха дванайсет либри1, после вече премина на цяла дузина.
Пред погледа на осъдените реката течеше мощна и спокойна. Степта беше безбрежна, въздухът - свеж. По-далеч се забелязваше кожена шатра, от която се надигаше лек дим и една киргизка се суетеше около овцете си.
Всичко навяваше мисли за свобода, за бягство, за волен и опростен живот. В пукнатините на скалистия бряг никнеха цветя. Сърцето се свиваше от болка към загубеното.
Фьодор обичаше също да рине снега пред общинските сгради. Лопатата потъваше чак до дръжката, после бавно загребваше бяла купчина. Движенията се повтаряха и той не мислеше за нищо. Можеше да забрави веригата, която стягаше разранените му глезени. За миг можеше да повярва, че е свободен. Но вече отеква заповед, трябва да влезе в строя, да сведе глава и да се върне в казармата за проверка.
Понякога случаен милостив гражданин се спира да погледа конвоя и подава две копейки на някой затворник.

Местните власти, с изключение на коменданта Кривцов, са благосклонни към Достоевски.
Заради крехкото му здраве, а също и благодарение на застъпничеството на приятелите му от Санкт Петербург и Тоболск, Фьодор Михайлович бе повикан един ден да работи в канцелариите на управлението.
Там се поотпусна за три месеца и изпита животинска наслада. Но полковник Мартенс прецени, че един политически престъпник не може да бъде използван в канцелария и Достоевски се върна при другарите си.
Дежурните сержанти в каторгата бяха бивши моряци от Балтийския флот. Те бяха разжалвани и изпратени в Сибир заради участие в метеж в Морското училище. След едногодишен принудителен труд чинът им беше възстановен и на тях беше възложено наблюдението на осъдените на по-лека работа в затвора.
Понякога "матросчетата", както ги наричаха, правеха сами предложенията за облагодетелстване на някои затворници. И те включваха името на Достоевски в списъка си, колкото можеха по-често. А в централното управление си затваряха очите пред това невинно заобикаляне на закона.
Веднъж Достоевски остана в казармата под предлог, че е на "работа в караулното". Но Кривцов нахлу в помещението. Видя, че Фьодор Михайлович се е изтегнал на нара и закрещя:
- Какво означава това? Защо не е на работа?
- Болен е, каза дежурният моряк.
- Дръндрън! Знам, че винаги го прикривате! Веднага в караулното! Тояги!...
Докато се готвеха да изпълнят заповедта, морякът успя да предупреди коменданта на крепостта. Генерал дьо Грав пристигна на място и публично забрани на Кривцов да подлага болните на телесни наказания.
Кривцов изслуша мъмренето, застанал мирно, зачервен, подпухнал, задъхан от ярост.
Главният лекар на затворническата болница, Троицки, също беше благосклонен към каторжника Достоевски. Той често го приемаше за "преглед" и го оставяше за няколко дни в болницата на почивка.
Достоевски навличаше мръсен халат, втвърден от засъхнала слуз и гной, нахлупваше кирливо кепе, обуваше разкривени, подпетени обуща. Навсякъде по стените, по чаршафите имаше гадни петна от размачкани дървеници, следи от повръщано, следи от лЎпи. Зловонна миризма. Нощем в стаята поставяха леген, макар че клозетите бяха на две крачки от вратата.
Бледа нощна лампа осветяваше изнурените тела. Болните се мъчеха да заспят. Битите стенеха с детски глас. Понякога дежурният повикваше железаря да махне веригите на някой мъртвец.
Съпругата на Троицки изпращаше на Фьодор чай, често дори вино и френския вестник Le Nord.
Тези тайни жестове бяха разкрити от един колега на Троицки. Изпратено бе оплакване в Санкт Петербург. От Тоболск в Омск пристигна съветник към наказателния съд да разследва случая, но не намери никакво сериозно доказателство и случаят бе приключен.
На въпроса на съветника:
- Писали ли сте нещо в каторгата или в болницата?
Достоевски бе отговорил:
- Не съм писал и не пиша нищо, но събирам материал, който смятам да използвам по-късно.
- Къде е този материал?
- В главата ми.
Всъщност се намираше под възглавницата на дежурния лекар.

Веднъж, когато група каторжници разглобяваха гемия край брега на Иртиш, един от тях, Рожновски, изпусна брадвата си в реката. Пазачът му нареди да слезе да я вземе. Рожновски се съблече, ругаейки на висок глас, закопча веригите си и се спусна във водата. Достоевски и един от другарите му здраво държаха въжето, с което го бяха завързали. Но се появи Кривцов, пиян както винаги:
- Никой да не прекъсва работата! Сам да се оправя! Пуснете въжето!
Нито Достоевски, нито другарят му го послушаха. Кривцов пребледня като смъртник и тлъстите му бузи се разтресоха:
- След работа в караулното! - изкрещя той.
Вечерта Достоевски се прибра в казармата блед, блуждаещ, с изкривена уста. През нощта каторжниците се събудиха от силно скимтене. Достоевски се търкаляше на земята, разтърсен от епилептична криза и удряше глава в стената. Принудени бяха да го завържат.
Действително ли Фьодор беше бит по нареждане на Кривцов, или разказаната случка е измислица. Мненията са различни.
Да се бие дворянин, беше сериозно събитие в караулното. Когато благородникът Ядовски мина под тоягите, целият град Омск научи за случая и осъди недопустимата жестокост на коменданта. Ала населението не получи никакво точно сведение за наказанието на Фьодор Михайлович.
Доктор Яновски пише:
"Никога не съм чул нищо подобно, нито от самия Фьодор Михайлович, нито от брат му Михаил Михайлович, с когото неведнъж съвсем откровено съм обсъждал темата..." (Писмо на Майков от 12 март 1881 година)
По-нататък добавя:
"Неотдавна спрях за малко в Женева и прекарах няколко часа с нашия първосвещеник А. К. Петров. Той познаваше лично Достоевски, също и неговата вдовица. Този човек ми каза, че Фьодор Михайлович е имал чести и откровени разговори с него, но че никога не е споменавал за това "ужасно и незабравимо" нещо."
Барон Врангел не е по-малко категоричен:
"Мога да твърдя, по думите на самия Фьодор Михайлович, че нито в каторгата, нито след това като редови войник, не е имало някой началник или каторжник, или отслужил войник, който да е вдигнал ръка на него."
Също и Люба Достоевска, дъщерята на Фьодор Михайлович, възразява със следните думи до редакцията на списание Новое время:
"Не знам откъде е могла да се роди тази абсурдна и с нищо необоснована измислица по повод на наложено телесно наказание на моя баща по време на принудителния труд."
Така или иначе, няма никакво съмнение, че изпитанията на Достоевски в каторгата са засилили предразположението му към епилепсия. Той получава първата криза, когато умира баща му. Като млад петербургски писател, има също припадъци с различна сила. Но в каторгата тежкото му страдание безспорно се изостря.
"Преди завръщането му от Сибир, пише Милюков, не подозирах нищо; но когато пристигна в Санкт Петербург болестта му вече не беше тайна за никого."
През март 1852 година комендантът на крепостта в Омск поиска разрешение да се промени категорията на наказанието на Достоевски и Дуров и да се махнат веригите им.
Искането премина по всички административни инстанции, преди да стигне до императора, който отказа да го подпише.
И животът продължи, уморителен, еднообразен - всеки ден като предишния, "еднакви като две капки вода".

Преди празник отвеждаха каторжниците на баня. Помещението беше тясно, претоплено, изпълнено с гъста пара. Стотина каторжници бяха натъпкани вътре като сардели, те газеха в кал, стъпваха по седалките, обливаха се с мръсна вода и се удряха с брезови клонки. Обезобразените им голи тела бяха размекнати от парата; белезите от тояги по гърба изпъкваха сини и подути. Те стенеха, местеха веригите, искаха допълнителни кофи с вода.
"В облака на изпаренията, пише Достоевски, личаха гърбове, разранени от боя, обръснати глави, разкривени ръце, патрави крака... Помислих си, че ако някой ден всички заедно се намерим в ада, няма да е по-различно от мястото, в което се намираме сега."
Времето на постите в каторгата събуждаше у Фьодор Михайлович болезнено тъжни спомени. Той се връщаше в детството си, виждаше как влиза в грейналия от светлини храм, огласен от песента на хора, и цялата му душа, и цялото му тяло се обновяваха от тържественото приглашение на гласовете и на мириса на тамян.
Навремето той гледаше милозливо на обикновения народ, струпан пред входа на черквата.
"Тогава ми се струваше, че пред вратата не се молеха както вътре, че там се молеха смирено, горещо, коленичеха със себеотрицание и пълно съзнание за себеунизяването. А сега беше мой ред да заема тяхното място, и то при още по-лоши условия; ние бяхме във вериги; имахме печат на позора; вярващите се отдръпваха от нас, сякаш се бояха; даваха ни милостиня и си спомням, че това ми беше някак странно и извънредно приятно..."
За големите религиозни празници затворниците навличаха чисти ризи и за тях беше чест да бъдат изключително любезни към персонала. Храната беше обилна и поднесена на бели покривки.
Но още същата вечер се напиваха като животни, противни, посинели от бой. Черкезите, които не вкусваха вино, сядаха на прага и гледаха с любопитство и отвращение забавленията на пияниците. Те крещяха, пееха, свиреха на балалайка. Повръщаха. Организираха безкрайни борби.
"Постепенно атмосферата в стаята ставаше нетърпима, отвратителна, пише Достоевски. Но не липсваха и смешници. А аз се чувствах тъжен, толкова ми беше жал за тези клети същества, че чак се задушавах."
За третия празничен ден каторжниците подготвиха представление. Театърът беше устроен в казармата на военната секция. Няколко пейки бяха определени за сержантите и няколко стола за офицери; очакваше се, че ще дойдат. Лагерниците се блъскаха отзад, правостоящи, без шапки, с белези по лицата и обръснати глави.
"Всеки искаше да се представи добре пред господата и гостите."
Най-сетне вдигнаха завеса и се откри импровизиран декор. Превъплътилите се в роля на светски жени мъкнеха, както всички други, веригите си по пода.
"За тях [зрителите] беше изключително удоволствие, пише Достоевски, да видят например момчето Ванка или Нецветаев, или Баклушин в различни дрехи от тези, с които бяха свикнали да ги виждат всеки ден, години наред. Беше си каторжник, нищо повече от каторжник с вериги, които дрънчат, а ето че се появява на сцената с редингот, мека шапка и палто като на господин."

След празниците животът в каторгата продължаваше както преди. Нижеха се дни, месеци. Все същата монотонност, все същият ужас изпълваха душата на Фьодор. Нямаше никой, на когото да се довери. Нищо друго, освен да прочете някой френски вестник от време на време или някоя страница от Евангелието. Тази самота беше най-страшното от всички изтезания.
Поне да имаше връзка с близките си! Но на каторжниците им бе забранено да кореспондират с частни лица, освен в изключителни, строго ограничени случаи.
Михаил, от своя страна, не изпращаше писма в Сибир, защото се страхуваше от репресии. Беше семеен, имаше деца. Пострадал беше, арестували го бяха неправомерно. Боеше се за себе си и за Фьодор.
Веднага щом бе освободен от каторгата, Достоевски изпрати патетично, укорително писмо на своя брат:
"...Преди всичко нека те попитам: защо, за бога, не ми написа нито ред? Никога не бих повярвал!... Изпратих ти едно писмо чрез щаба. Сигурно си го получил. Чаках отговор. Нищо не пристигна. Възможно ли е да са ти забранили да ми пишеш? Но това е позволено. Всички политически затворници тук получават по няколко писма годишно. Дуров също получи няколко. Струва ми се, че съм разбрал истинската причина за мълчанието ти. Ти от мързел не си отишъл да се осведомиш в полицията или ако си отишъл, още при първия отказ, който си получил от неосведомено лице, си се успокоил."
По-късно Михаил обяснява поведението си в едно почти неизвестно писмо от 18 април 1856 година:
"Три месеца след нашата раздяла се опитах да получа разрешение да ти пиша. Небето и моята съвест са ми свидетели, че усърдно и упорито правих постъпки. Не постигнах нищо. Винаги ми отговаряха, като се позоваваха на закона, че е невъзможно да ми се разреши, докато си на принудителен труд. Що се отнася до писане по околен път, достатъчно бях предупреждаван, за да поема риска. Ето защо взех такова решение за твое и мое добро. Братко, приятелю, имам шест деца, бях и сигурно още съм под полицейско наблюдение; не смяташ ли, че решението ми е оправдано?"
Обаче трябва да се отбележи, че след като Фьодор Михайлович излезе на свобода, писмата на Михаил не бяха много по-чести.

За него последната година в каторгата не беше толкова мъчителна, колкото предишните. Той беше успял да спечели благоразположението на някои каторжници; намери и познати в града; получи разрешение да чете някои книги:
"Трудно ми е да опиша колко странно впечатление ми направи първата - беше един брой на списание... Спирах на всяка дума, четях между редовете, опитвах се да открия някаква тайна мисъл, намеци за миналото; търсех следите на нещата, които тогава смущаваха, вълнуваха духовете. И каква мъка ме обзе, когато трябваше да призная, че оставах чужд на съвременния живот!..."
Най-сетне листата на дърветата започнаха да жълтеят, тревата в степта съхнеше, заваляха първите снежинки, леки, въртеливи. Наближаваше часът на освобождението. Достоевски е много спокоен. Каторжниците го срещат на двора, приветстват го:
- И на вас също ще дойде редът, отвръщаше той.
- Ох! На мен не толкова скоро, имам да влача веригите още седем години!, казваше другият и поглеждаше разсеяно към небето.
Последният ден, на свечеряване, Достоевски, както обикновено, обиколи стобора. Сбогува се с почернелите колове, с жалките укрепления, сериозен и меланхоличен. По тези места бе погубил младините си, надеждите си. Щеше да излезе от казармата уморен, остарял, разочарован и отново трябваше да се бори, да страда, да живее... За какво? За кого?
Призори Достоевски се сбогува по стаите с другарите си, преди да са тръгнали на работа.
"Много твърди, мазолести ръце се протегнаха към мен. Но и не бяха чак толкова хората, които другарски ми стиснаха ръката. Едни разбираха, че от този момент ставам друг човек... А някои ми обърнаха гръб и не пожелаха да отговорят на моя поздрав. Неколцина ми хвърлиха ненавистни погледи."
Когато всички се запътват за работа, Достоевски отива в работилницата, където каторжницижелезари щяха да махнат веригите му.
Удари с чук. Веригите падат. Достоевски ги събира, дълго се вглежда в тях.
"Хайде!... С Божия помощ!... С Божия помощ!..., повтарят каторжниците.
Но Фьодор Михайлович не помръдва. Желание да плаче, да крещи стяга гърлото му.
Свободен! Свободен! Олюлявайки се излиза от ковачницата и поглежда небето.

Достоевски напусна каторгата около 15 февруари 1854 година. Но едва през март беше прехвърлен в Семипалатинск.
Близо две седмици той живя в Омск у приятелите си Иванови.
Госпожа Иванова бе дъщеря на декабриста Аненков. Тя се бе срещнала с Достоевски по време на пътуването му към Тоболск. През целия затворнически живот на писателя тя бе полагала усилия заедно със съпруга си да облекчава мъките му. Изпращаше му по малко пари, по малко храна.
"К. И. Иванов се държеше с мен като истински брат. Направи всичко, което можЎ, за мен. Дължа му двайсет и пет сребърни рубли."
Фьодор Михайлович беше изпратен по етапен ред в Семипалатинск, за да бъде включен като обикновен войник към Седми сибирски пехотен батальон.
Вървяха по изровени пътища. В един момент бившите каторжници бяха застигнати от каруца, натоварена с кабели. Те се покачиха върху макарите. Каруцата напредваше бавно. Въздухът беше студен. Във високото небе облаците бързо и безшумно променяха формите си. Фьодор Михайлович беше щастлив, развълнуван и неведомо признателен.

V
ТРОЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ
В поемата си Клетници Некрасов, по собственото му признание, разказва за живота на Достоевски в каторгата. Политически затворник с мек глас и "бели ръце" най-напред е презрян от другарите си от групата; но една нощ, когато се събират около леглото на умирающ, той ги зарича да почетат последните мигове на своя събрат; така привлича вниманието им, печели уважението им и става техен учител.
Когато Фьодор Михайлович се появява в Санкт Петербург, Некрасов му показва поемата.
"Напротив, възразява той, аз бях ученик на каторжниците."
Да, той им бе сподвижник, ученик и поуката от каторгата е белязала целия му живот. Четирите години, които прекара там, са тайното хранилище, от което ще черпи занапред неговият гений. Те са средоточието на живота му. Водораздел, който го преполовява на две равни части. Достоевски отпреди Записки от Мъртвия дом и Достоевски след Записки от Мъртвия дом. Разбира се, двете личности не са същностно различни. Но втората е по-богата от първата, втората съдържа всичко, което обещаваше първата.
Фьодор Михайлович проклина и благославя този "сибирски период". В писмата, които пише след освобождението си, оплакванията странно се редуват с благодарност и християнско смирение:
"Никога сам! И то четири години, четири години! Да се каже, че сме били зле, не е достатъчно, кълна се,!..."
"Постоянният размисъл, в който търсех спасение от горчивата действителност, не е бил излишен; сега имам желания, очаквания, за които преди дори не съм помислял..."
"Имаше мигове, когато ненавиждах всекиго, бил той невинен или виновен; гледах на него като на крадец, който безнаказано ми е ограбил живота..."
"Очаквам нещо, но не зная какво... Струва ми се, че скоро, много скоро ще се случи решаващо събитие, че се приближавам към истинска криза, че съм узрял за някакво мистериозно бъдеще, че се подготвя нещо много сладко и много светло или може би ужасно, но което със сигурност не може да се избегне..."
"Каторгата уби много нещо в мене, а друго разцъфна."
"Това е моят кръст и си го заслужих."
"Що се отнася до четирите години, считам ги за време, през което съм бил погребан жив, затворен в ковчег! Какво ужасно време беше!... Нямам сили да ти го разкажа, приятелю... През тези четири години нямаше нито миг, в който да не чувствам, че съм в каторга."
В Записки от Мъртвия дом Достоевски разказва какво е било за него изпитанието в сибирската каторга. Наистина той се представя с чертите на Александър Петрович Горянчиков, "осъден на принудителен труд, втора категория, загдето е убил жена си". Но всъщност той описва собствените си преживявания с поразителна яснота.
Когато обаче Фьодор Михайлович публикува своята книга, нравите и наказанията вече не бяха същите като тези, които той понасяше. Реформите на Александър II промениха дълбоко варварския режим, въведен от Николай I. Ръководният персонал беше контролиран по-отблизо, телесните наказания бяха забранени... В своето произведение Достоевски критикува следователно едно състояние на нещата, което лично императорът беше осъдил.
Цензурата разреши издаването на Записките "при единственото условие да бъдат изхвърлени някои неприлични изрази".
Впрочем Достоевски се бе погрижил да обогати своя текст с няколко авторски бележки като:
"Това, което пиша за телесните наказания, ставаше по мое време. Вече чух да се твърди, че всичко е променено или на път да се промени."
Или още:
"По мое време, не само комендантът, но и много нисши началници, особено свръхсрочните, използваха този израз."
Не трябва да се смята, че със Записки от Мъртвия дом Достоевски тегли чертата под един сбор от най-новите си преживявания. Този великолепен труд за човешката истина, за суровата неподкупност е първият принос от четири години страдание и съзерцание.
Достоевски видя един свят. Той го описа майсторски. Но той вложи малка част от своето съкровище. Освободи се от нея, както се изхвърля баласт.
Щом веднъж е изпълнил този жест, може да вземе височина. Може да се отдалечи от сибирската живописност, да забрави обръснатите глави, опропастените муцуни, мръсните думи, за да мисли само за неизказаната поука от каторгата. Той каза какво е видял. Остава му да каже какво е научил. А тази задача изпълнява през целия си живот.

Срещата с народа, срещата с Русия, срещата с Евангелието. Това тройно чудо стана в зловонна стаичка вдън Сибир, когато близките на писателя мислеха, че е завинаги погубен.
Руският културен елит бързо взе да се развива още в началото на XIX век в сърцето на огромната империя, която не беше подготвена да го приеме. Той беше изкуствено създание. Липсваше му традиция, магия.
Първоначално групата на интелектуалците е поставена между два полюса с еднаква притегателна сила. Над нея е царят, чиято власт е одобрена от Църквата. Царят означава единство, върховна власт, най-висш израз на националния живот. Под нея е народът. Народът е сивкав, неразбираем, изменчив. Сливането с него е невъзможно, също както не е възможно да се узурпира властта. Царят и народът са две вечни единици, върху които годините не въздействат и които извличат цялата си сила от своята вековечност. Царят и народът нямат нужда да бъдат обяснявани. Те съществуват. Имат своя загадка. В тях може да се вярва, защото буквално са различни от нас.
Този изумителен зов към масата е непознато явление на Запада. Той е допустим само в страна, където обществените класи са рязко противопоставени. Интелигенцията. Народът. Рафинираната култура на Европа. Пълното невежество на варварите.Без никакъв осезателен преход между тези два свята. Елитът е малоброен, народът е неизброим. Шепата образовани хора е хипнотизирана от тълпата и се страхува тя да не ги погълне. Биха искали да я разберат, да я научат, за да могат да я владеят. Колкото по-малко те разбират тълпата, толкова по-малко я научават и толкова повече є се възхищават.
Когато беше малко момче, мужиците в Даровое и болните от Мариинската болница силно привличаха Фьодор. По-късно, в Санкт Петербург той се заинтересува от народа, но от чисто "материалистична" гледна точка. Смяташе, че трябва да бъде премахнато крепостничеството, да бъдат отменени телесните наказания, училищното обучение да обхване и селата. Още с влизането си в каторгата почувства друго тежнение. Ето че най-сетне се изправи пред народа, попадна сред народа. Но този народ, към който се стремеше да се приобщи, го отхвърля. Той беше господин. Не можеше да бъде мужик. Не е възможно да си бил господин, а да станеш мужик.
Той прие това отхвърляне с тъга, но не и с озлобление. Четири години живя в уединение сред хора, които не бяха от неговата черга. Четири години го изпълваше натрапчивата мисъл за този забранен за него свят. Четири години надничаше в тази бездна, която не пожела да го погълне. Заобиколен беше от неуки грубяни. Страда от глупостта им, от грозотата им, от лошотията им.
"Щом сме живи същества, как може да не правим свинщини..."
Но малко по малко той открива душата им.
"В принудителния труд, пише Фьодор Михайлович на брат си, срещнах човеци, истински човеци, дълбоки, силни и красиви характери. Злато, заринато в боклука."
Това откритие го примамва, обсебва го. Народът не е интелигентен, не е образован. Народът, това е всеки, който работи с ръцете си, всеки, който не разсъждава, всеки, който се задоволява само с чувството. Народът, това е изразът на руския органичен живот. Един мужик е преди всичко дете. Запазил е напълно свежа наивността, истината на детството. Защитен е срещу културата, срещу обществените условности, научните лъжи. Той е близо до Бога. Съхранява, без сам да го знае, тайната на живота според Бога. Да вървиш към народа, означава да вървиш към Бога.
Достоевски ще подхваща и ще развива тази идея непрекъснато в романите си, в Дневника си. Да си спомним селянина Марей. Малкият Фьодор тича към Марей, обезумял от страх, защото е чул нечий глас да вика "Вълк, вълк!" Улавя го за ръкава, а мужикът му докосва устните с груб, окалян пръст и кротко го успокоява:
"Бог да е с теб..."
"Какъв необикновен народ!, пише Достоевски в писмото си от 22 февруари 1854 година. Не си загубих времето. Не опознах Русия, но познавам наизуст руския народ; малцина го познават като мен..."
На руския народ Достоевски ще отреди истинска месианска роля. Засега той се задоволява да го обича и да се унижава пред него.
Веднъж, няколко години по-късно, разказва Перц, когато Достоевски беше при Суслов, един млад лекар го упрекна, че идеите му за бъдещето на Русия са мистични.
"Кой ви дава право да говорите така от името на руския народ!", възкликна накрая докторът.
С рязко движение Достоевски повдигна панталона си над глезените, където още личаха следите от веригите, и каза:
- Ето моето право!
Идеализирането на народа, презрението към културата живеят у Достоевски и защото той е откъснат от интелектуалния свят. Не получава писма. Не чете книги. Евангелието е единствената му нравствена храна, а Евангелието е тържество на сърцето над ума. Размисълът върху Библията беше от огромно значение за Достоевски. Всичките му произведения, целият му живот носят отпечатъка на евангелската идея.
Не са ли романите му от втория период разкази за съвременни апостоли, ощастливени от божията благодат, тласнати към съмнението, избавени, забравени, възвърнати, насочени към неизразимото познание?
Изучаването на светите текстове отмества линиите на перспективата във вселената на Достоевски. Радостите и страданията на неговите образи вече не са чисто земни. Романите му са на две нива. На първото се блъска всекидневието с неговите терзания, ревност, проблеми, сделки, борби за надмощие. На второто протича истинската човешка драма: търсенето на Бога, търсенето на новия човек.
Дали студент е убил стара лихварка или син толкова силно ненавижда баща си, че пожелава неговата смърт, или някой грубян се вайка пред заключената врата на жена си, всичко това е второстепенно в развоя на действието: истинската трагедия е чисто нравствена, възвишена. Тя протича в най-високите гънки на душата. Щастието или нещастието, което е от значение, не е проявление на този свят. Не богатството, комфортът, общественото положение, спокойният брачен съюз са въжделение на безплътните му герои. Те не желаят нищо на тази земя. Искат безкрая, увереността. Искат Бога.
"Бог ме е терзал цял живот", възкликва Кирилов в Бесове. А това божествено терзание е терзание и на Достоевски.
Фьодор Михайлович никога не е имал улегнала вяра, кротка любов, каквато не престава да зове. Той иска да вярва. Но една сатанинска прозорливост го задържа на ръба на благодатта. Той се пита. Пита текстовете. Обсъжда вместо да приеме.
"За себе си ще ви кажа, пише той на госпожа Фонвизина след освобождението си, че съм дете на века, дете на неверието и съмнението досега и, сигурен съм, ще бъда до гроба. Какви ужасни терзания ми причинява понастоящем тази жажда да вярвам, която в душата ми е толкова по-силна, колкото по-многобройни са обратните аргументи! И при все това Бог ми изпраща понякога минути на просветление. В такива минути съм си създал верую, в което всичко е ясно и свято. Това верую е много просто; ето го: да вярваш, че няма нищо по-хубаво, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-смело, по-съвършено от Христа. Не само, че няма, но не може и да има - казвам го с ревнива любов. Нещо повече: ако някой ми докаже, че Христос е извън истината и ако бъде действително установено, че истината е извън Христа, то аз ще предпочета Христа пред истината."
Достоевски приема недоверието в официалното учение на Църквата като разрешение, без да познава Киркегаард. Според него вярата не се печели веднъж завинаги. Тя следва да се защитава постоянно от неприятеля, от самия себе си.
Божествен екстаз, брулен от съмнението. Метафизично отчаяние, разтърсвано от фанатизма. Заплахата повишава цената на застрашения предмет. Вярата е риск. Със своите здраво установени правила Църквата намалява този риск.
Църквата - това е вярата, достъпна за всекиго. Църквата е комфортът на вярването. Но Достоевски ненавижда всичко, което е комфорт. Иска да се бори сам. Иска да намери сам своя път.
"Моята хвалебствена песен, пише още той, премина през пещта на съмнението."
Хвалебствената песен е всъщност цялото му творчество. Или по-точно: истинското му творчество започва с първите нотки на тази песен.
VI
СЕМИПАЛАТИНСК
Семипалатинск е азиатско поселище, където отсядат керваните. Къщите са едноетажни дървени постройки. Прозорците гледат към вътрешни дворове, за да не се изкушават минувачите да надничат и смущават мюсюлманките, когато си вършат домашната работа. Вратите са ниски, така че бащата на семейството да може по-лесно да отсича главите на натрапниците, ако се опитат да проникнат в жилището му. Дълги дървени стобори опасват улиците, потънали нощем в непрогледен мрак. Никакъв настлан път, никакво дърво, никакъв храст. Само пясък. Сух, парещ пясък, в който краката потъват до глезените, а при всеки порив на вятъра се вдига, завихря се, шиба лицата. При първия дъжд се превръща в сивкава, гъста кал, която бързо се втвърдява.
Седем джамии се издигат редом с каменна черква и казарма на пехотните войски. Административна аптека. Начално училище. Галантерия, в която могат да се купят гвоздеи, парфюм и дори храна. Това е всичко. Малко книги, нередовна пощенска служба, туктам някой вестник, който преминава от ръка на ръка, самота, пълна забрава, пустота.
Петшест хиляди души населяват градчето: татаритърговци, войници, чиновници.
Отвъд казашкия квартал живеят киргизките овчари в кожените си шатри.
Селището съществува повече от сто години. Крепостта е построена през 1718 година. Оттогава не се е променила много.
Често разбойнически орди на каракиргизи организират набези. Войската се вдига в тревога. Отблъсква криво-ляво и пристъпите на разбунтувалите се ханове.
С пристигането си в Семипалатинск Достоевски беше зачислен в 1-ва секция на 7-ми пехотен сибирски батальон.
Службата в сибирската армия беше тежка. Войниците имаха обучение по цял ден: маршировка, боравене с оръжие, прегледи, паради. Нощем ги пращаха да охраняват някой отдалечен край до самата степ. Упражненията и безсънието изтощаваха Фьодор Михайлович.
"Пристигнах тук през март, пише той на брат си, без да съм имал никаква представа за военните учения и въпреки това през месец юли се представих на прегледа като всички други и си знаех работата като тях... За да се научиш, трябва да се уморяваш. Не се оплаквам. Това е моят кръст и съм си го заслужил."
Батальонът беше съставен от неуки крепостни, професионални войници и осъдени на изгнание. Интелектуалното ниво в гарнизона с нищо не надвишаваше това в каторгата. Достоевски отново заживя във воняща обща стаичка, ставаше свидетел на свади, имаше неспокоен сън. Събуждането бе в зори...
Съседът на Достоевски по легло беше дете на дружината, седемнайсетгодишният Кац. Фьодор Михайлович се сприятели с него, спечели доверието му, предложи му да си направят обща каса. Щяха по ред да правят покупките в града или да получават зелето и булгура от кухнята. По ред си четкаха униформите, по ред си лъскаха коланите. От спестяванията Кац купи самовар. Често Достоевски заместваше с няколко чаши чай противното ядене в трапезарията. Храната в батальона беше повече от лоша. Официалната разкладка беше четири копейки на глава. Но от тези четири копейки командващият ротата, артелчикът и сержантът удържаха копейка и половина. От това незначително отклонение на средствата те си събираха седемстотин четирийсет и четири рубли годишно. Всички в Семипалатинск го знаеха. Но на никого и на ум не му идваше да се възмути.
С безкрайно търпение Достоевски се стараеше да спечели симпатиите на другарите си. Помагаше им, когато вършеха най-противната си работа. Разделяше с тях припасите, които си набавяше отвън. Дори им даваше пари в заем. Началниците му бяха доволни от него. Със съдействието на приятели от Омск му разрешиха да живее в града.
Нае стая недалеч от казармата при една войнишка вдовица. Старата изба беше построена накриво върху пясъка. Зад къщата имаше хилава градинка, кладенец със стоаровремска помпа. Стаята беше малка, с нисък таван и много мрачна. Стените є бяха измазани с глина и украсени с дървени гравюри. Обзаведена беше с легло, маса, стол, кръгла пейка и ракличка вместо скрин. Близо до вратата имаше голяма руска печка. Едно квадратно парче сукно разделяше този кът от останалата част на жилището. Фьодор Михайлович плащаше пет рубли месечен наем с храна и пране. Вдовицата припечелваше още малко от двете си дъщери, на които служеше за сводница.
"О, барин, казваше му тя, така или иначе щяха да легнат с някой писар на батальона или с някой сержант за две медени хлебчета или малко орехи. А с вас, господата, за тях е по-изгодно и е голяма чест..."

На 20 ноември 1854 година младият барон Врангел пристигна в Семипалатинск в качеството си на прокурор. Беше двайсет и двегодишен. Имаше красиво, правилно лице, оградено с черни бакенбарди. Униформата му, ушита по поръчка в Санкт Петербург, беше извънредно изискана. Благородникът беше като стреснат, когато пристигна в глухата провинция на няколко хиляди версти от столицата. Какво щеше да прави той цели две години в едно загубено поселище посред пясъците, между неграмотни хора, без никакво друго развлечение освен лов или риболов?
Преди да отпътува от Санкт Петербург го бе посетил Михаил Достоевски и му предал пакет с храна за брат си. Барон Врангел познаваше Фьодор Михайлович само от произведенията му. Обаче по странно съвпадение се намери на Семьоновския площад, когато "екзекутираха" "петрашевците". Тогава беше още студент.
"Видях, пише той в своите Мемоари, как на ешафода се качваха и слизаха силуети, как връзваха за стълбовете мъже в бели ризи, как ги развързваха и как ги качваха след това в тройки; сетне площадът се обезлюди; множеството се разпръсна, като се кръстеше и благославяше императора за милосърдието му."
След протоколно посещение при губернатора, барон Врангел изпрати прислужника си да издири Достоевски.
Фьодор Михайлович посрещна слугата с недоверие. Кой беше този барон Врангел? Какво искаше от него? Титлата на прокурор не му говореше нищо особено. Но все пак прие поканата да го посети за чая.
В уречения час барон Врангел видя в стаята му да влиза войник в сив шинел с червена яка. Изглеждаше някак малко попрегърбен. Ръцете му висяха свободно встрани. По бледото му лице личаха лунички, носът му беше сплескан. Стоманеносивите му очи гледаха право напред с язвителна тъга. Русите му коси бяха подстригани според правилника. Непознатият изглеждаше сърдит, неспокоен. Очакваше обяснение. Когато барон Врангел му каза, че се срещнал с брат му в Санкт Петербург и му предаде плика и пакета от Михаил, лицето на Фьодор доби израз на детска признателност. Той се успокои, отпусна се, поиска позволение да прочете на мига писмото. И докато го четеше, очите му се изпълниха със сълзи.
През това време Врангел, който бе получил голяма поща, разпечата няколко плика, разлисти няколко писма. Пишеха му от Петербург родителите и приятелите му. Напомнянето за щастливия живот изпълни с тъга сърцето му. Колко самотен се почувства изведнъж лице в лице с външния човек пред него! Те и двамата бяха тук, запратени вдън Сибир, далеч от всичко, което обичаха, далеч от всички, които можеха да ги разберат, самотни, забравени, погубени.
Отказвайки се от всяко достойнство, барон Врангел, прокурор на Негово Величество, се разрида и се хвърли в ръцете на обикновения войник Достоевски. В този миг се роди едно голямо приятелство.
"Съдбата ми помогна да се запозная с един удивителен по сърце и ум човек, пише Врангел на родителите си, той е нашият млад и нещастен писател Достоевски. Задължен съм му за много радости. Неговите думи, съвети, идеи ме закалиха за през целия ми живот. В името на Бога, скъпи татко, опитайте се да узнаете дали няма да има амнистия."
И още:
"Възможно ли е този възхитителен човек да гине тук като обикновен редник? Ужасно ще е. Тъжно ми е и ме боли за него. Обичам го като брат и го почитам като баща."
Не само го обичаше, не само го почиташе, а направи всичко възможно да му разведри дните.
Обществото на висшите чиновници в Семипалатинск посрещна с отворени обятия младия дворянин с лице като картина, с елегантни жестове, с европейски дрехи. Още първия ден всички узнаха, че е пристигнал с камериера си, че е наел просторен апартамент и екипаж и че прокурорската му заплата му позволява да живее на широка нога. Хората говореха сериозно, че е от аристократично семейство и че го чака блестящо бъдеще. Дамите лудееха по него. Девойките си представяха така годеника на своите мечти.
Врангел се запозна с провинциалната колония и се опита да є представи Достоевски. Задачата беше деликатна. Всички знаеха, че Достоевски е каторжник. Освен това носеше противна сива униформа с червена яка, която загрозяваше и най-скромните тържества. Някои се опитаха да обяснят на барона, че не са препоръчителни честите му срещи с каторжника и че един прокурор повече от всеки друг трябва да внимава, когато подбира връзките си. Но Врангел не искаше и да ги чуе. Той продължаваше да настоява на своето и накрая генерал Спиридонов, военният губернатор, се съгласи да приеме Достоевски в своя дом.
- Е, хайде, нека!... Доведи го, каза той, но да дойде ей тъй, простичко, с учебната си униформа.
Генерал Спиридонов беше честен човек, сърдечен, благороден, гостоприемен. Скоро той успя да оцени високите качества на Достоевски и го покани да му идва на гости "винаги, когато пожелае".
След този пример, дошъл от най-високото място в йерархията, всички салони в града отвориха вратите си за бившия каторжник. Началникът на батальона Беликов, който до неотдавна пращаше да повикат редника Достоевски, за да му прочете вестниците, вече не пропускаше случай да го кани на трапезата си. Съпругата на лейтенант Степанов декламираше стихотворенията си на Достоевски и го молеше да є ги поправя. Полковник Месарош, запален музикант, организатор на военната музика в Семипалатинск, вече не можеше без компанията на Фьодор Михайлович. Сивата куртка на писателя и блестящата униформа на прокурора се появяваха редом на всички светски сбирки.
Ала Достоевски се отзоваваше с нежелание на поканите на цивилните и военните в Семипалатинск. Той се отегчаваше до смърт в провинциалните салони и предпочиташе да бъбри цяла вечер с новия си приятел.
Всеки ден, щом свършеше службата, Фьодор Михайлович отиваше у барон Врангел, настаняваше се в кресло, разкопчаваше яката на униформата си и запалваше лула. По това време той замисли да напише Сънят на чичото, Село Степанчиково и Записки от Мъртвия дом. Беше много радостен. Тананикаше мелодии от оперети, разказваше на младия си приятел епизоди от бъдещата си книга, възкликваше, когато Адам, "камериеркроячготвач", внасяше в стаята пълен супник с рибена чорба. Адам беше кирлив и начумерен пияница, с голяма глава и кривоносо, подпухнало лице. Често сядаше под прозорците и запяваше с блеещ глас такава сълзлива песен, че двамата приятели след много предупреждения изливаха кофа вода отгоре му.
След вечеря, Фьодор Михайлович оставаше до късно да разговаря за литература с Врангел. Рецитираше му Египетски нощи от Пушкин и цели страници от Мъртви души. Умоляваше го да зареже "професорските си книги" и да се обърне към поезията. Понякога Фьодор му говореше за себе си, за детството, за дружбата със своя брат Михаил, за литературните си дебюти... Но избягваше всякакъв намек за процеса "Петрашевски".
Сетне късно през нощта се връщаше в задимената изба, запалваше лоена свещ и започваше да пише.
Голяма част от Записки от Мъртвия дом написа в тази дъсчена къщурка на лошата светлина на мъждукащо фитилче. Навън нощта е тиха. От време на време се чува кучешки лай. Вдовицата се обръща в леглото си зад завесата и стене на сън.
След миг Фьодор изблъсква листчетата, оставя перото. Трудно работеше сред покой.
"Не можех нищо да правя, пише той на Майков. Някое обстоятелство, някое отдавна очаквано събитие се случва най-сетне, разтърсва ме, изцяло ме поглъща. Бях щастлив, бях неспособен да работя."

VII
МАРЯ ДМИТРИЕВНА ИСАЕВА
Преди Врангел да пристигне в Семипалатинск Фьодор Михайлович се запозна със семейство Исаеви.
Маря Дмитриевна беше млада жена на около трийсет години, проядена от туберкулоза, руса, суха, с дребни черти и плътни устни. При най-лекото вълнение кръвта є нахлуваше в бузите, очите є пламваха, погледът є ставаше трескав. Беше нервна и болезнено пламенна. Баща є, господин дьо Констан, син на френски емигрант, ръководеше една карантинна служба в Астрахан. Трите му дъщери бяха получили похвално образование. Те редовно присъстваха на баловете на дворянството. Маря умееше да изпълнява "стъпките на шала" с възхитително изящество. Беше горда с успехите си и мечтаеше да напусне пустинните брегове на Каспийско море, за да заеме подобаващия є ранг в обществото. Тя повярва, че сключва прекрасен брак с младия учител Исаев. Но горкият човек, който не беше нито глупав, нито лош, обичаше да пие без мярка. Той губеше едно след друго учителските си места и накрая попадна в Семипалатинск с жена си и сина си. Но и от тамошното училище бе прогонен заради отвратителните запивки.
Той остана без редовни средства, без надежда и давеше в алкохола угризенията за проваления живот. Жена му се опитваше да скрие от очите на света семейното си нещастие с гордост, изострена от злочестието. По цял ден кърпеше, переше, подреждаше. Тя играеше комедията на доволното достойнство и на благополучие пред провинциалното население, което бе безмилостно и жадно за клюки. Но мъжът є се мъкнеше от сутрин до вечер из малкия град, безделен, рухнал, бъбрив... Той срещна Достоевски при коменданта Беликов. Двамата мъже си допаднаха по странен начин. Какво привличаше Фьодор Михайлович компанията на този пияница? Вероятно го съжаляваше. Но възможно е също да е долавял у него великолепен образ за роман. За този сълзлив пияч, който с часове разсъждаваше за човешката съдба, за учението на Христа, за доброто и злото, за културата и варварството, Достоевски ще си спомни, за да обрисува незабравимия портрет на Мармеладов от Престъпление и наказание; Мармеладов, уволнения чиновник, чиято съпруга е туберкулозна, дъщерята проституира, а той пие, за да стигне до крайния предел на мъката:
"Смяташ ли ти, търговецо, че твоята половин бутилка ми носи облекчение?... Тъгата, тъгата търсих аз в дъното на чашата, тъгата и сълзите..."
Както Исаев представя Достоевски на своята съпруга, така Мармеладов отвежда у дома си Расколников. Но срещата на Достоевски е по-сърдечна, отколкото в романа. Госпожа Исаева е очарована, че се запознава с един човек от висшето общество, с когото може да разговаря за литература, приеми, политика и "танца на шала".
Тя се сприятели с войника Достоевски, трогна се от несполуките му, увери го в своята обич. Обаче по мнението на Врангел не е била истински влюбена в него:
"Тя знаеше, пише Врангел в своите Мемоари, че той е епилептик, че е беден; и сама казваше, че няма никакво бъдеще."
Как този прост войник, с грубо, жълтеникаво лице и къси коси можеше да съблазни едно създание, което си мечтаеше за пищност и "галантности по французки"?
Достоевски, напротив, бе окончателно покорен от Маря Дмитриевна. За първи път жена го слушаше да говори с израз на смътно чувствена нежност. За първи път жена му отговаряше със съучастнически тон. Те бяха две същества, изтерзани от съдбата, загубени за света. И на двамата младежките мечти се бяха стопили в нерадостна действителност. За двамата бъдещето не означаваше нищо. Достоевски взе състраданието на госпожа Исаева за зараждаща се любов.
Самият той обаче не се осмеляваше да направи признание на съпругата на своя приятел. Но все по-често ходеше на гости, ограждаше я с все повече любезности, правеше все по-смели намеци. Между тях скоро се създаде смутно и отчаяно приятелство. Доброволният отказ изостряше желанието на писателя. Спеше лошо. Престана да работи. Всеки ден барон Врангел изслушваше страстните изповеди на своя приятел. Достоевски го умоляваше да отидат заедно у Исаеви.
"Но този кръг не ми беше симпатичен заради съпруга", пише Врангел.
Госпожа Исаева имаше осемгодишен син. Наричаха го Паша. Беше мургав и пъргав като маймуна. Достоевски се съгласи да му дава уроци, което беше още един повод да вижда майка му.
Ах, ако беше свободен! Ах, ако тя беше свободна!... Опияняваше се от невъзможни планове, отчайваше се, отказваше да се вслуша в разумните съвети на Врангел, твърдеше, че през целия си живот занапред няма да обича така, както обича сега.
Постепенно Маря Дмитриевна се остави да бъде спечелена от пламенността на своя обожател във войнишка униформа. Тя беше горда от честта, която є оказваше безумно влюбеният свенливец. Изпитваше същия възторг, както на баловете от времето на първата си младост. Изгаряше от трескаво нетърпение. Двамата влюбени изнемощаваха от очакване, омайваха се от своето благородство, живееха като в болезнен и безмълвен роман, чиято развръзка им се струваше невъзможна.
На 12 март 1855 година адютантът Ахматов пристигна в Семипалатинск със съобщение от изключителна важност: император Николай I бе починал на 18 февруари същата година в дванайсет часа и двайсет минути.
Мюсюлманското население в Семипалатинск посрещна новината с безразличие. Но "чиновниците интелектуалци", голяма част от които бяха пострадали от режима, бяха много развълнувани. Говореха за просветената кротост, за човечната интелигентност на новия император. Правеха догадки за важността на предстоящите реформи. Фьодор Михайлович си възвръщаше надеждата.
Той отиде с Врангел на тържествения молебен в памет на човека, който го бе заточил в Сибир. В черквата всички лица около Достоевски бяха сериозни. По думите на Врангел, никой не е плакал.

Още през първите дни на лятото жегата в Семипалатинск ставаше непоносима. Пясъкът пареше нозете през подметките. Термометърът бележеше трийсет и два градуса по Реомюр.
Барон Врангел реши да наеме вила - единствената в целия район. Тя се намираше в околностите на града. Наричаше се "Градината на казаците". Беше голяма дървена постройка с разнебитен покрив и прогнили подове, но се издигаше сред огромен парк с бистри извори и езера. Една ливада се спускаше меко чак до бреговете на Иртиш.
Достоевски и Врангел се заеха да посадят цветя край алеите.
"Запазил съм много ясен спомен за Достоевски оттогава, пише Врангел. Той ми помагаше да поливам новопосадените цветя. Обливаше се в пот, беше си свалил куртката и бе останал по розова риза, избеляла от честото пране; на врата му се люлееше груба верижка, дошла незнайно откъде; по нея имаше сини стъклени мъниста, висеше и посребрен часовник във форма на полумесец."
В "Градината на казаците" двамата приятели живееха спокойно. Къпеха се, пушеха, четяха стари вестници, яздеха. Достоевски беше лош ездач и се надсмиваше над себе си.
Опитаха се да опитомяват смоци, които се въдеха под терасата. Хранеха ги с мляко. Учеха ги да свикват с присъствието им.
Веднъж дамите на Семипалатинск посетиха "селските благородници", завариха ги заобиколени от змии и побягнаха ужасени. От този ден насетне вече никой неканен не посмя да приближи убежището.
Междувременно седмиците се нижеха и сластната любов на Достоевски към Маря Дмитриевна непрекъснато се засилваше. Той отиваше често на гости у Исаеви и "всеки път, пише Врангел, се връщаше като в някакъв екстаз".
Неволно мисълта на Фьодор Михайлович се насочваше към вечерите, които прекарваше навремето в салона на Панаеви. Госпожа Панаева, както сега Маря Дмитриевна, беше недостъпно привлекателна за него. Той обичаше и двете, но беше уверен, че никога не можеше да стане техен любовник.
Чувственият живот на Достоевски до завръщането му в Русия не познаваме добре. Дали е бил фригиден? Дали е бил страстен? Когато госпожа КашинаЕврейнова попитала Чуковски по този въпрос, той є отговорил:
"Според мен, абсолютно сигурно е, че Некрасов и Достоевски не можеха без жени, дори и седмица."
Но доктор Яновски, приятелят на Достоевски от младини, твърди:
"Никога не съм го чул да казва, че е страстно влюбен, нито дори просто, че обича някоя жена."
А Ризенкамф пише в своите Мемоари:
"Той беше безразличен към жените, изпитваше почти антипатия към тях."
Всъщност не е позната нито една връзка на Достоевски преди брака му. Вероятно сексуалният му инстинкт се е развил по-късно. Този болен, нервен човек, с богато въображение се е възхищавал отдалеч на жените, смътно се е страхувал от тях, може би ги е желал, но почти се е упреквал за такова желание.
Героините на първите му романи с изключение на Неточка са бледи и книжни. Липсва им плът, кръв, присъствие. Те са героини на мъж, който е обичал само насън.
Необяснимо въздържание, самодоволството от смутните положения, от любови без бъдеще, от чувствена неудовлетвореност характеризират младините на Достоевски. Този нетърпеливец търси терзанието на очакването, този девственик се наслаждава от докосването с чудесната опасност на греха. Както своите герои, той приема да живее за невъзможното.
Обаче странната идилия на Фьодор Михайлович се получи по-рано от очакването му.

Исаев получи назначение в съда на Кузнецк, селище на седемстотин версти от Семипалатинск. Раздялата бе неизбежна. Новината огорчи Достоевски.
"И тя прие, тя не протестира, ето кое е възмутително!", оплакваше се той.
Отчаян, гневен, крачеше из стаята като сомнамбул. От време на време спираше, за да обясни на барон Врангел, че животът му е съсипан и че желае само смъртта си.
Врангел се опитваше да го успокои, изплати дълговете на Исаеви, помогна им за отпътуването. Двамата с Достоевски трябваше да изпроводят пътниците "до някъде" с каретата. Исаеви нямаха достатъчно средства да платят за подходящ екипаж и бяха наели открита талига.
В уречения ден барон Врангел покани учителя и съпругата му на чаша шампанско за сбогом и използва случая здраво да напие нещастния Исаев. След това му предложи да се качи при него в каретата. Пияният, който едва се държеше на крака, прие веднага. А Фьодор Михайлович се настани в талигата между Маря Дмитриевна и Паша. Този кадрил се хареса на всички.
Двете коли се движеха бавно. Исаев бързо заспа на рамото на Врангел. Фьодор Михайлович и Маря Дмитриевна тихо разговаряха. Майската нощ, ведра и уханна, едва се спускаше по върховете на боровете. Млечната светлина на пълнолунието издължаваше пътя. Спокойната красота на декора засилваше още повече тъгата на тия, които я съзерцаваха. Сетне конвоят спря край пътя. Часът на раздялата беше настъпил.
Пияният хъркаше в своето ъгълче. Паша мърмореше нещо насън. Маря Дмитриевна и Достоевски се прегърнаха, плачеха, кръстеха се и се кълняха никога да не се забравят, да си пишат...
Барон Врангел сграбчи яко Исаев и го помъкна от каретата към талигата, без той дори да отвори очи. Маря Дмитриевна и Паша седнаха до пияния. Коларят шибна конете, талигата се отдалечи в облак прах. Беше свършено.
Но Достоевски остана насред пътя, неподвижен, обронил глава; по лицето му се стичаха сълзи. Врангел се приближи до приятеля си, хвана го за ръка и го поведе към каретата, без да изрече нито дума.
Двамата се върнаха в Семипалатинск при първите светлинки на зората. Достоевски се затвори в стаята си и взе да я кръстосва надлъж и нашир до сутринта. После се яви в поделението си. Когато се прибра вечерта, легна, без да яде, без да пие и започна да пуши лула след лула, гледайки втренчено към тавана.

На 4 юли Достоевски писа на госпожа Исаева:
"Ако знаете колко самотен се чувствам тук. Напомня ми деня, когато ме арестуваха през 1849 година и ме погребаха жив в килията, като ме откъснаха от всичко, което ми беше любимо и драго. Аз толкова свикнах с вас! Никога не съм смятал нашето приятелство за нещо обикновено, но сега, когато ви загубих, разбирам от опит много неща. Пет години живях извън обществото, сам, буквално нямаше човек, пред когото да разкрия сърцето си. А вие ме посрещнахте като свой... Колко страдания ви причиних с моя тежък характер, а вие и двамата ме обичахте. Разбирам го, усещам го, не съм безсърдечен. Вие сте удивителна жена, имате изключителна душа и детска добрина. Бяхте ми като сестра. Една жена ми протегна ръка и този единствен факт бележи дата в моя живот. Вечер в мрака, щом настъпи часът, в който се изповядвах пред вас, такава тъга ме наляга, че ако ми идваха лесно сълзите, бих плакал и сигурно нямаше да ви се сторя смешен. Сега живея в самота. Не зная къде да се дяна. Всичко тук ми дотяга. Каква пустота!..."
И действително Достоевски загубва всякаква охота за работа, всякаква радост, дори всякакъв здрав смисъл. Той е тъжен, раздразнителен, суеверен. Сравнява съдбата си с тази на своя приятел: Врангел е влюбен в една трийсет и четиригодишна жена, майка на шест деца, която живее на четиристотин версти от Семипалатинск. Той се вайка над своята и неговата съдба. Тълкува своите и неговите сънища. Ту плаче, ту се развеселява без причина. Все си търси талисмани. Дори отива при гледачка, която хвърля боб и познава бъдещето.

Новините, които Фьодор получаваше от Кузнецк, бяха лоши.
Маря Дмитриевна се оплакваше от самотата, от недоимъка, от непоправимото пиянство на съпруга си, от клюките в малкия град... Единственото є удоволствие бе да разговаря с новия приятел на Исаев, млад, очарователен учител, сериозен и добър.
Внезапна ревност разяжда Достоевски. Кой е този млад учител? Обича ли тя истински непознатия? Забравила ли е миналото? Писмата са станали голям куп. Всеки миг Достоевски живее в очакване на пощата. Губи апетита си. Слабее. Получава нервни кризи.
Барон Врангел решава да му помогне и му устройва среща с госпожа Исаева в Змиев, малко градче по средата на пътя между Семипалатинск и Кузнецк.
Маря Дмитриевна е предупредена с писмо за датата и мястото на срещата.
Но военните власти забраняват на войниците да се отдалечават толкова много. И Врангел използва хитрост. Разгласява, че Достоевски е получил епилептичен пристъп и че трябва да си остане у дома един ден, за да се възстанови. Лекарят на полка, Ламот, участва в заговора и потвърждава думите на Врангел. На слугата Адам е заповядано да затвори капаците на прозорците и да не допуска в дома абсолютно никого. В десет часа вечерта, когато угасват всички светлини на Семипалатинск, каретата на Врангел потегля към Змиев с двамата приятели.
"Ние не се возехме, ние летяхме като ураган, пише Врангел, но горкият ми Фьодор Михайлович не си даваше сметка. Той твърдеше, че се движим като костенурка и постоянно подтикваше кочияша да бърза."
Уви! Вместо госпожа Исаева, Достоевски и Врангел намериха в Змиев само едно писмо от нея. Извиняваше се, че не може да дойде на срещата. Мъжът є бил много зле и не можела да го остави сам.
Връщането беше драматично: триста версти, изминати за двайсет и осем часа при заплахата Достоевски да бъде обявен за дезертьор. Напразно. За щастие, никой не беше забелязал отсъствието на двамата приятели.
Врангел не загуби надежда. Наскоро той поиска разрешение да прекара няколко дни в Змиев с Достоевски "при приятели инженери". Отпускът е разрешен. Слугата на Врангел ушива на Достоевски елегантен редингот. За първи път след освобождението си, бившият каторжник облича цивилна дреха. Двамата приятели тръгват на път, уверени, че усилията им ще са възнаградени.
Пак нощта е ясна, пътят равен, без коловози, без камъни. Тройката лети сред фантастично красив пейзаж. На пет версти от града забелязват на небето червена като кръв заря. Селяните са запалили стърнищата. Огънят гори буйно, извива пламъци като змии, бълва искри, които падат надалеч и подклаждат нови огньове. Конете са уплашени и тичат през пеклото.
Най-сетне приближават сребърните мини на Змиев. Къщичките на работниците ограждат завода. По-далеч са вилите на инженерите и висшите чиновници. В дъното тече реката.
Едва пристигнал, Достоевски пише писмо на Маря Дмитриевна, в което я моли да дойде колкото е възможно по-бързо.
Минават пет дни, а от нея няма никаква вест.
Трябва да се връщат в Семипалатинск, където Достоевски ще продължи тягостния си казармен живот. Трябва пак да чака, да чака, все да чака. Той едва сдържа нервите си.
На 14 август 1855 година Фьодор Михайлович получава най-сетне писмо от Кузнецк. Съпругът на госпожа Исаева е починал след продължително боледуване. Маря Дмитриевна описва агонията му, мизерното му погребение. Не е имала пари. Принудена била да поиска заем от съседи, за да плати за катафалката. Един приятел є изпратил три рубли. Тя приела милостинята.
Достоевски е поразен. Този пияница му беше наистина симпатичен. И при все това почувства странно облекчение, някаква нечиста, малка радост.
Паднала е последната преграда. Маря Дмитриевна е свободна. Ще може да се ожени за нея. Но тази мисъл, едва очертала се, го изпълва с възмущение! Спомня си, че често се е надсмивал на нещастника, често е проклинал присъствието му. Може би дори тайно е пожелавал неговата смърт. И смъртта дойде. Както някога за баща му. Ето го отново отговорен. Ето го отново виновен, извън всякакъв закон.
Врангел е в Беск в командировка. Достоевски му пише тревожно писмо и го моли да изпрати пари на госпожа Исаева:
"Ще ви върна тези пари, разбира се, но не много скоро... Само че не искам да са ми признателни, без да съм го заслужил, щом вземам парите от друг джоб, наистина с намерение да ги върна, но за неопределен срок."
Той го моли също да напише няколко подходящи думи към записа, защото вдовицата е крайно чувствителна:
"Много трябва да се внимава с човек, който ви дължи нещо: тя е извънредно чувствителна. Все си мисли, че я пренебрегват, че с някаква фамилиарност искат да си плати за услугата, която є е направена."
По-късно Достоевски пише на Врангел:
"Отговорих є, че двайсет и петте рубли са от вас, а не от мен. Ах! Господи, каква жена!... Жалко, че слабо я познавате..."
Надеждата, че връзката му може да има благоприятен изход, засилва до крайност любовта му. И Фьодор споделя с брат си Михаил:
"Чуй ме добре, приятелю. Отдавна обичам тази жена и зная, че тя може да ме обича. Не бих могъл да живея без нея и щом като условията малко се подобрят, ще се оженя. Зная, че няма да ми откаже."
Няколко седмици по-късно потвърждава:
"Ние си разменихме от разстояние пожелания, дадохме си клетва. Тя ме обича и ми го доказа."
Всъщност нещастната жена никога не е била по-нерешителна, както в момента, когато му е обещавала ръката си. Тя е останала без опора, без средства и е трогната от съчувствието, което Достоевски проявява към нея. Но не го обича. Той е беден. Болен е. Злите езици в Семипалатинск вече съобщават на Фьодор Михайлович, че госпожа Исаева има намерение да се омъжи за друг. И действително той долавя в последните писма на "годеницата" си известна сдържаност, която го ужасява.
"Какво да правя, му пише Маря Дмитриевна, ако ми се представи някой мъж на солидна възраст, с добри качества, със сигурна служба и ме поиска за жена? Какво да отговоря?"
Иска му приятелски съвет. Ловкото є увъртане обезоръжава Достоевски.
Той не може да задължи Маря Дмитриевна, без да бъде сметнат за егоист, да скъса с уважавания и заможен мъж и да стане негова жена, на него, бившия каторжник, простия войник, нищожеството. Но не може също така да допусне, че тя ще се съгласи да се омъжи за друг, при положение че обича него, че продължава да го обича.
Не по собствена воля Маря Дмитриевна помисли, че е възможно да се омъжи за непознат човек. Накараха я провинциалните клюкарки. Използваха отсъствието на Фьодор. Използваха слабостта на Маря Дмитриевна. А Фьодор можеше да защити своя шанс само с няколко реда, нахвърляни на лист хартия.
Сега всяка минута, всяка секунда може да определи съдбата му, а той е тук, самотен, безпомощен, без средства, между хора, които не го разбират. А му е ясно, че няма да оцелее след един окончателен разрив.
Врангел е напуснал Сибир и се намира в Санкт Петербург.
"Ще умра, ако загубя моя ангел, му пише Достоевски. Или ще полудея, или ще се хвърля в Иртиш. Имам право на нея, право, разбирате ли?... За Бога, пишете є писмо в Кузнецк, обяснете є ясно моите въжделения. Особено пък ако нещо е решено за бъдещето ми. Кажете є всички подробности и тя скоро ще смени отчаянието си с доверие... Но може би не знаете как да є пишете? Много е лесно. Ето как: "Фьодор Михайлович ми предаде вашия поздрав... Тъй като знам, че се интересувате от всичко, което засяга Фьодор, бързам да ви зарадвам, има такива и такива добри новини, такива и такива надежди за него..."
О, само ако можеше да получи чин в армията! Той умолява Врангел да се застъпи за него. Междувременно изпраща на госпожа Исаева едно безумно писмо, в което се редуват заплахи, унизителни оплаквания, обяснения в любов. След като преживя две години безмълвна страст и десетмесечна раздяла, вече не може да живее без нея. Той ще получи амнистия. Ще напусне сибирските поселища. Ще пише. "Дори мога да публикувам инкогнито." Ще печели пари, много пари. Ще измъкне от мизерията и нея, и сина є.
Отговорът на госпожа Исаева малко го поуспокоява. Маря Дмитриевна просто е поискала да "постави на изпитание" любовта на Фьодор, защото го ревнувала. Фьодор Михайлович ликува, разнежва се, обвинява се за припряността си, възвръща си вярата.
Успокоението не трае дълго. В следващите си писма Маря Дмитриевна отново му говори за младия учител, с когото я е запознал съпругът є. Тя хвали характера му, интелигентността му. А тя, тя просто "не може да ощастливи никой мъж". И Маря, и Фьодор Михайлович са "несретници" и, разбира се, за единия, и за другия ще бъде по-добре...
Достоевски е отчаян и решава да рискува всичко. Първия път избягва от Семипалатинск под предлог, че е болен. Опитът му е безуспешен и той е принуден да се върне. Втория път получава редовен отпуск. Срещата се осъществява.
Маря Дмитриевна кърши ръце, хлипа, призовава Всевишния и накрая признава, че е влюбена в младия учител Вергунов.
Тя е двайсет и деветгодишна, той - двайсет и четири. Тя е жена със стойност, образована, схватлива. Той е момче от Сибир, полуграмотен начален учител, лошо платен, наивен и суетен като паун.
Достоевски напада съперника си, за да защити своя шанс. Той ли е съпруг за нея? Ще я разбере ли? Ще има ли сили да я покровителства? Единственото украшение на този младок е възрастта му. А по-късно?... Няма ли да страда Маря Дмитриевна от грубостта на Вергунов? Няма ли да съжалява за чувствата на другия, който е тук, пред нея и я умолява да размисли за последен път?
Маря Дмитриевна е объркана. Тази пламенна пледоария я разнежва, почти я съблазнява. Тя мълви: "Не плачи, не бъди тъжен, не всичко е решено. Ти и никой друг."
Достоевски си възвръща решителността и отива да се срещне с прелъстителя. Вергунов не е на висотата на положението. Още с първите думи на Достоевски започва да пролива сълзи. "Да плаче, това е всичко, което може да прави", пише по-късно Достоевски.
Подир два дни, след като е вразумил младата двойка, Фьодор Михайлович си тръгва за Семипалатинск. Той продължава да праща на двамата оттам прочувствени писъмца с разни уточнения. Но влюбените вече са се съвзели и Достоевски получава от Маря Дмитриевна отговор, в който тя изразява възмущението си от него, а Вергунов му изпраща писмо, пълно с ругатни.
"Случи ми се като на Жил Блас при архиепископа на Гренада, когато му казал истината", отбелязва Достоевски нажален.
Всичко се проваля. Фьодор Михайлович приема поражението си с някаква гробовна сладост. Отново е на дъното на своята злочестина. Отново е тласнат в тъмнината. И тъкмо тогава у него се заражда идеята за пълното пожертване.
Той не може да бъде съпруг на тази жена, но още може да бди над нейното щастие.
Възпламенява го мисълта за рицарското му поведение. Измисля си свещена мисия на ангелхранител. Отблъснат е! Нека! Ще учуди света със своята благост и с деликатното си сърце. Още отсега той е приятелят на двете същества, които дълбоко го нараниха. Предприема постъпки да вкара сина на госпожа Исаева в сибирския кадетски корпус. Бие тревога пред приятелите си от Омск и Санкт Петербург да ускорят формалностите, за да се отпусне по-бързо помощ на младата вдовица. До барон Врангел адресира невероятна просба: коленопреклонно го моли да осигури по-добро назначение, с по-висока заплата на бъдещия съпруг на Маря Дмитриевна.
"Всичко това правя за нея, само за нея!... Да не живее в мизерия!... Щом се омъжва за него, нека поне имат пари!... Сега той ми е по-мил от брат; не е грях да се иска каквото и да било за него, заслужава го!..."
Това състрадание на измамения обожател към съперника му е главната тема на Унижените и оскърбените.
"Аз ти изневерих, а ти всичко ми прости, казва героинята на романа, и мислиш само за моето щастие..."
Княз Мишкин от Идиот, който обича Настася Филиповна, също я оставя да отиде при Рогожин и поддържа със съперника си приятелски отношения.
За Достоевски, както и за неговите герои, авантюрата изглежда приключена.
Но настъпва последен обрат и всичко започва отначало.
На 20 ноември 1856 година Фьодор Михайлович е повишен в чин лейтенант. Новото назначение му осигурява достоен ранг, нормално възнаграждение и преди всичко възможност да получи пълна амнистия и да се завърне в Русия. Достоевски отново е обнадежден и подновява предложението си за брак.
На 24 ноември получава разрешение за пътуване до Кузнецк. Той отива, обзет от радост, уверен в успеха си, великолепен. Излага намеренията си. Сочи цифри, дати. Маря Дмитриевна се заразява от вдъхновението му. Да, те са създадени един за друг. Трябва да се оженят. Но откъде ще намерят пари? Най-малко шестстотин рубли. Достоевски има план. Още с връщането си в Семипалатинск пише на Врангел:
"Ако неочаквано обстоятелство не ми попречи, преди карнавала ще бъда женен. Знаете за коя. До сега тя ме обича. Каза ми "да"... Вече е загубила илюзиите си за новата си връзка. Още през лятото го разбрах по писмата є. О, ако знаехте каква жена е тя!... Но аз нямам пукната пара. По най-точните, най-строгите ми изчисления ще са ми нужни всичко на всичко 600 сребърни рубли. Имам намерение да ги взема в заем от К... (Ковригин). Но веднага ще пиша на вуйчо ми в Москва. Той е богат и неведнъж се е притичвал на помощ на семейството ми, и ще му поискам шестстотин сребърни рубли. Ако ми ги даде, веднага ще ги върна на К..."
За да бъде сигурен, че ще получи шестстотинте рубли от вуйчо си, Достоевски се решава да помоли сестра си Барба да се застъпи за него.
"Скъпа сестричке, приятелко моя, не възразявай, не се тревожи за мен, нищо по-добро не мога да направя. Тя напълно е жената, която ми подхожда. Имаме еднакво образование и се разбираме... Аз съм на трийсет и пет, тя - на двайсет и осем... Зная, че първият ти въпрос като добра сестра, която обича брат си и се тревожи за съдбата му, ще бъде: "Как ще се издържаш?", защото без съмнение заплатата ми няма да стига за двама... Ще се справя. Познавам един богат и добър човек, с когото се сприятелих! Ще му поискам заем... Но ще трябва да върна тези пари. Ето защо мисля да се обърна към вуйчо, ще му пиша, ще му разкажа всичко, без да крия нищо, и ще му поискам шестстотин рубли... Ще изпратя писмото до вуйчо по пощата. Моля ви горещо, предайте това писмо лично, когато е в добро настроение и му обяснете всичко."
На 23 януари 1857 година капитан Ковригин, чиновник в завода в Локтевск, изпраща шестстотинте рубли, които Достоевски му е поискал.
На 27 януари Фьодор Михайлович получава две седмици отпуск, за да подготви сватбата си. Пише писмо на брат си Михаил с молба да му изпрати някои необходими вещи: рокля, шапка, кадифен шарф, носни кърпички от фина батиста (половин дузина) и две бонета със сини панделки, ако е възможно. Ясно му е, братята му, сестрите му, лелите, чичовците, вуйчовците единодушно ще бъдат против неговия брак. Но той не иска да знае. Преди церемонията отива на лекар, за да се увери напълно за здравето си.
Най-сетне на 6 февруари 1857 година в руската православна черква в Кузнецк лейтенант Достоевски сключва брак с Маря Дмитриевна Исаева.
Веднага след това младото семейство заминава за Семипалатинск, където Достоевски трябва да се яви на работа.
Но през последните дни той е имал много силно нервно напрежение. Внезапните промени от надежда до отчаяние, терзанията, бързането са изтощили организма му. При един кратък престой в Барнаул получава епилептична криза. Младоженката Маря Дмитриевна вижда картината.
Достоевски се гърчи, хърка, размахва ръце като безумен. От разкривената му уста се сипе жълта пяна. Внезапен спазъм стяга гърлото му. Задушава се. Загива. Маря е тук, смразена от страх и погнуса.
Как ще обича тя този загадъчен човек, който изведнъж є е заприличал на животно. Първият є брак я обвърза с пияница, който се прибираше раздърпан, гологлав, потен, олюляваше се, дъхаше на вино и тайно повръщаше; вторият є брак я свързва с един болник, който се търкаля по земята, вие, задушава се като побеснял. И този път меденият месец завършва с гнусен фарс. И този път най-боязливите є мечти рухват пред една озъбена действителност.
Докторът, повикан по спешност, установява категорично, че се касае за епилептична криза и предписва продължителна почивка.
Младоженците ще прекарат четири дни в Барнаул у един гостоприемен приятел. Достоевски е съкрушен от поредното си злополучие. Без да го желае, той излъга доверието на жена си. Вярваше, че ще я избави от мизерния живот, а є наложи още по-несретен; уби всякакъв шанс за взаимна любов, но при все това и двамата са принудени да живеят заедно, да се понасят, да се мамят, да дават вид, че се обичат.
Маря Дмитриевна е много горда, за да признае грешката си пред околните. Тя пише на сестра си:
"Не само съпругът ми, тъй добър, тъй интелигентен и тъй влюбен в мен, ме обича и глези, но и близките му ме почитат."

На 20 февруари 1857 година Достоевски и съпругата му се прибират в Семипалатинск. Те трябва бързо да търсят жилище, пари, да устроят новия си живот. Маря Дмитриевна се разболява от изтощение. На всичко отгоре се получава съобщение, че бригадният генерал ще направи преглед на частта. В целия град настъпва голямо раздвижване. Но постепенно положението се успокоява. Маря Дмитриевна подрежда жилището, създава известен уют около съпруга си, който прекара толкова сътресения, успя да спечели симпатиите на малкото общество в града и да създаде малък литературен салон, в който дори се говори френски.
В края на май Фьодор Михайлович получава осем седмици отпуск по здравословни причини и се настанява да живее в околностите на Семипалатинск.
Междувременно осиновеният му син Павел е постъпил в кадетския корпус в Омск. Семейството живее скромно. Ординарецът Василий е и кочияш, и лакей, и готвач. Достоевски си почива, понапълнява и обмисля бъдещата си творба.

VIII
ПИСАТЕЛ-ВОЙНИК
През първата година на войнишката си служба в Семипалатинск Достоевски не може да се посвети на творчеството си. А по-късно любовта му към Маря Дмитриевна го ангажира изцяло. Той пише малко и без желание:
"Приятелю, толкова бях объркан през последната година, толкова бях тъжен и измъчен, че ми беше невъзможно да работя."
Това признание изглежда твърде крайно, защото Достоевски продължава да си взема бележки за Записки от Мъртвия дом и замисля един комичен роман: "Започнах да пиша комичен роман, но засега съм написал само отделни епизоди..."
През 1855 година Достоевски съчинява ода по повод смъртта на Николай I, който го осъди на каторга. Произведението е адресирано до императрица Александра Фьодоровна:
"Всичко свърши... Вече го няма. А тъй го почитам, че името му да промълвя с моите устни грешни не дръзвам.
Свидетели на царуването му ще бъдат делата му безсмъртни.
Като сирашка земя Русия ридае.
Смразена от страх и ужас, тя се скова като ледена шушулка.
Но ти, единствена ти, загуби повече от всички други..."
В същия тон Достоевски е написал стотина стиха. След това високопарно ученическо упражнение той съчинява през 1856 година второ стихотворение, този път в чест на коронясването на Александър II.
"Към теб, извор на всяко милосърдие,
извор на свято смирение,
се издигат молитвите на руския народ..."

По-долу ще видим каква е съдбата на споменатите притворни просби.
Междувременно Достоевски се разпилява в какви ли не проекти: да напише статия върху изкуството и да я посвети на княжня Маря Николаевна, президент на Художествената академия. Нейният висш патронаж вероятно ще е достатъчен да отслаби строгостта на цензурата. "Ще поискам разрешение да є посветя очерка си и да го публикувам неподписан."
Всъщност Достоевски скоро изоставя тази идея в полза на една друга: Писма от провинцията, обикновена литературна критика върху съвременни автори.
Набързо се запознава с най-новите издадени творби.
"От всички най-много ми харесва Тургенев, пише той на Майков, но е жалко, че голям талант се похабява от голяма немарливост. Много ми харесва и Л. Толстой, но ми се струва, че няма дълго да пише (а може и да се лъжа)... Нашите писателки пишат като истински писателки, интелигентно, любезно, но ужасно бързат да кажат какво им е на сърцето. Обяснете ми, моля ви, защо една писателка никога не е строг творец?"
Достоевски е принуден да изостави проекта си за Писма от провинцията, тъй като не намира достатъчно материал: почти никакви вестници, малко книги: "Така загива всичко в мене, пише той на брат си, литературните ми идеи, литературната ми кариера..."
Замисля също да издава списание, да съчини роман за живота си в Сибир.
Но междувременно Михаил си спомня за една повест, която Фьодор е написал преди осем години в крепостта Алексей - Малкият герой.
Авторът не беше доволен от своя труд и в първото писмо, което написа на брат си след изгнанието, го бе помолил да не показва ръкописа на никого. Михаил реши, че ще наруши тази забрана и когато сметна, че е дошъл моментът, показа Малкият герой на редактора на Отечественние записки. Той веднага предупреди Фьодор и зачака сърцато упреците на брат си. Но при единствената дума "издание" Достоевски загуби ясната си критична мярка.
Дали пък след осем години няма да му е съдено да прочете своя отпечатана проза, да се завърне в литературния свят, да поднови миналото си. Засипва с лавина от въпроси брат си и барон Врангел:
"Защо още не са публикували моята детска приказка? Отказаха ли разрешение? Кажи ми, моля ти се (умолявам те), сериозно ли поискаха да я отпечатат? И ако са поискали, опитаха ли се да го направят? Ако не са опитали, защо не опитат?"
"Нали и ти разбираш, че съдбата на тази книжка (детска приказка) ме интересува от много гледни точки."
Фьодор Михайлович става нетърпелив. Отново усеща радостното въодушевление на начинаещия писател. Заложена е на карта цялата му кариера. Ако бъде издадена повестта Малкият герой, ще се отприщи пътят, който толкова дълго стоя затворен. Щом е приел по принцип, че ще бъде писател, няма да се страхува за бъдещето си. През август 1857 година Малкият герой излиза в Отечественние записки. Разказът е подписан с псевдоним.
Михаил иска от брат си да му изпрати спешно новия роман, за който му е говорил в писмата. За да го представи в редакцията на новосъздадения вестник - Русское слово. Сигурен е, че ще успее и е издействал петстотин рубли аванс за Фьодор Михайлович, задължавайки се да достави ръкописа преди края на 1858 година. Но междувременно Фьодор Михайлович е влязъл във връзка с Плешчеев, един от участниците в санктпетербургския заговор. Той бе избегнал изпитанията на каторгата. Наложена му бе по-лека присъда - служба като редови войник в гарнизона на Оренбург.
Още през 1856 година Плешчеев се бе съгласил да сътрудничи на вестника на Кашков Русский вестник. Същата година, по настояване на стария си другар, Достоевски обещал да предостави един роман на Катков и получил петстотин рубли предплата.
Двете предложения: на Русское слово и на Русский вестник, силно затрудняват Достоевски. Той иска да дебютира само с роман, който напълно задоволява самия него. А книгата, обмисляна с години, не търпи прибързана обработка.
"Що се отнася до моя роман, пише Фьодор на брат си, случи му се, случи ми се доста неприятно нещо, ето защо реших, заклех се, че занапред няма да издавам нищо, което да не е обмислено, премислено както подобава, че няма да предавам нищо с предварително определен срок (както някога) само защото ми е платено предварително... А като установих, че романът ми взема великански размери, че великолепно се изгражда и че трябва, непременно трябва (заради парите) да го приключа бързо, започнах да се разколебавам. Разбрах, че ще съм принуден да претупам един сюжет, който ме занимава вече три години и съм натрупал по него купища материал (дори не мога да го подредя, толкова е много). Отчасти съм го изработил, защото съм нахвърлял значителен брой сцени и различни глави. Повече от половината работа е свършена на чернова. Но се убедих, че дори тази половина не мога да приготвя на чисто за датата, когато ще са ми нужни пари... Ето защо целият роман и всички бележки вече отидоха в чекмеджето..."
След като се отказва от идеята да приключи романа, Достоевски се впряга да напише два по-незначителни разказа: Сънят на чичото и Село Степанчиково. Но не е удовлетворен от работата си. По повод Сънят на чичото той пише на брат си:
"Не го харесвам. Досадно ми е да си помисля, че отново трябва да се представя пред публиката при толкова лоши условия. Невъзможно е човек да напише каквото има желание да напише; трябва да пише нещо, за което никога не би помислил, ако нямаше нужда от пари. Трябва да измислям повести, за да изкарвам пари. Но, уви! Толкова е мъчително!"
Сънят на чичото е някаква тромава палячовщина, чиято главна тема е принудителната женитба на един старец. В Село Степанчиково Достоевски рисува образ на авантюрист, Опискин, който се прави на нещастен либерал и влачи след себе си своето обкръжение с цената на изобилие от кухи фрази, добре пресметнато умение, сълзи и въздишки. Твърдеше се, че Опискин бил карикатура на критика Белински. И изглежда, че е наистина така. Във всеки случай този безочлив разгулник, този Тартюф на социализма, гъвкав самозванец на свободната мисъл, лицемерен демон вече е предвестник на демоните от голямата епоха в Бесове.
През 1873 година Достоевски казва:
"Написах този разказ в Сибир след каторжния труд с единствената мисъл да вляза в литературната кариера и с голям страх от цензурата... Неволно съчиних една дребна историйка с ведра невинност и забележителна наивност."
Сънят на чичото е публикуван през 1859 година в Русское слово. А Село Степанчиково, след едно недоразумение с Русский вестник, е поместен в Отечественные записки.
Впрочем трябва да се признае, че разказът не постигна успеха, който заслужаваше. Публиката и критиката бяха забравили Достоевски. Той беше зачеркнат от злободневието. Беше от друга епоха, от друг свят. Той не продължаваше една прекъсната кариера, а се връщаше назад, започваше от нулата. Трябваше да завладява един по един, трудно, търпеливо читателите, приятелите, които беше загубил.
Въпреки дълговете, спешните поръчки и несигурността на своето положение, той повежда отново борбата с изненадващо мъжество.
Това, което най-напред трябва да постигне, е да напусне армията и Сибир.
Етапите на този поход към свободата са вълнуващи по строгата им прецизност на бордови дневник.
Още през 1855 година Достоевски съчинява първото си стихотворение, за което стана дума по-горе, посветено на императрицата. Генерал Гастфорт се запознава с него и издейства за автора му чин унтерофицер, "за да се поощри доброто му поведение и прилежанието му и за да се вземат под внимание искрените му угризения за грубите грешки, които е допускал на младини".
Достоевски получава първата си нашивка през ноември 1855 година.
Следващата година той пише ново стихотворение, този път в прослава на Александър II, и го предава на генерал Гастфорт, който ще присъства на тържествата по случай коронясването.
Освен това той изпраща копие на барон Врангел с молба да го изпрати на височайшия адресат.
"Да се вземе под внимание" - такава е заповедта на генерал Сухозанет, комуто Гастфорт е представил просбата на Достоевски.
Без да дочака този скромен резултат, Фьодор Михайлович предприема през март 1856 година смела стъпка пред генерала от пехотата Тотлебен. Братя Тотлебен му бяха другари в Инженерното училище. По-късно някогашният "надзорник" Тотлебен се бе отличил в боевете при Севастопол, бе спечелил благоволението на императора и бе получил титлата граф.
"Навремето познавах много добре този човек, пише Достоевски на Врангел. Брат му ми е приятел от детинство. Срещнах го няколко дни преди да ме арестуват и сърдечно се здрависахме. Какво пък? Може би не ме е забравил!"
На Тотлебен изпраща дълго писмо, което е шедьовър на гъвкавостта и смирението:
"Страхувам се, че като хвърлите поглед на подписа ми, на името ми, което сигурно сте забравили - макар че навремето (беше много отдавна) имах честта да ви бъда познат - страх ме е, казвам, да не би да ми се разсърдите за дързостта и да оставите писмото ми без да го прочетете... Бихте ме оскърбили, ако сметнете, че не зная какво разстояние ни разделя. Много злополучни изпитания ми се случиха в живота, за да не съм разбрал тази разлика..."
И той разказва за арестуването си, за изгнанието, за каторгата:
"Знам, че бях осъден заради моите идеи, за моите теории. Но идеите, убежденията се променят, дори сам човекът се променя с времето. А защо трябва сега да страдам за нещо, което вече не е, за нещо, което се е променило в мене, да страдам за някогашните ми заблуждения, при положение че разбрах колко са необосновани?...
Имам желание да бъда полезен. Щом имам глава на раменете си и сила на духа, много е тежко да се терзая в бездействие. Единствената ми мисъл е да напусна армията и да получа гражданско назначение, където и да било в Русия, дори в краен случай и тук. Искам да имам право да публикувам. Уверен съм, че с настоящото писмо правя ново нарушение на правилника. Но вие сте снизходителен и аз се осланям на снизхождението ви."
Тотлебен беше повече от снизходителен, той прояви активност.
Много скоро той успя да издейства щото великият княз Николай лично да защити интересите на Достоевски пред министъра на войната.
На 20 октомври 1856 година Фьодор Михайлович бе повишен в чин лейтенант. Шест месеца по-късно му бяха възстановени правата на дворянин:
"Императорът ми върна дворянските права. Това означава, че провинението ми е напълно опростено."
На 16 януари 1858 година Достоевски подаде молба за уволнение по здравословни причини. Въпросът се проточи почти цяла година. На 16 март 1859 година с императорски указ получи позволение да напусне армията и да се върне в Русия. Но му беше забранено да живее в Санкт Петербург и Москва. Можеше да се установи в малкото градче Твер. А с нота от 7 май 1859 година на управителя на Твер, беше заповядано да се организира тайно наблюдение около бившия каторжник.
Фьодор Михайлович получава официалното съобщение четири месеца след подписването на имперския акт.
Докато чака нетърпеливо, крои неизброими планове: да събере разказите си в два тома, да съчини голям роман... "Постоянно ми повтаряш, пише той на брат си, че Гончаров например е получил седем хиляди рубли за своя роман и че Тургенев за Дворянско гнездо (най-сетне го прочетох, чудесен е) е получил от Катков (от когото искам по сто рубли на кола) четири хиляди рубли, по четиристотин рубли на кола. Приятелю, много добре знам, че пиша по-лошо от Тургенев, но не чак толкова по-лошо и освен това се надявам, че ще започна да пиша хубаво като него. Защо трябва да се съглася при моята мизерия на сто рубли за кола, при положение че Тургенев, който има имение с две хиляди души, получава по четиристотин рубли? Бедността ми ме принуждава да бързам и да пиша за пари, следователно неизменно да влошавам творбите си."
Повече от всякога са му нужни пари. По-малко от всякога знае как да ги набави. Разходите за преместването са големи. А как ще се издържа в Твер?
Достоевски иска аванс от издателя Кушелев. Той му изпраща сто рубли, които по думите на Фьодор, се стопяват бързо като восък.
След като изплаща всичките си дългове, му остават средства само за пътя до Казан. Той моли Михаил да му изпрати там до поискване двеста рубли.
"Спаси ме още веднъж."
Най-сетне на 30 юни той получава открит лист № 2030, с който му се разрешава да напусне Семипалатинск.
"Тръгвам утре в пет часа", пише той на Михаил на 1 юли.
Сбогува се с приятелите си. Дава на бившия си командващ портрети, книги, съдове, кресла, малка масичка, униформата си, сабята, еполетите. И така олекотен напуска на 2 юли 1859 година Семипалатинск, където живя повече от пет години.
Пътуването е дълго и уморително. Спират в Омск, за да вземат сина на Маря Дмитриевна от кадетския корпус. Прекарват тричетири дни в града.
Фьодор Михайлович използва престоя, за да се види с приятелите, които му помагаха, докато беше в каторгата. Посещава и затвора. Пред стобора с коловете и пред голямата заключена порта той остава вглъбен в сериозен размисъл.
След като прекарват и два дни в Тюмен, пътниците навлизат в горите на Урал. Пътят е лош. Студено е. Конете теглят яко сред облаци мухи. Впрягът скърца при всеки напън. След един завой на пътя Достоевски съглежда стълб с двуглав орел: границата между Европа и Азия. Кочияшът спира конете. Всички слизат, за да стъпят на руска земя.
Мигът е тържествен. Достоевски бе пресякъл преди десет години същата мислена линия, пред която е изправен сега. Беше я преминал окован във вериги, болен, на път за затвора, на път към каторгата. И през всичкото време бе живял само за мига, кракът му отново да стъпи на руска земя. Ето че мечтата му е изпълнена. Фьодор Михайлович сваля шапка, прекръства се и казва простичко:
"Всевишния ми позволи най-сетне да видя тази обетована земя."
Недалеч от граничния стълб е бараката на граничаря. Достоевски го вика, изважда бутилка и чаши от багажа и пътниците, преминали от един свят в друг, вдигат наздравица заедно с човека, който щеше да остане на своя пост.
После Достоевски, съпругата му и осиновеният му син отиват да наберат ягоди в гората.

IX
ТВЕР
Когато семейство Достоевски пристигна в Казан, разполагаше само със сто и двайсет рубли.
Двестате рубли, които Михаил бе обещал да изпрати до поискване, още не бяха пристигнали. Едва след десет дни Фьодор Михайлович успя да ги получи от пощата.
Пътуването от Семипалатинск до Твер продължи от 2 юли до 19 август 1859 година.
Но в Твер Фьодор Михайлович не намира желания покой. Градът е сив, грозен, провинциален.
"В Твер се чувствам като в арест, пише Достоевски на Врангел, по-зле съм, отколкото в Семипалатинск. Мрачно е, студено е; сградите са каменни; никакво оживление; няма дори библиотека. Истински затвор."
Фьодор Михайлович наема малко мебелирано жилище в дома, където навремето е живял Пушкин. Брат му Михаил пристига на гости за няколко дни. Надеждата на Фьодор се възвръща. Но след като Михаил отпътува, Фьодор отново е нетърпелив и меланхоличен:
"Ти си замина, а времето не ни стигна да се видим както трябва, да се открием напълно един на друг, да си поговорим съкровено..."
Той е сам. Отегчава се. Има чувството, че губи ценно време. Управителят на града, граф Баранов го кани на гости. Съпругата на Баранов е братовчедка на княз Сологуб. Достоевски я беше срещал някога в литературните салони на Санкт Петербург. Това връщане към миналото още повече засилва нетърпението му. Не може да си намери място. Нужен му е Санкт Петербург. Многобройните му писма до Врангел са все по този въпрос. Към кого да се обърне: към княз Долгоруки, към граф Тотлебен, към граф Баранов, към Тимашев, за да получи разрешение от царя да живее в столицата?
През септември Врангел пристига на гости на Фьодор Михайлович, но е неспособен да му даде добър съвет.
През октомври граф Баранов внушава на Достоевски да напише молба до императора. Той се задължава да я изпрати на монарха по граф Адлерберг. Достоевски се колебае, а накрая изпраща две просби: една до Тотлебен и друга до Александър II. На 4 октомври пише на Тотлебен:
"От месец и половина съм тук, а не зная кога и как ще свършат трудностите. Но не ми е възможно да живея далеч от Санкт Петербург. Епилептик съм. Трябва да се лекувам сериозно, основно. Имам осиновен син, трябва да го възпитавам и да се грижа за жена си... Спасете ме още веднъж... Ако говорите пак за мене на княз Долгоруки, може би той ще ускори разрешаването на моя проблем. Цялата ми надежда е във вас."
На 19 октомври граф Баранов изпраща писмото на Достоевски до императора:
"Ваше Величество, само от Вас зависи моята съдба, моето здраве, моят живот. Позволете ми да се върна в Санкт Петербург, за да се подложа на лекарски преглед. Направете ме свободен човек и ми дайте възможност да възстановя здравето си, за да бъда полезен на своето семейство, а също по един или друг начин на отечеството си...
Милосърдни Владетелю, нека Ваше Величество ми позволи още една просба: благоволете да ми окажете специална милост, като заповядате дванайсетгодишният ми осиновен син Павел Исаев да бъде приет на държавни разноски в лицея в Санкт Петербург... Така ще ощастливите майка му, която всеки ден учи сина си да се моли за благоденствието на Ваше Императорско Величество и Знатното му семейство.
Ваше Величество, Вие сте като слънцето, което огрява и добрите, и лошите: Вие вече ощастливихте милиони ваши поданици; бъдете провидение и за бедното сираче, за майка му и за един болник, който още е афоресан и който е готов на мига да пожертва живота си за Императора, благодетеля на народа...
С чувство на дълбоко благоговение, гореща и безгранична преданост смея да Ви потвърдя, че съм най-верният и най-признателният поданик на Ваше Императорско Величество.
Ф. М. Достоевски"

Това писмо, което може да се стори сервилно на западника, за Достоевски е естествен израз на доверието му към царя. Пред него той се чувства като дете. Оплаква му се, както несретен син може да се оплаче на своя баща. Когато през май 1849 година революционерът Бакунин беше арестуван и затворен в Петропавловската крепост, император Николай I изпрати при него граф Орлов с посочената в долните редове мисия:
"Императорът ме изпраща при вас. Заповяда ми следното: "Кажете му да ми пише както син би писал на духовния си баща."
И Бакунин, професионалният нихилист, отрицателят на всички традиции, апостолът на универсалното разрушение, се прекланя пред волята на владетеля и пише своята изповед:
"Да, Ваше Величество, ще се изповядам пред Вас като пред духовен баща, от когото човек очаква опрощението не тук, а в отвъдния свят. Моля Бога да ми вдъхне прости, искрени думи, без злина и без ласкателство, достойни да достигнат до сърцето на Ваше Величество."
Ето как срамът не намира място в отношенията между царя и поданиците му.
Върху оригинала на просбата на Достоевски княз Долгоруки ще отбележи собственоръчно следното: "Императорът заповяда: по повод Павел Исаев, молбата да се изпрати комуто следва. Що се отнася до Достоевски, молбата му вече е приета."
Едва на 25 ноември 1859 година управителят на Твер получава официално съобщение за решението на императора. С какво закъснение!
По-ужасно е да тъпчеш пред вратата на рая, отколкото да хлътнеш в ада.
"Ще си говорим за миналото, пише Достоевски на Врангел, за времето, когато беше хубаво да се живее, за Сибир, който ми стана тъй скъп сега, когато го напуснах..."
Фьодор Михайлович трябваше да потърси подкрепа от жена си, за да понесе това отдалечаване на щастието, или по-скоро близостта му. Но Маря Дмитриевна беше болна. А болестта изостряше нейния свадлив характер, беше капризна и ревнива. Никога не бе обичала Достоевски. Омъжила се беше за него в момент на романтично въодушевление. И не му прощаваше, че се е заблудила. Фьодор беше беден, грозен, хилав, жалък. Добротата му беше по странен начин непоносима. А не беше ли също така непоносимо, че "достойни хора" го обичаха, канеха го, обсипваха го с любезности?
Между двамата съпрузи непрекъснато се разиграваха сърцераздирателни сцени, кисели признания, дребнави упреци.
Признавала ли му е тя, както твърди Люба Достоевска, че му е изневерявала с учителя Вергунов след женитбата? Правдоподобно е, но няма никакъв документ, който да потвърждава нейното твърдение. Достоевски е крайно дискретен, щом стане дума за интимния му живот. Само в писмото до Врангел от 22 септември прави бегъл намек: "Какво да ви кажа за себе си? Нагърбил съм се със семейни задължения и ги влача."
"Не бяхме щастливи заедно", пише той още през 1865 година в писмо, за което ще говорим по-нататък.
Работата също не му носи успокоението, което търси: "Не ми е възможно да работя спокойно заради постоянните гости."
Епилептичните кризи зачестяват. Хемороидите му причиняват жестоки страдания. Обаче с прекомерна сърцатост той преглежда коректурите на Село Степанчиково и уточнява бележките си за Записки от Мъртвия дом. Замисля също да преработи младежките си произведения за евентуално ново издаване:
"Най-сетне ще видят какво нещо е Двойникът. Кога да поправя Двойникът, ако не сега? Защо да се погуби една прекрасна идея, един възвишен по своето социално значение образ, който открих пръв и пръв представих на публиката?"
Що се отнася до Записки от Мъртвия дом, Достоевски пише: "Те не са изглупели и разбират какъв интерес може да предизвика появата на подобна статия в първите броеве на вестника... Не мисли, че се перча. Отлично разбирам интереса и значението на моята статия и искам да си получа дължимото."
Понятието статия, което Достоевски използва, когато говори за Записки от Мъртвия дом, доста ясно показва, че най-напред е предвиждал произведението да има скромни размери и че в хода на работата го е развивал, за да стигне обема, който знаем днес.
"Ще започна да пиша Записки от Мъртвия дом след 15 (октомври). Очите ме болят: съвсем не ми е възможно да работя на светлината на свещите."

Около 1850 година благоразумният Михаил открива фабрика за цигари. Цигарите се продаваха в кокетни калъфчета, в които имаше изненади. Първоначално стоката се търсеше много, но скоро продажбите намаляха и някогашният инженерпоет започна да се подготвя за закриване на предприятието с големи загуби (всъщност ще го ликвидира едва през 1861 година). Търговският опит обаче му помага да придвижва работите на Фьодор Михайлович, който пък неоправдано губи търпение. Михаил с досада го уверява:
"Не разбирам, приятелю, защо толкова се безпокоиш и нервираш. Свършил си своята работата, написал си роман, предал си ми го; ами това е отлично: бъди спокоен и чакай резултата, ако ми имаш доверие..." (2 октомври 1859 година)
"Днес пак получих бомба от теб, скъпи ми приятелю." (3 октомври 1859 година)
На 2 ноември най-сетне Достоевски узнава от писмо на Тотлебен нещо, което много го окуражава: княз Долгоруки не е против той да се върне в столицата.
На 25 ноември 1859 година управителят на Твер получава писмо, написано на бланка на Трета секция, в което се казва:
"Императорът благосклонно прие горната молба при единственото условие обаче, тайното наблюдение около Достоевски да продължи в Санкт Петербург.
Приятелите на Фьодор Михайлович му наемат квартира, обзавеждат я и му намират готвачка.
Достоевски пристига от Твер в столицата с железница. На перона на гарата го чакат братята му Михаил и Николай, писателят Милюков и много познати. Всички радостно ръкомахат. Влакът спира. Достоевски скача от стъпалото.
"Ето го!"
Възгласи, смях, прегръдки:
"Десет години! От десет години!..."
"Външно не се беше променил, пише Милюков; погледът му дори беше някак по-смел отпреди и като че ли не беше загубил енергията си."

ЧАСТ ТРЕТА
I
ОТ ВЕСТНИКА ДО ЗАПИСКИ ОТ МЪРТВИЯ ДОМ
Един нов свят посреща Достоевски още с пристигането му в Санкт Петербург. Русия на Александър II има твърде малко общо с Русия на Николай I. Императорът е обявил пред представителите на московското дворянство: "По-добре е премахването на крепостничеството да дойде отгоре, вместо да се чака самљ да започне да се разрушава отдолу." През 1860 година освобождаването на крепостниците е въпрос на месеци. Създаденият Централен комитет под председателството на императора разглежда начините на освобождаването. Ще бъде без откуп и селяните ще могат да се сдобият със земите, които са обработвали.
Проучват се и други големи либерални реформи. Печатът получава относителна свобода. Цензурата не е толкова строга. Отменят се телесните наказания. Заговаря се за пълна публичност на съдебните заседания.
Ускорените преобразования, след вековно бездействие, разгорещяват обществеността. Дворянството, лишено от своите привилегии, очевидно е враждебно настроено към правителствените инициативи. Но и прогресивните среди също не подкрепят смелите действия на Александър II. Неочакваното изпълнение на собствената им програма ги задоволява само половинчато. Пестеливата политика подклажда нетърпението им.
Императорът бе поощрил жаждата за хуманитарни завоевания и сега бе неспособен да я утоли, без да се откаже от някои свои привилегии. От месец на месец настоятелните искания на радикалите все по-дръзко надхвърляха намеренията на централната власт. Щом като се докосваха до старата постройка на царщината, по-добре беше да я сринат изведнъж.
Всеки се смята призван да обсъжда, да решава въпросите на вътрешната политика. На всекиго му е нужна бърза и сигурна информация. Няма време за размишление. Новините на деня се гълтат "съвсем сурови". Запознават се с тях, както гладният яде топъл хляб.
В такава прегорещена атмосфера печатът има първостепенна роля. Той вече не е средство за развлечение, а за осведомяване. Той ръководи настроенията на културния елит. Прогресивни вестници като Современник, Русское слово, вестникът на Херцен в Лондон Камбана порицават злоупотребите с властта и искат коренна политическа промяна. Отстъпките на Александър II далеч не успокояват недоволството на обществеността от монархията и Църквата, а го засилват необикновено.
Достоевски изведнъж попада в този смњтен свят със своята безгранична обич към царя и Русия. Той идва от друг век, от друга земя. Приветства с радост новите социални промени. Вярва в бъдещето на страната. Усмихва се и забелязва, че другите не се усмихват. И тогава с все сърце се хвърля в бъркотията.
Сред своите съвременници той запазва поведението си от четирийсетте. Не, каторгата не го е променила. Той не е консерватор; той е руски консерватор. Не е либерал; той е руски либерал. Този "руски либерален консерватизъм" предполага редица реформи, но не копие на западните, а извлечени от руския исторически фонд.
Славянският народ има чиста, своя самобитност, която трябва грижливо да се съхрани. Реакционерите славянофили са по-скоро московци, отколкото руси. Прогресивните либерали са по-скоро европейци, отколкото руси. Между тези две крайни позиции има една междинна, която е единствено добрата. Достоевски възнамерява да се придържа към нея.
Но никой не го разбира, никой не иска да го разбере. За студентите той е бившият каторжник, мъченикът за свободата. Когато по-късно го молят да прочете на литературните вечери няколко страници от Записки от Мъртвия дом, те аплодират не писателя, а своя привърженик. Славата, която те му създават, почива на недоразумение. Той не е техен. И Достоевски страда, че го обичат за идеи, каквито никога не е имал, за идеал, който никога не е защитавал.
На Страхов казва, че му е било противно да чете на глас извадки от Записки от Мъртвия дом: "Сякаш непрекъснато се оплаквам на публиката! Сякаш винаги се оплаквам!... Това не е хубаво!..."
Това измамно положение е нетърпимо. Налага се да се изясни. Фьодор и Михаил Достоевски решават да издават вестник.
Идеята за вестника датира по-точно от 1858 година, а на 31 октомври същата година неговата планпрограма е одобрена от цензурата. Но едва през 1860-1861 година, под натиска на морална повеля, братя Достоевски подемат наново проекта и го привеждат в изпълнение.
Вестникът, или по-точно месечното списание, се нарича Время.
Титулуваният директор е Михаил Достоевски; той отговаря за всички административни въпроси и за финансовите средства. Фьодор Достоевски се занимава с художественото, литературното и политическото ръководство. Той е автор на дългия манифест в първия брой, който защитава руския либерализъм: "Ние разбрахме най-сетне, че също сме нация, във висша степен самобитна, и че наш дълг е да изградим нов начин на живот, свой собствен, специален, почерпан от нашата земя, нашата душа и нашите народни традиции."
В първия брой на списанието, излязъл през януари 1861 година, редакторът уточнява, че новото издание не може да се уподобява с изданията на западниците, нито пък със славянофилските: "Обществеността разбра, че привържениците на Запада упорито ни карат да навличаме една износена дреха, която не ни прилича и отвсякъде се пропуква, а славянофилите ни внушават поетичната мечта да възкресим Русия съобразно едно идеално схващане на старите нрави..." Благодарение на това смело уточнение Время заема място между два огъня. Славянофили и западници единодушно го атакуват. При все това читателите прииждат и тиражът ритмично расте. Достоевски успява да привлече за сътрудници Тургенев, Островски, Некрасов, критика Аполон Григориев и младия философ Страхов.
За да примами публиката, Фьодор Михайлович не се колебае да помества страници от Престъпленията на Ласнер и Мемоарите на Казанова. Сам отмята много работа: пише фантастични разкази, критични статии, поръчва фейлетони, коригира, попълва страницата си с увлечение.
Работи почти изключително нощем. Към единайсет часа, когато къщата е стихнала, той се настанява пред самовара, подрежда листчетата си и започва да пише. Пие силен, студен чай, черен като сок от папрат. В пет часа си ляга и спи до два следобед.
Този режим се оказва непоносим за него. Три месеца след излизането на първия брой на Время се разболява, но бързо се съвзема. Епилептичните му кризи зачестяват все повече - по еднадве на седмица. Той бегло ги предусеща. Съмненията му, вълненията му се сливат в импресия на върховно единство. Той е спокоен, освободен от всяка грижа, подготвен за мълниеносните радости на отвъдното. "Но тези лъчезарни мигове, пише той в Идиот, бяха само прелюдия към втория финал, след който следваше непосредствено пристъпът. Този миг без друго бе неописуем... Важно ли е, че е болест, щом като в този миг получавам нечувано, неподозирано дотогава усещане за насита, за мярка, за успокоение, за сливане в молитвен порив с най-висшия синтез на живота..."
"За няколко мига, казва Фьодор Михайлович на приятелите си, изживявам такова щастие, каквото е невъзможно да се изживее в нормален миг и каквото другите не могат дори да си представят. Намирам се в пълна хармония със себе си и със света и това чувство е тъй силно, тъй сладко, че за няколко мига от тази наслада можеш да дадеш десет години от живота си, дори целия си живот."
И тъкмо когато Фьодор Михайлович стигаше върха на мистичния екстаз, разтърсваше го гърч, стоварваше го на земята и той виеше, а от устата му се стичаха слюнки. Страхов, който бе виждал Достоевски в епилептичен припадък, дава следното описание: "Той спря за миг сякаш търси дума, за да изрази мисълта си и вече взе да си отваря устата. Вгледах се внимателно: сигурен бях, че ще произнесе изключителни слова. Внезапно устните му се притвориха, чу се странен, провлачен, абсурден звук и той рухна в несвяст посред стаята."
Случваше му се да се нарани при падането. Лицето му ставаше на червени петна. Когато идваше на себе си, чувстваше мускулна умора от гърчовете, а в главата си празнота. Добиваше впечатление, както сам казва, че е виновен за тежко престъпление и че нищо не може да измие вината му. Не беше ли вината за смъртта на баща му или за смъртта на пияницата Исаев. Жаждата за възмездие господства в целия интимен живот на Достоевски.
Нерядко, след криза, Фьодор Михайлович губеше паметта си за няколко дни. Беше в мрачно настроение. Пишеше трудно. В бележника си за 1862-1863 година е записал следните сведения с ужасяваща лаконичност:
Епилептични припадъци:
1 април - силен
1 август - слаб
7 ноември - среден
7 януари - силен
2 март - среден
При такива условия Достоевски написа първия си роман след каторгата - Унижените и оскърбените и завърши Записки от Мъртвия дом.
Публикуването на Унижените и оскърбените започна още през януари 1861 година в първия брой на Время. Това произведение е любопитна смесица от лекомислени романтични уловки по маниера на Южен Сю и лични наблюдения. То прилича на прикрита изповед и на социален романподлистник.
Иван Петрович (Ваня) е влюбен в Наташа Ихменева. Тя обича друг - Альоша, син на княз Валкорски, но един противен процес разделя двете семейства. Какво от това: Наташа решава да избяга от бащиния дом и да "живее живота си" с младия и непостоянен Альоша. Дотук романът се развива като всяка сантиментална историйка в женски вестник. Но достатъчно е Достоевски да пипне един сюжет, за да го направи увлекателен, неочакван, като признание, изтръгнато от самия него. Ваня, нещастният обожател на Наташа, е млад писател, чиято първа книга има голям успех и бързо се купува. Тази първа книга поразително прилича на Бедни хора.
"Героят е скромен чиновник, изкупителна жертва, дори малко глуповат...", заявява Ваня в Унижените и оскърбените. (Не отговаря ли това описание на Макар Девушкин от Бедни хора?)
"Защо този млад човек умира от туберкулоза?", пита малката Нели. (Не е ли той студентът Покровски от Бедни хора?)
Накрая ръкописът на Ваня попада у "критика Б", който му се "наслаждава като дете", както навремето Белински се бе наслаждавал на Бедни хора. Приликата между Ваня и Достоевски е очевидна още от първите страници на книгата.
Нещо повече, когато Ваня узнава за любовта на Наташа към Альоша, той помага на любимата си да избяга с младия княз и се наема да покровителства тяхната връзка. Той ще предава новините от Наташа на родителите є. Ще съдейства на младата двойка при всички трудни обстоятелства. Ще бъде нейният ангелпазител. Тази доброжелателност на отблъснатия обожател към съперника му необикновено напомня отношението на Фьодор Михайлович към Маря Дмитриевна и учителя Вергунов.
"Признавам, че господата, които от великодушие са готови да се прегръщат с любовника на годеницата си и да стават момчета за услуги, никак не ми харесват. Те или не са обичали, или са обичали само с главата си и са могли да бъдат измислени от писатели пљ запознати с обичта, която идва от ума, а не от сърцето..." Такова е мнението на стария критик Добролюбов за угодливостта на Ваня. Този епизод му се струва чиста литературна измислица на автора, а всъщност Достоевски никога не е бил по-искрен.
"Ще ви уреждам всичко, всичко, и срещи, и всичко... Ще ви препращам писмата. Защо да не го правя?", казва Ваня.
А Наташа му отговаря: "Аз ти изневерих, а ти всичко ми прости и вече мислиш само за моето щастие!... Щях да бъда щастлива с тебе, добри ми приятелю!... Обичам Альоша с безумна любов, но ми се струва, че теб обичам още повече като приятел. Не бих могла да живея без теб, ти си ми нужен, нужно ми е твоето златно сърце!..."
Сякаш чуваме гласа на Маря Дмитриевна, която благодари на Достоевски за себеотрицанието му и го умолява да не я изоставя, а в същото време самата тя не иска да изостави Вергунов. Тя се вайка, хлипа като истерична в бедно обзаведена стая в Кузнецк.
Така или иначе, романът бележи известен спад в творчеството на Достоевски. В него се преплитат две лошо споени интриги: на Наташа и на Нели. Ситуациите са неестествени. Героите не живеят, Ваня, който разказва съдържанието на Унижените и оскърбените, е с неуловимия, угодлив и безцветен характер на "типовия разказвач". Наташа е една влюбена жена според понятията на Достоевски. Тя обича Альоша, който е влюбен в нея половинчато. Но тя обича също и Ваня и страда, че го кара да страда, и същевременно е неспособна да се откаже от тайното удоволствие да го кара да страда, и т. н. Тя е духовна сестра на Варенка от Бедни хора и на Настенка от Село Степанчиково - млади девойки, интелигентни, честни, чувствителни и съвършено безцветни.
Бащата на Альоша, Валкорски, е веруломен предател от абсурдна мелодрама.
Альоша пък е по-интересен образ. Този безмозъчен човек, винаги виновен и винаги извинен, дразни и задържа вниманието на читателя. Альоша е негодник, несъзнателен и добре възпитан. Той признава вините си, разкайва се, но разкаянието не го поправя. Нерешителен. Мекушав. Ужасно му липсва тежест: Той казва на Наташа, говорейки є за друга девойка: "Когато съм с теб, искам да съм с нея, когато съм с нея, искам да съм с теб, това е." И мъката му е толкова искрена, толкова ласкава, че човек не може да му се сърди за простащината.
Дали намерението на Достоевски не е било да опише с чертите на Альоша Валкорски учителя Вергунов, своя сълзлив и ловък съперник от Кузнецк? Може би. Но образът на изкусителя тук е представен със странна симпатия. Като че ли Достоевски вече го е извинил!
Много по-високо от тези персонажи трябва да поставим очарователната Нели. Тя е сърцевината, вкусната ядка на творбата. Честно казано, преживяванията на това охтичаво дете, което Ваня прибира при себе си, и което се оказва незаконородено момиче на княз Валкорски, твърде силно лъха на сантиментален роман с продължение в следващия брой. Но самият характер на малката Нели е шедьовър на деликатност и чистота. Нели е сираче, отгледано с викове и плесници от ужасно зла жена. Въпреки изтезанията тя є е признателна, че я е осиновила и приела при себе си. И би желала да є се отплати за услугата само със саможертва и обич. Когато Ваня я изтръгва от господството на старата Бубнова и я отвежда у дома си, лекува я, утешава я, тя се изпълва с безгранично обожание към него. Но от вироглавство и гордост не иска да му признае любовта си. Нейната горест я е закалила неимоверно: "Какъв дяволски инат!", се провиква Бубнова. И да я биеш, и да я оставиш на мира, устата є все като пълна с вода, не я отваря."
А Нели казва: "И да ми се карат, нарочно ще мълча; и да ме бият, пак ще мълча. За нищо на света няма да се разплача; а те ще са още по-бесни, че не плача!" Тя намразва Наташа само защото Ваня целият е обладан от нея. Но когато нейният "спасител" є разказва за нещастията на младата жена, малката Нели, охтичавата, ще вложи цялото си старание да създаде, макар и привидно, щастие за тази, която "много е страдала".
А като изпълни задачата си, ще издъхне изнурена, изгоряла от любов.
Критиката е строга към Унижените и оскърбените.
"Достоевски няма да ми се сърди, ако заявя, че романът му е, така да се каже, "под художествената критика", пише Добролюбов.
"Неправдоподобното в изкуството никога не може да въздейства, пише КушелевБезбородко... Всичко това е прекомерно изкуствено... Най-големият недостатък на този роман е, че авторът не е описал, не е нарисувал, не е осветлил нито една жива фигура, нито един верен тип..."
"Най-сериозното е, пише Зарин, че читателят не може да намери нищо здраво, на което да се опре. Той чува, че някой стене по повод на нещо. Но кой е този някой? И какъв е поводът?..."
Самият критик на Время, Аполон Григориев, заявява, че героите в Унижените и оскърбените са "манекени" от "движещи се книги".
Достоевски се усмихва на тази присъда: "Тъй като беше нужен роман за новото списание, чийто успех ми беше по-скъп от всичко, предложих едно произведение в четири части. Уверих моя брат, че отдавна имам план за него, което не беше вярно... Напълно признавам, че в моя роман действат манекени, а не оживени от изкуството персонажи (за което щеше да ми е нужно време, за да узреят идеите ми в ума и сърцето)... В резултат се получи сурова творба, която обаче съдържа петдесетина страници, с които се гордея."
Впрочем мълниеносният успех на Записки от Мъртвия дом скоро изкупва провала на Унижените и оскърбените. Критиката този път единодушно признава огромната дарба на автора.
"Отдавна в нашата литература не се бе появявала творба, която толкова силно да грабне читателя, както Записки от Мъртвия дом", пише Милюков.
Сравняват Достоевски с Данте. Хвалят описанието на парната баня, където голи, обезобразени тела, с белези от рани, се блъскат едно в друго във воняща пЎра. Споменават епизода, в който е описан спектакълът на окованите каторжници пред другарите им с обръснати глави. А също и сцените в болницата, боят с тояги, отпътуването...
Чиновникът от Комитета по цензурата сметна най-напред, че трябва да поиска промени в текста: "Някои по-неуки читатели няма ли да сметнат високохуманните действия на правителството в наказателните заведения като намаление на наказанието, определено за много тежки престъпления?", пише неизвестният бюрократ. Но на 12 ноември 1860 година Централното управление за цензура пренебрегна съображенията на Комитета и разреши публикуването на Записки от Мъртвия дом, "при единственото условие да бъдат премахнати някои неприлични изрази".

Появата на Унижените и оскърбените и Записки от Мъртвия дом във Время спечели нови читатели. През 1861 броят на абонатите нарасна на две хиляди и триста. През 1862 година достигна четири хиляди триста и две. Михаил ликвидира цигарената си фабрика, за да се посвети изцяло на списанието. Сътрудниците на редакцията получаваха указания за статиите си от него и от Фьодор Михайлович. Сърцатост и похвална вяра въодушевяваха групата от млади писатели и критици. Те работеха за Русия. Работеха за света.
През това време политическите събития бързо се развиваха. На 19 февруари 1861 година Александър II издаде указ за окончателно премахване на крепостничеството в империята. Но реформата бе твърде закъсняла. Вече много се бе говорило за нея, за да може да задоволи обществеността. Както казва Шелгунов, "когато оставаше само да се изработи уставът от 19 февруари, обществото вече мислеше друго". Радикалите бързаха да предприемат действия. Херцен, революционерът в изгнание, пише в своя вестник Камбана в Лондон:
"Когато генералите и чиновниците започнаха да прилагат новия закон, народът разбра, че свободата му се дава само на дума, а не на дело... Бяха му определили ново робско положение" (1 юли 1861 година).
На 1 ноември същата година той пише: "Вслушайте се: от всички краища на нашето огромно отечество - от Дон до Урал, от Волга до Днепър, стенанията се засилват, назрява бунт. Това е първият грохот на вълната, която се надига и закипява и която ще донесе много силни бури след едно потискащо спокойствие..."
Правителството е забранило да се внася вестникът на Херцен в Русия, но той прониква тайно и се разпространява от ръка на ръка. Студентската младеж е в пълен кипеж. Тя иска нов ред. Какъв? Не є е много ясно. Но това няма значение.
През ноември 1861 година пламва "студентската афера". Либералните идеи са замаяли главите на младежите от всички факултети. Те четат революционни вестници, свикват митинги, създават библиотеки за забранени произведения, организират каси за социална помощ, издават брошури с подривно съдържание. Дори основават тайни съдилища, за да съдят свои колеги. Това вълнение ги отклоняваше от учебната им работа. Аудиториите се превръщаха в места за дискусии, а не за лекции. Те вече не учеха. Нямаше какво да учат. Университетските органи поискаха от императора да забрани с указ събранията и депутациите им. Студентите се вдигнаха на енергичен протест срещу тази груба подигравка. Обкръжиха посред улицата групите на разбунтуваните. Арестуваха ги и ги освобождаваха по дватри пъти на ден. Затвориха подстрекателите в Петропавловската крепост. Те бяха във възторг от своята внезапно изгряла слава. Разбира се, целият град говореше само за смелостта им и в определените за посещение часове огромно множество се стичаше към затвора. Михаил Достоевски изпрати на младежите, от името на списание Время, един огромен ростбив, бутилка коняк и бутилка вино. Когато осъдените на изселване напускаха града, бяха съпроводени до предградията от тълпи почитатели.
По-късно университетът беше затворен "за реформа". Но професорите получиха разрешение да четат публични беседи в сградата на Думата. Студентите се заеха с организацията на курсовете и с поддържането на реда.
Обаче този общински университет бе закрит на свой ред още на другия ден след литературно-музикалната вечер на 2 март 1862 година. Макар че цялата є програма беше минала през цензурата, професор Павлов прочете една статия с тон, който променяше смисъла є. Когато стигна до изречението: "Със завземането на властта императорът, който сега тъй благополучно царува над нас, намери чашата препълнена...", не го оставиха да обясни, че при Александър II бяха прелели "няколкото капки горчилка, останала от продължаващото крепостничество". Буйни овации прекъснаха думите му.
На следващия ден обществеността узна, че професорът е изселен от Санкт Петербург. Колегите му се солидаризираха с него и преустановиха лекциите. За да приключи с инцидента, правителството забрани публичните курсове.
Достоевски, който взе участие като оратор в литературно-музикалната вечер на 2 март, си спомня случая и го описва в Бесове по следния начин:
"Виковете на множеството не позволиха да се чуят последните думи... Всички ревяха, пляскаха с ръце. Някои дами дори крещяха: "Стига! Стига! По-добре не го казвайте!" (Бесове, "Празникът".)
Въпреки че университетът е закрит, агитаторите продължават своето дело. Тайните дружества се множат. Чернишевски и Утин, съдружници на Современник, както и артилерийският полковник Лавров основават група "Земя и свобода" "за борба срещу императорското правителство, което е най-върлият враг на народа". Под вратите на частните домове пъхат революционни прокламации.
"Да живее руската социална и демократична революция!"
И още: "Нашият вик е един: "Вдигнете брадвите!" Смърт на членовете на имперската партия; нямайте милост към тях, както днес те нямат милост към нас. Удряйте ги по обществените места, ако тези негодници се осмелят да се появят, удряйте ги в домовете им, удряйте ги из тесните улички на малките градове, удряйте ги из широките улици на големите градове, удряйте ги по села и паланки."
И още: "Сто хиляди души в Русия са против публичното имущество; да наводним с кръв улиците на града и да не оставим камък върху камък."
Достоевски намира такъв призив "За млада Русия", надянат на бравата на вратата си. Той е възмутен, нещастен.
"И аз, аз, който отдавна вече не бях съгласен по сърце и разум с тези хора и с духа на тяхното движение, пише той в Дневник на писателя, ето че изведнъж се натъжих и се засрамих от неумелостта им... Следва да се направи съкрушителна констатация: прокламациите свидетелстваха за изумителен спад на нивото на образованието и интелигентността."
Достоевски отива при Чернишевски, сътрудник на Современник и член на групата "Земя и свобода", за да го помоли да вразуми авторите на манифеста.
"Може би няма да има никаква полза, му отговаря другият мекушаво. А освен това тези явления, като съпровождащи събитията, са неизбежни."
На 16 май из столицата пламват необясними пожари. Две седмици горят цели квартали въпреки усилията на полицията и пожарната.
"Спомням си, пише Страхов, че с Фьодор Михайлович бяхме отишли да се разходим извън Петербург. От мостика на кораба виждахме да се издигат облаци дим на тричетири места в града. Слязохме в един парк, където свиреше оркестър и пееха цигани."
Правителството не успя да открие виновниците, но подозренията му паднаха върху нихилистите от "Земя и свобода". Затова вестник Современник беше спрян за осем месеца.
Скоро след това революционерът Чернишевски беше затворен в Петропавловската крепост.
Достоевски, изнурен от политическите събития и от работата си като главен редактор, реши да предприеме пътуване в чужбина. Отдавна вече лекарите го съветваха да замине на почивка в Европа за няколко месеца. Пътуването струваше много скъпо и Маря Дмитриевна не можеше да придружи съпруга си. А освен това не искаше да остави в Санкт Петербург сина си Павел, който се готвеше за приемен изпит в гимназията. Достоевски замина сам на 7 юни 1862 година.

II
ПЪРВО ПЪТУВАНЕ
ДО ЕВРОПА
Полският въпрос
Достоевски пристига в Париж към средата на юни. Той не познава никого в града и никой не го познава. Той не среща ни Юго, който по това време публикува Клетниците, ни Флобер, който публикува Саламбо, ни Теофил Готие, който току-що е издал Капитан Фракас, ни Ренан, ни Сент Бьов, нито Тен. Той се затваря в самотата на чужденец. Тъгува за Русия. Носталгията му бързо се превръща в лошо настроение.
"Париж е ужасно тъжен град, пише той на Страхов. Ако тук ги нямаше многочислените възхитителни паметници, щях да съм загинал от досада..."
Достоевски остава във Франция само десет дни; но вече знае, че "французинът е спокоен, честен, учтив, но неестествен и обича само парите".
Много скоро той заминава за Англия. В Лондон намира нихилиста Херцен и макар да имат противоположни политически възгледи, двамата успяват да се разберат. "Достоевски беше при мен вчера, пише Херцен на Огарьов. Той е едно наивно същество, малко пообъркан, но много любезен. И възторжено вярва в руския народ."
Фьодор Михайлович е "доста мил" към Херцен по време на визитата си, но няколко години по-късно го упреква, че е извършил предателство към Русия: "Херцен не е емигрирал. Той си е роден емигрант, пише Достоевски в Дневник на писателя. Ония, които са се разделили с народа, естествено са загубили своя Бог. От само себе си се разбира, че Херцен трябваше да е социалист, тласкан единствено от логиката на идеите и отсъствието на каквото и да било чувство към отечеството... Той отричаше семейството, но, както изглежда, е бил добър съпруг и баща. Отричаше собствеността, но междувременно великолепно уреждаше сделките си и имаше удоволствието да не почувства недоимък в чужбина. Организираше революцията, но подтикваше към нея другите; в същото време на него му харесваха домашният комфорт и спокойствието."
Благодарение на обясненията на Херцен, Лондон не отблъсква Фьодор Михайлович както Париж. "Улиците са осветени от снопове горящ газ във фенерите, за което нямаме представа в Русия. На всяка крачка - кафенета с много огледала и позлата. В тях хората се събират, приютяват се."
Достоевски се връща в Париж на 8 юли.
При първото си пребиваване в Париж пише на Страхов писмо, в което го моли да се видят в Швейцария и Италия. Страхов се съгласява. Определят си среща в Женева. Достоевски минава през Кьолн, Дюселдорф, Майнц и Базел и на 22 юли пристига в Женева, където намира Страхов.
Двамата приятели разглеждат града с досада. Фьодор Михайлович смята, че страната е "мрачна и неприветлива". От Женева отиват в Люцерн, Торино и Генуа. От Генуа отпътуват с кораб за Ливорно, а оттам с железница за Флоренция. Но Достоевски не умее да пътува.
Той прекосява страните като сомнамбул. Пробужда се от своя унес, само за да мерне силуета на някой дебел буржоа, седнал край маса в кафене, или на някоя наемодателка, която си бърше носа, дърпайки го като звънче. С бързината на откос той наднича в техните горестни, лични драми, посърналите им радости, приспиваните угризения. Но декорът, който ги заобикаля, се заклаща и се отдалечава в мъглата. Достоевски не вижда нищо освен човека. Пейзажът не го интересува. Ако забелязва равните и прави улици на Торино, то е за да ги сравни с петербургските. Арно му напомня Фонтанка. "Не го интересуваха нито природата, нито паметниците, нито произведенията на изкуството, пише Страхов. Цялото му внимание се насочваше към хората."
След като прекарват една седмица във Флоренция, Страхов решава да отпътува за Париж, а Достоевски за Русия.
Още с пристигането си в Санкт Петербург Достоевски публикува пътеписите си във Время. Това са Зимни бележки за летни впечатления. Той осмива с жестока ирония страните, които е прекосил.
"Никога не можеш да отнемеш на французина, на парижанина (защото по същество всички французи са парижани) идеята, че е първият човек на земното кълбо. Впрочем, с изключение на Париж, земното кълбо му е твърде слабо познато, а той ни най-малко не държи да го познава."
"Всяка година в надлежното време в Камарата се обсъждат най-важните политически проблеми и парижанинът сладостно се вълнува. Знае, че ще чуе красноречие и се радва."
"Друга законна потребност, но не по-малко остра, на един буржоа, особено на парижкия, е да се търкаля в тревата."
Ами любовта? "Когато парижкият буржоа иска да ухажва или да изневери на жена си, той винаги я нарича кошутата ми. Обратно, влюбената жена в прилив на ласкава веселост нарича своя скъп буржоа Бирибири... За парижанина най-често добрата любовна преструвка струва колкото истинската любов."
Всичко това Достоевски разбра още при първото си кратко посещение в Париж. От Лондон той се върна с представата за необятен, шумен, деен град: "Железниците, които минават над къщите (а скоро и под тях), смелата предприемчивост, привидният безпорядък, който е в основата на буржоазния ред, стигнал своя апогей, отровената Темза, въздухът, просмукан от въглища, великолепните градинки и паркове, зловещите квартали като Уайтчепел и неговото полуголо, недодялано и изгладняло население, Ситито с неговите милиони и със световния му обмен..." Струва му се, че е попаднал в храма на Ваал. Цяла Европа, целият Запад му изглеждат похабени от прогреса. Тези страни без Бог, тези страни на човекацар, на парите, на сметката, на науката постепенно се задушават от изобилието на своите изобретения. Спасението е другаде. Спасението е в един обновен народ, непокварен от културата, обладан все още от простата детска вяра, който чака своя час пред вратите на Историята.
Русия ще спаси Европа.

Но в началото на 1863 година цяла Европа се надига срещу Русия. Когато през 1856 отиде във Варшава, царят обеща на полските си поданици, че напълно ще се забрави миналото. "Но без химери, бе предупредил той. По мое убеждение вие можете да бъдете щастливи само ако Полша, подобно на Финландия, се свърже с голямото семейство на Руската империя."
С императорско решение от 1861 година в Полша бяха създадени Държавен съвет, съставен от поляци, както и местна администрация с изборни съвети. Освен това съдилищата, училищата, Църквата преминаваха под ръководството на специални полски комисии. Полякът маркиз Виелополски бе поставен начело на административния апарат, а великият княз Константин Николаевич, привърженик на либералните реформи, бе назначен за вицекрал на Полша.
Виелополски беше умерен в убежденията си. Но в Полша, както и в Русия, смекчаването на режима изостри непримиримостта на недоволните, вместо да я приспи. Отстъпките, които направи императорът, бяха изтълкувани като знак на слабост. Срещу великия княз Константин Николаевич бе извършено покушение. А на 13 януари 1863 година избухна открит бунт. На много места в Полша и Литва въстанически чети нападнаха руските войски.
Репресиите бяха безмилостни. В Литва Муравиев, получил прозвището "обесвачът", заяви, че е излишно да се държат затворници. А генерал Берг в Полша се прочу с кланетата във Фишау.
Франция, Англия и Австрия се възмутиха от жестокостта на репресиите. Но Русия остана глуха за техните проклятия и заплахи.
В Лондон революционерът Херцен взе страната на поляците. "Да се подкрепя със силата на оръжията правителството, което причинява нещастие на поляците и на нас, е невъзможно, без да се извърши съзнателно престъпление или без да се поеме унизителната роля на безсъвестни палачи. Там, където дисциплината призовава към убийство, тя престава да бъде задължителна."
Подобна позиция по полския въпрос означаваше, че вестник Камбана си е направил грешна сметка. Независимостта на Полша предполагаше разпадане на руската империя. Според либералите да се последва призивът на Херцен, означаваше предателство към отечеството. Мнозинството от тях не бяха достатъчно "еволюирали", за да поставят интересите на човечеството над националните интереси. Русите бяха нападнати. Те се биеха. Руска кръв се проливаше в Полша. Чужди сили предложиха своето посредничество. Изведнъж се пробуди патриотичната гордост. Либерали и славянофили застанаха рамо до рамо. Тиражът на Камбана бързо спадна и Херцен бе принуден да прекрати пропагандата си.
В тази трескава атмосфера Страхов написа голяма статия Фаталният въпрос. Текстът, малко нещо абстрактен, малко нещо мъгляв, осъждаше поляците, загдето се присъединяват към западната цивилизация и ги порицаваше строго за ревностния им католицизъм, за гордостта им, за презрението им към съседните нации. Но за да осветли по-добре мнимата абсурдност на полските искания, авторът с притворство говори от името на неприятеля. Неговата хитрост обърка читателите. Славянофилите прецениха, че статията може да се обясни само като отстъпление от руската кауза. Московский вестник остро нападна списание Время, че се обявява в подкрепа на Полша. Поляците и техните привърженици възприеха Страхов като един от своите. Във Франция списание La Revue des Deux Mondes, враждебно настроено към Русия, помести статията със забележка, че застъпената в нея позиция отговаря точно на гледната точка на цивилизования свят.
На 24 май 1863 година министърът на вътрешните работи забрани издаването на списание Время, подкрепило попълзновения, "в разрез с намеренията на правителството и на всички патриотични въжделения".
Постъпките, обясненията, протестите на Михаил и приятелите му не дадоха резултат. Страхов беше поразен. Достоевски бе отчаян от нелепия провал точно пред прага на успеха и замисли да предприеме ново пътуване за отмора. Той сключи заем за хиляда и петстотин рубли с Литературния фонд, като гарантира с цялото си творчество и се задължи да върне сумата преди февруари 1864 година. Но този път Фьодор Михайлович разчиташе да не замине сам.

III
ВТОРО ПЪТУВАНЕ
ДО ЕВРОПА
Полина Суслова
Откакто Фьодор Михайлович напусна Твер и се установи в Санкт Петербург, интелектуалният му живот бе твърде трескав.
Литературното му творчество, управлението на списанието, писането и редактирането на статии с текуща тематика му създаваха непрекъснато нервно напрежение. Той бе пренатоварен и тревожен и му се искаше да намери разтуха от литературните терзания при съпругата си.
Но Маря Дмитриевна беше болна. Лицето є беше изпито, очите - хлътнали дълбоко. Приличаше на мъртвец. Ноздрите є бяха прищипнати, устните - отпуснати и зейнали, сякаш за да предадат последен дъх. Освен това тя не го обичаше. Беше му го казала. Изкрещяла му беше право в лицето. С повод и без повод започваше една и съща кавга: "Не трябваше да се омъжвам за тебе. Щях да съм по-щастлива без теб. Бреме съм ти. Ясно ми е..." И всяка нейна дума болезнено се забиваше право в сърцето на Фьодор Михайлович.
"Женен съм, болен съм, пиша, ръководя вестник...", споделя той в писмо до вдовицата на Белински. Толкова му беше нужно да си отдъхне, да избяга от задушната стая, където, повяхнала и посърнала, неговата съпруга непрестанно му натяква за миналото и го обвинява, и обвинява себе си, и хлипа като истерична! Жаден е за чиста, млада, волна любов. Мечтае за кокетен смях, за предизвикващи погледи, за нежни думи. Искаше му се да обича красиво.
През 1860 година Достоевски се влюбва в лекомислената и весела актриса Шуберт, но ще бъде само нейният обслужващ рицар. Впрочем той драговолно приема тази роля, с която е свикнал. С нездраво удоволствие служи за посредник между нея и съпруга є Яновски. Отново обича, без да открива любовта си, и е предан на жената, която никога няма да го ощастливи. Както с госпожа Панаева и с Маря Дмитриевна, той изживява вълшебното изпитание на приятелската обич. И твърди, че ако имаше и най-мъничък талант, би писал водевили за младата жена. На 12 юни 1860 година Фьодор Михайлович пише: "Обичам ви много дълбоко, много горещо и, както вече ви казах, не ви обичам просто защото държа на вашата вярност; Господи!, колко тъжен бях, когато ми се стори, че вие не желаете повече да разчитате на мен... Но вашето писмо обясни всичко, скъпа моя приятелко. Нека небето ви изпрати всякакви радости! Толкова съм доволен да съм сигурен, че не ви обичам! Това ми позволява да ви бъда още по-предан, без да се страхувам за чувствата си. Довиждане, моя малка гълъбице. С почит и обожание целувам вашата мила, малка, закачлива лапичка и я стискам от все сърце в ръцете си."
Колко време Достоевски е бил омотан в тази мътна превземка? Не е известно.
Скоро обаче пред него се открива нов шанс да бъде щастлив.
Често го канят да чете извадки от творбите си на благотворителни вечери в полза на бедните студенти. Красивата Полина Суслова не пропуска нито един от тези празници. Тя има бледо лице, селски черти, твърд, надменен поглед. Говори протяжно. Жестовете є са премерени. "Приличаше на Катерина Медичи, пише Розанов, бъдещият є съпруг: тя охотно би извършила престъпление, би убила, на драго сърце би стреляла от прозореца си срещу хугенотите през Вартоломеевата нощ. Изобщо Суслова беше величествена. Познавам хора, които безвъзвратно бяха съблазнени и покорени от нея." Навремето баща є бил неграмотен мужик, който с хитрост и усърдие получил място на управител при своя работодател, а сетне честно забогатял и накрая създал своя фабрика. Една от дъщерите му, Надежда, станала първата жена лекар в Русия. Другата, Полина, ограничила амбициите си до положение на вечна студентка.
Полина е тип на голяма, екзалтирана девойка, която непрекъснато записва и презаписва факултети, посещава една на десет лекции, прави записки, които не препрочита, но не пропуска никаква сбирка на университетската младеж. Запалена е по политиката. Храни се с кухи идеи и подсказани чувства. Тя е за тоталната революция, за депутациите, за демонстрациите, провокациите, прокламациите и всякакви агитации. Върлата феминистка проповядва свободната любов и равенството пред закона. Не вярва в Бога. По-късно в един доклад на директора на Владимирската школа е охарактеризирана така: "Суслова е човек, на който никога не може да се вярва. Първо - носи сини очила; второ - носи късо подстригани коси; трето - изглежда, че е много независима в убежденията си и не ходи никога на църква."
Младата нихилистка е силно впечатлена от растящата слава на Достоевски. Струва є се, че само това същество, което толкова много е страдало, толкова силно е обичало и познава всички човешки страсти, може да я разбере и да я излекува от съмненията є. Ако е до него, всичките є горести на млада девойка ще се разсеят. Той ще я съветва. Ще внесе нов смисъл в безредния є живот. Ще направи от нея полезна жена. Тя има нужда от него.
Суслова забравя всякакъв свян, всякакъв разсъдък и му изпраща безумно писмо. Умолява го да я приеме. Отнася му ръкописа на една повест и си изпросва честта да стане сътрудник на Время.
Повестта излиза през септември 1861 година. Но чак до декември 1862 година Достоевски се бори срещу разбулващата се нова любов.
Той е доста по-възрастен от нея. Доста е грозен с кръглото си лице, рижави мустаци, изпъкнало чело, светли и студени очи като стъкло. Тя, обратното, е хубава, яка, надменна. Той е женен, затрупан с грижи, дългове, преживявания. Тя е свободна девойка, наивна, жива, пълна с енергия. Връзката им може да бъде само нещастна. Но на него толкова много му се иска да избягва жена си, която е болна, свадлива, креслива. Тя кашля и храчи и все не умира! Иска му се също така да забрави милите задявки на актрисата Шуберт. Иска му се да бъде обичан със сърце и с тяло. Би искал... Би искал да започне живота си отново... с Полина. Изкушението на нейната свежа плът, на младия є дух е много силно. И той отстъпва с ясното съзнание за големия си грях.
Всъщност той няма да погуби нея, а себе си.
Още в началото на връзката си с Фьодор Михайлович Полина Суслова намразва четирийсетгодишния си прелъстител. Тя наивно се е надявала, че той ще усмири лутанията є, ще направи от нея елитно същество, окъпано във възвишено просвещение, обречено на висши съдбини; а ето че сам се препъва и пада до нейното ниво, вместо да я издигне до себе си. Тя би желала той да я обсебва с ума си, а ето че тя го владее със сетивата си. Той є откри едно щастие, без което тя вече не може и това я отблъсква по странен начин. Чувства се унизена, омърсена. Не иска да вижда пред себе си лицето му, като набодено с лунички, влажните му мустаци, умоляващия му поглед. И при все това живее само заради близостта с този мъж... жали го, презира го, ненавижда го. Той е нейният необходим враг. "Нощем, отбелязва тя по-късно в дневника си, се събуждах и си припомнях с ужас случилото се през деня и започвах да тичам из стаята разплакана."
Когато Фьодор Михайлович решава да замине за чужбина след забраната на Время, тя веднага се съгласява да тръгне с него.
Ала ликвидирането на списанието се оказва по-сложно, отколкото Достоевски е очаквал. Той е принуден да отложи заминаването. Надява се, че Полина търпеливо ще изчака края на преговорите и че ще отпътуват заедно в началото на месец август. Но тя бързо се възползва от случая, за да се изплъзне, да пътува сама, да пристигне сама в големия град, където никой не я познава. Иска да направи последен опит да избяга от неговото отблъскващо господство. Приготвя куфарите си, зарязва любовника си и се устремява към Париж, където Фьодор обещава да я намери скоро.

Няколко месеца по-късно, на 19 август 1863 година, Полина получава писмо от Достоевски, в което є съобщава за скорошното си пристигане. Той пътува към нея. Ще бъде тук само след няколко дни. Но спира във Висбаден. Колкото и да е голямо нетърпението му да види Полина, не може да устои на изкушението да изпробва късмета си на рулетка. От гарата се устремява право към игралния дом. Влиза в просторните зали с огромни полилеи с висулки и с мътни огледала по стените.
Зелената маса в средата сякаш облъчва и мами като абсент. Около нея кръг от хора с опустошени, вкаменени, мухлясали от оскъдната светлина лица. Очите им са приковани към рулетката. Те се надяват, умоляват, проклинат, пресмятат с трескави погледи. Създава се някаква атмосфера на колективна натрапливост, на която Достоевски не устоява. Залага скромна сума и печели. Залага отново и пак печели. Залага всичко, което има и крупието изблъсква към него куп жетони и монети: десет хиляди и четиристотин франка. Сега е богат, богат! Втурва се навън, купува си билет от гарата и се прибира като обезумял в хотела.
Но едва закопчал куфара си, чувства, че у него се надига неустоимо желание. Да опита големия си шанс - сто хиляди франка. Връща се в казиното. Една след друга губи всичките си мизи. В края на деня остава само с пет хиляди франка. Прибира се щастлив, изтощен и решава да продължи пътя си към Париж.
"Не разказвайте това, скъпа Варвара Дмитриевна, пише той на балдъзата си. Мисля си за Паша (осиновения му син Павел Исаев). Той е още толкова наивен, та може да си въобрази, че е лесно да си изградиш живота върху хазарта... Не бива да знае, че татко му посещава игрални домове."
Сега познава тайната на играта: "Нищо по-просто и по-тъпо: нужно е само да запазиш самообладание и при всички превратности, които се случват, да не се плашиш."
"Откакто приближих до зелената маса предишната вечер и започнах да прибирам пачките, пише Достоевски в Играч на рулетка, любовта ми премина на втори план... Възможно ли е да съм играч?"

На 26 август Достоевски пристига най-сетне в Париж. Той пише писмо на Полина да є определи среща. Полина отбелязва в дневника си на 27 август: "Току-що получих писмо от Фьодор Михайлович, този път изпратено от Париж. Колко е щастлив, че скоро ще ме види. Изпратих му кратка бележка, която бях приготвила предварително. Много го съжалявам..."
Същата вечер той я вижда в малкия пансион на улица "Суфло", където е отседнала. Тя тръгва към него много бледа, със сухи очи. Сцената, която последва, е описана в дневника є.
"- Добър ден, казва тя с неуверен глас.
И докато той непохватно я прегръща тя шепне:
- Мислех, че няма да дойдеш. Пратих ти писмо.
- Какво писмо?
- ... За да ти кажа да не идваш.
- Защо?
- Защото е много късно."
Фьодор Михайлович рязко отстъпва. Свел е глава. Полина вижда само косите му и голямото му измъчено чело. Изведнъж той се провиква с прегракнал глас:
- Чуй, Полина, трябва да знам. Да вървим някъде. Всичко ще ми кажеш, или ще умра!
Полина спокойно му предлага да го придружи до неговия пансион.
"Мълчахме през целия път. Не го поглеждах. Само от време на време той викаше на кочияша нетърпеливо, отчаяно: "Бързо, бързо!" А другият се обръщаше и учудено ни поглеждаше... После Фьодор Михайлович нервно ми стискаше ръката в силната си шепа. "Успокой се... С теб съм", му повтарях аз."
Пристигат в квартирата му. Влизат в стаята. Фьодор Михайлович затръшва вратата и се строполя в нозете на Полина. "Той обгръщаше, целуваше коленете ми и шумно хлипаше, сетне извика: "Загубих те. Знаех си го!"
Никога не му се струваше по-желана, както в този момент, когато се отдалечаваше от него. Тя стои права, неподвижна, защитена от копринените си дрехи. А той си представя тялото, чиято щедра топлина познава. Фьодор стене: "Може би е млад, хубав, красноречив. Но ти никога няма да намериш сърце като моето!"
Полина го утешава с равнодушна кротост. После, когато той успява да се овладее, му разказва бавно преживяването си. През прекараните няколко месеца в Париж тя се е влюбила в хубав испанец, Салвадор, с дръзко лице, с чиста, животинска, червена уста. По горната му устна - "нежен мъх". Уверени жестове. Когато я гледа, тя примира от радост. Безразсъдно му се отдала, за да се спаси от Достоевски. Първичната страст на Салвадор я отморява от интелектуалните усложнения, от изтънчените изтезания, които се харесват на Фьодор Михайлович. На нея, вечната студентка, є трябва млад, първичен партньор, не гениален писател. Тя говори, говори, а Достоевски я слуша с угаснал израз на лицето. Накрая я пита:
- Щастлива ли си?
- Не.
- Как така? Обичаш, а не си щастлива? Възможно ли е?
- Той не ме обича.
- Не те обича! - възкликва Достоевски и отчаяно се хваща с две ръце за главата. Значи ти го обичаш като робиня? Признай! Нужно ми е да знам. И би го последвала до края на света, така ли?
- Не... аз... аз ще се оттегля в някое село, мълви тя и се задавя от плач.
Защото най-сетне тя плаче. А Достоевски гледа сълзите є, удивен и очарован. Щом плаче пред него, значи, че все още не е загубена всяка надежда. Щом плаче пред него, значи, че все още той може да я утешава, че все още има място до нея. Изпълва го безкрайна нежност и той я притиска до себе си като дете.
- Ох, Полина, защо си тъй нещастна?, казва той. Предвиждах, че ще заобичаш друг. Знаех го. Защото ти заобича мен по погрешка...
Достоевски става неин приятел, щом не може да є бъде любовник. Той ще я защитава от другите. С нездрава наслада отново е в ролята на интимен, доверен човек, вдъхновен слуга. Както с госпожа Панаева, както с Маря Дмитриевна, както с госпожа Шуберт той ще седи гладен на софрата - фигурантът, третият.
- Да заминем за Италия. Ще ти бъда брат, предлага Фьодор.
- Обещах да отида утре да го видя, отговаря Полина. Чувствам се по-спокойна, когато съм разговаряла с него. Той ме разбира.
Но тя се колебае да тръгне с Фьодор. И в мига, когато терзанията є са най-силни, получава писмо от един приятел на Салвадор: Салвадор е болен от тифус и моли Полина да не отива. Полина обезумява от тревога. Споделя с Фьодор Михайлович тъжната новина. Той я утешава: "Парижките лекари са забележителни специалисти. Климатът е здравословен. Без съмнение Салвадор скоро ще оздравее." Дори много по-скоро, отколкото е предположил, тъй като на другия ден Суслова среща на улицата един цветущ Салвадор, с блеснал поглед. След кратко обяснение Полина решава да скъса с хубавия испанец и да придружи Фьодор Михайлович в Италия.
"Щастлив съм, казва Фьодор Михайлович. Но някога ще те разбере ли някой?"
Тогава започва необикновеното, безразсъдното пътешествие на ледената амазонка със сластния наставник. Спират в БаденБаден: Фьодор Михайлович е "много щастлив и непрекъснато играе на рулетка", отбелязва Суслова. Двамата пият чай в нейната стая. После Полина се изтяга на леглото, хваща ръката на Фьодор Михайлович и добрият є другар заявява, че "не е загубил надежда". Внезапно той се отдалечава и прокарва пръсти през челото си.
"- Знаеш ли какво ми се случва в този миг?, изрича Фьодор със странно изражение.
- Какво?
- Гледах съкрушеното ти до крайност лице. И пожелах на мига да целуна крака ти.
- Защо?, казах силно смутена, дори уплашена и си прибрах двата крака.
- Пожелах го и реших да го целуна..."
Той замълчава, но крачи из малката хотелска стая, блъска се в мебелите. Полина го моли да напусне стаята:
"- Иди си. Искам да спя."
Той излиза, но веднага се връща, под предлог че иска да затвори прозореца. Приближава се до нея. Тихичко я съветва да се съблече. Тя се вглежда в надвесеното му възбудено лице, жадните очи, разширените ноздри.
"По-късно ще се съблека... върви си."
Той си отива като изгонено куче. Ляга си. И бленува за нейното дишащо тяло, топло, влажно, самљ на няколко крачки от него.
Сластният полъх, който го облива, изнуреното от въздържана страст тяло терзаят Фьодор Михайлович до полуда. Той търси спасение в хазарта. Хазартът е за него сексуалният акт, който му е отказван. С вълненията около рулетката той стига до пароксизма на ония чувства, които изпитва, когато е до Полина. Също и до чувството, че вкусва някаква долна радост, че извършва престъпление срещу някого, че удря, че убива нещо хубаво и съхранено у него самия. Прибира се в квартирата си омаломощен като след любовна нощ.
На следващия ден отново е спокоен, сговорчив.
В БаденБаден Достоевски загубва три хиляди франка.
"Как можеш да си играеш на хазарт, когато пътуваш с жената, която обичаш?", му пише Михаил, който е в течение на случващото се.
"Тук печелят по десет хиляди франка за забавление, отговаря Фьодор Михайлович на брат си. Предприех пътуването, за да спася и вас, и себе си от мизерията. А освен това вярвам в моя удвоен влог..."
За да продължи пътуването, му се налага да заложи часовника си и пръстена на Полина в Женева. Но сумата, която получава е достатъчна само за пътя до Торино, където ги очаква малка помощ, изпратена им от Санкт Петербург.
В Рим отношенията между двамата влюбени се влошават.
Фьодор Михайлович е силно отегчен от жената, която с него дели живота си, а се отказва от него.
"Знаеш ли, признава един ден той на Полина, не може така да се изтезава един мъж, както ти правиш с мене. Накрая той ще спре да упорства."
В романа Играч на рулетка, в който Достоевски разказва собствените си преживявания с Полина, четем следния пасаж:
"Има моменти, в които бих дал половината от живота си, за да мога да я удуша. Заклевам се, че ако ми беше възможно да забия бавно нож в гърдите є, мисля, че бих го направил с удоволствие. И въпреки това, твърдя, като залагам честта си, че ако на нос Шлангенберг наистина ми бе казала: "Хвърлете се в пропастта!", щях незабавно да се хвърля с радост."
По-нататък е изразена основната мисъл: "Да, в много случаи тя не гледаше на мене като на мъж..."
Този факт му причинява най-силното страдание. За нея той не е мъж. Тя не се бои от него, щом се съгласява да пътуват заедно.
"Фьодор Михайлович ми каза, пише Полина, че му било унизително да ме остави така (беше един часа след полунощ, бях се съблякла и си бях легнала в леглото), унизително, защото русите никога не отстъпват."
Той се измъква след тази тъжна шега.

Времето, размислите, навикът постепенно охлаждат желанието на Достоевски. Той е уморен. Мисли за творчеството си. Вече му се завръща в Русия. Толкова повече, че състоянието на Маря Дмитриевна рязко се е влошило.
Фьодор Михайлович не е забравил съпругата си в злополучното пътуване.
"Често си мисля за Маря Дмитриевна; жадувам да получа хубава новина за нея! Как е тя?", пише Фьодор Михайлович на брат си Николай (28 август 1863 година).
"Когато узнаеш нещо за майка си, пиши ми." (Писмо до Павел Исаев, 28 август 1863 година.)
"Пишете ми нещо за Маря Дмитриевна." (Писмо до В. Д. Констан, 20 септември 1863 година)
От Рим Достоевски и Суслова заминават за Неапол; от Неапол се връщат в Торино. Към средата на октомври Фьодор Михайлович и спътницата му се разделят окончателно: Полина се връща в Париж, а Достоевски отпътува за Русия.
Пътем спира в Хомбург, град с минерални бани; там проиграва всичките пари, които има за път. Той изпада в паника и пише на Суслова. Полина е силно притеснена и тича да заложи часовника и верижката си, освен това взема малка сума в заем от приятели и успява да изпрати първото подкрепление на Фьодор Михайлович.
По-късно тя пише за човека, когото току-що е спасила:
"Като си спомня каква бях преди две години и каква съм сега, намразвам Достоевски. Той пръв уби вярата в душата ми."
Но по загадъчно стечение на обстоятелствата Полина се омъжва през 1890 година за гениалния анализатор на творчеството на Достоевски, критика Василий Розанов. По това време тя е четирийсетгодишна, а Розанов на двайсет и четири. Той я обожава, тя се подиграва с него. След седем години съвместен живот, като в някакъв ад, Полина го напуска и Розанов остава безутешен. Умолява я да се върне при него. Тя му отговаря: "Хиляди съпрузи са във вашето положение и не хленчат. Мъжете не са кучета."
Розанов, обезумял от мъка, се оплаква на бащата на Полина, който нарича дъщеря си "враг на човешкия род". По-късно нещастникът призовава на помощ приятелите си и дори жандармерията. Но човекът, който ще изслушва най-жалните му изповеди, е не друг, а Анна Григориевна, вдовицата на Достоевски.
Връзката на Фьодор Михайлович с Полина е една от големите теми в творчеството му.
Тази жена, ту пламенна, ту ледена, е Дуня, сестрата на Расколников в Престъпление и наказание, Аглая в Идиот, Лиза в Бесове, Катерина Ивановна в Братя Карамазови и преди всичко Полина Александровна в Играч на рулетка.
По темата Играч на рулетка той мисли още по време на пътуването си с Полина. На 30 септември 1863 година пише на Страхов: "Засега нямам нищо готово, но съм подготвил план за роман и, струва ми се, е много сполучлив... Описвам един мъж... обигран в много области, но във всичко незавършен. Той е едновременно разбунтуван срещу властта и страхлив пред нея... Но чувства някаква потребност да рискува и това го издига в собствените му очи. Повествуванието обхваща трите години, през които играе на рулетка..."

Когато Достоевски се завръща в Русия, няма възможност да напише този роман. Маря Дмитриевна е много зле. Налага се да бъде пренесена по спешност в Москва, където климатът е по-благоприятен, отколкото в Санкт Петербург.
Павел Исаев ги придружава. Но Маря Дмитриевна е станала толкова раздразнителна, че не може да понася дори присъствието на сина си, и Фьодор Михайлович го връща в Санкт Петербург. Впрочем скоро и той сам е принуден да се върне, защото Михаил е замислил да издава ново списание - Епоха на мястото на Время.
Колективът от сътрудници е същият, както във Время. Но пари няма. Купуват на кредит хартия, печатат, подшиват, подвързват на кредит, на авторите не плащат. След неизброими трудности цензурата разрешава издаването на Епоха, "при условие че редакторите се задължават да запазят стриктно линията на списанието..."
От този момент насетне Достоевски разделя живота си между периодичното издание и грижите за умиращата съпруга.
Месеци продължава злокобното кръстосване между Санкт Петербург, където го очакват лоши новини за изданието, и Москва, където в малка мебелирана стая Маря Дмитриевна, почти полудяла, бавно агонизира.
"Има дяволи! Дяволи има в стаята!", крещи болната. Тогава някой трябва да отвори прозореца и да се престори, че прогонва призраците, като размахва салфетка, за да успокои страдащата.
Пред восъчнобледото, измършавяло лице на туберкулозната Достоевски изпитва остри угризения заради бягството си извън Русия, заради връзката си с Полина, за трагичната си грешка, усетена само от него. Край леглото на нещастницата той пише страшната си изповед, която е един от върховете на творчеството му: Записки от подземието.

IV
ЗАПИСКИ
ОТ ПОДЗЕМИЕТО
Двамата мъртъвци
"Подземният човек", чиито признания Достоевски предава, прилича на автора, както двойникът на Голядкин прилича на Голядкин. Подземният човек обитава тъмна, зловонна бърлога, която е неговата "коруба". Живее сам. Няма приятели. "Болен съм, зъл съм, няма нищо привлекателно в мене", казва той. Но съзнанието за неговата низост някак тайно му е приятно. Той се пържи в сладостни угризения, в присмехулни омрази, в грандиозни страхове. Обича да се прибира в своето ъгълче през някоя "позорна петербургска нощ" и да си мисли за всички мръсотии, които е извършил, за всички унижения, които е понесъл през деня. Изпитва странно доволство да си казва, че е стигнал до последното стъпало на гнусотата, че никога няма да стане човек като другите, че той е нещо съвсем специално, съвсем необикновено, че стои край тълпата, извън тълпата, уединен, встрани от сътворението. "Аз съм сам, а те са всички."
И той наблюдава от своята самота човеците на действието, непосредствените човеци, по неговия израз. Тези хора със здрави нерви са напълно лишени от разсъдък. За да могат да действат, трябва главите им да са празни. Който мисли, може да бъде само недеятелен. Защото мисълта разяжда като киселина измамния декор, в който следва да се вмести действието. Дейността, по самата си същност, е провал за разсъдъка. Действието предполага да има закони, от които да се ръководи. Действието е възможно само в една грижливо изградена вселена. Положителните науки са създали сборници с експерименти, изработили са аксиоми, издигнали са каменни стени, които ограничават хоризонта. И пред тези каменни стени народът се прекланя с респект. "Ето една твърде устойчива стена, на която човек може да се облегне, ето една безспорна истина." Стадото от слабоумни, което живее затворено между тези стени, не мисли, че науката е превърнала в затвор безпределното поле. Защитени по този начин, те си мислят само за своите мънички дела. Потриваш ръце, защото са на топло. И ако някой философ, някой подземен човек се опита да отрече стената, те възклицават: "Но моля ви, невъзможно е да се бунтувате: две по две е равно на четири. Природата не ви пита; нея не я е грижа за вашите желания, тя не иска да знае дали нейните закони ви харесват, или не. Вие сте длъжен да я приемете такава, каквато е, и следователно да приемете всички нейни резултати. Стената си е стена и т. н."
И подземният човек (по-скоро Достоевски) отговаря със следните възхитителни думи: "Но, Господи! Какво общо имам аз със законите на природата и на аритметиката, ако тези закони по една или друга причина не ми харесват? Естествено не мога да разбия стената с челото си, ако нямам достатъчно сили да я разруша; но няма да се помиря с нея, под предлог че е каменна и че силите ми не стигат, за да го направя. Като че ли тази стена е усмирение и внушава най-незначителната представа за спокойствие поради единствената причина, че е построена върху две по две равно на четири."
"Има ли математически безумия и луди хора, които да мислят, че две по две е равно на три?", пише Бодлер.
Подземният човек, съзерцателят, ще отрече всички изкуствени построения, ще разбута всички очевидни истини, ще пристъпи ветото на научните закони. Той ще мисли, ще си представя нещата отвъд преградите на цифрата и на материята. Ще живее в невъзможното. Впрочем, Бог изисква невъзможното от своето създание. Какъв жалък идол би бил Бог, ако допусне човек да се чувства добре в тази капитонирана стая, в която сам се е заключил, ако приеме човек да заспи в настоящото си благополучие, ако се съгласи човек да се смали, да забрави божествената искра на мисълта, за да се превърне в някакъв точен механизъм.
"Види се целият проблем на човека, пише Достоевски, е да докаже на себе си, че е човек, а не зъбчато колело."
И то както в нравствения, така и във физическия свят. Нравствените принципи тровят съществата също толкова, колкото и физическите. Да се прекрачи застоялата редица на принципите, означава да се стигне до висшата истина.
Щом се разруши нравствената рамка, вече няма ни добро, ни зло. Също така, щом бъдат нарушени научните закони, ще има само хаос. Именно в този хаос ни кани подземният човек.
В този хаос подземният човек изпитва опияняващото усещане за свобода. И той предпочита свободата пред благоденствието си.
"Човек се нуждае само от независима воля, колкото и да му струва това и независимо докъде тя би го отвела... Убеден съм, че човек никога няма да се откаже от истинското страдание, от разрухата и хаоса."
Именно благодарение на страданието човек се приближава до неразбираемото, до непостижимото, до чудото. Именно благодарение на страданието той се издига над самия себе си.
Всъщност пътищата на страданието, пътищата на свободата водят било към откриването на Бога, било към обожествяването на човека. Богътчовек и ЧовекътБог. Ницше вмества човека в свръхчовека, в ЧовекаБог. За Ницше развитието на свръхчовека трябва да убие всичко, което е човешко у човека. Свръхчовекът не е само еволюиралият човек. Той е идол, той е Бог, в който не е останало нищо от земните му корени. За Достоевски, напротив, човешката същност е в хармония с божествената същност. Бог не поглъща своето създание и човекът не потъва в Бога. Бог съществува и човекът съществува. Те се пазят единдруг чрез обожаем посредник - Христос. А свободата на човека е може би страдание, но в края на изпитанието, колкото и да е долен и наранен, той попада в неизразимата светлина на Христа.
Може би на Достоевски му е било съдено при епилептичните си припадъци да се изкачи на стената и оттам да обгърне с поглед недостъпната безбрежност. Той се връща замаян, заслепен, с умилено сърце от това дивно видение. Но той е видял, видял е!... Той е от малцината видели!... Признава си го в подземния човек. И по този начин подземният човек става ключът на цялото му творчество. Защото открай докрай на творчеството си Достоевски се разпъва между гледната точка за естественото и гледната точка за свръхестественото начало на света. Той виси между небето и земята. Него го призовават и небето, и земята. Не прави избор между вселената на каузалността и вселената на "две по две е равно на три". С болезнено старание се стреми да включи една чудата история в компактната маса на действителността. Той трупа около един кошмар материални подробности, каквито Флобер не би отрекъл. Сякаш се извинява: "Вие виждате, вие виждате, аз не си губя ума. Възможно е. Вярно е."
И все пак разнородната съвкупност се пропуква отвсякъде. В грижливо подбрания декор всичко звучи фалшиво. Събитията се редуват в нереален ритъм. Съществата са грабнати в неудържима вихрушка. Те произнасят слова по петнайсет страници и четат изповеди публично. Кога спят? Кога се хранят? Сам авторът не знае. Нищо не зависи от нищо. Никой не може да разчита на никого. Доброто и злото се смесват. "Стената" има огромни пукнатини и действащите лица, дяволски измърляни, играят сред купища камъни в ледена, мъртва, свръхестествена светлина, като че настъпва краят на света.
Тяхната драма е невъзможна по законите на науката. Драмата им е разбираема само извън тези закони, само в нас самите. Мъжете и жените на Достоевски не са правдоподобни като първа истина, очевидна и недоказуема, а като втора истина, която трябва да се търси. Те са такива, каквито бихме били ние, ако за нас не бяха в сила обществените правила, физическите забрани, навикът. Те са същества като вас и като мен, но взети, преди да започне действието и преди да се чуе словото. Това, което те правят, е същото, което може би бихме направили ние, ако... Това, което те казват, е същото, което може би ние бихме казали, ако... Достоевски премахва ако. Той не признава условното наклонение. Той кара героите си да действат и да говорят така, както се действа и говори само в мислите. Неговите персонажи са идеи, които се движат в рамките на материята. Подземният човек, Расколников, Ставрогин, Кирилов, Шатов, Верховенски, Иван Карамазов - всички тези същества са възпламенени от една идея. Те горят от нея, за нея. Въпроси като удобство, пари, социално положение за тях нямат никакво значение. Нехаят за това, което им е в краката, в ръцете, в устата, пред очите. Те не знаят граници между действителността и мечтата. Те преминават от едното към другото. Те разширяват света.
Затова е абсурдно да се твърди, както правят някои, че героите на Достоевски са предимно руси и че преживяванията им са немислими извън Русия.
Наивно е да се мисли, че Русия на XIX век е била населена с истерици, епилептици и туберкулозни и че руската публика разпознава себе си в романите на Достоевски. Напротив, отзивите на читателите и на критиката са единодушни: "Тези хора не са нашенци." А по повод един герой от романа Престъпление и наказание, граф КушелевБезбородко пише дори, че той е "по-приемлив в чужбина: Франция, Англия, Белгия, отколкото в Русия..."
Всъщност любовта към големите идеи, интелектуалната екзалтация, обратите в настроението са черти на славянския характер. Всъщност у славяните втората истина не е толкова дълбоко вкоренена, както у латините или саксонците; но разликата е в нивото, а не в природата. Създанията на Достоевски не са чисти руси, защото са завладени от световни проблеми. Идеите, чиито изразители са те, са идеи, които надхвърлят рамките на националната литература и говорят за тревогите на света, а не за тревогата на Русия във връзка със сътворението. Подземният човек на Достоевски прекосява границите и свързва страните в една обща тайна мрежа.

Така или иначе, текстът, публикуван за първи път в списание Епоха, не задържа вниманието на критиката. Единствен Аполон Григориев казва на Достоевски: "Отсега нататък трябва да пишеш в такъв стил." Достоевски никога няма да забрави тези прости думи.
Обаче списанието излиза нередовно. Абонатите изпращат рекламации до редактора. Ръчната продажба рязко спада. Михаил, който няма никакъв практически усет, и който от известно време е започнал да пие прекалено много, оставя работата да замре.
А Фьодор Михайлович се застоява в Москва. Състоянието на Маря Дмитриевна се влошава от ден на ден. Но все още не желае да види сина си.
"Тя казва, че ще го повика, за да го благослови, когато почувства, че умира." (Писмо до Михаил от 26 март 1864 година.)
"Всеки ден очакваме, че ще издъхне. Страданията є са ужасни и ми се отразяват и на мен." (Писмо до Михаил от 2 април 1864 година.)
"Майка ти е все по-зле. Докторът не дава никаква надежда. Помоли се, Паша." (Писмо до Павел от 10 април 1864 година.)
На 15 април Маря Дмитриевна получава страшен пристъп: обилно повръща кръв; задушава се. Достоевски изпраща писмо и телеграма на брат си: "Моля те, изпрати тук Паша. Може би има черен сюртук. Трябва да му купиш панталон."
Маря Дмитриевна е изнурена, но е в съзнание, сбогува се с всички около нея и се готви да умре без страх.
Разтърсват я нервни гърчове. Дишането є е дрезгаво и учестено. Ужасно къркорене се надига в гърлото є сетне. "Жълтеникавото є пергаментово лице се отхвърля назад, устата се разтваря, краката конвулсивно се изтягат. Чува се дълбока въздишка." Така Достоевски описва агонията на охтичавата Катерина Ивановна в Престъпление и наказание.
Маря Дмитриевна угасва в седем часа вечерта. "Тази вечер в седем часа, пише Достоевски на Михаил, Маря Дмитриевна умря, след като пожела на всички ви дълъг живот. Не я забравяйте в молитвите си. Тя толкова много изстрада, че се питам кой може да є откаже прошка."
Същата нощ край смъртния одър на жена си Достоевски отбелязва следното странно изречение в бележника си: "Маша лежи на масата. Ще видя ли Маша някой ден?"
Достоевски не може да понесе мисълта, че ще се раздели с жената, която му изневеряваше, която го лъжеше и изтезаваше, която обременяваше живота му с излишни теглила. Тя е част от неговото минало. Неговата младост лежи тук на масата. Маша е склопила тежки клепачи, стиснала е здраво устни. Колко самотен остава той изведнъж, колко е объркан, колко го е страх да живее!

На 31 март 1865 година той пише на Врангел:
"Ох, приятелю, тя безкрайно ме обичаше. И аз безмерно я обичах, но не бяхме щастливи заедно... Макар че в брака бяхме нещастни заради нейния своенравен, мнителен, болезнено странен характер, никога не сме преставали да се обичаме; и дори нещо повече: колкото по-нещастни бивахме, толкова по-силно се привързвахме един към друг. Тя е най-достойната, най-преданата, най-великодушната от всички жени, които съм познавал в живота си... Никога не можех да си представя колко ще бъде труден и празен животът ми след нейната смърт..."
След погребалната церемония Фьодор Михайлович се връща в Санкт Петербург, където трябва да се заеме със списанието. Той се опитва с всички сили да потиска скръбта си с труд.
Нова скръб го връхлита три месеца по-късно. На 9 юли Павел Исаев получава следното писмо:
"Скъпи Паша, изпрати ми дрехи. Брат ми умира. Не казвай никому. Писах на Николай. Може би ще дойда в града за известно време. Не говори за това.
Твой Ф. Достоевски"
На 10 юли в седем часа сутринта издъхва Михаил, който страда от чернодробен абсцес.
Този удар окончателно съкрушава Достоевски. Като че ли съдбата не го оставя да си поеме дъх, тя го преследва, върви по петите му с пресметната злоба. След смъртта на съпругата само братът му бе останал, за да го утешава. Сега си няма никого. Сам е, по-самотен отколкото в затвора, по-самотен, отколкото в Сибир. Не знае за кого да живее. Не знае за какво да живее:
"Останах сам и ме хвана страх. Животът ми се прекърши на две. В първата половина, вече преминала, беше всичко, за което живеех, във втората, още неизвестна, всичко е ново, чуждо, няма нито едно сърце, което да може да ми замести двете сърца, които престанаха да бият... Да си създам нови връзки, да си измисля нов живот? Самата мисъл ме отблъсква. За първи път разбрах, че не мога да ги заменя с никого, че съм обичал само тях на света и че нова любов е не само невъзможна, но и безбожна. Около себе си почувствах студ и празнота..."

V
ВДОВЕЦЪТ
Михаил остави всичко на всичко триста рубли, които послужиха за погребението. Но имаше двайсет и пет хиляди рубли дългове, от които петнайсет хиляди с предстоящ падеж. Досега списанието се крепеше само благодарение на личното доверие, с което се ползваше директорът. Щом директорът си отиде, настъпи крах. В касата няма пукната парЎ, а абонатите са предплатили шест броя на Епоха. А само отпечатването им щеше да струва осемнайсет хиляди рубли. Осемнайсетте хиляди рубли, прибавени към петнайсет хиляди рубли в полици за изплащане, правеха общо трийсет и три хиляди рубли без покритие.
Разбира се, Достоевски не беше длъжен да поеме изплащането на полиците. Освен това той можеше да преустанови издаването на списанието и да обезщети кредиторите, като продаде на търг имуществото на предприятието. Но това означаваше да опозори паметта на брат си. Подобно разрешение му се стори светотатствено. Затова той се нагърби с всички плащания, били те редовни, или съмнителни.
Той направи и още нещо. С най-благородни подбуди пое издръжката на вдовицата на брат си и четирите му деца.
Щом изясни намерението си, Достоевски замина за Москва, взе в заем десет хиляди рубли от леля си Куманина и се върна в Санкт Петербург, твърдо решен да продължи издаването на Епоха на всяка цена. Но работата беше крайно усложнена. Нужно беше ново разрешение от цензурата и броят от 31 януари излезе едва на 22 март.
Освен това на Фьодор Михайлович му беше забранено да подписва статиите си нито като редактор, нито като издател. Абонатите бяха недоволни от забавянето; те протестираха и писмено, и устно.
Междувременно Достоевски се съсипваше от работа. Списанието се печаташе на три различни места и след това се подвързваше. Фьодор Михайлович коригираше шпалти, приемаше автори, спореше с цензурата, преработваше материалите, търсеше пари из целия град. Редовно работеше до шест сутринта и спеше по пет часа на денонощие.
"Ох, приятелю, пише той на Врангел, на драго сърце бих се върнал в каторгата за още толкова години, ако можех по такъв начин да си изплатя дълговете и пак да се почувствам свободен... от всичкия ми запас сили и енергия ми остана чувството на смут и безпокойство, близко до отчаянието... Тревога, горчивина, хладно оживление, най-ненормалното състояние за мене. А освен това съм сам... И при все това, пак ми се струва, че се готвя тепърва да живея. Смешно е, нали? Котешка жизнеспособност!"
Фьодор Михайлович изпитва силна нужда от развлечение, преданост, топла обич. Постепенно се опитва да възобнови връзките си със своите близки и да си създаде нови приятелства. Малко по малко се връща към живота. Запознава се със семейство КорвинКруковски, чиято най-голяма дъщеря, Анна, беше изпратила две приятни новели на редакцията.
Анна е висока, стройна девойка, с нежни черти, дълги, сламеноруси коси, с очи, "зелени като очите на русалка". Тя е интелигентна, независима, горда, решена да изпълнява важна роля край изключителен мъж.
Достоевски изпитва странен смут в присъствието на хубавата Анна и нейните родители:
"Непрекъснато изглеждаше в лошо настроение, нервно бърникаше в рядката си руса брада и захапваше мустаците си, а цялото му лице се бърчеше в тикове."
Веднъж Достоевски предизвиква справедливото възмущение на родителите, решавайки да разкаже на госпожиците бъдещата Изповед на Ставрогин. Те са увлечени от разказа му. Той го отгатва. А Анна е горда, че мъж с толкова извисен ум се интересува от нея. Но го упреква за презрението му към авангардната младеж и новите идеи.
- Цялата днешна младеж е тъпа и неука, казва той; за нея чифт ботуши са по-ценни от Пушкин.
- Наистина Пушкин е малко поостарял за нашето поколение, отговаря Анна.
Достоевски се разгорещява, вика, заплашва, че ще си тръгне и накрая наистина си тръгва, но на другия ден се връща по-разкаян.
Една вечер, докато най-малката от сестрите, Соня, изпълнява на пиано Патетичната соната, която е научила специално за Достоевски, Анна и Фьодор Михайлович окончателно се обясняват в "малкия салон":
"Разберете ме, шепне Достоевски, още от първия поглед ви обикнах... Но не приятелски, а със страст, която изпълва цялото ми същество..."
Но Анна се страхува да обвърже съдбата си с този болен и гениален мъж. И му отказва ръката си. Докато те тихо разговарят, малката Соня престава да свири и се заслушва.
Четиринайсетгодишното момиченце безумно обича Достоевски и не одобрява увъртанията на сестра си. Но той, съумял да проникне тъй дълбоко в душите на Неточка и Нели, сега е неспособен да забележи израза на крехкото личице и погледа, който го съпровожда, докато той се запътва към вратата, прегърбен, с отпуснати ръце, победен, отритнат, тласнат към самотата.
Соня стана прочутата математичка София Ковалевска. А Анна постигна героичната си мечта, като се омъжи за френския конспиратор Жаклар, който бе осъден на смърт и затворен в една крепост близо до немската граница. Той успя да избяга благодарение на своя тъст, който подкупи стражата за двайсет хиляди франка.
За пореден път Достоевски е унизен от жената, която обича. Той се връща към работата си с още по-голямо настървение. Но списанието замира от ден на ден. Броят на абонатите е спаднал на хиляда и триста души. Кредиторите, чиито полици е прехвърлил на свое име, го притискат с писма и посещения.
Към края на лятото Достоевски получава предупреждение да се издължи под заплахата от запор и затвор. Най-крещящите му дългове възлизат на три хиляди рубли. Достоевски се опитва да уговаря кредиторите си. Но те не се поддават на увещанията му, тъй като списанието няма никакви средства.
На 9 юни вестник Голос съобщава, че списание Епоха спира да излиза.
Тогава издателят Стеловски се представя на Достоевски и му предлага да купи за три хиляди рубли правото да издаде в три тома всичките му трудове. Освен това Стеловски изисква Достоевски да му предаде преди 1 ноември 1866 година един неиздаден роман. Ако просрочи тази дата, трябва да плати неустойка. А ако ръкописът не е представен на 1 декември, Достоевски губи правата си върху предишните и следващите издания, които стават неприкосновена собственост на издателя. Стеловски разчита на едно забавяне, което ще му позволи да публикува без никакво възнаграждение всички романи на своя длъжник.
Стеловски е безочлив шарлатанин, познат на литературните и артистичните среди. Експлоатирал е Писемски, Крестовски и Глинка. Той е скъперник, хитър, дребнав, живее от чуждото нещастие и всяко негово посещение се равнява на присъда.
Но Достоевски е притиснат, разорен. По любопитно стечение на обстоятелствата срокът от дванайсет дни, който Стеловски му дава, за да си помисли, съвпада точно с отсрочката, която е получил за запора.
Фьодор Михайлович се съгласява.
Но всъщност той получава нищожна част от уговорената сума, защото Стеловски е изкупил на нищожна цена някои полици, които Достоевски е подписал. Следователно, това, което Стеловски дава като издател, си връща в качеството си на кредитор.
Фьодор Михайлович остава само със сто седемдесет и пет рубли. Какво от това! Той решава да замине за чужбина.
Тройна надежда го тласка към бягство от Русия. Желае да види Полина, която не е забравил: "Още я обичам дълбоко, но ми се иска вече да не я обичам. Тя не заслужава такава обич", пише той на сестра є. Освен това пак му се ще да си опита късмета на рулетка. И най-сетне иска спокойно да пише произведенията, които са му поръчани.

Достоевски пристига във Висбаден в края на юли. През първите дни на август Суслова трябва да дойде при него. Докато я очаква, Фьодор Михайлович посещава игралния дом.
Отново е пред големите зелени маси, затрупани с луидори, фредерики, флорини. Отново го заобикалят хищните лица, нервните ръце, впити в ръба на масата като в преграда на пропаст. Отново чува магическите слова: "Трийсет и едно, червено, нечетно и пас, четири, черно, четно и ..."
"Имах треска, пише той в Играч на рулетка. Изблъсках рязко златното късче на червено и внезапно дойдох на себе си. Бе само миг, единственият за цялата вечер: ледена тръпка мина през тялото ми, ръцете и коленете ми трепереха от тревога и в това мигновено просветление зърнах с ужас какво щеше да означава за мен загубата..."
За пет дни Достоевски изгубва сто седемдесет и петте рубли, които му бяха останали.
Залага часовника си. Сметката в хотела не е платена. Достоевски пречупва гордостта си и изпраща отчаян зов до Тургенев, въпреки някогашното си зломислие:
"Неприятно ми е и ме е срам, че ви безпокоя. Но вие сте единственият, към когото мога да се обърна в този момент, а и сте много по-интелигентен от останалите. Това ме предразполага да ви пиша. Ето за какво става въпрос: Говоря ви като мъж на мъж - моля ви да ми дадете сто талера... Какво да правя, като затъвам стремглаво?"
Тургенев му изпраща петдесет талера.
"Благодаря за петдесетте талера, добри ми Иван Сергеевич. Те не ме спасиха докрай, но ми помогнаха малко да се съвзема", отговаря Фьодор Михайлович.
Той чака унизен, отвратен пристигането на Полина, която може би ще има някоя рубла в себе си. Но тя пристига във Висбаден без пари дори за стаята си.
Достоевски бързо замисля да я отпрати. Любовният плам, за който копня в радостна възбуда, премина през краткия престой в долнопробен хотел, чийто собственик им обръща гръб, а прислугата им се присмива. В края на август Полина напуска Висбаден на път за Париж. След нейното отпътуване отказват да поднасят на Фьодор Михайлович закуска и вечеря: "Нямате нужда от храна, щом като не можете да си спечелите препитанието. Ще ви даваме само чай. Това е всичко."
"От вчера, пише Достоевски на Суслова, не ям, а пия само гол чай, и то противен; не ми лъскат обувките, не ми четкат дрехите. Никой не се явява, като повикам, персоналът се отнася към мен с неописуемо презрение, чисто по германски. За германеца няма по-голям грях от това да си беден и да не си плащаш в срок." С последно усилие да запази достойнството си Достоевски напуска хотела преди часа за храна и се връща, като падне нощ. Но подобен всекидневен режим засилва апетита му. И той решава да си остане в стаята. Чете, пише. Изпраща много писма, за да иска заеми. Но няма пари дори за марки. Както и да е.
"Вече три дни пия само чай, сутрин и вечер, и е чудно, че хич не съм гладен! Досадното е, че все търсят да се карат с мен и понякога не ми дават свещ за през нощта..."
Достоевски моли за помощ Полина, барон Врангел в Копенхаген, Херцен в Женева, Милюков и издателя Катков в Русия. Но Врангел е в отпуск. Херцен е на излет в планината. Милюков, на когото Достоевски е предложил да продаде на някое издателство за триста рубли едно от бъдещите му произведения, не успява да пробие нито в Библиотека для чтения, нито в Современник, нито в Отечественные записки. И накрая Катков, комуто предлага роман от пет коли за Русский вестник, не дава признаци на живот. Но идеята на книгата е привлекателна:
"Действието се развива в наши дни, пише Достоевски на Катков. Млад, крайно беден студент с дребнобуржоазен произход, изключен от университета, е решил да се избави бързо от трудното си положение: прави го лекомислено, без здраво установени идеи, под влияние на някакви странни, "незавършени" мисли, които се носят във въздуха. Решил е да убие възрастна жена... лихварка. Жената е глупава, глуха, бедна, скъперница, зла, взема еврейски лихви и изтезава младата си сестра, която є е прислужница. "За нищо не е годна! На никого не е полезна!... Защо живее?", такива въпроси мътят главата на младежа. Иска да я убие, да я ограби и с парите да ощастливи майка си в провинцията, да предпази сестра си от любовните домогвания на земевладелец, у когото работи като гувернантка, и да є даде възможност да завърши образованието си.
Но божествената истина и земните закони упражняват своята сила и той е принуден да се предаде; принуден, дори с риск да умре в каторга, но с единствената надежда, че отново ще участва в живота на хората; чувството, че се е отлъчил, че живее изолиран сред другите хора, което го изпълва веднага след като е извършил престъплението, го изтезава неустоимо. Законът на истината и на човешката природа се оказва по-силен. Престъпникът решава да си понесе терзанията, за да изкупи вината си..."
В това кратко описание е очертан в общи линии сюжетът на Престъпление и наказание.
Да, в тази тясна, мрачна като шкаф стая, лишен от храна и светлина, с мръсни дрехи Достоевски проси помощ наляво и надясно, за да се върне в Русия, и, изпаднал на последното стъпало на нищетата и самотата, подготвя книгата, която ще го прослави.
"Може би това, което пиша сега, превъзхожда всичко, което съм написал досега."
Междувременно Врангел се е върнал в Копенхаген. Намерил е две отчаяни негови писма. Веднага му изпраща нужните пари за път и го кани да прекарат няколко дни заедно. Фьодор Михайлович приема с радост възможността да погостува на стария си приятел.
Той пристига в Копенхаген на 1 октомври.
На десети същия месец поема за Санкт Петербург.
Още с пристигането си в руската столица получава две последователни епилептични кризи. "Въпреки това, седя и работя", пише той на Врангел.
Тристате рубли, които е поискал от Катков, той получава, когато минава през Висбаден. Но те вече не са му достатъчни.
"Работя за вашия вестник и следователно не мога да приема други предложения, които биха ми помогнали да оцелея; нямам нито копейка и съм заложил дрехите си. Затова ви моля да ми изпратите хиляда рубли аванс."
Семейството на покойния му брат мизерства. А него го преследват кредитори, на които не се е издължил. "Някои от тях са благоразумни и са съгласни да разсрочат за пет години изплащането на дълга; но други не искат и да чуят. Изнемогвам, задълго съм изнервен, а трябва да се захвана и да пиша. Но понякога е невъзможно."
Епилептичните кризи забавят работата му. И като връх на всички беди хемороидите му се подлютяват и той остава петнайсет дни на легло. Въпреки всичко, през ноември, след настървен труд, той е подготвил голяма част от романа си.
Но не е удовлетворен. Изгаря ръкописа. И започва отначало:
"Изкуши ме нова форма, нов план..."
Работи ден и нощ. Той слива в едно сюжета, за който говори на Краевски и който озаглави Бедните пияници (епизод с Мармеладов), и сюжета за бедния студент, за който говори с Катков. Той се отказва от намерението да напише книгата под формата на дневник на Расколников и възприема романизираната форма. Работата напредва: пише и едновременно печата. Всеки месец предава главите, които ще се публикуват следващия месец: шест печатни коли за четири седмици!
На 18 февруари 1866 година Достоевски пише на Врангел: "Преди две седмици излезе първата част на моя роман в Русский вестник. Озаглавен е Престъпление и наказание. Вече чух много похвали за книгата. Тя съдържа смели и нови неща."

VI
ПРЕСТЪПЛЕНИЕ
И НАКАЗАНИЕ
За Расколников, героят на Престъпление и наказание, както за подземния човек, проблемът е тоталната свобода. Един беден и горд студент търси избавление от сиромашията си. Той познава стара лихварка. Колко струва животът на това злосторно същество в сравнение с неговия? Ако я убие, ако вземе парите є, ще може да помогне на майка си, на сестра си, които живеят в провинцията, да плати своето обучение, да стане човек на място, да прави добро около себе си. "С цената само на един живот ще има хиляди животи, спасени от упадък, от безпътица..." "Какво значение има във везната на живота тази зла вещица?" Планът на Расколников е ужасно логичен, опасно изкусителен. "Той се прибра у дома като осъден на смърт. Вече не разсъждаваше, впрочем не беше в състояние да разсъждава за нищо; но с цялото си същество внезапно почувства, че вече нямаше нито свобода да разсъди, нито воля, че току-що всичко беше окончателно уредено."
Събитията се поддават със съзаклятническа лекота на всичките му намерения. Той усеща, че го тегли ужасна тежест, "като че ли крайчецът на палтото му се е заклещил в зъбчатото колело на някаква машина и цял го повлича". Не може да устоява. Той удря. Убива. Обира. И по странно стечение на обстоятелствата никакъв външен белег не дава възможност на съдиите да го заподозрат.
Но тогава започва истинската драма на вътрешното наказание. "Щом всичко беше извършено умело, щом имаше ясно определена и начертана цел, как така досега ти дори не погледна какво има в кесийката, как така не се заинтересува какво ти донесе деянието, за какво си навлече всички терзания?", мисли Расколников.
И малко по малко, от въпрос на въпрос, от ужас на ужас смогва да стигне до истинската подбуда на престъплението си:
"Не убих, за да помогна на майка ми, не, признава той на Соня, не и за да стана благодетел на човечеството, след като се сдобих със средствата. Не, просто убих, убих единствено за себе си и в този миг не исках да зная дали ще стана нечий благодетел, или ще прекарам живота си като паяк да оплитам в мрежата си жертви и се засищам с живата им сила. И преди всичко не нуждата от пари усещах най-остро, когато убих; имах по-малко нужда от пари, отколкото от нещо друго... Нужно ми беше да зная друго, друго тласкаше ръката ми; исках да разбера колкото е възможно по-скоро дали съм червей като другите, или човек. Ще успея ли да премина препятствието, или няма да успея?, се запитах. Ще дръзна ли да се наведа и да взема властта, или няма да дръзна? Треперко ли съм, или съм прав?"
Като подземния човек, Расколников се задушава между стените на официалната нравственост. Той подлага на изпитание в себе си възможността да надскочи безименното стадо, което го заобикаля. Чувства се различен от другите, призван за особена съдба, определен за страшното приключение на духовната независимост. Мъже като него имат право да нарушават всички правила. За тях съществува възвишена нравственост, или по-скоро не съществува нравственост, а пълна свобода. За тях едно престъпление няма смисъл на престъпление, а наказанието е безсмислена дума. Така вероятно Наполеон се е оправдавал в собствените си очи, ако въобще е имал желание да се оправдава. "Един истински господар, комуто всичко е позволено, мисли Расколников, обстрелва с оръдия Тулон, организира клане в Париж, забравя армията си в Египет, изразходва половин милион души за кампанията в Русия и се измъква от положението при Вилно с една игра на думи. И на този човек издигат паметници след смъртта му. Така значи - всичко е позволено..."
Всичко е позволено на някои. Всичко е позволено на този, който иска всичко да си позволи, защото това желание е вече знак за изключителност.
За Расколников е началното препятствие, стената от плът, която трябва да се срине, да се премине, да се забрави, за да се излезе на пътя към свободата. "Аз не убих човешко създание, а принцип." Щом е убил този принцип, Расколников ще разбере своето призвание на свръхчовек, на божество. Той ще си отдъхне, ще попадне в завоюваната най-сетне независимост.
Но всъщност той никога не е бил по-малко независим, откакто избяга вън от човешкия живот. Една натрапчива мисъл гложди чувството му за свобода. Той, който поиска да се изплъзне от всички морални принуди, сам си наложи нова. Ден и нощ пледира и съди наум престъплението, с което искаше да се гордее. Ден и нощ го притискат едни и същи доводи и едни и същи отговори. Той се раздвоява, става свой адвокат и адвокат на жертвата си. Вече не е личност. Той е място за спор.
Убийството не е оправдано от гледна точка на дълбоката съвест и личността на убиеца се разлага и чезне, както трупът на жертвата. Никаква възвишена цел, никакъв идеал, никаква религия не биха могли да позволят престъплението. И който вдигне ръка срещу своя ближен, вдига ръка срещу Бога и срещу себе си. Когато Расколников стовари брадвата върху главата на старицата, той не уби алчната женска, а себе си, или по-скоро божествената светлина в себе си.
"В крайна сметка аз убих въшка, Соня, една мръсна въшка, безполезна и злотворна", се провиква той.
"Тази въшка беше човешко същество", възразява Соня.
Всеки човешки живот струва повече от най-възвишените мисли на личността. Нищо човешко не заслужава смъртта на човек. Защото този човек, какъвто и да е той, е Божи образ. Да, тази "безполезна и злотворна въшка", каквато бе лихварката, да, този страхлив пияница, какъвто бе Мармеладов; тази мъдра проститутка, каквато е Соня - Бог обича всички тях, те са божие подобие. Това е нещо огромно, необозримо, но за Бог те са на равнището на Расколников.
Ето защо още при първите стъпки отвъд стената Расколников се олюлява. В тази безбрежна равнина той не е у дома си. Силите му, достатъчни да навлезе в нея, тук изведнъж го напускат. Той, който искаше да бъде свръхчовек, трепери и се жалва като дете в тъмна стая.
Той е далеч от всички. Чужд е на всички и на себе си. Той е друг. Околните го смятат за луд. Затова избягва съществата, които вече нямат нищо общо с него и се насочва към несретниците. Обича пияницата Мармеладов, охтичавата вдовица Катерина Ивановна и Соня, която проституира, за да изхранва братята и сестрите си. Но те също не са подобни нему. Неговото престъпление го изолира от центъра на човешкия поток. Само пълното признание, само назидателното наказание ще го върнат в най-плътната среда на тълпата. Обаче Расколников се страхува да не бъде разкрит, арестуван, съден. Той се среща често с полицаите, разговаря с тях за убийството на лихварката. А съдията Профирий, който отдавна го подозира, си играе с него, довежда го до крайния предел на напрежението, залъгва го, окуражава го и пак го заплашва с демонично хладнокръвие.
"Ако си тръгнете, пак ще дойдете, му казва той: Не можете да минете без нас... Дори съм убеден, че ще поискате да приемете страданието."
Изпитанието на свободата е много сурово за Расколников. След неизброими битки той, свръхчовекът, пада в нозете на Соня, лекото момиче. Признава є престъплението си и тя го съветва да се предаде:
"- Значи искаш да отида на каторга, Соня?
- Нужно е да приемеш страданието и с него да изкупиш греха!", му отговаря тя.
Той ще я послуша. Ще коленичи на един кръстопът и ще целуне "земята, която е осквернил". Сетне ще отиде в полицията. "Кротко, на пресекулки, но отчетливо" ще произнесе:
"Аз убих с брадва старата лихварка и сестра є Елисавета и ги обрах."
Расколников ще бъде осъден на принудителен труд и Соня, малката проститутка, ще го придружи в Сибир.
"Но той не се разкая за престъплението си...", пише Достоевски.
"Как така моята постъпка им се струва толкова ужасна?, пита той. Защото е престъпление ли? Какво означава думата престъпление? Съвестта ми е спокойна. Действително аз извърших убийство... Ами! За да спазите буквата на закона, вземете главата ми и да не говорим повече..."
И се замисля, че много злосторници на човечеството са били оправдани, само защото упорито са вървели по своя път. Това, което осъжда него, е, че му е липсвал размах. Корубата е поддала. "И тъй, той смята за своя грешка, че не е съумял да удържи и че е отишъл да се предаде."
От лъжата, от съмненията внезапно се ражда вярата. Да, внезапно, както от една искра пламва копа слама. Някога Соня му бе прочела притчата за възкресението на Лазар от Евангелието на Йоан: "Аз съм възкресението и животът. Този, който вярва в мен, макар и мъртъв, ще живее: а който живее и вярва в мен няма да умре завинаги." Тогава той не разбра словата, както го заслужават. Едва сега, тук в Сибир, на устните му идва думата възкресение. "Как стана така? Расколников сам не си даде сметка, но нещо го грабна изведнъж и го тласна в нозете на Соня... Те поискаха да говорят, а не можеха. Очите им се напълниха със сълзи. Бяха бледи и съкрушени, но вече на посърналите им лица грееше зората на едно ново бъдеще, на пълното възкресение за живот..."
Така, благодарение на Соня, малката проститутка, Расколников позна накрая истинската свобода. Тази свобода не е надменната свобода. Човек не е Бог. Най-силният съществува, само ако съществува Бог. Да отречеш Бог, означава да отречеш себе си. Да искаш да станеш Бог, означава да искаш да умреш като човек, да искаш да се слееш с космоса, да искаш да бъдеш и да не бъдеш едновременно.

Накратко, между стените на официалния морал съществува свободата да избереш доброто. Тази невръстна свобода предполага възможност да се извърши грях. Може да се извърши зло, но човек се въздържа, защото "е забранено", защото рискува да го постигне "наказание", "затвор", "ад". Хората, които презират поуките на църковните требници, хората, на които им се повдига от рецептите на духовната кухня, мислителите, силните, те преминават стената. И тогава попадат на територията на вторичната свобода, на финалната свобода. Те вече не вършат добро, за да изпълняват някакво правило, заучено още от детството, вече не се страхуват от злото заради земните или надземните възмездия, те правят добро или зло по своя воля, по свой инстинкт. Едните се вземат за свръхчовеци и си счупват гръбнака още при първите опити. Другите откриват сладостта да правиш добро заради доброто. Това свободно добро, направено не по необходимост, а от чиста любов, неусетно ги отвежда в божието русло и ги спасява.
Расколников ще стигне до божия мир, след като е минал през престъплението. Той направи зло. Прегреши от гордост. Пропиля мира, който му беше отреден. Искаше да разруши човешкото, което носеше в себе си. Повярва, че инстинктът за добрина пръв ще умре в сърцето му, щом премине стената. Ала тъкмо инстинктът за доброто най-здраво издържа изпитанието, терзае го и го навежда към земята за негово благо.
Разкаянието ще изкупи вината, ще купи свободата. В намереното смирение Расколников разбира себе си и разбира Бога, и разбира себе си в Бога и в света. Той е намерил мястото си. Намерил е живота си. "Този, който запази живота си, ще го загуби, а този, който загуби живота си заради мене, ще го намери." (Евангелие от Матея) Така заключението на Достоевски се слива със словата на Евангелието.
Около Расколников, който е средоточието, ярката червена точка в книгата, гравитират съдбите на други грешници, които като него са пристъпили законите на общия морал и на които ще бъде простено, както и на него. Расколников среща пияницата Мармеладов, съпруг на Катерина Ивановна и баща на Соня, в един мръсен вертеп. Мармеладов е страхливец, дърдорко, който е загубил службата си и пропива всичко, което има. Заложил е и дрехите на жена си. Той се съгласява голямата му дъщеря да проституира, за да печели пари, които той вече няма кураж да печели сам. И той измерва с гнусна похотливост дълбочината на падението си и невъзможността да се възмогне.
"Но за нас ще има милост. Той, милостивият към нас, казва той, този, който всичко е разбрал... Ще съди всички, всички. И когато свърши с всички, ще призове и нас. "Хайде, приближете се, вие, другите, елате, пияници, елате, безсрамници!..." И ние всички ще приближим без никакъв срам... И той ще ни каже: "Свине такива, вашият образ е образът на животно и вие носите неговия печат; но все пак приближете се." И тогава мъдрите, благоразумните ще се провикнат: "Как така, Господи, и тия там също ли приемате?" И той ще им отговори: "Вие, мъдри, и вие, благоразумни, приемам ги, защото нито един от тях не се смяташе достоен за отвъдното."
И тъй, изкуплението е за смирените. А Соня, малката проститутка, носи в душата си смирение повече от всеки друг. "Ти също наруши правилото, є казва Расколников, ти също можа да го нарушиш. Ти вдигна ръка срещу себе си, ти съсипа живота си, твоя... (то е едно и също). Ето защо подхожда да вървим заедно, да следваме същия път."
Но докато Расколников безгранично се гордее, че е разширил пределите на човешкото, малката Соня разбира своето падение и го приема като необходима болест. Тя искрено се привързва към единствения мъж, който не я е презрял. Изпитва към него "неутолимо състрадание", по израза на Достоевски. И пред тази чистота, запазена в самото средище на греха, пред тази кротка скромност, тежко пада на колене Расколников:
"Не пред теб се покланям дљземи, а пред цялото човешко страдание..."
"Не толкова заради твоето опозорение и твоя грях казах това, а заради твоето голямо страдание."
"Но кажи ми най-сетне, изрече той, изпаднал в някаква крайност, как тинята, низостта могат да съжителстват в тебе с най-светите и най-противоположните чувства?..."
Както видяхме, Расколников признава своето престъпление именно пред Соня. А тя му отговаря:
"Какво сте направили? Какво сте направили против самия вас?... Не, не, сега никой на света не е по-нещастен от тебе..."
Този прозрачен образ на грешница, на жена, осъдена по земните закони, но извинена пред Небето, е едно от най-възхитителните създания на Достоевски. Самозаличаването, благостта на Соня причиняват болка и човек се чувства по неведом начин виновен за нейната злочестина. Като че ли тя поема върху себе си целия грях на хората. Като че ли тя ни спасява, погубвайки себе си. Но всъщност никой не ще бъде погубен от тези, които мислят, че са погубени. Защото никой не е виновен, или всички...
Заедно с образа на Соня и образът на Дуня, сестрата на Расколников, крехката, примирената Дуня, също носи своя дял от лъчистия грях. Приела е да се продаде на безчувствения мерзавец Лужин; тя е грешница и светица. Грешница, защото иска да се обвърже с човек, когото не обича. Светица, защото го прави, само за да спаси брат си. "Този брак е позорен. Съгласен съм аз да бъда позорът, казва Расколников на Дуня, но не искам да бъдеш ти..."
Друг голям грешник е Свидригайлов, при когото Дуня е служила като гувернантка. Преследвал е момичето с нечистоплътните си задявки. Той е завършен циник. Не вярва в нищо. От нищо не се страхува. За него бъдещият живот е като "стаичка, нещо подобно на баня, извън града, опушена, с паяжини по ъглите; и това е цялата вечност." Той черпи удоволствие всякъде, където го намери, без да го е грижа за последиците от неговите капризи. "Представете си, ударих я само два пъти с бич", казва той по повод смъртта на жена си. Някога е изнасилил четиринайсетгодишно глухонямо момиченце, което се обесило след това на тавана.
Свидригайлов намира Дуня в Санкт Петербург и започва да я преследва, за да получи нейната благосклонност. Примамва я в една стая и є предлага да спаси брат є, чието признание е чул, при условие че тя му се отдаде. Почувствала се в клопка, Дуня грабва един револвер и иска да застреля прелъстителя си. Но захвърля оръжието с отвращение. Като вижда, че тя не го обича достатъчно, за да го убие, той тъжно я пуска да си отиде.
Нейният отказ, нейното достойнство в отказа го съкрушават. Свидригайлов, който никога не е обичал никого, никого не е мразил, се пробужда за чувствителността. Той, който е имал само сетива, най-сетне изпитва ужасния прилив на някакво чувство.
"Тази вечер до десет часа той обикаля вертепите и бордеите."
После отива при Соня и є оставя голяма сума пари. След това се отбива при годеницата си, слабичка девойка, чиито родители му я бяха продали, и подарява на семейството петнайсет хиляди рубли. Накрая наема стая в съмнителен хотел и се опитва да поспи.
Но кошмарите го омаломощават. Той сънува девойче, положено в ковчег, и разпознава детето, което се е самоубило заради него. Присънва му се също и петгодишно момиченце, изоставено в дъното на някакъв коридор. Той го прибира. Но момиченцето обръща към него пламнало лице и протяга ръце!
"Ах, проклетница", вика той и посяга да я удари... Но в този миг се събужда."
По-късно, в пристъп на треска и отврата излиза на улицата и се самоубива.
Мармеладов, Соня, Дуня, Свидригайлов, Лужин, всички негодници, всички циници, всички несретници, които обкръжават голямата фигура на Расколников, носят в себе си своето оправдание. Те разбират падението си. А според Достоевски само съдиите заслужават да бъдат съдени. Нищо на земята не е по-долно от човек без желания, от сухия ум, от горделивия интелектуалец. Никое престъпление не убива правото на опрощение. Любовта спасява всичко. Любовта и смирението. Защото човешката любов трябва да бъде смирена.

Упрекваха Достоевски, че описва само чудовища и болни. "Муза в лазарет." "Жесток талант."
Доктор Чий, големият специалист по творчеството на Достоевски, смята, че една четвърт от персонажите му са невропати. Има шест в Престъпление и наказание, двама в Братя Карамазови, шест в Бесове, четирима в Идиот, четирима в Юноша.
И действително Расколников постоянно "трепери от треска" или "изпада в унес". Свидригайлов има еротични и ужасяващи халюцинации. Мармеладов е на ръба на алкохолен делириум. Катерина Ивановна е в последния стадий на туберкулозата. И изобщо, както казва Свидригайлов, цял Санкт Петербург "е град на полулуди".
Всъщност на пръв поглед ние нямаме нищо общо с тези отчайващи същества. И въпреки това те ни привличат като дъното на пропаст. Ние никога не сме ги срещали. Но те по загадъчен начин са ни близки. Ние ги разбираме. Обичаме ги. И накрая, ние познаваме себе си в техния образ. Това означава, че не са по-ненормални от нас. Те са това, което ние не дръзваме да бъдем. Те вършат и говорят това, което ние не дръзваме да вършим, което не дръзваме да говорим. Те изкарват на дневна светлина това, което ние забравяме в тъмнините на нашите съвести.
А болестите им? Лудостите им? Ами че това са само извинения. За да може читателят да приеме съществуването на тези създания, логиката на техните спорове, на техните постъпки, Достоевски е бил принуден да ги дамгоса с безумие, туберкулоза, епилепсия, истерия... Той е натоварил тях, за да разтовари нас. Направил ни е тази отстъпка, да залепи на техния гръб един патологичен етикет. Той е снабдил със санитарна книжка персонажите, които са просто движещи се идеи: "Това, което разказвам, е напълно правдоподобно, защото се отнася до неуравновесен човек."
И критиката се натъква най-напред на този претекст. Тя разглежда книгите на Достоевски като наръчници по патологична психология. Не помисля да махне маската, да погледне истинското лице на тези чудовища, човешкото им лице, нашето собствено лице.
"Пак ще се запитаме дали литературата има право да се залавя с болестни изключения", пише Вогюе. Къде е изключението? Къде са болестите? За да е болен човек, трябва да има тяло, създанията на Достоевски нямат тяло. Създанията на Достоевски са само проводници на нашите собствени мисли - те са само нашите мисли. И ако светът, в който действат, прилича на нашия, то е благодарение на една ловка измама на автора. Ледените стаи, вонящите вертепи, мъгливите улички, фенерите, набучени накриво в калта, мръсното бельо, навесено по прозорците, всичко това е съновидение. Не е реалистично описание, а халюцинация. А детайлите, които авторът осветлява в гъсталака от мрак и нечистотия, впечатляват като поличба на свръхестествен садизъм. Те имат загадъчен смисъл: "картините, изобразяващи немски девойки" при лихварката, "кръгчета от краставици, почернелите бисквити и нарязаната на тънки филийки риба" в кабарето, "тапицираният с басма диван" при Мармеладов и "гадното куче с подвита опашка, цялото оваляно в изпражнения", което подминава Свидригайлов, в сцената на самоубийството му. Всяко уточнение ни разтърсва като електрически ток. Но не ни събужда. То служи просто да си дадем сметка за извървения път от действителността до съня. То е единицата мярка, която Достоевски ни предлага от време на време по милост. Сетне продължаваме да вървим като сомнамбули.
За да придвижи издаването на своята книга, Достоевски е принуден да се бори с издателя, който изисква от него да променя текстовете. Катков и "помощникът му Леонтиев смятат, че главата с четенето на Евангелието може да се изтълкува лошо" и в нея може да се забележат "следи от нихилизъм". Достоевски се възпротивява. Напразно. "Залових се с работата, а преработката на тази голяма глава ми взе време, колкото да напиша три."
Корекцията не попречи на критиката да смята Достоевски за нихилист: "И тъй, за първи път ние се срещаме с нихилист, който страда, нихилист, измъчван от дълбоко човешко страдание", пише Страхов. Сравняват Расколников с революционера Базаров на Тургенев.
Но между Базаров и Расколников разликата е голяма. Базаров е нов човек, герой на своето време, и то строго на времето си: нихилист. Расколников, напротив, принадлежи на всички времена. Него не го измъчва социален, а метафизичен проблем. Той не е плод на интелектуална мода, а на постоянно човешко присъствие. Базаров е разбираем само през XIX век. Расколников би могъл да се появи и през Средновековието, и в наши дни. Базаров е един човек. Расколников е човекът.
Обаче студентите се вслушаха в гласа на критика и разпознаха в Расколников само сляп заряд срещу университетската младеж. По странно съвпадение едно убийство, извършено от студент в Москва малко след появата на книгата, потвърди тяхното мнение. Увлечението им по Достоевски спадна незабавно.
А широката публика посрещна Престъпление и наказание с наивен възторг. Книгата, която беше и полицейски роман, и сантиментална история, и философска теза, задоволи голяма част от читателите. Не всички я разбраха. Но се възхитиха без задна мисъл. Всички споменаваха името на автора. Поставяха Достоевски редом с Тургенев и Толстой. Славата беше постигната.
Но внезапната известност не измъква Фьодор Михайлович от финансовите му затруднения. Първи ноември, датата, когато трябва да предаде на Стеловски един неиздаден роман, наближава, а той не е написал нито ред от новия труд. На 1 октомври Милюков посещава Достоевски:
"Вървеше напредназад из стаята с широка крачка и пушеше пура: изглеждаше силно развълнуван.
- Какво ви е? - попитах.
- Ужасно, загубен съм - отвърна той, без да спре да крачи.
- Какво? Какво има?
- Знаете ли какъв договор ме обвързва със Стеловски?
- Говорихте ми за някакъв договор, но не знам нищо за условията.
- Ами ето! Погледнете!
Той приближи до писалището, взе един лист и ми го подаде. После продължи да върви.
Ужасих се. Не само, че Достоевски получаваше смешна сума за предишните си произведения, но беше длъжен да представи през ноември, пет месеца след подписването на договора, "нов, неиздаден роман поне от десет печатни коли голям формат". При неустойка Стеловски си запазваше правото да публикува бъдещите му трудове без възнаграждение.
- Напреднала ли е работата по този роман? - запитах.
- Нито един написан ред."
Милюков е потресен. Той предлага да се съберат няколко приятели, да си разделят работата по глави и да напишат книгата заедно.
"Никога няма да сложа името си под чужд труд", възразява Достоевски.
Тогава Милюков му внушава да продиктува романа си на стенограф. Но Фьодор Михайлович се колебае. Дали ще съумее да се нагоди към новия начин на работа? И къде ще намери способна секретарка?
"Ще се заема аз!", възкликва Милюков.
На следващия ден, 2 октомври, Милюков отива при Олшин, който ръководи курс по стенография за жени, и му обяснява каква е работата. На 3 октомври в шест часа вечерта Олшин се приближава до една от своите курсистки и є казва просто:
"Анна Григориевна, бихте ли приели една малка стенографска работа? Помолиха ме да потърся някого. Помислих си за вас."

VII
АННА ГРИГОРИЕВНА
На 4 октомври 1866 година Анна Григориевна Сниткина напуска рано сутринта жилището на родителите си, купува няколко молива и една папка от книжарницата в Гостинный двор и се запътва по уличка "Столарна" към дома на Достоевски. Анна Григориевна е дребна двайсетгодишна девойка с бледо лице, с грейнали, хубави и весели сиви очи. Тя е от добро семейство. Завършила е Мариинската гимназия със златен медал. Майка є се е съгласила тя да работи като секретарка на Достоевски, защото баща є приживе е бил горещ почитател на писателя. Всъщност как ли изглежда този Достоевски? Вероятно е връстник на таткото, дебел и плешив господин, или много висок, много слаб и много строг? Анна се вълнува от мисълта, че ще "сътрудничи" на толкова прочут автор като Достоевски. Дали няма да му се стори много глупавичка? Ще може ли да говори с него за книгите му? Имената на някои от героите в Бедни хора є убягват. Какво ще направи, ако я запита нещо на тази тема? Да си признае, че е забравила, или да се престори на разсеяна?
В единайсет часа спира пред сградата Альонкин, голяма къща, състояща се от неизброимо много квартири. Тя доста напомня дома, в който живее Расколников от Престъпление и наказание.
- Квартира номер тринайсет?
- Под свода, на втория етаж, отговаря портиерът.
Кабинетът, в който я въвежда прислужница на неопределена възраст, е просторен, скромно обзаведен с диван, няколко стола и бюро. Едва седнала, вратата се отваря и Фьодор Михайлович влиза; извинява се, че се е забавил.
"Беше среден на ръст, пише Анна Григориевна в своите Спомени. Светлокестенявите му, малко рижави коси бяха силно пригладени и напомадени. Но най-вече очите ме учудиха в това лице. Достоевски беше облечен в доста протрит жакет от син плат, но яката и маншетите на ризата му бяха снежнобели." Той се приближава. Изглежда уморен, унил и объркан. Всъщност предната вечер е имал силен епилептичен припадък и още не се е съвзел напълно от него.
С отпаднал глас моли Анна Григориевна да седне и да стенографира под негова диктовка пасаж от Русский вестник. Той чете много бързо и тя протестира:
"Така никога не се говори!"
По-късно, докато тя прехвърля стенографските записки в обикновен текст, Достоевски крачи надлъж и шир из стаята и губи търпение:
"Колко бавно! Нужно ли е толкова време за едно копие!"
Като преглежда работата, открива, че липсва една точка и че не е обозначен ясно друг препинателен знак.
"Недопустимо! Недопустимо! Така или иначе, не ми е възможно да продължа диктуването днес. Елате утре."
"Ох, мамо! Не ми говори за този Достоевски!", възклицава Анна Григориевна, когато се прибира вкъщи.
На следващия ден отива, и този път работата е напълно успешна. Фьодор Михайлович диктува в добро настроение първите глави на Играч на рулетка. От време на време спира, за да разкаже някой спомен на девойката: детството му, ареста, ешафода, Сибир... Тя слуша очарована, развълнувана от мъжа, който толкова много е страдал, толкова много е размишлявал и който въпреки това се интересува от нея.
"Колко страници написахме вчера? Ще свършим ли в срок?"
Романът напредва. Фьодор Михайлович постепенно се успокоява. Изпитва странно удоволствие да работи край свежата и толкова мила девойка. Самият факт, че диктува любовен роман, прибавя към преживяването приятно смущение. Сурово и сластно Фьодор Михайлович съпоставя гордата фигура на Полина Суслова с тази на прилежното девойче. Той дава на героинята на романа името на бившата си любовница.

Учителят Алексей Иванович, разказвачът на историята, е безумно влюбен в Полина, красивата дъщеря на генерал Загорянски. Полина знае за любовта на младия мъж и му позволява да є прави признания, но се отнася пренебрежително към него. "Ами! Признавам си, за мен е удоволствие да бъда ваш роб, є казва Алексей Иванович. Тази наслада е последното стъпало на смирението и принизяването... Възползвайте се от моята готовност да ви бъда роб, възползвайте се! Знаете ли, че някой ден ще ви убия?"
Когато Полина му обяснява, че има нужда от пари, той отива в казиното и залага седемстотинте флорина, които му е дала. Внезапно го втриса. "Изпитах някакво желание да предизвикам съдбата, да є се надсмея, да є се изплезя." Изгубва всичко и си тръгва зашеметен. Но Полина настоява да продължи и той се връща в казиното. Този път щастието му се усмихва. "Слепоочията ми бяха влажни, ръцете ми трепереха. Поляците ми предложиха услугите си, но не послушах никого. Късметът не ме напускаше. Внезапно се чуха смехове, врява: "Браво, браво", крещяха наоколо. Някои дори ръкопляскаха. Спечелих трийсет хиляди флорина, а банката затваряше до следващия ден."
Той бърза към хотела, влиза в стаята, където го чака Полина.
"Не искам да взема тези пари, без да дам нещо в замяна", казва тя.
Полина го гали, целува го и му се отдава.
"Ти си мил... мил, повтаряше тя... Ще ми дадеш ли моите петдесет хиляди франка?"
Когато ги получава, хвърля ги в лицето му и побягва.
След като Полина си тръгва, Алексей Иванович заминава за Париж, където изхарчва парите със случайна авантюристка. По-късно продължава да играе, за да се издържа. Той губи, печели, пак губи...
"Действително странно е усещането, когато сам, на чужда земя, далеч от родина и приятели, без да знаеш дали този ден ще имаш какво да ядеш, рискуваш последния, съвсем последния флорин."
Романът свършва с тъжното изречение:
"Утре, утре всичко ще свърши."
Освен двамата главни герои, Полина и Алексей Иванович, в Играч на рулетка заслужава внимание смехотворната фигура на старата, извънредно богата леля на генерала, "бабуленка", чиято смърт цялата фамилия очаква нетърпеливо. Един хубав ден тя пристига в града на хазарта с цяла свита прислужници. Заповядва да я откарат с креслото є до казиното, където започва да залага лудешки. "Не я сдържаше на място; тя вторачваше пламнали очи върху топчето, което подскачаше в зигзаг по въртящия се кръг; тя дори удари с юмрук по масата, когато крупието съобщи трийсет и шест вместо очакваната нула." След внушителна печалба, погълната от огромна загуба, бабуленка, окончателно разорена, напусна града.
Този набързо написан роман, едва докоснат, явно диктуван безразборно, точно осветлява читателя върху двойната страст на Достоевски: Полина и хазарта.
Като четем Играч на рулетка, сякаш пребягваме през страниците на дневника на Суслова. Същата атмосфера на неудовлетворено обожание, същите скокове в настроението, същите обрати на страстите."Във ваше присъствие губя всяко честолюбие", казва героят на любимата си, а Достоевски вероятно често е повтарял тези думи на Полина.
"Взех я в прегръдките си, целунах є ръцете, паднах на колене пред нея", пише Достоевски в Играч на рулетка.
"Той падна в нозете ми, прегръщаше и целуваше коленете ми, шумно хлипаше и извика: "Загубих те, знаех си го...", пише Суслова в дневника си.
Можем да правим още много съпоставки.
А увлечението си по рулетката Достоевски обяснява със следния поразяващ израз: "Изпитвах някакво желание да предизвикам съдбата, да є се надсмея, да є се изплезя."
Рулетката му позволява да си играе със своя жребий, както жребият си играе с него. Благодарение на рулетката той преминава "стената" и попада на територията на нелогичното, на тоталната възможност, на случайността. "Две по две е равно на четири" не означава вече нищо. Неизброимите капризи на шанса помитат и най-умелите залагания. В хазарта и само в хазарта нищо не зависи от нищо.
Хазартът е първият експеримент на свободата във физическия свят.
На 30 октомври 1866 година след двайсет и пет дни благополучна работа романът Играч на рулетка е готов за печат. На 1 ноември Достоевски отива при Стеловски, за да му връчи ръкописа. Но издателят го е изпреварил: заминал е за провинцията; прислугата не знае кога ще се върне, а в издателството началникът на службата отказва да приеме романа, под предлог че не е получил нареждане по въпроса. Тогава на Достоевски му идва наум щастливата идея да се яви в районния комисариат и да депозира книгата си на надзорника срещу надлежно подписана и датирана разписка.
Уловката не минава, поръчката е изпълнена и при все това Достоевски не е напълно удовлетворен.
Свикнал бе девойката да идва при него всеки ден. Тя обсъждаше героите му с младежко вдъхновение. Работата беше лека и забавна. Добре му беше да мисли, да говори, да живее до нея.
Натъжава го мисълта за предстоящата раздяла. Достоевски посещава майката на Анна Григориевна и предлага момичето да му "сътрудничи" за последните глави на Престъпление и наказание. Анна Григориевна тутакси се съгласява. На 8 ноември тя се готви да поднови работата си при писателя.
Фьодор Михайлович я приема извънредно развълнуван. Много бледен, много смутен є взема пелерината и я отвежда до креслото. Вглежда се в чистото є лице, върху което времето не е оставило отпечатък, лице скромно и тържествуващо. Колко е млада! Колко е запазена! Колко много я обича! Но с какво право може да си позволи да є признае любовта си, той, два пъти по-възрастен от нея, болен, беден, затънал в дългове? Има същите скрупули, както при Анна КорвинаКруковская. Страхува се от нейния отказ, сигурен е в отказа є.
"Чуйте, казва є, обмислил съм нов роман. Но краят малко ме затруднява. Свързан е с психиката на една девойка. Ако бях в Москва, щях да се обърна към племенницата си Соня; но сега искам да помоля вас да ..."
И є разказва историята на един художник, "мъж, който вече не е млад, с една дума на моя възраст"... Този художник има труден живот; загубил е баща си; загубил е съпругата си, близките си, любимата си сестра. Самичък е, разочарован, несретен. Обаче жадува за ново щастие. И в този решителен момент от живота си среща мила, интелигентна и чувствителна девойка: "Вярвате ли, че може искрено да го обича?... Поставете се на нейното място за миг. Допуснете, че художникът съм аз, че ви признавам любовта си, че ви предлагам да се омъжите за мен, кажете, какво ще отговорите вие?"
Достоевски спира, смутен от собствената си дързост. Не разруши ли той едно много нежно приятелство с тези думи? Не уплаши ли девойчето, което не подозираше нищо? Но вече Анна Григориевна го гледа с кротка радост. После отговаря просто:
"Ще ви отговоря просто, че ви обичам, че ще ви обичам през целия си живот..."
Семейството на Михаил, чиято издръжка Достоевски поема след неговата смърт, и Павел Исаев, осиновеният му син, смятат, че новата връзка на писателя застрашава интересите им. Опитват се да му докажат, че е абсурдно, дори порочно, един "старец" да се ожени за толкова "млада жена". Тези упреци са изтезание за Фьодор Михайлович, защото напълно съвпадат с най-интимните му колебания.
"Младостта ми видимо го смущаваше", отбелязва Анна Григориевна в своя дневник. Достоевски пък пише по-късно на Суслова: "Забелязах, че моята стенографка ме обича много искрено, макар да не ми е казвала никога нищо, а на мен започна все повече да ми се харесва. И тъй като след смъртта на моя брат животът ми тежи и ми дотяга, предложих є да се омъжи за мен. Тя прие... Разликата във възрастта ни е огромна (Анна е на двайсет, а аз на четирийсет и четири), но все повече се убеждавам, че ще бъде щастлива; тя има сърце и умее да обича."
Писмото до "вечната приятелка" изразява болезнено затруднение и срам. Буржоазното щастие, спокойствието, крехката възраст на годеницата... Достоевски се смущава от постъпката си. А освен това се боеше, че като пусне котва в пристанището, ще тъгува за бурите в открито море. И всички хора около него, които се удивляват, вероятно ще му се надсмиват щом обърне гръб, ще го смятат за "луд старец", за "садист"! Все едно! На 15 февруари 1867 година в седем часа вечерта Фьодор Михайлович Достоевски сключва брак с Анна Григориевна в черквата "Света Троица".

"Отсега нататък ти си всичко за мен, пише Фьодор Михайлович на Анна Григориевна в първото писмо, което є изпраща по случай рождения є ден; ти си моята надежда и моята вяра, и моето щастие, всичко." Когато получава писмотото тя едновременно се развълнува и обезпокоява от признанието. Ще бъде ли на висотата на своята задача? Ще бъде ли достойна за отговорността, която изневиделица се стоварва върху нея?
Тя бе предана и благоразумна повече, отколкото можеше да се очаква.
Още петнайсетгодишна се възхищаваше от бъдещия си съпруг. И продължи да му се възхищава цял живот, без много да го разбира, опитвайки се да го направи щастлив.
Беше си изградила удобна, успокояваща представа за него. Тя беше дребнобуржоазно момиче и видя в негово лице дребен буржоа. С назадничаво простодушие си го представяше като добър баща на семейство, без недостатъци, без долни инстинкти, любящ, приветлив и тъй добър, и тъй скромен сред всички ония сложни и лоши хора около него. От Рембранд тя направи винетка, едно буйно и загадъчно същество превърна в герой на слаба поучителна комедия.
Ох! Не, тя не беше много интелигентна. Не беше и много образована, независимо от златния є медал. Но имаше непоклатимо практическо чувство. Беше родена за секретарка. Според един от приятелите є, "ако не беше се омъжила за Достоевски, щеше да открие обменно бюро на Невский проспект."
Анна Григориевна не внесе в живота на Достоевски разочарования и екстаз, на каквито го бяха приучили другите жени. Тя не обогати семейната хазна със своите сметки. Но внесе порядък в нея като образцова стопанка.
Беше взискателна, спестовна, добродетелна. Обичаше да поддържа разходна книга, а в своя дневник вписваше дори цената на кафето със сметана или на паста, преглеждаше договорите на съпруга си, следеше за изплащането на хонорарите му, държеше кредиторите настрана, преписваше, класираше, правеше каталози, грижеше се за реда на работното място на гениалния си съпруг, както домакинята се грижи за реда в кухнята си. Бе образец на жена, която "подрежда разхвърляното".
Тя, така да се каже, отупа праха от живота на Достоевски. Не беше музата на великия мъж, а милосърдната му сестра. А на Достоевски не му беше нужна толкова муза, колкото милосърдна сестра.
Началото на брака беше трудно за Анна Григориевна. Снахата, братята, племенниците на Достоевски, доведеният му син, нехранимайко, мързеливец и дърдорко, се почувстваха ощетени от женитбата на Фьодор Михайлович и посрещнаха на нож "натрапницата". Павел Исаев, който живее при тях, забранява на прислугата да се подчинява на новата господарка на дома, краде захар, тайно изяжда сметаната, предназначена за кафето на пастрока, и вдига рамене:
"Ами че, татко, когато домакинството беше в моите ръце, нищо не куцаше!"
Той се оплаква на Достоевски от измислени оскърбления, които не преставала да му нанася младата жена, на него, "сина". И Достоевски внимателно прави бележка на Анна Григориевна:
"Аня, престани да се караш с Павел, не го оскърбявай, той е добро момче."
Семейните сцени зачестяват и се отразяват на здравето на Фьодор Михайлович. Той получава извънредно тежки епилептични кризи.
"Хванах Фьодор Михайлович за раменете, пише Анна Григориевна, и с все сила го издърпах да седне на дивана; но каква беше изненадата ми, когато видях, че безчувственото му тяло се изплъзва в момент, когато вече нямах сили да го задържа. Изблъсках масата, на която стоеше запалена лампа, за да може болният да се изтегне на пода, после седнах край него и през цялото време, докато траеха конвулсиите, държах главата му между коленете си...
Уви! За моя огромна горест той скоро получи нова криза, много по-силна от предишната, и едва след два часа дойде в съзнание, крещейки от болка. Гледката беше ужасяваща!"
А пък Фьодор Михайлович пише на Майков:
"Нищо по-непоносимо от това, да почувстваш и да изживееш такова разтърсване на нервите и мозъка. Аз действително почвам да губя умствените си способности."
Лекарите го съветват да замине за чужбина. Анна Григориевна не пропуска да подкрепи подобна възможност за избавление. Сам Достоевски не иска нищо по-хубаво от това да избяга, защото кредиторите му са започнали да го преследват с нова сила.
Обаче, когато той съобщава на роднините си за заминаването, надига се единодушен вой. Нали навремето беше обещал да наеме вила, в която целият род да почива през лятото? Ако се откаже от тази идея, трябва да осигури близките си, да им остави пари за издръжка за времето на неговото отсъствие. Всеки изчисляваше в пари исканията си. Възлизат на хиляда и сто рубли.
А Достоевски разполага точно с хиляда.
"Виждаш ли, скъпа моя Аня, съдбата е против нас, казва той. Ако напролет заминем за чужбина, ще са нужни две хиляди рубли, а ние имаме едва половината. Но ако останем в Русия, ще можем да живеем два месеца спокойно..."
Междувременно кредиторите се струпват и заплашват Достоевски със затвор.
"Затворът за дългове може би щеше от известна гледна точка да ми е много полезен, пише той. Щях да събера жив материал за още едни Записки от Мъртвия дом и да спечеля четирипет хиляди рубли; но аз току-що съм се оженил, а освен това щях ли да понеса летните жеги в Тарасовия дом [затвор за длъжници]?"
Анна Григориевна, по съвета на майка си, предлага на Достоевски да заложи всичките є мебели, за да плати пътуването. Тя предпочита да се откаже от целия си чеиз, само и само да не понася повече глухата война на фамилията. И какво друго разрешение остава, щом като всеки ден могат да дойдат, за да арестуват Фьодор Михайлович? Достоевски приема крайно неохотно първата жертва на младата си жена.
На 12 април пристигат експерти да изчислят цената на скромните мебели на Анна Григориевна. И на 14 април в пет часа следобед семейството напуска града, където щеше да се завърне едва след четири години.

VIII
ДОСТОЕВСКИ
НА РУЛЕТКАТА
"Бях сам, без средства, с едно младо създание, което срещаше с наивна радост идеята да пътува с мен из света; но виждах, че наивната є радост граничи с известно заслепление, с липса на опит и това ме смущаваше и ме измъчваше. Страхувах се, че на Анна Григориевна може да є дотегне край мене."
От Санкт Петербург семейство Достоевски заминава за Берлин през Вилнюс. Но Берлин изглежда на Фьодор Михайлович толкова студен, толкова пуст и толкова скучен град, че той не се задържа там повече от двайсет и четири часа и веднага заминава за Дрезден. ("Мрачните германци ми разстроиха нервите докрай.") С пристигането си в Дрезден Достоевски наема тристайно жилище и веднага купува на жена си бяла, италианска сламена шапка с черни панделки, на които казваха "последвайте ме".
"За мое голямо учудване, на мъжа ми не му беше неприятно да се занимава с подобни покупки", отбелязва Анна Григориевна.
Много скоро работната програма на Достоевски задейства безпогрешно. Той пишеше нощем, сутрин ставаше в единайсет за закуска; в два часа намираше жена си в картинната галерия и є обясняваше Мадоната на Рафаел, Христос и монетата на Тициан, Лов на Рюисдал. В три часа двамата обядваха в ресторант и денят продължаваше с разходка в парка, където оркестър свиреше "евтина музика".
"Фьодор Михайлович имаше музикална култура, пише Анна Григориевна, и харесваше Бетовен, Менделсон, Росини, но не понасяше Моцарт."
В девет часа Фьодор Михайлович и съпругата му се прибираха за чая. Достоевски четеше малко преди да се залови за работа. Анна Григориевна отваряше тефтерче и стенографираше впечатленията си от деня.
В този глупавичък и чудесен дневник на младо момиче е записвала менюто, цената на яйцата и на маята, великолепно е разказала за бъбренето и гнева на скъпия Федя, скицирала посетителите в ресторанта. Човек остава смаян при мисълта, че докато Достоевски подготвя романа си Идиот, неговата съпруга, приятелка, довереница отбелязва в малкото си тефтерче: "Станах рано и започнах да се мия, Федя се събуди от шума. Но не ми се разсърди." Или още: "Вчера, като ми услужваше с гребена си Федя ме помоли да внимавам... Но косите ми бяха много разрошени, а аз забравих заръките му и счупих три зъба, като се разресвах. Разплаках се и реших да изляза с гребена и да вървя из улиците до вечерта..." И никакъв намек за раждането на творбата. Анна Григориевна се беше загнездила извън лабораторията на писателя. Тя обичаше човека, без да разбира твореца. Щеше да пише същите неща и ако се беше омъжила за бакалин.
"Скъпа Аня, готов съм да дам много, само за да разбера какво вписваш тук с тези ченгелчета?", є казва той понякога.
Към полунощ Фьодор Михайлович идваше да целуне жена си, преди да продължи работата. Той сядаше на ръба на леглото. Тези среднощни срещи бяха награда за младата жена. "Имаше дълги изповеди, нежни думи, смях, целувки", пише Анна Григориевна.
Сетне си тръгва. Той се разделя с невинното и кротко дете и се запътва към работната си маса, където го очакват бележките за бъдещия му роман.

Достоевски избяга от Русия, за да работи. Но работата му не потръгва. Отново започва да го измъчва изгнанието, което той първоначално желаеше.
"Русия ми е необходима, пише той на Майков, необходима ми е заради литературната ми работа... Като риба на сухо губя всичките си сили, всичките си възможности..."
Какво дойде да прави в Дрезден? Къде ще намери пари, за да се върне в Санкт Петербург? Една единствена надежда: рулетката. Но още не смее да заговори на жена си. А настроението му се разваля. Става свадлив, злъчен. Нахвърля се на брака, на германците, на пейзажа. "Критикува всичко; защо алеите не са прави, защо на това място има езеро, защо това, защо онова?", отбелязва Анна Григориевна.
Най-сетне Фьодор Михайлович се решава да є каже идеята си. Тя я одобрява. Одобрява, защото се страхува от някоя сцена, от криза. Одобрява против своя разум, против сърцето си. Достоевски толкова силно е обхванат от хазартната треска, че се съгласява да остави младата си жена сама в Дрезден, непознатия град, за да прескочи до Хомбург.
"Федя казва, че ако спечели, ще дойде да ме вземе и ще живеем заедно в Хомбург. Колко хубаво ще бъде! Но може би е по-добре въобще да не тръгва."
На 16 май в три часа следобед той заминава. Жена му го изпраща разплакана до гарата.
На 17 май още с пристигането си в Хомбург Достоевски є пише:
"Защо напуснах моята Аня?... Разбрах, че не съм достоен за един мил, хубав, чист ангел като теб, който на това отгоре ми вярва. Как можах да те напусна? Къде отивам? За какво?... Бог те даде на мен, за да мога чрез тебе да изкупя огромните си грехове, като те представя пред Него израснала - запазена, спасена от всичко, което е низко и което убива душата. А аз... аз те обърквам с нелепи неща като това мое пътуване!"
На 18 май следва ново писмо: "Започнах да играя още от сутринта и до обед загубих шестнайсет империала... След обед се върнах с намерение да бъда колкото е възможно по-благоразумен и благодарение на Бога си върнах всичко, което бях загубил, спечелих и сто флорина отгоре. Можех да спечеля триста, защото ги имах на ръка. Но ги рискувах и загубих. Чуй сега моето заключение, Аня: когато човек е разумен и сърцето му е от мрамор, когато запази присъствие на духа и е свръхчовешки предпазлив, тогава със сигурност, без сянка на съмнение, може да спечели всичко, което поиска... С една дума, искам да се постарая с изключителна енергия да бъда разсъдлив."
Но енергията вероятно му е изменила, защото на другия ден той признава на скъпата си Аня:
"Вчерашният ден беше катастрофален. Загубих повече, отколкото имах. Скъпо ангелче, човек с моите нерви не трябва да играе. Играх около десет часа и завърших със загуба... Днес искам да направя последен опит: една капка... Нашето положение е наистина някакси странно. Може ли и наум да му дойде на някой от нашите в Санкт Петербург, че сега ние с тебе сме разделени и защо?"
За да си отдъхне от вълненията, Фьодор Михайлович се разхожда в парка, посещава Курзаал, слуша музика, "която е много по-добра от Дрезденската". Болен е от угризения. Опитва се да си внуши, че играе, за да спаси от мизерия скъпата Аня и цялата фамилия в Санкт Петербург. Но скоро вече престава да се самозалъгва: единствено играта го интересува. Той обича играта заради самата игра. Той живее само за този миг на напрегнатост и тревожност, когато топчето привлича погледите в шемета на отраженията: черно, червено, четно, нечетно, печели, губи... Целият живот увисва на въртенето на диска. Насладата и болката са затегнати до взрив. Усеща, че нещо свръхостро го пронизва. Къпе се в пот. Трепери. Не мисли вече за нищо. "Навсякъде през целия ми жизнен път, пише подземният човек, аз преминавах границите."
Единственият начин да се живее като че ли е да се преминава отвъд пределите, да се докосва опасността, да се рискува всичко докрай. Но там, в Дрезден, една млада жена се тревожи, плаче и отбелязва в дневника си: "Нови загуби! Какво ще излезе от това?"
Нещо загадъчно му го подсказва и той се упреква за безразличието си. Зарича се, че ще се прибере незабавно, щом спечели. Уви! "Все стоя в една и съща точка, пише той на 20 март, въртя се в кръг и не съм постигнал никакъв резултат, тъй че още не мога да си тръгна. Какво ще ми донесе утрешният ден?"
"Утрешният ден" не му донася нищо съществено. "Скъпи ангел мой, вчера изпитах ужасна болка. Веднага щом приключих писмото си до теб, отидох до пощата и оттам ми казаха, че нямам отговор. Краката ми се подкосиха, не можех да повярвам... Помислих, че си болна, че умираш. Около час вървях из парка разтреперан. След това се озовах в казиното и загубих всичко... Прибрах се, а после отидох да заложа пак, часовника си... Чуй, с играта е свършено, ще се върна при първа възможност. Затова ми изпрати незабавно, още щом получиш това писмо, двайсет империала..."
След като изпраща тази просба, Достоевски се връща в казиното и рискува десет гулдена от двайсетте, които са му останали. Късметът за миг му се усмихва. Той натрупва печалба от трийсет фридрихсдора (триста гулдена). Но вместо да напусне залата, се заинатява и загубва всичко, което е спечелил:
"Разбирам, че нищо не може да се направи, ако ти не можеш да понасяш отсъствието ми и ако толкова те е страх за мене... Размисли малко, скъпа: първо собствената ми мъка от нашата раздяла ми попречи да приключи тази проклета игра с печалба и да се върна при теб: мисълта ми не беше свободна... Вече двайсет пъти, като приближавах до игралната маса, установявах, че ако човек играе спокойно, хладнокръвно и разсъдливо, няма никаква възможност да загуби."
Анна Григориевна изпраща двайсетте империала и на 25 май отива на гарата да посрещне блудния си съпруг. Но Федя не е във влака. Обезумяла от тревога, тя се връща в квартирата, където є връчват писмо от 24 май:
"Аня, моя приятелко, моя съпруго, прости ми, не ме смятай за негодник. Извърших престъпление, загубих всичко, което ми изпрати, всичко, всичко до последния пфениг. Получих парите вчера и още вчера ги проиграх. Аня, как ще те погледна в очите сега, какво ще си помислиш за мен? Единствено това ме плаши: какво ще кажеш, какво ще си помислиш за мен... Ох! приятелко, не ме осъждай завинаги!... Ненавиждам хазарта и не само днес, но и вчера, и завчера го проклинах. Още щом получиш писмото ми, изпрати ми десет империала."
На 27 май Достоевски най-сетне се връща в Дрезден. Жена му го чака на перона. Бледа е, очите є са хлътнали. Отслабнала е. Тя се хвърля в прегръдките му. Още от първия поглед Фьодор Михайлович разбира, че наистина му е простила.
Същия ден Анна Григориевна предава на Достоевски писмо, което е получила в негово отсъствие. Тя го е отворила, защото е познала почерка на Суслова, но отново внимателно е затворила плика. "Беше глупаво и грубо писмо, което ясно доказваше слабата интелигентност на тази жена", отбелязва Анна в своя дневник.
Достоевски чете бележката и е смутен. А Анна Григориевна, разяждана от ревност, прави свръхчовешко усилие да не се издаде, че е забелязала нещо.
"Анна Григориевна се оказа по-задълбочена и по-добра, отколкото можех да си помисля", пише Достоевски на Майков.

Но грижите, съжаленията, досадата подкопават доброто настроение на Фьодор Михайлович. Той си мисли за проиграните пари. Упреква се, че е играл лошо. Обяснява неуспеха си с това, че е бързал, че е бил неспокоен. А освен всичко, че е отишъл в казиното само два или три дни най-много, и то с незначителна сума. Ех! ако можеше да прекара две седмици в някой град на хазарта, щеше да извика късмета си с хладнокръвието на автомат. Да замине за Швейцария и да спре в БаденБаден; такава е по негово мнение върховната мъдрост. Достоевски излага своя план пред жена си и тя, било защото е убедена, или пък уморена, отстъпва.
Едва получил обещанието за пътуване до БаденБаден, Достоевски се успокоява и се залавя за работа. Написва статия за Белински. "Ох, изпотих се, докато я напиша; тази работа ме изнури... По-лесно щях да напиша десет страници от романа, отколкото две страници от тази статия."
Всъщност Достоевски още нямаше установено мнение за човека, когото уважаваше и ненавиждаше с еднаква сила. Искаше да изрази признанието си за критиката, с която Белински го беше насърчил при първите му изяви, но някаква злопаметност възпираше вдъхновението му. И той беше принуден да започва пет пъти статията.
Още със завръщането си в Дрезден, Достоевски изпрати писмо на Катков, за да го помоли да му изпрати петстотин рубли предплата, които му бяха необходими за по-нататъшното пътуване. Но чак на 3 юли съпрузите успяха да напуснат Дрезден на път за БаденБаден.

В БаденБаден Достоевски повежда жена си из игралните зали и є обяснява как действа рулетката. Двамата играят, печелят и веднага губят каквото са спечелили. На следващия ден Фьодор Михайлович взема десет дуката и оставя жена си сама в тясната квартира. Часът е четири. В седем още не се е върнал. Анна Григориевна е легнала на леглото, болна от тревога, а около нея мракът бавно се сгъстява.
В единайсет часа най-сетне той се появява, блед, зареян, гологлав, с изкривена вратовръзка. Проиграл е всичко. Решава да изхвърли старата си кесия, защото положително тя му носи несполуките.
На другия ден - същата програма. Тръгва за казиното с пет дуката. Анна го чака. Той се връща: "Загуби ли? - Да, ми отговаря смутен."
За десет дни Достоевски е прахосал всички семейни средства. Тогава започва безразсъден, отчаян живот, който продължава близо месец. Федя залага брачната си халка, играе, губи, печели, връща си халката, отново я залага, прибира се в хотела толкова бледен, толкова посърнал, та Анна подозира, че е загубил всичко; но той носи четирийсет и шест златни монети. И с трескава радост подробно разказва на младата си жена перипетиите на играта:
"Имах невероятен късмет. Заложих на червено и тутакси спечелих. Всички наоколо се възхитиха."
Тя го слуша. Възхищава му се.
"Каква радост! Животът ни е осигурен за известно време", отбелязва Анна Григориевна в дневника си.
Обаче вечерта тя намира съпруга си, строполен на пейка в парка. Изблъскали го някакви играчи. Разсърдил се. Изгубил.
Друг път съседът му на игралната маса, англичанин, бил силно парфюмиран, Фьодор не могъл да овладее нервите си и подредил лошо мизите.
Но щом шансът му се усмихне, веднага се обнадеждава, купува плодове, цветя, бонбони.
На 15 юли Фьодор Михайлович разполага с четири хиляди франка. На 18 юли остават само двайсет и четири златни монети в семейната каса.
Само за няколко часа Достоевски проиграва този скромен запас. Той идва при жена си и я умолява да му даде какъвто и да е предмет, за да го заложи. Анна Григориевна сваля обеците си, любува им се за миг, разплаква се и ги поставя в протегнатата длан. "Федя падна на колене пред мен, целуна ми ръцете и ми каза, че никога не е познавал по-добър и по-скъп човек от мен." Той излиза, затваря вратата след себе си и оставя горката си жена сгушена в креслото да плаче и подсмърча като момиченце. Има ужасни угризения. Той е злосторник, крадец, подлец. Знае го. Но съзнанието за низоста му е приятно по неведом начин. Той бърза към заложната къща, после към игралния дом. Трепери като престъпник. Колкото по-отчаяно е положението му, толкова по-силно го тегли зелената маса. В подобни минути хазартът влиза в ръкопашен бой с късмета. Спечелете и ви прощават. Загубете и сте убиец. Моралът на Расколников преди каторгата.
"Федя се върна след два часЎ; загубил беше парите, които бе получил за обеците. Седна на един стол и понечи да ме вземе на коленете си. Аз се изплъзнах, паднах в нозете му и се опитах да го успокоя. Той ми се закле, че днес е играл за последен път и че завинаги се отказва от хазарта. Закри лицето си с ръце и се разплака. Да, той плака. После ми каза: "Изнудих те, взех последния ти накит и го проиграх"."
Той хлипа пред девойчето, за което се ожени, като заловен в мародерство ученик, той, четирийсет и шестгодишният мъж, прочутият писател.
Но още на другия ден изпросва пет франка, после залага брачната си халка, един испански копринен шал и брачната халка на жена си. Вечерта, 19 юли, е спечелил доста пари и откупва двете халки. На 20 юли всичко е загубил и пак залага халките.
Междувременно Анна Григориевна получава писмо от майка си: "Ако не изпратите на К. парите за мебелите, той ще си ги задържи. Ще бъде ужасно! Как да загубим мебелите, подарък от родителите ми след непосилен труд!..." Анна едващо е прочела писмото и Достоевски влиза в стаята мъртвешки блед, със сгърчено лице и зачервени очи.
"Всичко е свършено..., всичко е загубил. Мъката му беше тъй голяма, че ме беше страх да не получи криза."
Пишат писма на Катков, на майката на Сниткина, вземат в заем три златни монети от писателя Гончаров, който е на курорт в БаденБаден, залагат коженото палто при един лихвар, продават палтото на Федя на едно "еврейче" за седем флорина, за шест флорина роклята на Аня, за два друга стара дреха. Принудени са да изнесат някои вещи, скришом от хазаина. "Направих пакета колкото е възможно по-малък, за да може Федя да го скрие под палтото си."
И отново залагане, загуби, жалки печалби. "Горкият Федя, върна се отчаян. Каза ми, че или ще полудее, или ще си тегли куршума..."
На собственика не са платили и нямат нищо за ядене, нито дори чай. Стаята е напечена от жегата. Навън крещят деца. Под прозорците се е настанил ковач и на равни интервали удря с чук върху наковалнята: шум, зной, мухлясали хартиени тапети, по които са накацали мухи. Анна Григориевна е изпаднала в безнадеждност. В едно ъгълче на пода се търкаля мръсното бельо. Тя става. Готви се да пере с безжизнено лице.
Няколко дни по-късно Федя е спечелил сума, колкото да откупи заложените вещи, а Аня получава сто и петдесет рубли от майка си. След вечеря Федя излиза, за да отиде до заложната къща и да прибере халката, брошката и обеците.
"Федя се върна в осем часа. Втурна се към мене със сълзи в очите и отчаяни жестикулации. Призна ми, че е загубил всичко, всичко, което му бях дала за накитите... Поиска ми пак пари за вещите, но аз му нямах доверие и го придружих до Вайсман... По пътя Федя ми целуваше ръцете и ме молеше за прошка, като голям виновник."
"Анна Григориевна заложи всичко, което имаше, пише Достоевски на Майков. Какъв ангел! Как ме утешаваше, как се отегчаваше в двете стаи, които бяхме наели над една ковачница в проклетия Баден!"

Единствените руси, които Достоевски среща в БаденБаден са Гончаров и Тургенев. Той отдавна дължи на Тургенев петдесет талера: "Още не съм му ги върнал!" Анна Григориевна съветва мъжа си да посети Тургенев и да му подскаже, че не е забравил дълга.
Достоевски изпълнява съвета є с неохота. Той не обича Тургенев заради маниерите му на отегчен велик княз. Снизходителните му прегръдки го отблъскват. Не е харесал последната книга на писателя Дим, от която е запомнил изречението: "Ако Русия изчезне от земното кълбо, човечеството няма да почувства никаква загуба, никакво вълнение." Още в първите минути на срещата разговорът преминава в напрегнат спор.
"Каза ми, че е тотален атеист. Но, Господи, деизмът ни е дал Христос, една толкова висока представа за човека, че не може да бъде разбран без боготворение; и безспорно той е вечният идеал на човечеството! А какво са ни дали всички тези Тургеневци, Херценовци, Утиновци или Чернишевски?... Всички те са срамно раздразнителни, тъпо горделиви, просто да не повярваш. На какво се надяват? Кой ще ги последва?"
Но най-недопустимото е, че Тургенев презира Русия, като същевременно твърди, че я обича.
Между другото ми каза, че ние трябва да пълзим пред германците, че има само един общ път за целия свят и това е цивилизацията, и че всички специфично руски, самостоятелни опити са груби и нелепи. Каза ми, че пише голяма статия за всички славянофили. Препоръчах му за по-голямо удобство да си изпише далекоглед от Париж. "Защо? - ме попита той. - Защото стоите много далеч - му отговорих; насочете далекогледа към Русия и ни разгледайте; иначе ще ви е трудно да ни видите."
При тези думи Тургенев почервенява и си прехапва устните, за да не възрази. Но Достоевски, като си спомни колко лошо бе посрещната от печата книгата Дим, продължи с коварна наивност:
- Не си мислех, че неуспехът на Дим и всички злостни статии са ви разлютили до такава степен. Уверявам ви, че не си струва. Не мислете повече за тях!
- Какво ви става? Никак не се дразня! - възклицава Тургенев.
Когато, за да се смени темата, Достоевски започва да критикува германците, Тургенев му отговаря с разтреперан от гняв глас:
- Като се изразявате по такъв начин, вие ме оскърбявате лично. Знайте, че съм се установил тук завинаги, че се смятам за германец, а не за русин и се гордея с това.
Достоевски се прибира в квартирата възхитен, че е изкарал вън от себе си този аристократ без корени.
В началото на август, благодарение на Катков, от когото Фьодор Михайлович отново е измолил аванс от петстотин рубли, семейството е в състояние да отпътува за Женева. Но след като са си изплатили дълговете, им остават сто и четирийсет франка, а пътуването струва сто. Едно бегло посещение на Федя в игралния дом и сумата е вече точно сто франка.
"Като ми го каза, пише Анна Григориевна, се разгневих; може ли чак толкова да е непредвидлив? Щях да му се скарам, но той коленичи и ми поиска прошка."
Отново залагат обеците за сто и двайсет франка и откупуват халката за двайсет франка.
"Тогава Федя отиде при рулетката; помолих го да не се бави... Върна се след двайсет минути: разказа ми, че е обменил парите за талери и е загубил всичко. Посъветвах го да не се огорчава, а да ми помогне да стегнем багажа."

IX
ИЗГНАНИКЪТ
Когато пристига в Женева, семейство Достоевски разполага само с трийсет франка. Наема мебелирана стая в дома на две стари моми на ъгъла на улица "Вилхелм Тел" и "Бартелие". Четири дни по-късно им остават осемнайсет франка. Анна и Фьодор не се надяват на нищо в близко време, освен на петдесетината рубли, обещани от нейната майка. Фьодор решава да помоли за помощ приятеля си Майков:
"Зная, скъпи Аполон Николаевич, че самият вие не разполагате с пари. И никога не бих се обърнал към вас, ако не затъвах, буквално затъвам." Майков незабавно изпраща сто двайсет и пет рубли, които бързо се стопяват.
Още с настаняването си в Женева Достоевски продължава започнатата работа. Довършва статията за Белински, която никога няма да бъде публикувана. Чете руски вестници, чете Балзак, Жорж Санд. Присъства също на Конгреса за мир. Той вижда как Гарибалди преминава по украсената със знамена улица "Монблан". Изправен в каляска, италианският герой отговаряше на овациите, размахвайки смешна шапчица. По-късно в конгресната зала Фьодор Михайлович чува порой от речи, които силно го раздразват.
"Невъзможно е човек да си представи с колко лъжи господа социалистите и революционерите - които виждаше за първи път в плът и кръв - могат да залеят от високата трибуна петте хиляди присъстващи. Речите им са невъобразими - смешни, слаби, несвързани, абсурдни, противоречиви. И тази измет вдига на крак трудовите хора. Тъжно е. Започнаха да ни увещават, че за да се възцари мирът на земята, трябва да се унищожи християнската вяра, да се премахнат големите нации и да се заменят с малки, да се смаже капиталът, за да се установи обща собственост. Но не подкрепят идеите си с никакво доказателство..."

Зимата вече наближава. Небето е сиво. Духа вятър. Хората бързат по улиците. Достоевски се измъчва от "гнилия" климат. Кризите му се подновяват. А също и бунтът му срещу чужбина.
"Всичко тук е противно, скапано, извънмерно скъпо. Народът пиянства. Никъде другаде не съм виждал толкова разгневени дърдорковци, както в Лондон. И най-незначителният каменен блок за тях е "елегантен и величествен".
"Къде е тази улица? - Видите ли, господине, вървете направо и когато преминете този величествен и елегантен фонтан, ще тръгнете..." и т. н.
"Този величествен и елегантен фонтан е една разнебитена и с лош вкус гадория в стил рококо, но вашият събеседник не може да не се възгордее, дори ако само ви показва пътя."
Английската градина не струва колкото най-пършивата квартална градинка в Москва. С една дума градът е "храм на досадата".
Като забелязва, че мъжът є изпада във все по-мрачно настроение, Анна Григориевна го съветва да отиде в СаксонлеБен, на стотина километра от Женева, град с минерални бани и прочути в цял свят игрални зали. Тя знае, че на Федя са му нужни няколко непростими загуби и терзанието от нови угризения, за да се върне към работата си. Разоряващите опити с рулетката го успокояват. Те му възвръщат вярата. Надява се да изкупи провала си с усилен труд.
Когато жена му предлага да пробва късмета си, той приема с радост. Пристига в СаксонлеБен на 5 октомври, с намерението да си тръгне на другия ден, като заложи само веднъж на рулетката. Но на 6 октомври 1867 година той пише:
"Аня, моя скъпа, аз не съм нищо повече от едно животно. Вчера към десет часа имах чиста печалба от хиляда и триста франка. Днес нямам нито копейка. Всичко загубих, всичко. И то защото този непрокопсаник, лакеят на хотела в СаксонлеБен, не ме събуди, както му бях заръчал, за да тръгна за Женева в единайсет часа. Спах до единайсет и половина. Не можех нищо да направя, можех да си тръгна едва в пет. В два часа отидох на рулетката и проиграх всичко, всичко..."
Предвижданията на Анна Григориевна се оказват точни, тъй като още с връщането си Достоевски се залавя за работа с нови сили. Щеше да бъде "една обикновена история без поуки и претенции, която да се основава единствено на събитията и на характерите на персонажите, а те да действат самостоятелно, без да бъдат движени от някакви идеи".
Щеше да вземе за сюжет процеса Умецки, за който е прочел дописка във вестник La Voix: унижавано от родителите си момиче запалва пристройките към семейната къща. Но Достоевски го взема само като изходна точка. Той се безпокои, че не може да изгради фабулата около този документ.
На 17 ноември Фьодор Михайлович, изнурен от работата и болестта си, се връща в СаксонлеБен.
"Ох! Скъпа, не биваше да ме пускаш да ходя при рулетката! Само като я приближа и сърцето ми замира, ръцете и краката ми се разтреперват и замръзват. Пристигнах тук в четири без четвърт и узнах, че залата е отворена до пет часа; а мислех, че затваря в четири. Значи имах един час време. Изтичах там. Още с първото залагане отлетяха петдесет франка. После изведнъж ги наваксах. Не разбрах колко събрах, не ги броих. След това загубих ужасно много, почти всичко. И изневиделица, с последното залагане си върнах моите сто двайсет и пет франка, и отгоре още сто и десет. Така че сега имам двеста трийсет и пет франка. Аня, скъпа моя, помислих си дали да не ти изпратя сто франка. Но ми се сториха много малко... Биваше да ти пратя поне двеста. Зарекох се, че вечерта от осем до единайсет ще стана същински евреин: ще играя по най-благоразумния начин. Заклевам ти се... Сигурно до вторник..."
Но още в понеделник тонът се променя:
"Аня, моя скъпа, моя несравнима, загубих всичко, всичко. Ох! Ангел мой, не се натъжавай, не се тревожи. Бъди сигурна, че скоро ще дойде времето, когато ще бъда достоен за теб, когато няма да те ограбвам като мръсен и долен крадец. Сега романът, само романът ще ни спаси."
Той е заложил халката и балтона си. Нужни са му петдесет франка, за да се върне в Женева. За в бъдеще ще се справи. Ще моли Катков, поета Огарьов, когото е срещнал в Женева, ще заложи накитите, ако трябва.
"Ще спася и възстановя всичко. Миналия път се върнах погубен, но сега има надежда в сърцето ми...
P. S. За Бога, не мисли, че ще играя с твоите петдесет франка..."
Този път завръщането му не се отбелязва с усилена работа, а с унищожение на написаното дотук. Достоевски препрочита ръкописа на романа си, намира, че е противен и го изгаря.
Но току-що е написал писмо на Катков и го е помолил да му изпраща по сто рубли месечно предплата и двеста рубли за декември. И Катков, който се оказва "възхитителен човек", приема предложението, при условие че Фьодор Михайлович му предаде на 1 януари 1869 година първата част на своето произведение.
В края на декември нищо не е готово. Обаче Достоевски е родил чудна идея: "да изобрази един прекрасен от всяка гледна точка човек, пише той на Майков. В наше време не може да има нищо по-трудно от това. Вие, без съмнение, лесно я приемате. Но тази идея ме преследваше под една художествена форма, само под известна форма, а трябваше да є се даде размах. Единствено отчаянието ми ме тласна да използвам този още неузрял сюжет. Рискувах, както на рулетката: може би ще се разгърне под перото ми."
Планът на книгата малко по малко се конкретизира. До героя изникват и героиня, и други, почти толкова привлекателни образи като него. "Първата част ми се струва слаба. Мисля обаче, че още нищо не е изгубено... Тя е все пак някакво въведение... Романът се нарича Идиот..."
В друго писмо Достоевски обяснява точно на какви трудности се натъква в своята работа:
"В света има само един изцяло възхитителен образ - Христос... В християнската литература между възхитителните образи най-сполучливият е този на Дон Кихот. Но той е възхитителен, защото в същото време е и комичен. Господин Пикуик на Дикенс (с доста по-ниско вдъхновение от това на Дон Кихот, но забележително) е също комичен и ни привлича тъкмо с тази страна на характера си. Жан Валжан е също смел опит. Но той буди симпатии със своите ужасни злочестини и с несправедливото отношение на обществото към него. В моя случай няма нищо подобно, абсолютно нищо, и затова се опасявам от неспасяем провал. Вероятно някои детайли ще бъдат приемливи. Но се боя да не е отегчително като цяло."
На Достоевски му се струва, че изгнанието, мизерията, болестта, всички тези бичове за човечеството, са се развилнели срещу него. Но това тайничко го обнадеждава, че начинанието му ще има благоприятен завършек. Студено е. В стаята има една мъничка жалка каминка и няма двойни прозорци, както в Русия. Макар че отделя много средства за дърва, не успява да затопли квартирата над пет градуса по Реомюр. Той пише, облечен в дебелия си балтон. Записите от Катков се стопяват още в първите дни от месеца и той подновява посещенията си в заложната къща. При тези мъки и в тази немотия Достоевски научава голямата новина: Анна Григориевна е бременна.

Той е опиянен от гордост, че ще има дете. "Вече обичахме малкото, което щеше да се роди." Решават, че ако е момиче, ще го нарекат Соня, като спомен за Соня Мармеладова, ако е момче, ще бъде Михаил, в памет на брата на Фьодор Михайлович.
Отделяйки от оскъдните всекидневни разходи, Достоевски осигурява акушерка и детегледачка. Няколко дни преди раждането той полудява от вълнение. През нощта получава силен епилептичен припадък. След кризата заспива. Жена му усеща силни болки и го събужда:
"Как съжалявам, скъпа!", промърморва.
После главата му се отпуска на възглавницата и сънят отново го оборва.
На сутринта тича при акушерката. Тя не е станала. Фьодор звъни, тропа, заплашва и я задължава да дойде при Аня.
"Има да чакаме още седемосем часа. Пак ще намина."
Но не идва. Фьодор Михайлович отново тръгва да я търси и я намира на вечеря у приятели. Отвежда я.
"Нищо не можем да очакваме преди да настъпи нощта."
Трети път, към девет часа, той обезпокоява жената, която играе на лото.
"Ох! Тези руси, тези руси!", възкликва тя.
Въпреки това го последва и му забранява да влезе при Анна Григориевна, която търпи последните си болки. Фьодор Михайлович се затваря в съседната стая, коленичи и се моли. Изведнъж сред засилващите се стенания, се чува остър писък, писък на дете. Втурва се, блъска с рамо вратата и се строполява пред леглото. Целува меките ръце на младата майка:
"Момче е, нали?"
"Момиченце, прекрасно момиченце", отговаря акушерката.
Той сграбчва пакета, който му подават, целува го и се провиква:
"Аня, виж колко е хубава!"
"Ох! Тези руси, тези руси", повтаря акушерката, която се задушава от преливащата радост на таткото.
По-късно Достоевски ще разкаже своите впечатления, когато описва раждането на жената на Шатов в Бесове.
В своето въодушевление Шатов произнася, заеквайки, неясни слова: "Имаше две човешки същества и тозчас се появява трето... една нова душа, завършена, каквато човешка ръка никога не е сътворявала... една нова мисъл, нова любов... Дори е страшно... И няма нищо по-велико на света..."
Още от първите дни Достоевски обожава дъщеря си до полуда. Твърди, че тя го разпознава, че му се усмихва, че го разбира. Присъства на къпането, повива, дори закопчава безопасните игли. Носи я, люлее я на ръце. Изпищи ли, на мига оставя работата си, тича, тревожи се.
Достоевски пише на Майков: "Това мъничко тримесечно нещо, тъй миниатюрно, прилично на трохичка, а вече имаше свой образ, свой характер... тя не плачеше, не се мръщеше, когато я целувах и преставаше да крещи, когато се навеждах над нея."
Записът от Катков бързо е изхарчен за детегледачка, акушерка и хазаин. Достоевски решава да замине за СаксонлеБен и да опита за последен път късмета си.
Резултатът не закъснява.
"Аня, скъп мой ангел, пише Достоевски на 16 април, всичко загубих! Още с пристигането само за половин час проиграх всичко. А сега какво да ти кажа на теб, мой ангел небесен, толкова страдания ти причинявам! Прости ми, Аня, отрових живота ти. Но нали имаме Соня! Заложих халката... Изпрати ми незабавно пари. Не за хазарт. (Бих ти дал дума, но не смея вече, защото много пъти те лъгах)... Изпрати ми сто франка. Ще ти останат двайсет, а може и по-малко. В такъв случай заложи нещо. Но искам да си дойда при теб, колкото е възможно по-скоро."
В очакване на помощта от Женева, той рискува парите, които е получил за халката, и ги загубва. Остават му петдесет сантима. "Приятелко, това е последният урок, окончателен и ужасен урок", пише същата вечер на жена си.
Но добавя: "Знай, мой ангел, ако не беше низката, пошла авантюра, ако не беше излишният харч от двеста и двайсет франка, сигурно нямаше да ми дойде прекрасната идея, която ще спаси всички ни окончателно. Да, обична моя, вярвам, че Бог, в безграничното си милосърдие, може би направи това за мен, дребния, жалък играч, за да ме вдъхнови и спаси от хазарта и да спаси теб и Соня, всички нас, за в бъдеще."
Достоевски има предвид писмото, което се кани да напише на Катков, за да му се извини, че закъснява с Идиот и да му предложи спогодба: обещава му второто издание на романа като гаранция за предплатата, която ще получи. Моли го също да му изпрати незабавно триста рубли. Тези пари, които сигурно ще пристигнат в Женева преди първи май, ще позволят на Достоевски да се настани във Веве, където климатът е по-добър, отколкото в Женева. А във Веве ще напише крупни неща. Накрая, когато романът бъде завършен, семейството ще отпътува за Италия...
Връща се горд от новия си план. Но няколко дни по-късно Сонечка се простудява при една разходка и започва да кашля. Докторът я преглежда и заявява, че няма причина за прекомерно безпокойство. Достоевски не вярва. Не иска да пише. Бди над люлката. Предчувствията му се сбъдват. Момиченцето умира на 24 май през деня.
Скръбта на Фьодор Михайлович е безмерна. Той плаче, вие над мъртвото телце, обсипва с целувки нежното личице, мъничките ръчички. Той помага на жена си да облече Соня в бяла сатенена рокличка, да положи телцето в ковчег, тапициран с бял сатен, да извърши всички приготовления за церемонията. Когато първите буци пръст тътнат върху дървения капак, Достоевски усеща, че го удрят право в гърдите, че го убиват, че погребват и него.
Бе вложил цялата си надежда, цялата си гордост в детето. Беше си представял какво бъдеще ги чака, тях тримата, семейните вечри, четивата, куп съкровени, щастливи мигове, които внезапно се оказаха невъзможни. Не е имал много радости в живота си. А беше изпитал една толкова възвишена, толкова чиста, щото му се струваше, че е станал по-добър. Ето че и тази радост му бе забранена. Беше свършено, свършено завинаги: никога повече нямаше да види малкото израстващо човече, никога нямаше да дебне и най-незабележимото смръщване на веждичките, никога нямаше да плъзне пръсти по хладната шийка... Не можеше вече да погледне дете на улицата, без да си спомни своето мъртво бебе. Споменът буквално раздираше душата му. За първи път бе готов да се разбунтува срещу Бога.
"Ах! Аполон Николаевич, пише той на Майков, какво от това, че любовта ми към моето първо дете беше смешна! Какво от това, че бяха смешни многобройните писма в отговор на хората, които ме поздравиха! Аз им изглеждах смешен. Но на вас, на вас не ме е страх да пиша. Казват ми, че ще имам и други деца, за да ме утешат. Но къде е Соня? Къде е това малко същество, за което бях готов да бъда разпънат на кръст, казвам го без задръжки, ако можех така да є спася живота?... Но да оставим тази тема; жена ми е тук и плаче. В други ден ще се разделим с нашето малко гробче и ще идем незнайно къде..."

Скоро след това семейство Достоевски напуска Женева, където всичко им напомня за Соня, и прекосява езерото, за да се настани във Веве.
Но във Веве горестта на Фьодор Михайлович и Анна Григориевна е още по-силна. Животът им се струва излишен. "Всички наши мисли, всички наши слова се съсредоточават в спомена за Соня и за щастливите дни, които прекарвахме край люлката є, когато тя огряваше нашия живот", отбелязва Анна Григориевна.
"Никога няма да забравя и никога няма да спра да се измъчвам, пише Фьодор Михайлович. Дори да имам друго дете, не зная как ще мога да го обичам. Къде ще намеря любов! Нужна ми е Соня. Не разбирам, че нея я няма и че никога няма да я видя."
Нощем Анна Григориевна сънува кошмари и хлипа от плач. Майка є, която е пристигнала от Санкт Петербург, напразно се опитва да я утешава. В малкия град Веве няма развлечения. Чудесният декор на синьото гладко езеро, млечнобелите планини на фона на лазурното небе, цялото спокойствие, цялата красота, която радва туристите, отблъсква Фьодор Михайлович. Той и жена му се разболяват един след друг. Струва му се, че няма да се съвземе, докато не свърши романа:
"Мразя романа, дори ми се повдига от него. Ужасно се насилвах да работя, но без резултат... Ако го завърша, ще се възстановя, иначе съм загубен."
Междувременно санктпетербургската полиция проверява писмата му и организира около него наблюдение, което го гневи. Източноправославният свещеник в Женева е таен полицейски агент. От анонимна бележка Фьодор Михайлович научава, че ще го претърсят на границата при завръщането му в Русия. И като че ли нарочно по това време той получава едно забранено произведение: Тайната на двореца на царете. Достоевски и първата му съпруга се числят между героитеизгнаници. Говори се също, че Фьодор Михайлович бил починал, а жена му влязла в манастир. Този абсурден памфлет ядосва Достоевски. Той написва опровержение, което не изпраща, но черновата му е запазена: "Всяка клевета, колкото и да е абсурдна, постига целта си"...

В началото на месец септември семейство Достоевски напуска Веве на път за Италия. Съпрузите спират най-напред в Милано. Но градът бързо омръзва на Фьодор Михайлович. През цялото време вали дъжд, не се намират руски книги. "Нищо руско! От шест месеца не съм имал нито една руска книга, нито един руски вестник... Идеята за романа Идиот е напълно провалена..."
Достоевски умолява приятеля си Майков да го държи в течение на всичко, което става в Русия. Майков му съобщава, че е започнал да излиза нов вестник: Заря. Страхов, който беше сътрудник на Время и на Епоха, сега оглавява редакцията му. Достоевски е горд и развълнуван: "Значи нашето общо ръководство и нашият общ труд не са отишли напразно... Голямо щастие е, че новото начинание почва оттам, където ние спряхме!", пише той на Страхов.
От Милано Анна и Фьодор Достоевски заминават за Флоренция, където се настаняват недалеч от двореца Пити. Промяната ги развлича. Посещават заедно черкви, музеи. Достоевски се любува на творбите на любимия си художник Рафаел. Той открива и една богата библиотека, която е абонирана за два руски вестника. Всеки ден отива там и прекарва следобеда в читалнята.
Паричните записи от Катков пристигат най-редовно. Работата върху романа напредва. Достоевски дори решава да ускори края: "Ако има читатели, които следят Идиот, ще бъдат малко изненадани от неочаквания край. Но като поразмислят, ще разберат, че не е имало друг възможен завършек."

Х
ИДИОТ
Русский вестник започна да публикува Идиот през януари 1868 година. Достоевски казваше за своя роман, че никога не е имал по-богат сюжет, но че не е успял да изрази и една десета от мисълта си. Всъщност Идиот заедно с Бесове и Братя Карамазови остава една от главните негови творби.
Княз Мишкин, болен от епилепсия, се завръща от швейцарска клиника, където един професор го е лекувал по милост. Той е сирак. Цялото му имущество се състои от малка бохчичка. Той не познава живота. "Напълно се убедих, му казва лекарят, че вие сте истинско дете, дете в пълния смисъл на думата; само ръстът и лицето са ви като на възрастен. По развитието на характера, на душата, а може би дори и на умствените способности, вие не сте завършен мъж и ще си останете такъв, дори да доживеете до шейсет години..."
Двайсетгодишното дете е учтиво без раболепие, добродушно и доверчиво. То не е живяло. Или поне не е живяло активно. Животът му е минал във вътрешни съзерцания. Затворило се е в себе си, извън социалните стени, извън вселената на "две по две е равно на четири". Запазило се е от всякакъв досег с хората. И когато попада сред тях в големия град, населен от хищници, измамници, похотливци, смешници и пияници, той изглежда като натрапник.
Първото му посещение при пристигането в Санкт Петербург е в дома на генерал Епанчин, негов далечен роднина. Надява се да получи от него съвет за личните си работи. Едва излязъл от уединението си, Мишкин проявява своята непохватност. Лее дълги слова пред лакея, който го посреща, прави гаф пред секретаря на генерала; по-късно събаря на пода китайска ваза, точно когато произнася вдъхновена реч. А китайската ваза е нещо като символ. Тя е материалният свят, с който се сблъсква и който иска да разбута, увлечен от убежденията си.
Но симпатичният трошач на порцеланови украшения, чистосърдечният и неловък бъбривец не възмущава околните. Откровеността му и простодушието му разоръжават хората, склонни да го срещнат на нож. Вярно, че му се надсмиват. Но му прощават посегателствата срещу благоприличието, както прощават езиковите грешки на чужденец. Усещат, че той е от другаде. Изглежда абсурдно от него да се изисква поведение или начин на изразяване, непознати в страната му. На пръв поглед странникът, минувачът изглежда напълно необразован, а всъщност владее едно особено богато познание. Познание, каквото хората с капаци на този свят са напълно неспособни да разберат. Има вродена интелигентност. "Вродената интелигентност е по-развита у вас, отколкото в който и да било от тях, му казва дъщерята на генерала. Вие я притежавате в степен, за каквато никога те не са помисляли и насън; защото има два вида интелигентност: вродена и придобита, нали?"
Всъщност целият роман се свежда до нахлуването на вродената интелигентност в областта на придобитата. Вродената интелигентност, която не се подчинява на законите на причинността, на правилата на нравствеността, която е подземна, интелигентност на чувството, ще създаде сътресения в средата, където ще бъде присадена. Пристигането на Мишкин е като струя чист въздух в спарената атмосфера. Появата му се посреща с изблик на смях. Той е чудак, той е бавноразвиващ се, той е идиот, дори навремето майка му се е отнасяла към него като към идиот. Но малко по малко идиотът, недоразвитият умствено човек хвърля съмнение върху най-здраво установените принципи. Бедният ум дава материал за размисъл на мъдрите. Натрапникът става необходим. Слабакът опитомява силните. И ги опитомява неволно. Той е уверен, че всички около него са благородни и че всички го обичат. Като се отнася към най-покварените и най-лошите като към благи и милосърдни хора, той си печели съюзници. Хората стават добри, защото той ги желае такива, защото вярва, че са такива. Той е в центъра на едно силово поле. Упражнява загадъчна притегателна сила. Горделивци получават благословията на смирението, егоисти отварят душата си за разкаянието, недоволни си възвръщат детската чистота. Срамът, ненавистта изчезват неусетно пред погледа му. Животът на всеки човек добива смисъл, който не е земен. Пред околните той става доказателство за друг живот, за друг възможен свят. Той оставя отпечатък върху всички, които го гледат, които го чуват. Никой не е вече същият, след като го е видял.
Но най-силно усещат очарованието на неговото присъствие свирепите, пропадналите, ония, които "са преминали границите". Кой пръв ще го разбере? Рогожин, търгашът, звярът, който убива любовницата си в края на романа. А и Настася Филиповна, проститутката, също. Защо? Тъкмо защото тези същества са се освободили от всички принципи на всекидневния морал. Преминали са отвъд стената. Наистина те са сбъркали пътя вън от укрепленията, които някога са ги заграждали. Но те, които са се опитали да си извоюват свободата, те, които са страдали, които са правили зло, са по-близо до истината, повече заслужават истината в сравнение с другите, които не са се опитали дори да я узнаят. Страстта оправдава всичко. Страстта, макар и престъпна, струва повече от покоя.
Впрочем между приятелите на Мишкин заедно с ония, които са избягали от вселенатазатвор, са и ония, които още не са влезли в него: децата. Децата имат ковък дух, който не признава принудата. Те не са имали време да си създадат закостеняла представа за света. За тях всичко е движение, всичко е шанс. Нищо не зависи от нищо. Всичко може да породи всичко. Тези нови създания, тези "птички" по инстинкт са това, което други полагат усилия да станат, минавайки през страшни изпитания. Децата живеят близо до природата, близо до Бога. По-късно ще повярват в правилата на хората и ще бъдат загубени за свободата. Родителите им, учителите им ще направят преждевременно от тях мънички старци, силни в науката, ледени разсъдливци, буржоа, чувствителни към удобството, чудовища. Но за момента те са свободни, уязвими. И тъй като са свободни, тъй като са уязвими, те са приятели на Мишкин. Мишкин е като тях, "малък", загубен в двора на "големите".
"Големите хора не знаят, казва той, че дори в най-трудната работа едно дете може да даде изключително важен съвет. Ох! Господи! Когато красивата малка птичка ви погледне с такова доверие и щастие, срам ви е да я излъжете. Назовавам ги птички, защото са най-хубавото нещо на света... Що се отнася до Тибо (учителят) ненавистта му е просто ревност; първо, той поклащаше глава и се учудваше, че децата отлично схващат какво им говоря аз, а той не успяваше да го постигне; след това ми се подигра, когато му казах, че нито той, нито аз ги учим на нещо, а напротив, те учат нас."
Интелектуалците изградиха между себе си и небето крепост от човешки истини, която им скрива висшите просветления. Собствената им гордост застава като посредник между тях и истината. "Тя скри от мъдрите и от интелигентните онова, което откри на децата."
Между разбунтуваните и непокорните се ражда някаква загадъчна дружба. Загубени в безкрая на чувството, тях ги свързват телепатични течения. Те се отгатват един друг още преди да е извършена постъпката. Имат пророческа интуиция за бъдещето. Нищо не учудва, нищо не разочарова възторжените ясновидци. Затова, когато запитват Идиот дали според него е възможен бракът между Настася Филиповна и Рогожин, той отговаря просто:
"Да, вярвам, че той ще се ожени за нея, и то не по-късно от утре, но осем дни след това ще я убие."
"Страх ме е, не разбирам защо, но ме е страх, казва друг герой от романа. Сякаш нещо се носи във въздуха, някакво нещастие лети като прилеп и ме е страх, страх ме е..."
Настася Филиповна предвижда с точност смъртта си. Тя пише по повод Рогожин: "Бих го убила, толкова ме е страх от него... но той ще убие мен ..."
А княз Мишкин, виждайки нож на масата на Рогожин, се досеща, че престъпникът ще използва по-късно това оръжие:
- Страниците ли разрязваш с него?
- Да, страниците разрязвам.
- Но той... е съвсем нов.
Когато излиза от дома на Рогожин, Идиотът се пита: "Но решено ли е, че Рогожин ще убие?..."
По-късно отива при Рогожин, без да е поканен, просто защото "предчувства", че е станало нещастие. А Рогожин го чака пред дома си, просто защото "предчувства" посещението.
"Лев Николаевич, последвай ме, приятелю, трябва", му казва той.
Но съществата, които виждат съдбата си като в халюцинация, не могат да се изплъзнат от дебнещата ги опасност. Те не знаят, не могат, не искат, види се, да избегнат бездната, към която са се устремили. Те са роби на своето ясновидство. Те не владеят живота си, те го чувстват. Те са жадни за силни впечатления. Не желаят нито щастието, нито разочарованието. Те желаят само да съзнават, че живеят. И всяка болка е добра, за да усетят пределите на този живот. Страдам, значи съществувам. Преодолявам терзанията, значи ще бъда. Който позволява да го разтърсят събитията, се насочва към Бога. Който иска да се предпази, се отдалечава от него.
"Този, който запази живота си, ще го загуби, а който го загуби заради мене, ще си го възвърне."
Романът е поредица от катастрофи, всяка от които е предвидена от "чувствителните персонажи" и никоя не е отхвърлена доброволно. Героите на Достоевски се стремят само към това, което ще ги погуби. Княз Мишкин, "истински добрият човек", току-що е пристигнал в дома на генерал Епанчин. Едва въведен в семейството, той се замесва във всички интриги. Занимава се с неща, които не го засягат, които заплашват спокойствието му, живота му. Още щом поглежда фотографията на Настася Филиповна, решава да даде името си на тази голяма грешница. Обаче знае, че желанието му е абсурдно. Той си оспорва младата жена със злокобния и суров Рогожин и когато накрая отстъпва, е сигурен, че изпраща Настася Филиповна на смърт. А Настася Филиповна последва Рогожин, защото това е най-голямата грешка, която може да извърши. Рогожин пък я убива, защото се догажда, че ще съжалява цял живот за постъпката си. Убиецът и истински добрият човек се помиряват пред нейния труп, защото най-сетне имат усещането, че са извършили неизбежното.
"Рогожин произнесе на висок глас няколко несвързани думи... Тогава князът протегна към него трепереща ръка, докосна леко главата му, помилва го по косите и по бузите... Беше всичко, което можеше да направи."
Тази увлекателна книга изглежда е първият голям любовен роман на Достоевски. Но любовта, любовите, вплетени във фабулата на Идиот, нямат истинска цена. Те са препятствия, които трябва да се преодоляват, а не очаквани спирки. Те са етапи в похода към истината. Те не са истината. Никога любовта в книгите на Достоевски не е покой на душата или тялото. Никога желанието не е задоволено. Никога плътският акт не е изживян докрай. За писателя жената е само реактив. Мястото є между мъжа и Бога не е безполезно. Тя присъства, за да пробуди мъжа за страданието, да го изтезава, да го сразява, да го издига, да го привлича вън от нравствените закони, да го тласка, задъхан, удивен, обновен към дивния свят на свободата. Тя е изкушението, чрез което се възвестява финалният покой.
Напразно читателят би търсил в романите на Достоевски жена, която да е централен образ в творбата, подобно на Анна Каренина или Наташа на Толстой, или Татяна на Пушкин, или Бовари, или Евгения Гранде. Големите романи на Достоевски са мъжки. Антропологията на Достоевски, по израза на Бердяев, е мъжка антропология. За него жените нямат своя собствена стойност. Те са средство. Те не са цел. В повечето случаи една жена служи на двама мъже едновременно. Всеки от тези мъже е привлечен от нея по различни причини. Както всеки мъж може да обича две жени едновременно. Жената е наченка на раздвояването на мъжката личност. Любовжал, любовсладострастие. Мишкин обича Настася Филиповна, а също и дъщерята на генерал Епанчин, красивата Аглая, чиято прелест го примамва, привлича. Но той изпитва безкрайно съчувствие към страдалното лице на Настася Филиповна.
"Не мога да понасям лицето є, страх ме е от лицето є, казва той. Не я обичам от любов, а от жал."
Изправен пред избора между Настася Филиповна и Аглая, той се обръща към първата. "Той видя пред себе си само безумната, отчаяната жена, за която бе запазил завинаги покъртително впечатление. - Тя е толкова нещастна!"
А Настася Филиповна се колебае между болния, целомъдрения и добър до глупост княз, и суровия и похотлив Рогожин. Тя буди жал у Мишкин и бурна страст у Рогожин. Тялото є и сърцето є имат поотделно роля в съдбите на двамата мъже, здраво вкопчили се в нея. Чрез тялото си ще погуби единия, със сърцето си - другия. И при все това, над мъртвата, двамата помирени нейни обожатели ще си дадат сметка, че са се приближили с една стъпка към едно и също избавление.
Ето как за Достоевски всяка любов, посветена на едно създание, не е открадната от Бога. Земната любов, тъй като е несъвършена, нетрайна, измъчваща, смешна, разтърсва душите и ги подготвя за единствената любов, която няма да ги разочарова.
За отбелязване е впрочем, че само любовта към ближния е помощта, която героите на Достоевски могат да изискват един от друг. Мишкин, светецът, не знае да действа, той знае само да обича. Ако се опита да действа, греши. Не само че не успява да помогне на никого, но проваля и най-благоприятните ситуации. Преминаването на този "истински добър човек" през книгата завършва с едно убийство и тричетири семейни драми. А "истински добрият човек" полудява. Той не можЎ да живее в този климат, който не беше неговият. Той не съумя да се нагоди към човешкия живот. Не можЎ да стане човек. Но гибелта му спаси околните. Присъствието му обогати живота им, пробуди съзнанието за главните въпроси.
"Наистина ви казвам, че ако пшениченото зърно, попаднало в почвата, не загине в нея, то ще остане самљ, а ако умре, ще донесе богат плод."
Този стих от Евангелието изглежда е тайното заключение на романа Идиот.

Героят на Идиот е може би най-малко човешкият образ от всички, които е създал Достоевски. Альоша Карамазов е добър човек, ала добре познава злото, познава страстите, изкушенията на тялото и на духа, но ги овладява. Альоша Карамазов е завършено същество. А княз Мишкин е извънземен образ. Той е отърсен от всякаква чувственост. "Не мога да се оженя за никоя жена, аз съм болен", казва той.
Но това свръхестествено същество трябва все пак да има някакви връзки със света на чувствата. Тази идея трябваше да има плът, образ, глас, минало. За да обогати героя без тегло и без обем, Достоевски залага собствената си личност.
Мишкин е епилептик. Както Достоевски той изживява голямата радост, която предхожда припадъка. Както него той чака, надява се на скъпия миг, когато му се разкрива в един проблясък върховната хармония на света: "Струва ми се, че в този миг разбирам необикновеното слово на апостола: "Няма да има време!" Болестта непрекъснато го държи в някаква сияйна хипноза. За него светът е прозрачен. Той вижда отвъд съществата. По загадъчен начин живее в бъдещето. Спомените на княза са заимствани от спомените на Достоевски. Князът действително разказва историята на един човек, комуто четат смъртната присъда: да бъде разстрелян като политически престъпник: "Двайсет минути след това пристига заповедта за помилване на несретника; присъжда му се промяна на наказанието. Но между четенето на смъртната присъда и на заповедта за намаляването є с една степен изтичат двайсет минути или поне четвърт час, през който клетникът живее с мисълта, че ще умре след няколко мига." Следва точното описание на екзекуцията на "петрашевците".
Друга лична подробност: Мишкин не може да понася картината, окачена в квартирата на Рогожин, която е копие на Свалянето от кръста от Ханс Холбайн: "Като разглежда тази картина, човек може да загуби вярата си!", се провиква князът. В Спомените на Анна Григориевна четем: "На път за Женева спряхме за един ден в Базел, за да посетим музея, където се съхранява картина, за която много бяха говорили на моя мъж. Тя изобразява Христос, вече понесъл нечовешкото мъченичество, свален от кръста и подхвърлен на разложение... Нямах сили да го гледам продължително и отидох в друга зала... Когато се върнах, мъжът ми стоеше още там, на същото място като прикован. На лицето му беше изписана уплаха, каквато бях забелязала у него преди епилептичен пристъп." Той казва на Анна следните думи: "Такава картина може да те накара да си загубиш вярата..."
Що се отнася до отношението на княза към съперника му Рогожин, то напомня отношението на Достоевски към съперника му Вергунов в Сибир.
"Не съм ти неприятел и не искам да ти попреча на нищо... Ако наистина сте се събрали, няма да се появявам пред очите є и няма да идвам никога при теб..."
Да, в цялата книга се чувства, че Достоевски се опитва да събере материални подробности, уточнения, лични наблюдения, за да обоснове пред непознатите читатели тази история от друг свят. Той вмъква във вселената на "две по две е равно на четири" персонажи, замислени под знака на "две по две е равно на три". Старае се да помири непомиримите неща. И въпреки това не е съучастник в този роман, стъпил здраво на земята. Рогожин, Настася Филиповна, Иполит, Лебедев, Аглая, Иволгин, всички, всички са плод на някаква кошмарна гледна точка.

"Не може ли Рогожин да понася светлината?", се пита князът. Той би искал да разбере напълно душата на своя съперник. Дали този мъж не изпитва само сляпа страст? Неспособен ли е да страда и да състрадава? "Рогожин е мълчалив, той страхотно мълчи, казва Настася, само очите му говорят." Изглежда, че не си принадлежи. Още от началото на книгата читателят чувства, че той е вкопчан, повлечен, насочен, впримчен в своето престъпление. Рогожин убива момичето, за което тъй дълго е копнял, в мига, когато то му се отдава. Надявал се е да го разбере, тъкмо когато се сливат двете им тела. Но самата прегръдка ги отдалечава един от друг. Рогожин и Настася Филиповна са затворени всеки поотделно в своята самота. Човешките жестове не са достатъчни, за да ги сближат. Наведен над лицето є, усетил дъха є, Рогожин се измъчва от чувството, че създанието, което притиска до себе си, остава толкова далечно. Не му принадлежи изцяло. Тя никога няма да бъде напълно негова. Някой ден все пак ще го напусне. Само смъртта може да я запази за него. И забива ножа в сърцето є. След това очаква посещението на княза.
"Бял чаршаф покриваше спящия човек, крайниците едва се очертаваха... Спалната ниша беше в пълен безпорядък, върху леглото, по креслата, по пода, навсякъде се търкаляха безразборно нахвърляни дрехи, прекрасна рокля от бяла коприна, цветя, панделки. Показваше се връхчето на бос крак изпод куп дантели - бяло петно в мрака: кракът беше като изваян от мрамор. Беше поразяващо неподвижен. Колкото повече князът гледаше, толкова по-злокобна ставаше тишината в стаята. Мигом една муха се пробуди, прелетя бръмчейки над леглото и кацна на възглавницата. Князът потръпна."
Мишкин не е изненадан от изповедта на Рогожин. Когато Рогожин му казва: "Не трябва да позволим да я отнесат.", той отговаря:
"Не, не, за нищо на света! Не, не, не!"
Малко по малко и двамата изпадат в някаква безпаметност. Когато идват да арестуват Рогожин, намират го да вие на пода край леглото. Князът леко милва косите и лицето на убиеца.
А Настася Филиповна бе предвидила смъртта си още в началото на своята авантюра. "Бледа съм като мъртвец.", казва тя, усмихвайки се, преди да тръгне към черквата. Всъщност няма друго избавление от мъките за нейната грешна душа освен смъртта. Настася Филиповна обича Рогожин като животно, привлечено от друго животно. Тя обича Рогожин, но признава, че този грубянин е недостоен за нея. Само князът може да я спаси от падението. Но чувството на княза е твърде близко до състраданието, за да я удовлетвори. Тя е горда. Не приема милостиня. Затова предпочита позора, който є пречи да бъде обичана така, както желае. "Вие можете да обичате само своя позор, є казва Аглая, и постоянната мисъл, че сте погубена и че някой ви е опозорил. Ако бяхте по-малко омърсена, или ако съвсем не бяхте омърсена, щяхте да сте по-нещастна." Жаждата за смирение по странен начин се съчетава у Настася Филиповна с безгранична суетност. Всъщност тя иска да се унижи; не иска да бъде унижена. Забележката важи за всички герои на Достоевски.
Около споменатите трима герои има гъмжило от паразити, циници, пропаднали хора.
Лебедев, сервилният чиновник, мазен сводник, лихвар, лъжесвидетел, но превъзходен в тълкуването на Апокалипсиса, който в бисерни фрази излива огорчението си от съдбата на Мадам Дю Бари1. "Ако ме нашибаш, казва той на Рогожин, това ще е доказателство, че не ме отблъскваш! Нашибай ме, ударите означават завладяване..."
Също и генерал Иволгин, "преминал в запаса несретник", който лъже за удоволствие и накрая не различава истината от лъжата.
Генерал Епанчин, важна личност, вцепенен от любов към Настася Филиповна. Ганя, друг обожател на Настася Филиповна, но който мисли да се ожени за нея, само за да си осигури добра кариера. "Струва ли си за седемдесет и пет хиляди рубли, да или не, да си навлечеш подобно мъчение?"
Красивата Аглая, която се надсмива на княза и го обожава. И преди всичко любопитният образ на Иполит, туберкулозният млад мъж, чиито дни са преброени и който изпитва потребност да прочете изповедта си публично.
Чрез гаснещия човек Достоевски поставя проблема за сетния смисъл на живота.
Иполит, както и самият автор, се разкъсва в борбата между духа и материята.
Съществува ли нещо отвъд стените? Има ли сила, която може да нарушава законите на природата? Възможно ли е чудо, или всичко е подредено като "две и две е равно на четири"? И Иполит се обръща към Христос, изразител на тържествуващата мисъл. Спомня си картината, която бе зърнал във вестибюла на Рогожин: "Лицето на Христос е страшно обезобразено от нанесените удари. То е подпухнало, има ужасни издути, кръвясали рани; очите му са широко отворени; отвърнати са, имат мъртвешки, стъклен блясък. Но чудно нещо, когато погледнеш трупа на човека, който много е страдал, изниква един особен, любопитен въпрос: ако е било такова тялото (а трябва да е било като това), какво са видели учениците му, апостолите, жените, които са го последвали и са стояли в подножието на кръста, всички, които са вярвали в него и са го обожавали, как са могли да помислят при вида на този труп, че мъченикът ще възкръсне? Ако смъртта е толкова ужасна, се пита човек неволно, ако законите на Природата са толкова непоклатими, как е възможно да се възтържествува над тях? Как да бъдат победени, щом като не ги е победил той, човекът, комуто приживе се е подчинявала Природата, който с възгласа "Талифа куми" възкреси една девойка, който каза на Лазар да излезе от гроба и той излезе?"
Фактически законите на Природата, правилата на "две по две е равно на четири", не са отстъпили пред христовата мистерия. Те важат за чудотвореца, както и за обикновения смъртен, и цялата сила на мисълта не е могла да попречи на гвоздеите да разкъсат сгърчената длан, на копието да прониже изнемощелия хълбок, на тръните да избодат челото, което е носило страданията на целия свят и на храчките да се стичат по божественото лице.
Така за Иполит Природата "е съвременна машина, която нелепо е разкъсала, смляла, погълнала величавото безкрайно скъпо същество, само по себе си по-скъпо от цялата Природа и от всички нейни закони, тази Природа, която може би е била създадена, само за да го сътвори."
Философските системи, религиите не са нищо пред материята и числото. Христос възкресе, казват. Но коварната му смърт е вече провал за вярата. Смъртта царува във вселената.
А и щом като е така, щом като само един безчувствен Първоначален двигател съществува и безразборно смила добрите и лошите, децата и старците, тъпите буржоа и чистите гении, не остава друго, освен да се преклоним пред него, за което сам Христос ни даде пример. Но да приемем първоначалния двигател, не означава да го боготворим.
"Не могат ли да ме разкъсат, без да изискват от мен да благославям този, който ме разкъсва?", се провиква Иполит.
А ако той се заблуждава и ако богохулства, говорейки така, какво е виновен за грешката си? "Ако е толкова трудно и дори напълно невъзможно да се разбере това, аз ли съм виновен тогава, че не съм успял да разбера нещо, което надвишава способността ми да разбирам? Ние принизяваме много Провидението, когато, поради невъзможност да го разберем, му прехвърляме нашите идеи."
Такава е отчаяната диалектика на подземния човек:
"Стиснал устни и скърцащ със зъби, да се приспиш в инерцията, мислейки си, че е изключено дори да се разсърдиш на някого..."
На този логичен упрек не може да се отговори с разсъждаване. Вярата не се постига от дедукция към дедукция, като при решаване на задача. Вярата не се печели с разбиране, а с чувство. Няколко дни по-късно, когато Иполит разпитва княза за смисъла на живота, той му отговаря така: "Извървете вашия път и ни простете за нашето щастие." Нека този, който е неспособен да изпитва щастие вън от разума и против разума, извърви своя път и остави другите на мира. Тъй като вярата е враг на "две по две е равно на четири", тя не може да се разкрие пред сърцето на невярващия, като се прилагат принципите на "две по две е равно на четири". Тази е поуката от прекрасния епизод с Иполит.

Многословният, несъразмерен, задъхан разказ продължава като лош сън. На всяка страница неправдоподобното върви успоредно с "преживения детайл". На всяка страница личи усилието на автора, повлечен от мисълта, който се опитва да не загуби почвата под краката си.
"Това, което хората наричат фантастично и изключително, за мен е най-истинската действителност, пише Достоевски на Страхов. Държа предимно на идеята, не на романа."
Критиката бе объркана от тази необяснима книга, която убягваше на всеки опит да бъде класирана. Едни дори не я споменаха. Други се възмутиха: "Господи, какво ли не е измислил Достоевски в този роман! Той наистина е най-лошият от всички трудове, които е публикувал... В произведението аз виждам литературна компилация, съдържаща куп абсурдни характери и събития и лишена от художествени качества. В романа на Достоевски има цели неразбираеми страници!" Такова е мнението на критика Буренин.

XI
ВЕЧНИЯТ СЪПРУГ
Работата върху Бесове
Войната
"Чувствам, че публиката е впечатлена по-малко от Идиот, отколкото от Престъпление и наказание, пише Достоевски. Самолюбието ми е заложено на карта; искам отново да привлека вниманието върху себе си."
Затова, едва приключил с Идиот, той се заема да напише разказ: Вечният съпруг.
От седемте хиляди рубли, които Достоевски трябваше да вземе за Идиот, беше останала значително по-малка сума заради предплатата, която бе получавал върху авторските си права. Част от главницата бе похарчил, за да откупи заложените вещи в Санкт Петербург, за издръжката на доведения си син и на семейството на брат си Михаил. Останалата незначителна сума послужи да изплати разходите по пребиваването във Флоренция.
В началото на 1869 година Анна Григориевна разбира, че е бременна за втори път. Въпреки новите финансови трудности, които се задават, Достоевски ликува. Той обгражда Аня с прекомерни грижи, които я развеселяват. Сигурен е, че детето ще бъде момиче и му измисля име: Люба. Скрива от жена си тома на Война и мир, в който Толстой описва смъртта на княжня Болконска при раждане.
"Чакам това дете, пише той на Страхов, с вълнение, страх, надежда и свян."
Фьодор Михайлович не иска жена му да роди детето в чужда страна, където не познава никого и където лекарите няма да могат добре да я разбират. Затова решава да замине от Франция за Прага, чисто славянски град; там през 1867 година се бе състоял Славянският конгрес.
Минават през Венеция, където Достоевски посещава базиликата "Сан Марко" и двореца на Дожите, през Болоня, където се любува на "Санта Чичилия" от Рафаел, през Триест и Виена. Но в Прага семейство Достоевски не намира нито свободен апартамент, нито дори стая. Принудени са да се върнат в Дрезден, поне мястото им е познато.
В Дрезден пристигат през август, а през септември Анна Григориевна ражда момиченце.
"Преди три дни дойде на белия свят дъщеричката ни Люба. Всичко премина много добре. Бебето е едро, здраво и красиво."
Да, но наемът не е платен, лекарят, акушерката, доставчиците очакват да им бъдат уредени сметките, а в семейната каса са останали всичко на всичко десет талера.
Достоевски пише на директора на Зора, за да го помоли за предплата срещу бъдещия роман. Но парите се бавят. Всеки ден отива до гишето на банката и всеки ден чиновниците го връщат. Персоналът започва да му се надсмива.
"Как мога да пиша в такъв момент? Крача надлъж и шир, скубя си косите, а нощем не мога да спя! Мисля си за моята несрета и беснея. И чакам! О, Господи! Заклевам се, заклевам се, че не ми е възможно да опиша подробно мизерията си. Срамувам се от нея... А при това от мене искат художествени ефекти, бистрота, непринудена поезия без заслепления и ми дават Тургенев и Гончаров за пример. Нека погледнат при какви условия работя!"
Най-сетне получава запис от сто рубли. Парите са похарчени на мига. През декември Достоевски не разполага дори с пет талера, за да изпрати по пощата произведението си до редакцията.
"Нямам и не мога да намеря пари, за да изпратя ръкописа. Той е обемист и са нужни пет талера... Пет талера са нужни за ръкописа, но трябват пари и за да се живее!..."
Най-сетне изпращат друга предплата и разказът Вечният съпруг, добре пакетиран, здраво завързан, тръгва от Дрезден за Русия.
Произведението прилича на плагиат на автора от самия себе си. В живота на всеки писател има моменти, в които изпробва свой собствен "по маниера на...".
Веднъж "прелъстителят" Велчанинов е посетен от мъж с шапка, обвита в траурен креп, който от известно време го преследва навсякъде. Велчанинов го познава. Това е Трусоцки, чиято жена му е била любовница девет години по-рано.
"- Не мислех да се отбивам при вас, казва Трусоцки, но стана случайно.
- Как случайно? Аз ви видях през прозореца как пресичате улицата на пръсти!"
Съпругата на Трусоцки е починала. Оставила му е момиченце, малката Лиза, което се е родило осем месеца след "оттеглянето" на Велчанинов. Впрочем детето скоро е починало, а Трусоцки не изглежда никак опечален.
Велчанинов мисли, че Трусоцки е от типа на "вечните съпрузи".
"Подобно същество се ражда и израства, само за да се ожени и да стане допълнение към жена си."
Между двамата мъже се заражда странна дружба, в която има и ненавист, и жал. Следват противни сцени на упреци, угризения, прошки, съпроводени със сълзи, прегръдки, които Велчанинов не може да избегне, защото се чувства виновен. В извратеността си Трусоцки стига дотам, че отвежда своя другар на село в семейството на своята нова годеница. Велчанинов изпълнява патентованата си роля на прелъстител пред младата колежанка Надя. Трусоцки долавя с яростна наслада началото на изневяра, сходна на тази, която вече е преживял. На връщане в Санкт Петербург той се грижи за Велчанинов, който междувременно се е разболял. Тича до кухнята, разпалва огъня, събужда портиера. И Велчанинов развълнуван мълви:
"Вие,... вие... вие сте по-добър от мен... разбирам всичко, благодаря!"
Едва задремал, той се сепва от смътно предчувствие. Инстинктивно вдига ръце да се защити и усеща удар по лявата ръка. Трусоцки стои пред него с бръснач в ръка. Велчанинов успява да се пребори със съперника си.
По-късно на перона на някаква гара среща доста хубава млада жена, която мъкне след себе си пиян дърдорко, офицер. Група зяпльовци се кискат отстрани. Чуват се обиди. Велчанинов се намесва и внася ред. Младата жена го отрупва с благодарности и изказва съжаление, че мъжът є е изчезнал "точно когато най-много има нужда от него". Но съпругът изниква от някъде. Трусоцки.
Двамата съперници си разменят банални думи. После Велчанинов подава ръка на "вечния съпруг". Другият отказва да се здрависа:
"И Лиза! И малката Лиза значи!", заеква той.
"Устните, страните, брадичката започват да треперят и сълзи бликат от очите му."
Влакът потегля. Трусоцки скача във вагона. Велчанинов остава сам, недоумяващ на перона.
Този къс, жив и грижливо обработен разказ е в противовес с мъглявия и гениален роман Идиот. Вечният съпруг предлага в резюме всички големи теми от творчеството на Достоевски. Но те не са развити успоредно с интригата. По-скоро са поредица бележки без непосредствени заключения. Във Вечният съпруг Достоевски е изпълнил само половината от своята обичайна работа. Той посочва пътищата за размишление. Не придружава читателя по загадъчни пътища. Тази книга е възхитителна творба, в която е синтезирано цялото изкуство на Достоевски. А сцената с несполучилото убийство заема своето място сред най-прекрасните, описани от автора.
След като приключва, поправя и изпраща Вечният съпруг, Достоевски се обръща към по-големи проекти. Той замисля Животът на един голям грешник, обстойно съчинение в пет романа, предназначено да докаже, че "Бог съществува". Главният герой трябва да бъде копие на свети Тихон Задонски. Част от действието протича в манастир, а Фьодор Михайлович не желае да пише чисто руска творба, преди да се е завърнал в Русия. Той ще използва бележките си по-късно, за да обрисува образа на стареца Зосима от Братя Карамазови и някои персонажи от Юноша.
"Тази идея е всичко, за което съм живял. Но от друга страна, за да напиша романа, трябва да се върна в Русия... Нужно ми е не само да видя някой манастир, но и да поживея в него известно време", пише той.
И още:
"Главният въпрос, който ще се поставя във всички части на произведението, ме е измъчвал, съзнателно или не, откакто се помня: съществуването на Бога. През целия си живот героят ще бъде ту атеист, ту вярващ, ту фанатик, еретик и пак атеист... Главната фигура във втората част ще бъде Тихон Задонски, но, разбира се, представен под друго име."
Междувременно Достоевски разработва сюжет върху социалната революция. Братът на Анна Григориевна им е дошъл на гости в Дрезден за лятната ваканция. Младият Сниткин, който учи в Агрономическия институт в Петровск, е много точно запознат с нихилистическите движения в университетите. Неговите разкази увличат и натъжават Достоевски. Образът на студента Иванов, за когото Сниткин говори с възхищение, тайно му става симпатичен. Иванов е "човек с голям ум и установен характер, който категорично е отхвърлил старите си убеждения". Този предател на делото на революцията е бил екзекутиран от ръководителя на "Асоциацията за народния правилник" Нечаев, с помощта на четирима негови сподвижници.
Известието за убийството поразява Достоевски. Ненавистта му към новите идеи се засилва от ден на ден. Безотговорността и претенциите на студентската младеж го отблъскват. Той решава да є нанесе голям удар. Използвайки публикациите на печата и думите на Сниткин, решава да напише страшен памфлет: романа Бесове.
"Работата, която пиша, е тенденциозна. Искам да є придам яростен израз. Ах! Ще джафкат срещу мен и нихилистите, и западниците! Ще ме обявят за ретрограден! Но да вървят по дяволите, аз ще кажа всичко, което мисля!" (Писмо от 6 април 1870 година)
"Едно от главните събития, което ще опиша, ще бъде добре известното в Москва убийство на Иванов, извършено от Нечаев." (Писмо от 20 октомври 1870 година)
"Искам днешната младеж да узнае възгледите ми без заобикалки." (Писмо от 14 декември 1870 година)
Но работата се оказва трудна. Планът на произведението е несполучлив. Образите на главните герои бледнеят пред второстепенните персонажи.
"Новият герой толкова много ми харесва, че преработих всичко, което бях написал."
Бързо нахвърляни бележки пълнят тефтерчето му. В него има още и какви ли не йероглифи, драсканици от проверки на перото и сметки:
"След това Н. В. (Нечаев) действително тръгва, но се връща и убива Шатов..."
"Ставрогин, ако вярва, не вярва, че вярва, и ако не вярва, не вярва, че не вярва..."
Понякога отметките са със следните думи: "Основно", "Важно", "Ценно","Забележителен вариант"...
"Ще ми повярвате ли, пише Достоевски, аз отлично зная, че ако са ми осигурени две или три години, за да напиша този роман, както Тургенев, Гончаров или Толстой, и аз също щях да напиша творба, за която да се говори и след сто години!"
Достоевски държи много на този памфлет, повече, отколкото на всеки друг от своите романи. Той държи, защото рискува да загуби част от читателите си, или да спечели световна известност. Като изпраща първите кљли в редакцията на Русский вестник, която трябва да публикува произведението, той прави безброй препоръки.
"Моля почитаемия редактор да провери много точно изреченията, написани на френски. Вярвам, че няма грешки, но може да се заблуждавам..."
И още:
"На едно място използвам следния израз: "Ние сме поставили лаврови венци на въшливи глави." Умолявам ви, в името на Бога, не премахвайте думата "въшливи".

След полунощ, когато всички в къщата почиват, седнал пред листа и чаша студен чай, Достоевски излива своята ярост. Той пише така, както би ударил, както би ухапал. Той води решителната битка в своята кариера. Но ще има ли сили да се бори докрай?
След продължителен период на затишие припадъците му се подновяват. "Не е ли ужасно? Седя в креслото с натежала глава, с подкосени крайници, неспособен за по-сериозно усилие... близо до мен мъничката крещи... а нямам пари за лекарство."
Той следи строго поредността на пристъпите.
"Силен припадък..." "Доста силен припадък...", "Криза в шест часа сутринта... Особено вечер на светлината на свещите - болезнена тъга. Червено отражение (не като цвят) върху всички предмети..."
"В три часа призори - ужасно силен пристъп в антрето... Паднал съм и съм си одрал челото. Без да си спомням нищо и без да знам как, съм пренесъл невредима запалена свещ в стаята, затворил съм прозореца. Едва след това разбирам, че току-що съм получил криза. Събудих Аня и є казах; тя плака много, като видя лицето ми... Докато се опитвах да я успокоя получих нова криза... Когато дойдох на себе си, ужасно ме болеше глава и не можех да говоря правилно. Аня прекара нощта при мен (силна мистична уплаха)."
За отмора бяга в Хомбург. Там проиграва всичките пари, които носи в себе си; в хотела получава силен припадък, строполява се и си наранява тила: "След седмица подутината още личеше."
Връща се в Дрезден като попарен.
На 17 юли 1870 година Достоевски отбелязва в бележника си: "Боря се с първата част на романа и се отчайвам. Войната е обявена. Аня е много уморена. Люба е нервна и нетърпима..."
Германските войски нахлуват във Франция и цялото население на Дрезден се вълнува. Военнните власти са реквизирали транспорта. Пощенските станции са затворени. От Берлин не се получават вестници.
"Войната! Дано не попречи на работата ми!..."
"На двата бряга на Рейн са струпани близо триста хиляди души... Курсът на валутата пада. Всичко поскъпва... Нито едните, нито другите могат да издържат продължителна война. И при все това искат дълго да воюват. Какво ще стане? Утре, вдруги ден без съмнение ще бъде решаващата среща."
На 7 август най-сетне Достоевски вписва следните лаконични изречения: "Романът е окончателно отхвърлен (това е ужасно!) Французите претърпяха поражение на шести, сега се прегрупират пред Мец. Доколкото разбирам, не знаят накъде да хванат и губят време."
В неговите писма трябва да търсим доказателствата за франкофилските му настроения по време на войната:
"Хубава е тая германска школа, която изтезава и граби като орда хуни! А прусаците се държат по-лошо и от варвари!... Най-вече се горещят и се перчат професорите, докторите и студентите, а не народът. Всяка вечер ги виждам в читалнята. Завчера един много влиятелен учен с чисто бели коси викаше гръмогласно: "Да се бомбардира Париж, трябва да се бомбардира!" Това е резултат на тяхната глупост, ако ли не и на науката им.
Малко по-късно Достоевски пише: "Не, изграденото с оръжие, не може да просъществува. А те крещят: "Млада Германия!" Напротив, това е изчерпила силите си нация, защото се доверява на идеята: меч, кръв и насилие; тя няма и най-малка представа какво е духовна победа и се надсмива със солдатска грубост. Не, това е мъртва нация. Нация без бъдеще!..."
Той е възмутен от социалистите, които създават Парижката комуна:
"... Хората от това движение проповядват земния рай (като се започне с комуните), а едва дошли на власт, се оказват абсолютно неспособни да кажат нещо положително... Режат глави. Защо? - Защото няма по-лесно от това. Да се казва, е много по-затрудняващо... Опожаряването на Париж е чудовищно... Нашата помощ не успя ли? Ами тогава нека светът да загине, защото Комуната стои по-високо от щастието на света и на Париж."
"Западът загуби Христос (по вина на католицизма), затова Западът чезне, само заради това."
Политическите събития го тласкат, за негово най-голямо огорчение, срещу френския социализъм. Чужбина му се струва затвор, от който никога няма да избяга. А да остане още една година в Германия, би било нетърпимо страдание. Има чувството, че вече не си спомня за отечеството, че то не топли вече неговия талант, че е пропаднал човек като всички хора, изтръгнати от корените им.
Още във Флоренция Достоевски пише: "В чужбина Тургенев съхне и губи таланта си, както констатира и вестник Голос. Не се страхувам от понемчване, защото мразя всички немци, но имам нужда от Русия. Без Русия ще изчезнат всичките ми сили, целият ми талант. Чувствам го, чувствам го с цялото си същество."
В Дрезден има същата тъжба: "Ако знаехте колко ми е мъчно, колко копнея да се върна в Русия..."
Или: "Вярно е, че ще се отдалеча не от този век, не от връзката с руските събития... а от бързия ход на живота..."
Или още: "Бързо! Бързо! В Русия! Трябва да скъсам с проклетата чужбина и с нейните приумици!"
Но откъде да вземе пари за пътуването? Опитва се да получи от Стеловски, който издава Престъпление и наказание в един том, но шарлатанинът му отказва. Тогава Майков се обръща към Литературния фонд и иска в заем сто рубли за завръщането на семейство Достоевски. Комитетът отказва категорично.
"Ако беше поискал някой нихилист, нямаше да му отговорят по този начин.", пише Достоевски.
Като връх на всички беди Анна Григориевна пак очаква дете.
На 29 юни Достоевски пише в бележника си: "Тя е слаба, изнервена и спи малко. Възможно ли е да е бременна?"
"Страх ме е! Страх ме е, пише още той, просто съм отчаян, защото няма да успея да свърша книгата..."
За да го успокои, Анна Григориевна му внушава да си пробва късмета на рулетката във Висбаден. Фьодор Михайлович заминава. И вечната комедия се повтаря.
Достоевски влиза в залата, следи играта, участва наум, после рискува една миза, печели, пак печели, иска да се оттегли с осемнайсет талера печалба. Но в този миг го обзема абсурдна треска и го тласка към хазарта. Връща се при зелената маса. И загубите неумолимо се редуват. В девет часа вечерта е проиграл всичко. Вглежда се в зеления правоъгълник, в полилеите, в мъртвешките лица и побягва като луд. Срамува се, страда, мисли за жена си, за малката си дъщеричка, които го очакват.
"Така страдах, че тутакси изтичах при свещеника... По пътя, докато бързах в тъмнината по непознатите улици, си мислех: "Той е божий пастир, ще му говоря не като на мъж, а като на изповедник."
Достоевски върви из заспалия град, подтичва, потен, гологлав, търси посоката из тъмните улички. Най-сетне пристига в храма. Прилича му на руска черква. Иска да влезе. Оказва се синагога.
"За мен беше като студен душ. Тичешком се върнах в хотела. Полунощ е, пиша ти... Изпрати ми трийсет талера. Ще се опитам да се справя... Аня, падам в нозете ти и те целувам. Не си мисли, че съм луд, Аня. В мене става нещо голямо. Нелепата, противна приумица, която ме тормозеше от десет години, се изпари... Вече всичко приключи. Това е за последен път. Ще повярваш ли, Аня, че сега ръцете ми са развързани? Връзваше ги хазартът. От сега нататък ще мисля само за работата. Умът ми няма да е в рулетката по цели нощи, както ми се случваше. Ще творя по-успешно и по-бързо и Бог ще ме благослови."
Толкова често повтаряното обещание този път нямаше да бъде празна дума. Достоевски го изпълни и никога вече не отиде в игралния дом.
"Повече не се върна при рулетката, отбелязва Анна Григориевна, макар че много пъти биваше в Емс и имаше пари да отиде чак до Монако. Но хазартът вече не го привличаше. Не само че не играеше, но дори престана да говори за него; види се... страстта е била болест, от която не остана следа през последните десет години от живота му."
Как може да се разбере резкият обрат у Достоевски? Нищо в писмата му, нито в дневника на жена му, нито в бележките на приятелите не разкрива причините. Дали дойде от разума, или от сърцето? Струва ми се, че не е придадено нужното значение на инцидента със синагогата. Достоевски току-що е понесъл голяма загуба. Полудата му, снижението му го водят само към едно убежище: православната църква. Но дори тя му е отказана. Той вярва, че върви към спасителя, а намира тези, които го разпнаха. Без никакво съмнение, споменът за това преживяване у един болен, нервен и суеверен човек като Достоевски е достатъчен, за да прогони и най-неуловимите изкушения.
Фьодор Михайлович се връща в Дрезден, успокоен от последното си изпитание, и се залавя за работа. Обладала го е една мисъл: да се върне в Русия преди раждането на второто му дете.
Редакцията на Русский вестник, която му е изпратила предплата "за празниците", обещава нова предплата от хиляда рубли за месец юни.
Фьодор Михайлович пише на Катков и го умолява да побърза със записа. Пише и на Майков и го моли да поднови преговорите със Стеловски. Той ще се спаси. Ще спаси цялото си семейство със своя труд. Тургеневци, Толстоевци, Гончаровци получават къдекъде по-големи хонорари от него. Защо на него да се плаща по-малко? Та те толкова ли са талантливи?
"Знаете ли, те ви предлагат литература за земевладелци. Но тя вече е казала каквото има да каже (възхитително, признавам го, при Лев Толстой). Но така или иначе, думата земевладелец остаря..."
Той ще произнесе новото слово. Ще удиви света! Но, за Бога, нека го оставят да работи спокойно в страната си!
Парите от Русский вестник пристигат през последните дни на юни 1871 година. Незабавно изкупуват заложените дрехи, изплащат дълговете си и се готвят за голямото пътуване.
Два дни преди отпътуването Достоевски предава на жена си няколко свитъка хартия в голям формат и є поръчва да ги изгори. Сигурен е, че на руската граница ще го претърсят. Не иска черновите му да попаднат в ръцете на властите, както при арестуването му през 1849 година. Анна Григориевна с огорчение пали камината и се навежда към пламъка. Скоро ръкописите на Идиот, Вечният съпруг и първият вариант на Бесове се превръщат в купчина черна пепел, пронизвана от бързи искри.
На 17 юли вечерта Фьодор Михайлович и семейството му напускат Дрезден на път за Санкт Петербург.
Наистина на границата претърсват багажите им. Чиновникът ги проверява с ожесточено внимание. Достоевски и жена му се тюхкат пред отворените куфари. Още няколко минути и ще изпуснат влака.
"Мамо, дай ми кифличка", проплаква Люба.
Чиновникът вдига рамене и разрешава на пътниците да се качат във вагона. Влакът потегля.
Вече зад прашните стъкла бяга руската земя, руското небе с тънки, провлачени облаци, разнищени от вятъра.
Малка пътечка пресича насипа, потъва в тревата и свършва нататък, пред барака със сламен покрив. Край пътя една селянка размахва червена кърпа. Вързала е главата си е с мръсно шалче. Носи дисаги от брезова кора. Обута е с въжени, разкривени обуща. Тя крещи, смее се и изчезва като всмукната от бързината и дима на трена. Пред тях е Русия. Истинската Русия. Не тази на озлобените интелектуалци, на революционерите, на "бесните", а Русия на земята, на труда, на вярата. Тази, която ще спаси другата.
Достоевски е развълнуван. Гледа жена си, дъщеричката си. Те са уморени. Дремят една до друга.
Зад прозореца отминава село. Черквата му е с позеленял покрив. Горещо е. В купето вони на гранясало масло, на пот, на въглища. Но това не смущава Фьодор Михайлович. Той има чувството, че за втори път е напуснал каторгата и за втори път възкръсва за живот. Не ще ли усети, както при завръщането си от Сибир, че е спал дълги години и се пробужда сред свят, който му е станал чужд? Не, не, той е следвал течението. Останал е русин! Книгите му го доказват, ще го доказват. Бесове не са ли защита на Русия от демоните, за които говори Свети Лука?
"Там на планината пасеше голямо стадо прасенца. И демоните измолиха Христос да им позволи да влязат в прасенцата. Той им позволи. Демоните излязоха от този човек и влязоха в прасенцата, и стадото се втурна по стръмния скат към езерото и се удави..."

XII
БЕСОВЕ
Ако Престъпление и наказание е историята на човек, който излиза извън правилата на личния морал и който, търсейки свободата, стига до произвол и до убийство, Бесове (или по-точно Демоните1) е авантюрата на един народ, който пренебрегва принципите на обществения морал и се погубва, надявайки се да се спаси.
За отделната личност убийството е това, което революцията е за колектива. Расколников иска да докаже пред себе си, че не е негодник, да си откупи правото на пълна независимост чрез осъдителен акт и да стане, така да се каже, Бог на себе си. Демагозите на въстанието искат да придадат свръхчовешко достойнство на тълпата, да заслужат равноправието чрез изтребление на хора и да въведат масова религия вместо вярването в Бога. И както Расколников, ренегатът, губи цялата си свобода още на другия ден след като е направил грешката и става роб на натраплива мисъл, така народът, който се надига, намира само унизително робство и съсипия в края на своето похождение.
Да, за Достоевски вечното изкушение "всичко е позволено" може да бъде лично или колективно. Двата експеримента вървят успоредно до най-незначителните завои и двата завършват със същия провал в безкрая. Няма свобода без Бог. Който търси свободата без Бога, се осъжда на отрицание на самия себе си. Социализмът е религиозен въпрос и трябва да се разглежда като такъв.
Действително социализмът, руският социализъм, не предявява претенцията само да организира благоденствието на работническата класа, той не претендира само да устрои земния живот на хората, той иска да ограничи до това непосредствено блаженство целия наш живот. Социализмът не е етап в съдбата на човечеството. Той е религия на човечеството. Той е целта на човечеството. Той не дублира християнството, той го замества. Няма Бог, няма безсмъртие на душата, няма изкупление, няма щастие извън материалното, осезаемото, достъпното за всички.
"Ние ще дадем щастие на немощните създания."
Всичко започва и завършва тук, на земята. Светът се превръща в мравуняк. Личните ценности, интимният живот, духовните пориви, висшите надежди потъват в тресавището на нищожността. Държавата се заема да снабдява жалкото стадо с храна, с бърлоги и с малки всекидневни радости. И човекът си мисли, че е щастлив.
Но човек няма нужда да бъде само щастлив. Насъщният хляб не е единствената храна, към която се стреми. Той е жаден да вярва всеки миг, че съществува висша радост, абсолютно неимоверна и прелестна, от която няма да бъде лишен. Той жадува за нещо, което не би могъл да си осигури нито с труд, нито с хитрост. Той жадува за неизмеримото, за неразбираемото, за безкрая.
"Целият закон за човешкото съществуавние, казва Степан Трофимович в последната глава на Бесове, се заключава в това, че човек винаги може да се преклони пред нещо неизмеримо голямо. Ако човеците бъдат лишени от това неизмеримо голямо, те не ще искат повече да живеят, те ще умрат от отчаяние."
Наистина във времето, когато Достоевски пише Бесове, нихилистическото движение още не беше получило онова влияние и точна посока, които авторът им отрежда в своята книга. Хората на седемдесетте години не познаваха такива завършени революционери като Ставрогин, Кирилов, Шатов, Шигалев, Верховенски.
В цялата книга господства образът на Верховенски. Достоевски го е обрисувал по данните, с които е разполагал за Нечаев, и по лични спомени от конспиратора Спешнев; същият, за когото казваше някога: "Разбирате ли сега, че имам до себе си един Мефистофел?"
И всъщност Верховенски е истински Мефистофел.
"Най-напред той очарова, пише авторът; сетне отблъсква с крайно отчетливото си произношение и предвзетите, винаги предварително намислени слова." Той е ту раболепен, ту безочлив, думите му, жестовете му никога не са спонтанни, не, той пресмята, претегля и хвърля мрежи с хладнокръвна злоба. В малкия провинциален град, където е създал кръжок от нихилисти, той уж се обезличава в полза на хубавия Ставрогин, а всъщност конспираторите се подчиняват на него, на Верховенски.
В революционната група всеки го ненавижда и се бои от него. Идеята му за революцията е страшна:
"Наши привърженици са не само тези, които колят и палят, които стрелят с пистолет по класически начин или жигосват своите офицери. Те най-много да ни смутят... Първоначалният учител, който с учениците си се надсмива над техния бог и над детската им люлка, е от нашите. Адвокатът, който защитава образования убиец, защото има по-висока култура от тази на жертвата си и защото не може да не убие, за да се сдобие с пари, и той е от нашите. Учениците, които убиват мужик заради силното усещане от деянието, са от нашите."
"Ние ще извършим такава революция, която ще преобърне всичко из основи."
А след това? След това Верховенски, вдъхновявайки се от системата, препоръчана от един член на комитета, Шигалев, ще въведе пълно равенство между хората.
"Като начало, обяснява той, нивото на обучението, на науките и на талантите ще спадне. Високо ниво в науката и изкуството е достъпно само за висшите умове, а ние си нямаме работа с висшите умове... трябва или да ги порицаваме, или да ги осъдим на смърт. Да се изтръгне езикът на Цицерон, да се избодат очите на Коперник, да се замеря с камъни Шекспир, ето това е шигалевизмът."
Благодарение на организираното задушаване на мисълта, човек ще загуби всяко достойнство, всякакъв изследователски дух и ще стане пионка като всички.
"Най-голямата сила, циментът, който споява всичко, е срамът да имаш собствено мнение."
Елементарният човек се страхува, ако не прилича на съседа си, страхува се да има своя собствена мисъл, да бъде сам, да бъде отговорен. Робството ще раздроби отговорността и ще я прехвърли върху тълпа от еднакви глави. Благодарение на тази нивелировка няма да има нищо самобитно. Дори нравствеността ще бъде безлична. Целият живот ще протича отвъд доброто и злото.
Обаче, за да може човек да остане такова изкуствено чудовище, трябва да бъде предпазен от всичко, което може да пробуди жаждата му за изгубената благодат. Трябва да се предпази от любовта, от семейството:
"Появят ли се семейството и любовта, и ето го вече възникнало желанието за собственост. Ние ще убием това желание, ще дадем свободна воля на пиянството, на клеветите, на доносничеството; ще разрешим необуздания разврат; ще задушаваме всякакъв гений още при раждането му. Всичко да се сведе до един общ знаменател, до пълно равенство..."
Отвреме навреме, за да не се отегчи стадото, ще се организират малки местни метежи, които ще бъдат бързо потъпквани. Над поробения народ ще царува тиранично малцинство: "На робите са им нужни началници."
Ето как революцията срещу самодържавието води до ново самодържавие.
"Изхождайки от неограничената свобода, идвам до извода за неограничения деспотизъм."
Единственият принцип, който ще загине в разправата, е религиозният. Светът ще смени земния господар и ще отрече дори съществуването на Бог. Но кой ще бъде новият господар?
"Над Русия ще падне нощ, казва Верховенски на Ставрогин, земята ще оплаква старите богове... Тогава ние ще призовем... кого? Царевич Иван."
А Царевич Иван е Иван Ставрогин. Верховенски дава вселената в приношение на Иван Ставрогин. Предлага му да създаде легенда около личността си, а силата и хубостта му ще прелъстят тълпите.
"Цялата земя ще има едно единствено въжделение: току-що е издаден един справедлив закон. Морето ще бъде размътено до дълбините му, старата дървена барака ще бъде съборена и чак тогава ще помислим да изградим каменна къща."
"Безумие!" - отговаря Ставрогин.
Но не е ли изтъкана от безумия цялата руска история?
Всъщност Верховенски изпитва към Ставрогин някаква сатанинска любов, някакво смачкано преклонение. Да си спомним сцената, в която ни е показан как припка след него, дърпа го за ръкава, а другият едва му отвръща:
"Вие сте реформаторът, вие сте слънцето, му казва Верховенски, аз съм вашият дъждовен червей..." И неочаквано му целува ръка. Сякаш този апостол на нивелировката изпитва нужда въпреки всичко да вярва в някой висшестоящ. Този разбунтуван мъж започва най-напред да си търси господар. Този циник иска да обожава човека, който го презира:
"Аз съм смешник, зная го, но не искам вие, най-добрата част от мене, да бъдете смешник."
И още:
"Ще вървя с вас всякъде. Ще ви следвам като куче."
Нищо по-любопитно от този ищах за унижение и за молитва у един атеист. Любовта е наистина жизнена потребност, щом като дори у Верховенски я има. Какво значение, че чувството, което изпитва към Ставрогин, е жалко, срамно, противно в приложението му! Верховенски признава, че му е необходимо да се прекланя пред някой по-голям от него. И това е достатъчно, за да се осъди цялата негова социална система.
Що се отнася до божеството на Верховенски, що се отнася до Иван Царевич, образът му най-напред се оказа необясним и издателят Катков отказа да публикува една основна глава от Бесове, озаглавена Изповедта на Ставрогин. Трябваше да мине половин век, за да се разкрие истинската тайна на този персонаж.
Както и Расколников, Ставрогин е "разрушител на стени". Расколников разклати предписанията на старата нравственост. Той се измъчи, за да извоюва една въображаема свобода. Борє се срещу себе си и срещу Бог с фантастична жар. Бе му простено. Той намери Христа, защото неволно търсеше Христа.
Но Ставрогин не търси нищо. Когато Расколников вярва, вярва, че вярва. А когато не вярва, вярва, че не вярва. "Ставрогин, когато вярва, не вярва, че вярва. А когато не вярва, не вярва, че не вярва." Расколников е увлечен по отрицанието, Ставрогин е свикнал с отрицанието. Той не обича своето мнение, защото не е заплатил за него с достатъчно терзание. То се е настанило у него чрез загадъчна осмоза. Че Бог не съществува, че нравствеността е абсурдна, че "всичко е позволено" и че няма вътрешно наказание, му се струва очевидно до елементарност.
Но ако отхвърлянето на духовния принцип вече не вълнува човека, ако той вече не се брани от повратите на вярата, как може да обича, да мрази, да се надява, да съществува? Ако не остава нищо друго, освен добрата воля, в името на какво ще отказваме да изпълним нашата добра воля? Кроткият ренегат допусна да загинат в него всички топли извори на живота? На него не му е много ясно защо е на този свят. Но не се и опитва да го разбере. Той живее с умората. Влачи се от ден за ден и неусетно го обзема отегчение. Отегчението се ражда от безверието. Какво да направи, какво да каже, което заслужава да бъде казано, да бъде направено, щом като човек го върши или го казва само за себе си. Ставрогин се опитва да се отърси от своето униние и приема всякакви развлечения, защото не уважава нищо. Посреща с ужасна признателност всичко, което може да разклати покоя му. Той получава плесница, но не помисля да отвърне, за да изпита до дъно новото усещане на яростта и унижението: "И ако успоредно с това човек овладее гнева си, удоволствието надхвърля всичко, което може да си представи." Той краде с безочливост, която му се струва чудесна. Бие се на дуел, за да изживее ярост и срам в най-високата им степен. Нарежда да нашибат с камшик момиченце за незначителна кражбица, която то не е извършило, после го изнасилва и не предприема нищо, за да му попречи, когато то отива да сложи край на живота си. Той гледа часовника си, изчаква двайсет минути, приближава се до вратата и наднича през пролуката: "Накрая видях, каквото ми трябваше да видя." Малката се беше обесила.
"Тъкмо тогава, докато си пиех чая с другари, за първи път в живота ми се избистри следното разсъждение: че не съм знаел, че не съм усещал какво е добро и зло и че не само не съм имал усещането, но че няма ни добро, ни зло..."
И добавя: "Отегчавах се да живея до затъпяване."
Това отегчение го задушава и Ставрогин се връща в постелята си като болник, който се опитва там да намери "най-доброто положение".
Най-напред го търси в отблъскващото пожертване на сантименталния си живот: оженва се за малоумна, уродлива девойка. "Мисълта за сватбата на един Ставрогин с толкова сакато същество гъделичкаше нервите ми." И той не се оженва в пристъп на лудост или след пиянски облог. Не, той се оженва хладнокръвно, цинично, за да види... Но чудовищната смехотворност на тази сватба не го удовлетворява. Бързо се уморява от новото си безчестие. И търси друг престъпен подвиг, който да го развлече. Двуженство? За момент мисли и за него, но се отказва от тази идея. Призракът на похитеното момиченце натрапливо идва в сънищата му. Обаче тревогата, която му причиняват всекидневните съновидения не лекува досадата му. Дори самата тревога се превръща в досада.
Тогава се впуска в социалната борба. Уви! Сред революционерите също не се чувства добре, защото не вярва. "Ох! Бъдете по-глупав, Ставрогин, бъдете по-глупав!", провиква се Верховенски. Ставрогин не вярва нито в християнската религия, нито в руската социалистическа религия. Организирането на земен рай по модата на Шигалев никак не го привлича, а пред обещанието да стане един ден Царевич Иван той само вдига рамене. За какво е всичко това? Кланетата, създаването на работнически кошер върху развалините на цивилизацията, въвеждането на нова диктатура над стадото слабоумни не ще го излекуват от отегчението. Единствено покаянието би могло да го облекчи. Покаянието, значи възмездието и унижението. Да публикува изповедта си, да се подложи на присмех, на хулите, нека страда и ще намери светлината. Расколников беше спасен, когато призна грешката си и когато пожела да иска прошка. Желанието за прошка е вече небесна награда.
Но в мига когато е готов да отстъпи пред угризението, Ставрогин отново изпада в страшното си безразличие.
Верховенски е събрал около Ставрогин групичка жалки, екзалтирани революционери. Конспираторите са убедени, че техният кръжок е само едно между стотиците сходни звена, пръснати из цяла Русия. Верховенски им е дал да разберат, че Ставрогин е изпратен при тях от Централния комитет. Той говори непрекъснато за тайни доклади, висши заповеди, срещи. Насажда у членовете на заговора подозрение един към друг. Внушава им страх от предателство. Той ги държи под своя власт, защото хората около него нямат доверие помежду си.
След нарочно устроен от Верховенски скандал - пожар и убийство, членовете на групата сами се уплашват от своите действия. "Докъде ще ни доведе това?" За да ги задържи в подчинение, Верховенски им заявява, че един от техните, Шатов, възнамерява да предаде цялата група и че се налага да бъде убит. Всъщност Верховенски се надява на колективно убийство, за да затегне единството на всички тези пъзльовци. Щом бъде извършено престъплението, страхът и омразата ще ги обединяват.
Шатов, посочената от Верховенски жертва, е "от руските идеалисти, които внезапно се впечатляват от някоя силна идея и на мига се чувстват съсипани". Навремето е бил убеден либерал, но се е отърсил от младежките си заблуждения и сега е решително против Верховенски. Но обратът във възгледите му толкова дълбоко го е объркал, че не знае на какво да се довери, на кого да вярва, как да устрои живота си! Той е изтощен, самотен. Затова няма смелост да напусне кръжока на Верховенски, когото същевременно проклина.
"Какво отхвърлих?, се пита той. Враговете на живия живот, назадничави волнолюбци, които се страхуват за собствената си независимост, лакеи на мисълта, врагове на свободата и на личността, изнемощели проповедници на леш и гнилоч? Какво има у тях? Старческа немощ, прикрита посредственост, най-буржоазна и най плоска некадърност, завистливо равенство, равенство без лично достойнство, равенство, както го разбират слугите или както го е схващал французинът през 93-та... Но най-лошото е, че навсякъде има само нехранимайковци, нехранимайковци, нехранимайковци!..."
За Шатов и за Достоевски социализмът е свързан с атеизма. Социализмът е безбожен, защото иска да изгради своята вселена по законите на науката. Ала народите се обособяват и живеят по други, неведоми закони. Историята на един народ се свежда до търсенето на Бога, и по-точно на своя Бог.
"Целта на всяко народно движение, казва Шатов, е единствено да търси своя Бог, своя собствен Бог... Всеки народ винаги е имал свой собствен Бог. Знак за упадък е, когато народите започват да се кланят на общи богове... Колкото по-силен е един народ, толкова по-изключителен е неговият Бог... Щом като един народ престане да вярва, че е единственият приносител на истината, щом престане да вярва, че е единствено призваният, единствено способният да възкреси и да спаси света със своята истина, незабавно престава да бъде велик народ и се превръща в етнографска материя."
Според Шатов всеки народ има свой Бог. Но съществува само един истински Бог. Следователно всички народи, с изключение само на един, са в заблуждение. Но кой народ е носителят на Бога? Руският народ, отговаря Шатов. Руският народ, защото е единственият християнски народ, който не е заразен от цивилизацията, защото е единственият чистосърдечен народ, единственият народ - рожба на земята.
Така ШатовДостоевски възлага на руския народ истински месианска роля. Както еврейският народ се счита за избран, така според Достоевски руският народ трябва да се счита за бъдещия спасител на света. Докато, съобразно християнските норми, появата на Христос прави невъзможна всяка месианска идея и въздига цялото човечество до висотата на "избрана нация", Достоевски упорито запазва единствено за руския народ привилегията да бъде обичан от Бога. Християнското месианско съзнание според него не е универсално, а национално.
Някои разбраха неговото отношение като "реюдеизация на християнството". Тази критика не е съвсем обоснована. Достоевски не отрича, че всички народи са били посветени в божията истина. Той не приема това строго етническо откровение, каквото еврейската религия предполага. Но той твърди, че през вековете всички нации са се оказали последователно недостойни за своята месианска роля и че само Русия е останала в божия път, защото не е била докосната от прогреса. Така Русия не е била единствената, облечена в месианска роля, но тя единствена я е запазила.
Тъй или инак, идеята за народносител на Бога е опасна, защото води до обожание на народа от народа. И Шатов изпада в тази заблуда.
- Вярвате ли самият вие в бога или не? - го пита Ставрогин.
Шатов мънка:
- Вярвам в Русия... Вярвам в нейното православие...
-Но в Бога? В Бога? - настоява Ставрогин.
- Аз... Аз ще вярвам в Бога! (подчертано от автора)
Достоевски, като Шатов, стига до Бога чрез народа. Но докато за Достоевски народът е само етап, за Шатов народът е цел.
У него народните и религиозните елементи се преплитат и той не може да ги различи. Шатов олицетворява заблудата на руските религиозни секти, смесвайки селския паганизъм с евангелския култ към Христа. Той е прототип на екзалтираните ересиарси, които ограничават православната вяра в рамките на Русия, обременяват я със странни ритуали, с извънбиблейски тайнства, задушават я, под предлог че я предпазват. Неговата тревога се поражда от това, че не може да намери Христа в това варварско нравоучение. Вярата е много по-проста, много по-широка от това, което си представя! Щастието е тъй близко, а той го търси пипнешком като слепец.
Той ще го разбере, когато жена му, която навремето му е изневерила със Ставрогин, ще се върне при него, за да роди. Той я приема с някакъв свенлив екстаз. Обгражда я с грижи, които изненадват и него самия. А когато детето се ражда, когато вижда пред себе си едно същество, появило се така неочаквано на белия свят, непозната радост го разтърсва от глава до пети.
- Появата на едно ново същество на белия свят е голяма, необяснима загадка - се провиква той.
- Какви ги дрънка тоз? Това е просто по-нататъшното развитие на организма - заявява акушерката, спечелена за социалистическите идеи.
Но Шатов не я чува: той е зърнал чудото, повярвал е и занапред винаги ще вярва. И за първи път от много години чувства, че е щастлив.
Същата нощ ще бъде призован по заповед на революционната група и убит от Верховенски и поддръжниците му.
Междувременно Ставрогин е избягал. За да отклони подозренията, Верховенски решава, че пълната отговорност за престъплението трябва да приеме един от членовете на организацията, Кирилов.
Кирилов е някакъв епилептик и смахнат, който се е заклел, че ще се самоубие, за да докаже на себе си, че е независим. Щом като е решил да умре, ще трябва само да подпише признание, с което да поеме вината за убийството на Шатов. Кирилов се съгласява с измамата. Безспорно Кирилов е една от най-екстравагантните фигури в достоевскиевия свят. Той е атеист като Ставрогин, но противно на него внася в отрицанието целия плам, който други внасят във вярата. Безсмислената му логика е умопомрачаваща:
"Ако Бог съществува, казва той, всичко зависи от него и аз не мога да направя нищо извън неговата воля. Ако не съществува, всичко зависи от мен и аз съм длъжен да заявя моята независимост..."
Но коя е най-високата степен на неподчинението за един човек? Това е отрицанието на неговия живот. Ако човек може по своя собствена воля да сложи край на дните си, означава, че е свободен, означава, че е Бог на самия себе си.
"Ако Бог не съществува, то аз съм Бог." И Кирилов допълва със следната изненадваща мисъл:
"Човек е измислил Бога, само за да може да живее, без да се самоубие."
С това отклонение се връщаме към диалектиката на подземния човек. Човек си е изковал идол и е издигнал стените на религията, само за да се защити от свободата, която го плаши. Той се е съгласил да бъде пленник заради страха си от независимостта. Унижил се е пред собственото си сътворение. Но той, Кирилов, ще надвие навика. И Кирилов отново подхваща старата тема за разпятието, която Иполит разглежда:
"Ако законите на природата не са пощадили този тук... тогава цялата планета е само една лъжа, тя почива на заблуждението и се оказва нелепа подигравка."
Тъй като божественият принцип в старата му форма е абсурден, тъй като самият човек е Бог без да иска, трябва да се даде на света доказателство за истинския ред. Самоубийството на Кирилов, което никоя външна причина не мотивира, ще бъде доказателство за тази тотална свобода, която прави човека господар на вселената.
"Някой трябва непременно да се самоубие пръв, в противен случай, кой би започнал, кой би доказал? Непременно ще се самоубия, за да започна и да докажа..."
"Ще започна, ще отворя вратата."
След неговата саможертва хората ще разберат, ще съборят стените на християнския морал и на свой ред ще станат богове.
"Ще има един щастлив и горд човек, комуто ще бъде безразлично дали ще живее, или няма да живее."
Любопитно е да се отбележи колко Кирилов в своя атеизъм остава проникнат от идеологията, която отхвърля. Той се самоубива, за да спаси хората, както някога Христос беше разпнат на кръста, за да ги спаси. Всъщност Кирилов е обладан от образа на Христос. Той жадува да се качи на свой ред на кръста, да страда за другите, да заплати с кръвта си щастието на другите. И тази възторжена любов към ближния превръща атеиста Кирилов в почти християнска фигура. Казвам почти, защото той признава Христос, без да признава Бог. Тук трябва да си припомним едно странно писмо, което Достоевски написа от Сибир на госпожа Фонвизина:
"Ако някой би доказал, че Христос е вън от истината и ако действително се установи, че истината е извън Христос, аз ще предпочета да остана с Христос, а не с истината."
И тъй Достоевски се разкъсва между месианското православие на Шатов и атеистичното християнство на Кирилов. Но и в двата случая образът на Христос остава непокътнат. Христос с Бога или Христос без Бога? Този въпрос, който е терзал Достоевски през целия му живот, терзае също неговите персонажи. Кирилов си тегли куршум в главата "за избавление".
Друго самоубийство слага край на един безпътен живот. Ставрогин, след като се е докоснал до изкуплението, нелепо се самоубива. "Исках навсякъде да изпробвам силата си, пише той. Гледах с омраза на нашите отрицатели, защото завиждах на техните очаквания..."
Останалите персонажи в книгата бледнеят в сравнение с посочените вдъхновени образи. Трябва да споменем обаче бащата на Верховенски Степан Трофимович, несполучил интелектуалец, сълзлив, идеалист, високопарен, копие на професор Грановски, един от основателите на руския либерализъм. До него е разцъфнал портретът на "големия писател" Кармазинов.
В образа на Кармазинов Достоевски е обрисувал противната карикатура на Тургенев. Кармазинов, подобно на Тургенев, е "русиневропеец" и Достоевски поставя в неговата уста думите на Тургенев: "Станах германец и това ми прави чест". Или: "Ето вече седем години, откак живея в Карлсруе. И когато през миналата година общинският съвет реши да построи нов водопровод, почувствах от дън душа, че въпросът за канализацията на Карлсруе ме засяга по-отблизо, отколкото всички проблеми на милото ми отечество." За да подчертае още повече приликата между Кармазинов и Тургенев, Достоевски надарява Кармазинов с "цъфтящо лице, тежки масури от бели коси, които падат изпод цилиндъра му и се усукват около малките му розови и чисти уши", и "меден, леко крещящ" глас. И най-сетне той му възлага да прочете пред подбрано общество последната си творба, озаглавена Благодаря, която е вдъхновена от някои откъси от произведение на Тургенев, дадено за публикуване във вестника на братя Достоевски.
Тургенев познава себе си в този шарж и се оплаква в писмо до приятеля си:
"Достоевски си позволи нещо по-долно от карикатура: той ме описва с чертите на К., таен поддръжник на партията на Нечаев. Любопитно е просто, че за да ме пародира е избрал единствения разказ, който бях предложил на някогашния негов вестник и за който, впрочем, той ме обсипа с благодарности в поздравителни писма..."
Не беше нужно подобно светотатство, за да се надигне възмущението на "западниците" срещу Достоевски. Появата на Бесове бе посрещната с бурна реакция от печата и левите читатели. Тази безумна атака срещу либералните идеи им се стори нечестива, сурова, противоречаща на правилата на естетиката. Жалко е, че един бивш каторжник толкова лекомислено преминава на противниковата страна. Грозно е, че бившият конспиратор си позволява толкова пресилено да черни конспирациите.
"Романът на господин Достоевски Бесове доказва по абсолютно безспорен начин нещо, което, впрочем, беше очевидно още след публикуването на първия му роман Бедни хора, а именно, че на автора напълно му липсва творческо въображение", заявява господин Никитин.
И добавя: "В Бесове се потвърждава литературното фиаско на автора на Бедни хора."
В списание Заря може да се прочете следната оценка:
"Ако сте имали търпение да прочетете докрай творбата на един от популярните навремето наши писатели, ще сте почувствали, че към гнева ви се прибавя чувство на жал, може би и на тъга. Ще ви заболи, като установите краха на безспорно надарен автор, краха на един мъж... Да, иска ли ни се или не, трябва да признаем, че след Престъпление и наказание сме загубили някогашния господин Достоевски... Сега критиката може да се отнася към него само с безразличие, пренебрежение или съчувствие..."
Редакторът на Русский мир, който писа, че романът Бесове е "между най-хубавите и най-талантливите литературни произведения през последните години", бе критикуван и осмиван в либералния печат.
А Страхов написа на Достоевски по повод Бесове много хубаво писмо, което заслужава да бъде цитирано:
"Що се отнася до богатството и многообразието на идеите, вие сте явно първият писател на Русия. В сравнение с вас дори Толстой е монотонен... Прекалено усложнявате, обаче, вашите произведения. Ако структурата на романите ви беше по-проста, успехът им би бил двойно по-голям. Играчът на рулетка и Вечният съпруг например произведоха най-силно впечатление, докато това, което вложихте в Идиот, не бе напълно разбрано... С една десета част от вашата заслуга един ловък французин или германец щеше да се прослави в двете полукълба на земята и щеше да влезе в историята на световната литература като светило от първа величина..."
Достоевски признава недостатъците си и смирено се оплаква:
"При мене, пише той, няколко отделни романа са сбити в един, което лишава творбата от хармония и мярка..."
"Силата на вдъхновението е винаги по-голяма от силата на изразните средства (у Виктор Юго например беше така; у Пушкин също има подобни признаци). С това се погубвам..."

Фактически Бесове са фрагмент от Животът на един голям грешник, за който стана дума по-горе и който никога не бе написан.
В бележниците от това време се срещат имена на живи герои, които са имали понякога второстепенна роля в живота на Достоевски, или заглавия на книги, или спомени за събития от младини. Автобиографичният материал за Животът на един голям грешник навежда някои изследователи на творчеството на Достоевски да се запитат дали той сам не е извършил "голям грях".
Говори се, че веднъж Достоевски признал на Тургенев свой "изключително нечестив акт".
- Защо ми казвате това? - попитал Тургенев.
- За да ви докажа колко ви презирам.
През 1883 година Страхов пише на Толстой по адрес на приятеля си Достоевски, чийто възторжен биограф е самият той:
"Беше лош, завистлив, порочен... Забележете, че животинската му чувственост не предполага никаква идея за женска хубост или чар. Персонажите, които най-много приличат на него, са в Записки от подземието, Свидригайлов от Престъпление и наказание и Ставрогин от Бесове."
Страхов говори наляво и надясно, че Достоевски бил изнасилил момиченце. Венгеров и Висковатов потвърждават неговото обвинение.
"Висковатов ми разказа един ден, пише Тургенев, че Достоевски му се похвалил, че... в една баня с доведеното му от гувернантка малко момиче."
А Булгаков се ограничава с думите, че "може би не е клевета".
По този въпрос липсват документи, но еротичната натрапливост у Достоевски допуска наистина всякакви подозрения.
Още при Неточка Незванова го преследва мисълта за детската чувственост.
"Е, хайде, прави с мен каквото искаш сега. Изтезавай ме, щипи ме, моля те, щипи, щипни ме веднъж. Скъпа моя мъничка, щипни ме..."
"Ние се целувахме, плачехме, смеехме се. Устните ни подпухваха от целувки." (Става дума за две момиченца, едва навлезли в пубертета.)
Лиза от Братя Карамазови на шестнайсет години е също истерична като дружките си: "Тя е шестнайсетгодишна и се предлага, казва Иван...
- Как се предлага? - възкликва Альоша.
- Ами! Като развратените жени..."
В Престъпление и наказание Свидригайлов изнасилва четиринайсетпетнайсетгодишно глухонямо момиче. "Един ден то бе намерено обесено на тавана." През нощта на самоубийството, Свидригайлов сънува момичето, което е похитил. Същия сън има и Ставрогин от Бесове. Той също се е подиграл с едно момиченце и неговата жертва също се обесва.
Може би темата, която се повтаря от книга в книга през интервал от пет години, е продиктувана от някоя интимна тревога, от някакъв спомен?
Достоевски е разказал историята даже в строгия по своята целомъдреност салон на госпожа КорвинаКруковска, и то пред девойки!
Четиринайсетгодишната София отбелязва събитието в своите Спомени. Героят на романа се пробужда от блажен сън и тутакси го поразява чувство за потайна отговорност, за далечен и непростим грях. "Той си спомня, пише София, че веднъж, след разгулна нощ, подтикнат от пияните си другари, той изнасилил десетгодишно момиченце..."
Покварен ли е Достоевски, както Свидригайлов и Ставрогин, или в неговия случай става дума за потиснати пориви?
"Не рисува себе си, пише Жид в своя Дневник, но би могъл да бъде този, когото рисува, ако целият не беше той." Защо да не допуснем, че Достоевски е пожелавал някое момиченце и самото изкушение да е било достатъчно да отрови живота му? Той споменава в тежка халюцинация неизвършеното изнасилване. Поема отговорността, обвинява се с болезнено удовлетворение. Вкусва радостта от унижението пред другия. И кой друг? Тургенев, човека, когото ненавижда и презира най-много от всичко на света.
"Много добре разбирам, пише той, че понякога е възможно просто от суета да се поеме отговорност за някакво престъпление, и дори много добре се догаждам каква може да бъде тази суета."

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
I
ЮНОША
На 8 юли 1871 година семейство Достоевски пристига най-сетне в Санкт Петербург. Минавайки пред катедралата "Света Троица", където стана венчавката, Фьодор Михайлович се обръща към жена си с думите:
"Ами! Аня, все пак поживяхме щастливо през тези четири години!... Какво ли ни готви животът в Санкт Петербург? Пред нас е тъмна мъгла."
След като е изплатил дълговете си и поел разходите по пътуването, на Достоевски му остават само няколко рубли в джоба. Но всички кухненски съдове, поверени на една стара госпожица, са изчезнали след смъртта є. Заложените кожуси са били продадени след изтичане на срока за плащане на лихвите. Павел, доведеният му син, е разпродавал книгите, когато е имал нужда от пари.
Няколко дни след пристигането роднините на Достоевски се изреждат да поздравят семейството със завръщането. Непрекъснато се нижат гости: прегръдки, въпроси, бъбрене. Павел се е оженил и жена му е прекрасна. Първородният син на покойния му брат Михаил е станал известен пианист; по-малкият му син е банков чиновник, а дъщерята е станала стенографка...
Всекидневните посещения уморяват Анна Григориевна. "Вчера започнаха болките, пише тя, и моят мъж се моли целият ден и цялата нощ за щастлив изход." На 16 юли тя ражда момченце, което ще се казва Фьодор. "В този момент го повиват и той врещи със силен, здрав глас."
В края на юли Достоевски заминава за Москва, за да получи пари за авторските си права от Русский вестник. Когато се връща, семейството се настанява на улица "Серпуховска". Достоевски се надява, че ще има относително спокойствие за работа. Уви! Още през септември един вестник оповестява, че писателят току-що се е завърнал от чужбина след продължително отсъствие. Кредиторите това и чакат, за да се нахвърлят. Дори някой си Хинтерщайн го заплашва със затвор.
"Видите ли, му казва той, вие сте талантлив руски писател, а аз съм дребен германски търговец, но искам да ви докажа, че ще мога да пратя в затвора за дългове един прочут руски романист; бъдете сигурен, че ще го направя."
Анна Григориевна поема защитата на своя съпруг. Тя уверява страшния Хинтерщайн, че Фьодор Михайлович действително има намерение да приеме присъдата, за която говори търговецът, и да продължи да пише спокойно в затвора. "А вие ще сте принуден, му казва тя, да се грижите за издръжката му." Германецът се е стреснал и е приел някаква спогодба.
Занапред винаги Анна Григориевна посреща кредиторите на Достоевски. "Какви странни типове се изреждаха у дома по това време!, пише тя. Професионални фалшификатори на разписки, вдовици на чиновници, хазаи на мебелирани стаи, офицери от запаса - всякакви отрепки на обществото. Всички бяха заплатили за разписките с къшей хляб и настояваха за пълно изплащане на дълга. Аз използвах все същите аргументи, с които разоръжих Хинтерщайн."
Анна Григориевна се оказва търговка от първа величина. До рамото на своя замечтан, доверчив и болен съпруг тя води всекидневна борба с енергията на модерен импресарио и се справя с всекидневните дребни грижи на дома. Проверява сметките. Следи за разходите. Нищо не се върши без нейното участие. През 1873 година решава да подготви ново издание на Идиот и Бесове. Сама купува хартията. Преговаря с печатницата. Коригира шпалтите. Приема разпространителите и им излиза на глава, когато настояват за търговска отстъпка над двайсет процента.
"- Цената на десет екземпляра е трийсет и пет рубли; но с търговската отстъпка от двайсет процента ми дължите само двайсет и осем рубли.
- Защо толкова малко? Не може ли трийсет процента? - пита служителят.
- Невъзможно.
- Поне двайсет и пет процента.
- Уверявам ви, че е невъзможно - му казвам силно обезпокоена. Мисля си: "Ще си тръгне и ще загубя първия купувач!" Но той се съгласява:
- Щом е невъзможно, ето!
И ми дава парите.
Бях толкова доволна, че му дадох трийсет копейки за превоза."
Начинанието се оказва превъзходно. До края на годината Анна Григориевна продава три хиляди екземпляра. Останалите петстотин броя биват пласирани през следващите години.
Междувременно към края на 1872 година княз Мешчерски, собственик на вестник Гражданин, предлага на Достоевски място за главен редактор с годишно възнаграждение от три хиляди рубли. Неуспехът на Бесове разпали желанието на Достоевски да поведе борба на живот и смърт срещу либералните идеи. От известно време вече той кроеше планове да издава списание, озаглавено Дневник на писателя, в което да изказва мнението си по събитията на деня. Но предложението на княз Мешчерски щеше да му даде възможност да изпълни желанието си под друга форма. Вместо с автономен вестник щеше да разполага с добро място за рубрика в уважаван седмичник. Той прие. Цензурата одобри назначението на Фьодор Михайлович на поста главен редактор на Гражданин, "като се резервира напълно относно бъдещата дейност на тази личност..."
Литературният екип на Гражданин беше съставен от крайно десни писатели като Майков, Филипов, Страхов и Белов... Духът на вестника беше определено консервативен и антиевропейски. Но много скоро Достоевски беше принуден да пожертва напълно работата си на романист в полза на журналистическата си дейност. Новият му пост поглъщаше цялото му време. Той приемаше автори, четеше статии, редактираше (главно тези на княз Мешчерски), преглеждаше шпалти, диктуваше писма, информираше се за политиката и пишеше за своята рубрика Дневник на писателя.
В отношенията си с княз Мешчерски, собственик на вестника, Достоевски проявяваше изненадваща за буйния му характер дипломатичност. Княз Мешчерски си беше въобразил, че може да пише, но Достоевски бе принуден да преработва всичките му статии. Обаче му се извиняваше с куртизанска хитрост:
"Уважаеми княже, вашият отговор на Петербургски новости е много хубаво и много ясно написан, но е малко сух, малко предизвикателен (буди спор) и може би тонът не е много сполучлив... Изпращам ви отговора, който написах. Вмъкнах няколко пасажа от вашия. Но е възможно да съм допуснал грешки; ще ви бъда признателен, ако проверите моя текст..."
А веднъж Фьодор Михайлович плати скъпо за една невинна грешка, допусната от благородния публицист.
Княз Мешчерски изпраща на Достоевски статия, в която цитира слово на императора пред киргизки депутати. Фьодор Михайлович не знае, че е забранено да се разпространяват думи на императора и на членовете на императорското семейство без предварително разрешение на Двора. Той пуска за печат статията, без да изпълни изискващите се формалности. Това невнимание му коства двайсет и пет рубли глоба и четирийсет и осем часа затвор. Какво са те в сравнение с месеците, които прекара в Алексеевата крепост през 1849 година! Достоевски изтърпява с радост наказанието. Жена му му отнася бельо и храна. На другия ден приятелите му го посещават. Той използва времето, за да препрочете Клетниците:
"За мен е щастие, че ме пратиха в затвора, казва той, иначе никога нямаше да намеря време да препрочета - и то с какъв интерес! - този майсторски труд..."
С Дневник на писателя, който три години по-късно щеше да се появи като самостоятелно издание, Достоевски въвежда нов жанр, в който личната изповед е примесена с дебати по външната политика, с вечните теми - дребните грижи на деня, злободневието - с романизирани хрумвания. Това са беседи на пресекулки с читателя. Беседи, защото всеки миг Достоевски се нахвърля на противника, изтръгва възражение от устата му, грабва мисълта от сърцето му и отговаря със страшна ярост. Хрониките му са написани разговорно, свободно, обстойно, но стилът им понякога е близък до библейското красноречие. Читателят вижда автора, засипан от идеи и думи, в борба със собствените си убеждения, тъпчещ намясто, пророкуващ, грешащ, сърдит и упорстващ в грешката си като дете, което се цупи.

Достоевски заемаше поста на главен редактор от една година, когато го посети Николай Алексеевич Некрасов. Некрасов, великолепният поет на скромните люде, сговорчивият приятел на прокълнатите, беше другар от младини, сетне литературен неприятел на Достоевски. Не беше виждал Фьодор Михайлович от дълги години. Но му трябваше незабавно роман от голям автор за Отечественные записки. Затова реши да забрави старите кавги и да помоли Достоевски за сътрудничество. Некрасов му предложи по двеста и петдесет рубли за кљла, докато Катков му плащаше само сто и петдесет. Поласкан от предложението, Достоевски се посъветва с жена си и по нейно внушение се съгласи да му предаде един роман през следващата година.
В уговорката имаше само едно неудобство: Отечественные записки беше ляво списание. По-голямата част от сътрудниците бяха неприятели на Достоевски и той се опасяваше да не би да изискват от него да се подчини изцяло на идеите им. "Сега Некрасов може сериозно да ме затрудни, ако изложа нещо в разрез с техните разбирания, пише той на жена си... Но дори да се наложи да просим, няма да отстъпя нито на йота."
За да може да се посвети изцяло на новата си книга, Достоевски решава да прекрати работата си като главен редактор на списание Гражданин. Той наема къща в село Старая Руса, Новгородска губерния, където беше прекарал лятото на 1872 година.
"Всичко беше мъничко в тази къща, пише Люба Достоевска; ниските малки стаички бяха обзаведени със стари мебели в стил ампир; зелени огледала отразяваха разкривените лица на тези, които се осмеляваха да се погледнат в тях. По стените висяха картини от залепени върху платно тапети, които представяха пред удивените детски очи чудовищни китайки с дълги нокти и стиснати в бебешки обувки ходила. За наша радост имаше покрита веранда, остъклена с разноцветни прозорчета и малък китайски билярд със стъклени топки и малки звънчета, с който се развличахме през дългите дъждовни дни. Зад къщата имаше градина със смешно малки цветни лехички..."
Достоевски, както обикновено, пише нощем, ляга си в пет часа, става в единайсет и вика децата, които бързат да се озоват, за да му разкажат дребните случки от сутринта. След обяда се затваря в кабинета с Анна Григориевна и є диктува изработеното през нощта.
"- И тъй! Какво мислиш, Аня?
- Ще кажа, че е хубаво!"
Случва се съпругата му да се разридае при някои затрогващи пасажи. А за Достоевски няма по-голяма награда от нейните сълзи. И въпреки това възразява:"Възможно ли е това четиво да ти прави толкова силно впечатление? Колко съжалявам! Колко съжалявам!"
Книгата, която Достоевски пише в семейно уединение в Старая Руса, е обемиста, разтегната творба, съчинена въз основа на бележки, събрани от дъното на чекмеджетата и из тефтерчетата - всичко в "сос роман". Историята не е добре балансирана и е разказана като десет романа в един. Читателят има чувството, че писателят е споявал неиздадени повести, части от статии, зачатъци от очерци по други теми. Полученото цяло е разнородно, претупано и при все това гениално.
Както всички големи романи на Достоевски Юноша е историята на една борба за свобода. Расколников убива, за да докаже на себе си, че е свободен, Идиотът намира свободата в лудостта, персонажите на Бесове търсят свободата чрез революция. Героят на Юноша иска да купи свободата с пари. Богатството на един Ротшилд е най-сигурният залог за сила и независимост.
"Идеята ми е да бъда Ротшилд, да бъда толкова богат, колкото Ротшилд, не просто богат, богат като Ротшилд!..."
Така се изразява младият Аркадий Долгоруки, незаконен син на помешчика Версилов и крепостна селянка. Като невръстно дете той не познава нито баща си, нито майка си. Минава за сирак и е настанен в пансиона на един неук и жесток французин, господин Тушар. Пансионът е аристократично заведение, отредено "за князе и деца на сенатори". Тушар иска допълнителен хонорар, за да приеме незаконороденото. Допълнително заплащане му е отказано и той си отмъщава на детето. "Мястото ти не е тук, му казва той, а там", и му посочва някакъв тъмен килер. "Ти нямаш право да седиш редом с децата на благородниците, коренът ти е нищо и никакъв, ти си само лакей." Бие го, подхвърля го на подигравките на другарчетата му. А малкият Аркадий, вместо да се разбунтува, иска да разоръжи Тушар с търпеливо примирение. "Биеше ме близо два месеца. Спомням си, че през цялото време се опитвах да го омилостивя по какви ли не начини: спусках се да целувам ръката му със сълзи на очи. [Той харесва своето принизяване.] "Вие ме унизихте; щом е тъй! Аз сам ще се унижа още повече! Ето, вижте, радвайте се!" Тушар ме биеше и искаше да докаже, че съм лакей, а не син на сенатор и аз незабавно влизах в кожата на лакей..." Вие поискахте да бъда лакей, щом е тъй, ето, лакей съм, негодник, негодник съм..."
В прекомерното примирение има известна гордост. Когато човек приема оскърблението, изумява оскърбителя си. Сцената на тоталната подлост е изключителна, както сцената на красивата смелост. И в двата случая държанието тръгва от една и съща грижа за постановката. Човек рядко бива недостоен или горд за самия себе си.
"Още с истинското пробуждане на моите мисловни способности започнах да ненавиждам хората, признава Долгоруки. Никога не мога изцяло да се доверя дори на някой близък, или по-точно мога, но не искам; неясно защо си го позволявам... Недоверчив съм, мълчалив и затворен... Често ми се иска да скъсам с обществото... не виждам никаква причина да правя добро на хората. Хората не заслужават достатъчно възхищение, за да се занимавам с тях..."
Веднъж, в порив на възторг, той хвали приятеля си Васин. "Ами още същата вечер, казва Аркадий, почувствах, че го обичам много по-малко. Защо? Само защото като похвалих него, снижих себе си." Или: "Още в долните класове на гимназията щом едваедва долавях, че някой от моите другари ме надминава в учението или ме изпреварва с отговорите, или по физическа сила, незабавно спирах да дружа с него и да му говоря..."
Слугата иска да бъде господар. Или по-точно иска да бъде едновременно и слуга, и господар, господар с външност на слуга.
Колкото повече е страдал през деня, толкова по-сластно си представя радостно и доблестно бъдеще. Той не търси страданието заради самото страдание, а защото то придава на представата му за бъдещото щастие по-висока цена и по-голям блясък. За него, както за всички герои на Достоевски, страданието не е цел, а средство. То купува всичко, то плаща всичко. Всъщност това е единствената монета, която Достоевски допуска в романите си и за себе си. Колко добре умее той да се пазари, да се защитава, да хитрува, когато трябва да извоюва за себе си или за героите си висшето блаженство на терзанието! Той е като прекупвач, не се колебае да си тръгне от дюкянчето, после веднага да се върне, да настоява, да се възмущава и да се преструва, че скланя, макар да съзнава ясно, че е сключил изгодна сделка. Той, "палачът на парите", вечно безгрижният, непоправимият прахосник, се оказва първоразряден търговец, щом сметките не се уреждат с пари, а с "книги от жива плът".
Още от малък Аркадий знае, че богатството може да има сантиментална стойност само ако е спечелено с мъка: "Вечер, щом си легнех и се сгушех под завивките, в пълно уединение, далеч от външната суетня, далеч от врявата, започвах да преустройвам живота си на други основи."
Той има своя идея. Но каква може да бъде идеята на унизения, на оскърбения човек? Той иска да надмине всички, да разбие стените, да превърне на прах и пепел предразсъдъците, да се страхуват от него, да го почитат, да му се подчиняват, както той се страхува, както той почита, както той се подчинява. Но кое средство ще му позволи да изпълни своя план? Той трябва само да се огледа около себе си, за да прецени огромната роля на богатството в обществото. Само един богат човек може да купува телата, съвестите, прошката. Моралът на всекиго зависи от богатството му. Отвъд определена цифра няма морал. Нравствените предписания, които Расколников иска да смаже с тялото на жертвата си, Аркадий иска да смаже с теглото на своето злато. За единия престъплението, за другия парите са средството да се избяга от стадото. Изкушението на Расколников е трагично. Изкушението на Долгоруки е жалко. Но и двете имат еднаква цел. И ги очаква същият провал. Двамата герои тръгват към авантюрата на свръхчовека и двамата ги спира насред пътя споменът за човешката им личност, неведомото внимание на Бог.
Да чуем Долгоруки: "Знаете ли за какво ще използвам богатството си? Какво неморално има, ако от безброй еврейски, мръсни и злосторни лапи тези милиони попаднат в ръцете на един твърд и разумен самотник, насочил към света проницателен поглед?"
Какво четем в Престъпление и наказание?
"От всички въшки във вселената избрах най-вредната и възнамерявах, като я убия, да взема точно толкова, колкото ми беше нужно, за да направя първите си стъпки..." И още: "Сто, хиляда добри дела или чудесни инициативи с тези пари на старицата. Убийте я, вземете златото є, за да може след това да се посветите на общото благо на човечеството." Не се ли чува съвсем същият камбанен звън?
Всъщност нито Расколников, нито Долгоруки мислят за благото на цялото човечество. Но също така не се стремят към своето собствено удобство. Това, на което се надяват, е могъществото, независимо от цялото материално охолство, което то осигурява. Могъщество заради самото могъщество.
"Аз ни най-малко не убих, за да се притека на помощ на майка ми, казва Расколников. Не го направих също така, за да се представя като благодетел на човечеството, след като се сдобия със средствата... Тогава исках да разбера, и то по възможност най-бързо, дали съм паразит като другите, или човек!"
"Нямам нужда от пари, или по-точно, не от пари имам нужда, казва Юношата, нито дори от могъщество; имам нужда само от това, което се добива чрез могъществото и не може да се добие без него: спокойното и самотно съзнание за силата..."
Да, най-висшата степен на насладата е човек да остане скромен върху куп злато. Сладост да се обезличиш, когато имаш всички права на великолепие, да се правиш на беден, когато касите ти са претъпкани с пари! Такова е интимното и мръсничко удовлетворение на подземния човек. "Само ако имах мощ, мечтае Юношата, тя вече нямаше да ми е нужна; сигурен съм, че сам, по моя собствена воля, навсякъде щях да заемам последното място. Ако бях Ротшилд, щях да се разхождам с протрито пардесю и с чадър в ръка. Какво ще ми е, ако ме блъскат оттукоттам на улицата или пък ако нагазя в калта, за да не ме смачка някоя карета? Съзнанието, че съм Ротшилд ще ми е достатъчно, за да ме радва в такъв момент."
И още: "Ох! Нека ме обижда и този нахален генерал на станцията, където и двамата чакаме да ни сменят конете; ако знаеше кой съм, щеше да изтича лично да ги впрегне и щеше да ми помогне да се настаня в моя скромен екипаж."
Когато се насити на своята мощ, Юношата смята да раздаде парите си, защото, казва той, "само съзнанието, че съм държал в ръцете си милиони и съм ги хвърлил в калта ще ме крепи в моята пустиня..."
Ето че както Расколников няма нужда от откраднатите пари, така и Долгоруки няма нужда от спечелените пари. И двамата се борят просто за "спокойно и самотно съзнание за мощ".
Но това спокойно и самотно съзнание за мощ Расколников търси като горделивец, а Долгоруки като скромен човек. Расколников краде, убива, рискува да бъде изпратен в Сибир, за да купи власт, Долгоруки избира благоразумен и безславен метод: да натрупа пари. "Парите са единственото средство, мисли Юношата, което позволява на най-отявлените нищожества да заемат първите места." Но как да забогатее? Той наблюдава хората около себе си. Всички се надяват на богатство, на охолство. Всички биха направили какво ли не, за да го спечелят. Трябва ли да се продаде? Анна Андреевна ще се продаде на драго сърце. Трябва ли да подправи някой чек или някоя акция? И Стебелков ще ги подправи. Трябва ли да се устрои шантаж? Ламбер и Тришатов няма да се отдръпнат при такава перспектива. Юношата не е плячка от този вид. Той е скромен. Честността му е продиктувана от страха. Няма да печели парите си с опасни средства; ще ги спестява стотинка по стотинка. Храната му се състои от хляб и вода. След един месец опитът се оказва напълно успешен, макар че стомахът му се поизмъчи от този строг режим. Второто изпитание, което си налага малкият Аркадий, е да се лиши от половината джобни пари. За две години ще спести седемдесет рубли. Тази упоритост на мравка ясно предвещава какво бъдеще си подготвя момчето.
Уви! Човек не е само направлявана воля.
Както Расколников във възкачването си към състоянието на свръхчовек признава неочаквано, че е "гадина като другите", така и Аркадий се препъва в обикновени земни чувства. Не друга идея, а животът тържествува над голямата идея на Расколников и на Юношата. Те не отстъпват пред неприятелската диалектика, а пред онова, което е смъртно в самите тях, пред себе си.
Първият неуспех на Юношата е срещата му с Риночка. Намерена е подхвърлена пред вратата на Николай Семьонович, у когото живее Аркадий в Москва. Готвят се да изпратят детето в сиропиталището, когато Долгоруки се намесва, плаща на дойка и поема всички разходи по отглеждането. Отиват половината от средствата му. Но Риночка скоро умира.
"Случаят с Риночка ми доказа, че никакъв принцип не би могъл да ме увлече дотам, че да не спра внезапно пред някое важно събитие и да не пожертвам за него изведнъж всичко, което съм направил през годините на усилена работа за идеята."
Това първо избледняване на идеята е последвано от редица други, не тъй достойни.
"Защо да не се забавлявам и развличам? Животът е дълъг, а идеята винаги ще се запазва, аз не мога да я изоставя, затова пък мога да не се занимавам с нея четвърт час."
И "идеята" чака.
А Юношата прахосва парите, които е спечелил в града, за нелепи развлечения, облози, хазарт, костюми, екипажи. Впуска се в интриги, свързва се с негодници и е съгласен да пропадне мечтата, от която някога се е опиянявал в самотата на своето "подземие". Бъдещият Ротшилд се отказва от идеята да стане свръхчовек. Отказът му не е тъй патетичен, както този на Расколников, защото не го е заплатил със същите страдания, но е резултат на сходна нравствена борба.
Редом с това провалено същество Достоевски поставя обемната и внушителна фигура на бащата на Аркадий Долгоруков, Версилов. Версилов е скроен от всички типове, описани от Достоевски. Той е загадъчен характер и за писателя, и за читателя.
Версилов, както повечето персонажи на Достоевски, изживява раздвоение в любовта. Обича Катерина Николаевна от страст, а майката на Юношата от жал. Той е чувствен. "Пророк за жените". Но любовта му е безнадеждна, защото му е невъзможно да избяга към друга любов, да се забрави в друга любов. Нито сласт, нито жал са истинската любов, макар че и двете участват в това чувство. Любовта е преди всичко себеотдаване; но жал предполага превъзходство на единия над другия, а сласт предполага абсолютен егоизъм. За развратника съчетанието им носи наслада. В сластолюбието той мисли само за себе си. Похотта е пълната изолация, в която може да изпадне едно същество.
В тази изолация човекът се загубва и се раздвоява: "Сърцето ми е пълно със слова, а не мога да ги изрека, възкликва Версилов. Струва ми се, че се разделям на две... да, действително, разделям се на две и от това наистина ме е страх. Сякаш двойникът ви стои до вас. Вие самият сте интелигентен и разсъдлив, а другият иска непременно да извърши някакъв абсурд..."
Произволът води до разруха на личността, до поява на двойник, на демон, на гримасничещия "Голядкин", който известява лудостта.
Версилов, непостоянният фразьор, се изразходва в речи за ролята на Русия, за общото благоденствие на човечеството, за любовта без Бог: "Изоставените хора ще се сближат веднага по-здраво и по-нежно..., те безгранично ще милеят за земята и за живота и постепенно ще свикнат да виждат в тях своите корени и своя край."
Той говори, говори, но всъщност не вярва в нищо: "Версилов не се стремеше към никаква определена цел. Вихрушка от противоречиви чувства объркваше разума му." Това са думи на Юношата. Обаче самият той не успява да стигне "определената цел". Отказва се от идеята и съчинява своята изповед:
"Някогашният живот свърши, новият едва започва", пише той.
И неволно си спомняме края на Престъпление и наказание: "Вече върху съсипаните им лица блестеше зората на ново бъдеще, на пълно възкресяване към живот."

Критиката посрещна добре последната творба на Достоевски.
"Като прочетете този роман, пише един дописник, вие се изправяте пред неизбежно задължение: да размишлявате, да размишлявате, да размишлявате..."
Некрасов прочете книгата за една нощ, разказва Достоевски: "Моята възраст и моето здраве не биха ми го позволили!... И колко сте свеж! Такава свежест на вашата възраст е голяма рядкост, няма такава у други писатели. В последния си роман Толстой повтаря това, което вече съм чел някога от него; само че преди беше по-хубаво!..."
Що се отнася до Тургенев, вечният враг, той доверява на Салтиков: "Хвърлих един поглед в този хаос; Господи, какъв кисел бульон, каква болестна воня, каква излишна драсканица, какво психическо удоволствие да си чешеш засъхналите ранички!"
Това не попречи на Тургенев да се обърне към Достоевски две години по-късно с думите: "Господин Емил Дюран беше натоварен от La Revue des Deux Mondes да напише монографии за най-видните руски писатели... Вие, разбира се, сте начело на вашите събратя..."
През тези години Фьодор Михайлович живя в Старая Руса с жена си и децата си. Той се откъсваше само за да се срещне с издателите си в Санкт Петербург и Москва, или за да се лекува от катар на гърлото в Емс.
Чувства се щастлив. Той говори с истински възторг за дъщеря си и сина си: "Те се разположиха в салона, натрупаха столовете и играят... Децата ядоха телешко, бисквити, пиха мляко и отидоха на разходка. След това тръгнаха да ринат сняг."
И още: "Сънувах, че Федя се е качил на стол, падна и се удари лошо. За Бога, не го оставяй да се катери по столовете и кажи на няня да е по-внимателна!"
Достоевски обича жена си, както през първите дни. Подписва писмата си до нея с: "Твой вечен съпруг", по заглавието на книгата си. Пише є: "Впрочем, любима моя, в този миг щеше да си ми необходима. Нали ме разбираш? Вярно ли е, че ме сънуваш! Може би не сънуваш мен? Целувам малките ти крачка и всичко. Ужасно силно ги целувам..."
Или: "Аня, мой идол, моя скъпа... не ме забравяй. Вярно е, че си мой идол, мой Бог. Обожавам всяка частица от тялото и душата ти и те целувам цялата, цялата, защото си моя, моя!"
Фьодор Михайлович се грижи за роклите на Анна Григориевна с трогателно внимание: "Щях да забравя! Щакеншнайдерови ми казаха, че в Париж сатенът вече не е на мода и малко се носи. Твърдят, че се мачка и се протрива и че е модерен някакъв черен плат и всички му се нахвърлят. Показаха ми един, който много наподобява сатен, но повече прилича на някогашната тафта."
През 1875 година Достоевски заминава за Санкт Петербург, за да коригира шпалти. Там се среща с Некрасов, който го хвали за последната му книга, с охладнелите към него Страхов и Майков.
"Да, Аня, той е лош семинарист и нищо повече, пише Достоевски за Некрасов. Веднъж вече ме изостави след спирането на Епоха и ме потърси чак след успеха на Престъпление и наказание."
Пътуването на Достоевски до Емс "по здравословни причини" му е особено мъчително.
"Толкова бих искал да те видя и да те прегърна! Тук се отегчавам до смърт."
Той редовно пие определените дози минерална вода. Слуша музика в парка. И чете. "Чета Книгата на Йов. Поболявам се от възхищение. Оставям четенето и се разхождам един час из стаята почти разплакан..."
По същото време Русский вестник помества следната информация: "Научаваме, че нашият прочут писател Фьодор Михайлович Достоевски е сериозно болен." Анна Григориевна обезумява от тревога и телеграфира в Емс. Достоевски веднага я успокоява: "Ох! Нещастие е да си прочут мъж", є признава той. Избързва със завръщането си в Старая Руса. Радостно му е в това малко градче с минерални извори, дървени къщи, голяма градина и казино за почиващите. Той участва в игрите на децата. Прави дълги разходки по брега на реката. Обгражда с непохватни грижи Анна Григориевна, която отново е бременна.
Един месец по-късно, на 10 август 1875 година, тя ражда момченце, което ще се нарича Алексей.
"Изглеждаше силен, здрав, но имаше необикновено, овално, почти ъгловато чело", пише сестра му Люба.
След раждането на Алексей семейство Достоевски решава да замине от Старая Руса за Санкт Петербург, защото Фьодор Михайлович, след като завършва Юноша, подхваща пак идеята си за Дневник на писателя.
В началото на октомври той подготвя първия брой на периодичното издание, което възнамерява да прави сам. На 22 декември иска разрешение от Главна дирекция на печата да публикува "месечен орган..., в който да помествам всичките си впечатления като руски писател, пише той, от това, което виждам, чувам, чета..." Разрешението му е дадено, "при условие че статиите няма да се публикуват, преди да са минали през цензурата".
Първият брой излиза през януари 1876 година. С него започва нов етап от живота на Достоевски.

II
ДНЕВНИК НА ПИСАТЕЛЯ
Статиите в Дневник на писателя са точно продължение на статиите, които Достоевски публикува в списание Гражданин на княз Мешчерски. По израза му изданието представлява "интимен дневник в пълния смисъл на думата, подробни записки за всичко, което лично най-много ме е заинтересувало".
Но Фьодор Михайлович се затруднява да избере тона на изданието си. "Повярвайте ми, пише той, че след третия брой още не съм намерил формата на Дневника и не знам дали някога ще я намеря... Например имам десетпетнайсет теми (поне), когато сядам да пиша. Обаче неволно отхвърлям най-предпочитаните. Биха заели много място и биха изисквали много усилия от моя страна... и по този начин аз не пиша това, което ми харесва. От друга страна, много наивно си въобразявах, че ще бъде истински дневник. Но истински дневник е невъзможен; може да се пише само подправен дневник, за публиката..."
Подправеният дневник, дневникът за публиката все пак съдържа същността на достоевската мисъл.
Фьодор Михайлович разглежда в своя Дневник идеологията на "териториалниците". Той атакува привържениците на Запада, че искат да превърнат Русия във филиал на европейските страни. Атакува славянофилите, че са като хипнотизирани от картината на предпетровска Русия, украсена с всички лъжи на легендата.
Не може ли да има за Русия напредък, който да не е "европейски"? Няма ли за нея друг избор освен абсурдния между сервилността към Запада и сервилността към собственото є минало? Няма ли да се намери за нея друг, собствен път, по който и днес да може да върви?
Да, този път є сочи народът, народът ще спаси Русия, защото мужиците са запазали непокътната своята простота, своето невежество, своята вяра в Христовата истина. Те са защитени от европейската зараза благодарение на изостаналостта си.
"Твърди се, пише Достоевски, че руският народ не познава Евангелието, не познава дори божиите заповеди, които са в основата на нашата вяра. Да, наистина, така е, но той познава Христос и го носи в сърцето си през вечността."
Не е нужно да се учи, за да се вярва. Вярата не е плод на разсъждение, а на "физическо" предразположение. Тя няма нищо общо с работата на ума. Тя идва от сърцето. Тя идва от тялото, би могло да се каже. У русина има стремеж към страданието, което го приближава до Христа, което му дарява Христос. "Руският народ вкусва някаква сладост в страданието", пише Достоевски. И още: "Вярвам, че най-дълбоко вкоренената у русина духовна потребност е потребността от неизчерпаемо, ежеминутно страдание, навсякъде и във всичко."
Русинът е винаги недоволен от себе си. Той се ненавижда, той се презира. У него няма нито следа от това "наивно удовлетворение, което прави лицата лъчезарни". И тъй като той се отказва от нравствения комфорт, тъй като е неспокоен, уязвим, загубен в центъра на вселената, Бог обича руския човек, руския мужик. И дори пиянството, кражбите, цинизмът, нищетата, безчестието, лъжата на руския човек не са страшни. Те идват от неговото предразположение към крайностите, което е основен негов белег. Те са като гърчовете на ранено животно. Те са белезите на неговото призвание. "Той ще се спаси, пише Достоевски, и ние заедно с него, защото още веднъж светлината ще дойде от низините."
Тази формула, която революционерите са откъснали в полет, се противопоставя тъкмо на революцията. Истинската стойност на руския народ е в православието и царизма. Достоевски не вижда друго равновесие за нацията. Царят е еманация на народа, средоточието, сбор на всички народни въжделения. Православието толкова дълбоко е пропито в народния дух, че Христос се е превърнал в национален бог. "Който не познава православието, никога няма да познае нашия народ."
Руският Христос на Шатов се появява в Дневника, след като бе описан в Бесове: "Вярвам в Русия... Вярвам в нейното православие." Не може да се вярва в едното, без да се вярва в другото.
Впрочем месианската роля на народа не е затворена в границите на Русия. Руският народ ще спаси не само Русия, а и целия свят. Защо? Защото единствено руският народ притежава тази дарба - мировото състрадание, което е необходимо при всяко месианско начинание. "Руският дух, геният на руския народ е може би най-годният от всички да приюти в себе си идеята за световно единство и братство." Французите, германците, англичаните не са способни да се отъждествят със съседна нация. Но русите имат жилава душа, която им позволява да постигнат "почти пълно превъплъщение в гения на другите народи". "На истинския русин Европа, като притежание на голямото арийско племе, му е толкова скъпа, колкото и самата Русия." Истинският русин не се стреми към етническо щастие в рамките на родната земя. Той дири щастието на цялото човечество. "Предопределението на русина безспорно е паневропейско, всесветско." Близък е часът, когато селянинът Марей ще влезе с тежест в световната история.
Русия се организира, изправена пред инертна, лишена от Бог, духовно убита от прогреса Европа. Премахнаха крепостничеството, към углавните съдилища има съдебни заседатели. Тези две мерки са доказателство за уважението към народната съвест. Феминисткото движение се разгръща и това също е знак за обновление. "Една от големите наши надежди, един от залозите за нашето възкресение е руската жена... исканията є са ясни, искрени и безстрашни."
Войната на Изтока засилва до крайност патриотичния възторг на Достоевски: "Да, и Златният рог, и Константинопол ще бъдат наши." В своето въодушевление той стига дотам, че благославя кръвопролитията. "Войната освежава въздуха, който дишаме и който ни задушаваше нас, болните от духовно разложение и застой." И по-нататък: "Какво по-свято и по-чисто от войната, която Русия започва днес?..." "Попитайте народа, попитайте войниците защо се вдигат, защо тръгват и какво очакват от сегашната война. Всички ще ви отговорят като един, че ще служат на Христа и ще освободят поробените си братя."
Всъщност Достоевски вижда във войната отговор на идеята си за месианската роля на руския народ. Руският народ ще воюва срещу враговете на Христа. А тези, които му се съпротивяват, не знаят, че той им носи радостта на истината.
Ами сляпата кланица на битките? Достоевски не иска и да знае за тях. Забрави ли мисълта, която записа по повод войната от 1870 година: "Не, изграденото със сабя няма да просъществува?" Подобно на Расколников би могъл да отговори, че не убива "човешки същества", а "принципи". За него великата идея за всемирен съюз в името на Христа оправдава средствата, които се използват за създаването му.
Но кръвопролитието в името на християнството е страшен софизъм. Христос проля своята кръв, за да ни спаси. Но имаме ли право ние да проливаме кръвта на други, за да спасим Христа? "Проклета да е цивилизацията, ако трябва да се убиват хора, за да се запази", пише още Достоевски. Какво да кажем за християнството, ако трябва толкова много да се убива, за да се установи то на земята? Отговорът на Достоевски е уклончив: "Може би е възмутително, ако се разсъждава абстрактно, но на практика е така." Той е твърде обсебен от представата си за бъдещето на Русия, за да се спира на метафизични спорове: "Дано ехото на вашата победа отекне над цяла Азия, чак до Индия! Дано там у милионите човешки същества се внедри вярата в непобедимостта на Белия Цар!"
Това за Азия! А Европа? Ами Европа също ще бъде спасена.
"Европа е подкопана и може би утре ще рухне, без да остави следи през вековете..."
Германия е "мъртва нация и без бъдеще"... "Французите сами се погубват"... Евреите са "вонящи горделивци"... Англичаните са "бакалите на рационализма"...
Цяла Европа е само гробище, където почиват "скъпи покойници". Руският Христос ще възкреси легиони Лазаровци. Но Европа мрази Русия: "Европа е готова да залее с вряла вода всички славяни като гнездо на дървеници в дървеното легло на старица." Затова ще трябва да се употреби сила и да се наложи на Европа ново щастие.
Но католицизмът не постигна ли вече единство в името на Христа? Не. Католицизмът загуби Христос. Римското папство обяви най-напред необходимостта от светска власт над страните и народите. Това нерелигиозно, а държавническо отношение доведе до "установяването на римска монархия начело с папата". Православният идеал, напротив, предполага религиозен съюз на цялото човечество в името на Христа, а "след това политически и социален съюз, който нормално произтича от духовния съюз". Накратко, при католическата църква двата етапа са в обратен ред. Засега това неодобрение е достатъчно, за да подхрани строгата присъда на Достоевски.
Той не забелязва, че, прокламирайки възшествието на руския Христос, се отклонява повече от християнската идеология от самите католици, които осъжда. Не разбира, че ограничава ролята на Христос, като я свежда до етнически рамки. Ето че поема върху себе си "лудостта" на Шатов. Ето че използва благовидните аргументи на своя герой.
Наистина за Христос цялото човечество, с изключение на руския народ, е забравило божието слово. И дълг на руския народ е да го припомни. За най-голяма слава на Господа светът ще принадлежи духовно само на Русия. И това ще бъде третото царство, царството на хармонията в тоталния панславизъм.
Така у Достоевски политика и религия се смесват и допълват. Неговото въодушевление му пречи да разграничи двете страни на проблема. Нахвърля се на Европа, на новия Вавилон, на науката, на демокрациите, на пацифизма... Той е в транс. Вижда. Предвижда. И красноречието му надделява над собствената му мисъл.
Всъщност Бесове е пророческа книга. Дневник на писателя е изпреварващата тъкан, която малцина схванаха.

Дневник на писателя не е само политически, социален и религиозен манифест, той съдържа много статии, в които Достоевски нахвърля своите впечатления от някой криминален процес или от посещение в сиропиталището, или от стихове на Некрасов.
Той разказва детските си спомени. Говори за писатели, които някога е познавал и които си отиват един подир друг, оставяйки го сам: смъртта почти го помирява с Белински, с Некрасов...
Случва му се също да публикува зловещи хрумвания като в Бабок, който представлява диалог между мъртви в едно гробище, или възхитителни очерци като Сънят на един смешен човек и Кротката.
Смешният човек сънува как на мистериозна планета лети и му се струва, че това е раят. Природата е предразполагаща. Хората са добри, радостни, простодушни и съвършено мъдри. Пришълецът се заема да ги поквари. Научава ги на тъга, на позор, на престъпление, на наука. Раят се превръща в ад. И когато смешният човек се опитва да върне предишното блаженство на "децата на слънцето", те "се задоволяват да му се надсмеят" и го вземат за "луд мистик".
Кротката е монолог на лихвар, човек мълчалив и зъл, който се оженва за шестнайсетгодишно момиче и се държи с него надменно, за да му докаже нравственото си превъзходство. Една нощ младата съпруга, извън себе си от обида, се промъква до леглото на мъжа си с револвер в ръка. Той я забелязва, но се преструва, че спи дълбоко. Жената опира оръжието в слепоочието му. Мъжът не помръдва. Чака. Усеща, че страшна борба бушува в душата на жената, която първом е искала да го убие.
"Но, питате вие още, защо не съм є попречил да извърши това страшно престъпление?... Самият аз бях загубен, тогава кого бих могъл да спася?"
Накрая отваря очи. Нея вече я няма. Сега, мисли си той, жена ми вече знае, че не съм страхливец и непременно ще се върне при мен. Но нея са я напуснали силите, мислите. "Смятах, че ще си останем все така", въздъхва тя, винаги разделени, винаги чужди един на друг. Когато съпругът є признава най-сетне колко силно я обича, Кротката тихо се измъква, защото вече не може да му отговори със същото чувство. Отчаяна, отвратена, тя се хвърля през прозореца с икона в ръце. "Фаталност! О, Природа!, заключава Достоевски, човек е сам на земята. Ето го нещастието! Има ли тук един единствен жив човек?, се провиква героят от руските легенди. И аз крещя същото, аз, който не съм герой, и никой не ми отговаря."
Двата очерка са продиктувани от едно и също безпокойство. И в двата случая един "човек от Санкт Петербург", тревожен, кисел и горд, помрачава щастието на другите и своето собствено щастие, защото отказва да приеме живота такъв, какъвто му се представя. Да бъде непринуден. Да бъде дете. Да обича. Такива са вечните предписания, които Достоевски развива в творбите си.
И малко по малко читателите започват да го разбират. Успехът на Дневник на писателя надминава всичките му очаквания.
Още през първата година списанието има две хиляди абонати и още толкова се купуват на ръчна продажба. Следващата година абонаментите са три хиляди, а продажбата на ръка четири хиляди броя. Някои броеве се преиздават два, три, пет пъти. Влиянието на Достоевски расте с всеки изминал месец. За голяма част от културната младеж Фьодор Михайлович ставе знаме, пророк. Писмата, които получава, му разкриват интимни тайни, сантиментални дилеми, религиозни съмнения, срамни разочарования.
"Получих стотици писма от цяла Русия и научих много неща, които не знаех. Никога нямаше да повярвам, че толкова много хора в нашето общество споделят моите идеи."
Макар че имаше малко свободно време, Достоевски отговаряше на всички писма и плащаше пощенските разноски. Ако някоя девойка му напишеше, че не обича годеника си и че иска да продължи да учи, веднага є осигуряваше протекцията на някоя влиятелна личност: "С вашите стремежи, не можете да станете съпруга на търговец... На никаква цена не осакатявайте живота си. Ако не го обичате, не се омъжвайте. Пишете ми пак, ако желаете..."
На друга кореспондентка отговаря: "Не бива да се омъжвате без любов. Но размислете добре: може би е от мъжете, които се заобичват отпосле. Ето моя съвет... Поискайте от майка си време да размислите (нищо не обещавайте), наблюдавайте човека, осведомете се за него..."
Една студентка се оплаква от изпитния си неуспех и Достоевски не се колебае да я утеши: "Много съжалявам за вашия неуспех на изпита по география, но това е такава дреболия, че не бива да преувеличавате значението є. А вие сте ми написали отчаяно писмо."
На една девойка, която заминава за Сибир като милосърдна сестра, изпраща вълнуваща благословия. Радва се на щастието на млада майка: "Какво щастие, че имате деца! Колко хуманен правят те нашия живот, колко го извисяват! Децата са бреме, но необходимо бреме."
На свой кореспондент евреин пише: "Ще ви кажа сега, че не съм враг на евреите и никога не съм бил. Но четирийсет века съществуване, както твърдите вие, доказва, че това племе има удивителна жизнеспособност и че му е било невъзможно през цялата си история да не се реализира в различни status in statu1...
На московските студенти изпраща дълго писмо в израз на симпатия: "Вие ме питате, господа: "Доколко ние, студентите сме виновни?" Ето моя отговор: За нищо не сте виновни. Просто вие сте деца на това общество, на което сега обръщате гръб и което е изтъкано от лъжи. Обаче, откъсвайки се от това общество, изоставяйки го, нашият студент не се насочва към народа, а някъде към чужбина, към европейските идеи... А нашето спасение е в народа..."
Порасналият авторитет на Достоевски не се изразява само в обема на кореспонденцията му. Разширява се и кръгът на светските му връзки. Канят го навсякъде. Той приема повечето от поканите. Жена му почти никога не го придружава, защото е изтощена от работа - счетоводство, експедиция. За няколко години тази млада жена е загубила кокетството и амбицията си. Сама признава, че се надява да се харесва на съпруга си със своята "душа". Изоставила се е, носи кърпени дрехи, грубо бельо. Достоевски се опитва неумело да є върне вкуса към облеклото:
"Знаеш ли, Аня, (еди коя си) носеше великолепна рокля. Беше от най-семплите: привдигната и събрана вдясно, отзад дълга до пода, но без да се влачи; вляво, забравих, май също беше повдигната. Трябва да си направиш подобна рокля. Ще видиш колко ще ти прилича!"
И още: "Не знаеш колко чудесни са очите ти, усмивката ти и мигновеното ти оживление в разговорите. Цялата грешка е, че не излизаш достаътчно сред обществото... Но ако се опиташ и започнеш да излизаш, ако се обличаш по-грижливо, сама ще се учудиш, като видиш колко си млада и извънредно хубава."
Но Анна не го разбира. Мъжът є я е обвързал толкова здраво с духовния свят на книгите, че вече не може да стъпи в реалния свят. Не е гъвкава като него. Той пътува между света на истините и света на свръхестественото, но никога не се откъсва напълно от единия свят за сметка на другия.
В салоните, както някога, Достоевски се показва ту приветлив, ту гневен, ту благ или пък свадлив.
"Винаги съм се изненадвала от изключителната му скромност, отбелязва Е. А. Щакеншнайдер; да рече човек, че не си знае цената. Което впрочем обяснява и крайната му обидчивост, или по-точно защо постоянно е нащрек в очакване на оскърблението. Често приемаше като обида нещо, което никога човек със самочувствие не би възприел по този начин... На моменти сякаш в гърдите му се събираше капка злъч и се пръскаше изведнъж и той трябваше да се освободи против волята си от нея. Аз пък винаги познавах по някакво цупене на устните или по израза на очите, че ще изрече нещо лошо. Понякога успяваше да се овладее, да преглътне своята злъч, но тогава ставаше мрачен, мълчалив и в лошо настроение."
Всъщност обществото оправдава лошия характер на Достоевски с неговия гений. Лошият характер става необходима карикатурна черта в образа на гения. И далеч не му вреди, а му помага, сближава го с читателите му.
През 1878 година някогашният каторжник получава от Имперската академия на науките следното съобщение: "Имперската академия на науките, в желанието да засвидетества своята почит за литературното ви творчество, ви избра за членкореспондент към секцията руски език и литература." А възпитателят на великите князе Сергей и Павел го посещава, за да го покани от името на императора за няколко разговора със знатните му ученици.
Така Достоевски вкусва насладата от окончателно спечелената слава. Той е успял да изплати голяма част от дълговете си. Багодарение на шурея си разполага с извънградска къща в Старая Руса. Дневник на писателя се оказва забележително доходоносен.
Какво повече?
Люба Достоевска ни е оставила чудесен портрет на баща си от това време:
Фьодор Михайлович спеше на софа в работния си кабинет. Над леглото му беше окачена литография на Мадоната от Сиктинската капела на Рафаел. На събуждане първият му поглед падаше на изящния є образ. Той ставаше, измиваше се с "много вода, сапун и одеколон". После се обличаше от глава до пети, защото не харесваше мъжът да стои през деня по халат и пантофи. "Още от сутринта беше обут и облечен безупречно, с хубава бяла риза с колосана яка и връзка." Полагаше грижи за сюртука си: "Петната ме смущават, казваше той. Пречат ми да работя..."
Като довършваше тоалета си, Фьодор Михайлович отиваше в столовата да пие чай. Изпиваше две чаши, а третата отнасяше в кабинета си. На работната му маса цареше ред като при хирург: кутията с цигарите, писмата, книгите, вестниците си имаха "титулувани" места. Анна Григориевна отиваше в работния кабинет на мъжа си, настаняваше се пред него, подреждаше на малка масичка тетрадка, моливи, гума и Достоевски започваше да є диктува страниците, които беше написал през нощта. Тя ги стенографираше и веднага ги преписваше. Фьодор Михайлович поправяше копията.
По-късно беше ред за обяда, разходката, покупката на лакомства за децата, вечерята, чая и пак Достоевски се затваряше в кабинета да работи. Редовният и ползотворен живот го опияняваше. Сякаш изпитваше неизчерпаема удовлетвореност. Но някъде беше написано, че до последния му ден съдбата се е ожесточавала срещу него.
На 16 май 1878 година синът му Альоша, едва тригодишен, получава остър епилептичен припадък. Пристъпът продължава три часа и десет минути и детето умира, без да дойде в съзнание. Достоевски е покрусен от неговата смърт. Той се чувства виновен, че му е предал болестта по наследство. Новата скръб изостря представата му за всеобщата отговорност. Невинността е празно слово. "Всеки от нас е виновен пред всички, за всички и за всичко."
В деня на погребението семейството наема ландо и поставя ковчежето между майката и таткото. "По пътя плакахме много, пише Люба Достоевска, галехме малкото бяло ковчеже, покрито с цветя, и си спомняхме всички любими думи на детето. Между гробовете е поникнала висока трева. Дърветата са разцъфнали. Птичките пеят. Сълзите се стичаха по лицето на баща ми. Той подкрепяше мама, която хлипаше. Тя не можеше да откъсне поглед от малкото сандъче, което бавно потъваше в земята."
Достоевски ще превъзмогне последното изпитание, както и другите. Ще се излекува с работа. Ще се спаси благодарение на една книга: Братя Карамазови.

III
КАК СЕ РОДИ РОМАНЪТ БРАТЯ КАРАМАЗОВИ
В броя от декември 1877 година на Дневник на писателя Достоевски съобщава на читателите си, че е решил да прекъсне за известно време издаването му, за да се занимае с творческа работа, обмисляна неусетно и неволно през последните две години, откакто излиза списанието." Новата книга, за която намеква, ще бъде както Юноша, фрагмент от незавършен голям цикъл, който озаглавява Животът на един голям грешник. В нея ще разглежда темата за съществуването на Бог, "проблем, който съзнателно и несъзнателно ме е терзал през целия ми живот".
Фьодор Михайлович знае, че литературната му творба е още непълна. Налага се да направи последна изповед и е крайно време да започне. Ще каже "последната си дума". Вглъбява се. Трупа бележки, събира материал. Ще са му нужни три години да изпълни начинанието си.
"Намислих и скоро ще започна да пиша голям роман, в който между персонажите ще има и много деца...", пише той на 16 март 1878 година.
И започва да попълва тефтерчето си, озаглавено Братя Карамазови:
"Да се осведомя дали е възможно да се лежи между релсите, когато минава влак с голяма скорост."
"Да се осведомя за детския труд в завода, да се запозная с работата в училищата и да посетя някое училище."
"Да отида в приют за намерени деца."
Междувременно Достоевски се запознава с младия блестящ професор Владимир Соловьов (син на историка). Той е слушал негови лекции в Санкт Петербург. Открил е, че с него го свързва безспорно духовно родство. Нали Соловьов беше избрал за тема на своята дисертация "Кризата в западната философия"? Нали беше атакувал издълбоко стария европейски позитивизъм? Нали беше обявил, че се появява нова метафизика? Впрочем лицето на младия мъж великолепно допълва неговата вътрешна същност. Изразителната му хубост привлича и най-върлите му опоненти. Достоевски твърди, че има "главата на младия Христос" от Анибал Карачи.
Скоро много здрава и съдържателна дружба свързва младия философ и стария писател. Но изглежда, че в този чудноват съюз старият писател е ученикът.
Фактически Достоевски формулира, подрежда, изяснява собствената си идеология благодарение на безкрайните си разисквания със Соловьов. Младият му другар му помага да изрази с абстрактни думи философския хаос, с който се бори вече толкова години.
По проблемите на православното учение Достоевски се допитва до прокурора на Светия синод Константин Победоносцев. Но той се интересува също и от теорията на Федотов за общото дело. Чете текстовете на блажени Тихон Задонски, епископ от XVIII век: "Искам Тихон Задонски да бъде централна фигура в моя нов роман", пише Достоевски на Майков още през 1870 година.
След смъртта на малкия Алексей, Анна Григориевна настоява Фьодор Михайлович да придружи Соловьов при пътуването му до Оптина Пустина. Надява се, че промяната ще поразсее тъгата му, толкова повече, че Достоевски винаги е мечтал да посети манастира. В него са се приютявали Гогол, Леонтиев и Лев Толстой.
Достоевски се съгласява и след кратък престой в Москва двамата приятели потеглят с влак към Сергиево. Там се качват на каруца, която ги клатушка сто и двайсет версти по каменисти пътеки. След два дена път пристигат в Оптина Пустина. Монасите ги посрещат сърдечно и отец Амброзий, чудотворец и главен изповедник, приема два пъти Фьодор Михайлович на частен разговор. Това посещение ще избистри в представата на Достоевски фигурата на преподобния отец Зосима от Братя Карамазови.
Интересно е да се отбележи, че още през 1877, една година преди пътуването до Оптина Пустина, Достоевски бе ходил в Даровое, мястото, където живя в детските си години. Видял бе пак горичката, урвата, селцето Черемашни. Беше си побъбрил със сбръчкани старци - някогашните момчета със зачервени до кръв бузи и лененоруси коси, чийто смях се смесваше с неговия. Беше си преповторил спомените. Беше освежил вдъхновението си направо от извора. Беше готов.
Обаче този труд, който продължава три години, се оказва по-заробващ от всеки друг досега. Достоевски не желае да претупа творбата, която трябва да бъде венец на цялото му творчество. Но се опасява, че възрастта може да омаломощи творческите му сили. Страх го е да не би болестта да е отслабила паметта му. Страх го е да не умре преди да е казал всичко. "Забелязвам, че колкото пљ напредвам, толкова по-трудно ми върви работата." Или пък: "Все си мисля за моята смърт... и се питам какво ще ви оставя на децата и на теб..." И още: "Сега на плещите ми лежат Карамазови и аз трябва да завърша книгата. Важно е да се получи произведение на изкуството, а е трудна и рискована работа, съдбоносно нещо: тя трябва да издигне името ми много високо, да го затвърди; иначе няма никаква надежда."

IV
БРАТЯ КАРАМАЗОВИ
Семейство Карамазови живее в малък провинциален град. Старият Карамазов, циничен и похотлив палячо, е провалил живота си в загадъчен разврат. От първата си жена, която го биела, има син Дмитрий, необуздан скот с внезапни пориви за честност и метафизическа изтънченост. От втората си жена, креслива истеричка, има син Иван, раздразнителен интелектуалец, с буен и разрушителен дух, герой и мъченик на отрицанието. Третият му син, младият Алексей, сякаш е избегнал наследственото проклятие на Карамазови, надарен с мъжка доброта, която е противоположност на "безполовата" доброта на Идиота. Той е положителният принцип в книгата, блестящото ядро, около което кръжат и танцуват като черни мушици другите персонажи. Но към тримата братя трябва да се прибави гнусният Смердяков, незаконороденият син на стария Карамазов, и слабоумното нямо момиче, което е изнасилил една нощ от самохвалство. Това епилептично копеле е лакей в дома на баща си. Той е претенциозен и извратен. Обожава Иван. А Иван се гневи, защото вижда в негово лице собствената си карикатура.
Между бащата и четиримата сина стои жена - Грушенка. Всички воюват помежду си, за да я спечелят. Междувременно Смердяков, смятайки, че изпълнява тайното желание на Иван, убива стария Карамазов. Но за убийството е обвинен Дмитрий. Той е осъден на каторга и заминава за Сибир. Такава е историята.
В нея доминират два проблема: проблемът за прелъстяването и проблемът за Бога. Грушенка и Христос.
Между тези два полюса се люшкат героите на романа. Едните, като стария Карамазов, са поставени единствено под знака на чувствеността, другите, като стареца Зосима - единствено под знака на религията; но между крайностите един деградирал учен представя душите на останалите герои. Смердяков, Дмитрий, Иван, Альоша са може би най-избистреният облик на един и същ индивид, който се отърсва от животното и се осъществява в "новия човек". Четиримата братя са едно и също преобразено същество. Тяхното степенуване в пространството фактически е само степенуване във времето. "СкЎлата на порока е еднаква за всички, казва Альоша на Дмитрий. Аз съм на първото стъпало, ти си по-горе, да речем, на тринайсетото. Смятам, че е едно и също нещо."
На "тринайсетото ниво" се намира Грушенка. "Проститутка, с която не бих искал да ме свързват", казва неин близък. "Куртизанка", заявява старият Карамазов. Но добавя, че може би е "по-свята" от всички калугерки в манастира. "Това момиче е животно..." "Това момиче е ангел", отвръщат други от героите. А Дмитрий възкликва: "Да, ето каква е тя: тигър. Царица на безсрамието, изцяло пъклена жена, царица на всички пъклени жени, които са се развилнели над света." Альоша пък преди всичко е поразен от нейния "наивен и доброжелателен израз". На кого да се вярва? На всички. Защото Грушенка заслужава всички присъди. Грушенка, девойката, развратницата, животното, светицата обединява в себе си неизброимите противоречия на своя пол. Жени като нея чезнат в очакване, огорчават се, когато се изпълнят желанията им, изгарят от нетърпение да се отдадат, а после упрекват мъжа, че ги е обладал. Те са ту жестоки, заради удоволствието да бъдат благи след това, ту благи заради удоволствието по-късно да бъдат жестоки. Имат извратен свян и невинна похотливост. Лъжат мъжете, Бога, себе си. Не се обвързват с живота. Играят си с живота. Позират пред него, както се позира пред огледало. И правят муцуни. Променят изражението, поведението си, за да добият усещането, че съществуват. За мъжа постоянството е доказателство, че го има. Жената потвърждава съществуванието си с промяната. Мъжът иска да бъде един. Жената иска да бъде многолика. Мъжът се чувства силен, само когато напълно съзнава качествата и недостатъците си. Жената се чувства силна, само когато напълно не съзнава себе си. Мъжът, това е организираният свят. Жената е безформената вселена. При нея всичко е възможно. При нея нищо не е сигурно. Тя трябва да се избягва или да не се прави опит да бъде покорена.
Хубостта на Грушенка е омагьосала стария Карамазов. Този старец, пияница, скъперник, лъжец и порочен, изглежда е точен портрет на бащата на Достоевски. "Той беше сантиментален. Да, сантиментален и лош", пише Достоевски за своя герой. "Винаги съм вярвала, отбелязва Люба Достоевска, че Фьодор Михайлович е мислел за собствения си баща, когато е рисувал образа на стария Карамазов."
Пред красивата Грушенка старият Карамазов е смешник, който мънка с лигава уста. Той є дава частта от наследството, което се полага на Дмитрий. Всеки ден я очаква. Шляе се от стая в стая, обсебен от желание. Но Грушенка не отстъпва нито на него, нито на Дмитрий, който също се е влюбил в нея. Тя се подиграва и на бащата, и на сина. А от ден на ден между двамата расте омраза: "Те се наблюдаваха един друг с извадени ножове", пише Достоевски.
Една идея изкушава Расколников и напълно го лишава от независимост; едно създание изкушава Дмитрий и баща му, докато ги превърне в роби на собствените им желания. "Красотата е страшно и ужасно нещо!", заявява Дмитрий. Да, защото властта є над мъжете се равнява и понякога надвишава силата на мисълта им. Еротичното безумие в Братя Карамазови отговаря на политическото безумие в Бесове. И в двата случая стремежът към земна удовлетвореност довежда хората до животинско състояние. И в двата случая претенцията да се преминат всички нравствени граници води до развращение и до убийство.
"А Дмитрий, се провиква бащата, ще го смажа като хлебарка!"
Дмитрий пък казва за баща си: "Не знам, може би ще го убия, може би няма да го убия. Опасявам се, че няма да мога да изтрая лицето му в този момент. Мразя адамовата му ябълка, носа му, очите, наглата му усмивка. Той ме отвращава. Ето кое ме плаши..."
Дмитрий дебне баща си, страхува се да не би Грушенка да се изкуши от обещанията за пари и да отиде при стареца. Една нощ слугата Григорий намира Дмитрий в градината. Дмитрий го удря по главата с чук и побягва. Намира Грушенка в един хотел. "Тогава започна оргия, празник без мярка, без край." Вино, песни, танци... Грушенка, съвсем пияна, признава на Дмитрий, че го обича и че иска да се омъжи за него:
"Макар че си див, знам, че си благороден. Трябва занапред да живеем честно... Нека бъдем честни и добри, да не приличаме на скотове... Отведи ме далеч, чуваш ли?... Не искам да стоя тук, искам да ида далеч, далеч..."
Сякаш приближаването на катастрофата разгаря чувствата на двамата похотливци. Предчувствието за ужасна съдба ги тласка да разпалват мигновените наслади. Те са весели, защото отгатват, че нямат това право. Факт е, че у Достоевски всички радости, които не са строго духовни, радостите от "края на нощта", радостите към края на книгите, ни изглеждат много неустойчиви. В момент, когато сме станали свидетели на неочакваното блаженство на героите, започваме да страдаме, защото знаем, че това блаженство е осъдено. С майсторството на палач Достоевски отглежда щастието на жертвите си, преди да ги накаже. Той не удря по уморена, болна плът. Избира най-хубавия ден, мига на пълното разцъфтяване на надеждите, за да нанесе смъртоносния удар. На върха на любовната възбуда идват да арестуват Дмитрий. Обвиняват го в убийството на баща му. Колкото и да уверява следствената комисия, нищо не може да промени: всички улики са насочени срещу него.
Всъщност убиецът на бащата е незаконороденият му син, лакеят Смердяков. В романа този клоун играе ролята на пъкления двойник, любим герой на Достоевски. Какво мъчение е за честните хора да срещнат на пътя си олицетворението на всичко мръсно, непризнато, забравено, скотско, страхливо, което е заспало дълбоко в тях. Постигнали сте вътрешна хармония. И изведнъж пред вас изниква човек, чиято душа е обладана от всичко, което сте отхвърлили от себе си, човек, който е вашата утайка, ваше торище, самият вас, вашата порочна същност. В устата му вашите най-хубави думи звучат като нелепици; в главата му най-хубавите ви идеи се обръщат против вас.
Така, Иван Карамазов разхожда своето маймунско подобие на верижка. Той го мрази. А подобието се възхищава от тази омраза. Той го унижава. А подобието приема с любов това унижение. За да направи услуга на Иван, Смердяков убива бащата, защото евентуалният брак би лишил сина от наследството, което му се полага. Убива го, без Иван да му го е поискал изрично. Убива го, защото вярва, че осъществява тайно желание на своя господар.
Смътната надежда в сърцето на Иван изведнъж се превръща в чудовищен акт, който ужасява. Благодарение на Смердяков, изпълнил престъпното намерение на господаря, Иван Карамазов е виновен не за една мечта, а за една реалност. Смердяков е връзката между идеята и факта. Смердяков е отрицанието на духовната безотговорност. Смердяков е възмездието на свободния мислител.
"Самият вие, казва той на Иван, силно желаехте смъртта на вашия баща... Бяхте неспособен сам да го убиете, но желаехте друг да го направи." Иван се пита, обмисля, смутен е: "Да, очаквах това, значи е вярно? Исках да го убия..." И по-нататък: "До такава степен ли желаех смъртта на моя баща?" Само това очакване, само тази мисъл определят вината на Иван. "Вие убихте, вие сте главният убиец, аз ви бях само помощник...", му повтаря Смердяков. И слугата разкрива пред господаря, откъде води началото си неговото решение. Ако е убил, то е защото нищо не му се е противопоставило. От словата на Иванинтелектуалеца Смердяков е разбрал, че на този свят "всичко е позволено". Няма Бог. Няма ад. "Ако Бог не съществува, няма добродетел и тя е излишна. Ето такова беше моето разсъждение."
След като отрича правилата на общия морал, след като преминава стената, Смердяков смесва свобода и произвол. Той убива. И със своята постъпка свързва в злото Иван Карамазов, който твърди, че "всичко е позволено", и Дмитрий Карамазов, който възкликва: "Защо съществува такъв човек?"
Пред човешкия закон Иван не е виновен. Но нищо няма да го оправдае пред самия него. Той отрича Бог и се изправя пред Смердяков. Вместо свръхчовека той открива маймуната. Вместо светлата стълба - бездната. Вместо висшия разум - лудостта. Този интелигентен, образован, вдъхновен човек страда от халюцинации. Той се раздвоява. Вижда дявола. Но този дявол е самият той: "Ти, това съм аз самият, но с друга муцуна... Ти изказваш моите собствени мисли... само че избираш най-глупавите ми мисли; ти си глупав и обикновен!"
Иван Карамазов е Достоевски, когото "Бог е изтезавал цял живот". Богохулното отрицание на Иван Карамазов е отрицанието на Достоевски в миговете на съмнение. "Тези глупаци дори не са сънували силата на отрицанието, което преодолях", отбелязва той. И когато Иван Карамазов заявява: "Може ли да се допусне всемирната хармония с цената на сълзите дори само на едно измъчено дете?", нали разбираме, че сам Достоевски е взел думата.
Фактически в очите на Достоевски Иван Карамазов играе същата роля, каквато Смердяков играе в очите на Иван Карамазов. За Фьодор Михайлович Иван е олицетворение на онази част от него самия, която му е противна. Иван е онова, което авторът би искал да отхвърли от себе си. Иван е наказанието за своя автор.
Над тези прокълнати същества две светли фигури се налагат на вниманието на читателя: Альоша и отец Зосима. Альоша е най-малкият от братята Карамазови. Той е послушник в тих манастир с високи бели стени. Обаче не е мистик в пълния смисъл на думата.
"Альоша съвсем не беше фанатик, пише Достоевски, нито дори, както му се струва, мистик. Според мен той бе филантроп, изпреварил времето си."
Младежът е напълно уравновесен, здраво стъпил в реалното. Вярата му в Бога е спокойна, честна и здрава. Наистина той вярва в чудеса, но те не го смущават. Чудесата са венецът на неговата вяра, не са устоите. "У реалиста вярата не се ражда от чудото, а чудото се ражда от вярата."
И така, Альоша е "реалист", завършен човек. Добрината му не е от серафимско естество. Тя не предполага, както при Мишкин, изключително непознаване на злото, той е способен да разбере пороците на братята си и баща си. Не е чужд на грешниците, които го заобикалят. Той е от този свят. И толкова по-голяма е заслугата му, когато отблъсква всички изкушения. Впрочем отец Зосима сам му казва: "Ето какво мисля за теб: ти ще напуснеш стените, ще живееш сред хората като духовник. Ще имаш много неприятели, но и неприятелите ти ще те обичат. Животът ще ти поднесе много нещастия, но в злочестието ще намериш блаженство; ще благославяш живота и ще принуждаваш другите да го благославят, което е същественото."
Дали Шидловски, приятелят от детството на Фьодор Михайлович, е прототипът на красивия образ на Альоша, или Соловьов, философът с лице на Христос? Навярно и двамата.
А основните черти на отец Зосима са взети от блажения Тихон Задонски и отец Амброзий от Оптина Пустина.
"Старецът Зосима, пише Достоевски, поема вашата душа и вашата воля в своите." Той е всесилен главен изповедник, на когото вие поверявате най-съкровените си грижи. Упражнява своята власт в манастира чрез изповедта, която му дължат монасите и послушниците, и влияе на народа благодарение на крайната си прозорливост и спокойната мъдрост на съветите си.
"Мнозина разказват, че към края на дните си старецът Зосима станал извънредно проницателен, след като дълги години изслушвал всички, които са имали нужда да излеят сърцето си, да чуят съветите му, да получат утехата му. Още от пръв поглед отгатвал защо е дошъл непознатият, какво му е нужно и дори какво измъчва съвестта му." Но старецът Зосима, както и покровителстваният от него Альоша, е бил обикновен човек преди да стане светец. Живял е между себеподобните. Служил е в армията. И се покалугерил не от отчаяние или след размисъл, а от любов. Идеологията на Зосима е идеология на любов и радост.
"Изненадваше също, пише Достоевски, че далеч не беше строг, а изглеждаше по-скоро весел, приветлив."
Отец Зосима възприе думите на послушника: "Животът е рай, в който сме заедно, но не искаме да го знаем..." И също: "Всеки от нас е виновен пред всички, за всички и за всичко..."
Всемирна симпатия свързва хората и мерзостта на един отеква в останалите. Злото не се ограничава само до престъпника и неговата непосредствена жертва. То се разнася като мазно петно. Засегнати са всички, които са го пожелавали, но не са го извършили. Ония, които са забелязвали лошите намерения, без да ги осъдят, също страдат. Ония пък, които не знаят нищо за събитието, стават негови съучастници по неведом начин.
Ние сме отговорни, омърсени, нещастни. Обирали сме заедно с крадеца, чието лице не познаваме, убивали сме с отцеубиеца, за който узнаваме от вестниците, изнасилвали сме заедно с похотливия, проклинали сме заедно с хулителя... Огъваме се под бремето на вековния грях на света. И при все това ще бъдем спасени."Човек не може да извърши грях, който да изчерпи безграничната божия любов, заявява Зосима... Вярвай, че Бог те обича така, както ти не можеш да си представиш, че те обича и в греха, и с греха... Ала, ако ти обичаш, вече си с Бога. Любовта изкупва всичко, спасява всичко..."
Зосима призовава вярващите не към строг живот, не към монашеска отреченост или сълзливо покаяние. Той иска от тях малко: да признаят грешката си, да обичат. Важен е не постигнатият резултат, а усилието. Когато горделивият скланя глава, той е по-близо до Бога от лакея, който се тръшва на колене. И то защото горделивият е трябвало да се бори със себе си, за да даде на Бог доказателството за смирение, докато другият се просва на земята по навик, без дори да помисли за жеста, който извършва. "Правете каквото можете и ще ви бъде отчетено... Това, което ви се струва лошо във вас, ще бъде прочистено още щом сте го забелязали... В мига, когато видите с уплаха, че въпреки усилията ви не само не сте се приближили до целта, но дори сте отдалечили от нея, предричам ви, че на часа ще постигнете целта и ще видите над себе си загадъчната сила на Господ, която, без да знаете, ви е водила с любов..."
Зосима и Альоша са обгърнати от една и съща светлина. Те обичат и това е достатъчно, за да им спечели симпатията на обикновените хора и на децата. (Цялата Десета книга е посветена на приятелството на Альоша с всички деца в страната.)
Обаче интелектуалците атакуват тази ведра философия. Иван Карамазов противопоставя на спокойната вяра на брат си сатанинската аргументация на "великия инквизитор". "Легендата за великия инквизитор", такава каквато Иван я разказва на Альоша, е кулминационната точка в романа Братя Карамазови и вероятно на цялото творчество на Достоевски. В нея е резюмирано всичко. Тя осветлява всичко. Тя е последната дума на автора.
В Севиля, по време на Инквизицията, Христос се появява пред тълпата. Тя го разпознава веднага. Струпва се около него, проси чудеса. И Христос ги извършва. Тогава великият инквизитор, деветдесетгодишен старец с изсъхнало лице и помръкнали очи, заповядва да арестуват Спасителя.
През нощта великият инквизитор влиза в килията, в която Христос е хвърлен по негова заповед. "Защо си дошъл да ни безпокоиш? Защото ти ни безпокоиш", му казва той.
И старецът издава страшна присъда срещу Христос. Всъщност великият инквизитор не вярва нито в Бога, нито в човека. Не вярва в Бог, защото отказва да чуе БогаЧовек: "Нямаш право да прибавиш нито една дума към това, което вече каза..."
Той не вярва в човека, щом като твърди, че християнското учение надвишава духовните сили на човечеството.
Отрича единението на човешкия и божествения принцип в лоното на свободата. "Искам да ви направя свободни", казва Христос. Но обявявайки свободата на избора между добро и зло, Христос установява отговорността на човека. Осъжда го на терзанията на съвестта. Предназначава му цяла система от страдания, в която угризения, изкушения, надежди се преплитат необратимо. Свободата е немислима без болката. Свободата се купува само с болка. Християнство е преди всичко религия на болката.
Ето как човек се вижда изправен пред дилемата: от една страна, независимост с нравствени терзания, от друга, благоденствие при подчинение. Какво ще избере?
Великият инквизитор направи своя избор. Христос, твърди той, надцени храбростта на своето създание, като му наложи изпитанието на свободата. Човек е много слаб, за да постигне пълното съзнание. "Забрави ли ти, че човек обича почивката, дори смъртта пред свободата да разграничава доброто от злото?" Голямата цел на човека е да бъде щастлив. А църквата има задължението да устрои неговото щастие на земята. Църквата обича човека повече, отколкото го обича Христос, който го натовари с твърде тежко за плещите му бреме.
"Ти постъпи безмилостно, защото го оценяваше [човека] толкова високо, та изиска от него прекомерно много." Тази мисъл, така както е преминала в Евангелието, можеше да бъде приложена само от неколцина избраници. Тя беше аристократична. Но аристократична религия е невъзможна. Всяка религия е адресирана към масите. Затова трябва да предлага такъв начин на живот, който да се прилага към масите. Трябва да носи утеха за слабоумните, страхливите, порочните, болните. Трябва да бъде достъпна и за най-последните човешки образци... Трябва да бъде "простонародна". Вместо свобода, несигурност, душевно страдание великият инквизитор предлага на човека евклидова организация на вселената. В това отношение теорията на великия инквизитор съвпада с тази на Шигалев. Той има грижата за тълпите. Защитава гладните, немощните. Обещава им не небесен, а земен хляб. "Ти им обеща небесен хляб, но може ли той да се сравни със земния в очите на слабата човешка раса, вечно порочна и вечно неблагодарна?... На нас са ни скъпи слабите."
Религията на земния хляб е безбожният социализъм от Бесове.
Великият инквизитор провъзгласява царството на посредствените блаженства за сметка на големите въжделения на духа: "Ние ще им дадем тихо, скромно щастие, щастието, което подхожда на слабите създания... Наистина ние ще ги накараме да работят, но през часовете на отдих ще устроим живота им като детска игра, с детски песнички, хорове, невинни танци. О! Ще им позволим дори греха, като знаем, че са слаби и обезоръжени..."
В името на свободата на човешкия дух Христос отхвърли в пустинята първото изкушение: "земния хляб". А това според великия инквизитор е първата му грешка.
Втората му грешка е, че е пожелал да бъде обичан свободно. Но хората не могат да вярват по сърце. Те имат нужда от уверение. А божественото обещание не им е понятно. То е обвито в много мъглявини, задръжки, намеци: "Ти избираш всичко необичайно, загадъчно, неопределено, всичко, което надхвърля човешките сили." Човек иска да го плашат, да го поробват, да му доказват всеки миг необходимостта да обожава. А Христос се остави да бъде разпнат като крадец, кръвта му да се стича по дървото на кръста, да умре до бдящите разплакани жени. Като пожела любовта на хората да не се вдъхновява от чудесата, той ги отдалечи от себе си, загуби ги. "Трябваше ти свободно избрана любов, а не раболепните възторзи на ужасен роб. И тук също ти си създаде много възвишена представа за хората..."
Ето как второто изкушение, това за авторитета, се допълва от изкушението за чудото.
Великият инквизитор приема тези три изкушения, които Христос отхвърля. Той внася поправка в христовото дело. Той го основава на земния хляб, авторитета и чудото. "И хората се зарадваха, че отново някой ги повежда като стадо и ги освобождава от един злокобен дар, който им създаваше толкова терзания."
Вместо да бъде религия на един елит, християнството става религия на всички. Църквата изневерява на Бога в полза на любовта към човека. Употребява Христос, за да оправдае един ред, вече не нравствен, а социален. Установява "християнския комунизъм". Определя точни задължения, дава буржоазни обяснения, обещания за опрощение, за прошка, за вечен живот, с цел да вдъхне увереност у паството. Чрез ритуалите, празниците, изповедите, църквата предлага на тълпите официалните знаци за божественото присъствие. Тя превръща мястото на една свръхестествена мистерия в продавница за причестяващите се: камбанки, тамян, картини, скулптури. Стреми се да въздейства с всички изкуства и върху всички сетива, за да омае масите. Но снижава Бога. Предлага го, продава го като стока. Тройната є лъжа, тройното є богохулство има толкова успешен замисъл, че никой не се сеща да го оспори. Църквата отрича Христа, като същевременно проповядва неговото дело. Тя е последното убежище на атеизма. И хората по-скоро биха изгорили Христос, отколкото да се отвърнат от лесните догми, които великият инквизитор е съчинил за тях. "Те ще се притиснат към нас с уплах, както крехкото люпило се гуши под крилото на майка си..." "Ако някой най-много е заслужил кладата, това си ти, казва великият инквизитор на Христос; утре ще те изгоря."
Вместо отговор Христос се приближава до инквизитора и целува побледнелите му устни. Другият цял се разтърсва от тази целувка. После отваря вратата и казва: "Върви си и повече не се връщай... никога вече..."
Затворникът си отива.
Любопитно е да се отбележи, че именно Иван представя от свое име разрива между религия и църква. Той не напада Христос, а църквата, той не защитава атеизма, а неволно защитава истинската вяра. По-добре от всеки друг той насочва вниманието към възвишената нравствена красота на Христос: това желание да бъде обичан заради самия него.
Според Достоевски единствено католическата теокрация е виновна, че е откраднала христовото слово за империалистически цели. Но византийското православие може да бъде обвинено за същото престъпление. Фактически всяка черковна организация заслужава упрека в цезаризъм. Винаги в своята история Църквата е воювала срещу изкушението да се отрича свободата на духа.
Защото нищо не е по-малко съобразено с човешката природа от тази свобода. При все това истинската мистерия на Христа е мистерията на свободата. Голготата е налице само за да осветли човека за съвършената независимост на неговия избор. Тържествуващата божествена истина би изисквала приобщаването на душите независимо от любовта. Разпнатата божествена истина, унизена, разкъсана, гнояща, оплюта, не е наложена на човека. Човек не вярва в причината за "това", а въпреки "това". Да вярваш в този мъртвец, досущ като всички други мъртъвци, е напълно свободен акт. Достоевски ни призовава към тази свободна, неразбираема, логически недопустима вяра.
Но какво точно е отношението на Иван Карамазов по проблема за Бога? Той отрича божественото обяснение на света. Той извиква спомена за всички човешки страдания. Според него изкуплението във вечния живот не оправдава необходимостта от терзанията на настоящия живот. "За какво са нужни всички страдания в ада на осъдените на вечни мъки, ако детето до смъртта си е подхвърляно на изтезания?" "Къде е мястото на хармонията, ако има още един ад? Аз искам да простя и да се помиря. Не искам да има и други страдания." Обяснението на Църквата е опростителско. Трябва да има нещо друго освен "дай, за да получиш". Но какво?
"Как мога да схвана нещо за Бога, щом като стои толкова високо над мен?"
И тъй, атеистът Иван не отрича Бога, той отрича възможността да бъде разбран. Но да желаеш Бога вече означава, че не си атеист. Да хулиш Бога, означава да вярваш, че го има. Иван насочва това пламенно отрицание срещу Бога на Църквата, срещу административния, познатия, изкуствения Бог на инквизитора. Иван не допуска да му налагат един Бог, непонятен за човешкия дух. "Бог не е нищо на този свят." Той може да бъде само енигма, очакване, надежда. Църквата разрушава тази надежда, като я уточнява. Но стигнал до прага на истинската вяра с тези свои разсъждения, той се отдръпва. Възхищава се, че мисълта за Бога е могла да покълне в тъпия ум на човека. Дали Бог е създал човека, или човек е създал Бога? Иван не иска да знае. Пред този провален свят, пред този Бог, който дори не помисля да осветли своето дело, Иван "връща своя входен билет". "Не го приемам, не искам да го приема." И се отказва от Бога заради любовта си към човечеството, както великият инквизитор от легендата.
Като отхвърля Бога, Иван стига до сатанинството. Иван Карамазов е сатаната. Той вижда дявола в едно свое съновидение и този дявол е самият той. Дяволът познава Бога и въпреки това го отхвърля.
"Бях там, казва той на Иван, когато издъхващото на кръста Слово се издигна към небето, отнасяйки до гърдите си душата на добрия разпнат разбойник... В този миг бих пожелал да се присъединя към хора, който вика "осанна"... Но верен на задълженията си... трябваше да потисна хубавия жест и да си остана в моя позор."
Благодарение на сатаната Иван открива най-сетне причините за своя собствен атеизъм. Именно в желанието си да се мери с Бога, да мине без Бог, да замести Бога, той отблъсква вярата, която върви по петите му. И тук откриваме любимата на Достоевски тема за свръхчовека: "Човешкият дух ще израсне, ще се издигне до сатанинската гордост и ще настъпят времената на Богчовечност." Но и в сърцевината на атеизма Иван не се чувства удобно. Той замеря "като жена" дявола с чаша чай. Изгонва го. Изгонва себе си. Защото е трудно да отречеш едно присъствие, тайната потребност, от което долавяш в себе си.
"Вдигнете очи към Бога, казват едните, пише Паскал; вижте този, на когото приличате и който ви създаде, за да го боготворите. Можете да станете нему подобни; мъдростта ще ви изравни с него, ако искате да го последвате..." Какъв ще стане човек? Ще бъде ли равен на Бога или на животните?"
"В ада има хора, казва отец Зосима, които са живели горделиво и ужасно, макар че са познавали истината." Иван е един от тези, които доброволно се запътват към ада. Иван е болен от Бог. Ще умре ли от тази болест?
Альоша се вглежда в брат си с ужас и жал. Накрая леко целува устните му, както великият инквизитор направи с Христос.
Този отговор е единственият, който християнинът може да даде на атеиста. Защото той знае да противопостави на логиката само любовта. Вярата не се обяснява, не се командва. "Минете пред нас и простете щастието ни", казва Идиотът на невярващия Иполит.
"Бог ще победи, мисли Альоша. Или Иван ще възкръсне в светлината на истината, или ще се погуби в омразата."
И той се моли за брат си, защото няма друго средство на света, за да бъде спасен.

Тази огромна книга не резюмира само мисълта на Достоевски, но също и много точно неговия маниер. Никъде другаде авторът не се разкъсва между фантастичното и реалното толкова подчертано, както в Братя Карамазови. Декорът? Едва е загатнат. Персонажите? Някъде е казано, че старият Карамазов има "торбички под малките си недоверчиви и зли очи..." и месеста адамова ябълка, която му придава "противен сластен" вид. А Альоша е строен, с кестеняви коси, правилно, малко издължено лице, розови страни, широко отворени тъмносиви, блестящи очи, замислен и много спокоен израз". Това е всичко. След десет страници ще се забравят тези бегли черти; лицата, телата ще са минали на заден план, напред ще е излязла мисълта. Страданието на героите ще е изпепелило плътта. Читателят е изправен пред един конфликт на идеи. Живее в свят, в който вече не се яде, не се пие, не се спи, свят, в който безброй събития се струпват завчас, ужасни предчувствия се вселяват в човешките сърца, денят и нощта се смесват и всеки говори повече за да убеди себе си, отколкото другите.
Навсякъде цари безредие. Навсякъде цари също и безпокойство. Това, което терзае хората, не са болестите или страхът от утрешния ден, а Бог. От услужливост авторът ги е освободил от дребните всекидневни главоболия, за да се изправят оголени пред Мистерията. Активният им живот отговаря на нашия дълбок вътрешен живот. Те са това, което сме самите ние, наблюдавани отвътре благодарение на този метод на "заснемане", при който най-близо до оператора остава най-неосъзнатото терзание, а най-отдалеченото от него са плътта, облеклото, дневната светлина. Във фокуса на снимката е нашият интимен живот, а външният свят остава смътен като в сън. И когато ни покажат нашия негатив, ние не можем да познаем себе си, както на рентгенова снимка.
Тази гледна точка на автора към "подземния човек" се обяснява с неговата трескава симпатия към създанията му. Сякаш някаква криза, близка до епилептичен пристъп, го е тласнала в самото сърце на света, който ни описва. Той изведнъж прониква в утробната полусянка на вътрешната вселена. Очите му веднага свикват с тъмнината. Той вижда, проницава. И както цял живот може да се изниже за няколко секунди сън, така пред него преминава като мълния цяло духовно преживяване с неговите дирения, провали, надежди. Но когато се връща на повърхността със своята плячка от идеи, когато се опитва да подреди по законите на изкуството история, която е преживял извън времето, извън пространството, извън принципите на причинността и противоречието, започват страшните мъки на твореца. Той трябва да представи по разбираем начин една драма на втория живот пред читатели, които нямат втора мисъл. Става въпрос безсъзнателното да бъде прието от общото съзнание, безсъзнателното да стане съзнателно. Става въпрос хората да бъдат заинтересувани от това, което са наистина самите те.
Впрочем между фантастичното и реалното Достоевски се опитва да вмести в здравата рамка на логиката убягващата материя на наблюдението си. Но задачата е къртовска.
Романът гъмжи от неправдоподобности. Огромното количество събития, които стават в Братя Карамазови, е сбито в няколко дни. Персонажите произнасят речи по десет страници и се срещат, за да разговарят за Бога "по руски маниер". Смердяков, лакеят, изговаря елегантни реплики. Грубиянинът Дмитрий се провиква: "Не, човек е широк. Бих го стеснил." Героите, както винаги, се познават един друг с пророческо прозрение: Зосима заявява пред Альоша, че Дмитрий е обречен на трагична съдба. Альоша целува рамото на баща си на сбогуване, защото има предчувствието за неизбежна близка катастрофа. Иван тръгва за Черемашни, защото се догажда за убийството, което се готви...
Халюцинация, сън, престъпление са всекидневие. За да извини действията на героите си, Достоевски наивно се позовава на наследственост или болест. "Не, те не са същества като вас и като мен... Да, те са неуравновесени!..." Той мами читателя за самоличността на своите създания. И в желанието си "да постигне правдоподобност" натрупва материални подробности. Престъплението на стария Карамазов, разпитът, защитата от съда са разказани с тънкостта на специалист.. "Не вярвам да съм допуснал техническа грешка в разказа. Най-напред се осведомих от двама прокурори в Санкт Петербург."
Както Достоевски не пожела да избере между революция и царизъм, така не иска да избира между фантастично и реално. Той плава от едното към другото. Той е и на единия, и на другия ръб. Помирява непримиримото. И за да наложи на публиката хибридното си произведение, му бяха нужни четирийсет години мъчителен труд. Какво от това! С Братя Карамазови Достоевски спечели играта.

V
ТЪРЖЕСТВАТА В ПАМЕТ НА ПУШКИН
С Братя Карамазови славата на Достоевски стигна своя апогей. Възхищават му се, както на Тургенев или на Толстой.
Безрадостно детство, несправедлива присъда, каторга, болест, хазарт, дългове, лишения, работа по поръчка - през всички изпитания той премина като през тресавище. И изведнъж излезе в равнината изнурен, обезкървен, спасен. Остарял е. Изтрезнял е. Това спокойствие мълком му възвестява смъртта. Близо седем години той страдаше от белодробен емфизем вследствие на катар на дихателните пътища, на който не помогна балнеолечението в Емс. Болестта, която в началото му се струваше невинна, сега го тревожи и в писмата си често говори за нея с неспокойно снизхождение:
"Някаква част от белия ми дроб се е изместила, така че сърцето ми сега заема друго положение заради моя емфизем..."
"Все мисля как да подготвя бъдещето и особено как да купя имение. Мислиш ли, че съм мръднал на тази тема? Треперя за бъдещето на децата."
"Всички са убедени, че имаме пари, а ние нямаме нищо!"
Изпълнената огромна задача помогна само да се изплатят дълговете на цяла орда кредитори. Нужни са му пари неотложно. Жена му открива книжарница, която в началото носи добри приходи. Той възнамерява да възобнови издаването на Дневник на писателя и да напише втората част на Братя Карамазови, която ще бъде историята на Альоша, олицетворяващ нова Русия.
Альоша, младият русин, е противоположност на Дмитрий, който е стар русин, и на Иван, който пък е европеец. Младият русин ще намери своето спасение сред обществото, както го посъветва старецът Зосима. В разгорещен спор Достоевски заявява пред вицеграф Мелхиор де Вогюе, че руският народ притежава едновременно гения на всички народи и свой собствен гений. Ето защо руският народ може да разбира всички, без никой да разбира него.
Тази национална гордост е високо оценена на високо място. Скоро по молба на Достоевски министърът на вътрешните работи отменя тайното наблюдение над писателя, което му бе наложено след освобождаването му от каторга.
На 24 декември 1877 година Достоевски отбелязва в тефтерчето си:

"I. Да напиша руския Кандид
II. Да напиша книга за Исус Христос
III. Да напиша спомените си
IV. Да напиша поема...

N. B. Всичко това е работа за десет години, а аз сега съм на петдесет и шест!"

През май 1880 Дружеството на любителите на руската словесност изпрати покана до Фьодор Михайлович, с която го моли да произнесе слово по случай откриването на паметник на Пушкин. Тържествата трябва да се състоят в Москва.
Пушкин, заедно с Гогол, винаги е бил признатият учител на Достоевски. Нали Херман от Дама Пика го вдъхнови за образа на Расколников? Нали Демони на Пушкин дадоха заглавието, епиграф на Бесове1? Нали монологът на Рицаря скъперник събуди у Долгоруки от Юноша любовта към парите и просветената мощ?
Достоевски изпитваше някаква ревнива нежност към Пушкин. Той се опасяваше да не би другите оратори да проявят лукавство или подлост към неговия идол. Западниците честваха големия европеец Пушкин. Славянофилите не смееха да открият в негово лице велик русин. Очакваше се решаващо слово за поета, което да помири двете страни. Достоевски се чувстваше пророчески призван да го произнесе.
Но пътуването от Старая Руса до Москва безпокоеше съпругата му. Фьодор Михайлович беше уморен. Според лекарите емфиземът страшно беше напреднал и дори застрашаваше живота му. "Братовчед ми Ситкин ми обясни, пише Анна Григориевна, че малките кръвоносни съдове са изтънели и са станали толкова чупливи, че всеки миг могат да се спукат при физическо усилие."
Достоевски би желал жена му да го придружи до Москва. Но разходите по пътуването и престоят надхвърляха скромните възможности на семейството. Анна Григориевна изпрати мъжа си сам и го накара да є обещае, че всеки ден ще є изпраща новини за здравето си.
При пристигането си в Москва Достоевски бе посрещнат и честван от славянофилите. Обществото на интелектуалците очакваше с трескаво нетърпение откриването на тези "Генерални щати" за литература, насрочени за 26 май, рождения ден на Пушкин. Но императрицата почина малко преди датата на тържествата и бе обявен официален траур за две седмици. Достоевски поиска да отпътува от столицата, защото имаше работа и семейни задължения в Старая Руса. Но неговите приятели му обясниха, че заминаването му ще се изтълкува като пренебрежително оттегляне: "Ще кажат, че нямам гражданска смелост да пренебрегна личните си работи за изключителното събитие", пише той на жена си.
Присъствието му в Москва е необходимо и защото ще му даде възможност да защити публично идеята си за "европейска Русия", за която се е борил вече трийсет години: "Противниковата партия, пише още той [Тургенев, Ковалевски и почти целият Университет], решително желае да омаловажи значението на Пушкин като олицетворение на руската нация, отричайки самата националност. От наша страна можем да изтъкнем само И. С. Аксаков... Но Иван Аксаков е стар и е дошъл до гуша на Москва. Москва никога не ме е чувала, нито виждала и сега се интересува само от мен."
Значи остава. Но ще му стигнат ли парите да си плати хотела. Успокояват го: общината поема разходите по престоя му.
Достоевски се стъписва: "А аз два пъти вече върнах кафето, защото бях недоволен и го исках по-силно. Сигурно в ресторанта са си казали: "Какви са тия преструвки, щом като не плаща!..."
Според последните новини, получени от Санкт Петербург откриването на паметника на Пушкин се отлага за началото на юни. В очакване на дебатите, делегатите си разменят посещения, дават вечери и подготвят речи. Достоевски е канен и почитан навсякъде. Сам се учудва на известността си.
"Говореха за голямото ми значение като литератор, като универсален ум, публицист и русин", пише той.
И наивно се възхищава от луксозните салони, където го посрещат, от богатото меню, което му поднасят:
"Вечерята беше много луксозна; сервираха я в отделен салон (което сигурно е струвало много пари) и с толкова голяма изисканост, та дори след храната, заедно с кафето и ликьорите, донесоха двеста превъзходни, много скъпи цигари. Да, различно е организирано в сравнение със Санкт Петербург... В моя чест произнесоха шест речи, някои много дълги."
Междувременно с наближаването на датата за откриването, оживлението сред литературните групи расте. Антагонизмът между славянофили и западници се изостря от ден на ден. Катков, предводителят на дясното движение, който не е сметнал за нужно да извести за тържествата чрез вестник Московские новости, е отстранен от участие. Привържениците на Тургенев подготвят триумф на своя водач, организират големи овации и хитро раздават покани. "Опасявам се, дали при тия разногласия през последните дни, накрая няма да се сбием", пише Достоевски.
На 5 юни честванията на Пушкин се откриват с тържествена литургия. След литургията Достоевски се приближава до госпожа Суворина и я пита: "Когато умра, ще присъствате ли на погребението ми и ще се молите ли за мен, както се молихте за Пушкин?"
На следващия ден делегатите на руските писатели полагат венци на паметника на поета. После във факултета се открива академично заседание, на което ректорът обявява, че Тургенев е избран за почетен член на Московския университет. Студентите аплодират стария романист, в чието лице виждат "достоен и пряк приемник на Пушкин".
"Тъй като в тържествата Тургенев беше най-важният представител на западниците, пише Страхов, можеше да се очаква, че тяхното движение ще играе главната роля и ще извоюва победа в турнира на умовете, който скоро щеше да започне."
След заседанието в университета делегатите отиват на банкет, организиран от общината. В тостовете и речите се споменава името на Пушкин, но никой не смее да изрече точно какво е той за руската нация. Вечерта на открито заседание Достоевски прочита сцената с монах Пимен и овациите заглушават гласа му. "Но Тургенев, пише той, който чете много лошо, беше аплодиран повече."
През почивката дамите се втурват към Достоевски: "Вие сте нашият пророк, възклицават те. Ние станахме по-добри, след като прочетохме Карамазови!"
На следващия ден, 7 юни, е тържественото заседание на Дружеството на любителите на руската словесност.
Тургенев взема думата пред аудитория, предварително решена да го аплодира на всяка цена. Как може да не се хареса този белобрад гигант с благо и уморено лице? Той има елегантни жестове, красива, изкусна и музикална реч. Но авторът отклонява затрудняващите въпроси. Национален поет ли е Пушкин, синтезиращ самобитния гений на своя народ? "Не го твърдя, заявява Тургенев, но не бих си позволил да го отрека." Той завършва с възхвала на Некрасов, поет на разбунтуваните.
Това ловко измъкване силно раздразва Достоевски. Вбесяват го налудничавите овации, с които се посрещат думите на неговия съперник. Защото Тургенев, и днес както някога, му е съперник. Види се, тържествата в чест на Пушкин се свеждат до дуел на идеи между двама мъже. Пушкин е претекст и залог в битката.
"Тургенев признаваше Пушкин, като му отказваше званието национален поет", пише Достоевски. И добавя, по повод почитателите на своя противник: "Моите пък са истински ентусиасти, не са клакьори."
Вечерта се успокоява, след като е произнесъл няколко слова, в които изразява своето становище за мястото на Пушкин и които са били изпратени с бурни овации. Но разчита, че на следващия ден ще вземе своя реванш.
Второто заседание е насрочено за 8 юни.
Аксаков трябваше да произнесе своето слово пръв, но заради внезапна промяна в програмата дават думата първо на Достоевски.
Салонът е претъпкан. Горещо е. Голяма част от слушателите, след увлечението си в навечерието, признават, че Тургенев е бил малко сдържан към поета. Какво ще каже Достоевски? Ще съумее ли да обясни какво точно е значението на Пушкин?
Минутите текат. Сцената е празна. Но ето че неочаквано се появява Достоевски. Той е тук, на големия подиум, изправен пред публиката, която го акламира. Лицето му е сиво, изпито, набръчкано. Покланя се и овациите стават още по-бурни. Дребната му фигура сякаш се крепи само благодарение на дрехите. Той държи листчетата със своята лекция в едрите си ръце с възлести пръсти. Чака. Овациите продължават, той прави несръчен знак, за да прикани присъстващите към тишина, после поздравява и поглажда с пръст рижавата си брада.
"Какво са успехите ми в Санкт Петербург? Нищо! Нула в сравнение с тукашните", пише той на жена си.
Накрая публиката се успокоява. И Достоевски започва словото си със задъхан глас, който постепенно се засилва и завладява цялата зала. Откъде взема сила болният, уморен и състарен мъж, за да говори толкова високо от трибуната? Коя странна енергия оживява тялото, запалва погледа, вдъхновява словото? Той не отбягва като Тургенев главния въпрос за Пушкин.
Кой е Пушкин? Пушкин е олицетворение на националния дух. Той има изключителна способност да улавя гения на другите народи. Пушкин, това е Русия в най-универсалното, което притежава. Италианците на Шекспир говорят като англичани. Но Пушкин не е ли испанец в Дон Жуан, англичанин в Пир по време на чума, германец във Фрагмент от Фауст, арабин в Имитация на Корана, русин в Борис Годунов? Да, той е всичко това, защото умее да бъде всичко това, той е русин.
За десети път Достоевски повтаря старата тема, която развива в романите си и в Дневник на писателя: "Значението на руския човек е явно еропейско и световно. Да бъдеш истински русин, да бъдеш изцяло русин, това означава единствено (запомнете го добре) да бъдеш брат на всички хора, един всечовек, ако щете!"
Всички стари народи на Запада са скъпи на младия руски народ. Но младият руски народ ще ги спаси, защото той остава последно убежище на Христа заради възхитителната си наивност. "Защо да не е в нас последната дума на Христа?"
Стойността на тази реч не е толкова в аргументите, с които е подкрепена, колкото във вълнението на нейния автор. Тя е написана, за да бъде изговорена, а не четена. И Достоевски я произнася великолепно. Всяка ораторска част завършва с гръм от овации. Ако говори за Татяна на Пушкин, която е във висша степен руска девойка, жените започват да вият от радост. Ако заповядва заедно с Пушкин:
Иди си, горд човек, от нас!
Диваци без закон сме ние,
не мъчим, не мъстим!1

Мъжете навеждат глави, сякаш произнасят клетва. Достоевски е опиянен, че го разбират, че му се възхищават, че го предпочитат тези непознати хора с тревожни лица. Той владее аудиторията. "Всичко е заради Карамазови", пише Достоевски на жена си.
Стига до заключението:
"Пушкин загина в разцвета на силите си и без съмнение отнесе в гроба голяма тайна. Сега сме длъжни да положим нужните усилия, за да проникнем в тайната без него."
Той спира. Лицето му е смъртнобледо. По бръчките му се стича пот. Очите му горят от умора. Залата се изпълва с възгласи на възторг и възбуда. Жени, мъже се изправят на крака, ръкопляскат, крещят хлипат. Неприятели се прегръщат и се заричат да бъдат по-добри и да забравят старите вражди. Младежи възклицават: "Пророк, пророк!" Слушателите нарушават забраните на охранителите на реда, качват се на трибуната и се струпват около Достоевски. Хора прииждат като вълнЎ и ораторът, притиснат, стъписан, вижда техните ръце, лица, дрехи... Падат на колене пред него. Целуват му ръцете. "Вие сте гений! Вие сте гений!..." Не му позволяват да си тръгне половин час.
Накрая комитетът решава да прекрати заседанието. Но публиката е преградила пътя към кулисите. Студентите се втурват с викове. Един от тях, разтърсен от плач, пада в нозете на Достоевски и загубва съзнание. Тургенев прегръща съперника си просълзен. Аксаков прелива от радост. Юриев съобщава със звънлив глас, че Дружеството на любителите на руската словесност е избрало единодушно Достоевски за свой почетен член. Достоевски, изнемогващ от вълнение, се усмихва, просълзява се, стиска протегнати към него длани. Краката му треперят, силите му отпадат от сгъстения въздух и топлината. Но нервната му развеселеност го крепи.
След прекъсване от един час заседанието продължава. Аксаков се появява на сцената и заявява, че няма да чете своята реч. "Не мога да говоря след произнесената реч от Фьодор Михайлович, започва той. Всичко, което съм написал е бледен вариант на няколко теми от неговото гениално, тържествено слово."
Буря от ръкопляскания заглушава гласа му. Той продължава:
"Считам, че словото на Фьодор Михайлович Достоевски е събитие в нашата литература... Истинското значение на Пушкин най-сетне е доказано и няма място за повече обсъждания..."
Аксаков понечва да напусне трибуната, но публиката протестира и заставя оратора да прочете речта си. През това време дамите пускат подписка, събират пари и отиват до най-близкия цветарски магазин. В края на заседанието множеството извиква Достоевски на сцената. Когато той се появява, група жени се втурват и му поднасят огромен лавров венец с лента, на която пише: "От името на руската жена, за която казахте толкова хубави неща." Присъстващите, станали на крака, ръкопляскат неудържимо. Мнозина се просълзяват. Размахват се шапки. От очите на Достоевски бликат сълзи.
Така, благодарение на него, вече няма да има славянофили и западници, а само руси. Цял народ, до момента разединен, се побратимява с обич. Словото му, вярата му спасяват народа.
На вечерното заседание Достоевски с последни сили прочита Пророк от Пушкин. Отново е на подиума, слабичък, с хлътнали гърди, прегърбен. Но отново чудото на вдъхновението се вселява в него. Глухият му глас укрепва, извисява се, оживява се, сече. "Дясната му ръка беше опъната надолу, пише един от присъстващите, като за да възпре някакъв жест, който напира, а гласът се надига като вик." Когато произнася последното четиристишие:

Стани, пророк, и виж, и слушай,
и волята ми разбери:
със думи по вода и суша
човешките сърца гори!1

гръмват овации и разтърсват салона. За непознатите, които го слушат, Достоевски е наистина пророк.

Прибира се изтощен, с натежала глава, с възпалени очи. Ляга, мъчи се да заспи. Но почти физическото усещане за щастие прогонва съня.
Достоевски става, облича се, взема получения през деня лавров венец и поръчва карета, която го откарва до паметника на Пушкин.
Нощта е топла, тиха, синя. Улиците са безлюдни. При паметника Достоевски слиза от каретата и приближава статуята, която се е възправила, висока и черна, на гранитния си постамент. Фьодор Михайлович съзерцава лицето от бронз, очите, сведени към земята. После с мъка вдига венеца и го подпира на пиедестала.
Остава вглъбен за миг пред своя учител. Той измерва наум пътя, който е извървял от деня, когато в детските си години научи за смъртта на поета, до днешния миг, когато стои пред паметника на Пушкин, но вече е стар - петдесет и деветгодишен - уморен, близо до своя край!
Припомня си малките стаички в Мариинската болница, липите в Даровое, дългите коридори на Инженерното училище, бърлогата на Петрашевски, тъмниците и побитите в заледената земя три стълба, наказателната рота... Вятъра. Студа. Нощта. Сибир... Семипалатинск... Бягството към Змиев с каретата на Врангел. Гордия смях на Полина. Рулетката, която се върти, върти. Разплаканото лице на Анна Григориевна. Малък гроб в непознато гробище. Градове, гласове, очи, настолната лампа на бюрото, някакъв свадлив лихвар, трясък на влак, бледото небе на Русия, което приближава, всмуква го, издига го. Прилив на невидими тълпи и глъчка: "Вие сте гений, вие сте повече от гений!" Толкова се е борил. Толкова е страдал. И толкова късно усеща голямата радост да бъде разбран! Ще има ли време да є се наслади на воля?
Достоевски се съвзема. Луната осветява меко покривите на къщите, паважа на улиците. Връща се при каретата, която го чака в края на площада.

VI
КРАЯТ
На 10 юни 1880 година Фьодор Михайлович напуска Москва като победител. Краткият му престой го е изтощил повече, отколкото една година труд, но е самоуверен, отморен, щастлив. Обаче не се заблуждава за истинското значение на събитието. Още със завръщането си в Старая Руса пише на приятелката си, графиня Толстая, негова леля: "Бъдете спокойна, скоро ще чуете подигравките на тълпата. Няма да ми го простят."
И наистина, като преминават началните възторзи, неприятелите се окопитват. Сякаш ги е яд на оратора, че ги е омагьосал.
Салтиков пише на Островски: "Очевидно е, че ловкият Тургенев и лудият Достоевски съумяха да обърнат тържествата в своя полза."
Появяват се критични статии срещу Фьодор Михайлович: "Речта на Достоевски въздейства повече на нервите, отколкото на интелекта", пише дописникът на Дело. И още: "Героят и финалистът на този абсурд е господин Достоевски. Не за първи път той се заблуждава, въобразявайки си, че е публицист. За да бъде публицист, му трябва образование, интелектуално развитие, политически познания и накрая - най-елементарно понятие за обществен такт."
"Какъв абсурд е тази тирада!", четем в Европейски вестник. И още: "Желателно е в бъдещите си публикации господин Достоевски да не забравя елементарните исторически факти и предписанията на здравия разум."
Достоевски е толкова разстроен от този внезапен обрат на общественото мнение, че получава епилептични кризи една след друга и остава обездвижен две седмици. На 26 август той пише на О. Ф. Милер: "Що се отнася до моята реч в Москва, вие виждате как ме подреди почти целият печат: ще рече човек, че съм извършил кражба, мошеничество или съм внесъл фалшиви пари в банка..."
Той решава да отговори на своя най-голям хулител, професор Градовски, чиято статия Сън и действителност е поместена в Голос. Отговорът на Достоевски и речта му за Пушкин се появяват само в единствения за 1880 година брой на Дневник на писателя.
Но този единствен брой получава безпрецедентно разпространение. За няколко дни са продадени шест хиляди броя. Подготвя се второ издание. То ще бъде изчерпано през есента.
Видимото увлечение на читателите към творчеството му малко го успокоява. Заема се да подготви издаването на Братя Карамазови, чиято четвърта част още не е написал.
"Ог 15 юни до 1 октомври написах двайсет печатни коли от моя роман и издадох Дневник на писателя в три коли", пише Достоевски.
През ноември изпраща епилога на Братя Карамазови в редакцията на Русский вестник с бележка: "Романът е завършен. Работих върху него три години, публикувах го в продължение на две. За мен това е тържествен миг."
Достоевски се завръща в Санкт Петербург в началото на зимата. Среща се с приятелите си и участва в няколко четения.
"Литературният фонд организира днес утро в зала, където мъчно се чете и не се чува отвсякъде, пише Щакенсшнайдер. А Достоевски, макар и болен, с прегракнал глас, с емфизем се чуваше по-добре от другите участници. Какво чудо! Изглежда, че не му е останала душа, слаб, с хлътнали гърди, шепнещ глас, а щом започне да говори сякаш наедрява и добива сила. Откъде му идва тази сила, тази мощ?..."
Любовта на публиката сякаш наистина е най-добрият лек за Достоевски. Той се отказва от балнеолечение в Емс, за да работи. Много проекти занимават мислите му. Възнамерява да поднови издаването на Дневник на писателя в продължение на две години, а след това да започне да пише втора част на Братя Карамазови.
"Позволете ми да се сбогувам с вас, пише той до редакционния секретар на Русский вестник. Вие добре знаете, че имам намерение да живея и да пиша още двайсет години."

През януари 1881 година подготвя първия брой за годината на Дневник на писателя. Чувства се добре. Общува с неколцина приятели. Дори се съгласява да изпълнява ролята на отшелника в пиесата Смъртта на Иван Грозни от А. К. Толстой в предвидената за февруари артистична среща. Съгласява се също да прочете един текст по случай годишнината от смъртта на Пушкин на 29 януари. Обаче четири дни преди това го обезпокоява на пръв поглед незначителен инцидент.
През нощта срещу 26 януари, както работи в кабинета си, изпуска писалката на паркета и тя се изтърколва под етажерката. Достоевски става и се опитва да я отмести. Но при първия напън усеща, че нещо топло изпълва устата му. Изтрива устните: кръв. Кръвоизливът е толкова незначителен, че той не му придава особено значение, дори не иска да събуди жена си.
На другия ден се чувства развеселен и очаква за вечеря сестра си Вера, която отскоро е в Санкт Петербург. Ще си разказват спомени от детството в Москва и Даровое. Наистина вечерята започва весело, Достоевски разказва за детските игри в Мариинската болница, за трескавите приготовления преди заминаването във ваканция, за литературните спорове с Михаил. Той е радостен. Смее се на собствените си шеги.
Но "леля Вера" изглежда смутена. Сестрите є са я изпратили да обсъди с брат си въпрос за наследството, чието ликвидиране разединява фамилията, наследството на Куманини. Вера бърза само за едно: да подхване темата. Тя прекъсва Достоевски, за да вземе думата. Погълната е от своята грижа, разгорещява се, иска си дължимото, обвинява брат си, че е "жесток" към сестрите си и накрая избухва в плач.
Братът губи търпение, напуска столовата и се уединява в кабинета си, а Анна Григориевна изпраща Вера до вратата.
Достоевски сяда на работната маса и подпира брадичка на дланите си. Той още чува шушненето на двете жени във вестибюла. Изпълва го огромно отвращение, безкрайна умора: провалената вечер, сълзите, упреците по въпрос за големи стотинки!...
Изведнъж усеща, че нещо топло се стича по ръцете му. Поглежда. Целите са в кръв. Опипва устата, мустаците, чувства, че са влажни, лепкави. Той вика. Анна Григориевна притичва. Вижда го прав, смъртно бледен, с изцапана брада.
"Доктор, бързо!"
Но още преди да е пристигнал лекарят, кръвоизливът спира. Достоевски измива ръцете си, лицето и повиква децата, за да им покаже рисунки в хумористичен вестник.
Когато докторът идва, заварва Фьодор Михайлович спокоен, усмихнат; молбата му е да бъде прегледан най-внимателно. Но при прегледа Достоевски получава нов кръвоизлив и губи съзнание. Щом се съвзема, прошепва:
"Аня, моля те, прати да повикат свещеник незабавно. Искам да се изповядам, да се причестя."
След изповедта и причастието, като че ли състоянието на болния се подобрява. Той благославя жена си и децата; после спокойно си ляга на дивана в кабинета и заспива. Анна Григориевна и доктор фон Бретцел бдят край него.
Междувременно те са изпратили да повикат професор Кошлаков и доктор Пфайфер. Фьодор Михайлович е загубил малко кръв и това ги успокоява. "Ще оздравее", казват те. Следващият ден минава чудесно. Достоевски се събужда добре разположен, иска шпалтите на Дневник на писателя и обсъжда с жена си как да вържат страниците.
Новината за болестта на писателя бързо се разпространява из града. Приятелите му се изреждат да го видят. Трябва да се заглуши звънчето, защото го дразни.
Анна Григориевна моли наемателите от горния етаж да не ходят с обувки из апартамента.
Достоевски хапва малко хайвер и изпива чаша мляко.
"Какво ще стане с децата, когато пораснат", шепне той.
През нощта срещу 28 януари събужда жена си. В стаята свети само малка нощна лампа.
"- Е, как се чувстваш, скъпи?
- Знаеш ли, Аня, произнася той тихо, вече три часа не спя и не преставам да си мисля; но сега ми е ясно, че днес ще умра.
- Скъпи, защо говориш така? Сега си по-добре, нямаш кръвоизливи, вероятно се е образувала "тапа", както казва Кошлаков. За Бога, не се изтезавай повече с такива съмнения; ще живееш още, ще видиш!
- Не, зная го, ще да умра днес. Запали свещ, Аня, и ми дай Евангелието."
Често, когато Достоевски не успяваше да вземе решение, отваряше напосоки старата си Библия от каторгата и прочиташе първите, попаднали пред очите му редове. Този път пак взема дебелата книга с черна кожена подвързия, отваря я и я подава на жена си:
"- Чети.
- Това е Евангелието от Матея, глава III, стих 14, съобщава му Анна Григориевна.
И зачита:
"Аз трябва да бъда кръстен от вас и вие елате при мен. И Христос му отговаря: "Не ме задържайте за този час, защото така ние трябва да изпълняваме всяка правда."
Фьодор Михайлович се усмихва.
"Разбираш ли, казва той. "Не ме задържайте". Това означава, че ще умра."
Анна Григориевна се разридава. А той кротко я утешава. После заспива, държейки ръката є в своята.
Събужда се в единайсет часа сутринта, повдига се на възглавницата и получава малък кръвоизлив.
"Горкичката ми, с какви грижи те оставям... Колко трудно ще ти е да живееш!..."
Повиква децата си, за да им даде последните си заръки:
"Имайте абсолютна вяра в Бога и никога не преставайте да се надявате на неговата прошка. Аз много ви обичам, но моята любов не е нищо в сравнение с божията любов към хората - неговите създания."
Той ги целува, благославя ги и предава Библията на сина си Федя.
Силите на Достоевски бързо отпадат. Вечерта се попривдига на дивана, пак се задушава и тънка струйка кръв потича от устата му по ризата. Анна Григориевна му дава да смуче парченце лед. Кръвоизливът не спира. Викат лекаря. Достоевски шепне несвързани думи. Жена му ги записва на къс хартия:
"Разорявам ви с болестта си... Зачертай, каквото сметнеш за излишно... Какво говорят за мене... Краят, краят, ще бъда залят..."
Отпуска се в несвяст върху възглавницата. Жена му и децата са паднали на колене около него и тихо плачат. Приятели, роднини чакат в салона последни новини за болния. Съчувствени телеграми пристигат отвсякъде.
В седем часа вечерта пускат посетителите. В стаята е сумрачно. Кандилце осветява дъното на пещерата от мрак и тишина. Достоевски лежи на дивана облечен, с оборена на възглавницата глава. Вижда се лицето му, бяло и сухо като хартиена маска. На брадата се забелязва червеникаво петно.
Затворените клепачи плътно очертават очните ябълки. Чува се странно бълбукане. Дишането спира. После започва пак, хрипкаво, мъчително. Опитва се да каже нещо. Но никой не разбира думите му.
Лекарят пристига в осем часа вечерта. Едва долавя последните удари на сърцето. Фьодор Михайлович издъхва в 8 часа и 36 минути, без да дойде в съзнание.
Измиват тялото, преобличат го и го полагат на масата в очакване на ковчега. Покриват смъртника до кръста със сърмена покривка, донесена от близката черква.
Скръстените на гърдите ръце крепят икона. Въздухът мирише на тамян, восък, одеколон. Един художник се е настанил до мъртвеца и го рисува.
Междувременно се изреждат представители на религиозните служби. Пристигат делегации, всяка със свой свещеник и свой хор, и всяка иска разрешение да отслужи литургия. Пристигат и представители на студентите, на кадетите от флота... Свещеникът чете молитви и дяконите отпяват.
Топло е. Въздухът е толкова тежък, че кандилцето навремени гасне. Венци, букети, китки се трупат в стаята. Почитатели целуват ръцете на покойника и молят децата да им дадат цвете за спомен от татко им.
Анна Григориевна се лута от стая в стая като безумна. Непрекъснатата върволица от чужди хора в жилището є я уморява. Те идват и по главното, и по черното стълбище. Потокът на посетителите се разминава и се разделя от двете страни на смъртния одър. Кои са тези непознати хора? Защо никой не ги изгони? На Анна Григориевна є се струва, че застават между нея и Фьодор Михайлович. Той вече не е същия човек - обичания, избухливия, сантименталния, смешния, болния, любимеца. Вече не є принадлежи. Грабнали са є го. Той принадлежи на тълпата.
В тясната квартира на семейство Достоевски изникват по ред: пратеникът на Министерството на вътрешните работи, великият княз Дмитрий Константинович, учени, колежани, разплакани дами...
Хофмайстер Н. С. Абаса предава на Анна Григориевна писмо от Министерството на финансите, в което є се съобщава, че по искане на императора на вдовицата и децата на големия писател се отпуска пенсия от две хиляди рубли. Тази новина толкова силно я зарадва, че тя се втурва в кабинета, за да я съобщи на мъжа си: "Едва когато влязох в стаята, където почиваше тялото му, си припомних, че вече не е жив и горчиво се разридах", пише тя.
Монасите от лаврата "Александър Невски" предлагат на Анна Григориевна да погребат Достоевски в тяхното гробище. Те предлагат също да поемат разходите за опелото на "ревностния пазител на истинската православна религия".
Анна Григориевна си спомня, че един далечен ден се бе пошегувала с Достоевски: "Предпочитам да те погреба в манастира "Александър Невски", казала тя. "Мисля, че там погребват само генерали от пехотата и кавалерията!", се засмял той. "Ами, ти нали си генерал от литературата?"

Вдигнаха тялото на 31 януари, събота. Още в ранните часове огромно множество изпълва улицата. Катафалката чака, но почитателите на Достоевски поемат ковчега и го носят на рамене до манастира.
Трийсет хиляди души придружават тленните останки. Седемдесет и две делегации с венци участват в погребалното шествие. Петнайсет хора пеят черковни песни. Две гирлянди по шейсет метра от лавър и живи цветя отделят шествието от останалото множество.
След два часа началото на колоната стига в манастира. Полагат ковчега в средата на параклиса "Свети Дух".
На другия ден, 1 февруари 1881 година, навалица от приятели и любопитни изпълва манастира "Александър Невски". Полицията е принудена да затвори вратите. Самата Анна Григориевна едва успява да влезе в черквата: "Казах, че съм вдовицата и че дъщеря ми ме придружава. Не скриха от мен, че вече няколко вдовици Достоевски са се представили, кои сами, кои с деца."
Анна Григориевна най-сетне заема мястото си и опелото започва. Ковчегът, издигнат по средата на кораба, е отрупан с цветя. Епископът отслужва литургията. Ректорът на Духовната академия и представителят на архимандрит Симеон пристъпват към последната благосоловия. Преди "последное ридание" епископ Янишев произнася проповед, в която възхвалява християнските заслуги на Достоевски.
След погребалната церемония почитателите на Фьодор Михайлович вдигат ковчега и го изнасят от черквата.
Гробището е потънало в сняг. Клоните на дърветата са натежали. Всички шумове са приглушени.
Любопитни хора са се покатерили по паметниците и свалят шапки при наближаването на шествието.
Гробът на Достоевски е до този на Жуковски. Пред отворената яма писателите Палм, Милер, Гайдебуров, Соловьов произнасят речи:
"Той повярва в безкрайната и божествена сила на човешката душа, която побеждава всяко външно насилие и всяко вътрешно падение, казва Соловьов... Събрани от любовта към него, нека такава любов ни свързва един друг. Защото само така ще се отплатим за големите трудове и големите страдания на духовния вожд на Русия."
Непознати хвърлят цветя върху ковчега. Ямата не може да побере цялата гора от клончета и цвят.
Един поклонник крадешком отскубва листа лавър и ги пъха в джоба на балтона си. Студено е. Спуска се нощ. В четири часа подир обяд Анна Григориевна, изтощена от умора и глад, напуска гробището. Но между кръстовете още бродят черни силуети - хора с вдигнати яки, премръзнали лица, подобни на чудатите образи, които Достоевски описва в книгите си.
Те също ще си тръгнат скоро. Ще се затворят железните порти. И в дъното на алеята ще светнат прозорците на пазача.
Тогава ще започне истинският живот на Фьодор Михайлович Достоевски, извън времето, извън пространството, но в сърцата на всички, които го обичаха.
POST MORTEM
След смъртта на Достоевски Анна Григориевна отиваше всеки ден на гроба му с децата и когато се връщаше у дома, вкочанясала от студ, заварваше в салона странни посетители, от които не знаеше как да се отърве. Идваше един бъбрив дякон, който проникновено възхваляваше християнските добродетели на Фьодор Михайлович и не си тръгваше, докато не види златна монета в ръката си. Идваше и една побъркана старица, която обещаваше да завещае един милион на децата на прочутия писател, ако Анна Григориевна пожелае да є помогне да се справи с проблемите на своето наследство. Идваше и скромен мъж с благо лице и кръгообразни жестикулации, който настояваше младата вдовица да встъпи във втори брак, защото, казваше той, "вие направихте силно впечатление на един благоприличен млад мъж". Идваха и издатели, които се опитваха да получат авторските права за издаване на пълните съчинения на Достоевски. Идваше и професор Вагнер от Санктпетербургския университет, известен спиритист, който молеше Анна Григориевна да му позволи да извика духа на съпруга є. Тя изрично му забрани, но същата нощ сънува Фьодор Михайлович. "Господи! Какво стана?, извика тя, когато се събуди. Какво видях аз току-що? Видях него, него..." В този миг дъщеря є, която спеше до нея, се привдигна на леглото и измърмори: "Мамо, ей сегичка видях татко насън; като че ли току-що ставаше от някъде, беше толкова блед..."
Посещенията на разни натрапници, деловите разговори, всекидневните молитви държаха Анна Григориевна в състояние на крайно нервно напрежение. На моменти чувстваше, че полудява. Въобразяваше си, че съпругът є не е починал, че всеки ден я отвеждат на чужд гроб, само за да я поразходят, че Фьодор Михайлович си е в кабинета. Тя чуваше шума на хартията, чуваше го да ходи с широката си тежка крачка от работната маса до етажерката. А хората, които є изказваха съболезнованията си, бяха лекари психиатри, на които е възложено да я затворят за известно време.
На 1 март 1881 година, на връщане от гробища Анна Григориевна завари у дома стар генерал, който познавал Достоевски. Току-що бяха повели разговора и слугинята нахълта в стаята: "Убили са императора!" Беше истина: същия ден терористи бяха убили Александър II. Анна Григориевна изпадна в крайно отчаяние, а старият генерал припадна в креслото.
"Може би мъжът ми би могъл да се възстанови, но нямаше да е за дълго, пише Анна Григориевна. Новината за покушението от 1 март щеше да бъде пагубно за него, защото обожаваше царЯосвободител на крепостните."

Смъртта на Достоевски засили интереса на читателите към автора на Братя Карамазови. За няколко дни складът на книжарницата се изпразни. Издателите в Санкт Петербург и провинцията поискаха разрешение от Анна Григориевна да препечатат Записки от Мъртвия дом и Дневник на писателя. Но тя отказа и по съвет на настойника на децата, прокурорът на Светия Синод Победоносцев, се зае да издаде сама пълните съчинения на Фьодор Михайлович. Колекцията трябваше да започва с биографията на автора и сборник спомени; редакцията беше възложена на Милер и Страхов. Книгата имаше огромен успех и донесе седемдесет и пет хиляди рубли чиста печалба. Второто издание (в шест тома и евтино) излезе през 1886 година. През 1893 година директорът на вестник Нива купи за седемдесет и пет хиляди рубли правото да издава романите на Достоевски под формата на безплатно приложение към вестника. Броят на абонатите бързо нарасна от седемдесет хиляди на сто и деветдесет хиляди, но в продължение на няколко години беше невъзможно да се мисли за ново представяне на трудовете на Достоевски.
През 1883 година бе открита подписка от почитателите на Достоевски, с която да се съберат средства за паметник на великия творец. Проектът, който спечели конкурса, предствляваше бюст на Достоевски. Анна Григориевна не го хареса. Видя є се несполучлив и много голям. Но той беше одобреният от комитета.
Двете хиляди рубли, които останаха след построяването му, бяха превърнати в облигации и доходите от тези облигации се отпускаха за построяване и издръжка на училище на името на Достоевски. Новото учебно заведение беше построено в Старая Руса и отец Иван Румянцев, приятел на Фьодор Михайлович, се съгласи да стане негов директор. А през 1887 година великият княз Владимир Александрович взе училището под свое покровителство.
Анна Григориевна използваше малкото свободно време, което є оставаше от работата с изданията, с училището и с литературните инициативи, за да подреди документите, свързани с живота на Фьодор Михайлович. Заедно с писмата от приятелите и шпалтите подреждаше в папките и лентите от венците, които бяха поднесени в памет на мъжа є. Една вечер, на гости у стара училищна приятелка, тя срещна консерватора на Московския исторически музей и го помоли да отдели място за нейната колекция. След една седмица получи съобщение, че може да разполага с една кула в сградата на музея. Анна Григориевна поръча в Санкт Петербург специално обзавеждане от тъмно дъбово дърво. Само пренасянето му до Москва струваше хиляда и триста рубли. А още през 1886 година изпрати в музея каси с книги, портрети и ръкописи.
Отсега нататък тя щеше да живее само за посмъртната слава на Фьодор Михайлович. "Аз не живея в XX век, споделя тя с Гросман през 1916 година, а в XIX век, в 70-те години. Моите приятели са приятелите на Фьодор Михайлович; моят свят е светът на починалите съвременници на Достоевски. Живея с тях..."
"Тази жена със сиви коси, прибрани в боне, с уморено, но очарователно лице, със светлосиви умни очи и младежка усмивка, разказва Гросман, ми показа, както би направила за всеки любител на творчеството на Достоевски, ръкописите на неговите Записки, скъпи реликви в архивите є и многобройните писма, които мъжът є є е изпращал."
Да, Анна Григориевна всеотдайно се отказа от личен живот, за да се посвети на преклонението си към Достоевски. Тя искаше да пази Фьодор Михайлович в смъртта, както го бе пазила през последните му години. Пожела да се бори за него, да подготвя за него спокойно безсмъртие. Тя откри фронт срещу хулителите и неделикатните биографи, както навремето правеше с кредиторите.
През 1898 година австрийката госпожа Хофман, автор на няколко очерка за Достоевски на немски език, получи разрешение чрез своето посолство да прегледа архивите от процеса срещу петрашевците, съхранявани в канцеларията на Трета секция. Но можеше да го направи само в присъствието на Анна Григориевна, единственият човек, на когото бе разрешено да прави преписи. Анна Григориевна трябваше да отива там пет пъти, докато препише изцяло текстовете с показанията на Достоевски. Последния ден я придружаваше госпожа Хофман. На излизане Анна Григориевна подаде ръкописите на австрийската посетителка да ги подържи, докато тя си облече палтото. Когато поиска обратно пакета, госпожа Хофман отказа да є го върне и є каза, че още същата вечер ще изпрати книжата на своя издател във Виена. Анна Григориевна є възрази, че е недопустимо документите да се появят в превод, преди да са публикувани в Русия. Но австрийката здраво притискаше своята плячка и надигаше глас. Този чудат спор между двете жени приключи едва когато Анна Григориевна заплаши госпожа Хофман, че ще повика полиция, за да бъде арестувана за кражба. Госпожа Хофман се уплаши и върна ръкописа. Анна Григориевна преписва цял ден и същата вечер връчи един екземпляр на "съперничката" си. Но госпожа Хофман се оказа много експедитивна и немският превод на документите излезе преди руските вестници да се решат да публикуват оригиналния текст.
Госпожа Достоевска не обичаше биографите и фабрикантите на "мемоари". Роякът от Спомени, издавани след смъртта на Достоевски от всички, които повече или по-малко се бяха приближавали до него, я дразнеше. Тя смяташе, че най-добре го познава. Полиграфистите, съучениците, литературните приятели, другарите от Сибир не възстановяваха в книгите си истинския образ на Достоевски.
"Всеки път, когато прочитах в някой вестник, че еди кой си говори за съпруга ми в своите Спомени, пише Анна Григориевна, сърцето ми се свиваше и си помислях: "Сигурно още едно преувеличение, някаква измислица или просто празни приказки." И рядко се лъжех... Почти винаги се изумявах от общоприетия тон на всички Спомени за Достоевски. Всички разказвачи по общо съгласие (вероятно съдейки от творбите му) го представят като злокобен, досаден за околните... прекомерно горделив, жертва на манията за величие."
Загрижена да остави за потомството верен портрет на съпруга си, Анна Григориевна се обявява против подобна объркана представа за него. Говорил малко пред публика? То е защото току-що се е качвал по стълби и е бил задъхан. Бил мълчалив? То е защото е бил болен...
Но какво са тези невинни забележки за покойника в сравнение със страшното обвинение на първия му биограф Страхов?
През 1883 година Страхов се бе съгласил да напише спомени за Фьодор Михайлович срещу много високо заплащане. На 26 ноември същата година той изпраща до Толстой писмо, в което изразява ненавистта си към видния покойник. Писмото бе публикувано през 1913 година в октомврийския брой на Современник. Но Анна Григориевна се запознава с него едва една година по-късно, когато подрежда изрезки от вестници.
Ето същественото в текста: "Ще ви напиша кратко писмо, неоценими Лев Николаевич, макар че темата е много широка... Вероятно вече сте получили Биографията на Достоевски (към която искам да привлека вашето внимание и благосклонността ви). Кажете ми какво мислите за нея, именно по този повод искам да се изповядам пред вас. През цялото време, докато пишех, трябваше да се боря с отвращението си и се опитвах да потискам това лошо чувство. Помогнете ми да намеря изход! Не мога да считам Достоевски за добър човек, нито за щастлив човек (което впрочем се преплита). Той беше лош, завистлив, порочен и прекара целия си живот с вълнения и ядове, които биха го направили жалък и дори смешен, ако не беше толкова лош и толкова интелигентен... Привличаха го низките постъпки и той се гордееше с тях. Висховатов ми разказа един ден, че му се похвалил, загдето... в една баня с малко момиченце, което му довела една гувернантка... Персонажите, които най-много му приличат са героят от Записки от подземието, Свидригайлов от Престъпление и наказание и Ставрогин от Бесове... Бих могъл да отбележа и опиша тази страна от характера на Достоевски; зная и по-ярки случаи от този, за който ви разказах, и разказът би бил много по-точен. Но нека се забрави тази истина!"
Ето отговорът на Толстой: "Казвате ми, че сте се сдобрили с Тургенев. И аз сега го обичам много. Странно, то е защото той няма недостатъци и ви води по правия път; не е като някой от тези състезателни коне, които не ви отвеждат другаде освен в някоя канавка. Затова Тургенев ще надживее Достоевски, и то няма да е заради изкуството му, а защото няма недостатъци."
На 12 декември 1883 година Страхов отговаря на Толстой: "Вашето мнение за Достоевски наистина ми осветли личността му, но намирам, че сте много благосклонен към него. Какъв обрат да се очаква от човек, щом като нищо не може да премине отвъд една черта на душата му? Казвам нищо в буквалния смисъл на думата; аз разбрах така неговата душа."
Една година преди това (на 6 октомври 1882 година) Тургенев пише на Салтиков по повод Достоевски:
"Михайлович много точно е спазил основната характеристика на творчеството си. Би могъл да си припомни, че във френската литература имаше една фигура, която много му прилича, а именно прословутия маркиз дьо Сад... И като помисли човек, че всички руски епископи отслужиха литургии за нашия Сад и дори произнесоха нравоучения за всемирната любов на този приятел на човешкия род!... Накъде вървим?"
Надигащата се вълна на завистлива злоба към Достоевски възмущава Анна Григориевна. Писмото на Страхов особено засилва негодуванието є. "Бях като смаяна от ужас и ярост, признава тя пред Гросман. Каква безумна хула!... Ако беше жив Николай Николаевич, щях да отида при него, въпреки възрастта си, и щях да му ударя плесница за низостта му."
Та нали Страхов беше повече от десет години сътрудник на Достоевски, негов доверен човек, негово протеже, негов приятел? Защо не е отказал да напише биографията му, щом е изпитвал "отвращение" от писането? Как е могъл да обвини Фьодор Михайлович в егоизъм, при положение че цял живот той се е лишавал, за да помага на семейството на брат си Михаил? Как е могъл да говори, че е лош, при положение че се е притичвал на помощ на всичките си сътрудници и е измолвал за тях подкрепа от толкова видни личности, като Победоносцев и Вишнеградски? Що се отнася до сцената в банята, става дума за вестникарска злободневка, която е била разказана на Достоевски и която той е искал да използва в Бесове. Но приятелите му са го разубедили, защото не биха простили на "феминиста" Достоевски да описва гувернантка, която предлага деца на някакъв развратник. Всъщност Страхов беше второразряден писател, завистлив, зъл, извратен, използвач, интригант. Фьодор Михайлович бе отгатнал точно колко струва, защото пише следното за него още през 1875 година: "Да, Аня, той е един лош семинарист и нищо повече... Веднъж вече ме изостави след спирането на Епоха и се върна чак като видя успеха на Престъпление и наказание."
Обаче в защитата на своя съпруг Анна Григориевна преминава мярката1. Тя силно опростява образа на Достоевски. Видяхме дотук какво трябва да си мислим за достоевскиевата "нравственост". Достоевски беше способен едновременно на големи добрини и на дребни лошавини, на голяма преданост и на неголям егоизъм, на великодушни чувства и на дребни пороци. Беше овладяното зло. Той не е извършвал садистичните престъпления на своите герои, но си ги е мислил. Те са го обсебвали. Изкушавали са го. И май се е освобождавал от тях, включвайки ги в романите си. Той успя да покаже толкова висок гений, защото скатаваше в себе си всички човешки слабости и всички човешки прелести. Беше универсалният човек не по интелект, а по сърце. Не се осъществи в "сатаната" Ставрогин, нито в "светеца" Мишкин, защото беше едновременно и единият, и другият еднакво осъзнато. И тази двойственост протича в цялото му творчество. Той се люшка между плътския свят на похотта и духовния свят на отказа. Колебае се между установения стар и непонятния нов ред. Той е самото отрицание на "избора". Ето защо не е чудно, че пацифистът християнин проповядва война на Изтока, фантазьорът епилептик изпълва книгите си с реалистични детайли. Достоевски се раздвоява като героите си. И още щом предложи решение на "проблемите на живота", можем да сме сигурни, че вече то не е негово. Творчеството на Достоевски не е отговор, а въпрос. След като сме го прочели, вече не сме същите. Ние вярвахме дотогава, че сме стъпили здраво в един и същ вековен, многохилядолетен свят. И научните закони, нравствените правила, обществените навици на този свят сме смятали за свещени и неизменни. А изведнъж декорът се олюлява, почвата бяга под краката ни. Заобикалят ни бездни. Достоевски ни изтръгва от удобния ни сън и ние се пробуждаме на ръба на небитието. Къде са нашите патентовани лъжи, нашите сигурни стари оръжия? Къде сме самите ние? Какво сме самите ние? Оголени сме от всички убеждения, с които ни засипваше философията още от началните ери на земята. А какво ни дават в замяна? Нищо, почти нищо, ще кажат някои. Всичко, ще отвърнат други. Достоевски въведе понятието "нерешимо" в метафизиката на романа. Той ни обогати не със сигурност, а с безбрежно безпокойство. Не ни наложи нова догма, но ни прикани към голямо търпение. Той не ни предложи предмет на очакване, но ни научи на вкус към очакването. Вярвай, че Бог те обича по начин, който ти абсолютно никога не можеш да си представиш.
В подкрепа на тази истина цяло стадо чудновати създания с озарени лица и с дрехи от дим се възкачва и приближава към нас. Расколников, Мишкин, Рогожин, Ставрогин, братя Карамазови. Тези престъпници, тези невинни, тези развратници стоят край нас внимателни и сериозни. И ние разпознаваме себе си в тях. И знаем, че отсега нататък ще ни съпровождат през целия ни живот, задъхани от нашата собствена жажда, стенещи от нашия собствен глад, побутвайки ни по раменете, когато смятаме, че сме стигнали. "Да не стигнеш, в това е величието ти", пише Гьоте. Достоевски е велик, защото не стигна.

Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.

Файлов източник: dubina.dir.bg

21 септември 2008