АНРИ Троая

БАРОНЕСАТА И МУЗИКАНТЪТ

Госпожа Фон Мек и Чайковски

Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.

Файлов източник: dubina.dir.bg

7 октомври 2008
  
I
     
                           Като повечето помешчици в Русия баронеса Надежда фон Мек още от пролетта на 1861 г. се безпокои да не би постановеното отскоро със смущаваща щедрост от страна на император Александър II отменяне на крепостното право да предизвика вълна от протести на крепостните селяни и голямо объркване за самата нея.  Твърде бързо обаче се уверява, че  удовлетворяването на привържениците на „прогреса по европейски“ се извършва за нея и за нейните приближени без особени щети. Вярно е, че освободените мужици получават като обезпечение парцели земя от собствеността на своята господарка, но „арбитрите на мира“, посочени от представителите на благородниците във всяка околия, наблюдават  разпределението да става безболезнено за господарите.  Колкото до новите свободни хора, те са едновременно очаровани и уплашени от придобивката. Свикнали да им бъде осигурена всякаква грижа за бъдещето от господар, целящ да опази в добро състояние своя човешки капитал, те гледат с недоверие на тази независимост, пълна с рискове, и се питат дали са били по-щастливи преди управляващите да обърнат внимание на недостатъците на социалното неравенство. 
   Домашната прислуга най-вече смята, че е твърде свикнала със съдбата си, за да желае да я променя. За щастие така е у баронеса Фон Мек. Петдесетте слуги, с които разполага, не казват нито дума, когато им съобщават за промяната в статута им.  Те продължават да поддържат най-старателно живота в красивия дом от шестдесет стаи на бул. „Рождественски“ в Москва, където тяхната господарка Надежда Флоровская1 управлява с вещина заедно със своя съпруг барон Карл фон Мек. За този пруски помешчик от балтийско потекло, уравновесен и сговорчив, тя се е омъжила през 1848 г. без истинска любов, за да угоди на баща си Филарет Флоровски, който се страхувал, че ще умре, преди да я види омъжена и задомена. Бащата е за нея не само родител, към когото прибягва в случай на нужда, за да му  поиска съвет или помощ. Подвластна на нежността на този усмихнат дилетант, тя вижда в него въплътена интелигентност, чувствителност и справедливост. Меломан и голям пътешественик, Филарет свири на цигулка, посещава артистичните кръгове и не се колебае да мъкне дъщеря си от град на град, от концерт на концерт по цяла Европа. Дори забулва в съзнанието на подрастващата си дъщеря образа на майка й, която, жива или не, за нея не  е нищо друго, освен едно име. 
   Когато Филарет си отива на свой ред, Надежда се чувства отново сираче без баща и както вече е без майка, изживява период на объркване, въпреки присъствието на един разбран и добронамерен съпруг. После постепенно, подтиквана отново от волята на починалия Филарет, се овлядава и не се успокоява, докато не доказва това, на което е способна самата тя. Трябвало ли е да изчезне този чудесен баща, за да се осмели да се покаже достойна за него? Като начало бърза да оправдае ролята си на съпруга, като започва да ражда деца. Тъй като не прави нищо наполовина, тя бърза да навакса. За двадесет и четири години брак тя дава живот на шест момичета и пет момчета2.
   Тези бременности и постоянни раждания не є пречат между две раждания да бди над кариерата на съпруга си и увеличаването на благосъстоянието им.  Умна жена и плодовита майка, тя подтиква Карл, който печели хиляда и петстотин рубли като държавен служител, да напусне администрацията и да се хвърли в по-рисковани и по-печеливши дейности.  Заедно с брат си Карл основава железопътно дружество – линията Москва–Рязан, за която първите капиталовложения са направени от съпругата му. По същото време тя разработва  металургичен завод, който семейство фон Мек притежава в Урал, и увеличава производството на една захарна фабрика в Украйна, която є принадлежи. Без да се придвижва, тя наблюдава всичко и намира веднага най-рентабилното решение. Стимулирано от нея, семейството печели много пари и си осигурява заслужена известност в света на бизнеса. В зависимост от интересите си Надежда е в състояние да се вълнува последователно и от един финансов баланс,  и от едно музикално постижение. Добрият Карл е напълно предан на една съпруга с многобройни таланти, еднакво веща в цифрите и нотите, в най-обикновения живот и в най-възвишената мечта. Той се чуди как да се отблагодари за всички благополучия, с които го обгражда. За най-подходяща благодарност намира да я разнообразява с постоянна смяна на обстановката. Даже в самата Русия има начин за семейство Фон Мек да се почувства извън страната. Освен огромния частен дом в Москва те имат елегантна вила в Санкт Петербург на Василевския остров и прекрасно имение в Браилов. А ако желаят да сменят хоризонта, цяла Европа е пред тях. Избягвайки северната зима, те отсядат с удоволствие във Франция на Ривиерата или в Холандия, или край Лаго ди Комо, или на Боромейските острови, във Флоренция, Рим, Женева, Ваймар, Виена или Париж. Съгласявайки се с предпочитанията на жена си, Карл се оставя да бъде въвлечен от нея в света на пианистите, цигуларите и диригентите, които за момента са нейни идоли. За пътуванията в чужбина двойката разполага с личен вагон, украсен с герба на семейство Фон Мек, където всичко е предвидено за удобството им и който според разпорежданията им бива прикачван към международните влакове.
   
   При завръщането си в Москва Надежда фон Мек открива с възобновено удоволствие старите руски обичаи. Всичко е потънало в задоволство в къщата. Децата растат под наблюдението и грижите на своите бавачки и гувернантки. Хиляди рубли влизат в касите и тази симпатична двойка е приета с удоволствие в най-богатите салони. Но светският живот все по-малко привлича Надежда. Вманиачена в реда, организацията и точността, тя живее по спартански – само осем часа сън на денонощие. При събуждане – тридесет минути молитва на глас пред иконите. За скромния обяд се предвижда печено месо и някакъв зеленчук. Следва разходка в сняг, студ и вятър за активизиране на мозъчното кръвообращение и при всички случаи – пиене на чай в голямо количество. Събирането на семейството край самовара е прародителски обичай. Около Надежда и Карл се събират децата, когато вече са в състояние да разбират предложеното им предимство. Тук присъстват също и музиканти, подбрани от домакинята, които живеят в дома и с които тя изпълнява всеки ден произведенията на своите предпочитани композитори. След тези малки домашни концерти следват пламенни спорове между нея и инструменталистите. Тя ги учудва с широките си музикални познания и с пламъка, с който отстоява своите мнения. Много често тази обмяна на коментари продължава до късна нощ. Стане ли дума за музика, баронесата е неуморна било да свири, било да говори за музика. Като че ли, прокарвайки пръсти по клавиатурата, тя изпада в такъв екстаз, какъвто съпругът є, взимайки я в прегръдките си, никога не е могъл да є предаде. Ако не си добър изпълнител, щом не  обичаш музиката, можеш  да бъдеш добра съпруга, без да изпитваш истинско удоволствие в съпружеското ложе. На четиридесет и четири години Надежда констатира философски, че за двадесет години, прекарани край един незначителен и безупречен съпруг, не е правила нищо друго, освен да фабрикува деца, да ги поверява в чужди ръце за възпитание, да управлява дома и богатството си за удовлетворение на цялото семейство. Нито капчица чувственост, фантазия, импровизация и изненада в този живот на една разумна душа, на едно почиващо си тяло. Даже собствените є деца я разочароват. Тъй  като много малко се е занимавала с тях в детската им възраст, тя не вижда необходимост да ги обгражда  със закъсняло внимание, след като все по-малко имат нужда от нея, за да се устроят. Омъжила е Елисавета за един свой някогашен обожател, някой си Жолшин. Александра е взела за мъж граф Бенигсен, Лидия – някой си Левис фон Мейнард. Разюзданият Владимир рано е пропаднал и е намерил жена, която мами безсрамно. Надежда обърква често имената на своите зетьове и снахи. Животът протича далеч от нея – буен, страстен, завладяващ. Дълго ли още ще стои тя неподвижна и безучастна на брега?
   
   
   Докато се оплаква от изумителната безполезност на своята съдба, неочакван удар сломява сърцето є. През януари 1876 г. нейният мил Карл фон Мек умира внезапно. И ето я – вдовица с четири деца, добре или не дотам добре задомени, и още седем, за които трябва да се грижи. Отчаяна и съзнавайки новите си отговорности, тя намира утеха единствено с пианото. Само  от него очаква истинското опрощение. Възможно ли е животът є на жена да спре дотук в несигурност и безделие, в липса на идеал? Когато се погледне в огледалото, тя намразва острите си черти с орлов нос, с тъмен агресивен и горделив поглед, който сякаш презира всички простосмъртни. Тя е едра, много слаба и стои прегърбена, срамувайки се инстинктивно от високия си ръст. Как горкият Карл фон Мек я е търпял? Как друг някой би могъл да я обича на тази възраст и с тези бръчки? Единствен неин другар в това тъжно съществуване остава клавирът, който тя докосва всеки ден с взискателна милувка. Тя се е венчала втори път за музиката. Ето защо, противно на обичайните срокове, които изискват въздържание от една вдовица, съзнавайки задълженията си, веднъж погребала съпруга си,  започва отново да посещава концертните зали и театрите, където се представят опери. Единственото, с което се съобразява, е да носи черна рокля с дълги ръкави и висока яка. Така облечена, изглежда като самия ангел на фаталността. Тази униформа на съпружеска скръб є харесва. Отличавайки се от другите с подходящо облекло, една жена с качества ще ги свикне да уважават скръбта є. 
   
   Една вечер точно преди празниците, в края на годината, Надежда фон Мек се облича особено грижливо, тъй като е решила да отиде на концерт под покровителството на Руското музикално дружество. Оркестърът ще дирижира  близък на семейството – известният Николай Рубинщайн. В програмата фигурира една симфонична поема, разработена по Шекспировата драма „Бурята“. Това е най-новото произведение на един руски композитор, за когото дават добри отзиви, Пьотър Илич Чайковски. Надежда знае, че Николай Рубинщайн цени младия автор. Предната вечер тя от любопитство е препрочела няколко сцени от „Бурята“ и е останала разочарована. Според нея това е претрупана и надута пиеса, която не би могла да заслужи вдъхновението на един талантлив музикант. И така тя влиза в полупълната вече зала с неблагосклонно предубеждение. Когато Николай Рубинщайн заема своето място пред музикантите, сърцето є се свива при мисълта за неизбежното разочарование, което я очаква.
   Но още при първите няколко такта тя се чувства откъсната от земята, сякаш подета от някакъв полъх, дошъл от небитието. Това, което чува, не е надутото многословие на магьосника Просперо, неразбираемата превзетост на Миранда и любовните излияния на Фернандо, а бушуването на едно разюздано море, което застрашава убежището на символичен остров и което постепенно утихва, за да стане само потрепване на въздуха и дихание на душата. Надежда има чувството, че това тайно послание се отнася до самата нея, прескачайки стотици анонимни слушатели. Тя е толкова развълнувана от това духовно сливане, че накрая забравя да ръкопляска заедно с другите. Около нея аплодисментите се удвояват, докато двама младежи, навярно ученици от Консерваторията, насила извеждат пред публиката  непохватен човек с наведена глава, който като че ли се срамува от успеха си като от някаква грешка.  Докато  изправените музиканти удрят по струните или с ръце според обичая, Николай Рубинщайн целува Чайковски и, обърнат към залата, тържествено заявява: „Това е руският гений на нашето време, несравнимият Чайковски, автор на тази прекрасна буря, която чухте благодарение на мен.“
   
   Слушайки тази хиперболична похвала, Надежда си спомня, че Рубинщайн дълго време е подслонявал Чайковски и че се носят слухове за разпуснатите нрави на единия и другия. Решена да научи нещо повече, още на другия ден тя разпитва един от музикантите – Йосиф Котек, когото покровителства и който живее в дома є, но той не желае открито нито да разочарова своята благодетелка, нито да се изкаже лошо за един от композиторите, от когото се възхищава.  Неговите объркани и противоречиви сведения ядосват Надежда, която е твърдо решена да не се занимава с постъпките на този Чайковски, който навярно е съвсем банален човек, недостоен за таланта, с който Господ го е дарил. 
   
   Месеци наред тя живее помирена със себе си, като се надява на откритие, което може да дойде само чрез музиката, любовта или смъртта. Това предчувствие е още съвсем неясно и води до дълги дни на очакване, без самата тя да си дава сметка за това. През май 1876 г., по време на нов концерт на Руското музикално общество тя смята, че е открила втори знак на съдбата, когато чува Първия концерт за пиано в си бемол минор от същия този Чайковски, изпълнен от Сергей Танеев, двадесет  и две годишния виртуоз, лауреат на Московската консерватория. Още в началото епичните акценти на Първия концерт я повличат като смъртоносна вълна и тя си помисля с някакъв суеверен страх, че Моцарт и Бетховен са се завърнали на земята и че тя присъства на тяхното възкресяване под чертите и името на друг човек. Но за момента този друг е невидим. Защо се крие? А съществува ли изобщо? Не е ли умрял междувременно като своите велики предшественици? Не! И слава Богу! Ето го Чайковски, посрещнат с ентусиазирани викове и френетични ръкопляскания, когото Танеев измъква иззад кулисите и който се покланя възхитителен и несръчен пред едно множество,  изпаднало в делириум.
   
   Когато се прибира вкъщи, Надежда  решава незабавно да се отнесе до този несравним композитор, за да му поръча някои дребни музикални преписи, които ще заплати щедро. Това е доста обичайна практика в света на композиторите, които търсят допълнителни приходи, за да увеличат слабите доходи от своите концерти. Всъщност Надежда се страхува да не би Чайковски да є откаже, защото не познава финансовото му състояние. Той обаче не само приема предложението, но го изпълнява с рядка бързина. Успокоена и радостна, тя му пише на 18 декември 1876 г.: „Скъпи господин Пьотър Илич, позволете ми да ви поднеса моите искрени благодарности за бързината, с която удовлетворихте желанието ми. Струва ми се неуместно да ви изкажа възторга, който будят у мен вашите произведения, тъй като със сигурност сте свикнали на похвали от по-висша степен и възхитата на едно същество като мен, толкова незначително в музикално отношение, ще ви се стори смешна, но тъй като щастието ми е безценно и не бих искала да му се подиграват, ще ви кажа чисто и просто, като ви моля да повярвате на думите ми, че с вашата музика животът става по-лесен и по-приятен. Приемете моето дълбоко уважение и моята искрена преданост. Надежда фон Мек.“3
   След като е изпратила писмото, Надежда се бои, че е била твърде смела в засвидетелстването на своята благодарност. Тя обаче няма да чака дълго. Отговорът идва още на другия ден: „Скъпа госпожо Надежда Филаретовна, искрено съм ви признателен за милите и ласкави неща, които сте пожелали да ми напишете. От моя страна ще ви кажа, че е твърде окуражаващо за един музикант да знае, че наред с всичките разочарования и пречки съществува  малка група хора, към която принадлежите и вие, която обича нашето изкуство с толкова искреност и жар. Ваш много верен и предан Чайковски.“
   
   Това писмо успокоява Надежда и разпалва желанието є да се посвети на музиката и на предпочитаните си композитори. Борбена натура, тя се втурва в Байройт, където фанатизираните привърженици на Вагнер честват култа на своя идол. Представянето на „Валкюра“, втората част от „Пръстенът на нибелунгите“, предизвиква стичането на огромен брой посетители. Надежда се учудва на пристрастието, с което привържениците на Вагнер тръбят навсякъде, че тази музика, едновременно шумна и тромава, съдържа философско учение за целия свят. Отказвайки да повярва в световната стойност на една според нея прекалено германска изява, тя протестира пламенно в самия театър, както и във всички салони на града, срещу лъжливото революционно изкуство на Вагнер, на което противопоставя искреното, премерено и чувствително изкуство на един Моцарт, на един Шуберт и случайно на един Чайковски.
   
   Докато пребивава в Германия, тя има случай да срещне Николай Рубинщайн, привлекателния Ференц Лист, чиято виртуозност я омайва, както и много немски, английски, френски и руски меломани, които взаимно се атакуват и ругаят, защото едните са вагнерианци заради модата, а другите антивагнерианци по традиция или от патриотизъм. Тъй като никой около нея не произнася името на Чайковски, тя се чувства изведнъж натоварена с  важна мисия: да отвори ушите на това стадо от заблудени за музиката хора за този, когото вече счита за свое протеже и учител. 
   
   
II
   
   
   
   
   
                           След кратко пребиваване  в имението си на село, прибрала се в Москва, Надежда фон Мек отново е обхваната от своята идея фикс и разпитва един от музикантите на малкия си двор, цигуларя Йосиф Котек, за необичайната личност на Чайковски. Дочула е, че напоследък той се е сгодил за една френска певица, Дезире Арто. Какво вярно има в това? С обичайната си сдържаност Котек отговаря, че малка идилия е сближила за кратко време известната певица с композитора, но че кариерата на младата жена я принуждавала да обикаля света и че Чайковски, много привързан към Москва, не смеел да  напусне дори за момент Русия, където се налагало да се грижи за многочленното си семейство. Така годежът  бил прекратен по взаимно съгласие и Дезире Арто по принуда се омъжила за някакъв тенор, свикнал като нея с пътувания и турнета. Тази новина успокоява малко Надежда, но в същото време изостря до болка апетита є. Избегнатата опасност от  Дезире Арто  кара Надежда да си въобрази провала, който би заплашил Чайковски, ако поради  абсурден брак и  неминуемо бащинство бъде адски наказан от съпружеско притворство, глупаво лекомислие, детски болести и всекидневни мърморения. За да се опази творчеството му, е много важно да му се спестяват дребните дразнения на обикновения живот с удоволствията и рисковете на плътта, които отклоняват духа от големите артистични реализации. Колко възвишена музика не е могла да бъде сътворена, защото са я задушили купищата неплатени сметки, мръсните пелени, изхвърлените гърнета и незначителните женски неразположения! Всеки композитор, достоен за това име, трябва да се откаже да живее като другите, за да може да твори по-добре от другите. Стигнала до тези категорични мисли, Надежда научава, че на 17 февруари 1877 г. самият Чайковски ще дирижира в Болшой театър своята нова творба „Сръбски марш“, вдъхновена от насилията на Руско-турската война. Отивайки на този концерт, тя има чувството, че публиката ще съди не Чайковски, а самата нея. Първите тактове, заредени с патриотизъм, я разтърсват дълбоко. Железният ритъм на медните инструменти я настройва войнствено. Тя се чувства горда, че е рускиня, и още по-горда, че е съотечественичка на Чайковски. Той обаче съвсем не изглежда да е в празнично настроение. Случаен диригент пред музикантите, палката му е несигурна. Прегърбен е, вратът му е хлътнал в раменете, сякаш е уплашен от музикалния ураган, който самият той е развихрил. Все едно не той е авторът на този триумфален марш, а като че ли  маршът величае този, който го дирижира. Накрая съвсем изнемощял се покланя непохватно пред публиката и избягва зад кулисите. Въпреки ръкоплясканията и повикванията не ще се появи вече на сцената. Надежда е объркана. Дали е толкова срамежлив, колкото е и гениален? Това предполага, че може да се привързва двойно по-лесно, защото един свенлив човек има много по-голяма нужда да бъде покровителстван и съветван.  Колкото до славянското чувство на грижовност, мисли си Надежда, то си е чисто нейна работа. Тя дори прелива от майчина нежност към този зрял мъж, за когото вече знае, че може да бъде само едно голямо дете. 
   
   След като вече е набелязала бъдещата жертва на своята добронамереност, тя подлага отново младия Котек на своето изгарящо любопитство. Колкото повече се възхищава от Чайковски, толкова повече изисква да бъде осведомена за заниманията и живота му. Какво прави в този момент? За какво мисли? Какви са средствата му за съществуване, семейните му връзки, вкусовете му в областта на музиката, литературата, театъра? Има ли много приятели? Търси ли компанията на жени? Обезпокоен от хиляди недискретни въпроси, Котек отговаря внимателно и тихо, като че ли се бои, че издава държавна тайна. Да, Чайковски, за когото признава, че му е много близък, работи в момента над една симфония и мисли дори за опера, но работата на преподавател в Консерваторията му отнема много време и той проклина задълженията, които го откъсват от творчеството му. Ако поне беше заплатен за труда си! Но той получава недостатъчна заплата, а животът в Москва е много скъп. Освен това трябва да посреща нуждите на семейството, за което може да се каже, че е многобройно и харчи много. Всъщност бащата, Иля Петрович, някогашен минен инженер, е почтен човек, но неспособен да управлява парите си, се е разорил в спекулации и разчита на петимата си синове – Пьотър, Иполит, Николай, Анатол, Модест, и на дъщеря си Александра, за да му помагат. Но докато Иполит и Николай са с установено положение и безукорно поведение, а Александра е взела добър съпруг, двамата по-малки братя близнаци Модест и Анатол, които уж се готвят – единият за съдия, другият за литератор, не престават да искат издръжка от брат си, с десет години по-възрастен от тях, прекрасен композитор и гордост за цялото семейство.  Познавайки почти женската чувствителност на по-възрастния си брат, те използват разни претексти, за да го разнежат. Когато научил, че Модест е решил да се откаже от юридическата си и журналистическа кариера, за да се посвети срещу добро възнаграждение на възпитанието на едно седемгодишно дете Коля, по рождение глухонямо, Пьотър Чайковски бил толкова развълнуван, че плакал публично. Успокоил се само когато разбрал със сигурност, че бащата на Коля, някой си Кураки, е вложил цялата си надежда в този изпратен му от съдбата възпитател, за да успее след време да излекува сина си. Според Котек  привързаността на Модест към недъгавото дете толкова трогнала Чайковски, че той бил готов да прости всички минали грешки на своя по-млад брат. Предавайки тази семейна случка, самият Котек е с прегракнал глас и с насълзени очи. Но Надежда го подозира, че е развълнуван не толкова от поведението на Модест към малкия Коля, колкото от наивността и нежността на все така обезоръжения и щедър Чайковски. 
   Изведнъж тя си спомня, че някои зли езици говорят за особените нрави на Николай Рубинщайн и за оргиите, които организирал с ученици, момичета и момчета от Консерваторията. Дали невинният Йосиф Котек не е от тези, които скришом там се отдават на игри, които моралът не позволява? И Пьотър Чайковски, който посещава тези среди, където се позволява всичко под прикритието на естетска свобода, не е ли подведен от примера на търсачите на забранените удоволствия?  Но не! Такова отклонение би се почувствало по някакъв начин в музиката на учителя. А тази музика притежава спонтанността, истината, чистотата на небесната реч. Да се усъмниш в това би било равностойно да се изплезиш пред икона. От всичко, което е казал Котек, Надежда е запомнила само едно нещо: Чайковски няма пари, а е гениален, а тя не е гениална и не знае какво да прави с парите си. Заключението є се налага с ослепяваща яснота – от любов към музиката трябва да помогне на Чайковски. Този на вид безкористен жест ще бъде всъщност с двойно преимущество. Като стане официален меценат на композитора, ще спечели приятелството му и може, ако е рекъл Господ, да стигне до завидната роля на съветничка и вдъхновителка. Като му спестява всекидневните грижи, като го предпазва от грозната действителност, като го купи, тя ще направи услуга на Русия, която няма велики хора, а и на самата себе си, защото е мечтала още от дете да се слее духовно с някакво висше същество. Решена да направи два удара наведнъж, тя приготвя тежка шепа златни рубли и ги увива в бележка с лаконичен текст.  Дали пък няма да го обиди тази властна и непристойна парична помощ? Тя трепери, очаквайки резултата от своята инициатива, но още на другия ден се успокоява. Чайковски не само, че не е шокиран от дръзката є постъпка, но се чувства окрилен от вниманието, надминаващо всички очаквания. 
   
   Окуражена, тя няма вече никакви скрупули и му поръчва нов музикален препис, който ще му плати в брой. И този път той така бързо изпълнява поръчката, че получавайки я, тя не е наясно дали е благодетелка или длъжница на Чайковски. „Като оставим настрана дълбоката симпатия, която изпитвам към вас, страх ме е да не ме разглезите много“ – му пише тя на 15 февруари 1877 г. […] „Бих искала  да ви кажа по този случай много, много неща за невероятните чувства, които изпитвам към вас, но не смея да прекалявам с малкото свободно време, с което разполагате. Ще кажа простичко, че колкото да е абстрактно, това чувство ми е скъпо като най-красивото, най-възвишеното от всички тези чувства, на които човешката душа е способна.“ То се знае, че съответно възнаграждение придружава това признание в платоническа любов.
   
   След двадесет и четири часа получателят реагира с любезност и смиреност, които смайват Надежда. „Позволете ми да ви благодаря за възнаграждението, което е повече от щедро за тази малка работа. […] Изпитвам към вас чувства на най-голяма симпатия. Не смятайте, че това са само фрази. Вие не сте ми толкова непозната, колкото предполагате. Ако желаете да ме удостоите с писмо, за да изразите всичко, което искате да ми кажете, ще ви бъда много  признателен.“ Развълнувана от тази писмовна милувка, тя му дава нова поръчка на 7 март, като използва случая да му опише меланхолията си, търсенето на недостъпен идеал и му поисква снимка. „Бих желала – казва тя – да открия по лицето ви това вдъхновение, тези чувства, под чието влияние сте написали тази музика, която пренася човешкото същество в света на усещанията, стремежите и желанията, които животът не може да задоволи. […] Считам човека-музикант за най-съвършеното същество, което природата е създала. […] Затова, след като се възстанових от впечатлението, което ми направиха вашите творби, пожелах да узная кой е човекът, композирал тази музика.“ След известно колебание признава дори, че е предприела малка анкета относно личността му, давайки ухо на всички свидетелства и подтиквайки към най-неделикатни признания. „Трябва да ви кажа – добавя, за да го успокои, – че много често  това, което другите осъждаха у вас, ме изпълваше с възхищение[…]. Щастлива съм, че човекът и музикантът са така прекрасно, така хармонично съчетани у вас […]. Щастлива съм да видя, че моят идеал е осъществим, че не съм принудена да се откажа от него, но че тъкмо обратното – той ми става по-скъп и по-близък […]. Беше време, когато много исках да се запозная с вас. Сега обаче колкото пљ ме очаровате, толкова повече се боя от една среща. Мисля, че ще бъда неспособна да ви говоря […]. Предпочитам да мисля за вас отдалече, да ви чувам чрез вашата музика и да споделям чрез нея моите чувства  с вашите.“ По-нататък тя се осмелява да му поиска да напише траурен марш по известни мотиви от операта му „Опричник“, които  є допадат.
   
   Покорно, без да се бави, той приема предложението и на 16 март Надежда фон Мек тържествуваща получава своя „погребален марш“, придружен с писмо, чиято скромност я трогва. „Не зная дали ще сте доволна от марша и дано съм успял поне приблизително да се доближа до това, за което сте мечтала. Ако не съм успял, не се колебайте да ми кажете истината. Един ден може би ще успея да напиша нещо по-подходящо.“
   Как би могла да устои на усърдието и на умението на един гений, който е толкова щастлив да я послуша? Възхищението є от Чайковски расте с гордостта є, че е готов да изпълни нейните заповеди. Но би ли бил така усърден да задоволява музикалните є капризи, ако престанеше да му заплаща с такава точност? Не е важно! Платено или безплатно, приятелството на един човек, който стотици меломани аплодират на всеки концерт, е неочакван късмет за една жена, която диша спокойно само чрез висотата на чувствата си. На следващия месец, не желаейки да се спира на такъв благодатен път, ненаситната Надежда внушава на Чайковски да напише концерт за пиано и цигулка, който ще има за тема и заглавие „Упрек“.  „Този упрек – уточнява тя на 30 април 1877 г. – трябва да бъде огледало на непоносимо душевно състояние, което може да се изрази с думите: Не мога повече! Трябва да има разбито сърце, потъпкана вяра, засегнати убеждения, откраднато щастие и всичко, което е скъпо на човешкото същество и което му е било безжалостно отнето. […]  Нищо не може по-добре от музиката да предаде тези чувства и никой не би могъл по-добре от вас да ги изрази за сметка на друг и затова ви предавам, без да се колебая, моите чувства, мисли и желания. Сигурна съм, че не греша, като поверявам в истински чисти ръце всичко най-скъпо, което притежавам.“ Предполагала ли е, че ще има такава власт над композитора? Този път Чайковски се измъква под различни причини за предложената му композиция „Упрек“. Но пък разкрива на Надежда всичко, което е на сърцето му. Не е ли това по-ценен подарък от каквато и да било  композиция по поръчка? Без лицемерен срам той смята, че помощта, която Надежда му дава от време на време, му е нужна повече от всякога.  „Общо взето – є пише той на 1 май 1877 г., – в моите връзки с вас съществува този деликатен периметър, в който всеки път, когато си пишем, се намесва факторът пари. Нека допуснем, че за един артист никога не е унизително да получава заплащане за своя труд, но една композиция като тази, която искате, изисква известна душевна нагласа, която се нарича вдъхновение, която невинаги имам на разположение и бих бил като артист нечестен, ако с цел да подобря материалното си положение, ви изпратех, възползвайки се от техническото си умение, фалшива монета срещу истинска.“ 
   
   После, след като се е извинил за този отказ,  загърбва честолюбието си и моли мило баронесата да посрещне настоящите и бъдещите му нужди: „Вие сте единственият човек в света, от когото не се срамувам да искам пари. Първо, сте добра и щедра, а сте и богата. Бих искал да мога да събера всичките си дългове в ръцете на един великодушен кредитор и да се освободя благодарение на него от ноктите на лихварите. Ако приемете да ми заемете сумата, която ще ме отърве от тях, ще ви бъда безкрайно признателен за тази неоценима добрина.“
   
   Ще му трябват най-малко три хиляди рубли и обещава да ги върне, като изпълнява за Надежда фон Мек музикални преработки или като є внася хонорарите, които ще получава от представянето на своите опери. Очарована от това предложение и смятайки, че като изпълни желанието на Чайковски, ще го привърже окончателно към себе си, тя му отговаря, че може да разчита всякак на нея и че не трябва да се грижи за начина, по който ще се издължи, когато му дойде времето. Тази възвишена безкористност є донася веднага отговора на Чайковски: „Благодарение на вас ще мога да започна  спокоен живот, а това би се отразило благотворно на музикалната ми дейност.“
   
   В края на тази размяна на писма двамата кореспондиращи си са толкова доволни един от друг, колкото ако бяха сключили заедно добра сделка. Осигурила по този начин бъдещето на Чайковски по отношение на музиката, баронеса Фон Мек изпитва чувството, че е осигурила едновременно и своето бъдеще в морален план. Недоволна да му помага „при случай“ според нередовния ритъм на зова му за помощ, тя се заема скоро да му осигури постоянна рента, за да го предпази от  различните неприятности, които измъчват обикновените люде. „Нагърбвам се с всичките проблеми в живота ви – ще му пише тя на 12 февруари 1878 г. – Дали ще бъдете в чужбина, в Русия, в Москва, моята загриженост ще е такава, каквато е сега, още повече, че съм сигурна в дълголетието си. За да може талантът да напредва и да се вдъхновява, нужно е  да се освободи от материалните житейски грижи.“
   
   Отпускайки тази рента на Чайковски, тя продължава да следи музикалната дейност и сантименталните занимания на този, който се ползва от нейната щедрост. И така тя мислено го следи в Каменка, имение на сестра му Александра, където завършва увертюрата на Четвъртата си симфония и на операта „Евгений Онегин“, вдъхновена от прочутата поема на Пушкин. Това начинание безпокои Надежда. Тя не обича  творбата на Пушкин, която представя според нея една остаряла Русия, изостанала в предразсъдъци, традиции и фалшива романтична сантименталност. Освен това е противница на всички оперни спектакли, като ги упреква, че отвличат вниманието чрез интригата, декорите, костюмите, играта на актьорите вместо да дадат свобода на единственото чудо на музиката. Тя се бои за Чайковски, без да му го каже направо, от твърде жестокото изпитание, което поднася сцената. Но това, което всекидневно я тормози, e какво става в интимния живот на нейния идол. По този въпрос даже Йосиф Котек не може да задоволи жаждата є за информация. Напразно предната година е писала на Чайковски: „Толкова съм любопитна да зная всичко за вас, та да мога да кажа всеки момент къде сте и какво правите.“1 Признава обаче днес, че най-важното от този човек є се изплъзва. Чудноват дует от разстояние. Всеки един от двамата протагонисти на тази безплътна страст пътува от град на град в Русия или Европа. Те се изповядват и обичат с перо в ръка от Флоренция до Париж, от Виена до Венеция и никога не си омръзват един на друг. В техните писма извисените преценки върху изкуството, религията или политиката на правителството се редуват с противоречивите становища за този или онзи диригент. Техните мнения се различават, когато става дума да се оценят Моцарт или Брамс, Вагнер или Берлиоз. Всеки защитава своето предпочитание с агресивен плам. В този двубой чрез писма Надежда показва компетентност, която учудва Чайковски.  Не е жадна само за голяма музика, а се потапя с опиянение в дребния музикален свят, коментира чутото за сдружението на концертиращите, възмущава се от нахалното държание на Рубинщайн или от някоя сдържана статия за Чайковски. Животът на Надежда е ту божествена симфония, ту непоносима какофония, но никога пълно мълчание. Именно за да навлезе в странната алхимия на творчеството, би искала да проникне в мислите и в сърцето на Чайковски. Но колкото се показва многословен, когато говори за музикалните си проекти, за живота си във Венеция или в Москва, за самотните си разходки, за приключенията на братята си Анатол или Модест, за нервните си кризи вечер, за отчаянието си на композитор без вдъхновение, толкова по-малко тя се чувства приобщена към неговия гений. Мъгла деформира образа му. Близко е до бравата, но є липсва ключът. Има вечери, когато, раздразнена от тази игра на криеница, няма дори смелостта да седне на пианото, за да се утеши с музиката, защото музиката – това е пак Чайковски и неговата загадка. Всъщност – мисли тя – всичко се крие във връзките є с тази необикновена личност. Както се признава за неспособна да проникне дълбоко в личността на Чайковски, така трябва и да разбере, че въпреки всичките си музикални познания не е на ниво да композира и най-невинната соната. Безсилна да завладее една душа, която є се изплъзва, както и да съчини една от тези мелодии, които очароват самотата є, тя се бунтува срещу двойното си безсилие. Какво е сторила на небето, за да бъде наказана с безплодно умение в музиката и с неспокоен и повърхностен устрем в приятелството?  Достатъчно знаеща, за да дискутира непрекъснато в писмата си с Чайковски за контрапункт и хармония, защо трябва да е изключена от големите тайнства на творчеството? Все едно, че я дразнят и ограбват пред вратите на някой музей, където е чакала с часове да є отворят и който е затворен поради ремонт. Възмутена от тъжната си участ на просветн любител, чиито познания и търпение не достигат, за да сътвори каквато и да е мелодия, тя се утешава, доколкото може, препрочитайки пламенните писма от този, комуто плаща, за да  се възползва неговият гений. 
   
   
   
   
   
   
   
   
   
   
   
   
   
   
   
III
   
   
   
   
   
                           Най-сетне новини от него! Цели седмици Надежда чезне в очакване! Разпознавайки почерка на любимия върху плика, тя се готви за разгара на щастието. Писмото, изпратено от Москва, носи дата 3 юли 1877 г. Баронесата прочита първите редове и изведнъж радостното є нетърпение преминава в смайване и отчаяние. „Многоуважаема Надежда Филаретовна, [...] за бога извинете ме, че не ви писах по-рано. Ето кратката история на всичко, което ми се случи през това време. Трябва първо да ви кажа, че се сгодих през последните дни на месец май. Ето как стана това. Известно време преди това получих писмо от едно момиче, което познавах и което вече бях срещал. От това писмо разбрах, че отдавна  е влюбено в мен. Признанието беше така спонтанно и пламенно, че реших да му отговоря, нещо, което винаги съм отбягвал да правя в подобни случаи. Въпреки че отговорът ми не му даваше никаква надежда за взаимност, между нас се започна редовна размяна на писма. Без да ви занимавам с подробности, аз се съгласих да го посетя, както искаше. Защо постъпих така? Днес ми се струва, че някаква злокобна сила ме тласкаше към това момиче. На срещата обясних отново, че не изпитвам никакви чувства към него освен симпатия и благодарност за любовта, която ми засвидетелстваше. След като си тръгнах, започнах да разсъждавам върху лекомислието на своята постъпка. Щом не го обичам и след като не искам да окуражавам неговите чувства, защо отидох да го посетя и как ще свърши всичко това? От писмото, което то ми изпрати после, дойдох до заключението, че след като съм стигнал толкова далеч и ако се откажех изведнъж от това момиче, бих го направил наистина нещастно, което би довело до трагичен край. И така аз се намерих пред трудна алтернатива: да запазя свободата си с цената на смъртта на това момиче – думата „смърт“ не е никак силна в случая, защото то изпитва към мен безгранична любов – или да се оженя. Не можех да не избера второто решение. Това, което ме подкрепи в моето решение, е, че старият ми осемдесет и две годишен баща и всичките ми близки мечтаят да ме видят оженен. И така една прекрасна вечер отидох при бъдещата си съпруга и искрено є казах, че не я обичам, но че при всички  случаи ще бъда за нея верен и благодарен приятел: описах є подробно характера си – моята раздразнителност, нестабилното ми настроение, социалната ми нагласа и най-сетне материалните условия на моето съществуване. След всичко това я попитах дали иска да стане моя жена. Естествено, отговорът беше положителен.“
   
   Стигнала до тази най-важна фраза, Надежда изпитва гняв, тъга и срам. Чувства се едновременно предадена от този, когото е смятала изцяло покорен, и трогната от наивността и уязвимостта, характерни за мъжете пред въздишките на някаква глупачка. След като се е посъвзела, продължава четенето с повече снизходителност, но без да се примири с неизбежното. „Не мога да ви изкажа ужасните чувства, през които преминах в първите дни, последвали тази вечер – пише още Чайковски. – И това е разбираемо. Да си живял до тридесет и седем годишна възраст с отвращение към женитбата и да попаднеш поради обстоятелствата в положението на годеник, отгоре на всичко съвсем не влюбен в бъдещата си съпруга, е много тежко изпитание. Трябва да преобразиш напълно начина си на живот, да бдиш над спокойствието и благоденствието на човека, с когото си се свързал, а за един ерген, скован в своя егоизъм, е направо трудно. За да се нагодя към тази мисъл и да свикна да гледам трезво  на бъдещето, реших да не променям първоначалния си план и да замина за един месец на село, въпреки всичко. Така и направих. Спокойният селски живот в един кръг от много симпатични хора, прекрасната природа произведоха върху мен най-здравословен ефект. Реших да не бягам от съдбата си и да виждам в срещата си с това момиче  предопределение. Освен това от опит зная, че много често събитията, които в началото ни плашат, се оказват после благотворни и обратно – може да се разочароваш от последиците на някои събития, от които си се надявал да получиш благоденствие и много щастие. Да става каквото ще! А сега бих желал да ви кажа няколко думи за бъдещата си съпруга.“
   
   Прочитайки това обещание за описание, Надежда е нащрек. Ето я лице в лице със „съперницата“ си. С всяка дума силуетът на непознатата се изяснява. „Тя се казва Антонина Ивановна Милюкова (Аня за близките) – посочва Чайковски.  – На двадесет и осем години е и е доста красива. Репутацията є е безукорна. От стремеж към независимост досега е работила, въпреки че има майка, която я обича нежно. Много е бедна, а образованието є не надхвърля средното ниво (завършила е Елисаветинския институт). Изглежда, че е много добра и способна на безусловна привързаност. Сватбата ни ще се състои в следващите дни. Не знам какво ще стане после, но се съмнявам, че ще мога да отида да се лекувам. Трябва да се погрижим за обзавеждане на жилището ни.“
   
   Объркана от тази лавина от обезкуражаваща информация, Надежда изумена дочита края на писмото. Тук Чайковски говори пак за операта си „Евгений Онегин“, за гения на Пушкин, когото защитава срещу критиките на Надежда, за симфонията, която є е посветена, и за неизменната благодарност, която изпитва към нея заради многобройните є „добрини“. За щастие последните редове изкупват многото оскърбления от първите страници. „Колко бих бил щастлив – заявява той – да мога един ден да ви докажа не с думи, а с дела целия обхват на моята признателност и  любов към вас! За съжаление имам само едно-единствено средство за това – музикалното ми творчество.“ В някакво неверие Надежда си казва, че Чайковски подслажда горчивия сладкиш, който току-що є е поднесъл, за да го преглътне, без много да примигва. Тя почти ще му се разсърди за този закъснял израз на любов и признателност. Ала той вече искрено подхваща онова, което предизвиква у него най-голяма тревога: „Сбогом, моя скъпа и прекрасна приятелко. Пожелайте ми да не се оставя да ме прекършат промените, които ще настъпят в живота ми […]. Ако се женя без любов, то е, защото обстоятелствата ми попречиха да постъпя другояче. […] След като насърчих нейните чувства с отговори и посещение, трябваше да постъпя, както направих. При всички случаи пак повтарям – съвестта ми е чиста. Не я излъгах и не є изневерих. Казах є какво може да очаква от мен, както и това, на което не може да разчита. Моля ви да не съобщавате на никого обстоятелствата, които ме доведоха до женитба, никой не е в течение освен вас.“
   
   
   Чудейки се кому да вярва, на какво да се опре след това смазващо разочарование, Надежда прекарва нощта, като трепери и негодува, преди да дойде до заключението, че никоя любов не е вечна и че Чайковски ще се върне при нея не защото го издържа, а защото го обича, защото той обича музиката, а в неговите очи Надежда е музика в образа на жена. Всъщност на какво основание да го упреква в измяна? Каква му е? Съпруга, сестра или майка, за да осъжда поведението му? Най-много като любител на музиката може да му се оплаче от някоя фалшива нота при изпълнение на композицията. Но като се замисля, тази  лека критика є се струва твърде опетнена с някакъв остатък от злопаметност, която би искала да надвие от гордост. Повече суеверна отколкото вярваща, тя избира християнското решение, за да опази бъдещите си връзки с този обезумял Чайковски. Изчаквайки да мине бракосъчетанието на 6 юли 1877 г. в черквата „Свети Георги“ в Москва, пише на Чайковски на 19 юли с ангелско смирение: „Получавайки последното ви писмо, се зарадвах както винаги, но след като започнах да го чета, сърцето ми се сви от съчувствие и мъка по вас, мой скъпи, мой прекрасни приятелю! Защо трябва да се натъжавате и тормозите така? Лесно е да се излекува такава мъка и не си струва да се измъчвате. Заминете да се лекувате, радвайте се на природата, на заобикалящото ви спокойствие, на щастието си и си спомняйте от време на време за мен […]. Радвайте се и бъдете щастлив. Не забравяйте тази, която ви обича с цялата си душа. Надежда фон Мек.“
   
   
   Без съмнение той се е страхувал да не би известието за годежа му да накара баронесата да прекрати всички връзки с него и следователно да секне главният извор на доходите му, защото я засипва с благодарности за разбирането, което тя проявява, и я уверява, че ако закъснеела с отговора си, щял да „полудее от отчаяние“. Трябва веднага да замине с жена си и тъща си да прекара лятото в една къщичка в околностите на Москва. Но нека Надежда бъде спокойна. През всичките дни ще мисли за нея и ще є описва най-подробно първия си опит на женен човек. И така, без да иска, Надежда се вижда поканена да бъде невидим свидетел на семейните свади. Дали Чайковски, за когото винаги е смятала, че стои над обикновените смъртни, ще се окаже също така долен любител на млада плът? Музиката няма ли да е достатъчна, за да го предпази от низките апетити към секса? Този, когото смяташе за единствен, не струва ли все пак повече от другите? Тя няма дълго да си задава този въпрос. Още на 23 юли 1877 г.  той є изпраща от Киев едно отчаяно писмо: „Надежда Филаретовна, ето накъсо всичко, което преживях от 6 юли насам, т. е. от деня на сватбата ми. Както вече ви бях писал, не се ожених, за да се подчиня на трепета на сърцето, а поради странно стечение на обстоятелствата, което не мога да си обясня. […] Веднага след края на церемонията, когато останах сам със съпругата си и с пълното съзнание, че ще ни бъде съдено да бъдем неразделни, почувствах изведнъж, че тя не ми вдъхва дори най-обикновено приятелство, а дори ми е противна в истинския смисъл на думата. Почувствах, че ако не самият аз, то поне единствената стойностна част от моя „аз“, т. е. музикалността, е загубена завинаги. Бъдещето ми изглеждаше като жалко състояние на вегетиране и като най-нетърпимата и мъчителна комедия.“
   
   Прочитайки признанието за това физическо и морално отвращение от едно същество, което е пожелало да притежава прочут човек само от тщеславие, Надежда фон Мек вкусва с наслада виното на отмъщението. Натрапницата, мисли си тя, е разобличена и почти пропъдена. Това, от което се е страхувала най-вече – идването на една „истинска жена“ в живота на Чайковски и размиването на неговия гений в едно ново семейно щастие, – всичко това е било само един кошмар. Бояла се е да не бъде отстранена като при музикалната игра, при която последният остава без стол. А всъщност другата остава без стол за красивия си задник. Надежда е готова да се разсмее. Но как Чайковски ще понесе удара от това необходимо разочарование? Четейки следващите редове, Надежда изпитва страх от голямата мъка, която той описва: „Съпругата ми не е виновна пред мен. Не ме е заставила да се свързвам с нея чрез женитба. Следователно би било нечестно и жестоко да є покажа, че не я обичам и че я считам за непоносим товар. Не ми остава друго, освен да я заблуждавам. Но да заблуждаваш цял живот, това е най-ужасното мъчение и как би могло при тези условия да се мисли за работа? Изпаднах в отчаяние, още повече че нямаше никой край мен, за да ми помогне. Започнах горещо да желая смъртта си. Но имам тази слабост, ако това би могло да се нарече слабост, че обичам живота, обичам работата си, бъдещите си успехи. Най-сетне не съм казал още всичко, което искам да кажа, преди да се пренеса във вечността!“
   
   Надежда си отдъхва. Най-голямата опасност е избегната. Остават скритите дрязги на една разделена двойка, която се мъчи да запази приличието. След кратко пътуване до Санкт Петербург Аня поискала да го заведе при майка си. „Не зная какво сторих, за да не полудея – се оплаква Чайковски. – Майката и цялото семейство, в което бях попаднал, ми бяха антипатични. Интересите им са ограничени, манталитетът им е ужасяващ и всички са на нож помежду си. Освен това съпругата ми – може и да не съм прав – ми ставаше от час на час все по-противна. Невъзможно ми е да ви изкажа, скъпа Надежда Филаретовна, степента на моралните ми терзания.“ По-нататък признава, че за да разсее мислите си, потърсил утеха в пиенето, но без да прекалява, че бдителната обич на Котек му помага да търпи екстравагантното поведение на съпругата си, че е още много слаб „като жена, която едва се съвзема от силна треска“, че съжалява Аня, която има много качества, въпреки несръчността си. В края на този дълъг списък от оплаквания Надежда с право ще се зарадва на едно уважение, което я очарова: „Горя от признателност към безценната душа, която ме спасява […]. Сърцето ми е изпълнено с вас и само чака да се излее в музика. Кой знае? Може би ще оставя след себе си нещо, което да бъде достойно за славата на първокласен артист […]. Надежда Филаретовна, благославям ви за всичко, което направихте за мен!“
   
   Съзнавайки, че е намерила отново „своя“ Чайковски след ужасна тревога, Надежда мисли само за най-добрия начин да подсигури своето превъзходство над нахалната глупачка, която за малко да є го открадне!
   
   Научавайки, че в момента се намира в Каменка, в Киевска губерния, при сестра си и двамата си по-малки братя и без жена си, тя ликува. За да се въоръжи с търпение, очаквайки окончателната раздяла на семейството, нещо, на което не смее да се надява, препрочита за десети път един израз в писмото на Чайковски от последния 8 юли. Говорейки за тази Аня, за която току-що се е оженил, той е написал: „Изведнъж разбрах, че тя не ме предразполага  дори към едно обикновено приятелство и че ми е противна в истинския смисъл на думата.“  За момента Надежда се е зарадвала на това признание за отвращението на Чайковски от „натрапницата“. Тя е получила потвърждение за чудното съответствие между темперамента на композитора и своя. За него, както и за нея, любовта към музиката изключва всякаква земна любов. Но ето че едно леко съмнение се промъква в нея. Пита се дали е нормално един тридесет и седем годишен мъж, бил той и музикант, да изпитва неудържимо физическо отвращение от една съпруга на двадесет и осем години, решена да го съблазни? Не е ли това знак за някаква нередност в мъжкото поведение? Не търси ли Чайковски другаде удовлетворение на желанията, които една жена е неспособна да събуди у него? Със смесица от боязън и симпатия Надежда си спомня слуховете, които са се  носили в Москва, за обезпокояващите нрави на някои ученици на Николай Рубинщайн от Консерваторията. Замисля се отново върху прекомерното внимание на Чайковски към чаровния Котек, за интереса му към други момчета от обкръжението му. Но отблъсква веднага мисълта за някаква перверзност у едно същество, свикнало с чистотата на най-високите върхове на изкуството. От друга страна, ново писмо, което получава, докато е в Браилов, я успокоява за „нормалното равновесие“ на композитора. „Моля ви – пише є той на 11 август 1877 г., – извинете ме за това, че ви причиних терзания и безпокойства. Твърдо съм убеден, че ще изляза победител от това мъчително и деликатно състояние. Трябва да победя враждебните чувства към жена ми и да оценя истинската стойност на добрите є страни. […] Възстанових се до такава степен, че започнах тези дни оркестрирането на вашата симфония.“ На другия ден следва ново писмо от Чайковски, още по-оптимистично. „Вие бяхте права, скъпа Надежда  Филаретовна, като ми казвахте, че има обстоятелства в живота, при които трябва да се въоръжиш със смелост, да изтърпиш всичко и да си доставиш макар и изкуствено и най-малкото щастие. Винаги съм мечтал да работя до крайния предел на силите си и след като съм се убедил, че не ми е възможно да вървя по-нататък, да се скрия и отдалече, от дъното на дупчицата си да наблюдавам вълнението на хората в техния мравуняк. […] Засега се отказах от това си крайно убежище. […] Новите ми връзки ме задържат на арената на живота. Остава ми, както ме съветвате, да вдигна глава и да се опитам да бъда щастлив със своето изкуство.“
   
   Успокоена от твърдостта, с която Чайковски си представя провалянето на брака си, Надежда фон Мек напуска имението си в Браилов, за да се отправи на едно от обичайните си пътувания в Европа. Тези пищни пътувания са за нея случай да промени временно живота, хоризонта и почти националността си, докато по-бедните хора са осъдени да седят като паралитици в своите кресла. Нищо не я подмладява така, както мисълта да избяга, да забрави, да разруши мостовете. Но дори във Виена тя се интересува от промените в настроенията на своето гениално протеже, запитва го за операта му „Евгений Онегин“, върху която той неуморно работи. Уверява го, че не е заслепена, като го счита за свръхсъщество, и че всяко негово писмо е за нея глътка въздух, от която се нуждае сред зловонното човечество… Няколко дни по-късно, пристигнала в Беладжо на Лаго ди Комо, тя подновява уверенията си в платоническа любов и казва, че наблюдавайки тези спокойни и бистри води, тези забулени в мъгла планини, тези кипариси и мирти под прозореца си, чува неговата музика. Писма от Чайковски я очакват в Неапол, Флоренция и Венеция, където тя трепери от студ. Но това не є пречи да се възхищава още повече от фееричния град, почиващ върху вълните като върху мечта от тишина и спомени. Дори съветва Чайковски да дойде веднага в Италия. Не за да се присъедини към нея, защото държи преди всичко да остане за него нематериална и неуловима като музиката, а за да се наслади без нея на гледките, на които тя се възхищава без него. Смята да се върне в Москва на 15 октомври. Защо  той да не „грабне щафетата“, като отпътува по същото това време за Неапол в нейно отсъствие?
   
   Свикнала да организира живота на другите, както и своя, тя не предполага, че ще бъде чута. Единствено я занимава мисълта дали Чайковски ще направи това пътуване сам или с жена си. Останала без отговор, тя се завръща в Москва и намира писмо от Чайковски, изпратено от Кларан, Швейцария, на 11 октомври 1877 г. Отваряйки плика, очаква да открие нови перипетии от този нескончаем брачен роман. И не се излъгва. 
   
   
   
   
   
   
   
   
IV
   
   
   
   
   
                           Надежда фон Мек напразно се мъчи да си представи страданията на Чайковски, напълно подчинен на една съпруга, която не може нито да уважава, нито да пожелава. Това, което описва в писмото си, надминава всичко, което си е представяла. След като напразно се е мъчил да приема в къщата си тази жена, която го кара да настръхва само като я гледа, той решава, че  самоубийството е „единственият разумен изход от отчаянието му“. Но когато с една съдбоносна телеграма го повикват в Санкт Петербург, където трябва да се представи наново операта „Ковачът Вакула“, хладно приета още при създаването є, той се втурва, щастлив да се освободи за известно време от Антонина Ивановна, която всъщност няма за какво точно да упреква. Още при слизането му от влака го посреща брат му Анатол, така въодушевен, че той не може да се въздържи да не му разкаже най-подробно в каква лъжа и подлост живее, откакто се е оженил. След тази разтърсваща изповед изпада в нервна криза и губи съзнание за няколко дни. Това внезапно заболяване толкова обезпокоява Анатол, че без да пита някого, взима енергично решение. Когато брат му идва на себе си,  оставя го на грижите на лекарите, заминава за Москва, среща се с Антонина, убеждава я да се съгласи на една почтена спогодба и уговаря Николай Рубинщайн да разпространи слуха за временното неразположение на Чайковски, което изисква прекъсване на лекциите му в Консерваторията. Решено е да се осигури режим на почивка на болния, брат му да го отведе в чужбина, а Антонина да отпътува сама за Одеса.  Това решение има преимуществото да позволи на двамата съпрузи да размислят всеки за себе си за бъдещето  и да избегнат скандала от внезапното скъсване след едва тримесечен съвместен живот. Пристигнал в Кларан, Чайковски има усещането, че се съвзема. „Сега – пише той на Надежда – се намирам сред прекрасна природа, но в ужасно морално състояние. Какво ще стане след това? Твърде е възможно да не мога да се върна в Москва. Не искам да виждам никого. Страх ме е от всички и освен това не съм способен да работя. Всъщност няма никъде място в Русия, където да мога да се приютя. Боя се даже да отида в Каменка. Освен семейството на сестра ми, която е вече майка на голямо момиче, там се намира и многочленното семейство на свекърва є, нейните братя и много други хора. Как ще ме погледнат? И какво ще им кажа? Всъщност не мога да търпя да говоря с когото и да е и за каквото и да е.“
   Изведнъж оплакванията  в писмото спират, за да отстъпят място на практични размисли. „Трябва да прекарам известно време тук (в Кларан), за да се успокоя и да ме забравят малко. Трябва да направя така, че на жена ми да не липсва нищо и да определя естеството на бъдещите си връзки с нея. И накрая, отново имам нужда от пари и отново не мога да се обърна към никой друг, освен към вас. Всичко това е ужасяващо, всичко това е болезнено и ме измъчва до сълзи, но трябва да съм решителен! Трябва още веднъж да прибегна до вашата непресъхваща доброта. За да ме доведе тук брат ми (Анатол), сестра ми (Александра) е изпратила телеграфически малка сума, но никой от двамата не е богат. Да искам пари пак от тях не е възможно, а трябва да оставя доста пари и на жена ми за разни разходи […].  Не е ли странно, че случайността ме накара да ви срещна тогава, когато след дълга серия от приключения ме застави да се обърна за трети път към вас със зов за помощ? О! Ако знаехте само колко всичко това ме измъчва и наранява! […] Много съм изнервен и смутен, за да ви пиша спокойно. Струва ми се, че целият свят ще ме презира за липсата ми на смелост, за слабостта ми, за глупостта ми. Ужасно ме е страх да не би вие също да изпитвате към мен скришом чувство, близко до презрението.“
   
   Тази молба за пари обаче, вместо да накара Надежда да сметне Чайковски за безсрамен паразит, винаги готов да измъкне няколко рубли, є възвръща доверието в неговата способност да господства. Малко я интересува, че част от субсидиите, които ще му отпусне, ще послужат за издръжка на неговата бедстваща съпруга. Не е ли по-важно, че има нужда от благодетелката си, за да живее? Не трябва ли да се гордее, че е до такава степен необходима на един гений не само за обезпечаване материалното му удобство, но и да поддържа с него посредством писма едно интелектуално общуване, чрез което взаимната им страст към музиката разцъфва свободно? Сега за Надежда става ясно, че пропастта на неразбирането, която разделя Чайковски от незначителната Антонина Ивановна, прави още по-ценна хармонията, която цари в кореспонденцията с невидимата, неуловима баронеса. Изпълнена с радост, тя решава веднъж завинаги, че с парите, от които той се нуждае, за да съществува, тя поднася на себе си прекрасен подарък. Отговаряйки на 17 октомври на писмото му от Кларан, тя го поздравява, загдето се е отдалечил от жена си и е избегнал по този начин една ситуация на „преструвки и лъжи“, което не е в характера му и е недостойно за него. Уверява го, че самата тя е усетила от разстояние всички унижения и неприятности, които е търпял. Колкото до паричните тревоги на своя адресат, веднага го успокоява: „Защо се безпокоите и тормозите относно материалните въпроси? Не съм ли човек, който ви е много близък? Знаете колко ви обичам и колко силно ви желая щастие! Според мен не кръвните връзки, не физическото роднинство определят правата на всеки един от нас в сантименталните и морални отношения. Вие не знаете колко щастливи минути сте ми доставяли, колко съм ви признателна за тези мигове, колко сте ми необходим, колко имам нужда да бъдете абсолютно верен на това, което сте създали. Следователно не правя нищо за вас, а онова, което правя, е за самата мен. Като се безпокоите за тези въпроси, разваляте удоволствието, което изпитвам, грижейки се за вас. Ако аз имах нужда от нещо, зависещо от вас, бихте го направили, нали? Значи сме квит.“
   
   Като приключва писмото си до Чайковски, Надежда изразява една последна молба. Иска от него да запази в тайна кореспонденцията им. „Не зная какво мислите, скъпи Пьотър Илич, но не бих желала някой друг да бъде в течение на нашето приятелство и на нашата връзка. Така че, когато говоря за вас с Николай Григориевич (Рубинщайн), го правя, като че ли сте ми съвършено чужд.“
   
   Но ако изисква пълна дискретност от Чайковски за писмовната им връзка, тя го моли точно за обратното по отношение на жена му. Тъй като никога не я е виждала, трудно є е да си я представи. Не може ли да є я опише с няколко думи? Послушен, Чайковски є пише на 25 октомври 1877 г.: „Искате да ви опиша портрета на жена ми. Правя го на драго сърце, въпреки че се страхувам, че няма да бъде  достатъчно обективен. Раната ми е още много прясна. Жена ми е със среден ръст, руса, по-скоро с неприятно телосложение, но лицето є излъчва хубост, която понякога наричат  предизвикателна. Очите є са с хубав цвят, ала неизразителни. Устните є са много тънки, поради което усмивката є не е привлекателна. Тенът є е розов […]. Тя е на двадесет и осем години, но изглежда на двадесет и три или двадесет и четири […]. Всяко движение, всеки неин жест са престорени […]. Нито в лицето є, нито в държанието є се чувства онази неопределима доброта, която не се придобива. Личи є постоянната нужда да се харесва. […] Що се отнася до моралните и интелектуални качества, ужасно се притеснявам да ги определя […]. Вярно е, че спрямо мен се показа нежна, но това е била повърхностна нежност, изразена с прегръдки и милувки  точно тогава, когато бях неспособен да прикрия прекомерната си и може би незаслужена антипатия, която ми вдъхваше и която се засилваше постепенно. Усещах, че зад тези милувки няма никакво истинско чувство. Това беше нещо условно, нещо необходимо според нейните разбирания, нещо като свидетелство за брачен съюз. Тя не изяви нито веднъж желание да узнае какво правя, в какво се състоят заниманията ми, какви са проектите ми, какво чета, какво обичам в областта на изкуството. Това, което най-вече ме изненада, […] е, че настояваше, че е била четири години влюбена в мен и че има някаква музикална култура. Как да си обясня тогава, защо не познава нито една нота от моето творчество? […] Естествено, запитвате се как прекарвахме времето си, когато оставахме насаме? Много е бъбрива, но разговорът се свеждаше все до няколко неизменни теми: най-често ми налагаше списъка на многото мъже, които са изпитвали нежни чувства към нея. Това бяха генерали, племенници на пребогати банкери, на прочути артисти и дори членове на императорското семейство. Освен това ми разказваше често с неописуема радост за греховете, за деградиращите и жестоки удоволствия, за ужасяващото поведение на близки роднини, с които беше скарана до смърт. Тази, към която се отправяха най-страшните упреци, беше всъщност майка є. […] Моето непоклатимо убеждение сега е, че никога не ме е обичала. Но повтарям, направи всичко, което можа, за да ме обвърже със себе си. Уви! Колкото повече се стараеше в тези си маневри, толкова пљ ме отдалечаваше от себе си. […] Моето отвращение към нея растеше от ден на ден, от час на час, от минута на минута и се превръщаше постепенно в грамадна и дива  омраза, каквато никога досега не съм познавал и на каквато никога досега не съм се мислил за способен.“
   Признанието за огромното отвращение на Чайковски спрямо жена му отначало радва Надежда. За няколко мига тя плува в удоволствието на женското отмъщение. Засегнатото є неотдавна  самочувствие  е отмъстено повече от очакването є. Но веднага след това я обхваща тревога. В състоянието на отчаяние, в което Антонина Ивановна е довела мъжа си, няма ли той, загубвайки разсъдъка си, да се отнесе с най-голяма жестокост към нещастницата? Една такава брутална развръзка би предизвикала без съмнение намесата на полицията и би довела в обществото до загуба на доверие към големия национален композитор. Обезумяла, тя вече вижда своя герой влачен по съдилищата, обвинен в насилие над жена си и призоваващ баронеса Фон Мек като свидетел за моралност. За щастие това, което следва в това „писмо изповед“, не е толкова обезпокоително. Чайковски разказва, че добрият Анатол получил от Антонина едно безсмислено писмо, в което, изоставяйки позата си на усмихната невинност, тя се представя в истинския си образ – пресметлива и агресивна интригантка.  Желаещ да уреди конфликта, избягвайки публичния скандал, Чайковски є е съобщил, че никога вече няма да поднови съжителството си с нея, но че е готов да я обезпечи, като є плаща „всеки месец подходяща сума“. Изчаквайки съгласието на заинтересованата, Анатол в качеството си на юрист и доброволен  посредник се опитва да брани най-добре интересите на своя брат, заплетен в една мръсна машинация.
   Поуспокоена, Надежда решава да влее малко балсам в сърцето на Чайковски, чието самочувствие е понижено до най-нисша степен, и определя издръжката си на 1500 рубли месечно. Това парично насърчение, си мисли тя, ще му позволи да преодолее главоболията от една раздяла, която трябва да остане в тайна. Междувременно обаче Чайковски е успял да се облагодетелства с получаването на нови пари.  Московската консерватория, имайки предвид неговата отдавнашна работа като преподавател, му дава сега едно малко възнаграждение, на което той не е разчитал, а неговият издател Юргенсон му поръчва пиеси за пиано, които се продават добре. Така подпомогнат отляво и отдясно, той започва отново да работи. Но Антонина е упорита. Изгонена без уточнена причина, тя смята да постигне най-добрата изгода от едно скъсване, което не е желала. Още от 30 октомври 1877 г. Чайковски се оплаква, че е получил едно след друго две досадни писма от жена си: първото, пълно с претенции и ругатни, а второто – без да изоставя нито един от предишните упреци, говори в полза на разумно помирение.  „Всичко това ме тормози – пише Чайковски на Надежда. – Понякога не мога да се въздържа да не я съжалявам. Съветвам я да си търси работа, па било то само да се разсейва.“ Детската наивност на Чайковски хем ядосва, хем разнежва баронесата. След като се е успокоил и повярвал в бъдещето, той се ограничава да плаща на жена си сто рубли месечно. Но ще се задоволи ли тя дълго с тази „милостиня“? Надали. Надежда бърза да успокои опасенията му. Нима не знае, че в случай на нови изисквания от „неприятелската страна“ тя ще бъде винаги  готова да увеличи „надбавката“, за да спести всякакви унижения на своя толкова лековерен и уязвим композитор?
   Може да е била твърде убедителна в писмата си, защото след като се е съвзел, Чайковски отново е обзет от треската на приготовления за пътешествия. Изглежда, че за него музиката и отдалечаването от страната му се допълват и са гаранция за моралното и творческото му равновесие.
   Докато тя мечтае за завръщането му в Москва, той вече е отпътувал за Париж, после за Флоренция, Рим, Венеция, Виена. Навсякъде концерти, аплодисменти, похвали. А всъщност той има чувството, че си губи времето, като се задоволява с второстепенни успехи. Надежда отгатва, че е много разсеян и скръбен, и затова на 10 ноември 1877 г. му пише, за да му внуши да се завърне в бащиното огнище. „Ако започнете да се отегчавате в чужбина, съветвам ви да се завърнете в Русия, но без да се показвате при когото и да било. Елате у дома, не за да се срещнем, а за да се настаните в моята къща на бул. „Рождественски“. Там имам много удобен апартамент, където няма да се грижите за нищо. В моя дом всичко е готово и общо ще ни бъде само всекидневното домакинство и нашето приятелство – такова, каквото е сега – няма да бъде никак променено. Когато бъдете в моя дом, никой, нито член от семейството ми, нито някой жител на Москва ще знае, че живеете там. Много е лесно сред моите стени да се скриеш от очите на света. Знаете, че в Москва водя затворен живот. Цялата ми прислуга е свикнала да живее като в укрепен гарнизон. Значи тук бихте били и недостъпен. Помислете, скъпи приятелю, и елате направо, връщайки се от Виена. Искам да ме предупредите три дни преди това.“ С тази двусмислена покана Надежда фон Мек се надява да убеди Чайковски за удоволствието, което ще изпитват и двамата, ако той се настани в дома є, с нейните мебели, с нейния обичаен уют, докато тя бъде далеч и се отдава на удоволствието на безплодните мечтания. „Трябва – казва тя – да имаш изтънчена душа, за да се наслаждаваш на топлината и на вкуса на празното пространство.“ Както една истинска любителка на музиката оценява стойността на паузите в една мелодия, така Надежда е сигурна, че Чайковски присъства в живота є най-вече, когато не е при нея.
   Той обаче се колебае да се съгласи. „Казвате, че най-доброто за мен би било да се завърна в Русия – є пише на 19 ноември 1877 г. – Естествено, обичам да пътувам в чужбина, за да си почивам, но мога да живея единствено и само в Русия и само когато си далеч, можеш да измериш любовта си към нея напук на всичките є недостатъци. За съжаление истината е, че ми е невъзможно да се върна в Русия.“ Веднага Надежда се пита, какво плаши Чайковски при мисълта да се завърне в Москва? Навярно го е страх от нови изисквания на Антонина или се опасява, без да смее да каже, да живее у благодетелката си, въпреки че тя му е обещала да изчезне преди завръщането му. Тъй като е много трудно по това време в Русия да се разведеш без истинска причина, нетърпението на Надежда става натрапчиво. И каквито и усилия да прави Анатол, за да усмири ненавистта и апетита на Антонина, докато Чайковски не се завърне в Москва и не се настани на бул. „Рождественски“ под крилото на своята покровителка, скандалът ще бъде възможен. Под „скандал“ се разбира упрек в мъжко безсилие, в което тя няма да се поколебае да обвини прочутия Чайковски. Уличен от тази ужасна жена в това, че не е изпълнил съпружеското си задължение, той ще загуби репутацията си пред публиката, винаги жадна за скандални истории. Ще му се подиграват в салоните и в редакциите на вестниците. За да му вдъхне смелост да надмогне тази заплаха от клевети, Надежда му говори в писмата си за религия, за морал, за музика и смесва всичко това в подканване към всеобхващаща чистота. „Противна ми е всякаква външна привидност – пише тя, – независимо дали се отнася до красотата на лицето или до зачитане на общественото мненине. […] Когато чувам да се говори за човек, надарен с най-високи морални и интелектуални качества, като за кон или мебел, при които няма какво да се гледа освен красотата на формата, възмущавам се с цялото си същество. […] Ще се презирам, ако за да се съобразя с общественото мнение, променя каквото и да е в своето поведение в зависимост от това какво ще кажат хората“. После, след като между другото е помолила Чайковски да се откаже от пиенето, защото – казва тя – „музиката доставя по-доброкачествено пиянство от най-прочутите андалуски вина“, го умолява още веднъж да се прибере в Москва.
    Месеците обаче се изнизват, без той да дава признак, че ще се върне в страната. Скитайки от град на град, поне е намерил време да се консултира в Париж с лекар, тъй като нервите му и болките в стомаха са станали нетърпими. Лекарят го успокоява – заболяването му не е тежко и единствените лекарства, които науката препоръчва в неговия случай, са хигиена и лечение с минерални бани. На следния ден след консултация Чайковски уверява, че е придобил чудесен външен вид, но без да се вслуша в препоръките на лекаря. „Надявам се – пише той на Надежда на 2 ноември 1877 г., – че ще запазя още дълго време доброто здраве, на което се радвам, след като се уверих в шарлатанията на тази парижка лекарска пасмина и отказах да се съобразя с нейните предписания.“
   В края на годината той е в Сан Ремо, където са дошли брат му Модест и малкият глухоням Коля. Чайковски е очарован от мълчаливата прелест на това дете. „Какво очарователно момче – пише той на Надежда. […]. – Изпитвам към него болезнена нежност. Не е възможно да не се трогнеш до сълзи от неговото държание към брат ми. Това не е любов, а някакъв култ […].  Когато го видях за първи път, почувствах само съжаление поради недъга му […]. После всичко ми се виждаше божествено в това дете, толкова интелигентно и мило, въпреки нещастието си.“
   При прочитането на тези редове Надежда си мисли, че нейният неуловим довереник страда от излишък на бащинска любов и че е щастлив да открие най-сетне начин да удовлетвори това благородно влечение. И ето най-важното. На 21 декември Чайковски получава официална покана, подписана от Бутовски, председател на Руската секция на Световното изложение в Париж. Искат от него да отиде незабавно във Франция в качеството му на делегат на Русия. Трябва да остане там до края на изложението и заплатата му ще бъде хиляда франка на месец. Това предложение ласкае самолюбието на Чайковски, но го ужасяват многобройните задължения, до които би довела такава почит. От друга страна, се страхува да не разочарова баронесата и всичките си приятели и почитатели, които ще го вземат за страхлив и мързелив, ако откаже. „Но най-сетне – пише той на Надежда на 24 декември, – след вътрешна борба, която навярно ми струва няколко дни от живота, разбрах, че е по-добре да се откажа сега, отколкото да заема мястото и да направя това там, когато ще съм вече с напълно разстроено здраве.“ 
   Боейки се предимно от угризението на съвестта си, той се опитва да се оправдава пред нея в друго писмо: „Както и да е. Дали постъпвам така от страх или разумно, виждам ясно днес, че това е невъзможно […].  Най-важното за мен засега е да не ми се сърдите – нито вие, нито братята ми, нито сестра ми. Кълна ви се, че ако по някаква случайност  науча, че вие или те  желаете наистина да се подчиня, бих отишъл в Париж. Но без съвета на моята приятелка и на братята ми, както съм болен и с ужасни хипохондрични кризи, не мога, не мога, не мога да се реша.“1
   
   Като съжалява, че Чайковски е отказал славата да представлява Русия на Световното изложение в Париж, Надежда не разбира защо се бави така дълго в чужбина. Навярно не защото не  иска да срещне парижката тълпа, отказва да дойде и работи спокойно в Москва, в нейния дом, в една къща, която предварително ще е освободила. В писмото, което му изпраща на 31 декември, тя одобрява, разбира се, бягството му от официалните чествания, но се възползва, за да му съобщи не без задна мисъл, че операта му „Евгений Онегин“ се разучава понастоящем в Консерваторията предвид скорошното є представяне пред императорската фамилия. „Очаквам този спектакъл с голямо нетърпение“ – казва тя, подчертавайки, че качествата на някои изпълнители є се струват посредствени. Така се надява да изостри любопитството му и да го накара да се завърне по-скоро в Русия. Междувременно му изпраща хиляда и петстотин франка за издаването на Четвъртата му симфония, готова с оркестрацията.
   
   Нищо обаче не отклонява Чайковски от скитанията му из Европа. А всъщност настоява в писмата си, че обича страстно своята страна. Напоследък пак е писал на Надежда, описвайки разходките си из околностите на Сан Ремо. „Изпитвах неудържимото желание да се върна вкъщи и да излея веднага силната си носталгия в писма до вас и до Анатол. Защо това? Защо един обикновен руски пейзаж, защо една разходка през лятото в Русия от село на село, сред полето, в гората и вечерта в степта предизвикват у мен толкова силно вълнение, че понякога лягам на земята като изтощен от изблика на любовта ми към тази природа […] с нейната степ, с реката и колибата в далечината, със скромната черква – с една дума, всичко, което изгражда скъпия и скромен руски пейзаж?“
   Всъщност не му ли пречи на Чайковски прекомерната  любов към Русия, за да се завърне?– се пита Надежда озадачена. Дали се страхува, че ще бъде посрещнат зле от съотечествениците си? Бои ли се повече от тяхната враждебност (или от приятелството им), отколкото от тази на германци, австрийци, италианци  и французи? Има ли нужда от граница между самия него и отечеството му, за да може той да го разбира по-добре? За сетен път, готова да критикува Чайковски, баронеса Фон Мек идва до заключението, че двамата странно си приличат. Тя също е щастлива само когато е далече от обичания обект. Дали това се отнася до живо същество или до страна, само отдалечаването позволява да се оцени действителната му стойност. Истинското притежание се чувства в отсъствието. Въпреки тези правдоподобни причини на Надежда є се струва, че времето на очакване е много дълго. Единствената є утеха е да си казва, че по-скоро със сърцето, ако не с таланта си, самата тя представлява буквалното копие на Чайковски, но от женски пол. 
   
   
   
   
   
V
   
   
   
   
   
                           Като стига до заключението, че въпреки нейното настояване Чайковски упорства в своето космополитно скитане, Надежда си представя, че може би Анатол или Модест, или Котек, а защо пък не и Альоша, преданият слуга на прочутия музикант, ще успеят да го убедят да се върне в Русия. Тя знае, че всички те са го посетили в чужбина, че  изглеждал зле и че не бързал да приключи със своите странствания из Европа. От всички, които са се срещали с него, изглежда, че пак очарователният Котек е в течение на работата и проектите му. От него Надежда е узнала подробности докъде е напреднал с последните си творби. „Чайковски – є е казал той – е композирал една прекрасна Втора соната, един концерт за пиано, от който е доста доволен, и се е захванал с една Литургия, нещо, с което трудно се справя, но от което очаква много. Всъщност – разсъждава Надежда – този прекрасен артист, опиянен от музика, се чувства добре само в мъжка компания. Разбира се, признава, че това изключително мъжко обкръжение я спасява от рисковете на женската конкуренция, но същевременно разпалва отново съмненията, които са събудили някои  светски клюки. За да научи повече, не се поколебава да разпита с писмо Чайковски, докато е още във Флоренция, за сантименталното му минало: „Пьотър Илич, обичали ли сте някога? Струва ми се, че не. Обичахте твърде много музиката, за да можете да обичате жена. Зная един епизод от вашия живот (женитбата ви с Антонина), но струва ми се, че любовта, наречена платоническа (въпреки че Платон не е обичал по този начин), е само полулюбов, любов на въображението, не на сърцето, и не това е чувството, неделима част от плътта и кръвта на човека, без което той не може да съществува.“1 Така атакуван направо, Чайковски отговаря с увъртане: „Питате ме, скъпа приятелко, дали познавам платоническата любов? И да, и не. Ако отправим въпроса по друг начин, т. е. ако ме запитате дали съм изпитал пълноценно тази любов, ще кажа – не, не и не! Всъщност смятам, че в музиката се намира отговорът на въпроса. Ала попитайте ме дали разбирам цялата сила, цялата неизмерима мощ на това чувство, ще ви отговоря – да, да и да!  И ще повторя още веднъж, че чрез музиката съм се помъчил с любов да изразя болката и сладостите на любовта.“ Преминавайки ловко от една тема на друга, продължава: „Не съм съгласен с вас, когато казвате, че музиката не може да изрази универсалната мощ на любовта. Мисля точно обратното, че единствено музиката е способна да го направи. Казвате, че думите могат да прибавят нещо. Думите са излишни там, където се намесват, а когато стават красноречиви, се сливат с музиката […]. Права сте да твърдите, че думите само развалят инструменталната музика, като я принуждават да слезе от недостъпните си висини.“2 Така, след като е хвърлил прах в очите, Чайковски подхваща сложни и неразбираеми философии, така че Надежда, прочела открай докрай писмото, остава неудовлетворена. 
   
   Няколко седмици по-късно, на връщане от концерт, където е слушала пак „Сръбски марш“ от Чайковски, тя му изказва възхитата си, но признава, че наблюдавайки слушателите, които ръкопляскат на музиката му, бива едновременно щастлива и притеснена. „Струва ми се – пише тя, – че около вас има приятели, които обичате повече от мен […].  А всъщност, разглеждайки тези чужди лица, почувствах, че не бихте могли да принадлежите така силно на никой друг освен на мен. […] Свързвам се с вас във вашата музика и в този момент никой не може да ми съперничи. Тук царувам и любя.3  Простете ми това бълнуване. Не се плашете от моята ревност. Тази ревност не е свързана с никакви задължения за вас. Това е мое интимно чувство и аз съм тази, която ще се справя с него. Не чакам нищо повече от това, което казах. Само една малка промяна в речника ни. Бих желала да се отнасяте към мен като към обикновен приятел. Не бихме ли могли да си говорим на „ти“? Не смятам, че е трудно в една кореспонденция, но ако намирате това за некоректно, няма да настоявам, защото и така съм щастлива. В тази минута бих желала да ви целуна от все сърце, но може би ще ви се стори твърде странно. Затова ще ви кажа обичайното довиждане, скъпи приятелю!“4
   
   След като е изповядала ревността си, изповядала е любовта си, предложила е да минат на „ти“, тя очаква със свито сърце отговора на Чайковски. Уви! Той пак се изплъзва. Наистина отново я уверява, че е „крайъгълният камък“ на съществуванието му, но веднага променя стила си с отчайваща предпазливост. „Що се отнася до преминаването от „ви“ на „ти“, наистина нямам смелостта да го извърша. Не мога да понасям никаква престореност, никаква лъжа в моето отношение към вас и въпреки това чувствам, че ще ми бъде неудобно да се обръщам към вас в писмата си по такъв фамилиарен начин. Придобили сме още с майчиното си мляко някакви условности и както и да сме се отдалечили от тях, и най-малкото посегателство предизвиква неудобство. И това неудобство е пак фалшивост. […] Да ви говоря на „ти“ или на „ви“ – дълбочината и обхватът на любовта ми към вас ще са все същите.“5  Накратко, той отказва спасителната ръка, която му е протегната, и остава само да се поклони с престорена усмивка на разбиране. И така, ще продължат да се обичат, говорейки си на „ви“, като че току-що са ги представили един на друг.
   
   Всъщност тя бива скоро възнаградена за своята покорност, като научава в началото на април 1878 г., че е напуснал Кларан, че се намира във Виена и че следващото писмо, което ще получи от него, ще є бъде изпратено някъде от Русия. „Напускайки чуждите страни, в навечерието на завръщането си в Русия като честен човек, напълно оздрявал, съвсем нормален и пълен с творческа енергия и с пресни сили, трябва да ви благодаря още веднъж, скъпа и неоценима приятелко, за всичко, което ви дължа и което никога няма да забравя.“6
   Тя се страхува да не би да се радва напразно и че следващият етап от тази неоправдана „световна обиколка“ ще бъде може би пак Цюрих, Неапол или Париж. Но не. Чайковски удържа на думата си. На 11 април 1878 г. прекосява границата и отива направо при сестра си в Украйна, в Каменка. Той очаквал да изпита неизразимо вълнение, намирайки отново родната земя, но се натъкнал на пияни полицаи, които претърсили багажа му, без да се извинят, и разгледали паспорта му с недоверчив поглед. „Всичко това – пише той на Надежда – уби радостта ми да видя отново тъй страстно обичаното отечество!“ Всъщност една седмица след пристигането си се оплаква от нови неразположения, които приписва било на всичките грижи, които го чакат в Русия, било на някаква простуда, било на специалната храна, наложена от Великденските пости. Предишната нощ по време на болезнено безсъние помислил, че ще умре, и дори събудил брат си Анатол, който спял в съседната стая. Въпреки тези обезпокояващи новини Надежда, безкрайно радостна, го поздравява със завръщането му в майката родина, съвпадащо с Великденските празници. Едно двойно възкресение – мисли тя,– това на Христос, възвърнат на човечеството, и това на Чайковски, възвърнат на своите съотечественици. „Колко съм щастлива – му пише, – като знам, че сега сте по-близо до Москва. Престоят в чужбина положително ви е бил полезен и се надявам, че ще ни бъде възможно да получим окончателното ви освобождаване от съпружеските ви връзки. […] Скъпи Пьотър Илич, имам едно желание, което бих се радвала да удовлетворите, а то е да дойдете да живеете в имението ми в Браилов, място, което толкова обичам, където винаги се пренасям духом и което приютява толкова много от личните ми тъжни спомени.“ Тя прибавя, че би искала отсега нататък да може да нарича това благословено място не „моят Браилов“, а „нашият Браилов“. Обещава да не се появява там толкова дълго, колкото той би желал да остане, защото е все повече решена да запази между двамата миража на задочната им връзка.  Дали това последно уверение го кара да се реши? Знае се обаче, че следващия месец той се пренася в Браилов и че изведнъж този пристан на спокойствието го очарова. „Това  място – признава  – е потънало в божествена тишина и го заобикалят неща, които само като погледна, ми напомнят за моята благодетелка и ме доближават до нея.“7 Всъщност той ще отрази спокойствието на този „фееричен дом“ в един триптих за пиано и цигулка, „Спомени от милите места“. Като си е възвърнал вкуса към работата, Чайковски поделя дните си между терзанията и тайните радости на творчеството и всекидневните дрязги по развода си. Осведомена за непрестанните му грижи, Надежда фон Мек му е подсказала преди време смело решение: „Не може ли да предложите (на Антонина) да є внесете, за да преживява известно време, един аванс от това, което є давате понастоящем? Примерно десет хиляди рубли. Тази сума може да є бъде изплатена изцяло веднага, ако се съгласи на развод. Наемам се да намеря необходимите пари. Опитайте, скъпи приятелю. Толкова бих желала да бъдете спокоен.“8 Но Анатол, натоварен да предаде на Антонина новите условия за развода, се сблъсква с ужасната реакция от страна на изпъдената съпруга. Като разбира, че тя се прикрива под претекст на наранено честолюбие, за да обърка и продължи спора, Анатол решава да не є каже, че не мъжът є, а  баронеса Фон Мек ще финансира спогодбата. След дълги съвещания двамата братя измислят начин за пред противниковата страна, според който „откупът“ ще бъде платен от Лев Давидов, съпруг на Александра. Така името на баронесата никога не ще бъде произнесено в хода на разискванията. „Дори най-близките ми не ще узнаят коя е благородната ръка, която ми донася покой и свобода“ – обещава Чайковски. Надежда се бои да се радва предварително на едно така трудно достижимо съгласие. Но това, което є пише Чайковски на 21 май 1878 г. в Браилов, я изпълва с голяма радост. „Току-що получих от известната личност (Антонина) много дълго писмо. С куп от несвързани и глупави разсъждения тя изказва категорично съгласието си за развод. Прочитайки тези редове, бях смаян от щастие и цял половин час скитах из градината, за да мога да усмиря с физическа умора вълнението и почти болезненото ликуване, което ме беше обзело. Реших, че ми е необходимо да отида през юни в Москва, за да ускоря процеса. Трябва да действам бързо, бързо! Ще се успокоя едва тогава, когато задействам машината, когато ще съм уредил последните формалности и прочее! Нали това е най-доброто!“
   Разбира се, Надежда е съгласна, и, разбира се, процедурата затъва.  Ако Чайковски получи фактическа раздяла, разводът остава несигурен. Чайковски има време само да целуне брат си Анатол, когото намира ужасно бледен, отслабнал и изнервен, и ето го отново в Каменка, където въпреки болестта на сестра си Александра, която страда от чернодробна криза, и немирствата на племенниците си работи с ентусиазъм върху Сюита за оркестър и мечтае за опера, която би могла да бъде било „Ромео и Жулиета“, било „Капризите на Мариана“, било „Орлеанската дева“ по Шилер. По повод на този последен проект ще пише на Надежда: „Тук има прекрасен материал за използване в музиката и сюжетът не е изтъркан, въпреки че Верди  вече го е използвал.“9 Ала за през лятото предпочита все още удобната къща в Браилов, която баронесата, неуморна пътешественица, е оставила на негово разположение, докато кръстосва Европа. После след като се е лекувал с чист въздух, самота и тишина, се завръща в Москва като в свое истинско постоянно пристанище. Тук той получава многобройните писма на Надежда, в които тя споделя впечатленията си на разочарована туристка и  меломанка, строга към всичко, което не е творение на нейния идол. Той є отговаря с писма до поискване в Париж, в Сан Ремо, във Флоренция. При първото си преминаване през Париж през септември 1878 г. тя е посетила концертите, които Чайковски е отказал да дирижира и в които Николай Рубинщайн е последователно пианист и диригент. Програмата съдържа творби от Чайковски, Глинка, Римски-Корсаков… На излизане от един от тези концерти на 6 септември 1878 г. Надежда, развълнувана до сълзи, пише на своя любим композитор какво е почувствала, слушайки „Бурята“. „Когато отекнаха първите ноти, като че ли тълпата притаи дъх. Аз забравих изцяло Париж, глупавата публика, патриотичната гордост и целия свят… За мен съществуваше единствено „Бурята“, любовта и невидимият автор, който разпръскваше около себе си тези чудни акорди, способни да омагьосат света и да доставят на човешкото същество пълноценно щастие в добруване и възхита. О, боже! Не мога да изразя какво изпитвам, когато слушам вашите творби. Готова съм да ви поднеса душата си, ставате божествен в очите ми и усещам да се въздига от дъното на сърцето ми всичко най-благородно, най-чисто и свръхестествено, което може да съдържа.“ И така, тя посещава три пъти руските концерти на Световното изложение, когато произведенията на Чайковски фигурират в програмата. Към точните обяснения, които му изпраща, после прибавя откъси от парижката преса, която общо взето е хвалебствена, но не колкото би желала. Дали нарастващият успех на произведенията му в чужбина и желанието му да им посвети повече време карат Чайковски да се замисли сериозно за оставка от Консерваторията в Москва? Поради загубата на средства, до която би довела една такава радикална мярка, трябва да поиска мнението на своята щедра покровителка, за да се реши на това. Горда, че се допитва до нея относно бъдещата си кариера, тя не се колебае нито секунда и му отговаря на 20 септември 1878 г. „Разбира се, Пьотър Илич! Напуснете Консерваторията. Отдавна намирам абсурдно музикант с вашата интелигентност,  вашата култура и вашия талант да бъде подчинен на човек, стоящ във всяко отношение по-долу от него. Не съм ви давала съвет, като съм очаквала сам да се откажете от една служба, която налага постоянно подчинение на нашия общ приятел Рубинщайн.“ В същото писмо, тъй като той є е обяснил, че обича премного Русия, за да я гледа непрестанно, че я има винаги пред очите си и че възнамерява да прекарва половината от живота си в чужбина, баронесата го окуражава да се откъсва  от време на време, както прави самата тя. „Би трябвало да пребивавате ту на село, в Русия, ту зад граница. Радвам се да констатирам, че и по този въпрос мислите ни се покриват. Сигурно ще прекарам зимата в чужбина. Ако можете да дойдете някъде там в съседство, многообични приятелю, колко бих била щастлива! Елате в Комо край езерото! Ще бъде ужасно приятно, ако можем да живеем на една или две версти разстояние един от друг!“
   
   Ентусиазмът на Надежда е заразителен. Чайковски си подава оставката от Консерваторията с меланхолично облекчение, мислейки за дванадесетте години, които е прекарал там. Напуска Москва, за да отпътува за Флоренция на 7 октомври 1878 г. Баронеса Фон Мек го чака с нетърпение в този град с твърдото намерение да не го среща лично. Това постоянно „отбягване“ є се струва повече от всякога необходимо за щастието на тяхната необикновена двойка. Нищо по-лесно от това за тях да бъдат едновременно невидими и присъстващи, след като тя живее на хълма на града във вила Опенхайм, Виале деи Коли, а е ангажирала за него апартамент, където ще бъде далеч от погледа є, но близо до сърцето є. Натоварила е цигуларя Пакулски, наследник на Котек в малкия є оркестър, да направи всичко необходимо, да посрещне Чайковски на гарата и да го заведе до апартамента, който му е приготвила. Там върху една маса е сложен букет от цветя, подарен от нея и придружен от собственоръчно написано писмо: „Добре дошъл, мой скъпи, мой прекрасни, мой многообични приятелю! Как се радвам да зная, че сте тук! Да ви усещам до себе си, да познавам стаята, в която живеете, да се възхищавам на една и съща гледка с вас, да понасям същата температура като вас. Това за мен е неописуема радост!“ Посочва му също така от благоразумие или за да го подразни, маршрута на обичайните си разходки. „Ние излизаме редовно в 11 часа и стигаме малко по-далеч от Бончани, където вие живеете, скъпи приятелю! После се връщаме за обяд точно по същия път.“ Лакеят на Чайковски,  Альоша, донася отговора във вила Опенхайм, отстояща едва на петстотин метра разстояние. В тази бележка композиторът благодари на Надежда за нейните флорентински добрини, уверява я, че тук всичко му харесва, въпреки че апартаментът е много голям, много луксозен и твърде удобен. Всъщност в знак на благодарност той съчинява нова соната в нейна чест и я нарича вече с името „Нашата сюита“. „Не мога да ви кажа колко съм щастлива, че вашият апартамент ви харесва – му пише тя в отговор. – Още от вчера моят ми се вижда още по-хубав и разходките ми – още по-приятни. Не зная как да ви благодаря за удоволствието, което ми доставихте, когато ми съобщихте за „Нашата сюита“. Колко чар в тази едничка дума.“ И играта на криеница започва. Всеки ден, когато излиза сутрин, Надежда минава под прозорците на Чайковски с приятната боязън да се намери лице в лице с него. Дали пък няма да престъпи правилото? Тя го чувства едновременно разяждан от изкушението и възпиран от мисълта, че ще я ядоса, ако не спази забраната.
   Също като нея той постоянно внимава и се бои от собственото си любопитство. Усещането за непрестанно дебнене на опасността, от която се плашат и единият, и другият, ги възбужда повече и от най-смелите милувки. Една вечер Надежда, която присъства в операта на представлението на „Цигулката на дявола“, съзира Чайковски, седнал в залата недалеч от нея. Погледите им се срещат. Те са се разпознали, но, подчинявайки се на правилото, се преструват, че не се познават, и отместват очи, за да избегнат светотатството на една банална усмивка от учтивост. Прибрала се във вилата, Надежда ликува: “Колко съм щастлива, че ви видях в операта. Когато се събудих сутринта, първата ми мисъл бе за вас и целият ден ви чувствах близо до себе си. Не ме е грижа за тукашния студ. Вашето съседство ми доставя безкрайно блаженство!“
   
   Но след като е начертала от много отдавна програмата на своите пътувания из Европа в собствен вагон, струва є се, че е време да промени хоризонта, и ето я във Виена, откъдето пише на Чайковски на 24 декември 1878 г., за да му пожелае весела Коледа. Междувременно той също не е могъл да устои на едно и също място и е побързал да направи обиколка до Париж, където се надява да получи, както никъде другаде, повече вдъхновение, за да композира своята „Орлеанска дева“. Но с всеки стават чудеса. Както Жана д’Арк чува гласове и чувства наоколо си окултно и подкрепящо я присъствие, така и Чайковски навсякъде и ежечасно е спохождан от мисълта за невидимата и полезна баронеса. Винаги бдяща над своя композитор, тя е наела за него прекрасен апартамент, където ще му бъде удобно да възпява възторзите и страданията на святата си героиня. Но уви! Предвидливостта на Надежда не е била достатъчна, за да предпази Чайковски от неприятностите със здравето му, усложненията след женитбата и разочарованията на артиста, от които страда като свръхчувствителен човек. След една неспокойна нощ, когато болки в стомаха и повръщания не са му позволили да спи, в желанието си да се съвземе, на 9 март 1879 г. отива да слуша „Бурята“, която изпълняват в театър „Шатле“ под диригентството на Едуар Колон. Страшно разочарование! Измъчен от посредствения оркестър, той остава не по-малко разочарован от безразличието на публиката. Накрая дори му се струва, че чува няколко освирквания наред с аплодисментите от куртоазия. Това незачитане от страна на парижката публика го оскърбява. Веднага започва да се съмнява в таланта си. Заслужава ли все още мястото, което му отреждат неговите съотечественици? Узнала за този необясним провал, Надежда се опитва да повдигне самочувствието му, като го подтиква да се разсейва с чрез общуване с интелектуалните среди на столицата, защото е сигурна, че между прогресивните французи ще намери почитатели, както е било в Русия. Нима е забравил с какъв жар Лев Толстой се е изказал някога за творчеството му? Защо не отиде да посети в Париж Иван Тургенев, за когото всички знаят, че е женен за певицата Виардо-Гарсия? Той є отговаря на 19 февруари 1879 г. с дълго писмо, в което обяснява страха си да влиза в директен контакт със себеподобните си. „Аз съм един дивак. Всяко ново запознанство, всяка среща с непознат предизвиква у мен най-ужасни морални терзания. Може би това е свенливост, която стига до мания. Може би е пълна липса на общителност, може би е фалшив страх да се покажа такъв, какъвто съм, може би е неспособността ми да казвам обратното на онова, което мисля (и това притворство е необходимо, за да се спаси връзката с човешко същество). Накратко, съвсем не зная какво е, но тъй като ми е невъзможно да избегна някои срещи, преструвам се, че изпитвам удоволствие да изпълнявам различни роли и това ужасно ме тормози! […]. Никога през живота си не съм направил и крачка, за да се срещна с някоя личност, па била тя и много важна. Ако понякога ми се е случвало, било е против волята ми и съм изпитвал разочарование, тъга и умора.“  По-нататък, привеждайки за пример своите отношения с Лев Толстой, признава, че въпреки възхищението си от автора на „Война и мир“ се е измъчвал, като е слушал как излага абсурдните  си музикални теории и как отрича всякакъв талант на гений като Бетховен. „Така – продължава той – този голям писател, този гениален познавач на човешкото сърце започна разговора помежду ни, изказвайки  с апломб  мнение, което всеки музикант би взел за обидно и глупаво. Какво да се прави в такъв случай? Да спориш? То се знае, че спорих […]. Скрих гнева си и изиграх комедията, т. е. престорих се на сериозен и разумен. […] След това идва при мен няколко пъти […], дори плака, разрида се, когато изсвирих по негово желание анданте от Първия си квартет. Всъщност връзките ми с него ми донесоха, както всички други, само смут и страдания […]. Ето защо, скъпа приятелко, не отивам у Тургенев, нито у когото и да било.“ Оправдал по този начин своята мизантропия, Чайковски прибавя едно уточнение, което засяга у Надежда чувствителна струна. „Позволете ми да поправя една неточност, в която много хора изпадат. Тургенев не е и никога не е бил женен за Виардо. Тя е омъжена за Луи Виардо, който е все още жив. Той е уважаван писател и преводач на Пушкин. Тургенев е свързан с Виардо само с трогателно и много чисто приятелство, което отдавна се е превърнало в толкова дълбока привичка, че не могат вече да живеят един без друг. В това няма никакво съмнение.“ От цялото писмо Надежда прочита с много емоции точно този пасаж. Говорейки за приятелството между писателя и певицата, Чайковски намеква за собствената си връзка с нея. Чайковски и госпожа Фон Мек, Тургенев и госпожа Виардо – това са двама гении, свързани ако не чрез плътта, то чрез сърцето, с две изключителни жени!
   
   Възбудена от това „съвпадение“, Надежда мисли само как да поднови удоволствието от своите „избегнати срещи“ с композитора, като му предлага убежище и прикритие в собственото си жилище, от което ще се постарае да отсъства. През пролетта на 1879 г., след като Чайковски се е завърнал в Русия, Надежда му пише, за да му предложи да прекара известно време в имението є в Симаки, съвсем близко до Браилов, където смята да отиде самата тя в близките дни. „Бих желала да организирам в Браилов – пише му на 5 май – живот „само за нас двамата“10, подобен на живота, който водехме на нашата скъпа Виале деи Коли. Ще бъде много лесно. Зависи само от вас. Притежавам близо до Браилов  съвсем малка вила Симаки […], приютена в сенчеста градина, граничеща с  река и огласена от песента на славеите […].  Ако бихте приели да се настаните за месец и дори за повече, докато аз съм в Браилов, бих била особено щастлива. Това би ми позволило да преживея отново най-хубавите мигове в живота, който живях на Виале деи Коли. Наистина в Браилов не ще мога да се разхождам всеки ден близо до вашата къща, но ще чувствам всеки ден, че сте съвсем близо до мен, и само при тази мисъл ще бъда щастлива, развеселена, успокоена, окуражена. Ще имам чувството, че близо до вас не може да ме стигне никаква низост!“11
   
   Боейки се от някакви абсурдни скрупули от страна на Чайковски, шест дни по-късно Надежда настоява отново  и за да го накара да се реши, поканва в Симаки и брат му Анатол. Обзета от екзалтацията на колекционер на спомени, тя описва на своя приятел обаянието, което изпитва, намирайки след всяко преминаване на любимия местата, където е живял в нейно отсъствие: „Само ако знаехте с какво удоволствие влизам в стаите, които сте заемали, и ми се струва, че всичко все още носи отпечатъка на вашето присъствие. Поглеждам леглото ви и се опиянявам от мисълта, че неотдавна сте се били излегнали и че сте спали добре.“12 Ала дали любовното нетърпение, което му засвидетелства, плаши този човек, по-боязлив в живота, отколкото в музиката? – се пита баронесата. От писмо на писмо тя подновява поканата си за едновременно летуване и от отговор на отговор той умножава извиненията си (истински или фалшиви) за своето закъснение. Това са ту задължения към кариерата, ту семейни грижи, които го задържат в Каменка. Най-сетне, на 8 август 1879 г. пристига в Симаки и отведнъж очарованието завладява и двамата. „Добър ден, мой скъпи, мой прекрасни гостенино – му пише тя на следния ден след пристигането му. – Желая Симаки да ви хареса колкото и на самата мен.“ Той є отговаря на 9 август: „Седя на балкона и се радвам на прекрасната вечер. Насочвам мислите си към тази, на която дължа това щастие, и ви благодаря.“ Разделяйки времето си между работата по композирането на пиано и самотните си разходки из гората, той си казва, че е направил грешка, като е закъснял да се възползва от една така приятна покана. На 14 август обаче, в средата на следобеда Надежда, която обикновено отбягва да излиза в тези часове, е решила да се разхлади в гората с дъщеря си Милочка и неколцина близки. Нарежда да се впрегне каляската и се готви за разходка, когато на завоя на пътя вижда Чайковски, и той също в каляска. След миг на объркване от двете страни той сваля учтиво шапка и навежда глава за свенлив поздрав. Надежда го изпива с очи и не смее нито да проговори, нито да се усмихне, докато сърцето є бие до пръсване. Какво да се направи? Нито той, нито тя знаят. Накрая извръщат поглед един от друг. Екипажите се отдалечават и баронеса Фон Мек, изчервена от срам, се мъчи да подхване отново разговора с дъщеря си с най-нормален тон. Когато се прибира вкъщи, намира писмо, донесено от Пакулски, който изпълнява ролята на куриер между двете къщи. „За бога, извинете ме, скъпа Надежда Филаретовна, загдето лошо съм изчислил програмата си и се намерих по невнимание на пътя ви. Това е предизвикало нови въпроси от страна на Милочка и ново неудобство за вас. Били сте длъжни да є кажете защо мистериозният гостенин в Симаки не ви посещава никога в дома ви, а се радва другаде на гостоприемството ви.“ Ала Надежда знае как да се справя. На следния ден тя успокоява Чайковски. „Вие се извинявате за тази среща, а пък аз съм очарована. Не мога да ви опиша до каква степен бях щастлива, когато се намерих лице с лице с вас и усетих, така да се каже, реалното ви присъствие в Браилов. Не желая никаква интимна връзка между нас, но фактът, че съм близо до вас, мълчалива и пасивна под същия покрив, както се получи в театъра във Флоренция, или че мога да кръстосам пътя ви като онзи ден, да ви видя вече не като митично, а като живо същество, което обичам от все сърце и на което дължа необикновено блаженство, струва ми се, че няма по-голяма радост от такива непредвидени случаи.“ 
   
   Постепенно, сякаш добила апетит от тези случайни срещи, които ненадейно ги изправят един срещу друг, макар да са се клели, че никога няма да се видят, тя усеща парливия вкус на греха. Като продължава да се противи на една постоянна връзка с човека, когото е боготворила от години, си казва, че могат да си позволят понякога малка отстъпка, която би ги доближила физически, без да ангажира бъдещето им. Тези малки изблици на невинна порочност биха били много по-приятни, тъй като ще траят само няколко минути, време за един поглед, една усмивка, една дума. После и двамата ще се върнат към разумните отношения на фантоми, свързани само с писма и музика. Всъщност тя не е далече от мисълта, че въпреки задръжките на своя ергенски живот, ужасен от вмъкването на жена в съществуванието му, Чайковски е също така жаден за тези случайни срещи и цени някои странни прищевки на своята домакиня. И тя му съобщава, че на 26 август 1879 г. смята да устрои голям празник с маскен бал и фойерверки на брега на река Симаки по случай рождения ден на сина си Александър фон Мек и че би се радвала и той да надникне в тези семейни празненства. Притиснат до стената, Чайковски приема да присъства, но отдалече и инкогнито. Тя не би желала и повече. В уречения ден слага най-хубавите си дрехи, накичва се с най-ценните си бижута и пристига с тълпата от поканени край реката в Симаки. Тук с биещо от греховна  радост сърце отгатва присъствието на любимия зад дърветата. Подмладена с двадесет години, тя си казва, че той не наблюдава нито фойерверките, нито танцуващите пъстроцветни двойки, а единствено нея сред всички тези хора, повечето от които не представляват за него нищо. И когато, попаднала сред тях, тя се старае да любезничи, облечена в роклята си „принцес“, дълбоко деколтирана, и с високата си майсторски направена старовремска прическа, баронесата иска да се хареса само на него. На другия ден той є пише: „Видях илюминациите и фойерверките. Беше ми особено приятно да бъда близо до вас и до вашите близки, да чувам гласовете ви и да ви откривам крадешком между гостите, скъпа приятелко. Минахте на два пъти близо до мен, особено втория път след фойерверка. През цялото време бях близо до беседката край езерото. Но удоволствието ми беше помрачено от известен страх. Безпокоях се да не би пазачите ви да ме помислят за крадец.“ Очарована от тази бдителност и тази боязън у Чайковски, тя му отговаря, че се радва, загдето е дебнел в тъмното. Но като загърбва настоящето, се връща на една фраза, писана в едно от миналите му писма: „Мисълта, че бих ви надживял, ми е непоносима.“ Какво зашеметяващо признание! Тя му благодари за тези няколко думи, които според нея обобщават очарователно и трагично тяхното приключение. „Сега най-сетне чувствам, че не съм сама в света, че има едно сърце, което бие в унисон с моето […]. Шест пъти препрочитам тази фраза и без да ща, притискам писмото ви до гърдите си, които дишат от прилив на благодарност.“
   Краят на пребиваването на Чайковски в Симаки е беден откъм събития. Във виличката, предоставена му от баронесата, той работи над „Орлеанската дева“ и завършва Втория си концерт за пиано, посветен на Рубинщайн. После, оставяйки Надежда в Браилов, заминава за Москва, за Санкт Петербург, за Каменка. Той си почива все още на село при сестра си, докато баронесата, вечно странстваща, е вече в Париж, където го подканва да я настигне. „Още щом дойдете тук – му пише тя, – всичко ще бъде добре и за двама ни, както на Виале деи Коли.“ Приканен към задълженията си на мним годеник, Чайковски събира багажа си. На 13 ноември 1879 г. той е в Париж, където Надежда е наела за него апартамент в хотел „Мьорис“. Ала едва настанил се, тя заминава за Аркашон. Чайковски се учудва, че това пребогато създание, което притежава къщи навсякъде из Русия и в чужбина, изпитва нужда от време на време да открие нова среда или различен начин на живот. Несъмнено хората с много пари и голяма независимост са предразположени към този господарски скитнически живот. Навярно материалното презадоволяване води до непрекъснато морално неудовлетворение. Навярно е проклятие това да имаш всичко и да не знаеш какво да пожелаеш. 
   
   На 19 ноември Чайковски пише на Надежда, че смята да присъства в „Комеди Франсез“ на представлението „Зетят на г-н Поарие“. За тази пиеса казват, че е „чудна комедия и прекрасно изпълнена“. Четиридесет и осем часа по-късно научава от вестник „Льо глоб“, че същия ден, докато се е захласвал в „Комеди Франсез“, цар Александър II е избегнал втори опит за покушение. Когато се завръщал в Москва след пребиваването си в Крим, адска машина експлодирала върху железопътната линия, разрушавайки композицията, където се е намирала императорската свита. Владетелят останал невредим, но цяла Русия била обзета от патриотично негодувание. На учтивите шеги на Емил Ожие и Жюл Сандо Русия противопоставя ужасяващата трагедия на цареубийствен заговор. Какъв контраст между духа на двете нации, разсъждава Чайковски. Как биха могли да оценят творчеството му във Франция? Някои хора тук не го ли набеждават, че пише варварска музика? Въпреки че рядко се занимава с политика, той реагира остро в едно писмо до баронесата: „Струва ми се, че царят трябва да събере избрани хора от цяла Русия и с тези представители на своя народ да проучи мерките за борба срещу ужасяващите прояви на безумен революционен дух. Но докато всички ние, руските граждани, не бъдем призовани да участваме в управлението на страната, безсмислено е да се надяваме на по-добро бъдеще.“ Надежда споделя възмущението му, но се страхува да не би строгите мерки от страна на властта, оправдани от последните събития, да навредят по някакъв начин на кариерата на композитора.
   
   Нейното предварително заключение е логично. В началото на декември Чайковски напуска баронеса Фон Мек и отива в Рим, където настига брат си Модест и младия недъгав Коля Кондратиев. Докато разглежда града като турист, очарован от паметниците, черквите и музеите, научава, че и той самият ще понесе последствията от атентата срещу царя. С решение отгоре представленията на операта му „Опричник“ са били забранени за неопределено време, тъй като  доносници открили в нея някакви белези, сходни с революционните теории. След това предупреждение Чайковски ще пише на Надежда в началото на следващата година: „Историята на моя „Опричник“ е много любопитна. Това представление е било забранено, тъй като са решили, че сюжетът в наши дни подкопава строя. Трябва само да се поздравя13, защото съм доволен от всички обстоятелства, които пречат на тази несполучлива опера да се представя отново.“14
   
   Наистина ли вярва в това? Със сигурност. Все пак гневът, който предизвикват у него действията на терористите, заличава незначителната лична неприятност, която са предизвикали. От Рим той пак пише на баронесата, за да коментира този престъпен акт, който му се струва отправен не срещу монархията, а срещу цялата страна. „Щях да полудея от гняв, като научих за новия атентат срещу живота на нашия владетел. Не се знае кое е най-учудващото – безочието на тази банда убийци или безсилието на полицията и на всички онези, чийто дълг е да бдят и да пазят царя. Човек се пита как ще свърши всичко това. И се изгубва в догадки […].  Започвам да гледам с лошо предчувствие на контраста между чудната пролет, на която се радвам тук (в Рим), и лютата зима, която ме очаква в Санкт Петербург.“ 
   
   Когато пише тези редове, Чайковски е пред заминаване, но прави една обиколка през Париж и Берлин, преди да се прибере в Москва и Петербург. Пристигайки в отечеството си,  има усещането, че му липсва въздух и че има убиец, притаен зад всяка врата. Повечето хора, които среща, са все още под впечатлението от двете неуспешни покушения срещу царя. Нищо, че сезонът на концертите в столицата е открит, дори любителите на музиката мислят по-малко за музиката на Чайковски, отколкото за политиката на правителството. Мрачен, отива за първи път на гроба на баща си, починал в негово отсъствие на 10 януари същата година и чиято смърт е посрещнал доста въздържано. Прав и гологлав, той се старае да се съсредоточи пред скромния дървен кръст, очаквайки надгробния паметник, който заедно с брат си е поръчал. „Времето беше ясно и слънчево, но беше яко мразовито – пише той на Надежда. – Не вярвах, че ще ми е толкова студено. Трите зими, прекарани в страни с умерен климат, ме изнежиха. Общо взето Санкт Петербург ми действа тежко и зловещо. Нещастна Русия!“ Обаче още не є говори за нуждата да избяга в чужбина. Дори є съобщава, че смята да отиде в Москва, за да подготви концерт от свои произведения. Но за това ще мисли само два или три дни, „без някой да знае.“  Времето не е достатъчно, ала щом той преценява така, тя е съгласна с всичко. Пребивавайки в момента в Москва, баронесата смята за привилегия да приюти в града си този невидим беглец, па било и само за четиридесет и  осем часа. Той пристига на 2 април 1880 г., отсяда в хотела и още на другия ден тя му пише нетърпеливо: „Колко съм щастлива, като знам, че сте в Москва, въпреки че живеете далеч от мен. Но ние дишаме, вие и аз, същия московски въздух, ядем навярно същите бисквити и наблюдаваме същата кал по улиците.“  Но изглежда, че съдбата е решила да измъчва баронесата тогава, когато се смята най-защитена. В деня на своето настаняване в Москва Чайковски є съобщава, че по време на разходка край Москва река е видял пред самия него да спира каляската на Константин Николаевич, брат на цар Александър II. След като е имал вече случай да срещне композитора и да му изкаже възхищението си, принцът го представил на сина си, великия княз Константин Константинович, също любител на музиката и поет. На срещата били отправени многобройни покани за двореца и на Чайковски, който бил поласкан, изглежда това му харесало. И ето го лансиран в най-висшето общество. Въпреки че се оплаква, задето залита от умора и трябва да бъде винаги във фрак, Надежда отгатва, че е горд от почитта, която получава под закрилата на трона. „В неделя – пише є той с глупаво самохвалство – останах от два до пет часа след обяд в салоните на госпожа Абаца (жената на министъра), където присъстваше и семейството на великата херцогиня  Екатерина Михайловна, и свирих по нейно желание откъси от моята опера. Дъщерята на великата херцогиня е талантлива певица и изпълни великолепно много от моите романси. В понеделник трябваше да отида на гала вечеря у принц Василчиков, където бях, така да се каже, героят на празника. На тази вечеря присъстваха много титулувани личности. Между тях беше княз Евгений Лойхтенберг, чиято съпруга – чудесна певица – ми оказа честта да ми каже, че е моя пламенна почитателка.“ Как да се бориш, когато си само баронеса Фон Мек, с „прочутите славеи“, които се чудят как да омагьосат наивния Чайковски? Раздразнена от изброяването на толкова светски личности, Надежда се чувства трагично обезсилена от факта, че е решила да държи на разстояние човека, когото обича. Всъщност изпитва отвращение да имитира превземките на тези жени, които се надуват с прочутите си имена, с фалшивото си очарование и чиято игра є изглежда толкова неуместна, колкото изявите на едно прекомерно напарфюмирано същество. За нея непорочността и загадъчността, които смята да поддържа по отношение на своя идол, крият  тежко и здравословно огорчение, което само истинските познавачи могат да оценят и което обезценява баналните сладникавости на чувството. Разяждана от ревност, тя отказва обаче да скръсти ръце или да смени тактиката. Чайковски ще є принадлежи, без дори да е докоснала ръката му. Този облог е нейната гордост и нейният таен смисъл на живота. Кой би дръзнал да я упрекне за крайното є упорство? Не и той обаче, тъй като одобрява тези предизвикателни забрани  и не ще може да се лиши някога от тях. По-малко от седмица след тези празненства, по време на които насмалко да се остави да бъде заслепен като новак, той є съобщава, че напуска Москва, за да отиде в Каменка. Пък и самата Надежда се готви да замине за любимия Браилов. Понякога  се пита, какви са истинските причини на техните странствания? Като че ли и двамата се плашат от заседналия живот, като че в него откриват начало на някаква парализа, но докато Чайковски тича наляво и надясно, за да търси вдъхновение, тя, придвижвайки се със своето тежко домочадие, се стреми само към отчайващо търсене на самата себе си!
   
   
   
   
   
   
   
   
   
   
   
VI
   
   
   
   
   
                           Последните месеци на 1880 г. Надежда прекарва в Браилов, докато Чайковски е още в Каменка. Защо по дяволите не идва в Симаки, където го кани във всяко писмо с най-настойчива молба? Не скрива, че общува много по-добре с него, когато имат над главите си едно и също сиво небе и един и същи девствен сняг в нозете си. Поради това, че изживява с дълбока страст платоническите отношения между тях двамата, тя чувства нужда да предостави на някои от близките си случай на реално изразена любовна връзка, каквато отказва на самата себе си. Опитът є с лишените от плътски удоволствия връзки извикват у нея желание за официални сватби за другите. Така си наумява да омъжи най-малката племенница на Чайковски Наташа Давидова за сина си Николай фон Мек, наричан Коля, чиято младост не є се вижда непреодолима пречка. И тъй като Чайковски оказва съпротива за този преждевременен брак, тя му отговаря, че годениците се подбират най-сполучливо, когато това се прави много по-рано. Мисълта да сложи една от племенниците на Чайковски в прегръдките, а сетне и в леглото на сина си, представлява за нея нещо като мистичен обред. Потомците на младата двойка ще наследят във вените си чудесно смесената кръв на две бележити същества –  на Чайковски и на самата нея, – които всъщност никога не са се отдали на греха на плътта. Перспективата за тази легендарна наследственост, предаваща се от поколение на поколение, изкупва в очите є посредствената съдба на другите є деца. След като Александра и Лидия са се омъжили, първата за графа с неясен произход Бенигсен, а втората – за един пребогат германец,  Левис фон Мейнард, децата им са получили германско възпитание и не говорят руски, което отчайва Надежда, при положение, че една баронеса Фон Мек фигурира сред предците им. За щастие има край себе си дъщеря си Юлия на двадесет и седем години, чиято грация, чувствителност и преданост я радват повече от младостта и непосредствеността на най-малката Милочка. В замяна на това никак не одобрява първородния си син, жалкия Владимир, още повече, че се е оженил несполучливо за една Татяна, която се тъпче с дрога от глупост и безделие. Колкото е по-разочарована от семейството си, толкова повече баронеса Фон Мек изисква от музиката и музикантите да я лекуват от пристъпите є на меланхолия. Като разменя с Чайковски мечти за женитба между децата им, тя остава бдителна за кариерата на своя любим. Осведомявана за всичко –  било от него, било от общи приятели, – баронесата знае, че в Симаки е завършил оркестрацията на своята „Жана д’Арк“ и че е прибавил една част към своята „Сюита“. Няколко седмици преди това е получила преработеното за пиано издание на Четвъртата симфония и след като я е просвирила няколко пъти, толкова се е впечатлила, че се е почувствала задължена да признае на Чайковски най-чистосърдечно и без никакво стеснение, че е лудо влюбена в него. „Тези божествени звуци изпълват цялото ми същество, разтърсват нервите ми, подлагат мозъка ми на такава екзалтация, че не съм спала двете последни нощи. Изтерзавана от изнуряващо блаженство, още от пет часа сутринта бях с широко отворени очи и при първите зари на деня имах само една мисъл – да седна отново на пианото и да свиря още […].  Пьотър Илич, искам тази симфония да бъде моята симфония. Никой не е способен, когато я слуша, да почувства това, което чувствам аз […]. Съмнявам се, че можете да разберете ревността, която изпитвам към вас, въпреки липсата на всякакъв личен контакт помежду ни. Знаете ли, че изпитвам най-непростима ревност – тази на жена към мъжа, в когото е влюбена? Знаете ли как жестоко страдах, когато се оженихте? Имах чувството, че изтръгват част от сърцето ми. Мисълта, че живеете близо до тази жена, ме нараняваше и огорчаваше. Навярно не сте ме подозирали в такава злоба, но се зарадвах, когато научих, че сте нещастен с нея. Упреквам се за това чувство. Мисля, че никога не допуснах да го покажа пред вас, но и никога не можах да го задуша в самата себе си. Мразех тази жена, защото не умееше да ви направи щастлив, ала бих я мразила сто пъти повече, ако ви беше донесла щастие. Мислех, че ми е ограбила онова, което принадлежеше само на мен, щом като ви обичах повече от всеки друг на този свят, и че това ми даваше неописуеми права над вас. В случай, че бихте се притеснили да узнаете всичко това, простете ми тази непристойна изповед. Ако се увлякох в признания, виновна е само Симфонията. Всъщност смятам, че е по-добре да научите, че не съм идеалното същество, за каквото ме мислите. Впрочем това не ще промени нищо в нашите отношения. Държа те да останат такива, каквито са, нищо да не се променя до края на живота ми и никой… но спирам дотук. Нямам право да го кажа… Простете ми и забравете това, което току-що ви писах. Объркана съм!“ Отговорът, който Надежда е получила тогава и който препрочита и днес, донякъде я е разочаровал. Чайковски є е повторил, че тази симфония принадлежи на нея толкова, колкото и на него, което представлява сливане по-интимно от това, което е благословила черквата, и че неговата любов към нея е „премного силна, за да може да се изрази по друг начин освен чрез музиката.“ Но тя има чувството, че той се опитва да се „изплъзне“ чрез наниз от прекрасни ноти, докато сърцето му остава студено. Освен това  смята, че е твърде неспокоен относно съдбата на младия Альоша Софронов, този старателен слуга, над когото бди като над собствен син и който, навършил възраст за военна служба, ще бъде подложен на теглене на жребий. Ако му се падне лош късмет, трябва да прекара поне четири години в казармата. При мисълта, че ще бъде разделен дълго време от своя „скъп Лионел“, от своето „гълъбче“, Чайковски не може да скрие отчаянието си. Това разнежване на господаря пред един млад селянин, когото се е забавлявал да шлифова и който може би ще постъпи в армията като много други младежи на своята възраст, дразни Надежда. А от друга страна, защо взима толкова присърце съдбата на  малкия глухоням Коля, с чието възпитание се е заел брат му Модест? Изведнъж тя е готова да го упрекне, че прахосва своята чувствителност, като се занимава с хора, които не го заслужават. После се осъзнава и, засрамена от мислите си, се старае да изкупи грешката си, като подари на Чайковски  символично бижу, което ще му служи и за талисман. И поръчва в Париж при „Картие“ скъп часовник, чиято кутия от едната страна представлява в миниатюра Трите грации, коронясващи Аполон, а от другата – Жана д’ Арк, вслушана в гласовете. Тя получава колета и натоварва Марсел Карлович, довереника си, да го предаде на Чайковски при посрещането му в Браилов. Предвидила е  сценария до най-малки подробности. На 2 юли 1880 г. идващият от Каменка Чайковски прекрачва прага на големия господарски дом, от който Надежда се е погрижила да избяга месец преди това, за да се установи в Швейцария, в Интерлакен. Получавайки от ръцете на довереното лице запечатаната кутия с часовника, Чайковски изпитва за миг неудобство. После разтваря бележката, прикрепена към пратката, и прочита: „Тук ще присъства моята макар и невидима душа. И ако душата съществува, моята никога няма да ви напусне!“
   
   Както обикновено, тя си представя от разстояние изненадата, смущението на любимия, когато открие този царски подарък. Дори є се струва, че би била по-малко щастлива, ако му го предаде със собствените си ръце. Няколко дни по-късно, когато получава благодарностите на Чайковски, тя тържествува. Бил еднакво очарован от красотата на предмета – твърди той, – както и от чувствата, ръководили жеста на баронесата. „Но позволете ми да протестирам енергично срещу предположението, че бих могъл да ви надживея. Така че – да живеем и двамата, моя скъпа приятелко, колкото е възможно по-дълго […].  Ще нося този часовник до последния си ден, не за да ми напомня за вас, защото не ви забравям нито за минута и не ще ви забравя никога, дори да живея още хиляда години, а защото ми е безкрайно мило да нося на себе си нещо, чийто неизразим финес свидетелства за вашата добрина и за моралната цена на приятелското чувство, което моята музика и самият аз сме имали щастието да ви вдъхнем.“1 В същото писмо той є съобщава, че неговата „Жана д’Арк“ ще бъде поставена следващата зима в Санкт Петербург. Надежда искрено съжалява, че проектите є за пътувания є пречат да бъде в столицата, за да присъства на премиерата. Докато той се радва на украинското лято в Браилов, тя изпитва очарованието на швейцарските пейзажи, разхожда се с децата си, празнува с тях с шампанско рождения ден на своя гениален приятел и му съобщава мимоходом, че току-що е посрещнала един млад музикант – лауреат на Консерваторията, който є е бил изпратен от Едуар Колон. „Той е на двадесет години, ала бихте му дали шестнадесет: истинско дете на булевардите, истински парижки хлапак“ – пише тя. „Парижкият хлапак“ се казва Клод Дебюси. Много бързо баронесата осведомява новодошлия за своето възхищение от Чайковски и го приканва да се запознае със стила на маестрото, като разчете произведенията му в транскрипцията им за пиано. Тя смята, че техниката на поканения е перфектна и че не му липсва пламенност, въпреки че възхищението му от Масне малко я притеснява. Независимо от това го ангажира за учител по музика на децата си. Така привързала го към семейството си, тя се интересува от „малките пиеси“, които той композира, и му поръчва транспониране за четири ръце на „Лебедово езеро“. Когато преценява, че го е „опитомила“ достатъчно, започ-ва да го нарича гальовно „Бусик“, води го последователно във Флоренция, Виена и накрая в Браилов, откъдето, разбира се, Чайковски е избягал междувременно, според обичайната уговорка. След това завежда Бусик в Москва и го настанява близо до себе си в луксозния си дом на бул. „Рождественски“.  Стараейки се да опознае по-добре младия многообещаващ французин,  се учудва на вкуса му, който той явно показва към стила на  един Бородин и на един Мусоргски.  След като е чул на концерт Симфония № 1 от Бородин и „Нощ на голия връх“ от Мусоргски, баронесата се пита, дали самата тя или той не грешат, като проявяват интерес към  тази примитивна и помпозна музика?  Надежда изпраща на Чайковски снимка на няколко музиканти, които е привлякла. Между тях са Пакулски и Дебюси. 
   
   Хвърляйки поглед на групата, Чайковски е впечатлен от вдъхновения израз и елегантните ръце на Дебюси и пише на Надежда: „Той ми напомня за Антон Рубинщайн като млад. Дай Боже, да притежава частица от неговия гений.“ Надежда е помислила, че ще събуди ревност у любимия, и остава разочарована от спокойната философия, с която той приема мисълта за  възможно съперничество между него и малкия Бусик. Истината е, че е толкова погълнат от работата си, та не вижда нищо по-далеч от пианото и партитурите. Приютен в Каменка, той композира нова опера, „Мазепа“, вдъхновена от поемата „Полтава“ на Пушкин, Втори концерт за пиано, една Серенада и Тържествена увертюра, озаглавена „1812 година“. Докато Надежда мисли, че е в плен на еуфорично творчество, научава, че на 18 декември, след изпълнение на Литургията му в Руското музикално общество,  е бил остро нападнат в една статия, подписана от „Един стар московски свещеник“  – псевдоним, и колко прозрачен, на епископа на Москва Амброзий. Този уважаван духовник обвинява Чайковски в профанация. „Светата музика е предназначена за черква, а не за концертна зала – пише той. – Текстът на литургията не е легенда, която може да послужи за създаване на либрето.“ Според него композиторът е извършил непростимо светотатство, като е разрешил изпълнението на своята Литургия в неосветено помещение. Това абсурдно обвинение събужда у Надежда спомена за нейните някогашни спорове с Чайковски за разликата между искрената вяра и архаичните догми на религията. Но за щастие либералната преса подхваща събитието и критикът на „Московские новости“, поздравявайки композитора за благородното му вдъхновение, предлага дори последната седмица от 1880 г. да бъде наречена „Седмицата на Чайковски“. Прекрасно признание след незаслужени хули! Насърчен от този успех, композиторът  по-малко се страхува от мнението на публиката при представлението на „Евгений Онегин“ на 12 февруари 1881 г. в Болшой театър в Москва. Надежда, все още намираща се в Браилов, не може да присъства и очаква трескаво авторът да є опише с точност вечерта. Като се прибира  в дома си след последните „браво“, Чайковски пише на баронесата: „Отначало публиката посрещна операта ми с известна хладина, но постепенно с развитието на действието успехът ставаше все по-осезаем и всичко завърши чудесно!“2 Готви се да чете похвални статии, но пресата е хладна и даже понякога незаслужено мълчи. В замяна на това „Орлеанската дева“, представена на 13 февруари 1881 г. в Мариинския театър в Санкт Петербург, е истински триумф. Чайковски, който  е решил  да присъства на галапредставлението, е извикван двадесет и четири  пъти на сцената. Краката не го държат. Както обикновено, се страхува този прекален успех да не вещае катастрофа. И наистина, няколко седмици по-късно ужасна новина поставя цяла Русия на колене. На 1 март 1881 г. цар Александър II, освободител на крепостните, намира смъртта си след трети атентат – най-дръзкият от всички.  Когато се връщал от парад на Гвардията, някакъв непознат човек, смесил се с тълпата от любопитни, изскочил от редиците и хвърлил бомба върху царската каляска. Експлозията убила конете, няколко минувачи и трима казаци от царския кортеж. Докато царят по чудо останал невредим, слизал от колата и пристъпвал хладнокръвно към престъпника, когото тълпата се готвела да линчува, съучастник, скрит сред зяпачите, хвърлил втора бомба под краката на Александър. С разкъсани крака, владетелят бил пренесен веднага в двореца, където издъхнал два часа след това в ужасни мъки. Той се готвел да публикува на другия ден Манифест за реформи в Държавния съвет и за създаване на Камара на народните представители. Терористите са го убили, защото са разбрали, че по този начин е щял да отслаби тяхната сила, изпреварвайки желанията им. Възмутен от диващината на  професионалните убийци, Чайковски смята, че цялата 1881 г. е белязана с някакъв злокобен знак. През същия период артистичният свят ще бъде покрусен от още три смъртни случая: след загубата на Достоевски на 9 февруари следва тази на Николай Рубинщайн и пет дни по-късно – на Мусоргски. Чайковски е най-вече разстроен от кончината на Рубинщайн поради факта, че се намира в Париж, когато научава за смъртта му, и тъй като приятелят му е издъхнал именно в Париж. Без да е видял тленните му останки в ковчега, той поне присъства на погребалната служба в Православната черква на ул. „Дарю“. На връщане от погребението  изплаква в писмо до Надежда своите размисли за отвъдния свят и откриването на Бога: „В главата ми цари мрак […].  Усещам, че се приближавам все повече до единствения лек, който съществува за всичките ни страдания. Чувствам, че започвам да се уча да обичам Бога, нещо, което не знаех да правя преди. Откривам вече някаква неизразима радост от това да се прекланям пред необяснимата, ала неоспорима божествена мъдрост. Често му се моля със сълзи на очи. Къде е той? Кой е той? Не зная, но съм сигурен, че съществува, и го моля да ми дари любов и мир, да ми прости и да ме просветли. Приятно ми е да му кажа: Господи, нека бъде волята Ти!“3
   При връщането си в Петербург, след тези мистични размисли, той констатира смущението на хората пред несигурното бъдеще, което очаква страната. „Ето вече пет дни, откакто съм в Санкт Петербург – пише на Надежда на 30 март 1881 г. – Всичко в града е зловещо, като започнем от времето, което е ужасно студено и съвсем не предвещава пролетта. Настроението на жителите е потискащо. По всички лица се чете страх от утрешния ден. Самият аз имам усещането, че се движим върху вулкан, чието неизбежно изригване ще погълне всякакъв живот на земята. Имам само едно желание – да избягам някъде колкото се може по-далеч.“
   
   Този мир за душата той ще потърси първо в Каменка. Тук продължава да се нахвърля срещу „руските нихилисти, кръвожадни вампири, които трябва да се унищожат, тъй като няма друг лек срещу това зло“ – пише на Надежда. Тя също, боязливо сгушена в Браилов, осъжда насилието в Русия. Като съобщава новините на Чайковски, се оплаква най-вече от последните погроми, които са избрали за мишена безобидните евреи от областта. „Петдесетина лица са плячкосали къщите на евреите – разказва тя. – От втория етаж са изхвърлили всичко на улицата. Горките евреи са тероризирани, още повече че властта не взима никакви мерки да спре това. Каква страшна и непоносима епоха!“4
   
   Истината е, че и грижи от друго естество я притискат. Понася загуби в състоянието си. Те се изчисляват на милиони рубли. Но тя смята, че ще є останат достатъчно, за да издържа Чайковски и няколкото мили музиканти от обкръжението си. Не мисли дори да продава земи било в Браилов, било някъде другаде. Може би най-много да даде под наем имението Симаки. Дори съобщава на Чайковски на 16 януари 1881 г.: „Имам намерение да се настаня окончателно в Браилов, за да се занимавам с управлението и да получавам доходи. Колкото до причината, поради която се нуждая от тези средства, ще ви я доверя по-късно, когато всичко бъде изяснено.“  На Чайковски не му е нужно повече, за да го разтревожат последиците от тези бюджетни ограничения за собствения му начин на живот. Във всеки случай отсега нататък чувства неудобство, като продължава да бъде така щедро поддържан от баронесата. „За бога, скъпа приятелко – є пише той на 23 февруари 1881 г., – не забравяйте, че вратите на двете консерватории са ми широко отворени и от тази гледна точка съществуванието ми е отлично осигурено. Тази свобода и този луксозен живот, който водя, са ценни блага. Ала те ще ми станат мъчителни, ако установя, че ги използвам за сметка на твърде дискретната и щедра приятелка. Моля ви, бъдете съвършено искрена с мен по този въпрос и знайте, вие, моята най-добра приятелка, че най-голямо щастие за мен би било да се лиша от най-приятните материални блага, ако това може да подобри поне малко положението ви.“ 
   
   С какво облекчение ще научи няколко месеца по-късно от слухове, че баронесата е продала за три милиона и осемстотин хиляди рубли акциите си от железницата Либаво–Роменск, възстановявайки окончателно финансите си!
   
   След като Надежда е успокоила Чайковски относно материалното бъдеще на тяхната особена връзка, той страда морално единствено от едно отсъствие – отсъствието на Альоша Софронов, който изпълнява някъде далече военната си служба, макар това нежно момче съвсем да не е подготвено за нея. От време на време Чайковски го посещава в казармата, за да го подкрепя. Той се връща ужас н от бруталността и простащината, които се ширят сред войниците. Въпреки че отбягва да споделя отчаянието си с Надежда, тя е достатъчно прозорлива, за да забележи, че нейният гениален композитор страда от раздялата си с този мил слуга, като че ли е загубил дете или годеница. Баронесата знае също, че през последните месеци Чайковски е започнал да пие, за да се утеши в самотата си. Но въпреки тези смущения и вечна неудовлетвореност трябва да се погрижи за здравето на своята племенница Татяна Давидова – морфинистка и истеричка, – а така също и за сестра си Саша (Александра Давидова), чиито бъбречни кризи са нескончаемо изтезание. Обсебен от всякакви грижи, Чайковски се приютява в Париж, докато Надежда, за да се разсее, снове между Виена, Ница и Париж. „Важното е – пише тя в писмата си – да се избяга от Санкт Петербург, където празненствата по коронясването положително ще подтикнат нихилистите да нанесат нов удар.“ Дори болестта на нейния малък Миша, чието изнемогващо сърчице безпокои лекарите, не я заставя да се върне в Русия. Установил се сега в Каменка, Чайковски като че ли одобрява отвращението на баронесата да се завърне в родината си, която не е нищо друго освен  свърталище на убийци. Всъщност това, което Надежда научава от вълненията във Франция, я кара да се страхува от революционната зараза за нейната толкова наивна и наранима страна. Именно вестниците съобщават за необикновена радикализация на френската политика. Използвайки като претекст някакъв манифест срещу републиката, лансиран съвсем необмислено от принц Наполеон Виктор Бонапарт, правителството се ожесточава срещу последните представители на монархията, нещо, което вдъхва смелост на всички професионални „отрицатели“ да надигнат глава. Взимайки страната на благородниците, застрашени от утайката на обществото, Чайковски пише на госпожа Фон Мек: „Колко грозна е френската политика! Заради този нещастник принц Наполеон, който накара света да се смее на неговия манифест, искат сега да изгонят всички принцове и по-специално цялата Орлеанска династия, така уважавана и далеч от всякакви интриги. Ужасно съм възмутен от сегашното френско правителство и от безумните гонения по-специално на принцовете.“ Баронесата е двойно по-възмутена. За нея французите със своите демократични възгледи са достатъчно луди, за да запалят цяла Европа. Връщайки се от Виена, тя проклина всички извършители на безредици от каквато и да е народност, които се прикриват зад хуманни принципи, за да оправдаят своята лудост. „Прибирайки се тук – пише на Чайковски, – изпитах истинско удоволствие да се намеря отново у дома. […] По този случай можах да размисля върху опасностите от фалшивите хуманни чувства, чиято жертва са хората, които се възхищават от Прудон и са възприели за девиз неговата надута фраза: „Собствеността, това е кражба.“ Каква нелепост! Всяко човешко същество, независимо дали принадлежи на елита или  на най-нисшите слоеве на интелигенцията, няма нищо по-ценно от това, което представлява неговата „собственост“. Народната поговорка го потвърждава: „Всичко, което ти принадлежи, е хубаво.“ Ала същественото в една доктрина (ако нихилизмът може да се нарече доктрина) почива върху тази фраза, която не е нищо друго освен сапунен мехур.“5  Чайковски, съгласен с цялото си сърце с мнението на Надежда, є отговаря незабавно: „Това, което мислите за комунизма, е съвършено вярно. Не би могло да се намери по-безсмислена утопия и по-противоречаща на инстинкта за собственост, който е основа на човешката природа.“ Като осъжда заблудата на всякакъв вид революционери, не може да не се възмути от някои мерки на правителството в страната си. Докато нещастният Альоша чезне вече месеци в казармата, ето че царят, вслушвайки се в абсурдни мотиви, удължава срока на военната служба за новобранците. Била е четири години, а отсега нататък ще бъде шест. Поразен от този несправедлив декрет, Чайковски търси отчаяно да го заобиколи, но междувременно Альоша се е заразил от тиф. Чудесен претекст, за да бъде освободен от всякакви учения и наряди. Преместен в лазарета, той постепенно се възстановява. Но Анатол, позовал се на необходимостта младият човек да бъде под наблюдение, успява да му издейства едногодишен отпуск. 
   
   Тази неочаквана награда  изглежда на Чайковски  като дадена на самия него за добро поведение. Баронесата споделя с малко ирония почти бащинската му радост. Той е убеден, че ще започне нов живот, след като са му върнали Альоша. Всъщност цяла Русия е под впечатлението на някакво обновление след възкачването на престола на цар Александър III. Разказват, че този владетел с атлетическа външност е достоен за някогашните витязи от руските легенди. Мустакат гигант с широки рамене, способен – казват – да извие с ръцете си конска подкова,  той е решил още в началото да се противопостави на предишната политика и да вразуми новаците терористи, които мечтаят да катурнат трона. Така че Надежда и Чайковски предричат добро на този автократ, националист и реакционер. Желаещ да засвидетелства вярност към един силен и решителен владетел, Чайковски се прибира в Санкт Петербург на 15 май 1881 г., точно навреме, за да чуе отзивите от тържествената коронация, която се извършва според обичая в Успенския събор в Москва. Веднага след това се връща в Париж с чувство на изпълнен дълг. През януари 1883 г. е изненадан от пристигането на своя брат Модест, който придружава дрогираната си племенница Таня Давидова. Почти в безсъзнание и пред нервна криза, тя пада в обятията на чичо си и му признава, плачейки, че е бременна в петия месец. Не знае от кого е детето, което носи, но вероятно  е от младия Феликс Блуменфелд, който я е ухажвал в Каменка и е изчезнал след това, за да избегне разправиите. Модест е успял да направи така, че останалите членове на семейството да не разберат за бременността на Таня. Тъй като тя  страда от истерия, Чайковски є съчувства и я настанява за дезинтоксикация в една клиника в Паси, която ръководи ученик на прочутия Шарко. Племенницата му се чувства вече по-добре, когато започват първите родилни болки. Самото раждане става на 28 април 1883 г. и Чайковски посещава Татяна, изтощена и бълнуваща. Поема бебето в ръце и не скрива вълнението си пред това малко деликатно и мистериозно същество, което принадлежи все още към тайнствения утробен свят. 
   
   Решено е детето да се даде на кърмачка някъде във Франция. Разноските по раждането и различните хонорари са уредени от „Г-н Пиер дьо Чайковски“. Още с проплакването си новороденото получава името Жорж-Леон, а презимето му е, както си се полага – Давидов. На другия ден след раждането Чайковски сънува толкова разстройващ сън, че го разказва съвсем подробно на госпожа Фон Мек. Видял се едновременно с чертите на новороденото и с тези на баща си, починал през 1881 г.  И този възкръснал баща му помагал да се спусне по един наклон. Ала вместо да го поддържа, го повлякъл към пропастта. Едновременно възрастен и бебе, опитен спасител и невинна жертва на безкрайно сгромолясване в тъмното, той се пита, дали този пророчески сън не означава, че съдбата му е свързана с тази на едно дете? Още преди Чайковски да е разкрил пристигането в Париж на невротизираната и бременна Татяна, Надежда е била в течение до най-малките подробности на тази сантиментална и гинекологическа история. Като се забавлява, научавайки за суетнята на  знаменития композитор, станал болногледач и почти акушер, тя се притичва на помощ и му изпраща необходимата сума, за да покрие разноските за престоя на племенницата му в болницата.
   
   Все пак, препрочитайки внимателно кореспонденцията си с Чайковски, баронесата констатира, че ако и да е явно разнежен при вида на бебето Жорж-Леон, повече го привлича един друг племенник – младият Владимир Давидов, син на сестра му Александра, по-известен в семейството под галеното име Боб, който сега е точно на дванадесет години. Чайковски не крие от Надежда удоволствието, което изпитва, когато слуша невинния брътвеж на Боб и когато свири на четири ръце с него. Тя се радва, констатирайки колко е чувствителен спрямо освежаващата наивност на хлапака. Тази му способност да се нагажда спонтанно към нивото на дете събеседник є се вижда знак за открито сърце. Дали пък не трябва самият ти да си дете, за да живееш чрез музиката и за музиката? После, изведнъж обхваната от ужасно съмнение, се пита дали вместо да вижда своя съперница във всяка жена, която се доближава до Чайковски, да не се замисли от какво естество е овлечението му към малките момчета и по-специално към Боб.
   
   
   
   
   
   
   
   
   
   
   
VII
   
   
   
   
   
                           На петдесет години баронеса Фон Мек си мисли, че повече от всякога има право да отбягва евентуална среща с Чайковски. Огледалото є връща образа на  непривлекателна жена с мъжки черти, пожълтяла кожа, набръчкана, с повехнали клепачи, но с жив поглед и с изправени рамене. Не е загубила нищо от властния си дух, нито от способностите си на организатор. Вижда едновременно всичко и навсякъде. Независимо дали става дума за кариерата на Чайковски, управлението на имотите или бъдещето на децата є, на племенниците, винаги си казва мнението и авторитетът є е такъв, че рядко може да є се противоречи. Така например, въпреки толкова спомени, които я свързват с местата, където е прекарала младостта си, продава любимото имение в Браилов, влага в чужбина част от придобитото и с остатъка купува в Плешчеево едно по-малко имение, което има преимуществото да бъде по-близо до Москва. Допълва тази сделка с покупката във Франция на замъка Бел Ер от времето на Луи ХIII в Ендр-е-Лоар и на  разкошна вила в Ница1, за да прекарва там със семейството си слънчевите ваканции. Пътешествията са неизменно неразделна част от живота є, както и от този на Чайковски. Неуморни пътешественици, те водят далече един от друг успоредни съществувания и искат от душите си да компенсират безразличието на телата им. Навярно защото пътищата им никога не се кръстосват, те имат да си разказват толкова неща, когато си пишат!
   Един ден, минавайки през Берлин, Чайковски съобщава на Надежда, че е останал ужасно разочарован от представянето на „Тристан и Изолда“ от Вагнер и, обратно, че е убеден в гения на Моцарт, след като е слушал осем пъти в Париж „Сватбата на Фигаро“. Споделя, че тази музика го „стопля“ и го прави щастлив, „както когато е извършил  добро дело“. Без да навлиза в музикален спор, тъй като – според нея – не му е времето, тя отговаря със студен практичен тон относно бюджетните си проблеми, въпреки последните операции с имоти и средства. Истината е, че ако разкрива пред него финансовите си затруднения, то е, защото е намерила за необходимо да му подскаже, че евентуални превратности в материалното є състояние биха могли да я принудят да намали, дори да прекрати издръжката, която му внася редовно от години. Тази мисъл не би є хрумнала, ако той бе запазил към нея същото отношение на доверие и уважение, както някога. Но в последно време светските успехи и официалните поздравления са го замаяли. Откакто е композирал по поръчка „Тържествен коронационен марш“ и царят му е благодарил, като му е подарил пръстен с прекрасен диамант, той посещава дворец след дворец и височайши особи. Антон Рубинщайн, брат на Николай, лансира с успех на всеки свой концерт най-новите творби на Чайковски. Говорят все повече за него в чуждестранния печат като за голяма фигура в руската музика. Боейки се да не го загуби, Надежда си казва, че спешно трябва да му се покаже какво рискува, отдалечавайки се от нея, за да се привърже към други покровители или покровителки. Няма недостойни ходове за една обичаща жена, желаеща да запази обекта на любовта си. Както някои мъже намират пълно щастие, като засищат желанията си с продажни същества, така тя е дълбоко убедена, че привързаността є към Чайковски е толкова по-жива, колкото повече плаща, за да я получи. Това, което възбужда едновременно гордостта и нежността є, е, че купува своя потенциален партньор като стока. Дали възхищението, което изпитва към него, става по-голямо в зависимост от сумата, която му дава в замяна? Като размишлява върху положението си, струва є се, че е смешно раздвоена между гордостта и срама. Все едно, че девствеността є е била опетнена. 
   Тези разсъждения върху собствените є чувства не забавят с нищо проекта, който си е начертала отдавна – да ожени сина си Николай фон Мек за една от племенниците на Чайковски. В началото е мислела да сгоди Коля за младата Наташа Давидова, но след много колебания е решила да окаже тази чест на друга племенница на известния композитор – Ана Давидова. Всъщност Наташа или Ана  – не е важно за баронесата. Само да се осъществи съюзът между семейство Фон Мек и семейство Давидови. Речено-сторено. Сватбата се чества на 11 януари 1884 г. За Надежда размяната на пръстените между Коля и Ана означава донякъде, че свещеникът е благословил нейната платоническа връзка с Чайковски. Не иска обаче да изневери на решението си да остане незабелязана и благоразумна. Нито за минутка не мисли да напусне Кан, където прекарва приятно, за да увеличи редиците на поканените на брачната церемония. Отсъстваща физически от живота на Чайковски,  смята, че  неин дълг е да остане невидима в момента, когато Църквата освещава взаимното съгласие на годениците. И така, тя става  роднина на Чайковски. Обратно, композиторът и брат му Модест са счели за необходимо да присъстват на тържествения ритуал. Надежда чака с нетърпение да є разкажат за събитието. Но в писмото си, което є изпраща на другия ден, Чайковски едва споменава за сватбата на племенницата си и, ядосан, надълго и нашироко разказва, че го лишават от печалба театрите, където ще се представя операта му „Мазепа“. Орязват го – твърди той – поради факта, че операта му има само три, а не четири действия. Тя съчувства снизходително на гнева му на разглезено дете, но в дъното на душата си го намира егоист и дребнав за възрастен човек. Дали пък твърде бързите успехи и общуването му с аристократическите среди не са го направили едновременно преситен и взискателен? Ала премиерата на „Мазепа“ в Москва на 4 февруари и представлението в Санкт Петербург на 7 февруари претърпяват неуспех.  Тази спънка по възходящата стълбица на нейния идол разнежва Надежда. Всъщност тя предпочита да утешава Чайковски в несполуките му, отколкото да му ръкопляска с „другите“ – тези други, които мрази.  Но този неблагоприятен период в кариерата на композитора не трае дълго.  Много бързо той възобновява хода си напред и Надежда го следва с недоверие, примесено с възхищение. Напук на резервираното отношение на пресата след създаването на „Мазепа“ популярността на Чайковски се увеличава с всеки изминал ден. На 23 февруари той е награден с ордена „Свети Владимир“ и го осведомяват, че царят, който цени високо музиката му, е поискал от диригента на оркестъра, Направник, да подготви ново представяне на „Евгений Онегин“ при най-добри условия.  На 7 март, след като е бил приет от царя и царицата в двореца в Гатчина, споделя, очарован, с Надежда, че е преживял с Техни величества незабравими мигове. Разкъсвана между задоволството, че той е бил щастлив, и раздразнението, че самата тя не участва в това преживяване, баронесата чете  без  изненада писмото, което Чайковски є изпраща на следващия ден след аудиенцията. „И двамата бяха любезни и внимателни. Бях трогнат до дъното на душата си от вниманието, което владетелят ми засвидетелства, но не мога да ви опиша адските мъки, които изживях поради моята стеснителност. Владетелят ми говори дълго, безброй пъти ми повтори, че харесва много моята музика. Накратко – показа се изключително мил с мене!“
   
   Убедена монархистка, Надежда може само да се радва на това признание от страна на царя по отношение на таланта на любимия є. Едновременно обаче се страхува, че като стане придворен композитор, Чайковски няма да мисли за нея, когато пише музиката си, а за личности толкова високопоставени, че тя няма вече да съществува за него. Ако продължава така – си мисли  с болка, – симфониите, сонатите, концертите, които ще композира, няма да са вече нейните симфонии, нейните сонати, нейните концерти, а тези на Негово величество или на някой друг приближен на трона. Трябва ли при тези условия да продължава да поддържа един артист, па бил той и незаменим, ако не е вече негова вдъхновителка? Нормално ли е да поддържа човек, който я предава от любов към тщеславието? Фактът, че є изневерява с царя, с царицата и с най-знатните представители на аристокрацията, не е ли това известно извинение?  Тя също може да подчинява много хора, които без нея не биха били нищо –  независимо дали се отнася за членовете на семейството, малката трупа музиканти или десетината доверени лица, които съставляват обкръжението є!
   
   След кратко негодуване срещу придворните и светски „изневери“ на любимия тя се успокоява и за да се опита да си го възвърне, пренася пианото „Ерар“ в замъка си Бел Ер в Турен. В стремежа си да го привлече в „този райски кът“, му описва удоволствието, което самата тя изпитва, и му обещава да изчезне веднага щом той се появи на хоризонта. Но явно Чайковски има други идеи. Признава, че е уморен от скитанията си из Европа и желае да притежава дача край Москва, за да прекарва спокойни дни далеч от шумния свят. Сметнала, че става дума за някакъв вятърничав проект, баронесата го насърчава да го осъществи. Всъщност през пролетта той попада още веднъж в Каменка. Оттук є съобщава, че работи върху една Трета сюита и се старае да учи английски с гувернантката на децата Давидови. Но най-големи радости му доставят завръщането на Альоша, освободен най-сетне от военна служба, и тринадесетгодишният Боб, готов както да се катери по дърветата и да рита топка, така и да свири на пиано. Сведенията за тези удоволствия безпокоят Надежда, която долавя подозрително съперничество, по-опасно може би от това на бляскавото и престорено общество на двореца. Тя удвоява настойчивостта си да си го възвърне. Накрая той приема да отиде в имението Плешчеево, което Надежда е придобила благодарение на продажбата на Браилов. Всичко е предвидено от собственицата, напуснала „моментално“, за да бъде гостът є задоволен. Той разполага с „музикална стая“, чиято „украса е един хармониум с изключително качество“, който сам по себе си би бил достатъчен, за да задържи който и да било виртуоз със стремеж към усъвършенстване. Чайковски, привлечен от хармониума, от удобствата, от обстановката и като добавка може би от спомена за безплътната домакиня, удължава пребиваването си през целия месец септември. Тук той композира  Фантазия за пиано и оркестър за най-голяма гордост на Надежда, която още веднъж има чувството, че е допринесла отдалече за създаването на един шедьовър. Веднага след това Чайковски отива в Санкт Петербург, за да присъства на 19 октомври 1884 г. на премиерата на „Евгений Онегин“. Шумният успех на операта му, лавровият венец, който му поднасят след края на представлението сред гръм от аплодисменти, предизвиква в него нервна криза, която описва на баронесата, единствена истинска познавачка на душевното му състояние. С надежда да се съвземе, като промени въздуха и грижите, той предприема  пътуване на Запад и посещава Йосиф Котек, цигуларят, който някога го бе свързал с Надежда фон Мек и който сега, разяждан от туберкулозата, храчи дробовете си в един санаториум в Давос. После, след кратко отклонение в Париж, се завръща в Санкт Петербург и там на 23 декември 1884 г. научава за смъртта на едва тридесетгодишния прекрасен цигулар, чийто талант баронесата е оценила и покровителствала дълго време. Наистина Надежда е опечалена от преждевременната смърт на този музикант – част от нейния малък двор. Но както често става, една мъка прогонва друга и тя трябва да се занимае с несполуките на сина си Коля, чиято сватба е стъкмила авторитарно с племенницата на Чайковски Ана Давидова и който е неспособен да се справи с една горделива, властна и хитра съпруга. Госпожа Фон Мек се учудва как е повярвала в началото, че е избрала подходяща снаха! Как не е отгатнала от пръв поглед, че това същество би си послужило с всички средства, за да отдели Коля от майка му и да го превърне в кученце, послушно на своята господарка при първото є щракване с пръсти? Още на 5 януари 1885 г. тя признава в писмо до Чайковски, че горчиво съжалява, дето е „дала на Ана своя прекрасен Коля“. Въпреки слабите протести на своя довереник Надежда продължава да тълкува с неизменна ненавист слуховете, които дочува за живота на младата двойка. Не закъснява със заключението, че очарователната вещица, която е въвела в семейство Фон Мек, няма друга грижа, освен да я злепостави в очите на сина є. Тъй като надмощието, което упражнява над всички свои близки, е застрашено, тя търси най-подходящия начин да накаже „натрапницата“. „Да не е посмял някой да урони авторитета, с който се ползвам пред сина си, нито доверието, което ми засвидетелства – пише баронесата. – Той ми дължи всичко: нравствеността, възпитанието, състоянието си.“ Другаде твърди, че ако Ана продължава да бъде така арогантна и взискателна, Коля ще се събуди от апатията си и самата тя, водена от майчинския инстинкт, няма да се поколебае да ускори раздялата на една така несполучливо свързана двойка. Най-много є тежи фактът, че предателството на сина є заради една жена є навява мисълта за отчуждаването на Чайковски, заслепен от измамния блясък на славата. И в двата случая това е престъпление – потъпкване на верността. Но ако за Чайковски има извинение – това, че е съблазнен от най-прочутите имена в царството, – Коля се оставя да бъде воден от една долнопробна Давидова със скромно потекло, облагородено чрез сватбата є с един Фон Мек, и способна само да бродира или да изпълнява най-прости домакински задължения. И така, колкото повече множи оплакванията и проклятията  в писмата до Чайковски, толкова повече той бави отговорите си. Най-сетне тя си казва, че го отегчава, като му доверява майчинските си мъки, докато той не се отказва да споделя с нея своите терзания като музикант. В крайна сметка се уверява, че е твърде добра за своето обкръжение и че тези, които обича, не заслужават нито нейната всеотдайност, нито нейната щедрост. После, съвзела се, се опитва да си представи Чайковски във вихъра, в който го отнася възхищението на тълпата. От всички страни му предричат слава като тази на Бах, Бетховен, Шуберт… Във Франция изглежда дори, че един Масне, един Форе, един Сен-Санс гледат на него като на равен. Как би могъл да намери време да се занимава с нея сред тази славна суета? Тя мисли също, че с годините е изковала собствената си немилост, като го е тласнала в едно поприще, където е успял твърде бързо и твърде добре, така че да бъде изкушен да изостави някогашната си покровителка. Но защо, ако е толкова погълнат от пътешествията, концертите и приемите, използва малкото си свободно време, за да се забавлява със своя „обожаван Боб“ или със своя „чудесен Альоша“? Дали вкусва по-голямо удоволствие да бъбри глупаво с тях, отколкото да кореспондира сърдечно с нея? Обсебена от необяснимо подозрение, тя се мъчи да си припомни злостните намеци, които е подочула за странните „предпочитания“ на „маестрото“. Спомня си нежното приятелство, с което е обкръжавал Котек, милите епитети, с които нарича Боб в писмата си, отчаянието му, засилвало се с всяко негово писмо, когато Альоша е трябвало да го напусне, за да отбие военната си служба, неописуемата радост, когато „малкият“ му е върнат след няколко  години на непоносима раздяла, намерението му да си го запази на всяка цена, каквото и да става. Злите езици споменават и други млади хора, с които бил търсил съмнително приятелство. Сред тези нови „почитатели“, които подсилват ревността на Надежда, се нарежда сега и великият княз Константин Константинович. На двадесет и шест години този племенник на цар Александър III съчетава със своята природна изящност страстта си към изкуствата, таланта на поет и ласкаещата репутация на любител пианист. Чайковски е омагьосан от тази звезда, изгряла на династичния небосклон. Двамата мъже се срещат често, пишат си при случай и дори оформят проект за музикално сътрудничество. Всичко това Надежда научава от обичайните разпространители на клюки. Въпреки че е разяждана от ревност,  пише от приличие на Чайковски, за да го поздрави с това ново и знаменито приятелство, което я разкъсва.
   
   На 16 януари 1885 г. цялата царска фамилия присъства на петнадесетото представление на „Евгений Онегин“ и авторът е поканен в ложата на Негово величество. Царят, царицата и техните близки го обсипват с комплименти и му засвидетелстват изключителна почит, като го разпитват за живота и начина му на работа. Предната вечер е изпитал радостта да чуе Третата си сюита, изпълнена под престижното диригентство на Ханс фон Бюлов. А ето че Александър III му внушава да композира опера по „Капитанска дъщеря“ на Пушкин. Желанията на един владетел са закон за  честен поданик като Чайковски. Той обаче се колебае да се хвърли в това ново приключение. А и постоянно го отвличат мисли от определено практично естество. Онова, което най-силно желае в този момент, е да притежава собствена къща близо до Москва, където ще може да се настани по своему и без да разчита на никого. „Капитанската дъщеря“ може да почака. Най-неотложното сега е да се снабди с убежище, където ще може да отпочива с душа и тяло, дебнейки вдъхновението. Дори съвсем открито заявява в писмата си до баронесата, че има намерение да се установи със своя неразделен Альоша сред природата, но не много далече от столицата, и то до края на живота си. В началото учудена от тази прищявка на композитора, обидна за самата нея, имайки предвид предимствата, които му предлага в именията си в Русия и в чужбина, тя разбира, че като му се присмива за тези негови не съвсем сериозни намерения, би отрекла собствената си щедрост, проявявана при всички случаи. Решавайки се на полумярка, Надежда му предлага малък аванс към обичайната издръжка.
   
   Чайковски е съгласен и натоварва Альоша да открие идеалното място, където да приютят занапред приятелството си. След като е проучил околностите, младежът се спира на една вила, която се дава под наем в Майданово, на две версти от градчето Клин в Московска губерния. Няколко месеца по-късно собственикът на вилата се съгласява на сделката и наемането се превръща в покупка по всички правила на един павилион в Майданово, в близост до главната сграда. Ето че и Чайковски става собственик! Изведнъж Надежда се усеща лишена от всичките си прерогативи, унизена в най-благородните си чувства. Малко я интересува, че Чайковски композира там Симфоничната поема „Манфред“, вдъхновена от творбата на Байрон, че преработва старата си опера „Ковачът Вакула“ и че е започнал композирането на нова опера, „Чародейка“, щом като тези творби не са родени под нейно влияние и в едно от нейните предпочитани жилища. Като работи на места, които не принадлежат на баронеса Фон Мек, и самият Чайковски престава да є принадлежи. Поради една обикновена смяна на жилище той е обвинен, че се е опълчил срещу авторитета и добрината на своята покровителка. Всъщност тя няма никакъв вкус към оперите, независимо какъв е поводът за тях. Струва є се, че когато не е под нейното наблюдение и сред нейния „декор на съществуване“, Чайковски изпада в заблуда. Тя съжалява, че се е поддал и този път на изкушението да смеси чистата красота на музиката с изкуствените изисквания на спектакъла, и му пише без заобикалки. Но го намира в добро настроение. Като че ли има за какво да му се прощава! „Права сте – пише є той, – като се отнасяте с недоверие към форма на изкуството, лишена от искреност, ала един композитор не може да устои на привлекателността на операта. Само операта му дава възможност да влезе в контакт с масите.“ От това Надежда заключава, че той принася в жертва своето изкуство на вкуса, понякога долнопробен, на публиката и на новите си приятели, между които тя нарежда Альоша и Боб и няколко високопоставени личности. Въпреки различията във възрастта и в положението им те представляват за нея неприятелска страна, щом є отнемат сърцето на великия човек. Тя се улавя, че желае той да замине час по-скоро за чужбина, за да избяга от магията, която упражнява върху него мъжкото му обкръжение.
   
   И действително той заминава на обичайното си годишно пътешествие, но уви, придружен от Альоша, който го следва като сянка. В Тифлис театърът поставя неговия „Евгений Онегин“, а след това и „Мазепа“. В Париж се свързва с издателя Макар, който лансира музиката му във Франция. Среща Полин Виардо, в чийто дом преглежда с религиозна почит партитурата на „Дон Жуан“ с автограф от Моцарт, посещава няколко композитори и диригенти, които го поздравяват като един от най-прочутите музиканти на Русия. Уединила се в Плешчеево, Надежда е обречена да вдишва в писмата на „неблагодарника“ само парфюма от успехите му. Тя желае точно обратното на това, което иска той. За пръв път в живота сърцата им не туптят вече в унисон. Чия е грешката? Дали тя иска изключително много и е прекалено взискателна, или той е голям егоист, лесно се влияе и е много разпилян? Достатъчни са обаче няколко реда от Чайковски, за да го оневини и да започне отново да се надява и тя не знае на какво. Той є пише от Константинопол, от Неапол, от Рим, от Париж…
   През това време в Русия животът продължава ту монотонен, ту оживен и Надежда приема с еднакво примирение затишия и бури. Синът є Владимир фон Мек се разорява нелепо в игралните домове. Другият син – безволевият Коля, подчинен на своята ужасна съпруга Ана, е изгубил всякаква воля, всякаква самоличност и се е претопил в племето на Давидови. Дъщеря є Лидия абсолютно се е германизирала в съжителство с Левис фон Мейнард. Другата є дъщеря, Соня, след загубата на първото си дете се е омъжила повторно съвсем безразсъдно, а малката Милочка е вече такава кокетка и веселячка, че нищо чудно да се влюби в когото и да е. За щастие Надежда може да разчита на дъщеря си Юлия, чиито чувства и поведение винаги е контролирала, за да я има постоянно при себе си. Но ето че и Юлия се готви да се потопи в друга, освен синовна, обич и, треперейки, да сподели тайната си със своята майка страшилище. Баронесата я изслушва ужасена! Как би могла да допусне, че тази тридесет и пет годишна девица, малко вече повехнала, е изпаднала под очарованието на човек като Владислав Пакулски, използван за секретар, цигулар и довереник на семейство Фон Мек? Тя избухва в яда си пред виновната, която ридае и мънка, но не отстъпва. Свикнала близките є да є се подчиняват, Надежда открива изведнъж в собственото си дете упорство, предизвикано от любов, толкова силна, колкото непростима. Изпаднала в бяс, пише на Чайковски на 22 септември 1888 г., за да го осведоми за скандалното „предателство“ на Юлия. „Страхотна и непоправима загуба. Губя дъщеря си Юлия, която ми е необходима и без която не бих могла да живея!“ Но между годежа и сватбата баронесата смята, че  едно момиче ще има достатъчно време да обмисли и да върне дадената дума. Затова не се счита още за победена в майчинския си авторитет, както може да се заключи от последните є писма до Чайковски. Всъщност не прави ли грешка, като дава ухо на недобронамерените слухове, които злепоставят любимия є? Дори няма съмнение, че е по-унизително за една Юлия да се влюби в един Пакулски, отколкото за един Чайковски да бъде съблазняван от време на време от млади момчета. Може би се задоволява с невинни милувки, едно потупване по бузката, една бащинска целувка! Неспособна да си представи по-интимни отношения, тя си казва, че истинската страст не би могла да се ограничи с плътски допир само между мъж и жена и че е по-добре да обичаш без разлика на пола, отколкото въобще да не обичаш. Именно защото музиката представлява тотално себеотдаване, артистът си позволява понякога да посвети душата и плътта си на когото си поиска. Всичко, което е красиво и ново в обкръжението му, неудържимо го привлича. Това, което е важно за него, е искреността на личния му порив, а не качеството на пожелания обект. Само ограничените духом могат да обвиняват някого, че е избрал партньор за удоволствие в собствения си стан. 
   Докато Надежда обаче обмисля аргументи, за да отговори на клеветите срещу своя голям приятел, тя изпитва стеснение заради голямата тайна, която той носи в себе си и която никога не е посмял да є открие от страх да не я огорчи. Като че ли не е дорасла да разбира всичко, когато чувствата и дори делата са обвити в музика! Като че криволиците на живота не са я научили да вижда във всяко събитие мистериозния белег на фаталността! Всъщност тези последни години са били за нея особено богати на различни вълнения. Ражданията и смъртните случаи при близките є се зареждат с адски ритъм. През септември 1886 г.  на скъпия Коля и ужасната Ана се е родило момиченце Кира. Ето че Надежда става баба на дете, чийто прачичо е Чайковски. Това е случай, който заслужава благодарствена молитва пред семейните икони. Ала на следната година Чайковски известява с тъга за смъртта на любимата си племенница Таня Давидова, морфинистка и истеричка. А след това и собствената му сестра Александра, майка на Таня, самата тя дрогирана до крайна степен, си отива на свой ред. Само да можеха успехите на Чайковски да смекчат скръбта му! Но последната му опера „Чародейка“, поставена на 20 октомври 1887 г. в театъра в Петербург, се проваля. 
   Три седмици по-късно, не преглътнал още провала си, Чайковски пише на Надежда: „Операта ми никак не се хареса на публиката и – с една дума – няма никакъв успех. Петербургската преса ми демонстрира такава враждебност, такава омраза, че все още не мога да се оправя, нито да си обясня причината за тази злоба.“2  Развълнувана от това отчаяние, Надежда се опитва да го убеди, че критиците са големи глупаци, че броят на неговите почитатели не ще намалее от техните злостни брътвежи и че целият свят ще го признае за равен на най-големите. Няколко дни по-късно, като не изглежда убеден от тези аргументи и стига дотам да  є пише, че я усеща „охладняла“ към него и по-чужда от всякога, тя прелива от милосърдие, любов и буен протест. „Точно обратното – му отговаря – колкото повече време минава, толкова по-скъп ми ставате. Във вашето неподкупно приятелство и във вашата вечна и божествена музика намирам единствен извор на щастие, от който имам нужда в живота, единствената ми утеха. Когато сърцето ми е натежало от огорчения, моля да ми изпълняват дуета на Дюноа и на краля от „Жана д’Арк“ или сцената на дуела от „Евгений Онегин“. Забравям всичко, което ми тежи, което е земно, и политам към невидимия, неразгадаем свят, където ни увлича музиката. Слушайки вашата музика, аз се топя в екстаз!“
   Три месеца по-късно Надежда анализира пак за него същността на своя характер3:  „Аз съм човек, който живее само със сърцето си. Винаги ми е нужно да обичам някого, да глезя някого, да се грижа за щастието на някого, ала сега нямам никого, на когото да раздавам моята преданост. Децата ми са вече толкова големи, че не мога да ги глезя, и ако много се занимавам с тях, ще им дотегна: не ме даряват с внучета, които да обграждам с нежност, затова пренесох необходимостта си да раздавам нежност и любов върху моите малки кученца. Те са много щастливи, когато ги галя […]. Не протестират срещу моето упорство да ги глезя, защото те поне признават моя авторитет.“
   Препрочитайки това писмо, преди да го сложи още в плика, Надежда си спомня едно неотдавнашно, където, говорейки за връзката си с Чайковски, е употребила израза „нашето абсурдно приятелство“4. И изведнъж всичко є се изяснява. Не мисли вече нито за децата, нито за кученцата, нито дори за музиката. Струва є се, че с тези три думи, „нашето абсурдно приятелство“, е обяснила щастието и драмата на своя живот. Със своето упорство да отказва всякаква среща с Чайковски, всякакъв плътски контакт, всякаква размяна на погледи, тя се е подчинила на инстинкта, който кара вярващите да обичат Бога именно защото е недостъпен и невидим. За истински мистичните души Висшият дух няма нужда да се появява, за да господства и вдъхновява. Обратното. В неговото отсъствие се крие неговата сила. Прозрачността му го прави свят. Мислейки, че се отвлича, като пътува, Надежда открива, че носи винаги със себе си един невидим параклис, където молитвата е само музика. Лишавайки се от  мъж, тя се е обогатила с една религия. Превърнала се e в сляпа и лъчезарна вярваща, в  светска калугерка, би трябвало да е горда и въпреки това съмнението я разяжда. След като се е борила повече от десет години, за да опази от всякакво омърсяване връзката си с Чайковски, тя се пита дали неволно не го е подтикнала да търси удоволствието другаде, може би дори в подозрителни контакти. Тази мисъл я ужасява, а после изведнъж я успокоява. Тя е на шестдесет и шест години, а той – на четиридесет и седем. На тази възраст между две необикновени  създания може да съществува само люлеещият ритъм на музиката, за да задоволява едновременно духа и плътта. 
VIII
   
   
   
   
   
                           Всеки път, когато Надежда се връща към своето минало, тя се учудва на празнотата на дните си, привидно така добре запълнени. В такъв момент премногото богатство, комфорт и власт я изпълва с чувството за несправедливо лишаване от нещо съществено,  неясно и зловещо. Именно защото може да получи всичко, нищо не я удовлетворява.  В сравнение със спокойния живот в Плешчеево и с луксозните пътешествия зад граница в специален вагон, украсен с герб, лудото препускане на Чайковски от град на град, от триумф на триумф през Европа є се вижда едновременно уморително и прекалено възбуждащо. Напразно той є повтаря, че е на края на силите си, че тази постоянна смяна на жилища го подлудява и че се безпокои от начина, по който публиката и критиката ще го приемат на поредния му концерт. Тя не  успява да го съжали. Дори съзира в този контраст между златната баналност на собственото си съществуване и размирния път към славата в кариерата на композитора белег на благосклонност от страна на небето към този, който още с раждането си е получил свръхестествения дар на творчеството. Каквото и да става, той ще има, за да извини слабостите си, това чудотворно алиби на творчеството, което зрее тайно и далече от всички и за сметка на всички. В какво може да бъде упрекнат Чайковски, когато е постигнал с музиката си правото на всеобща благодарност?  Там, където Надежда може да дава само пари на тези, които нямат, той дава безценен лек за всички болки на човечеството. И този мелодичен дар не му коства нищо. Той вкусва самотната радост да люлее тълпата от себеподобни. От писмо на писмо осведомява баронесата за своите успехи. Така още в началото на януари 1888 г. є известява с гордост, че царят му отпуска доживотна пенсия от три хиляди сребърни рубли: „Това негово решение не само ме зарадва, но ме и трогна – пише той. – И действително, може да си само благодарен на този владетел, който признава важността на една дейност, не военна или административна, а артистична.“ Пристигайки в Лондон на 11 март, той се оплаква от твърде голям успех.  „Това, което е непоносимо, са новите запознанства, визитите, светските вечери, принуждението да вземеш думата или да слушаш другите и абсолютната невъзможност да се изолираш, да си починеш, да четеш – накратко, да правиш каквото и да е, което би позволило да избягаш от ужасните условности на живота в обществото.“ Най-сетне на 24  април същата година той се завръща в Русия и се радва на преимуществата на новата си къща на село, обзаведена в негово отсъствие от Алексис във Флоровское, близо до градчето Клин. 
   Като чете отчета на дните му, Надежда го намира толкова доволен, задето е в дома си и няма нужда нито от гостоприемството, нито от редовните субсидии на „своята голяма приятелка“, че съжалява за благословеното време, когато тя единствено му е гарантирала удобство и сигурност. И затова с благодарствена радост открива в писмо от 4 юни 1888 г., че явно не може без нея, за да осигури начина си на живот. „Моя много мила и скъпа приятелко, не мога да не ви безпокоя от време на време с искания за пари. Ще ви се стори странно, че още днес, прибирайки се след редица концерти из Европа и радвайки се на царската субсидия, съм в парично затруднение. Причината е, че този дълъг преход има за последица освен голямата умора и увеличаване на известността ми и прекомерно натрупване на разходи […]. И тъй, след дълги колебания реших да ви замоля, ако е възможно да ми изпратите още сега сумата, предвидена във вашия бюджет за 1 октомври. С този жест бихте ме облекчили и бихте ми помогнали значително в паричните затруднения, които изпитвам в момента. […] Много ми е неудобно и се срамувам да ви безпокоя по този начин. Бъдете здрава и за Бога, простете ми!“
   Той се моли за „прошка“, когато тя би искала да му целуне ръцете, за да му благодари, че отново се обръща към нея, въпреки очевидното подобряване на финансовото му положение. Възхитена от  връщането към тази „бюджетна“ вярност, бърза да му изпрати желаната сума. След като се е отзовала на искането му, тя си мисли с удоволствие, че тази милостиня няма да накърни с нищо личните є сметки, докато на няколко версти оттук любимият ще бъде толкова щастлив, че ще я благославя, като да е пратеница на съдбата … Ето че става съперница в сърцето на един артист с Негово царско величество. Без да е посещавала двореца, ето че изведнъж се е почувствала равна на големците! Но паричното положение на Чайковски е толкова сложно, колкото и програмата на бъдещите му обиколки в чужбина. Малко след като е прибягнал до помощта на Надежда, той съобщава, че му предлагат да замине за три месеца в Съединените щати срещу приказен хонорар от двадесет и пет хиляди долара.  Той доверява на баронесата, че въпреки умората от толкова далечно пътешествие се изкушава да приеме изпитанието. Какво да му отговори?  Тя се колебае да даде съвет, защото знае, че по-късно ще се разкайва. Затова не казва нито „да“, нито „не“. И остава да размисли. Право казано, усеща, че от няколко месеца насам няма над него тази власт, която е имала някога. Той вече не є принадлежи. Всъщност повечето от близките є се изплъзват. Всичките є дъщери, освен Милочка, са задомени, омъжени. Създали са семейни огнища или летят на собствени криле, без да ги е грижа за майка им. Последният от синовете, Максимилиан, наричан Макс, току-що е закупил  имение и води там разточителен и безсмислен живот в стила на традициите на фамилия Фон Мек.
   А ето и самата Милочка се готви да напусне гнездото. Княз Ширински е поискал ръката є.  Невъзможно е да се откаже една толкова почетна партия, още повече че малката изглежда искрено влюбена. Застрашена да остане съвсем сама, след като се е надявала да запази завинаги край себе си това дете, самата невинност и безгрижие, Надежда се мъчи да се показва доволна, а всъщност би искала да вие от отчаяние. Говорейки за своя бъдещ зет, който е само на двадесет години и публикува вече статии във вестниците, забавлява се да ловува мечки в Сибир и намира време да управлява семейното имение, тя пише на Чайковски: „Искам да пожелаете възможното най-голямо щастие на това „дете-годеница“. Младата двойка се радва на забележителна взаимна любов. А какво ще стане после? Бъдещето е в ръцете на Бога.“1 Тя довършва писмото, възхищавайки се още веднъж на чудния възход на Чайковски, чиято слава преминава границата на отечеството, и сравнява полета му с този на птица, изхвръкнала от кафеза си и летяща над целия свят с широко разперени крила.
   
   Поласкан от това, че е един от първите посветени в тайната на „високопоставеното годеничество“ на Милочка, Чайковски отговаря на 12 юли 1888 г. на своята неоценима баронеса: „Колко съм щастлив да науча, че тя ще се омъжи за човек, който ви е толкова симпатичен. Дори признавам, че ме радва мисълта, че ще стане княгиня. Ала сърцето ми се свива, когато мисля за вас. Струва ми се, че отсъствието на най-малката дъщеря ще бъде трудно поносимо за вас поне на първо време. Тя изпълваше с толкова оживление и очарование вашия семеен живот! […]  Каквото и да е, трябва само да се поздравим, че се омъжва по любов за един толкова значителен човек.“
   Тези сватбени поздравления обаче не могат да накарат Чайковски да забрави материалните спънки, които го връхлитат. На 22 август 1888 г. той пише пак на Надежда, за да є поиска парична помощ в аванс. „Следващата зима – уверява я – положението ми ще се оправи и както вече знаете, може дори да забогатея. Но понастоящем обстоятелствата се стичат така, че съм принуден да прибегна до вашата щедрост, за да ми изпратите веднага трите четвърти от сумата, предвидена в бюджета за следващата година, т. е. четири хиляди сребърни рубли. Искам дори, ако е възможно, да ми ги изпратите веднага, около 2 септември.“
   Без колебание Надежда се съгласява. Какво са четири хиляди рубли за нея? Една сламка в копа сено. Отдалече тя си представя радостта на любимия, когато съгледа подписа є под чека. Това е нейният начин да вкусва пълноценно своето притежание. Никога малката Милочка не ще познае подобна радост в обятията на своя съпруг. Когато Чайковски съобщава на Надежда, че „благодарение на нея“ е добил отново смелост и че се е захванал с поправката на Петата симфония и с Увертюра-фантазия за един „Хамлет“, тя ликува като при обещание за любовна среща. „Умората ми е страхотна – пише той на 14 септември 1888 г. – Работя с голямо усърдие, което се дължи навярно на мисълта, че трябва да бързам, защото времето ми е ограничено.“ Такова усърдие за работа радва Надежда и същевременно я натъжава. Изведнъж є идва наум, че Чайковски, неатакуем като музикант, има много дефекти като човек. Безпокойството около творчеството му го прави прекалено егоист и му пречи да се интересува от тези, които  милеят за него от сърце. Ала не е ли точно това страхотно безразличие към заниманията на обикновените смъртни, което му позволява да посвети своите емоционални и творчески способности единствено на музиката? Може ли композитор от такава величина да отделя едновременно внимание на живота, който е преходен, и на изкуството, което е вечно? Не трябва ли да избира между няколкото задължения към себеподобните и първостепенната мисия, с която Бог го е натоварил? Не би ли извършил светотатство, ако се извръща дори за миг от тази основна цел, за да се занимава с настроенията на всеки един?  Да, разбира се – решава Надежда. Но истината се крие другаде. Това, което я безпокои, са особените реакции на Чайковски спрямо някои събития от живота му. Така например – мисли тя – геният му би следвало да го прави безчувствен към замайващата слава. Би могъл да подбира по-добре връзките си, да бъде по-сдържан по отношение на мъжките си приятелства. Защо, дявол го взел, се е привързал толкова много към този млад Боб, без когото казва, че вече не може? Какво толкова намира в този юноша със съмнителна нежност и подкупваща усмивка?  Раздразнена от ласкавите забележки, с които маестрото изпъстря писмата си, когато говори за моралните качества на своето протеже, баронесата се опитва да го вразуми с лека подигравка, като пише, че тя също е споходена от голяма радост, защото любимата є кучка Блюет е родила напоследък прекрасни кученца. Но Чайковски не долавя горчивата ирония на това съобщение. 
   
   Разочарована от заслепението на своя любим, Надежда се опитва да не забелязва своята емоционална нищета, като удвоява вниманието към членовете на семейството си. Но изглежда, че в малкото домочадие никой няма нужда от нейното мнение и нейната всеотдайност. Всички жени от обкръжението є са само „кореми“ – едните бързат да забременеят, другите се занимават щастливо с бебетата си, третите мечтаят да бъдат обичани и оплодени на свой ред. Каква е тази  идея фикс, която ги прави толкова нетърпеливи да зачеват и да дават живот на парче врякащо месо, откъснато от самите тях? Надежда ли е единствената в света, която поставя страстта на душата над животинския инстинкт? Може би защото не е имала плътски контакт с Чайковски, затова смята, че е в правото си да ненавижда тези, които се подчиняват единствено на изискванията на секса. Въздържанието, което си е наложила в отношенията с композитора, извисява и двамата и ги затваря един до друг в магията на една музика, която сама по себе си би оправдала присъствието на хората на Земята. Сигурна във висшето щастие, което вкусва в това отшелничество, Надежда обаче не смее да се закълне, че и с него е същото и че не търси другаде, при някоя нахална почитателка или при някой отстъпчив юноша, физическото задоволяване, което тя винаги му е отказвала. И отново слуховете, които се пръкват тук-таме относно отклоненията в поведението на Чайковски, я безпокоят в отдадеността, която би желала да продължава да му засвидетелства. Княз Ширински, който за няколко  месеца подчинява наивната Милочка, не се свени в разговорите си да прави алюзии за странните нрави на „големия човек“ и да се учудва на отчаяното боготворене, което му засвидетелства Надежда. Той разказва дори по този повод скандални анекдоти, на които Надежда избягва да дава ухо. А този Ширински не губи времето си в излишни ухажвания. Едва омъжена, Милочка забременява. Уви! Тази така неподходяща двойка като че ли не се харесва на Бога, както и на баронесата. Още на 9 март 1889 г. Надежда признава в писмо до Чайковски, че се измъчва ден и нощ за съдбата на своята нещастна Милочка – робиня на човек без вяра и закон: „Мъжът є има отвратителен характер и се кара с всичките си близки, ревнив е, груб, егоист и освен това разточителен до такава степен, че вече е започнал да разпилява богатството на жена си. Това нещастно дете, моята Милочка, го обича с цялото си сърце и, разбира се, смята, че всички са несправедливи към него. От това я боли и не знае как да си помогне. Но естествено този, който най-много страда, съм аз! Вече не спя нощем!“ На всичкото отгоре, след като Милочка ражда момиченце, в къщата, където живее с мъжа си, избухва пожар, и то без някакви видими причини. Вдигнати на крак, съседите и извиканите на помощ пожарникари успяват да изгасят пожара и да преместят майката и детето в съседно градче. Но макар и двете да са живи и здрави, Милочка е изживяла такъв шок, че лекарите предричат дълго възстановяване далеч от всякакви неприятности. Надежда е нетърпелива да посети спасената, ала се въздържа да го направи. „Сега Милочка е вече на крак – пише тя на 24 юли 1889 г. на Чайковски, – но не искам да я виждам, защото, ако отида там, рискувам да срещна съпруга є…“ В същото писмо иска от Чайковски позволение да му изпрати още сега сумата „от бюджета“, предвидена за периода от 1 октомври 1889 г. до 1 юли 1890 г., т. е. четири хиляди и петстотин рубли. „Ще ми бъде удобно да уредя (което ви се полага) на 1 юли, защото по това време съм обикновено в Русия. Ако ми позволите, скъпи приятелю, да го направя, бихте ли могли, след като сте в Москва, да дойдете у дома, за да получите от Иван Василиев (довереното лице) плик с чека, който ще съм му връчила предварително, за да ви го предаде лично. Ако ви е възможно, съобщете ми го незабавно!“
   „Скъпият приятел“ приема предложението, но това финансово уреждане не е достатъчно, за да помири Надежда с житейските усложнения на жена, премного богата, премного самотна и премного взискателна. В главата є се загнездва мисълта, че някаква свръхестествена заплаха тегне върху семейството є. Какво престъпление са извършили близките є и самата тя, че да станат жертва на лоши очи? Дали става дума за Юлия, отдадена на Владислав Пакулски, беден и болнав, или за милия Владимир Давидов, който се разорява на игралните маси, или за Николай фон Мек, чиято дъщеря Таня Давидова умира дрогирана и почти луда, баронеса Фон Мек има чувството, че присъства на танц с марионетки. Опиянени от плътска любов, от алчност и горделивост, те честват пред нея триумфа на плътта над духа, на прозата над поезията, на преходното над вечното. И нещо ужасяващо! Всички тези двойки, бързащи да живеят и да се наслаждават на живота, се клатушкат под звуците на една музика, която є е позната. Един невидим и вероятно сатанински диригент ръководи техните действия. Той се нарича Пьотър Илич Чайковски. 
IХ
   
   
   
   
                           Преживявайки последователно всичките си разочарования, Надежда си спомня с носталгия за времето, когато Чайковски се е съобразявал с нейните мнения в развоя на кариерата си. Днес, независимо дали се отнася за творчеството или за живота му, той изглежда безразличен към мнението, което тя таи в своята дупка на село. Но пък знае, че баронесата счита операта за несполучлив музикален жанр и че не споделя възхищението му от „Дама пика“ – тази странна повест на Пушкин, по която толкова се е захласнал. Някога е щял да поиска десет пъти нейното мнение, преди да започне работа. Но откакто се е отдалечил от нея, слуша други съветници: брат си Модест, Альоша, Боб, някой високопоставен меломан, някоя интригантка – посетителка на салоните. Всъщност Надежда си налага да не се измъчва от тези предателства. Хроничната є умора, деформиращият я ревматизъм, периодичните мигрени и отслабването на паметта є отнемат всякакво желание да се хване за перото. Надява се обаче, че той ще се откаже от този проект, който тя не одобрява. Но ето че получава писмо от Чайковски, изпратено от Рим на 27 март 1890 г., в което є съобщава, че е започнал композирането на „Дама пика“, че работата напредва бързо и че смята да завърши оркестрацията след три седмици. Поставена изведнъж пред свършен факт, Надежда се обижда от това прибързване като от липса на уважение към собствената є личност. Тя е чела някога Пушкиновата повест, но като не е намерила в нея материал за опера, взема отново книгата, за да провери верността на първото си впечатление. Какво е запленило Чайковски в приключението на Херман, този млад офицер – амбициозен, пресметлив, аморален и циничен? Чул да се говори за една стара графиня, притежаваща приказната тайна на три карти, чиято комбинация би позволила на посветения да спечели в играта значителни суми, героят се промъква посред нощ в дома є, моли я да му открие своя залог в играта, дори я заплашва с пистолета си, за да я принуди да му разбули магическата тайна, но тя умира от страх при вида на насоченото към нея оръжие и той избягва ужас н, без да е узнал нищо. Малко след това му се привижда сянката на старата жена, дошла от небитието, за да му разкрие мистериозната формула. Смятайки, че желанието му се е сбъднало, той тича към игралната маса, за да опита късмета си, като играе с трите карти, които привидението му е посочило. Но когато мисли, че ще заложи печелившото асо, вижда, че държи в ръка една „дама пика“. Мъртвата си е отмъстила, подигравайки се с него в последния момент. Ужас н и разорен, той полудява. Това, което впечатлява Надежда, след като прочита внимателно  зловещата приказка, е решителният и хладнокръвно материалистичен характер на Херман, готов на всичко, за да печели пари, и ужасът на старата графиня, чието богатство и опустошено сърце са я превърнали постепенно в  отвратителна деспотична старица. Тази старица, седнала върху съкровището си, не е ли в очите на Чайковски самата баронеса Фон Мек, която не знае какво да прави с милионите си, а офицерът авантюрист, който я моли, не е ли самият композитор, винаги готов да иска няколко рубли от своята благодетелка? В един момент тя съзира чудновата съпоставка, еднакво обидна както за нея, така и за него. После, опомняйки се, решава да признае на Чайковски смекчаващите обстоятелства, които заслужава неговият гений. Така, насред едно приятно пътуване из Германия є идва мисълта да изпрати навреме обичайните субсидии на композитора, който е сега в Русия, в имението си във Фроловское. Както в предходната година, тя се измъчва от скрупули и му пише от Емс на 28 май 1890 г., за да му се извини: „Мой много скъпи приятелю, трябва да ви отправя една молба. Срокът на месечната сума, предвидена в моя бюджет, изтича на 1 юни, а аз ще се завърна в Москва чак на 1 юли. Позволявате ли ми да забавя с няколко дена изпращането на чека? Не пропускайте да ми отговорите. Ако това ще ви създаде и най-малкото парично затруднение, моля ви веднага да не се колебаете да ми го съобщите. Ще наредя да ви изпратят директно и веднага сумата от Москва.“ Заслепен от тази точност и грижовност, на Чайковски не му остава друго, освен да я обсипе с благодарности. На 1 юли 1890 г., на предвидената според уговорката дата, той потвърждава, че е получил това, което „му се полага“. „Моя скъпа и неоценима приятелко, Иван Василиев (обичайният пратеник на Надежда) току-що пристигна във Фроловское с писмо от вас и приложени  шест хиляди сребърни рубли. Безкрайно съм ви признателен!“  Изглежда, че всичко си е дошло на мястото. Едва подредила обаче мрачните си мисли и приела съдбата си на вечна дарителка, Надежда е обзета от тревожни съмнения. Горчивите забележки на децата є по повод издръжката, която дава на своя идол с риск да накърни бъдещото им наследство, саркастичните намеци на брат є за двойствения живот на някои прочути личности, слуховете, които се ширят в салоните, за подозрителните предпочитания на човек, когото тя упорства да боготвори – всичко това поражда у нея чувството, че се намира на ръба на една очевидна истина. Надежда желае това просветляване и едновременно се бои от него. След мъчителни протакания стига дотам, че се запитва дали през целия си живот не е била глупачката от един недостоен фарс. Омагьосана от едно очарование, дълго време е вярвала, че Чайковски и музиката му са едно и също нещо и че тя може да се довери на него така, както се е доверявала на изкуството му. 
   Отхвърляйки безспорната истина, в своята наивност не е подозирала, че той се е подигравал с нея и е желаел единствено парите є. Мамена от край до край, едва днес открива смешната страна в своето положение. Никакво съмнение, че за цялото висше общество на Русия тя е била доставчик на средства на един безсъвестен артист, неотменната благодетелка на гениален хитрец, карикатура на тайна съветница, чийто образ би желала да остави на поколенията. Това е вече много! От уважение към самата себе си трябва да сложи край на тази пародия на приятелство. Никога не се е колебаела да къса жива плът, за да оздрави неясните отношения. На 13 септември 1890 г., достигнала върха на озлоблението си, тя пише на Чайковски, за да му съобщи, че нови превратности в материалното є състояние є пречат отсега нататък да му изплаща субсидията, която му е отпускала близо тридесет години…Това е разривът! В момента, когато подписва отказа си, баронесата си представя ужаса на Чайковски, когато си даде сметка за размера на нещастието! Без да е злопаметна, не є е неприятно да наказва по свой начин виновника за взаимното им недоразумение. Как ли ще реагира? С достойнство ли, със смирение ли, с тъга ли? Няколко дни по-късно вече е узнала. Отговорът на Чайковски с дата 22 септември 1890 г. съдържа едновременно защитна реч и оплаквания. Писмото е пуснато в Тифлис, където е на турне. „Новините, които ми носи току-що полученото писмо, ме натъжават дълбоко не поради това, че се замислям за личното си състояние, а при мисълта за вашето. Наистина ще ви излъжа, ако ви кажа, че това значително окастряне на бюджета ми не ще се почувства и няма да се отрази на живота ми. Но това ще ме безпокои по-малко, отколкото си представяте […]. Не е толкова важен фактът, че ще бъда принуден да намаля за известно време моите разходи, а че вие с вашите навици, с вашия разкошен живот ще бъдете заставена да се ограничавате. Това е ужасно печално и болезнено. Чувствам нуждата да намеря един виновник за това положение, тъй като знам, че не е ваша грешката, а ми е абсолютно неизвестно кой може да бъде истинската причина […]. По-добре да поискам от Владислав Албертович (Пакулски) да ми пише при случай и да ми каже как смятате да се устроите, къде ще живеете и до каква степен ще страдате при тези лишения. Не сте в състояние да знаете колко страдам и колко ме е страх за вас. Не мога да си ви представя лишена от вашето богатство!… Последните думи от писмото ви малко ме обидиха, но не мога да допусна, че можете да си помислите чистосърдечно това, което ми пишете. Възможно ли е да смятате, че съм готов да забравя дори за момент всичко, което направихте за мен, и всичко, което ви дължа? Мога да кажа, без да преувеличавам, че вие ме спасихте, че навярно щях да се побъркам и да пропадна, ако не бяхте ми помогнали и не ме бяхте подкрепяли с вашето приятелство! Тази добронамереност и тази материална помощ бяха тогава моята спасителна котва! Те допринесоха за поддържането на моята разклатена енергия и осигуряването на възхода в артистичната ми кариера.  Скъпа приятелко, бъдете уверена, че ще ви помня до последния си дъх и че винаги ще ви благославям! Сега съм щастлив. След като нямате вече средства да ми помагате финансово, поднасям ви от сърце моята пламенна и неизмерима благодарност. […] Мога да кажа, премервайки думите си […], че всеки път, когато ми се случва да мисля за себе си, срещам в съзнанието си неотменно ВАС! Целувам горещо ръцете ви и ви моля да запомните завинаги, че никой повече от мен не съчувства на съдбата ви и не взима повече от мен участие в настоящото ви нещастие! /…/. За Бога, извинете ме за този припрян и разкривен почерк, но съм твърде развълнуван, за да пиша четливо!“
   
   Въпреки очевидността на смирението и отчаянието, лъхащи от писмото, Надежда остава на същите позиции. Решила веднъж завинаги, че Чайковски вижда в нея само „главен доставчик“ и че в дъното на душата си я сравнява със старата властна и меланхолична графиня от повестта на Пушкин, не смята за нужно да отговаря на писмото му. Както някога є e било приятно да си представя живота на Чайковски, като си забранява да го среща, по същия начин сега се опитва да си представя работата, приятелите и проектите на този човек, който населява мислите є, но на когото отказва благоволението на писмата и парите си! Прикована в прекрасното си имение от болките, умората и недоверието, което буди у нея появата на всяко ново лице, тя се задоволява да следи чрез вестниците и поверителните сведения на своя антураж поведението и движението  на неуморния композитор. Така научава, че операта „Дама пика“ е била поставена в Мариинския театър в Санкт Петербург с успех, надминаващ най-оптимистичните предвиждания. Ето че по-късно Чайковски заминава за Съединените щати и започва там зашеметяваща кариера. Всички го приветстват като официален пратеник на руската музика. После, едва завърнал се в Русия, пресата заговорва за триумфалното му посещение във Варшава, Хамбург, Париж… Не са ли му омръзнали тези ръкопляскания и тези викове? Научавайки по заобиколен начин, че е започнал нови композиции, Надежда може само да съжалява за избора му: след „Спящата красавица“ и „Дама пика“, изглежда, се е впрегнал в друг музикален жанр, който тя никак не одобрява – балета, с „Лешникотрошачката“. Следва друга опера, „Йоланта“. Баронеса Фон Мек смята, че той твори прекалено много и че се разпилява. Въпреки озлоблението, което храни към Чайковски, понякога съжалява, че е престанала да му пише и следователно да обсъжда с него бъдещите му композиции. Когато е обладана от връщане на любопитството, тя разпитва зет си Пакулски, който, след като е одобрил и дори окуражил скъсването на тъща си с композитора, е останал в добри отношения с него. Голям любител на интригите и клюките, той не се поколебава да покаже на Надежда  писмо от някогашния є обожател с дата 18 юни 1892 г.
   „Това, което ме засяга, смущава и, да си призная, дълбоко ме обижда – доверява Чайковски на Пакулски, – не е, че тя (Надежда) престана да се интересува от мен. Ако желаеше да научава новини за мен – нищо по-лесно! Юлия Карловна (най-голямата дъщеря на баронесата) и вие можехте да бъдете нейни посредници. Нито веднъж тя не помоли един от вас да се заинтересува за живота и работата ми. […] Вие сигурно знаете, че през последния септември Надежда ме осведоми, че тъй като е разорена, отказва да ми изпраща паричната издръжка. Навярно сте видели отговора ми. Това, което желаех преди всичко, бе да не се променя нищо в отношенията ми с нея сега, когато ми отне субсидията. За жалост, изглежда, че този въпрос е неуместен, защото явно Надежда Филаретовна напълно изстина към мен. Следователно спрях да є пиша и между нас всички връзки бяха прекъснати от деня, в който парите престанаха да ми бъдат изпращани. […] Тази есен на село препрочетох всички писма от Надежда Филаретовна и докато четях, си мислех, че е невъзможно болестта, мъките, паричните затруднения да са влошили до такава степен чувствата, които ми засвидетелстваше… Те обаче се промениха. Дали защото никога не срещнах Надежда Филаретовна, си бях създал един идеален образ? От такова почти божествено същество не можех да очаквам подобно предателство. Ала това се случи и всичката вяра, която можех да имам в моите себеподобни, цялото доверие в този свят бяха унищожени. Изгубих спокойствието си и цялото щастие, което ми готвеше съдбата, беше отровено. Без да иска, Надежда Филаретовна се отнесе към мен с най-жестока суровост. Никога досега не съм бил толкова унизен и така наранен в гордостта си, както сега. Но най-много ме боли това, че имайки предвид лошото здраве на Надежда Филаретовна, не смея да рискувам да я натъжа или да є противореча, като є открия колко съм затормозен. […] Стига по този въпрос! Може би ще съжалявам, че съм ви писал, но не можах да устоя повече на нуждата да изплача огорчението, натрупано в сърцето ми. Разбира се, на Надежда Филаретовна нито дума! Ако пита за мен, кажете є, че съм се завърнал жив и здрав от Америка и съм се настанил в Майданово, за да работя. Добре съм. Не отговаряйте на писмото ми!“
   
   Надежда чете с удоволствие тази жалба, която е предизвикала. Никакво угризение не я спохожда. Дори изпитва някакво странно чувство за победа. Но над кого? Над Чайковски или над самата себе си? От своя страна Пакулски отговаря на Чайковски, като му повтаря, че баронесата е физически и морално болна и че „нервната є депресия“ може да се усложни, ако се възкресяват пред нея спомени, които би искала да забрави… Всъщност баронесата мълчаливо одобрява отказа на Чайковски да получи отговор. Тя знае, че Пакулски винаги е завиждал на известността на Чайковски, че е считал отдалечаването на композитора като лична придобивка и че се радва сега, след разчистване на терена, да се възползва от изключителното доверие на тъща си. Истината е, че Надежда не се заблуждава от привидната незаинтересованост на зет си, но оценява факта, че той е в течение на столичните клюки и следователно на действията на прочутия човек, който я е разочаровал и когото не престава да проклина, като едновременно се радва на славните обрати в кариерата му. Решена да прекъсне всички мостове с него, тя се старае от ден на ден да го намразва все по-силно, като го държи отговорен за любовното очарование, което толкова дълго є е вдъхвал. Сърди му се, че я е прелъстил, че се е подиграл с нея и че е приемал пари срещу насладата, която е получавала от неговия гений. Ако поне беше намерила компенсация за този срамен маскарад в социалното преуспяване на членовете на семейството си! Ала на която и страна да се обърне, погледът є се сблъсква с неуспех, низост и заблуждение. Най-големият є син Владимир я е довел до финансово разорение. Стига дотам, че понякога дори търси съвет и помощ от най-голямата си дъщеря Юлия. А ужасният Пакулски, прикрит в сянка, действа, за да попречи  всички те да затънат в дългове. През това време Чайковски продължава да твори, да преуспява, да пътува, аплодират го по четирите краища на света. Тук има очевидна неправда, на която Надежда се е радвала довчера и която днес я възмущава! Докато се стреми да забрави неблагодарника, за да не страда повече, научава, че току-що е композирал „Мили спомени от Флоренция“ и Шеста симфония, наречена „Патетична“, посветена според някои мълви на този млад Боб, който му е завъртял главата. Просто не є се ще да вярва на такова безобразие! Още повече, че „Патетичната симфония“ е  шедьовър, връх на чувствителността, на техническото постижение, на хармонията, и че от приятелски чувства и благодарност към нея или дори от най-обикновено благоприличие би следвало на нея да окаже тази чест.  Разяждана от мъка и ревност, тя разпитва всички, които имат случай да се доближат до композитора. Казват є обаче, че в писмо до издателя Юргенсон от 8 октомври 1893 г. Чайковски е бил съвсем ясен: „Ако желаеш, драги, напиши това на корицата на „Патетичната симфония“ – „На Владимир Лвович Давидов (Боб)“. Научила за желанието на автора, Надежда се колебае да приеме голата истина. Дали някакъв изкривен бащински инстинкт или друга престъпна прищявка го карат да търси близостта на това момче? Стигнала до ръба на откровението, тя отказва да погледне в бездната на една съвест, която е мислила, че допълва, и над която дори господства. Предпочита да се възмущава в полуневедение по принцип и по традиция. В моменти на силен гняв  постановява в името на една догматична и яростна милост, че геният на музиканта не е достатъчен да оправдае фалша и низостта на човека. Точно обратното – това, което може да се допусне при обикновените смъртни, става недопустимо при този, чието чело в мига на раждането е било огряно от божествена светлина.  Воден от най-низките си инстинкти, Чайковски се е омърсил и е омърсил и самата нея. Отсега нататък всеки път, когато мисли за отявления му хомосексуализъм, има усещането, че я заплюват право в лицето. Не я ли е лъгал с думите си толкова, колкото с нотите си? Как да си го представим с двойно съществуване: първото – отдадено на долната педерастия, второто – на най-възвишената музика? Възможно ли е това лице, което се явява като идеален тълкувател на превратностите и на радостите на цялото човечество, да се грижи единствено за кариерата си? Колкото и да се раздава в щедри илюзии мозъкът на маестрото, пианото му не може да лъже. С някакво бурно отвращение Надежда се опитва да си представи, противно на присъщата є наивност, двама мъже, които се галят, които се целуват уста в уста, понякога дори мустак с мустак, и че един от тези двама мъже е Чайковски. Но според това, което разказват, привличат го най-вече малките момчета. Боб и неговите подобни... И тук в очите на Надежда перверзността преминава в оскверняване. Картината на това мъжко чифтосване е така натрапчива, че тя я отхвърля като кошмарно привидение. Всъщност семейното обкръжение я измъчва почти толкова, колкото и двойственият є музикант. Болна и полуразорена, научава, без да проявява и най-малкия интерес, че  Чайковски отново пътува, че  е провъзгласен за „доктор хонорис кауза“ в Кеймбридж на 16 октомври 1893 г. и че сам великолепно дирижира в Санкт Петербург изпълнението на Шестата си симфония. Как може да изпитва удоволствие да се вълнува, да композира, да живее, докато тя самата едва се държи на краката си и се задъхва при най-малкото движение? За нея всеки ден предвещава сивота и отегчителна неподвижност. Учудва се на кипежа на света около себе си. За какво толкова има да шумят, да бръщолевят и да кроят планове? Цялата страна се готви да празнува съюза на Русия с Франция. Руската флота е на посещение в Тулон, като връща визитата от преди две години на Френската флота в Кронщат. Големи празненства навярно ще отбележат събитието и за двете приятелски нации. Но чудно нещо – докато в сънародниците є расте този политически оптимизъм, Надежда забелязва у някои от тях изостряне на подозренията по отношение на хомосексуалността на Чайковски. Отвсякъде дочува как самият цар смята, че един голям артист предава публиката и призванието си, като се отдава на осъдителни влечения. Шушука се също, че един член на царската фамилия – княз Константин Романов – се е подвел по примера на композитора и че целият двор е изумен. А сексуалното извращение, въпреки че се практикува тайно в някои аристократически среди, се смята тогава в Русия за престъпление срещу природата, наказуемо с отнемане на гражданските права, изпадане в немилост и заточение в Сибир. Дори някои добре осведомени люде смятат, че без да се чака официалното осъждане на Чайковски, ще се свика съд на честта, за да го порицае, и че мъмрен от този съд от неподкупни съдии, не ще му остане друг изход освен бягство в чужбина или смърт.
   Когато си представя публичното падение, което дебне Чайковски, Надежда не знае дали трябва да се радва, или да се тревожи. Тя не го обича вече достатъчно, за да го жали заради тази грешна стъпка, но го обича още твърде много, та да се поздрави. За щастие общественото мнение е променливо. Ето че вниманието на всички тези, които са били готови да натикат музиканта в калта заради педерастията му, сега го отминават, за да следят развитието на едно много важно събитие, което засяга всички – разпространението на случаи на холера в Санкт Петербург. Хората от столицата са свикнали с този вид тревоги. Достатъчно е да се вземат минимум мерки, за да се избегне опасността. Всъщност в Русия разстоянията предпазват по-добре от всякакво лекарство. Приютена в своята дупка на село, Надежда решава, че няма нужда да изпада в паника.
   Изведнъж във вестниците, които идват от столицата, тя прочита с ужас, че на 25 октомври 1893 г. известният композитор Пьотър Илич Чайковски е станал жертва на епидемията. Според журналистите, които съобщават факта, той бил прихванал болестта, пиейки непреварена вода на вечеря в някакъв ресторант. В обърканите си  мисли Надежда се пита с ужас дали смъртта на Чайковски я задоволява като отплата за делата на един изневеряващ, или я съсипва, сякаш е негова вдовица. Скоро подозрителни слухове от Петербург и Москва замъгляват съзнанието є. „Петербургская газета“ се учудва, че след като Чайковски е станал жертва на холерата, според официалната версия тялото му е било изложено в отворен ковчег в черквата в деня на погребението, за да могат близките му да го целунат за сбогом. Защо не са спазени обичайните изисквания, щом е имало опасност от зараза?
   Тук-там добре осведомени бъбривци твърдят, че композиторът не е починал от холера, а се е самоубил, за да избегне ужасен скандал. Обвинен в хомосексуализъм и заплашен с публично разобличаване, което би съсипало кариерата му и опозорило мнозина, които са му скъпи, той е предпочел да изчезне, за да затвори устата на всички хора с чиста съвест и безупречни нрави. Стигнала до тези свои разсъждения, Надежда допуска, че ако Чайковски, вместо да се отрови, да се обеси или да си тегли куршума, е предпочел да пие непреварена вода напук на всички правила на санитарната хигиена, това означава, че не е могъл да вземе окончателно решение и за смъртта си. Така както е поддържал с нея една нечиста игра, в която несъмнено е имало малко чувства и много интерес, малко артистично съучастие и много финансови сметки, и когато е слагал край на живота си, той си e запазил шанса да избегне фаталността. Обратно на Херман, Пушкиновия герой от „Дама пика“, който залага всичко на една карта, Чайковски си играе със случайността, като се надява да се отърве с по-добър край. Привидно извършва трагична и неблагоразумна постъпка, пиейки замърсена вода от чешмата, но всъщност очаква да се случи чудо в последната минута. Подобно на Херман, който съзира как хитростта му се обръща срещу него, той самият се вижда изведнъж жертва на своята нерешителност. Както обикновено, не е могъл да заложи всичко. След като фалшивото му самоубийство се е оказало истинско, той е получил това, което не е желаел. Подобно на музиката, човешкият живот не търпи фалшиви ноти.
   Изтощена от тази поредица черни мисли, на Надежда є се струва, че за пръв път в живота си е намерила ключа, който отваря мистерията на сърцето на Чайковски. Опомнила се и успокоена от тази сигурност, тя може вече да се сдобри със своя мъчител. Изведнъж се запитва дали е произнесъл името є, преди да умре. Свидетели я уверяват, че го е сторил. Но ако е възкресил спомена за нея в сетния си миг, дали е направил това, за да я благослови, или да я прокълне? Никой не може да є обясни. Тя никога не ще узнае дали, когато е издъхвал, е имал сили да извика: „Вие нямате работа тук! Вие достатъчно объркахте живота ми! Изчезвайте веднага, ако не искате да ви изхвърля!“ Или е молил с угаснал глас: „Дайте ми ръка за последен път. Имам нужда от тази скъпа ръка и от този мил поглед, за да си отида в мир!“ И двете възможности са допустими. Толкова по-зле! Тя ще се справи някак с тази несигурност. На нейните години се свиква с всичко. Разядена от туберкулоза, с болни стави, с размътено съзнание, намира достатъчно сили, за да предприеме  последно пътуване. Но какво ще търси надалече? Не знае и є е все едно! Вече три месеца откакто Чайковски е издъхнал и тя се учудва, че е още жива, а са є изрязали голяма част от тялото. Всъщност плътта или душата є са претърпели това осакатяване? В Ница, където е краят на пътуването є, Надежда се чувства невъзвратимо изтощена и смалена, ала няма никакво желание да се върне в Русия. Дали тук или там – очаква я същата самота. Ако все пак понякога є се приисква да мръдне, то тя не търси място за почивка на земята, а под нея. Там лежи човекът, от когото е бягала и когото е преследвала по целия му път. Изчезвайки по своя воля или случайно, той е осъдил самата нея на изчезване. Щом като е съществувала само чрез него и единствено за него, тя е заставена, вярна на двойната им участ, да престане да диша по друг начин освен чрез творбите му. Изчерпала търпение и спомени, на 14 януари 1894 г. (три месеца след Чайковски) Надежда най-сетне постига идеалното единение със знаменития отсъстващ. Опелото е извършено в православната черква „Свети Николай“ в Ница, а тленните останки са изпратени веднага в Русия. Твърде е възможно в деня на погребението да са свирили нейде в Санкт Петербург, в Москва, в Лондон, в Париж, в Берлин или Рим някое произведение на Чайковски, без ни най-малко да ги е било  грижа за кончината, известена много дискретно, на баронеса Надежда Филаретовна фон Мек. Така вероятно тя е пропуснала последния случай да бъде приобщена към славата на един композитор, на когото е желаела да стане голямата любов и на когото е била само банкерка.

       край

Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.

Файлов източник: dubina.dir.bg

7 октомври 2008