АНРИ Троая БАЛЕРИНАТА ОТ САНКТ ПЕТЕРБУРГ Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива». МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ. Файлов източник: dubinabg.eu 20 декември 2008 I Каквото и да си мислят ценителите на хронологията, моят живот не започна на 8 август 1876 година, деня на моето раждане, а една вечер през месец септември 1885-а, когато баща ми ме представи, разтреперана и занемяла, на човека, който щеше да реши бъдещето ми. Те се познаваха от много отдавна и никак не си приличаха. Наистина и двамата бяха стройни, с леки бръчки по лицето, сивеещи коси и жив поглед. Баща ми беше голобрад, но с малки, засукани нагоре мустачки, а Мариус Петипа имаше къса прошарена брада, гъста и къдрава, която подчертаваше - така го виждах - внушителната му външност. Бяха връстници. Шейсет и три навършени. Аз бях на девет. Право казано, мен не ме вледеняваше тази разлика между крайно ранната ми младост и тяхната всезнаеща старост, а известността на мъжа, който ни прие в пищния си кабинет в Императорското балетно училище на Санкт Петербург. Това, което бях научила оттукоттам за него, би могло да впечатли някоя истинска госпожица, запалена по светските клюки. А аз бях дете, което няма търпение да порасне. Чула бях от казаното и реченото между възрастните, че прославеният Мариус Петипа е от Марсилия, че е пристигнал в Русия преди около трийсет и осем години, вече спечелил бляскава слава като балетист във Франция, Белгия, Испания; че още след първия си ангажимент в петербургския Мариински театър е започнал да колекционира триумф подир триумф; че царят високо го почитал; че целият императорски двор лудеел по неговите изпълнения и неговите хореографии и че когато бил назначен на престижния пост преподавател в Императорското балетно училище, а след това за директор на Балета, се зарекъл да подготвя руски балерини и балетисти, способни да съперничат на чуждестранните звезди, които идват да гастролират в столицата. Авторитетът на чудотвореца растял от година на година и за родители с широк поглед и скромни възможности бе чест дъщеричката им да бъде приета за ученичка на френския балетмайстор. Бях много малка и не бях гледала нито един от неговите балети на петербургска сцена, но го обожавах на доверие. Впрочем аз знаех наизуст целия списък на творбите му и имената на неговите възпитанички, които вече се изявяваха, тъй като в моето семейство спектаклите бяха неизчерпаема тема на разговори. Когато съм се родила, баща ми, Иван Павлович Арбатов, бил прочут мим, а майка ми, Ирина Арбатова, била оперетна певица, постигнала, казват, известен успех в Талисманът1 и в Дъщерята на Мадам Анго2. Тя почина от туберкулоза, когато бях на пет години. Но до последния є дъх плувах, благодарение на нея и на баща ми, в потайни сплетни и леки задкулисни ревности. Вече бях част от хората на театъра, без да съм стъпвала на сцената. Ако майка ми бе живяла по-дълго, може би по нейния пример щях да бъда привлечена от пеенето. И сега звучат в ушите ми вокализите на нейния контраалт при разпяването и пред тоалетната масичка. Още когато проговарях, се опитвах да и подражавам; гледах се в огледалото, тананиках някакви припеви и имитирах мимиките и. Но пеех ужасно. Майка ми се смееше на фалшивите ми ноти и на маймунщините ми. Можеше поне да ме поправя и да ме научи на някои елементарни неща от нейното изкуство. Нямаше време за това. Смъртта и мигом ме скара с музиката. Всичко, което ми напомняше миналото, ми причиняваше болка. Баща ми трудно се справяше с шока. Пропи се от бунт или от носталгия. Изпадаше в гневни кризи, в гробовни сривове или губеше паметта си. Артистичните среди разбраха за краха му и вече никой не го канеше даже само и за скромно турне в провинцията. По всяка вероятност бездействието и немотията го подтикнаха да предприеме отчаяната стъпка пред Мариус Петипа. Смяташе, че аз трябва да успея там, където той се бе провалил. Зная, че разчиташе повече на мен, отколкото на себе си, за да се съвземем, и тази мисъл ме сковаваше окончателно. Срещата започна с плоски любезности. Долавях някакво сервилно просешко изражение у баща ми, а у Мариус Петипа - покровителствено и същевременно презрително отношение, и всичко това ме обезпокои за по-нататъшния ход на разговора. Балетмайсторът ме разглеждаше хладно като парче месо на тезгяха на месопродавница. Изведнъж го възненавидях. След като ме огледа отпред, заобиколи ме, измърмори нещо, върна се, седна в креслото, поглади брадата си, засука с два пръста краищата на мустаците си и изрече: - Доста е бледичка и доста хилавичка твоята Людмила, приятелю! Никога не съм смятала, че блестя като зората, но тази забележка на французина ме възмути. Вдигнах високо брадичката си и, без да пророня дума, предизвикателно му показах, че не ме е стреснал. Ала ето че след миг аз трябваше да сведа очи. Баща ми вече стремително ми се притичваше на помощ: - Само привидно е така - пошепна той забързано. - А е влюбена в балета! Откъде го бе измислил? Извърнах глава, за да не опровергая тази лъжа. - Влюбена в балета! - възкликна Мариус Петипа. - Всички така казват, преди да са опитали! След туй три четвърти променят мнението си. Намират, че е много трудно! Говореше на френски с напевна интонация, която не можех да си обясня, но по-късно научих, че е такъв акцентът на френския в Южна Франция. По онова време беше чест за руските благородници да говорят свободно френски език. Майка ми го бе усъвършенствала благодарение на ролите си във френски оперети. Често се забавляваше да спори на френски с баща ми, но го правеше също и за да не я разбере нашата слугиня, Анюта. Мариус Петипа настояваше: - Казваш, че обича балета, та има ли някаква представа? - Да, да! - провикна се баща ми. - Майка є я понаучи на нещичко, когато беше съвсем малка... Още една лъжа! - Жалко - отсече Мариус Петипа с лека гримаса. - Защо? - Винаги предпочитам аз да започна! Незабавно баща ми промени посоката: - Бяха само най-бегли напътствия, минимумът, който може да се очаква от женската грация!... - Добре, добре - рече Мариус Петипа, смеейки се. - Ще видим, когато дойде моментът! Засега не мога да обещая нищо. Трябва да се спазят някои правила. Ще запиша Людмила за медицински преглед. После ще мине малък изпит за годност. Едва тогава ще разберем дали може да учи в Балетното училище, или ще е по-добре да се посвети на нещо друго. Очевидно ще ми е приятно да ти направя удоволствие, но не очаквай от мен никаква благосклонност. Щом става въпрос за служба на изкуството, аз съм безмилостен. Твърде много обичам своя занаят, за да го упражнявам от любезност, и знам, че ме разбираш! - Така е! - измънка баща ми колебливо. - Разчитам на абсолютна искреност от ваша страна! Тутакси забелязах, че се обръща към събеседника си на "виео, докато онзи направо му казваше "тио. Мариус Петипа го потупа по рамото и добави разсеяно, но дружелюбно: - Не се тормози, приятелю. И ми доведи Людмила утре сутрин точно в десет. Ще предупредя лекаря на Училището да я прегледа. И ако бъде приета, ще я запиша в подготвителния клас на Олга Стасова. Тя е великолепен преподавател за начинаещи. Ще има грижата за твоя скакалец! Кога беше искрен? Когато бърчеше вежди и бе рязък, или когато взе да му капе мед от устата, за да замаже огорчението? След като ме нарече скакалец, при положение че аз си се представях по-скоро като водно конче, се насилих да му се усмихна от учтивост. И баща ми също се усмихваше. Изглеждаше на седмото небе. А това засилваше обидата. Когато се прибрахме у дома, бях настроена яростно срещу Мариус Петипа; укорявах го, че и към двама ни се отнесе отвисоко, сякаш бяхме отишли при него да изпросим някоя лепта. Но баща ми ликуваше. - Работата ни е в кърпа вързана, в торбата е! - каза той на френски, след като затвори вратата на апартамента зад гърба ми. Питах се дали не връзва мен с главата напред в торба, където щях да загина от задушаване. Тази вечер възбудата на баща ми беше толкова силна, че той пи без задръжки, докато вечеряхме. Както винаги, сервираше ни старата Анюта, моята дойка. Неочаквано баща ми сложи на масата чашата, след като бе изпил на една глътка петата водка, и ми заговори важно със замъглени очи и увиснала долна устна. Започна да се оплаква, че вече няма средства да плаща за моето обучение, нито дори за препитанието на двама ни, и че обстоятелствата го принуждават да разчита на мен, за да излезем от това положение. - Ако Мариус Петипа се съгласи да се заеме с теб, ако направи от теб голяма балерина, занапред няма да имаме грижи! - бъблеше той. - В противен случай пропадаме. Нали виждаш какъв е залогът... Всичко зависи от теб. Работи добре, слушай го и ще бъдем спасени! Знам, че е благосклонен към теб заради мен, заради миналото ми на артист... Но това не е достатъчно... Току-що ни го каза. Безмилостен! Ще бъде безмилостен! Както говореше, си наля шестата чаша, гаврътна я и леко примлясна. Езикът му лепнеше. Погледът му се замрежваше. Изхълца и се разплака, повтаряйки напевно името на майка ми: - Ирина, Ириночка... Защо ни изостави край пътя? Без теб не мога да направя една крачка. Искам да заспя и никога да не се събудя. Трябва да говориш с Петипа отгоре, нека я вземе. Тебе ще те чуе... Стори го заради нас... Оттам, където си, все пак ти можеш! Сигурно по-добре от нас... Жал ми беше за него. И малко се срамувах, защото Анюта чуваше, а в този момент той бръщолевеше на руски. Целунах го, за да пресека вайканията му, и му помогнах да стане от масата. - И това ако не е нещастие, Господи Исусе Христе! - измърмори Анюта. - И то пред дъщеря си! Небето се извръща от нас, бедните грешници! Тя въздишаше дълбоко и водеше баща ми към спалнята му. Помогнах є да го сложи в леглото. Анюта продължаваше да мърмори: - И това ако не е нещастие! И това ако не е нещастие! - Остави го! - възкликнах. - Ти не можеш да разбереш! Толкова му е тежко на сърцето, че мъката прелива! - Ей сегичка и стомахът му ще прелее - каза тя строго. - Когато го сполети голямо отчаяние, човек може да избира между две лекарства: молитвата и водката. Той предпочете водката. Много жалко за теб, малката ми. Мигом баща ми заспа дълбоко. Последвах Анюта в кухнята, за да є помогна да измие и подреди съдовете. Сетне, както обикновено, коленичих пред старата семейна икона и се помолих на Светата Дева да бди над здравето на баща ми и над моя сън. Прибавих наум и няколко думи, за да призова Божията майка да слезе тази нощ при господин Петипа и в приятен сън да му препоръча да приеме малката Людмила Арбатова в Императорското балетно училище. Анюта понечи да ме завие. Аз гордо отказах. Вече не бях дете. При все това ми стана уютно, когато нашата скъпа прислужница, преди да се оттегли, ме благослови с кръстния знак, както правеше навремето майка ми и както все още правеше баща ми понякога, ако бе трезвен. Заспах много трудно. Потънала в тъмнината, танцувах до изнемога, чувах бурни аплодисменти и благодарях на Мариус Петипа, който за време колкото един сън ме бе превърнал в звездата на своята трупа. На сутринта, изправена пред самата действителност, усетих, че страховете ми от предишния ден си оставаха непокътнати. Баща ми се бе окопитил от въздействието на алкохола, а аз - от моите сънища. Отрезвени, помирени със себе си, поехме заедно по пътя към Училището. Знаех какво щеше да означава нашата раздяла след няколко минути пред прага на престижното заведение. Ако бъдех приета за ученичка на Олга Стасова под крилото на високоавторитетния Мариус Петипа, съдбата ми щеше да се решава година след година между тези силно респектиращи стени. Балетното училище към Императорските театри беше пряко подчинено на Негово величество. Питомците, момчета и момичета, бяха на издръжка на Администрацията и тя се грижеше за тях от сутрин до вечер. Часовете по балет, по руски, френски, математика, обща история, география и история на изкуството се водеха на място. Облеклото, учебните помагала, храната, медицинските грижи се плащаха от личната каса на царя. По-късно, вече като професионалисти, учениците получаваха съществени възнаграждения в зависимост от приноса им към хореографията. Сред тях титулярният балетмайстор Мариус Петипа избираше изпълнителите за различните спектакли, които поставяше в столицата. Всичко зависеше от този всезнаещ и вездесъщ французин и от директора на Императорските театри, някой си Иван Всеволожски, за когото майка ми казваше, че бил човек с вкус и умение, но и усърден ухажор. Ето че той и Мариус Петипа, като изключим баща ми, щяха да управляват моята съдба. И днес още си мисля, че баща ми през целия си живот е отстъпвал своето място на други. Винаги така си е уреждал работите, че да избяга от отговорностите. Правел го, тъй казваше той, от опит и от философия. Мисля, че бе по-скоро за спокойствие и от вродена отпуснатост. Как можех да му се сърдя? Беше ми баща. Дължа му всичко. В него се вкопчих, когато трябваше да се изправя пред хората от Балетното училище. Улицата на Театъра се бе проточила в мъглявата утринна светлина, широка, безлюдна, студена като моето бъдеще. Пред входа на Училището баща ми ме целуна и ми пожела късмет. Правеше се на радостен и уверен, но усещах, че и той е неспокоен като мен. Внезапно ми се стори, че за втори път оставам сирак. Скочих на врата му. Той кротко ме отблъсна и рече твърдо: - Бързай! Забрави ме! Забрави за нас! - Невъзможно е! - възразих. - Не, не! Ще видиш, че трябва да мислиш само за балета! - Достатъчен ли е балетът да замести татко, майка, дом? - Изглежда, че да! - каза баща ми, внезапно изпаднал в меланхолия. - Домът ти сега е тук. Той ме пощипна по ухото, обърна се и се отдалечи с тежки стъпки. Проследих го с поглед. На два пъти се олюля. Сигурно бе пил, макар и рано сутринта, за да си даде кураж, докато ме придружава. Тържествената фасада на сградата ме смазваше и аз не знаех дали влизам в дворец или в затвор. Като прекрачих прага, ме посрещнаха звуци на пиано, които ритмуваха невидимо балетно упражнение. Струваше ми се, че цялата сграда подскача весело под звуците на тази увличаща лека композиция. Започнах да поклащам глава в такт, усмихвах се сама и забравих за горкичкия ми бащапияница, който бързаше да се прибере у дома, където го очакваха самотата, водката и споменът за мама. II Лекарят на Училището реши, че съм годна да издържа интензивното натоварване на упражненията по балет, след което трябваше да се явя на приемен изпит пред комисия с председател Мариус Петипа. Едновременно с мен се представяха още четири момичета. Госпожа Стасова бе избрана да ни ръководи и ни накара да вървим в такт, да скачаме, да се въртим, да тичаме под звуците на пианото, за да покажем природната си грация. Докато изпълнявахме движенията, забелязах, че господин Мариус Петипа ме наблюдава с весело любопитство. Когато спряхме, останали без дъх, госпожа Стасова ни каза сухо да се оттеглим в съседното помещение и да чакаме оценките на комисията. След четвърт час тя дойде при нас и ни съобщи, че съм приета само аз. Другите можеха да се облекат и да си тръгнат. Докато отпадналите се мръщеха, огорчени от своя неуспех, госпожа Стасова ми съобщи още, че по решение на комисията ще бъда приета пробно за една година в подготвителен клас и че след този срок преподавателите ми ще решат дали да бъда записана като редовна пансионерка в Императорското балетно училище. В такъв случай аз ще съм длъжна да оправдая с таланта и прилежанието си надеждите на ръководството. Каза ми също, че обучението продължава най-малко четири години и че след това бъдещето на учениците винаги е справедлива отплата за усърдието им. Разбирах, че ако балерините бъдат ангажирани в трупата на Императорския балет, остават "на службао двайсет години, после получават "пенсияо и право да подписват договори "навъно. Стасова излагаше с такава строгост задълженията и изгодите, че радостта и гордостта ми още на мига преминаха в паника. Стори ми се, че вчерашното ми безгрижие е застрашено, че на плещите ми ще се стовари сурова военна дисциплина, че не влизам зад театрални кулиси, а в казарма на полк. Конското лице, свадливата изпосталялост, отмъстителният поглед на госпожа Стасова подчертаваха строгостта на думите є. Изведнъж ми проблесна мисълта да напиша писмо на баща ми и да го помоля горещо да ме прибере у дома. Докато си съчинявах наум отчаяното писмо, момичетата, които се провалиха, дойдоха да се сбогуват с мен. Те въздишаха, подсмърчаха, мрънкаха и аз разбрах, че ме облажават за късмета. Когато излязоха и госпожа Стасова се увери, че са си тръгнали, се обърна към мен и промени изражението си. Тя се усмихваше. - Ето ни сами - каза. - Те са тъжни, горкичките! Такъв е законът в артистичния свят! А вие, Людмила, щастлива ли сте? Нямах смелост да є призная смущението си. - Да, да, разбира се! - промълвих. - Господин Петипа смята, че движенията ви са много грациозни. Доверявам ви го, защото поначало той е голям скъперник на похвали! Тези прости думи ме поразиха. Тревогата ми изчезна, стана ми весело. Наистина още ме измъчваше перспективата, че ще бъда откъсната от моя дом и че ще се потопя в непознат, може би враждебен свят. Но в същото време мисълта, че господин Мариус Петипа ме е харесал, ме изпълваше с голяма гордост и аз позабравих мъката, че ще бъда разделена от моя баща. Впрочем той ме очакваше в малкия салон за посетители и се тревожеше за резултата. Беше дошъл да узнае новината, без да ме предупреди, за да не ме смути, преди да съм минала пред комисията. Когато ме прегърна топло, бях толкова доволна, че мога да му създам тази радост на старини, та за първи път от много години си помислих, че не е нужно майка ми да е при мен, за да бъда напълно щастлива. Но баща ми хем ме поздравяваше, хем се опитваше да укроти въодушевлението ми. - Още нищо не е спечелено! - повтаряше той. - Най-трудното е пред теб. Стискай зъби, скъпа моя... - Разчитай на мен - отговорих му аз. - Винаги ще се изправям на крака! В този миг на екзалтация не ми беше ясно кой от двама ни така великолепно си губеше акъла. Всъщност аз се пригодих към всекидневната дисциплина на Училището по-бързо, отколкото предполагах. Строгото изпълнение на програмата ми пречеше да разсъждавам за несгодите на новия си живот. Едва имах време да си отдъхна през междучасията и не можех нито да се размеквам пред участта си, нито дори да си помечтая тайничко за нещо. Още в осем часа сутринта тежък звън отекваше в спалнята. Всяка пансионерка имаше свое легло, отделено с лека завеска от леглата на съседките є, и над него своя лична икона. Нощната надзирателка бе вече на крак, разтърсваше ни, дърпаше ни една след друга, отвиваше ни и зорко следеше как се приготвяме. През всички сезони се миехме със студена вода. Зъби, уши, врат, крака, ръце, всичко се преглеждаше щателно от отговорничката за навиците и хигиената на пансионерките. Излъснати до върха на ноктите, облечени в униформената кафява рокля с бяла якичка, със сплетени коси, ние се събирахме за обща молитва. Още от вечерта надзирателката определяше коя от нас ще казва молитвата. След като изпълнехме благочестивото си задължение, отивахме в редица по две в трапезарията, където ни чакаше купичка горещ чай, пухкави хлебчета, прясно масло, а понякога дори и конфитюр. Изяждахме закуската, като си удължавахме насладата под безразличния поглед на Александър III и императрица Мария Фьодоровна, чиито портрети украсяваха стената в дъното на залата. След тези кратки мигове на отпускане идваше ред на изтезанието и опиянението от урока по балет. Право казано, аз се стремях към това всекидневно изтезание и същевременно го проклинах. Най-трудно ми беше да се науча да стоя на пръсти. Изпъвах се силно и стисках зъби, за да не вия, защото болката преминаваше по костите на глезените и стигаше чак до прасците. После ден след ден се убеждавах, че свиквам с противоестествената поза и че вече ми е възможно да правя леко и точно няколко крачки, стъпнала на върха на пръстите. Всяка победа над страданието ме въодушевяваше като реванш, който ме приближаваше до "големитео. Упражненията, които ненавиждах в началото, вече ми се струваха поносими и дори благотворни. Инстинктивно разбирах, че изпитанията на посвещаването водят към театралния рай. Обичах да се гледам, задъхана и лъчезарна, в стенното огледало сред редицата ученички, облечени в еднакви туники, които с ръка на станката изпълняваха едновременно еднакви движения, като ритмично повдигаха и спускаха крак. С устремени към нас взискателни очи, госпожа Стасова отмерваше такта, удряйки по паркета с бастунчето си. До нея един стар, прегърбен пианист с очила и малка брада се стараеше да влага чувство във водопад от акорди. Макар да бе рускиня, госпожа Стасова крещеше заповедите си на френски език, защото френският бе - и сега още е - универсалният език на танца. - Фуете!... Аншенман!... Арабеска!... - командваше тя с дрезгав глас. И ние изпълнявахме, подскачахме стремително и се спускахме на пръсти, смазани от болка и ужасени от мисълта, че може да не се харесаме на нашия палач. След груповите упражнения преминахме към индивидуални. Колкото и да се стараех, госпожа Стасова изглеждаше все недоволна. Тя очакваше от нас съвършенство и не искаше да знае за мъките ни. Аз се бунтувах и си казвах, че тази жена изпитва садистично удоволствие да изисква от краката ми, от ходилата ми, от ръцете ми, от цялото ми тяло движения, които ги разглобяваха и които бяха непосилни за едно нормално човешко създание. Когато по изключение дръзвах да я помоля да ми разреши миг за отмора на измъчените ми крайници, тя се сърдеше: - Ако се огънете при първите признаци на умора и при първите болки, вие няма да сте достойна за сцената. Трябва да знаете какво искате! Ако имате амбиция да станете балерина, още отсега трябва да свикнете с желязната дисциплина. Колкото повече ви боли, толкова повече ще се приближавате до целта. Сега сте на път да спечелите един облог срещу самата себе си и това е важното! Един ден се осмелих да є покажа съмнителни петна по балетните ми пантофки. От пръстите ми бе потекла кървава гнойна слуз. Вместо да ме съжали, госпожа Стасова заяви бодро: - Браво, Людмила! Занаятът си казва думата! На другия ден ме научи да си правя компреси със студена вода на пръстите на краката, за да отслабне болката. Това неочаквано добродушие ме окуражи. Толкова яко бях завладяна от желанието да имам "стоманени пръстио, както се изразяваше госпожа Стасова, та усетих, че съжалявам, дето уроците по балет бяха намалени до един час заради занимания по руски, френски, аритметика, история или география. Скоро ми дотегнаха и "разходките за отморао на малки групи из парка на Училището. Нямах търпение да се върна пред голямото стенно огледало и да чувам бодрата музика на стария пианист, отмервана със заповедите и почукването по пода на госпожа Стасова. В салона миришеше на прах, пот и колофон. Огромното огледало отразяваше безмилостно картината на най-незначителните ми грешки, но също и на успехите ми в едно изкуство, което неусетно стана за мен втора религия. Без да разбера как, балетът се превърна в моя нова вяра, безспорна, сияйна и взискателна. Готова бях да є дам всичко и в замяна очаквах всичко от нея. Но все още бях "ученичка на изпитателен сроко, "кандидаткао, и вехнех от нетърпение и тревога, като броях дните, които ме деляха от голямото изпитание. После щях или да бъда окончателно приета за пансионерка на Императорското балетно училище, или изхвърлена във външната тъма. Молех се само да успея на изпита след подготвителния клас. Дали Бог се бе оказал отзивчив към горещите ми молитви, или пък моят малък талант на начинаеща бе убедил комисията без никаква небесна препоръка? Когато узнах решението, което толкова много очаквах, помислих, че ще припадна от радост. Стените на репетиционната зала се огъваха пред очите ми. Трябваше да се опра на рамото на моя партньор, за да не падна. Изненадан от слабостта ми, един от членовете на комисията се наведе към Мариус Петипа и му каза толкова отчетливо, че чух всяка негова дума, макар да ми бучаха ушите: - Не е ли много емоционална за сцената? - Една балерина никога не е много емоционална, ако има достатъчно добра техника, за да овладява чувствата си, като същевременно ги изразява! - отговори Мариус Петипа. - Спомнете си великолепната Екатерина Телешова1. Не сме ли си помисляли безброй пъти, че ще є прилошее, докато всъщност тя вкусваше своя триумф и подготвяше следващата си вариация? И двамата се засмяха и аз разбрах, че съм приета окончателно. Дължах го на Мариус Петипа. И днес още помня този лудешки ден и мълком му благодаря. Като че ли моето прилежание, моята детска изкусителност са били без значение за оценката на комисията и без него нямаше да бъда родена за балета. Още на другия ден след изпита за мен започна нов живот между същите стени и сред същите лица. Всъщност не се бяха променили нито учебната дисциплина, нито упражненията при станката. Но аз бях изкачила едно ниво. Занапред пътят ми бе начертан етап по етап. Можех разумно да мечтая за истинска съдба на балерина, разбира се, с много труд и справедлива дан на славата. От време на време Мариус Петипа посещаваше нашия клас. При редките му появявания изпадах в някакъв транс, в който се смесваха тревога, надежда и преклонение. Танцувах за него с чувството, че му подарявам най-доброто от себе си. Винаги ме гледаше с ироничното и бащинско изражение, което толкова много обичах! Не си представях по-голямо щастие от това да го чуя да казва, както ставаше понякога: "Добре! Продължавай така и ще те направим втора Мария Тальони2!о Строгата госпожа Стасова се смаляваше в негово присъствие и ставаше по-незабележима от буболечка. Щом господин Петипа напуснеше салона, потъвах в полумрак и анонимност, но не се отказвах да го смая следващия път, когато дойде да види как работим. Струваше ми се, че между него, знаменития хореограф, и мен, жалката малка ученичка втора година в Императорското балетно училище, има безмълвно съзаклятие, за което още никой не се досеща. Не само аз от възпитаничките смятах, че е очарователен въпреки бръчките и сивеещата му брада. Вероятно талантът и славата могат да направят един застаряващ мъж вечно изкусителен за сърцата на съвсем младите девойки. Аз не се интересувах ни най-малко от момчетата в Училището. Те бяха около четирийсет, а ние, бъдещите балерини, бяхме близо шейсет. Разбира се, обучавахме се отделно и срещите ни бяха строго контролирани. Ние бяхме настанени в приземния етаж, а момчетата - над нас, хранехме се отделно, разхождахме се в различно време, в общите часове ни бе забранено да си говорим; дори не ни се разрешаваше да поглеждаме партньорите си, когато изпълнявахме фигури заедно. Това не пречеше на повечето мои другарки да имат "мълчалив флирто с ученици от горния етаж. Вечер те си споделяха тихо, а на мен ми беше забавна тяхната надпревара, от която се бях изключила доброволно. Разпитваха се трескаво една друга, уединени в някой ъгъл на спалнята, бързаха да си доверят съкровени неща, измисляха си тайнствени знаци, за да се разбират с избраника на сърцето. В Училището бе въведено правило да се обръщаме на "виео дори помежду си. И моите съученички възбудено разговаряха така: "Забелязахте ли как странно изглеждаше Сергей по време на нашето па дьо дьо? Поглъщаше ме с очи! Някой ден ще прекали и ще го спипат!о Или пък: "Струва ми се, че сте охладнели към Костя, скъпа. Кого обожавате сега?о За мнозинството девойки единствено важно бе да имат кого "да обожавато. Щом угаснеше осветлението и надзирателката се оттеглеше зад завесата, в другия край на стаята влюбените момичета започваха да си шепнат още по-оживено. Всяка пансионерка си имаше своя "любимао, своя "майчицао, както я наричахме, обикновено от класа на "големитео. Тя сядаше на ръба на леглото да си побъбрят няколко минути. Спомням си, че когато бях на единайсет и половина (две години след постъпването ми в Училището), "майчицао ми беше прекрасната Татяна Власова, с три години по-голяма от мен. Тя въздишаше по Василий Бурбаков, разпасан здравеняк, малко по-голям от нея. Той трябваше да завърши обучението си в края на годината и да напусне Училището. Но заради добрия му успех го ангажираха от октомври нататък в балетната трупа на Московския театър, който, както и петербургският Александровски театър, беше под ръководството на Императорските театри. Татяна споделяше с мен, че е отчаяна от предстоящата раздяла с нейния рицар, макар че до момента не си бяха разменили нито една дума. - Знаете ли, Людмила - шептеше тя, - в любовта, колкото повече мълчиш, толкова п се засилва чувството. Всички поети го възпяват! Нашето разбирателство с Василий е толкова добро тъкмо защото никога не сме си го признавали. А сега той ще иде да живее в Москва и всичко ще свърши! - Да, наистина, това е ужасно! - казах не много убедено. - А вие кого обожавате? - попита ме неочаквано тя. Въпросът ме завари неподготвена, поколебах се за миг, после изрекох с половин уста: - Никого! - Невероятно! На колко сте години? - Скоро ще стана на дванайсет!... - На тази възраст сърцето се пробужда! Аз на тази възраст започнах да обожавам! Но може би вие сте студена като парченце лед! Това оскърбително подозрение ме шибна подобно камшик. - Не съм ледена! - промърморих възмутено. - Напротив, аз... аз опарвам когото приближа... Или аз се опарвам... - А в този момент по кого изгаряте? Потърсих погледа на Татяна в полумрака и изрекох на един дъх: - По господин Мариус Петипа! Татяна леко се отдръпна и за малко не падна от ръба на кревата ми. - Не е възможно! - избъбри тя. - Защо? - Ами защото... защото е стар! Приех предизвикателството. Поникнаха ми криле на гърба. Внезапно се превърнах в разбунтувания ангел. - Това не променя нищо! - отвърнах. - И може би тъкмо защото не е млад, аз го обожавам! Като милостива "майчицао Татяна се опита да ме вразумява: - Внимавайте, Людмила! Тази хубава мечта доникъде не може да ви отведе. Очевидно господин Петипа е още хубав мъж, но вие нямате дванайсет години!... - Излишно е да ми го напомняте! - И въпреки това... Горкичката ми!... Разсъдете!... Господин Мариус Петипа е женен, той сигурно обича жена си... Има големи деца! Не можете да си устроите живота с него!... - Не е нужно да живееш с някого, да целуваш някого, за да устроиш живота си с него! - твърдях аз. Тези думи ми се изплъзнаха. Уплаших се, че може да са ме чули всички в спалнята и дори надзирателката. Но последвалата тишина ме успокои. - Вие имате сигурно и други мотиви, за които не искам да зная. Всички лудости на чувствата трябва да се уважават! - взе да отстъпва Татяна и ме целуна. - Да не говорим повече за това... Останахме още миг прегърнати. После тя отиде в леглото си на другия край на спалнята, а аз се сгуших в моето. Учудвах се, че съм се осмелила да говоря на Татяна за Мариус Петипа, но не съжалявах. Дори ми се струваше, че след това признание ми бе олекнало на съвестта. Вече знаех, че занапред най-важната личност в моя живот ще бъде французинът от Марсилия с елегантна брада и жив поглед, този бог на сцената, към когото всички ученички, дори онези, които бяха последна година, се обръщаха разтреперани. Несъзнателно го сравнявах с моя баща. Но баща ми беше пропаднал артист, който се бе пропил. А героят на моите мисли бе идолът на Санкт Петербург. Окайвах баща си, възхищавах се от Петипа. Единият идваше на помощ на другия в обърканата ми глава. Заспах с утешителната увереност, че съм била двойно по-права, като съм посветила живота си на балета, а сърцето - на Мариус Петипа. III От седмица на седмица, все повече и повече се отдавах на екзалтацията от хореографията. Амбицията ми да се изравня с най-прочутите балерини на Европа растеше и успоредно с това намаляваше интересът ми към всичко, което не бе свързано с балета. В моите очи истинският свят бе този на прекрасната измамна сцена, а реалният - онзи, който бе извън стените на Училището, с неговата баналност и очевидности. Всеки ден подлагах тялото си на методичното изтезание на упражненията и изисквах от него нови подвизи, които да ме приближат до безупречно изпълнение. Умът, сърцето и мускулите ми се сливаха в едно, за да търсят съвършенството. Работата ми на станката бе за мен едновременно мъчение и молитва. Макар да се радвах, че вече бях усвоила арабеските, атитудите, елевациите, аз си мечтаех да постигна виртуозността на една или друга балерина, която се е прочула с тройното си завъртване на палци, повторено четири пъти, или със своите трийсет и две фуетета едно след друго, без да престане да се усмихва на публиката. Моята цел си оставаше неизменна, а преподавателите ми се сменяха във всеки клас и всяка година. От госпожа Стасова преминах към Александър Горски1, към Лев Иванов2, към Енрико Чекети1, без да се броят неколцина не толкова значими учители. Но макар всеки от тях да имаше свой метод, всички зависеха повече или по-малко от указанията на Мариус Петипа. На равни интервали от време учителят на учителите идваше на нашите общи занимания, за да види как напредваме и да отбележи неуменията ни. Дебнех появяването му с боязливо нетърпение. Колкото повече растях, толкова по-силно усещах, че имам нужда да бъда наблюдавана и оценявана от него. Навярно това бе същата жажда за одобрение, която изпитват вярващите души пред своя изповедник: стремежът към висша опора, или по-скоро желанието да се достигне с желязна дисциплина до нравствената извисеност при набожните, а при мен - до пластичното съвършенство. Впрочем може би тези привидно противоречиви цели се сливат в едно цяло, чийто завършек е светлозарното единство между духа и плътта. Въпреки неувереността, която ме обземаше от време на време, аз никога не си навличах и най-дребна унизителна забележка, когато Мариус Петипа идваше в моя клас. Той поклащаше глава бащински, правеше снизходителни гримаси и това ми помагаше да се въоръжа с търпение до следващото му посещение. Разбира се, понякога пансионерките получаваха разрешение да си отидат у дома (обикновено в неделя). Тогава виждах баща си. Но винаги срещите ни бяха разочароващи. Той ми говореше за хора, които не познавах, а аз се опитвах да го заинтересувам с моите хореографски постижения, които беше неспособен да разбере. Неусетно си станахме чужди един на друг. Вместо да ни свързва, балетът ни разделяше. След всяка наша среща се връщах в Училището с облекчение, като изгнаник, който се завръща в родината. Все пак в живота ми на затворена, обсебена и претоварена с упражнения ученичка имаше едно събитие, почти толкова вълнуващо, колкото проверките на моите най-нови успехи от страна на Мариус Петипа. Всички ученички горяха от нетърпение да участват, макар и като фигурантки, в представленията на някой от Императорските театри. Наближавах тринайсет години, когато бях избрана заедно с пет мои съученички за кратко изпълнение в балета Дон Кихот по хореография на Мариус Петипа. Щяхме да представяме символични ангелчета, въздушни купидончета, които ненадейно се появяват в градината на Дулцинея. Това щеше да бъде моето сценично кръщение. След всяка поредна репетиция главата ми се издуваше от гордост, а сърцето ми се свиваше от страх. Забравях, че ролята ми е крайно незначителна, и взех да си представям ту че публиката се изправя на крака и неистово ме аплодира, ту че бягам да се скрия зад кулисите, преследвана от подсвиркванията и насмешките на възмутено множество зрители. Почти не спах три нощи преди моето "тържествено възкачванео на сцената. В уречения ден една отговорничка ни събра и шестте се качихме в голяма затворена кола със спуснати перденца, която ни откара в Александровския театър. Театърът беше толкова близо до Училището, че можехме да отидем и пеша. Но трябваше да се спазва правилото на нашето своеобразно монашество. Друга новост: за първи път мястото ми в театъра не беше в салона при зрителите, а на сцената при хората, чийто занаят бе да забавляват и очароват публиката. Изтълкувах тази рязка промяна в местонахождението като знак, че моят път завинаги взема друга посока. Вече не бях същата, щом като бях преминала от другата страна на рампата. И само като погледнех моите нагиздени другарки, разбирах, че и те са така плахо развеселени като мен. Отведоха ни в обща гримьорна и гримьорката ни вчеса по своя приумица и ни сложи малко розова пудра на бузите. После костюмиерката ни донесе тоалетите. Вече ги бяхме пробвали заедно с аксесоарите при последните репетиции, ала този път ми се струваше, че ги виждам в нова светлина: къси туники от сребриста тъкан, с прозрачни криле, зашити на гърба. Преценявах, че моделът е много подходящ със странността си, но съжалявах, че трябваше да размахвам - като атрибут на моята власт - един лък от картон и стрели, които можеха да ми попречат на движенията. Обаче когато излязох на сцената, заобиколена от другите малки ангелчета, опасенията ми се изпариха. Пред тъмния партер срещу мен, изпълнен с мозайка от лица, усетих, че в гърдите ми тупти удовлетворена любов. Наблюдаваха ме стотици жадни погледи и аз се чувствах едновременно разголена и победила. Заедно с другите купидончета изпълнявах поддържащите стъпки, които ни бяха определени. В края на вариацията бурно ни ръкопляскаха и това ми достави най-опияняващото и най-егоистичното удоволствие, каквото не бях изпитвала дотогава. Това преживяване ме разтърси, аз напуснах сцената заедно с другите ангелчета и оставих със съжаление на истинските балерини щастието да бъдат аплодирани още по-горещо. Когато се върнах зад кулисите, имах чувството, че са ми поникнали истински криле. В края на представлението ни повикаха на сцената на заден план, за да поздравим публиката, и тогава пак чух същите бурни аплодисменти. В този миг осъзнах, че никога вече няма да мога без тях. Разбира се, аз знаех, че оглушителният възторг е предназначен за първите балерини и балетисти, но вкусвах честта да участвам, макар и много скромно, в техния апотеоз. Мариус Петипа беше доволен от нас. След като поздрави звездите, той благодари на цялата трупа, включително и на купидончетата за техния принос за успеха на спектакъла. Когато напускахме гримьорната, ме дръпна настрана и ми каза тихо: - Браво, Людмила! Никога не намалявай усилието! Убеден съм, че те очаква хубаво бъдеще! Бях толкова развълнувана, че не знаех какво да отговоря. Очите ми се замъглиха от радостни сълзи и аз прошепнах: - Обещавам ви... Няма да намалявам... Благодаря, благодаря... Другите девойки ме гледаха със завист, като че ли им бях откраднала нещо. Те не чуха думите, но всичко отгатнаха. Татяна Власова, моята "майчицао от първата ми година в Училището, произнесе кисело: - Ами мисля, че вашата стрела улучи мишената! Забележката є разсмя всички. Престорих се, че развесели и мен. Право казано, бях по-смутена, отколкото поласкана. За щастие разговорът спря дотук и аз се върнах на земята. Наистина доста ми костваше да се разделя със сребристата туника на купидонче и да облека ученическата си униформа. Обаче още на другия ден установих, че дори с безличната кафява рокля можех да си представям, че участвам в спектакъл. За всички наоколо бях една анонимна ученичка, но във въображението си палех на воля светлините на рампата, разбуждах задремалия оркестър и удивлявах публиката, изпълнявайки без усилие трийсет и четири фуетета. Сега знаех със сигурност, че Училището съвсем не беше затвор, поне за мен, а преддверие към славата. Приятно ми беше да си мисля, че съм любимата балерина на Мариус Петипа. Илюзията ми беше толкова властна, та понякога забравях годините си. Започна да ми досажда, че така бавно се нижеха рождените ми дни. Разбира се, аз пак участвах в редица спектакли било в Александровския или Мариинския театър в Санкт Петербург, а през летния сезон дори танцувах на императорските сцени в Царское село и Петерхоф. Но никое от представянията ми на тези галавечери не предизвика в мен онзи шемет, който изпитах, когато интерпретирах лудориите на Купидон между Дон Кихот и Дулцинея. Вечното очакване на още по-значим шок би могло да ме умори, ала то, напротив, ме стимулираше. Моето прилежание и нетърпението ми се оказаха толкова ефикасни, че още през май 1889-а се смятах съвсем готова да се явя на последния си изпит. Тогава имах случай да покажа уменията си пред ареопаг от познавачи. Очаквах подобаваща оценка. Постигнах безспорен успех. Мариус Петипа, който председателстваше комисията, ме поздрави пред другарките ми, които получиха по-ниски оценки, и подчерта, че учението ми през тези години ми е било още по-полезно, защото съм успяла да запазя своята "природна грациозносто - изразът е негов! - и да овладея една техника, достойна за най-големите. Изведнъж почти монашеският ми живот в Училището приключи. Малко след това напуснах попечителската сянка на пансиона, за да се сблъскам с шума и изкушенията на свят, в който собствената ми свобода ставаше заплаха. Успешно завършилата ученичка след продължителна начална подготовка незабавно бе включена в кордебалета. Подписах договор с директора на Императорските театри. По-скоро баща ми сложи подписа си, защото бях малолетна, а аз надрасках дискретно своя под великолепния му параф. Осигурена ми беше много прилична заплата и аз предпочитах да се настаня в самостоятелно, удобно жилище. Но баща ми разчиташе на мен, за да оцелява сред мъките, слабостите, дълговете си. Можех ли да му откажа да бъда край него и да му помагам? Освен това, признавам, бях малко уплашена, ако трябваше изведнъж сама да се грижа за себе си. Затова се съгласих да отида в нашето бедно жилище на улица "Полтавскаяо, където бе преминало ранното ми детство. Старата ми дойка Анюта ме посрещна, сякаш второ раждане огря къщата. Подредих си палците в шкафчето в моята стая до плюшеното мече Мишка, еднооко, с откъснато ухо и проядена от молци муцунка - утешителя на моите детски горести. Това съседство върху една и съща лавица на ранните ми детски мечти и бляновете на тържествуващото ми юношество символизираше в моите мисли неудържимия ми възход към върховете. Първите месеци у дома ми дадоха възможност да преценя колко бе грохнал баща ми през годините, които бях прекарала далече от него. Той не бе започнал да пие повече, но все по-зле понасяше алкохола. Пиянските му кошмари, следвани от дълги периоди на униние, засилваха моето чувство за безпомощност и отговорност. Отвращавах се и се умилостивявах и не намирах опора у Анюта, която също като мен бе безсилна пред тъжното пиянство на човека, който навремето бе талантлив, а сега изпадаше в старческа немощ и вялост. От отчаянието ме спасяваше единствено балетът и моралният ми ангажимент към Мариус Петипа, на когото бях обещала да бъда достойна за доверието, което често ми засвидетелстваше. Толкова бях загрижена да следвам неотклонно пътя на призванието си, че още щом напуснах Училището, продължих да се усъвършенствам, като вземах редовно уроци при моя бивш преподавател Енрико Чекети. Всекидневните упражнения ме отвличаха за кратко от синовните ми задължения. Подчинявайки се на изискванията на една все по-стриктна хореография, аз променях живота, средата, идентичността, съдбата си. Не си пожелавах нищо друго, освен да танцувам всяка вечер под светлините на рампата, под звуците на музика, всяка нота на която да намира отклик в движенията на моето тяло. За да не се поддам на грозотата и дребнавостите на ежедневието, си повтарях думите на Мариус Петипа: "Браво, Людмила! Никога не намалявай усилието! Убеден съм, че те очаква хубаво бъдеще!о Не беше ли това чудовищен егоизъм от моя страна? Не вярвам. Баща ми имаше водката, за да си дава кураж в сивотата на дните, аз имах балета. Скоро след като се дипломирах, ръководството на Императорските театри ми възложи три малки роли в балета Спящата красавица. Това бе сценична адаптация по няколко приказки на Шарл Перо. В първо действие щях да бъда Добрата фея, във второ - маркиза, в последното - Червената шапчица срещу лошия Вълк. Главната роля - на принцеса Аврора - щеше да изпълнява италианската прима Карлота Брианца, чиито достойнства възхваляваше цял Петербург. Музиката на тази феерия беше от именития Чайковски, хореографията - дело на Мариус Петипа. Във всяка фигура на балета се долавяше деликатното въображение на френския балетмайстор. Още при подготвителната работа ме възпламени мисълта, че участвам, макар и на втори план, в една толкова завършена творба. Когато се прибирах вечер след обсъжданията на ролите под контрола на Мариус Петипа, си казвах, че даже да си счупя крак, след като дори само веднъж съм танцувала пред публика в този възхитителен балет, няма да имам право да се оплаквам, защото за по-малко от час ще получа нещо, което да осветява целия ми живот. Главният момент в трето действие бе танцът на Червената шапчица и лошия Вълк. В него Мариус Петипа бе вложил тънкото си майсторство и бе изтъкнал младежката грациозност на изпълнителката пред скокливото геройство на партньора. Колкото повече наближаваше датата на спектакъла, толкова по-дълбоко прониквах в благия простодушен образ на моята героиня. Играта на криеница между невинната Червена шапчица и хитрия лош Вълк, жаден за свежа плът, толкова ме забавляваше, че започнах да я схващам като илюстрация на любовните авантюри, за които чувах да се говори в Училището. Впрочем аз, както и преди, бях абсолютно неподатлива на съблазънта на моите връстници. Те ми бяха интересни само ако участваха заедно с мен в някое па дьо дьо или кадрил. Докато другарките ми се влюбваха в този или онзи балетист, за да имат повод да мечтаят и да страдат, аз си мислех само за работата и за Мариус Петипа, който беше нейно олицетворение. Той присъстваше на всички репетиции на Спящата красавица. Неотстъпната му взискателност към нас бе продиктувана от раздиращата го страст към балета. Не ни прощаваше и най-дребния пропуск в позицията на краката, в стойката и ни караше да повтаряме много пъти стъпка, която според него бе изпълнена набързо, скачаше на сцената, за да ни покаже жест с ръката или движение на крака, неизпипани както трябва от нас. Беше изключително гъвкав въпреки напредналата си възраст. Като го гледах как ръководи нашата трупа, добивах чувството, че ни моделира с вдъхновението на скулптор, който вае глина. От време на време в театъра идваше Чайковски, сядаше, съсредоточен и мълчалив, на първия ред при оркестъра и следеше хода на репетицията. Намирах, че е впечатляващ, разбира се, заради таланта му, но също и заради легендата, която от години го обграждаше. Имаше прошарени коси, брада, трескав поглед, държеше се някак нервно, беше пестеливо елегантен, с черен редингот, закопчан високо, колосана бяла яка и грижливо вързана вратовръзка. Той би минал за уважаван висш чиновник, ако понякога в очите му не блестеше пламък на мечтател, който се сменяше с израз на преследвано животно. Знаех, че е петдесетгодишен, на върха на славата, че тича от концерт на концерт из Европа, опиянен от аплодисменти и меланхолия. Зад кулисите се шушукаше, че имало "странностио в интимния му живот, "долни нещао и че пиел, за да ги забрави. Питах се от какво се мъчи да се утешава, щом като вече притежава цялото възможно щастие. Според любителите на клюки имал склонност да пие, а с това ми ставаше по-скоро симпатичен. Като че ли в пиенето на един същински гений съзирах оправдание за мизерното пиянство на моя баща. Впрочем много скоро започнах да забелязвам, че по време на репетициите измъченото красиво лице на Чайковски се отпуска, просветлява. Види се го пленяваше не само музиката, която бе композирал, но и пластичният израз, който є давахме. Нашият език толкова точно отговаряше на неговия, че му се случваше да изръкопляска на умело изпълнена вариация. Когато Мариус Петипа отиваше при него в залата, след като бе изпипал до тънкост някой аншенман, двамата се съвещаваха тихо, възклицаваха и се смееха като побратими, щастливи, че са направили успешен фокус. Очевидно разбирателството между тях надхвърляше взаимното уважение и граничеше с радостно съучастие. Те бяха толкова близки при създаването на спектакъла, че когато ги поглеждах скришом, обърквах човека, който бе написал музиката, с този, който влагаше силите си да я претвори в сценично действие. Генералната репетиция се състоя на 2 януари 1890 година в Мариинския театър. Туктам се шушнеше, че вероятно император Александър III ще дойде заедно със семейството си. Тази възможност засилваше амбицията ми да се покажа на висотата на събитието и страха да не се окажа технически неспособна. Много преди да се вдигне завесата, всички бяхме в треска - от примабалерината до последния дебютант. Все едно и също шушукане се разнасяше от гримьорна в гримьорна: - Вярвате ли, че наистина царят ще дойде? - Ами да! Господин Петипа ми го повтори току-що! - Иван Всеволожски не мисли така. Според него в последната минута вместо Негово величество ще се появи великият княз Николай Александрович... - Е, да, но това не променя нещата! Той е нашият царевич... Някой ден ще ни стане цар! - Да, ама още не е! Затова предпочитам царят да почете с присъствието си представлението! А, ето!... Мисля, че идва!... Той е!... Благодаря ти, Господи! Наистина беше той. Щом влезе в салона, оркестърът подхвана тържествено държавния химн и последното шептене заглъхна. Зад завесата цялата трупа го изслуша на крака. Настъпи тишина, сърцето ми се разтуптя и сякаш то даде знака за началото с трите почуквания. Първите тактове от музиката на Чайковски ме изненадаха, като че ли никога не я бях чувала. Колкото и да си преповтарях фигурите на моя танц, все имах чувството, че нищо не знам и че ще трябва да импровизирам. Когато дойде моментът да изляза на сцената, направих голям кръстен знак и, примряла от вълнение, се запътих под светлините на рампата. Цялото ми безпокойство се изпари мигновено. Тозчас се почувствах като у дома си. Стори ми се, че нотите, които командваха моите движения, ги бях писала аз, че в почетната ложа в дъното на салона под герба с двуглавия орел разпознавам силуетите на императора, императрицата и още няколко фигури в разноцветни униформи. Най-великите имена на Русия бяха тук. И моята мисия беше да ги развличам. Какъв срам, ако се проваля при пирует, или загубя равновесие при скок! Но с всяка своя стъпка в ролята на Добрата фея добивах самочувствие. Всъщност аз не посвещавах тази прелестна вариация нито на царя, нито на някой член на императорското семейство, а на Мариус Петипа, който стоеше свит в своето кътче зад завесата и зорко следеше всеки мой жест с благосклонната си взискателност. За мен неговото мнение бе по-важно от това на императора. Императорът царуваше в Русия, Петипа царуваше в балета. Русия имаше предели, балетът - не! Всичко беше наистина много объркано в главата ми и при все това бях убедена, че не греша в степенуването на ценностите. Аплодисментите, които приветстваха появяването ми, ме трогнаха по-малко от няколкото думи, нашепнати ми от Мариус Петипа, докато бързах към гримьорната, за да сменя костюма на фея с костюма на Червената шапчица. Когато пак минах покрай него на връщане към сцената, след като се бях преоблякла, той отново ми каза: - Ако изпълниш така добре и танца с Вълка, обещавам ти голяма роля в следващата постановка! Мисълта за това повишение ме наелектризира. Толкова много се старах да изразя разоръжаващата наивност на Червената шапчица пред апетитите на лошия Вълк, че в края на моя танц получих най-топли овации. Ръкопляскаха всички и в императорската ложа. След генералната репетиция цялата балетна трупа излезе на сцената да приветства публиката грациозно и почтително. Имаше шест повиквания. Императорът, императрицата и великият княз Николай Александрович пожелаха да ни поздравят лично. Събрахме се във фоайето на театъра. Входът бе забранен за зрителите. Александър III ми се стори по-възрастен, по-замислен, по-благодушен, отколкото на официалния портрет, който украсяваше трапезарията на Училището. Наистина той ми се виждаше внушителен с огромния си ръст, широки гърди, червеникава прошарена брада, но въпреки това ме впечатляваше по-малко от дребния Мариус Петипа, който стоеше до него, с прегърбени плещи и сведен поглед. След като Негово величество го похвали високо за хореографията на Спящата красавица, цялата великокняжеска компания взе да му приглася. Мариус Петипа изглеждаше смутен от голямата чест и благодареше, и пак благодареше, и със скромността си ми ставаше още по-скъп и достоен за уважение. В моите очи не царят, а той бе героят на тържеството. Проявих разсеяно внимание към царицата, чието държание при това излъчваше изтънчено благородство, и хвърлих бегъл поглед към царевича, който бе тъй красив в униформата на офицер от Преображенския полк! Знаех, че всички балерини, коя повече, коя по-малко, са влюбени в него. Говореха, че ухажвал доста настоятелно блестящата Матилда Кшешинска, която току-що бе изпълнила с успех роля в Спящата красавица, и че тя положително нямало да устои повече от няколко месеца на авансите на един толкова млад и толкова привлекателен престолонаследник. Признавам, че тази галантна интрига не ме вълнуваше ни най-малко. В замяна не изпусках нито дума от похвалите на императора и семейството му за истинските победители в спектакъла. Имаше и за Чайковски, който проследи представлението от директорската ложа. Той ги прие не така скромно както Мариус Петипа. Навярно многобройните му успехи в други страни го бяха преситили. Казваха, че се готвел да напуска Русия и да замине за Берлин и Флоренция. Царят го попита любезно дали възнамерява да остане дълго в чужбина. После, без да дочака отговора му, се обърна към Мариус Петипа и се заинтересува с усмивка: - Откъде дойде тази очарователна Червена шапчица? Мариус Петипа побърза да обясни, че е негова бивша ученичка. Царят настоя: - Предполагам, че си има име! Този път Мариус Петипа ми даде знак да отговоря аз. Загубила ума и дума, поех дъх и произнесох: - Казвам се Людмила Арбатова, сир. - Познавах някога един Арбатов, който, мисля, беше актьор... - Това е баща ми, сир, Иван Павлович Арбатов. - А, да! Не се чува нищо за него... - Не... Той е... той се оттегли. - Жалко! Беше доста забавен с номерата си на мим. После царят се обърна към Мариус Петипа и отчетливо каза, за да го чуят всички: - Значи тази Червена шапчица е прекрасно произведение на вашето обучение, скъпи Петипа. Благодарен съм ви за всичко, което правите за славата на руската сцена! Той изрази задоволството си и от Карлота Брианца и от първите балерини на трупата, които Мариус Петипа му представяше подред. Матилда Кшешинска също получи поздравления от владетеля. Но той я гледаше хладно и є приказваше с половин уста. Явно не одобряваше увлечението на своя син. Истината е, че аз бях зашеметена от това, което ми каза, и едва схващах любезните му думи към другите. Когато царят и придружаващите го си тръгнаха, ние всички заедно му направихме дълбок протоколен реверанс. След това преминахме, като се надпреварвахме и си шушукахме, в съседния салон, където ръководството ни поднесе традиционното за генерална репетиция шампанско. Много от зрителите, които бяха държани настрана по време на срещата ни с императора, вече се бяха събрали там и пиеха сред глъчката на разговорите. Между тях зърнах моя баща. Той държеше да присъства на спектакъла и говореше надуто и шеговито с чаша шампанско в ръка, заобиколен от група непознати. Опасявах се, че може да прекали с шампанското, и се приближих, за да го приканя да бъде сдържан. Щом ме видя, се усмихна, намигна ми и като вдигна чашата, ми каза: - Пия за твоя успех, скъпа. Всъщност ти заслужаваш повече от това, което ти предлагат тук. Шампанското е хубаво за другите. На теб ти трябва богатство, слава и един мъж в краката ти! Работи добре! Слушай учителите си и ще се издигнеш по-високо от всички, които сега те възхищават! Но внимавай със сърдечните препънки! Често от доверие към голямото име и красивата униформа някои се спъват и си чупят главата! Дали когато изрече това предупреждение, си е мислел за зараждащата се идилия между Матилда Кшешинска и царевича? - Бъди спокоен - отговорих му, - никога няма да се спъна! - Казваш го, защото още не си срещнала мъжа, който да ти хареса! - Казвам го, защото срещнах балета! - Той няма да е вечно с теб! - Ще бъде, татко. Докато съм жива! - И аз твърдях някога, че изкуството е всичко за мен... А после... а после... Гласът му се снижаваше, изговаряше думите завалено, провлачено, както ставаше обикновено, когато беше пил много. Извиних се пред трупата, пред нашия организатор, пред Мариус Петипа, пред Чайковски, хванах настойчиво баща си за ръка и го поведох към изхода, а той бъблеше: - Рано е... Можехме да останем още малко... IV Скоро осъзнах, че не невинната и очарователна принцеса Аврора от Спящата красавица се бе събудила, а самата аз. Като връх на чудатостта, прекрасният принц, виновник за чудото, бе на шейсет и осем години и изпитваше само чиста бащинска обич към мен. Властта му беше толкова въздействаща, че нямаше нужда от целувка, за да ме накара да открия себе си. Достатъчни бяха няколко думи, произнесени с марсилски акцент, за да ме ощастливят и да ме направят най-горещата му почитателка. Верен на обещанието си, Мариус Петипа вече ми поверяваше най-важните вариации в различни балети, чиято хореография му поръчваше Иван Всеволожски, всесилният директор на Императорските театри. Така към средата на февруари 1891-ва се появих във "фантастичен балето в три действия, Калкабрино, по музика на Лудвиг Минкус1, с Карлота Брианца в главната роля; следващата година ми възложи една от първостепенните роли в балета феерия Лешникотрошачката по музика, все още само нахвърляна, на любимия му композитор Чайковски. По това време не минаваше ден, без да отида при Мариус Петипа, било за да разучавам някоя фигура под негово ръководство, било дори само за да подреждам книжата му и да слушам неговите коментари и изповеди. Случваше се също да записвам идеите за постановки, които му хрумваха, или разсъжденията му за театралното изкуство, които изказваше свободно в обикновен разговор. В такива моменти балерината ставаше секретарка. И признавам, че тази дейност не ми се струваше недостойна за професията на балерината. Напротив, допълваше я и според мен є придаваше по-дълбок и по-вълнуващ смисъл. С честите си посещения при Мариус Петипа станах близка с неговото семейство. Жена му, Любов Леонидовна, с трийсетина години по-млада от него, е била актриса и е участвала в балети и водевили, преди да се посвети на отглеждането на децата си. Беше весела, спонтанна, непредвидлива, в противовес на мъжа си, който бе вглъбен, старателен, винаги загрижен за постигане на точност и съвършенство. Тя ме обикна веднага. Наричаше ме "Тефтерчето на Терпсихорао или "Бележника на Мариусо. Най-голямата от трите им дъщери, Мария, учеше музика и балет, Вера мечтаеше също за сцената, а най-малката, Евгения, беше толкова крехка, че се задоволяваше да гледа как живеят другите и да си представя, че рано или късно ще дойде и нейният ред да има собствен живот. Синовете бяха вече големи и живееха отделно; участваха в турнета из провинцията и посещаваха родителите си между две пътувания. Целият този малък свят мигом ме прие. Домът на семейство Петипа бе жужащ кошер и аз, която толкова бях страдала, че съм единствено дете, се отпусках в атмосферата на справедливост и добродушие. Идвайки при тях, имах само едно желание: да се потопя в радостите и проектите на всеки един. Казвах си, че това странно племе на смехотворци е смесица от руско гостоприемство и френски дух, каквато не съществуваше никъде другаде. Те бяха едновременно в Русия, макар че говореха френски, и във Франция, макар че сърцата им бяха изпълнени с желание руският балет да възтържествува по всички сцени на Европа. Накратко, между стените на този дом дишах по-лек и освежителен въздух, отколкото в нашия тъжен апартамент на улица "Полтавскаяо. Оставах там до късно и се прибирах у дома с досада и просто по задължение. Впрочем времето ми беше стриктно разпределено. Всеки ден си налагах да усъвършенствам техниката си, като се упражнявах на станката под наблюдението на хореограф, бивш ученик на Мариус Петипа. И само щом ми останеше един свободен час, се втурвах при моя вечен преподавател, като че ли имах непреодолима потребност да допълня строгата гимнастика на тялото с по-изтънчената - тази на духа. Нещо, което засилваше привлекателността на тъй приветливото огнище на семейство Петипа, бе, че на това благословено място, при голяма загадъчност, съзряваше Лешникотрошачката. Случайно научих, слушайки Мариус Петипа, че съчинил либретото за балета, след като прочел една Хофманова приказка във френска версия от Александър Дюма. В нея ставало дума, както разбрах, за бунта на играчките в една коледна нощ около малката Клара, която получила подарък куклалешникотрошачка и трябвало да я брани от страшния Цар на мишките. По тази лека фабула Мариус Петипа развихрил закъснялата си детска фантазия, а също и своето въображение на балетист с изящни дръзновения. Той представил адаптацията си на Чайковски, който се заловил с творбата след завръщането си от дълго пътуване из Франция и Съединените щати. На всеки дватри дни Чайковски идваше при Петипа с току-що написани музикални откъси. Двамата се настаняваха да работят в салона, докато цялото семейство и аз оставахме смълчани в трапезарията и надавахме ухо. След като побъбреха известно време полугласно, Чайковски сядаше на пианото и изсвирваше няколко пасажа, а ние, оттатък вратата, слушахме с религиозен трепет. Щом спреше, Мариус Петипа му казваше мнението си и понякога му предлагаше изменения в частта, която бе прослушал. Аз следях с увлечение как детайлно измайсторяват бъдещия шедьовър. Моята мечта беше да изпълнявам ролята на малката Клара, която пази своята Лешникотрошачка от хитрия Цар на мишките и е възнаградена както от превръщането на играчката в очарователен принц, така и от навлизането им редом един до друг в Царството на Лакомствата. Но Мариус Петипа все още не ми доверяваше какво разпределение предвижда, а аз бях свенлива по природа и не можех да си позволя да го попитам. Очакването в неизвестност ме държеше в треска. Когато баща ми забеляза, че съм по-нервна от обикновено, ме упрекна, че съм твърде уязвима. Беше установил, че от няколко дни прекарвам повече време при Петипа, отколкото у дома, и това го натъжаваше. Една вечер, докато се хранехме, му се сторих много разсеяна и той ме запита от упор: - Къде си, Людмила? - Тука, татко - отвърнах, като повдигнах леко рамене. - Не изглежда, скъпа! Какво ще правиш утре? - Както обикновено... Упражненията... - А след това? Ще идеш ли там? - Разбира се! - Защо? - настоя той. - Репетициите на Лешникотрошачката още не са започнали. Пък и Мариус Петипа няма време да се занимава с теб, както на теб ти се иска. Вече не си негова ученичка... - Цял живот ще бъда негова ученичка! - възразих разгорещено като при оскърбена невинност. - Освен това... освен това той има нужда от мен за много работи. Улеснявам го. Отбелязвам онова, което казва... Преписвам хореографските му указания. След всичко, което направи за мен, съм щастлива, че и аз мога малко да му помогна. - И на мен също ми се иска малко да ми помогнеш - каза той жално, с нос над чинията и блуждаещ поглед. - Но аз ти помагам, татко! - Като ме оставяш сам всеки ден? Поне да беше в разгара на репетициите... - Дори и извън репетициите съм нужна на Мариус Петипа за подготовката на балетите му. Това се претрепвам да ти повтарям! Разбери ме, умолявам те! Той повдигна чело и ме изгледа като ревнив измамен съпруг. - С една дума, искаш да приема всичко - измърмори. - Твърдиш, че всекидневните ти посещения при Мариус Петипа са част от общото ви занятие! - Точно така. - А аз в този момент нямам никакво занятие! - Това е очевидно, татко! - Упрекваш ли ме? - О! Не, не! Как можеш да си го помислиш... - Да! Упрекваш ме, че съм още жив и не правя нищо! Внезапно избухнах. Безспорно той си беше попийнал повече за пореден път. - Никога няма да те упрекна, че не правиш нищо! - провикнах се. - Имаш право, на твоята възраст! - Тогава за какво ми се сърдиш? - Ама не ти се сърдя! Той си наля още една водка, изгълта я наведнъж, примлясна, помилва бутилката с върха на пръстите и изсумтя: - Нали това не те прогонва от къщата? - Разбира се, че не! - Иска ти се да пия по-малко, да престана да пия? - Ако престанеш да пиеш, ще ти кажа браво! Но ако ли не, няма да ти скрия бутилката! Това ще те успокоява за в бъдеще, предполагам! Той не отговори. Продължихме да се храним мълчаливо, без да се поглеждаме. Като си помислих за семейство Петипа, където всичко бе веселие и хармония, се засрамих, че съм толкова близка с тези хора и толкова отчуждена от баща си. Потребността ми да се възхищавам и да се доверявам ме тласкаше решително към тях, синовната ми жал ме теглеше към баща ми. Разкъсвах се между едната и другата привързаност, дълбоко противоположни, и сравнявах родния си баща, който деградираше от ден на ден, с духовния ми баща, върху когото не въздействаха нито времето, нито събитията. Безусловно предпочитах неистинския пред истинския. Навярно бях по-чувствителна към успеха, отколкото към провала, по-разположена да аплодирам, отколкото да се умилостивявам, по-нетърпелива да живея, отколкото да се примирявам със спомена. Нямах смелост да подновя разговора, след като Анюта разтреби масата. Казах лека нощ и целунах баща си, както всяка вечер, после прогоних от главата си всичко, което не бе свързано с проекта за Лешникотрошачката, и се приготвих да прекарам една спокойна нощ, като си мисля за забавното вълнение на играчките на малката Клара. Уви! И следващите дни не ми донесоха толкова очаквания отговор. Мариус Петипа бе приключил с либретото, но Чайковски още работеше по оркестрацията и нито единият, нито другият го бе грижа за изпълнителите. Едва две седмици преди да започнат репетициите Мариус Петипа ми съобщи, че възнамерява да ми възложи няколко вариации "с екзотичен характеро, както и па дьо дьо на феята Драже. Великолепната роля на Клара отдавна е била обещана, както ми каза той, на една блестяща италианска балерина: Антониета делйЕра. Нямах самомнителността да изразя огорчението си пред него, но разочарованието ми бе мъчително. Впрочем аз признавах, че Антониета делйЕра заслужаваше колкото мен, дори и повече, да пресъздаде образа на момиченцето със стоте палави играчки. Останах с впечатление, че Мариус Петипа ми беше благодарен за усмивката, с която посрещнах решението му. Доказвах му, че не само съм добра балерина, а и разумна млада личност, която умее да овладява личните си амбиции в интерес на едно колективно дело. Директорът на Императорските театри Иван Всеволожски одобри последователно либретото, музиката и разпределението на ролите и репетициите на Лешникотрошачката започнаха. Мариус Петипа проявяваше такова дружеско внимание към мен, че останах доволна от себе си, дето не се нацупих заради неполучената роля, за която първоначално копнеех. За съжаление той не можа да довърши работата си докрай. Бе уморен и болен и скоро трябваше да отстъпи мястото си на друг балетмайстор, Лев Иванов, когото познавах от Училището. Бeше превъзходен преподавател, но според мен не притежаваше безграничната изобретателност на Мариус Петипа. Разочарова ме неговата много мъдра, много коректна концепция. Лешникотрошачката заслужаваше повече. Премиерата се състоя на 5 декември 1892 година в Мариинския театър на Санкт Петербург. Балетът бе обявен като творба по либрето на Мариус Петипа, хореография на Лев Иванов и музика на Чайковски. На същия афиш фигурираше и друго произведение на Чайковски: новата опера Йоланта. Залата беше бляскава и щедра на овации. Имах голям успех при всяко мое появяване, но аплодисментите за Антониета делйЕра ми се сториха по-бурни. При все това вестниците поместиха доста хвалебствия за мен и суетността ми бе удовлетворена. Впрочем Мариус Петипа, едва излекуван от неразположението си, се бе заловил отново за работа. Подготвяше балета в три действия Пепеляшка по музика на композитора Фитинхолф, либрето на Лидия Пашкова и хореография в сътрудничество между него, Енрико Чекети и Лев Иванов. Пепеляшка трябваше да бъде представена в началото на декември 1893 година в Мариинския театър. Всички приятели на Мариус Петипа се радваха, че ще могат за пореден път да му засвидетелстват ентусиазирано верността си. Същата година Чайковски преживя много изпитания. Бе затънал в работа, в концерти, в пътувания. Славата му бавно го убиваше. Още в началото на октомври се разнесе слух, че епидемия от холера застрашава Санкт Петербург. Малко след това се узна, че Чайковски се заразил от тази болест, като пил непреварена вода в ресторант. Лекарите, които се редуваха край леглото му, се опасяваха от фатален изход. Той дойде на 25-и същия месец. Публиката посрещна преждевременната му смърт толкова стъписана, сякаш Русия бе нападната ненадейно и бе загубила цяла губерния. Обаче според някои разпространители на клюки видният композитор не бил починал вследствие на заразата, а се самоубил, за да избегне скандала, който го дебнел заради "по-специалните му наклонностио. Аз не се опитвах да търся изясняване около обстоятелствата на смъртта му, а плаках заедно с цялото семейство Петипа за загубата на изключителния композитор, на когото всички разчитахме за продължително и плодотворно сътрудничество. Въпреки дълбоката скръб представлението се състоя на оповестената дата, публиката бе запленена и печатът помести щедри похвали за трупата на Мариинския театър и за хореографа, който умееше толкова успешно да бъде различен във всеки спектакъл. Щеше ми се да изпълнявам главната роля в Пепеляшка, но я получи една друга, италианска балерина с безспорен талант, Пиерина Леняни1, която постигна триумф във вариацията "испанска мазуркао. Трябваше да се задоволя с образа на една от дъщерите на злата мащеха, тази, която изпитваше удоволствие да унижава Пепеляшка. Второстепенната роля се оказа в моя полза. Някои от участниците дори ме уверяваха скритом, че съм надминала примабалерината. А Мариус Петипа вече замисляше друг балет в едно действие в "анакреонтичен2 стило, озаглавен Пробуждането на Флора3. Тържествената премиера трябваше да бъде в Петерхоф на 28 юли 1894-та. Но през юни същата година президентът на Френската република Сади Карно бе убит в Лион от анархист. Това трагично събитие натъжи дълбоко император Александър III, тъй като Карно бе най-добрият партньор, на когото разчиташе, за да сключи френско-руски съюз. Последваха съболезнования към френското правителство, литургии във всички руски черкви, публични молитви. Опасявах се, че спектакълът в Петерхоф може да бъде отменен заради официалния траур. Но той се състоя на определената дата. Просто премина в атмосфера на тъга и безпокойство, която не предразполагаше зрителите да се забавляват. Дали това не предвещаваше още по-сериозни събития? През август 1894 година, посред лято, царят се простуди по време на военен парад и трябваше да остане на легло. Междувременно царевичът се раздели с Матилда Кшешинска, вероятно заради натякванията на семейството си. Балерината вече не се появяваше на репетициите и тъгуваше в очакване, уединена в малкия си замък, който князът є бе подарил, на Английски проспект №18. В средите, близки до короната, се говореше, че престолонаследникът, след като "натирил танцувачката сио, щял да се жени за германската принцеса Аликс Хесенска, в която се влюбил и която освен това била внучка на английската кралица Виктория. Царят чувствал, че силите му отслабват, и искал, казват, да ускори сватбата. Изведнъж страшната новина избухна като гръм над малкия театрален свят, зает с дребните си грижи: владетелят издъхнал току-що в Ливадия на Крим, където се бил оттеглил за отдих и възстановяване. Когато се замислях за тъжната съдба на Матилда Кшешинска, която виждаше себе си като титулярна фаворитка, а - защо не? - и като съпруга на бъдещия Николай II, и която днес беше толкова жестоко унизена, си повтарях гордо, че съм била права да не смесвам никога работата на сцената със сърдечните работи. "Не е възможно да се обича едновременно един мъж и балета, си казвах. Избрала съм балета и искам да му остана вярна.о Сред моите другарки от трупата се говореше само за предстоящата сватба на новия цар Николай II и принцеса Аликс. Тя беше приела християнската вяра в последния момент и вече се наричаше Александра Фьодоровна. Венчавката на височайшата двойка трябваше да се състои на 14 ноември 1894 година в параклиса на Зимния дворец. Дискретността се налагаше: брачни тържества биха били неприлични толкова скоро след погребението на Александър III. Много бързо артистичният живот се възроди отново в столицата, която все още се вълнуваше от промяната в царуването. Към края на 1894-та Мариус Петипа получи съгласието на Иван Всеволожски да извади от забрава една от своите стари хореографии, която навремето не беше посрещната добре от публиката, но чиято музика - дело на Чайковски - бе, по общо мнение, "истинска скъпоценносто. Мариус Петипа възнамеряваше да използва постановката на легендата, за да сътвори незабравимо поетично видение: Лебедово езеро. Чайковски бе направил последния ретуш на партитурата в навечерието на смъртта си. В работата по хореографията на новия спектакъл Мариус Петипа и Лев Иванов отново обединиха въображение и вещина. И този път пак не успях да получа главната роля - тази на Одета, - която отиде при неизменната Пиерина Леняни, и се задоволих да бъда начело на белите лебеди. Вариациите, които Мариус Петипа ми бе поверил, ме пренесоха в ирационален, омаен свят. Като изпълнявах движенията с ръцете, балансетата, буртата, ставах безтегловна, въздушна, не докосвах пода на сцената, а се плъзгах сякаш по тихата повърхност на езеро. По време на целия танц ме ръководеше една по-висша воля от моята. Тази на Петипа? На Чайковски? На лебеда от легендата? Предпочитах да не определям естеството на моята еуфория и завърших вариациите в едно състояние на безразсъдно ликуване. Овациите, с които бе посрещнато моето постижение, ми се сториха по-бурни от аплодисментите за Пиерина Леняни. Когато напуснах сцената, Мариус Петипа ми пошушна: "Беше съвършена, моя хубавице! Тази вечер ти ми направи най-скъпия подарък в живота!о Баща ми, който присъстваше на премиерата, дойде да ме поздрави зад кулисите. Макар че явно не беше пил, очите му блестяха и подсмърчаше от смущение, сякаш се упрекваше, че е недостоен за дъщеря си. Когато го целунах, изведнъж си дадох сметка каква метаморфоза бях претърпяла за няколко години. Без да усетя, бях сменила средата, семейството, целта на живота си. Обичах баща си, но тази вечер отказах да вечерям с него. Имах нужда да отпразнувам успеха на Лебедово езеро с Мариус Петипа и семейството му на банкета, който бе организиран за трупата след представлението. Със смесица от угризение и облекчение оставих баща ми да си тръгне. По-късно в ресторанта, където се бяхме събрали, непрекъснато наблюдавах скришом Мариус Петипа и откривах по лицето му излъчване на оправдано доволство. Сред шума на разговорите аз бях радостна, че съм помогнала, макар и малко, за неговия триумф. Аз, която доскоро нямах друга амбиция, освен да изпреваря съперничките си и да царувам пълновластно над публиката и пресата, откривах у себе си странното удовлетворение, което може да се вкуси, когато служиш на кариерата на другия, откъсвайки се от своята, когато си съгласна редовно да си втора, вместо да се стремиш да бъдеш от време на време и първа, когато представяш пред очите на света спокойно съвършенство, чистота, увереност в дълготрайността в противовес на ефимерния блясък на мига. По странен начин ми се струваше, че заслугата и радостта са по-големи, когато допринасяш за успеха на човек, комуто се възхищаваш, отколкото ако се опитваш да спечелиш адмирации за себе си. Помислих си за едни растения, за които ми бяха казвали, че виреят най-добре в полусянка, а не на обилна светлина. И аз като тях, след като безумно бях копняла да постигна заслепяваща слава, си пожелавах отморяващия полумрак. Подобно на жрица на древен култ неизменно се връщах към болезненото удоволствие да изтезавам тялото си, за да извлека от него цялата грация, която исках да принеса в дар на класическия балет. Чувах превъзбудените слова на сътрапезниците си и си казвах, че на тази трапеза аз вкусвам най-съкровеното, най-безкористното, най-вдъхновяващото щастие и че никой около мен не подозира какъв е моят късмет. V В кариерата на Мариус Петипа имаше още много големи успехи, а косвено - и в моята. Все така щастливо вдъхновен, той можа да сътвори под приятелската закрила на Иван Всеволожски балетите Синята брада1, Прекрасната перла2, Раймонда3. Във всички тези спектакли аз участвах, ако не като примабалерина, то като втора, което напълно ме задоволяваше. Без сянка на ревност гледах как около мен се открояваха корифеи, чиято известност бързо растеше, докато моята се задържаше на едно ниво. Някои от тях явно бяха улеснявани от външни влияния. На мен винаги са ми били противни такъв вид интриги. С наивно упорство исках да дължа своя успех само на себе си. Навярно поради тази моя горда резервираност оставах в полусянка, но честна. Между новите избраници на публиката наблюдавах главоломния възход на Матилда Кшешинска, която, след като преодоля разочарованието от сантименталния си крах, се върна в театъра със закалена приповдигнатост. Често заместваше Пиерина Леняни в ролите, в които тя се бе прочула преди коварната си болест. Вестниците се надпреварваха да възхваляват новата звезда. Дори Мариус Петипа и Иван Всеволожски изглеждаха засенчени. А през 1899 година ресорният министър покани Всеволожски да напусне поста директор на Императорските театри и да заеме мястото на директора на Ермитажния театър. За наш късмет веднага бе заместен от княз Сергей Волконски, който безспорно бе почитател на театъра и уважаваше артистите. Преди това е бил много близък сътрудник на Сергей Дягилев, чието списание Мир искусства1 бе в основата на една колкото привлекателна, толкова и опасна естетическа реформа. Дягилев бе заобиколен от млади художници с оригинални виждания и смяташе да наложи по-човешко, по-живо, по-реалистично представяне на театралните творби. Говореше се, че постановките на Станиславски в Московския художествен театър били вдъхновени от неговите идеи. Мариус Петипа високо уважаваше Сергей Дягилев, без да се увлича по една по-скоро авантюристична мода. Но не направи нищо, за да го спре, когато расналият под сянката му година и половина Дягилев замина да си търси късмета в чужбина. По това време активността на Мариус Петипа още не беше намаляла. Той бе поставил със съгласието на Волконски Арлекинада2 и Вълшебното огледало; готвеше се да постави и Фианета, или Тържеството на любовта, чиято хореография бе замислил заедно с Лев Иванов, преди да избухне абсурдната афера със сценичния костюм на Матилда Кшешинска. Тя продължаваше да поддържа близки отношения с някои царедворци и си въобрази, че може да се възползва, когато отказа да облече във Фианета широка пола с банели в стил "Луи XVо, защото є била неприятна. В отговор на нейното неподчинение княз Волконски є наложи предвидената от правилника глоба. Ответът бе незабавен. Матилда Кшешинска се обърна към висшите инстанции. Лично царят, навярно под влияние на спомена за интимните си връзки с виновницата, настоя Волконски да отмени порицанието и глобата. Князът остана изумен, че владетелят изискваше от него нагаждачески да се откаже от едно свое решение, и си подаде оставката. Тя бе приета. Мариус Петипа коментираше това неприятно събитие в семейството и не се колебаеше да заяви, че Волконски е прав и че оттеглянето на този почтен човек с широк поглед непременно ще попречи на бъдещето на трупата. Разбира се, и аз мислех като него, но също се въздържах да раздухвам въпроса, за да не се влошат още повече отношенията между танцьорите, които и без това вече се бяха изострили от разни приказки. Безпокойствата на Мариус Петипа се оказаха пророчески. Чакаше ни най-лошото. На мястото на прекрасния княз Волконски дирекцията на Императорските театри назначи някой си полковник Владимир Теляковски, който беше абсолютно некомпетентен и бе натрупал опущение след опущение с порочното си ръководство на Московския императорски театър. Едва назначен в Санкт Петербург през 1901 година, този бивш кавалерийски офицер сметна, че може да управлява персонала с камшик. Още в самото начало се обяви за последовател на новото изкуство. Мариус Петипа разбра много скоро, че ако набляга на усъвършенстването на класическия балет, ще влезе в противоречие с реформаторските идеи на Теляковски, а той пък ще се потруди да слага прът в колелата на неговото творчество. Отгатвах, че наближава буря и че моята роля в семейство Петипа занапред трябва да бъде да препоръчвам търпение на домакина, който се бе изнервил до крайност. Признавам, че имаше защо! Всеки ден, или почти всеки ден, му носеше доказателство, че Теляковски е враждебно настроен към него. В повечето случаи Мариус Петипа се насилваше да се надсмива със зле прикрита горчивина. Той получи първата публична обида, която истински го нарани, по време на посещението в Русия на президента на Френската република Емил Лубе. След галавечер, дадена от Николай II в чест на френския президент, Лубе изрази желание да приеме неколцина заслужили артисти, за да им връчи медали и подаръци. В качеството си на френски гражданин и ветеран на петербургската сцена, Мариус Петипа беше начело в списъка на поканените на церемонията. Но до уречения ден не получи очакваната покана. Беше учуден и реши да се осведоми по какви причини е отпаднал. Научи, че директорът, без да вземе ничие мнение, чисто и просто задраскал името му от списъка. Министърът на двора бил уведомен при свършен факт и поднесъл извинения на Мариус Петипа. Ала злото беше сторено. Мариус Петипа бе двойно засегнат: и като френски гражданин, и като руски артист. Той се затвори в мъката си, но това бе само началото на дълга поредица от скрити маневри, които целяха да го сринат. Теляковски повика в Санкт Петербург своето протеже Александър Крупенски да му помага в рушителната кампания. Още в Москва Крупенски беше изпълнител на долните замисли на своя шеф. Така например в началото на 1903 година бе натоварен да подкопае колкото е възможно предвидения за бенефиса на Мариус Петипа спектакъл. Беше по случай юбилея за творческата дейност на знаменития хореограф. Балетистите от трупата бяха събрали пари, за да му купят корона, и настояха да му бъде връчена много тържествено след представлението на 9 февруари 1903 година. Тази вечер щеше да се играе Вълшебното огледало, чиято постановка бе на Мариус Петипа, а музиката - на Корошченко. Още с обявяването на събитието публиката се втурна към гишетата на Мариинския театър. Много преди да се вдигне завесата, салонът бе претъпкан. Императорската фамилия в пълен състав бе около Николай II и Александра Фьодоровна в почетната ложа. Бях се сгушила зад един декор и се вслушвах в последните думи, които си разменяха зрителите. Цели петдесет и пет години Мариус Петипа влагаше всичките си усилия да им създава естетическа наслада. Неговата вярност в продължение на десетилетия заслужава, мислех си аз, изключително уважение. Сплела бях пръсти под брадичката си и се молех тихо церемонията да бъде достойна за честваната личност. Не вземах участие в представлението, но - любопитно нещо - още по-силно се безпокоях за крайния резултат. Уви! В самото начало разбрах, че работата тръгва зле. Декорът, дело на художника декадент Головин, верен човек на Теляковски, беше толкова предизвикателно грозен, че въпреки присъствието на царя се чу шепот на недоволство по балконите и в партера. Костюмите, наложени от Теляковски и неговата клика, не бяха по-добри от декора. С такова нелепо облекло и най-съвършеният балет се окарикатурява. В хода на действието негодуванието на зрителите се засилваше. Смехът и възклицанията им ме възмущаваха толкова дълбоко, колкото и ако бяха адресирани лично към мен. Очаквах с нетърпение края на изпитанието, за да присъствам на коронясването на Мариус Петипа, което би било достатъчно, преценявах аз, за да заличи катастрофалното впечатление от осакатеното и провалено представление. Но по нареждане на Крупенски, който сигурно действаше по указание на Теляковски, организаторът разпореди да се спусне завесата и връчването на короната, каза той, да стане в затворен кръг, далеч от погледите на публиката. Това бе последното грубо предизвикателство, което можеше да измисли нашият директор. Възмутена от подобна дебелащина, поведох със себе си няколко балерини и тръгнахме на щурм към сцената. Избутахме организатора и техниците и издърпахме Мариус Петипа пред завесата. Примабалерината Вера Трефилова му поднесе от името на цялата трупа сребърната корона, която бяхме купили, а публиката започна бурно да ръкопляска. В този миг гледах настойчиво човека, когото чествахме. Лицето му бе уморено, сивеещата брада - леко разрошена, погледът - блуждаещ и тъжен. Той кипеше от гняв и същевременно бе трогнат до сълзи от този триумф, който всъщност не бе същински. Твърде много обичаше изкуството си и не би могъл да не страда, че хората, които се смятаха за балетомани, не го разбираха. Как можеха да го мислят за назадничав, когато през целия си живот се бе борил за чистотата и възхода на балета? Лицата на всички артисти, които го заобикаляха в този момент, сияеха от радост и преданост. Но забелязах, че Матилда Кшешинска се усмихва насила. Знаех, че е много близка с Теляковски. Дори бе възможно да е била замесена в заговора. Вместо да се поддам на разни подозрения, без да разполагам с доказателства, реших да стоя настрана от задкулисните интриги. Култът ми към танца бе твърде възвишен, за да имам право да обръщам внимание на подобни низости. Баща ми също беше в салона. След спектакъла дойде да поздрави Мариус Петипа. Странно нещо! И той не ми се стори достатъчно искрен. Като го слушах, като го наблюдавах, си помислих, че не е недоволен от "поукатао, която получава човекът, когото, съзнателно или не, той смяташе за свой съперник в обичта на собствената си дъщеря. Комплиментите му звучаха фалшиво. В погледа му имаше двояка любезност. Раздразних се срещу него. На последвалия банкет той не присъства. Аз участвах толкова въодушевено, че от тост на тост прекалих с шампанското. Главата ми се замая. Зашеметяваше ме веселата глъчка на сътрапезниците. Но правех усилие да търся смисъла на живота си между стареещия в бездействие, самотност и озлобеност мой баща и прочутия хореограф, който след изпълнен с труд и успехи живот без съмнение бе нещастен колкото него. Редно беше Мариус Петипа да е превъзбуден от многото почести, но аз долавях огорчението му, защото си мислеше, че дори приятелите му може би му се възхищават повече за това, което е направил вчера, отколкото за онова, което възнамерява да направи утре. Според всички той вече не бе човекът на проектите, а човекът на равносметката. Мария, най-голямата дъщеря на Мариус Петипа, родена от първия му брак, изчерпана балерина (бях танцувала с нея в Спящата красавица), ми се стори толкова загрижена, колкото и самата аз, от мрачното настроение на баща си. Разменихме си през трапезата погледи на тъжно примирение. Добре ми беше да си мисля, че не само аз се кося от тревога на този банкет на показно веселие. Мария Петипа отдавна беше минала четирийсетте. Аз бях едва на двайсет и седем, а се чувствах много близка с нея на тази сбирка, на която всичко бе нереално и не на място. Тържеството продължи до два часа след полунощ. На раздяла Мариус Петипа се приближи до мен и ми пошушна на ухото: - Сред тази запивка и сред честитките не ми беше ясно дали се намирам на тъжен юбилеен банкет, или на весела вечеря след погребение! Близките дни потвърдиха, че офанзивата срещу Мариус Петипа далеч не отслабва, а тепърва се организира и засилва. Явно неговите неприятели, скупчени около Теляковски, бяха недоволни, че френският балетмайстор много дълго заема завидно място, че проповядва едно класическо изкуство, което си е изживяло времето, и пренебрегва свежите, сочни повеи на обновлението в театъра. В Санкт Петербург се появиха двама хореографи, повикани в подкрепа, решени да сринат академичния стил. Единият от тях, Александър Горски, идваше от Москва и беше бивш ученик на Мариус Петипа; другият, Михаил Фокин1, превъзходен танцьор, бе подготвен от Николай Легат2. И двамата бяха под влиянието на Сергей Дягилев и, без да отричат открито Мариус Петипа, се мъчеха да внесат свобода и реализъм в танца, което според тях било за предпочитане пред традиционната строгост. Мариус Петипа предугаждаше накъде бие бавната им подривна работа, обаче се отнасяше пренебрежително и се надяваше, че тази интелектуална прищявка ще отшуми. Но научи, че ще се поставя старата опера на Глинка Руслан и Людмила, чиято хореография бе негова. Зарадва се, защото беше доста доволен от работата, която бе извършил преди време. Ала Теляковски бе твърдо решен да продължи своя натиск. Той повикал Мариус Петипа в кабинета си и направо му заявил, че балетът в Руслан и Людмила е ужасно остарял и че в интерес на спектакъла смята да възложи на балетмайстора Александър Ширяев, поканен от Мариинския театър, да му даде нова интерпретация. Угнетен до задушаване от неочакваната обида, Мариус Петипа в момента не намерил отговор и се оттеглил, сломен и унизен. Но пък Александър Ширяев се разтревожил от новата си задача, която по собственото му усещане надхвърляла силите му, и отишъл да помоли Теляковски да промени решението си. Обяснил му, че се чувства неспособен да направи нещо по-добро от Мариус Петипа. Отговорът на Теляковски бил безпрекословен: - Какво от това! Важно е не качеството, а промяната. Дори ако вашата хореография не бъде така добра, тя ще има предимството, че внася новост! Накрая Александър Ширяев се съгласи да приеме предписанията на директора на Императорските театри. Той разказа за срещата си на Мариус Петипа, който на свой ред сподели всичко, открай докрай, със семейството си и с мен, когато се бяхме събрали на нещо като арбитражен съвет. Жена му и дъщерите му се впуснаха в сарказми и възмущение. Аз се задоволих да отбележа: - Не можеше да се очаква друга реакция от един толкова ограничен и недоброжелателен човек като Теляковски. А Ширяев е слабак. Той не трябваше да се съгласява. Дори само от уважение към вас! Ако изпълни заповедите на Теляковски, ако промени вашата хореография, сигурна съм, че горко ще се разкайва... Хореографията бе променена. Спектакълът се състоя. И противно на моето предсказание, зрителите изгълтаха новия вариант на Руслан и Людмила, без дори да усетят колко много губят. Един шедьовър бе съсипан и никой не надигна глас, че това е скандално. Публиката беше отчайваща! Мариус Петипа изтълкува нейното единодушно безразличие като отричане на принципите, които дълго бе отстоявал. Той избягваше да се оплаква пред нас, но в измамливата му философия имаше пукнатини, през които от време на време хлуеше отчаяние с убийствена сила. Понасяше все по-трудно, че го отхвърлят същите хора, които някога му бяха помагали да се прослави. Светът около него се променяше страшно бързо. Твърде много странни идеи преминаваха над главата му. Анонимни ръце го побутваха леко към изхода. Теляковски задоволяваше маниакалната си потребност от обновление, като канеше все повече чуждестранни хореографи и балетисти. Те получаваха топъл прием в Русия и появата им будеше странни очаквания у любителите на екзотичност. Още през 1900 година, когато Кралският балет на Банкок бе на турне в Санкт Петербург, публиката изпадна колективно в транс. Тя възхваляваше деликатния контраст в тайландските танци между простото и естествено движение на краката и грацията на ръцете, които се гънеха под ритъма на музиката. Някои пожелаваха открито руската школа да се вдъхнови от този модел. Чувах да се шушне зад кулисите, че ако Сергей Дягилев не бе напуснал Русия от приумица, положително щеше да насърчи руските хореографи да вземат пример от азиатците. Но дори в негово отсъствие някои известни със сериозността си журналисти сега критикуваха академичната рутина и препоръчваха едно спонтанно изкуство, освободено от всякакви принуди и насочено преди всичко към предаване на чувствата, а не към техническо съвършенство. Те твърдяха, че смисълът на танца е да изразява емоции, пречупени през музиката, без да се държи сметка за петте задължителни позиции на краката, за чистотата на стъпката, за броя на завъртанията или за елегантните движения на ръцете. Изобщо те не искаха да приемат превъзходството на физическото постижение пред естественото движение на тялото и виждаха бъдещето на балета не в подчинението на правилата, предавани от поколение на поколение, а в някаква постоянна и весела импровизация. Като си помислех за всекидневните изтезания, които си налагах години наред, за да стъпвам безпогрешно на пръсти и да правя въздушни антраша, се бунтувах, че според тези иконоборци аз и подобните на мен сме работили напразно! Предпочитах да вярвам, както Мариус Петипа, че истината е на наша страна, че нашият каторжен труд, борбата ни да постигнем илюзия и очарование не са отишли на вятъра. Да, да, има граматика на танца, както има граматика на езика, и те трябва да се изучават основно и двете, ако искаме всички да ни разбират. Ония, които отричат тази истина, са опасно луди или вандали! Докато се горещях безмълвно в моето ъгълче срещу опасността, която застрашаваше балета, слуховете, които се носеха зад кулисите, засилваха всеки миг тревогата ми. Някои балерини не се колебаеха да коментират тихо помежду си здравето на Мариус Петипа. Намираха, че става все по-разсеян, че все по-трудно чува. Научих, че неотдавна получил лек мозъчен удар. Една от новодошлите дори намекна пред мен, че си губел паметта. Изгледах нахалницата и є отвърнах без всякаква задръжка: - Ако понякога се прави, че забравя нещо, то е, за да не отговаря на такива тъпи и оскърбителни забележки като вашите! Всъщност и самата аз бях забелязала напоследък, че Мариус Петипа бърка датите и смесва собствените имена в разговорите. Но си го обяснявах с временна умора поради претовареност и грижи. От началото на 1903 година той работеше с прекомерно усърдие върху едноактния балет Идилията на розата и пеперудата по музика на Дриго. Очарована бях, че влага такава енергия в новата творба. Приемах това като доказателство за живия му дух и безрезервното му доверие в бъдещето. Като връх на щастието, той ми повери малка роля. Когато започнаха репетициите, изведнъж ме грабна младежката свежест на хореографията. Трудно беше да се повярва, че един осемдесетгодишен мъж е съхранил в себе си такова въображение и веселост. Всички изпълнители в този балет бяха убедени, че реализацията му решително ще опровергае онези, които твърдяха, че маестрото няма какво повече да покаже и да каже. Обаче минаваха месеци, а Теляковски все не разрешаваше да се постави спектакълът. Отпразнувахме осемдесет и две годишнината на Мариус Петипа у дома му със семейството и любимите му танцьори. На трапезата от едната ми страна седеше Олга Преображенска, от другата - Вера Трефилова, и двете на върха на кариерата си. Матилда Кшешинска също бе поканена. Но в последния момент се извини, че вече е приела поканата на не знам коя си императорска особа, и не дойде. На празненството Мариус Петипа беше в добро настроение. Вдигнахме тост за новата му творба Идилията на розата и пеперудата, чието представяне още не беше насрочено, но пък приготовленията бяха толкова напреднали, че не можеше и дума да става да се бави повече. След като изпи чашата си сред нашите овации, домакинът въздъхна: - Благодаря ви, приятели, за насърченията. Но не си правя илюзии. При темповете, с които се движат нещата, ми се струва, че никога няма да видя последния си балет на столична сцена. Възможно е нито моята роза, нито моята пеперуда да се окажат толкова издръжливи, та да понесат суровия климат на Санкт Петербург. Приехме предвиждането му като закачка. Мариус Петипа се засмя заедно с нас. Но бе доловил правилно нещата. Няколко дни по-късно Теляковски го прие в кабинета си и му съобщи, без да го щади, че е решил да го изпрати в пенсия. Разбира се, врекъл се той, Мариус Петипа ще остане "почетен балетмайсторо и по изричното искане на министъра на двора граф Фредерикс ще запази до нова заповед своите прерогативи и възнаграждението от девет хиляди рубли, което е получавал досега. Макар и крайно изненадан от внезапното си уволнение, Мариус Петипа реагира толкова спокойно и храбро, че близките му се учудиха. Когато се прибра след срещата си с Теляковски, той каза просто: - Трябваше да се очаква. Отпратиха ме официално. Но запазих цялата си власт над хората на сцената. Много от тях още се нуждаят от мен! Името ми няма да се появява по афишите, обаче ще продължавам да царувам в сянка. Но ето че на следващия ден, когато отишъл в Мариинския театър извън работното време, се натъкнал на портиера, който почтително, ала твърдо му забранил да влезе. Този простоват и непресторен човек бил силно смутен, че трябвало да изпълни едно толкова оскърбително нареждане. Той мънкал със скръстени пред гърдите си ръце: - Съжалявам, Мариус Иванович... Такава е заповедта. Нямам право да ви пусна. Мариус Петипа изумен го гледал мълчаливо, а портиерът повтарял като безпаметен: - Извинете, Мариус Иванович... Не зависи от мен, Мариус Иванович... Както изисква руската традиция, целият персонал на театъра назоваваше Мариус и на бащиното му име. Татко му се е казвал ЖанАнтоан. Мариус Петипа отдавна бе свикнал с това обръщение. Но в случая, както сподели с мен по-късно, тази почтителна фамилиарност му напомнила, че е чужденец и че трябва да се съобразява с традициите на приемната страна. Преглъщайки унижението, Мариус Иванович, или Мариус Петипа, обърнал гръб, прибрал се у дома и си легнал, без дори да въздъхне. Беше болен от гняв и мъка. Но си бе запазил напълно способността да реагира. Същата вечер, когато отидох да го видя след редовната си репетиция, той се бе окопитил и възкликна: - А, хубавице! Ще ти разкажа eдна...! Теляковски ми забрани да влизам в театъра! И сега, като че ли съм изгонен от собствения ми дом! Но те, мерзавците, ще видят, не съм казал последната си дума! Почувствах се още по-силно уязвена от грубото отстраняване на Мариус Петипа и защото в същото време аз продължавах все пак да се появявам на сцената. Тук - някоя нова постановка, там - някое вече играно представление, докато балетмайсторът бе тласнат към бездействие и забрава. Започнах да вярвам, че успехът в театъра е повече въпрос на връзки, отколкото на талант. И не знаех към кого да се обърна, за да се оплача от тази несправедливост. В моменти на отчаяние почти съжалявах, че нямам някой велик княз подръка, както Матилда Кшешинска. VI Месеците, които последваха оставката на Мариус Петипа, разтърсиха дълбоко страната, но театралните перипетии останаха без какъвто и да било отзвук. Всички мисли бяха насочени към политиката. Русия влезе във война с Япония, след като японският флот нападна изненадващо руската ескадра на котва в пристанището Порт Артур. Цялото общество посрещна събитието с гордост и въодушевление. Но патриотичният подем, възпламенен от японското предателство и от вярата на народа в превъзходството на неговата "непобедимао армия, отстъпи място на тревогата веднага след като се появиха съобщенията за първите военни неуспехи. Новините за катастрофалните военни действия поглъщаха вниманието на хората и не им позволяваха да се интересуват от безгрижния театрален живот. Дори Мариус Петипа потъна във вестниците и ги изчиташе открай докрай. Изписваше си и от Франция, за да разполага с по-пълна информация, макар че се бавеха по пощата. Имаше нужда да чуе "друг камбанен звъно, тъй се изразяваше той, защото подозираше, че петербургските и московските вестници са пристрастни. Както повечето руси, се възмущаваше от машинациите на социалреволюционерите и ги обвиняваше, че се възползват от тревожната атмосфера, породена от войната, за да умножават стачките и атентатите. Беше признателен на двамата императори, които му бяха засвидетелствали последователно доброжелателството си, и затова още по-непримиримо осъждаше враговете на монархията. Вредителите, които се опитваха да ловят риба в мътна вода, бяха според него главните виновници за упадъка на нравите, вкусовете и традициите. Те копаеха гроба на истинската Русия и на истинската красота, по-успешно отколкото ужасния Теляковски. Всичко беше свързано: пораженията на фронта и пораженията на сцената. Мариус Петипа, като по-голям консерватор от монархистите и повече русин от чистокръвните руси, плака пред мен, когато на 2 декември 1904 година узна за драматичното поражение на руската ескадра при опита є да се измъкне от Порт Артур. Вестниците поместваха и некрулози редом с бюлетините за военните действия. В малкото все още отворени театри артистите играеха пред полупразни салони. От време на време представяха някои от балетите на Мариус Петипа, но той дори не си правеше труда да отиде да ги види. Любимите му балерини Анна Павлова, Олга Преображенска, Вера Трефилова и аз му донасяхме отзиви за тези представления, които той наричаше с усмивка "посмъртнио. Годината 1905-а започна с редица стачки, които обхванаха всички фабрики в Санкт Петербург и завършиха на 9 януари с протестно шествие към Зимния дворец, предвождано от някой си поп Гапон. Бях се затворила у дома с баща ми и едва вечерта узнах за мащабите на репресиите. Кавалерията се опитвала да разпръсне с голи саби тълпата, войската стреляла по нея от упор, а тя ревяла срещу войниците: "Какво ви прихваща! Ние да не сме японци!о Макар да бе поразен от кръвопролитието както и аз, Мариус Петипа отказваше да обвини Николай II, който се скрил, тъй се говореше, в Царское село, за да не трябва да приема делегати на демонстрантите. Вместо да порицае императора, Мариус Петипа му търсеше оправдания: "Ония, които са стреляли срещу народа, положително са убили и невинни хора, но, опасявам се, че един друг невинен е бил смъртно ранен този ден - царят. А това е по-сериозно от всичко останало!о Малко след това Анна Павлова дойде на връщане от Александровския театър и ни разказа, че представлението било прекъснато, защото зрителите крещели в залата: "Как смеете да танцувате, когато из улиците, на две крачки от вас, се пролива кръвта на вашите братя! Какво чакате, та не идете да се присъедините към борците за свобода?о Из цялата страна не се говореше за друго, освен за гибелния 9 януари, който бе наречен "кървавата неделяо. На 26-и същия месец, когато спокойствието бе почти възстановено, Матилда Кшешинска можа да се появи в КончеГърбоконче1, фантастичен балет по либрето и хореография на Мариус Петипа отпреди десетина години. Той не пожела да присъства на спектакъла, макар че жена му, дъщерите му и аз много настоявахме. Отидох вместо него. На другия ден ме попита дали неговото КончеГърбоконче "добре е бягалоо. За съжаление трябваше да му призная, че три четвърти от салона бе празен. Този отлив на публика - уви! - бе предвидим, тъй като по-видните що-годе граждани се бояха от покушения и се въздържаха да излизат от домовете си, въпреки засиленото полицейско присъствие. Страхът бе най-силно разпространен сред високопоставените личности на империята, но и артистите също го чувстваха. Мариус Петипа съветваше и мъжете, и жените от благородно потекло да не си подават много-много носовете навън, защото терористите биха могли да ги укорят за безразличието им към нищетата на народа и да ги принудят да се държат по-"социалноо. На 4 февруари панически се уплаши, след като узна от вестниците, че посред улицата е бил убит великият княз Сергей Александрович, чичо на Николай II и губернатор на Москва. Извършителят на престъплението беше социалреволюционер. Той се похвалил с деянието си, когато го арестували. На другия ден след това политическо убийство Мариус Петипа ми заговори за свой проект, който кроял тайничко от известно време. Желаеше да се върне във Франция за няколко месеца, за да се потопи в спомените си и да забрави руските безредици. Току-що бе навършил осемдесет и три години. Не скрих опасението си, че дългото пътуване може да е уморително за него. Отвърна ми, че ще му е по-уморително в Санкт Петербург, където всички, от най-високомерния сановник до най-жалкия бомбаджия, са си загубили ума. Макар да ме натъжаваше мисълта за раздялата, сметнах, че нямам право да го разубеждавам, още повече че жена му и дъщеря му Вера се радваха открито, че ще го придружат. На 3 май 1905 година отидох с тях на гарата и им помогнах да се настанят във вагона. Когато слязох на перона, видях, че Мариус Петипа ми прави знак от спуснатия наполовина прозорец на купето. Приближих се и вдигнах глава. Той ми смигна: - Не забравяй да се упражняваш всеки ден, докато ме няма - каза. - Искам да си в пълна форма, когато се върна. Заклех се, че може да разчита на постоянството ми, но знаех, че и от негова, и от моя страна това бяха думи, казани на вятъра. Още щом стъпи във Франция, ще го погълне миналото му, ще забрави руските си приятели, и мен включително, и няма да мисли за друго, освен да диша с пълни гърди въздуха на родната страна. Насилвах се да се усмихвам, но молех Бога влакът да тръгне по-скоро, защото усещах, че ако изпращането продължи, няма да се овладея и ще избухна в плач. Най-сетне отекна избавителният сигнал. Влакът потегли. Вагонът, който отнасяше Мариус Петипа, се плъзна по релсите и изчезна в далечината. Изведнъж ми се стори, че и аз на свой ред съм изпратена в пенсия. Дълго живях като вцепенена в абсолютната пустота на моите дни. Едваедва се развълнувах, когато научих последните новини от войната, която отчайваше всички около мен. Пораженията на Русия в Манджурия, падането на Мукден, унищожението на руската ескадра, изпратена на помощ, част от която японците потопиха в пролива Цушима, се случваха в друг свят и в друго време, различни от моите. Дори съобщението за мирните преговори с Япония с посредничеството на президента на Съединените щати ме остави безразлична. Четях вестникарските статии, без да разбирам нито важността им, нито даже значението им. Но и в това състояние на безсъзнателна отпуснатост не забравях обещанието, което бях дала на Мариус Петипа на перона на гарата. Продължавах с изрядна точност моите упражнения, сякаш той стоеше зад гърба ми и ме наблюдаваше. Репетитор ми беше Александър Ширяев. Познавах го добре. Имаше много сигурно око и вежлива властност. Отивах в студиото му не от артистична потребност, а от хигиена. Налагах си тази телесна дисциплина така, както си миех зъбите или си вчесвах косите, преди да започна деня. Стараех се, но знаех, че никой никога няма да ме похвали за постоянството: нито Мариус Петипа, който беше далеч и си имаше други грижи, нито баща ми, който се надсмиваше на моето упорство да танцувам пред огледало, нито самата аз, защото не съществувах в собствените си очи. Бяха изминали три месеца и половина, откакто Мариус Петипа бе заминал. Оттогава - никакво писмо. Все още не знаех адреса му в Париж. Според мен нямаше съмнение, че Франция го бе покорила окончателно, и аз разполагах с цялото нужно време да се грижа за баща си. Той много се бе състарил и не бе съвсем с ума си. Струваше ми се, че пътува в същия влак, който отнесе любимия ми хореограф. Кой от двамата бе по-далеко от мен, дали Мариус Петипа, който се бе настанил в Париж, или баща ми, който се бе затворил в безмълвната си замисленост? Макар и видим, татко ми беше още един фантом във всекидневния ми живот. Грижех се за него със същото прилежание, каквото влагах и в балетните си упражнения. Безстрастно. От дисциплина. Загубила бях дори невинното удоволствие да лелея илюзии. И внезапно - нечуван шок, мълниеносно изплува надеждата сред пустиня от горчилки: телеграма от Берлин! Мариус Петипа ми съобщаваше, че се връща в Санкт Петербург следващата вечер. Лудо развеселена, показах телеграмата на баща ми и се раздразних, че той запази тъповатото си изражение пред една вест, по-важна и от евентуални преговори за мир с Япония. На 18 август се завтекох към гарата да посрещна Мариус Петипа, жена му и дъщеря му Вера още при слизането им от влака. Радостта ми вероятно им се е сторила прекомерна, защото ме посъветваха да се прибера у дома под предлог, че ще трябва да си разопаковат багажа и да си подредят нещата в жилището, което благоразумно си бяха запазили, преди да заминат. Определиха ми среща за следващия ден. Когато ги видях в обичайната обстановка, ми се стори, че междувременно нищо не се бе случило нито за тях, нито за мен. Но скоро установих, че Мариус Петипа се бе съсухрил, беше побелял и мнението му за хората и нещата бе по-язвително отпреди. Станал бе по-чувствителен към смутовете в Санкт Петербург, отколкото към тези, които вълнуваха Париж. И ето че вестниците разтръбиха толкова очакваната новина: току-що в Портсмут е бил подписан мирът. Макар и победена и унизена, Русия можеше да си отдъхне. Тя се отърваваше сравнително леко. Същото беше и усещането на Мариус Петипа. Но въпреки че се радваше на развръзката, дори и закъсняла, на една война, която вече година и половина причиняваше кръвопролития, плашеше го реакцията на руските революционери, чиито заговори му се струваха по-страшни от японската опасност. Народът живееше от стачка до стачка, от метеж до метеж, което според него ползваше враговете на Русия. В началото на октомври 1905 година след поредица митинги, шествия и прокламации Санкт Петербург бе парализиран от повсеместен отказ на работниците да се явят на работа. Фабриките се обезлюдиха, трамваите не се движеха, железопътният транспорт бе прекъснат, нямаше поща, магазините, ресторантите и театрите бяха затворени. Навсякъде се свикваха протестни събрания и се предявяваха искания за реформи в полза на обикновените хора и за обезвреждане на спекулантите. На 15 октомври сто шейсет и трима балетисти от Императорските театри се събраха, за да обсъдят бъдещето на театралните занаяти в Русия и да формулират исканията си пред тогавашния директор. Анна Павлова и Михаил Фокин съставиха "разумнао петиция, която смятаха да връчат на министъра на двора граф Фредерикс, както и на Теляковски, и поканиха Мариус Петипа да я подпише. Той отказа под претекст, че официално не участва в колектива и че положението му на "почетено член го задължава да бъде резервиран. На 16 октомври вечерта се представяше балетът Жизел, чиято хореография бе негова. Но от "революционна солидарносто техниците прекъснаха тока. Спектакълът бе отменен в последната минута. Жандарми кръстосваха града, потънал в мрак. На следващия ден, 17 октомври, царят, по съвета на министърпредседателя граф Вите, обнародва някакво подобие на конституция на Русия. Ликуващият народ обхождаше улиците и акламираше новата Дума, която според оптимистите щеше да превърне една архаична империя в модерна демокрация. Сред множеството се развяваха толкова национални, колкото и червени знамена. Един от участниците, който най-открито се радваше на тържеството на "новите идеио, бе Сергей Легат, по-малкият брат на Николай Легат. Той беше блестящ балетист в Мариинския театър, когото познавах добре и който отдавна се бунтуваше срещу системния авторитаризъм на Теляковски. Оженил се бе за Мария, дъщерята на Мариус Петипа, танцуваше понякога с нея на сцената и я бе спечелил за своите анархистки идеи. Но бях чула да се говори, че бракът е сериозно разклатен и че Сергей Легат клони към фанатизъм. При най-малкото политическо или професионално разочарование проклинаше режима и упрекваше жена си, че не се гневи колкото него. На 19 октомври той се самоуби по неясни причини, като си преряза гърлото. Неговата необяснима смърт хвърли в смут малката общност на балетистите. Мария Петипа си въобразяваше, че е отговорна за смъртта на мъжа си, докато всъщност нямаше никаква вина. Постоянното угризение до такава степен я измъчваше, че се промени веселият є дотогава нрав. Тя се затвори в своята тайна, стана отчуждена, дива и враждебна - от чувство за мъст - към всички прояви на естетически чувства. Много балерини и балетисти дойдоха на погребението на Сергей Легат. Дори онези, които не го познаваха, се почувстваха съпричастни към скръбта на близките му. Неговата безразсъдна постъпка го превърна в символ на пожертваното в името на политическите изисквания изкуство. От безумец стана мъченик. Мариус Петипа отказа да участва в траурното шествие, за да не придаде на мъката си, както той се изрази, партизански оттенък. Въпреки че на Русия бе дарена конституция, смутовете и стачките продължаваха. Работниците вече бяха вкусили удовлетворение от системните обструкции. Те се учудваха, че изведнъж се оказват важен фактор в съпротивата срещу една власт, която доскоро смятаха за непоклатима. Едва в началото на ноември се почувстваха уморени от протестите си и животът в страната възобнови своя нормален ритъм. Мариус Петипа реши да приветства възстановяването на спокойствието, като се съгласи да подпише благодарствен адрес до царя, задето е дал възможност на всички поданици да изразяват свободно волята си чрез гласуването в Думата. Тряс! Още следващия месец същите работници подновиха стачката. Танцьорите основаха комитет, който издаде манифест с искане балерините и балетистите да имат право да решават вместо директора на Императорските театри въпросите, свързани с избора на спектаклите и с възнагражденията. Мариус Петипа бе помолен да участва в тази демократична акция, но се противопостави категорично. Въпреки някогашните си оплаквания от Теляковски той не можеше да не бъде на негова страна срещу недоволните танцьори. Верен на себе си, продължаваше да предпочита - както в политиката, така и в изкуството - дисциплината пред безредието, съвестната работа пред светкавичните нововъведения и класическата традиция пред всякакви експерименти без бъдеще. Вечерта, когато взе решението да не подкрепи танцьорите, голяма част от които бе обучавал през годините, го чух да излага своите мнения и планове. Събрали се бяхме той, жена му Любов, дъщеря му Вера, другата му дъщеря Мария, барикадирана в отмъстителното си мълчание след смъртта на мъжа си, и аз, която в буквален и в преносен смисъл не знаех на кой крак да стъпна. Изведнъж се осмелих да задам на маестрото въпроса, който ме глождеше от месеци. Как така той, след едно толкова приятно пребиваване във Франция, е изпитал потребност да се върне в Русия, където не се е и съмнявал, че народът е разгневен от последиците на нелепата война, а революционерите - по-скоро готови да изпочупят всичко, нежели да аплодират балета Жизел? Любопитството ми го учуди и на мига лицето му се промени. Добих впечатлението, че, като докоснат с пръст от магьосник, Мариус Петипа, когото посрещнах при слизането му от влака, отново стана Мариус Иванович, какъвто го познавах преди заминаването му за Франция. Дори в усмивката му се долавяше нещо руско. - Виждаш ли, моя хубавице - каза той замислено, - нашето истинско отечество не е на географските карти. Всеки от нас си има своя родина, която не ще и да знае за географията. Разбира се, че когато пристигнах във Франция, нещо ме резна право в сърцето. Всичките ми спомени оживяха наведнъж. Бяха много! Бях залят, удавен в щастие. После ме застигнаха обществените проблеми. Там също политиката отравя въздуха. Навсякъде недоволства, караници, омраза към съседа, страх от бъдещето... Исках да се излекувам от тяхната натрапливост, като посещавам редовно театрите. Парижките театри са великолепни. Балетът е на почит. Очевидно не толкова, колкото в Русия! Но се започва! Дягилев, който се е установил там, върши не лоша работа. Опитва се да привлече във Франция най-добрите балетисти, най-добрите балерини на Русия. Тъй като плаща солидно, в състояние е да успее! Впрочем не му липсва талант. Не винаги одобрявам реформаторската му мания, обаче признавам, че има последователност в идеите му. Но ето, като отрича техничното за сметка на естественото, рискува да превърне хореографското изкуство в безформена каша. Щом позволява всичко, няма да постигне нищо. Или ще постигне какво да е, което е равносилно! Ако продължава така, балетът вече няма да е визуален израз на музиката, а гимнастика, предназначена да изразява най-елементарни чувства. За щастие още не сме стигнали дотам! Трябва да се вкопчим, да устояваме... Накратко, всичко, което виждах във Франция, било на улицата, или на сцената, ме тревожеше! - Затова ли се върнахте в Русия? - настоях аз. - Не - каза той, - не се върнах, защото Франция ми дотягаше или ме разочароваше... Върнах се, защото... Поколеба се, търсеше думите. Поспря, за да се убеди, че не бърка, и довърши мисълта си със стихнал глас, като че признанието му костваше усилие: - Върнах се, защото разбрах, че ако родното ми място е там, то мястото на моя живот е тук... Скоро ще станат шейсет години, откакто съм дебаркирал при вас и вече се чувствам напълно сред свои. Говоря лошо руски, едва познавам историята на тази огромна страна, но всичко руско ме засяга, като да съм роден в Москва и да съм писал на руски първите си любовни писма! Това, което Русия ми даде, е много повече от възможността да упражнявам занаят, станал завинаги смисъл на моя живот. Даде ми приятелството на един народ, който, забравяйки моите корени, ме роди втори път. В Русия, от цар Николай II до най-скромния зрител, всеки се постара да ми помогне в името на тържеството на руския класически балет отвъд пределите на страната, та чак до Франция! - Дори Теляковски? - измърморих иронично. - Е, да! - провикна се Мариус Петипа. - Той си мислеше, че ще ме обезкуражи с нелепите си додявки, а ми отвори очите за дълбокия смисъл на моето усилие. Като се връщам към миналото си, мога да кажа, че въпреки него, въпреки ония, които, туктам, още ме критикуват, никога няма да успея да се отплатя на Русия, задето ме подкрепяше в моята работа. Благодарение на една нация, която не е моята, аз можах да изведа до успешен край кариерата си на хореограф. Сред великолепието на Париж изпитвах носталгия не само по кейовете на Нева, но и по музиката на руските гласове на улицата, по нескончаемите руски разговори около самовара, по равното руско поле, руските брези, неповторимия руски мирис, който човек вдишва още щом прекрачи прага на някой скромен дом, където в кухнята къкри семейният борш. Ако искаш да останеш на вечеря с нас, моя хубавице, знай, че ще те нагостим с френско-руски борш с пирожки. Бива ли? Приех с готовност, макар че баща ми ме очакваше у дома. Но му бях подсказала, че е възможно да ме задържат у Петипа. Той нямаше да се безпокои: това беше важно! Сега вече знаех, че Мариус Петипа не се бе върнал в Санкт Петербург заради мен, а от любов към Русия, ала имах чувството, че съм постигнала победа. В крайна сметка в неговите очи Русия - това бях до известна степен аз! То беше достатъчно за съкровената ми радост. След вкусна вечеря и оживени разговори се прибрах у дома; баща ми беше хапнал сам и си беше легнал, без да ме дочака. Когато отидох да го целуна, той вече се унасяше в сън. Не ме попита как съм прекарала вечерта и аз си отидох в стаята с неясното угризение за една толерирана измяна. Също както Мариус Петипа смяташе, че неговата страна не е тази, в която се е родил, а страната на неговите успехи и на неговите приятели, така и аз си мислех, че родният ми дом не е домът на моето детство, а домът на моето настоящо щастие. Говоря за щастие, ала още на другия ден след завръщането на Мариус Петипа това мое усещане за избавление и хармония вече бе застрашено. Годината 1905-а бе белязана в Русия не само с военни и политически събития, но и с едно опасно отклонение в художествения вкус сред интелектуалците, които търсеха непознати тръпки. Американската танцьорка Айседора Дънкан, след като бе зашеметила Париж и Берлин, се бе заела да покорява Северна Европа. Появата є в Санкт Петербург съживи спора между консерватори и новатори. Много зрители, лакоми за самородни сензации, възхваляваха гения на босоногата силфида с плаващите около нея воали. Тя не обличаше трико, танцуваше по музика, която не е писана за балет, и това даваше още по-голяма свобода на движенията є. В противовес на този непристоен празник на тялото, условностите на класическия балет изглеждаха отживели времето си със своята строгост и студенина. Ласкателите на Айседора Дънкан твърдяха дори, че тя внася в хореографията онова обновление, което френските импресионисти вливат в живописта. Мариус Петипа не присъства на нито едно представление на новата забележителност на петербургските салони. Но четеше внимателно репортажите на вестниците и слушаше отзивите на хората, имали случай да видят явлението Айседора Дънкан в плът и кръв, и не пропускаше да ги предупреди за вредите, които появата на чаровната подпалвачка можеше да причини на театралния живот в страната. - Това не е танц - казваше той. - Най-много да се нарече мимика, лъжливо вдъхновена от Античността, някакво гимнастическо развлечение, някаква виртуозност без бъдеще! Гледайте я... Но не се опитвайте да є подражавате... Тя ще ви повлече към бездните на леснината... Аз, която, противно на Мариус Петипа, бях гледала Айседора Дънкан на сцената, споделях недоверието му към жрицата на спонтанния танц, като същевременно считах, че може би е възможно да се извлече поука от този бунт на женското тяло срещу традиционните изисквания. Боязливо изказах пред моя стар, все по-скептичен учител хипотезата, че след шумната реклама, с която ни проглушават ушите, спокойствието ще се възстанови от само себе си и класическият танц ще си възвърне престижа, но по-"изтънчен, освежено. Мариус Петипа реагира остро на моето оптимистично предвиждане: - Танцът няма нужда да бъде освежаван! Балерините и балетистите имат нужда да бъдат освежавани! А ще го постигнат само като задълбочават изучаването на старите майстори, без да се опитват да подобряват балета с изобретения на акробати! Привидно бъдещето му даде право. Стори ми се, че следващата година увлечението на публиката по Айседора Дънкан стихваше и че отново спектаклите от класическия репертоар започваха да се котират. Но Мариус Петипа не се заинтересува от този реванш. Той бе толкова уморен и толкова обезсърчен, че си оставаше в стаята на драго сърце, задоволяваше се да чете големите заглавия на вестниците, не отговаряше на писмата и се оплакваше от влагата и студа, от които му се схващаха крайниците. Дъщеря му Вера имаше хронична кашлица. Климатът на Санкт Петербург не им понасяше и на двамата. Мариус Петипа реши да замине със семейството си за Гурзуф, на Крим. На него винаги му харесваше да се изолира в този малък балнеологичен курорт, за да избяга от задълженията, които му налагаше плътно наситената му кариера. Още една причина, за да побърза със заминаването. Действително нищо не го задържаше в столицата. Ако от време на време в Мариинския театър представяха някой от неговите балети, то бе само като спомен за някогашните му успехи и без дори да го попитат дали не би искал да внесе промени в старите си хореографии. Ето защо той тръгна с леко сърце на среща със слънцето и забравата по черноморското крайбрежие. Едва го бях изпратила на влака и трябваше да се заема с баща си, който също се бе простудил и бързо губеше сили. Лекарят, отзовал се спешно на моето повикване, постави диагноза "лош грипо. За щастие десет дни по-късно тревогата бе преминала. Баща ми стана от леглото и аз можах да подновя всекидневните си упражнения под ръководството на Александър Ширяев. Между учениците му имаше един двайсет и две годишен младеж, Борис Хлебников, с приятна външност и обещаващ талант. Всичко го предопределяше за добра кариера. Впрочем аз бях танцувала с него в няколко второстепенни спектакъла. Той беше едър, строен, брюнет, с усмихнато лице и много бели зъби, с нещо азиатско в скулите и в тъмния настойчив поглед, беше необикновено гъвкав и подвижен. Имаше почти акробатичен начин на изпълнение на скоковете и високата поддръжка. Когато ме повдигаше и ме държеше през кръста, изпитвах чувството, че съм без тегло и без плът. Бях сякаш само музикален акорд, увиснал във въздуха. Теляковски, който все така здраво стоеше на своя пост, не изчерпваше похвалите си по негов адрес. Това височайше одобрение можеше да замае главата на Борис Хлебников. Но той не скри от мен, че гледа с недоверие на комплиментите на тази авторитарна, важна и хитра личност и че засега единствено значими за него са мнението на Александър Ширяев и моето. Подобна зрелост и искреност у един толкова млад човек окончателно ме смутиха. Въпреки разликата във възрастта неусетно между нас се роди голяма симпатия. Никога досега не ме беше привличал мъж до такава степен, че да пожертвам театралните си амбиции заради него, но се чувствах странно развълнувана, когато Борис Хлебников споделяше с мен безпокойствата, надеждите си и искаше мнението ми за най-дребните си проекти. Беше сирак, отгледан от чичо си, вече покойник, и живееше в една стая, която Анна Павлова му бе предоставила в своя апартамент. Кой знае защо, от ден на ден, всичко това го правеше все по-привлекателен за мен. Право казано, слабостта ми към него приличаше повече на майчина нежност. Понякога го канех на вечеря у дома. Баща ми, обикновено мрачен, беше доволен винаги когато приемахме на нашата трапеза този гост, излъчващ забележителна жизненост и скромност. При това сигурно е подозирал, че приятелството ми с Борис Хлебников едва доловимо клони към по-интимно и сериозно чувство. Бях на трийсет и три години, с десет по-възрастна от Борис. Нерядко се упреквах за моето неуместно влечение, но и при най-силния бунт срещу самата мен изпитвах странната, дръзката радост, че макар и със закъснение, имах и друга причина освен балета да съществувам. Често се застоявах пред огледалото, разглеждах лицето си, съжалявах, че се появяват бръчици около клепачите ми, и исках от очите, които запазваха целия си блясък, да компенсират неизбежното повяхване. Макар да не бях казала нищо на баща си, със сигурност отдавна се бе досетил, че съм влюбена. Но той не се дразнеше от нехармоничната идилия. По странен обрат в мисленето баща ми, който бе толкова ревнив заради моето увлечение по стария Мариус Петипа, видимо се забавляваше с любовта ми към младия Борис Хлебников. Навярно от бащинска суетност той приемаше по-лесно закачката ми с човек, който бе по-близо до моето поколение, отколкото с човек от неговото. Във втория случай имаше някакво съперничество; в първия - връщане към естествения ред на нещата. Ние с баща ми се държахме така, че скоро Борис Хлебников се почувства като свой в нашия дом. Тихото ни щастие - уви! - бе твърде кратко. Малко след като бе оздравял от грипа, баща ми се простуди отново и пак трябваше да остане на легло. Температурата му не спадаше от лекарствата и аз не можех да излизам. Борис Хлебников ми предложи да ме замества край леглото на болния ми баща. Приех с признателност. Оптимизмът на лекаря не беше достатъчен да разсее тревогата ми. Грипът се превърна в пневмония. Баща ми се задушаваше, бълнуваше, говореше с покойната ми майка, с отдавна починали свои другари от сцената и замълчаваше само когато кашлицата му преминаваше в глухо хъркане, което раздираше гърдите му. Единствената ми опора в този кошмар бяха всекидневните посещения на Борис. Когато състоянието на баща ми изглеждаше безнадеждно, той ме посъветва да повикам свещеник. Внушението на един толкова млад човек, с когото никога не бях говорила за религия, ме трогна до сълзи. Лекарят подкрепи идеята на Борис. Свещеникът дойде. След като получи последно причастие, баща ми се почувства по-добре. Дори пожела горещ бульон. Приготви му го Борис. Скоро след като го изпи на малки глътки, отново изпадна в безсъзнание. Толкова бе немощен, че взех да пожелавам края. Издъхна на 3 октомври 1909 година. Никога до този момент не бях преценявала истинската стойност на мястото, което баща ми заемаше в моя живот, изцяло отдаден на балета. А то бе недосегаемият връх, семейната отправна точка, без която претендирах, че мога. Когато баща ми ме напусна, за да премине в отвъдния свят, аз останах по-осиротяла от сираче, без устои и без опит. След погребението му моята самота бе толкова мъчителна, че всеки ден, щом си тръгнех от студиото на Александър Ширяев, където се уморявах до пълно притъпяване, се чувствах като погълната от бездънна пустота. Студенината на отсъствието сковаваше мозъка ми, а аз продължавах да се усмихвам машинално на околните. Междувременно в мен се засилваше потребността от постоянно, топло и безкористно присъствие. Когато необходимостта да имам у дома свидетел на моите най-безобидни мисли и действия стигна до пълна обсебеност, разбрах, че най-доброто лекарство срещу тази обърканост не се е променило от векове. След като дълго се борих, от гордост или от глупост, предложих на Борис да дойде да живее при мен. Заживяхме като свободна двойка и следователно презряна от порядъчните хора, което на мен не ми пречеше. Често си мислех за баща ми: казвах си, че щом като той не се възпротиви на поведението ми в началото, днес би подкрепил пренебрежението ми към хорските предразсъдъци. Бих желала да имам и одобрението на Мариус Петипа за неузаконената ми връзка. Но не ми се удаде такава възможност. През лятото на 1910-а научих от вестниците, че е починал в Гурзуф. По странно стечение на обстоятелствата бе издъхнал на 14 юли, националния празник на страната, която бе напуснал, за да се отдаде тялом и духом на Русия. В това съвпадение исках да видя последната възможност на Франция да си спомни за своя забягнал син. Няколко дни по-късно получих писмо от дъщеря му Вера. Пишеше ми, че баща є бил в пълно съзнание до сетния миг и че последните му думи били израз на благодарност към Русия, която се отнесла толкова добре към него, и желание да бъде погребан във втората му родина. Мариус Петипа бе починал скоро след татко. Мъката ми преливаше. Нямаше вече да прекарвам чудесни вечери у Петипа в бъбрене, изпъстрено със случки от театралния живот и разгорещени естетически коментари, нямаше вече да се прибирам късно вечер у дома и да намирам татко, все попийнал, но примирен, усмихнат и често в очакване да му разкажа подробно как съм прекарала деня, преди да си легне. Бях толкова разстроена от двойната скръб, че се почувствах напълно излишна в столичния град, изведнъж загубил своята душа. Точно тогава Борис Хлебников ми заговори настоятелно за Сергей Дягилев, който бе открил успешно сезона на Руския балет на Дягилев1 в Париж и търсеше балетисти в Санкт Петербург и Москва, за да попълни своята трупа. Като слушах Борис да възхвалява достойнствата на този сърцат организатор на спектакли, разбрах, че гори от желание да последва примера на Фокин, Карсавина2, Нижински3, Павлова и още толкова други, които се поддадоха на изкушението и решиха да продължат кариерата си в чужбина под по-благосклонно небе. Той ме попита дали съм готова да го придружа в подобна авантюра и ме увери, че дори да не бъда ангажирана веднага от Дягилев, бих намерила начин, при моя продължителен опит и при моето име, вече известно в артистичните среди, да открия балетна школа в Париж. Надсмях му се право в лицето и го обявих за луд. Въпреки изгодите, с които ме изкушаваше, аз не виждах как ще изоставя родния си град. Нека артистите, които са по-малко привързани към родната земя, да тичат по света, за да търсят международно признание! Аз предпочитам да си остана просто една балерина от Санкт Петербург! После този тесногръд поглед към моята собствена съдба ми се стори анахроничен, отживял времето си. Въодушевлението на Борис се оказа заразително. Страхът ми от изгнание бавно премина в желание да открия нов живот в нова страна до едно същество, изцяло обърнато към бъдещето. Материалните проблеми бързо бяха уредени. Имах малко спестени пари от моите последни представления в Мариинския театър и от продажбата на жилището, което наследих след смъртта на баща ми. Тези средства ми осигуряваха известни улеснения. Казвах си също, за да се преборя с моите скрупули, че ако отида в Париж, за да служа на класическия балет, бих продължила, макар и много скромно, делото на Мариус Петипа. Той вложи таланта си на френски балетист в служба на Русия. Аз бих поставила моята дарба на руска балерина в услуга на Франция. Изобщо обмен на хубави жестове. Изплащане на хореографски дълг от една страна на друга. Изведнъж щастието ми на жена и щастието ми на артистка се сляха в едно. Чудно ми беше защо не бях осъзнала по-рано, че призванието ми ме зове отвъд границите. Открила бях себе си и вече не ме сдържаше на едно място. Сега Борис Хлебников се помайваше. Сякаш го беше страх, че щом скочи, ще се озове в пропаст. Разменихме си ролите, аз бях двайсет и четири годишната, а той - на трийсет и четири. Ускорих приготовленията. Тръгнахме на 3 януари 1911 година. Когато влакът потегли, усетих парещото чувство, че не оставям никого в Русия, а във Франция ме очаква едно скъпо същество. VII Бе първото ми посещение в Париж. Обаче толкова много бях чувала да се говори за блясъка на този град, че откривайки го, добивах странното усещане, сякаш се връщам по местата на моето детство. На всеки ъгъл очаквах да срещна Мариус Петипа. Струваше ми се, че го виждам да идва срещу мен, изправен като топола въпреки възрастта си, с прошарена брада, огряна от хитра усмивка, и бастун със сребърна дръжка в ръка. Но илюзията се изпаряваше, щом приближавах. Никой от французите не беше моят французин. При все това дори и ония, които нямаха нищо общо, ми напомняха за него с някоя подробност на лицето. Началото на моето пребиваване във Франция бе белязано с поредица от успехи, които ме задоволяваха само наполовина. Преди да напуснем Санкт Петербург, Борис се бе свързал с Дягилев и бе направил необходимото, за да подготви пристигането ни. Почвата беше сигурна. Чакаха ни! Или по-скоро чакаха него. Той бе ангажиран незабавно в Руския балет. Хореограф беше Михаил Фокин, звездата сред мъжете - скокливият, блестящ Вацлав Нижински, а сред жените се открояваха Тамара Карсавина и Матилда Кшешинска. На мен, вероятно заради възрастта, ми дадоха да разбера, че засега съставът е попълнен, но че ще си помислят за идните седмици. Михаил Фокин не ми обеща място в трупата, ала ме увери, че тъй като имам великолепна репутация, ще ми помогне да открия школа по класически балет в Париж. Забелязах, че Сергей Дягилев е напълнял, натежал, но все така убеден, че притежава вродено познание за хореографията. Контрастът между мастития му силует и финеса на словата му бе поразителен. Той взе присърце положението ми, движен от благороден подтик, и дори ми даде малко пари в заем, за да мога да наема студио за моите уроци. Намерих едно, което ме задоволяваше, на две крачки от парижкото ни жилище, на авеню Гурго, в XVII район. Борис ме посъветва да пусна обяви във френските вестници. Но никакъв ученик не се появи. Принудена бях да се упражнявам сама с Борис пред голямото стенно огледало. После той ме изостави, защото, за разлика от мен, страдащата от бездействие, бе претоварен с подготовката на спектаклите на Дягилев. Руският балет бе станал главната артистична атракция в Париж. Публиката се втурваше възторжено, което ме ласкаеше, сякаш и аз имах отчасти заслуга. На 13 юни 1911 година присъствах на представянето в театър "Шатлео на Петрушка по ултрамодерната музика на Стравински и смелата хореография на Фокин, с Карсавина в ролята на танцьорката и Вацлав Нижински в ролята на Петрушка. Комбинацията между акробатическите скокове и бароковата мимика на персонажа марионетка, подчинени на звуците на флейтата на кукловода, ме порази и кожата ми настръхна от прелестните тръпки, които се получават при голямо откритие. Мигом разбрах, че академичната традиция, проповядвана от Мариус Петипа, вече остарява. Заплахата от залез ме засегна болезнено като оскърбление за паметта на един творец, който не беше тук, за да се защити. Стори ми се, че като се възхищавам от Нижински и Фокин, изневерявам на Мариус Петипа. Срамувах се от моето светотатствено увлечение и въпреки това не можех да се възпра да не ръкопляскам. Други балети на Дягилев ми дадоха възможност да оценя постиженията на Борис. Той също показа такова качество на изпълнението - специално в Дафнис и Хлое1 и в Карнавал2, - което, без да достига гения на Нижински, заслужаваше похвалите в пресата. Успехът на Борис, отбелязан във вестниците, ме окуражи за нашето общо бъдеще. Аз инстинктивно предпочитах стабилността пред светкавичното изгряване. Това мнение се задълбочи в мен през следващата година, на 29 май 1912-а, след премиерата на Прелюдия към Следобедът на един фавн, постановка на Михаил Фокин по музика на Дебюси. Този път кълченето и екстравагантните скокове на Нижински ме шокираха със своята свирепост. Той предаваше толкова добре животинския нагон на героя си, че според мен опозоряваше призванието на балета като вековечен израз на чистота и хармония. Когато накрая фавнът легна сластно по корем и целуна земята с жадна уста, почувствах гнева на Мариус Петипа, който сякаш се надигна от гроба. Няколко подсвирквания, смесени с овациите на публиката, ми подсказаха, че не само аз съжалявам за отстъплението пред вулгарността на новаторите. Впрочем това не беше първата непристойност от страна на изключителния балетист. Предната година, по време на едно гостуване на трупата на Дягилев в Санкт Петербург с балета Жизел, Нижински отказа да облече трико под сценичния костюм, който художникът Александър Бенуа бе създал специално за него. Под леката тъкан се очертаваше цялата му анатомия. Императорското семейство, което присъстваше на спектакъла, се почувства оскърбено от подобна показност на "крайно лош вкусо. Великият княз Сергей Михайлович, братовчед на императора, изиска да бъде наложена голяма глоба на виновника. По съвет на Сергей Дягилев, Нижински отвърна, като си подаде оставката, вследствие на което цялата трупа си замина за Париж. Ето че сега той повтаряше във Франция провокации, сходни на тези, които искаше да наложи в Русия. Същата вечер, когато се върнах от театъра, разговарях с Борис за "безсрамния фавно, но той изобщо не се съгласи с мен. По негово мнение Нижински бе помогнал на балета да направи "значителна стъпкао, като се отърси от всички превзетости на академизма. Борис наричаше това предизвикателство към здравия разум "възшествие на една тотална искреност в областта на естетикатао. Дълго спорихме разгорещено, преди да заспим в прегръдките си. Впрочем аз бях доста склонна да му отстъпя по тази точка, която ми се струваше основна до момента. Нашето физическо сходство толкова ме ощастливяваше, че понякога се питах дали не съм си опропастила живота, като толкова дълго съм си забранявала терзанията и сладостите на любовта, за да се посветя на терзанията и сладостите на хореографията. Не се ли бях отказала от съществената част на моята роля на жена, предпочитайки жестоката гимнастика на балета пред сладострастието в постелята? Не бях ли заменила истината с фалша, топлата голота на тялото с хитрините на сценичния грим? Почти съжалявах за времето, когато болките в пръстите, стегнати в балетните пантофки, парещите бодежи в мускулите, докато работех на станката, умората, приемана, преодолявана с отморяващи движения насред студиото, прекрасно ми напомняха, че тялом и духом бях в служба на изкуство, което заслужаваше всички жертви. Скалъпеният "авангардизъмо на един Фокин или на един Нижински рискува, мислех си аз, да лиши балета от необходимата закалка, приучваща към страдание, себеотрицание и достойнство. Признавам, че престанах да хуля новата школа за рушителното є влияние, когато по препоръка на Дягилев и Фокин ми бяха поверени половин дузина ученици. Ако все още се интересуваха от мен, възпитаничката на Мариус Петипа, за да преподавам на новопосветени в балета, то бе, защото предстояха още хубави дни за традицията, напук на "авантюриститео! Малкият ми клас наброяваше пет момиченца и едно момченце. Всички бяха французойчета. Обявите ми във вестниците и съобщенията от уста на уста се оказаха резултатни. Не го очаквах. Изведнъж времето ми се запълни. Отдадох се всецяло на моята достойна учителска роля, като се опитвах да предавам вярно принципите, които бях усвоила от Мариус Петипа. В началото на 1914 година учениците ми станаха петнайсет. Бях признателна на Франция, че ме прие и ми позволи да се утвърдя, както Русия направи навремето спрямо Мариус Петипа. Моята кариера на преподавател вървеше без спънки, а кариерата на Руския балет на Сергей Дягилев протичаше и блестящо, и неспокойно. Вследствие на незнайно какъв сантиментален спор той се бе разделил с Нижински, който - така се шушукаше - си губел разсъдъка и бе сменен с великолепния Леонид Мясин1. Нижински създаде собствена трупа в Лондон, а Фокин остана да работи в Париж и поставяше все повече пакостни балети със смущаващи декори. Май неговата цел беше да разбужда хората, като непрекъснато ги шокира, и да предизвиква интерес с всякакви чудатости, които му хрумваха. Спектаклите му напомняха вакханалии. В тях нищо не бе забранено, стига да предлагаше на публиката безпрецедентна сензация. Не можех нито да открия красота, нито да приема крайностите на този кипеж и за собствено успокоение разсъждавах, че в стремежа си да разширят границите на изкуството Дягилев и Фокин не се опитват "да изкарат от модао Мариус Петипа, а да тласнат още по-напред неговите хореографски търсения. От момента, в който започнах вече да не ги считам за върли рушители, а за смели продължители, реших, че мога да говоря за тях пред моя малък клас, без да ги осъждам прекомерно остро. Увереността, че ние всички работим по свой начин за световната слава на балета, ми помагаше да понасям лошите новини, които - почти против волята си - четях във вестниците. В Русия - толкова далеч от мен! - революционерите предизвикваха кървави сблъсъци, които нарушаваха монотонността на ежедневието. Убийството на министър Столипин в театъра, пред очите на царя, отгласът от сатанинското влияние на ужасния Распутин върху императорската фамилия, оскърбителните за правителството изказвания на някои леви депутати в Думата, всичко това изпълваше главата ми със смесица от грозота и срам и аз се опитвах да го забравям, като обучавах учениците си в студиото на авеню Гурго. От друга страна, достатъчно бе посещението на френския президент Реймон Поанкаре в Русия на 6 юли 1914 година и братският прием, който му бе оказал Николай II, за да се разсеят и последните ми страхове. Борис Хлебников, който същата вечер танцуваше в балета на Фокин Златнoтo петлe, по музика на РимскиКорсаков, ми каза, когато се върна от театъра: - Публиката полудя! Зрителите крещяха: "Да живее Русия! Да живее Франция! Да живее Николай II!о Наистина Франция и Русия ще са занапред едно цяло! Веднага след това Австрия нападна Сърбия и по силата на сключените съюзи Германия, Франция, Англия, Русия неизбежно бяха замесени в конфликта. Аз четях тревожните новини във вестниците, но горещо увещавах Борис да не ги приема безрезервно. Исках и той да вярва като мен, че става въпрос само за сплашваща маневра от страна на Вилхелм II и че още утре находчивите дипломати ще помирят всички страни с някакви мъгляви териториални компенсации. Но Борис беше обладан от абсурдни размисли за мъжко достойнство. Смяташе, че не може повече да се спотайва в чужбина, докато неговите връстници в Русия очакват да бъдат свикани под знамената. Всеки ден отиваше да се осведомява в руското посолство и се връщаше все по-загрижен. Когато на 31 юли 1914 година научи, че е убит френският социалистически депутат Жан Жорес, толкова дълбоко се натъжи, колкото и ако бе извършено покушение срещу руски политик. Напразно го съветвах да използва връзките, които Сергей Дягилев вероятно си бе създал в руските и френските висши правителствени сфери, за да бъде отсрочен или окончателно освободен; той не искаше и да ме чуе и по този повод за малко не се скарахме. Когато спорехме, изражението му ставаше студено и екзалтирано като на безумец. Напомняше ми Сергей Легат, какъвто го видях в навечерието на самоубийството му. Борис вече заговори, че ще си купи билет за Санкт Петербург, за да бъде на разположение в случай на обща мобилизация. Бих могла да го последвам в Русия, но какво щях да правя там съвсем самичка, ако той заминеше за фронта? Предпочитах да остана в Париж. Тук поне имах школата, учениците. Това беше почти моето отечество. Впрочем по общо мнение подготовката на френската и руската армия подсказваше, че военните действия не би трябвало да продължат повече от три седмици. След като в Русия и в Австрия започна обща мобилизация, Германия обяви война на Русия на 1 август, а на Франция - на 3 август. Събитията изпревариха Борис и на тази дата още не беше заминал. Но той, истинският балетист, кипеше от войнствен плам. На 21 август отиде заедно с множество руски емигранти на площада пред Дома на инвалидите, за да се запише като доброволец във френската армия. Според вестниците от девет хиляди представили се четири хиляди били обявени за годни и мобилизирани веднага. Между тях бе и Борис. Най-напред го изпратиха заедно с другарите му във военен лагер в Бретан. Оттам ми пишеше дълги писма, от които разбирах, че е щастлив и горд от решението си. След два месеца усилена подготовка замина на фронта. Получих още четири кратки бележки, надраскани с молив на лоша хартия. Уверяваше ме, че не му липсва нищо и че мисли за мен по цели дни. После замълча. Нямаше да го видя никога вече. Много късно научих, че е загинал в началото на юни 1915 година при Вокоа, близо до Вердюн, департамента Мьоз. Аз, разбира се, бях подготвена за такъв трагичен изход. При все това новината ме вкамени от ужас. Като че ли не бях треперила месеци наред за живота на единствения мъж, който ме бе държал в прегръдките си. Този път не само душата ми, но и плътта ми се бунтуваше. Можеше половин Европа да е в огън и кръв, за мен единствените истински жертви на тази касапница бяхме Борис и аз. Помечтах си да избягам от този объркан свят или поне от Франция. Но за да ида къде? В Русия нямаше да съм по-щастлива. По-добре беше да си остана в Париж. Поръчах да се отслужи литургия за упокой на душата на "раб Божий Борис Фьодорович Хлебниково в православната черква на улица Дарю. Присъстваха всичките ми ученици. Дори и този ден предадох редовния си урок в студиото на авеню Гурго. Мариус Петипа би ме похвалил за професионалното ми съзнание. Вечерта, когато си тръгвахме, една от моите малки ученички ми каза: - Бъдете горда, госпожо, той загина за Франция! Поблагодарих є, но доброжелателната абсурдност на тези думи стягаше сърцето ми. Запитах се за миг дали Борис не бе наказан, задето бе защитавал друго отечество, а не своето. Сетне се примирих. Поредните нещастия ме бяха бронирали. Право казано, имах чувството, че изживявам второ вдовство. Борис Хлебников ми откри любовта, когато бях на трийсет и две, а Мариус Петипа ми откри танца, когато бях деветгодишна. И двамата бяха свързани неделимо в спомените ми. Войната продължаваше. За зрителите в тила театърът се конкурираше с театъра на бойните действия. Развлеченията на сцената помагаха на цивилните да понасят обсебващите ги тревоги от войната. Аз обучавах повече ученици, отколкото в мирно време. Бяха само момичета. Французойки. От девет до петнайсетгодишни. Някои от тях имаха баща, чичо или брат на фронта. Те четяха с религиозен трепет военните бюлетини в печата, но когато пристигаха в студиото, подхващаха упражненията си без никакви угризения. Вестниците се надпреварваха да обявяват, че е еднакво важно да се поддържа духът на хората в тила и да се разпалва бойкостта на войниците от предните линии. Всички поводи бяха добри, щом като предлагаха случай на чародеите на изкуството да прогонват, макар и за няколко часа, натрапливите мисли за всекидневните кланета. На 29 декември 1915 година в Операта се състоя галапредставление в полза на Червения кръст. В програмата - Жарптица на Стравински, по хореография на Фокин, с Тамара Карсавина в главната роля. Присъствах на представлението. Беше триумфално. То накара зрителите да забравят кървавите сражения в Артоа, Шампан, Вогезите. Аплодисментите бяха адресирани към руските артисти и същевременно към руските съюзници на фронта. Следващата година по случай националния празник на Франция, 14 юли, когато беше също - можех ли да я пропусна - и годишнина от смъртта на Мариус Петипа, части на руския експедиционен корпус във Франция участваха в парада на ШанзЕлизе и бяха акламирани от публиката. Загубена сред множеството на тротоара, ръкоплясках и виках заедно с всички. Най-добрите ми ученички, Симон Перюшол и Арлет Флютие, пожелаха да дойдат с мен. За да им се отблагодаря, че ме придружиха, ги отведох в студиото и им преподадох допълнителен урок, като уточних, че няма да влезе в сметката на родителите им. Но ако, четейки френските вестници, започвах да вярвам, че Германия скоро ще сложи оръжието, то новините от Русия ми изглеждаха все по-обезпокоителни. Огромните загуби, които понасяше руската армия, предизвикваха стачки в тила, дезертиране от армията, метежи в градовете и подстрекателски речи в Думата. След редица скандали убийството на Распутин нанесе смъртния удар на монархията. Тронът се клатеше. Дори верните на царя генерали го съветваха да се откаже от короната в полза на брат си, великия княз Михаил. Когато узнах за абдикацията на Николай II, за оттеглянето му от войската, за интернирането му в Царское село, за създаването на временно правителство, последвано от завземането на властта от болшевиките начело с Ленин, бях толкова смаяна, колкото и ако на раменете ми се бе стоварила цяла Русия с дворците, с черквите, с гробищата є. Но във военновременен Париж артистичният живот не спираше. Погледнати оттук, нито свалянето на Николай II, нито метаморфозата на Руската империя в социалистическа демокрация бяха нещо друго освен политически перипетии. Царят абдикира на 15 март 1917 година, а два месеца по-късно, сякаш нищо не се бе случило, Дягилев представи в театър "Шатлео смешния балет Петрушка, създаден шест години по-рано. Поставянето на тази "фантазияо отключи буря от протести и няколко възторжени възгласа. Докато във Франция се обсъждаше дали е уместен един толкова краен спектакъл, болшевиките, въодушевявани от Ленин, започнаха преговори с Германия. Говореше се, че новите господари на Санкт Петербург били готови да предадат съюзниците. Подписаният от болшевиките сепаративен мир в БрестЛитовск през март 1918 година ми подейства като шумна плесница. Струваше ми се, че от този ден насетне моите млади ученици започнаха да ме гледат с подозрение, като че ли бях съучастничка в позорния обрат в моето отечество. Малката Арлет Флютие се осмели да пошепне, избягвайки погледа ми: - Не е хубаво това, което русите направиха на французите посред войната! Изчервих се като заловена в прегрешение и отвърнах: - Не го направиха русите! Направиха го болшевиките! - Болшевиките не са ли руси? - Бяха, но вече не са. Във всеки случай аз нямам нищо общо с тях! Вярвах, че съм я убедила и че ще можем да дишаме, необвързани с политиката. Ала събитията се трупаха с пълна пара: царят бе изпратен в Сибир, преместен бе в Тоболск, после в Екатеринбург, веднага последваха първите сражения на белогвардейските доброволци с Червената армия, безумни надежди се редуваха с гневно отчаяние, накрая агентите на съветското правителство избиха членовете на императорското семейство. След тази драма, както всички руси, емигрирали във Франция, и аз се почувствах осакатена. На мига усетих също, че никаква "морална протезао никога няма да ми помогне да понеса този недъг. На 11 ноември подписаното примирие бе посрещнато с изблик на радост във Франция. Обаче аз не можех да споделя напълно празника, защото таях в сърцето си горчивината от едно усещане за хитруване. На 14 юли 1919 година Руският легион, който се сражаваше рамо до рамо с френската армия до края на войната, независимо от позорната капитулация в БрестЛитовск, не бе допуснат да дефилира заедно със съюзниците по случай победата. Но имаше една изненадваща подробност: французите упрекваха Русия, че ги е изоставила във върховия момент, а продължаваха да почитат руските артисти, които ги развличаха по време на войната. Матилда Кшешинска, която емигрира през 1920-а и бе силно привързана към императорското семейство, следващата година се омъжи за великия княз Андрей Владимирович, братовчед на убития Николай II. По този случай се видях с нея. Някогашните ни приглушени разногласия бяха забравени. Тя ме насърчи великодушно да постоянствам в преподаването на класическия балет и ми изпрати няколко ученици, деца на прогонени от болшевишката революция руски семейства. Голяма част от изгнаниците от втората вълна - монархисти, либерали, скептици или опортюнисти - живееха с надеждата за скорошно завръщане в родината, когато ще се е избавила от червената паплач. С всеки изминал ден се сближавах все повече с малобройното общество на изгнаниците носталгици. Аз, която отивах рядко на черква в Санкт Петербург, сега се втурвах всяка неделя сутрин към православния храм на улица Дарю, не толкова за да се помоля, колкото за да чуя да се говори около мен на родния ми език. Мислех си, че вече съм загубила Русия, а всъщност разбрах, че я губя окончателно, когато научих в края на декември 1922 година, че по волята на болшевиките прекрасната, легендарната Светая Рус занапред ще се нарича с абсурдните четири инициала СССР без никакъв, нито исторически, нито сантиментален, резонанс. А парижките вестници не виждаха нищо скандално в това лаическо кръщение! Изоставих френския печат, който ме разочарова, и се абонирах за излизащия в Париж руски ежедневник Последни новини с либерална насоченост, за да научавам какво става и в Русия, и във Франция. По-късно се информирах допълнително и от руското издание с дясна ориентация Възраждане. Когато четях тези вестници, се чувствах до дън душа рускиня. Погледнех ли през прозореца, се връщах във Франция. Това постоянно отиване и връщане не ми беше неприятно. Накрая приех, че дилемата, на която бях подчинена, ще ме съпровожда до последния ми дъх. Действително моето отечество не беше нито Русия, която напуснах по своя воля, нито Франция, където живеех повече от десет години, а някаква нереална страна без граници, без традиции и без бъдеще: емиграцията. От 1926 година насетне Сергей Дягилев поднасяше балет след балет в театър "Сара Бернаро1 с присъщото си въодушевление, но в парижката Опера представи "съветския балето Стоманената стъпка, по музика на Сергей Прокофиев и хореография на Леонид Мясин, а в главната роля блесна младият балетист Серж Лифар2, в чиито подвизи аз се прехласнах. И все пак, аплодирайки този нов корифей, мислено го упреквах, че поставя своя талант в услуга на творба, родена при ненавистния режим на Ленин. Идната година Сергей Дягилев, след като приключи един изумителен сезон в Париж, отпътува за Лондон, където очарова англичаните с балетите си на сцената на "Ковънт Гардъно, после замина за Венеция, любимия си град. Там почина през юли 1929 година. По негово желание бе погребан в гробището "Санта Маргаритао. Каква странна идея! На негово място бих избрала Франция! Известно време смятах, че смъртта на Сергей Дягилев ще навреди на влечението на французите към хореографското изкуство. Но много скоро забелязах, че страстта към балета може да надживее най-знатните му служители. Ето че навърших петдесет и шест години. Зная, че вече няма да имам случай да се кача на сцената. И въпреки това безпрекословно съм убедена, че не съм приключила мисията си. Това утешение ми идва винаги когато видя учениците си в моето обикновено, прашно студио на авеню Гурго. Докато стоя изправена в учителска поза до моя стар пианист, русина Сава Николенко, който удря по клавиатурата, ме изпълва някакво младежко опиянение. Удивлявам се, че на моята възраст царувам над петдесетината момичета и момчета от всякакви националности: руси, поляци, италианци, французи... Тъй като не са на едно ниво по способности и хореографски умения, съм ги разпределила в няколко курса и в различни часове, но все в същото студио. Има клас на начинаещи, клас на добилите известна гъвкавост, клас на утвърдени балетисти. Обучението на всяка група е различно. В края на деня идват и няколко балерини да се упражняват под мое ръководство. Всички ме слушат, като че ли съм самият Мариус Петипа! Оценявам шанса си, че мога да им говоря за него, да им предам тайната на неговото изкуство и да им помагам да усъвършенстват движенията в духа на великата класическа традиция. Както навремето в Санкт Петербург, помещението мирише на восък, колофон, пот на млади затоплени тела. Това е моят въздухкърмилник, без който ще умра от глад. Тактувам с твърд глас и удрям по пода с моето бастунче, както правеха учителите ми. Действайки по този начин, си мисля с признателност, че съм тяхна потомка и че, макар да не участвам вече в представления пред публика, аз допринасям за раждането на една страст у новопосветените в балета. Докато живея с чувството, че съм полезна за това тайнствено дело, няма да се оттегля. Неотдавна реших да поставя спектакъл, за да въведа учениците си в елементарните сценични закони. Родителите, с които споделих намерението си, се зарадваха и предложиха да ме подкрепят с парични средства. Открих много подходяща зала на две крачки от авеню Гурго - Център за конференции и документация на мореплавателните индустрии - и я наех изгодно. В нея имаше подиум, зад него свободно пространство, което можеше да послужи за кулиси, и цял асортимент от столове за публиката. Фокин обеща да ми даде елементи за декори. Избрах програмата - първо действие на Спящата красавица. Познавам хореографията до най-малките подробности. Разбира се, трябваше да я пригодя към възможностите на моите ученици. Реших, че малката Арлет Флютие ще е много подходяща за ролята на принцеса Аврора, а младият Ваня Скорбин ще бъде приемлив принц Дезире. Заловихме се възторжено за работа. Бях доста доволна от моята трупа. Блестящи постижения нямаше, но пък старанието бе похвално. Ала ето че две седмици преди важния ден нашата "звездао Арлет Флютие си навехна глезена при несръчен подскок. Нищо сериозно. Но имаше опасност да не бъде в състояние да изпълни ролята си на предвидената дата. Лекарят є предписа десет дни абсолютен покой и масажи с мехлем. Арлет е на тринайсет години, горедолу хубавичка, с дълго лице, гъсти вежди и голяма свежа уста. Аз я обичам. Може би тя е за мен дъщерята, която не можах да имам? Но за това не съжалявам ни най-малко. Само леко, пътуващо облаче в плоския пейзаж на мъдростта. Неприятната случка с Арлет ме натъжи толкова, колкото и нея. Тя плака и аз є подарих палците, които носех, когато танцувах в ролята на Червената шапчица в Спящата красавица. Пазех си ги за спомен, или по-скоро за талисман. Като ги поемаше, момичето се разплака още по-силно и ме целуна. Но аз съм реалистка, щом обстоятелствата го изискват. За всеки случай подготвих и Жанин Пертюи. Разбира се, дублирането е разрешение за в краен случай, обаче беше много късно да се отменя представлението. Шест дни преди съдбоносната дата настъпи неочаквана развръзка: Арлет Флютие ми съобщи, че глезенът є е оздравял. Лекарят го потвърди. Подложих я на проверка и сама се убедих, че е здрава. Представлението премина така, както бе предвидено, с Арлет в главната роля. Всичко протече безпрепятствено. Децата пожънаха аплодисменти от родителите, които бяха горди с постиженията на рожбите си. Аз също получих поздравления. Успехът ме подтикна да повторя опита с моите ученици. Следващата година ще ги подготвя за Лешникотрошачката. И в този случай споменът за Мариус Петипа ще ми помогне да направя приличен спектакъл въпреки скромните възможности на изпълнителите. Едва узнали за проекта, момичетата и момчетата пак се зарадваха безкрайно. Дебютанти, а си въобразяват, че вече са професионалисти. Впрочем и аз също като тях съм нетърпелива да се срещам с публика, макар и съставена единствено от родители и приятели. Отново ще се задоволя с твърде извехтелия Център за конференции и документация на мореплавателните индустрии. При нашето първо представление констатирах, че зрителите бяха насядали лакът до лакът. По липса на място някои дори останаха прави. Уговорих се с ръководството на Центъра да прибавят два реда столове в дъното на салона. Вярвам, че съм си осигурила всички условия за успех. За случая си поръчах и много елегантна рокля. Дано всичко мине добре! Стискам палци. Искам да се убедя, че животът отрежда блестящи изненади на хората от всяка възраст, които вярват в него и работят упорито, като че умората, старостта и смъртта са за другите. Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива». МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ. Файлов източник: dubinabg.eu 20 декември 2008