АНРИ ТРОАЯ
АЛЕКСАНДЪР III

Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.

Файлов източник: dubina.dir.bg

1 октомври 2008


I
ВЕЛИКИЯТ КНЯЗ 
АЛЕКСАНДЪР
                           Още съвсем невръстен великият княз Александър Александрович знае, че нему като втори син по реда на наследяването със сигурност ще бъде спестена тежката отговорност един ден да замести своя баща на руския престол. По династическа линия пред него стои по-възрастният с година и половина брат Николай; следват ги още четирима по-малки братя (Владимир, Алексей, Сергей и Павел), родени през период от дванадесетина години, както и една сестра (Мария), която поради своя пол стои на последно място сред законните престолонаследници.1  Всъщност Александър е щастлив, че му се е паднала роля от втори план. Груб и мнителен по природа, той изобщо не завижда за мнимото щастие на Николай, който по силата на първородството трябва да получи възпитание и образование, достойни за изключителната участ, отредена му от съдбата. Без да изпитва каквато и да било ревност, Александър следи израстването на бъдещия цар, за когото се полагат изключителни грижи, все едно че е рядко парниково растение. Възхищава се от този образцов ученик, който буди задоволство както у родителите, така и у преподавателите си. Подобно на цялото обкръжение на престолонаследника и той е очарован от този корифей, от неговата изисканост, от склонността му към науката и към светския живот. Колкото Николай е жаден за знание и блясък, толкова Александър умира от скука по време на уроците при своите наставници. Напразно професорите Грот и Соловьов се опитват да събудят интереса му към родната история, юристът Константин Победоносцев – към теориите на правото, а генерал Драгомиров – към стратегията. Александър ги слуша разсеяно, не запомня нищо от онова, което казват, и изпитва влечение единствено към физическите упражнения като гимнастика и езда. Още от юноша той проявява необичайна физическа сила и с лекота вдига тежести, които дори някой здравеняк гренадир би се отказал да помръдне. Колкото повече се грижи за развитието на тялото си, толкова по-безполезно смята развитието на своя ум. Както е прието, редом с всички велики князе присъства на военните паради и със страст посещава манежите, за да усъвършенства стойката си на коня. В замяна на това светските задължения му се струват толкова излишни, колкото и уроците. Предпочита да стои далеч от Санкт Петербург, обитава двореца Гатчина и с наслада се разхожда из парка, отдавайки се на съзерцание подобно на някой навъсен отшелник. Заради неприветливия му вид малцината негови приятели в игрите го наричат Мопс или Бычок (биче). Чичо му Константин пък му и измислил прозвището Косолапый Сашка (Тромавия Сашка). Що се отнася до брат му Владимир, той със смесица от страхопочитание и весела ирония казва за същия този Сашка: „Той е нашият семеен Херкулес!“ Всички признават силата и крепкото здраве на Александър, който прилича на заблудил се сред придворните мрачен дървосекач, но се възхищават от умствените и нравствени качества на Николай. Майката на най-младия Романов го обгражда с неистова любов. Преподавателите му се надпреварват да твърдят, че през цялата си кариера не са имали по-добър ученик. Запитан от императора какво мисли за Николай, видният юрист Чичерин заявява направо: „Ваше величество, негово императорско височество царевичът Николай далеч надминава всички нас. Ако притежаваше натрупаните от четенето знания и нашия опит, би бил направо гений!“2 
   
   През 1855 г. бляскавият Николай официално е провъзгласен за царевич. Александър се радва, че е дошло времето брат му да получи тази титла, и изпитва тайно задоволство при мисълта, че самият той е бил лишен от нея. За да се подготви младият царевич за бъдещата си мисия на монарх, по волята на своя баща едва осемнадесетгодишен той предприема голямо пътешествие из Русия. След като бива преценено, че вече достатъчно отблизо се е запознал с народите на империята, през юни 1864 г. той е изпратен да посети европейските столици. В Дания, в двореца Фреденсборг, Николай се запознава с шестнадесетгодишната принцеса Дагмар и мигом изпада в плен на нейното очарование. Като дъщеря на крал Кристиан IХ и на хесенската принцеса Луиз тя е твърде подходяща партия за престолонаследника на Русия. Александър, който с доброжелателно любопитство следи перипетиите, съпровождащи това пътешествие, по време на което неговият по-голям брат трябва да опознае света, изведнъж научава, че с родителска благословия той се е сгодил за девойка, която с красотата и целомъдрието си би могла да изкуши дори отшелник. Макар ненадейно открил любовта, странстващият княз е длъжен да следва определената още в Санкт Петербург програма и да продължи обиколката на Европа. Ала на 22 ноември 1864 г., с пристигането във Флоренция той усеща силни болки в гърба. Несъмнено те са следствие от падане от кон няколко години преди това. Вероятно при тази злополука е бил засегнат гръбначният стълб, което е довело по-късно до пристъпите на ревматизъм, от които той се оплаква. Лекарите предписват морски бани, разтривки, масажи... Александър непрекъснато е в течение на развитието на болестта и му е известно, че красивият Николай вече върви превит надве като старик и че докторите имат намерение да го изпратят в Ница, защото според тях единствено смяната на климата е в състояние да го излекува. 
   Когато пристига там, царевичът вече се е превърнал в ходещ скелет. Този път специалистите говорят за туберкулоза. Не може да става и въпрос в подобно състояние Николай да напуска Лазурния бряг и да ходи на гости у годеницата си. Щадейки донякъде императрицата, най-сетне є съобщават за неговото състояние и тя незабавно се отправя за Ница при болния си син, който е настанен във вила, наречена „Бермонд“3.  Състоянието на майката не е много по-добро от това на нейното дете. Дъждовете, снеговете и мъглите на Санкт Петербург сериозно са подкопали здравето є. Обсебена от страха, че нейният Николай може да умре далеч от родината и от близките си, тя намеква за това в писмата си до царя, когото държавните дела са задържали в Санкт Петербург. Подобни опасения се споделят от целия императорски двор. Самият Александър открива промяна в отношението на хората от неговото обкръжение. Загрижени сякаш преди всичко за своето бъдеще, някои интриганти с опечален вид и умилителни слова се надяват да предразположат към себе си човека, който утре ще замести гаснещия престолонаследник. Професор Грот се опитва да успокои Александър, но последният го прекъсва с думите: „Не, ясно виждам, че няма никаква надежда: всички придворни вече се надпреварват да ми се кланят!“ Болката при мисълта, че ще изгуби любимия си брат, у Александър се подсилва от страха, че ще трябва да заеме неговото място. В надеждата за изцеление на Николай е скрита и мисъл за собственото му спокойствие. 
   Вестите от Ница стават все по-тревожни, така че царят и останалата част от семейството поемат с влак към Южна Франция. Пътуват бързо и толкова често сменят локомотивите, че разстоянието е изминато само за осемдесет и пет часа, което е рекорд за онова време. На гарата в Берлин император Вилхелм I се явява лично, за да изрази на пътниците своето съчувствие. Същото прави и Наполеон III на парижката гара. В Дижон към идващия от Русия влак е прикачена и композиция, пристигнала от Копенхаген. В новите вагони се намират принцеса Дагмар и нейната майка, кралица Луиз. Знатните пътнички са водени от същата тревога и пристигат в Ница заедно с останалите на 10 април 1865 година. Крайно време е. Те едва са успели да се настанят, когато през нощта на 11 срещу 12 април великият княз Николай умира от остър пристъп на церебро-спинален менингит. Преди да издъхне, той успява да стисне в едната си ръка ръцете на майка си и баща си, а в другата ръцете на брат си Александър и на принцеса Дагмар, призовавайки ги сякаш да останат заедно след неговата смърт. 
   
   В присъствието на императорското семейство и на много приятели опелото на царевича Николай е отслужено на 16 април4 1865  г. в новата православна църква в Ница. Съгласно традицията до края на церемонията ковчегът остава отворен. Накрая свещеникът с глух глас прочита манифеста, с който царят съобщава на своите поданици за смъртта на първородния си син Николай и провъзгласява за престолонаследник своя втори син Александър. Когато чува тази присъда, Александър е обзет от смъртен трепет. За него подобно посвещаване е равносилно на присъда. Един от очевидците на тази сцена разказва: „Когато великият княз Александър целуна за последно сбогом покойния си брат, императорът избухна в ридания, хвърли се в прегръдките на младия княз и след като дълго го притиска до сърцето си, смесвайки сълзите си неговите [...], положи ръка върху главата му и го благослови в присъствието на всички опечалени.“5  
   Тленните останки на княза веднага са превозени от Ница във Вилфранш, където са качени на борда на фрегатата Александър Невски. Междувременно Наполеон III е издал заповед в знак на съпричастност френските знамена на всички официални сгради да бъдат спуснати наполовина. На път за пристанището катафалката е ескортирана от отряд морски пехотинци и отряд казаци. Процесията преминава пред строени за почест редици на френската императорска гвардия. Цар Александър II следва ковчега сам, с наведена глава. След него идват великите князе Александър, Владимир и Алексей. Останала без сили, императрицата ги следва в карета заедно с дъщеря си, великата княгиня Мария и двамата си по-малки синове Сергей и Павел. 
   
   Привечер фрегатата Александър Невски напуска пристанището, а с нея великият княз Николай потегля на своето последно пътешествие. Царят и цялото опечалено семейство се прибират в Русия с влак. Този път няма за какво да бързат. В Санкт Петербург ги очаква не надежда за чудно изцеление, а неизлечима печал. След пристигането на тленните останки на царевича в столицата последното опело е отслужено според традицията в Петропавловския събор. Ала когато вярващите се разотиват, посред нощ императорът и императрицата се завръщат в грамадната смълчана църква да целунат за последен път преждевременно напусналия ги син. Френският посланик барон Талейран-Перигор, който присъства на случката, без да бъде видян, отбелязва, че царят е трябвало да възпира царицата да не се хвърли върху тялото на своя син, „притискайки я в обятията си и позволявайки є само да гледа тленните останки на великия княз, като смесва своите сълзи и ридания с нейните.“
   
   След преживяното от семейството нещастие на Александър са нужни няколко седмици, за да възвърне равновесието си. След смъртта на Николай, който за него е бил като щит, той се чувства трагично уязвим. Животът в новото му положение на престолонаследник му изглежда като преддверие на ада. Вече започва да съжалява, че през детството си не се е старал повече в учението, за да бъде готов за тази роля, която изобщо не му подхожда. По история, география, политическа икономия е пълен невежа, а навъсеният му вид действа отблъскващо по време на беседите с околните. Решен да навакса пропуснатото, той търси съвет при хората с опит. Ала докато слуша своя баща, от чиято доброта и прямота се възхищава, се чувства смутен от склонността му от време на време да проявява прекален либерализъм. Намира го твърде снизходителен към „напредничавите“ среди. Александър инстинктивно се отнася с подозрение към интелигентите, които критикуват всичко, без да са лишени от нищо. В замяна на това майка му открай време му се струва привързана към здравите традиции и изпълнена с презрение към републиканските теории по френски образец. Той изпитва изключително уважение към писателите славянофили като Катков и Аксаков, които открито проповядват превъзходството на националния дух. Що се отнася до неговия бивш преподавател Константин Победоносцев, от него Александър постоянно е чувал основополагащата истина, че спасението на Русия зависи единствено от самата Русия. Ще му се и неговият баща да сподели това убеждение, да престане да се вслушва в песента на демократичните сирени, да се съгласи със становището на Победоносцев, че истинските врагове на монархията са компромисът, промяната, снизхождението към идеологическия противник. В това отношение самият Победоносцев е непоколебим: той никога не отстъпва нито пред събитията, нито пред хората. В неговите очи всичко е бяло или черно, добро или лошо, свято или прокълнато, величествено руско или дяволски чуждо. Подобно опростено отношение към нещата напълно съответства на вродения инстинкт на Александър, който открай време предпочита да приема крайни решения, вместо да се стреми и вълкът да бъде сит, и агнето цяло. Макар и възмъжал, той си остава предишния Косолапый Сашка с непохватни движения и рязък говор, който не умее да преценява силата си и често чупи някое украшение, когато протегне ръка да го погали. 
   
   Вярно е, че понякога се случва да признае изключителната лоялност и интелигентност на съветника на своя баща граф Михаил Тариелович Лорис-Меликов. Ала той негодува срещу политиката на този опитен държавник, която му се струва прекалено либерална, за да подхожда на Русия. Без да смее да упрекне Негово величество за това, че се вслушва в благовидните доводи на своя министър, той съжалява, че собствената му дума не се чува. Макар да е вече двадесетгодишен, баща му се отнася с него като с юноша, ограничен от синовна почит и липса на опит. Доказателство за това е, че в семейството никой не гледа сериозно на нежните чувства, които той храни към младата княгиня Мария Мешчерска. Въпреки искрените му намерения да се ожени за тази красива и нежна девойка баща му споделя плановете си да му наложи съвсем друга партия. При това родителите му дори не си напрягат ума да му потърсят съпруга по техен вкус, а направо вземат онова, което им е под ръка. Тъй като би било твърде неуместно и неприлично да отпращат принцеса Дагмар Датска обратно в нейната страна след породилите се у нея големи надежди при годежа с Николай, те решават да є предложат като компенсация да си избере съпруг измежду останалите велики князе. Подобно предложение ни най-малко не учудва очарователната датска полувдовица и тя без колебание посочва грубия и недодялан Александър. Дали е прозряла, че зад атлетичното телосложение на престолонаследника се крие вродена прямота и щедрост? Във всеки случай тя лесно се примирява с неизбежното и създава впечатление, че не губи нищо, като приема снажния Александър на мястото на деликатния Николай. Що се отнася до човека, пряко засегнат от този избор, след първоначалния пристъп на отчаяние от загубата на Мария Мешчерска той скоро се утешава с мисълта, че Дагмар не е нито по-малко съблазнителна, нито по-малко жизнерадостна от предишната му страст.6  Перспективата да замести брат си в сърцето на една жена не го смущава кой знае колко. Струва му се дори, че в този вторичен годеж има нещо мистично и че той по някакъв начин е осветен от волята на покойника. Николай проявява по отношение на своя брат посмъртна съпричастност, която освобождава последния от каквито и да било угризения. Той сякаш е предал на своя съотборник щафетна палка. Насърчен по този начин, Александър без всякакви скрупули се възползва от предимството на живия.
   
   Подобна братска замяна сякаш не търпи никакво отлагане, така че бракосъчетанието е извършено на 28 октомври 1866 г., едва година и половина след погребението на Николай. Преди това принцеса Дагмар, която е лутеранка, приема православната вяра и руското име Мария Фьодоровна.
   
   Семейството на великия княз се установява в Аничковия дворец в самото сърце на Санкт Петербург с намерението да води прост и уединен живот. Още през първите месеци на техния съюз младата жена спечелва уважението на Александър със своя весел нрав, вкуса си към буржоазен ред и покорството пред волята на съпруга. Колкото повече се вживява тя в ролята на Юнона, толкова той се чувства по-подготвен за ролята на Юпитер.
   На моменти обаче със своето домашно кокетство тя се превръща в Омфала и тогава той незабавно се преобразява в кротък и признателен Херкулес. Благодарение на нея вътре в дома всичко изглежда просто, докато извън нещата неизбежно се усложняват. Няколко месеца преди сватбата, на 4 април 1866 г., някакъв безумец на име Каракозов е извършил покушение, опитвайки се да застреля с револвер Александър II край Лятната градина. Последвалите репресии съответстват на тежестта на престъплението. След екзекуцията на Каракозов и осъждането на каторжен труд на повечето негови съучастници полицията с удвоена суровост започва преследвания в средите на интелигенцията. Изглежда обаче, че огънят, който гори из тези ковачници на либералната мисъл, е неугасим. Всеки ден във вестниците се появяват съобщения за нелегални сборища в столицата, които подхранват слуховете сред обществото. За да се спаси от грижите на престолонаследник, Александър търси утеха в интимните беседи насаме със съпругата, далеч от всички. По този начин той се надява да забрави за русите с техните налудничави идеи, но не и за Русия с нейното тайнствено очарование. Ала тъй като тези разговори не стигат, за да бъдат разсеяни страховете му, скоро той намира убежище в музиката. Започва да свири на корнет в оркестър от грижливо подбрани придворни. Сетне изоставя корнета и се заема с грамаден меден хеликон. По време на любителските концерти, редовно организирани в различни салони на Санкт Петербург, той държи басовата партия. Докато с изхвръкнали от орбитите очи и изпъкнали вени на челото надува с все сили своя инструмент, има усещането, че добавя някаква властна и сурова благозвучност към песента на руската земя. Жена му насърчава тези негови художествени изяви. Подобни безобидни занимания му носят успокоение.
   В действителност тя не се опасява толкова, че той ще бъде обзет от заразата на политиката, колкото да не последва примера на царя, чиито лудории скандализират и най-горещите привърженици на монархията. Впрочем самият Александър продължава да обожава своя баща, но страда от неговия разгул без всякаква грижа за общественото мнение. Болната, изоставена и унизена Мария Александровна трябва да понася похожденията на своя съпруг, който след като е сменил набързо няколко любовници, се явява в обществото с нова фаворитка, младата и привлекателна Екатерина Долгорука, наричана Катя. Александър намира тези присъщи на двадесетгодишен хлапак увлечения у един наближаващ петдесетте мъж за толкова неприемливи, колкото и упорството, с което либералите подкопават устоите на династията. Нима презрението към благоприличието на възрастта в първия случай не съответства напълно на бунта срещу установения ред във втория? Самият той не се поддава на нито едно от изкушенията, които карат царя да предпочете похотта пред почтеността и старческите авантюри пред съпружеската вярност. Той обича баща си, обича жена си, обича своята вяра, обича своята страна и без съмнение ще обича своите поданици, доколкото те го оставят да ги управлява без много ропот. Ако ролята на царя е да кове полезни закони, то тази на царевича и на неговата съпруга е да създават здрави деца. Мария щедро подпомага Александър в тази им историческа мисия. Година и половина след сватбата, на 18 май 1868 г., тя ражда в Царское село своя първи син, кръстен Николай в памет на неговия покоен чичо. С годините ще дойдат още трима синове и две дъщери.7  През този период на подготовка и създаване на потомство Александър би могъл да си помисли, че в живота на престолонаследника няма нищо друго освен удобство и безгрижие. 
   Ала царят не забравя, че трябва да образова политически своя наследник. В периода между две раждания той изпраща сина си на официална обиколка из империята. Александър и жена му, придружени от многобройна свита, се спускат по течението на големите руски реки. При всяко спиране по Волга, Дон, Кама знатните пътници са посрещани с народни празненства. Навсякъде ги приветстват, благославят, отрупват ги с речи, концерти и фойерверки, така че когато отново се завръщат в Аничковия дворец, Александър вече не се съмнява в любовта на народа, когото той изобщо не познава и когото толкова много обича! 
   
   След обзелото го първоначално въодушевление царевичът все повече се изкушава да сподели чувствата си с Победоносцев, в чието лице вижда пламенен защитник на дисциплината и на добродетелта такива, каквито той самият си ги представя. Семейният живот, топлината на домашния уют, светите предписания на християнския морал му се струват най-доброто лекарство срещу външната поквара. „Раждането на децата е най-щастливият миг в моя живот уверява той Победоносцев. – Не мога да ви опиша това чувство, тъй като то не прилича на никое друго.“ Той до такава степен вярва в преценките на своя ментор от младостта, че се консултира с него дори относно това какви книги да чете. Верен на теорията си за националното превъзходство, Победоносцев му препоръчва и с право творбите на големите руски писатели от онова време, като Лесков и Мелников-Печорски. Хвали дори таланта на Тургенев въпреки увлечението му по западната култура, а също на Достоевски, който, след първоначалните си заблуди се е превърнал в яростен разобличител на социалистите и атеистите! Що се отнася до журналистите, Победоносцев насърчава консервативните възгледи на царевича, като го кара да чете статиите на славянофилите Аксаков и Самарин. От чуждестранните автори обаче трябва да се пази като от зараза. Защо да дири рецепти за живота от хора, възпитани в неведение за руската история, култура и религия? Несправедливото им отношение към Русия става ясно на царевича през юни 1867 г., когато придружава своя баща по време на официалното му посещение в Париж по случай Световното изложение. Докато Александър II и Наполеон III на излизане от хиподрума в Лоншан преминават с каретата през тълпата, някакъв безумец стреля по царя и за малко не го улучва. Този човек е полски емигрант на име Березовски. Въпреки извиненията на френското правителство вътрешно Александър не може да прости на Франция, че не е успяла да осигури безопасността на неговия баща. Веднага след завръщането си в Русия той пише до свой приятел: „Преживяхме [в Париж] тежки моменти. Не можех нито да се забавлявам, нито да се почувствам спокоен дори и за миг. Нищо не гарантираше, че покушението няма да се повтори [...]. Имах едно-единствено желание – да се махна от Париж. Бих пратил всичко по дяволите само и само нашият император да се прибере невредим колкото е възможно по-скоро в нашата майчица Русия. Какво щастие бе да напуснем най-сетне този вертеп!“
   
   Последвалият скоро след това конфликт на Франция с Прусия се струва на Александър като заслужено възмездие да извършеното неотдавна покушение срещу царя. Най-възмутителни според него са действията на френското правосъдие след опита за убийство от страна на Березовски. За да оневини своя клиент, неговият адвокат Еманюел Араго, виден представител на парижката колегия, отправя остри нападки срещу царя и срещу устоите на руската монархия, така че в крайна сметка съдебният състав признава на подсъдимия смекчаващи вината обстоятелства и вместо на смърт го осъжда на доживотен затвор. Войната от 1870 г., поражението на френската армия, падането на империята и залавянето на Наполеон III Александър възприема като наказание за арогантността на една нация, лишена от всякаква вяра и чувство за справедливост. Ала след разгрома при Седан на 24 август 1870 г. той все пак пише в личния си дневник: „Каква ужасна вест! Макмахон и разбит! Армията напълно разгромена!“
   Няколко години по-късно мислите на царевича се насочват към друга война. През октомври 1876 г. в коридорите на властта и на улицата започва да се говори за неизбежен сблъсък между Турция и Русия. И този път той се обръща към Победоносцев, за да разбере какво да мисли за вътрешната и външната политика на своята страна. „Простете ми, Константин Петрович, пише той, но това писмо е резултат от моя несъобразителен ум.“ И Победоносцев, който изобщо не се скъпи в поученията, излага писмено своето становище за положението в Русия: „Известна ви е възбудата на обществото по повод политическите събития. Всички се питат дали ще има война. И всеки отговаря, че нямаме нито пари, нито военачалници, нито пък войската е готова, тъй като не разполага с достатъчно оръжие и боеприпаси; сетне изниква въпросът къде са отишли огромните суми, похарчени за флота и за армията, и се разправят какви ли не небивалици за непрекъснатите кражби на държавни средства [...]? Подобни умонастроения са твърде опасни.“
   
   Въпреки почти всеобщите опасения, дружбата между Русия и Сърбия има толкова дълбоки корени в традицията и вярата, че през април 1877 г. обявяването на войната е посрещнато с въодушевление. Всички вестници приветстват стремежа на Русия да се притече на помощ на братски православен народ, нападнат от неверниците. Аксаков, Катков и Достоевски прославят кръстоносния поход на бойците за правата вяра против башибозуците и разбойниците под командата на Осман паша. Хората вече виждат как славянските войски тържествено влизат в Цариград и как църквата „Света София“ отново става християнски храм. Със започването на военните действия Александър мечтае да застане начело на войската. Баща му обаче го смята за твърде млад и неопитен с неговите тридесет и две години, за да поеме подобна отговорност, и назначава за върховен главнокомандващ своя брат, четиридесет и шест годишния велик княз Николай Николаевич. Макар обиден от това решение, по силата на което той се оказва под командата на своя чичо, Александър не смее да се противи и негодувайки вътрешно, се съгласява да остане встрани от военните действия. Единственото, което може да направи, е да бди със своя полк да не би противниковата войска да форсира Дунава. По време на това принудително бездействие намира утеха в разходки из околностите и в писане на писма от тила, в които да даде израз на разочарованието и скуката си. Очевидец на унизителното безделие на великия княз, граф Шереметев пише до приятел: „Снощи се изтегнахме в сеното. Нощта беше прекрасна, пълната луна осветяваше лагера, но подобна гледка само натъжава. Виждам, че и царевичът все така се отегчава.“8  Не след дълго Александър вече не може да понася липсата на действие и решава заедно с други жадни за знание офицери да се заеме с археологически разкопки. С лопата в ръка той упорито рови една могила, в която според местното предание е скрито съкровище от древни предмети. В крайна сметка обаче, задъхан и плувнал в пот, открива само скелет и две медни халки. Разочарован от археологията, отново насочва надеждите си към войнишкото поприще, когато противникът започва обстрел на русчушките позиции, където се намира той заедно с щаба на полка. Ала и този път схватката продължава кратко време. Турците се оттеглят и се укрепяват в Плевен. Те отбиват няколко руски атаки, без да отстъпят нито педя от заетите позиции. При вида на десетките убити, които след всеки пристъп остават на бойното поле, Александър изпитва недоволство и срам. Пита се дали това страдание не разкрива безсмислието на всяка война и дали един действително велик цар не е онзи, който спестява на своята страна подобни кланета заради гранични спорове, престиж или съюз в името на някакви идеи. На 8 септември 1877 г., объркан и обезсърчен, той се оплаква в писмо до Победоносцев: „Ние изобщо не си представяхме, че войната ще продължи толкова дълго; в началото всичко вървеше добре и можехме да се надяваме на бърз край; сетне този злощастен Плевен! Този кошмар на войната!...“
   
   Най-сетне на 10 декември 1877 г. Плевен капитулира. Руските войски преминават Балкана, завземат Одрин и заплашват Цариград. Из цяла Европа правителствата са в тревога. Пред лицето на пълния разгром турските власти приемат условията на победителя. С подписаното на 3 март 1878 г. примирие Турция признава независимостта на Черна гора, на Сърбия и на Румъния, отстъпва на Русия дунавската делта, Батуми, Карс и отваря Проливите за нейния флот. Постигнатото не е малко и е в състояние да задоволи общественото мнение в Санкт Петербург. Ала само няколко месеца по-късно, на 13 юли 1878 г., свиканият по искане на Германия, Австрия, Англия и Франция Берлински конгрес, за да спаси Турция от пълен крах, внася сериозни изменения в условията. Русите неизбежно се чувстват лишени от постигнатата победа. Струва им се, че под прикритието на доброволното посредничество западните сили са ги измамили и унижили. Подобно разочарование събужда у много националисти недоволство срещу царя, който според тях е виновен, че е продал толкова евтино кръвта на своите храбри войници. Из града и дори в коридорите на двореца се носи мълва, че Александър II старее, а любовницата му Екатерина Долгорука до такава степен е обсебила ума му, че той вече не е в състояние нито да води политиката на своята страна, нито да въведе ред в личния си живот. Шушука се дори, че само чакал смъртта на жена си, тази светица Мария Александровна, за да встъпи в морганатически брак със своята любовница, амбициозната интригантка Катя, която го води за носа.
   
   Подобни сплетни предизвикват у Александър срам и гняв. Колкото неговият собствен семеен живот е образец за разбирателство и откритост, толкова този на неговия баща му изглежда плетеница от нелепости и предизвикателства. Та нали хората говорят, че Катя била родила тайно трето незаконно дете от Негово величество. Така още една дъщеря, кръстена Екатерина като майка си, ще попълни мнимото семейство на царя редом с малкия Георгий и малката Олга, родени няколко години преди това?9  
   
   Дискредитиран в очите на близките си, царят освен това е опозорен и пред най-разпалените бранители на императорската власт. Последните го упрекват не само за неговата непоследователност, но и за липсата на твърдост по отношение на професионалните подстрекатели. Измежду онези, които го критикуват и чиято нетактичност може да се сравнява единствено с предаността им към режима, Александър отличава един-единствен човек, който никога не променя убежденията си и никога не греши – Константин Победоносцев. Този човек с непоклатимо здравомислие се осмелява да пише срещу настоящия министър Лорис-Меликов, който вижда спасението на Русия единствено в даването на либерално ориентирана конституция. Убеден, че пагубните съвети на арменеца биха могли да накарат царя да отстъпи част от своята власт, Победоносцев недвусмислено заявява, че подобно решение би съсипало страната и би поставило началото на края на монархията. Според него, ако шепа интелигенти хранят илюзии спрямо добродетелите на парламентарната утопия, то руският народ като цяло в никакъв случай няма да се съгласи с нея. „Навсякъде зрее идеята, пише той, че революцията, чудовищният бунт е по-добър от конституцията [която желае Лорис-Меликов]. Хората до такава степен са изгубили доверие в сегашното управление, че вече не се надяват на каквото и да било от негова страна. Те с тревога очакват събитията, но народът е дълбоко убеден, че правителството е съставено от предатели, които налагат волята си на един слаб цар [...]. Всички възлагат надежди на вас [на царевича Александър]: нима е възможно един ден престолонаследникът да подхване на свой ред идеята за конституция?“
   
   Четейки това толкова откровено в своето послание писмо, Александър е стъписан от избора, който внезапно го карат да направи, него, който до този момент се е радвал на приятната привилегия да не взема решения. Раздвоен между привърженика на неделимата императорска власт Победоносцев и либералния помирител Лорис-Меликов, чиято добросъвестност също е безупречна, той моли небето да му спести задължението да разкрива своето предпочитание. Скрит зад гърба на баща си и на министрите, зад вековната традиция, той може единствено да желае дълъг живот на Негово величество, да удвои ласките към жена си и децата си, които го очакват в родината, и да трепери за бъдещето на всички в разтърсваната от непредвидими конвулсии Русия. Нима тук, пред лицето на турците, той не се чувства по-сигурен, отколкото когато се завърне в Санкт Петербург? Действително веднага щом се прибира след края на войната, той научава, че баща му е взел решение да го включи в работата на Министерския съвет. Като преизпълнен с почит син, той изразява признателност за тази проява на благоволение, от която не би имал нищо против да бъде лишен. Преди да се включи в играта на активната политика, си задава въпроса кой е повече за оплакване: простият човек, който приема идващите отгоре укази, или човекът на властта, който всеки ден по съвест трябва да решава кое е най-доброто за милионите безименни поданици.
   
   
   
   
II
ЗАПЛАХИТЕ
                           Пренебрегвайки чувствата на близките си, през 1878 г. императорът в крайна сметка прибира в Зимния дворец своята любовница Екатерина Долгорука. Почитта, която великият княз Александър храни към баща си, не му позволява да го осъди открито, но колкото повече наблюдава неговия начин на живот, толкова по-малко го разбира. Не може да прости нито увлечението на този задъхващ се шестдесетгодишен мъж към жизнената Катя, нито неговата слабост по отношение на революционерите. Полицейските доклади, които преглежда, до един разобличават страховитата организация на противниците на режима. В тях се сигнализира, че тайното общество Земя и воля продължава подривната си дейност и се готви да нанесе „голям удар“. Използва се всеки удобен случай да бъде насъсквано общественото мнение срещу защитниците на законността. Когато петербургският градоначалник генерал Трепов нарежда политическият затворник Боголюбов да бъде наказан с бич, защото не е свалил шапка по време на неговата инспекция в затвора, всички „напредничави умове“ в столицата единогласно са го обвинили в злоупотреба с власт. Самият Александър II не е далеч от мисълта да осъди реакцията на Трепов, която при съществуващата обстановка е най-малкото неуместна. Ала „другият Александър“, неговият роден син, вътре в себе си е убеден, че с предизвикателния си отказ да отдаде почит на един генерал затворникът е заслужил наказание, още повече че няколко удара с бич в Русия никога никого не са опозорили. По негово мнение, използвайки подобно незначително произшествие като повод за засилване на хулите срещу властта, вечните врагове на монархията сами са разобличили намеренията си. И действително през 1878 г. като кървава разплата за бруталността на полицията една екзалтирана девойка на име Вера Засулич се явява при Трепов уж да му връчи прошение и стреля по него два пъти с револвер, като го ранява тежко. Три месеца по-късно тя се изправя пред съда и с гордо безочие заявява, че с постъпката си е искала да отмъсти за един от своите съратници, понесъл унижение в затвора, след като неговото единствено прегрешение било да следва идеала за братство между хората. От думите є излиза, че всичките є приятели от нелегалните организации също като нея имали само добри намерения и се опълчвали единствено срещу онези, които не желаят да разберат напредъка на модерната мисъл. Адвокатът є я защитава с красноречие и я описва като героиня, която брани каузата на смирените. Според него тя е мъченица на борбата за свобода. Постепенно от обвиняема тя се превръща в обвинителка. Оказва се, че е по-осъдително да заповядаш да бичуват един професионален подстрекател, отколкото да се опиташ да убиеш представител на властта. Вече съдят не Вера Засулич, а генерал Трепов за неговите деяния. В подобна атмосфера, наелектризирана от последните пламенни слова на защитата, заседателите гласуват оправдателна присъда. Когато тя бива обявена, присъстващите я посрещат с гръмки аплодисменти. Някои плачат от умиление, други се смеят предизвикателно. Почитателите на Вера Засулич я вдигат на раменете си. Имат намерение тържествено да я отнесат пред дома на Трепов, където генералът с мъка се възстановява след покушението, което едва не му е струвало живота. Жандарми разпръскват шествието. Раздават се няколко изстрела. Има ранени. В настаналата суматоха Вера Засулич е отведена от приятелите є. По-късно става известно, че е заминала за Швейцария, където чака удобен случай да се завърне в Русия, за да продължи борбата рамо до рамо с привържениците на Земя и воля.
   
   В светлината на тези възмутителни събития великият княз Александър се надява, че царят ней-сетне ще изтрезнее и ще осъзнае до каква степен се е заблудил, смятайки редом с Лорис-Меликов, че единствено толерантността може да обезоръжи революционерите. Както може да се очаква, снизходителното отношение на властите към Вера Засулич не само не потушава устрема на терористите, а, напротив, още повече го разпалва. Сякаш следвайки някакъв тайнствен знак, по всички краища на страната се множат политическите убийства. Тук е убит генерал, там прокурор или съдия, или пък провинциален големец. На 9 февруари 1879 г. губернаторът на Харков княз Кропоткин пада под куршумите на някой си Григорий Голденберг. Всеки, който има дори малко власт, се чувства пряко застрашен. В нелегален брой на Земя и воля, който е попаднал в ръцете му, великият княз Александър прочита, че действията на враждебните на престола сили „принуждават властите да признаят безпомощността на системата на управление“. Императорът също се запознава с това тревожно сведение. Ала сякаш бащата и синът по съвършено различен начин тълкуват текста и схващат задълженията на държавния глава. Докато „младият Александър“ беснее от ярост пред неспособността на императорската администрация да се справи с „идеологическото разбойничество“, „старият Александър“ е до такава степен изморен от цялото враждебно брожение, от всичките мъгляви теории и нелепи речи, че вече мечтае само за семеен уют и за последен любовен порив преди великия покой.
   
   На 2 април, около десет часа сутринта, когато императорът както обикновено се разхожда по брега на Нева, някакъв човек го изпреварва и го оглежда настоятелно. Разтревожен, царят потърсва с поглед полицейския комисар, комуто е възложена неговата охрана и който трябва да го следва отблизо. В мига, когато се кани да му напомни, че трябва да бъде бдителен, вижда как непознатият пъхва ръка в джоба си, за да извади сякаш оръжие. Отеква изстрел. Царят успява само да се хвърли вдясно, сетне вляво, за да се спаси от стрелбата. Пет куршума изсвирват край ушите му. Докато той тича на зигзаг подобно на преследван от ловец заек, разтревожени от изстрелите полицаи дотичват и залавят разбеснелия се убиец. Оказва се, че това е някой си Александър Соловьов, начален учител. По време на процеса той се опитва да подражава на решителността на Вера Засулич и невъзмутимо заявява, че е социалист революционер и че е призван да премахва онези, които са препречили пътя на народното щастие в услуга на клика привилегировани.
   
   Наглостта на този убиец по убеждение възмущава великия княз и опечалява императора. Колкото и да се иска на Александър II да прости на безумеца, той знае, че само половината Русия ще одобри неговата снизходителност. Другата половина ще го обвини, че е предал своите предци и е проявил слабост пред лицето на заблуденото обществено мнение. Този път впрочем съдиите проявяват повече строгост, отколкото с Вера Засулич. Сред ропота на покрусената публика Соловьов е осъден на смърт и обесен на 29 май 1879 година.
   
   Екзекуция обогатява мартиролога на народната кауза. Като знак на неодобрение и едновременно на решителност младежите навличат одеждите на предизвикателността. Те си пускат дълги коси, ходят небръснати и с червени рубашки в чест на подложената на гонение работническа класа, а също с преметнат през рамото вълнен шал „за повече изисканост“. Девойките, които споделят техните „напредничави идеи“, се подстригват късо и пушат, без да се крият. Подобен ексхибиционизъм у новопосветените не би бил толкова тревожен, ако не е знак за по-дълбоко недоволство, трудно поддаващо се както на анализ, така и на потушаване. Великият сатирик Салтиков-Шчедрин пише по повод тези новоизлюпени недоволници: „Това са хора, които са се научили да четат, без да могат да се държат изправени.“ Подобно презрително определение скоро е опровергано от фактите. Синовете и дъщерите от заможни семейства могат само да се забавляват, като скандализират родителите си с ексцентричността на своите убеждения и начина си на обличане, но зад този невинен маскарад радетелите за действие се сплотяват. Всъщност истинските революционери използват простодушната студентска тълпа, за да прикриват зад нея действителния залог на непримиримата борба между две схващания за обществото.
   
   За да се изплъзне от примката на всички грижи, тревоги и протоколни задължения на столицата, царят си дава няколко седмици отпуск и заминава за Крим с младата си любовница. Оставя в Зимния дворец жена си, изтощена от болестта, от унижението и от мисълта, че далеч от нея съпругът є очаква може би смъртта є, за да є намери заместничка. На децата є им е мъчно за нея, но те си имат свои грижи, свои надежди и без дори да подозират, са заложници на едно бъдеще, от което тя вече отсъства Множество придворни, които до неотдавна са я обграждали с ласкателствата си, сега странят и за да се харесат на царя, раболепничат пред неговата фаворитка. Дори мнозинството придворни дами я изоставят, сякаш щом нейният съпруг е предпочел друга, тя самата вече не представлява интерес за никого.
   
   Самият цар продължава да изпитва уважение към Мария Александровна като образцова съпруга и майка, но с охота бяга от нея поне от време на време, за да забрави както факта, че са женени вече почти четиридесет години, така и че върху неговите плещи лежи управлението на огромната империя. Южното слънце толкова много отива на усмивката на Катя и тяхното съчетание му действа подмладяващо. Когато прегръща тази млада жена и си играе с децата, които му е родила, той се чувства прекалено щастлив, за да изпитва каквито и да било угризения. Ще му се тези моменти на отдих да нямат край. Завръщането в Санкт Петербург, където го зоват държавните дела, всеки път за него е същинско наказание. Той се бои почти толкова от заплетените политически дела и дворцовите сплетни, колкото и от заплахите за покушение. Досеща се, че без съмнение не толкова в Крим, колкото в столицата, невидими врагове дебнат всяко негово действие и дума, за да ги изтълкуват в негов ущърб. С една дума, тук той се чувства обичан, а там знае, че го ненавиждат. Подобна мисъл го състарява повече от ласките на Катя, за които си въобразява, че му дават сили. Мечтата му е да прекара цялата зима заедно с нея на брега на Черно море. Към края на есента обаче министрите започват настоятелно да го викат обратно в столицата. Впрочем времето се разваля и по крайбрежието. Така през ноември 1879 г. той със съжаление решава да се завърне в Санкт Петербург. Маршрутът на императорския влак преминава през Одеса и Харков. Четиринадесет километра след като са отминали Москва, между релсите на линията избухва бомба. Сякаш по волята на Всевишния поради случайност редът на композициите е променен в последния момент и начело са вагоните с багажа на владетеля и членовете на личния му кабинет, така че те понасят удара. От взрива локомотивът е преобърнат, няколко вагона излизат от релсите, но съобщават, че жертви няма. Въпреки това императорът е съкрушен от тази нова проява на ненавист към него. Хората от обкръжението му го чуват как промълвя със сдържано отчаяние: „Какво толкова имат против мен тези клетници? Защо ме преследват като див звяр? Винаги съм се стремял да правя само добро на народа си!“ И действително, когато обръща поглед назад, той си припомня с колко трудности е трябвало да се справи, за да прокара великите реформи, белязали царуването му, като се започне от преустройството на администрацията и се стигне по премахването на телесните наказания и отмяната на крепостното право. Нима упреците ту отдясно, ту отляво с различни доводи, но с една и съща непримиримост, се дължат именно на неговата хуманност? 
   
   Няколко месеца по-късно, на 5 февруари 1880 г., по време на обяд със семейството, на който са поканени великият херцог на Хесен Александър и неговият син, новият княз на България, силен взрив разтърсва стените и залата се изпълва с лютив дим. От долния етаж се разнасят страдалчески писъци. Поставената в основите на сградата бомба е разрушила изцяло помещенията на гвардейците на приземния етаж, които се намират точно под императорската трапезария. Резултатът е единадесет убити и петдесет и шест ранени войници. Самият император не е получил дори драскотина, императрицата също е здрава и читава. Впрочем под предлог, че е неразположена, тя не присъства на обяда и почива в спалнята си. Ами Екатерина? Ами децата? Обезумял от тревога, царят се втурва в покоите на своята любовница на горния етаж. Заварва я онемяла, бледа, притиснала децата към себе си, едновременно жалка и ужасена. Мисълта, че е могъл да я изгуби, я прави двойно по-скъпа. Той я прегръща неистово с убеждението, че това избавление се дължи на някакво чудо.
   
   И този път терористите са се провалили. Вместо царя са пострадали невинни. Ала докато поздравява своя баща за това, че е избегнал покушението, великият княз Александър знае, че още нищо не е свършило. Все така привърженик на силовия подход, Александър би желал поне извършителят на престъплението да бъде арестуван и наказан. В действителност това би могъл да бъде единствено някой си Халтурин, дърводелец, комуто е възложен ремонтът на таваните на дворцовите подземия. Използвайки възможността да се движи свободно из долните части на сградата, той е поставил бомба под носа и пред очите на полицията. След това никой не го е виждал. Смятат го за „неоткриваем“. Постоянните неуспехи на следователите доказват, че правителството действително е неспособно да предотврати действията на подривните сили.
   
   Поразено от този нов безнаказан подвиг на революционерите, населението на Санкт Петербург е обсебено от мисълта за бъдещите прояви на насилие. Тъй като всяка видна личност би могла да бъде следващата жертва на политическите убийци, някои знатни семейства предпочитат да намерят убежище в извънградските си имения. Като сравнява умонастроенията на своите сънародници с тези на французите от времето на Терора, великият княз Константин, брат на Александър II, пише в своя дневник: „По онова време парижаните са били изправени очи в очи с враговете си, а ние не ги виждаме и нямаме дори бегла представа за техния брой. Паниката е всеобща, хората окончателно са обезумели и дават ухо на всякакви нелепи слухове.“
   
   Сега вече всички настояват царят да повери полицейския контрол на империята на човек, способен да проявява както непоколебимост, така и сдържаност. Ала къде да намери този „спасител“, който да съчетава волята с усмивката, традицията и напредъка, почитта към миналото и съобразяването с бъдещето? Александър II веднага решава, че най-доброто възможно решение е да разшири и да усили правомощията на Лорис-Меликов. В негова полза говорят завземането на непристъпната крепост Карс по време на Руско-турската война, ликвидирането на чумната епидемия в губерниите по долното течение на Волга и проявените неотдавна твърдост и вещина като генерал-губернатор на Харков. В разговор с Негово величество Лорис-Меликов споделя идеята си за създаване на Върховна разпоредителна комисия, която да работи за помирение с най-разпалените привърженици на политическото обновление, без в същото време да отслабва контрола над някои съмнителни кръгове. След като се допитва до обичайните си съветници, царят решава да направи опит, като послуша арменеца. На 12 февруари 1880 г. той подписва указ за учредяването на прословутата Върховна комисия, натоварена с поддържането на обществения ред върху цялата територия на империята и поверява нейното председателство на Лорис-Меликов, издигнал се по този начин неочаквано до върховете на властта. Подобна безпрецедентна мярка дава на един-единствен човек изключителни правомощия за вземане на решения относно въпросите на вътрешната политика. Встъпвайки в ролята на защитник на институциите, на сигурността и на здравия морал на страната, Лорис-Меликов съобщава за вестниците, че притежава широки, но стабилни убеждения и има намерение да установи в Русия „диктатура на сърцето“. Тази формулировка се харесва на едни и предизвиква тревога у други. В кръговете на най-разпалените защитници на философията на прогреса се надяват, че този нов доверен човек на Негово величество ще съумее да прояви разумна гъвкавост и ще брани безкомпромисно вековните традиции. Напротив, най-заклетите консерватори се тревожат, че под негово влияние царят може поради умора или недалновидност постепенно да се откаже от правата на богопомазан монарх. Генералшата Богданович, която дава тон в най-бляскавия ултрамонархически салон на Санкт Петербург, отбелязва в своя дневник, че общественото мнение е раздвоено по отношение уместността на назначението на Лорис-Меликов фактически за премиер-министър с извънредни пълномощия: „Висшето общество смята новата длъжност за полицейска, докато народът и печатът гледат сега на Лорис като на губернатор с неограничени пълномощия и с права на диктатор. Той няма да бъде в състояние да оправдае всички надежди и скоро ще изпадне в критично положение. В момента не предприема нищо без разрешението на върховната власт.“ Загрижена за ролята, отредена на защитниците на обществения ред, същата тази дама пише под диктовката на своя съпруг генерал Богданович, верен служител на престола и на църквата, тържествен призив, който Върховната комисия, председателствана от Лорис-Меликов, би трябвало според тях да доведе до знанието на „покаялите се нихилисти„. „Правителството охотно би ги приело и би ги закриляло от преследванията на бившите им другари“, пише тя. А сетне добавя: „Намерението е похвално, но какъв ще бъде резултатът?“
   
   Тези съмнения твърде скоро се оправдават: обещанията за прошка се оказват също толкова неспособни да прекършат решителността на революционерите, колкото и гоненията. На 19 февруари 1880 г. предстои да бъдат отбелязани с пищни тържества едновременно двадесет и пет годишният юбилей от възцаряването на Александър II и годишнината от премахването на крепостното право в цялата империя през 1861 година. Дали най-разпалените революционери няма да се възползват от тези исторически дати, за да покажат с гръм и трясък своята ненавист към царизма? Вече всяка церемония поражда опасения, че може да се превърне в повод за кървав удар от страна на действащите подмолно люде. Това си мисли великият княз Александър, докато гледа как в този тържествен ден неговият баща следва изискванията на протокола. След като е приел парада на императорската гвардия, той изслушва поздравленията на висшите сановници, които преминават един след друг пред него. Върху лицето му е изписана умора, а погледът изразява очакване. Дали не чака да се раздаде изстрел или да избухне бомба? Редом с него Лорис-Меликов получава своята част от поздравленията, което кара очевидците на церемонията да си мислят, че без съмнение в платната на „диктатора на сърцето“ духа попътен вятър. 
   
   И ето че когато на следващия ден Лорис-Меликов излиза от сградата на Министерския съвет, някакъв минувач стреля по него два пъти с револвер. Куршумите се спират в дебелата шуба, която министърът е облякъл, преди да напусне своя кабинет. Вместо да се опита да избяга, той се хвърля срещу нападателя, сграбчва го и го предава на дотичалите жандарми. Тази смела постъпка допринася повече за славата му на решителен мъж, отколкото всякакви декларации в печата. Престъпникът, млад евреин от Минск на име Молодецки, е осъден на смърт от военен трибунал. В деня на екзекуцията той отправя саркастични забележки към събралата се около ешафода тълпа. Докато му поставят примката, успява да се провикне с кикот: „Това, което аз не успях, друг ще го направи!“ Фанатичната убеденост, която кара революционерите да дават израз на своята вяра пред лицето на смъртта, стряска великия княз Александър дори повече, отколкото покушението, заради което са били арестувани. След като отначало е бил против непонятната за него снизходителност на баща му, той започва от време на време да се пита с примирение пред неизбежното дали в крайна сметка Лорис-Меликов не е прав да смята, че някои ограничени отстъпки са най-доброто средство да бъде спасен режимът. „Диктаторът на сърцето“ си е намерил съюзник в лицето на чичото на Александър, великият княз Константин. Други близки до Негово величество висши сановници също се изказват за промяна на руското самодържавие в полза на една ако не демократична, то поне по-съвременна форма на управление. Противниците на тази тенденция към „хуманизация“ на отношенията между властта и народа заявяват от своя страна, че всяка, дори най-малката отстъпка от императорските правомощия би била оскърбление не само към предците, но и към Бога. Та нали навремето Луи ХVI е изгубил престола и главата си именно защото е тръгнал по пътя на помирението?
   Докато Александър II все още се колебае и следвайки съветите на Лорис-Меликов, прави две крачки напред и три назад, едно отдавна очаквано и въпреки това смайващо събитие разстройва живота на царското семейство и го изправя пред необходимостта да вземе решение, не по-малко важно от онова, което очакват от него в политиката: на 22 май 1880 г. в своите покои в Зимния дворец тихо угасва императрица Мария Александровна. Сякаш случайно царят се намира далеч от нея, в Царское село със своята любовница. Той пристига веднага, но от приличие сам, за да присъства на погребалната церемония. Децата му дори не смеят да му изказват съболезнования. Те знаят, че въпреки опечаления вид, който си придава, смъртта на жена му за него е същинско облекчение. Още на другия ден след погребението той се завръща при Екатерина Долгорука. Царевичът Александър е потресен от неговата припряност да замине час по-скоро при жената, чието присъствие в двореца е било мъчение за покойната. Ала той за сетен път не желае да съди своя баща, който според него би трябвало да бъде безупречен, но в действителност е човек като всички други и понякога заради любовта забравя за честта. Скоро след завръщането на императора в Санкт Петербург Александър напуска столицата, за да го остави да се наслаждава на спокойствие на своята достойна за съжаление закъсняла страст.
   
   Възползвайки се от отсъствието на сина си, царят изведнъж решава да не обръща внимание на сплетните сред неговите приближени и да се ожени за любовницата си, без дори да изчака от приличие края на траура. Нетърпението му да постави брачната халка на пръста на Катя удивлява министъра на двора Адлерберг, който го моли да отложи сватбата поне с няколко месеца. На този мъдър съвет Александър II отвръща гневно: „Аз чакам вече четиринадесет години, дал съм дума преди четиринадесет години!“ Сетне заявява, че негов дълг е днес да изкупи вината си за това, че навремето е съблазнил невинната Екатерина Долгорука. И понеже Адлерберг продължава да му говори за отлагане, той нарушава всякакви норми и заявява, че бракосъчетанието трябва да се извърши на 18 юли 1880 г., сиреч по-малко от два месеца след погребението на жена му. Чуждестранните вестници първи обръщат внимание на това необичайно намерение, за което в Русия все още се говори полугласно. Няколко дни преди определената за събитието дата генералшата Богданович, след като е прочела френските вестници, отбелязва строго: „Твърде малко време измина, откакто е починала императрицата, а ето че се носи слух за намерението на царя да се жени отново. В своя юнски брой Илюстрасион сочи княгиня Долгорука [като жената], заради която императорът е забравил за les grandeurs de la royautй10.
   
   Скромната брачна церемония е извършена без знанието на никого, дори на членовете на семейството, в една от залите на двореца в Царское село, превърната в параклис. Малко след това, на връщане от посещение в Естония, великият княз Александър е уведомен от своя баща за този получил тайна благословия морганатически съюз. Той отдавна е очаквал това и е взел за себе си решение да не упреква царя за неговото непостоянство, а да го поздрави, че е скрепил пред църковния олтар една фактическа връзка. Братята и сестрите му също се ограничават с формален израз на симпатия към бившата любовница на Негово величество. Ала в двора и сред народа образът на царя е опетнен от странната приумица на един застаряващ мъж. Простите хора са го уважавали, въпреки че са се боели от него и са го критикували. Сега вече той изгубва това уважение и остават единствено страхът и критиките. Без сам да си дава сметка, той се е „изключил“ от историята на своята страна. „Неговият брак направи твърде лошо впечатление сред масите, пише още генералшата Богданович, която вярно отразява всяка мълва. – Той не дочака да мине дори година от смъртта на императрицата.“ Докато се жени, царят е заявил: „C’est un particulier et non un empereur qui rйpare une faute commise par lui et rйpare la rйputation d’une jeune fille!“11 
   
   За генералшата Богданович подобно обяснение доказва, че Негово величество се отказва занапред да бъде нещо друго освен „обикновен човек“, и това буди у нея съжаление. Подобно е по всяка вероятност и мнението на великия княз Александър. В средата на декември новата императорска двойка заминава за Крим и той изпитва такава печал, все едно че баща му е повален от неизлечима болест. Преди да се сбогува с близките си, царят е дал на младата си съпруга титлата светлейша княгиня Юриевска и е превел на нейно име в банката три милиона рубли. 
   В Ливадия новобрачните се настаняват в покоите, заемани до неотдавна от императрица Мария Александровна. Подобна смяна ни най-малко не смущава Александър II, когото щастието изглежда е лишило от чувство за мярка и здрав разум. Възползвайки се от слабоволието на владетеля, Лорис-Меликов настоява за незабавното установяване в Русия на нещо като конституция по подобие на британската. Според него такава мярка би била достатъчна да засити временно глада на реформаторите. Тъй като Негово величество се колебае, Лорис-Меликов го посещава в Крим и се опитва да изтръгне принципно съгласие с уверението, че ако той предложи на либералите подобна „политическа компенсация“, би могъл да получи от църковните власти титлата императрица за „прелестната Катя“, която за момента е само негова съпруга. Впрочем това е съкровеното желание на Александър и на Екатерина, което те не смеят за изразят гласно. Усещайки, че царят е готов да отстъпи по каквито и да било въпроси, „диктаторът на сърцето“ се завръща триумфално в Санкт Петербург и свиквайки журналистите, им съобщава, че Негово величество е разположен да изслуша новаторите, стига те да проявят разум. Дава дори да се разбере, че в близко бъдеще правителството ще вземе решение за приобщаването на свободно избрани депутати при изработването на закони и при управлението на страната. 
   
   Докато царят се готви на свой ред да потегли от Крим за столицата, до него пристига сведение, че подривни елементи разпространяват сред обществото позиви със списък на „мъчениците за свобода“, заканвайки се да отмъстят жестоко на слугите на самодържавието. Обзет от предчувствия, на 9 ноември 1880 г. той съставя завещателно писмо, което адресира до своя син. С прочувствени слова го призовава след неговата смърт да се погрижи за жена му и за децата и да бъде за вдовицата и сирачетата „закрилник и добър съветник“. Сетне го осведомява за финансовите разпоредби, които е издал в полза на Катя, и предварително му благодари, че лично ще следи те да бъдат спазвани. В заключение пише следното: „Това е последната ми воля. Сигурен съм, че ще я изпълниш съвестно. Не ме забравяй и се моли за душата на този, който толкова нежно те обича.“ Когато трябва да подпише това смирено и благодарствено послание до сина, чието неразбиране толкова често го е наранявало, той се отказва да постави отдолу цялото си име и си припомня как са го наричали неговите деца, когато са били още съвсем малки: „Па“12 .
   След като е уредил по този начин съдбата на новото си семейство, царят се качва на влака заедно с жената и децата от своя втори живот на съпруг, като моли Бога този път „червените негодници“ да не са поставили динамит на железопътната линия. Пътуването минава без произшествия. По график, преди да стигне в Санкт Петербург, влакът спира на гара Колпино. Там според указанията на Негово величество ги очакват всички велики князе и княгини от първото императорско семейство начело с царевича Александър. Царят ги е призовал, за да им представи извън всякакъв протокол тяхната мащеха и доведените им братя и сестри. Законните наследници ги посрещат любезно, но резервирано. Неловки усмивки и няколко думи от обикновено приличие. На Александър му е жал за баща му, който сякаш проси снизхождение от големите си деца за своето поведение, което го злепоставя в очите на целия свят. Разделят се с хладна вежливост. Никой не си тръгва удовлетворен от тази среща: нито царят, който е разчитал на по-топъл прием, нито неговите синове и дъщери, които късата памет на баща им кара да се чувстват кръгли сираци. 
   
   След завръщането си в Зимния дворец царят прави щателен преглед на помещенията, откъдето би желал окончателно да заличи миналото в името на сегашното. Там всичко е преустроено и уредено според последните му указания, особено що се отнася до мерките за сигурност. Императорската двойка е решила да използва обща спалня. Алковът е изцяло зает от двойно легло. Украсата на стаята е едновременно изискана и уютна. В покоите всяка подробност е предназначена за разцъфтяването на интимно щастие, но видян отвън, дворецът с многобройните часови и отбранителните ровове напомня готова да посрещне щурм крепост. Възхищавайки се на вътрешната мебелировка, Негово величество би могъл да си помисли, че най-после е постигнал щастие, ала достатъчно е да хвърли поглед през прозореца, за да му стане ясно, че отвън го дебнат ненавист и смърт.
III
ПОКУШЕНИЕТО
                           С времето приближените на императора все повече са привлечени от идеята за преустройство на институциите. Дори великият княз Александър в крайна сметка си казва, че „либералните монархисти“ може би не грешат. Когато Лорис-Меликов представя на Негово величество проекта за конституция, царевичът се преборва с предишните си предубеждения и го поздравява за това, че е придал плът на своя план: „Не бих могъл да ви кажа, драги Михаил Тариелович, колко съм щастлив да науча, че владетелят е приел вашия доклад, и то толкова доброжелателно, пише му той на 12 април 1880 година. – Сега можем смело да вървим напред и спокойно и упорито да работим за осъществяването на вашата програма за благоденствието на нашето мило отечество [...]. Нека Бог даде това добро начало да получи развитие и императорът да продължи да храни към вас все същото доверие.“13  Ала Александър вижда как баща му, който няма търпение да подпише този толкова важен за бъдещето на страната документ, понякога в тесен кръг изпада в кризи на безпокойство и раздразнение, които го докарват до сълзи. В подобни моменти на объркване го чуват да въздиша: „За какво е всичко това? Нека го оставим за моя наследник! То ще бъде неговият дар за Русия при възцаряването!“14 
   Ала съставената от Лорис-Меликов конституция е толкова свенлива, че няма никаква причина за притеснения. Тя предвижда учредяването на две подготвителни комисии, които се намират под контрола на една обща комисия от представители на земствата и големите градове. Приетите от тези органи текстове подлежат на одобрение от Държавния съвет, в чиито заседания вземат участие десетина също така избрани провинциални представители. При всички случаи окончателното решение е от компетенциите на Държавния съвет, който си остава гарант за стабилността на режима. Без съмнение твърде съблазнителна е мисълта, че благодарение на това въведение към някакво подобие на демокрация при законодателните дебати биха могли да се задоволят въжделенията на новаторите, без същевременно да се поставят под заплаха свещените догми на абсолютизма. Ала нима не биха били основателни опасенията, че след като веднъж вратата бъде открехната пред неколцината привърженици на републиканските теории, това няма да настърви тълпи недоволни, които ще се опитат да се промъкнат през отвора? Дали тези десет или дванадесет делегати, получили от конституцията право да заседават, няма да се превърнат в авангард на цяла армия сърдити дърдорковци, които ще решат, че всичко им е позволено, тъй като се явяват изразители на народната воля? Около наследника на престола, готов да се поддаде на примамливите доводи на Лорис-Меликов, вече се надигат предупредителни гласове. От всички страни се чува: „Русия пропада. Царят попадна в клопката на арменеца! Монархията на всяка цена трябва да бъде спасена!“
   
   Въпреки тревожните призиви, които проникват дълбоко в съзнанието на неговия син, Александър II решава да продължи във вече избраната посока: поставен между обещанията за руски рай на законността, роден от Лорис-Меликов, апокалиптичните пророчества на Победоносцев и угризенията на съвестта на престолонаследника, той се вкопчва в идеята за решаване на проблема чрез псевдоконституция, която ще трае от ден до пладне. Безпристрастна наблюдателка на политическите превратности, генералшата Богданович ден след ден отбелязва промените в настроенията на общественото мнение по отношение на царя и на неговите министри. На 3 януари 1881 г. тя с тревога установява, че „в новогодишните пожелания на всички вестници личи стремеж към ново управление“. Малко по-късно добавя, че докато наблюдавала преминаването на императора по улицата, почувствала как около него витае скрита заплаха. „Сега той е съпроводен от взвод гвардейци, пише тя. – От сто метра разстояние се усеща приближаването на нещо необичайно и това е нашият цар!“
   Докато генералшата е в плен на зловещите си предчувствия, страната е потресена от друга, този път естествена смърт: на 29 януари 1881 г. умира от кръвоизлив великият Фьодор Достоевски. Гореща почитателка на писателя, генералшата Богданович и един от неговите приятели, журналистът с крайно десни убеждения Комаров, правят постъпки покойникът, чието семейство се намира в крайно затруднено материално положение, да бъде погребан на държавни разноски. Ала митрополитът, към когото се обръщат за това благоволение, упорито отказва под предлог, че Достоевски бил „писател, чието творчество няма никаква стойност“. Научил за отношението на църквата към писателя, когото той самият високо цени, великият княз Александър пише до Победоносцев: „Дълбоко съм опечален от смъртта на клетия Достоевски. Това е огромна загуба, тъй като никой не ще може да го замести. Граф Лорис-Меликов вече е уведомил императора и е поискал от него разрешение да помогне на семейството на Достоевски.“ Така поне веднъж царят, царевичът, Победоносцев и Лорис-Меликов са в съгласие. Ала пред един ковчег.
   
   Погребението на Достоевски на 31 януари 1881 г. се превръща в изключително събитие. Процесията събира десет хиляди души, а след катафалката пеят последователно дванадесет хора. В памет на прекараните от писателя години в каторга студенти носят върху възглавничка затворнически вериги. Наблюдавайки чувствата на човешкото множество, събрало се да изпрати този защитник на национализма и православието, Александър се пита дали авторът на Братя Карамазови и на Бесове, превърнал се след завръщането от каторгата в ревностен бранител на самодържавието и на православната религия, би бил благосклонен към новото управление, което царят и Лорис-Меликов се канят да установят в Русия.
   
   Всъщност от известно време му се струва, че баща му се тревожи не толкова за влиянието на една евентуална конституция върху хода на държавните дела, колкото как по-лесно да короняса жена си за императрица. На няколко пъти Александър се безпокои от сърдития вид на царя, когато по време на някой организиран според протокола официален обяд княгиня Юриевска като обикновена морганатична съпруга е поставена на края на масата между принц Олденбургски и херцог Лойхтенбергски, докато великите князе и княгини заемат почетните места. За Негово величество подобно недоволство, разбира се, не е чак толкова съществено, но очевидно владетелят на Русия започва да губи търпение и е воден от едно-единствено желание – да изостави своя пост или поне да си отдъхне. Истината е, че Александър II, изморен от първостепенната роля, която непрекъснато трябва да играе, наскоро е съобщил на жена си, че е готов да промени живота си: веднага щом тя бъде коронясана, той ще абдикира в полза на своя син и ще се оттегли заедно с нея и децата далеч от суетата на столицата, може би някъде в Южна Франция. Слухове за това му намерение вече са преминали отвъд царските покои. Добре осведомени люде шушукат, че двамата дори са поръчали да им доставят списък с обявени за продажба имоти на Лазурния бряг. Без да приема буквално подобни сведения, Александър се досеща, че баща му се кани да вземе две решения от първостепенна важност: едното за самия себе си, а другото – за Русия. Във всички случаи великият княз трябва да има готовност да посрещне абдикацията на човека, който до този момент е решавал за всички. Преходът от положението на престолонаследник към това на цар го тревожи така, сякаш някой го принуждава за един ден да смени кожата си.
   Ала докато в Зимния дворец императорът, неговият син и министрите се чудят как да осигурят и занапред стабилността на режима, по таваните и мазетата на столицата конспираторите търсят най-добрия начин да осуетят всичките им усилия. Разгаря се надпревара между градителите и рушителите. Александър усеща това, докато чете полицейските доклади, които минават през ръцете му. Съвсем наскоро са му съобщили за арестуването на опасен революционер на име Андрей Желябов, за когото се предполага, че е душата на широк заговор срещу монархията и нейните представители. По време на разпита окаяникът се гаври с полицаите и възкликва: „Не ме ли арестувате малко късно, господа? Не забравяйте, че не съм сам!“ Лорис-Меликов приема подобни заплахи съвсем сериозно и препоръчва на Негово величество да удвои предпазните мерки през следващите дни. При всички случаи му се ще императорът да се откаже от посещението си в неделя, 1 март 1881 г. на Михайловския манеж за парада на гвардията, на който той обикновено присъства. Александър също призовава баща си към предпазливост. Той обаче отказва да се вслуша в техните съвети, възразявайки, че на тази традиционна церемония ще бъдат всички висши сановници и всички чуждестранни посланици, така че отсъствието му би било изтълкувано като незачитане на армията и неуважение към дипломатическия корпус. Единственото обещание, което Лорис-Меликов успява да изтръгне от императора, е преди отиването на прегледа да подпише указа, с който нарежда свикването на избраните от земствата и общините представители, за да се пристъпи към обсъждането на конституционните текстове. По този начин императорската власт за пръв път ще предложи на избраници от народа да вземат макар и скромно участие в управлението на държавните дела. За едни това е първа крачка по гибелен път, от който няма връщане назад, за други – началото на нова ера на справедливост и братство. В мига, когато се кани да се присъедини към лагера на либералите, Александър II е споходен от мисълта, че мами доверието на своите предци, подчинявайки се на доводи, на които те навремето не са обръщали никакво внимание. Скъсвайки с миналото на шестдесет и три годишна възраст, той изобщо не се чувства уверен, че е човек на бъдещето. Срамът от предателството се бори у него с гордостта от обновлението. Разкъсван между две епохи, между две идеологии, той съжалява, че не е на годините на своя син, който поне ще има правото и задължението да върви напред. За да утвърди подготвения от Лорис-Меликов документ, той иска престолонаследникът и родният му брат Константин също да сложат подписите си редом с неговия. След приключването на тази семейна процедура Лорис-Меликов поставя драгоценния лист хартия в кожената си чанта. За да влезе в сила, манифестът трябва да се превърне в законодателен акт с одобрението на Министерския съвет. Това ще стане само след няколко дни, тъй като заседанието е предвидено за 4 март. Постигнал целта си, Лорис-Меликов сияе от радост и поздравява Негово величество, както би сторил, ако му се бе родила нова рожба. Царевичът и великият княз Константин също имат празнични лица. Тримата обаче продължават да настояват на следващия ден императорът да не напуска града. „Терористите се издирват, твърди Лорис-Меликов. Те се крият някъде из околностите. Не след дълго ще бъдат открити. Желябов, разбира се, вече е зад решетките! Ала докато не стане това, вие, Ваше величество, не трябва да излизате от двореца!“
   
   Александър II само се усмихва и отпраща своя син, министъра и брат си, чиито опасения смята за преувеличени. Сетне се отправя към покоите на жена си и тържествено є съобщава: „Готово! Току-що подписах документа! Мисля, че това ще направи добро впечатление. Русите поне ще се убедят, че съм им дал всичко, което е възможно!“ Същата вечер на трапезата той отново заговаря с нея за манифеста, който, редом с премахването на крепостничеството според него ще се превърне в най-значимото събитие от царуването му. Докато той се опитва да я убеди в правотата си, тя внезапно помрачнява, променя темата на разговора и на свой ред го моли да не присъства на утрешния парад. 
   – Носят се ужасни слухове – проплаква тя. – Трябва да се изчака!
   – Но аз не мога да живея като затворник в двореца! – възкликва той, едновременно подразнен и разнежен от тревогата на любящата съпруга.
   
   На следващия ден, неделя, 1 март 1881 г., той присъства в семеен кръг на тържествената служба в параклиса на Зимния дворец, а след това, поканен от Лорис-Меликов в неговия кабинет, решава няколко неотложни въпроса и сяда да обядва заедно с жена си. Трапезата е скромна, дори оскъдна, защото са Велики пости. Впрочем той не чувства глад. Почти не поглежда съдържанието на блюдото си, а съзерцава с охота седящата срещу него Катя. Чувства колко объркана, колко уязвима е тя и тази женска беззащитност го възбужда. Едва се сдържа да не я покрие с целувки и да я повали по хусарски направо тук, на дивана. Ала няма време. Не бива да закъснява за манежа. Целува набързо жена си и за да я успокои, є обещава да не минава, както е предвидено, по „Малая Садовая“, а покрай Екатерининския канал, което ще бъде достатъчно, за да обърка плановете на терористите, ако тъкмо днес те са замислили покушение. Сетне добавя, че няма да се бави и веднага след приключването на парада само ще се отбие да види братовчедка си Екатерина в Михайловския дворец. Тържествено є дава дума в три следобед да бъде пак тук, в Зимния дворец! „Тогава, заявява той на жена си, която едва сдържа сълзите си, ако искаш, ще излезем да се разходим в Лятната градина.“ Тя му благодари с дълга целувка и го гледа как слиза по стълбите, изправен, с бодра крачка, сякаш мисълта за присъствието на военния преглед го кара да забрави за възрастта. Каретата е ескортирана от шестима казаци, а седми седи до кочияша. След тях потеглят няколко шейни с полицейски служители. Цялостната организация на охраната се ръководи от техния началник полковник Дворжицки. Кортежът потегля с бърз ход. 
   
   На Михайловския манеж царят е посрещнат с обичайната почит от присъстващите, сред които стоят редом велики князе, велможи, генерали, посланици и видни личности от всякакъв род. Как да не се почувства защитен от всички тези окичени с ордени гърди? Докато наблюдава баща си, царевичът се възхищава от начина, по който той продължава да играе ролята на владетел въпреки недвусмислените заплахи на терористите и потайните кроежи на републиканците. Прегледът на конната гвардия започва точно навреме и преминава без нито една грешка в ездата. Царят поздравява организаторите на церемонията, приветливо разговаря с велможите и се оттегля, за да отиде според обещанието си на посещение у своята братовчедка, великата княгиня Екатерина.
   Остава при нея само колкото да размени няколко думи, да отпие три-четири пъти от чашата чай и в два без петнадесет се качва обратно в шейната. Кочияшът е получил заповед да кара бързо: императорът няма търпение да се прибере при жена си, която сигурно умира от притеснение в двореца, очаквайки неговото завръщане. Каретата поема по улица „Инженерна“, сетне завива по кея покрай Екатерининския канал. Кварталът е почти безлюден. През прозорчето царят забелязва рота юнкери от Морското училище, които маршируват в противоположна посока, сподирени от взвод подофицери от Павловското училище. По-нататък сладкарски чирак, който носи върху главата си кошница пирожки, разпознава екипажа на Негово величество и застава мирно. През този следобед всичко в Санкт Петербург изглежда толкова спокойно, обичайно, че и последните опасения на царя се разсейват. Как би могъл да си помисли, че терористите ще отгатнат намерението му да се прибере не по обичайния маршрут и ще се подготвят по съответния начин? 
   В момента, когато той вече си представя как се прибира в двореца и целува жена си, страхотен гръм разтърсва целия град. Към небето се издига облак дим. От всички страни се разнасят жални стенания. Когато облакът се разсейва пред очите на императора се открива картината на същинска касапница. Чиракът сладкар и двама казаци лежат посред улицата в локви кръв. Изкормени коне от впряга агонизират. Взривът е изпочупил стъклата на каретата. Истинско чудо е, че няма повече жертви! Все още изумен, че е оцелял, царят слиза от колата и неволно се отправя към ранените. Полицейски служители са заловили убиеца, който е паднал, докато се е опитвал да избяга. Започват да го разпитват. Самоличността му бързо е установена. Това е някой си Рисаков, деветнадесетгодишен член на работническа организация. Дребен, мършав човечец със злобен поглед, свит в палто от грубо сукно, с ушанка от видра. Застанал пред този объркан младеж, Александър II внезапно усеща цялата власт, в която е облечен, още повече че неговият противник има толкова жалък вид. Полковник Дворжицки моли Негово величество да се качи в шейната, за да се отдалечи час по-скоро от мястото на покушението, тъй като вероятно опасността все още не е отминала. Ала Александър II не иска да покаже страх пред негодниците. Неговият характер и ранг го задължават да нехае пред опасността. Той измерва престъпника от глава до пети, вперва поглед в очите му и казва строго, сякаш мъмри немирен ученик:
   – Ти ли хвърли бомбата? Хубава работа!
   Всички полицаи от ескорта вече са около царя. Един от тях пита:
   – Ваше величество не е ли ранен?
   – Не – отвръща той. – Благодарение на Бога нищо ми няма!
   При тези думи Рисаков вдига глава и изръмжава: 
   – Не е ли твърде рано да благодарите на Бога?
   
   В този момент някакъв непознат, който дотогава се е крил зад гърбовете на струпалите се зяпачи, пристъпва напред, замахва с ръка и втора експлозия събаря царя на земята. Той се опитва да се изправи, но отново се поваля с раздробени крака и окървавено лице. Цялото му тяло се е превърнало изгаряна от болка купчина кости и плът. През снежния прах, вдигнат от взрива, и зловонния дим, той съзира своя убиец, който, също ранен, се е строполил до парапета. Страданията замъгляват погледа на императора. Миг преди да изгуби съзнание, той успява да промълви:
   – Къде е Александър?... Къде е престолонаследникът?... Нали е жив?... Занесете ме в двореца... Там да умра! 
   
   Юнкерите от Морското училище вдигат внимателно царя и го полагат в останалата непокътната шейна на полицейския началник. Със сковани от страхопочитание движения един от курсантите сваля шинела си и покрива с него страшно обезобразеното тяло на императора, като поставя на главата му фуражката си, за да го предпази от студа. Водена от Дворжицки, печалната процесия се отправя в галоп към Зимния дворец. Вестта за покушението обаче е изпреварила пристигането на императора. Обещал е на жена си да не закъснява. И пристига точно навреме. Ала казаците и полицаите поставят пред нея на издърпаното по средата на стаята легло едно разкъсано, окървавено чучело. Лявото стъпало е напълно откъснато. Лицето е превърнато в рана с раззината, сгърчена уста посред вълма брада. Върху тази червена каша, примесена с косми, само едното око е останало отворено. Вцепенена от ужас, княгиня Юриевска успява някак да сподави отчаянието си, свежда се над този жив одран човек, разтрива с етер слепоочията му, помага на лекарите да превържат разкъсаните от осколките крака. Докато се грижи за него, тя му нашепва любовни думи, които той, разбира се, не може да чуе. Край нея в двореца се суетят обзетите от паника придворни. Всички охкат и никой не знае какво трябва да се направи. Граф Пьотр Валуев не престава да повтаря злостно: „Ето докъде ни доведе диктатурата на сърцето на този проклет арменец!“ Когато научилият за случилото се Лорис-Меликов пристига бързешком, бива посрещнат от сърдит ропот, който се носи от уста на уста: „Ето я вашата конституция!“ Дори довчерашните му приятели сега му обръщат гръб. Според всички главната отговорност за нещастието носи той. Именно той, без да си дава сметка за това, е насочил ръката на хората с бомбите. Истинският убиец не е онзи, когото правосъдието ще накаже!
   
   Малко встрани членовете на императорското семейство са наобиколили княгиня Юриевска и се опитват да сподавят яростта си при вида на изтерзаното тяло на царя, чието дишане става все по-трудно. От време на време жена му прошепва на ухото: „Саша! Саша!“, и стиска ръцете му в шепи, сякаш може да стопли тази безчувствена плът. Едничкото око върху смазаното, зацапано лице вече не реагира на светлината. Протойерей Рождественски дава последно причастие на царя, който е напълно безчувствен. Ала Александър II все още със сетни сили се вкопчва в живота. Синът не снема поглед от баща си, макар едва да понася гледката на тези безкрайни мъки. Доктор Сергей Боткин тихо се обръща към него: 
   – Ваше височество ще нареди ли да продължим с още един час живота на Негово величество? Бихме могли да инжектираме камфор... 
   – Според вас никаква надежда ли няма? – пита великият княз Александър.
   – Никаква, Ваше височество...
   
   При тези думи Александър дава знак на един камериер да измъкне внимателно възглавницата, на която са облегнали гърба на императора, за да облекчат дишането му. Дъхът на ранения става все по-дрезгав и слаб. Единственото му око внезапно се изцъкля, след това се свива и чертите на лицето застиват. Иззад леглото се дочува тихо скимтене. Това е Милорд, любимото куче на царя, което заедно с всички е усетило, че неговият господар вече не е между живите. Часът е три и тридесет и пет следобед. Болезнен женски вопъл отвръща на тихата жалба на кучето. Нервите на Катя не са издържали. Тя се хвърля върху тялото на своя съпруг. С тази внезапна кончина е изгубила и мъжа, когото обича, и надеждата да се добере благодарение на него до престола. Александър II най-сетне е намерил покоя, който така страстно е жадувал през последните месеци от царуването си, но не редом с нея, а в много по-сияйни селения от Лазурния бряг, за който толкова често са мечтали заедно. 
   Докато тя намира убежище в огорчението на спомените и съжалението, коленичилите около смъртния одър велики князе и княгини дебнат първите реакции на вдовицата. Те не казват нищо, но въпреки всичко тя усеща зад привидното им съчувствие възраждането на предишната враждебност по адрес на интригантката и натрапницата. Струва є се, че в този дворец, сред самодоволните от владетелската си кръв князе и княгини вече не е у дома си. Свещеникът благославя тленните останки и произнася кратка заупокойна молитва. На първия ред сред опечалените стои престолонаследникът с каменно, белязано от решителност лице, лицето на съдбата, която го очаква. „Всички бяхме коленичили и се молехме, когато погледнах надясно и видях досами себе си новия император, ще напише по-късно в спомените си великият княз Александър Михайлович, племенник на покойния. – У него внезапно бе настъпила странна промяна. Свещена непоколебимост се четеше вече в студения и пронизващ поглед на оногова, който щеше да бъде Александър III.“15  
   През това време отец Рождественски излиза от стаята и се насочва към зала Ротонда, където придворните с тревога очакват последните вести за Негово величество. Със скръбен глас той им съобщава, че Александър II е предал Богу дух и че великият княз го наследява на руския престол. Върху лицата на онези, които до вчера са критикували царя, и на онези, които са го молили да проявява повече снизхождение към враговете на стария ред, се изписва еднакво отчаяние. Дали като по чудо смъртта на императора не ги е помирила?
   Докато долу лекарите подготвят тоалета на покойника, Александър III се оттегля, за да събере мислите си, преди да срещне погледите на множеството. В действителност този едър и силен мъж с масивно лице, здрави нерви и бистър ум все още е объркан от скръб и тревога. В плен на гнева срещу революционерите, убили царя като куче, той се пита дали ще съумее да проявява към тях онази далновидна толерантност, която му е препоръчвал неговият баща. Това би означавало да съчетае леда и огъня. Ала той няма време да се отдава на подобни размишления. От него чакат действия. Тъй като желае да приобщи съпругата си към тази първа среща със своите поданици, той отива при нея и двамата заедно преминават през тържествените зали, където всички глави се скланят при тяхната поява. След това, придружени от многоброен охранителен ескорт, се прибират в Аничковия дворец, където обитават, откакто са женени. На множеството, което ги посреща с овации, новият монарх едва отвръща с леко кимване. Всеки по-изразителен знак, за него би означавал да отнеме от посмъртната слава на своя баща.
   Веднага щом царят се озовава сред книжата и мнимото спокойствие на работния си кабинет, пред него се явява Лорис-Меликов, който го моли да насочи вниманието си към манифеста, подписан от Александър II, но все още неразгласен. Без да размишлява дълго, новият император отвръща: „Винаги ще зачитам волята на баща си!“ Въпреки тази спонтанно отронени думи Лорис-Меликов не е сигурен в своята победа. Действително още същата нощ привържениците на абсолютизма начело с Победоносцев преминават в контраатака. Те твърдят, че би било неуместно и дори неприлично веднага след националния траур да се издават декрети за политически промени с такава значимост. По тяхно настояване Александър III се съгласява да отложи с няколко дни влизането в сила на реформата.
   
   На 2 май 1881 г. тленните останки на императора, в униформа на Преображенския полк са изложени в двореца за поклонение в затворен ковчег. По време на първата църковна служба свещеникът, който чете заупокойната молитва, възкликва: „Императорът не е умрял, той бе убит!“ При тези думи множеството избухва в ридания. Процесията от поклонници пред балсамираното и гримирано тяло продължава да се точи до настъпването на нощта. Вдовицата на Александър II на няколко пъти идва да покрие с жарки целувки лицето му, покрито с воал, за да не се виждат раните. През нощта тя отново се промъква до саркофага, този път сама, отрязва кичур от косите си и го поставя между пръстите на покойника.
   
   Няколко часа преди това, също в Зимния дворец, Александър III е положил клетва. Той е възвърнал спокойствието си и напълно уверено приема почитанията на сановниците от двора, генералите, членовете на Сената и на Държавния съвет, на великите князе и княгини, на своята мащеха княгиня Юриевска, която за малко не е станала императрица. Отговорът му на провъзгласяването за владетел е спокоен и непоколебим: „Приемам уверено короната. Ще се старая да следвам стъпките на моя баща и да довърша започнатото от него. Ако Всевишния ми отреди неговата участ, надявам се вие да бъдете също толкова верни на моя син [великият княз Николай], както бяхте на моя баща.“
   
   Вкопчил се в даденото веднъж обещание от Александър III, според което той ще следва „пътя на баща си“, Лорис-Меликов има основание да вярва, че въпреки опасенията идеята за конституция окончателно е възприета. След церемонията по полагането на клетва той моли Александър да уточни какви стъпки трябва да предприеме за обнародването на манифеста. И този път царят се скрива зад бащината воля. Неговият отговор е: „Постъпете както той ви е наредил!“ По погледа му обаче личи, че у него отново е започнала борбата между верността към паметта на покойния и желанието да се противопостави на политиката, която според него се е оказала пагубна, тъй като е струвала живота на баща му. По повод участта, сполетяла Александър II, жертва на непримиримостта между два различни начина да се обича Русия, граф Мелкиор дьо Вогюе, секретар на френското посолство, пише: „Мисля си за този нещастен, слабоволев и добър човек [Александър II], който загина така трагично сред кръв и сред позора на това престъпление. Само с една своя дума да дадеш свобода на петдесет милиона души и да умреш по такъв начин, преследван като див звяр в собствената си столица, е ирония на историята, неведома присъда свише! Каква нощ предстои на този, който трябва да поеме от кръвта короната на Мономах16!“ 
   На 7 март мъртвият владетел е пренесен в Петропавловския събор, за да бъде погребан редом с неговите предци. Начело на траурната процесия е Александър III, следван от цялото императорско семейство, от чуждестранни владетели и дипломати. Изгубен в множеството, Мелкиор дьо Вогюе шепне на своя съсед, младия аташе в посолството Морис Палеолог, който неотдавна е постъпил на този пост: „Погледнете добре този мъченик. Той бе велик цар и заслужаваше по-милостива участ. Обичаше своя народ и проявяваше безкрайна загриженост за бедните и потиснатите. Сутринта преди да загине е работил върху реформа, която веднъж завинаги щеше да насочи Русия по модерен път на развитие – парламентарна харта. А нихилистите го убиха!... Освободителят на американските негри Линкълн също бе убит... Ех, да си освободител е опасен занаят!“17  Същият Мелкиор дьо Вогюе е поразен от появата в църквата към края на церемонията на жена, забулена в траурни воали, която, залитайки, се отправя сама към саркофага. Това е княгиня Юриевска, Катя, вдовицата на Негово величество. Тя изкачва стълбите и рухва, обронила глава над ковчега. Граф Адлерберг є помага да се изправи сред почтително мълчание. „Бяхме потресени от нечуваната скръб на тази жена, отбелязва още Мелкиор дьо Вогюе. – Тя бе достигнала за момент до подножието на престола само за да падне след това обратно в бездната.“18  По-прозаично настроената генералша Богданович пък се оплаква, че по време на погребението събралото се да наблюдава процесията множество не успява да види нищо, защото поради опасения от ненавременни демонстрации полицията „отблъсква с нагайка19  зрителите“. Разтревожена от ширещите се из страна-   та слухове, седмица след погребението на царя тя пише: „Обществото се е разделило на два лагера. Едните твърдят, че само репресивните мерки са в състояние да запазят реда; другите смятат, че подобни мерки водят Русия към гибел и съветват към властта да бъдат привлечени представители на народа и да бъде осъществено преустройство на полицията; според тях все пак в никакъв случай не бива да се следва примерът на Франция... Последните са мнозинство.“
   
   Така още от самото начало Александър III се оказва пред лицето на същата дилема, както и Александър II, а при това призракът на неговия баща се явява арбитър на решенията му. Подобно на мнозина напредничави умове от неговото обкръжение той смята, че единственият начин да се използват поуките от френската политика е те да бъдат подправени с руски сос. С други думи, ако трябва да се въведат понятия като народно представителство и отговорност на министрите пред парламента, то те  задължително трябва в една или друга степен да съответстват на националната традиция. Французите могат колкото си щат да размахват всякакви съблазнителни социални теории; русите предпочитат да си останат здраво стъпили на земята особено когато става въпрос за бъдещето на родината. Подобно противопоставяне между практичния руски дух и неудържимите френски утопии е особено странно, като се има предвид, че дори привържениците на подобно бинарно разсъждение признават за характерна славянска черта именно прекомерността, докато французите минават за ненадминати в благоразумието и дори в предпазливостта. Дали отказът от промяна на вековния ред на нещата не е по-логичен от вярата във възможността за усъвършенстване на човешкия род? Без да бъде в състояние да направи своя избор между неподвижността и движението, Александър изпада ту под влиянието на Лорис-Меликов, който го съветва да осъществи първата крачка към светлото бъдеще по европейски образец, ту на Победоносцев, който го умолява да си остане в домашния полумрак и топлина на руското минало. Последният е придобил още по-голяма власт, след като Александър II го е назначил година преди това за оберпрокурор на Светия синод, пост, който свързва правомощията на министър с тези на върховен закрилник на православната религия. 
   На 6 март 1881 г. Победоносцев отправя до своя бивш възпитаник Александър III писмо, от което лъха такава увереност и ожесточение, че царят е смутен. „Моментът е страшен, пише му той. – Няма време за губене. Сега или никога трябва да спасите Русия и себе си. Ако сирените продължават да ви припяват старите песни, твърдейки, че трябва да се успокоите, да продължите в същия либерален дух, да правите отстъпки пред онова, което наричат обществено мнение, за Бога, Ваше величество, не им вярвайте! [...] Това би погубило и Русия, и вас. [...] Вашата безопасност не би нараснала, а, напротив, би намаляла. Обезумелите негодници, които убиха вашия баща, не биха се съгласили на никакви отстъпки, а само биха станали още по-настървени. Единственото, което би могло да ги обуздае и да отдели лошото зърно, е борба на смърт с желязо и кръв.“ По-нататък с небивало безочие новият оберпрокурор на Светия синод посочва действителния виновник за настоящата беда: „Не задържайте Лорис-Меликов. Нямам доверие в него. Той е мошеник и може би играе двойна игра. Доверите ли му се, той ще ви погуби, вас и Русия. Относно управлението той сам не знае какво иска... Още повече че не е руски патриот!“
   Ала сред убедените монархисти има хора, които се отнасят с подозрение към крайните позиции на страшния прокурор на Светия синод. Така генералшата Богданович, която при това е непримирима поддръжница на самодържавието, с тревога констатира в своя дневник, че бившият наставник на Александър III е на път да го постави изцяло под свое влияние. „Дали Победоносцев ще бъде съветникът на младия цар?, пише тя на 2 април 1881 година. – Той е опасен човек, дребнав и завистлив лицемерник, който играе подмолно, за да не може никога да бъде упрекван за някой провал.“ Александър знае за неприятните слухове по адрес на двамата мъже, на които той последователно се доверява. Теглен в противоположни посоки от привърженика на мекия подход и от този на силната ръка, той си дава отсрочка, за да може да разсъди, преди да определи линията си на действие. Мисълта, че утрешният облик на Русия зависи изцяло от решението, което ще вземе, отначало го тревожи. Ала сега вече същата тази мисъл го въодушевява. Той без съмнение си дава сметка за отговорността, която носи, но също така се опиянява от своята власт. И желанието му е тази власт да няма граници. Ако неусетно обръща гръб на така скъпите на Лорис-Меликов демократични теории по френски образец в полза на изконно руските убеждения на Победоносцев, то това е, защото тази непоколебима твърдост подхожда на неговия борчески темперамент. Решителността му е подложена на изпитание по време на ареста и на съдебния процес срещу извършителите на покушението. Предадени от човека, хвърлил втората бомба, Николай Рисаков, те се оказват шестима на брой: петима мъже и една жена, социалистката София Перовска, която е и най-настървената от групата. Както може да се очаква, намират се добри души, които съветват царя да прояви християнско милосърдие и да прости на убийците на своя баща. В тяхна полза говори фактът, казват те, че не са извършили убийството нито от личен интерес, нито заради отмъщение, а водени от своите политически убеждения. Един идеалист не е обикновен престъпник. Той просто претворява своите мисли в действие. Малко преди произнасянето на присъдите видният философ Владимир Соловьов изнася публична реч, с която моли Негово величество да последва евангелските предписания, тъй като всеки, който постъпва съгласно Светото писание, вътре в себе си знае, че „вярата без действие [пък било то и смъртоносно] е мъртва и че всеки истински християнин трябва да се бори за истината, за правото на угнетените и слабите и, ако това е необходимо, да умре за тях“20 . От своя страна Лев Толстой, „великият писател на руската земя“, както го наричат неговите почитатели, отправя до Александър III писмо, с което го моли да помилва убийците, осъдени на смърт чрез обесване. „Ваше величество, пише той, вашият баща, императорът на Русия, един възрастен и добър човек, който стори много добрини и винаги е желал благото на своя народ, бе жестоко обезобразен и убит. Това не бе сторено от негови лични врагове, а от врагове на установения ред, които го погубиха уж заради доброто на човечеството. Вие царувате на негово място [...] и враговете на вашия баща вероятно желаят да унищожат и вас. Тези хора, убийци на вашия баща, вероятно ви карат да изпитвате вътре в себе си желание за отмъщение, примесено с чувство на потрес пред онова, което трябва да извършите. Вашето положение е ужасно, но Христовото учение е именно за това, за да ви насочва в моментите на чудовищно изкушение, които са участ на всеки човек. [...] Ако не простите, ако екзекутирате убийците, ще постигнете само това, че от стотици, вие ще сте премахнали само трима или четирима; злото обаче поражда зло и на мястото на тези трима-четирима ще се появят тридесет или четиридесет... Простете, отговорете на злото с добро и от стотина злосторници поне десет ще минат, ако не на ваша страна, то поне на страната на Бога, след като преди това са били на страната на Сатаната. А хиляди, милиони ваши поданици ще изтръпнат от радост и умиление, когато научат за милостта, дошла от висотата на престола в такъв мъчителен момент за един син, чийто баща е бил убит. Ако вие, Ваше величество, сторите това [...] и напишете манифест, започващ с думите: „А аз ви казвам: обичайте вашите врагове“, не зная какво ще почувстват другите, но аз, който не винаги съм бил примерен поданик, ще бъда ваше куче, ваш роб, ще плача от умиление [...]. Ала как бих могъл да твърдя, че не зная какво ще почувстват другите? Зная с каква неудържима сила след тези слова доброто и любовта ще залеят цяла Русия. Смъртното наказание е безполезно по отношение на тези революционери. Не техният брой е важен, а техните идеи. За да ги срази човек, той трябва да се бори с тях на полето на идеите. Техен идеал са всеобщото добруване, свободата, равенството. За да бъдат победени, на тях трябва да се противопостави друг идеал, по-възвишен от техния, който да го съдържа: идеалът на любовта и милосърдието... Тогава, както восъкът се топи от огъня, революционната борба ще спре пред императора, който за всички ще бъде човек, изпълняващ Христовия закон.“
   
   Писмото на Лев Толстой остава без отговор. Подобни послания на други духовно извисени личности се сблъскват с все същото мълчание от страна на двореца. Междувременно Победоносцев започва да се тревожи от ненадейната вълна на симпатия у хора на достойн-ството и честта към хората на кръвопролитието. На 13 март 1881 г. той пише до Александър III: „Някои смятат, че осъдените биха могли да избегнат смъртното наказание... Възможно ли е това? Не, хиляди пъти не! Не е възможно пред лицето на руския народ вие да помилвате убийците на вашия баща, на нашия цар, чиято пролята от тях кръв зове възмездие. Такова е мнението на всички руси (с изключение на неколцина, лишени от ум и сърце). Мнозина започват да роптаят против забавянето на това възмездие. Като истински русин, който живее сред други руси, аз зная какво чувства и какво иска народът. Онези престъпници, които избегнат смъртта, не след дълго ще започнат да кроят нови заговори. За Бога, Ваше величество, нека сърцето ви остане безчувствено за ласкателствата и за празния идеализъм.“ 
   
   Този път вече царят изобщо не се колебае. Решението му е продиктувано не от живия, деятелен и решителен баща, а от окървавения, обезобразен труп, който той е видял на първи март върху някакво легло, заобиколен от вцепененото от ужас семейство. С изправени от порив на вътрешно убеждение рамене той незабавно отговаря на прокурора на Светия синод: „Бъдете спокоен, никой няма да се осмели да се яви пред мен с подобно предложение. Моят отговор е, че и шестимата ще бъдат обесени.“
   
   Екзекуцията действително е извършена на Разпети петък, 3 април 1881 г. в десет без десет сутринта на Семьоновския площад. Множеството, което според оценките достига сто хиляди души, очаква спектакъла със смесица от гняв и състрадание. Има само една бесилка с шест примки. Всъщност от шестимата осъдени на смъртно наказание подлежат само петима, сред които фанатичката София Перовска. Шестото име от списъка също е на жена – Геся Хелфман, която поради бременност ще избегне бесилката. Докараните заедно в една кола престъпници носят на гърдите си табела с надпис „цареубиец“. Преди да им поставят примките, те се прегръщат. Нима не са братя в името на революцията? Ала София Перовска се отвръща от изменника Рисаков, който ги е предал с надежда да спаси кожата си. Очаква го обаче същата участ, както и останалите. Палачът е толкова несръчен, че се налага някои терористи да бъдат сваляни по два-три пъти от въжето и отново окачвани.
   
   Уви! Макар убийците на Александър II да са обезвредени, напразни са надеждите, че революционното движение е умряло заедно с тях. Още на другия ден след екзекуцията Александър III получава позив, издаден от нелегалната организация Народна воля. В документа може да се прочете: „Без да дочака своето короноване, Александър III удави престола в кръвта на защитниците на народните права. Пред пресните гробове на нашите приятели ние открито потвърждаваме, че ще продължим действията си в името на народното освобождение. Комитетът [изпълнителният] заявява, че една реакционна политика, основана върху традициите от царуването на Александър II, ще има още по-пагубни последици за правителството от катастрофата на 1 март 1881 година.“21 
   
   Александър III вече е получил предупреждение. Войната е обявена. Трябва да бъде приложен законът за последователно изтребление. С други думи, „методът Победоносцев“. За да се подготви за неприятните обсъждания, които възприемането на тази политика непременно ще предизвика по време на бъдещите му срещи с някои членове на правителството, той се оттегля заедно с жена си и децата в двореца Гатчина сред полето, където цари такова спокойствие, че човек може да забрави за дърдорковците и дори за убийците в столицата. За пореден път се убеждава, че се чувства най-уютно, най-задушевно и най-добре разбран именно сред близките си. Толкова му се ще целият народ да бъде за него едно голямо семейство! Покорно, безмълвно и преди всичко любящо! Ала това би означавало да иска прекалено много от ангелите-хранители на самодържавието! Следващото заседание на Министерския съвет е насрочено за 21 април 1881 година. Александър III гледа на тази дата като на ден първи от своето царуване.
   
   
   
   
   
   
IV
ОВЛАДЯВАНЕ 
НА ПОЛОЖЕНИЕТО
                           За Александър III Гатчина е като противоотрова на Санкт Петербург. В този сгушен сред зеленина дворец той забравя грижите и черпи енергия. Ако слушаше вътрешния си глас, никога не би го напуснал и би управлявал оттук своята империя. Впрочем вече е придобил навика да вика в него за консултации своите министри. Останалата част от времето прекарва с жена си и четирите си деца22 , щастлив да се откъсне по този начин за няколко часа от протокола. Привързаността му към спокойствието в семеен кръг в крайна сметка започва да притеснява столичното общество. Отправят се скрити упреци към Негово величество, че не се появява публично и по този начин вреди на международния престиж на Русия. Дори търговците и организаторите на спектакли и концерти се оплакват, че откакто владетелят се е оттеглил в своето убежище, светският живот е западнал. Някои дори подхвърлят, че можел да премести седалището на върховната власт от Санкт Петербург в Москва, тъй като след убийството на неговия баща сегашната столица му била станала противна, и че вече имал намерение да изпрати правителството в Кремъл. Злите езици добавят, че въпреки широките си рамене и силата, която му позволява да огъва конски подкови и да къса с ръце цели тестета карти, този исполин за всичко слушал жена си, която била по-умна, по-образована и по-хитра от него. Разтревожен от пренебрежението на императора към представителните задължения, произхождащи от длъжността му, Константин Победоносцев му пише без заобикалки: „Мисля, че е необходимо Ваше величество да се появи в Петербург. Постоянното и неотклонно ваше пребиваване в Гатчина буди у народа множество най-невероятни слухове, на които все пак се вярва. Някои дори започват да се питат вярно ли е, че царят не бил между живите, но това се крие от хората.“
   Призован да засвидетелства своето „възкресение“ с бляскавата си поява, на 21 април 1881 г. Александър III с неохота отива на заседанието на Министерския съвет в Зимния дворец. По време на едно от предишните заседания той се измъква от неудобното положение, като се задоволява само да изслуша разсеяно речта на Лорис-Меликов върху предимствата на смекчената конституция, както и тази на Победоносцев върху безполезността на парламентарните брътвежи по френски образец. След като се допитва до мнението на останалите членове на Министерския съвет, той решава да възложи проучването на въпроса на Подготвителна комисия. Ала за него идеите на Лорис-Меликов вече са с прекършени криле. След като не може да продължава безкрайно играта на бягство от проблема, той решава да я прекрати още същия ден, щадейки в рамките на възможното чувствителността на автора на проекта. 
   
   Точно в два часа следобед царят влиза в заседателната зала на Министерския съвет, където всички министри го очакват прави. Той стиска ръката на всеки от тях с еднаква доброжелателност и сяда на почетното място пред голямата маса, застлана с червено сукно. Тревожният поглед на неговите сътрудници, които до един очакват решението му, го разстройва. За момент се колебае дали да приеме добродушен или твърд тон. Сетне, преодолявайки смущението си, открива незабавно дебатите върху това, до каква степен е уместен опитът с народното представителство в Русия. По негова покана всеки от министрите поред изяснява становището си. Като се започне с Лорис-Меликов и се стигне до Победоносцев, министрите излагат с повече или по-малко убедителност своите доводи. Докато слуша противоположните едни на други пледоарии на тези еднакво красноречиви люде – министъра на вътрешните работи Лорис-Меликов, военния министър Милютин, председателя на отдела по икономическите въпроси на Държавния съвет Абаза, а също на неговия бивш наставник – Александър съжалява, че думата не е дадена единствено на Победоносцев. В действителност изобщо не е необходимо царят да бъде убеждаван и да изслушва още веднъж аргументите на прокурора на Светия синод. Той е готов да се съгласи с него извън всякакви разсъждения. Не по разум, а по инстинкт. Понятия като монархическа традиция, първенство на православието, величие на владетелите, изградили Русия през векове на насилие и благочестие, на грешки и страсти, са по-скоро неразривна част от кръвта, която тече във вените му, отколкото предмет на мислите на неговия ум. 
   
   За пореден път двете страни се разделят, изпълнени с подозрително очакване. Ала когато императорът се прибира у дома в Гатчина, той вече е взел своето решение. Същата вечер излива сърцето си пред Победоносцев: „Нашето днешно съвещание ми направи твърде тягостно впечатление, пише му той. – Лорис-Меликов, Милютин и Абаза положително продължават същата политика и на всяка цена искат да ни доведат до представително управление. Но докато не се убедя, че това управление е нужно за щастието на Русия, то няма да се осъществи, аз няма да го допусна. Впрочем едва ли някога ще бъда убеден в ползата от подобна мярка, тъй като ясно виждам вредата от нея. Странно е да слушаш как умни хора говорят за представително начало в Русия със заучени фрази, взети от долнопробни вестничета и вдъхновени от бюрократичния либерализъм. Все повече се убеждавам, че не бих могъл да очаквам нищо добро от тези министри. Дано даде Бог да се лъжа! Ала техните думи са неискрени и всичко, което казват, ми напомня измама. Трудно се работи с министри, които хранят илюзии.“
   
   Докато чете това писмо, Победоносцев има усещането, че то е писано от собствената му ръка. Най-сетне ученикът повтаря дума по дума урока на своя учител. След като известно време се е лутал сред либералните миражи, Александър възприема езика на автократичния разум. Не бива в никакъв случай този чуден пламък да бъде оставен да помръкне, преди да е избухнал с целия си блясък. Използвайки чудесното разположение на владетеля, Победоносцев сам съставя манифеста, който ще даде официален израз на възгледите на негово величество относно естеството на властта в Русия. След като Александър одобрява всяко изречение от текста, той е изпратен в сенатската печатница, за да бъде публикуван, без дори министрите предварително да бъдат запознати с него. „Превъзмогвайки нашата болка, пише в декларацията, Богу бе угодно да възложи на нас свещения дълг на самодържавното управление. Следвайки волята на Провидението и с вяра в силата и законността на самодържавната власт, ние се чувстваме призвани да я утвърждаваме и да я пазим. Занапред ние спокойно ще оглавим съдбините на нашата държава, които ще бъдат дело между Бога и нас. – Александър III.“
   
   Всичко е казано съвършено ясно. След като е ритнал с крак мравуняка на либералните предложения, царят чувства облекчение. Край на препирните между вманиачените политици! Ала колко време е изгубено! Още в деня на публикуването на императорския манифест се провежда заседание на министрите. Самият Победоносцев прочита текста пред смаяните си колеги. Те изслушват това владетелско символ-верую със сведени глави, потънали в тъжно мълчание. Дори онези, които са очаквали да надделее тезата на абсолютизма, смятат, че словата на това изявление влизат в разрез със здравия смисъл. Без да споделя открито, всеки от тях е разпознал стила на истинския автор – Победоносцев. Ала от уважение към Негово величество, който председателства заседанието, никой не се осмелява да протестира срещу този документ, който напомня повече указ, отколкото клетва. С това дневният ред е изчерпан. Вземайки си поука от това публично оскърбление, Лорис-Меликов, Абаза и Милютин решават, че след като между тях и императора е налице толкова сериозно разминаване във възгледите, те не могат повече да изпълняват своите функции. За момента обаче с нищо не издават чувствата си. След оттеглянето на Негово величество всички участници в заседанието се отправят един по един към вратата. Лицата им са непроницаеми. Преди да излязат от залата Лорис-Меликов, Милютин и Абаза се отдръпват от Победоносцев и отказват да се ръкуват с него. Още същата вечер тримата „протестиращи“ поотделно изпращат оставката си на императора.
   
   Без съмнение Александър съжалява, че е трябвало за оскърби тези достойни хора, разкривайки им трагичната заблуда, в която са били на път да вкарат страната. Ала, както си мисли, не е възможно да се проправи път в гората, без да бъдат отсечени няколко дървета. Още на следващия ден той пише до своята главна „жертва“ Лорис-Меликов. „Получих вашето писмо [с оставката] рано тази сутрин. Признавам, че очаквах това, и никак не бях учуден. За нещастие в последно време нашите възгледи напълно се раздалечиха и подобно положение не можеше да продължава.“
   
   Александър е убеден, че в мнозинството си общественото мнение ще му бъде признателно за това, че е станал гарант на реда и законността в разстроена от покушения и социалистическа пропаганда страна. Ето защо е удивен, когато научава, че някои от довчерашните му поддръжници се боят, че е стигнал твърде далеч и наместо да стресне революционерите, от прекомерно старание е стреснал буржоата. Още двама министри са се оттеглили от постовете си. Положението изглежда неудържимо. Барометърът на всеобщото настроение е твърде ниско, борсата е обхваната от паника. Паричният курс спада с два процента. Никой вече не се доверява на никого. Стъписана от безогледността и бруталността на заетата от императора позиция, генералшата Богданович пише на 1 май 1881 г.: „Императорът се отнесе с министрите като с хлапета. До последната минута никой от тях не е знаел за съдържанието на подготвяния манифест, излязъл от печатницата на Сената. Министрите се чувстват оскърбени. Петима от тях начело с Лорис-Меликов подадоха оставка.“
   
   През следващите дни паричният курс продължава да пада. Малцината, които се осмеляват да отидат на посещение у Лорис-Меликов, намират вратата му затворена. Усамотен в своя дом, той нарежда да съобщават, че е болен. На мястото на подалите оставка министри Александър назначава други, които до един са получили одобрението на Победоносцев. Най-тежка отговорност ляга върху плещите на новия министър на вътрешните работи генерал Николай Игнатиев. Той е натоварен едновременно с безопасността на негово величество, с обществения ред и със стабилността на режима. Преди да заеме поста си, той прави посещение на добра воля у Победоносцев, за да получи неговата благословия и да се осведоми „как да работи“. Прокурорът на Светия синод му отвръща с поучителен тон, че преди всичко трябва да се моли. „Молитвите съм възложил на жена си, отвърнал с лека усмивка Игнатиев. Що се отнася до мен, аз имам намерение да работя.“23  
   
   Като начало основната задача на Игнатиев и Победоносцев е личната охрана на царя. Разпространяваните по улиците и фабриките позиви будят опасения от възобновяване на покушенията. Отстъпвайки пред настояванията на прокурора на Светия синод, Негово величество се съгласява да приеме мерките, които той предлага. Според предписанията на този неумолим телохранител вечер императорът трябва да заключва спалнята си, преди да си легне, да проверява дали работят звънците, да оставя един от своите адютанти да спи зад вратата. „Именно през тези дни, пише Победоносцев до царя, трябва да се вземат всякакви предпазни мерки [...]. Дали всички, които имат досег до Ваше величество, са надеждни хора? Ако някой от тях ви се стори дори малко подозрителен, трябва да се намери предлог той да бъде отстранен.“ Мария Фьодоровна, твърде нервна по природа, без да ще, допълнително изостря естествената подозрителност и необщителност на своя съпруг. Тя непрекъснато трепери за него, когато той не е до нея. Тъй като самият император не обича суетнята и сплетните на столицата, упоритото му усамотение в изисканото и уютно гнездо на Гатчина отново става причина за упреци, че царят живее само за себе си, а не за своя народ. Политици и дипломати трудно се примиряват с твърдението, че един монарх трябва да стои настрани от народа, за да го управлява по-добре. Към края на април френският посланик генерал Шанзи осведомява своето правителство, че установява в Русия „пълно объркване и уплаха след последните събития.“ „Откакто е на престола, пише още той, Александър не е приел нито един парад; никой не го е видял на кон, както подобава на войнствен монарх. През цялото време се крие в своя дворец.“24  От своя страна английският посланик лорд Фредерик Дъферин анд Ада се оплаква, че със своята саможивост и омраза към всякаква показност владетелят няма до себе си съпруга, която да го излекува от подобна необщителност и да го накара да приеме всичката представителност на своето положение. Принц Херман фон Сакс-Ваймар, официален пратеник на Вюртемберг за погребението на Александър II, е още по-категоричен. Упреквайки императора, че пренебрегва елементарните си задължения, той съжалява, че редом с него липсва „достатъчно извисена личност, която да му наложи своето превъзходство и да го принуди към действие“. По-нататък той дори се осмелява да пророкува: „Предстоят бедствия и никой няма да направи и не би могъл да направи нищо, за да ги предотврати.“25 
   Истината е, че начело на Русия стоят две личности, които в някои отношения се допълват, а в други си противоречат – царят и прокурорът на Светия синод. Впрочем последният е бил възпитател на Александър по време на неговото юношество и има намерение да продължава да го ръководи и като зрял мъж. Петдесет и четири годишният Константин Победоносцев е изключително целенасочен човек. Син на поп, той завършва Духовната академия в Санкт Петербург, а сетне право и политическа икономия. Става професор по право в Московския университет, а като юрист, по-късно и член на Държавния съвет, преди да бъде определен за наставник на престолонаследника. През 1880 г. получава длъжността оберпрокурор на Светия синод и с изключителна всеотдайност и последователност работи в служба на монархията и църквата. Негово крайно и непоклатимо убеждение е, че спасението на царската власт и на православната църква изключва каквато и да било снизходителност по отношение на либералните подстрекатели. Най-малката небрежност или отпускане може само да ги направи още по-дръзки, да доведе до прегряване, а след това до експлозия на обществения котел. Този натрапчив страх от пропадане в хаоса като резултат от късогледството на властите е сближил навремето Победоносцев и Достоевски. И двамата разобличават бълнуванията на атеистическия социализъм и проклинат европейските вестници, които са се заели да разпространяват това дяволско учение по света. И двамата славят руското превъзходство в областта на политиката и религията. Ала защитавайки тези ултранационалистически догми, Достоевски величае любовта към ближния и се надява да обедини цялото човечество в името на идеала за милосърдие и опрощение, докато в своята защита на панславизма Победоносцев винаги е следвал безжалостната диалектика. Първият е в душата си пророк, вторият – инквизитор. След смъртта на Достоевски и покушението срещу царя Победоносцев става още по-твърд в своите репресивни позиции. Дори външният му вид издава отвращението на цялото негово същество пред изкушенията на човечността. С това голобрадо, застинало в гримаса на отказ лице, със студения, проницателен поглед зад очилата с метални рамки, с безупречната папийонка, която подчертава позицията му на порядъчен човек, той сякаш предварително отблъсква всеки, който би се осмелил да му зададе въпрос. 
   
   Съгласно предписанията на този духовен наставник укрепването на сигурността на държавата и на нейните граждани трябва да бъде поверено на генерал-губернаторите на Санкт Петербург, Москва, Варшава, Харков, които да получат практически неограничени правомощия. Така местните полицейски началници вече могат да затварят всеки, когото сметнат за подозрителен, по какъвто и да било повод. Личността е преследвана не за нейните постъпки, а за намеренията, дори за връзките или симпатиите є. За да бъде спряно разпространението на подривни идеи, печатът е поставен под такъв строг надзор, че повечето вестници са смазани от предупреждения и глоби. След подобна хекатомба оцеляват единствено преданите тялом и духом на властта вестници. Разпространението на известни със своята либерална насоченост издания от Франция, Германия и Англия е забранено на територията на Русия. След като националните вестници губят доверието на читателите поради явното им подчинение на властите, хората започват да вярват на слухове, разпространявани от някакви уж добре осведомени люде. Човек може да излее душата си единствено на приятелски сбирки при затворени врати или в личните дневници. 
   
   Давайки си сметка за своята непопулярност в страната, Победоносцев пряко волята си се съгласява на известно смекчаване на репресивните мерки. Известно е, че понякога винтът трябва да се разхлаби, за да може да бъде затегнат по-здраво след това. С цел да запази нужното съотношение между строгост и търпимост, твърдост и разбиране, той възлага на новия министър на финансите Николай Бунге да намали постепенно цената на земята, която бившите крепостни изкупуват, да премахне станалия непоносим за мужиците данък върху солта и дори да създаде Селска банка, която да подпомага изпадналите в затруднение земеделци. В действителност тези мерки за подобряване положението на селските маси се прилагат рядко и частично, като само предизвикват недоволството на помешчиците, които се опасяват да не бъдат засегнати привилегиите и приходите им. Що се отнася до работниците, чийто брой непрекъснато нараства с откриването на все нови и нови фабрични предприятия в градовете, те се чувстват онеправдани и напълно забравени при разпределението на държавните помощи. Няма съмнение, че от няколко месеца вече никой не говори за бомби, но друга напаст, не толкова открита, се появява в Русия – стачката. Тази болест се превръща в същинска епидемия, която се разпространява с отчайваща скорост из цялата империя. За най-малкото нещо работниците протестират, скръстват ръце и излизат на улицата. За да докаже колко загрижена е властта за трудовите класи, Игнатиев смекчава до известна степен прекалено строгото законодателство. По-рано работният ден продължава средно тринадесет-четиринадесет часа, а женският труд не се ползва с каквато и да било особена регламентация. През 1882 г. поредица постановления облекчават съществуващото положение. Със съгласието на Победоносцев и дори на Негово величество Игнатиев съкращава работното време за жените и младежите, като издава и правилник за инспектиране на фабриките. Ала според Игнатиев в Русия зее друга отворена рана, от която се оплакват всички, които смятат себе си за онеправдани: вредното влияние на евреите, които живеят разпръснати по цялата територия на империята. Несъмнено всички те са руски граждани. Само че поради етническия си произход, религията и традициите си са обособени в отделна каста, която отказва да се претопи в недрата на същинска Русия. Поради това, че съставляват малцинство, което очевидно не се поддава на каквато и да било асимилация, с помощта на Победоносцев Игнатиев се опълчва срещу тях под предлог, че с вечното си недоволство неволно се превръщат в разпространители на подривни идеи. Нима е възможно тези смятащи себе си за лишени от благата на нацията хора да не бъдат привлечени от теориите на социалистите, които проповядват наляво и надясно всеобща свобода и равенство между всички раси, които ще бъдат постигнати несъмнено чрез премахването на царската власт и заменянето є с народно управление? По време на своята антисемитска кампания министърът на вътрешните работи твърди освен това, че поради вродения си усет за сделките евреите си присвояват цялата търговия на дребно в провинцията, мамят невежите мужици и изпълняват ролята на лихвари по селата. Той учредява Висша комисия, която да изработи статут на евреите, с който между другото им се забранява да пребивават в някои „чувствителни“ области на империята. Те нямат право освен това да закупуват недвижими имоти, да продават алкохол и да придобиват висше образование. Така Игнатиев се надява да прегради пътя към знанието на еврейската младеж, която по рождение е склонна да критикува установения ред. От друга страна, се старае да отстрани евреите от свободните професии, където присъщото им красноречие може да доведе до безредици. Макар да ограничава правата на евреите, той категорично отрича стремежа да ги превърна в „граждани втора категория“. Дори твърди, че действа в техен интерес, тъй като, ограничавайки обсега на дейността си, потушава склонността към саморазправа от страна на населението, което живее редом с тях. С една дума, налагането на тези незначителни ограничения ще спаси евреите от сляпото насилие на погромите. В желанието си да покаже своята съпричастност към „избрания народ“ през май 1882 г. Игнатиев дори налага правителствен указ, с който се отхвърля искането евреите да бъдат лишени от някои неотделими за статута на руски гражданин права. Всъщност от негова страна това е просто отричане от убежденията, тъй като с времето панславизмът е прераснал в същински фанатизъм. 
   Тази оркестрирана от Игнатиев радикализация се харесва на Победоносцев, който вижда бъдещето на своята страна единствено в светлината на свещената традиция. Ала тъй като не е лишен от здравомислие, въпреки своето въодушевление на апостол на самодържавието, прокурорът на Светия синод се пита дали Игнатиев не е на път да провали каузата, на която се опитва да служи. Наблюдавайки резултатите от последните решения на министъра на вътрешните работи, той започва да се бои да не би едно прекомерно русофилство да разстрои общественото мнение и в крайна сметка то да се обърне срещу своя подбудител. В действителност за разлика от Игнатиев Победоносцев вижда като главна заплаха не евреите, а либералите. За него истинска опасност за Русия представляват все по-малко синагогите и все повече нелегалните събрания, на които се обсъждат последните приумици на революционерите. Той, разбира се, продължава да се възхищава от творбите на писатели славянофили като Аксаков и Самарин, но вече смята, че поезията на руската земя няма да бъде достатъчна за обезвреждането на плъзналия по нея червен звяр. Републиканската хидра няма да бъде унищожена с народни приспивни песни, а като є бъдат отсечени с един удар и седемте глави. А междувременно, обсебен от стремежа да изгради цялата политическа система на Русия върху основата на светлия и естествен народен гений в противовес на семитските гешефти, Игнатиев решава да предложи на Александър III нов проект за представителство на земствата в духа на чистия патриотизъм и на подчинението на интересите на короната. Това е призив към вековната мъдрост на мужиците, прословутите „сиви зипуни“, така скъпи на Достоевски. Малко преди смъртта си писателят е заявил, че „сивите зипуни“ са призвани „да казват истината на царя“. Нима не е настъпил моментът да бъдат изпълнени заветите на гениалния творец на Братя Карамазови?
   Докато чете безумния проект на министъра на вътрешните работи, Победоносцев се задъхва от гняв. Той подозира, че последният му поставя поредната конституционна клопка, но този път наконтена със селска рубашка и ботуши. Незабавно грабва перото и пише до царя, за да разобличи опасните бълнувания на Игнатиев, който с поставянето отново на дневен ред на стария Земски събор, съставен от представители на всички обществени класи, смесва славянофилството с демокрацията. Според него авторът на тази програма, заслепен от възхищението, което изпитва към руския народ, в действителност играе по свирката на арменеца. „Осъществяването на този проект ми се струва нещо невъобразимо, пише той до императора. – Да се надяваме, че ще избегнем това нещастие. [...] Подобен проект сякаш нарочно цели да раздроби всякаква власт в Русия, да я разпръсне на безброй песъчинки без връзка помежду им.“26 
   
   На свой ред царят смята предложенията на Игнатиев за лишени от всякакво основание. Изведнъж клетият министър настройва срещу своя опит за народна конституция както либералите, които го упрекват, че предлага националистическа карикатура на възвишената републиканска идея, така и консерваторите, които зад прикритието на панаирджийски патриотизъм съзират опасността от призив към избирателите. Няколко месеца по-късно императорът отново ще се спре на манията на някои политици да проповядват парламентаризъм по руски образец. Сякаш думата „руски“ не е антоним на думата „парламентаризъм“? „Що се отнася до руската избирателна система, пише той на Победоносцев, трябва да знаете, че докато съм жив и докато е угодно Богу да заемам длъжността, която той ми е отредил, никога няма да приема подобна заблуда да бъде установена в нашата Свята Русия [...]. Прекалено са ми ясни ужасните недъзи и пороци на тази система, за да позволя тя да бъде възприета в Русия под формата, която действа в Европа. Нека ме проклинат приживе и след смъртта, все ми е едно! Ще дойде ден, когато ще ми бъдат признателни.“27 
   Никога Александър III и Победоносцев не са били толкова близко един до друг. Пред лицето на това двойно отрицание Игнатиев е принуден да подаде оставка.
   
   По съвета на Победоносцев царят назначава начело на министерството на вътрешните работи ултрамонархиста Дмитрий Толстой. Макар да носи същата фамилия като великия Лев Толстой, той няма пряка роднинска връзка с него, а по характер и идеи е пълна негова противоположност. Навремето той също е бил прокурор на Светия синод и като яростен противник на демократическите теории смята, че спасението на Русия е в благочестието и почитта към царя. Твърди даже, че напредъкът на образованието сред нисшите класи на обществото заплашва моралните устои на страната. В неговите очи обаянието, което упражняват върху Русия брътвежите на Запада, представлява за нея смъртна опасност. За една непорочна душа, смята той, монархията, православието и ксенофобията са едно и също нещо. Като глашатай на земевладелците и помешчиците той повтаря формулировката на реакционерите: „Трябва начело на всяко земство да стои господар от благородно потекло.“ Когато императорът го пита какво мисли за ролята на дворянството в живота на нацията, той отвръща гордо: „Ваше величество, Русия е сътворена от вашите деди, но с нашите ръце.“ Редом с него строгият Победоносцев изглежда направо свободомислещ. Неколцина либерали започват да гледат на него като на „злия гений на Негово величество“. Ала когато се налага, той умее да смекчава суровостта на едно или друго решение, което би могло да помрачи представата за властта с нейната бащинска благосклонност. Така той без колебание потушава един погром, който заплашва да прерасне в неконтролируем метеж. Възлага освен това на Висшата комисия да подобри в рамките на възможното юридическото положение на местните евреи. Въпреки тези незначителни промени в закона в империята продължават да съществуват определени задължителни места за заселване, а много губернатори в провинцията прилагат безмилостен нумерус клаузус, който ограничава достъпа на евреите до гимназиите и университетите, „за да се избегне влиянието им над техните съученици християни“. В някои райони процентът на учениците евреи е ограничен до 10 на сто от общия брой на населението. В Москва и Санкт Петербург това съотношение е сведено до 5%, тъй като тези градове се смятат като особено уязвими за влиянието на новите идеи.
   
   Въпреки оковите, в които е поставил своите поданици за тяхно собствено добро, Александър III установява, че те продължават да въздишат и да роптаят, но не се бунтуват. В резултат на преследванията срещу терористите и техните поддръжници, полицията в крайна сметка е успяла да разруши основните нелегални организации. По-голямата част от ръководителите на „нихилистите“ и „социалистите“ гният по затворите или гинат в Сибир. Други, които са успели да избягат своевременно в чужбина, страдат от принудителното бездействие и живеят с надеждата, че ще дойдат по-добри времена. В действителност революционерите са дискредитирани пред общественото мнение не толкова в резултат от мащабните преследвания на властите, колкото поради възмущението на цял народ от убийството на неговия владетел насред улицата. Докато се задоволяват само да проповядват идеите си, множеството е с тях, но в момента, когато оцапват ръцете си с кръв, те изгубват подкрепата на овчедушата тълпа. Без да бъдат изцяло доволни от своята участ, представителите на заможната част от обществото решават, че в желязната хватка на този режим поне могат да живеят спокойно, да печелят пари и да кроят благоразумни планове за бъдещето. Други пък, които смятат себе си за онеправдани, се утешават с мисълта, че ако човек не е роден в семейство с гръмко име или голямо богатство, едва ли живее по-добре във Франция или Германия. По този начин постепенно у голяма част от поданиците на Александър III се оформя мнението, че именно защото не се поддава на човеколюбивите идеи и гледа по-скоро в краката си, отколкото към хоризонта, царят е в състояние да осигури на своята страна щастие без много блясък и мир без много слава, които притежават обаче качеството да бъдат трайни. Благодарение на него реализмът триумфира над утопията и инстинктът над интелекта. Той долавя, твърде вярно впрочем, че ако иска да спечели окончателно народната признателност, трябва на всяка цена да се придържа и занапред към този прагматизъм на всекидневието. Съзнава, че владетелят във всеки момент е принуден да избира между изкушението да служи на своя личен престиж или да осигурява общото благоденствие. Всеки път той упорито се придържа към стабилността, приемствеността и резултатността без много парадиране. Подобен стил на действие непълно съответства на неговия характер. Като добросъвестен труженик, той иска да бъде просто пръв чиновник на своето царство. Едва ли не се гордее с титлата си на защитник на акуратността, на рутината и на връщането назад, тъй като по този начин се чувства уверен, че няма да се заблуди. Искрено вярва, че най-добрите държавни ръководители не са бляскавите гении, а добросъвестните управленци, добри глави на семейство, които стриктно водят сметка за разходите и не подлагат на риск нито парите, нито страните си в разни съблазнителни авантюри.
   
   Генерал Феликс Антоан Апер, новият посланик на Франция в Санкт Петербург, пише, че Александър III е „най-почтеният човек в Русия“28.  Царят не би имал нищо против такава да бъде оценката на всички негови съотечественици. Именно като такъв би желал да остане в паметта на идните поколения. 
   
   Ала в началото на 1883 г. той все още не е наясно с предназначението, което Бог му е определил като цар. И все още не е коронован в Москва по примера на неговите предци. Тази церемония дълго време е отлагана от съображения за сигурност. В продължение на близо две години страхът от терористите го е обрекъл на заточение в Гатчина. Ала тази игра на криеница не може да продължава безкрай, тъй като народът и дори чуждестранните представители биха могли да си помислят, че владетелят нехае за върховното помазване от страна на църквата, а самият той да се усъмни в законността на правата си. След допитване до Победоносцев и въпреки опасенията на Мария Фьодоровна Министерският съвет най-сетне определя датата на коронацията. Тя ще е на 14 май 1883 г.29  в Успенския събор в Кремъл.
   
   
   
   
V
КОРОНАЦИЯТА
                           Макар враждебен по принцип и по темперамент на всякаква показност, Александър III придава първостепенно значение на ритуалите, свързани с поемането на властта. Освен спазването на вековна традиция, за него те са сключване на благословен от църквата тържествен договор между Бог, Русия и самия него. Смята, че до този ден е бил просто глашатай на волята на Всевишния, докато занапред ще бъде негово живо въплъщение. До вчера само е изпълнявал задълженията на император, от утре става император. Докато близките до престола се отдават на трескава надпревара в избора на тоалети и на лов за покани, всички негови мисли са за онова, което го очаква между стените на Кремъл, за срещата с другото негово аз, помазано от Бога. Самотата на това вглъбение е особено отчетлива, тъй като край него хората се вълнуват повече от подробностите на празненството. Дамите от висшето общество са обзети от неудържимо кокетство и си оспорват най-добрите шивачки в Санкт Петербург и Москва, а някои си поръчват рокли чак от Париж. В салоните всички разговори се въртят около дреболии. Искреното чувство се губи зад протокола. Според новините отвъд границата, дори в Париж събитието приема небивали размери. Сред съветниците на президента се водят спорове кой ще представя страната по време на коронацията. Отначало се говори за херцог Д’Омал и за маршал Макмахон, но в крайна сметка бившият министър-председател Уилям Уодингтън е този, който ще поднесе на царя почитанията от страна на Френската република. Оказал се в центъра на това колкото руско, толкова и международно възбуждение, Александър III съумява да запази хладнокръвие. Признателен е на своята съпруга, че не го занимава с поривите на чисто женско лекомислие и го оставя да се съсредоточи върху политическия и мистичен характер на изпитанието, което го очаква там, в Кремъл. 
   
   Ала ако царят стои встрани от приготовленията за това паметно събитие, то други усърдно вършат това вместо него. Един месец преди настъпването на определената за церемонията дата Александър III заедно със съпругата си, семейството и най-близките съветници напуска Санкт Петербург с процесия от екипажи, от чиято пищност спира дъха. За подробностите около коронацията и за охраната на гостите отговаря оберцеремониалмайсторът княз Александър Долгоруки. След кратък отдих в Петровския замък, разположен в парка със същото название, където обикновено отсядат руските владетели в навечерието на коронацията в Кремъл, на 10 май Александър III и неговата свита влизат тържествено в потъналия в украса град, който ехти от камбанен звън и приветствени възгласи. Начело препуска на бял кон императорът в генералска униформа с обикновен астраганен калпак на главата и Георгиевски кръст на мундира. Той е придружен от царевича Николай, също на бял кон, и от втория си син Михаил на черен кон. Царицата и великата княгиня Ксения са седнали в позлатена каляска, украсена с орлите на императорския герб. Теглена без усилие от осем бели коня, водени от коняри в яркочервени парадни ливреи, тя напомня златен накит. Шествието продължава цели три дни и гражданите с пълно гърло приветстват новия владетел. Най-сетне, след като са прекарали нощта в Теремни дворец, древното седалище на царете в Кремъл, Александър III и Мария Фьодоровна слизат по прословутото „червено стълбище“ и се насочват пешком към Успенския събор от другата страна на площада под екота на камбаните и тътена на артилерийските салюти. Императорът е хванал императрицата под ръка като обикновен кавалер по време на бал, а тя смирено се старае да върви в крак със своя съпруг. Шестнадесет генерал-адютанти носят над главите им позлатен балдахин, украсен със снопчета бели, жълти и черни пера. От двете им страни под ослепителното слънце са строени за почест в редици дворцови гренадири, кавалергарди, конни гвардейци и кадети от Московското военно училище. Звучат фанфари. Множеството, удържано на почетно разстояние, неистово крещи „Ура“. Членовете на императорското семейство и придворните дами, които също са част от процесията, получават своя дял от овациите. След като един цар сменя друг, всичко в Русия е наред и каквото и да казват, нищо няма да се промени. Александър III не може да си представи, че сред тази тълпа от почитатели, биха могли да се намират неколцина клетници, които мечтаят да го убият така, както техните съучастници са убили неговия баща.
   
   На прага на Успенския събор те са посрещнати от митрополитите на Москва, Новгород и Киев и отведени до средата на кораба, където ги очакват престолите на първите царе от династията. От трите страни на издигнатата площадка се намират три трибуни: първата е предназначена за императорското семейство, втората за чуждестранните владетели и за дипломатическия корпус, а третата – за висшите руски сановници. Приканен от първосвещениците, Александър III произнася с гръмък глас свещената клетва към православната вяра, намята далматиката, която му поднасят, и свежда чело, за да бъде миропомазан, което го превръща в Божи избраник пред лицето на Русия и на света. После съшият митрополит му поднася върху възглавничка короната. Като глава на православната църква Александър III я взема решително и я поставя върху главата си. Увенчан по този начин с емблемата на властта, той хваща в едната си ръка скиптъра, а в другата глобуса, сяда на престола и вика при себе си императрицата. Мария Фьодоровна коленичи пред своя съпруг и той докосва със короната косите є, за да покаже, че я приобщава към властта си. След този символичен жест той отново поставя короната върху главата си и иска да му поднесат диадемата, предназначена за неговата съпруга. Свещеникът му я връчва и царят украсява с нея челото на Мария Фьодоровна, която я приема като още една благословия. В този момент хорът запява радостен химн, който отеква по стените на църквата, след което започва същинската литургия. Вратите на иконостаса се разтварят пред царя и той със страхопочитание влиза в олтара, а през това време царицата го очаква отпред, тъй като нито една жена няма право да пристъпва този праг. Докато императорът получава причастието на това свято за православната вяра място, Мария Фьодоровна прави същото, но отвън, пред иконостаса, като обикновена простосмъртна. Сетне всеки от двамата заема мястото си на своя престол върху площадката. Литургията продължава три часа и завършва с оглушителен концерт от звъна на камбани, тъй като Москва се гордее, че притежава „четиридесет пъти по четиридесет църкви“. Като последен акт на благочестие императорската двойка посещава Архангелския събор, за чиито икони се твърди, че покровителстват съдбата на оногова, комуто по кръвно право е поверена съдбата на Русия. 
   
   Все пак на излизане от църквата Александър III би могъл да се запита дали толкова благословии и клетви наистина са направили от него друг човек. В действителност чувства удовлетворение преди всичко от това, че церемонията е минала гладко. Официалният обяд, който трябва да се състои в бившата тронна зала на Грановитата палата, сега му се струва като обикновена проява на любезност към кръг от приятели. В дъното на залата върху покрит със сребърни драперии подиум е поставена маса с два прибора за техни величества. По-долу се редят маси за духовенството и за военни и цивилни официални лица. Точно в един часа следобед царят и царицата с корони на главите и императорски мантии на раменете заемат местата си пред поканените. Зад владетелите прислужват прави главният столник и главните чашници. На всяко стъпало, което води към престола, е застанал мирно с шлем и сабя за почест по един адютант на Негово величество. По даден знак от императора министърът на финансите поднася на императрицата сечените в чест на коронацията медали. Мария Фьодоровна ги одобрява и служители на министерството ги раздават на гостите. След като всеки е получил по една паметна монета, обядът може да започне. Преди да опитат първото ястие, царят и царицата свалят короните си. При смяната на всяко блюдо се вдигат тържествени тостове. По време на всяко поздравление Александър III следи настроението в залата. Струва му се, че веселието на неговите поданици не познава умора. В края на пиршеството царят, изморен, но очарован, отново поставя короната на главата си, поема скиптъра и глобуса и заедно със своята съпруга минава с бавни крачки между ситите и възторжени сътрапезници, всеки от които, независимо от своя ранг, прави дълбок поклон. Когато се прибира в покоите си, той си мисли, че този ден редом с деня на неговата сватба – ще си остане без съмнение сред най-щастливите в живота му.
   
   Ще се почувства истински спокоен обаче едва когато разбере, че всенародното празненство, организирано на поляните недалеч от Петровския парк, е преминало без произшествия. На площ от седем хектара са разположени няколко театъра на открито, а също и голям цирк, точно срещу почетния павилион на императорското семейство и трибуните за гости. Всеки посетител получава на влизане чаша с герба на императора, парче пастет, сладкиш и плик с лакомства. След това той може да отиде да напълни чашата при един от подредените в редица фургони, изградени по образеца на американските коли за превозване на петрол. Вместо петрол в руските фургони човек може да си налее бира или квас. Може естествено да получи на място и малко водка. Твърде възможно е тази взривоопасна смес да замае някои по-податливи глави. Александър III инстинктивно се бои от изменчивото настроение на тълпата, при която веселието без всякаква причина може да премине в разрушителна стихия. 
   
   Ала като по чудо запоите, зрелищата, смеховете и веселите крясъци не се израждат в безредици. Гвоздей на деня е голямата кавалкада, организирана от цирка, която представя „Руската пролет“. В алегоричната процесия вземат участие фигуранти, маскирани като щурци, майски бръмбари, пчели и мравки. Всички тези мирни насекоми се клатушкат всеки по свой начин и изразяват радостта от живота и от съвместния съвестен труд. Те се намират под надзора на друг актьор с меч в ръка, който олицетворява закона, единствен в състояние да опази човечеството от ужасите на анархията. Шествието минава няколко пъти пред императорската двойка и пред гостите, които буйно аплодират тази проява на верноподанически чувства. 
   
   Ала едно е преживяното щастие през този изключителен ден, друго – всекидневният труд и грижи. Веднага след завръщането си в столицата Александър отново се изправя пред забравените по време на празненствата усилия за укрепването на монархическите институции. Както винаги, за да събере мислите си, той се отправя към Гатчина. Макар да се оплакват от саможивостта на царя, някои признават, че в тази приятна резиденция той се чувства по-спокоен и по-защитен, отколкото в грамадния и многолюден Санкт Петербург, където затрупаната от доноси и предупреждения полиция вече не знае кого да подозира и кого да пази. Новият министър на външните работи на Негово величество Николай Гирс споделя: „Не ни харесва, когато императорът излиза извън тесния кръг, в който можем да гарантираме живота му.“ След своята първа среща с Александър III новият френски посланик Уилям Уодингтън изпраща до своето правителство бележки от непосредствените си наблюдения: „Императорът, пише той, разговаря с мен за г-н Греви, към когото храни дълбоко уважение и чието присъствие начело на Френската република по негово мнение е гаранция за мира в Европа.“ И по-нататък: „Обърнах внимание на Негово величество, че нашите две страни несъмнено имат някои общи интереси. На това Александър III отговори: „Да, така е, но бъдете стабилни. Стабилност преди всичко!“
   
   На следващата година генерал Феликс Антоан Апер, който отскоро ръководи френското посолство в Санкт Петербург, пише в същия дух до Ке д’Орсе, че ако Русия бъде убедена в стабилността на френското правителство пред лицето на парламент с неконтролируеми реакции, то царят напълно би променил позициите си, отдалечавайки се от Берлин и сближавайки се с Париж. Все така внимателно преценяващ всички „за“ и „против“ един френско-руски съюз, същият дипломат споделя в таен доклад от 1884 г., че царската армия „не е в състояние да бъде мобилизирана бързо“, тъй като макар да разполага с достатъчно възможности, „нейната жива сила е разпръсната на грамадни разстояния“. Уточнява освен това, че „липсват достатъчно транспортни средства и оборудване. Железниците не са приспособени за нуждите на мобилизацията и повечето от тях разполагат само с един коловоз. Няма никакви признаци да се предприемат приготовления, сходни с тези в Германия или у нас. Плачевни условия пред перспективата за евентуални военни действия.“ И като съобразителен наблюдател генерал Апер заключава, че за момента най-мъдрото решение от руска страна е дружеско разбирателство с Берлин, без прекомерно сближение с тази страна, която винаги е проявявала склонност да увеличава силите си за сметка на други. Такова е и мнението на Александър III, който потвърждава мирните си намерения пред Европа, като се съгласява да предприеме официално пътуване в Полша, където да се срещне с кайзер Вилхелм I. Австрийският император Франц-Йосиф също е поканен. За да разсее опасенията на генерал Апер по повод тази среща, той му заявява, преди да отпътува: „Това е само традиционна визита на учтивост между тримата монарси и не бива да є се придава каквото и да било политическо значение.“
   
   За посещението си в Скерневице, недалеч от Варшава, където трябва да се състои срещата на императорите, Александър III иска да го придружат неговият син, царевичът Николай, и царицата. Няма съмнение, че Мария Фьодоровна, която не може да прости на Германия, че навремето е унижила нейната родина с анексирането на Шлезвиг-Холщайн, посреща твърде сдържано проявите на любезност от страна на немската династия към съпруга є. Скоро обаче се успокоява. Царят умее да бъде учтив, без при това да промени нито на йота линията на поведение. Николай Гирс е бил прав да заяви пред Апер, че става въпрос само за размяна на гледища между владетелите. В този момент и за тримата основен проблем е справянето с кълновете на анархията в техните страни. Дори канцлерът Бисмарк, заклетият враг на Франция, който придружава Вилхелм I, говори за една-единствена опасност: подривната дейност в международен мащаб. След завръщането на Александър III в столицата генерал Апер с облекчение може да пише до Париж: „Франция няма причини за притеснения от това сближение около една определена точка, която няма нищо общо с възраждането на стария съюз30.  В действителност разтревожен от френско-руското разбирателство, Бисмарк би се опитал най-напред да ни лиши от приятелството на Русия.“
   
   Тези успокоителни обяснения относно петербургската администрация внезапно са изправени пред опасността да бъдат опровергани, когато през януари 1885 г. датски вестник публикува съобщение, че френското правителство се кани да помилва един конспиратор от руски произход, който излежава присъда в Клерво за участие в разкрит неотдавна анархистки заговор в Лион. Няма никакво съмнение, че става въпрос за прословутия княз Пьотр Кропоткин. Този неуморим агитатор е избягал от Русия и е намерил убежище във Франция, където е оглавил опасна анархистка организация. След като отбелязва в Женева годишнината от Парижката комуна и приветства публично убийството на Александър II, той заминава за Лондон, където препоръчва употребата на „химически и физически средства“ за премахването на враговете на пълната свобода. След като се завръща в Париж и се свързва с Интернационала, Кропоткин започва да печата пламенни прокламации в своя вестник Ла Револт, докато в крайна сметка е арестуван за участие н атентата на площад Белкур в Лион. Историята на този изключителен човек е твърде необичайна. Той принадлежи към най-знатните руски фамилии, при царуването на Александър II е завършил императорския Пажески корпус и дори е служил като офицер в Сибир. Съден заедно с други лионски заговорници, получава петгодишна присъда, която би трябвало да излежи докрай. Поради каква заблуда Париж предвижда предсрочното освобождаване на този непоправим бунтар? Притиснат до стената, генерал Апер е принуден да признае, че за неговото правителство се е оказало невъзможно да помилва осъдените французи, виновни за едни и същи подривни деяния, и да остави зад решетките техния съучастник с руско поданство. Според логиката на посланика в този случай би било твърде неразумно да се прилага двоен аршин. За да оправдае още по-убедително действията на своите началници, Апер се обосновава с реакциите на френското обществено мнение, което според него няма да разбере прекомерната строгост към несръчните заговорници от площад Белкур, докато подстрекателите на Парижката комуна, станали причина за далеч по-сериозни смутове, са получили амнистия. Сетне, след като не може да намери други извинения, Апер заявява с лека усмивка на Николай Гирс: „Ако не бяхте допуснали грешката да оставите Кропоткин да избяга, той нямаше да дойде да сее безредици у нас и нямаше да изникне сегашното неприятно недоразумение!“ Подобно разсъждение може само да разсърди още повече Александър III. В него той съзира вечното противопоставяне между вдъхващата спокойствие суровост на самодържавието и срамната снизходителност на демокрациите. Въпреки пледоарията на генерал Апер, точно предадена от Гирс, царят упорито твърди, че освобождаването на Кропоткин би било пореден неприятелски жест от страна на Франция след скандалната благосклонност, проявена към Березовски, извършителя на покушението срещу Александър II в Париж през 1867 година. Въпреки предупрежденията на своя посланик новият председател на Министерския съвет Шарл дьо Фресине дава за подпис от президента на републиката Жюл Греви предложението за амнистия на всички осъдени за политически престъпления независимо дали са французи или чужденци. За да смекчи ефекта в Русия от подобно решение, г-н дьо Фресине смята за уместно да уточни, че президентската амнистия не се отнася до Березовски, който според обещанията на Париж ще остане в затвора до изтърпяване на цялата присъда. Така или иначе „оневиненият“ от републиканския режим Кропоткин получава възможност да продължи своите престъпни кроежи.31  Коментарите в руските вестници по повод освобождаването на престъпника под предлог, че бил следвал идеологически мотиви са изпълнени с гняв и съжаление. Както в печата, така и в двора Франция открито бива обвинявана, че с този провокационен акт се опитва да хвърли Русия в прегръдките на Германия. Голям петербургски вестник завършва изброяването на поводите за недоволство от Франция със следното изречение: „В крайна сметка радикална Франция играе открито в полза на Германия. Не този е начинът да си възвърне престижа, свързан с оказваното от нея влияние, при положение че тя действително е велика сила.“32  Дори в най-франкофилските салони вече е на мода да се критикува непредвидимата политика на страна, която се е превърнала в хранилище за революционни идеи; сипят се подигравки по адрес на изборите за депутати; разобличава се републиканската шумотевица, превърнала се редом с кухнята във френски специалитет. 
   
   В разгара на тези препирни генерал Апер разчита много на своята съпруга, също както императрицата датчанка по произход, нейната ловкост и очарование да го извади от затруднението. Свързани с любовта към родната страна, г-жа Апер и Мария Фьодоровна се подкрепят взаимно, като отправят нападки на четири очи срещу лицемерната и войнствена Германия. Насърчавана от своята съотечественица, царицата непрекъснато настройва съпруга си срещу евентуално сближение с Берлин само за да накаже Париж. В тази тънка политическа игра, която се развихря извън заседанията на Министерския съвет, чувствата често влизат в противоречие с разума. Без сам да си дава сметка за това, Александър III се оставя да бъде спечелен от нежните настоявания на Мария Фьодоровна, която при всеки удобен случай привлича вниманието му върху машинациите на Вилхелм I и Бисмарк. Впрочем самият Александър III изпитва твърде сдържано уважение към стария кайзер. Той дори демонстративно изразява презрение към културата на страната на Гьоте и на шега глобява петдесет копейки всеки, който проговори пред него на немски език. Като обяснение на тази нетърпимост той със смях заявява, че звученето на немския език „дразни ушите“.
   
   Съобразявайки се с правилата на „политическия реализъм“, той приема срещата с австрийския император Франц-Йосиф в моравския град Кромериц. В интервал от година след разговорите в Скерневице, това е още един повод помазаните от Бога монарси да изразят своята решителност в борбата срещу бунтовете от всякакъв характер. Последното от тези въстания е избухнало неотдавна в Пловдив, в Румелия. Непрекъснатият кипеж в балканските страни кара тримата императори да бдят по опазването на мира в тази част на Европа, която е предмет на тяхното особено внимание. Ето че сега българите от Източна Румелия са се разбунтували срещу властта на турския наместник Гавраил паша. Набързо е съставено временно правителство от въстаниците и с въодушевление е обявено присъединяването на Румелия към България. Младият княз Александър Батенберг, първи братовчед на цар Александър III по майчина линия и цар на България от 1879 г., приема двойната корона и се провъзгласява за княз на Северна и Южна България. 
   
   Този преврат до такава степен разстройва царя, че той не може да реши дали да подкрепи или да се противопостави на „узурпатора“, още повече че Румъния и Сърбия също се стремят към пълна независимост, като първата разчита на Германия, а втората на Австрия. Проблемът се усложнява допълнително от факта, че от известно време българската армия се намира под командването на руски офицери на подчинение на военното министерство в Санкт Петербург. Ако отзове тези офицери, той ще тласне българите под егидата на Германия и ще се лиши от симпатиите на руските славянофили. Ако, напротив, подкрепи България в борбата є срещу Високата порта, ще насърчи Турция към съюз с Англия. Двусмисленото положение, в което е изпаднал, се дължи на авантюристичния дух и вроденото лукавство на неговия братовчед, непредвидимия Александър Батенберг, който получава такива погрешни съвети от своя министър-председател Каравелов. Именно те са скроили тази нелепа румелийска революция. А сега разчитат царят да ги извади от затруднението. За щастие все още нито Германия, нито Австрия не желаят да си навличат гнева на турците! Дори Англия, която обикновено чудесно знае какво иска, този път се колебае на чия страна да застане. В замяна на това всички настроени ултранационалистически малки балкански народи виждат в пловдивската революция покана да нарушат така трудно постигнатото равновесие на Берлинския конгрес. Използвайки като претекст създаването на една голяма автономна България, те се надяват също да получат териториални компенсации в Епир, Македония и в други области, които все още се намират под контрола на Турция. Подобни повече или по-малко открити претенции тревожат западните правителства, така че на 13 октомври 1885 г. по инициатива на Австрия, Великите сили, подписали Берлинския договор, потвърждават в Цариград своята воля да запазването на мира на Балканите и подкрепата си за султана в поддържането на спокойствие в намиращите се в неговата сфера на влияние страни. Ала ето че докато представителите все още са около заседателната маса, въобразявайки си, че веднъж завинаги са уредили конфликта, войските на сръбския княз Милан Обренович неочаквано преминават границата и се насочват към София. Александър Батенберг незабавно посреща нашествениците и решително спира тяхното настъпление. След като през ноември 1885 г. им нанася съкрушително поражение при Сливница, той започва упорито преследване в самото сърце на Сърбия. Осигурил си по този начин пълна победа, Батенберг изисква като компенсация от агресора връщане на неправомерно окупираните територии и тежки военни репарации. Макар Сърбия да е готова да приеме някои от тези условия, той упорито продължава своето триумфално настъпление. Налага се Австрия да се намеси дипломатично, но решително, за да обуздае разгорещилия се победител. След много доводи и заплахи в крайна сметка е подписано примирие между воюващите страни с обещание за мир през следващите години. 
   
   В резултат на цялата бъркотия царят изгубва окончателно своето уважение към Александър Батенберг, но с чувство на гордост признава, че руските инструктори, организирали българската армия, на дело са показали достойнствата на стратегията, която се преподава във военните училища на тяхната родина. Ала опасенията от ново разгаряне на етническото съперничество в тази част на Европа, свързано с народности, граници, традиции и религии, кара царя да отправи към своите съюзници предложение за превантивно разоръжаване на Сърбия, България и Гърция. Николай Гирс разпалено убеждава генерал Апер колко належаща е подобна мярка, към която, разбира се, ще се присъедини и Турция. Разколебани от доводите на руския външен министър, правителствата в Париж, Берлин, Виена и Рим подкрепят тази унизителна за засегнатите страни, но необходима мярка за запазването на мира. За пръв път под натиска на събитията Русия и Франция възприемат обща външна политика. Александър III е доволен от себе си, а Гирс пише до руския посланик в Париж барон Моренхайм, който е взел активно участие в аферата: „Предайте на г-н дьо Фресине колко високо ценим лоялната позиция на Министерския съвет на Франция по време на преговорите и неговия цялостен принос за решаването на кризата [...]. Безкрайно сме доволни от съвпадението на възгледите между нас и френското правителство и искрено се надяваме това разбирателството между нас да продължи и занапред.“
   
   Спокойствието се оказва твърде крехко! Съвсем наскоро след сключването на този едва скалъпен и нестабилен договор между главните европейски страни неколцина офицери заговорници арестуват Александър Батенберг, затварят го в един манастир и впоследствие го изпращат на руска територия в град Рени, при устието на Прут и Дунав. Превратът обаче претърпява пълен провал. Верните на пленения владетел политици организират контрапреврат и усмиряват разбунтувалите се наивници в София. Александър Батенберг се завръща в своята столица, където е посрещнат като мъченик за българската кауза. Той обаче знае, че не би могъл да се задържи на престола без подкрепата на Александър III, чието благоразположение е изгубил заради политическите и военните си авантюри. Той смирено иска прошка от царя, като обещава за в бъдеще да проявява разум. Това покаяние получава рязък отговор, който пристига телеграфически: „Не бих могъл да одобря едно ваше завръщане в България, което би могло да се окаже пагубно за страната. Въздържам се от всякаква намеса в незавидното положение, в което княжеството би могло да изпадне, ако вие останете. Ваше височество сам ще прецени как да постъпи.“33 
   
   Този любезен начин да бъде поискано оттеглянето на княза, все едно че става въпрос за някой непочтен слуга, окончателно съкрушава Александър Батенберг. Изоставен от Русия, злепоставен пред останалите велики сили, той се примирява с абдикацията. Безшумното му оттегляне е прието като добър знак както в Санкт Петербург, така и в Париж, Лондон, Виена и Берлин. Един размирник е слязъл от сцената. В европейските столици са единодушни, че този дребен княз самохвалко „е успял да се оттегли с чест“. Верен на обещанието си, Александър Батенберг напуска веднъж завинаги България.
   
   По време на тази балканска бъркотия царят може само да се радва на отношенията между неговия външен министър и френския посланик генерал Феликс Антоан Апер. Ала през същата 1886 г., когато най-сетне френско-руските отношения изглеждат напълно безоблачни, под натиска на неколцина депутати радикали г-н Дьо Фресине внезапно решава да отзове този дипломат, когото тъй много ценят в двора на Александър III. Съобщавайки за това свое странно начинание на барон Моренхайм, постоянен представител на Русия в Париж, министър-председателят се обосновава с настоятелното искане на самия генерал Апер да се завърне в родината си „по здравословни причини“. Подобно оправдание не може да измами никого в Санкт Петербург. Царят и неговото обкръжение тълкуват тази дипломатическа инициатива като поредно доказателство за френската непоследователност. Някои твърдят, че Френската република е неуправляема, тъй като зависи изцяло от партийните съперничества. Сближаването с тази страна би означавало опасност от зараза. Без да застъпва това крайно становище, царицата е едновременно ядосана и опечалена, че трябва да се раздели със своята „сънародница“ г-жа Апер, в която има пълно доверие. Що се отнася до Александър III, той използва присъствието на френския посланик в един неделен парад, за да го запита без заобикалки: „Истина ли е, господин генерал, че сте искали да се разделите с нас и че причина за това отпътуване е състоянието на вашето здраве?“ Без да свежда очи пред пронизващия поглед на своя събеседник, генерал Апер отвръща: „Ваше величество може да бъде сигурен, че го напускам с мъка на сърце и че това не става по мое искане и ни най-малко не отговаря на желанията ми!“ Осведомен по този начин, царят незабавно възлага на г-н Гирс да изрази своето неудовлетворение чрез постоянния представител на Русия в Париж. Изпратената до барон Моренхайм телеграма е напълно недвусмислена: „Надяваме се, че слуховете за отзоваването на Апер са неоснователни. Генералът се радва на високо уважение и се ползва с пълното доверие на императора, който би приел с много мъка заместването му. Негово величество ви възлага да запознаете г-н дьо Фресине със съдържанието на тази телеграма и да получите от него отсрочка.“ Ала за какъвто и демократ да смята себе си г-н дьо Фресине, той се чувства засегнат не по-малко от когото и да било наследствен владетел. Министър-председателят на Френската република не може да отстъпва пред царя на Русия. Още повече че ако го стори, той би настроил срещу себе си група влиятелни парламентаристи, които са поискали главата на Апер и дори предварително са определили неговия заместник. Фресине се надява, че след като всички военни си приличат, Александър III няма да има нищо против, ако генерал Апер отстъпи място на генерал Бийо. Последният притежава всички необходими качества, тъй като е бил последователно сенатор, военен министър, войскови инспектор и когато е трябвало да заеме позиция, неизменно се е проявявал като добър републиканец. Ала какво знае за Русия и дали той, чистокръвният либерал, ще прояви достатъчно такт, за да си създаде приятели в една абсолютна монархия? Преди още да се е срещнал с довереното лице на Френската република, Александър III отхвърля неговата номинация. В пристъп на гняв той натоварва Моренхайм да уведоми френското правителство, че няма да приеме никакъв нов посланик. „Нито Бийо, нито когото и да било друг“, уточнява той. А когато генерал Апер му поднася своите писма за отзоваване, той го кани да седне до него и му казва с поверителен тон: „С мъка наблюдавам всичко онова, което става във Франция, и пътя, който вашата република следва по посока на крайната левица. Ето защо след вашето заминаване, смятам за напълно излишно вашата страна да има свой представител при мен, а аз мой представител при нея.“ По същото това време царицата приема съпругата на посланика и двете му дъщери и използва случая да изрази както съжалението си от такава ненавременна раздяла, така и омразата си към немците, които тя обвинява за всички несполуки в своя живот. „Никога няма да забравя, въздиша тя, злото, което те причиниха на моята страна!“34 
   
   След като за сетен път са дали израз на своето недоволство, царят и царицата заминават за кратка почивка на черноморското крайбрежие. Няколко дни по-късно г-н Гирс се явява в кримския дворец Ливадия с надеждата, че междувременно Негово величество е преодолял неприязненото си отношение към Франция. Ала Александър III проявява еднакво упорство както в личния си живот, така и в пристрастията си. Пред склонния към толерантност министър на външните работи той повтаря, че смята за неуместно да приема в Санкт Петербург посланика на страна, която променя становищата си, както се сменят ризи. „Един обикновен шарже д’афер е напълно достатъчен“, заявява той. Все в същия дух решава да отзове своя собствен посланик при френското правителство. „Дайте на барон Моренхайм безсрочен отпуск, нарежда той. Искам да напусне Париж колкото се може по-скоро.“
   Щом този отговор става известен отвъд границите, той изпълва с радост Бисмарк, който го смята за свой личен успех. Германският печат експлоатира дипломатическия инцидент и разтръбява, че той символизира скъсването на противоестествения съюз между Франция и Русия. В замяна на това реакциите в Санкт Петербург са въздържани. На страниците на консервативния вестник Гражданин княз Мешчерски, известен с враждебното си отношение към Франция, стига дотам, че предлага подигравателно на френското правителство да назначи за свой посланик един фризьор от Невския проспект, като просто изпише на фасадата на неговия салон „Френско агентство“. Друг голям руски всекидневник Новое время, напротив, твърди, че отзоваването на генерал Апер само подчертава необходимостта от искрено, дълбоко и трайно разбирателство между Русия и Франция. 
   В очакване на евентуално затопляне на отношенията между двете страни Николай Гирс възлага на двама свои сътрудници, Влангали и Жомини, да следят за събитията, избягвайки предизвикването на каквито и да било търкания както с немската, така и с френската страна. Гирс неслучайно препоръчва подобна безпристрастност, тъй като знае, че самият той е под наблюдението на завистливи съперници, които се стремят към неговия пост. Най-злостните от тях намекват, че в жилите му не тече руска кръв, и поради това той непременно има „слабост“ към Берлин. В действителност, макар да е от чужд произход (при това шведски, а не пруски), Гирс е роден в Русия, в Радзивилов и по време на цялата си тридесетгодишна кариера на руски дипломат и политик неизменно се е съобразявал с директивите на своя император, независимо дали той се казва Александър II или Александър III. Днес повече отвсякога той се намира в пълна хармония с прагматизма и почтеността на своя владетел. И за него най-мъдрата позиция е в съхраняването на статуквото. 
   Всъщност царят е вътрешно убеден, че ако в Европа избухне война, то империята ще бъде сполетяна от финансова катастрофа, и затова си е поставил като основна цел съхраняването на мира както вътре в страната, така и извън границите. Толкова по-зле за жадните за воинска слава и за териториални придобивки. Дори историческото му реноме да пострада, той си остава привърженик на запазването държавите в техните сегашни граници и с техните традиции. При най-малкия признак на агресивност от страна на някой съсед, той се стряска, сякаш опасен пироман доближава запален фитил до буре с барут. Ето защо следи с особено раздразнение събитията във Франция, където нарастващата популярност на генерал Буланже тревожи привържениците на предпазливостта и довежда до възторг непоправимите патриоти. Този необикновен човек с военно минало и красива осанка се е превърнал за болните от носталгия по миналото френско величие в олицетворение на възможен реванш за поражението от 1870–1871 година. Политическата му активност е толкова интензивна, че някои негови съотечественици му отреждат в мечтите си един от най-висшите държавни постове. Когато научава за тези слухове, Бисмарк заявява на френския посланик в Берлин г-н Ербет: „Ако генерал Буланже стане министър-председател или президент, войната е неизбежна!“ Седмица по-късно Бисмарк повтаря същото зловещо предсказание пред посланика на Англия. Тези думи са предадени точно на Александър III, който ги смята за особено опасни, още повече че печатът отвъд Рейн се е нахвърлил без разлика както срещу генерал Буланже, така и срещу самата Франция. Според немските специалисти по международните въпроси буйният генерал ръководел задкулисно цялостната политика на френското правителство. Вестниците в Берлин и Мюнхен се надпреварват да хулят галския петел, който мисли само как да оскубе хрисимата Германия. Райхстагът гласува увеличение на военните кредити, а Бисмарк издава заповед за разполагането на седемдесет и три хилядна армия по границата на Лотарингия. Успоредно с това той възобновява преговорите с Русия, за да я привлече в лагера на истинските защитници на монархията. Междувременно Фресине предлага на генерал Буланже да стане военен министър. След падането на Фресине той запазва поста си и в кабинета на Рьоне Гобле. Дали този пробивен военен няма да се окаже несменяем? Дали няма да въвлече страната в един колкото ненужен, толкова и кървав конфликт? Оказва се, че не, тъй като Франция на свой ред проявява стремеж да избегне сблъсък, дори и ограничен, който би могъл да се изроди във всеобща касапница. На 21 януари 1887 г. в Париж новият министър на външните работи Емил Флуранс кани посланика на Русия и открито му заявява, че войнствената кампания, организирана от Берлин, силно го притеснява и че за разведряване на обстановката той много разчита на „моралната подкрепа“ на Русия. Това е недвусмислен призив към царя да защити френската кауза срещу немската. Ала Александър III няма никакво желание да се компрометира. Тъй като той отказва да се произнесе открито в полза на едната или другата страна, Бисмарк измисля всевъзможни средства за непряк натиск, за да получи неговата подкрепа. Като начало заплашва да улесни завръщането на престола на пакостния Александър Батенберг, който линее в изгнание, а също да провъзгласи независимостта на България с риск да усложни отношенията на Цариград със Санкт Петербург. Решава също така да вдигне митата на внасяното в Германия руско жито, което би довело до разоряване на голям брой земевладелци в Руската империя. В замяна на това съобщава на Николай Гирс, че в случай на война с Франция веднага след като разпердушини горделивата войска на своя противник, ще благодари на царя за запазения от него неутралитет, като му помогне да утвърди присъствието си на Черноморието. Като цяло той предлага на Александър III да размени своите неясни симпатии към Париж срещу действителни придобивки в Източна Европа. Ако царят се съгласи на тази справедлива сделка, Русия ще има развързани ръце на югоизток, докато Германия ще се задоволи да включи победената Франция в своята сфера на влияние, както е сторила това предишната година с Австрия. Коментирайки трудното положение на правителството на Александър III пред подобна дилема, уводната статия на Новое время справедливо отбелязва: „Ако, от една страна, трябва да се противопоставим на съсипването на Франция, за нас, от друга страна, е важно да поддържаме и да укрепваме връзките си с Германия [...]. Няма съмнение, че що се отнася до формата на управление, монархическа Германия стои по-близко до Русия от републиканска Франция. Ала не бива да забравяме, че в този момент симпатиите на руския народ са насочени повече към французите, чиито интереси ни най-малко не се сблъскват с нашите [...]. Като цяло можем да кажем, че Германия олицетворява за нас сегашното, докато Франция – едно възможно бъдеще. И тъй като е необходимо да мислим както за бъдещето, така и за сегашното, трябва да внимаваме едната от двете страни да не погълне или дори да отслаби другата.“
   Уви! Защо в момент, когато Русия тъкмо се кани да се поддаде на очарованието на Франция, парижките политици трябва да я откъсват от нейния блян и да я карат да взема едно колкото брутално, толкова и ненавременно решение? Кога най-сетне по бреговете на Сена ще надмогнат окончателно последиците от революцията през 1789 година? Ето че съгласно разпоредбите на закона от 23 юни 1886 г. всички принцове от царствали в страната фамилии биват експулсирани от нейната територия. Тази остра като нож на гилотина мярка може да предизвика единствено възмущение у останалата част от Европа, която в мнозинството си е монархическа, и особено у император Александър III. Без съмнение президентът Жюл Греви се е погрижил в случая да прехвърли отговорността върху вота на независимия парламент. Ала в Санкт Петербург подобно наивно обяснение трудно може да бъде прието. Там гледат на закона за експулсирането като на „непростима грешка“. „Как биха могли да забравят във Франция, че принцовете от Орлеанската династия са сродени с повечето от царстващите в Европа фамилии?“ И също: „Като се вземе предвид характерът на император Александър III, канцлерът Бисмарк може само да се радва на подобно събитие, способно да предизвика раздор сред французите и да направи може би окончателно неотдавнашното временно охлаждане на отношенията между Париж и Санкт Петербург?“35  Във всеки случай подобна френска инициатива прави още по-малко вероятно приемането на нов посланик в Русия и усложнява дори всякакво нормализиране на връзките между Певческия мост36  и Ке д’Орсе. Въпреки това Емил Флуранс е привърженик на затопляне на френско-руските отношения. Ето защо, когато приема българските представители, дошли в Париж да се оплачат от руската намеса в интересите на тяхната страна, той им дава благоразумния съвет да се споразумеят с Русия, „тъй като тя вече е направила толкова много за България и на нея дължите вашето съществуване“.37  Това обаче не му пречи по други проблеми да възприема линия на поведение, която Санкт Петербург смята едновременно нелепа и оскърбителна. Деликатният въпрос за експулсирането на принцовете приема драматичен обрат, когато френското правителство се опълчва срещу херцог Д’Омал, четвъртия син на крал Луи-Филип и на Мари-Амели, който се е прославил по време на алжирските кампании, винаги е проявявал съвършена лоялност по отношение на републиката, председателствал е военния съд, пред който навремето е бил изправен генерал Базен, заемал е поста главен инспектор на армията и е избран за член на Френската академия. Въпреки многобройните заслуги на този безупречен служител на държавата вярно на своята позиция, правителството отказва да наруши заради него закона за прогонване от страната на потомците на кралските фамилии. Поименно решение от 23 юни 1886 г. уведомява херцог Д’Омал, че е „отстранен от всякакви длъжности“. Отвореното протестно писмо, което той отправя до президента Жюл Греви, само ускорява прилагането на тази несправедлива мярка. На следващата година по инициатива на военния министър генерал Буланже той бива зачеркнат от армейските списъци, изгонен от пределите на Френската република и трябва да се засели в Брюксел. 
   
   Проявената неблагодарност от страна на Франция към един от нейните най-славни синове бива строго осъдена в Санкт Петербург. Това изгнание се тълкува като поредна отстъпка на управляващите пред ляво настроеното обществено мнение, чиято ненавист към всичко, което напомня за миналото величие на страната, в крайна сметка може да премине отвъд границите и да зарази съседните народи. „Херцог Д’Омал, пише руският вестник Новое время, е принуден да напусне Франция в срок от двадесет и четири часа. Дали зад тази припряност не прозират опасенията на републиканците пред едно действително завръщане на орлеанистите?“А Петербургская газета добавя: „За пореден път радикалите извоюваха победа с експулсирането на този храбър воин, който без съмнение си навлече подобна насилствена мярка със своя протест срещу обезличаването на френската армия.“ В обкръжението на Александър III се удивляват, че човек с осанката на генерал Буланже не е проявил повече разбиране към вродения патриотизъм на херцог Д’Омал и че именно той е подписал декрета за прогонването на този забележителен благородник „от старото време“ от страната на неговите деди. Нима това не е въпиещо доказателство, че във Франция политиката развращава всичко? Дори армията, казват те, се е превърнала в заложница на парламентарните пазарлъци. Някои с печал се питат дали понастоящем режимът на партиите не обрича Френската република на постоянна нерешителност и на непрекъснати предателства. Вестник Московские ведомости пише по този повод: „Франция ще представлява политически интерес за Русия само в случай, че има силно, енергично и стабилно управление [...]. Единствено при това условие Франция би могла да има претенции за ролята, която є подобава, и да разчита на приятелската подкрепа на Русия.“38 
   Привличани едновременно от непоследователната и непостоянна Франция и от строгата и дисциплинирана Германия, поданиците на Александър III започват да страдат от това, че са премного желани. Как би могло да се разбере дали интересите на родината са свързани с непредвидимата и очарователна френска авантюра или със скучното немско благоразумие и чувство за ред? В салоните и по улиците хората се надяват царят вече да е направил своя избор. Ала по всичко личи, че той не бърза с решението относно двамата кандидати за съюз с Русия. Несъмнено смята, че този безкраен годеж ту с единия, ту с другия ухажор е необходим за постигането на сполучлив брак. Ами ако двамата съперници се счепкат, без да са дочакали окончателната му дума в полза на Париж или на Берлин? Според Александър перспективата за подобна катастрофа само увеличава неговата отговорност, която от национална в разстояние на няколко месеца е прераснала в международна. Волю-неволю той е принуден, мислейки за своята страна, да мисли и за света. Ала докато по отношение на руските дела неговата воля е суверенна, то в европейските дела трябва да се съобразява с волята на другите. Подобно ограничение на властта може да изглежда естествено на президент на републиката, но трудно приемливо за помазан от Бога монарх. Дали основната заслуга на Александър III не в своевременното осъзнаване, че строгостта вътре в границите на страната не изключва уважението към схващанията и законите на съседните страни?
   
   
   
   
VI
ТРУДНИЯТ ГОДЕЖ МЕЖДУ РУСИЯ И ФРАНЦИЯ
                           Франция все още няма посланик в Русия! Ала младият граф Оливие д’Ормесон, заел наскоро в Санкт Петербург поста шарже д’афер, се старае да затегне неумело разхлабените по време на многобройните дипломатически недоразумения брънки. Инструкциите, които е получил от Фресине при потеглянето си от Париж, са ясни: „Въздържайте се пред г-н Гирс и неговите заместници от всякакви постъпки и дори от намеци за назначаването на посланик [...]. Ще оставим времето да изглади неуредиците, за които ние не носим никаква вина [...]. Основната ви задача засега е лично вие да се представите добре.“ Оказва се, че новият пратеник от Париж е очарователен по природа. Много скоро той става симпатичен на г-н Гирс. Впрочем, без да го казва открито, руският министър на външните работи също желае уреждане на проблема, което да върне Франция на мястото, което тя до неотдавна е заемала в сърцата на неговите съграждани. След известни притеснения около фанфаронските изхвърляния на генерал Буланже, поданиците на царя, самите те повече или по-малко патриотично настроени, приемат, че след продължителните увлечения по социалистическите теории, вече е крайно време Париж да върне на почит понятия като национално достойнство и подчинение на един решителен водач. Особено ако последният е способен да се опълчи срещу Вилхелм I и Бисмарк. Въпреки тези наченки на разбиране към реваншистките страсти на французите, г-н Гирс се тревожи всеки път, когато в парижкия печат излязат оскърбителни публикации по адрес на съседите отвъд Рейн. В крайна сметка в Санкт Петербург е налице желание Франция да стане мощна, единна и дисциплинирана, но не и тази мощ да я доведе до война с Германия. Идеалният случай би бил тя да се въоръжи морално, но материално да си остане разоръжена. Генерал Буланже обаче иска тя да бъде не само неуязвима, но и агресивна. Проявената от него решителност към Бисмарк по време на граничния инцидент, получил названието „аферата Шнебеле“, укрепва обаянието му пред всякакъв род екзалтирани люде. Действително този път сблъсъкът е твърде сериозен. На 20 април 1887 г. френски полицейски комисар на име Шнабеле, служител на граничната гара Пани-сюр-Мозел, внезапно е арестуван от немците в Новеан, в анексираната Лотарингия, по обвинение в шпионаж и затворен в Мец. За да се избегне въоръженият сблъсък, френските дипломатически представители в Берлин трябва да вложат много ловкост при изглаждане на конфликта. През цялото време, докато траят тези предпазливи стъпки, Буланже се старае да раздуха случая и сипе реваншистки изказвания по адрес на „наследствения враг“. Нарастването на възмущението налива вода в мелницата на „буланжистките“ теории в едно общество, чиито нерви са опънати до крайност. Въпреки всичко разумът надделява както в Ке д’Орсе, така и на улицата, вятърът сменя посоката си и с падането на кабинета Гобле през май 1887 година генерал Буланже губи поста си във военното министерство. Авантюристично настроените съжаляват за неговото отстраняване, но разумните са доволни. На всички обаче е ясно, че въпреки смяната на министерските портфейли все още нищо не е решено. 
   
   Именно в момент, когато духовете са благоприятно настроени към възраждането на френското достойнство, Александър III научава за скорошното пристигане в Русия на Пол Дерулед. Нашумял писател и основател на Лигата на патриотите, Пол Дерулед от няколко години води яростна кампания в полза на генерал Буланже. Под неговото знаме се събират консерватори, монархисти и просто болни от носталгия по миналото. Според собствените му твърдения посещението му в Русия е от частен характер с цел да донесе на руските патриоти поздрави от френските патриоти. Кой би се противопоставил на подобна среща между жертвоготовността на два народа. Славянофилите в Санкт Петербург и Москва не крият възхищението си от този защитник на шовинизма и реванша.
   
   В действителност Дерулед се надява да влезе в досег с общественото мнение на приятелска страна, като по този начин придаде световно измерение на своето движение и въвлече Русия в един не толкова отбранителен, колкото нападателен съюз срещу Германия. Още с пристигането му в Москва през юли френското посолство в Санкт Петербург застава нащрек. В канцелариите на Дворцовая набережная39 , както и в салоните на Зимния дворец се боят да не би невъздържаните речи на пламенния бранител на френската чест да предизвикат пожар. Френският консул в Москва г-н Дьо Ньовил е получил от Париж инструкции да не присъства на нито едно от публичните събрания с участието на Дерулед, за да подчертае, че правителството на Френската република не носи отговорност за неговите изявления. Ала дали петербургският печат няма да се превърне в рупор за всяка дума, казана от писателя? Изправен пред опасността от тенденциозни тълкувания на изказванията на Дерулед, г-н Дьо Фресине пише до граф Оливие д’Ормесон: „Ако Дерулед организира някаква демонстрация, вземете мерки нито един французин да не участва в нея. Всички в посолството трябва да проявявате възможно най-голяма сдържаност [...]. Ако се случат някакви нежелателни инциденти, съобщете при случай на г-н Гирс, че вашето правителство изказва искрено съжаление за тях и че е направило всичко възможно, за да ги предотврати.“40 
   
   Без съмнение смъмрен от г-н Дьо Ньовил в Москва, Дерулед отлага посещението си в Санкт Петербург. Когато най-после отива там, той се ограничава с появата си на банкет в негова чест и дава за печата доста умерени коментари относно нуждата от тясно сътрудничество между Франция и Русия. Ала малко след това, докато говори за положението в своята страна, силно ощетена от Германия през 1871 година, той заявява пред журналиста от Новое время: „Ние с вас имаме общи интереси. Нима си въобразявате, че след като ни победи, Германия няма после да се нахвърли на Русия? И дори ако бъде победена при Рейн, няма да направи опит да навакса изгубеното откъм Висла? Не бива да се бавим, защото именно сега ние сме военно и морално готови за война срещу Германия [...]. Та нали съвсем наскоро събрах сто и петдесет хиляди гласа на избиратели, аз, който въплъщавам тази идея, както и идеята за възвръщане на изгубените от нас източни области?“ Пред пратеника на Петербургская газета той прави уточнение, предназначено за г-н Гирс: „Настъпил е моментът Русия да си възвърне свободата на действие в международен план.“ След което със съжаление констатира, че в Санкт Петербург голям брой немци живеят като у дома си. Въпреки тези съзнателно провокативни изказвания сред населението не се наблюдават никакви враждебни настроения против Германия. Вярно е, че по време на ръководените от Дерулед събрания се изказват похвали за политическата му дейност, но в много по-голяма степен за поетическия му талант. Понякога дори привърженикът на генерал Буланже бива забравян заради автора на Военни песни. Присъстващите рецитират френските патриотични стихове с руски акцент. Напускайки Русия в последните дни на 1887 г., председателят на Лигата на патриотите може да бъде доволен от своя успех като писател, но никак не е сигурен дали е съумял да направи руския народ причастен към каузата за вързвръщане на Елзас и Лотарингия.
   Оливие д’Ормесон с изключителна предпазливост изучава промяната на настроенията у царя след посещението на Дерулед. Установява, че Александър III е все така чувствителен към всякакво посегателство над неговите абсолютистки схващания, но проявява все по-голяма склонност да прости на Париж неговите заблуди. Дори в най-малкия признак на разведряване в поведението на Негово величество той с радост вижда предвестник на пролетта. Когато царят поканва френския генерал Ла Ери да наблюдава маневрите в Красное село от първия ред заедно с останалите чуждестранни военни представители, младите шарже д’афер от посолството решават, че часът на помирението е ударил. Ала сякаш за да опровергае всякакви спекулации по връщането на благоразположението му към Франция, императорът на няколко пъти повтаря пред Ла Ери колко съжалява за ненадейното заминаване на Апер. Дори му възлага да предаде при завръщането си в Париж на бившия посланик искрени поздрави от императорското семейство. Това леко напомняне окончателно убеждава Оливие д’Ормесон, че както физически, така и духовно Александър III представлява непоклатима канара. Никакви съвети, никакви молби не са в състояние да променят намерението му да гради бъдещето на своята страна чрез мир, ред и уважение към монархическата традиция. Ако засилва индустриализацията, ако полага усилия за затягане на обществените финанси, ако насърчава проникването на чуждестранни капитали, то с това той цели преди всичко Русия със своето богатство, мощ и социална сплотеност да може да се противопостави на политическите сътресения във вътрешен план и на войнственото безумие на международното поле. Обобщавайки тази философия на строгостта, един журналист от Московские ведомости пише на 6 септември 1887 г.: „Германия предлага своето приятелство [на Русия], за да навреди на Франция. Ала Германия има интерес от слаба Русия. Напротив, интересите на Франция се нуждаят от силна Русия. Равновесието в Европа трябва да почива върху разбирателството между една уважавана Франция и една могъща Русия. При това положение вътрешните проблеми биха се решавали много по-лесно. Всички коалиции между европейските сили съдържат в себе си зачатък на антагонизъм с изключение на коалицията между Русия и Франция, която е естествена.“ Този ясен анализ на съществуващото положение радва френския шарже д’афер и насърчава Александър III в предпочитанието му към една приятелска страна, която търси предимства в Централна Европа, Средиземноморието и Далечния изток, съвместими с неговите. Най-сетне на 2 октомври той възлага на Николай Гирс да повдигне пред Оливие д’Ормесон деликатния въпрос за назначението на нов посланик. Из кабинетите вече се споменават някои имена. По настояване на Оливие д’Ормесон г-н Дьо Фресине се спира на барон Дьо Лабуле, който при Александър II е заемал поста първи секретар на посолството в Русия и чието пребиваване на Дворцовая набережная е оставило най-добри спомени. По това време посланик на Франция в Мадрид, той би могъл по-добре от всеки друг да накара царя да прежали загубата на любимия му генерал Апер като събеседник.
   
   Представяйки се за пръв път в Зимния дворец, Лабуле е трогнат преди всичко от приветствените думи, с които го посреща царят, гледайки го право в очите. В своя отговор той изразява надежда, че с негова помощ френско-руското разбирателство отново ще набере сили. Негово величество му благодари за чудесните намерения и подчертава, че при надвисналите над двете страни заплахи е задължително „Русия да може да разчита на Франция и Франция на Русия“. Сетне, след като помисля малко, добавя сериозно: „За нещастие вие самите минавате през изпитания, които ви пречат да водите последователна политика, а на мен не позволяват да действам в съгласие с вас. Това е достойно за съжаление, тъй като ни трябва силна Франция. Ние се нуждаем от вас и вие се нуждаете от нас. Надявам се Франция да осъзнае това.“ Откровеността на това изявление насърчава Лабуле да даде израз на собствените си мисли. Той признава, че неговата родина трябва да решава сериозни вътрешни проблеми, но в замяна на това потвърждава, че „френската душа“ е достатъчно възвишена, за да ги преодолее до един, когато това се наложи. „В сегашния момент нито един народ не среща във Франция толкова симпатии колкото руският народ“, добавя още той. Царят признава с усмивка, че Франция винаги е съумявала да извлече полза от историческите изпитания и приканва Лабуле да поднесе почитанията си на императрицата. Посланикът, жена му и двете им дъщери са удостоени от Мария Фьодоровна с прием, в който искрената симпатия затопля протоколната любезност. След това императорската двойка се оттегля в Гатчина.
   
   Избухналата само няколко дни след това в Париж правителствена криза сякаш оправдава думите на Александър III относно люшканията във френската политика. Ала докато президентът на републиката трябва да посреща грижите, които му създават боричкащите се около него партии, то царят си има много по-сериозни проблеми с подстрекателите, които не престават тайно да кроят заговори. Четири години преди това, през декември 1883 г., в самият парк Гатчина жандармерийският подполковник Судейкин е смъртоносно ранен от изстрелите на група атентатори, чието намерение е да убият царя. Самият Александър III е леко ранен и нарежда да бъде засилено наблюдението над съмнителните среди. След като дълго време запазват спокойствие, революционерите отново са започнали подмолната си дейност. В началото на 1887 г. двойни агенти предупреждават полицията, че терористи, свързани с прословутото тайно общество Народна воля имат намерение да предприемат голяма акция „на най-високо равнище“. Според сигурни сведения един клон на движението, наречен „Терористична фракция на народа“, предвижда да извърши покушение над царя по време на официален прием или на някоя разходка на владетеля край Зимния дворец. В анонимни писма дори се уточнява, че при завръщането на Негово величество с влак от Гатчина могат да му бъдат устроени засади от бомбохвърлячи по маршрута от гарата до Зимния дворец или той да бъде убит, докато преминава по Невския проспект. 
   На 1 март 1887 г., паметна дата, тъй като тогава се навършват шест години от убийството на Александър II, каретата се носи на бърз ход пред минувачите, които свалят шапки с нейното приближаване. Ала полицията бди. Забелязани са няколко подозрителни лица. Преди още да са успели да предприемат каквото и да било, агентите се нахвърлят върху тях и ги обезоръжават. Тези злощастни убийци са все млади хора. Те стискат под мишница книги, най-дебелите от които вместо листове съдържат бомби, динамит и стрихнин. Тези почти неизвестни на службите за сигурност нападатели се наричат Андреюшкин, Осипанов, Генералов, Канчер, Горкин, Волохов. Техен ръководител е един болнав и екзалтиран студент на име Шевирьов, който, изглежда, е и подбудител на покушението. Ала подробностите по изпълнението са осъществени от друг, особено решителен студент, някой си Александър Улянов. При обиска в квартирите на обвиняемите са открити револвери и нелегална печатница. По време на кръстосания разпит арестантите без колебание разкриват своята самоличност и гордо дават израз на идеите си. Върху първия полицейски доклад по случая Александър III надрасква следните думи: „Този път Бог ни спаси, но дали задълго?“ Сетне прочита революционната програма, съставена от Александър Улянов, която предвижда национализация на земята и на средствата за производство, както и премахването на частната собственост, и отбелязва в полето: „Това си е чиста [Парижка] комуна!“41 
   
   Делото е предадено на специален Сенатски съд и разгаря обществените страсти. Произнесени са пет смъртни присъди, след които и тези на Шевирьов и Улянов. Случаят на последния си остава необясним за повечето от неговите съвременници. Действително този рядко интелигентен младеж произхожда от семейство на висши руски чиновници. Майка му, вдовица на статски съветник, по особено благоволение получава право да присъства на процеса. След присъдата тя изпраща до царя молба да прояви християнско човеколюбие и да помилва нейния син. Това височайше снизхождение обаче му е отказано. Дали императорът е отхвърлил молбата, за да накара бъдещите политически престъпници да размислят, или пък самият Александър Улянов от революционна гордост е пожелал да сподели докрай съдбата на своите другари? Така или иначе на 11 май 1887 г. той е обесен в двора на крепостта заедно с Андреюшкин, Генералов и Шевирьов. Тази колективна екзекуция не само не охлажда дързостта на противниците на режима, а дори пробужда у тях фанатизъм на мъченици. Нихилистът Плеханов, който по това време се намира в чужбина, коментира по следния начин смъртта на тези пионери на руската свобода: „Смелостта на хора като Улянов и неговите другари ми напомня мъжеството на древните стоици.“42  Сред онези, които изпълнението на тези смъртни присъди засяга най-дълбоко, е малкият брат на Александър Улянов. Владимир Илич Улянов, който е с няколко години по-млад от убития, не след дълго се чувства призван на последва неговия пример и приема псевдоним, с който става известен – Ленин.
   Макар да омаловажава философски опасностите, на които е бил подложен и с които му предстои да се сблъска, ако продължава да води политика на ред и строгост, понякога вечер, сред тишината на своя дворец, Александър III се чувства като временно оцелял. Знаейки, че каквото и да направи, дните му са преброени, той е изпълнен с още повече решимост да използва колкото се може по-разумно времето, което му остава. Ужасът му от убийците по идеологически причини се съчетава с отвращение от слабохарактерните и речовити демагози. В неговите очи престъпления като кръвопролитие и парламентарно словоизлияние са еднакво тежки, когато водят страната към провал. Може би това е едно от основанията му да остава глух за чара на републиканските сирени от Франция въпреки усилията на Лабуле и на Оливие д’Ормесон. 
   Ала тъй като, следвайки своя план за оказване на натиск, Бисмарк е вдигнал митническите тарифи, за да защити Германия от конкуренцията на руските стоки и до голяма степен е затворил немския финансов пазар за емитираните в Русия заеми, Александър III е принуден да забрави предубежденията си към политиците от Париж и се опитва да привлече вниманието на френските банкери към отпуснатите с негово одобрение заеми. Тази малка търговска война между Русия и Германия няма, разбира се, нищо общо с един въоръжен конфликт, ала и за двете съревноваващи се помежду си страни ударите могат да се окажат твърде болезнени. Руските вестници разобличават коварната кампания, водена от Бисмарк, която този път не е насочена срещу честта на поданиците на Александър III, а към техните портфейли. „Занапред ще бъде невъзможно, пише Новое время, да се пласира какъвто и да било руски заем в Германия. Ако искаме да посрещнем днешните нужди, ще трябва да установим нови финансови връзки и да извлечем полза от симпатиите на френския народ към нас. [...] Само така Русия, следвайки набелязаната цел, ще си възвърне свободата на действие, отърсвайки се от финансовото иго на Берлин [...]. Икономическата борба е неизбежна и повече отстъпки не могат да бъдат правени.“43 
   Канцлерът Бисмарк се досеща какви са рисковете, които предизвиква с подобни финансови мерки по отношение на Русия, но смята, че може да постигне успех само като следва програмата на ограничения и сплашване. Освен това има предвид, че би било неуместно и дори опасно от негова страна да започва дипломатическа разпра, при положение че деветдесетгодишният император Вилхелм I неотдавна отново е изразил пред него желанието си да приключи спокойно земния си път. Бисмарк може да си позволи единствено удоволствието да подразни нетърпимата руска суетност, като пуска чрез берлинските вестници измислената информация, че покушението срещу царя на 1 март било организирано от активисти, намиращи се в същата тази Франция, за която толкова много милеят в обкръжението на Негово православно величество. В отговор руският вестник Свет насочва обвинението към Германия с твърдението, че именно хора от Берлин са отговорни за опита за убийство: „Това престъпление трябва да бъде приписано на онези, които имат полза от него, а това със сигурност не е Франция.„ От своя страна наблюдателят от Новое время подчертава: „Би могло да се помисли, че тези хора са били изпратени от чужбина в Русия от някого, който би имал интерес да предизвика смут в тази страна.“ Ала начело на борбата срещу Берлин излиза по страниците на Московские ведомости вождът на славянофилите Катков, като при това критикува мимоходом и политиката на Николай Гирс, която според него е до такава степен умерена, че е направо антируска. Приветствайки Катков за неговия патриотизъм, Новое время заявява, че дори крайните съждения на този великолепен памфлетист са от полза за изясняването на спора. „Не би трябвало да се упреква г-н Катков за неговия панславизъм повече, отколкото г-н Бисмарк за неговия пангерманизъм“, може да се прочете в този известен със своето безпристрастие вестник. Полемиката не след дълго се разраства до такива размери, че г-н Гирс се чувства оскърбен и царят, който щади чувствителността на своя министър на външните работи, признава пред него, че Катков „минава границите“. Междувременно се разнася слух, че московските панслависти се готвят да изпратят на генерал Буланже, непримирим противник на Германия почетна сабя с надпис: „Да живее Франция! Бог помага на смелите!“ Девизът очевидно е предназначен да пробуди войнствения дух на французите. За щастие или за нещастие това оръжие символ потегля от Москва, но е откраднато по пътя и така не стига до получателя. Така или иначе г-н Дьо Лабуле е признателен на Катков за усилията му да откъсне Русия от немското влияние и да я накара да се присъедини към Франция и нейната политика за национална независимост и възвръщане на изгубените територии. Изказвайки уважението си към духовната почтеност на г-н Гирс, той пише до Флуранс: „Не бива да забравяме активната роля, която руската преса, вдъхновявана от пламенния г-н Катков, зорко и неотстъпно играе за поддържане духа на императора – всемогъщ но самотен – и за изясняване на действителните настроения в неговата страна. В същото писмо обаче признава на г-н Гирс заслугата, че до този момент е постигнал съхраняването на добрите отношения и с Берлин, и с Париж. „Ето защо за запазването на мира никак не е маловажно, заключава Лабуле, Александър III да съумява да поддържа колкото се може по-дълго с помощта на взаимни отстъпки равновесието между тези две течения.“
   Съперничеството става още по-ожесточено с наближаването на 18 юни 1887 г., когато изтича договорът на Русия, от една страна, с Австрия, а, от друга – с Германия. Славянофилската партия разчита много на Катков да подтикне императора към скъсване с Германия и да потърси компенсация в приятелството с Франция. Ала седемдесет и седем годишният публицист е тежко болен и се очаква всеки момент да умре. Когато това действително се случва, Бисмарк тържествува. Това събитие е достатъчно, мисли той, да отвори очите на руското правителство и да му посочи предимствата на един сантиментален и военен съюз с Берлин. От другата страна на границата Дерулед незабавно се пробужда. Той дори смята за свой дълг като певец на френския национализъм да присъства на погребението на най-даровития измежду защитниците на славянския национализъм. Това второ пътуване на Дерулед разтревожва както руските, така и френските власти. До какви ли крайности ще стигне този вдъхновен бард, за да наелектризира тълпите? От предпазливост г-н Гирс моли службата за контрол над чужденците да бави достатъчно дълго влизането на този посетител в страната, за да пропусне той поне деня на погребението. Когато писателят най-сетне пристига в Москва, губернаторът на града княз Долгоруки го съветва да проявява голяма въздържаност. Закъснял за погребението на Катков, Дерулед може само да поднесе венец на гроба му, да представлява Франция на традиционната заупокойна молитва на деветините и по време на обяда в приятелски кръг да изнесе прочувствено слово в памет на покойника. Успява да навакса едва на банкета в Нижни Новгород, даден в негова чест от генерал-губернатора, когато след няколко обилни тоста държи възторжена реч в чест на френско-руската дружба, едничка способна да спаси света. Въпреки овациите, с които сътрапезниците посрещат неговото красноречие, той усеща, че не е успял да постигне онова, в което и дипломатите са се провалили.
   Коментарите, с които парижките вестници приветстват или критикуват това пътуване, са изпълнени с толкова страст, че Оливие д’Ормесон пише до Ке д’Орсе: „Повече хладнокръвие и разум и по-малко сантименталност биха били много по-полезни за нашите нови отношения и по-съответстващи на съкровените чувства на Русия към нас.“ Ала в Санкт Петербург и Москва последователите на Катков са поели изпуснатия от него факел. Те стигат дори по-далеч и се кълнат не в Русия, съюзница на Франция, а в Русия изключително и само на русите. Вестник Гражданин гордо и решително отхвърля както германското, така и френското изкушение. Един през друг княз Голицин и княз Мешчерски превъзнасят добродетелите на древната Рус, която не се нуждае от чужди примери и подкрепа, за постигне благоденствие и слава. Голицин осъжда жеста на някои френски републиканци, които по подражание на Дерулед си позволяват да кичат с венци гроба на Катков, този „виден руски патриот“, докато те самите са наследници на отвратителната революция от 1789 година. Това според него не е нищо друго освен „гримаса на Историята“. Мешчерски от своя страна бълва огън и жупел срещу фалшивите западни идеи, които „под прикритието на народното благоденствие, внасят в древната и крепка сграда [Русия] само смутове и насилие“44. 
   
   Що се отнася до французите, те са привлечени от примамливите перспективи, открили се пред инициаторите на отпуснатия на Санкт Петербург заем. По-голямата част от акциите, от които се освобождават в Берлин, са изкупени от Париж. Ала тъкмо когато Франция печели точки в Русия, разведряването внезапно е помрачено от „скандала с генерал Кафарел“. Тази злощастна афера хвърля петно върху Даниел Уилсън, зет на президента на републиката, обвинен, че е отворил в Елисейския дворец, където обитава, същински дюкян, в който срещу солидна сума човек може да си купи орден на Почетния легион. Тези прояви на корупция и незаконна търговия с най-престижното отличие на страната не би предизвикала кой знае какво възмущение сред руското обществено мнение, което отдавна е свикнало със случаите на злоупотреба в сферите на администрацията, ала парижкият печат им придава такова значение, че вестниците в Санкт Петербург и Москва се чувстват задължени да му пригласят. Изправен пред лицето на всеобщото порицание, компрометиран, изоставен от своите министри, осмян от пресата, президентът Жюл Греви е принуден да подаде оставка. За пореден път Александър III е разочарован от Франция, която според него не е в състояние да разграничи важното от маловажното и непрекъснато смесва най-благородните идеи с най-долните интриги. В неговите очи виновен е не Жюл Греви, а демократичният режим и не президентът трябва да подаде оставка, а конституцията трябва да бъде отменена. Вече се споменават имена във връзка със заместника на Жюл Греви в Елисейския дворец. Всички, за които става въпрос, се струват на царя мекушави, демагози или германофили. Най-сетне, на 3 декември 1887 г. свиканото във Версай Национално събрание избира с малка преднина Сади Карно. Когато научава за това, царят не скрива своето задоволство. Вестниците веднага му пригласят. Наблюдателят на Гражданин дори пише по адрес на Сади Карно: „Неговото избиране, което той напълно е заслужил с миналите си действия, ще бъде прието благоприятно в цяла Европа. То означава съхраняване на статуквото, намерило израз в един седемнадесетгодишен мир. 
   При такава обстановка през януари 1888 г., след известни колебания и многобройни отлагания, царят се съгласява да направи посещение на учтивост в Берлин, за да се срещне с най-стария монарх в Европа. Ала след плахото му сближение с Франция германското обществено мнение не е добре настроено към него. Вестниците отразяват пристигането му твърде резервирано, а докато преминава през града, овациите на берлинчани са доста скромни. На следващия ден за официалния обяд на Вилхелм I и Александър III са поканени стотина близки на двамата императори. След това царят и Бисмарк се оттеглят за разговор насаме. Макар нито един от двамата да не споделя онова, което са си казали, руските вестници тълкуват тази среща като знак за затопляне на отношенията между двете страни. За някои тя несъмнено обещава в международен план продължителен мирен период. В прилив на оптимизъм петербургската борса приветства това „сдобряване“ с повишение, от което има полза целият финансов пазар. Ала Оливие д’Ормесон запазва хладнокръвие и пише: „По въпроса за разменените по време на тази прословута среща думи са налице само неясни слухове. Всички се надпреварват да повтарят единствено колко дълго е продължила срещата.“
   
   Ала докато с редуването на финансови заплахи и примамливи обещания Германия предизвиква паника у немските притежатели на руски акции и ги принуждава да ги продават на загуба, а Франция си възвръща донякъде равновесието с избирането на нов президент, ето че на 6 март 1888 г. се разнася новината за смъртта на император Вилхелм I. В деня, когато тя стига до Санкт Петербург, целият град е украсен и осветен по случай рождения ден на Александър III. Царят отменя предвидените празненства и заедно с императрицата отива в германското посолство, за да изрази своите съболезнования, нарежда всички театри и увеселителни заведения да бъдат затворени за три дни и обявява четириседмичен траур за двора. Вилхелм I трябва да бъде наследен от петдесет и седем годишния си син Фридрих. Той обаче е толкова болен, че изглежда няма никакво бъдеще. Говори се, че имал рак на ларинкса. Когато научава, че австрийският император е изпратил своя син, ерцхерцог Рудолф, да го представи на погребението, царят се чувства задължен да реши съболезнованията пред гроба на неговия прачичо от името на Русия да бъдат поднесени от неговия първороден син, двадесетгодишния царевич Николай. Руският печат отбелязва почтително кончината на този свидетел на успоредната история на двете страни, когото неговите поданици са наричали Вилхелм Добродетелния. Цял Берлин е потънал в сняг и скръб. Дори децата носят на ръкавите си траурни ленти. По прозорците националните флагове се редуват с черни знамена. За немците най-неприятно е, че не могат дори да се надяват на добро бъдеще, тъй като наследникът на Вилхелм I е с прекалено разклатено здраве, за да може да претендира за властта. В другите страни се утешават, като се позовават на манифеста от 12 март 1888 г., с който новият император Фридрих III дава ясен израз на своите мирни намерения. Заявявайки, че е „безразличен към бляскавите подвизи, които носят слава“, той твърди, че ще бъде истински доволен, ако „по-късно хората кажат, че неговото царуване е било благотворно за родината“. За нещастие малко след това Фридрих III говори пред своята армия на съвсем друг език. Обръщайки се към военачалниците на немската нация, той уверява, че ще има за образци Фридрих II и Вилхелм I и че смята „войната за национална промишленост на Прусия“. Тази разпалена реч е последвана няколко дни след това от прокламация, адресирана до анексираните през 1871 г. провинции, в която се казва, че те не бива да хранят никакви илюзии, тъй като тяхното връщане на Германия е окончателно. Тази рязка промяна изобщо не учудва г-н Лабуле, който резюмира в своя доклад мнението на французите по следния начин: „Макар че в продължение на няколко седмици съседите на Германия можеха да дишат по-свободно, този кратък отдих ни най-малко не сочи бъдеще, което би наложило промяна в тяхната политика.“ Тревогата от двусмисленото поведение на Германия се засилва с всеки изминал ден. Здравословното състояние на Фридрих III се влошава толкова бързо, че той не след дълго вече не е в състояние да взема каквито и да било решения. Вместо него управлява канцлерът Бисмарк. Смъртта на тази сянка на владетел започва дори да става желана с надеждата на негово място да дойде човек, който разполага с всичките си способности. Неговият собствен син Вилхелм, втори от династията с това име, е на двадесет и девет години. Той минава за енергичен, страстен, горделив младеж, увлечен по военните науки и според вече разпространения израз е „повече прусак, отколкото германец“.
   
   Скоро след първия траур идва втори: на 15 юни 1888г., в разстояние на по-малко от четири месеца Германия губи втори император. Този път най-разпалените защитници на германското величие се радват, а привържениците на мира с мъка крият тревогата си. В първата своя реч пред Райхстага Вилхелм II отправя, разбира се, няколко думи на любезност по адрес на руските съседи, но преди всичко превъзнася воинската храброст на своя народ и подчертава, че е призван да донесе култура, щастие и дисциплина на другите европейски страни.
   
   Тази безсмислена военна провокация не изненадва Александър III, който добре познава своя „братовчед“ Вилхелм и не храни към него никаква симпатия. В своите спомени граф Сергей Вите отбелязва, че царят дори искрено ненавиждал Вилхелм II „заради предвзетите му маниери и прекомерната му склонност към пищните церемонии“. Шушука се дори, че в тесен кръг Александър III се отнасял към германския император като към „невъзпитан и злобен хлапак“45. Онова, което донякъде успокоява Николай Гирс и следователно самия цар, е, че според последните сведения Вилхелм II никак не се разбира с Бисмарк, чиито опит и относителна умереност го дразнят. Имал желание да води своя политика. Говори се например, че изобщо не смята съюза с Русия за необходим и има намерение да се сближи с Англия. Царят следи с неотклонно внимание тези промени в посоката, още повече че съпругата му насърчава подозрителното му отношение към немските интриги. С идването на власт на Вилхелм II ненавистта на тази бивша датска принцеса към династията Хохенцолерн е станала още по-силна. Та нали именно като реакция на самодоволството на новия кайзер тя приветства успешната агитация на петербургските и московските финансисти в полза на руския кредит във Франция? Всичко, което може да навреди на Германия, є се струва добро. Подкрепян от нея, Александър III вече не се съмнява, че е бил прав, като е заложил на Париж. Нито скандалът Уилсън, нито падането на Флуранс и заместването му с Фоке, нито крясъците в Националното събрание, нито войнствените пророчества на Дерулед, нито възмутените протести на генерал Буланже по повод уволнението му през март 1888 г. могат да разколебаят царя в стремежа му към сближение с Франция. Що се отнася до г-н Гирс, той повтаря наляво и надясно, че няма място за тревога нито в Санкт Петербург, нито в Париж заради жестикулациите на Вилхелм II, тъй като въпреки своята мегаломания той никога няма да посмее да потопи в кръв началото на своето царуване. Мнозина вярват, че с мъдростта си старият Бисмарк ще съумее да укроти разпаления млад монарх. Постепенно в Русия народът, дълго време живял в страх от международен конфликт или от възобновяване на терористичните заговори, се научава да се бори и да се надява. Най-сетне порядъчните хора могат да заживеят с мисълта за любовта, за здравето си, за всекидневните си грижи, за собствените си успехи и неуспехи, а не за съдбините на Европа. Известно е, разбира се, че нихилистите, разобличавани, преследвани, гонени, са намерили убежище в чужбина и там, изпълнени с ненавист, продължават своето дело. Ала известно е също така, че полицията ги държи под око. Ето защо всеки би могъл да си каже, че тези дяволски изчадия ще изчезнат от само себе си.
   
   И ненадейно това уютно спокойствие се разпада с гръм и трясък. Покушение ли е това или обикновено произшествие? Никой все още не смее да твърди със сигурност. Ала така или иначе на 17 октомври 1888 г., докато императорското семейство пътува с влак от Ялта към Санкт Петербург, недалеч от Борки, в Харковска губерния, композицията излиза от релсите. В момента на катастрофата царят и царицата заедно със семейството и свитата обядват във вагон-ресторанта. Силата на удара е толкова голяма, че покривът на вагона пада върху главите на пътниците. За да не бъдат смазани, царят подлага широките си рамене, напряга се и с две ръце крепи огромната тежест на покрива. Минават дълги минути, преди да пристигне помощ и да освободят този царствен исполин, който не се е огънал. Налага се да измъкнат невредимата императрица през прозореца. Останалите членове на семейството също се разминават с уплахата. Ала в резултат на произшествието генерал Шереметев е със смазани гърди и строшени пръсти, трима други генерали са сериозно контузени, а всички от прислугата, които в този момент се намират в служебното помещение, са убити на място. Незабавно започва разследване, което установява, че не може да става въпрос за умишлено покушение. Експертизата не открива никаква бомба, никаква следа от динамит и се стига до заключението, че става въпрос за техническа неизправност или за грешка на стрелочник. 
   От това чудно избавление у хората остава образът на царя с херкулесовска сила и не по-малка храброст. Говори се, че също както е спасил пътниците, крепейки покрива на вагона да не се стовари върху тях, така ще запази и Русия, която без неговото мъжество и мощ би била смазана под развалините. Разстроена също както всички свои сънародници от произшествието, което едва не струва живота на императорското семейство, на 22 октомври 1888 г. генералшата Богданович пише в своя дневник: „На 17 този месец между Харков и Орлов стана страшна железопътна катастрофа. Само като си помисля на каква опасност са били подложени царят и неговото семейство, очите ми се изпълват със сълзи. Има двадесет и трима убити и деветнадесет тежко ранени. Нима не е същинско чудо, че императорът и императрицата са избягнали смъртта? Причина за произшествието е вагонът на Посиет [генерал-адютант и министър на пътищата и съобщенията], който е бил прекалено износен. Подобна небрежност ще му струва скъпо.“ На другия ден излиза манифест, с който се благодари на Бога за избавлението на императорското семейство. Съставянето на този благодарствен текст е поверено, както се полага, на оберпрокурора на Светия синод Победоносцев. Макар вече рядко да се намесва пряко в политиката на правителството, той продължава да бъде човекът, към когото царят се обръща, когато се наложи фанфарите да събудят общественото мнение: „Ние благоговейно и смирено се прекланяме пред неведомия Божи промисъл. Твърдо вярваме, че милостта, с която Всевишният ни удостои, идва в отговор на горещите молитви, отправяни му всекидневно от милиони верни чада на Русия, навсякъде, където светата църква слави името Христово.“46 
   
   Ала граф Вите, по онова време директор на Департамента на Южните железници, е този, който в спомените си хвърля светлина върху техническите причини за инцидента. „Композицията е била теглена от два локомотива, предназначени за товарни влакове, със скорост, която и преди това съм критикувал. Тези машини не са подходящи за подобни натоварвания. Когато локомотив от този вид се движи с такава скорост, той се накланя и възниква опасност да откъсне от коловоза някоя зле закрепена релса, в резултат на което ще се преобърне влакът. Именно това се е случило. Композицията дерайлира по насипа. Двадесет и осем души изгубват живота си и други тридесет и седем са ранени. В момента на катастрофата императорът и неговото семейство се намират заедно във вагон-ресторанта. Този вагон е напълно разбит и покривът се срутва върху царя. Ала той успява да го задържи на гърба си, благодарение на което всички от вагон-ресторанта остават невредими. Пред лицето на подобна опасност той не изгубва присъщото му самообладание, нито сърдечната си доброта.“
   
   Ала макар в резултат от „чудото“ в Борки императорът да чувства нов прилив на вяра и признателност към Провидението, той установява, че тялото му е обзето от изтощение, което душата не иска да признае. Вечер енергичното му лице се покрива с болезнена бледност и той все по-често усеща режеща болка във всичките си крайници. Нима възрастта ще окаже върху него същото въздействие, както у обикновените му поданици? Лекарите упорито твърдят, че е здрав като гранита, който служи за постамент на паметника на Петър Велики на Сенатския площад. Ала към края на работния ден той трябва да полага усилия, за да прикрие умората пред своето обкръжение. Със съжаление решава да се раздели с Посиет, отговорен за катастрофата, причинила толкова много жертви. За да смекчи суровостта на тази мярка, той кани министъра на пътищата и съобщенията на обяд „в семеен кръг“. „Тъкмо когато клетият министър започва да се чувства по-спокоен, пише генералшата Богданович, на 30 октомври 1888 г. царят дискретно му дава да разбере, че оставката му би била добре дошла.“ Няма никакво съмнение, че Александър III със съжаление се разделя със сътрудник, чиято небрежност за малко не му е струвала живота. От една страна, той умее да бъде безмилостен към авторите на предумишлено престъпление, но, от друга, проявява снизходителност към грешката, допусната от един добросъвестен човек. Внезапно пред него изниква въпросът дали през първите месеци на своето царуване през 1881 г., би имал същите скрупули при вземането на подобно решение. Може би упражняването на властта по-скоро смекчава сърцето, вместо да го втвърди? О, той ни най-малко не завижда на президентите на Френската република, които се сменят на всеки седем години. Ала по силата на странно съвпадение се е възкачил на руския престол точно преди седем години. В неговия случай, каквото и да стане, изобщо не може да се поставя въпросът някой да го замести. Дали ще съумее да остане докрай на висотата на своята мисия? Дали неговият народ ще го следва със завързани очи до края на пътя? Отговорът дава Победоносцев в реч по време на тържествен обяд в Киев по случай деветвековния юбилей от покръстването на Русия. „Да благодарим на Бога, че ни е избавил от злочестините и раздорите на народното управление, което винаги е опропастявало и продължава да опропастява онези славянски държави, в които за тяхно нещастие е успяло да се настани, казва той. Ние израснахме под знамето на монархията и на самодържавието [...]. В него виждаме залог за реда и обещание за благоденствие на нашата земя [...]. Ето защо молим Ваше величество да приеме пожеланията, които ние отправяме към Всевишния да съхрани и да сподоби със закрилата си вашата августейша личност, както и цялото царско семейство и да я дари със своята благодат, както и народа под властта на всемогъщия ваш скиптър.“ Без всякакво съмнение, когато става въпрос да вземе думата в прослава на царя и да му вдъхне вяра, оберпрокурорът на Светия синод като никой друг може да даде израз на народните въжделения.
   
   
   
   
   
   
VII
ТЪРПИМОСТ ИЛИ 
НЕПРИМИРИМОСТ: 
ТРУДНИЯТ ИЗБОР

                           След като се разминава на косъм със смъртта по време на железопътната катастрофа при Борки, Александър III би могъл под влиянието на фатализма или на умората да смекчи строгата си вътрешна политика. Ала по странен начин този полъх от отвъдното, вместо да пречупи естествената му суровост, по-скоро я засилва. Дори повече от преди либерализмът го отвращава като някакво оскърбление към разума и дори към вярата в Бога. По негова воля полицията става вездесъща, следи всички, подозира всички. Арестите следват един след друг заради вълна от доноси или просто заради съмнителна репутация. Вестниците са принудени да следват промяната в настроенията на цензурата. Университетската харта от 1884 г. премахва автономията на висшите учебни заведения и занапред ректори и професори са на пряко подчинение на министъра на просвещението, от когото зависи тяхната кариера и съдържанието на лекциите. Студентите все по-трудно понасят тази смазваща опека и без колебание се бунтуват, рискувайки да прекарат известно време в затвора или да бъдат изключени завинаги. Освен това някои селски вълнения карат царя да назначи през 1889 година земски началници със задача да бдят над земските събрания, чиито правомощия са орязани. Последната мярка има за цел да премахне опасността от избиране на невежи и неопитни хора, които биха пречили на нормалната дейност на институциите. Земските началници освен обичайните си задължения изпълняват и длъжността на мирови съдии. Съгласно новия закон те трябва да бъдат на възраст не по-малко от четиридесет години и, което е най-важно, да принадлежат към дворянството и да притежават имение от най-малко сто десетини47.  Тази двойна имуществена и умствена гаранция им позволява да осъждат на кратки срокове затвор, да ръководят и да дават „разумна насока“ обсъжданията в земските събрания, да свалят без обяснение уездните или селските отговорници при условие незабавно да уведомяват централната управа. Следвайки тази политика на подчиняване на селските райони, министърът на вътрешните работи Дмитрий Толстой започва втори етап, който се състои в назначаването на избирателни колегии на земствата. Съгласно правилника от 12 юни 1890 г. само едрите помешчици (притежаващи най-малко сто и петдесет десетини) могат да вземат участие в избора на селяни за местните събрания. Така на теория свободното представителство на простия народ от селата се оказва изцяло подчинено на ръководните класи. Най-бедните поданици – освободените през 1861 г. от Александър II крепостни – остават без право на глас при Александър III. Ала и този път, като им отнема думата, императорът е убеден, че действа в тяхна полза. Напълно искрено се стреми към титлата „цар на мужиците“. Наричат го също така „цар умиротворител“. В крайна сметка той може би заслужава втората титла толкова, колкото и първата. Действително, от една страна, поставяйки земеделците под строг надзор, той постоянно се грижи за тяхното материално благосъстояние, а, от друга, засилвайки мощта на армията и отвръщайки подобаващо на немските провокации, съумява в критични моменти да избегне войната. Освен това проявява необикновен „модернизъм“ с нарастващия си интерес към въпросите на бюджета. След 1887 г. с неговото постоянно одобрение министърът на финансите Вишнеградски предприема мерки за увеличаване износа на селскостопански произведения, за повишаване размера на различните данъци, за консолидиране на държавния дълг чрез изплащане на най-обременителните заеми и сключване на нови, по-конкретно в Париж, където на борсата те се ползват със завидно доверие. Когато здравето на Вишнеградски се влошава, Александър III му назначава способен сътрудник, Сергей Юлиевич Вите, който да го замести в министерството. Последният се слави като компетентен и прям човек и е заемал последователно постовете директор на Департамента на Южните железници, главен директор на железниците и най-сетне министър на пътищата и съобщенията. През всичките тези години той постепенно се е изкачвал към висшите сфери на властта и се е запознал както с тайните на финансовата политика, така и с характера на царя. 
   Отначало Вите смята, че в лицето на Александър III си има работа с монолитен, властен, честен и донякъде ограничен човек. Сетне, по време на частните разговори между двамата, открива зад застиналата статуя на владетеля волева и същевременно чувствителна натура, първична, но стремяща се към усъвършенстване, добронамерена, мъжествено смела, наивно вярваща и с чувство за дълг. Много скоро му става ясно, че в държанието на царя няма никаква следа от поза и че той действително е воден от мистично съзнание за своята роля начело на почти тривековна монархия. След миропомазването при коронацията у Александър III окончателно се утвърждава идеята, че е избран от Бога да води своя народ отвъд границите, пред които са се спрели другите владетели. Той е нещо повече от наследник на своите предци, той е наместник на Христа в своята страна. В моменти на дълбоко вглъбение се присъединява към бляна на Победоносцев, според който след падането на Византия четири века преди това православната религия ще преоткрие своето вселенско значение, ще затъмни Рим и ще донесе щастие на човечеството. 
   Вите не е убеден колкото Негово величество в месианската роля на Русия, но все пак приема, че макар императорът да не е най-интелигентният и най-образованият измежду хората, които е срещал, той без съмнение е „най-честният“. Стриктен и строг към другите, Александър III е такъв и към самия себе си и към петте си деца. Независимо от възрастта им той изисква от тях да бъдат скромни, откровени и почтителни. Като се започне с най-големия, Николай, който е на двадесет и две години, и се стигне до най-малката, Олга, която е само на осем, всички смятат, че са първо негови поданици и след това негови синове и дъщери. Ненавиждайки лукса и показността, губенето на време и ненужните разходи, Негово величество се стреми всекидневието му да бъде образцово по своята въздържаност. Макар да се е провъзгласил за избран от Всевишния, иска да бъде само пръв служител на империята. Трапезата му е видимо скромна, блюдата неизменно оскъдни. Приема слабостта на жена си към тоалетите и накитите, но собственият му гардероб съдържа само най-необходимото. За него величието не зависи от работата на шивача или обущаря. Веднъж, докато придружава царското семейство по време на пътуване с влак, Вите излиза през нощта от купето си и вижда камериера на владетеля да кърпи панталон на своя господар. Когато министърът запитва с усмивка слугата защо си прави този излишен труд, след като чисто и просто би могъл да поръча нов панталон на мястото на стария, човекът му отвръща наставнически: „Негово величество не би позволил това. Той настоява да използва дрехите, докато не се износят напълно. Същото се отнася и за обувките!“ Вите отбелязва, че в гласа на камериера личи нотка на възхищение към тази августейша пестеливост. Като пазител на държавните финанси министърът е склонен да сподели мнението на този зает с кърпене слуга. 
   Всъщност Александър III цени здравомислието и духовната независимост на Вите, но все така ходи да дири потвърждение за най-непримиримите си идеи при своя бивш преподавател Победоносцев. Дори когато се чувства разколебан от съветите на някого от своите близки за повече търпимост, достатъчна му е кратка среща насаме с непоклатимия оберпрокурор на Светия синод, за да се потопи отново в здравия и силно контрастен климат, от който се нуждае, за да диша спокойно. Някои наричат това особено атмосферно състояние „континентален климат“. Самият Александър III предпочита да говори за „руски климат“. Докато някои нерешителни хора около него упрекват Победоносцев, че е „чудовище на нетолерантността“, той харесва да слуша как този безупречно предан и откровен човек нарича нихилистите негодници, а студентите – недисциплинирани хлапаци. 
   Последните отново са предизвикали недопустими безредици в Москва. Те се борят за правото да се събират редовно, за да обсъждат въпросите за своето бъдеще, и гръмогласно искат еднакво отношение към техните другари евреи. Ала дали сред тези обзети от непрестанен кипеж младежи няма емисари на международния социализъм, които използват всякакъв повод, за да сеят смутове в Русия? Измежду арестуваните от полицията в Москва шестстотин и петдесет протестиращи, тридесет и шест незабавно са изключени от университета, а дисциплинарният съвет обсъжда положението на останалите с препоръка от правителството да бъде проявена изключителна строгост. В полето на доклада относно вълненията сред тези уж напредничави интелигенти Александър III надрасква гневно: „Нагли нехранимайковци.“ Ала ядът на Негово величество е насочен също така и срещу някои, които без каквито и да било политически искания нарушават установените порядки. По този повод генералшата Богданович отбелязва в своя дневник: „Императорът е много недоволен от офицерите, които са танцували на последния бал без ръкавици. Всички те бяха изпратени в ареста.“ Според разбиранията на владетеля отначало танцуваш без ръкавици, а в крайна сметка започваш да кроиш заговори срещу монархията. Само наивниците не осъзнават, че между противозаконните действия от всякакъв род винаги има връзка. 
   
   Ала императорът не е съгласен с онези представители на своето обкръжение, които, насърчавайки го към безкомпромисност, дават за пример неговия дядо Николай I, и смята, че е твърде различен от този страховит властелин. Споделяйки мнението на своя предтеча за необходимостта от енергично управление на страната, той има усещането, че сам представлява смекчен вариант на този сякаш изваян от камък образец. Струва му се, че въплъщава един преосмислен, очовечен, придобил западен облик Николай I. Благодарение на него, мисли си той, за по-малко от три поколения руският цар, който преди е бил за целия свят карикатура на деспотизма, се е превърнал в разумно и желано изражение на абсолютната власт. Николай I се е гордял, че е повече русин, отколкото европеец; напротив, Александър III, без да се отрича от свещеното наследство на руската традиция, иска да вярва, че Русия си остава част от Европа. Той, разбира се, няма никакво намерение да се поддава на непрекъснатите искания на някои чувствителни души, обсебени от идеята за всемирно равенство и щастие. Повече отвсякога се отнася с подозрение към безделниците интелигенти, които навсякъде търсят неправди все едно, че берат гъби. Знае, че каквото и да каже, каквото и да направи, никога не ще задоволи професионалните недоволници. Дори онези, които се радват на благата на режима, успокояват собствената си съвест, като го критикуват. В Москва от ръка на ръка се предава петиция, с която се разобличават постоянните преследвания на либерали и евреи. Сред подписалите я личи името на най-знаменития писател от онова време Лев Толстой и на професора от Петербургския университет Владимир Соловьов. Няколко месеца по-късно Министерският съвет изразява възмущението си от липсата на уважение, с която е пропито съчинението на Билбасов История на Екатерина II, и решава да приложи по-голяма строгост чрез цензурата, която и така вече е отхвърлила осемдесет страници от книгата. За по-сигурно е издадена заповед да бъде изгорен целият втори том на тази нечестива творба. Аутодафето е приветствано с половин уста. Тъй като не смеят да се противопоставят открито на свещената личност на императора, неговите привърженици се ограничават с обвинения в некомпетентност към най-близките му сътрудници. „Ето какво мислят за всеки от нашите министри, пише генералшата Богданович, която смята себе си за верен глашатай на общественото мнение: Гирс, министър на външните работи, е най-честният от всички; Филипов [държавен контрольор на финансите] е човек без принципи, същински мошеник; Вишнеградски [министърът на финансите редом с Вите] няма капчица ум; Хюбенет, министър на пътищата и съобщенията, е позьор и нахалник; Воронцов, министър на императорския двор, е едновременно пияница и глупак; Островски, министър на държавните имоти, е семинарист, който не заслужава да се каже за него каквото и да било; Манасеин, министър на правосъдието, е под всякаква критика. Ето ги нашите държавници, в чиито ръце се намират съдбините на Русия!“48 
   
   Каквото и да казва сърдитата генералша, това сборище от посредствени съветници продължава без някакви гениални начинания, но и без сериозни грешки финансовото и икономическото укрепване на страната, което желае царят. Поддържайки митническата война с Германия, Вишнеградски и Вите се заемат с развитието на железопътната мрежа на страната. Държавата се конкурира с частните фирми за строителството на главните линии. Не след дълго впрочем тя си осигурява контрола над експлоатацията на повечето от тях. Редом с изграждането на съобщителната мрежа в Русия бързо се развива и промишлеността. Притокът на чужди капитали ускорява строителството на заводи в покрайнините на градовете. Тези нови трудови центрове карат много селяни да изоставят своето парче земя и да станат фабрични работници. Устремена към богатство и по-добър живот, Русия се движи напред. Така въпреки липсата на замах у някои министри, въпреки плахите мерки в социалната област и гнета на авторитарното управление Александър III осигурява на страната цъфтеж и спокойствие, които тя не е познавала по време на предишните владетели. 
   
   Докато царят влага всичките си сили в управлението на империята с помощта на понякога спорни сътрудници, отвъд границата Вилхелм II вече не може да понася високомерието и претенциите на своя стар канцлер Бисмарк. Две години след възцаряването си кайзерът внезапно го привиква и го снема от длъжност. Предвиждайки подобна мярка още преди тя да влезе в сила, Александър III смята положението толкова тревожно за Русия, че възлага на своя посланик в Берлин граф Павел Шувалов да предложи на Вилхелм II продължаване на германско-руския договор, който изтича през 1887 година. Като предварително е изслушал лишените от всякакви илюзии откровения на Бисмарк след неговото нелюбезно и унизително отстраняване, Шувалов е приет на аудиенция от новия господар на Германия. Последният дава ясно да се разбере, че опасенията на Русия са напразни, тъй като неговата политика никога не е била вдъхновявана от Бисмарк, а е следвала примера на дядо му. При Вилхелм II всичко ще си остане както при Вилхелм I, заявява той, поне що се отнася до отношенията между Санкт Петербург и Берлин. Ала в действителност генерал Фон Каприви, който е заместил Бисмарк начело на канцлерството, гледа на мирните декларации на кайзера като на благовидно прикритие за неговите истински намерения. Възпитан в духа на пруското военно превъзходство, Фон Каприви смята в съгласие с всички влиятелни членове на генералния щаб, че след нейния отявлен „флирт“ с Франция Русия не може да бъде смятана от Германия за сигурен съюзник, че Тройният съюз е нещо добро, но че към него трябва незабавно да бъде привлечена и Англия. Впрочем последните инциденти, разтърсили Париж, съвсем не говорят в полза на този народ, превърнал недисциплинираността и лекомислието в свой национален специалитет. Предишната година е белязана там от бягството на генерал Буланже, който след обвинение в заговор за преврат е подирил убежище в Брюксел, Лондон, Джърси и е бил осъден задочно от Върховния съд. Говори се, че в момента бил влюбен в разведена жена на име г-жа Дьо Бонмен и мислел повече за любов, отколкото за политика. Това приключение, което би могло да се стори забавно на царя като поредно доказателство за човешкото безумие, по-скоро го опечалява и го тревожи, тъй като той мисли за влиянието, което то може да окаже върху международното обществено мнение. За пореден път се пита дали може да се има доверие на страна, в която един кандидат за президент на републиката проявява такава вятърничавост и непостоянство. Дали във Франция няма дори повече душевно неуравновесени хора, отколкото в Русия?
   
   В разгара на тази сантиментално-политическа бъркотия Александър III със съжаление гледа също така с какво въодушевление французите се канят да честват стогодишнината на тяхната кървава революция от 1789 година. Царевичът Николай, изпратен от баща си на международна обиколка, избягва да посети Франция по случай тези републикански празненства, но официална руска делегация посещава Световното изложение в Париж. Приемът, който є е оказан както от членовете на правителството, така и от обикновените хора, е толкова приятелски, че Александър III мигом забравя всичките си предубеждения. Ненадейно му съобщават, че френската полиция, предупредена от руските тайни служби, е успяла да задържи група опасни терористи. На 29 май 1890 г. петнадесет руски емигранти, от които единадесет мъже и четири жени, са обвинени в приготвянето на взривни устройства. В жилищата им са намерени напълно готови бомби. Други такива са открити заровени в гората Кламар. Всички те е трябвало да бъдат изпратени в Санкт Петербург, за да послужат за покушение срещу императора. Френският министър на вътрешните работи най-сетне е бил принуден да се намеси. Той е издал между другото нареждане да бъдат поставени под усилено наблюдение всички пребиваващи във Франция руски емигранти и да им бъде наложена задължителна подписка с цел по-строг контрол. Когато научава тази радостна вест, царят възкликва: „Значи все пак Франция има правителство!“
   
   Обвиняемите са изправени пред углавния съд на департамента Сен на 5 юли 1890 г. и са осъдени на три години затвор и двеста франка глоба. Твърде малко за такива престъпници! След като парижкият апелативен съд отхвърля молбите за обжалване на някои от тях, швейцарският вестник Демократ отбелязва, че при заговорниците преобладава „еврейският елемент“. Това заключение кара наблюдателя на вестника на напише следното: „Трябва ли да се мисли, че няколковековните преследвания са натрупали в душите на децата на Израел затаена злоба, която днес търси възмездие срещу всички някогашни неправди и унижения?“49  Каквито и да са коментарите на европейския печат около това, впрочем незначително събитие, успехът на руските заеми в Париж през изминалите две години още повече сближава Александър III с тази странна държава, която има недостатъка да бъде република, но предимството да проявява решителност в преследването на целта. Нов прилив на чужди капитали идва тъкмо навреме за осъществяването на гигантския проект на царя за усвояване богатствата на Сибир с помощта на железопътна линия, която ще го прекоси от единия край до другия. Тази стоманена лента, свързваща Челябинск с Владивосток, ще съдейства за заселването на безкрайните пустинни пространства, богати на обработваема земя и природни изкопаеми. Тя ще пренесе напредъка на европейска Русия в азиатска Русия и обратно. Със своя непогрешим инстинкт Александър III е този, който определя откъде да мине трасето. Настоява също така релсите и подвижният състав да бъдат произведени от руски предприятия. След дълъг подготвителен период, на 29 март 1891 г. той подписва императорски декрет за Трассибирската железница. 
   Междувременно царевичът Николай е потеглил на организирано от баща му пътешествие за опознаване на света. Придружава го малкият му брат, великият княз Георгий, който макар и болен от туберкулоза, е пожелал да замине. С тях са и неколцина гвардейски офицери, както и княз Ухтомски, имащ задачата всеки ден да води бележки за впечатленията на височайшите туристи. По време на първия им престой в Атина към тях се присъединява и най-големият син на гръцкия крал. Докато се намират в Египет обаче, великият княз Георгий се разболява сериозно от треска и трябва спешно да се завърне в Санкт Петербург. Останалите членове на групата отначало са натъжени от заминаването на този спътник, но смело продължават да изучават екзотичните места по техния маршрут. Навсякъде престолонаследникът бива посрещан с почести и симпатия. В Сайгон френската колония приветства в негово лице сина на „царя миротворец“, който нехае за германските заплахи и дава израз пред целия свят на своето приятелство към Френската република. На всеки етап Александър III и Мария Фьодоровна са осведомявани от представителите им в чужбина за държанието на царевича. Внезапно от Токио пристигат тревожни вести. В телеграма, изпратена до Санкт Петербург от съпругата на микадо, а сетне и от руския посланик в Япония, се съобщава в смекчена форма на царя и царицата, че техният син е станал жертва на покушение, но за щастие се е разминал леко. На излизане от официален прием в Киото той е бил нападнат в самия кортеж от някакъв японец фанатик, който му е нанесъл удар с меч по главата. Гръцкият принц Георгиос е помогнал безумецът да бъде обуздан. Раната на великия княз Николай е повърхностна, но той се оплаква от силни болки в главата. Мария Фьодоровна е ужасена при мисълта, че смъртната заплаха, която до този момент е тегнела над нейния съпруг, се разпростира и върху сина є. На всичко отгоре за това ужасно деяние е виновен не някой надъхан от социалдемократическата пропаганда руски терорист, а непознат японец, който преди да падне под ударите на полицаите, се е провикнал: „Аз съм самурай!“ Дали пък идеологическата омраза не е присъща на човешкия род и независимо от нацията, епохата или религията, поражда едни и същи заблуди, едни и същи кървави престъпления? Потресен, въпреки щастливия изход от покушението, Александър III нарежда на сина си незабавно да се прибере в Русия. Все пак се съгласява великият княз Николай да спре във Владивосток за първата копка от строителството на Трассибирската железница.
   В момент, когато царят се старае да свърже името си с напредъка на промишлеността, на земеделието и на търговията благодарение на развиващата се железопътна мрежа, през 1891 г. Русия е сполетяна от небивал глад. Дали поради фатално стечение на обстоятелствата, или на непредвидливост, но са засегнати дори най-плодородните райони. Сякаш върху цялата земя се е стоварило проклятие. И най-добре обработваните площи дават едва една четвърт от обичайния си добив. Жито, ечемик, овес, зеле гният, преди да бъдат прибрани. Отвсякъде земствата съобщават за разорени семейства, за умрели от недояждане деца. В селата езиците се развързват. Полугласно хората роптаят срещу прекомерната индустриализация, която носи блага на градовете, но обрича селата на агония: „Строят заводи и железници, а забравят да помогнат на мужиците, които мрат от глад.“ За да уталожат гнева на селяците, поповете втълпяват на своето паство: „За да ни накаже за греховете ни, тази година Бог не пожела да благослови плодовете на земята.“ Ала благочестивата утеха, която би била достатъчна при нормално положение, не може да успокои пострадалите от глада. В Санкт Петербург и Москва разпалени духове критикуват министъра на вътрешните работи Дурново, който е бил предупреден още през май 1891 г. за ужасния глад, надвиснал над страната, и все пак е изчакал неговите колеги, собственици на имения, като Абаза, да продадат на висока цена житото в чужбина, преди да забрани износа на необходимото за оцеляването на населението продоволствие. Споменавайки това сведение, генералшата Богданович пише в своя дневник: „Детските ризки [събрани от благотворителност], пратени в Симбирска губерния, били върнати на подателя, тъй като всички деца били измрели от глад. Недоволството и размирният дух непрекъснато растат.“50  Няколко дни по-късно тя добавя: „Общественото мнение е силно настроено срещу правителството. Често обиди се отправят дори към царя.“51 
   Управляващата върхушка е окончателно дискредитирана в резултат на холерната епидемия, избухнала в областта на Астрахан, вече бездруго пострадала от глада. Изпадналото в ужас население разобличава деянията на лекарите, които уж нарочно разпространявали болестта, вместо да се борят с нея. Не след дълго полицията вече не е в състояние да се справи с протестиращите, които разграбват имуществото на всеки заподозрян, че нарочно сее зараза, отравя водата или замърсява въздуха около църквите. Стига се дотам, че арестуват, съдят и изпращат на заточение не онези, които отхвърлят властта на царя, а които обвиняват неговите министри за щетите от холерата. Сред най-бедните слоеве това бедствие се смята за проявление на Божия гняв срещу вършените от тях неправди и злоупотреби. Напротив, онези, които се мислят за най-напредничави, виждат причините за националната катастрофа в лошото управление на икономиката и в нарастващата диспропорция между обогатяването на едни и обедняването на други. Според първите Бог е пожелал сполетялата страната злочестина и властите да не могат да я предотвратят; за вторите царските министри са лишили страната от продоволствие и са се възползвали от създалото се положение, за да напълнят джобовете си. Натрупаното негодувание получава подкрепата на мнозина интелектуалци, които смятат, че трябва да се подобри положението на работниците и селяните, за да бъдат изпреварени техните искания и те донякъде да се помирят с режима. Известни писатели като Лев Толстой, Короленко, Чехов започват мирна, но разгорещена борба срещу всякакви форми на нищета. Графиня Толстая, по-умерена от своя съпруг, е разтревожена от „социалистическата“ ориентация на някои негови статии. „Тя се бои да не заточат мъжа є в Сибир, пише генералшата Богданович. Подобна мярка обаче би разбунила духовете.“52  На прием у губернатора на Пенза Татишчев един от уважаваните гости, Кутаисов, завършва речта си със следните думи: „Най-страшната заплаха не е гладът, а ужасното безредие, което цари навсякъде.“ И наистина достатъчно е наличието на благоприятни климатични условия и затихването на холерата, за да бъде върната вярата в живота на съсипаното от преживените месеци лишения и тревоги население, но безкрайно по-трудно се оказва изкореняването от умовете на хората на видението за бъдещите завоевания на една революция. 
   
   Александър III се утешава донякъде с нелепостта на люшканията в общественото мнение в една страна като Франция, чиито министри непрестанно говорят за справедливост и равенство. Мисли си, че поне глупава авантюра като тази на генерал Буланже би била невъзможна в Русия. През септември 1891 г. тълпата във Франция е трогната до сълзи, когато научава, че нейният довчерашен герой се е самоубил върху гроба на любовницата си Маргьорит дьо Бонмен, която го е последвала в изгнанието. Ала този епилог на една прекомерна и анахронична страст бързо е забравен от същите онези, които до неотдавна са следили със затаен дъх нейните прпояви до най-малките подробности. „Ето последната дума, надгробното слово на трагикомедията на буланжизма, пише Мазад в Ревю де дьо монд. Ето края на един човек, който, вдигнат за момент върху гребена на вълната на мнимата популярност, си бе въобразил, че е призван да възроди Франция, и който, оставен сам на себе си, постепенно изпадна до равнището на жалко самоубийство на останал без илюзии трубадур.“53 
   След този донякъде театрален пистолетен изстрел в гробището на Иксел, внезапно отрезвелите парижани отново се оказват лице в лице със сериозните въпроси. Според докладите на руския посланик във Франция барон Моренхайм доверието на французите към Русия и към нейното правителство непрекъснато расте в средите на буржоазията и дори сред народа. Вярно е, че въпреки настояванията на Лабуле, който би желал генерал Боадефр, заместник-началник на френския Генерален щаб, да получи покана за ученията на руската армия при Нарва, на които трябва да присъстват Вилхелм II и неговият нов канцлер Фон Каприви, царят упорито си прави оглушки. В крайна сметка обаче се съгласява да приеме на официалната трибуна този славен представител на френската военна мощ. Проявената по време на тази среща любезност, не му пречи да заявява в тесен кръг: „Много се говори за сърдечно съглашение между Русия и Франция; аз самият никога няма да се съюзя с република.“
   
   В действителност тези думи са предназначени единствено да разсеят подозренията на германските гости на Негово величество. Доказателство за това е фактът, че когато в началото на 1891 г. Лабуле лансира идеята за едно приятелско посещение на френския флот в пристанището Кронщад, веднага започват преговори върху този довчера немислим проект. Всички обществени слоеве на столицата с вълнение следят тяхното развитие. И най-малкото „изтичане“ на информация относно „случая Кронщад“ дава храна на разговорите в светските салони. Дори онези, които отначало са се отнасяли с резерви към френския чар, изведнъж приемат, че съюз с Франция би могъл, без да накърни руската идентичност, да донесе с помощта на едно приятелско взаимно проникване малко от онази свобода, за която всички мечтаят тайно, от страх да не си навлекат недъзите на републиката. В действителност онова, за което бленуват повечето руси, е едно предпазливо отваряне към задграничните демократични идеи, без при това да бъдат възприеман онзи разрушителен манталитет, леките нрави и безбожието, с които се отличават парижани. Собствениците на най-добрите петербургски и московски ресторанти смятат за чест да съчетават в менютата си френската и руската кухня. Защо политиците да не постъпят по същия начин? След като един почтен френско-руски договор може окончателно да отстрани опасността от война с Германия, какво чакат те, та не го подписват? Като първи залог за уважението на Русия към Франция Александър III връчва чрез своя посланик на президента Сади Карно ордена „Свети Андрей Първозвани“, а на господата Шарл дьо Фресине и Александр Рибо ордените „Свети Александър Невски“. Най-сетне, след всички тези протоколни знаци на внимание господата Гирс и Фресине подписват споразумение. То обаче се отнася единствено за пребиваването на френските кораби в руски териториални води. Дали утре ще последва официално сближение? Въпросът си остава без отговор както от френска, така и от руска страна. Според близките до Александър III тази първа крачка е твърде многозначителна. Според близките до Вилхелм II тя ще си остане и последната.
   
   
   
   
VIII
ФРЕНСКО-РУСКИЯТ 
МЕДЕН МЕСЕЦ
                           Всички от правителството са доволни от предстоящата визита на френската ескадра в Кронщад, но щом стане въпрос за подробностите по посрещането, избухват спорове. Трябва ли лично царят да приветства с добре дошли адмирала, който командва флота? Дали тази среща да се осъществи на борда на руски или на френски кораб или пък в Зимния дворец? С какъв химн трябва да бъдат поздравени представителите на републиканска Франция в присъствието на Негово величество? Някои твърдят, че не подобава императорът на Русия да слуша почтително революционна песен като Марсилезата. Предлагат на Александър III да уважи своите гости с любимия на кралица Ортанс, майка на Наполеон III, и съвсем безобиден химн Партан пур ла Сири, а не с метежната творба на Руже дьо Лил. Ядосан от всички протоколни пазарлъци, Александър III заявява с нетърпящ възражение тон: „Голяма работа! Изпълнете Марсилезата!“54  На министрите на остава нищо друго, освен да се подчинят.
   
   
   С приближаването на този забележителен ден вълнението се пренася от двореца в светските салони и на улицата. Главната тема за разговори на русите вече е Франция. Франкофилите открито дават израз на своя възторг, докато франкофобите се питат дали от прекалена пристрастност техните сънародници не са на път да сменят поданството си. Най-сетне, на 21 юли 1891 г. френската ескадра под командата на адмирал Жерве хвърля котва на царския рейд. Лично императорът, придружен от императрицата, великите князе и неколцина министри, се качва на борда на флагманския кораб Маренго и изслушва изправен, сериозен, гологлав, без да трепне гръмко изпълнената от руския военен оркестър Марсилеза. Нейните войнствени акорди са последвани от напевния и мирен химн Боже, царя пази, както и от слово на Негово величество, посветено на „забележителната фигура“ на президента Карно. Същия ден във Франция, по време на откриването в Бапом на монумента в памет на генерал Фелдерб, победител на прусите на 2 и 3 януари 1871 г., министърът на външните работи Александр Рибо тържествено заявява, че съглашението между Русия и Франция е най-добрата възможна гаранция за мира в Европа. От руска страна празненствата продължават с внушителен прием в чест на френските моряци в Петерхоф и в съседните селища, чиито къщи са украсени със знамената на двете приятелски страни. Сетне идва ред жителите на Санкт Петербург да приветстват парада на офицерите и моряците от ескадрата. Царят кани адмирал Жерве и неговия щаб на банкет в Зимния дворец. На другия ден всички гости на Негово величество се качват на борда на царската яхта, където отново се вдигат тостове и се отправят приветствия. Слънцето грее както в небето, така и в сърцата. През тези дни на ликуване руският народ с възхита открива, че на хиляди версти от родината му един друг народ, който говори друг език, има други политически убеждения и традиции, друга култура и религия, в действителност е по-близък, отколкото непосредствените съседи. Сякаш след коронацията на техния цар осем години преди това в Москва, сега русите присъстват на коронацията в Санкт Петербург на президента на Френската република. Естествено тук и там се дочуват подигравки срещу подобно прехласване, което е прекалено внезапно, за да бъде искрено. Доста недоброжелателно настроената генералша Богданович както обикновено критикува начина, по който преминават тези дни на побратимяване. „Не бе направено нищо за организирането на тържествен прием, пише тя. Французите очакваха бурни овации, но на нашите морски командири бе наредено да слушат, без да отвръщат по какъвто и да било начин.“55  Без съмнение има начини да се слуша, които са по-красноречиви от всякакви отговори, тъй като французите са трогнати от въодушевлението и гостоприемството на „северните хора“. Френският печат единодушно поздравява годежа на двете нации, тъй отдалечени една от друга по своята история и география. „Можеше, разбира се, да се разчита, че на нашите офицери и моряци ще бъде оказан любезен прием, пише постоянният наблюдател на Рьовю де дьо монд [...], но несъмнено никой не би могъл да предвиди какво вълнение и какви масови прояви ще предизвика тъй бързо присъствието на френската ескадра в руски териториални води. Още по-многозначително в тези необичайни сцени е единодушието на чувствата и горещата и неудържима непринуденост, с която всички слоеве на руското общество вземат участие в това посрещане, за което самият император даде пример. [...] За да сметне за уместно да се качи на борда на един от нашите кораби веднага сред акостирането, за да вдигне приветствени тостове и да изпрати горещи поздрави на президента на републиката [...], за да се помири дори с Марсилезата, Александър III или е направил дълбока преценка на всяка своя постъпка, или се е поддал на неудържимия порив на общественото мнение [...]. Очевидно първата реакция в много страни [на оказания от Русия прием на френската флота] е на известна изненада; никой [в чужбина] не е очаквал появата на нашата ескадра в Кронщад да придобие такава важност, да бъде посрещната по такъв изключителен начин, а проявите по този повод да бъдат толкова значими.“56 
   Друг журналист заключава, че Александър III, този загадъчен владетел от северното полукълбо, ще напусне своята петербургска резиденция с красноречивото име Зимен дворец, за да се стопли на френското слънце. 
   Когато на 4 юли 1891 г. ескадрата на адмирал Жерве напуска кронщадския рейд на път за Франция, г-н Дьо Лабуле, инициатор на тази среща, може да се поздрави, че е приключил кариерата си с огромен дипломатически успех. Междувременно той е помолил да бъде отзован обратно в Париж по лични причини, но неговият заместник г-н Монтебело е изпълнен със същата решимост да използва затоплянето на отношенията между двете страни. Ала сякаш разтревожен от размаха на последните френско-руски тържества, царят се двоуми дали да превърне споразумението, постигнато устно и чрез размяна на писма, между него и Александр Рибо в договор по всички правила, скрепен с подписите на двете страни. На новия френски посланик, който го пита как гледа на възможността за едно конкретно обнародване на съглашението, той отвръща: „Не трябва да бързаме, защото това би могло да крие известни опасности.“57  Г-н Дьо Монтебело разбира от половин дума, че може да развали всичко, ако продължи да настоява. Този нов прилив на недоверие към Париж от страна на царя става още по-подчертан, когато по повод аферата с Панамския канал руският посланик барон Моренхайм е обвинен от чуждестранния печат, че е получил от компанията петстотин хиляди франка на ръка за уреждането на своите лични дългове. Скандалът засяга най-високопоставени личности като Фердинан дьо Лесепс, неговия син, бивши министри, депутати, до един обвинени в злоупотреба и измама. Непрекъснатите нападки принуждават Александр Рибо да влезе в глуха защита в парламента срещу развихрилата се опозиция. Проведеното следствие напълно оневинява барон Моренхайм, френското правителство поднася своите извинения на руското за това, че несправедливо е било замесено в тази нечисти дела. Злото обаче е сторено. Макар и грижливо превързана, раната продължава да боли. 
   Без съмнение в Русия също стават съмнителни комбинации, разкрити със закъснение присвоявания и ненаказани кражби. Пред толкова нечистота, натрупана от двете страни на границата, Александър III започва да се пита дали мръсотията, която вони, е от руски или от френски произход. Във всеки случай, макар да запазва приятелската атмосфера, установила се между Санкт Петербург и Париж, той смята за разумно да поддържа статуквото по отношение на Франция и същевременно да подготви тайно търговско споразумение с Германия, която така или иначе представлява основният пазар за руските промишлени и селскостопански стоки.
   
   Трябва да се изчака отминаването на последните вълнения около аферата с Панамския канал, за да бъдат възобновени през 1892 г. преговорите между генерал Дьо Боадефр, заместник-началник на Генералния щаб на френската армия, началника на руския Генерален щаб генерал Обручев и руския военен министър генерал Вановски. Междувременно Шарл дьо Фресине и Александр Рибо са свалени. Дали техните заместници са също толкова добре разположени към Русия? Обзет от съмнения, царят с огорчение мисли, че Франция със сигурност държи световния рекорд по престъпни афери и по смяна на министри. Все пак упълномощава генерал Вановски да продължи преговорите, които имат двойното предимство, че не пречат открито на никого и печелят време за всички. Най-сетне, на 17 август 1892 г., генерал Дьо Боадефр и генерал Обручев сключват френско-руско военно споразумение. Съгласно този документ Франция и Русия се задължават да се притекат на помощ една на друга в случай на война срещу Франция от страна на Германия или Италия или срещу Русия от страна на Германия или Австрия. Уточнява се дори, че войските, съсредоточени по границите на двете страни, подписали споразумението, ще възлизат на един милион и триста хиляди войници за Франция и осемстотин хиляди за Русия.
   
   Веднага след подписването на този договор, с всички клаузи на който е напълно съгласен, Александър III се чувства раздвоен между задоволството, че толкова деликатни преговори са доведени до успешен резултат, и опасението, че е отстъпил прекалено много пред апетитите на Париж. Приемайки Боадефр на частна аудиенция, той го кара да обещае, че документът ще бъде запазен в тайна. Добавя освен това, че ако подробности от него бъдат разкрити от едната или другата страна, той ще се види „принуден да го анулира“. Когато се оттегля след кратка беседа, френският генерал се пита дали императорът, който обикновено е толкова решителен, изправен сега пред необходимостта да поеме огромна отговорност пред своята страна, не изпада в плен на политическата рутина и на възрастта. 
   
   Истината е, че здравето на четиридесет и седем годишния Александър III въпреки внушителния му вид бързо се влошава и той вече не изпитва предишното влечение към играта на власт. Изхабен от единадесетте години царуване, този изключително работоспособен мъж има нужда от буржоазен уют сред семейството. Страда мълчаливо от това, че е достигнал възрастта, при която изпълнението на повечето проекти и намерения ще остане за следващите поколения. Макар предизвикателно да твърди, че енергията му е останала непокътната, сам съзнава, че съществува не сам за себе си, а за другите. А измежду тези „други“ най-много се тревожи за наследника на престола, за своя първороден син Николай.
   Великият княз се е влюбил до полуда в една танцьорка от императорския балет, младата и красива Мария Кшешинска. Нормално за един двадесет и четири годишен младеж увлечение. Ала той трябва да мисли за женитба, за мисията на цар, която го очаква, за продължението на династията. Бъдещето на владетеля на една от най-великите държави не може да се решава зад театралните кулиси. Александър III особено се дразни от сплетните, които се носят в петербургските салони по повод тази връзка. Генералшата Богданович, която не пропуска нито един слух, отбелязва в своя дневник на 21 февруари 1893 г.: „Коломнин [виден юрист], който снощи вечеря у нас, ни разказа, че князът престолонаследник бил силно влюбен в млада деветнадесетгодишна танцьорка, Матилда Кшешинска. Тя била твърде мила, привлекателна, жизнерадостна и много горда от връзката си с княза, като се хвалела навсякъде с нея. Царевичът є бил обещал да не се жени поне още две години.“ Няколко седмици по-късно генералшата отново захваща същата тема: „Никой не смее да спомене на императора за авантюрата на княза. Великият княз Алексей [чичо на Николай] е наел [по негова молба] недалеч от своя дом апартамент за Кшешинска и за нейната сестра. Така че занапред, когато ходи при любовницата си, царевичът може да казва, че отива при Алексей.“ И още: „Крайно време е престолонаследникът да се ожени, защото историята му с Кшешинска стига твърде далече. Откакто се ползва от благоволението на престолонаследника, тази балерина е станала прекалено горделива.“58  
   
   Изморен от тези клюки, Александър III решава да си даде почивка от политическите и светските вълнения на столицата и заминава на пътешествие със своята яхта до Финския залив. След няколкодневно лениво плаване той слиза на брега заедно с императрицата и децата, като се установява в двореца Фреденсборг, където е посрещнат с искрена радост от датските роднини на жена си. Заедно с младежите от семейството той обикаля горите, бере гъби, лови риба и лично отнася улова в кухнята. На трапезата заедно крал Кристиан IХ и неговата съпруга, сядат представители на най-знатните фамилии от алманаха Гота59.  Освен руските гости тук са и гръцкият принц Георгиос, уелската принцеса с петте си деца, принц Валдемар и съпругата му Мари д’Орлеан, дъщерята на херцог Дьо Шартр.60  Гостите играят на карти, на ребуси, пеят, смеят се, импровизират комедийни сценки. За да развлече останалите, една вечер царят дори се съгласява да покаже физическата си сила и повдига с една ръка английската гостенка мис Бентли, запалена по женския спорт. След това усилие обаче се чувства изтощен. Моментната възбуда при него бива последвана от отпадналост, която тревожи близките му. Те се притесняват от пепелявосивия цват на кожата му. Грижите покрай политиката развалят почивката му. Онзи, когото някои наричат „царя от снеговете“, се чувства чужд посред тези здрави и щастливи хора. 
   Веднага след завръщането си в столицата той отново е изправен пред трънливия въпрос за отношенията между Русия и Франция. Приканен от Гирс да подпише военното споразумение, което може да влезе в сила само след височайша ратификация, Александър III сякаш за пореден път е обзет от мрачно вцепенение. Той, който преди толкова бързо е вземал решенията, сега намира утеха в изчакването. Впечатлен от неотдавнашната визита на френската ескадра в Кронщад, митрополитът на Санкт Петербург се оказва по-решителен от него и нарежда в епархията му да отпадне анатемата срещу французите, въведена от православната църква след нашествието на Наполеон през 1812 г., която редовно се произнася по време на коледната служба.61  Въпреки че клаузите на военния договор все още не са влезли в сила, царят се съгласява през септември 1893 г. руска ескадра начело с адмирал Авелан да посети пристанище Тулон и така „да върне визитата“. Според Негово величество това не е нищо повече от размяна на любезности между две правителства, които държат на дадената дума. Ала политическите среди във Франция тълкуват подобен жест като символ на окончателно ангажиране на двете страни.
   
   Още с пристигането си в тулонското пристанище руската ескадра е посрещната с още по-голям възторг, отколкото френската в Кронщад. Печатът описва подробно характеристиките на различните кораби, от които е съставена: броненосецът Император Николай I, крайцерът Памят Азова, броненосният крайцер Адмирал Нахимов, канонерката Терец, а всеки от техните капитани получава своя дял славословия. Неколцина журналисти, присъствали на церемониите, говорят за топовните изстрели, приветствали Николай I, докато той преминава покрай вълнолома, за да влезе в пристанището, овациите на френските моряци, струпали се при леерите или покатерили се по реите и вантите на своите кораби, молитвата на руските моряци по време на вечерната служба, ритуалите, съпровождащи визитата на официалните представители на Френската република, възгласите „ура“ на множеството, когато адмирал Авелан се появява редом с кмета на Тулон на балкона на кметството. Отвсякъде се носи: „Да живее Русия! Да живее царят! Да живее адмиралът! Да живее републиката!“ И тази демократично-монархическа амалгама се струва съвсем нормална на всички, които с все сили надават тези викове. През следващите дни навалицата на борда на корабите от руската ескадра е толкова голяма, че през по-голямата част от времето офицерите са принудени да показват на тулонските почитатели машинното отделение и да движат пред тях лафетите на огромните оръдия. Адмирал Авелан и хората от неговия щаб са изтощени от слушане на речи и от подаръци. От всички краища на Франция до тях пристигат най-причудливи дарове. По инициатива на писателката Жюлиет Адан Комитетът на френските жени дори изпраща на храбрите руски гости златни гривни за техните съпруги или годеници, а за самите тях медали, върху които един до друг са гравирани два надписа, единият на кирилица – Кронщад 1891, другият на латиница – Тулон 1893. а от другата страна две стръкчета незабравка с надпис Спомен от френските жени.
   
   Празненствата продължават в Париж, където е забранено движението на файтони, омнибуси, трамваи, файтони, каруци и ръчни колички, за да може свободно да премине шествието с екипажите на приятелската флота. По целия маршрут на кортежа тротоарите, прозорците, покривите на къщите са почернели от зрители. Когато към десет и половина сутринта адмирал Авелан и неговият щаб, седнали в открити файтони и ескортирани от републикански гвардейци на кон, поемат по булевардите, виковете на тълпата преминават в истерия. След като са посрещнати по руски обичай с хляб и сол от военния губернатор на Париж генерал Сосие, адмирал Авелан и неговата свита с огромна мъка си пробиват път до православната църква на улица Дарю, където е отслужена литургия в чест на Негово величество и неговите представители на посещение във френската столица.
   
   Запознавайки се в Санкт Петербург с отгласите от този френетичен прием, Александър III има усещането, че вече ще му бъде много трудно да отстъпи, без да разочарова едновременно и Франция, и Русия. Като отговор на тази смущаваща мисъл той открива в пощата си писмо, изпратено му от Победоносцев. Неизвестен студент от Петербургската духовна академия пише от Париж малко след посещението на руските моряци: „Светлейши царю, като чета приветствията, които цяла Франция отправя към руските моряци и чрез тях към Ваше величество и към цяла Русия, като виждам в тези приветствия не само залог за френско-руския съюз, но също така и доказателство за величието на Русия и на владетелския дом [...], не мога да не ви отправя моите най-сърдечни поздрави по случай възхитителните мигове, които преживявате и които заедно с вас (уверен съм в това) преживява цяла Русия. Разбирам, че не можем да се надяваме на пълен съюз между два народа, тъй различни по религия, култура и характер [...]. Ала кой знае? Може би присъстваме на раждането на приятелството между две велики нации. Според мен би било погрешно да вижда в тези събития израз на гледни точки или на политически надежди [...]. Фактите, на които ставаме свидетели, придобиват много по-голямо значение. Ето защо, изпълнен с радостния и основополагащ смисъл на това, което се случва днес, се осмелявам да отправя към вас, всесилния владетел, моя искрен личен поздрав. Нека Бог благослови зараждащото се приятелство между двата народа! Нека това сближение допринесе за славата на православната църква! Нека праведна Русия и нашата приятелка Франция откъснат плода на тази спогодба!“ Това адресирано до Александър III пророческо послание му е изпратено от Победоносцев през октомври 1893 година. В полето на писмото царят е написал следната кратка бележка: „Много мило и много откровено.“
   Откакто мисли и премисля проблема за френско-руския съюз, императорът е склонен да се съгласи с оценката на неизвестния студент, който го умолява да бъде сигурен, че макар да нямат нищо общо, чрез което да се разберат, двата народа притежават всичко, за да се обичат. Нали казват, че тази особена сантиментална антиномия е в основата на най-сполучливите бракове? На 18 декември 1893 г. Александър III, след като е изчерпал всичките си доводи за сдържаност, най-сетне признава, че е готов да подпише съдбоносния документ. Ала в последния момент отново промълвя сподавено: „Помолих Бога да спре ръката ми, ако въпреки моя разум този съюз се окаже пагубен за Русия.“ След като поставя подписа си отдолу на листа, той остава с чувството, че е преодолял решителен етап за своята страна и за самия себе си. Не е в състояние да каже дали това възлово решение го е подмладило, подхранвайки надеждите му, или го е състарило, усилвайки страховете му. Когато на 4 януари 1894 г. Франция подписва същия протокол, Гирс споделя с близките си: „Приехме съглашението с Франция, но с мирна Франция. Ние желаем само едно мир и пак мир!“
   
   Ала в Париж някои химерично настроени умове използват като повод това споразумение между двете велики сили и започват да мечтаят за незабавен реванш срещу грабителката – Германия. Те смятат, че френските и руските униформи напълно си подхождат редом на бойното поле. Изпълнени с признателност, вече виждат как донските казаци протягат ръка на зуавите за връщането на Елзас и Лотарингия. Напротив, французите с леви убеждение в името на демократичния идеал негодуват срещу това съглашателство с една анахронична със своята нетърпимост монархия. Дори в самата Русия някои „левичарски“ кръгове са недоволни от съучастническото отношение на „гордата и чиста“ Френска република към царя самодържец, враг на всички свободи. Апостол на несъпротивлението срещу насилието, Лев Толстой се бои, че военният съюз, на който толкова хора около него се радват, ще насърчи нови кланета. Един млад писател също се възмущава от двойната игра на Париж, който отпуска заеми на бранителите на деспотизма в Европа, подлагайки по този начин на риск живота на милиони французи заради глупави гранични спорове и възпирайки в Русия падането на ненавистен режим. Името на този разпален разобличител е Максим Горки.62  Докато в светските салони и по кръчмите цари възбуда, царят прави следното признание пред граф Вите, което той отбелязва в своите спомени: „Доволен съм, че взех участие в една война [Руско-турската война от 1877–1878 г., по време на която неговият баща Александър II му е поверил командването на армейски корпус] и можах да видя с очите си неизбежните ужаси, до които водят военните действия. След подобен опит един владетел не само че не може да желае война, но и трябва да се стреми с всякакви средства да спести на своите поданици изпитанията и изстъпленията на въоръжените конфликти. И ако все пак войната стане неизбежна, той ще приеме предизвикателството с увереността, че проклятието и вината за тази кървава борба ще паднат върху главите на подпалвачите.“63 
   
   Горещ защитник на мира в Европа и на идентичността на всяка нация в отредените є от договорите граници, същевременно Александър III възнамерява във вътрешен план да сложи ред в съвместното съществуване на различните народи, съставящи неговата империя. Той нито за момент не забравя, че огромната Русия представлява мозайка от десетки племена, езици, традиции и религии. През цялото си царуване се е стремял да смекчи в новоприсъединените провинции твърдостта с доброжелателност, строгостта на закона с търпимост. Макар в тесен кръг да признава, че погълнатата от Русия полска държава на практика е престанала да съществува и парчето се е оказало трудносмилаемо, той все пак се стреми да избегне прекомерна русификация, която би могла да разпали патриотизма на този тъй горд с миналото си народ. Той, разбира се, е издал декрет, съгласно който в официалните документи названието „кралство Полша“, което подсказва идеята за суверенна страна, е заменено с по-скромното провинциално обозначение „Висленска област“ или „Варшавско генерал-губернаторство“; наложил е изучаването на руски език в полските училища редом с родния; лишил е поляците от правото да заемат някои държавни длъжности, тъй като верността им към империята е повече от съмнителна; поставил е под строг надзор католическите църкви като огнища на отявлен национализъм, ала не е предприемал никакви мащабни мерки срещу свещениците, които водят в поверените им учебни заведения „полско-папска“ пропаганда. По същия начин е подходил и към балтийските провинции, и към Финландия, където, прикрит зад бащинско отношение към исканията на населението, е поставил пощенските служби под опеката на руското Министерство на вътрешните работи и е съобразил местното законодателство със строгите разпоредби на действащия в Русия Наказателен кодекс. При всички случаи на сблъсък с местните обичаи се е старал да укроти нетърпението на славянофилите, които мечтаят за всепоглъщаща Русия, в която да се претопят всички автономни области и исторически особености. Отношението му към евреите е по-непримиримо. Суровите мерки по отношение на тях са повлияни от брат му, великия княз Сергей, който постоянно разобличава пред него пагубното им влияние сред долните слоеве на обществото. Според Сергей, чийто антисемитизъм с годините става все по-силен, юдеите с вроденото им коварство на търговци и лихвари мамят по села и градове наивните селяни, занаятчии и работници. Именно по негово искане те са били прогонени от Москва и въдворени в „райони за заселване“, където да бъдат по-лесно контролирани. Следвайки съветите на своя брат и на Победоносцев, царят дори е насърчил емиграцията на тези „особени поданици“ към Съединените щати, Канада, Аржентина. Ала същевременно на няколко пъти е издавал нареждане да бъдат прекратени избухналите тук и там погроми срещу тази общност, която никога не се интегрира докрай. Критиките в чуждестранния печат го предизвикват да сподели възмущението на Победоносцев срещу шума, който се вдига в някои страни по повод гоненията на евреите в Русия. Оберпрокурорът на Светия синод вече му е писал, за да го осведоми за протестните демонстрации, проведени в Лондон в подкрепа на еврейската кауза. „Бог знае какви клевети се ширят там по адрес на Русия, подклаждани от емигранти и нихилисти, пише Победоносцев. – Същинско безумие! Кентърбърийският епископ дори е писал до придворния презвитер отец Ивашов с молба да се застъпи за евреите и да ги вземе под своя закрила. Отец Ивашов обаче му отвърнал с достойнство, като му дал да разбере, че англичаните нямат право да се месят във вътрешните работи на Русия.“ Александър III отбелязва в полето на това писмо от оберпрокурора: „Прочетох отговора [на отец Ивашов], много е добър!“ Одобрявайки отпора, който православната църква дава на англиканската, той сигурно си е припомнил прословутата мисъл на Победоносцев, която се повтаря в светските салони на столицата относно бъдещето на „синовете на Цион“ в Русия: „Една трета от евреите ще се покръсти, една трета ще емигрира и една трета ще умре от глад.“ Царят не приема подобно свирепо гледище за участта, която очаква евреите в неговата империя, но трябва да признае, че ако те не се променят (впрочем защо и как би трябвало да се променят?), бъдещето им няма да бъде толкова завидно, колкото това на православните поданици. Има обаче и други общности, които го притесняват не по-малко от евреите. В Закавказието арменци, грузинци, татари съчетават по странен начин уважението към местните обичаи със строгото спазване на закона. Като върл противник на стремежите към независимост обаче на него му е известно, че от време на време тези гранични провинции проявяват желание да пеят на свой глас в общия руски хор. Доколкото се придържат към правилата, на тях им е оставено правото на известни своеволия. Централната власт си затваря очите и дори приема със съчувствие стремежа им да изтъкват историческото си минало. Ала всеки път, когато правителството разкрие сред местното население и най-малкото желание за самостоятелност по повод една или друга ненесъвместима традиция, неизбежно следва наказание. Така на 19 декември 1893 г., възмутен от започналите в Тифлис кавказки размирици, Победоносцев пише до императора: „Тези смутове се разпростират по цялата страна. Арменци и грузинци се опитват да избягат от руската култура и хранят безумни блянове за национална независимост. Само здрава власт е в състояние да възпре и да изкорени подобни безразсъдни стремежи.“ Същият този Александър III, който твърди, че е готов на всякакви жертви, за да избегне войната със съседите, отбелязва в полето на това писмо от оберпрокурора на Светия синод: „Много печално! Сега обаче трябва да се покажем много строги и да сложим веднъж завинаги край на тези безредици [...]. Поговорете за всичко това с Шереметев [командващ войските в Кавказкия военен окръг], който, надявам се, ще вземе от своя страна енергични мерки.“
   Макар Александър III да твърди, че е изморен от властта, при най-малкия опит за подкопаване устоите на държавата той е готов да кипне и да удари с юмрук по масата. В неговите представи химерите на либералите републиканци и фантазиите на борците за национална независимост са едно и също нещо. И едните, и другите се хранят с илюзии, следват миражи и губят времето на нормалните люде. Нима е толкова трудно да се вярва заедно с царя, че има една-единствена Русия, един-единствен закон и една-единствена религия: руската земя, руският закон и православието? Дори обичайният душеприказчик на Негово величество, страховитият Победоносцев започва да му се струва подозрителен, откакто се е сприятелил с видния адвокат Плевако, известен със своята търпимост по политическите въпроси. Тази полунемилост на оберпрокурора на Светия синод радва хората, които го мразят заради неговата едва ли не фанатична непримиримост, и опечалява онези, които разчитат да се засили привързаността на царя към самодържавието. След като в продължение на месеци е изучавал начина, по който императорът реагира на хората и събитията от своето време, Вите с рядка прозорливост пише в спомените си: „В действителност величието на Александър III не се дължи на факта, че бе миротворец, а че си остана твърд като скала и почтен в най-възвишения смисъл на думата.“ Без да уточнява, авторът на това свидетелство се пита дали липсата на трансцендентална интелигентност не е превърнала Александър III в необходим за щастието на народа владетел. Според него призваният да царува по Божия воля император и хората, за които политиката е занаят, се различават както безчувствената към промените на времето статуя и ветропоказателят, който се върти в зависимост от вятъра. Той непредубедено смята, че министрите се нуждаят от опит и вещина при изпълнение на задълженията, докато държавният глава е необходимо да притежава единствено смелост и здрав разум. Според същия очевидец на царуването на Александър III царят се изявява като изключителна личност до голяма степен поради факта, че не желае да бъде такъв, като забележителен държавник тъкмо защото иска да остане незабележим. 
   
   
   
   
IХ
ДУХОВНИЯТ ЖИВОТ ОКОЛО ДВОРЕЦА
                           Макар да се хвали, че не се интересува от колебанията на общественото мнение, Александър III непрекъснато следи промените в настроението на своите поданици. Колкото и изкъсо да са държани руските вестници, те все пак съумяват да разпространят сред читателите си нови, понякога спорни идеи. Императорът особено се дразни от мнимите интелектуалци, които се гордеят, че имат свое мнение дори по въпросите на политиката и религията. Поради собствената си посредствена култура и липса на интерес към изкуството той не се увлича по бленуванията на писателите. Литературните му предпочитания обаче са съвсем определени. Така например той споделя възхищението на баща си от Достоевски и е искрено опечален от смъртта на този автор, чийто гений започва да намира признание дори в чужбина. Ала това, което харесва у Достоевски, не е толкова творчеството му, което често му се струва неразбираемо, странно и нездраво, колкото неговата личност, чиято едновременно трагична и славна съдба напомня бурната история на самата Русия. Струва му се твърде многозначително, че този писател, увлечен на младини от нелепите анархистки мечтания, осъден от Николай I за участие в политическа конспирация, по време на престоя си в сибирската каторга се е възродил и след изтърпяване на наказанието е открил верния път в любовта към Христа, родината и монархията. Сега повече отпреди Александър III е признателен на Достоевски, че се е покаял навреме за своите заблуди и с вдъхновение и плам е прогласил пред лицето на целия свят превъзходството на руската душа и на православната вяра. В пантеона на националните знаменитости той отрежда почетно място и на починалия преди десет години Тургенев, чиито нежни и белязани от песимизъм разкази очароват читателите и комуто принадлежи страховитата заслуга по изобретяването на думата „нихилист“, с която обозначава съвременните поклонници на утопията. Напротив, отнася се с недоверие и ненавист към друг един „духовен водач“, когото мнозина съвременници превъзнасят – Лев Толстой. Той презира евангелско-социалните теории на отшелника от Ясна поляна. Според него, като проповядва да разтворим обятия за всички клетници по света, включително отстъпниците и убийците, като отхвърля официалната църква, като се опълчва срещу разумната политика на правителството, Толстой забравя, че терористите чакат само властта да прояви безгрижие, за да разпалят кървава революция, и че от чужбина следят за най-малката проява на слабост, за да се нахвърлят върху материално и морално разоръжената Русия. Връх на наглостта е, че този мним пророк, този състоятелен земевладелец провъзгласява себе си за равен на всички безимотни и позира пред фотографите, облечен като мужик, който прокарва бразда с ралото. В действителност, мисли си Александър III, Толстой оре не с рало земята, а с перо бездънното простодушие на своите поклонници. Кога най-сетне великите умове на този тъй податлив на външни влияния народ ще осъзнаят, че хората не са ангели, че мазолестите ръце не са непременно знак за почтеност, че най-низките инстинкти се таят както под рубашката на мужика, така и под колосаната риза на университетския професор и че често най-невинните усмивки крият най-долните желания? Човек трябва да е сляп, за да не вижда, че Бог е пожелал неравенството между неговите твари, за да ги накара да бъдат предприемчиви, и неправдата, за да пробуди у тях милосърдие. Това опростено виждане за света Александър III дължи на своя бивш преподавател Победоносцев, който е изградил у него представата за йерархичното общество, където мястото на всеки се определя от раждането, достойнствата и волята на царя. Впрочем именно на неговите съвети императорът дължи и своите първи четива. Дори днес този бележит наставник без смущение налага безапелационно мнението си за новоизлезлите книги. Несъмнено повечето публицисти славянофили начело с Катков и Мешчерски са тези, които се радват на благословията на оберпрокурора на Светия синод и следователно на одобрението на Негово величество. Ала същевременно царят, който се намира и под влияние на своята съпруга, се наслаждава и на печалния хумор на Чехов, на хапливата сатира на Салтиков-Шчедрин, на щедрото „народничество“ на Короленко, на правдивите разкази за живота на обикновените хора и на селските попове на Лесков. Но защо повечето от тези творби му навяват чувството за поражение? Сякаш всички писатели в тази страна са се наговорили да възпяват сивотата и нелепостта на битието. Сякаш тайната им цел, когато хванат перото, е да дирят виновник за злочестините на своите сънародници. А очевидно този виновник може да бъде единствено царят! Те не смеят да го кажат открито, но упрекът минава като скрита нишка дори през най-безобидните редове. Понякога, когато някой от тези нравоучители премине мярката, Победоносцев сигнализира на Александър III и надава отчаяния вик на нощна птица, за да подтикне Негово величество към действие. Така през януари 1887 г. той се удивлява, че царят е присъствал у министъра на двора Воронцов-Дашков на четенето на последната драма на Толстой Силата на мрака, без да се възмути на място от насилието, с което е изпълнена творбата. Написана по действителен случай, тя разказва за страданията на един мужик, който, след като става любовник на доведената си дъщеря, убива роденото от връзката им дете, но сетне, обзет от угризения, преживява поредица от кризи и от пиянство на пиянство накрая признава публично престъплението си, за да подири опрощение пред Бога. Победоносцев заявява, че е отвратен от описанието на подобни мерзости и приканва Негово величество да отвори очи. „Нищо подобно не съществува в нито една литература, пише той на Александър III. – Дори Зола никога не е стигал до такава степен на груб и вулгарен реализъм. Изкуството на писателя е забележително, но какво падение за самото изкуство! [...] Какво принизяване на нравственото чувство, какво оскърбление за художествения вкус! [...] Възможно ли е народът да е такъв, какъвто го рисува Толстой? [...] Не, но тази картина съответства на уклона, който се наблюдава в неговите последни произведения, където Толстой се опитва да ни убеди, че народът е потънал в мрак и че именно той, Толстой, е призван да разсее този мрак със светлината на своето ново евангелие [...]. На сцената непрекъснато се показват събития като отравянето на съпруга, няколко кръвосмешения, подтикване към убийство от страна на майката към нейния син и жена му, дори чудовищното детеубийство с пращенето на детските кости, и всичко това под най-груба форма [...]. Господи, докъде стигнахме в областта на изкуството! Денят, когато драмата на Толстой бъде представена на нашите императорски сцени, ще отбележи пълното падение на театъра ни, от който бездруго има още много да се желае!“ По-нататък, все така гневно, Победоносцев си представя първите спектакли на Силата на мрака с дамите в партера и ложите в пищни тоалети, разтреперани от сладостен ужас пред гледката на този мужишки кошмар. В заключение той се оплаква, че още преди да бъде показана пред публика, пиесата е била отпечатана в масово издание, като екземплярите са се продавали „на цена десет копейки по всички кръстопътища“. Разстроен от анатемата на оберпрокурора на Светия синод, Александър III признава вината си, че не е проявил строгост към този размирник, който, макар и гениален, при всички случаи е опасен, и отговаря с покорство: „Моето мнение е, че тази драма не може да бъде показвана на сцена, защото е прекалено реалистична и прекалено ужасна по своя сюжет.“ А няколко дни след това изпраща строго нареждане до министъра на вътрешните работи: „Трябва да бъде сложен край на това отвратително творение на Лев Толстой. Той не е нищо повече от един нихилист и безбожник. Препоръчително е освен това да бъде забранено разпространението на пиесата под формата на книга, тъй като авторът вече е разпродал и разпространил достатъчно от тази мръсотия из страната.“ Победоносцев е спечелил: репетициите на Силата на мрака са прекратени; брошурите изтеглени от пазара; Толстой с огорчение прибира ръкописа на своята творба в чекмеджето в очакване на по-добри дни.64  Със забраната на тази оскърбителна за нравите пиеса Александър III има чувството, че е облекчил съвестта си също както мужика убиец, който изповядва своето престъпление пред Бога.
   
   Ала не само литературните произведения с разрушителен характер предизвикват възмущението на Победоносцев. Той разчепква нравствените намерения на художниците и като не намира никакво извинение в оригиналността на техния талант, си присвоява също така правото да съди като познавач живописта от онова време. И всеки път призовава царя за свидетел на своите реакции пред дързостите на някои „цапачи“. Щом една картина не отговаря на неговите критерии за почтеност, той започва да сипе гръм и мълнии срещу провинилия се. Още през февруари 1885 г. е разобличил скандална картина на знаменития Репин, която представя Иван Грозни пред трупа на сина му. Това изображение на престъпния цар, съзерцаващ ужасено лицето на царевича, когото в пристъп на ярост е убил със собствените си ръце, според Победоносцев представлява оскърбление на свещената монархическа институция. „Тази картина, пише той до Александър III, е чисто и просто отблъскваща. Не мога да проумея намерението, което преследват художниците, избирайки подобни моменти от реалния живот. И какво прави тук Иван Грозни? Очевидно в това се крие някаква особена идея.“ Осъденият по този начин Иван Грозни, който приживе изобщо не е бил преследван за убийството на сина си, бива прогонен от изложбените зали поради замисъла, който е вложил в него непочтителният художник.
   През 1890 г. Победоносцев се развихря срещу картината на Николай Ге Що е истина? Той се удивлява на търпимостта, която проявяват властите към това иконоборческо изображение на Бога: „Как е възможно, пише той до царя, правителството да даде разрешение за публичен показ на картина, която представлява истинско кощунство и същевременно разкрива отявлено преднамерена натура. Очевидно художникът е искал да се подиграе с образа на Човека Бог Христос и спасител, най-скъпия от всички образи за всяко християнско сърце. Преди няколко години напълно правилно бе снета една далеч не толкова възмутителна картина, Иван Грозни на Репин!“ За пореден път Александър III се вслушва в гласа на оберпрокурора на Светия синод и дава израз на своето неодобрение в следната бележка: „Отблъскваща картина. Пишете до министъра на вътрешните работи Дурново. Мисля, че той може да я забрани в други градове и незабавно да я махне [от изложбата в Санкт Петербург].“
   
   Две години по-късно Победоносцев, който е последователен в убежденията си, отново минава в настъпление по повод друга картина на Николай Ге. За излагането на тази картина се иска предварително разрешение от Негово величество. Без дори да си даде труда да разгледа с очите си спорната творба, неговият душеприказчик решава предварително да вземе мерки за избягване на всякакъв риск от скандал. „По всичко личи, пише той до царя на 26 февруари 1892 г., че тя [картината на Николай Ге] е още по-възмутителна от онази, която на миналогодишната изложба предизвика всеобщо неодобрение. На нея е изобразен Христос, преследван от тълпата, която плюе върху него, а самият Христос има изключитело отблъскващ вид. Ваше величество ще види сам и ще се произнесе. Наистина човек не може да мисли без възмущение за този художник, който влага своята дарба, за да принизи евангелската история до най-вулгарните вкусове. Впрочем самият той живее у Лев Толстой и се ползва с пълната му симпатия.“ В отговор царят само отбелязва долу на листа: „Брат ми Владимир вече нареди картината да бъде свалена.“65  Положението на Николай Ге се усложнява и от факта, че е внук на френски емигрант. Дали тази му склонност да се гаври с най-възвишената руска вяра не се дължи на неговите предци републиканци, а може би и атеисти?
   
   За щастие в Русия има и други художници като Крамской, Суриков, Верешчагин, Перов, които умеят да изобразяват обикновения живот и историята на своята страна, без да изпадат в краен натурализъм. Много се говори също така за млади дарования като Левитан, Врубел, Айвазовски. Първите двама са евреи, третият арменец. Чудесен отговор на онези, които критикуват расисткия национализъм на правителството! Нима този двоен пример не доказва, че при царуването на Александър III всеки негов поданик независимо от своя произход има възможност да постигне успех? Казват, че императорът особено ценял морските пейзажи на Айвазовски. Меценатът Третяков от своя страна прави много за приобщаването на просветената буржоазия към руската живопис, но също и към френската, чиито „импресионисти“, изглежда, са предвестници на ново изкуство. Младежта няма търпение да отхвърли господстващия академизъм, макар стремежът към свежест и безочливост да тревожи оберпрокурора на Светия синод. Привържениците на тази „метежна пролет“ са се обединили в група, наречена Мир исскуства. Те решително се отварят за влиянието на френския импресионизъм. Възползвайки се от тесните връзки между двете страни, установени с подписването на съюзния договор през 1893 г., няколко руски художници заминават за Франция в търсене на ново вдъхновение из парижките музеи и ателиета. Скулпторът Антоколски е сред малцината ентусиасти, наречени „передвижники“. Впрочем неговите статуи в доста класически стил харесват на царя, който се отвращава от всякакви новости, било в изкуството, било в политиката. Александър III се радва също така на подема на руската музика по време на царуването си. Знаменитата Могучая кучка, чийто притегателен център е Балакирев, според него е определяща в областта на композицията. Мусоргски с типично славянското си звучене, Бородин, който съчетава руските мотиви с тайнствените ориенталски орнаменти, Римски-Корсаков, чиито изпълнени с византийски мистицизъм мелодии с всяка своя нота свидетелстват за любовта към родината, вълшебникът Чайковски, у когото по очарователен начин се преливат народните напеви и западният романтизъм, всеки по свой начин дава приноса си за славата на Русия и следователно на царя, който ги закриля. Удивително е, че именно под бремето на една диктаторска власт, враждебна към свободата на мисълта и стремяща се да потъпче и най-малката проява на лична инициатива, творческото въображение, жизнерадостната изобретателност и нуждата от оригиналност се проявяват във всички изкуства. 
   Ала макар да се възхищава искрено на таланта на своите композитори, на своите художници, на своите писатели, в същото време Александър III съжалява, че не всички от тях се държат на висотата на творчеството си. Починалият през 1893 година Чайковски (от холера или според някои от самоубийство), по всеобщо мнение е водил безнравствен живот и се е отдавал на противоестествена любов. Царят трудно проумява как един устремен към съвършенство в творчеството си художник може да не влага същото старание в изграждането на собственото си битие. В действителност той твърде много обича тези странни слуги на прекрасното и на мечтата, за да не изисква от тях безупречност във всяко нещо и преди всичко към самите тях.
   В началото на царуването си Александър III има намерение да колекционира картини. Един от близките до двора художници, Боголюбов, го насочва при първите му покупки. Според действителните познавачи изборът не е от най-сполучливите. Ала с времето императорът е изгубил влечението към ценни картини и вече е решил да наложи постепенно и без много шум типично руски стил в живописта, скулптурата, музиката и – защо не? – в романа. Тази негова колкото естетическа, толкова и политическа амбиция намира опора във великолепните отзиви, идващи от Париж, където „изкуството на московците“ е на почит повече отвсякога. Влечението по руската литература, която Тургенев, „най-европейският поданик на царя“, е разкрил пред френските читатели, с времето е станало толкова силно, че там непрекъснато се публикуват преводи на Достоевски, Толстой, Гогол, а някои критици виждат в тях гениални писатели, които внасят обновление в техниката на разказа. Видният френски академик виконт Йожен Мелкиор дьо Вогюе дори е публикувал неотдавна труд, озаглавен Руският роман, в който прави анализ и коментира с приповдигнат тон гения на най-великите писатели и поети на Русия. Сякаш нито една област на изкуството не остава настрани от настъплението на русофилията. Нима не се говори, че дори модистите са изпаднали под нейно влияние? Ако се вярва на вестниците, някои специалисти по дамска мода, в плен на това северно очарование, са лансирали в Париж рокли, ушити изцяло от кожи. Всички тези скъпи изделия подчертавали силуета на красивите жени и по свой начин изразявали френско-руското съглашение. „Ще се шият рокли изцяло от кожа, полите ще бъдат гарнирани с широки ивици от астраган или златка, а също с опашки, които ще ги правят изключително елегантни“, пише журналист от Илюстрасион.
   Възползвайки се от този прилив на взаимна симпатия, братята на царя, великите князе Владимир и Алексей, за щяло и нещяло пътуват до Париж, където тяхното богатство и лудории дават храна на светската хроника и превръщат в легенда руската щедрост и безразсъдство. Шествайки из кабаретата, салоните, кулисите на театрите и антикварните магазини, те купуват редки предмети, пилеят пари по куртизанки и дори си доставят удоволствието да подпомагат бедните художници. Други не толкова знатни руски князе, се присъединяват към тях и също придават блясък на светските и не дотам светски балове. Би могло да се каже, че към края на ХIХ век французите изпадат в плен на същински „руски снобизъм“. Като допълнение към тази взаимна любознателност и симпатия много французи решават да емигрират в Санкт Петербург и Москва, за да отворят там фризьорски салон, парфюмерия, сладкарница, модно ателие или пък да започнат работа като възпитатели или готвачи в някой буржоазен дом. Не след дълго френската гувернантка на децата се превръща в символ на изисканост у знатните руски фамилии.
   
   Александър III не само не се дразни от този обмен между двата народа, а, напротив, изпитва задоволство, тъй като за него това е залог за мир. След десет години царуване той може да се похвали, че с търпение е съумял да разсее всякаква заплаха от война с Германия, да уреди споровете между сърби и българи и дори временно да уталожи противоречията с Англия чрез ограничаване на собствените амбиции в Централна Азия в подстъпите към Индия и чрез определяне на границата между Русия и Афганистан.
   
   Въпреки тези успехи, неговото дело на владетел му се струва недовършено, нетрайно и дори обречено на провал, ако не се проявява постоянна бдителност. Той не може да бъде спокоен, докато не ожени великия княз Николай, наследник на короната, и докато не бъде сигурен – а може ли човек да бъде сигурен в област, където личните чувства, националният интерес и дипломатическата традиция са тъй тясно преплетени, – че династията на Романови няма да изгасне с него. За щастие настойчивостта му редом с тази на царицата най-накрая са убедили първородния им син да скъса с очарователната балерина, по която се е увлякъл. Сега трябва да му бъде намерена годеница от добро семейство, с добро възпитание и добро телосложение. Истината е, че при подобен брак, последиците от който имат първостепенно значение за бъдещето на монархията, произходът е по-важен от влечението. Когато научава за неочакваното си изпадане в немилост, Матилда Кшешинска според мълвата получава като утеха и като знак за признателност солидна сума и съвета да напусне незабавно Санкт Петербург. Докато тя все още бърше сълзите си на изоставена любовница, великият княз Николай заминава „в командировка“ да си търси достойна за него и за Русия годеница. Изборът му пада върху особа, която той вече познава, тъй като са се срещали няколко пъти, и която впрочем намира за твърде приятна. От само себе си се разбира, че тя е от немски произход. Става въпрос за младата Аликс Хесенска, дъщеря на ерцхерцог Лудвиг IV и на Алис Британска. Тя е двадесет и една годишна, красива, образована, но поради вродената є сдържаност изглежда студена, докато в действителност тя е по-скоро плаха. Впрочем великият княз Сергей, чичо на Николай, се е оженил за Елизабет Хесенска, по-голяма сестра на Аликс. Баба на двете е английската кралица Виктория, което представлява безспорна гаранция за качество. Именно от нея Аликс се е приучила да обича английския език, нрави и дори сдържаност. В руския двор се боят, разбира се, че девойката може да се окаже с крехко здраве и че вродената хемофилия на кралица Виктория може да се предаде на бъдещото мъжко потомство на нейната внучка. Ала това са само слухове, разпространявани от самозвани лекари. Мария Фьодоровна понякога изказва опасения, но царят е решил да не им обръща внимание. Припряността, с която иска да види царевича задомен, го кара да проявява едва ли не непредпазливост. Най-важно в момента е да бъдат преодолени резервите на Аликс, която според последните слухове, се намира под влиянието на някакъв протестантски пастор и не желае да смени вероизповеданието си. В обкръжението на Негово величество все пак се надяват, че Николай е достатъчно привлекателен и убедителен и че ще успее да я склони. Той трябва да замине за Бавария, в Кобург, където да представя царя по време на брака между брата на Аликс херцог Ернст Хесенски и втората дъщеря на Единбургския херцог. Заедно с Николай ще бъде и православен свещеник със задача да привлече с помощта на поучителни беседи Аликс към православието. Като успокоение за изхода на това начинание Александър III си повтаря, че все пак сигурно е по-лесно да спечелиш доверието на една неопитна девица, отколкото да подведеш дипломатическа делегация по време на мирни преговори.
   
   
   
   
Х
НАСЛЕДНИКЪТ
                           Докато в далечния Кобург Николай щурмува Аликс, която е все по-смутена, но все по-малко склонна да отстъпи, в Санкт Петербург Александър III се оплаква, че неумело захванатото дело все още не е доведено до успешен край. И отново дири малко покой и разтуха заедно с жена си и другите си синове и дъщери при своите датски сродници. Въпреки това Николай продължава да обсебва мислите му. Спомня си, че за да подготви царевича за бъдещата му роля на владетел, Вите му е предложил да назначи първородния си син начело на Комитета за строителството на Трассибирската железница. Удивен от подобно предложение, царят възкликва: „Как така? Вие познавате ли княза престолонаследник? Та той е дете! Разсъжденията му са детински!“ Тогава Вите въздъхва: „Ваше величество, ако вие не започнете да го запознавате с държавните дела, той никога няма да ги научи!“ Мария Фьодоровна, която е чудесна майка и любяща съпруга, също би желала Николай веднага да започне да заучава бъдещата си роля на владетел. Очевидно е обаче, че техният първороден син няма никакво влечение към отговорностите на властта. Времето минава, а той си остава все същото добро момче с любезно държание и нерешителен характер. Дали жената, която му бъде отредена, ще съумее да му вдъхне повече сериозност? За собствена утеха Александър III си казва, че докато баща му е бил на престола, него самия изобщо не са го привличали задълженията и прерогативите на императора. Може и Николай да се пробуди, когато престолът остане вакантен?
   Подобна перспектива дава основание на царя да гледа по-спокойно на своя собствен край. Ала защо са всички тези страдания пред прага на отвъдното? Той, който навремето толкова се е гордял с физическата си издържливост, сега, когато е само на четиридесет и осем години, се е превърнал в старец, който се отегчава от по-дълга разходка и от политическите спорове. Доктор Захарин, който предано се грижи за неговото здраве, твърди, че е болен от нефрит. Нали трябва да има лек срещу тази дяволска болест! На Великден 1894 г., по време на традиционния тържествен обяд в Зимния дворец, царят е толкова бледен и изнурен, че Мария Фьодоровна не снема очи от него от страх да не му прилошее. Ето че внезапно всички електрически светлини в двореца угасват едновременно. Ще се наложи да продължат празненството на свещи. „Суеверните смятаха това произшествие като лош знак“, отбелязва в своите мемоари Вите. Ала ето че полилеите отново грейват тъкмо когато се вдигат последните наздравици. Животът продължава. А на следващия ден добрите вести от Кобург окончателно разсейват спомена за мрака, който за малко не е развалил празника на Възкресение Господне. При последната си среща насаме с Николай Аликс е казала „да“. „Сега за мен целият свят изглежда друг, пише той до своята майка. Природата, хората, с една дума, всичко ми се струва достойно да бъде обичано.“
   За нещастие Аликс трябва да напусне Кобург и да се завърне в Англия. На другия ден, 21 април, самият Николай, изпълнен с щастие и изгарящ от нетърпение, потегля за Санкт Петербург, където родителите му очакват подробен разказ за неговото завоевание. Отново сред семейството си, той тъй бърза пак да се срещне със своята годеница, че моли от царя разрешение незабавно да замине за Лондон. Ала Александър III все не може да се оправи от тежък грип, който неотдавна го е свалил на легло. Лекарите смятат, че е възможно болестта да се повтори. Струва им се, че моментът е съвсем неподходящ за сантиментално пътешествие на княза престолонаследник. Въпреки това Николай изглежда толкова влюбен, че баща му позволява няколкодневно отсъствие. Дори му предлага да пътува с императорската яхта Полярна звезда. Освен това твърди, че се чувства по-добре. За да покаже на обкръжението си, че отново е на крак, решава да присъства на бала, даден от посланика на Германия. Иска освен това с него да дойде цялото му семейство. Вечерта преди да замине за Англия, Николай трябва да се подчини на това държавно задължение. Заедно с братята и сестрите си в официално облекло той придружава Александър III, който, въпреки изгарящата болка в бъбреците е стегнат в парадната униформа, за да се яви на приема на Негово превъзходителство. Въпреки това, като се има предвид охлаждането на отношенията между Русия и Германия след подписването на споразумението с Франция, царят гледа на тази своя поява в салоните на посолството като на обикновена вежливост без прекомерни прояви на приятелство. Ето защо, след като е отбелязал присъствие заедно с великите князе, той демонстративно се оттегля преди вечерята. По време на това досадно протоколно задължение е съумял да потисне болката и да се държи както подобава пред хора, които не цени особено. През следващите дни продължава да играе същата героична комедия пред сина си, за да може той да замине без угризения. Най-сетне, на 3 юни 1894 г., Николай, свободен и щастлив, се качва на борда на яхтата, за да отплава към английския бряг. 
   Едва-що царевичът се е сбогувал със своите родители и ето че в Санкт Петербург гръмва новината: на 24 юни 1894 г.66 , по време на тържествата за Лионското изложение, президентът на Френската република Сади Карно е бил убит от италиански анархист. Оказва се, че политическото убийство не е само руски специалитет! Дори Франция, страната на свободата, равенството и братството, не остава настрани от тази ужасна жажда за кръв, от която страда монархическа Русия! На чисто национално равнище подобно заключение действа успокоително, но от общочовешка гледна точка е отчайващо. Дълбоко потресен от трагичния край на човека, който редом с него е работил в името на френско-руския съюз, Александър III незабавно изпраща съболезнователно послание до френското правителство, възлага на посланика в Париж да го представя на погребението на Сади Карно и нарежда във всички руски църкви да бъде прочетена заупокойна молитва в памет на „почитания от една приятелска нация президент“. Вътре в себе си той си задава въпроса дали смъртта на френския държавен глава не представлява още по-зловещо предзнаменование от угасването на лампите в Зимния дворец навръх Великден. При това тревогата му не е предизвикана от някакво влошаване на здравословното му състояние. Дори смята, че почти се е излекувал, когато на 7 август решава въпреки възраженията на жена си, която винаги е била прекалено предпазлива, да приеме традиционния преглед на войските в лагера при Красное село. Ала макар волята на императора да е останала непокътната, тялото му не е така послушно, както преди. След часове езда заедно с офицерите за инспекция на полковете, дислоцирани на различни места, той се прибира изтощен и в мрачно настроение. Жегите почти незабавно го прогонват от Санкт Петербург и той отива да потърси малко свежест и спокойствие в ловния парк Спала, недалеч от Лодз.
   Както обикновено, уединението сред гората, сред тишината го сближава с жена му. Сякаш всичко го подтиква да забрави, че е император, и да разглежда задълженията си на съпруг и баща като по-важни от останалите. В такива моменти той дори си казва, че да живееш е по-важно, отколкото да царуваш. Ала може ли да се надява на още живот? Мария Фьодоровна редовно изпраща на Николай вести за здравето на баща му, което си остава все така крехко. В замяна получава от Лондон последните отгласи от отношенията между двамата млади. Изглежда синът и е искрено и окончателно влюбен. Според него Аликс притежава всички качества и сега вече приема с радост техният брак да бъде осветен от православната църква. Ала ако за царевича и неговата годеница слънцето е в зенита си, то над царя и съпругата му в Спала се струпват мрачни облаци. След горещините внезапно застудява. Леден дъжд брули листата на дърветата, които се ронят край ловния павилион. Време е за завръщане в Санкт Петербург.
   Уви, и там лошото време и влагата действат потискащо на Александър III, сякаш руската природа отказва да му се притече на помощ. Той постоянно се задъхва, вие му се свят, болките в кръста отново започват да го измъчват. Мария Фьодоровна го моли да послуша съветите на доктор Захарин, който препоръчва на пациента си да избяга от лошия климат по бреговете на Нева и да подири слънце в Крим. Малкият царски дворец в Ливадия, на две крачки от Ялта, е готов да приюти височайшето семейство. Ала Александър упорства. Той не само не взема редовно предписаните му лекарства, но отказва да се раздели с четирите кучета, които спят край него и вмирисват въздуха в спалнята. Когато близките му се оплакват от вонята и от липсата на въздух, той възразява, че е свикнал с кучетата и не може да мине без тях. Що се отнася до почивката на брега на Черно море, колкото по-настоятелни стават препоръките, толкова по-малко склонен е той да се вслуша в тях. Веднага щом се завръща от Англия, Николай, чийто егоизъм се е удвоил от щастието, бърза да се увери, че баща му е по-добре. Ала след кратко затишие нова криза от нефрит приковава царя на легло. Повиканият за консултация професор Лайден установява остро възпаление на бъбреците и на свой ред настоява болният да замине час по-скоро за Крим. Този път императорът се примирява. Впрочем уговорено е Николай да пътува заедно с него и веднага след това, ако всичко мине гладко, да замине за Дармщат, където Аликс заедно със семейството си го очаква в ловния павилион Волфгартен. Придружен от цялото семейство, царят е пренесен до императорския вагон.
   
   Пътуването продължава три дни с влак, а след това по-кратко – с кораб. Въпреки взетите мерки, когато пристига в Ливадия, Александър III е на края на силите си. Петима лекари се редуват да дежурят край леглото му. ала нито техните лекарства, нито топлият въздух, нито ярката светлина на черноморското крайбрежие носят облекчение на болния. Измъчван от постоянна болка, той си мисли, че ще бъде добре да ожени сина си, докато още е с ясен ум. След продължителни, тъжни съвещания в тесен кръг най-накрая със съгласието на жена си, на 5 октомври 1894 г. той заръчва на Николай да доведе годеницата си, за да му бъде представена. През следващите часове става размяна на телеграми и на 10 октомври, отпътувалата от Дармщад Аликс слиза на симферополската гара. Николай я очаква на перона. Двамата изминават разстоянието от Симферопол до Ливадия в открита кола. Лекарите са посъветвали царя да остане в леглото, докато приема бъдещата си снаха, тъй като няма сили да се държи на краката си. Ала Александър III би умрял от срам, ако трябва да я приеме в подобно положение и в одеждите на болник. Пренебрегвайки упреците на обкръжението си, той става, облича парадната униформа и сяда в едно кресло, с изправени рамене, блед и със застинал поглед. Още щом влиза в стаята, Аликс се вцепенява от изумление. Тя си спомня мъжа, когото е срещнала около пет години по-рано и от когото е запазила спомена за грубоват, навъсен брадат исполин, властен и непоклатим. Човекът, пред когото коленичи, за да получи благословията му, е някак смален и изсушен. Дори очите му са изгубили своя блясък. Само брадата е останала същата. Ала дори тя е прошарена с бели косми. Същински жив труп. Сподавяйки сълзите си, тя се оттегля, без Александър III да направи какъвто и да било жест, за да я задържи. За щастие тя знае, че Николай я очаква на плажа и че ще съумее да я утеши. Освен ако не се наложи самата тя да го утешава.
   
   След положените усилия по посрещането на Аликс Александър III е убеден, че е изпълнил сетния си дълг на владетел и иска да изпратят при него отец Иван Кронщадски, известен в цяла Русия със благочестието и дарбата да дава утеха. Изпреварвайки желанието на своя съпруг, императрицата отдавна е поискала помощта на този необикновен свещеник. На 16 октомври той пристига в двореца Ливадия и остава насаме с Негово величество, за да го изповяда. В съседната стая цялото семейство се е събрало за молитва около Николай и Аликс. Когато трябва да приеме последното причастие, царят коленичи пред пратеника на Бога. След това обаче не може сам да се изправи. Императрицата притичва и помага на отец Иван Кронщадски да привдигнат болния и да го отведат до леглото. На другия ден царят иска още веднъж да се изповяда. Този път молитвите му вдъхват смелост. Въпреки това през нощта не успява да заспи. Струва му се, че е оставил недовършена някаква важна работа, че върху бюрото му го очакват неотложни документи, че си губи времето в съзерцание, вместо да диктува, да пише, да подписва, да издава заповеди. На зазоряване, когато иска да му донесат пощата, устата му се изпълва с кръв. Лекарите вече са надвесени над него. Говорят помежду си за белодробна емболия. Щом идва на себе си, царят кара да извикат царевича и на един дъх му казва последната си воля. Може да се предположи, че тя се състои от няколко обикновени напътствия, същите, които е следвал самият той през целия си живот: да бъде твърд пред народа и смирен пред Бога; да мисли за Русия, преди да мисли за себе си; да избягва на всяка цена ужасното и съблазнително изкушение на войната. Ала дали е успял да произнесе тези близки на сърцето му думи достатъчно отчетливо, за да може неговият син да ги чуе? От устните му не се отронва нито звук. Мислите му се объркват. Иска му се да каже сбогом на жена си, на децата, на Русия, докато отец Иван Кронщадски го призовава да се възрадва, защото пристъпва прага на сияйната истина. На няколко пъти решават, че е издъхнал, но в това безчувствено тяло душата все още бди. 
   С влошаването на болестта на царя в Ливадия по улиците на Ялта разносвачите на вестници всекидневно разлепят съобщения за здравословното му състояние. Тези комюникета могат да се видят в хотелите, кафенетата, залите за събрания и дори по витрините на магазините. Веднага след като бъдат изложени, пред тях се струпват минувачи, които четат, кръстят се и се отдалечават безмълвно с наведена глава. През зимата Руската ривиера обикновено се радва на бледо слънце. Ала ето че вече няколко дни се сипят леки, пухкави снежинки.
   Докато всички църкви на Русия ехтят от песнопения и молитви, царят агонизира. В четвъртък, на 20 октомври 1894 г., в проблясък на съзнанието той насочва умолителен поглед към императрицата, която седи до леглото му и промълвя: „Чувствам, че животът ме напуска. Бъди спокойна. Готов съм да приема смъртта.“ Сетне клепките му се притварят. В два часа и петнадесет минути следобед той полага глава на рамото на Мария Фьодоровна, сякаш иска да поспи. Тя едва усеща, че е престанал да диша.
   
   Първото опело е отслужено в самата стая. Цялото семейство е наобиколило императрицата, която едва се държи на краката си от мъка. Бойните кораби на котва в Ялта изстрелват оглушителни залпове, за да оповестят възнесението на душата на Александър III. Веднага следва второ опело на моравата пред малкия дворец Ливадия в присъствието единствено на близките на Негово величество и на висшите представители на властта. Ала време е вече да се помисли за продължението на монархията. Още на следващия ден бъдещата царица приема православната вяра. С благословията на църквата Аликс Хесенска приема името Александра Фьодоровна. Замаян от бързото развитие на събитията, великият княз Николай, станал фактически на двадесет и шест годишна възраст император Николай II, е разкъсван между скръбта по загубата на баща си, радостта от предстоящия брак с любимата жена и страха от политическите отговорности, които го очакват още с първите крачки.
   
   Незабавно цяла Европа се присъединява към скръбта на Русия. От всички страни пристигат съболезнователни телеграми, които преливат от състрадание и приятелски чувства. В израза на болката особено се отличава Париж. На църквите и обществените учреждения във Франция са окачени черни знамена, националният флаг е спуснат наполовина, двете камари прекратяват заседанията си в знак на почит пред паметта на великия миротворец. Към телеграмите на политиците се присъединяват и други, не по-малко прочувствени, изпратени от видни личности като Луи Пастьор и Анатол Франс. Извънредни пратеници потеглят от столицата с влак заедно с траурните венци, които да поднесат на гроба на Александър III. Описанието на тези шедьоври на погребалното изкуство запълва страниците на парижките вестници, но Илюстрасион уточнява, че всички са направени от изкуствени цветя, тъй като естествените не биха издържали на такова продължително пътуване. По-сериозен в своя коментар, авторът на уводната статия на Тан отдава дължимото на един владетел, „вдъхновяван от философията на човечността и християнството, който съумя да презре лавровите венци, които се печелят по бойните полета.“ Правейки разбор на жизнения път на този едновременно енергичен и мирен цар, журналистът завършва статията си със следните думи: „Той пожела и бе император на мира, което му позволи да сложи край на вълненията и на действията на революционерите в неговата империя, да укрепи финансите, да прокара пътища чак до сърцето на Азия и до бреговете на Берингово море и да издигне престижа на Русия по света.“67 
   
   Англия на свой ред се присъединява към прискърбието по повод тази ненавременна кончина, която оставя много държави в изчаквателна позиция. Дейли нюз пише: „Една-единствена грешка на Александър III можеше да хвърли Европа в най-колосалната от всички войни; за негова чест може да се каже, че той не допусна тази грешка.“68  Дори германският печат, макар да упреква царя, че неблагоразумно е обърнал гръб на Германия, за да подири другаде въображаем съюз, признава, че той е бил „един от стълбовете на европейския мир“.
   
   Посред този хор от славословия, някои искрени, други двусмислени, семейството и главните отговорници за протокола подготвят официалното погребение на Александър III. Веднага след заупокойната служба в Ливадия тялото на императора е балсамирано. На 24 октомври, четири дни след кончината на своя баща, Николай отбелязва в личния си дневник: „Все още не мога да се реша да отида в ъгловата стая, където почива тялото на моя скъп баща. След балсамирането то толкова се е изменило, че ще ми бъде мъчно да разруша чудното впечатление, което то ми направи първия ден.“ Най-сетне ковчегът е отнесен на ръце до влака, който трябва да го откара заедно с цялото семейство до Санкт Петербург за погребението. Композицията спира за кратко в Москва. На 7 ноември тленните останки и императорската свита най-сетне пристигат в Санкт Петербург. Траурният кортеж потегля от гарата под мрачното снежно небе и се насочва към Петропавловската крепост, в чийто събор почиват всички руски владетели след Петър Велики с изключение на Павел II. Пред катафалката с тежки, везани със сребро черни драперии вървят митрополитът и представители на висшето духовенство. Осем генерали държат кордоните на савана. След тях идват новият император Николай II, великите князе, чуждестранните принцове и императрицата в покрита кола. 
   Катедралата е изпълнена до краен предел с огромно смълчано множество. Преди началото на литургията ковчегът е положен върху постамент, открит, за да може покойникът да чува отправените към него слова за вечен покой. В продължение на часове присъстващите със свещ в ръка слушат молитвите и песнопенията. Най-сетне след последната благословия започва поклонението. Пръв свежда глава над ковчега първородният син на покойника Николай II. Той целува бащиното чело, прави над него кръстен знак и отстъпва място на следващите. Императрицата, великите князе, великите княгини, висшите сановници, придворните дами, всеки на свой ред се явява на тази последна аудиенция пред Негово величество. Към края на траурната процесия изтощената Мария Фьодоровна изпада в нервна криза, хвърля се в прегръдките на дъщерите си и простенва: „Стига! Стига! Стига!“69  
   
   Два дни преди опелото в Петропавловския събор генералшата Богданович, неуморима събирачка на сплетни, отбелязва в своя дневник: „Александър III е балсамиран много зле. Той е неузнаваем: лицето му е направо синьо и покрито с дебел слой пудра. Ръцете му са малки като на дете. Цялото тяло сякаш се смалява с всеки изминал ден. Миризмата на разложение е толкова силна, че въпреки дезинфекцията и благовонията почетният караул [поставен до тленните останки] едва издържа.“70  Малко по-късно, след среща с неин познат, уж добре осведомен царедворец, генералшата внася някои фалшиви ноти в славословията по адрес на покойния цар. „Батянов не съжалява за Александър III, пише тя на 26 ноември. – Той вдъхваше единствено страх и след неговата смърт всички въздъхнаха с облекчение. Нямаше никакво понятие от държавните дела. Дори не съумя да се обгради с умни хора. Неговата кончина бе посрещната студено и никой не почувства липсата му. Оплакват го единствено тези, които се мъчат да запазят министерския си пост.“ 
   Съвсем различна е, разбира се, оценката на оберпрокурора на Светия синод. Когато Победоносцев, съкрушен от смъртта на човека, който е бил негов ученик, преди да стане негов господар, е поканен да приветства възшествието на престола на Николай II, той дава израз пред младия монарх на желанието, което напомня заповед: „Нека духът на славното царуване на Александър III да живее и при новия цар!, възкликва той. – Нека руската съвест прогони далеч от себе си рояка привнесени отвън доктрини!“ Николай II посреща с въодушевление тази сурова програма. Но дали ще намери достатъчно твърдост, за да наложи на страната просветената власт, която е донесла успех на неговия баща? Някои френски журналисти, имали възможност да се срещнат с него веднага след възшествието, се съмняват в това. Според тях той не притежава подходяща физика. „Новият император не притежава нито снажната осанка, нито широките рамене, които отличават представителите на династията Романови, може да се прочете в Илюстрасион. Чернокос, дребен, нервен по природа, той прилича по-скоро на майка си.“71 
   Все пак още през първите дни на царуването си Николай II се старае да следва заръките на Победоносцев. На 14 ноември той се жени набързо за Аликс, която вече се казва Александра Фьодоровна, като брачната церемония се извършва в параклиса на Зимния дворец в присъствието само на неколцина близки, и едва на 17 януари 1895 г. обявява официално политиката, която възнамерява да следва. По време на приема, на който присъстват представители на дворянството, на земствата и на общинските съвети, той се държи сковано, властно и произнася натъртено: „Известно ми е, че в последно време на събранията на някои земства са надигнали глас люде, които хранят безумни мечти относно участието на представители на земствата в ръководството на държавните дела. Нека всички знаят, че посвещавайки всичките си сили на народното благоденствие, аз ще браня принципите на самодържавието с твърдостта и непримиримостта на моя незабравим баща.“ Сетне добавя сухо: „Казвам това, за да бъде чуто и разбрано от всички!“ За присъстващите е очевидно, че той се опитва да прикрие същинската си природа, за да вдъхне у тях страхопочитание. Напомня им посредствен актьор, който се сили да подражава на Александър III. Или пък несъвършено копие на Победоносцев. Никой не се осмелява да възрази. Николай II си въобразява, че за него играта е спечелена. Ала казаното за „безумните мечти“ се обсъжда както от монархистите, така и от демократите. За първите те са проява на смешно самохвалство, за вторите – още една заплаха срещу свободата. Генералшата Богданович твърди, че според вещите в политическите дела „младият цар ще бъде деспот“. Други пък твърдят, че в действителност той е изцяло под влиянието на жена си, че нито тя, нито той имат капка мозък и че занапред всички беди, които сполетят страната, ще се дължат на „германката“, на тази злокобна птица, чието пристигане съвпада със смъртта на любимия император Александър III. Постепенно в народната памет образът на покойния бива увенчан с ореола на легенда. Хората повтарят, че той винаги действал за благото на родината, че никога не бил проливал напразно кръвта на своите поданици, че успял да се справи както с глада по селата, така и с политическите покушения в градовете, че бил добър баща, добър съпруг, добър християнин и управлявал империята, както управлявал и домакинството си – строго и почтено. Дали Николай II ще успее да стори същото? Във всеки случай той е изпълнен с добра воля и постоянно е насърчаван от примера на покойния си баща. Във външен и вътрешен план възнамерява да следва политиката на своя предшественик. Ето защо е дълбоко трогнат, когато научава, че с декрет на френското правителство от 5 октомври 1896 г. мостът на Сена, който предстои да бъде построен пред Инвалидите, ще носи името на Александър III и че от него, съвсем неотдавна коронясаният цар се очаква да положи първия камък на градежа.
   Още същия месец, придружен от императрица Мария Фьодоровна, той заминава на посещение във Франция, където му показват макета на великолепен мост, с една арка, чиито сводове ще бъдат украсени с две символични скулптури от позлатена мед, горната от които представя нимфите на Сена с герба на Париж, а долната – нимфите на Нева с герба на Русия. След като одобрява проекта и получава от президента на републиката Феликс Фор мистрия, гравирана със злато, стоманен чук с дръжка от слонова кост и дълго перо от зелено злато, представящо тръстиково стебло от Сена, а на него мравка, символ на „упорития труд“, царят без всякакво смущение свършва работата, която му се полага и подписва протокола на церемонията. Документът веднага бива запечатан в ковчеже със следния кратък надпис: „Мост Александър III, 7 октомври 1896 г.“, което бива поставено в кухина под първия камък. През цялото време Николай II се пита какво ли си мисли баща му, като го гледа отгоре, за начина, по който се държи. После се сеща, че той е точно толкова цар, колкото е бил и Александър III, без съмнение не по темперамент, но по прерогативите на държавен глава и че в качеството на такъв няма защо да се притеснява за мнението на когото и да било. Междувременно за собствено успокоение решава още същия следобед да посети православната църква на улица Дарю, която по някакво странно съвпадение е осветена на 11 септември 1861 г., на празника на свети Александър. Дяконът, който го развежда, бърза да му покаже икона, изобразяваща Възнесение, поставена до носещата колона от лявата страна на олтара, като напомня, че тя е дар от Александър II в памет на избавлението от извършеното срещу него покушение по време на разходка с карета в Булонския лес заедно с Наполеон III. Николай II се преструва на заинтригуван от думите на своя водач, но през цялото време си мисли за моста Александър III с надеждата неговата архитектура действително да бъде толкова благородна, а украсата толкова пищна, колкото са му обещали авторите на проекта. После с присъщите му скептицизъм и скромност си казва, че в края на краищата посещенията на Александър II и Александър III са оставили в Париж незаличими следи, докато неговата собствена визита във френската столица сигурно ще бъде забравена. За щастие, мисли си той, мостът Александър III ще си остане завинаги тук, величествен и вечен, за да напомня на любопитните ако не мимолетната личност на Николай II, то нерушимата дружба между Франция и Русия.
   
Книгата е любезно предоставена, за незрящи потребители от издателство «Рива».
МОЛЯ НЕ КАЧВАЙТЕ КНИГАТА НА ДРУГИ САЙТОВЕ.

Файлов източник: dubina.dir.bg

1 октомври 2008