Едме Ларивиер живееше на кея Бетюн в безупречен апартамент в една овехтяла къща. Ерве Марсьона я чакаше от двадесет минути; той забеляза, че картините с ярки багри и смели ъгли заедно с високата дървена ламперия в стил Луи XV и белите китайски вази създаваха търсената дисхармония. Между двата прозореца с драпирани завеси от старинна коприна, две червени украшения поддържаха наклонен цилиндър. Ерве стана, за да разчете по лавиците заглавията на книгите и в тях откри същия сладко-горчив вкус.

"Братовчедка ми Едме – помисли си той – е чувствителна и сложна личност."

Този висок млад човек току-що беше пристигнал от Лимузен и не притежаваше резките маниери на нашите модерни младежи; той изпитваше по-голямо удоволствие да разбира хората, отколкото да ги одумва.

Едно изпъкнало пано, предсавляващо вратата, се отвори. Едме влезе в светлосив костюм с подчертана простота. Четиридесетгодишна, тя изглеждаше като девойка. По свежата ѝ гладка кожа сякаш се отразяваше спокойната ѝ душа. Ерве се наслаждаваше на чистото ѝ лице на светлокафявите очи, на ясния глас и ясните мисли, но ангелската строгост на братовчедка му винаги малко го смущаваше.

– Извинявай, Ерве, закъснях.

– Съвсем малко. Възхищавах се от картините ти.

– Моят Вламенк[2] е хубав, нали?... Как вървят работите ти? Свърши ли всичко?

Тя беше станала защитница и покровителка на този провинциален роднина, който започваше да работи в Париж.

– Да, свърших – каза той. – Освещаванията ми създадоха затруднения.

– Не се изморявай, никой не ги чете. Получи ли писма?

– Едно единствено, но то ме очарова. От Гийом Фонтан.

– Не е възможно. Гийом ти е писал?

– Чудесно писмо.

– Много ласкателно... Нашият Гийом не е разточителен в прозата. Ти му се възхищаваш, нали? Мислех, че твоето поколение се е пооткъснало от него.

– Сходство е по-точно от възхищение. Аз познавам слабостите му; те ми харесват.

– И какво? Видя ли го?

– Видях го и дори се разходих с него из Булонската гора. Придружих го до в къщи.

– Жена му веднага те изхвърли, нали?

– Не, но го завладя... Кажи ми нещо за госпожа Фонтан, Едме!

Тя се замисли за миг.

– Полин Фонтан ли? Познавам я отдавна. Идваше у родителите ми , когато бях малка. По това време тя беше госпожа Боерш, жена на банкер, който кредитираше издателството на татко. Красива, представителна, властна. Какво искаш да знаеш за нея? По баща тя се казва Полин Ланглоа, семейство на преподаватели в университета. Баща ѝ беше ректор в Нанси; философ. "Философски речник" от Ланглоа; татко го издаде. Възпитана е сред професори и е много "културна", както казват хората, които не са... важното е, че е осведомена по много въпроси.

– Защо тогава се е оженила за банкер?

– Защо не? Нали и аз се ожених за фабрикант на автомобили. Не зная особено много за семейство Боерш. Сватбата е станала в Нанси... Боерш, много по-възрастен от девойката, ѝ предложил нещо като местно кралство. Семейство Ланглоа сигурно я е притиснало и Полин, както е амбициозна, е отстъпила... Впрочем Боерш има благоразумието да умре много скоро след брака, като остави на двадесет и две годишната вдовица къща в Нанси, втора в Ньой (в която живее сега семейство Фонтан), имение в Лорен и богатство, част от което тя използва да покровителствува литературата или по-скоро литераторите.

– Как се е запознала с Фонтан?

– Тя приемаше много писатели. Нещо като "компенсация", мисля. Дъщерята на ректора сигурно е смятала брака си с банкера за принизяване. Приписват ѝ може би злонамерено някои "литературни връзки" с писатели с нарастваща слава. Но после се появи Гийом Фонтан и с блясъка си затъмни всички останали. Тя го беше открила и беше горда. Отначало се привърза към него, защото вярваше в бъдещето му. Любовта дойде после и тази любов запълни живота на Полин... Именно това е симпатичното в нея... Но е страшно ревнива.

Винаги трябва да се внимава... Признавам обаче, тя създаде Фонтан такъв, какъвто го познаваме днес.

– Създала! Преувеличаваш, Едме! Фонтан не е имал нужда да го създават. Той си е бил надарен и преди тази среща.

– Какво наивно момче! Дарбата и славата са две различни неща. Случва се да съвпаднат, но могат и да се разминат. Има такива щастливци, които само да напишат: "Тази сутрин небето е начумерено, ще си сложа топли фланели", и всичко живо се развиква, че това е гениално, а има гениални хора, които ги откриват едва след смъртта им.

– Да, разбира се, защото те не са копнели за слава. Стендал е предпочитал да говори разпалено за Метилд или да бъбре с Мериме, отколкото да се изявява публично и е получил каквото е искал. Човек винаги получава това, което иска.

– Правилно... Гийом по време на своя предиполински период не се бореше за успех. Водеше скромен живот, посветен в търсене на щастието, на личното щастие – смесица от чувствителност, скитничество, четене и пишеше много малко... Впрочем достатъчно е да погледнеш годините на изданията. Гийом е на петдесет и осем години. Кое от него беше известно преди двадесет години? "Диалозите" и "Опитите" – трудна литература... Внезапно той премина от един до два тома на година... Получи последователно розетката, лентата, докторат в Оксфорд. Ще стане и член на Академията, когато Полин го пожелае, но тя иска преди това Нобелова награда и ще я получи. Откъде се изля този потоп от отличия? Фонтан си беше Фонтан, но вече Полин дирижираше.

– И какво правеше тя?

– Раздвижваше мъчно уловимите, караше критиците да не жалят прилагателните, убеждаваше Реномея[3] да преминава, тръбейки името на Фонтан, като вместо дарба известяваше гений. Размиряваше професорите, между които използуваше влиянието на семейството си. Нападаше Сорбоната. Обработваше чужденците. Караше своя слаб и знаменит съпруг да пише статии, да пътува по цял свят. Така от етап на етап тя направи от музата звезда.

– Ти си жестока, Едме, въпреки сериозния си и кротък вид. И си несправедлива, защото Фонтан не е написал нищо глупаво. Не той се е натрапил на читателите, а читателите са отишли при него.

– Разбира се. Не ми приписвай думи, каквито не съм казала. Нашият Гийом никога не е бил глупав. Не би и могъл да бъде. Но нещо липсва в сегашните му произведения: трепетът, тайнствеността... Романите му са добре написани. Може би. Но вълнуват ли ни като неговите "Опити"? Не съм убедена... Отбележи също, че Полин съвсем не е посредствена личност. Получавала съм писма от нея, тя пише забавно, изискано, умно. Освен това изпитва към Гийом нещо повече от преданост – благоговение. Но струва ми се не разбира неговите истински интереси. Подтиква го да пожертвува... как да кажа... дълбочината за сметка на блясъка. Това не е истинската природа на Гийом. Той започва да чувствува, че влиянието ѝ го обезобразява, отдалечава го от същността му и понякога се мъчи да отхвърли юздите – това би могло да стане опасно за нея.

– Така е, онзи ден в библиотеката жена му дойде да го мъчи с не знам каква си вечеря. Долових, че той се ядоса.

По лицето на Едме се прокрадна задоволство.

– Толкова по-добре! Браво!... Виждаш ли, ние, жените, с нашите прекалени изисквания и настроения можем сами да подтикнем мъжете към желанието да скъсат връзките, но трябва да умеем да спрем навреме. Иначе всичко отива по дяволите и от семейството, хубаво или лошо, не остава и следа. Полин Фонтан не е още на червена светлина, но зелената вече е изгаснала. Гледай какво ще стане.

През следващите седмици Ерве ходеше често у Фонтан под различни предлози: да вземе някоя книга, да поиска съвет. Тези посещения му доставяха удоволствие, което не се дължеше на тщеславие, а на хубаво чувство. Фонтан му се виждаше неспокоен, едва ли не нещастен, макар и да не се оплакваше пред младия човек. Думите му бяха иронични, но шеговитата му, малко принудена учтивост зле прикриваше някакво пресищане, може би дори отчаяние.

Марсьона се привърза към Фонтан, но сам си признаваше, че е малко разочарован. Да се запознае с Гийом Фонтан в глухата провинция, беше за него истинска мечта. Внезапно неговият бог го прие като приятел, почти като равен. Какво беше намерил Ерве? Един ироничен, оплакващ се, дори малко лекомислен човек, който по-скоро сякаш сам търсеше някой да го напътствува, отколкото той да напътствува другите. В какво вярваше наистина Фонтан? Какво мислеше за живота и за смъртта? От какви нравствени принципи се ръководеше? Политически убеждения? Религията? Човек можеше да го слуша дълги часове, без да узнае нищо, защото, щом направеше крачка в една посока, той веднага правеше друга в обратната посока. Читателите му бяха приели това негово поведение. Фонтан спадаше към малкото избраници, чиито недомлъвки се вземат за загадки, а бягството им за изтънченост.

Ерве отдавна се беше простил с мисълта за поканата, отправена с половин уста от госпожа Фонтан, без да уточнява датата, когато изведнъж получи нова покана, и то не с безлична картичка, а с писмо от самата Полин, която го молеше да дойде следващата неделя да сподели с тях трапезата им, "насаме", за да могат да си поговорят свободно.

"За какво ли – помисли си той – иска да говори така свободно тази жена, която никога не е свободна?"

Прие. Прислужникът с попското държание го посрещна с потайна, дискретна усмивка, сякаш го признаваше за близък домашен приятел. Фонтан както винаги явно се зарадва. Новото явление беше лицето на госпожа Фонтан, което също просветна при влизането на Ерве. "Чудна работа – помисли си той, – тя като че ли иска нещо да ме пита. Какво бих могъл да направя аз, жалка личност, за тази властна особа?" Но той не се лъжеше; щом седнаха на масата в затъмнената от стъклописи трапезария, тя откри огъня.

– Помолихме ви да дойдете сам, драги господине, защото имаме една идея, която смятаме, би могла да ви заинтересува... Един английски издател писа на мъжа ми, че се кани да издаде библиотека от кратки биографии на живи писатели. Той желае да включи в нея и някои французи, между които е и Гийом, и предпочита биографиите да бъдат написани от млади автори... Да, за да съпостави така две поколения... в същност много щастливо хрумване. Ако тази работа ви привлича, много бихме искали книгата за Гийом да бъде поверена на вас. Както установихме, вие познавате отлично произведенията му. За живота му ще ви дам всички необходими сведения.

Фонтан, който до този момент не се беше намесил в разговора, изглеждаше притеснен. Той махна с ръка и каза на жена си:

– Все пак би трябвало да узнаем първо дали тази работа харесва на младежа. Той има да си пише свои книги. Не виждам защо ще пожелае да се занимава с моя живот, и то по поръчка.

– О – каза Ерве, – поръчката никак не ме дразни. Нима едни от вашите най-хубави книги не са написани по поръчка? Само се питам дали някой известен критик професионалист не би се справил по-добре...

– Тук не става дума за кой знае каква критика – каза бързо госпожа Фонтан, – а по-скоро за портрет, за впечатления, свързани с биографията... Чакайте, ето как аз виждам книгата...

Фонтан барабанеше нетърпеливо по масата.

– Скъпа – прекъсна я той, – никой не желае да знае как вие виждате книгата. Ако той пожелае да я напише, тя ще бъде негова книга и той ще я напише, както си иска. Да не би да имате намерение... хм... да се разпореждате и с него?

Смутен от тази семейна кавга, Ерве за първи път стана съучастник на госпожа Фонтан и се опита да извърти разговора. Нямаше нищо по-лесно от това Фонтан да се впусне в дълъг монолог, стига да произнесяха името на някой от любимите му автори. Ерве спомена няколко думи за Жубер и бурята се отдалечи и премина в тих дъжд от анекдоти и цитати.

Когато поднесоха кафето в гостната, Полин Фонтан каза на мъжа си:

– Гийом, не забравяйте, че тази вечер обещахте да дадете на агенциите доклада си за Ронсар; нямате много време.

– Боже мой, да – каза той. – Ронсар! Тая работа трябва да мине добре... Извинявайте, приятелю.

Ерве остана сам с госпожа Фонтан. Тя искаше точно това.

– Е – запита тя решително, – ще напишете ли тази малка книга?

– Ако издателят и потърпевшият желаят, да, госпожо. Произведенията на господин Фонтан изиграха много важна роля в моя живот...

– Същото ми каза и вашата братовчедка Ларивиер. Ще видите, когато опознаете по-добре Гийом, че той и в живота е също така очарователен, какъвто е в произведенията си. Не притежава никакво тщеславие!... Или може би недостатъчно... Но сега не става дума за това. Разбрано, нали? Ще напишем тази книга заедно.

Ерве подскочи. "А, не – помисли си той, – не искам, както казва мъжът ѝ, тя да се разпорежда и с мен!"

Все пак той не възрази и си каза, че това привидно сътрудничество ще му помогне да навлезе още повече в живота на семейство Фонтан.

И така, от този ден той започна да прави по-кратки и по-дълги посещения у тях. Често сутрин Полин Фонтан го извикваше по телефона: "Имам някои книжа, които ще ви бъдат полезни. Елате в шест часа." Той я заварваше заобиколена с писма, ръкописи, които тя анализираше с учудваща тънкост. Беше разглобила всички части на интелектуалния и сантиментален механизъм на своя мъж. Това не намаляваше възторга ѝ от него; служеше му вярно и с това служеше вярно на себе си.

Ерве много бързо разбра какво очаква тя от него. Фонтан беше имал, преди да се ожени, дълга връзка с една млада жена, срещната по времето, когато беше работил като преподавател в Рен. На снимките тя изглеждаше свежа и трогателна. Полин Фонтан казваше, че не била съвсем посредствена. Тази нещастна Мини се опитала да се самоубие след сватбата на любимия си. Спасена от един хирург, по-скоро сръчен, отколкото милосърден, тя се примирила с живота.

– И какво стана с нея? – Запита Ерве.

– Умря преди две години. Беше се върнала в Бретан при семейството си.

Госпожа Фонтан искаше от Марсьона да опровергае в своята книжка мнението на тези, които разделяха произведенията на мъжа ѝ на два периода и поддържаха, че произведенията от неговата младост, от периода "Мини", са по-оригинални. Когато остана сам с Фонтан, Ерве засегна този въпрос.

– Ах, приятелю – каза тъжно Фонтан, – ако искате да обрисувате времето на моите първи произведения, ще ви трябват ярки и весели багри. Тогава съвсем не мислех за човешката злоба, за суетата на нашите вълнения, за това колко безполезно е всичко. Вярвах и най-вече вярвах в себе си. Знаех, че единственото ми желание е да се грижа за "прилагателните" си и да предизвиквам щастливи пламъчета в очите на една млада жена. Докато днес... Изкуството, ще кажете? Да, разбира се, то още ме забавлява; само че моята палитра вече е позната на цял свят, както на мен самия. Подражателите ми сега дават рецептата за моите контрастни прилагателни. При желание можете да достигнете Фонтан... Приятелството ли? Немилостта и успехът, техните промени твърде ясно ми показаха печалното непостоянство на тези, в които най-много бях вярвал.

Той беше в един от лошите си дни – мърмореше за всичко.

– Неблагодарен сте, скъпи учителю. На тази планета вие най-малко имате право да се оплаквате... Жена ви съществува само за вас. Вашите произведения ще ви надживеят. Приятели ви са най-забележителните хора на нашето време. Какво повече искате?

– Не искам нищо, приятелю. Намирам само, животът е горчив и празен, това е... И все пак!... Остават ми още десет-петнадесет години. Как да изживея тези незаменими минути? Пиша книга, в която не вярвам, посрещам чужденци, които не ме разбират, а копнея и се радвам спокойно на последните слънчеви лъчи, да препрочета някои поети, неколцина мъдреци, да изпитам отново жаждата за живот в допир с младостта.

– Този път – каза Ерве – аз нищо не разбирам. Ако действително имате такива желания, няма нищо по-лесно от това. Пишете само за удоволствие, а що се отнася до младите, съдете по мен – всички ще бъдат щастливи да са с вас.

– Разбира се, приятелю, разбира се. Но аз не търся ученици; никога не съм имал желание да променям мислите на околните. Вие сте друго. Проявявате доброта да изслушате моите мечтания и моите жалби. Приемете ме такъв, какъвто съм, но не ме изтръгвайте от мислите ми. Обновлението би могло да дойде само от простодушии същества, които ще ми говорят за всичко друго, но не и за мен... Простотата, приятелю, почти животинската простота – ето за какво жадувам и от какво съм лишен.

Тази вечер той беше толкова печален, че на другия ден Марсьона не се въздържа и заговори с госпожа Фонтан за лошото му душевно състояние, като се опита да ѝ внуши колко добре би било да променят начина си на живот.

– Не се безпокойте – каза тя, като сви рамене. – Винаги е такъв между две книги. Гийом е човек на настроения. Има периоди на творческо вдъхновение, които съвпадат с моменти на еуфория. В мига, когато завършва едно произведение, той започва нова разработка, която в началото винаги е болезнена. Колко пъти съм го чувала да се оплаква че е стар, че се е уморил да пише и няма какво повече да каже или избраният сюжет не струва нищо... Аз слушам и чакам... Един ден, когато настроението се подобрява или песимизмът отстъпва място на радостна възбуда, работата потръгва. Кризата свършва.

Тя говореше с авторитета на многознаещ психиатър, който обяснява състоянието на някой от пациентите си.

– Вие го познавате по-добре от мен, госпожо. Но все пак не ви ли се струва, че му е нужно да види нови неща, да влезе в нова среда сред по-млади хора.

– Разбирам! – каза тя с горчивина. – Вашата братовчедка Ларивиер ви е казала, че аз затварям и ограничавам Гийом, че страдам от ненормална ревност, че му преча да вижда млади жени и така му преча да твори.

– Едме не ми е казвала нищо подобно.

– Ако не тя, сигурно сестра ѝ или някой от нейните близки... Да, зная, че се говорят такива неща за семейството ни. Като поживеете край нас, вие сам ще видите, че това не е вярно. В началото на нашия брак ревнувах, признавам си... Днес Гийом вече не е млад; ние сме женени от двадесет и пет години; аз го оставям да ухажва когото иска. Ако не го прави, то е, защото не изпитва желание. Като получи писмо от някоя студентка, той се замечтава за миг, а после се връща на бюрото си, където е истинското му щастие, и към мен, защото аз съм едно от помагалата за работата му – нещо като самописката му или като речника му.

Те дълго разговаряха и Ерве си каза, че ако се преценят справедливо нещата, при такава разумна и спокойна жена неговият учител е в добри ръце.

У Ларивиер често ходеше една млада художничка – Ванда Неджанин; тя правеше портрети с графит и беше приятелка на синовете на Едме. Обличаше се с простота, достигаща до претенциозност. Едме, толкова строга в областта на изкуството, говореше с уважение за рисунките на Ванда и доказваше искреността си, като беше закачила една от тях между своите Шагал[4] и Дюфи[5].

– Кажи, Ерве, не е ли гениална тази девойка?

– Гениална е малко силно казано – отговори Ерве, – но наистина е способна. Откъде е?

– Откъде е Ванда? И аз знам колкото теб... Семейството ѝ, руснаци, бели или розови, се приютило в Париж по време на революцията. Ванда е учила едновременно руски и френски, затова има само лек акцент... Най-вече в нейното "р"... Откакто работи, не живее при родитилите си, а в ателието си на улица Рен, в дъното на един двор... Ходила съм у нея... Благодарение на красотата си има много поръчки... Шефът на Франсоа – Ларак, ѝ е позирал, а всички знаят колко нетърпелив е той! Мисля, че обожателите ѝ не получават кой знае какво от нея... Въпреки произхода си политически била много "напредничава", разправят моите синове. Аз мисля нейния бунт по-скоро за сантиментален, отколкото за идеологически, но че ни мрази всички, това съм сигурна.

Тази диагноза беше потвърдена няколко дни по-късно. Той завари Ванда много мълчалива по време на един спор между Едме и приятелките ѝ за трудностите на живота в днешно време; сядайки до нея, той запита:

– Защо не казвате нищо?

– Какво да кажа? Не искам да ги обиждам. Но как една Едме Ларивиер се осмелява да говори за "трудностите на живота"? Тя знае, че само с един подпис в чековата си книжка ще бъде нахранена, облечена, нагиздена; че за да премине от едно място на друго, достатъчно е да се качи в дългата си бяла кола, която я чака пред вратата или да натисне копчето на асансьора... Нейният живот е низ от чудеса... Как да разбере "трудностите на живота", като не е чакала автобуса под дъжда, не е изкачвала шест етажа пеш, не е броила и преброявала последните франкове в края на месеца.

Тя произнесе тези думи полугласно, с искрящи от гняв очи.

– Имате право – каза Ерве, – но и вие ми се виждате от успяващите!

– От една година всичко е наред – призна тя. – Но изживях две ужасни години... Просто да се самоубиеш. Сега съм понесена от вълните на снобизма... Трябва да се възползувам. Това ще отмине.

Ерве я изгледа. Тя беше необикновено красива. Черните къдрици подчертаваха правилни, чисти черти. Изведнъж му хрумна нещо. Английският издател беше поискал един портрет на Фонтан за титулната страница на малката книга. Защо да не го поръча на Ванда.

– Гийом Фонтан ли? – запита тя. – Да, чувала съм го, той е известен, но не съм чела нито ред от него. Талантлив ли е? Сигурно е страшно шаблонен.

– Вие се подигравате със снобизма – каза той. – а пък сама сте готова да му се поддадете. Фонтан е на мода, както и по-рано в кръчмите на хората на изкуството, защото след като го превъзнасяха, сега пък е интересно да се говори лошо за него. Но аз зная, а и вие ще узнаете, ако го прочетете, че той ще остане във френската литература като Шатобриян, като Флобер.

– Аз не съм французойка и не обичам нито Шатобриян, нито Флобер.

– А кого обичате?

– Обичам писателите от моята страна. Пушкин, Гогол, Достоевски, Чехов... А от френските?... Харесва ми Пруст.

– Добър избор, но Пруст се е възхищавал от Шатобриян и от Флобер.

Тя поклати глава.

– Може би... В същност аз не харесвам кой знае колко и Пруст. И той е от тези, на които животът започва от булевард Малерб. Впрочем моите вкусове нямат никакво значение в работата. Не е необходимо да се възхищавам от някого, за да нарисувам портрета му. Уредете това, Ерве, ще бъда много доволна.

– Има една мъчнотия. Вие сте прекалено красива. Госпожа Фонтан ще се обезпокои. Слушайте, тя приема всяка неделя. Елате да ви заведа у тях.

Всяко ново лице изненадваше в този затворен кръг като непознато куче по улиците на Комбре. Ванда предизвика любопитно раздвижване. Алексис с мълчаливо неодобрение изгледа черната фланела, под която се надигаше пламенна гръд. Но Полин Фонтан прие добре младата жена. Тя мислеше само за английската биография и Ерве беше подготвил терена, като ѝ показа скиците, направени от Ванда.

– Чудесни са – беше казала госпожа Фонтан. – Вашата приятелка рисува правдиво, точно... Мисля, че няма да обезобрази лицето на Гийом, както правят всички, за да осигурят собствената си слава. Чудесно хрумване.

Решиха при това първо посещение Ванда да нарисува портрета на Фонтан в Ньой, в кабинета му, за да не прекъсва работата на модела. Две седмици по-късно, срещайки Ерве у Едме Ларивиер, тя му благодари.

– Знаете ли, намерихте ми славен симпатяга. Истински бонбон! Говори ми очарователни неща, позира добре и така стеснително... много ме забавлява. И на всичко отгоре не можете да си представите колко е известен дори сред приятелите ми!

– Представям си го чудесно. Нали ви бях казал.

– Да, знам, само че нямах доверие във вашия вкус, миличък Ерве. Но Боб и Боби, моите двама приятели, които са напълно в духа на времето, просто се развикаха от възторг: "Голяма риба си уловила, Ванда, не оставяй да ти се изплъзне."

– А той опитва ли да се изплъзне? – запита Ерве. – Това би ме изненадало.

– Ще бъда искрена: мен също би ме изненадало!

И тя се засмя малко жестоко. Той забеляза, че има много мощна шия; тя не хармонираше с изящното ѝ лице.

Един понеделник сутринта Полин Фонтан се обади по телефона на Ерве. В това нямаше нищо чудно; гласът ѝ обаче изненада младия човек. Тази силна жена изглеждаше развълнувана, неспокойна.

– Не ви видяхме вчера – каза тя. – Гийом не е добре. Има температура и лекарят, който току-що си отиде, спомена плеврално възпаление... В петък той вече кашляше. Снощи, неделя, въпреки отвратителното време пожела да излезе на всяка цена, за да вечеря в Монпарнас с не знам кой си чуждестранен издател. Не взе колата под предлог, че било неделя, и сигурно е скитал по дъжда, не е намерил такси и се върна болен. Ще трябва да лежи цяла седмица, сам си е виновен.

– Сигурна ли сте, госпожо, че не е сериозно?

– О, напълно. Доктор Голен ми се закле. Той дори разреши на Гийом да ви приеме, затова ви телефонирам. Гийом държеше много да дойдете днес. По-разумно би било да чака ден-два, но моят мъж като си науми нещо...

– Ще дойда към обед, госпожо. Нищо по-просто от това.

Ерве я завари в библиотеката. Тя преглеждаше кореспонденцията и отговаряше на спешните писма е хубавия си закръглен мъжки почерк.

– Ах – каза тя, – много съм доволна, че ви виждам. Той вече три пъти ме пита дали сте дошли. Държи се като дете... Гийом е много лош болник... Елате!

Тя го поведе към стаите на горния етаж, в които още не беше влизал. Той погледна, прекосявайки вестибюла, прословутите картини на Вато от колекцията Боерш.

– Да минем през моята стая – каза тя.

Бузести, позлатени амури поддържаха от двете страни завесите от брокат на широко легло в стил на Регентството. На стените бяха закачени една крещящо розова картина на Буше и портрет на Фонтан. Будоарът, застлан с мозайка на ромбове, блестеше с кристалните си шишета с тежки сребърни запушалки. Ваната, със завеса на волани, се видя смешна на Ерве. Госпожа Фонтан почука на една врата и я отвори.

– Водя ти го – каза тя на мъжа си.

Фонтан лежеше облечен в бяла пижама, разрошен, небръснат.

– Добър ден, приятелю – каза той, покашлювайки, – много любезно от ваша страна, че сте си направили труда... Седнете до леглото ми... Полин, дайте му стол и ни оставете.

Тя подаде стол на Ерве, после се облегна на леглото и запита:

– Какво ще ядете, Гийом? Голен каза, че...

Той се размърда нетърпеливо.

– По-късно ще говорим за това. Моля ви, оставете ни сега!

Тези думи бяха последвани от мъчителен пристъп на кашлица. Полин Фонтан, наранена, не настоя.

– Щом съм излишна... – каза тя.

И излезе през будоара, като остави полуотворена вратата. На Ерве му се стори, че тя остана в съседната стая. Искаше му се да затвори вратата зад завесата, но мисълта че госпожа Фонтан е там и тази негова постъпка ще ѝ се стори неучтива и подозрителна, го възпря. Гийом Фонтан, който не беше забелязал смущението му, направи знак да се приближи. Той беше възбуден от температурата или от вълнение и лицето му беше много зачервено.

– Елате по-близо, приятелю – каза той полугласно, – по-близо... Ще ви помоля за една голяма услуга. Днес следобед имах среща с нашата Ванда... Да, тази девойка е интересна, умна и аз я виждам отвреме-навреме... Днес трябваше да отида на чай в ателието ѝ. Естествено, не мога да изляза... Трябва да я предупредя. Какво да направя?

– Какво трудно има в това? – Запита Ерве. – Госпожа Фонтан не знае ли?...

– Не, разбира се, няма представа! Както не знае, че снощи вечерях с Ванда. Аз бих ѝ разказал всичко това, защото е напълно невинно, вярвайте ми, ако Полин беше друга жена, но вие не я познавате...

Марсьона видя, че треската може да отведе Фонтан доста далеч и се опита да спре изповедта му, защото беше сигурен, че ги подслушват.

– Разбрано, скъпи учителю, щом изляза оттук, ще се обадя по телефона.

– Благодаря, приятелю... Но това не е всичко. Утре е рожденият ден на милото дете и аз бях ѝ купил една малка рисунка от Пикасо. Трябваше да я взема днес от галерията "Езек", нали я знаете, на улица Сен зад Института... Бихте ли приели вие да занесете картината на Ванда?... Ще ви дам чек... Дайте ми книжката, тя е в шкафа, в горното чекмедже, и перодръжката от масата.

Ерве стана и видя през полуотворената врата крайчеца на една черна рокля. Полин Фонтан наистина беше там. Когато отново седна до болния, той постави пръст пред устните си с тайнствен вид, но Фонтан нищо не разбра.

– Ето – каза той, – ще напиша чека на ваше име, за да избегна въпросите. Вие ще го осребрите, както се казва... Знаем, че няма да ви е неприятно да отидете на гости у нашата очарователна Ванда... Ах, приятелю, не можете да си представите какво значи да намеря на моята възраст едно удоволствие... хм... истинско. Да гледам тази девойка, да я виждам как живее, да я слушам... Миналата седмица (нов пристъп на кашлица го прекъсна)... Написах една поема. Това не ми се е случвало от години... Нещо като "Елегия в Мариенбад"... Ще ви я прочета, когато ми стане по-добре, но, естествено, няма да я публикувам. "Тази книга е за добрите, а не за лошите." Ах, наистина на Гьоте му е провървяло! Много обичам да препрочитам кореспонденцията му с Бетина. Той е бил на седемдесет години, Бетина – на деветнадесет... Какво необикновено подмладяване на духа... Но Гьоте си е Гьоте, и той е бил свободен човек... А аз съм роб.

– Преувеличавате, скъпи учителю!

– Не, приятелю, не... Вие не познавате госпожа Фонтан! Не мислете, че отричам големите ѝ добродетели. Тя ми даде всичко; живя само за мен; естествено е да има големи изисквания. Тя беше очарованието на част от живота ми. Само че нейното благодатно въздействие се изчерпа... Не забравяйте това, приятелю: жененият мъж престава да се развива самостоятелно. Той няма право да се променя, тоест да живее, ако не съумее да увлече в тази промяна другата половина, която се е впила в мислите му...

Той се закашля, плю, задъха се.

– Не говорете толкова – каза Ерве, – ще се разболеете още повече и толкова.

– Няма значение... Ще ви кажа още нещо... Един ден това ще ви бъде полезно. Помислете за нашата епоха... Тя съвсем се обърка. Класата, към която принадлежим Полин и аз, е осъдена, както аристокрацията от 1788 година... Точно така, не казвам, че ми е приятно, а просто установявам един факт... Останете млад, така ще продължите да вървите с младежта на своето време. Да приемете настоящето, не значи да отречете миналото. А да създадете днес онова, което по-късно ще бъде миналото на друг нов свят... Така е! И аз съм способен да го направя... Да способен съм... Нима има друг, който по-малко от мен да държи на почестите, на богатствата, на придобитото положение... За какво мечтая ли? За бяла варосана стая, дюшек на земята, чиста вода и плодове. Аз съм узрял да стана аскет, приятелю, или пророк. Но стоя завързан за скелета на едно общество чрез бисерните огърлици на жена си и червените и сини кордони, с които тя се погрижи да ме омотае. Аз никога не съм бил тщеславен! Но жена ми... Ах, тази жена, едновременно умна, ловка, вярна, горда, упорита... Тя си послужи с мен, за да достигне върха... Кой връх? Какво намери там? Гостите от своите приемни неделни дни, които ѝ се струват блестящи, защото посреща преуспели хора... Преуспели, да, но в какво?... Върховете!... Върховете са заледени пустини, покрити с вечни снегове... Ако не се измъкна от тях, аз съм загубен!

– Щом се чувствувате така, скъпи учителю, променете средата... Ако е необходимо, заминете като Толстой; в това има нещо възвишено.

– Не мога, приятелю, под какъв предлог? Полин с съвършена, безупречна...

– Така е – каза Ерве малко нетърпеливо, – госпожа Фонтан не заслужава подобно отношение, само че тя още по-малко заслужава вие да отравяте живота ѝ с лошото си настроение.

Младият човек стана и погледна още веднъж неспокойно към вратата.

– Отивате ли си? – запита Фонтан. – Нали няма да забравите... Звънвате по телефона... галерията "Езек"... Довиждане, приятелю... елате пак.

На площадката госпожа Фонтан чакаше Ерве; тя го изгледа втренчено, властно и трагично.

– Преди да си отидете – каза тя, – елате за малко с мен.

Тя слезе по стълбите пред него, без да каже нито дума; после го въведе в една стая на партера, по-малка от кабинета на Фонтан, където обичаше да стои. Стените бяха покрити със снимки, на които се виждаше семейство Фонтан в най-различни кътове на света: пред пирамидите, в Толедо, във Флоренция, в Оксфорд, Фонтан в докторска тога, на гробищата Еюб, във Ваймар. Най-старите снимки бяха пожълтели; на тях Полин беше тънка и млада, с изящно лице под старомодната фризура. На по-новите и по-ясни снимки Полин вече беше по-натежала, докато Фонтан, който изглеждаше малко смешен на тридесет години с късите си сака, сега с добре ушитите си костюми и хубава стойка беше много по-чаровен.

Неведнъж, когато госпожа Фонтан го беше въвеждала в този храм, Ерве Марсьона беше долавял печално вълнуващото обещание на тези две съществования. Днес не можеше да гледа друго освен бледото разкривено лице на жената пред него. Тя се строполи в едно странно готическо кресло и каза:

– Всичко чух.

– Знаех, госпожо... И ако ми позволите да направя една почтителна забележка...

– Ах, не, моля ви... Аз също знаех, че ме видяхте... И схванах неудобството ви по предпазливите отговори... Може би не ще ми повярвате, но когато ви заведох при Гийом нямах никакво намерение да подслушвам разговора ви. Останах в будоара, за да подредя лекарствата... Дочувайки първите думи от тази невероятна изповед, загубих ума и дума. Уплаших се да не вдигна шум, като отворя вратата на стаята си; защото така Гийом щеше да открие присъствието ми и да се ядоса... С една дума, не се решавах да се раздвижа... Знае ли човек защо и как действува в подобни моменти?... Но фактите са налице: аз всичко чух и можете да си представите какъв удар беше това за мен.

Тя трепереше; малко широкият ѝ нос изглеждаше восъчен. Ерве я съжаляваше от все сърце, но си казваше, че в тази история е длъжен да бъде на страната на своя учител.

– Наистина много неприятно, госпожо... Само че вината...

Полин се вкопчи с отчаянието на умиращ с две ръце в ръката на младия човек.

– Тук става дума за отговорност! – извика тя. – Аз се боря за него, а не за себе си. Ако ще да излиза, ако ще да не излиза с някоя девойка, на която би могъл да бъде баща. Мислите ли, че щях да му попреча, ако ми беше казал? Аз го ревнувах, да свирепо... но вече не го ревнувам!

– Ако това е вярно, госпожо, не разбирам вашето вълнение. След като вие сте готова да изтърпите...

– Готова бях да изтърпя сексуалните увлечения на един застаряващ мъж, но не и да го оставя да отрича нашето семейство! Разстроиха ме краските, с които той ме обрисува пред вас, представяйки ме като амбициозна жена, която си е послужила с него, за да достигне не знам какви си върхове... Значи, той е забравил всичко!... Когато се запознах с Гийом, той беше невзрачен, безличен преподавател, който наистина пишеше, и то хубаво, но нямаше никакви читатели... Мислите ли, че щях да се привържа към такъв човек, ако бях тщеславна? За какво? Аз имах всичко. Бях млада и свободна, приемах у дома си най-блестящите политически личности и писатели... Каква нужда бих имала от никому неизвестния Фонтан, безличен преподавател и автор на томче непродадени есета?... Но аз го обичах и далеч не съм се впила в него, а му предоставих всичко, което притежавах – пари и връзки. Станах негова любовница, преди да зная дали ще се ожени за мен; за жена с моето възпитание това е най-голямото доказателство за любов! Доказателство за това е и фактът, че ви го признавам сега. Той също ме обичаше... Сега едва се сеща за любовта си, но мога да ви покажа писмата, които ми пишеше тогава.

Тя се наведе разтреперана над едно от чекмеджетата на масата. При това движение тежките ѝ коси се разпиляха и гребенчетата изхвръкнаха. Никой не би могъл да познае в тази обезумяла и свирепа жена блестящата надменна госпожа Фонтан.

– Ключовете – промърмори тя, – къде са ключовете ми?... Не виждам нищо.

– Те са в лявата ключалка, госпожо, но наистина, излишно е...

– Излишно! Ах! Не... Вие чухте обвинителя, сега сте длъжни да изслушате обвиняемата.

Тя измъкна от една кутия пакет писма, завързани с панделка. Ерве позна почерка на Фонтан, наклонен красив и някак дръзко старомоден. Полин се опита да развърже панделката.

– Ах, не мога... Ето, господине, четете...

Ерве смутено и развълнувано прегледа няколко писма. Най-обикновени възторжени излияния, подсказани от любовта на човек, който най-сетне е намерил любима и вдъхновителка.

Полин Фонтан гледаше младия човек умолително и въпросително. Стана му стеснително да чете пред нея тези интимни писма и той ги сложи в купчината. Тя сякаш се беше поуспокоила; не трепереше вече така. Стана, погледна се в едно огледало и каза:

– Ужас! Косите ми!... Моля да ме извините.

И ги прибра, отново забоде гребенчетата.

– Може би – каза тя, – когато се осъзнае, Гийом ще разбере какво е било за него това минало. Но сега се преструва, че уж аз го възпирам и той изостава! Въображаеми жалби и той знае, че е така... Благонравен предлог, защото има желание да погали една млада девойка... Аз консерваторка? Реакционерка? Какво безумие! Политиката ме отегчава... Ако мислех, че Гийом ще бъде по-щастлив да води скромен, затворен живот, щях да избягам с него далеч от Париж... Но той не желае нищо подобно... Нали ви каза, че копнеел за "варосана стая"! Това е една от любимите му теми, но не е истина... Той има нужда да вижда около себе си всичките си книги; къща, претрупана с библиотеки, не се поддържа сама... Обича да задържа след вечеря гостите си; една вечеря не се приготвя как да е. Мъжете познават толкова малко тайните на кухнята, колкото пътниците в един кораб тайните на трюма... Аз съм отговорният капитан... Бъдете искрен... Необходимостта от разтоварване и презрението към успехите, цялото това словесно смирение не са ли чисти лъжи?

– Не зная, госпожо, но тогава тези лъжи са несъзнателни. Той искрено вярва...

Тя се беше успокоила вече и настръхналата Горгона беше отстъпила отново мястото си на госпожа Фонтан.

– Искрено? Не съм убедена... Той например се оплаква от моите неделни приемни дни, но обича да се среща с приятелите си, да блести... А какво прави тази млада девойка в Монпарнас? Нали тя също организира около него подобни събирания?... Да, аз зная от Доминик, сина на Едме, че тази смахната девица е дала миналата седмица в ателието си коктейл "Фонтан"!... Нейните приятели пият джин, а не чай, нали? Четат повече Лотреамон[6], отколкото Бодлер? Въпрос на дати... И тези моди също ще отминат.

В този момент нетърпелив продължителен звън разкъса тишината в къщата.

– Гийом ме вика – каза тя, въздишайки. – Ще отида да видя какво иска... Хайде, изпълнете поръчката... И проверете дали добре е подписал чека... Често забравя и това предизвиква хиляди неприятности.

Старата госпожа Езек се усмихна, когато Марсьона ѝ подаде чека.

– Аха, господин Фонтан! – каза тя. – Ще си има главоболия!

Ерве взе картината и се отправи към улица Рен. Ванда му отвори вратата, облечена в сив панталон и червена риза, която подчертаваше хубавото ѝ лице – трудно можеше да познае човек момче ли е или момиче.

– Идвам сам, Ванда... Както ви телефонирах, нашият приятел е болен... Моли ви да приемете за рождения си ден тази картина.

– О – каза тя, – обзалагам се, че е Пикасо от леля Езек. Много мило... Влезте, Ерве, хвърлете някъде палтото си, на закачалката или на земята, и седнете... Да, Пикасо е. Голям сладур е Гийом! Страшно ми е мъчно че е болен... Да не е някоя болест, измислена от съпругата му?

– Нищо подобно, Ванда, видях го лично, болен е от треска, кашля страшно и много го е яд, че пропусна срещата си с вас. Но тъй като вие първа заговорихте за госпожа Фонтан, трябва да ви кажа няколко думи за положението...

– Какво положение?

– Което се е създало, откакто сте застанали между двамата съпрузи. Точно така, мила Ванда, точно така!... Волно или неволно вие сте предизвикали драма... Тази сутрин Полин Фонтан едва не припадна, обляна в сълзи, защото чу от съседната стая някои неща, които ми каза мъжът ѝ.

– Какви неща? Много сте особен днес, Ерве. Говорите несвързано, загадъчно... Кажете по-ясно, какво искате! Какви неща ви каза Гийом?

– Оплака се от семейния си живот, че не познава нашето време, изказа възхищението си от вас, изреди хиляди неща за жена си, твърде неприятни за слушане.

– Пада ѝ се, като подслушва по вратите.

– Говоря ви сериозно... Уверявам ви, развълнувах се.

С рязък жест Ванда запали цигарата си.

– Е, добре, какво целите с тези приказки? – запита тя.

– По-скоро би трябвало аз да запитам какво целите? Какво очаквате от това завоевание? Едва ли имате желание, млада и красива, да накарате почти шестдесетгодишния Гийом Фонтан да се разведе и да се ожени за вас?

– Нали знаете, че пет пари не давам за брака. Държа на независимостта си.

– За любовник ли искате да го вземете?

– Скъпи Ерве, ще ви кажа нещо, което ще ви изненада. Не съм имала нищо на ум. Питате ме какво смятам да правя с това завоевание. И аз не знам... Преди всичко не съм си мислила, че е завоевание... Знаех, че Фонтан ме харесва и му е приятно да се срещаме. Изобщо не съм се сещала за тревогите на жена му. Но ако, както твърдите, той се захласне по мен, остава само да се поздравя...

– И все пак, Ванда, вие сигурно не го обичате!

– Да го обичам? – каза тя, – Що за дума! Каква е тая каша – животинска кавга, нежност, болест... Защо да не мога да обичам Гийом? Вие не го познавате! Когато е само с мен, той е очарователен... Смее се, казва ми хиляди приятни неща, обядваме заедно вън от Париж, вечеряме в парижките ресторантчета... Горкият Гийом! Чуди се как да измисли наивни и прозрачни предлози да се приближи до мен, да ме улови под ръка, да ме прегърне, страшно мило изобщо! Освен това е толкова забавен, такова дете, когато се изтяга на дивана и ми казва: "Забавлявайте ме", просто трогателно... Аз му давам толкова малко, а той се вълнува, признателен ми е. Освен това, мисля, имам влияние над него. В началото му казах, че ненавиждам неговия свят. Той ми отговори, че това не бил неговият свят. Като разбра какви политически страсти ме разкъсват, той се опита да ме завладее на този терен... И до известна степен успя... Говоря ви сериозно, Ерве, сам ще си дадете сметка какво значи по време на изборите, ако личност като Фонтан внезапно се изкаже по проблеми, които дотогава е пренебрегвал... Ще бъде сен-за-ци-он-но... Ето какво искам да постигна аз и ако жена му се изпречи на пътя ми, ще бъде смачкана.

– Искате да кажете, че сте готова да ѝ отнемете съпруга?

– Ако мога, да, без съмнение.

– Това ще бъде престъпление. Ще я убиете толкова сигурно, колкото ако стреляте с пистолет срещу нея.

Тя махна нетърпеливо.

– Престъпление? Нима има нещо по-мрачно на света от едно старо семейство? Винаги ми е призлявало от Филимон и Бавкида! Щом престанат да изпитват един към друг "истинско" желание, както би казал горкият Гийом, съпрузите трябва да се разделят... Всяка сутрин срещам една двойка, която живее в тази къща... Портиерката ми разправи, че четиредесет години те всеки ден се разхождали заедно!... Уверявам ви, Ерве, повръща ми се, като видя тези две грохнали, опустошени същества, които едва се влачат, без да си разменят нито дума.

– А по-добре ли щеше да им бъде, ако бяха сами? Освен това съпрузите Фонтан не са нито грохнали, нито опустошени. Напротив... Наистина вие сте безчовечна Ванда.

– Напротив, аз съм човечна, а вие сте фалшив. Аз съм рускиня, скъпи приятелю, имам вродена нужда от искреност. Вие, французите, сте сдържани. Не признавате дори пред себе си желанията, чувствата си. Точно така!... До последното си дихание правите икономии за старини! И после, една вечер, изпаднали в агония, изведнъж откривате, че сте били глупци и не сте живели, но много е късно – вие сте свършени... Ето от какво бих искала да спася Гийом.

– Като убиете жена му.

Тя се наведе към него и го погледна в очите весело и предизвикателно.

– Аз съм сурова, скъпи Ерве. Не си въобразявайте, че бих се поколебала да причиня зло на едно нищо незначещо за мен същество, стига да зная, че така ще достигна някоя по-важна цел. За какво мислите?

– Мисля, че сигурно много сте страдали. Суровостта е почти винаги разплата... Струва ми се...

Тя се засмя.

– Ерве Марсьона или добричкият изповедник!... Да, мили мой, много съм страдала. Ах, кълна ви се, не ми се е налагало да бъда нито чувствителна, нито подла.

– А сега?

– Сега ли?... Колко е нетърпелив Ерве! Иска да знае края на една история, която едва е започнала. Ще видите... Ще видим... И аз като вас не зная продължението... А докато чакаме, искате ли чаша чай? Бях купила кекс за Гийом... Като го няма учителя, да нахраним ученика... Ще минем сметката към общите разноски на предприятието.

Докато тя кипваше водата в малката си кухня, Ерве разгледа по навик книгите на Ванда. Тя притежаваше големите руски писатели, преводи на Хемингуей и Фокнър, Гьоте на немски, Рембо, Лотреамон, Малро, Сартр и в края на лавицата бяха подредени пет тома от Фонтан, съвсем нови. Той ги прелисти; само няколко страници бяха разрязани. Тя се върна.

Двамата пиха чай.

Илюстрованите вестници публикуваха портрета на Фонтан, нарисуван от Ванда. Той самият беше позволил да го снимат пред собствения му образ. Едни намираха тази връзка забавна, други – смешна. Казваха, че госпожа Фонтан много се измъчвала, не излизала вече с мъжа си и не отговаряла по телефона. Понеже от три седмици не знаеше нищо за семейство Фонтан, Ерве Марсьона отиде на улица Ла Ферм, където Алексис го посрещна тъжно и мазно.

– Господинът ще види съвсем променена къщата. Госпожата не е добре.

Прие го Фонтан; Ерве му каза, че почти е завършил биографията му.

– Ах, приятелю, какво значение има? По-важни неща стават... Полин ме тревожи. Дори Голен не знае какво ѝ е. Ще ми кажете, че лекарите никога не знаят и никой нищо не разбира, но все пак хората на изкуството са свикнали да подреждат нашите болки и да ги надписват, а това действува успокоително. Да се назове дяволът е вече... хм... начин да се прогони. Докато при болестта на жена ми дори не може да се постави диагнозата.

– Странно. Какво чувствува тя?

– Как да ви опиша? Всяка сутрин става и се опитва да се облече. Но ѝ се завива свят, ляга отново и остава така цял ден. Опита ли се да хапне, повдига ѝ се. Накарах да ѝ приготвят най-хубавите ястия, които някога е обичала. Не понася нищо и видимо слабее... Странно и тъжно.

Той изглеждаше искрено нещастен и много объркан.

– А работата ви как върви? – запита Ерве.

– Не ми говорете за това. Аз съм мекушав. Лишен от волята, която ме подтиква към труд, бездействувам. Чета по цял ден любимите си автори... А вечер, за да забравя тъгата си, тичам по ресторанти и дори по театри и нашата млада приятелка Ванда, която ме съжалява в самотата ми, ме придружава.

– Госпожа Фонтан знае ли?

– Разбира се, не съм ѝ казал, приятелю!... Никога не ѝ говоря за това и надявам се, че другите не са така жестоки да ѝ го казват. В същност тя не приема никого. Когато Ерве повтори този разговор пред Едме Ларивиер, тя порица и двете жени.

– Съжалявам Полин – Каза Едме рязко, – но тя жъне каквото е посяла. Сама пожела да държи мъжа си на синджир и така предизвика в него желание да избяга. С малко повече снизходителност и хумор би могла да спаси най-важното. В стремежа си всичко да запази, тя рискува всичко да загуби. Чувствува го и играе с карта болест, за да получи от съжаление това, което не може да очаква вече от обич.

– Слушай, Едме, госпожа Фонтан не разиграва никаква комедия!... За нея се грижи Голен, който не е нито мошеник, нито угодник, а е много неспокоен... Той я смята сериозно болна.

– Аз също. "Госпожа дьо Дино взе решение да се чувствува добре и се възстанови" – Казваше Талейран. Госпожа Фонтан взе решение да се чувствува зле и да не се възстановява. Жените се разболяват истински, както би казал Гийом, когато пожелаят. Способни са дори да умрат от гордост.

– Защо да не кажем от любов?

– В това няма противоречие... Колкото до другата, малката Ванда, тя е твърда като стомана. Мисли, че Фонтан може да ѝ бъде полезен... Би предпочела някой по-млад, но случайността ѝ поднесе Фонтан. Чудесно! Тя играе коза Фонтан и нищо не може да я спре в играта... Ето защо – ние сме безсилни... Между нас казано, доволна съм, че ми заговори за това, защото исках да те помоля да изпълниш една деликатна задача. Бертие, нали го знаеш, журналистът, с когото обядвахте тук, иска да се види с Фонтан. Аз желая да услужа на Бертие, който винаги пише много ласкаво във вестниците си за издателството. Положението обаче е малко сложно. Откакто Полин не излиза, Гийом, заробен от младата красавица, не приема да отиде нито на обед, нито на вечеря, ако не поканят и любимата му... Аз приемам това за много лош вкус... Така е... Опитах се да го видя без нея; той измисли някакво неправдоподобно извинение. И в същност бог знае дали изобщо изпитва хубаво чувство към мен! Всичките му приятелки: Елен дьо Тианж, Клер Менетрие, Изабел Шмид се сблъскаха със същия отказ. Докато Дьониз Олман, която капитулира и мина през улица Рен, прие двойката три пъти за един месец!... Не одобрих това, но какво да се прави? Гийом си е такъв... Впрочем аз нямам нищо против малката; тя има дарба, бъдещето ѝ е осигурено... Само че съществува и Полин, която, ако научи, никога няма да ми прости и в същност ще има право. Не е лоялно, мисля, да използувам болестта ѝ, за да поканя мъжа ѝ с друга. Е?... Какво мислиш ти?

– Мисля като теб, че няма да бъде много приятелско от твоя страна спрямо госпожа Фонтан. Но се боя, че ще го направиш.

– Започваш да се очовечваш – засмя се тя. – Искаш ли да дойдеш на обед с Фонтан, Ванда и Бертие?

– Беше взела вече това решение, нали? Тогава защо ме питаш за мнението ми?

– Защото, ако беше избухнал, нямаше да те замесвам, но ти прие думите ми съвсем кротко. Даваш ли си сметка за това?

– Слушай, Едме, какво искаш да направя? Вие всички се предавате. Пък и положението е много сериозно. Ако познавах само госпожа Фонтан, щях да откажа да видя другата, но Ванда също ми е приятелка. Какво решение да взема?

– Скъпи Ерве, искаме ли да оправдаем някоя лоша постъпка, винаги намираме добри доводи. Аз мисля, че е по-честно да гледаме в лицето собствената си подлост. И така постъпвам.

Ерве се възпротиви.

– Тук няма подлост. Преди всичко в това семейство. Гийом Фонтан има по-голямо значение за мен.

Тя се засмя.

– Тези мъже!... Без капка чувство за реалност!

По време на обяда Ванда говори малко, но винаги подчертаваше с едно безапелационно "ние" правата си над Фонтан.

– Ние вечеряхме на площад Тертр... ние ще отидем утре да видим картините от колекцията "Комаров"...

Ерве запита кога ще се открие изложбата на портрети, която тя подготвяше в галерията "Езек".

– Вернисажът е на осми юни – съобщи тя гордо. – И Гийом ще напише предговора на каталога.

– Това би било голяма грешка от негова страна – отсече сухо Едме.

– А защо, моля? – възрази Ванда. – И Клодел е писал такива предговори, и Валери, и десетина други.

– Това е друго – каза Едме.

– Защо?

– Понеже настоявате, ще бъда откровена. Защото всичко живо знае за възхищението на нашия приятел от вас. Ще кажат, че предговорът е пристрастен, което няма да бъде полезно нито за вас, нито за него.

Ванда пребледня от яд.

– Мислите ли – запита тя с по-подчертано от когато и да било "р", – че Клодел и Валери не са изпитвали възхищение от художниците, които са похвалили?

Едме сви рамене.

– Вие знаете много добре, че ние не употребяваме думата възхищение в същия смисъл.

И тя промени темата на разговора. Не желаеше да се скара с една двойка, която може би нямаше да се раздели. Гийом Фонтан изглеждаше съвсем кротък и общо взето щастлив, когато не го питаха как е Полин. Питаха ли го, лицето му помрачняваше благоприлично, той поклащаше глава и вдигаше очи към небето.

Ванда и той си тръгнаха заедно, както бяха дошли.

Полин Фонтан научи за обеда у Ларивиер. Тя има с Гийом, а после и с Едме, повикана на улица Ла Ферм, бурни обяснения, поради което Фонтан се държа предпазливо няколко дни. Той продължаваше да посещава Ванда в ателието ѝ, но беше престанал да иска да го канят с нея. Една вечер помоли Ерве Марсьона да дойде да сподели с него в Ньой самотната му вечеря. След вечерята заведе младия човек в градината и там под звездите му направи своята тъжна изповед.

– Ах, приятелю, ето че аз, епикуреецът, толкова малко създаден за трагедии... хм... се озовах в ситуация, достойна за Корней, да, за Корней. Няма друга дума, защото не мога, без да проявя неблагодарност и без срам да забравя една беззаветна преданост, една обич взискателна, защото беше безгранична... Но не бих могъл също без мъка да се откажа от едно чувство, което несъмнено е последният пламък, лумнал в умореното ми сърце. Наистина, драги приятелю, ще трябва да излея в стихове болката си... хм... патетични стихове като на Родриг, защото днес пречката е моята съпруга, а тази която я обижда, е най-скъпата на сърцето ми.

– Нима има нещо ново? Признавам ви, не зная нищо за сърдечните ви работи.

– Уви, много просто. С всеки изминат ден състоянието на Полин се влошава, това се вижда. Отказва да се храни и слабее така, че да я ожалиш. Загуби дванадесет, петнадесет килограма... И най-страшното... Голен не скри от мен, че се страхува от най-лошото. Тя се прави на издръжлива, но не може да ме измами. Имам доказателство, че боледува по-скоро душата ѝ, отколкото тялото ѝ; миналата седмица не излизах от къщи и лекарите веднага установиха леко подобрение, което приписаха, както си имат навик, на разните си там... хм... баяния. Но тогава пък Ванда се ядоса страшно и ме предупреди, че ако продължавам да я пренебрегвам така, ще ѝ омръзне. А аз не мога да се откажа от нея. Нямам сили. Откакто тя влезе в живота ми, аз съм друг човек... Елате, приятелю, да седнем на тази пейка.

Разцъфналите храсти ухаеха сладко.

– Да – продължи Фонтан, – друг човек... Преди известно време ви се оплаквах, че съм загубил способността си за работа... Вече не е така... Сам ще видите, когато прочетете дългата новела, върху която работя благодарение на Ванда... Както знаете, не бях доволен от творбите си, но това сега е нещо съвсем ново, усещам го... Защо се мръщите?

– Защото се страхувам, скъпи учителю, да не се оставите нашата Ванда да ви увлече по сюжети, които не ви подхождат... Опасно е да се изказват в една новела или роман съвсем определени възгледи.

– Предразсъдъци, приятелю, предразсъдъци!... Вземете Толстой, нима той се е страхувал да изказва съвсем определени възгледи? Ами Джойс? Ами Пруст? Нима те се колебаят да вмъкват в романите си дълги литературни дискусии, дори политически дискусии?... Не, тази нежна младост е моята жива вода!... Само че аз... хм... се измъчвам... Не бих искал да причиня болка нито на едната, нито на другата.

– Това не ми се вижда много лесно.

– Лесно ли? Не... Но е възможно може би... ако вие искате да ми помогнете.

След като обиколиха няколко пъти цветните лехи, Ерве Марсьона прие да прикрие с едно твърде прозрачно алиби дългия юнски следобед, който Фонтан щеше да прекара изцяло в галерията "Езек" в деня на вернисажа на изложбата Неджанин. Ванда беше поискала той да седи до нея.

Едме Ларивиер, след като обиколи набързо залата, отведе Ерве под една палма.

– Не можеш да не признаеш, че е смешно! Гийом се държи като домакин, пък и този предговор!... Тя го е накарала да пише за някакъв Неджанин, който бил маршал в двора на Екатерина Велика! Сигурно е чиста лъжа, но може би е необходимо да разберем веднъж завинаги дали тя е другарката Ванда или велика херцогиня в изгнание... И като капак фразата, положително продиктувана от нея, за извънредно голямата ѝ простота: "Винаги скромно облечена в черно, без никакъв накит..." Вярно, тя от превземки не носи никакви накити, дори и часовник, затова вечно закъснява... Но чак пък "скромно облечена", вятър... Поне не от периода на Гийом!

– Що за разгорещеност, Едме! Що за жар! Какво ти е направила?

– Развали ми едно приятелство, на което държах.

В това време критиците хвалеха портретите. Боб и Боби, тази любопитна двойка момчета, близки на Ванда, ликуваха.

– Сега вече всичко е наред! – каза Боб на Ванда. – Ти си известна... Това щеше да е без значение, ако нямаше дарба, но тъй като ти се разглобяваш от таланти, много е важно... Добрите ти приятелки почакаха на ъгъла, за да видят накъде вее вятърът... Ти спечели; те ще те възхваляват.

Фонтан, Ерве, Боб и Боби отидоха с Ванда да завършат деня в Монмартр. Гийом се радваше като дете, че офейкваха така, беше във възторг от любезността на Ванда, която висеше съпружески на ръката му, и от малките площадчета с кестени, с кафенета на открито.

Няколко дни по-късно Ванда замина на юг. Боб и Боби, които имаха къща във Вилфранш, я бяха поканили.

– Ако искате, елате и вие, скъпи Гийом – каза тя на Фонтан, който се оплака, че го изоставя, – те много ще се радват. Имат една рибарска колиба, но най-хубавата стая ще бъде за вас... На плажа ще видите красиви момичета. А аз ще бъда тъй щастлива да живея най-сетне под един покрив с вас. Ще ви се отрази чудесно във всяко отношение... Ще ви подредя едно кътче да работите.

– Бих предпочел – възрази той – вие да останете в Париж... Жена ми...

– Съжалявам – отсече тя, – не мога да се лиша от моите три месеца слънце. Ще ви чакам.

Но Полин не можеше да напусне Ньой и Фонтан ясно съзнаваше, че не може да я изостави. Ерве Марсьона пак доби навика да ходи всяка вечер на улица Ла Ферм. Госпожа Фонтан, знаейки, че Ванда не е в града, не проявяваше вече никакво недоверие и дори насърчаваше мъжа си да излиза с младия човек. Фонтан изпитваше наивно удоволствие да вижда местата и представленията, които Ванда му беше открила. Всичко, което тя обичаше – картини, плочи, филми, ястия, притежаваше за него удивително обаяние. Настъпи знойно лято и младите жени в кафенетата на Монпарнас бяха в леки рокли с ярки цветове.

След 14 юли четирите хиляди души, които смятат, че са най-важни на света, защото си "лягат късно", заминаха по плажовете и по полетата. Фонтан, героичен и мърморещ, остана верен на своя съпружески пост. Жена му почваше да се пооправя. Тя ставаше всеки ден по малко и се изтягаше на дивана, облечена в стара домашна роба, под чийто прозрачен газ се виждаха поизтритите златисти шарки върху черното кадифе. Тя все още беше смъртно бледа, но когато прие Марсьона за първи път след болестта си, той беше поразен, виждайки как подобно на актрисите, прекъснати по време на репетиция, тя изостави драматичния тон и навлезе внезапно, с очевидна лекота в ролята си на оживена и блестяща дама.

– Добър вечер, Ерве – каза тя. (За първи път го наричаше така.) – Често мисля за вас, и то с признателност. Много мило е да останете в Париж заради нас... Много мило... Вие ще бдите по-добре от когото и да е било над Гийом, докато аз съм болна. Това няма да продължи много... Днес следобед Голен беше много доволен от мен... Каза, че през следващата седмица ще ми разреши да излизам в градината. Изведете тази вечер Гийом; това ще го разсее... Той горкият прекарва такова тъжно лято!

Над града се беше спуснала оловно тежка нощ, никакъв полъх. Марсьона отведе Фонтан на едно корабче, превърнато в ресторант. Около тях говореха английски, немски, испански. Фонтан се оплакваше. Горещината му пречела, разправяше той, и след заминаването на Ванда не можел да работи.

– На юг щеше да ви бъде по-топло – каза Ерве.

– Нищо подобно!... На юг винаги има морски ветрец... Нашата приятелка ми писа, че нощите на плажа са божествени... Сигурно, ако съм до нея... Вижте...

Той измъкна от джоба си едно писмо. Ерве позна мъжкия почерк на Ванда. Прочете:

"Небето е синьо, морето е синьо, душата ми е синя. Носейки ми подноса с утринната закуска, Боби ми каза: "Имаш писмо." През мрежата за комари протегнах отмалялата си ръка. Малко по-късно се изчервих, като прочетох милите неща, които ми казвате. И моето сърце е изпълнено е копнеж по вас, силен, властен. Скъпи Гийом, няма ли да дойдете при мен? Морето, шумното мръсно пристанище, голите до кръста докери, всичко ще ви върне към живота, докато в Париж с парижаните в сака и със затворени яки всичко е грозно и ви навява тъга. Поне работите ли добре? Свършихте ли моята новела? Често мисля за нея. Моите приятели ме подиграват, защото не мога да отворя уста, без да кажа: "Фонтан"... Колко щастлив щяхте да бъдете тук в този час, когато белите платна се издуват и по теменуженото море се плъзват лодки, натоварени с весели розови моряци. Елате бързо, Гийом! Ще ме видите как пека гърба, ръцете, краката, гърдите си върху обжарената тераса! Елате, животът е красив и вие ще ми помогнете да го обичам!"

Ерве Марсьона си представи болната съпруга в старомодната роба и голата любима на плажа.

– Разбира се – каза той, като върна писмото на Фонтан, – много привлекателно, но...

В далечината тътнеше буря. Фонтан се оплака от главоболие.

– Тази надигаща се буря, която не се разразява, показва прекрасно моето душевно състояние... Страстите тътнат и връхлитат, уви, към други места, където желани вихрушки ще излеят дъждове, за които жадувам, а моето старо сърце си остава сухо като пустиня.

Когато повя нощна хладина, лошото му настроение премина.

– Ако до една седмица Полин се подобри – каза той жадно, – ще ѝ поискам мъничко отпуска и ще прескоча до Вилфранш... О, съвсем за малко, само няколко дни... но дни като... хм... като на Олимп.

– Не бива да поемате този риск – каза Ерве мрачно.

И те замълчаха. Опашати звезди се стрелкаха по небето. Фонтан мечтаеше за средиземноморска нощ, за палми, раздвижени от лек ветрец, и за уханието на млада плът.

– Много сте суров към мен! – каза той най-сетне. – Много суров.

– Аз ли? Никога не съм изпитвал по-силно чувство към вас, но искам да не забравяте дълга си.

– Не го забравям, приятелю, не го забравям. Но, уви, той е двустранен. Жена ми е за мен всичко на света... Ако тя умре, ще я търся навред, за да ме утеши. Но аз вдъхнах непредпазливо надежди и на Ванда...

– За нея съм съвсем спокоен – каза Ерве, като сви рамене.

– Освен това не бива да пренебрегвате и моите чувства... Вие познавате Ванда така добре, както и аз. Ако не отида във Вилфранш, сам разбирате, че тя няма да приеме поражението си и ще скъса... А аз не мога да го понеса... Така е!... Това е истина!

След дълги спорове Фонтан реши да се посъветва с доктор Голен. Той го сряза безапелационно.

– Госпожа Фонтан ще умре от мъка. Как? Тайнствен механизъм. Въздействие на чувствата върху жлезите с вътрешна секреция; увеличаване на секрециите и смущение на органите поради това увеличаване. Горе-долу това е схемата. Горният етаж държи в своя власт почти всичко, което става в тялото. Кой ще бъде засегнатият орган? Най-слабият. Това зависи от отделната личност. Наблюдавал съм безброй случаи на метастази на рак – резултат на нещастия; овдовяване, изпадане в немилост или банкрут. При госпожа Фонтан нищо не е загубено. Тя въпреки всичко се надява. Ако стане нещо помежду ви, убеден съм, че ще залинее и накрая ще умре. Извинявайте за грубостта ми, но необходимо е да знаете истината.

След тази консултация Гийом Фонтан писа на Ванда, че поради състоянието на жена си не може да отиде във Вилфранш.

Болестите, по-скоро психически, отколкото физически, еднакво бързо заглъхват и се усложняват. Щом Полин Фонтан се убеди, че мъжът ѝ и Ванда са се разделили завинаги, тя започна да се храни и възстанови теглото си. Цветът ѝ се възвърна; бузите ѝ бързо се наливаха. Доктор Голен, щастлив от победата над болестта, се забавляваше пред Ерве с тази промяна, която изглеждаше истинско чудо.

– Страшни са – казваше той, – шантажират ни дори със смъртта и печелят по точки.

Гийом Фонтан бе засегнат дълбоко. Няколко дни изпитваше удовлетворение от самопожертвувателността си. Нещастието обаче беше там, че възстановявайки силите си, Полин придоби тържествуващ вид, в който не се забелязваше и следа от нежност. Тя сякаш не разбираше нито големината, нито естеството на жертвата, принесена от мъжа ѝ. Гийом беше според нея изигран от една интригантка и тя, Полин, му беше направила върховна услуга, като му бе възвърнала разума. Не можеше да си представи пламенна и болезнена страст да терзае този човек, когото тя самата беше обичала безумно и на когото от много време гледаше по-скоро като на съдружник и машина за писане на книги, отколкото като на любовник.

За Фонтан обаче подмладяването чрез любовта беше се превърнало през тези последни месеци във възхитителна надежда. Покровителственият тон на жена му го нараняваше. Държането на Полин му се струваше неумело като политиката на партия, която, постигнала компромис със своите противници, разваля помирението, като злоупотребява със съгласието и приема като слабост това, което би трябвало да приеме като мъдрост и душевно величие.

– Горкият Гийом – казваше тя на Ерве със снизходителна усмивка на превъзходство. – Най-сетне разбра, че наближава шестдесетте. Какво щастие! Това смешно увлечение го уморяваше.

– Мога ли да си позволя, госпожо, да ви кажа: "Внимавайте!" Господин Фонтан е учудващо млад по външност и по дух. Убеден съм, че би могъл още да се харесва. Той се отказва, разбира се, от обич към вас, но...

– Не само от обич, а по необходимост! Нали видяхте колко лесно го заряза хубавицата му.

– Защото почувствува, че той е много привързан към вас.

– Горкият Гийом! Какво ли би правил без мен! Той не разбира нищо от живота. Виждали ли сте го как изглежда на гара или в банка? Същинска пеперуда, която ще си изгори крилата по гишетата.

Всеки ден тя се разхождаше по малко под ръка с мъжа си и всеки ден удължаваше разходките. Когато успя да обиколи малкото езеро Сен-Джеймс в Булонската гора, Фонтан разказа с гордост за това на всичките си приятели, които срещна. Не можеше да има съмнение, че обича "истински" жена си. Но нейното вечно "горкият Гийом" го дразнеше. Съжалението е неприятно за този, до когото се отнася, когато става дума не за външен недостатък, а за дълбоката същност на човека. Фонтан се чувствуваше принизен, разстроен. Недоволството му нарасна и сякаш кристализира след посещението на един млад журналист Клеман Клеманти, който дойде при него за интервю.

Той беше между двадесет и две и двадесет и пет годишен, с ангелско лице, подвижен ум и много нападателен. Още от началото на разговора се обърна към Фонтан с предизвикателен, малко пренебрежитилен тон.

– Нали си спомняте, господине, думите на Стендал: "Ще имам читатели през 1880 година." Мислите ли, че вие ще имате читатели през 1980 година?

– Откъде, дявол да го вземе, бих могъл да зная! – Каза недоволно Гийом Фонтан. – Волтер не би повярвал, че ще четем днес "Кандид", а би се изненадал, че не играят вече "Заир"... Кой би могъл да предвиди съдбата на Волтер?... Стендал е смятал, че Расин е свършен.

– Може би, господине, но сякаш е сигурно, че през вековете издържат единствено произведенията, в които има нещо оригинално. Расин за своето време беше оригинално явление. Романтиците през 1830 година обновиха едновременно и сюжетите, и езика. Сюрреалистите ще имат своето място в историята на литературата. Но вие, господине... вие сте един от последните представители на една великолепна... и остаряла традиция.

Фонтан сподели с безспокойство и тревога този свой разговор с Ерве Марсьона.

– Все пак – каза той – безсрамието на новото поколение надминава границите на приличието. Би трябвало да кажа на този млад иконоборец: "Позволете, приятелю, да забележа, вие ме погребвате много набързо и при това жив. Вие също не знаете нищо за бъдещето. Много е възможно моите произведения да се четат във време, когато вие и вашите богове с глинен пиедестал ще бъдете напълно забравени... Защото в края на краищата оценката на хилядите читатели в най-различни страни все пак е... хм... известно предугаждане за бъдещите поколения..." Естествено, не му го казах, страхувам се да не ме помислят за тщеславен... Впрочем той имаше известно право. Ах, приятелю, с всеки изминат ден измервам колко много губя, като живея в такъв ограничен и еднообразен свят. Нашата приятелка Ванда ми казваше: "Жененият мъж е само половин мъж." И при това не по-добрата половина.

Не е чудно, че в това душевно състояние Фонтан прие много любезно един чуждестранен посетител; той беше преминал през филтъра на Полин, която пак бе в стихията си, след като направи много постъпки, подкрепен от известни личности. Овид Петреску беше въпреки румънското си име гражданин на Съединените щати. Той ръководеше в Ню Йорк литературна агенция и бюро за лекции, и двете много преуспяващи. Неговата тактика беше да действува като придошъл поток. Потоп от думи, който отнасяше всичко! Събеседникът се предаваше предварително, защото не успяваше да отвори уста. Патриотични, лични, финансови доводи, всичко беше смесено в този щурм, и то много умно и не без очарование. Фонтан се забавляваше малко поласкан и завладян. Овид Петреску молеше "учителя" да приеме една обиколка, като изнесе доклади в Южна Америка, както и в Ню Йорк, Бостън и Филаделфия. Той разгърна плана си красноречиво, ту възторжено и лирично, ту патетично и укоризнено, когато Фонтан отказваше да разбере "дълга" си.

– Учителю, вие не знаете какво сте у нас! В Бразилия, в Аржентина, в Чили, във Венесуела господин Фонтан е добрият бог... Добрият бог!... Всички жени, чели романите ви, ги знаят наизуст! Ще бъдете приет като властелин и ако вие не дойдете, учителю, кой ще дойде! Какви жалки дребосъци ще се перчат с хубавия френски език!... Ето това, аз, Петреску, няма да го позволя! У нас, в родината ми, аз бях възпитан на френски. Говоря френски по-добре от родния си език, искам да защищавам френския в света и затова ви казвам: "Подпишете!"

– Но, драги приятелю, аз не съм оратор, нито пътешественик. Не познавам всички тези страни, не говоря техния език и, уви, необходимо ми е да имам на разположение лекар, който да познава състоянието ми. Лечението се изменя с географските ширини. Ако ви послушам, ще рискувам...

Петреску поклати тъжно глава.

– Учителю, учителю, не бива да казвате: "Ако ви послушам", защото вече сте приели в сърцето си. Да, в сърцето си, и сте подписали. Нали обичате родината си? Нали обичате известността си? Тогава трябва да дойдете! Ако сте болен, аз ще се погрижа за вас. Там има много добри лекари... Учителю, ние трябва да заминем: всичко вече съм уредил, осигурил съм зали, поръчал съм афиши... ГИЙОМ ФОНТАН... Жените ще полудеят, като ги прочетат, и то какви жени, учителю! Те са най-хубавите и най-любвеобилните на света... Аз самият, който изобщо не мога да се сравня с вас, мога да кажа, че съм опознал...

Фонтан вдигна ръце към горните лавици, където дремеха философите.

– Ето – каза той – за какво наистина не ме бива вече. Не съм във възрастта на приключенията, приятелю.

– Не сте във възрастта на приключенията!... Учителю, вие сте точно във възрастта на приключенията. Вашата велика Колет каза: На двадесет години човек не съблазнява, съблазняват го. Но на петдесет години...

– По-скоро шестдесет – въздъхна Фонтан.

Овид Петреску изобрази най-ласкателна изненада и заяви авторитетно:

– Не е възможно!

Това направи удоволствие на Фонтан.

И все пак той дълго не се съгласяваше. Петреску идваше търпелево; щурмуваше без прекъсване и превземаше едно по едно укрепленията. Поамериканченият румънец стана известен в къщата, Алексис казваше с тъжно примирение: "Пак онзи господин..." Госпожа Фонтан го наричаше: "Онова жалко дребосъче". Фонтан, на когото много се беше понравило латинското име на посетителя, го наричаше Овидиус Назо. Ерве Марсьона беше присъствувал на един разговор между Фонтан и Петреску; той стресна Полин.

– Ако го оставите да идва, госпожо, господин Фонтан най-сетне ще подпише. Онова жалко дребосъче е природна сила; много приказки прикриват понякога ума му, но той е голям хитрец.

– А защо – каза тя – Гийом да не отиде да проповядва евангелието на пингвините? Това ще го поразсее и ще го накара да изпита сладостта на завръщането: "Един от тях, отегчен от домашното огнище..."

– Един от тях ли?... Вие няма ли да го придружите?

– Разбира се, че не – каза тя решително. – Аз едва не умрях; имам нужда от дълга почивка. Пък и това пътешествие не ме привлича. Бих предпочела да последвам Гийом в Италия, в Гърция, в Египет. Но тези нови континенти без минало...

– Без минало ли, госпожо! Ами инките, ами маите?

– Не обичам жестоки идоли – каза тя. – Там няма да намеря моето минало.

– А не се ли страхувате от неочаквани съблазни, ако оставите господин Фонтан да замине сам? Жените в тези страни минават за сладострастни и нежни. Господин Фонтан ще бъде там "прочутият чужденец". Неговата известност е добра примамка.

Тя се засмя.

– Никак не се страхувам. Току-що претърпяната несполука доказа на Гийом, че не е създаден за подобни игри. Освен това той ще престоява кратко в разните градове. Никоя жена няма да има време да го завладее, а още по-малко да го задържи... Впрочем дори и да исках, не бих могла да направя това пътуване. Сега съм по-добре благодарение на бога, но с цената на големи грижи, както знаете, и на строг режим... Не, ако Гийом приеме, аз ще остана тук. Ще подредя нашите архиви, ще си почина. След толкова дейни години имам нужда от самота и тишина... Ще запитам нашите приятели от Ню Йорк за този Петреску. Вижда ми се честен и сериозен човек. Така че...

Фонтан се колебаеше. След историята с Ванда бед станал несигурен, недоволен. Беше готов да се върне при жена си, изпълнен с нежност и любов. Тя обаче никак не го окуражаваше. Много пъти по време на разходките им той се опитваше да попадне в тона на техните щастливи дни. Тя го връщаше грубо на земята, като започваше да говори по практически въпроси, които на Фонтан се струваха посредствени и ненужни. Той замълчаваше и преглъщаше съжаленията си.

– Бодлер имаше право – каза той един ден на Марсьона. – Човек може да мине без храна два дни, но бе поезия – никога. Не мога да понасям бавното затъпяване на всекидневието. Всъщност ние съществуваме само защото отказваме да приемем това, което ни заобикаля. Пълното приемане означава смърт. Само трупът се примирява да не бъде това, което е бил. Той е сам.

Алексис влезе с натъжено лице.

– Пак онзи господин. Иска да види господина.

Фонтан сякаш размисли.

– Добре – каза той, – Овидиус Назо. Кой знае не е ли там засега разрешението?... Разбирате ли, приятелю, ние мъкнем на петдесет или шестдесет години товар от задължения, ангажименти, пречки, толкова тежък, че едва го носим. Аз съм просто смазан... Омарите например се приютяват от време на време в някоя дупка в скалите и си правят нова броня. И аз имам нужда от някаква метаморфоза, от смяна на кожата... Овидиус Назо е може би ангел-хранителят... Алексис, поканете божия вестител.

Алексис поклащаше съчувствено глава и излезе с прокрадващи се стъпки.

Този ден Фонтан подписа, без да чете договора, който му поднесе Петреску. Той се задължаваше да прекара шест седмици в Южна Америка, две седмици в Съединените щати – трябваше да замине в началото на август. Така че имаше съвсем малък срок да подготви лекциите си. За какво щеше да говори?

– На най-модерни теми – посъветва го Петреску.

– Какво разбирате под модерни, приятелю? Ето един закъснял спор. Ако вярваме на някои млади хора, аз никак не съм модерен.

– Учителю, вие сте вечен – заяви Петреску. – Сюжетите ли? Там обичат всичко, което има нов вид. Говорете за екзистенциализма... Или говорете за себе си. Все едно... Дори да напиша на афиша ГИЙОМ ФОНТАН без никакво заглавие, всички жени ще се спуснат към театъра. Триумф, учителю, това ще бъде истински триумф!

Полин прие решението без възражение и дори като че ли с облекчение. Тя веднага се разтревожи за промените в климата и се зае да осигури подходящи дрехи. Петреску трябваше да не се отделя от "учителя", да бди над него и да организира обиколката. Ерве Марсьона придружи семейство Фонтан до Бордо, откъдето двамата пътешественици трябваше да отплуват. Фонтан му се видя развълнуван и много нещастен. Той сякаш искаше да изживее прощаването, а може би търсеше някаква възвишена причина, за да се откаже от това пътуване. Госпожа Фонтан се постара да избегне оставането насаме. Когато мъжът и беше вече на мостика, тя се остави той да я целуне, но беше странно спокойна. От кея му извика:

– Взехте ли си самописките, Гийом? А двата чифта очила? Ами паспорта?

Облегнат на перилата, той направи нетърпеливо движение и отговори:

– Разбира се, за трети път ме питате.

Тя го изпрати с тези безлични думи. Сирената заглуши последната фраза.

Когато Гийом Фонтан влезе към полунощ във фоайето на "Боливар" на Лима, той внезапно почувствува, че е на края на силите си. От четири седмици пътуваше от град на град ту със самолет, ту с влак. В Бразилия, в Аржентина, в Уругвай, в Чили беше изнесъл доклади, приветствуван от журналисти, приет от академии. Дните минаваха, цялото това оживление ласкаеше честолюбието му. В началото на пътуването го бяха вдъхновявали топлият прием и ентусиазмът на Петреску, който непрекъснато повтаряше:

– Триумф, учителю! Аз го бях предвидил. Истински триумф!

Малко по-малко обаче похвалите го умориха, безкрайно повтарящите се лекции започнаха да не му доставят удоволствие. Щом останеше сам, споменът за скоро преживяната любовна несполука го измъчваше като повтаряща се зъбна болка. "Ах, Полин, Полин – мислеше си той, – ако бяхте малко по-нежна, всичко щеше да е наред и аз нямаше да бъда сега сам сред чужди."

Той прошепна на Петреску, който му превеждаше хвалебствията на директора на хотела:

– Драги приятелю, кажете му да ме пази от посетители. Предупреждавм ви, целият този шум просто ме убива.

– Какъв шум, учителю?... Тук, в Лима, ще си починете. Ще останем четири дни, а имате само две лекции.

– И колко президенти?

– Един единствен, учителю. А сега не ме проклинайте, преди да си легнете, една мъничка пресконференция... Само пет минути!

– Защо, драги приятелю, защо? За да кажат за мен утре сутринта в Лима това, което вече беше казано в Монтевидео, Сантяго и Валпараисо. За какво е цялата тази шумотевица? "Пред суетната слава предпочитам праха..."

Петреску поклати тъжно глава. Този французин беше несериозен, не можеше да го разбере човек какво иска да каже.

– Трябва да приемете журналистите, учителю, защото тук те имат огромно влияние. В Лима обаче не говорят така добре френски, както в Аржентина.

– Тогава какво ще правим, аз не зная испански... Наистина голяма грешка. Нито Корней, нито Юго щяха да бъдат това, което са, ако не знаеха този език и тази поезия... Но фактът си е факт.

– Зная, учителю, ще имате преводачка... Една млада актриса, на която уредих турне миналата година... Много е известна в Южна Америка... Долорес Гарсиа...

Тя ще ви хареса, учителю... Красива, очарователна... А, ето я и нея.

В хотела току-що беше влязла млада жена, руса, без шапка.

– Ах, очарователна е наистина – каза Фонтан.

Приличаше на индианка с малко изпъкналите си скули.

Зелените ѝ като морето очи със зеници, подчертани с черно, бяха живи и ласкави. Приятна и пламенна младежка усмивка играеше на устните ѝ.

– Que tal, Lolita?[7] – запита Петреску. – Сеньора Долорес Гарсиа, учителят Фонтан... Щом вие влязохте, Лолита, и учителят се подмлади с десет години.

– Поетите нямат възраст – каза Долорес.

Тя говореше френски с едва забележим акцент. Фонтан ѝ направи комплимент.

– А никога не съм била във Франция, нито в Европа – обясни весело тя. – Но съм възпитана във френски манастир, "Нотр-дам дьо Сион", и обичам да чета френски автори.

– Наистина ли? Какво четете?

– Вашите книги, учителю... Така трябваше да отговоря, нали?... Истината е, че съм актриса и чета предимно драматурзи: Клодел, Льонорман, Жироду. Търся пиеси, които превеждам... Както и поети: Лафорг, Валери, Макс Жакоб, Аполинер.

– А не четете ли Расин, Мюсе, Бодлер?

– Claro que si...[8] Ето ги вашите журналисти.

Тя отиде да ги посрещне. Фонтан се възхити на непринудеността ѝ. Младата жена се върна скоро и му обясни, че тримата журналисти били много умни критици; разговорът щял да мине леко; четвъртият обаче се ползувал с име на...

Тя се замисли

– Como se dice?[9]

– Заядливец – подсказа Фонтан.

– Да, точно така. Трябва да внимавате.

– Скъпа сеньора, ще останете възхитена от гръмката суета на моите слова!

Тя се засмя и се постара да оживи разговора. Седнала в едно ниско кресло, наведена напред, непропускаща нищо, тя насърчаваше Фонтан с поглед. Единият от журналистите го запита дали героите от романите му са действителни лица.

– Това е вътрешна химия, трудна за описване – каза той. – Всичко започва от живота, но естествените съставни части... хм... се пречупват, преобразяват се от твореца чрез неговото виждане... Всеки герой на роман е сбор от различни лица. Толстой казваше: "Взех София, счуках я в един хаван с Таня и получих Наташа." Гьоте наблюдава Гьоте, за да създаде Вертер. Но Вертер е твърде далеч от Гьоте, тъй като Вертер не пише Вертер. Да си представим Балзак и Стендал, зрители на една и съща драма – те биха написали два съвършено различни романа.

Тя преведе, после добави на френски заради Фонтан:

– Както художниците, нали?... Природата притежава обща палитра, но всеки художник избира своя собствена. Ние знаем, че Мари Лорансен употребява винаги едно и също бледосиньо, едно и също розово,

Греко – неестествено зелено и синьо, а всичките жени на Реноар са... como se dice... обагрени като дъгата?

– Браво – каза Фонтан, – откъде, дявол да го вземе, сте изучавали тези художници, след като никога не сте били в Европа?

– От книгите. Имам репродукции.

Те заговориха помежду си. Бяха забравили журналистите, които се вслушваха дано да уловят някоя дума. Петреску ги прекъсна недоволен:

– Лолита, трябва да говорите на испански. Вие пак ще видите учителя, но тези сеньори...

Заядливецът предприе атака. Той зададе един въпрос и Долорес го нахока на испански. После каза на Фонтан:

– Глупава работа! Пита дали ни мислите за диваци...

– Аз зная, че вашата цивилизация е една от най-старите на света и възнамерявам по време на това пътуване да изуча изкуството ви. Кажете му това.

Долорес съчини цяла реч върху тези думи на Фонтан. Той смътно разбра, че говори за "природната сила на една земя, цялата пропита с поезия", нещо, което не беше казал. Приятно му бе да наблюдава въздействието на усмивките и сериозните думи върху заинатеното лице на заядливеца. Най-сетне той поклати глава одобрително.

Когато журналистите си отидоха, Петреску каза:

– Уф! Сега учителят може да иде да си почине... Muchas gracias[10], Лолита.

– Един момент – каза Фонтан, – един момент. Първо сеньора Гарсиа трябва да изпие нещо с нас, за да отпразнуваме щастливия изход от един разговор, който без нея щеше да бъде съвсем неравна битка. Какво можем да пием тук, сеньора?

– Наричайте ме Долорес, моля ви... Аз съм кръстена Мария де лос Долорес, но всички тук ме наричат Лолита. Пък и Долорес е прекалено тържествено... Искате ли местни напитки? Писко, бял ликьор, силен и чист... Ще ви хареса, мисля, смесен с ледена вода.

След като им поднесоха напитката, Фонтан и Долорес заговориха оживено.

– Кажете ми нещо за Лима – помоли той. – Какво трябва да видя?

– Всичко! Лима е тайнствен, обаятелен град, но не бива да го посещавате с официалните лица. Оставете ме да ви отведа bajo del puente – оттатък моста, в старите испански квартали. Знаете ли, че тук имаше вицекрал?

– Разбира се, в Лима минава каляската със светите тайнства. Може ли да видим къщата на Перичоли[11]?

– Ще ви заведа.

– Вие ли сте Перичоли?

– Имаме нещо общо. Тя обаче е била весела, а аз съм тъжна.

– Но не и тази вечер, нали?

– Не, тази вечер съм доволна...sоу feliz[12] Не знам защо... Ако имах китара, щях да ви изпея фламенко.

– Кажете ми някои испански стихове.

Тя прокара ръка през къдравите си коси – Фонтан зърна дългите ѝ изящни пръсти.

– Какво означава това?

– "Отивам в моята самота, идвам от моята самота, защото, за да бъда сама със себе си, стигат ми моите мисли." Лопе де Вега... Има само двама истински велики испански поети: Лопе де Вега и Федерико.

– Федерико ли?

– Федерико Гарсиа Лорка.

– А Калдерон?

– Той ме вълнува по-малко... Той е теолог... Обожавам Федерико; играх тук неговата "Кървава сватба". Откакто умря, държа портрета му над леглото си... Чели ли сте неговия "Цигански романсеро?" Не сте? О, прочетете го... Това е най-хубавата поема на нашето време. Ще ви го преведа. Знаете ли, аз имам циганска кръв? Това ме прави странна понякога... Ще се уверите.

– Колко неща имаме да правим заедно! – възкликна той. – Разходки, четене, превод, самонаблюдение.

– Стига да искате, учителю, колко неща наистина!

Тя го изгледа продължително, безмълвно. Петреску се прозяваше.

– Учителю, не е разумно. Утре ще имате тежък ден. Вече минава два часа...

– Buenas noches[13], Лолита.

Тя стана сякаш със съжаление и каза съучастнически, задушевно:

– Buenas noches, maestro.

После се отдалечи с плавна походка; Фонтан я изгледа.

– Каква приятна девойка – каза той.

– Да, и голяма актриса, учителю... Водил съм я чак в Мексико. Театрите се оказаха тесни...

Петреску беше уредил обед у дон Ернандо Таварес, председател на комитета за литературните четения. Френският шарже д'афер, млад ерген, барон дьо Сент-Астие, висок, блед и меланхоличен, дойде с колата на легацията, за да вземе двамата мъже. Времето беше приятно; небето облачно.

– Този град има най-странния климат на света – каза Сент-Астие. – Шест месеца от годината над Лима плува неподвижен облак, който я захлупва като покрив. Никога не вали. Френският професор, който преподава география в университета "Сан Маркос", не може да обясни на тези от студентите си, които не са пътували, какво е дъждът. Те знаят само думата. Когато паважът се навлажни от мъглата, жителите на Лима казват: "Видяхте ли какъв дъжд?" Когато температурата спадне един градус, те въздишат: "Ужасен студ!" Лятото трае шест месеца и слънцето прежуря. В тоя момент то грее на тридесет километра извън града. Ще имате ли време да отидете в Андите, скъпи учителю? Жалко.

– Колко много индианци по улицитe! – учуди се Фонтан, загледан в тълпата на тротоарите.

– Е, да! Половината от населението на Перу са чисти индианци, които говорят още кечуа. Те са привързани към земята, към стадата лами. Ето университета "Сан Маркос", скъпи учителю, където ще говорите тази вечер. Той е най-старият на континента, да, по-стар от Харвард и Уйлямсбърг.

– Господин министре, познавате ли една млада жена на име Долорес Гарсиа? – запита Фонтан.

– Не съм министър – въздъхна Сент-Астие, – само съветник в посолството и шарже д'афер, докато шефът ми, който прекарва отпуската си в Париж, отсъствува... Лолита Гарсиа? Кой не познава Лолита?... Тя ни прави големи услуги. Винаги е готова да рецитира стихове на нашите събирания в "Алианс Франсез".

– Много е мила – каза Фонтан.

– И даровита – добави Сент-Астие, – игра миналата седмица в преддверието на черквата Сан Франсиско auto sacramental, тоест мистерия: "El Viaje de Alma", "Пътуване на душата" от Лопе де Вега... Много хубаво нещо.

– Сигурен съм, че е така – каза Фонтан.

Колата навлезе в нов квартал. Гъсти розови и виолетови цветчета се виеха около белите къщи.

– Намираме се – съобщи Сент-Астие – в предградието Мирафлорес, където живее нашият домакин... Погледнете, скъпи учителю, новите къщи са построени в смесен стил – мадридски, с надвисналите си дървени балкони и решетките от ковано желязо, и модерни, с белите гладки стени... Това напомня малко Мароко на Лиоте.

– Учителю – каза Петреску, – ще видите Долорес Гарсиа у дон Ернандо. Накарах да я поканят... заради вас.

– Защо заради мен? – запита Фонтан. – За радост на всички.

– Тази вечер ще бъда много щастлив – каза Сент-Астие, – че ще ви слушам, скъпи учителю. Тук, на десет хиляди километра от Франция, имаме нужда от посетители като вас.

– Не сте за ожалване – забеляза Фонтан. – Жителките на Лима са много красиви.

– Те имат – каза Сент-Астие отегчено – най-големите очи и най-малките крака на света, но мъжете им ги пазят много ревниво. По-голямата част от страната е католическа, но още се прокрадва индианското боготворене на слънцето... Уверявам ви, тук не е рай за ергени... Ето че пристигнахме.

Дон Ернандо ги посрещна благороден и достолепен. Той представи на френски една двойка от испанското посолство и две млади жени: Марита Мигес де Рока и Долорес Гарсиа. Лицето на Фонтан се разведри.

– Моето провидение – обясни той. – Тя ме спаси снощи от хищниците, на които Овидиус Назо ме беше хвърлил като плячка.

Той им разправи духовито за интервюто си с журналистите. На масата се оказа между домакинята, която знаеше само испански, и Долорес, с която веднага поведоха разговор с доверителен, сърдечен, свойски тон. Тя му каза тихо:

– След обеда не оставяйте да ви отведат нито Сент-Астие, нито Овид. Много ми се иска да ви покажа стария град.

Фонтан я погледна закачливо, съучастнически и се съгласи.

– Разбрано, ще се измъкна.

После заприказваха с другите. Дон Ернандо беше историк, той се впусна в обяснения, че в цяла Латинска Америка се води подмолна борба между индианци и кастилци.

– В Мексико – каза той – индианецът възтържествува над испанеца. У нас борбата продължава в момента и старите испански родове властвуват в Перу. Но тъй като теоретично ние имаме всеобщо избирателно право, много лесно е за демагозите да разбунват индианците.

– Защо "демагози" – запита Долорес буйно. – Нали трябва да се направи нещо. Чифликчиите експлоатират бедните индианци...

– Momentito[14]... – прекъсна я Таварес. – Momentito! В Южна Америка винаги одумват испанците, господин Фонтан, защото англосаксонските историци първи са разказали историята на завладяването... Англосаксонците лесно са разрешили индианския проблем като са изклали цялото туземно население; а ние го спасихме, покръстихме; може би някой трябва да напише"Животът на Писаро", за да се види, че конквистадорът далеч не е бил жесток човек и измамник, щом е станал жертва на доверието си към инките.

– Аз съм невежа – каза скромно Фонтан, – но си спомням, че историята на този... хм... Атауалпа, който бил задържан, когато отивал доверчиво с надеждата да води разговор, много ме развълнува... Има една сцена, достойна за "Саламбо", в която той кара поданиците си да напълнят със злато цялата зала, за да откупи живота си. След този откуп, който бил заплатен, конквистадорите накарали да го удушат, нали?

– Вие съвсем не сте невежа, учителю – каза Долорес, – това е тъжната истина.

– Интересувате ли се от инките, учителю? – запита Сент-Астие. – Ще ви покажем музея "Магдалена".

Долорес се наведе към Фонтан.

– Не – прошепна тя, – аз ще ви го покажа.

Следобед домакинът ги отведе да видят картините му.

– Трябва да знаете, господин Фонтан, че след завладяването на страната през XVI и XVII век в Куско, старата столица на инките, беше създадена школа за изобразително изкуство, в която повечето от художниците бяха индианци. Те се мъчеха да подражават на испанските картини, донесени от завоевателите, но смесваха със сцени от Новия завет местни подробности – палми, банани, нарове и дори бога-слънце... Тъй като в Перу има много злато, тези художници го използуваха в картините си повече и от византийците... Погледнете!

– Много интересно – каза Фонтан, – костюмите са като костюмите на инките, а цветовете са на Греко... Но всичко е наситено с мрачен мистицизъм.

– Испанското изкуство е мрачно – каза сериозно Долорес Гарсиа. – И Перу не е весел. Облаците над Лима... Вулканичната природа... Знаете ли, учителю, Исус Христос в нашите черкви често се нарича Nuestro Senor del Terremoto, нашият бог на земетресението... И все пак има една интермедия – Лима на XVIII век. Лима на Перичоли...

Тя плъзна поглед към Фонтан и го улови под ръка.

– Елате, учителю, да видите акварелите на Панчо Фиеро... Дон Ернандо има чудесни... Погледнете! Ето tapadas, жените на Лима от XVIII век, с мантиля на главата, от която надзърта само едно око. По-късно църквата забрани тази забрадка.

– Разбирам църквата – каза Фонтан, – няма нищо по-опасно и по-предизвикателно от едно покрито око!

– Тогава – добави дон Ернандо – избухна истински бунт на tapadas, които искаха да си възвърнат мантилите. Мисля, че възтържествуваха. Видях Лолита да играе "Motin de las tapadas"[15]. Този костюм много ѝ отиваше. Да, ти беше неудържима, Лолита. Но в същност ти винаги си такава.

Тя долови учудването на Фонтан, че той ѝ говори на "ти".

– Вие не знаете, учителю, у нас всички започват да си говорят на "ти" веднага щом се сприятелят. След два дни цяла Лима ще ви говори на "ти".

Когато Фонтан си тръгна, Сент-Астие стана и каза:

– Един момент, скъпи учителю, ще ви отведа с колата.

– Не, господин министре, не. Благодаря ви... С удоволствие ще походя пеш... Обедът на дон Ернандо изисква mille passus post prandium[16]. Освен това само като се разхождаме, можем да разгледаме един град. Дали тази красива Антигона – продължи той, като се обърна към Долорес – ще се съгласи да съпътствува моята старост през непознатия град.

– С удоволствие – каза Долорес.

– И аз тръгвам пеш – заяви решително Петреску.

– Не, приятелю, не, вие трябва да уредите последните подробности за лекцията. Не се безпокойте за нас. Ако се уморим, ще вземем такси.

Всички се спогледаха, но не посмяха да възразят.

Таксито, което отведе към града Долорес Гарсиа и Гийом Фонтан, летеше толкова бързо, че младата жена непрекъснато се накланяше към него. Това я забавляваше.

– За шофьорите в Лима – обясни тя – е въпрос на чест да карат с голяма бързина. Повече от десет пъти са събаряли статуята на един адмирал на един площад.

– Вижте каква ориенталска улица! – каза Фонтан. – Откритите магазинчета приличат на дюкянчетата в Кайро и Маракеш.

– Claro que si[17]... От Испания тук е останало нещо мавританско и арабско. И другият Изток – Китай и Индия, също са донесли преди много години семена, които са пуснали корени. Нали знаете нашите песни фламенко. Не? Те са толкова арабски, колкото и андалуски.

Наведена към него, тя затананика полугласно някаква тъжна мелодия, чиито плътни отсенки му харесаха. Тя го гледаше така, сякаш думите се отнасят до него. Той запита какво означават.

– Това са любовни думи, силни и... como se dice... сладострастни... Es bonito, no?

– Bonito, да, но трагично.

– Разбира се – каза тя. – Любовта е трагична. За нас да пееш, значи да плачеш. В нашите песни има зов и стенание... Богородица се нарича Богородица на ужасите, Богородица на седемте саби, Богородица на мъките... Арабите са донесли еднообразието, безкрайното търпение, а циганите – нова отсенка и... como se dice... дълбока. По душа аз съм циганка.

Когато стигнаха до старата Пласа де Торос, тя накара таксито да спре.

– А сега ще вървим пеш. Ще ви покажа малката стара църква, в която коленичи тореадорът, преди да убие или да бъде убит. Обичате ли борбата с бикове, учителю? Не? Аз ще ви накарам да я обикнете. Но преди това трябва да обикнете смъртта. Ние, испанците, мислим през всичкото време за смъртта си. Искаме тя да бъде достойна и красива. Най-много ни харесва в борбата с бикове грациозната усмивка срещу смъртоносните рога. Nuestra vidas son los rios, que van dar a la mar... que es el morir... Разбирате ли? Нашите съществувания са като потоци, които ще се влеят в морето, а то е смъртта.

– А то носи смърт – поправи я той, – така е по-добре. От кого са тези стихове? От вашия скъп Федерико?

– Не, много по-стари. От Хорхе Манрике... Всички наши поети говорят за смърт. Испанецът живее с мисълта за смъртта. Затова американците грешат, като се мъчат да ни научат да живеем добре... Ние не желаем да живеем добре, ние желаем да умрем добре... Минете оттук. Alameda de los Descalzos[18] води към манастира "Моан Дешосе".

Тя улови Фонтан под ръка и тръгна с леката си игрива походка.

Той каза:

– Тези статуи под дърветата ми напомнят Люксембургската градина, която се надявам да ви покажа някой ден... В същност ние, французите, сме класици, а вие... хм... сте романтици.

– Не – каза тя, – ние сме по-скоро хора от Средновековието, ние нямаме мярка; не обичаме ограниченията; искаме да се наситим на този тъй кратък живот със страст и със страх, защото сме заплашени с вечни мъки, но винаги лелеем и надежди, че за един миг на разкаяние ще получим божественото милосърдие.

– Вярвате ли? – запита той.

Тя го изгледа изненадано и отговори:

– Как може да не вярвам!

После го отведе към къщата на Перичоли. Прекосиха беден квартал.

– Тези стари къщи – обясни Долорес – са построени поради земетресението с бамбукови стебла, измазани с гипс. Покривите им са от тънки дъски или дори от боядисани платна. Град-декор. Дори камбанариите на черквата са бамбукови, но сребърните светци са със златни одежди. Нямате представа, учителю, колко индианци са загинали в мините, за да изкопаят тези скъпоценни метали! И всичко това в името на господа, който е роден в ясли! Това ме разстройва... А вас?

Разноцветно бельо се сушеше по прозорците на къщите. Сляп просяк свиреше на мандолина.

– Интересно – каза Фонтан, – в картините на Гойя, Веласкес има толкова просяци... Тук са същите.

– Просяците – каза тя – са част от нашия живот... Да бъдеш кабалеро, идалго, не зависи от социалната среда или от придобитото богатство, а... como se dice... от вроденото благородство. У Калдерон просякът отива направо в рая; богаташът и работникът по-трудно... Ето дворецът на Перичоли или поне така го наричат... В същност това е къщата на всевластния вицекрал, който настанил в нея любовницата си.

Архитектурата в креолски стил Луи XV, с бамбук, който замества мраморните колони, забавляваше Фонтан. "Дворецът" беше превърнат в казарма. Войници чешеха конетe в двора. По плочките отекваха копита. Няколко души спряха работата си и погледнаха Долорес Гарсиа.

– Mira – каза единият от тях, – es guapa[19].

Тя се засмя доволна и забеляза:

– Малко силно е да се каже красива... По-скоро hermosa[20].

– На .атински formosa[21] – каза той. – Ако прекарам един месец с вас, ще науча испански.

– Ще го научите още утре – каза тя. – Гийом (за първи път го наричаше така, сякаш го погали), това е стаята на Перичоли, леглото с балдахин и наивната сладострастна украса... Тук е идвал при нея любовникът ѝ. И съвсем наблизо е молитвеният кът, където веднага след прегрешението тя е можела да помоли бог да ѝ прости... Върху тази маса е позлатеният макет на Каляската със светите тайнства... Es bonito, no?[22]

– Muy bonito[23] – отговори той. – Сякаш чувам как рият в двора андалуските мулета.

– Погледнете през прозореца малката къща сред дърветата... Там си е почивал вицекралят.

– Приятен XVIII век! – каза той. – Чудесна епоха, която предшествува големия страх от господарите. Прекрасно време, когато пратеникът на католическия крал е можел да настани в дома си своята любовница, без да предизвика скандал! Уви, след нашите революции и борби ние станахме моралисти. Не по убеждение, това би било красиво, а... хм... външно.

– Ах, Гийом – каза тя и го улови под ръка.

Когато излязоха от двореца, Фонтан видя в едно от магазинчетата бастуни и си купи. Майките, разхождащи децата си по улица Моан Дешосе, гледаха изненадани как той размахва бастуна си към небето, като се спира и държи дълги речи на Долорес, която се смееше. След като се разходиха, тя предложи да вземат друго такси и да отидат да разгледат музея "Магдалена".

– Искате ли, Гийом? Там има чудесна колекция от статуи, грънчарски изделия и тъкани, която разказва цялата история на предколумбийската цивилизация.

– Изкуството на инките ли? – запита той. – Разбира се, с удоволствие ще разгледам музея.

– Не изкуството на инките, Гийом. Всички казват така, защото Писаро и Алмагро са заварили тук инките, но и те са завоеватели, и едва завзели властта, също са разрушили една много по-стара цивилизация, на която вие ще видите останките. Четири хиляди годишно изкуство, както в Египет... Ах, много ми е приятно, че аз първа ще ви покажа цялата тази красота. Сигурна съм, че ще ви хареса.

– Аз също съм сигурен – каза той.

В този момент колата направи опасен завой и Долорес, смеейки се, се притисна до Фонтан.

"Добре че по програма трябва да остана още три дни в Лима – помисли си той, – започва да става опасно..."

Музеят много му хареса. Видяха красиви вази, също като гръцките, старинни скулптури, златни накити. В изплетени от ракита ковчези бяха поставени мумии с оръжия и наметки в най-различни цветове: тъмнозелено, тъмносиньо, аленочервено – палитра на Гоген.

– Ах – каза той, когато излизаха. – това посещение много ме развълнува! Интересно е да намериш на един континент, отдалечен от нашия и от Африка, истинско гръцко и египетско изкуство... Да, тук ние видяхме всякакви съдове – и първобитни, и класически, от най-различни периоди... И ако конквистадорите не бяха нахълтали, цикълът щеше да започне отново... Разбирате ли, моя красива приятелко, величието на това вечно повторение. Цивилизациите не загиват, а само минават през различни етапи – младост, зрелост, старост, дълбока старост. Ние не можем да обхванем целия кръг. Защото живеем само в един от тези етапи. Но когато видим всичко това събрано в няколко зали... хм... наистина какво епично зрелище.

– Харесва ли ви, Гийом? Много съм доволна... Но, уви, трябва да ви върна в хотела. Петреску сигурно кипи. Да влезем само за миг в моята любима малка църква "Магдалена"...

Фонтан бете очарован от църквицата в стил барок. Олтарите имаха тежки извити колони от сребро, които поддържаха балдахини; матовите прозорци пропускаха седефена светлина; Богородица и светците приличаха на картините на Мурильо. Една жена се молеше пламенно, горещо, ридаейки – тя дори не забеляза двойката. Долорес коленичи на плочите и също се помоли. Гийом Фонтан я гледаше възхитен, сякаш беше попаднал в друг свят, поетичен и вълнуващ. Нещо велико и красиво като че ли беше влязло в живота му. Вълна от щастие го заливаше.

Долорес привърши молитвата си и се върна при него.

– Съдбата – каза тя полугласно, със сериозен и доверителен тон, – съдбата постепенно ни въвежда в този огромен непознат свят.

Те останаха няколко минути неподвижни и безмълвни, безсилни да се откъснат от красивото мигновение. После тя се отправи бавно към преддверието. В хотела завариха Петреску просто обезумял:

– Учителю, учителю, каква лудост!... Лолита, какво направихте с учителя! Четенето е определено за един часа. Учителят няма да може да говори...

Но той се лъжеше – тази вечер Гийом Фонтан говори най-добре.

След лекцията Сент-Астие беше поканил Долорес, Марита и неколцина млади перуански писатели "да изпият по чаша" в "Боливар", така че Фонтан си легна късно щастлив от своя успех. Той спа няколко часа и сънува как Долорес и Полин разговарят приятелски. После Полин започна да пише на машина и чукането го събуди. Овид Петреску тропаше на вратата. Фонтан му отвори

– Buenos dias[24], учителю! Извинявайте, че ви събуждам. Искам да се уверя, че нямате намерение да изчезнете за цял ден като вчера... Не бива да постъпвате така, учителю. Тук не разполагате със себе си; вие сте Гийом Фонтан, вие представлявате Франция... Днес сте на обед в правителствената резиденция; после трябва да отидете в "Алианса", където има прием. И в шест часа министър Сент-Астие дава коктейл за вас в дома си... Бързам да ви го кажа, защото Долорес Гарсиа вече се обади по телефона да пита дали ще можете да излезете с нея... Не знам как сте завъртели ума на тази жена, учителю, тя каза: "Никога не съм срещала такъв интересен човек." Сигурен съм, че ако искате, тя е ваша. Но днес, учителю, вие имате задължения. Извинявайте...

Държането му към Фонтан беше смесица от сърдечно ласкателство и скръбна строгост.

– Приятелю – каза Фонтан, – много съм развълнуван от това, което ми казвате за младата дама, но аз не искам нито нея, нито която и да е друга. Тази работа не е за моята възраст. Дори да допуснем, че за миг бъде опиянена, много скоро тя ще се събуди в обятията на един старец. Тогава очарованието ще свърши и аз ще страдам. Ще кажете, такова страдание си заслужава труда, но не и страданието на другите... Вие почти не познавате госпожа Фонтан; тя е великолепна жена и аз я обичам от все сърце. Не желая да ѝ нанасям смъртна обида заради очите на една почти непозната циганка, колкото и властни да са тези очи.

– Учителю – каза Петреску, – правете каквото искате... Аз имам с вас договор за лекции, а не за завоевания... Ако бях на ваше място, щях да откъсна плода, който ми се предлага. Откъде сеньора Фонтан може да узнае какво сте правили в Лима. Но това е ваш business, not mine[25]... От вас искам само да бъдете готов за обеда в резиденцията.

– Ще бъда, приятелю, оставете ме да се облека.

Едва Петреску беше излязъл, телефонът иззвъня.

Фонтан позна гласа на Долорес.

– Buenos dias, учителю. Хубави сънища ли сънувахте?

– Много хубави, Долорес. Сънувах вас.

– Наистина ли? Estoy contenta...[26] Слушайте, Гийом, преди малко говорих с вашия Овидиус. Той ми обясни, че сте зает целия ден. Но аз бих искала да ви видя, и то не сред тълпата... Ще отидете ли в шест часа на коктейла у младия тъжен човек Encargado de Negocios... como se dice... шарже д'афера на Франция? Аз също ще бъда там. Ще се измъкнете към осем или девет часа, нали? Да излезем заедно, аз ще дойда с моята малка кола и ще ви заведа да вечеряме в "Кънтри Клъб"... Съгласен ли сте?

– Ще бъде очарователно – каза Фонтан. – Вие ще ми попеете фламенко, ще ми рецитирате испански стихове и ще ми разкажете живота си.

– Без програма – каза тя. – Обичам да чакам неочакваното. Не се отегчавайте много сред големците от обществото. Hasta siempre, amigo[27].

Той се замисли. Защо се интересува тя от него? Сигурно защото е французин, защото от четири дни беше писател на мода, а може би, защото се надяваше да отиде във Франция. Все едно, никак не беше неприятно; тя му се струваше много по-поетична и нова, отколкото пропитата от парижки снобизъм Ванда Неджанин.

Денят му се стори дълъг. На официалния обед видя генерали и адмирали, с които си размени тържествени фрази в стила на празненствата след 14 юли. Техният френски речник беше ограничен; той не знаеше нито дума испански. Президентът, любезен юрист, го разпита за конституцията от 1875 година, от която Фонтан нямаше понятие. Той се измъкна от неудобното положение с няколко анекдота за Мак-Маон – всички се разсмяха. В "Алианса" говори за френския език. На приема у Сент-Астие имаше много хубави жени; това беше като отдих. Долорес също присъствуваше оживена, заобиколена с много хора, но тя говори малко с него: дори не се присъедини към неговата група.

"Сигурно – помисли си той – не иска да забележат, че сме се сближили. Има право."

Два-три пъти му направи отдалеч приятелски знаци. Тя имаше навика да сбръчква нослето си. Това сякаш означаваше: "Да, виждам ви се далечна, но в същност съм до вас." Той дебнеше този знак и отговаряше доста разсеяно на красивите непознати, които говореха за лекцията му. Към осем часа Сент-Астие се приближи до него и му каза полугласно:

– Скъпи учителю, ще ми направите ли честта да не си отивате с другите? Приготвил съм лека студена вечеря и ще задържа някои приятели.

– Ах – каза Фонтан, – отчаян съм, но тази сутрин вече обещах да вечерям с госпожа Гарсиа.

– С Лолита? Ще бъда много щастлив да поканя и нея.

– Вие сте страшно мил, господин министър. Уви, не е възможно. Искам да говоря с тази млада актриса за много важни неща: обиколка из Франция, преводи...

Обиден, оскърбен, докачен, Сент-Астие каза мрачно:

– Както обичате, скъпи учителю, аз не съм министър.

Малко по-късно Фонтан даде знак на Долорес; тя смръщи вежди утвърдително. Той изчака с наивна предпазливост, която не заблуди никого, тя да излезе и също се сбогува. Настигна я пред вратата. Къщата на шарже д'афера беше в съседство с маслинова гора, която сякаш случайно беше попаднала в центъра на града. Докъдето поглед стига, се редуваха равномерно засадени дървета. Сребристите листа блестяха приятно на лунната светлина.

– Чисто гръцка красота – каза Фонтан. – Би казал човек една от онези антични горички, където са бродили поетите или може би злокобен lucus[28], където влюбените са се срещали в ада. Струва ми се, че ако навлезем в тази синкава градина, вие и аз, ще забравим миналото и няма да се върнем никога на земята. Лета сигурно тече някъде наблизо...Тя излива благодатните си води – добави той меланхолично.,

– Ето моята кола – каза тя. – Качете се Гийом. Тази вечер младият тъжен човек беше по-тъжен, от когато и да било. Не сте ли на моето мнение? Цветята му бяха божествено подредени, но в къщата няма жена.

– Той се обиди – каза Фонтан, – че напуснах празненството, за да дойда с вас. Предложи ми да останем двамата на вечеря, но аз не можех за нищо на света да се лиша от удоволствието да избягам с вас.

– Querido[29] – каза тя, като улови ръката на Гийом.

После подкара колата.

"Кънтри Клъб" беше хубав хотел в испано-мавританския стил на Мирафлорес. Долорес беше запазила маса на терасата. Имаше малко хора. Фонтан седна срещу нея и се почувствува умиротворен, отпуснат, щастлив.

– Какво искате да вечеряте? – запита тя.

– О, аз ям толкова малко. Кървав бифтек и хубаво френско вино.

Той си помисли, че беше придобил вкусовете на Ванда. Но Ванда разкъсваше бифтека като тигрица, докато Долорес след две хапки остави яденето и започна да пие чаша след чаша бургундско вино. Фонтан я разпитваше за живота ѝ и тя му описа голямата estancia[30], където беше родена, конете, които беше яздила неоседлани, добитъка, който беше ловила с ласо, двора, застлан с мозайка, където шуртяха чешми. По-късно беше заминала за манастира. Една френска монахиня, възхитително хубавата сестра Анес, се привързала към нея и я накарала да играе "Естер". Това беше определило артистичното ѝ призвание.

– След това посещавах всички френски трупи, които минаваха оттук. Имах малко пари, защото бях най-младата в многобройното ни семейство, нещо като Пепеляшка. Една голяма испанска артистка гостува тук един сезон; тя ми даваше безплатни уроци. Казваше ми, че имам талант...Да, точно така говореше милата жена... Заклеваше ме да посветя живота си на изкуството. Аз вече ви казах, че имам... como se dice... желязна воля. Майка ми, останала вдовица, беше разорила напълно семейството ни с лошо стопанисване. Трябваше да се живее. Научих ролите, които ми подхождаха, и се опитах на осемнадесет години да дебютирам в театъра. Уви, скоро разбрах, че у нас жената не може нищо да направи без покровители. Един женен мъж, не съвсем млад, но красив и, както ми се струваше, много културен, покровителствуваше трупата. Станах негова любовница. Ах, Гийом, аз мразя богаташите! Те ограбват чистотата, красотата, младостта; и искат добродетели, каквито нямат. Знаете ли поемите на Алфонсина Сторни?

– На коя?

– Алфонсина Сторни... Голяма поетеса от нашия континент. Тя много е страдала от мъжете и говори за тях с красива горчивина... Слушайте, Гийом!

Тя прекара дългите си пръсти през косите си и издекламира пламенно:

– Преведете, Лолита.

– "Ти ме желаеш невинна, ти ме желаеш целомъдрена, ти ме желаеш бяла като сняг, ти, който си държал всички чаши в ръката си, ти, чиито устни са изцапани от всички плодове, ти искаш да бъда бяла (нека бог ти прости!), ти искаш да бъда непорочна (нека бог ти прости!)..." Много дълга поема. Ще ви я кажа друг път. Мисълта ѝ е: "Вие, мъжете, първо измийте всичките си мръсотии и тогава, добродетелни мъже, можете да искате от мен да бъда невинна, да бъда бяла като сняг, да бъда целомъдрена..." Bonito, no? Ще ви дам книжката. В колата ми е. Горката Алфонсина! Горките ние!

Тя трепереше от гняв.

– А после? – запита Фонтан, след като помълча; тя изпи чашата си на един дъх.

– После – каза тя – работих много и накрая победих. Страданието е истинският път. Аз станах актриса, от която специалистите имаха нужда, и престанах да бъда жена, която има нужда от специалистите, за да работи... Ожених се на двадесет и две години за един артист, мислех го за голям талант, а той дори не беше човек. Напуснах го. Оттогава живея сама за изкуството си. Никой няма значение за мен освен героините, които превъплътявам. Това е. Станах груба, силна и самотна. Казах ви всичко, Гийом – и доброто, и лошото. Уплаших ли ви?

Тя го изгледа и отметна назад глава, усмихвайки му се нежно.

– Страх? Никога не съм бил по-щастлив – каза той.

– Поръчайте ми един ликьор – помоли го тя.

– Силен ликьор?

– Да.

Когато станаха от масата, тя го отведе в един пуст салон; в камината гореше огън. Седнаха един до друг в два фотьойла. Срещу тях имаше огледало; Фонтан се изненада, като видя колко се е подмладил. Очите му блестяха, душевно спокойствие сякаш беше заличило двете дълбоки бръчки край устата му. Никога не би могъл да си спомни какво бе казал тогава на Долорес – може би, че е самата поезия. Тя не отговаряше нищо, гледаше го нежно, тъжно и пламенно. После двамата останаха безмълвни, очи в очи. От време на време тя поклащаше глава, сякаш си казваше "не", после отново впиваше поглед в него. Огънят пламтеше; пламъците искряха. На Фонтан му се струваше, че е извън света, беше като омагьосан и не можеше да си спомни в кой град се намира. Няколко пъти тя понечи да заговори, но от устата ѝ не излезе нито звук. Най-сетне се наведе към него, усмихна му се и каза, сякаш това бяха най-простите и незначителни думи.

– Мисля, че ви обичам.

Той се изненада, връхлетя го бурна радост и без да съзнава какво говори, прошепна:

– Аз също ви обичам.

Тя затвори очи и въздъхна: "Ах!", сякаш нож прониза сърцето ѝ. Това "ах" изразяваше щастие, изненада, обожание и страдание. "Каква голяма актриса" – помисли си той. Някакъв прислужник влезе да погледне камината. Долорес като че ли се събуди от дълбок сън; тя стана бързо и предложи:

– Да излезем да подишаме въздух!

Навън луната се беше скрила. На тъмносиньото небе блещукаха звезди. Фонтан потърси Южния кръст; тя му го показа. Качиха се в колата. Преди да потеглят, тя се обърна към него и му предложи устните си.

– Como te quiero! – каза тя.

Потеглиха. Фонтан си помисли: "Безразсъдно, но прекрасно." А след малко: "Испанците казват. "Te quiero" – желая те, а не обичам те." Символично ли е това? Той не знаеше къде са, нито накъде отиват. Разцъфнали градини, път, ограден с жълти храсти, плаж, който смътно се очерта в нощта. Долорес спря край морето и този път те си размениха дълга целувка. После тя обхвана с ръце лицето на Фонтан и каза:

– Струва ми се, че държа в ръцете си всемирното щастие.

Дълбоко в него някакъв недоловим глас прошепна: "Титания!"

– За какво мислиш? – запита тя.

– Вечният въпрос на жените към мъжете.

– Защото мъжете не казват никога какво мислят... Аз съм цяла твоя; ти си цял мой...

– Как искаш да бъда цял твой, Лолита, аз съм стар човек, тежат ми спомени. Имам родина, жена...

– Забранявам ти да ми говориш за жена си! – каза тя твърдо.

Но веднага след това отново го прегърна.

– Изпей ми една от твоите арабски песни – помоли я той, – с този глас, който ми причинява болка и наслада.

– Те не са арабски, а андалуски. Слушай...

И с устни до устните на Гийом тя запя тихо с плътния си вълнуващ глас. Останаха така минути или може би часове. До тях долиташе само еднообразният тих плисък на вълните.

– Ироничният шепот на морето – каза Долорес.

Тогава Фонтан въздъхна:

– Уви, мисля, че трябва да се връщам... Овидиус Назо ще прати да ме търсят из целия град.

– Той и през нощта ли те пази?

– Не, но сигурно се безпокои, като не ме е намерил в хотела. Освен това утре ще говоря...

– Няма ли да ти е по-добре след една любовна нощ? На мен ми е по-добре... Обичам моя път в нощта.. Но ако искаш, ще те отведа.

Гласът звучеше тъжно, разочаровано. Когато пристигнаха пред "Боливар", тя прошепна, прегръщайки Фонтан:

– Искаш ли да дойда да ти кажа "лека нощ"?

Той се поколеба за миг.

– Не ме изкушавай, querida (реши се да изрече срамежливо тази дума). Ти не би могла да ме обичаш дълго. Аз ще ревнувам, ще бъда нещастен... Освен това заклех се на жена си...

– О, пак жена ти! – каза тя раздразнено.

Той пожела да я целуне; тя извърна глава и подкара колата веднага щом той слезе.

Когато Гийом мина край администратора на хотела, нощният портиер му подаде едно писмо. Той го отвори във фоайето. Беше от Полин. Студено, почти безлично писмо, написано на машина. Кратко съдържание на кореспонденцията, разказ за един обед у семейство Ларивиер и за друг у семейство Сент-Астие. "Те ми казаха, че техният син е съветник в посолството в Перу. Чрез тях ще науча как са минали лекциите ти в Лима..."

"Много хубаво! – помисли Гийом. – Дано този не се разбъбре!... Но какво би могъл да каже. Уви, няма да има нищо повече!"

Щом се прибра в стаята си, той си легна, но не можа да заспи. Припомни си цялата вечер като сън, който завършва с кошмар. Усещаше допира на гъвкавото тяло в обятията си, русите къдрици, галещи бузата му, послушната уста до неговата. "Господи – помисли си той, – какъв глупак излязох! Ако бях пожелал, тя щеше да бъде сега до мен. Щеше да бъде моя и щеше да ми казва вълнуващи думи от нейната нежна и трагична поезия. Как можах да се откажа от тези часове, които щяха да бъдат неповторими в моя живот."

Той си спомни за една жена, която му беше казала някога. "Ах, безумец, който не умее да откъсва мига!"

"И защо? От лоялност към жената, която явно не отдава никакво значение на нашата любов, която, далеч от мен, ми пише ледено писмо, без нито една нежна дума, ако не смятаме баналните поздрави и целувки в края на писмата. Аз, разбира се, обичам Полин, но моя ли е грешката, че тя така се е изменила? И какво толкова щях да я обидя, ако бях прекарал с това божествено създание една прекрасна нощ без утре, защото аз заминавам след два дни. Ах, безумец, който не умее да откъсва мига!"

Той изгаряше от треска и напразно търсеше прохладно кътче в пламтящото легло.

"Да откъснеш мига? Какво значи това? Мигът не може да бъде откъснат. Ако бях вкусил насладата, щях отново да я пожелая. Щях да се върна в тази страна или щях да извикам Долорес във Франция. Щях да последвам тази артистка по света. Би ли могла тогава да ме изтърпиш, Лолита? Ти обичаш своя път в нощта; аз не бих съумял да го обичам. Млади мъже биха дошли, биха те отвели на танц. Ти би ми предложила приятелството, обичта си. Но познал любовта ти, аз бих се отказал от тях, а това, което ти ми даде днес, беше само невинен сън и затова ми е безкрайно скъпо." После се възмути от себе си: "Колко съм жалък. Моят вечен страх от страданието! А тя, напротив, каква смелост прояви, как простичко ми поднесе своя дар! И защо? Какво мога да направя аз за нея? Вдругиден заминавам завинаги... Би ли могла тя наистина да ме обича? Едва ли... И все пак..."

Той запали лампата и се опита да чете. Лолита беше пъхнала в джоба му малка книжка със стихове. Отиде да я вземе, отвори я наслуки и се изненада, че разбира без никакво усилие тази испанска поезия. "Дали това не е циганска магия или аз никога по-рано не съм се опитвал да чета испански?" Заглавието на един сонет привлече вниманието му: "Отговор на маркизата на стиховете на Корней". Странно съвпадение.

Сонетът беше красив, темата горчива: "Ти ми казваш велики поете, че красотата ми ще отмине и името ми ще бъде бързо забравено, ако в замяна на безсмъртните строфи, които ми пеят, не приема целувка от твоята стара уста... Толкова сляпо ли вярваш в живота на своите стихове?"

"Целувка от твоята стара уста" – повтори той и потръпна, обзет от неприятно чувство.

Той си каза, че давайки му този азбучник на разочарованието, Долорес беше му осигурила лекарство за болестта. Колко ли го мразеше в този момент! Дали щеше да я види, преди да замине за Богота? Той се въртеше в леглото и съчиняваше писмо до нея: "Прекалено много ви се възхищавах, затова се осмелих да ви откажа..." Не, всяка дума, означаваща предложение или отказ, би била обидна. Да се престори, че не е разбрал? Или да не пише нищо и да се опита да забрави? Уви! Възможно ли е да се забравят някога такива часове?

Той заспа чак призори.

На другата сутрин заедно със закуската му донесоха бележка от Петреску.

"Учителю, чаках ви цялата нощ до два часа. Имах абсолютна нужда да ви видя, защото се наложи да направя промяна в програмата. От Богота ми телефонираха, че се налага да замина по неотложни въпроси във връзка с театъра. Така че трябва да замина (аз сам) днес и самолетът отлита в шест часа. Ще спя три часа. Вие, учителю, ще дойдете съгласно уговорката със самолета утре сутринта. Билетът ви е при портиера. Също така паспортът, визата и всичко. Учителю, моля ви да не се оставяте да бъдете задържан от когото и да било. Заложил съм името си. Салонът е нает, афишите са разлепени, местата са продадени предварително. Втората ви лекция в Лима – следобед в шест и половина в Народния театър. Ернандо Таварес е в течение на всичко. Не си лягайте късно, защото трябва да напуснете хотел "Боливар" утре сутринта в пет часа, за да отидете на летището. Ако не заминете, аз съм опозорен. Почтителни поздрави. Овид Петреску."

Фонтан много се разтревожи при мисълта, че ще пътува сам. Той никога не пътуваше така във Франция, където Полин винаги се грижеше за билетите, за формалностите, за носачите. "Горката Полин – въздъхна той, – тиранична и незаменима!" После си припомни за необикновената предишна вечер.

"Уви, няма съмнение, аз съм влюбен!..."

Смешна мисъл, но не можеше да се освободи от нея. Защо тази възхитителна млада жена се беше предложила на един старец? Той наивно се приближи до огледалото и се изненада от щастливото си лице. "Фауст? – каза си. – Трябваше ли да се сдружа с дявола?... Много късно. Снощи направих непоправимата грешка да откажа това, за което най-много копнея. А утре заминавам; свършено е... "Ироничният шепот на морето", казваше тя, и така нежно ми говореше на "ти"..."

А после си помисли: "Така е по-добре. Във всички случаи моето заминаване ще сложи край на магията. Поне ще мога да се върна при Полин с чиста съвест." Той беше по халат и тъкмо започна да нарежда куфарите си, когато телефонът иззвъня. Ами ако тя беше разбрала, простила? Той се спусна към апарата. Обаждаха се от френската легация:

– Господин Фонтан?... Един момент. Господин френският шарже д'афер иска да говори с вас...

Той си спомни как закачливо Долорес казваше: "El Senor Encargado dos Negocios." После чу гласа на Сент-Астие:

– Скъпи учителю, съобщиха ми, че вашият импресарио е заминал тази сутрин. Вие сте сам. Ще благоволите ли да ми направите честта да обядвате и да вечеряте с мен.

Той помълча малко и после добави:

– Поканих Лолита Гарсиа и неколцина нейни приятели.

– И тя прие ли? – запита Фонтан с тревога, която сигурно се стори смешна на младия Сент-Астие.

– Как няма да приеме – отговори дипломатът с известна ирония, – след като ѝ казах, че обедът е във ваша чест. Мога ли да разчитам на вас?

– Разбира се, господин министре... Вие сте самата доброта.

– Тогава в един и половина, скъпи учителю... Аз не съм министър.

Гийом Фонтан изпита странна радост, примесена с безпокойство. Тя беше се съгласила да го види отново! Може би за да му покаже презрението си? "Все едно – каза си той, – важното е да се насладя още веднъж на тази чудна прелест. И гневът ѝ сигурно е красив!" Цялата сутрин чете поемите, които тя му беше дала; много му харесаха – не може да се каже от кого повече се възхищаваше: от поетесата или от тази, която беше му ги дала. В един часа повика такси; пое развълнувано пътя към маслиновата горичка.

Сент-Астие беше поканил едно семейство от легацията, "много добре поставено в дипломатическите среди", ректора на "Сан Маркос" и жена му, Ернандо Таварес и приятната Марита. Фонтан неспокойно потърси с поглед Долорес – тя не беше там. Закъсня много и се извини; задържали я заради някакви формалности по получаването на виза.

– Виза ли, Лолита? Заминаваш ли? – запита Таварес.

– Трябва да отида в Богота, за да играя в auto sacramental, която поставихме тук... Този въпрос се обсъжда от един месец. Получих телеграмата тази сутрин. Заминавам утре със самолет.

– Аз също – каза Фонтан изненадано. – В шест часа сутринта.

– В шест часа сутринта! Колко ми е приятно, учителю, ще пътувам с вас! – възкликна тя напълно естествено.

– Чудесно – каза Сент-Астие невъзмутимо. – какво щастливо съвпадение. Малко се безпокояхме, че господен Фонтан, който не говори испански, ще пътува сам...Вие ще бъдете негова преводачка, Лолита, поверяваме ви го.

Тя леко се поклони.

– Senor Encargado dos Negocios, на вашите заповеди.

– Много съм доволен – продължи Сент-Астие, – тъй като госпожа Фонтан вечеряла у мои роднини в Париж миналата седмица и помолила да ми пишат да се грижим за здравето на господин Фонтан... Черният ви дроб не се ли обажда, скъпи учителю, при нашия климат?

– Никак! – отговори Фонтан. – Никога не съм се чувствувал по-добре!

– Не знам дали ви е направило впечатление – каза Таварес, – че в нашите вестници с изненада пишат за вашата младост.

Лолита не гледаше Гийом, но когато минаха в трапезарията и той се озова до нея, запита я тихо:

– Сърдите ли ми се?

Това беше най-глупавата фраза, която можеше да измисли, почувствува го, щом я изрече, но Долорес му отговори изненадано и като че ли напълно искрено:

– Аз ли?... За какво да ви се сърдя, Гийом!

След много веселия обед, в който Фонтан блесна с разказите си за пътешествието в Аржентина и Бразилия, Полита, която по молба на шарже д'афера беше донесла китарата си, запя. Гийом Фонтан не разбираше думите, но тя го гледаше така, сякаш ги казваше на него. Сент-Астие и Марита си разменяха незабелязано двусмислени усмивки; Лолита ги долови, но не и Фонтан. Когато ректорът и жена му си отидоха, Сент-Астие предложи да изпрати Фонтан до "Боливар". Той не посмя да откаже.

– До утре сутринта, нали? – каза той на Долорес.

– Да, в шест часа на летището. Или, ако искате, да дойда да ви взема от хотела.

– Позволете ми, скъпи учителю – каза Сент-Астие, – да ви изпратя колата на легацията.

– Благодаря, господин министре, приемам. Не желая да затруднявам госпожа Гарсиа преди отпътуването.

Когато се върна в хотела, той намери там пакет с картичката на Долорес Гарсиа. Сребърно дамско стреме, изящна старинна изработка. "Театърът" на Федерико Гарсиа Лорка и една снимка на Лолита, загърната във воалите на блуждаеща душа, с надпис: "На Гийом Фонтан, companera." Вниманието ѝ го разчувствува – в деня на заминаването тя се беше погрижила да му изпрати неща, които да го зарадват. "Не беше споменала нищо за това пътуване – мислеше си той, като напразно се мъчеше да затвори куфарите си. – Дали не го е нагласила, за да ме придружи?..." Какво му беше казала, когато излизаха от черквата? "Съдбата постепенно ни въвежда в този голям непознат свят... "Струва ми се, че тя по странен начин подпомага съдбата... Защо? Какво иска от мен?"

Ректорът беше говорил по време на обеда за Дон Кихот и Санчо Панса, вечното олицетворение на Испания. "В мен – мислеше си Фонтан – има някакъв Санчо, който гледа с недоверие на това чудно приключение, който се страхува да не стане за смях пред тъжния млад човек и още повече се страхува той да не пише във Франция... И романтичен рицар, запазил двадесетгодишното си сърце, щастлив да се отдаде на бурната страст, която го отнася... Бог да ми е на помощ. Ще видим..."

Беше вече време да върви в Народния театър. Там завари Таварес, Сент-Астие и многобройна публика. Лолита не беше в залата. Нищо чудно; тя също трябваше да се приготви за път. Въпреки това той се натъжи и всички забелязаха, че говори по-лошо от първия път. Разделиха се със Сент-Астие, който му се извини, че няма да отиде да се сбогува с него на летището поради ранния утринен час; Фонтан се прибра в хотела, за да стегне багажа си. Тъкмо се чудеше как да опакова сребърното стреме, когато телефонът звънна; Фонтан: подскочи и си помисли: "Долорес! Ах, тя няма да дойде..."

Беше наистина тя.

– Buenas noches, querido. Спи добре. Сънувай хубави сънища. Исках само да ти кажа: Seras mio у soy tuya. Разбираш, нали?

По някакво чудо той наистина разбра. Тя беше вече затворила.

"Ти ще бъдеш мой, аз съм твоя."

Не приемаше с леко сърце това неочаквано приключение. След историята с Неджанин се беше заклел да бъде верен на Полин. И ето сега пак се беше озовал в опасно, двусмислено положение, при което не можеше да става дума за пълна искреност. Виновен ли беше? Вече не знаеше; повтори си: "Бог да ми е на помощ" и заспа.

Летището още тънеше в мрак. Виждаха се само трепкащите светлини от двете страни на пистите и сигналните лампички на самолетите. Един индианец носач взе куфарите на Фонтан и избърбори нещо неразбираемо. Гийом потърси с поглед Долорес. Още я нямаше.

– Богота – тъкмо повтаряше той на един млад чиновник със сивосинкава униформа, когато една ръка докосна нежно рамото му. Гласът на Долорес го погали.

– Buenos dias, Гийом... Мога да ви помогна?

Той веднага остави тя да се оправя. Младите мъже в униформа сякаш бяха пажове, готови да изпълняват заповедите на Долорес Гарсиа. Митничарите не прегледаха багажа, контролата поздрави, началникът на летището нареди веднага да се запазят две съседни места зад крилете.

– Много сте известна тук – каза Фонтан на Лолита. – Това не ме изненадва, но вие наистина имате чудодейна власт.

– Гледали са ме в различни роли – каза тя весело. – Давам им билети за театъра. И те са ми благодарни.

Тя се приближи до него и сбръчка нослето си.

– Защо не ми говориш вече на "ти"?

Нищо не се беше променило. По високоговорителя извикаха пътниците за Кито, Кали, Богота. Той седна до нея в самолета, перките забръмчаха. Струваше му се, че сънува. Дали не отлиташе на сватбено пътешествие с някаква вълшебница? Зад тях седяха мъж и жена от Лима, познати на Лолита; запитаха я къде отива. Тя им представи Гийом Фонтан. Жената беше присъствувала на лекциите и каза:

– Веднага ви познах.

– Горкият Гийом – прошепна Долорес лукаво, – не можеш да пътуваш инкогнито... Аз те излагам.

От другата страна един свещеник четеше молитвеника си и хвърляше крадешком погледи към Долорес.

– Разсейваш го – каза Фонтан.

– А теб как да разсея?

– Мен ли? Аз бих могъл да ви гледам безмълвно цял живот... И да бъда безкрайно щастлив!

– Ах!

Това "ах" той наричаше удар в сърцето. Тя го поправи:

– Да те гледам!

Гийом се извини.

Долорес се притисна до него.

– Колко добре ми е така! Сякаш винаги съм те познавала...

– Любовта – каза той – като с магическа пръчка извиква спомените за прекрасно неизживяно минало.

Отзад семейството от Лима ги наблюдаваше и шушукаше. Когато самолетът отлетя, Долорес се прекръсти.

– Не искам да умра преди – каза тя. – В Богота ще живеем в един хотел – "Гранада".

– Откъде знаеш?

– Обадих се по телефона.

– Ще си ходим на гости – каза той срамежливо.

Тя го изгледа нежно.

– Да... Утре, защото тази вечер ще пристигнем късно и ще бъдем уморени. И не приемай за вечерта, нашата вечер, никакви официални покани. Този път няма да ти го простя. Не ме предизвиквай! Помни! Аз съм циганка: знам страшни проклятия.

Подвижното ѝ лице внезапно доби трагично и заплашително изражение. Той се засмя:

– Вярваш ли в тези неща?

– Не се смей – каза тя нервно. – Ако някога престанеш да ме обичаш...

После без никакъв преход стана отново ласкава и весела. Заговори за пиесите, в които беше играла.

– Не можеш да си представиш – каза тя – как ме преобразява всяка роля. За седмица или две се превръщам в героинята, която пресъздавам. Когато бях Силвия на Бенавенте, нали знаеш в "Los intereses creados"[31], дори в града се чувствувах чисто и нежно момиче. Когато играех Теса на вашия Жироду, бях лекомислена и малко меланхолична; като Ерма бях способна да убия... Ако искаш да стана жената на твоите мечти, напиши ми роля. Ще изваеш от плът и кръв Лолита, за каквато копнее сърцето ти. Разбираш ли? Ще я превъплътя за теб. Но аз най-добре пресъздавам героините на Федерико. Той е прозрял, че испанката е повече майка, отколкото съпруга, повече майка, отколкото любовница. Тя иска син, който да продължи рода и ако се наложи, да отмъщава за него. Най-страшната драма за нея е безплодието. Тя се вкопчва в бащата, когото е избрала за бъдещото си дете.

Долорес улови страстно ръката на Фонтан и впи ноктите си в кожата му.

– Бих искала да имам син от теб, Гийом!

Фонтан, изненадан и малко уплашен, не отговори.

Слънцето изгря. През прозорчето видяха ширнала се пустиня; в далечината – океана.

– Вие сте едновременно под влияние на мавританските вярвания и на католическата църква – каза Фонтан, след като помълча. – Църквата порицава насладата и възхвалява раждането. Трябва да има хора, които да се прекланят пред бог.

– Claro que si – съгласи се тя сериозно.

Температурата в самолета се повишаваше. Долорес се облегна на рамото на Фонтан и заспа. Той беше щастлив и смутен. Младият свещеник поглеждаше изненадано тази странна двойка. Познатите на Долорес разговоряха тихо на испански; Фонтан няколко пъти не без тревога дочу своето име.

"Би трябвало – помисли той – да залича всички други мисли и да се насладя на това прекрасно отклонение. Странна девойка! Тъй талантлива и чистосърдечна..."

Тя отвори очи, когато самолетът се спусна над Кито.

– Ходил ли си в Кито? Не? Жалко. Много бих искала да ти покажа града.

На летището ги посрещнаха предупредените от Петреску журналисти; те започнаха да задават въпроси на Фонтан. Долорес превеждаше.

– А вие? Коя сте вие?

Тя повтори въпроса на Фонтан.

– Какво да отговоря? Да кажа, че съм твоя секретарка? Companera?

Той вдигна ръце към небето.

– Ах, не!... Кажете истината, че не пътуваме заедно, че сме се срещнали случайно в самолета и вие от добрина сте се съгласили да помогнете на един нещастен невежа, който не знае испански.

– Гийом – каза тя, като го заплаши с пръст. – Ти се срамуваш от мен.

– Не, но се страхувам от журналистите! Ами ако стигне до Париж...

– И там кажат, че една млада жена те обича, ще бъдеш опозорен, нали? Така ли е?... Чудни хора са твоите френски приятели!

Тя обясни на журналистите, че отива сама в Богота и каза името си. Всички заговориха възторжено.

– Долорес Гарсиа! Колко пъти сме се възхищавали от вас. Не ви познахме... Зрителната измама на сцената... Отблизо вие сте много по-красива, отколкото отдалеч...

Те престанаха да се занимават с Гийом Фонтан и останалата част от престоя премина в оживени разговори между младите хора и актрисата. Когато се настаниха отново в самолета, Долорес помогна на Фонтан да затегне колана си.

– Горкият Гийом! Какво щеше да правиш без мен? Знаеш ли, единият от младежите беше написал: "Красивата актриса, която краси есента на писателя..." Добре че го видях; по моя молба той го изтри. Какво щяха да кажат в Париж?... И какво ще кажат в Париж, ако някога дойда там? Гийом, знаеш ли, това е моята мечта... Mira, querido... Толкова съм копняла за Париж, изучавала съм плана му, гледала съм картички; ако отида там, сигурно няма да имам нужда от водач. Слушай, ще отседна в един хотел на площад Вандом...

– Не е лошо – каза той.

– Като изляза от хотела, ще кривна вдясно по улица Ла Пе.

– Не, по улица Кастилион, но не сбъркахте: едната е продължение на другата.

– Не сбърка – поправи го тя. – После ще мина по улица Риволи. Оттам, под аркадите срещу градината Тюйлери, ще стигна да площад Конкорд. Ще видя Сена, Шан-з-Елизе, ще ме погали приятно пролетно слънце... Може би ще отида до Фобур Сент-Оноре, за да погледам витрините... Копнея да видя всичко.

– И до теб – каза той – ще върви един стар, много влюбен господин, който ще ти купи всичко.

– Той няма да бъде стар, Гийом, не искам да говориш лошо за моя любим...Той ще ми напише пиеса, която ще бъде поставена в театъра на Шан-з-Елизе и на другия ден ще стана известна в цяла Европа... Es bonito, no?

Бъбрейки си такива детинщини, стигнаха до Кали, без да усетят екваториалната горещина, от която всички останали пътници едва дишаха. Там се прехвърлиха в един по-малък самолет за Богота. Този път летенето беше красиво, но опасно. Самолетът докосваше върховете, плъзгаше се между скалисти стени, прелиташе над все по-високи планински върхове.

– Богота е на повече от 1800 метра – каза тя. – Последния път, когато бях там, едва издържах на сцената. Страшно се бях задъхала.

Две групи посрещачи ги чакаха на летището. За Фонтан бяха дошли Петреску, един секретар от френското посолство и представителят от колумбийското министерство на външните работи – Мануел Лопес; за Долорес Гарсиа – директорът на театъра, артисти, автори на пиеси; те всички я прегръщаха и я потупваха приятелски по гърба.

– Que tal, Лолита?

Един фотограф непрекъснато правеше снимки. Петреску, запален и делови, организира пресконференция в "Гранада" въпреки възраженията на Фонтан, който му каза, че е съсипан от умора.

– Само пет минути, учителю. Мануел Лопес ще ни отведе с колата си. Той ще ви бъде преводач.

– А госпожа Гарсиа?

Овид нетърпеливо го упрекна.

– Лолита? Ах, учителю, учителю, не се занимавайте повече с Лолита. Тук има достатъчно мъже; те да се занимават с нея.

Сърцето на Фонтан тревожно се сви. Младият френски секретар го покани на обед и на вечеря на другия ден – неделя. Той каза, че е необходим един ден почивка, затова помоли посланика да отложи първото посещение за понеделник вечер.

– Ах, учителю, учителю – въздъхна Овид. – Знам аз каква ще бъде тази пълна почивка!

В колата Мануел Лопес, който беше поет, рецитира Бодлер. "Ще видиш – беше му казала Лолита, – в Колумбия всички говорят повече за поезия, отколкото за политика." Още първата вечер Фонтан установи, че е така.

Той спа дълбок сън без сънища, както се спи след голяма умора. Събуди се бодър, оживен от свежия планински въздух. Църковните камбани зовяха за неделната служба. Гийом отвори капаците на прозорците, видя голям площад, забързаните тълпи, щурмуващи трамваите, и в далечината – високи планини с плувнали над тях теменужни облаци. Апартаментът му се състоеше от две стаи. Спалня, простичко мебелирана с легло, шкаф, фотьойл, и малко по-широк салон с работна маса и голямо канапе. Първата му мисъл беше: "Чудесно. Ще мога да приемам Долорес в салона, без да бъде неприлично..."

Какво ли правеше тя? Поиска му се да чуе гласа ѝ и погледна часовника. Сигурно се беше събудила. Как да разбере? Той вдигна слушалката и запита администратора на хотела дали някой говори френски.

– Frances? – запита женски глас. – Momento.

После се обади мъж. Фонтан запита дали сеньора Долорес Гарсия е в хотела и може ли да говори с нея. Научи, че тя е в стая № 19 и минута по-късно чу сънения ѝ ласкав глас.

– Quien habla?[32]... Ах, ти ли си, Гийом, добър ден, моя любов... Да, ти ме събуди... Готов ли си? Не? Аз също. Още съм в леглото!... Почакай да се изкъпя, да извадя дрехите от куфарите, да се облека, ще ти почукам на вратата... Чуваш ли камбаните, моя любов? Bonito, no? Трябва да отида на черква. Ще дойдеш с мен. Hasta pronto[33]! До скоро!

След един час се почука тихо на вратата на салона. Гийом отвори; пред него застана свежа и игрива Долорес, забрадена с мантиля.

– Може ли да вляза за малко?

Щом затвориха вратата, тя се хвърли в обятията му.

– Чудесен си тази сутрин – каза му тя. – Всеки ден се подмладяваш с десет години... Сега да решим как ще прекараме деня. Свободен ли си?

– "Сам съм си господар, господар на света..." И нещо повече дори... Извоювах си свободата не без мъчнотии... Овидиус Назо е много сърдит. Беше ми подготвил цяла програма. Ах, той не те обича!

– Стига да пожелая, ще ме обикне – каза тя, като показа белите си зъби. – Да се пази от мен! Значи, си свободен. Слушай тогава, Гийом. Ето какво ти предлагам. Ще отидем заедно на черква, после ще се разходим из града, ще обядваме при доня Марина. Тя държи.. como se dice... не точно ресторант...

– Кръчма?

– Да. Нещо такова... Испанска странноприемница. Съдържателката е очарователна. Там ходят да се хранят художници, поети, тореадори... Не се смей, забранявам ти! Тореадорите са поети. Днес следобед в Богота ще има борба с бикове, mano а mano, тоест само двама тореадора... Снощи ми казаха, че били много добри – испанци са. Искам да ме заведеш. Защо се цупиш, моя любов?

– Никак не обичам бикове и се надявах да прекарам деня само с теб, тук.

– Como te quiero! Тази нощ ще бъдем сами, обещавам ти, но сега искам да гледам борба с бикове с теб, както искам непременно да ме видиш, като играя Лорка. Нали вече ти казах, коридата ми доставя сладострастно удоволствие. След вечеря ще правим всичко, каквото пожелаеш.

Беше много приятно да върви с нея по улиците. Тя го държеше под ръка, пристъпваше леко като танцьорка, спираше се пред витрините, пробиваше си път през мрачната тълпа от монашески одежди, мантили, черни поли. Прозорците с железни решетки напомняха Лима и Севиля. Поток от коли и пешеходци се изливаше от тесните улици. Мъжете се заглеждаха в Лолита. В черквата той се изненада, като видя как тя коленичи на плочите и започна да се моли. Когато стана, очите ѝ бяха пълни със сълзи. В края на службата тя отиде да се изповяда в параклиса на света Богородица, цяла в злато и украшения, и докосна до ковчежето със светите мощи ключето, което извади от чантата си.

– Ключовете – каза тя сериозно – трябва да се осветят, за да отварят вратите към щастието, към спасението. Не знаеше ли това?

Доня Марина беше пищна испанка, изселена от отечеството си по някакви причини. Държеше се с чужденеца и с известната актриса като с влюбена двойка – на Фонтан му беше приятно. "Значи, не изглеждам като неин баща" – помисли си той. Лолита и съдържателката говореха на испански толкова бързо, че той не разбра нищо. По едно време доня Марина го изгледа одобрително и му каза няколко думи.

– Казва, че ти имаш късмет, но и аз съм направила добър избор – обясни Долорес.

Пласа де Торос приличаше на арените в Испания. Дълги опашки мъже и жени обсаждаха гишетата. Лолита отведе Фонтан настрана, където някакъв човек продаваше много скъпо запазени места.

– Обичам да сядам ниско – каза тя – и да виждам всеки жест. Цялата красота е в движението на краката, на бедрата.

Местата им бяха на сянка. Отсреща, на огряната от слънце страна, гъмжеше пъстра тълпа. Шумен оркестър свиреше танцови мелодии. Оттатък арената се виждаха планините – скалисти конуси със зелени склонове, а над тях облаците, обагрени в розово и виолетово. На висок връх се открояваше невероятен, неочакван, бляскав и въздушен белият профил на една църква.

– "Монсерате" – каза Долорес.

Когато тореадорите влязоха тържествено, заобиколени от полицаи, за да поднесат традиционните поздрави и да поискат от президента ключовете, за да пуснат биковете, Долорес улови ръката на Гийом – трепереше от радост.

– О, колко съм доволна! – възкликна тя.

Фонтан облекчено видя, че не влизат пикадори. Нямаше да има поне изкормени коне. Това правеше борбата по-трудна, но тореадорите бяха добри, а биковете – най-обикновени. Група любители от слънчевата страна нададоха дружни викове. Когато първият бик падна и матадорът обиколи арената под бурните ръкопляскания, мъжете започнаха да му хвърлят шапките си. Лолита крещеше възбудено.

– Ако имаше огърлица от перли, щеше да му я хвърлиш, нали? – запита Фонтан.

– Да – каза тя, – обичам смелостта.

– И не изпитваш ли ужас, когато от ноздрите на нещастното животно бликне първата вълна от кръв?

– Ужас! Обожавам това. Погледни Родригес... Какъв красив младеж със сериозен профил.

Вторият бик се защити по-добре и тя извика:

– Браво, toro.

Тя беше завързала разговор на испански със съседите си по скамейка, които видяха, че е познавачка, и я включиха в разпалените си спорове. Точно когато Родригес беше убил втория си бик (третия в борбата), тя изведнъж притисна с ръка сърцето си и каза с изменен глас:

– Отведи ме, Гийом... Лошо ми е.

Той се изплаши, стана, подкрепи я. Един войник им проправи път през тълпата. Когато излязоха на голия слънчев площад, тя се облегна за миг до стената. Осветените от слънцето облаци приличаха на пламнали огньове над Андите.

– Не се страхувай – каза тя. – Нищо ми няма. И друг път ми е прилошавало в този град. Може би от височината, от праха на арената, от миризмата на бикове...

– Но какво ти е, Лолита? Сърцето ли?

– Не, не е сърцето. Нещо като астма на нервна почва. Имам лекарство в хотела. Извикай такси, querido, и бързо ме отведи в "Гранада".

Когато стигнаха в хотела, тя просто се задушаваше.

– Върви в стаята си – каза му – и ме чакай. Ще взема лекарството си и ще дойда при теб.

След десет минути почука на вратата на салона. Беше с панталони и светлосин пуловер, по-хубава от когато и да било, но едва пристъпваше.

– Седни на канапето – каза му тя, – прегърни ме и ми разказвай нещо или ми рецитирай стихове. Лекарството с много силно; ужасно ме тресе, не мога да говоря. Но приятно ми е да бъда до теб и да те слушам.

Тя се сгуши в ръцете му като болно дете. Затвори очи. Той започна да декламира. Знаеше наизуст стихове от Мейнар, Ронсар, Корней, Расин, Бодлер. Верлен. Когато каза:

– "Незнаен чар към вас привлече ме така...", тя отвори очи и му се усмихна:

– Колко си мил с мен. Не съм свикнала, знаеш ли... Почти винаги, когато съм болна, аз съм сама и ми става страшно.

Към края на следобеда кризата като че ли премина.

– Гийом, ти никога ли не пишеш стихове? – запита тя.

– Не. Пишех преди двадесет години като всички, но това не е моето призвание.

– Искам да напишеш стихове за мен.

– Уви, те ще бъдат недостойни за теб. Ще вечеряш ли?

За негово учудване тя каза, че ще отиде да се облече и после двамата ще вечерят в "Темел", елегантен ресторант в Богота. Когато тя си тръгваше, Петреску нахлу в стаята. Идваше с предложение за някаква екскурзия на другия ден.

– Вашата лекция, учителю, ще бъде в шест часа. Мануел Лопес би желал да ви отведе на обед при водопадите Текендама. Приемете, учителю. Прекрасна гледка, освен това тези чудесни хора много държат да ви покажат страната. Ще се обидят, ако им откажете. Аз знам причините за вашето усамотение, което не е никакво усамотение... Не възразявайте, учителю, Петреску не е нито идиот, нито сляп... Аз знам... Но другите не знаят... Още не са научили... За днес обясних: "умора от пътуването", ами утре?

– Драги приятелю – каза Фонтан, – ще отида с удоволствие, ако поканят и госпожа Гарсиа.

Петреску дълбоко въздъхна, доби изражение на жертва и обеща да накара да поканят Долорес.

– И тъй, учителю, тръгване в единадесет часа, а довечера искате ли да вечеряте с...

– Драги приятелю – каза Фонтан, – тази вечер ви моля да ме оставите на мира.

Овид излезе; Фонтан остана да чака Долорес и тъй като тя не идваше, сам отиде да почука на вратата ѝ. Тя седеше в едно кресло и мечтаеше. Из цялата стая бяха разхвърляни дрехи.

– Извинявай, Гийом, закъснях, нали? Сърцето ми се разблъска, докато се обличах, но сега съм готова. Да вървим.

В ресторанта тя си поръча както обикновено бифтек и "хубаво френско вино", хапна два залъка и изпи цялата бутилка. После изпуши безкрайно много цигари въпреки възраженията на Гийом, че тютюнът е много вреден при нейния задух.

– Tesoro[34], не се опитвай да ме накараш да живея, както живееш ти или който и да било друг. Аз съм Лолита. Винаги съм пила много и съм яла малко; винаги съм пушила. Нито ти, нито някой друг ще ме промени... Обичам това, което обичам, и искам това, което обичам... Необходимо ми е да живея малко... como se dice... демонично, на ръба на греха и проклятието, но тъй като божието милосърдие е безкрайно, зная... все пак ще бъда спасена... Разбираш ли?

– Не – каза той, – но приемам.

Той бързаше да се върне в хотела и отговаряше разсеяно. Тя палеше непрекъснато цигара от цигара.

– Гийом, поръчай ми ликьор, силен ликьор.

– Любов моя, разумно ли е? Късно е вече и...

– И ти бързаш да се приберем, нали? – Тя обхвана с ръце лицето на Гийом, без да се интересува от околните. – Tesoro, ние вкусваме по-силно щастието, когато го чакаме, отколкото когато му се наслаждаваме. Нима не го знаеш?

Тя изпи ликьора си на един дъх и стана. Хотелът беше близо. Прибраха се пеш по тесни и тъмни улици. Пред една врата Долорес му показа двама индианци, дребни като пигмеи; те спяха на стъпалата, с паднали настрана сомбреро, с лица с цвят на печена глина.

– Mira... каква мизерия има по света. Гийом, ти трябва да напишеш една пиеса! Силна пиеса. Аз ще играя в нея.

Тя го беше уловила под ръка и пристъпваше грациозно; високите ѝ токчета тракаха по паважа. Когато пристигнаха в хотела, той запита колебливо:

– Уморена ли си много или ще дойдеш при мен за малко?

– За малко ли? – каза тя. – Цялата нощ... Иди в стаята си...

Той си помисли: "Жребият е хвърлен." Малко по-късно чу познатото леко почукване на вратата. Тя влезе, облечена в кожено палто.

– Сложих го, за да мина по коридора.

После захвърли пантофите си, той се спусна към нея и свали палтото ѝ.

– Колко си красива!

– Харесвам ли ти?

Той я взе на ръце и я отнесе в спалнята.

– Защо разправяш, че си стар, моя любов?

– Защото не те познавах.

Тя лежеше до него: той не можеше да откъсне поглед от нея. Възхищаваше се на красивата ѝ шия, на изящните ѝ крака.

– Ти си всичко, за което съм мечтал, всичко, за което не се осмелявах вече да се надявам: поезията, превърната в жена, чувствеността, слята с душевността. Обичам те, когато си буйна, и когато почиваш.

При всяка негова красива фраза тя възкликваше своето: "Ах!", което беше като удар в сърцето, и го молеше:

– Говори ми още хубави неща!

Беше дръзка влюбена, но съвсем не така опитна, както си я беше представял, и това изпълваше сърцето му с радост. Към два часа той прошепна: _

– Може би трябва да си отидеш, за да поспиш. Не бива да те заварят утре сутринта при мен.

Тя сякаш се ядоса.

– Защо? Все ми е едно... Наистина ли искаш да ме отпратиш? Толкова ми е хубаво при теб.

Той ѝ донесе пантофките и коженото палто и ѝ ги подаде. Тя се нацупи.

– Аз мислех, че съм последвала любимия си в Богота... а ти си бил Пепеляшка.

Но все пак му се усмихна мило, каза:

– Buonas noches, mi senor – и изчезна с леките си стъпки.

Когато остана сам, Гийом Фонтан бе обзет от тревога. "Аз съм влюбен – помисли си той, – както не съм се влюбвал от младежките си години. Докъде може да ме отведе това?... Ще загубя тази жена след няколко дни. Колко трогателна беше тя този следобед в обятията ми, едва дишайки, доверчива..." Такива бурни чувства вълнуваха душата му, но плътта му беше успокоена, сърцето му биеше равномерно.

Той беше обещал на Лолита да я събуди в девет часа. Камбаните на Богота го изтръгнаха от съня му много по-рано. Часовникът на някаква църква отмери с приятен звън седем часа. Гийом беше спал малко, но се чувствуваше бодър, лек. "Дали е от височината или от щастие?" – помисли си той. Възрастна жена му донесе закуската. Най-сетне се реши да звънне в стая № 19. Отново чу сънения глас. Той си представи Лолита с полузатворени очи, с разпилени коси, уловила телефонната слушалка с изящните си пръсти.

– Добър ден, моя любов! (Тези думи бяха вече като ритуал.) Es la voz de mi senor...

– Какво казваш?

– Казвам: "Това е гласът на моя повелител." Ти си моят повелител, нали? Хубаво ли спа? Не си ли уморен?

– Никога не съм се чувствувал по-добре.

– Чудесен си!

Тя се позабави както обикновено, после дойде при него готова за разходка. Слязоха в хола. Долорес се яви две минути след Гийом. Той я помоли да изиграят тази сцена. Причака я до стълбата и ѝ каза високо:

– Buonas dias, senora, – така че да го чуят хопът и администраторът на хотела.

След малко пристигнаха Петреску, Мануел Лопес и жена му, хубава черноока красавица, която се наричаше Тереса, и най-сетне един непознат, около четиредесетгодишен мъж, когото Лопес представи под името Педро Мария Кастильо и когото Долорес посрещна много приятелски. Фонтан гледаше недоверчиво този човек с умно изражение, с малко плешиво чело и внушителен вид.

Педро Мария – обясни Долорес оживено – е най-добрият поет драматург в Латинска Америка. Играх негова пиеса в Лима, но никога не го бях срещала. Много съм доволна!... Да, страшно доволна, Педро Мария! Отдавна мечтаех за това.

За голяма изненада и яд на Фонтан Долорес се отправи към дългата американска кола на Кастильо, Овид Петреску я последва. Макар че Тереса Лопес беше очарователна и весела. Гийом помълча известно време. Беше се разтревожил. "Защо постъпи така? – питаше се той. – Нали знае, че аз накарах да я поканят?" После се успокои, като си каза, че сигурно е искала да избегне клюките. И запита Тереса:

– Обяснете ми как този Кастильо... у нас поетите много рядко имат кадилаци.

– В Колумбия – каза Тереса – не всички поети имат кадилаци, но всички са поети, включително и притежателите на кадилаци. Мъжът ми Мануел пише сонети, баща ми – стихове, аз също пиша. Нашият приятел Педро Мария е голям поет, но е и банкер.

– Банката обяснява притежанието на колата – допълни Мануел Лопес, който беше седнал до шофьора и чу разговора им. – Колата и някои други работи.

Къщата на Педро Мария е пълна с произвединия на изкуството.

– И се увлича по танцьорките – добави Тереса.

– Виждам – каза Фонтан. – Той е Казанова.

– Не – каза Мануел, – той е Кастильо.

Колата излизаше от града и Тереса показа огромната дива равнина, която се беше ширнала пред тях, безкрайна и гладка като тихо море.

– Погледнете – каза тя – саваната.

– Прилича на езеро.

– Тя е била езеро. Една индианска легенда разказва, че на времето, когато луната и слънцето се обичали, един ден луната била обзета от ревност. Внезапно решила от яд да убие всички хора и позволила на водите да образуват голямо езеро. Така минали много векове, после дошъл един дух, който събрал водите, разцепил скалата и чрез водопада, който видяхме, опразнил езерото, което се е превърнало в савана.

Тереса говореше френски по-добре от Лолита.

– Как така всички във вашата страна говорят френски като нас?

– Аз съм завършила "Сакре-Кьор", а Мануел френски лицей... Мануел иска да преведе Валери на испански.

– Не целия Валери – каза Мануел, – а само "Моряшко гробище" и няколко къси поеми.

Пътят внезапно навлезе между стръмни, обрасли с гори склонове. Испански алпийски пейзаж, ако тук-таме ниските кактуси не внасяха екзотична нотка. Внезапно видяха назъбени скали, дълбок каньон. В далечината се чу ревът на водопадите и Фонтан зърна дървена хижа, кацнала сред дърветата в края на пропастта.

– Тук ще обядваме – каза Мануел, – но преди това да отидем да видим водопада.

Втората кола, която ги следваше на двеста метра, се изравни с тях. Долорес слезе сияеща и се отрави към Фонтан. Тя сбръчка приятелски нослето си и лошото му настроение се изпари. Долорес го улови под ръка и го повлече към преградата, изпръскана с пяна.

– Гийом, елате да видите. Колко е красиво!

Когато се отдалечиха от другите, тя му каза:

– Como te quiero.

Водопадът изглеждаше като жив. Той изхвърляше на всички страни струи вода; те избликваха, разпръскваха се, отделяха се и умираха. Сякаш хвърлени от небето към земята ракети. Водата блестеше бледожълта, позлатена, пръските над пропастта бяха като синкави ресни.

– Има една легенда за този водопад – каза Долорес. – Казват, че той е преобразена жена.

– Затова е запазил грацията и безумието си – добави Фонтан.

– Ти ме мислиш за безумна ли, моя любов?

– Най-безумната чаровница на земята!

Другите се присъединиха към тях. Лопес отведе Фонтан, за да му покаже един надпис в подножието на водопада.

– Господин Фонтан, разбирате ли?

Обърнат към Долорес, Гийом преведе:

– Всемогъщи боже, позволи ми да се върна отново, за да видя това чудо на света.

Всички се развикаха: "Браво". Лолита сбръчка нослето си, а Петреску, който ги наблюдаваше, вдигна очи към небето. Обедът беше много весел. Педро Мария Кастильо не знаеше френски, но Фонтан, подпомогнат от двете жени, се опитваше да говори испански.

– Трябва да внимаваме – каза Долорес на Тереса. – той скоро ще започне да разбира всичко.

Петреску даде знак да си тръгнат. Той държеше Фонтан да има поне един час почивка преди започването на лекцията. Долорес се постара Петреску да отиде с Мануел в колата на министъра, а Фонтан се настани с двете жени в кадилака. Връщането беше очарователно. Долорес и Тереса пееха една след друга, а понякога заедно. Забавляваха се като котки и Фонтан просто разцъфна. Но настроението му се развали, когато при пристигането Долорес запита:

– Каква лекция ще изнесете тази вечер, Гийом?

– Същата, която изнесох първата вечер в Лима.

– Чувала съм я вече, нали? – запита тя. – Тогава ще отида да правя компания на Педро Мария, който нищо няма да разбере.

Те седяха пред колата. Тя видя, че настроението на Фонтан се развали, и го дръпна настрана.

– Не се муси, querido. Трябва да говоря с Кастильо. Той е всемогъщ в театъра. Ще ме намериш в "Гранада" веднага след лекцията. Ще отидем да вечеряме у доня Марина и след това ще се приберем в твоята стая. Искаш ли?

– Разбира се – каза той, като се престори, че не се сърди.

Беше малко огорчен. Тази сутрин, докато чакаше Лолита, бе добавил към лекцията си два нови пасажа, които имаха подтекст, разбираем само за нея. Какво да направи? Дали да я помоли да дойде? Твърде много зрители го наблюдаваха. И в края на краищата съвсем естествено беше тя да се погрижи за кариерата си.

На излизане от театъра едва отклони поканите за вечеря. Непрекъснато повтаряше, че е неразположен, уморен. "От височината е" – успокояваха го всички и всеки му препоръчваше лекарство или лекар. Най-сетне успя да се измъкне, отпрати нещастния Овид, който не се отделяше от него, силно обезпокоен, и влезе сам в "Гранада". Когато мина през бара на хотела, видя в гръб върху две високи столчета стройната фигура на Лолита и мъжествената на Кастильо. Изненадан и недоволен, той се приближи и чу Лолита, която тъкмо казваше на испански (Фонтан, уви, разбра):

– Педро Мария, струва ми се, че винаги съм те познавала.

Тя говореше оживено радостно. Като чу стъпки зад себе си, Долорес се обърна и видя Фонтан. Не прояви нито изненада, нито смущение.

– Ах, Гийом! – каза тя на френски. – Добре ли говорихте? Сигурна бях... Искате ли чашка "Мартини"?

Той отговори сухо:

– Не благодаря. Ще отида да си почина в моята стая. Когато завършите разговора си със сеньор Кастильо, можете да ми се обадите.

Докато се изкачваше по стълбата на "Гранада", Фонтан отново се почувствува внезапно остарял. Той помръкна като онези селски площади, които, преобразени от блясъка на празненствата, потъмняват жалки след последните ракети сред останките от угасналите слънца. В душата му се бореха унижение, срам и гняв. "Същата фраза – мислеше си той, – със същия тон... Ах, комедиантка!..."

Той седна в едно кресло с гръб към вратата и си каза: "Всичко е свършено. Как можах да повярвам в тази безумна мечта? Честолюбието е страшно нещо..." А после си помисли: "Така да бъде. Толкова по-добре. Ще забравя и ще се върна без задни мисли при Полин – тя е моята единствена светлина. Нежността на мъжа е ограничена. А аз се готвех да я разпилея."

За пръв път, откакто беше пристигнал, видя колко грозен е хотелският салон. Мебелите бяха дървени, тапицирани с някакъв сивозеленикав плат, а хромовите гравюри имаха смешни сюжети. Досега не беше забелязал нищо. "Любовта – помисли си той – облива всички неща със светлина, както Вермер – прислужниците с поезия... После художникът си отива, отива си и любовта. Прислужницата отново става прислужница, раят – хотелска стая и Долорес Гарсиа – кокетка."

Той въздъхна тъжно, замахна гневно и удари с юмрук по облегалката на фотьойла: "Колко чудно, младостта отминава, а в душата ми, без да искам, бушува ревност!... И не мога да се сдържа... Сластолюбиво наказание на обладания от зли духове..."

Опита се да чете. Напразно. "Комедиантка, комедиантка!" – повтаряше си той. Най-сетне чу лекото почукване на вратата и не стана да отвори. После долови, без да се обръща, как пантите изскърцаха.

– Tesoro – каза Лолита, – отбих се в моята стая и сега съм напълно готова... Искаш ли да отидем при доня Марина?

– Ако ти искаш – каза той уморено. – Аз не съм гладен

– Какво ти е, Гийом, болен ли си?

– Болен. Не. Отвратен съм от живота, от теб, от всичко.

– От мен?... Ти не си с ума си, Гийом.

Тя затвори вратата, заобиколи фотьойла, седна в краката на Фонтан и се опита да улови ръцете му. Той ги отдръпна.

– Какво ти е, Гийом?... Да не се сърдиш, задето не дойдох на лекцията ти?... Но, любов моя, аз вече я бях чула в Лима. Мислех...

– Не става дума за лекцията – каза той с трагичен тон.

– Но тогава за какво става дума?... Напразно премислям всичко. Няма в какво да се упрекна.

Той сви рамене и каза:

– Наистина ли? Какво прави, докато не бяхме заедно?

– Страшни работи, Гийом, бях в басейна на клуба с Тереса и Кастильо. Не ме гледай като повелител, моя любов, в това няма нищо чудно. Аз обожавам плуването. После, тъй като водата не беше особено топла, върнахме се в бара на "Гранада", за да изпием по чашка "Мартини" и да се затоплим, както и да те дочакам. След това Тереса си отиде. Нищо по невинно от това.

– А невинни ли са думите ти: "Педро Мария, струва ми се, че винаги съм те познавала!" Нали и на мен ми каза същата фраза. Съвсем същата... И откога говориш на "ти" на този Казанова? Нали тази сутрин го видя за пръв път?

– Как го наричаш?... Миличък Гийом, нали вече ти обясних, че ние веднага започваме да си говорим на "ти". Това съвсем не означава близост. И във фразата, която те е раздразнила, няма нищо неестествено. Наистина имах усещането, че винаги съм го познавала, чела съм мислите му, знам ги наизуст, играла съм в пиесите му. Това не е ли връзка, кажи?

После стана тъжно и смирено:

– Нима всичко е свършено, Гийом? Не ме ли искаш вече? Да си отида ли?

Той също стана, вече полуусмихнат, макар да се мъчеше да се сдържи.

– Не, не искам смъртта на грешницата. Имаш право, преди вечното проклятие трябва да получиш две хапки кърваво месо и бутилка червено вино.

Тя улови ръката му:

– Не искам кърваво месо, нито червено вино. Искам твоята любов. Даваш ли ми я?

Но понеже той не отговаряше, тя повтори:

– Гийом, даваш ли ми любовта си?... Ако не ми я даваш, отивам си.

– Ах, лудетина, знаеш много добре! Но аз те ревнувам.

– Чудесно! – каза тя. – Ако не ревнуваше, щеше да означава, че не си влюбен.

Те тръгнаха към ресторанта отново като добри приятели и токчетата на Лолита затракаха весело по камъните на Богота. Доня Марина ги прие сърдечно. Когато Долорес пресуши бутилката и изпуши цялото пакетче цигари, тя се натъжи, започна да се разкайва.

– Гийом – каза тя сериозно, – преди малко ти прие моите обяснения, но аз те излъгах. Вярно е, кокетирах с Кастильо.

– Ти винаги кокетираш – възрази той. – Злото не е толкова голямо; правиш го по-скоро от любезност и отстъпчивост.

Тя държеше да му каже всичко.

– Не бъди снизходителен, Гийом... Аз не само съм кокетка, но съм и лоша, порочна. Способна съм да се подигравам с хората, които ме обичат, и да им причиня зло. Да, дори на теб. Не съм виновна. Животът така ме е блъскал! Първият мъж, когото познах, беше отвратителен егоист. Мъжът ми, когото исках да обичам, ме поквари. И аз станах жестока. Ти беше толкова нежен към мен, а аз те измамих, о, само в мислите си, но това е ужасно...

Той започна да се тревожи и пак се ядоса.

– Но какво си казала на този човек? И защо си кокетирала? Необикновеното чувство е тъй красиво?

Тя изведнъж се промени. И повтори гневно и иронично с неговия тон:

– "Необикновеното чувство е тъй красиво!" Tu me quieres alba, tu me quieres casta, tu me quieres nivea. Но аз бих искала да видя, buen hombre[35], писмата, които пишеш в този момент на жена си! Ти сигурно я уверяваш в любовта си, разправяш ѝ колко бързаш да се върнеш, не ѝ говориш за опасната Перичоли, кокетка и изменчива, с която прекарваш сега дните и нощите си, нали?... Тогава с какво право ми държиш проповеди за вярност?

Фонтан се възхити от великолепно произнесената тирада. "Каква голяма актриса" – помисли си той пак. Нямаше представа какво е казала на Кастильо, нито какви обещания му е дала, но тя беше тъй красива, обляна в сълзи, че желанието надделя над гнева му. Той си помисли колко късно е вече, а те само губят скъпите минути и запита:

– Ще дойдеш ли за малко при мен?

Победа, забулена в сълзи, блесна в очите на Лолита.

– Поръчай ми още един ликьор – каза тя – и после ще се приберем.

На другия ден Долорес отиде в театъра с директора и режисьора. Гийом Фонтан успокои Овидиус Назо, като обядва послушно у приятния френски посланик, който му благодари за блестящите лекции. На вечеря беше канен у министъра на външните работи, културен човек, с когото си допаднаха; участвува в предаване по радиото и изнесе в университета лекция за Пол Валери, един от любимите автори на този народ от поети. Остана доволен и си помисли: "В същност славният Овидиус има право. Аз съм тук, за да изпълнявам задълженията си на стар преподавател, и толкова..." Когато се разделиха пред театъра, Мануел Лопес покани Фонтан от името на министъра да говори на другия ден в университета в Меделин.

– Няма да съжалявате, господин Фонтан. Кратко пътуване със самолет, аудитория от млади хора, които обичат страстно книгите, театъра, френските филми! Ще прославите и себе си, и родината си... Има само едно неудобство, трябва да станете рано. Ще дойдем да ви вземем с кола от хотела в пет часа.

Той млъкна за миг и добави:

– Поканихме и Долорес Гарсия, тя е известна сред студентите.

Мануел Лопес беше много тактичен!

Беше още нощ, когато мъжете и Тереса Лопес пристигнаха във фоайето на "Гранада". С тях дойдоха Кастильо и неколцина колумбийски писатели. Долорес я нямаше. Нощният портиер каза, че е излязла от хотела преди един час.

– Не разбирам – каза Кастильо разтревожен, – бяхме се уговорили да я отведа до летището.

Лопес погледна часовника си и каза, че е време да тръгват. Фонтан се безпокоеше, но Тереса успя да го убеди, че Долорес е говорила с нея за това пътешествие предната вечер и сигурно вече е на летището. Как е отишла дотам! Тайна. Лолита обичаше тайствеността. Когато трите коли пристигнаха на летището, тя гордо ги посрещна. Кастильо я запита малко раздразнено какво се е случило, тя му отговори неопределено, после дръпна Фонтан настрана и прошепна:

– Моя любов, не казвай вече, че съм кокетка. Аз умея да давам много на тези, които обичам. Слушай, снощи Педро Мария ми предложи да дойде тази сутрин да ме вземе, защото в колата на министъра нямало да има място за мен. Приех, така беше по-удобно. Но после си казах, че ти сигурно ще се огорчиш и пак ще започнеш да ревнуваш без причина. Тогава станах в четири часа и дойдох пеш дотук... Мило, нали?

Фонтан погледна смутено и виновно. Колко несправедливо беше да подозира тази горда душа! Едва има време да ѝ го каже; трябваше да се качат в малкия самолет. Долорес и Фонтан, без много да шумят, седнаха един до друг. От другата страна на Фонтан отначало се настани някакъв оригинален поет, много забавен и духовит, после го смени един тъжен философ с умно изражение – беше го довел Лопес; в самолета си разменяха сонети, поеми. Небето беше теменужно, чисто, планините се открояваха като планините в Гърция. Летецът лъкатушеше дръзко над върховете, сякаш не управляваше пътнически самолет, а правеше акробатически номера. Долу като светла панделка се виеше река Магдалена.

– Големи параходи, пренасящи пътници чак до пристанището Баранкиля – обясни Лопес. – Пътуването трае няколко дни, бреговете са живописни. Спират на всяко пристанище, пътници слизат и се качват, разменят се пратки, капитанът предава и събира новини. Също като параходчетата по Мисисипи по времето на Марк Твен.

В Меделин ректорът и префектът чакаха самолета. Въздухът беше по-мек от въздуха в Богота – дишаше се леко. Полето беше засадено с цветя.

– Тук – каза префектът – отглеждаме най-красивите орхидеи в света.

Преди лекцията в университета се състоя тържествен прием с шампанско и речи. Фонтан видя в дъното на залата Долорес между Кастильо и Лопес. Той отиде при нея и ѝ каза тихо:

– Сбръчкай нослето си или няма да говоря!

Тя се засмя и изпълни желанието му. После му каза признателно:

– Обичам те, когато се държиш младежки, неочаквано, дръзко. Толкова съм щастлива, че заряза тези важни птици и дойде при мен.

Между лекцията и обеда Долорес пожела да се окъпе в басейна на хотела. Семейството Лопес и Кастильо също си бяха донесли костюмите. Фонтан седна в един платнен сенник да ги погледа, докато плуват. След доказателството за любов, което му беше дала Лолита сутринта, той вече не ревнуваше и се възхищаваше на прелестните русалки. Между две гмуркания Долорес се изтегна мокра на тревата в краката му. После се облече в павилиона на клуба. Когато се върна, му се усмихна и каза:

– Знаеш ли, в този "Клъб Хаус" съблекалните за мъже и жени са отделени с тънка преграда. Бъбрихме с Тереса, докато се изтривахме с хавлиите, и Кастильо ни извика: "Чувам голи гласове!" Духовито, нали?

– Никак не ми се вижда духовито – отряза той.

До обеда имаше още половин час и Лолита, за да "оправи работата", предложи да отиде с Гийом и Лопес да погледат орхидеите. Когато се връщаха, ги застигна буря; Лолита стана вир вода. В хотела съдържателят на плажа ѝ даде платнен панталон и моряшка фанелка на сини райета. На обеда се яви така, засукала крачолите на панталоните. Неподходящо облекло за сериозно общество, но това не подразни никого. В Колумбия дори висшите чиновници бяха поети.

Лолита надмина себе си. Усмихваше се на Фонтан и му шепнеше разни неща. Кастильо, който седеше срещу тях, ѝ каза на испански:

– Присъствувам на чудесно изиграна комедия.

– Каква комедия? – възмути се тя. – Никога не съм била така искрена.

Кастильо се усмихна скептично и Фонтан се запита за миг дали тя не се преструва. Какво беше доверила на този човек? Но след обеда Долорес стана още по-мила и той отново повярва в искреността ѝ. Лопес запали голям огън от съчки. Тя танцува под отблясъците на огъня, свири на китара, пя, рецитира красиви поеми от Кастильо и така покори единствения критикар в групата. После седна в краката на Фонтан, шепнейки заклинания.

– Ти си вълшебница! – каза Кастильо. – Да не ни превърнеш в прасета?

– Не – каза тя – ще ви превърна в мъже.

Наистина този ден в нея сякаш се беше вселил дявол, но умен и лукав дявол. Фонтан беше луд от възторг. "Никога вече няма да видя подобно нещо!" – казваше си той.

Връщането беше опасно. Разрази се буря и едра градушка затрака по корпуса на самолета. Той подскачаше между върховете. Черни облаци се носеха над прибулените сиви планини. Само отвреме-навреме се появяваше къс тъмносиньо небе. Предницата на самолета се надигаше, после той пропадаше като камък, разтърсван от въздушните ями. Долорес седеше до Фонтан.

– Не те ли е страх? – запита той.

– Аз никога не се страхувам – отговори тя. – Един живот можем да подарим на бог, все едно сега или друг път... Кажи, tesoro, ти мислиш ли за смъртта?

– Никога – каза той. – Не може да се мисли за смъртта.

Тя не се съгласи с него; изведнъж под тях изникна градът, сгушен в подножието на Андите – като картина на Гюстав Доре, бял на мастиленотъмен фон. Слънцето отново изгря. Бурята отмина.

– Такъв е климатът на Богота – каза Лопес, – променлив, но чудесен.

Часовникът отмери девет часа. Заби манастирска камбана. Гийом Фонтан поиска по телефона стая № 19 и чу с вълнение сънения глас.

– Добър ден, моя любов, измислила съм нещо много хубаво. Вчера ти каза на министъра, че би искал да обядваш в индианска кръчма, нали? Недалеч от Богота, в Торка, сред саваната има една чудесна! Слушай, Гийом, Мануел ще ни даде колата, той не може да ни придружи, защото има работа в министерството, но Тереса ще дойде. Какво ще кажеш?

– Ще кажа, където са двама, третият е излишен.

– Много си капризен! Ще имаш две хубави жени само за себе си, а мърмориш.

– Не мърморя – каза той, – Тереса наистина е приятна, само че...

Но когато седна между двете млади жени и колата се понесе по пътя сред саваната, той престана да се оплаква. Сред обраслата с трева равнина се виждаха тръстики. Бледозеленият цвят на евкалиптите преливаше в нежнозеления на върбите. Тук-таме край малки ферми се мяркаха екваториални горички – палми, синьо алое, лиани. Лолита и Тереса пееха и бъбреха оживено. Те говореха на френски, но все преминаваха на испански. Тереса обясни, че Кастильо смятал да напише "Дон Хуан".

– Но съвсем различен от "Севилският размирник" и от "Дон Хуан" на Сорила, нали разбираш, Лолита?

– Млада учена дамо – помоли Фонтан, – ще бъдете ли така добра да обясните на един чуждестранен пътешественик кой е този Сорила?

– Сорила ли? – запита Долорес. – Нима не знаеш? Той е автор на "Дон Хуан Тенорио". С любовта си доня Инес го спасява и отвежда в рая. Испанците много обичат тази пиеса; гледат я с хубаво чувство и малко насмешливо; всяка година я представят на Задушница, защото действието се развива на гробищата. В Аржентина играх доня Ана. Стиховете са пищни и звучни.

– Мила Лолита – каза Тереса, – Педро Мария смята тези пиеси за глупави, тъй като в тях Дон Хуан още в началото се явява като вулгарен женкар. Така, както е описан, казва Кастильо, не би му достигнала смелост да приеме проклятието, нито душевна сила да се промени. Той преследва хиляда и третата жена, защото никога не е срещал истинската, достойна да му вдъхне голямата страст, и там е неговата трагедия. Разбираш ли?

– Какво мисли за това френският сеньор? – запита Лолита.

– Мисля – каза той, – че е много изгодно да сменяме жените... хм... и да обясняваме промените с търсене на абсолютното. Не мога да си представя, че доня Инес е първата жена, достойна за любов, която е срещнал вашият Дон Хуан. Не, ако другите хиляда и две не бяха просто кокетки, тогава къде щеше да е драмата. Неправдоподобно е един общопризнат любовник да стигне зрялата възраст, без да е познал... хм... истинската любов.

Той замахна с ръка, сякаш държеше бастуна си.

– Гийом вярва на жените! – обясни Лолита на Тереса. – Много мило от негова страна, нали? Знаеш ли поемата на моята скъпа Алфонсина за Дон Хуан, Тереса?

Тереса каза, че я знае и двете започнаха да декламират и да превеждат на Фонтан.

– "Скитнико нощен, ти спиш дълбоко под земята и за щастие няма да се събудиш никога."

– Защо "за щастие"? – запита той.

– Защото, ако се събуди, ще се озове в нашите тъжни времена. Кабалерос без слава, без плащ, без дръзко безумие... Аз съм испанка! О extremada, о nada!...[36] Ето кръчмата, Гийом.

Тя беше край пътя – просторна, приятна селска колиба от тръстика. Тереса им показа под един навес голяма фурна, грубо измазана с пръст, край която многобройни прислужници индианки печаха малки хлебчета от юка, вкусни, солени, пикантни. Масите бяха на открито; тук беше по-топло, отколкото в Богота. Това учуди Фонтан.

– У нас климатът е променлив – обясни Тереса. – Няма сезони. Когато в Богота е зима, в Торка е пролет, а в Баранкиля – знойно лято. По календар утре е 21 септември, първият ден на пролетта, но тук сезоните не се влияят от това.

– Така ли? – запита Лолита. – Нима утре е 21 септември? Рожденият ми ден.

– Много естествено е вашето раждане да известява пролетта. Прекрасна легенда!

– No despiertes, дон Хуан – прекъсна го Тереса.

Тя поръча свинско с гарнитура.

– Ще видите, много е вкусно.

Двете млади жени вече хрускаха кожичката на печеното прасенце.

– Mira, Гийом, всички млади мъже от съседните маси те гледат със завист. Сигурно си мислят: "Не са ли му много две жени на този чужденец?"

Обедът премина в песни, смехове и декламации.

Звънът на часовника отекна злокобно за Гийом Фонтан. Той известяваше зората на последния ден. Краят на мечтата извън времето. На другата сутрин той трябваше да вземе самолета за Съединените щати; там щеше да изнесе своите лекции и след две седмици да се върне във Франция. Беше раздвоен. Радваше се, че ще види Полин, приятелите си, книгите си; тъгуваше, като си мислеше за изживените чаровни часове.

"Никога вече" – повтаряше си той.

Изпълни без радост сутрешния ритуал, извика Долорес по телефона, прочете пощата, която му донесе момчето от хотела. Имаше писмо от Полин, много духовито и, стори му се, малко иронично. В девет часа Лолита почука и запита:

– Мога ли да вляза за малко? Не ми се иска да превръщам последния ден в траурно бдение, querido. Но аз съм тъжна и тревожна.

– Трябва да излезем за малко. Ти ми каза, че имаш рожден ден, бих искал да ти купя нещо, което да носиш за спомен от мен. Имаш ли някакво желание?

Лицето на Долорес засия. Тя прекара ръка в къдриците си.

– Колко си мил, Гийом!... Да, отдавна мечтая за голям златен кръст; ще го нося на шията си; много бих искала да ми го подариш. Днес видях чудесни кръстове на витрината на един златар. Искаш ли да отидем дотам?

Във фоайето на хотела те отново изиграха комедията на обикновени познати, като дойдоха един след друг. Докато слизаше по стълбата, Фонтан си мислеше: "Заблудена душа! Тя вярва така естествено, както диша, и не ѝ се зловиди да получи кръст от един временен любовник. Перичоли!... Но с много по-трагичен чар."

Очите му се овлажниха, когато я видя до стълбата. "Никога вече" – помисли си още веднъж той и изрече високо заради администратора, който изобщо не слушаше:

– Buenos dias, senora.

Разходката по улиците, изпълнени с дребни индианци, шумните възклицания "Que tal!... Hombre!", посещението при бижутера разсяха за известно време тъгата им. Лолита си избра прост тежък кръст, без украшения. Тя веднага го сложи на шията си и благодари на Гийом с поглед. Когато се озоваха на улицата, го улови под ръка.

– Гийом, толкова бих искала да живеем заедно, да влизам с теб в магазините, да ядем заедно, никога да не те напускам! Не можеш ли да останеш още две седмици? Или поне една? Нали ректорът в Меделин те покани да изнесеш още лекции пред студентите му. Приеми. Аз ще наредя да дойда е теб. Ще прекараме там две чудесни седмици, искаш ли? Да не отхвърляме подареното щастие, querido. Животът не ни го предлага с пълни шепи.

Той беше развълнуван; тази мисъл го изкушаваше; но отговори тъжно:

– Късайте, късайте вашата старост!... Уви, не, Лолита, не е възможно. Петреску е уредил всичко в Ню Йорк и Филаделфия; датите са определени. Освен това жена ми ме чака във Франция. Знам, че не обичаш да ти говоря за нея, но все пак...

– Не мисли така – каза тя. – Харесва ми, че ти обичаш и цениш жена си. Може би понякога съм се ядосвала, но те уважавам, защото ти не си като другите женени мъже, които ме ухажват. Не ми разправяш, че си нещастен в семейството си... Ще ти кажа дори нещо, което може би не знаеш. Ти обичаш и уважаваш жена си повече от мен.

– По друг начин – каза той. – И може би повече, имаш право.

– Хубаво е, че ми го казваш.

Той трябваше да отиде сам на обед, но на прощалната вечеря, организирана от Мануел Лопес и, както казваше той, "от поетите на министерството", тя също беше поканена. Вечеряха при доня Марина. Разговаряха приятелски и малко тъжно. Гостът и домакините се бяха харесали взаимно. Малко неуместното присъствие на Долорес не ги смути, напротив, очарова ги. Влюбени в красотата, в дарбата, те бяха обикнали неговата companera. Доня Марина надмина себе си тази вечер, внушителна, оживена, вземаше непрекъснато участие в разговорите. Декламираха много стихове, Долорес пя фламенко и чак към полунощ "поетите" отведоха в хотела Фонтан и приятелката му. Във фоайето тя каза високо заради портиера:

– Buenas noches, maestro! – И добави тихо: – Да дойда ли при теб, или да те оставя да спиш?

– Да спя? Мислиш, че ще заспя?

– Не си ли Пепеляшка?

Тя изчезна с усмивка, но пет минути по-късно почука на вратата му.

– Иска ми се – каза му – да прекарам последните часове в обятията ти, както в деня, когато ми беше зле. Ти беше тъй мил!... Този път душата ми се задъхва и още повече боли!

Той изгаси всички лампи; остави да свети само една малка; седна на канапето. Долорес се сгуши в ръцете му и притисна глава до гърдите му.

– Ах, Лолита – каза тя, – свършено е... Вече няма да срещам красиви очи. Няма да чувам прекрасни неща, от които сърцето ми да замира... Бог да те благослови, моя любов, за всичко, което ти ми даде!

– Аз ли? Аз не съм ти дал нищо. Ти ми подари всичко. Каква сладост и да мълча, и да говоря с теб. Обичах твоя смях, обичах твоите сълзи! Обичах лудориите ти, обичах твоята мъдрост! Да вървя до теб, да влизам с теб в някоя книжарница, да обядвам с теб в индианска кръчма, всичко беше като магия! Ах, колко ще ми липсваш! Сърцето и плътта ми ще те търсят. Ах, Лолита!

В очите ѝ заблестяха сълзи.

– Ти ще ме забравиш бързо – каза тя, – защото се връщаш в твоя свят: в него аз нямам място. Entras en tu mundo, querido, un mundo que yo desconozco.[37] Имам тъжни предчувствия, Гийом.

– Мога ли, Лолита, да забравя нежната пролет, знойното слънце, сладостната тръпка!

– Ах! – каза тя.

Нейното "ах", като удар в сърцето.

Останаха така няколко часа, унесени в мечти, разговаряйки, Лолита плака много, после той пожела тя да му изпее любимата песен. Поговориха и за бъдещето, как ще се видят! Тя искаше да отиде в Париж, да играе там испански пиеси. Фонтан поклати глава:

– Въпреки големия ти талант няма да има публика. Париж, възникнал на един остров на Сена, е като затворен остров. Пък и аз няма да бъда свободен. Тук нашата любов беше невинна, не причиняваше болка на никого. В Париж...

– Ах, Лолита! – въздъхна тя.

Той каза, че е добре да се срещнат в Испания. Защо да не отиде да играе в Мадрид, В Барселона. Той също щеше да отиде там. Ако не се върнеше пак в Латинска Америка. Овидиус Назо сигурно щеше да уреди гостуването му.

Църковният часовник отброяваше нощните часове. Когато прозвъни четири, Лолита запита:

– Нареди ли куфарите си? Искаш ли да ти помогна. Имаш ли книга за из път?

– Да. "Пармският манастир" от Стендал. Купих я вчера от един книжар; повече откогато и да било се чувствувам като герой на Стендал.

– Заради мен ли?

– Заради теб.

– Soy feliz.[38]

Наредиха куфарите; тя отново се сгуши в обятията му. Часовникът ги разбуди от тяхното мечтание.

– Пет часът – каза тя. – Трябва да слизам. Почакай две минути. Querido, помни... Ти узна за мен всичко: и доброто, и лошото! Помни, единствените истински щастливи дни в моя живот са двете седмици, прекарани с теб.

– Ти също не забравяй... Нали ми поиска да ти напиша роля! Аз ти написах "Безутешната".

– Дълго ли ще я играя? – запита тя от вратата.

И си отиде с усмивка.

Когато Фонтан слезе, придружен от носачите, алчни да получат по-бързо парите си, забързани, Лолита разговаряше с Тереса. Лопес и Петреску го пресрещнаха в полутъмното фоайе и го поздравиха тихо, разчувствувани, скръбни като на погребение. "Утрото на осъдения" – помисли си той. Пътуването до летището беше също тъжно. Мъглата бавно се вдигаше. Никой не говореше. Дори Лолита, обикновено тъй жизнерадостна, изглеждаше потисната.

– Пожънахте голям успех, учителю – каза Лопес. – Всички се надяваме, че пак ще дойдете в Богота.

– Драги приятелю – отговори Фонтан, – ако желанието има власт да ме доведе, аз сигурно ще се върна.

На летището Петреску се погрижи за билетите, за митническия контрол, за валутата. Той трябваше да остане в Богота, за да уреди сметките и да организира бъдещите спектакли. Мнозина колумбийски писатели, както и секретарят на френското посолство, бяха дошли да изпратят Фонтан; той изслуша много благодарности и комплименти. Лолита стоеше сред изпращачите срещу него и отвреме-навреме тъжно сбръчкваше носле. Най-сетне той успя да се добере до нея; тя прошепна:

– Ах, Гийом!

После по висоговорителя извикаха сеньор Лопес на телефона, Мануел изтича да се обади и когато се върна, съобщи:

– Беше министърът. Попита дали мъглата няма да попречи на отлитането. Чиновниците от авиокомпанията казаха, че самолетът ще отлети. Това не е малко, учителю, министърът идва на летището само заради чуждестранните си колеги.

Фонтан гледаше Долорес. "Защо ли заминавам? – мислеше си той. – Можех да телеграфирам в Ню Йорк, за да се откажа от лекциите и да отида с нея в Меделин. Ах какъв глупак съм аз!..."

Една продълговата кола спря пред летището. Мануел Лопес изтича да посрещне министъра. Трима-четирима пътници го познаха и използуваха неочаквания случай да го поздравят. Те бяха известни личности; той се спря да размени няколко думи с тях. После се присъедини към приятелите на Фонтан и любезно му благодари за лекциите.

– Сеньора Гарсиа, вие нали оставате при нас? Кога ще имаме щастието да ви видим на сцената?

Долорес каза какви са плановете ѝ, и то много определено. ("Малко прекалено определено" – помисли Фонтан, който си беше представял, че тя ще бъде сломена от раздялата.) Часът напредваше неумолимо. Оставаха пет минути. Петреску дръпна Фонтан настрана, за да поговорят за сметките си. Фонтан нетърпеливо му каза:

– Това няма значение, приятелю! Оставете ме да се сбогувам. Приемам предварително всичко, което сте уредили. Пишете ми във Франция.

– Учителю, трябва да ви обясня... Билетът за Майами и Ню Йорк, петстотин долара, е за ваша сметка, но в замяна...

Фонтан не изслуша продължението. Високоговорителят съобщаваше: "Los senores pasajeros para Barranquilla, Panama, Miami...[39]

Министърът стисна горещо с две ръце ръката на Фонтан. Блеснаха светкавици, фотографите увековечиха смутеното лице на пътника. Лопес, Петреску и другите го потупваха приятелски.

– Adios, amigo, и помнете! Обещахте ни да се върнете.

Какво биха могли да си кажат с Лолита сред тълпата. Той се приближи до младата жена и обгърна с ръка раменете ѝ, без да каже нито дума. Тя затвори очи и се усмихна през сълзи. Редицата пътници вече преминаваше през контролата.

– Учителю, учителю – дотича Петреску и подаде бързо на Фонтан най-разноцветни книжа, – ето ви билетите, квитанцията за багажа, паспорта... Adios, maestro! Благодаря ви. Happy landing![40]

– Сбогом, приятелю, и аз ви благодоря – каза Фонтан и се изкачи по стълбичката.

После се обърна и погледна Лолита; тя за последен път сбръчка развълнувано нослето си. Само миг след това беше вече в самолета и се мъчеше да закопчее колана.

Стюардесата дойде да му помогне. Тя беше черноока приветлива американка.

– You must be a big shot – каза тя. – Thy made a lot of fuss about you.[41]

Но Фонтан говореше толкова лошо английски, че тя се отказа да разговаря. Перките се въртяха все по-бързо и по-бързо.

Когато самолетът полетя във висините, Фонтан погледна през прозорчето. Видя пропастите, върховете, докоснати от изгряващото слънце, долу ниско равнината и сред нея посребрената панделка – река Магдалена. И си припомни с горчиво съжаление за полета към Меделин. Колко млад и щастлив се беше почувствувал! Той отвори наслуки "Пармският манастир" и погледът му падна на една фраза, която го накара да се замечтае. Ставаше дума за граф Моска: "Този министър въпреки свободното си държане и блестящата си външност не притежаваше душа на французин, не умееше да забравя болката..." Грубо казано за французите. Дали беше вярно? След големите драми от времето на Мини Гийом не беше изживявал кой знае какви душевни вълнения. До последните месеци животът му с Полин беше протичал гладко и щастливо. Ванда го беше накарала малко да страда, но той бе доказал, че притежава душа на французин и много бързо я беше забравил. Този път обаче усещаше, че е дълбоко засегнат. "Угризения ли имам? Не... Нима днес за последен път видях тази прекрасна жена?"

На гърба на креслото пред него, в големия джоб, бяха пъхнати географска карта, листът с менюто и сини листове, за да може пътникът, ако желае, да запише впечатленията си. Той извади от джоба си молив, сложи листа върху"Пармският манастир" и почти несъзнателно започна да пише по мелодията на един от припевите, които пееше Лолита.

Нахвърли десетина куплета.

"Връщам се в юношеските години – помисли си той, – това е смешно и възхитително!"

– Please fasten your belts.[42]

Пристигнаха в Баранкиля. На огряното от жарко слънце летище префект, облечен в бяло, на когото министърът бе съобщил за пристигането на Фонтан, произнесе на испански кратко приветствено слово. Фонтан, който внезапно бе престанал да разбира този език, си помисли: "Изгубих моята красива преводачка." Десетте минути от този непонятен разговор му се сториха безкрайно дълги. Когато пак зае мястото си в самолета, извади от джоба си синия лист и препрочете написаното. "Стихове на влюбен ученик – каза си той. – Дали отсега нататък ще бъда като онези герои от феериите, които вълшебницата преобразява, но те все пак си спомнят какво са били?... Боже мой, има ли значение, щом тези детинщини ме правят щастлив!"

Опита се да чете отново "Пармският манастир", но не можеше да се съсредоточи – мисълта му летеше към прекрасните ведри дни. Той взе нов лист и този път написа:

След като изля тъгата си, той се поуспокои и затвори очи. Беше прекарал безсънна нощ, затова заспа и сънува, че е пристигнал в Ню Йорк в някаква обширна зала, където трябваше да изнесе лекция; в последния момент се сети, че не знае за какво да говори. Стресна се разтревожен. Красивата стюардеса го будеше.

– My. You are a good sleeper! This is Panama.[43]

В Майами трябваше да се справи с един американски митничар, който започна да спори, като видя сребърното стреме.

– Това е подарък, който ми направиха в Перу. Няма никаква стойност: приятелски спомен.

– Yeah? – възкликна иронично митничарят. – Sentimental, is it? But it’is also solid silver and an antique... Sentimental silver, eh?[44]

Но накрая всичко се уреди.

Гледах ви, като заминавате, с очи, премрежени от горчивина, и самолетът изведнъж ви погълна! Свършено беше. Сбогом хубави очи, сбогом, красиви думи! Бях като дъждовен облак, наситен с тъга и меланхолия. Хапех устните си силно, за да не заплача. Трябваше да приказвам, да говоря банални неща. За щастие, Мануел Лопес ми помогна. Улови ме под ръка и ме отведе до колата (винаги ще си спомням вниманието му!) и докато пътувахме, ми наговори толкова хубави неща за теб... И ето ме сега сама в моята стая, сама с мъката, с болката. Може би не трябва да ти пиша такива неща? Но страдам, защото те обичам, и благодаря на небето за това страдание! Ръката, обгърнала раменете ми, последният ти поглед, изпълнен с любов... Бог да те благослови, скъпи Гийом, за всичко, което ти ми даде!

Ерве Марсьона научи от вестниците, че Гийом Фонтан пристига на 27 октомври с "Ил дьо Франс". Той запита по телефона госпожа Фонтан дали иска да я придружи до Хавр.

– До Хавр ли? – запита тя. – За какво? На пристанището ще бъде пълно с народ, няма да мога да разменя две думи с мъжа си. А после завръщането в Париж с влак, препълнен с чужди хора... Не, ще отида да го посрещна на гара Сен-Лазар. Така ще бъде по-добре... Гийом много ще се зарадва, ако дойдете и вие.

Гласът ѝ беше хладен, отегчен. Наистина неподходящ тон за жена, очакваща нетърпеливо съпруга си след дълго отсъствие? Марсьона отиде на гара Сен-Лазар; Полин Фонтан седеше нервна и уморена на една пейка; Ерве остана прав; сподели с нея радостта си от пристигането на пътника; тя му отвърна малко принудено и извъртя разговора на съвсем други теми: последния роман на Бертран Шмид, генералната репетиция на Леон Лоран, новата кола, която беше осигурила от Ларивиер за завръщането на Гийом. Изглеждаше притеснена и това смущаваше Марсьона; той си отдъхна облекчено, като видя тълпата да се стича към перона. Трансатлантическият влак влезе тържествено в гарата. Ерве проправи път през тълпата за госпожа Фонтан. Вълна от пътници нахлу; трябваше да вървят срещу течението. Най-сетне той зърна отдалеч един мъж, който се оглеждаше на всички страни тревожно и възразяваше нещо на носача, размахвайки бастуна си към небето. Ерве се спусна към Фонтан и видя неговото добро, подмладено, помургавяло лице.

Марсьона го отведе при Полин. Съпрузите се целунаха и се погледнаха с онази непризната изненада, която изпитваме, когато срещнем близки същества след дълга раздяла.

– Пак сте поотслабнала, Полин – каза сърдечно Фонтан. – Време беше да дойда да се погрижа за вас.

– Да – съгласи се тя, – крайно време!

– Ах, скъпи приятелю – обърна се Фонтан към Ерве. – Овидиус Назо беше подготвил обиколката ми великолепно, прекрасно... Какъв континент! Там е бъдещето на човешкия род. Римска традиция, подправена с Изтока, подмладена от американското влияние... Каква френска култура! Представяте ли си, младите жени там знаят наизуст Лафорг, Макс Жакоб, Аполинер!

– После ще изливате възторзите си, Гийом – прекъсна го госпожа Фонтан. – Сега трябва да минем през митницата.

Леденият ѝ глас ги обгърна като буреносен облак.

След завръщането на Фонтан двамата съпрузи не спореха, не се караха, но се държаха неестествено, принудено. Полин проявяваше подчертана сдържаност и измерваше с обичайната си прозорливост всяка дума и постъпка на мъжа си. Не ѝ липсваха подозрителни поводи. Гийом Фонтан се беше върнал друг човек от това пътуване. Той говореше за него с такъв възторг, който изненадваше и понякога дори смущаваше приятелите му.

– Готова съм да приема – казваше Едме Ларивиер, – че Богота е божествено място, но Гийом никога не е говорил така за Флоренция и Толедо!

Полин забелязваше също, че той с удоволствие спори за любовта, при това много компетентно и с подтекст, който забавляваше по-младите му събеседници. Ако отидеше например в "Театр-Франсе", за да гледа, за кой ли път, "Беренис", после повтаряше във фоайето:

– Хубаво е, нали?... Да, страшно хубаво! – И декламираше:

Съвсем естествено беше да се възхищава от една наистина хубава пиеса, но да рецитира така, сякаш прави лична изповед и сякаш той е неутешим Тит, мечтаещ за някаква Беренис, от която го дели "не едно море"?

Полин Фонтан беше достатъчно умна, за да долови тези нюанси. Тя схващаше, че мъжът ѝ с повод и без повод сипе възхвали за плътската любов. "Няма голяма красота без голяма страст" – Това беше една от любимите му теми. Той се интересуваше пламенно от испанската литература и непрекъснато мъкнеше на тавана стотици френски книги, за да направи място на Лопе де Вега, Калдерон и Федерико Гарсиа Лорка. На тези, които го запитваха какви са бъдещите му планове, отговаряше, че замисля драма за Абигайл, която сгрява старостта на цар Давид. Както и за свой вариант на Фауст. И непрекъснато дебнеше раздавача с необяснимо нетърпение. Алексис, който никога не го беше виждал такъв, тъжно и учудено клатеше глава.

– За какво ви звъни господинът? – питаше го Полин.

– Госпожо, за трети път господинът ме пита дошъл ли е раздавачът – отговаряше Алексис и поглеждаше с недоумение.

Едме Ларивиер покани на гости Ерве Марсьона, за да го разпита.

– Научи ли за новите приключения на твоя добър учител?

– Не... Какво искаш да кажеш?

– Майката на Сент-Астие ми показа писмо от сина си, който е шарже д'афер в Лима. Гийом, доколкото разбрах, се влюбил в някаква красива артистка, забравих ѝ името, която го придружаваше в пътешествията му.

– Не е възможно!

– Точно така е.

– Дано госпожа Фонтан не научи!

– Почти невъзможно ми се вижда да остане в неведение – каза Едме. – Прекалено много хора в Париж знаят тази история. Няма по-бъбриви хора от дипломатите. За тях е въпрос на чест да си пъхат носа навсякъде. Те правят гафове дипломатично, добросъвестно – изобщо чудесни гафове. А Полин, уви, има безброй "приятели. Тя отстрани от приемните си дни в неделя твърде много жени, които няма да пропуснат случая да ѝ го върнат!... Не добивай такова трагично изражение, момчето ми. Тази историйка е твърде различна от приключението Неджанин. Ванда живееше във Франция – постоянно изкушение. Тази е на другия край на света. Освен това била много очарователна. ...Питам се – добави замислено Едме – защо ли се е заловила за Гийом?

– Той е интересен, известен.

– Да, но е близо шестдесетгодишен. Какво би могъл да предложи на една актриса?... Той не пише пиеси... Предполагам, че за няколко седмици той е бил там звездата на деня. Освен това ние, жените, винаги имаме нужда да се превъзнасяме от нещо или някого... Трябват ни лъскави камъни или лъскави мъже. Защо? Защото едва сме се освободили от робството и още не сме съвсем сигурни в положението, което заемаме в света. В това се крие нашата слабост. Непрекъснато искаме някой да поддържа самочувствието ни и само мъжката гвардия около нас успокоява страховете ни.

Ерве отговари, че и мъжете изпитват същата необходимост да се превъзнасят изкуствено, увличат се по червени връзки, както жените по диамантени огърлици, и много момчешки и мъжки амбиции могат да бъдат оправдани с комплекс за малоценност.

– Това е по-различно – каза тя. – Амбициозният мъж иска да блесне с творческите си възможности или с произведенията си. Жената търси блясък, който тя би могла да отрази. Пример: победата на тази перуанка над Гийом. Разправят, че била голяма актриса, известна. Това би трябвало да я задоволи. Но не. На нея ѝ е потрябвала преходната звезда на деня... Всъщност няма нищо страшно. Гийом ще се утеши и естествено аз няма да кажа нито дума на Полин.

Но Ерве долови раздразнението и – яд я беше, че една чужденка се е промъкнала в живота на приятелите ѝ.

Изповедите са като жените; тези, които желаем, ни се изпълзват, а тези, от които се страхуваме, ни преследват. Ерве Марсьона не желаеше в никакъв случай да става довереник на Гийом Фонтан в тази нова история, щом останеше сам с него, той чувствуваше как се задава буря, готова да се разрази – заплашващата го изповед. В Ньой всичко сякаш тръгна по старому. Пак започнаха да канят гости всяка неделя, но госпожа Фонтан изглеждаше все заета, все отсъствуваше, а мъжът ѝ не беше започнал да работи.

Един ден младият Марсьона беше поканен на улица Ла Ферм; Полин Фонтан излезе веднага след обеда и той почувствува, че този път няма да може да се измъкне. Във всяка фраза на Фонтан прозираше желанието да разкрие тайната си, но Ерве се правеше, че не разбира, и два-три пъти отклони признанията. Най-сетне Фонтан не издържа и каза:

– Драги приятелю, трябва да споделя с вас нещо, което ме измъчва. Задължението да мълча увеличава тревогата ми, а зная, че вие няма да ме издадете. Слушайте...

И той разказа това, което Ерве вече беше чул от Едме Ларивиер: как е срещнал на брега на Тихия океан най-прекрасната от всички жени, самата поезия, и как тя го придружила във всичките му пътувания. За съжаление, откакто бил в Париж, не получавал писма от нея и не можел да си обясни мълчанието ѝ.

– Тя ми изпрати в Ню Йорк най-хубавите писма на света... Хубави! Би трябвало да кажа, най-красивите, най-вълнуващите! А тук нищо...Дали се страхува да не ми проверяват писмата, или зле е разбрала адреса ми? Аз ѝ пиша всеки ден пламенни послания, в които добавям като Волтер стихове, защото, доколкото разбрах, тя обича поезията...Те са нескопосани и дори грозни, тъй като аз, уви, не съм поет в истинския смисъл на думата, но са написани от сърце като "Песента за крал Анри". Ето, приятелю, четете.

Обзет от неприятно чувство и любопитен в същото време, Ерве прочете:

Едме Ларивиер даде вечеря, за да отпразнуват завръщането на Фонтан. Тя покани семейство Сент-Астие, които искаха да научат новини за сина си, семейството Бертран Шмид, прекалено шумния журналист Бертие и за най-голяма изненада на Ерве Марсьона, по молба на Полин Фонтан, Ванда Неджанин. Бертие каза закачливо на Фонтан:

– Скъпи учителю, започвам да ви завиждам. Пропътувахте тридесет хиляди километра и се върнахте подмладен. Истински скандал! Да не сте влезли в съюз с Мефистофел?

Синът ми – обади се госпожа дьо Сент-Астие с резкия си глас – ни писа, че младостта на господин Фонтан с изненадала цяла Америка... Видяхте ли в Лима нашия Жофроа, скъпи учителю?

– Видях го, госпожо. Той беше много любезен, покани ме и ме запозна с много интересни хора в къщата си до една маслинова гора...

– Точно така ни писа и той! – отряза госпожа дьо Сент-Астие с толкова двусмислен тон, че господин дьо Сент-Астие стисна ръката ѝ, за да ѝ напомни да се въздържа.

– Харесаха ли ви тези страни? – запита той Фонтан.

– Гийом мисли, че раят е на брега на Тихия океан – забеляза горчиво Полин Фонтан. – Нали, Гийом?

– Никога не съм твърдял подобно нещо, Полин. Казах, че тези страни ме очароваха. Щяха да запленят и вас, ако ми бяхте доставили удоволствието да ме придружите.

Едме взе бързи мерки да раздели групата. Ерве се озова в един ъгъл с Ванда.

– Видяхте ли го вашия Гийом, Ерве!... Не си струваше трудът да го разделяте от такава безобидна личност като мен, за да го предадете на една сто пъти по-опасна магьосница.

– Какво? – възкликна Марсьона. – И вие ли сте чули за тая история?

– Представете си – каза тя, – аз рисувам портрета на един млад чилийски писател, Пабло Сандо Кеведо... Емигрирал е в Европа по политически причини; много пламенен, оригинален, изобщо интересен човек...Там Пабло бил любовник на някаква актриса,

Долорес не знам коя си, в която Гийом се е влюбил и тя в него. Как ви се вижда? Влюбена! Хайде де!

– И какво разправя Пабло за тази млада жена?

– О – отговори тя, – Пабло не е обективен съдия. Той е бил влюбен в нея... и ако го слуша човек, ще повярва, че тя притежава най-различни прелести и изключителен талант. Но била страшно опасна. Развалила много семейства, измъчила собствения си съпруг и подлудявала младите мъже, които след това изоставяла; така станало и с Пабло, когато престанал да ѝ харесва. Той твърди, че е способна да разведе Гийом, ако го пожелае истински.

– Не говорете глупости, Ванда. Тази жена е на другия край на света. И за какво ѝ е потрябвал Гийом, питам ви!

– Не зная, скъпи Ерве. Пабло твърди, че ако тя реши някога да извика Фонтан, той ще изостави всичко; а ако пожелае да дойде в Европа, правителствата на всички страни ще се спуснат да уреждат гостуването ѝ. Пабло е суеверен. Разправя, че тая Долорес имала циганска кръв; умеела да омайва, да прави магии и пр, и пр. Никой мъж не можел да ѝ устои. Видяхте ли сега в какви ръце предадохте учителя си, след като го откъснахте от мен? Чудесна работа! Добре изпипана!

След вечерята Полин Фонтан седна на едно канапе с госпожа дьо Сент-Астие.

– Научих, че вашият син бил много любезен с Гийом. Благодарете му от името на двама ни.

Госпожа дьо Сент-Астие се изкашля.

– Жофроа е много щастлив от успеха на господин Фонтан, чийто талант е издигнал авторитета на нашата страна... Но... да ви кажа ли, мила приятелко, мисля, че ние, жените, трябва да се поддържаме. Не позволявайте на мъжа си да се върне на онзи континент!

– Той няма такива намерения. Защо ми казвате това?

– Скъпа приятелко, аз се ужасявам от сплетните и Жофроа сигурно ще ме упрекне, ако ви кажа какво ми е доверил. Но смятам за свой дълг да ви предпазя. Вашият съпруг е придружавал в Лима твърде упорито една приятелка на моя син, която била най-голямата актриса там... Далеч съм от мисълта да ви подмятам нещо. Само ви сигнализирам опасността. Нищо повече.

Полин се усмихна, сякаш и въпрос не можеше да става за подобни страхове.

– Моля ви, не се безпокойте. Ние сме женени от двадесет и пет години. Гийом обича да бъде сред жени. Аз отказах да го придружа. Имал е нужда от преводачка от екскурзоводка. Това е напълно естествено.

– Вие не познавате тази жена! Жофроа казва, че тя е магьосница!... Скъпа моя, не бива да вярваме на мъжете в тази възраст. Аз никога не пускам Ектор да пътува сам... На ваше място бих поговорила с мъжа си.

В другия край на стаята Гийом Фонтан, заобиколен от дами, говореше за испанския театър. Полин го погледна и си помисли: "Боже мой! Колко щастлив изглежда. Дали да се принизя, като обърна внимание на язвителните бележки на тази стара глупачка?" Но тя страдаше.

Гийом чувствуваше как доверието и близостта между жена му и него все повече намаляват. Той упрекваше Полин за тази промяна. Въобразяваше си, че тя не знае нищо за Долорес и се поздравяваше за изключителната си предпазливост, с която е прикрил любовта си.

Не съзнаваше, че се издава с наивния възторг, с който говореше за древното колумбийско изкуство, за саваната или за Андите; с глупавия, внезапно проявен интерес към всички южноамериканци, минаващи през Париж; с наистина безумното си държане по време на един рецитал от песни фламенко в театъра на Шан-з-Елизе и не разбираше защо Полин е мрачна, защо въздиша дълбоко по време на самотните им обеди и вечери. Мъчеше се да я разведри, като я обсипваше с внимателно и грижливо подбрани подаръци, но в замяна получаваше само нещо като усмивка.

Един неделен следобед, огрян от бледо ноемврийско слънце, той ѝ предложи да се разходят пеш до езерото Сент-Джеймс. Тя прие. Листата на дърветата бяха окапали, водите намалели.

– Каква роля е играло винаги това малко езеро в нашия живот! – каза той. – То ни е виждало щастливи и отчаяни, млади и стари, здрави и болни. Бихме могли, кажи-речи, да измерим здравето си с времето, необходимо да го обиколим.

Полин се спря под една върба, чиито клони се бяха натопили във водата, и изведнъж запита:

– А сега? Как ни вижда то сега? Разделени завинаги или все още борещи се да запазим въображаемото си семейство?

– Не ви разбирам – измънка той.

– Аз също, Гийом, не разбирам какво искате. Кажете, имате ли или нямате любовница в Перу?

Изненадан, смутен, той се поколеба за миг, погледна водата, небето и най-сетне отговори:

– Да, срещнах по време на моето пътуване в Южна Америка една жена, която много обикнах.

– Благодаря ви, че поне ми отговорихте искрено. Бях решила, ако ме излъжете, да ви напусна още тази вечер.

Той се разтрепера от вълнение и разбра колко много държи на Полин. Стори му се, че губи почва под краката си. Те помълчаха, после отново тръгнаха един до друг по пътечката край езерото...

– Как научихте? – запита той. – Аз направих всичко...

– Всичко! Ами вашите невероятни приказки, вашата наивна гордост? Та вие не можете да отворите уста, Гийом, без да разгласите своята любов! Всичките ни приятели забелязаха. Смешна работа. Дори да не бяха ме предупредили, щях да отгатна.

– Нима ви предупредиха?

– Какво дете сте вие – каза тя. – Възможно ли е да стигнете до тази възраст, без да знаете, че нищо не остава в тайна, че омразата дебне и всяка лоша новина веднага намира вестител? Има хора, чието единствено удоволствие е да причиняват страдания. Още когато бяхте в Богота получих две анонимни писма, които ми съобщаваха, че се явявате навсякъде с любовницата си. В едното от тях дори имаше изрезки от вестници. Аз не зная испански и не можах да разбера всичко, но на три снимки в три различни места вие бяхте винаги с една и съща млада жена, всеки път облечена различно... Снимките поне разбрах.

Той се спря и вдигна бастуна си към облаците.

– Анонимни писма! Кое недостойно същество е могло?

– Кой знае? Някой изоставен любовник, озлобена жена, ревнив приятел или просто някой отвратителен човек. Светът е пълен с такива хора.

– Затова ли ме посрещнахте така хладно?

– Не знаех как да се държа. Питах се дали тази връзка е сериозна или не, дали е увлечение или страст. Но все още се надявах. Вашият възторг скоро ми изясни всичко. Завръщането, раздялата не бяха ви донесли забрава. Научих от Алексис, че дебнете раздавача, дори самата аз видях един от тези пликове с марка от Лима, надписан с красиви главни букви – твърде несръчен опит да не бъде привлечено вниманието...

Фонтан се опита да защити Долорес:

– Тук не става дума... хм... за подправен почерк, а за четливо изписване.

– А как ѝ отговаряте вие, Гийом? Никога не съм виждала писма до нея в общата кореспонденция.

– Ходя да ги пускам сам в централната поща през два дни – призна той като дете, уловено в грешка.

Тя пак се спря разтреперана.

– Вие сте направили това! Вие, който никога за нищо не се помръдвате и не обичате да ходите никъде! Вие сте извървявали всеки ден този път заради една жена, която едва познавате...

– Скъпа приятелко, не може да се каже, че едва я познавам.

– Да, зная. Майката на Сент-Астие ми каза миналия ден у Ларивиер, че сте пътували заедно... Гийом, как е възможно да проявите такова лекомислие?

Те стигнаха да края на езерото. Едно дете ги раздели за миг с тротинетката си.

– Полин, не мислете, че заминах за Южна Америка, за да търся авантюри. Напротив, след вашата болест бях решил да се откажа завинаги от тези невинни приятелства, които явно ви оскърбяват. Но кой би могъл да устои на тази жена? Красива, млада, блестяща, надарена с всички прелести...

– И вие си въобразявате, че тъй красива, тъй млада, тъй блестяща, тя ви е обикнала?... Моля ви се, Гийом...

– Тогава защо ме последва в Богота?... Съгласен съм, че е малко чудно, но фактите не могат да се отрекат.

– Клети приятелю – каза тя, – колко сте доверчив. Майката на Сент-Астие ми каза, че вашата любовница е много талантлива актриса, но била голяма кокетка както в живота, така и на сцената.

– Полин, подобни приказки подхождат на майката на Сент-Астие, но не и на вас. Вярно, аз съм доверчив, но умея да различа кое е истина и кое не. Убеден съм, че само една влюбена жена... хм... може да пише възхитителните писма, които аз получавам.

– Нима тя ви пише възхитителни писма? Ах, колко бих искала да ги видя! – възкликна тя жадно. – Слушайте, Гийом, ще приема да остана с вас само при едно условие: разкажете ми всичко. В никакъв случай не бих могла да понеса лъжата. Не желая да прилагате спрямо мен комедийни хитрости. Ако ми доверявате всичко, аз няма да се чувствувам измамена и може би след време ще мога да ви простя...Кажете, как се казва тя?

– А тогава няма ли да измамя нея?

– Защо? Стига да искам, още утре ще узная името ѝ. Майката на Сент-Астие веднага ще запита сина си. Освен това ми казаха, че в момента в Париж живее един млад чилиец, който е бил любовник на вашата дулцинея преди вас.

Фонтан се развълнува, но успя да се овладее.

– Възможно е... Долорес никога не ме е уверявала, че е непорочна, невинна и дори вярна. Но ми каза, че двадесетте дни, изживени с мен...

– Са най-щастливите в живота ѝ?... Как е възможно на нашата възраст да се хващате на фрази, стари като света? Но вие споменахте името Долорес. Долорес коя?

– Долорес Гарсиа – въздъхна уморено той.

Бяха стигнали до дома си на улица Ла Ферм.

– Дайте ми адреса ѝ, Гийом. Искам да ѝ пиша.

– Да ѝ пишете? – възкликна той разтревожено, отваряйки пътната врата. – Но какво бихте могли да ѝ кажете?

– Хиляди неща, уверявам ви. Например, че не е било хубаво да се обвързва с женен мъж, без да се запита дали няма да причини болка на друга жена; но ако искрено държи на вас, бих могла да ѝ отстъпя мястото си, тъй като нямам намерение да ви правя спънки за развод.

Те млъкнаха за малко – Алексис беше дошъл да им отвори. Съблякоха палтата си и Гийом последва Полин в стаята ѝ.

– Развод! Никога не е ставало дума за това... Нито веднъж не съм ѝ предложил нищо, не съм ѝ обещавал да се оженя за нея. Напротив, винаги съм ѝ говорил възторжено за вас. Казах ѝ, че нашето семейство е чудесно и аз не мога да живея без вас.

– И тя се съгласи? А разправяте, че ви обичала.

– Не се съгласи. Каза ми: "Не ми е приятно да ми приказваш за жена си?"

– Какво? Тя ви говори на "ти"? След пели двадесет и пет години брачен живот аз още ви говоря на "вие", а тя за двадесет дни започнала да ви говори на "ти"!

– Скъпа приятелко, това е само въпрос на обичай. На испански всички си говорят на "ти". Разберете, Полин аз никога не съм ви сравнявал, не съм ви противопоставял. Вие бяхте, вие сте моя жена; много съм щастлив, че се върнах при вас след пътуването. Имам доказателство за това – Долорес беше готова да дойде с мен за две седмици в някой уединен хотел, но аз се отказах, за да се върна навреме във Франция. Но мъжът е сложно същество, дявол да го вземе! Има право от време на време да помечтае няколко дни...

– Вашите мечти са прекалено плътски – каза тя горчиво.

В този момент Алексис донесе чая с огорченото, дискретно държане на стар приятел, който разбира всичко, но не смее да се намеси.

След това признание животът на семейство Фонтан не стана по-приятен, но се пооживи. Гийом даде на жена си адреса на Долорес Гарсиа. Щом двамата съпрузи останеха сами, Полин започваше да бомбардира мъжа си с въпроси:

– Как я срещнахте?... Какво ви каза тя?... Кой от двама ви пръв премина от приятелство към любов?... Кога дойде във вашата стая?... Под какъв предлог?... Какво направихте тогава?...

Фонтан, който нямаше кой знае каква памет, се опитваше да попълни празнините на спомените си с богатото си въображение, но Полин с неумолима точност откриваше всяка измислица.

– Гийом, не лъжете! Казвате, че Сент-Астие я поканил на обед с вас, без вие някога да сте му споменавали за нея. Не е правдоподобно. Защо би я поканил той?

– Нямам представа! Да не би да съм бавачка на Сент-Астие! Сигурно защото тя е много известна в родината си.

Понеже през деня той се затваряше в библиотеката, Полин с упоритостта на маниачка провеждаше след десет часа вечерта страшните си разпити. И не ги прекратяваше преди два, три часа. Искаше да узнае с пълни подробности как е преминал всеки един от съдбоносните дни.

– Гийом, как се държеше с вас този Кастильо? Ревнив ли изглеждаше или тържествуващ?

– Да не мислите, че си спомням? Аз не съм като вас да съхранявам съвсем точно всички образи от миналото... Понякога дори Долорес вече ми убягва.

– Значи, се мъчите да си я представите?

Често той стоеше мълчалив пред нея, с наведена глава ка то престъпник, измъчван от упорит съдия-следовател. Понякога след пет-шест въпроса без оговор той изохкваше:

– Но вие ме убивате, Полин! Това е истински ад!

– А за мен – отговаряше тя, – за мен не е ли по-страшно?

Умиращ за сън, Гийом се опитваше да прекъсне разговора, но щом намекваше за часа, Полин му възразяваше:

– Сигурна съм, че не сте се пазарили за нощните часове с вашата любовница!

– Лъжете се! Тя ме наричаше Пепеляшка, защото я изпращах в полунощ.

– И какво правеше тя тогава? Как се връщаше в стаята си?... Не я ли виждаше някой, че излиза от вашата стая?

Той винаги завършваше смирено:

– Нищо повече не знам!... Не знам нищо!...

Понеже всяка нощ спеше само по няколко часа, сутрин се събуждаше уморен, без охота за работа. Дори писмата на Лолита не го утешаваха. След триседмично очакване те бяха започнали отново да идват редовно. Каква беше причината за това тягостно мълчание? – питаше се той тревожно. Долорес пишеш за някакво пътуване в Андите. Дали е била сама? Тя репетираше сега една пиеса на Кастильо. От време на време някоя нейна фраза събуждаше отново страстната любов на Фонтан. "От стиховете ти – пишеше тя – на устните ми покълна усмивка и вече остана там."

Той ѝ беше писал на другия ден след съдбоносното обяснение на брега на езерото, за да я уведоми какво се е случило и да я предупреди, че ще получи писмо от Полин. Но отговорът на Долорес дойде след две седмици и той не разбра как е реагирала. Страхуваше се да не би тя да се ядоса и да пожелае да прекрати тази връзка без бъдеще. Смяташе, че е постъпил "лоялно", защото в писмото си беше написал хубави неща за Полин и беше помолил Долорес да ѝ прости някои може би малко пресилени приказки, предизвикани от силните ѝ чувства.

Единствената жена в Париж, с която можеше да говори спокойно за бурята, развихрила се в живота му беше Едме Ларивиер. Тя му даде да разбере, че знае всичко и е готова да изслуша изповедите му. Той започна да ѝ прави дълги посещения, които му доставяха голямо удоволствие, защото много приятно е да говорим за любимата, особено когато довереницата е мила жена. Фонтан чувствуваше, че някак се е издигнал в очите на Едме с тази романтична история. На нея наистина ѝ доставяше удоволствие да разговорят на тази тема. По липса на любов жените обичат аромата, ехото, отблясъка от любовта.

– Ах – казваше той, – знам, че трябва да бъда безкрайно снизходителен към Полин, тъй като и аз самият се нуждая от нейното снизхождение. Но все пак човешките сили имат граница. Това всекидневно и всекинощно възпроизвеждане на престъплението!... И в края на краищата защо Полин ме кара по десет, по двайсет пъти да ѝ разказвам неща, които сигурно я измъчват и които аз не си спомням добре, затова все повече и повече си противореча.

Едме започваше да го уговоря като търпелив лекар:

– Ние обичаме да изясняваме нещата, Гийом. Винаги разнищваме постъпките, чувствата. Вие, мъжете, врите и кипите, да, дори и писателят, когато пише своя роман. Ние сме свикнали да вкусваме продължително щастието и нещастието... Разбирам много добре Полин.

– Уви, аз, признавам си, не я разбирам. Какво иска тя? Веднъж ми връща свободата и пише на Долорес дълги послания, в които, представям си, ce редуват хули и душевно величие, друг път ми казва, че моето щастие е и нейно щастие, затова няма да пречи на новите ми срещи и иска от мен единствено да не я лъжа и да се държа с нея като с добра приятелка. Не зная дали да ѝ вярвам; разправя ми, че уж писала на Долорес: "Вие искате мъжа ми? Той е ваш. Вие сте по-млада, по-красива, аз си отивам. Елате при него и се оженете..." Горката Лолита, кой знае как се е изненадала. Тя никога не е искала подобно нещо. Разбира се, много бих се радвал да я видя отново; представям си какво щастие ще бъде за мен да я срещна в Севиля, Гранада или в някое райско кътче в Андите! Но Долорес в Париж! Развод! Втори брак! Никога не е ставало дума за това.

– За щастие – каза Едме, – не ви виждам, драги Гийом, като съпруг на актриса, ревнив, бродещ зад кулисите на някой малък театър!... Освен това трябва да мислите за Полин, тя лъже, че се отказва от вас, само се преструва. Тя е в състояние да ви отстъпи на друга от гордост, но ще умре от това. Срещнах я вчера у семейство Менетрие, буквално е съсипана от мъка. Не забравяйте, Гийом, вашата жена ви обича с много красива любов. Откакто ви познава за нея не съществува друг мъж. Бога ми, това не се среща на всяка крачка.

– Ах – каза той, – страшно съм раздвоен... Не е възможно да живеем повече така. Какво да правя?

– Бъдете по-рязък – каза Едме. – Жените не бива да се оставят на произвола на съдбата. Те трябва да бъдат ръководени.

След като Гийом си отиде, при нея дойде Клер Менетрие; тя живо се интересуваше от семейство Фонтан.

– Полин е като лъвица, на която са отнели малките – каза Клер. – Като обезумяла се мъчи да узнае истината. Ходи на лов и без никаква дискретност разпитва за съперницата си. Ще повярвате ли, отишла на чай у Ванда. Да, скъпа моя, за да срещне онзи малък – чилиец, който бил любовник на Долорес Гарсиа.

– Как – учуди се Едме, – вие знаете името на дамата?

– Разбира ce – отговори Клер. – И аз отидох да се запозная с чилиеца. Той е много мил. Обичал е лудо тази жена.

– Изглежда, че тя наистина е толкова очарователна, колкото я описва Гийом. Защо тогава чилиецът я е оставил?

– Достатъчно е да разговаря човек с него пет минути, за да разбере, че не той я е оставил. Но е разбрал, че с нея не би могъл да изживее трайно щастие и е намерил сили да си отиде... Много приятно момче.

– Как обяснява той връзката ѝ с Гийом?

– Той е умен и може би казва истината. Смята, че тя преди всичко е актриса и изиграва всяка любов като нова роля, затова се стреми да я претвори блестящо. Това ѝ се удава и докато е на сцената, сама вярва в героинята си. С Фонтан е искала да бъде младата приятелка на застаряващ писател, изпълнена с възторг и любов. Изиграла е съвършено ролята си, била е прекрасна. Ето защо Гийом е прав, като казва толкова хубави неща за нея. Но младият Санто Кеведо смята, че след като Гийом е заминал, тя може би е срещнала вече друг мъж и е изиграла за него със същото съвършенство съвсем друга роля.

– Разбирам – каза Едме. – Но все пак тя сякаш не е забравила веднага Гийом. Той неотдавна ми чете вълнуващи прекрасни писма.

– Защо не. В този момент тя сигурно играе ролята на жена, която пише на своя далечен любим вълнуващи и възхитителни писма.

– Горката Полин. Не ни е лесно на нас, обикновените съпруги, да се защитаваме срещу комедиантките. Те притежават дарба, опитност, качества... И освен това изкуството винаги въздействува по-силно от обикновения живот.

– А не сме ли всички ние комедиантки? – запита Клер.

– Да, но не всички имаме талант. Аз обаче вярвам в крайната победа на Полин... Ако тя сама не развали играта с някой грешен ход. В този момент Гийом се разкъсва от противоречия – угризенията го подтикват да проявява снизхождение. Но виждам как започва да се уморява от безконечните сцени – мълчаливи и шумни, – които му поднася всяка вечер жена му. Не трябва да се забравя, че ако Долорес Гарсиа е преди всичко актриса, Гийом е преди всичко писател. А писател, който не може да пише, започва страшно да се ядосва.

– Мъжете – каза Клер, като стана – се подчиняват на страстите, но не ги обичат.

Гийом Фонтан започна да не разбира постъпките и реакциите на жена си и любимата си. Полин пишеше сега всеки ден на Долорес и ѝ изпращаше подаръци: накит, пъстро шалче... Долорес питаше Гийом: "Трябва ли да отговоря и да благодаря? Поради това, което си ми казвал за жена си, винаги съм изпитвала уважение и възхищение към нея! Неприятно ми е някой да страда по моя вина." Но продължаваше писмото си с фрази "tiernes у enamoradas" Явно не искаше да скъса връзката. Той я посъветва да благодари и в началото на март Полин показа със своего рода гордост на мъжа си, че пликът с красиви главни букви и марка от Лима беше адресиран този път до "Госпожа Гийом Фонтен." Вечерта тя отново го държа буден след един часа и му каза, че е готова да го отстъпи на "Окситаниянката." Тя наричаше така съвсем неуместно Долорес намеквайки за последните любовни истории на Шатобриан. Уморен от всичко, измъчен, потиснат, Гийом имаше усещането, че много скоро ще се почувствува изтрезнял и прозорлив като Санчо Панса между тези две странствуващи рицарки.

Една сутрин Алексис дойде да му съобщи тайнствено, че "един чуждестранен господин настоява да види господина."

– Позволих си да обезпокоя господаря, защото този господин е същият, който уреди миналото лято пътуването на господина. Помислих...

– Имали сте право, Алексис. Ще го приема. Овидиус!... Добър ден, драги приятелю. Откъде идвате? Последния път се видяхме в Богота, страната на насладите и опасностите... Какво правихте след това?

– Учителю, останах за малко в Богота, после направих една обиколка: Лима, Сантяго, Буенос Айрес, Монтевидео, за да организирам едно турне. После посетих моето бюро в Ню Йорк... След това ходих в Италия, Гърция и Египет. Ходили ли сте в Египет, учителю? В тази страна ви обожават. Ах, достатъчно е да се каже "Гийом Фонтан" и всички египтянки ще полудеят. Това не е ласкателство. Само чистата истина. Ще ви подготвя една обиколка, учителю. Александрия. Кайро, връщане през Атина и Рим. Истински триумф!

– Не, драги приятелю, не. Въпреки вашата страшна енергия и вашето... хм... цицероновско красноречие, няма да ме увлечете. Преди всичко не мога да отсъствувам. Много лошо работих тази зима. И горката ми жена не е добре... Ако някога се изкуша да пътувам, по-скоро бих се върнал на този континент, който вие ми открихте и от който запазих толкова божествени спомени. Да, ако можете да ми осигурите такова пътуване, на драго сърце, не веднага, разбира се, но след известно време, бих отишъл отново в Перу и Колумбия.

Петреску замахна нетърпеливо.

– Учителю, в тези страни много ви обичат, но не можете да ходите всяка година там. Публиката иска нови имена, нови лица... Може би след две-три години... Освен това бих предпочел Аржентина и Бразилии, отколкото Перу и Колумбия, където публиката, която разбира френски, е малобройна, съвсем малобройна... Много пари загубих...

Фонтан му довери стеснително:

– Аз мисля за Перу, драги приятелю, защото си пиша с онази очарователна личност, на която вие ме представихте в Лима – Долорес Гарсиа. Тя ми изпраща много хубави писма.

Петреску, обикновено много почтителен, отговори рязко:

– Как, това още ли трае? Ах, учителю, учителю!

После попита дали би могъл да поднесе почитанията си на госпожа Фонтан. Като си представи пороя от въпроси, с който тя щеше да залее Овидиус, Гийом каза:

– Не, приятелю, не. Нали ви обясних, че госпожа Фонтан не се чувствува добре и не приема никого.

Петреску погледна съчувствено, но малко обидено.

– Съжалявам, учителю, много съжалявам, защото изпитвам голяма симпатия към госпожа Фонтан.

"Като че ли се готви да ме поучава" – помисли си Фонтан и прекрати разговора доста сухо.

Малко по-късно Овид Петреску позвъни по телефона на Полин Фонтан. Той се впусна да ѝ обяснява кой е но тя го прекъсна:

– Не съм ви забравила, господине. Какво искате?

Той каза, че трябва да ѝ говори насаме, без "учителят Фонтан да знае".

– Извинявайте, че настоявам, госпожа Фонтан, но това е много важно не за мен, а за учителя и за вас. Мога да ви предпазя от голяма опасност.

Полин страшно се интересуваше от всичко, което се отнасяше до "съдбоносното пътуване", както казваше тя, ето защо не можеше да не се изкуши да се срещне с него. Тя възрази само, че на улица Ла Ферм всеки посетител би могъл да срещне мъжа ѝ.

– Тогава – каза Петреску – трябва да се видим в града. Това е много просто. На улица Тронше има малък бар, където ходя често; там сигурно няма да срещнете никой познат, особено сутрин... Искате ли да се видим утре в единадесет часа?

След кратко колебание тя прие.

На другия ден спря колата пред "Прента", прекоси магазините и отиде в малкия бар, който ѝ беше посочил Петреску. Беше смутена, неспокойна, заинтригувана, не се чувствуваше добре. Никога в живота си не беше приемала да ходи на тайни срещи и предварително се страхуваше от това, което би могъл да ѝ каже този човек, свързан с най-голямото нещастие в живота ѝ. Но с упоритостта и твърдостта на маниаците влезе решително в тесния и мрачен салон; от двете страни край стените бяха наредени маси и дървени пейки. На първата бяха седнали двама младежи, които разглеждаха марки и си ги разменяха, като пишеха цифри на две листчета. Петреску я посрещна, целуна ѝ ръка, покани я да седне на една по-отдалечена маса и я запита какво иска да пие.

– Нищо. Не съм свикнала... особено в този час.

– Трябва да поръчаме нещо... Плодов сок?... Да?... Келнер, един плодов сок и едно порто.

После той заговори сериозно и малко скръбно:

– Госпожа Фонтан, исках да ви видя, защото смятам за свой дълг да ви предупредя да внимавате. Както ви казах по телефона, аз изпитвам голямо уважение и симпатия към вас и силно възхищение и обич към учителя. Ето защо не бих искал вашето семейство да бъде разбито. А имам причини да се страхувам... Ах, госпожа Фонтан, каква грешка направихте, че не ме послушахте, като ви молих да придружите мъжа си!... Вие не знаете какво значи за един мъж да се озове сам в тези страни, където жените са магьосници!

На масата срещу тях седяха двама мъже, облечени така, сякаш ще играят гангстерски роли. Те разговаряха полугласно и Полин долавяше отвреме-навреме по някоя дума: "Три единици... да се отървем от Кинк..." Струваше ѝ се, че участвува в сцена от долнопробен филм. Тя едва изрече:

– Ако искате да ме предупредите за Долорес Гарсиа, аз зная всичко. Моят мъж ми разказа какво се е случило и самата аз си пиша с нея. Бих искала само да узная нещо, което ми тежи. Как започна тази връзка? Кой я пожела... тя или той?

– Тя!... Още първата вечер тя ми каза: "Петреску, този мъж ще бъде мой!" Госпожа Фонтан, вие не ме послушахте първия път и резултатът беше катастрофален! Сега за втори път ви предупреждавам и ви казвам "Внимавайте, госпожа Фонтан, Долорес е жена, която никой не може да забрави, ако тя самата не пожелае."

– Много ли е красива?

– Повече от красива... Тя е фея, вълшебница...

– Защо иска да види пак мъжа ми? Една фея може с вълшебната си пръчица да си създаде колкото иска други любовници?

– Защо ли?... Госпожа Фонтан, никой не може да каже какво мислят жените... От учителя тя чака да я доведе в Париж, да напише пиеси за нея... Аз ви казвам: "Госпожа Фонтан, не я оставяйте да дойде тук или вие сте загубена." Учителят ви обича. Когато говори за вас, не може да намери думи да ви нахвали. Само че той е близо шестдесетгодишен...

– А тя е на двадесет и пет. Зная.

– Не, госпожа Фонтан, не. На тридесет години е. Видях паспорта ѝ... Но е нечувано очарователна. Щом се види с учителя, тя пак ще го завладее... Повярвайте ми. Аз съм ваш съюзник, първо, защото ви уважавам, а също така, защото искам да отведа учителя в други страни: Египет, Италия... Но там вие ще дойдете с нас, госпожа Фонтан... Трябва да дойдете, иначе всичко ще започне отново... Още един плодов сок?

Тя остана още малко, като му зададе преки, точни въпроси за дати, часове и факти, но получи само неясни отговори, както и от Гийом. Като разбра, че няма да му измъкне нищо повече, тя си отиде.

На площада пред "Мадлената" продаваха цветя. Полин си купи хризантеми. "Траурни цветя – каза си тя, – ето какво ми подхожда отсега нататък."

Страстната любов е болест, чието развитие е известно на всички; но като добър, опитен лекар, неоткриващ в себе си симптомите на рака, по които веднага би поставил правилна диагноза на някой пациент, Фонтан полека-лека започна да оздравява, без сам да го съзнава. Продължаваше да си разменя с Долорес "нежни и любовни" писма, но кореспонденцията стана по-мудна; в същото време Долорес и Полин си пишеха все по-често и по-често. Гийом нямаше представа какво си казват двете жени, боеше се те да не направят най-неочакваното помежду си – съюз срещу него.

Приятелите на Фонтан – някои разтревожени, други тайно зарадвани, когато след завръщането му се разнесе първият тътен на бурята, се чудеха, че тя отмина, без да се разрази.

Едме Ларивиер покани Гийом на чай.

– Какво ви е, драги Гийом? – запита тя. – Да не сте болен? Напоследък ми се виждате тъжен. Върнахте се от пътешествието си пламенен и млад като конквистадор. Но огънят сякаш започва да гасне. Какво става с любовта ви?

– Любовта линее – отговори той. – И как би могло да бъде иначе? Подхранват я само шепа спомени. След шест месеца всичко беше казано за миналото. Ще ми отговорите, че остава настоящето. Разбира се, но ние нямаме едно настояще – то е твърде различно, отдалечава ни дори. Всеки от двама ни живее за своето изкуство. Долорес ми говори за "Електра", за О’Нийл, за "Подялба на Юга", в която би искала да участвува, за auto sacramental "Блудният син", нещо напълно непознато за мен. Чета разсеяно писмата ѝ, а сам ѝ разказвам за романа, който замислям. Горкичката, сигурно това никак не я интересува, защото не ми споменава нито дума за него в отговорите си. Тя не познава хората, които аз виждам, аз не познавам хората, които я обграждат. Тогава какво? Да мислим за бъдещето? Изпълнен с надежди, по-рано ѝ пишех: "Кога ще дойдеш в Гранада, в Севиля? Кога ще се върнем заедно в Меделин?" И още мечтая да се срещнем, но вече почти не се надявам. Ще ви кажа дори нещо, което ще ви изненада. Ако Полин не се беше замесила в играта, досега сигурно всичко щеше да свърши.

– Колко тъжно, Гийом! Една толкова голяма любов!...

– Всяка любов има нужда да бъде подхранвана.

– И Полин си пише с нея? Колко странно! Какво могат да си кажат?

– Нито една от тях не ми се доверява. Струва ми се че те ту се обиждат като богините на Омир, ту си засвидетелствуват най-голямо приятелство за моя сметка.

– Защо за ваша сметка?

– Защото съществува женска солидарност! Нима не го знаете по-добре от мен?

– Това дори е по-сложно – каза Едме замислено. – Обикновено жените си съперничат, когато искат да притежават избрания мъж; но щом две жени се разберат по някакъв начин, все едно, че заживяват в харем – те се опитват да забравят робството, като говорят лошо за султана... Впрочем в случая Полин нито отстъпва, нито дели с някого своя господар. Но кажете, Гийом, защо не се борите за любовта си? Нали толкова пъти сте ми казвали, че тя ви е подарила най-щастливите часове? Отново намерената младост, "приливът на жизнени сили", всичко това беше толкова красиво. Ще се откажете ли?

– Не би било необходимо да се отказвам, ако Полин се помъчеше да разбере, че понякога имам нужда от веселие, приумици, нежност и се опиташе самата тя да ми ги даде. Защото, уверявам ви, тя би могла да го стори. Полин е завършена жена, с големи възможности, но се държи сковано поради някаква криворазбрана чест. Ах, между тези две кастилянки аз съм... хм... вън от играта.

Едме помълча. После му каза:

– Аз смятам, че най-важното е да разберете какво искате. Вие не желаете да се откажете нито от Полин, нито от вашата Перичоли, но не е възможно да ги запазите и двете. Ето защо трябва да изберете. С годините, драги Гийом, аз все повече се убеждавам, че тази дума е синоним на мъдрост. Вземете мен за пример. Аз бях хубава...

– Вие бяхте красива, много красива, и още сте красива.

– Тъй или иначе, харесваха ме. Имах хиляди възможности да се забавлявам. Мислите ли, че не съм се изкушавала? И все пак, два пъти омъжена, аз и двата пъти не съм била невярна. Защото бях избрала.

– Трябва да остана сам – каза Фонтан, – за да събера мислите си.

Гийом Фонтан се уедини в Лорен; това се отрази благотворно на лечението му. Къщата, завещана на Полин от Боерш, се намираше на един хълм. От прозорците си Фонтан виждаше Мозел, оградена с върби, елша и тополи, и зеленчуковата градина – дело на Полин. Само чуруликането на птичките, свили гнезда в бука, чиито клони се полюляваха вяло край каменния балкон, нарушаваше чудната тишина. Фонтан работеше сутрин, наслаждаваше се на спокойните часове, а следобед се разхождаше край реката по тясната пътека сред ливадата. Около него кипеше живот и той съзерцаваше смирено природата.

"Наистина – казваше си Гийом, – върбите и лястовичките остаряват също като хората, но това не намалява болката от настъпващата старост."

После се ободряваше, оживяваше се, изпълнен с добри намерения: "Дали се измъчвам от старостта? Не, а от лошия начин, по който я изживявам... Молба за правилно изживяване на старостта: "Възхвалявам ви, боже, и ви благодаря, че премахвате незебелязано едно след друго плътските изкушения."

Той се спря на брега край потръпващата река. Вдъхна дълбоко чистия въздух и продължи да размишлява: "Старостта не е упадък, а избавление. Животът би трябвало да се връща естествено към природата, от която е произлязъл. Общението със света е възможно, ако личността бавно се заличава. – И си повтори няколко пъти: – Да приемам весело нещата."

Леки бели изпарения плуваха над долината. Никога този чист, здрав край не му се беше виждал тъй красив. "Не – каза си той, – не бива да завършвам с дребнавости. Дали страдам от старостта?... Единствената ми беда е, както казва Едме, нежеланието да избера. А в същност и това не е вярно, защото аз съм избрал. Два пъти съм виждал Полин в ужасно състояние и двата пъти не можах да го понеса. Можех да я пожертвувам. Но не го направих. И утре бих действувал по същия начин. И започвам да мисля, че плътската любов не е истинската любов. Тя дава приятна, пламенна наслада. Но това не е достатъчно, за да се създаде трайна връзка. Всеки мъж проявява цинизъм в подобни случаи. И има право. Истинската любов изисква възвишеност... Ето какво търсех аз в Полин и в Долорес... Търсех го в Долорес, защото Полин ме беше разочаровала, след като тъй дълго ми беше давала всичко..."

Той се спря и се вгледа в една подвижна червена точка на хоризонта. Какво ли беше това? Горски огън или отражение от слънчев лъч, докоснал някой стъклопис? После пак закрачи: "Не, не е вярно, че отидох при Долорес от яд. Отидох при нея, защото тя го искаше и защото аз не можах да устоя. Трябваше да обожавам някого и пожелах да я направя героиня на мечтите си. Представях си я вярна, заета изцяло с мен... Не беше и не би могло да бъде така... Долорес не е виновна. Тя никога не ми е обещавала да се откаже заради мен от свободата си. Пък и аз не бих могъл да открия в нея мечтаната голяма душевност. Защото Полин с всичките си недостатъци притежава гордостта, чистотата и пълната вярност, които напразно бих търсил в една изменчива душа..."

В ливадата пасяха крави. "Вярност – каза си той, – нима аз самият съм бил верен? Разправях, че верността е присъща на мъжа. Но прекалената красота не е естествена. Душевното величие на човека се крие в способността му да понася задълженията си, да бъде пожертвувателен до смърт... Тези крави нямат мъчителни задължения, нямат угризения на съвестта, но са крави."

Раздавачът беше минал, когато пристигна в къщи. Имаше писмо, от Лолита; той се вгледа в красивите главни букви – колко пъти беше потръпвал  само при вида им! После отвори плика. Долорес описваше някакъв празник, на който беше пожънала много успех в една от новите пиеси на Педро Мария Кастильо.

"Бях в бяла рокля с голи рамене, щеше да полудееш по мен. За да си вдъхна смелост, когато излизах на сцената, аз те призовах. Радваш се, нали?... Много ми е мъчно, че никога не си ме виждал в театъра, знаеш, това е най-голямата ми мечта? Да играя в Париж първо на испански, за да ме открият, и после на френски. Ако можеш да уредиш това, ще дойда веднага..."

Той препрочете няколко пъти писмото, за да разбере, защо тя още му казва такива неща. Дали изобщо се сещаше за него извън миговете, когато му пишеше. Отговори същата вечер сам в стаята си.

Много ми е мъчно, че не съм взел участие в твоя успех, querida, но може би така е по-добре. Тази вечер ти сигурно си била заобиколена от много хора, всички са те ласкали, ухажвали. Аз бих се радвал, възхитен от теб, но бих страдал, че и други ти се възхищават. Освен това ти стана приятелка на жена ми. Вие си разменяте тайнствени писма. Това създава малко странна обстановка, която ме смущава. Приемам съдбата не без съжаление...

Аз ти дължа най-красивите дни от последните си години. Ще пламне ли отново този великолепен огън. Не вярвам. Ти притежаваше и притежаваш много чар,Лолита, не е лесно да те замени човек. И аз няма да се опитвам да го сторя. Ще запазя спомена, кой ухае в моя щастлив, но малко сив живот, както свежите полски цветя преобразяват работния кабинет. Такива мисли ме вълнуват тази вечер, докато луната се издига иззад тополите и бухалът излиза от хралупата си. Какво ще се случи, какво ще стане с тези мъдри размисли, ако ти дойдеш утре в Париж? Обстановката ще се усложни, понякога ще бъде мъчителна, друг път прелестна. Ne nos indikas in tentationem...[47] Ще прекарам тук три месеца. Мечтая за маслинената гора, за камбаните на Богота, за самолета в Кали. Колко малко неща са необходими на едно старо сърце, за да съществува...

Това писмо дава ясна представа за душевното състояние на Фонтан. Той приличаше на току-що пробудил, се човек, който вижда ясно заобикалящите го предмети, но не може да се освободи от виденията на съня, които се разпръсват бавно като утринни мъгли.

Той прекара лятото в труд и покой и желанието му да оправи семейството си се засили. Загледан от прозореца си в застоялата вода на канала и в искрящата река, той размишляваше за романтичната красота и стигна до убеждението, че трябва да я търси в голямата любов, а не в мимолетните увлечения.

"Непознатото, разбира се, предизвиква в нас жаждата да го опознаем, но нима във всяко същество винаги не остава нещо непознато?..."

Всеки ден получаваше доказателства за това. Полин беше дошла при него; Гийом вече не можеше да я разбере; почти не говореше за Долорес и обсъждаше разумно с него книгата, над която той работеше. Фонтан се оплакваше от студенината ѝ.

– Какво искате – каза тя. – Веднъж загубеното доверие мъчно се възвръща. Аз съм ви напълно предана... Не мога да забравя, че заради мен направихте нещо, за което ви смятах неспособен. Но помежду ни винаги ще съществува едно лице, едно тяло...

– Ами ако моята грешка още повече ме привързва към вас, ако тя ме накара да разбера и да почувствувам, че вие сте за мене незаменима?

– На мен, Гийом, не би ми било необходимо да отида отвъд екватора, за да узная и да го почувствувам.

Той мислеше, че тя е несправедлива и злопаметна, след като сам се стреми да се доближи до нея, но не проявяваше нетърпение. Когато наближи годишнината от срещата с Долорес, Полин започна да нервничи. Тя притежаваше вродено преклонение пред датите. От едно писмо на Лолита Гийом научи, че тя ще играе Теса. "Харесва ти, че ще играя нимфата във "Вярното сърце", нали?" На другия ден той ѝ отговори с пожелание това писмо да бъде последното.

Да, разбира се, много ми харесва, че моята нимфа по свой начин проявява постоянство. И аз не забравям изпълнените с опиянение часове. Вече цяла година измина от първата ни среща, Лолита. В деня на нашата годишнина, ако си в Лима, влез в малката черква "Магдалена" и помисли за мен един миг. Никой не подарява живота си на вечно отсъствуващия. Може да му подари само една минута и една молитва. Истина ли беше всичко изживяно? Има мигове, когато сред тази спокойна провинция аз не зная да вярвам ли. После спомените отново изникват: Твоят пръв поглед, който ме омагьоса, изящната ръка, повдигаща къдриците ти, лицето ти, преобразено от жар или съжаление. Тези образи са се съхранили чисти в душата ми и аз нямам нито угризения, нито разкаяния, че не заличавам тази мечта, сякаш съм прочел прекрасна книга, в която по някакво чудо съм предугадил живота, за който съм копнял. Кой знае? Може би ще бъде по-добре, излязла една вечер от някакъв тайнствен град, от някакъв недействителен и омагьосан свят, да се върнеш при мен, запазила вълшебната си прелест. Ти ще останеш за мен вечно млада, непроменена. А аз, уви, бих искал да живея за теб само в света на спомена, единствения, в който моите последни дни от младостта биха могли да бъдат спасени от приближаващата нощ. Сбогом, Лолита. Работи. Твоят талант ти сочи дълга ти. Сбогом.

Вечерта той каза на Полин:

– Днес написах последното си писмо до Долорес.

– Последното ли?

– Да. Надявам се. Тази страница вече е затворена. Върху другата, която е още бяла, искам да пишете единствена вие.

– Гийом, нима не знаете, че Долорес ще дойде в Париж през ноември?

Тази новина го обърка.

– Какво?... Тя ми писа нещо такова, но аз мислех, че не е сериозно и не е толкова близко. Сигурна ли сте?

– Съвсем. Ние организирахме това двете заедно. Тя и аз. През октомври тя ще направи обиколка из Испания, а след това ще даде няколко представления с трупата си, която се нарича Приятели от Андите. Аз лично запазих за тях театъра на Шан-з-Елизе.

– Вие? Какво безумие, Полин. Защо?

– От любопитство, а може би и за да ви изпитам.

– Долорес може да играе само на испански. Няма да има публика.

– Ще има – каза Полин, – трябва само да се разпали снобизмът. Ще го направим. Така поне ще можете да видите вашата актриса на сцената.

Гийом беше станал много мрачен. След дълго мълчание той каза:

Ако наистина Долорес дойде в Париж, аз ще замина.

Полин мълчаливо сведе очи и не отговори.

До дните, предшествуващи пристигането на Долорес във Франция, Полин Фонтан все си мислеше, че мъжът ѝ няма да има смелост да се отдалечи. Долорес ѝ беше обещала, ако види отново Гийом, да не се опитва да го запленява. Така че в същност беше излишно Фонтан да замине. Но щом научи от жена си, че Лолита ще бъде в Сантандер в началото на ноември, той прие да изнесе лекции същия месец в Швейцария. Така се привързваше към мачтата, за да устои на песента на сирените. Когато Долорес пристигна в Париж с Приятелите от Андите, той беше в Цюрих.

През двете седмици, докато играха в Испания, Долорес писа на Полин ту възторжени, ту скръбни писма. Тя беше щастлива, че се намира в страната, която ѝ беше дала толкова много. Гранада, Севиля, Толедо ѝ харесаха. Но беше разочарована от посрещането. Испанската критика се отнесе с пренебрежително снизхождение към тези "провинциални приятели с особен акцент". Само неколцина познавачи похвалиха играта на Долорес Гарсиа. Един голям писател Рамон де Мартина последва със страстна упоритост театъра от град на град. Долорес изпрати една снимка на Полин – беше седнала в краката на стария поет, който я гледаше нежно. Но те не пожънаха голям успех и актрисата, измъчена, обезкуражена, се надяваше вече само на Франция: "Ако Париж ни обикне, всичко останало няма значение" – пишеше тя на госпожа Фонтан. И съобщаваше, че ще пристигне на пети в хотел "Монталамбер", а представленията ще започнат на девети.

Двете жени трябваше да се срещнат в хотела към шест часа. Много развълнувана, Полин избра грижливо роклята си и шапката, които според Гийом ѝ отиваха най-добре. Тя запита портиера на хотела:

– Госпожа Долорес Гарсиа?

Той се обади по вътрешния телефон.

– Стая 218. Госпожа Фонтан е долу.

После се обърна към нея:

– Госпожа Гарсиа ще слезе веднага.

Полин седна в един от фотьойлите срещу асансьора и зачака да види лицето, което беше ѝ станало толкова близко от снимките. Вратата на асансьора се отвори, тя направи едно движение, но отвътре излезе само някакъв рус човек. В този миг Полин вдигна очи, сякаш привлечена от нещо, и видя на стълбата млада, много красива стройна жена, с дълго цигаре в устата; тя се беше спряла на едно стъпало и я гледаше. Полин позна Долорес. Тя слезе бавно, вперила поглед в нея.

"Сякаш е на сцената!" – помисли госпожа Фонтан. Когато Долорес се приближи, тя забеляза червеникаворусите коси, зелените като море очи и съвършеното държане – смесица от самообладание и сдържана любезност. Полин стана.

– Това сте вие! – прошепна Долорес тихо, със сподавено вълнение.

"Колко верен тон! – помисли си отново, без да иска Полин. Без никаква превзетост тя отбеляза колко важна е срещата. Никога Рашел, играейки Расин..." И изведнъж разбра колко голяма жертва беше направил Гийом.

– Бих ви познала между хиляди жени – каза Долорес. – Вие сте точно такава, каквато очаквах да ви видя: красива и целомъдрена.

– Вие също – каза Полин – сте такава, каквато очаквах да ви видя: красива и опасна...

Долорес седна и ѝ се усмихна непринудено и искрено.

– Опасна? Никога вече за вас. Аз ще сдържа обещанието си. Вярвате ми, нали?

– Вярвам ви, още повече че това ще бъде лесно – каза Полин скромно, но малко тържествуващо. – Мъжът ми не е в Париж. Той няма да се върне, докато вие сте тук. Но за него ще говорим по-късно... Днес съм на ваше разположение: искам да ви покажа града, да ви помогна в покупките, да ви запозная с хора, които могат да ви бъдат полезни... Искате ли да поканя гости на обед? Всичко наред ли е в театъра?

Портиерът се приближи:

– Викат госпожа Гарсиа на телефона.

Докато я чакаше, Полин си каза: "Гийом не ме е излъгал. Тя наистина притежава неудържим чар. Нима и аз я харесах?" Долорес се върна.

– Извинявайте – каза тя, – беше директорът на театъра. Той иска непременно да вечерям с него още днес. Мил човек и много ни помага.

– Малкият Нерсиа ли? Да много е мил. Кога ще дебютирате?

– В четвъртък вечер с "Кървава сватба". Ще репетираме в сряда. Дотогава съм свободна. Искате ли порто, коктейл? Не?... Позволете аз да си поръчам "Мартини".

Тя извика бармана, който тъкмо минаваше край тях и даде поръчката. После каза с тон – смесица от нежност и срамежливост:

– Вие сте много мила с мен и сте голяма дама... Да, ще бъда щастлива да обядвам с вас и да разгледам Париж с вас, Полин. Позволявате да ви наричам Полин, нали?... "Госпожо" ме притеснява. Аз ви познавам толкова добре. Ще ми доставите удоволствие да ме наричате Долорес. Така ще ми докажете, че сте ми простили поне малко. Не исках да ви причинявам болка, вие го знаете, нали?

Гласът ѝ стана умолителен, ласкав. Полин каза, че фоайето на хотела не е място за подобни обяснения; можеха да водят този разговор по-късно. А сега по-добре било да си уредят среща за следващия ден.

– Какво искате да видите?... "Парижката света Богородица", Сен-Северен, Лувъра?

– Да, разбира се, всичко това, както и улица Ла Пе и гроба на Наполеон... Но най-горещото ми желание е да отида на театър.

– Искате ли да ви заведа вдругиден вечерта в "Комеди Франсез"? Играят "Светилникът".

– Ах – каза Лолита, сякаш озарена от щастие. – Всичко, за което мечтая от толкова години!

Тя изпи на един дъх чашката с "Мартини", запали нова цигара и добави:

– В хотела с мен са две мои приятелки, Кончита и Корина. Мога ли да заведа и тях? Те ще бъдат толкова щастливи.

– Разбира ce – каза Полин с тежест. – Трябва само да поискам една ложа от администратора.

Приятно ѝ беше да показва, че е всемогъща в Париж. Двете жени приказваха още известно време, уговаряйки се какво ще правят на другия ден. Отново извикаха Долорес на телефона. Когато се върна, тя каза:

– Беше нашият посланик. Покани ни на вечеря, не официална, а така, каквото се намери.

– Колко добре знаете френски!

– Сестра Анес ме научи... Толкова много неща ѝ дължа.

Полин стана и запита:

– Мога ли да направя нещо за вас днес?

– Не. Ах, да. Бих желала да ми дадете адреса на вашия изповедник и на фризьора си.

Полин не можа да сдържи една усмивка. Излизайки, тя си мислеше: "Колко е интересна и съблазнителна. Гийом наистина прояви голяма смелост, като се отказа да я види."

Тя се изненада, че не беше страдала по време на този разговор.

"Колко лесно става всичко! Важното е веднъж да се решиш" – каза си тя.

На другия ден следобед Полин дойде с кола пред хотел "Монталамбер" и каза да съобщят за нея. Няколко минути по-късно три красива момичета слязоха, чуруликайки оживено на испански, и Долорес представи двете си приятелки. Кончита беше черноока андалуска с много къдрави коси. Корина, по-дребна, имаше огромни очи и мъничките крака на перуанките. И двете говореха френски, но по-лошо от Долорес.

Полин Фонтан запази прекрасен спомен от този ден. Възхищението на трите млади жени от Париж, тяхното чуруликане, испанските възклицания, всичко ѝ се струваше екзотично и прелестно. Времето беше великолепно, паметниците се открояваха на чистото небе. Полин беше горда със своя град, радваше се, че може да го покаже на тези възторжени чужденки. "Парижката света Богородица" ги развълнува. Долорес заговори за Квазимодо, за Есмералда. После, когато влязоха в черквата, тя коленичи на плочите и започна да се моли пламенно.

– Бих искала да се помоля и в параклисите – каза тя сериозно.

Коленичеше пред всеки олтар, оставаше така за малко, притиснала с ръце лицето си; а после се изправяше, обзета от екстаз. Допря ключовете си до едно ковчеже с мощи.

– Така трябва! – каза тя на Полин. – И вие направете като мен.

– Защо?

– За да отварят само вратите към щастието!

Когато излязоха от катедралата, тя видя едно красиво детенце, което се разхождаше с майка си, и го грабна на ръце.

– Колко е сладко! – възкликна Долорес. – Не мога да отмина никога детенце, без да го целуна.

Тя го подаде на Кончита и Корина, които също го целунаха. Детето беше очаровано, майката – смутена.

В колата Долорес затананика с гърлен глас едно фламенко. Приятелките ѝ подеха песента. Долорес беше уловила под ръка Полин – постепенно я обгърна атмосфера на младост и безгрижие, в която въздържаността ѝ се стопи. На улица Бонапарт и улица Сен-Пер Долорес пожела да повървят пеш; тя влизаше в книжарниците, купуваше си книги за театъра, за балета, за модерната живопис.

– Мило дете – каза Полин, – ще напълните цял сандък!

– Трюмовете на параходите са големи – отговори Долорес.

Тя падна на колене пред перилата край гроба на Наполеон и зашепна молитви.

– Помолих се за душата му – обясни тя, когато се изправи. – Той е мой герой.

Кончита, която смътно си спомняше за Жозеф Бонапарт, възрази нещо на испански. Трите се впуснаха в пламенен спор за Императора. Под сводовете в Дома на инвалидите отекна ехото от тяхното чуруликане. Към пет часа, когато се стъмни, госпожа Фонтан им предложи да ги заведе на чай в някоя сладкарница. Те поканиха Полин да отиде с тях в хотела.

– Ще поръчаме чай за вас, а ние ще пием коктейл.

Заведоха Полин в стаите си. На една маса имаше огромна свещ.

– Донесохме я от Перу – обясни Корина. – Тя е светена. Помага за бурите и ураганите. Когато гърми, трябва да я запалите, да кажете молитвите по броеницата и няма да ви удари гръм.

На Полин не ѝ се искаше да ги напусне. От години не беше прекарвала така забавно.

На другия ден тя изпрати в дванадесет и половина колата на Долорес. Полин беше поканила гости на обед на улица Ла Ферм. Чакаше един голям артист – Леон Лоран, писателката Жени, семейство Бертран Шмид, семейство Кристиан Менетрие, младия Ерве Марсьона, който беше започнал да пише театрална критика, и Клод Нерсиа, директор на театъра на Шан-з-Елизе. Долорес, която никога не обръщаше внимание на часа и смяташе, че няма никакъв смисъл да се обядва толкова рано, закъсня. Всички я чакаха заинтригувани – Полин беше обяснила, че ги кани в чест на една перуанска актриса. Слуховете в Париж бързо се разпространяват и бързо се забравят, но те си спомниха, жените – по-точно, мъжете – по-смътно, че семейство Фонтан беше изживяло някаква драма заради една актриса.

– Дали е същата? – запита Изабел Шмид Клер Менетрие. – Никак не ми се вярва. Гийом не е в Париж, а Полин, нали си я познаваме, никога не би поканила любовницата на мъжа си.

– Кой знае – възрази Клер, – Полин е много умна. Как се казва дамата?... Долорес Гарсиа?... Струва ми се, че така ѝ беше името.

– А Гийом?

– Той се е оттеглил – отговори Клер – и е оставил амазонките да се бият сами.

– Не може да се каже, че се бият!

Долорес както винаги пожъна успех. Харесаха я, изненадаха се от великолепния ѝ френски, бяха очаровани от нейната прелест. Тя каза на всеки мъж по нещо, което би могло да му направи удоволствие: на Леон Лоран, че му е ръкопляскала в Буенос Айрес; на Бертран Шмид, че е чела романите му и ѝ харесват; на Менетрие, че най-голямото ѝ желание е да играе във "Вивиан".

– Тя е напълно подходяща за тази роля – каза Лоран, който внимателно я изучаваше.

По време на обеда разговорът течеше леко. Леон Лоран подчерта с резкия си глас, че не бива да става артист онзи, който няма призвание за тази професия, тоест не притежава необходимата дарба да превъплати един герой.

– Бързината, с която се изменя душевното състояние на артистите, винаги ме е удивлявала – каза Менетрие. – Разговарям например зад кулисите с някоя актриса, тя приказва за наема, за някаква разправия в театъра, за коженото си палто, после излиза на сцената и се облива в сълзи. Това се усеща още по-силно в киното; един актьор повтаря по десет пъти сцената и десет пъти поред намира вярната интонация.

– Също така е удивително – каза Леон Лоран, – че певицата намира в определения момент точната нота. Този вече усвоен нюанс, запаметен, се превръща в израз на определено чувство. И не се променя.

– А мислите ли – запита Полин, – че един голям артист може да превъплъти различни герои?

– В известни граници, да... В същност има два вида артисти. Най-добри са тези, които могат да играят различни роли; има и други, които играят само определени роли. Те очароват, ако пресъздават очарователен герой, но не са истински артисти. За вас например ми казаха – обърна се той към Долорес, – че сте еднакво добра в "Каляската със светите тайнства" и в "Дамата с камелиите". Ако е така, вие сте истинска актриса.

– А нима една жена няма право – усмихна се скромно Лолита – да съчетае в живота Перичоли и Маргьорит Готие?... И кокетката е способна на силни чувства... Зависи от мъжа. Нали така?

– Умна е – пошепна Бертран Шмид на Полин.

– Много – съгласи се тя, горда и щастлива като професор, който представя изключителна личност.

След това Бертран обясни, че има два вида писатели. Едни, които описват само себе си, и други, които обрисуват различни хора.

– И аз не твърдя, че първите са посредствени писатели. Стендал спадаше към тях. Той обрисуваше човека такъв, какъвто е; човека, какъвто той би желал да бъде, човека, какъвто би бил, ако се беше родил син на банкер. Жената, каквато би била, ако беше жена, а също така жената, от която би искал да бъде обичан. Балзак, напротив, е представител на писателите творци. Както казвате вие, Лоран, той се превъплътява в лихвар, в стара мома, в портиер, в съдия...

– Балзак обрисува дори самия себе си –обади се Кристиан. – В "Луи Ламбер", в "Херцогиня дьо Ланже", в "Лилия в долината" и косвено като барон Юло...

– Разбира се – каза Бертран, – защо той единствен да се изключва от "Човешка комедия"? Балзак изучава себе си, както изучава другите, но не повече...

Младият Ерве Марсьона също се намеси; той заговори за "изходната точка", необходима за артиста и за актьора.

– Всеки сюжет или герой, възникнали от някаква абстрактна идея, са неубедителни. Не мислите ли и вие така? Нищо не може да замени неподражаемия замах на природата... Срещу вашите прекрасни драми, господин Менетрие, аз имам само едно възражение – те са прекалено умозрителни.

– Аз съвсем не съм умозрителен – каза Кристиан обидено. – Неприятелите ми създадоха това име.

– Както и на мен – добави Леон Лоран раздразнено. – Враждебните критици твърдят, че съм умозрителен артист. Това не е вярно. Аз никога не изграждам омраза по пътя на разсъжденията. А го изживявам. Някои от най-добрите артисти, които съм познавал, буквално не разбираха това, което играеха.

– И публиката нищо ли не забелязваше?

– Публиката – каза Жени, – никога нищо не забелязва... Театралната публика все едно че сънува и ако този сън не бъде прекъснат грубо, зрителите приемат всичко.

– Да – съгласи се Леон Лоран. – Няма граници на театралната измама.

– Ето защо – каза Бертран Шмид, – глупаво е да се отдава толкова голямо значение на декора и мизансцена. Днес крайностите са на мода, но това е пълна безсмислица. Какво е вашето мнение? – запита той Долорес.

– О – отговори тя, – аз съм дошла в Париж да се уча, а не да поучавам.

– Довечера ще я заведа на "Светилникът" – каза Полин, – там тя ще види прекалено много мизансцен!

След обяда Долорес разговаря с Леон Лоран; той обеща да я гледа в театъра. Приказва и с Ерве Марсьона, на когото даде някои данни за Приятели от Андите – Полин му беше поръчала да напише статия; после заговори с Менетрие за "Вивиан" и диалогът толкова се оживи, че Клер се обезпокои и внезапно се намеси:

– Много ми е неприятно, Кристиан, че прекъсвам разговора ви, но имаме среща в три часа, а улица Ла Ферм е много далеч от улица Бак.

Както става обикновено, щом някой от гостите си тръгне, скоро се разотиват и останалите. Всички изразиха желанието да видят отново Долорес Гарсиа. Мъжете предложиха да я изпратят, но Полин я задържа. Двете жени останаха насаме.

– А сега – каза Долорес, – трябва да поговорим. И захвърли решително цигарата си в камината.

– Не в този салон – каза Полин. – Да отидем в моята стая.

Долорес я последва.

В кабинета на Полин Фонтан Долорес любопитно разгледа купчините книжа, претоварените с книги лавици и снимките по стените. Тя видя Гийом и Полин в Египет, в Рим, на по-млади години в Толедо, както и съвсем млади по бански костюми на един плаж.

– Да – каза с драматичен тон Полин, – да, разгледайте ги добре... Двадесет и пет години щастие, което вие унищожихте!

– Нима съм го разрушила? – запита кротко Долорес. – Вие спечелихте, защото Гийом е заминал, за да не ме види.

– Той избяга и това доказва, че още не се е излекувал... Но дори да му е минало, няма да бъде вече същото. Между него и мен винаги ще съществува вашето лице, вашето тяло... Да, аз гледам чаровното ви лице, гъвкавото ви тяло и си мисля, че моят мъж... Това е ужасно!

Устните ѝ трепереха. За миг Долорес бе обзета от порочна мисъл. Тя каза:

– Колко горда бих се чувствувала, ако можех да повярвам, че ще бъда винаги между вас и него... Но не, това е циганско проклятие... Най-лошото в мен... Аз не ви желая злото, Полин; никога не съм ви го желала. Откъде можех да зная, че мъжът ви и вие се обичате толкова много. Никога не бях ви виждала, представях си, че сте много по-стара... Гийом говореше с уважение за вас, но беше много смел с мен.

– Петреску ми каза, че вие...

– Какво разбира той?... Признавам, пожелах да завладея Фонтан. Харесваше ми това, което той казваше, харесваха ми неговата любезност, простота, детинщините му. Може би в него виждах мъжа, способен да ме изтръгне от посредствеността... Да, всичко това е вярно, но ако бях почувствувала силна съпротива, аз щях да поставя на съвсем други основи това приятелство.

Полин рязко се наведе към Долорес:

– Вие говорите хладно и разсъдливо! Не разбирате ли, че той беше единственото същество на света, което имаше значение за мен, мъжът, за когото бях пожертвувала всичко? И изведнъж идвате, вие, надарена с всичко: младост, красота, талант, и ми отнемате без любов това, което ми беше по-скъпо от живота!... Вие твърдите, че сте набожна, Долорес; коленичите в църквите, но след тази кражба, след това престъпление нима съвестта ви е спокойна? Ако мислите, че бог ви прощава...

Долорес коленичи пред Полин. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Не е така! – извика тя. – Повтарям ви, аз не знаех нищо за вас. Вие казвате "Без любов"... Това не е вярно, аз обичах Гийом през тези двадесет дни. Вие по-добре от всекиго знаете, че него могат да го обичат.

Полин сви рамене.

– Той едва сега започна да прозира, че го лъжете с Кастильо, продължавайки да му пишете пламенни писма.

Долорес притвори очи от болка.

– Не е така!... Не е така!... Вие нищо не разбирате... Вашият живот е лек, Полин; не е същото за една бедна девойка, която още от детинство е трябвало да се бори... Да, аз имам нужда от мъжете, да, аз съм принудена да ги търпя такива, каквито са. Но това не ми попречи да обичам Фонтан през тези двадесет дни... Ще кажете, една роля в повече. Може би. Но аз я играх с вълнение, истински... Аз съм чувствена; Гийом също...

– Ах, млъкнете! – каза Полин и избухна в ридания.

Долорес също плачеше; тя я прегърна. Поседяха така, после и двете се успокоиха; Долорес отпусна гальовно глава на коленете на Полин и каза:

– Трябва да разберете! Вие сте си избрали начин на живот, достоен за уважение, условен; посветили сте се на един мъж. Може би сте намерили щастието, не зная... Но има и друг начин на живот, изпълнен с приключения, бурен, аз съм си избрала него. Понякога той ми носи възхитително щастие; понякога жестоки разочарования. Нима той е... como se dice... по-малко благороден? Не вярвам. Вие сте избрали сигурността, аз – риска. Десет пъти в живота си съм изоставяла всичко заради неизвестността... В театъра, след като пожънах успех в трагични роли, внезапно пожелах да играя в комедия. В любовта – напуснах един ден могъщият си покровител, който щеше да осигури бъдещето ми, заради един неизвестен беден актьор, за когото се омъжих... Уверявам ви... мъжете харесват подобна безразсъдност. Те се увличат по дръзките жени. Нима това е моя грешка?

– Не мислете – каза Полин, – че аз никога не съм рискувала... Бях любовница на Гийом, преди да стана негова жена, по време, когато той нямаше намерение да се жени.

– Наистина ли? О! Изненадана съм... Винаги съм си представяла, че сте прекалено много буржоазка.

Тя вдигна към Полин възторжени очи.

– Аз ви обичам, Полин. Вярвате ми, нали?... Обичам ви и се възхищавам от вас. Вие сте красива, querida; да, вие сте красива – най-одухотвореното чело на света и очи, които говорят... Вие сте блестяща, знаете всичко. Снощи след разходката из Париж приятелките ми и аз бяхме на едно мнение: "Удивителна жена!" Вие сте способна на възвишени чувства и аз мисля, че по това превъзхождате Гийом... Да, оставете ме да говоря. Гийом казва хубави думи за любовта, но той преди всичко е чувствен. Тялото до него го вдъхновява да говори красиво. Той не познава... como se dice... изключителната любов. Но вие, querida...

– Вие срещнахте Гийом много късно в живота – възрази Полин. – Аз го познавам влюбен. Ние двамата бяхме щастливи двадесет и пет години. После го обзе този демон, в който аз не вярвах, но който, уви, наистина измъчва мъжете... тогава го загубих.

Лолита стана:

– Вие не сте го загубили и го знаете много добре. Но ако искате да го запазите, трябва да бъдете малко по-ловка... Не казвайте "не". Не е срамно да защищаваме любовта си... Вие сте чудесна приятелка на Гийом в работата му, но пренебрегвате нещо не по-малко важно за него... Това ми е познато... Умните жени губят в любовната игра. Мъжете се отегчават от жените, които уморяват ума им. Те разговарят с тях, да. Но когато мине някоя съблазнителна девойка, тръгват подир нея. Така е, Полин... El hombre, en las mujeres, busca un poco de fiesta. За мъжа жените са нещо като празник... como se dice... развлечение. Аз съм разсмивала Гийом с часове.

– Не бива да вършим неща, които не ни подхождат – каза Полин. – Аз ще изглеждам смешна, ако се впусна в детинщини. Той трябва да ме обича такава, каквато съм, или всичко е свършено.

– Разбира ce, querida, но не чувствувате ли, че това се отнася и за двама ви. Вие също трябва да го обичате такъв, какъвто е, а аз ви казвам: "Гийом е чувствен, той обича веселието, поезията." А вие сте поетична, Полин, сигурна съм в това, но държите поезията... como se dice... под покривало. Казва се така, нали?

Полин галеше несъзнателно къдриците, които отново се бяха разпилели на коленете ѝ.

– И още нещо – продължи Лолита, – вие можете да бъдете сурова, Полин, много сурова. Уверих се... От писмата ви... Не бива така... Защо да бъдете строга? И с какво право? Никой не знае какво става в душата на другия... Всички правим грешки... Защо не сте вярваща? Вие се изненадахте, че се моля, защото не съм целомъдрена... Но аз съм по-добра християнка от вас. Опитвам се да бъда милостива... Да, така е. Опитах се например с вас... Опитайте и вие с Гийом. Той е творец. От жената, от своята жена той иска пламенно сърце. Творците са егоисти. И трябва да бъдат егоисти, така закрилят произведенията си. Ако искаме да ги запазим, трябва да проявим скромност, да им отстъпим цялото място. Затова комедиантката, която съблазнява известни личности, бързо ги погубва. Тя също е творец и иска да бъде в центъра, да бъде обожавана... Много лошо го казах, нали?

Полин се замисли за миг.

– Напротив, много хубаво го казахте. Да, възможно е с годините аз да съм станала груба, нетърпелива, деспотична с Гийом... Може би не съм била достатъчно нежна. Но ако това го е измъчвало, защо не е казал?

– Те никога не говорят за това – каза Лолита, като стана и подреди пред огледалото косите си. – Никога. Мръщят се и отиват да търсят другаде своя дял от щастието... Ние трябва да чувствуваме тези неща и да се борим. Грешите, Полин, че сте оставили косите си бели и се обличате с тъмни дрехи... Можете да се подмладите с десет години.

– Гийом обича да ме вижда в черно. Понеже си говорим съвсем откровено, ще ви кажа, той сподели с мен, че ви е упрекнал в Лима за някаква яркочервена рокля.

– Не си спомням. Възможно е. Но когато той мисли за мен, представя си весели багри. Сигурна съм. Вижда моряшка фланела, разпилени къдрави коси. Вашите посивели коси са прекалено съвършени, querida, много подредени!

Тя прокара пръсти в косите на Полин, разроши ги леко, после се усмихна приятелски.

– Трябва да отида в театъра. Чакат ме. Много съм доволна, че си поговорихме. Мисля, че ви обичам, Полин. Аз съм ваша приятелка. Сякаш винаги съм ви познавала. Вярвате ми, нали?

Преди да се разделят, двете жени се целунаха.

Представленията, които дадоха в Париж Приятелите от Андите, бяха мъчителен провал. Трудно беше да подредят декорите, приспособени за други сцени; френските сценични работници се бавеха, това удължаваше антрактите. Артистите не бяха свикнали с храната. Кончита и Корина отсъствуваха от репетициите. Долорес напразно се мъчеше да вдъхне на останалите пламенното си желание да покори Париж. Всички почувствуваха в деня на генералната репетиция, че публиката не ги приема, обезкуражиха се и тяхната отпуснатост се предаде на самата Долорес.

Благодарение на влиянието на госпожа Фонтан се появиха някои хвалебствени критики; други писаха с непочтително презрение за това напълно неразбираемо представление. Само Ерве Марсьона анализира както трябва таланта на Долорес Гарсиа. Той умееше да преценява много по-добре от колегите си.

Имаха малко публика. Разединената испанска колония се интересуваше повече от политическите убеждения на актьорите, отколкото от дарбите им. Френските зрители, с изключение на малка група испанисти, не разбираха текста. Наложи се да отменят последните преставления, за да не играят пред празна зала.

Това беше мъчително разочарование за Долорес Гарсиа. Тя беше дошла в Париж като мюсюлманин в Мека. Париж не я призна. Каква горчива изненада! Няколко дни се залъгва с надеждата да играе на френски. Полин накара Леон Лоран да я приеме, за да му прочете главната роля в "Теса" и да ѝ даде някои съвети. Той съвсем обезкуражи Долорес:

– Вие сте великолепна артистка. Гледах ви в "Кървава сватба", чийто превод ми е известен. Развълнувахте ме. А аз съм твърд човек... Колкото и хубаво да говорите обаче нашия език, вие имате лек акцент. Той почти не се забелязва и дори е очарователен в обикновен разговор, но ще бъде неприемлив в театъра с изключение на някои роли, които биха го оправдали. Тези роли обаче не са много и вие не бива да се принизявате до тях. Ще ви посъветвам с няколко думи. Вземайте една година уроци по произношение или се откажете да играете на френска сцена.

На Полин, която се опитваше да я утеши, Долорес каза тъжно:

– Не, не мога пак да започна да уча... Пък и как ще живея тук?

– Тогава какво ще правите?

– Моят стар испански поет, когото обичам много, ме вика в Толедо. Той ме покани да прекарам един месец в неговата вила, преди да се върна в Лима. Аз вече ходих там. Харесва ми. Пейзажът е мрачен и мистичен. Ще приема.

– Още един – каза Полин, – който ще се изгори на този пламък!

Лолита ѝ отговори весело:

– Не го съжалявайте, той иска да се изгори. И е сам. Никой няма да страда.

На другия ден по обед Полин се обади в хотел "Монталамбер". Казаха ѝ, че госпожа Гарсиа е взела сутринта самолета за Мадрид. Тя позвъни изненадана в театъра, но там също не знаеха нищо. Актрисата беше изчезнала като видение.

Госпожа Фонтан не чу повече нищо за Лолита. Само Рамон де Мартина ѝ се обади разтревожен по телефона; той напразно беше чакал Долорес в Толедо. По-късно Полин научи от младия чилийски поет, че тя не е минала през Мадрид, а настигнала Приятелите от Андите в Сантандер, откъдето напуснала Европа.

– Тя беше наранена – каза Пабло Санто Кеведо. – нали разбирате, не ѝ се искаше да види никого.

Полин се натъжи; тя писа за това внезапно изчезване на Гийом, който завършваше лекциите си в Швейцария: "Странна девойка! Замина без сбогом, без да остави следа, като видение... Мярна се в Париж като блуждаещо огънче, което блясва за миг, танцува и внезапно изчезва..."

Два дни по-късно Гийом Фонтан се върна в Ньой. Той беше много доволен от себе си – беше победил едно почти непреодолимо изкушение. Първите приказки на Полин го изненадаха. Тя хвалеше непрекъснато Лолита, очарованието ѝ, ума ѝ, добродетелите ѝ.

– Да, Гийом, добродетелите ѝ. Дълбоко в себе си тя е целомъдрена. И ми направи много голямо добро. Ще видите. Отвори ми очите. Сега всичко ще бъде различно.

Излязоха от къщата и достигнаха, без да забележат, до брега на малкото езеро Сен-Джеймс. Бяха вървели бързо, Полин разказваше пламенно, без задръжки; Гийом я слушаше щастлив, удивен, защото тя му говореше за Лолита и в същото време, защото отново намираше една отдавна загубена Полин.

Беше хубав есенен ден. Водата в езерото отразяваше чисто небе и неподвижни дървета. Фонтан се спря и вдигна бастуна си.

– Аз не желая всичко да бъде различно, Полин. Желая само да заживеем пак, както преди... хм... тези епизоди.

– Аз също. Но не може да се заличи миналото и в същност би било жалко. Готова съм да го приема и дори да го обикна. Да, Гийом, аз съм доволна, че вие изживяхте това кратко щастие. Доволна съм заради вас, защото сте запазили хубав спомен, доволна съм и заради себе си, защото се научих да ви уважавам... Да, вие имате право на уважение, Гийом, донякъде поради любовта си и най-вече, защото можахте да се откажете от нея.

– И вие, Полин, защото успяхте да надмогнете строгостта си... Колко се радвам, че съм пак сам с вас. Колкото и да е красиво едно чувство, щом принуждава мъжа да се раздвои, то го унищожава и се самоунищожава.

Той се спря и изгледа дълго жена си, сякаш сега я откриваше.

– Какво се е случило, Полин? Вие сте така подмладена.

– Още едно от чудесата на Лолита. Не забелязвате ли нищо? Не? Тогава няма да ви кажа нашата тайна... Имам само още една молба към вас, Гийом. Не мислите ли, че след толкова години най-сетне трябва да престанете да ми говорите на "вие"? Знаете ли, аз отдавна копнея за това, но се сдържах още отначало и все ми се струваше, че това се дължи на спомена за Мини...

А после цели двадесет години не се осмелих... Но щом вие сте заговорили на "ти" още от първия ден на нашата красива приятелка...

– Разбира се, Полин!

– Колко сте добър! – каза тя.

Той нежно я поправи:

– Колко си добър... Само дано хората не се учудят.

– Хората – каза тя – няма да забележат нищо. Млада жена в напреднала бременност мина с един войник, който я поддържаше. Полин дълго ги гледа. Тя изглеждаше щастлива, умиротварена.

"Бях полудял – помисли си Гийом, – но тази лудост може би ни спаси от тъжната старост."

После каза високо:

– Ако знаеше... всичко това е толкова просто... Аз исках само...

Погледите им се срещнаха.

Един лебед се плъзна по езерото.

Как се казва? (исп.). – Б. пр.