На 24 февруари 1815 година дежурният наблюдател на Нотър Дам дьо ла Гард възвести пристигането на тримачтовия кораб „Фараон“, който идваше от Смирна, Триест и Неапол.

Както винаги, един лоцман потегли тозчас от пристанището, мина покрай замъка Иф и доближи кораба между нос Моржион и остров Рион.

Тозчас, пак както винаги, площадката на форта Сен Жан се изпълни с любопитни, защото в Марсилия пристигането на кораб е винаги голямо събитие, особено когато този кораб, като „Фараон“, е построен, снабден с принадлежностите си, уравновесен в корабостроителниците на старата Фокея и принадлежи на някой корабовладелец от града.

В това време корабът се приближаваше; той мина благополучно пролива, който някакъв вулканичен трус беше издълбал между островите Каласарен и Жарос, заобиколи Помег и се придвижваше под своите три марсела, кливера и бризана, но тъй бавно и с такъв печален ход, че любопитните, предусетили неволно някакво нещастие, се питаха какво премеждие е могло да се случи на борда. Ала опитните в корабоплаването разбираха, че ако е имало премеждие, то се е случило не със самия кораб; защото той се приближаваше, както се полага на един идеално управляван кораб: котвата му беше готова за спускане, въжетата за бушприта бяха откачени, а до лоцмана, който се готвеше да води „Фараон“ през тесния вход на Марсилското пристанище, стоеше млад момък, пъргав и зорък, който следеше всяко движение на кораба и повтаряше всяка заповед на лоцмана.

Неопределеното безпокойство, което витаеше над тълпата, беше обхванало особено силно един от зрителите на еспланадата Сен Жан, така че той не дочака влизането на кораба в пристанището; скочи в една малка лодка, заповяда да гребат към „Фараон“ и го настигна при заливчето Резерв.

Щом видя този човек, младият моряк напусна поста си до лоцмана и с шапка в ръка се опря на борда.

Той беше осемнайсет-двайсетгодишен момък, висок, строен, с хубави черни очи и черни като абанос коси; от цялата му фигура лъхаше спокойствие и решителност, свойствени на хора, свикнали от детинство да се борят с опасността.

— А, това сте вие, Дантес! — извика човекът в лодката. — Какво се е случило и защо целият ви кораб има такъв тъжен вид?

— Голямо нещастие, господин Морел! — отговори момъкът. — Голямо нещастие, особено за мене: при Чивита Векия ние изгубихме нашия добър капитан Льоклер.

— А товарът? — попита живо корабовладелецът.

— Пристигна благополучно, господин Морел, и мисля, че ще бъдете доволен в това отношение; но клетият капитан Льоклер…

— Какво се е случило с него? — попита корабовладелецът с явно облекчение. — Какво се е случило с добрия капитан?

— Той умря.

— Падна в морето ли?

— Не, господине, умря от менингит в страшни мъки. — После, като се обърна към хората си, извика: — Ехей! Всеки на мястото си. Готови за спускане на котвата!

Екипажът се подчини. В същия миг осемте или десетте моряци, от които той се състоеше, се спуснаха кой към шкотите, кой към брасите, кой към фаловете, кой към кливерпиралите, кой най-сетне към гитовите.

Младият моряк хвърли небрежен поглед на тази начална маневра и видял, че заповедите му ще бъдат изпълнени, се върна при своя събеседник.

— А как се случи това нещастие? — продължи корабовладелецът, като подхвана разговора на онова място, на което младият моряк го беше прекъснал.

— Бога ми, господине, най-неочаквано; след дълъг разговор с коменданта на пристанището капитан Льоклер напусна много развълнуван Неапол; след двайсет и четири часа го хвана треската; три дни по-късно умря… Ние го погребахме както подобава и сега той почива, прилично завит в платно, с желязна топка от трийсет и шест ливри на краката и друга на главата, до остров Ел Джилио. Ние носим на вдовицата му почетния кръст и сабята му. Струваше ли си — продължи момъкът с тъжна усмивка — да воюва десет години с англичаните, за да умре както всички в леглото си?

— Ех, какво искате, господин Едмон — подзе корабовладелецът, който, изглежда, се успокояваше все повече и повече, — ние всички сме смъртни и трябва старите да сторват път на младите, иначе не би имало напредък; и щом вие ме уверявате, че товарът…

— Е в добро състояние, господин Морел, гарантирам ви. И ви съветвам да не се задоволявате за този рейс с 25000 франка печалба.

После, когато минаха кръглата кула, младият моряк извика:

— Готови за свиване платната на марса, кливера и бизана! Не зяпайте!

Заповедта беше изпълнена с почти такава бързина, както на боен кораб.

— Спусни и вържи навсякъде!

При последната заповед всички платна бяха спуснати и корабът взе да се плъзга неусетно, движен само от дадения тласък.

— А сега, ако искате да се качите, господин Морел — рече Дантес, виждайки нетърпението на корабовладелеца, — ето, вашият счетоводител господин Данглар излиза от кабината си и ще ви даде всички сведения, които пожелаете. А аз трябва да следя спускането на котвата и да се погрижа да вдигнат черното знаме.

Корабовладелецът не чака повторна покана. Той се хвана за въжето, хвърлено от Дантес, и със сръчност, която би направила чест на всеки моряк, се покатери по скобите, забити в издутия хълбок на кораба, а Дантес се върна на помощническото си място, като отстъпи разговора на този, когото нарече Данглар и който, излязъл от кабината си, идеше действително към корабовладелеца.

Новодошлият беше двайсет и пет — двайсет и шест годишен човек, с доста мрачно лице, раболепен към началството, безочлив към подчинените си; затова извън титлата му счетоводител, винаги омразна на моряците, екипажът изобщо го ненавиждаше толкова, колкото, напротив, обичаше Едмон Дантес.

— И тъй, господин Морел — рече Данглар, — вие знаете за нещастието, нали?

— Да, да. Клетият капитан Льоклер! Той беше добър и честен човек!

— И главно прекрасен моряк, остарял между небето и водата, както подобава на човек, комуто са възложени интересите на такава важна фирма като търговската къща „Морел и син“ — отговори Данглар.

— Но — рече корабовладелецът, като следеше с очи Дантес, който търсеше къде да спусне котва, — но мене ми се струва, че не е нужно да бъдеш толкова стар моряк, както казвате, Данглар, за да познаваш работата си; и ето, нашият приятел Едмон я върши, струва ми се, без да се нуждае от ничии съвети.

— Да — рече Данглар, като хвърли към Дантес кос поглед, в който блесна омраза, — да, той е млад и самонадеян. Щом умря капитанът, той пое командуването, без да се посъветва с някого, и ни накара да загубим ден и половина на остров Елба, вместо да се върнем направо в Марсилия.

— С поемането на командата на кораба — рече корабовладелецът — той е изпълнил своя дълг като помощник-капитан; но е сбъркал, като е загубил ден и половина на остров Елба; освен ако корабът е трябвало да поправя някаква повреда.

— Корабът беше здрав, както съм здрав аз и както желая да бъдете и вие, господин Морел; а този ден и половина беше загубен от чиста прищявка, за удоволствието да слезе на сушата, само за това.

Дантес — рече корабовладелецът, като се обърна към момъка, — елате насам.

— Извинете — рече Дантес, — ще бъда на ваше разположение след минута.

После, като се обърна към екипажа, извика:

— Спускай котвата.

Тозчас котвата падна и веригата се изниза с шум. Дантес остана на поста си въпреки присъствието на лоцмана дотогава, додето и тази последна маневра бе извършена; тогава чак извика:

— Спуснете вимпела до половин мачтата, снемете флага в знак на траур, кръстосайте реите!

— Виждате ли — рече Данглар, — той се мисли вече за капитан, повярвайте ми.

— И е наистина — рече корабовладелецът.

— Да, но още няма вашия подпис и подписа на вашия съдружник, господин Морел.

— Ех, защо да не го оставим на този пост? — рече корабовладелецът. — Той е млад, знам добре това, но ми се струва предан на работата и много опитен.

Сянка мина по челото на Данглар.

— Извинете, господин Морел — рече Дантес, като се приближи, — котвата сега е спусната и аз съм цял на ваше разположение: вие ме извикахте, мисля?

Данглар отстъпи крачка назад.

Исках да ви попитам защо сте спрели на остров Елба?

— Не знам, господине; аз изпълних последната заповед на капитан Льоклер, който, умирайки, ми предаде един пакет за великия маршал Бертран.

— Вие видяхте ли го, Едмон?

— Кого? Маршала ли? Да.

Морел се огледа наоколо и дръпна Дантес настрана.

— А как е императорът? — попита живо той.

— Добре, доколкото можех да съдя с очите си.

— Значи вие видяхте и императора?

— Той влезе при маршала, докато бях там.

— И вие говорихте с него?

— Искате да кажете, че той говори с мене, господине — рече Дантес с усмивка.

— И какво ви каза?

— Питаше ме за кораба, за времето на отплаването му за Марсилия, за следвания път и за товара.

— Мисля, че ако корабът беше празен и аз бях неговият стопанин, той щеше да поиска да го купи; но аз му казах, че съм само обикновен помощник-капитан и че корабът е на търговската къща „Морел и син“. „А, а — рече той, — познавам я. Мореловци са корабовладетели по наследство и един Морел служеше в един и същ полк с мене, когато бях на гарнизон във Баланс.“

— Така е, бога ми! — извика корабовладелецът развеселен. — Това е чичо ми Поликар Морел, който стана капитан. Дантес, вие ще кажете на чичо ми, че императорът си е спомнил за него, и ще видите как ще се разплаче старият мърморко. Хайде, хайде — продължи корабовладелецът, като тупаше приятелски момъка по рамото, — добре сте направили, Дантес, че сте последвали напътствията на капитан Льоклер и сте спрели на остров Елба, но ако узнаят, че сте предали пакет на маршала и сте разговаряли с императора, това би могло да ви навреди.

— С какво според вас би могло да ми навреди? — попита Дантес. — Аз не знам дори какво носех и императорът ми зададе въпроси, каквито би задал на първия срещнат. Но, извинете — продължи Дантес, — ето карантинните и митнически чиновници идат; вие ще позволите, нали?

— Вървете, вървете да си гледате работата, драги ми Дантес.

Младият човек се отдалечи и щом се отдалечи, Данглар се приближи.

— Е, какво? — попита той. — Изглежда, той ви е обяснил добре защо е спрял в Порто Ферайо?

— Превъзходно, драги господин Данглар.

— Ах, толкова по-добре — отговори Данглар, — защото винаги е тежко да виждаш, когато приятел не изпълнява дълга си.

— Дантес е изпълнил своя — отговори корабовладелецът — и тук няма какво да се каже. Капитан Льоклер му е заповядал този престой.

— Стана дума за капитан Льоклер; не ви ли предаде той негово писмо?

— Кой?

— Дантес.

— На мене не! Имал ли е такова писмо?

— Стори ми се, че освен пакета капитан Льоклер му даде и едно писмо.

— За какъв пакет говорите, Данглар?

— Ами за пакета, който Дантес остави пътем в Порто Ферайо.

— Отде знаете, че е оставил пакет в Порто Ферайо?

Данглар се изчерви.

— Минавах пред вратата на капитана, която беше открехната, и видях как той даде пакета и писмото на Дантес.

— Не ми е казал нищо за тях — рече корабовладелецът, — но ако има писмо, той ще ми го предаде.

Данглар поразмисли.

— Тогава, господин Морел рече той, — моля ви, не казвайте това на Дантес; аз сигурно съм се излъгал.

В този миг момъкът се върна; Данглар се отдалечи.

— Е как, скъпи ми Дантес, свободен ли сте? — попита корабовладелецът.

— Да, господине.

— Бързо свършихте.

— Не, дадох на митничарите списъка на нашите стоки, а от пристанището изпратиха с лоцмана един човек, комуто предадох нашите книжа.

— Значи вие няма вече какво да правите тук?

Дантес хвърли бърз поглед около себе си.

— Не, всичко е в ред — рече той.

— Тогава можете ли да дойдете да обядвате с нас?

— Извинете, господин Морел, извинете, моля ви, аз трябва да видя най-напред баща си. Но все пак ви благодаря много за честта.

— Правилно, Дантес, правилно. Знам, че сте добър син.

— А… — попита Дантес с известно колебание — знаете ли дали е добре баща ми?

— Мисля, че е добре, драги ми Едмон, макар да не съм го виждал.

— Да, той си стои в стаичката.

— Това поне показва, че не се е нуждаел от нищо, докато ви е нямало.

Дантес се усмихна.

— Баща ми е горд, господин Морел, и дори да му е липсвало всичко, съмнявам се дали би поискал нещо от когото и да било на света освен от бога.

— И така, след като навестите баща си, разчитаме на вас.

— Извинете още веднъж, господин Морел, но след това посещение аз имам и друго, което не ми е по-малко присърце.

— Ах, наистина, Дантес; забравих, че в Каталаните ви очаква едно същество с не по-малко нетърпение от баща ви — хубавата Мерседес.

Дантес се усмихна.

— Виж ти! — рече корабовладелецът. — Не се учудвам сега, че тя дохожда три пъти да иска известия от мене за „Фараон“. Пусто да остане! Едмон, вие не сте за оплакване — имате една прекрасна приятелка!

— Тя не ми е приятелка — рече сериозно младият моряк, — тя ми е годеница.

— Понякога това е същото — засмя се корабовладелецът.

— Не за нас, господине — отговори Дантес.

— Хайде, хайде, драги Едмон — продължи корабовладелецът, — да не ви задържам вие така добре изпълнихте моите работи, че и аз трябва да ви дам достатъчно време да уредите своите. Имате ли нужда от пари?

— Не, имам цялата си заплата от пътуването, кажи-речи, от три месеца.

— Вие сте порядъчен момък, Едмон.

— Не забравяйте, че имам беден баща, господин Морел.

— Да, да, знам, че сте добър син. Идете да видите баща си; и аз имам син и бих се ядосал много на оня, който след тримесечна раздяла би му попречил да дойде при мене.

— Тогава позволявате ли? — рече младежът, като се поклони.

— Да, ако нямате нищо друго да ми кажете.

— Нямам.

— Капитан Льоклер, умирайки, не ви ли е давал писмо за мене?

— Беше му невъзможно да пише, господин Морел; но вашият въпрос ми напомня, че ще трябва да ви поискам петнайсетдневен отпуск.

— За да се ожените ли?

— Най-напред; после да отида в Париж.

— Добре, добре! Ще ви се даде толкова време, колкото искате, Дантес; разтоварването на кораба ще ни отнеме около шест седмици и ние няма да се отправим в никакъв случай по море около три месеца… Само че след три месеца вие ще трябва да бъдете тук. „Фараон“ продължи корабовладелецът, като тупаше младия моряк по рамото — няма да може да тръгне пак без своя капитан.

— Без своя капитан! — извика Дантес с блеснали от радост очи. — Обърнете внимание на това, което казвате, господин Морел, защото вие сега отговорихте на най-съкровените надежди на сърцето ми. Възнамерявате ли наистина да ме назначите капитан на „Фараон“?

— Ако бях сам, бих ви протегнал ръка, драги Дантес, и бих ви казал: „Готово“. Но аз имам съдружник, а вие знаете италианската пословица „Chi ha compagno ha padrone“1. Но половината работа поне е свършена, защото от двата гласа вие имате вече единия. Разчитайте на мене, за да получите и другия; ще направя всичко, което мога.

— О, господин Морел — провикна се младежът и със сълзи на очи стисна ръцете на корабовладелеца, — благодаря ви, господин Морел, от името на баща си и на Мерседес.

— Хубаво, хубаво, Едмон, има за честните хора бог на небето, дявол да го вземе! Идете да видите баща си, идете да видите Мерседес и след това се върнете при мене.

— Но не искате ли да ви закарам на сушата?

— Не, благодаря; оставам да уредя сметките с Данглар. Бяхте ли доволен от него през време на пътуването?

— Зависи от смисъла, който влагате в този въпрос. Ако е като добър другар — не, защото мисля, че не ме обича, откакто, след като се поскарахме, имах глупостта да му предложа да спрем за десет минути на остров Монте Кристо, за да разрешим нашата разпра; аз сбърках, като му направих това предложение, и той с право отказа. Ако ме питате за него като счетоводител, мисля, че няма какво да кажа и че вие ще бъдете доволен от работата му.

— Но кажете, Дантес — попита корабовладелецът, — ако вие сте капитан на „Фараон“, ще запазите ли при себе си охотно Данглар?

— Капитан или помощник, господин Морел — отговори Дантес, — аз винаги ще храня уважение към тези, които притежават доверието на моите господари.

— Хайде, хайде, Дантес, виждам, че вие сте във всяко отношение добър момък. Да не ви задържам повече, вървете — виждам, вие като че седите на тръни.

— Давате ли ми отпуска! — попита Дантес.

— Вървете, казвам ви.

— Позволявате ли да взема вашата лодка?

— Вземете я.

— Довиждане, господин Морел, хиляди пъти благодаря.

— Довиждане, драги Едмон, добра сполука!

Младият моряк скочи в лодката, седна на кърмата и даде заповед да карат към улица Канебиер. Двамата моряци се наведоха тозчас над греблата си и ладията се плъзна толкова бързо, колкото това бе възможно сред хилядите лодки, които задръстваха това подобие на тясна уличка, която водеше между двата реда кораби от входа на пристанището до Орлеанския кей.

Корабовладелецът го проследи с усмивка до брега, видя го как скочи на плочите на кея и се изгуби тутакси сред пъстрата тълпа, която от пет часа сутринта до девет часа вечерта изпълва тази прочута улица Канебиер, с която съвременните фокейци са тъй горди, че с най-голяма сериозност на света и с оня акцент, който дава толкова изразителност на всичко, казано от тях, говорят: „Ако Париж имаше улица Канебиер, Париж би бил една малка Марсилия“.

Като се обърна, корабовладелецът видя зад себе си Данглар, който, изглежда, чакаше неговите заповеди, но в действителност като него следеше с поглед младия моряк.

Само че имаше голяма разлика в израза на тези два погледа, които следяха един и същ човек.

Нека Данглар, обладан от духа на омразата, се опитва да подшушва на ухото на корабовладелеца някоя злобна догадка срещу своя другар. Да последваме Дантес, който, след като премина улица Канебиер по цялата й дължина, пое по улица Ноай, влезе в една скромна къща на лявата страна на Меланските алеи, изкачи се бързо по тъмната стълба на петия етаж и като се държеше с едната ръка за перилото и сподавяше с другата биенето на сърцето си, се спря пред една открехната врата, през която можеше да се види цялата стаичка до дъното.

В стаичката живееше бащата на Дантес.

Известието за пристигането на „Фараон“ не беше още стигнало до стареца, който, покачен на един стол, оправяше с трепереща ръка няколко латинки и скребъри, които пълзяха нагоре по решетката на прозореца му.

Изведнъж той усети, че някой го прехваща през кръста и един добре познат глас извика зад него:

— Тате! Мили ми тате!

Старецът извика и се обърна; после, видял сина си, падна в прегръдките му, целият разтреперан и бледен.

— Какво ти е, тате — извика момъкът уплашен, — да не си болен?

— Не, не, мили Едмон, сине мой, дете мое, не; но аз не те очаквах и радостта, вълнението, че те виждам пак така неочаквано… ах, боже мой, струва ми се, че ще умра!

— Успокой се, тате, аз съм, това съм аз! Всички казват, че радостта не може да навреди, и затова влязох, без да те подготвя. Хайде, усмихни ми се, вместо да ме гледаш така, с блуждаещи очи. Аз се върнах и ние ще бъдем щастливи.

— Ах, толкова по-добре, момчето ми! — подзе старецът. — Но как ще бъдем щастливи? Няма ли да ме напуснеш вече? Хайде, разкажи ми за щастието си!

— Да ми прости господ — рече момъкът, — загдето се радвам на едно щастие, построено върху нещастието на едно семейство! Но бог знае, че не съм искал това щастие; то дойде и аз нямам сила да скърбя: добрият капитан Льоклер умря, тате, и вероятно с покровителството на господин Морел аз ще заема неговото място. Разбирате ли, тате? Капитан на двайсет години! Със сто луидора заплата и дял в печалбите! Не е ли повече от онова, което може наистина да очаква един беден моряк като мене?

— Да, сине мой, да, наистина — рече старецът — това е щастие.

— Затова искам от първите получени пари да си купите малка къща с градинка, дето ще садите вашите скребъри, латинки и орлови нокти… Но какво ви е, тате, човек би помислил, че ви е зле?

— Почакай, почакай, ей сега ще мине!

И изгубил сили, старецът се люшна назад.

— Сега, сега! — рече момъкът. — Една чаша вино, тате; това ще ви съживи; къде слагате виното?

— Не, благодаря, не търси, няма нужда — рече старецът, като се опита да задържи сина си.

— Как не, как не, тате, кажете ми, къде е виното?

И той отвори два-три скрина.

— Излишно… — рече старецът — няма вече вино.

— Как, няма ли вече? — рече Дантес, побледнял също, като гледаше ту хлътналите бледи бузи на стареца, ту празните скринове. — Как, няма ли вече вино! Да не са ви липсвали пари, тате?

— Нищо не ми е липсвало, щом си с мене — рече старецът.

— Но — измънка Дантес, като изтриваше потта, която течеше по челото му, — но аз ви оставих двеста франка, когато заминавах преди три месеца.

— Да, да, Едмон, истина е; но ти беше забравил, заминавайки, малкия дълг към съседа Кадрус; той ми припомни за него, като ми каза, че ако аз не заплатя за тебе, той ще иде да си получи парите от господин Морел. Тогава, разбираш, от страх да не ти напакости това…

— Какво?

— Заплатих му.

— Но — извика Дантес — аз дължех сто и четиридесет франка на Кадрус!

— Да — измънка старецът.

— И вие му ги дадохте от двестате франка, които ви бях оставил?

Старецът кимна.

— Така че сте живели три месеца с шейсет франка! — прошепна младежът.

— Ти знаеш колко малко ми трябва — рече старецът.

— О, боже мой, боже мой, простете ми! — извика Едмон и се хвърли на колене пред стареца.

— Какво правиш?

— Ох, вие ми разкъсахте сърцето.

— Нищо! Ти си дойде — рече старецът усмихнат, — сега всичко е забравено, сега всичко е добре.

— Да, дойдох си — рече младежът, — дойдох си с хубаво бъдеще и някоя и друга пара. Вземете, тате — рече той, — вземете, вземете и пратете веднага да потърсят нещо.

И той изсипа на Масата от джобовете си дванайсетина жълтици, пет-шест монети от по пет франка и дребосък.

Лицето на стария Дантес просветля.

— Чие е това? — рече той.

— Ами мое… твое… наше… Вземи, купи провизии, бъди щастлив, утре ще има още.

— Полека, полека рече старецът, като се усмихваше, — с твое позволение аз ще харча с мярка: ако ме видят да купувам много неща наведнъж, ще помислят, че съм бил принуден да чакам завръщането ти, за да ги купя.

— Прави, както щеш; но най-напред наеми слугиня, тате; не искам вече да оставаш сам. В трюма имам едно ковчеже контрабандно кафе и чудесен тютюн, ще ти го донеса още утре. Но тихо, някой идва.

— Това е Кадрус; научил е за пристигането ти и иде сигурно да те поздрави с твоето щастливо завръщане.

— Ето още една уста, която казва едно нещо, докато сърцето мисли друго пошепна Едмон. — Но все едно, той е наш съсед и ни е услужил някога, да заповяда.

И наистина тъкмо Едмон довършваше думите си с нисък глас, и в рамката на вратата се появи черната брадата глава на Кадрус. Той беше двайсет и пет — двайсет и шест годишен човек; държеше в ръката си парче сукно, което, като шивач, се готвеше да превърне в ревер от дреха.

— Ех, ето че се върна, Едмон — рече той със силно подчертан марсилски акцент и широка усмивка, която откри белите му като слонова кост зъби.

— Както виждате, съседе Кадрус, готов съм да ви услужа, с каквото искате — отговори Дантес, като прикриваше несръчно студенината си под тази услужливост.

— Благодаря, благодаря; за щастие нямам нужда от нищо и дори понякога другите имат нужда от мене. (Дантес трепна.) Не казвам това за тебе, момко; заех ти пари, ти ми ги върна; така е между добри съседи и ние сме си уредили сметката.

— Ние никога не сме се изплатили към тези, които са ни помогнали — рече Дантес, — защото и когато вече не им дължим пари, дължим им благодарност.

— Защо да говорим за това! Миналото си е минало. Да говорим за щастливото ти завръщане, момко. Бях отишъл ей така на пристанището да потърся кафяво сукно и срещнах приятеля Данглар.

„— Ти в Марсилия ли си?

— Ами да, както виждаш — отговори той.

— Мислех, че си в Смирна.

— Можех и да бъда, защото ида оттам.

— А къде е нашият Едмон?

— Сигурно при баща си — отговори Данглар.“ — И ето аз дойдох — продължи Кадрус — да стисна с радост ръката на един приятел!

— Добрият Кадрус — рече старецът, — той ни обича толкова много.

— Разбира се, че ви обичам и ви почитам освен това, защото честните хора са малко! Но ти, изглежда, си забогатял, момко? — продължи шивачът, като погледна под око шепата злато и сребро, оставена от Дантес на масата.

Младежът забеляза алчността, която освети като светкавица черните очи на съседа им.

— Ех, боже мой — рече нехайно той, — тия пари не са мои; казах на тате, че ме е страх да не му е липсвало нещо в мое отсъствие, и за да ме успокои, той изпразни кесията си на масата. Хайде, тате — продължи Дантес, — приберете тези пари в касичката си; освен ако трябват на съседа Кадрус, в такъв случай те са на негово разположение.

— Не, момко — рече Кадрус, — не се нуждая от нищо и, слава богу, занаятът храни майстора. Запази си парите, запази ги: човек няма никога излишни; но аз при все това ти благодаря за твоето предложение, все едно че съм се възползувал от него.

— Аз от сърце — рече Дантес.

— Не се съмнявам. И така ти, какъвто си мил, сега си в най-добри отношения с господин Морел.

— Господин Морел винаги е бил много добър към мене — отговори Дантес.

— В такъв случай си сбъркал, като си отказал да обядваш с него.

— Как е отказал да обядва с него? — намеси се старият Дантес. — Мигар той те покани на обед?

— Да, тате — рече Едмон, като се усмихваше на учудването, което беше предизвикала у баща му отдадената му необикновена чест.

— А защо отказа, сине? — попита старецът.

— За да дойда по-скоро при тебе, тате — отговори момъкът. — Бързах да те видя.

— Това ще да е разсърдило добрия господин Морел — подзе Кадрус. — И когато човек се стреми да стане капитан, грешка е да противоречи на своя господар.

— Обясних му причината за моя отказ — възрази Дантес — и той, надявам се, я разбра.

— Ах, за да стане човек капитан, трябва да се докарва пред господарите си.

— Надявам се да стана капитан и без това — отговори Дантес.

— Толкоз по-добре, толкоз по-добре! Това ще зарадва всичките ти стари приятели и аз знам едно лице там, зад цитаделата на Сен Никола, което ще бъде особено доволно.

— Мерседес ли? — попита старецът.

— Да, тате — подзе Дантес, — и сега, когато съм ви видял, сега, когато знам, че сте добре и имате всичко необходимо, аз ще ви поискам позволение да посетя Каталаните.

— Иди, дете мое — рече старият Дантес, — и нека бог те благослови с твоята жена, както ме е благословил с моя син.

— Негова жена! — рече Кадрус. — Как бързате, татко Дантес: тя не е още негова жена, струва ми се!

— Не, но по всяка вероятност отговори Едмон — няма да закъснее да ми стане жена.

— Както и да е, както и да е — рече Кадрус, — добре направи, че побърза, момко.

— Защо?

— Защото Мерседес е хубава мома, а на хубавите моми не им липсват изгорници; особено тази — с дузини се увъртат около нея.

— Наистина — рече Едмон с усмивка, под която прозираше леко безпокойство.

— Ох, да — продължи Кадрус, — и даже добри кандидати за женитба; но, разбираш сам, ти ще станеш капитан, от тебе надали ще се откажат.

— Значи — подзе Дантес с усмивка, под която едва прикриваше безпокойството си, — ако не бях капитан…

— Е! Е! — рече Кадрус.

— Хайде, хайде — рече момъкът, — аз имам по-добро мнение от вас за жените изобщо и особено за Мерседес и съм убеден, че стана ли капитан или не, тя ще ми остане вярна.

— Толкоз по-добре, толкоз по-добре — рече Кадрус; — когато човек се жени, хубаво е винаги да има вяра; но все едно, слушай, момко, не губи време, иди да й обадиш за пристигането си и да споделиш с нея надеждите си.

— Отивам — рече Едмон.

Той прегърна баща си, кимна на Кадрус и излезе.

Кадрус постоя още малко; после, като се сбогува със стария Дантес, слезе също и се върна при Данглар, който го чакаше на ъгъла на улица Сенак.

— Какво — рече Данглар, — видя ли го?

— Ей сега го оставих — рече Кадрус.

— Каза ли ти за надеждата си да стане капитан?

— Каза за това, като че е вече станал.

— Търпение! — рече Данглар. — Много бърза, струва ми се.

— Ами, изглежда, господин Морел му е обещал.

— Така че, много весел ли е?

— Дори нахален; предложи ми вече услугите си, като че е някаква голяма особа; предложи ми пари, като че е банкер.

— И вие отказахте?

— Точно така; макар да можех да приема, тъй като аз съм му дал в ръката първите сребърни монети, които е видял. Но сега господин Дантес няма да има вече нужда от никого, скоро ще стане капитан.

— Чакай рече Данглар, — той не е още капитан.

— Бога ми, добре ще е, ако не стане — рече Кадрус, — че инак с него няма да може да се говори.

— Ако ние поискаме — рече Данглар, — той ще си остане това, което е, а може да стане и по-малко от това.

— Какво казваш?

— Нищо, приказвам си. А още ли е влюбен в хубавата каталанка?

— До лудост. Отиде при нея; но или се лъжа много, или го чака неприятност от тази страна.

— Говори по-ясно.

— Защо?

— Това е по-важно, отколкото мислиш. Нали не обичаш Дантес?

— Не обичам надутите хора.

— Тогава кажи ми какво знаеш за каталанката.

— Не знам нищо положително; видях само неща, които, както ти казах, ме карат да мисля, че бъдещият капитан ще си има неприятности на пътя за Старата болница.

— Какво си видял? Хайде, казвай.

— Видях, че всеки път, когато Мерседес идва в града, придружава я един едър здравеняк каталанец, черноок, червендалест, много мургав, много горещ, когото тя нарича свой братовчед.

— Ах, вярно! И мислиш ли, че този братовчед се увърта около нея?

— Допускам: какво, дявол го взел, може да прави един едър момък на двайсет-двайсет и една година с една хубава мома на седемнайсет?

— И казваш, че Дантес отишъл в Каталаните?

— Тръгна преди мене.

— Ако ние отидем също натам, можем да се спрем в „Резерв“ и докато пием чаша малагско вино, ще чакаме новини.

— А кой ще ни ги даде?

— Ние ще сме на пътя и ще видим по лицето на Дантес какво се е случило.

— Да вървим — рече Кадрус, — но ти плащаш, нали?

— Разбира се — отговори Данглар.

И с бързи крачки двамата се запътиха към посоченото място. Когато пристигнаха там, поръчаха една бутилка и две чаши.

Чичо Памфил беше видял да минава Дантес само преди десет минути.

Уверени, че Дантес е в Каталаните, те седнаха под току-що покаралите листа на яворите и смоковниците, в чиито клони весел орляк от птици посрещаше с песен един от първите хубави дни на пролетта.

На сто крачки от мястото, дето двамата приятели с втренчен в кръгозора поглед и наострено ухо пиеха искрящото малгско вино, зад един гол и разяден от слънцето и мистрала рид се издигаше селото Каталаните.

Един ден група тайнствени преселници тръгнали от Испания и се спрели на тази ивица от суша, където са и досега. Те дошли кой знае откъде и говорели на непознат език. Един от водачите, който разбирал провансалски, помолил марсилската община да им отстъпи този гол и безводен нос, на който, както древните мореплаватели, те изтеглили ладиите си. Молбата му била удовлетворена и три месеца след това около дванайсетте или петнайсетте ладии, които докарали тези скитници от морето, се издигнало малко село.

Това чудновато и живописно полумавританско-полуиспанско село ние виждаме днес населено от потомците на тези хора, които говорят на езика на бащите си. В продължение на три-четири века те са останали верни на този малък нос, на който са кацнали като ято морски птици, без да се смесват никак с марсилското население, като се женят помежду си и пазят обичаите и носията на родината си, както са запазили и езика й.

Нека нашите читатели ни последват през единствената улица на това малко село и влязат с нас в една от тези къщи, на които слънцето е дало отвън хубавия цвят на повехнали листа, присъщ на паметниците на този край, и които отвътре са боядисани с онази бяла боя, която е единственото украшение на испанските розариа2.

Хубава мома с черни като катран коси, с кадифени като на газела очи стоеше права, облегната на оградата, и мачкаше между тънките си, изваяни сякаш от някой античен ваятел пръсти едно невинно изтравниче; тя късаше цветовете му и част от тях бяха осеяли вече земята; ръцете й заголени до лакътя, потъмнели от загар, но сякаш моделирани по ръцете на Милоската Венера, трептяха от трескаво нетърпение, а нейният гъвкав и извит крак тупаше по земята, така че се очертаваше чистата, горда и смела форма на целия й крак, обут в червен памучен чорап със сиви и сини шарки.

На три крачки от нея, седнал на един стол, като се полюляваше нервно, облакътен на стар прояден мебел, висок двайсет и две годишен момък я гледаше с безпокойство и яд; очите му питаха, но твърдият и втренчен поглед на момата обуздаваше нейния събеседник.

— Слушайте, Мерседес — рече момъкът. Великден ще дойде скоро, тъкмо време да направим сватба, отговорете ми!

— Отговорила съм ви сто пъти, Фернан, и трябва наистина да сте голям враг на себе си, за да ме питате пак!

— Хубаво! Повторете пак, моля ви, повторете ми пак, за да мога да повярвам в това. Кажете ми за стотен път, че отхвърляте любовта ми, за която майка ви даде съгласието си; накарайте ме да разбера, че си играете с щастието ми, че животът и смъртта ми не са нищо за вас. Ах, боже мой, боже мой! Десет години да мечтая да стана ваш съпруг, Мерседес, и да загубя тази надежда, единствената цел в живота ми!

— Аз поне никога не съм поддържала тази надежда у вас, Фернан — отвърна Мерседес; — не можете да ме укорите, че някога съм ви подмамвала. Винаги съм ви казвала: обичам ви като брат, но не искайте никога от мен друго освен тази братска дружба, защото сърцето ми принадлежи на друг. Не съм ли ви казвала винаги това, Фернан?

— Да, знам добре това, Мерседес — отговори младежът, — да, вие винаги сте била към мене искрена до жестокост; но не забравяйте, че за каталаните е свещен закон да се женят помежду си.

— Лъжете се, Фернан, това не е закон, а обичай, само толкова и, вярвайте ми, не бива да се позовавате на този обичай. Вие подлежите на набор, Фернан; вие сте още свободен, но това е обикновена отстъпка; ако не днес, утре може да бъдете повикан под знамената. Станете ли веднъж войник, какво ще правите с мене, клето сираче, нещастно, без състояние, което има само една полусрутена колиба, дето висят няколко вехти мрежи — жалко наследство, оставено от баща ми на майка ми, а от майка ми — на мене? Година, откакто е умряла, помислете, Фернан, че аз живея почти от подаяния? Понякога се преструвате, че ви помагам, за да имате право да разделите с мене вашия улов; и аз приемам, Фернан, защото баща ви е брат на моя баща, защото сме израснали заедно и най-вече защото ще се наскърбите много, ако откажа. Но аз чувствувам, Фернан, че парите, които получавам от продажбата на тази риба и с които купувам конопа за предене, са подаяние.

— Не е ли все едно, Мерседес, ако бедна и самичка, вие сте ми по-мила от дъщерята и на най-гордия корабовладелец или на най-богатия банкер в Марсилия! Какво трябва на хора като мен? Една честна жена и добра домакиня. Къде ще намеря аз по-добра от вас в тези две отношения?

— Фернан — отговори Мерседес, като разтърси глава, — ставаш лоша домакиня и не можеш да кажеш, че ще останеш честна жена, когато обичащ друг мъж, а не своя съпруг. Задоволете се с приятелството ми, защото, повтарям ви, това е всичко, което мога да ви обещая, а аз обещавам само това, което съм сигурна, че мога да дам.

— Да, разбирам — рече Фернан, — вие понасяте търпеливо сиромашията си, но се страхувате от моята. Тогава знайте, Мерседес, че ако ме обичате, аз ще си опитам късмета; вие ще ми донесете щастие и аз ще бъда богат: няма да остана рибар; мога да постъпя в някоя кантора; мога да стана дори търговец!

— Вие не можете нищо от това, Фернан. Вие сте войник и ако сте сега в Каталаните, то е само защото няма война. Останете си рибар; не стройте въздушни кули, след което реалността ще ви се стори още по-страшна, и се задоволете с приятелството ми, тъй като не мога да ви дам друго.

— Права сте, Мерседес, аз ще стана моряк; вместо облеклото на бащите ни, което вие презирате, ще туря лъскава шапка, моряшка фланела и синя блуза с котви на копчетата. Така ли трябва да бъде облечен човек, за да ви хареса?

— Какво искате да кажете? — попита Мерседес и го стрелна с властен поглед. — Какво искате да кажете? Не ви разбирам.

— Искам да кажа, Мерседес, че сте така строга и жестока към мене само защото очаквате човек, облечен така. Но този, когото очаквате, е може би непостоянен, а ако не е, морето е такова към него.

— Фернан — извика Мерседес, — мислех ви за добър, но съм се лъгала! Фернан, вие имате лошо сърце, щом на помощ на вашата ревност призовавате божия гняв! Да, не крия, очаквам и обичам този, за когото говорите, а ако не дойде, вместо да го обвинявам в непостоянство, ще кажа, че е умрял, като ме е обичал.

Младият каталанец яростно сви юмруци.

— Разбирам ви, Фернан: вие искате да му отмъстите, загдето не ви обичам; вие искате да кръстосате каталанския си нож с камата му! До какво ще ви доведе това? Да загубите приятелството ми, ако сте победен, да видите как се променя приятелството ми в омраза, ако сте победител. Вярвайте ми, да търсите свада с един човек е лошо средство да се харесате на жената, която обича този човек. Не, Фернан, не се отдавайте на лошите си мисли. Щом не можете да ме имате за жена, задоволете се да ме имате за приятелка и сестра; пък почакайте — додаде тя със замъглени и измокрени от сълзи очи, — почакайте, Фернан: преди малко казахте, че морето е коварно, а ето вече четири месеца, откак е тръгнал; през тези четири месеца аз наброих много бури!

Фернан остана равнодушен; той не пожела да изтрие сълзите, които се ронеха по бузите на Мерседес; а за всяка от тези сълзи би дал чаша своя кръв; но тези сълзи течаха за друг.

Той стана, разходи се из колибата и се спря пред Мерседес с мрачен поглед и свити пестници.

— Вижте, Мерседес — рече той, — още веднъж отговорете: решено ли е?

— Обичам Едмон Дантес — рече спокойно момата — и никой друг освен Едмон няма да бъде мой съпруг.

— И ще го обичате винаги?

— Докато съм жива.

Фернан наведе глава, отчаян, изпусна една въздишка, която приличаше на стон; после, като вдигна изведнъж чело, рече със стиснати зъби и полуразтворени ноздри:

— Ами ако е умрял?

— Ако е умрял, и аз ще умра.

— Ами ако ви е забравил?

— Мерседес — извика един весел глас отвън — Мерседес!

— Ах! — извика младата мома, като се изчерви от радост и скочи от любов. — Виждаш, че не ме е забравил, ето иде!

Тя се спусна към вратата и като я отвори, извика:

— Насам, Едмон! Аз съм тук.

Фернан, бледен и разтреперан, се стъписа като пътник, видял змия, и натъкнал се на стола си, се отпусна на него.

Едмон и Мерседес стояха прегърнати. Жаркото слънце на Марсилия, което проникваше през разтворената врата, ги заливаше с вълна от светлина. От начало те не виждаха нищо наоколо си. Безкрайното щастие ги отделяше от света и те говореха с несвързани думи, изблик на такава жива радост, че наподобяваха израз на болка.

Изведнъж Едмон зърна мрачното лице на Фернан, което се открояваше в сянката бледо и заплашително; несъзнателно младият каталанец беше турил ръка на ножа, втикнат в пояса му.

— Ах! Извинявайте — рече Дантес, като свъси вежди също, — не забелязах, че сме трима. — После, обърнат към Мерседес, попита: — Кой е този господин?

— Този господин ще бъде най-добрият ви приятел, Дантес, защото е мой приятел, той е мой братовчед, мой брат; той е Фернан; след вас, Едмон, обичам него най-много на света; не го ли познахте?

— Ах, да — рече Едмон.

И без да изпусне ръката на Мерседес, която стискаше в едната ръка, той протегна сърдечно другата на каталанеца.

Но вместо да отговори на това приятелско движение, Фернан остана ням и неподвижен като статуя.

Тогава Едмон премести изпитателния си поглед от развълнуваната и трепереща Мерседес върху мрачния и застрашителен Фернан.

И този едничък поглед му обясни всичко.

Гняв сбърчи челото му.

— Не знаех, когато бързах толкова да дойда при тебе, Мерседес, че ще намеря враг.

— Враг ли? — извика Мерседес и стрелна с гневен поглед своя братовчед. — Враг у мене, казваш, Едмон! Ако мислех така, щях да те взема подръка и щях да ида в Марсилия, да оставя къщата и да не се върна вече в нея никога.

Очите на Фернан светнаха.

— И ако с тебе се случеше нещастие, мой Едмон — продължи тя със същото неумолимо хладнокръвие, което показваше на Фернан, че младата мома беше прочела до дъно зловещата му мисъл, — ако с тебе се случеше нещастие, щях да се изкача на нос Моржион и щях да се хвърля с главата надолу върху скалите.

Фернан побледня ужасно.

— Но ти се лъжеш, Едмон — добави тя, — тук ти нямаш враг; тук е само Фернан, моят брат, и той ей сега ще ти стисне ръка като на предан приятел.

При тези думи младата мома впери повелителен поглед в каталанеца, който, сякаш омаян от този поглед, се приближи бавно до Едмон и му протегна ръка.

Омразата му като немощна, макар и яростна вълна се разби във властта, която тази жена имаше над него.

Но едва се докосна до ръката на Едмон, почувствува, че е направил всичко, което можеше, и изскочи вън от къщи.

— Ох! — викаше той, като тичаше като обезумял, заровил ръце в косите си. — Ох, кой ще ме избави от този човек? Горко ми, горко ми!

— Хей, каталанецо, хей, Фернан, къде тичаш? — чу се един глас.

Момъкът се спря отведнъж, огледа се и видя Кадрус, седнал с Данглар до една маса под свод от клони.

— Хей — рече Кадрус, — защо не дойдеш? Толкова ли бързаш, че нямаш време да кажеш добър ден на приятелите си?

— Особено когато те имат и една почти пълна бутилка пред себе си — додаде Данглар.

Фернан погледна двамата мъже затъпял и не отговори нито дума.

— Изглежда, съвсем се е объркал — рече Данглар, като бутна с коляно Кадрус, — дали не сме се излъгали и, обратно на предвижданията ни, Дантес е излязъл победител?

— Ами! Трябва да узнаем — рече Кадрус. И като се обърна към младия човек, рече: — Е, какво, каталанецо, решаваш ли се?

Фернан избърса потта, която се струеше от челото му, и влезе бавно в беседката; нейната сянка сякаш го поуспокои, а прохладата й позакрепи отмалялото му тяло.

— Добър ден — рече той, — вие ме повикахте, нали?

И по-скоро падна, отколкото седна, на един от столовете около масата.

— Повиках те, защото тичаше като луд и се страхувах да не отидеш да се хвърлиш в морето — рече през смях Кадрус. — Дявол да го вземе, човек има приятели не само за да им предложи чаша вино, но и да им попречи да се нагълтат с три-четири литра вода.

Фернан въздъхна така, като че изохка, и отпусна глава на китките на ръцете си, кръстосани върху масата.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Фернан рече Кадрус, като подхвана разговора с онази грубост на простите хора, които от любопитство забравят всяко приличие, — ти ми напомняш отхвърлен любовник.

И той придружи шегата си с гръмовит смях.

— Ба — отговори Данглар, — такъв напет момък не може да бъде нещастен в любовта, ти се шегуваш, Кадрус.

— Съвсем не — подзе Кадрус, — чуй по-добре как въздиша. Хайде, хайде, Фернан — рече той, — вдигни глава и ни отговори: неучтиво е да не се отговаря на приятелите, когато питат за здравето ни.

— Аз съм добре със здравето — рече Фернан и стисна пестници, но не вдигна глава.

— На, виждаш ли, Данглар — рече Кадрус, като смигна на приятеля си, — ето къде е работата: Фернан, добър и храбър каталанец, един от най-добрите рибари в Марсилия, е влюбен в една хубава мома на име Мерседес; но за нещастие хубавата мома от своя страна е, изглежда, влюбена в помощник-капитана на „Фараон“; и тъй като „Фараон“ влезе днес в пристанището, ти разбираш?

— Не, не разбирам — рече Данглар.

— Клетият Фернан ще да е получил сигурно оставката си — продължи Кадрус.

— Е, та какво? — рече Фернан, като вдигна глава — и погледна Кадрус, сякаш търсеше някого, върху когото да излее гнева си: — Мерседес не зависи от никого, не е ли така, и е съвсем свободна да обича, когото си ще.

— Ах, ако ти разбираш това така рече Кадрус, — друга работа! Аз те мислех за каталанец; а ми разправяха, че каталанците не се оставяли да ги измести съперникът им; дори прибавяха, че Фернан особено бил страшен в отмъщението си.

Фернан се усмихна жално.

— Влюбеният не е никога страшен — рече той.

— Клетият момък! — подзе Данглар, като се преструваше, че съжалява младежа от все сърце. — Какво да се прави, той не е очаквал, че Дантес ще се върне изведнъж; мислил е, че Дантес е може би умрял, че е изневерил — кой знае! Такива неща са толкова по-тежки, колкото по-неочаквано дохождат.

— Ех, във всеки случай — рече Кадрус, който пиеше и говореше едновременно и върху когото силното малагско вино почваше да действува, — във всеки случай щастливото пристигане на Дантес огорчава не само Фернан, нали, Данглар?

— Не, вярно е, и аз бих се осмелил дори да кажа, че това ще му донесе нещастие.

— Но все пак — продължи Кадрус, като наливаше чаша вино на Фернан и напълваше за осми или десети път собствената си чаша, докато Данглар едва беше допрял устни до своята, — все пак ще се ожени за Мерседес, за хубавата Мерседес; поне за това се е върнал.

През това време Данглар гледаше проницателно младежа и виждаше как думите на Кадрус падат върху сърцето му като разтопено олово.

— А кога е сватбата? — попита той.

— О, тя не е още станала! — пошепна Фернан.

— Не, но ще стане — рече Кадрус, — това е също тъй вярно, както и че Дантес ще стане капитан на „Фараон“, нали така, Данглар?

Данглар потрепера при този неочакван удар и се обърна към Кадрус, за да види по лицето му дали ударът е преднамерен; но съзря само завист на това вече затъпяло от пиянство лице.

— И тъй — рече той, като напълни чашите, — да пием за капитан Едмон Дантес, съпруг на хубавата каталанка!

Кадрус поднесе с натежала ръка чашата към устата си и я гаврътна на един дъх. Фернан сграби своята и я разби о земята.

— Ей, ей — рече Кадрус, какво виждам там на баирчето по пътя от Каталаните? Погледни де, Фернан, ти имаш по-добро зрение от моето; май започвам да виждам неясно, знаеш ли, че виното е предателско нещо: като че двама влюбени вървят един до друг, хванати ръка за ръка. Да ми прости бог, не подозират, че ние ги виждаме, а ето и се целуват.

Данглар следеше всяко едно от душевните страдания на Фернан, които ясно изкривяваха лицето му.

— Познавате ли ги, господин Фернан? — попита той.

— Да — отговори Фернан с глух глас, — това са господин Едмон и госпожица Мерседес.

— На, виждате ли — рече Кадрус, — а аз не ги познах! Хей, Дантес! Хей, хубава девойко! Елате тук за малко и ни кажете кога ще бъде сватбата, защото Фернан е такъв инат, че не иска да ни каже.

— Ще млъкнеш ли ти? — рече Данглар, като се преструваше, че задържа Кадрус, който с упоритостта на пияниците се подаваше от беседката. — Помъчи се да се държиш прав и остави влюбените да се любят спокойно. На, виж господин Фернан и вземи пример от него; той е поне разумен.

Може би Фернан, излязъл от кожата си, подбуждан от Данглар, както бикът от копията на тореадорите, щеше да се хвърли най-сетне, защото беше вече станал и сякаш събираше сили, за да скочи върху своя съперник; но Мерседес, засмяна и откровена, вдигна хубавата си глава и светлият й поглед просия; тогава Фернан си спомни за заканата й да умре, ако умре Едмон, и се отпусна отчаян на стола си.

Данглар погледна двамата мъже поред: единият затъпял от виното, другият обладан от любовта. „Няма да извлека нищо от тези глупаци — каза си той — и много се боя, че съм попаднал между един пияница и един страхливец: ето един завистник, който се налива с вино, когато би трябвало да се опие със злъч; ето и един голям глупак, комуто грабват изгората под носа и който знае само да плаче и да хленчи като дете. И все пак очите му пламтят като на испанците, сицилийците и калабрийците, които умеят да си отмъщават; той има такива юмруци, че може да сдроби главата на един вол по-сигурно от секирата на касапа. Няма що, върви му на Едмон; той ще се ожени за хубавата мома, ще стане капитан и ще ни се присмее; освен ако… — бледа усмивка се изписа по устните на Данглар — освен ако аз не се намеся“ — добави той.

— Хей — продължаваше да вика Кадрус, подпрян, с пестници на масата — хей, Едмон, не виждаш ли приятелите си, или така си се възгордял, че не искаш вече да приказваш с тях?

— Не, драги Кадрус — отговори Дантес, — не съм се възгордял, но съм щастлив, а щастието, изглежда, заслепява още повече от гордостта.

— Отлично! Ето това се казва обяснение — рече Кадрус. — Е, добър ден, госпожо Дантес!

Мерседес го поздрави важно.

— Не се наричам още така — рече тя — и у нас смятат, че ако назовават момичетата по името на техния годеник, преди годеникът им да е станал техен съпруг, това носело нещастие; затова наричайте ме Мерседес, моля ви.

— Простете на нашия добър съсед Кадрус — рече Дантес, — той не бърка чак толкова много!

— И така, сватбата ще стане ли скоро, господин Дантес? — рече Данглар и поздрави двамата млади.

— Колкото се може по-скоро, господин Данглар; днес годежът при татко Дантес, а утре или в други ден най-късно сватбеният обед тук, в „Резерв“. Надявам се, приятелите ще дойдат; смятайте се поканен, господин Данглар; смятай се и ти поканен, Кадрус.

— А Фернан — рече Кадрус, като се смееше мазно, — и Фернан ли е поканен?

— Братът на жена ми е мой брат — рече Едмон — и ние, Мерседес и аз, ще съжаляваме дълбоко, ако той се отдели от нас в такава минута.

Фернан зина да отговори, но гласът замря в гърлото му и той не можа да промълви нито дума.

— Днес годежът, а утре или в други ден сватбата… Дявол да го вземе! Много бързате, капитане.

— Данглар — подзе Едмон с усмивка, — ще ви кажа, както Мерседес преди малко на Кадрус; не ми давайте титлата, която не ми се пада още, това ще ми донесе нещастие.

— Извинете — отговори Данглар, — казах само, че много бързате; дявол да го вземе, ние имаме време: „Фараон“ няма да потегли в морето по-рано от три месеца.

— Човек винаги бърза да бъде щастлив, господин Данглар, защото когато е страдал дълго, мъчно вярва на щастието. Но това не е само егоизъм: аз трябва да ида в Париж.

— Ах, наистина, в Париж; и за пръв път ли отивате там, Дантес?

— Да.

— Своя работа ли имате там?

— Не моя: трябва да изпълня една последна заръка на нашия клет капитан Льоклер; разбирате ли, Данглар, това е свято задължение. Впрочем бъдете спокоен, аз няма да се бавя, само ще отида и ще се върна.

— Да, да, разбирам — рече високо Данглар. После добави на себе си:

„В Париж, за да предаде на адреса сигурно писмото, което му е дал маршалът. Поврага! Това писмо ме навежда на една мисъл, на една прекрасна мисъл! Ах, Дантес, приятелю мой, ти още не си вписан в регистъра на «Фараон» под номер 1.“ После извика подир Едмон:

— На добър път!

— Благодаря — отговори Едмон, като се възви и му махна приятелски.

И двамата влюбени продължиха пътя си, спокойни и весели като двама избраници, които се изкачват в небето.

Данглар следи с очи Едмон и Мерседес дотогава, докато двамата влюбени се скриха зад форта Сен Никола; после, като се обърна, видя Фернан, който се беше отпуснал бледен и треперещ на своя стол, додето Кадрус бъбреше думите на някаква пиянска песен.

— Е, скъпи ми господине — рече Данглар на Фернан, — тази женитба, изглежда, не носи щастие на всички?

— Тя ме хвърля в отчаяние — рече Фернан.

— Значи обичахте Мерседес?

— Обожавах я!

— Отдавна ли?

— Откакто се познаваме, винаги съм я обичал.

— И седите тук и си скубете косите, вместо да търсите лек за това! Дявол да го вземе, не мислех, че така постъпват вашите сънародници.

— Какво според вас трябва да правя? — попита Фернан.

— Отде да знам аз? И какво ме е еня мен? Не аз съм влюбен, струва ми се, в госпожица Мерседес, а вие. Търсете, казва се в евангелието, и ще намерите.

— Аз бях вече намерил.

— Какво?

— Исках да пробода мъжа, но жената ми каза, че ако се случи нещастие с годеника й, тя ще се самоубие.

— Ба, такива неща се казват, но не се вършат.

— Вие съвсем не познавате Мерседес, господине: щом се е заканила, тя ще го извърши.

„Глупак — прошепна Данглар, — какво ме е грижа мен дали ще се самоубие, или не, стига Дантес да не бъде капитан.“

— А преди Мерседес да умре — продължи Фернан с непоколебима решителност, — аз самият ще умра.

— Ето това се казва любов — рече Кадрус с пиянски глас, — ето това се казва любов или аз нищо не разбирам!

— Слушайте — рече Данглар, — вие сте, изглежда, благороден момък и бих желал, дявол да ме вземе, да ви помогна, но…

— Да — рече Кадрус, — да видим.

— Драги ми — продължи Данглар, — ти си, кажи-речи, пиян; допий бутилката и ще бъдеш съвсем. Пий и не се бъркай в нашата работа: за нашата работа е потребно да имаш бистър ум.

— Аз да съм пиян? — рече Кадрус. — Ама че го каза! Аз ще изпия още четири такива бутилки; та те не са по-големи от шишенца за одеколон! Чичо Памфиле, вино!

И за да потвърди думите си, Кадрус потропа с чашата си по масата.

— И тъй, вие казахте, господине — подзе Фернан, като очакваше жадно края на прекъснатото изречение.

— Какво казвах? Не си спомням вече. Заради този пияница Кадрус изгубих нишката на мисълта си.

— Нека бъда пияница; толкова по-зле за онези, които се страхуват от виното: те имат някаква лоша мисъл и се страхуват виното да не им я извади наяве.

И Кадрус се залови да пее последните два стиха на една много разпространена по това време песен:

— Вие казахте, господине — продължи Фернан, — че искате да ми помогнете, но добавихте…

— Да, но добавих… за да ви помогна, достатъчно е Дантес да не се ожени за тази, която обичате; и женитбата може много лесно да не стане, струва ми се, и без смъртта на Дантес.

— Смъртта може само да ги раздели — рече Фернан.

— Разсъждавате като дете, приятелю мой — рече Кадрус, — на, Данглар е умник, дявол, грък, той ще ви докаже, че грешите. Докажи му, Данглар. Аз гарантирах за тебе. Кажи му, че не е нужно Дантес да умира; пък и ужасно ще бъде, ако Дантес умре. Той е добър момък, аз обичам Дантес. За твое здраве, Дантес.

Фернан нетърпеливо стана.

— Оставете го да си приказва — рече Данглар, като задържа момъка, — ако и да е пиян, той не греши толкова много. Разлъката разделя също както и смъртта; и представете си, че между Едмон и Мерседес се намират стените на един затвор; те ще ги разделят толкова, колкото и една надгробна плоча.

— Да, но човек излиза от затвора — рече Кадрус, който с остатъка от разума си се вкопчваше в разговора. — И когато човек излезе от затвора и се нарича Едмон Дантес, той си отмъщава.

— Все ми е едно! — пошепна Фернан.

— Пък и защо — продължи Кадрус — ще турят Дантес в затвора? Той не е нито крал, нито е убивал.

— Млъкни — рече Данглар.

— Не искам да мълча — рече Кадрус. — Искам да ми кажат защо ще турят Дантес в затвора. Аз обичам Дантес. За твое здраве, Дантес!

И той изпразни отново чашата вино.

Данглар погледна в мътните очи шивача, който все повече и повече се опиваше, и се обърна към Фернан:

— Сега разбирате ли, че не е нужно да го убивате?

— Разбира се, че не е нужно, това, както вие преди малко казахте, има средство да се арестува Дантес. Но имате ли това средство?

— Ако се потърси хубаво — рече Данглар, — ще се намери. Но — продължи той — за какъв дявол ще се бъркам аз в тази работа; засяга ли ме това?

— Не знам дали ви засяга това — рече Фернан, като го хвана за ръката, — но знам, че имате причини да мразите Дантес: който мрази сам, той не се лъже в чувствата на другите.

— Аз да имам причини да мразя Дантес? Никакви, честна дума. Видях, че сте нещастен, и вашето нещастие ме заинтересува, ето всичко; но щом вие смятате, че действувам за себе си, тогава сбогом, драги ми приятелю, измъквайте се от бедата, както знаете.

И Данглар се престори, че иска да стане също.

— Не — задържа го Фернан, — останете! Безразлично ми е в края на краищата дали мразите, или не Дантес: аз го мразя; признавам открито. Намерете средството и аз ще изпълня всичко, стига да няма смърт, защото Мерседес каза, че ще се самоубие, ако убият Дантес.

Кадрус, оборил глава на масата, повдигна чело и като изгледа Фернан и Данглар с тежък и помътнял поглед, рече:

— Да убият Дантес! Кой се кани тук да убива Дантес? Не искам аз да го убиват: той ми е приятел; тази сутрин ми предложи да раздели парите си с мене, както аз бях разделил моите с него; не искам да убиват Дантес.

— А кой иска да го убива, глупако! — сопна му се Данглар. Ние само се шегуваме; пий за негово здраве — додаде той, като наля чашата на Кадрус — и ни остави на мира.

— Да, да, за здравето на Дантес! — рече Кадрус, като изпразваше чашата си. — За негово здраве!… За негово здраве!… На!

— Но средството… средството? — питаше Фернан.

— Та вие не го ли намерихте още?

— Не, вие се наехте сам.

— Вярно — подзе Данглар, — французите имат това превъзходство над испанците, че испанците обмислят, а французите измислят.

— Измислете го тогава — рече Фернан нетърпеливо.

— Келнер — рече Данглар, — перо, мастило и хартия!

— Перо, мастило и хартия! — избъбра Кадрус. — Да, аз съм счетоводител: перото, мастилото и хартията са моите сечива; а без моите сечива аз не мога нищо да направя.

— Перо, мастило и хартия! — извика на свой ред Фернан.

— Всичко е на онази маса — рече келнерът, като посочи исканите неща.

— Дайте ни ги тогава.

Келнерът взе хартията, мастилото и перото и ги сложи на масата в беседката.

— Когато си помислиш — рече Кадрус, като тупна с ръка по хартията, — че ето с това тук може да убиеш един човек по-сигурно, отколкото ако го причакаш на края на гората, за да го пречукаш! Винаги съм се страхувал повече от едно перо, от едно шишенце мастило и един лист хартия, отколкото от сабя или пистолет.

— Проклетникът не е още толкова пиян, колкото изглежда рече Данглар, — налейте му да пие, Фернан.

Фернан напълни чашата на Кадрус и шивачът, като всеки истински пияница, дигна ръката си от листата и я протегна към чашата си.

Каталанецът почака, докато Кадрус, почти победен от този нов залп, сложи или по-скоро изпусна чашата на масата.

— И тъй? — подзе каталанецът, като видя, че последните останки от разума на Кадрус изчезнаха след тази чаша вино.

— И тъй! Ако например — продължи Данглар — след едно такова пътуване като пътуването на Дантес, при което той се отби в Неапол и на остров Елба, някой донесе на кралския прокурор, че той е бонапартистки агент…

— Аз ще донеса, аз! — извика живо младежът.

— Добре; но тогава ще поискат от вас да подпишете декларацията си или ще ви поставят на очна ставка с оногова, срещу когото сте донесли: аз знам с какво да ви снабдя, за да поддържате обвинението си; но Дантес не може да остане вечно в затвора; един ден той все ще излезе и този ден, когато излезе, тежко на оня, който го е вкарал там!

— Ох, само това искам — рече Фернан, — да потърси свада с мене!

— Ами Мерседес! Мерседес ще ви намрази, ако вие само докоснете с пръст нейния мил Едмон!

— Това е вярно — рече Фернан.

— Не, не — продължи Данглар, — ако се реши човек на подобно нещо, виждате ли, по-добре е чисто и просто да вземе ето така това перо, да топне в мастилото и да напише с лявата ръка, за да не могат да познаят почерка, един малък донос със следното съдържание.

И Данглар, като допълни наставлението си с пример, написа с лявата ръка и с наклонен обратно почерк, който нямаше никаква прилика с обикновения му почерк, следните редове, които предаде на Фернан и Фернан прочете полугласно:

— Отлично — продължи Данглар, — така отмъщението ви ще има смисъл, защото тогава то няма в никой случай да се обърне срещу вас и работата ще си върви от само себе си; ще остане само да сгънете писмото ето като мене и да напишете отгоре: „До господин кралския прокурор“. И всичко би било свършено.

И като си играеше, Данглар написа адреса.

— Да, всичко би било свършено — извика Кадрус, който с последно усилие на ума си следеше четенето на писмото и разбираше инстинктивно какви последици можеше да повлече подобен донос, — да, всичко би било свършено: само че това би било подлост.

И той протегна ръка да вземе писмото.

— Тъкмо затова — рече Данглар, като бутна писмото по-далеч, за да не го достигне ръката му — всичко, което казвам и правя, е само шега; и аз пръв ще бъда огорчен, ако се случи нещо с Дантес, с тоя добър Дантес! Затова виж…

Той взе писмото, смачка го и го хвърли в един ъгъл на беседката.

— Ха тъй — рече Кадрус. — Дантес е мой приятел и не искам да му напакостят.

— Ех, кой пък мисли да му напакости! Нито аз, нито Фернан! — рече Данглар, като стана и погледна момъка, който продължаваше да седи и под око попоглеждаше доносническия лист, хвърлен в ъгъла.

— В такъв случай — Кадрус — нека донесат вино: искам да пия за здравето на Едмон и на хубавата Мерседес.

— Ти и без това пи много, пияницо — рече Данглар, — и ако продължаваш, ще трябва да спиш тук, защото няма да можеш вече да се държиш на крака.

— Аз ли — рече с пиянско самохвалство Кадрус и стана, — аз ли не мога да се държа на крака? Обзалагам се, че ще се кача на Акулската камбанария, без да се поклатя дори!

— Хубаво, така да бъде — рече Данглар, — да се обзаложим, но утре: днес е време да се приберем в къщи; дай ми ръката си и да вървим.

— Да вървим — рече Кадрус, — но не ми трябва ръката ти. Ще дойдеш ли, Фернан? Ще дойдеш ли с нас в Марсилия?

— Не — рече Фернан, аз се връщам в Каталаните.

— Грешиш, ела с нас в Марсилия, ела.

— Не ми трябва Марсилия и не искам да отивам там.

— Какво каза? Не искаш ли, мой човек, е, хубаво, както щеш! Всеки е свободен! Ела, Данглар, и да оставим господина да се прибере в Каталаните, щом иска.

Данглар се възползува от мигновената отстъпчивост на Кадрус и го помъкна към Марсилия; но за да предостави на Фернан по-кратък и по-лесен път, вместо по кея на Рив Ньов той се върна през портата Сен Виктор. Кадрус го следваше, олюлявайки се, увиснал на ръката му.

Когато извървя двайсетина крачки, Данглар се обърна и видя как Фернан се спусна към листа и го пъхна в джоба си; а след това, като изскочи от беседката, момъкът зави към Пилон.

— Какво прави той? — попита Кадрус. — Той ни излъга: каза, че ще отиде в Каталаните, а отива в града! Хей, Фернан, заблуждаваш се, момчето ми!

— Ти не виждаш ясно — рече Данглар, — той върви право към Старата болница.

— Наистина ли? — рече Кадрус. — Хубаво! Бих се заклел, че зави надясно; право казват, виното е предател.

„Хайде, хайде — пошепна си Данглар, — мисля, че работата е добре търкулната, остава сега сама да върви.“

На другия ден времето беше хубаво. Слънцето изгря чисто и сияйно и първите пурпурни лъчи обагриха с рубините си пенливите гребени на вълните.

Угощението беше приготвено в първия етаж на същия този „Резерв“, с чиято беседка ние вече се запознахме. Това беше една голяма зала с пет-шест прозорци и над всеки от тях (да обясни явлението, който може!) беше написано името на един от големите френски градове. По дължината на всички прозорци се простираше тераса, дървена, както и цялата сграда.

Макар угощението да беше определено за дванайсет часа, от единайсет часа заранта по тази тераса се разхождаха нетърпеливи гости. Това бяха привилегированите моряци от „Фараон“ и няколко войници, приятели на Дантес. Те всички от уважение към младоженците бяха облекли най-хубавите си дрехи.

Между бъдещите сътрапезници се носеше слух, че корабовладелците на „Фараон“ щели да почетат с присъствието си сватбеното угощение на техния помощник-капитан: но от тяхна страна това беше такава чест за Дантес, че никой не се осмеляваше още да вярва.

Но Данглар, който дойде с Кадрус, потвърди тази новина. Той беше видял заранта господин Морел и господин Морел му беше казал, че ще обядва в „Резерв“.

И наистина след малко господин Морел също влезе в стаята, приветствуван от моряците на „Фараон“ с единодушни ръкопляскания. Присъствието на корабовладелеца беше за тях потвърждение на слуха, че Дантес ще бъде назначен капитан; и тъй като Дантес беше обичан много на кораба, тези честни хора благодаряха на корабовладелеца за това, че веднъж неговият избор е съвпаднал случайно с техните желания. Щом влезе господин Морел, изпратиха единодушно Данглар и Кадрус при годеника с поръка да му обадят за пристигането на важното лице, чиято поява беше предизвикала силна радост, и да му кажат да побърза.

Данглар и Кадрус се затекоха, но едва направиха сто крачки, и близо до магазина за барут видяха малката групичка, която идеше.

Тази групичка се състоеше от четири млади девойки, дружки на Мерседес и каталанки като нея, които придружаваха годеницата, водена подръка от Едмон. До бъдещата съпруга вървеше бащата Дантес, а зад тях идваше Фернан с изкривена от злобна усмивка уста.

Нито Мерседес, ни Едмон виждаха тази злобна усмивка на Фернан. Клетите деца бяха така щастливи, че виждаха само себе си и ведрото хубаво небе, което ги благославяше.

Данглар и Кадрус изпълниха посланичеството си; после, като стиснаха силно и приятелски ръката на Едмон, заеха местата си — Данглар до Фернан, Кадрус до бащата Дантес, център на общото внимание.

Старецът беше облякъл копринения си рипсен фрак с широки шлифовани копчета от стомана. Мършавите му, но мускулести крака бяха обути във великолепни, изпъстрени с капчици чорапи, които миришеха от един километър далече на английска контрабанда. На триъгълната му шапка висеше сноп бели и сини ленти. Той се подпираше на вит дървен бастун, закривен горе като древна гега. Човек би го взел за един от онези франтове, които се перчеха през 1796 година в отново откритите градини на Люксембург и Тюйлери. До него, както вече казахме, беше се промъкнал Кадрус. Надеждата за добър обед го беше помирила окончателно с Дантесовци и в паметта му беше се запазил смътен спомен за станалото вчера, както се случва, когато, събуден сутрин, намираш в ума си сянката на съня, сънуван през нощта.

Като се приближи до Фернан, Данглар хвърли дълбок поглед върху отчаяния любовник. Фернан вървеше след бъдещите съпрузи, напълно забравен от Мерседес, която в младежкия и прелестен егоизъм на любовта виждаше само своя Едмон; Фернан ту побледняваше, ту почервеняваше и тези внезапни изблици всеки път изчезваха, за да отстъпят на една все по-голяма и по-голяма бледнина. Сегиз-тогиз той поглеждаше към Марсилия и тогава нервно и неволно потреперваше. Той, изглежда, очакваше или най-малко предвиждаше някакво голямо събитие.

Дантес беше облечен просто. Тъй като служеше в търговската флота, дрехата му беше нещо средно между военната униформа и гражданския костюм; и в тази дреха доброто му лице, просветляло от радостта и хубостта на годеницата му, беше прекрасно.

Мерседес беше хубава като някоя гъркиня от Кипър и от Хиос, с черни, като абанос очи и коралови устни. Тя вървеше с оная волна и сигурна походка, с която вървят арлезианките и андалузките. Градската девойка би се опитала може би да скрие радостта си под някое було или най-малко под кадифето на клепките си, но Мерседес се усмихваше и гледаше всички, които я заобикаляха, и нейната усмивка и поглед казваха така откровено, както биха казали това тези думи: „Ако сте ми приятели, радвайте се с мене, защото наистина аз съм щастлива!“

Още щом годениците и техните придружници се приближиха до „Резерв“, господин Морел слезе и се запъти към тях, последван от моряците и войниците, с които беше останал и пред които беше повторил обещанието си, дадено на Дантес, че той ще наследи капитан Льоклер. Като го видя да иде, Едмон пусна годеницата си и мушна ръката й под ръката на господин Морел. Корабовладелецът и младата девойка, давайки тогава пример на всички, се изкачиха първи по стълбата в залата, дето обедът беше сложен, и цели пет минути дървените стъпала скърцаха под тежките стъпки на гостите.

— Тате — рече Мерседес, като се спря на средата на трапезата, — седнете от дясната ми страна, моля ви, а от лявата аз ще поставя онзи, който, ми е наместо брат — додаде тя с нежност, която прониза до дъно сърцето на Фернан като кама.

Устните му посиняха и под тъмния цвят на мъжкото му лице можеше да се види как още веднъж кръвта се оттегля малко по малко, за да нахлуе в сърцето.

Дантес постъпи по същия начин: от дясната си страна той постави господин Морел, а от лявата Данглар; после с ръка покани останалите да насядат, където им е угодно.

Вече обикаляха трапезата тъмните и остро ухаещи арлски салами, раците в блестяща броня, прерите с розова черупка, морските таралежи, прилични на кестени с бодлива обвивка, кловисите, които заместват северните стриди за южняците гастрономи; с една дума, всички тези изискани лакомства, които вълната изхвърля на пясъчния бряг и благодарните рибари означават с едно общо име „морски плодове“.

— Хубаво мълчание! — рече старецът, като опитваше чаша жълто като топаз вино, което чичо Памфил лично беше турил пред Мерседес. — Кой ще каже, че тук има трийсет души, които чакат само да се посмеят.

— Ех, младоженецът не е винаги весел — рече Кадрус.

— Наистина — рече Дантес, — аз съм много щастлив в тази минута, за да бъда весел. Ако така разбирате това, вие имате право, съседе! Радостта действува понякога странно, тя потиска, както мъката.

Данглар погледна Фернан, чийто впечатлителен характер възприемаше и отразяваше всяко вълнение.

— Хайде де — рече Данглар, — да не би да се боите от нещо? Чини ми се, напротив, че всичко става според желанията ви!

— И това тъкмо ме плаши — рече Дантес, — струва ми се, че човек не е създаден за такова лесно щастие! Щастието прилича на онези дворци от омагьосаните острови, вратите на които вардят дракони. Трябва да се бориш, за да го завоюваш, и аз наистина не знам с какво съм заслужил щастието да бъда съпруг на Мерседес.

— Съпруг, съпруг! — рече Кадрус през смях. — Не още, капитане: опитай се да се държиш като съпруг и ще видиш как ще се посрещне това!

Мерседес се изчерви.

Фернан се въртеше на стола, потреперваше при най-малкия шум и сегиз-тогиз избърсваше потта, която блестеше по челото му като първите едри капки на бурен дъжд.

— Бога ми — рече Дантес, — не си струва трудът, съседе Кадрус, да ме опровергавате за такива дребни работи. Мерседес не е още моя жена, вярно… (Той извади часовника си.) Но след час и половина тя ще бъде!

Всички извикаха изненадани освен бащата Дантес, който широко се засмя и показа още хубавите си зъби. Мерседес се усмихна и вече не се изчерви. Фернан хвана конвулсивно дръжката на ножа си.

— След час! — рече Данглар, също побледнял. — Че как тъй?

— Да, приятели мои — отговори Дантес, — благодарение съдействието на господин Морел, комуто след баща си; дължа най-много на света, всички пречки са отстранени. Ние платихме вулата и в два и половина часа кметът на Марсилия ни очаква в кметството. А тъй като вече удари един и четвърт, не мисля, че много греша, като казвам, че след час и трийсет минути Мерседес ще се нарече госпожа Дантес.

Фернан затвори очи: огън изгори клепачите му; той се облегна на масата, за да не припадне, и въпреки всичките си усилия не можа да сдържи едно глухо стенание, което потъна в гълчавата, сред смеховете и честитките на събралите се гости.

— Ей това значи да действуваш, а — рече бащата Дантес. — Това губивреме ли е според вас? Пристигна вчера сутринта, днес в три часа е женен! Само моряците могат така!

— Ами другите формалности — възрази плахо Данглар: — договорът, подписите?

— Договорът — рече Дантес през смях, — договорът е съвсем готов: Мерседес няма нищо, нито пък аз! Всичко у нас е общо, туйто! Не се искаше много време да се напише това и няма да струва скъпо.

Тази шега предизвиква нов избух от радост и ръкопляскания.

— Така че това, което смятаме за годявка — рече Данглар, — е чисто и просто сватбено угощение.

— Не рече Дантес, — вие няма да загубите нищо, не се безпокойте. Утре заранта тръгвам за Париж. Четири дни отиване, четири дни връщане, един ден, за да изпълня добросъвестно възложената ми заръка, и на 1 март аз се връщам; на 2 март ще бъде истинското сватбено угощение.

Надеждата за ново пиршество усили така веселието, че старият Дантес, който в началото на обеда се оплакваше от мълчанието, сега сред общия разговор напразно се мъчеше да вмъкне своето пожелание за благоденствие на бъдещите съпрузи.

Дантес отгатна мисълта на баща си и му отговори с усмивка, изпълнена с обич. Мерседес погледна стенния часовник с кукувица в залата и кимна лекичко на Едмон.

На трапезата царуваше онова шумно веселие и онази непринуденост, които придружават края на обедите у по-бедните хора. Недоволните от своето място станаха от трапезата и потърсиха други съседи. Всички заприказваха едновременно, никой не отговаряше на онова, което събеседникът му казваше, а само на собствените си мисли.

Данглар беше почти също тъй бледен, както Фернан; що се отнася до Фернан, той не живееше вече и приличаше на грешник, осъден да гори в огнено езеро. Той стана с първите и се разхождаше надлъж и шир по залата, като се опитваше да не слуша песните и звъна на чашите.

Кадрус се приближи до него тъкмо когато Данглар, когото той отбягваше, се присъедини също към него в един ъгъл на залата.

— Наистина — рече Кадрус, у когото добрите обноски на Дантес и главно доброто вино на чичо Памфил бяха заглушили остатъка от омразата, посята в душата му от неочакваното щастие на Дантес, — наистина Дантес е мило момче; и когато го виждам да седи до годеницата си, казвам си, че нямаше да бъде хубаво да му се изиграе онази мръсна шега, която крояхте вчера.

— Ето на — рече Данглар, — ти видя, че не й дадохме ход; клетият Фернан беше така потресен, че отначало ми стана жално за него; но откакто се примири и стана дори шафер на своя съперник, няма защо да говорим повече.

Кадрус изгледа Фернан, който беше мъртвешки бледен.

— Жертвата е толкова по-голяма — продължи Данглар, — че наистина момата е хубава. Да го вземе мътната, щастлив нехранимайко е моят бъдещ капитан; бих желал да се наричам Дантес само дванайсет часа.

— Ще тръгнем ли? — попита нежният глас на Мерседес. — Ето, удари два, а нас ни чакат в два и четвърт.

— Да, да, да тръгнем! — рече Дантес и стана живо.

— Да тръгнем! — повториха в хор всички сътрапезници.

В същия миг Данглар, който не губеше от поглед Фернан, седнал на перваза на прозореца, го видя как изблещи очи, подскочи конвулсивно и отново се отпусна на прозореца; почти в същия миг глух шум отекна на стълбището; екот на тежки стъпки, неясен глъч от гласове, примесени със звън на оръжие, заглушиха възгласите на сътрапезниците, колкото и шумни да бяха те, и привлякоха общото внимание — тозчас настъпи тревожно мълчание.

Шумът се приближи: три удара проехтяха на вратата; всеки погледна съседа си учудено.

— В името на закона! — извика един силен глас; никой не се обади.

Вратата веднага се отвори и един полицейски комисар, препасан с шарф, влезе в залата, последван от четирима въоръжени войници, водени от един сержант.

Тревогата се смени с ужас.

— Какво има? — попита корабовладелецът, като пристъпи към комисаря, с когото беше познат. — Сигурно има някаква грешка, господине.

— Ако има грешка, господин Морел — отговори комисарят, — вярвайте, че тя бързо ще бъде поправена; засега аз имам заповед за арест; и макар със съжаление да изпълнявам нареждането, все пак трябва да го изпълня: кой от вас, господа, е Едмон Дантес?

Всички погледи се обърнаха към младия човек, който, силно развълнуван, но запазил достойнство, направи крачка напред и рече:

— Аз, какво искате от мене, господине?

— Едмон Дантес — подзе комисарят, — в името на закона ви арестувам!

— Вие ме арестувате — рече Едмон, леко пребледнял, — но защо ме арестувате?

— Не знам, от вашия пръв разпит вие ще научите това.

Господин Морел разбра, че няма какво да се прави срещу неумолимостта на положението: полицейският комисар, препасан с шарф, не е вече човек, той е статуя на закона, студена, глуха, няма.

Старецът, напротив, се спусна към чиновника; има неща, които сърцето на един баща или на една майка няма да разберат никога.

Той молеше и заклинаше: сълзите и молбите бяха безсилни; ала неговото отчаяние беше толкова голямо, че комисарят се трогна.

— Господине — рече той, — успокойте се; може би вашият син не е спазил някоя митническа или карантинна формалност и по всяка вероятност, когато получат от него желаните сведения, той ще бъде пуснат на свобода.

— Какво значи това? — попита Кадрус, свъсил вежди, като се обърна към Данглар, който се преструваше на изненадан.

— Отде да знам? — рече Данглар. — Аз съм като тебе: виждам какво става, нищо не разбирам и стоя смутен.

Кадрус потърси с очи Фернан: той беше изчезнал.

Тогава цялата вчерашна сцена възникна пред него с ужасна яснота.

Злополучната развръзка като че смъкна пелената, която вчерашното пиянство беше хвърлило между погледа и паметта му.

— Ох, ох — рече той с прехрипнал глас, — не е ли това последица от шегата, за която говорихте вчера, Данглар? В такъв случай тежко му на оня, който е сторил това — тя е много тъжна.

— Съвсем не! — извика Данглар. — Ти, напротив, знаеш добре, че скъсах листа.

— Ти не го скъса — рече Кадрус, — ти го захвърли в ъгъла, само това.

— Млъкни, ти не си видял нищо, ти беше пиян.

— Къде е Фернан? — попита Кадрус.

— Отде да знам? — отговори Данглар. — Отишъл е вероятно по своя работа; но вместо да се занимаваме с това, хайде да помогнем на опечалените нещастници.

И действително през време на този разговор Дантес беше стиснал с усмивка ръката на всичките си приятели и беше се предал в ръцете на войниците.

— Бъдете спокойни — рече той, — грешката ще се разясни и аз вероятно дори няма да стигна до затвора.

— О, разбира се, гарантирам за това — рече Данглар, който в този миг се приближи до главната група.

Дантес слезе по стълбата, предшествуван от полицейския комисар и ограден от войниците. Една кола с широко отворена врата чакаше на входа; той се качи в нея, двама войници и комисарят се качиха след него; вратата се затвори и колата пое пътя към Марсилия.

— Сбогом, Дантес, сбогом, Едмон! — извика Мерседес, като изскочи на терасата.

Затворникът чу този последен вик, изтръгнал се като ридание от разбитото сърце на годеницата му; той провря глава през прозореца на колата, извика: „Довиждане, Мерседес!“, и изчезна зад един от ъглите на форта Сен Никола.

— Почакайте ме тук — рече корабовладелецът, — ще взема първата срещната кола, ще отида в Марсилия и ще ви донеса известия.

— Вървете! — извикаха всички гласове. — Вървете и върнете се колкото може по-скоро!

След това двойно заминаване между всички останали се възцари няколко мига страшно вцепенение.

Старецът и Мерседес стояха известно време уединени, всеки със своята собствена мъка; но накрая очите им се срещнаха; те се почувствуваха като две жертви, поразени от един и същ удар, и се хвърлиха един другиму в прегръдките.

През това време Фернан се върна, наля си чаша вода и седна на един стол.

Случайно на съседния стол, след като се изкопчи от прегръдките на стареца, се отпусна Мерседес.

Фернан бавно отдръпна стола си.

— Той е — рече на Данглар Кадрус, който не сваляше очи от каталанеца.

— Не вярвам — отговори Данглар, — той е много глупав; във всеки случай нека грехът падне върху оня, който е извършил това.

— Ти забравяш за оня, който го посъветва — рече Кадрус.

— Ех, бога ми — рече Данглар, — ако трябваше да отговаряме за всичко, което казваме на вятъра!

— Да, когато казаното на вятъра пада върху главата на някого!

През това време гостите тълкуваха арестуването най-разнообразно.

— А вие, Данглар — рече един глас, — какво мислите за това събитие?

— Аз мисля — рече Данглар, — че сигурно е донесъл няколко вързопчета със забранени стоки.

— Но ако е така, вие би трябвало да знаете това, Данглар, нали сте счетоводител.

— Да, вярно; но счетоводителят знае само балите, които му декларират; аз знам, че носим памук, ето всичко; че сме взели товара в Александрия от господин Пастре и в Смирна от господин Паскал; за друго не ме питайте.

— Ох, сега си спомням — пошепна клетият баща, като се вкопчи за тази дреболия, — той ми каза вчера, че носел за мене сандъче кафе и сандъче тютюн.

— Виждате ли — рече Данглар, — това е: в наше отсъствие митничарите сигурно са отишли на „Фараон“ и са открили контрабандата.

Мерседес не вярваше на всичко това; сподавената й до този миг мъка избухна изведнъж в ридания.

— Хайде, хайде, не се отчайвайте! — рече бащата Дантес, без да знае добре какво казва.

— Не се отчайвайте! — повтори Данглар.

— Не се отчайвай — опита се да прошепне Фернан.

Но тези думи заседнаха в гърлото му; устните му мърдаха, нито един звук не излизаше от устата му. Господа — извика един от гостите, останал да караули на терасата: — господа, кола! Ах, това е господин Морел! Кураж, кураж! Сигурно ни носи добри известия.

Мерседес и старият баща се затекоха към корабовладелеца и го посрещнаха на вратата. Господин Морел беше много блед.

— Е, какво? — извикаха те в един глас.

— Приятели мои — отговори корабовладелецът, като клатеше глава, — работата е по-тежка, отколкото мислехме.

— Ох, господин Морел — извика Мерседес, — той е невинен!

— Вярвам в това — отговори Морел, — но го обвиняват…

— В какво? — попита старият Дантес.

— Че е бонапартистки агент.

Тези от читателите ми, които са живели във времето, когато става тази история, си спомнят колко страшно обвинение беше тогава казаното от господин Морел.

Мерседес извика; старецът падна на един стол.

— Ах — промълви Кадрус, — вие ме излъгахте, Данглар, шегата е извършена; но аз не искам да умрат от скръб този старец и тази млада девойка, аз ей сега ще им кажа всичко.

— Млъкни, нещастнико — викна Данглар, като сграбчи Кадрус за ръката, — или не отговарям за тебе; кой ти е казал, че Дантес не е действително виновен? Корабът се отби на остров Елба, Дантес слезе и остана цял един ден в Порто Ферайо; ако намерят у него някакво компрометиращо писмо, всички, които се застъпят за него, ще минат за негови съучастници.

Кадрус с бързия инстинкт за самосъхранение разбра цялата основателност на това разсъждение; той погледна Данглар със замъглени от страх и скръб очи и направил крачка напред, отстъпи две назад.

— Да почакаме тогава — измънка той.

— Да, да почакаме — рече Данглар, — ако е невинен, ще го пуснат; виновен ли е, безполезно е да се излага човек за един съзаклятник.

— Тогава да вървим, не мога да остана повече тук.

— Да, ела — рече Данглар, зарадван, че ще има с кого да се връща, — ела и да ги оставим да се оправят, както могат.

Тръгнаха си; Фернан, станал отново опора на младата девойка, хвана Мерседес за ръката и я отведе към Каталаните; приятелите на Дантес поведоха от своя страна към Меланските алеи почти примрелия старец.

Скоро слухът, че Дантес е бил арестуван като бонапартистки агент, се пръсна из целия град.

— Бихте ли повярвали това, драги ми Данглар? — рече Морел, като настигна своя счетоводител и Кадрус, защото и той бързаше за града с надежда да получи непосредствено известие за Едмон от помощника на кралския прокурор господин дьо Вилфор, когото познаваше малко, — бихте ли повярвали това?

— Ами че, господине — отговори Данглар, — нали аз казах, че Дантес без всякаква причина се отби на остров Елба и този престой, знаете ли, ми се стори подозрителен.

— Но вие споделихте ли подозренията си с други освен с мен?

— За нищо на света, господине — добави съвсем тихо Данглар, — вие знаете добре, че заради вашия чичо господин Поликар Морел, който е служил при оня и не крие убежденията си, и вас подозират, че съжалявате за Наполеон. Би ме било страх да не навредя на Едмон, а после и на вас; има неща, които един подчинен е длъжен да каже на своя корабовладелец и да крие строго от другите.

— Правилно, Данглар, правилно! — рече корабовладелецът. — Вие сте честен момък; и аз предварително помислих за вас, в случай че клетият Дантес стане капитан на „Фараон“.

— Как тъй, господине?

— Да, аз попитах предварително Дантес какво мисли за вас и съгласен ли е да ви остави на вашия пост; не знам защо, стори ми се, че има известна студенина помежду ви.

— И какво ви отговори той?

— Че действително имало един случай — той не ми каза какъв, — когато той се провинил пред вас, но че всеки, който има доверието на корабовладелеца, има и неговото.

— Лицемер! — пошепна Данглар.

— Клетият Дантес! — рече Кадрус. — Наистина той беше прекрасен момък.

— Да — рече Морел, — но ето че сега „Фараон“ е без капитан.

— О, нека се надяваме — рече Данглар. — Ние ще можем да тръгнем едва след три месеца, до това време ще пуснат на свобода Дантес.

— Разбира се, но дотогава?

— А дотогава аз съм на вашите услуги, господин Морел — рече Данглар, — вие знаете, че умея да управлявам кораб не по-лошо от всеки капитан, изкарал дълъг курс; ще бъде дори по-изгодно да ме вземете, защото когато Едмон излезе от затвора, вие няма да има на кого да благодарите: той ще си заеме отново своето място, а аз моето, туйто.

— Благодаря, Данглар — рече корабовладелецът, — ето това наистина урежда всичко. Поемете тогава командуването, аз ви упълномощавам, и надзиравайте разтоварването: не бива работите да страдат, каквато и злополука да сполети отделните хора.

— Бъдете спокоен; но ще може ли поне да навестим добрия Едмон?

— Това ще ви кажа ей сега, Данглар; ще се опитам да говоря с господин дьо Вилфор и да ходатайствувам пред него в полза на затворника. Знам добре, че е отявлен роялист, но дявол да го вземе, макар и да е роялист и кралски прокурор, той е все пак човек и не мисля, че е зъл.

— Не е зъл — рече Данглар, — но чувах, че бил честолюбив, а това е едно и също.

— Ще видим — рече Морел с въздишка, — идете на кораба, аз ще дойда при вас.

И той остави двамата приятели и се запъти към съдебната палата.

— Виждаш ли — рече Данглар на Кадрус — какъв обрат взима работата. Искаш ли още да се застъпиш сега за Дантес?

— Не, разбира се; но все пак страшно е, че една шега може да има такива последици.

— Че кой е направил това? Нито аз, нито ти, а Фернан. Ти нали знаеш, че аз хвърлих листа в един ъгъл, струва ми се дори, че го скъсах.

— Не, не — рече Кадрус. — О, колкото за това съм сигурен; виждам го и сега в ъгъла на беседката, целия смачкан, целия овалян, и много бих желал да е още там, където го виждам!

— Какво да се прави? Навярно Фернан го е прибрал, преписал го е или е дал да го препишат, Фернан дори сам може да не си е дал този труд; и аз мисля… боже мой, може би е изпратил собственото ми писмо! Добре, че си преправих почерка.

— Но знаеше ли ти, че Дантес заговорничи?

— Аз не знаех нищо. Както ти казах, мислех да си направя шега, не друго. Изглежда, като шута съм казал на смях истината.

— Все едно — продължи Кадрус, — бих дал много да не беше се случило това или поне да не бъда замесен в нищо. Ще видиш, че то ще ни донесе нещастие, Данглар!

— Ако донесе нещастие някому, то ще е на истинския виновник, а истинският виновник е Фернан, не ние. Какво нещастие може да сполети нас? Ние трябва само да си стоим спокойно, да не пророним дума за всичко това и бурята ще мине без гръмотевица.

— Амин — рече Кадрус, кимна за сбогом на Данглар и се запъти към Меланските алеи, като разтърсваше глава и си говореше сам, както обикновено правят силно угрижените хора.

„Така — рече Данглар, — работите взимат обрата, който предвиждах; ето ме капитан, макар и временно, и ако този глупак Кадрус може да мълчи — капитан завинаги. Освен ако случайно правосъдието изпусне Дантес. Но правосъдието си е правосъдие — добави той с усмивка — и аз се осланям на него.“

Той скочи в една лодка, като нареди на лодкаря да кара към „Фараон“, дето корабовладелецът, както си спомняме, му беше дал среща.

Същия ден, в същия час, на улица Гран Кур, срещу фонтана на Медузите, в един от старите домове с аристократична архитектура, построени от Пюже, имаше също годявка.

Само че актьорите на тази сцена не бяха хора от народа, не бяха моряци и войници, а принадлежаха към висшето съсловие на марсилското общество. Това бяха бивши сановници, излезли в оставка при узурпатора; стари офицери, избягали от нашите редици в армията на Конде; младежи, възпитани от семействата си в омраза към този човек, когото петте години изгнание трябваше да направят мъченик, а петнайсетте години реставрация — бог.

Бяха насядали около трапезата и разговорът кипеше от всички страсти на това време, страсти особено страшни, буйни и ожесточени на юг, защото от петстотин години религиозната вражда там усилваше политическата вражда.

Императорът, който беше станал крал на остров Елба, след като е бил господар на една част от света, и царуваше над едно население от пет-шест хиляди души, след като сто и двайсет милиона поданици на десет различни езика бяха викали пред него: „Да живее Наполеон!“, се струваше на сътрапезниците човек, навеки загубен за Франция и за престола. Сановниците изтъкваха политическите му грешки; военните говореха за Москва и Лайпциг; жените — за неговия развод с Жозефина. На тези роялисти, които се радваха и ликуваха не от падението на човека, но от унищожението на принципа, се чинеше, че животът започва отново за тях и че тяхното общество се пробужда от мъчителен сън.

Един старец, окичен с кръста на свети Луи, стана и предложи на гостите да пият за здравето на крал Луи XVIII; това беше маркиз дьо Сен Меран.

Тази наздравица в чест на хартуелския изгнаник и краля, умиротворител на Франция, бе посрещната с високи викове, всички вдигнаха чашите си по английски обичай, жените отбодоха букетите си и осеяха с тях покривката на трапезата. Настъпи почти поетичен възторг.

— Те биха признали, ако бяха тук — рече маркиза дьо Сен Меран, жена със сух поглед, с тънки устни, с аристократична и още елегантна осанка въпреки петдесетте си години, — всички тези революционери, които ни изгониха и които ние оставяме да съзаклятничат спокойно в нашите стари замъци, купени от тях за къшей хляб през време на терора, биха признали, че истинската самоотверженост беше проявена от наша страна, защото останахме предани на рухващата монархия, а те, напротив, приветствуваха изгряващото слънце и си създаваха състояние, докато ние изгубихме нашето; те биха признали, че нашият крал беше наистина Луи Възлюбения, докато техният узурпатор си оставаше винаги проклетият Наполеон; не е ли тъй, дьо Вилфор?

— Какво казвате, госпожо маркизо?… Извинете, не следях разговора.

— Ех, оставете тези деца, маркизо — подзе старецът, който беше предложил наздравицата, — тези деца скоро ще станат съпрузи и съвсем естествено е да говорят не за политика.

— Моля да ми простите, мамо — рече една млада и хубава особа с руси коси, с кадифени очи, плувнали в седефена влага, — аз ви връщам господин дьо Вилфор, когото бях обсебила за миг. Господин дьо Вилфор, мама иска да говори с вас.

— Готов съм да отговоря на майка ви, ако тя благоволи да повтори въпроса си, който не чух добре — рече господин дьо Вилфор.

— Прощава ви се, Рене — рече маркизата с нежна усмивка, която беше странно да се види на това сухо лице, — но женското сърце е така създадено, че колкото и да е изсушено от предразсъдъците и изискванията на етикета, в него винаги остава едно плодоносно и засмяно кътче, отредено от бога за майчината любов. Прощава ви се… Аз казвах, Вилфор, че бонапартистите нямат нито нашата вяра, нито нашия възторг, нито нашата самоотверженост.

— О, госпожо, те имат нещо, което замества всичко това — фанатизъм. Наполеон е Мохамед на западния свят; за всички тези хора с ниско потекло, но извънредно честолюбиви той е не само законодател и учител, но и символ, символ на равенство.

— На равенство! — извика маркизата. — Наполеон — символ на равенство! А какво ще правите тогава с господин дьо Робеспиер? Струва ми се, че вие му крадете мястото, за да го дадете на корсиканеца; но стига и една узурпация, струва ми се.

— Не, госпожо — рече Вилфор, — аз оставям всекиго на неговия пиедестал: Робеспиер — на площад Луи XV, върху неговия ешафод; Наполеон — на площад Вандом, върху неговата колона; само че единият създаде равенството, което унижава, а другият — равенството, което издига; единият доведе кралете до равнището на гилотината, другият издигна народа до равнището на трона. Това не значи — добави Вилфор със смях, — че и двамата не са отвратителни революционери и че 9 термидор и 4 април 1814 година не са два щастливи дни за Франция, достойни еднакво да бъдат празнувани от приятелите на реда и на монархията; но с това се обяснява също тъй защо, макар и повален, надявам се, завинаги, Наполеон запази предани привърженици. Какво искате, маркизо? Кромуел не беше и половината на Наполеон, но и той ги имаше!

— Знаете ли, че това, което казвате, Вилфор, мирише на революция от една левга далеч? Но аз ви прощавам: човек не може да бъде син на жирондинец и да не запази нещо от своя произход!

Буйна червенина изби по челото на Вилфор.

— Вярно е, госпожо — рече той, — че баща ми беше жирондинец; но той не е гласувал за смъртта на краля; той беше прокуден от същия терор, който прокуди и вас, и насмалко не сложи главата си на същия ешафод, на който падна главата на вашия баща.

— Да — рече маркизата, без този кървав спомен да промени най-малко чертите й, — само че те двамата биха се покачили на ешафода за диаметрално противоположни принципи и доказателство за това е, че цялото ми семейство остана вярно на заточените владетели, докато вашият баща побърза да се присъедини към новото правителство и след като гражданинът Ноартие беше жирондинец, граф Ноартие стана сенатор.

— Мамо, мамо — рече Рене, — нали бяхме се уговорили да не се връщаме към тези лоши спомени.

— Госпожо — отговори Вилфор, — и аз заедно с госпожица дьо Сен Меран ще ви помоля покорно да забравите миналото. Каква полза да се укоряваме за неща, в които е безсилна дори божията воля? Бог може да промени бъдещето; той не може да видоизмени нищо в миналото. Ние, хората, можем, ако не да го отречем, поне да хвърлим було върху него. Ето, аз се разделих не само с убежденията на баща си, но и с името му. Баща ми беше или е може би още бонапартист и се нарича Ноартие, аз съм роялист и се наричам дьо Вилфор. Оставете да умре в стария дънер остатъкът от революционен сок и гледайте, госпожо, само издънката, която се отделя от този дънер и не може, бих казал, почти не иска да се отдели съвсем от него.

— Браво, Вилфор — рече маркизът, — браво, добре отговорихте! И аз също винаги съм убеждавал маркизата да забрави миналото, но никога не съм постигнал това от нея; вие ще бъдете по-щастлив, надявам се!

— Хубаво — рече маркизата, — да забравим миналото, и аз искам това, ние се разбрахме; но нека Вилфор поне бъде непреклонен в бъдеще. Не забравяйте, Вилфор, че ние гарантирахме за вас пред негово величество; че и негово величество също благоволи да забрави по наша препоръка — тя му протегна ръка, — както и аз забравям по ваша молба. Само че ако някой съзаклятник ви падне в ръцете, помнете, че ви следят още по-строго, защото знаят, че сте от семейство, което може би е във връзка с тези съзаклятници.

— Уви, госпожо маркизо — рече Вилфор, — моята длъжност и главно времето, в което живеем, ми повеляват да бъда строг. И аз ще бъда. На мене ми се случи вече да поддържам обвинение по няколко политически дела и в това отношение аз се показах. За нещастие това не е още краят.

— Мислите ли? — попита маркизата.

— Боя се, че е така. Наполеон на остров Елба е много близо до Франция; неговото присъствие почти пред нашите брегове поддържа надежди у съмишлениците му. Марсилия гъмжи от полуплатени офицери, които всеки ден под лекомислен предлог търсят свада с роялистите; оттук — дуелите между хората от висшите класи, оттук — убийствата сред народа.

— Да — рече граф дьо Салвьо, стар приятел на господин дьо Сен Меран и на камерхера граф д’Артоа, — да, но не знаете ли, че Свещеният съюз го премества оттам?

— Да, ставаше дума за това по време на нашето заминаване от Париж — рече господин дьо Сен Меран. — А къде го пращат?

— На Света Елена.

— На Света Елена! Какво е това? — попита маркизата.

— Остров на две хиляди левги оттук, отвъд екватора — отговори графът.

— На добър час! Както казва Вилфор, голяма лудост е да се остави такъв човек между Корсика, където е роден, Неапол, където още царува зет му, и Италия, която искаше да направи кралство на своя син.

— За нещастие — рече Вилфор — ние имаме договорите от 1814 и не можем да докоснем с пръст Наполеон, без да нарушим тези договори.

— Хубаво, ще ги нарушим — рече господин дьо Салвьо. — Беше ли по-внимателен той, когато заповяда да разстрелят нещастния Ангиенски херцог?

— Да — рече маркизата, — разбрахме се. Свещеният съюз ще освободи Европа от Наполеон, а Вилфор ще освободи Марсилия от неговите съмишленици. Кралят или царува, или не: ако царува, правителството му трябва да бъде силно и чиновниците му непреклонни; само така може да се предотврати злото.

— За нещастие, госпожо маркизо — рече усмихнат Вилфор, — помощникът на кралския прокурор идва винаги, когато злото е извършено.

— Тогава той трябва да го поправи. Бих могъл да ви кажа още, че ние не поправяме злото, а отмъщаваме за него; само това.

— Ох, господин дьо Вилфор — рече една млада и красива особа, дъщеря на граф дьо Салвьо и приятелка на госпожица дьо Сен Меран, — постарайте се да намерите някое интересно дело, докато сме в Марсилия. Никога не съм виждала углавен съд, а това, казват, било много любопитно.

— Наистина много любопитно, госпожице — рече помощникът на кралския прокурор, — това не е изкуствена трагедия, а истинска драма; не престорени, а истински страдания. Човекът, когото виждате, не се връща, когато завесата падне, в къщи да вечеря със семейството си и не ляга спокойно да спи, за да почне на другия ден отново, а се връща в затвора, дето намира палача. Виждате добре, че за нервни личности, които търсят силни усещания, няма по-добро зрелище. Бъдете спокойна, госпожице дьо Салвьо, ако се представи случай, аз ще ви го доставя.

— Той ни кара да треперим… и се смее! — рече Рене, цялата пребледняла.

— Какво искате… това е дуел… Аз вече пет-шест пъти съм поискал смъртно наказание за подсъдимите, политически и други… Кой знае колко ками в този час се точат в мрака или са вече насочени срещу мене?

— О, боже мой — извика Рене, като побледняваше все повече и повече, — говорите ли сериозно, господин дьо Вилфор?

— Съвсем сериозно — подзе младият съдия с усмивка на устните. — И с тези интересни процеси, които госпожицата иска от мене, за да задоволи любопитството си, и аз искам, за да задоволя честолюбието си, положението ми още повече ще се влоши. Мислите ли, че всички тези войници на Наполеон, свикнали да вървят слепешката срещу врага, разсъждават, когато пущат куршум или тръгват на щик? И ще разсъждават ли повече за убийството на човек, когото смятат за свой личен неприятел, отколкото за убийството на един русин, австриец или унгарец, когото не са виждали никога? Впрочем това, виждате ли, е необходимо; иначе нашата професия не би имала оправдание. Аз самият, когато виждам в очите на обвиняемия пламъка на яростта, се чувствувам одързостен, разгорещявам се: това не е вече процес, това е сражение; аз се боря срещу него, той отвръща, аз удвоявам усилията си и сражението свършва, както всички сражения, с победа или поражение. Ето какво значи да пледираш! Опасността поражда красноречието. Ако обвиняемият ми се усмихне след моята реч, аз бих си помислил, че съм говорил лошо, че думите ми са били бледи, слаби, недостатъчни. Представете си каква гордост изпълва душата на един кралски прокурор, убеден във вината на обвиняемия, когато вижда как побледнява и се навежда престъпникът под тежестта на уликите и мълниите на неговото красноречие! Главата на престъпника се навежда, тя ще падне.

Рене извика леко.

— Ето какво значи дар слово — рече един от сътрапезниците.

— Ето такъв човек е нужен във времена като нашите! — рече друг.

— Във вашия последен процес — каза трети — вие бяхте чудесен, скъпи ми Вилфор. Спомняте ли си оня, който беше убил баща си; вие буквално го убихте, преди до него да се допре палачът.

— О, за отцеубийците не ми е жал — рече Рене, — за такива хора няма достатъчно голямо наказание, но нещастните политически престъпници!…

— Но те са още по-лоши, Рене, защото кралят е баща на народа и да искаш да свалиш или да убиеш краля, значи да искаш да убиеш бащата на трийсет и два милиона души.

— Ох, това ми е безразлично, господин дьо Вилфор — подзе Рене, — обещавате ли ми да бъдете снизходителни към тези, за които ще се застъпя?

— Бъдете спокойна — отвърна Вилфор с очарователна усмивка, — ние ще съставяме заедно обвинителните речи.

— Мила моя — намеси се маркизата, — занимавайте се с вашите колибри, кученца и парцали и оставете вашия бъдещ съпруг да си върши работата. Днес оръжието си почива и съдийската тога е на почит; за това има една много дълбока латинска поговорка — Cedant arma togae3 — рече Вилфор, като се поклони.

— Не се осмелих да го кажа на латински — отговори маркизата.

— Струва ми се, че бих предпочела да бъдете лекар — рече Рене, — ангелът на смъртта, макар и да е ангел, винаги ме е плашил много.

— Добра ми Рене! — пошепна Вилфор, загледан в младата девойка с влюбен поглед.

— Дъще — рече маркизът, — господин Вилфор ще бъде нравственият и политически лекар на нашата провинция; повярвайте ми, това е хубава роля.

— И тя ще помогне да се забрави ролята, която е играл баща му — подзе непоправимата маркиза.

— Госпожо — отвърна Вилфор с тъжна усмивка, — имах вече честта да ви кажа, че баща ми, както се надявам поне, се е отрекъл от миналите си заблуди: че е станал ревностен привърженик на религията и реда, по-добър роялист от мене може би; защото той е роялист по разкаяние, а аз съм само по страст.

И след тази огладена фраза Вилфор, за да види впечатлението от своето красноречие, огледа сътрапезниците си, както след подобна фраза в съда оглеждаше слушателите.

— Правилно, скъпи ми Вилфор — подзе граф дьо Салвьо, — тъкмо това казах в Тюйлери завчера на министъра на двора, който искаше да му обясня този странен брак между сина на един жирондинец и дъщерята на един офицер на армията на Конде; и министърът много добре разбра. Луи XVIII покровителствува тоя начин на обединение. Кралят, който, без да подозираме, слушал нашия разговор, ни прекъсна и каза: „Вилфор (забележете, че кралят не произнесе името на Ноартие, а, напротив, наблегна върху името Вилфор), Вилфор — рече кралят — ще направи хубаво поприще; той е един вече зрял младеж и принадлежи на моя свят. С удоволствие узнах, че маркиз и маркиза дьо Сен Меран са го избрали за зет, и сам щях да ги посъветвам за този брак, ако те не бяха дошли първи при мен да молят позволение.“

— Кралят ли каза това, графе? — провикна се Вилфор възхитен.

— Привеждам ви собствените му думи и ако иска да бъде искрен, маркизът ще признае, че същото кралят му е казал сам, когато преди шест месеца той му е съобщил за намерението си да омъжи дъщеря си за вас.

— Това е вярно — потвърди маркизът.

— О, тогава аз дължа всичко на този достоен владетел. Затова какво няма да направя, за да му служа!

— Чудесно — рече маркизата, ето такъв ми харесвате: нека сега заповяда кой да е съзаклятник — ще бъде достойно посрещнат.

— А аз, мамо — рече Рене, — моля бога да не ви послуша и да изпраща на господин дьо Вилфор само дребни крадци, фалирали търговци и боязливи мошеници, така ще спя спокойна.

— По същия начин — рече през смях Вилфор — вие бихте пожелали на лекаря мигрени, шарки и ухапвания от оси, всички неща, които засягат само кожата. Ако искате да ме видите кралски прокурор, пожелайте ми, напротив, такива страшни болести, лечението на които прави чест на лекаря.

В този миг — като че ли случаят беше чакал пожеланието на Вилфор, за да го изпълни — влезе един лакей и му каза няколко думи на ухото. Вилфор стана от трапезата, като се извини, и се върна след няколко минути с просияло лице и усмивка на уста.

Рене го погледна с обич: със сините си очи, с матовия си тен и с черните бакенбарди, които ограждаха лицето му, той беше наистина елегантен и хубав млад мъж; младата девойка със замрял дъх на устните си чакаше той да й обясни причината за мигновеното си изчезване.

— Вие пожелахте преди малко да имате за мъж лекар — рече Вилфор, — аз имам с учениците на Ескулап (така приказваха още в 1815 година) поне тази прилика, че никога не разполагам с времето си и че ме търсят дори при вас, дори в деня на годежа ми.

— А за какво ви търсят? — попита хубавата млада девойка с леко безпокойство.

— Уви, за един болен, който, ако се съди по това, което ми казаха, е на смъртно легло: случаят е тежък и болестта води към ешафода.

— О, боже мой! — извика Рене побледняла.

— Наистина ли? — извикаха в един глас присъствуващите:

— Изглежда, че току-що е открит чисто и просто един бонапартистки заговор.

— Възможно ли е? — рече маркизата.

— Ето доноса.

И Вилфор прочете:

— „Един привърженик на трона и на религията уведомява господин прокурора на краля, че именуемият се Едмон Дантес, помощник-комендант на кораба «Фараон», пристигнал тази сутрин от Смирна, след като е спирал в Неапол и Порто Ферайо, е бил натоварен от Мюра с писмо до узурпатора, а от узурпатора с писмо до парижкия бонапартистки комитет.

Ще се уверите в това престъпление, когато го арестувате; защото ще намерите това писмо или у него, или у баща му, или в каютата му на борда на «Фараон».“

— Но това писмо е анонимно — рече Рене — и е адресирано до господин кралския прокурор, а не до вас.

— Да, но кралският прокурор отсъствува; в негово отсъствие писмото е дадено на неговия секретар, комуто е възложено да отваря писмата; той го е отворил, пратил е да ме потърсят и като не ме намерил, сам е дал нареждане за арестуване.

— Значи престъпникът е арестуван — рече маркизата.

— Искате да кажете, обвиняемият — подзе Рене.

— Да, госпожо маркизо — рече Вилфор, — и както имах вече честта да кажа преди малко на госпожица Рене, ако намерят въпросното писмо у него, болният е опасно болен.

— А къде е този нещастник? — попита Рене.

— Той е у мене.

— Идете, приятелю мой — рече маркизът, — не пренебрегвайте задълженията и не оставайте с нас, когато кралската служба ви зове другаде: идете, където кралската служба ви зове.

— О, господин дьо Вилфор — рече Рене, като допря умолително длани една до друга, — бъдете снизходителен, днес е денят на нашия годеж.

Вилфор избиколи масата и като се приближи до стола на младата девойка, на чието облегало се опря, рече:

— Зарад вашето спокойствие ще направя всичко възможно, мила Рене; но ако уликите са сигурни, ако обвинението е вярно, ще трябва да се отсече този бонапартистки плевел.

Рене потрепна при думата отсече, защото плевелът, който трябваше да се отсече, имаше глава.

— Хайде, хайде — рече маркизата, — не слушайте това момиченце, Вилфор, то ще свикне.

И маркизата протегна на Вилфор сухата си ръка, която той целуна, като гледаше Рене и й казваше с очи:

„Целувам вашата ръка или поне бих желал да я целуна“.

— Печално предзнаменование! — пошушна Рене.

— Наистина, госпожице — рече маркизата, — вие ме отчайвате с вашите детинщини: питам ви, какво общо може да има съдбата на държавата с вашите приумици и сантименталности?

— О, мамо! — прошепна Рене.

— Простете нашата лоша роялистка, госпожо маркизо — рече Вилфор, — обещавам ви да изпълня дълга си на помощник кралски прокурор добросъвестно, сиреч да бъда безпощаден.

Но в същото време, когато прокурорът говореше тези думи на маркизата, годеникът хвърли скришом поглед на годеницата и този поглед казваше: „Бъдете спокойна, Рене: зарад вас ще бъда снизходителен“.

Рене отговори с най-милата си усмивка на този поглед и Вилфор излезе изпълнен с райско блаженство.

Щом излезе от столовата, Вилфор свали веселата си маска и си придаде важния вид, който подобава на човек, натоварен с висшия дълг да решава участта на своя ближен. Въпреки подвижността на лицето си, която като някой сръчен актьор беше изучавал неведнъж пред огледалото, той с мъка този път намръщи вежди и помрачи чертите си. И наистина, като оставим настрана спомена за политическата линия, следвана от баща му, който можеше, ако не се отдалечи напълно от нея, да отклони бъдещето му, Жерар дьо Вилфор беше в тази минута толкова щастлив, колкото може да бъде един човек; сам богат, той заемаше на двайсет и седем годишна възраст високо място в правосъдието, женеше се за една млада и хубава девойка, която обичаше не страстно, но разумно, както можеше да обича един помощник кралски прокурор, а годеницата му, госпожица дьо Сен Меран, беше не само забележително хубава, но принадлежеше и към едно от най-тачените семейства по онова време. Освен връзките на баща си и майка си, които нямаха друго дете и можеха да ги използуват изцяло само за зетя си, тя донасяше на мъжа си петдесет хиляди екюта зестра, към която с оглед на надеждите (жестока дума, измислена от сватовниците) можеше да се прибави един ден половин милион наследство.

Всички тези елементи заедно съставяха за Вилфор един сбор от щастие, толкова ослепителен, че той виждаше дори петна на слънцето, когато преди това дълго беше гледал в душата си с вътрешния си поглед.

На вратата го чакаше полицейският комисар. Видът на този мрачен човек го накара изведнъж да слезе от седмото небе на тленната земя, по която вървим; както споменахме, той придаде на лицето си съответния израз и се приближи до служителя на правосъдието.

— Ето ме, господине — рече му той, — прочетох писмото, добре сте направили, че сте арестували този човек; сега ми дайте всички събрани от вас подробности за него и за заговора.

— За заговора, господине, ние не знаем още нищо; всички заловени у него книжа са сложени в една връзка и се намират запечатани на бюрото ви. Колкото за обвиняемия, както сте видели от доноса, той се нарича Едмон Дантес и е помощник-капитан на тримачтовия кораб „Фараон“, който кара памук от Александрия и Смирна и принадлежи на къщата „Морел и син“ в Марсилия.

— Преди да постъпи в търговския флот, служил ли е във военния флот?

— Не, господине; той е съвсем млад човек.

— Колко години може да има?

— Деветнайсет-двайсет най-много.

Тъкмо когато Вилфор стигна по Гран Рю до ъгъла на Рю дьо Консей, един човек, който, изглежда, го чакаше на улицата, го доближи: беше господин Морел.

— Ах, господин дьо Вилфор! — извика добрият човек, щом забеляза помощник прокурора. — Радвам се, че ви срещам. Представете си, станала е преди малко една странна, нечувана грешка: арестували са помощник-капитана на моя кораб Едмон Дантес.

— Знам — рече Вилфор, — тъкмо идвам да го разпитам.

— Ох, господин дьо Вилфор — продължи Морел, обзет от приятелските си чувства към младия човек, — вие не познавате обвиняемия, а аз го познавам; представете си най-кроткия, най-честния човек и, бих се осмелил да кажа, най-добрия познавач на своята професия в целия търговски флот. О, господин дьо Вилфор, препоръчвам ви го най-искрено и от цялото си сърце.

Както видяхме, Вилфор принадлежеше към благородния лагер в града, а Морел — към плебейския; първият беше краен роялист, вторият беше подозиран в таен бонапартизъм. Вилфор изгледа пренебрежително Морел и студено му отговори:

— Вие знаете, господине, че можеш да бъдеш кротък в частния живот, честен в търговските си отношения, вещ в професията си и при все това да бъдеш голям престъпник в политическо отношение; вие знаете това, нали?

И съдията наблегна на последните си думи, като че искаше да намекне за самия корабовладелец; изпитателният му поглед сякаш се мъчеше да проникне в самото сърце на този човек, който дръзваше да се застъпва за друг тогава, когато трябваше да знае, че сам се нуждае от снизхождение.

Морел се изчерви, защото не чувствуваше съвестта си съвсем чиста по отношение на политическите си възгледи; пък и тайната, която Дантес му беше доверил за свиждането си с великия маршал, и няколкото думи, които му беше казал императорът, смущаваха донейде духа му. При все това той добави с дълбоко участие:

— Умолявам ви, господин дьо Вилфор, бъдете справедлив, както трябва да бъдете; добър, както сте винаги, и ни върнете колкото се може по-скоро клетия Дантес!

Това „върнете ни“ прозвуча революционно в ухото на заместник кралския прокурор.

„Е-е — рече си той, — върнете ни… Дали този Дантес не членува в някоя карбонарска секта, щом неговият покровител употребява несъзнателно множествено число? Арестували са го в една кръчма, каза ми май приставът; и то в многолюдна компания: сигурно ще е някое карбонарско събрание.“

После рече гласно:

— Господин Морел, можете да бъдете напълно спокоен и няма защо да се обръщате напразно към моята справедливост, ако задържаният е невинен; но ако напротив, той е виновен (ние живеем в тежко време, господине, и безнаказаността може да бъде гибелен пример), тогава ще бъда принуден да изпълня дълга си.

И стигнал до вратата на дома си, долепен до съдебната палата, той се поклони с ледена учтивост и влезе величествено, а нещастният корабовладелец остана като вкаменял на площада.

Чакалнята беше пълна със стражари и цивилни полицаи; сред тях, варден строго, окръжен с пламнали от омраза погледи, стоеше прав, спокоен и неподвижен затворникът.

Вилфор прекоси чакалнята, погледна под око Дантес, взе една връзка книжа, която му подаде един служител, и изчезна зад вратата, като рече:

— Да доведат затворника.

Колкото и да беше бърз, погледът беше достатъчен, за да си състави Вилфор мнение за човека, който трябваше да разпита; той откри ум в това широко и открито чело, смелост във втренченото око и намръщените вежди и искреност в дебелите полуотворени устни, през които се виждаха два реда зъби, бели като слонова кост.

Първото впечатление беше благоприятно за Дантес; но Вилфор беше слушал да казват много често като дълбока политическа мъдрост, че не бива да се поддаваме на първия сърдечен порив, ако той е добър, и той приложи максимата към впечатлението, забравил разликата между впечатление и порив.

Той задуши добрите чувства, които се стремяха да нахлуят в сърцето му, за да нападнат оттам ума му, придаде на лицето си пред огледалото тържествен вид и седна, мрачен и застрашителен, зад писалището си.

След малко влезе Дантес.

Момъкът беше все така бледен, но спокоен и усмихнат; той поздрави съдията с непринудена учтивост, потърси с очи стол, като че се намираше в гостната на корабовладелеца Морел.

Чак тогава срещна смъгления поглед на Вилфор, присъщ на съдебните служители, които не искат да им четат мислите и правят от очите си матово стъкло. Този поглед му даде да почувствува, че се намира пред съда — едно същество с мрачни обноски.

— Кой сте вие и как се наричате? — попита Вилфор, прелиствайки бележките, които агентът му беше подал в чакалнята; за един час те бяха станали вече цяла купчина, така бързо проказата на шпионството обхваща това нещастно тяло, наречено обвиняем.

— Казвам се Едмон Дантес — отговори момъкът със спокоен и звучен глас, — помощник-капитан съм на кораба „Фараон“, собственост на господа Морел и син.

— На каква възраст сте? — продължи Вилфор.

— На деветнайсет години — отговори Дантес.

— Какво сте правили, когато са ви арестували?

— Обядвах с приятели по случай годежа си — рече Дантес и гласът му леко трепна, толкова мъчителен беше контрастът между тогавашните радостни минути и сегашната зловеща церемония, толкова силно блестеше лъчезарният образ на Мерседес с цялата си светлина наред с мрачното лице на господин дьо Вилфор.

— Обядвали сте по случай вашия годеж ли? — повтори помощник прокурорът, като потрепера неволно.

— Да, господине, аз се женя за една девойка, която обичам от три години насам.

Въпреки обикновеното си безпристрастие Вилфор беше поразен от това съвпадение и развълнуваният глас на Дантес, изтръгнат от щастието му, събуди една съчувствена струна в душата му: и той също се женеше, и той също беше щастлив, и ето, на неговото щастие бяха попречили, за да отиде да разруши радостта на човек, който като него беше вече така близо до щастието.

„Тази философска съпоставка — помисли си той — ще направи голямо впечатление в гостната на господин дьо Сен Меран, когато се върна.“ — И докато Дантес очакваше нови въпроси, той предварително почна да подбира антитезите, с които ораторите изграждат фразите си, разчитащи на ръкопляскания и понякога приемани за истинско красноречие.

Когато стъкми в ума си своята малка „реч“, Вилфор се усмихна на успеха й и се обърна към Дантес:

— Продължавайте, господине.

— Какво да продължавам?

— Да осведомявате правосъдието.

— Нека правосъдието ми каже за какво иска да бъде осведомено и аз ще му кажа всичко, което знам; само че — добави той също с усмивка — предупреждавам, че не знам много.

— Служили ли сте при узурпатора?

— Щяха да ме зачислят във военния флот, когато той падна.

— Казват, че сте с крайни политически убеждения — рече Вилфор.

Никой нищо не беше казвал за това, но той не се посвени да постави въпроса като обвинение.

— Моите политически убеждения ли? Уви, срам ме е да призная, но аз не съм имал това, което се нарича убеждение: аз съм едва на деветнайсет години, както имах вече честта да ви кажа; не знам нищо, не ми е определено да играя никаква роля; малкото, което съм и мога да стана, ако ми дадат мястото, към което се стремя, ще дължа на господин Морел. Затова всичките ми убеждения, няма да кажа политически, но частни, се свеждат до тези три чувства: обичам баща си, уважавам господин Морел и обожавам Мерседес. Ето, господине, всичко, което мога да кажа на правосъдието; виждате, че то е за него малко интересно.

Докато Дантес говореше, Вилфор гледаше лицето му, добродушно и открито, и неволно си спомняше думите на Рене, която, без да познава обвиняемия, беше помолила за снизхождение към него. Свикнал да има работа с престъплението и престъпниците, помощник прокурорът виждаше във всяка дума на Дантес ново доказателство за неговата невинност. И наистина на този млад човек, може да се каже, почти дете. Простодушен, естествен, красноречив, с онова красноречие на сърцето, което не се намира никога, когато се търси, изпълнен с обич към всички, защото бе щастлив и защото щастието прави добри дори лошите, изливаше дори върху своя съдия нежността и приветливостта, които преливаха от сърцето му. Макар Вилфор да беше груб и суров към него, в погледа, в гласа, в движенията на Едмон се четеше само нежност и доброта към този, който го разпитваше.

„Бога ми — рече си Вилфор, — ето един прекрасен момък и аз, надявам се, лесно ще угодя на Рене, като изпълня първата й молба; с това ще заслужа сърдечно ръкостискане пред всички и очарователна целувка в някой ъгъл.“

При тази сладка надежда лицето на Вилфор просия; така че когато, откъснат от мислите си, премести поглед върху Дантес, Дантес, който беше следвал всички промени на лицето на своя съдия, му се усмихна, също както щастливата му мисъл.

— Имате ли врагове? — попита Вилфор.

— Врагове ли? — рече Дантес. — За щастие аз знача толкова малко, че с положението си още не съм ги спечелил. Що се отнася до моя нрав, аз съм може би малко сприхав, но винаги съм се мъчил да го смекча в отношенията си с подчинените. Под мое началство се намират десетина-дванайсет моряци: разпитайте ги и те ще ви кажат, че ме обичат и уважават не като баща — аз съм много млад за това, — но като по-възрастен брат.

— Но ако нямате врагове, може би имате завистници; деветнайсетгодишен, вие скоро ще бъдете назначен капитан, един висок пост във вашето занятие; ще се ожените за красива девойка, която ви обича, а това е рядко щастие при всички занятия на земята; ето две причини, за да имате завистници.

— Да, вие сте прав. Вие сигурно по-добре познавате хората от мене — възможно е; но ако тези завистници са между приятелите ми, право да си кажа, предпочитам да не зная кои са, за да не бъда принуден да ги намразя.

— Грешите, господине. Необходимо е човек винаги да вижда ясно около себе си; и наистина вие ми се струвате такъв достоен млад човек, че ще отстъпя заради вас от обикновените правила на правосъдието и ще ви помогна да откриете истината, като ви съобщя за доноса, който ви докара пред мене; ето въпросния документ, познавате ли почерка?

И Вилфор извади от джоба си писмо й дръпна Дантес. Дантес погледна и го прочете. Пот изби по челото му и той рече:

— Той е преправен, но все пак е непринуден. Във всеки случай пипано е с опитна ръка. Много съм щастлив — добави той като погледна признателно Вилфор, — че имам работа с такъв човек като вас, защото действително моят завистник е истински враг.

И по светкавицата, блеснала в очите на младежа при тези думи, Вилфор можа да разбере колко буйна сила се крие под тази външна кротост.

— А сега — рече помощник прокурорът — отговорете ми чистосърдечно, не като обвиняем пред своя съдия, а както човек, попаднал в беда, отговаря на човек, обзет от съчувствие към него: какво вярно има в това анонимно обвинение?

И Вилфор с отвращение хвърли на бюрото писмото, което му беше върнал Дантес.

— Всичко е вярно и в същото време няма нищо вярно, а ето чистата истина, кълна се в честта на моряка, кълна се в моята любов към Мерседес, в живота на баща си.

— Говорете — рече високо Вилфор.

И добави на себе си:

„Ако Рене можеше да ме види, би била доволна, надявам се, от мене и не би ме нарекла главорез!“

— И тъй, когато напуснахме Неапол, капитан Льоклер заболя от мозъчно възпаление; тъй като нямахме лекар на борда, а той не искаше да спира на никое място от крайбрежието, защото бързаше да отиде на остров Елба, болестта му се влоши до такава степен, че към края на третия ден, почувствувал, че ще умре, той ме повика при себе си.

— Драги Дантес — рече ми той, — закълнете се в честта си, че ще направите всичко, което ще ви кажа; отнася се до извънредно важно нещо.

— Кълна се, капитане — отговорих му аз.

— Добре. Тъй като след смъртта ми командуването на кораба минава върху вас като помощник-капитан, вие ще поемете това командуване, ще вземете курс към остров Елба, ще слезете на Порто Ферайо, ще потърсите маршала и ще му предадете това писмо; може би там ще ви дадат друго писмо и ще ви възложат някаква поръка. Тази поръка трябваше да получа аз, вие, Дантес, ще я изпълните вместо мене и цялата заслуга ще бъде ваша.

— Ще направя това, капитане, но може би не е тъй лесно да отида при маршала, както мислите.

— Ето ви един пръстен, вие ще му го пратите — рече капитанът — и това ще отстрани всички пречки. И той ми предаде пръстена.

Беше тъкмо навреме: след два часа той изпадна в безсъзнание; на другия ден почина.

— Какво направихте вие тогава?

— Това, което трябваше да направя, господине, това, което всеки друг на мое място би направил; молбата на един умиращ е винаги свещена; а за моряка молбата на началника е заповед, която си длъжен да изпълниш. Аз поех за остров Елба, където пристигнах на другия ден; оставих всички на борда и слязох сам на сушата. Както бях предвидил, не искаха да ме допуснат до маршала; но аз му изпратих пръстена, който трябваше да бъде условен знак, и всички врати се отвориха пред мене. Той ме прие, разпита ме за обстоятелствата, при които беше починал нещастният Льоклер, и както Льоклер беше предвидил, предаде ми едно писмо, което ми заръча да занеса лично в Париж. Обещах му, защото така изпълнявах последната воля на моя капитан. Когато пристигнах тук, уредих набързо всички работи на кораба, после изтичах да видя годеницата си, която намерих по-хубава и по-нежна отвсякога. Благодарение на господин Морел уредихме всички църковни формалности; и ето, както ви казах, аз бях на обеда, готвех се да се венчая след един час и смятах да тръгна утре за Париж, когато по този донос, който, изглежда, сега явно презирате толкова, колкото и аз, бях задържан.

— Да, да — пошепна Вилфор, — всичко това ми изглежда истина и ако имате някаква вина, тя е в неблагоразумието ви макар това неблагоразумие да се оправдава със заповедите на вашия капитан. Върнете ми това писмо, което са ви предали на остров Елба, дайте ми честна дума да се явите при първото повикване и се върнете при приятелите си.

— И така, аз съм свободен! — извика Дантес извън себе си от радост.

— Да, само че ми дайте това писмо.

— То сигурно е пред вас, господине; взеха ми го с другите книжа, а аз виждам някои от тях в тази връзка.

— Почакайте — рече помощник прокурорът на Дантес, който взимаше ръкавиците и шапката си, — почакайте: до кого е адресирано то?

— До господин Ноартие, улица Кок Ерон, в Париж.

Ако беше паднала гръмотевица върху Вилфор, не би го поразила с такъв бърз и ненадеен удар; той падна в креслото си, откъдето беше се надигнал, за да вземе връзката с книжа, заловени у Дантес, и като ги прелисти трескаво, измъкна съдбоносното писмо, вперил в него поглед, пропит с неизразим ужас.

— Господин Ноартие, улица Кок Ерон 13 — шепнеше той, като побледняваше все повече и повече.

— Точно така — отговори Дантес зачуден, — познавате ли го?

— Не — отговори бързо Вилфор. — Верният служител на краля не познава заговорниците.

— За заговор ли става въпрос? — попита Дантес, който, след като се помисли за свободен, почувствува да го обхваща още по-голям ужас. — Във всеки случай, казах ви, аз съвсем не знаех съдържанието на писмото, което носех.

— Да — подзе Вилфор с глух глас, — но вие знаете името на този, до когото е било адресирано то!

— За да му го предам лично, господине, трябваше да зная това.

— И никому ли не сте посочили това писмо? — рече Вилфор, като четеше и все повече и повече побледняваше.

— Никому, господине, кълна се в честта си!

— Никой ли не знае, че носехте писмо от остров Елба до господин Ноартие?

— Никой, господине, освен оня, който ми го предаде.

„И това е много, и това е все пак много!“ — пошепна Вилфор.

Челото на Вилфор потъмняваше все повече и повече, колкото той по се приближаваше до края; побелелите му устни, треперещите му ръце, пламналите му очи навяваха на Дантес мъчителни опасения.

След като прочете писмото, Вилфор отпусна глава на ръцете си и за миг остана смазан.

— О, боже мой, какво ви е, господине? — попита плахо Дантес.

Вилфор не отговори, но след няколко минути вдигна бледото си и изкривено лице и прочете още веднъж писмото.

— И вие казвате, че не знаете какво съдържа това писмо? — подзе Вилфор.

— Кълна се в честта си, така е — рече Дантес, — не знам. Но какво ви е, за бога? Не се ли чувствувате добре; искате ли да позвъня, искате ли да извикам някого?

— Не — рече Вилфор и стана бързо, — не мърдайте, не казвайте нито дума: аз заповядвам тук, а не вие.

— Но аз исках само да ви помогна — рече Дантес жегнат.

— Нямам нужда от нищо; мимолетно замайване, ето всичко: мислете за себе си, а не за мене, отговорете.

След тези думи Дантес очакваше да го разпитат, но напразно: Вилфор се отпусна отново в креслото, прекара ледена ръка по своето чело, обляно в пот, и за трети път се зачете в писмото.

„Ако той знае какво съдържа писмото — шепнеше си той — и научи някога, че Ноартие е баща на Вилфор, аз съм изгубен, изгубен завинаги!“

И сегиз-тогиз поглеждаше Едмон, като че неговият поглед можеше да проникне през тази невидима преграда, която затваря в сърцето тайните, пазени от устата.

— Нека не се съмняваме! — извика той изведнъж.

— В името на небето, господине! — извика нещастният момък. — Ако вие се съмнявате в мене, ако ме подозирате, питайте ме, готов съм да ви отговоря.

Вилфор направи отчаяно усилие над себе си и с глас, на който искаше да придаде увереност, рече:

— Господине, от разпита падат тежки улики върху вас, поради това аз не съм в състояние, както отначало се надявах, да ви върна веднага свободата; преди да взема подобна мярка, трябва да се съветвам със следователя. А сега вие видяхте как постъпих с вас.

— Ох, да, господине — извика Дантес, — и аз ви благодаря, вие се отнесохте към мене по-скоро като приятел, отколкото като съдия.

— И тъй, господине, аз ще ви задържа още някое време, по възможност най-кратко; главната улика срещу вас е това писмо и вие виждате…

Вилфор се доближи до камината, хвърли писмото в огъня и почака, докато то се превърна в пепел.

— И вие виждате — продължи той, — аз го унищожих.

— О, господине — извика Дантес, — вие сте повече от правосъдие, вие сте самата доброта!

— Но изслушайте ме — продължи Вилфор, — след подобен акт вие разбирате, нали, че може да имате доверие в мене?

— Заповядайте и аз ще следвам вашите заповеди.

— Не — рече Вилфор, като се доближи до младия човек, — не заповеди искам да ви дам аз, а съвети, разбирате ли?

— Кажете, и аз ще изпълня съветите ви като заповеди.

— Ще ви задържа тук, в съдебната палата, до вечерта; може би друг вместо мен ще дойде да ви разпита: кажете му всичко, което казахте на мене, но нито дума за писмото.

— Обещавам ви, господине.

Изглеждаше, че Вилфор моли, а обвиняемият успокоява съдията.

— Вие разбирате — рече той, като хвърли поглед върху пепелта, която беше запазила още формата на листа и прехвръкваше над пламъците, — сега писмото е унищожено, единствено вие и аз знаем, че то е съществувало; няма вече да ви го предявят; ако ви заговорят за него, отречете смело и вие сте спасен.

— Ще отрека, бъдете спокоен — рече Дантес.

— Хубаво, хубаво! — рече Вилфор и протегна ръка към шнура със звънеца, но тъкмо да го дръпне, се спря.

— Само това ли писмо имахте? — попита той.

— Само това.

— Закълнете се.

Дантес вдигна ръка.

— Кълна се — рече той.

Вилфор позвъни.

Влезе полицейският комисар.

Вилфор се приближи до обществения служител и му пошушна няколко думи на ухото; комисарят кимна в отговор.

— Последвайте господина — рече Вилфор на Дантес.

Дантес се поклони, хвърли последен признателен поглед на Вилфор и излезе.

Едва се затвори вратата след него, силите напуснаха Вилфор и той падна в едно кресло, почти изгубил съзнание.

След минута пошепна:

— О, боже, от какво зависят понякога животът и щастието… Ако кралският прокурор беше в Марсилия, ако вместо мене бяха повикали съдебния следовател, бях загинал; и този документ, този проклет документ, щеше да ме запокити в бездната. Ах, тате, тате, винаги ли ще пречите на щастието ми в този свят и ще трябва ли да се боря вечно с вашето минало!

После изведнъж сякаш неочаквана светлина мина през ума му и озари лицето му; усмивка се изписа на още изкривените му устни, блуждаещите му очи се втренчиха и сякаш се спряха на една мисъл.

„Така, така — рече си той, — да, това писмо, което щеше да ме погуби, ще създаде може би щастието ми. Хайде, Вилфор, на работа!“

И след като се увери, че обвиняемият не е вече в чакалнята, заместник кралският прокурор излезе също и се запъти бързо към дома на годеницата си.

Като преминаваше през вестибюла, полицейският комисар направи знак на двама стражари, единият от тях застана отдясно на Дантес, другият отляво; отвориха вратата, която съединяваше жилището на кралския прокурор със съдебната палата, вървяха известно време по един от тези големи мрачни коридори, дето трепет обхваща и онези, които нямат никаква причина да треперят.

Както жилището на Вилфор се съобщаваше със съдебната палата, тъй и съдебната палата се съобщаваше със затвора, мрачен паметник, към който гледаше любопитно с всичките си зеещи отвори Акулската камбанария, възправена пред него.

След доста завои по коридора Дантес видя една порта с решетесто прозорче; комисарят почука с железен чук три пъти и тези удари отекнаха в сърцето на Дантес, като че падаха по него; вратата се отвори, двамата стражари бутнаха леко своя затворник, който стоеше още в нерешителност. Дантес пристъпи страшния праг и вратата се затвори шумно зад него. Той дишаше друг въздух, зловонен и тежък: беше в затвора.

Заведоха го в една килия, доста чиста, но с решетки на прозорците и резета на вратата; поради това видът на жилището не му се стори много страшен; пък и думите на заместник кралския прокурор, казани с глас, който се стори на Дантес изпълнен със съчувствие към него, звучаха още в ухото му като сладко обнадеждаващо обещание.

Беше вече четири часът, когато заведоха Дантес в килията му. Това ставаше, както казахме, на първи март; затворникът се озова скоро в тъмното.

Тогава за сметка на угасналото му зрение се усили слухът му: при най-малкия шум, който достигаше до него, той скачаше бързо и пристъпяше към вратата, убеден, че идват да го пуснат на свобода; но шумът замираше в друга посока и Дантес отново се отпускаше на столчето.

Най-сетне към десет часа вечерта, когато Дантес почна да губи надежда, се зачу нов шум, който този път му се стори, че се насочва към килията му: наистина прокънтяха стъпки в коридора и се спряха пред вратата му; ключът се завъртя в ключалката, резетата изскърцаха и тежката дъбова врата се отвори, като пусна изведнъж в мрачната килия ослепителната светлина на две факли.

При светлината на тези факли Дантес видя как блеснаха сабите и карабините на четирима стражари.

Той се спусна две крачки напред, но замръзна на мястото си, като видя тази засилена охрана.

— За мене ли идвате? — попита Дантес.

— Да — отговори един от стражарите.

— От страна на господин помощника на кралския прокурор ли?

— Да.

— Добре — рече Дантес, — готов съм да ви следвам.

Убеждението, че идват да го търсят от страна на господин дьо Вилфор, разсея всички страхове на нещастния младеж: той пристъпи спокойно и непринудено и застана сам в средата на своя конвой.

Пред вратата на улицата чакаше кола, на капрата седеше коларят, до коларя — един пристав.

— За мене ли е тази кола? — попита Дантес.

— За вас — отговори един от стражарите, — качете се.

Дантес поиска да възрази, но вратата се отвори, той усети, че го бутват; нямаше нито възможност нито намерение да се съпротивява, озова се за един миг седнал в дъното на колата между двама стражари; двамата други седнаха на предната седалка и тежката кола се затъркаля със зловещ гърмол.

Затворникът хвърли поглед към прозорците; те бяха покрити с решетка: той беше сменил затвора си; само че новият затвор се търкаляше и търкаляйки се, го отнасяше към неизвестна цел. През гъстите пречки, в които едва можеше да си провре ръката, Дантес все пак различи, че минават по улица Кесери, а после по улица Сен Лоран и по улица Тарами слизат към кея.

Скоро през решетките на прозорчето си и оградата на паметника, до който се намираше, видя светлините на пристанищното управление.

Колата се спря, приставът слезе, приближи се до караулната; оттам излязоха дванайсетина войници и се наредиха в шпалир; при светлината на фенерите, които горяха на кея, Дантес видя как лъщят пушките им.

„За мене ли — попита се той — е вдигната такава военна сила?“

Приставът отговори на този въпрос, като отвори вратичката на колата, затворена с ключ: между двата реда войници Дантес видя оставен за него път от колата до пристанището.

Двамата стражари, седнали на предната седалка, слязоха най-напред, после слезе той, а след него и тези, които стояха от двете му страни. Всички се запътиха към една лодка, която един моряк от митницата придържаше със синджира до кея. Войниците гледаха с тъпо любопитство Дантес. Тозчас го настаниха на кърмата, пак между четирима стражари, а приставът седна на носа. Силен тласък отдалечи ладията от брега, четиримата гребци загребаха силно към Пилон. От лодката извикаха, веригата, която преграждаше пристанището, се спусна и Дантес се намери до тъй наречения Фриул, тоест извън пристанището.

Първото чувство на арестанта, когато се намери на открит въздух, беше чувство на радост. Въздухът е почти свобода. Той вдъхна с пълни гърди този живителен ветрец, който носи на крилете си всички непознати ухания на нощта и морето. Скоро обаче въздъхна дълбоко; минаваха пред „Резерв“, дето тази сутрин, минута преди да бъде арестуван, беше тъй щастлив; през два отворени и осветени прозореца до него достигна весел шум от бал.

Дантес долепи длани, вдигна очи към небето и взе да се моли.

Лодката продължаваше своя път; тя отмина Мъртвешката глава, изравни се със залива Фаро; след малко щеше да заобиколи батареята Дантес не разбираше тази маневра.

— Къде ме карате? — попита той един от стражарите.

— Ще узнаете скоро.

— Ама…

— Забранено ни е да ви даваме каквито и да са обяснения.

Дантес беше наполовина войник; да разпитва стражарите, на които е забранено да отговарят, му се стори нелепо и той млъкна.

Тогава през ум му минаха най-странни мисли; тъй като с подобна лодка не можеше да се отиде далече, а нямаше никакъв кораб на котва по посоката, в която се движеха, той помисли, че ще го оставят на някой отдалечен кът от брега и там ще му кажат, че е свободен; не бяха го вързали, не се опитаха да му сложат белезници, това му се струваше добро предзнаменование; пък и помощник прокурорът, тъй ласкав към него, не беше ли му казал, че стига само да не произнесе това съдбоносно име Ноартие, няма от какво да се страхува? Не беше ли унищожил Вилфор пред него опасното писмо, единственото доказателство, което съществуваше срещу него?

Той чакаше, ням и замислен, и с окото си на моряк, свикнал с тъмнините и пространството, се мъчеше да прониква в мрака на нощта.

Остров Ратоно, където светеше фар, остана вдясно и като мина почти покрай брега, лодката наближи залива на Каталаните. Погледът на затворника стана още по-зорък: тук беше Мерседес и на него му се струваше всеки миг, че на тъмния бряг се обрисува неясната и неопределена фигура на жена.

Как някакво предчувствие не подсказваше на Мерседес, че любимият й минава на триста крачки от нея?

В Каталаните гореше една единствена светлинка. Като се мъчеше да открие мястото на тази светлина, Дантес се убеди, че тя осветява стаята на годеницата му. Мерседес едничка не спеше в цялото селце. Ако младият човек повикаше силно, гласът му можеше да стигне до слуха на годеницата му.

Лъжлив срам го въздържа. Какво щяха да рекат пазачите му, като го чуят да вика като луд? Той остана ням, с очи, вперени в тази светлина.

През това време лодката продължаваше пътя си; но затворникът мислеше не за нея, а за Мерседес.

Светлината изчезна зад една стръмнина. Дантес се обърна и видя, че лодката навлиза в открито море.

Докато гледаше, погълнат от мисълта си, бяха сменили веслата с платна и лодката се движеше сега, тласкана от вятъра.

Макар Дантес да не искаше да разпитва отново стражаря, той се приближи до него и като го хвана за ръката, му рече:

— Другарю, в името на съвестта ви и войнишката ви доблест заклевам ви: смилете се над мене и ми отговорете. Аз съм капитан Дантес, добър и честен французин, макар и да ме обвиняват в някакво предателство; къде ме карате? Кажете ми, давам ви честна дума на моряк, аз ще изпълня дълга си и ще се помиря със съдбата си.

Стражарят се почеса зад ухото, погледна другаря си. Другарят му направи някакво движение, което комай означаваше: „Сега вече, струва ми се, може да му се каже“, и стражарят се обърна към Дантес:

— Вие сте марсилец и моряк — рече той, — а ме питате къде отиваме?

— Да, честна дума, не знам.

— Не се ли досещате?

— Ни най-малко.

— Не е възможно.

— Кълна ви се във всичко най-свято на света. От говорете ми, за бога!

— Ами заповедта?

— Заповедта не ви забранява да ми съобщите онова, което ще узная след десет минути, след половин час, може би след час. Вие само ще ме избавите дотогава от цяла вечност безпокойство. Моля ви като приятел, вижте — не искам нито да се бунтувам, нито да избягам; пък и невъзможно е: къде отиваме?

— Или имате превръзка на очите си, или никога не сте излизали от пристанището на Марсилия, иначе вие би трябвало да се досетите къде отивате.

— Не.

— Погледнете наоколо си тогава.

Дантес стана, хвърли, естествено, поглед натам, където се насочваше лодката, и на двеста метра пред себе си видя черната и стръмна скала, на която се издига като грамада от кремък мрачният замък Иф.

Този странен силует, този затвор, около който цари толкова дълбок ужас, тази крепост, около която от триста години се носят в Марсилия зловещи предания, с внезапното си появяване пред Дантес, който не беше и помислял за нея, му направи такова впечатление, каквото прави видът на ешафода върху осъдения на смърт.

— Ах, боже мой — извика той, — замъкът Иф! И какво ще правим там?

Стражарят се усмихна.

— Но няма да ме затворят там, нали? — продължи Дантес. — Замъкът Иф е държавен затвор, предназначен само за големи политически престъпници. Аз не съм извършил никакво престъпление. Мигар в замъка Иф има някакви следователи, някакви съдии?

— Доколкото знам — рече стражарят, — там има само управител, тъмничари, гарнизон и яки стени. Хайде, хайде, приятелю, не се правете на учуден, защото наистина ще ме накарате да помисля, че за моята любезност ми се отплащате с подигравки.

Дантес стисна ръката на стражаря така силно, че едва не я счупи.

— Вие значи смятате — рече той, — че ме водят в замъка Иф, за да ме затворят там?

— Вероятно така ще стане — рече стражарят, — но няма защо, младежо, да ми стискате толкова силно ръката.

— Без никакво следствие, без никакви формалности ли? — попита момъкът.

— Формалностите са изпълнени, следствието извършено.

— И въпреки обещанието на господин дьо Вилфор?…

— Не знам давал ли ви е обещание дьо Вилфор — рече стражарят, — но знам, че отиваме в замъка Иф. Е, какво правите? Ехей, другари, насам!

С бързо като светкавица движение, не избягнало все пак от опитното око на стражаря, Дантес понечи да се хвърли в морето; но четири мощни ръце го задържаха тъкмо когато краката му се отделиха от дъските на лодката.

Той падна пак на дъното на лодката, като зави от ярост.

— Хубаво — извика стражарят, опрял коляно на гърдите му, — хубаво, ето как вие си сдържате моряшката дума. Ха се доверявай на кротки светци! Гледайте, любезни мой, само се опитайте да мръднете и ще ви забия куршум в главата. Аз наруших първата заповед, но казвам ви, няма да отстъпя на втората.

И той действително насочи карабината си срещу Дантес, който почувствува как краят на цевта се опира в сляпото му око.

През ума му за миг мина мисълта да направи съдбоносното движение и да свърши така жестоко с неочакваната беда, която беше го сполетяла и беше го сграбчила в ястребовите си нокти. Но тъкмо защото тази беда беше неочаквана, Дантес помисли, че тя не може да трае дълго: той си спомни обещанията на господин дьо Вилфор; после, трябва да признаем, тази смърт на дъното на една лодка от ръката на стражар му се стори грозна и отвратителна.

Той падна върху дъските на лодката и зави от ярост, като си хапеше ръцете с бяс.

Почти в същия миг силен удар разклати лодката. Един от гребците скочи на канарата, о която носът на леката ладия беше се блъснал, заскърца въжето, което се размота около един скрипец, и Дантес разбра, че са пристигнали и привързват лодката.

И наистина пазачите му, които го държаха едновременно за ръцете и за яката на сетрето му, го накараха да стане, да слезе на брега и го помъкнаха към стъпалата, които водеха към вратата на крепостта, а приставът със затъкнат щик на пушката го следваше отзад.

Впрочем Дантес и не оказа безполезна съпротива; мудността му идваше по-скоро от инертност, отколкото от съпротива; той беше замаян и се люлееше като пиян. Видя отново войници, строени по стръмния наклон, стъпалата го принуждаваха да вдига краката си, забеляза, че мина под една врата и че тази врата се затвори след него, но всичко това вършеше машинално, като през мъгла, без да различава ясно нищо. Той не виждаше дори морето, източник на безкрайни мъки за затворниците, които гледат простора и съзнават с ужас, че са безсилни да го превъзмогнат.

През минутния отдих той се опита да събере мислите си. Огледа се; намираше се в един четвъртит двор между четири високи стени; чуваха се бавните и размерени стъпки на часовите; и всеки път, когато минаваха пред отблясъците, хвърляни върху стените от две-три светлини, които горяха във вътрешността на замъка, виждаше се как лъщи цевта на техните пушки.

Те престояха там около десет минути; сигурни, че Дантес не може вече да избяга, стражарите го пуснаха. Те, види се, очакваха заповеди; заповедите дойдоха.

— Къде е затворникът? — попита един глас.

— Ето го — отговориха стражарите.

— Да върви след мене, аз ще го заведа в килията му.

— Вървете — рекоха стражарите и побутнаха Дантес.

Затворникът тръгна след своя водач, който действително го заведе в едно полуподземно помещение, голите и запотени стени на което сякаш бяха пропити със сълзи. Сложено на столче, едно свещниче с плувнал в смрадлива лой фитил осветяваше лъсналите стени на това страшно жилище и показваше на Дантес водача му — някакъв низш служител в затвора, облечен лошо и с грубо лице.

— Ето килията ви за тази нощ — рече той. — Сега е късно и господин управителят си е легнал. Утре, когато се събуди и прочете заповедите, отнасящи се до вас, може би ще ви определи друга; а дотогава ето ви хляб, вода има в тази стомна, слама — там, в ъгъла; ето всичко, потребно на един затворник. Лека нощ.

И преди Дантес да успее да му отговори, преди да съобрази къде е стомната, преди да обърне очи да забележи къде е оставил тъмничарят хляба, преди да съобрази къде е стомната, преди да обърне очи към ъгъла, дето беше сламата, неговата бъдеща постеля, тъмничарят взе свещничето и като затвори вратата, лиши затворника и от тази мъждива светлинка, която му беше показала сякаш при блясъка на светкавица мокрите стени на затвора.

Тогава Дантес се озова сам в тъмнината и в мълчанието, ням и мрачен като тези сводове, леденият студ на които усещаше на пламналото си чело.

Когато първите лъчи на деня осветиха слабо дупката на жилището му, тъмничарят се върна със заповед да остави затворника там, където си беше. Дантес стоеше на същото място. Сякаш някаква желязна ръка го беше приковала там, където се беше спрял вечерта; само един оток, предизвикан от влагата на сълзите му, закриваше хлътналите му очи. Той стоеше неподвижен и гледаше в земята.

Беше прекарал така цялата нощ, стоешком, без да дремне нито миг.

Тъмничарят се приближи до него, обиколи около него, но Дантес като че ли не го виждаше.

Той го удари по рамото, Дантес потрепера и разтърси глава.

— Не спахте ли? — попита тъмничарят.

— Не знам — отговори Дантес.

Тъмничарят го изгледа с учудване.

— Не сте ли гладен? — продължи той.

— Не знам — повтори Дантес.

— Искате ли нещо?

— Бих искал да видя управителя.

Тъмничарят повдигна рамене и излезе.

Дантес го изпрати с очи, протегна ръце към полуотворената врата, но вратата се затвори.

Тогава дълбока въздишка сякаш раздра гърдите му. Набралите се сълзи бликнаха в два ручея; той падна ничком на земята и се моли дълго, като прекарваше през ум целия си минал живот и се питаше сам какво престъпление е извършил в своя толкова млад още живот, че е заслужил такова жестоко наказание.

Така мина денят. Дантес едва хапна няколко залъка хляб и пи няколко глътки вода. Той ту седеше, погълнат от мислите си, ту се въртеше покрай стените, както някой див звяр в желязната си клетка. Една мисъл особено го караше да подскача по пътя насам, когато, не знаейки къде го карат, стоеше спокоен и кротък, той би могъл десет пъти да се хвърли в морето и веднъж във водата, с умението си да плува и да се гмурка като един от най-ловките плувци на Марсилия би могъл да се скрие под водата, да се изтръгне от своите пазачи, да стигне до брега, да избяга, да се потули в някое пусто заливче, да дочака някой генуезки или каталански кораб, да се добере до Италия или Испания и оттам да пише на Мерседес да дойде при него. За прехраната си в коя и да е страна той не се безпокоеше: навсякъде добрите моряци са рядкост; той говореше италиански като тосканец, испански като син на стара Кастилия; би живял свободен и щастлив с Мерседес, с баща си, защото и баща му щеше да дойде при него; а вместо това сега беше затворник в замъка Иф, отдето няма излизане, не знаеше какво е станало с баща му, какво е станало с Мерседес — и всичко това, защото беше повярвал в думите на Вилфор; това го караше да полудее; и Дантес се търкаляше бесен на прясната слама, донесена от тъмничаря му.

На другия ден по същия час влезе тъмничарят.

— Е, какво — попита го тъмничарят, — поумняхте ли днес?

Дантес не отговори.

— Хайде, посъвземете се — рече тъмничарят. — Искате ли нещо, което е в мое разположение? Кажете.

— Искам да говоря с управителя.

— Нали ви рекох вече — каза нетърпеливо тъмничарят, — че това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно?

— Защото по устава на затвора не е позволено на един затворник да иска това.

— Тогава какво е позволено тук? — попита Дантес.

— По-добра храна срещу заплащане, разходка и понякога книги.

— Не ми трябват книги, не ми се ще да се разхождам и намирам храната си добра; аз искам само едно — да видя управителя.

— Ако ми повтаряте до втръсване все едно и също — рече тъмничарят, — ще престана да ви нося ядене.

— Добре — рече Дантес, — ако не ми носиш вече ядене, ще умра от глад, какво повече.

Тонът, с който Дантес изговори тези думи, показа на тъмничаря, че затворникът му би умрял с радост; а тъй като всеки затворник дневно донася приблизително десет су доход на своя тъмничар, тъмничарят на Дантес пресметна загубата, която би произлязла от неговата смърт, и подзе по-омекнал:

— Чуйте! Това, което искате, е невъзможно; затова не го искайте повече, защото няма случай управителят да е отишъл по молба на затворника в килията му; бъдете само благоразумен и ще ви разрешат разходка, а някой ден, когато се разхождате, може да мине управителят; тогава ще го попитате и ако пожелае да ви отговори, това си е негова работа.

— Но колко време — рече Дантес — мога да чакам такъв сгоден случай?

— Отде да знам? — рече тъмничарят. — Месец, три, шест, година може би.

— Много дълго — рече Дантес, — искам да го видя още сега.

— Ах — рече тъмничарят, — не упорствувайте така с едно неизпълнимо желание; или за по-малко от две седмици ще полудеете.

— Мислиш ли? — попита Дантес.

— Да, ще полудеете; лудостта започва винаги така, ние имаме тук един пример: ей така абатът, който живееше в тази килия преди вас, предлагаше непрекъснато един милион на управителя, за да го пуснат на свобода, и накрая му изскочи чивията.

— От колко време е напуснал той тази килия?

— От две години.

— Пуснаха ли го на свобода?

— Не, туриха го в подземната килия.

— Слушай — рече Дантес, — аз не съм абат, не съм луд; може би ще стана, но сега за съжаление още съм с ума си; ще ти направя друго предложение.

— Какво?

— Няма да ти предложа милион, защото не мога да ти го дам; но ще ти предложа сто екюта, ако се съгласиш първия път, когато отидеш в Марсилия, да слезеш в Каталаните и да предадеш писмо на една девойка, която се нарича Мерцедес; дори не писмо, само два реда.

— Ако отнеса тези два реда и ме заловят, ще изгубя службата си, от която получавам хилядо ливри на година, като не смятаме облагите и храната; вие виждате, бих излязъл голям глупак, ако река да загубя хилядо ливри, за да спечеля триста.

— Добре! — рече Дантес. — Чуй и запомни хубавичко това: ако ти не занесеш два реда на Мерседес или поне не я предупредиш, че съм тук, някой ден ще те причакам, скрит зад вратата, и когато влезеш, ще ти разбия главата с ей това столче.

— Вие се заканвате! — извика тъмничарят, като се дръпна крачка назад и се приготви да се брани. — Решително умът ви не е на място: абатът започна като вас, след три дни вие ще буйствувате като него; за щастие има подземни килии в замъка Иф.

Дантес грабна столчето и го завъртя над главата си.

— Добре, добре — рече тъмничарят. — Добре, щом искате непременно, аз ще уведомя управителя.

— На добър ти час! — рече Дантес, като сложи столчето на пода и седна на него с клюмнала глава и блуждаещ поглед, като че наистина почваше да полудява.

Тъмничарят излезе и след малко се върна с четирима войници и един капрал.

— По заповед на управителя — рече той — свалете затворника един етаж под този.

— В подземието значи — рече капралът.

— В подземието: лудите трябва да се поставят заедно с лудите.

Четиримата войници хванаха Дантес, който изпадна в някакво безразличие и ги последва без всякаква съпротива.

Те го помъкнаха петнайсет стъпала надолу и отвориха вратата на една подземна килия, гдето той влезе, като шепнеше:

— Прав е, лудите трябва да се поставят на едно място с лудите.

Вратата се затвори и Дантес тръгна напред с изпружени ръце, докато не напипа стената; тогава седна в един ъгъл и остана там неподвижен; очите му, свиквайки малко по малко с тъмнината, започнаха да различават предметите.

Тъмничарят имаше право: Дантес насмалко не полудя.

Вилфор, както казахме, се запъти към площад Гран Кур и когато влезе в къщата на мадам дьо Сен Меран, намери гостите, които беше оставил на трапезата, да пият кафе в салона.

Рене го очакваше с нетърпение, което споделяха и всички останали. Затова го посрещнаха с всеобщо възклицание:

— Е, главорезо, опора на държавата, роялистки Бруте — извика един, какво има? Хайде разказвайте!

— Да не се готви нов терор? — попита друг. — Да не би корсиканският людоед да е излязъл от леговището си? — запита трети.

— Госпожо маркизо — рече Вилфор, като се приближи до бъдещата си тъща, — моля да ме извините, че съм принуден да ви оставя… Господин маркизе, ще ми позволите ли да ви кажа две думи насаме?

— Как, значи наистина е сериозно? — попита маркизата, съзряла облака, който помрачаваше челото на Вилфор.

— Толкова сериозно, че съм принуден да се сбогувам с вас за няколко дни; и тъй — продължи той, като се обърна към Рене, — вие виждате, че работата е сериозна.

— Заминавате ли? — извика Рене, безсилна да скрие вълнението, което й причиняваше това неочаквано съобщение.

— Уви, да — отговори Вилфор, — налага се.

— А къде отивате? — попита маркизата.

— Това е съдебна тайна, госпожо маркизо, но ако някой има поръчки за Париж, един мой приятел тръгва за там тази вечер и ще се заеме с тях на драго сърце.

Всички се спогледаха.

— Вие искате да поговорите с мене? — попита маркизът.

— Да, ако обичате, да минем във вашия кабинет.

Маркизът взе Вилфор подръка и излезе с него.

— Е, какво става? — попита маркизът, когато влязоха в кабинета. — Говорете.

— Нещо извънредно сериозно, което налага веднага заминаването ми за Париж. Сега, маркизе, извинете ме за грубия ми и нескромен въпрос, имате ли ренти от държавата?

— Цялото ми състояние е в облигации; шестстотин-седемстотин хиляди франка приблизително.

— Тогава продайте ги, маркизе, продайте ги или вие сте разорен.

— Но как искате да ги продам оттук?

— Вие имате борсов посредник, нали?

— Да.

— Дайте ми писмо до него; нека той ги продаде, без да губи нито минута, нито секунда; може би дори аз ще пристигна твърде късно.

— Поврага рече маркизът, — да не губим време.

И той седна до масата и написа до своя борсов посредник писмо, с което му заповядваше да продаде облигациите на всяка цена.

— Сега освен това писмо — рече Вилфор, като го скъта грижливо в портфейла си — трябва ми още едно.

— До кого?

— До краля.

— До краля ли?

— Да.

— Но аз не се наемам да пиша така на негово величество.

— Пък и аз не го искам от вас, но ви моля да го поискате от господин дьо Салвьо. Той трябва да ми даде писмо, с което ще мога да проникна при негово величество, без да се подхвърлям на всички формалности, свързани с една аудиенция, и да губя ценно време.

— Ами вашия министър на правосъдието? Той има право на свободен достъп в Тюйлери и чрез него вие можете всяка минута от денонощието да отидете при краля?

— Да, разбирам, но защо ще деля с друг заслугата за известието, което нося? Разбирате ли ме? Министърът на правосъдието ще ме измести съвсем естествено на втори план и ще ми отнеме цялата награда. Ще ви кажа само едно, маркизе: ако аз пристигна пръв в Тюйлери, попрището ми е осигурено, защото ще направя на краля услуга, която той никога няма да забрави.

— В такъв случай, драги, стягайте се за път; аз ще повикам Салвьо и ще го накарам да напише писмото, което ще ви послужи за пропуск.

— Добре, не губете време, защото след четвърт час трябва да бъда в пощенската кола.

— Заповядайте да спрат колата пред вашата врата.

— Бездруго вие ще ме извините, нали, пред маркизата и пред госпожица дьо Сен Меран, с която се разделям в такъв ден с дълбоко съжаление.

— Ще намерите и двете в кабинета ми и ще можете да се сбогувате с тях.

— Благодаря ви стократно; заемете се с писмото ми.

Маркизът позвъни; влезе един лакей.

— Кажете на граф дьо Салвьо, че го чакам…

— Вървете сега — продължи маркизът, като се обърна към Вилфор.

— Добре, аз ей сега ще се върна.

И Вилфор излезе тичешком; но на вратата му дойде наум, че видът на помощника на кралския прокурор, хукнал презглава някъде, би могъл да смути спокойствието на целия град; и тръгна с обичайната си важна походка.

На вратата на своя дом той зърна в тъмнината някакво бяло привидение, което го очакваше изправено и неподвижно.

Беше хубавата каталанка, която, неполучила новини за Едмон, се беше измъкнала по мръкнало от Фаро, за да научи сама за какво са арестували нейния любим.

Щом се приближи Вилфор, тя се отдели от стената, на която беше се опряла, и му препречи пътя. Дантес беше говорил на помощник прокурора за годеницата си и съвсем не беше нужно Мерседес да се назовава: Вилфор я позна. Красотата и достойнството на тази жена го поразиха и когато тя го попита какво е станало с нейния любим, стори му се, че той е обвиняемият, а тя — съдията.

— Човекът, за когото говорите — рече грубо Вилфор, — е голям престъпник и аз не мога да направя нищо за него, госпожице.

Мерседес изхлипа, Вилфор се опита да я отмине, но тя го спря повторно.

— Но кажете поне къде е — попита тя, — за да мога да науча умрял ли е, или жив?

— Не знам, той не е вече в мое разпореждане — отговори Вилфор.

И смутен от чистия й поглед и умоляващата й стойка, той отблъсна Мерседес и влезе в дома си, като тръшна вратата, сякаш искаше да остави навън угризенията на съвестта си.

Но не е лесно да се отпъди съвестта. Раненият от нея човек я отнася със себе си, както смъртоносната стрела, за която говори Вергилий. Вилфор влезе, затвори вратата, но щом стигна в салона, краката му се подкосиха; от гърдите му се изтръгна въздишка подобна на ридание и той се отпусна в едно кресло.

Тогава в това болно сърце се появи първият зачатък на смъртна рана. Човекът, когото беше пожертвувал той за честолюбието си, невинният в нищо момък, който заплащаше вината на баща му, се появи пред него блед и страшен, хванал за ръка годеницата си, бледа като него, и повлякъл след себе си угризението на съвестта, но не угризението, от което болният скача като гонените от античната съдба, а оня глух и скръбен звън, който в известни мигове чука по сърцето, терзае го със спомена за извършеното и тия терзания го дълбаят и стават все по-дълбоки и по-дълбоки чак до смъртта.

Тогава в душата на Вилфор настъпи още една минута на колебание. Много пъти вече без никакво вълнение освен вълнението от борбата на съдията с обвиняемия той беше искал смъртно наказание за подсъдимите; и тези смъртни наказания, извършени благодарение на мълниеносното му красноречие, увлякло или съдиите, или съдебните заседатели, не бяха помрачавали нито с едно облаче челото му, защото подсъдимите бяха престъпници или поне Вилфор ги смяташе за такива.

Но този път беше съвсем друго; на доживотен затвор той беше осъдил един невинен, един невинен, комуто предстоеше да бъде щастлив и на когото той разрушаваше не само свободата, но и щастието; този път той не беше вече съдия, беше палач.

Като мислеше за това, той усещаше как глухите удари на съвестта, които му бяха непознати дотогава, отекват в сърцето му и изпълват гърдите му с непонятни страхове. Така нетърпимата болка инстинктивно възпира ранения и той никога без потреперване няма да докосне с пръст отворената и кървяща рана, преди тя да се е затворила.

Но раната, получена от Вилфор, беше от тези, които не се затварят или които се затварят, но само за да се отворят отново, още по-кървави и по-мъчителни, отколкото преди.

Ако в този миг нежният глас на Рене прозвучеше на ухото му, за да му поиска милост; ако хубавата Мерседес влезеше и му кажеше: „В името на бога, който ни гледа и ни съди, върнете ми годеника“, Вилфор, почти победен от необходимостта, би се покорил напълно и с вледенената си ръка, готов на всичко, което можеше да последва от това за него, би подписал заповедта за освобождаването на Дантес; но ничий глас не пошъпна в тишината и вратата се отвори само за камериера на Вилфор, който дойде да му каже, че пощенските коне са впрегнати в пътническата каляска.

Вилфор стана, или по-скоро скочи, като човек, излязъл победител от една вътрешна борба, изтича към писалището си, изсипа в джобовете си всичкото злато, което се намираше в едно от чекмеджетата, повъртя се из стаята си, като търкаше объркано с ръка челото си и бъбреше несвързани думи, най-сетне, почувствувал, че камериерът наметва плаща на раменете му, излезе, скочи в колата и заповяда с отсечен глас да кара на улица Гран Кур при господин дьо Сен Меран.

Нещастният Дантес беше осъден.

Както господин дьо Сен Меран беше обещал, Вилфор завари в кабинета му маркизата и Рене. Щом зърна Рене, младият човек потрепера: помисли, че тя ще поиска отново свободата на Дантес. Но уви, трябва да кажем за срам на нашия егоизъм — хубавата девойка беше заета само с едно: със заминаването на Вилфор.

Тя обичаше Вилфор, той заминаваше тъкмо когато щеше да стане неин съпруг. Вилфор не можеше да каже кога ще се върне и Рене, вместо да съжали Дантес, прокле човека, който с престъплението си я отделяше от нейния любим.

А какво трябваше да каже Мерседес!

Клетата Мерседес намери на ъгъла на улица Дьо ла Лож Фернан, който беше излязъл подир нея; тя се върна в Каталаните и полумъртва, отчаяна, се хвърли на леглото. Фернан коленичи пред това легло и като стискаше ледената ръка, която Мерседес не издърпа, я покриваше с горещи целувки, но Мерседес дори не ги усещаше.

Така мина нощта. Лампата угасна, когато свърши маслото; Мерседес не забеляза тъмнината, както не беше забелязала и светлината, и денят изгря за нея, без тя да види това.

Скръбта беше закрила с пелена очите й и тя не виждаше нищо освен Едмон.

— Ах, вие ли сте? — рече тя най-сетне, като се обърна към Фернан.

— От вчера не съм се отделял от вас — отговори Фернан с тъжна въздишка.

Господин Морел не се смяташе за победен: той беше научил, че след разпита Дантес е отведен в затвора; той се затече тогава при всичките си приятели, представи се пред онези, които можеха да имат влияние, но слухът, че младият човек е бил арестуван като бонапартистки агент, се беше разпространил вече и тъй като по това време и най-големите смелчаци смятаха за безумна мечта всеки опит на Наполеон да си възвърне престола, той срещна навсякъде само студенина, страх или отказ и се върна дома отчаян, съзнавайки, че положението е тежко и че никой не би могъл да помогне с нищо.

От своя страна Кадрус беше също много неспокоен и измъчен: вместо да излезе, както Морел, и да се опита да помогне с нещо на Дантес, за когото не можеше всъщност да направи нищо, той се затвори в къщи с две бутилки ликьор и се опита да удави безпокойството си в пиянството. Но в душевното състояние в което се намираше, двете бутилки бяха малко, за да замъглят разсъдъка му; затова той остана да седи облакътен на една крива маса срещу двете празни бутилки, много пиян, за да търси друго вино, и недостатъчно пиян, за да забрави станалото, и гледаше как при блясъка на димящата свещ танцуват всичките призраци, които Хофман е посипал като черен и фантастичен прах по своите измокрени от пунш ръкописи.

Едничък Данглар не се измъчваше, нито се безпокоеше; той дори се радваше, защото беше отмъстил на своя враг и си беше осигурил на „Фараон“ длъжността, която се страхуваше да не загуби. Данглар беше един от тези пресметливи хора, които се раждат с перо зад ухото и мастилница вместо сърце; за него всичко на този свят се свеждаше до изваждане или умножение и една цифра му беше много по-ценна от един човек, щом тази цифра можеше да увеличи сумата, която човекът можеше да намали.

Данглар си беше легнал в определения час, както винаги, и спеше спокойно.

След като получи писмото на господин дьо Салвьо, целуна Рене по двете бузи, целуна ръка на госпожа дьо Сен Меран и стисна ръката на маркиза, Вилфор препусна по пътя за Екс.

Старият Дантес умираше от скръб и безпокойство.

Що се отнася до Едмон, ние знаем какво беше станало с него.

Да оставим Вилфор на пътя за Париж, където, плащайки тройна такса, препускаше с всички сили, и да проникнем през двете или трите предхождащи го приемни, в този малък кабинет на Тюйлери със сводест прозорец, прочут с това, че по-рано беше любимият кабинет на Наполеон и Луи XVIII, а днес на Луи Филип.

Тук, в този кабинет, седнал пред една орехова маса, която беше донесъл от Хартуел и която поради една от тези мании, свойствени на великите личности, обичаше особено, крал Луи XVIII слушаше разсеяно един човек на петдесет — петдесет и две години, с посивели коси, с аристократично лице и изискано облекло, като правеше бележки по бялото поле на един том от Хорациевите произведения, доста небрежно, макар и ценено издание на Трифиус, което даваше на негово величество поводи за много проницателни филологически бележки.

— И тъй, вие казвате? — рече кралят.

— Че съм до немай-къде обезпокоен, господарю.

— Наистина ли? Да не сте сънували седем тлъсти и седем мършави крави?

— Не, господарю, защото това би означавало само, че ни очакват седем плодородни и седем гладни години, а при един такъв предвидлив крал, какъвто е ваше величество, няма защо да се боим от глад.

— За какъв друг бич става дума тогава, скъпи ми Блакас?

— Господарю, имам основание да мисля, че буря се надига откъм юг.

— В такъв случай, скъпи мой херцог — отговори Луи XVIII, струва ми се, че сте зле осведомен: аз знам, напротив, положително, че там времето е много хубаво.

Луи XVIII, макар и да беше умен човек, обичаше леката шега.

— Господарю — рече господин дьо Блакас, — не може ли ваше величество само за да успокои верния си слуга, да изпрати в Лангедок, в Прованс и в Дофине сигурни хора, които да ви докладват за настроението в тези три провинции?

— Canimus surdis4 — отговори кралят, като продължаваше да прави бележки по своя Хораций.

— Господарю — отвърна през смях царедворецът само за да покаже, че е разбрал полустишието на венузинския поет, — ваше величество може да е напълно прав, като разчита на доброто настроение на Франция; но аз мисля, че не греша съвсем, като се опасявам от някакъв отчаян опит.

— От страна на кого?

— От страна на Бонапарт или поне на неговата партия.

— Драги ми Блакас — рече кралят, — вие ми пречите да работя с вашите страхове.

А мене, господарю, вие ми пречите да спя с вашата сигурност.

Почакайте, драги ми, почакайте, тъкмо ми дойде на ум една много сполучлива бележка за Pastor quum traheret5; почакайте, ще продължите след това.

Настъпи мълчание, през което Луи XVIII написа с колкото се може по-ситен почерк нова бележка по бялото поле на своя Хораций. След като написа тази бележка, той стана доволен като човек, който смята, че е намерил някаква мисъл, като е разтълкувал мисълта на друг, и рече:

— Продължавайте, драги мой херцог, продължавайте, слушам ви.

— Господарю — рече Блакас, който отначало се надяваше да се възползува от Вилфор за своя облага, — принуден съм да ви кажа, че не празни слухове и обикновени дворцови известия ме безпокоят. Един здравомислещ, заслужаващ пълното ви доверие човек, натоварен от мене да наблюдава Южна Франция (херцогът се поколеба, като казваше тези думи), е пристигнал с пощенска кола да ми каже: голяма опасност заплашва краля. И ето, аз дотърчах при вас, господарю.

— Mala ducis avi domun6 — продължи Луи XVIII, като правеше бележки.

— Ваше величество, може би желаете да оставя тази тема?

— Драги мой херцог, но протегнете си ръката.

— Коя?

— Която искате, ето там вляво.

— Тук ли, господарю?

— Казах ви в ляво, а вие търсите в дясно; искам да кажа вляво от мене; тук, дето пипате, тук трябва да е рапортът на министъра на полицията с вчерашна дата… Но ето и самия господин Дандре… Нали казахте „господин Дандре“? — прекъсна се Луи XVIII, като се обърна към лакея, който действително беше доложил за идването на министъра на полицията.

— Да, господарю, господин барон Дандре — отвърна лакеят.

— Тъкмо навреме, бароне — подзе Луи XVIII с незабележима усмивка, — влезте, бароне, и разправете на херцога какво най-ново знаете за господин дьо Бонапарт. Не скривайте нищо от положението, колкото и да е тежко то. И тъй, остров Елба вулкан ли е и ще изригне ли оттам войната, пламтяща и настръхнала? Bella horrida bela7?

Господин Дандре се олюля изящно на облегалото на едно кресло, на което беше се опрял с две ръце, и рече:

— Благоволихте ли, ваше величество, да прегледате вчерашния рапорт?

— Да, да; но кажете сам на херцога, който не може да го намери, какво съдържа рапортът; разкажете му подробно какво прави узурпаторът на своя остров.

— Господине — рече баронът на херцога, — всички служители на негово величество трябва да се радват на последните новини, получени от остров Елба. Бонапарт…

Господин Дандре изгледа Луи XVIII, който, увлечен от някаква бележка, не вдигна дори глава.

— Бонапарт — продължи баронът — се отегчава до смърт, по цели дни той наблюдава как работят рудокопачите от Порто Лонгоне.

— И се почесва за развлечение? — рече кралят.

— Почесва ли се? — попита херцогът. — Какво искате да кажете, ваше величество?

— Ами забравяте ли, драги мой херцог, че този велик човек, този герой, този полубог е хванал една кожна болест, която го разяжда, prurigo8?

— Нещо повече, господин херцог — продължи министърът на полицията, — ние сме почти сигурни, че в най-близко време узурпаторът ще полудее.

— Ще полудее ли?

— Ще полудее съвсем; умът му отслабва, той ту плаче с горещи сълзи, ту се смее с цяло гърло; понякога прекарва с часове на брега и хвърля камъчета във водата и ако камъчето подскочи пет-шест пъти, се радва, като че е спечелил нова битка при Маренго или Аустерлиц. Ще се съгласите, че това са признаци на лудост.

— Или на мъдрост, господин бароне, или на мъдрост — рече Луи XVIII през смях, — така, като са хвърляли камъчета в морето, са се забавлявали великите пълководци на древността; разгърнете Плутарх и вижте в животописа на Сципион Африкански.

Господин дьо Блакас се замисли, като видя безгрижието на двамата. Вилфор, който не беше пожелал да му каже всичко, за да не се възползува друг от неговата тайна, беше му казал все пак достатъчно, за да събуди у него сериозни опасения.

— Хайде, хайде, Дандре — рече Луи XVIII — Блакас не е още убеден, разкажете как узурпаторът е встъпил в истинския път.

Министърът на полицията се поклони.

— В истинския път! — пошепна херцогът, като гледаше краля и Дандре, които говореха поред като двамата Вергилиеви овчари. — Узурпаторът ли е встъпил в истинския път?

— Безусловно, драги мой херцог.

— В пътя на доброто; обяснете му, бароне.

— Ето какво, господин херцог — рече министърът напълно сериозно. — Напоследък Наполеон направил преглед и тъй като двама-трима от неговите стари мърморковци, както ги нарича той, изявили желание да се върнат във Франция, той ги пуснал, като ги посъветвал да служат на своя добър крал; това са собствените му думи, господин херцог, мога да ви уверя.

— Е, Блакас, какво мислите за това? — рече кралят тържествуващ, като престана за миг да рови в обемистия коментар, разтворен пред него.

— Казвам, господарю, че един от нас се лъже, или господин министърът на полицията, или аз; но тъй като е невъзможно да се лъже министърът на полицията, защото пази живота и честта на ваше величество, греша вероятно аз. При все това на ваше място, господарю, аз бих разпитал лицето, за което ви говорих; ще настоя дори пред ваше величество да го удостоите с тази чест.

— На драго сърце, херцог, по ваше поръчителство ще приема, когото пожелаете; но искам да го приема с оръжие в ръка. Господин министре, нямате ли по-пресен рапорт, защото този носи дата 20 февруари, а днес сме 3 март!

— Не, господарю, но очаквам нов от час на час. Излязох сутринта и може би в мое отсъствие вече е получен.

— Идете в префектурата и ако няма, тогава — продължи през смях Луи XVIII, — тогава напишете един; нали така става това?

— О, господарю — рече министърът, — слава богу, в това отношение не е нужно да се измисля нищо; всеки ден нашите отделения се отрупват с най-обширни доноси; пишат ги всевъзможни нещастници с надежда да получат нещо за услугите, които не правят, но биха искали да направят. Те разчитат на случая и се надяват, че някое неочаквано събитие ще оправдае някой ден техните предсказания.

— Добре, вървете — рече Луи XVIII — и не забравяйте, че ви очаквам.

— Ще ида и ще се върна само господарю; след десет минути съм тук.

— А аз, господарю — рече господин дьо Блакас, — ще ида да потърся моя вестоносец.

— Почакайте, почакайте — рече Луи XVIII, — действително, Блакас, аз трябва да променя вашия герб; ще ви дам орел с разперени криле, сграбчил в ноктите си плячка, която напразно се опитва да се отскубне от него, с този девиз: Tenax9.

— Слушам, господарю — рече господин дьо Блакас, като си хапеше юмруците от нетърпение.

— Бих искал да се посъветвам с вас върху това място: Molli fugiens anhelitu10; помните ли, става дума за елена, който бяга пред вълка. Нали сте ловец и голям вълчар? Как намирате от тази двойна гледна точка това Molli anhelitu?

— Възхитително, господарю; но моят вестоносец прилича на елена, за който говорите, защото е изминал 220 левги с пощенска кола, и то сам за три дена.

— Това е излишен труд и безпокойство, драги мой херцог, когато имаме телеграф, който би направил същото за три-четири часа без всякакво запъхтяване.

— Ах, господарю, вие възнаграждавате много зле този клет момък, който иде от толкова далеч и с такъв жар, за да предупреди навреме ваше величество; само заради господин дьо Салвьо, който ми го препоръчва, приемете го благосклонно, моля ви.

— Господин дьо Салвьо, камерхерът на моя брат?

— Той същият.

— Вярно, той е в Марсилия.

— Оттам ми пише.

— И той ли ви говори за този заговор?

— Не, но ми препоръчва господин дьо Вилфор и ме натоварва да го въведа при ваше величество.

— Господин дьо Вилфор ли? — извика кралят. — Този вестоносец се нарича значи господин дьо Вилфор?

— Да, господарю.

— Той ли иде от Марсилия?

— Лично.

— Защо не ми казахте името му веднага! — подзе кралят и върху лицето му се изписа леко безпокойство.

— Господарю, мислех, че това име е непознато на ваше величество.

— Съвсем не, съвсем не, Блакас; той е човек сериозен, издигнат, главно честолюбив; и знаете ли как се нарича баща му?

— Неговият баща ли?

— Да, Ноартие.

— Жирондинецът Ноартие ли? Ноартие сенаторът?

— Тъкмо той.

— И ваше величество е назначил на служба сина на такъв човек?

— Блакас, приятелю, вие не разбирате нищо от тези работи; казах ви, че Вилфор е честолюбив: за да се издигне, Вилфор ще пожертвува всичко, дори баща си.

— Тогава, тосподарю, да го доведа ли?

— Още тази минута, херцог. Къде е той?

— Сигурно ме чака долу в колата ми.

— Идете да го намерите.

— Тичам.

Херцогът излезе с живостта на млад човек; неговият искрен роялистически жар му даваше силите на двайсетгодишен момък.

Като остана сам, Луи XVIII отправи отново очи към своя разтворен Хораций и пошепна:

— Iustam et tenacem propociti virum11.

Господин дьо Блакас се изкачи също тъй бързо, както беше слязъл; но във вестибюла трябваше да се позове на волята на краля. Прашната дреха на Вилфор, неговото облекло, в което нямаше нищо съобразно с дворцовия етикет, възбуди неудоволствието на господин дьо Брезе, който се изуми от дързостта на младия човек да се яви така облечен пред краля. Но херцогът отстрани всички пречки с една единствена дума: заповед на негово величество; и въпреки възраженията, които продължаваше да прави в името на реда церемониалмайсторът, Вилфор бе въведен в кабинета.

Кралят седеше на същото място, дето беше го оставил херцогът. Като отвори вратата, Вилфор се намери право пред него: младият съдия неволно се спря.

— Влезте, господин дьо Вилфор — рече кралят тихо.

Вилфор се поклони и пристъпи няколко крачки напред, очаквайки кралят да го разпита.

— Господин дьо Вилфор — продължи Луи XVIII, — херцог дьо Блакас смята, че имате да ми кажете нещо важно.

— Господарю, господин херцогът е прав и аз се надявам, че и ваше величество ще се съгласи с него.

— Най-напред, толкова голямо ли е злото, според вас, колкото искат да ме уверят?

— Господарю, мисля, че се налагат бързи мерки; но благодарение на старанието ми, надявам се, злото ще може да се предотврати.

— Говорете подробно, ако обичате — рече кралят, заразен от вълнението, което беше изкривило лицето на Блакас и променяше гласа на Вилфор. — Говорете и главно започнете от самото начало: обичам реда във всичко.

— Господарю — рече Вилфор, — ще дам на ваше величество верен рапорт, но ще ви моля все пак да ме извините, ако смущението ми хвърля някаква тъмнота върху думите ми.

Погледът, който Вилфор хвърли върху краля след този така внушителен увод, го увери в благоволението на неговия височайши слушател и той продължи:

— Господарю, дойдох колкото се може по-бързо в Париж, за да уведомя ваше величество, че в кръга на моята длъжност открих не някакво обикновено и празно съзаклятие, каквито всеки ден се кроят в низшите слоеве на народа и войската, но един истински заговор, една буря, която застрашава трона на ваше величество. Господарю, узурпаторът въоръжава три кораба; той замисля нещо може би безумно, но може би и страшно въпреки безумието си. В тоя час той сигурно вече е напуснал остров Елба.

— Къде отива?

— Не знам, но несъмнено ще се опита да слезе или в Неапол, или по тосканските брегове, или може би и във Франция. На ваше величество не е неизвестно, че владетелят на остров Елба е запазил отношения с Италия и Франция.

— Да, знам това — рече кралят, силно развълнуван, — а напоследък получихме съобщение, че е имало бонапартистки събрания на улица Сен Жак; но продължете, моля ви: как сте научили тези подробности?

— Господарю, почерпих ги от разпита на един марсилец. Аз го следя от дълго време и го арестувах в деня, когато заминавах; този човек, един размирен моряк, несъмнен бонапартист, е ходил тайно на остров Елба; там е видял великия маршал, който му е дал устна поръка до един парижки бонапартист, чието име не можах да изтръгна от него, но тази поръка до този бонапартист била да подготви умовете за връщане (забележете, господарю, че така се изразява разпитаният), за връщане, което трябва да стане в най-скоро време.

— А къде — е този човек? — попита Луи XVIII.

— В затвора, господарю.

— И работата ви се стори сериозна?

— Така сериозна, господарю, че макар да узнах това събитие на един семеен празник, в самия ден на моя годеж, напуснах годеница и приятели, отложих всичко за друго време, за да дойда и сложа в краката на ваше величество и моите страхове, и уверението в моята преданост.

— Наистина — рече Луи XVIII. — Не ставаше ли дума за брак между вас и госпожица дьо Сен Меран?

— Дъщерята на един от най-верните служители на ваше величество.

— Да, да; но да се върнем към това съзаклятие, господин дьо Вилфор.

— Господарю, страхувам се, че то е повече от съзаклятие, боя се, че е заговор.

— В наше време — рече кралят усмихнат — лесно е да се намисли заговор, но по-мъчно е да се приведе в изпълнение, вече само затова, че като се върнахме на престола на нашите прадеди, ние виждаме ясно миналото, сегашното и бъдещето; от десетина месеци моите министри засилват бдителността си над охраната на средиземноморското крайбрежие. Ако Бонапарт слезе в Неапол, коалицията ще се вдигне на крак, преди той да е стигнал до Пиомбино; ако слезе в Тоскана, ще стъпи на вражеска земя; ако слезе във Франция, ще бъде с шепа хора и ние лесно ще се справим с него, защото населението го ненавижда. Затова се успокойте; но разчитайте все пак и на нашата кралска признателност.

— А ето и господин Дандре! — извика херцог дьо Блакас.

И наистина в тоя миг на прага се появи господин министърът на полицията, блед и разтреперан; погледът му блуждаеше, сякаш беше поразен от припадък.

Вилфор поиска да се отдалечи; но господин дьо Блакас го хвана за ръката и го задържа.

Щом видя разстроеното лице на министъра на полицията, Луи XVIII блъсна силно масата, пред която седеше.

— Какво става с вас, господин бароне? — извика той. — Вие изглеждате съвсем развълнуван; мигар вашето смущение и колебание са свързани, с онова, което казваше господин дьо Блакас и което току-що ми потвърди господин дьо Вилфор?

Господин дьо Блакас също се приближи бързо до барона, но ужасът на придворния надви над злорадството на държавника; и наистина положението беше такова, че за него беше много по-изгодно да се окаже посрамен пред префекта на полицията, отколкото да го види посрамен.

— Господарю… — измънка баронът.

— Хайде да чуем — рече Луи XVIII.

Министърът на полицията, поддавайки се тогава на отчаянието, се хвърли в краката на Луи XVIII, който отстъпи крачка назад и намръщи вежди.

— Ще говорите ли най-сетне? — рече той.

— О, господарю, какво ужасно нещастие! Аз съм за оплакване. Никога няма да си простя това!

— Господине — рече Луи XVIII, — заповядвам ви да говорите.

— Господарю, узурпаторът е напуснал остров Елба на 28 февруари и е слязъл на брега на 1 март.

— Къде? — попита бързо кралят.

— Във Франция, господарю, в едно малко пристанище близо до Антиб, в залива Жуан.

— Узурпаторът е слязъл във Франция близо до Антиб, в залива Жуан, на двеста и петдесет левги от Париж на 1 март, а вие научавате това едва днес, на 3 март!… Не, господине, това, което ми казвате, е невъзможно; или са ви излъгали, или вие сте луд.

— Уви, господарю, това е самата истина!

Луи XVIII затрепера от гняв и ужас и се изправи, като че някакъв неочакван удар го беше поразил едновременно в сърцето и лицето.

— Във Франция! — извика той. — Узурпаторът във Франция! Ами че не са ли следили този човек? Или — кой знае — са били негови съучастници?

— О, господарю — извика херцог дьо Блакас, — не може да се обвинява в предателство човек като господин Дандре. — Господарю, ние всички бяхме слепи и министърът на полицията се е поддал на общото заслепение, ето всичко.

— Но… рече Вилфор и изведнъж се спря — ах, простете, простете, господарю — рече той с поклон, — моето усърдие ме увлече, нека ваше величество благоволи да ме извини.

— Говорете, господине, говорете смело — рече кралят, — вие единствен ни предупредихте за напастта, помогнете ни сега да намерим лекарството.

— Господарю — рече Вилфор, — узурпаторът е мразен на юг; струва ми се, че ако се опита да мине оттам, срещу него лесно ще можем да вдигнем Прованс и Лангедок.

— Безспорно — рече министърът, — но той се придвижва през Гап и Систерон.

— Придвижва се, придвижва се — рече Луи XVIII, — значи върви към Париж?

Министърът на полицията не каза нищо и това бе равнозначно на пълно признание.

— А Дофине, господине — обърна се кралят към Вилфор, мислите ли, че можем да го повдигнем както Прованс?

— Господарю, неприятно ми е да кажа на ваше величество една жестока истина, но настроението в Дофине далеч не е като настроението на Прованс и Лангедок. Планинците са бонапартисти, господарю.

— Няма що, той е бил добре осведомен — пошепна Луи XVIII. — А колко души има той със себе си?

— Господарю, не знам — рече министърът на полицията.

— Как не знаете! Мигар сте забравили да се осведомите за това? Наистина това не е много важно — добави той със съкрушителна усмивка.

— Господарю, не можах да се осведомя; телеграмата съобщаваше само за дебаркирането на императора и за поетия от него път.

— А как дойде до вас тази телеграма? — попита кралят.

Министърът наведе глава, силна червенина покри лицето му.

— По телеграфа, господарю — измънка той.

Луи XVIII пристъпи крачка напред и скръсти ръце на гърдите като Наполеон.

— Така — рече той, побледнял от гняв, — седем съюзни армии повалиха този човек; небесно чудо ме върна на престола на предците ми след двайсет и пет годишно изгнание, всички тези двайсет и пет години аз изучавах, изследвах, вниквах в хората и нещата в тази обещана ми Франция, та когато стигна целта на желанията си, силата, която държах в ръцете си, да избухне и да ме смаже!

— Господарю, това е съдба — пошепна министърът, чувствувайки, че такова бреме, леко за съдбата, е достатъчно да смаже един човек.

— Значи истина е тогава това, което казваха нашите врагове за нас: нищо не са научили, нищо не са забравили? Ако ме предадяха, както предадоха него, все още бих се утешил; но да бъда между хора, които издигнах на висока длъжност, които би трябвало да ме пазят повече от себе си, защото моето щастие е и тяхно — преди мене те не са били нищо, след мене няма да бъдат пак нищо, — и да загина безславно поради тяхната некадърност, поради тяхната глупост! Ах, да, господине, вие сте прав, това е съдба.

Министърът стоеше, смазан под това страшно проклятие.

Господин дьо Блакас изтриваше потта от челото си; Вилфор се усмихваше в душата си, защото чувствуваше, че значението му расте.

— Да паднеш — продължаваше Луи XVIII, който още с първия поглед беше измерил пропастта, над която се накланяше монархията, — да паднеш и да научиш падането си от телеграфа! О, бих предпочел да се изкача на ешафода като брат си Луи XVI, отколкото да сляза така по стълбите на Тюйлери, изпратен с насмешка… Вие не знаете, господине, какво значи да станеш за посмешище във Франция, а би трябвало да знаете.

— Господарю, господарю — пошепна министърът, — смилете се!…

— Приближете се, господин дьо Вилфор — продължи кралят, като се обърна към младия човек, който стоеше неподвижно по-назад и следеше хода на този разговор, дето се решаваше съдбата на едно кралство, — приближете се и кажете на господин министъра, че е могъл да знае предварително всичко, което не е знаел.

— Господарю, физически невъзможно е било да се предугадят плановете, които узурпаторът е криел от всички.

— Физически невъзможно! Ето една голяма дума; за нещастие има големи думи, както и големи хора, аз им зная цената. За един министър, който има цяла администрация, отделения, агенти, доносници, шпиони и секретни фондове един и половина милиона франка, физически невъзможно е да знае какво става на шейсет левги от бреговете на Франция. Е, хубаво, ето господинът, който не разполага с нито едно от тези средства, ето господинът, един обикновен съдия, знае повече, отколкото вие с цялата ваша полиция, и той би спасил короната ми, ако имаше като вас правото да се разпорежда с един телеграф.

Погледът на министъра на полицията се обърна с израз на дълбока омраза към Вилфор, който наведе глава със скромността на победител.

— Не казвам това за вас, Блакас продължи Луи XVIII, — защото, ако вие не сте открили нищо, поне сте достатъчно умен да постоянствувате във вашето съмнение: друг на ваше място щеше да сметне разкритието на господин Вилфор лишено от значение или дори внушено от користна подбуда.

Тези думи бяха намек за думите, които министърът на полицията беше изговорил с толкова увереност преди един час.

Вилфор разбра играта на краля. Друг щеше да се увлече може би от похвалата; но той се страхуваше да си спечели смъртен враг в лицето на министъра на полицията, макар да чувствуваше, че той е безвъзвратно изгубен. И наистина министърът, който при пълната си власт не беше съумял да предугади замисъла на Наполеон, можеше в гърчовете на своята агония да проникне в тайната на Вилфор; стигаше му само да разпита Дантес. Затова, вместо да го довърши, той се притече на помощ на министъра.

— Господарю — рече Вилфор, — ненадейността на събитието трябва да убеди ваше величество, че само бог е могъл да го възпре, като изпрати буря; това, което ваше величество смята за дело на дълбоката ми прозорливост, се дължи чисто и просто на случай; аз само се възползувах от случая като предан служител, ето всичко. Не ми приписвайте повече, отколкото заслужавам, господарю, за да не се разочаровате в първото си впечатление от мене.

Министърът на полицията благодари на младия човек с красноречив поглед и Вилфор разбра, че е успял в намерението си, сиреч, без нищо да губи от признателността на краля, е спечелил един приятел, комуто при сгоден случай може да разчита.

— Така да бъде — рече кралят. — А сега, господа — продължи той, като се обърна към господин дьо Блакас и към министъра на полицията, — нямам вече нужда от вас, можете да се оттеглите. Онова, което остава да се направи, е от ведомството на министъра на войната.

— За щастие, господарю — рече господин дьо Блакас, — ние можем да се осланяме на армията. На ваше величество е известно, че всички донесения свидетелствуват за нейната преданост към вашето правителство.

— Не ми говорете за донесения; сега, херцог, знам колко може да им се вярва. Щом заговорихме за донесения, кажете, господин бароне, какво ново научихте на улица Сен Жак?

— За аферата на улица Сен Жак! — извика неволно Вилфор, но се спря отведнъж и рече: — Простете ми господарю, моята преданост към ваше величество ме кара непрекъснато да забравям не своето уважение към вас, това уважение е дълбоко запечатано в сърцето ми, а правилата на етикета.

— Говорете спокойно — подзе Луи XVIII, — вие си извоювахте правото да питате.

— Господарю — отговори министърът на полицията, — аз тъкмо исках да доложа на ваше величество за новите сведения, събрани по това произшествие, когато вниманието на ваше величество беше отвлечено от страшното злополучие в залива; сега тези сведения не могат да имат никакъв интерес за краля.

— Напротив, господине, напротив — рече Луи XVIII, — тази афера, струва ми се, има пряка връзка с това, което ни занимава сега, и смъртта на генерал Кенел може би ще ни насочи към дирите на голям вътрешен заговор.

Щом чу името на генерал Кенел, Вилфор потрепера.

— Наистина, господарю — подзе министърът на полицията, — всичко ни кара да мислим, че това не е самоубийство, както помислихме отначало, а убийство: генерал Кенел е изчезнал, изглежда, при излизането си от един бонапартистки клуб. Някакъв непознат човек дохождал да го търси същата сутрин и му дал среща на улица Сен Жак; за нещастие камериерът, който сресвал генерала, когато непознатият влязъл в кабинета, чул добре как той определил срещата на улица Сен Жак, но не запомнил номера.

Докато министърът на полицията съобщаваше на крал Луи XVIII тези сведения, Вилфор, впил поглед в устните му, побледняваше и почервеняваше. Кралят се обърна към него:

— Нали и вие мислите като мене, господин дьо Вилфор, че генерал Кенел, когото смятаха привърженик на узурпатора, а той ми беше всецяло предан, е станал жертва на бонапартистка клопка?

— Това е вероятно, господарю — отговори Вилфор. — Но мигар не се знае нищо повече?

— Попаднали са на следите на човека, който е назначил срещата.

— Попаднали са на следите му? — повтори Вилфор.

— Да, слугата е дал белезите му; той е човек петдесет — петдесет и пет годишен, мургав, с черни коси и гъсти вежди, има мустаци; облечен е бил в син редингот и е носил на ревера си лентата на Почетния легион. Вчера са проследили един субект, който точно отговаря на белезите, но са го изгубили от очи на ъгъла на улиците Ла Жусиен и Кок Ерон.

Вилфор се опря на облегалото на едно кресло; докато министърът на полицията говореше, той чувствуваше как краката му се подкосяват; но когато разбра, че непознатият се е изплъзнал от агента, въздъхна.

— Вие ще търсите този човек — рече кралят на министъра на полицията, — защото, ако генерал Кенел, който щеше да ни бъде сега толкова полезен, е станал, както всичко ме навежда на това, жертва на едно убийство, аз искам неговите убийци, бонапартисти или не, да бъдат жестоко наказани.

Вилфор призова цялото си хладнокръвие, за да не издаде ужаса, който му вдъхваше нареждането на краля.

— Странно нещо! — продължи кралят с яд. — Полицията мисли, че е казала всичко, когато каже: извършено е убийство, и че е направила всичко, когато добави: попаднали са на следите на виновниците.

— Господарю, по тази точка поне ваше величество ще остане доволен, надявам се.

— Хубаво, ще видим; не ви задържам повече, бароне. Господин дьо Вилфор, вие сигурно сте уморен от дългото пътуване, идете да си починете. Вие сте отседнал, разбира се, при баща си?

Отново причерня пред очите на Вилфор.

— Не, господарю — рече той, — отседнах в хотел „Мадрид“, на улица Турнон.

— Но не сте ли го видели?

— Господарю, аз отидох най-напред при господин херцог дьо Блакас.

— Но ще го видите поне?

— Не мисля, господарю.

— Ах, правилно — рече Луи XVIII и по усмивката му можеше да се разбере, че тези въпроси не са зададени без цел, — забравих, че вие сте в обтегнати отношения с господин Ноартие и че това е една нова жертва, принесена пред моя престол, за която аз ще ви възнаградя.

— Господарю, благоволението на ваше величество е награда, която надвишава толкова много всичките ми въжделения, че аз няма какво друго да моля от краля.

— Все едно, ние няма да ви забравим, господине, бъдете спокоен; а сега — кралят отбоде кръста на Почетния легион, който носеше обикновено на синия си фрак до кръста на св. Луи, над звездата на Кармелската Богородица и на св. Лазар, и го подаде на Вилфор, — а сега — рече той — вземете все пак този кръст.

— Господарю — рече Вилфор, — ваше величество бърка, този кръст е офицерски:

— Нищо — рече Луи XVIII, — вземете го, какъвто е: нямам време да избирам друг. Блакас, вие ще се погрижите да предадат грамотата на господин дьо Вилфор.

Очите на Вилфор се овлажниха от сълзи на горда радост; той пое кръста и го целуна.

— А сега — попита той — какви заповеди ще благоволи ваше величество да ми даде?

— Отпочинете си и помнете добре, че ако в Париж сте безсилен да ми служите, вие можете да ми бъдете извънредно полезен в Марсилия.

— Господарю — отговори Вилфор и се поклони, — след час аз ще напусна Париж.

— Вървете, господине — рече кралят, — и ако ви забравя (кралете имат къса памет), не се страхувайте да ми припомните за себе си… Господин бароне, наредете да повикат министъра на войната… Блакас, останете.

— Ах, господине — обърна се министърът на полицията към Вилфор на излизане от Тюйлери, — вие излязохте с чест от тази работа и вашето бъдеще е осигурено.

— Задълго ли? — пошепна Вилфор, като се поклони на министъра, чието поприще беше свършено, и потърси с очи кола, за да се върне в къщи.

Един фиакър12 минаваше по кея, Вилфор му махна с ръка, фиакърът се приближи; Вилфор даде адреса си и се отпусна в дъното на колата, унесен в честолюбивите си блянове. След десетина минути Вилфор беше у дома си; той поръча конете да бъдат готови след два часа и заповяда да му донесат обед.

Той вече сядаше на масата, когато прокънтя звънецът, дръпнат от някоя откровена и твърда ръка; камериерът отиде да отвори и Вилфор чу един глас да казва името му.

„Кой може да знае, че съм тук“ — попита се младият човек.

В този миг камериерът влезе.

— Какво има? — попита Вилфор. — Кой звъни? Кой ме търси?

— Един непознат, не иска да си каже името.

— Как, непознат и не иска да си каже името? А какво иска този непознат?

— Иска да говори с вас.

— С мене ли?

— Да.

— Той назова ли ме по име?

— Точно тъй.

— А как изглеждаше този непознат?

— Ами че, господине, той е човек на петдесетина години.

— Дребен? Едър?

— Почти на вашия ръст.

— Мургав или рус?

— Мургав, много мургав: черни очи, черни коси, черни вежди.

— А облечен — попита живо Вилфор, — как е облечен?

— Със син дълъг редингот, закопчан отгоре до долу; с лентата на Почетния легион.

— Той е — пошепна Вилфор и побледня.

— Ех, дявол да го вземе — рече, като се появи на вратата, човекът, чиито отличителни белези ние вече дадохме два пъти. — Ама церемонии; така ли в Марсилия синовете карат бащите си да чакат във вестибюла?

— Тате! — извика Вилфор. — Значи не съм се излъгал… така си мислех, че сте вие.

— Тогава, ако си мислил, че съм аз — подзе новодошлият, като сложи бастуна си в ъгъла, а шапката си на един стол, — позволи ми да ти кажа, мили ми Жерар, че съвсем не е любезно от твоя страна да ме караш да чакам така.

— Оставете ни, Жермен — рече Вилфор.

Слугата излезе, явно учуден.

Господин Ноартие — защото действително беше той — изпрати с очи лакея, докато се затвори зад него вратата; после, страхувайки се сигурно лакеят да не подслушва от вестибюла, той отново отвори: предпазливостта не беше излишна и бързината, с която Жермен се дръпна, показа, че не се е отървал от греха, който е погубил нашите праотци. Господин Ноартие се погрижи тогава да затвори сам вратата на вестибюла, затвори вратата на спалнята, бутна резето и се върна да подаде ръка на Вилфор, който следеше всички тези движения с изненада, от която не беше се съвзел още.

— И тъй, знаеш ли, драги ми Жерар — рече той на младия човек, като го погледна с усмивка, изразът на която беше доста мъчно да се определи, — ти не изглеждаш възхитен от срещата си с мене?

— Напротив, тате — рече Вилфор, — много се радвам, но аз толкова малко очаквах вашето посещение, че съм малко объркан.

— Но, драги ми приятелю — подзе господин Ноартие, като сядаше, — струва ми се, че бих могъл да кажа същото. Как! Вие ми съобщавате, че годежът ви в Марсилия е на 28 февруари, а на 3 март сте в Париж?

— Да, аз съм тук, тате — рече Жерар; като се приближи до господин Ноартие, — но не се сърдете; аз дойдох за вас и моето пътуване може би ще ви спаси.

— Ах, така ли — рече господин Ноартие и се изтегна нехайно в креслото, — така ли? Разкажете ми тогава това, господин съдия, то трябва да е любопитно.

— Тате, слушали ли сте за някакъв бонапартистки клуб на улица Сен Жак?

— Номер 53 ли? Да, аз съм негов подпредседател.

— Тате, хладнокръвието ви ме плаши.

— Какво искаш, мили ми? Когато е бил осъден на изгнание от монтанярите, излязъл е от Париж в кола със сено, преследван е бил в ландите на Бордо от копоите на Робеспиер, човек обръгва. Но продължавай. Е, какво се е случило в този клуб на улица Сен Жак?

— Ами това, че са поканили генерал Кенел и че генерал Кенел, който излязъл в девет часа вечерта от къщи, е бил намерен след два дни в Сена.

— И кой ви е разказал тази забавна история?

— Сам кралят.

— А аз в замяна на вашата история — продължи Ноартие — ще ви съобщя една новина.

— Тате, мисля, че знам вече това, което ще ми кажете.

— Така ли, вие знаете за дебаркирането на негово величество императора?

— Мълчете, тате, моля ви, заради вас най-напред, а после и заради мене. Да, аз знаех тази новина и дори я знаех преди вас, защото от три дни препускам от Марсилия за Париж, побеснял, че не мога да хвърля на двеста левги пред мене мисълта, която ми изгаря мозъка.

— Три дни! Луд ли сте? Преди три дни императорът не е бил още отпътувал от Елба.

— Нищо, аз знаех за намерението му.

— Как така?

— От едно писмо, адресирано до вас от остров Елба.

— До мене?

— До вас. Аз го залових у вестоносеца. Ако това писмо беше паднало в ръцете на друг, вие щяхте, тате, сега да бъдете разстрелян може би.

Бащата на Вилфор прихна да се смее.

— Хайде, хайде — рече той, — изглежда, реставрацията е научила от империята как да действува без въртели… Разстрелян! Драги мой, как бързате! А къде е това писмо? Познавам ви и затова съм уверен, че сте го спастрили овреме.

— Изгорих го до последното листче: защото това писмо беше вашата присъда.

— И провалянето на вашето поприще — отговори студено Ноартие. — Да, разбирам, но аз няма от какво да се боя, щом ме закриляте.

— Нещо повече — спасявам ви.

— Ех, по дяволите! Това става драматично; обяснете.

— Да се върнем към клуба на улица Сен Жак.

— Изглежда, този клуб е оживял на сърцето на господата от полицията; защо не са търсили по-добре? Щяха да го намерят.

— Те не са го намерили, но са по следите му.

— Това са обичайните думи, знам; когато полицията е безсилна, тя казва, че е по следите, и правителството очаква спокойно деня, когато тя ще дойде с клепнали уши да каже, че следите са изгубени.

— Да, но трупът е намерен; генерал Кенел е бил умъртвен, а във всички страни на света това се нарича убийство.

— Убийство ли, казвате? Но нищо не доказва, че генералът е станал жертва на убийство: всеки ден намират в Сена хора, които са се хвърлили от отчаяние и са се удавили, защото не са знаели да плуват.

— Тате, вие знаете много добре, че генералът не се е удавил от отчаяние и че не се къпят в Сена през месец януари. Не, не, не се самоизмамвайте, тази смърт с право наричат убийство.

— А кой я е нарекъл така?

— Сам кралят.

— Кралят! Мислех, че е достатъчно философ, за да разбере, че в политиката няма убийство. В политиката, драги ми, вие знаете като мене, няма хора, а идеи; няма чувства, а интереси; в политиката не убиват човека, а премахват пречката, ето всичко. Искате ли да знаете как е станало това? Ще ви кажа. Смятахме, че можем да се осланяме на генерал Кенел: бяха ни го препоръчали от остров Елба; един от нас отиде при него, покани го да дойде на улица Сен Жак на едно събрание, където ще намери приятели; той идва и там му разкриват целия план, потеглянето от остров Елба, възнамеряваното дебаркиране; после, когато той вече е чул всичко и не остава нищо повече да му се съобщи, той заявява, че е роялист; тогава всички се споглеждат; накарват го да се закълне, той се заклева, но така неохотно, че наистина такава клетва е равна на богохулство; и въпреки всичко това оставят генерала да излезе свободен, напълно свободен. Той не се е върнал дома. Какво искате, драги? Той излезе от нас, сигурно е сбъркал пътя, само това. Убийство! Наистина ме учудвате, Вилфор; вие сте помощник на кралския прокурор, а изграждате едно обвинение върху толкова неустойчиви улики. Дохожда ли ми някога на ум да ви кажа, когато като роялистки съдия заповядате да се отсече главата на един от нашите: „Сине, вие извършихте убийство!“ Не, аз казвам: „Много добре, господине, вие победихте; утре е нашият ред“.

— Но, тате, пазете се, нашата отплата ще бъде страшна, когато ни дойде редът.

— Не ви разбирам.

— Вие разчитате на връщането на узурпатора?

— Признавам.

— Вие се лъжете, тате, той няма да направи и десет левги във вътрешността на Франция и вече ще го погнат, ще го обиколят, ще го хванат като див звяр.

— Драги ми приятелю, императорът е сега на път за Гренобъл, на 10 или на 12 той ще бъде в Лион, а на 20 или 25 — в Париж.

— Населението ще се вдигне…

— За да го посрещне.

— Той има със себе си шепа хора, а срещу него ще изпратят армии.

— Които ще го съпроводят триумфално до столицата. Наистина, мили ми Жерар, вие сте още дете; мислите се за добре осведомен, защото някакъв телеграф три дни след дебаркирането ви съобщава: „Узурпаторът дебаркира в Кан с няколко души; пратена е подире му потеря“. Но къде е той, какво прави — вие не знаете; преследват го — ето всичко, което знаете. И така ще го преследват чак до Париж, без да гръмне пушка.

— Гренобъл и Лион са роялистки градове и ще издигнат на пътя му непреодолима преграда.

— Гренобъл ще му отвори възторжено портите си, целият Лион ще излезе да го посрещне. Вярвайте ми, ние сме също тъй добре осведомени като вас и нашата полиция не пада по-долу от вашата; искате ли доказателство? Вие искахте да скриете от мене пътуването си, а аз научих за вашето пристигане половин час след като сте минали бариерата; вие сте дали адреса си само на кочияша на пощенската кола, а аз знам вашия адрес и доказателство за това е, че пристигам при вас тъкмо когато се каните да седнете на трапезата; затова позвънете и поискайте още един прибор; ще обядваме заедно.

— Действително — отговори Вилфор, като погледна баща си с учудване, — действително вие ми изглеждате добре осведомен.

— Ех, бога ми, работата е съвсем проста; вие, които държите властта, имате само средствата, които могат да се купят с пари; ние, които очакваме властта, имаме средствата, които ни дава предаността.

— Предаността ли? — повтори Вилфор през смях.

— Да, предаността; така наричат учтиво честолюбието, което храни надежди за бъдещето.

И бащата на Вилфор протегна ръка към звънеца, за да повика слугата, когото синът не повикваше. Вилфор му задържа ръката.

— Почакайте, тате — рече младият човек, — още една дума.

— Кажете.

— Колкото и лоша да е кралската полиция, тя все пак знае нещо страшно.

— Какво?

— Белезите на човека, който се представил сутринта на генерал Кенел в деня, когато той изчезнал.

— Аха, знае ли това тя, тази добра полиция? И какви са тези белези?

— Мургава кожа, коси, бакенбарди и очи — черни, син редингот, закопчан до брадичката, офицерска лента на Почетния легион на илика, широкопола шапка и тръстиков бастун.

— Значи тя знае това — рече Ноартие. — И защо в такъв случай не е турила ръка на този човек?

— Защото го е загубила от очи вчера или завчера на ъгъла на улица Кок Ерон.

— Нали ви казах, че вашата полиция е глупава.

— Но тя всяка минута може да го намери.

— Да — рече Ноартие, като гледаше безгрижно наоколо, — да, ако този човек не е предупреден, но той е предупреден; и — добави той с усмивка — ще промени лицето и дрехите си.

При тези думи той стана, свали редингота и връзката си, приближи се до една маса, на която бяха наредени всички тоалетни принадлежности от несесера на сина му, взе бръснача, насапуниса си лицето и със съвсем твърда ръка обръсна бакенбардите, които даваха толкова ценни улики на полицията.

Вилфор го гледаше, с ужас, нелишен от възхищение.

След като обръсна бакенбардите си, Ноартие промени прическата си; вместо черната си връзка взе една цветна, която лежеше отгоре в един отворен куфар; вместо синия си редингот с копчета облече един кестеняв и отворен редингот на Вилфор; премери пред огледалото шапката на младия човек със завити нагоре краища и останал доволен от нея, той не взе тръстиковия бастун в ъгъла зад камината, дето беше го сложил, а вместо него в нервната му ръка изсвири една бамбукова жилава пръчица, с която елегантният помощник прокурор придаваше на походката си онази непринуденост, която беше едно от главните му качества.

— Е как — рече той, като се обърна към изумения си син, когато промяната беше извършена пред очите му, — е как, мислиш ли, че твоята полиция ще ме познае сега?

— Не, тате — измънка Вилфор, — надявам се поне.

— Сега, драги ми Жерар — продължи Ноартие, — аз се осланям на твоето благоразумие, ти ще се погрижиш да скриеш всички тези неща, които ти оставям.

— О, бъдете спокоен, тате — рече Вилфор.

— Така, така! И сега мисля, че си прав и че може би наистина си ми спасил живота; но бъди спокоен, аз ще ти се отплатя скоро.

Вилфор поклати глава.

— Не вярваш ли?

— Надявам се поне, че грешите.

— Ще видиш ли пак краля?

— Може би.

— Искаш ли да минеш в очите му за пророк?

— Пророците, които предсказват нещастие, не са добре посрещани в двореца, тате.

— Да, рано или късно им отдават заслуженото; и предположи, че дойде втора реставрация, тогава ще минеш за велик човек.

— А какво да кажа на краля?

— Кажи му това: „Господарю, лъжат ви за настроенията във Франция, за отношението на градовете, за духа на армията; оня, когото в Париж вие наричате корсикански людоед, когото наричат още узурпатор в Невер, се нарича вече Бонапарт в Лион и император в Гренобъл. Вие смятате, че го преследват, че той бяга; а той шествува, бърз като орела, който той ни възвръща. Вие мислите, че войниците му мрат от глад, че са смазани от умора, готови да се разбягат, а те растат като търкаляща се снежна топка. Господарю, заминете; оставете Франция на истинския й владетел, който не я е купил, а завоювал; заминете, господарю, не защото се излагате на някаква опасност, вашият противник е достатъчно силен, за да прояви милост, но защото за един внук на свети Луи би било унизително да дължи живота си на победителя на Арколе, Маренго и Аустерлиц.“ Кажи му това, Жерар; или по-скоро не му казвай нищо; скрий пътуването си; не се хвали с това, което си дошъл да правиш и което си направил в Париж; вземи отново пощенската кола; и ако си препускал насам, на връщане лети; върни се в Марсилия нощем; влез в дома си през някоя задна врата и остани там кротък, смирен, скрит, главно безобиден, защото този път, кълна ти се, ние ще действуваме като силни хора, които знаят враговете си. Тръгнете, синко, тръгнете, мили ми Жерар, и в награда, загдето се подчинявате на бащините си заповеди или, ако предпочитате, загдето уважавате съветите на един приятел, ние ще ви задържим на вашия пост. Това ще ви позволи — добави Ноартие с усмивка — да ме спасите втори път, ако политическата люлка ви издигне един ден отново горе, а мене ме свали долу. Сбогом, мили ми Жерар; при следващото си дохождане отседнете у мене.

И Ноартие излезе с онова спокойствие, което не го напусна нито миг в продължение на този нелек разговор.

Вилфор, бледен и развълнуван, изтича на прозореца, открехна завесата и видя как баща му минава, спокоен и невъзмутим, между двама-трима подозрителни хора, дебнещи по края на тротоара и на ъгъла на улицата, сигурно за да задържат човека с черните бакенбарди, синия редингот и широкополата шапка.

Вилфор остана така прав и запъхтян, докато баща му изчезна на кръстопътя Бюси. Тогава той се спусна към оставените от него неща, пъхна на дъното на куфара си черната връзка и синия редингот, смачка шапката и я мушна в долната част на един шкаф, счупи на три тръстиковия бастун и го хвърли в огъня, сложи си пътническия каскет, повика своя камериер, забрани му с поглед да задава въпроси, уреди сметката си в хотела, скочи в колата, която го чакаше запрегната, научи в Лион, че Бонапарт е влязъл вече в Гренобъл, и сред вълнението, което цареше по целия път, стигна в Марсилия, обхванат от всички страхове, които нахлуват в сърцето на човека заедно с честолюбието и първите успехи.

Господин Ноартие излезе добър пророк и събитията се развиха бързо, както беше предсказал. Всекиму е известно това връщане от остров Елба, връщане странно, невероятно, безпримерно в миналото и вероятно неповторимо в бъдещето.

Луи XVIII направи само слаб опит да отбие този жесток удар: недоверието му към хората му отнемаше доверието и в събитията. Едва възстановената от него кралска или по-скоро монархическа власт се разклати върху още несигурната си основа и при първия знак на императора се сгромоляса цялата тази сграда, нестройна смесица от стари предразсъдъци и нови идеи. Поради това признателността, която Вилфор получи от своя крал, беше не само безполезна за момента, но дори опасна и той има благоразумието да не показва никому офицерския кръст на Почетния легион, макар господин дьо Блакас да беше заповядал грижливо да му изпратят грамотата, както му беше наредил кралят.

Наполеон щеше бездруго да уволни Вилфор, ако не беше покровителството на Ноартие, който беше станал всемогъщ при двора през Стоте дни за понесените опасности и за оказаните заслуги. Така, както му беше обещал, жирондинецът от 93-та и сенаторът от 1806-та запази този, който беше го запазил в навечерието.

Цялата си власт по време на възстановяване на империята, повторното падане на която впрочем беше лесно да се предвиди, Вилфор употреби да задуши тайната, която Дантес за малко не разпространи.

Уволнен беше само прокурорът на краля, заподозрян в недостатъчна привързаност към бонапартизма.

Но едва се възстанови императорската власт, тоест едва императорът се настани в Тюйлери, току-що напуснат от Луи XVIII, и почна да праща многобройните си разнообразни заповеди от този малък кабинет, дето ние подир Вилфор въведохме нашите читатели и дето на ореховата маса императорът намери още отворената и наполовина пълна табакера на Луи XVIII, и в Марсилия въпреки държането на местното управление пламнаха отново главните на гражданската война, които не угасват никога на юг; насмалко тогава негодуванието не надхвърли виковете, с които обсадиха затворилите се в домовете си роялисти, и публичните оскърбления на онези, които се осмеляваха да излязат.

По един съвсем естествен обрат достойният корабовладелец, който, както казахме, принадлежеше към народната партия, стана също в това време, няма да кажем всемогъщ защото господин Морел беше благоразумен и малко плах човек, както всички, които са си създали бавно и с голям труд търговско благополучие, — но доста силен, макар и да бяха го изпреварили ревностните бонапартисти, които го смятаха за умерен, той беше доста силен, казвам, за да издигне глас и да накара да чуят тъжбата му; тази тъжба, както лесно можем да се досетим, се отнасяше до Дантес.

Вилфор остана въпреки падането на своя началник и женитбата му не се развали, но беше отложена за по-благоприятни времена. Ако императорът запазеше трона, на Жерар щеше да е необходима друга партия и баща му щеше да му я намери; ако нова реставрация доведеше Луи XVIII във Франция, влиянието на господин Сен Меран щеше да се удвои, също както и неговото, и бракът му щеше да бъде по-изгоден от всякога.

Така помощникът на кралския прокурор беше временно първият магистрат в Марсилия, когато една сутрин вратата се отвори и му доложиха за пристигането на господин Морел.

Друг на негово място би побързал да посрещне корабовладелеца и с това би показал слабостта си; но Вилфор беше силен човек, имаше, ако не опит, то усет. Той накара Морел да чака в чакалнята, както би направил при реставрацията, макар да нямаше никой при него, само защото е прието да се чака при помощника на кралския прокурор; после подир четвърт час, след като прочете два-три вестника с различни направления, той заповяда да въведат при него корабовладелеца.

Господин Морел очакваше да намери Вилфор покрусен: намери го, както го беше видял преди шест седмици — спокоен, твърд и изпълнен със студена учтивост, най-непреодолимата от всички прегради, които отделят човека с положение от простия човек.

Той беше влязъл в кабинета на Вилфор, убеден, че съдията ще потрепери при вида му, а, напротив, сам затрепера и се развълнува пред тази изпитателна особа, която го очакваше, облакътена на писалището.

Той се спря на вратата. Вилфор го изгледа, сякаш се мъчеше да го познае. Най-сетне след известно мълчание, през което почтеният корабовладелец въртеше шапката в ръцете си, Вилфор запита:

— Господин Морел, нали?

— Да, господине, аз съм — отговори корабовладелецът.

— Приближете се — продължи съдията с покровителствено движение на ръката — и кажете ми на какво обстоятелство дължа честта на вашето посещение?

— Мигар не се досещате? — попита Морел.

— Не, ни най-малко; но при все това готов съм да ви бъда полезен, ако това е в моята власт.

— Това зависи изцяло от вас — рече Морел.

— Разправете тогава.

— Господин прокурор — продължи корабовладелецът, като си възвръщаше полека-лека своята увереност, намерил опора в справедливостта на молбата си и яснотата на положението си, — вие си спомняте, че няколко дни преди да стане известно дебаркирането на негово величество императора, аз дойдох да моля вашето снизхождение към един нещастен момък, моряк, помощник-капитан на борда на моя бриг; той беше обвинен, ако си спомняте, във връзка с остров Елба: тези отношения, престъпление по онова време, днес дават право за награда. Вие служехте тогава на Луи XVIII и не пощадихте обвиняемия; това беше ваш дълг. Днес вие служите на Наполеон и трябва да защитите невинния: това е също ваш дълг. Затова идвам да ви попитам какво е станало с него?

Вилфор направи голямо усилие над себе си.

— Как се казва този човек? — попита той. — Бъдете добър да ми кажете името му.

— Едмон Дантес.

Очевидно на Вилфор би било по-приятно да изложи гърдите си на куршумите на своя противник при дуел от двайсет и пет крачки, отколкото да чуе това име, направо подхвърлено в лицето му; ала окото му не мигна.

„Така че — рече си Вилфор — няма да могат да ме обвинят, че съм арестувал този млад човек по чисто лични съображения.“

— Дантес ли? — повтори той. — Едмон Дантес, казвате вие?

— Да господине.

Вилфор отвори тогава един дебел регистър, сложен на съседната етажерка, притича до една маса, от масата мина към досиетата и като се обърна към корабовладелеца, попита го с най-естествен глас:

— Сигурен ли сте, че не се лъжете?

Ако Морел беше по-досетлив или по-добре осведомен върху това дело, би се поучудил, че помощникът на кралския прокурор го удостоява с отговор по тези напълно чужди на неговата служба въпроси; и би се запитал защо Вилфор не го отпрати към арестантските списъци, към управителите на затвори, към префекта на департамента. Но Морел, търсейки напразно уплаха във Вилфор, видя у него, след като не намери никаква уплаха, само благосклонност: Вилфор беше пресметнал вярно.

— Не, господине — рече Морел, — не се лъжа; пък и познавам клетия момък от десет години, а той е на служба у мене от четири. Аз дойдох преди шест седмици, спомняте ли си, да ви помоля да бъдете милостив, както идвам днес да ви моля да бъдете справедлив към клетия момък; вие ме приехте дори доста лошо и ми отговорихте с неудоволствие. Роялистите бяха по това време сурови към бонапартистите!

— Господине — отговори Вилфор, като отби удара с присъщата му сръчност и хладнокръвие, — аз бях роялист, когато смятах Бурбоните не само за законни наследници на престола, но и за избраници на нацията; но чудесното връщане, на което ние сме свидетели, ми показа, че съм се лъгал. Геният на Наполеон победи: само обичаният монарх е законен монарх.

— Чудесно! — извика Морел със своята простодушна откровеност. — Вие ми доставяте удоволствие, като говорите така, и аз виждам в това добро предзнаменование за съдбата на Едмон.

— Почакайте — подзе Вилфор, като прелистваше един нов регистър, — сещам се: моряк, нали, женеше се за една каталанка? Да, да; ох, спомням си сега: работата му беше много тежка.

— Как така?

— Вие знаете, че когато излезе от мене, той беше отведен в затвора на съдебната палата.

— Да, а после?

— После писах рапорт в Париж; изпратих книжата, намерени у него. Това беше мой дълг, какво да се прави… и седмица след арестуването му откараха затворника.

— Откараха го — извика Морел. — Но какво са направили с клетия момък?

— Успокойте се. Сигурно са го отвели във Фенестрел, в Пинйерол, на островите св. Маргарита или, както се казва в администрацията — заточили са го; и една хубава заран той ще се върне при вас и ще поеме командуването на своя кораб.

— Да се върне, когато пожелае, мястото ще му бъде запазено. Но защо не се е върнал досега? Струва ми се, че първата грижа на бонапартисткото правосъдие би трябвало да бъде освобождаването на онези, които е хвърлило в затвора кралското правосъдие.

— Не бързайте да обвинявате, драги господин Морел — отговори Вилфор, — трябва във всичко да се процедира законно. Заповедта за затварянето му е дошла отгоре, отгоре трябва да дойде и заповедта за освобождението му. А Наполеон се е върнал едва от две седмици; надали са изпратени и писмата за освобождението.

— Но няма ли възможност — попита Морел — да ускорим формалностите сега, когато сме възтържествували? Аз имам някои приятели, известно влияние; мога да издействувам отменяването на присъдата.

— Не е имало присъда.

— Но вписването в арестантските списъци тогава?

— За политическите дела няма арестантски списъци; понякога правителствата са заинтересувани в това някой човек да изчезне безследно: арестантските списъци биха подпомогнали издирванията.

— Така е било може би при Бурбоните, но сега…

— Така е във всички времена, драги господин Морел; правителствата се сменят и си приличат: изправителната машина, сглобена при Луи XIV, работи и до ден днешен, няма само Бастилията. Императорът е спазвал затворническия правилник по-строго дори от великия крал; и броят на затворниците, за които няма и следа в регистрите, е грамаден.

Такова благоволение би заблудило и най-голямата увереност, а Морел нямаше и подозрения.

— Но кажете най-сетне, господин дьо Вилфор — рече той, — какъв съвет ще ми дадете, за да ускоря връщането на клетия Дантес?

— Един единствен, господине: подайте молба до министъра на правосъдието.

— Ох, господин дьо Вилфор, нали знаем какво значат молбите: министърът получава двеста дневно, а не прочита и четири.

— Да рече Вилфор, — но той ще прочете молбата, изпратена от мене, с моя препоръка и изхождаща направо от мене.

— И вие ще се наемете ли да изпратите тази молба?

— С най-голямо удоволствие. Дантес е могъл да бъде по-рано виновен; но днес той е невинен и мой дълг е да му върна свободата, както беше мой дълг да заповядам да го хвърлят в затвора.

Вилфор предотвратяваше по такъв начин опасността от едно малко вероятно, но все пак възможно разследване, което би го погубило безвъзвратно.

— А как трябва да се пише до министъра?

— Седнете тук, господин Морел — рече Вилфор, като му отстъпи мястото си, — ще ви продиктувам.

— Ще бъдете ли така добър?

— Разбира се. Да не губим време, ние и без това изгубихме доста.

— Да, господине, нека си спомним, че клетият момък чака, страда и може би се отчайва.

Вилфор потрепера при мисълта за този затворник, който го проклинаше в мълчанието и тъмнината; но той беше отишъл много далеч, за да отстъпва; Дантес трябваше да бъде смазан между колелата на честолюбието му.

— Готов съм — рече корабовладелецът, седнал в креслото на Вилфор, с перо в ръка.

Тогава Вилфор продиктува едно заявление, в което с най-добри намерения, не бива да се съмняваме в това, преувеличаваше патриотизма на Дантес и услугите, оказани от него на бонапартистката кауза; в това заявление Дантес беше представен като един от най-разпалените дейци за връщането на Наполеон; очевидно като видеше такъв документ, министърът щеше да възстанови справедливостта, ако това не беше вече направено.

Когато молбата беше написана, Вилфор я прочете на глас.

— Туйто — рече той, — а сега осланяйте се на мене.

— А ще тръгне ли молбата веднага?

— Още днес.

— С вашата препоръка?

— Най-добрата ми препоръка, господин Морел, ще е да удостоверя истинността на всичко, което казвате в това заявление.

И Вилфор седна в креслото си и добави своето удостоверяване в едно ъгълче на молбата.

— Сега какво трябва да правя? — попита Морел.

— Да чакате — подзе Вилфор. — Аз отговарям за всичко.

Това уверение върна на Морел надеждата; той излезе от стаята на помощника на кралския прокурор, очарован от него, и отиде да съобщи на стария Дантес, че скоро ще види пак сина си.

Вместо да изпрати заявлението в Париж, Вилфор грижливо го запази у себе си; то можеше да спаси сега Дантес, но заедно с това можеше да бъде гибелно в бъдеще, ако се предположеше онова, което положението на Европа и обратът на събитията позволяваха вече да се предполага, сиреч втора реставрация.

И тъй, Дантес остана затворник; изгубен дълбоко в своето подземие, той не чу страшния шум от падането на Луи XVIII и още по-страхотния грохот от сгромолясването на империята.

Но Вилфор следеше зорко всичко, вслушваше се внимателно във всичко. Два пъти през това кратко възвръщане на империята, наречено Стоте дни, Морел подновяваше атаката, настояваше за освобождението на Дантес и всеки път Вилфор го успокояваше с обещания и надежди; най-сетне дойде Ватерло. Морел не се вестна вече при Вилфор. Корабовладелецът беше направил за младия си приятел всичко, което беше възможно за един човек; да прави нови опити при тази втора реставрация значеше безполезно да се изложи.

Луи XVIII се възкачи отново на престола, Вилфор, за когото Марсилия беше изпълнена със спомени които гризяха съвестта му, си издействува вакантната длъжност кралски прокурор в Тулуза; две седмици след като се настани на новото си местожителство, той се ожени за госпожица Рене дьо Сен Меран, чийто баща се ползуваше сега в двореца с още по-голяма милост.

Ето как Дантес през Стоте дни и след Ватерло остана в затвора, забравен, ако не от хората, то поне от бога.

Данглар разбра какъв удар беше нанесъл на Дантес, когато видя завръщането на Наполеон във Франция: доносът му беше улучил в целта и както всички хора, надарени с известна склонност към престъплението и средна умствена способност в обикновения живот, той нарече това странно съвпадение повеля на провидението.

Но когато Наполеон се върна в Париж и неговият глас прокънтя отново, властен и могъщ, Данглар се уплаши; той чакаше всеки миг да се яви пред него Дантес, Дантес, узнал всичко, изпълнен със закани и готов на всяко отмъщение; тогава той изяви пред господин Морел желанието да напусне морската служба и помоли да го препоръча на един испански търговец, при когото постъпи писар към края на март, тоест десет-дванайсет дни след връщането на Наполеон в Тюйлери; той замина за Мадрид и никой не чу вече за него.

Фернан не разбра нищо. Нямаше го Дантес и това беше всичко, което му беше необходимо. Какво беше станало с Дантес, той не пожела и да узнае. Само че през цялото това време той правеше всички усилия, от една страна, да заблуди Мерседес върху причините за отсъствието на Дантес, от друга — да обмисли планове как да се изсели и да я отвлече; понякога — и това бяха най-мрачните часове от живота му — той сядаше на върха на нос Фаро, на това място, откъдето се виждаха едновременно Марсилия и каталанското селце, и гледаше, тъжен и неподвижен като хищна птица, дали не се връща по един от тези два пътя хубавият момък с волна походка и вдигната глава, който беше станал сега за него вестител на сурово отмъщение. Тогава Фернан взе решение да пръсне главата на Дантес с един куршум, а после да убие себе си, за да украси, както си казваше сам, убийството. Но Фернан се лъжеше: той нямаше да се убие никога, защото все още се надяваше.

В това време сред много вълнения империята свика последния набор войници и всички мъже, годни да носят оръжие, се устремиха при гърмовния глас на императора извън пределите на Франция. Фернан тръгна заедно с всички; той напусна колибата си и Мерседес, разяждан от тази тъмна и страшна мисъл, че може би след него ще се върне неговият съперник и ще се ожени за онази, която обича.

Ако някога Фернан е бил близо до самоубийство, това беше сега при раздялата с Мерседес.

Участието му към Мерседес, престореното му съчувствие към злочестината й, усърдието, с което предугаждаше и най-малките й желания, бяха произвели въздействието, което произвеждат винаги върху великодушните сърца външните прояви на преданост: Мерседес обичаше винаги Фернан като приятел; нейното приятелство се увеличи с едно ново чувство — благодарността.

— Братко — рече му тя, като привързваше раницата на раменете на каталанеца, — братко мой, единствени мой приятелю, пазете се, не ме оставяйте сама на тоя свят, гдето плача и ще бъда сама, когато няма да ви има.

Тези думи, казани при раздялата, вдъхнаха надежда у Фернан. Ако Дантес не се върнеше, Мерседес можеше един ден да бъде негова.

Мерседес остана сама на тази гола земя, която никога не й се беше струвала така безплодна, пред безкрайното море на хоризонта. Цялата в сълзи, като онази луда, чиято тъжна повест се разправя, тя скиташе непрестанно около каталанското селце; понякога се спираше под палещото южно слънце — права, неподвижна, няма като статуя, и гледаше Марсилия; понякога сядаше на брега, заслушана в стенанието на морето, вечно като нейната скръб, и неспирно се питаше не е ли по-добре да се понаведе напред, да падне, повлечена от собствената си тежест, да разтвори бездната и да потъне в нея, отколкото да страда жестоко в безнадеждно очакване.

Не липсата на смелост възпря Мерседес от това намерение, а религията й дойде на помощ и я спаси от самоубийство.

Кадрус беше повикан във войската, както Фернан; само че той беше осем години по-стар от каталанеца и беше женен и затова остана с третия набор и беше изпратен за охрана на крайбрежието.

Старият Дантес, който живееше само с надежда, изгуби и нея с падането на императора.

Пет месеца след раздялата със сина си, почти в същия час, в който Едмон беше арестуван, той издъхна в ръцете на Мерседес.

Господин Морел пое всички разноски по погребението му и изплати дребните дългове, направени от стареца през време на болестта му.

В тази постъпка имаше не само човеколюбие, но и смелост. Целият юг беше пламнал и да подпомагаш, дори на смъртния му одър, бащата на един такъв опасен бонапартист като Дантес беше престъпление.

Около една година след завръщането на Луи XVIII главният инспектор на затворите предприе обиколка.

Дантес чу от дъното на своята подземна килия търкалянето и скърцането, с които се придружаваха приготовленията, горе много шумно, но долу различими само за ухото на затворника, свикнал да слуша в нощната тишина как паякът плете паяжината си и как от време на време пада капката вода, която се е набирала цял час на тавана на подземието.

Той се досети, че нещо необикновено става с живите: той обитаваше от толкова време един гроб, че можеше да се смята за умрял.

Инспекторът посещаваше поред стаите, килиите и подземните карцери. Разпитани бяха много затворници измежду онези, които с кротостта и глупостта си бяха спечелили благосклонността на управлението; инспекторът ги подпита как ги хранят и какви оплаквания има да направят.

Всички в един глас отговориха, че храната е отвратителна и че искат да бъдат освободени.

Тогава инспекторът ги попита няма ли да му кажат още нещо.

Те поклатиха глава. Какво друго благо могат да искат затворниците освен свободата?

Инспекторът се обърна усмихнат и рече на управителя:

— Не разбирам защо ни карат да правим тези безполезни обиколки. Който е видял един затвор, видял е сто, който е изслушал един затворник, изслушал е хиляда; навсякъде все същото хранят ги зле и те са невинни. Имате ли и други?

— Да, имаме и опасни или луди затворници, които държим в подземието.

— Добре рече инспекторът с вид на дълбока умора, — нека изпълним дълга си докрай; да слезем в подземията.

— Почакайте рече управителят, — да вземем поне още двама души, затворниците извършват понякога безполезни отчаяни постъпки дори само от отвращение към живота и желание да бъдат осъдени на смърт; можете да станете жертва на такава постъпка.

— Тогава вземете предпазни мерки — рече инспекторът.

Повикаха двама войници и всички почнаха да слизат по такава зловонна, мръсна и плесенясала стълба, че само преминаването през подобно място беше тягостно едновременно за зрението, обонянието и дишането.

— О, дявол да го вземе — възкликна инспекторът, като се спря, — кой може да живее тук?

— Един от най-опасните съзаклятници и както ни предупредиха, човек способен на всичко.

— Сам ли е?

— Разбира се.

— От колко време е тук?

— Приблизително от една година.

— И е поставен в това подземие още от началото?

— Не, а след като поиска да убие тъмничаря, който му носи храна.

— Поискал да убие тъмничаря ли?

— Да, господине, ето този същия, който ни свети, вярно ли е, Антоане? — попита управителят.

— Той поиска да ме убие все пак — отвърна тъмничарят.

— Виж ти, но тогава луд ли е този човек?

— По-лошо — рече ключарят, — той е демон.

— Желаете ли да се оплачем от него? — попита инспекторът управителя.

— Безполезно е, той и така е достатъчно наказан; впрочем той сега е близо до лудост и ние знаем от наблюдения, че преди да изтече година, той ще се умопобърка напълно.

— Бога ми, толкова по-добре за него — рече инспекторът, — щом полудее съвсем, ще страда по-малко.

Този инспектор, както виждаме, беше човеколюбив и достоен за филантропичната си длъжност.

— Имате право — рече управителят — и вашето разсъждение показва, че сте проучили дълбоко въпроса. Така тук у нас в една подземна килия, отделена от тази само с двайсетина стъпки, където се слиза по друга стълба, има един стар абат, някогашен водач на партия в Италия; той е тук от 1811 година и се побърка в края на 1813; оттогава не можеш да го познаеш физически: преди плачеше, сега се смее; преди слабееше, сега пълнее. Не желаете ли да го видите вместо този; лудостта му е по-забавна и никак няма да ви опечали.

— Ще видя и единия, и другия отговори инспекторът, — трябва да вършим работата си добросъвестно.

Инспекторът обхождаше за първи път затворите и искаше да се отличи пред началството.

— Да влезем тогава най-напред при този — добави той.

— На драго сърце — отвърна управителят.

По негов знак тъмничарят отвори вратата.

Зачул скърцането на тежките резета и писъка на ръждясалите панти, които се завъртяха на осите си, Дантес, който беше клекнал в един ъгъл на килията си и ловеше с неизразима радост тънкия лъч светлина, проникнал през едно тясно решетчесто прозорче, вдигна глава. Щом видя непознатия човек, осветен от факлите на двамата тъмничари, на който управителят говореше с шапка в ръка, придружен от двама войници, Дантес разбра какво става и виждайки най-сетне случай да се обърне с молба към едно висше началство, скочи напред и притисна умолително една към друга длани.

Войниците кръстосаха веднага щикове, помислили, че затворникът се спуща към инспектора с лоши помисли.

Инспекторът сам се отдръпна една крачка.

Дантес разбра, че са го представили за опасен човек.

Тогава той събра в погледа си всичкото благодушие и смирение, които можеха да се съдържат в едно човешко сърце, и като се изразяваше с някакво благочестиво красноречие, което учуди присъствуващите, се помъчи да трогне душата на своя посетител.

Инспекторът изслуша речта на Дантес докрай; после се обърна към управителя.

— Тоя ще свърши с набожност — рече полугласно той, — още сега е склонен към по-кротки чувства. Вижте, страхът му въздействува: той отстъпи пред щиковете; а един луд не отстъпва пред нищо; по този въпрос аз съм направил много любопитни наблюдения в Шарантон.

После се обърна към затворника:

— Накъсо, какво искате?

— Аз искам да знам какво е моето престъпление; искам да ми се определят съдии; искам моето дело да бъде разгледано; искам най-сетне да ме разстрелят, ако съм виновен, и да ме освободят, ако съм невинен.

— Хранят ли ви добре? — попита инспекторът.

— Да, мисля, не знам. Но това не е важно; важно е не само за мене, нещастния затворник, но и за всички служители на правосъдието, а още повече за краля, който ни управлява, важно е един невинен да не стане жертва на подъл донос и да не умре затворен, проклинайки палачите си.

— Вие сте днес много смирен рече управителят, — вие не сте били винаги такъв. Вие говорехте съвсем иначе, драги ми приятелю, когато искахте да убиете пазача си.

— Това е вярно — рече Дантес — и аз моля от сърце прошка от този човек, който винаги е бил добър към мене. Но какво искате, аз бях тогава луд, бях бесен.

— А не сте ли вече?

— Не, господине, затворът ме преви, пречупи, унищожи… От толкова отдавна съм тук!

— Толкова отдавна ли?… Кога са ви арестували? — попита инспекторът.

— На 28 февруари 1815, в два часа след пладне.

Инспекторът пресметна.

— Днес сме 30 юли 1816; какво казвате? Вие сте в затвора само седемнайсет месеца.

— Само седемнайсет месеца! — повтори Дантес. — Ах, господине, вие не знаете какво са седемнайсет месеца затвор: това са седемнайсет години, седемнайсет века; особено за човек, който като мене е бил тъй близо до щастието, готвил се е да се ожени за любимата девойка, виждал е да се открива пред него почетно поприще и сега се е лишил от всичко; който от най-лъчезарното пладне е паднал в най-дълбоката нощ, вижда попрището си разрушено, не знае дали онази, която е обичал, го обича още, не знае дали старият му баща е умрял или жив. Седемнайсет месеца затвор за човек, свикнал с морския въздух, с волността на моряка, с простора, с неизгледността, с безкрая! Седемнайсет месеца затвор е твърде много и за тези престъпления, които човешкият език означава с най-гнусни думи. Смилете се над мене, господине, и поискайте за мене не снизхождение, а строгост; не милост, а съд; съдии, господине, искам, само съдии; не може да се откажат съдии на един обвиняем.

— Добре — рече инспекторът, — ще видим.

После, като се обърна към управителя, рече:

— Действително този клетник буди жал у мене. Когато се качим горе, покажете ми неговото досие.

— Разбира се — рече управителят, — но мисля, че ще намерите там най-неблагоприятни сведения за него.

— Знам, господине — продължи Дантес, — че не можете да ме извадите оттук по собствено решение; но вие можете да предадете моята молба на по-горното началство, можете да предизвикате разследване, можете най-сетне да ме предадете на съд: съд — ето всичко, което, искам; нека ми кажат какво престъпление съм извършил и на какво наказание съм осъден; неизвестността е най-тежкото от всички наказания.

— Осведомете ме — рече инспекторът.

— Господине — извика Дантес, — по вашия глас разбирам, че сте трогнат. Кажете ми, че мога да се надявам.

— Не мога да ви кажа това — отговори инспекторът. — Мога само да ви обещая, че ще прегледам вашето досие.

— О, тогава аз съм свободен, аз съм спасен.

— Кой е заповядал да ви арестуват? — попита инспекторът.

— Господин дьо Вилфор — отговори Дантес. — Потърсете го и се разберете с него.

— Господин дьо Вилфор не е вече в Марсилия, от една година той е в Тулуза.

„Няма защо да се учудвам тогава — промълви Дантес, — единственият ми покровител е отстранен.“

— Имаше ли господин дьо Вилфор някакви причини да ви мрази? — попита инспекторът.

— Никакви; той дори беше благосклонен към мене.

— Значи аз мога да се доверя на сведенията, които е оставил за вас или които ще ми даде?

— Напълно.

— Добре, чакайте.

Дантес падна на колене, вдигна ръце към небето и пошепна молитва, в която се молеше на бога за този човек, слязъл в затвора при него подобно на спасителя, дошъл да изведе душите от ада.

Вратата се затвори отново; но надеждата, слязла с инспектора, остана в килията на Дантес.

— Искате ли да видите сега арестантския списък — попита управителят, — или ще наминете в килията на абата?

— Да свършим наведнъж с подземните килии — отговори инспекторът. — Ако се изкачим горе, няма да имам може би сили да продължа скръбната си обиколка.

— Ех, абатът не прилича на този затворник, неговата лудост няма да ви натъжи така, както разумът на съседа му.

— А каква е неговата лудост?

— О, странна лудост: той се мисли за притежател на несметно съкровище. Първата година от затворничеството си предложи на правителството милион, ако го пусне на свобода; втората година — два милиона, третата — три милиона, и така нататък. Сега е вече пет години в затвора: той ще поиска да ви говори насаме и ще ви предложи пет милиона.

— А, а, това е наистина любопитно — рече инспекторът; — а как се нарича този милионер?

— Абат Фариа.

— Номер 27! — рече инспекторът.

— Той е тук. Отключете, Антоан!

Тъмничарят се подчини и инспекторът надникна с любопитство в подземието на „лудия абат“

Така наричаха всички затворника.

Насред килията, в един кръг, изписан на земята с парче мазилка, откъртена от стената, лежеше човек, почти гол — толкова разкъсани бяха дрехите му. Той чертаеше в този кръг много отчетливи геометрични линии и изглеждаше така погълнат от решението на задачата, както бил Архимед, когато войникът на Марцел го убил. Той не помръдна дори при скърцането на вратата и се събуди сякаш едва когато факлите осветиха с непривичен блясък влажния под, на който работеше. Тогава се обърна и видя учуден многобройните гости, слезли в подземието му.

Той скочи живо, грабна една завивка, захвърлена пред жалкия му креват, и бързо я наметна, за да се яви в по-приличен вид пред очите на посетителите.

— Какво искате? — попита инспекторът, без да промени формулата си.

— Аз ли? — попита абатът учуден. — Аз не искам нищо.

— Не ме разбирате — рече инспекторът, — аз съм пратеник на правителството, моята задача е да обиколя затворите и да чуя оплакванията на затворниците.

— О, тогава, господине, работата е друга — извика живо абатът — и аз се надявам, че ще се разберем.

— Ето виждате — рече тихо управителят, — не започва ли така, както ви бях казал?

— Господине — продължи затворникът, — аз съм абат Фариа; роден съм в Рим, бях двайсет години секретар на кардинал Роспилиози; арестуваха ме, не знам защо, в началото на 1811 година; оттогава напразно чакам освобождението си от италианските и френските власти.

— Защо от френските власти? — попита управителят.

— Защото бях арестуван в Пиомбино и предполагам, че Пиомбино, като Милано и Флоренция, е станал главен град на някой френски департамент.

Инспекторът и управителят се спогледаха и се засмяха.

— Ех, драги мой — рече инспекторът, — вашите сведения за Италия не са много пресни.

— Те са от деня, в който бях арестуван — рече абат Фариа; — а тъй като негово величество императорът създаде римското кралство за изпратения му от небето син, предполагам, че продължавайки своите завоевания, той е изпълнил бляна на Макиавели и на Цезар Борджия да образува от цяла Италия едно единствено кралство.

— Провидението — рече инспекторът — за щастие промени донейде този гигантски план, на който, изглежда, вие сте горещ привърженик.

— Това е единственият начин Италия да стане силна, независима и честита държава — отговори абатът.

— Възможно е — отговори инспекторът, — но аз не съм дошъл тук да обсъждам с вас политически въпроси, а да ви питам, както сторих, дали се оплаквате от храната и от жилището.

— Храната е такава, каквато е във всички затвори — отговори абатът, — тоест много лоша; а колкото за жилището, вие виждате, то е влажно и нездравословно, но изобщо подходящо за подземна килия. Не става дума за това, а за извънредно важни и ценни разкрития, които искам да направя на правителството.

— На, започна — рече управителят съвсем ниско на инспектора.

— Ето защо съм толкова щастлив, че ви виждам — продължи абатът, — макар да ми попречихте в едно много важно изчисление, което, ако излезе сполучливо, ще измени може би системата на Нютон. Ще бъдете ли така добър да ми отделите време за един разговор насаме?

— Е, какво ви казах аз? — рече управителят на инспектора.

— Познавате си хората — отговори инспекторът усмихнат. После се обърна към Фариа: — Вие искате от мене невъзможни неща.

— Ами ако става дума — подзе абатът — да се даде на правителството възможност да спечели огромна сума, пет милиона например?

— Ей богу — рече инспекторът, обърнат към управителя, — вие предсказахте дори цифрата.

— Слушайте — подзе абатът, щом видя, че инспекторът се кани да си излезе, — не е необходимо да бъдем съвсем сами; господин управителят може да присъствува на нашия разговор.

— Драги господине — рече управителят, — за съжаление ние знаем предварително наизуст какво ще кажете. Става дума за вашите съкровища, нали?

Фариа погледна присмехулника с очи, в които непредубеденият наблюдател несъмнено би видял да блести светкавицата на разума и истината.

— Разбира се — рече той, — за какво искате да говоря, ако не за това?

— Господин инспекторе — продължи управителят, — аз мога да ви разкажа тази история не по-зле от абата, защото от четири-пет години той ми е проглушил ушите с нея.

— Това доказва, господин управителю — рече абатът, — че вие сте от онези хора, които, според евангелието имат очи, а не виждат, имат уши, а не чуват.

— Любезни ми — рече инспекторът, — правителството е богато и, слава богу, не се нуждае от вашите пари; пазете си ги за времето, когато излезете от затвора.

Очите на абата се разшириха; той улови инспектора за ръката.

— Но ако аз не изляза от затвора — рече той, — ако въпреки всяка справедливост ме задържат в това подземие, ако умра в него, без да съм завещал тайната си никому, ще трябва ли да пропадне напразно съкровището! Не е ли по-добре правителството да се възползува от него, пък и аз също? Съгласен съм и на шест милиона; да, ще отстъпя шест милиона и ще се задоволя с останалото, ако ми върнат свободата.

— Честна дума — рече полугласно инспекторът, — ако не знаех, че този човек е луд, бих помислил, че казва истината: толкова убедително говори той.

— Не съм луд и казвам самата истина — подзе Фариа, който с тънкия си слух, присъщ на затворниците, не беше изпуснал нито една от думите на инспектора. — Това съкровище, за което ви говоря, съществува действително и аз ви предлагам да сключим договор, по силата на който вие ще ме заведете на мястото, посочено от мене; в наше присъствие ще разкопаят земята и ако аз лъжа, ако не се намери нищо, ако аз съм луд, както казвате, тогава доведете ме пак в същото подземие и аз ще остана тук навеки, ще умра тук, без да безпокоя с молбите си нито вас, нито другиго.

Управителят прихна да се смее.

— Далеч ли е вашето съкровище? — попита той.

— На около сто левги оттук — рече Фариа.

— Добре сте го намислили — рече управителят; — ако всички затворници намислеха да се забавляват и да разкарват пазачите си на сто левги и ако пазачите приемеха да правят такава разходка, за затворниците би било много лесно да хванат гората, щом им се падне случай, а през такова пътешествие сигурно ще се яви случай.

— Това е познат похват — рече инспекторът — и господин абатът не може дори да се похвали, че го е изнамерил.

После, като се обърна към абата, рече:

— Попитах ви дали ви хранят добре?

— Господине — отговори Фариа, — закълнете ми се в Христа, че ще ме освободите, ако съм ви казал истината — и аз ще ви посоча мястото, където е заровено съкровището.

— Хранят ли ви добре? — повтори инспекторът.

— При това условие вие не рискувате нищо и виждате, че не аз търся случай да избягам, защото ще остана в затвора, докато отидат да търсят съкровището.

— Вие не ми отговаряте на въпроса — пресече го инспекторът нетърпеливо.

— Нито вие на молбата ми! — провикна се абатът. — Затова бъдете проклет, както всички други безумци, които не поискаха да ми повярват! Вие не искате златото ми, аз ще си го запазя; вие ми отказвате да ми дадете свободата, бог ще ми я изпрати. Вървете си, няма какво друго да ви кажа.

И като смъкна завивката, абатът взе парчето мазилка, седна отново насред кръга и се зае пак със своите чертежи и изчисления.

— Какво прави там? — попита инспекторът на излизане.

— Пресмята съкровищата си — отвърна управителят.

Фариа отговори на тази подигравка с поглед, пропит от висше презрение.

Те излязоха. Тъмничарят затвори вратата след тях.

— Може би наистина е притежавал някакви съкровища — рече инспекторът, като се изкачваше по стълбата.

— Или ще е сънувал, че ги притежава — отговори управителят, — и на заранта се е събудил луд.

— Така ще е — рече инспекторът с простодушието на подкупник, — ако действително е бил богат, нямаше да бъде в затвора.

Така свърши случката за абат Фариа. Той си остана затворник и след това посещение славата му на забавен луд се утвърди още повече.

Калигула или Нерон, велики търсачи на съкровища, които са копнеели по невъзможното, биха се вслушали в думите на този клетник и биха му подарили въздуха, който желаеше, простора, който скъпеше толкова, и свободата, за която предлагаше такава голяма цена. Но царете в наши дни, ограничени до вероятното, са изгубили воля и дързост; те се страхуват от ухото, което се вслушва в заповедите им, боят се от окото, което следи делата им; те не чувствуват вече превъзходството на божествената си природа; те са само короновани хора и толкоз. Някога те са се смятали или поне са се наричали синове на Юпитер и в държането си са имали нещо от своя баща: не се проверява лесно онова, което става отвъд облаците; днес царете се оставят да ги приближи лесно всеки. Но тъй като деспотичното правителство се пази да покаже на бял свят последиците от затвора и изтезанията, тъй като редки са случаите, когато жертвата на разните инквизиции е могла да се яви пред света с пречупените си кости и кървящите си рани, то и лудостта, тази язва, породена в смрадта на затворите от душевни мъчения, почти винаги се крие грижливо там, където е родена, и ако излиза оттам, потулват я в някоя мрачна болница, дето лекарите търсят напразно човека и мисълта в обезобразените останки, които им предава умореният тъмничар.

Абат Фариа, полудял в затвора, беше осъден от самата си лудост на доживотен затвор.

Що се отнася до Дантес, инспекторът си удържа думата към него. Когато се изкачи в кабинета на управителя, той поиска да му дадат списъка на затворниците. Бележката за Дантес имаше следното съдържание:

Тази бележка беше написана с друг почерк и не с онова мастило, с което беше останалата част от досието; това показваше, че е била добавена след хвърлянето на Дантес в затвора.

Обвинението беше така категорично, че беше излишно да се оспорва. Инспекторът написа под бележката:

„Нищо не може да се направи“.

Посещението на инспектора съживи Дантес; откакто беше влязъл в затвора, той беше забравил броя на дните; но инспекторът му беше дал нова дата и Дантес не я забрави. След като си излезе инспекторът, с парче мазилка, откъртена от тавана, той написа на стената 30 юли 1816 г. и оттогава всеки ден правеше по една рязка, за да не изгуби хода на времето.

Минаваха дни, седмици, месеци; Дантес все чакаше; отначало той определи за освобождението си двуседмичен срок. Ако инспекторът проявеше към делото му половината от интереса, който беше показал, достатъчно щяха да му са и две седмици. Когато тези две седмици изтекоха, Дантес си каза, че е безсмислено да мисли, че инспекторът ще се занимае със съдбата му, преди да се върне в Париж; а, той можеше да се върне в Париж само след свършването на обиколката си, която пък можеше да продължи месец или два; затова той определи три месеца вместо две седмици. Когато изтекоха трите месеца, дойде му на помощ друго разсъждение и той си даде шест месеца срок, но когато изтекоха и тези шест месеца, оказа се, че ако се прибавят дните едни към други, той е чакал десет и половина месеца. През тези десет месеца нищо не беше се променило в положението му; никакво утешително известие не беше стигнало до него; тъмничарят беше ням, както винаги. Дантес взе да не се доверява на сетивата си: почна да мисли, че онова, което взимаше за свидетелство на паметта си, е само халюцинация на мозъка му и че ангелът утешител, който се беше явил в затвора му, беше слязъл при него с крилата на съня. След година смениха управителя, назначили го бяха комендант на крепостта Хам; той отведе със себе си много от своите подчинени и между другите тъмничари на Дантес. Пристигна нов управител; отегчително му се видя да учи имената на затворниците си — той заповяда да му представят само номерата им. Този страшен хотел се състоеше от петдесет стаи; обитателите му бяха означени с номерата на заетите от тях стаи и нещастният млад човек изгуби името си Едмон и презимето си Дантес, стана номер 34.

Дантес мина през всички мъки, които изтърпяват затворниците, забравени в затвора.

Той започна с гордостта, породена от надеждата и съзнанието за собствената си невинност; после взе да се съмнява в своята невинност, което потвърждаваше схващанията на управителя за умопобъркването; най-после падна от височината на своята гордост, почна да моли — не още бога, но хората; бог е последното прибежище. Клетникът би трябвало да се обърне най-напред към бога, но той почна да се уповава на него едва след като бе изчерпал всичките си други надежди.

Дантес се молеше да го преместят от неговата килия в друга, па макар и по-тъмна и по-дълбока. Една промяна, дори неизгодна, беше все пак промяна и би развлякла Дантес за няколко дни. Той помоли да му разрешат разходка, въздух, книги, инструменти. Нищо от всичко това не му беше разрешено; но все пак той продължаваше да иска. Той свикна да приказва с новия си тъмничар, макар че той беше, ако е възможно това, още по-ням от предишния; но да поприказваш с един човек, дори ням, беше все пак разтуха. Дантес говореше, за да чува звука на собствения си глас: по-рано той се опита да говори насаме, но тогава му ставаше страшно.

Често по времето, когато беше свободен, Дантес си представяше като страшилище затворническите килии, дето скитници, разбойници и убийци празнуват в гнусно веселие задружно непонятни оргии и ужасни наслади. Сега той стигна дотам, че пожела да го хвърлят в някой от тези вертепи, само да вижда други лица освен лицето на безстрастния мълчалив тъмничар; той съжаляваше за каторгата и позорната каторжническа дреха, веригата на крака и клеймото на рамото. Каторжниците поне живеят в обществото на себеподобни, дишат въздуха, виждат небето; каторжниците са щастливи.

Той помоли един ден тъмничаря да му дадат някого, за другар, който и да е, дори лудия абат, за когото беше слушал. Под външността на тъмничаря, колкото и груба да е, винаги остава нещо човешко. Тъмничарят на Дантес, макар лицето му да не издаваше нищо, често жалеше в душата си нещастния момък, който понасяше така тежко затворничеството си; той предаде на управителя молбата на номер 34; но управителят с благоразумие, достойно за политик, си въобрази, че Дантес иска да разбунтува затворниците, замисля нещо, търси другар да му помогне при бягство, и отказа.

Дантес изчерпа кръга на човешките възможности. Както трябваше да се случи, той се обърна към бога.

Тогава всички благочестиви идеи, пръснати по света, които събират нещастниците, сломени от съдбата, съживиха духа му; той си спомни молитвите, на които го беше научила майка му, и намери в тях смисъл, дотогава непознат.

Дантес се молеше не с усърдие, а с ярост. Като се молеше на глас, той не се ужасяваше от думите си; тогава изпадаше в някакъв унес; при всяка дума, която произнасяше, той виждаше бога; всички събития на скромния си и погубен живот свързваше с волята на този могъщ бог, извличаше поука от тях, поставяше си задачи и в края на всяка молитва вмъкваше користни думи, с които човек много по-често се обръща към хората, отколкото към бога: и прости нашите грехове, както ние прощаваме на нашите длъжници.

Въпреки тези пламенни молитви Дантес си остана затворник.

Тогава духът му стана мрачен, облак застла очите му. Дантес беше човек прост, необразован; науката не беше повдигнала за него мрачното було, което скрива миналото. Той не можеше в самотата на своето подземие и в пустинята на мисълта си да възсъздаде миналите векове, да съживи изчезналите народи, да възстанови древните градове, които въображението надарява с величие и поезия и които минават пред очите, грандиозни и озарени от небесен огън, както вавилонските картини на Мартин; миналото на Дантес беше кратко, настоящето му мрачно, бъдещето му съмнително; деветнайсет години светлина, върху които трябваше да размишлява в една вечна нощ може би! Той не можеше да се развлича с нищо: предприемчивият му ум, който с радост би устремил своя полет през вековете, беше осъден да остане затворен като орел в клетка. Той се вкопчваше тогава в една мисъл, в мисълта за своето щастие, разрушено без видима причина, по едно съдбоносно стечение на обстоятелствата; нахвърляше се стръвно на тази мисъл, обръщаше я от всички страни и ако може да се каже така, се впиваше в нея със зъби, както в ада на Данте неумолимият Уголино гризе черепа на архиепископ Руджиери.

Яростта смени благочестието. Едмон сипеше богохулства, от които тъмничарят се стъписваше в ужас; блъскаше главата си в стените на затвора; дразнеше се до побесняване от всичко около себе си и главно от себе си, от най-малкото безпокойство, причинено от някоя песъчинка, сламка, полъх. Тогава доносническото писмо, което той беше видял, което Вилфор му беше показал, което беше държал в ръцете си, му дохождаше наум; всеки ред пламтеше на стената като „Мене, Текел, Фарес“ на Валтасар. Той си казваше, че омразата на хората го е изпратила в пропастта, където се намира; той обричаше тези непознати нему хора на всички мъчения, които можеше да измисли разпаленото му въображение, и намираше и най-страшните от тях за много меки и главно много кратки; защото след мъчението идваше смъртта; а в смъртта имаше, ако не покой, то поне безчувствие, подобно на покой.

Като мислеше непрестанно за враговете си, като си повтаряше, че спокойствието е смърт и че ако иска да накаже някого жестоко, трябва да прибегне до други средства, а не до смъртта, той изпадна в мрачно вцепенение, дошло с мислите за самоубийство; тежко ономува, който по наклона на нещастието спира на тези мрачни мисли! Това е едно от тези мъртви морета, които се простират като лазура на чистите вълни, но в тях плувецът чувствува все повече и повече как краката му затъват в смолиста тиня, която го притегля, всмуква го и го поглъща. Веднъж хванат, не му ли се притече случайността на помощ, всичко е свършено и всяко негово усилие го натиква по-дълбоко в смъртта.

И все пак тази нравствена агония не е така страшна, както страданието, което я е предшествувало, и както наказанието, което ще последва може би; в нея има някакво шеметно утешение, тя ни показва зиналата бездна, а в дъното на бездната — небитието. Стигнал дотам, Едмон намери известна утеха в тази мисъл; всичките му скърби, всичките му страдания, върволицата от призраци, които те влачат подире си, сякаш отлетяха от този кът на затвора, дето ангелът на смъртта можеше да стъпи с тихата си стъпка. Дантес погледна миналия си живот спокойно, бъдещия си живот с ужас и избра това средно положение, което му се стори убежище.

„Понякога си казваше той тогава — през далечните си пътувания, когато бях още човек и когато този човек, свободен и могъщ, даваше на другите хора заповеди, които те изпълняваха, аз виждах как небето се забулва, как морето започва да се люлее и да бучи, как в някой къс от небето се ражда бурята и бие като гигантски орел двата кръгозора с двете си крила; тогава чувствувах, че моят кораб е само немощно прибежище, защото трептеше и се люшкаше като леко перце в ръката на великан. Под ужасния грохот на вълните видът на острите скали възвестяваше смърт и смъртта ме плашеше; аз правех всички усилия да се изтръгна от нея и събирах всичките си човешки сили в цялото си моряшко умение, влизах в борба със стихията… Аз бях щастлив тогава, защото да се върнеш към живота, значи да се върнеш към щастието, защото тази смърт аз не я бях призовал, не я бях избирал; защото ми беше неприятно да заспя върху легло от водорасли и камъчета; защото с възмущение мислех, че аз ще служа след смъртта си за храна на гларусите и лешоядите. Друго е днес: аз изгубих всичко това, което ме привързваше към живота, днес смъртта ми се усмихва като бавачка на приспиваното от нея дете; днес аз умирам по своя воля и заспивам уморен и сломен, както заспивах след някоя от тези отчаяни и яростни вечери, когато бях обиколил три хиляди пъти килията си, тоест бях извървял трийсет хиляди крачки, тоест бях минал приблизително десет левги.“

Откакто тази мисъл покълна в ума на младия човек, той стана по-кротък, по-весел; той се помиряваше по-лесно с твърдото си легло и с черния си хляб, ядеше по-малко, не спеше вече и намери почти поносимо това съществование, което можеше да махне, когато пожелае, както махат износена дреха.

Имаше два начина да се умре: единият беше прост да завържеш кърпичката си за решетката на прозореца и да се обесиш; другият се състоеше в това — да се престориш, че ядеш и да умреш от глад. Първият начин отблъскваше Дантес. Той беше възпитан в отвращение към пиратите, които бесят по мачтите на корабите; обесването беше за него позорно наказание и той не го искаше; затова възприе втория начин и се залови да го приведе в изпълнение още същия ден.

Близо четири години бяха изминали в тия митарства, за които разказахме. На края на втората година Дантес престана да брои дните и изпадна в онова неведение за времето, от което някога го беше извадил инспекторът.

Дантес си каза: „Искам да умра“, и си избра сам от каква смърт да умре; обмисли това добре и от страх да не се откаже от решението си се закле да умре от глад. „Когато ми донасят обед и вечеря — реши той, — ще хвърлям храната през прозореца и ще си давам вид, че съм изял всичко.“

Той направи така, както беше се зарекъл. Два пъти на ден през малкия решетчест отвор, през който виждаше само небето, той хвърляше храната, отначало весело, после с размисъл, накрая със съжаление; само споменът за клетвата му даваше сила да преследва тази страшна цел. Същите ястия, които някога будеха у него отвращение, сега от острия глад му се виждаха вкусни и му миришеха приятно; понякога той държеше по цял час в ръката си чинията и не можеше да откъсне поглед от парчето изгнило месо или зловонната риба и черния плесенясал хляб. Последните инстинкти на живота се бореха още в него и от време на време вземаха връх над решението му. Тогава килията не му изглеждаше чак толкова мрачна, съдбата му — толкова безнадеждна; той беше още млад: сигурно имаше двайсет и пет — двайсет и шест години; оставаше му да живее приблизително петдесет години, тоест два пъти повече, отколкото беше живял. През този безкраен срок какви ли не събития можеха да насилят вратите, да съборят стените на замъка Иф и да му върнат свободата! Тогава поднасяше към устата си яденето, което като доброволен Тантал сам беше отстранявал; но тозчас си спомняше за дадената клетва и благородната му душа се страхуваше да не се унижи пред себе си, ако потъпче клетвата си. Сурово и неумолимо погубваше той малкото живот, който му оставаше, и настъпи ден, когато нямаше вече сили да стане и да хвърли през прозорчето донесената му вечеря.

На другия ден той не виждаше вече, едва чуваше. Тъмничарят мислеше, че е тежко болен; Едмон се надяваше на близка смърт.

Така измина денят — Едмон чувствуваше, че го обзема някакво смъртно вцепенение, нелишено от известно блаженство. Гърчовете на стомаха му бяха притихнали, палещата жажда не го мъчеше вече; когато затваряше очи, пред очите му се въртяха рой блестящи точки, приличащи на огньовете, които блуждаят нощем над тресавищата: беше здрачът на онази непозната страна, която наричат смърт. Изведнъж вечерта към девет часа той чу глух шум зад стената, до която беше леглото му.

Толкова отвратителни животинки вдигаха шум в този затвор, че малко по малко Едмон беше свикнал да спи, без да се смущава от такива дреболии; но този път, било че сетивата му бяха възбудени от глада, било че наистина шумът беше по-силен от обикновено, било че в този последен миг от живота всичко добива значение, Едмон вдигна глава и се ослуша.

Това беше някакво равномерно стържене по камъните, произвеждано или от някакъв огромен нокът, или от някакъв могъщ зъб, или най-сетне от някое сечиво.

Макар да беше отслабнал мозъкът на младия човек, прониза го тази банална мисъл, която е постоянно в ума на затворниците — свободата. Този шум идваше тъкмо в мига, когато всеки шум щеше да престане за него, и Дантес си помисли, че съдбата най-сетне се е смилила над страданията му и му изпраща този шум, за да го възпре на края на гроба, в който се плъзгаше вече неговият крак. Кой знае, може би някой от приятелите му, някое от тези любими същества, за които той мислеше често до изнемогване, се грижеше за него в тази минута и се мъчеше да скъси разстоянието, което ги разделяше?

Не, навярно на Едмон беше се сторило само така и това беше един от тези сънища, които витаят на прага на смъртта.

Но Едмон продължаваше да слуша шума. Този шум трая около три часа, после на Едмон се счу, че нещо се срутва, след това шумът престана.

Подир няколко часа той се разнесе отново по-силно и по-близко. Едмон участвуваше сега мислено в тази работа и вече не се чувствуваше самотен; изведнъж тъмничарят влезе.

Имаше седмица приблизително, откакто Едмон беше решил да умре, четири дни, откакто беше почнал да привежда в изпълнение този план; през това време той не беше заприказвал нито веднъж с този човек, не му отговаряше, когато тъмничарят го питаше от какво е болен, и се обръщаше към стената, когато го поглеждаше по-втренчено. Но сега тъмничарят можеше да чуе глухия шум, да се обезпокои, да му сложи край и по тоя начин да разруши оня последен проблясък от надежда, само мисълта за която облекчаваше последните мигове на Дантес.

Тъмничарят донесе закуската.

Дантес се приповдигна на леглото и с повишен глас започна да говори, за каквото му дойде наум — за злокачествената храна, за студа, от който страдаше в подземната килия, роптаеше и се караше, за да има предлог да вика по-силно, за голяма досада на търпеливия тъмничар, изпросил за болния затворник тъкмо този ден бульон и пресен хляб, който му донесе.

За щастие той помисли, че Дантес бълнува; сложи яденето, както винаги, на лошата хромонога маса и си излезе.

Останал сам, Едмон се заслуша отново с радост.

Шумът стана толкова ясен, че сега младият човек го чуваше, без да се напряга.

„Тъй като този шум продължава и през деня — рече си той, — няма съмнение, някой нещастен затворник като мене се труди за освобождението си. Ох, ако бях при него, как бих му помагал!“

После неочаквано мрачен облак затъмни зората на надеждата в този ум, свикнал с нещастието, който можеше с мъка само да се възземе до човешките радости; Едмон веднага си помисли, че този шум вдигат работниците, пратени от управителя за поправка в съседната стая.

Беше лесно да се увери в това; но как да се реши да зададе въпроса? Разбира се, най-просто беше да дочака тъмничаря, да му обърне вниманието върху този шум и да види с какъв израз на лицето си той ще го слуша. Но не значеше ли това за едно кратко удовлетворение да провали съкровените си блянове? За нещастие главата на Едмон беше като празна камбана, заглушена от звъна на една мисъл; той беше толкова отслабнал, че умът му блуждаеше като дете в мъгла и не можеше да се съсредоточи на една мисъл. Едмон видя само едно средство да възвърне яснотата на съждението си и прозорливостта на разсъдъка си: той обърна очи към бульона, оставен от тъмничаря на масата, от който се издигаше още пара, после, олюлявайки се, се доближи до него, взе чашата, поднесе я към устните си и изгълта бульона с неизразимо блаженство.

Тогава намери сили да се задоволи само с това; той беше чувал, че прибраните корабокрушенци, изтощени от глад, са умирали, защото се нахвърляли лакомо върху храната. Едмон сложи на масата хляба, който беше поднесъл към устата си, и отново си легна. Той не искаше вече да умре.

Скоро почувствува, че умът му отново се просветлява; всичките му мисли, смътни, почти неуловими, почнаха да заемат отново мястото си на тази чудодейна шахматна дъска, където едно излишно квадратче може би утвърждаваше превъзходството на човека над животните. Той можеше да мисли и да укрепва мисълта си с разсъждения.

Тогава си рече:

„Трябва да се опитам да узная, но без да злепоставя никого. Ако тоя, който копае, е обикновен работник, достатъчно е да почукам на стената и той тозчас ще прекрати работата си и ще се помъчи да отгатне кой и с каква цел чука; но тъй като работата му е не само позволена, но и възложена, той пак ще се залови за нея. Ако, напротив, е затворник, моето чукане ще го уплаши; него ще го обхване страх да не го открият; той ще прекъсне работата и ще я поднови вечерта, когато, по мнението му, всички са си легнали и заспали.“

Едмон стана веднага. Този път краката му не се подкосяваха вече и очите му не се замъгляваха. Той отиде в ъгъла на килията, откърти един камък, подкопан от влагата, и удари с него стената на същото място, където екът беше най-ясен.

Той почука три пъти.

Още при първото чукане шумът стихна като по вълшебство.

Едмон се вслушваше с цялата си душа. Измина час, изминаха два, никакъв нов шум не се чу; Едмон беше предизвикал оттатък стената мъртво мълчание.

Обнадежден, Едмон хапна няколко залъка хляб, изпи няколко глътки вода и благодарение на могъщото здраве, с което беше го надарила природата, се почувствува почти както преди.

Измина денят, мълчанието още продължаваше.

Настъпи нощта, но шумът не се възобнови.

— Затворник е — рече Едмон с неизразима радост.

От тоя миг главата му пламна, животът се пробуди в него, буйно, защото водеше към дейност.

Нощта мина без ни най-малък шум.

Едмон не склопи очи тази нощ.

Отново настъпи ден; тъмничарят донесе храната. Едмон беше вече изял предишната и жадно се залови за яденето. Той се вслушваше непрекъснато дали няма да се възобнови шумът, трепереше при мисълта, че се е прекратил завинаги, извървяваше по десет, по дванайсет левги в килията си, разтърсваше по цели часове железните пръчки на прозорчето си, мъчеше се с отдавна забравени упражнения да върне гъвкавостта и силата на крайниците си, като се подготвяше отново за ръкопашен бой с бъдещата си съдба, както борецът, преди да излезе на арената, си разкършва ръцете и си натрива тялото с масло. После в промеждутъците на тази трескава дейност той слушаше дали няма да възникне пак шумът, като се ядосваше, че освободителното му дело е прекъснато от друг затворник, който жадува също тъй нетърпеливо да бъде свободен като него.

Изтекоха три дни, седемдесет и два смъртни часа, броени минута по минута!

Най-сетне една вечер, след последното посещение на тъмничаря, когато Дантес за стотен път долепваше ухо до стената, стори му се, че някакво едва забележимо сътресение отеква глухо в главата му, допряна до безмълвните камъни.

Дантес се отдръпна, за да върне равновесието на потресения си мозък, обиколи няколко пъти килията си и отново сложи ухо на същото място.

Нямаше съмнение, нещо ставаше от другата страна; затворникът беше разбрал, че похватът му е опасен, и беше възприел друг; сигурно за да продължи делото си по-спокойно, той беше заменил длетото с лост.

Насърчен от това откритие, Едмон реши да се притече на помощ на неуморимия труженик. Той отмести най-напред леглото си, зад което, както му се струваше, се извършваше освободителното дело, и потърси с очи някакъв предмет, с който би могъл да разчопли зида, да орони влажния хоросан и да откърти най-сетне един камък.

Нищо не се изпречи пред погледа му. Той нямаше ни нож, ни остро сечиво; само желязото на решетката, но той беше се убеждавал толкова често в здравината на нейните пръчки, че нямаше защо да се опитва дати разклати. Цялата покъщнина на килията му се състоеше от легло, стол, маса, кофа и една стомна.

На леглото имаше много железни болтове, но тези болтове бяха закрепени за дървото с гайки. Потребна беше отвертка, за да се извадят тези гайки и да се измъкнат болтовете.

На масата и на стола — нищо; кофата е имала някога дръжка, но тази дръжка беше задигната.

Оставаше на Дантес само едно — да счупи стомната и с един от ъглестите чирепи да се залови за работа.

Той хвърли стомната на пода и стомната се пръсна на парчета.

Дантес избра два-три остри чирепа, скри ги в сламеника си, а другите остави разпилени на земята. Счупването на стомната беше нещо много естествено и нямаше да събуди подозрения.

Едмон можеше да работи цяла нощ; но в тъмното работата не спореше, защото трябваше да се работи опипом, и той почувствува скоро, че несъвършеният му инструмент се изтъпи о по-твърдия пясъчник. Той бутна пак леглото си до стената и зачака деня. С надеждата търпението му се върна.

Цялата нощ той слушаше непознатия копач, който продължаваше подземната си работа.

Съмна, тъмничарят влезе. Дантес му каза, че когато пиел вечерта направо от стомната, тя се изплъзнала от ръката му и се разбила. Тъмничарят отиде, мърморейки, да търси нова стомна, без да прибере чирепите от старата.

Завърна се след малко, посъветва затворника да бъде по-внимателен и излезе.

Дантес чу с неизразима радост скърцането на резето, което по-рано, колчем се затваряше, му свиваше сърцето. Той слушаше как се отдалечават стъпките; после, когато шумът им стихна, той се спусна към кревата, отмести го и през светлината на слабия слънчев лъч, който проникваше в подземието му, видя, че се е трудил напразно, като е дълбал през нощта камъка, вместо да изчегърта мазилката около него.

Влагата беше направила тази мазилка трошлива.

С разтуптяно от радост сърце Дантес видя, че мазилката се отронваше на парчета; тези парчета бяха наистина не по-големи от песъчинки; но за половин час Дантес откърти около шепа. Един математик би могъл да изчисли, че като работи така две години, човек може, ако на пътя не се натъкне на скала, да прокопае проход от две стъпки в квадрат и двайсет стъпки в дълбочина.

Затворникът съжали тогава, че не е употребил за тази работа миналите дълги и все по-бавни часове, които беше загубил в надежди, молитви и отчаяние.

За шестте години, през които лежеше в това подземие, каква работа, колкото и мудна, щеше да извърши той.

И тази мисъл удвои усърдието му.

В три дни той смогна, с неимоверна предпазливост, да махне целия хоросан и да оголи камъка; стената беше иззидана с песъчлив варовик, посред който, за по-голяма солидност, бяха сложили тук-там по някой дялан камък. Един такъв камък беше почти оголил той и сега трябваше само да го разклати.

Дантес се опита с нокти, но напразно.

Когато той вкарваше в пролуките чирепите от стомната и се мъчеше да си послужи с тях като с лост, те се чупеха.

След цял час напразни усилия Дантес се изправи със запотено и набръчкано от тревога чело.

Мигар ще трябва да спре така още в началото и да чака, бездеен и безполезен, докато неговият съсед, който може да се умори, направи всичко?

Тогава му дойде наум една мисъл; той стоеше и се усмихваше; челото му, овлажняло от пот, изсъхна само.

Тъмничарят му донасяше всеки ден супата в тенекиена тенджера. В същата тенджера носеше супа и на друг затворник, защото Дантес беше забелязал, че тя беше или пълна, или наполовин празна според това, дали ключарят почваше раздаването на храната от него или от неговия другар.

Тенджерата имаше желязна дръжка; тъкмо тази дръжка искаше Дантес и беше готов да даде за нея десет години от живота си.

Тъмничарят изсипа съдържанието на тенджерата в чинията на Дантес. Всеки ден, след като изгребваше супата си с дървената лъжица, Дантес измиваше чинията.

Вечерта Дантес сложи чинията си на земята, насред пътя от вратата до масата; тъмничарят, когато влезе, стъпи върху нея и я счупи.

Този път той нямаше в какво да укори Дантес; той неправилно беше оставил чинията си на земята, но тъмничарят беше крив, задето не гледаше в краката си.

Тъмничарят само измърмори нещо.

После потърси с очи в какво може да сипе супата; но цялата посъдина на Дантес се състоеше само от тази чиния, той нямаше избор.

— Оставете тенджерата — рече Дантес, — ще си я вземете, като ми донесете утре закуската.

Този съвет допадна на мързеливия тъмничар, защото го избавяше от необходимостта да слезе и да се качи отново.

Той остави тенджерата.

Дантес затрепера от радост.

Този път той изяде набързо супата и месото, което, според затворническите обичаи, слагат в супата. После, след като почака един час, за да се увери, че тъмничарят няма да се попишмани, отдръпна леглото си, взе тенджерата, вкара края на дръжката в пролуката между дялания камък, оголен от хоросана, и съседните пясъчници и почна да действува с него като с лост.

Леко поклащане показа на Дантес, че работата върви добре.

И действително след час камъкът беше изваден от стената, дето остана вдлъбнатина една и половина стъпка в диаметър.

Дантес събра грижливо цялата мазилка, пренесе я в ъглите на килията си, с един чиреп от стомната изстърга сива пръст и покри с нея мазилката.

После в желанието си да използува нощта, през която благодарение на случая или по-скоро на своята изобретателност беше се сдобил с толкова ценно оръдие, той с настървение продължи да копае.

Щом се развидели, той сложи камъка обратно в дупката му, долепи леглото си до стената и си легна.

Закуската се състоеше от комат хляб; тъмничарят влезе и сложи комата хляб на масата.

— Няма ли да ми донесете друга чиния? — попита Дантес.

— Не — рече ключарят, — вие сте такъв човек, счупихте си стомната, а аз заради вас счупих чинията; ако всички затворници чупеха колкото вас, правителството не би издържало. Оставям ви тенджерата, ще ви сипвам супата в нея; та може би ще се научите да пазите посъдината си.

Парчето желязо, останало у него, събуди в сърцето му такъв изблик на благодарност към съдбата, какъвто в миналото у него не бяха будили най-големите блага, които бяха го сполетели.

Само че той забеляза едно — откакто беше започнал да работи той, затворникът не работеше вече.

Все едно, от това не следваше, че и той трябва да се откаже; ако съседът му не иде към него, той ще отиде към своя съсед.

Целия ден работи, без да си почине; вечерта благодарение на новото си сечиво той извлече от стената повече от десет шепи чакъл, мазилка и хоросан.

Когато дойде часът за обед, той изправи колкото можеше изкривената дръжка и сложи съдината на мястото й. Тъмничарят насипа обикновената дажба супа и месо, или по-точно супа и риба, защото този ден беше постен, а три пъти седмично караха затворниците да постят. Това би могло да помогне на Дантес в пресмятането на времето, ако той не беше престанал отдавна да брои дните.

Тъмничарят наля супата и си отиде.

Този път Дантес поиска да се увери дали съседът му действително е престанал да работи.

Той се вслуша.

Всичко беше тихо, както през тези три дни, когато работата беше прекъсната.

Дантес въздъхна; очевидно неговият съсед не му вярваше.

Ала той не се отчая и продължи да работи цялата нощ; но след два-три часа труд той се натъкна на едно препятствие. Желязото не влизаше вече, а се плъзгаше по гладка повърхност.

Дантес опипа препятствието с ръцете си и разбра, че е стигнал до греда.

Тази греда пресичаше или по-скоро преграждаше изцяло дупката, започната от Дантес.

Сега трябваше да се копае отгоре или отдолу.

Нещастният момък не беше помислил за такова препятствие.

„О, боже мой, боже мой — провикна се той, — аз толкова ти се молих и се надявах, че си чул молбите ми. Боже мой, ти ми отне свободата на живота, отне ми спокойствието на смъртта, боже, който си ме призовал към живот, смили се над мене и не ме оставяй да умра в отчаяние!“

— Кой говори за бог и за отчаяние едновременно? — произнесе някакъв глас, който идеше сякаш изпод земята и заглушен от пръстта, достигаше до момъка като че от гроб.

Едмон усети как щръкват косите на главата му и се отдръпна пълзешком.

— Ах — пошепна той, — чувам човешки говор.

В продължение на четири или пет години Едмон беше слушал само тъмничаря, а за затворника тъмничарят не е човек: това е една жива врата в добавък към дъбовата му врата; пръчка от плът в добавък към железните пръчки на решетката.

— В името на небето — извика Дантес — говорете, говорете още, макар гласът ви да ме уплаши; кой сте?

— А вие кой сте? — попита гласът.

— Нещастен затворник — отговори Дантес, без да се замисля.

— От каква народност?

— Французин.

— Как се наричате?

— Едмон Дантес.

— С какво се занимавате?

— Моряк съм.

— От колко време сте тук?

— От 28 февруари 1815.

— Какво е вашето престъпление?

— Невинен съм.

— Но в какво ви обвиняват?

— Че съм съзаклятничел за връщането на императора.

— Как, за завръщането на императора? Императорът не е ли вече на престола?

— Той абдикира във Фонтенбло през 1814 и беше заточен на остров Елба. Но вие самият от колко време сте тук, та не знаете това?

— От 1811.

Дантес потрепера! Този човек беше лежал в затвора четири години по-дълго от него.

— Хубаво, не копайте вече — рече гласът припряно, — кажете ми само на каква височина се намира изкопът, който правите.

— Наравно със земята.

— Как сте го скрили?

— Зад моето легло.

— Местили ли са вашето легло през времето, докато сте в затвора?

— Нито веднъж.

— Накъде гледа вашата стая?

— Към коридора.

— А коридорът?

— Води към двора.

— Уви! — пошепна гласът.

— Ох, боже мой, какво има? — извика Дантес.

— Ами това, че съм се излъгал; несъвършенството на чертежите ми ме е заблудило, липсата на пергел ме погуби, една погрешна линия върху моя план отговаря на петнайсет стъпки в действителност и аз взех стената, която прекопавате, за външна стена на крепостта!

— Но тогава вие бихте стигнали до морето?

— Тъкмо това исках.

— А ако бяхте успели!

— Щях да се хвърля във водата, да доплувам до един от островите, които заобикалят замъка Иф, било остров Дом, било остров Тибулан, било брега, и тогава бих бил спасен.

— Бихте ли могли да плувате дотам?

— Господ би ми дал сили; а сега всичко е загубено.

— Всичко ли?

— Да. Запушете предпазливо вашата дупка, не работете вече, не правете нищо и чакайте да ви се обадя пак.

— Но кой сте вие?… Кажете ми поне кой сте?

— Аз съм… аз съм… 27.

— Не ми доверявате? — попита Дантес. Сякаш някакъв горчив смях прониза свода и се издигна до ушите на Едмон.

— О, почакайте — извика той, отгатнал инстинктивно, че непознатият мисли да го остави. — Кълна ви се, че бих се оставил по-скоро да ме убият, отколкото да открия сянка от истината на вашите и моите палачи; но в името на светлината не ме лишавайте от присъствието си, не ме лишавайте от вашия глас, или, кълна се, защото силите ми се изчерпват, ще си разбия главата о стената и на вашата съвест ще падне моята смърт.

— На каква възраст сте? Ако се съди по гласа ви, вие сте млад човек.

— Не знам на каква възраст съм, защото не съм броил времето, откакто съм тук. Знам само, че навърших деветнайсет, когато ме арестуваха на 28 февруари 1815.

— Вие нямате още двайсет и шест пошушна гласът. — Хайде, на тази възраст човек не е още предател.

— О, не, не, кълна ви се — повтори Дантес. — Казах ви вече и ще ви повторя, бих дал по-скоро да ме насекат на парчета, отколкото да ви издам.

— Добре сторихте, че поговорихте с мене; добре сторихте, че ме помолихте, инак щях да си съставя друг план и да се отдалеча от вас. Но вашата възраст ме успокоява, аз ще дойда при вас, чакайте ме.

— Кога?

— Трябва да изчисля какви са нашите изгледи; аз ще ви дам знак.

— Но нали няма да ме изоставите, няма да ме оставите сам, ще дойдете при мен и ще ми позволите да дойда при вас? Ние ще избягаме заедно и ако не можем да избягаме, ще говорим — вие за хората, които обичате, аз — за хората, които обичам. Вие сигурно обичате някого?

— Аз съм сам на света.

— Тогава обикнете мен: ако сте млад, ще стана ваш другар; ако сте стар, ще бъда ваш син. Аз имам баща, който е сега на седемдесет години, ако живее още; обичах само него и една девойка, която се наричаше Мерседес. Баща ми не ме е забравил, уверен съм; но тя кой знае дали мисли още за мене. Ще ви обичам, както обичах баща си.

— Добре — рече затворникът, — до утре.

Тези оскъдни думи бяха казани така, че Дантес повярва в тях; не беше му нужно повече; той се изправи, скри както преди извадените от стената боклуци и долепи леглото си до нея.

Оттогава Дантес се отдаде изцяло на щастието си: навярно няма вече да бъде сам, дори може би ще бъде свободен; в най-лошия случай, ако остане затворник, ще има другар; а споделеното затворничество е вече половин затворничество.

Целия ден Дантес ходи из килията си, сърцето му подскачаше от радост. Сегиз-тогиз тази радост го задушаваше: той сядаше на леглото, като притискаше с ръка гърдите си. При най-малкия шум в коридора се затичваше към вратата. Обхващаше го страх, че могат да го разделят от този човек, когото не познаваше, но вече обичаше като приятел. Тогава реши: в мига, когато тъмничарят отмести леглото му и се наведе да разгледа отвора, той ще му строши главата с камъка, на който стои стомната.

Ще го осъдят на смърт, той знае това; но не умираше ли от мъка и отчаяние, когато чудодейният шум го върна към живота?

Вечерта дойде тъмничарят; Дантес лежеше на кревата, отдето му се струваше, че варди по-добре недовършения отвор. Вероятно той погледна със странни очи досадния посетител, защото посетителят му рече:

— Какво, да не полудеете отново?

Дантес не отговори, той се страхуваше, че развълнуваният му глас ще го издаде.

Тъмничарят си излезе, като клатеше глава.

Когато настъпи нощта, Дантес помисли, че неговият съсед ще се възползува от тишината и мрака, за да подеме започнатия разговор, но се излъга; нощта измина, без никакъв звук да успокои трескавото му очакване. Но на заранта след посещението на тъмничаря, още щом дръпна леглото от стената, Дантес чу три удара през равни промеждутъци, той коленичи бързо.

— Вие ли сте? — попита той. — Аз съм тук!

— Отиде ли си тъмничарят? — запита гласът.

— Да — отговори Дантес, — ще се върне чак вечерта; имаме дванайсет часа на разположение.

— Мога значи да действувам? — рече гласът.

— О да, да, веднага, още сега, заклинам ви!

Тозчас земята, на която Дантес, навлязъл наполовина в отвора, се облягаше с двете си ръце, сякаш хлътна под него; той отскочи назад и в този миг купчината пръст и откъртени камъни се срина в дупката, която беше зинала под направения от него отвор; тогава от дъното на тъмната дупка, дълбочината на която не можеше да измери, се показа глава, рамене и накрая цял-целеничък човек, който излезе доста пъргаво от изкопа.

Дантес стисна в прегръдките си този нов приятел, толкова дълго и толкова нетърпеливо очакван, и го отведе до прозорчето, за да може слабият светлик, който проникваше в килията, да го освети целия.

Това беше нисичък човек, с коси, побелели не толкова от старост, колкото от мъка, с проницателни очи, скрити под гъсти прошарени вежди, с още черна брада, достигаща до гърдите му: съсухреното му лице, издълбано от дълбоки бръчки, смелите и изразителни черти издаваха човек, свикнал повече да упражнява умствените си способности, отколкото физическите. Челото му беше покрито с пот.

Що се отнася до облеклото му, невъзможно беше да се различи първоначалната му кройка, тъй като беше се превърнало в парцали.

На вид имаше най-малко шейсет и пет години, макар от енергичните му движения да се виждаше, че не е така стар, а затворничеството му е било дълго.

Той прие със задоволство възторжените чувства на момъка; вледенената му душа сякаш в миг се стопли и разтопи при досега си с младата пламенна душа. Поблагодари му топло за сърдечния прием, макар да беше много разочарован, че е намерил друг затвор там, където е мислил да срещне свободата.

— Да видим най-напред — рече той — дали има начин да скрием от очите на нашите тъмничари следите на моя пролом. Цялото ни бъдещо спокойствие зависи от това.

Той се наведе към отвора, вдигна камъка и без особен труд въпреки тежестта му го вкара в дупката.

— Вие сте откъртили камъка доста нехайно — рече той, като поклати глава, — нямате ли сечива?

— А вие имате ли? — попита Дантес учудено.

— Аз си направих няколко. С изключение на пила имам всичко, което ми трябва: длето, клещи, лост.

— Как любопитствувам да видя тези плодове на вашето търпение и ловкост — рече Дантес.

— Вижте, ето ви длето.

И той му показа една пластинка, яка и остра, с дръжка от буково дърво.

— От какво сте го направили? — попита Дантес.

— От една пръчка на леглото си. С този инструмент изкопах целия път, по който стигнах дотук; кажи-речи, петдесет стъпки.

— Петдесет стъпки! — извика Дантес с ужас.

— Говорете по-тихо, млади човече, говорете по-тихо; на вратите на затворниците често подслушват.

— Знаят, че съм сам.

— Все едно.

— И вие казвате, че сте прокопали петдесет стъпки, за да дойдете дотук?

— Да, приблизително такова разстояние отделя моята килия от вашата; само че аз не пресметнах вярно кривата, защото нямам геометрически уред, за да установя мащаба; вместо четиридесет стъпки по елипса излязоха петдесет; мислех, както ви казах, да стигна до външната стена, да я пробия и да се хвърля в морето. Копаех по дължината на коридора, на който излиза вашата килия, вместо да мина под него; цялата ми работа е отишла на вятъра, защото коридорът води в двор, пълен със стража.

— Така е — рече Дантес, — но този коридор минава сами покрай едната страна на моята килия, а тя има четири.

— Разбира се, но ето, едната стена е образувана от скалата; десет рудокопачи трябва да работят с всичките си сечива десет години, за да пробият тази скала; другата сигурно опира в основите на жилището на управителя; през тях ще попаднем в зимниците, които очевидно се затварят с ключ, и ще бъдем заловени; третата стена е обърната, почакайте, накъде ли е обърната другата стена?

В тази стена беше пробита бойницата, през която идваше светлината; тази бойница, стеснявайки се все повече, даваше накрая път на светлината; през нея сигурно не би могло да се провре и едно дете, но при все това тя бе преградена с три реда железни пръчки, така че и най-подозрителният тъмничар можеше да не се страхува от бягство през нея.

И новодошлият, като зададе този въпрос, домъкна масата под прозореца.

— Качете се на масата — рече той на Дантес.

Дантес го послуша, качи се на масата и отгатнал намерението на своя другар, се облегна с гръб на стената и подложи двете си длани.

Тогава оня, който беше се нарекъл с номера на килията си и чието истинско име Дантес не знаеше, по-пъргаво, отколкото можеше да се очаква при неговата възраст, с ловкостта на котка или на гущер се покатери отначало върху масата, после от масата върху дланите на Дантес, после от дланите на раменете му; така, превит одве, защото сводът на подземието му пречеше да се изправи той мушна главата си между първия ред от пръчки и можа да погледне оттам долу.

След миг издърпа бързо главата си.

— О-о — рече той, — така и предполагах.

И той се спусна по тялото на Дантес върху масата, а от масата скочи на земята.

— Какво сте предполагали? — попита младият човек разтревожен, като скочи също до него.

Старият затворник се замисли.

— Да — рече той, — така е; четвъртата стена на вашата килия е обърната към една външна галерия, нещо като околовръстен път, дето ходят патрулите и бдят часовите.

— Сигурен ли сте в това?

— Видях шапката на войника и върха на пушката му и се дръпнах така бързо от страх да не ме забележи.

— Е, та? — попита Дантес.

— Виждате сами, че е невъзможно да се избяга от вашата килия.

— Тогава? — продължи младежът.

— Тогава — рече старият затворник — да бъде божията воля!

И дълбоко примирение се изписа на лицето му.

Дантес погледна с почуда и възхищение този човек, отказал се така философски от надеждата, която беше хранил толкова дълго.

— Сега желаете ли да ми кажете кой сте? — попита Дантес.

— О, боже мой, да, щом още искате това сега, когато не мога да ви бъда полезен с нищо.

— Вие можете да ме утешите и да ме подкрепите, защото ми се струвате най-силният измежду силните.

Абатът се усмихна тъжно.

— Аз съм абат Фариа — рече той, — затворник съм в замъка Иф, както знаете, от 1811; но преди това лежах три години в крепостта Фенестрел. В 1811 ме преместиха от Пиемонт във Франция. Тогава научих, че съдбата, покорна на Наполеон по това време, го е дарила със син и този син в люлката е наречен крал на Рим. И наум не ми идваше онова, което преди малко ми казахте: че четири години по-късно ще бъде съборен исполинът. Кой царува сега във Франция? Наполеон II ли?

— Не, Луи XVIII.

— Луи XVIII, братът на Луи XVI, пътищата на небето са странни и загадъчни. С каква цел провидението е унизило човека, когото беше възвеличило, а е възвеличило онзи, когото беше унизило?

Дантес не сваляше очи от този човек, който забравяше за миг собствената си съдба, за да размишлява за съдбините на света.

— Да, да — продължи той, — както в Англия: след Чарлз I — Кромуел, след Кромуел — Чарлз II, и може би след Яков II — някой зет или роднина, някой орански принц, някой бивш областен управител ще стане крал; и тогава пак отстъпки на народа, конституция, свобода! Вие ще видите това, млади човече — каза той, като се обърна към Дантес и го погледна с блеснали и вдъхновени очи, каквито вероятно са имали пророците. — Вие сте още млад и ще видите това.

— Да, ако изляза оттук.

— Вярно — рече абат Фариа. — Ние сме затворници; има часове, когато забравям това и се мисля за свободен, защото очите ми проникват през стените на затвора.

— Но защо са ви затворили?

— Мене ли? Защото мечтаех в 1807 година за онова, което Наполеон поиска да осъществи в 1811; защото аз, както Макиавели, вместо всички тези дребни княжества, които правеха от Италия гнездо на малки и слаби тирани, пожелах да видя една единствена велика държава, твърда и силна; защото повярвах, че съм намерил своя Цезар Борджия в един коронован глупак, който се преструваше, че ме разбира, за да ме предаде по-лесно. Това беше замисълът на Александър VI и на Климент VII; той е обречен на провал, защото напразно са се залавяли за него, а Наполеон не можа да го завърши: несъмнено над Италия тегне проклятие!

И старецът обори глава.

Дантес не разбираше как един човек може да изложи на опасност живота си за подобни подбуди; наистина, той познаваше Наполеон, защото беше го видял и му беше говорил, затова пък нямаше никаква представа за Климент VII и Александър VI.

— Не сте ли вие — рече Дантес, започвайки да споделя мнението на своя тъмничар, разпространено в замъка Иф — свещеникът, когото смятат за… болен?

— Когото смятат за луд, искате да кажете, нали?

— Не се осмелих — рече Дантес с усмивка.

— Да, да — продължи Фариа с горчив смях, — да, аз минавам за луд; аз отдавна съм станал посмешище на обитателите в този затвор и бих развеселявал малките деца, ако имаше деца в тази обител на безнадеждна скръб.

Дантес остана за миг неподвижен и ням.

— И така, вие се отказвате от бягство? — рече му той.

— Намирам бягството за невъзможно; да се опитваш да направиш онова, което бог не желае да стане, значи да се бунтуваш срещу бога.

— Защо се отчайвате? Да искаш успех още от първия път, значи също да искаш от съдбата много. Не можете ли да подновите в друга посока изкопа, който сте направили в тази?

— Но знаете ли вие какво ми струва този изкоп, та ми говорите за подновяване? Знаете ли, че изгубих четири години само за сечивата, които притежавам? Знаете ли, че две години аз чопля и дълбая пръстта, твърда като гранит? Знаете ли, че трябваше да измъквам камъни, за които едно време не бих повярвал, че мога да ги мръдна, че цели дни прекарвах в тази титанична работа и че понякога вечер се чувствувах щастлив, ако успеех да изстържа един пръст от този стар хоросан, затвърдял като самия камък? Знаете ли, че за да скривам пръстта и всички камъни, които изравях, трябваше да пробия свода на едно стълбище и да хвърлям под него една след друга всички тези отломки; така че сега там е пълно догоре и аз не знаех вече къде да дяна шепа прах. Знаете ли най-сетне, че мислех целта на моето старание достигната, чувствувах, че ще имам сили да изпълня тази работа, а ето бог не само отсрочва тази цел, но и я пренася незнайно къде? Ах, аз ви казах това и ви го повтарям, няма отсега нататък да правя вече нищо, за да извоювам свободата си, тъй като волята на бога е да бъда лишен от нея навеки.

Едмон наведе глава, за да не види старецът, че радостта да има другар му пречи да съчувствува, както би трябвало, на скръбта на затворника, който не е могъл да избяга.

Абат Фариа се отпусна на леглото, а Едмон остана прав.

Младият човек никога не беше мислил за бягство. Някои неща изглеждат тъй невъзможни, че не ти дохожда наум да се заловиш за тях, избягваш ги по инстинкт. Да изкопаеш петдесет стъпки под земята, да посветиш на този труд три години, за да стигнеш при сполука до отвесни скали над морето; да се хвърлиш от височина петдесет, шейсет, че и сто стъпки може би, за да разбиеш, падайки, главата си о някоя скала, ако куршумът на часовите преди това не те е убил; и ако избегнеш всички тия опасности, да преплуваш една левга, това е повече от достатъчно, за да се примириш с неизбежността, и ние видяхме, че това примирение насмалко не доведе Дантес до смъртта.

Но сега, когато видя как един старец се вкопчва за живота с такава енергия и му дава пример за отчаяна решителност, младият човек взе да размишлява и да измерва мъжеството си. Друг беше се опитал да направи онова, за което той не беше дори помислял; друг, по-малко млад, по-малко силен, по-малко ловък, си беше доставил със сръчност и търпение всички сечива, необходими за тази невероятна задача, която не беше успяла само поради погрешно взета мярка; друг беше направил всичко това, следователно и за Дантес нямаше нищо невъзможно: Фариа беше пробил петдесет стъпки, той ще пробие сто; петдесетгодишният Фариа беше вложил три години в делото си; той имаше само половината от възрастта на Фариа, той ще вложи шест; Фариа, абатът, ученият, свещенослужителят, не се беше уплашил да преплува от замъка Иф до остров Дом, Ратоно или Льомер; мигар той, морякът Едмон, смелият водолаз Дантес, който така често беше се гмуркал до дъното на морето, за да търси коралово клонче, ще се поколебае да преплува една левга? Колко време е нужно, за да се преплува една левга? Час? Добре! Не беше ли оставал той по цели часове в морето, без да стъпи на брега! Не, не, Дантес, имаше нужда само от окуражаващ пример. Всичко, което е направил или би могъл да направи друг, ще направи и Дантес.

Момъкът се позамисли.

— Намерих онова, което търсехте — рече той на стареца.

Фариа потрепера.

— Вие ли? — попита той, като повдигна глава, и по израза на лицето му личеше, че ако Дантес казва истината, обезсърчението на другаря му няма да трае дълго. — Какво сте намерили вие?

— Коридорът, който сте пресекли, за да дойдете от вас дотук, се простира в същата посока, както и външната галерия, нали така?

— Да.

— Между тях трябва да има петнайсетина крачки.

— Най-много.

Тогава към средата на коридора ние пробиваме ход, който образува нещо като рамо на кръст. Този път вие правите по-грижливо пресмятанията си. Ние излизаме на външната галерия. Убиваме часовия и избягваме. За да успее този план, необходимо е само мъжество; вие го имате; що се отнася до сила, на мене тя не ми липсва. Не говоря за търпението, вие сте доказали вашето, а аз ще докажа своето.

— Една минута — отговори абатът, — вие не знаете, скъпи ми другарю, от какъв вид е моето мъжество и как възнамерявам да употребя силата си. Що се отнася до търпението, мисля, че съм бил доста търпелив, като съм възобновявал всяка сутрин нощната работа и всяка нощ дневната работа. Но тогава, слушайте ме добре, млади човече — тогава ми се струваше, че аз служа на бога, като освобождавам едно от неговите създания, което, бидейки невинно, не можеше да бъде осъдено.

— А сега, кажете, не е ли така — попита Дантес, — или вие сте се признали за виновен, откакто ме срещнахте?

— Не, но аз не искам да стана виновен. Досега мислех, че имам работа само с нещата, а ето, вие ми предлагате да имам работа с хората. Аз можах да пробия една стена и да разруша една стълба, но аз няма да пробия една гръд и няма да разруша един живот.

Дантес го изгледа учудено.

— Как — рече той, — ако можете да се спасите, ще се оставите да ви спрат такива скрупули?

— Ами вие самият — рече Фариа — защо не сте убили някоя вечер вашия тъмничар с крака на вашата маса, не сте навлекли дрехите му и не сте се опитали да избягате?

— Защото това не ми е дошло наум — рече Дантес.

— Защото вие имате такова вродено отвращение към подобно престъпление, такова отвращение, че дори не сте помислили за това — подзе старецът, — в простите и позволени работи нашите естествени подбуди ни предупреждават да не се отклоняваме от линията на нашето право. На тигъра, който по природа пролива кръв и чието предназначение е такова, е нужно само едно — обонянието да му обади за близостта на жертвата. Той веднага скача към тази жертва, връхлита я и я разкъсва. Това е негов инстинкт и той му се подчинява. Но на човека, напротив, кръвта е противна; не законите на обществото забраняват убийството, а законите на природата.

Дантес се смути: тези думи даваха действително обяснението на онова, което ставаше несъзнателно в ума му или по-скоро в душата му, защото едни мисли се раждат в главата, а други идат от сърцето.

— После — продължи Фариа — през тези, кажи-речи, дванайсет години, откакто съм в затвора, аз прекарах в ума си всичките прочути бягства. Аз видях, че те рядко са успявали. Сполучливите бягства, бягствата, увенчани с пълен успех, са онези, които са били грижливо и бавно подготвяни; така херцог дьо Бофор се е измъкнал от Венсенския замък; абат Дюбюкоа от Фор Левек, а Латюд — от Бастилията. Случаят е подпомогнал някои бягства: те са най-добрите. Повярвайте ми, да почакаме някой случай и ако този случай се яви, да се възползуваме от него.

— Вие сте могли да чакате — рече Дантес с въздишки, — вашият дълъг труд ви е занимавал ежеминутно и когато вашият труд не ви е развличал, утешавали са ви надеждите.

— После — рече абатът, — аз не се занимавах само с това.

— Какво сте правили?

— Пишех и учех.

— Дават ли ви хартия, пера и мастило?

— Не — рече абатът, — но аз си ги правя сам.

— Вие си правите хартия, пера и мастило? — извика Дантес.

— Да.

Дантес изгледа абата с възхищение; само че той още мъчно му вярваше на това, което казваше. Фариа забеляза, че младият човек леко се съмнява.

— Когато дойдете при мене — му рече той, — ще ви покажа цяло съчинение, плод на мислите, търсенията и размишленията на целия ми живот, което съм обмислял в сянката на Колизея в Рим, в подножието на колоната на Свети Марко във Венеция, по бреговете на Арно във Флоренция, без да подозирам, че един ден моите тъмничари ще ми дадат свободно време да го довърша между стените на замъка Иф. Това е „Трактат за възможността на всеобща монархия в Италия“. Той ще образува един голям том in-quarto.

— И сте го написали?

— На две ризи. Аз изнамерих един препарат, който прави бельото равно и гладко като пергамент.

— Да не сте химик?

— Мъничко. Познавам Лавоазие и съм приятел на Кабанис.

— Но за такова съчинение са ви били необходими исторически издирвания. Разполагали ли сте с книги?

— В Рим имах приблизително пет хиляди тома в библиотеката си. Като ги четях и препрочитах, аз дойдох до заключението, че сто и петдесет добре подбрани произведения могат да дадат вкратце, ако не всички човешки знания, то поне всичко, което е полезно един човек да знае. Посветих три години от живота си за проучване на тези сто и петдесет тома, така че ги знаех почти наизуст, когато ме арестуваха. В моя затвор с леко усилие на паметта си ги припомних напълно. Така бих могъл да кажа наизуст Тукидид, Ксенофонт, Плутарх, Тит Ливий, Тацит, Страда, Иурнанда, Данте, Монтен, Шекспир, Спиноза, Макиавели и Босюе. Изброявам ви най-важните.

— Но тогава вие знаете няколко езика?

— Говоря на пет живи езика — немски, френски, италиански, английски и испански; с помощта на старогръцки разбирам съвременния гръцки; само че го говоря зле, но го изучавам сега.

— Изучавате ли го? — попита Дантес.

— Да, съставих си един речник от познатите думи, подредих ги, комбинирах ги и ги размножих така, че да бъдат достатъчни, за да изразя с тях мисълта си. Знам около хиляда думи, погледнато строго, повече не ми трябват, макар че има сто хиляди, мисля, в речниците. Аз няма да бъда красноречив, но ще се разбирам чудесно, а това ми стига.

Все повече и повече учуден, Едмон почна да намира способностите на този странен човек почти свръхестествени, прищя му се да открие някакъв недостатък в нещо и продължи:

— Ами щом не са ви дали пера — рече той, — с какво сте написали този толкова обемист трактат?

— Направих си сам превъзходни пера — биха ги предпочели пред обикновените, ако знаеха от какво вещество са — с хрущялите от главите на огромните риби, изречени трески, които ни поднасят понякога през постните дни. Чакам винаги с радост средите, петъците и съботите, защото ми помагат да увелича моя запас от пера, и моите исторически трудове са, признавам, най-приятното ми занимание. Като се вдълбочавам в миналото, забравям сегашното; като се разхождам свободно и независимо из историята, вече не си спомням, че съм затворник.

— Ами мастило? — попита Дантес. — От какво сте направили мастило?

— В моята килия някога е имало камина — рече Фариа; — тази камина е била зазидана известно време преди да се поселя, разбира се, но дълги години там са палили; цялата й вътрешност е обложена със сажди. Аз разтварям тия сажди в дажбата вино, която ми дават всяка неделя, и по такъв начин се сдобивам с прекрасно мастило. За особените бележки, върху които е необходимо да привлека вниманието, аз си убождам пръстите и пиша с кръвта си.

— А кога ще мога да видя всичко това? — попита Дантес.

— Когато пожелаете — отговори Фариа.

— Още сега! — възкликна младият човек.

— Тогава вървете подире ми — рече абатът.

И той влезе в подземния коридор, където изчезна. Дантес го последва.

Като мина наведен, но все пак доста леко през подземния ход Дантес стигна до другия край на коридора, който извеждаше в килията на абата. Там входът се стесняваше и през него едва можеше да се провреш пълзешком. Килията на абата беше постлана с плочи; като бе повдигнал една от тези плочи в най-тъмния ъгъл, той беше почнал трудната работа, завършека на която видя Дантес.

Щом влезе и се изправи, младият човек огледа внимателно стаята. На пръв поглед тя не представляваше нищо особено.

— Добре — рече абатът, — сега е дванадесет и четвърт, ние имаме още няколко часа на разположение.

Дантес погледна наоколо, търсейки часовника, по който абатът определяше часа с такава точност.

— Погледнете слънчевия лъч, който иде от моето прозорче — рече абатът, — и вижте линиите, начертани от мене на стената. По тези линии, съгласувани с двойното движение на земята и описваната от нея около слънцето елипса, аз познавам часа по-точно, отколкото ако имах часовник, защото часовникът може да се развали, а слънцето и земята не се развалят никога.

Дантес не разбра нищо от това обяснение; виждайки слънцето да изгрява иззад планините и да залязва в Средиземно море, той мислеше винаги, че се движи слънцето, а не земята. Незабележимото за него двойно движение на земното кълбо, на което живееше, му се струваше невъзможно; във всяка дума на своя събеседник той съзираше тайни на науката, по-вълшебни от златните и диамантени рудници, които беше посетил още като дете при едно пътуване в Гузарат в Голконда.

— Слушайте — рече той на абата, — аз горя от нетърпение да видя съкровищата ви.

Абатът се приближи до камината. С длетото, което не изпущаше от ръката си, отмести камъка, образуващ някога огнището и прикриващ доста дълбока вдлъбнатина; в нея се съхраняваха всички предмети, за които абатът беше говорил на Дантес.

— Какво искате да видите най-напред? — го попита той.

— Покажете ми вашето голямо съчинение за кралството в Италия.

Фариа извади от скривалището три-четири свитъка, навити като листа от папирус; те се състояха от ивици платно, широки около четири пръста и дълги осемнайсет. Ивиците, номерирани, бяха покрити с думи, които Дантес можеше да чете, защото бяха написани на майчиния език на абата, тоест на италиански, а Дантес като провансалец разбираше отлично този език.

— Виждате ли — рече му абатът, — тук е всичко; преди около седмица написах думата „край“ на шейсет и осмата ивица. Две от ризите ми и всичките ми носни кърпички отидоха за това; ако някога отново изляза на свобода и в Италия се намери печатар, който да се осмели да ме печата, славата ми е осигурена.

— Да — отвърна Дантес, — виждам ясно. А сега покажете ми, моля ви, перата, с които сте написали това съчинение.

— Ето — рече Фариа.

И показа на младия човек една пръчица, дълга шест пръста, дебела колкото дръжката на четка; около края й беше вързан с конец един от тези хрущяли, за които абатът беше говорил на Дантес; още изцапан от мастило, той беше изострен и разцепен като обикновено перо.

Дантес го разгледа и потърси с очи инструмента, с който то е могло да бъде подострено толкова добре.

— Ах, да — рече Фариа, — вие търсите ножчето? То е моето най-хубаво произведение; направих него и ей този нож от един стар железен свещник.

Ножчето режеше като бръснач. А ножът имаше и това предимство, че можеше да служи едновременно за нож и за кама.

Дантес разглеждаше всички тези предмети със същото внимание, с което някога в марсилските магазини за рядкости беше разглеждал сечивата, направени от диваците и донесени от южните морета от капитаните на далечно плаване.

— Що се отнася за мастилото — рече Фариа, — вие знаете вече от какво го получавам; аз го приготовлявам, когато имам нужда.

— Учудвам се на едно — рече Дантес, — как са ви стигнали дните за цялата тази работа.

— Работех и през нощите — отговори Фариа.

— Нощите ли? Да не би като котките да виждате нощем?

— Не; но бог е дал на човека разум, за да допълни несъвършените си сетива: аз си добавях осветление.

— Как?

— От месото, което ми носят, отделям тлъстината, стопявам я и извличам лой. Ето моята свещ.

И абатът показа на Дантес кандило от рода на онези, с които осветяват улиците в тържествени дни.

— Ами огън?

— Ето две кремъчета и прахан от парче бельо.

— Ами кибрит?

— Престорих се, че страдам от кожна болест, поисках сяра и ми я дадоха.

Дантес сложи предметите на масата и наведе глава, слисан от постоянството и силата на този дух.

— Това не е всичко — продължи Фариа, — защото не бива да се скриват всички съкровища само на едно място; да затворим това скривалище.

Те сложиха плочата на мястото й; абатът посипа малко прах отгоре, разтъпка го с крак, за да не личи, че са вадили плочата, приближи се до леглото си и го отмести.

Зад възглавето имаше дупка, почти херметически затворена с камък, и в тази дупка — въжена стълба, дълга двайсет и пет трийсет стъпки.

Дантес я изпробва: тя можеше да издържи всяко изпитание.

— Откъде си доставихте въжето за това чудесно изделие? — попита Дантес.

— Най-напред от моите ризи, после от чаршафите на леглото, които аз изнищвах през трите години, докато бях затворник във Фенестрел. Когато ме преместиха в замъка Иф, изхитрих се да взема със себе си изнищеното; тук продължих работата.

— Но не забелязаха ли, че чаршафите ви са без подгъв.

— Аз ги зашивах пак.

— С какво?

— С тази игла.

И като отгърна една дрипа от дрехата си, абатът показа на Дантес дълга остра рибена кост с вдянат в нея конец.

— Да — продължи Фариа, — отначало исках да изтръгна пръчките на решетката и да избягам през прозореца, който е малко по-широк от вашия, както виждате; аз щях да го разширя още при бягството; но забелязах, че този прозорец гледа в един вътрешен двор, и се отказах от моя несигурен план. Но запазих стълбата за някое непредвидено обстоятелство, за някое, както ви казах вече, от тези бягства, които случаят представя.

Дантес, като разглеждаше стълбата, мислеше за друго; нова мисъл мина през ума му. Може би този човек, тъй умен, изобретателен и прозорлив, ще вникне в неговото собствено нещастие, което за него беше винаги обвито с тъмнина.

— За какво мислите? — попита абатът с усмивка, като взе замислеността на Дантес за висша степен на възхищение.

— Мисля най-напред за огромната умствена сила, която е трябвало да изразходвате, за да стигнете до целта; какво щяхте да направите, ако бяхте свободен!

— Нищо може би; щях да пропилея ума си в дреболии. Нещастието само открива тайните рудници на човешкия ум; необходим е натиск, за да избухне барутът. Затворът съсредоточи всичките ми способности, пръснати в разни направления; те се сблъскаха в тясно пространство; и знаете ли, от сблъсъка на облаците се ражда електричеството, от електричеството светкавицата, от светкавицата — светлината.

— Не, аз нищо не знам рече Дантес, смазан от незнанието си. — Една част от думите ви са за мен лишени от смисъл; блазе ви, че сте толкова учен!

Абатът се усмихна:

— Вие преди малко сякаш ми казахте, че мислите за две неща?

— Да.

— Казахте ми едното; кое е другото?

— Ето другото: вие ми разказахте своя живот, а не знаете моя.

— Вашият живот, момко, е много кратък и в него не може да има важни събития.

— В него има безмерно нещастие — рече Дантес, — нещастие, което не съм заслужил; и бих желал, за да не проклинам вече никога съдбата, да се убедя, че за него са виновни хората.

— Тогава вие смятате, че сте невинен за престъплението, което ви приписват?

— Напълно невинен, кълна се в живота на двете същества, които единствено обичам — в живота на баща си и Мерседес.

— Добре — рече абатът, като затвори скривалището и бутна леглото си на предишното му място, — разкажете ми вашата история.

И Дантес разказа онова, което абатът нарече негова история и което се ограничаваше с едно пътуване до Индия и две-три пътувания до Близкия изток; разказа за последното си плаване, за смъртта на капитан Льоклер, за заръката му до маршала, за свиждането с маршала, за писмото до господин Ноартие; разказа за пристигането в Марсилия, за срещата с баща си, за любовта си към Мерседес, за годявката, за арестуването, за разпита, за временното затворничество в съдебната палата и най-сетне за окончателното затваряне в замъка Иф. Повече Дантес не знаеше, не знаеше дори колко време лежи затворен. Когато разказът свърши, абатът се замисли дълбоко.

— В правото съществува — рече той след малко — една дълбока аксиома и тя се отнася до онова, което преди малко ви казах: освен в случаите, когато лошите мисли са породени от покварената натура, човек се отвращава от престъплението. Но цивилизацията ни е дала нужди, пороци, изкуствени желания, които понякога задушават в нас добрите нагони и ни водят към злото. Оттам и правилото: ако искаш да откриеш виновника, търси оня, комуто извършеното престъпление е могло да принесе полза! Кому е могло да принесе полза вашето изчезване?

— Никому, уверявам ви! Аз съм толкова незначителен.

— Не отговаряйте така: в отговора ви няма ни логика, ни философия; всичко е относително, драги ми приятелю, от краля, който пречи на своя бъдещ наследник, до канцелариста, който пречи на извънщатния писар: ако кралят умре, наследникът наследява короната; ако канцеларистът умре, извънщатният писар наследява хиляда и двеста ливри възнаграждение. Тези хиляда и двеста ливри възнаграждение са неговата годишна заплата; те му са също тъй необходими за живота, както на един крал дванадесетте милиона. Всеки индивид от най-ниското до най-високото стъпало на обществената стълба образува около себе си цял един малък свят от интереси, дето има свои вихрушки и свои кукести атоми, както в световете на Декарт. Само че колкото повече се издигат, толкова повече се разширяват тези светове. Това е една обърната спирала, която се крепи на върха си по една игра на равновесието. Да се върнем към вашия свят. Вас са искали да назначат капитан на „Фараон“?

— Да.

— Вие сте били на път да се ожените за една хубава девойка?

— Да.

— Имал ли е някой интерес да не станете капитан на „Фараон“? Имал ли е някой интерес да не се ожените за Мерседес? Отговорете отначало на първия въпрос: последователността е ключ на всички проблеми. Имал ли е някой интерес да не станете капитан на „Фараон“?

— Не; мене ме обичаха много на кораба. Ако моряците можеха да си изберат началник, те, сигурен съм, щяха да изберат мене. Един човек само имаше причина да ме мрази: известно време преди това бях се скарал с него и му бях предложил дуел, но той беше отказал.

— Ето на! Как се нарича този човек?

— Данглар.

— Какъв беше на кораба?

— Счетоводител.

— Ако станехте капитан, щяхте ли да го оставите на неговия пост?

— Не, ако работата зависеше от мене, защото бях забелязал някои неточности в сметките му.

— Добре. Присъствуваше ли някой на последния ви разговор с капитан Льоклер?

— Не, ние бяхме сами.

— Могъл ли е някой да чуе вашия разговор?

— Да, вратата беше отворена; и дори… почакайте… да, да, Данглар мина тъкмо когато капитанът ми предаваше пакета за маршала.

— Хубаво — рече абатът, — ние попаднахме на следите. Заведохте ли с вас на сушата някого, когато се отбихте на остров Елба?

— Никого.

— Там са ви връчили писмо, нали?

— Да, маршалът ми го връчи.

— Какво направихте с това писмо?

— Сложих го в портфейла си.

— Във вас ли държахте портфейла? Как е могъл портфейлът с официалното писмо да се побере в джоба на един моряк?

— Прав сте, портфейлът ми беше на кораба.

— Значи чак на кораба вие сте мушнали писмото в портфейла?

— Да.

— Какво правехте с това писмо от Порто Ферайо до кораба?

— Държах го в ръка.

— Когато сте се качили на „Фараон“, всеки е могъл значи да види писмото в ръцете ви?

— Да.

— И Данглар, както другите?

— И Данглар, както другите.

— Сега слушайте внимателно; напрегнете паметта си: спомняте ли си с какви изрази беше написан доносът?

— О, да; четох го три пъти и всяка дума се е врязала в паметта ми.

— Повторете ми го.

Дантес се съсредоточи за миг.

— Ето го — рече той — дума по дума: — „Един привърженик на трона и на религията уведомява господин кралския прокурор, че именуемият се Едмон Дантес, помощник-капитан на кораба «Фараон», пристигнал тази сутрин от Смирна, след като е спирал в Неапол и Порто Ферайо, е получил от Мюра писмо за узурпатора, а от узурпатора — писмо за бонапартисткия комитет в Париж.

Ще се уверите в неговото престъпление, като го арестувате, защото ще намерите това писмо у него, или у баща му, или в каютата му на борда на «Фараон».“

Абатът повдигна рамене.

— Ясно като ден — рече той, — вие трябва да сте много простодушен и много добросърдечен, щом не сте отгатнали изведнъж.

— Мислите ли? — извика Дантес. — Ах, колко подло!

— Какъв беше обикновеният почерк на Данглар?

— Красив, с наклон надясно.

— С какъв почерк беше написано анонимното писмо?

— С наклонен наляво.

Абатът се усмихна.

— Преправен, нали?

— Много смел, за да бъде преправен.

— Почакайте — рече той.

Той взе перото си, или по-скоро онова, което наричаше така, топна в мастилото и написа с лявата ръка върху приготвеното за тази цел късче бельо първите два-три реда от доноса.

Дантес се отдръпна и погледна почти с ужас абата.

— О, невероятно — извика той, — как този почерк наподобява онзи!

— Доносът е бил написан с лявата ръка. Забелязал съм едно нещо — продължи абатът.

— Какво?

— Всички почерци с дясната ръка са различни, а всички почерци с лявата ръка си приличат.

— Да не сте наблюдавали и видели всичко?

— Да продължим.

— Ах, да, да.

— Да минем на втория въпрос.

— Слушам.

— Имаше ли някой интерес да не се ожените за Мерседес?

— Да. Един млад човек, който я обичаше.

— Как се нарича той?

— Фернан.

— Това е испанско име.

— Той е каталанец.

— Мислите ли го способен да напише писмото?

— Не Той би ме ръгнал с нож, ето всичко.

— Да, това е в испанския характер: убийство, но не подлост.

— Пък и той — продължи Дантес — не знаеше и всички подробности, съдържащи се в доноса.

— Вие никому ли не бяхте ги разказали?

— Никому.

— Нито дори на вашата изгора?

— Нито дори на моята годеница.

— Тогава е Данглар.

— О, сега съм уверен в това.

— Почакайте… Данглар познаваше ли Фернан?

— Не… да… спомням си…

— Какво?

— Един ден преди женитбата ги видях наедно, седнали на една маса в беседката на чичо Памфил. Данглар се държеше приятелски и се шегуваше, Фернан беше блед и смутен.

— Сами ли бяха?

— Не, с тях имаше трети човек, един мой добър познат, който сигурно ги беше запознал, един шивач на име Кадрус; но той беше вече пиян; почакайте, почакайте… Как не си спомних по-рано това? На масата, дето пиеха, имаше мастилница, хартия, пера. (Дантес прекара ръка по челото си.) О, подлеци, подлеци!

— Искате ли да узнаете още нещо? — попита абатът през смях.

— Да, да, тъй като вие вниквате във всичко, виждате ясно всичко, кажете ми, защо бях разпитан само веднъж, защо не ми определиха съдии и как така съм осъден без присъда?

— Ех, това е малко по-сложно — рече абатът; — ходовете на правосъдието са тъмни и загадъчни, мъчно е да се вникне в тях. Проследяването на двамата ваши приятели беше дотук детска играчка; сега ще трябва да ми дадете най-точни указания.

— Хайде, питайте. Вие наистина виждате по-ясно живота ми, отколкото аз самият.

— Кой ви разпитва — кралският прокурор, неговият помощник или съдебният следовател?

— Помощникът.

— Млад ли е или стар?

— Млад: двайсет и седем — двайсет и осем годишен.

— Добре. Още непокварен, но вече честолюбив — рече абатът. — Какви бяха отношенията му с вас?

— По-скоро благи, отколкото строги.

— Разказахте ли му всичко?

— Всичко.

— И отношенията му промениха ли се в продължение на разпита?

— Те се промениха за малко, когато той прочете уличаващото ме писмо; като че беше сломен от нещастието ми.

— От вашето нещастие ли?

— Да.

— А сигурен ли сте, че е скърбял за вашето нещастие?

— Във всеки случай той ми даде явно доказателство за съчувствието си.

— Какво?

— Изгори единствената улика против мене.

— Коя? Доноса ли?

— Не, писмото.

— Сигурен ли сте в това?

— Това стана пред мене.

— Друго нещо има тук; този човек може да е по-голям злодей, отколкото мислите.

— Като ви слушам, тръпки ме побиват, честна дума! — рече Дантес. — Мигар светът е населен с тигри и крокодили?

— Да, само че двукраките тигри и крокодили са по-опасни от другите.

— Да продължим, да продължим.

— На драго сърце; казвате, той изгорил писмото?

— Да, като ми каза: „Виждате ли, съществува само това доказателство против вас и аз го унищожавам“.

— Такава постъпка е твърде възвишена, за да бъде естествена.

— Мислите ли?

— Уверен съм. До кого беше адресирано това писмо?

— До господин Ноартие, улица Кок Ерон 13, в Париж.

— Не допускате ли, че вашият помощник прокурор е бил заинтересован да изчезне това писмо?

— Може би: той ме накара да обещая два-три пъти, в моя полза, както каза той, да не говоря никому за това писмо и взе от мене клетва, че няма да произнеса името, написано на плика.

— Ноартие? — повтори абатът. — Ноартие? Познавах един Ноартие при двора на предишната кралица на Етрурия, познавах един Ноартие, който беше жирондинец през време на революцията. Как се наричаше вашият помощник-прокурор?

— Дьо Вилфор.

Абатът прихна да се смее. Дантес го изгледа вцепенен.

— Какво става с вас? — попита той.

— Виждате ли тоя слънчев лъч? — попита абатът.

— Да.

— Е, добре, всичко сега е по-ясно за мене от този прозрачен и светъл лъч. Клето дете, клети момко! И този съдия беше добър към вас?

— Да.

— Този достоен прокурор изгори, унищожи писмото?

— Да.

— Този почтен доставчик на палача ви накара да се закълнете, че никога няма да произнесете името Ноартие?

— Да.

— Този Ноартие, нещастни слепецо, знаете ли вие кой е този Ноартие? Този Ноартие е негов баща!

Ако паднеше мълния в краката на Дантес и изровеше бездна, в дъното на която би се открил адът, тя нямаше да го порази така бързо, така страшно, така съкрушително, както тези неочаквани думи; той стана и стисна главата си с две ръце, сякаш се боеше тя да не се пръсне.

— Негов баща? Негов баща! — извика той.

— Да, негов баща, който се нарича Ноартие дьо Вилфор — отговори абатът.

Тогава мълниеносен блясък прониза мозъка на затворника; всичко, което преди му изглеждаше тъмно, се озари за миг от ярка светлина. Променливото държане на Вилфор през време на разпита, унищоженото писмо, искането на клетва, умолителният глас на съдията, който, вместо да заплашва, сякаш просеше — всичко възникна отново в паметта му; той извика, олюля се като пиян; после се спусна към отвора, който водеше от килията на абата към неговата.

— Ох, трябва да остана сам — извика той. — Трябва да обмисля всичко това.

И когато се добра до своето подземие, тръшна се на леглото, дето тъмничарят го завари вечерта седнал, с втренчен поглед и изкривено лице, неподвижен и безмълвен като статуя.

През тези часове на размисъл, хвръкнали като секунди, той взе ужасно решение и даде страхотна клетва.

Един глас изтръгна Дантес от тази замисленост; беше гласът на абат Фариа, който след излизането на тъмничаря идваше да покани Дантес да вечерят заедно. Славата му на луд, и то на забавен луд, даваше на стария затворник някои привилегии, като правото на малко по-бял хляб и шишенце вино в неделя. А тъкмо беше дошла неделя и абатът идваше да покани младия си другар да раздели с него хляба и виното.

Дантес го последва; лицето му се беше прояснило и бе добило обикновения си израз, но в него имаше строгост и твърдост, които свидетелствуваха за някакво взето решение. Абатът го изгледа втренчено.

— Съжалявам, че ви помогнах във вашите издирвания и ви казах, което ви казах — рече той.

— Защо? — попита Дантес.

— Защото посях в сърцето ви чувство, което не съществуваше там по-рано — отмъщението.

Дантес се усмихна.

— Да говорим за друго — рече той.

Абатът го погледна още веднъж и поклати тъжно глава; после, изпълнявайки молбата на Дантес, заприказва за друго.

Разговорът със стария затворник, както разговорът с хора, които са патили много, беше поучителен и непрекъснато занимателен; но в него нямаше егоизъм: нещастникът никога не говореше за своите злочестини.

Дантес ловеше думите му с възхищение: едни от тях отговаряха на някои негови мисли и знания от областта на морското дело, други се отнасяха до непознати неща и както северните сияния, които светят на мореплавателите в южните ширини, му разкриваха нови гледки и кръгозори, озарени от фантастични отблясъци. Дантес разбра какво щастие е за един просветен човек да следва този издигнат ум по нравствените, философски и социални върхове, гдето гой беше свикнал да броди.

— Научете ме на нещо от всичко онова, което знаете — рече Дантес, — дори само за това, да не се отегчавате с мене. Сигурно вие предпочитате самотата пред един необразован и некадърен другар като мене. Ако се съгласите на молбата ми, обещавам да не ви говоря вече за бягство.

Абатът се усмихна.

— Уви, чадо мое — рече той, — човешкото знание е доста ограничено и когато ви запозная основно с математиката, физиката, историята и три-четири живи езици, на които говоря, вие ще знаете всичко, което знам; а всички тези знания аз ще прелея от моя ум във вашия само за две години.

— Две години! — рече Дантес. — Вярвате ли, че мога да науча всички тези науки за две години?

— В тяхното приложение — не; но в техните принципи — да: да научиш, не значи да знаеш; има знаещи и учени; паметта създава едните, философията — другите.

— Но не може ли човек да научи философията?

— Философията не се научава; философията е съчетание на придобитите науки с гения, който ги прилага.

— Хайде — рече Дантес, — на какво ще ме научите най-напред? Аз горя от нетърпение да започна, жадувам за наука.

— На всичко! — рече абатът.

Тази вечер двамата затворници съставиха план за обучение и на другия ден почнаха да го осъществяват. Дантес имаше чудесна памет и необикновена схватливост: математическата нагласа на ума му помагаше да разбере всичко по пътя на изчислението, докато поетичността на моряка смекчаваше прозаичния дух на доказателствата, сведени до сухи цифри и прави линии; той вече знаеше италиански и малко новогръцки, на които беше се научил през пътуванията си в Близкия изток. С помощта на тези два езика той скоро усвои механизма на останалите и след шест месеца почна да говори испански, английски и немски.

Поради това ли, че развлечението, доставяно от ученето, му заместваше свободата, или че, както се убедихме, умееше да спазва дадената дума, той не говореше вече за бягство и дните течаха за него бързо, пълни с поука. След една година той беше вече друг човек.

Що се отнася до абат Фариа, Дантес забеляза, че въпреки развлечението, което с присъствието си беше донесъл в затворничеството му, той с всеки ден ставаше все по-мрачен. Някаква неотстъпна и вечна мисъл сякаш обсаждаше ума му: той изпадаше в дълбока замисленост, въздишаше неволно, ставаше отведнъж, скръстваше ръце и се разхождаше мрачен из своята килия.

Един ден той се спря изведнъж в един от тези сто пъти повтаряни кръгове, които описваше в килията си, и се провикна:

— Ах, да нямаше часови!

— Дали ще има, или не часови, зависи от вас — рече Дантес, който четеше мисълта му през кутията на черепа му като през стъкло.

— Казах ви — подзе абатът, — убийството ме отвращава.

— Но това убийство, ако се извърши, ще бъде извършено от инстинкт за самосъхранение, от чувство за самозащита.

— Все едно, аз не мога.

— Но вие мислите за това.

— Непрестанно, непрестанно — прошепна абатът.

— И вие сте намерили начин, нали? — попита живо Дантес.

— Намерих, ако случайно сложат в галерията някой глух и сляп часови.

— Той ще бъде сляп, той ще бъде глух — отговори младият човек и неговият решителен глас изплаши абата.

— Не, не! — извика той. — Невъзможно е.

Дантес искаше да задържи вниманието му на този въпрос, но абатът поклати глава и престана да отговаря.

Изминаха три месеца.

— Силен ли сте? — обърна се един ден абатът към Дантес.

Без да отговори, Дантес взе длетото, изви го като подкова и отново го изправи.

— Обещавате ли да не убивате часовия освен при крайна необходимост?

— Да, заклевам се в честта си.

— Тогава — рече абатът — ние ще можем да изпълним нашия замисъл.

— А колко време ще ни е нужно, за да го изпълним?

— Най-малко година.

— Но може ли да се заловим за работа?

— Още сега.

— Виждате ли, ние изгубихме цяла година — извика Дантес.

— Намирате ли, че сме я изгубили? — попита абатът.

— Ах, извинете, извинете — извика Едмон, като се изчерви.

— Тихо! — рече абатът. — Човекът си остава винаги човек; а вие сте още един от най-добрите, които съм познавал. Вижте, ето моя план.

И абатът показа на Дантес направения от него чертеж; това беше планът на килията му, килията на Дантес и прохода, който свързваше едната с другата. Към средата на този проход беше прокаран един ход, каквито прокопават в рудниците. Този ход извеждаше двамата затворници под галерията, дето се разхожда часовият; достигнали там, те правят широк изкоп, разклащат една от плочите, които образуват пода на галерията; в необходимата минута плочата хлътва под тежестта на войника и той пада в изкопа: докато, замаян от падането си, той е още безсилен да се брани, Дантес се хвърля върху него, връзва го, запушва му устата и тогава двамата затворници се измъкват през прозореца на галерията, слизат по външната стена с помощта на въжената стълба и побягват.

Дантес изръкопляска и очите му засвяткаха от радост; планът беше толкова прост, че трябваше да успее.

Същия ден нашите копачи се заловиха за работа с голямо усърдие, тъй като тази работа идваше след дълга почивка и вероятно отговаряше на заветните желания на всеки от тях.

Те прекъсваха работата само в часа, когато бяха принудени да се приберат всеки в килията си, да чакат посещението на тъмничаря. Впрочем те бяха свикнали да различават по незабележимия шум на стъпките му кога слиза той и никога не бяха изненадани нито единият, нито другият. Пръстта, която извличаха от новия изкоп и която би задръстила стария коридор, изхвърляха по малко и с невероятна предпазливост през прозорчето на килията на Дантес или килията на Фариа; те старателно я стриваха на прах и нощният вятър я отнасяше далеч, без да остане следа. Повече от година мина в тази работа, извършвана с длето, нож и дървен лост; цялата тази година, макар и да работеше, Фариа продължаваше да учи Дантес, говореше му ту на един, ту на друг език, разправяше му историята на народите и великите люде, които оставят от време на време зад себе си светла диря, която наричат слава. Освен това абатът, светски човек, принадлежащ към висшето общество, притежаваше в обноските си някаква тъжна величавост и Дантес благодарение на вродената си възприемчивост съумя да усвои от него изящната учтивост, която му липсваше, и аристократичните обноски, придобивани обикновено в общуване с висшите класи или в обществото на просветените хора.

След петнайсет месеца проходът беше довършен; под галерията беше направен изкопът; чуваше се как върви напред-назад часовият и двамата труженици, принудени за успеха на бягството да чакат някоя тъмна безлунна нощ, се страхуваха само от едно нещо — да не би почвата преди време сама да пропадне под краката на войника.

За да предотвратят тази опасност, подложиха една малка подпора, която намериха в основите. Дантес тъкмо я поставяше, когато изведнъж чу, че абат Фариа, останал в килията на младия човек, дето подостряше клин за окачване на въжената стълба, го вика с отчаян глас. Дантес се затече към него и видя абата прав насред килията, бледен, със запотено чело и сгърчени ръце.

— Ох, боже мой! — извика Дантес. — Какво има? Какво става с вас?

— По-скоро, по-скоро — рече абатът, — слушайте.

Дантес погледна силно побледнялото лице на Фариа, очите му, обкръжени със синина, побелелите му устни, настръхналите му коси; и в страха си изпусна от ръцете си длетото.

— Но какво има? — извика Едмон.

— Загинах — рече абатът, — слушайте. Хваща ме една страшна, може би смъртоносна болест; припадъкът започва, усещам го: аз вече имах такъв припадък една година преди затвора. Само един лек има против тази болест, ще ви го кажа: тичайте бързо в килията ми, вдигнете крака на леглото; той е кух, в него ще намерите стъкълце, наполовина пълно с червена течност, донесете ми го; или не, почакайте, могат да ме заварят тук; помогнете ми да се прибера в килията си, докато още имам сили. Кой знае какво може да се случи, докато трае припадъкът?

Дантес не изгуби самообладание въпреки сполетялото го страшно нещастие, слезе в прохода, влачейки след себе си нещастния си другар, с неимоверни усилия го докара до килията му и го сложи на леглото.

— Благодаря — рече абатът, треперейки с цялото си тяло, като да беше излязъл от ледена вода. — Ето, започва припадъкът, скоро ще изпадна в каталепсия; може би ще лежа без движение, без да издам нито един стон; а може би на устата ми ще излезе пяна, аз ще се вдървя и ще викам; направете така, че виковете ми да не се чуват, това е важно, иначе ще ме преместят може би в друга килия и ние ще се разделим завинаги. Когато ме видите неподвижен, студен и, така да се каже мъртъв, тогава — само тогава, чувате ли — разтворете зъбите ми с нож, налейте в устата ми девет-десет капки от тази течност и може би аз ще се свестя.

— Може би? — извика скръбно Дантес.

— Елате, елате — извика абатът, — аз… аз…

Припадъкът беше толкова неочакван и силен, че нещастният затворник не можа дори да довърши започнатата дума: сянка мина по челото му, бърза и мрачна като морска буря; очите му се разшириха, устата му се изкриви, бузите му почервеняха; той се замята, взе да реве, пяна излезе на устните му; изпълнявайки заръката, Дантес задуши виковете му под завивката. Това трая два часа. Тогава, безжизнен като труп, бледен и студен като мрамор, безпомощен като стъпкана тръстика, той падна, вдърви се в един последен гърч и стана мъртвешки син.

Едмон почака, докато тази привидна смърт обхване тялото и го вледени чак до сърцето; тогава взе ножа, пъхна острието му между зъбите, отвори с огромни усилия стиснатите челюсти, отброи една по една десет капки от червената течност и зачака.

Мина час, старецът не мърдаше. Дантес се уплаши да не би да е чакал твърде дълго и заровил двете ръце в косите си, се загледа в него. Най-сетне лека руменина се появи по бузите на абата, в очите му, останали през цялото време отворени и безжизнени, блесна съзнание; слаба въздишка се изтръгна от устата му, той помръдна.

— Спасен! Спасен! — развика се Дантес.

Болният не можеше още да говори, но с видима тревога протегна ръка към вратата. Дантес се вслуша и чу стъпките на тъмничаря: наближаваше седем часът, а Дантес не беше имал и възможност да следи времето.

Момъкът се спусна към отвора, мушна се в него намести плочата над главата си и се прибра в своята килия.

След малко вратата се отвори и тъмничарят, както винаги, завари затворника седнал на леглото.

Едва обърна той гръб, едва шумът от стъпките му се изгуби в коридора, и Дантес, измъчен от тревога, забравил вечерята, пое обратно изминатия път и като повдигна плочата с глава, влезе в килията на абата.

Абатът беше дошъл в съзнание, но още лежеше проснат, неподвижен и безсилен на леглото си.

— Не мислех, че ще ви видя пак — рече той на Дантес.

— Защо? — попита момъкът. — Смятахте, че ще умрете ли?

— Не; но всичко е готово за бягство и аз мислех, че ще избягате.

Червенина от негодувание заля бузите на Дантес.

— Без вас! — извика той. — Наистина ли помислихте, че съм способен на това?

— Сега виждам, че съм се излъгал — рече болният. — Ах, как съм слаб, сломен, съсипан!

— Не се отчайвайте, силите ви ще се върнат — рече Дантес, като седна до леглото на Фариа и хвана ръцете му.

Абатът поклати глава.

— Последния път — рече той — припадъкът трая половин час, след това усетих глад и се повдигнах сам; днес не мога да мръдна нито крака си, нито дясната си ръка; главата ми тежи, което показва кръвоизлив в мозъка. При третия припадък ще се парализирам съвсем или ще умра веднага.

— Не, не, успокойте се, няма да умрете; третият припадък, ако се случи, ще ви завари на свобода. Тогава ще ви спасим, както този път и дори по-добре от този път, защото ще имаме всичко необходимо.

— Приятелю мой — рече старецът, — не се заблуждавайте; сегашният пристъп ме осъди на вечен затвор: за да бягам, трябва да мога да вървя.

— Нищо, ще почакаме седмица, месец, два месеца, ако дотрябва. През това време вашите сили ще се възстановят; всичко е готово за нашето бягство и ние можем да изберем часа и минутата. Този ден, в който ще почувствувате, че можете да плувате, ние ще определим за изпълнение на нашия замисъл.

— Аз няма да плувам вече — рече Фариа. — Тази ми ръка е парализирана не за един ден, а завинаги. Повдигнете я и ще видите колко е тежка.

Момъкът вдигна ръката, тя падна безчувствена. Той въздъхна.

— Убедихте ли се сега, Едмон? — рече Фариа. — Вярвайте ми, знам какво говоря: от първия пристъп на моята болест не съм престанал да мисля за нея. Аз я очаквах, защото тя е наследствена; баща ми умря при третия припадък, моят дядо също. Лекарят, който ми приготви тази течност, не друг, а прочутият Кабанис, ми предрече същата участ.

— Лекарят греши — извика Дантес, — а вашият парализ не ме смущава; аз ще ви взема на гърба си и ще плувам заедно с вас.

— Чадо — рече абатът, — вие сте моряк, вие сте плувец и знаете следователно, че човек с такъв товар няма да отплува много далеч в морето. Престанете да се лъжете с напразни надежди, на които и вашето прекрасно сърце не вярва; аз ще остана тук, докато удари часът на освобождението ми, който сега може да бъде само часът на смъртта. А вие бягайте, тръгнете! Вие сте млад, ловък и силен, не се тревожете за мене, аз ви освобождавам от вашата честна дума.

— Добре — рече Дантес. — Добре, тогава и аз оставам.

Той стана и простря тържествено ръка над стареца:

— Кълна се, аз няма да ви оставя до вашата смърт!

Фариа погледна момъка, толкова благороден, чистосърдечен, великодушен, и на лицето му, одушевено от най-чиста преданост, прочете искреността на обичта му и твърдостта на клетвата му.

— Добре — рече болният, — приемам, благодаря.

После му протегна ръка.

— Вашата безкористна преданост ще бъде може би възнаградена — рече му той, — но тъй като аз не мога, а вие не искате да тръгнете, ние ще трябва да запушим хода под галерията: вървейки, войникът може да налучка подкопаното място по екливостта му, да повика някой надзирател и тогава ще ни открият и разделят. Идете, заемете се за тази работа, в която за съжаление не мога да ви помогна; употребете за това цялата нощ, ако трябва, и се върнете утре сутринта след обиколката на тъмничаря, искам да ви кажа нещо важно.

Дантес хвана ръката на абата, който го успокои с усмивка, и излезе тъй покорно и почтително, както се държеше винаги към своя стар приятел.

Когато влезе на другия ден сутринта в килията на своя другар в затвора, Дантес завари Фариа седнал, със спокойно лице.

Под лъча, който се промъкваше през тесния прозорец на килията му, той държеше в лявата си ръка — единствената, която, както си спомняме, владееше сега — разтворено едно листче хартия; то беше стояло дълго свито на тръбичка и поради това трудно се разгъваше.

Абатът посочи мълком листчето на Дантес.

— Какво е това? — попита Дантес.

— Погледнете добре — рече абатът с усмивка.

— Гледам и с двете си очи — рече Дантес — и виждам само полуобгоряло листче хартия, на което с някакво особено мастило са написани готически букви.

— Това листче, приятелю мой — рече Фариа, — сега мога да ви открия всичко, защото ви изпитах, това листче е моето съкровище, половината от което от днес ви принадлежи.

Студена пот изби по челото на Дантес. До този ден — колко дълго — той беше избягвал да говори с Фариа за това съкровище, заради което клетият абат минаваше за луд; с вродения си такт Едмон не искаше да се докосва до тази болезнено трептяща струна; а от своя страна Фариа мълчеше. Мълчанието на стареца Дантес взимаше за връщане на разума; и ето сега тези няколко думи, изтървани от Фариа след мъчителния припадък, свидетелствуваха, изглежда за душевното му разстройство.

— Вашето съкровище ли? — измънка Дантес.

Фариа се усмихна.

— Да — рече той, — вие действително имате много благородно сърце, Едмон, и аз разбирам по вашата бледност и вашия трепет какво става у вас тази минута. Не, бъдете спокоен, аз не съм луд. Това съкровище съществува, Дантес, и ако на мене не е писано да го притежавам, ще го притежавате вие; никой не пожела нито да ме слуша, нито да ми повярва, защото ме смятаха за луд; но вие знаете, че не съм, затова изслушайте ме и после ще ми повярвате, ако искате.

„Уви — пошепна Едмон на себе си, — ето че пак полудя! Само това нещастие ми липсваше.“ После рече високо на Фариа:

— Приятелю мой, припадъкът трябва да ви е уморил, не искате ли да си поотпочинете? Утре, ако желаете, ще изслушам вашия разказ, но днес ми се ще да ви наглеждам, само това. Пък и това съкровище — продължи той усмихнат — толкова бърза работа ли е за вас?

— Много бърза, Едмон! — отговори старецът. — Кой знае дали утре или в други ден няма да се случи третият припадък? Помислете си само — тогава всичко ще бъде свършено! Да, вярно: аз често съм мислил с горчива радост как тези богатства, които биха създали благополучие на десет семейства, са изгубени за хората, които ме преследват; тази мисъл беше мое отмъщение и аз се опивах от нея бавно в мрака на затвора и в отчаянието на моето затворничество. Но сега, когато простих на света от обич към вас, сега, когато виждам вашата младост и вашето бъдеще, когато мисля какво щастие ще ви донесе моята тайна, аз се боя да не съм закъснял, страхувам се, че няма да мога да осигуря на такъв достоен като вас собственик притежанието на това заровено несметно богатство.

Едмон извърна глава и въздъхна.

— Вие все още не ми вярвате, Едмон — продължи Фариа, — моят глас не ви ли е убедил? Виждам, че трябват доказателства. Тогава прочетете това листче, което не съм показал никому.

— Утре, приятелю — рече Едмон, като не искаше да се поддаде на лудостта на стареца. — Нали се разбрахме да говорим за това утре.

— Ние ще говорим утре, но прочетете това листче сега.

„Не бива да го сърдя“ — помисли Едмон. И като взе листчето, половината от което беше изгоряла сигурно при някоя злополука, той прочете:

— Е, какво? — рече Фариа, когато младият човек свърши четенето.

— Но аз виждам тук — отговори Дантес — само прекъснати редове, несвързани думи; половината от буквите са унищожени от огъня и смисълът им остава неразбираем.

— За вас, приятелю мой, защото вие ги четете за първи път, но не за мене, който съм бледнял над тях не една нощ, възстановил съм всяко изречение, допълнил съм всяка мисъл.

— И вие мислите ли, че сте открили изгубения смисъл?

— Уверен съм в това, ще видите сам; но най-напред изслушайте историята на това листче хартия.

— Тихо! — извика Дантес. — Стъпки!… Приближават се… отивам си… Сбогом.

И Дантес, зарадван, че се измъква от разказа и от обяснението, които биха потвърдили безумието на неговия приятел, се плъзна като змия в тесния проход, а Фариа, на когото страхът върна последните сили, оттласна с крак плочата и я покри с рогозка, за да скрие от очите дирите, които не смогна да заличи.

Беше управителят; научил от тъмничаря за злополучието с Фариа, той идваше да се увери сам.

Фариа го прие седнал и като избягна всяко злепоставящо го движение, успя да скрие от управителя, че половината от тялото му е парализирана. Той се страхуваше, че управителят от състрадание към него ще поиска да го премести в по-здравословна килия и ще го раздели така от младия му другар. Но за щастие това не се случи и управителят си отиде, убеден, че клетият луд, към когото в дъното на сърцето си хранеше известна привързаност, има само леко неразположение.

През това време Едмон, седнал на леглото си, хванал главата си с ръце, се опитваше да събере мислите си; откакто познаваше Фариа, всичко у него му се виждаше тъй разумно, тъй велико и тъй логично, че не можеше да разбере как тази върховна мъдрост се проявява във всичко и само по един въпрос отстъпва място на лудостта: Фариа ли се лъжеше в своето съкровище, или светът — в лудостта на Фариа?

Дантес прекара в килията си целия ден, без да смее да се върне при приятеля си. Той се опитваше да отдалечи минутата, когато щеше да се убеди, че абатът е луд Това щеше да бъде ужасно.

Но надвечер, след обиколката на тъмничаря, виждайки, че младият човек няма да дойде, Фариа се опита да преодолее пространството, което ги отделяше. Едмон чу шума и потрепера, като си представи с какви мъчителни усилия се тътри старецът: кракът му беше вдървен и той не можеше да движи едната си ръка. Едмон се принуди да го изтегли при себе си, защото той не можеше да се провре сам през тесния отвор, който водеше в килията на Дантес.

— Ето с какво настървение ви преследвам — рече той с лъчиста, добродушна усмивка. — Вие мислехте, че ще се изплъзнете от моята щедрост, но това няма да го бъде. И така, слушайте.

Едмон видя, че няма друг изход; той накара стареца да седне на леглото и се намести на столчето до него.

— Вие знаете — рече абатът, — че бях секретар, близък човек и приятел на кардинал Спада, последен наследник на този именит род. На този достоен благородник аз дължа всичкото щастие, което имах в живота. Той не беше богат, макар богатствата на рода му да бяха пословични и аз чувах често да казват: „Богат като Спада“. Но и той, и хорската мълва живееха за сметка на това прочуто богатство. Дворецът му беше рай за мене. Аз обучавах внуците му, които по-късно починаха, и когато той остана сам на света, аз му се отплатих с беззаветна преданост за всичко, което беше направил за мене в продължение на десет години.

В дома на кардинала скоро не остана тайна за мене; виждах често как негово високопреосвещенство прелиства старинните книги и се рови жадно в праха на семейните ръкописи. Когато един ден го укорих за безполезните му бдения, след които изпадаше в някакво обезсърчение, той ме погледна с горчива усмивка и разтвори пред мене една книга с историята на града Рим. Там, в двайсета глава от Житието на папа Александър VI, имаше следните редове, които се запечатаха в паметта ми завинаги:

— Дотук — прекъсна разказа си Фариа с усмивка — нищо не ви се струва особено безразсъдно, нали?

— О, приятелю мой — рече Дантес, — напротив, струва ми се, че чета много любопитен летопис. Продължете, моля ви се.

— Продължавам:

И така, бях почти сигурен, че наследството не се беше паднало нито на семейството му, нито на Борджиите, а остава без господар като онези съкровища от арабските приказки, които спят в недрата на земята, пазени от някой дух. Аз рових, изчислявах, проверявах хиляди и хиляди пъти приходите и разходите на семейството в продължение на триста години; всичко беше напразно: аз оставах в неведението си, а граф Спада в сиромашията си.

Моят покровител почина, вложил имуществото си в пожизнена рента; той си беше оставил освен семейния архив библиотеката си, пет хиляди тома, и своя знаменит молитвеник. Той ми завеща всичко това заедно с хилядата римски скуди в наличност с условие, че аз всяка година ще отслужвам литургии за него и ще съставя родословното дърво в историята на неговия дом, което аз изпълних точно…

Търпение, драги Едмон, ние се приближаваме към края.

В 1807 година, един месец преди арестуването ми и две седмици след смъртта на граф Спада, на 25 декември — вие ей сега ще разберете защо тази дата е останала в паметта ми — за хиляден път аз препрочитах книжата, които привеждах в ред. Дворецът принадлежеше вече на един чужденец и аз се канех да се преселя от Рим във Флоренция с цялото си имущество, което се състоеше от дванайсет хиляди ливри, библиотеката и знаменития молитвеник. Беше три часът след пладне, когато, уморен от усърдната работа, понатежал от един доста обилен обед, отпуснах глава на двете си ръце и заспах.

Когато се събудих, часовникът биеше шест.

Вдигнах глава, наоколо ми беше съвсем тъмно. Позвъних да ми донесат лампа, никой не дойде; реших тогава сам да си помогна. Пък и аз трябваше да се приучвам на философски живот. Взех с едната си ръка приготвената свещ, а с другата, тъй като нямаше кибрит в кутията, потърсих някаква хартийка, за да я запаля от последния пламък, който танцуваше над камината; но тъй като се страхувах в тъмното да не взема някой ценен документ вместо някое безполезно късче хартия, поколебах се, но изведнъж си спомних, че в знаменития молитвеник на масата до мене лежи едно вехто пожълтяло листче, употребявано вместо знак, което беше надживяло вековете, запазено благоговейно от наследниците. Потърсих пипнешком това безполезно листче, намерих го, усуках го и го запалих от умиращия пламък.

Но под пръстите ми като по магия, докато огънят се изкачваше, видях как на бялата хартия се появяват жълтеникави букви; обхвана ме ужас; стиснах в дланите си листчето, угасих огъня, запалих свещта направо от камината, с неописуемо вълнение разгънах смачканото писмо и разбрах, че тези букви са написани с тайнствено симпатично мастило и се появяват само при силно нагряване. Огънят беше унищожил повече от една трета от листчето; ето това листче вие прочетохте тази сутрин; прочетете го още веднъж, Дантес, и когато го прочетете, аз ще допълня празнините в думите и смисъла.

И Фариа подаде листчето на Дантес, който този път прочете жадно следните думи, написани с червеникаво като ръжда мастило:

— Сега — подзе абатът — прочетете ей това.

И той подаде на Дантес друго листче с други откъслеци от редове.

Дантес го взе и прочете:

Фариа го следеше с пламнал поглед.

— А сега — рече той, когато видя, че Дантес стигна до последния ред — съединете двете късчета и съдете сами.

Дантес се подчини: от двете съединени късчета се получи следното:

— Е разбирате ли най-сетне? — попита Фариа.

— Това ли е изявлението на кардинал Спада и завещанието, което са търсили толкова дълго? — попита Едмон, все още неубеден.

— Да, хиляди пъти да.

— Кой го е възстановил така?

— Аз; с помощта на оцелелия откъс аз разгадах останалото, като сравнявах дължината на редовете с дължината на листа и прониквах скрития смисъл по видимия смисъл, както човек се упътва в подземието по слабия знак, който иде отгоре.

— И какво направихте, когато се убедихте напълно?

— Тръгнах веднага, като взех със себе си започнатия мой труд за обединеното италианско кралство; но по това време Наполеон, в противоположност на онова, което пожела по-късно, когато му се роди син, се стремеше да разедини провинциите и императорската полиция отдавна ме следеше; моето прибързано заминаване, причините на което никой не знаеше, събуди подозренията й и тъкмо когато се качвах на кораба за Пиомбино, аз бях арестуван.

— Сега — продължи Фариа, като гледаше Дантес с почти бащинска обич, — сега, приятелю мой, вие знаете толкова, колкото и аз: ако ние избягаме някога заедно, половината от моето съкровище е ваше; а ако умра тук и вие се спасите сам, то е цялото ваше.

— Но — попита Дантес нерешително — това съкровище няма ли някой по-законен собственик от нас?

— Не, не, бъдете спокойни, цялото семейство е измряло, пък и последният граф Спада ме определи за свой наследник; като ми завеща този символичен молитвеник, той ми завеща и всичко, което се съдържаше в него; не, не, успокойте се: ако сложим ръка на това богатство, ние ще можем да се ползуваме от него с чиста съвест.

— И вие казвате, че това съкровище възлиза на…

— Два милиона римски скуди, приблизително тринайсет милиона наши пари.

— Невъзможно! — рече Дантес, ужасен от огромната сума.

— Невъзможно ли? А защо? — възрази старецът. — Родът Спада е бил един от най-старите и най-могъщи родове в петнайсети век. Пък и в онези времена, когато е нямало нито парични сделки, нито промишленост, такива натрупвания на злато и скъпоценности не са били редки; и днес още има в Рим семейства, които умират от глад, притежавайки един милион в диаманти и скъпоценни камъни, наследствен майорат14, до който те не могат да се допрат.

На Едмон се струваше, че сънува; той се люлееше между неверие и радост.

— Аз пазех толкова време тайната от вас — продължи Фариа, — първо, защото исках да ви изпитам, второ, защото исках да ви изненадам; ако бяхме избягали преди моя припадък от каталепсия, щях да ви заведа в Монте Кристо; сега — добави той с въздишка — вие ще ме заведете там. Е, Дантес, вие няма ли да ми благодарите?

— Това съкровище принадлежи на вас, приятелю мой — рече Дантес, — то принадлежи единствено на вас и аз нямам върху него никакво право: не съм ваш роднина.

— Вие сте мой син, Дантес! — извика старецът. — Вие сте дете на моето неволничество; моят сан ме обрече на безбрачие; господ ви изпрати, за да утешите човека, който не е могъл да бъде баща, и затворника, който не е могъл да стане свободен.

И Фариа протегна здравата си ръка към младия човек, а Дантес се хвърли на шията му разплакан.

Сега, когато това съкровище, което от толкова дълго време беше предмет на размишленията на абат Фариа, можеше да осигури бъдещото щастие на оня, когото той обичаше наистина като свой син, то стана двойно по-скъпо в очите му; всеки ден той наблягаше върху несметността на това съкровище, обясняваше на Дантес колко добрини може да направи един човек в ново време за приятелите си с тези тринайсет-четиринайсет милиона пари; и тогава лицето на Дантес потъмняваше, защото той си спомняше своята клетва за отмъщение и мислеше колко зло също може да направи на враговете си един човек в ново време, ако има тринайсет-четиринайсет милиона.

Абатът не знаеше остров Монте Кристо, но Дантес го знаеше: той беше минавал край този остров, разположен на двадесет и пет мили от Пианоза, между Корсика и остров Елба, и един път дори беше се отбил там. Остров Монте Кристо е бил винаги, а и сега още е съвсем пуст; това е една скала с почти коническа форма, издигната навярно от някакъв вулканичен трус на повърхността от дъното на морските дълбини.

Дантес чертаеше пред Фариа плана на острова, а Фариа даваше съвети на Дантес как да намери съкровището.

Но Дантес далеч не беше тъй увлечен и главно така уверен, както старецът. Разбира се, той знаеше сега, че Фариа не е луд, и находчивостта, с която беше направил откритието, създало славата му на луд, усилваше още повече възхищението на Дантес; но затова пък той не можеше да вярва, че това имане, ако действително е съществувало, съществува и сега, и ако не смяташе съкровището за измислено, смяташе го във всеки случай за изчезнало.

Ала сякаш съдбата искаше да отнеме на затворниците последната им надежда и да им даде да разберат, че са осъдени на вечен затвор — сполетя ги ново нещастие: галерията откъм брега на морето, която от дълго време заплашваше да се срути, беше възстановена; поправиха основите и запушиха с огромни камъни отвора, затрупан и без това наполовина от Дантес. Ако не предприемеха тази предпазна мярка, която абатът, както си спомняме, беше подсказал на младия човек, тяхното нещастие щеше да бъде още по-голямо, защото щяха да открият приготовленията им за бягство и щяха да ги разделят бездруго: зад тях се беше затворила една нова врата, по-яка, по-неумолима от предишните.

— Вие виждате — рече младият човек с тиха скръб на Фариа, — че съдбата иска аз да нямам заслуга дори в онова, което вие наричате моя преданост към вас. Обещах ви да остана вечно с вас и сега по неволя ще трябва да сдържа обещанието си; на мене, както и на вас, няма да се падне съкровището и ние двамата няма да излезем оттук. Впрочем моето истинско съкровище, приятелю мой, не е онова, което ме чакаше под мрачните скали на Монте Кристо, то е вашето присъствие, нашето пет-шест часа съжителство на ден въпреки нашите тъмничари; то са лъчите на знанието, които вие вляхте в моя ум, езиците, които насадихте в паметта ми и които се разрастват с всичките си филологически разклонения. Различните науки, които станаха за мене разбираеми благодарение на вашите дълбоки познания и на ясните принципи, до които бяхте ги свели — ето моето съкровище, приятелю, ето с какво вие ме обогатихте и ощастливихте. Повярвайте ми и се утешете, това струва за мене повече от тоновете злато и сандъците диаманти, дори ако те не са несигурни като онези облаци, които човек вижда сутрин да се носят над морето и които изглеждат твърда земя, но се изпаряват, изветряват и се изгубват, колкото по се приближаваме до тях. Да ви имам колкото се може повече време до себе си, да слушам красноречивия ви глас, да просвещавам ума си, да закалявам душата си, да подготвям цялото си същество за извършването на велики и страшни дела, ако някога изляза на свобода, така че да се отърва завинаги от отчаянието, на което се отдавах преди познанството ми с вас — ето моето богатство; то не е призрачно, това истинско богатство дължа на вас и всички владетели на земята, ако ще да са и Борджиите, няма да успеят да ми го отнемат.

И тъй, за двамата нещастници тези дни бяха, ако не щастливи, то поне по-бързолетни от последвалите ги дни. Фариа, който дълги години наред беше мълчал за съкровището, сега говореше за него при всеки повод. Както беше предвидил, дясната му ръка и левият му крак останаха парализирани и той беше почти изгубил надежда да се възползува от съкровището; но мечтаеше като преди, че другарят му ще бъде пуснат от затвора или ще избяга, и се радваше за него. От страх писмото един ден да не се забута или изгуби той накара Дантес да го научи наизуст и Дантес го знаеше от първата до последната дума. Тогава той унищожи втората половина от листчето, уверен, че ако намерят и хванат първата, няма да разберат истинския й смисъл. Понякога Фариа по цели часове даваше на Дантес наставления, които биха му послужили един ден при освобождението му. Тогава от деня, от часа, от мига, в който ще бъде свободен, една единствена мисъл трябва да владее Дантес — мисълта да се добере по някакъв начин до Монте Кристо, да остане там самичък под предлог, който да не буди подозрения, и стигнал там самичък, да се помъчи да намери чудните пещери и да почне да копае на посоченото място. Посоченото място, както си спомняме, беше най-отдалеченият ъгъл на втория отвор.

Часовете минаваха в очакване, ако не бързи, то поне поносими. Фариа, както вече казахме, макар и да не можеше да си служи с ръката и крака си, беше си възвърнал цялата яснота на ума и малко по малко научи своя млад другар освен на науките, за които говорихме подробно, на това търпеливо и възвишено изкуство на затворника, който умее от нищо да прави нещо. Те се занимаваха постоянно; Фариа — за да не вижда как се състарява, Дантес — за да не си спомня за миналото, което беше почти угаснало и мъждукаше в дълбочината на паметта му само като далечна светлинка, загубена в нощта; животът им приличаше на живота на хората, който, несмутен от нещастието, тече еднообразно и спокойно.

Но под това външно спокойствие в сърцето на младия човек, а може би и в сърцето на стареца се таяха много сдържани пориви, много стонове се изтръгваха от гърдите им, когато Фариа оставаше сам и Едмон се прибираше в килията си.

Една нощ Едмон се събуди внезапно: стори му се, че някой го вика.

Той напрегна очи и се помъчи да проникне в гъстия мрак.

До него достигна името му или по-вярно един жаловит глас, който се силеше да го произнесе.

Той се надигна на леглото и със запотено от безпокойство чело се заслуша. Няма съмнение — стонът идеше от килията на другаря му.

— Чакай, чакай — пошепна Дантес, — мигар?…

И той отмести леглото си, извади камъка, спусна се в изкопа и стигна до противоположния край; плочата беше вдигната.

При трепкащата светлина на кандилото, за което говорихме, Едмон видя стареца: той беше блед и стоеше още прав, като се държеше за кревата си. Чертите му бяха изкривени от онези зловещи признаци, познати на Едмон, които го бяха уплашили толкова много при първото си появяване.

— Е, приятелю мой — рече Фариа с примирение, — вие разбирате, нали? Не е нужно да ви обяснявам.

Едмон изстена и обезумял от мъка, като се спусна към вратата, завика:

— На помощ! На помощ!

Фариа намери сила да го задържи за ръката.

— Мълчете — рече той, — инак ще се погубите. Да мислим само за вас, приятелю мой, как да направим поносимо вашето затворничество или възможно вашето бягство. Биха ви били потребни години, за да направите сам всичко това, което аз направих тук и което ще бъде разрушено веднага, щом надзирателите ни узнаят за нашата дружба. Пък и не се безпокойте, приятелю, килията, която напускам, няма да остане дълго празна: друг нещастник ще заеме мястото ми. На този друг вие ще се явите като ангел спасител. Той може би ще е млад, силен и търпелив като вас и ще може да ви помогне да избягате, докато аз ви пречех. Вие няма да бъдете прикован към един полутруп, сковаващ всичките ви движения. Несъмнено бог иска най-сетне да ви помогне: той ви дава повече, отколкото ви взема, а за мене е вече време да умра.

Едмон само сплете ръце и извика:

— О, приятелю мой, приятелю мой, млъкнете!

После, като се посъвзе от непредвидения удар и си върна душевната твърдост, от която бяха го лишили думите на стареца, рече:

— Аз ви спасих вече веднъж, ще ви спася и втори път!

И вдигна крака на леглото и извади оттам стъкълцето, една трета от което още беше пълно с червена течност.

— Гледайте — рече той, — има още от спасителния напитък. По-скоро, по-скоро ми кажете какво трябва да правя този път; ще ми дадете ли нови наставления? Говорете, приятелю, аз слушам.

— Няма надежда — отговори Фариа, като поклати глава, — но все едно; угодно на бога е човекът, който той е сътворил и в чието сърце е вложил толкова дълбока обич към живота, да прави всичко възможно за запазването на съществованието си, понякога толкова тягостно, но затова пък винаги толкова скъпоценно.

— Ох, да, да — извика Дантес, — и аз ще ви спася, казвам ви!

— Хубаво, опитайте се тогава! Аз изстивам; усещам как кръвта ми нахлува в мозъка; страшни тръпки, от които ми тракат зъбите и сякаш костите ми се разединяват, разтърсват цялото ми тяло; след пет минути ще започне припадъкът, след четвърт час от мене ще остане само труп.

— Ох! — извика Дантес със съкрушено от скръб сърце.

— Постъпете, както първия път, само че не чакайте толкова дълго. Всичките ми жизнени сили са вече изчерпани и на смъртта — продължи той, като показа крака и ръката си, сковани от паралич — остава само половината от работата. Ако, след като налеете в устата ми дванайсет капки вместо десет, видите, че не се опомвам, налейте и останалото. Сега пренесете ме на леглото ми: аз не мога вече да се държа на краката си.

Едмон взе стареца на ръце и го сложи на леглото.

— Сега, приятелю — рече Фариа, — вие, единствена утеха на моя жалък живот, която небето, макар и малко късно, но все пак ми даде неоценим подарък, за който му благодаря, разделяйки се с вас навеки, аз ви пожелавам цялото това щастие, цялото това благоденствие, което заслужавате; сине мой, аз ви благославям!

Младият човек падна на колене и опря глава о леглото на стареца.

— Но преди всичко изслушайте внимателно онова, което ви казвам в този последен миг! Съкровището на Спада съществува; по божия милост за мене няма вече ни разстояния, ни пречки. Аз го виждам на дъното на втората пещера: очите ми проникват в дълбочините на земята и са ослепени от несметните богатства. Ако успеете да избягате, спомнете си, че клетият абат, смятан от всички за луд, не беше луд. Побързайте да отидете в Монте Кристо, овладейте нашето богатство, възползувайте се от него, вие доста страдахте.

Силен гърч прекъсна думите на стареца; Дантес вдигна глава, видя как очите на абата се наливат с червенина — сякаш вълна от кръв беше се изкачила от гърдите към челото.

— Сбогом, сбогом — пошепна старецът, като стискаше конвулсивно ръката на младия човек, — сбогом!

— О, не още, не още — извика момъкът, — не ни оставяйте, о, господи, спаси го… на помощ… при мене…

— Тихо, тихо — измънка умиращият, — че инак ще ни разделят, ако ме спасите.

— Прав сте. Да, да, бъдете спокоен, аз ще ви спася! Макар и да страдате много, струва ми се, че страдате по-малко, отколкото първия път.

— О, не се заблуждавайте: аз страдам по-малко, защото са ми останали по-малко сили за страдание. На ваша възраст човек вярва в живота, да вярваш и да се надяваш е предимство на младостта; но старите виждат по-ясно смъртта. О, ето я… тя иде… свършено е… притъмнява ми пред очите, разумът ми ме напуска… вашата ръка, Дантес!… Сбогом!…

И събрал всичките си сили, той се повдигна за последен път.

— Монте Кристо! — рече той. — Не забравяйте Монте Кристо!

И се повали на леглото.

Припадъкът беше страшен: сгърчени крайници, отекли клепачи, кървава пяна; сковано тяло — ето какво остана на това мъченическо ложе от разумното същество, което лежеше там само до преди една минута.

Дантес взе кандилото, сложи го до възглавето на леглото върху издадения от стената камък трепетливата му светлина осветяваше със странен, фантастичен блясък обезобразеното лице и неподвижното вкочанено тяло.

Втренчил очи в него, той чакаше неустрашимо мига, когато ще трябва да употреби спасителното лекарство.

Когато помисли, че този миг е дошъл, той взе ножа, разтвори зъбите, които оказваха по-малка съпротива от първия път, отброи една след друга дванайсет капки и почака; в стъкълцето оставаше около два пъти повече, отколкото беше налял.

Той почака десет минути, четвърт час, половин час; абатът не мръдваше. Разтреперан, с настръхнали коси, с поледенено от пот чело, Дантес броеше секундите по биенето на сърцето си.

Тогава реши, че е настъпило време да опита последното средство: той поднесе стъкълцето до посинелите устни на Фариа и в отворената уста наля остатъка от течността.

Лекарството произведе галваническо въздействие: силни тръпки разтърсиха крайниците на стареца, очите му се отвориха ужасно, той изпусна въздишка, приличаща на вик, после цялото му треперещо тяло стана малко по малко отново неподвижно.

Само очите останаха отворени.

Минаха половин час, час, час и половина. През този мъчителен час и половина Едмон, надвесен над приятеля си, сложил ръка на сърцето му, усещаше как тялото на абата изстива и как сърцето му бие все по-глухо и по-дълбоко.

Най-сетне всичко свърши: сърцето трепна за последен път, лицето посиня, очите останаха отворени, но погледът помръкна.

Беше шест часът сутринта, почваше да се развиделява и при слабия слънчев лъч, влязъл в килията, умиращата светлина на лампата взе да бледнее. Странни отблясъци минаваха по лицето на мъртвеца, то сегиз-тогиз изглеждаше живо. Докато трая тази борба между деня и нощта, Дантес можеше още да се съмнява; но когато денят победи съвсем, той разбра, че е сам с един труп.

Тогава дълбок, непобедим ужас го обзе; не посмя да стисне повече тази ръка, провиснала от леглото, не посмя да погледне тези вторачени и бели очи, които се опитваше няколко пъти да затвори и които все се отваряха. Той загаси лампата, скри я грижливо и побягна, като намести колкото му бе възможно плочата над главата си.

Нямаше време за бавене: тъмничарят щеше да дойде скоро.

Този път той започна обиколката си от Дантес; от неговата килия той възнамеряваше да отиде в килията на Фариа, комуто носеше закуска и бельо.

Впрочем нищо не показваше, че знае за случилото се. Той излезе.

Тогава непреодолимо желание обхвана Дантес да узнае какво ще стане в килията на нещастния му приятел; той отново влезе в подземния ход и можа да чуе възгласите на тъмничаря, който викаше за помощ.

Скоро влязоха и другите тъмничари; после се зачуха тежки, размерени стъпки, с които ходят войниците дори и когато са в строй. След войниците дойде управителят.

Едмон чу скърцането на леглото, на което обръщаха трупа: чу как управителят заповяда да лиснат вода в лицето на мъртвеца и виждайки, че затворникът не дохожда на себе си, прати за лекар.

Управителят излезе; до ушите на Дантес стигнаха няколко думи на състрадание, примесени с подигравки и смехове.

— На — рече един, — лудият отиде при съкровището си, добър му път!

— При всичките си милиони той няма да има с какво да си плати савана — рече друг.

— О, саваните в замъка Иф — подзе трети глас — не струват скъпо.

— Може би — отговориха му — ще направят някакви разноски за него, защото е духовно лице.

— В такъв случай ще го удостоят с чувал.

Едмон слушаше, без да губи нито една дума, но не разбра много от всичко това. Скоро гласовете заглъхнаха и му се стори, че всички напуснаха килията.

Ала той не се осмеляваше да влезе; може би оставили някой тъмничар да пази умрелия.

Затова той остана ням, неподвижен, със затаен дъх.

След около час се зачу слаб шум, той нарастваше.

Върна се управителят заедно с лекаря и много служители.

Настъпи за миг тишина: очевидно лекарят се беше приближил до леглото и оглеждаше трупа.

Скоро започнаха въпросите.

Лекарят, прегледал затворника, обясни, че той е мъртъв.

Размениха се въпроси и отговори с нехайство, което възмути Дантес; струваше му се, че всички трябва да чувствуват към клетия абат поне част от обичта, която той хранеше към него.

— Голямо е огорчението ми — рече управителят в отговор на заявлението на лекаря, че старецът е действително умрял, — той беше кротък, безобиден затворник, забавляваше с лудостта си всички и главно надзорът над него беше лесен.

— О — подзе тъмничарят, — човек можеше и да не го надзирава съвсем; той щеше да остане шейсет години тука и, гарантирам, нямаше да се опита нито веднъж да избяга.

— При все това — подзе управителят — мисля, че въпреки вашата убеденост, не че се съмнявам във вашите познания, но за да не нося отговорност — ще трябва да се уверим, че затворникът е действително умрял.

Настъпи пълно мълчание; Дантес, продължавайки да се вслушва, съобрази, че лекарят още веднъж преглежда и опипва трупа.

— Можете да бъдете спокоен — рече най-после лекарят, — той е умрял, аз отговарям за това.

— Знаете ли, господине — възрази настойчиво управителят, — че в подобни случаи ние не се задоволяваме само с преглед; въпреки всички видими признаци бъдете така добър да завършите работата си, като изпълните предписаните от закона формалности.

— Нека нагорещят железата — рече лекарят, — но, право да си кажа, това е излишна предпазливост.

Тази заповед за нагорещяване на железата накара Дантес да потрепери.

Зачуха се бързи стъпки, вратата скръцна, отново прозвучаха стъпки напред и назад и след няколко минути един тъмничар, току-що влязъл, рече:

— Ето мангала с желязото.

Отново настъпи мълчание, после се чу цвъртене на изгаряно месо и тежка, отвратителна миризма проникна дори през стената, зад която Дантес слушаше ужасен.

При тази миризма на овъглена човешка плът пот изби по челото на младия човек и му се стори, че — аха! — ще припадне.

— Вие виждате, че е умрял — рече лекарят, — изгарянето на петата е най-убедителното доказателство; клетият луд се е излекувал от лудостта си и се е освободил от затворничеството си.

— Не се ли наричаше той Фариа? — попита един от офицерите, които придружаваха управителя.

— Да, и той разправяше, че това е име на стар род; впрочем той беше много учен и доста умен във всичко, което не се отнасяше до съкровището му; но в тая точка, трябва да се признае, беше непоносим.

— Това е болест, която ние наричаме мономания — рече лекарят.

— Никога ли не ви се е случвало да се оплачете от него? — попита управителят тъмничаря, който носеше храна на абата.

— Никога, господин управителю — отговори тъмничарят, — никога, абсолютно никога, напротив, по-рано ме забавляваше много, като ми разправяше разни истории; а един ден, когато жена ми заболя, предписа й лекарство и тя оздравя.

— Я гледай — рече лекарят, — не знаех, че съм имал работа с колега; надявам се, господин управителю — добави той през смях, — че вие ще се отнесете към него както подобава.

— Да, да, бъдете спокоен — той ще бъде погребан прилично в най-нов чувал, какъвто само се намери; доволен ли сте?

— Трябва ли да изпълним тази последна формалност пред вас, господин управителю? — попита един от тъмничарите.

— Разбира се, само по-скоро; няма да стоя в тази килия цял ден я.

Зачуха се нови стъпки напред и назад; след малко шумолене на платно достигна до ушите на Дантес, леглото изскърца върху пружините си, по плочите се чуха тежки стъпки на човек, който издига някакъв товар, после леглото отново изскърца под сложената върху него тежест.

— Довечера — рече управителят.

— Ще има ли опело? — попита един от офицерите.

— Това е невъзможно — отговори управителят, — тъмничният свещеник вчера ми поиска отпуск една неделя да отиде в Иер, гарантирах му за всичките си затворници през това време; клетият абат нямаше защо да бърза толкова: и него щяха да опеят.

— Е-е — рече лекарят с присъщото на хората от неговата професия безбожие, — той е духовник; бог ще зачете сана му и няма да достави на ада удоволствието да получи един свещеник.

Гръмък смях последва тази неуместна шега. През това време поставяха тялото в чувала.

— Довечера! — повтори управителят, когато всичко свърши.

— В колко часа? — попита един от тъмничарите.

— Ами към десет-единайсет часа.

— Ще се караули ли над умрелия?

— Защо? Затворете, като да е жив, и толкоз.

Стъпките се отдалечиха, гласовете лека-полека заглъхнаха, чу се как хлопна вратата, изскърцаха резетата и мрачна тишина, тишината не на самотата, а на смъртта, обгърна всичко, дори и вледенената душа на младия човек.

Тогава той повдигна бавно плочата с главата си и хвърли в килията изпитателен поглед.

Килията беше празна. Дантес излезе от подземния вход.

На леглото, проснат по дължината му, в мъждивата светлина на мъгливото утро, която проникваше през прозореца, се виждаше един чувал от груб плат, под широките гънки на който се очертаваше смътно дълго неподвижно тяло — това беше саванът на Фариа, който, по думите на тъмничарите, струваше съвсем евтино. И тъй, всичко беше свършено, Дантес беше вече физически отделен от своя стар приятел; той не можеше вече да вижда очите му, останали отворени, сякаш за да гледат отвън смъртта, не можеше да стисне вече умелата ръка, вдигнала пред него завесата, която скриваше тайните на света. Фариа, отзивчивият и добър другар, към когото се беше привързал така силно, съществуваше само в спомените му. Тогава той седна до възглавето на това страшно легло и потъна в мрачна и горчива скръб.

Сам! Отново сам! Отново обкръжен от мълчание, отново лице срещу лице с небитието.

Сам, дори без образа, дори без гласа на единственото човешко същество, което още го свързваше със земята! Не беше ли по-добре като Фариа да напусне тоя свят, да поиска да стигне до разгадката на живота, па макар и да дотрябва да мине през злокобната врата на страданията?

Мисълта за самоубийство, пропъдена от неговия приятел, отстранена от присъствието му, тогава изникна отново като привидение до трупа на Фариа.

„Да можех да умра — рече той, — щях да отида там, където отива той, и сигурно щях да го намеря. Но как да умра? Това е много лесно — добави той със смях: — ще остана тук, ще се хвърля върху първия, който ще влезе, ще го задуша и ще ми отсекат главата на гилотината.“

Но в големите скърби, както в големите бури, пропаст зее между двата гребена на вълните и Дантес, изтръпнал пред мисълта за позорната смърт, изведнъж мина от отчаяние към пламенна жажда за живот и свобода.

„Да умра! О, не! — извика той. — Не си струваше да живея толкова, да страдам толкова, за да умра сега! Беше хубаво да умра някога, преди години, когато бях се решил; но сега не искам да ставам помощник на злочестата си съдба. Не, искам да живея, искам да се боря докрай; искам да извоювам отново щастието, което ми отнеха! Преди да умра, аз трябва да накажа своите палачи, а може би — кой знае? — и да наградя неколцина приятели. Но те сега са ме забравили тук и аз ще изляза от моя затвор само така, както Фариа.“

При тези думи Едмон замря, втренчил поглед пред себе си, като човек, поразен от внезапна мисъл, но мисъл страшна; той скочи, прекара ръка по челото си, като че му се виеше свят, поразходи се из килията и се спря отново пред леглото.

— О, о, кой ми изпраща тази мисъл? — пошепна той. — Щом само мъртъвците излизат свободно оттук, нека заемем мястото на мъртвеца.

И бързо, като се мъчеше да не мисли, за да не успее размишлението да разколебае отчаяното му решение, той се наведе към страшния чувал, разпори го с ножа на Фариа, измъкна трупа от чувала, отнесе го в стаята си, положи го на своето легло, зави главата му с един парцал, с който обикновено се забраждаше сам, покри го със завивката си, целуна за последен път студеното чело, опита се да затвори пак непокорните очи, които, както преди, стояха отворени, ужасни, без мисъл в тях, обърна главата към стената, та тъмничарят, когато донесе вечерята му, да помисли, че си е легнал, както обикновено, спусна се в подземния ход, долепи леглото до стената, върна се в килията на абата, взе от скривалището иглата и конеца, свали дрипите си, за да се усеща под платното голото му тяло, мушна се в разпрания чувал, зае положението, в което се намираше трупът, и се заши отвътре.

Ако някой за нещастие влезеше в тоя миг, той би чул как бие сърцето му.

Дантес можеше да направи това и след вечерната обиколка, но се страхуваше управителят да не промени решението си и да не вдигнат трупа до това време.

Тогава би пропаднала последната му надежда.

Във всеки случай сега планът му беше установен.

Ето какво мислеше той да направи.

Ако по пътя гробарите разберат, че носят жив човек, Дантес няма да им даде да се опомнят; със силен удар на ножа той ще разпори чувала отгоре до-долу, ще се възползува от техния смут и ще избяга; ако поискат да го спрат, тогава ще заиграе ножът.

Като го откарат в гробищата и го пуснат в гроба, той ще остави да го покрият с пръст; после, тъй като ще е нощ, щом гробарите обърнат гръб, той ще си проправи път през меката пръст и ще избяга; надяваше се, че тежестта на пръстта няма да е толкова голяма, че да не може да я повдигне.

Ако се излъже и пръстта, напротив, се окаже много тежка, ще се задуши под нея и толкоз по-добре: всичко ще се свърши.

Дантес не беше ял от предишния ден, но сутринта не беше почувствувал глад, пък и сега не мислеше за него. Положението му беше така несигурно, че не му стигна време да съсредоточи мисълта си на нещо друго.

Първата опасност, на която се излагаше Дантес, се състоеше в това, че тъмничарят, когато му донесе вечерята в седем часа, щеше да забележи замяната; за щастие много често, било от омраза към хората, било от умора, Дантес дочакваше вечерята легнал; и в такива случаи тъмничарят оставяше обикновено хляба и супата му на масата и се оттегляше, без да пророни дума.

Но този път тъмничарят можеше да наруши обичайното си мълчание, да заприказва Дантес и като види, че Дантес не му отговаря, да се доближи до леглото и да открие всичко.

Когато наближи седем часът вечерта, тогава чак започна истинският страх на Дантес. Притиснал с едната ръка сърцето си, той се опитваше да сподави биенето му, а с другата избърсваше потта от челото си, която се струеше по слепоочията му. Сегиз-тогиз тръпки пробягваха по цялото му тяло и стискаха сърцето му като с ледена стега. Струваше му се, че ще умре. Часовете минаваха, в замъка беше тихо и Дантес разбра, че е избягнал тази първа опасност; това беше добро предзнаменование. Най-сетне в определения от управителя час се зачуха стъпки по стълбата; Едмон разбра, че очакваният миг е настанал: той събра цялото си мъжество и затаи дъх; съжаляваше, че не може да затаи едновременно с дъха и учестеното биене на жилите си.

Стъпките се спряха на вратата, те бяха двойни. Дантес разбра, че са дошли за него двамата гробари. Догадката му се превърна в увереност, когато чу шума от поставената на пода носилка.

Вратата се отвори, мъждива светлинка стигна до очите на Дантес. През платното, което го покриваше, той видя как две сенки се приближиха до леглото.

Трета стоеше на вратата с фенер в ръка. Гробарите хванаха чувала, всеки за своя край.

— Старецът беше мършав, а гледай колко е тежък! — рече единият от тях, като повдигна Дантес за главата.

— Разправят, че с всяка година към тежестта на костите се прибавя по половин фунт — рече другият, като го хвана за краката.

— Приготви ли клупа? — попита първият.

— Защо ще мъкнем излишна тежест — рече вторият, — ще го направя там.

— Прав си; да вървим тогава.

„Какъв е този клуп?“ — попита се Дантес.

Вдигнаха мнимия мъртвец от леглото. Едмон се изпъваше, за да играе по-добре ролята си на умрял. Сложиха го на носилката и шествието, осветено от пазача с фенера отпред, завъзлиза по стълбата.

Изведнъж свежият и остър нощен въздух облъхна Дантес. Той позна мистрала. Това внезапно усещане беше изпълнено едновременно с наслада и тревога.

Носачите извървяха двайсетина крачки, после се спряха и сложиха носилката на земята.

Един от носачите отиде настрана и Дантес чу как обущата му отекнаха по плочите.

„Къде ли съм?“ — попита се той.

— Знаеш ли, че съвсем не е лек! — рече оня, който беше останал при Дантес, като седна на ръба на носилката.

Първата мисъл на Дантес беше да изскочи от чувала, за щастие се въздържа.

— Че посвети ми де, говедо — рече носачът, който беше отишъл настрана, — или няма да намеря никога това, което търся.

Човекът с фенера се подчини, макар нареждането да беше изразено не много прилично.

„Какво ли търси? — попита се Дантес. — Сигурно лопата.“

Радостно възклицание възвести, че гробарят е намерил това, което търсеше.

— Най-сетне — рече другият, — ама зор видя.

— Да — отговори първият, — но той нищо не е загубил от чакането.

При тези думи той се приближи до Едмон, който чу как сложиха до него някакъв тежък и кънтящ предмет; в същата минута въже обви и стегна краката му до болка.

— Е, върза ли го? — попита вторият гробар.

— И как още — рече другият, — гарантирам.

— Тогава — марш.

И повдигнатата носилка продължи своя път.

Извървяха петдесетина крачки, после се спряха, за да отворят една врата, после отново тръгнаха. Шумът на вълните, които се разбиваха в скалите, на които е построен замъкът, достигаше все по-ясно до ушите на Дантес, колкото по-напред отиваха.

— Лошо време! — рече един от носачите. — Неприятно е да бъдеш сред морето в такава нощ.

— Да, има голяма опасност абатът да се поизмокри — рече другият и те се закикотиха високо.

Дантес не разбра добре шегата, но при все това косите му настръхнаха.

— Добре, ето че стигнахме — подзе първият.

— По-нататък, по-нататък — рече другият, — ти знаеш добре, че миналия път оня не достигна, разби се в скалите и управителят на другия ден ни нарече безделници.

Извървяха още четири-пет крачки, като се изкачваха все по-нагоре, после Дантес усети, че го хващат за главата и за краката и го люлеят.

— Едно — рекоха гробарите.

— Две. Три!

В същото време Дантес почувствува, че го хвърлят в някаква огромна празнота, че прекосява въздуха като ранена птица и пада, пада в смразяващ сърцето му уплах. Макар нещо тежко да го теглеше надолу, ускорявайки бързия му полет, стори му се, че пада цяла вечност. Най-сетне със страхотен шум той се заби като стрела в ледената вода и изпусна вик, задавен тутакси от потъването.

Дантес беше хвърлен в морето и една желязна топка от трийсет и шест фунта, завързана за краката му, го теглеше към дъното.

Морето е гробището на замъка Иф.

Дантес, замаян, почти задушен, съумя все пак да сдържи дъха си и тъй като в дясната си ръка, готов за всичко, държеше своя нож, той бързо разпра чувала, подаде си ръката, после главата; но въпреки усилията си да вдигне желязната топка тя продължаваше да го влече надолу; тогава се сви, напипа въжето, с което бяха вързани краката му, и с последно усилие го разсече тъкмо когато вече се задушаваше; като се оттласна с крака, той изплува леко на повърхността на морето, докато желязната топка влечеше в незнайните му глъбини грубото платно, насмалко не станало негов саван.

Дантес само веднъж си пое дъх и се гмурна отново; защото най-много се страхуваше от това, да не го видят.

Когато изплува повторно, той беше вече на петдесетина крачки далеч от мястото на падането; видя над главата си черното и бурно небе, по което вятърът гонеше няколко бързи облаци и откриваше понякога някое късче синева с блещукаща звездица; пред него се разстилаше мрачна и бучаща равнина, по която като пред близка буря започваха да се издигат вълни, а зад него, по-черен от морето, по-черен от небето, се извисяваше като страхотен призрак гранитният исполин и неговият мрачен връх приличаше на ръка, протегната към изплъзващата се плячка; на най-високата скала един фенер осветяваше две сенки.

На Дантес се стори, че двете сенки се навеждат с безпокойство над морето; тези странни гробари навярно бяха чули вика му при падането. Дантес се гмурна отново и плува доста дълго под водата; този похват му беше някога познат и привличаше обикновено около него в залива на Фаро многобройни поклонници, които го бяха провъзгласявали неведнъж за най-умелия плувец в Марсилия.

Когато Дантес отново изплува на повърхността, фенерът беше изчезнал.

Необходимо беше да се ориентира; от всички острови, които заобикалят замъка Иф, Ратоно и Помег са най-близките; но Ратоно и Помег са населени, както и малкият остров Дом; най-надеждни бяха островите Тибулан или Льомер; островите Тибулан и Льомер се намират на една левга от замъка Иф.

Дантес при все това реши да стигне до един от двата острова; но как да ги намери в мрака на нощта, който с всеки миг ставаше все по-гъст около него?

В този миг той видя бляскащия като звезда фар Плание.

Като се насочваше право към този фар, той оставяше остров Тибулан малко наляво; така че ако вземеше малко по-наляво, трябваше да срещне на пътя си този остров.

Но ние казахме, че от замъка Иф до този остров има поне една левга.

Когато в затвора Фариа виждаше Дантес паднал духом и ленив, той често му казваше:

— Дантес, не се отпущайте; вие ще се удавите, когато се опитате да избягате, ако не поддържате силите си.

Сега, когато Дантес тънеше под тежката и горчива вода, тези думи прозвънтяха в ушите му; той побърза да изплува и да зацепи вълните, за да се увери дали наистина не е изгубил силите си; видя с радост, че принудителното му бездействие не беше отнело ни най-малко неговата издръжливост и ловкост, и почувствува, че като преди е господар на стихията, с която още като дете беше си играл.

А и страхът, този бърз преследвач, удвояваше силата на Дантес; като се накланяше над гребена на вълните, той се вслушваше дали някаква глъчка не стига до него. Всеки път, когато се издигаше на върха на някоя вълна, той обхващаше с бърз поглед видимия хоризонт и се мъчеше да проникне в гъстата тъмнина; всяка малко по-издигната вълна му се струваше лодка, изпратена да го настигне, и тогава той удвояваше усилията, които го отдалечаваха, но с повтарянето си скоро щяха да изчерпят силите му.

Но той плуваше и страшният замък малко по-малко се стапяше в нощната мъгла: той вече не го различаваше, но още го чувствуваше.

Измина час, през който Дантес, въодушевен от чувството за свобода, обхванало цялото му същество, продължи да цепи вълните по взетата посока.

„Ето скоро час, откакто плувам — рече си той, — но вятърът е насрещен и аз сигурно съм загубил поне една четвърт от бързината си; все пак, стига само да не съм сбъркал пътя, аз не ще съм сега далеч — от Тибулан… Ами ако съм сбъркал?“

Тръпка мина по тялото на плувеца; той се опита да плува по гръб, за да си поотдъхне; но морето ставаше все по-бурно и по-бурно и той разбра скоро, че отдихът, на който разчиташе, е невъзможен.

„Хубаво — рече си той, — така да бъде, ще плувам докрай, докато ръцете ми не отмалеят, докато спазми не обхванат тялото ми, и тогава ще ида на дъното!“

И заплува нататък със силата и подтика на отчаянието.

Изведнъж му се стори, че небето, и без това вече мрачно, потъмнява още повече, че гъст, тежък, плътен облак надвисва над него; в същото време усети силна болка в коляното; въображението тозчас му подсказа, че това е удар на куршум и че ей сега ще чуе изстрела на пушката; но изстрел нямаше. Дантес протегна ръка и усети нещо твърдо, изтегли към себе си другия крак и докосна земя: видя тогава какво беше взел за облак.

На двайсет крачки от него се издигаше купчина странни скали, приличащи на огромно огнище, окаменяло в мига на най-бурното си горене: беше остров Тибулан.

Дантес се изправи, пристъпи няколко крачки и се просна на гранитните канари, които в този час му се сториха по-меки, отколкото му се бе струвало някога и най-мекото легло.

После въпреки вятъра, въпреки бурята, въпреки рукналия дъжд той заспа, смазан от умора, с оня сладък сън на човек, чието тяло се вдървява, но душата бди със съзнанието за неочаквано щастие.

Подир час Едмон се събуди от оглушителния тътнеж на гръмотевица: бурята се беше развилняла в простора и биеше въздуха със своя гръмовен полет; от време на време от небето пропълзяваше надолу светкавица като огнена змия, озаряваше вълните и облаците, които се търкаляха в превара като вълни на безкраен хаос.

Опитният поглед на моряка не се излъга: Дантес беше излязъл на първия от двата острова — Тибулан. Той знаеше, че това е гол, открит, без никакво убежище остров; но смяташе, щом затихне бурята, да се хвърли пак в морето и да стигне, плувайки, остров Льомер, също безплоден, но по-широк и следователно по-гостоприемен.

Една надвиснала скала даде временен подслон на Дантес, той се скри под нея и почти в същия миг бурята избухна с цялата си ярост.

Едмон усещаше как трепери скалата, под която се беше подслонил; пръските на вълните, разбивайки се в подножието на гигантската пирамида, долитаха до него; той беше в безопасност, но от страшния гърмол, от ослепителните блясъци му се зави сякаш свят: струваше му се, че островът трепере под него и а-ха като някой закотвен кораб ще скъса веригата и ще се понесе сред безкрайния въртоп.

Тогава си спомни, че от двайсет и четири часа не е ял: беше гладен, измъчваше го жажда.

Дантес протегна ръцете и главата си и пи дъждовна вода от вдлъбнатината на скалата.

Тъкмо се изправяше, една светкавица, разтворила сякаш до дъно небето, озари пространството; в блясъка й между остров Льомер и нос Кроазий, на четвърт левга от него, Дантес видя как се плъзга като призрак от гребена на една вълна към бездната малък рибарски кораб, отнесен от бурята и вълните; след миг този призрак, приближавайки се с ужасна бързина, се появи пак на гребена на друга вълна. Дантес поиска да извика, потърси някакъв парцал, за да го размаха във въздуха, за да даде знак на хората, че те се погубват, но те виждаха това сами. При блясъка на нова светкавица младият човек съзря четирима души, вкопчани в мачтите и въжета; пети човек стоеше до счупеното кормило. Тези хора сигурно го виждаха също, защото отчаяни викове, отвени от съскащия вятър, достигнаха до ушите му. Над мачтата, която се огъваше като тръстика, плющеше изпокъсано платно; изведнъж въжетата, на които се държеше още, се скъсаха и то изчезна, отнесено от вятъра в мрачните дълбочини на небето, подобно на онези големи бели птици, които се открояват на черните облаци.

В същото време се чу оглушителен трясък, предсмъртни викове долетяха до Дантес. Вкопчан като сфинкс на своята скала, той гледаше долу в морската бездна и при една нова светкавица видя разбитото корабче и между отломките му отчаяни лица и ръце, прострени към небето.

После всичко потъна в нощта, страшното зрелище не трая по-дълго от светкавицата.

Дантес се сурна надолу по плъзгавия наклон на скалите с риск да се сгромоляса сам в морето; той се огледа, ослуша се, но не чу и не видя вече нищо — ни викове, ни хора; само бурята, само халата продължаваше да реве с ветровете и да се пени с вълните.

Постепенно вятърът утихна; по небето се влачеха на запад големи сиви облаци, сякаш излинели от бурята, показа се отново синевата с още по-ярки звезди; скоро на изток дълга червеникава тасма се очерта на черно-синия бурен кръгозор; вълните скачаха, внезапна светлина пробягна по тях и превърна пенливите им гребени в златни гриви.

Денят изгря.

Дантес стоеше неподвижен и ням пред това велико зрелище, сякаш го виждаше за пръв път; и наистина, за времето, което прекара в замъка Иф, той беше го забравил. Той се обърна към крепостта и с дълъг поглед обхвана земята и морето.

Мрачната сграда излизаше от лоното на вълните, страшна и величава, като някакъв неподвижен страж и властител.

Трябва да беше пет часът сутринта; морето малко по малко се успокояваше.

„След два-три часа — рече си Едмон — тъмничарят ще влезе в килията ми, ще намери трупа на клетия ми приятел, ще го познае, ще ме търси напразно и ще вдигне тревога. Тогава ще намерят отвора, подземния ход; ще питат хората, които ме хвърлиха в морето и които навярно са чули моя вик. Тозчас лодки с въоръжени войници ще се спуснат подир нещастния беглец, който явно не е могъл да отиде много далеч. Топът ще възвести на цялото крайбрежие, че не бива да дава подслон на гол и изгладнял скитник. Шпионите и полицаите на Марсилия, уведомени, ще обградят брега, докато управителят на замъка Иф ще заповяда да претърсват морето. Тогава, гонен по водата, обкръжен на сушата, къде ще се дяна? Аз съм гладен, измръзнал съм, хвърлих дори спасителния нож, защото ми пречеше да плувам; аз съм във властта на първия срещнат селянин, който поиска да спечели двайсет франка, като ме предаде; нямам нито сила, нито мисъл, нито воля. Аз самият съм безсилен да си помогна.“

В тази минута, когато Едмон в някакво бълнуване от изтощение, изгубил способността да мисли, шепнеше тази пламенна молитва, като гледаше със страх към замъка Иф, той видя на края на остров Помег един малък кораб с откроено на хоризонта крило, подобен на полетяла досам вълните чайка; само окото на един моряк можеше да различи в този кораб на още полутъмната линия на морето една генуезка тартана. Тя идеше от пристанището на Марсилия и навлизаше в открито море, като сред искрометна пяна с тесния си нос проправяше път на своите издути хълбоци.

„О — извика Едмон, — само след половин час аз бих могъл да настигна този кораб, ако не се боях, че ще ме разпитват, ще се досетят, че съм беглец, и ще ме отведат обратно в Марсилия! Какво да правя? Какво да кажа? Каква басня да измисля, за да ги измамя? Всички тези хора са контрабандисти, полупирати. Под предлог, че обслужват бреговете, те ги ограбват и ще предпочетат да ме продадат, отколкото да извършат добро, но безполезно за тях дело.“

„Да почакаме.“

„Но е невъзможно да се чака: аз умирам от глад; след няколко часа и последните ми сили ще ме оставят; пък и часът на тъмничната обиколка наближава; не е вдигната още тревога и може би няма да ме заподозрат: аз мога да се представя за моряк на този малък кораб, който се разби през нощта. Това ще бъде правдоподобно; никой няма да ме опровергае, всички са се удавили. Напред!“

Като каза тези думи, Дантес възви очи към мястото, където корабчето се беше разбило, и потрепера. На една скала, закачено на хребета й, висеше фригийското кепе на един от потъналите моряци, а наблизо плаваха няколко отломки от кораба, тежки греди, които се люлееха върху вълните и се удряха в подножието на острова като безсилни стенобитни машини.

В един миг Дантес се реши; той се хвърли в морето, доплува до кепето, сложи го на главата си, хвана една от гредите и се впусна да пресече, пътя на кораба.

„Сега съм спасен“ — пошепна той.

И тази увереност му върна силите.

Скоро зърна тартаната, която, движейки се почти срещу вятъра, лъкатушеше между замъка Иф и кулата Плание. По едно време Дантес се уплаши, че вместо да мине покрай брега, малкият кораб ще навлезе в открито море, както би сторил, ако отиваше в Корсика или Сардиния, но по курса й плувецът скоро се убеди, че тя се кани да мине, както правят обикновено корабите, които пътуват за Италия, между остров Жарос и остров Каласерен.

През това време корабът и плувецът се приближаваха неусетно един към друг; в една от своите лъкатушки тартаната достигна дори на четвърт левга от Дантес. Той се издигна тогава над вълните и размаха кепето в знак на беда: но никой не го видя, корабът промени посоката си и подхвана нова лъкатушка. Дантес понечи да извика, но измерил с око разстоянието, разбра, че гласът му, отвян от морския вятър и заглушен от шума на вълните, няма да достигне до кораба.

Чак тогава разбра какво щастие е за него, че е легнал върху гредата. Както беше изтощен, той едва ли щеше да се задържи на повърхността без нея, докато настигне тартаната; и ако тартаната — а това беше възможно — минеше покрай него, без да го види, той сигурно нямаше да може да се добере до брега.

Макар и да беше почти уверен в посоката на кораба, Дантес го следеше не без тревога дотогава, докато видя, че завива и се връща към него.

Той заплува насреща му; но преди да се срещнат, корабът отново смени посоката си.

Тогава Дантес, събрал последните си сили, се издигна почти прав над водата и размахвайки кепето, завика с оня жалостен вик на давещи се моряци, който напомня плач на някой морски дух.

Този път го видяха и чуха. Тартаната прекъсна маневрата си и зави в неговата посока. В същия миг той видя, че се готвят да пуснат лодка в морето.

След минута лодката с двама гребци се насочи към него. Тогава Дантес пусна гредата, смятайки, че няма да има вече нужда от нея, и заплува бързо, за да им скъси половината път.

Ала плувецът разчиташе на сили, които почти нямаше вече; тогава чак той разбра колко му е помагало парчето дърво, което се клатеше лениво на сто крачки от него. Ръцете му почнаха да се вдървяват, краката му изгубиха гъвкавостта си, движенията му станаха трудни и резки, той се задъха.

Той простена, двамата гребци удвоиха силите си и един от тях му извика на италиански:

— Дръж се!

Тези думи долетяха до Дантес тъкмо в мига, когато вълната, на която той не можа да се изкачи, плисна над главата му и го покри с пяна.

Той се появи още веднъж над морето, като се бъхтеше във водата безпомощно и отчаяно подобно давещ се, извика за трети път и почувствува как потъва, като че на краката му е все още вързана зловещата желязна топка.

Водата го покри и през нея той видя модрото небе с черни петна.

Той направи още едно нечовешко усилие и отново изплува на повърхността. Стори му се, че го хващат за косите, после не видя вече нищо, не чу нищо; беше изгубил съзнание.

Когато отвори очи, Дантес се видя на палубата на тартаната, която продължаваше хода си; първият му поглед бе да види в каква посока се движи тя — отдалечаваха се от замъка Иф.

Дантес беше толкова отпаднал, че радостният му възглас прозвуча като скръбен стон.

Той лежеше на палубата — един от матросите му търкаше крайниците с вълнена завивка; друг, в когото той позна оня, който беше му извикал: „Дръж се!“, му пъхаше в устата гърлото на една манерка; трети, стар моряк, едновременно кормчия и собственик на кораба, го гледаше с егоистично съчувствие, изпитвано обикновено от хората към нещастието, което вчера ги е отминало, но утре може да ги настигне.

Няколко капки ром от манерката съживиха прималялото сърце на младия човек, а разтривките с вълнената завивка, които продължаваше да върши матросът, коленичил пред него, върнаха гъвкавостта на крайниците му.

— Кой сте вие? — попита на завален френски език стопанинът на тартаната.

— Аз съм малтийски моряк — отговори Дантес на завален италиански език, — ние идвахме от Сиракуза натоварени с вино и панолин. Снощната буря ни настигна на нос Маржиу и ние се разбихме ей в тези канари, които виждате там.

— Откъде доплувахте?

— От тези скали, в които за добра чест се вкопчих, а нашият клет капитан си разби главата. Останалите ни трима другари се удавиха. Навярно само аз съм останал жив; съгледах вашия кораб и като се страхувах, че ще трябва да чакам дълго на този самотен и пустинен остров, реших на един отломък от нашия кораб да доплувам до вас. Сполай ви — продължи Дантес, — вие ми спасихте живота; аз вече се давех, когато един от вашите моряци ме хвана за косите.

— Това съм аз — рече един моряк с ласкаво и открито лице, оградено с дълги черни бакенбарди, — и тъкмо беше време: вие потъвахте.

— Да — рече Дантес, като му протягаше ръка, — да, приятелю, още веднъж ви благодаря.

— Бога ми — рече морякът, — почти се колебаех. С вашата дълга шест пръсти брада и вашите една стъпка дълги коси вие приличахте повече на разбойник, отколкото на почтен човек.

Дантес си спомни, че действително, откакто беше в замъка Иф, не беше си стригал нито косите, нито брадата.

— Да — рече той, — в минута на опасност дадох обет на Богородица от Пие де ла Грота да не стрижа десет години косите и брадата си. Днес изтича срокът на моя обет и аз насмалко не се удавих на годишнината.

— Сега какво да правим с вас? — попита собственикът.

— Уви — отвърна Дантес, — каквото искате: корабчето, на което плувах, се разби, капитанът е мъртъв, както виждате, аз оцелях, но съм останал съвсем гол; за щастие аз не съм лош моряк; свалете ме в първото пристанище, където се отбиете, и аз ще си намеря работа на някой търговски кораб.

— Познавате ли Средиземно море?

— По него плавам от детинство.

— Знаете ли местата, дето може да се пусне котва?

— Малко са пристанищата, дори най-трудните, дето да не мога да вляза или да изляза със затворени очи.

— Е, кажете тогава, капитане — попита матросът, който беше викнал: „Дръж се!“ на Дантес, — ако новият ни другар говори истината, защо да не остане с нас?

— Да, ако казва истината — рече стопанинът на кораба недоверчиво, — но в такова положение, в каквото се намира сиромахът, човек обещава много, а изпълнява само това, което може.

— Аз ще изпълня повече, отколкото обещах — рече Дантес.

— Охо — рече стопанинът през смях, — ще видим.

— Когато ви е угодно — рече Дантес и стана. — Къде отивате?

— В Ливорно.

— В такъв случай, вместо да лъкатушите и да губите скъпо време, защо не тръгнете чисто и просто по вятъра.

— Защото ще се опрем право в остров Рион.

— Вие ще минете на двайсет разтега от него.

— Поемете тогава кормилото — рече капитанът — и да видим какво е вашето умение.

Младият човек отиде при кормилото, провери с лек натиск дали корабът му се подчинява и като видя, че макар и да не е съвсем отзивчив, все пак не се противи, изкомандува:

— На брасите и булините!

Четиримата моряци, от които се състоеше екипажът, се затекоха по местата си, докато капитанът ги следеше.

— Тегли! — продължи Дантес.

Моряците изпълниха командата с доста голяма точност.

— А сега завържи:

Тази заповед беше изпълнена, както и първите две, и малкият кораб, без да криволичи вече, се насочи към остров Рион, близо до който мина, както беше предсказал Дантес, като го остави отдясно на двайсетина разтега.

— Браво! — рече стопанинът на кораба.

— Браво! — повториха моряците.

И всички изгледаха учудено този човек, в чийто поглед се беше пробудил ум, а в тялото — сила, неподозирани у него.

— Ето виждате — рече Дантес, като остави кормилото, — аз мога да ви бъда полезен поне през пътуването. Ако не съм ви нужен в Ливорно, оставете ме там, а от първата ми заплата аз ще ви платя за храната и дрехите, които ще ми дадете.

— Добре, добре — рече стопанинът, — ще се погодим, стига да не поискате много.

— Един моряк струва колкото друг — рече Дантес. — Ще ми платите толкова, колкото на другите.

— Не е справедливо — рече морякът, който беше измъкнал Дантес от морето, — вие знаете повече от нас.

— А ти за какъв дявол се бъркаш тук? Какво те засяга това, Джакопо? — рече стопанинът. — Всеки е свободен да се наеме за такава сума, за каквато му се ще.

— Вярно — отвърна Джакопо, — аз просто така казах.

— Ти по-добре дай на този честен момък, който е съвсем гол, панталони и блуза, ако имаш излишни.

— Излишна блуза нямам — рече Джакопо, — но имам риза и панталони.

— Само това ми трябва — рече Дантес, — благодаря, приятелю.

Джакопо се мушна в люка и след минута се върна с дрехите, които Дантес навлече с неописуема радост.

— Сега трябва ли ви още нещо? — попита капитанът.

— Парче хляб и още една глътка от прекрасния ром, който вече опитах; отдавна не съм турял нищо устата си.

Действително той не беше ял от четиридесет часа. На Дантес донесоха парче хляб, а Джакопо му подаде манерката.

— Кормилото наляво! — извика капитанът, като се обърна към кормчията.

Дантес хвърли поглед натам и рече да поднесе манерката към устата си, но манерката се спря на половината път.

— Я виж! — рече капитанът. — Какво става в замъка Иф.

Едно бяло облаче, привлякло вниманието на Дантес се появи над зъбците на южния бастион на замъка Иф.

Една секунда след това екотът на далечен топовен изстрел долетя до палубата на тартаната.

Моряците вдигнаха глави и се спогледаха.

— Какво значи това? — попита капитанът.

— Някой затворник ще да е избягал тази нощ — рече Дантес, — затова вдигат тревога.

Стопанинът на кораба хвърли поглед към младия човек, който, след като каза тези думи, поднесе манерката към устата си; но Дантес посмукваше от напитъка с такова спокойствие и задоволство, че стопанинът, дори ако беше заподозрял нещо, подозрението само блесна в ума му и тозчас загасна.

— Дяволски силен ром — рече Дантес, като изтриваше с ръкава на ризата челото си, по което се струеше пот.

— Ако е той — промърмори стопанинът, като го изгледа, — толкоз по-добре; спечелих един юнак.

Под предлог, че е уморен, Дантес поиска разрешение да седне до кормилото. Кормчията, зарадван на смяната, попита с поглед капитана, който му направи знак с глава да предаде кормилото на своя нов другар.

Настанен така до кормилото, Дантес можеше спокойно да гледа към Марсилия.

— Каква дата сме днес? — попита Дантес Джакопо, който приседна до него, когато замъкът Иф се изгуби от очи.

— Двайсет и осми февруари — отговори Джакопо.

— Коя година? — попита пак Дантес.

— Как коя година? Вие питате коя година ли?

— Да — отговори Дантес, — питам ви коя година.

— Забравили ли сте в коя година живеем!

— Какво да се прави? Аз толкова се изплаших нощес — рече през смях Дантес, — че едва не си изгубих ума; така че всичко щукна от паметта ми: затова ви питам, 28 февруари коя година?

— 1829 година — рече Джакопо.

Бяха минали ден по ден четиринайсет години от арестуването на Дантес.

Той беше влязъл деветнайсетгодишен в замъка Иф, а излизаше от него трийсет и три годишен.

Скръбна усмивка мина по устните му; той се запита какво ли е станало през това време с Мерседес, която го е смятала вероятно за умрял.

После светкавица на омраза пламна в очите му, като си помисли за тримата мъже, на които дължеше това дълго и толкова жестоко затворничество.

И отново, както някога в затвора, се закле да си отмъсти безпощадно на Данглар, Фернан и Вилфор.

И тази клетва не беше вече празна заплаха, защото в този час и най-бързият ветроход на Средиземно море не би догонил вече малката тартана, която летеше с издути платна към Ливорно.

Дантес не беше прекарал един ден на борда и вече знаеше с кого има работа. Макар достойният стопанин на „Младата Амелия“, така се наричаше генуезката тартана, и да не беше учил при абат Фариа, той знаеше почти всички езици, на които се говори около това голямо езеро, наречено Средиземно море: от арабски, та чак до провансалски; това го избавяше от преводачи, хора, винаги досадни, а понякога и бъбриви, и го облекчаваше много в отношенията било със срещнатите в морето кораби, било с малките крайбрежни ладии, било най-сетне с хората без име, без отечество и без определено занятие, които се скитат по кейовете на морските пристанища и живеят от скрити и загадъчни източници, пращани им вероятно от случая, тъй като нямат никакви средства за препитание, видими с просто око: читателят се досеща, че Дантес беше попаднал на един контрабандистки кораб.

Затова и стопанинът беше приел Дантес на борда с известно недоверие: той беше доста известен на всички митнически стражари по крайбрежието, а тъй като между тези господа и него имаше непрекъсната размяна на хитрини, едни от други по-изкусни, той помисли отначало, че Дантес е митнически служител, който използува този изобретателен похват, за да проникне в тайните на занаята му. Но когато Дантес, поемайки най-прекия път, излезе блестящо от изпитанието, той се успокои напълно; после, когато видя лекия пушек да плава като облаче над укреплението на замъка Иф и чу далечния звук на изстрела, мина му за миг мисълта дали не е прибрал на борда някой от тези хора, на които при влизането и излизането им като крале отдават чест с топовни изстрели; това, трябва да кажем, го тревожеше по-малко, отколкото ако гостът му беше митничар; но и второто подозрение скоро се разсея, като първото, при вида на невъзмутимото спокойствие на новия моряк.

И тъй, Едмон имаше това предимство, че знаеше кой е неговият стопанин, докато стопанинът не знаеше кой е Едмон; както и да го подхващаше старият моряк или другарите му, той се държеше здраво и не се издаваше с никакво признание; той разказваше подробно за Неапол и Малта, които познаваше, както Марсилия, и повтаряше първоначалната си измислица с твърдост, която правеше чест на паметта му. По такъв начин генуезецът, колкото и да беше хитър, повярва на Едмон, на чиято страна бяха кротостта, мореплавателският му опит и главно умението му да се прикрива.

Освен това генуезецът може би като благоразумен човек, предпочиташе да знае само това, което трябва да знае, и да вярва само на това, на което е изгодно да вярва.

При това взаимоотношение те пристигнаха в Ливорно.

Тук на Едмон предстоеше да се подложи на ново изпитание — да провери дали ще се познае, след като четиринайсет години не беше се виждал; той помнеше доста явно какъв е бил на младини, сега щеше да види какъв е станал на зрели години. В очите на другарите му неговият обет беше изпълнен: той беше се отбивал двайсет пъти в Ливорно и познаваше там един бръснар на улица Сан Фернандо. Той влезе при него да си остриже брадата и косата. Бръснарят изгледа с учудване този човек с дълга коса и гъста черна брада, напомнящ някоя от хубавите глави на Тициан. По това време не носеха брада и дълги коси; днес бръснарят би се учудил само, че човек, надарен от природата с такива големи предимства, се съгласява да се лиши от тях.

Ливорнският бръснар се залови за работата си без всякакви забележки.

Когато тя свърши и Едмон усети брадата си гладко обръсната, а косите остригани до обикновената дължина, той поиска едно огледало и се огледа.

Той беше сега, както казахме, трийсет и три годишен; четиринайсетгодишното му затворничество беше, така да се каже, внесло голяма промяна в израза на лицето му.

Дантес беше влязъл в замъка Иф с кръгло, засмяно и разцъфтяло лице на щастлив момък, чиито първи стъпки в живота са били лесни и който се уповава на бъдещето като на естествен извод от миналото; всичко това се беше из основа променило. Овалът на лицето се беше удължил, засмяната уста беше придобила твърди и определени линии, израз на решителност; веждите бяха се извили; една строга бръчка пресичаше челото му; в очите му се беше притаила дълбока тъга и те хвърляха сегиз-тогиз мрачни светкавици на мизантропия и омраза, кожата на лицето му, лишена толкова време от дневната светлина и слънчевите лъчи, беше добила оня матов цвят, който придава аристократична хубост на северняците, когато лицето им е оградено с черни коси; придобитите от него познания бяха наложили освен това върху чертите му отпечатък на ум и увереност; макар да имаше по природа доста висок ръст, сега беше станал набит поради постоянното натрупване на сили.

Изяществото на нервните и крехки форми беше се сменило със здравината на кръглите и мускулести форми. Що се отнася до гласа, молитвите, воплите и проклятията го бяха съвсем изменили и той звучеше ту необикновено нежно, ту рязко и почти дрезгаво.

Освен това, останали непрекъснато в полумрак или в пълен мрак, очите му бяха придобили странна, способност да различават предметите нощем, както очите на хиената и на вълка.

Едмон се усмихна, щом се видя: и най-добрият му приятел, ако изобщо му беше останал приятел в света, не би го познал; той сам дори не можеше да се познае.

Капитанът на „Младата Амелия“ много искаше да има между хората си човек като Едмон, затова предложи да му даде малко пари срещу бъдещия дял от печалбите и Едмон прие. Когато излезе от бръснаря, извършил с него това първо преобразяване, той най-напред влезе в един магазин и купи пълен моряшки костюм; този костюм, както знаем, е много прост: състои се от бели панталони, раирана фланела и фригийско кепе.

С това облекло, след като върна на Джакопо ризата и панталоните, Едмон се яви пред стопанина на „Младата Амелия“ и беше принуден да му повтори своята история. Капитанът не искаше да признае, че спретнатият и изящен моряк е същият този човек с гъста брада, с коси, пълни с водорасли, измокрен от морската вода, когото беше прибрал гол и умиращ на палубата на кораба си.

Пленен от добрия му изглед, той предложи отново на Дантес да постъпи при него на служба; но Дантес, който имаше свои планове, се съгласи само за три месеца.

Екипажът на „Младата Амелия“ се състоеше от дейни хора, командувани от капитан, свикнал да не си губи времето. Само след седмица престой в Ливорно издутите недра на кораба се напълниха с боядисани муселини, със забранени за внос памучни платове, с английски барут и бали тютюн, върху които акцизното управление беше забравило да удари печата си. Всичко това трябваше да се изнесе от свободното пристанище на Ливорно и да се свали на бреговете на Корсика, отдето известни спекуланти се заемаха да прекарат товара във Франция.

„Младата Амелия“ отплава; Едмон отново прекосяваше това лазурно море, люлка на младостта му, което тъй често му се присънваше в затвора. Той остави Горгона отдясно, Пианоза отляво и се насочи към родината на Паоли и Наполеон.

На другия ден стопанинът на кораба, като се изкачи на палубата, както винаги, доста рано, завари Дантес облегнат на борда и загледан със странен израз в купчината гранитни скали, които изгряващото слънце заливаше с розова светлина: това беше остров Монте Кристо.

„Младата Амелия“ го остави отдясно приблизително на три четвърти левга и продължи пътя си към Корсика.

Минавайки покрай острова с такова многозначително име за него, Дантес мислеше, че стига само да скочи в морето, и за половин час ще бъде на обетованата земя. Но какво ще прави там без сечива, за да изкопае съкровището си, без оръжие, за да го брани? Пък и какво ще кажат моряците? Какво ще си помисли капитанът? Трябваше да се чака.

За добра чест Дантес знаеше да чака: той беше чакал четиринайсет години свободата; затова сега, когато беше свободен, можеше без мъка да почака богатството шест месеца или година.

Мигар нямаше да приеме свободата без богатството, ако бяха му я предложили?

А и това богатство не беше ли съвсем лъжовно? Родено в болния мозък на клетия абат Фариа, не беше ли умряло то заедно с него?

Вярно е, че писмото на кардинал Спада беше удивително точно.

И Дантес повтаряше мислено от единия до другия край писмото, което помнеше дума по дума.

Свечери се: Едмон видя как островът взима една след друга всички багри, които вечерта носи със себе си, и се изгубва най-сетне в мрака; но свикнал с тъмнината на затвора, той навярно все още го виждаше, защото остана последен на палубата.

На другата сутрин се събудиха пред Алерия. Цял ден лъкатушиха; вечерта на брега пламнаха светлини.

Разположението на тези светлини им показваше вероятно, че могат да слязат, защото на гафела издигнаха сигнален огън вместо знаме и се приближиха на пушечен изстрел от брега.

Дантес беше забелязал, че стопанинът на „Младата Амелия“, сигурно по случай тези тържествени обстоятелства, беше поставил на палубата, когато се доближаваха до сушата, две малки оръдия, които без особен шум можеха прекрасно да пратят на хиляда крачки един четирифунтов снаряд.

Но тази вечер беше излишна такава предпазна мярка; всичко мина тихо и гладко. Четири лодки се приближиха безшумно до кораба, който, навярно, за да им отдаде чест, спусна собствената си лодка в морето; тези пет лодки работиха така усърдно, че към два часа сутринта целият товар от „Младата Амелия“ беше пренесен на твърда земя.

Стопанинът на „Младата Амелия“ обичаше така реда, че още същата нощ печалбата беше разпределена: всеки моряк получи по сто тоскански ливри, сиреч около осемдесет франка.

Но с това експедицията не свърши; поеха курс към Сардиния. Трябваше отново да се натовари току-що разтовареният кораб.

Втората операция мина също тъй сполучливо, както и първата: на „Младата Амелия“ й вървеше.

Новият товар беше предназначен за херцогството Лука. Той се състоеше почти изцяло от хавански цигари, хереско вино и малага.

Там се натъкнаха на митническата охрана, вечния враг на стопанина на „Младата Амелия“. Един митничар беше убит на място, а двама моряци бяха ранени. Дантес беше един от тези моряци; куршум беше пронизал лявото му рамо, без да закачи костта.

Дантес се зарадва на схватката и беше доволен от раната; те му показаха със своя суров урок как гледа опасността и как понася страданията. Той посрещна опасността със смях, а когато получи раната, рече като гръцкия философ: „Болка, ти не си зло“.

Освен това той беше видял смъртно ранения митничар и било от това, че кръвта му се беше разгорещила през време на битката, било от това, че чувствата му бяха поизстинали, но зрелището не го смути. Дантес беше вече стъпил на пътя, който искаше да измине, и вървеше към набелязаната цел; сърцето му почваше да се превръща в камък.

Щом го видя да пада, помислил, че е умрял, Джакопо се спусна към него, вдигна го и после взе да се грижи другарски за него.

Светът не беше значи тъй добър, както го виждаше доктор Панглос15, но не беше и тъй лош, както се струваше на Дантес, щом този моряк, който не можеше да очаква нищо от другаря си освен неговия дял от печалбата, изпитваше толкова живо огорчение, предполагайки, че е убит.

За щастие, както казахме, Едмон беше само ранен. С помощта на билки, които сардинските старици събираха в уречено време, а после продаваха на контрабандистите, раната се затвори скоро. Тогава Едмон поиска да изпита Джакопо; той му предложи от благодарност за грижите му своя дял от печалбата, но Джакопо отказа с възмущение.

Вследствие обичта и предаността, които Джакопо му беше засвидетелствувал още първия миг, когато го видя, и Едмон почувствува към Джакопо някаква привързаност. Но на Джакопо не бе нужно повече: той беше отгатнал инстинктивно, че Едмон е създаден за по-високо положение от това, което заемаше, макар че Едмон успяваше да скрие от другите това превъзходство. И честният моряк беше доволен от малкото, което Едмон му даваше.

През дългите дни на пътуването, когато корабът се носеше спокойно по лазурното море и благодарение на благоприятния вятър, който издуваше платната му, не се нуждаеше от никого, освен от кормчията, Едмон с морска карта в ръка учеше Джакопо, както клетият абат Фариа беше учил него. Той му посочваше положението на бреговете, обясняваше му указанията на компаса, учеше го да чете голямата книга, разтворена над главите ни и наречена небе, дето бяха изписани диамантени букви по синевата.

И когато Джакопо го питаше:

— Струва ли си да учи всички тези неща един беден моряк като мене?

Едмон отговаряше:

— Кой знае? Може би един ден ти ще станеш капитан на кораб: нали твоят съотечественик Бонапарт е станал император!

Забравихме да кажем, че Джакопо беше корсиканец.

Изтекоха два и половина месеца в непрекъснати плавания. Едмон стана толкова сръчен брегови контрабандист, колкото смел моряк беше някога; той завърза познанство с всички контрабандисти от крайбрежието, изучи всички масонски знаци, чрез които тези полупирати се познават помежду си.

Той мина двайсетина пъти край своя остров Монте Кристо, но не намери нито веднъж случай да слезе на него.

Ето защо взе решение:

Щом свърши срокът на службата му в „Младата Амелия“, веднага да наеме малка лодка на своя собствена сметка (Дантес имаше тази възможност, защото през разните плавания беше скътал стотина пиастра) и под някакъв предлог да отиде на остров Монте Кристо.

Там в пълна свобода ще предприеме издирвания.

Не в пълна свобода, защото без съмнение ще го следят онези, които ще го закарат там.

Но на този свят трябва да се рискува нещо.

Затворът беше направил Едмон предпазлив и той искаше да не рискува нищо.

Но колкото и да се ровеше в своето богато въображение, той не намираше друг начин да стигне до желания остров без помощта на други хора.

Дантес още се колебаеше, когато една вечер капитанът, който изпитваше голямо доверие към него и искаше много да го остави на служба при себе си, го взе подръка и го отведе в една кръчма на Виа дел Олио, в която по навик се събираше цветът на контрабандистите от Ливорно.

Там се сключваха обикновено сделките. Дантес беше влизал вече два-три пъти в тази морска борса; и като гледаше тези смели пирати, събрани от цялото крайбрежие на хиляди левги околовръст, той мислеше с какво могъщество би разполагал човекът, успял да подчини на волята си всички тези съединени или разединени нишки.

Тоя път ставаше дума за една голяма сделка: трябваше да се намери безопасно място, дето да се разтовари един кораб с турски килими, източни платове и кашмири: после тези стоки се прехвърляха на френските брегове.

При успех щяха да получат огромно възнаграждение — петдесет-шейсет пиастра на човек.

Стопанинът на „Младата Амелия“ предложи за място на разтоварването остров Монте Кристо, който, съвсем пуст, без войници и митничари, е, изглежда, поставен насред морето във времето на езическия Олимп от Меркурий, бога на търговците и крадците, две съсловия, които ние сега разделяме, ако и да не различаваме, но които древността, види се, е отнасяла към една и съща категория.

Щом чу думата Монте Кристо, Дантес трепна от радост; за да скрие вълнението си той стана и се разходи из задимената кръчма, дето всички наречия на познатия свят се стопяваха във франкски език.

Когато отново се приближи до двамата събеседници, беше вече решено да спрат на Монте Кристо и за тази експедиция да тръгнат още следната нощ.

Поискаха мнението на Едмон и той каза, че островът е напълно безопасен и че големите предприятия трябва да се провеждат бързо в изпълнение, ако човек иска да бъдат успешни.

И така планът остана без промяна. Условено беше да отплават още вечерта на следния ден и тъй като морето е спокойно и вятърът благоприятен, да се постараят след едно денонощие да бъдат във водите на необитаемия остров.

Благодарение на неочакваното щастие, което се пада понякога на тези, които е преследвала дълго суровата съдба, Дантес щеше да достигне до своята цел по прост и естествен начин и да стъпи на острова, без да породи подозрение у никого.

Само една нощ го делеше от дългоочакваното заминаване.

Тази нощ беше една от най-трескавите, които беше прекарал някога Дантес. През тази нощ всички добри и лоши изгледи изникваха едни след други в ума му: затвореше ли очи, виждаше писмото на кардинала Спада, написано с огнени букви на стената; задремеше ли за миг, най-нелепи сънища се въртяха в главата му. Той слизаше в пещери с изумруден под, с рубинови стени, със сталактити от диаманти. Бисерите падаха капка по капка, както се процеждат подземните води.

Омаян, изумен, Едмон пълнеше джобовете си със скъпоценни камъни, после се изкачваше на светлината и скъпоценните камъни се превръщаха в обикновени камъчета. Тогава се мъчеше да се върне във вълшебните пещери, видени само бегло; но пътят се виеше с безкрайни криволици и той не намираше входа. Напусто търсеше в уморената си памет магичната и тайнствена дума, която е отваряла за арабския рибар великолепните пещери на Али Баба. Всичко беше напразно; изчезналото съкровище беше станало отново притежание на земните духове, от които Дантес се надяваше да го похити.

Денят дойде почти също тъй неспокоен, каквато беше нощта; но той донесе на помощ на въображението логиката и Дантес начерта план, дотогава неясно витаещ в ума му.

Вечерта настъпи, а с нея и приготовленията за отплаване. Тези приготовления помогнаха на Дантес да скрие вълнението си. Малко по малко той беше придобил власт над другарите си и ги командуваше, като че беше господар на кораба; и тъй като заповедите му бяха винаги ясни, точни и лесно изпълними, другарите му се подчиняваха не само бързо, но и драговолно.

Старият моряк не му пречеше: и той беше почувствувал превъзходството на Дантес над другите моряци и над себе си. Той гледаше на младия човек като на свой естествен приемник и съжаляваше, че няма дъщеря, за да обвърже Едмон с такъв блестящ брак.

В седем часа вечерта всичко беше готово; в седем часа и десет минути минаха покрай фара тъкмо когато го запалваха.

Морето беше спокойно, духаше свеж вятър от югоизток; плаваха под лазурно небе, на което също пламваха един след друг фарове, всеки от които представя един свят. Дантес заяви, че всички могат да си легнат да спят и че той се заема с кормилото.

Когато малтиецът (така наричаха Дантес) правеше подобно изявление, това стигаше и всеки отиваше да си легне спокоен.

Това беше се случило няколко пъти; Дантес, възвърнат от самотата в света, изпитваше от време на време властна нужда да остане сам. А къде самотата можеше да бъде тъй безпределна и поетична, както на един кораб, който плава сам в морето, през мрака на нощта, в мълчанието на безкрая?

Сега самотата беше населена от мислите на Дантес, нощта осветена от бляновете му, мълчанието оживено от надеждите му.

Когато капитанът се събуди, корабът се движеше под всичките си платна: не беше останало късче платно, ненадуто от вятъра; изминаваха по две и половина левги в час.

Остров Монте Кристо растеше над хоризонта.

Едмон предаде кораба на капитана и отиде на свой ред да легне в хамака си; но въпреки безсънната нощ не можа да склопи око нито за миг.

Два часа по-късно отново се качи на палубата; корабът тъкмо заобикаляше остров Елба. Намираха се до Маречана, над плоския и зелен остров Пианоза. В небесната синева се възправяше пламтящият връх на Монте Кристо.

Дантес заповяда на кормчията да завие кормилото наляво, за да остави Пианоза отдясно; той беше пресметнал, че тази маневра ще скъси пътя с два-три възела.

Към пет часа вечерта се виждаше вече целият остров. В прозрачния въздух, пронизан от лъчите на залязващото слънце, се различаваха и най-малките подробности.

Едмон поглъщаше с очи тази скалиста грамада, която блестеше с всички вечерни багри от яркорозово до тъмносиньо; от време на време вълни от горещина заливаха лицето му; челото му се покриваше с червенина, пурпурен облак застилаше очите му.

Никой играч, заложил цялото си състояние на едно хвърляне на заровете, не е изпитвал такова безпокойство, каквото изпитваше Едмон в пароксизма на своите надежди.

Падна нощ; в десет часа вечерта те стигнаха острова; „Младата Амелия“ дойде първа на срещата. Дантес въпреки обикновеното си самообладание не можа да се сдържи; скочи пръв на брега и ако бе му достигнала дързост, щеше да целуне като Брут земята.

Нощта беше тъмна; но в единайсет часа луната се издигна над морето и посребри всяка негова тръпка; после, щом се издигна още по-високо, лъчите й почнаха да изливат бели водопади от светлина над натрупаните скали на този втори Пелион.

Островът беше познат на екипажа на „Младата Амелия“: това беше една от обичайните й спирки. Що се отнася до Дантес, той го беше виждал при всяко от своите пътувания на Изток, но никога не беше слизал на него.

Той се обърна към Джакопо.

— Къде ще прекараме нощта? — попита той.

— Ами че на тартаната — отговори морякът.

— Няма ли да бъдем по-добре в пещерите?

— Кои пещери?

— В пещерите на острова.

— Не знам да има там пещери — рече Джакопо.

Студена пот изби по челото на Дантес.

— Няма ли пещери в Монте Кристо? — попита той.

— Не.

Дантес стоя минута втрещен; после помисли, че тези пещери са може би затрупани от някое случайно срутване, а може и кардинал Спада да ги е запушил от предпазливост.

В такъв случай цялата работа беше да се намери отново изчезналият отвор. Безполезно беше да го търсиш през нощта. Дантес отложи издирванията си за другия ден. При това един сигнал от морето, издигнат на половин левга от брега и на който „Младата Амелия“ отговори веднага със също такъв сигнал, възвести, че е време да се заловят за работа.

Закъснелият кораб, успокоен от сигнала, който означаваше, че може да се приближи спокойно, се появи скоро, бял и безмълвен като привидение, и хвърли котва на един кабелт от брега. Тозчас започна разтоварването.

Дантес, работейки, мислеше за радостното ура, което можеше само с една дума да предизвика между тези хора, ако изкажеше гласно неотстъпната мисъл, която звучеше в ушите и сърцето му. Но той не само не разкриваше прекрасната тайна, напротив — страхуваше се, че и така вече е казал твърде много и е събудил подозрения със своите отивания и връщания, с честите си питания, с внимателните си изследвания и непрекъснатата си загриженост. За щастие поне в този случай тежкото минало беше хвърлило на лицето му облака на незаличима тъга и редките проблясъци на веселие бяха действително само светкавици.

Никой не подозираше нищо и когато на другия ден Дантес взе пушка, куршуми и барут и заяви, че иска да убие някоя от многобройните диви кози, които скачаха от скала на скала, всички отдадоха този излет на Дантес на страстта му към лова или на любовта му към усамотение. Едничък само Джакопо пожела да го придружи. Дантес не се възпротиви от страх да не възбуди подозрение у него. Но едва изминаха четвърт левга, Дантес издебна случай да убие едно яре и изпрати Джакопо да го отнесе на другарите му, като поръча да го изпекат, а когато обедът бъде готов, да му обадят с пушечен изстрел да дойде и да изяде своя дял; сушени плодове и шише монтепулчиянско вино щяха да допълнят угощението.

Дантес продължи пътя си, като се обръщаше сегиз-тогиз назад. Когато се покатери на върха на една скала, той видя на хиляда стъпки под себе си другарите си, към които Джакопо се беше вече присъединил, заети ревностно с приготовлението на обеда, обогатен благодарение на сръчността на Едмон с много ценна гозба.

Около минута той ги гледа с кротка и тъжна усмивка на човек, съзнаващ своето превъзходство.

„След два часа — каза си той — тези хора, получили петдесет пиастра, ще тръгнат пак, за да спечелят с опасност за живота си още петдесет; после, събрали шестстотин ливри ще прахосат това съкровище в някой град, горди като султани и безгрижни като набаби. Днес аз живея с надежда и презирам богатството им, което ми се струва дълбока сиромашия; утре може би ще ме постигне разочарование и аз ще гледам на тази дълбока сиромашия като на върховно щастие… Ох, не — извика Едмон, — това няма да бъде; мъдрият, непогрешим Фариа не може да се е лъгал само в това. Пък и по-добре е да умреш, отколкото да влачиш такъв долен, окаян живот.“

И тъй Дантес, който преди три месеца жадуваше само за свобода, сега не се задоволяваше с нея и ламтеше за богатство; вина за това имаше не Дантес, а природата, която, ограничила мощта на човека, е вложила в него безкрайни желания. Вървейки между две стени от скали по една изровена от потока пътека, която вероятно никога не беше тъпкал човешки крак, Дантес се приближи до мястото, дето по негово предположение трябваше да се намират пещерите. Като следваше брега на морето и оглеждаше с дълбоко внимание и най-малките предмети, той забеляза на някои скали резки, издълбани навярно от човешка ръка.

Времето, което мята върху всичко веществено покривалото си от мъх, както върху всичко духовно — покривалото си от забрава, сякаш беше пощадило тези знаци, изсечени през определени промеждутъци и предназначени вероятно да посочат някакъв път; от време на време знаците се губеха под нацъфтели, отрупани с цветове митрови храсти или под лишеи. Тогава Едмон разтръгваше клоните или повдигаше мъховете, за да намери пътеводните знаци, които го водеха по този нов лабиринт. Тези знаци даваха на Едмон надежда. Защо да не се предположи, че кардиналът, не могъл да предвиди, че нещастието ще бъде толкова пълно, ги е начертал сам, за да послужат за пътеводител на неговия племенник? Това самотно място подхождаше напълно, за да се зарови тук съкровище. Само че тези вероломни знаци не бяха ли привлекли вече други очи освен онези за които бяха изсечени, и островът, пълен с мрачни чудеса, беше ли опазил свято своята прекрасна тайна?

На около шейсет крачки от пристана Едмон, все още скрит от погледа на другарите си зад неравния терен, видя, че резките свършват; но те не водеха до никаква пещера. Пред него се издигаше една голяма кръгла скала, почиваща на мощна основа. Едмон помисли, че може би е стигнал не края, а, напротив, началото на резките; затова той пое обратния път и се върна по стъпките си.

През това време другарите му готвеха обеда, ходеха да налеят вода от извора, пренасяха хляб и плодове на брега и печеха ярето. Тъкмо когато го сваляха от приготвения от тях шиш, те съгледаха Едмон, който, лек и чевръст като козел, скачаше от скала на скала; те гръмнаха с пушка, за да му дадат знак. Ловецът тозчас възви и се затече към тях. Но в мига, когато всички следяха скоковете му и намираха пъргавината му за безразсъдство, сякаш за да оправдае страховете им, Едмон се подхлъзна на върха на една скала; олюля се, извика и изчезна от очите им.

Всички скочиха отведнъж, защото всички обичаха Едмон въпреки превъзходството му над тях; ала пръв до него стигна Джакопо.

Той намери Едмон на земята окървавен и почти в безсъзнание; види се, беше се строполил от дванайсет-петнайсет стъпки височина. Наляха му в устата няколко капки ром и това лекарство, което веднъж така му беше помогнало, произведе и този път същото въздействие.

Едмон отвори очи и се оплака от силна болка в коляното, от голяма тежест в главата и непоносим бодеж в кръста. Поискаха да го пренесат на брега; но когато понечиха да го вдигнат, макар Джакопо да се разпореждаше с това, той изохка и заяви, че няма сили да изтърпи това пренасяне.

То се знае, на Дантес не му беше до обеда; но той начаса настоя пред другарите си, които нямаха като него причина да тримирят, да се върнат на мястото си. За себе си каза, че се нуждае само от малко почивка, и ги увери, че когато се върнат, той ще бъде по-добре.

Моряците не чакаха много да ги молят, те бяха гладни, миризмата на ярето стигаше до тях, а морските вълци не се церемонят помежду си.

След час те се върнаха. Всичко, което Едмон можа да направи през това време, беше да пропълзи десетина стъпки и да се облегне на една мъхеста скала.

Но вместо да се успокоят, болките на Дантес очевидно се бяха засилили. Старият капитан, който трябваше да отплава на заранта, за да свали товара на границата на Пиемонт и Франция, между Ница и Фрежюс, настояваше Дантес да се помъчи да стане. Дантес направи свръхчовешки усилия да изпълни желанието му; но при всяко усилие падаше отново, побледнял, стенейки.

— Счупил си е кръста — рече шепнешком капитанът. — Все едно, той е прекрасен другар и не бива да го оставяме; да се помъчим да го пренесем до тартаната.

Но Дантес заяви, че предпочита да умре там, където е, отколкото да изтърпи жестоките болки, които му причиняваше и най-малкото движение.

— Хубаво — рече капитанът, — да става, каквото ще, само да не кажат, че сме оставили без помощ такъв добър другар като вас. Ще тръгнем чак довечера.

Това предложение зачуди много матросите, макар и нито един от тях да не възразяваше — напротив. Те познаваха капитана като твърд човек и за пръв път го виждаха да се отказва от едно свое намерение или да отложи изпълнението му.

Затова Дантес не се съгласи заради него да става такова нарушение на установения на борда ред.

— Не — рече той на капитана, — аз се показах несръчен и редно е аз да понеса наказанието на несръчността си. Оставете ми малък запас от сухари, пушка, барут и куршуми, за да убия някоя коза, а може би и да се защищавам, и кирка, за да си построя някаква къщурка, ако вие се забавите.

— Ами че ти ще умреш от глад — рече капитанът.

— Предпочитам да умра — отговори Едмон, — отколкото да понасям нечуваните болки при най-малкото помръдване.

Капитанът погледна към кораба, който се полюляваше в малкото пристанище, готов да вдигне котва и да отплава.

— Какво да правим с тебе, малтиецо? — рече той. — Ние не можем да те оставим така, но не можем и да останем!

— Заминавайте, заминавайте! — извика Дантес.

— Ние ще отсъствуваме най-малко седмица — рече капитанът и ще трябва освен това да се отклоним от пътя, за да дойдем да те вземем.

— Слушайте — каза Дантес, — ако след два-три дни срещнете някоя рибарска или друга ладия, която идва насам, обадете й за мене, ще платя двайсет и пет пиастра, ако ме закарат в Ливорно. Не срещнете ли, върнете се сами.

Капитанът поклати глава.

— Слушайте, капитан Балди, има един начин да се уреди всичко — заяви Джакопо, — заминете, аз ще остана с ранения да се грижа за него.

— И ти ще се откажеш от своя пай при подялбата — рече Едмон, — за да останеш с мене?

— Да — рече Джакопо, — и без съжаление.

— Хайде, ти си добро момче, Джакопо — рече Едмон, — бог ще те възнагради за доброто ти намерение; благодаря, но аз не се нуждая от никого: като си отпочина ден-два, аз ще се оправя, а сред тези скали се надявам да намеря някои и други треви — превъзходен цяр срещу натъртване.

И странна усмивка мина по устните на Дантес; той стисна горещо ръката на Джакопо, но беше непреклонен в решението си да остане, и то сам.

Контрабандистите оставиха на Едмон всичко, което искаше, и си тръгнаха, като се обръщаха назад много пъти и се прощаваха всеки път сърдечно със знаци, на които Едмон отговаряше само с ръка, сякаш не можеше да помръдне тяло.

После, когато изчезнаха, той си пошушна през смях:

„Странно е, че тъкмо между такива хора намираш приятелство и преданост“.

Тогава той се довлече предпазливо до върха на една скала, която закриваше от него морето, и оттам видя как тартаната довършва своите приготовления, вдига котва, полюшва се грациозно като чайка, разперила криле, и потегля.

След час тя изчезна съвсем: поне от мястото, дето лежеше раненият, беше невъзможно да я види човек.

Тогава Дантес се изправи на крака, по-гъвкав и по-лек от яретата, които скачаха по дивите скали между миртите и сакъзовите дървета, сграбчи пушката в едната ръка, кирката в другата и се затече към близката канара, до която свършваха набелязаните от него резки по скалите.

„А сега — извика той, като си спомни приказката за арабския рибар, която му беше разказал Фариа, — сега, Сезам, отвори се!“

Слънцето беше изминало почти една трета от своя път и майските му лъчи, топли и животворни, се лееха над тези скали, които сами сякаш усещаха топлината му; хиляди щурци, невидими в изтравничетата, огласяха местността със своето еднообразно, непрекъснато цвъртене; листата на миртите и маслините трептяха и издаваха някакъв металичен звук; при всяка стъпка на Едмон по нагорещения гранит се разбягваха гущери, зелени като смарагди; далеч върху полегатите склонове скачаха диви кози, които понякога привличат там ловците; с една дума, островът беше обитаван, жив, развълнуван, но въпреки това Едмон усещаше, че е сам с природата.

Обзе го някакво особено чувство, подобно на страх; то се дължеше на ярката дневна светлина, при която дори в пустинята ни се струва, че нечии изпитателни очи ни следят.

Това чувство беше тъй силно, че тъкмо когато се канеше да се залови за работа, Едмон се спря, остави настрана кирката, взе отново пушката, изкачи се още веднъж на най-високата скала на острова и оттам обгърна с поглед нашироко цялата околност. Но ние трябва да кажем, че вниманието му не беше привлечено нито от поетичната Корсика, на която различаваше дори къщите, нито от почти непознатата му Сардиния, нито от остров Елба, който извикваше в паметта му грандиозни събития, нито пък от едва забележимата линия, простираща се на кръгозора, в която опитното око на моряка откриваше великолепната Генуа и търговския Ливорно; не — погледът му търсеше бригантината, тръгнала в зори, и току-що отплавалата тартана.

Първата тъкмо изчезваше в Бонифациевия пролив; втората, поела противоположния път, минаваше покрай бреговете на Корсика, готвейки се да я заобиколи.

Гледката успокои Едмон.

Той обърна тогава очи към околните предмети; видя, че стои на най-високата точка на конусообразния остров подобно крехка статуя върху огромен пиедестал; под него нямаше жива душа; около него нито една лодка: нищо освен лазурното море, което се биеше непрестанно в подножието на острова и го обшиваше със сребърен кенар.

Тогава бързо, но същевременно предпазливо се заспуща надолу: страхуваше се много сега да не го постигне действително злополуката, която тъй изкусно и тъй сполучливо беше разиграл.

Дантес, както вече казахме, тръгна обратно по резките, оставени върху скалите, и видя, че следите водят към заливчето, потулено като къпалия на антична нимфа; доста широко в устието си, това заливче ставаше навътре достатъчно дълбоко, за да може едно малко корабче от рода на сперонарите да влезе в него и да се скрие там. Тогава, следвайки нишката на умозаключенията, която в ръцете на абат Фариа така умело водеше разума по лабиринта на вероятностите, той реши, че кардинал Спада в желанието си да не бъде забелязан е влязъл в това заливче, скрил е там малкия си кораб, тръгнал е по посоката, означена от резките, и там, дето те свършват, е заровил съкровището си.

И това предположение доведе Дантес отново до кръглата скала.

Само че едно нещо безпокоеше Едмон и объркваше всичките му представи по динамика — как е било възможно без особено голяма сила да се положи тази скала, тежка може би пет или шест хиляди фунта, върху този вид поставка, на която почиваше?

Внезапна мисъл осени Дантес.

„Може би те не са я вдигали — рече си той, — а просто са я търколили долу.“

И бързо се покатери малко по-горе от скалата, за да намери къде е лежала преди това.

И наистина скоро видя, че по рида е направен лек наклон: по него се беше плъзнала скалата с основата си и беше стигнала сегашното си място; друга скала, голяма колкото обикновен дялан камък, беше послужила за нейна подпора; за да скрият всяка следа, около нея бяха наслагали камъни и чакъл; цялата тази зидария беше покрита с плодоносна пръст, по която беше поникнала трева, беше се разстлал мъх, бяха пуснали кълнове няколко семена на миртови и сакъзови дървета и сега древната скала беше се сраснала с почвата.

Дантес грижливо очисти пръстта и разбра или помисли, че е разбрал цялата тази изобретателна хитрост.

Тогава се залови да разкъртва с кирката тази промеждутъчна стена, закрепена от времето.

След десет минути работа стената се поддаде и в нея се откри дупка, в която можеше да пъхнеш ръка.

Дантес отсече най-якото маслинено дърво, което можа да намери, окастри клоните му, мушна го в дупката и взе да действува с него като с лост.

Но скалата беше много тежка и така здраво подпряна от долната скала, че ни един човек дори със силата на Херкулес не би могъл да я поклати.

Тогава Дантес разбра, че най-напред ще трябва да махне подпората.

Но как?

Дантес се огледа безпомощно наоколо си, обхванат от смущение, и погледът му падна върху овнешкия рог с барут, оставен от приятеля му Джакопо.

Той се усмихна: адското изобретение щеше да свърши своята работа.

С помощта на кирката Дантес изрови между горната скала и долната едно улейче за мината, каквито правят обикновено рудокопачите, когато искат да избягнат дълга и изморителна работа, после го напълни с барут, разкъса кърпичката си и като я оваля в селитра, направи от нея фитил.

Като запали този фитил, Дантес се отдалечи.

Взривът не закъсня: горната скала беше вдигната мигновено от неизмеримата сила на барута, долната скала се разхвърча на парчета; през малкия отвор, който най-напред беше пробил Дантес, изскочиха цели рояци от треперещи насекоми, а един огромен смок, пазач на този тайнствен път, разви синкавите си пръстени и изчезна.

Дантес се приближи; горната скала, останала без опора, виснеше над пропастта; безстрашният търсач я заобиколи, избра най-неустойчивото място, подпря лоста си в един от ръбовете й и подобно Сизиф налегна с всичката си сила.

Скалата, разклатена вече от сътресението, се полюля; Дантес удвои усилията си: той приличаше на един от тези титани, които изкъртват планини, за да воюват с повелителя на боговете. Най-сетне скалата се поддаде, търкулна се, подскочи, устреми се надолу и изчезна, потънала в морето.

Под нея се оказа кръгла площадка, по средата на която се виждаше желязна халка, запоена в една четвъртита плоча.

Дантес извика от радост и учудване: такъв блестящ успех не е увенчавал първия опит на никой човек.

Той поиска да продължи; но краката му така трепереха, сърцето му толкова лудо биеше, очите му застла такъв горещ облак, че Едмон се принуди да спре.

Този миг на колебание бе кратък като светкавица. Едмон провря лоста си през халката, натисна силно и плочата, отлепена, се повдигна, като откри под себе си стръмния наклон на някаква стълба, която се спускаше във все по-сгъстяващия се, мрак на пещерата.

Друг на негово място би се втурнал и би завикал от радост; Дантес се спря и побледня усъмнен.

„Чакай — рече си той, — нека бъда мъж; аз съм свикнал със злата съдба и няма да се оставя разочарованието да ме сломи; мигар страданията не са ме научили на нищо? Сърцето се пръсва, когато, разширено прекомерно под топлия повей на надеждата, се свива и затваря изведнъж от студа на действителността! Фариа е сънувал: кардинал Спада не е заравял нищо в тази пещера, може би не е идвал дори никога тук или ако е идвал, Цезар Борджия, неустрашимият авантюрист, неуморимият и мрачен разбойник, е дошъл след него, открил е следите му, тръгнал е като мене по резките, вдигнал е като мене този камък, слязъл е преди мене и не ми е оставил нищо.“

Той остана минута неподвижен, замислен, вперил очи в мрачното и дълбоко отверстие.

„Сега, когато не разчитам вече на нищо, когато разбирам, че е безумно да храня някаква надежда, аз мога да продължа това приключение само от любопитство.“

Той стоеше все така неподвижен и размишляваше.

„Да, да, за такова приключение би се намерило място в живота на този царствен разбойник, примесен със сенки и светлини, в този низ от странни събития, които образуват пъстрата тъкан на неговото съществование; това е приказно премеждие, необходимо звено във веригата на делата му; да, Борджия е дошъл някоя нощ тук с факел в едната ръка, с шпага в другата, а на двайсет крачки от него може би пред тази скала са стояли двама стражи, мрачни и зловещи, и са оглеждали земята, въздуха и морето, докато техният господар е влизал, както се каня да направя и аз, като е разлюшквал тъмнините със страшната си, пламтяща ръка.“

„Да, но какво е направил Цезар с тези стражи, на които е доверил по този начин тайната си?“ запита се Дантес.

„Онова, което са направили — отговори си той усмихнат — с гробарите на Аларих, които са заровили заедно с погребания.“

„Но ако Борджия е дошъл тук — продължаваше Дантес, — той е намерил и отнесъл съкровището; Борджия, който сравняваше Италия с ангинар и я изяждаше листче по листче, знаеше много добре цената на времето и не би го губил напразно да поставя скалата отново на предишното й място.“

„Да слезем.“

И той слезе с недоверчива усмивка на устните си, шепнейки последната дума на човешката мъдрост: може би…

Но вместо мрака, който очакваше да намери, вместо задушния и спарен въздух Дантес видя мек, разсеян синкав здрач; въздухът и светлината проникваха не само през направения от него отвор, но и през невидимите отвън пукнатини на скалите — през тях се виждаше синевата на небето, където помръдваха трептящите клони на зелените дъбове и бодливите пълзящи разклонения на къпините.

След като прекара няколко секунди в пещерата, дето въздухът, не влажен и спарен, а по-скоро приятно топъл и благоуханен, беше толкова по-мек от температурата на острова, колкото синкавият здрач беше по-мек от слънцето, Дантес, свикнал от затвора да вижда в мрака, можа да разгледа и най-отдалечените ъгли на пещерата: тя беше от гранит, по който люспите от слюда искряха като диаманти.

„Уви — рече си Едмон с усмивка, — ето сигурно всички съкровища, оставени от кардинала; и добрият абат, виждайки насън искрящите стени, е живеел с големи надежди.“

Но Дантес си спомни думите на завещанието, което беше научил наизуст: „В най-отдалечения ъгъл на втория отвор“ — гласеше то.

Дантес беше проникнал само в първата пещера, трябваше да намери входа на втората.

Дантес се озърна наоколо; втората пещера, естествено, трябваше да се простира навътре в острова; той разгледа основите на камъните и почука по една от стените, в която, според него, трябваше да се намира отворът, очевидно закрит за по-голяма предпазливост.

Кирката, прокънтяла няколко пъти, извлече тъп звук от скалата, така твърда, че челото на Дантес се покри с пот. Най-сетне на упорития копач се стори, че на едно място гранитната стена отговаря с по-глух и по-дълбок ек на неговия зов; той се взря с пламнал поглед в стената и с усета на затворник разбра онова, което никой друг не би разбрал може би — на това място сигурно имаше някакъв отвор.

Но за да не се труди напразно, Дантес, който като Цезар Борджия се беше научил да скъпи времето, опита с кирката останалите стени, изследва почвата с приклада на пушката си, разчисти пясъка в подозрителните места и като не намери и не различи нищо, върна се към онази част от стената, която издаваше утешителния звук.

Той почука отново — тоя път по-силно.

И тогава за своя почуда видя, че под ударите на кирката от стената се откърти някаква мазилка, подобна на онази, която слагат под фреските, и се посипа на парчета, като откри белезникав и мек камък, каквито са нашите обикновени дялани камъни. Отворът на скалата беше зазидан с такива камъни; камъните бяха покрити с мазилка, а на мазилката бяха придали цвета и лъскавината на гранита.

Дантес удари с острия край на кирката и той влезе един пръст в зазиданата врата.

Ето къде трябваше да копае.

По някакво странно свойство на човешката природа колкото повече доказателства намираше Дантес, че Фариа не се е мамил, толкова по-големи съмнения го обземаха, толкова по-близо беше до отчаянието, новото откритие, което би трябвало да му вдъхне нови сили, му отне и последните, които му бяха останали, кирката се плъзна и едва не падна от ръцете му; той я сложи на земята, избърса челото си и излезе от пещерата уж да види дали някой не го наблюдава, а всъщност за да подиша свеж въздух, защото чувствуваше, че — аха — ще припадне.

Островът беше пуст и слънцето, издигнало се насред небето, сякаш го закриляше с огненото си око; далеч малки рибарски лодки бяха разперили криле над синьото като сапфир море.

Дантес не беше хапнал от заранта; но не му беше сега до ядене; той сръбна глътка ром и се върна ободрен в пещерата.

Кирката, която му се стори толкова тежка, сега отново беше станала лека; той я вдигна като перо и се залови здраво за работа.

След няколко удара забеляза, че камъните не са споени, а само сложени един върху друг и покрити с мазилката, за която споменахме; той мушна в една от пукнатините върха на кирката, налегна дръжката и видя с радост как камъкът падна в краката му.

От тоя миг на Дантес оставаше само да извлича камъните с върха на кирката и те един след друг падаха до първия.

Отдавна Дантес можеше да влезе в пробития отвор, но той все още се бавеше, за да отдалечи увереността и да запази надеждата.

Най-сетне, надвил минутното си колебание, Дантес мина от първата пещера във втората.

Втората пещера беше по-ниска, по-тъмна и по-зловеща от първата; въздухът, който проникваше в нея през току-що пробития отвор, имаше тази задушлива миризма, която за учудване на Дантес нямаше в първата.

Дантес почака, докато външният въздух поосвежи мъртвата атмосфера, и влезе.

Наляво от отвора имаше дълбок и тъмен ъгъл.

Но ние вече казахме, че за окото на Дантес не съществуваше тъмнина.

Той огледа втората пещера; тя беше празна, както и първата.

Съкровището, ако то съществуваше, беше заровено в този тъмен ъгъл.

Настъпи минута на мъчително безпокойство; две стъпки земя — ето всичко, което отделяше Дантес от най-голямата радост или най-голямото отчаяние.

Той пристъпи към ъгъла и сякаш обзет от внезапна решителност, смело взе да копае в земята.

При петия или шестия удар на кирката желязото удари със звън в желязо.

Никога тревожният набат, никога погребалната камбана не е произвеждала такова впечатление върху оня, който ги е чул. Дори ако не намереше нищо, Дантес не би побледнял така.

Той копна до мястото, където беше копал вече, и срещна същата съпротива, но звукът беше друг.

„Това е дървен сандък, опасан с железни обръчи“ — рече си той.

В този миг, заслонил светлината, мина нечия бърза сянка.

Дантес изпусна кирката, грабна пушката, мина през отвора и се спусна навън.

Една дива коза беше прескочила над първия вход на пещерата и ошмулваше едно храстче на няколко крачки оттам.

Това беше сгоден случай да си осигури вечеря, но Дантес се уплаши да не би пушечният изстрел да привлече някого.

Той поразмисли малко, отсече едно смолисто дърво, запали го от още димящия огън, на който контрабандистите бяха пекли ярето, и се върна с тази факла в пещерата.

Той не искаше да изгуби нито една подробност от онова, което му предстоеше да види.

Той поднесе факлата до неизкопаната още от него безформена дупка и разбра, че не се е излъгал: кирката му беше удряла поред ту на желязо, ту на дърво.

Той забучи факлата в земята и се залови отново за работа.

За няколко минути една площадка, три стъпки дълга и две широка, беше разчистена и Дантес видя един дъбов сандък, опасан с железни обръчи. В средата на капака блестеше сребърна плочка, непотъмняла от пръстта, с герба на рода Спада — отвесно положена шпага върху овален щит, каквито са италианските гербове, и над тях кардиналска шапка.

Дантес лесно ги позна: толкова пъти му ги беше рисувал абат Фариа!

Сега вече не оставаше съмнение, съкровището беше тук; никой не би взимал предпазни мерки, за да поставя отново на мястото му един празен сандък.

В един миг Дантес разчисти цялата пръст около сандъка и пред него се показа отпърво средната ключалка, после двата катинара и дръжките отстрани; всичко това беше изковано с майсторството, отличаващо онази епоха, когато изкуството е облагородявало и най-грубите метали.

Дантес хвана сандъка за дръжките и се опита да го вдигне; нещо невъзможно.

Опита се да го отвори — ключалката и катинарите бяха заключени; тези верни пазачи сякаш не искаха да предадат съкровището си.

Дантес вмъкна острия край на кирката между сандъка и капака, натисна дръжката на кирката, капакът изскърца и се счупи. Широкият отвор направи обръчите излишни, те паднаха на свой ред, стискайки все още с яките си нокти поизкъртените дъски, и сандъкът се отвори.

Шемет и треска обзеха Дантес; той грабна пушката, запъна спусъка и я сложи до себе си. Отначало затвори очи, както правят децата, за да видят в блестящата нощ на въображението си повече звезди, отколкото могат да се наброят на още светлото небе, после ги отвори и замря ослепен.

В сандъка имаше три отделения.

В първото с жълточервеникави отблясъци лъщяха огнени жълтици.

Във второто — подредени слитъци, неодялани, но обладаващи теглото и ценността на златото.

Най-сетне в третото отделение, което беше пълно до половина, Едмон загреба с длан диаманти, бисери, рубини, които, падайки в искрящ водопад едни върху други, тракаха, както градушката бие по прозорците.

След като докосна, притисна, зарови треперещите си ръце в златото и скъпоценните камъни, Едмон стана и в трескав унес изхвръкна от пещерите като човек, близък до лудост. Той скочи на една скала, откъдето се виждаше морето, и не видя никого; беше сам, съвсем сам с несметното си, нечувано, приказно богатство; сънуваше ли той, или беше буден? Присънило ли му се беше бегло всичко това, или той притискаше в прегръдките си една действителност?

Искаше му се да види отново своето злато, а чувствуваше, че в тази минута не може да понесе вида му. Той хвана с две ръце главата си, сякаш искаше да задържи разума, готов да избяга; после хукна през острова не само без да избира път, защото на остров Монте Кристо нямаше пътища, но и без определена посока, като плашеше дивите кози и морските птици с виковете и ръкомаханията си. После по околен път се върна и като все още не вярваше, се спусна в първата пещера, сетне във втората и отляво видя пред себе си този златен и диамантен рудник.

Този път той падна на колене, като притискаше конвулсивно с две ръце подскачащото си сърце.

Не след много той се почувствува по-спокоен и заедно с това по-щастлив, защото чак сега започна да вярва в щастието си.

Тогава се залови да пресмята своето богатство; в сандъка имаше хиляда кюлчета злато, всяко с тегло два-три фунта; после изброи на купчини двайсет и пет хиляди жълтици, всяка на стойност около осемдесет франка наши днешни пари, всички с лика на папа Александър VI и неговите предшественици, и забеляза, че само наполовина изпразни отделението; най-сетне отмери десет кривача бисери, скъпоценни камъни, диаманти, много от които, изсечени от най-добрите златари на епохата, представляваха художествена стойност, немалка дори в сравнение с тяхната отделна стойност.

Дантес видя как денят клони на запад и гасне малко по малко. Той се уплаши да не го изненада нощта в пещерата и излезе с пушка в ръка. Едно парче сухар и няколко глътки вино му замениха вечерята. После той постави плочата на предишното място, легна върху нея и спа само няколко часа, закрил с тялото си входа за пещерата.

Тази нощ беше една от най-сладостните и едновременно най-страшните нощи, каквито беше преживял два или три пъти през живота си този човек на огнени страсти.

Денят настъпи. Дантес го чакаше отдавна с отворени очи. Той стана с първите лъчи, изкачи се, както предния ден, на най-високата скала на острова, за да огледа околностите; всичко беше пусто, както и тогава.

Едмон слезе, вдигна камъка, напълни джобовете си със скъпоценности, намести колкото се може по-добре дъските и железата на сандъка, покри го с пръст, утъпка пръстта, посипа отгоре пясък, за да не личи изкопаното място от останалата почва; излезе от пещерата, сложи плочата, натрупа върху плочата различни по големина камъни; насипа пръст в пролуките, посади в тях мирти и изтравничета, поля новите растения, за да изглежда, че растат тук отдавна, заличи следите от стъпките си около това място и зачака с нетърпение връщането на другарите си. Сега вече нямаше защо да губи времето си в съзерцание на златото и диамантите, да стои на Монте Кристо и да варди като дракон безполезните съкровища. Сега трябваше да се върне в живота, сред хората, и да заеме в обществото положението, влиянието и властта, които дава на този свят богатството, първата и най-голяма сила, с каквато може да разполага човекът.

Контрабандистите се върнаха на шестия ден. Дантес позна още отдалеч по вида и хода „Младата Амелия“; тогава се довлече чак до пристанището като ранения Филоктет и когато другарите му слязоха на брега, той, все още оплаквайки се, им съобщи, че се чувствува по-добре; после на свой ред изслуша разказа за техните приключения. Те действително постигнали успех; но едва свършили разтоварването и получили известие, че един стражев бриг в Тулон току-що излязъл от пристанището и се насочил към тях. Те побързали тогава да избягат, като съжалявали, че с тях не е Дантес, който умее така изкусно да ускорява хода на кораба. Скоро съзрели ловния кораб; но се възползували от нощта, заобиколили носа на Корсика и се изплъзнали.

Изобщо пътуването било сполучливо; и всички, особено Джакопо, съжаляваха, че Дантес не е участвувал в него, за да получи своя дял от печалбите, възлизащ на петдесет пиастра.

Едмон остана невъзмутим; той не се усмихна дори при преброяването на облагите, които би поделил с тях, ако беше напуснал острова; и тъй като „Младата Амелия“ беше дошла в Монте Кристо само за него, той се качи на борда още същата вечер и последва капитана в Ливорно.

В Ливорно отиде при един евреин и продаде четири от най-дребните си диаманти, по пет хиляди франка всеки. Евреинът би могъл да се осведоми как са попаднали у един моряк такива скъпоценности; но премълча, защото вземаше от всеки камък по хиляда франка печалба.

На другия ден Едмон купи една съвсем нова ладия и я подари на Джакопо, като прибави към този подарък сто пиастра, за да наеме Джакопо екипаж, но с условие, че ще замине за Марсилия и ще му донесе известия за един старец на име Луи Дантес, който живее на Меланските алеи, и за една девойка, която живее в село Каталаните и се нарича Мерседес.

На Джакопо се стори, че сънува; Едмон му разказа тогава, че е станал моряк по една безразсъдна постъпка, защото родителите му не му давали необходимите пари за издръжка; но когато пристигнал в Ливорно, получил наследство от един чичо, който му завещал цялото си състояние. Високата образованост на Дантес придаваше голяма правдоподобност на този разказ и Джакопо не се усъмни нито за миг, че неговият отдавнашен другар не му казва истината.

От друга страна, тъй като срокът на службата му в „Младата Амелия“ беше изтекъл, Едмон се сбогува с капитана, който се опита отначало да го задържи, но узнал като Джакопо за наследството, се отказа от надеждата да промени решението на предишния си моряк.

На другата сутрин Джакопо отплува за Марсилия; той трябваше да се срещне с Едмон на Монте Кристо.

В същия ден Дантес тръгна, без да каже къде отива, като на сбогуване награди щедро екипажа на „Младата Амелия“ и обеща на стопанина й да му се обади някой ден.

Дантес замина за Генуа.

Тук, тъкмо когато пристигаше, изпитваха една малка яхта, поръчана от един англичанин, който, чул, че генуезците са най-добрите корабостроители в Средиземно море, беше пожелал да има генуезка яхта; англичанинът се беше спазарил за четиридесет хиляди франка; Дантес предложи за нея шейсет хиляди, с условие, че корабът му ще бъде предаден в същия ден. Докато чакаше корабът да бъде завършен, англичанинът беше отишъл на обиколка из Швейцария. Той трябваше да се върне едва след три седмици или месец; строителят реши, че ще има време да построи друг. Дантес заведе строителя в магазина на един евреин, мина с него в задната стая и евреинът начете шейсет хиляди франка на строителя.

Строителят предложи на Дантес услугите си да му набере екипаж, но Дантес му благодари, като каза, че е свикнал да плава сам, и поиска да му направят в каютата, до възглавето на леглото, шкаф със секретна брава, разделен на три отделения, също със секретни брави. Той даде размера на тези отделения и те бяха направени още на следния ден.

Два часа по-късно Дантес излизаше от пристанището на Генуа, изпровождан от погледите на тълпа любопитни, петимни да видят испанския благородник, който имаше навик да пътува сам по море.

Дантес се справи чудесно; с помощта на кормилото, без да го оставя, той караше кораба да изпълнява всички необходими маневри, така че той изглеждаше разумно същество, готово да се подчини на най-малкия даден подтик, и Дантес се съгласи в душата си, че генуезците заслужават славата си на първи корабостроители в света.

Любопитните изпратиха малкия кораб с очи, докато той се изгуби от погледа им, и тогава възникнаха препирни за това, къде отива: едните казваха — за Корсика, другите — за остров Елба; някои бяха готови да се обзаложат, че отива в Испания, а четвърти пък твърдяха, че отива в Африка; никому не хрумна да назове остров Монте Кристо.

А тъкмо на остров Монте Кристо отиваше Дантес.

Той стигна там към края на втория ден; корабът беше прекрасен ветроход и беше изминал разстоянието за тридесет и пет часа. Дантес беше изучил отлично очертанията на брега и без да се отбива в пристанището, пусна котва в малкото заливче.

Островът беше пуст; явно никой не беше слизал от времето, когато Дантес бе заминал; той отиде да види съкровището си; всичко се намираше в същото състояние, в което го беше оставил.

На другия ден несметните му богатства бяха пренесени на борда на яхтата и заключени в трите отделения на тайния шкаф.

Дантес почака още седмица. Цялата тази седмица криволеше с яхтата си около острова, като я проучваше, както един ездач обяздва коня си; за това време той узна всичките й достойнства и недостатъци; Дантес се зарече да увеличи едните и да поправи другите.

На осмия ден Дантес видя да иде един малък кораб с вдигнати платна и позна ладията на Джакопо; той даде знак, на който Джакопо отговори, и два часа по-късно ладията се приближи до яхтата.

И на двата въпроса Едмон получи печален отговор.

Старият Дантес беше умрял. Мерседес беше изчезнала.

Едмон изслуша двете известия със спокойно лице; но тозчас слезе на сушата, като забрани да го последват.

След два часа се върна; двама моряци от ладията на Джакопо преминаха на яхтата му, за да му помагат, и той заповяда да вземат курс към Марсилия. Той предвиждаше смъртта на баща си, но какво беше станало с Мерседес?

Едмон не можеше да даде изчерпателни указания на ни един агент, без да издаде тайната си; освен това той искаше да събере и други сведения, а това можеше да направи само той. Огледалото беше му показало в Ливорно, че няма опасност да бъде познат; пък и сега имаше на разположение всички средства, за да промени външността си. И ето, една сутрин яхтата, следвана от малката рибарска ладия, влезе смело в пристанището на Марсилия и се спря точно срещу онова място, където в съдбоносната вечер бяха го качили на лодка, за да го откарат в замъка Иф.

Не без известен трепет Дантес видя приближаващия се към него в карантинната лодка стражар. Но с придобитата вече пълна самоувереност той му подаде английския си паспорт, купен в Ливорно; и с помощта на този чуждестранен пропуск, тачен във Франция много повече от френския, Едмон слезе без никакво затруднение на брега.

Първият, когото Дантес зърна, щом стъпи на улица Канебиер, беше един моряк от „Фараон“. Този човек беше служил под негово началство и сякаш нарочно се намираше там, за да може Дантес да се убеди в станалите с него промени. Дантес се запъти право към него и му зададе няколко въпроса, на които морякът отговори, без да проличи нито по думите му, нито по израза на лицето му, че е виждал някога оня, който се обръщаше към него.

Дантес даде на моряка една монета от благодарност за сведенията; една минута след това долови как честният човек тича подир него. Дантес се обърна.

— Извинявайте, господине рече морякът, но вие сигурно сте сбъркали; помислили сте, че ми давате двуфранкова монета, а ми дадохте двоен наполеон.

— Действително, приятелю мой — отвърна Дантес, — сбъркал съм; но тъй като вашата честност заслужава награда, ето ви още един, моля ви да го приемете и да пиете с другарите си за мое здраве.

Морякът беше така учуден, че не му дойде наум дори да поблагодари на Едмон; погледна подире му и си рече:

„Той ще е някой набаб, дошъл от Индия.“

Дантес продължи пътя си; с всяка стъпка сърцето му замираше, обхванато от ново чувство; спомени от детството му, неизличими спомени, които не напускаха съзнанието му никога, изникваха на всеки кът от площада, на всеки уличен ъгъл, на всеки кръстопът. Когато стигна до края на улица Ноай и зърна Меланските алеи, той усети как краката му се подкосяват и насмалко не падна под колелата на една кола. Най-сетне стигна до къщата, дето живееше баща му. Поветите и латинките бяха изчезнали от мансардата, където някога ръката на стареца ги подреждаше така грижовно.

Той се облегна на едно дърво и известно време гледа замислен горните етажи на тази вехта къща; най-сетне пристъпи към вратата, прекрачи прага, запита дали няма свободно жилище и макар жилището на петия етаж да беше заето, изказа такова настойчиво желание да го види, че портиерът се качи и поиска от обитателите му позволение да покаже на чужденеца двете стаи, от които се състои то. Обитателите бяха един млад мъж и една млада жена, оженили се едва преди седмица.

Като видя двамата младоженци, Дантес въздъхна дълбоко.

Впрочем нищо не напомняше на Дантес бащиния му апартамент: тапетите бяха други; всички стари мебели, приятели от детинството му, израснали в паметта му с безбройните си подробности, бяха изчезнали. Само стените бяха същите.

Дантес погледна към леглото; то стоеше на същото място, на което се намираше леглото на предишния наемател; очите на Едмон се овлажниха неволно: на това място старецът сигурно беше издъхнал, шепнейки името на сина си.

Младите съпрузи гледаха с учудване този суров мъж, по бузите на който се търкулнаха две едри сълзи, без лицето му да трепне. Но всяка скръб е свещена и младите хора не зададоха на непознатия никакъв въпрос; само се оттеглиха, за да го оставят да се наплаче, а когато си тръгна, изпроводиха го, като му казаха, че може да дойде пак, когато пожелае, и че ще бъде винаги радушно приет в тяхното скромно жилище.

Като слезе един етаж по-долу, Едмон се спря пред друга врата и попита дали живее още тук шивачът Кадрус. Но портиерът му отговори, че човекът, за когото пита, се е разорил и сега държи ханче на пътя от Белгард за Бокер.

На входа Дантес попита за адреса на стопанина на къщата, отиде при него, представи се под името лорд Уилмор (това име и тази титла бяха вписани в паспорта му) и купи от него къщата на Меланските алеи за двайсет и пет хиляди франка. Тя струваше десет хиляди франка по-евтино. Но дори да му поискаха половин милион, Дантес би платил тази цена.

Същия ден младите съпрузи от петия етаж бяха уведомени от нотариуса, узаконил покупката, че новият собственик им предлага да си изберат който щат друг апартамент в къщата срещу същия наем, ако те му отстъпят двете заети от тях стаи.

Това странно събитие занимава повече от седмица всички обитатели на Меланските алеи и предизвика хиляди догадки, от които нито една не се оказа вярна.

Но още повече обърка и смути всички умове обстоятелството, че същият човек, които през деня беше дошъл в къщата на Меланските алеи, вечерта се разхождаше в каталанското селце и се отби в една бедна рибарска къща, дето се бави повече от час, като разпитваше за разни хора, умрели или изчезнали преди повече от петнайсет-шестнайсет години.

На другия ден рибарите, при които беше се отбивал да разпитва, получиха подарък съвсем нова каталанска ладия, снабдена с две големи и една по-малка мрежа.

На тези честни хора много им се искаше да поблагодарят на великодушния посетител; но те научиха, че подир разговора си с тях той заръчал нещо на някакъв моряк, яхнал един кон и излязъл от Марсилия през Екската порта.

Онези, които като мене са избродили пеш Южна Франция, сигурно са забелязали между Белгард и Бокер, комай на половината път между селото и града, но все пак по-близо до Бокер, отколкото до Белгард, малко ханче, където на висяща ламаринена табела, проскърцваща при най-лекия вятър, се вижда някакво забавно изображение на Гардския мост. Това ханче, ако се върви по течението на Рона, се издига на лявата страна на пътя, с калкан към реката; до него се намира онова, което в Лангедок наричат градина, тоест един ограден парцел земя до задната страна на постройката, дето пълзят няколко хилави маслинови дръвчета и диви смоковници с посребрен от праха листак; между тях растат чесън, пиперки и бял лук, никакъв друг зеленчук; най-подир, в ъгъла, сякаш забравен часовой, една висока пиния извисява скръбно гъвкавото си стебло, чийто връх, разперен като ветрило, пука под трийсетградусовия слънчев пек.

Всички тези дървета, големи или малки, са се изкривили, наклонени естествено на онази посока, в която духа мистралът, един от трите бича на Прованс; другите два, както е известно или пък не е известно, са Дюранс16 и парламентът.

В околната равнина, подобна на голямо езеро от прах, виреят тук-там няколко пшенични класа, отглеждани от местните градинари сигурно от любопитство, дето кацат щурците, които с пронизителната си и еднообразна песен преследват пътниците, залутани в тази пустош.

От седем-осем години приблизително това ханче държаха един мъж и една жена, цялата прислуга на които се състоеше от прислужничка на име Тринет и коняр, когото викаха Пако; тези двама слуги бяха впрочем предостатъчни, откакто между Бокер и Егморт беше прокопан канал и корабите смениха победоносно пощенските коне, а шлеповете — дилижанса.

Този канал, като че за още по-голяма досада на нещастния разорен ханджия, минаваше между хранещата го Рона и опустелия път на стотина крачки от хана, на който ние току-що дадохме кратко, но вярно описание.

Съдържателят на ханчето беше човек на четиридесет — четиридесет и пет години, висок, сух и жилест, истински южняк, с дълбоки, хлътнали и блестящи очи, с орлов нос и бели като на хищник зъби. Косите му, които въпреки първите мразове на старостта не искаха сякаш да побелеят, бяха, както и кръглата му брада, гъсти, къдрави и леко осланени тук-там с някой и друг бял косъм. Лицето му, от рождение мургаво, беше се покрило с още един слой чернило поради навика на сиромаха да стърчи от сутрин до вечер на прага, за да види не идва ли пеш, или с кола някой пътник; чакаше той почти винаги залудо и нищо не защищаваше през това време лицето му от опустошителното слънце освен червената кърпа, вързана на главата му както у испанските мулетари. Този човек беше нашият стар познайник Гаспар Кадрус.

Съпругата му, чието моминско име беше Мадлена Радел, беше, напротив, бледа, мършава и болнава жена; родена в околностите на Арл, тя беше запазила следи от красотата, с която се славят жените от този край, но лицето й беше рано посърнало от пристъпите на потайната треска, така разпространена между населението, което живее в съседство с егмортските блата и камаргските тресавища. Затова тя почти никога не излизаше от стаята си на първия етаж, дето зъзнеше, излегната в креслото или полуседнала в кревата, докато мъжът й, както винаги, стоеше на вратата — пост, който той напускаше твърде неохотно, защото колчем се върнеше при своята свадлива половина, тя го преследваше с вечните си жалби срещу съдбата, на които мъжът обикновено отговаряше философски:

„Мълчи, Карконтко! На бога е угодно така.“ Този прякор беше произлязъл от това, че Мадлен Радел се беше родила в село Карконт, разположено между Салон и Ламбеск. А тъй като по тези места хората почти винаги се наричат не с името си, а с прякора, мъжът й беше заменил с това прозвище името Мадлен, твърде нежно и твърде благозвучно може би за неговия груб говор.

Ала въпреки тази мнима покорност пред повелите на провидението не бива да мислим, че нашият ханджия не роптаеше срещу сиромашията, до която го беше довел проклетият бокерски канал, и че равнодушно понасяше непрекъснатите оплаквания на жена си. Като всички южняци, той беше човек въздържан и непридирчив, но суетен към всичко, което се отнасяше до външността; така във времето на благоденствието си той не беше пропуснал нито една ферада17, нито едно шествие с тараски18, без да се покаже с Карконтката; той в живописния костюм на южняците, нещо средно между каталанския и андалуския; тя в прекрасната носия на арлезианките, сякаш заета от Гърция или Арабия. Но часовниковите верижки, герданите, пъстроцветните пояси, извезаните корсажи, кадифените сака, чорапите с изящни ъгълчета, шарените гетри, обущата със сребърни токи малко по малко изчезнаха и Гаспар Кадрус, лишен от възможността да се покаже в миналото си великолепие, беше се отказал заедно с жена си от всички тези светски празненства, чиято весела глъчка, измъчвайки тайно сърцето му, достигаше до сиромашкия му хан, който той продължаваше да държи не толкова за доходи, колкото за да има някакъв подслон.

Кадрус прекара, както обикновено, част от сутринта пред вратата, като местеше тъжен поглед от оскубаната ливадка, където кълвяха няколко кокошки, към двете крайни точки на пустия път, който се губеше с единия си край на юг, а с другия на север, когато изведнъж пискливият глас на жена му го накара да напусне своя пост; той влезе в хана, мърморейки, и се изкачи на първия етаж, като остави обаче вратата широко разтворена, сякаш канеше пътниците да не го забравят, когато минават.

В тази минута, когато Кадрус влизаше в хана, големият път, за който говорехме и в който бяха вперени погледите му, беше пуст и безлюден като пустиня на пладне; той се простираше, бял и безкраен, между две редици мършави дървета и беше ясно, че никакъв пътник по своя воля няма да тръгне в тоя час на деня по тази страхотна Сахара.

А в това време въпреки всички вероятности, ако останеше на поста си, Кадрус би видял как откъм Белгард се приближава конник с онзи благопристоен и дружелюбен ход, който показва най-добри отношения между коня и конника, конят, скопен, вървеше леко раван; конникът беше свещеник с черно расо и триъгълна шапка на главата въпреки палещия зной на пладнешкото слънце; и двамата се движеха с разумен тръс.

Пред вратата те се спряха; беше мъчно да се каже конят ли спря ездача, или ездачът — коня; но, така или инак, конникът слезе и повел коня за юздата, го завърза за мартинката на разнебитения кепенк, който се държеше само на една панта; после, като пристъпи към вратата, бършейки с памучна червена кърпичка потта, потекла по челото му, свещеникът почука три пъти по прага с железния край на бастуна си.

Тозчас едно голямо черно куче стана и направи няколко крачки, като лаеше и показваше белите си остри зъби — двойна враждебна проява, която свидетелствуваше колко малко е свикнало то да вижда външни хора.

Тозчас дървената стълба, която извиваше покрай стената, се затресе от тежки стъпки и отгоре, превит, слезе заднишком стопанинът на бедното жилище.

— Ида — говореше, силно учуден, Кадрус, — ида, ще млъкнеш ли ти, Марготен. Не се страхувайте, господине, то лае, но не хапе. Вие искате вино, нали? Такава мръсна жега е… Ах, извинявайте — сепна се Кадрус, като видя с какъв пътник има работа, — извинявайте, не знаех кого имам честта да посрещна; какво искате, какво желаете, господин абат? Аз съм на вашите услуги.

Свещеникът гледа Кадрус две-три секунди със странно внимание, дори сам се мъчеше сякаш да привлече вниманието му върху себе си; после, като видя, че лицето на ханджията не изразява нищо освен учудване, задето не получава отговор сметна, че е време да тури край на това учудване и рече със силен италиански акцент:

— Не сте ли вие господин Кадрус?

— Да, господине — рече стопанинът, може би още по-учуден от въпроса, отколкото от мълчанието, — аз съм същият; Гаспар Кадрус, на вашите услуги.

— Гаспар Кадрус… да, мисля, че такова е името и презимето; вие сте живели някога на Меланските алеи, нали? На четвъртия етаж?

— Точно така.

— И по занятие сте били шивач?

— Да, но работата тръгна зле: в тази проклета Марсилия е толкова горещо, че хората там, мисля, скоро ще престанат съвсем да се обличат. Но заговорихме за горещината, не искате ли да се поосвежите, господин абате?

— Разбира се, донесете една бутилка, от вашето най-добро вино и ние ще подхванем разговора, ако обичате, на онова място, дето го прекъснахме.

— Както желаете, господин абате — рече Кадрус.

И за да не изпусне случая да продаде една от последните си бутилки с кахорско вино, Кадрус побърза да вдигне капака в пода на приземната стая, която служеше едновременно и за зала, и за кухня.

Когато след пет минути той отново се появи, абатът седеше вече на едно столче, облакътен на дългата маса, а Марготен, който явно се беше помирил с него, чул, че този странен пътешественик ще вземе нещо, беше сложил на бедрото му изпосталялата си шия и го гледаше с умилни очи.

— Сам ли живеете? — попита абатът стопанина, докато той слагаше пред него бутилката и една чаша.

— О, боже мой, да, сам или почти сам, господин абате; защото жена ми не може да ми помага, тя е вечно болна, клетата Карконтка.

— А, вие сте женен! — рече свещеникът с известно участие и хвърли наоколо си поглед, с който сякаш преценяваше оскъдната покъщнина на бедното семейство.

— Намирате, че не съм богат, нали, господин абате? — отзова се с въздишка Кадрус. — Но какво да се прави? Не е достатъчно да бъдеш честен човек, за да благоденствуваш на тоя свят.

Абатът втренчи пронизителен поглед в него.

— Да, честен човек; с това мога да се похваля, господин абате — рече стопанинът, като издържа погледа на абата, притиснал ръка на гърдите, като клатеше глава, — а в наше време всеки не може да каже същото.

— Толкоз по-добре, ако онова, с което се хвалите, е истина — каза абатът, — защото рано или късно, убеден съм твърдо в това, честният човек ще бъде възнаграден, а лошият — наказан.

— Полага се на вашия сан да говорите така, господин абате; на вашия сан се полага да говорите така — възрази Кадрус с горчивина, — но човек е свободен и да не вярва на думите ви.

— Грешите, като приказвате така, господине — рече абатът, — може би аз сам ей сега ще ви дам доказателство за справедливостта на думите си.

— Какво искате да кажете? — попита Кадрус учудено.

— Искам да кажа, че трябва първо да се уверя дали вие сте човекът, когото търся.

— Какви доказателства да ви дам?

— Познавахте ли в 1814 или 1815 един моряк на име Дантес?

— Дантес!… Дали познавам клетника Едмон! Хубава работа. Та той беше дори един от най-добрите ми приятели! — извика Кадрус и силна червенина заля лицето му, докато ясните и спокойни очи на абата сякаш се разширяваха, за да обхванат с един поглед целия събеседник.

— Да, мисля действително, че се наричаше Едмон.

— Дали малкият се наричаше Едмон? Хубава работа! Това е също тъй вярно, както и че аз се наричам Гаспар Кадрус. И какво е станало, господин абате, с клетия Едмон? — продължаваше ханджията. — Познавахте ли го вие? Жив ли е още? Свободен ли е? Щастлив ли е?

— Умря в затвора, по-отчаян и по-нещастен от каторжниците, които мъкнат веригите си в Тулонската каторга.

Смъртна бледност смени залялата лицето на Кадрус руменина. Той се извърна настрана и абатът го видя как изтрива една сълза с крайчеца на червената кърпа, вързана на главата му.

— Клетото момче! — пошепна Кадрус. — На, ето ви още едно доказателство в потвърждение на думите ми, господин абате, че добрият бог е добър само за лошите. Ах — продължи Кадрус с цветистия език на южняците, — светът става от ден на ден по-лош, дано от небето вали два дни огън и жупел, и да се свърши всичко!

— Види се, вие от сърце сте обичали този момък? — попита абатът.

— Да обичах го силно — рече Кадрус, — макар да ме гризе съвест, че веднъж завидях на щастието му. Но после, кълна ви се, да не се казвам Кадрус, ако лъжа, много съжалявах за нещастната му участ.

Настъпи минута мълчание, през която абатът не откъсваше втренчения си поглед от подвижното лице на ханджията.

— А вие познавахте ли клетото момче? — продължи Кадрус.

— Бях повикан на смъртното му ложе и му дадох последните утешения на вярата — отговори абатът.

— А от какво умря той? — попита Кадрус със задавен глас.

— Че от какво умират в затвора на трийсет години, ако не от самия затвор?

Кадрус избърса потта, която течеше по челото му.

— Най-страшното е — подзе абатът, — че Дантес на смъртното си ложе ми се закле в Христа, чиито нозе целуваше на разпятието, че не знае истинската причина за хвърлянето му в затвора.

— Вярно, вярно — прошепна Кадрус, — той не можеше да знае това; не, господин абате, клетото момче не е лъгало.

— И затова ми възложи да изясня нещастието му, което сам не е могъл да изясни, и да възстановя честта на името му, ако то е било опетнено.

И погледът на абата, все по-втренчен и по-втренчен се впи в помръкналото изведнъж лице на Кадрус.

— Един богат англичанин — продължи абатът, — негов другар по нещастие, пуснат от затвора при втората реставрация, притежавал диамант на голяма стойност. На излизане от затвора той подарил този диамант на Дантес от благодарност за това, че при едно заболяване се грижил за него като за брат. Дантес, вместо да подкупи тъмничарите, които впрочем са могли да вземат наградата и после да го предадат, пазел старателно скъпоценния камък в случай, че излезе от затвора; ако излезеше от затвора, той би осигурил съществованието си само с продажбата на този диамант.

— Наистина ли, както казвате — попита Кадрус с пламнали очи, — това е бил диамант с голяма стойност?

— Всичко е относително — подзе абатът: — с голяма стойност за Едмон, този диамант са оценявали на петдесет хиляди франка.

— Петдесет хиляди франка! — извика Кадрус. — Трябва да е бил голям колкото орех?

— Не чак толкова — рече абатът, — но вие сами можете да съдите, защото аз го нося със себе си.

Очите на Кадрус сякаш търсеха под дрехите на абата камъка.

Абатът извади от джоба си кутийка от черен сахтиян, отвори я и поднесе към изумените очи на Кадрус искрящото чудо, сложено на един възхитително изработен пръстен.

— И това струва петдесет хиляди франка?

— Без пръстена, който сам струва доста скъпо — рече абатът.

И той затвори отново калъфчето и сложи в джоба си диаманта, който продължаваше да блести в съзнанието на Кадрус.

— Но как сте се сдобили с този диамант, господин абате? — попита Кадрус. — Нима Едмон ви направи свой наследник?

— Не наследник, а изпълнител на своето завещание. „Имах трима добри приятели и годеница — рече ми той, — и четиримата, уверен съм, съжаляват горчиво за мене: единият от тези добри приятели се наричаше Кадрус…“

Кадрус потрепера.

— „Другият — продължи абатът, сякаш не забеляза вълнението на Кадрус, — другият се наричаше Данглар; третият добави той, — макар и мой съперник, ме обичаше също…“

Дяволска усмивка освети лицето на Кадрус и той поиска да прекъсне абата.

— Почакайте рече абатът, — оставете ме да свърша и ако имате да ми кажете нещо, ще ми го кажете после. „Другият, макар и мой съперник, ме обичаше също и се наричаше Фернан; а моята годеница се казваше…“ аз не си спомням името на годеницата — рече абатът.

— Мерседес — рече Кадрус.

— Ах, да, точно така — подзе със сподавена въздишка абатът — Мерседес.

— И после? — попита Кадрус.

— Дайте ми шишето с вода — рече абатът.

Кадрус побърза да изпълни желанието му. Абатът наля вода в чашата си и отпи няколко глътки.

— Къде бяхме спрели? — попита той, като сложи чашата на масата.

— Годеницата се казваше Мерседес.

— Да, така. „Вие ще отидете в Марсилия…“ Това каза пак Дантес, разбирате, нали?

— Напълно.

— Ще продадете този диамант, ще разделите парите на пет части и ще ги раздадете на моите добри приятели, единствените същества, които ме обичаха на земята!

— Как на пет части? — рече Кадрус. — Вие ми назовахте само четирима души.

— Защото петият е умрял, както ми казаха… Петият беше бащата на Дантес.

— Уви, да — рече Кадрус, разкъсван от противоречиви страсти, — уви, да, клетият човек умря.

— Аз научих това събитие в Марсилия — отговори абатът, като се мъчеше да изглежда равнодушен, — но от деня на тази смърт беше минало толкова дълго време, че не можах да събера никакви подробности: знаете ли вие нещо за края на стареца?

— Че кой може да знае това по-добре от мене? — възкликна Кадрус. — Ние със стареца живеехме врата до врата… Ех, боже мой! Не мина и година от изчезването на сина му, и клетият старец умря.

— Но от какво умря той?

— Лекарите нарекоха болестта му… мисля, гастроентерит; хората, които го познаваха, казваха, че е умрял от скръб… а аз, който почти го видях как умира, казвам, че умря…

Кадрус се запъна.

— Умря от какво? — с мъчителна тревога попита свещеникът.

— Умря от глад!

— От глад ли? — извика абатът, като подскочи от столчето. — От глад! И последната твар не умира от глад! Кучетата, които скитат по улиците, намират винаги милосърдна ръка, която им хвърля късче хляб; а един човек, един християнин, е умрял от глад сред други хора, които също се наричат християни! Невъзможно, о, това е невъзможно!

— Казвам ви самата истина — отговори Кадрус.

— И правиш грешка — рече един глас от стълбата, — защо се бъркаш, дето не трябва?

Двамата мъже се обърнаха и видяха през перилата на стълбата болнавото лице на Карконтката; тя беше се довлякла тук от стаята си и подслушваше разговора им, седнала на най-горното стъпало, с глава, облегната на коленете.

— А ти защо се бъркаш, дето не трябва, жено? — рече Кадрус. — Господинът иска сведения, любезността налага да му ги дам.

— Да, ама благоразумието налага да не му ги даваш. Отгде знаеш с какво намерение иска да те разпитва той, глупако?

— С най-добро, госпожо, гарантирам за това — рече абатът. — Вашият съпруг няма защо да се страхува, стига да отговаря искрено.

— Знаем ги ние тези приказки! Започват с разни обещания, после се задоволяват да кажат, че няма защо да се страхуваш; после си отиват, без да изпълнят обещанието, и една хубава сутрин, кой знае откъде, върху тебе, сиромаха, се стоварва бедата.

— Бъдете спокойна, добра жено, бедата няма да се стовари върху вас заради мене, гарантирам ви.

Карконтката измърмори още нещо, което не можеше да се разбере, отпусна отново глава на коленете си и треперейки в треска, остави мъжа си да продължи разговора, като при това се стараеше да не изпусне нито дума.

Тогава абатът отпи няколко глътки вода и се съвзе.

— Но мигар нещастният старец — подхвана отново той — е бил така изоставен от всички, че е умрял от такава смърт?

— О, не, господин абате — отговори Кадрус, — каталанката Мерседес и господин Морел не го изоставиха; но клетият старец изведнъж намрази дълбоко Фернан, същия оня — добави Кадрус с присмехулна усмивка, — когото Дантес е нарекъл пред вас свой приятел.

— А не му ли е бил приятел? — попита абатът.

— Гаспар, Гаспар! — пошепна жената горе от стълбата. — Внимавай какво казваш!

Кадрус махна нетърпеливо с ръка и не удостои жена си с отговор.

— Може ли да бъдеш приятел на човека, чиято жена пожелаваш? Дантес от добросърдечие е нарекъл всички тези хора свои приятели… Клетият Едмон! Впрочем по-добре, че не е знаел нищо; трудно е щяло да бъде за него да им прости в часа на смъртта… И каквото и да казват — продължи Кадрус със своя език, нелишен от груба поезия, — аз се страхувам повече от проклятието на умрелите, отколкото от омразата на живите!

— Глупак! — рече Карконтката.

— А знаете ли вие — продължи абатът — какво е направил Фернан против Дантес?

— Дали знам, има си хас.

— Говорете тогава.

— Гаспар, върши, каквото щеш, ти си си господар — обади се жената, — но ако ми вярваш, по-добре е да си мълчиш.

— Този път ти си май права, жено — рече Кадрус.

— И тъй, вие не искате да кажете нищо? — подзе абатът.

— Каква полза! — въздъхна Кадрус. — Ако момъкът беше жив и дойдеше при мене да узнае един път завинаги кои са му приятели и кои врагове, тогава друга работа; но той, както ми казахте вие, е в земята, той не може вече да мрази, не може вече да мъсти, затуй да турим пепел на всичко това.

— Тогава искате ли — попита абатът — да дам на тези хора, които смятате за недостойни и лъжливи приятели, наградата, предназначена за преданата дружба?

— Вярно, не бива — рече Кадрус. — Пък и какво би значело за тях сега наследството на клетия Едмон! Капка в морето!

— Да не говорим за това, че тези хора могат да те смажат само с един пръст — рече жената.

— Така ли? Мигар тези хора са станали богати и могъщи?

— Та вие не знаете ли тяхната история?

— Не, разкажете ми.

Кадрус се замисли.

— Не, наистина рече той, това би било много дълго.

— Както искате, може и нищо да не казвате, приятелю мой — подхвана сега абатът с вид на пълно безразличие, уважавам вашите скрупули; вие постъпвате, както трябва да постъпи един истински добър човек; нека не говорим повече за това. Какво ми беше възложено? Да изпълня една формалност. И така, аз ще продам този диамант.

И той извади диаманта от джоба си, отвори кутийката и камъкът отново заблестя пред омаяните очи на Кадрус.

— Я ела да видиш, жено! — рече той с дрезгав глас.

— Диамант! — извика Карконтката, като стана и слезе с доста твърди стъпки по стълбата. — Какъв е този диамант?

— Мигар ти не чу, жено? — рече Кадрус. — Този диамант момъкът е завещал на нас: най-напред на баща си, на тримата си приятели Фернан, Данглар и мене, и на годеницата си Мерседес. Диамантът струва петдесет хиляди франка.

— Ох, какъв хубав камък! — рече тя.

— Така значи, една пета от тези пари се пада на нас? — попита Кадрус.

— Да — отговори абатът, — а освен това и дялът на бащата на Дантес, който смятам в правото си да разделя между вас четиримата.

— А защо между четиримата? — попита Карконтката.

— Защото четирима са приятелите на Едмон.

— Не са приятели предателите! — глухо проломоти жената.

— Да, да, тъкмо това казвах и аз рече Кадрус — Да награждаваш предателството, а може би и престъплението, това е, кажи речи, грях, кажи-речи, светотатство.

— Вие сами искате това — отговори спокойно абатът, като пъхна диаманта в джоба на расото си; — сега дайте ми адресите на Едмоновите приятели, за да мога да изпълня последната му воля.

Пот падаше като град от челото на Кадрус; той видя как абатът стана, запъти се към вратата, за да погледне коня си, и се върна.

Кадрус и жена му се гледаха с неописуемо изражение на лицето.

— Диамантът би се паднал само на нас — рече Кадрус.

— Мислиш ли? — отговори жената.

— Един духовник няма да лъже.

— Прави, каквото щеш — рече жената, — аз не се бъркам.

И тя се заизкачва, зъзнеща, отново по стълбата; зъбите й тракаха въпреки страшната жега. На последното стъпало се спря за миг.

— Помисли хубаво, Гаспар! — рече тя.

— Аз реших — отвърна Кадрус.

Карконтката влезе с въздишка в стаята си, чуваше се как скърца потонът под стъпките й, докато тя се добира до креслото, дето се отпусна тежко.

— Какво сте решили? — попита абатът.

— Да ви разкажа всичко — отговори Кадрус.

— Правичката да си кажа, това е, струва ми се, най-доброто, което можете да сторите рече свещеникът, — не защото държа да узная онова, което бихте искали да скриете от мене; а защото ще бъде по-добре, ако ми помогнете да разделя наследството според волята на дарителя.

— Вярвам в това — отговори Кадрус с пламнали от надежда и алчност бузи.

— Слушам ви — рече абатът.

— Почакайте подзе Кадрус, могат да ни прекъснат на най-любопитното място, а това ще бъде неприятно; пък и не е нужно някой да знае, че вие сте дошли тук.

И той отиде до вратата на своя хан, заключи я и за още по-голяма сигурност, бутна резето.

През това време абатът си избра удобно място; той седна в ъгъла, за да остане в сянка, докато светлината падаше право върху лицето на неговия събеседник. Навел глава, със сключени или по-скоро стиснати ръце, той се беше превърнал целият в слух. Кадрус приближи столчето си и седна срещу него.

— Помни, че не аз съм те карала! — обади се треперещият глас на Карконтката, сякаш тя виждаше през пода какво става долу.

— Хубаво, хубаво — рече Кадрус, — да не говорим вече; поемам всичко върху себе си.

И започна.

— Най-напред — рече Кадрус трябва да ви помоля, господин абате, да ми обещаете едно нещо.

— Какво? — попита абатът.

— Ако използувате подробностите, които ще ви съобщя, никой никога да не узнае, че сте ги получили от мене, защото хората, за които ще ви говоря, са богати и силни и само ако ме пипнат с крайчеца на пръста си, ще ме счупят като стъкло.

— Бъдете спокоен, приятелю мой — рече абатът, — аз съм свещеник и изповедите умират в гърдите ми; спомнете си, че нашата единствена цел е да изпълним достойно последната воля на нашия приятел; затова говорете, без да щадите никого, но и без омраза; кажете истината, само истината; аз не познавам и вероятно няма да узная никога лицата, за които ще ми говорите; освен това аз съм италианец, а не французин; принадлежа на бога, а не на хората, и ще се върна в своя манастир, отдето съм излязъл само за да изпълня последната воля на умрелия.

Това убедително обещание, изглежда, вдъхна на Кадрус малко увереност.

— В такъв случай — рече Кадрус, — аз искам, ще кажа нещо повече дори, аз трябва да разоблича тези приятелства, които клетият Едмон смяташе искрени и предани.

— Да започнем от неговия баща, ако обичате — рече абатът. — Едмон ми говори много за този старец, към когото хранеше дълбока обич.

— Историята е тъжна, господин абате — рече Кадрус, като поклати глава, — вие вероятно знаете началото.

— Да — отговори абатът — Едмон ми разказа работите до тази минута, когато го арестували в кръчмичката до Марсилия.

— В „Резерв“! О, боже мой, да. Аз виждам като сега всичко.

— Не е ли било това на угощението при самия му годеж?

— Да, и угощението, започнало весело, свърши тъжно; един полицейски комисар с четирима войници влезе и арестува Дантес.

— Ето тук спират сведенията ми — рече свещеникът. — Дантес знаеше само онова, което се отнасяше лично до него, защото никога вече не беше виждал никого от петимата, които ви назовах, нито беше чул нещо за тях.

— Щом арестуваха Дантес, господин Морел отърча в Марсилия да получи сведения; те бяха много печални. Старецът се върна сам в къщи, сгъна, плачейки, дрехите, които беше облякъл за сватбата, целия ден се разхожда из стаята си, а и вечерта не си легна: аз живеех под него и го чувах как ходи цялата нощ; да си призная, и аз самият не спах, защото скръбта на клетия баща ме измъчваше много и всяка негова стъпка ми разкъсваше сърцето, сякаш той наистина стъпваше по гърдите ми.

На другия ден Мерседес дойде в Марсилия да моли господин дьо Вилфор за застъпничество; тя не постигна нищо; но едновременно с това тя отиде да види стареца. Когато го видя тъй мрачен и отчаян и научи, че не е спал цялата нощ и не е ял от предишния ден, тя поиска да го отведе със себе си, за да се грижи за него, но старецът не се съгласяваше.

— Не — казваше той, — няма да напусна къщата, защото клетото дете обича най-много мене и ако излезе от затвора, най-напред ще отърчи при мене. Какво ще каже, ако не ме намери дома?

Слушах всичко това от площадката на стълбата, защото исках Мерседес да склони стареца да тръгне с нея; стъпките му, които кънтяха всеки ден над главата ми, не ми даваха минута спокойствие.

— Но не се ли качихте вие самият при стареца, за да го утешите? — попита свещеникът.

— Ах, господин абате — отговори Кадрус, — можеш да утешиш само оня, който иска утешение, а той не го искаше; пък и не знам защо, но ми се струваше, че той не желаеше да ме види. Все пак една нощ, като слушах риданията му, не устоях и се качих; но когато стигнах до вратата, той вече не плачеше — молеше се. Какви красноречиви думи и жаловити молби намираше той, не мога да ви ги повторя, господин абате: това беше повече от молитва, повече от скръб; така че аз, който съвсем не съм набожен и не обичам йезуитите, си рекох тогава: „Щастие е наистина, че съм сам и че добрият бог не ми е дал деца, защото, ако бях баща и чувствувах такава скръб, каквато изпитва този клет старец, като не намирам в паметта и в сърцето си всичко онова, което той казва на господа бога, направо бих отишъл да се хвърля в морето, за да не страдам по-дълго.“

— Клетият баща! — промълви свещеникът.

— От ден на ден той живееше все по-самотен и по-уединен; често господин Морел и Мерседес идваха да го навестят, но вратата му беше заключена; и макар да бях сигурен, че си е в къщи, той не отговаряше. Един ден, когато против навика си прие Мерседес и клетото момиче, отчаяно самото то, се опита да го утеши, той й рече:

— Повярвай ми, дъще, той е умрял. И вместо ние да го чакаме, той ни чака: много се радвам, че аз съм по-старият и значи ще се срещна с него пръв.

Колкото и да е добър, виждате ли, човек престава скоро да навестява хората, които го натъжават; старият Дантес най-сетне остана съвсем сам: аз не виждах никой да се качва при него освен някакви непознати хора, които сегиз-тогиз отиваха при него и слизаха скришом с по някой вързоп; разбрах отпосле какви вързопи бяха това: той продаваше малко по малко всичко, каквото имаше, за да поминува. Най-сетне старецът стигна до последните си дрипи; дължеше наема за три месеца: заплашиха го да го изгонят; поиска да го почакат още седмица, съгласиха се. Научих тези подробности от самия хазяин, който влезе при мене, излизайки от стареца.

Първите три дни след това чувах как се разхожда из стаята, както обикновено; но на четвъртия не чувах вече нищо. Реших да се кача: вратата беше заключена; но през ключалката го видях толкова бледен и толкова отпаднал, че като го помислих за много болен, изпратих да уведомят господин Морел и сам отърчах при Мерседес. И двамата побързаха да дойдат. Господин Морел доведе лекар; лекарят намери гастроентерит и предписа диета. Аз бях там, господин абате, и няма никога да забравя усмивката на стареца, щом чу за това предписание. Оттогава той не заключваше вече вратата си: имаше основание да не яде; лекарят му беше предписал диета.

От гърдите на абата се изтръгна стон.

— Тази история ви заинтересува, нали, господин абате? — попита Кадрус.

— Да — отговори абатът, — тя е трогателна.

— Мерседес дойде втори път; тя намери у него такава промяна, че както и първият път, поиска да го вземе у дома си. Такова беше и мнението на господин Морел, който искаше да го закара насила; но старецът се развика така, че те се изплашиха. Мерседес остана при леглото му. Господин Морел си отиде, като направи знак на каталанката, че оставя една кесия с пари на камината. Но въоръжен с лекарското предписание, старецът не искаше да хапне нищо. Най-сетне след девет дни отчаяние и тримирене старецът издъхна, като проклинаше онези, които бяха причина за неговото нещастие, и казваше на Мерседес:

„Ако видите пак моя Едмон, кажете му, че на смъртния си одър го благославям.“

Абатът стана, обиколи два пъти стаята, като притискаше трепереща ръка до пресъхналото си гърло.

— И вие смятате, че той е умрял…

— От глад… господин абате, от глад — рече Кадрус, — в това съм така уверен, както и в това, че двамата с вас сме християни.

Абатът сграбчи разтреперан още пълната до половина с вода чаша, изпи я на един дъх и седна пак с почервенели очи и бледи бузи.

— Съгласете се, че това е голямо нещастие! — рече той с прегракнал глас.

— Още по-голямо за това, че не бог, а хората еднички са причина за него.

— Нека минем тогава към тези хора — рече абатът, — но помнете — додаде той с почти заплашителен глас, — вие се врекохте да кажете всичко: да видим кои са тези хора, които накараха сина да умре от отчаяние, а бащата от глад?

— Двама завистници, господин абате: единият — от любов, другият — от честолюбие: Фернан и Данглар.

— И какво направиха те в своята завист, кажете?

— Наклеветиха Едмон, че е бонапартистки агент.

— Но кой от двамата донесе за него? Кой от двамата беше истинският виновник?

— И двамата, господин абате, единият написа писмото, другият го отнесе на пощата.

— А къде беше написано това писмо?

— В същия този „Резерв“, в навечерието на сватбата.

— Точно така, точно така — пошепна абатът. — О, Фариа, Фариа, как познаваше ти хората и делата им!

— Какво казвате? — попита Кадрус.

— Нищо — отговори свещеникът, — продължавайте.

— Данглар написа доноса с лявата си ръка, за да не познаят почерка му, а Фернан го изпрати.

— Но и вие сте били там! — извика изведнъж абатът.

— Аз ли? — рече Кадрус учуден. — Кой ви е казал, че съм бил там.

Абатът видя, че е отишъл твърде далече.

— Никой — рече той, — но за да бъдете така в течение на всички тези подробности, трябва да сте бил свидетел.

— Вярно — отговори Кадрус глухо, — аз бях там.

— И не се ли противопоставихте на това безсрамно дело? — възкликна абатът. — Тогава вие сте съучастник.

— Господин абате — рече Кадрус, — те и двамата ме бяха напоили до такава степен, че аз бях почти изгубил разума си. Виждах като през мъгла. Казах им всичко, което може да каже човек в такова състояние; но те ми отговориха, че искали да се пошегуват и че шегата им няма да има никакви последици.

— Но на другия ден, господине, на другия ден, нали сте видели, че все пак тя е имала последици; но вие не сте казали нищо, макар да сте били там, когато са арестували Дантес.

— Да, господине, аз бях там и поисках да говоря, поисках да кажа всичко, но Данглар ме възпря.

„Ами ако случайно е виновен — рече той, — ако наистина се е отбил на остров Елба и наистина са му възложили да предаде писмо до бонапартисткия комитет в Париж, намерят ли това писмо у него, неговите застъпници ще минат за негови съучастници.“

— Аз се уплаших, признавам си, да не бъда замесен по онова време в политиката и млъкнах; това беше страхливост от моя страна, но не престъпление.

— Разбирам; вие сте решили да не се месите, ето всичко.

— Да, господине — отговори Кадрус, — и съвестта ме измъчва за това ден и нощ. Кълна ви се, аз често моля бога да ми прости, още повече, че това прегрешение, единственото в целия ми живот, за което сериозно се обвинявам, е несъмнено причина за моите злополучия. Аз изкупвам един миг на себелюбие; затова винаги казвам на Карконтката, когато тя се оплаква: „Мълчи, жено, така е било угодно богу“.

И Кадрус с искрено разкаяние наведе глава.

— Хубаво — рече абатът, — вие говорихте чистосърдечно; който се кае така, заслужава прошка.

— За нещастие — рече Кадрус — Едмон е умрял, без да ми е простил.

— Той не е знаел… — отговори абатът.

— Но сега той знае може би — подзе Кадрус, — разправят, че умрелите знаят всичко.

Настъпи кратко мълчание; абатът беше станал и се разхождаше замислен из стаята; после се върна на мястото си и отново седна.

— Вие ми споменахте вече няколко пъти за някой си господин Морел — рече той. — Кой е този човек?

— Той е корабовладелецът на „Фараон“, господарят на Дантес.

— А каква роля е играл този човек в цялата тази скръбна работа? — попита абатът.

— Ролята на човек честен, мъжествен и отзивчив. Той двайсетина пъти се застъпва за Едмон, когато се върна императорът, писа, моли, заплашва, така че при втората реставрация него самия го преследваха ожесточено като бонапартист. Десет пъти, както ви казах, той дохожда при бащата на Дантес, за да го замъкне със себе си, а един-два дена преди смъртта му, както ви казах също, остави на камината кесия с пари; с тези пари заплатиха дълговете на стареца и посрещнаха разноските по погребението му; така че клетият старец можа поне да умре, както беше живял, без да бъде в тежест никому. Аз още пазя тази кесия, една голяма червена кесия, плетена.

— А господин Морел жив ли е още? — попита абатът.

— Да — рече Кадрус.

— В такъв случай — продължи абатът — сигурно бог го е благословил, той трябва да е богат… щастлив?…

Кадрус се усмихна горчиво.

— Да, щастлив като мене — рече той.

— Да не би господин Морел да е нещастен? — провикна се абатът.

— Той е, кажи-речи, в немотия, господин абате, и нещо по-лошо, заплашва го безчестие.

— Как така?

— Ей така — подзе Кадрус; — след двайсет и пет годишен труд, заел най-почетното място между марсилските търговци, господин Морел е разорен издъно. Той изгуби в две години пет кораба, претърпя три ужасни банкрута и сега единствената му надежда е в същия този „Фараон“, който клетият Дантес командуваше; той трябва да го върне от Индия, натоварен с кошинили19 и индиго. Ако и този кораб не дойде, както другите, господин Морел е загинал.

— А има ли този нещастник жена, деца? — попита абатът.

— Да, има жена, която понася всичко като светица; има дъщеря — тя щеше да се омъжи за любим човек, но родителите му не му позволяват да се ожени за разорено момиче; има най-сетне син, лейтенант в армията; но вие разбирате добре, че това, вместо да смекчи, само усилва скръбта на тоя злочест мил човек. Ако беше сам, би си пръснал черепа и всичко би било свършено.

— Това е ужасно! — пошепна свещеникът.

— Ето как господ възнаграждава добродетелта, господин абате — рече Кадрус. — На, аз не съм направил никога нито една лоша постъпка извън онази, за която ви разказах, а бедствувам; след като клетата ми жена умре от треска, без да мога да направя нищо за нея, и аз ще умра от глад, както умря бащата на Дантес, а ето Фернан и Данглар тънат в злато.

— Че как така?

— Защото им потръгна, а на честните хора никога не им потръгва.

— Какво е станало с Данглар, главния виновник, подбудителя, нали?

— Какво е станало ли? Той напусна Марсилия и по препоръка на господин Морел, който не знаеше престъплението му, постъпи като агент при един испански банкер; по време на испанската война той се занимаваше с част от доставките на френската армия и забогатя, после с тези пари почна да играе на борсата и утрои, учетвори капиталите си, а загубил жена си, дъщеря на банкер, се ожени за една вдовица, госпожа Наргон, дъщеря на камерхера на сегашния крал, господин Сервьо, който се ползува с най-голямо благоволение. Той стана милионер, направиха го барон, така че сега е барон Данглар, има дом на улица Монблан, десет коня в конюшнята, шест лакея в чакалнята и не знам колко милиона в касите си.

— Гледай ти — промълви абатът с особен тон. — А щастлив ли е?

— Щастлив? Кой може да каже това? За нещастието и щастието знаят само стените; стените имат уши, но нямат език; ако щастието е в голямото богатство, Данглар е щастлив.

— А Фернан?

— На Фернан му потръгна още повече!

— Но как е могъл да се издигне един беден талански рибар без средства, без образование? Не ми побира това умът, признавам си.

— Това не побира ничий ум: трябва в живота му да има някаква тайна, която никой не знае.

— Но тогава по какви видими стъпала се е изкачил до това голямо богатство или до това високо положение?

— И до едното, и до другото, господин абате! Той има и богатство, и положение едновременно.

— Вие ми разказвате приказка.

— Действително работата прилича на приказка; но слушайте и вие ще разберете всичко.

— Няколко дни преди връщането на императора беше свикан наборът на Фернан. Бурбоните го оставиха да си стои в Каталаните. Но се върна Наполеон, издаден беше указ за извънреден набор и Фернан трябваше да замине. Заминах и аз; но тъй като бях по-стар от Фернан и току-що се бях оженил за клетата си жена, изпратиха ме да охранявам по крайбрежието.

А Фернан беше зачислен в действуващите войски, отиде с полка си на границата и участвува в сражението при Лини.

През нощта след сражението той бил ординарец на генерала, който имал тайни връзки с неприятеля. Тази нощ генералът трябвало да премине на страната на англичаните. Той предложил на Фернан да го придружи; Фернан се съгласил, напуснал поста си и последвал генерала.

Постъпката, за която щяха да предадат Фернан на военен съд, ако Наполеон беше останал на трона, му беше приписана за заслуга при Бурбоните. Той се върна във Франция с пагоните на подпоручик; и тъй като генералът, който се ползува с голямото благоволение на краля, го покровителствува, той стана капитан през 1823 година в испанската война, тоест тъкмо по времето, когато Данглар се беше впуснал в първите си сделки. Фернан е испанец, той беше изпратен в Мадрид, за да проучи настроението на сънародниците си; там той намери Данглар, сдуши се с него, обеща на своя генерал подкрепата на роялистите от столицата и провинциите, осигури си обещания от него, пое от своя страна някои задължения, прекара полка си по познати само нему пътища през проходите, пазени от роялистите, с една дума — оказа в този краткотраен поход такива услуги, че след превземането на Трокадеро го произведоха полковник и го наградиха с офицерския кръст на Почетния легион и титлата граф.

— Съдба! Съдба! — пошепна абатът.

— Но слушайте, това не е всичко. Свърши испанската война, дългият мир, който обещаваше да се възцари в Европа, можеше да спъне кариерата на Фернан. Едничка само Гърция въстана против Турция и отвори война за своята независимост; всички погледи бяха обърнати към Атина: стана мода хората да жалят и да поддържат гърците. Френското правителство, без да ги покровителствува открито, позволяваше, както знаете, да им се оказва частна помощ. Фернан измоли позволение да замине за Гърция, като продължаваше при все това да се числи в армията. След известно време стана известно, че граф дьо Морсер, това име носеше той, е постъпил на служба при Али паша с чин генерал-инструктор.

Али паша, както знаете, беше убит; но преди да умре, той възнагради Фернан за заслугите му, като му остави значителна сума, с която Фернан се върна във Франция, дето беше утвърден в чина генерал-лейтенант.

— Така че днес?… — попита абатът.

— Така че днес — продължи Кадрус — той притежава великолепен дом в Париж на улица Елдер №27.

Абатът зина да каже нещо, но се спря за миг в нерешителност, най-сетне, като направи усилие над себе си, попита:

— А Мерседес? Слушах, че била изчезнала?

— Изчезнала — отговори Кадрус, — да, както изчезва слънцето, за да изгрее на другия ден още по-лъчезарно.

— Да не се е замогнала и тя? — попита абатът с иронична усмивка.

— Мерседес е сега една от първите дами в Париж — рече Кадрус.

— Продължавайте — рече абатът, — аз чувам сякаш разказ за някакъв сън. Но аз самият съм видял такива необикновени неща, че вашият разказ не ме учудва много.

— Мерседес отначало беше отчаяна от внезапната раздяла с Едмон. Казах ви как настойчиво молеше господин Вилфор и как предано се грижеше за бащата на Дантес. Към отчаянието й се прибави нова скръб — заминаването на Фернан; тя не знаеше неговото престъпление и гледаше на него като на свой брат.

Фернан замина, Мерседес остана сама.

Три месеца прекара тя в сълзи: никакви известия от Едмон, никакви известия от Фернан; никой освен един умиращ от отчаяние старец.

Една вечер, преседяла целия ден, както обикновено, на кръстовището на двата пътя, които отиват от Марсилия в Каталаните, тя се върна в къщи по-сломена от всякога: нито любимият й, нито приятелят й се връщаха по единия или другия от тези два пътя и тя нямаше известие нито от единия, нито от другия.

Изведнъж й се счуха познати стъпки; тя се обърна с тревога, вратата се отвори и тя видя на прага Фернан с мундир на подпоручик.

Тя не беше плакала за него, но все пак част от нейния минал живот сякаш се връщаше с него.

Мерседес сграбчи Фернан за ръцете с такъв жар, че Фернан го взе за любов, но това беше само радост, че не е сама на света и че най-сетне след дълги часове на самотна тъга вижда отново приятел. И после, трябва да кажем, тя никога не беше мразила Фернан, тя само не изпитваше любов към него, ето всичко; другиму принадлежеше цялото сърце на Мерседес, този друг отсъствуваше… Беше изчезнал… беше умрял може би. При тази последна мисъл Мерседес ридаеше и кършеше ръце от мъка; но тази мисъл, която тя отблъсваше понякога, когато друг я кажеше, сега сама й дохождаше наум; пък и старият Дантес не преставаше да й повтаря: „Нашият Едмон е умрял, защото, ако е жив, щеше да се върне при нас“.

Старецът умря, както ви казах; ако беше живял, Мерседес може би никога нямаше да стане жена на друг; защото старецът би бил жив укор за нейната невярност. Фернан разбра това. Когато научи за смъртта на стареца, той се върна. Този път беше поручик.

При първото си пътуване той не каза на Мерседес нито дума за любов; при второто й припомни, че я обича.

Мерседес му поиска още шест месеца да чака и оплаква Едмон.

— Наистина — рече абатът с горчива усмивка, — това прави година и половина. Какво повече може да иска и най-страстно обичаният човек?

После си пошепна думите на английския поет: „Frailty, thy name is woman!“20

— Подир шест месеца — продължи Кадрус — те се венчаха в Акулската църква.

— Същата църква, дето тя е трябвало да се венчае с Едмон — промълви свещеникът; — сменила е годеника, само това.

— И тъй, Мерседес се омъжи — продължи Кадрус, — но макар и да изглеждаше спокойна, при все това припадна, минавайки покрай „Резерв“, дето преди година и половина бяха отпразнували годежа с оня, когото тя би видяла, че обича още, ако се осмелеше да погледне в дъното на сърцето си. Фернан, по-щастлив, но не по-спокоен (аз го видях по това време — той се страхуваше непрекъснато от завръщането на Едмон), побърза да отведе жена си далече и да се изсели сам: в Каталаните имаше едновременно много опасности и много спомени, за да остане там.

Седмица след сватбата те заминаха.

— А вие виждали ли сте някога Мерседес? — попита свещеникът.

— Да, по време на испанската война, в Перпенян, където Фернан я беше оставил; тя се занимаваше тогава с възпитанието на сина си.

Абатът трепна.

— На сина си ли? — попита той.

— Да — отговори Кадрус, — на малкия Алберт.

— Но за да учи сина си — продължи абатът, — тя трябва сама да е получила образование? Спомням си, Едмон казваше, че била дъщеря на прост рибар, хубава, но необразована.

— О — рече Кадрус, — мигар толкова малко е познавал той собствената си годеница! Мерседес би могла да стане кралица, господин абате, ако короната увенчаваше само най-хубавите и най-умни глави. Нейното благосъстояние растеше и тя заедно с него учеше рисуване, учеше музика, учеше всичко. Впрочем, между нас казано, според мене тя правеше това, за да се разсее, за да забрави, тъпчеше с всички тези неща главата си, само за да сподави онова, което напираше в сърцето й. Но сега с всичко това сигурно е свършено — продължи Кадрус; — богатството и почестите навярно са я вече утешили. Тя е богата, тя е графиня и все пак…

Кадрус се спря.

— Все пак какво? — попита абатът.

— Все пак, уверен съм, че не е щастлива — рече Кадрус.

— А кое ви кара да мислите така?

— Когато сам изпаднах в бедствено положение, аз помислих, че старите ми приятели ще ми помогнат с нещо. Отидох при Данглар, но той не ме прие. Бях при Фернан — той ми изпрати по лакея сто франка.

— Значи вие не видяхте нито единия, нито другия.

— Не; но госпожа дьо Морсер ме видя.

— По какъв начин?

— Когато излизах, една кесия падна в краката ми; в нея имаше двайсет и пет луидора: вдигнах бързо глава и видях Мерседес — тя затваряше капака на прозореца.

— А господин дьо Вилфор? — попита абатът.

— О, той не ми е бил приятел; аз не го и познавам; никога не съм искал от него нищо.

— Но не знаете ли какво е станало с него и какво участие е взел в нещастието на Едмон?

— Не, знам само, че известно време, след като беше заповядал да арестуват Едмон, той се ожени за госпожица дьо Сен Меран и скоро напусна Марсилия. Сигурно щастието ще му се е усмихнало, както на другите, сигурно е богат, както Данглар, почитан, както Фернан, единствен аз, виждате ли, останах беден, нищожен и забравен от бога.

— Лъжете се, приятелю мой — рече абатът, — нам се струва понякога, че бог забравя, когато правосъдието му се забави; но рано или късно той си спомня и ето ви доказателство за това.

При тези думи абатът извади диаманта от джоба си и го подаде на Кадрус.

— Ето, приятелю мой — рече той, — вземете този диамант, той е ваш.

— Как, само мой ли? — извика Кадрус. — Ах, господин абат, не се ли подигравате с мене?

— Този диамант трябваше да бъде разделен между приятелите на Едмон; Едмон е имал само един приятел, значи подялбата става излишна. Вземете диаманта и го продайте; както ви казах вече, той струва петдесет хиляди франка и тази сума, надявам се, ще ви избави от сиромашията.

— О, господин абате — рече Кадрус, като протягаше плахо едната си ръка, а с другата бършеше потта, оросила челото му, — о, господин абате, не се шегувайте с щастието и отчаянието на един човек!

— Аз познавам щастието и отчаянието и никога няма да си играя с тези чувства. Вземете го, но в замяна на това…

Кадрус, който се докосваше вече до диаманта, дръпна ръката си. Абатът се усмихна.

— В замяна на това — продължи той — дайте ми тази червена копринена кесия, която господин Морел е оставил на камината на стария Дантес, вие казахте, че е още у вас.

Кадрус, като все повече и повече се чудеше, се приближи до един голям дъбов шкаф, отвори го и даде на абата дълга кесия от избеляла червена коприна с две някога позлатени медни халки.

Абатът я взе и срещу нея даде на Кадрус диаманта.

— Ох, вие сте наистина божи човек, господин абате! — извика Кадрус. — Никой не е знаел, че Едмон ви е дал този диамант и вие сте могли да го запазите за себе си.

„Ами — рече си тихичко абатът — ти, види се, така би постъпил.“

Абатът стана, взе шапката и ръкавиците си.

— И тъй — рече той, — всичко, което ми разказахте, е вярно, нали, и аз мога да ви вярвам напълно?

— Вижте, господин абате — рече Кадрус, — ето в ъгъла на стената виси едно разпятие от благословено дърво; ето на тази ракла евангелието на жена ми; отворете тази книга и аз ще се закълна над нея, с ръка, простряна към разпятието, ще ви се закълна в спасението на душата си, във вярата си в Христа, че ви разказах всичко, както е било, точно така, както ангелът пазител ще каже това на ухото на бога в деня на страшния съд!

— Добре — рече абатът, убеден от искреността на гласа, че Кадрус казва истината, — добре; нека тези пари ви принесат полза! Сбогом, аз се отдалечавам отново от хората, които си причиняват един другиму толкова много злини.

И като се отърва с голяма мъка от възторжените излияния на Кадрус, абатът сам дръпна резето на вратата, излезе, възседна коня, поклони се още веднъж на ханджията, който объркано и шумно се сбогуваше, и си тръгна по същия път, по който беше дошъл.

Когато Кадрус се обърна, видя зад себе си Карконтката, по-бледа и по-трепереща от всякога.

— Истина ли е това, което чух? — рече тя.

— Какво? Че дава само на нас диаманта ли? — рече Кадрус, почти обезумял от радост.

— Да.

— Самата истина, ето го.

Жената го изгледа; после рече с глух глас:

— Ами ако е фалшив?

Кадрус побледня и се олюля.

— Фалшив — избъбра той, — фалшив… а защо този човек би ми дал фалшив диамант?

— За да ти изтръгне тайната даром, глупако!

Кадрус се вцепени, сразен от такова предположение.

— Ох — рече той след минута, като взе и наложи шапката си върху червената кърпа, вързана на главата му, — ей сега ще узная това.

— Как?

— В Бокер има панаир; там има дошли златари от Париж; ще отида да им покажа диаманта, ти пази къщата, жено; след два часа аз съм тук.

И Кадрус изскочи от къщата и се затече в посока, противоположна на онази, в която беше тръгнал непознатият.

— Петдесет хиляди франка! — пошепна Карконтката, останала сама. — Това са пари… но не богатство.

На другия ден след описаната от нас сцена, станала на пътя от Бел гард за Бокер, един трийсет-трийсет и две годишен човек, облечен в син като метличини фрак, с шантунгови панталони и бяла жилетка, с изглед и произношение на англичанин, се яви при марсилския кмет.

— Господине — рече му той, — аз съм главният агент на къщата „Томсън и Френч“ от Рим. Ние сме от десет години във връзка с къщата „Морел и син“ в Марсилия. В тези връзки ние сме вложили почти стотина хиляди франка и сме доста обезпокоени от слуха, че разорение заплашва фирмата: затова аз нарочно идвам от Рим да ви поискам сведения за нея.

— Господине, отговори кметът, — мене действително ми е известно, че от четири-пет години насам нещастието сякаш преследва господин Морел: той изгуби един след друг четири-пет кораба, претърпя три-четири банкрута; но макар и сам да съм вложил у него десетина хиляди франка, не приляга на мене да ви давам каквито и да са сведения за състоянието на богатството му. Ако ме попитате като кмет какво мисля за господин Морел, ще ви отговоря, че той е извънредно честен човек, който досега е изпълнявал всичките си задължения с най-голяма точност. Ето всичко, което мога да ви кажа; ако искате да знаете повече за него, обърнете се към господин дьо Бовил, инспектор на затворите, улица Ноай № 15; той е вложил в къщата Морел, ако не греша, двеста хиляди франка и ако има действително повод за някакви опасения, той, доколкото тази сума е по-значителна от моята, ще е вероятно много по-добре осведомен от мене по този въпрос.

Англичанинът, изглежда, оцени деликатността на кмета, поклони се, излезе и с присъщата на синовете на Великобритания походка се запъти към посочената му улица.

Господин дьо Бовил беше в кабинета си. Когато го видя, англичанинът трепна от изненада, сякаш се срещаше не за първи път с този, при когото идеше.

Но господин дьо Бовил беше в такова отчаяние, че всичките му умствени способности бяха явно погълнати от занимаващата го в тоя миг мисъл, която не оставяше нито на паметта му, нито на въображението му време да се зареят в миналото.

Англичанинът, със свойствената на неговата нация флегматичност, му зададе почти дума по дума същия въпрос, който беше задал преди малко на марсилския кмет.

— Ах, господине — извика господин дьо Бовил, — за нещастие опасенията ви са напълно основателни и вие виждате пред себе си един отчаян човек. Аз съм вложил двеста хиляди франка в къщата „Морел“: тези двеста хиляди франка бяха зестра на дъщеря ми, която смятах да омъжа след две седмици; тези двеста хиляди франка трябваше да ми бъдат заплатени на два пъти — сто хиляди на 15-ти този месец и сто хиляди на 15-ти идния месец. Уведомих господин Морел, че желая да получа парите в определения срок, а ето той дойде само преди половин час при мене, за да ми каже, че ако корабът му „Фараон“ не се върне на 15-то число, той ще бъде лишен от възможността да ми ги изплати.

— Но това прилича твърде много на отсрочка — рече англичанинът.

— Кажете по-добре, че прилича на банкрут! — извика господин дьо Бовил отчаян.

Англичанинът помисли малко, после рече:

— Така че този паричен влог ви вдъхва опасения?

— Тоест аз го смятам за загубен.

— Добре, аз го купувам от вас.

— Вие ли?

— Да, аз.

— Но сигурно с грамаден отбив?

— Не, срещу двеста хиляди франка; нашата къща — добави англичанинът през смях — не се занимава с подобни сделки.

— И вие ще ми заплатите?

— В брой.

И англичанинът извади от джоба си пачка банкноти, представляваща сума, два пъти по-голяма от онази, която господин дьо Бовил се страхуваше да изгуби.

Радост озари лицето на господин дьо Бовил; но той се овладя и рече:

— Господине, аз трябва да ви предупредя, че по всяка вероятност вие няма да получите и шест на сто от тази сума.

— Това не ме засяга — отговори англичанинът, — това засяга къщата „Томсън и Френч“, от името на която действувам. Може би в неин интерес е да ускори разорението на своя конкурент — къщата „Морел“. Но това, което знам, е, че съм готов да ви броя тази сума срещу прехвърлянето на взиманията ви; само че ще поискам от вас комисионна.

— Разбира се, това е напълно справедливо! — провикна се господин дьо Бовил. — Комисионната е обикновено едно и половина на сто; искате ли две? Три? Пет? Искате ли повече? Кажете!

— Господине — подзе англичанинът през смях, — и аз, както моята фирма, не се занимавам с подобен род сделки; не: моята комисионна е от съвсем друго естество.

— Говорете — аз ви слушам.

— Вие сте инспектор на затворите?

— Повече от четиринайсет години.

— Вие държите тъмничните списъци?

— Разбира се.

— В тези списъци вероятно има бележки за затворниците?

— За всеки затворник има отделно досие.

— Вижте какво, в Рим аз имах за възпитател един нещастник абат, който изчезна изведнъж. Научих по-късно, че е бил задържан в замъка Иф и бих искал да науча някои подробности за смъртта му.

— Как се наричаше той?

— Абат Фариа.

— О, спомням си много добре за него! — извика господин дьо Бовил. — Той беше луд.

— Така казваха.

— О, той беше несъмнено луд.

— Възможно е, а в какво се състоеше неговата лудост?

— Разправяше, че знаел за някакво огромно съкровище и предлагаше на правителството луди пари, ако го пуснат на свобода.

— Клетникът! И умря ли той?

— Да, преди пет-шест месеца приблизително, миналия февруари.

— Имате прекрасна памет, щом си спомняте така датите.

— Спомням си, защото смъртта на този нещастник се придружаваше с твърде странни обстоятелства.

— Мога ли да зная какви са тези обстоятелства? — попита англичанинът с израз на любопитство, който един проницателен наблюдател с учудване би забелязал на флегматичното му лице.

— О, разбира се; килията на абата се намираше на четиридесет и пет — петдесет стъпки от килията на един стар бонапартистки агент, един от онези, които бяха най-много допринесли за завръщането на узурпатора в 1815 година, човек извънредно решителен и опасен.

— Наистина ли? — попита англичанинът.

— Да — отговори господин дьо Бовил, — аз имах случай лично да видя този човек през 1816 или 1817 година; в килията му слизаха само с взвод войници; този човек ми направи дълбоко впечатление и аз никога няма да забравя лицето му.

Незабележима усмивка мина по лицето на англичанина.

— И вие казвате — подзе той, — че двете килии…

— Бяха отделени една от друга на петдесетина стъпки; но, изглежда, този Едмон Дантес…

— Този опасен човек се наричаше…

— Едмон Дантес. Да, господине; изглежда, този Едмон Дантес си беше доставил сечива или ги беше измайсторил сам, защото беше открит проход, с помощта на който затворниците са се съобщавали.

— Този проход е бил прокаран сигурно, за да избягат?

— Точно така, но за тяхно нещастие абат Фариа получил каталептически припадък и умрял.

— Разбирам, това е провалило плановете за бягство.

— За умрелия, да — отговори господин дьо Бовил, — но не за живия; напротив, Дантес, видял във всичко това средство да ускори бягството си; той е мислил вероятно, че затворниците, умрели в замъка Иф, биват погребвани в обикновеното гробище; пренесъл покойника в килията си, вмъкнал се вместо него в чувала, в който абатът бил зашит, и зачакал минутата на погребението.

— Това е бил смел почин, който показва известно мъжество — забеляза англичанинът.

— Аз вече ви казах, че той беше много опасен човек; за нещастие той сам отърва правителството от страховете относно него.

— Как?

— Не разбирате ли как?

— Не.

— В замъка Иф няма гробища; хвърлят умрелите чисто и просто в морето, като завързват на краката им една желязна топка от трийсет и шест ливри.

— Е, та? — възкликна англичанинът, сякаш трудно схващаше това.

— Та ето, завързали и на него една желязна топка от трийсет и шест ливри на краката и го хвърлили в морето.

— Наистина ли? — извика англичанинът.

— Да, господине — продължи инспекторът. — Вие разбирате какво трябва да е било учудването на беглеца, когато усетил, че го хвърлят от скалите надолу. Бих желал да видя лицето му в тази минута.

— Това би било трудно.

— Все едно — рече господин дьо Бовил, който от увереността, че ще си върне своите двеста хиляди франка беше изпаднал в добро настроение, — все едно, аз си го представям.

И избухна в смях.

— И аз също — рече англичанинът.

И също се разсмя, но както се смеят англичаните — с половин уста.

— И тъй — продължи англичанинът, който пръв се овладя, — и тъй беглецът се удавил.

— Безвъзвратно.

— И управителят на замъка се отървал и от бесния, и от лудия?

— Точно така.

— Но за това произшествие сигурно е съставен акт? — попита англичанинът.

— Да, да, смъртен акт. Вие разбирате, роднините на Дантес, ако той има такива, могат да пожелаят да се уверят дали е умрял, или е жив.

— Така че сега могат да бъдат спокойни, ако чакат наследство от него. Той е умрял безвъзвратно.

— О, боже мой, да. И ще им издадат свидетелство, щом поискат.

— Мир на праха му — рече англичанинът. — Но да се върнем към списъците.

— Прав сте. Тази история ни отвлече. Извинявайте.

— За какво — за историята ли? Моля ви се, тя ми се стори любопитна.

— И действително е любопитна. И тъй, вие желаете да видите всичко, което се отнася до вашия клет абат? Той беше самата кротост.

— Това ще бъде за мене удоволствие.

— Влезте в кабинета ми и аз ще ви покажа всичко.

И двамата влязоха в кабинета на господин дьо Бовил.

Действително там всичко се намираше в образцов ред: всеки списък стоеше на своя номер, всяко досие — в своята преградка. Инспекторът покани англичанина да седне в креслото му и сложи пред него списъка и досието, които се отнасяха до замъка Иф, като му предостави свободно да го прелиства, а сам седна в един ъгъл и се зачете във вестника.

Англичанинът намери лесно досието на абат Фариа; но, види се, историята, която му беше разказал господин дьо Бовил, го беше заинтересувала живо, защото след като се запозна с първите книжа, той продължи да прелиства, докато не достигна до досието на Едмон Дантес. Там той намери всичко на мястото му — доноса, протокола за разпита, молбата на Морел с бележката на господин дьо Вилфор. Той сгъна съвсем спокойно доноса, пъхна го в джоба си, прочете протокола за разпита и видя, че името на Ноартие не е споменато вътре, прегледа молбата от 10 април 1815 година, в която Морел, по съвета на помощник прокурора, с най-добри намерения, защото Наполеон царуваше по това време, преувеличаваше заслугите, оказани от Дантес на императорската кауза, които се потвърждаваха напълно в препоръката на Вилфор към молбата. Тогава разбра всичко. Тази молба до Наполеон, запазена от Вилфор, беше станала при втората реставрация страшно оръжие в ръцете на кралския прокурор. Затова, прелиствайки списъка, той не се зачуди на тази бележка, сложена в скоби срещу името му:

Под тези редове беше написано с друг почерк:

Като сравни почерка на бележката с почерка на препоръката под молбата на Морел, той се убеди, че бележката беше написана със същия почерк, както и препоръката, тоест от ръката на Вилфор.

Що се отнася до добавката към бележката, англичанинът разбра, че тя е направена от някой инспектор, който е бил обхванат от мимолетно съчувствие към Дантес, но поради посочената бележка не е могъл да прояви това съчувствие.

Господин дьо Бовил, както вече казахме, от учтивост, за да не смущава ученика на абат Фариа в неговите издирвания, се беше отдалечил в ъгъла и четеше „Драпо бланш“.

Затова той не видя как англичанинът сгъна и пъхна в джоба си доноса, написан от Данглар в беседката на „Резерв“ и подпечатан с печата на марсилската поща, удостоверяващ, че е изваден от пощенската кутия на 27 февруари в 6 часа вечерта.

Но и да беше го видял, той придаваше твърде малко значение на тази хартийка и твърде много значение на своите двеста хиляди франка, за да попречи на англичанина, макар постъпката му да нарушаваше всички правила.

— Благодаря ви — рече англичанинът, като затвори шумно списъка. Аз намерих всичко, което ми трябва; сега мой ред е да изпълня обещанието си: преведете ми вашето вземане; удостоверете в този превод, че сте получили сумата, и аз веднага ще ви я броя.

И той отстъпи своето място до писалището на господин дьо Бовил, който седна, без да се предвзема, и побърза да направи, каквото искаха от него, докато на края на масата англичанинът броеше банкнотите.

Ако някой, запознат с домашната обстановка на къщата „Морел“, напуснал преди няколко години Марсилия, се върнеше в описваното от нас време, би намерил голяма промяна.

Вместо оживлението, охолството, щастието, които излъчва, така да се каже, една благоденствуваща търговска къща, вместо веселите лица, които се подават зад завесите на прозорците, вместо отрудените служители, които прекосяват коридорите с втикнато зад ухото перо; вместо двора, задръстен от бали, огласян от викота и смеха на носачите, той още от първия поглед би намерил нещо мъртво и скръбно. От множеството служещи, които някога населяваха канцелариите, в пустия коридор и обезлюдения двор бяха останали само двама: единият — млад човек на двайсет и три — двайсет и четири години, на име Еманюел Ремон, който беше влюбен в дъщерята на господин Морел и не беше напуснал фирмата въпреки усилията на родителите си да го измъкнат оттам; другият — бивш помощник касиер, едноок, наречен Коклес, прякор, който му бяха дали младежите, пълнещи някога този голям бръмчащ кошер, днес почти необитаван, и който беше заменил истинското му име тъй добре, че той по всяка вероятност нямаше дори да се обърне, ако някой днес го извикаше по име.

Коклес беше останал на служба при господин Морел и в положението на този честен човек беше станала своеобразна промяна. Той се беше издигнал до чин касиер и едновременно понижил до ранг прислужник.

Но при все това си оставаше същият Коклес, добър, усърден, предан, но непреклонен във всичко, което се отнасяше до аритметиката, единствения въпрос, по който беше готов да се опълчи срещу целия свят, дори срещу господин Морел; той признаваше само таблицата за умножението, която знаеше на пръсти, колкото и да я обръщаха и както и да се мъчеха да го забъркат.

Сред общото униние, овладяло къщата на Морел, Коклес едничък беше останал невъзмутим. Но нека се не лъжем: тази безстрастност не произтичаше от липса на привързаност, а напротив — от непоклатимо доверие. Както плъховете изоставят малко по малко обречения да загине кораб, преди още да е вдигнал котва, така и цялото множество от служещи и чиновници, което извличаше поминъка си от къщата на корабовладелеца, беше малко по малко напуснало, както казахме, канцеларията и магазията; но Коклес, виждайки как си отиват всички, дори не се замисли за причината на тяхното бягство; всичко за Коклес, както казахме, се свеждаше до цифри, а тъй като през двайсетгодишната си служба във фирмата „Морел“ той беше виждал винаги плащанията да стават при първо поискване с неизменна точност, не допускаше, че на това може да настъпи край и че тези плащания могат да се прекратят, както един воденичар, чиято воденица е движена от водите на голяма река, не допуска, че тази река може изведнъж да спре. И действително досега нищо още не беше поколебало увереността на Коклес. Последният месечен платеж бе извършен с непогрешима точност. Коклес беше открил една грешка от седемдесет сантима, извършена от господин Морел в негов ущърб, и още същия ден беше донесъл надплатените четиринадесет рубчета на господин Морел, който с тъжна усмивка ги взе и изсипа в почти празното чекмедже на касата.

— Хубаво, Коклес — рече му той, — вие сте най-добрият касиер в света.

И Коклес се оттегли донемайкъде доволен; защото похвалата на господин Морел, най-честния от всички хора в Марсилия, ласкаеше Коклес повече, отколкото наградата от петдесет екюта.

Но след този последен платеж, тъй благополучно извършен, господин Морел преживя жестоки часове; за да посрещне този платеж, той събра всичките си средства и страхувайки се мълвата за разорението му да не се разпространи в Марсилия, когато го видят, че прибягва до подобни крайности, лично отиде в бокерския панаир да продаде няколко скъпоценности на жена си и дъщеря си и част от сребърните си прибори. С тази жертва всичко мина този път благополучно за къщата „Морел“; но касата съвсем се изпразни. Кредитът, уплашен от пръсналата се мълва, се беше оттеглил от него с обичайния си егоизъм; и за да плати на господин дьо Бовил на 15-ти този месец стоте хиляди франка, а на 15-ти идния месец и другите сто хиляди франка, господин Морел можеше да се надява само на завръщането на „Фараон“, за тръгването на който го беше уведомил един кораб, вдигнал котва едновременно с него и вече пристигнал благополучно в Марсилското пристанище.

Но този кораб, потеглил, както и „Фараон“, от Калкута, беше пристигнал преди две седмици, а за „Фараон“ още нямаше никакви известия.

Такова беше положението на нещата, когато довереникът на римската къща „Томсън и Френч“ на другия ден след споменатата сделка с господин Бовил се яви при господин Морел.

Прие го Еманюел. Младият човек, когото плашеше всяко ново лице, защото всяко ново лице означаваше нов кредитор, дошъл, обезпокоен от слуховете, да се осведоми от шефа на фирмата, поиска да избави своя патрон от това неприятно посещение; той почна да разпитва посетителя, но посетителят заяви, че няма какво да каже на господин Еманюел и желае да говори лично с господин Морел. Еманюел с въздишка повика Коклес. Коклес се яви и младият човек му заповяда да заведе чужденеца при господин Морел.

Коклес тръгна напред, чужденецът след него.

На стълбата те срещнаха хубава девойка на шестнайсет-седемнайсет години, която изгледа чужденеца с тревога.

Коклес не забеляза това изражение на лицето й, но то, изглежда, не убягна от вниманието на чужденеца.

— Господин Морел е в кабинета си, нали, госпожице Юлия? — попита касиерът.

— Да, така мисля — рече неуверено девойката, — вижте най-напред, Коклес, и ако баща ми е там, обадете му за господина.

— Безполезно би било да обаждат за мене, госпожице — отговори англичанинът. — Господин Морел не знае името ми. Достатъчно ще е само да се каже, че съм главният агент на господа Томсън и Френч от Рим, с които търговската къща на вашия баща се намира във връзки.

Девойката влезе в канцеларията, дето работеше Еманюел, а Коклес с помощта на един ключ, притежанието на който свидетелствуваше за свободния му достъп при господаря, отвори вратата в ъгъла на площадката за втория етаж, въведе чужденеца във вестибюла, отвори друга врата, затвори я зад себе си, оставил пратеника на фирмата „Томсън и Френч“ самичък за минута, и се яви отново, като му направи знак, че може да влезе.

Англичанинът влезе; господин Морел седеше пред една маса и побледнял, с ужас гледаше в тефтера колонките на своя пасив.

Щом видя чужденеца, господин Морел затвори тефтера, стана и му подаде стол; после, когато чужденецът седна, седна и той.

Тези четиринайсет години бяха силно изменили достойния търговец, който трийсет и шест годишен в началото на тази история, сега наближаваше петдесет: косите му бяха побелели, грижи бяха издълбали бръчки по челото му; погледът му, някога твърд и решителен, беше помръкнал, станал неуверен, сякаш се страхуваше да се спре на някоя мисъл или някое лице.

Англичанинът го гледаше с любопитство, очевидно смесено със съчувствие.

— Господине — рече Морел, чието смущение се усилваше от този поглед, — вие сте искали да говорите с мене?

— Да, господине. Знаете ли от чие име ида?

— От името на фирмата „Томсън и Френч“, така поне ми каза моят касиер.

— Той ви е казал истината, господине. Къщата „Томсън и Френч“ трябва през текущия месец и идния месец да прати във Франция от триста до четиристотин хиляди франка и знаейки вашата строга точност, тя събра всички полици с вашия подпис, които можа да намери, и ме натовари при изтичане на падежа на всяка една от тях да получавам припадащите се суми от вас и да ги изразходвам.

Морел въздъхна дълбоко и прекара ръка по покритото си с пот чело.

— И тъй — попита Морел, — вие имате полици, подписани от мене?

— Да, за доста значителна сума.

— За каква сума? — попита Морел, като се мъчеше да говори със спокоен глас.

— Най-напред — рече англичанинът, като измъкна от джоба си една връзка с книжа — ето един превод от двеста хиляди франка, направен срещу вашата къща от господин дьо Бовил, инспектор на затворите. Признавате ли, че дължите тази сума на господин дьо Бовил?

— Да, господине, той вложи у мене тази сума с четири и половина на сто преди пет години.

— И вие трябва да му ги изплатите… — Едната половина на 15-ти този месец, другата на 15-ти идния месец.

— Точно така.

— После ето полици за трийсет и две хиляди и петстотин франка, чийто срок е в края на месеца; те са подписани от вас и минати на наша заповед от предявителите им.

— Признавам ги — рече Морел, като се изчервяваше от срам при мисълта, че за първи път през живота си няма да може вероятно да изплати задълженията си; — това ли е всичко?

— Не, господине, аз имам за края на идния месец и полиците, които ни прехвърлиха къщата „Паскал“ и къщата „Уайлд и Търнър“ от Марсилия на сума около петдесет и пет хиляди франка; всичко двеста осемдесет и седем хиляди и петстотин франка.

Онова, което изпитваше нещастният Морел през време на това изброяване, е невъзможно да се опише.

— Двеста осемдесет и седем хиляди и петстотин франка — повтори той машинално.

— Да, господине — отговори англичанинът. — Но аз — продължи той след минутно мълчание — няма да скрия от вас, господин Морел, при всичкото уважение към вашата честност, безукорна досега, в Марсилия се носи слух, че вие не сте в състояние да посрещнете вашите задължения.

При този почти груб укор Морел пребледня ужасно.

— Господине рече той, — досега, а минаха повече от двайсет и четири години, откак съм приел къщата от ръцете на баща си, който сам я беше ръководил трийсет и пет години, досега нито една полица, представена в касата ми с подписа на „Морел и син“ не е останала неплатена.

— Да, знам това — отговори англичанинът, — но кажете откровено като честен човек пред честен човек: ще заплатите ли тези полици със същата точност?

Морел потрепера, но погледна събеседника си с по-голяма увереност отвсякога.

— На откровено поставения въпрос — рече той — трябва да се отговори откровено. Да, господине, аз ще заплатя, ако, както се надявам, моят кораб пристигне благополучно, защото пристигането му ще ми върне кредита, от който ме лишиха постигналите ме злополуки; но ако поради нещастие „Фараон“, последната моя надежда, не дойде…

Сълзи бликнаха в очите на клетия корабовладелец.

— Ами ако тази последна надежда ви измами? — попита събеседникът му.

— Тогава — продължи Морел — жестоко е да се каже… но, свикнал с нещастието, аз трябва да свикна и със срама, тогава вероятно ще бъда принуден да прекъсна плащанията.

— Мигар нямате приятели, които биха могли да ви помогнат в това положение?

Морел се усмихна тъжно.

— В сделките, господине — рече той, — няма приятели, вие знаете това добре, има само контрагенти.

— Вярно — пошепна англичанинът. — И тъй, остава ви само една надежда?

— Една-единствена.

— Последната?

— Последната.

— Така че, ако тази надежда ви измами…

— Аз съм загинал, безвъзвратно загинал.

— Когато идвах при вас, един кораб влизаше в пристанището.

— Знам, господине. Един от служителите ми, останал ми верен в нещастието, прекарва част от времето си на терасата, над покрива на къщата ми, с надежда, че пръв ще ми донесе радостната вест. От него научих за пристигането на този кораб.

— Не е ли вашият?

— Не, това е „Жиронда“ един кораб от Бордо; той също иде от Индия, но не е моят.

— Може би той знае за „Фараон“ и ви носи някакво известие.

— Да ви призная ли, аз почти толкова се страхувам от известия за моя тримачтов кораб, колкото и от неизвестността. Неизвестността е все още надежда.

После господин Морел додаде с глух глас:

— Това закъснение не е естествено: „Фараон“ е тръгнал от Калкута на 5 февруари; повече от месец, откак той трябваше да бъде тук.

— Какво е това — рече англичанинът, като се ослуша, — какво значи този шум?

— О, боже мой, боже мой! — извика Морел пребледнял. — Какво се е случило още?

На стълбището действително се вдигаше голям шум: хора сновяха напред-назад, чу се дори жаловит вик.

Морел рече да стане, за да отвори вратата, но силите му измениха и той се отпусна отново в своето кресло.

Двамата мъже останаха един срещу друг, Морел — треперейки с цялото си тяло, чужденецът — загледан в него с израз на дълбоко състрадание. Шумът престана, но Морел явно очакваше нещо; този шум имаше причина, която трябваше да се разкрие.

На чужденеца се стори, че някой се изкачва тихо по стълбата и на площадката се спряха няколко души.

После се чу как един ключ се пъхна в ключалката на първата врата и как тя изскърца на куките си.

— Само двама души имат ключ от тази врата — пошепна Морел: — Коклес и Жули.

В това време се отвори втората врата и на прага се показа Жули, бледа, с облени в сълзи бузи.

Морел стана, целият разтреперан, и се опря на ръчката на креслото, да не падне. Той искаше да запита, но нямаше вече глас.

— О, тате! — рече девойката, като сключи ръце умолително. — Простете на детето си, загдето ви донася такава лоша вест!

Морел побледня страшно; Жули се хвърли в прегръдките му.

— О, тате, тате! — рече тя. — Смелост!

— „Фараон“ загинал ли е? — попита Морел със задавен глас.

Девойката не отговори, но кимна утвърдително глава, склонена на гърдите на баща й.

— А екипажът? — попита Морел.

— Спасен е рече девойката, — спасил го е корабът на Бордо, който току-що влезе в пристанището.

Морел вдигна двете си ръце към небето с върховен израз на смирение и благодарност.

— Благодаря ти, боже! — рече Морел. — Ти поразяваш само мене!

Колкото и хладнокръвен да беше англичанинът, сълзи овлажниха клепачите му.

— Влезте — рече Морел, — влезте, предполагам, че всички сте зад вратата.

Едва изрече той тези думи, и госпожа Морел влезе, ридаейки; Еманюел вървеше след нея, в дъното на вестибюла се виждаха суровите лица на седем осем полуголи моряци. При вида на тези хора англичанинът трепна; той направи крачка, сякаш искаше да се приближи до тях, но се сдържа и се отдръпна в най-тъмния и отдалечен ъгъл на кабинета.

Госпожа Морел седна в креслото, взе ръката на мъжа си в своите, а Жули стоеше, както преди, прислонена на гърдите на баща си. Еманюел остана насред стаята и сякаш служеше за връзка между групата на семейството Морел и моряците, струпани на вратата.

— Как се случи това? — попита Морел.

— Приближете се, Пенелон — рече Еманюел, — и разкажете за станалото.

Един стар моряк, загорял от слънцето на екватора, пристъпи напред, като въртеше в ръцете си останки от барета.

— Добър ден, господин Морел — рече той, като че вчера беше напуснал Марсилия и пристигаше от Екс или Тулон.

— Добър ден, приятелю — рече корабовладелецът, като неволно се усмихна през сълзи, — но къде е капитанът?

— Колкото до капитана, той заболя, господин Морел, и остана в Палма; но ако е угодно богу, той скоро ще се оправи и ще го видите след няколко дена здрав като вас и мен.

— Добре… Сега разказвайте, Пенелон — рече господин Морел.

Пенелон премести жвачката тютюн от дясната буза на лявата, закри с ръка устата си, обърна се, цръкна във вестибюла една дълга струя от черна слюнка, издаде крак напред и като се олюляваше на хълбоците си, захвана:

— Та ето тогава, господин Морел, ние бяхме, такова, между нос Бланко и нос Боядор, движехме се по един хубав юго-югозападен ветрец, след като бяхме се кандилкали цяла седмица в безветрие, когато капитан Бонар изведнъж се приближи до мене — аз, трябва да ви кажа, бях на кормилото и ми дума: „Чичо Пенелон, какво мислите за тези облаци, дето се вдигат хе там на кръгозора?“

Тъкмо тогава ги гледах и аз самият.

— Какво мисля за тях ли, капитане? Мисля, че се издигат малко по-бързичко, отколкото е позволено, и че са по-черни, отколкото се полага за облаци, които не замислят нищо лошо.

— И аз съм на такова мнение — рече капитанът — и за всеки случай ще взема предпазни мерки. Ние имаме твърде много платна за такъв вятър, какъвто ей сега ще духне. Е-хей, приготви се да свиваш бомбрамселите и да сваляш бомкливера!

И беше тъкмо време; преди да бъде изпълнена командата, вятърът налетя и корабът се наклони.

— Хубаво! — рече капитанът. — Ние имаме все още много платна, сгъни голямото платно!

След пет минути голямото платно беше сгънато и ние се движехме с фока, марселите и брамселите.

— Какво има, чичо Пенелон — рече ми капитанът, — защо клатите глава?

— Ами за това, че на ваше място, виждате ли, бих заповядал да приберат още.

— Май имаш право, старче — рече той, — ще ни връхлети силен вятър.

— Знаете ли що, капитане — отговорих му, — добре би било да е силен вятър; но това си е истинска буря или аз не разбирам нищо!

Вятърът идеше към нас, както идва прахолякът в Монтредон; за щастие той имаше работа с познавач.

— Вземи два рифа от марселите — извика капитанът, — разхлаби булините, брасовай към вятъра, свали марселите, потегни вдигачките на рейте!

— По тези места това не е достатъчно — рече англичанинът, — аз бих взел четири рифа и бих махнал фока.

Чули този твърд глас, звънлив и неочакван, всички трепнаха. Пенелон заслони с ръка очите си и изгледа оня, който критикуваше с такава самоувереност нарежданията на неговия капитан.

— Ние направихме още повече, господине — рече старият моряк с известно уважение, — ние свихме бизана и обърнахме кормилото към вятъра, за да тичаме пред бурята. След десет минути свихме марселите и продължихме без платна.

— Корабът беше много стар, за да рискувате така — рече англичанинът.

— Точно така. Това ни и погуби. След дванайсет часа клатушкане, от което би прилошало и на дявола, в кораба почна да влиза вода. „Пенелон — рече ми капитанът, — струва ми се, че потъваме, приятелю; дай ми кормилото и слез в трюма.“

Давам му кормилото, слизам долу; там имаше вече три стъпки вода. Изкачвам се на палубата, викам: „На помпите! На помпите!“ Какво ти, беше вече много късно. Заловихме се за работа; но колкото повече извличахме, толкова повече се пълнеше.

— Ех, бога ми — рекох след четири часа работа, — щом потъваме, да потънем, човек умира само веднъж.

— Така ли даваш пример, чичо Пенелон? — рече капитанът. — Почакай да видиш тогава!

И той отиде в кабината си и донесе чифт пистолети.

— На първия, който напусне помпата — рече той, — ще пръсна черепа!

— Правилно — рече англичанинът.

— Нищо така не вдъхва смелост, както разумните думи — продължи морякът, — още повече че времето се изясни и вятърът утихна; но и водата продължаваше да се качва, не много, два пръста може би на час, но все пак се качваше. — Два пръста на час, виждате ли, на пръв поглед е нищо; но за дванайсет часа това са двайсет и четири пръста, а двайсет и четири пръста са две стъпки. Две стъпки и три, колкото имахме вече, правят пет. А когато един кораб има пет стъпки вода в корема си, той, може да се каже, е заболял от воднянка.

— Хайде — рече капитанът, — стига толкова, и господин Морел няма да може да ни укори в нищо; направихме всичко, което можахме за спасението на кораба; сега трябва да се погрижим да спасим хората. Спускайте лодката, момчета, и побързайте!…

— Слушайте, господин Морел — продължи Пенелон, — ние обичахме много „Фараон“, но колкото и силно да обича морякът своя кораб, той още повече обича кожата си. Затова ние не чакахме да ни повторят; пък и корабът, виждате ли, стенеше и сякаш ни казваше: „Хайде, махайте се, махайте се де!“ И не ни лъжеше клетият „Фараон“, ние буквално усещахме как потъва под краката ни. Така че мигом лодката беше спусната в морето и ние осмината се намерихме в нея.

Капитанът слезе последен, или по-вярно, не, не слезе, защото не искаше да напусне кораба; аз го преграбчих през кръста и го хвърлих на другарите си, а след това скочих сам. Тъкмо навреме. Едва сколасах да скоча, и палубата се пукна с такъв трясък, като че дадоха залп от кораб с четиридесет и осем топа.

След десет минути той се потопи с носа, после с кърмата, после взе да се върти около себе си като куче, което тича след опашката си; а после — хайде, довиждане, бърр!… Всичко беше свършено, нямаше вече „Фараон“!

А колкото за нас, ние не пихме, нито ядохме три дни; така че се тъкмяхме вече да теглим жребие, за да видим кой ще нахрани останалите, когато изведнъж зърнахме „Жиронда“, ние й дадохме знак, тя ни видя, зави към нас, изпрати ни лодката си и ни прибра. Ето как беше работата, господин Морел, честна дума, повярвайте на думите на моряка! Нали така, другари?

Всеобщо одобрително мърморене показа, че разказвачът беше заслужил похвалата на всички с правдивото изложение на работата и картиността на подробностите.

— Добре, приятели мои — рече господин Морел, — вие сте прекрасни хора и аз отнапред знаех, че в постигналото ме нещастие е виновна само моята съдба. Това е станало по волята на бога, а не по вина на хората. Да се покорим на волята божия. Сега кажете колко заплата ви се следва?

— Хайде да не говорим за това, господин Морел.

— Напротив, да говорим за това — рече корабовладелецът със скръбна усмивка.

— Добре тогава, следва да ни се плати за три месеца… — рече Пенелон.

— Коклес, платете по двеста франка на всеки един от тези прекрасни хора. В друго време, приятели мои — продължи Морел, — бих добавил: дайте на всеки по двеста франка награда; но времената са лоши, драги приятели, и малкото пари, които ми остават, не са вече мои. Затова простете ми и не ми се сърдете.

Лицето на Пенелон се изкриви от жалост, той се обърна към другарите си, размени няколко думи с тях и се върна.

— Що се отнася до това, господин Морел — рече той, като премести жвачката от едната буза на другата и цръкна във вестибюла нова струя слюнка успоредно с първата, — що се отнася до това…

— До какво?

— До парите…

— Е?

— Ами другарите, господин Морел, казват, че засега им стигат по петдесет франка на всеки, а за останалото ще почакат.

— Благодаря, приятели мои, благодаря! — извика господин Морел, трогнат до дъното на душата си. — Вие всички имате добро сърце; но все пак вземете парите и ако намерите някоя добра служба, постъпете там, вие сте свободни.

Тези последни думи произведоха върху достойните моряци поразително впечатление. Те се спогледаха уплашено. Пенелон, изгубил дъх, насмалко не глътна жвачката; за щастие той навреме се хвана с ръка за гърлото.

— Как, господин Морел — рече той със задавен глас, — вие уволнявате ли ни? Не сте ли доволен от нас?

— Напротив, чеда мои — рече корабовладелецът, — аз съм много доволен от вас. Не, не ви уволнявам. Но какво да се прави, аз нямам вече кораби, нямам нужда и от моряци.

— Как, нямате ли вече кораби? — рече Пенелон. — Тогава поръчайте да ви построят нови, ние ще ви почакаме. Сполай на бога, ние знаем какво значи безветрие.

— Аз нямам вече пари за постройка на кораби, Пенелон — рече корабовладелецът с тъжна усмивка, — не мога да приема вашето предложение, колкото и любезно да е то.

— Щом нямате пари, не бива да ни плащате; тогава ние ще направим, както клетия „Фараон“, ще караме без платна, ето всичко!

— Стига, стига, приятели мои — рече Морел, задъхан от вълнение, — вървете си, моля ви. Ще се видим пак в по-добро време. Еманюел — додаде корабовладелецът, — придружете ги и гледайте нареждането ми да бъде изпълнено.

— Тогава ние ще си кажем само довиждане, нали, господин Морел? — рече Пенелон.

— Така, приятели мои, надявам се; вървете.

И той направи знак на Коклес, който тръгна напред. Моряците последваха касиера, а Еманюел — моряците.

— Сега — рече корабовладелецът на жена си и дъщеря си — оставете ме сам една минута; трябва да приказвам с господина.

И той посочи с очи довереника на къщата „Томсън и Френч“, който през цялата тази сцена стоя прав и неподвижен в къта и участвува в нея само с приведените от нас думи. Двете жени вдигнаха очи към чужденеца, когото бяха съвсем забравили, и се оттеглиха; на излизане от вратата девойката му хвърли умолителен поглед и той отговори на този поглед с усмивка, която един хладнокръвен наблюдател с учудване би видял на това ледено лице. Двамата мъже останаха сами.

— Ето — рече Морел, като се отпусна в креслото, — вие видяхте всичко, чухте всичко и аз няма какво да добавям.

— Видях — рече англичанинът, — че ви е сполетяло ново нещастие, толкова незаслужено, колкото и другите, и това ме утвърди още повече в желанието ми да ви бъда полезен.

— О, господине! — рече Морел.

— Слушайте продължи чужденецът. Нали аз съм един от вашите главни кредитори?

— У вас са във всеки случай полиците с най-късия падеж.

— Желаете ли отсрочка на плащането?

— Една отсрочка би могла да ми спаси честта, следователно и живота.

— Колко време ви трябва?

Морел се позамисли.

— Два месеца — рече той.

— Добре — рече чужденецът, — давам ви три.

— Но уверен ли сте, че къщата „Томсън и Френч“…

— Бъдете спокоен, поемам на своя отговорност.

— Днес сме 5 юни.

— Да.

— Тогава подновете ми тези полици за 5 септември; и на 5 септември в единайсет часа сутринта (стрелките на стенния часовник посочваха в тоя миг точно единайсет часа) аз ще се явя при вас.

— Ще ви чакам — рече Морел — и вие ще получите парите или аз ще съм мъртъв.

Последните думи бяха изговорени толкова тихо, че чужденецът не ги чу.

Полиците бяха подновени, скъсаха старите и клетият корабовладелец получи три месеца на разположение, за да събере последните си средства.

Англичанинът прие благодарностите му със свойствената на нацията му флегматичност и се сбогува с Морел, който го изпрати до вратата, като го благославяше.

На стълбата той срещна Жули. Девойката се престори, че слиза, но всъщност го причакваше.

— О, господине — рече тя, като сключи умолително ръце.

— Госпожице — рече чужденецът, — един ден вие ще получите писмо, подписано от… Синдбад моряка… изпълнете точка по точка онова, което бъде казано в писмото, колкото и странно да ви се струва то.

— Добре, господине — отговори Жули.

— Обещавате ли ми да направите това?

— Кълна ви се.

— Добре! Сбогом, госпожице. Останете винаги такава добра и чиста девойка, каквато сте, и аз се надявам, че бог ще ви възнагради, като ви даде Еманюел за мъж.

Жули извика тихо, почервеня като череша и се хвана за перилото на стълбата, за да не падне.

Чужденецът й махна с ръка за сбогом и продължи пътя си.

В двора той срещна Пенелон, който държеше във всяка ръка по един фишек от сто франка и сякаш не се решаваше да ги отнесе.

— Елате, приятелю — рече му англичанинът, искам да поприказвам с вас.

Отсрочката, дадена на Морел от довереника на къщата „Томсън и Френч“ в минутата, когато той най-малко очакваше това, се стори на клетия корабовладелец един от онези поврати на щастие, които възвестяват на човека, че съдбата най-сетне се е уморила да го преследва. Същия ден той разказа на дъщеря си, жена си и Еманюел какво му се беше случило и известна надежда, ако не спокойствие, се въдвори в семейството. Но за нещастие Морел имаше работа не само с къщата „Томсън и Френч“, която беше проявила към него такава отстъпчивост. В търговията, както той беше казал, има контрагенти, но не приятели. Дълбоко в душата си той дори не разбираше това великодушно поведение на господин Томсън и Френч към него; обясняваше си го само с разумно егоистичното разсъждение, от което тази фирма сигурно е изхождала: по-добре е да подкрепим един човек, който ни дължи близо триста хиляди франка, и да получим тези триста хиляди франка след три месеца, отколкото да ускорим разорението му и да получим шест или осем на сто от капитала.

За нещастие от омраза или от безразсъдство всички контрагенти на Морел разсъждаваха не така, някои дори обратно. Поради това полиците, подписани от Морел, бяха представени в касата точно в установения срок и благодарение на дадената от англичанина отсрочка бяха още с предявяването им изплатени от Коклес. И Коклес си оставаше все така невъзмутимо спокоен. Едничък господин Морел с ужас видя, че ако трябваше да изплати на 15-то число петдесетте хиляди франка на Бовил, а на 30-то число трийсет и двете хиляди и петстотин франка по други, също тъй отсрочени полици, той би загинал още този месец.

Всички търговци в Марсилия бяха на мнение, че Морел няма да издържи сполетелите го злополуки. Затова голямо беше учудването им, когато видяха, че той с обичайната точност изплати задълженията си в края на месеца. Ала въпреки това доверието на хората към него не се възстанови и банкрутът на нещастния корабовладелец бе единодушно отложен за края на следващия месец.

Целия месец Морел полагаше невероятни усилия, за да събере всичките си средства. Някога полиците му с какъвто и да е срок се приемаха с доверие и бяха дори търсени. Морел се опита да продаде тримесечни полици, но никоя банка не ги прие. За щастие сам Морел разчиташе на няколко постъпления; тези постъпления се осъществиха; по тоя начин Морел се оказа в състояние да посрещне задълженията си, когато дойде краят на юли.

Довереника на къщата „Томсън и Френч“ не видяха вече в Марсилия; той изчезна на другия или по другия ден от посещението си у Морел; и тъй като в Марсилия той имаше връзки само с кмета, инспектора на затворите и господин Морел, неговият престой не остави други следи освен различните спомени, които запазиха за него тези трима души. Що се отнася до моряците от „Фараон“, те, изглежда, си бяха намерили някаква служба, защото също изчезнаха.

След като се оправи от болестта, която беше го задържала в Палма, капитан Гомар се върна. Той не се решаваше да се яви при господин Морел; но достойният корабовладелец научи за неговото пристигане и отиде при него сам. Той предварително знаеше от разказа на Пенелон за смелото държане на капитана през време на корабокрушението и сам се опита да го утеши. Занесе му цялата заплата, за която капитан Гомар не би дръзнал да отиде.

Когато след посещението си господин Морел слизаше по стълбата, той срещна Пенелон, който се качваше при капитана. Пенелон, види се, беше се разпоредил добре с парите си, защото целият беше облечен в ново. Щом видя своя корабовладелец, честният кормчия се смути много, той се свря в най-отдалечения ъгъл на площадката, премести своята жвачка отначало отляво надясно, после отдясно наляво, изблещил от уплаха очи, и отговори с плахо стискане на сърдечното, както винаги, ръкостискане на господин Морел. Господин Морел приписа смущението на Пенелон на изящното му облекло: очевидно добрият моряк не на своя сметка беше се решил на подобен разкош; той беше постъпил значи на някой друг кораб и се срамуваше, че, ако можем да се изразим така, не е носил по-дълго жалейка по „Фараон“. Може би дори идеше при капитан Гомар да сподели с него сполуката си и да му предаде предложенията на новия си стопанин.

„Прекрасни хора — рече си Морел, като се отдалечаваше, — дано новият ви стопанин да ви обича, както ви обичах аз, и излезе по-щастлив от мене!“

Август мина в непрекъснатите опити на Морел да възстанови своя предишен кредит или да си открие нов. На 20 август в Марсилия стана известно, че той е наел място в пощенската кола, и всички решиха тогава, че Морел ще се обяви за несъстоятелен в края на текущия месец и затова заминава предварително, за да не присъствува на този жесток акт, който вероятно е възложил на своя главен служител Еманюел и своя касиер Коклес. Но напук на всички предвиждания, когато настъпи 31 август, касата се отвори, както винаги. Коклес стоеше зад решетката, спокоен като „Справедливия“ на Хораций, преглеждаше със същото внимание представените му полици и ги изплати от първата до последната със същата точност. Потрябва както беше предвидил господин Морел, да се погасят две чужди задължения и Коклес ги плати със същата редовност, както и личните полици на корабовладелеца. Никой не разбираше вече нищо и всеки с упоритостта, присъща на предсказвателите на лоши събития, отложи фалита за края на септември.

На 1 септември Морел се върна; цялото му семейство го чакаше с голямо безпокойство; от това пътуване в Париж зависеше последната възможност за спасението му. Морел беше си спомнил за Данглар, който беше станал сега милионер, но някога беше му задължен, защото по негова препоръка беше постъпил на служба при испанския банкер, с която започна огромното му благосъстояние. Според слуховете днес Данглар имаше шест или осем милиона собствени пари и неограничен кредит. Данглар можеше да спаси Морел, без да извади едно екю от джоба си: стигаше само да даде поръчителството си за един заем. Морел мислеше отдавна за Данглар; но има инстинктивни отвращения, на които човек не е господар, и Морел, отлагал до последната минута, така и не прибягваше до това последно средство. И излезе прав, защото се върна смазан от унизителния отказ.

По тази причина, когато се върна, Морел не пророни никаква жалба, не издума никакъв укор; прегърна със сълзи жена си и дъщеря си, приятелски се ръкува с Еманюел, затвори се после в кабинета си на втория етаж и повика при себе си Коклес.

— Този път — рекоха двете жени на Еманюел — ние сме загинали.

След кратко съвещание беше решено Жули да пише на брат си в гарнизона в Ним да дойде веднага.

Клетите жени чувствуваха инстинктивно, че е нужно да съберат всичките си сили, за да издържат заплашващия ги удар.

Освен това Максимилиан Морел, макар и да беше едва двайсет и две годишен, имаше вече голямо влияние върху баща си.

Той беше твърд и справедлив младеж. Когато дотрябва да си избере поприще, баща му не пожела да го принуждава и предостави на младия Максимилиан свободен избор според вкусовете му. Момъкът заяви, че иска да постъпи на военна служба; с тази цел той се залови прилежно за науките, влезе с конкурсен изпит в политехническото училище и бе назначен подпоручик в 53-ти пехотен полк. Той заемаше този чин от една година и беше получил обещание да бъде назначен поручик още при първия случай. В полка сочеха Максимилиан Морел като строг изпълнител не само на всички войнишки задължения, но и на всеки човешки дълг и го наричаха Стоика. Разбира се, мнозина от тези, които му даваха този прякор, го повтаряха, без да знаят дори какво означава той.

Тъкмо този млад човек майката и сестрата повикаха на помощ, за да ги подкрепи в тежкото изпитание, настъпването на което предчувствуваха.

Те не бяха се излъгали в сериозността на положението, защото няколко минути след като господин Морел влезе в кабинета си с Коклес, Жули видя Коклес да излиза оттам бледен, разтреперан, със силно развълнувано лице.

Тя поиска да го разпита, когато минаваше покрай нея; но добрият човечец, слизайки по стълбата с необичайна за него бързина, само вдигна ръце към небето и извика.

— О, госпожице, госпожице, какво ужасно нещастие! И кой би могъл да повярва това!

След минута Жули го видя да се връща с два-три дебели тефтера, един портфейл и една торба с пари.

Морел прегледа тефтерите, отвори портфейла, преброи парите.

Всичкият му капитал възлизаше на осем хиляди франка, постъпленията му до 5-ти септември — на четири-пет хиляди; това съставяше в най-добрия случай един актив от четиринайсет хиляди франка, а трябваше да изплати една полица от двеста осемдесет и седем хиляди и петстотин франка. Нямаше дори възможност да се погаси частично сумата.

Но когато Морел слезе да обядва, той изглеждаше доста спокоен. Това спокойствие уплаши двете жени повече от най-дълбокото отчаяние.

Следобед Морел имаше навик да излиза от къщи: той отиваше в клуба на фокийците да пие кафе и да чете „Семафор“; този ден той не излезе и се качи в кабинета си.

Коклес беше явно съвсем слисан. Една част от деня той преседя в двора на един камък, гологлав, при трийсет градуса пек.

Еманюел се опита да успокои жените, но красноречието му беше изменило. Младежът знаеше твърде добре работите на фирмата, за да не почувствува, че страшна катастрофа е надвиснала над семейството Морел.

Настъпи нощта; двете жени не си легнаха да спят, като се надяваха, че Морел, когато слезе от кабинета си, ще намине при тях; но чуха как, стъпвайки тихо, за да не го повикат, минава покрай вратата им.

Те се вслушаха; той влезе в стаята си и заключи вратата отвътре.

Госпожа Морел изпрати дъщеря си да отиде да спи; после, половин час след като Жули си отиде, тя стана, свали обувките си и се промъкна в коридора, за да види през ключалката какво прави мъжът й.

В коридора тя зърна една отдалечаваща се сянка — беше Жули, която, също разяждана от тревога, беше изпреварила майка си.

Девойката се приближи до госпожа Морел.

— Пише — рече тя.

Двете жени се разбраха без много думи.

Госпожа Морел се наведе до ключалката. Наистина Морел пишеше; но онова, което госпожа Морел забеляза, беше останало незабелязано от дъщеря й: нейният мъж пишеше на обгербвана хартия.

Госпожа Морел разбра с ужас, че той пише завещанието си; тя потрепера с цялото си тяло и все пак намери сили в себе си да не каже нищо на дъщеря си.

На другия ден господин Морел изглеждаше напълно спокоен; той се занимава в кабинета си, както обикновено, слезе за закуска, както всеки път, само следобеда накара дъщеря си да седне до него, взе главата й в ръцете си и дълго я притиска до гърдите си.

Вечерта Жули рече на майка си, че макар баща й да изглеждал спокоен, тя забелязала, че сърцето му туптяло силно.

Двата следващи дни изминаха почти също така тревожни. На 4-ти септември вечерта господин Морел поиска от дъщеря си да му върне ключа от кабинета. Жули потрепера — това искане й се стори зловещо. Защо баща й взимаше ключа, който тя винаги носеше със себе си и който й отнемаха в детинството само за наказание?

Девойката изгледа господин Морел.

— Какво лошо съм сторила, татко — рече тя, — че ми взимате този ключ?

— Нищо лошо, дете мое — отговори нещастният Морел, от очите на когото този прост въпрос изтръгна сълзи, — нищо лошо, но той ми е нужен.

Жули се престори, че търси ключа.

— Трябва да съм го оставила в стаята си — рече тя.

И излезе; но вместо да отиде в стаята си, отърча да се посъветва с Еманюел.

— Не връщайте ключа — рече Еманюел — и утре сутринта по възможност не се отделяйте от баща си.

Тя се помъчи да разпита Еманюел; но той не знаеше или не искаше да каже нищо.

Цялата нощ на 4-ти срещу 5-ти септември госпожа Морел се вслушваше, долепила ухо до ламперията на стената. До три часа сутринта тя чуваше как мъжът й ходи възбудено из стаята си.

Едва в три часа той се тръшна на леглото си.

Майката и дъщерята прекараха нощта заедно. Още от вечерта те очакваха Максимилиан.

В осем часа господин Морел влезе при тях в стаята. Той беше спокоен, но следи от вълнението му през нощта личаха по бледото му разстроено лице.

Жените не се осмелиха да го попитат дали е спал добре.

Морел беше по-ласкав към жена си и по-бащински нежен към дъщеря си, откогато и да е друг път; той не можеше да се нагледа на клетото си дете и току го целуваше.

Жули си спомни заръката на Еманюел и поиска да изпроводи баща си; но той я спря кротко и рече:

— Остани при майка си.

Жули настоя.

— Аз искам това! — рече Морел.

За пръв път Морел казваше на дъщеря си: „Аз искам това“; но той го каза с глас, пропит с такава бащинска нежност, че Жули не се осмели да направи крачка напред.

Тя остана да си стои на същото място, мълчалива и неподвижна. След малко вратата отново се отвори, тя усети как две ръце я обхващат и нечия уста се долепва до челото й.

Тя вдигна очи и изпусна радостен възглас.

— Максимилиан, братко! — извика тя.

На този вик дотича госпожа Морел и се хвърли в прегръдките на сина си.

— Мамо — рече младият човек, като гледаше ту майка си, ту сестра си, — какво се е случило? Вашето писмо ме изплаши и аз побързах да дойда.

— Жули — рече госпожа Морел, като смигна на младия човек, — иди да кажеш на баща си, че е пристигнал Максимилиан.

Девойката изскочи от апартамента, но на първото стъпало на стълбата срещна един човек с писмо в ръка.

— Не сте ли вие госпожица Жули Морел? — попита този човек с подчертано италианско произношение.

— Да, господине — измънка Жули. — Но какво искате от мен? Аз не ви познавам.

— Прочетете това писмо — рече човекът, като й подаваше писъмцето.

Жули се колебаеше.

— Отнася се до спасението на баща ви рече пратеникът.

Девойката грабна от ръцете му писъмцето.

Тя бързо го отвори и прочете:

Девойката извика от радост, вдигна очи, потърси човека, който й беше предал бележката, за да го разпита, но той беше изчезнал.

Тя се залови да прочете писъмцето втори път и забеляза тогава послеписа:

Тя прочете:

Този послепис охлади силно радостта на девойката. Не я ли заплашва нещо, няма ли тук някакъв капан? Тя беше невинна и не знаеше на каква тъкмо опасност може да се изложи едно момиче на нейните години, но не е необходимо да знаеш опасността, за да се боиш от нея: тъкмо непознатите опасности вдъхват най-голям страх.

Жули се колебаеше, тя реши да поиска съвет.

Но по някакво странно чувство тя отиде да поиска помощ не от майка си, нито от брат си, а от Еманюел.

Тя слезе при него, разказа му какво се беше случило в деня, когато повереникът на къщата „Томсън и Френч“ беше дошъл при баща й; разправи му за сцената на стълбата, повтори му обещанието, дадено от нея, и му показа писмото.

— Трябва да отидете, госпожице — рече Еманюел.

— Да отида там ли? — пошепна Жули.

— Да, аз ще ви придружа.

— Но нали прочетохте, че трябва да бъда сама? — рече Жули.

— Вие ще бъдете сама — отговори момъкът, — аз ще ви чакам на ъгъла на Музейната улица; и ако вие се забавите твърде дълго, ще тръгна след вас и, уверявам ви, тежко на онези, от които ми се оплачете!

— Как така, Еманюел — подзе нерешително девойката, — вие мислите, че трябва да се отзова на тази покана?

— Да; нали пратеникът ви е казал, че се отнася до спасението на вашия баща.

— Но, Еманюел, каква опасност го заплашва? — попита девойката.

Еманюел се колебаеше, но желанието му да склони девойката да отиде веднага надви.

— Чуйте — й рече той, — днес е 5 септември, нали?

— Да.

— Днес в единайсет часа вашият баща трябва да заплати около триста хиляди франка.

— Да, ние знаем това.

— А той няма и петнайсет хиляди в касата — рече Еманюел.

— Тогава какво ще стане?

— Ако днес преди единайсет часа не се намери никой, който да му се притече на помощ, на обед вашият баща ще трябва да се обяви в несъстоятелност.

— О, елате, елате — извика девойката, като повлече момъка след себе си.

През това време госпожа Морел разказа всичко на сина си.

Младият човек знаеше, че вследствие нещастията, които едно след друго бяха постигнали баща му, в разходите на къщата бяха направени големи преобразования; но не знаеше, че работите са стигнали до такова безизходно положение.

Той се почувствува смазан.

После изведнъж изскочи от апартамента, затече се нагоре по стълбата, надявайки се, че баща му е в кабинета си, но напразно чука.

Като стоеше пред кабинета, той чу вратата на апартамента долу да се отваря, обърна се и видя баща си. Вместо да се изкачи направо в кабинета си, господин Морел беше влязъл в стаята си и едва сега излизаше оттам.

Щом видя Максимилиан, господин Морел извика изненадан; не знаеше за пристигането му. Той замръзна на мястото си, като стискаше с лявата си ръка някакъв предмет, скрит под редингота.

Максимилиан се спусна бързо по стълбата и се хвърли на шията на баща си; но изведнъж се отдръпна, опрял дясната си ръка на гърдите на баща си.

— Тате — рече той, побледнял като мъртвец, — защо са тези пистолети под вашия редингот?

— Ох, ето от кое се страхувах! — рече Морел.

— Тате, тате, в името на небето — извика момъкът, — защо това оръжие?

— Максимилиан — отговори Морел, загледан втренчено в сина си, — ти си мъж и човек на честта; ела, аз ще ти обясня всичко.

И Морел се изкачи с твърди стъпки в кабинета си, докато Максимилиан, олюлявайки се, го следваше.

Морел отключи вратата и заключи след сина си; после прекоси вестибюла, приближи се до писалището, сложи на края му пистолетите и посочи с пръст на сина си отворения тефтер.

В тефтера беше записано точното положение на работите.

Морел трябваше да плати след половин час двеста осемдесет и седем хиляди франка.

Той притежаваше всичко на всичко петнайсет хиляди двеста петдесет и седем франка.

— Чети рече Морел.

Младежът прочете и се почувствува смазан. Морел не каза нито дума: какво би могъл да добави към неумолимата присъда на цифрите.

— А вие направихте ли всичко, тате — рече най-сетне момъкът, — за да предотвратите това нещастие?

— Да — отговори Морел.

— Вие не очаквате никакви постъпления.

— Никакви.

— Изчерпали сте всичките си източници?

— Всички.

— И след половин час — продума Максимилиан с мрачен глас — нашето име ще бъде опозорено!

— Кръвта измива позора — рече Морел.

— Имате право, тате, аз ви разбирам.

Той протегна ръка към пистолетите.

— Единият за вас, другият за мене — рече той; — благодаря!

Морел му спря ръката.

— А майка ти… а сестра ти… кой ще ги храни?

Тръпка мина по цялото тяло на младежа.

— Тате — рече той, — мигар искате да живея?

— Да, искам — отговори Морел, — защото това е твой дълг; ти имаш спокоен, силен ум, Максимилиан… Максимилиан, ти не си прост човек; аз не ти възлагам, не ти заповядвам нищо, само ти казвам: „Обмисли своето положение, като да си чужд човек, и съди сам“.

Младежът се позамисли, после в очите му блесна самоотвержено примирение; той само свали бавно, с тъга еполетите си, отличителните знаци на своя чин.

— Добре — рече той, като подаде ръка на Морел, — умрете спокоен, тате! Аз ще живея.

Морел поиска да падне на колене пред сина си, Максимилиан го прегърна и двете благородни сърца забиха едно срещу друго.

— Нали знаеш, че не съм виновен? — попита Морел.

Максимилиан се усмихна.

— Знам, тате, че сте най-честният човек, когото някога съм познавал.

— Добре, между нас всичко е казано; сега се върни при майка си и сестра си.

— Тате — рече младият човек, като коленичи, — благословете ме!

Морел хвана с две ръце главата на сина си, приближи я до себе си и като долепи няколко пъти устата си до нея, пошепна:

— О, да, да, благославям те от мое име и от името на трите поколения безукорни хора; чуй какво ти казват те с моя глас: провидението може да въздигне сградата, разрушена от нещастието. Като видят от каква смърт съм умрял, и най-коравосърдечните хора ще те съжалят; на тебе може би ще дадат отсрочката, която на мене биха отказали; тогава стори всичко, за да не бъде произнесена позорната дума; залови се за работа, работи, млади момко, бори се горещо и мъжествено; живей с майка си и сестра си колкото може по-скромно, така че ден след ден имуществото на онези, на които аз дължа, да расте и се умножава в ръцете ти. Помни какъв хубав, велик, тържествен ден ще бъде денят, когато моята чест ще бъде възстановена, когато в същия този кабинет ти ще можеш да кажеш: „Баща ми умря, защото не беше в състояние да направи онова, което днес правя аз; но той умря спокоен, защото, умирайки, знаеше, че аз ще направя това.“

— Ох, тате, тате — извика момъкът, — ако все пак вие можехте да останете с нас!

— Ако остана, всичко ще бъде иначе; ако остана, съчувствието ще се превърне в недоверие, жалостта — в настървение; ако остана, аз ще бъда човек, нарушил думата си, не устоял на обещанията си, накъсо, фалирал човек. А ако умра, помисли за това, Максимилиан, моят труп ще бъде труп на един нещастен, но честен човек. Остана ли жив, и най-добрите ми приятели ще избягват дома ми; умра ли, цяла Марсилия ще ме изпровожда със сълзи до последното ми жилище; остана ли жив, ти ще се срамуваш от моето име, умра ли, ти ще вдигнеш глава и ще кажеш: „Аз съм син, на оня, който се самоуби, защото за първи път в живота си беше принуден да наруши думата си“.

Младият човек простена, но, изглежда се примири със съдбата. И този път той даде право на баща си не със сърцето си, а с ума си.

— А сега — рече Морел — остави ме сам и се постарай да отдалечиш оттук жените.

— Не искате ли да видите още веднъж Жули? — попита Максимилиан.

Последната неясна надежда се криеше за него в това свиждане, ето защо той го предложи. Господин Морел поклати глава.

— Видях я тази сутрин — рече той — и се простих с нея.

— Нямате ли още някаква друга заръка, тате? — попита Максимилиан с глух глас.

— Да, синко, една свещена заръка.

— Кажете, тате.

— Къщата „Томсън и Френч“ е единствената, която от човеколюбие или може би от егоизъм — не на мене се пада да чета в хорските сърца — се смили над мене. Нейният довереник, който след десет минути ще дойде тук да получи по полица двеста осемдесет и седем хиляди и петстотин франка, не се съгласи да даде, а сам ми предложи три месеца отсрочка. Нека тази къща получи първа вземанията си, синко, нека този човек бъде за тебе свят.

— Добре, тате — рече Максимилиан.

— А сега още веднъж сбогом — рече Морел, — върви, върви, аз трябва да остана сам; завещанието ми ще намериш в писалището в спалнята ми.

Младият човек стоеше неподвижен, той искаше да си отиде, но беше безсилен да стори това.

— Слушай, Максимилиан — рече баща му, — предположи, че съм войник като тебе, че съм получил заповед да превзема един редут и ти знаеш, че ще падна убит; няма ли да ми кажеш, както ми каза преди малко: „Вървете, тате, инак ви чака безчестие. По-добре смърт, отколкото позор!“

— Да, да — рече момъкът, — да.

Той стисна конвулсивно Морел в прегръдките си.

— Вървете, тате — рече той.

И изскочи от кабинета.

Когато синът му излезе, Морел остана известно време прав, с втренчени очи във вратата; после простря ръка, напипа връвта на звънеца и позвъни.

Влезе Коклес.

Той беше неузнаваем; тези три дни го бяха сломили. Мисълта, че къщата; „Морел“ ще прекрати платежите си, го беше прегърбила и състарила с двайсет години.

— Добри ми Коклес — рече Морел с неописуем глас, — ти ще стоиш във вестибюла. Когато дойде този господин, който дохожда преди три месеца, ти знаеш, повереникът на къщата „Томсън и Френч“, ще ми доложиш за него.

Коклес не отговори; само кимна, седна на един стол във вестибюла и зачака.

Морел се отпусна в креслото; очите му се впиха в стенния часовник: оставаха седем минути, само толкова; стрелката се движеше с невероятна бързина; струваше му се, че я вижда как се движи.

Какво ставаше през тези последни минути в душата на този човек, който, млад още, подчинявайки се на едно разсъждение може би погрешно, но наглед правилно, се готвеше да се раздели с всичко, което обичаше на света, и да напусне живота, който му беше дарил цялата радост на семейното щастие, е невъзможно да се изрази; за да разбере това, човек трябваше да види неговото чело, покрито с пот, но все пак примирено, неговите очи, овлажнели от сълзи, но все пак вдигнати към небето.

Стрелката се движеше, пистолетите бяха заредени; той простря ръка, взе единия от тях и пошепна името на дъщеря си.

После остави смъртоносното оръжие, взе перото и написа няколко думи.

Струваше му се, че не се е простил достатъчно нежно с любимото си дете.

После пак се обърна към стенния часовник; сега броеше не минутите, а секундите.

Отново взе оръжието, полуотворил уста и вперил очи в стрелката; запъна спусъка и неволно потрепера, чул изщракването му.

В този миг по челото му изби още по-студена пот, смъртна мъка сви сърцето му.

Той чу как долу, на стълбите, изскърца вратата.

После се отвори вратата на кабинета му.

Часовникът се готвеше да удари единайсет часа.

Морел не се обърна, той очакваше, че ей сега Коклес ще доложи:

— Довереникът на къщата „Томсън и Френч“.

И доближи оръжието до устата си…

Изведнъж чу вик — беше гласът на дъщеря му.

Обърна се и видя Жули: пистолетът падна от ръцете му.

— Тате — извика девойката, едва дишайки от умора и радост, — спасен, вие сте спасен!

И се хвърли в прегръдките му, като издигаше в ръката си една копринена червена кесия.

— Спасен ли, дете мое! — рече Морел. — Какво искаш да кажеш?

— Да, спасен! Ето вижте, вижте — рече девойката.

Морел взе кесията и трепна… той смътно си спомни, че този предмет някога му е принадлежал.

В единия край на кесията лежеше полицата от двеста осемдесет и седем хиляди и петстотин франка.

Полицата беше погасена.

В другия имаше един диамант, голям колкото лешник, с три думи, написани на едно късче пергамент:

Морел прекара ръка по челото си. Струваше му се, че сънува.

В този миг часовникът удари единайсет часа.

Всеки удар отекваше в него, като че стоманеното чукче биеше по собственото му сърце.

— Почакай, дете мое — рече той, — обясни ми всичко. Къде намери тази кесия?

— В къщата 15 на Меланските алеи, върху камината на една сиромашка стаичка в петия етаж.

— Но тази кесия не е моя — извика Морел.

Жули подаде на баща си писмото, което беше получила сутринта.

— И ти отиде в тази къща сама? — попита Морел, след като прочете писмото.

— Придружи ме Емануел, тате. Той трябваше да ме чака на ъгъла на Музейната улица: но странно, когато се върнах, нямаше го вече.

— Господин Морел! — екна един глас на стълбите. — Господин Морел!

— Той е — рече Жули.

В същото време Еманюел влезе с просияло от радост и щастие лице.

— „Фараон“! — извика той. — „Фараон“!

— Как „Фараон“! Да не сте полудели, Еманюел? Нали знаете, че той потъна?

— Не, не е вярно че „Фараон“ е потънал? Дежурният наблюдател от кулата възвести за него и той влиза в пристанището.

— Мили мои — рече Морел, — ако е така, това е божие чудо! Невъзможно! Невъзможно!

Но не по-малко невероятни бяха кесията, която държеше в ръцете си, погасената полица, великолепният диамант.

— Ах, господине — рече на свой ред Коклес, какво значи „Фараон“?

— Да отидем, деца мои — каза Морел, като стана, — да отидем да видим и нека бог се смили над нас, ако това е лъжливо известие.

Те тръгнаха; насред стълбите чакаше госпожа Морел: клетата жена не беше се осмелила да се качи. В един миг те се намериха на улица Канебиер. На пристанището се беше събрала тълпа. Тълпата се разстъпи пред Морел.

— „Фараон“! „Фараон!“ — викаха всички.

И наистина — нечувано чудо — срещу кулата Сен Жан един кораб, върху кърмата на който с бели букви бяха написани думите „Фараон“ („Морел и син“, Марсилия), със същата вместимост, както предишния „Фараон“, и също тъй натоварен с кошенила и индиго, хвърляше котва и спущаше платна; на палубата даваше заповедите си капитан Гомар, а чичо Пенелон правеше знаци на господин Морел.

Нямаше вече съмнение: очите свидетелствуваха за това и десет хиляди души потвърждаваха това свидетелство.

Когато Морел и синът му се прегръщаха на вълнолома под радостните викове на целия град, един човек с лице, покрито до половината от черна брада, свидетел на това чудо, който съзерцаваше тази сцена, умилено, скрит зад една караулна будка, прошепна:

— Бъди щастлив, благородни човече; бъди благословен за цялото това добро, което направи и ще правиш занапред; и нека моята благодарност остане в тайна, както и твоето благодеяние.

И с щастлива, радостна усмивка той напусна скривалището си и без да привлече ничие внимание — толкова погълнати бяха всички от събитията на деня — слезе по една от стълбичките на скелята и три пъти извика:

— Джакопо! Джакопо! Джакопо!

До него се приближи една лодка, взе го на борда си и го откара при една богато обзаведена яхта, на която той се изкачи с лекотата на моряк; оттук той още веднъж погледна Морел, който, плачейки от радост, стискаше сърдечно протегнатите от навалицата ръце и със замъглен поглед благодареше на неизвестния благодетел, когото сякаш търсеше в небето.

— А сега — рече си непознатият — сбогом, доброта, човеколюбив, благодарност… Сбогом на всички чувства, които радват сърцето… Аз замених провидението, за да наградя добрите… Сега нека богът на отмъщението ми отстъпи мястото си, за да накажа злите!

С тези думи той даде знак и сякаш очаквала само този знак за тръгване, яхтата тозчас потегли в морето.

Към началото на 1838 година във Флоренция се намираха двама младежи от най-елегантното парижко общество — виконт Албер дьо Морсер и барон Франц д’Епине. Бяха се уговорили да прекарат тазгодишния карнавал в Рим, дето Франц, който живееше в Италия почти от четири години, щеше да служи за водач на Албер.

Но тъй като не е лесно да се прекара карнавал в Рим, особено когато човек държи да не нощува на пиаца дел Пополо или на кампо Вачино, те писаха на господин Пастрини, собственик на хотел „Лондон“, който се намира на Испанския площад, да им запази удобни стаи.

Господин Пастрини отговори, че може да им предложи само две стаи и един кабинет al second o piano21 срещу скромната цена от един луидор22 на ден. Двамата младежи се съгласиха; после, за да използува времето, което му оставаше, Албер замина за Неапол. Франц остана във Флоренция.

След като се порадва на живота в града на Медичите, след като се разходи из рая на увеселителните заведения, след като бе приет от щедрите домакини, чрез които се проявява флорентинското гостоприемство, хрумна му, тъй като бе видял вече Корсика, люлка на Бонапарт, да види и остров Елба, великата кратковременна спирка на Наполеон.

И така, една вечер той откачи една баркета23 от желязната халка, която я бе приковала към ливорнското пристанище, легна на дъното, завит в плаща си, и каза на лодкарите само две думи:

— На Елба!

Лодката напусна пристанището, както морска птица излита от гнездото си, и на другия ден свали Франц на Порто Ферайо.

Франц изброди императорския остров по всички пътеки, запазили следи от стъпките на великана, и отплава от Марчиана.

Два часа по-късно слезе на Пианоза, гдето, както го уверяваха, имало безбройни ята червени яребици.

Ловът беше лош. Франц едва успя да убие няколко мършави яребици и като всеки ловец, който се е морил напразно, се върна в лодката в лошо настроение.

— О! Ако ваше превъзходителство желае — каза собственикът на лодката, — би могъл да направи чудесен лов!

— Къде?

— Виждате ли оня остров? — продължи собственикът, като посочи към юг една конусообразна височина с великолепен син цвят, която се подаваше насред морето.

— Е-е, и какъв е тоя остров? — попита Франц.

— Остров Монте Кристо — отвърна ливорнецът.

— Нямам позволително за лов на този остров.

— Не е нужно, ваше превъзходителство. Островът е необитаван.

— А, дявол да го вземе! — каза младежът. — Необитаван остров в Средиземно море е нещо интересно.

— И при това нещо съвсем естествено, ваше превъзходителство. Този остров е само един скален блок и по цялата му площ надали има и трийсетина ара обработваема земя.

— И чие владение е?

— На Тоскана.

— Какъв дивеч ще намеря?

— Хиляди диви кози.

— Които се хранят с камъни — каза Франц с недоверчива усмивка.

— Защо? Те пасат изтравничета, мирти, сакъзови храсти, които растат между скалите.

— А къде ще спя?

— В пещерите на сушата или в лодката, като се завиете с плаща си. Освен това, ако ваше превъзходителство пожелае, можем да си тръгнем и веднага след лова; ваше превъзходителство знае, че ветрилата ни отнасят еднакво добре и денем, и нощем; ако не може с тях, имаме и весла.

Тъй като имаше още доста време до срещата с другаря си, а нямаше вече грижи по настаняването в Рим, Франц прие предложението за лов.

Щом даде съгласието си, моряците започнаха да шушукат.

— Какво има? — попита Франц. — Да не е изникнала някаква мъчнотия?

— Не — отвърна собственикът; — но трябва да предупредим ваше превъзходителство, че островът е под карантина.

— Какво значи това?

— Значи, че понеже е необитаван, остров Монте Кристо служи понякога за спирка на контрабандисти и пирати от Корсика, Сардиния или Африка и затова, ако се открие някак, че сме били там, ще ни накарат, като се върнем в Ливорно, да стоим шест дни под карантина.

— А, дявол да го вземе! Работата се изменя! Шест дни! Точно колкото са били потребни на господ да създаде света. Малко длъжко, момчета.

— Но кой ще издаде, че ваше превъзходителство е бил на Монте Кристо?

— Не аз, то се знае! — извика Франц.

— Нито ние — казаха моряците.

— Карай тогава!

Собственикът даде заповед за маневра; обърнаха носа към острова и лодката се понесе в тая посока.

Франц остави да завършат маневрата и след като поеха по новия път, след като вятърът наду платното, а четиримата моряци заеха отново местата си, тримата отпред, четвъртият при руля, поднови разговора.

— Драги Гаетано — обърна се той към собственика, — току-що казахте, струва ми се, че остров Монте Кристо служел за убежище на пирати, а те са малко по-различен дивеч от козите.

— Да, ваше превъзходителство, така е.

— Знаех, че има контрабандисти, но мислех, че след превземането на Алжир и унищожаването на Регентството пирати съществуват само в романите на Купър24 и капитан Мериът25.

— Ето че ваше превъзходителство се е лъгал: и с пиратите е като с разбойниците, за които се смята, че са били напълно изтребени от папа Лъв XII, а въпреки това те всекидневно спират пътниците дори пред самите врати на Рим. Не сте ли чували, че само преди шест месеца френският управляващ легация при светия престол е бил ограбен на петстотин крачки от Велетри?

— Чувах такова нещо.

— Е добре, ако ваше превъзходителство живееше като нас в Ливорно, щеше да чува от време на време, че някой малък плавателен съд, натоварен със стоки, или някоя красива английска яхта, очаквана в Бастиа, Порто Ферайо или Чивита Векия, не е пристигнала, не се знае какво е станало с нея и сигурно трябва да се е разбила о някоя скала. А тази срещната скала е била чисто и просто една плитка тясна лодка, карана от шест до осем души, и тя именно в една тъмна и бурна нощ ги е издебнала и ограбила край някое диво, необитавано островче, както разбойниците спират и ограбват пощенската кола в покрайнините на гора.

— И все пак — каза Франц, все така изтегнат в лодката, — но защо хората, на които се случва такава беда, не се оплакват, защо не поискат срещу тези пирати помощта на френското, сардинското или тосканското правителство?

— Защо ли? — каза усмихнато Гаетано.

— Да, защо?

— Защото пиратите най-напред пренасят от кораба или яхтата всичко, което заслужава да се вземе; после връзват нозете и ръцете на екипажа, завързват на шията на всекиго по една желязна топка от 24 кила, пробиват в кила на заловения съд една дупка колкото бъчва, качват се отново на палубата, затварят всички люкове и се прибират в своята лодка. След десетина минути другият съд започва да охка, да стене и постепенно потъва. Отначало едната страна, после другата; поиздига се, после все повече и повече потъва. Изведнъж се чува нещо като топовен гърмеж: затвореният въздух е разбил палубата. Корабчето или шхуната започва да се люшка като човек, който се дави и бори с вълните, като натежава при всяко движение. След малко водата бликва от всички празнини, като водните фонтани на някой огромен кашалот. Най-после се чува последно хъркане, корабът се завъртва и потъва, като оставя огромна фуния, която кипи за миг, запълва се постепенно и накрай окончателно се заличава; след пет минути само господнето око би могло да потърси изчезналия кораб сред това спокойно море.

— Разбирате ли сега добави усмихнато собственикът — защо корабът не се прибира в пристанището и защо екипажът не подава оплакване?

Ако Гаетано би разказал това, преди да предложи разходката, Франц би размислил навярно два пъти, преди да я предприеме; но бяха вече тръгнали и той си каза, че би проявил страхливост, ако се откаже. Беше от тия хора, които не се хвърлят в опасно начинание, но ако то им се изпречи, му се противопоставят с неизменно хладнокръвие; от тия волеви, спокойни личности, за които опасността в живота е като противник при дуел — те пресмятат движенията му, проучват силата му, отдръпват се, колкото да си отдъхнат, без да изглеждат страхливи, схващат само с един поглед предимството си и убиват с един удар.

— О! — каза той. — Аз съм пропътувал Сицилия и Калабрия, плавал съм два месеца из архипелага и не съм зърнал дори сянката на някой разбойник или пират.

— Както и аз не разправих тия неща на негово превъзходителство, за да го накарам да се откаже от намерението; той ме запита, аз му отговорих. Нищо повече.

— Да, драги Гаетано, вие говорите много интересно; и тъй като искам да се насладя колкото е възможно повече на разказите ви, нека бъде Монте Кристо!

Междувременно наближаваха бързо целта на пътуването си, имаха попътен хладен вятър и лодката вземаше по шест-седем мили в час. Колкото повече наближаваха, островът сякаш израстваше от морето; и в ясния въздух на последния дневен светлик се съзираха като снаряди в арсенал натрупаните една връз друга скали, между които червенееха изтравничета и зеленееха храсти. Колкото и да изглеждаха спокойни, личеше, че моряците са нащрек; те оглеждаха изпитателно огромното огледало, по което се плъзгаха и далечните рибарски лодки с бели платна накрай кръгозора, олюляващи се като чайки над вълните.

Бяха вече на петнадесетина мили от Монте Кристо, когато слънцето започна да залязва зад Корсика, чиито планини се показаха отдясно, очертавайки в небето тъмните си зъбери; тази каменна грамада, напомняща великана Адамастор26, се извисяваше заплашително пред лодката и закриваше от нея слънцето, чиято горна част вече се позлатяваше; от морето започна да нахлува постепенно мрак, който сякаш гонеше пред себе си последния отблясък на угасващия ден, докато накрая светлият лъч бе прогонен до самия връх на конуса, дето се спря за миг като огнена грива на вулкан; най-после непрестанно въземащият се мрак погълна полека и върха, както бе погълнал подножието му, и островът се превърна в една сива, все по-тъмнееща планина. След половин час настъпи непрогледна нощ.

За щастие моряците се намираха в познати води и знаеха всяка скала от тосканския архипелаг; иначе в дълбокия мрак, обгърнал лодката, Франц не би бил съвсем спокоен. Корсика изчезна напълно, самият остров Монте Кристо вече не се виждаше; но моряците, както изглежда, можеха да виждат като рисовете и на тъмно, а рулевият на кърмата не проявяваше ни най-малко колебание.

Изтекъл бе почти цял час след залеза на слънцето, когато на Франц се стори да съзира на четвърт миля вляво някаква тъмна грамада; но беше невъзможно да се различи какво е това и като се страхуваше да не разсмее моряците, вземайки облаците за суша, той не продума. Изведнъж на брега се появи ярка светлина; сушата би могла да прилича на облак, но огънят не беше метеор.

— Каква е тази светлина? — запита той.

— Шт! — отвърна главният в лодкада. — Огън!

— Нали казахте, че островът е необитаван?

— Казах, че няма постоянни жители, но казах също, че е спирка на контрабандисти.

— И пирати!

— И пирати — повтори Гаетано. — Затова дадох заповед да отминем острова. Както виждате, огънят е зад нас.

— Но този огън — продължи Франц — ми се струва по-скоро повод за успокоение, а не за безпокойство; хора, които се страхуват да не ги открият, не биха запалили огън.

— О! Това е без значение — каза Гаетано; — ако можехте да забележите в тъмнината местоположението на острова, щяхте да видите, че там, дето е запален, този огън не може да се забележи нито от брега, Нито от Пианоза, а само от открито море.

— И вие се страхувате, че този огън може да предвещава неприятна компания?

— Тъкмо това трябва предварително да разберем — отвърна Гаетано, без да отделя поглед от тази земна звезда.

— А как ще го разберем?

— Ще видите.

При тия думи Гаетано се посъветва с другарите си и след петминутно разискване извършиха мълчаливо маневриране, с което промениха в миг посоката си; продължиха да плават и само след няколко секунди огънят изчезна, закрит от някакво възвишение.

След това рулевият даде нова насока на малкия плавателен съд, който видимо се приближи към острова и скоро се озова само на петдесетина стъпки от него.

Гаетано прибра ветрилото и лодката остана на място.

Всичко това бе извършено в пълно мълчание; впрочем никой не бе продумал още, откакто бяха сменили посоката.

Гаетано, който бе предложил разходката, носеше цялата отговорност за нея. Четиримата моряци не сваляха поглед от него, докато приготвяха веслата и се готвеха усърдно за гребане, което нямаше да бъде мъчно в тъмнината.

Франц преглеждаше в това време оръжията си с вече познатото ни хладнокръвие. Имаше две двуцевки и една карабина, които напълни, провери спусъците им и зачака.

Собственикът бе свалил мушамата и ризата си, пристегнал бе панталона в кръста, а тъй като беше бос, нямаше какво да събува. Така облечен, или поточно така разсъблечен, той вдигна пръст до устните си, за да им даде знак да мълчат, плъзна се във водата и заплува към брега толкова предпазливо, че не се чуваше и най-малкият шум. Само по проблясващата бразда, оставяна от движенията му, можеше да се проследи в каква посока плува.

Скоро изчезна и браздата: явно беше, че Гаетано е стигнал до сушата.

Половин час никой в лодката не мръдна. После същата светла бразда се появи край брега и започна да се приближава. В един миг и с два замаха Гаетано се прехвърли в лодката.

— Е-е? — запитаха едновременно Франц и четиримата моряци.

— Испански контрабандисти — каза той; — само че с тях има и двама корсикански бандити.

— А какво търсят тия корсикански бандити при испанските контрабандисти?

— Ех, ваше превъзходителство! — каза Гаетано с истинско християнско състрадание. — Нали трябва да си помагаме едни на други! На бандитите се случва често да бъдат подгонени на сушата от стражарите или карабинерите; а в това време срещнат лодка и в нея някои добри хора като нас. Помолят за гостоприемство в плаващия ни дом. Можем ли да откажем помощ на преследван нещастник? Приемаме го и за по-голяма сигурност запрашваме в открито море. Това не ни струва нищо, а спасява живота или най-малко свободата на наш ближен, който в случая ни се отблагодарява за направената услуга, като ни посочва удобно място да си разтоварим стоката, без да ни безпокоят любопитни.

— Така ли! — каза Франц. — Дали и вие, драги Гаетано, не сте донейде контрабандист?

— Какво да се прави, ваше превъзходителство! — отвърна Гаетано с неописуема усмивка. — Човек върши, каквото му попадне: трябва да се живее.

— Тогава сте свой човек с тия, които се намират сега на Монте Кристо?

— Горе-долу. Ние, моряците, сме като франкмасоните: имаме си знаци, по които се разпознаваме.

— И мислите, че няма от какво да се боим, ако слезем?

— В никакъв случай; контрабандистите не са крадци.

— Но ония двама корсикански бандити… — продължи Франц, като пресмяташе предварително всички възможни опасности.

— Е, небеса! — каза Гаетано. — Та да не са виновни те, че са бандити? Виновни са властите.

— Как така?

— Разбира се! Гонят ги, защото са оправили някому кожата; сякаш не знаят, че корсиканец не може да не отмъщава!

— Какво значи това, да оправиш някому кожата? Да го убиеш ли? — продължи разследванията си Франц.

— Убива се враг — отвърна собственикът. — А това е съвсем друго нещо.

— Добре! — каза момъкът. — Да поискаме тогава гостоприемство от контрабандистите и бандитите. Но мислите ли, че ще ни приемат?

— Непременно.

— Колко души са?

— Четирима, ваше превъзходителство. С двамата бандити стават шест.

— Добре; тъкмо толкова сме и ние; ако тия господа проявят лоши намерения, ще сме равни по сила и ще можем да се справим с тях. И така, към Монте Кристо.

— Да, ваше превъзходителство; но ще ни позволите ли все пак да вземем някои предпазни мерки?

— Защо питате, драги? Бъдете предпазлив като Нестор и благоразумен като Одисей. Не само ви позволявам, но и настоявам да го сторите.

— Добре тогава, мълчание! — каза Гаетано.

Всички замълчаха.

За човек, който разглежда като Франц всяко нещо от свое гледище, положението, макар и не опасно, беше доста сериозно. Той се намираше в непрогледна тъмнина, съвършено сам сред морето, с моряци, които не го познаваха и нямаха никакви причини да му бъдат верни; те знаеха, че той има в колана си няколко хиляди франка и десетина пъти бяха поглеждали, ако не със завист, то най-малко с любопитство, към оръжията му, които бяха наистина много хубави. От друга страна, щеше да слезе, придружен само от тия хора, на остров с твърде благочестиво име, но с контрабандисти и бандити. Пък и разказите за потопени кораби, които бе сметнал за преувеличени през деня, изглеждаха по-правдоподобни през нощта. Затова, поставен между тези две може би въображаеми опасности, той не изпускаше из очи тия хора, нито пушката от ръката си.

През това време моряците бяха вдигнали пак ветрилата и поели по водната пътека, образувана при отиванията и връщанията на лодката. Посвикнал вече с тъмнината, Франц различаваше в мрака гранитната грамада, покрай която плаваха; а след като отминаха някаква скала, съзря огъня, лумнал по-ярко отпреди, и около тоя огън насядалите пет-шест души.

Отражението от огъня стигаше на стотина крачки в морето. Гаетано мина покрай светлината, но все пак оставяше лодката в неосветените води; щом стигнаха срещу огъня, я насочи право към него, навлезе смело в осветения кръг и запя някаква рибарска песен, на която другарите му повтаряха в хор само припева.

Още при първата дума на песента насядалите около огъня станаха и се приближиха към скелята, втренчили поглед в лодката с очевидно намерение да преценят силата и отгатнат намеренията й. Не след много, задоволени, както изглежда, от разследването, те оставиха само един на брега, а другите се върнаха край огъня, гдето се печеше цяло яре.

Когато лодката стигна на двадесетина стъпки от сушата, останалият на брега вдигна машинално карабината си като часови, очакващ патрул, и извика на сардинско наречие:

— Кой?

Франц напълни безучастно своята двуцевка. Гаетано размени с другия няколко думи, от които пътникът му не разбра нищо, макар че сигурно се отнасяха за него.

— Ще пожелае ли ваше превъзходителство — запита собственикът — да си каже името, или ще запази своето инкогнито?

— Името ми трябва да остане неизвестно — каза Франц; — обяснете им само, че съм французин и пътувам за развлечение.

След като Гаетано предаде този отговор, часовият даде някаква заповед на един от насядалите край огъня; той стана веднага и се изгуби из скалите. Настъпи мълчание. Всеки изглеждаше улисан в работата си: Франц мислеше за слизането, моряците се занимаваха с ветрилата, контрабандистите с ярето; но въпреки привидната безгрижност всички се наблюдаваха взаимно.

Онзи, който бе отишъл някъде, се появи изведнъж от противоположна посока. Той кимна на часовия, който се обърна към новодошлите, като каза само:

— S’accommodi.

Италианското s’accommodi е непреводимо; то значи едновременно елате, влезте, заповядайте, чувствувайте се у дома си, разположете се като господар. Нещо като онова турско изречение, което така много учудва Молиеровия буржоа благородник с разнообразните си значения.

Моряците не чакаха да им повторят: с два-три удара на веслата лодката стигна до сушата. Гаетано скочи на брега и размени тихичко още няколко думи с часовия; другарите му слязоха един подир друг; най-после дойде ред и на Франц.

Той бе преметнал на рамо едната си пушка, Гаетано носеше другата, един от моряците бе взел карабината му. Облечен беше и като човек на изкуството, и просто като суетен младеж, а това не вдъхна никакви съмнения и безпокойства на стопаните. Завързаха лодката за брега, повървяха малко да си потърсят удобно място за стануване; но пунктът, към който се запътиха, навярно не беше по угодата на контрабандиста, изпълняващ длъжността наблюдател, защото той се провикна към Гаетано:

— Не, не нататък, моля.

Гаетано промърмори някакво извинение и без да настоява, тръгна в противоположна посока, а двама моряци отидоха да запалят факли от огъня, за да осветяват пътя.

След тридесетина крачки се спряха на една площадка, заградена от скали, дето бяха издълбани някакви пейки — един вид караулни будки за седнали часови. Из жилките пръст между скалите растяха ниски дъбове и мирти. Като наведе факлата си, Франц разбра по една купчина пепел, че не е първият човек, съзрял удобствата на това място, което трябва да е обичайна спирка за скитащите посетители на остров Монте Кристо.

Престанал бе вече да очаква някакви събития; щом слезе на сушата, щом видя ако не дружелюбното, то най-малко безразличното разположение на домакините, цялата му загриженост се превърна в глад.

Спомена за това на Гаетано, който му отвърна, че няма нищо по-просто, защото в лодката имаха хляб, вино и шест яребици, а имаше и огън да ги опекат.

— Освен това добави той, — ако мирисът на ярето е много съблазнителен за ваше превъзходителство, мога да предложа на домакините две яребици срещу един къс месо.

— Идете, Гаетано, идете — каза Франц; — вие сте наистина роден за преговори.

През това време моряците бяха наскубали цели наръчи изтравничета, свързали бяха снопчета мирти и зелени дъбови клонки, подпалили ги бяха и имаха вече един съвсем приличен огън.

Франц зачака нетърпеливо връщането на Гаетано и поемаше с наслада миризмата на ярето; но собственикът на лодката се върна доста загрижен.

— Какво има? — запита Франц. — Отхвърлят ли предложението ни?

— Напротив — каза Гаетано. — Главатарят, на когото казали, че сте французин, ви кани да вечеряте с него.

— Този главатар трябва да е много културен! — каза Франц. — И не виждам основание да откажа, още повече като занеса и аз своя принос.

— Не е там работата; той има предостатъчно ядене: само че поставя едно доста странно условие за отиването у дома му.

— У дома му ли? Та да не си е построил къща?

— Не; но въпреки това, както ми казаха, имал много удобен дом.

— Познавате ли го?

— Чувал съм да говорят за него.

— Добро или лошо?

— И едното, и другото.

— Дявол да го вземе! И какво е условието му?

— Да позволите да ви завържат очите и да свалите превръзката, когато той ви покани да го сторите.

Франц се взря, доколкото можеше, в очите на Гаетано, за да разбере какво означава това предложение.

— Така е! — продължи Гаетано, сякаш отговаряше на мисълта му. — Зная, че тая работа заслужава да се позамисли човек.

— Какво бихте сторили вие на мое място? — попита момъкът.

— Аз няма какво да изгубя и бих отишъл.

— Бихте се съгласили?

— Да, най-малко от любопитство.

— Нима е интересно да се види този главатар?

— Слушайте — каза Гаетано, като сниши глас, — не знам дали това, което разправят, е вярно…

Той замълча и се огледа да не би някой да подслушва.

— Какво разправят?

— Разправят, че този главатар живеел в някакво подземие, пред което дворецът Пити бил съвсем жалка хижа.

— Какъв сън! — каза Франц, като седна.

— Никакъв сън — продължи собственикът, — а действителност! Кама, лоцманът на Сан Фердинанд, влязъл един ден и излязъл слисан, като казал, че такива съкровища има само в приказките.

— Я гледайте! Знаете ли — каза Франц, — че с такива думи бихте ме накарали да сляза и в пещерата на Али Баба?

— Казвам ви, каквото съм чул, ваше превъзходителство.

— И ме съветвате да се съглася?

— О, не казвам такова нещо! Ваше превъзходителство ще постъпи, както му е угодно. Не бих желал да му давам съвет при подобен случай.

Франц размисли няколко мига, разбра, че такъв богат човек не може да има нищо против него, собственик на някакви си хиляда франка, и тъй като цялата работа му се представи само като една чудесна вечеря, се съгласи. Гаетано отиде да предаде отговора му.

Но все пак, както вече казахме, Франц беше предпазлив; и поиска да получи колкото е възможно повече подробности за своя странен и тайнствен домакин. Затова се обърна към моряка, зает през време на разговора да скубе яребиците със сериозността на човек, който се гордее с длъжността си, и го запита с какво са могли да дойдат дотук тези хора, като не се виждаха нито лодки, нито платноходки.

— Не се безпокоя за това каза морякът, защото знам с какъв кораб се движат.

— Хубав ли е?

— Пожелавам на ваше превъзходителство да направи околосветско пътешествие с такова нещо.

— С какъв тонаж?

— Към стотина тона. Той е впрочем кораб за удоволствие, яхта, както ги наричат англичаните, само че така устроена, та да може да издържа на всякакво време.

— И къде е бил построен?

— Не знам. Но мисля, че е генуезки.

— А как може главатар на контрабандисти — продължи Франц — да се осмели да поръчва за свои нужди кораб в генуезкото пристанище?

— Не съм казал — отвърна морякът, — че притежателят на яхтата е контрабандист.

— Но Гаетано каза, струва ми се.

— Гаетано е виждал екипажа отдалеко; досега не е говорил с никого от тях.

— Какъв е тогава тоя човек, ако не е главатар на контрабандисти?

— Някакъв богат господар, който пътува за развлечение.

„Хм, помисли Франц, тази личност става още по-тайнствена, щом сведенията за нея са така различни.“

— И как се казва тоя човек?

— Когато го питат, казва, че се нарича Синдбад моряка. Но не вярвам да е същинското му име.

— Синдбад моряка ли?

— Да.

— И къде живее този господин?

— По морето.

— Откъде е?

— Не знам.

— Виждали ли сте го?

— Понякога.

— Какъв човек е?

— Ваше превъзходителство ще отсъди сам.

— Къде ще ме приеме?

— Сигурно в подземния дворец, за който ви спомена Гаетано.

— А не сте ли полюбопитствували някога, когато сте спирали тук, и не е имало хора, да се опитате да влезете в този вълшебен дворец?

— Разбира се, ваше превъзходителство — отвърна морякът. — И неведнъж дори. Но всичките ни опити бяха напразни. Обикаляхме отвред скалата, но не намерихме никакъв вход. Впрочем казват, че вратата се отваряла не с ключ, а с някакво заклинание.

„Наистина, прошепна си Франц, попаднах в приказка от Хиляда и една нощ.“

— Негово превъзходителство ви очаква — каза зад него нечий глас. Франц позна, че е часовият.

Придружаваха го двама души от екипажа на яхтата.

В отговор Франц извади носната си кърпа и я подаде на човека, който му бе заговорил.

Без да продума, другият му върза очите с грижливост, издаваща страха му да не прояви неуважение; след това поискаха от Франц да се закълне, че не ще се опита да свали превръзката.

Той се закле.

Двамата мъже го хванаха подръка и той тръгна, воден от тях и предшествуван от часовия.

След тридесетина крачки усети по все по-приятната миризма на ярето, че минават отново, покрай стана; после продължиха още петдесетина крачки, явно от оная страна, гдето не бяха позволили да мине Гаетано: забрана, която сега се обясняваше. Не след много по промяната във въздуха той усети, че влизат в подземие; след няколко секунди чу щракване и му се стори, че въздухът пак се промени, стана топъл и уханен; най-после усети да стъпва на плътен, мек килим; водачите му го оставиха. Настъпи минутно мълчание, после един глас каза на хубав френски, макар и с чужд изговор:

— Добре дошли, господине. Можете да свалите кърпата от очите си.

Както може да се предположи, Франц не дочака да му повторят поканата; свали кърпата и се озова пред мъж на тридесет и осем — четиридесет години в туниски костюм — червен фес с дълъг син копринен пискюл, черно, извезано със сърма сако, яркочервени широки бухнати панталони, гамаши в същия цвят, извезани като сакото, и жълти папуци; великолепен пояс от кашмир обгръщаше кръста му, а в пояса беше пъхнат малък, остър и извит ханджар.

Макар че беше почти смъртнобледен, този мъж имаше забележително красиво лице; очите бяха живи и пронизващи; съвършено правият нос издаваше един напълно чист гръцки тип, а белите като бисер зъби се подаваха чудно под рамката на черните мустаци.

Странна беше само бледността; бихте казали, че виждате човек, който е бил затворен дълго в гроб и не е успял да си възвърне плътта на живите хора.

Макар и невисок на ръст, беше добре сложен, с малки ръце и нозе, като повечето южняци.

Но Франц, който бе сметнал разказа на Гаетано за измислица, се смая най-вече от разкошната обстановка.

Стаята беше изцяло тапетирана с тъмночервени турски тъкани, изпъстрени със сърмени цветя. В една ниша имаше диван, над който висеше комплект арабски оръжия с ножници от позлатено сребро и дръжки, искрящи от скъпоценни камъни от тавана се спускаше лампа от венецианско стъкло, в прекрасна форма и цвят, а нозете си отпочиваха върху персийски килим, в който потъваха до глезена; вратата, отдето Франц бе влязъл, както и вратата към друга стая, която изглеждаше великолепно осветена, бяха закрити със завеси.

Домакинът остави за миг Франц да се съвземе от изненадата, а в същото време отвръщаше на оглеждането с оглеждане и не снемаше поглед от него.

— Господине — каза най-после той, — хиляди извинения за предпазните мерки, които се изискваха от вас, за да стигнете дотук; но тъй като островът е необитаван, ако някой узнае къде се намира този дом, сигурно когато се връщам тук, бих намирал подслона си в твърде лошо състояние, а това би ми било много неприятно не заради загубите, които би ми причинило, но защото не ще бъда вече сигурен, че ще мога да се отделям от света, когато пожелая. Ще се постарая да залича от паметта ви това малко неудобство, като ви предложа нещо, което сигурно не се надявате да намерите тук — една сносна вечеря и прилично легло.

— Моля ви се, драги домакине — отвърна Франц, — няма защо да се извинявате. Всякога съм виждал да завързват очите на тия, които влизат във вълшебен дворец: например на Раул от „Хугеноти“27; впрочем наистина няма защо да се оплаквам, защото това, което ми показвате, е допълнение към чудесата от Хиляда и една нощ.

— Уви! Ще ви кажа като Лукул28: ако знаех, че ще имам честта да ме посетите, щях да се приготвя. Но все едно, какъвто и да е моят скит, аз го оставям на ваше разположение; и ще ви нагостя, с каквото имам. Али, готов ли си?

В същия миг завесата на вратата се отдръпна и един нубиец, черен като абанос, облечен само в бяла туника, направи знак на господаря си, че могат да минат в трапезарията.

— Сега — обърна се непознатият към Франц — не зная дали споделяте мнението ми, но аз намирам за крайно неудобно да прекарате два-три часа с някого, без да знаете с какво име или звание трябва да се обръщате към него. Имайте предвид, че аз спазвам строго законите на гостоприемството и не ви питам нито за името, нито за званието ви; моля ви само да ми кажете как трябва да се обръщам към вас. Що се отнася до мене, за да не се чувствувате неудобно, ще ви кажа, че обикновено ме наричат Синдбад моряка.

— А пък аз — каза Франц — ще ви кажа, че тъй като ми липсва само прочутата вълшебна лампа, за да бъда в положението на Аладин, нямам нищо против да ме наричате засега Аладин. Така няма да се озовем вън от Ориента, дето ми се струва, че съм бил пренесен от някоя добра фея.

— Добре тогава, господарю Аладин — каза странният домакин, — чухте, че трапезата е сложена, нали? Дайте си труд, моля, да минете в трапезарията; вашият покорен слуга ще мине пред вас, за да ви покаже пътя.

С тия думи и като вдигна завесата, Синдбад наистина мина пред госта си.

За Франц чудесата следваха едно подир друго; трапезата беше великолепно наредена. След като се успокои по този важен въпрос, той започна да оглежда стаята. Трапезарията беше не по-малко великолепна от кабинета, който току-що напуснаха; беше изцяло облицована с мрамор, с ценни старинни барелефи, а в двата края на продълговатото помещение се виждаха две величествени статуи с кошници на главите. Кошниците съдържаха пирамиди от великолепни плодове: сицилийски ананаси, нарове от Малага, портокали от Балеарските острови, праскови от Франция и туниски фурми.

Самата вечеря се състоеше от печен фазан, заобиколен с корсикански дроздове, желиран пушен бут от глиган, печено яре със сос тартар, чудесен калкан и огромен морски рак. Между големите чинии бяха наредени чинийките със закуски. Съдовете, в които поднасяха ястията, бяха сребърни, чиниите бяха от японски порцелан.

Франц потърка очи, за да се увери, че не сънува.

Сервирането се извършваше само от Али, който се справяше отлично. Гостът го похвали.

— Да отвърна домакинът, като се хранеше съвсем непринудено; този нещастник ми е много предан и се старае от сърце. Помни, че му спасих живота, и тъй като, както изглежда, е ценял главата си, ми е признателен, че му я запазих.

Али взе ръката на господаря си и я целуна.

— А дали ще бъде много нескромно, господарю Синдбад — каза Франц, — ако ви запитам при какви обстоятелства сте направили това добро дело?

— О, боже мой, много просто — каза домакинът. — Този хубостник, изглежда, е скитал около двореца на туниския бей по-близо, отколкото е допустимо за човек от неговата раса; поради което беят го бе осъдил да му отрежат езика, ръката и главата; езика първия ден, ръката на втория, главата на третия. Аз мечтаех отдавна да си намеря ням прислужник; почаках да му отрежат езика и предложих на бея да ми го даде срещу една великолепна двуцевка, която предния ден бе събудила, доколкото разбрах, известен копнеж у негово величество. Той се поколеба малко — толкова му се искаше да погуби нещастника. Но аз добавих към пушката и един английски ловджийски нож, с който бях накълцал ятагана на негово величество; срещу това беят се съгласи да го помилва за ръката и главата, но при условие че никога вече няма да стъпи в Тунис. Искането беше излишно. Щом тоя нечестивец зърне отнякъде африканския бряг, веднага бяга в трюма, отдето не могат да го изкарат, докато третият материк не се изгуби от погледа.

Франц остана за миг безмълвен, като се чудеше какво да мисли за жестокото простодушие, с което домакинът му разказа случката.

— А като уважаемия моряк, чието име сте взели — промени той разговора, — и вие прекарвате живота си в пътешествия?

— Да; дадох си тоя обет по време, когато никак не мислех, че ще мога да го изпълня — каза усмихнато непознатият. — Давал съм си и други подобни обети и се надявам, че ще дойде ред да изпълня и тях.

При все че Синдбад изрече тия думи съвършено спокойно, очите му светнаха със странна жестокост.

— Навярно много сте страдали, господине? — каза Франц.

Синдбад трепна и го погледна втренчено.

— По какво познахте? — запита той.

— По всичко — отвърна Франц. — По гласа, по погледа, по бледността, дори по живота, който водите.

— Аз ли? Не зная да има по-щастлив живот от моя: живея като истински паша; чувствувам се цар на вселената: щом ми е приятно някъде, оставам там; дотегне ли ми — заминавам; волен и крилат съм като птица; хората около мене ми се покоряват при най-малкия знак. От време на време се забавлявам да се подиграя с човешкото правосъдие, като му отнемам някой търсен от него бандит или преследван престъпник. Аз си имам свое, нисше и висше правосъдие, в което няма условно осъждане, нито обжалване, а само осъждане или оправдаване и в което никой не може да ми се меси. О! Ако бихте поживели като мене, не бихте пожелали никога друг живот, никога не бихте се върнали в света, освен ако трябва да изпълните някоя велика цел.

— Например отмъщение! — каза Франц.

Непознатият втренчи в момъка поглед, който искаше да стигне до глъбините на сърцето и на мисълта му.

— Защо пък отмъщение? — запита той.

— Защото — отговори Франц — много ми приличате на човек, който е бил преследван от обществото и има да урежда някаква страшна сметка с него.

— Е добре! — каза Синдбад, като се изсмя със странния си смях, който откриваше острите му бели зъби. — Не познахте; такъв, какъвто ме гледате, аз съм нещо като филантроп и някой ден ще отида може би в Париж да се състезавам по благотворителност с господин Апер29 и с Човека със синия плащ30.

— За пръв път ли ще направите това пътешествие?

— Да, разбира се. Изглеждам съвсем нелюбознателен, нали? Но, уверявам ви, че не по моя вина съм се бавил досега; и все ще отида някой ден!

— Скоро ли смятате да го сторите?

— Не зная още; зависи от обстоятелства, свързани с неопределени уговорки.

— Бих желал да бъда там по времето, когато ще дойдете, за да се постарая да ви се отплатя, доколкото е по силите ми, за щедрото ви гостоприемство на остров Монте Кристо.

— Бих приел с най-голямо удоволствие предложението ви — отвърна домакинът, — но за жалост, ако отида, то ще бъде навярно инкогнито.

Вечерята напредваше и яденето се поднасяше сякаш само за Франц; защото непознатият едва опита едно-две ястия от разкошния пир, удостоен с такова внимание от страна на неочаквания гост.

Най-после Али донесе десерта, или по-точно взе кошниците от ръцете на статуите и ги сложи на масата.

Между кошниците постави малка купа от позлатено сребро с капак от същия метал.

Страхопочитанието, с което Али донесе тази купа, пробуди любопитството на Франц. Той вдигна капака и видя някакво зеленикаво желе, което приличаше на конфитюр от ангелика, но изобщо не можеше да се познае какво е.

Затвори капака, без да бе разбрал нещо, погледна домакина и видя, че той се усмихва на разочарованието му.

— Не можете да отгатнете какво има в тази купичка и се чудите, нали?

— Признавам.

— Е добре, този конфитюр е чисто и просто амброзията, поднасяна от Хеба31 на Юпитеровата трапеза.

— Но щом е стигнала до човешките ръце — каза Франц, — тази амброзия сигурно е загубила небесното си име и е получила човешко; как се казва на обикновен език това нещо, към което впрочем нямам особено влечение?

— Ето как проличава земният ни произход — извика Синдбад; — ние минаваме често пъти покрай щастието, без да го видим, без да го погледнем, или ако сме го видели и погледнали — без да го познаем. Ако сте положителен човек и ако боготворите златото, вкусете това нещо: мините на Перу, Гузарате32 и Голконда33 ще се разкрият пред вас. Ако сте човек на въображението, поет, пак го вкусете: границите на възможното ще изчезнат: пред вас ще се разкрият просторите на безкрая, ще се разхождате с волно сърце и волна мисъл в безбрежния мир на бляновете. Ако сте честолюбец, ако се стремите към земни почести, също го вкусете и след един час ще бъдете крал, но крал не на мъничко кралство, забутано в някое кътче на Европа, като Франция, Испания или Англия, а крал на света, на вселената, на всемира. Престолът ви ще се издига на планината, дето сатаната бе възвел Исуса; и без да трябва да му се поклоните, без да бъдете принуден да му целунете лапата, ще станете властелин на всички земни царства. Не е ли изкусително това, което ви предлагам, и не е ли съвсем леко, защото трябва да сторите само това: погледнете!

При тия думи той вдигна капака на сребърната купичка, съдържаща прехваленото вещество, взе една кафена лъжичка от вълшебния конфитюр и го изяде полека, с полупритворени очи, отметнал глава назад.

Франц го остави да изгълта своето любимо сладко; после, като го видя, че се опомни:

— Кажете все пак — запита той — какво е това толкова скъпоценно нещо?

— Чували сте за стареца от планината — запита домакинът, — който искал да убие Филип Огюст?

— Разбира се.

— Е добре! Знаете, че той властвувал над една богата долина високо в планината, от която взел живописното си име. В тази долина имало великолепни градини, засадени от Хасан ибн Сабах, а в градините — усамотени павилиончета. В тези именно павилиончета той въвеждал своите избраници и им давал, както ни осведомява Марко Поло, да хапнат някаква билка, която ги отнасяла в рая, сред вечно разцъфнали цветя, вечно зрели плодове и вечни девственици. А това, което тия блажени младежи смятали за действителност, било сън; но един така приятен, така упоителен, така сладостен сън, че те се отдавали духом и телом на този, който им го дарявал, и покорявайки се на заповедите му като на заповеди божи, отивали накрай света да повалят посочената жертва, да умрат в мъчения, без да охнат, само защото смятали, че смъртта е преход към оня живот на наслади, който смятали, че са предвкусили чрез свещената билка.

— Това е значи хашиш? — извика Франц. — Зная го, поне по име!

— Точно така, господарю Аладин, това е хашиш, най-хубавият, най-чистият александрийски хашиш от Абугор, великия производител, несравнимия мъж, комуто би трябвало да съградят дворец с надпис: На продавача на щастие, признателният свят.

— Знаете ли — каза Франц, — че действително ми се иска да преценя сам истинността на преувеличението във вашите похвали?

— Преценете сам, гостенино, преценете сам; но не се уповавайте само на първия си опит, както става обикновено; сетивата трябва да свикнат с новото възприятие, все едно дали е леко, или бурно, тъжно или радостно. Природата се бори срещу това божествено вещество; но тя не е създадена за радост и се вкопчва в страданието. Победената природа трябва да бъде сразена в тази борба, действителността трябва да наследи съня; тогава само сънят ще царува всевластно, тогава само сънят ще се превръща в живот, а животът в сън; но каква разлика при това преобразяване! Искам да кажа, като сравнявате страданията в действителния живот с насладите на недействителния, не ще изпитвате вече желание да живеете, а само да сънувате. Когато напуснете вашия свят, за да минете в света на другите, ще ви се стори, че преминавате от неаполитанска пролет към лапландска зима, ще ви се стори, че напускате рая, за да слезете на земята, че от небето влизате в ада. Опитайте хашиша, гостенино! Опитайте го!

Вместо отговор Франц взе една лъжичка от чудесната смес, колкото бе взел и домакинът, и я поднесе към устата си.

— Дявол да го вземе! — промълви той, след като глътна божествения конфитюр. — Не зная още дали последиците ще бъдат толкова приятни, колкото казвате, но това нещо не е така вкусно, както ме уверявахте.

— Защото небцето ви не е свикнало още с прекрасното вещество, което вкуси. Кажете ми: още от пръв път ли харесахте стридите, чая, портиера, трюфелите, всичко, което впоследствие сте започнали да боготворите? Разбирате ли защо римляните са подправяли фазаните с вонеща трева, а китайците ядат лястовичи гнезда? Не, разбира се! Е добре, така е и с хашиша: вземайте го осем дни поред и никакво друго ядене няма да бъде за вас по-сладко от него, макар че днес го намирате блудкав и гаден. А сега да минем в съседната, по-точно във вашата стая, дето Али ще ни поднесе кафе и чибуци.

Станаха и докато този, който се бе нарекъл Синдбад (както го наричаме и ние от време на време, за да можем като госта му да го назоваваме с някакво име), даваше заповеди на Али, Франц влезе в съседната стая.

Обстановката в нея беше по-скромна, макар и все така богата. Стаята беше кръгла, с диван околовръст. Диванът, стените, таванът и подът бяха покрити с великолепни кожи, приятни и меки като най-меки килими; бяха кожи от атласки лъвове с огромни гриви; кожи на бенгалски тигри на ярки ивици, кожи на пантери от Кап с весели петна, като пантерата, която се явила пред Данте, най-после кожи на сибирски мечки и норвежки лисици; и всички тия кожи бяха нахвърлени едни връз други, така че човек вървеше сякаш по гъста трева или почиваше в меко легло.

И двамата се изтегнаха на дивана; чибуците от ясминово дърво, с кехлибарен мундщук, бяха подръка, напълно готови, за да не става нужда да се всмуква два пъти от един и същ. Всеки взе по един чибук. Али ги запали и излезе за кафето.

Настъпи минутно мълчание. Синдбад се унесе в мислите си, които сякаш не го напускаха нито за миг дори когато разговаряше, а Франц се отдаде на безмълвната замечтаност, в която човек потъва почти винаги, когато пуши превъзходен тютюн, отнасящ заедно с дима си всички мъки на разума, като ги заменя с бляновете на душата. Али донесе кафето.

— Как ще го пиете? — попита непознатият. — По френски ли, или по турски, силно или слабо, със захар или без, прецедено или сварено? Както желаете: има от всички видове.

— Предпочитам по турски — каза Франц.

— Правилно! — извика домакинът. — Това показва, че имате наклонност към ориенталския живот. Виждате ли, само ориенталците всъщност знаят да живеят! Що се отнася до мене — добави той с една от ония усмивки, които не убягваха на младежа, — като приключа работата си в Париж, ще отида да умра на Изток; и ако искате да ме намерите тогава, ще трябва да ме потърсите в Кайро, Багдад или Исфахан.

— Това сигурно ще бъде много лесно — каза Франц, — защото усещам, че ми израстват орлови крила, а с тях ще мога в едно денонощие да обиколя света.

— О! Хашишът почна вече да действува! Е добре, разперете крила и литнете в надземните сфери; не се бойте, има кой да бди за вас и ако крилата ви се разтопят от слънцето като крилата на Икар34, ние ще ви посрещнем.

Той каза на арабски няколко думи на Али, който се поклони и се отдръпна, но не излезе.

У Франц започна странно преобразяване. Цялата телесна умора от изминалия ден, всички грижи, породени от събитията през вечерта, изчезваха като пред заспиване. Тялото му придоби някаква безплътна лекота, съзнанието му се изясни невероятно, сетивата му сякаш удвоиха възприемчивостта си; кръгозорът му непрекъснато се разширяваше, но не вече мрачният кръгозор отпреди заспиването, над който витаеше смътен ужас, а син, — прозрачен, безкраен кръгозор с лазура на морето и златните лъчи на слънцето, с всички ухания на зефира; а сред моряшките песни, ясни и бистри като великолепна ненаписана симфония, той съзря остров Монте Кристо не вече като заплашителна подводна скала, изникнала сред вълните, а като оазис сред пустиня; колкото повече лодката им се приближаваше, толкова повече гласове пееха, защото някаква вълшебна, тайнствена песен се възземаше от тоя остров към небето, сякаш фея като Лорелай35, или вълшебник като Амфион36 искаше да привлече нечия душа или да съзида град.

Лодката стигна най-после до брега, без усилие, без сътресение, както устните докосват други устни, и той влезе в пещерата все под звуците на чаровната песен. Слезе, или по-точно му се стори, че слиза няколко стъпала, вдъхвайки хладния уханен въздух, какъвто навярно е имало около пещерата на Цирцея37, съставен само от аромати, които унасят духа и възпламеняват чувствата; и той видя отново всичко, видено преди заспиването, от Синдбад, фантастичния домакин, до Али, безгласния слуга; после всичко се заличи и сля пред погледа му като последните сенки на угасващ магически фенер и той се озова в стаята със статуите, осветена само с една от бледите старинни лампи, които блещукат нощем край съня или страстта.

Бяха наистина същите статуи с пищни форми, изпълнени с поезия и сласт, с примамващ поглед, похотлива усмивка и разкошни коси. Бяха трите прославени куртизанки Фрина38, Клеопатра39 и Месалина40; сред тия безсрамни привидения се плъзна като светъл лъч, като християнски ангел сред Олимп един целомъдрен образ, една спокойна сянка, едно сладостно видение, забулващо сякаш девственото си чело под толкова мраморна скверност.

След това му се стори, че трите статуи насочват любовта си към един единствен мъж и този мъж беше самият той; те се приближиха към леглото, дето сънуваше тоя втори сън, загърнати в дълги бели туники, с разголена гръд, разпилени коси, в пози, на които боговете не устояват, с неумолимия пламенен поглед на змията към птица; и той се отдаваше на тия погледи, мъчителни като страстна прегръдка, сладостни като целувка.

Стори му се, че затваря очи, и с последния си поглед зърна целомъдрената статуя, която се забули съвсем; а когато очите му се затвориха за действителния мир, сетивата се разкриха за невъзможни възприятия.

Тогава настъпи непрекъснато сладострастие, непрестанна любов, каквато пророкът обещава на своите избраници. Всички каменни устни оживяха, всяка гръд запламтя, така че за Франц, изпаднал за пръв път под въздействието на хашиша и усетил до жадната си уста устните на тези статуи, гъвкави и студени като прешлените на пепелянка, тази любов се превърна в страдание, а сладострастието в болка. Но колкото повече ръцете му се опитваха да отблъснат тази непозната любов, толкова повече сетивата му попадаха под чара на тайнствения сън, така че след борба, която човек би заплатил с душата си, той се отдаде безусловно и накрай се отпусна задъхан, пламнал от умора, изтощен от сласт, под целувките на тези мраморни любовници и чара на незнайния сън.

Когато дойде на себе си, външните предмети му се сториха като продължение на съня му; стори му се, че се намира в гроб, дето един слънчев лъч проникваше едва-едва като съчувствен поглед; протегна ръка и напипа камък; седна; лежал бе завит в бурнуса41 си върху мека и приятна постеля от суха папрат.

Всички видения бяха изчезнали; и сякаш бяха призраци, изскочили от гробовете си по време на съня му, статуите бяха избягали, щом се бе събудил.

Той пристъпи към мястото, отдето навлизаше светлина; неспокойният сън беше последван от спокойна действителност. Видя, че се намира в пещера, тръгна към изхода й и през сводестата врата зърна синьо небе и лазурно море. Въздухът и водата сияеха в утринните зари; насядали на брега, моряците разговаряха и се смееха; десет стъпки по-нататък, в морето, се люшкаше грациозно закотвената лодка.

Той се наслади няколко мига на свежия ветрец, който галеше челото му; послуша лекия плисък на вълните, които се плъзгаха по борда и оставяха върху скалите дантела от сребърна пяна; отдаде се без разсъждение, без размисъл на дълбокия чар на природата, който се долавя особено когато човек току-що се е събудил от фантастичен сън; после постепенно този така спокоен, така чист и велик външен мир му припомни невероятния сън и спомените започнаха да се възвръщат в паметта му.

Припомни си пристигането на острова, запознаването с някакъв главатар на контрабандисти, великолепието на подземния дворец, прекрасната вечеря и лъжичката хашиш.

Само че сега, пред дневната действителност, му се стори да е минало най-малко година, откакто се бе случило всичко това: дотолкова сънят беше още жив и значим. Все още му се струваше да вижда от време на време, седнали между моряците, минаващи по скалите или олюляващи се в лодката, призраците, озарили нощта му със своите целувки. Иначе съзнанието му беше съвършено ясно, а тялото напълно отпочинало: никаква тежест в главата; напротив, едно пълно блаженство и по-голяма способност да поглъща въздуха и слънцето.

Той се приближи весело към своите моряци. Те станаха, щом го видяха, а собственикът тръгна към него.

— Господарят Синдбад — каза той — ме натовари да предам на ваше превъзходителство почитанията и да изкажа съжалението му, че не може да се сбогува с вас; но се надява да го извините, като узнаете, че неотложна работа го призовава в Малага.

— О, драги Гаетано — каза Франц, — всичко това е било значи действителност: имало е наистина човек, който ме е приел на този остров, оказал ми е царско гостоприемство и е заминал, докато съм спал?

— Да, той наистина съществува и ако благоволите да вземете далекогледа си, ще го видите сред екипажа на онази яхта, която се отдалечава с вдигнати ветрила.

При тия думи Гаетано протегна ръка към един малък плавателен съд към южния край на Корсика.

Франц извади далекогледа си и го насочи към указаната точка.

Гаетано не се лъжеше. В задната част на яхтата тайнственият непознат стоеше прав, с лице към острова и с далекоглед в ръка; облечен беше точно така, както гостът му го бе видял предния ден, и размахваше кърпичка за сбогом.

Франц отвърна на поздрава, като извади и размаха своята кърпичка.

След една секунда леко облаче се очерта отново откъм кърмата на яхтата, отдели се грациозно и се изви бавно към небето; до слуха на Франц достигна слаб гърмеж.

— Ето, чувате ли? — каза Гаетано. — Това е за сбогом!

Момъкът взе карабината си и я изпразни във въздуха, без да се надява, че звукът ще преодолее разстоянието, което отделяше яхтата от брега.

— Какво ще заповяда ваше превъзходителство? — попита Гаетано.

— Най-напред да ми запалите една факла.

— Разбирам! За да потърсите входа на вълшебното жилище! С удоволствие, ваше превъзходителство, щом така ви е угодно; веднага ще ви дам факлата. И мен ме е блазнила същата мисъл и три-четири пъти съм си позволявал да я задоволя; но накрай се отказах. Джовани — добави той, — запали една факла и я донеси на негово превъзходителство.

Джовани послуша. Франц взе факлата и влезе в подземието, последван от Гаетано.

Позна мястото, дето се бе събудил на все още измачканата постеля от папратова шума; но колкото и да осветяваше с факлата цялата видима площ на пещерата, не видя нищо друго освен следи от пушек, които доказваха, че и други преди него са опитвали напразно същото изследване.

И все пак не остави неогледана нито стъпка от непроницаемата като бъдещето гранитна скала; забиваше във всяка цепнатинка ловджийския си нож; натискаше всяка издатина с надежда, че тя ще поддаде; но всичко бе напразно и той изгуби безуспешно в това търсене цели два часа.

Най-после се отказа; Гаетано тържествуваше.

Когато се завърнаха на плажа, яхтата се виждаше вече само като бяла точица на кръгозора; Франц грабна далекогледа си, но и с него дори не можеше да различи нищо.

Гаетано му припомни, че бе дошъл тук на лов за диви кози, нещо, което бе съвсем забравил. Взе пушката и тръгна из острова с изражението на човек, тръгнал по-скоро да изпълни някакво задължение, отколкото да се забавлява. След четвърт час бе убил вече една коза и две ярета. Но тия кози, макар че бяха диви и пъргави като сърни, толкова много приличаха на питомните, че той не ги сметна за дивеч.

А освен това съзнанието му бе заето от много по-властни мисли. Той беше от снощи герой на разказ от Хиляда и една нощи се връщаше неудържимо към пещерата.

Въпреки безполезността на първото издирване започна второ, след като каза на Гаетано да опече едно от двете ярета. Второто посещение трая доста време, защото, когато се върна, ярето беше опечено и обедът беше готов.

Седнал на същото място, дето миналата вечер бяха дошли да го поканят за вечеря у тайнствения домакин, Франц забеляза отново, като чайка над вълните, малката яхта, която продължаваше да плава към Корсика.

— Но вие ми казахте — обърна се той към Гаетано, — че господин Синдбад е заминал за Малага, а на мене ми се струва, че отива право към Порто Векио.

— Не си ли спомняте вече — отвърна собственикът, — че между екипажа му има в момента двама корсикански бандити?

— Да, вярно; и той отива да ги свали на сушата ли? — каза Франц.

— Именно. О, той е личност, която няма страх нито от бога, нито от дявола, както се казва, и нищо не му струва да се отклони на петдесет мили, за да направи услуга на някой нещастник.

— Но такава услуга може да му създаде неприятности с властите на държавата, дето ще проявява своето човеколюбие — каза Франц.

— Ами! — изсмя се Гаетано. — Малко го е грижа него за властите! Нека се опитат да го гонят! Преди всичко яхтата му не е кораб, а птица; ако фрегатата плава с три мили, той ще бяга с дванадесет; освен това, слезе ли на сушата — навред ще намери свои хора!

Съвършено ясно беше, че господин Синдбад, гостоприемният домакин на Франц, имаше честта да поддържа връзки с контрабандистите и бандитите от цялото Средиземноморско крайбрежие; а от това обстоятелство положението му ставаше съвсем особено.

Що се отнася до Франц, нищо вече не го задържаше на остров Монте Кристо и загубил, всяка надежда да открие тайната на пещерата, той побърза да се наобядва, като заповяда на хората си да приготвят лодката, за да тръгнат, щом се нахрани.

След половин час беше вече на борда.

Хвърли последен поглед към яхтата; тя почти изчезваше в залива на Порто Векио.

Франц даде знак да тръгнат.

Лодката отплава тъкмо когато яхтата се загуби.

С нея изчезна и последната видима следа от миналата нощ: вечеря, Синдбад, хашиш и статуи — всичко започна да се слива за Франц в един общ сън.

Лодката пътува цял ден и цяла нощ; на другата сутрин при изгрев слънце и остров Монте Кристо бе изчезнал на свой ред.

Щом слезе на сушата, Франц забрави, поне за известно време, току-що изживените събития, защото трябваше да приключи със своите светски задължения и лични развлечения във Флоренция и да замине при другаря си, който го чакаше в Рим.

И така той замина с пощенската кола и в събота вечер пристигна на Митническия площад.

Жилището, както вече казахме, беше предварително наето, така че трябваше просто да отиде до хотела на господин Пастрини; но това не беше много лесно, защото улиците бяха задръстени с народ и Рим бе обзет от глухия, трескав глъч, предшествуващ големите събития. А в Рим има четири големи събития през годината: карнавалът, страстната седмица, празникът „Тяло господне“ и празникът „Свети Петър“.

През останалото време градът потъва в тъжното си еднообразие, междинно състояние между живота и смъртта, което го превръща в нещо като спирка от тоя за оня свят; великолепна спирка, поетична и самобитна, дето Франц бе идвал вече пет-шест пъти и която всеки път му се струваше все по-чудна и вълшебна.

Успя най-после да мине из тази все по-многобройна и шумна тълпа и да стигне до хотела. При първото запитване му отговориха с нахалството, присъщо на собствениците на запазени файтони и препълнени хотели, че в хотел „Лондон“ няма никакви места. Тогава той изпрати картичката си на господин Пастрини и попита за Албер дьо Морсер. Това средство помогна: господин Пастрини дотича лично, извини се, че е накарал негово превъзходителство да чака, смъмра прислугата, грабна свещника от чичеронето, което си бе присвоило пътника, и се приготви да го заведе при Албер, който идваше вече да посрещне приятеля си. Запазеното отделение се състоеше от две стаи и един кабинет. Двете стаи гледаха към улицата, обстоятелство, което господин Пастрини изтъкна — като особено ценно предимство. Останалата част от етажа била наета от някакъв много богат човек, предполагали, че е сицилиец или малтиец, но хотелиерът не можеше да каже точно към коя от двете народности принадлежи.

— Много добре, господин Пастрини — каза Франц, — но засега ни трябва една каква да е вечеря, а за утре и следващите дни ще ни трябва кола.

— Вечерята ще ви бъде поднесена веднага — отвърна хотелиерът, — но що се отнася до колата…

— Как „що се отнася до колата“! — извика Албер. — Момент, момент, не се шегуваме, господин Пастрини, трябва ни кола!

— Господине отвърна хотелиерът, — ще направим всичко възможно да ви намерим. Само това мога да ви кажа.

— И кога ще имаме отговор? — запита Франц.

— Утре сутринта — отговори хотелиерът.

— Дявол да го вземе! — каза Албер. — Ще платим по-скъпо и толкова: всеизвестно е, че у Дрейк или Аарон се плаща по двадесет и пет франка за делнични дни и тридесет до тридесет и пет за неделните дни и празниците, турете по пет франка на ден за вашата комисионна, стават четиридесет. И да не приказваме повече.

— Много се страхувам, че господата не ще могат да имат кола дори за два пъти повече пари.

— Да намерят тогава един впряг коне за моята; тя се е поожулила от пътуването, но няма значение.

— Няма да се намерят и коне.

Албер погледна Франц така, както гледа човек, получил неразбираем отговор.

— Разбирате ли нещо, Франц?

— Нямало коне — каза той; — а не може ли да се наемат пощенски коне?

— Всички са наети отпреди петнадесет дни, така че сега са останали само най-необходимите за службата.

— Какво ще кажете на това? — запита Франц.

— Ще кажа, че щом нещо надхвърля умствените ми способности, нямам навика да се спирам по-дълго на него, а го отминавам. Готова ли е вечерята, господин Пастрини?

— Да, ваше превъзходителство.

— Добре, да вечеряме най-напред.

— А колата и конете? — каза Франц.

— Бъдете спокоен, драги приятелю, те ще си дойдат сами; трябва само да платим, колкото ни поискат.

И с прекрасната си философия, която смята, че всичко е възможно, докато кесията ти е пълна или портфейлът претъпкан, Албер се навечеря, легна, спа на двете си уши и сънува, че обикаля из карнавала в кола с шест коня.

На другия ден Франц се събуди пръв и веднага позвъни.

Звънът на звънчето му не бе секнал, когато в стаята се яви лично господин Пастрини.

— Е, добре — каза победоносно той, без дори да дочака въпрос от страна на Франц, — предполагах какво ще стане, ваше превъзходителство, когато не пожелах да ви обещая нищо вчера; много късно сте се сетили: в Рим няма вече нито една свободна кола — искам да кажа, за следващите три дни.

— Да — отвърна Франц, — с други думи, тъкмо когато е най-необходима.

— Какво става? — запита Албер, като влезе. — Няма ли кола?

— Тъкмо така, драги — отвърна Франц. — Веднага отгатнахте.

— Чудесен е тогава вашият Вечен град!

— Искам да кажа, ваше превъзходителство — започна господин Пастрини с желание да запази пред своите клиенти достойнството на столицата на католическия свят, — искам да кажа, че коли няма да има от неделя сутрин до вторник вечер, но дотогава може да имате и петдесет на ваше разположение.

— Е, и това е нещо — каза Албер; — днес сме четвъртък; никой не знае какво може да се случи до в неделя.

— Ще пристигнат десет-дванадесет хиляди гости — отвърна Франц — и мъчнотията ще стане още по-голяма.

— Приятелю — отвърна Морсер, — да се радваме на настоящето и да не помрачаваме бъдещето.

— Дали ще можем да си осигурим поне един прозорец? — попита Франц.

— Към къде?

— Към Корсото, разбира се!

— Ами, прозорец! — извика господин Пастрини. — Невъзможно; съвършено невъзможно! Имаме един на петия етаж в палацо Дориа, но и той е нает от един руски княз срещу двадесет жълтици на ден.

Двамата младежи се спогледаха смаяни.

— Е добре, драги — обърна се Франц към Албер, — знаете ли какво ще направим? Ще отидем да прекараме карнавала във Венеция; там, ако не намерим кола, ще намерим поне гондоли.

— За нищо на света! — извика Албер. — Аз съм решил, че ще гледам карнавала в Рим и ще го гледам в Рим, ако ще да бъде на кокили.

— Я гледай! — каза Франц. — Това е една великолепна идея, особено за да гасим moccoletti42, ще се маскираме като палячовци, вампири или жители на Ландите и ще имаме луд успех.

— А дали техни превъзходителства ще искат кола за до в неделя?

— Да не мислите, дявол ви взел — каза Албер, — че ще тичаме из римските улици като призовкари?

— Ще се постарая да изпълня заповедите на техни превъзходителства — каза господин Пастрини; — само ги предупреждавам, че колата ще им струва шест пиастра на ден.

— А пък аз, драги господин Пастрини — отвърна Франц, — съвсем не съм като нашия съсед милионера и ви предупреждавам на свой ред, че идвам в Рим за четвърти път и зная цената на колите в делник, в неделя и в празнични дни. Като ви дадем дванадесет пиастра за днес, утре и в други ден, пак ще спечелите предостатъчно.

— Само че, ваше превъзходителство… — започна Пастрини, като се опитваше да се противопостави.

— Вървете, вървете, драги — каза Франц, — иначе сам ще ида да уговоря цената с вашия affettatore43, който е същевременно и мой; той ми е стар приятел и не малко пари ми е смъкнал досега; а с надеждата да ми смъква и занапред, ще ми поиска много по-малко от това, което ви предлагам; сам ще си бъдете виноват, ако загубите.

— Не си правите труда, ваше превъзходителство — каза господин Пастрини с усмивката на италиански спекулант, който се признава за победен. — Ще направя всичко, каквото мога, и се надявам да ви задоволя.

— Чудесно! Това се казва разговор.

— За кога желаете колата?

— След един час.

— След един час ще бъде пред вратата.

След един час колата действително чакаше двамата младежи: скромно купе, поради тържествеността на случая повишено в званието каляска; но колкото неугледно и да беше, двамата младежи бяха щастливи да имат такова превозно средство за следващите три дни.

— Ваше превъзходителство — извика чичеронето, като видя, че Франц поглежда през прозореца, — да докараме ли каляската пред палацото?

Колкото и да бе свикнал с италианската надутост, Франц побърза да се огледа, но думите бяха отправени наистина към него.

Франц беше превъзходителството, купето бе станало каляска, хотел „Лондон“ — палацо.

Цялото самохвалство на нацията се съдържаше в това единствено изречение.

Франц и Албер слязоха. Каляската се приближи до двореца. Техни превъзходителства простряха нозе върху седалките, чичеронето се метна отзад.

— Къде желаят да отидат техни превъзходителства?

— Най-напред в „Свети Петър“, след това в Колизея — каза Албер като истински парижанин.

Но той не знаеше едно нещо — че за да видиш „Свети Петър“, е потребен цял ден, а да го разгледаш — цял месец; затова целият ден мина в разглеждане на „Свети Петър“.

Двамата приятели забелязаха изведнъж, че денят преваля.

Франц извади часовник: беше четири и половина.

Поеха веднага обратно към хотела. Пред вратата Франц заповяда на кочияша да бъде готов в осем часа. Искаше да покаже на Албер Колизея при лунно осветление, както му бе показал „Свети Петър“ посред бял ден. Когато човек показва на свой приятел град, дето вече е бил, върши това със същото кокетство, с което показва жена, чийто любовник е бил.

Затова Франц посочи на кочияша пътя, който трябваше да следва: ще излезе от Ла порта дел Пополо, ще върви покрай външната градска стена и ще влезе през Ла порта Сан Джовани. По този начин Колизеят ще се яви пред тях неочаквано и не ще бъде принизен, докато стигнат до него, от Капитолия, Форума, арката на Септимий Север, храма на Антонин и Фаустина и Ла виа Сакра. Седнаха да се нахранят: господин Пастрини бе обещал на гостите си чудесен пир, а им поднесе една горе-долу задоволителна вечеря; няма що!

Към края на вечерята той се яви лично; Франц помисли, че идва да чуе похвалите им, и се приготви да ги каже, но хотелиерът го прекъсна още при първите думи:

— Поласкан съм от одобрението на ваше превъзходителство — каза той, — но не за това се качих при вас…

— Да не би да ни кажете, че сте намерили кола? — запита Албер, като палеше пурата си.

— Нищо подобно; и ваше превъзходителство ще стори добре да не мисли повече по тоя въпрос и да се помири. В Рим нещо или може, или не може да стане. Щом ви кажат, че не може, свършено.

— В Париж е много по-удобно: когато нещо не може да стане, плащате двойно и веднага получавате каквото искате.

— Чувам това от всички французи — каза някак обидено господин Пастрини — и не мога да разбера защо пътешествуват в такъв случай.

— Защото — каза Албер, като издуха флегматично дима към тавана и се залюля на двата задни крака на стола си — пътешествуват само лудите или глупците като нас; разумните хора не напускат жилището си на улица Елдер, Гандския булевард и кафене де Пари.

От само себе си се разбира, че Албер живееше на поменатата улица, правеше всеки ден разходка по модния булевард и вечеряше всеки ден в единственото кафене, дето се сервираше и вечеря, ако сте, разбира се в добри отношения със сервитьорите.

Господин Пастрини замълча за миг; явно беше, че обмисля какво да отговори, а това, изглежда, не му беше съвсем ясно.

— И все пак — каза Франц, като прекъсна географските размишления на стопанина — вие сте дошли с някакво намерение; желаете ли да ни изложите целта на посещението си?

— О, да, наистина; ето що: вие сте поръчали каляската за осем часа, нали?

— Точно така.

— Възнамерявате да посетите ил Колосео?

— Искате да кажете Колизея?

— То е едно и също.

— Така да бъде.

— Казали сте на кочияша да излезе през Ла порта дел Пополо и да се върне през Ла порта Сан Джовани?

— Точно така казах.

— Е добре, това е невъзможно.

— Невъзможно ли?

— Най-малко е твърде опасно.

— Защо ще е опасно?

— Поради прочутия Луиджи Вампа.

— Преди всичко, драги приятелю, какъв е този прочут Луиджи Вампа? — попита Албер. — Той може да е много прочут в Рим, но трябва да ви кажа, че е непознат в Париж.

— Как, не го ли познавате?

— Нямаме честта.

— И не сте чували името му?

— Никога.

— Но това е бандит, пред когото разните генерали и Гаспароне са невинни иподякончета.

— Внимание, Албер! — извика Франц. — Ето ти най-после един бандит!

— Предупреждавам ви, драги, че няма да повярвам нито дума от това, което ще ни кажете. При тази уговорка говорете, колкото искате: слушам ви. „Имало едно време“… Хайде, започвайте!

Господин Пастрини се обърна към Франц, който му изглеждаше по-разумен от двамата. Трябва да отдадем справедливост на добрия човечец: той бе настанявал през живота си твърде много французи в своя хотел, но никога не бе разбрал някои черти от характера им.

— Ваше превъзходителство — каза съвсем сериозно той, като се обърна, както вече отбелязахме, към Франц, — ако ме смятате за лъжец, безполезно е да ви казвам, каквото исках да ви кажа; мога все пак да ви уверя, че то беше в интерес на ваши превъзходителства.

— Албер не ви каза, че сте лъжец, драги господин Пастрини — отвърна Франц. — Каза ви, че няма да ви повярва. Нищо повече. Но аз ще ви повярвам, бъдете спокоен; говорете.

— И все пак, ваше превъзходителство, разбирате, че ако се поставя под съмнение моята добросъвестност…

— Драги мой — отвърна Франц, — вие сте по-докачлив от Касандра, която е била при това прорицателка, макар че никой не я слушал; а вие сте уверен поне в половината си слушатели. Хайде, седнете и ни кажете какъв е този господин Вампа.

— Казах вече, ваше превъзходителство; той е бандит, какъвто не се е виждал след прочутия Мастрила.

— Добре, но какво общо има този бандит с нареждането, което дадох на кочияша да излезе през Ла порта дел Пополо да се върне през Ла порта ди Сан Джовани?

— Само това — отвърна господин Пастрини, — че можете да излезете през едната, но се съмнявам дали ще можете да влезете пред другата.

— Защо? — запита Франц.

Защото, щом се мръкне, човек не е в безопасност на петдесет крачки вън от вратите.

— Честно слово? — извика Албер.

— Господин виконте — каза господин Пастрини, отново кръвно обиден от изказаното подозрение към добросъвестността му, — говоря не на вас, а на вашия спътник, който познава Рим и знае, че с тия работи шега не бива.

— Драги мой — обърна се Албер към Франц, — ето едно великолепно и наготово попаднало ни приключение: ще изблъскаме колата с пистолети, тромблони44 и двуцевки. Луиджи Вампа ще се появи да ни арестува, ние го арестуваме, довеждаме го в Рим; поднасяме го в дар на негово светейшество, който ни пита какво може да стори за нас като благодарност за такава голяма услуга. Тогава ние си поискваме само една каляска с два коня от неговите конюшни и гледаме карнавала от кола; освен това признателното римско население сигурно ще ни увенчае предварително на Капитолия и ще ни провъзгласи, като Курций и Хораций Коклес, за спасители на отечеството.

Господин Пастрини слушаше това с изражение, което напразно бихте се опитали да опишете.

— Най-напред — обърна се Франц към Албер — откъде ще вземете тези пистолети, тромблони и двуцевки, с които искате да напълните колата?

— Вярно, че няма да бъде от моя арсенал — каза Албер; — защото на Терачина ми взеха дори камата; а на вас?

— С мене стана същото на Аква Пенденте.

— Я слушайте, драги — обърна се Албер към господин Пастрини, като запали втора пура от фаса на първата, — знаете ли, че тази мярка е толкова удобна за крадците, та изглежда взета сякаш срещу петдесет на сто от печалбите им.

Господин Пастрини навярно намери шегата за компрометираща, защото отговори с половин уста, и то пак към Франц, като към единствения разумен човек, с когото би могъл прилично да разговаря.

Ваше превъзходителство знае, че не е прието човек да се защищава, ако го нападнат бандити.

— Какво — извика Албер, възмутен от мисълта да бъде ограбен, без да продума; — какво? Не било прието ли?

— Не! Защото всяка отбрана е безполезна. Какво можете да сторите срещу дванадесетина бандити, които изскачат от някой ров, къщурка или акведукт и се прицелват едновременно във вас?

— Ами, дявол да го вземе, просто искам да ме убият!

Хотелиерът се обърна към Франц с изражение, което означаваше: „Другарят ви, ваше превъзходителство, е наистина луд“.

— Драги Албер — отвърна Франц, — отговорът ви е наистина великолепен и струва колкото прочутото „Да умре!“ на стария Корней, само че когато Хораций е казал тия думи, се е касаело за спасението на Рим и си е струвало трудът да се умре. А при вас, забележете, се касае само за една прищявка и би било смешно да излагаме живота си, за да я задоволим.

— Ах! Per Bacco45! — извика господин Пастрини. — Така ви искам! Това се казва умна приказка!

Албер си наля чашка Lacryma Christi46 и я изпи на малки глътки, като мърмореше нещо неразбираемо.

— Е добре, господин Пастрини — продължи Франц, — след като другарят ми се успокои, а вие можете да оцените миролюбивите ми намерения, да видим какъв е този господин Луиджи Вампа. Пастир ли е или патриций? Млад или стар? Дребен или едър? Опишете ни го, та ако го срещнем случайно в обществото като Жан Сбогар или Лара, да можем поне да го познаем.

— От никого другиго, ваше превъзходителство, не можете да получите по-точни подробности, защото познавам Луиджи Вампа още от дете; един ден, когато самият аз попаднах в ръцете му на път от Ферентино за Алатри, той си спомни за щастие някогашното ни познанство и не само ме пусна без откуп, но ми подари един много хубав джобен часовник и ми разказа живота си.

— Да видим часовника — каза Албер.

Господин Пастрини извади от джоба на жилетката си един великолепен часовник Бреге с името на фирмата, печата на Париж и графска коронка.

— Ето! — каза той.

— Дявол за го вземе! — промълви Албер. — Поздравявам ви; аз имам почти същия… — Той извади своя часовник от джобчето на жилетката си… — Платил съм три хиляди франка за него.

— А сега да чуем живота му — каза на свой ред Франц, като дръпна едно кресло и даде на господин Пастрини знак да седне.

— Позволяват ли ваши превъзходителства? — запита хотелиерът.

— То се знае! — каза Албер. — Не сте проповедник, драги, та да говорите прав.

Хотелиерът седна, след като се поклони почтително пред всеки от бъдещите си слушатели за доказателство, че е готов да им даде исканите сведения за Луиджи Вампа.

— Слушайте! — каза Франц, като спря господин Пастрини тъкмо когато щеше да заговори. — Казвате, че сте познавали Луиджи Вампа още от дете; той трябва тогава да е още млад!

— Млад е, то се знае! Едва на двадесет и две години! О, тоя хубостник ще стигне далеко, бъдете спокойни!

— Какво ще кажете на това, Албер? Прекрасно е да сте се прославили още на двадесет и две години — каза Франц.

— Да, разбира се, на неговата възраст Александър Цезар и Наполеон, които по-късно вдигнаха доста шум в света, не са били толкова напреднали.

— И така — продължи Франц, като се обърна към стопанина — героят, чиято история ще чуем, е само на двадесет и две години?

— Само толкова, както имах честта да ви кажа.

— Едър или дребен?

— Среден на ръст: горе-долу като негово превъзходителство — отвърна хотелиерът и посочи към виконт дьо Морсер.

— Благодаря за сравнението — поклони се Албер.

— Продължавайте, господин Пастрини — каза Франц и се усмихна на докачливостта на приятеля си. — Към каква класа принадлежи?

— Беше просто овчарче от фермата на граф ди Сан Феличе. Между Палестрина и езерото Габри. Родом е от Пампинара и още петгодишен постъпил на работа у графа. Баща му, също овчар в Анани, имал собствено малко стадо и се препитавал от вълната и млякото на овцете си, които продавал в Рим.

Още съвсем малък, Вампа имал чудноват нрав. Един ден, седемгодишен вече, отишъл в Палестрина и помолил кюрето да го научи да чете. Мъчна работа; защото малкото овчарче не можело да напуска стадото. Но доброто кюре отивало всеки ден да служи в една бедна паланка, която не можела да издържа собствен свещеник и дори нямала име, а се наричала просто Борго47. Той предложил на Луиджи да го причаква на връщане, като го предупредил, че уроците ще бъдат кратки, затова ще трябва много да внимава.

Детето се съгласило с радост.

Луиджи водел всеки ден стадото си да пасе покрай пътя от Палестрина за Борго; всеки ден в девет часа сутрин кюрето минавало, сядали с детето на брега на един ров и овчарчето се учело да чете в молитвеника на кюрето.

След три месеца знаело вече да чете.

Не стига това, поискало да се научи и да пише.

Свещеникът накарал един учител по писане в Рим да изготви три азбуки; една с едри букви, една със средни и една със ситни, и показал на детето как, като се научи да преписва тая азбука на плоча, ще се научи да пише с желязна писалка.

Още същата вечер, щом прибрал стадото във фермата, малкият Вампа изтичал до железаря в Палестрина, взел един голям гвоздей, нагрял го, изчукал го, заоблил го и си направил нещо като древните римски писалки.

Още на другия ден си набавил няколко плочи и се заловил за работа.

След три месеца знаел и да пише.

Учудено от този необикновен ум и трогнато от тая способност, кюрето му подарило няколко тетрадки, една кутийка писци и едно джобно ножче.

Предстояло да се учи нещо ново, но много по-лесно от първото. След осем дни Луиджи вече пишел с писец така, както и с желязната писалка.

Кюрето разказало случката на граф ди Сан Феличе, който поискал да види овчарчето, накарал го да чете и да пише пред него, заповядал на управителя си да го зачисли на храна при прислугата и започнал да му дава по два пиастра месечно.

С тези пари Луиджи си купувал книги и моливи.

Всъщност той проявявал бърза схватливост към всичко и като малкия Джото48 рисувал по плочите си овце, дървета, къщи.

После обичал да дялка с ножчето си парчета дърво и да им дава различни форми. Така започнал някога и народният скулптор Пинели49.

Едно шест-седемгодишно девойче, значи малко по-младо от Вампа, също пасяло овцете на някакъв чифлик в съседство с Палестрина; било сираче, родом от Валмонтоне, и се казвало Тереза.

Двете деца се срещали, сядали едно до друго, пускали стадата да пасат заедно, приказвали си, смеели се, играели; вечер отделяли овцете на граф ди Сан Феличе от тия на барон Черветри и си тръгвали всяко към своята ферма, като си обещавали да се видят пак на другата заран.

На другия ден устоявали на думата си и така растели заедно.

Вампа станал на дванадесет години, малката Тереза на единадесет.

През това време естествените им нагони се развивали.

Едновременно със склонността към изкуствата, която Луиджи поддържал, доколкото било възможно в това усамотение, той се натъжавал, щом му скимне, пламвал на моменти, гневял се за нищо и никакво, подигравал се постоянно. Никое момче от Пампинара, Палестрина или Валмонтоне не можело не само да му влияе, но дори да се сприятели с него. Заповедническият му нрав, склонен само да изисква, без да е готов на някаква отстъпка, отдалечавал от него всякаква проява на приятелство и обич. Само Тереза обуздавала с дума, с поглед, с жест този непреклонен характер, който се огъвал в ръката на жена, но в ръката на мъж се вдървявал до пречупване.

Тереза била, напротив, жива, пъргава и весела, но прекалено кокетка; двата пиастра, давани на Луиджи от управителя на граф ди Сан Феличе, и всичко, което получавал от дребните резби, продавани на римските търговци на играчки, се превръщали в бисерни обици, стъклени огърлици, златни карфици. И благодарение щедростта на своя млад приятел Тереза била най-хубавата и нагиздена селянка от околностите на Рим. Двете деца продължавали да растат, били постоянно заедно и се отдавали без съпротива на нагоните на своята първобитна природа. В разговорите, пожеланията и мечтите си Вампа си представял винаги, че ще стане капитан на кораб, армейски генерал или областен губернатор; Тереза си представяла, че ще бъде богата, облечена в най-хубави рокли, придружавана от лакеи в ливреи, и след като прекарвали по цял ден да украсяват бъдещето си с такива невероятни и блестящи краски, те се разделяли, за да приберат стадата в кошарите и от върха на бляновете си да се смъкнат до унизеното си истинско положение.

Един ден младият овчар казал на управителя на графа, че видял някакъв вълк, който слязъл от Сабатинската планина и бродел около стадото. Управителят му дал пушка: тъкмо това било желанието на Вампа. Тази пушка се оказала случайно едно великолепно оръжие от Бреша, което стреляло като английска карабина; но веднъж на лов за лисици графът счупил приклада, като се опитал да доубие с него една ранена лисица, и пушката била захвърлена при непотребните вещи.

За ваятел като Вампа това не било беда. Той прегледал долната част, пресметнал какво трябва да промени, за да я нагоди към своето око, направил нов приклад с такива чудесни украси, че ако би отишъл да продаде в града само дървената част на пушката, сигурно би взел за нея петнадесет-двадесет пиастра.

Но той и не помислил за такова нещо; защото отдавна мечтаел за пушка. Във всички страни, дето хората имат независим дух, а нямат свобода, първата нужда на всяко юначно сърце, на всяка могъща организация е притежаването на оръжие, което да дава възможност едновременно за нападение и за отбрана; а тъй като притежателят му става опасен, хората започват да се боят от него.

Отсега нататък Вампа посвещавал цялото си свободно време на упражняване в стрелба; купил си барут и патрони и започнал да се прицелва в каквото му попадне; в тъжното, хилаво, сиво маслинено дърво, което расте по склоновете на Сабинската планина; в лисицата, която излиза вечер от леговището си за нощен лов, във витаещия във въздуха орел. Скоро придобил такава ловкост, че Тереза превъзмогнала страха, който изпитвала първоначално от гърмежа, и започнала да се забавлява, като гледала как младият й приятел забивал куршума в целта така точно, сякаш го хвърлял с ръка.

Една вечер от боровата горичка, край която младите имали обичай да сядат, наистина изскочил вълк; но преди да направи и десет крачки в полето, паднал мъртъв.

Вампа, възгордян от чудесния изстрел, метнал вълка на рамо и го занесъл във фермата.

Така Луиджи се прочул в околността; способният човек, дето и да попадне, си създава почитатели. Почнали да го смятат за най-ловък, най-силен и най-храбър контадино50 на десетина левги наоколо; и при все че Тереза минавала — в много по-широк обхват — за една от най-красивите селянки, никой не дръзвал да й каже някоя любовна дума, защото се знаело, че е изгора на Вампа.

А двамата млади ни веднъж не си били казали, че се обичат. Израсли били един край друг като две фиданки, сплели корените си в земята, клоните си във въздуха и уханието в небето; само желанието да се виждат си било все същото: то се превърнало полека-лека в необходимост и те били готови по-скоро да се помирят с мисълта да умрат, отколкото да се разделят дори за един ден.

Тереза била вече на шестнадесет години, Вампа на седемнадесет.

По това време се заговорило за някаква разбойническа банда, която върлувала из Ленинските планини. Разбойничеството не е било никога сериозно изкоренено около Рим. Понякога липсват главатари, но щом се появи главатар, нарядко няма да се намери чета.

Прочутият Кукумето, подгонен из Абруцките планини, прокуден от Неаполитанското кралство, дето бе водил истинска война, бе минал като Манфред Гарилиано и се бе прибрал между Сонино и Юперно, по бреговете на Амазина.

Той именно се бе заел да си преустрои чета, като вървеше по пътя на Дечезари и Гаспароне, които се надяваше да надмине. Мнозина младежи от Палестрина, Фраскати и Пампинара изчезнаха. Отначало се разтревожиха за тях, но скоро разбраха, че са отишли в четата на Кукумето.

След някое време Кукумето стана прицел на общото внимание. Започнаха да разправят какви не приказки за необикновената храброст и отвратителна жестокост на тоя разбойник.

Един ден отвлякъл някаква девойка, дъщеря на земемера от Фрозиноне. Бандитските закони са ясни: девойката принадлежи най-напред на този, който я е отвлякъл, после другите хвърлят жребий и нещастницата служи за развлечение на цялата банда, докато й се наситят или пък умре.

Ако родителите са богати и могат да я откупят, бандитите изпращат някой посредник да се пазари за откупа; девойката отговаря с главата си за неговата сигурност. Ако откупът бъде отказан, пленницата е безвъзвратно осъдена.

Любимият на девойката, по име Карлини, бил в бандата на Кукумето. Щом го зърнала, тя протегнала ръце към него и помислила, че е спасена. Но Карлини усетил, че сърцето му се къса, щом я видял, защото подозирал каква участ очаква изгората му.

Но тъй като бил любимец на Кукумето, тъй като от три години насам споделял всички опасности с него и му спасил живота, като повалил с един изстрел карабинера, който бил вдигнал сабята си над главата на главатаря, Карлини все пак се надявал, че Кукумето може би ще се смили малко към него.

Дръпнал го настрана, а в това време девойката, седнала на ствола на грамаден бор сред една просека в гората, забулила лице с живописната забрадка на римските селянки, за да го скрие от похотливите погледи на бандитите.

Разправил му всичко, любовта си с пленницата, клетвите за вярност, срещите, които имали всяка нощ сред някакви развалини, откакто бил постъпил в четата.

И тъй като тъкмо тая вечер Кукумето изпратил Карлини в едно съседно село, момъкът не можал да отиде на срещата; а Кукумето — както казал — се озовал случайно нататък и отвлякъл девойката.

Карлини помолил главатаря си да направи изключение, да пощади Рита, като го уверил, че баща и е богат и би платил добър откуп.

Кукумето отстъпил пред молбите на приятеля си и му казал да намери някой овчар, когото да изпратят при бащата на Рита във Фрозиноне.

Зарадваният Карлини отишъл при девойката, казал й, че е спасена, и я накарал да пише на баща си, за да му съобщи, че й е определен откуп от триста пиастра.

На бащата давали срок дванадесет часа, с други думи — до девет часа сутринта.

Карлини грабнал писмото и изтичал в полето да търси посредник.

Намерил млад овчар, който тъкмо прибирал стадото си в кошарата. Обикновено пратеници на бандитите са винаги овчари, които живеят между града и планината, между дивашкия и цивилизования свят.

Младият овчар заминал веднага, като обещал, че за по-малко от час ще стигне до Фрозиноне.

Карлини се върнал радостен при изгората си и й съобщил добрата вест.

Намерил четата в просеката, дето вечеряли с храните, които бандитите вземали от селяните като данък; но напразно търсил да види между веселите сътрапезници Кукумето и Рита.

Когато попитал къде са, бандитите отвърнали с дружен смях. По челото на Карлини избила студена пот, косите му настръхнали от ужас.

Повторил въпроса си. Един от момците му налял чаша орвиетско вино и му я подал с думите:

— За здравето на храбрия Кукумето и прекрасната Рита!

В същия миг на Карлини се сторило, че чува женски писък. Разбрал веднага. Грабнал чашата, запратил я в лицето на този, който му я подал, и се втурнал по посока на писъка.

След стотина крачки намерил зад един храст Рита припаднала в обятията на Кукумето.

Щом зърнал Карлини, Кукумето скочил с пищов във всяка ръка.

Двамата бандити се гледали един миг; единият с похотлива усмивка на устни, другият със смъртно бледо чело.

Би могло да се помисли, че между двамата мъже ще се случи нещо страшно. Но лицето на Карлини постепенно се разведрило; ръката, която бил вдигнал към един от пищовите на колана си, се отпуснала надолу.

Рита лежала между двамата.

Луната светела над тях.

— Е-е! — казал Кукумето. — Изпълни ли поръчението?

— Да, главатарю — отвърнал Карлини, — утре преди девет часа бащата на Рита ще дойде с парите.

— Чудесно. Дотогава ще изкараме една весела нощ. Тази девойка е очарователна. Добър вкус си имал наистина, господин Карлини. И понеже не съм егоист, ще се върнем при другарите да хвърлим жребий на кого ще принадлежи сега.

— Решили сте значи да я пожертвувате според обичайното правило? — попитал Карлини.

— А защо ще правим изключение за нея?

— Мислех, че след като ви помолих…

— Да не си нещо повече от другите?

— Прав сте.

— Но бъди спокоен — отвърнал със смях Кукумето, — рано или късно и твоят ред ще дойде.

Карлини стискал зъби до счупване.

— Хайде — казал Кукумето, като тръгнал към дружината, — идваш ли?

— Ей сега…

Кукумето се отдалечил, без да отделя поглед от Карлини, навярно защото се страхувал да не го нападне изотзад. Но нищо у бандита не издавало подобно намерение.

Прав, със скръстени ръце, той стоял до припадналата Рита.

Кукумето помислил за миг, че младежът ще я грабне и ще избяга с нея. Малко го интересувало вече: получил бил от Рита, каквото искал; колкото до парите, триста пиастра, разпределени между цялата дружина, са толкова нищожна сума, че малко искал да знае и за нея.

Затова продължил към просеката; но за голяма негова изненада Карлини го последвал почти веднага.

— Жребий! Жребий! — се развикали бандитите, щом зърнали главатаря.

Погледите на всички блестели от пиянска похот, а светлината от огъня ги озарявала с червеникав блясък, от който заприличали на демони.

Искането им било справедливо; затова главатарят кимнал в знак на съгласие. Пуснали в една шапка хартийки с имената на всички и най-младият изтеглил едно билетче от набързо стъкмената урна.

Билетчето носело името на Дяволачо.

Същият, който предложил на Карлини да пие за здравето на главатаря и комуто Карлини отговорил, като счупил чашата в лицето му.

Из широката рана от сляпото око до устата струяла кръв.

Дяволачо се разсмял при сполуката си.

— Капитане — рекъл той, — преди малко Карлини отказа да пие за ваше здраве. Предложете му сега да пие за мое; вас ще послуша може би повече от мене.

Всеки очаквал, че Карлини ще избухне; но за голяма изненада на всички той взел в една ръка чаша, в друга дамаджанката, напълнил чашата и казал съвършено спокойно:

— Наздраве, Дяволачо.

Глътнал виното, без да му трепне ръката, след това седнал край огъня.

— Дайте ми пая от вечерята — рекъл; — огладнях от дългия път.

— Да живее Карлини! — извикали бандитите. — Така те искаме — да се държиш другарски!

Всички насядали отново в кръг около огъня, а Дяволачо се отдалечил.

Карлини ядял и пиел, сякаш нищо не е станало. Бандитите го гледали учудено, без да разбират нещо от тая невъзмутимост, докато чули зад себе си тежки стъпки.

Обърнали се и видели Дяволачо с девойката в ръце.

Главата й висяла надолу, а дългите й коси стигали до земята.

Когато Дяволачо навлязъл в осветения от огъня кръг, забелязали колко бледи са и девойката, и бандитът.

Тази поява била толкова странна и тържествена, че всички наставали; само Карлини си останал на мястото и продължил да яде и да пие, сякаш нищо не се било случило.

Дяволачо пристъпил сред дълбока тишина и положил Рита в нозете на главатаря.

Тогава всички разбрали причината за бледостта на девойката и на бандита: един нож бил забит до дръжката под лявата гърда на Рита.

Всички погледнали към Карлини: ножницата в пояса му била празна.

— Аха! — казал главатарят. — Сега разбирам защо Карлини изостана.

Всеки дивак е в състояние да се възхити от смела постъпка; при все че никой от бандитите не би извършил може би стореното от Карлини, всички го разбрали.

— Е-е! — запитал Карлини, като станал и уловил дръжката на един пищов. — Има ли още някой да ми оспорва тази жена?

— Не — отвърнал главатарят, — твоя е.

Тогава Карлини я взел на ръце и я изнесъл извън осветения кръг.

Кукумето поставил, както винаги, часови и бандитите налягали около огъня, загърнати в клашниците си.

Към полунощ часовият дал тревога и всички наскачали веднага.

Бащата на Рита идвал да донесе лично откупа за дъщеря си.

— Ето — рекъл той на Кукумето, като му подал една кесия с пари, — ето ти триста пистола, върни ми детето.

Но главатарят не взел парите, а му направил знак да го последва. Старият се подчинил; и двамата се загубили между дърветата, през чиито клони се процеждала лунната светлина. Най-после Кукумето се спрял с протегната ръка и посочил на стареца двама души, сгушени до едно дърво.

— Ето — казал, — искай дъщеря си от Карлини. Той ще ти обясни.

И се върнал при другарите си.

Старецът останал на място с прикован поглед. Усещал, че някаква незнайна, огромна, нечувана беда витае над главата му.

Най-после направил няколко крачки към смътно очертаната групичка, която не можел да познае.

При шума на стъпките му Карлини вдигнал глава и очертанията на двете тела взели да стават по-ясни пред очите на стареца.

На земята била положена жена, главата й лежала на коленете на мъж, наведен към нея; като се понадигнал, той открил лицето на жената, която държал в обятията си.

Старецът познал дъщеря си, а Карлини познал стареца.

— Чаках те — казал бандитът на бащата.

— Какво си сторил, нещастнико? — рекъл старецът.

И погледнал ужасено Рита, бледа, неподвижна, цялата в кърви, с нож в гърдите.

Лунен лъч падал върху нея и я озарявал с призрачно блед светлик.

— Кукумето обезчести дъщеря ти — казал бандитът, — а пък аз я обичах и я убих; защото след него с нея щеше да се гаври цялата дружина.

Старецът не продумал, само пребледнял като привидение.

— А сега — казал Карлини, — ако съм виновен, отмъсти за нея.

Извадил ножа от гръдта на девойката, станал и с едната си ръка го подал на стареца, а с другата разголил гърдите си.

— Добре си сторил — рекъл глухо старецът. — Целуни ме, синко.

Карлини се хвърлил разплакан в обятията на бащата на своята изгора. Това били първите сълзи, пролени от тоя кръвожаден момък.

— А сега — казал старецът — помогни ми да погреба дъщеря си.

Карлини отишъл да донесе две лопати и двамата с бащата се заели да копаят в подножието на един дъб, който трябвало да заслони с клоните си гроба на девойката.

Като изкопали гроба, най-напред я целунал бащата, после любимият; единият я вдигнал за нозете, другият за раменете, и я положили в пръстта.

След това коленичили един срещу друг и изрекли погребалните молитви.

Като свършили, нахвърляли обратно пръстта, докато запълнили гроба.

Тогава старецът подал ръка на Карлини:

— Благодаря ти, синко — рекъл той. — А сега ме остави сам.

— Ама… — казал другият.

— Остави ме, заповядвам ти.

Карлини послушал, отишъл при дружината, загърнал се в клашника си и след малко изглеждал вече заспал като другите.

Вечерта решили, че ще променят стана си.

Един час преди разсъмване Кукумето събудил хората си и дал заповед за тръгване.

Но Карлини не искал да напусне гората, докато не разбере какво е станало с бащата на Рита.

И тръгнал към мястото, дето го оставил.

Намерил стареца обесен на клон от дъба, който засенчвал гроба на дъщеря му.

Тогава той се заклел пред трупа на единия и гроба на другия, че ще отмъсти и за двамата.

Но не можал да удържи клетвата си; защото след два дни бил убит в престрелка с карабинери.

Чудното било само, че бил с лице срещу неприятеля, а бил застрелян в гърба, между двете плешки.

Но учудването престанало, щом един бандит казал на другарите си, че когато Карлини паднал, Кукумето бил на десет крачки зад него.

Когато тръгвали сутринта от Фрозинонската гора, Кукумето проследил Карлини в тъмнината, чул клетвата му и като предвидлив човек, го изпреварил.

За тоя страшен разбойнически главатар съм чувал още десетина истории, все така интересни.

Затова всички от Фонди до Перуджо трепереха, щом чуят името на Кукумето.

Тези приказки си повтаряли често в своите разговори и Луиджи и Тереза.

Девойката изтръпвала от тия разкази; но Вампа я успокоявал усмихнат, като потупвал чудесната си пушка, която така добре улучвала; ако Тереза не се успокоявала, й показвал някой гарван, кацнал на стотина крачки на сух клон, прицелвал се, натискал спусъка и улучената птица падала под дървото.

Между това времето минавало; и младежите решили да се оженят, щом Вампа стане на двадесет, а Тереза на деветнадесет години.

И двамата били сираци; разрешение трябвало да поискат само от господарите си; поискали го и го получили.

Един ден, както разговаряли за бъдещето си, чули три-четири изстрела; после из гората, край която водели на паша стадата си, изскочил ненадейно един мъж и се втурнал към тях.

Щом наближил дотолкова, та да могат да го чуят:

— Гонят ме! — извикал той. — Можете ли да ме скриете?

Двамата млади веднага разбрали, че беглецът трябва да е някой бандит; но между селяните и римските бандити има вродена симпатия, поради която първите са винаги готови да помогнат на вторите.

Без да продума, Вампа изтичал до камъка, който затварял входа към пещерата им, дръпнал го, направил знак на беглеца да се скрие в това никому неизвестно скривалище, бутнал пак камъка на мястото и се върнал при Тереза.

Почти веднага в окрайнината на гората се показали четирима конни карабинери. Тримата изглеждало да търсят беглеца, четвъртият влачел за врата заловен бандит.

Тримата карабинери огледали набързо местността, забелязали двамата млади, пристигнали в галоп при тях и взели да ги разпитват.

Но двамата не били видели нищо.

— Жалко — рекъл старшият, — защото, тоя, когото търсим, е главатарят.

— Кукумето ли? — извикали в един глас Луиджи и Тереза.

— Него — отговорил старшият; — и тъй като за главата му е определена награда от хиляда римски екюта, петстотин щяха да са ваши, ако ни бяхте помогнали да го хванем.

Младите се спогледали. Старшият се зарадвал за миг. Петстотин римски екюта правят три хиляди франка, а три хиляди франка са цяло богатство за двама сираци, които ще се женят.

— Наистина жалко — рекъл Вампа. — Ама не сме го видели.

Карабинерите претърсили местността по всички направления, но напразно.

После се разотишли.

Тогава Вампа дръпнал камъка и Кукумето излязъл.

Той видял през пролуките между стените и камъка, че двамата млади разговарят с карабинерите; досетил се за какво ще е разговорът, прочел по лицата на Луиджи и Тереза непоколебимото решение да не го предадат и затова извадил от джоба си кесия жълтици и им я подал.

Вампа отметнал гордо глава; но очите на Тереза светнали, като помислила какви скъпи накити и хубави дрехи би могла да си купи с тая кесия жълтици.

Кукумето бил много хитър сатана: само че с образ на бандит, а не на змия. Като доловил този поглед и видял в лицето на Тереза достойна Евина дъщеря, той се запътил към гората, но на няколко пъти се обръщал, уж да поздрави спасителите си.

Няколко дни Кукумето не се чул, ни видял.

Наближавал карнавалът. Граф ди Сан Феличе устройвал голям бал с маски, на който било поканено най-изисканото римско общество.

Тереза имала голямо желание да иде на този бал. Луиджи измолил от своя покровител управителя разрешение да се вмъкнат и те с Тереза между прислугата. И го получили.

Графът давал този бал главно за да направи удоволствие на дъщеря си Кармела, която обожавал.

Кармела била на възраст и ръст като Тереза, а Тереза била не по-малко красива от Кармела.

Вечерта, когато щял да се състои балът, Тереза облякла най-хубавата си премяна, сложила най-скъпите карфици, най-лъскавите стъклени накити. Била в носия от Фраскати.

Луиджи бил в живописното празнично облекло на римски селянин.

И двамата се смесили, както казахме, с прислужниците и селяните.

Празненството било великолепно. Не само вилата била бляскаво илюминирана, но хиляди цветни лампиони били закачени по дърветата в градината. И не след много гостите излезли от двореца на терасата, а от терасата в градината.

На всеки кръстопът имало оркестър, бюфет и разхладителни напитки; гостите се спирали, образували кадрили и танцували, дето им хрумне.

Кармела била в носия от Сонино. Калпачето й било извезано с бисери, иглите за коса били златни, с елмази, коланът от копринен брокат на едри цветя, полата и връхната дрешка от кашмир, а престилката от индийски муселин; всички копчета на корсажа й били от скъпоценни камъни.

Две от другарките й били в носия от Нетуно и Рича.

Четирима младежи от най-богати и благородни римски семейства ги придружавали с прочутата италианска волност, която няма равна на себе си; те пък били — в селски носии от Албано, Велетри, Чивита Кастелана и Сора.

Не ще и дума, че и техните дрехи блестели като тия на девойките от злато и скъпоценни камъни.

На Кармела хрумнало по едно време да устрои еднообразен кадрил, но липсвала една девойка.

Тя се огледала, но никой нямал носия като нейната и на кавалера й.

Граф ди Сан Феличе й посочил Тереза подръка с Луиджи.

— Позволявате ли, татко? — попитала Кармела.

— Разбира се — отговорил графът, — нали е карнавал.

Кармела се навела към момъка, който я придружавал, и му казала нещо, сочейки с пръст девойката.

Младежът проследил с поглед красивата ръка, поклонил се и отишъл да покани Тереза за кадрила, воден от дъщерята на графа.

Тереза усетила, че лицето й пламва. Погледнала въпросително Луиджи; нямало как да се откаже. Луиджи пуснал полека Тереза, която се отдалечила с елегантния кавалер и заела мястото си сред аристократите. В очите на художник точният и строг костюм на Тереза би изглеждал сигурно по-хубав от този на Кармела и другарките й; но Тереза била лекомислена и суетна девойка; везбата по муселина, палмовите клонки по колана, лъскавината на кашмира я заслепявали, отблясъците на сапфирите и диамантите я влудявали.

Луиджи пък усетил зараждането на едно непознато чувство: някаква глуха болка, която сгризала най-напред сърцето, а оттам пропълзяла като тръпка по жилите и завладяла цялото му тяло; той следял с поглед и най-малкото движение на Тереза и кавалера й; когато ръцете им се докосвали, му причернявало пред очите, жилите му усилено туптели, а в ушите му сякаш звъняла камбана. Когато разговаряли, макар че Тереза слушала кавалера си смирено, с наведена глава, Луиджи разбирал по пламналия поглед на младежа, че я ласкае; тогава му се струвало, че земята се върти под нозете му и всички демони от ада му нашепват подкани за убийство. Като се страхувал да не се поддаде на тази лудост, той се вкопчил с една ръка за беседката, до която се бил изправил, а в другата стискал ножа с изваяната дръжка, пъхнат в пояса му, като от време на време го измъквал неусетно почти цял от ножницата.

Луиджи ревнувал! Усещал, че увлечена от суетния си и горд нрав, Тереза може да му се изплъзне.

През това време стеснителната и почти уплашена млада селянка се съвзела. Казахме, че Тереза била хубава. Не само това — Тереза била грациозна, с първична грация, която е много по-мощна от нашата престорена и предвзета грациозност.

Тя станала почти царица на кадрила; и при все че завиждала на дъщерята на граф ди Сан Феличе, не би могло да се каже, че и Кармела не й завиждала.

Красивият й кавалер я отвел с безброй похвали до мястото, отдето я взел и дето я чакал Луиджи.

Два-три пъти по време на кадрила девойката отправяла поглед към него и всеки път го виждала бледен и намръщен. А веднъж острието на полуизтегления нож блеснало пред очите й като зловеща мълния.

Така че тя почти треперела, когато уловила, подръка любимия си.

Кадрилът имал много голям успех и личало, че смятат да го повторят; само Кармела се противопоставяла, но граф ди Сан Феличе помолил така мило дъщеря си, щото тя най-после се съгласила.

Един от кавалерите тръгнал веднага да покани Тереза, без която било невъзможно да се състои кадрилът; но девойката била изчезнала.

Луиджи сметнал, че не ще може да издържи второ изпитание; и кое с увещание, кое насила, отвел Тереза към друг край на градината. Тереза отстъпила съвсем неохотно; но по разстроеното лице на момъка, по мълчанието му, по нервните му потрепервания разбирала, че с него става нещо необикновено. И самата тя била развълнувана и макар да не била сторила нищо лошо, разбирала, че Луиджи има право да я укорява; за какво? Сама не знаела, но въпреки това чувствувала, че упреците биха били заслужени.

Обаче за най-голяма нейна изненада Луиджи не продумвал и до края на вечерта не отворил уста. Едва когато нощният хлад прогонил гостите от градината и вратите на вилата били затворени след тях, за да продължат празненството в залите, той си тръгнал с Тереза; а когато вече стигнали пред дома й, попитал:

— За какво мислеше, Тереза, когато танцуваше срещу младата графиня ди Сан Феличе?

— Мислех — отвърнала съвсем чистосърдечно девойката, — че бих дала половината си живот за костюм като нейния.

— А какво ти казваше кавалерът ти?

— Казваше ми, че само от мене зависи да имам такъв костюм и трябва да кажа само една дума, за да го получа.

— Имал е право — отговорил Луиджи. — Наистина ли толкова горещо го желаеш?

— Да.

— Добре, ще го имаш.

Учудената девойка вдигнала глава, за да го запита; но лицето му било толкова мрачно и страшно, че думите замръзнали на устните й.

Пък и Луиджи се бил отдалечил още докато казвал тия думи.

Тереза го проследила с поглед в тъмнината, докато било възможно. После се прибрала с въздишка.

Същата нощ се случила голяма беда, сигурно поради нехайството на някой прислужник, забравил да загаси лампите; вила Сан Феличе се подпалила тъкмо там, дето било отделението на прекрасната Кармела. Събудена посред нощ от светлината на пламъците, тя скочила от леглото, метнала пеньоара си и се опитала да избяга, но коридорът, отдето трябвало да мине, бил вече обхванат от пожара. Върнала се в своята стая и започнала да вика за помощ; в това време прозорецът й, на двадесет стъпки от земята, се отворил, един млад селянин скочил в стаята, грабнал я на ръце и със свръхчовешка сила и ловкост я отнесъл на моравата, дето тя припаднала. Когато се свестила, пред нея бил баща й. Цялата прислуга се суетяла наоколо. Изгоряло било едното крило на вилата, но това нямало значение, щом Кармела останала жива.

Търсили навред спасителя, обаче той не се явил нийде; разпитвали всички, но никой не го бил видял. Самата Кармела била толкова разстроена, че не забелязала кой е.

И тъй като графът бил невероятно богат, а чудното избавление на Кармела му се сторило не толкова истинска беда, колкото ново доказателство за благосклонността на провидението към него, загубите от пожара не му направили никакво впечатление.

На другия ден двамата млади се намерили по обичайното време в окрайнината на гората. Луиджи дошъл пръв. Посрещнал много весело девойката, сякаш бил забравил напълно снощната случка. Тереза изглеждала замислена: но като видяла доброто разположение на Луиджи, и тя се престорила на весела и безгрижна, каквато си била по нрав, когато не я смущавало някакво дълбоко вълнение.

Луиджи уловил Тереза подръка и я отвел до входа на пещерата. Там се спрял, девойката разбрала, че става нещо необичайно, и го загледала втренчено.

— Тереза — рекъл Луиджи, — ти ми каза снощи, че би дала всичко на света, за да имаш костюм като този на графската дъщеря.

— Да — отвърнала изненадано Тереза, — но не съм била с ума си, като съм го казвала.

— А пък аз ти отговорих: „Добре, ще го имаш“.

— Да — рекла девойката, все по-учудена при всяка дума на Луиджи, — но сигурно каза така, за да ме зарадваш.

— Никога не съм ти обещавал нещо, без да ти го дам; влез в пещерата да се облечеш.

При тия думи той отместил камъка и посочил на Тереза пещерата, осветена от две свещи, запалени от двете страни на великолепно огледало; върху направената от Луиджи проста масичка били сложени бисерната огърлица, и елмазените карфици; на един стол бил оставен костюмът.

Тереза извикала от радост и без да пита откъде е всичко това, без да си даде труд да поблагодари на Луиджи, се втурнала в пещерата, превърната в будоар.

Луиджи наместил пак камъка, защото току-що зърнал някакъв конник на върха на един хълм, който му пречел да види Палестрина от мястото, дето се намирал. Конникът се спрял за миг, сякаш се колебаел накъде да тръгне, откроен върху небесната синева с яснотата, присъща на южните далечини.

Щом забелязал Луиджи, конникът препуснал и пристигнал при него.

Луиджи не се мамел: пътникът отивал от Палестрина за Тиволи, но не знаел пътя.

Момъкът му го посочил; но тъй като на четвърт миля оттук пътят се разделял в три посоки, пътникът можел пак да се обърка, затова помолил Луиджи да го придружи.

Луиджи свалил клашника си, оставил го на земята, метнал на рамо карабината и освободен от тежката дреха, тръгнал пред конника с бързата планинарска стъпка, която дори кон мъчно може да настигне.

След десет минути Луиджи и пътникът били до посоченият от пастира кръстопът.

Като стигнали дотам, Луиджи посочил с царствен жест пътеката, по която пътникът трябвало да тръгне:

— Ето пътя ви, ваше превъзходителство, сега вече не можете да сбъркате.

— А на тебе ето наградата ти — казал пътникът, като му подал няколко дребни монети.

— Благодаря — отвърнал Луиджи и отдръпнал ръка; — аз правя услуга, не я продавам.

— Но — казал пътникът, който впрочем изглеждал свикнал на тази разлика между раболепието на гражданина и гордостта на селянина, — ако не приемаш заплащане, можеш да приемеш поне подарък.

— А, това е вече друго!

— Добре — рекъл пътникът, — вземи тия две венециански жълтици и ги дай на годеницата си да си направи обици.

— А пък вие вземете тогава този нож казал младият пастир. — Няма да намерите кама с такава дръжка от Албани до Чивита Кастелана.

— Приемам — отговорил пътникът; — но тогава аз ти оставам длъжник, защото този нож струва повече от две жълтици.

— За търговец може и да струва; но като съм го направил аз, на мене ми струва един пиастър.

— Как се казваш? — попитал пътникът.

— Луиджи Вампа — отговорил пастирът със същото изражение, с което би казал: Александър Македонски.

— А вие?

— Аз — рекъл пътникът — се наричам Синдбад моряка.

Франц ахна от изненада.

— Синдбад моряка! — повтори той.

— Да — продължи разказвачът, — с такова име се представил пътникът на Вампа.

— А вие какво имате против това име? — запита Албер; — то е много хубаво и, трябва да призная, приключенията на собственика му много ме забавляваха, когато бях малък.

Франц не настоя. Името Синдбад моряка, както може да предположите, бе пробудило в него рояк спомени, както бе станало предния ден и с името на граф дьо Монте Кристо.

— Продължавайте — каза той на хотелиера.

— Вампа сложил пренебрежително двете жълтици в пояса си и тръгнал полека назад по същия път. Като наближил на двеста-триста крачки от пещерата, му се сторило, че чува вик.

Спрял се и се ослушал, за да разбере откъде идва викът.

След миг чул ясно името си.

Викът идвал откъм пещерата…

Той подскочил като елен, като приготвял в същото време пушката си, и за по-малко от минута стигнал до височинката срещу хълмчето, на което бил зърнал пътника.

Тук вече виковете „Помощ!“ се чували по-ясно. Огледал цялата околност; някакъв мъж отнасял Тереза, както кентавърът Несус отнесъл Деянира51.

Мъжът отивал към гората и бил изминал вече три четвърти от пътя между пещерата и леса.

Вампа преценил разстоянието; оня имал най-малко двеста крачки преднина и нямало никакви изгледи да го настигне, преди да е навлязъл в гората.

Младият пастир се заковал на място. Вдигнал пушката на рамо, насочил полека дулото й към непознатия, почакал една секунда и гръмнал.

Другият веднага се спрял; коленете му се огънали и той паднал заедно с Тереза.

Тя скочила веднага; а мъжът останал да се гърчи в предсмъртни мъки.

Вампа се втурнал веднага към Тереза, защото и тя паднала на колене на десетина крачки от умиращия; а младежът се страхувал ужасно да не би куршумът, убил неприятеля му, да е наранил и нея.

За щастие Тереза не била засегната и силите й изменили само от уплаха. Като се уверил, че е здрава и читава, Луиджи се обърнал към ранения.

Той току-що бил издъхнал със стиснати пестници, сгърчена от болка уста и щръкнали от мъка потни коси.

Очите му били отворени и гледали заплашително. Щом се приближил до трупа, Вампа познал Кукумето.

Още когато бил спасен от двамата млади, Кукумето се влюбил в Тереза и се зарекъл, че ще я грабне. От тоя ден започнал да я дебне и като се възползувал от това, че любимият й я оставил сама, за да покаже пътя на конника, я грабнал и мислел, че тя е вече негова, когато куршумът на Вампа, насочен от непогрешимото око на младия пастир, му пронизал сърцето.

Вампа го погледнал, без да прояви някакво вълнение, а Тереза, все още разтреперана, едва пристъпвала към бандита и поглеждала крадешком трупа му през рамото на своя избраник.

След миг Вампа се обърнал към изгората си:

— Ти добре си облечена — казал той; — сега трябва да се облека и аз.

Тереза била наистина облечена от глава до пети в дрехите на графската дъщеря.

Вампа вдигнал Кукумето и го занесъл в пещерата, а Тереза останала отвън.

Ако по това време би минал някой друг пътник, би видял нещо необичайно — една овчарка, която пази овцете си в кашмирена рокля, с бисерни обици и огърлица, с елмазени карфици и копчета от сапфир, изумруди и рубини.

Сигурно би му се сторило, че се е върнал във времето на Флориан, и като се прибере в Париж, би уверявал, че е срещнал алпийската пастирка, седнала в подножието на Сабинските планини.

След четвърт час Вампа излязъл от пещерата. И неговият костюм бил не по-малко изящен от тоя на Тереза.

Той бил с късо тъмночервено кадифено жакетче с гравирани златни копчета, завързан около врата римски шарф, паласка, извезана със сърма и червена и зелена коприна; с къси панталони от светлосиньо кадифе, закопчани на коленете с елмазени токи, гети от шведска кожа, изпъстрени с безброй арабески, и шапка, от която хвърчали разноцветни панделки; от пояса му се подавали два часовника, а пред паласката била пъхната великолепна кама.

Тереза ахнала от възхищение. В тези дрехи Вампа приличал на картина от Леопол Робер52 или Шнец53.

Облякъл бил изцяло костюма на Кукумето.

Момъкът забелязал възторга на годеницата си и се усмихнал гордо.

— Сега — казал той — готова ли си да споделиш съдбата ми, каквато и да бъде тя?

— О, то се знае! — извикала възторжено девойката.

— И да ме последваш, дето и да ида?

— Докрай света!

— Хвани ме тогава подръка и да вървим, защото нямаме време за губене.

Девойката уловила подръка любимия си, без дори да го попита къде ще я води; защото й се струвал в този миг прекрасен, горд и могъщ като бог.

Навлезли в гората, до която стигнали само за няколко минути.

Излишно е да казваме, че Вампа знаел всичките й пътеки; затова тръгнал без ни най-малко колебание, макар че нямало никакъв път; разбирал посоката по дърветата и храстите; така вървели час и половина. Стигнали до най-гъстия дял на гората. Един пресъхнал порой водел към дълбок пролом. Вампа поел по този необикновен път, който, затворен между две урви и затъмнен от гъстата стена на боровете, приличал — извън лекото нанадолнище — на пътеката за Аверн54, споменавана от Вергилий.

Поизплашена отново от вида на това диво и безлюдно място, Тереза се притискала безмълвно до своя водач; но като гледала равномерния му ход и съвършено спокойното лице, и тя намирала сили да прикрие вълнението си.

Изведнъж на десет крачки пред тях иззад едно дърво някакъв мъж се прицелил във Вампа.

— Нито крачка напред! — извикал той. — Иначе стрелям!

— Хайде де! — рекъл Вампа и махнал презрително с ръка, а Тереза се притиснала до него, без да прикрива страха си. — Нима вълците се ядат помежду си?

— Кой си ти? — попитал часовият.

— Аз съм Луиджи Вампа, пастирът на фермата Сан Феличе.

— Какво искаш?

— Искам да поприказвам с другарите ти, дето са на полянката Рока Бианка.

— Върви тогава подир мене — рекъл часовият — или, щом знаеш къде е, я върви по-добре пред мене.

Вампа се усмихнал презрително на предпазливостта на бандита, минал с Тереза пред него и продължил пътя си със същата твърда и спокойна походка, както и досега.

След пет минути бандитът им направил знак да спрат.

Двамата млади се подчинили.

Бандитът изгракал три пъти като гарван.

Друго грачене отвърнало на този троен призив.

— Добре — казал бандитът. — Можеш да продължиш нататък.

Луиджи и Тереза тръгнали отново.

Но колкото по-навътре навлизали, толкова повече разтрепераната Тереза се притискала до своя избраник, защото между дърветата се съзирали оръжия и блясвали цеви на пушки.

Полянката Рока Бианка била на върха на малко възвишение, сигурно някогашен вулкан, угаснал още преди Ромул и Рем да напуснат Алба, за да се заселят в Рим.

Тереза и Луиджи стигнали до върха и се озовали изведнъж пред двадесетина бандити.

— Тоя младеж ви търси и иска да говори с вас — рекъл часовият.

— Какво има да ни каже? — попитал този, който замествал главатаря във време на отсъствието му.

— Имам да кажа, че ми омръзна вече да съм овчар — казал Вампа.

— Аха, разбирам — рекъл заместникът, — искаш да те приемем в нашите редове, така ли?

— Добре дошъл! — викнали няколко бандити от Ферузино, Пампинара и Анани, познали Луиджи Вампа.

— Само че аз идвам за друго — не да ви бъда другар.

— За какво идваш? — учудили се бандитите.

— Идвам да ви стана главатар — рекъл младежът.

Бандитите се изсмели.

— А какво си извършил, та да се стремиш към такава чест? — попитал заместникът.

— Убих главатаря ви Кукумето, на когото виждате дрехите — казал Луиджи — и подпалих вилата „Сан Феличе“, за да дам сватбена рокля на годеницата си.

След един час Луиджи Вампа бил избран за главатар вместо Кукумето.

— Е-е, драги Албер — обърна се Франц към приятеля си, — какво мислите сега за гражданина Луиджи Вампа?

— Ще кажа, че е мит — отвърна Албер, — че в действителност никога не е съществувал.

— Какво е това мит? — попита Пастрини.

— Много дълго е да ви го обясняваме, драги домакине — отговори Франц. — И вие казвате, че господин Вампа упражнява сега професията си из околностите на Рим?

— И то по-дръзко от всеки друг бандит преди него.

— Значи полицията напразно се е опитвала да го залови?

— Какво искате? Той е едновременно в съюз с овчарите от равнината, рибарите от Тибър и контрабандистите от крайбрежието. Търсят го в планината, а той е по реката; подгонят го по реката, той е в открито море; и изведнъж, докато мислят, че е на остров Джилио, Гуанути или Монте Кристо, ще го видят в Албано, Тиволи или Ричи.

— И как се отнася с пътниците?

— Ех, господи, много просто! Според това, на какво разстояние са от града, им оставя осем, дванадесет часа или цял ден, за да си платят откупа; като мине това време, им дава още един час отсрочка. На шестдесетата минута от тоя час, ако не е получил парите, застрелва заловения с един куршум в главата или му забива нож в сърцето и толкова.

— Е, Албер — запита Франц другаря си — искате ли все още да идете до Колизея през външните булеварди?

— Разбира се — каза Албер, — ако пътят оттам е по-живописен.

В тоя миг удари девет часът, вратата се отвори и кочияшът влезе.

— Колата на техни превъзходителства ги чака — обяви той.

— Тогава — каза Франц — към Колизея!

— През Ла порта дел Пополо ли, ваши превъзходителства, или през града?

— През града, дявол те взел! През града! — извика Франц.

— О, драги — каза Албер, като ставаше и палеше третата пура, — мислех ви за по-храбър.

С тия думи двамата младежи слязоха и се качиха в колата.

Франц бе намерил средно разрешение, за да може Албер да стигне до Колизея, без да мине покрай някоя древна руина, та постепенното свикване с античните размери да не отнеме на великана нито аршин от исполинския му ръст. Затова тръгнаха по виа Систиниа, свиха под прав ъгъл пред Санта Мариа Маджиоре, след това по виа Урбана и Сан Пиетро ин, Винколи стигнаха до виа дел Колосео.

Този маршрут имаше още едно предимство: не отвличаше с нищо Франц от впечатлението, оставено у него от току-що разказаната от Пастрини история, в която беше замесен и неговият тайнствен домакин Монте Кристо. Облегнат в един ъгъл на колата, той беше погълнат от хилядите въпроси, които си задаваше непрестанно, без да намери за някой от тях задоволителен отговор.

Още едно нещо впрочем му бе припомнило неговия приятел Синдбад моряка; това бяха тайнствените отношения между разбойниците и моряците. Казаното от господин Пастрини, че Вампа намирал убежище в лодките на риболовците и контрабандистите, припомни на Франц двамата корсикански бандити, седнали да вечерят заедно с екипажа на яхтата, която по-рано се бе отклонила от пътя си, за да спре в Порто Декио само за да ги свали на сушата. Името на домакина му от остров Монте Кристо, споменато от собственика на хотел „Лондон“, доказваше, че този човек върши по бреговете на Пиомбино, Чивита Векиа, Остиа и Гаета същата човеколюбива дейност, каквато гниеше и по бреговете на Корсика, Тоскана и Испания; а тъй като сам Монте Кристо, доколкото Франц припомняше, бе говорил за Тунис и Палермо, явно бе, че кръгът на връзките му е доста обширен.

Но колкото властно и да обсебваха съзнанието на младежа, тия разсъждения изчезнаха, щом пред него се извиси огромната мрачна сянка на Колизея, през чиито отвори луната пращаше дълги бледи лъчи, каквито пращат очите на призрак. Колата спря на няколко крачки от Меза Суданс. Кочияшът слезе да им отвори вратичката; двамата приятели скочиха от колата и се озоваха пред едно чичероне, изникнало сякаш изпод земята.

Тъй като бяха взели и чичеронето от хотела, станаха им двама.

В Рим беше впрочем невъзможно да се отървеш от такъв разкош: освен главния чичероне, който ви обсебва, щом пристъпите прага на хотела, и ви оставя едва в деня, когато напуснете града, има и по един отделен чичероне пред всеки паметник и, бих казал дори, пред всяка частица от паметник. Сами можете да прецените следователно дали ще ви липсва чичероне за Колизея, този несравним паметник, за който Марциал казал:

Франц и Албер не се опитаха да избягнат тиранията на чичеронетата. Би било и твърде трудно, защото само водачите имат право да се движат из паметника с факли. Така че без никакъв опит за съпротива се предадоха сякаш с вързани ръце и нозе на водачите си.

За Франц тази разходка беше позната, защото я бе правил вече десет пъти. Но тъй като другарят му беше новак и стъпваше за пръв път в паметника на Флавий Веспасиан, трябва да призная за негова чест, че въпреки невежественото дрънкане на водачите той бе наистина поразен. Защото, докато не го е видял, човек няма никаква представа за този паметник, чиито размери се удвояват от тайнствения светлик на южната луна, напомнящ вечерната дрезгавина на западните страни.

Затова, едва направил стотина крачки под вътрешните портики, изоставяйки Албер на водачите, които не искаха да се откажат от своето неотменно право да го запознаят най-подробно с рева на лъвовете, ложата на гладиаторите и трибуната на цезарите, замисленият Франц пое по една полуразрушена стълба, като остави другите да продължават своя симетричен път, и седна под една колона срещу пролука, която му позволяваше да обгърне цялото величие на гранитния великан.

Франц седеше така почти от четвърт час, притулен, както казах, в сянката на една колона, и гледаше Албер, който тъкмо бе излязъл, придружен от двамата факлоносци, от един вомиториум в другия край на Колизея, и тримата — прилични на сенки, тръгнали подир блуждаещи огньове — заслизаха от стъпало на стъпало към местата, запазени за весталките, когато му се стори, че някакъв камък се търкулна в подножието на една стълба точно срещу тази, по която се бе изкачил до мястото си. Сигурно не беше рядкост някой камък да не издържи стъпката на времето и да се търкулне в пропастта; но този път на Франц му се стори, че камъкът не издържа човешка стъпка, която той дочу, при все че пристъпващият правеше всичко възможно да я заглуши.

И наистина след един миг из сянката постепенно се появи човек, който се изкачваше по стълбата, разположена точно срещу Франц и осветена от луната, при все че стъпалата й надолу потъваха в мрак.

Можеше да е някой пътник, предпочел като него самотното съзерцание пред безинтересното дрънкане на водачите, така че тази поява никак не го изненада. Но по колебанието, с което човекът изкачи последните стъпала, по това, как се спря, като стигна до площадката, и започна да се ослушва, личеше, че е дошъл нарочно тук и очаква някого.

Франц се скри инстинктивно колкото можеше повече зад колоната.

На десет стъпки от земята, височина, на която се намираха и двамата, сводът беше пробит и през кръглия отвор, приличен на кладенец, можеше да се види късче звездно небе.

Около този отвор, отдето лунните лъчи проникваха може би от стотици години, растяха храсти, чиито леки зелени очертания се открояваха ярко върху матовата синева на небосвода, а грамадни лиани и яки бръшлянови филизи надвисваха от горната тераса и се люшкаха над свода като плаващи въжета.

Лицето, чиято тайнствена поява бе привлякла вниманието на Франц, се намираше в полусянка, която не позволяваше да се различат чертите му, но не беше толкова плътна, та да не може да се забележат дрехите; непознатият беше загърнат в широк тъмен плащ, единият му край, заметнат на лявото рамо, притуляше долната половина на лицето, а широката шапка закриваше горната му част. Косото осветление, проникващо през отвора, докосваше само долния край на плаща и черния панталон, кокетно стегнат в лачени ботуши.

Този човек беше явно ако не аристократ, то поне от висшето общество.

Стоеше така от няколко минути и започваше да проявява явно нетърпение, когато откъм горната тераса се дочу лек шум.

В същия миг някаква сянка пресече светлината, в горния край на стълбата се появи човек, който впи пронизващ поглед в тъмнината и забеляза другия с плаща; улови веднага сноп от висящите лиани и полюляващ се бръшлян, плъзна се, стигна на три-четири стъпки от земята и скочи леко. Облечен беше в пълна транстеверска носия.

— Извинете, ваше превъзходителство — каза той на римско наречие; — накарах ви да чакате. Все пак закъснях само с няколко минути. Току-що удари десет от Сан Джовани ди Латрано.

— Вие не сте закъснели, ами аз подраних — отговори непознатият на безукорно тосканско наречие; — така че без оправдания. Освен това, дори да бяхте закъснели, щях да предположа, че е било по независещ от волята ви повод.

— И бихте имали право, ваше превъзходителство; идвам от крепостта Сан Анджело, дето с голяма мъка можах да поговоря с Бепо.

— Кой е този Бепо?

— Бепо е служащ в затвора, комуто плащам нещичко, за да зная какво става в крепостта на негово светейшество.

— О! Виждам, че сте предвидлив човек, драги!

— Какво да се прави, ваше превъзходителство!

Никой не знае какво го чака; и мене може да ме пипнат някой ден като горкия Пепино; все ще имам нужда тогава от някой плъх, който да прегризе някоя и друга верига в затвора ми.

— Накратко казано, какво узнахте?

— Във вторник, в два часа, ще има две екзекуции, както става в Рим при започването на големи празненства. Единият осъден ще бъде mazzolato55; нещастникът убил свещеника, който го отгледал, и не заслужава внимание. Другият ще бъде decapitato56; той е нещастният Пепино.

— Какво искате, драги, вие вдъхвате такъв страх не само на папското управление, но и на съседните кралства, та властта иска непременно да ви сплаши.

— Но Пепино не е дори член на бандата ми; той е беден пастир и цялата вина е в това, че ни снабдяваше с храна.

— Значи е ваш съучастник. Затова проявяват повече внимание към него. Вместо да го смажат с топуз, както ще постъпят с вас, ако някой ден ви пипнат, се задоволяват да го гилотинират. Така ще разнообразят впрочем и развлеченията на народа, като устроят зрелища за всички вкусове.

— Извън зрелището, което подготвям аз и което не очакват — отвърна транстеверецът:

— Позволете да ви кажа, драги приятелю — каза мъжът с плаща, — че изглеждате готов да извършите някоя глупост.

— Готов съм на всичко, за да осуетя екзекуцията на нещастника, попаднал в беда само защото ми е услужвал; кълна се в светата Мадона! Ще се смятам за подлец, ако не сторя нещо за тоя доблестен момък.

— И какво ще сторите?

— Ще поставя двадесетина души около гилотината. Щом го доведат, по даден знак от мене ще се нахвърлим с ножове в ръка върху охраната и ще го отвлечем.

— Това ми се струва много несигурно. Убеден съм, че моят план струва повече от вашия.

— Какъв е планът на ваше превъзходителство?

— Ще дам десет хиляди пиастра на един познат, а той ще уреди екзекуцията на Пепино да бъде отложена за идната година; през годината ще дам още десет хиляди пиастра на друг познат и ще го измъкна от затвора.

— Уверен ли сте, че ще сполучите?

— Par bleu57 — каза на френски мъжът с плам.

— Моля? — запита транстеверецът.

— Казах, драги, че аз сам със златото си ще сполуча повече, отколкото вие и хората ви с камите, пищовите, карабините и тромблоните си. Затова оставете работата на мене.

— Чудесно; но ние все пак ще се приготвим за всеки случай.

— Пригответе се, щом искате. И бъдете сигурни че ще получа помилването.

— Не забравяйте, че е в други ден, във вторник. Остава ви само утрешният ден.

— Добре, но денят има двадесет и четири часа всеки час има шейсет минути, всяка минута — шейсет секунди; в осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди могат да станат много неща.

— Как ще узнаем, ваше превъзходителство, дали сте сполучили?

— Много просто; аз наех трите крайни прозореца на кафене „Росполи“; ако сполуча да отложа изпълнението, на двата крайни прозореца ще бъдат спуснати завеси от жълта дамаска, а на средния бели с червен кръст.

— Чудесно. А с кого ще предадете заповедта за помилването?

— Изпратете ми някой от вашите хора, предрешен като покаяник, за да му я дам. В това облекло той ще може да стигне до самия ешафод и ще даде вулата на началника на братството, който ще я връчи на палача. Междувременно съобщете тази вест на Пепино, за да не умре от страх или да полудее; защото в такъв случай ще пропилеем напразно парите.

— Ваше превъзходителство е убеден, че съм му напълно предан, нали?

— Поне се надявам, че е така.

— Знайте тогава, че ако спасите Пепино, предаността ми ще се превърне за в бъдеще в покорство.

— Внимавай какво приказваш, драги! Може някой ден да ти го припомня. Може да се случи и аз да имам нужда от тебе…

— Ваше превъзходителство ще ме намери, щом му потрябвам, както ви намирам и аз. Да сте на другия край на света, достатъчно ще е да ми пишете: „Направи това и това“, и аз ще го направя, честно…

— Шт! — прекъсна го непознатият. — Чувам шум.

— Пътешественици, които посещават Колизея с факли.

— Не трябва да ни видят заедно. Ония доносници, водачите, биха могли да ви познаят; а колкото почтено да е вашето приятелство, драги приятелю, ако хората узнаят колко сме близки, страх ме е, че това ще напакости малко на доброто ми име.

— И така, ако получите отлагането?

— На средния прозорец ще бъде спуснат бяла дамаска с червен кръст.

— Ако не сполучите?…

— Три жълти завеси.

— Тогава?

— Тогава, драги приятелю, размахвайте камата, колкото желаете, разрешавам и дори ще отида да гледам.

— Сбогом, ваше превъзходителство, разчитам на вас, разчитайте и вие на мене.

С тия думи транстеверецът изчезна по стълбите, а непознатият закри още повече лицето си с плаща, мина на две крачки от Франц и слезе по външните стъпала в арената.

След една секунда Франц чу името си под сводовете: Албер го викаше.

Той почака, докато двамата се отдалечиха, защото не искаше да разберат, че наблизо е имало свидетел, който не бе видял лицата им, но не бе пропуснал нито дума от разговора им.

Десет минути по-късно Франц пътуваше с колата към хотел „Лондон“, като слушаше с почти нахална разсеяност учените обяснения, които Албер му даваше, според Плиний и Калпурний, за мрежите с железни остриета, непозволяващи на дивите зверове да се нахвърлят срещу зрителите.

Оставяше го да говори, без да му противоречи; бързаше да остане сам, за да размисли по-внимателно по това, което току-що бе станало пред очите му.

Единият от двамата му беше положително непознат: той го виждаше и чуваше за пръв път; но не беше така с другия; и макар да не бе съзрял лицето му, непрекъснато потулено в сянка или закривано от плаща, гласът му бе направил такова дълбоко впечатление на Франц, когато го бе чул за пръв път, та беше невъзможно да го чуе втори път и да не го познае.

В насмешливата интонация особено се долавяше остър метален звън, от който той потръпна в Колизея, както бе изтръпнал и в пещерата на остров Монте Кристо.

Затова беше напълно убеден, че този човек е Синдбад моряка.

При всякакви други обстоятелства любопитството му към този човек би го накарало да му се обади; но току-що подслушаният разговор беше много тайнствен и той се въздържа, защото се боеше — съвсем правилно, — че обаждането не ще бъде приятно на другия. Затова го остави да си отиде, но се зарече, ако го срещне още веднъж, да не пропусне втория случай като първия.

Франц беше много загрижен, та не можа да заспи. Цялата нощ обмисляше и премисляше всички обстоятелства около човека от пещерата и непознатия в Колизея, които неизменно ги свързваха в една и съща личност; колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че е така.

Заспа на разсъмване и се събуди много късно. Като истински парижанин Албер бе взел вече мерки за прекарването на вечерта. Изпратил бе да им запазят ложа в театър „Аржентина“.

Франц трябваше да напише няколко писма за Франция, затова предостави на Албер колата за цял ден.

Албер се прибра в пет часа; предал бе препоръчителните писма, получил бе покани за всички вечери от престоя им в Рим и бе разгледал града.

Един ден му бе стигнал за всичко.

Останало му бе и време да се осведоми какво дават в театъра и кои артисти играят.

Представяха Паризина; артистите се именуваха Козели и Мориани. А актрисата Спек.

Както виждате, нашите младежи не бяха особено нещастни: щяха да присъствуват на една от най-хубавите опери от автора на Лучия ди Ламермур, в изпълнение на трима най-прочути италиански певци.

Албер не бе успял да свикне още със задалпийските театри, дето не се сяда в първите редове и няма балкони и открити ложи; това беше доста тежко за човек, който имаше запазено кресло в Буф58 и партерна ложа в операта.

Но то не му пречеше да се облича блестящо всеки път, когато отиваше на опера с Франц; съвсем напразно; защото, трябва да се признае за срам на един от най-достойните представители на френската мода, че през четирите месеца, откакто пътуваше надлъж и нашир из Италия, Албер не бе имал ни едно приключение.

Той се опитваше понякога да се шегува по този въпрос; но в душата си беше страшно огорчен, загдето той, Албер дьо Морсер, един от най-ухажваните младежи, напразно се старае да блесне. Това беше още по-мъчително, защото според скромния навик на нашите скъпи съотечественици Албер бе тръгнал от Париж с убеждението, че в Италия ще има най-големи успехи и ще забавлява по-късно булевард дьо Ган с разкази за сполуките си.

Уви! Нищо не излезе: очарователните генуезки, флорентински и неаполитански графини останаха не при съпрузите, но при любовниците си и Албер извлече жестоката поука, че италианките имат поне едно предимство пред французойките — да са верни в изневярата си.

Не искам да кажа, че и в Италия, както навред, няма изключения.

А при това Албер беше не само един безукорно изискан кавалер, но и духовит мъж; освен това беше виконт, от новите благородници наистина, но днес, когато никой не доказва произхода си, какво важи дали си граф от 1399 или от 1815! А на всичко отгоре имаше и петдесет хиляди франка годишна рента. Повече, отколкото трябва, както виждате, за да бъде човек на мода в Париж. Затова беше малко унизително, че не бе забелязан сериозно в ни един от градовете, отдето бе минал.

Но разчиташе да си навакса в Рим, защото карнавалът е във всички страни, празнуващи това ценно въведение, време за волности, когато и най-строгите се увличат в някоя лудория. И тъй като карнавалът започваше на следния ден, за Албер беше много важно да се лансира още преди откриването му.

За тая цел той бе наел една от най-скъпите ложи в театъра и щеше да се яви там в безукорно облекло. Тя беше на първия балкон, който е у нас галерия. В Италия и трите балкона са еднакво аристократични и тъкмо затова се наричат благородническите балкони.

Въпреки това ложата, дето можеха да се наместят удобно дванадесет души, струваше на двамата приятели по-евтино, отколкото ложа за четирима в „Амбигю“59.

Албер имаше и друга надежда: ако успее да спечели сърцето на някоя красива римлянка, естествено, ще получи и — posto60 в колата й, следователно ще види карнавала от една аристократическа каляска или от княжески балкон.

Поради тези съображения Албер беше по-жизнерадостен от всеки друг път. Обръщаше се с гръб към артистите, навеждаше се наполовина от ложата и гледаше всички хубави жени с бинокъл, дълъг шест пръста.

Но ни една хубава жена не възнагради старанията на Албер с нито един поглед, дори от любопитство.

Всички разговаряха за работата, увлеченията, удоволствията си, за карнавала, който започваше на другия ден, за предстоящата страстна седмица, без да обръщат никакво внимание на артистите или представлението, като се изключат известните места, когато всеки се обръщаше, за да чуе нещичко от речитатива на Козели, да ръкопляска на някоя блестяща острота на Мориани или да акламира певицата Спек; след което разговорите продължаваха, както и досега.

Към края на първото действие вратата на една още незаета ложа се отвори и Франц видя да влиза една личност, на която бе имал честта да бъде представен в Париж, и смяташе, че тя е още във Франция. Албер забеляза трепването на приятеля си при тази поява и се обърна към него:

— Познавате ли тази жена? — запита той.

— Да, как ви се струва?

— Очарователна, драги, при това руса. О, прелестните коси! Французойка ли е?

— Венецианка.

— И се казва?

— Графиня Г…

— О! Познавам я по име — извика Албер; — казват, че е толкова духовита, колкото и красива. Дявол да ме вземе! Като си помисля само, че можех да й бъда представен на последния бал у госпожа дьо Вилфор, дето беше и тя, а пропуснах случая просто от нехайство: голям хапльо съм!

— Искате ли да поправя тази грешка? — попита Франц.

— Какво? Нима сте толкова близък с нея, та можете да ме заведете в ложата й?

— Имал съм честта да разговарям с нея три-четири пъти досега; а знаете, че това е достатъчно постъпката ми да не изглежда неуместна.

В този миг графинята забеляза Франц и му махна мило с ръка, на което той отвърна с почтителен поклон.

— Я гледайте, вие сте наистина близък с нея! — каза Албер.

— Тук вече се мамите и тъкмо по тая причина ние, французите, вършим толкова много глупости в чужбина: защото свеждаме всичко към нашите парижки разбирания; в Испания, а особено в Италия не трябва да съдите за близостта на хората от свободните външни отношения. Ние с графинята чисто и просто открихме, че изпитваме симпатия един към друг.

— Сърдечна симпатия ли? — попита със смях Албер.

— Не, духовна, нищо повече — отвърна сериозно Франц.

— И как стана това?

— При една разходка в Колизея, каквато направихме и с вас.

— На лунна светлина?

— Да.

— Сами?

— Почти.

— И разговаряхте…

— За мъртъвци.

— О! — извика Албер. — Много забавно наистина. Е добре, аз пък обещавам, че ако имам честта да кавалерствувам на прекрасната графиня при подобна разходка, ще й говоря за живите.

— Може би ще сбъркате.

— Впрочем ще ме представите ли, както ми обещахте?

— Щом спуснат завесата.

— Ех, че дяволски дълго е това първо действие!

— Послушайте финала; много е хубав, а Козели го пее възхитително.

— Да, и каква осанка!

— Спек е несравнимо драматична.

— Ще се съгласите, че след като човек е чул Зонтаг и Малибран…

— Не намирате ли, че Мориани е отличен?

— Не обичам мургав да се представя за рус.

— О, драги — каза Франц, като се обърна, докато Албер продължаваше да гледа с бинокъла си, — вие сте наистина прекалено придирчив.

Завесата най-после бе спусната за голямо задоволство на виконт де Морсер, който си взе шапката, поприглади набързо косата, връзката и маншетите си и даде знак на Франц, че го чака.

Й тъй като графинята, която Франц погледна въпросително, му отговори с поглед, че ще бъде добре дошъл, Франц не се забави да задоволи нетърпението на Албер и тръгна из полукръглия коридор, последван от другаря си — който пътем оправи гънките по яката на ризата и ревера на фрака, докато най-после почука на ложа 4, дето беше графинята.

Младежът, седнал до нея в предния край на ложата, веднага стана да отстъпи според италианския обичай мястото си на новодошлия, който на свой ред трябва да го отстъпи, ако дойде нов посетител.

Франц представи Албер като един от най-видните наши младежи по обществено положение и ум; което впрочем беше вярно; защото в Париж и в своята среда Албер беше безупречен кавалер. Франц добави, че приятелят му, отчаян, загдето не е успял да се възползува от престоя на графинята в Париж, за да й бъде представен, го помолил да поправи този пропуск; и той изпълнява задачата си, като моли графинята — при все че и сам той би трябвало да бъде препоръчан от някого — да му прости нескромността.

В отговор графинята се поклони очарователно на Албер и подаде ръка на Франц.

Поканен от нея, Албер зае освободеното място, а Франц седна на втори план, зад графинята.

Албер намери чудесна тема за разговор — Париж; заговори на графинята за общите им познати. Франц разбра, че е на правилна почва, остави го да продължава, поиска му грамадния бинокъл и започна на свой ред да оглежда залата.

Съвсем сама в ложа на третия ред срещу тях седеше една невероятно красива жена в гръцка национална носия, в която се държеше така непринудено, щото личеше, че това е обичайното й облекло.

Зад нея, в полусянката, стоеше мъж, чието лице не можеше да се различи.

Франц прекъсна разговора между Албер и графинята, за да я запита дали познава красивата албанка, която заслужаваше да привлича вниманието не само на мъжете, но и на жените.

— Не — каза графинята; — зная само, че е в Рим от началото на сезона; още при откриването я видях в същата ложа; а от един месец насам не пропуска нито едно представление, понякога придружена от мъжа, който е и сега с нея, понякога следвана само от един черен слуга.

— Как я намирате, графиньо?

— Изключително красива. Медора61 трябва да е приличала на нея.

Франц и графинята се спогледаха усмихнато. Тя поднови разговора си с Албер, а Франц започна отново да разглежда с бинокъл своята албанка.

Завесата се вдигна за балета. Беше един от добрите италиански балети, постановка на прочутия Анри, който си бе създал в Италия огромна слава като хореограф, за да я загуби по-късно в Плувния театър у нас; балет, в който всички, от първия герой до последния фигурант, вземат такова дейно участие в играта, че сто и петдесет души правят едновременно едно и също движение и вдигат заедно една и съща ръка или един и съши крак.

Балетът се наричаше Полиска.

Франц беше така погълнат от своята хубава гъркиня или албанка, та не се интересуваше от балета въпреки прелестта му. Но тя явно се забавляваше от спектакъла и удоволствието й беше пълна противоположност на дълбокото безразличие у кавалера й, който през цялото време на тази несравнима хореографска творба не мръдна и въпреки адския шум от тромпетите, цимбалите и звънчетата на оркестъра изглеждаше потънал в небесните наслади на спокоен, лъчезарен сън.

Балетът най-после свърши и завесата се спусна сред френетичните ръкопляскания на опиянения партер.

Поради обичая операта да се прекъсва с балет антрактите в Италия са много кратки, защото певците са имали време да си отпочинат и сменят костюмите — си, докато балетистите се стараят с най-голямо съвършенство да се въртят и подскачат.

Започна второто действие; още при първите звуци на цигулката Франц видя, че заспалият се привдигна полека и се приближи към гъркинята, която се обърна, каза му нещо и се облегна отново на парапета.

Лицето на събеседника й си оставаше в сянка, така че Франц не можеше да различи ни една негова черта.

Завесата се вдигна, вниманието на Франц бе неизбежно привлечено от артистите и погледът му остави красивата гъркиня, за да се насочи към сцената.

Действието започва, както е известно, с дуета насън: легналата Паризина издава пред Ацо любовта си към Уго; измаменият съпруг преживява гневните изблици на ревността и накрая, уверен в изневярата на жена си, я събужда, за да й съобщи предстоящото отмъщение.

Този дует е един от най-прекрасните, най-изразителните и най-ужасните, написани от плодовитото перо на Доницети. Франц го слушаше за трети път и макар да не минаваше за бесен меломан, го преживя дълбоко. Затова щеше да заръкопляска заедно с всички, когато ръцете му, готови да се сключат, увиснаха във въздуха, а започнатото „браво“ замря на устните му.

Мъжът в ложата се бе изправил и тъй като лицето му беше сега осветено, Франц можа да види тайнствения обитател на остров Монте Кристо, същия, чиято фигура и глас бе зърнал и чул предната вечер в Колизея.

Нямаше вече никакво съмнение: странният пътешественик живееше в Рим.

Изражението на Франц сигурно съответствуваше напълно на вълнението му от тази поява, защото графинята го погледна, разсмя се и запита какво му е.

— Госпожо графиньо — отговори Франц, — запитах ви преди малко дали познавате онази албанка; сега ще ви попитам познавате ли съпруга й.

— Толкова, колкото и нея — каза графинята.

— Никога ли не сте го забелязвали?

— Ето един наистина френски въпрос! Много добре знаете, че за нас, италианките, съществува само-един мъж: този, в когото сме влюбени!

— Правилно — каза Франц.

— Във всеки случай — продължи тя, като доближи до очите си бинокъла на Албер и го насочи към ложата — трябва да е някой мъртвец, напуснал гроба с разрешение от гробаря, защото ми се струва ужасно бледен.

— Всякога е такъв — отговори Франц.

— Значи го познавате? — запита графинята. — Тогава аз ще ви попитам кой е.

— Мисля, че съм го виждал вече и струва ми се, че го познах.

— Наистина — каза тя, като сви красивите си рамене, сякаш по тялото й бе пропълзяла тръпка, — разбирам, че който види веднъж такъв човек, не го забравя вече.

Впечатлението на Франц не беше следователно нещо лично негово, щом и друг човек изпитваше същото.

— Е добре — обърна се Франц към графинята, която гледаше отново с бинокъла, — какво мислите за този човек?

— Прилича ми на оживял лорд Рътуен.

Това ново припомняне на Байрон порази Франц; ако някой би могъл да го накара да повярва в съществуването на вампири, то беше именно този човек.

— Трябва да узная кой е — каза Франц, като стана.

— О! Не — извика графинята. — Не ме оставяйте, разчитам да ме придружите до в къщи и не ви пускам.

— Какво? — наведе се Франц към ухото и. — Наистина ли ви е страх?

— Слушайте — отвърна тя. — Байрон ми се е клел, че вярва във вампири, казвал ми е, че ги е виждал, описвал ми е лицето им: същата черна коса, същите големи очи, озарени от странен плам, същата смъртна бледност; освен това забележете, че този човек не е с жена като всички жени, а с чужденка: гъркиня, схизматичка сигурно магьосница като самия него. Моля ви се, не отивайте към тях. Започнете издирванията си утре, ако мислите, че е потребно, но днес заявявам, че не ви пускам.

Франц настоя.

— Слушайте — каза тя, като стана, — аз си отивам; не мога да остана до края на спектакъла: имам гости в къщи; ще бъдете ли толкова неучтив, за да откажете да ме придружите?

За Франц не оставаше друг отговор, освен да вземе шапката си, да отвори вратата и да предложи ръка на графинята.

Това и направи.

Графинята беше наистина много развълнувана; самият Франц не можеше да се освободи от известен суеверен страх, още по-естествен поради факта, че това, което се дължеше у графинята на инстинктивен усет, беше у него последица на спомен.

Франц усети, че тя трепери, докато се качваше в колата.

Придружи я до дома й: в къщи нямаше никого, никой не я чакаше; той я укори.

— Всъщност — каза тя — не се чувствувам добре и имам нужда от усамотение; появата на оня човек съвсем ме разстрои.

Франц се опита да се засмее.

— Не се смейте — продължи тя; — впрочем вие и сам нямате желание да се смеете. А сега ми обещайте нещо.

— Какво?

— Обещайте ми.

— Всичко, каквото желаете, освен да се откажа да открия кой е този човек. Поради причини, които не мога да ви поверя, трябва да узная кой е, откъде идва и къде отива.

— Откъде идва, не зная; но къде отива, мога да ви кажа: положително в ада.

— А сега, графиньо, да се върнем към обещанието, което искате от мене — каза Франц.

— О, да! То е да се върнете незабавно в хотела и да не се опитвате тази вечер да видите този човек, Получава се известно взаимно привличане между хората, които оставяме, и тия, при които отиваме. Не ставайте проводник на такова привличане между тоя човек и мене. Утре го гонете, ако желаете; но никога не ми го представяйте, ако не искате да умра от страх. А сега лека нощ. Опитайте се да спите; аз зная добре, че няма да заспя.

С тия думи графинята остави Франц, който не можеше да реши дали тя се бе позабавлявала за негова сметка, или наистина изпитваше страх, какъвто видимо проявяваше.

Когато се прибра в хотела, Франц намери Албер по халат, с дълъг панталон, с пура в уста, изтегнат удобно в креслото.

— О, вие ли сте? — каза той. — Ей богу, очаквах ви чак утре.

— Драги Албер — отвърна Франц, — радвам се, че имам случай да ви кажа веднъж завинаги: вие имате съвсем погрешна представа за италианките; а струва ми се, че любовните ви несполуки би трябвало да ви накарат да я промените.

— Какво искате! Човек не може да ги разбере, тия дяволски жени! Подадат ви ръка, стискат вашата; говорят ви шепнешком, искат да ги придружите до дома им: само с една четвърт от подобно държане всяка парижанка би загубила доброто си име.

— Тъкмо защото няма какво да крият, тъкмо защото всичко в живота им е открито, жените са така естествени в прекрасната страна, дето звънти едно вечно si62, както казва Данте. Освен това вие видяхте, че графинята беше наистина уплашена.

— От какво? От почтения господин, който беше срещу нас с красивата гъркиня ли? Но аз исках да разбера истината и ги пресрещнах в коридора, когато излизаха. Не зная откъде ви бяха хрумнали тия фантазии за вампири! Кавалерът е един красив, строен момък, който сигурно си доставя дрехите от Франция, от Блен или Юман; малко блед наистина, но вие знаете, че бледността е признак на благородство.

Франц се усмихна: Албер много държеше на това, че е бледен.

— И аз — каза Франц — съм убеден, че мнението на графинята за този човек е неразумно. Каза ли нещо, докато бяха край вас, и чухте ли някоя дума?

— Каза, но говореше на ромейски. Разбрах по някои изменени гръцки думи. Трябва да ви кажа, драги, че в колежа бях много силен по гръцки.

— Говореше значи на ромейски?

— Вероятно.

— Никакво съмнение — промълви Франц. — Той е.

— Какво казахте?

— Нищо. А вие какво правихте?

— Приготвях ви една изненада.

— Каква?

— Знаете, че е невъзможно да се намери каляска, нали?

— Разбира се! Щом направихме напразно всичко възможно да си намерим.

— Е добре! Хрумна ми нещо чудесно.

Франц погледна Албер така, сякаш нямаше голямо доверие във въображението му.

— Вие, драги — каза Албер, — ме удостоявате с поглед, който напълно заслужава да ви поискам удовлетворение.

— Готов съм да ви го дам, драги приятелю, стига хрумването да е така находчиво, както казвате.

— Слушайте.

— Слушам.

— Няма възможност да се намери каляска, нали.

— Няма.

— Нито коне?

— Също.

— Но може, мисля, да се намери една селска кола?

— Може би.

— И чифт волове?

— Навярно.

— Добре, драги! Това ще ни свърши работа! Ще накарам да украсят колата, ще се облечем като неаполитански жътвари и ще представим в естествена величина великолепната картина на Леопол Робер. Ако за по-голямо сходство графинята пожелае да се облече като селянка от Пудзоло или Соренто, маскирането ще бъде пълно, а тя е така красива, че може да мине за оригинала на Жената с дете.

— Дявол да ви вземе! — извика Франц. — Имате право, господин Албер, хрумването е наистина чудесно.

— И съвсем национално, повторение на Кралете безделници63, скъпи мой, нищо повече! О, господа римляни, вие мислите, че ще скитаме по улиците ви пеша като босяци, и то само защото нямате достатъчно каляски и коне; е добре, ще си изнамерим!

— А споделихте ли вече с някого това победоносно откритие?

— Със стопанина на хотела. Щом се прибрах, го повиках и му изложих исканията си. Той ме увери, че това е съвсем лесно; пожелах да варакосат рогата на воловете, но това щяло да изисква три дни, та ще трябва да минем без тоя разкош.

— А къде е той?

— Кой?

— Стопанинът.

— Тръгна да търси, каквото искам. Утре може да бъде късно.

— И ще ви отговори още тази вечер?

— Очаквам го.

В този миг вратата се отвори и господин Пастрини подаде глава.

— Permesso64? — каза той.

— Позволено е, разбира се! — извика Франц.

— Е-е! — каза Албер. — Намерихте ли ни исканата кола и волове?

— Намерих нещо по-хубаво! — отвърна самодоволно хотелиерът.

— О, драги приятелю, внимавайте — каза Албер, — по-хубавото е враг на хубавото.

— Нека ваши превъзходителства да се доверят на мене — каза вещо господин Пастрини.

— Казвайте какво става! — запита и Франц.

— Нали знаете — каза хотелиерът, че граф дьо Монте Кристо живее на същия етаж?

— Разбира се — отвърна Албер. — Нали заради него сме настанени като студенти от улици Сен Никола дю Шардоне.

— Е добре, той знае в какво затруднение се намирате и ви предлага две места в колата си и две места на прозорците си в палацо Росполи.

Албер и Франц се спогледаха.

— Само че — запита Албер — дали бива да приемем предложението на един чужденец, когото не познаваме?

— Какъв човек е този граф дьо Монте Кристо? — обърна се Франц към стопанина.

— Много голям сицилиански или малтийски аристократ, не знам точно какъв, но благородник като някой Боргезе и богат като златна мина.

— Струва ми се — обърна се Франц към Албер, — че ако този човек беше така добре възпитан, както казва нашият домакин, би трябвало да ни изпрати по друг начин поканата си, било писмено, било…

В същия миг някой почука на вратата.

— Влезте — каза Франц.

Един прислужник в безукорна ливрея застана на прага.

— От страна на господин граф дьо Монте Кристо за господин Франц д’Епине и за господин виконт Албер де Морсер — каза той.

И подаде на хотелиера две картички, които последният предаде на младежите.

— Господин граф дьо Монте Кристо — продължи прислужникът иска от господата позволение да им се представи утре сутринта по съседски; и има честта да се осведоми кога господата ще бъдат свободни.

— Ей богу — каза Албер на Франц, — няма какво да се възрази, всичко е наред.

— Кажете на графа — отговори Франц, — че ние ще имаме честта да го посетим.

Прислужникът си отиде.

— Това се казва прекалена изтънченост — подхвърли Албер; — имате право, господин Пастрини; вашият граф дьо Монте Кристо е действително изискан човек.

— Значи приемате предложението му? — попита хотелиерът.

— Разбира се — отвърна Албер. — Все пак признавам, че съжалявам за колата и жътварите; и ако не беше прозорецът на палацо Росполи, който ще ни възнагради за загубата, мисля, че щях да държа на първоначалното си хрумване: какво ще кажете, Франц?

— Ще кажа, че и мене ме привлякоха прозорците на палацо Росполи — отговори Франц.

Всъщност това предложение за два прозореца в палацо Росполи бе припомнило на Франц разговора в Колизея между непознатия и неговия транстеверец, при който непознатият с плаща бе обещал да получи помилване за осъдения. Ако човекът с плаща беше, както предполагаше Франц, същият, чиято поява в театър „Аржентина“ го бе така силно заинтригувала, той сигурно щеше да разбере това и нищо вече нямаше да му попречи да задоволи любопитството си по отношение на него.

Франц прекара част от нощта в размишления по тия две появи и в очакване на следния ден. На другия ден наистина всичко щеше да се изясни; този път, ако домакинът му от Монте Кристо не притежава пръстена на Гигес65, за да става невидим, очевидно нямаше да му се изплъзне. И той се събуди преди осем.

Но Албер, който нямаше основанията на Франц да стане рано, продължаваше да спи.

Франц повика хотелиера, който се яви веднага с присъщата си угодливост.

— Господин Пастрини — каза Франц, — няма ли да има днес екзекуция?

— Ще има, ваше превъзходителство; но ако ме питате, за да ви осигуря прозорец, много сте закъснели.

— Не — продължи Франц; — ако държах да видя непременно това зрелище, бих си намерил място, струва ми се, на Пинчио.

— О, предполагах, че ваше превъзходителство няма да отиде при простолюдието, на което Пинчио е един вид естествен амфитеатър.

— Вероятно няма да отида — каза Франц; — но бих искал да узная някои подробности.

— Какви?

— Бих искал да зная броя на осъдените, имената и вида на наказанието.

— Чудесно съвпадение, ваше превъзходителство! Току-що ми донесоха таволетите!

— Какви са тия таволети?

— Таволетите са дъсчици, които закачват по всички ъгли в навечерието на екзекуциите; на тях залепват листове с имената на осъдените, причината за осъждането и вида на наказанието. Тази обява подканва вярващите да се помолят богу да внуши на виновниците искрено разкаяние.

— И на вас ви донесоха таволетите, за да се помолите и вие заедно с вярващите? — запита недоверчиво Франц.

— Не, ваше превъзходителство; аз съм се уговорил с разлепвача да ми ги донася, както ми донася обяви за театрални представления, та ако някои пътници искат да присъствуват на екзекуциите, да знаят овреме.

— Много любезно внимание! — извика Франц.

— О! — усмихна се господин Пастрини. — Мога да се похваля, че правя всичко възможно, за да задоволя благородните чужденци, които ме удостояват с доверието си.

— Виждам, виждам, драги! И вярвайте, че ще го разправям навсякъде. А сега бих искал да прочета една от тия таволети.

— Много лесно — каза стопанинът, като отвори вратата, — наредих да оставят една на площадката.

Излезе, откачи таволетата и я подаде на Франц. Ето буквалния превод на екзекуционната обява:

Точно това, което Франц бе чул по-предната вечер в Колизея: нищо не беше променено в програмата: имената на осъдените, причината за наказанието и видът му бяха съвършено същите.

И така, по всяка вероятност транстеверецът беше бандитът Луиджи Вампа, а човекът с плаща — Синдбад моряка, който и в Рим, както в Порто Векио и Тунис, продължаваше своите човеколюбиви подвизи. Но времето минаваше, часът стана девет и Франц щеше да събуди Албер, когато за най-голямо свое учудване го видя да излиза облечен от стаята си. Карнавалът не му излизаше от главата и го бе събудил по-рано, отколкото се надяваше приятелят му.

— Е добре! — каза Франц на стопанина. — Щом и двамата сме вече готови, как мислите, господин Пастрини, можем ли да се явим у граф дьо Монте Кристо?

— Разбира се! — отговори той; — граф дьо Монте Кристо е обикновено много ранобуден и съм уверен, че е станал най-малко преди два часа.

— И смятате, че не е неудобно да му се представим?

— Никак.

— В такъв случай, Албер, ако сте готов…

— Напълно — каза Албер. Да отидем да поблагодарим на съседа си за любезността му.

— Да вървим!

Франц и Албер трябваше само да пресекат площадката; хотелиерът ги бе изпреварил и звънеше вместо тях; един прислужник отвори.

— I signori francesi66! — каза хотелиерът.

Прислужникът се поклони — и ги покани с ръка да влязат.

Минаха през две стаи, мебелирани с разкош, какъвто не предполагаха да видят в хотела на господин Пастрини, и накрая стигнаха в един необикновено елегантен салон. Паркетът беше постлан с персийски килим, най-удобни кресла предлагаха пухкавите си възглавници и дълбоки облегала. Прекрасни картини от първокласни майстори, разнообразени с великолепни оръжия трофеи, красяха стените, пред вратите бяха спуснати тежки гобленови завеси.

— Ако техни превъзходителства благоволят да седнат — каза прислужникът, — ще съобщя веднага на господин графа.

И изчезна през една от вратите.

Когато вратата се отвори, до двамата приятели долетя и веднага заглъхна звук на гусла; вратата, затворена почти мигновено, бе пропуснала в салона само един полъх от съзвучия.

Франц и Албер се спогледаха и обърнаха отново очи към мебелите, картините и оръжията. Всичко им се стори още по-великолепно от първия път.

— Е добре! — запита Франц приятеля си. — Какво ще кажете?

— Ей богу, драги, ще кажа, че нашият съсед трябва да е някой борсов играч, който е спечелил от спадането на испанските книжа, или някакъв инкогнито пътуващ княз.

— Шт! — прошепна Франц. — Ей сега ще узнаем. Ето го.

Чу се наистина шум на въртяща се врата, гобленът се дръпна почти веднага и даде път на собственика на всички тия богатства.

Албер тръгна към него, но Франц остана прикован на мястото си.

Влезлият не беше никой друг, а човекът с плаща от Колизея, непознатият от ложата в театъра, тайнственият домакин от Монте Кристо.

— Господа — каза с влизането си граф дьо Монте Кристо, — моля да ме извините, че позволих да ме изпреварите, но се страхувах да не проявя нетактичност, ако дойда рано у вас. Освен това вие ми бяхте съобщили, че ще дойдете, и аз ви чаках.

— Ние с Франц трябва да ви изкажем хиляди благодарности, господин графе — каза Албер; — вие ни измъкнахте наистина от голямо затруднение: тъкмо се бяхме заели да измисляме най-невероятни изобретения, когато получихме милата ви покана.

— Боже мой, господа — продължи графът, като направи знак на младежите да седнат на един диван, — само тоя глупак Пастрини е виновен, загдето ви оставих така дълго в беда! Той не ми спомена нито дума за затрудненията ви, а пък аз съм така сам и самотен тук, та просто търсех случай да се запозная със съседите си. Щом узнах, че мога да ви бъда полезен с нещо, видяхте с каква готовност се залових за възможността да ви представя почитанията си.

Двамата младежи се поклониха. Франц не бе смогнал още да каже нито дума; не бе взел никакво решение и тъй като нищо в държането на графа не издаваше намерение да го познае или желание да бъде познат, той не знаеше дали трябва да намекне с някоя дума за миналото, или да остави на бъдещето да му донесе нови доказателства. Освен това, уверен, че предната вечер бе видял в ложата същия човек, той не можеше да каже с положителност дали и по-предната вечер в Колизея бе видял същото лице; затова реши да остави нещата да вървят по своя път, без да прави каквито и да е преки изявления пред графа. Имаше впрочем и едно предимство над него — владееше тайната му; а графът не можеше да въздействува с нещо над Франц, който нямаше какво да крие.

Все пак реши да насочи разговора към въпрос, който би могъл да доведе до изясняването на някои съмнения.

— Господин графе — каза той, — вие ни предложихте места в колата си и на прозорците на палацо Росполи; можете ли да ни кажете сега как бихме могли да си намерим някое posto, както казват в Италия, на пиаца дел Пополо?

— О, наистина! — каза разсеяно графът, като гледаше със сдържано любопитство Морсер. — На пиаца дел Пополо щеше да има сякаш някаква екзекуция?

— Да — отвърна Франц, като видя, че графът стига сам до това, към което искаше да го отведе.

— Чакайте, чакайте! Мисля, че казах вчера на управителя си да се погрижи за това; може би ще успея да ви направя и тази малка услуга.

Протегна ръка към кордона на звънец, и го дръпна три пъти.

— Замисляли ли сте се някога — обърна се той към Франц — за запълване на времето и опростяване движенията на прислугата? Аз съм разрешил въпроса: веднъж звъня за камериера си, два пъти за домоуправителя, три пъти за управителя. По такъв начин не губя нито една минута, нито една дума. Ето нашия човек.

В стаята влезе четиридесет и пет — петдесетгодишен мъж, който приличаше като две капки вода на контрабандиста, въвел Франц в пещерата, но с нищо не показа да го е познал. Франц разбра, че заповедта е такава.

— Господин Бертучо — каза графът, — погрижихте ли се, както ви наредих вчера, да ми осигурите един прозорец на пиаца дел Пополо?

— Да, ваше превъзходителство — отвърна управителят, — но беше вече много късно.

— Какво! — намръщи се графът. — Нали ви казах, че искам прозорец?

— И ваше превъзходителство има прозорец, който беше нает от княз Лобание! Но бях принуден да заплатя сто…

— Добре, добре, господин Бертучо, спестете на господата тия домашни подробности; намерили сте прозорец, това ни стига. Дайте на кочияша адреса и чакайте на стълбите, за да ни придружите; нищо друго. Свободен сте.

Управителят се поклони и понечи да си тръгне.

— Ах — продължи графът, — направете ми удоволствието да попитате Пастрини дали е получил таволетата и дали желае да ми изпрати програмата за екзекуцията.

— Излишно е — каза Франц, като извади от джоба бележника си; — аз видях таволетата и преписах програмата.

— Добре; тогава, господин Бертучо, можете да си отидете, нямам вече нужда от вас. Да ни предупредят, щом закуската бъде готова.

— Дали господата — продължи той, като се обърна към двамата приятели — ще ми направят честта да закусят с мене?

— Но наистина, господин графе — каза Албер, — бихме прекалили.

— Напротив, доставяте ми голямо удоволствие; някой ден един от вас, а може би и двамата — ще ми се отплатите в Париж. Господин Бертучо, ще наредите да сложат три куверта.

И взе бележника от ръцете на Франц.

— И така — продължи той с тон, с който би прочел Малки обявления „Днес, 22 февруари, ще бъдат екзекутирани именуваният Андреа Рондоли, виновен в убийството на многоуважавания и високоблагоговеен дон Чезаре Терлини, каноник на черквата Сан Джовани ин Латрано, и именуваният Пепино, по прякор Рока Приори, обвинен в съучастничество с презрения бандит Луиджи Вампа и хората от шайката му…“ Хм! „Първият ще бъде mazzolato, вторият — decapitato!“ Да, наистина — каза графът, — така трябваше да стане отначало; но мисля, че от вчера е настъпила някаква промяна в реда и извършването на церемонията.

— Така ли? — каза Франц.

— Да, у кардинал Роспилиози, дето бях снощи, ставаше дума да се отложи екзекуцията на единия от двамата осъдени.

— На Андреа Рондоли ли? — попита Франц.

— Не… — отвърна нехайно графът — на другия… (той хвърли поглед към бележника, за да си припомни сякаш името) на Пепино, по прякор Рока Приори. Това ви лишава от едно гилотиниране, но ви оставя пребиването, много интересно наказание, когато човек го вижда за пръв, дори за втори път; докато другото, което вие впрочем сигурно сте виждали, е съвсем просто, съвсем еднообразно: няма нищо неочаквано. Ножът не сбърква, не потреперва, не се спуска напразно, не подхваща работата тридесет пъти като войника, който трябвало да отсече главата на граф де Шале и комуто впрочем Ришельо може би специално е препоръчал жертвата. Да — добави презрително графът, — когато става дума за наказания, не ми говорете за европейците: те не разбират нищо и са още деца или по-скоро старци в жестокостта.

— Човек би помислил, господин графе — отвърна Франц, — че сте правили сравнително проучване на наказанията у разните народи по света.

— Твърде малко са във всеки случай ония, които не съм виждал — отвърна студено графът.

— И сте изпитвали удоволствие от тия ужасни зрелища?

— Първото чувство беше отвращение, второто безразличие, третото любопитство.

— Любопитство! Знаете ли, че това е една ужасна дума?

— Защо? В живота има само една важна грижа — това е смъртта; е добре, нима не е любопитно да се проучи по какви различни начини душата може да напусне тялото и как според характера, темперамента и дори според местните нрави отделният човек отминава в небитие? Лично аз мога да ви уверя в едно — колкото повече хора сте виждали да умират, толкова по-лесно ви се струва да умрете; а според мене дори когато е мъчение, смъртта не е изкупление.

— Не ви разбирам добре — каза Франц; — обяснете се, защото не мога да ви изкажа доколко това, което казахте, ме интересува.

— Слушайте — каза графът и лицето му позеленя от злъч, както друго лице би се наляло с кръв. — Ако някой човек би погубил в нечувани мъчения и безкрайни изтезания баща ви, майка ви, любимата ви, с една дума — някое същество, чието изтръгване от сърцето ви оставя там вечна пустота и неизцерима рана, смятате ли за достатъчно възмездието на обществото, когато острието на гилотината пререже основата на тила от трапецовидните мускули на убиеца и този, който ви е причинявал години поред душевни страдания, е изпитал няколкосекундно физическо страдание?

— Да, зная — каза Франц, — човешкото правосъдие е недостатъчна утеха: то може само да пролее кръв за кръв и нищо повече; от него можем да искаме само това, което е по силите му.

— При това аз ви посочвам един материален случай, когато обществото е нападнато в самата си основа чрез убийството на един свой член и отмъщава за смъртта със смърт; но нима няма безброй други страдания, разкъсващи човека, при които обществото, ни най-малко не се намесва, не му дава и недостатъчното възмездие, което току-що споменахте? Нима няма престъпления, за които колът на турците, персийските улеи, навиваните нерви на ирокезите67 биха били съвсем меки наказания, а при това безразличното общество изобщо ги оставя без наказание?… Кажете, няма ли такива престъпления?

— Има — отвърна Франц, — и тъкмо за тях се допуска дуелът.

— О! Дуелът! — извика графът. — Много приятен начин, — ей богу, — да достигнеш целта си, когато тази цел е отмъщение! Някой ви е отнел любимата, съблазнил е жена ви, обезчестил е дъщеря ви; цял един живот, който е имал правото да очаква от създателя онзи дял от щастие, обещан всекиму при създаването, той превръща в живот от страдания, нещастие и позор и вие смятате, че сте отмъстили, защото този човек, изпълнил с ярост душата и с отчаяние сърцето ви, е бил пронизан от вас със сабя в гърдите или с куршум в главата? Хайде де! Без да вземаме в сметка и това, че често пъти победител може да излезе той, пречистен в очите на хората и донейде опростен от бога. Не — продължи графът, — ако дотрябва някога да отмъщавам, не така ще отмъстя.

— Нима не одобрявате дуела? И не бихте се дуелирали? — запита на свой ред Албер, смаян, че чува подобна теория.

— О, напротив! — каза графът. — Да се разберем: бих се дуелирал за някаква дреболия, за обида, за опровержение, за някоя плесница, и то съвсем спокойно, защото благодарение на ловкостта ми във всички телесни упражнения и постепенното свикване с всички видове опасност ще бъда почти сигурен, че ще убия противника си. Да! За такива неща бих се дуелирал; но за едно продължително, дълбоко, нескончаемо, вечно страдание бих отвърнал, ако е възможно, със същото: око за око, зъб за зъб, както казват източните народи, наши учители във всичко, тия избраници на твореца, съумели да си създадат приказен живот и действителен рай.

— Но — обърна се Франц към графа — с тази теория, която ви въздига в съдия и палач за собствената ви кауза, мъчно бихте запазили мярка, която ще ви помогне да се изплъзвате винаги от властта на закона. Омразата е сляпа, гневът — безразсъден, и този, който се опива от мъст, се излага на опасността да изпие горчиво питие.

— Да, ако е беден и неопитен; не, ако е милионер и ловък. Освен това в най-лошия случаи ще стигне до последното току-що споменато наказание, с което човеколюбивата френска революция замести разчекването с коне или колело. Какво му важи наказанието, щом си е отмъстил? Всъщност аз съм почти недоволен, че жалкият Пепино няма да бъде decapitato, както казват тук; щяхте да видите колко трае това наказание и дали изобщо заслужава да се говори за него. Но, честно слово, господа, ние водим наистина странен разговор в първия ден на карнавала. Как стана това? Ах, да, спомням си! Поискахте ми място на прозореца; добре, ще го имате; но най-напред да закусим, защото вече идват да ни съобщят, че закуската е готова.

И наистина един прислужник отвори една от четирите врати на салона и изрече обредните слова:

— Al suo commodo68!

Двамата младежи станаха и минаха в трапезарията.

През време на закуската, отлична и поднесена крайно изискано, Франц потърси погледа на Албер, за да види впечатлението, което несъмнено му бяха направили думите на домакина; но било, че с обичайната си безгрижност Албер не им бе обърнал особено внимание, било, че се бе задоволил от съгласието на Монте Кристо за дуела, било че разказаните от нас по-раншни обстоятелства, известни само на Франц, засилваха за него впечатлението от теориите на графа, баронът не забеляза никаква загриженост у другаря си; напротив, Албер се радваше на закуската като човек, осъден от четири-пет месеца насам да се задоволява с италианска кухня, с други думи, с една от най-лошите кухни на света. Що се отнася до графа, той едва се докосваше до всяко блюдо: човек би казал, че седеше на трапезата само от учтивост и очакваше да си отидат гостите, за да поиска да му поднесат някое особено и специално ядене.

Франц си припомни неволно страха, който графът бе вдъхнал на графиня Г., и убеждението й, че човекът от отсрещната ложа е вампир.

В края на закуската Франц извади часовника си.

— Моля ви се! — каза графът. — Какво правите?

— Ще ни извините, господин графе — отвърна Франц, — но ние имаме да вършим още безброй работи.

— Какви?

— Нямаме нищо за маскиране, а то е задължително днес.

— Не се грижете за това. Доколкото зная, ние имаме специална стая на пиаца дел Пополо; ще накарам да занесат там, каквито костюми пожелаете, и ще се маскираме на място.

— След екзекуцията ли? — извика Франц.

— То се знае: след, по време на или преди екзекуцията — както пожелаете.

— Пред ешафода?

— Ешафодът е част от празненството.

— Слушайте, господин графе, аз размислих — каза Франц; — наистина ви благодаря за любезността, но ще се задоволя само с едно място в колата ви и на прозореца в палацо Росполи, а мястото ми на прозореца към пиаца дел Пополо оставям на ваше разположение.

— Но предупреждавам ви — отвърна графът, — че ще пропуснете нещо много интересно.

— Ще ми го разкажете — продължи Франц. — Убеден съм, че от вашата уста разказът ще ми направи почти същото впечатление, както и зрелището. Освен това неведнъж съм намислял да присъствувам на екзекуция, но ни веднъж не съм могъл да се реша; а вие, Албер?

— Аз — каза виконтът — видях екзекутирането на Гастен69; но мисля, че бях малко пийнал тоя ден. Беше при напускането на колежа и не помня в кое кабаре бяхме осъмнали.

— Не виждам някакво основание, като не сте на правили нещо в Париж, да не го направите и в чужбина: човек пътешествува, за да се поучи, и отива на друго място, за да види нови неща. Представете си как ще изглеждате, когато ви запитат как екзекутират в Рим и вие отговорите: „Не зная“. Освен това разправят, че осъденият бил жалък негодник, някакъв обесник, убил с пиростия добрия каноник, който го бил отгледал като син. За убийство на духовник се избира по-прилично оръжие — дявол да го вземе! — не пиростия, особено когато духовникът ни е може би и баща. Ако бяхте в Испания, щяхте да отидете на бой с бикове, нали? Добре, предположете, че ще гледаме бой с бикове; припомнете си древните римляни в цирка, ловните тържества, при които са убивали по триста лъва и стотина души. Припомнете си осемдесетте хиляди ръкопляскащи зрители, благородните матрони, довели там своите дъщери за женене, прелестните весталки с бели ръчички, вдигнали пръст, за да дадат очарователен знак: „По-живо! Довършете оня, умиращия!“

— Ще отидете ли, Албер? — попита Франц.

— Разбира се, драги! И аз мислех като вас, но красноречието на графа ме убеди.

— Да отидем тогава, щом искате — каза Франц; — но на отиване за пиаца дел Пополо искам да мина по Корсо; възможно ли е, господин графе?

— Пеша да, с кола не.

— Добре тогава, ще отида пеша.

— Непременно ли трябва да минете по Корсо?

— Да. Трябва да видя нещо.

— Добре! Ще минем тогава по Корсо; ще изпратим колата да ни чака на пиаца дел Пополо, като мине през страда дел Бабуино; и аз нямам нищо против да мина по Корсо, за да видя дали са изпълнени някои мои поръчения.

— Ваше превъзходителство — отвори вратата прислужникът, — един човек в костюм на покаяник иска да ви види.

— Ах, да! — каза графът. — Зная. Желаете ли да минете в салона, господа? На масата ще намерите чудесни хавански пури. Аз ще дойда след една минута.

Двамата младежи станаха и излязоха през една врата, а в същото време графът, след като повтори извиненията си, излезе през друга. Албер, който беше голям любител на пури и смяташе за не малка жертва това, че откакто беше в Италия, се бе лишил от пурите на кафе де Пари, се приближи към масата и ахна от радост, като зърна истински puros70.

— Е-е? — запита Франц. — Какво мислите за граф дьо Монте Кристо?

— Какво мисля ли? — каза Албер, явно учуден, че другарят му може да задава подобен въпрос. — Мисля, че е очарователен човек, който приема великолепно, много е видял, много е чел, много е размишлявал, от школата на стоиците е като Брутис — добави той, като изпусна влюбено едно кълбо дим, което се изви в спирали към тавана — най-главното, има отлични пури.

Такова беше мнението на Албер за графа; а тъй като Франц знаеше, че Албер има претенцията да си съставя мнение за хората и нещата само след зрели размишления, не се опита да промени нещо от сегашната му преценка.

— Но — каза той — забелязахте ли нещо странно?

— Какво?

— Вниманието, с което ви наблюдава.

— Мене ли?

— Да, вас.

Албер се замисли.

— О! — въздъхна той. — Нищо чудно. От цяла година съм напуснал Париж, трябва да съм облечен като човек от оня свят. Графът ще ме е взел за някой провинциалист; разубедете го, драги приятелю, и му кажете още при първия удобен случай, моля ви се, че не е така.

Франц се усмихна; след една минута графът влезе.

— Ето ме, господа — каза той, — на ваше разположение; заповедите са дадени; колата ще отиде на пиаца дел Пополо, а ние ще отидем пеша, ако желаете, по Корсо. Вземете си от пурите, господин дьо Морсер.

— Ей богу, с голямо удоволствие — каза Албер, — защото вашите италиански пури са по-лоши и от тия на режията71. Като дойдете в Париж, ще ви се отплатя за всичко.

— Няма да ви откажа; възнамерявам да отида някой ден и щом ми позволявате, ще почукам на вратата ви. Да вървим, господа, нямаме време за губене; часът е дванадесет и половина, да тръгваме.

Слязоха и тримата. Кочияшът получи последните нареждания от господаря си и тръгна по улица дел Бабуино, а пешеходците поеха по пиаца дела Спаня и виа Фратина, която ги отведе право до палацо Фиано и палацо Росполи.

Франц гледаше само прозорците на последния дворец; не бе забравил уговорения в Колизея знак между човека с плаща и транстевереца.

— Кои са вашите прозорци? — обърна се той към графа колкото можеше по-естествено.

— Трите последни — отвърна другият с непресторено безгрижие; защото не можеше да отгатне с каква цел му се задава този въпрос.

Франц насочи веднага поглед към трите прозореца. Страничните бяха закрити с жълта дамаска, а средният с бяла дамаска с червен кръст.

Човекът с плаща бе удържал думата си към транстевереца и нямаше вече никакво съмнение, че човекът с плаща е графът.

Трите прозореца бяха още незаети. Междувременно навсякъде се довършваха приготовления; поставяха столове, издигаха скели, украсяваха прозорци. Маските щяха да се появят и колите да потеглят едва след като забие камбаната; но зад всички прозорци се чувствуваше, че има маски, зад всички врати — каляски.

Франц, Албер и графът продължиха да слизат по Корсо. Колкото повече наближаваха към пиаца дел Пополо, толкова тълпата ставаше по-плътна, а над главите й се виждаха две неща: обелискът с кръст на върха, издигнат насред площада, а пред обелиска, точно в пресичането на трите улици — дел Бабуино, дел Корсо и ди Рипета, двете горни греди на ешафода, между които лъщеше извитата стомана на mandaia-та72.

На ъгъла намериха управителя на графа, който чакаше нарежданията на господаря си.

Прозорецът, нает сигурно на баснословна сума, която графът не бе пожелал да спомене пред гостите си, беше на втория етаж в големия дворец, разположен между улица Бабуино и Монте Пинчио; стаята беше, както вече казахме, нещо като будоар, от който се влизаше в спалня; като затворят вратата към спалнята, наемателите на будоара можеха да се чувствуват у дома си; по столовете бяха поставени извънредно елегантни палячовски костюми от коприна на бели и светлосини черти.

— Тъй като оставихте на мене избора на костюмите — каза графът на двамата приятели, — поръчах ви тези. Преди всичко те са най-модерни тази година; после са най-удобни за конфетите, защото брашното не личи.

Франц слушаше наполовина думите на графа и може би не оцени както трябва тази нова любезност; защото цялото му внимание беше привлечено към пиаца дел Пополо и страшния инструмент, който беше засега нейна главна украса.

Франц виждаше за пръв път гилотина; казваме гилотина, защото римската mandaia е изработена почти по същия модел, какъвто има и нашето средство за умъртвяване. Само че ножът, който пада откъм вдлъбнатата си страна, не се спуска толкова отвисоко.

Двама души, седнали на подвижната дъска, върху която полагат осъдения, обядваха, доколкото Франц можа да забележи, с хляб и наденички; единият повдигна дъската, извади бутилка вино, отпи една глътка и подаде бутилката на другаря си; бяха, двамата помощници на палача!

Само като ги видя, Франц усети, че косата му настръхна.

Осъдените, докарани в навечерието от Карчери нуове в черквичката Санта Мариа дел Пополо, бяха прекарали нощта всеки с по двама свещеници в спокойно параклисче, затворено с решетъчна ограда, пред която се разхождаха часови, сменявани през час.

Две редици карабинери бяха строени от вратите на черквичката до ешафода, който ограждаха, като оставяха една пътека, широка десетина стъпки, а около самата гилотина един кръг с окръжност от стотина стъпки. Цялата останала площ беше закрита от главите на множеството. Много жени държаха на рамене децата си. Тези деца имаха най-добро място издигаха се с цяло тяло над тълпата.

Монте Пинчио приличаше на огромен амфитеатър, дето всички места бяха запълнени от зрители; балконите на двете черкви в ъглите на улица дел Бабуино и ди Рипета бяха препълнени с облагодетелствувани любопитни; стъпалата пред входовете приличаха на подвижни пъстри вълни, тласкани от постоянен прилив към колонадата; всяка грапавина в стената, дето можеше да се задържи човек, имаше по една жива статуя.

Казаното от графа изглеждаше вярно: най-интересното нещо в живота беше гледката на смъртта. Но вместо тишина, каквато се налагаше от тържествеността на зрелището, от тълпата се надигаше страшна врява, съставена от смехове, освирквания и радостни викове; личеше също, както бе казал графът, че за народа екзекуцията беше чисто и просто начало на карнавала.

Шумът престана изведнъж като по магия. Отворили бяха вратата на черквата.

Най-напред вървеше братство от покаяници, облечени в чували с прорези само за очите, всеки със запалена свещ в ръка; начело беше водачът им.

Зад покаяниците следваше висок мъж, облечен само с един платнен панталон, с голям нож в ножница от лявата страна; на дясното рамо носеше тежък топуз. Този човек беше палачът.

Обут беше в сандали, привързани с въже. Зад палача, по реда на екзекутирането, вървяха най-напред Пепино, след него Андреа.

Всеки се придружаваше от двама свещеници. Нито единият, нито другият от осъдените беше с вързани очи.

Пепино вървеше доста уверено; сигурно знаеше добрата вест.

Андреа вървеше подръка със свещениците.

И двамата осъдени целуваха от време на време разпятието, което изповедникът им поднасяше.

Само като ги видя, Франц усети, че нозете му се подкосяват; погледна Албер. Той беше бял като ризата си и захвърли машинално пурата, при все че я бе изпушил едва наполовина.

Само графът изглеждаше невъзмутим. Нещо повече, лека руменина се мъчеше сякаш да избие под болезнената бледност на бузите му.

Ноздрите му се разширяваха като у хищник, надушил кръв, а зад полуотворените устни се съзираха белите му зъби, малки и остри като у чакал.

Въпреки това лицето му имаше кротко, усмихнато изражение, каквото Франц не бе виждал до сега у него; особено прекрасна беше кадифената кротост на черните очи.

През това време двамата осъдени продължаваха пътя си към ешафода и колкото повече наближаваха, толкова по-ясно можеха да се различат чертите на лицата им. Пепино беше хубав двадесет и пет-шест годишен момък, с обгоряло от слънцето лице и волен, суров поглед. Вървеше с вирната глава, сякаш душеше вятъра, за да усети откъде ще се появи спасителят му.

Андреа беше нисък, дебел; по грозното жестоко лице не можеше да се определи възрастта му; но навярно имаше тридесетина години. В затвора бе пуснал брада. Главата му бе клюмнала към едното рамо. Нозете му се огъваха; тялото се движеше машинално, без никакво участие на волята.

— Струва ми се — обърна се Франц към графа, — вие казахте, че ще има само една екзекуция.

— Казах ви истината — отвърна студено Монте Кристо.

— А виждам двама осъдени.

— Да, но единият е пред прага на смъртта, а другият има да живее още дълги години.

— Мисля, че няма време за губене, ако ще го помилват.

— И помилването наистина пристига; погледнете! — каза графът.

И наистина, тъкмо когато Пепино стигна в подножието на гилотината, един закъснял покаяник пресече шпалира, без да бъде спрян от войниците, пристъпи към водача на братството и му подаде сгъната на четири хартия.

Пламналият поглед на Пепино не пропусна ни една от тия подробности, водачът на братството разгъна хартията, прочете я и вдигна ръка.

— Слава на бога и хвала на негово светейшество! — каза високо и отчетливо той. — Единият от осъдените е помилван!

— Милост! — извика едногласно народът. — Милост!

При тая дума Андреа като че подскочи и вдигна глава.

— За кого? — извика той.

Пепино беше неподвижен, безмълвен и задъхан.

— Помилван е Пепино, по прякор Рока Приори — каза водачът на братството и подаде хартията на капитана на карабинерите, който я прочете и му я върна.

— Помилват Пепино! — извика Андреа, съвсем събуден от унеса, в който изглеждаше потънал. — Защо него, а не мене? Трябваше да умрем заедно; обещаха ми, че той ще умре пръв, не е право да умра сам; не искам да умра сам, не искам!

Той се изтръгна от ръцете на свещениците, започна да се гърчи, да реве, да се мъчи напразно да разкъса въжетата, свързали ръцете му.

Палачът даде знак на двамата си помощници, които скочиха от ешафода и сграбчиха осъдения.

— Какво става? — обърна се Франц към графа, защото всички говореха на римско наречие и той не бе разбрал добре.

— Какво става ли? — каза графът. — Не разбирате ли? Чисто и просто тая човешка твар, която ей сега ще умре, побесня, че ближният й няма да умре заедно с нея, и ако й позволят, би го разкъсала с нокти и зъби, вместо да го остави да живее, след като самата тя ще умре. О, хора, хора! Крокодилско племе, както казва Карл Моор! — извика графът, протегнал свити пестници към тълпата. — Добре ви зная, все същите сте си, вечно достойни за своята участ!

И наистина, Андреа и двамата помощник-палачи се търкаляха в праха; осъденият продължаваше да крещи:

— Той трябва да умре! Искам да умре! Не е право да убият само мене!

— Гледайте, гледайте! — продължи графът, като улови за ръка двамата младежи. — Гледайте, защото, кълна се в душата си, това е наистина интересно; този човек вървеше към ешафода, примирен със своята участ, и щеше да умре, като страхливец наистина, но все пак без съпротива и ропот; и знаете ли откъде черпеше малко сила? Знаете ли какво го утешаваше? Знаете ли защо понасяше търпеливо мъчението? Защото и друг споделяше злата му участ; защото и друг щеше да умре като него; защото този друг щеше да умре преди него! Поведете две овце към касапницата, два вола към кланицата и им посочете някак, че другарят им няма да умре; овцата ще заблее от радост, волът ще замучи от удоволствие; но човекът, когото бог е създал по свой образ и подобие, човекът, комуто бог е наложил като пръв, единствен и върховен закон любовта към ближния, човекът, комуто бог е дал глас, за да изразява мисълта си, какъв ще бъде първият вик на тоя човек, когато узнае, че другарят му е спасен? Богохулство! Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на вселената!

Графът се разсмя със страшен смях, доказващ, че трябва да е страдал ужасно, докато се научи да се смее така.

В това време борбата продължаваше; гледката беше ужасна. Двамата помощници отнесоха Андреа на ешафода; всички се бяха настроили против него и двадесет хиляди души крещяха едногласно:

— Смърт! Смърт!

Франц се отдръпна назад, но графът го сграбчи за ръката и го задържа до прозореца.

— Какво е това от вас? — запита той. — Състрадание ли? Много уместно, наистина! Ако чуехте да вие някое бясно куче, щяхте да вземете пушката си, да изтичате на улицата и да застреляте в упор нещастното животно, което всъщност е виновно само защото е било ухапано от друго куче и постъпва с другите така, както са постъпили с него; а проявявате състрадание към човек, когото друг човек не е ухапал и който все пак е убил благодетеля си; а като не може вече да убива, защото е с вързани ръце, иска непременно да види как ще умре неговият събрат по затвор и злочестина! Не, не, гледайте, гледайте!

Препоръката беше вече почти излишна. Франц беше като омагьосан от ужасното зрелище. Двамата помощници бяха пренесли осъдения на ешафода и там въпреки неговите усилия, хапания и викове го бяха принудили да коленичи. През това време палачът бе застанал отстрана с готовия топуз; после по даден знак помощниците се отстраниха Осъденият се опита да стане, но преди да успее, топузът се стовари върху лявото му слепоочие; чу се глух, тъп звук, удареният се строполи като вол по очи, после се преобърна изведнъж по гръб. Тогава палачът за хвърли топуза, извади ножа от пояса си, заби го един удар в гърлото, скочи на корема и почна да тъпче с нозе.

При всеки нов натиск от гърлото на осъдения бликваше висока струя кръв.

Франц вече не можа да издържи; отдръпна се и се строполи почти припаднал в едно кресло.

Албер, затворил очи, остана на мястото си, стиснал завесите на прозореца.

Графът беше прав, тържествуващ като самия сатана.

Когато Франц дойде на себе си, видя, че Албер пие вода, от каквато очевидно се нуждаеше, ако се съдеше по бледността му; а графът вече обличаше своя палячовски костюм. Франц погледна машинално към площада; всичко бе изчезнало — ешафод, палач и жертви; останала беше само шумната, суетяща се насам-натам весела тълпа; камбаната на Монте Читорио, която биеше само при смърт на папа и при откриването на карнавала, звънеше гръмко и безспир.

— Е-е! — обърна се Франц към графа. — Какво стана?

— Абсолютно нищо, както виждате отвърна Монте Кристо; — само че карнавалът вече започна, да побързаме с обличането.

— Да — каза Франц, цялата ужасна гледка отмина като сън.

— Вие преживяхте наистина само един сън; един лош сън.

— Аз — да; но осъденият?

— И за него беше сън: само че той остана заспал, а вие се събудихте; знаем ли кое е за предпочитане?

— Ами Пепино? — запита Франц. — Какво стана с него?

— Пепино е разумен момък, без нито капчица самолюбие и противно на хората, които се вбесяват, ако някой не се занимава с тях, беше възхитен, че общото внимание се насочи към другаря му; той се е възползувал от това, за да се плъзне в множеството и да изчезне, без дори да благодари на достойните свещеници, които го придружаваха. Човек е наистина страшно неблагодарно и себично животно… Но хайде, обличайте се; вижте как господин дьо Морсер ви дава пример.

Албер наистина изхлузваше копринения панталон върху черния панталон и лачените ботуши.

— Слушайте, Албер — запита Франц, — в настроение ли сте да вършите лудории? Отговорете откровено.

— Не — каза Албер; — но съм наистина доволен, че видях такова нещо, и много добре разбирам графа: когато човек свикне с такова зрелище, само то може да бъде интересно за него.

— Вън от съображението, че само в такива минути могат да се правят наблюдения върху характерите — каза графът; — върху първото стъпало на ешафода смъртта изтръгва маската, която човек е носил цял живот, и истинският образ се появява изведнъж; трябва да признаем, че образът на Андреа не беше хубав… Отвратителен негодник!… Да се обличаме, господа, да се обличаме!

На Франц се стори смешно да се превзема като жена и да не последва примера на двамата си другари. Затова се облече и си сложи маската, която сигурно не беше по-бяла от лицето му.

Довършиха тоалета си и слязоха. Пред входа ги чакаше колата, пълна с конфети и букети.

Заеха мястото си в редицата каляски.

Мъчно може човек да си представи по-пълна противоположност от току-що настъпилата. Вместо мрачното и мълчаливо зрелище на смъртното наказание пиаца дел Пополо представляваше сега лудешка, шумна оргия. Безброй маски нахлуваха отвред, изхвръкваха от вратите, скачаха от прозорците; от всеки кръстопът изникваха коли, натоварени с разни пиеро, арлекини, домина, маркизи, транстеверци, гротески, рицари, селяни; всички викаха, ръкомахаха, хвърляха черупки от яйца, пълни с брашно, конфети, цветя; заговорваха и закачаха приятели и чужди, познати и непознати и никой нямаше право да се обиди, а трябваше да отговаря само със смях.

Франц и Албер приличаха на хора, които някой е завел на оргия, за да ги разсее от страшна мъка, и там, колкото повече пият и се напиват, усещат как между миналото и настоящето се спуска плътна завеса. Те все още виждаха, или по-точно усещаха в съзнанието си отражение от онова, което бяха видели. Но постепенно бяха обзети от общото опиянение: струваше им се, че залитащото съзнание ще ги напусне; изпитваха странна нужда да вземат своя дял от този шум, от тия движения, от това главозамайване. Шепа конфети, хвърлени по Морсер от съседна кола, изпръскаха и него, и другарите му и започнаха да щипят шията и непокритата част на лицето, сякаш го бяха обсипали със стотина карфици; това накара Морсер да се хвърли в общата борба на маските, които срещаха. Той се изправи в колата, заграби шепи конфети от торбите и с всичката си сила и сръчност запрати на съседите си яйца и бонбони.

С това битката започна. Споменът за гледката отпреди половин час се заличи напълно от съзнанието на двамата младежи, дотолкова пъстрата, подвижна, безумна гледка пред очите им бе успяла да ги разсее. Колкото до граф дьо Монте Кристо, както вече казахме, нищо не изглеждаше да му прави впечатление.

Да си представим наистина широкото и красиво Корсо, с неговите четири-пететажни дворци, украсените с килими балкони и драпираните прозорци, а по тия балкони и прозорци триста хиляди зрители — римски граждани, италианци, чужденци от четирите краища на света; сборище на всички видове аристократи по произход, по пари, по дарования; увлечени от зрелището, прелестни жени се навеждат от балконите и обсипват минаващите коли с порой от конфети, за които им отвръщат с букети; въздухът е наситен от падащи бонбони и отлитащи цветя; а по улиците радостна, необозрима, лудешка тълпа с невероятни костюми: огромни зелки се разхождат, биволски глави мучат от човешки тела, кучета вървят на задните си крака; някаква маска се повдига сред тая врява и при това измислено от Кало73 изкушение за свети Антоний, някоя Астарта74 показва прелестното си лице, човек иска да я проследи, но веднага ги разделят някакви дяволи, каквито виждаме само насъне — и ще имаме мъничка представа за римския карнавал.

При втората обиколка графът накара да спрат колата и поиска от другарите си позволение да ги напусне, като остави колата на тяхно разположение. Франц вдигна глава: бяха срещу палацо Росполи; на средния прозорец, драпиран с бяла дамаска с червен кръст, се виждаше светлосиньо домино, зад което въображението на Франц си представи веднага красивата гъркиня от театър „Аржентина“.

— Господа — каза графът, като скочи от колата, — щом ви дотегне да бъдете актьори и пожелаете да станете отново зрители, знайте, че имате места на моите прозорци. Дотогава се разпореждайте, както желаете, с колата, кочияша и прислугата.

Забравихме да кажем, че кочияшът на графа беше много важен в своята черна меча кожа, точно като тази на Одри от Мечката и пашата, а двама лакеи, които стояха прави отзад, бяха маскирани като маймуни в зелени дрехи, точно по мярка, и имаха маски с пружини, които се кривяха на минувачите.

Франц благодари на графа за любезното предложение; Албер в това време се закачаше с цяла коля римски селянки, спряла като тяхната, както често се случва при дълга редица коли, и я отрупваше с букети.

За жалост колите тръгнаха отново и докато колата на графа продължи към пиаца дел Пополо, другата кола, привлякла вниманието на Албер, тръгна към палацо ди Венеция.

— О, драги — каза той, — не видяхте ли?…

— Какво? — попита Франц.

— Каляската, дето отмина! С римските селянки!

— Не.

— Сигурен съм, че са били очарователни дами.

— Жалко, че сте с маска, драги Албер — каза Франц. — Тъкмо удобен случай да си отмъстите за любовните разочарования!

— О! — отвърна Албер полушеговито-полусериозно. — Надявам се, че карнавалът няма да мине без възмездие.

Въпреки надеждата му денят мина без друго приключение освен още две-три срещи с каляската на римските селянки. При една от тия срещи, случайно или умишлено, маската на Албер се плъзна.

Той грабна, каквото бе останало от цветята, и го хвърли в каляската.

Една от очарователните дами, за каквито Албер взе тия гиздави селянки, сигурно се трогна от тази любезност, защото при следната среща хвърли букет виолетки в колата на двамата приятели.

Албер го грабна веднага. Тъй като нямаше основание да предполага, че букетът е за него, Франц му го остави. Албер се закичи победоносно и колата продължи тържествените си обиколки.

— Е-е! — каза Франц. — Приключението започва!

— Смейте се, колкото щете — отвърна Албер, — но аз мисля, че е наистина така. И няма вече да се разделя с този букет.

— Вярвам, дявол да го вземе! — засмя се Франц. — В знак на признателност.

Шегата впрочем скоро стана истина; щом двамата другари, все още водени от редицата, се срещнаха отново с контадините, тази, която бе хвърлила букета, изръкопляска, като го видя у Албер.

— Браво, драги, браво! — каза Франц. — Работата се нагласява чудесно! Искате ли да ви оставя? Предпочитате ли да бъдете сам?

— Не — отвърна Албер; — да не прибързваме; не искам да се уловя като глупак още при първата любезност „за среща при часовника“, както казваме за бала в операта. Ако хубавата селянка има желание да отиде по-далеко, и утре ще я намерим, или по-точно тя ще ни намери. Ще ми даде знак за съществуването си и тогава ще реша какво да правя.

— Драги Албер — каза Франц, — вие сте наистина мъдър като Нестор и благоразумен като Одисей; вашата Цирцея трябва да е много ловка и властна, ако успее да ви преобрази в някакво животно.

Албер беше прав. Красивата непозната бе решила, както изглежда, да не отива днес по-далеко в ухажването; макар че младежите направиха още няколко обиколки, не срещнаха вече каляската, която търсеха с поглед; тя бе изчезнала сигурно в някоя от съседните улици.

Върнаха се при палацо Росполи, но и графът бе изчезнал със синьото домино. Обаче двата прозореца със завеси от жълта дамаска бяха все още заети от гостите му.

В тоя миг камбаната, възвестила началото на карнавала, зазвъни за прекратяването му тоя ден. Колите по Корсо веднага се разредиха и изчезнаха в миг из напречните улици.

Франц и Албер се намираха в този момент срещу виа дела Марате.

Кочияшът пое по нея, без да продума, стигна до площад Еспаня покрай палацо Поли и спря пред хотела.

Господин Пастрини посрещна гостите си пред входа.

Първата грижа на Франц бе да се осведоми за графа и да изкаже съжаленията си, че не го е потърсил навреме, за да го отведе с колата, но Пастрини го успокои, че граф дьо Монте Кристо бил поръчал втора каляска за себе си и тя отишла да го вземе в четири часа от палацо Росполи. Освен това поръчал на Пастрини да предаде от негово име на двамата приятели ключа от ложата му в театър „Аржентина“.

Франц запита Албер какви са намеренията му за тая вечер; но Албер имаше по-важни планове, затова, вместо да отговори, запита господин Пастрини дали може да му намери шивач.

— Шивач ли? — смая се хотелиерът. — За какво ви е?

— Да ни приготви до утре колкото може по-хубави костюми на римски селяни — отвърна Албер.

Господин Пастрини поклати глава.

— Да ви приготви до утре два костюма! — извика той. — Нека ваши превъзходителства ми простят, но това се казва френско искане! Два костюма, когато цяла седмица сигурно няма да намерите шивач, който би ви зашил шест копчета на жилетката дори ако му платите по екю за копче!

— И трябва да се откажа от такива дрехи?

— Не, може да ви намерим готови. Позволете ми да се погрижа и утре заран ще имате цяла колекция от шапки, палта и панталони, която сигурно ще ви задоволи.

— Да оставим тая грижа на нашия домакин, драги — обърна се Франц към Албер, — защото той ни доказа вече изобретателността си; а ние да се навечеряме спокойно и след вечеря да отидем на Италианката в Алжир.

— Добре, съгласен за Италианката в Алжир — каза Албер; — но помнете, господин Пастрини, че ние с приятеля ми — посочи той Франц — държим непременно да имаме утре селските костюми.

Хотелиерът повтори на гостите си да не се безпокоят, защото ще им бъде доставено, каквото желаят; след което Франц и Албер се качиха в стаята си да свалят палячовските костюми.

Като се съблече, Албер прибра най-грижливо букетчето виолетки; то беше отличителният му знак за утрешния ден.

Двамата приятели седнаха да вечерят; докато се хранеха, Албер неволно забеляза значителната разлика между готвача на господин Пастрини и тоя на граф дьо Монте Кристо. А Франц въпреки предубежденията си към графа беше принуден да признае, че сравнението не беше в полза на господин Пастрини.

При десерта прислужникът се осведоми за колко часа трябва да поръча колата. Албер и Франц се спогледаха, защото наистина се страхуваха да не прекалят. Прислужникът разбра това.

— Негово превъзходителство граф дьо Монте Кристо — каза той — даде изрични нареждания каляската да бъде цял ден на разположение на техни благородия! Така че техни благородия могат да се разпореждат с нея, без да се стесняват.

Двамата младежи решиха да се възползуват докрай от любезността на графа и поръчаха колата да бъде впрегната веднага, а сами отидоха да сменят с вечерно облекло дрехите, които се бяха поизмачкали от многобройните боричкания през деня.

Пристигнаха в театър „Аржентина“ и се настаниха в ложата на графа.

Графиня Г. влезе в своята по време на първото действие и веднага погледна натам, дето предния ден бе видяла графа, така че забеляза Франц и Албер в ложата на човека, за когото само преди двадесет и четири часа бе изказала такава странна преценка.

Тя бе насочила така неумолимо лорнета си към него, щото Франц разбра, че ще бъде жестоко да не задоволи по-скоро любопитството й; и като се възползува от предимството, което италианските театри дават на своите посетители — да превръщат зрителната зала в свой приемен салон, — двамата другари напуснаха своята ложа, за да изкажат почитанията си на графинята.

Щом влязоха в ложата и, графинята направи знак на Франц да заеме почетното място.

Албер седна по-назад.

— Е, добре! — каза тя, като едва дочака Франц да седне. — Изглежда, че вие сте побързали да се запознаете веднага с новия лорд Рътуен и сте станали вече добри приятели?

— Макар че не сме достигнали до такава взаимна близост, каквато предполагате — отговори Франц, — не мога да отрека, госпожо графиньо, че злоупотребявахме цял ден с услужливостта му.

— Как „цял ден“?

— Точно така: тази сутрин бяхме на закуска у него, през цялото време на карнавала обикаляхме по Корсо с неговата кола и най-после тази вечер идваме на театър в ложата му.

— Познавате го значи?

— И да, и не.

— Как така?

— Дълга мистерия.

— Ще ми я разкажете ли?

— Ще се изплашите.

— Толкова по-интересно ще бъде.

— Почакайте до развръзката.

— Добре, аз обичам завършените истории. Но кажете поне как влязохте във връзка с него? Кой ви представи?

— Никой; напротив, той пожела да ни се представи.

— Кога?

— Снощи, след като се разделих с вас.

— Чрез кого?

— О, господи! Съвсем прозаично: чрез хотелиера.

— Нима и той е в хотел Лондон като вас?

— Не само в същия хотел, но и на същия етаж.

— И как се казва? Защото сигурно знаете името му.

— Разбира се; граф дьо Монте Кристо.

— Какво е това име? Не е родово.

— Не, така се казва островът, който е купил.

— И е граф?

— Тоскански граф.

— Ще преглътнем и него заедно с другите — продължи графинята, която принадлежеше към един от най-старите родове от околностите на Венеция, — а какъв човек е изобщо?

— Питайте виконт дьо Морсер.

— Бихме били много придирчиви, ако не го сметнем за очарователен, госпожо — отвърна Албер; — човек, с когото ни свързва десетгодишно приятелство, не би направил за нас повече от това, което направи той, и то с изисканост, изтънченост и учтивост, които доказват, че е от най-доброто общество.

— О! — изсмя се графинята. — Ще видите, че моят вампир ще се окаже чисто и просто някой новобогаташ, който иска да се оправдае за милионите си и се държи като Лара, за да не го вземат за Ротшилд75. А видяхте ли и нея?

— Коя „нея“? — запита усмихнато Франц.

— Снощната хубава гъркиня.

— Не. Чухме, струва ми се, гуслата й, но тя си остана невидима.

— Тоест, драги Франц — обади се Албер, — казвате невидима, за да бъдете по-тайнствен. Кое беше според вас синьото домино на прозореца с бялата дамаска?

— А къде беше този прозорец с бяла дамаска? — запита графинята.

— В палацо Росполи.

— Та нима графът имаше три прозореца на палацо Росполи?

— Да. Минахте ли по Корсо?

— Разбира се.

— Добре тогава. Забелязахте ли два прозореца със завеси от жълта дамаска и един с бяла дамаска и червен кръст? И трите прозореца бяха на графа.

— О! Този човек трябва да е същински набаб! Знаете ли какво струват три прозореца за осемте дни на карнавала, и то в палацо Росполи, най-хубавото място на Корсо?

— Двеста-триста римски екюта.

— Кажете две-три хиляди.

— Така ли?

— От острова ли получава този чудесен доход?

— Острова ли? От него не може да получите нито едно байоко76.

— Защо го е купил тогава?

— По прищявка.

— Чудак ли е?

— Всъщност — каза Албер — наистина ми се стори доста ексцентричен. Ако живееше в Париж и посещаваше нашите театри, щях да ви кажа, драги, че е или позьор, който обича да си прави лоши шеги, или пропаднал литератор; в действителност той се прояви тази сутрин като същински Дидие77 или Антони78.

В този момент влезе нов гост, комуто Франц отстъпи мястото си; появата на ново лице, както и разместването промениха разговора.

След един час двамата приятели се прибраха в хотела. Господин Пастрини се бе занимал вече с маскировката им за другия ден и им обеща, че ще останат доволни от разумната му дейност.

И наистина, в девет часа на другата сутрин той влезе в стаята на Франц заедно с шивач и десетина костюма на римски селяни. Двамата приятели си избраха два еднакви костюма, които им бяха горе-долу по мярка, накараха да зашият по двадесетина метра панделки на шапките им и да им намерят два красиви пъстри пояса, каквито мъжете от народа навиват в празнични дни около кръста си.

Албер бързаше да види как ще му стоят новите дрехи: панталон и късо палто от светлосиньо кадифе, везани чорапи, пантофи с токи и копринена жилетка. Той щеше, разбира се, само да спечели от този живописен костюм; а когато поясът стегна стройната му снага, когато леко килнатата шапка развя панделките си по плещите му, Франц трябваше да признае, че физическото превъзходство, което придаваме на някои народи, се дължи до голяма степен на облеклото им. Нима турците, така живописни някога с дългите си пъстри тоги, не са сега отвратителни със закопчаните сини мундири и гръцките фесове, с които приличат на бутилки с червен печат?

Франц изказа възхищението си на Албер, който се бе изправил пред огледалото и се усмихваше с явно задоволство на образа си.

Дотам бяха стигнали, когато влезе граф дьо Монте Кристо.

— Господа — каза той, — тъй като, колкото и да е приятен някой другар, свободата е още по-приятна, идвам да ви кажа, че днес и през следващите дни оставям на ваше разположение колата, която използувахте вчера. Нашият общ домакин трябва да ви е казал, че имам у него три-четири такива коли; така че не ме лишавате от нищо. Използувайте я свободно било за удоволствия, било по работа. Ако стане нужда да ми съобщите нещо, ще се срещнем в палацо Росполи.

Двамата младежи поискаха да възразят, но не намериха никакво разумно основание да откажат едно предложение, което свръх това им беше приятно. Затова го приеха.

Граф дьо Монте Кристо остана при тях около четвърт час, като говореше с необикновена лекота на най-различни теми. Както вече можахме да забележим, той беше много добре запознат с литературата на всички страни. Само един поглед по стените на неговия салон бе убедил Франц и Албер, че е любител на картини. Някои непретенциозни изрази, казани мимоходом, доказваха, че не му е чужда и науката, особено химията.

Двамата приятели не мислеха да поканят графа на закуска, на каквато ги бе поканил той: би било смешно да му предложат в замяна на отличната му трапеза съвсем жалкото всекидневно меню на господин Пастрини. Казаха му откровено това и той прие извинението като човек, който оценява деликатността им.

Албер беше възхитен от държането на графа и само поради учеността му се колебаеше да го признае за истински благородник. Най-много го радваше това, че ще може да разполага свободно с колата; той не бе забравил хубавите селянки и тъй като те се разхождаха миналия ден в много елегантна кола, не му беше неприятно да е на равна нога с тях в това отношение.

Двамата младежи слязоха в един и половина, на кочияша и на лакеите бе хрумнало да облекат ливрея върху мечите кожи, та бяха още по-смешни от миналия ден, за което Франц и Албер ги похвалиха.

Албер се бе закичил сантиментално с увехналите виолетки.

Потеглиха още при първия камбанен звън и се втурнаха по виа Виториа към Корсо.

При втората обиколка един букет от свежи виолетки, запратен в каляската на графа от една кола с пиерети, доказа на Албер, че и селянките са сменили маскировката си и било случайно, било поради чувството, ръководило и него, бяха избрали вчерашния му костюм, както той бе избрал техния.

Албер смени вчерашния си букет с новия, но задържа увехналия в ръка; когато се срещнаха повторно с колата, го поднесе влюбено до устните си; това се стори много забавно не само на тази, която му го бе хвърлила, но и на палавите й другарки.

И днешният ден беше не по-малко оживен от вчерашния: на един по-дълбок наблюдател той би се сторил може би още по-шумен и радостен. За момент зърнаха графа на прозореца, но когато минаха повторно, той бе вече изчезнал.

От само себе си се разбира, че ухажванията между Албер и Пиерета с виолетките продължиха през целия ден.

Когато се прибраха вечерта, Франц намери писмо от посолството; съобщаваха му, че ще има честта да бъде приет на другия ден от негово светейшество. При всяко по-раншно идване в Рим той бе искал и получавал същото благоволение; от набожност и от признателност не бе пожелал и тоя път да спре в столицата на християнския свят, без да се поклони почтително на наследника на свети Петър, който беше рядък пример на всички добродетели.

Така че днес не му беше до карнавал; защото въпреки благостта, с която Григорий XVI заобикаля своето величие, човек изпитва винаги не само почит, но и дълбоко вълнение, когато му предстои да се поклони на този благороден и свят старец.

На излизане от Ватикана Франц се върна право в хотела, като дори избягна да мине по Корсо. Отнасяше със себе си съкровище от благочестиви мисли, които биха били осквернени от близостта на безумното карнавално веселие.

В пет и десет се прибра и Албер. Беше необикновено радостен; Пиерета била отново в своя костюм на селянка и вдигнала маската си, когато двете коли се срещнали.

Била прекрасна.

Франц поздрави най-искрено Албер с успеха му; Албер прие поздравленията като нещо съвсем редно. Каза, че по някои признаци на неподражаема изисканост смята красивата непозната за дама от най-висшата аристокрация.

И решил да й пише на другия ден.

Докато слушаше тия изповеди, Франц забеляза, че Албер сякаш желае да му поиска нещо, но се колебаеше дали да го стори. Попита го, като заяви предварително, че е готов да стори за щастието му всички жертви, които е в състояние да направи. Албер се поколеба още малко, само от учтивост; и веднага призна на Франц, че ще му бъде много благодарен, ако остави на другия ден колата само на негово разположение.

Той приписваше изключителната любезност на селянката да повдигне маската си само на това, че приятелят му отсъствуваше.

Франц, разбира се, не беше такъв егоист, та да не помогне на Албер в едно приключение, което обещаваше да задоволи любопитството и да поласкае самолюбието му. Той знаеше много добре, че достойният му приятел не може да пази тайна и ще го държи в течение на всички подробности от сполуката си; и тъй като през последните две-три години, откакто обикаляше Италия, не бе имал ни веднъж случай дори да започне подобна интрижка, за Франц не беше безинтересно да научи как стават тия неща.

Затова обеща на Албер, че на другия ден ще се задоволи да наблюдава зрелището от прозорците на палацо Росполи.

И наистина, на другия ден той видя няколко пъти приятеля си да минава под прозорците. Албер беше с грамаден букет, в който щеше сигурно да скрие любовното си послание. Тази вероятност се превърна в сигурност, когато Франц позна същия букет с бели камелии околовръст в ръцете на прекрасна Пиерета в костюм от розова коприна.

Така че вечерта Албер беше не само радостен, но просто полудял. Той не се съмняваше, че красивата селянка ще му отговори по същия начин. Франц побърза да го зарадва с вестта, че шумът на карнавала го изморявал, затова решил на другия ден да прегледа албума си и да си запише някои неща.

Албер наистина не се измами в своите предвиждания: следната вечер той се втурна в стаята на Франц, като размахваше квадратната хартийка, която държеше в единия й ъгъл.

— Е-е! — каза той. — Излъгах ли се?

— Отговори ли ти? — извика Франц.

— Прочетете.

Това бе изказано с непредаваема интонация. Франц взе писъмцето и прочете:

— Е-е! — обърна се той към Франц, когато последният довърши четенето. — Какво ще кажете, приятелю?

— Ще кажа — отвърна Франц, — че работата заприличва на приятно приключение.

— И аз мисля така — каза Албер. — И много се страхувам, че вие ще отидете може би сам на бала у херцог Брачиано.

И двамата бяха получили същата сутрин покани от прочутия римски банкер.

— Внимавайте, драги Албер — каза Франц; — цялата аристокрация ще бъде у херцога; така че, ако вашата прекрасна непозната е истинска аристократка, не ще може да отсъствува.

— И да бъде, и да не бъде, аз си съставих вече мнение за нея — продължи Албер. — Прочетохте бележката, нали?

— Да.

— Знаете какво жалко образование получават в Италия жените от mezzo cito? (Така наричат буржоазията.)

— Да — повтори Франц.

— Е, добре! Прочетете повторно бележката, разгледайте почерка и ми намерете една езикова или правописна грешка.

Почеркът беше наистина прекрасен, а правописът безукорен.

— Вие сте галеник на съдбата — каза Франц, като му върна отново писъмцето.

— Смейте се, колкото искате, шегувайте се, колкото ви е угодно — отвърна Албер, — но аз съм влюбен.

— Господи! Та вие ме плашите! — извика Франц. — Виждам, че не само ще отида сам на бала у херцог Брачиано, но може и да се върна сам във Флоренция.

— Всъщност, ако моята непозната е толкова любезна, колкото е красива, заявявам, че ще остана в Рим най-малко шест седмици. Аз обожавам Рим, а освен това винаги съм имал особена любов към археологията.

— Добре, добре, още една-две такива срещи и може да станете член на историко-археологическата академия.

Албер щеше сигурно да поспори сериозно върху правата си за кресло в академията, ако не бяха дошли да съобщят на двамата приятели, че вечерята е готова. А любовта никак не пречеше на Албер да си похапва. И той побърза да седне с приятеля си на трапезата, като остави спора за след вечеря.

След вечеря съобщиха за идването на граф дьо Монте Кристо. Двамата младежи не бяха го виждали от два дни насам. Господин Пастрини им бе казал, че графът отишъл по работа в Чивита Векиа. Заминал миналата вечер и се върнал преди един час.

Графът беше очарователен; било че внимаваше за настроението си, било че обстановката не пробуждаше у него резките струни, които при други обстоятелства бяха прозвъннали вече на няколко пъти в горчивите му приказки, сега той се държеше почти като всеки друг човек. Той беше истинска загадка за Франц. Графът несъмнено знаеше, че момъкът го е познал; въпреки това нито дума след новата им среща не подсказваше, че си спомня да го е виждал другаде. Самият Франц, колкото и да желаеше да намекне за първата им среща, се страхуваше да не стане неприятен на човека, който бе обсипал с внимание и него, и другаря му; затова продължи да проявява същата сдържаност.

Графът бе научил, че двамата приятели искали да наемат ложа в театър „Аржентина“, дето им отговорили, че всичко е заето.

Затова им носеше ключа от своята ложа; това беше поне привидният повод за идването му.

Франц и Албер започнаха да отказват, като твърдяха, че не искат да го лишат от ложата; но графът каза, че отива тази вечер в театър „Пали“, та ложата му в театър „Аржентина“ би останала съвсем празна, ако те не я използуват.

Това уверение накара двамата приятели да приемат.

Франц бе свикнал постепенно с бледността на графа, която го бе поразила при първата им среща. Не можеше да отрече красотата на тази строга глава, чиято бледност беше единственият й недостатък или може би най-ценното й качество. Франц не можеше — не бихме казали да види — но дори да помисли за този Байронов герой, без да си представи мрачното му лице върху шията на Манфред или под кепето на Лара. Челото му имаше характерната бръчка на непрестанен горчив размисъл; очите — пламенния поглед, проникващ до дъното на душата; високомерно насмешлива беше устата, чиито думи се врязваха дълбоко в паметта на тия, които ги чуваха.

Графът не беше вече млад; имаше най-малко четиридесет години, а все пак личеше, че винаги може да засенчи младежите, между които би се намирал.

Защото, последна прилика с фантастичните герои и английския поет, графът беше очарователен.

Албер не знаеше как да изрази щастието, че бяха срещнали такъв човек. Франц не беше толкова възторжен, но все пак изпитваше обаянието, което един по-надарен човек упражнява върху околните си.

Той мислеше за желанието, проявявано на два-три пъти от графа — да отиде в Париж, — и не се съмняваше, че със своята ексцентричност, особеното си лице и огромно състояние този човек би имал невероятен успех.

И все пак не желаеше да бъде в Париж, когато графът би отишъл там.

Вечерта мина така, както обикновено минават вечерите в италиански театър — не в слушане на певците, а в посещения и разговори. Графиня Г. искаше да върне разговора към графа, но Франц заяви, че има да й съобщи нещо много по-ново, и въпреки престорената скромност на Албер разказа на графинята голямото събитие, което занимаваше от три дни двамата приятели.

Тъй като такива любовни похождения не са рядкост в Италия — поне ако вярваме на пътешествениците, — графинята не прояви никакво недоверие и поздрави Албер с началото на това приключение, което обещаваше да завърши напълно успешно.

Разделиха се с обещание да се срещнат на бала у херцог Брачиано, дето беше поканено цялото висше общество на Рим.

Дамата с букета сдържа обещанието си: нито на другия, нито на по другия ден даде знак за съществуване.

Дойде най-после вторникът, последният и най-шумен ден от карнавала. Във вторник театрите се отваряха още в десет часа сутринта; защото след осем часа вечерта започваха постите. Във вторник всички, които поради липса на време, пари или въодушевление не са взели участие в дотогавашните празненства, нахълтват във вакханалията, повлечени от пороя на оргията, и внасят своя дял от врява и скачане в общото скачане и врява.

От два по пет часа следобед Франц и Албер се движеха в редицата коли, като си разменяха шепи конфети с колите от отсрещната редица и с пешеходците, които се промъкваха между конете и колелата, без нито една злополука, нито едно скарване или сбиване. В това отношение италианците са несравними. Празниците са за тях истински празници. Авторът на тази книга, живял пет-шест години в Италия, не си спомня да е видял някога празненство, смутено от такива събития, с каквито всякога приключват нашите тържества.

Албер беше прекрасен в своя палячовски костюм. Розова панделка се спускаше от рамото до коленете му. За да не стане никаква грешка, Франц беше и днес с костюма на римски селянин.

С напредването на деня врявата се засилваше; по улиците, в колите, по прозорците — всички викаха или ръкомахаха; същинска човешка буря, съставена от гръмотевични викове и градушка от бонбони, букети, яйца, портокали и цветя.

Фойерверките, пуснати едновременно в три часа от пиаца дел Пополо и от палацо ди Венеция, едва успяха да възвестят сред неописуемата врява, че ще започнат надбягванията.

Надбягванията, както и моколите, са типични прояви за последните дни от карнавала. Щом чуха фойерверките, колите се пръснаха веднага из най-близките странични улици.

Всичко това се извършва с невъобразима ловкост и бързина, без никаква намеса от страна на полицията за посочване местата или посоката.

Пешеходците се отдръпнаха до дворците, веднага след това се чу тропот от коне и звънтене на ножници.

Отделение карабинери, по петнадесет в ред, препусна в галоп по Корсо и я остави на барберите79. Когато отделението стигна до палацо ди Венеция, нов залп фойерверки възвести, че улицата е свободна.

Почти веднага сред нестихващ, всеобщ, невъобразим вик прелетяха като сенки седем-осем коня, възбудени от виковете на триста хиляди души и от специалните железни бодли, които подскачаха по гърбовете им; после оръдието на замъка Сан Анджело даде три изстрела: това означаваше, че е спечелил номер трети.

Без какъвто и да е друг сигнал колите се раздвижиха и се върнаха към Корсо, нахлувайки от всички улици като временно заприщени порои, които се втурват заедно към реката и огромният поток пое още по-бързо между двата гранитни бряга.

Към тълпата се бе присъединил сега нов тласък и нова врява: пристигнали бяха продавачите на моколи.

Моколите и моколетите са свещи с различна големина, като се започне от великденските и се стигне до навитите като кълбета свещи, които създават за участниците в последното действие от карнавала две големи грижи:

1) да запазят запалено своето моколето;

2) да угасят моколетото на другите.

С моколетото е като с живота; има само един начин да го предадеш; и този начин знаеш от рождение.

Но притежаваш хиляди начини да го отнемеш; вярно е, че в това велико дело донякъде помага сатаната.

Моколетото се запалва от някакъв светилник.

Но кой може да опише хилядите начини, измислени за изгасяването му — гигантските мехове, чудовищните гасители, свръхчовешките духала?

И така, всеки бързаше да купи моколети; Франц и Албер също.

Нощта неусетно наближаваше; и сред виковете „Моколи!“, повтаряни от пискливите гласове на продавачите, над множеството заблещукаха вече една-две звездици. Това беше сякаш чаканият знак.

След десетина минути от палацо Венециа към пиаца дел Пополо и от пиаца дел Пополо към палацо Венециа заблещукаха петдесет хиляди светлинки.

Бихте казали, че е някакъв празник на блуждаещи огньове.

Не можете да си го представите, ако не сте го видели.

Предположете, че всички звезди са се спуснали от небето на земята, за да участвуват в безумен танц.

Всичко това придружено с викове, каквито човешко ухо не е чувало нийде другаде по света.

Тук вече не съществува никакво обществено различие. Носачът се доближава до княза, князът до транстевереца, до обикновения гражданин, всеки духа, гаси, запалва отново. Ако старият Еол80 би се явил в този миг, би бил провъзгласен за цар на моколите, а Аквилон81 за престолонаследник.

Това лудешко, блестящо надбягване трая почти два часа и половина; на Корсо беше светло като посред бял ден, човек можеше да разпознае зрителите от третите и четвърти етажи.

Албер вадеше всеки пет минути часовника си; най-после стана седем.

Двамата приятели бяха точно срещу виа деи Понтефичи; Албер скочи от каляската с моколето в ръка. Две-три маски се опитаха да се приближат, за да му го изгасят или грабнат; но като ловък боксьор Албер ги запрати последователно в праха и продължи пътя си към черквата Сан Джакомо.

Стъпалата бяха пълни с любопитни и с маскирани, които се бореха да си изтръгват свещите. Франц проследи с поглед Албер и го видя да стъпва на първото стъпало; почти веднага една маска с познатия костюм на селянката с букета протегна ръка и без никаква съпротива от страна на Албер му грабна моколетото.

Франц беше много далеко, та не можа да чуе какво си казаха; сигурно не е било нещо враждебно, защото видя, че двамата се отдалечиха подръка.

До някое време ги проследи из тълпата, но при виа Мачело ги изгуби от поглед.

Изведнъж отекна звънът на камбаната, която възвестяваше края на карнавала, и всички моколети угаснаха в същия миг като по магия. Сякаш един единствен, неотвратим полъх бе унищожил всичко. Франц потъна в мрака.

Всички гласове замлъкнаха, като че мощният полъх, угасил светлинките, бе отнесъл в същото време и шума.

Чуваше се само тропотът на каляските, които отвеждаха маските по домовете им; виждаха се само редки светлини зад прозорците.

Карнавалът бе приключил.

Никога може би Франц не бе изпитвал такова рязко впечатление, такова бързо преминаване от радост към скръб, както в този миг; човек би казал, че под омагьосващия дъх на някой зъл дух Рим се бе превърнал в необятен гроб. По някаква случайност, която още повече засилваше тъмнината, луната, вече в последната си четвърт, щеше да изгрее едва към единадесет часа; така че улиците, по които младежът минаваше, бяха съвършено тъмни. Пътуването беше всъщност кратко: след десет минути колата му, по-точно колата на графа, спря пред хотел „Лондон“.

Вечерята чакаше; и тъй като Албер бе предупредил, че не се надява да се върне толкова рано, Франц седна да яде без него.

Господин Пастрини, свикнал да ги вижда на вечеря заедно, запита къде е Албер; Франц отвърна, че приятелят му получил снощи покана, на която се отзовал. Внезапното угасване на моколетите, мракът, заместил светлината, тишината, сменила шума — бяха изпълнили съзнанието на Франц с тъга, не лишена и от известно безпокойство. Той се хранеше мълчаливо въпреки услужливите грижи на домакина, който влезе два-три пъти да го запита дали не се нуждае от нещо.

Решил бе да чака Албер до последна възможност. Затова поръча каляската за единадесет часа и помоли господин Пастрини да му съобщи, щом Албер се върне, макар и за кратко, в хотела. Но в единадесет часа Албер още не бе дошъл. Франц се облече и излезе, като предупреди хотелиера, че ще бъде през цялата вечер у херцог Брачиано.

Домът на херцог Брачиано е един от най-прекрасните в Рим; жена му, от последните потомки на рода Колона, е очарователна домакиня, поради което приемите в този дом са прочути в цяла Европа. Франц и Албер бяха пристигнали в Рим с препоръчителни писма до херцога; затова първият въпрос на домакина към Франц беше къде е спътникът му. Франц каза, че се разделили тъкмо при загасяването на моколите и го загубил пред виа Мачело.

— И не се ли прибра? — попита херцогът.

— Досега го чаках — отвърна Франц.

— Знаете ли къде ще отиде?

— Не съвсем; но мисля, че имаше някаква среща.

— О, дявол да го вземе, днес е лош ден или порочно лоша нощ за закъсняване. Нали, госпожо графиньо?

Последните думи бяха отправени към графиня Г., която бе току-що дошла и се разхождаше подръка с господин Торлоня, брат на херцога.

— Напротив, намирам нощта прекрасна — отговори графинята; — хората тук ще съжаляват само за едно — че ще мине прекалено бързо.

— Но аз — усмихна се херцогът — не говоря за тия, които са тук; те са изложени на други опасности: мъжете — да се влюбят във вас, жените да се разболеят от ревност, като ви виждат толкова красива; аз говоря за хората из улиците на Рим.

— О, господи! — запита графинята. — А кой скита в такъв час из улиците на Рим освен тия, които отиват на бал?

— Нашият приятел Албер дьо Морсер, госпожо графиньо, когото оставих да гони своята непозната към седем часа вечерта — каза Франц — и когото не съм видял оттогава.

— Какво? И не знаете къде е?

— Нямам понятие.

— С оръжие ли е?

— С костюм на палячо.

— Не е трябвало да го пускате — каза херцогът, като се обърна към Франц. — Вие познавате по-добре от него Рим.

— О! Как не! Все едно да се опитате да спрете барбер номер три, който спечели днес надбягванията — отговори Франц; — пък и мислите ли, че може да му се случи нещо лошо?

— Знае ли човек? Нощта е много тъмна, а Тибър е много близо до виа Мачело.

Франц усети, че изтръпва, като видя доколко настроението на херцога и графинята е в съгласие с неговите собствени опасения.

— Затова предупредих в хотела, че имам честта да прекарам вечерта у вас, господин херцог — каза Франц. — За да ме уведомят, щом се върне.

— Я гледайте! — каза херцогът. — Струва ми се, че един от лакеите ми наистина ви търси.

Херцогът не се мамеше: щом забеляза Франц, лакеят се приближи към него.

— Ваше превъзходителство каза той, — собственикът на хотел „Лондон“ е изпратил да ви съобщят, че там ви чака човек с писмо от господин виконт дьо Морсер.

— С писмо от виконт дьо Морсер! — извика Франц.

— Да.

— И кой е този човек?

— Не зная.

— А защо не ми го е донесъл тук?

— Пратеникът не ми даде никакви обяснения.

— Къде е пратеникът?

— Тръгна си, щом видя, че влязох в салона да ви предупредя.

— О, господи! — обърна се графинята към Франц. — Побързайте! Горкият момък, може да му се е случила някаква беда!

— Тичам! — каза Франц.

— Ще се върнете ли да ни съобщите какво става? — попита графинята.

— Да, ако не е нещо сериозно; иначе не зная какво ще стане и с мене.

— Бъдете благоразумен във всеки случай — посъветва го графинята.

— О, бъдете спокойна!

Франц взе шапката си и изскочи веднага. Изпратил бе колата с поръчение да дойде да го вземе в два часа; но за щастие палацо Брачиано, което е на Корсо и на пиаца деи Санти Апостоли, е само на десет минути от хотел „Лондон“. Щом наближи хотела, Франц забеляза един мъж, застанал насред улицата; и не се усъмни нито за миг, че това е именно пратеникът на Албер. Мъжът беше загърнат с плащ. Тръгна към него; но за голяма изненада на Франц мъжът заговори пръв.

— Какво искате от мене, ваше превъзходителство? — запита той и отстъпи назад като човек, който се пази.

— Не сте ли вие човекът с писмо от виконт дьо Морсер?

— Ваше превъзходителство ли е лицето от хотела на Пастрини?

— Да.

— Ваше превъзходителство ли е спътник на виконта?

— Да.

— Как се казва ваше превъзходителство?

— Барон Франц д’Епине.

— Тогава писмото е до ваше превъзходителство.

— Ще трябва ли да се отговори? — запита Франц, като грабна писмото от ръцете му.

— Да; така поне се надява вашият приятел.

— Качете се тогава с мене, за да ви дам отговора.

— Предпочитам да чакам тук — засмя се пратеникът.

— Защо?

— Ваше превъзходителство ще разбере, щом прочете писмото.

— Ще ви намеря значи тук?

— Разбира се.

Франц влезе; на стълбите срещна господин Пастрини.

— Е-е? — запита хотелиерът.

— Какво „ее“? — отвърна Франц.

— Видяхте ли човека, който искаше да говори с вас от името на приятеля ви? — запита Пастрини.

— Да, видях го — отвърна Франц. — Даде ми това писмо. Кажете, моля, да запалят у мене.

Хотелиерът заповяда на един прислужник да придружи Франц със свещ. На младежа се стори, че господин Пастрини е уплашен, а това засили нетърпението му да прочете писмото на Албер; приближи се до свещта, щом я запалиха, и разгъна хартията. Писмото беше писано и подписано от Албер. Франц го препрочете два пъти — толкова неочаквано беше съдържанието му.

Ето го дословно:

Под тези редове друга ръка бе написала на италиански:

Вторият подпис обясни на Франц всичко, включително нежеланието на пратеника да се качи: улицата му се струваше по-сигурно място от стаята на Франц. Албер бе попаднал в ръцете на прочутия разбойнически главатар, в чието съществуване толкова време отказваше да повярва.

Нямаше време за губене. Франц изтича до бюрото, отвори го, намери в посоченото чекмедже портфейла, а в него кредитното писмо: но то беше само за шест хиляди пиастра, от които Албер бе изтеглил вече три хиляди; Франц нямаше никакво кредитно писмо; понеже живееше във Флоренция и бе дошъл в Рим за седем-осем дни, той бе взел стотина луидора, от които му оставаха най-много петдесет.

Трябваха следователно още седем-осемстотин пиастра, за да може да се дотъкми исканата сума. Вярно е, че в подобен случай Франц можеше да разчита на услужливостта на господин Торлоня.

Затова се приготви да се върне незабавно в палацо Брачиано, но една лъчезарна мисъл озари изведнъж ума му.

Сети се за граф дьо Монте Кристо. Тъкмо щеше да прати за господин Пастрини, когато хотелиерът се появи сам пред прага.

— Драги господин Пастрини — каза бързо той, — мислите ли, че графът е тук?

— Да, ваше превъзходителство, току-що се завърна.

— Дали си е легнал вече?

— Не вярвам.

— Тогава позвънете му, моля ви се, и му кажете, че моля за позволение да го посетя.

Господин Пастрини побърза да изпълни дадените нареждания; след пет минути се върна.

— Графът чака ваше превъзходителство — каза той.

Франц прекоси площадката, един прислужник го въведе в стаите на графа. Монте Кристо беше в малък кабинет, с дивани околовръст, който Франц още не бе виждал. Графът стана да го посрещне.

— Какво ви води толкова късно? — попита той. — Да не би да искате случайно да вечеряте? Би било много любезно от ваша страна.

— Не, идвам да поговоря с вас по една много сериозна работа.

— Работа ли? — каза графът, като погледна Франц с обичайния си дълбок поглед. — Каква работа?

— Сами ли сме?

Графът отиде до вратата и се върна.

— Съвсем сами — каза той.

Франц му подаде писмото на Албер.

— Четете.

Графът прочете писмото.

— О! О! — промълви той.

— Прочетохте ли и послеписа?

— Да — каза графът, — виждам: „Se alle sei della mattina le quattro mile piastre non sono nelle mie mani, alle sette il conte Alberto avia cessato di vivere. Luigi Vampa.“

— Какво ще кажете — попита Франц.

— Имате ли исканата сума?

— Да, без осемстотин пиастра.

Графът отиде до едно бюро, отвори го, дръпна чекмедже, пълно със златни монети, и каза:

— Надявам се, че не ще ме оскърбите, като се обърнете към другиго?

— Напротив, виждате, че идвам право при вас.

— Благодаря ви. Вземете.

Той направи знак на Франц да вземе колкото пари му трябват.

— А необходимо ли е да се праща тази сума на Луиджи Вампа? — запита момъкът, като погледна на свой ред втренчено графа.

— Ей богу! — промълви последният. — Преценете сам. Послеписът е съвсем ясен.

— Струва ми се, че ако си дадете труд да потърсите, бихте могли да намерите някаква възможност, която би опростила преговорите — каза Франц.

— Каква? — запита учудено графът.

— Ако например отидем заедно при Луиджи Вампа, сигурен съм, че той не ще откаже да освободи Албер.

— На мене ли? А какво влияние смятате, че мога да имам върху този бандит?

— Нима не му оказахте неотдавна услуга, която не се забравя?

— Каква именно?

— Не спасихте ли живота на Пепино?

— О-о! Кой ви каза това?

— Не е важно. Зная.

Графът замълча за миг, смръщил вежди.

— А ще ме придружите ли, ако отида при Вампа?

— Ако присъствието ми не ще ви е неприятно.

— Добре! Съгласен! Времето е хубаво, една разходка из околностите на Рим ще ни бъде само от полза.

— Трябва ли да вземем оръжие?

— За какво?

— Пари?

— Излишно. Къде е човекът, който е донесъл писмото?

— На улицата.

— Чака отговора ли?

— Да.

— Трябва да подразбера къде ще отидем; ще го повикам.

— Безполезно; той отказа да се качи.

— У вас може би; но у мене няма да откаже.

Графът отиде до прозореца към улицата и свирна някакъв особен сигнал. Мъжът с плаща се отстрани от стената и пристъпи до средата на улицата.

— Salite84! — каза графът с тона, с който би заповядал на слуга.

Пратеникът се подчини незабавно, без колебание, дори с готовност, изкачи четирите външни стъпала и влезе в хотела. След пет секунди беше пред вратата на кабинета.

— О! Ти ли си, Пепино? — каза графът.

Вместо да отговори, Пепино падна на колене, хвана ръката на графа и няколко пъти я целуна.

— Я гледай! — учуди се графът. — Още не си забравил, че ти спасих живота! Странно, та оттогава минаха вече цели осем дни.

— Не съм забравил, ваше превъзходителство, и никога няма да забравя — отвърна Пепино с израз на дълбока признателност.

— „Никога“ е голяма дума! Но не е малко и това, че я казваш. Стани сега и отговаряй.

Пепино погледна неспокойно към Франц.

— Можеш да говориш пред негово превъзходителство, той ми е приятел — каза графът. — Позволявате ли да ви нарека така? — добави на френски той, като се обърна към Франц; — потребно е, за да вдъхна доверие у този човек.

— Можете да говорите пред мене — потвърди Франц. — Аз съм приятел на графа.

— Добре тогава — каза Пепино, като се обърна към графа; — ваше превъзходителство ще пита, аз ще отговарям.

— Как виконт Албер попадна в ръцете на Луиджи?

— Ваше превъзходителство, каляската на французина пресрещна няколко пъти колата, гдето беше Тереза.

— Изгората на главатаря ли?

— Да. Французинът я гледаше влюбено. Тереза взе да му отговаря; французинът й хвърли букети, тя също; със съгласие на главатаря, разбира се, който беше в същата кола.

— Какво? — извика Франц. — Нима Луиджи Вампа беше в колата с римските селянки?

— Той я караше, облечен като кочияш — отвърна Пепино.

— После? — попита графът.

— После французинът повдигна маската си; Тереза, пак със съгласието на главатаря, стори същото; французинът поиска да се срещнат; Тереза му определи среща; само че вместо Тереза на стъпалата на Сан Джакомо отиде Бепо.

— Какво? — прекъсна го отново Франц. — Селянката, която му грабна моколетото?

— Беше едно петнадесетгодишно момче — отговори Пепино; — но не е срамота за приятеля ви, че се е хванал в клопката: Бепо е улавял много други, не се бойте!

— И Бепо го отведе извън стените? — попита графът.

— Точно така; една кола чакаше накрай виа Мачело; Бепо се качи в нея и покани французина да го последва; оня не дочака да му повторят поканата. Подаде любезно ръка на Бепо и седна до него. След това Бепо му обяснил, че трябва да отидат в една вила, която се намирала на една левга от Рим. Французинът уверил Бепо, че е готов да го последва и накрай света. Кочияшът минал по улица Рипета и стигнал до вратата Сан Паоло; щом излезли на двеста крачки в полето, французинът станал доста нападателен, тогава Бепо му показал два пищова под носа, а кочияшът спрял колата, обърнал се и сторил същото. В това време четирима от нашите хора, скрити по бреговете на Алмо, се втурнали към вратите на колата. Французинът имал явно желание да се защищава, дори както чух, се поопитал да удуши Бепо, но нищо не можал да направи срещу петима въоръжени мъже. Трябвало да се предаде; свалили го от колата, тръгнали покрай брега на рекичката и го завели при Тереза и Луиджи, които го чакали в катакомбите Сан Себастиано.

— Е-е! — каза графът, като се обърна към Франц. — Струва ми се, че историята не е лоша. Какво ще кажете вие, познавачо?

— Бих я намерил много забавна, ако се бе случила с другиго, а не с Албер.

— Работата е — каза графът, — че ако не бяхте ме намерили, тая сполука щеше да излезе малко скъпа на вашия приятел; но успокойте се, ще се свърши само с малко страх.

— Ще отидем ли да го вземем? — попита Франц.

— Разбира се! Още повече като имате предвид, че мястото е много живописно. Знаете ли катакомбите Сан Себастиано?

— Не, никога не съм слизал там, но все се канех някой ден да сляза.

— И ето че ви се представи случай, какъвто мъчно може да се повтори. Имате ли кола?

— Не.

— Няма значение; тук държат обикновено за мене денонощно впрегната кола.

— Денонощно впрегната ли?

— Да. Аз съм много своеобразен; трябва да ви кажа, че понякога, като стана от вечеря посред нощ, ми хрумва да хукна нейде по света и веднага тръгвам.

Графът позвъни веднъж, влезе камериерът му.

— Изкарайте колата от навеса — каза той — и извадете пистолетите от джобовете й. Излишно е да будите кочияша. Ще кара Али.

След миг чуха, че колата спря пред входа.

Графът извади часовника си.

— Дванадесет и половина — каза той. — И в пет часа сутринта да тръгнем, пак ще стигнем навреме; но при такова закъснение приятелят ви би прекарал неприятна нощ, затова е по-добре да препуснем веднага, за да го освободим от ръцете на неверниците. Все още ли желаете да ме придружите?

— Повече от всякога.

— Добре, да вървим!

Франц и графът излязоха, последвани от Пепино. Пред входа намериха колата. Али беше вече на капрата. Франц позна немия роб от пещерата в остров Монте Кристо.

Франц и графът се качиха в затвореното купе; Пепино седна при Али и конете препуснаха в галоп. Али бе получил нареждания предварително, защото пое веднага по Корсо, мина през Кампо Вачино, после по страда Сан Грегорио стигна до вратата Сан Себастиано; пазачът се опита да им прави мъчнотии, но граф дьо Монте Кристо представи разрешително от губернатора на Рим за влизане и излизане във и от града по всяко време на денонощието; бариерата бе вдигната, пазачът получи един луидор за труда си и колата мина.

Пътят, по който вървяха, беше древната виа Апиа, с гробници от двете страни. От време на време при светлината на изгряващата луна на Франц се струваше, че някакъв страж се показва иззад някоя развалина; но почти веднага по знак между този страж и Пепино сянката се отдръпваше на тъмно и изчезваше.

Малко преди цирка на Каракала колата спря. Пепино дойде да отвори вратичката и графът слезе заедно с Франц.

— След десет минути — каза Монте Кристо — сме на мястото.

Той дръпна настрана Пепино, даде му съвсем тихо някаква заповед и Пепино тръгна напред с факла, която извадиха от сандъка под капрата.

Минаха още пет минути, през които Франц гледаше как овчарят навлиза през една пътечка из вълнообразните възвишения на хълмистата римска околност и изчезва във високите червеникави треви, напомнящи настръхналата грива на грамаден лъв.

— А сега да вървим подир него — каза графът.

Франц и Монте Кристо тръгнаха по същата пътечка, която след стотина крачки ги отведе по едно нанадолнище в малка долина.

Там забелязаха двама души, които разговаряха в мрака.

— Ще продължаваме ли — обърна се Франц към графа, — или ще трябва да чакаме?

— Да вървим; Пепино трябва да е предупредил часовия за идването ни.

И наистина единият от двамата мъже беше Пепино, другият — бандит, оставен на пост.

Франц и графът се приближиха; бандитът отдаде чест.

— Ако ваше превъзходителство пожелае да ме последва — обърна се Пепино към графа, — входът за катакомбите е на две крачки.

Зад един храсталак между скалите се забелязваше някаква пукнатина, през която човек едва можеше да се провре.

Пепино се промъкна пръв през тоя отвор; но след няколко крачки подземният ходник се разшири. Той запали факлата и се обърна да види дали другите го следват.

Графът бе влязъл пръв през нещо като избено прозорче, Франц вървеше след него.

Пътеката се спускаше по лек наклон и постепенно се разширяваше: но Франц и графът бяха все още принудени да пристъпват приведени, и то не редом, а един подир друг. Изминаха така сто и петдесетина стъпки, после ги спря вик:

— Кой?

В същия миг видяха в тъмнината, че пламъкът от факлата им се отрази в цевта на карабина.

— Свой! — каза Пепино.

Пристъпи сам и прошепна нещо на втория часови, който отдаде чест като първия и направи знак на нощните гости, че могат да продължат.

Зад часовия имаше стълба с двадесетина стъпала; след като слязоха по нея, Франц и графът се озоваха в нещо, напомнящо гробищен кръстопът. Пет пътеки се разделяха като звездни лъчи, а видовете, издълбани в многокатни ниши с форма на ковчег, показваха, че са стигнали най-после в катакомбите.

От една такава ниша, чиито размери не можеха да се забележат, денем проникваше малко светлинка.

Графът сложи ръка върху рамото на Франц.

— Искате ли да видите разбойнически стан на почивка? — попита той.

— Разбира се — отвърна Франц.

— Добре, елате с мене… Угаси факлата, Пепино.

Пепино изпълни нареждането. Франц и графът се озоваха в пълен мрак; но на петдесетина стъпки пред тях по стените продължиха да играят червеникави отблясъци, много по-ясни сега, след като Пепино бе угасил факлата си.

Напредваха мълчаливо; графът вървеше пред Франц, сякаш притежаваше рядкото качество да вижда на тъмно. Впрочем и Франц започваше да се оправя все по-лесно, колкото повече наближаваха към отраженията, по които се водеха.

Тези отражения проникваха през три аркади, от които средната служеше за вход.

От едната страна на аркадите беше ходникът, дето бяха графът и Франц, от другата голяма четвъртита стая с ниши като споменатите по-рано. Насред стаята имаше четири камъка, служили някога за олтар, както личеше от кръста, който все още стоеше там.

Една единствена лампа върху някаква колона озаряваше с блед, мъждукащ светлик странната гледка, пред която се озоваха двамата посетители.

Седнал и облегнал лакът до колоната, един мъж четеше с гръб към аркадата, отдето новодошлите го наблюдаваха.

Беше главатарят на бандата, Луиджи Вампа.

Около него, настанени, както им бе хрумнало, легнали, завити в плащовете си или облегнати до каменната ограда около целия колумбариум85, се виждаха двадесетина бандити; до всеки стоеше карабината му.

В дъното, пред нещо като вход, който личеше само по това, че мракът там изглеждаше по-плътен, се виждаше часови, едва забележим и безгласен като призрак.

Когато сметна, че Франц се е насладил достатъчно на живописната гледка, графът вдигна пръст до устните си, за да му даде знак да мълчи, изкачи трите стъпала от ходника до колумбариума, влезе в стаята през средната арка и тръгна към Вампа, който беше така потънал в четенето, че не чу стъпките.

— Кой? — извика бодрият часови, забелязал при светлината на лампата, че някаква сянка израства зад главатаря.

При този вик Вампа стана изведнъж, вадейки пистолет от пояса си.

Всички бандити наскачаха в един миг, двадесет карабини насочиха дулата си към графа.

— Е-е! — каза съвсем спокойно той, без да трепне нито гласът, нито мускул по лицето му. — Струва ми се, драги Вампа, че такъв шум е излишен при посрещане на приятел.

— Пушки при нозе! — извика главатарят, като махна заповеднически с едната ръка и свали почтително шапка с другата.

После се обърна към странната личност, която властвуваше над цялата обстановка:

— Извинете, господин графе, но толкова малко очаквах честта да ви видя тук, та не можах да ви позная.

— Изглежда, че изобщо имате къса памет, Вампа — отвърна графът. — Затова забравяте не само лицата на хората, но и условията, които сте уговаряли с тях.

— Какви условия съм забравил, господин графе? — попита бандитът като човек, който, ако е сгрешил, е готов да поправи грешката си.

— Не уговорихме ли — каза графът, — че ще зачитате не само моята лична неприкосновеност, но и тази на приятелите ми?

— И кога съм нарушил спогодбата, ваше превъзходителство?

— Тази вечер сте отвлекли и сте докарали тук виконт Албер дьо Морсер; е, добре! — продължи графът с тон, от който Франц изтръпна. — Този момък е мой приятел. Този момък е отседнал в същия хотел, дето съм и аз, този момък се разхожда осем дни по Корсо в моята каляска, а въпреки това, повтарям, вие сте го отвлекли, докарали сте го тук и — добави графът, като извади от джоба си писмото — искате за него откуп като за кой да е непознат.

— Вие там, защо не ми казахте тия работи? — викна главатарят, като се обърна към хората си, които се отдръпнаха веднага пред погледа му; — защо ме накарахте да се изложа така, като не устоя на думата си пред човек като господин графа, комуто всички тук сме в ръцете? Кълна се в кръста на Исуса, ако някой от вас е знаел, че този младеж е приятел на негово превъзходителство, веднага ще му тегля куршума!

— Е-е? — обърна се графът към Франц. — Казах ли ви, че трябва да е станала грешка?

— Не сте ли сам? — попита обезпокоеният Вампа.

— Дойдох с лицето, до което е било изпратено писмото, защото исках да му докажа, че Луиджи Вампа е човек, който държи на думата си. Елате, ваше превъзходителство — каза той на Франц, — ето Луиджи Вампа, който ще ви каже сам дали не съжалява за сторената грешка.

Франц се приближи; главатарят пристъпи към него.

— Добре дошли, ваше превъзходителство — каза той. — Чухте какво каза графът и какво му отговорих; ще добавя, че не бих искал никога за някакви четири хиляди пиастра, колкото бях определил откупа за вашия приятел, да се случи такова нещо.

— Но къде е пленникът? — запита Франц, като се огледа неспокойно. — Не го виждам.

— Надявам се, че не се е случило нещо с него? — намръщи се графът.

— Пленникът е ей там — каза Вампа и посочи нишата, пред която се разхождаше дежурният часови. — Ще отида да му съобщя лично, че е свободен.

Главатарят тръгна към мястото, което им бе посочил, а Франц и графът го последваха.

— Какво прави пленникът? — обърна се Вампа към часовия.

— Ей богу, не знам, капитане — отвърна бандитът; — повече от час не съм го усетил да мръдне.

— Елате, ваше превъзходителство! — каза Вампа.

Графът и Франц изкачиха седем-осем стъпала, като вървяха все подир главатаря, който дръпна едно резе и отвори някаква врата.

Зад нея, при светлината на лампа като онази в колумбариума, видяха, че Албер се бе загърнал в плаща на един бандит и спеше спокойно в ъгъла.

— Я гледайте! — каза графът със своята особена усмивка. — Не е лошо за човек, който трябваше да бъде разстрелян в седем часа сутринта.

Вампа гледаше почти с възхищение заспалия Албер; личеше, че не е равнодушен към това доказателство за безстрашие.

— Имате право, господин графе — промълви той, — този човек трябва да ви е приятел.

После приближи до Албер и го докосна по рамото.

— Ще благоволите ли да се събудите, ваше превъзходителство?

Албер се протегна, потърка клепачи и отвори очи.

— О? Вие ли сте, капитане? Не биваше да ме събуждате! Сънувах чудесен сън: сънувах, че танцувам галоп у Торлоня с графиня Г.!

Извади часовника си, който бе задържал, за да следи сам за времето.

— Един и половина сутринта! — каза той. — Защо, дявол да ви вземе, ме събуждате по това време?

— За да ви кажа, че сте свободен, ваше превъзходителство.

— Драги — продължи Албер със съвършено спокойствие, — помнете за в бъдеще правилото на Наполеон Велики: „Събуждайте ме само при лоши вести“. Ако ме бяхте оставили да си поспя, щях да си доиграя галопа и щях да ви бъда признателен цял живот… Платиха значи откупа?

— Не, ваше превъзходителство.

— Е, как съм свободен тогава?

— Дойде да ви изиска някой, комуто не мога нищо да откажа.

— Тук ли дойде?

— Тук.

— Я гледай, много любезно от негова страна. — Албер се огледа и забеляза Франц.

— Какво? — каза той. — Вие ли, драги Франц, проявихте такава преданост — дойдохте чак дотук?

— Не аз — отговори Франц, — а нашият съсед, граф дьо Монте Кристо.

— Ей богу, господин графе — извика весело Албер, като оправяше връзката и маншетите си, — вие сте наистина незаменим човек и се надявам, че ще ме смятате за ваш вечен длъжник най-напред за колата, а след това и за сегашната история! — и протегна ръка на графа, който потрепера, преди да му подаде своята, но все пак я подаде.

Бандитът гледаше смаян тази картина; очевидно беше свикнал да вижда пленниците си да треперят пред него, а ето че насмешливостта на този не бе се променила; Франц пък беше във възторг, че Албер бе спасил, макар и пред един бандит, националната чест.

— Драги Албер — каза той, — ако побързате, ще имаме време да завършим вечерта у Торлоня; вие ще продължите галопа оттам, дето сте го прекъснали, и няма да се сърдите на сеньор Луиджи, който се държа наистина великолепно по време на цялата случка.

— Прав сте! — отговори Албер. — Ще можем да стигнем в два часа. Сеньор Луиджи продължи той, — трябва ли да изпълня още някаква формалност, преди да се разделя с ваше превъзходителство?

— Никаква, господине — отвърна бандитът. — Свободен сте вече като вятъра.

— В такъв случай желая ви дълъг и весел живот! Хайде, господа, да вървим!

Последван от Франц и графа, Албер слезе по стъпалата и мина през голямото четвъртито помещение; всички бандити стояха прави, с шапка в ръка.

— Дай ми факлата, Пепино! — каза главатарят.

— Защо ви е? — попита графът.

— За да ви изпратя — каза главатарят; — това е най-малката почит, която мога да окажа на ваше превъзходителство.

Той взе от ръцете на овчаря запалената факла и тръгна пред гостите не като слуга, който изпълнява раболепно задължение, а като крал, пристъпващ пред посланици.

Като стигна до вратата, се поклони.

— Сега, господин графе, изказвам отново съжаленията си и се надявам, че няма да ми се сърдите за станалото?

— Не, драги Вампа — отвърна графът; — вие изкупихте грешката си така красиво, щото човек може просто да ви е благодарен, загдето сте я извършили.

— Господа — продължи главатарят, като се обърна към двамата младежи, — предложението ми няма да ви се стори може би много привлекателно; но ако ви се прииска някога да ме посетите пак, ще сте добре дошли, където и да бъда.

Франц и Албер се поклониха. Графът излезе пръв, Албер подир него, Франц остана последен.

— Ваше превъзходителство желае да ме попита нещо? — каза усмихнато Вампа.

— Да, признавам — отговори Франц, — бих любопитствувал да зная какво четяхте с такова внимание, когато дойдохме.

— Коментарите на Цезар — каза бандитът. — Това е любимата ми книга.

— Е-е, няма ли да дойдете? — попита Албер.

— Идвам — отвърна Франц. — Ето ме!

И излезе през прозорчето. Направиха няколко крачки из полето.

— О, извинете! — каза Албер, като се върна малко назад. — Ще позволите ли, капитане?

И запали пура от факлата на Вампа.

— Сега, господин графе — каза той, колкото е възможно по-бързо! Безкрайно много държа да довърша тази нощ у херцог Брачиано.

Намериха колата, гдето я бяха оставили; графът каза на Али само една дума на арабски и конете се понесоха в галоп.

Беше точно два часът по часовника на Албер, когато двамата приятели влязоха в балния салон.

Появата им направи сензация; но тъй като влязоха заедно, тревогите за Албер моментално се забравиха.

— Госпожо — каза виконт дьо Морсер, като пристъпи към графинята, — вчера имахте добрината да ми обещаете един галоп; малко закъснях да си поискам изпълнението на това мило обещание; но моят приятел, чиято добросъвестност ви е известна, ще ви потвърди, че не е по моя вина.

И тъй като в този миг музиката засвири валс, Албер обгърна талията на графинята и изчезна заедно с нея във вихъра на танца.

През това време Франц размисляше за странното потръпване на граф дьо Монте Кристо, когато се видя принуден да подаде ръка на Албер.

Първата дума на Албер, щом стана на другия ден, бе да направят посещение на графа; беше му благодарил вечерта, но съзнаваше, че услуга като тази, която графът му бе направил, си струва двойна благодарност.

Франц, когото граф дьо Монте Кристо привличаше и плашеше, не пожела да пусне приятеля си сам у тоя човек и го придружи; въведоха ги в салона; след пет минути влезе и графът.

— Господин графе — започна Албер, като пристъпи към него, — позволете да ви повторя тази сутрин това, което изразих така зле снощи; не ще забравя никога при какви обстоятелства ми се притекохте на помощ и ще помня винаги, че почти ви дължа живота си.

— Драги съседе — отвърна със смях графът, — вие преувеличавате задълженията си към мене. Дължите ми само това, че спестихте някакви си двадесет хиляди франка от сумата, определена за пътешествието ви, и нищо повече; както виждате, не си струва трудът да говорим по този въпрос. А вие — добави той — позволете да ви поздравя за възхитителната ви непринуденост и нехайство.

— Какво да правя, графе! — каза Албер. — Представих си, че съм се скарал с някого, при което е последвал дуел; и исках да покажа на тия бандити едно нещо че по света стават всеки ден дуели, но само французите умеят да се бият със смях. И все пак, тъй като от това моето задължение към вас не намалява, дойдох да ви запитам дали аз, приятелите и познатите ми не бихме могли да ви услужим с нещо. Баща ми, граф дьо Морсер, по произход испанец, се радва на високо обществено положение и във Франция, и в Испания и аз идвам да поставя на ваше разположение себе си, както и всички, които ме обичат.

— Трябва да призная, господин дьо Морсер — каза графът, — че очаквах вашето предложение и го приемам с радост. Аз вече си бях намислил да ви поискам една голяма услуга.

— Каква?

— Никога не съм бил в Париж; не го познавам…

— Наистина ли? — извика Албер. — Могли сте да живеете досега, без да видите Париж? Просто невероятно!

— И все пак е вярно; но чувствувам като вас, че е невъзможно вече да не се запозная със столицата на мислещия свят. Нещо повече: може би щях да направя отдавна това необходимо пътешествие, ако познавах човек, който би ме въвел в обществото, гдето нямам никакви връзки.

— О! Човек като вас! — извика Албер.

— Много сте любезен; но тъй като нямам друга заслуга освен тази, че мога да се състезавам като милионер с господин Агуадо или господин Ротшилд, а пък не отивам в Париж да играя на борсата, това дребно обстоятелство ме спираше. Вашето предложение сега ме кара да се реша. Обещавате ли, драги господин дьо Морсер (графът придружи тия думи с особена усмивка), обещавате ли, когато отида във Франция, да ми отворите вратите на това общество, за което ще бъда чужд като някой хурон86 или кохинхинец?

— О, колкото за това, господин графе, от все сърце ви обещавам! — отговори Албер. — Още повече защото (не ми се надсмивайте, драги Франц) тази сутрин получих писмо да се върна в Париж, за да се сродя с едно много приятно семейство, което има големи връзки в парижкото общество.

— Чрез брак ли? — запита със смях Франц.

— Да, разбира се! Така че, като дойдете в Париж, ще ме намерите вече улегнал и може би задомен човек. Това ще подхожда много на вродената ми сериозност, нали? Във всеки случай, графе, повтарям аз и близките ми сме от душа и сърце ваши.

— Приемам — каза графът. — Защото, уверявам ви, само това ми липсваше, за да осъществя отдавна замислените намерения.

Франц не се усъмни нито за миг, че тези намерения бяха същите, за които графът бе вече намекнал в пещерата на остров Монте Кристо, и докато графът изказваше тия думи, го загледа, за да се опита да долови в изражението му някакво откровение за целите, които го водят в Париж; но беше много трудно да се проникне в душата на този човек, особено когато той забулваше с усмивка достъпа до нея.

— Слушайте, графе — започна Албер, възхитен, че ще може да представи в обществото човек като Монте Кристо, — да не би това да е едно от ония хвърчащи намерения, каквито човек прави с хиляди, докато пътешествува, и понеже са построени на пясък, се събарят от първия ветрец?

— Не, честно слово — отвърна графът; — искам да отида в Париж и трябва да отида.

— Кога?

— Кога ще се върнете вие?

— Аз ли? — запита Албер. — Боже мой! Най-късно след петнадесет дни или три седмици; колкото време трябва за път.

— Добре — каза графът, — аз ви давам три месеца; виждате, че не съм припрян.

— И след три месеца — извика радостно Албер — ще почукате у нас?

— Искате ли среша в точно определен ден и час? — попита графът. — Предупреждавам ви, че съм отчайващо точен.

— В определен ден и час ще бъде чудесно — каза Албер.

— Добре, така да бъде! — той протегна ръка към календара, окачен до огледалото. — Днес сме 21 февруари (извади часовника си), десет и половина сутринта. Желаете ли да ме чакате на 21 май в десет и половина сутринта?

— Чудесно! — каза Албер. — Закуската ще бъде готова.

— Живеете?

— На улица Елдер № 27.

— Сам ли живеете, няма ли да ви стеснявам?

— Живея в дома на баща си, но в съвършено отделен павилион в двора.

— Добре.

Графът взе бележника си и записа: „Улица Елдер № 27, 21 май, десет и половина сутринта“.

— А сега — каза той, като прибра бележника си в джоба — можете да бъдете сигурен, че стрелката на стенния часовник няма да бъде по-точна от мене.

— Ще ви видя ли, преди да замина? — запита Албер.

— Зависи: кога заминавате?

— Заминавам утре в пет часа следобед.

— В такъв случай ви казвам сбогом. Имам работа в Неапол и ще се завърна тук едва в събота вечер или в неделя сутрин. А вие, господин барон — обърна се графът към Франц, — също ли заминавате?

— Да.

— За Франция ли?

— Не, за Венеция. Аз оставам още една-две години в Италия.

— Значи няма да се видим в Париж?

— Страхувам се, че не ще имам тази чест.

— Тогава, господа, добър път — каза графът на двамата приятели, като им подаде едновременно ръце.

Франц се ръкуваше за пръв път с графа; и изтръпна, защото ръката му беше студена като ръка на мъртвец.

— Още веднъж — каза Албер, — уговорено на честна дума, нали? Улица Елдер 27, 21 май, десет и половина сутринта.

— 21 май, десет и половина сутринта, улица Елдер 27 — повтори графът.

След това двамата младежи се поклониха на графа и излязоха.

— Какво ви е? — обърна се Албер към Франц, когато се прибраха. — Изглеждате загрижен.

— Да — отвърна Франц, — признавам, че графът е твърде особен човек и аз се тревожа от срещата, която ви определи в Париж.

— Тревожите се… от срещата? О, да не сте полудял, драги Франц? — извика Албер.

— Какво да се прави — каза Франц, — полудял, не полудял, така е.

— Слушайте — продължи Албер, — много се радвам, че ми се удава случай да ви кажа това; аз намирам, че вие бяхте винаги доста студен към графа, който, според мене, се държа винаги прекрасно с нас. Да нямате нещо против него?

— Може би.

— Да не би да сте го виждали вече, преди да го срещнем тук?

— Да.

— Къде?

— Обещавате ли да не споменете нито дума от това, което ще ви разкажа?

— Обещавам.

— Честна дума?

— Честна дума.

— Добре. Слушайте тогава.

И Франц разказа на Албер екскурзията си на остров Монте Кристо, дето бе намерил екипаж от контрабандисти, между които и двама корсикански бандити. Наблегна особено върху всички подробности от приказното гостоприемство на графа в пещерата от Хиляда и една нощ; разказа му за вечерята, хашиша, статуите, действителността и съня, каза му как, когато се събудил, като единствено доказателство и спомен от всички тия събития видял само малката яхта, която плавала към порто Векио.

После разказа за Рим, за вечерта в Колизея, за дочутия разговор между графа и Вампа, когато графът му обещал да измоли помилване за Пепино и както читателите вече можаха сами да преценят, бе изпълнил така блестящо това обещание.

Накрай стигна до приключението от миналата нощ, до затруднението, в което се бе озовал, като беше забелязал, че не му достигат шестседемстотин пиастра, за да допълни исканата сума; как му бе хрумнало да се обърне към графа, как това хрумване бе завършило така живописно и щастливо.

Албер слушаше смаян.

— Е-е? — каза най-после той, след като Франц свърши. — Какво осъдително виждате във всичко това? Графът пътешествува, има собствена яхта, защото е богат. Идете в Портсмут или в Саутамптън, ще видите, че пристанищата са задръстени от яхти на богати англичани, които имат същата слабост. За да знае къде ще спре в екскурзиите си, за да не се храни по ресторанти, дето ни тровят с отвратителна храма, мене от четири месеца, а вас от четири години; за да не спи в ужасните легла, в които човек не може да заспи, той си е уредил един заслон на Монте Кристо; след като го урежда, му минава през ум, че тосканското правителство може да го изгони, а тогава разходите му да отидат на вятъра, затова купува островчето и взема името му. Поровете се из спомените си, драги, и ми кажете колко ваши познати са взели името на имения, които никога не са притежавали.

— А корсиканските бандити в екипажа му? — запита Франц.

— Какво чудно има в това? Вие знаете по-добре от всеки друг, че корсиканските бандити не са крадци, а чисто и просто бегълци, прокудени из своето село или град поради някаква вендета87; и човек може да се срещне с тях, без да излага името си; лично аз заявявам, че ако отида някога в Корсика, преди да се представя на губернатора и префекта, ще се представя на бандитите в Коломба, ако мога да ги открия, разбира се; намирам ги очарователни.

— Но Вампа и шайката му — възрази Франц — са бандити, които спират пътниците, за да вършат обири; предполагам, че няма да отречете това. А какво ще кажете за влиянието на графа върху такива хора?

— Ще кажа, драги, че тъй като по всяка вероятност дължа живота си на това негово влияние, не на мене се пада да го осъждам много строго. Така че, вместо да смятам като вас, че това е углавно престъпление, ще ми позволите да го оправдая, ако не защото ми е спасил живота, което е може би малко прекалено, то поне защото ми спести четири хиляди пиастра или не по-малко от двадесет хиляди франка в наши пари, една сума, на каквато сигурно не биха ме оценили във Франция. А това потвърждава — добави със смях Албер, — че никой не е пророк в своята страна.

— Тъкмо така! Но кажете ми, откъде е графът? Какъв език говори? Откъде взема средства за съществуване? Откъде е огромното му богатство? Каква е първата част на тайнствения, неизвестен живот, оставила такъв мрачен и мизантропски отпечатък върху втората? Ето какво бих желал да узная на ваше място.

— Драги Франц — започна пак Албер, — когато получихте писмото ми и разбрахте, че ще имаме нужда от съдействието на графа, вие отидохте и му казахте: „Моят приятел Албер дьо Морсер се намира в опасност; помогнете ми да го избавя от тази беда!“ Нали така?

— Да.

— Попита ли ви той: „Кой е този господин Албер дьо Морсер? Откъде води началото си неговото име? Или богатството му? Откъде взема средства за съществуване? От коя държава е? Къде е роден?“ Кажете, попита ли ви за тия неща?

— Признавам, че не.

— Дойде и нищо повече. Измъкна ме от ръцете на господин Вампа, където въпреки самонадеяното ми държане, както се изразихте, признавам, че не се чувствувах блестящо. Е добре, драги! Когато в замяна на подобна услуга ми поискат да направя за този човек това, което вършим всеки ден за първия срещнат руски или италиански княз, който минава през Париж, с други думи — да го представя в обществото, искате да му откажа ли? Хайде де, да не сте полудели?

Трябва да се признае, че — за разлика от друг път — всички основания бяха сега на страната на Албер.

— Добре — въздъхна Франц. — Постъпвайте, както желаете, драги виконте; признавам, че това, което ми казвате, е съвсем правдоподобно; но не по-малко вярно е все пак, че граф дьо Монте Кристо е странен човек.

— Граф дьо Монте Кристо е филантроп. Той не ви каза с какво намерение идва в Париж. Аз ще ви кажа! Идва да се състезава за наградата Монтион88; и ако за да я получи, не му достига само моят глас и съдействието на онзи страшно грозен господни, който раздава наградите — е добре! Аз ще му дам гласа си и ще му осигуря това съдействие. Но да не говорим вече за това, драги Франц, ами да обядваме и да отидем още веднъж в „Свети Петър“.

Постъпиха, както предложи Албер, а на другия ден в пет часа следобед двамата младежи се разделиха. Албер дьо Морсер замина за Париж, Франц д’Епине за Венеция — да прекара там петнадесетина дни.

Но преди да се качи в колата, Албер предаде на камериера в хотела — дотолкова се страхуваше гостът му да не устои на срещата — една картичка за граф дьо Монте Кристо, върху която под името „виконт Албер дьо Морсер“ беше написано с молив:

В дома на улица Елдер, закъдето Албер дьо Морсер бе уговорил в Рим среща с граф дьо Монте Кристо, на 21 май сутринта се правеха приготовления, за да бъде удържана с чест дадената дума.

Албер дьо Морсер живееше в павилион, който се намираше в един ъгъл на големия двор, срещу друга постройка, предназначена за прислугата. Само два прозореца от този павилион гледаха към улицата, други три бяха към двора, а отсрещните два към градината.

Между двора и градината се издигаше просторният модерен дом на граф и графиня дьо Морсер, построен в грозния архитектурен стил от времето на империята.

Откъм улицата, по цялата ширина на имението, се издигаше зид, по който бяха иззидани на еднакви разстояния саксии за цветя, а по средата имаше желязна врата с позлатени стрели, отдето беше парадният вход за жилището; през друга вратичка, почти долепена до къщичката на вратаря, влизаха и излизаха прислужниците или учителите, които идваха пеш.

В отреждането на този павилион за жилище на Албер се съзираше нежната загриженост на майка, която не желае да се раздели със сина си, но все пак разбира, че младеж на такава възраст се нуждае от пълна свобода. Съзираше се, нека признаем, и разумният егоизъм на младежа, влюбен в свободния бездеен живот на син от добро семейство, позлатен от родителите му като кафез на затворена птица.

През двата прозореца към улицата Албер дьо Морсер можеше да наблюдава какво става навън. Този външен живот е страшно необходим за младите хора, които желаят непременно светът да е в обсега на кръгозора им, дори когато този кръгозор се състои само от една улица! След като направеше наблюденията си, ако му се стореше, че заслужават по-подробно проучване, Албер дьо Морсер можеше да продължи издирванията си, като излезе през една вратичка, съседна със споменатата вече малка врата до къщичката на вратаря и заслужаваща по-подробно описание.

Тази вратичка изглеждаше забравена и напълно изоставена от всички още от времето, когато къщата е била построена, толкова беше скрита и прашна; само грижливо смазаната брава и панти сочеха непрестанното й тайно използуване. Тази потайна вратичка си съперничеше с двете други и нехаеше за вратаря, от чиято бдителност и юрисдикция се изплъзваше, като се отваряше подобно на прочутия вход за пещерата от Хиляда и една нощ вместо с вълшебния „сезам“ на Али баба със заклинание, изречено с най-нежни гласове, или с уговорено подраскване от най-тънки пръстчета.

През тази врата се влизаше в просторен тих коридор, който служеше за хол; в дъното една врата вдясно водеше в трапезарията на Албер, с прозорци към двора, а друга врата вляво — към салона, с прозорци към градината. Гъсти храсти и разклонени пред прозорците пълзящи растения закриваха откъм двора и градината вътрешността на двете стаи, единствените, гдето биха могли да проникнат любопитни погледи; защото само те се намираха в приземния етаж.

В първия етаж имаше също две стаи, към които се добавяше и трета над хола. Трите стаи бяха салон, спалня и будоар.

В салона долу имаше само нещо като алжирски диван за пушачи.

От будоара в първия етаж се влизаше в спалнята, а през една невидима вратичка се излизаше на стълбите. Както може да се забележи, взети бяха всички предпазни мерки.

Над първия етаж имаше просторно ателие, което бяха разширили чрез събаряне на стени и прегради; невъобразимо безредие, дето любителят на изкуството се състезаваше с разглезения светски младеж. Тук се подслоняваха и натрупваха всички последователни хрумвания на Албер: ловни рогове, контрабаси, флейти, цял оркестър, защото на Албер бе хрумнало по едно време да се занимава с музика; триножници, палитри, пастели — защото музикалното хрумване бе последвано от увлечение по живопис; и накрай рапири, ръкавици за бокс, всякакви видове двуостри мечове и бастуни — защото според традициите на модните младежи от нашата епоха Албер дьо Морсер се занимаваше с безкрайно по-голямо постоянство от това, което бе посветил на музиката и живописта, с трите изкуства, които завършват възпитанието на всеки лъв — фехтовка, бокс и бой с бастуни; и в това помещение, отредено за всички видове физически упражнения, той посрещаше последователно Гризие, Кукс и Шарл Лебуше.

Останалите мебели в това предпочитано помещение бяха стари скринове от времето на Франсоа I, пълни с китайски порцелан, японски вази, фаянси от Лука дела Робиа89 и съдове от Бернар дьо Палиси90; старинни кресла, в които са седели може би Анри IV или Сюли91, Луи XIV или Ришельо; защото две от тези кресла, украсени с резба, сред която блестяха три светлосини лилии о кралска корона, изхождаха очевидно от хранилищата на Лувъра или на някой друг кралски дворец. Върху тия кресла със строги, тъмни цветове бяха нахвърляни безразборно разкошни платове в ярки багри, боядисвани на персийско слънце или изработени от жителки на Калкута и Чандернагор92. Никой не би могъл да каже какво търсят тук тия платове; те радваха окото в очакване на предназначение, неизвестно и за самия им притежател, и озаряваха помещението със своите меки, златисти отражения.

На най-видно място беше пианото от палисандър, изработено от Роле и Бланше, съобразено с размерите на нашите лилипутски салони, но все пак спотаило цял оркестър в своята тясна, звучна кухина, затиснато от шедьоврите на Бетовен, Вебер, Моцарт, Хайдн, Гретри и Порпора.

Навсякъде, покрай стените, над вратите, по тавана, се виждаха саби, ками, крикове, топузи, секири, инкрустирани и позлатени рицарски доспехи; хербариуми, късове минерали, препарирани птици, разперили в неподвижен полет своите огнени крила и вечно отворена човка.

Не ще и дума, че тази стая беше любимото убежище на Албер.

Но в деня на срещата младежът, в неофициално облекло, бе настанил главната си квартира в малкия салон на приземния етаж. Там, на масичка пред широк мек ъглов диван, в любимите на холандците напукани фаянсови купи, блестяха всички видове тютюн, от жълтия петербургски до черния синайски, а между тях и мериландски, порторико и латакие. До купите в кутии от уханно дърво бяха наредени по големина и качество разни видове пури — пурос, регалиа, хавана и манила; най-после в отворен шкаф цяла колекция от немски лули, чибуци с кехлибарен мундщук; украсени с корали и инкрустирани със злато наргилета с дълги, навити като змии марокинови тръби, очакваха хрумването или избора на пушача. Албер бе следил лично нареждането или по-скоро симетричното безредие, което гостите на съвременен обяд обичат да съзерцават след кафето, през дима, излизащ от устата им към тавана в удължени, волни спирали.

В десет без четвърт влезе камериерът. Петнадесетина годишно момче, което говореше само английски и се наричаше Джон — единствена прислуга на Морсер в обикновени дни. Домашният готвач беше, разбира се, на негово разположение, а при важни случаи можеше да използува и личния лакей на графа. Камериерът, именуван Жермен, се радваше на пълното доверие на младия господар; той донесе връзка вестници, които остави на масата, и пакет писма, които подаде на Албер.

Албер хвърли разсеян поглед върху различните пратки, избра два парфюмирани плика с красив почерк, отвори ги и зачете не особено внимателно.

— Как пристигнаха тези писма? — попита той.

— Едното по пощата, другото го донесе лакеят на госпожа Данглар.

— Съобщете на госпожа Данглар, че приемам мястото, което ми предлага в ложата си… Почакайте… подир обед ще наминете у Роза да й кажете, че ще отида да вечерям с нея след операта, както ме кани; ще й занесете шест бутилки вино: кипърско, херес, малага и едно буренце стриди от Остенде… Стридите ще вземете от Борел, но не забравяйте да кажете, че са за мене.

— Кога ще желае господарят да закуси?

— Колко е часът?

— Десет без четвърт.

— Добре, пригответе точно за десет и половина. Дебре ще бъде принуден може би да отиде в министерството си… Впрочем… (Албер погледна бележника си) тъкмо този час бях определил на графа: 21 май, десет и половина сутринта; и макар да не вярвам много на обещанието му, искам да бъда точен. Да, да не забравя, знаете ли, дали госпожа графинята е станала?

— Ако господин виконтът желае, ще се осведомя.

— Да… ще й поискате един сервиз за ликьор, защото моят е непълен, и ще й кажете, че ще имам честта да мина у нея към три часа, а освен това моля за позволение да й представя някого.

Камериерът излезе. Албер се изтегна на дивана, скъса бандерола на два-три вестника, погледна програмата на театрите, намръщи се, като видя, че има опера, а не балет, потърси напразно в обявите за парфюми зъбната упойка, която му бяха препоръчали, и захвърли последователно трите най-четени парижки вестника, като промълви през удължена прозявка:

— Тези вестници стават наистина все по-безинтересни.

В същия миг пред вратата спря лек файтон и камериерът влезе отново да съобщи за идването на господин Дебре. Висок, бледен, рус младеж със самоуверен сив поглед и студени тънки устни, в син фрак с позлатени гравирани копчета, бяла връзка и рогов монокъл с копринен кордон, който успяваше да закрепи понякога под дясната си вежда, влезе, без да се усмихне и без да продума.

— Добър ден, Люсиен… добър ден! — поздрави го полуофициално Албер. — Плашите ме, драги, с вашата точност! И не само точност! Чаках ви последен, а вие идвате в десет без пет, когато срещата е определена за десет и половина! Истинско чудо! Да не би да е паднало правителството?

— Не, драги — каза гостът, като хлътна в дивана. — Успокойте се, продължаваме да се клатушкаме, но не падаме и почвам да вярвам, че отивам чисто и просто към несменяемост; освен това работите на полуострова съвсем ще ни затвърдят.

— Да, наистина, вие изгонвате Дон Карлос.

— Не, драги, да не смесваме нещата; ние просто го отвеждаме отсам границата и му оказваме кралско гостоприемство в Бурж.

— В Бурж ли?

— Да, и няма защо да се оплаква, дявол да го вземе: Бурж е бил столица на крал Шарл VII. Какво, не знаехте ли? Та от вчера цял Париж го знае, а на борсата новината е била известна още завчера, защото господин Данглар (не зная как този човек узнава новините едновременно с нас), господин Данглар бе закупил акции, от които спечели цял милион.

— А вие — нова декорация, както изглежда; защото виждам синя лентичка на брошката за ордените ви.

— Да! Изпратиха ми звездата на ордена Шарл III — отвърна нехайно Дебре.

— Не се преструвайте на равнодушен, признайте, че ви е било приятно да я получите.

— Вярно е; звездата стои добре като допълнително украшение на закопчан черен фрак; елегантно е.

— И така — усмихна се Морсер — човек заприличва на уелски принц93 или на райхщадския херцог94.

— Затова именно съм подранил, драги.

— Защото сте получили звездата на Шарл III и искате да ми съобщите тази приятна вест?

— Не; защото цяла нощ съм разпращал писма: двадесет и пет дипломатически телеграми. Прибрах се в къщи на разсъмване и се опитах да заспя, но ме заболя глава. Станах и отидох на езда. В Булон ме налегна скука и глад: тия врагове вървят нарядко заедно, но този път се бяха съюзили против мене един вид Шарло-републикански съюз; тогава си спомних, че тази сутрин у вас има пир и ето ме: гладен съм, нахранете ме; отегчен съм, разсейте ме.

— Това е мой домакински дълг, драги приятелю — каза Албер, като позвъни на лакея, докато Люсиен подхвърляше разгънатите вестници с върха на своето камшиче със златна дръжка, украсена с тюркоази; — Жермен, чаша херес и бисквити. А дотогава, драги Люсиен, ето ви пури, контрабандни, разбира се; настоявам да ги опитате и да предложите на вашия министър да ни продава от тях вместо ореховите листа, които натрапва на добрите граждани.

— Не мога и да помисля такова нещо, дявол да го вземе! Щом ви ги достави правителството, не само няма да ги купувате, но ще кажете, че са отвратителни. Впрочем това не е работа на вътрешното министерство, а на министерството на финансите: обърнете се към господин Юман, отделение за косвени данъци, коридор А, № 26.

— Вие наистина ме учудвате с обсега на познанията си — каза Албер. — Но вземете пура, моля!

— О, драги виконте — каза Люсиен, като запали една манила от розовата свещ в позлатения сребърен свещник и се изтегна на дивана, — ах, драги виконте, колко сте щастлив, че не сте на служба! Наистина не съзнавате щастието си!

— А какво бихте правили вие, драги умиротворителю на кралства — отвърна с лека насмешка Морсер, — ако не бяхте на служба? Да сте частен секретар на министър, запознат едновременно с големите европейски сплетни и с дребните парижки интриги; да се грижите за охраната на крале и главно на кралици, да свиквате на събрания партии, да ръководите избори; да постигате от кабинета си с перо и телеграф повече от това, което Наполеон е постигал на бойното поле със сабята и победите си; да имате двадесет и пет хиляди франка рента извън заплатата си; кон, за който Шато Рено ви предлага четиристотин луидора, а вие отказвате да го дадете; да имате шивач, който никога не ви похабява панталон; да посещавате операта, жокей-клуба и театъра Вариете и да се чудите къде да се развлечете? Добре, ще ви намеря развлечение.

— Как?

— Като ви запозная със съвършено нов човек.

— Мъж или жена?

— Мъж.

— О! Достатъчно мъже познавам вече!

— Но като тоя, за когото ви говоря, не сте виждали.

— Откъде е? Открай света ли?

— От по-далеко може би.

— Дявол да го вземе! Надявам се, че не той ще донесе закуската ни!

— Бъдете спокоен, приготвят я в кухнята на майка ми. Гладен ли сте?

— Признавам, че съм, макар да е малко унизително. Но снощи вечерях у господин дьо Вилфор; а забелязали ли сте, драги приятелю, че у тия прокурори се вечеря всякога много лошо? Човек би казал, че имат угризения.

— Ех, ще подценявате вечерите у другите, сякаш много хубаво се вечеря у вашите министри.

— Може и да е така, но ние поне не каним прилични хора; и ако не бяхме принудени да каним на вечеря разни нехранимайковци, които мислят като нас и главно гласуват за нас, моля ви да ми повярвате, че бихме се пазили като от чума да вечеряме у дома си.

— Хайде, драги, изпийте още една чашка херес и си хапнете бисквити.

— С удоволствие, вашето испанско вино е отлично; виждате, че сме имали право да умиротворим тази страна.

— А Дон Карлос?

— Ех, Дон Карлос ще пие сега бордо, а след десет години ще оженим сина му за краличката.

— При което ще получите Златното руно, ако сте още в министерството.

— Струва ми се, Албер, че тази сутрин сте решили да ме храните с главозамайване.

— Ще се съгласите, че това е все пак най-приятна храна за стомаха; но чувам гласа на Бошан в хола; ще се поспречкате с него и времето ще мине по-лесно.

— За какво ще се спречкаме?

— За вестниците.

— О, драги приятелю — каза Люсиен с несравнимо презрение, — да не мислите, че ги чета?

— Тогава още повече ще се спречкате.

— Господин Бошан — съобщи лакеят.

— Влезте, влезте, ужасно перо! — каза Албер, като стана и тръгна да посрещне младежа. — Ето ви Дебре, който ви мрази, без да е чел каквото пишете. Така поне казва.

— Правилно! — отвърна Бошан. — Постъпва като мене: и аз го критикувам, без да зная какво върши. Добър ден, кавалере.

— О, научихте ли вече? — отвърна частният секретар, като се ръкува усмихнато с журналиста.

— То се знае! — отвърна Бошан.

— И как се коментира в обществото?

— В кое общество? Има много общества в лято господне 1838.

— В обществото на политическата критика, дето вие сте един от лъвовете.

— Казват, че е съвсем справедливо, защото вие сеете толкова червено, та може да поникне малко синьо.

— Да, да, не е лошо казано — отвърна Люсиен; — но защо не сте с нас, драги Бошан; с вашата духовитост в три-четири години ще направите чудесна кариера.

— Само едно нещо чакам, за да последвам съвета ви — правителство, което да трае поне шест месеца. А сега само една дума, драги Албер; пък време е и да оставя на спокойствие горкия Люсиен. Ще обядваме ли, или ще вечеряме? Защото трябва да отида и в камарата. Както виждате, не всичко е розово в нашия занаят.

— Само ще обядваме. Чакаме още двама души и сядаме на трапезата, щом пристигнат.

— Какви са хората, които чакате? — запита Бошан.

— Един благородник и един дипломат.

— Благородника ще чакаме само два часа, дипломата два пъти по два часа. Излизам и ще се върна за десерта. Запазете ми ягоди, кафе и пури. Ще обядвам с един котлет в камарата.

— Нищо подобно, Бошан; дори ако благородникът би бил Монморанси и дипломатът Метерних, пак ще седнем на масата точно в десет и половина; а дотогава постъпете като Дебре, опитайте хереса и бисквитите ми.

— Така да бъде, ще остана. Трябва непременно да се поразвлека тази сутрин.

— Също като Дебре! Аз пък мислех, че щом правителството е невесело, опозицията трябва да ликува.

— Само че, драги приятелю, вие не знаете какво ме очаква. Ще слушам тази сутрин реч на господин Данглар в Камарата на депутатите, а довечера, у жена му — трагедия от някакъв френски пер. По дяволите конституционното правителство! Нали разправят, че уж можем да избираме, как избрахме пък тъкмо това!

— Разбирам; необходимо ви е да се запасите с весело настроение.

— Не говорете лошо за речите на господин Данглар — каза Дебре. — Той гласува за вас, опозиционер е.

— Там е бедата! И аз се надявам да го пратите да държи речи в Люксембург, та да се насмея на воля!

— Драги мой — обърна се Албер към Бошан, — личи си, че испанският въпрос е уреден, защото тази сутрин сте възмутително хаплив. Не забравяйте, че в парижкото общество се говори за брак между мене и госпожица Данглар. По съвест следователно не мога да ви позволя да говорите зле за красноречието на един човек, който ще ми каже един ден: „Господин виконт, както знаете, давам два милиона на дъщеря си“.

— Ами! — каза Бошан. — Този брак няма никога да стане. Кралят може да го е направил барон, може да го направи и пер, но не може да го направи благородник, а граф дьо Морсер е прекалено голям аристократ и няма да склони на такъв неравен брак срещу два жалки милиона. Виконт дьо Морсер трябва да се ожени най-малко за маркиза.

— Два милиона са все пак добра сума! — възрази Морсер.

— Това е дружественият капитал на булеварден театър или на железница от ботаническата градина до Pane95.

— Оставете го да си приказва, Морсер — каза нехайно Дебре, — и се оженете. Вие се жените за етикета на една кесия, нали? Какво ви интересува тогава? По-добре е на този етикет да има един герб по-малко и една нула повече; имате седем коса в герба си, ще дадете три на жена си и пак ще ви останат четири. Един повече от косовете на господин дьо Гиз, който без малко не стана френски крал, а първият му братовчед беше германски император.

— Струва ми се, че наистина сте прав, Люсиен — отвърна разсеяно Албер.

— Разбира се! Освен това всеки милионер е потенциален благородник: и той като извънбрачните деца може да бъде узаконен.

— Шт! Не приказвайте така, Дебре — изсмя се Бошан. — Шато Рено може да ви прониже със сабята на прадядо си Рено дьо Монтобан96, за да ви излекува от вашата мания да говорите парадокси.

— Би се унизил — отвърна Люсиен, — защото аз съм долен и по произход, и по нрав.

— Чудесно! — извика Бошан. — Правителството цитира песните на Беранже! Накъде отиваме, боже мой?

— Господин дьо Шато Рено, господин Максимилиан Морел! — съобщи лакеят за двамата новодошли.

— Значи в пълен състав — каза Бошан. — И ще обядваме; само двама души очаквахте, ако не се лъжа, нали, Албер?

— Морел — промълви изненадано Албер. — Морел! Кой е пък този?

Но преди да довърши, господин дьо Шато Рено, красив тридесетинагодишен мъж, благородник от глава до пети, с други думи — с осанка на Гиш и ум на Мортемар97, улови Албер за ръката:

— Позволете ми, драги, да ви представя господин спахийския капитан Максимилиан Морел, мой приятел, а на това отгоре и спасител. Впрочем той не се нуждае от представяне. Поздравете моя герой, виконте.

И се отдръпна настрана, за да даде път на високия, благороден момък с голямо чело, пронизващ поглед и черни мустаци; нашите читатели си го припомнят от Марсилия при твърде драматична обстановка, която може би не им е позволила да го забравят. Разкошната полуфренска-полуориенталска униформа, която му стоеше прекрасно, подчертаваше широките гърди, декорирани с кръста на Почетния легион, както и гъвкавата, дръзновена снага. Младият офицер се поклони с изискана учтивост; беше грациозен, защото беше силен.

— Господине — каза приветливо Албер, — господин дьо Шато Рено знаеше отдавна какво удоволствие ще ми достави, като ме запознае с вас; вие сте негов приятел, господине, бъдете и наш.

— Чудесно! — обади се Шато Рено. — И пожелайте, драги виконте, да направи и за вас това, което направи за мене.

— Какво именно? — попита Албер.

— О! — отвърна Морел. — Не си струва трудът да говорим за това. Господин дьо Шато Рено преувеличава.

— Какво! — извика Шато Рено. — Не си струва трудът да се говори ли? Животът не си струва труда да говорим за него?… Това, което казвате, е наистина прекалено мъдро, драги господин Морел… може да е така за вас, който излагате всеки ден живота си, но за мене, изложил го веднъж, и то случайно…

— От всичко това, бароне, разбирам само едно — че господин Морел ви е спасил живота.

— Да, именно! — отговори Шато Рено.

— При какъв случай? — попита Бошан.

— Драги Бошан, знаете, че умирам от глад, не се занасяйте в приказки! — прекъсна го Дебре.

— Ами това не пречи да седнем на трапезата… Шато Рено ще ни разкаже, докато обядваме.

— Господа — каза Морсер, — часът е само десет и четвърт, моля да обърнете внимание на това, а ние очакваме още един гост.

— Да, вярно, някакъв дипломат — потвърди Дебре.

— Дипломат ли, друг ли, не зная, зная само, че му възложих едно поръчение, което той изпълни така задоволително, щото, ако бях крал, щях да го направя веднага кавалер на всички мои ордени, включително Златното руно и Ордена на жартиерата.

— Тогава, щом няма да седнем на трапезата — каза Дебре, налейте си чашка херес, бароне, както направихме ние, и ни разкажете историята си.

— Всички знаете, че ми бе хрумнало да замина за Африка.

— Пътят ви е бил преправен още от прадедите ви, драги ми Шато Рено — каза любезно Морсер.

— Да, но съмнявам се, че намерението ви е било да освобождавате като тях гроба господен.

— Имате право, Бошан — каза младият аристократ; — отивах чисто и просто да се упражнявам в стрелба с пистолет. Дуелът ми опротивя, както знаете, откакто двама секунданти, които избрах да уредят една разправия, ме принудиха да счупя ръката на един от най-добрите ми приятели… на горкия Франц д’Епине, когото всички познавате.

— Да, наистина — прекъсна го Дебре, — вие се дуелирахте по едно време… по какъв повод?

— Дявол да ме вземе, ако помня вече! — отвърна Шато Рено. — Много добре помня само едно — срамувах се, че оставям да заглъхне такава дарба, и реших да опитам срещу арабите няколко нови пистолета, които ми бяха подарени. И така, отплавах за Оран; пристигнах в Константин тъкмо навреме, за да видя вдигането на обсадата. Оттеглих се заедно с войската. В продължение на четиридесет и осем часа понасях доста добре денем дъжда, нощем снега; най-после на третата сутрин конят ми умря от студ. Горкото животно! Свикнало беше с попони и печка в конюшнята… Арабски кон, който се почувствува съвсем на чуждо място, като се озова при десет градуса студ в Арабия.

— Затова искате да купите моя английски кон — обади се пак Дебре; — предполагате, че той ще понася студа по-добре от вашия арабски.

— Лъжете се, защото аз се зарекох да не се връщам вече в Африка.

— Толкова ли се уплашихте? — попита Бошан.

— Да, признавам — отвърна Шато Рено; — и имаше от какво! Моят кон значи умря; оттеглих се пеша; шест души араби препуснаха подир мене, за да ми отсекат главата, свалих двама с двуцевката си, двама с пистолет, все с точни попадения, но оставаха още двама, а пък аз бях вече без оръжие. Един ме сграбчи за косата — затова сега я остригах ниско: човек не знае какво може да му се случи, — другият завъртя ятагана около шията ми и аз усетих вече студеното острие на желязото, когато господинът, който е пред вас, даде няколко изстрела срещу нападателите, уби с пистолета си тоя, който ме бе хванал за косата, и разцепи със сабята си другия, който се готвеше да ме заколи. Господинът си бе поставил за цел да спаси този ден някого, случи се този човек да бъда аз; като забогатея, ще поръчам на Клагман или Марокети да направят статуя на Случайността.

— Да — усмихна се Морел. — Беше на 5 септември, годишнина от чудотворното избавление на баща ми; затова, доколкото ми е възможно, ознаменувам всяка година този ден с някакво…

— Геройство, нали? — прекъсна го Шато Рено. — Накратко казано, този път избраникът бях аз. Но това не е всичко. След като ми спаси живота, той ме избави и от студа, като ми даде не половината си плащ, както сторил свети Мартин, а целия. После ме спаси и от глада, като раздели с мене, какво мислите?

— Пастет от колбасарницата на Феликс ли? — запита Бошан.

— Не, коня си. Изядохме с голяма охота по едно парче от него; не беше леко.

— Кое, конят ли? — запита със смях Морсер.

— Не, жертвата — отвърна Шато Рено. — Попитайте Дебре дали би пожертвувал своя английски кон за някой чужд човек.

— За чужд човек не — каза Дебре, — но за приятел може би.

— Аз отгатвах, че ще станем приятели, господин бароне — усмихна се Морел; — впрочем, както имах вече честта да ви кажа, независимо от героизма или жертвата аз дължах този ден едно приношение на злата съдба като възмездие за някогашното благоволение на добрия случай.

— Случката, за която намеква господин Морел — продължи Шато Рено, — е нещо възхитително, което той ще ви разкаже някой ден, когато се запознаете по-добре. За днес ни стига да задоволим стомаха, не паметта си. В колко е обедът, Албер?

— В десет и половина.

— Точно ли? — попита Дебре, като извади часовника си.

— О, ще ми дадете полагаемата се отсрочка от пет минути — каза Морсер, — защото и аз очаквам спасител.

— Чий?

— Мой, дявол го взел! — отвърна Морсер. — Да не мислите, че човек не може да спаси и мене или че само арабите отсичат глави? Нашият обед ще бъде трапеза на филантропи и ние ще имаме, така поне се надявам, двама благодетели на човечеството.

— Как ще постъпим тогава? — попита Дебре. — Имаме само една награда Монтион.

— Много просто: ще я дадем на този, който с нищо не я е заслужил — каза Бошан. — Тъкмо така се оправя академията.

— И откъде идва този човек? — попита Дебре. — Простете за настойчивостта ми; зная, че отговорихте вече на този въпрос, но така неясно, та мога да си позволя повторно запитване.

— Наистина не зная — каза Албер. — Когато го поканих преди три месеца, беше в Рим, но кой може да каже колко път е изминал оттогава?

— А смятате ли, че е способен да бъде точен? — запита Дебре.

— Смятам го способен на всичко — отвърна Морсер.

— Внимавайте, защото заедно с петте минути отсрочка ни остават само десет минути.

— Добре, ще ги използувам, за да ви кажа две думи за госта си.

— Извинете — каза Бошан, — може ли да излезе един фейлетон от това, което ще ни разправите?

— Разбира се — отговори Морсер, — и дори крайно интересен.

— Разказвайте тогава; виждам, че ще изтърва камарата — трябва да бъда възнаграден с нещо друго.

— През последния карнавал бях в Рим.

— Известно ни е — прекъсна го Бошан.

— Но не ви е известно, че ме отвлякоха разбойници.

— Няма разбойници — възрази Дебре.

— Напротив, има, и то отвратителни, искам да кажа — възхитителни, защото ми се сториха ужасно красиви.

— Слушайте, драги Албер — каза Дебре, — признайте, че вашият готвач закъсня, че стридите не са пристигнали от Марен или Остенде и по примера на мадам дьо Ментьонон98 искате да замените това ястие с някакъв разказ. Признайте си, ние сме добри хора, ще ви простим и ще изслушаме историята ви, колкото невероятна и да изглежда още отсега.

— Аз пък ви казвам, че колкото невероятна и да изглежда, тя е от край до край вярна. И така, разбойниците ме отвлякоха в едно много тъжно място, което се нарича катакомбите Сан Себастиано.

— Знам ги — заяви Шато Рено; — без малко щях да се разболея там от треска.

— Аз пък наистина се разболях. Съобщиха ми, че съм пленен за откуп; някаква дреболия — четири хиляди римски екюта или двадесет и шест хиляди турски99 франка. За нещастие аз имах само хиляда и петстотин; бях към края на пътешествието и бях изчерпал кредитите си. Писах на Франц. Да, дявол да го вземе, Франц беше с мене и можете да го попитате дали има и една запетайка измислица; писах на Франц, че ако не дойде до сутринта с четирите хиляди екюта, в шест часа и десет минути ще се озова при блажените светци и великомъченици, до чиито мощи имах честта да се намирам. Можете да бъдете сигурни, че господин Луиджи Вампа, така се казваше главатарят на разбойниците, щеше добросъвестно да си удържи думата.

— Но Франц пристигна с четирите хиляди екюта, нали? — прекъсна го Шато Рено. — Да, дявол да го вземе, човек не изпада в затруднение заради четири хиляди франка, когато се нарича Франц д’Епине или Албер дьо Морсер.

— Не. Той пристигна чисто и просто придружен от госта, за когото ви говоря и се надявам, че ще мога да ви представя.

— Я гледайте! Този господин трябва да е някой Херкулес, който убива Какус100, или е Персей, освобождаващ Андромеда!

— Нищо подобно, той е горе-долу на мой ръст.

— Въоръжен до зъби?

— Нямаше дори кука за плетене.

— Започна да се пазари за откупа?

— Каза две думи на ухото на главатаря и той ме освободи.

— И дори му се извини, че те е задържал — обади се Бошан.

— Точно така — отвърна Морсер.

— Я гледайте! Да не е бил Ариосто101?

— Не, чисто и просто граф дьо Монте Кристо.

— Няма такъв граф — каза Дебре.

— И аз не вярвам — добави Шато Рено с хладнокръвието на човек, който знае наизуст списъка на европейските благородници; — кой е чувал за някакъв граф дьо Монте Кристо?

— Може да е от светите места — заяви Бошан. — Някой от прадедите му е бил собственик на Голгота, както Мортемарови са владеели Мъртвото море.

— Извинете — намеси се Максимилиан, — но струва ми се, господа, че аз ще ви избавя от затруднението: Монте Кристо е островче, за което често съм чувал от моряците на баща си; едно зрънце в Средиземно море, прашинка в безкрая.

— Точно така, господине — каза Албер. — На това зрънце, на тази прашинка е господар и крал човекът, за когото ви говоря, а графската си титла е купил в Тоскана.

— Тогава този ваш граф трябва да е богат?

— Така мисля!

— Предполагам, че това трябва да личи?

— Тук вече се мамите, Дебре.

— Наистина не ви разбирам.

— Чели ли сте Хиляда и една нощ?

— Що за въпрос, дявол да го вземе?

— Добре! Знаете ли дали хората, които срещате там, са богати или бедни? Дали зрънцата жито не са рубини или елмази? Ония хора приличат на жалки риболовци, нали? Вие се отнасяте с тях като с риболовци, а те ви въвеждат изведнъж в тайнствена пещера, дето намирате съкровища, с които можете да закупите цяла Индия.

— А после?

— После моят граф дьо Монте Кристо е от тия риболовци. Има дори прякор, взет от тая книга — казва се Синдбад моряка и притежава пещера, пълна със злато.

— Видяхте ли я, Морсер? — запита Бошан.

— Аз не съм, но Франц я е виждал. Обаче нито дума по този въпрос пред него. Франц влязъл там с вързани очи, прислужвали му неми слуги, както и жени, пред които Клеопатра би приличала на уличница. За жените все пак не е съвсем сигурен, защото те се появили, след като взел хашиш; та възможно е това, което е сметнал за жени, да е било чисто и просто кадрил от статуи.

Младежите погледнаха Морсер така, сякаш искаха да кажат: „Слушайте, драги! Да не сте полудели, или се подигравате с нас?“

— Всъщност — каза замислено Морел — един стар моряк, по име Пенелон, ми е разправял нещо подобно на това, което чухме от господин дьо Морсер.

— О! — промълви Албер, — какво щастие, че господин Морел ми идва на помощ! Не ви е приятно, нали, че ми подаде ръка из моя лабиринт?

— Извинете, драги приятелю — обади се Дебре, — но вие ни разказвате такива невероятни неща…

— Невероятни са, то се знае, щом не са били съобщени от вашите посланици и консули… Но на тях не им остава време, защото трябва да тормозят своите пътешествуващи сънародници.

— Разсърдихте се значи и веднага се нахвърляте върху нашите нещастни чиновници. Как да ви закрилят, боже мой? Камарата подяжда всеки ден заплатите им; стигнахме дотам, че просто не можем вече да си намираме чиновници. Искате ли да станете посланик, Албер? Ще наредя да ви назначат в Цариград.

— Как не! Та щом извърша нещо в полза на Мехмед Али, султанът да прати на секретарите ми въже да ме удушат.

— Виждате ли? — заяви Дебре.

— Да, но това не пречи моят граф дьо Монте Кристо да съществува!

— Голямо чудо! Всички съществуваме! — Всички съществуваме, разбира се, само че не при подобни условия. Нямаме черни роби от княжески казарми, оръжия като в касба102, коне, по шест хиляди франка единият, и любовници гъркини!

— Виждали ли сте гъркинята?

— Да, видях я и я чух. Видях я в театър „Вале“, чух я, когато обядвах у графа.

— А нима вашият необикновен човек яде?

— Толкова малко, та може да се каже и че не яде.

— Ще видите, че е някой вампир.

— Смайте се, ако искате. Така мислеше и графиня Г., която е познавала, както ви е известно, лорд Рътуен.

— Чудесно! — извика Бошан. — Това ми напомня историята за прочутата морска змия на вестник Конститюсионел, само че разказана не от журналист. Вампир значи! Чудесно!

— Пъстри очи, чиято зеница свива и разширява по желание — започна Дебре; — развит лицев ъгъл, великолепно чело, бледо лице, черна брада, бели остри зъби и също такава зъбата учтивост.

— Съвсем вярно, Люсиен — каза Морсер, — отличителните белези са съвършено точни. Да, остра, хаплива учтивост. Този човек ме е карал не рядко да изтръпвам; особено веднъж, когато гледахме заедно една екзекуция мислех, че ще припадна, и то много повече, като го слушах как описва най-спокойно всички видове мъчения в света, отколкото като гледах как палачът изпълнява длъжността си и като чувах писъците на жертвата.

— А не ви ли поразведе из Колизея, Морсер, да ви поизсмуче кръвчицата? — запита Бошан.

— Или не ви ли накара, след като ви освободи, да подпишете някакъв огненочервен пергамент, с който му предавате душата си, както Есаул предал първородството си?

— Подигравайте се, подигравайте се, колкото щете, господа! — каза, малко засегнат Морсер. — Като ви гледам, вас, прекрасните парижани от булевард дьо Ган и Боа дьо Булон, и си припомня оня човек, наистина ми се струва, че не сме от една и съща порода!

— Чувствувам се поласкан! — заяви Бошан.

— Както и да е — добави Шато Рено, — вашият граф дьо Монте Кристо е наистина добър човек, когато му хрумне; като изключим, разбира се, приятелството му с италианските бандити.

— Няма никакви италиански бандити! — обади се Дебре.

— Нито вампири! — добави Бошан.

— Нито граф дьо Монте Кристо — допълни Дебре. — Слушайте, Албер, часовникът удря десет и половина.

Но звънът на часовника още не бе заглъхнал, когато вратата се отвори и Жермен извести:

— Негово превъзходителство граф дьо Монте Кристо!

Всички присъствуващи неволно подскочиха, от което пролича какво дълбоко впечатление бе оставил в душите им разказът на Морсер. И Албер дори не можа да устои на внезапното вълнение.

Не бяха чули нито кола по улицата, нито стъпки в хола; и вратата дори се бе отворила без шум.

Графът стоеше на прага, облечен извънредно скромно, но и най-взискателният светски лъв не би намерил какво да укори в тоалета му. Всичко беше първокласно, излязло от ръцете на най-изискани доставчици — дрехи, шапка, бельо.

Изглеждаше не по-възрастен от тридесет и пет години и всички бяха поразени най-вече от това, че приличаше поразително на портрета, обрисуван от Дебре.

Графът пристъпи усмихнат до средата на салона, право към Албер, който го пресрещна и побърза да му подаде ръка.

— Точността — каза Монте Кристо — е кралска учтивост, както твърди, доколкото си спомням, един от вашите владетели. Но въпреки най-доброто им желание тя не винаги е добродетел и на пътешествениците. Надявам се все пак, драги виконте, че ще извините, като имате предвид добрата ми воля, тия две-три секунди закъснение, с които се явих на срещата. Петстотин левги не се изминават без някаква неприятност, особено във Франция, дето, както изглежда, е забранено да се бият водачите на пощенски коли.

— Господин графе — отвърна Албер, — аз току-що говорех за вашето посещение на приятелите, които поканих с оглед на обещанието, дадено ми така любезно от вас, и които имам честта да ви представя. Господин дьо Шато Рено, в чието родословие има дванадесет поколения перове, а прадедите му са имали места около Кръглата маса103; господин Люсиен Дебре, частен секретар на министъра на вътрешните работи; господин Бошан, опасен журналист, страшилище за френското правителство, за когото въпреки националната му слава навярно не сте имали случай да чуете в Италия, където неговият вестник не се допуска; и накрай господин Максимилиан Морел, спахийски капитан.

Графът, който досега се покланяше учтиво, но с чисто английска студенина и безстрастие, направи при това име крачка напред и лека руменина обагри за миг бледите му бузи.

— Господинът е в униформата на новите френски победители — каза той. — Прекрасна униформа.

Не би могло да се каже какво чувство придаваше на гласа му такава дълбока звучност и блестеше въпреки волята му в прекрасните очи, така спокойни и ясни, когато нямаше никакъв повод да ги прибули.

— Не сте ли виждали никога нашите африканци, господине? — запита Албер.

— Никога — отвърна графът, възвърнал равнодушието си.

— Трябва да ви кажа, господине, че под тази униформа тупти едно от най-храбрите и благородни сърца в нашата войска.

— О! Господин виконте! — прекъсна то Морел.

— Позволете, капитане… — продължи Албер. — Току-що научихме една толкова героична негова постъпка, че макар да го виждам за пръв път, моля за позволение да ви го представя като мой приятел.

При тия думи можеше да се забележи отново необичайно втренченият поглед, беглото изчервяване, лекото премигване, което у Монте Кристо беше признак на вълнение.

— О! Господинът има значи благородно сърце! Толкова по-добре! — каза графът.

Това възклицание, отговор по-скоро на собствената му мисъл, отколкото на онова, което бе чул от Албер, изненада всички, а най-вече Морел, който загледа учудено Монте Кристо. Но думите бяха изречени така мило и почти ласкаво, че колкото странно и да прозвуча възклицанието, човек не можеше да се разсърди на графа заради него.

— Защо ли се съмнява? — прошепна Бошан на Шато Рено.

— Наистина — отвърна Шато Рено, прозрял вече Монте Кристо поради навика си да общува с много хора и с проницателността на аристократичния си взор дотолкова, доколкото беше възможно човек да го прозре, — наистина, Албер не ни излъга: този граф е странна личност; какво ще кажете, Морел?

— Има откровен поглед и приятен глас — каза Морел, — затова ми се понрави въпреки странната забележка, с която ме удостои.

— Господа — обади се Албер — Жермен съобщи, че трапезата е готова. Драги графе, позволете да ви посоча пътя.

Минаха мълчаливо в трапезарията, дето всеки зае мястото си.

— Господа — започна графът, докато сядаше, — позволете ми да направя едно признание, като извинение за всички несъобразности, които може да извърша: аз съм чужденец, и то чужденец, който идва за пръв път в Париж. Така че не познавам никак френските обичаи, а досега съм живял само по ориенталски, съвършено противно на добрите парижки традиции. Затова моля да ме извините, ако видите у мене нещо прекалено турско, неаполитанско или арабско. След тия думи да започваме.

— Как го каза! — промълви Бошан. — Безспорно голям благородник.

— Голям благородник — повтори Дебре.

— Голям благородник, кой го знае откъде, господин Дебре — добави Шато Рено.

Графът, както знаем, беше скромен сътрапезник. Албер забеляза това и изказа опасение да не би парижкият живот да не се е понравил на госта му още от самото начало със своята най-веществена, но все пак и най-необходима страна.

— Драги графе — каза той, — страхувам се да не би кухнята на улица Елдер да не ви хареса колкото тази на пиаца д’Еспаня. Трябваше да се осведомя за предпочитанията ви, за да ви приготвят ястия по ваш вкус.

— Ако ме познавахте повече, господине — отвърна усмихнато графът, — нямаше да проявявате такива почти обидни грижи за пътешественик като мене, който е живял последователно с макарони в Неапол, с olla podrida104 във Валенция, с пилаф в Цариград, с къри105 в Индия и ластовичи гнезда в Китай. Космополит като мене няма своя кухня. Ям всичко и навсякъде, само че ям малко, но днес, при все че ме укоряват в малко ядене, всъщност ям много, защото не съм хапвал нищо от вчера заран.

— Как от вчера заран? — извикаха сътрапезниците му. — Не сте яли цели двадесет и четири часа?

— Да — отвърна Монте Кристо; — бях принуден да се отклоня от пътя си, за да събера някои сведения из околностите на Ним, така че закъснях и не исках да се спирам.

— И се хранихте в колата си? — запита Морсер.

— Не, спах, както ми се случва, когато скучая, а нямам смелост да се развлека или когато съм гладен и въпреки това нямам желание да ям.

— Нима можете да си заповядате да спите, господине? — попита Морел.

— Горе-долу.

— Имате начин да го сторите?

— Непогрешим.

— Ето нещо, което би било незаменимо за нас, африканците, които не винаги имаме какво да ядем, а твърде нарядко какво да пием — каза Морел.

— Да — отвърна Монте Кристо; — за жалост моето средство, отлично за човек като мене, който води съвсем изключителен живот, би било твърде опасно, ако се приложи към армия; защото тя не би се събудила тъкмо когато имат най-голяма нужда от нея.

— А може ли да знаем какво е това средство? — попита Дебре.

— Да, боже мой, да! — каза Монте Кристо. — Не го пазя в тайна: това е една смес от първокачествен опиум, който си купих лично в Кантон, за да съм сигурен, че е съвсем чист, и най-добрия ориенталски хашиш от долината между Тигър и Ефрат; смесвате двете вещества по равни части и си приготвяте хапчета, които глътвате, щом стане нужда. След десет минути заспивате. Попитайте господин Франц д’Епине. Струва ми се, че той ги опита веднъж.

— Да — отвърна Морсер, — той ми намекна за това и дори е запазил много приятен спомен от случката.

— Но — намеси се Бошан, недоверчив като всеки журналист — всякога ли носите със себе си такива хапчета?

— Всякога — отвърна Монте Кристо.

— Ще бъде ли нахално, ако поискам да видя тези скъпоценни хапчета? — продължи Бошан с надежда да улови графа в неискреност.

— Не, господине — отвърна Монте Кристо.

И извади от джоба си чудесна бонбониера, издълбана в един единствен изумруд и затворена със златно винтче. При отвинтването падаше зеленикаво топче, голямо колкото грахово зърно. Топчето имаше силна, парлива миризма; в изумруда имаше пет-шест такива топчета; би могъл обаче да побере до дванадесет.

Бонбониерата обиколи трапезата, но гостите си я подаваха повече, за да разгледат изумруда, отколкото да видят или помиришат хапчетата.

— Вашият готвач ли ви приготвя тая гощавка? — попита Бошан.

— Съвсем не, господине — каза Монте Кристо; — аз не поверявам истинските си наслади в недостойни ръце. Достатъчно добър химик съм, за да си приготвя сам хапчетата.

— Този изумруд е прекрасен, при това най-едрият, който съм виждал, макар че майка ми има доста забележителни фамилни скъпоценности — обади се Шато Рено.

— Имах три еднакви — продължи Монте Кристо; — един дадох на падишаха, който накара да го инкрустират на сабята му; втория, подарих на негово светейшество папата, който нареди да го инкрустират на тиарата му срещу подобен, макар и не толкова красив изумруд, подарен на предшественика му Пий VII от император Наполеон; третия запазих за себе си и дадох да го издълбаят, с което намалих наполовина стойността му, но го приспособих за целта, за която ми беше потребен.

Всички погледнаха учудено Монте Кристо; той говореше така просто, щото очевидно казваше истината или пък беше луд; но изумрудът, върнал се вече в неговите ръце, съвсем естествено навеждаше всички към първото предположение.

— И какво ви дадоха двамата властелини в замяна на такъв великолепен подарък? — попита Дебре.

— Падишахът подари свободата на една жена — отвърна графът; — негово светейшество папата — живота на един мъж. Поне веднъж в живота си бях така могъщ, както ако бях роден в подножието на престол.

— Мъжът е Пепино, нали? — извика Морсер. — За него сте използували правото си да получите едно помилване?

— Може би — усмихна се Монте Кристо.

— Нямате представа, господин графе, с какво удоволствие ви слушам! — заяви Морсер. — Бях казал предварително на приятелите си, че сте приказна личност, вълшебник от Хиляда и една нощ, средновековен магьосник; но парижаните са хора, свикнали с такива парадокси, че могат да сметнат за фантазия и най-безспорни истини, щом не са ги срещнали във всекидневния си живот. Ето например Дебре, който чете, и Бошан, който пише всеки ден как е бил спрян и ограбен на булеварда някой закъснял член на жокей-клуб; как са били убити четирима души на улица Сен Дени или булевард Сен Жермен; как са били арестувани десет, петнадесет, двадесет крадци в някое кафене на булевард дю Темпл или в Юлиановите терми и все пак отричат съществуването на бандити из Маремо106, из околностите на Рим или из Понтийските блата107. Затова ви моля, господин графе, да им разкажете лично как бях заловен от тия бандити и как без вашата великодушна намеса по всяка вероятност бих очаквал сега второто пришествие и възкресението на мъртвите в катакомбите Сан Себастиано, вместо да ги каня на вечеря в недостойното си жилище на улица Елдер.

— Ами! — каза Монте Кристо. — Нали ми обещахте да не споменавате никога за тази дреболия!

— Не съм обещал, господин графе! — извика Морсер. — Трябва да е някой друг, комуто сте направили същото добро, и мислите, че съм аз. Напротив, ще го разкажем, моля ви се; защото, ако решите да поговорите за тази случка, не само ще разправите отново каквото зная, но ще ми съобщите може би и нещичко от това, което не зная.

— Но, струва ми се — усмихна се графът, — че вие сте играли в случая достатъчно важна роля, та знаете не по-зле от мене станалото.

— Ще ми обещаете ли — запита Морсер, — ако разкажа всичко, което зная, да добавите и вие след това каквото знаете?

— Ще бъде съвсем редно — отвърна Монте Кристо.

— Добре! — започна Морсер. — При все че самолюбието ми ще пострада, трябва да призная, че в продължение на три дни се смятах удостоен с вниманието на една маска, която си представях за потомка на някоя Тулия или Попея108, когато всъщност с мене се бе задявала една проста контадинка, забележете, казвам контадинка, за да не кажа селянка. Зная само това, че като същински глупак, по-глупав от този, за когото разправих преди малко, аз се излъгах и взех за същата селянка едно петнадесет-шестнадесет годишно голобрадо и стройно бандитче, което ми тикна пищова си до гърлото, щом се опитах да го целуна по непорочното рамо, и със седем-осем души приятели ме отведе, по-точно ме отвлече, в катакомбите Сан Себастиано, дето намерих един, ей богу, образован главатар, който четеше Коментарите на Цезар, но благоволи да прекъсне четенето, за да ми каже, че ако до шест часа сутринта не му изплатя четири хиляди екюта, в шест и петнадесет ще престана да съществувам. Писмото се намира все още у Франц, подписано от мене, с послепис от господин Луиджи Вампа. Ако се съмнявате, ще пиша на Франц, който ще завери подписите. Това зная аз. Което не зная, е как сте успели вие, господин графе, да вдъхнете такава почит на римските бандити, които почитат толкова малко неща. Признавам, че ние с Франц бяхме направо възхитени.

— Нищо по-просто, господине — отвърна графът. — Аз познавах прочутия Вампа отпреди повече от десет години. Беше още съвсем малко овчарче, на което дадох не помня каква златна монета, защото ми показа пътя, а той, за да не ми остане длъжен, ми подари една кама, чиято дръжка беше украсил с резба; трябва да сте я видели в моята сбирка оръжия. По-късно, било че бе забравил тази размяна на дребни подаръци, която трябваше да поддържа приятелството ни, било че не ме позна, се опита веднъж да ме задържи; в действителност обаче аз го държах в ръцете си с десетина души от хората му. Можех да го предам на римското правосъдие, което е твърде дейно и би проявило още по-голяма бързина, щом се касаеше за него. Обаче не го направих. Чисто и просто го пуснах заедно с хората му.

— При условие че няма вече да съгрешават — изсмя се журналистът. — И виждам с удоволствие как най-добросъвестно са удържали думата си.

— Не господине — отвърна Монте Кристо, — просто при условие че ще зачитат винаги мене и моите хора. Това, което ще ви кажа, може да ви се стори странно, господа социалисти, прогресисти и хуманисти; но аз не се занимавам никога с ближния си, не се опитвам никога да защищавам обществото, което не ме защищава, нещо повече, което се занимава с мене само за да ми вреди; дори като им отказвам уважението си и се държа неутрално към тях, обществото и ближните ми остават все пак мои длъжници.

— Браво! — извика Шато Рено. — Вие сте първият смелчак, когото чувам да проповядва честно и откровено егоизма; това е чудесно! Браво, господин графе!

— Поне е искрено — каза Морел; — но аз съм убеден, че господин графът не се е разкаял, като е нарушил поне веднъж принципите, които така категорично изяви.

— Как съм нарушил принципите си, господине? — попита Монте Кристо, като поглеждаше от време на време Максимилиан така внимателно, че безстрашният младеж на два-три пъти наведе очи пред ясния и светъл поглед на графа.

— Ами, струва ми се — отвърна Морел, — че с освобождаването на господин дьо Морсер вие сте направили услуга и на ближния си, и на обществото.

— На което той е най-прекрасното украшение — каза сериозно Бошан, като изпи наведнъж чаша шампанско.

— О, господин графе! — извика Морсер. — Ето че ви опровергаха, вас, един от най-логично разсъждаващите хора, които познавам; ще видите как ей сега ще ви докажат съвършено ясно, че не сте никакъв егоист, а сте, напротив, филантроп. Да, господин графе, вие твърдите, че сте ориенталец, левантинец, малаец, индус, китаец, дивак: презимето ви е Монте Кристо, малкото ви име Синдбад моряка, но щом стъпихте в Париж, придобихте по вътрешен усет най-голямото достойнство или недостатък на нашите ексцентрични парижани — присвоявате си пороци, които нямате, и криете добродетелите, които имате!

— Драги виконте — отвърна Монте Кристо, — не виждам в казаното или стореното от мене нищо, заслужаващо похвалите, които вие и господата ми отправяте. Вие не ми бяхте чужд, защото аз вече ви познавах, отстъпил ви бях две стаи, канил ви бях на обед, дадох ви колата си, гледали бяхме заедно маските по Корсо, а от един прозорец на пиаца дел Пополо наблюдавахме екзекуцията, която така много ви разстрои, че без малко не припаднахте. Питам сега господата, можех ли да оставя моя гост в ръцете на ония „ужасни бандити“, както ги нарекохте? Сам знаете впрочем, че ви спасявах с умисъла да ви използувам, за ме въведете в парижките салони, когато дойда във Франция. Вие сте смятали може би до някое време решението ми за неопределено, преходно намерение; но днес виждате, че то е чиста действителност, пред която трябва да се преклоните, за да не излезе, че не сте удържали дадената дума.

— И ще я удържа — каза Морсер; — но много се страхувам, драги графе, че вие ще бъдете твърде разочарован, както сте свикнали на разнообразни пейзажи, живописни зрелища и фантастични кръгозори. У нас няма никакви случки от рода на тези, към които ви е приучил вашият пълен с приключения живот. Наш Кимборацо109 е Монмартр; наши Хималаи е планината Валериен; наша Велика пустиня е равнината Гренел, дето сега копаят артезиански кладенци, за да могат керваните да намират вода. Имаме крадци, дори твърде много, макар и не толкова, колкото разправят хората; но тези крадци се страхуват много повече от най-малкия полицейски доносник, отколкото от най-важния благородник; и най-после Франция е една толкова прозаична страна, а Париж толкова културен град, че няма да намерите в нейните осемдесет и пет департамента — казвам осемдесет и пет, защото, естествено, изключвам Корсика, — няма да намерите в нейните осемдесет и пет департамента нито една планина, дето да няма телеграф, нито една най-незначителна пещера, дето полицейски комисар не е поставил газен фенер. Така че аз, драги графе, мога да ви направя само една услуга, за която съм на ваше разположение — да ви представя или да помоля приятелите ми да ви представят навред. Впрочем в това отношение вие не се нуждаете от никого; с вашето име, богатство и ум. (Монте Кристо се поклони усмихнато, с едва доловима насмешливост) Човек се представя навсякъде сам и навсякъде е добре дошъл. Така че всъщност аз мога да ви бъда полезен само в едно. Ако някои обичаи в парижкия живот, известна опитност в комфорта, познаването на нашите магазини може да ви се стори от полза, съм на ваше разположение, за да ви намеря подходящо жилище. Не смея да ви предложа моето, както вие ме приехте в Рим, защото — без да се представям за егоист — съм първокласен егоист; у мене няма място дори за призрак, освен ако призракът е жена.

— О! — промълви графът. — Ето едно съвсем съпружеско съображение. Вие наистина ми загатнахте в Рим за някакъв проект за женитба; трябва ли вече да ви поздравя с близко щастие?

— Въпросът си е все още само проект, господин графе.

— Който казва проект, казва възможност — обади се Дебре.

— Ни най-малко! — възрази Морсер. — Баща ми много държи за този брак и аз се надявам да мога скоро да ви представя, ако не съпругата, то поне годеницата си — госпожица Йожени Данглар.

— Йожени Данглар! — извика Монте Кристо. — Чакайте, баща й не е ли господин барон Данглар?

— Да — отвърна Морсер. — Само че от новите барони.

— Какво значение има това? — отвърна Монте Кристо. — Щом е направил на държавата услуги, с които е заслужил отличието.

— Услугите са огромни — обади се Бошан. — Макар и либерал в душата си, той даде в 1829 година заем от шест милиона на крал Шарл X, който го направи барон и кавалер на Почетния легион, и Данглар носи сега лентата не върху джоба на жилетката си, както би могло да се допусне, а чисто и просто на петлицата на фрака си.

— О, Бошан, Бошан! — засмя се Морсер. — Запазете това за Льо Корсер и Шаривари110, но пощадете пред мене бъдещия ми тъст.

После се обърна към Монте Кристо:

— Но вие споменахте преди малко барона така, сякаш го познавате?

— Не го познавам — отвърна нехайно Монте Кристо; — но не ще закъснея навярно да се запозная, защото имам при него открит кредит от фирмите „Ричард и Блънт“ от Лондон, „Арщайн и Ескелес“ от Виена и „Томсън и Френч“ от Рим.

При двете последни имена Монте Кристо погледна с крайчеца на окото си Максимилиан Морел.

Ако очакваше, че ще привлече вниманието на Морел, не се излъга. Максимилиан трепна като ударен от електрически ток.

— „Томсън и Френч“ ли? — запита той. — Познавате ли тази фирма, господин графе?

— Те са моите банкери в столицата на християнския свят — отвърна спокойно Монте Кристо; — мога ли да ви услужа с нещо пред тях?

— О, господин графе, бихте могли може би да ни помогнете в едни досега безплодни издирвания; тази фирма е направила на времето си някаква услуга на нашата, а, не зная защо, винаги отрича да ни е услужвала.

— На ваше разположение, господине — отвърна Монте Кристо, като се поклони.

— Само че — намеси се Морсер — заради господин Данглар ние много се отклонихме от темата на нашия разговор. Ставаше дума да се намери подходящо жилище за граф дьо Монте Кристо; хайде, господа, да обмислим общо. Къде ще настаним новия гост на висшето парижко общество?

— В предградието Сен Жермен — заяви Шато Рено; — там господин графът ще може да намери прекрасна къща с двор и градина.

— Ех, Шато Рено! — обади се Дебре. — Вие знаете само вашето тъжно и скучно предградие Сен Жермен; не го слушайте, господин графе. Настанете се на шосе д’Антен. Това е истинският център на Париж.

— На Булевар дьо л’Опера — каза Бошан; — на първия етаж, жилище с балкон. Господин графът ще поръча да му изпратят сърмените възглавници и докато пуши чибука или гълта хапчетата си, ще гледа как цялата столица се изнизва пред очите му.

— А вие нищо ли не намислихте, Морел — запита Шато Рено, — та не предлагате нищо?

— Напротив — усмихна се момъкът. — Напротив, намислих, но чакам господин графът да се залови за някое от блестящите предложения, които му направихте. И тъй като не отговори досега, си позволявам да му предложа жилище в една очарователна къщица в стил помпадур, която сестра ми нае преди една година на улица Меле.

— Имате сестра? — запита Монте Кристо.

— Да, господине, и то много добра.

— Омъжена?

— Отпреди близо девет години, струва ми се.

— Щастлива? — продължи да разпитва графът.

— Колкото е възможно за човека да бъде щастлив — отвърна Максимилиан; — тя се омъжи за този, когото обичаше и който ни остана верен в нещастието: Еманюел Ербо.

Монте Кристо се усмихна едва доловимо.

— Аз прекарвам там шестмесечния си отпуск — продължи Максимилиан — и заедно със зет ми Еманюел съм на разположение на господин графа за всички сведения, от които би имал нужда.

— Един момент! — извика Албер, преди Монте Кристо да отговори. — Внимавайте какво вършите, господин Морел: вие искате да затворите един пътешественик, Синдбад моряка, в домашна обстановка; искате да направите патриарх от човек, който е дошъл да види Париж.

— О, ни най-малко! — усмихна се Морел. — Сестра ми е на двадесет и пет години, зет ми на тридесет; и двамата са млади, весели и щастливи; освен това господин графът ще бъде настанен съвсем отделно и ще вижда домакините само когато пожелае да слезе при тях.

— Благодаря, господине, благодаря — каза Монте Кристо; — ще се задоволя само да ме представите на сестра си и на зет си, ако пожелаете да ми направите тази чест; но не приемам никое предложение, защото жилището ми е вече готово.

— Какво? — извика Морсер. — Ще отседнете в хотел ли? Там ще ви бъде много скучно.

— Толкова лошо ли ми беше в Рим? — попита Монте Кристо.

— О, в Рим — възрази Морсер — вие бяхте похарчили петдесет хиляди пиастра, за да си мебелирате стаите; но предполагам, че не възнамерявате да повтаряте всеки ден такива разходи.

— Не това ме възпря — отвърна Монте Кристо, — а намерението да имам в Париж дом, собствен дом. Затова изпратих предварително камериера си, който трябва вече да е купил и мебелирал къщата.

— Кажете, че имате камериер, който познава Париж! — извика Бошан.

— И той като мене идва за пръв път във Франция, освен това е черен и ням — отговори Монте Кристо.

— Значи Али? — запита сред общото изумление Албер.

— Да, господин дьо Морсер, именно моят нубиец Али, немият, когото видяхте, струва ми се, в Рим.

— Разбира се — отвърна Албер. — Много добре си го спомням. Но как възложихте на нубиец да ви купи къща в Париж, и при това да я мебелира, като е ням? Ще обърка всичко, нещастникът!

— Успокойте се, господине. Убеден съм, напротив, че той е направил всичко според моя вкус; нали знаете — моят вкус не е като на другите хора. Али пристигна преди осем дни; обиколил е града с усета на опитно куче, пуснато само на лов; познава прищевките, хрумванията, нуждите ми и е уредил всичко, както желая. Известно му беше, че ще пристигна днес в десет часа; още от девет ме е чакал на бариерата при Фонтенбло и ми предаде тази хартийка с новия ми адрес: ето, четете.

И Монте Кристо подаде някаква хартийка на Албер.

— Шанз Елизе, 30 — прочете Морсер.

— Ето нещо наистина оригинално! — не можа да се въздържи Бошан.

— И съвсем по царски — добави Шато Рено.

— Тогава вие не знаете още къщата? — попита Дебре.

— Не — отвърна Монте Кристо. — Казах ви вече, че не исках да закъснея. Направих тоалета си в колата и слязох направо пред дома на виконта.

Младежите се спогледаха; не знаеха дали Монте Кристо не играе някаква комедия; но всичко, което бе казал досега, беше въпреки оригиналността си толкова просто, щото не можеха да помислят, че ги лъже. Пък и защо ли би лъгал?

— Тогава ще се задоволим — каза Бошан — да направим на господин графа само дребните услуги, които са по силите ни. Аз, в качеството си на журналист, ще го въведа във всички парижки театри.

— Благодаря, господине — отвърна усмихнато Монте Кристо; — моят домоуправител е получил вече нареждане да ми запази навсякъде ложи.

— И домоуправителят ли е нубиец и ням? — попита Дебре.

— Не, господине, той е чисто и просто ваш съотечественик, ако корсиканец може да има съотечественици. Впрочем вие, господин дьо Морсер, го познавате.

— Да не е случайно чудесният господин Бертучо, който умее така изкусно да наема прозорци?

— Същият, когото видяхте у мене, когато имах честта да ви поканя на закуска. Той е отличен мъж, бил е някое време войник, някое време контрабандист, изобщо по малко от всичко. Не бих се заклел дали не е имал и разправии с полицията за някоя дреболия, да речем; намушване с нож.

— И тъкмо тоя честен безотечественик, господин графе, сте избрали за свой домоуправител? — запита Дебре. — По колко ви ограбва на година?

— Честно слово — каза графът, — сигурен съм, че не повече, отколкото би ме ограбвал някой друг; но е човек, какъвто ми трябва, за него няма нищо невъзможно, затова го държа.

— Значи — обади се Шато Рено — имате си готово жилище на Шанз Елизе, прислуга, домоуправител; липсва ви само приятелка.

Албер се усмихна: сети се за хубавата гъркиня, която бе видял в ложата на графа в театър „Вале“ и в театър „Аржентина“.

— Имам нещо по-добро — отвърна Монте Кристо. — Имам робиня. Вие наемате приятелките си от операта, водевила, вариететата; аз си купих моята в Цариград. Струва ми по-скъпо, но аз не съм принуден да правя никакви сметки.

— Забравяте — засмя се Дебре, — че, както казва крал Шарл, ние сме и по име, и по природа свободни111; така че, щом е стъпила във Франция, вашата робиня е вече свободен човек.

— Кой ще й го каже? — запита Монте Кристо.

— О, дявол да го вземе! Та още първият срещнат.

— Тя говори само ромейски.

— Друга работа тогава.

— Ще я видим ли поне? — запита Бошан. — Или, като имате ням, имате и евнуси?

— О, не — отговори Монте Кристо. — Ориенталщината ми не стига дотам: всички около мене са свободни да ме напуснат, без да имат по-нататък нужда нито от мене, нито от когото и да е; и може би затова не ме напускат.

Отдавна вече бяха стигнали до десерта и пурите.

— Драги мой — промълви Дебре, като стана, — часът е два и половина, вашият гост е очарователен, но човек се разделя и с най-приятното общество, понякога дори за да го замени с неприятното; трябва да се върна в министерството. Ще поговоря на министъра за графа, ще трябва да разберем кой е.

— Внимавайте! — каза Морсер. — И най-опитните са се отказвали от това.

— О! Ние харчим три милиона за нашата полиция; вярно е, че са почти винаги предварително изразходвани; но надявам се да са останали петнадесетина хиляди франка и за тази цел.

— И ще ми кажете ли кой е, ако узнаете?

— Обещавам. Довиждане, Албер; покорни почитания, господа.

После се провикна от хола:

— Докарайте колата!

— То се разбра — обърна се Бошан към Албер, — че няма да отида в Камарата, но ще представя на читателите си нещо по-хубаво от реч на господин Данглар.

— За бога, Бошан — каза Морсер, — нито дума, моля ви се! Не ми отнемайте заслугата да представя и да обясня госта си. Нали е интересен?

— Повече от интересен — отвърна Шато Рено. — Той е наистина един от най-необикновените хора, които съм виждал в живота си. Идвате ли, Морел?

— Само да дам картичката си на господин графа, който навярно ще бъде добър да ми обещае, че ще ни посети на улица Меле, 14.

— Бъдете уверен, че няма да пропусна, господине — поклони се графът.

Максимилиан Морел излезе с барон дьо Шато Рено, като остави Монте Кристо сам с Морсер.

Щом остана насаме с Монте Кристо, Албер каза:

— Господин графе, позволете ми да започна моята длъжност на чичероне, като ви покажа един образец на ергенско жилище. За вас, свикнал с италианските дворци, ще бъде цяла студия да пресметнете в колко квадратни метра живее един парижки младеж, при това не от най-зле настанените. Щом влезем в някоя стая, ще отваряме прозорците, за да можете да дишате.

Монте Кристо знаеше вече трапезарията и салона в приземния етаж. Албер го заведе най-напред в ателието си; то беше, както си припомняме, негово любимо убежище.

Монте Кристо беше достоен ценител на всичко, което Албер бе натрупал тук: стари скринове, японски порцелан, ориенталски платове, венециански стъкла, оръжия от цял свят — всичко му беше известно и още от пръв поглед той познаваше века, страната, произхода. Морсер смяташе, че ще обяснява, а всъщност сам минаваше под ръководството на графа курс по археология, минералогия и естествена история. Слязоха в първия етаж. Албер въведе госта в салона, отрупан с творби от съвременни художници; имаше пейзажи от Дюпре112 с високи тръстики, стройни дървета, мучащи крави и великолепни небеса; имаше арабски конници от Дьолакроа113 с дълги бели бурнуси, ярки пояси и саби с пъстра украса; конете яростно се хапеха, а самите конници се биеха с топузи; акварели от Буланже114, гдето Нотр Дам беше представена с мощта, чрез която художникът съперничи на поета; имаше платна от Диас115, чиито цветя са по-хубави от живите, а слънцето му блести повече от истинското; рисунки от Декан116, цветисти като тия на Салватор Роза117, но по-поетични; пастели от Жиро и Мюлер, представящи деца с ангелски глави, жени с лица на мадони; скици, взети от албума на Доза118 при пътуването му из Ориента, нахвърляни за няколко секунди с молив, на гърба на камила или под купола на джамия; с една дума, всичко, което съвременното изкуство може да даде като замяна и възмездие за изкуството, загубено и отлетяло с миналите векове.

Албер се надяваше поне този път да покаже нещо ново на странния пътешественик; но за голямо свое учудване видя, че без да търси подписите — някои дадени впрочем само с начални букви, — графът приложи името на всеки автор към творбата му, от което личеше не само че всички имена му бяха познати, но че бе преценявал и изучавал всеки един от тия таланти.

От салона минаха в спалнята. Тя беше образец едновременно на изящество и на строг вкус. Само един портрет с подписа на Леопол Робер блестеше тук в рамка от матово злато.

Този портрет беше първото нещо, което привлече погледа на граф дьо Монте Кристо; той пристъпи бързо и се спря веднага пред него.

Беше портрет на млада, двадесет и пет-шест годишна жена с мургаво лице и пламенен поглед, прибулен зад полуспуснати клепки, в живописната носия на каталанска рибарка, с корсаж в червено и черно, със златни игли в косите; загледана беше в морето, а изящният силует се очертаваше върху двойната синева на вълните и небето.

В стаята беше тъмно, иначе Албер би забелязал смъртната бледност, която покри бузите на графа, би зърнал потръпването на раменете и гърдите му.

Настъпи минутно мълчание, през което Монте Кристо не престана да гледа упорито портрета.

— Много е красива любимата ви, господине — каза съвсем спокойно той, — а костюмът — вероятно бален — й стои възхитително.

— О, господине отвърна Албер, — не бих ви простил подобна грешка, ако редом с този портрет бихте видели и някой друг. Вие не познавате майка ми: нея именно виждате в тази рамка. Тя пожела да я нарисуват така преди седем-осем години. Този костюм е, както изглежда, нейно хрумване, а приликата е толкова голяма, че все още ми се струва да я виждам такава, каквато беше в 1830 година. Графинята позира за този портрет при едно отсъствие на графа. Навярно искаше да му направи приятна изненада при завръщането; но, колкото и да е чудно, портретът не се хареса на баща ми; дори качеството на творбата, която е, както виждате, едно от най-хубавите платна на Леопол Робер, не намали неприязънта му. Вярно е, между нас казано, драги графе, че господин дьо Морсер е един от най-усърдните перове в двореца Люксембург, много способен генерал, но твърде посредствен ценител на изкуствата; майка ми, напротив, рисува забележително добре и като не искаше да се раздели съвсем от тази картина, ми я даде, защото тук има по-малко опасност да дразни господин дьо Морсер, чийто портрет, рисуван от Гро119, ще ви покажа след малко. Простете ми, че ви занимавам така със семейството си, но тъй като ще имам честта да ви представя графа, казвам ви всичко това, да не би случайно да похвалите портрета пред него. Този портрет има впрочем много пагубно въздействие; рядко майка ми идва тук, без да се спре пред него, и още по-нарядко го гледа, без да се разплаче. Помрачението от появата на тази картина у дома ни е впрочем единственото, настъпило някога между графа и графинята; макар че са женени отпреди повече от двадесет години, те се разбират и днес, както в първия ден на брака си.

Монте Кристо погледна бегло Албер, сякаш искаше да разбере дали тия думи не бяха казани нарочно: но явно беше, че младежът говори съвсем чистосърдечно.

— А сега, господин графе — продължи Албер, — след като видяхте всичките ми богатства, позволете ми да ви ги предложа, колкото незначителни и да са; бъдете у дома си; и за да се чувствувате още по-свободно, заповядайте в кабинета на господин дьо Морсер; аз му писах още от Рим за услугата, която ми направихте, и го уведомих за обещаното посещение; мога да ви уверя, че графът и графинята очакваха с нетърпение възможността да ви благодарят лично. Зная, че вие сте преситен от всичко, господин графе, и домашните излияния нямат особено значение за Синдбад моряка: виждали сте толкова по-интересни неща! Но приемете ги, моля ви се, като въведение в парижкия живот, изпълнен с любезности, посещения и представяния.

Монте Кристо се поклони, без да отговори; приемаше предложението без възторг и без съжаление, като преклонение към обществените условности, които всеки възпитан човек е длъжен да спазва. Албер повика камериера си и му поръча да предупреди господин и госпожа дьо Морсер за предстоящото посещение на граф дьо Монте Кристо.

И го последва заедно с графа.

Когато стигнаха в хола на граф дьо Морсер, видяха над вратата на салона един герб, чиято богата украса, напълно съгласувана с мебелировката на хола, доказваше какво голямо значение му отдава домакинът.

Монте Кристо се спря и го разгледа внимателно.

— Светлосин фон със седем златни коса в диагонал. Навярно семейният ви герб, господине? — запита той. — Като изключим това, че познавам частите на гербовете, аз не разбирам нищо от хералдика, защото съм случаен граф, изфабрикуван в Тоскана с помощта на кавалерския кръст на свети Стефан, и никак не бих държал да съм човек с титла, ако не ми бяха повтаряли, че тя е крайно необходима за този, който много пътува. Добре е да имате нещо на вратите на колата си, ако не за друго, то поне за да не ви досаждат митничарите. Затова извинете, че ви задавам този въпрос.

— Въпросът ви не е ни най-малко нескромен, господине — отвърна Морсер с чистосърдечна убеденост — И правилно отгатнахте: това е гербът ни, искам да кажа — горната част от герба на баща ми; но той е прилепен, както виждате, до друг, ален, със сребърна кула, което е горната част от герба на майка ми; по женска линия аз съм испанец, но родът Морсер е френски и, както съм чувал, от най-старите в Южна Франция.

— Да — съгласи се Монте Кристо, — личи от косовете. Почти всички въоръжени поклонници, тръгнали да завладяват или действително завладели светите места, са вземали за свой герб било кръста — знак на мисията, на която са се обрекли, било прелетни птици — знак за дългото пътешествие, което предприемали и се надявали да завършат върху крилата на вярата. Някой от прадедите ви по бащина линия трябва да е вземал участие в кръстоносен поход и дори ако предположим, че не е било преди похода на свети Луи, стигаме до XIII век, а това не е малко.

— Възможно е — отговори Морсер; — в кабинета на баща ми има едно родословно дърво, което ще ни осведоми; притежавах някога обяснения за него, които биха били много полезни за д’Озие120 и Жокур121. Сега вече не мисля за тях; все пак ще ви кажа, господин графе, и това влиза в моите задължения на чичероне, че при нашето народно правителство хората започнаха много да се занимават с тия неща.

— В такъв случай вашето правителство би трябвало да избере от миналото нещо по-хубаво от двата надписа, които забелязах по паметниците ви и които нямат никакво хералдическо значение. Що се отнася до вас, драги виконте — продължи Монте Кристо, като се върна към Морсер, — вие сте по-щастлив от вашето правителство, защото гербът ви е наистина хубав и буди интересни представи. Да, точно така: вие сте едновременно от Прованс и от Испания; тъкмо това обяснява — ако в портрета, който ми показахте, има прилика с оригинала — прекрасния мургав тен на благородната каталонка, от който така много се възхитих.

Би трябвало човек да е Едип или самият сфинкс, за да отгатне насмешката, вложена от графа в тия думи, изказани привидно с най-голяма учтивост; затова Морсер му благодари с усмивка, после тръгна пред него, за да му посочи пътя, и отвори вратата под герба, отдето, както вече казахме, се влизаше в салона. И в този салон на най-видно място имаше портрет на тридесет и седем-осем годишен мъж в генералска униформа, с двойни еполети — отличие на висшите чинове, на шията с кордона на Почетния легион, което означаваше, че е кавалер на ордена, от дясната страна на гърдите — кавалерската значка на Ордена на спасителя, а от лявата — значката на големия кръст на Шарл III; всичко това доказваше, че лицето, представено на този портрет, трябва да е вземало участие във войните в Гърция и Испания или, нещо равнозначно, когато се касае за ордени, е изпълнило някакво дипломатическо поръчение в двете страни.

Монте Кристо разглеждаше този портрет не по-малко внимателно от другия, когато една странична врата се отвори и той се озова пред самия граф дьо Морсер Това беше четиридесет, четиридесет и пет годишен мъж, който изглеждаше на петдесет, с черни мустаци и вежди, странно контрастиращи с почти побелелите, по военно ниско остригани коси; беше в цивилни дрехи, с лента на петлицата, по която личаха цветовете на различните ордени, с които е бил награждаван. Той влезе с достойна, малко бърза походка. Монте Кристо го дочака, без да мръдне. Нозете му бяха сякаш заковани на паркета, както очите му в лицето на граф дьо Морсер.

— Татко — каза младежът, — имам честта да ви представя господин граф дьо Монте Кристо, благородния приятел, когото бях щастлив да срещна в известните ви вече трудни обстоятелства.

— Добре дошли между нас — каза граф дьо Морсер, като се поклони усмихнато на Монте Кристо. — Вие сте направили такава услуга на нашия дом, като сте спасили единствения ни наследник, че заслужавате вечната ни признателност.

При тия думи граф дьо Морсер посочи на Монте Кристо едно кресло, а сам седна срещу прозореца.

Самият Монте Кристо зае посоченото от граф дьо Морсер място, но се настани, доколкото бе възможно, в сянката на големите кадифени завеси, отдето можеше да прочете по умореното и загрижено лице на домакина цял низ от тайни страдания, изписани във всяка настъпила с годините бръчка.

— Госпожа графинята — каза Морсер — правеше тоалета си, когато виконтът я предупреди за посещението, което ще има щастието да приеме; тя ще дойде след десет минути.

— За мене е голяма чест — отвърна Монте Кристо — да вляза още в първия ден от пристигането си в Париж във връзка с човек, чиито заслуги са равни на славата му и към когото съдбата, поне веднъж справедлива, не е сгрешила; но дали не е останал някъде из Митиджа122 или из Атласките планини някой маршалски жезъл, който би могла да ви поднесе?

— О! — възрази Морсер, като се поизчерви. — Аз вече напуснах службата, господине. Като пер по време на реставрацията участвувах в първите походи под заповедите на маршал дьо Бурмон; така че можех да очаквам повишение и навярно бих го получил, ако на престола бе останала старшата линия! Но Юлската революция се е радвала, както изглежда, на достатъчно слава, та можеше да си позволи неблагодарност; и я прояви за всички заслуги, които не бяха от времето на империята; поради това си дадох оставката; защото човек, който е спечелил пагоните си на бойното поле, не умее да маневрира по хлъзгавия паркет на салоните; закачих сабята, впуснах се в политика, отдадох се на индустрия, изучавам промишлеността. И през двадесетгодишната си служба имах желание да се занимавам с всичко това, но нямах време.

— Тъкмо тия неща поддържат превъзходството на вашата нация над останалите страни — отвърна Монте Кристо; благородник от прочут род, с голямо състояние, вие приемате да получите първите си чинове като неизвестен войник, нещо твърде рядко; след това, вече генерал и френски пер, кавалер на Почетния легион, се съгласявате да започнете пак отново, без друга надежда и награда освен тази да бъдете полезен някой ден на ближните си… Да, господине, това е наистина красиво! Нещо повече — благородно!

Албер гледаше и слушаше учудено Монте Кристо: не бе свикнал да го вижда така въодушевен.

— Уви! — продължи чужденецът, навярно за да разсее неуловимото помрачаване, което пробягна при тия думи по челото на Морсер. — Ние не постъпваме така в Италия; там израстваме сред рода и вида си и цял живот запазваме едни и същи листа, ръст, а често пъти и безполезност.

— Но, господине — отговори граф дьо Морсер. — Италия не е отечество за човек с вашите достойнства и Франция ви протяга ръка; откликнете се на нейния зов, Франция може би не ще бъде неблагодарна към всички; тя се отнася зле със своите чеда, но обикновено посреща великолепно чужденците.

— О, татко — каза усмихнато Албер, — личи си, че не познавате господин граф дьо Монте Кристо. Неговите радости са извън тоя свят; той не се стреми към никакви почести и приема само тия, които могат да се вместят в паспорт.

— Ето най-точното определение, което съм чувал за себе си — отвърна гостът.

— Господин графът е бил господар на бъдещето си — заяви с въздишка граф дьо Морсер — и си е избрал път, обсипан с рози.

— Именно, господине — отвърна Монте Кристо с една от своите усмивки, които никой художник не би успял да предаде, нито физиономист да разгадае.

— Ако не се страхувах да отегча господин графа — каза генералът, явно очарован от държането на Монте Кристо, — бих го завел в Камарата; заседанието днес ще бъде интересно за всеки, който не познава сегашните ни сенатори.

— Ще ви бъда много признателен, господин графе, ако бъдете любезен да подновите друг ден поканата си; но днес ме зарадваха с надеждата да бъда представен на госпожа графинята и аз ще чакам.

— Ето и майка ми! — извика виконтът.

Обръщайки се бързо, Монте Кристо наистина видя госпожа дьо Морсер пред прага на вратата, срещуположна на тази, отдето бе влязъл съпругът и; неподвижна и пребледняла, щом Монте Кристо се обърна към нея, тя отпусна ръка, която бе подпряла, кой знае защо, о позлатената рамка на камината; стояла бе така от няколко секунди и бе чула последните думи, изречени от задалпийския гост.

Той стана и се поклони дълбоко пред графинята, която отговори с лек, мълчалив и церемониален поклон.

— Какво ви е, мадам? — попита графът. — Да не ви призля от горещината в салона?

— Лошо ли ви е, мамо? — извика виконтът и се втурна към Мерседес.

Тя поблагодари и на двамата с усмивка.

— Не — отвърна, — само че се развълнувах, като видях човека, без чиято помощ щяхме сега да сме потопени в скръб. Господин графе — продължи графинята, като пристъпи с царствено величие към него, — дължа ви живота на сина си и ви благославям за това добро дело. Благодаря ви и за радостта, която ми доставяте, като ми давате възможност да ви поблагодаря така, както ви благослових — от все сърце.

Графът се поклони отново, още по-дълбоко от първия път; беше по-бледен от Мерседес.

— Госпожо — каза той, — господин графът и вие ме възнаграждавате прекалено щедро за една съвсем проста постъпка. Да спасиш един човек, да избавиш баща от мъка, да пощадиш чувствата на една жена не е никакво благодеяние, а просто човечна постъпка.

На тия думи, изречени с изключителна благост и учтивост, госпожа дьо Морсер отвърна глухо:

— За син ми е голямо щастие, господине, да има приятел като вас и благодаря на бога, че е наредил така.

И Мерседес вдигна с израз на неизказана благодарност към небето прекрасните си очи, гдето на графа се стори, че блеснаха две сълзи.

Господин дьо Морсер се приближи към нея.

— Госпожо — каза той, — аз се извиних вече на господин графа, че ще трябва да го оставя, и ви моля да му повторите тия извинения. Заседанието започва в два часа, сега е вече три, а пък аз ще говоря.

— Вървете, господине, ще се постарая да накарам госта ни да забрави вашето отсъствие — отговори все още развълнувано графинята. — Дали господин графът — продължи тя, като се обърна към Монте Кристо — ще ни направи честта да прекара с нас целия ден?

— Благодаря, госпожо, вярвайте ми, че съм безкрайно поласкан от вашата покана, но аз слязох тази сутрин у вас направо от пътническата си кола. Не зная как са ме настанили в Париж; почти не зная къде съм настанен. Това не е кой знае каква грижа, разбира се, но все пак не е съвсем без значение.

— Но поне ще ни обещаете, че ще имаме друг път това удоволствие? — запита графинята.

Монте Кристо се поклони мълчаливо; но поклонът можеше да се вземе за съгласие.

— Тогава не ви задържам, господине — каза графинята, — защото не желая признателността ми да се превърне в натрапничество или досада.

— Драги графе — намеси се Албер, — ако позволите, ще се опитам да ви върна в Париж милото ви римско гостоприемство, като оставя на ваше разположение своето купе, докато успеят да турят в ред екипажите ви.

— Хиляди благодарности за любезността ви, виконте — отвърна Монте Кристо; — но предполагам, че господин Бертучо е използувал както трябва тия четири и половина часа, които му оставих, и че ще намеря пред вратата някаква впрегната кола.

Албер бе свикнал на това държане от страна на графа; знаеше, че и той като Нерон се стреми към недостижимото и не се учудваше вече на нищо; поиска само да прецени лично доколко нарежданията му са били изпълнени и затова го придружи до входа.

Монте Кристо не се бе измамил; още щом бе влязъл в хола на граф дьо Морсер, един лакей, същият, който бе занесъл в Рим картичката му на двамата младежи, за да им съобщи посещението му, бе изхвръкнал из преддверието; и когато именитият пътешественик излезе на входната площадка, колата му наистина го чакаше.

Беше купе от работилниците на Келер, с впряг, който Дрейк, както разправяха всички парижки лъвове, бе отказал да продаде миналия ден за осемнадесет хиляди франка.

— Господине — обърна се графът към Албер, — не ви предлагам да ме придружите до дома ми, защото би трябвало да ви поканя в едно набързо стъкмено жилище, а както знаете, съм длъжен да пазя в това отношение доброто си име. Дайте ми на разположение един ден и позволете да ви поканя след това. Така ще бъда по-сигурен, че не ще проявя недостатъчно гостоприемство.

— Щом ми искате един ден, господин графе, аз съм напълно спокоен, че ще ме поканите не в дом, а в дворец. Вие имате положително на ваше разположение някой магьосник.

— Разгласявайте, моля ви се, това предположение — каза Монте Кристо, като сложи крак върху кадифеното стъпало на екипажа си, — то ще ми бъде от полза пред дамите.

Щом се качи в колата си, чиято вратичка се затвори след него, конете препуснаха така бързо, щото графът не забеляза лекото потреперване на завесите в салона, гдето бе оставил госпожа дьо Морсер.

Когато се върна при майка си, Албер намери графинята в будоара й, отпусната в голямото кадифено кресло; в потъналата в полумрак стая се съзираше само лъскавата пайета по корема на някоя фигура или в ъгъла на позлатена рамка.

Албер не можа да види лицето на графинята, забулено с тюла, който покриваше косите й като прозрачен ореол; но му се стори, че гласът й е променен; освен това сред уханието на розите и хелиотропите от жардиниерата усети и острия, резлив мирис на ароматен оцет; и наистина вниманието на младежа бе привлечено от стъкълцето на графинята, извадено от коженото калъфче и сложено в една от гравираните чаши на камината.

— Лошо ли ви е, мамо? — извика той още с влизането си. — Да не би да ви е призляло, докато ме нямаше?

— На мене ли? Не, Албер; но нали знаете, че при първото затопляне, на което още не сме свикнали, тия рози, туберози и портокалов цвят издават прекалено силен мирис.

— Тогава — каза Морсер, като протегна ръка към звънеца — трябва да ги изнесат в хола. Наистина не ви е добре; още когато влязохте, бяхте пребледняла.

— Пребледняла ли бях, Албер?

— Да; бледността ви отива чудесно, мамо, но все пак ни безпокои, и баща ми, и мене.

— Каза ли нещо баща ви? — запита неспокойно Мерседес.

— На мене не, госпожо, но нали помните, че каза на вас.

— Не помня — отвърна графинята.

Влезе лакей: отзоваваше се на позвъняването на Албер.

— Изнесете тези цветя в хола или в тоалетната стая — заповяда виконтът, — на графинята й става зле от тях.

Лакеят изпълни нареждането. Последва продължително мълчание, което трая, докато изнесоха цветята.

— Какво е това име Монте Кристо — попита графинята, след като лакеят излезе с последната ваза, — фамилно име ли е, название на местност ли, или просто титла?

— Струва ми се, че е титла, мамо. Графът си купил един остров в Тосканския архипелаг и както сам ни каза тази сутрин, го възвел в дворянско имение. Както знаете, това право се получава с флорентинския орден свети Стефан, пармския свети Георги и дори с малтийския. Той не претендира впрочем ни най-малко да е благородник и сам се нарича случаен граф, макар всички в Рим да го смятат за аристократ от стар род.

— Обноските му са чудесни — каза графинята, — поне доколкото можах да преценя през кратките мигове, които прекара с нас.

— О, безукорни, мамо! Така съвършени, че надминават тия на най-големите благородници от трите най-надменни европейски аристокрации: английската, испанската и германската.

Графинята се замисли за миг и продължи след кратко колебание:

— Виждате ли, Албер, питам ви като майка, нали разбирате; вие сте виждали господин дьо Монте Кристо у дома му, прозорлив сте, свикнали сте да се движите в общество, имате по-голяма съобразителност, отколкото човек има обикновено на вашата възраст; мислите ли, че графът е наистина такъв, какъвто изглежда?

— А какъв изглежда?

— Сам казахте преди малко — благородник от стар род.

— Казах ви, мамо, че го смятат за такъв.

— Но вие какво мислите, Албер?

— Ще ви призная, че нямам определено мнение; мисля, че е малтиец.

— Не ви питам за произхода му; питам ви за личността му.

— О, личността му е друго нещо; виждал съм толкова странни неща в него, щото, ако искате да ви кажа какво мисля, ще ви отговоря направо, че го смятам за Байронов герой, белязан с печата на злата съдба; някакъв Манфред, Лара или Вернер — потомци на древен род, загубили фамилното наследство, но успели да спечелят лично богатство със своя приключенски дух, който ги е издигнал над законите на обществото.

— Искате да кажете?

— Искам да кажа, че Монте Кристо е един средиземноморски остров без население, без гарнизон, леговище на контрабандисти от всякаква народност, на пирати от различни страни. Кой знае дали тия достойни труженици не плащат на своя сеньор право на престой?

— Възможно е — отвърна замислено графинята.

— Но няма значение — продължи момъкът, — все едно контрабандист ли е, или не, ще се съгласите, мамо, след като го видяхте, че господин граф дьо Монте Кристо е забележителен човек, който ще има най-голям успех в парижките салони. Още тази сутрин у мене бе въведен в обществото, като слиса дори Шато Рено.

— И на каква възраст може да е графът? — запита Мерцедес, отдавайки явно голямо значение на този въпрос.

— Тридесет и пет-шест години, майко.

— Толкова млад! Невъзможно — заяви Мерседес, като отговаряше едновременно на думите на Албер и на собствената си мисъл.

— И все пак това е истината. Три-четири пъти ми е казвал, съвсем не умишлено: „По това време бях на пет години“, по друго време „на десет“, после „на дванадесет“; и тъй като тези подробности ме интересуваха, аз сравнявах датите и ни веднъж не открих да ме е излъгал. Така че този странен човек, който всъщност няма възраст, е положително към тридесет и пет годишен. Впрочем, мамо, припомнете си живия поглед, черните очи, челото, което е бледо, но без бръчки; това е не само здрав, но и млад човек.

Графинята наведе глава, сякаш под напора на прекалено тежък прилив от горчиви мисли.

— И този човек се сприятели с вас, Албер? — попита с нервно потреперване тя.

— Така мисля, госпожо.

— А вие… обичате ли го?

— Харесвам го, госпожо, каквото и да казва за него Франц д’Епине, който искаше да ми го представи за вампир.

Графинята трепна в ужас.

— Албер — каза с променен глас тя, — винаги съм ви предпазвала от нови познанства. Сега сте вече мъж и бихте могли вие да ми давате съвети; но все пак ви повтарям: бъдете предпазлив.

— Само че, мила мамо, за да ми бъде полезен този съвет, би трябвало да зная предварително от какво да се пазя. Графът не играе комар, пие само вода, позлатена с капка испанско вино; представя се за толкова богат, че би станал за смях, ако ми поиска пари; в какво отношение да се страхувам от него?

— Имате право — отвърна графинята. — И моите опасения са неоправдани, особено като се знае, че този човек ви спаси живота. Да, исках да ви запитам, добре ли го прие баща ви, Албер? Много важно е да проявим към графа не само обикновена учтивост. Господин дьо Морсер е понякога прекалено зает, работата му го прави загрижен и е възможно, без да иска…

— Баща ми се държа превъзходно, госпожо — прекъсна я Албер; — нещо повече: беше извънредно много поласкан от една-две ловки похвали, които графът вмъкна много сполучливо и на място в разговора, сякаш познава баща ми отпреди тридесет години. Всяка от тия хвалебствени стрелички навярно погъделичка баща ми — добави със смях Албер, — така че те се разделиха като най-добри приятели и господин дьо Морсер дори искаше да го заведе в Камарата, за да може графът да чуе речта му.

Графинята не отговори; унесена беше в такъв дълбок размисъл, че неусетно бе притворила очи. Изправен пред нея, младежът я гледаше с нежната и дълбока синовна любов на деца, чиито майки са още хубави и млади; после, като видя, че тя притвори очи и чу равномерното й дишане, помисли, че е заспала, и се отдалечи на пръсти, отваряйки предпазливо вратата на стаята, дето остана майка му.

„Тоя дяволски човек — прошепна той, като поклати глава. — Предсказах му аз още там, че ще направи сензация в обществото: и премерих въздействието му по един непогрешим термометър. Щом направи впечатление на майка ми, трябва да е наистина забележителен.“

Слезе в конюшнята си с тайно задоволство, че — без дори да знае — граф дьо Монте Кристо бе сложил ръка на един впряг, пред който червеникавите коне на Албер минаваха на втори план в очите на познавачите.

„Хората положително не са равни — каза си той. — Ще трябва да помоля баща си да развие тази тема в Горната камара.“

През това време графът бе пристигнал у дома си; пътуването бе траяло шест минути. Тези шест минути бяха достатъчни, за да го видят двадесетина млади хора, които знаеха цената на конете, защото не бяха могли да ги купят, и затова сега препускаха, за да зърнат великолепния аристократ, който си позволяваше да купува коне по десет хиляди франка единия.

Къщата, избрана от Али за градско жилище на Монте Кристо, беше вдясно, като се отива към Шанз Елизе, с градина и двор; фасадата беше полузакрита от гъсти храсти, от двете страни на храстите се простираха като ръце две пътеки, които водеха от желязната врата до входната площадка с двойна стълба, гдето на всяко стъпало имаше порцеланова ваза с цветя. Къщата, уединена сред твърде голямо пространство, имаше освен главния вход още един към улица Понтийо.

Кочияшът още не бе повикал портиера, когато вратата се плъзна; видели бяха идването на графа, а в Париж, както в Рим, както навред, го обслужваха със светкавична бързина. Кочияшът влезе, направи полукръг, без да намали скоростта, и колелата още скърцаха по пясъка на пътеката, когато вратата бе вече затворена.

Колата спря откъм лявата страна на входната площадка; пред вратата се появиха двама души; единият беше Али, който се усмихна с невероятна, искрена радост на господаря си и бе възнаграден от него само с един поглед.

Другият се поклони ниско и подаде ръка на графа, за да му помогне при слизането от колата.

— Благодаря, господин Бертучо — каза графът, като скочи леко по трите стъпала. — А нотариусът?

— В малкия салон е, ваше превъзходителство — отговори Бертучо.

— А визитните картички, които ви поръчах да отпечатате, щом узнаете номера на къщата?

— Всичко е готово, господин графе; бях при най-добрия гравьор в Париж, който направи плочката пред мене; първата отпечатана картичка бе отнесена незабавно според заповедите ви на господин барон Данглар, депутат, улица Шосе д’Антен 7; другите са на камината в спалнята на ваше превъзходителство.

— Добре. Колко е часът?

— Четири.

Монте Кристо предаде ръкавиците, бастуна и шапката си на същия лакей французин, който бе изхвръкнал от хола на граф дьо Морсер, за да доведе колата, после отиде в малкия салон, воден от Бертучо.

— Мраморите в този хол не струват — каза Монте Кристо. — Надявам се, че ще ги махнете.

Бертучо се поклони.

Както бе казал домоуправителят, нотариусът чакаше в малкия салон.

Беше почтен второкласен писар, повишен до най-високото възможно стъпало — нотариус за парижките предградия.

— Господин нотариусът е упълномощен да продаде лятната къща, която желая да купя? — попита Монте Кристо.

— Да, господин графе — отговори нотариусът.

— Готов ли е продавателният договор?

— Да, господин графе.

— Донесохте ли го?

— Ето го.

— Отлично. А къде е къщата, която купувам? — запита нехайно Монте Кристо, като говореше толкова на Бертучо, колкото и на нотариуса.

Домоуправителят направи движение, което означаваше: не зная.

Нотариусът погледна учудено Монте Кристо.

— Как? — каза той. — Нима господин графът не знае къде се намира къщата, която купува?

— Наистина не зная — отвърна графът.

— Господин графът не я е виждал?

— Как мога да я видя, дявол да го вземе? Тази сутрин пристигам от Кадис, никога не съм идвал в Париж, дори за пръв път стъпвам на френска земя.

— О, това е друго нещо — промълви нотариусът. — Къщата, която господин графът купува, се намира в Отьой.

При тия думи Бертучо явно пребледня.

— Къде е тоя Отьой? — попита Монте Кристо.

— На две крачки оттук, господин графе — заяви нотариусът, — малко по-нататък от Паси, с чудесно местоположение, сред Булонската гора.

— Толкова наблизо ли? — учуди се Монте Кристо. — Та това не е жилище извън града! Как можахте да ми изберете лятна къща до самите врати на Париж, господин Бертучо?

— Аз ли? — побърза някак странно да възрази домоуправителят. — Не, господин графът положително не ме е натоварвал да избера тази къща; нека господин графът благоволи да си припомни да потърси в паметта си, да порови из спомените си.

— Да, имате право! — каза Монте Кристо. — Спомням си сега: аз прочетох обявлението в един вестник и съм бил подмамен от лъжливото име: лятна къща.

— Не е късно още — побърза да се обади Бертучо — и ако ваше превъзходителство благоволи да ме натовари с тази задача, аз ще потърся навсякъде и ще намеря най-хубавите вили в Анген, Фонтнео-Роз, Белвю.

— Не — възрази безгрижно Монте Кристо. — Щом имам вече тази, ще запазя нея.

— Господин графът има право — побърза да заяви нотариусът, като се страхуваше да не загуби своя хонорар. — Имотът е чудесен: течаща вода, гъсти горички, удобно, макар и отдавна изоставено жилище, без да говоря за мебелировката, която, макар и стара, е много ценна, особено днес, когато толкова много са на мода старинните неща. Извинете, но предполагам, че господин графът споделя вкусовете на своята епоха.

— Продължавайте — каза Монте Кристо. — Значи прилична сграда?

— Нещо повече, господин графе, великолепна!

— Да не пропускаме тогава случая — настоя Монте Кристо; — ако обичате, договора, господин нотариус?

Подписа набързо, след като хвърли поглед върху ония параграфи, в които бяха посочени местонахождението на къщата и имената на собствениците.

— Бертучо — каза той, — дайте петдесет и пет хиляди франка на господина.

Управителят излезе с неуверена походка и се върна с пачка банкноти, които нотариусът преброи като човек, свикнал да получава пари само след законна проверка.

— Свършени ли са вече всички формалности? — запита графът.

— Напълно, господин графе.

— У вас ли са ключовете?

— Те са у вратаря, който пази къщата; но ето нареждането, което съм дал, да въведе господина във владение на имота.

— Много добре.

И Монте Кристо кимна на нотариуса, с което искаше да му каже:

„Нямам вече нужда от вас; вървете си.“

— Само че — започна неуверено честният нотариус — господин графът, струва ми се, е сгрешил: цялата сума е петдесет хиляди франка.

— А вашият хонорар?

— И той е включен в нея, господин графе.

— Нали идвате от Отьой?

— Естествено.

— Е, добре, трудът ви трябва да бъде заплатен — заяви графът.

И го отпрати с ръка.

Нотариусът излезе заднишком, като продължаваше да се кланя до земята; за пръв път, откакто бе станал нотариус, срещаше такъв клиент.

— Придружете господина — обърна се графът към Бертучо.

Управителят излезе след нотариуса.

Щом остана сам, графът извади от джоба си портфейл със заключалка, отвори го с ключе, което носеше на шията си и с което никога не се разделяше.

След като потърси малко, се спря на някакво листче с бележки, сравни бележките с продавателния договор на масата, после се порови в спомените си:

— Отьой, улица ла Фонтен № 28; тъкмо така! — каза си той. — Трябва ли сега да повярвам на признанието, изтръгнато от набожен или физически страх? Впрочем след един час ще разбера всичко. Бертучо! — извика той, като удари с чукче със сгъваема дръжка по звънче, което издаваше остър, продължителен звук, напомняш китайски гонг. — Бертучо!

Управителят се яви на прага.

— Господин Бертучо — каза графът, — не бяхте ли ми казвали някога, че сте пътували из Франция?

— Да, ваше превъзходителство, из някои области на Франция.

— И сигурно познавате околностите на Париж?

— Не, ваше превъзходителство, не — отговори управителят с нервно потреперване, което Монте Кристо, много вещ в определяне на вълнения, отдаде на силно безпокойство.

— Жалко — продължи той, — че не сте посещавали никога парижките околности, защото искам да отида още тази вечер да видя новия си имот, а ако дойдете с мене, сигурно бихте могли да ми дадете ценни сведения.

— В Отьой ли? — извика Бертучо и жълточервеникавото му лице стана смъртно бледо. — Аз! Да отида в Отьой?

— Какво чудно има в това, да дойдете в Отьой? Когато се настаня в Отьой, ще трябва да идвате там, щом сте на служба в моя дом.

Бертучо наведе глава пред властния поглед на господаря си, без да мръдне или да продума.

— Какво става с вас? Втори път ли ще ме карате да позвъня за колата? — каза Монте Кристо с тона, с който Луи XIV е произнесъл навярно прочутото: „Едва не ме накараха да чакам!“

Бертучо се озова с един скок от малкия салон в хола и извика дрезгаво:

— Конете на негово превъзходителство!

Монте Кристо написа две-три писма; когато затваряше последното, управителят се показа отново.

— Колата на негово превъзходителство е пред вратата — каза той.

— Добре! Вземете ръкавиците и шапката си — заповяда Монте Кристо.

— Ще отида с господин графа ли? — извика Бертучо.

— Разбира се; ще трябва да дадете нарежданията си, защото аз смятам да живея в тази къща.

Не бе се чуло досега някой да е оспорил заповед на графа; така че управителят тръгна безропотно подир господаря си, който се качи в колата и му даде знак да го последва. Управителят седна почтително на предната седалка.

Монте Кристо забеляза, че докато слизаше от главния вход, Бертучо се прекръсти по корсикански обичай, като описа с палеца си кръст във въздуха, а когато седна в колата, измърмори тихичко някаква кратка молитва. Всеки нелюбопитен човек би се смилил пред очевидното и странно нежелание на почтения управител да участвува в замислената от господаря му разходка extra muros123; но любопитството на графа не му позволяваше, както изглежда, да пощади Бертучо от това малко пътешествие.

В Отьой стигнаха за двадесет минути. Вълнението на управителя се засилваше. Когато влязоха в селото, свитият в ъгъла на колата Бертучо започна да оглежда с трескаво вълнение всяка къща, пред която минаваха.

— Ще кажете да спрат на улица ла Фонтен 28 — нареди графът, втренчил безмилостно поглед в управителя, комуто даваше заповедта.

Лицето на Бертучо се изпоти, но той все пак се подчини, наведе се от колата и извика на кочияша:

— Улица ла Фонтен 28.

Номер 28 се намираше накрай селото. Докато пътуваха, се бе мръкнало, или по-точно един претоварен с електричество чер облак придаваше тържествен драматизъм на ранното притъмняване.

Колата спря, лакеят скочи и изтича да отвори вратичката.

— Е, няма ли да слезете, господин Бертучо? — попита графът. — В колата ли ще останете? И за какво, дявол да ви вземе, сте се замислили толкова тази вечер?

Бертучо побърза да слезе и да поднесе рамото си към графа, който този път се облегна на него и слезе последователно по трите стъпала.

— Почукайте — заповяда графът — и съобщете, че съм пристигнал.

Бертучо почука, вратата се отвори, показа се и вратарят.

— Какво има? — запита той.

— Това е новият ви господар, добри човече — съобщи лакеят.

После подаде на вратаря въводителното писмо от нотариуса.

— Значи продадоха къщата? — попита вратарят. — И господинът идва да живее тук?

— Да, драги — заяви графът. — Ще се постарая да не съжалявате за бившия си господар.

— О, господине — отвърна вратарят, — не ще има за какво особено да съжалявам, защото го виждахме много нарядко; повече от пет години не е идвал и наистина е сторил добре, като е продал една къща, от която не получаваше нищо.

— А как се казва вашият бивш господар? — запита Монте Кристо.

— Господин маркиз дьо Сен Меран; убеден съм, че не е получил за къщата толкова, колкото му струваше.

— Маркиз дьо Сен Меран ли? — повтори Монте Кристо. — Това име сякаш ми е познато… маркиз дьо Сен Меран…

И се замисли.

— От старите благородници — продължи вратарят, — верен служител на Бурбоните; имаше само една дъщеря, която омъжи за господин дьо Вилфор, кралски прокурор в Ним, а по-късно и във Версай.

Монте Кристо хвърли поглед към Бертучо и го видя по-бледен от стената, о която се бе облегнал, за да не падне.

— А не умря ли дъщерята? — запита Монте Кристо. — Струва ми се, че чувах такова нещо.

— Да, господине, преди двадесет и една година; оттогава надали сме видели и три пъти горкия маркиз.

— Благодаря, благодаря — прекъсна го Монте Кристо, като прецени по отпадналостта на управителя, че не може да опъва повече тази струна без опасност да я скъса. — Благодаря! Дайте ни някаква свещ, добри човече.

— Ще придружавам ли господина?

— Не, няма нужда, Бертучо ще ми свети.

Монте Кристо прибави към тези думи две златни монети, които предизвикаха цял взрив от благословии и въздишки.

— О, господине, — обади се вратарят, след като потърси напразно по плочата на камината и съседните лавици — жалко, но тук нямам свещи.

— Вземете единия фенер от колата, Бертучо, и ми покажете жилището — заповяда графът.

Управителят изпълни нареждането без възражение, но по треперенето на ръката, която държеше фенера, лесно можеше да се разбере какво му струваше това послушание.

Обиколиха просторния приземен етаж; после първия етаж, състоящ се от салон, баня и две спални. През една от спалните се стигаше до вита стълба, която слизаше към градината.

— О, ето и една задна стълба! — извика графът. — Това е много удобно. Светнете, господин Бертучо; тръгнете пред мене, да видим къде ще ни отведе тази стълба.

— Тя води в градината, господин графе — каза Бертучо.

— А откъде знаете, моля?

— Искам да кажа, че трябва да води нататък.

— Добре, да се уверим.

Бертучо въздъхна и тръгна напред. Стълбата стигаше наистина до градината!

Пред външната врата управителят се спря.

— Хайде, господин Бертучо! — заповяда графът.

Но този, на когото говореше, стоеше като оглушал, изумен и сломен. Блуждаещият му поглед търсеше сякаш следите на някакво страшно минало, а сгърчените ръце като че се опитваха да прогонят ужасяващи спомени.

— Е, е? — настоя графът.

— Не, не! — извика Бертучо и се облегна във вътрешния ъгъл; — не, господин графе, няма да отида по-нататък, не мога!

— Какво значи това? — изрече неумолимият глас на Монте Кристо.

— Но не виждате ли, господин графе — простена управителят, — че тази работа не е случайна; хрумна ви да купите къща в Париж и я купувате тъкмо в Отьой, а като я купувате в Отьой, попадате тъкмо на 28, улица ла Фонтен. О, господарю, защо не ви казах още отначало всичко! Сигурно нямаше да настоявате тогава да дойда. Но аз се надявах, че къщата на господин графа ще се окаже друга. Като че в Отьой имаше друга къща освен тази, дето бе извършено убийството!

— О-о! — промълви Монте Кристо, като се спря изведнъж. — Каква грозна дума изрекохте! Дяволски човек! Кореняк корсиканец! Все с тайни или суеверия ще се занимава! Хайде, вземете фенера и да обиколим градината; с мене няма да ви е страх, надявам се!

Бертучо взе фенера и се подчини.

Щом отвориха вратата, зърнаха белезникаво небе, дето луната се опитваше напразно да се бори срещу море от облаци, които я закриваха с тъмните си вълма, озарени за миг от нея, преди да изчезнат, още по-потъмнели, в глъбините на безкрая.

Управителят поиска да тръгне наляво.

— Не, господине — заяви Монте Кристо, — какъв смисъл да вървим по алеите? Ето една хубава морава, да вървим направо.

Бертучо изтри потта от челото си и се подчини; но все пак тръгна наляво.

Монте Кристо, напротив, държеше вдясно. Когато стигнаха до един гъсталак, се спря.

Управителят не можа да издържи.

— Отстранете се, господине! — извика той. — Отстранете се, моля ви се, тъкмо на мястото сте стъпили!

— На кое място?

— Тъкмо на мястото, дето падна.

— Драги господин Бертучо — изсмя се Монте Кристо, — опомнете се, моля ви се; тук не сме в Сартен, нито в Корте124. Това не е корсиканска гора, а английска градина, неподдържана наистина, но незаслужаваща да бъде обиждана само поради това.

— Не стойте там, господине, не стойте там, моля ви се!

— Струва ми се, че полудявате, господин Бертучо — каза студено графът; — предупредете ме, ако е така, за да ви изпратя в някоя лудница, докато не се е случило нещастие.

— Уви, ваше превъзходителство — отвърна Бертучо, като поклати глава и скръсти ръце така, че графът би се разсмял, ако по-важни мисли не го бяха погълнали и накарали да следи с особено внимание всяка проява на тази наплашена съвест. — Уви, ваше превъзходителство, нещастието се случи.

— Господин Бертучо — продължи графът, — с голямо удоволствие ви гледам как кършите ръце, и въртите очи като човек, обзет от бесове, които не искат да го напуснат; а забелязал съм, че почти винаги най-упоритият бяс е някоя тайна. Знаех, че сте корсиканец, знаех, че сте мрачен, че вечно обмисляте и премисляте някоя вендета, и ви прощавах това в Италия, защото там тия неща са редни, но във Франция убийството се смята изобщо за проява на много лош вкус; тук има стражари, които се занимават с издирването на убиеца, съдии, които го осъждат, и ешафоди, гдето го гилотинират.

Бертучо сключи ръце и тъй като не изпускаше фенера при тия движения, светлината озари разстроеното му лице.

Монте Кристо го изгледа точно така, както бе гледал в Рим екзекуцията на Андреа; после каза с глас, от който нещастният управител отново изтръпна:

— Абат Бузони значи ме е излъгал, когато след пътуването си из Франция в 1829 година ви прати при мене с препоръчително писмо, в което ми изтъкваше ценните ви качества. Е, добре, ще пиша на абата; ще кажа, че го държа отговорен за неговото протеже и сигурно ще узная каква е тази история за убийство. Но предупреждавам ви, господин Бертучо, че докато живея в дадена страна, аз имам навика да се съобразявам с нейните закони и нямам намерение да си развалям заради вас отношението с френското правосъдие.

— О, не го правете, ваше превъзходителство! Нима ни ви служих вярно? — извика отчаяният Бертучо. — Бил съм всякога честен човек и дори съм правил добрини, доколкото е било по силите ми.

— Не отричам — отвърна графът. — Но защо, дявол да го вземе, се вълнувате толкова? Това е лош признак; при чиста съвест човек не побледнява, ръцете му не затреперват…

— Но, господин графе — започна колебливо Бертучо, — нали вие сам ми казахте, че когато ме изпратил при вас абат Бузони, пред когото се бях изповядал в затвора в Ним, ви предупредил, че на съвестта ми лежи тежък грях?

— Да, но той ви препоръча като отличен управител и аз помислих, че чисто и просто сте вършили кражби!

— О, господин графе! — възмути се Бертучо.

— Или, като корсиканец, не сте устояли на желанието да оправите някому кожата, както казват наопаки у вас, защото в действителност не я оправяте, а я разваляте.

— Да, господарю! Точно така, добри ми господарю! — извика Бертучо, като се простря в нозете на графа. — Отмъщение беше, заклевам се, само отмъщение…

— Разбирам; не разбирам само едно — защо именно тази къща ви вълнува толкова?

— Нима не е съвсем естествено, господарю — отвърна Бертучо, — щом тъкмо тук бе извършено отмъщението?

— Какво? В моята къща?

— О! Господарю! Тя не беше още ваша — отговори простодушно Бертучо.

— Чия беше наистина? Да, на маркиз дьо Сен Меран, струва ми се, така каза вратарят. За какъв дявол искахте да отмъщавате на маркиз дьо Сен Меран?

— Не на него, господарю, другиму.

— Странно съвпадение наистина — промълви Монте Кристо, увлечен сякаш в собствените си размисли, — да се намерите съвсем случайно, без да очаквате, в къща, дето е станало нещо, което буди у вас такива страшни угризения.

— Господарю — започна управителят, — уверен съм, че съдбата е наредила така: най-напред вие купувате къща тъкмо в Отьой, къщата е тъкмо тази, дето съм извършил убийството, слизате в градината по същата стълба, отдето бе слязъл и той; спирате на същото място, дето му нанесох удара; на две крачки оттук, под платана, беше гробът, гдето той бе току-що заровил детето; всичко това не е случайност, не! Защото в такъв случай случайността би заприличала прекалено много на провидение.

— Добре, господин корсиканецо, да приемем, че е провидение; аз приемам винаги всичко; освен това човек трябва да бъде отстъпчив пред болните души. Хайде, припомнете си всичко и разправяйте.

— Разправял съм го само веднъж, на абат Бузони. Такива неща — добави Бертучо, като поклати глава — се разказват само при изповед.

— Тогава, драги Бертучо — каза графът, — ще се съгласите, че е редно да ви изпратя при изповедника ви; ще станете като него отшелник от ордена на свети Бруно или монах от ордена на свети Бенедикт и ще разговаряте за тайните си. Но аз се боя от управител, който се плаши от призраци; не обичам гостите ми да не смеят да се разхождат вечер из градината. Освен това признавам, че не мечтая да бъда посетен от полицейски комисар; защото, запомнете едно нещо, господин Бертучо: в Италия плащат на правосъдието, ако мълчи, а във Франция, напротив, му плащат, когато говори. Ах, дявол да го вземе! Предполагах, наистина, че сте донейде корсиканец, голям контрабандист, опитен управител, но виждам, че имате и други тетиви на лъка си. Не сте за мене, господин Бертучо!

— О, господарю! Господарю! — извика управителят, ужасен при това заплашване. — Ако трябва да заговоря, за да остана на служба при вас, ще ви кажа, всичко ще ви кажа; и тогава, ако трябва да ви напусна, ще бъде, за да тръгна към гилотината.

— Това е вече друго нещо — заяви Монте Кристо; — но ако смятате да ме лъжете хубаво размислете: по-добре би било изобщо да не започвате.

— Не, господин графе, кълна ви се в спасението на душата си, всичко ще ви кажа! Защото и абат Бузони дори узна само част от тайната ми. Но най-напред, моля ви се, отдалечете се от този платан, защото луната ще освети ей сега оня облак и както сте застанал и, загърнат в плаща, който скрива фигурата ви и ми напомня плаща на господин дьо Вилфор…

— Какво! — извика Монте Кристо. — Господин дьо Вилфор ли беше…

— Познава ли го ваше превъзходителство?

— Бившият кралски прокурор от Ним ли?

— Да.

— Който се бе оженил за дъщерята на маркиз дьо Сен Меран?

— Да.

— И имаше между правниците славата на най-честен, най-строг и най-неумолим съдия.

— Е, добре, господин графе — извика Бертучо, — този човек с безукорно име…

— Да.

— Беше подлец.

— Ами! — възрази Монте Кристо. — Невъзможно.

— И все пак съвсем вярно.

— Така ли? — запита Монте Кристо. — Имате ли доказателство?

— Имах го.

— И го изгубихте, некадърнико?

— Да но ако си дадем труд да потърсим, може и да го намерим.

— Нима? — възкликна графът. — Разправете всичко, господин Бертучо, защото тази история започва наистина да ме интересува.

Той затананика някаква ария от Лучия и отиде да седне на една пейка, а Бертучо го последва като подреждаше мислено спомените си.

И застана пред него.

— Откъде желаете да започна разказа си, господин графе? — запита Бертучо.

— Откъдето искате — каза Монте Кристо, — тъй като аз не знам още нищо.

— Мислех все пак, че господин абат Бузони е казал на ваше превъзходителство…

— Да, сигурно ми е казал някои дребни неща, но оттогава минаха седем-осем години и аз забравих всичко.

— В такъв случай мога, без да се страхувам, че ще отегча ваше превъзходителство…

— Карайте, господин Бертучо, карайте; все едно, че чета вечерен вестник.

— Случката е от 1815 година.

— О-о! — промълви Монте Кристо. — Не е вчерашна работа!

— Не, господин графе, но въпреки това и най-малките подробности са така ясни в паметта ми, сякаш е било вчера. Аз имах брат, по-голям от мене, който служеше в императорската армия. Стигнал бе до чин лейтенант в един полк, съставен изключително от корсиканци. Този брат беше и мой единствен приятел; останали бяхме сираци, аз петгодишен, той осемнадесетгодишен; отгледал ме бе като син. В 1814 година, когато се върнаха Бурбоните, се бе оженил; когато императорът се върна от остров Елба, брат ми постъпи отново във войската и след като го бяха ранили леко при Ватерло, се бе оттеглил заедно с войските отвъд Лоара.

— Но вие ми разправяте историята на Стоте дни, господин Бертучо — прекъсна го графът, — а тя ми е вече разказана, доколкото ми е известно.

— Извинете, ваше превъзходителство, тези предварителни подробности са необходими, а пък и вие обещахте да ме изслушате търпеливо.

— Карайте, карайте, държа на думата си!

— Един ден получихме писмо; трябва да ви кажа, че живеехме в селпето Роляно, в самия край на корсиканския нос. Писмото беше от брат ми; съобщаваше ни, че войската била разпусната и той се връща през Шатору, Клермонферан, Пюи и Ним; молеше ме, ако имам някоя пара, да му я пратя в Ним у един познат гостилничар, с когото поддържах връзки.

— За контрабанда — каза Монте Кристо.

— Е, господин графе, трябва да се живее.

— Разбира се, продължавайте.

— Много обичах брата си, както вече казах на ваше превъзходителство; затова, вместо да пращам парите, реших да му ги занеса лично. Имах около хиляда франка. Оставих петстотин на снаха ми Асунта, взех останалите петстотин и заминах за Ним. Лесно беше — имах си лодка, имах и да пренасям товар по море, всичко улесняваше намерението ми. Но след като натоварих стоката, се яви противен вятър, така че цели четири-пет дни не можахме да навлезем в устието на Рона. Най-после сполучихме; стигнахме До Арл; оставих лодката между Белгард и Бокер и тръгнах за Ним.

— Наближаваме, нали?

— Да, господин графе; прощавайте, но ваше превъзходителство скоро ще разбере, че казвам само най-необходимото. Беше тъкмо по времето на прочутите кланета в Южна Франция. Имаше двама-трима разбойници, именувани Трестайон, Трюфеми и Графан, които колеха по улиците всеки заподозрян в бонапартизъм. Господин графът сигурно е чувал за тия убийства?

— Много малко, по това време бях много далеко от Франция. Продължавайте.

— Като влизаше в Ним, човек буквално газеше в кръв; на всяка крачка се виждаха трупове; организирани в шайки, убийците колеха, грабеха и палеха. Изтръпнах, като видях това клане; не за себе си, защото аз простият корсикански рибар, нямаше от какво да се страхувам; напротив, ония времена бяха добри за нас, контрабандистите, страхувах се за брата си, императорския офицер, който се връщаше от лоарската армия в униформа, с еполети и следователно беше изложен явно на опасност. Изтичах до нашия гостилничар. Предчувствията не бяха ме излъгали. Брат ми пристигнал в Ним предния ден и бил убит пред вратата на дома, дето отивал да потърси гостоприемство. Направих всичко възможно да узная кои са убийците; но никой не искаше да ми каже имената им, защото хората се бояха. Сетих се тогава за прочутото френско правосъдие, което нямаше от какво да се страхува, и се явих при кралския прокурор.

— И този прокурор се казваше Вилфор? — запита нехайно Монте Кристо.

— Да, ваше превъзходителство; идваше от Марсилия, дето бил заместник прокурор, повишили го заради усърдието му. Казваха, че бил от първите, предупредили правителството за заминаването от остров Елба.

— И така — прекъсна го Монте Кристо — вие се явихте при него.

— Господине, казах, брат ми е бил убит вчера на улицата в Ним, не зная от кого; но ваша длъжност е да знаете. Вие сте тук шеф на правосъдието, а правосъдието е длъжно да отмъсти за тия, които не е съумяло да защити.

— Какъв беше брат ви? — попита кралският прокурор.

— Лейтенант от корсиканската дружина.

— Значи войник на узурпатора?

— Войник от френската армия.

— Е, добре — възрази прокурорът, — вадил е меч и от меч е умрял.

— Имате грешка, господин прокурор, убит е с кама.

— Какво искате от мене? — попита представителят на правосъдието.

— Казах ви вече — искам да отмъстите за него.

— Кому?

— На убийците му.

— Откъде да ги зная кои са?

— Ще наредите да ги издирят.

— Защо? Вашият брат навярно се е скарал с някого и се е дуелирал. Всички бивши офицери са склонни към изстъпления, които им се разрешаваха при империята, но сега свършват зле за тях; а нашите южняците не обичат нито военните, нито изстъпленията.

— Господин прокурор — отвърнах аз, — не ви моля заради себе си. Аз ще го оплаквам или ще отмъстя, в това мога да ви уверя; но нещастният ми брат има съпруга. Ако се случи някакво нещастие и с мене, тази клетница ще умре от глад, защото само брат ми я издържаше. Издействувайте й една пенсийка.

— Всяка революция носи крушения — отвърна господин дьо Вилфор; — брат ви е станал за жалост жертва на сегашната, но правителството не дължи нищо на семейството му. Ако започнехме да съдим всички изстъпления, вършени срещу привържениците на краля от привържениците на узурпатора, когато бяха на власт, брат ви навярно щеше да бъде осъден на смърт. Станало е нещо съвсем естествено, такъв е законът на отплатата.

— Как, господине! — извиках аз. — Възможно ли е да говорите така, вие, един магистрат?

— Всички корсиканци са наистина луди! — отговори господин дьо Вилфор. — И все още вярват, че съотечественикът им е император. Забравили сте датите, драги; такова нещо можехте да ми кажете преди два месеца. Днес е вече късно. Затова си вървете, а пък ако не си отидете, ще наредя да ви изгонят.

Погледах го малко, за да разбера дали можех да се надявам на успех, ако го помоля пак. Но този човек беше от камък. Приближих се към него:

— Добре — казах му полугласно, — щом познавате корсиканците, трябва да знаете, че те държат на думата си. Намирате, че е било правилно да убият брата ми, който беше бонапартист, защото вие сам сте роялист; аз също съм бонапартист и ви заявявам само едно нещо — ще ви убия. Отсега нататък ви обявявам вендета; внимавайте и се пазете; защото, озовем ли се лице с лице, знайте, че е ударил последният ви час.

С тия думи, още преди той да се опомни от изненадата си, отворих вратата и избягах.

— О-о! — каза Монте Кристо. — Нима сте способен на подобни постъпки, господин Бертучо? Вие човекът с такава почтена външност? И при това към един кралски прокурор! Как не ви е срам? А знаеше ли той поне какво значи думата вендета?

— Много добре знаеше, защото оттогава не излезе никога сам, заключи се у дома си, нареди да ме търсят навред. За щастие се бях укрил така добре, та не можа да ме намери. Тогава се уплаши да стои по-дълго в Ним и поиска да го преместят; а понеже беше наистина влиятелен, получи назначение във Версай; но, както знаете, за корсиканец, който се е заклел да отмъсти на врага си, разстояния не съществуват; и колкото бързо и да пътуваше прокурорската кола, никога не ме изпреварваше с повече от половин ден път; а при това аз я следвах пеша. Не беше мъчно да го убия — сто пъти бих намерил удобен случай за това; но трябваше да го убия, без да ме открият, а най-вече, без да ме заловят. Защото отсега нататък аз не принадлежах на себе си; трябваше да закрилям и храня снаха си. Три месеца дебнех господин дьо Вилфор; три месеца той не направи една стъпка, не извърши нещо, не излезе да се разходи, без да бъде проследен от мене. Най-после открих, че идва тайно в Отьой: издебнах го и видях, че влиза в тази къща, гдето сме сега; само че, вместо да влиза като всички през главния вход откъм улицата, идваше било на кон, било с кола, оставяше колата или коня в гостилницата и влизаше през ей оная вратичка.

Монте Кристо кимна, за да потвърди, че съзира в тъмнината входа, посочен от Бертучо.

— Нямаше защо да стоя вече във Версай, настаних се в Отьой и събрах сведения. Ако исках да го спипам, тук именно трябваше да устроя засадата. Както вратарят вече каза на ваше превъзходителство, къщата принадлежеше на господин дьо Сен Меран, тъст на Вилфор. Господин дьо Сен Меран живееше в Марсилия; така че тази вила му беше ненужна; и хората разправяха, че я дал под наем на някаква млада вдовица, позната само с името баронесата. И наистина, като надничах една вечер над зида, видях една хубава млада жена да се разхожда сама в градината, към която не гледаше ни един чужд прозорец; тя се взираше често към вратичката и аз разбрах, че тази вечер чака господин дьо Вилфор. Когато наближи дотолкова, та да мога да различа в тъмното чертите й, видях, че беше млада, хубава, осемнадесет-деветнадесетгодишна, висока и руса. Беше по пеньоар, без корсет, та можах да забележа, че е бременна, и то в доста напреднала бременност.

След няколко минути вратичката се отвори, един мъж влезе, жената изтича, доколкото можеше, за да го посрещне, прегърнаха се, целунаха се нежно и влязоха заедно в къщата.

Мъжът беше господин дьо Вилфор. Прецених, че като излезе, особено ако излезе през нощта, ще трябва да прекоси съвсем сам градината от край до край.

— А научихте ли по-късно името на жената? — попита графът.

— Не, ваше превъзходителство — отговори Бертучо, — ей сега ще видите, че нямах време да го науча.

— Продължавайте.

— В оная вечер — започна Бертучо — бих могъл може би да убия кралския прокурор; но не познавах още подробно градината. Страхувах се, че може да не го убия изведнъж и ако някой дотича при виковете му, да не мога да избягам. Отложих делото за следващата среща и за да не пропусна нищо, наех една стаичка, която гледаше към улицата, срещу зида на градината. След три дни към седем часа вечерта от къщата излезе прислужник на кон и препусна по шосето за Севър; предположих, че отива във Версай. Не се мамех. След три часа човекът се върна, потънал в прах; изпълнил бе поръчението. Десет минути по-късно друг мъж, един загърнат в плащ пешеходец, отвори вратичката към градината и веднага я затвори. Побързах да сляза. Макар че не бях видял лицето на Вилфор, по разтуптяването на сърцето си познах, че е той. Пресякох улицата и се качих на камъка в ъгъла на зида, отгдето бях надникнал първия път в градината. Този път не се задоволих само да гледам, а измъкнах от джоба ножа си, проверих наточен ли е върхът му и скочих през зида. Първата ми грижа беше да изтичам до вратичката; мъжът бе оставил ключа отвътре, като го бе превъртял два пъти. Нищо нямаше да ми попречи да избягам оттам. Започнах да оглеждам мястото. Градината беше правоъгълна, по средата с морава от ситен райграс, а в ъглите на моравата растяха листнати дървета и есенни цветя. За да отиде от къщата до вратичката или от вратичката до къщата, и на влизане и на излизане господин дьо Вилфор трябваше непременно да мине покрай един от тия гъсталаци. Беше краят на септември, духаше силен вятър, бледа луна, забулвана всеки миг от тежки облаци, които се носеха бързо по небето, осветяваше пясъка на пътеките към къщата, но не проникваше в храстите, дето човек можеше да се скрие без страх, че може да го забележат. Скрих се в най-близкия до пътеката, отдето трябваше да мине Вилфор; едва се бях свил там, когато ми се стори, че сред поривите на вятъра, огъващ клоните над челото ми, чувам стенания. Но както знаете, или по-точно както не знаете, господин графе, на този, който очаква момента да извърши убийство, все му се счуват глухи писъци наоколо. Минаха два часа, през което време на няколко пъти ми се стори да чувам все тия стенания. Удари полунощ. Последният зловещ звук още не бе заглъхнал, когато зърнах светлинка по прозорците на тайната стълба, отгдето слязохме преди малко. Вратата се отвори и мъжът с плаща излезе. Настъпваше страшната минута; но аз се бях подготвял толкова време за нея, та не се огънах; извадих ножа, отворих го и зачаках. Човекът с плаща идваше право срещу мене; и както приближаваше в откритото пространство, стори ми се, че държи оръжие в дясната си ръка. Уплаших се не от борбата, а от това, че може и да не сполуча. Когато дойде само на няколко стъпки от мене, разбрах, че това, което бях взел за оръжие, беше чисто и просто лопата. Не бях отгатнал още защо господин дьо Вилфор бе взел лопата, когато той се спря на самия ръб на храсталака, огледа се и започна да копае. Едва тогава забелязах, че носеше нещо под плаща и го остави на земята, за да работи по-свободно. Признавам, че в този миг в омразата ми се вмъкна и малко любопитство: исках да видя какво ще прави Вилфор; останах неподвижен, притаил дъх; и зачаках. Хрумна ми нещо, което се потвърди, когато видях, че кралският прокурор извади изпод плаща си едно сандъче, дълго две стъпки и широко седем-осем пръста. Оставих го да положи сандъчето в изровения трап, да го затрупа, а след това и да утъпче с нозе тази прясно изкопана пръст, за да заличи следите от нощното си дело. Тогава се нахвърлих върху него, забих ножа в гърдите му и казах: „Аз съм Джовани Бертучо! Твоята смърт е за брат ми, съкровището ти — за вдовицата му; както виждаш, отмъщението ми е по-пълно, отколкото съм се надявал“. Не знам дали чу тия думи; не вярвам, защото падна, без да издаде глас; усетих как топлата му кръв бликна и изпръска ръцете и лицето ми; но аз бях опиянен, бях обезумял; вместо да ме опари, тази кръв ме разхлаждаше. В един миг изрових с лопатата сандъчето; после, за да не се разбере, че съм го взел, запълних трапа, захвърлих лопатата през зида и изхвръкнах през вратата, която заключих отвън и взех ключа.

— Добре! — каза Монте Кристо. — Както разбирам, убийство с грабеж.

— Не, ваше превъзходителство — отвърна Бертучо; — вендета с връщане на ограбеното.

— Голяма ли беше поне сумата?

— Не бяха пари.

— О, да, спомням си — кимна Монте Кристо; — бяхте ми говорили сякаш за някакво дете?

— Точно така, ваше превъзходителство. Изтичах до реката, седнах върху насипа и за да видя по-скоро какво има в сандъчето, счупих ключалката с ножа си. В тънка батистена пелена беше увито новородено дете — синьо-червеното му лице и посинели ръце показваха, че е умряло от задушаване поради навитите около шията му естествени връзки от майчината утроба; но понеже не беше още изстинало, аз не посмях да го хвърля в реката, която течеше в нозете ми. След миг наистина усетих лекичко туптене в областта на сърцето; отвих пъпния кордон, стегнал шията му, и понеже бях едно време болногледач в болницата в Бастия, направих това, което би направил всеки лекар при подобни обстоятелства: вдъхнах смело въздух през устата му и след четвърт час нечувани усилия то почна да диша и дори изплака. А пък аз извиках от радост. „Господ не ме е прокълнал, казах си, щом позволи да спася един живот вместо този, който отнех.“

— И какво направихте с това дете? — попита Монте Кристо. — То е било доста неудобен товар за човек, който трябва да бяга.

— Нито за миг не помислих да го задържа. Знаех, че в Париж има приют за тия нещастничета. Когато минах през бариерата, казах, че съм намерил детето на пътя, и запитах за приюта. Сандъчето беше доказателство; батистените пелени сочеха, че детето е на заможни родители; кръвта по мене можеше да се сметне, че е от детето. Никой не ме разпита, посочиха ми как да стигна до приюта, който се намирал в края на улица Анфер, и след като разкъсах пелената на две по такъв начин, щото едната буква на нея да остане с детето, а другата — у мене, оставих товара си в приемателното шкафче пред входа, позвъних и офейках, колкото ми крака държат. След петнадесет дни се върнах в Роляно и казах на Асунта:

— Утеши се, сестро: Израил е мъртъв, но отмъстих за него.

Тя поиска да й обясня тия думи и аз й разказах станалото.

— Джовани — рече Асунта, — трябвало е да донесеш детето; щяхме да му бъдем родители вместо ония, които е изгубило, щяхме да го наречем Бенедето125 и за това добро дело господ щеше наистина да ни благослови.

Вместо да отговоря, аз й дадох половината пелена, с която смятах да изискам детето, ако позабогатеем.

— А какви букви имаше на пелената? — попита Монте Кристо.

— Едно Х и едно Н, с баронска корона над тях.

— Бог да ми прости, но вие си служите сякаш с понятия от благородническите гербове, господин Бертучо! Къде, дявол да ви вземе, сте учили хералдика?

— На служба при вас, господин графе, гдето човек научава всичко.

— Продължавайте, любопитен съм да узная две неща.

— Кои, господарю?

— Какво е станало с момченцето; казали ми бяхте, че е момченце, нали, господин Бертучо?

— Не, ваше превъзходителство; не си припомням да съм казвал такова нещо.

— О, така ми се счу. Заблудил съм се.

— Не, не сте се заблудили, защото детето беше наистина момче. Но ваше превъзходителство каза, че иска да узнае две неща: кое е второто?

— Второто е престъплението, в което сте били обвинени, когато сте поискали изповедник, и поради това искане абат Бузони ви видял в затвора в Ним.

— Този разказ ще бъде може би доста дълъг, ваше превъзходителство.

— Няма значение! Часът е едва десет, вие знаете, че аз не мога да спя, а предполагам, че и вие нямате голямо желание да си легнете.

Бертучо се поклони и продължи да разказва.

— Отчасти за да прогоня спомените, които не ме напускаха, отчасти за да издържам снаха си, аз се залових усърдно за контрабандата, станала по-лесна поради отпадането на законността, което съпътствува всяка революция. Южното крайбрежие особено беше много зле охранявано поради постоянните бунтове, избухващи ту в Авиньон, ту в Ним, ту в Юзес. Възползувахме се от това установено от властите примирие, за да завържем връзки с цялото крайбрежие. След убийството на брата ми на улицата в Ним не исках вече да се върна в този град. А гостилничарят, с когото вършехме работа, като видя, че не искаме да отиваме в града, почна сам да ни търси и откри по пътя от Белгард за Бокер клон от предприятието си, който нарече Пон дю Гар. По този начин при Егморт, Мартиг и Бук имахме десетина склада, гдето оставяхме стоката си и в случай на нужда се криехме от митничарите и стражарите. От контрабанда се печели много, стига да се върши разумно и от як човек; но аз живеех из планините, защото сега имах двойно основание да се страхувам от стражари и митничари, тъй като всяко явяване пред съда можеше да доведе до разследване, което е всякога разходка из миналото на човека, а в моето минало можеше да се намери нещо по-страшно от контрабандно внесени пури или разнасяни без позволително буренца с ракия. Затова, като предпочитах хиляди пъти смъртта пред арестуването, аз вършех удивителни неща, които неведнъж ми доказваха, че прекалените грижи към тялото ни са почти единствената пречка за успех в дела, изискващи бързо решение и здраво, смело изпълнение. И наистина, щом човек се е отрекъл веднъж от живота си, вече не е равен на другите хора, или по-скоро другите не са негови равни. Който е взел такова решение, усеща веднага как силите му се удесеторяват и кръгозорът му се разширява.

— Това е вече философия, господин Бертучо! — прекъсна го графът. — Занимавали сте се значи с всичко по малко?

— О, извинете, ваше превъзходителство!

— Нищо, нищо! Само че да се философствува в десет и половина часа вечерта е малко не навреме. Никакво друго възражение не правя, защото намирам философията ви много точна, а това не може да се каже за всяка философия.

— И така, моите скитания ставаха все по-далечни и по-далечни, все повече и повече плодоносни. Асунта беше добра домакиня, малкото ни състояние се увеличаваше. Един ден, когато тръгвах на път, тя ми каза:

— На добър час; когато се върнеш, ще ти направя една изненада.

Напразно я разпитвах; не поиска да ми каже и аз заминах.

Пътуването ми трая близо шест седмици; ходихме да товарим маслинено масло в Лука и английски памук в Ливорно; разтоварихме ги без препятствия, спечелихме и се върнахме доволни.

Като се върнах в къщи, първото нещо, което видях на най-видното място в стаята на Асунта, в разкошна люлка — в сравнение с останалата наредба на жилището — беше едно седем-осем месечно — дете. Извиках от радост. Единствената ми мъка, след като бях убил кралския прокурор, беше тази, че бях изоставил детето. За самото убийство, разбира се, не изпитвах никакви угризения.

Горката Асунта бе отгатнала това: възползувала се бе от отсъствието ми и заедно с половината пелена и листчето, на което си записала деня и часа, когато бях предал детето в приюта, отишла в Париж и се явила лично да го поиска; никой нищо не възразил и детето й било предадено.

Признавам, господин графе, че като видях горкото детенце, заспало в люлката, нещо ме задави и очите ми овлажняха.

— Асунта — рекох, — ти си наистина благородна жена и провидението ще те благослови.

— Това — каза Монте Кристо — не е така точно, както беше философията ви; то е само вяра.

— Уви! Ваше превъзходителство — продължи Бертучо, — имате право: тъкмо чрез това дете господ ме наказа. Надали някога такъв порочен нрав се е проявявал толкова рано; а не може да се каже, че го възпитавахме лошо, защото снаха ми го гледаше като царче; момченцето беше много хубаво, със сини очи като багрите на китайски порцелан, които се съчетават така красиво с общия млечнобял тон; само прекалено ярките коси придаваха на лицето му странен вид, още по-засилен от живия поглед и лукавата усмивка. За жалост според поговорката, червенокосите са или много добри, или много зли; поговорката не излъга за Бенедето и той показа още от малък, че е много лош. Вярно е, че и кротостта на майка му насърчи тия негови наклонности; детето, за което горката ми снаха ходеше да купува най-ранни плодове и всякакви сладкиши на пазара в града, на четири-пет левги път от нас, предпочиташе да открадне кестени от плета или сушени ябълки от тавана на съседа, макар че и в нашата овощна градина растяха кестени и ябълки, а освен това имахме и портокали от Палма и сладка от Генуа.

Един ден, Бенедето трябва да е бил тогава пет-шестгодишен, съседът ни Василио, който, според обичая по нашите места не заключваше нито парите, нито скъпоценностите си — защото на господин графа, както и на всички, е известно, че в Корсика няма крадци, — съседът Василио ни се оплака, че от кесията му изчезнал един луидор; предположихме, че е сбъркал в броенето, но той беше уверен в сметката. Тоя ден Бенедето бе излязъл още от сутринта и ние много се тревожихме; но вечерта го видяхме да се връща с една маймуна, която бил намерил вързана за едно дърво.

Този пакостник, който не знаеше вече какво да измисли, си бе втълпил от един месец насам да има маймуна. Това хрумване сигурно се дължеше на лодкаря, който бе минал през Роляно с няколко маймуни, чиито фокуси много забавляваха Бенедето.

— Из нашите гори не се въдят маймуни — рекох аз, — още по-малко пък се намират вързани за дърво; затова признай откъде си взел тази.

Бенедето упорствуваше в лъжата си и я придружи с подробности, които правеха чест на въображението, но не и на честността му; аз се разсърдих, той се разсмя; заплаших го, но той се дръпна назад.

— Не можеш да ме биеш — рече. — Нямаш право. Ти не си ми баща.

Не знаехме кой му е издал тази съдбоносна тайна, която така грижливо криехме от него; както и да е, този отговор, с който детето показа изцяло нрава си, ме уплаши и ръката ми се отпусна, без да го докосне; детето сметна, че е победило, и тази победа му вдъхна такава дързост, щото отсега нататък, всички пари на Асунта, която го обикваше все повече и повече, колкото по-малко той заслужаваше тая обич, отиваха за хрумвания, на които тя не можеше да се противопостави, и за лудории, на които не смееше да попречи. Когато бивах в Роляно, работата горе-долу вървеше; но щом заминех занякъде, Бенедето ставаше господар в къщи и всичко тръгваше наопаки. Още единадесетгодишен се сприятели с двайсетинагодишни момчета, най-големите негодници от Бастия и Корте, и властите вече започнаха да ни предупреждават за пакости, които заслужаваха по-тежко име.

Аз се уплаших; всяко издирване можеше да се окаже гибелно. А тъкмо ми се налагаше да замина от Корсика по важна работа. Дълго обмислях какво да правя и в желанието си да предотвратя някакво нещастие реших да взема Бенедето със себе си. Надявах се, че дейният и суров живот на контрабандиста, строгата моряшка дисциплина ще оправят този характер, така податлив към поквара, ако не беше вече напълно покварен.

Повиках Бенедето настрана и му предложих да дойде с мене, като украсих предложението с всички обещания, които могат да привлекат едно дванадесетгодишно дете.

Той изчака да се изкажа и като свърших, се разсмя:

— Да не сте полудял, чичо? — каза (така ме наричаше, когато беше в добро настроение). — Да променя сегашния си живот с вашия, чудесното си лентяйство с вашия ужасен труд! Да нощувам на студ, да работя денем на жега; постоянно да се крия; ако се покажа, да чакам само куршум и за какво? Да спечеля някоя пара! Пари аз имам, колкото ща! Майка Асунта ми дава, щом й поискам. Трябва да съм малоумен, за да приема предложението ви.

Смаях се от тази дързост и тия разсъждения. Бенедето се върна да играе с другарите си. Отдалеко видях, че ме показваше — сигурно им разправяше какъв идиот съм.

— Прекрасно дете! — промълви Монте Кристо.

— О, ако беше мое, ако беше мой син — отвърна Бертучо — или мой племенник, щях да го вкарам в правия път, защото съвестта дава сили. Но мисълта, че ще ударя дете, чийто баща бях убил, ми отнемаше всяка възможност да го оправя. Съветвах снаха си, която в споровете ни държеше всякога страната на тоя нещастник, и след като ми призна, че на няколко пъти й липсвали доста големи суми, аз й посочих едно място, дето можеше да скрие малкото ни богатство. А за себе си бях вече решил. Бенедето знаеше да чете, да пише и да смята; защото, когато искаше да се потруди, можеше да научи за един ден толкова, колкото другите научаваха за една седмица. Както казах, бях вече решил: щях да го настаня за секретар в някой кораб на дълго плаване и без предупреждение щях да го отведа една сутрин на борда; по този начин, като го препоръчам на капитана, щеше да устрои бъдещето си. С това намерение заминах за Франция.

Всичките ни действия трябваше да се извършат този път в Лионския залив, а това ставаше все по-мъчно, защото бяхме в 1829 година. Спокойствието беше напълно възстановено, крайбрежната охрана беше следователно по-редовна и по-строга от всеки друг път. Беше временно и засилена, защото току-що бе открит панаирът в Бокер.

Отначало работата ни вървя без пречки. Привързахме лодката (която беше с двойно дъно, за да има къде да крием контрабандната стока) между множеството лодки по двата бряга на Рона от Бокер до Арл. Като свършихме тая работа, започнахме да разтоварваме нощем забранените стоки и да ги прехвърляме в града чрез посредниците си или у гостилничарите, гдето ги оставяхме на склад. Било че успехите ни бяха направили непредпазливи, било че някой ни бе издал, един ден към пет часа следобед, тъкмо щяхме да закусваме, един изплашен юнга дотича да ни каже, че видял команда митничари, която идвала насам. Плашеше ни всъщност не командата митничари: почти непрекъснато, особено в тия дни, по Рона скитаха цели дружини; уплашихме се от мерките, които — според момчето — командата вземала, за да не бъде забелязана. Наскачахме веднага; но беше вече късно; лодката ни, очевидният прицел на търсенето, беше вече заобиколена. Между митничарите зърнах и няколко стражари; а тъй като от тях се плашех толкова, колкото бях безстрашен пред всяка друга войскова част, слязох в трюма, измъкнах се през един люк, спуснах се във водата и заплувах между две течения, като си поемах дъх през много дълги промеждутъци, и така успях да стигна незабелязан до току-що направения изкоп, който свързва Рона с канала от Бокер за Егморт. Щом стигнех до там, бях спасен, защото можех да продължа по тоя изкоп, без да бъда забелязан. И така, стигнах благополучно до канала. Поел бях този път не случайно и не без умисъл; споменах вече на ваше превъзходителство за гостилничаря от Ним, който бе уредил една странноприемница по пътя от Белгард за Бокер.

— Да — каза Монте Кристо, — много добре помня. Този достоен мъж, ако не се лъжа, е бил дори ваш съдружник.

— Точно така — отговори Бертучо; — но от седем-осем години насам бе отстъпил заведението си на бивш шивач от Марсилия, който пропаднал в своя занаят и решил да опита друг. Не ще и дума, че спогодбата ни с първия собственик бе продължила и с втория; та у тоя човек именно разчитах да намеря подслон.

— А как се казваше този мъж? — запита графът, който започна сякаш да се интересува повечко от разказа на Бертучо.

— Казваше се Гаспар Кадрус, женен беше за една селянка от Карконт, на която никой не знаеше името, та я наричахме по това на селото й; нещастна жена, която боледуваше от блатна треска и беше на умиране от изтощение. Мъжът беше як четиридесет-четиридесет и пет годишен юначага, който — неведнъж при трудни обстоятелства ни бе давал доказателства за самообладанието и смелостта си.

— Казахте — запита Монте Кристо, — че тия неща стават към година…

— 1829-та, господин графе.

— През кой месец?

— Юни.

— В началото или в края?

— На трети вечерта.

— А! — промълви Монте Кристо. — Трети юни 1829-та… Добре, продължавайте.

— И така, смятах да потърся убежище при Кадрус; но тъй като почти винаги, дори при най-обикновени обстоятелства, ние не влизахме у него през входа откъм шосето, реших да не наруша този обичай, затова прескочих през градинския плет, пропълзях между залинелите маслинови дръвчета и дивите смокини и като се боях да не би Кадрус да има някой пътник в гостилницата, се шмугнах в килера, дето неведнъж бях нощувал като в чудесно легло. Този килер-долап беше отделен от общото помещение в приземния етаж с дъсчена преграда, в която бяха оставени няколко пролуки, за да можем да издебнем удобния момент да обадим, че сме дошли. Възнамерявах, ако Кадрус е сам, да го предупредя за пристигането си, да довърша у него вечерята, прекъсната от появата на митничарите, и да се възползувам от наближаващата буря, за да се върна до брега на Рона и да разбера какво е станало с лодката и хората в нея. Вмъкнах се значи в килера, и то тъкмо навреме, защото в същия миг Кадрус се прибираше с един непознат.

Не мръднах и зачаках, не с намерение да подслушвам и открия тайните на домакина, а защото не можех да постъпя другояче; впрочем такова нещо се бе случвало десетина пъти досега.

Човекът, който вървеше с Кадрус, беше очевидно чужденец и не познаваше Южна Франция; беше някой от търговците, дошли да продават накити на панаира в Бокер; за един месец, докато трае панаирът, дето се струпват продавачи и купувачи от цяла Европа, те правят понякога сделки за сто, сто и петдесет хиляди франка.

Кадрус побърза да влезе пръв. После, като видя, че долната стая беше както винаги празна, пазена само от кучето, повика жена си.

— Ей, Карконтке — извика той, — оня честен свещеник не ни е излъгал; елмазът бил истински.

Чу се радостен вик и почти веднага стълбата заскърца под бавните стъпки на слабата, болна жена.

— Какво рече? — попита Карконтката, бледа като смъртник.

— Рекох, че елмазът е истински и господинът, един от първите парижки златари, е готов да ни даде петдесет хиляди франка за него. Само че, за да се увери дали елмазът е наистина наш, иска да му разправиш, както вече му разказах аз, по какъв чуден начин е попаднал в нашите ръце. Седнете, господине, ако обичате, а понеже е задушно, ще потърся да ви разхладя с нещо.

Бижутерът разглеждаше с любопитство вътрешността на гостилницата и явната беднотия на тези, които щяха да му продадат елмаз от княжеско съкровище.

— Разправете ми, госпожо — започна той, като искаше сигурно да се възползува от отсъствието на мъжа, който можеше да даде някакъв знак на жена си, а освен това може би искаше да види дали двата разказа ще се схождат.

— Ех, господи! — започна словоохотливо жената. — Това е божа благодат, каквато съвсем не очаквахме. Представете си драги господине, през 1814 или 1815 година мъжът ми беше приятел с един моряк на име Едмон Дантес; горкото момче, което Кадрус беше съвсем забравил, не го забравило и в предсмъртния си час му оставило този същия елмаз.

— А той пък откъде е имал елмаза? — попита бижутерът. — Отпреди да влезе в затвора ли?

— Не, господине — отвърна жената; — изглежда, че в затвора се е запознал с някакъв много богат англичанин, който се разболял, и понеже Дантес се грижил за него като за брат, на излизане от затвора англичанинът оставил елмаза на горкия Дантес, комуто не провървяло, та умрял в затвора; на умиране той го оставил на нас и честният абат дойде тази сутрин да ни го донесе.

— Точно същото нещо — промълви бижутерът; — в края на краищата историята може и да е вярна, макар да изглежда неправдоподобна на пръв поглед. Само по цената не можем да се спогодим.

— Как да не можем да се спогодим? — отвърна Кадрус. — Мисля, че се съгласихте с цената, която искам.

— С други думи — каза бижутерът, — аз предложих четиридесет хиляди франка.

— Четиридесет хиляди ли? — извика Карконтката. — Разбира се, че няма да го дадем за толкова пари. Абатът ни каза, че струвал петдесет хиляди франка, и то без обковката.

— А как се казваше абатът? — попита неуморният разпитвач.

— Абат Бузони — отговори жената.

— Значи чужденец?

— Италианец, от околностите на Мантуа, доколкото разбрах.

— Покажете ми елмаза — рече бижутерът — да го видя още веднъж; — човек се излъгва понякога за скъпоценните камъни при първо виждане.

Кадрус извади от джоба си черна кожена кутийка, отвори я и я подаде на бижутера. Щом зърна елмаза, помня, сякаш и в този миг я виждам, Карконтката облещи очи, които светнаха от алчност.

— А на вас, господин подслушвачо, как ви се стори тая басня? — попита Монте Кристо. — Повярвахте ли?

— Да, ваше превъзходителство; не смятах Кадрус за лош човек и не допусках, че може да извърши някакво престъпление, нито дори кражба.

— Това прави чест повече на сърцето, отколкото на опитността ви, господин Бертучо. Познавахте ли тоя Едмон Дантес, за когото става дума?

— Не, ваше превъзходителство, не бях чувал да приказват за него нито дотогава, нито по-късно; чух името му още веднъж, когато абат Бузони дойде да ме види в затвора в Ним.

— Добре! Продължавайте.

— Бижутерът взе пръстена от ръцете на Кадрус, извади от джоба си едни клещички и малки медни везни, отвори златните зъбци, които придържаха елмаза за пръстена, извади го от гнездото му и го претегли внимателно на везничките.

— Може да дам до четиридесет и пет хиляди франка — каза той, — но нито петак повече; пък и тъкмо толкова пари имам със себе си.

— О, това да е мъката! — рече Кадрус. — Аз ще дойда с вас до Бокер за останалите пет хиляди.

— Не — отсече бижутерът, като върна на Кадрус пръстена и елмаза, — не струва повече, дори ме е яд, че ви дадох и толкова; защото камъкът има един дефект, който не бях видял отначало; но все едно, аз стоя на думата си, казах четиридесет и пет хиляди, не се отричам.

— Турете го поне пак на пръстена! — рече кисело Карконтката.

— Прави сте — отвърна бижутерът.

И постави отново елмаза в обковката.

— Нищо, нищо — измърмори Кадрус, като прибираше кутията в джоба си, — ще го продадем другиму.

— Да — рече бижутерът, — ама друг няма да е толкова непридирчив като мене. Няма да се задоволи с обясненията ви, защото не е нещо редно човек като вас да притежава елмаз за петдесет хиляди франка; ще отиде да каже на полицията, ще трябва да търсите абат Бузони, а абати, които подаряват елмази за две хиляди луидора, са рядкост; ще се намеси правосъдието, ще ви пратят в затвора и дори ако ви признаят за невинен и ви освободят след три-четири месеца, елмазът ще се е загубил из канцелариите или пък ще ви дадат някой фалшив камък за три франка вместо елмаза, който струва петдесет, може би и петдесет и пет хиляди, но който, ще се съгласите, драги приятелю, е малко опасно да купите.

Кадрус и жена му се спогледаха въпросително.

— Не — отговори Кадрус, — не сме толкова богати, та да си позволим да загубим пет хиляди франка.

— Както искате, драги — каза бижутерът. — Както виждате, добри пари нося.

И извади от един джоб златни монети, които запремята пред слисания поглед на гостилничаря; от друг джоб извади банкноти.

Личеше, че в душата на Кадрус става жестока борба: явно беше, че кутийката, която премяташе в ръце, не му се струваше равностойна на огромната сума, примамила очите му. Обърна се към жена си.

— Какво ще кажеш? — попита тихо.

— Давай, давай — каза тя. — Ако се върне в Бокер без елмаза, ще ни издаде; а както ни каза, кой знае дали ще можем да видим пак някога абат Бузони.

— Добре, така да бъде — рече Кадрус, — вземете елмаза за четиридесет и пет хиляди франка; само че жена ми иска една златна верижка, а пък аз две сребърни токи.

Бижутерът извади от джоба си една дълга плоска кутия, в която имаше доста образци от исканите предмети.

— Ето — рече той, — аз съм човек с широка ръка, избирайте.

Жената избра една златна верижка, която струваше може би пет луидора, а мъжът чифт токи за петнайсетина франка.

— Надявам се, че няма да се оплаквате — заяви бижутерът.

— Абатът ни каза, че камъкът струвал петдесет хиляди франка — промърмори Кадрус.

— Хайде, хайде, давайте го! Ама че ужасен човек! — продължи бижутерът, като дръпна елмаза от ръцете му. — Броя му четиридесет и пет хиляди франка, те дават две хиляди и петстотин франка рента, каквато и аз бих се радвал да имам, и пак не е доволен.

— А къде са тия четиридесет и пет хиляди франка! — попита дрезгаво Кадрус.

— Ето ги — рече бижутерът.

Наброи на масата петнадесет хиляди франка в злато и тридесет хиляди франка в банкноти.

— Чакайте да запаля лампата — рече Карконтката. — Вече се стъмни, та човек може и да сбърка.

Беше наистина мръкнало, докато траеха пазарлъците, а с нощта бе настъпила и бурята, която наближаваше от половин час. Чу се далечна гръмотевица; но нито бижутерът, нито Кадрус, нито Карконтката й обърнаха внимание, както бяха обзети от бяс за печалба. И аз дори бях омагьосан от толкова злато и банкноти. Струваше ми се, че сънувам и както се случва насъне, че съм закован на мястото си.

Кадрус преброи няколко пъти златото и банкнотите, после ги даде на жена си, която също ги преброи по два пъти.

През това време бижутерът оглеждаше при светлината на лампата елмаза, който святкаше и го караше да не забелязва светкавиците зад прозореца, предвестници на наближилата буря.

— Е-е? Точна ли е сметката? — попита бижутерът.

— Да! — рече Кадрус. — Дай портфейла ми и потърси една кесия, Карконтке.

Карконтката отиде до долапа, отдето донесе вехт кожен портфейл, извадиха няколко мазни писма и туриха на мястото им банкнотите; и една кесия, дето имаше две-три екюта по шест франка, съставящи навярно цялото имущество на бедното семейство.

— Слушайте — рече Кадрус, — макар че ни ударихте навярно с десет хиляди франка, искате ли да вечеряте с нас? От сърце ви каня.

— Благодаря — отвърна бижутерът, — но сигурно е вече късно, а трябва да се върна в Бокер; жена ми ще се безпокои. Дявол да го вземе! — извика той. — Наближава десет, няма да стигна в Бокер преди полунощ; сбогом, чеда; ако дойде пак насам някой абат Бузони, не ме забравяйте.

— След осем дни няма да сте в Бокер — каза Кадрус, — защото панаирът свършва другата седмица.

— Така е, но нищо; ще ми пишете в Париж: господин Жоанес, Пале Роял, Каменната галерия № 45; ще дойда нарочно, стига да има защо.

Чу се страшна гръмотевица, придружена от такава силна светкавица, която просто затъмни лампата.

— О! — рече Кадрус. — Нима ще тръгнете в такова време?

— Не ме е страх от гръмотевици — отвърна бижутерът.

— Ами от крадци? — попита Карконтката. — През панаир друмищата не са много безопасни.

— За крадците има ей това — рече Жоанес.

И извади от джоба си два малки пистолета, готови за стрелба.

— Тия кучета хем лаят, хем хапят едновременно; те са за първите двамина, които биха се полакомили за вашия елмаз, дядо Кадрус.

Кадрус и жена му се спогледаха мрачно. И на двамата, изглежда, им бе минала през ум някаква страшна мисъл.

— Добър път тогава — рече Кадрус.

— Благодаря — отговори бижутерът.

Взе си бастуна, който бе облегнал до един голям сандък, и излезе. Щом отвори вратата, отвън нахлу такъв вятър, че без малко не угаси лампата.

— О — рече той, — чудесно време за две левги път!

— Останете да спите тук — настоя Кадрус.

— Останете наистина — рече и Карконтката с разтреперан глас. — Ще се погрижим да ви настаним.

— Не, трябва да се прибера в Бокер. Сбогом.

Кадрус отиде полека до прага.

— Нищо не се вижда — обади се бижутерът отвън. — Надясно ли да поема или наляво?

— Надясно — обясни Кадрус. — Оттам няма да се объркате — по целия път има дървета и от двете страни.

— Добре, тръгнах — обади се един глас отдалеко.

— Затваряй вратата — рече Карконтката, — не обичам да имам отворена врата, когато се гърми.

— И когато на това отгоре в къщи има пари, нали? — отговори Кадрус, като завъртя два пъти ключа.

Прибра се, отиде към гардероба, извади кесията и портфейла и двамата започнаха да броят за трети път златото и банкнотите. Никога не съм виждал изражение като това на тия две лица, чиято алчност се осветяваше от слабата светлина на лампата. Най-отвратителна беше жената, обикновеното й трескаво треперене се бе удвоило. От бледо лицето й бе станало сиво като пръст; хлътналите й очи святкаха.

— Защо — запита глухо тя — му предложи да нощува у нас?

— Ами — отвърна разтреперан Кадрус — за да… за да не се изморява с връщането до Бокер.

— Аха! — рече жената с неописуемо изражение — Аз пък мислех, че за друго.

— Жено! Жено! — извика Кадрус. — Как може да ти мине през ум такова нещо и защо, като ти е минало през ум, не си траеш?

— Както и да е — рече Карконтката след минутно мълчание, — ти не си мъж.

— Защо? — попита Кадрус.

— Ако беше мъж, оня нямаше да излезе оттук.

— Жено!

— Или пък нямаше да стигне до Бокер.

— Жено!

— Пътят прави завой, оня трябва да върви по пътя, а покрай канала има пряка пътечка.

— Жено, гневиш бога. Я слушай…

Чу се страшна гръмотевица, синкава светкавица озари стаята и заглъхващият тътен на гърма се отдалечи сякаш неохотно от прокълнатия дом.

— Исусе! — прекръсти се Карконтката.

В същия миг сред ужасната тишина, която настъпва обикновено след гръмотевица, някой почука на вратата.

Кадрус и жена му потрепераха и се спогледаха уплашено.

— Кой е? — извика Кадрус.

После стана, прибра на купчина пръснатите по масата жълтици и банкноти и ги закри с ръце.

— Аз съм — обади се един глас.

— Кой си ти?

— Ех, дявол да го вземе, Жоанес бижутерът.

— Виждаш ли — обади се Карконтката с ужасна усмивка, — защо разправяш, че съм гневила бога!… Господ ни го праща сам.

Кадрус се отпусна пребледнял и задъхан на стола си. А Карконтката стана и отиде уверено да отвори.

— Влезте, влезте, драги господин Жоанес — каза тя.

— Честно слово — рече бижутерът, от когото капеше вода, — дяволът, както изглежда, не иска да се върна тази нощ в Бокер. Ако ще върши човек глупост, да е поне по-кратка, драги господин Кадрус. Вие ми предложихте гостоприемството си, приемам го и се връщам да пренощувам у вас.

Кадрус промърмори нещо, като изтри потта от челото си. Карконтката превъртя два пъти ключа подир бижутера.

Когато влизаше, бижутерът се бе огледал изпитателно; но нищо навярно не пробуди у него подозрения, ако не ги е имал, нито се потвърди, ако ги е имал.

Кадрус продължаваше да закрива с две ръце банкнотите и златото. Карконтката се усмихваше колкото можеше по-любезно на госта.

— О, вие сте се страхували, както изглежда, да не съм ви измамил в броенето, та сте проверявали парите, след като си тръгнах.

— Нищо подобно — отвърна Кадрус; — само че всичко стана така ненадейно, та не можехме просто да повярваме и ако не виждаме вещественото доказателство, все мислим, че сънуваме.

Бижутерът се усмихна.

— Имате ли други пътници в странноприемницата? — попита той.

— Не — отвърна Кадрус, — ние не вземаме хора за нощувка; градът е много близо, та никой не отсяда тук.

— Тогава сигурно ужасно ще ви притеснявам?

— Да ни притеснявате ли, драги господине? — рече мило Карконтката. — Никак, кълна ви се.

— И къде ще ме настаните?

— В горната стая.

— Тя не е ли вашата?

— Няма значение; имаме още едно легло в съседната стая.

Кадрус погледна учудено жена си. Бижутерът затананика и отиде да си посгрее гърба при огъня от съчки, който Карконтката побърза да запали, за да се изсуши гостът.

В това време тя постла кърпа на единия край на масата и нареди, каквото беше останало от обеда им, като прибави и две-три пресни яйца.

Кадрус прибра банкнотите в портфейла, а златото в кесията, после занесе всичко в гардероба. Започна да се разхожда из помещението мрачен и замислен, като поглеждаше от време на време бижутера, от когото се вдигаше пара пред огнището, дето той се обръщаше ту на една, ту на друга страна, за да се суши.

— Ето — рече Карконтката, като остави и бутилка вино на масата, — вечерята е готова.

— Ами вие? — попита Жоанес.

— Аз няма да вечерям — отвърна Кадрус.

— Ние обядвахме много късно — побърза да добави Карконтката.

— Та сам ли ще вечерям? — промълви бижутерът.

— Ние ще ви прислужваме — рече Карконтката с услужливост, която не проявяваше дори към посетители, които й плащат.

Кадрус й отправяше от време на време по някой светкавичен поглед.

Бурята продължаваше.

— Чувате ли? Чувате ли? — обади се Карконтката; — много добре сторихте, наистина, че се върнахте.

— И все пак — каза бижутерът, — ако ураганът поутихне, докато се навечерям, ще си тръгна.

— Задухал е мистралът — поклати глава Кадрус; — най-малко до утре ще трае.

И въздъхна.

— Тежко и горко на тия, дето са навън — рече бижутерът, като седна да вечеря.

— Да — добави Карконтката, — лоша нощ ще изкарат.

Бижутерът започна да се храни, а Карконтката продължи да проявява към него вниманието на любезна домакиня; обикновено своенравна и намусена, тя бе станала сега образец на услужливост и учтивост. Ако бижутерът я познаваше от по-рано, такава дълбока промяна непременно щеше да го учуди и да му вдъхне съмнения. Кадрус не продумваше, продължаваше да се разхожда и дори не смееше да погледне госта си.

Когато бижутерът се навечеря, Кадрус опита да отвори вратата.

— Бурята сякаш утихва — рече той.

Но в същия миг в опровержение на думите му къщата бе разтърсена от страшна гръмотевица, а нахлулият вятър и дъжд угаси лампата.

Кадрус затвори вратата; жена му запали една свещ от загасващата жарава.

— Вие сте сигурно изморен — каза тя на бижутера; — аз постлах чаршафи на леглото, идете да си легнете и лека нощ.

Жоанес постоя още малко, да се увери, че ураганът не стихва, и като се убеди, че гръмотевиците и дъждът се засилват, пожела на домакините лека нощ и се качи по стълбите.

Минаваше над моето скривалище, та чувах как всяко стъпало скърца под краката му.

Карконтката го изпрати с жаден поглед, а Кадрус се бе обърнал гърбом и ни веднъж не погледна към него.

Всички тия подробности, които си спомних по-късно, не ми направиха особено впечатление тогава; това, което ставаше, беше нещо съвсем естествено; като оставим настрана историята за елмаза, която ми се струваше малко невероятна, всичко друго беше наред. И тъй като сам аз бях пребит от умора и възнамерявах да тръгна при първото стихване на развилнялата се стихия, реших да поспя няколко часа и да се измъкна посред нощ.

Чух как бижутерът вече се готвеше да прекара една спокойна нощ. Не след много леглото заскърца. Легнал си беше.

Усещах, че очите ми се затварят неволно и тъй като не подозирах нищо, не се опитах да се боря със съня; само погледнах още веднъж към кухнята. Кадрус стоеше до една маса, на дълга пейка, от тия, които заместват столовете в селските странноприемници; беше с гръб към мене, та не можех да видя изражението му; впрочем и да не беше гърбом, пак не бих могъл да видя лицето му, защото го бе заровил в ръце.

Карконтката го погледа някое време, сви рамене и отиде да седне срещу него.

В това време загасващият огън стигна до някакво забравено сухо дръвце; малко по-ярка светлина озари тъмното помещение. Карконтката не отделяше поглед от мъжа си и тъй като той продължаваше да седи в същото положение, видях как протегна ръка с изкривени пръсти и го докосна по челото.

Кадрус трепна. Стори ми се, че жената движеше устни, но било, че говореше много тихо, било, че слухът ми беше притъпен, защото ми се спеше, не чух какво му казва. Виждах всичко като през мъгла и не знаех дали вече не сънувам; най-после очите ми се затвориха и се унесох.

Бил съм дълбоко заспал, когато чух изстрел от пистолет и ужасен вик. В стаята горе се чуха несигурни стъпки, нещо тежко се строполи на стълбите точно над мене.

Още не бях съвсем буден. Чувах стонове, после глухи викове като при боричкане.

Последен вик, по-продължителен от другите и превърнат в стенание, ме опомни окончателно.

Надигнах се на лакът, отворих очи, без да виждам нещо в тъмнината, и попипах челото си; стори ми се, че някаква обилна и топла струя капе от тавана по него.

Ужасната врява бе последвана от пълна тишина. Чух, че някой ходи в горната стая; после заскърцаха стълбите. Човекът слезе в долното помещение, отиде до огнището и запали свещ.

Беше Кадрус: беше пребледнял, ризата му беше потънала в кръв.

Запали свещта и се качи по стълбите. Чух отново горе бързите му, неспокойни стъпки.

След минута слезе. Държеше в ръка кутийката; провери дали елмазът е вътре, после поразмисли в кой джоб да я скрие; след това, като реши навярно, че джобът му не е сигурно скривалище, я завърза в червена кърпа, която зави около врата си.

Изтича до гардероба, извади банкнотите и жълтиците, натъпка едните в задния джоб на панталона си, другите в джоба на сакото, взе си две-три ризи и изхвръкна в тъмнината навън. Всичко ми стана изведнъж ясно; и се укорих за станалото, сякаш аз бях истинският виновник. Стори ми се, че чувам стенания; нещастният бижутер беше може би още жив; кой знае дали не бих могъл да му помогна и да поправя донейде злото, което не бях сторил, но бях допуснал да извършат. Натиснах с рамене една от не добре прилепналите дъски, отделящи килера, дето се бях сврял, от долното помещение; дъските поддадоха и аз се озовах в къщата.

Грабнах свещта и изтичах по стълбите; нещо ги преграждаше напреко — трупът на Карконтката.

Изстрелът, който бях чул, е бил даден срещу нея; гърлото й беше пронизано и кръв струеше не само от двете рани, но и от устата. Беше мъртва. Прескочих я и продължих.

Стаята беше в ужасно безредие. Два-три мебела бяха съборени; чаршафите, в които нещастния бижутер се бе вкопчил, се влачеха по пода; сам той лежеше на земята, с глава до стената, потънал в кръв, която бликаше от три дълбоки рани в гърдите.

В четвъртата бе останал дълъг кухненски нож, от който се виждаше само дръжката.

Настъпих втория пистолет; той бе направил засечка, навярно защото барутът е бил овлажнял.

Приближих до бижутера; не беше още мъртъв; от шума, а главно от разтърсването на пода отвори отново блуждаещия си поглед, смогна да го втренчи за миг в мене, размърда устни, сякаш искаше да каже нещо, и издъхна.

Бях почти обезумял от това ужасно зрелище; щом видях, че не мога да помогна никому, оставаше ми само да избягам. Втурнах се по стълбите, като се хванах за главата, и ревях от ужас.

В долното помещение имаше пет-шест митничари и двама-трима стражари, цял въоръжен взвод.

Уловиха ме, аз дори не се опитах да се съпротивявам, не бях вече на себе си. Опитах се да говоря, но издавах само някакви неразбираеми звуци и нищо повече.

Видях, че митничарите и стражарите ме сочеха с пръст; огледах се — бях целият изпръскан с кръв. Топлият дъжд, който бях усетил да капе по мене през дъските на пода, е бил кръвта на Карконтката.

Посочих с пръст мястото, дето се бях скрил.

— Какво иска да каже? — попита един стражар.

Някакъв митничар отиде да погледне.

— Иска да каже, че оттам е влязъл — отвърна той.

И посочи отвора, през който наистина бях минал.

Тогава разбрах, че ме смятат за убиеца. Изведнъж си възвърнах и гласа, и силите; изскубнах се из ръцете на двамата, които ме държаха, и изкрещях:

— Не съм аз! Не съм аз!

Двама стражари се прицелиха в мене с карабините си.

— Мръднеш ли — рекоха, — свършено е с тебе.

— Ама нали ви казвам — викнах, — че не съм аз!

— Тия ще ги разправяш на съдиите в Ним — отвърнаха те. — А сега тръгвай подир нас; и само едно можем да те посъветваме — не се противи.

Нямах такова намерение: бях смазан от изненада и страх. Туриха ми белезници, вързаха ме за опашката на един кон и ме откараха в Ним.

Бил съм проследен от някакъв митничар, който ме изгубил нейде около къщата и предположил, че сигурно ще нощувам там; отишъл да предупреди другарите си и всички пристигнали тъкмо когато изгърмял пистолетът, за да ме заловят при такива доказателства за виновност, щото веднага разбрах колко тежко ще бъде да докажа невинността си.

Затова се вкопчих само за едно: първата ми молба към следователя беше да потърся под дърво, под камък абата Бузони, който е минал предния ден в странноприемницата Пондю Гар. Ако такъв абат не съществуваше, ако Кадрус беше измислил случката, ако не го заловяха и ако той не направеше признания, аз бях очевидно загубен.

Минаха два месеца, през което време, трябва да призная това за чест на съдията, направиха всичко възможно да намерят човека, когото исках да видя. Кадрус не бе заловен. Бях загубил вече всякаква надежда. Делото ми щеше да се гледа още в началото на съдебната година, когато на 8 септември, значи три месеца и пет дни след случката, абат Бузони, на когото вече не се надявах, се яви в затвора, защото научил, че един затворник иска да поговори с него. Каза, че узнал това в Марсилия и побързал да се отзове на желанието ми.

Разбирате с какво нетърпение го посрещнах; разказах му всичко, което бях видял в оная нощ, споменах неуверено и историята за елмаза; противно на очакването ми, тя беше вярна от край до край; и пак противно на очакването ми, той повярва напълно всичко, което му казах. Тогава именно, увлечен от кротостта и състраданието му, като разбрах, че познава много добре нравите в моето отечество и като помислих, че може би ще чуя от милостивите му уста опрощение за единственото престъпление, което бях извършил в живота си, аз му се изповядах най-подробно за случката в Отьой. Това, което направих в изблик на откровеност, ми помогна така, като че го бях направил с пресметливост; признанието за първото убийство, което нищо не ме заставяше да му разкрия, го увери, че не съм извършил второто, и той си тръгна, като ми заповяда да се надявам, и обеща, че ще направи всичко възможно, за да убеди съдиите в невинността ми.

Разбрах, че наистина се е застъпил за мене, защото режимът ми в затвора започна постепенно да се смекчава, а научих освен това, че разглеждането на делото се отлага за следващата сесия.

През това време провидението нареди Кадрус да бъде заловен в чужбина и докаран във Франция. Той призна всичко, като отхвърли предумисъла и подстрекателството върху жена си. Осъдиха го на доживотна каторга, а мене ме освободиха.

— Тогава ли — каза Монте Кристо — се явихте при мене с писмо от абат Бузони?

— Да, ваше превъзходителство, той все още се грижеше за мене.

— Вашият занаят на контрабандист ще ви погуби — ми каза; — откажете се от него, ако излезете оттук.

— Добре, отче, но тогава — рекох аз — как да живея и да изхранвам снаха си?

— Един от моите покаяни грешници — отвърна той, — който много ме почита, ме натовари да му потърся някой доверен човек. Искате ли да заемете, това място? Ще ви пратя при него.

— Колко сте добър, отче! — извиках аз.

— Но ще се закълнете ли, че няма никога да ме накарате да се разкая?

Вдигнах ръка да се закълна.

— Излишно е — рече той. — Познавам и обичам, корсиканците. Ето ви препоръката.

И написа ония няколко реда, с които ваше превъзходителство ме прие на служба. А сега питам с гордост ваше превъзходителство, имали ли сте някога повод да се оплачете от мене?

— Не — отвърна графът; — и с удоволствие признавам, че сте добър служител, Бертучо, макар че не сте имали доверие в мене.

— Аз ли, господин графе?

— Да, вие. Как така имате снаха и осиновен син, а не сте ми споменали ни веднъж за тях?

— Уви! Ваше превъзходителство. Сега ми остава да ви разправя най-тъжната част от моя живот. Заминах за Корсика. Бързах, нали разбирате, да видя и утеша нещастната си снаха; но като пристигнах в Роляно, намерих къщата в траур; случило се беше нещо ужасно, което съседите помнят и до днес! По моите съвети снаха ми се противопоставяла на Бенедето, който постоянно й искал всичките пари. Една сутрин той я заплашил и цял ден не се върнал. Тя много плакала, защото милата Асунта наистина обичаше като майка тоя окаяник. Като се мръкнало, продължила да го чака и не си легнала. Когато се върнал в единадесет часа с двама от другарите на всичките му поразии, тя протегнала ръце да го прегърне, но ония я уловили и един от тримата, страх ме е, че е било онова адско изчадие, се провикнал:

— Хайде да поиграем на разпит; ще я накараме да признае къде са парите.

Тъкмо по това време съседът ни Василио бил в Бастиа, в къщи била останала само жена му. А никой друг освен нея не може нито да види, нито да чуе какво става у снаха ми. Двамата държали горката Асунта, която не можела да повярва такова грозно нещо и се усмихвала на палачите си; третият запушил вратите и прозорците, върнал се при другите и тримата й запушили устата, за да не се чува, когато почнала да вика пред тия по-сериозни приготовления; после я завлекли до жарта в огнището, дето разчитали да изтръгнат от нея признание къде е скрито малкото ни богатство, но при боричкането дрехите й се подпалили и те веднага я пуснали и избягали, за да не се запалят. Тя изтичала до вратата, както била в пламъци но вратата била заключена. Втурнала се към прозореца — и прозорецът бил запушен. Тогава съседката чула страшни писъци: Асунта викала за помощ. След малко гласът й заглъхнал: виковете се превърнали в стенания и на другия ден, когато жената на Василио посмяла да излезе след ужасната нощ и довела съдията да отключат къщата, намерили Асунта полуизгоряла, макар и не издъхнала още, всички долапи отворени, а от парите никаква следа. Самият Бенедето изчезнал от Роляно и не се вестил вече там. Оттогава нито съм го видял, нито съм чул нещо за него.

— Едва след тия скръбни новини — продължи Бертучо — отидох при ваше превъзходителство. Нямаше защо да ви говоря за Бенедето, тъй като той бе изчезнал, нито за снаха ми, защото тя беше вече умряла.

— А какво си помислихте за тия събития? — попита Монте Кристо.

— Че са наказание за престъплението, което бях извършил — отговори Бертучо. — Ах, тия Вилфоровци! Прокълнато племе са!

— Вярвам — промълви мрачно графът.

— Сега вече — продължи Бертучо — ваше превъзходителство разбира, че тази къща, която не бях виждал оттогава, градината, дето се озовах ненадейно, мястото, дето бях убил човек, можеха съвсем естествено да предизвикат у мене страшното вълнение, на което искахте да узнаете причините; защото аз все още не съм напълно сигурен дали господин дьо Вилфор не е погребан в нозете ми, в същия трап, който бе изкопал за детето си.

— Всичко е възможно наистина — промълви Монте Кристо, като стана от пейката, дето седеше; — дори това — добави съвсем тихо той — кралският прокурор да не е умрял. Абат Бузони е сторил много добре, като ви е пратил при мене. И вие постъпихте добре, като ми разказахте цялата история, за да нямам никакви подозрения към вас. А колкото до тоя несполучливо кръстен Бенедето, не сте ли се опитали да откриете следите му? Да узнаете какво е станало с него?

— Никога. Ако знаех къде е, вместо да ида при него, бих избягал като от чудовище. Но за щастие не съм чувал от никого да го спомене. Надявам се, че е умрял.

— Не се надявайте, Бертучо — каза графът; — лошите хора не умират така, защото господ сякаш ги пази, за да си послужи с тях за възмездията си.

— Така да бъде — отвърна Бертучо. — От бога искам само едно нещо — да не видя никога това хлапе. Сега — продължи управителят, като наведе глава — знаете вече всичко, господин графе; вие сте мой съдия на земята, както господ ще ме съди на небето; няма ли да ми кажете нещо за утеха?

— Имате право, наистина, и аз ще ви кажа това, което би ви казал и абат Бузони: човекът, когото сте нападнали, Вилфор, е заслужавал наказанието си заради постъпката си към вас, а може би и за други свои дела. Бенедето, ако е жив, ще послужи, както ви казах, за божие отмъщение, додето дойде ред и той да изтърпи наказанието си. А вие може да се укорите само в едно: запитайте се защо, след като сте спасили детето от смърт, не сте го върнали на майка му. Там е престъплението ви, Бертучо.

— Да, господин графе, там е престъплението, и то истинското престъпление, защото постъпих като страхливец. Щом съживих детето, трябваше, както казахте, да сторя само едно нещо: да го върна на майката. Но тогава трябваше да правя издирвания, да привлека вниманието на хората, може би да се издам; а не исках да умра, исках да живея заради снаха си, заради вроденото желание у хората да оцелеят и да изпълнят отмъщението си; а може би и просто държах на живота заради самия живот. О, аз не съм храбрец като брата си!

Бертучо закри лице, а Монте Кристо втренчи в него продължителен неразгадаем поглед.

След кратко мълчание, още по-тържествено поради часа и мястото, графът каза необичайно тъжно:

— За да завършим достойно този разговор, господин Бертучо, последния върху миналите ви приключения, запомнете думите ми; често съм ги чувал от самия абат Бузони: за всяко зло има два цяра: времето и мълчанието. А сега ме оставете да се поразходя из градината. Това, което за вас, действуващо лице в случките, е едно мъчително вълнение, ще бъде за мен почти приятно чувство, от което имението става сякаш двойно по-ценно. Виждате ли, господин Бертучо, дърветата са приятни само защото дават сянка, а самата сянка е приятна само защото навява мечти и видения. Ето че аз купих градина, като мислех, че купувам само едно обикновено заградено място, но не било така; това място се оказа изведнъж градина, изпълнена с призраци, невписани в договора. А пък аз обичам призраците; не съм чувал мъртвите да са сторили за шест хиляди години толкова зло, колкото живите правят за един ден. Приберете се, господин Бертучо, и спете спокойно. В случай че изповедникът в предсмъртния ви час не бъде така снизходителен като абат Бузони, потърсете ме, ако съм още жив; аз ще намеря думи да успокоя душата ви в минутата, когато ще поемете дългия път към вечността.

Бертучо се поклони почтително на графа и се отдалечи с въздишка.

Останал сам, Монте Кристо направи три-четири крачки:

— Тук, до тоя явор — промълви той, — е трапът, дето е било оставено детето; там е вратичката, отдето се е влизало в градината; в оня ъгъл — тайната стълба към спалнята. Надали има нужда да запиша всичко това в бележника си, защото пред мене, около мене и под мене е действителният план.

След като обиколи още веднъж градината, графът отиде при колата си. Бертучо забеляза, че е замислен, и без да продума, се качи на капрата до кочияша.

Колата пое обратно към Париж.

Още същата вечер, щом пристигна в къщата на Шанз Елизе, граф дьо Монте Кристо обиколи жилището като човек, който го знае от много години; при все че вървеше пръв, той не сбърка някоя врата, не тръгна по стълба или коридор, които не водеха точно там, гдето искаше да иде. В този нощен преглед го придружаваше Али. Графът даде на Бертучо доста много нареждания за украсата или новото разпределение на помещенията, после извади часовника си и каза на внимаващия нубиец:

— Часът е единадесет и половина, Хаиде всеки миг може да се върне. Предупредихте ли французойките?

Али протегна ръка към отделението, отредено за хубавата гъркиня, така изолирано, че след като бяха закрили вратата с красив килим, можеха да обиколят цялата къща, без да допуснат съществуването на салон и две стаи, използувани за жилище; Али протегна, както казахме, ръка към това помещение, показа с пръстите на лявата си ръка числото три, подпря лице на дланта си и затвори очи, за да покаже, че трите жени спят.

— Аха! — промълви Монте Кристо. — В спалнята чакат три французойки, така ли?

Али кимна утвърдително.

— Мадам ще е уморена тази вечер — продължи Монте Кристо — и сигурно ще иска да спи; да не я заприказват. Прислужниците французойки трябва само да поздравят новата си господарка и да се оттеглят; и ще внимавате прислужницата гъркиня да не разговаря с французойките.

Али се поклони.

След малко чуха, че някой вика вратаря; желязната входна врата се отвори, една кола изтрополи по пътеката и спря пред главния вход. Графът слезе; вратичката беше вече отворена, той подаде ръка на една млада жена, загърната в зелена копринена наметка, бродирана със сърма, която покриваше и главата й.

Младата жена взе подадената ръка и я целуна с влюбена почтителност; двамата размениха няколко думи, изречени от младата жена нежно, а от графа с кротка сериозност, на звучния език, който Омир е вложил в устата на своите богове.

След това, предшествувана от Али, който носеше розова восъчна свещ, младата жена — същата хубава гъркиня, придружавала Монте Кристо в Италия — бе отведена в отделението, определено за нея, а графът се прибра в своя павилион.

В дванадесет и половина всички светлини в къщата бяха загасени и човек би казал, че всички спят.

На другия ден към два часа следобед един екипаж, впрегнат с два великолепни английски коня, се спря пред вратата на Монте Кристо; мъж в син фрак, с копринени копчета в същия цвят и в светлокафяв панталон, с черни коси, дотолкова надвиснали над веждите, щото човек би се поколебал да ги приеме за естествени, така малко съответствуваха те на космите по бръчките, които не бе успял да прикрие: накратко казано, човек на петдесет-петдесет и пет години, който искаше да мине за четиридесетгодишен, подаде глава през прозорчето на купето, върху чиято вратичка имаше баронски герб, и изпрати своя грум126 да запита дали граф дьо Монте Кристо е у дома си. Междувременно разглеждаше с едно почти нахално любопитство външния вид на къщата, градината — доколкото можеше да я види — и ливреята на минаващите прислужници. Погледът му беше жив, по-скоро хитър, отколкото интелигентен. Устните му бяха толкова тънки, че изглеждаха просто всмукани навътре; а широките изпъкнали скули, непогрешим белег за коварство, сплеснатото чело и издаден тил, който стърчеше твърде много зад съвсем не аристократичните големи уши, придаваха за всеки физиономист един почти противен образ на тази особа, която би се наложила на простака със своите великолепни коне, огромния елмаз на ризата и червената лентичка на фрака.

Малкият грум почука на прозорчето на вратата и попита:

— Нали тук живее господин граф дьо Монте Кристо?

— Негово превъзходителство живее наистина тук — отвърна вратарят; — само че… — И погледна въпросително Али.

Али поклати отрицателно глава.

— Само че?… — попита грумът.

— Негово превъзходителство не приема — отговори вратарят.

— Тогава вземете картичката на господаря ми, господин барон Данглар. Предайте я на господаря си и кажете, че на път за Камарата господарят ми се отби, за да има честта да го види.

— Аз не разговарям с негово превъзходителство — каза вратарят; — поръчението ще бъде изпълнено от камериера.

Грумът се върна към купето.

— Е-е? — попита Данглар.

Доста засрамено от получения урок, момчето предаде на господаря си отговора на вратаря.

— О! — промълви Данглар. — Та този господин, когото наричат превъзходителство, е сякаш някакъв княз, щом само камериерът му има право да разговаря с него; няма значение, той има открита сметка при мене и все ще мога да го видя, като му дотрябват пари.

Данглар се отпусна в дъното на колата си и извика на кочияша така, та да го чуят и отвъд шосето:

— В Камарата!

Предупреден навреме, Монте Кристо гледаше и изучаваше графа иззад щора в своя павилион с помощта на чудесен бинокъл, също така внимателно, както Данглар бе разглеждал къщата, градината и ливреите.

— Положително — промълви той, като махна отвратено с ръка и прибра бинокъла в калъфа му от слонова кост, — положително грозна твар; невъзможно е човек да не познае в него, още щом го види, змията със сплеснато чело, лешояда с издут череп и сокола с остра човка! Али! — извика той и удари медното звънче. Али влезе. — Повикайте Бертучо — каза графът.

Бертучо влезе веднага.

— Ваше превъзходителство пращаше за мене? — запита управителят.

— Да, господине — отвърна Монте Кристо. — Видяхте ли конете, които бяха току-що спрели пред вратата ми?

— Разбира се, ваше превъзходителство. Много хубави коне.

— А как така — намръщи се Монте Кристо, — след като ви казах да ми купите най-хубавите коне, в Париж има още един чифт като моите, но не в моята конюшня?

При намръщването и сърдития глас Али побърза да наведе глава.

— Не си виновен ти, Али — каза на арабски графът с кротост, която човек не би очаквал да открие нито в гласа, нито по лицето му: — ти не разбираш от английски коне.

Лицето на Али се разведри отново.

— Господин графе — започна Бертучо, — конете, за които ми говорите, не се продаваха.

Монте Кристо сви рамене:

— Запомнете, господин управителю, че всичко се продава, щом човек може да даде цената.

— Господин Данглар ги е купил за шестнадесет хиляди франка, господин графе.

— Добре, трябвало е да му предложите тридесет и две хиляди; той е банкер, а никой банкер не пропуска случая да удвои капитала си.

— Сериозно ли говори господин графът? — запита Бертучо.

Монте Кристо изгледа управителя си като човек, който е изненадан, че дръзват да му задават такъв въпрос.

— Тази вечер трябва да направя едно посещение — каза той — и желая конете да бъдат впрегнати в купето ми с нови хамути.

Бертучо се поклони и си тръгна; пред вратата се спря.

— В колко часа ваше превъзходителство възнамерява да направи това посещение?

— В пет часа — отвърна Монте Кристо.

— Позволявам си да напомня на ваше превъзходителство, че сега е два — осмели се да каже управителят.

— Зная — беше отговорът на Монте Кристо.

След това се обърна към Али:

— Покажете всичките коне на госпожата — каза той, — за да избере, които й харесат; да ми съобщи освен това дали желае да вечеря с мене: в такъв случай ще вечеряме у нея; вървете; и като слезете, ще ми изпратите камериера.

Камериерът влезе почти веднага.

— Господин Батистен — започна графът, — вие служите при мене почти от една година, това е срокът, който обикновено определям, за да изпитам хората. Доволен съм от вас.

Батистен се поклони.

— Остава да се види дали и вие сте доволен от мене.

— О! Господин графе! — побърза да каже Батистен.

— Изслушайте ме докрай — продължи графът. — Вие получавате хиляда и петстотин франка, или заплата на честен и смел офицер, който излага всеки ден живота си: имате храна, каквато биха желали да имат началници на служби, нещастни чиновници с много по-големи служебни задължения от вашите. Макар че сте служител, имате прислуга, която се грижи за бельото и вещите ви. Освен хиляда и петстотинте франка вие крадете годишно още толкова при покупките на облеклото ми.

— Ваше превъзходителство!

— Не се оплаквам, господин Батистен, постъпвате разумно; само че желая работата да спре дотук. Вие няма да намерите никъде такава служба, каквато добрият случай ви предложи. Аз не бия никога хората си, не ги ругая, не се гневя, прощавам всякога грешките, никога нехайството или забравянето. Заповедите ми са обикновено кратки, но ясни и точни; предпочитам да ги повторя два или три пъти, не и да ги видя криво изтълкувани. Достатъчно богат съм, за да узная всичко, каквото искам да зная, а съм много любопитен, предупреждавам ви. Ако науча следователно, че сте говорили за мене, все едно добро ли или лошо, че сте преценявали постъпките или следили действията ми, незабавно ще изхвръкнете оттук. Предупреждавам служителите си само веднъж; предупредих ви, вземете си бележка!

Батистен се поклони и направи няколко крачки към вратата.

— Да не забравя — продължи графът. — Трябва да ви кажа, че всяка година влагам известна сума на името на прислужниците си. Уволнените губят, разбира се, тези пари, които остават в полза на другите и ще бъдат изплатени след смъртта ми. От една година сте при мене, началото на влога ви е сложено, увеличавайте го.

Тази реч, изказана пред Али, който я слушаше съвършено безучастно, защото не разбираше нито дума френски, оказа върху Батистен въздействие, напълно разбираемо за всеки, изучавал физиологията на френския прислужник.

— Ще се постарая да се съобразявам във всичко с желанията на ваше превъзходителство — каза той; — впрочем ще се ръководя от държането на господин Али.

— О, в никакъв случай — възрази графът, студен като мрамор; — Али има много недостатъци въпреки всичките си качества; не вземайте пример от него, защото Али е изключение; той не получава заплата, не е прислужник, а роб, куче! Ако се провини, няма да го изгоня, просто ще го убия.

Батистен облещи очи.

— Съмнявате ли се? — запита Монте Кристо.

И повтори на Али това, което бе казал на френски на Батистен.

Али го изслуша, усмихна се, прегъна коляно и целуна почтително ръка на графа.

Това увенчаване на лекцията слиса окончателно Батистен.

Графът му направи знак да излезе, а на Али да го последва. Минаха в кабинета и дълго разговаряха.

В пет часа графът удари три пъти звънчето. Едно позвъняване беше за Али, два пъти за Батистен, три пъти за Бертучо.

Управителят влезе.

— Конете! — каза Монте Кристо.

— Впрегнати са, ваше превъзходителство — отвърна Бертучо. — Ще придружа ли господин графа?

— Не, ще взема само кочияша, Батистен и Али.

Графът слезе и видя впрегнати двата коня, от които се бе възхитил сутринта, когато ги видя пред купето на Данглар.

Мина покрай тях и им хвърли бегъл поглед.

— Хубави са наистина — каза той — и добре сте направили, че сте ги купили; само позакъсняхте малко.

— С голяма мъка ги взех, ваше превъзходителство — отвърна Бертучо, — и струват много пари.

— Да не са станали по-лоши поради това? — сви рамене Монте Кристо.

— Щом ваше превъзходителство е доволен, работата е наред — каза Бертучо. — Къде отива ваше превъзходителство?

— На шосе д’Антен, у господин барон Данглар.

Този разговор се водеше на входната площадка. Бертучо тръгна да слиза.

— Почакайте, господине — спря го Монте Кристо. — Трябва ми имение край морето, да речем — в Нормандия, между Хавър и Булон. Давам ви голям простор, както виждате. В този имот трябва да има едно малко пристанище, заливче, малка лагуна, дето ще може да влиза моята корвета127; тя гази само петнадесет стъпки. Корабът трябва да бъде винаги готов за отплаване, безразлично в кой час на деня или на нощта ще пожелая да замина: ще се осведомите при всички нотариуси за имение с такива данни; като разберете къде има подобно нещо, ще го разгледате и ако ви хареса, ще го купите на ваше име. Корветата трябва да е на път за Фекан, нали?

— Видях я, че отплава в същата вечер, когато заминахме от Марсилия.

— А яхтата?

— Яхтата има заповед да стои в Мартиг.

— Добре! Ще поддържате връзка с двамата капитани, за да не заспят.

— А за парахода?

— Който е в Шалон ли?

— Да.

— Същите нареждания, както за корабите.

— Добре.

— Щом купите имението, ще наредите да имам смени на коне на всеки десет мили и към север, и към юг.

— Ваше превъзходителство може да разчита на мене.

Графът кимна доволен, слезе, скочи в купето, великолепните коне препуснаха и се спряха едва пред големия дом на барона.

Данглар председателствуваше някаква комисия, назначена да разгледа проект за железопътна линия, когато дойдоха да му известят за пристигането на Монте Кристо. Заседанието беше впрочем почти свършило.

Щом чу името на графа, той стана.

— Господа — обърна се баронът към колегите си, мнозина от които бяха видни членове на едната или другата Камара, — извинете, загдето трябва да ви оставя; но представете си, фирмата „Томсън и Френч“ от Рим ми изпраща някой си граф дьо Монте Кристо, комуто е открила неограничен кредит при мене. Това е най-необикновената шега, която някой от кореспондентите ми в чужбина си е позволявал до тоя ден. Много добре разбирате, че изгарям от любопитство; наминах тази сутрин у така наречения граф. Ако беше истински граф, много добре разбирате, че нямаше да е толкова богат. Но господинът не приемаше. Как ви се струва? Този господин дьо Монте Кристо се държи като някое височество или като красавица! Впрочем къщата му — негова собствена, както се осведомих — е на Шанз Елизе и е каквато подобава да бъде. Само че неограниченият кредит — продължи Данглар, като се засмя с грозна усмивка — налага на банкера да бъде особено взискателен. Затова бързам да видя нашия човек. Страхувам се, че тук се крие някаква измама. Но ония в Рим не знаят с кого имат работа: добре ще се смее, който последен се смее.

Като изрече тия думи с подчертаване, от което ноздрите на господин барона се издуха, Данглар остави гостите си и мина в златистобелия салон, много прочут на шосе д’Антен.

Там бе заповядал да въведат госта, за да го смае още първия път.

Графът стоеше прав и разглеждаше репродукции от Албани128 и Фаторе129, които бяха продадени на банкера като оригинали и — не само защото бяха репродукции — никак не отговаряха на позлатените цветя по тавана.

При шума от стъпките на Данглар графът се обърна.

Данглар кимна леко и покани с ръка графа да седне в креслото от позлатено дърво, тапицирано с бяла коприна, извезана със сърма.

Графът седна.

— С господин дьо Монте Кристо ли имам честта да говоря?

— А пък аз — отвърна графът — с господин барон Данглар, кавалер от Почетния легион и член от Камарата на депутатите?

Монте Кристо повтори всички титли, които бе прочел в картичката на барона.

Данглар усети подигравката и прехапа устни.

— Извинете, господине — каза той, — загдето не ви назовах още отначало с титлата, с която ми бяхте представен; но, както знаете, ние живеем при народно правителство и аз съм представител на интересите на народа.

— И поради това — отвърна Монте Кристо, — при все че сте запазили навика да бъдете наричан барон, сте загубили привичката да наричате другите с титлите им.

— О, аз не държа и на своята титла, господине — отвърна нехайно Данглар, — дадоха ми баронска титла и Почетния легион за някои заслуги, но…

— Но вие се отказахте от титлата, както постъпиха някога господа дьо Монморанси и Лафайет? Примерът заслужава подражание, господине.

— Не напълно все пак — започна обърканият Данглар; — но нали разбирате, за прислугата…

— Да, за прислугата сте господар; за журналистите — господин, за доверителите ви — гражданин. Тези тънки различия са много умерени при конституционно управление. Много добре ви разбирам.

Данглар отново прехапа устни: видя, че на тази плоскост не е равностоен на Монте Кристо. Затова се опита да се върне на по-позната.

— Господин графе — поклони се той, — аз получих уведомление от фирмата „Томсън и Френч“.

— Много се радвам, господин бароне. Позволете ми да ви именувам така, както ви нарича прислугата ви; това е лош навик, придобит в една страна, гдето все още има барони, може би защото там вече не подаряват тази титла. Много се радвам, казах; защото не ще става нужда да се представям сам, нещо винаги неудобно. Получили сте уведомление, казахте?

— Да — отвърна Данглар; — но признавам, че не разбрах напълно смисъла му.

— Ами!

— И дори имах честта да намина у вас, за да ви поискам някои изяснения.

— Моля, господине, заповядайте, слушам ви и съм готов да изясня всичко.

— Писмото е, струва ми се у мене — каза Данглар (и потърси в джоба си). — Да, ето го: с това писмо се отваря на господин граф дьо Монте Кристо неограничен кредит при моята банка.

— И какво неясно вижда господин баронът тук?

— Нищо, господине; само че думата неограничен…

— Какво? Не е ли френска?… Виждате ли, писали са я англо-германци.

— Не, господине, нямам никакви възражения срещу синтаксиса, само че не е така от гледище на отчетността.

— Да не би, според вас — запита Монте Кристо колкото можеше по-простодушно, — фирмата „Томсън и Френч“ да не е напълно сигурна, господин бароне? Ах, дявол да го вземе, това би било твърде неприятно, защото аз имам някой и друг влог в нея!

— Не, напълно сигурна е — отвърна Данглар с почти подигравателна усмивка; — но значението на думата неограничен във финансови сделки е така неопределено…

— Че е съвсем неограничено, нали? — довърши Монте Кристо.

— Тъкмо това исках да кажа, господине. Неопределеното е съмнително, а пък, както казва мъдрецът, пази се от съмнителните неща.

— Което означава, че ако фирмата „Томсън и Френч“ би вършила лудории, фирмата „Данглар“ не е склонна да следва примера й.

— Какво искате да кажете, господин графе?

— Много просто: господа Томсън и Френч вършат сделки без цифри; но цифрите на господин Данглар имат граница; защото, както каза сам, е мъдър човек.

— Господине — отвърна надменно баронът, — никой още не ми е броил парите.

— Тогава — отвърна студено Монте Кристо, — изглежда, че аз ще бъда първият.

— Откъде вадите това заключение?

— От обясненията, които ми искате, господине; защото те приличат много на колебания…

Данглар пак прехапа устни; този човек го побеждаваше за втори път, и то върху собствената му плоскост. Подигравателната му учтивост беше престорена и стигаше почти до нахалство.

Монте Кристо, напротив, се усмихваше най-любезно и имаше, когато пожелае, известно простодушие, което му даваше много предимства.

— Както и да е, господине — каза след известно мълчание Данглар, — ще се опитам да се изясня, като ви помоля да определите сам каква сума възнамерявате да получите от мене.

— Но, господине — отговори Монте Кристо, решен да не отстъпи нито педя от позицията си в спора, — щом съм поискал неограничен кредит, то е тъкмо защото сам не зная от какви суми ще имам нужда.

Банкерът си каза, че е настъпил най-сетне миг да вземе връх; облегна се в креслото си и каза с груба, надменна усмивка:

— О, господине, не се стеснявайте в желанията си; тогава ще можете да се убедите, че колкото и да са ограничени, капиталите на фирмата „Данглар“ могат да задоволят най-големите изисквания; и ако поискате дори един милион…

— Моля? — запита Монте Кристо.

— Казвам един милион — повтори Данглар със самоувереността на всеки глупак.

— А какво ще правя с един милион? — каза графът. — Боже мой! Та ако ми трябваше само един милион, господине, нямаше да си откривам кредит за такава дреболия! Един милион ли? Ами че аз имам всякога един милион в портфейла или в пътническата си чанта.

И Монте Кристо извади от тефтерче, дето държеше визитните си карти, два бона от държавното съкровище, по петстотин хиляди франка всеки, платими на приносител.

Човек като Данглар трябваше да бъде не убоден, а смазан. Ударът оказа своето въздействие: банкерът политна и усети, че му се завива свят; после загледа тъпо Монте Кристо, с ужасно разширени зеници.

— Слушайте — заяви Монте Кристо, — признайте, че нямате доверие във фирмата „Томсън и Френч“. Та това е съвсем просто; аз предвидих тази възможност и при все че съм далече от банковите сделки, взех известни мерки. Ето ви още две писма, подобни на тяхното; едното е от фирмата „Арщайн и Ескол“ от Виена до господин Ротшилд, другото е от фирмата „Баринг“ от Лондон до господин Лафит. Само една дума от вас, господине, и аз ще ви освободя от тая грижа, като се отнеса до една от тия две фирми.

Свършено бе, Данглар бе победен; той разгъна видимо разтреперан писмата от Германия и Лондон, които графът му подаде с крайчеца на пръстите си, и провери достоверността на подписите с внимание почти оскърбително за Монте Кристо, ако той не виждаше объркването на банкера.

— Да, господине, трите подписа струват наистина много милиони — каза Данглар и стана, сякаш искаше да се поклони пред силата на златото, олицетворена от човека срещу него. — Три неограничени кредита при наши фирми! Извинете, господин графе, но дори като престане да изпитва недоверие, човек все пак си остава изненадан.

— Фирма като вашата не може да се изненада от такова нещо — отвърна Монте Кристо със съвършена учтивост; — така че ще можете да ми изпратите малко пари, нали?

— Кажете, господин графе; на ваше разположение съм.

— Добре — продължи Монте Кристо. — След като се разбрахме… защото се разбрахме вече, нали?

Данглар кимна утвърдително.

— И не изпитвате вече недоверие? — запита Монте Кристо.

— Моля ви се, господин графе! — извика банкерът. — Никога не съм го изпитвал.

— Добре, чисто и просто искахте да имате доказателство. И така — повтори графът, — след като се разбрахме и не изпитвате вече никакво недоверие, да определим, ако обичате, една глобална сума за първата година: например шест милиона.

— Съгласен, шест милиона! — промълви задъханият Данглар.

— Ако ми потрябват повече — добави машинално Монте Кристо, — ще ги увеличим, но аз възнамерявам да остана само една година във Франция и през тая година не предполагам да надхвърля тази цифра… Както и да е, ще видим… Като начало бъдете добър да ми изпратите утре петстотин хиляди франка; ще бъда в къщи до обед, а пък ако не бъда, ще оставя разписка на управителя си.

— Парите ще бъдат у дома ви утре в десет часа сутринта, господин графе — отвърна Данглар. — Злато ли желаете, банкноти или сребро?

— Половината в злато, половината в банкноти, ако обичате.

Графът стана.

— Трябва да ви призная едно нещо, господин графе — започна Данглар; — смятах, че имам точни данни за всички по-значителни богатства в Европа, но признавам, че нямах понятие за вашето, което изглежда при това твърде голямо; отскорошно ли е?

— Не, господине — отговори Монте Кристо. — Много отдавнашно е, напротив: то е фамилно богатство, до което никой нямаше право да се докосва, и натрупаните лихви са утроили капитала; определеният от завещанието срок изтече едва преди няколко години, така че аз го използувам твърде отскоро и съвсем естествено е да не го знаете; впрочем скоро ще го опознаете по-добре.

И графът придружи тия думи със своята полуусмивка, която така много плашеше Франц д’Епине.

— С вашите вкусове и намерения, господине — продължи Данглар, — вие ще проявите в нашата столица лукс, който ще смаже всички нас, жалките дребни милионери; но като предполагам, че сте ценител на изкуството, защото при влизането ми вие разглеждахте моите картини, позволете да ви покажа галерията си: все стари табла, творби на големи майстори, не обичам съвременните художници.

— Имате право, господине, защото всички имат един голям недостатък — не са имали време да остареят.

— Мога ли да ви покажа някои статуи, на Торвалдсен130, на Бартолони131 и Канова132, все чужди скулптори. Както виждате, не ценя френските художници.

— Имате право да бъдете несправедлив към тях, господине; те са ваши сънародници.

— Но всичко това ще стане по-нататък, когато се опознаем по-добре; днес ще се задоволя, ако позволите, да ви представя на госпожа Данглар; простете, че проявявам такова нетърпение, господине, обаче клиент като вас става почти член на семейството.

Монте Кристо се поклони, за да покаже, че приема честта, която финансистът му оказваше.

Данглар позвъни; влезе лакей в блестяща ливрея.

— У дома си ли е госпожа баронесата? — запита Данглар.

— Да, господин барон — отвърна лакеят.

— Сама?

— Не, госпожата има гости.

— Не ще ли бъде нескромно, господин графе, да ви представя в присъствието на други хора? Не пътувате инкогнито?

— Не, господин барон — усмихна се Монте Кристо. — Не смятам, че имам това право.

— Кой е при госпожата? Господин Дебре ли? — запита Данглар с простодушие, което накара Монте Кристо да се усмихне в душата си, уведомен вече за неизвестните семейни тайни на финансиста.

— Да, господин барон, господин Дебре — отвърна лакеят.

Данглар кимна.

След това се обърна към Монте Кристо:

— Господин Люсиен Дебре — каза той — е отдавнашен наш приятел и частен секретар на министъра на вътрешните работи; Що се отнася до съпругата ми, тя сключи неравен брак, когато се омъжи за мене, защото принадлежи към много стар род, по баща е госпожица дьо Сервиер, а по първия си брак е вдовица на покойния полковник маркиз дьо Наргон.

— Нямам честта да познавам госпожа Данглар, но срещнах вече господин Дебре.

— Така ли? Къде?

— У господин дьо Морсер.

— О, познавате ли виконтчето? — запита Данглар.

— Бяхме през едно и също време в Рим, през карнавала.

— Така, така — потвърди Данглар; — чувах, струва ми се, някаква необикновена история с бандити и крадци из развалините. Отървал се по чудо. Мисля, че бе разправил такова нещо на жена ми и дъщеря ми, след като се бе завърнал от Италия.

— Госпожа баронесата очаква господата — върна се да съобщи лакеят.

— Тръгвам пред вас, за да ви показвам пътя — поклони се Данглар.

— Следвам ви — отвърна Монте Кристо.

Последван от графа, баронът мина през дълга редица помещения, забележителни с тежкия си разкош и претенциозна безвкусица, докато стигна до будоара на госпожа Данглар, малка осмоъгълна стая, тапицирана с розов атлаз, покрит с индийски воал; креслата бяха от старинно позлатено дърво и старинни тъкани; над вратите имаше пасторални картини в жанра на Буше133, а два красиви кръгли пастела, хармониращи с останалата мебелировка, превръщаха тази стаичка в единственото приятно помещение от големия дом; вярно е, че тя се бе изплъзнала някак от обшия план, изработен от господин Данглар и неговия архитект, всеизвестна европейска знаменитост, и бе украсена по указанията на баронесата и Люсиен Дебре. Ето защо Данглар, голям поклонник на древността, така както я разбираха по времето на Директорията, се отнасяше с пренебрежение към това кокетно кътче, гдето впрочем имаше достъп само в случаите, когато се оправдаваше с предлога, че трябва да представи някого; така че всъщност Данглар не представяше, а, напротив, биваше представян и посрещнат добре или зле в зависимост от това, дали лицето на госта е приятно, или неприятно на баронесата.

Госпожа Данглар, която все още минаваше за красива въпреки своите тридесет и шест години, седеше пред пианото си, украсено с неповторими мозаични инкрустации, а Люсиен Дебре, седнал пред масичка за ръкоделия, прелистваше някакъв албум.

Люсиен бе успял вече да разкаже на баронесата доста неща за графа. Знаем какво голямо впечатление бе направил Монте Кристо на сътрапезниците си по време на обеда у Албер; то не бе се заличило още у Дебре въпреки слабата му впечатлителност и се бе отразило в сведенията, които бе дал на баронесата Така че любопитството на госпожа Данглар, възбудено от по-раншните подробности, научени от Морсер и по-новите от Люсиен, бе стигнало върха си. Позирането пред пианото и албума беше една от светските хитрости, с които се прикрива стеснението. Баронесата посрещна господин Данглар с усмивка, нещо необичайно от нейна страна. А графът получи в отговор на своя поклон един едновременно официален и любезен жест.

Люсиен смигна на графа, който му отвърна по същия начин, а с Данглар се ръкува свойски.

— Позволете, госпожо баронесо — започна Данглар, — да ви представя господин граф дьо Монте Кристо, когото моите римски кореспонденти ми изпращат с най-горещи препоръки; само една дума трябва да кажа, за да стане веднага любимец на всички прекрасни дами — той идва в Париж с намерение да прекара тук една година и да похарчи шест милиона франка; а това значи цяла редица от балове, вечери, среднощни закуски, за които — надявам се — господин графът няма да ни забрави, както и ние не ще го забравяме при нашите малки празненства.

Въпреки прекалените похвали такава рядкост е някой да дойде в Париж, за да похарчи за една година цяло княжеско богатство, щото госпожа Данглар погледна наистина заинтригувано графа.

— И пристигнахте, господине?… — запита баронесата.

— Вчера сутринта, госпожо.

— Според навика си, както разправят, навярно от другия край на света?

— Този път само от Кадис, госпожо.

— О! Но пристигате в ужасен сезон. Париж е отвратителен през лятото; няма вече никакви балове, приеми, празненства. Италианската опера е в Лондон, френската навсякъде освен в Париж; а колкото до театър Франсе, знаете, че вече никакъв го няма. Трябва да се задоволим само с жалки надбягвания до Шанз дьо Марс и Сатори. Ще устройвате ли надбягвания, господин графе?

— Ще правя всичко, което е прието в Париж, госпожо — отвърна Монте Кристо, — ако имам щастието да бъда достатъчно добре осведомен за френските обичаи.

— Любител ли сте на коне, господин графе?

— Част от живота си прекарах на Изток, госпожо, а ориенталците, както знаете, ценят само две неща в света: благородството на конете и красотата на жените.

— О, господин графе — заяви баронесата, — би трябвало да бъдете по-любезен и да поставите на първо място жените.

— Както виждате, госпожо, имал съм право, когато изказах преди малко пожелание някой да ме напътва във френските обичаи.

В този миг влезе любимата камериерка на госпожа баронеса Данглар и й прошепна нещо на ухото. Госпожа Данглар пребледня.

— Невъзможно! — промълви тя.

— И все пак е самата истина, госпожо — отвърна камериерката.

Госпожа Данглар се обърна към съпруга си:

— Вярно ли е, господине?

— Какво, госпожо? — запита Данглар, видимо развълнуван.

— Каквото ми каза девойката…

— Какво ви каза?

— Че когато кочияшът отишъл да впрегне екипажа ми, не намерил конете в конюшнята; какво значи това, моля?

— Изслушайте ме, госпожо — започна Данглар.

— Да, слушам ви, господине, защото любопитствувам да узная какво ще ми кажете; ще поканя господата да бъдат съдии между нас, но най-напред ще им обясня в какво се състои работата. Господа — продължи баронесата, — господин барон Данглар има десет коня в своите конюшни; от тия десет коня два са мои; два прекрасни коня, най-хубавите в цял Париж; вие ги знаете, господин Дебре — моите сивобелезникави коне! Е добре! Тъкмо когато госпожа дьо Вилфор ме помоли да й заема екипажа си и аз й го обещах, за да се разходи утре в Булонската гора, двата коня изчезват! Господин Данглар е видял, че може да спечели от тях няколко хиляди франка, и ги е продал. Ах, каква противна порода, господи, са спекулантите!

— Госпожо — отвърна Данглар, — конете бяха много буйни, бяха едва четиригодишни и ми създаваха ужасни страхове, когато излизахте с тях.

— Но вие знаете, господине — възрази баронесата, — че аз имам от един месец насам най-добрия парижки кочияш, ако, разбира се, не сте продали и него заедно с конете.

— Ще ви намеря също такива коне, мила, дори по-хубави, стига да има; при това кротки, спокойни, които няма да ми вдъхват такива тревоги.

Баронесата вдигна рамене с израз на дълбоко презрение.

Данглар като че не забеляза този свръхсъпружески жест и се обърна към Монте Кристо:

— Аз наистина съжалявам, че не познавах по-отрано господин графа — каза той; — вие сега се настанявате, нали?

— Да — отвърна графът.

— Щях да ви ги предложа. Представете си, дадох ги просто без пари; но както казах, исках да се отърва от тях: това са коне за млад мъж.

— Благодаря, господине — каза графът. — И аз купих тази сутрин доста хубави коне и при това не много скъпи. Погледнете, господин Дебре, вие разбирате от коне, струва ми се?

Докато Дебре отиваше към прозореца, Данглар се приближи към жена си.

— Представете си, госпожо — прошепна той, — че ми предложиха невероятна цена за тия коне. Не знам кой луд е решил да се разори и ми изпрати тази сутрин управителя си, но аз спечелих шестнадесет хиляди франка от сделката; не ми се сърдете: ще дам от тях четири хиляди на вас и две хиляди на Йожени.

Госпожа Данглар удостои съпруга си със съкрушителен поглед.

— Господи! — възкликна Дебре.

— Какво има? — запита баронесата.

— Не се мамя, разбира се… в екипажа на графа са впрегнати вашите собствени коне!

— Сивобелезникавите ли? — извика баронесата.

И се втурна към прозореца.

— Да, наистина са те — каза тя.

Данглар беше слисан.

— Възможно ли е? — обади се престорено учуден Монте Кристо.

— Невероятно! — промълви банкерът.

Баронесата прошепна нещо на ухото на Дебре, който се приближи към Монте Кристо.

— Баронесата пита за колко съпругът й ви е продал конете.

— Не зная точно — отвърна графът, — това е сюрприз от моя управител… Мисля, че към тридесет хиляди франка.

Дебре отнесе отговора му на баронесата.

Данглар беше така пребледнял и смутен, щото графът си даде вид, че му съчувствува.

— Вижте — промълви той — колко неблагодарни са жените: баронесата не се трогна нито за момент от вашата загриженост; неблагодарна не е точната дума, би трябвало да кажа безразсъдна. Но какво да се прави, хората обичат винаги това, което е вредно; и най-редно е, драги бароне, да ги оставяме да вършат, каквото искат; ако си счупят главата, ще трябва да се сърдят само на себе си.

Данглар не отговори. Предвиждаше съкрушително скарване в най-близко време; госпожа баронесата бе смръщила вече вежди като олимпийския гръмовержец, а това предвещаваше буря; Дебре усети наближаването й и под предлог, че има работа, побърза да си отиде. Монте Кристо, който не желаеше да провали плановете си с едно по-продължително застояване, се поклони на госпожа Данглар и също си тръгна, като остави барона да се разправя с разгневената си съпруга.

„Чудесно! — помисли Монте Кристо, като излизаше. — Постигнах, каквото исках. Ето че държа в ръце мира в семейството и ще мога да спечеля едновременно сърцето и на господина, и на госпожата; какво щастие! Само че — добави той — не бях представен на госпожица Йожени Данглар, а бих бил много доволен да се запозная и с нея. Но — продължи с привичната си усмивка — нали сме в Париж… времето е пред нас! И това ще стане по-нататък!…“ С тези размисли графът се качи в колата си и се прибра.

След два часа госпожа Данглар получи от граф дьо Монте Кристо много мило писмо, с което й съобщаваше, че не желае да започне проявите си в парижкото общество, като отчая една хубава жена, и затова я моли да си вземе обратно конете.

Те бяха със същите хамути, които баронесата бе видяла сутринта; само че в розетките пред ушите им графът бе заповядал да сложат по един диамант.

Писмо получи и Данглар.

Графът го молеше да позволи на баронесата да приеме това милионерско хрумване и да го извини за ориенталския начин, по който връща конете.

Вечерта Монте Кристо замина за Отьой, придружен от Али.

На другия ден Али влезе в кабинета на господаря си след еднократно позвъняване.

— Али — започна графът, — ти си ми говорил често за умението си да хвърляш ласо.

Али кимна утвърдително и вдигна гордо глава.

— Добре!… Можеш ли да уловиш с ласо вол?

Али пак потвърди с глава.

— Тигър?

Същият отговор.

Али протегна ръка като човек, който хвърля ласо, и издаде глухо ръмжене.

— Разбирам — отвърна Монте Кристо, — ловил си лъвове, — така ли?

Али кимна гордо.

— Но можеш ли да спреш два препускащи коня?

Али се усмихна.

— Добре. Слушай сега — каза Монте Кристо. — След малко оттук ще мине кола, понесена от два, сивобелезникави коня, същите, които бяха вчера у мене. Трябва да я спреш пред вратата ми дори с риск да те стъпчат.

Али слезе на улицата и нарисува една черта на паважа пред вратата; после се прибра и я показа на графа, който го бе проследил с поглед.

Графът го потупа леко по рамото: така му изказваше благодарността си. След това нубиецът отиде да изпуши един чибук на крайпътния камък до къщата, а графът си влезе, без да се занимава вече с нищо.

Но към пет часа, тоест по времето, когато очакваше да мине колата, у него прозираха едва уловими признаци на нетърпение; той се разхождаше в стаята, която гледаше към улицата, ослушваше се от време на време и се приближаваше към прозореца, отдето виждаше как Али изпуска равномерни кълба дим, което показваше, че нубиецът е погълнат всецяло от това важно занимание.

Изведнъж се зачу далечен тропот, който се приближаваше с мълниеносна бързина; след това се показа екипаж, чийто кочияш се опитваше напразно да задържи конете, които тичаха побеснели, настръхнали, в безумен устрем.

Млада жена и седем-осем годишно дете седяха прегърнати в екипажа; те не можеха дори да изпищят от ужас, едно камъче под колелото или някое препречено дърво би било достатъчно да разбие колата, която вече пукаше. Тя се носеше по средата на платното и по улицата се чуваха изплашените писъци на тия, които я бяха забелязали.

Али остави изведнъж чибука си, извади ласото, метна го, омота три пъти предните крака на коня отляво и потича няколко крачки, повлечен от инерцията; но след тия три-четири крачки препънатият кон падна върху ока, счупи го и осуети усилията на другия кон да продължи препускането. Кочияшът използува този минутен отдих, за да скочи от капрата, но Али бе сграбчил вече втория кон за ноздрите със своите железни пръсти и животното се простря до другаря си, като цвилеше от болка.

Всичко това стана за толкова време, колкото е потребно за излитането на куршум, но то бе достатъчно да изскочи от къщата, пред която стана произшествието, един мъж, последван от няколко слуги. Щом кочияшът отвори вратичката, той сграбчи дамата, която се държеше с едната си ръка за възглавниците на купето, а с другата притискаше до сърцето си своя припаднал син. Внесе и двамата в салона, положи ги на канапе и каза:

— Не бойте се, госпожо; спасени сте.

Жената се опомни и вместо да отговори, му посочи сина си с поглед, който беше по-красноречив от всякаква молба.

Детето беше наистина все още в несвяст.

— Да, разбирам, госпожо — каза графът, докато оглеждаше детето; — но бъдете спокойна, нищо му няма, състоянието му се дължи просто на уплахата.

— Дано не ми говорите така само за да ме успокоите, господине. Вижте колко е бледно! Сине, чедо, Едуар! Обади се на майка си! Моля ви се, господине, повикайте лекар. Цялото си богатство давам на този, който спаси сина ми!

Монте Кристо махна с ръка, за да успокои разплаканата майка; отвори една кутия, извади оттам шишенце от чешко стъкло със златни инкрустации, в което имаше някаква кървавочервена течност, и капна капчица от нея върху устните на детето.

Макар и все така бледо, то отвори веднага очи.

Майката просто обезумя от радост.

— Къде се намирам? — запита тя. — И кому дължа това щастие след толкова жестокото изпитание?

— Намирате се, госпожо — отвърна Монте Кристо, — в дома на един човек, който е безкрайно щастлив, че можа да ви спаси от беда.

— О, проклето любопитство! — каза дамата. — Цял Париж говори за конете на госпожа Данглар и аз бях такава глупачка, та реших да ги изпитам.

— Как? — извика графът с великолепно изиграна изненада. — На баронесата ли са тия коне?

— Да, господине, познавате ли я?

— Госпожа Данглар ли?… Имам тази чест и съм двойно по-радостен, като ви виждам спасена от опасността, на която конете ви бяха изложили; защото бихте могли да припишете нещастието си на мене; вчера купих конете от барона; но тъй като ми се стори, че баронесата премного съжалява за тях, още до вечерта й ги подарих.

— Тогава вие трябва да сте граф дьо Монте Кристо, за когото Ермин толкова много ми разправя вчера?

— Да, госпожо — промълви графът.

— А пък аз, господине, съм Елоиз дьо Вилфор.

Графът се поклони като човек, който чува едно съвършено непознато име.

— О! Колко ще ви бъде признателен господин дьо Вилфор! — продължи Елоиз. — Защото на вас дължи живота и на двама ни — вие спасихте и жена му, и сина му. Без вашия храбър прислужник милото ми дете и аз щяхме непременно да бъдем убити.

— Да, госпожо! Още тръпна, като си помисля на каква опасност бяхте изложени.

— Надявам се, че ще ми позволите да възнаградя достойно себеотрицанието на този човек.

— Госпожо — отвърна Монте Кристо, — не го покварявайте, моля ви се, нито с похвали, нито с възнаграждения: не желая да свикне с такива неща. Али е мой роб; той услужи на мене, като ви спаси, а негов дълг е да ми слугува.

— Но той изложи на опасност живота си — възрази госпожа дьо Вилфор, при все че господарското държане на графа необикновено много й хареса.

— Аз съм го спасил от смърт, госпожо — отвърна Монте Кристо, — затова животът му ми принадлежи.

Госпожа дьо Вилфор замълча; може би мислеше за тоя човек, който оказваше още първия миг такова голямо въздействие върху съзнанието на хората. През това моментно мълчание графът можа да разгледа свободно детето, което майката обсипваше с целувки. То беше дребно и крехко, а кожата му беше бяла като тая на червенокосите деца; но гъсти черни коси, неподатливи на никаква прическа, закриваха изпъкналото чело, падаха до раменете и ограждаха лицето, като подсилваха живостта на очите, изпълнени с потайно коварство и младежка злост; устата беше голяма, с тънки, едва поруменели устни; чертите на това осемгодишно дете бяха като на дванадесетинагодишен хлапак. То побърза да се освободи с рязко движение от ръцете на майка си и веднага отиде да отвори кутията, отдето графът бе взел шишенцето с еликсира; след това, без да иска позволение от някого, като дете, свикнало да изпълнява всяко свое хрумване, започна да отпушва всички шишенца.

— Не пипайте, миличък — побърза да каже графът. — Някои от тия ликьорчета са опасни не само ако човек си пийне от тях, но и като ги помирише.

Госпожа дьо Вилфор пребледня и дръпна детето към себе си; а след като се поуспокои, хвърли към кутията бегъл, но изразителен поглед, който не остана незабелязан от графа.

В същия миг влезе Али.

Госпожа дьо Вилфор не можа да прикрие радостта си и като дръпна още по-близо детето, каза:

— Виждаш ли този добър прислужник, Едуар: той е много храбър; изложи живота си, за да спре побеснелите коне и колата, която щеше да се счупи. Благодари му, защото без него сигурно и двамата щяхме да сме мъртви сега.

Детето наду устни и отвърна пренебрежително глава.

— Много е грозен — заяви то.

Графът се усмихна така, сякаш детето бе постъпило точно както бе очаквал; а госпожа дьо Вилфор смъмра сина си със сдържаност, която сигурно не би била по вкуса на Жан-Жак Русо, ако малкият Едуар се именуваше Емил134.

— Виждаш ли — обърна се графът на арабски към Али, — госпожата помоли сина си да ти благодари, загдето си спасил живота и на двамата, а той отговори, че си много грозен.

Али обърна за миг умното си лице и погледна детето без каквото и да е видимо изражение; но лекото потръпване на ноздрите му доказа на Монте Кристо, че арабинът е жестоко засегнат.

— Господине — запита госпожа дьо Вилфор, като ставаше да си тръгне, — постоянно ли живеете в този дом?

— Не, госпожо — отговори графът; — купих го да ми служи за временна спирка: постоянното ми жилище е на Шанз Елизе 30. Но виждам, че вие вече напълно се съвзехте и желаете да си тръгнете. Току-що наредих да впрегнат същите коне в моя екипаж и грозният Али — усмихна се той на детето — ще има честта да ви заведе у вас, а вашият кочияш ще остане тук да тури в ред колата ви. Щом свърши с необходимите поправки, тя ще бъде откарана с мои коне у госпожа Данглар.

— Само че аз не смея да се върна със същите коне — заяви госпожа дьо Вилфор.

— О, ще видите, госпожо, че в ръцете на Али те ще станат кротки като агънца.

Али наистина се бе приближил до конете, изправени с голяма мъка на крака. Той държеше в ръка гъба, напоена с ароматизиран оцет, изтъркаше с нея ноздрите и слепите очи на изпотените и запенени животни, които почти веднага започнаха шумно да пръхтят и да потръпват в продължение на няколко секунди.

После сред тълпата, събрана пред къщата от врявата и разнебитената кола, Али впрегна конете в екипажа на графа, взе в ръце поводите, седна на капрата и за най-голяма почуда на присъствуващите, които бяха видели вихрено препускащия впряг, трябваше да завърти камшика, за да накара животните да потеглят: дори едва успя да накара прочутите сивобелезникави коне — съвсем замаяни и заковани на място като мъртви — да тръгнат така неуверено и бавно, че госпожа дьо Вилфор се прибра чак след два часа в предградието Сент Оноре, дето живееше. Щом се прибра у дома си и след стихването на първите семейни вълнения тя написа следното писмо на госпожа Данглар:

Случката в Отьой се разправяше вечерта навред: Албер я разказа на майка си, Шато Рено в жокей-клуба, Дебре в салоните на министъра; а Бошан удостои графа с двадесет реда в хрониката на своя вестник, като превърна по този начин благородния чужденец в герой за всички жени от парижката аристокрация.

Мнозина отидоха да се разпишат у госпожа дьо Вилфор, за да имат правото да подновят посещенията си в съответния сезон и да чуят тогава лично от нея всички подробности за интересното приключение.

А господин дьо Вилфор, както бе писала Елоиз, се облече в черен фрак, взе чифт бели ръкавици, един лакей в най-хубава ливрея и се качи в своята каляска, която спря още същата вечер пред № 30 на Шанз Елизе.

Ако граф дьо Монте Кристо живееше отдавна в парижкото общество, би могъл да оцени напълно постъпката на господин дьо Вилфор.

Много добре гледан в двора, все едно дали владетелят е от старшата или младшата династическа линия, дали управляващият министър-председател е доктринер, либерал или консерватор; смятан от всички за много способен — като всеки човек, непретърпял политически неуспехи; мразен от мнозина и горещо закрилян от неколцина, макар и необичан от никого, господин дьо Вилфор заемаше — висок пост в магистратурата и се държеше като някой Арле или Моле135. Салонът му, съживен от млада съпруга и осемнадесетгодишна дъщеря от първия му брак, беше въпреки това един от строгите парижки салони, гдето се спазваше култът към традициите и обредността на етикета.

Студена учтивост, безусловна вярност към правителствените принципи, дълбоко презрение към теориите и теоретиците, жестока ненавист към идеолозите — това бяха основните черти, проявявани от господин дьо Вилфор в личния и обществения му живот.

Господин дьо Вилфор беше не само магистрат, той беше почти дипломат. Поради връзките си с бившия монарх, за когото говореше винаги достойно и почтително, той беше уважаван от сегашния, а знаеше толкова много, че не само го зачитаха, но дори понякога го консултираха. Може би нямаше да бъде така, ако биха могли да се отърват от него; само че господин дьо Вилфор живееше като някогашните непокорни феодали в недостъпна крепост. Тази крепост беше длъжността му кралски прокурор. Той използуваше великолепно всички облаги и би я напуснал само ако го изберат депутат, за да смени по този начин неутралитета си с място в опозицията.

Господин дьо Вилфор правеше изобщо твърде малко посещения. В това отношение го заместваше съпругата му; обществото бе свикнало с тоя ред и отдаваше на многото и тежки отговорности на магистрата нещо, което беше всъщност само пресметлива гордост, свръхаристократизъм, придържане о правилото: показвай, че се уважаваш сам, и другите ще те уважават, правило стократно по-полезно в нашето общество, отколкото максимата на древните гърци: опознай себе си, заменено в наши дни от по-малко трудното и по-изгодно изкуство да опознаеш другите.

За приятелите си господин дьо Вилфор беше могъщ покровител; за враговете си потаен, но ожесточен противник; за неутралните беше оживяла статуя на закона: високомерна външност, безстрастно изражение, безизразен, тъмен или нахално пронизващ и проницателен поглед — такъв беше човекът, чийто пиедестал беше изграден и затвърден от четири ловко използувани революции.

Господин дьо Вилфор имаше славата на най-нелюбопитния и най-необикновения човек във Франция; той устройваше всяка година бал, дето се явяваше само за четвърт час или четиридесет и пет минути по-малко, отколкото кралят оставаше на своите балове; не го виждаха никога нито на театър, нито на концерт, нито на каквото и да е обществено място; понякога, много нарядко, изиграваше партия вист и в такъв случай се погрижваха да му намерят достойни партньори: някой посланик, архиепископ, княз, председател или вдовствуваща херцогиня.

Такъв беше човекът, чиято каляска се спря пред вратата на Монте Кристо.

Камериерът извести за пристигането на господин дьо Вилфор тъкмо когато графът, наведен над една голяма маса, разглеждаше как може да се стигне от Санкт Петербург до Китай.

Кралският прокурор влезе със същата тежка и отмерена походка, с която влизаше в съдебната зала; беше същият човек или по-точно продължението на същия човек, когото видяхме някога като заместник прокурор в Марсилия. И природата в съгласие с неговите принципи не бе го променила никак в своето развитие. Някогашният слаб мъж бе станал сух, бледото лице бе пожълтяло; дълбоките очи бяха хлътнали съвсем, а очилата със златни дръжки бяха сякаш неразделна част от лицето; като се изключи бялата връзка, облеклото му беше съвсем черно и този погребален тон се нарушаваше само от тясна червена лента, която едва се подаваше до петлицата като изтеглена с четка кървава черта.

Въпреки пълното си самообладание Монте Кристо разглеждаше с явно любопитство — след като отвърна на поздрава му — магистрата, който, мнителен по навик и недоверчив към чудесата в „доброто общество“, беше склонен да смята благородния чужденец (както наричаха вече Монте Кристо) по-скоро за някакъв индустриален магнат, дошъл да открие нов театър, или за някакъв избягал злосторник, отколкото за ватикански висш сановник или султан от Хиляда и една нощ.

— Господине — започна Вилфор гръмко, както съдиите изобщо държат речите си и съзнателно или несъзнателно са свикнали да разговарят, — изключителната услуга, която сте оказали вчера на съпругата и сина ми, ме задължава да ви благодаря. Идвам да изпълня това задължение и да ви изразя признателността си.

Строгият поглед на магистрата не загуби ни най-малко обичайната си безочливост при произнасянето на тия думи. Той ги изрече с гласа на главен прокурор, с непреклонно сковани рамене и врат, заради които ласкателите го наричаха, както вече казахме, оживяла статуя на закона.

— Господине — отвърна на свой ред графът със смразяваща студенина, — аз съм много щастлив, че можах да запазя на една майка сина, защото казват, че майчинското чувство е най-свято; и това щастие ви освобождава от задължението, чието изпълнение е безспорно чест за мене, защото аз зная, че господин дьо Вилфор не разточителствува с подобни благоволения; но колкото и да е ценна тази чест, тя все пак не се равнява на вътрешното ми удовлетворение.

Изненадан от този неочакван отговор, Вилфор потрепера като войник, усетил, че нанесеният удар го е засегнал под бронята, и едно свиване на високомерните му устни посочи, че още отначало не е смятал граф дьо Монте Кристо за добре възпитан благородник.

Хвърли поглед наоколо си, за да може да продължи по някакъв начин разговора, който изглеждаше окончателно прекратен.

Забеляза картата, която Монте Кристо изучаваше при влизането му, и запита:

— С география ли се занимавате, господине? Това е богата област на проучвания, особено за вас, защото, както разправят, сте видели всички страни, отбелязани на тоя атлас.

— Да, господине — отговори графът, — исках да направя върху цялото човечество това, което вие вършите всеки ден върху изключенията му — едно физиологическо проучване. Струва ми се, че така ще ми бъде по-лесно да мина от общото към частното, вместо да мина от отделния случай към общото. Алгебрично правило е да се отива от известното към неизвестното, а не от неизвестното към известното… Но, моля ви се, седнете, господине.

И Монте Кристо посочи с ръка на кралския прокурор кресло, което дьо Вилфор трябваше да си даде труд сам да дръпне, докато графът просто се отпусна в своето, дето бе опрял коляно, когато кралският прокурор бе влязъл; по този начин графът седна полуобърнат към госта си, с гръб към прозореца и лакът върху географската карта, която беше засега предмет на разговора, съвършено подобен — ако не по отношение на обстановката, то поне, що се отнася до лицата — на водения у Морсер и Данглар.

— О! Обичате философските разсъждения значи! — започна Вилфор след кратко мълчание, при което бе набрал сили като борец, озовал се пред сериозен противник. — Но, честно слово, господине, ако бях без работа като вас, щях да си избера едно не толкова тъжно занимание.

— Вярно е, господине — отвърна Монте Кристо, — че човекът е много грозна гъсеница за този, който го изучава под слънчев микроскоп. Но вие казахте, струва ми се, че съм без работа. Я да видим дали и вие случайно имате някаква работа или, да се изразя по-ясно, дали това, което вършите, може да се нарече работа?

Учудването на Вилфор се удвои при този втори така жесток удар от странния противник; отдавна вече магистратът не бе чувал толкова силен парадокс или, за да бъдем съвсем точни, чуваше за пръв път такова нещо.

И се замисли какво да отговори.

— Господине — каза най-сетне той, — вие сте чужденец и както казахте сам, струва ми се, сте прекарали по-голямата част от живота си на Изток; затова не знаете колко човешкото правосъдие, много бързо в ония диви страни, е предпазливо и умерено у нас.

— Напротив, господине, напротив, известно ми е, че то е древното pede claudo136. Зная всичко това, защото съм се занимавал най-вече с правосъдието на различните страни, като съм сравнявал наказателната процедура на народите с природното правосъдие; и трябва да кажа, господине, че най-угоден богу ми се струва законът на първобитните народи, тоест законът на отплатата.

— Ако би се възприел този закон, господине — възрази кралският прокурор, — той би опростил твърде много нашите кодекси и тогава именно нашите магистрати не ще имат, както казахте преди малко, никаква работа.

— И това ще стане може би — каза. Монте Кристо; — вие знаете, че човешките изобретения вървят от по-сложното към по-простото, а простото е винаги най-съвършеното.

— Но засега, господине, нашите кодекси съществуват с противоречивите си постановления, извлечени от галски обичаи, римски закони и франкски традиции; а познаването на всички тия закони не се постига, ще се съгласите, без упорит труд; така че за придобиване на тия знания е необходимо продължително учение, след което трябва добра памет, за да не се забравят.

— И аз съм на същото мнение, господине: но колкото вие знаете френския наказателен закон, толкова и аз познавам не само него, а кодексите на всички народи: английският, турският, японският, индуският ми са така добре известни, както френският; затова имах право, като казах, че в сравнение (както знаете, всичко е сравнително и относително, господине), в сравнение с това, което съм извършил аз, вашата работа е съвсем незначителна, а в сравнение с това, което съм изучил, имате още много нещо да научите.

— Но с каква цел сте го изучавали? — запита учудено Вилфор.

Монте Кристо се усмихна.

— Добре, господине — отвърна; — виждам, че въпреки славата ви на много издигната личност вие преценявате всичко от твърде материалното и просто обществено гледище, което започва и свършва с човека, с други думи — от най-ограниченото и тесногръдо гледище, което нашият ум може да възприеме.

— Изяснете се, господине — започна все по-смаяният Вилфор; — не ви разбирам… напълно.

— Казвам, господине, че като сте насочили поглед само към обществената организация на народите, вие виждате само пружините на механизма, но не и достойния работник, който го поставя в действие; казвам, че вие признавате пред и около себе си само титуляри на длъжности, чиито назначения са били подписани от министри или крал, а хората, които бог е поставил над тия титуляри, министри и крале, като им е възложил да изпълняват някаква мисия, не само да заемат служби, тия хора убягват от късогледия ви поглед. Това е свойствено за слабия човек с немощни и несъвършени органи. За слепия Товий ангелът, дошъл да му възвърне зрението, е бил обикновен младеж. Народите, които Атила щеше да унищожи, го смятаха за обикновен завоевател; и единият, и другият, за да бъдат познати, трябваше да изповядат небесните си мисии. Първият трябваше да каже: „Аз съм ангелът господен“, вторият — „Аз съм бичът господен“, за да бъде разбрана божествената им същност.

— Тогава — отвърна все по-озадаченият Вилфор, като сметна, че разговаря с ясновидец или луд — вие смятате и себе си за едно от току-що посочените необикновени същества?

— Защо не? — отвърна студено Монте Кристо.

— Извинете, господине — възрази слисаният Вилфор, — но ще ми простите, ако не ми беше известно, когато идвах у вас, че ще се явя пред човек, чиито познания и ум надхвърлят толкова много обикновените човешки познания и ум. Не е нещо обичайно за нас, покварените от културата нещастници, един благородник, притежаващ като вас — както разправят поне — огромно състояние (забележете, че аз не поставям нищо под съмнение, а само повтарям това, което съм чул), не е нещо обичайно, казвам, такъв облагодетелствуван от съдбата човек да си губи времето със социални размишления и философски съзерцания, създадени най-вече за утеха на онеправданите, лишени от земни блага.

— О, господине! — отвърна графът. — Нима вие сте достигнали до своето високо положение, без да сте допускали и дори без да сте срещали подобни изключения, и нима никога не упражнявате погледа си, който се нуждае все пак така много от проницателност и сигурност, да отгатнете още отначало на какъв човек сте го спрели? Нима един магистрат не трябва да умее не само да прилага най-добре закона, не само да тълкува най-умело тъмните сплетни, но да бъде и стоманена сонда за изпитване на сърцата, камък за изпробване на златото, от което е създадена всяка човешка душа, с повече или по-малко примес?

— Господине — промълви Вилфор, — вие наистина ме обърквате. Не съм чувал досега човек да приказва като вас.

— Защото сте били винаги затворен в кръга на обикновените условия и не сте посмели никога да излезете в по-висшите сфери, населени от бога с невидими или изключителни същества.

— И вие приемате, господине, че подобни сфери съществуват и изключителните и невидими същества слизат до вас?

— Защо не? Нима виждате въздуха, който дишате и без който не бихте могли да живеете?

— Значи ние не виждаме съществата, за които говорите, така ли?

— Напротив, виждате ги, когато господ позволи те да се въплътят; тогава ги докосвате, сблъсквате се с тях, говорите им, те ви отговарят.

— О! — усмихна се Вилфор. — Признавам, че бих желал да бъда предупреден, когато някое от тях влезе в допир с мене.

— Желанието ви бе изпълнено, господине; бяхте предупреден преди малко, предупреждавам ви и сега!

— Значи вие сам?…

— Да, господине, аз съм едно от тия изключителни същества. И мисля, че никой човек не е бил до днес в положение, сходно с моето. Кралските владения са ограничени от планини, от реки, от промяна в нравите, от смяна на езика. Моето царство е безкрайно като света, защото аз не съм нито италианец, нито французин, нито индус, нито американец или испанец; аз съм космополит. Никоя страна не може да се назове моя родина. И само бог знае кой земен кът ще види моя край. Аз възприемам всички обичаи, говоря всякакви езици. Вие ме смятате за французин, нали, защото говоря френски също така леко и правилно като вас? Е, добре, моят нубиец Али ме смята за арабин; Бертучо, управителят ми, за римлянин, робинята ми Хаиде за грък. Разбирате, че като не съм от никоя държава, като не искам закрилата на никоя власт, като не признавам никого за свой брат, нито скрупулите, които въздържат силните, нито пречките, които препъват слабите, могат да ме спрат. Аз, имам само двама противници; не ще ги нарека двама победители, защото с постоянство покорявам и тях: те са разстоянието и времето. Третият, най-ужасният, е битността ми на смъртен. Само той може да ме спре в моя път, преди да съм достигнал целта си; всичко останало съм предвидил. Това, което хората наричат случайности на съдбата, тоест разорение, промени, възможности — всичко съм предвидил; и дори ако нещо ме засегне, нищо не ще ме провали. Докато умра, ще бъда това, което съм; затова именно ви казвам неща, които не сте чували досега дори от кралски уста, защото кралете имат нужда от вас, а на другите вдъхвате страх. Кой не си казва в едно така смешно устроено общество като нашето: „Може би ще имам някой ден разправия с кралски прокурор?“

— Не си ли го казвате и вие, господине? Щом живеете във Франция, вие сте подчинен на френските закони.

— Зная, господине — отвърна Монте Кристо, — но когато трябва да отида в някоя страна, аз започвам да изучавам по свой начин всички хора, от които мога да очаквам добро или зло, и успявам да ги опозная така добре, а може би и дори по-добре, отколкото те сами се познават. По този начин, който и да бъде кралският прокурор, с когото бих имал работа, той ще бъде в по-трудно положение от мене.

— Искате да кажете — започна колебливо Вилфор, — че тъй като човек е по природа слаб, всеки, според вас, е извършил някакво… прегрешение?

— Прегрешение… или престъпление — отвърна нехайно Монте Кристо.

— И вие единствен между хората; които не признавате за братя, както казахте сам — продължи Вилфор с леко променен глас, — вие единствен сте съвършен?

— Никак не съм съвършен — отговори графът; — а само неразгадаем. Но да спрем дотук, господине, ако този разговор не ви е приятен; аз съм толкова заплашен от вашето правосъдие, колкото и вие от моето прозрение.

— Не, не, господине! — побърза да възрази Вилфор, като не искаше да даде вид, че желае да напусне полесражението. — Не! С този бляскав и просто възвишен разговор вие ме издигнахте над обикновеното равнище; ние вече не разговаряме, а разискваме. А вие знаете колко жестоки истини си казват богословите от катедрите на Сорбоната или философите при своите спорове; да предположим, че разискваме въпроси от социално богословие или богословска философия и аз ще ви кажа следната истина, колкото сурова и да е тя: братко, вие се кланяте на гордостта; вие стоите над другите, но над вас стои бог.

— Над всички, господине! — отвърна Монте Кристо с такъв дълбок глас, че Вилфор неволно потрепера. — Аз проявявам гордост пред хората, змии, винаги готови да надигнат глава срещу всеки, който се издига с едно чело над тях, без да ги е смазал с крак. Но полагам тая гордост пред бога, който ме е създал от небитието и ме е направил това, което съм.

— В такъв случай, господин графе, аз се възхищавам от вас — заяви Вилфор, употребявайки за пръв път в странния разговор тази благородническа титла към човека, когото бе наричал досега просто „господине“. — Да, казвам ви, че ако сте действително силен, издигнат, действително светец или неразгадаем, което — както съвършено правилно казахте — е едно и също, бъдете горд, господине; такъв е законът на господството. Но все пак имате сигурно някакви стремежи?

— Само един, господине.

— Какъв?

— И аз, както се е случвало всекиму веднъж в живота, бях отнесен от сатаната на най-високия земен връх; като стигнахме там, той ми посочи целия свят и както бе казал някога на Христос, каза и на мене: „Слушай, сине человечески, какво искаш, за да ми се поклониш?“ Размислях дълго, защото страшна амбиция наистина разяждаше отдавна моето сърце; и отговорих: „Ето що: всякога съм чувал да говорят за провидение, но никога не съм го видял нито него, нито нещо подобно нему и затова мисля, че то не съществува; искам да бъда провидение, защото не зная нищо по-прекрасно, по-велико и по-възвишено от това, да възнаграждаваш и да наказваш.“ Но сатаната наведе глава и въздъхна. „Мамиш се — каза той, — провидението съществува, но ти не го виждаш, защото е божие чедо и е невидимо като своя отец. Не си видял и нищо подобно нему, защото то действува с потайни средства и по тъмни пътища; аз мога да сторя само едно: да те превърна в оръдие на това провидение.“ Сделката бе сключена; може да я заплатя с душата си, но няма значение — продължи Монте Кристо; — и ако би трябвало да подновя договора, не бих се двоумил.

Вилфор го гледаше; с възторг и изненада.

— Имате ли роднини, господин графе? — запита той.

— Не, господине, съвършено сам съм на света.

— Жалко!

— Защо? — запита Монте Кристо.

— Защото бихте могли да се озовете пред зрелище, което би сломило гордостта ви. Казахте, че се страхувате само от смъртта, нали?

— Не казвам, че се страхувам от нея, казвам, че само тя може да ме спре.

— А старостта?

— Аз ще изпълня задачата си, преди да остарея.

— А Полудяването?

— Едва не полудях, а вие знаете правилото: Non bis in idem137; това правило е от углавната процедура, следователно от вашата компетентност.

— Господине — започна отново Вилфор, — има и други опасности освен смъртта, старостта и лудостта; съществува например апоплексия, този мълниеносен удар, който ви поваля, без да ви унищожи, при все че всичко е свършено след него. Вие сте същият човек, а при това сте само една неподвижна маса, почти оскотяла, като Калибан138; това, както ви казах, се нарича на човешки език чисто и просто апоплексия. Заповядайте, ако обичате, да довършим този разговор у дома, господин графе, когато пожелаете някой ден да се срещнете с противник, който ще може да ви разбере и ще копнее да ви опровергае, и аз ще ви покажа баща си, господин Ноартие дьо Вилфор, един от най-непримиримите якобинци на Френската революция, с други думи — една бляскава смелост, поставена в услуга на най-здравата организация; един човек, който — като вас, — без да е видял може би всички земни царства, бе спомогнал за събарянето на едно от най-могъщите; един човек, който, като вас, се смяташе за пратеник не на бога, а на най-висшето същество, не на провидението, а на съдбата; е добре, господине, скъсването на някакъв кръвоносен съд в едно от мозъчните полукълба унищожи всичко това не в един ден, не в един час, а в една секунда. Предния ден господин Ноартие, бивш якобинец, бивш сенатор, бивш карбонар, който се надсмиваше на гилотината, на оръдията, на камите, господин Ноартие, за когото Франция беше само една огромна шахматна дъска, отгдето пионки, конници, кули и царица трябваше да изчезнат, за да остане кралят в мат, господин Ноартие, от когото всички се страхуваха, беше на следния ден само горкият господин Ноартие, неподвижен старец, оставен на волята на най-слабия човек в къщи — на внучката си Валантин; с една дума, един ням и смразен труп, който живее без страдание само за да даде време на материята да стигне без сътресения до пълното си разложение.

— Уви! Господине — отвърна Монте Кристо, — това зрелище не е странно нито за очите, нито за мисълта ми; аз съм донякъде лекар и неведнъж съм търсил като колегите си човешката душа в живата или в мъртвата материя; но и тя остана, като провидението, невидима за моя поглед, макар че сърцето ми я усещаше. Стотина автори, като се започне със Сократ, Сенека, свети Августин и Гал139, са изказвали в проза или в стихове съпоставката, която току-що направихте; разбирам все пак, че страданията на един баща могат да извършат големи промени в съзнанието на сина му. Щом бяхте така любезен да ме поканите, ще дойда, господине, да почерпя смирение от ужасното зрелище, което трябва твърде много да огорчава вашия дом.

— То би било наистина голямо огорчение, ако бог не бе ме щедро възмездил. Редом със стареца, който се влачи към гроба, имам две деца, едва пристъпващи в живота: дъщеря ми Валантин, от първия ми брак с госпожица Рене дьо Сен Меран, и син ми Едуар, комуто спасихте живота.

— И какво заключавате от това възмездие, господине? — запита Монте Кристо.

— Заключавам — отвърна Вилфор, — че баща ми, заблуден от своите страсти, е извършил някое от ония прегрешения, които се изплъзват от човешкото правосъдие, но са подсъдни богу; и в желанието си да накаже само един човек, бог наказва само него.

Усмихнатият Монте Кристо така изръмжа в сърцето си, че Вилфор би избягал, ако би могъл да го чуе.

— Сбогом, господине — продължи магистратът, който от известно време бе станал и говореше прав; — оставям ви, като отнасям почитта си към вас; надявам се, че тя ще ви бъде приятна, когато ме опознаете по-добре, защото аз не съм от най-обикновените хора. А в лицето на госпожа дьо Вилфор вие сте си създали непоколебима приятелка.

Графът се поклони и изпрати Вилфор само до вратата на кабинета, отдето кралският прокурор бе придружен до колата си от двама лакеи, които побързаха — по даден знак от графа — да му отворят вратичката й.

Когато Вилфор изчезна:

— Да — промълви Монте Кристо, като изтръгна с мъка усмивка от угнетеното си сърце. — Да, стига ни толкова отрова; сърцето ми е преизпълнено от нея… Да потърся сега противоотровата.

И удари веднъж гръмкото звънче.

— Качвам се при госпожата — каза той на Али; — колата да бъде готова след половин час!

Спомняме си кои бяха новите или по-скоро старите познати на граф дьо Монте Кристо от улица Меле: Максимилиан, Жули и Еманюел.

Надеждата за предстоящото приятно посещение, за радостните мигове, които щеше да прекара, за небесния лъч, проникващ в ада, дето бе навлязъл доброволно, разля своята прекрасна ведрина по лицето на графа още щом Вилфор изчезна от погледа му и появилият се при позвъняването Али зърнал това озарено от необичайна радост лице, се бе оттеглил на пръсти, с притаен дъх, за да не смути сякаш снеслите мисли, витаещи край господаря му.

Беше по обед; графът бе отделил един час за Хаиде; човек би казал, че радостта не би могла да нахлуе изведнъж в тази така отдавна сломена душа, а и тя имаше нужда да се подготви за приятните винения, както други трябва да се подготвят за бурните.

Младата гъркиня живееше, както казахме, в помещение, напълно отделено от стаите на графа. Нейното жилище беше мебелирано изцяло в ориенталски стил; паркетът беше постлан с плътни турски килими, стените бяха покрити със скъпи брокати и във всяка стая имаше околовръст широк диван, отрупан с възглавници, които човек можеше да използува, както пожелае.

Хаиде имаше три прислужници французойки и една гъркиня. Трите французойки бяха в първата стая, готови да притичат при всяко позвъняване на златното звънче и да изпълнят заповедите на прислужницата ромейка, която знаеше достатъчно френски, за да предаде желанията на господарката си на трите камериерки, получили от Монте Кристо нареждане да оказват на Хаиде почит като към кралица.

Девойката беше в най-вътрешната стая на своето жилище, в един вид кръгъл будоар, осветяван само отгоре, през прозорчета от розово стъкло. Лежеше на пода върху светлосини копринени възглавници, извезани с бяла сърма, полуоблегната на дивана, вдигнала лениво над главата дясната си ръка и нагласяваща с лявата кораловата цев с вмъкната в нея мека тръба на наргилето, откъдето пушекът достигаше до устните й през парфюмирана с бензое вода, през която минаваше при вдишването.

Тази поза, напълно естествена за една ориенталка, би била може би прекалено предвзета за французойка. Облечена беше в носията на жените от Епир — бели атлазени шалвари с бродирани рози, отдето се подаваха две детски крачета, които бихте взели за изваяни от пароски мрамор, ако не бихте забелязали, че си играят със сандалите с извити върхове, извезани със сърма и бисери; палтенце на светлосини и бели ивици с широки разцепени ръкави, със сребърни и бисерни копчета; и накрая корсаж със сърцевидно деколте, което откриваше шията и горната част на гърдите и се закопчаваше с три елмазени копчета. Долният край на корсажа и горният край на шалварите бяха скрити в един от ярките пояси с ресни, за които мечтаят нашите елегантни парижанки.

На главата беше килнато златисто кепе, извезано с бисери, а под него естествена пурпурна роза се подаваше от синкавочерните коси.

Лицето имаше класическа гръцка красота; кадифени черни очи, прав нос, коралови устни и бисерни зъби.

Тази очарователна фигура сияеше освен това с блясъка и уханието на младостта: Хаиде нямаше повече от деветнадесет-двадесет години.

Монте Кристо повика прислужницата гъркиня, за да поиска от Хаиде разрешение да влезе при нея. Вместо отговор Хаиде направи знак на прислужницата да дръпне килима пред вратата, чиято четвъртита рамка обгради легналата девойка като прелестна картина. Монте Кристо пристъпи към нея.

Хайде се надигна на лакът, както държеше наргилето, и подаде усмихнато ръка на графа.

— Защо — започна тя на звучния език на спартанските и атинските девойки, — защо искаш позволение да дойдеш? Нима не си мой господар, нима не съм твоя робиня?

Монте Кристо също се усмихна.

— Знаете ли, Хайде… — започна той.

— Защо не ми говориш на ти, както винаги? — прекъсна го младата гъркиня; — да не съм сгрешила нещо? В такъв случай трябва да ми кажеш, не да ми говориш навъсен.

— Хаиде — продължи графът, — знаеш, че сме във Франция, следователно ти си свободна.

— Как съм свободна? — запита девойката.

— Свободна си да ме напуснеш.

— Да те напусна ли?… А защо да те напусна?

— Откъде да зная? Ние ще почнем да се движим в общество…

— Не искам никого да видя.

— И ако между младежите, които срещнеш, някой ти хареса, аз не ще бъда толкова несправедлив…

— Никога не съм виждала по-хубав мъж от тебе и никога не съм обичала другиго освен баща си и тебе.

— Защото, мило дете — каза Монте Кристо, — досега не си разговаряла с никого освен с баща си и с мене.

— Та за какво ми е да разговарям с други? Баща ми ме наричаше радост моя, ти ме наричаш любов моя, и двамата ми казвате дете мое.

— Помниш ли баща си, Хаиде?

Девойката се усмихна.

— Той е тук и тук — отвърна тя, като сложи ръка върху очите и сърцето си.

— Ами аз къде съм? — запита усмихнато Монте Кристо.

— Ти — отвърна тя, — ти си навсякъде.

Монте Кристо взе ръката на Хаиде, за да я целуне; но простодушното дете отдръпна ръката си и поднесе челото си.

— Сега, Хаиде — каза той, — знаеш, че си вече свободна, господарка, кралица; можеш да носиш досегашното си облекло, можеш да го изоставиш, ако желаеш; ще стоиш в къщи, когато искаш, ще излизаш, когато ти е угодно; всякога ще има готова кола за тебе; Али и Мирто ще те придружават навсякъде и ще бъдат на твое разположение; моля те само за едно нещо.

— Кажи!

— Пази в тайна произхода си, не казвай нито дума за своето минало; не споменавай по никакъв повод името на славния си баща и нещастната си майка.

— Казах ти вече, господарю, няма да се срещам с никого.

— Слушай, Хаиде, това ориенталско уединение ще бъде може би невъзможно в Париж; продължавай да се запознаваш с живота на нашите северни страни, както го изучаваше в Рим, във Флоренция, Милано и Мадрид; то ще ти бъде от полза, все едно дали ще живееш тук, или ще се върнеш на Изток.

Девойката вдигна към графа големите си овлажнели очи и отвърна:

— Искаш да кажеш: „Ако се върнем на Изток“, нали, господарю?

— Да, моето момиче — каза Монте Кристо. — Много добре знаеш, че не аз ще те напусна някога. Не дървото изоставя цвета, а цветът напуска дървото.

— Никога няма да те напусна, господарю — отвърна Хаиде, — защото съм сигурна, че не ще мога да живея без тебе.

— О, клето дете! След десет години аз ще бъда старец, а ти след десет години ще си още млада.

— Баща ми имаше дълга бяла брада, но това не ми пречеше да го обичам; беше на шестдесет години, а ми се струваше по-красив от всички младежи, които виждах.

— А кажи ми, смяташ ли, че ще свикнеш тук?

— Ще те виждам ли?

— Всеки ден.

— Защо ме питаш тогава, господарю?

— Страх ме е да не скучаеш.

— Не, господарю, защото сутрин ще мисля, че ще дойдеш, а вечер ще си припомням, че си идвал; освен това, когато съм сама, имам толкова спомени, виждам такива величествени картини и безкрайни кръгозори с Пинд и Олимп нейде в далечината; а сърцето ми таи три чувства, с които човек никога не скучае — скръб, любов и признателност.

— Ти си достойна дъщеря на Епир, Хаиде, нежна, поетична; личи си, че принадлежиш към семейството на богините, родени в твоята страна. Бъди спокойна, мила моя, ще се постарая младостта ти да не бъде похабена; ако ти ме обичаш като баща, аз те обичам като дъщеря.

— Мамиш се, господарю; аз не обичах баща си така, както обичам тебе; любовта ми към тебе е съвършено друга; баща ми загина, но аз не загинах; ако умреш ти, ще умра и аз.

Графът подаде ръка на девойката с безкрайно нежна усмивка; както винаги, тя долепи устни до нея.

В това настроение, тръгвайки за срещата с Морел и семейството на сестра му, графът си нашепна стиховете на Пиндар:

— „Младостта е цвят, чийто плод е любовта… Щастлив е, който го откъсне, след като го е гледал бавно да узрява.“

Колата го чакаше, както бе заповядал. Той се качи и конете препуснаха, както всякога, в галоп.

След няколко минути графът пристигна на улица Меле № 7.

Къщата беше бяла, приветлива, а в двора пред нея пъстрееха цъфнали храсти.

Когато вратарят отвори, графът позна веднага, че това е старият Коклес. Но тъй като той беше, както си припомняме, едноок, а от девет години насам и това единствено око беше значително отслабнало, Коклес не позна графа.

Преди да спрат пред входа, колите трябваше да правят завои, за да заобиколят един водоскок, бликащ в каменен басейн — разкош, който караше всички в квартала да завиждат и да наричат къщата малкия Версай.

Излишно е да казваме, че в басейна плуваха множество жълти и червени рибки.

Къщата освен сутерена с кухните и зимниците имаше приземие, два етажа и таван; младите я бяха купили заедно с допълнителните части, които се състояха от просторна работилница, два павилиона в дъното на градината и самата градина. Еманюел бе съзрял веднага, че тук може да се направи изгодна сделка: задържал бе къщата и половината градина, а работилницата, двата павилиона и останалата част от градината бе дал под наем, като ги бе отделил със зид от своята част; така че жилището му струваше твърде евтино, а при това беше самостоятелно като дома на най-взискателен собственик от предградието Сен Жермен.

Трапезарията беше дъбова; салонът от махагон и светлосиньо кадифе; спалнята от лимоново дърво и зелена дамаска; освен това имаше кабинет за Еманюел, който не работеше, и салон за музика за Жули, която не беше музикална.

Целият втори етаж беше на разположение на Максимилиан: това беше точно повторение на жилището на сестра му, само трапезарията беше устроена като билярдна, гдето той канеше приятелите си.

Когато колата на графа спря пред входа, Максимилиан наблюдаваше лично чесането на коня, като пушеше пура пред входа на градината.

Както казахме; Коклес отвори, а Батистен скочи от капрата и запита дали господин и госпожа Ербо и господин Максимилиан Морел могат да приемат господин граф дьо Монте Кристо.

— Граф дьо Монте Кристо, ли? — извика Морел, като хвърли пурата и изтича към госта. — Разбира се, че сме у дома си за него! Благодаря ви, безкрайно ви благодаря, господин графе, загдето не забравихте обещанието си.

Младият офицер стисна с такава сърдечност ръката на графа, щото беше невъзможно човек да се усъмни в искреността на жеста му; и Монте Кристо разбра веднага, че е бил очакван с нетърпение и посрещнат с радост.

— Елате — започна Максимилиан, — ще ви представя лично: човек като вас не може да бъде въведен от прислугата. Сестра ми обира в градината увехналите рози; зет ми чете край нея любимите си вестници — „La Presses“ и „Les Debats“; щом видите някъде госпожа Ербо, можете да сте сигурен, че в радиус от четири метра непременно ще намерите и господин Еманюел, и обратно, както казваме в политехниката.

Стъпките им сепнаха младата двадесет-двадесет и пет годишна жена в копринена домашна рокля, заета да чисти грижливо един розов храст.

Тази жена беше нашата малка Жули, станала госпожа Еманюел Ербо, както й бе предсказал пълномощникът на фирмата „Томсън и Френч.“

Тя извика, като видя непознатия. Максимилиан се разсмя.

— Не се безпокой, сестро — каза той, — господин графът е в Париж едва от два-три дена, но той знае вече какво е една рентиерка от Маре140, а пък ако не знае, ще го научи от тебе.

— О, господине — ахна Жули, — истинско предателство е от страна на брата ми, който никак не щади сестра си, да ви доведе по този начин… Пенелон!… Пенелон!

Един старец, който прекопаваше леха с бенгалски рози, заби лопатата в земята и се приближи с каскет в ръка, като се постара да скрие колкото може по-добре тютюна за дъвчене някъде по-навътре в устата си. Два-три бели кичура посребряваха все още гъстата му коса, а загарът и будният смел поглед издаваха този моряк, почернял от екваториалното слънце и изгорял от морски бури.

— Стори ми се, че ме повикахте, госпожице Жули — каза той. — Ето ме.

Пенелон продължаваше да нарича дъщерята на господаря си госпожица Жули; не бе свикнал да я именува госпожа Ербо.

— Пенелон — каза Жули, — идете да предупредите господин Еманюел за радостното посещение, докато Максимилиан заведе госта ни в салона. — После се обърна към Монте Кристо: — Ще ми позволите да избягам за минутка, нали?

Без да дочака отговора на графа, изтича към един храсталак и стигна през страничната алея до сградата.

— Със съжаление виждам, драги господин Морел — започна Монте Кристо, — че предизвиках цяла революция у дома ви.

— А виждате ли — отвърна със смях Максимилиан — ей там съпруга, който също отива да смени сакото си с редингот? Защото, вярвайте ми, на улица Меле вече ви познават, разказвано е за вас.

— Тук, както личи, живее едно щастливо семейство — промълви графът, отговаряйки сякаш на своя собствена мисъл.

— Да, мога да ви уверя, че е така, господин графе; и защо не — нищо не им липсва, за да бъдат щастливи: млади са, весели са, обичат се и със своята рента от двадесет и пет хиляди франка — макар и двамата да са имали такива огромни богатства — си въобразяват, че са богати като Ротшилд.

— А при това двадесет и пет хиляди франка са малко — заяви Монте Кристо с нежност, която прониза сърцето на Морел като гласа на любещ баща; — но нашите млади хора няма да останат с тях; и те ще бъдат един ден милионери. Какъв е зет ви: адвокат… лекар?

— Беше търговец, господине, и пое фирмата на горкия ми баща. Господин Морел остави след смъртта си петстотин хиляди франка; половината получих аз, другата половина сестра ми. Защото ние сме само двамата. Когато се ожени за нея, зет ми нямаше друго наследство освен своята честност, несравним ум и безукорна почтеност, но се постара да се изравни по състояние със съпругата си. Започна да работи, докато събра двеста и петдесет хиляди франка; шест години му стигнаха за това. Трогателно беше наистина, господин графе, да гледа човек как тия двама работливи и единодушни млади хора, заслужаващи поради качествата си много по-голямо богатство, не пожелаха да променят нищо в реда на бащиния дом и се трудиха цели шест години, за да постигнат онова, което някои новатори биха постигнали за две-три години; но затова пък в Марсилия още хвалят храброто им себеотрицание. Най-после Еманюел отива един ден при жена си, току-що изплатила и последната вноска.

— Жули — казал й той, — ето последното руло от сто франка, донесено от Коклес, с което достигнахме двеста и петдесетте хиляди франка, колкото си бяхме определили да спечелим. Ще се задоволиш ли със скромните доходи, с които ще трябва да живеем занапред? Фирмата прави един милион оборот годишно и носи четиридесет хиляди франка печалба. Ако искаме, можем да продадем само след един час клиентелата си за триста хиляди франка. Ето писмо от господин Делоне, който ни ги предлага, за да обедини нашето предприятие със своето. Помисли какво да направим.

— Приятелю — отвърнала сестра ми, — фирмата „Морел“ може да се ръководи само от някой Морел. Нима възможността да спасим името на баща ни от превратностите на съдбата не струва триста хиляди франка?

— Така мислех и аз — казал Еманюел, — но исках да чуя и твоето мнение.

— Това е мнението ми, мили. Всички вземания са прибрани, всички задължения са платени; можем да теглим черта под сметката за половината месец и да затворим канцелариите. Да теглим чертата и да затворим.

Така и направили. Часът бил три. В три и четвърт се явил клиент, за да осигури отплаването на два кораба; това означавало чиста печалба от петнадесет хиляди франка в брой.

— Господине — отвърнал Еманюел, — обърнете се за това осигуряване към нашия колега господин Делоне. Ние вече ликвидирахме.

— Откога? — запитал изненаданият клиент.

— Отпреди четвърт час.

— Ето как, господине — продължи усмихнато Максимилиан, — сестра ми и зет ми останаха с двадесет и пет хиляди франка рента.

Морел току-що бе привършил разказа, от който на графа все повече и повече олекваше, когато Еманюел се върна с шапка и редингот. Той се поклони като човек, комуто е известно кой е гостът; после разведе графа из цветната градинка, преди да влязат в къщи.

Салонът вече ухаеше от цветята в огромна японска ваза със странични дръжки. Прилично облечена и кокетно вчесана (извършила бе този подвиг за десет минути), Жули се яви да посрещне госта още при влизането му.

Птички чуруликаха наблизо в широка клетка; клони на изкуствени абаноси и розови акации докосваха с гроздовете си завесите от светлосиньо кадифе; от всичко в този очарователен кът лъхаше покой — от песента на птиците до усмивката на стопаните.

Още щом влезе в къщата, графът усети как това щастие прониква и в него; и стоеше безмълвен, унесен, забравил, че го чакат да продължи разговора, прекъснат след първите приветствия.

Забеляза това почти непристойно мълчание и се изтръгна с усилие от своята замечтаност.

— Госпожо — започна най-сетне той, — простете ми вълнението, което навярно ви учудва, вас, свикналата с щастието и покоя, които виждам тук; но задоволството върху едно човешко лице е нещо толкова ново за мене, че не мога да ви се нагледам, на вас и на съпруга ви.

— Ние сме наистина щастливи, господине — отговори Жули; — но дълго сме страдали и малцина навярно са заплатили щастието си така скъпо, както сме го платили ние.

По лицето на графа се изписа любопитство.

— О! Това е цяла семейна история, както казваше онзи ден Шато Рено — обади се Максимилиан; — за вас, господин графе, свикнал да виждате прославени беди и богати радости, тази домашна картина не ще представлява интерес. И все пак, както ви каза Жули, ние сме преживели тежки страдания, макар и ограничени в тая тясна рамка.

— И бог ви изпрати, както на всички, утеха за вашите страдания, нали? — запита Монте Кристо.

— Да, господин графе — отговори Жули; — трябва да признаем, че стори за нас това, което прави само за своите избраници: изпрати ни един ангел.

Бузите на графа поруменяха и той се закашля, за да може да прикрие вълнението си, като поднесе кърпичката към устата си.

— Които са били родени в златна люлка и не са жадували за нищо — продължи Еманюел, — не знаят какво значи да живееш; както ония, които не са се намирали никога върху четири дъски сред разбушувано море, не знаят цената на ясното небе.

Монте Кристо стана и без да продума — за да не издаде с гласа вълнението си, — започна да се разхожда из салона.

— Нашият разкош ви кара да се усмихвате, господин графе — каза Максимилиан, който следеше с очи графа.

— О не — отвърна страшно пребледнелият Монте Кристо, като притискаше с едната си ръка своето разтуптяно сърце, а с другата показваше на момъка кристалния глобус, под който една копринена кесия почиваше върху възглавничка от черно кадифе. — Питам се само, за какво служи тази кесия, в която има, струва ми се, някаква хартия и един доста хубав елмаз?

Максимилиан отвърна тъжно:

— Това, господине, е най-скъпият ни семеен спомен.

— Да, елмазът е наистина доста хубав.

— О, брат ми няма предвид цената на камъка, макар че са я определили на сто хиляди франка, господин графе; той иска само да ви каже, че предметите в тази кесия са останки от ангела, когото споменахме преди малко.

— Ето нещо, което не мога да разбера, а не бива и да разпитвам, госпожо — отвърна Монте Кристо, като се поклони; — простете ми, нямах желание да бъда нескромен.

— Нескромен ли? Напротив, господин графе, ние сме щастливи, че ни давате възможност да обясним по-подробно случая. Ако пазехме в тайна доброто дело, което тази кесия напомня, не бихме я излагали така на показ. Бихме желали да го разгласим из целия свят, та трепването на нашия неизвестен благодетел да ни издаде присъствието му.

— Така ли? — каза глухо Монте Кристо.

— Господине — започна Максимилиан, като вдигна кристалния глобус и целуна благоговейно копринената кесия, — ето нещо, което се е докосвало до ръката на човек, спасил баща ни от смърт, нас от разорение, а името ни от позор; един човек, комуто ние, нещастни деца, обречени на нищета и плач, дължим това, че днес хората се възхищават от щастието ни. Това писмо — Максимилиан го извади от кесията и го подаде на графа — е било написано от тоя човек в деня, когато баща ми бе взел едно отчаяно решение, а елмазът бе даден от щедрия непознат като зестра на сестра ми.

Монте Кристо разгъна писмото и го прочете с израз на неизказано щастие; беше същото, изпратено на Жули от Синдбад моряка.

— Непознат ли, казвате? Нима човекът, които ви е направил тази услуга, е останал неизвестен за вас?

— Да, господине, никога не сме имали щастието да му стиснем ръката; но не защото не сме молили бога за това благоволение — продължи Максимилиан; — обаче в цялото приключение има нечия тайнствена намеса, която още не можем да разберем; всичко се насочва от невидима ръка, могъща като ръка на вълшебник.

— О! — намеси се Жули. — Аз не съм загубила надежда да целуна някой ден тази ръка, както целувам кесията, докосвана от нея. Преди четири години Пенелон беше в Триест; Пенелон, господин графе, е честният моряк, когото видяхте с лопата в ръка; от моряк той стана градинар. Пенелон беше, както казах, в Триест. Там видял на кея някакъв англичанин, който тъкмо щял да се качи на яхтата си; бил същият човек, дошъл при баща ми на 5 юни 1829 година и изпратил на 5 септември до мене това писмо. Пенелон твърди, че е бил безусловно същият човек, но все пак не посмял да му се обади.

— Англичанин! — промълви унесено Монте Кристо, обезпокоен от погледите на Жули. — Англичанин, казвате?

— Да — потвърди Максимилиан, — англичанин, който се представи у нас като пълномощник на фирмата „Томсън и Френч“ от Рим. Затова, когато казахте онзи ден у господин дьо Морсер, че господата Томсън и Френч са ваши банкери, аз просто изтръпнах. За бога, господине, познавате ли този англичанин? Това се случи, както ви казахме, през 1829 година.

— Но нали ми казахте, че фирмата „Томсън и Френч“ винаги е отричала да ви е правила подобна услуга?

— Да.

— Да не би тогава този англичанин да е човек, който от признателност към баща ви за някое благодеяние си е послужил с този предлог, за да ви услужи?

— При дадените обстоятелства, господине, можем да допуснем всичко, дори някое чудо.

— Как се казваше този човек? — запита Монте Кристо.

— Не е дал друго име — отвърна Жули, като загледа по-внимателно графа — освен това, с което е подписано писмото — Синдбад моряка.

— Това очевидно не е име, а псевдоним.

После, тъй като Жули го загледа още по-внимателно и се опита да долови и съпостави някои нотки в гласа му, побърза да продължи:

— Не е ли човек горе-долу на мой ръст, може би малко по-висок и по-слаб, с голяма връзка, закопчан, винаги стегнат с колан и винаги с молив в ръка?

— О, та вие го познавате! — извика Жули със светнали от радост очи.

— Не — отвърна Монте Кристо. — Само предполагам. Познавах един лорд Уилмор, който проявяваше наляво и надясно подобна щедрост.

— Без да се издава?

— Беше чудак, който не вярва в човешката признателност.

— О! — извика Жули със затрогващо вълнение, като скръсти ръце, — а в какво вярва тогава, нещастникът?

— Не вярваше, поне на времето, когато аз се запознах с него — отвърна Монте Кристо, когото това възклицание, изтръгнато от глъбините на една душа, бе развълнувало до сетната сърдечна фибра, — но оттогава може и да е получил доказателства, че признателност съществува.

— А познавате ли този човек, господине? — запита Еманюел.

— О, ако го познавате — извика Жули, — кажете ни, можете ли да ни заведете при него, да ни го покажете, да ни съобщите къде е? Слушай, Максимилиан, и ти, Еманюел: ако го намерим някой ден, ще трябва да го накараме да повярва, че сърцата умеят да помнят.

Монте Кристо усети сълзи в очите си; и направи пак няколко крачки из салона.

— За бога, господине — помоли Максимилиан, — кажете ни, каквото знаете за този човек!

— Уви! — отвърна Монте Кристо, потискайки вълнението в гласа си. — Ако благодетелят ви е лорд Уилмор, страхувам се, че никога няма да го видите. Разделих се с него преди две-три години в Палермо, когато той замина за някакви баснословни страни, отгдето се съмнявам да се върне някога.

— Колко сте жесток, господине! — извика уплашено Жули.

И се просълзи.

— Госпожо — отвърна тъжно Монте Кристо, като поглъщаше с поглед двете капки по бузите на Жули, — ако лорд Уилмор би видял това, което виждам аз сега, би обикнал пак живота, защото вашите сълзи щяха да го помирят с човешкия род.

И подаде ръка на Жули, която стисна неговата, дълбоко развълнувана от погледа, му и гласа му.

— Но този лорд Уилмор — залови се тя за последната надежда — е имал все пак родина, семейство, родители, бил е известен, нали? Не бихте ли могли?…

— О, не издирвайте, госпожо — прекъсна я графът, — не градете никакви надежди върху това, което ви казах. Не, лорд Уилмор не е по всяка вероятност човекът, когото търсите: той ми беше приятел, аз знаех всичките му тайни, би ми доверил и тази.

— А не ви е казвал нищо подобно? — извика Жули.

— Нищо.

— Нито дума, от която бихте могли да допуснете?…

— Нито дума.

— И все пак вие се сетихте изведнъж за него.

— О, нали знаете… в такива случаи човек прави предположения.

— Сестро — обади се Максимилиан в подкрепа на графа, — господин дьо Монте Кристо има право. Припомни си какво ни казваше толкова често добрият ни татко: това добро не ни дойде от англичанин.

Монте Кристо трепна.

— Какво казваше баща ви… господин Морел? — побърза да запита той.

— Баща ми смяташе, господине, че това е някакво чудо. Смяташе, че благодетелят ни е дошъл за нас от оня свят. Трогателно суеверие, господине, което не исках да разруша в благородното му сърце, при все че сам аз не вярвах в него! Колко пъти мислеше той за тоя човек, като споменаваше името на свой много скъп, отдавна загубен приятел; малко преди смъртта си, когато приближаването към вечността озари ума му с едно задгробно прозрение, тази мисъл, която беше дотогава само предположение, се превърна в сигурност и последните му предсмъртни думи бяха: „Максимилиан, онзи човек беше Едмон Дантес!“

Все по-засилващото се пребледняване на графа стана страшно при тия думи. Всичката кръв нахлу в сърцето му, той не можеше вече да проговори; извади часовника си, сякаш бе забравил колко е часът, взе си шапката, поклони се смутено и набързо на госпожа Ербо, а на Максимилиан и Еманюел стисна ръка.

— Позволете, госпожо — каза той, — да идвам от време на време да ви изказвам почитанията си. Обикнах вашия дом и съм признателен за посрещането; за пръв път от години насам ми се случва да се забравя.

И излезе с бързи крачки.

— Странен човек е този граф дьо Монте Кристо — каза Еманюел.

— Да — отвърна Максимилиан, — но смятам, че има прекрасно сърце и съм уверен, че ни обича.

— А пък на мене — обади се Жули — гласът му просто ми пронизваше сърцето и ми се струваше, че го чувам не за пръв път.

Човекът, дошъл на посещение у госпожа дьо Вилфор, беше наистина господин граф дьо Монте Кристо, решил да върне на кралския прокурор визитата му; естествено, при това име в цялата къща настъпи вълнение.

Госпожа дьо Вилфор, която беше в салона, когато известиха за идването на графа, изпрати веднага за сина си, за да може детето да повтори благодарностите си, и Едуар, който от два дни слушаше непрестанно да се говори за тази важна личност, побърза да изтича не от послушание към майка си, не за да благодари на графа, а само от любопитство и за да има възможност да се обади с някоя шега, която принуждаваше майка му да казва: „Ах, какво лошо дете! Но трябва да му се прости, защото е много духовито!“

След обичайните любезности графът запита за господин дьо Вилфор.

— Мъжът ми е на вечеря у господин канцлера — отвърна младата жена; — току-що излезе и много ще съжалява, убедена съм, че е бил лишен от удоволствието да ви види.

Двама гости, които графът бе заварил в салона, не снемаха очи от него, но все пак си отидоха, като постояха само колкото изискваше учтивостта и любопитството им.

— А къде е сестра ти Валантин? — обърна се мадам дьо Вилфор към Едуар; — кажи да й съобщят, за да имам честта да я представя на господин графа.

— И дъщеря, ли имате, госпожо? — запита графът. — Тя трябва да е съвсем дете.

— Това е дъщерята на господин дьо Вилфор — възрази младата жена. — От първия му брак; една голяма и хубава девойка.

— Само че тъжна — прекъсна я малкият Едуар, като изтръгна от опашката на великолепен папагал, който изпищя от болка, както беше кацнал на позлатената си пръчка, едно перо, за да украси шапката си.

Госпожа до Вилфор се задоволи да каже само:

— Млъкни, Едуар!

После добави:

— Този палавник е донякъде прав и повтаря това, което е чувал да казвам много пъти с болка; защото въпреки всичките ни старания да я развличаме, госпожица дьо Вилфор има тъжен и мълчалив нрав, а това често пъти вреди на красотата й. Я вижте, Едуар, защо я няма още!

— Защото я търсят там, дето не е.

— Къде я търсят?

— При дядо Ноартие.

— А вие мислите, че не е там?

— Не, не, не, не, не, не е там — изтананика Едуар.

— А къде е? Кажете, щом знаете!

— Под големия кестен — продължи проклетото дете, като даваше въпреки виковете на майка си живи мухи на папагала, голям лакомец на такава храна.

Госпожа дьо Вилфор протегна ръка да позвъни, за да каже на камериерката къде ще намери Валантин, но в същия миг девойката влезе. Изглеждаше наистина тъжна и ако я погледнеше по-внимателно, човек дори би открил в очите й следи от сълзи.

Увлечени по-бързо да разказваме, ние представихме Валантин на читателите си, без да им я опишем по-подробно; тя беше висока и стройна деветнадесетгодишна девойка, със светлокестенява коса, тъмносини очи и вяла походка; наследила бе изцяло прелестната изтънченост на майка си; с дългите си бели ръце и седефенобяла шия, с бузите, по които пропълзяваше бегла руменина, тя напомняше на пръв поглед някоя от красивите англичанки, сравнявани поетично с оглеждащи се лебеди.

Тя влезе и видя при майка си чужденеца, за когото бе чувала вече да се говори толкова много, тя го поздрави без предвзетост, без да наведе очи, с грация, която направи особено впечатление на графа.

Той стана.

— Моята заварена дъщеря, госпожица дьо Вилфор — обърна се госпожа дьо Вилфор към Монте Кристо, като се понаведе малко от дивана и посочи с ръка Валантин.

— И господин граф дьо Монте Кристо, китайски крал и кохинхински император — обади се пакостникът, поглеждайки скритом с лукав поглед към сестра си.

Този път вече госпожа дьо Вилфор пребледня и почти се разгневи на тая семейна напаст, наричана Едуар; а графът, напротив, се усмихна и загледа любезно детето, за най-голяма радост и възторг на майката.

— Но, госпожо — продължи графът, като възобнови разговора и се обърна последователно към госпожа дьо Вилфор и към Валантин, — не съм ли имал вече честта да ви видя някъде, и вас, — и госпожицата? Още отначало ми мина през ума; а когато госпожицата влезе, появата й озари по-ясно смътния спомен, ако ми позволите да се изразя така.

— Малко е вероятно, господине; госпожица дьо Вилфор не обича да се движи в обществото и ние излизаме твърде нарядко — отвърна младата жена.

— Не искам да кажа, че съм виждал госпожицата в обществото; както и вас, и очарователния палавник. Аз не познавам впрочем никак парижкото общество, защото, както имах честта, струва ми се, да ви кажа, в Париж съм само от няколко дни. Не, ако ми позволите да си припомня… Почакайте…

Графът вдигна ръка до челото си, за да събере сякаш всичките си спомени:

— Да, било е някъде на открито… Не зная… Но струва ми се, че споменът е неразделно свързан с чудно слънце и някакво религиозно празненство… Госпожицата държеше цветя в ръка; малкият тичаше подир един прекрасен паун в градината, а вие, госпожо, бяхте в една беседка… Помогнете ми, ако обичате; не си ли спомняте нещо подобно?

— Не, наистина — отвърна госпожа дьо Вилфор; — а, струва ми се, господине, че ако ви бях срещнала някъде, щях да ви запомня.

— Господин графът ни е виждал може би в Италия — обади се плахо Валантин.

— Да, възможно е, наистина, да е било в Италия — отвърна Монте Кристо. — Пътували ли сте из Италия, госпожице?

— Бяхме с госпожата преди две години. Лекарите се страхуваха за дробовете ми и ми препоръчаха въздуха на Неапол. Минахме през Болоня, Перуджа и Рим.

— Да, точно така, госпожице! — възкликна Монте Кристо, сякаш това просто указание беше достатъчно да уточни всичките му спомени. — Именно в Перуджа на празника Тяло господне, госпожо, в градината на пощенския хотел, случаят ни бе събрал, вас, госпожицата, сина ви и мене; и тъкмо там, спомням си, имах честта да ви видя.

— Много добре помня Перуджа, господине, и пощенския хотел, и празника, за който говорите — каза госпожа дьо Вилфор; — но колкото и да ме е срам за слабата ми памет, трябва да ви призная, че не помня да съм имала честта да ви видя.

— Странно, и аз не си спомням — каза Валантин, като вдигна към Монте Кристо прекрасните си очи.

— А пък аз помня! — обади се Едуар.

— Ще ви помогна, госпожо — продължи графът. — Денят беше много горещ; вие чакахте коне, които се бавеха поради празника. Госпожицата отиде някъде из градината, а син ви изчезна да гони някакво птиче.

— И го улових, мамо; нали знаеш — прекъсна го Едуар, — измъкнах му три пера от опашката.

— Вие, госпожо, останахте под лозницата; не си ли спомняте, че бяхте седнали на една каменна пейка и докато госпожица дьо Вилфор и господин син ви отсъствуваха, разговаряхте доста време с някого?

— Да, наистина — поизчерви се младата жена, — спомням си, че разговарях с един човек с дълга вълнена наметка… лекар, струва ми се.

— Точно така, госпожо; този човек бях аз; от петнадесет дни бях в хотела, излекувал бях камериера си от треска, а стопанина от жълтеница, затова ме смятаха за някакъв голям лекар. Дълго разговаряхме за различни неща: за Перуджино и Рафаело, за нравите, за облеклото, за прочутата акватофана, която, както ви разправяли някои хора, все още приготвяли в Перуджа.

— Да, да — побърза да каже някак неспокойно госпожа дьо Вилфор, — спомням си.

— Не зная вече в подробности какво ми казахте тогава — продължи съвършено спокойно графът, — но много добре си спомням, че — споделяйки общото заблуждение за мене — вие ми поискахте съвет за здравето на госпожица дьо Вилфор.

— Но вие сте били наистина лекар, господине — прекъсна го госпожа дьо Вилфор, — щом сте излекували двамата болни.

— Молиер или Бомарше биха ви отговорили, госпожо, че болните са оздравели тъкмо защото не съм лекар и не съм ги лекувал; а пък аз ще ви кажа, че съм изучавал основно, химията и естествените науки, но само като любител… нали разбирате.

В това време удари шест часът.

— Часът е вече шест — каза явно неспокойна госпожа дьо Вилфор; — няма ли да видите, Валантин, дали дядо ви е готов за вечеря?

Валантин стана, поклони се на графа и излезе, без да продума.

— Да не би заради мене, госпожо, да отпратихте госпожица дьо Вилфор? — запита графът, след като Валантин си отиде.

— О, не — побърза да отговори младата жена; — по това време даваме на господин Ноартие тъжната вечеря, която поддържа тъжното му съществуване. Знаете ли, господине, в какво жалко състояние е бащата на съпруга ми?

— Да, госпожо, господин дьо Вилфор ми говори за него; бил парализиран, струва ми се.

— Уви, да! Нещастният старец не може никак да се движи, само душата още просветва в тази човешка машина, бледа и трепкаща като угасващо светило. Извинете, господине, че ви занимавам с нашите домашни грижи; прекъснах ви точно когато ни казвахте, че сте опитен химик.

— О, не съм казвал такова нещо, госпожо — отвърна усмихнато графът; — напротив, изучавах химията, защото, след като реших да живея главно на Изток, исках да последвам примера на цар Митридат.

— Mithridates, rex Ponticus — обади се палавникът, като изрязваше силуети в един великолепен албум; — оня, дето закусвал всяка сутрин с чаша отрова със сметана.

— Едуар! Непослушнико! — извика госпожа дьо Вилфор, като дръпна обезобразената книга от ръцете на сина си. — Вие сте нетърпим, проглушихте ни ушите. Идете при сестра си и при дядо Ноартие.

— Албумът… — започна Едуар.

— Какво албумът?

— Искам албума…

— Защо сте изрязали картините?

— Да си играя.

— Вървете! Хайде!

— Няма да ида, докато не ми дадете албума — заяви малкият и верен на навика си никога да не отстъпва, се настани в едно голямо кресло.

— Вземайте го и ни оставете на мира — каза госпожа дьо Вилфор.

И даде албума на Едуар, който излезе, изпратен от майка си.

Графът проследи с очи госпожа, дьо Вилфор.

„Да видим дали ще затвори вратата“ — промълви той.

Госпожа дьо Вилфор затвори най-внимателно вратата след малкия; графът се престори, че не забелязва.

След като се огледа, младата жена седна отново на малкото канапе.

— Позволете да ви забележа, госпожо — каза графът с познатото ни простодушие, — че сте много строга към прелестния палавник.

— Необходимо е, господине — възрази госпожа дьо Вилфор с майчинско самочувствие.

— Господин Едуар ни повтори урока си за цар Митридат, според Корнелий Непос — продължи графът, — а вие го прекъснахте при един цитат, който доказва, че учителят не си е губил времето и синът ви знае твърде много за възрастта си.

— Вярно е, господин графе — отвърна поласканата майка, — че малкият заучава много лесно всичко, каквото пожелае. Има само един недостатък — много е упорит; но по повод на това, което каза, мислите ли, господин графе, че Митридат е вземал наистина подобни предпазни мерки и че те могат да бъдат целесъобразни?

— Мисля и съм убеден в това, госпожо, тъй като сам ги използувах в Неапол, Палермо и Смирна, за да не бъда отровен при обстоятелства, когато без тази предпазна мярка бих загубил живота си.

— И успяхте ли да се спасите?

— Както виждате.

— Да, наистина, припомням си, че ми разказвахте такова нещо в Перуджа.

— Така ли? — промълви графът с престорена почуда; — аз пък не си спомням.

— Аз ви питах дали отровите действуват еднакво на северняците и на южняците, а вие ми отговорихте, че студеният лимфатичен темперамент на северняците не е така възприемчив като богатата и буйна природа на южняците.

— Вярно е — каза Монте Кристо; — виждал съм руснаци да гълтат без вреда растителни отрови, които непременно биха убили някой неаполитанец или арабин.

— Тогава, според вас, резултатът у нас ще е по-сигурен, отколкото на Изток и при нашите мъгли и дъждове човек би свикнал по-лесно с подобно постепенно поглъщане на отрова, отколкото в по-топлите места?

— Разбира се; при условие, то се знае, че се предпазва само от отрова, с която е свикнал.

— Да, разбирам; но как бихте свикнали вие например или по-точно как сте свикнали?

— Много просто. Предположете, че знаете предварително каква отрова ще използуват против вас… предположете, че тя ще бъде… например стрихнин…

— Стрихнинът се получава от nux vomica, струва ми се — каза госпожа дьо Вилфор.

— Точно така, госпожо — отвърна Монте Кристо; — но, изглежда, че аз няма какво особено да ви съобщя: малко жени имат такива познания като вашите.

— О, признавам — каза госпожа дьо Вилфор, — че имам особена страст към окултните науки, които действуват на въображението като поезия и се решават в цифри като алгебрическо уравнение; но продължавайте, моля ви се; това, което ми казвате, ме интересува извънредно много.

— И така — продължи Монте Кристо, — предположете, че тази отрова е например стрихнин, от който вие вземате един милиграм първия ден, два милиграма втория и на десетия ден стигате до един сантиграм; след двадесет дни, като удвоите дозата, ще стигнете до три сантиграма, които ще понасяте без неприятности, а тази доза ще бъде вече твърде опасна за лице, не взело същите предпазни мерки; и накрая, след един месец, като пиете вода от едно и също шише, този, който е пил заедно с вас, може да умре, а вие само по едно леко неразположение ще усетите, че във водата е имало отрова.

— Не знаете ли някаква противоотрова?

— Не, не зная.

— Много пъти съм чела и препрочитала тази история за Митридат — каза замислено госпожа дьо Вилфор, — но я смятах за измислица.

— Не, госпожо; противно на обичая си, тук историята казва истината. Но това, което ми съобщавате и за което ме питате, госпожо, не е някакво случайно хрумване, защото и преди две години ми задавахте същите въпроси, а пък и сега заявихте, че историята с Митридат отдавна ви занимава.

— Вярно е, господине; най-любимите ми науки на младини бяха ботаниката и минералогията, а по-късно, когато научих, че употребата на билките обяснява често цялата история на народите и целия живот на отделните личности в Ориента, както цветята изразяват любовните им мисли, съжалявах, че не съм мъж, за да стана някой Фламел143, Фонтана144 или Кабанис145?

— Още повече, защото ориенталците, госпожо — продължи Монте Кристо, — не се задоволяват като Митридат да използуват отровата за броня, но я превръщат и в кама; науката е в техните ръце не само отбранително, но и нападателно оръжие; в първия случай те я използуват срещу телесните си страдания, във втория — срещу враговете си; с опиум, с беладона, със стрихниново дърво и змийска лоза146 те приспиват тези, които биха желали да ги събудят. Всяка туркиня, египтянка или гъркиня, които вие тук наричате прости жени, разбира от химия толкова, че би могла да смае всеки лекар, а от психология толкова, че би уплашила всеки изповедник.

— Нима? — запита госпожа дьо Вилфор, чиито очи блестяха странно при този разговор.

— Да, госпожо — продължи Монте Кристо. — Така започват и свършват тайните източни драми — с любовно биле и с гробовно биле; с питие, което ви отвежда на небето, и с друго, което ви захвърля в ада. С толкова най-разновидни оттенъци, колкото хрумвания и чудноватости има физическата и нравствена природа на човека. Нещо повече, изкуството на тези химици умее да приспособи великолепно лекарството и болестта към своите любовни цели или към намерението си за мъст.

— Но, господине — прекъсна го младата жена, — тези ориенталски общества, сред които сте прекарали част от живота си, изглеждат фантастични като приказките, които стигат до нас от прекрасните им страни! Човек може значи да бъде унищожен там безнаказано? Описаните от господин Галан147 Багдад и Басра са значи действително такива? Султаните и везирите, владетели на ония страни и същевременно това, което ние във Франция наричаме правителство, са следователно наистина Харун-ал-Рашидовци и Джафаровци148, които не само прощават на отровителя, но дори го правят пръв министър, ако престъплението е било изкусно замислено и изпълнено, и го увековечават със златни букви, за да се развличат, когато им е скучно?

— Не, госпожо, фантастични неща не съществуват вече дори в Ориента; и там има, предрешени с други имена и скрити в други облекла, полицейски агенти, следователи, кралски прокурори и вещи лица. Там много любезно бесят, обезглавяват и набиват на кол престъпниците; само че и те са ловки измамници, които успяват да заблудят човешкото правосъдие и да осигурят с умели хитрувания успеха на начинанията си. У нас някой глупак, обзет от беса на омразата или алчността, решил да унищожи свой враг или прародител, отива у бакалина, представя се под чуждо име, под което ще го открият още по-лесно, отколкото под истинското, и под предлог, че не може да спи от плъхове, купува пет-шест грама арсеник от пет-шест души бакали и по този начин пет-шест пъти по-лесно бива запомнен; като се снабди с лекарството, дава на врага или прародителя си такава доза, от която би пукнал дори някой мамут или мастодонт; жертвата започва ни в клин, ни в ръкав да реве така, че вдига на крак целия квартал. Веднага пристигат цял взвод полицейски агенти и стражари; повикват лекар, който аутопсира умрелия и намира в стомаха и червата му лъжици арсеник. На другия ден стотина вестника съобщават за случката заедно с името на жертвата и на убиеца. Още до вечерта бакалинът (или бакалите) отива (или отиват) и заявява (или заявяват): „Аз продадох арсеника на господина“. И не само познават купувача, ами могат да посочат за купувачи на арсеник още двадесет души; по такъв начин глупавият престъпник бива пипнат, затворен, разпитван, подложен на очна ставка, объркан, осъден и гилотиниран; или, ако се случи да е жена от доброто общество, я осъждат на доживотен затвор. Ето как вашите северняци разбират от химия, госпожо. Трябва да призная все пак, че Дерю149 се оказа по-силен от другите.

— Какво да се прави, господине! — засмя се младата жена. — Кой както може! Не всички притежават тайната на Медичите или Борджиите.

— А сега — отвърна графът, като сви рамене — искате ли да ви кажа на какво се дължат всички тези глупости? Само на това, че във вашите театри, доколкото мога да съдя от пиесите, които съм чел, хората все нагълтват някакво стъкълце или захапват камъка на пръстен и веднага падат мъртви: след пет минути завесата пада, зрителите си отиват. Никой не се сеща; за последиците от убийството; не се явява нито полицейски комисар в официална униформа, нито сержант с четиримата си подчинени и това дава основание на мнозина нищи духом да мислят, че работите са спрели, догдето са били представени. Но ако излезете малко от Франция, ако отидете в Алеп, в Кайро или дори само в Неапол и Рим, ще видите из улиците здрави и прави, хора, за които куцият дявол, ако мине покрай вас, би могъл да ви нашепне: „Този господин е отровен отпреди три седмици и след един месец окончателно ще умре“.

— Тогава — каза госпожа дьо Вилфор — те трябва да са открили вече тайната на прочутата аква-тофана150, за която в Перуджа разправяха, че била загубена.

— О, госпожо! Може ли да се загуби нещо на тоя свят? Изкуствата се движат навред; нещата чисто и просто променят названията си и простите хора се заблуждават; но последиците са все едни и същи; всяка отрова действува по-специално върху определен орган: една засяга стомаха, друга мозъка, трета червата. Отровата предизвиква кашлица, кашлицата — възпаление на дробовете или друга болест от списъка в научните книги, което не й пречи да бъде смъртоносна или, ако не е, непременно да стане благодарение на лекарствата, предписани от наивните лекари, които са изобщо много лоши химици и ще излекуват или уморят болния според желанието ви. В такъв случай болният ще бъде убит по всички правила на изкуството, правосъдието не ще научи от него нищо, както казваше един ужасен химик, мой приятел, прекрасният абат Аделмонте от Тоармина, в Сицилия, който бе изучавал твърде обстойно тези национални проявления.

— Всичко това е и ужасно, и възхитително — заяви младата жена; — признавам, че за мене всички тези приказки бяха средновековни измислици.

— Сигурно, само че са ги усъвършенствували в наши дни. За какво, според вас, служи времето, насърченията, медалите, ордените, наградите Монтион, ако не да водят обществото към все по-голямо съвършенство? А човек ще бъде съвършен само тогава, когато се научи да твори и да руши като бог; научил се е вече да руши — изминал е значи половината път.

— Тогава — продължи госпожа дьо Вилфор, като се върна пак към целта си — отровите на Борджиите, Медичите, на разните Рене и Руджиери, а по-късно навярно и на барон дьо Тренк, с които толкова много се злоупотребява в съвременната драма и роман…

— Са произведения на изкуството, госпожо, и нищо друго — отвърна графът. — Мислите ли, че обект на истинския учен е просто отделната личност? Ни най-малко. Науката обича да отскача, да проявява ловкост, дори въображение, така да се каже. Превъзходният абат Аделмонте например, за когото току-що ви споменах, правеше удивителни опити в това отношение.

— Така ли?

— Да, ще ви спомена само един. Той имаше много хубава градина със зеленчуци, цветя и плодове; измежду зеленчуците избираше нещо най-невинно, например зеле. В продължение на три дни го поливаше с арсеников разтвор; на третия ден зелката се разболяваше, пожълтяваше, настъпваше време да я отреже; в очите на всички тя беше узряла и имаше съвсем приличен вид; само за абат Аделмонте беше отровна. Той я отнасяше у дома си, вземаше някое зайче — абат Аделмонте имаше колекция от зайци, котки и индийски свинчета, която не отстъпваше по нищо на колекцията от зеленчуци, цветя и плодове, — абат Аделмонте вземаше значи някое зайче; даваше му да изяде един лист от зелката и зайчето умираше. Кой съдия следовател би намерил нещо осъдително в това и кой кралски прокурор се е досетил някога да повдигне обвинение срещу господин Маженди151 или господин Флуран152 за това, че са убивали зайчета, индийски свинчета или котки? Никой. Зайчето си умира, абат Аделмонте накарва прислужницата си да го изкорми и хвърля вътрешностите му в сметта. Там някоя кокошка започва да ги кълве, разболява се и на другия ден умира. Когато тя се гърчи в предсмъртни мъки, прелита някой лешояд (в страната на абат Аделмонте има много лешояди), спуска се върху мършата, отнася я на скалата си и я изяжда. Три дни по-късно нещастният лешояд, който се е чувствувал все недобре след този обяд, усеща, че губи равновесие в приоблачните висини, превърта се във въздуха и пада тежко във вашия рибарник; щуката, змиорката и мурената са, както знаете, лакоми и веднага се нахвърлят върху него. Представете си сега, че на другия ден поднесат на трапезата ви тази змиорка, щука или мурена, отровени по четвърта линия; вашият гост ще се отрови по пета линия и ще умре след десетина дни от болки в корема, сърдечна криза, абцес в пилора. Ще го аутопсират и лекарите ще кажат: „Пациентът е починал от тумор в черния дроб или, от тифусна треска.“

— Но — възрази госпожа дьо Вилфор — всички тези обстоятелства, които вие свързвате едно с друго, могат да се прекъснат от най-дребна случка; лешоядът може да не мине точно навреме или да падне на сто крачки от рибарника.

— Ето къде е именно изкуството: за да бъде голям химик в Ориента, човек трябва да насочва случая; и го постига.

Госпожа дьо Вилфор слушаше унесено.

— Но — заяви тя — арсеникът е неразтворим; както и да бъде погълнат, все ще го намерят в тялото на човека, щом е взет в смъртоносно количество.

— Тъкмо това казвах и аз на добрия Аделмонте — отвърна Монте Кристо. — Той се замисли, усмихна се и ми отговори с една сицилийска поговорка, която е, струва ми се, и френска: „Чедо, светът не е направен в един ден, а в седем дни; елате в неделя“. На следващата неделя отидох отново; вместо да полива зелето с арсеник, той го бе поливал със стрихнинов разтвор, strychnos colubrina, както казват учените. Този път зелката не изглеждаше никак болна и зайчето не се поколеба да я изяде, но след пет минути беше мъртво; кокошката кълва зайчето и на другия ден умря. Сега лешоядите бяхме ние, взехме кокошката и я отворихме. Този път всички особени признаци бяха изчезнали. Оставаха само общите. Никакво специално указание в никой орган; само едно силно раздразнение на нервната система и леко мозъчно възпаление, нищо повече; кокошката не беше отровена, умряла беше от апоплексия. Зная, че това се случва рядко с кокошките, но е нещо обикновено за хората.

Госпожа дьо Вилфор изглеждаше все по замислена.

— Истинско щастие е — каза тя, — че такива вещества могат да се приготовляват само от химици, защото иначе половината хора биха отровили другата половина.

— От химици или от хора, които се занимават с химия — отвърна нехайно Монте Кристо.

— Освен това — продължи госпожа дьо Вилфор, като се изтръгна с усилие от мислите си — колкото изкусно и да е подготвено, престъплението си е престъпление; ако се изплъзне от човешкото правосъдие, не може да се изплъзне от окото на бога. Ориенталците са чисто и просто по-силни от нас, когато трябва да се борят със съвестта си, защото са премахнали благоразумно ада; това е всичко.

— Да, госпожо, такава задръжка, естествено, ще се породи в една честна душа като вашата, но разсъждението може лесно да я изтръгне оттам. Злата човешка мисъл може винаги да се изрази накратко с известния парадокс на Жан-Жак Русо за „Мандарина, когото убиват от пет хиляди левги сама като си вдигнат пръста.“ Човешкият живот минава във вършене на такива дела, а умът му се изтощава в обмислянето им. Ще намерите твърде малко хора, които забиват грубо нож в сърцето на ближния си или му дават такава доза арсеник, каквато споменахме, за да го премахнат от лицето на земята. Това е вече наистина неуравновесеност или глупост. За да се стигне дотам, кръвта трябва да кипва при тридесет и шест градуса, пулсът да е деветдесет в минута, душата да прехвърли обикновените си граници; но ако минем — както става във филологията — от думата към един по-мек неин синоним, вие правите в случая само едно отстраняване; ако вместо да извършите едно подло убийство, чисто и просто отстранявате от пътя си този, който ви пречи, и то без сътресение, без насилие, без страданията, които се превръщат в мъчения и правят от жертвата мъченик, а от отстранителя един палач в истинския смисъл на думата; ако няма нито кръв, нито рев, нито гърчове, а най-главно ужасната и излагаща ненадейност на събитието, вие не попадате под удара на човешкия закон, който гласи: „Не смущавай обществения ред!“ Ето как постъпват и успяват ориенталците, сериозни и флегматични хора, които не се тревожат от въпроса, колко време е потребно, ако случаят е особено важен.

— Остава все пак съвестта — повтори развълнувано госпожа дьо Вилфор и въздъхна глухо.

— Да — отвърна Монте Кристо, — да, остава за щастие съвестта, без която човек би бил много нещастен. След всяка малко по-смела постъпка само съвестта ни спасява, защото ни дава хиляди оправдания, които никой друг освен нас не преценява. А колкото прекрасни и да са тези основания, за да ни запазят съня, те биха били може би твърде слаби пред съда, за да ни запазят живота. Съвестта на Ричард III например трябва да му е помогнала чудесно след премахването двете деца на Едуард IV; той е могъл наистина да си каже: „Тези две деца на един жесток и деспотичен крал, наследили пороците на баща си, които само аз открих в младежките им наклонности; тези две деца ми пречеха да направя щастлив английския народ, когото самите те щяха да направят непременно нещастен“, Така е била подпомогната от съвестта си и лейди Макбет, която — каквото и да ни разправя Шекспир! — е искала да даде престол не на съпруга, а на сина си. Майчината любов е толкова велика добродетел, толкова мощна подбуда, че може да оправдае много неща; затова след смъртта на Дънкан лейди Макбет би била ужасно нещастна, ако не беше съвестта й.

Госпожа дьо Вилфор поглъщаше жадно тези страхотни мисли и ужасни парадокси, изказвани от графа с обичайната му добродушна насмешливост.

И след минутно мълчание:

— Знаете ли, господин графе — започна тя, — че вие умеете страшно да убеждавате и виждате света под една малко мрачна светлина! Да не би да виждате човечеството такова, защото сте го наблюдавали през аламбици и реторти? Вие имате право и сте наистина голям химик: лекарството, което дадохте на сина ми и което така бързо го свести…

— О, не се доверявайте много, госпожо — прекъсна я Монте Кристо; — една капка от това лекарство свести припадналото дете, но три капки биха предизвикали прилив на кръв в дробовете и сърцебиене; шест биха пресекли дишането и довели много по-тежък припадък от този, в който то се намираше; а десет щяха да го убият моментално. Нали знаете, госпожо, как побързах да го отстраня от стъкълцата, които то така непредпазливо пипаше?

— Страшно отровни ли бяха?

— Боже мой, не! Преди всичко трябва да разберем, че отрова няма, защото в медицината използуват най-силните отрови, които — според начина на предписването им — се превръщат в полезни лекарства.

— Какво бяха тогава?

— Един изкусен препарат от моя приятел, отличния абат Аделмонте, който ме научи как да си служа с него.

— О! — каза госпожа дьо Вилфор. — Трябва да е някакво превъзходно антиспазмодично.

— Недостижимо, госпожо! Сама видяхте — отвърна графът; — и аз го използувам често, с най-голямо благоразумие, разбира се — завърши със смях той.

— Вярвам — каза със същия тон госпожа дьо Вилфор. — Лично аз, така нервна и податлива на припадъци, бих имала нужда от някой абат Аделмонте, за да ми изнамери средство да дишам свободно и да се успокоя от страха, че някой ден ще умра от задушаване. Но тъй като такова средство не може да се намери във Франция, а вашият абат не ще бъде навярно наклонен да дойде само заради мене в Париж, се задоволявам с антиспазмодиците на господин Планш; употребявам също мента и хофманови капки. Вижте какви специални пастили съм си поръчала: с двойна доза.

Монте Кристо отвори роговата кутия, която младата жена му подаде, и вдъхна миризмата на пастилите като любител, който умее да прецени този препарат.

— Прекрасни са — заяви той, — само че трябва да се гълтат, а това припадналият често пъти не може да стори. Аз предпочитам моето средство.

— И аз бих го предпочела, то се знае, особено като имам предвид въздействието му, което видях лично; но то е сигурно тайна, която не съм така нескромна да ви поискам.

— А пък аз, госпожо — стана Монте Кристо, — съм така любезен да ви я кажа.

— О, господине!

— Само трябва да помните едно нещо: в малка доза това е лекарство, в голяма доза е отрова. Една капка възвръща живота, както видяхте; пет или шест непременно убиват, а най-ужасното е, че ако са разтворени в чаша вино, никак не променят вкуса му. Но да спра, госпожо, иначе би изглеждало, че ви давам съвет.

Удари шест и половина; съобщиха за пристигането на една приятелка на госпожа дьо Вилфор, която щеше да вечеря с нея.

— Ако имах честта да ви виждам днес за трети или четвърти път, господин графе, а не за втори — каза госпожа дьо Вилфор, — ако имах честта да бъда ваша приятелка, вместо да имам само щастието да ви съм задължена, бих настояла да останете на вечеря у нас, без да се изложа на опасността да ми откажете още първия път.

— Хиляди благодарности, госпожо — отвърна Монте Кристо, — но аз самият имам задължение, което не мога да отменя. Обещах да заведа на театър една гръцка княгиня, моя приятелка, която не е виждала парижката опера и разчита на мене да я придружа.

— Разбира се, господине, само че не забравяйте рецептата.

— Моля ви се, госпожо! Би трябвало да забравя, в такъв случай този час, прекаран в разговор с вас; а това е съвършено невъзможно.

Монте Кристо се поклони и излезе.

Госпожа дьо Вилфор се замисли.

„Странен човек — каза си тя; — и все ми се струва, че истинското му име е Аделмонте.“

А Монте Кристо сметна, че успехът е надминал очакванията му.

„Да — помисли той, като си отиваше; — чудесна почва; убеден съм, че хвърленото семе няма да пропадне.“

И верен на обещанието, изпрати на другия ден исканата рецепта.

Предлогът, че ще отива на опера, беше напълно искрен, защото тази вечер имаше тържество в кралската музикална академия. След продължително боледуване Левасьор се явяваше отново в ролята на Бертрам и творбата на модния маестро бе привлякла най-блестящото парижко общество.

Като повечето богати младежи, и Морсер имаше кресло в първите редове на партера, а освен това можеше да остане в десет ложи на свои познати, независимо от мястото, което, можеше винаги да намери в ложата на парижките „лъвове“.

Шато Рено имаше съседното кресло.

В качеството си на журналист Бошан царуваше в залата и можеше да седне, където пожелае.

Тази вечер Люсиен Дебре имаше на свое разположение ложата на министъра и я бе предложил на граф дьо Морсер, който след отказа на Мерседес я предостави на Данглар, като му съобщи, че навярно ще отиде вечерта да посети съпругата и дъщеря му, ако двете дами благоволят да приемат ложата. А никой не ламти за безплатни ложи така, както милионерите.

Що се отнася до Данглар, той заяви, че политическите убеждения и битността му на опозиционен депутат не му позволяват да се яви в ложата на министъра. Така че баронесата писа на Люсиен да отиде да я вземе, защото, естествено, не можеше да отиде на опера само с Йожени.

Би било наистина противно на добрия вкус двете дами да отидат сами; но никой не можеше да каже нищо, ако госпожица Данглар се яви с майка си и с любовника на майка си: висшето общество се приема такова, каквото е.

Завесата се вдигна, както винаги, при една почти празна зала. Още една, чисто парижка мода е да се идва след започването на спектакъла; поради това първото действие минава за зрителите не в гледане и слушане на пиесата, а в гледане на пристигащите и в слушане само шума на вратите и разговорите.

— Я вижте! — каза изведнъж Албер, като погледна в една странична ложа балкон. — Я вижте! Графиня Г.

— Коя е тази графиня Г.? — запита Шато Рено.

— Моля ви се, бароне, такъв въпрос не може да ви бъде простен: питате коя е графиня Г.?

— О, да! — отвърна Шато Рено: — Да не е онази очарователна венецианка?

— Същата.

В тоя миг графинята забеляза Албер, с когото размени усмихнато поздрав.

— Познавате ли я? — запита Шато Рено.

— Да — промълви Албер; — Франц ме представи в Рим.

— Искате ли да ми направите в Париж услугата, която Франц ви е направил в Рим?

— С удоволствие.

— Шт! Шт! — обадиха се от публиката.

Двамата младежи продължиха разговора си, без да се тревожат от желанието на партера да слуша музиката.

— Тя беше на надбягванията на Шанде Марс — каза Шато Рено.

— Днес?

— Да.

— Хм! Всъщност да, имаше надбягвания. Участвувахте ли?

— О, дреболия, за петдесет луидора.

— И кой спечели?

— Наутилус; за него бях заложил.

— Но имаше три надбягвания, нали?

— Да. За наградата на жокей-клуба имаше златна купа. Случи се дори нещо твърде странно.

— Какво?

— Шт! — обадиха се пак от публиката.

— Какво? — повтори Албер.

— Надбягването бе спечелено от един съвършено непознат кон със съвършено непознат жокей.

— Какво?

— Да, боже мой; никой не бе обърнал внимание на един кон, вписан с името Вампа, и на жокей с името Йов, когато изведнъж видях да излиза един великолепен кон и жокейче, голямо една педя; трябваше да му изблъскат десет кила олово в джобовете; но това не му попречи да пристигне на финиша с три конски дължини преди Ариел и Барбаро, които се надбягваха с него.

— И не се ли разбра чий е конят и жокеят?

— Не.

— Казвате, че конят бил записан с името…

— Вампа.

— Тогава — каза Албер — аз съм по-осведомен от вас; защото зная чий е.

— Тишина най-после! — извикаха за трети път от партера.

Недоволството този път беше толкова силно, щото двамата младежи най-сетне забелязаха, че публиката говори на тях. Обърнаха се за миг, за да видят кой ще поеме отговорност за това, което сметнаха за нахалство; но никой не повтори подканването и двамата загледаха сцената.

В този миг ложата на министъра се отвори и госпожа Данглар, дъщеря й и Люсиен Дебре заеха местата си.

— О, о! — каза Шато Рено. — Ето и други ваши познати, виконте. Къде, по дяволите, сте се загледали надясно? Търсят ви.

Албер се обърна и погледът му наистина срещна този на баронеса Данглар, която го поздрави леко с ветрилото си. Що се отнася до госпожица Йожени, големите й черни очи едва благоволиха да се наведат към оркестъра.

— Всъщност, драги — започна Шато Рено, — не разбирам, като оставим настрана неравенството в общественото положение (не смятам, че това особено много ви занимава), не разбирам, като изключим неравенството, какво друго можете да имате против госпожица Данглар; тя е наистина много красива особа.

— Много красива, то се знае — отвърна Албер; — но признавам, че предпочитам по-мека, по-нежна, изобщо по-женствена красота.

— Това са то младежите — каза Шато Рено, който си позволяваше със своите тридесет години да се държи бащински към Морсер; — никога не са доволни. Как, драги! Намират ви годеница, създадена по образа на Диана ловджийката, и вие не сте доволен!

— Именно затова! Бих предпочел нето в жанра на Милоската или Капуаска Венера. Тази Диана ловджийка, винаги заобиколена от своите нимфи, ме плаши донейде; страхувам се да не се отнесе с мене като с Актеон153!

Един поглед към девойката би могъл наистина да обясни чувството, изповядано от Морсер. Госпожица Данглар беше красива, но както каза Албер, с една малко сурова красота: косите й бяха много черни, а естествените им вълни изглеждаха непокорни към волята на ръката й; очите, черни като косата, под великолепни вежди, които имаха само един недостатък — да се мръщят понякога, се отличаваха с твърдо изражение, необичайно за погледа на жена; носът й имаше точното очертание, което ваятел би дал на носа на Юнона; само устата й беше прекалено голяма, но с прекрасни зъби, изпъкващи още повече зад яркия кармин на устните, които подчертаваха бледността на лицето; най-после една черна бенка в ъгъла на устата, по-голяма от подобни естествени отлики, придаваше на физиономията й решителността, от която се боеше Морсер.

И цялата фигура на Йожени подхождаше на главата, която се опитахме да опишем. Тя беше, както се бе изразил Шато Рено, Диана ловджийка, само че с още по-твърда и плътна красота.

Колкото до възпитанието, което бе получила, можеше да му се отправи укорът, че — като някои черти от физиономията й — беше подходящо за другия пол. Тя говореше наистина два-три езика, рисуваше леко, пишеше стихове и композираше; особено много бе пристрастена именно към музиката, която изучаваше заедно с една своя съпансионерка, бедна девойка с всички данни да стане, както уверяваха, отлична певица. Хората разправяха, че един известен композитор проявявал почти бащински интерес към нея и я подготвял с надежда, че тя ще забогатее един ден чрез гласа си.

Поради тази именно възможност на госпожица Луиз д’Армии — така се казваше младата виртуозка — да постъпи един ден в театъра госпожица Данглар я приемаше у дома си, макар и да не се явяваше на обществени места заедно с нея. Впрочем при все че нямаше в къщата на банкера независимото положение на приятелка, Луиз стоеше по-високо от обикновена учителка.

Няколко секунди след влизането на госпожа Данглар в ложата завесата бе спусната и поради това, че продължителността на антракта позволяваше половинчасова разходка или посещение из ложите, първите редове на партера се бяха почти изпразнили.

Морсер и Шато Рено излязоха още в началото. За момент госпожа Данглар помисли, че това усърдие на Албер се дължи на желанието му да й поднесе почитанията си, и се наведе към ухото на дъщеря си, за да я предупреди за посещението; но Йожени се задоволи да поклати усмихнато глава, а в същото време, за да докаже сякаш колко основателно е отрицателното отношение на Йожени, Морсер се появи в една от страничните ложи балкон. Ложата на графиня Г.

— А! Ето ви и вас, господин пътешественико — погрешна го тя, като му протегна ръка със сърдечността на отдавнашна позната; — много любезно, че ме познахте, а особено, че избрахте моята ложа за първото си посещение.

— Вярвайте, госпожо — отговори Албер, — че ако знаех пристигането ви в Париж и адреса ви, не бих чакал досега. Но позволете да ви представя господин барон дьо Шато Рено, мой приятел, един от малцината останали благородници във Франция, от когото току-що узнах, че сте били на надбягванията на Шанз дьо Марс.