[Kodirane UTF-8]

	Хенри Райдър Хагард
	Алън Куотърмейн


	Въведение


	23 декември

	„Току-що погребах момчето си, моето хубаво момче, с което толкова се гордеех, и сърцето ми е сломено. Много е тежко да имаш само един син и да го загубиш, но такава е Волята Божия. Кой съм аз, та да се оплаквам? Великото колело на Съдбата се търкаля неумолимо и смачква всички ни подред, някои по-рано, други по-късно — не е важно кога, накрая то премазва всички ни. Ние не се прекланяме пред него, както бедните индианци; ние се мятаме насам-натам — молим за милост, но без полза, черната Съдба продължава да трещи и в даден момент ни превръща в прах.
	Горкият Хари, да си отиде толкова рано! Точно когато животът се разкриваше пред него. Той се справяше тъй добре в болницата, беше взел последните си изпити с отличие и аз се гордеех с това, мисля, много повече от самия него. А после се наложи да отиде в онази болница за едра шарка. Той ми писа, че не се страхувал от едрата шарка и искал да набере опит; а сега болестта го уби и аз, стар, посивял и съсухрен, останах да го оплаквам, без да има кой да ме утеши. А можех да го спася — имах пари, достатъчно и за двама ни, и много повече от достатъчно — рудниците на цар Соломон ми ги донесоха; но казах: «Не, нека момчето само спечели хляба си, остави го да се труди, за да може да се радва на почивката.» Но почивката дойде при него преди труда. О, момчето ми, момчето ми!
	Приличам на онзи библейски мъж, който натрупал много блага и построил житници* — блага за моето момче и житници, за да ги съхранявам; но ето че душата му му бе отнета и аз останах самотен. Защо не взеха моята душа вместо тази на момчето ми!
	[* Евангелие от Лука, 12:18. — Б.ред.]
	Погребахме го днес следобед под сянката на сивата и стара черковна кула в селото, където се намира къщата ми. Беше мрачен декемврийски следобед с небе, натежало от сняг, но валеше малко. Ковчегът бе положен до гроба. Няколко големи снежинки кацнаха отгоре. Те изглеждаха много бели върху черния плат. Яви се известно затруднение при спускането на ковчега в гроба — необходимите въжета бяха забравени, затова ние се отдръпнахме назад и зачакахме мълчаливо, наблюдавайки как големите снежинки нежно падат една по една като небесно благодеяние и се превръщат в сълзи върху покрова на Хари. Но това не беше всичко. Една червеношийка дойде, кацна храбро върху ковчега и запя. И тогава, боя се, не издържах повече, а също и сър Хенри Къртис, макар да е корав мъж; колкото до капитан Гуд, видях, че и той се обърна настрани — въпреки собствената си злочестина не можех да не забележа.“

	Горното, подписано „Алън Куотърмейн“, е откъс от дневника ми, писан преди повече от две години. Преписах го тук, защото смятам, че е най-подходящото начало за историята, която възнамерявам да напиша, ако Господ ме пощади, за да я довърша. Ако не — е, това няма значение. Този откъс бе написан на седем хиляди мили от мястото, където сега лежа болен и пиша бавно, а едно хубаво момиче стои до мен и пропъжда с ветрило мухите от внушителното ми лице. Хари е там, а аз съм тук и все пак, без да ща, чувствувам, че не съм далеч от Хари.
	Когато бях в Англия, живеех в една много хубава къща — поне аз я наричам такава, като я сравнявам със стандарта на къщите, с които бях привикнал през целия си живот в Африка. Тя е на не повече от петстотин ярда* от старата черква, където почива Хари, и където се върнах след погребението и хапнах малко, защото няма смисъл да се гладува дори когато човек току-що е погребал всичките си земни надежди. Не можах да ям и много скоро започнах да крача или по-скоро да куцукам — тъй като останах завинаги куц от ухапването на лъва — нагоре-надолу, нагоре-надолу по дъбовия под на вестибюла (защото в моята къща в Англия има вестибюл). На четирите стени на вестибюла бяха накачени много чифтове рога — общо около сто, чиито притежатели аз лично бях застрелял. Те са красиви екземпляри, тъй като никога не задържам рога, които не са съвършени, освен понякога заради спомените, свързани с тях. Над широката камина в центъра на стаята беше оставено празно място. На него (тях окачил всичките си пушки. Някои имах от четиридесет години — стари пушки, които се пълнят от дулото и които днес никой не би погледнал. Една от тях беше за слонове, с римпи — ивици зелена кожа — върху приклада и спусъка, такава, каквато обикновено са притежавали холандците, които я наричат „рьор“. Бурът, от когото я купих преди много години, ми беше казал, че пушката е била използувана от баща му в битката при Кървавата река, след като Динджаан връхлетял в Натал и заклал шестстотин мъже, жени и деца. Тогава бурите нарекли мястото на клането „Уинен“ или „Място на плача“; и така се нарича то до ден-днешен и ще бъде наричано завинаги. Много са слоновете, които застрелях с тази стара пушка. На нея винаги й трябваше цяла шепа черен барут и куршум от три унции, а риташе назад като самия дявол.
	[* Мярка за дължина = 91,4 см. — Б.пр.]
	И така аз крачех нагоре-надолу вперил поглед в пушките и в рогата; които те бяха донесли; и както крачех, усетих непреодолимо желание да се махна от това място, където живеех лениво и бездейно, да се върна в пустошта, където прекарах живота си, където срещнах милата си съпруга, където бе роден бедният Хари и където ми се бяха случили толкова много добри и лоши, и незначителни неща. Копнежът по дивото ме налегна; не можех повече да понасям това място; исках да отида и да умра, както бях живял, между дивите животни и туземците. Да, докато крачех, зажадувах да видя как лунната светлина струи сребристобяла върху дивите велди* и тайнственото море от храсти, да видя редиците на дивеча, който се спуска по склоновете към водата. Казват, че господствуващата страст у човека е най-силна при смъртта, а моето сърце беше мъртво тази нощ. Но независимо от нещастието ми, никой мъж, живял живота, който аз бях водил в продължение на четиридесет години, не би могъл да се затвори безнаказано в тази превзета английска страна с нейните подстригани живи плетове и обработени полета, с нейните неестествено официални обноски и добре облечени тълпи. Той започва да копнее — ах, как копнее той — за острия дъх на пустинния въздух; мечтае да види зулуските войски, връхлитащи върху врага, както прибоя върху скалите; и в сърцето му се надига бунт срещу строгите ограничения на цивилизования живот.
	[* Велда — южноафриканска степ. — Б.пр.]
	Ах, тази цивилизация! До какво се свежда тя? Цели четиридесет години бях прекарал между туземците, изучавайки тях и живота им, а сега от няколко години живеех тук, в Англия, и както ми е присъщо, глупаво се стараех да изучавам живота на белите. И какво открих? Някаква голяма пропаст ли? Не, само една толкова малка пропаст, че мисълта на обикновения човек лесно може да я прескочи. Твърдя, че какъвто е туземецът, такъв е и белият човек. Само че последният е по-находчив и гъвкав. Туземецът пък, какъвто го познавам, е освободен до голяма степен от алчността, която разяжда като рак сърцето на белия човек. Това е потискащо заключение, но във всичко съществено дивакът и рожбата на цивилизацията са еднакви. Смея да кажа, че когато една добре възпитана дама прочете настоящото, тя ще се надсмее над твърденията на стария глупав ловец, като си представи своята черна, украсена с мъниста сестра, ще се надсмее и свръхизисканият културен безделник, подхождащ научно към вечерята в своя клуб, чиято стойност би поддържала едно гладуващо семейство цяла седмица. И все пак, моя любезна млада госпожо, какво представляват тези красиви неща около вашата шия? Те имат голяма родствена прилика (особено когато носите тази ниско деколтирана рокля) с мънистата на дивачката. Вашето влечение да се въртите под звуците на разни тръби и барабани, вашата слабост към пудри и помади, начинът по който се подчинявате на богатия воин, който ви е превзел чрез женитбата, и бързината, с която вашият вкус избира украсените с пера шапки — всички тези неща внушават някакво родство. Помнете, че в основните принципи на природата си вие сте почти еднакви. А що се отнася до вас, сър, който също се надсмивате, нека само някой мъж дойде и ви удари по лицето, докато се любувате на великолепната си вечеря, и тогава ще видим колко от дивака има и у вас.
	Така бих могъл да продължавам до безкрай, но каква полза? Цивилизацията е само посребрено дивачество. Празнословие е тя и като северното сияние идва само за да угасне и остави небето още по-тъмно от преди. Тя е израсла като дървото от почвата на варварщината и вярвам, че рано или късно като дърво ще падне отново на земята, както е паднала египетската цивилизация, елинската и римската цивилизация и както са паднали много други, за които светът е изгубил сметка. Не искам обаче да смятате, че осъждам нашите съвременни институции, които представляват събрания опит на човечеството и го прилагат за доброто на всички. Разбира се, те имат големи преимущества — болниците например — но моля, спомнете си, че ние създаваме болните хора, които ги пълнят. В една дива страна те не съществуват. Освен това би изникнал въпросът: колко от тези придобивки се дължат на християнството, взето отделно от цивилизацията? И така, везната се люлее и историята продължава — тук печалба, там загуба, докато средното аритметично на природата зачеркне и двете, а общият сбор образува един от коефициентите в това могъщо уравнение, при което резултатът ще бъде равен на неизвестната величина на нейната цел.
	Няма да се извинявам за това отклонение, още повече, че това е въведение, което всички младежи и онези, които не обичат да мислят (а това е лош навик), естествено ще прескочат. Струва ми се, че е, твърде желателно да се опитваме понякога да опознаем границите на нашата природа, за да не бъдем погубени от гордостта, че притежаваме знания. Човешкият ум е почти безграничен и се разтяга като ластик, но човешката природа е като железен обръч. Можеш да го обикаляш, можеш да го излъскаш доста, можеш да го посплескаш от едната страна, от което само ще се издуе от другата, но докато светът съществува и човекът е човек, никога няма да можеш да увеличиш неговия обхват. Човешката природа е единственото неизменяемо нещо, установено като звездите и по-трайно от планините, неизменно като пътя на вечността. Тя е божият калейдоскоп и малките парченца цветно стъкло, които представляват нашите страсти, надежди, страхове, радости и стремежи към добро и зло и какво ли не още, се въртят в могъщата му ръка така сигурно, както сигурно тя насочва звездите да образуват непрекъснато нови съзвездия и съчетания. Но съставните елементи остават завинаги същите и малките цветни стъкълца никога няма да се увеличат или намалят дори с едно-единствено късче.
	Като така, да предположим, че в името на спора разделим себе си на двадесет части — деветнадесет дивашки и една цивилизована. Трябва да разгледаме тези именно деветнадесет дивашки части от нашата природа, ако искаме действително да опознаем себе си, а не двадесетата, която макар толкова незначителна, в действителност се разпростира върху другите деветнадесет и ги прави да изглеждат напълно различни от това, което са, също както ваксата за ботушите или политурата за масата. И точно на тези деветнадесет груби и устойчиви дивашки части разчитаме ние в критични моменти, а не на излъсканата и несъществена двадесета част. Цивилизацията трябваше да изтрие сълзите ни, но ние пак плачем и не можем да се утешим. Войнствеността е несъвместима с нея и все пак ние се бием за огнище и дом, за чест или просто за слава и даже се хвалим с удара си. И така нататък за всичко.
	Затова, когато сърцето е наранено, а главата смирено сведена в прахта, цивилизацията ни изменя напълно. Назад, назад се връщаме ние и като малки деца лягаме на огромната гръд на природата с надеждата, че тя може да ни утеши й да ни накара да забравим или поне да премахне жилото на спомена. Кой в голямата си скръб не е изпитал желанието да се вгледа във външните черти на всемирната майка, да лежи в планината и наблюдава как облаците се движат по небето, да слуша как вълците се разбиват с гръм о брега и да остави жалкия си задъхан живот да се смеси за малко с нейния; да почувствува бавните удари на вечното й сърце, да забрави грижите си и да бъде погълнат от нейната огромна, незабележимо движеща се енергия, от тази, в която ние съществуваме, от която сме произлезли и с която отново ще се слеем, която ни е дала рождение и в определения ден ще ни погълне отново.
	И така, унесен в мъката си, аз крачех нагоре-надолу по дъбовия под на вестибюла в къщата си, там, в Йоркшир, и жадувах да се хвърля още веднъж в обятията на Природата. Не природата, която вие познавате, природата, която се открива в добре поддържаните гори или се усмихва от житните ниви, а природата, каквато е била, когато е било завършено сътворението, все още неосквернена от отпадъците на борещото се, изнемогващо човечество. Да отида пак там, при дивите животни, да се върна в страната, чиято история никой не знае, пак при туземците, които обичам, въпреки че някои от тях са почти така безмилостни, както политическата икономия. Там може би ще успея да се науча да мисля за горкия Хари, погребан в черковния двор, без да чувствувам, че сърцето ми ще се пръсне.
	А сега слагам край на това себично слово и повече няма да чуете нито дума. Но ако вие, чиито очи случайно попаднат един ден върху моите записани мисли, сте стигнали до тук, моля ви, бъдете упорити и продължете, защото това, което ще ви разкажа, не е безинтересно и досега никога не е било разказвано, нито някога ще бъде разказано отново.


	Глава I
	Разказът на консула

	Беше изминала вече седмица от погребението на горкото ми момче Хари, когато една вечер, докато крачех нагоре-надолу из стаята, потънал в мисли, на външната врата се позвъни. Слязох по стълбите и отворих вратата и ето че вътре влязоха моите стари приятели сър Хенри Къртис и капитан Джон Гуд от кралската флота. С влизането си те се разположиха пред широкото огнище във вестибюла, в което, спомням си, гореше много хубав огън.
	— Много любезно от ваша страна да наминете — казах аз, колкото да кажа нещо. — Сигурно ви е било трудно да вървите в този сняг.
	Те не отговориха нищо, а сър Хенри бавно напълни лулата си и посегна да я запали с един горящ въглен от огнището. Когато се наведе напред над, огъня, пламъкът подхвана парченце борина, което така се разгоря, че картината стана още по-релефна и не можех да не си помисля колко прекрасно изглежда този мъж. Спокойно, волево лице, ясно изрязани черти, големи сиви очи, руса брада и коса — всичко заедно даваше чудесен образ на висшия тип човек. Фигурата не отстъпваше на лицето му. Никога не съм виждал по-широки рамене или по-развит гръден кош. Наистина, обиколката на сър Хенри е толкова голяма, че въпреки ръста си от шест фута*1 и два инча*2, не правеше впечатление на висок човек. Като го гледах, не можех да не си помисля какъв необикновен контраст представлява моята съсухрена личност спрямо неговите внушителни фигура и лице. Представете си един малък, слаб човек с жълтеникаво лице, шестдесет и три годишен, с тънки ръце, големи кафяви очи, глава с ниско подстригана посивяла коса, наподобяваща изхабена четка за дъски, тежащ с дрехите общо девет стоуна*3 и половина — и ще добиете много вярна представа за Алън Коутърмейн, обикновено наричан Куотърмейн Ловеца, или както казват туземците, Макумазан англичанина, което ще рече човек, който бди в нощта, или на прост английски — проницателен човек, който не може лесно да бъде измамен.
	[*1 Мярка за дължина = 30,48 см. — Б.пр.]
	[*2 Мярка за дължима = 2,6 см. — Б.пр.]
	[*3 Мярка за тегло = 0,36 кг. — Б.пр.]
	Там беше и Гуд, който не прилича нито на единия, нито на другия от нас — нисък, тъмнокос, набит, много набит — с мигащи черни очи, на едното от които е прикрепен вечен монокъл. Казах набит, на това е доста умерен термин; със съжаление отбелязвам, че в последните години Гуд беше започнал да пълнее по много некрасив начин. Сър Хенри му казва, че това идва от безделие и прехранване и то никак не се харесва на Гуд, въпреки че не може да го отрече.
	Поседяхме малко и после взех кибрит и запалих лампата, която стоеше приготвена на масата, защото полумракът започна да става тягостен — нещо естествено за човек, който само преди седмица е погребал надеждата на своя живот. Сетне отворих долапа, скрит в ламперията, и извадих бутилка уиски, чаши и вода. Обичам да правя това сам; дразня се, когато някой непрекъснато стои до лакътя ми, като че ли съм на година и половина. През всичкото време Къртис и Гуд мълчаха, чувствувайки, предполагам, че не могат да кажат нищо, което да ме утеши, и се задоволяваха да ми изразят безмълвно съчувствието си чрез своето присъствие, защото това беше едва второто им посещение след погребението. И така е наистина: в мрачните часове на скръб ние извличаме подкрепа именно от присъствието на другите, а не от приказките им, които обикновено само ни дразнят. По време на лоша буря дивечът винаги се събира заедно, но престава да се вика взаимно.
	Те седяха и пушеха, пиеха уиски с вода, а аз стоях до огъня, също пушех и ги гледах. Накрая проговорих:
	— Стари приятели — казах, — колко време измина, откакто се завърнахме от Кукуаналанд?
	— Три години — отвърна Гуд. — Защо питаш?
	— Питам, защото смятам, че вече изкарах достатъчно дълго време сред цивилизацията. Връщам се във велдите.
	Сър Хенри отметна глава назад в креслото и се засмя със своя дълбок смях.
	— Колко странно — рече той, — нали, Гуд?
	Гуд тайнствено ме погледна през монокъла си и промърмори:
	— Да, странно, много странно.
	— Не разбирам добре — казах, поглеждайки от единия към другия, защото не обичам тайнствените работи.
	— Така ли, стари приятелю? — каза сър Хенри. — Тогава ще ти обясня. По пътя насам водихме с Гуд един разговор.
	— Щом сте били с Гуд, това е естествено — казах саркастично, понеже Гуд е голям бъбривец. — И за какво говорихте толкова?
	— За какво мислиш? — запита сър Хенри.
	Поклатих глава. Малко вероятно беше да се сетя за какво е говорил Гуд. Той бъбри за толкова много неща.
	— Е, говорихме за един мой малък план, а именно, че ако си съгласен, ще си съберем партушините и ще заминем за Африка на нова експедиция.
	Почти подскочих при тези думи.
	— Не може да бъде! — възкликнах аз.
	— Да, наистина, а Гуд също е съгласен, нали, Гуд!
	— Напълно — отговори другият джентълмен.
	— Слушай, стари приятелю — продължи сър Хенри с голямо въодушевление, — аз също се отегчих, страшно се отегчих да не върша нищо друго, освен да играя ролята на ескуайър* в една страна, която е препълнена с такива. От година насам или повече започнах да ставам неспокоен като стар слон, надушил опасност. Все сънувам Кукуаналанд и Гагул или рудниците на цар Соломон. Уверявам те, че станах жертва на едно непреодолимо страстно желание. Омръзна ми да бия фазани и яребици и ми се иска пак да отида на лов за едър дивеч. Нали познаваш това чувство — след като си опитал бренди с вода, млякото става безвкусно за езика. Онази година, която прекарахме заедно в Кукуаналанд, означава за мен колкото всичките години на живота ми, взети заедно. Смея да кажа, че изглеждам глупак с моите мъки, но не мога да си помогна; мечтая да отида, и което е по-важно, решил съм да отида.
	[* Ескуайър — дребен англ. благородник. — Б.пр.]
	Той направи малка пауза и продължи:
	— А освен това, защо да не отида? Нямам жена, ни родители, ни дете, които да ме задържат. Ако нещо се случи с мен, баронството ще премине върху брат ми Джордж и неговото момче, както и без това ще стане в края на краищата. Не съм от значение за никого.
	— Да — казах, — мислех си, че рано или късно ще стигнеш до това. А сега, Гуд, кои са причините и ти да искаш да тръгнеш на път? Имаш ли такива?
	— Имам — отвърна Гуд тържествено. — Никога не правя нещо без причина; и не е заради някоя дама, или поне ако е, то не е заради една.
	Погледнах го отново, защото Гуд е дяволски несериозен.
	— И каква е причината? — попитах.
	— Е, ако наистина искаш да знаеш, въпреки че не обичам да говоря за деликатни и лични неща, ще ти кажа: ставам много дебел.
	— Престани, Гуд! — каза сър Хенри. — А сега, Куотърмейн, кажи ни къде предлагаш да отидем?
	Преди да отговоря, отново запалих лулата си, защото беше изгаснала.
	— Вие, хора, чували ли сте някога за планината Кения?
	— Не зная това място — каза Гуд.
	— Чували ли сте някога за остров Ламу? — запитах отново.
	— Не. Чакай, това не се ли намира на около 300 мили северно от Занзибар?
	— Да. Слушайте сега. Това, което предлагам, е следното: да отидем в Ламу и оттам да навлезем на около 250 мили в сушата към планината Кения; от планината Кения да продължим към планината Лекакизера и после още горе-долу 200 мили по-нататък, където, доколкото зная и вярвам, бял човек не е стъпвал. И после, ако стигнем дотам — направо в непознатите дълбини. Какво ще кажете за това, приятели мои?
	— Това е голям план — каза замислено сър Хенри.
	— Прав си — отговорих. — Но доколкото разбрах, и тримата търсим нещо голямо. Търсим промяна и вероятно ще постигнем такава — една цялостна промяна. Цял живот съм мечтал да посетя тези места и смятам да го направя, преди да умра. Смъртта на бедното ми момче скъса и последната нишка между мен и цивилизацията и аз тръгвам за моята дива земя. А сега ще ви кажа нещо друго, а именно, че от дълги години чувам слухове за велика бяла раса, която изглежда живее някъде на север в тази посока, и съм си наумил да видя дали има някаква истина в тази мълва. Ако вие, приятели, желаете да дойдете, добре; ако не, ще отида сам.
	— Аз съм с теб, въпреки че не вярвам в твоята бяла раса — каза сър Хенри Къртис, като се изправи и постави ръка на рамото ми.
	— Аз също — отбеляза Гуд. — Започвам веднага да се подготвям. На всяка цена ще отидем до планината Кения и другото място с непроизносимото име и ще потърсим бялата раса, която не съществува. Съгласен съм с всичко.
	— Кога предлагаш да тръгнем? — запита сър Хенри.
	— Този месец — отговорих — с кораба за индийската колония; и не бъди толкова сигурен, че нещо не съществува, само защото ти не си чувал за него, Гуд. Спомни си за рудниците на цар Соломон!
	Около четиринадесет седмици или приблизително толкова след датата на този разговор историята продължава при много по-различни обстоятелства.
	След дълго обсъждане и проучване стигнахме до заключението, че най-добрата отправна точка към планината Кения ще бъде устието на реката Тана, а не Момбаса, защото това място беше с повече от 100 мили по-близо до Занзибар. Дойдохме до това заключение след дадената ни информация от един германски търговец, когото срещнахме на парахода в Аден. Смятам, че това беше най-нечистоплътният германец, който някога съм познавал; но той беше добър човек и ни даде обширна и ценна информация. „Ламу ли — каза той, — вие отиваш в Ламу? О, то красиво място! — И на пълното му лице, обърнато към нас, се изписа възторг. — Година и половина живял там и никога не сменил ризата си — изобщо никога.“
	И стана така, че при пристигането ни на острова ние слязохме от парахода с всичките си вещи, и като не знаехме къде да отидем, смело се отправихме към дома на консула на нейно величество, където бяхме, приети най-гостоприемно.
	Ламу е много чудновато място, но нещата, които най-ясно са се запечатали в паметта ми от него, са невероятната му мръсотия и миризми. Последните са просто ужасни! Точно под консулството се намира плажът или по-скоро един кален бряг, който наричат плаж. По време на отлив той остава напълно гол и служи като бунище за всичката мръсотия, отпадъци и боклуци на града. Тъкмо там ходят и жените, за да заровят кокосови орехи в калта, където те остават да лежат, докато външната им обвивка изгние. После ги изваждат и използуват влакната за плетене на рогозки и различни други неща. И тъй като това се е правило поколения наред, човек би могъл по-добре да си представи състоянието на брега, отколкото да го опише. Понасял съм много отвратителни миризми през живота си, но концентрираната воня, която се носеше от този плаж в Ламу и която ние вдишвахме, докато седяхме в лунната нощ — не под, а върху гостоприемния покрив на нашия приятел, консула, — прави спомена ми за всички други миризми съвсем блед. Нищо чудно, че хората хващат треска в Ламу. Но все пак мястото не беше лишено от собствен чар, въпреки че вероятно — напълно правдоподобно — той скоро би омръзнал.
	— И така, господа, за къде сте се отправили вие? — запита нашият приятел, любезният консул, докато пушехме лулите си след вечеря.
	— Смятаме да отидем до планината Кения и оттам до планината Лекакизера — отговори сър Хенри. — Куотърмейн е чул да се говори, че в непознатите територии отвъд живеела някаква бяла раса.
	Консулът ни погледна заинтригуван и отвърна, че той също бил чувал нещо такова.
	— Какво сте чували? — попитах.
	— О, не много. Всичко, което зная, е от едно писмо, получено преди около година от Макензи, шотландски мисионер, чиято база „Хайландс“ е разположена на най-високата навигационна точка на река Тана. В него той споменаваше нещо такова.
	— Пазите ли писмото? — запитах.
	— Не, унищожих го. Но си спомням, че беше писал за един човек, който дошъл в мисията и казал, че на два месеца път отвъд планината Лекакизера, където, доколкото зная, бял човек още не е стъпвал, той открил езеро, наречено Лага. След това тръгнал на североизток, пътувал през пустиня, трънливи велди и големи планини, докато накрая стигнал до непозната страна, в която хората били бели и живеели в каменни къщи. Там отначало го приели любезно, но после жреците на страната го обявили за дявол и хората веднага го изгонили. Той бил принуден да пътува осем месеца обратно и стигнал мисията на Макензи, както разбрах, вече почти умиращ. Това е всичко, което зная, и ако ме питате, бих казал, че е лъжа. Ако искате обаче да научите нещо повече, по-добре е да тръгнете нагоре по Тана до мисията на Макензи и тогава питайте него.
	Сър Хенри и аз се спогледахме. Тук имаше нещо съществено.
	— Смятам, че ще отидем при господин Макензи — казах аз.
	— Да — рече консулът, — така е най-добре, но ви предупреждавам, че пътуването ви вероятно ще бъде много трудно. Чувам, че масаите се навъртат из тия места, а те не са приятни хора. Най-добре ще бъде да изберете няколко подходящи мъже за лична прислуга и ловци, а да наемате носачи от едно село до друго. Това ще бъде крайно неудобно, но може би ще ви излезе по-евтино и ще се окаже по-сполучливо, отколкото да тръгнете с керван, понеже ще има по-малка вероятност туземците да ви напускат.
	За наш късмет по това време в Ламу се намираше група уакуафи-аскари (войници). Уакуафите, които са кръстоска между масаите и уатаветите, са хубава, мъжествена раса, която притежава много от добрите качества на зулусите, а е по-податлива на цивилизоване. Те също са големи ловци. По стечение на обстоятелствата тъкмо тези мъже бяха направили неотдавна голямо пътешествие с един англичанин на име Джътсън. Той тръгнал от Момбаса, пристанище на около 150 мили южно от Ламу, и направил голяма обиколка около Килиманджаро, една от най-високите известни планини в Африка. Горкият човек умрял от треска при завръщането си, и то само на един ден път от Момбаса. Много жалко, че беше починал, когато само подир няколко часа е можел да бъде спасен, и то след като преминал благополучно през толкова много опасности, но така става понякога. Ловците му го погребали и продължили за Ламу с лодка. Нашият приятел консула ни препоръча да се опитаме да наемем тези хора и ето че на следващата сутрин се отправихме да преговаряме с групата, придружени от преводач.
	Много скоро ги намерихме в една колиба от кал в покрайнините на градчето. Тримата мъже, които седяха вън пред колибата, имаха прями, открити лица и изглеждаха горе-долу цивилизовани на вид. Предпазливо пристъпихме към предмета на посещението си и отначало имахме съвсем малък успех. Те заявиха, че никак не им се нрави такава идея; били изтощени и отегчени от дългото пътуване и сърцата им още ги болели от загубата на господаря им. Искали да се върнат по домовете си и да си починат. Това не звучеше никак обнадеждаващо и за да отклоня разговора, попитах къде са останалите от тях. Знаех, че са шестима, а виждах само трима. Единият от мъжете отговори, че спели в колибата и че все още си отпочивали от трудностите: „Сънят тежи върху клепачите им и скръбта е направила сърцата им тежки като олово; най-добре е да спиш, защото сънят донася забрава. Но мъжете трябва да бъдат събудени.“
	Не след дълго те излязоха от колибата, прозявайки се — първите двама очевидно от същата раса и на вид като тези пред нас; но при вида на третия, последния от тях, едва не подскочих. Той беше много висок широкоплещест мъж, според мене не по-малко от шест фута и три инча, но мършав, с тънки жилави крайници. Веднага разбрах, че не е уакуафи беше чистокръвен зулус. Той излезе, сложил тънката си аристократична наглед ръка върху лицето, за да скрие прозявката си, така че можах да видя само, че е „кешла“ — „мъж с обръч“* и че има голяма триъгълна дупка на челото си. В следващия миг той махна ръката си, откривайки мъжественото си зулуско лице с насмешлива уста, къса и къдрава посивяла брада и кафяви очи, остри като на ястреб. В него познах моя човек, въпреки че не го бях виждал от дванадесет години.
	[* Когато заслужи уважение и достигне определена възраст или е съпруг на достатъчен брой жени, мъжът зулус носи обръч от вид черна смола, усукан в косата и излъскан до блясък. Докато не получи възможността да носи обръч, на него се гледа като на момче, въпреки че може да е на тридесет и пет години или дори на повече. — А.К.]
	— Как си, Умслопогаас? — попитах тихо на зулуски.
	Високият мъж, за чиито произход и преживявания се разнасяха странни приказки в Зулуланд, и който между своите беше известен обикновено като Кълвача, а също и Колача, се стресна, като от изненада едва не изпусна дългата бойна брадва от ръката си. В следващия миг той ме позна и вече ме приветствуваше:
	— Кус! — започна той. — Кус-и-Пагате! Кус-и-умкул! Кус! Баба! (Вожде! Вожде от старото време, могъщи вожде! Татко!) Макумазан, стари ловецо, убиец на слонове, унищожител на лъвове, ти, мъдрия! Ти, бдителния! Ти, смелия! Ти, бързия! Ти, чиито изстрел никога не е напразен, ти, който улучваш винаги целта, ти, който хващаш ръката и я държиш до смърт (сиреч, който си верен приятел)! Кус! Баба! Мъдър е гласът на народа ни, който казва „Планина с планина не се среща, но в зори или по вечеря човекът ще се срещне пак с човека.“ Слушай! От Натал дойде вестител. „Макумазан е мъртъв! — извика той. — Земята не познава вече Макумазан.“ Това беше преди години. И сега, що да видя, и сега в това чуждо вонящо място намирам Макумазан, моя приятел. Няма място за съмнение. Четината на стария чакал е посивяла, но не са ли очите му все тъй проницателни и зъбите все тъй остри? Ха, ха! Макумазан, спомняш ли си как заби куршума в окото на връхлитащия бизон, спомняш ли си…
	Оставил го бях да говори така, защото виждах, че въодушевлението му упражнява забележителен ефект върху умовете на петимата уакуафи, които, изглежда, разбираха нещо от думите му; но сега сметнах, че е време да го спра, защото няма нищо, което да мразя повече от тази зулуска система на прекомерни хвалебствия или „бонгъринг“, както я наричат те.
	— Замълчи! — извиках. — Да не би шумният поток на приказките ти да е бил запрян от времето, когато те видях за последен път, та сега се отприщи и ще ни отнесе? Какво правиш тук с тези мъже, ти, когато оставих вожд в Зулуланд? Какво е станало, та си далеч от родното си място, тук заедно с тези чужденци?
	Умслопогаас се облегна на острието на дъгата си бойна брадва, което беше просто забито на прът, но с красива дръжка от рога на носорог. Суровото му лице стана тъжно.
	— Татко мой! — каза той. — Имам нещо да ти кажа, но не мога да говоря пред тези прости люде (умфагозана) — и той погледна към уакуафи-аскарите. — То е само за твоето ухо. Татко мой, ето какво ще ти кажа — и лицето му отново стана сурово. — Жена ме предаде на смърт и покри името ми със срам — да, моята собствена жена, едно кръглолико момиче, ме предаде, но аз се изскубнах от смъртта; да, измъкнах се от самите ръце на тези, които дойдоха да ме погубят. Ударих само три пъти с тази моя брадва, с Инкози-каас — сигурен съм, че татко ми си я спомня — веднъж надясно, веднъж наляво и веднъж напред и оставих трима убити мъже. И тогава побягнах и както знае татко ми, даже сега, когато съм стар, моите крака са като краката на сасаби* и няма жив човек, който да ме достигне с тичане, след като веднъж вече съм се отскубнал. Тичах напред, а след мене тичаха пратениците на смъртта и гласовете им бяха като на ловджийски кучета. От собствения си краал бягах аз и когато преминавах, тази, която ме предаде, наливаше вода на извора. Плъзнах се покрай нея като сянката на смъртта и пътем замахнах с брадвата си — и ето че главата й падна, падна в кофата. Тогава избягах на север. Ден след ден пътувах, три месеца пътувах без почивка, без да спра, тичах, за да намеря забрава, докато най-после срещнах групата на белия ловец, който сега е мъртъв. Дойдох тук заедно със слугите му. И нищо не донесох със себе си. Аз, който съм от знатен произход, от кръвта на Шака, великия крал — аз, вожд и капитан на полка на нкомабакозите — аз съм скитник, човек без краал. Нищо не донесох, освен тази моя брадва, която някога ми даваше правото да управлявам хората на брадвата. Те си поделиха стадата ми, взеха жените ми и децата ми не познават вече лицето ми. И пак с тази брадва — и той завъртя страшното оръжие около главата си и със свистене разцепи въздуха край себе си — ще пробия нов път към бъдещето. Аз казах.
	[* Една от най-бързите африкански антилопи. — А.К.]
	Поклатих глава.
	— Умслопогаас — рекох му, — познавам те от някога. Винаги честолюбив потомък на вождове — страхувам се, че накрая си паднал в собствената си клопка. Преди Много години, когато започна да заговорничиш срещу Сетиуейо, син на Панда, аз те предупредих и тогава ти ме послуша. Но сега, когато не съм при теб да спра ръката ти, ти си изкопал яма под собствените си нозе. Не е ли така? Но станалото — станало. Кой може да върне зеленината на изсъхналото дърво или да се наслади отново на светлината на отминалата година? Кой може да върне изречената дума или душите на убитите? Това, което времето погълне, не се връща обратно. Нека тази история бъде забравена… А сега слушай, Умслопогаас, познавам те като голям воин с кралска кръв, верен до смърт. Даже в Зулуланд, където всички мъже са храбри, те наричат „Колача“ и вечер край огъня разказват приказки за силата и делата ти. Чуй ме сега. Нали виждаш този висок мъж, мой приятел? — аз посочих към сър Хенри. — Той също е воин, велик като теб, и е силен, какъвто си ти, той може да те прехвърли през рамото си. Инкубу е името му. А виждаш също и другия — онзи с кръглото коремче, светещото око и приятното лице. Бугуян (стъклено око) е името му и добър и верен мъж е той: произхожда от едно чудновато племе, което прекарва живота си върху водата и живее в плуващи краали. И така, ние тримата, които виждаш, ще тръгнем към вътрешността на страната, оттатък Донго Егере, голямата бяла планина (планината Кения) и далеч в неизвестното отвъд. Не знаем какво ще намерим там. Отиваме да ловуваме и да търсим приключения и нови места, защото се уморихме да седим спокойно, заобиколени все от едни и същи стари неща. Би ли искал да дойдеш с нас? На теб ще бъде поверено да се разпореждаш с всичките ни слуги, но какво може да те сполети там, това не зная. Веднъж, преди време, ние тримата пак пътешествувахме в търсене на приключения, и взехме със себе си един мъж като теб, на име Умбопа. И чуй, оставихме го за крал на една голяма страна, и двадесет импи (полка), всеки от по три хиляди обкичени с пера воини, очакваха заповедите му. Какво ще се случи с теб, това не зная, може и смъртта да ни чака — теб и нас. Ще си опиташ ли късмета, като дойдеш, или те е страх, Умслопогаас?
	Старият вожд се засмя.
	— Ти не си напълно прав, Макумазан — каза той. — Вярно, заговорничех на времето си, но не честолюбието доведе до моето падение, а — срам ме е да го кажа — едно хубаво женско лице. Ала това е минало. Значи, Макумазан, ние пак ще преживеем нещо като в старите времена, когато се бихме и ловувахме в Зулуланд? Да, ще дойда. Дали ще живея, или ще умра, не ме е грижа, стига ударите да бъдат бързи и кръвта да тече червена. Остарявам, остарявам, а не съм се бил достатъчно! И все пак съм воин сред воините, виж белезите ми — и той посочи безброй зараснали рани от пробождане и разсичане, които личаха по кожата на гърдите, краката и ръцете му. — Виж дупката на главата ми; мозъкът ми рукна оттам и все пак аз убих този, който ме порази, и съм жив. Знаеш ли ти колко мъже съм убил в честен ръкопашен бой, Макумазан? Гледай, ето тук се вижда — и той посочи дълга редица черти, издълбани върху дръжката на брадвата му от рог на носорог. — Преброй ги, Макумазан — сто и трима, без да съм броил тези, които не съм разпорил*, нито онези, които друг е ударил пръв.
	[* Става дума за обичая на зулусите да разпарят корема на мъртвия неприятел. Те вярват, че ако не направят това, както ще се подуе коремът на неприятеля им, така ще се подуят и телата на онези, които са го убили. — А. К.]
	— Замълчи — извиках, защото виждах, че треската за кръв пак го обхваща. — Замълчи! Ненапразно те наричат Колача. Не искаме да слушаме за кървавите ти дела. Помни, че ако дойдеш с нас, ще се бием само при отбрана; Слушай, нуждаем се от слуги. Тези мъже — посочих към уакуафите, които се бяха оттеглили малко настрани по време на нашия „индаба“ (разговор) — казват, че не искат да дойдат с нас.
	— Няма да дойдат ли? — извика Умслопогаас. — Къде е кучето, което казва, че няма да дойде, когато моят баща нарежда? Ей, ти — и с един скок той се нахвърли върху уакуафа, с когото първо бях говорил, и като го сграбчи за рамото, го повлече към нас. — Ти, куче! — викаше той, като разтърсваше уплашения човек. — Ти ли си казал, че няма да тръгнеш с моя баща? Кажи го още веднъж и ще те удуша — и докато говореше, дългите му пръсти се сключиха около гърлото на мъжа — тебе и тези с теб. Забравихте ли вече как служих аз на брат ви?
	— Добре, ще дойдем с белия човек — задъхваше се мъжът.
	— С белия човек ли? — продължаваше Умслопогаас с престорен гняв, който при най-малко предизвикателство можеше да се превърне в истински — за кого говориш ти, безсрамно куче?
	— Добре, ние ще тръгнем с великия вожд.
	— Така! — каза Умслопогаас със спокоен глас, като внезапно пусна мъжа и той падна назад. — Бях сигурен, че ще го направите.
	— Този човек, Умслопогаас, има чудновато морално въздействие върху другарите си — замислено отбеляза Гуд по-късно.


	Глава II
	Черната ръка

	Когато му дойде времето, ние напуснахме Ламу и десет дни по-късно, след като преживяхме доста приключения, които няма защо да описвам тук, се озовахме на място, наречено Чарра, на река Тана. Между другото посетихме развалините на един град, каквито има много по това крайбрежие. Ако съдим по размера им и безбройните останки от джамии и каменни сгради, това трябва да са били гъсто населени места. Тези разрушени градове са неизмеримо древни и както изглежда, са били богати и важни средища в древността, още в библейски времена, когато са били център на търговията с Индия и други страни. Но славата им вече е угаснала, търговията с роби ги е довършила и там, където някога са стояли богати търговци от всички краища на тогавашния цивилизован свят и са се пазарели на многолюдните тържища, сега нощем снове лъвът и вместо глъчката на робите и гласовете на купувачите из разрушените ходници кънти страшният му рев. На това място, върху една могила, покрита с буйна растителност и отломъци, открихме две от най-красивите каменни порти, каквито могат да се изработят. Резбата върху тях беше направо изящна и мога само да съжалявам, че нямаше начин да ги вземем с нас. Без съмнение това някога е било вход на дворец, от който обаче сега нямаше и следа, въпреки че вероятно развалините му лежаха под издигащата се могила.
	Изчезнал! Напълно изчезнал! Така-, както всичко си отива. Както благородниците и дамите, които са живели в тях, тези градове са изживели дните си и днес са като Вавилон и Ниневия — такива, каквито Лондон и Париж ще бъдат един ден. Нищо не е вечно. Това е неумолимият закон. Мъже и жени, империи и градове, тронове, княжества и величия, планини, реки и бездънни морета, светове и вселени, всички изживяват дните си и трябва да си отидат. В това разрушено и забравено място моралистът може да намери символа на световната съдба, защото в тази, в нашата система, няма място за покой — нищо не остава на пътя да бележи прогреса нагоре към Живота или надолу към Смъртта. Строгият разпоредител, Съдбата, ни движи нагоре и надолу, насам и натам в безкрая — няма почивка за уморените крака, докато накрая бездната не ни погълне и не бъдем запратени в морето на Вечността.
	В Чарра ужасно се карахме с водача на носачите, наети от нас до това място, понеже искаше да измъкне голямо допълнително заплащане. Вследствие на това той ни заплаши, че ще насъска масаите — за което ще стане дума — срещу нас. Същата нощ избяга заедно с всичките наети носачи, като открадна повечето от нещата, които им бяхме поверили да носят. За щастие обаче не бяха успели да откраднат пушките, амунициите и личните ни вещи. Не от уважение, а поради факта, че ги бяхме дали на петимата уакуафи. След случилото се решихме, че вече ни е дотегнало от кервани и носачи. Фактически не беше останало много, за да товарим керван. И все пак как щяхме да вървим нататък?
	Гуд разреши въпроса.
	— Тук има вода — каза той, като посочи река Тана. — Вчера видях група туземци да преследват хипопотами с канута. Разбрах, че мисията на господин Макензи се намира на самата река. Защо не вземем канута и не гребем до там?
	От само себе си се разбира, че това блестящо предложение беше прието с въодушевление. Веднага се заех да набавя две подходящи канута от туземците в околността. След тридневно протакане успях да закупя две големи канута, всяко издълбано от дънера на някакво леко дърво и достатъчно голямо да вмести шестима души и багаж. За тези две канута трябваше да дадем почти всичкия ни останал плат, както и още много други неща.
	Тръгнахме в деня след покупката на двете канута. В първото бяха Гуд, сър Хенри и трима от нашите уакуафи; във второто бяхме аз, Умслопогаас и другите двама уакуафи. Тъй като се движехме срещу течението, във всяко кану непрекъснато трябваше да се гребе с четири весла, което означаваше, че всички ние с изключение на Гуд трябваше да гребем като роби в галера. Това беше много изморителна работа. Казах „с изключение на Гуд“, защото, разбира се, от момента, когато кракът му стъпи на лодката, той беше вече в собствената си среда и пое командуването на групата. Не ще и дума, че той ни преумори. На сушата Гуд е любезен човек с кротък нрав и чувство за хумор, но както изпитах на собствения си гръб, когато плаваше, Гуд беше същински демон. Да започнем с това, че той знаеше всичко, а ние — нищо. По всички навигационни въпроси, като се почне от това как матросът се прицелва с торпедо и се стигне до най-добрия начин за гребане с африканско кану, той беше неизтощим източник на информация, което, най-меко казано, ние не бяхме. При това изискванията му за дисциплина бяха най-строги; накратко, той започна да командува като офицер от Кралската флота и ни заплати щедро за всички шеги, които си бяхме правили с него на сушата. Но от друга страна, трябва да призная, че умението му да управлява лодките предизвикваше възхищение.
	Още след първия ден с помощта на парчета плат и няколко пръта Гуд успя да издигне платно във всяко кану, което облекчи труда ни не малко. Насрещното течение обаче беше много силно и колкото и да се стараехме, не можехме да изминаваме повече от двадесет мили на ден. Съгласно плана си тръгвахме в зори и гребяхме до около десет и половина, когато слънцето напичаше толкова много, че не позволяваше по-нататъшни усилия. Тогава завързвахме канутата на брега и се хранехме от оскъдните си запаси. След това спяхме или някак запълвахме времето докъм три часа следобед. После тръгвахме отново и гребяхме, докато останеше един час до залез-слънце, когато спирахме за нощувка. Щом слезехме вечер на брега, Гуд се залавяше за работа — подпомаган от аскарите, той построяваше „шърм“ (малко убежище), който ограждаше с трънливи храсти, и запалваше огън. Аз, сър Хенри и Умслопогаас отивахме да ударим нещо за тенджерата. Обикновено това беше лесна задача, защото бреговете на Тана изобилствуваха с всякакъв дивеч. Една вечер сър Хенри застреля млада женска жирафа, чийто костен мозък беше отличен; друг път аз последователно улучих двойка водни антилопи с двуцевката; а веднъж за свое безкрайно задоволство Умслопогаас, който като повечето зулуси стреляше лошо с пушка, успя да убие една хубава тлъста антилопа с „Мартини“-то, което му бях заел. Понякога разнообразявахме храната си, като убивахме с револвер токачки или дропли (паау), каквито имаше безброй, или пък улавяхме от красивите жълти риби, от които водите на Тана гъмжаха и които вероятно служеха за основна храна на крокодилите.
	Три дни след тръгването ни се случи нещо злокобно. Тъкмо се приближавахме към брега, за да си направим лагер за нощта, когато забелязахме, една фигура, изправена на малко хълмче, да наблюдава внимателно приближаването ни. Един поглед беше достатъчен да разбера (макар лично да не бях запознат с племето), че това беше масай-елморан — млад воин. И наистина, да имах и най-малко съмнение, то веднага щеше да бъде разпръснато от ужасения възглас „масаи!“, излязъл едновременно от устата на придружаващите ни аукуафи, които, както мисля вече казах, сами произлизат от масаите.
	Само каква фигура представляваше той, изправен там в своето дивашко бойно снаряжение! Колкото и обикновено нещо да бяха диваци, те в живота ми, мисля, че не бях виждал дотогава някой с такъв свиреп и вдъхващ страх вид. Да започнем с това, че човекът беше необикновено висок, бих казал почти колкото Умслопогаас, и красиво сложен, макар да беше малко слаб, но имаше лице на дявол. В дясната си ръка държеше копие, дълго около пет фута и половина, като само острието беше два и половина фута дълго и почти три инча широко, а в края му имаше железен шип, дълъг повече от фут. В лявата си ръка държеше голям, здрав елипсовиден щит от биволска кожа, върху който бяха изрисувани странни знаци, наподобяващи герб. Върху раменете му имаше огромна наметка от ястребови пера, а около врата му бе намотано найбере — парче памучен плат, дълго около седемнадесет фута и широко фут и половина, с цветна ивица по средата. Робата от щавена козя кожа — обичайната му дреха в мирно време — беше хлабаво привързана около кръста му и в подобието на колан отляво и отдясно съответно бяха пъхнати неговата къса сайма — сабя с крушовидна форма, която се изработва от цял къс стомана и се носи в дървена ножница, — както и огромна тояга с валчест край. Но може би най-забележителната част от облеклото му беше украшението на главата, направено от щраусови пера. То беше прикрепено към брадата му, преминаваше пред ушите към челото и във формата на елипса изцяло, обхващаше лицето, така че дяволският му образ сякаш се подаваше от решетка за камина, направена от пера. Около глезените му висяха черни ресни от коса, а от горната част на прасците, където те бяха прикрепени, стърчаха като шипове дълги шпори от които се развяваха кичури от красивата черна и къдрава козина на маймуната колобус. Такова беше бойното облекло на масая-елморан, който стоеше и наблюдаваше приближаването на нашите две канута, и облеклото му наистина заслужава да се види, само че онези, които го видят, рядко оцеляват, за да го опишат. Разбира се, при тази първа среща аз не успях да открия всички тези подробности от пълното му снаряжение, защото бях направо поразен от впечатлението, което правеше, но в последствие имах достатъчно възможност да се запозная с частите, от които се състоеше то.
	Докато се колебаехме какво да правим, масайският воин се изпъчи гордо, размаха огромното си копие към нас, след това се обърна и изчезна зад далечния край на склона.
	— Хей! — извика сър Хенри от другата лодка. — Нашият приятел, водачът на кервана, е имал добрината да удържи думата си и е изпратил масаите подире ни. Смятате ли, ще е безопасно да слезем на брега?
	Изобщо не смятах, че ще бъде безопасно, но от друга страна, нямаше как да готвим в канутата, а нямахме и нищо, което да ядем сурово, така че беше трудно да решим какво да правим. Накрая Умслопогаас опрости нещата, като предложи доброволно да отиде и разузнае, и го направи, промъквайки се като змия из храстите, докато ние спряхме да гребем, за да го изчакаме. След половин час той се завърна и каза, че не забелязал нито един масай, но открил място, където до скоро били лагерували. Имало признаци, че са го напуснали горе-долу преди около час. Очевидно човекът, когото видяхме, е бил оставен, за да съобщи накъде се придвижваме.
	Тогава слязохме на сушата и като поставихме часовой, се заехме с готвенето и вечерята си. Когато свършихме, започнахме сериозно да обмисляме положението. Напълно допустимо беше, разбира се, появата на масайския воин да няма нищо общо с нас. Можеше просто да е бил член на банда мародери и убийци, тръгнали на поход срещу някое друго племе. Нашият приятел консула ни беше предупредил, че наоколо има такива набези. Но като си припомнихме заплахата на водача на кервана и злокобния начин, по който воинът бе размахал копието си насреща ни, това не ни се видя много вероятно. Тъкмо обратното, по-вероятно беше, че бандата преследва нас и изчаква удобен момент да ни нападне. При това положение можехме да направим само две неща: или да продължим напред, или да се върнем назад. Последното обаче бе отхвърлено веднага, тъй като беше ясно, че и да отстъпвахме и да напредвахме щяхме да се натъкнем на еднакъв брой опасности, а бяхме твърдо решили да продължим пътешествието си на всяка цена. При тези обстоятелства обаче сметнахме, че не е безопасно да спим на брега — качихме се в канутата, гребахме до средата на реката, която тук не беше особено широка, и успяхме да се закотвим посредством големи камъни, привързани с въжета от кокосови влакна, каквито имахме по няколко клафтера* във всяко от канутата.
	[* Мярка за дълбочина, равна на 6 фута (182 см) — Б.пр.]
	Тук комарите почти ни изядоха живи и когато това се прибави към тревогата ми за положението ни, действително не успях да заспя, което другите направиха въпреки нападенията на гореспоменатите речни комари. И така, лежах буден, пушех и размишлявах за много неща, но най-вече върху практическата страна на въпроса, как да се измъкнем от тези злодеи, масаите. Беше красива лунна нощ и като оставим настрана комарите и големия риск да заболеем от треска, нощувайки на такова място, и като се мъчех да забравя болките в десния си крак, схванат от неудобното положение в кануто, както и ужасната миризма на този уакуафи, който спеше до мен, започнах наистина да се любувам на нощта. Лунните лъчи играеха по повърхността на водата, която бързаше устремена към морето, също както животът на хората към гроба. А там, на откритото, където дърветата не хвърляха сянка, водата блестеше като голям сребърен саван. Край бреговете обаче беше много тъмно. Нощният вятър тъжно въздишаше из тръстиките. В ляво, на по-отдалечения бряг на реката, имаше малко пясъчно заливче без дървета и в него почти можах да различа очертанията на множеството антилопи, идващи на водопой. Внезапно се чу заплашителен рев и те всички се разбягаха. Не измина много време и успях да различа огромния силует на негово величество лъва, дошъл да се напие до насита след яденето си. Скоро и той си отиде и тогава чух грохот в тръстиките на около петдесет ярда нагоре по реката; няколко минути по-късно на двадесетина ярда от мене от водата с пръхтене се надигна огромна черна маса — главата на един хипопотам. Тя безмълвно потъна отново само за да се подаде пак на около пет ярда от мястото, където седях. Явно това беше твърде близо, за да не изпитвам безпокойство. Хипопотамът очевидно беше обзет от голямо любопитство да разбере какво представляват нашите канута. Той отвори грамадната си уста, предполагам да се прозее, и ми предостави отлична гледка на зъбите си. Без да ща, си помислих колко лесно може да схруска нашето леко кану само с едно захапване. Посегнах да му отправя един куршум от осемкалибровата си пушка, но размислих и реших да изчакам да видя дали наистина ще нападне лодката. За щастие той отново потъна така безшумно, както преди, и повече не го видях. Тогава, поглеждайки към брега отдясно, забелязах, че една черна сянка се промъква между дърветата. Имам много остро зрение и бях напълно сигурен, че видях нещо, но дали беше птица, животно или човек, не можех да кажа. В същия миг обаче един тъмен облак закри луната и не можах да видя нищо повече. Тъкмо тогава, въпреки че всички обичайни шумове в гората бяха утихнали, започнаха да се чуват начесто крясъците на един вид качулат бухал, който познавах добре. После настъпи пълна тишина, само дърветата и тръстиките шумоляха при повея на вятъра.
	Но някак си, необяснимо защо, изведнъж станах нервен. Нямаше особена причина извън познатите, които заобикалят пътешественика в Централна Африка. И все пак несъмнено станах неспокоен. Ако има нещо, което напълно да презирам и отричам изцяло, това е предчувствието, но сега изведнъж бях обладан и обзет от съвсем сигурно чувство за приближаващо се нещастие. Не трябваше да му се поддам, въпреки че усетих студена пот по челото си. Не исках да събуждам другите, макар че ми ставаше все по-зле и по-зле. Пулсът ми биеше като на умиращ, нервите ми се опънаха, защото изпитвах безсилен ужас, познат на всеки, който е имал кошмари, но все пак волята ми надделяваше над страха, затова лежах тихо (всъщност бях полулегнал — полуседнал на носа на кануто), като само обръщах лицето си, за да държа под погледа си Умслопогаас и другите двама уакуафи, които спяха край мен и малко по-надолу.
	В далечината чух слаб плясък от хипопотама, а после бухалът избуха отново с неестествено креслив глас*; — вятърът започна жалостно да стене между дърветата и тръпки ме побиха от песента му. Отгоре тегнеше черната гръд на облака, а отдолу течеше черният поток на водата и изпитах чувство, сякаш аз и Смъртта бяхме съвсем сами между тях. Беше ужасно пусто.
	[* Няма съмнение, че този бухал е бил безкрила птица. По-късно научих, че бухането на бухал е любим сигнал между масайските, племена. — А.К.]
	Изведнъж кръвта замръзна в жилите ми и сърцето ми замря. Въобразявах ли се, или наистина се движехме? Извърнах поглед, за да видя другото кану, но вместо него видях как една тънка ръка се подава и се улавя за борда на малката лодка. Положително беше кошмар? В същия миг от водата се показа едно лице с неясни черти, но дяволско на вид, лодката се наклони, видях блясъка на нож и чух ужасния вик на този уакуафи, който спеше до мен (същия нещастен човек, чиято миризма така ме дразнеше) и нещо топло ме плисна в лицето. В миг тайнствеността изчезна — разбрах, че не сънувам кошмар, а че сме нападнати от плуващ масай. Грабнах първото оръжие, което ми попадна, а това се оказа бойната брадва на Умслопогаас, и замахнах с все сила по посока на блясъка на ножа. Ударът ми улучи човешка ръка точно върху дебелия дървен планшир на кануто и напълно я отсече малко над китката. Колкото до собственика й, той не издаде нито звук, нито вик. Като привидение се яви, като привидение изчезна, оставяйки след себе си само окървавената ръка, сграбчила огромния нож или по-скоро късата сабя, пробола сърцето на нашия беден слуга.
	Изведнъж настана глъч и бъркотия. Стори ми се, вярно или не, че няколко тъмни глави се плъзгат по водата към десния бряг, накъдето ние бързо се носехме; въжето, с което бяхме закотвени, се оказа прерязано с нож. Осъзнавайки този факт, веднага разбрах, че планът е бил да прережат въжето на лодката, за да бъде отнесена към десния бряг от естественото течение на реката, а там без съмнение ни очакваше бандата масаи, за да забие в нас лопатовидните си копия. Хванах едно гребло, извиках на Умслопогаас и той да вземе да гребе, защото другият аскари беше твърде уплашен и объркан, за да помогне с нещо, и двамата започнахме да гребем ожесточено към средата на реката. Да бяхме се забавили само миг, щяхме вече да сме на брега и това щеше да бъде краят ни.
	Щом успяхме да се отдалечим достатъчно, загребахме срещу течението към мястото, където беше закотвено другото кану; това беше твърде трудна и опасна работа в тъмнината, а и нямаше какво друго да ни ориентира освен гръмките викове на Гуд, които той надаваше от време на време като сирена в мъгла, за да ни насочва. Най-сетне се добрахме и с облекчение установихме, че за разлика от нас другите изобщо не са били обезпокоени. Без съмнение притежателят на същата ръка, отрязала въжето ни, е щял да отреже и тяхното, но от целта го е отклонила непреодолимата страст да убива, щом му се удаде случай, което, макар да струваше живота на един от хората ни, а на него ръката, безсъмнено спаси всички ни от сеч. Ако не беше това отвратително видение над планшира на лодката — видение, което няма да забравя до смъртта си — кануто щеше да бъде отнесено на брега, преди да разбера какво се е случило, и тази история никога нямаше да бъде написана от мен.


	Глава III
	Мисионерският лагер

	Завързахме остатъка от въжето за другото кану и седнахме да чакаме зората, зарадвани от щастливото си избавление. В действителност то се дължеше на особената милост на провидението, а не на нашата бдителност или мъжество. Скоро се съмна и рядко съм изпитвал такава благодарност да видя отново светлината, въпреки че, що се отнасяше до моето кану, тя разкри отвратителна гледка. На дъното на малката лодка лежеше нещастният аскари със забита в гърдите сайма и отсечената ръка, стиснала дръжката. Гледката ми се видя непоносима, затова извадихме камъка, който бе послужил за котва на другото кану, привързахме го към убития човек, когото спуснахме през борда и той потъна на дъното, оставяйки след себе си само малка диря от мехурчета. Уви! Когато настъпи часът ни, повечето от нас като него оставят само мехурчета след себе си, а и те скоро изчезват. Ръката на убиеца хвърлихме в реката и тя бавно потъна. Задържах сабята, чиято дръжка беше от слонова кост, инкрустирана със злато, очевидно арабска изработка. По-късно я използувах като ловджийски нож и тя се оказа много полезна.
	След като прехвърлихме един човек в моето кану, отново потеглихме с много понижен дух и мрачни мисли за бъдещето; наивно вярвахме, че до вечерта ще пристигнем в лагера „Хайландс“. За да бъде нещастието ни пълно, един час след изгрев-слънце започна да вали като из ведро и се намокрихме до кости; при това от време на време ставаше нужда да изтребваме водата от канутата и тъй като дъждът спря вятъра, не можехме да използуваме платната, а трябваше да работим колкото си може по-усилено с греблата.
	В единадесет часа спряхме на едно открито място на левия бряг на реката, понеже дъждът беше понамалял, и успяхме да запалим огън и да уловим и сварим малко риба. Не посмяхме да потърсим дивеч. В два часа потеглихме отново, като взехме със себе си малко варена риба; скоро след това дъждът заваля още по-силно от преди. Гребането по реката вече ставаше много трудно поради многобройните скали, плитчини и засилващото се течение. Стана ясно, че тази вечер няма да стигнем гостоприемния покрив на негово преподобие Макензи, и това заключение съвсем не ни въодушеви. Колкото и да се трудехме, не можехме да изминаваме повече от миля на час средно и в пет часа следобед, когато бяхме вече крайно изтощени, пресметнахме, че остават почти десет мили до мисията. При това положение се заловихме за работа, за да се настаним колкото се може по-добре за нощта. След неотдавнашната преживелица просто не смеехме да слезем на сушата, пък и бреговете на Тана тук бяха така гъсто обрасли с храсталак, че можеха да прикрият и пет хиляди масаи. Отначало помислих, че ще трябва да прекараме още една нощ в канутата. За щастие обаче съзряхме малко скално островче, не повече от шестнадесетина квадратни ярда, разположено почти в средата на реката. Загребахме към него и като привързахме канутата, слязохме на сушата и се настанихме толкова удобно, колкото ни позволяваха обстоятелствата, което всъщност не беше никак удобно. Що се отнася до времето, то беше все така отвратително; дъждът се лееше толкова силно, че измръзнахме до мозъка на костите си и изобщо не успях, ме да запалим огън. Имаше само една утеха относно дъжда — нашите аскари заявиха, че нищо не ще накара масаите да ни нападнат в дъжд; те никак не обичали да се движат в мокро време или може би, както забеляза Гуд, понеже не обичат да се мият. Ядохме малко от безвкусната и разкисната студена риба — не яде само Умслопогаас, който като повечето зулуси не можеше да понася риба. После дръпнахме по малко бренди, от което за щастие ни бяха останали няколко бутилки, и се започна това, което според мене беше (с изключение на случая, когато същите трима бели мъже едва не загинахме от студ върху снежната гръд на Савската царица по време на пътешествието си за Кукуаналанд) най-мъчителната нощ, която съм преживял. Тя изглеждаше съвършено безкрайна; веднъж-дваж ми се стори, че двамата аскари ще умрат, както са изложени на студа и дъжда. Ако не беше брендито, което им давахме от време на време, сигурно щяха да умрат, защото африканците не могат да устояват на природни стихии — отначало се парализират, а после умират. Виждах, че дори старият железен воин Умслопогаас понасяше трудно изпитанието, но за разлика от уакуафите, които непрекъснато стенеха и окайваха съдбата си, той нито веднъж не отвори уста да се оплаче. Като връх на всичко към един часа през нощта отново чухме зловещия крясък на бухала и трябваше незабавно да се приготвим за ново нападение, макар да знаехме, че ако се опитат да ни нападнат, едва ли бихме оказали много ефикасна съпротива. Но или този път бухалът беше истински, или самите масаи бяха в твърде окаяно положение, за да мислят за нападение, каквото те твърде рядко или почти никога не предприемат в гъстака на велдата. Във всеки случай не ни закачиха.
	Най-после зората се плъзна по водата, увита във воали от призрачна мъгла, и с идването на деня дъждът спря. Тогава се показа божественото слънце, което изсмука мъглата и стопли ледения въздух. Вкочанени и безкрайно изтощени, ние се изправихме на крака и застанахме под слънчевите лъчи, изпълнени с благодарност. Напълно разбирам как примитивните хора започват да боготворят слънцето, особено ако условията им на живот ги излагат на природни стихии.
	След половин час вече напредвахме добре с помощта на попътен вятър. Със слънчевата светлина духът ни отново се повдигна и бяхме готови да се надсмеем над трудностите и опасностите, които почти ни бяха смазали предния ден.
	И така, бодро продължихме до към единадесет часа. Тъкмо мислехме да спрем както обикновено, за да си починем и да се опитаме да ударим нещо за ядене, когато един внезапен завой на реката ни поднесе гледката на солидна на вид европейска къща, опасана с веранда и прекрасно разположена на един хълм. Тя цялата беше оградена от висока каменна стена с ров от външната страна. Хвърлил сянка отгоре й, срещу нея се издигаше огромен бор, чиито връх бяхме наблюдавали с далекогледа през последните два дена, без да знаем, разбира се, че той бележи местоположението на мисионерския лагер. Аз пръв видях къщата и не можах да сдържа радостното си възклицание, към което юнашки се присъединиха и другите, включително и туземците. Вече не искахме да спираме. Продължихме да гребем, но въпреки, че къщата изглеждаше много близко, за съжаление имаше още много път по реката. Най-после към един часа се добрахме до подножието на склона, върху който се издигаше сградата. Закарахме канутата до брега, слязохме и тъкмо ги изтегляхме на сушата, когато забелязахме три фигури, облечени в обикновени на вид, английски дрехи, да бързат надолу през горичката да ни посрещнат.
	— Един господин, една дама и едно малко момиченце! — възкликна Гуд, след като разгледа тройката през монокъла си. — Те вървят съвсем културно през една облагородена градина, за да ни посрещнат. Да ме обесят, ако това не е най-интересното нещо, което сме виждали досега!
	Гуд беше прав. Всичко изглеждаше странно и не на място — повече като насън или сцена от италианска опера, отколкото действителност. Чувството ни за нереалност не се намали дори когато чухме да ни приветствуват с явен шотландски акцент, който обаче не мога да възпроизведа.
	— Здравейте, господа! — каза отец Макензи, посивял, костелив човек, е добродушно лице и червени бузи. — Надявам се, че се чувствувате много добре. Моите туземци ми казаха още преди час, че са забелязали две канута с бели хора да плават срещу течението, затова слязохме да ви посрещнем.
	— И нека кажа, че много се радваме да видим отново бели лица — намеси се жената, една очарователна и изтънчена наглед личност.
	В отговор ние свалихме шапки и се представихме.
	— А сега елате, господа, заповядайте — каза отец Макензи, — понеже сигурно всички сте гладни и изморени; много се радваме, че сте дошли. Последният бял, който ни посети, бе Алфонс — вие скоро ще видите Алфонс — а това беше преди година време.
	Заизкачвахме се по склона на хълма, който в долната си част беше преграден на места с огради от дюлеви дървета или груби каменни стени и превърнат в градина по кафърски* образец. Царевицата, тиквите и картофите в тях бяха вече узрели. В края на тези градини имаше спретнати колиби във формата на гъби, в които живееха туземците от мисията на отец Макензи. Жените и децата се струпаха да ни посрещнат. Посред градините нагоре се извиваше път, по който вървяхме сега. От двете му страни растяха в редици портокалови дървета. Посадени само преди десет години, при чудесния планински климат в подножието на планината Кения, издигаща се на около 5 000 фута над морското равнище, те бяха достигнали внушителни размери и целите бяха натежали от златни плодове. След едно трудно изкачване от около четвърт миля — защото склонът беше стръмен — достигнахме до една прекрасна ограда от покрити с плодове дюлеви дървета, която опасвала, както ни каза пасторът, една площ от около четири акра**, — където се намирала частната му градина, къщата, черквата домакинските постройки и самият връх на хълма. Каква чудна градина беше! Винаги съм имал слабост към хубавите градини и просто разперих ръце от радост при вида на градината на пастор Макензи. Първо следваха редици от обичайните европейски плодни дървета, всичките присадени. На върха на този хълм климатът беше тъй умерен, че почти всички английски зеленчуци, овошки и цветя растяха разкошно, включително и няколко вида ябълкови дървета, които, общо казано, подивяват при топъл климат и упорито отказват да дадат плод. В градината имаше също ягоди и домати, и то какви домати! А и пъпеши, краставици, наистина всякакви зеленчуци и плодове.
	[* Кафри наричат южноафриканските туземци. Б.пр.]
	[** Мярка за повърхност — 4046 кв. м. Б.пр.]
	— Е, бива си я градинката ви! — казах аз, обзет от възхищение, и с известна завист.
	— Да — отговори мисионерът, — това е една много хубава градина и добре се отплаща за труда ми; но всъщност трябва да благодаря на климата. Ако боднете прасковена костилка в земята, на четвъртата година вече ще даде плод, а пръчките от рози цъфват за една година. Прекрасен климат!
	Междувременно стигнахме до един ров, широк около десет фута и пълен с вода. От другата му страна се издигаше каменна стена с бойници, висока осем фута; корнизът й беше богато осеян с остри парчета кремък, зазидани в мазилката.
	— Ето — каза отец Макензи, като посочи към рова и стената, — това е моето magnum opus, великото ми дело; именно това, и черквата, която е от другата страна на къщата. Две години трябваше да работя с двадесет туземци, за да изкопаем рова и вдигнем стената, и една след като ги завърших, че почувствувах в безопасност. Сега мога да устоя на всичките диваци на Африка, защото водата, която пълни рова, се намира от вътрешната страна на стената и извира от самия връх на хълма, еднакво силно тече и зиме и лете, а освен това винаги държа в къщата запас от провизии за четири месеца.
	След като преминахме по една дебела дъска и после през един много тесен отвор в стената, влязохме в това, което госпожа Макензи наричаше свое царство — цветната градина; наистина не е по силите ми да опиша красотата й. Не мисля, че някога съм виждал такива рози, гардении или камелии (всичките отгледани от семена или разсад, изпратени от Англия). Имаше и една леха, отделена за колекцията цветя от луковици, повечето събрани из околността от госпожица Флоси, дъщеричката на пастора, някои от тях с ненадмината красота. В средата на тази градина, точно срещу верандата, от красив фонтан бликаше нагоре бистра вода. Тя падаше в каменен басейн, грижливо построен, за да я събира. От този басейн посредством канал излишъкът се отвеждаше в рова около външната стена, който от своя страна служеше и за резервоар. В него винаги имаше достатъчен запас вода за напояване на градините надолу. Самата къща, масивно построена едноетажна сграда, беше покрита с каменни плочи и имаше отпред прекрасна веранда. Беше построена върху трите страни на квадрат, а четвъртата му страна се заемаше от кухните, отделени от къщата — чудесен проект за гореща страна. В центъра на този така оформен квадрат стоеше може би най-забележителното нещо, което видяхме на това очарователно място: едно-единствено дърво от иглолистните видове, които растат на воля в тази планинска част на Африка. Това великолепно дърво, както ни уведоми отец Макензи, служело за ориентиране от петдесет мили наоколо; самите ние го бяхме виждали през последните четиридесет мили от пътуването си. Трябва да беше почти триста фута високо, а обиколката на дънера му — на ярд от земята — беше вероятно шестнадесет фута. В продължение на седемдесет фута от земята тресе извисяваше като красива стройна кафява колона без нито един клон, но на тази височина от дънера изскачаха разкошни тъмнозелени клони. Гледани отдолу, те наподобяваха гигантски папратови листа и се разстилаха хоризонтално над къщата и цветната градина, дарявайки и двете с достатъчно благодатна сянка, без да пречат на светлината и въздуха, тъй като бяха високо.
	— Какво красиво дърво! — възкликна сър Хенри.
	— Да, имате право. Това е красиво дърво. В цялата околност не съм срещнал друго като него — отговори пасторът. — Наричам го моята наблюдателна кула. Забележете — имам въжена стълба, завързана на най-долния клон. Ако искам да видя какво става в периметър от петнадесет мили наоколо, трябва само да се кача горе с далекогледа. Но вие навярно сте гладни и съм сигурен, че обедът е готов. Елате, приятели, това място е диво, но достатъчно добро за тази пустош. Мога да добавя, че готвачът ни е французин!
	И той ни поведе към верандата. Докато крачех след него, недоумявах какво иска да каже, когато внезапно през вратата, от която се излизаше на верандата, се появи подвижен човечец, облечен в спретнат син памучен костюм и обувки от щавена кожа, с бодър дух и огромни черни мустаци, завити нагоре и удивително точно наподобяващи рогата на бивол.
	— Мадам ме изпрати да кажа, че обедът е сервиран. Messieurs*1, моите почитания. — Сетне, забелязал Умслопогаас; който се мъкнеше зад нас, играейки с бойната си брадва, той разпери ръце от изненада. — Ah, mais quel homme!*2 — възкликна той на френски. — Quel sauvage affreux!*3 Вижте само грамадния му сатър и огромната дупка на главата!
	[*1 господа.]
	[*2 Ах, какъв човек.]
	[*3 Какъв африкански дивак!]
	— Ей — каза отец Макензи, — за какво говориш, Алфонс?
	— За какво говоря ли? — повтори дребният французин, вперил очи в Умслопогаас, чийто вид, изглежда, просто го хипнотизираше. — Говоря за него — и той нетактично посочи — за ce monsieur noir*.
	[* За този черен господин, (фр.) Б.пр.]
	Тогава всички започнаха да се смеят, а Умслопогаас, схванал, че е обект на забележката, свирепо се намръщи, защото повече от всичко на света ненавиждаше, когато някой си позволяваше да фамилиарничи.
	— Parbleu*! — извика Алфонс. — Той се ядоса! Той се намръщи! Не ми харесва неговото държание. Аз изчезвам. — И стори това необикновено бързо.
	[* По дяволите (фр.) Б.пр.]
	Отец Макензи сърдечно се присъедини към гръмкия ни смях, после каза: — Той, Алфонс, има особен характер. Скоро ще ви разкажа неговата история. Междувременно нека опитаме гозбите му.
	— Бихте ли ни казали — попита сър Хенри, след като приключихме с наистина великолепния обяд, — как така имате готвач французин в тази дивотия?
	— О — отвърна пасторът, — той по своя воля се появи тук преди около година и помоли да го вземем на работа. Замесил се в някаква неприятна история във Франция и избягал в Занзибар. Там узнал за нотата на френското правителство да бъде екстрадиран. Разбира се, веднага избягал във вътрешността на страната и премиращ от глад, се натъкнал на нашия керван с хората, които ни докарват годишния запас от стоки. Така бе доведен тук. Трябва да го накарате да ви разкаже историята си.
	Обедът приключи, ние запалихме лулите си и сър Хенри се зае да опише пътуването ни на домакина, който се отнесе много сериозно към него.
	— За мен е ясно — каза той, — че тези вагабонти, масаите, ви преследват и съм много благодарен, че стигнахте благополучно до този дом. Не смятам, че ще се осмелят да ви нападнат тук. Въпреки това за съжаление почти всичките ми хора заминаха за брега със стоки и слонова кост. Керванът е от двеста души, така че тук имам на разположение едва двадесет човека за отбрана, в случай че ни нападнат. Но все пак ще дам няколко разпореждания — и той извика един негър, който работеше наблизо в градината и му нареди нещо от прозореца на един суахилски диалект*. Човекът го изслуша, после отдаде чест и се отдалечи.
	[* Суахили е един от най-разпространените езици в Африка (на племето банту, в Занзибар и т.н.) Б.р.]
	— От сърце се надявам, че няма да ви навлечем такова нещастие на главата — казах загрижено, когато домакинът отново зае мястото си. — По-добре ще бъде вместо да привлечем тук тези кръвожадни убийци, да се придвижим нататък и да разчитаме на късмета си.
	— Няма да направите такова нещо. Ако масаите дойдат, нека дойдат, и точка по въпроса. Смятам, че ще можем да им устроим доста топло посрещане. Никому не бих показал вратата, ако ще и заради всичките масаи на света.
	— Това ми напомня — рекох — думите на консула в Ламу, който ми разказа, че бил получил от вас писмо. В него сте говорили за някакъв човек, който дошъл тук и ви казал, че във, вътрешността на страната се бил натъкнал на бели хора. Смятате ли, че в тази история е имало някаква истина? Питам, защото веднъж-дваж в живота си съм чул да се говори за съществуването на такава раса от туземците, които пристигат далече от север.
	В отговор пасторът излезе от стаята и се върна с една много особена сабя. Тя беше дълга и по цялото й широко и масивно острие бяха изрязани орнаменти само на четвърт инч от ръба на ножа. По такъв начин ние обработваме меко дърво с резбарски лък, но стоманата беше дупчена по такъв начин, че ни най-малко да не намали якостта на сабята. Това само по себе си беше достатъчно любопитно, но още по-интересно беше, че цялата резба по острието беше красиво инкрустирана по ръбовете със злато. Разгледах внимателно сабята, но не можах да разбера как бе споено златото към стоманата.*
	[* От времето, когато видях горната сабя, съм разглеждал стотици като нея, но никога не можах да открия как златните пластинки са инкрустирани в резбата. Оръжейните майстори, които ги правят в Зу-Вендис са обвързани с клетва да не откриват тайната си. А.К.]
	— Ето — каза отец Макензи. — Виждали ли сте някога подобна сабя?
	Ние всички я разгледахме и поклатихме глави.
	— Е, взех я, за да ви я покажа, защото я донесе човекът, който каза, че е видял бели хора, и защото малко или много ми дава основание да вярвам в нещо, което иначе бих сметнал за лъжа. Чуйте, ще ви разправя всичко, което зная по въпроса, а то не е много. Един следобед точно преди залез-слънце, когато седях на верандата, куцукайки дойде някакъв беден, нещастен на вид, гладувал човек и приклекна на земята пред мен. Попитах го откъде идва и какво иска, а в отговор той се впусна в дълъг несвързан разказ, че принадлежи към едно далечно северно племе, че друго племе унищожило тяхното, а той и още неколцина оцелели и били прокудени още по-далеч на север отвъд някакво езеро, наречено Лага. Оттам отишъл до друго езеро, разположено горе в планината, което нарече „езеро без дъно“. Там жена му и брат му умрели от някаква заразна болест — вероятно едра шарка, поради което хората го изгонили от селото в пущинака и цели десет дни той се скитал отчаяно из планините. После навлязъл в гъста трънлива гора и един ден бил намерен от някакви бели мъже, ловци, които го завели на едно място, където всички хора били бели и живеели в каменни къщи. Останал цяла седмица, затворен в някаква къща, докато една нощ дошъл белобрад човек, за когото разбрал, че е „лекуващият мъж“. Човекът го прегледал, след това го извели, превели го през трънливата гора и го оставили сред пущинака, където — поне така твърди той — го пуснали, като му дали храна и тази сабя.
	— Е — каза сър Хенри, който слушаше, притаил дъх, — и какво направил после?
	— О, от разказа му си личеше, че е преминал през безброй страдания и изпитания. Седмици наред се хранел само с корени и къпини, с каквото можел да хване и убие. Все пак някак си оцелял и успял лека-полека да се придвижи на юг, докато стигнал до тук. Така И не научих подробностите за пътуването му, защото му казах да дойде на другата сутрин, като наредих на един от хората си да се погрижи за пренощуването му. Човекът го отвел със себе си, но нещастникът имал такъв сърбеж, че жената не го пуснала в колибата от страх да не прихванат нещо. Дали му едно одеяло и му казали да спи навън. За беда точно по това време тук се навърташе един лъв — той надушил клетия скитник, скочил върху му и почти отхапал главата му, без хората в колибата да разберат нещо. Това беше краят му, както и краят на историята за белите хора, а дали има нещо вярно в нея, не мога да кажа. Какво мислите вие, господин Куотърмейн?
	Поклатих глава и отговорих:
	— Не зная. Толкова много странни неща са скрити в сърцето на този континент, че за съжаление не мога да твърдя, че в нея няма истина. Все пак ни се иска да опитаме да установим това. Възнамеряваме да продължим пътуването си до Лекакизера, а след това, ако даде Господ, да стигнем чак до езерото Лага. В случай че отвъд него наистина има бели хора, ще направим всичко възможно да ги открием.
	— Вие сте много смели хора! — каза пасторът с усмивка и заговорихме вече за друго.


	Глава IV
	Алфонс и неговата Анет

	След обеда разгледахме всички домакински постройки и околността. Според мен мисията бе разположена твърде сполучливо, при това от подобни места, които съм виждал в Африка, това бе най-красивото. После се върнахме на верандата, където заварихме Умслопогаас, възползувал се от благоприятната възможност да почиства основно всички пушки. Това беше единствената работа, която той изобщо вършеше или биваше помолван да извърши; като зулуски вожд беше под достойнството му да работи с ръцете си, но тъкмо това вършеше с готовност. Огромният зулус представляваше интересна гледка: седнал на пода, облегнал бойната си брадва на стената зад гърба си, той внимателно и с най-голямо старание почистваше механизмите на оръжията с тънките си, аристократични наглед ръце. На всяка пушка бе дал име. Една четирикалибрена двуцевка, собственост на сър Хенри, наричаше „Гръмотевицата“; друга, моята „Експрес 500“, чийто изстрел бе особено рязък, наричаше „малката, дето шиба като камшик“; уинчестърските винтовки с пълнители бяха „жените, които говорят толкова бързо, че не можеш да ги различиш една от друга“; шестте пушки „Мартини“ бяха „обикновените хора“ и така нататък за всичките. Много интересно беше да слуша човек как говори на всяка пушка, докато я почиства, като че ли е живо същество, и то с най-необикновен хумор. Същото правеше и с бойната си брадва. Нея чувствуваше като най-близък приятел и се случваше да й говори с часове — изброяваше й всичките си стари приключения, някои от които бяха действително ужасни. Като израз на мрачен хумор беше нарекъл брадвата си „Инкози-каас“ което е зулуската дума за главатарка. Дълго време не можех да разбера защо я е кръстил така и най-после го попитах. Той ме уведоми, че явно брадвата му е женска, понеже притежавала женския навик да си пъха носа дълбоко във всичко; че е главатарка, ставало ясно и защото всички мъже онемявали, поразени от красотата и силата й. Той се съветваше с Инкози-каас и ако имаше някакъв проблем. Запитах го защо прави така и той ми отвърна, че брадвата трябва да е много мъдра, щом като е „гледала в мозъците на толкова много хора“.
	Вдигнах брадвата и разгледах отблизо това страхотно оръжие. Както казах, тя наподобяваше сатър. Дръжката от огромен рог на носорог беше дълга три фута и три инча и дебела около инч и четвърт. Краят й завършваше с топка, колкото малтийски портокал, сложена, за да не се изплъзва от ръката. Тази масивна дръжка от рог се огъваше като тръстика и на практика не можеше да се счупи, но за да бъде двойно по-сигурна, на всеки няколко инча беше обвита с медна жица; по същия начин бяха обвити и всичките места, където ръцете я хващаха. В горния край на дръжката, където започваше острието, бяха издълбани чертички, като всяка означаваше човек, убит в бой с оръжието. Острието беше изковано от прекрасна стомана и много интересно изработено, но Умслопогаас не знаеше къде е правено, защото я беше взел от ръката на един вожд, когото убил в бой преди много години.* Не беше много тежка; както прецених, металната част тежеше два и половина фунта**. Режещата част беше леко вдлъбната, а не изпъкнала, както обикновено е при дивашките бойни брадви, и остра като бръснач; най-широката й част беше пет и три четвърти инча. От тъпата страна на брадвата се подаваше як шип, дълъг четири инча, който в последните два инча беше кух и наподобяваше кожена кесийка с отвор, така че всяко нещо, набито в кухината, да може да бъде изтласкано отгоре. В това отношение тя напълно приличаше на касапски сатър. Както по-късно открихме, когато Умслопогаас се биеше, обикновено удряше именно с този шип и лесно пробиваше малка кръгла дупчица в противниковия череп, а голямото острие използуваше само когато замахваше или понякога в меле. Предполагам, че той смяташе шипа за по-честно средство и заради този свой навик да „чуква“ неприятеля, беше получил прозвището Кълвача. Положително неговите ръце използуваха това оръжие страшно умело.
	[* По-късно открих, че първоначалното име на тази брадва е било „Изтръгваща стон“. Била е притежание на вожд, чиято история не ми е известна, но който бил наричаш Непобедимия. — А.К.]
	[** Мярка за тежест = 453,6 г. Б.пр.]
	Такава беше брадвата на Умслопогаас, Инкози-каас, най-забележителното и смъртоносно оръжие за ръкопашен бой, което някога съм виждал, и той я обичаше, колкото собствения си живот. Почти не я изпускаше от ръка, освен когато се хранеше, но и тогава я слагаше под краката си.
	Тъкмо върнах брадвата на Умслопогаас и госпожица Флоси дойде и ме покани да разгледам цветната й колекция от африкански лилии и цъфтящи храсти. Някои от тях бяха много красиви, но повечето не ми бяха известни и смятам, че не са известни и на ботаниката. Попитах я дали някога е виждала или чувала за лилията „Гоя“. За нея ми бяха разказвали изследователи от Централна Африка, натъкнали се случайно тази лилия и останали като омагьосани от чудната й хубост. Туземците казват, че тази лилия цъфти веднъж на десет години и расте върху най-сухата почва. Сравнена с големината на цвета, луковицата е малка и обикновено тежи около четири фунта. Колкото до самото цвете, него видях по-късно при такива обстоятелства, че то се запечата завинаги в ума ми. Не зная как да опиша красотата и великолепието му или неописуемата сладост на аромата му. Цветът — защото то има само един цвят — се издига от върха на луковицата върху дебело, месесто и плоско стебло — екземплярът, който видях, беше четиринадесет инча в диаметър, с формата на тръба, подобно цвета на обикновената „longiflorum“, поставен вертикално. Отначало се появява зелената обвивка, която в първия си стадий не се отличава от тази на водната лилия, но при отварянето на цвета се разцепва на четири части и се навива грациозно назад към стеблото. Тогава излиза самият цвят — ослепително бяла дъга, обгръщаща друга чашка от най-наситен кадифен пурпур, от чиято сърцевина се издига златистия на цвят плодник. Не съм виждал друго цвете, равно по хубост и ухание на това. Позволявам си да го опиша така подробно, понеже смятам, че за него се знае малко. Спомням си, че когато го видях за първи път, разбрах как даже в едно цвете има нещо от величието на неговия създател. За моя голяма радост госпожица Флоси ми каза, че познавала добре цветето и се опитала да го отглежда в градината си, но не успяла. Добави обаче, че то би трябвало да цъфти по това време на годината и че щяла да се опита да ме снабди с един екземпляр.
	След това започнах да я разпитвам дали не се чувствува самотна тук горе, между всички тези туземци, без другарчета на нейната възраст.
	— Самотна ли? — учуди се тя. — О, съвсем не. Чувствувам се напълно щастлива, а освен това си имам и само свои другари. Не би ми харесало например да потъна сред тълпа бели момичета, които са съвсем като мен и никой не би могъл да ни различи. Тук — каза тя, като вирна главичката си — аз съм Аз; всеки туземец от околността познава „Водната лилия“ — защото така ме наричат те — и е готов да направи каквото поискам. В книгите, които съм чела за малките момичета в Англия, не е така. Всички ги намират досадни и те трябва да вършат онова, което им нарежда учителката. О! Сигурна съм, че сърцето ми би се пръснало, ако ме сложат в клетка като тях, без да бъда свободна — свободна като въздуха.
	— Не би ли искала да учиш? — запитах.
	— Но аз уча. Татко ме учи на латински, френски и аритметика.
	— Не се ли страхуваш да бъдеш между всички тези диваци?
	— Да се страхувам? Те никога не ме закачат. Според мене те вярват, че съм най-„божествена“, защото съм толкова бяла и имам руса коса. А погледнете тук — и като бръкна в елечето си, тя извади един двуцевен никелиран деринджър. — Винаги го нося зареден и ако някой се опита да ме закачи, ще го застрелям. Веднъж застрелях един леопард, когато скочи върху магарето ми, както яздех. Много се уплаших, но го прострелях точно в ухото и той падна мъртъв. Кожата му сега виси над леглото ми. Погледнете там! — продължи тя с променен глас, като докосна ръката ми и посочи към нещо в далечината. — Нали ви казах, че си имам и само свои другари; ето един от другарите ми.
	Погледнах и тогава за пръв път очите ми съзряха великолепието на планината Кения. Дотогава тя оставаше винаги скрита в мъгла, но сега, извисена на много хиляди фута, разкриваше бляскавата си красота. Подножието й все още бе обвито в изпарения, така че високият връх, наподобяващ стълб, който се издигаше почти двадесет хиляди фута нагоре в небето, изглеждаше като приказно видение, висящо между земята и небето, кацнало върху облаците. Не е по силите на бедното ми перо да опиша както тържествената красота, така и великолепието на този бял връх. Извисяваше се право нагоре — блестящо бяло великолепие — а хребетът му пробождаше синевата на небето. Докато го съзерцавах с малкото момиче, почувствувах как цялото ми сърце се изпълва с невероятно вълнение. За момент велики и прекрасни мисли нахлуха в съзнанието ми, така както лъчите на залязващото слънце озаряваха снеговете на планината Кения. Туземците на пастор Макензи наричат върха „Божият пръст“, и на мен той наистина ми изглеждаше олицетворение на вечния мир и чистото, висше спокойствие, което сигурно цари там горе над трескавия свят. Някъде бях чел един стих:

	„Красивото доставя вечна радост“

	и сега той ми дойде на ум. За пръв път разбрах напълно какво е искал да каже поетът. Истински недостоен би бил онзи, който би могъл да погледне този увенчан със сняг купол, този древен бял надгробен паметник на годините, без да почувствува своето пълно нищожество и без да възхвали Господа в сърцето си, под каквото и име да му се прекланя. Такива гледки са като видения на духа. Те отварят широко прозорците на стаята на нашето дребно себелюбие и пропускат полъха на въздуха, който бърза край въртящите се сфери и за малко осветява мрака ни с лъч от бялата светлина на трона.
	Да, такива красиви неща наистина създават вечна радост и добре разбирах какво чувствуваше малката Флоси, когато говореше за Кения като за свой другар. Или, както каза Умслопогаас, този див стар зулус, когато му посочих висящия връх в трепкащия въздух, „човек може да го гледа хиляда години и пак няма да се насити.“ Но той даде доста по-друга окраска на поетичната си мисъл, защото добави някак напевно, при това с необикновеното въображение, с което се отличаваше, че когато умре, би желал духът му да се разположи завинаги върху снежния връх, за да се спуска по стръмните бели склонове с дъха на виелицата или блясъка на светкавицата и „да коли, да коли, да коли…“
	— Какво да колиш, стари кръвопиецо? — попитах аз.
	Това, изглежда, го озадачи, но не след дълго отговори.
	— Другите сенки.
	— Така значи, смяташ да продължаваш да колиш даже след смъртта си?
	— Аз не коля, аз убивам в честна борба — разгорещено отвърна той. — Човек е роден да убива. Този, който не убива, когато кръвта му кипи, е жена. Хора, които не убиват, са роби. Казах, че убивам в честна борба, и когато отида „при сенките“ както казвате вие, белите хора ще продължа да убивам в честна борба. Да бъде сянката ми прокълната и смразена завинаги, ако някога започна да убивам като бушмените с отровните им стрели! — И той се оттегли с достойнство, като ме остави да се смея.
	Точно тогава се върнаха съгледвачите, който нашият домакин беше изпратил сутринта, за да проучат дали има следи от нашите приятели масаите. Те докладваха, че претърсили околностите в разстояние на петнадесет мили, но не видели нито един елморан и смятаха, че тези типове са се отказали от преследването и са се върнали обратно. Когато чу думите им, отец Макензи въздъхна с облекчение. Въздъхнахме и ние, защото вече достатъчно видяхме от масаите, за да ни трае за дълго. Общото мнение беше, че като са ни видели да достигаме благополучно лагера на мисията, понеже знаеха колко е укрепен, те се бяха отказали от преследването. По-нататъшният разказ ще покаже колко погрешна беше тази мисъл.
	Съгледвачите си отидоха, а госпожа Макензи и Флоси се прибраха да си лягат. От къщата излезе Алфонс, дребният французин, и сър Хенри, който знае добре френски, го накара да ни разправи по какви причини е дошъл в Централна Африка. Алфонс го направи на такава необикновена смесица от езици, която в по-голямата си част не е по силите ми да възпроизведа.
	— Дядо ми — започна той — беше войник от гвардията и служеше при Наполеон. Бил е при отстъплението от Москва и цели десет дни се е хранил със собствените си гамаши и с още един чифт, откраднат от негов другар. Той често се напиваше — умря пиян и помня, че бих барабан край ковчега му. Баща ми…
	Тук му предложихме да прескочи родителите си и да се върне на въпроса.
	— Bien*, messieurs! — отговори този смешен човечец с учтив поклон. — Исках само да докажа, че военщината не е наследствена. Дядо ми беше великолепен мъж, висок шест фута и два инча, широкоплещест, гълтач на огън и гамаши. Забележителен беше също и с мустаците си. За мен останаха само мустаците му и нищо повече.
	[* Добре (фр.) Б.пр.]
	Аз, messieurs, съм готвач, родом от Марсилия. В този скъп за мен град прекарах щастливата си младост. Години наред миех съдовете в хотел Континентал. Ах, това бяха златни дни! — и той въздъхна. — Аз съм французин. Нужно ли е да казвам messieurs, че почитам красотата? Не, аз обожавам красивото. Messieurs, ние се възхищаваме на всички рози в градината, но си откъсваме само една. Аз откъснах една, но уви, messieurs, тя убоде пръста ми. Розата беше камериерка, а името й бе Анет. Имаше разкошна фигура и ангелско лице, но сърцето й — уви messieurs, че ми се падна да го притежавам — бе черно и хлъзгаво като лачена пантофка. Обичах я отчаяно. Обожавах я до безумие. Тя ме изпълваше с възторг във всяко отношение. Въодушевяваше ме. Никога не съм готвил така, както готвех, когато Анет, моята обожавана Анет, ми се усмихнеше (тогава бях повишен в хотела). Никога! — и тук мъжкият му глас премина в ридание — никога вече няма да готвя така добре. — И той се обля в сълзи.
	— О, горе главата! — каза сър Хенри на френски, като го потупа енергично по гърба. — Знаеш, че никому не е известно какво може да се случи. Да вземем днешния ти обяд. Бих казал, че ти почти си се възстановил.
	Алфонс престана да плаче и потърка гърба си.
	— Monsieur — каза той — безсъмнено иска да ме утеши, но ръката му е тежка. Да продължа: ние се обичахме и бяхме щастливи в нашата любов. Птичките в гнезденцета си не биха могли да бъдат по-щастливи от Алфонс и неговата Анет. Тогава дойде ударът sapristi*1 — само като си помисля! Messieurs ще ме извинят, ако избърша някоя и друга сълза. Нямах късмет. Взеха ме войник. Съдбата си отмъсти, задето бях спечелил сърцето на Анет. Дойде пагубният момент: трябваше да вървя. Опитах се да избягам, но бях заловен от жестоките войници и те така ме набъхтаха с прикладите на мускетите си, че мустаците ми се накъдриха от болка. Имах братовчед, търговец на платове, заможен, но много грозен. Късметът му беше проработил и ми изказа съчувствието си, когато ме пребиха. „На теб, братовчеде мой — казах, — на теб, в чиито вени тече синята кръв на нашия героичен прадядо, на теб поверявам Анет. Грижи се за нея, докато аз търся слава на бойното поле“. „Бъди спокоен — отвърна той. — Ще го сторя.“ И както показва продължението, той наистина го стори… Заминах. Живях в казармата само на чорба. Аз съм изтънчен човек и поет по природа. Много изстрадах от ужаса на суровата среда. Имаше един сержант по строево обучение, който носеше пръчка. Ах, тази пръчка, само как се, извиваше! Уви, никога няма да я забравя. Една сутрин дойде новината. Нашият батальон заминаваше за Тонкинския залив. Сержантът и другите груби чудовища се радваха. Аз… аз разпитах за Тонкинския залив, но не научих нищо успокоително. Там имало свирепи китайци, които изкормяли човека. С моя артистичен вкус — защото аз съм също и артист — се отвратих от идеята да бъде изкормен. Истинският мъж бързо взема решение. Реших. Реших да не бъда изкормен. Дезертирах. Пристигнах в Марсилия, предрешен като старец. Отидох в къщата на братовчеда си — същия, в който тече геройската кръв на дядо ми — и там видях Анет. Беше по черешово време. Ядяха череши със съединени дръжки. На всеки край по черешка. Братовчед ми лапваше едната в устата си, а Анет другата. После дърпаха дръжките навътре, докато устните им се срещнеха — и жалко, жалко, че трябва да го кажа — те се целуваха. Играта беше забавна, но ме изпълни с ярост. В мен кипна геройската кръв на дядо ми. Втурнах се в кухнята. Ударих братовчед си с патерицата на стареца. Той падна — бях го убил. Поне мисля, че го убих. Анет се разпищя. Дойдоха жандармите. Побягнах. Стигнах пристанището. Скрих се на един кораб. Корабът отплува в морето. Капитанът ме откри и ме преби. Използува един случай и изпрати писмо до полицията от едно чуждестранно пристанище. Не ме свали на брега, защото готвех много хубаво. Готвих за него през целия път до Занзибар. Когато поисках да ми плати, той ме ритна. Кръвта на героичния ми дядо кипна в мен и аз размахах юмрука си в лицето му, заклевайки се да отмъстя. Той отново ме ритна. В Занзибар чакаше телеграма. Проклех човека, който беше измислил телеграфа. Сега отново го проклинам. Трябваше да бъда арестуван за дезертьорство, за убийство и que sais-je*2? Измъкнах се от затвора. Бягах, гладувах, докато срещнах хората на Monsieur le Cure*3. Те ме доведоха тук. И ето ме, изпълнен със скръб. Но няма да се върна във Франция. По-добре да рискувам живота си в тези ужасни места, отколкото да отида в каторга.
	[*1 Дявол да го вземе (фр.) Б.пр.]
	[*2 и кой знае какво. Б.пр.]
	[*3 господин пастора (фр.) Б.пр.]
	Той млъкна и ние, задавили се от смях, извърнахме лица настрани.
	— Да! Вие плачете, messieurs — каза той. — Не е чудно. Това е тъжна история.
	— Може би — каза сър Хенри — в крайна сметка геройската кръв на дядо ви ще надделее; може би все пак ще станете герой. Във всеки случай, тепърва ще разберем. А сега предлагам да си легнем. Уморен съм до смърт, а и нощес не спахме много на оная проклета скала.
	Така и направихме, а чистите бели чаршафи и приветливите стаи ни се видяха много странни след неотдавнашните ни преживелици.


	Глава V
	Умслопогаас дава обещание

	Следващата сутрин на закуска не видях госпожица Флоси и запитах къде е.
	— Когато станах тази сутрин — отговори майка й, — намерих тази бележка на вратата си, в която… Но ето, можете да я прочетете сам — и тя ми подаде къс хартия, върху който беше написано следното:
	„Миличка м… Току-що се съмна и отивам към хълмовете, за да откъсна за господин К. цвят от лилията, която му трябва. Не ме очаквай, докато не ме видиш. Взимам бялото магаре (бавачката, а и две момчета ще дойдат с мен), също и малко храна, защото може да се забавя цял ден, тъй като съм решила да намеря поне една лилия, ако ще да извървя и двадесет мили за нея. Флоси.“
	— Надявам се, че всичко ще е наред — казах малко загрижено. — Не съм искал да й причинявам тревоги с това цвете.
	— А, Флоси може да се грижи за себе си — каза майка й. — Тя често отива до онези места като истинско дете на пустошта.
	Отец Макензи, който дойде тогава и прочете бележката, стана доста сериозен, въпреки че не каза нищо.
	След закуската го дръпнах настрани и го запитах не е ли възможно да изпратим някого след момичето и да го върнем, предвид опасността наоколо все още да се навъртат масаи, в чиито ръце тя може да попадне.
	— Смятам, че няма да има полза — отговори той. — Тя може да е вече на петнадесет мили оттук и е невъзможно да се открие по кой път е тръгнала. Ето ги хълмовете — и той посочи към дълга верига възвишения, която се простираше почти успоредно с руслото на река Тана, но се спускаше постепенно към гъсто обраслото с храсти поле на около пет мили от къщата.
	Тогава предложих да се качим на огромното дърва над къщата и да огледаме местността през далекогледа. Така и направихме, след като пасторът даде нареждания на хората си да се опитат да открият следите на Флоси.
	За човек, свикнал със сушата, изкачването на огромното дърво беше доста опасно нещо даже с помощта на здравата въжена стълба, прикрепена в двата си края. Гуд обаче се покатери като пожарникар.
	Когато достигнахме височината, на която излизаха първите клони от дънера и се разперваха като папрат, съвсем лесно прекрачихме на една скована от дъски платформа, закрепена здраво върху няколко клона, достатъчно голяма, за да побере една дузина души. Що се отнася до гледката, тя беше просто великолепна. На всички страни степта се стелеше на талази мили наред, докъдето виждахме с далекогледа. На места пъстрееха по-светлозелените петна на обработваемата земя и блестяща езерна повърхност. На северозапад Кения издигаше могъщото си чело и можехме да проследим как река Тана се вие като сребърна змия почти от подножието, за да изчезне някъде отвъд към океана. Това е прекрасна земя, която се нуждае само от ръката на цивилизования човек, за да я превърне в най-плодородна градина.
	Колкото и да се взирахме обаче, не открихме следи от Флоси или магарето й, така че накрая слязохме разочаровани. На верандата заварих да седи Умслопогаас и бавно да точи брадвата си на малък камък, който винаги носеше със себе си.
	— Какво правиш, Умслопогаас? — запитах.
	— Надушвам кръв — беше отговорът; не можах да изтръгна нищо повече от него.
	След като обядвахме, отново се качихме на дървото и претърсихме околността с далекогледа, но без резултат. Когато слязохме, Умслопогаас все още точеше Инкози-каас, макар острието й да беше станало като бръснач. Изправен, пред него стоеше Алфонс и го наблюдаваше със смесица от страх и възхищение. И наистина, той изглеждаше страшен — приклекнал по зулуски, със свиреп израз върху напълно дивашкото си, макар и умно лице, точеше ли точеше убийствената наглед брадва.
	— О, чудовище, ужасен човек! — каза дребният готвач, разпервайки ръцете си в почуда. — Вижте само дупката на главата му; — кожата там пулсира, мърда нагоре и надолу като на бебе! Кой ли би кърмил такова бебе? — И той избухна в смях при тази мисъл.
	За момент Умслопогаас откъсна поглед от точилото и зъл блясък светна в тъмните му очи.
	— Какво казва Малката биволица? (Умслопогаас го наричаше така заради мустаците му и женския характер.) Кажете му да внимава или ще му отсека рогата. Внимавай, маймунско човече, внимавай!
	За нещастие Алфонс, надделявайки страха си, продължи да се смее на „се drole d’un monsieur noir“*. Тъкмо щях да го предупредя да престане, когато огромният зулус наведнъж скочи от верандата на двора, където стоеше Алфонс и с лице, пламнало от злобно въодушевление, започна да върти брадвата покрай главата на французина.
	[* Чудатия черен господин (фр.) Б.пр.]
	— Стой мирно! — изкрещях. — Не мърдай, ако държиш на живота си, той няма да те нарани! — но се съмнявам дали Алфонс изобщо ме чу, тъй като за свое щастие почти се беше вкаменил от страх.
	Тогава последва най-необикновеното представление на умението, да се борави със сабя, по-скоро с бойна брадва, каквото някога съм виждал. Отначало брадвата летеше в кръг съвсем близо над Алфонсовата глава, като фучеше яростно и се носеше с такава необикновена бързина, че приличаше на стоманена лента; приближаваше се все по-близо и по-близо до нещастния му череп, докато накрая сякаш взе да го докосва. Внезапно движението на брадвата се промени и тя буквално започна да се плъзга нагоре-надолу по тялото и крайниците му най-много на една осма инча от тях, без да ги докосва. С удивление гледахме човечеца, прикован там, осъзнал вероятно, че всяко помръдване би му донесло смърт. Черният му мъчител се извисяваше над него, а брадвата му продължаваше да проблясва и свисти върху му. Това продължи около минута или повече, докато изведнъж летящата ярка светлина мина покрай Алфонсовото лице, след което спря. Едновременно с това малко черно кичурче падна на земята. Оказа се върхът на единия от завитите мустаци на дребния французин.
	Умслопогаас се облегна на дръжката на Инкози-каас и избухна в дълъг гърлен смях. Изтощен от страх, Алфонс се свлече и седна на земята, а ние стояхме, поразени от това невиждано свръхчовешко умение и способност да владееш едно оръжие.
	— Инкози-каас е толкова остра — извика той, — че махът, който отряза рога на Биволицата, можеше да разсече човек от темето до брадата. Малцина могат да удрят като мене, а никой не може да удари така, без да отреже и рамото. Погледни, малка Биволице, приличам ли ти на човек, на когото можеш да се присмиваш? Как мислиш, а? Ти стоеше само на косъм от смъртта. Не се присмивай отново, защото косъмът може да се скъса. Аз казах.
	— Как си позволяваш такива безумни номера? — запитах възмутено Умслопогаас. — Ти наистина си луд. На двадесет пъти за малко да убиеш човека.
	— И все пак, Макумазан, аз не убих. На три пъти, докато Инкози-каас летеше, ме обземаше желанието да свърша с него и да разцепя черепа му, но не го направих. Не, това беше само шега. Но кажи на Биволицата, че не е хубаво да се подиграва на човек като мен. Сега отивам да си направя щит, защото подушвам кръв. Макумазан, наистина ми мирише на кръв. Забелязал ли си как пред битка на небето изведнъж се събират лешояди? Те надушват кръвта, Макумазан, а моето обоняние е много по-остро от тяхното. Ето там долу има една изсъхнала волска кожа; отивам да си направя щит.
	— Този ваш слуга е много особен тип — каза пастор Макензи, който бе свидетел на необикновеното представление. — Той така изплаши Алфонс, че му изкара ума. Погледнете! — и той посочи към французин, който с побеляло от страх лице и треперещи крайници се беше отправил към къщата. — Мисля, че той никога вече няма да се присмее отново на „ce monseieur noir“.
	— Да — отговорих — това беше лоша шега от негова страна. Когато се ядоса, той озверява, но колкото и да е свиреп, все пак има добро сърце. Преди години го видях да се грижи цяла седмица за едно болно дете. Има странен характер, но е верен до смърт и здрава опора, на която можеш да разчиташ при опасност.
	— Той казва, че надушвал кръв — рече пасторът. — Само се моля да не излезе прав. Много се страхувам вече за моето момиченце. Трябва да е отишло далеч, иначе досега щеше да си е в къщи. Часът е три и половина.
	Припомних му, че тя беше взела храна и при нормално развитие на нещата би могла да не се завърне до падането на нощта, но самият аз бях много загрижен и боя се, тревогата ми личеше.
	След малко се завърнаха хората, които пасторът бе изпратил да потърсят Флоси, и казаха, че проследили дирите на магарето в разстояние на няколко мили, но след това ги загубили из някаква камениста почва и не могли да ги открият отново. Все пак претърсили местността надлъж и шир, но без успех.
	Следобедът протече угнетително и тъй като до вечерта от Флоси нямаше и следа, тревогата ми нараснат. Горката й майка беше почти съсипана от страх, но бащата запазваше удивително присъствие на духа. Всичко, което можеше да се направи, бе направено: разпратени бяха хора във всички посоки, даваха се сигнални изстрели и от голямото дърво непрекъснато наблюдаваха, но все така безрезултатно.
	Накрая се стъмни, а от малката русокоса Флоси нямаше никаква вест.
	В осем часа вечеряхме; беше една тъжна вечеря, на която госпожа Макензи не се яви. Ние тримата също бяхме мълчаливи, защото в допълнение към естествената ни тревога за съдбата на детето ни гнетеше чувството, че сме станали причина за нещастието, стоварило се върху главата на любезния ни домакин. Вечерята беше на привършване, когато се извиних и напуснах масата. Исках да изляза навън и премисля положението. Отидох на верандата, запалих лулата си и седнах на един стол на около дванадесет фута от десния край на постройката, която се намираше — може би читателят си спомня — срещу една от тесните вратички в защитната стена, опасваща къщата и цветната градина. Седях вече близо шест-седем минути, когато ми се стори, че чувам вратата да се отваря. Погледнах в посоката и се ослушах, но като не открих нищо, заключих, че съм се излъгал. Нощта беше тъмна, понеже луната още не се беше показала.
	Мина още минута време и внезапно с глух тежък звук върху каменния под на верандата падна нещо кръгло и се търколи край мен. Не се изправих веднага — известно време седях и недоумявах какво може да бъде. Накрая реших, че трябва да е животно. Точно тогава обаче ме порази, друга мисъл и веднага скочих. Нещото лежеше тихо на няколко стъпки от мен. Протегнах ръката си към него, по то не помръдна: ясно бе, че не е животно. Докоснах го. Беше меко, топло и тежко. Вдигах го бързо и го разгледах на слабата звездна светлина.
	Беше току-що отрязана човешка глава!
	Много съм преживял и не се разстройвам лесно, но трябва да призная, че от тази страшна гледка просто ми прилоша. Откъде и как дойде това, тук? Чия беше главата? Оставих я на пода и изтичах към входа. Не видях и не чух нищо. Без малко щях да изляза в мрака отвън, но се сетих, че ако го направя, ще се изложа на риска да бъда промушен. Отдръпнах се, затворих вратата и я залостих. После се върнах на верандата и с безразличен глас, доколкото можех да го овладея, повиках Къртис. Страхувам се обаче, че тонът ми ме издаде, защото не само сър Хенри, но също и Гуд и Макензи станаха и бързо излязоха на верандата.
	— Какво има? — запита тревожно пасторът.
	Трябваше да им кажа.
	Руменото лице на отец Макензи пребледня като на смъртник. Стояхме точно срещу вратата на хола. Вътре светеше, така че се виждаше. Той сграбчи главата за косата и я вдигна на светлината.
	— Това е главата на един от хората, които придружаваха Флоси — изпъшка той. — Слава богу, че не е нейната!
	Всички стояхме и се гледахме втрещени. Какво трябваше да се направи?
	В този миг на залостената вратичка се почука. Чу се глас, който извика:
	— Отвори, татко мой, отвори!
	Отключихме вратата и вътре влетя един уплашен човек. Беше от нашите съгледвачи.
	— Татко мой — извика той, — масаите ни нападат. Голяма бойна група премина покрай хълма и се придвижва към стария каменен краал край рекичката. Татко мой, дай сила на сърцето си! Сред тях видях бялото магаре, а върху него седеше Водната лилия. Един елморан водеше магарето, а до него вървеше, ридаеща, бавачката. Не видях хората, които заминаха с нея сутринта.
	— Живо ли е детето? — с глух глас запита отец Макензи.
	— Тя беше бяла като снега, но здрава, татко мой. Те минаха много близо покрай мен и от мястото, където лежах скрит, видях лицето й, вдигнато към небето.
	— Господ да й е на помощ и на нея, и на нас — простена пасторът. — Колко са те? — запитах.
	— Повече от две стотици — две стотици и още половин стотица.
	Отново се спогледахме. Какво можеше да се направи? Точно тогава иззад стената се чу силен заповеднически вик:
	— Отвори вратата, бели човече, отвори вратата! Дошъл е пратеник. Пратеник иска да говори с теб. — Викаше гласът.
	Умслопогаас изтича към стената и като се хвана за корниза с дългите си ръце, се вдигна над нея и погледна навън.
	— Виждам само един мъж — каза той. — Въоръжен е и носи в ръка кошница.
	— Отвори вратата — казах. — Умслопогаас, вземи брадвата си и застани до нея. Пусни само един човек. Ако последва друг, убивай!
	Вратата бе отлостена. В сипката на стената стоеше Умслопогаас, с вдигната над главата си брадва, готова за удар. В това време се показа луната. Почакахме малко, след което вътре напето влезе един масай-елморан, облечен в пълното си бойно снаряжение, което вече описах, с тази разлика, че носеше голяма кошница в ръката си. Лунната светлина блестеше върху голямото му копие. Физически беше прекрасен мъж, на вид около тридесет и пет годишен. Действително, никой от масаите, които видях, не беше по-нисък от шест фута, макар повечето да бяха доста млади. Той дойде и спря срещу нас, остави кошницата и заби шипа на копието си в земята така, че то застана изправено.
	— Нека поговорим — каза той. — Първият пратеник, който ви изпратихме, не можеше да говори, — и той посочи към главата, която лежеше върху каменния под на верандата — ужасна гледка на лунната светлина; — но аз имам какво да кажа, ако имате уши да слушате. Нося също и подаръци. — И като посочи към кошницата, той се изсмя така надменно и безочливо, направо неописуемо, но все пак достойно за възхищение, като се има предвид, че беше заобиколен от врагове.
	— Продължавай — каза отец Макензи.
	— Аз съм лигонани, боен вожд на част от масаите от Газа Амбони. Аз и хората ми проследихме тези трима бели мъже — и той посочи към сър Хенри, Гуд и мен, — но те излязоха твърде хитри и се изплъзнаха. Ние имаме да уреждаме сметка с тях и ще ги убием.
	— Така ли, приятелю? — промърморих на себе си.
	— При преследването на тези мъже тази сутрин заловихме двама черни мъже, една черна жена, едно бяло магаре и едно бяло момиче. Единият черен мъж беше убит — ето главата му върху плочите, другият избяга. Черната жена, малкото бяло момиче и бялото магаре пленихме и взехме с нас. За да докажа това, донесох кошницата, която го носеше. Не е ли това кошницата на дъщеря ти?
	Пасторът кимна и воинът продължи:
	— Добре. С теб и дъщеря ти не сме се карали, нито желаем да ти навредим, само добитъка ти вече събрахме, двеста и четиридесет глави — по едно животно за бащата на всеки боец.*
	[* Масаят-елморан (младият воин) не притежава имущество, така че всичката плячка, която придобие в битките, принадлежи на баща му. — А.К.]
	Тук отец Макензи изстена, тъй като много държеше на стадото си, което отглеждаше с много грижи и усилия.
	— Така че с изключение на стадото, вие ще си останете невредими, още повече — добави искрено той, като погледна стената, — че ще бъде трудно да се превземе това място. Но що се отнася до тези мъже, нещата стоят другояче; ние сме ги следили дни и нощи и трябва да ги убием. Ако се върнем в краала си, без да направим това, всичките момичета ще ни се подиграват. Така че, колкото и неприятно да е, те трябва да умрат. Сега имам предложение само за твоето ухо. Няма да навредим на малкото момиче, то е твърде хубаво, за да му причиним зло, а има и храбър дух. Дай ни един от тези трима мъже — живот за живот — и ние ще я пуснем, и ще върнем също и черната жена с нея. Това е честно предложение, бели човече. Искаме един, не тримата; ще чакаме друг случай, за да убием останалите двама. Аз даже не избирам моя човек, въпреки че бих предпочел оня големия. — и той посочи към сър Хенри; — Изглежда силен и ще умре по-бавно.
	— А ако кажа, че няма да предам този човек? — запита пасторът.
	— Не, не казвай това, бели човече — отговори масаят, — защото тогава при изгрев-слънце дъщеря ти ще умре, а жената с нея казва, че ти нямаш друго дете. Ако беше по-голяма, щях да я взема за слугиня; но тъй като е твърде млада, ще я убия със собствената си ръка — ето, с това копие. Можеш да дойдеш и да гледаш, ако искаш. Няма да те закачим. — И злодеят се изсмя високо на жестоката шега.
	Междувременно размишлявах бързо — така, както става при опасност. Решил бях да разменя себе си срещу Флоси. Едва се осмелявам да спомена това от страх да не бъда разбран погрешно. Моля да не си помислите, че имаше нещо героично в тава или каквото и да било от този род. То беше просто следствие на общоприетите представи за човешка справедливост. Животът ми беше преминал и нямаше стойност, а животът на Флоси бе млад и ценен. Нейната смърт направо щеше да убие баща й, а също и майка й, докато моята нямаше да навреди никому; няколко благотворителни института дори щяха да имат причина да се зарадват. Освен това, косвено аз бях причина милото момиченце да се намира в сегашното си положение. И най-после, по-подходящо е за един мъж да срещне смъртта по такъв особено ужасен начин, отколкото за едно невинно малко момиче. Не че смятах да се оставя на тези хора да ме измъчват до смърт — твърде голям страхливец съм, за да го допусна, а и по природа съм боязлив човек. Планът ми беше да видя момичето разменено и в безопасност и тогава да се застрелям. Вярвах, че всемогъщият ще вземе предвид особените обстоятелства и ще ми прости самоубийството. Тези мисли и други подобни преминаха през ума ми само за секунди.
	— Добре, Макензи — рекох аз, — можеш да кажеш на човека, че ще разменя себе си срещу Флоси. Единственото ми условие е тя да бъде в безопасност при вас, преди да ме убият.
	— Така ли? — възразиха едновременно сър Хенри и Гуд. — Това няма да стане.
	— Не, не — каза пасторът. — Няма да изцапам ръцете си с човешка кръв. Ако Господ е решил дъщеря ми да умре от тази ужасна смърт, да бъде волята му. Вие сте храбър мъж (което съвсем не е така) й благороден човек, Куотърмейн, но няма да отидете.
	— Ако няма друг изход, ще отида — казах решително.
	— Това е сериозна работа — рече Макензи, като се обърна към масая-лигонани — и трябва да помислим. Ще имате отговора ни призори.
	— Много добре, бели човече — отговори безразлично дивакът. — Само помни, че ако отговорът ти закъснее, твоята малка бяла пъпка никога няма да разцъфне в цвете, защото аз ще я прережа с това — при което той докосна копието си. — Щях да помисля, че ще ни изиграете номер и ще ни нападнете през нощта, но от жената с момичето разбрах, че хората ти са долу на брега и тук имаш оставени само двадесетина. Не е умно, бели човече — додаде той със смях — да държиш толкова малък гарнизон в твоята бома, в краала, си. Е, добре, лека нощ, лека нощ също и на вас, бели мъже, чиито клепачи скоро ще затворя веднъж завинаги. Призори ще ми изпратите своята дума. Ако ли не, помнете, че ще стане както казах. — И после се обърна към Умслопогаас, който стоеше зад него през цялото време и вардеше. — Отвори ми вратата, приятелче, хайде, бързо.
	Това вече беше твърде много за търпението на стария вожд. Образно казано, през последните десет минути лигите му течаха за този масай-лигонани и това вече той не можа да понесе. Поставяйки дългата си ръка на рамото на елморана, Умслопогаас така го завъртя, че го извърна с лице към себе си. И като завря свирепата си физиономия само на няколко инча от злия, обкръжен с пера облик на масая, изръмжа с нисък глас:
	— Виждаш ли ме добре?
	— Да, приятелче, виждам те.
	— А това виждаш ли? — и той постави Инкози-каас пред очите му.
	— Да, приятелче, виждам играчката; какво от това?
	— Ти, масайско куче, ти, празен самохвалко, ти, който пленяваш малки момичета, с тази „играчка“ ще те надялкам парче по парче. Добре е за теб, че си пратеник. Иначе още сега щях да пръсна частите от тялото ти по тревата.
	Масаят разтърси огромното си копие и се изсмя продължително и гръмогласно, преди да отговори.
	— Аз бих искал да застанеш срещу мен като мъж срещу мъж, тогава да видим — и отново се обърна да си върви, продължавайки да се смее.
	— Ти ще застанеш срещу мен като мъж срещу мъж, не се бой — отговори Умслопогаас с все същия заплашителен глас. — Ти ще застанеш лице с лице срещу Умслопогаас, който е от кръвта на Шака, от хората на Амазулу, вожд на полка на нкомабакозите, и както мнозина други преди теб, ще се поклониш на Инкози-каас, както са се кланяли те. Продължаван да се смееш, смей се! Утре вечер чакалите ще се смеят, докато глозгат кокалите ти.
	Когато лигонани си отиде, някой от нас се сети да отвори кошницата, която той донесе като доказателство, че Флоси наистина е тяхна пленница. Като повдигнахме капака, видяхме вътре един от най-прекрасните екземпляри на лилията „Гоя“ — луковица и цвят, — която вече описах, напълно разцъфнала и почти неповредена. Освен това имаше и една бележка, с детския почерк на Флоси, написана с молив върху къс омазнена хартия, вероятно използувана за увиване на храна.
	„Най-скъпи татко и майко — гласеше бележката, — масаите ме заловиха, когато се връщахме у дома с лилията. Опитах се да се измъкна, но не можах. Те убиха Том, другият слуга избяга. Не нараниха нито бавачката, нито мен, но казват, че искат да ни разменят за някого от групата на господин Куотърмейн. Не ще допусна това. Не позволявайте на никого да даде живота си заради мен. Опитайте се да ги нападнете през нощта, те ще имат пиршество е трите млади вола, които откраднаха и убиха. Нося револвера си и ако до зори ме дойде помощ, ще се застрелям. Няма да се оставя да ме убият.
	Ако стане така, спомняйте си за мен, най-мили ми татко и мамо. Много съм уплашена, но вярвам в Бога. Не смея да пиша повече, тъй като те като че ли започват да забелязват. Сбогом. Флоси“
	Надраскано от външната страна на бележката се четеше „Поздрави на господин Куотърмейн. Те ще вземат кошницата, така че той ще получи лилията.“
	Когато прочетох тези думи, написани от малкото храбро момиче в час на опасност, достатъчно близък и ужасен, за да обърка ума на един силен мъж, трябва да призная, че се разплаках и още веднъж се заклех в сърцето си, че тя няма да умре, докато мога да дам моя живот, за да бъде спасена.
	Тогава енергично, бързо и почти ожесточено започнахме да обсъждаме положението. Отново заявих, че ще отида, и отново Макензи отхвърли предложението ми, а Къртис и Гуд, като верни приятели, каквито са наистина, се заклеха, че ако го направя, и те ще дойдат с мен и ще умрат рамо до рамо с мен.
	Най-после казах:
	— Тогава е абсолютно необходимо да се предприеме нещо преди сутринта.
	— Ай, ай — изръмжа Умслопогаас по зулуски. — Да говорим по мъжки, Инкубу. Какво има толкова да се страхуваме? Двеста и петдесет масаи наистина! А колко сме ние? Господарят там (Макензи) има двадесет човека, а ти, Макумазан, имаш петима човека, плюс петима бели мъже — това прави всичко тридесет — достатъчно, достатъчно. Чуй сега, Макумазан, ти, който си изкусен и опитен във войната. Какво казва девойката? Тези мъже ще ядат и ще се веселят; дано това бъде погребалното им угощение. Какво казва кучето, което се надявам да посека призори? Че не се страхували от нападение, защото сме били толкова малко. Знаеш ли стария краал, където са се установили на лагер? Аз го разгледах тази сутрин, ето как е — и той нарисува една елипса на пода. — Тук е големият вход, запълнен с трънливи храсти и водещ към една стръмнина. Та ти и аз, Инкубу, можем да го държим срещу стотина мъже, опитващи се да се измъкнат. Чуйте, битката ще се развие така. Когато светлината започне да блести върху волските рога — не по-рано, защото ще бъде още тъмно, и не по-късно, защото ще започнат да се събуждат и ще ни усетят — нека Бугуян се промъкне заедно с десетина мъже до горния край на краала. Там има тесен изход. Нека тихо да убият часовоя; — така, че да не издаде звук — и да чакат. Тогава, Инкубу, нека ние двамата и единият аскари — онзи с големия гръден кош, той е смел човек — да се промъкнем до широкия вход с бодливите храсти. Ще посечем часовоя и въоръжени с бойни брадви, ще застанем от двете страни на пътечката, а един от нас ще бъде на няколко крачки по-нататък, за да се справя с тези, които успеят да минат през вратата. На това място ще стане голямото струпване. Шестнадесет мъже остават свободни. Нека ги разделим на две групи; с едната ще тръгнеш ти, Макумазан, а с другата — Молещия се човек (отец Макензи), всички въоръжени с пушки. Едните ще отидат от дясната страна на краала, а другите от лявата. И когато ти, Макумазан, измучиш като вол, всичките ще открият огън с пушките по спящите мъже, но внимателно, за да не ударят малкото момиче. Тогава от другия край Бугуян и десетмината мъже ще нададат бойни викове и като прескочат стената, ще започнат да секат масаите. Натежали от храната и съня и объркани от изстрелите на пушките, виковете на умиращите и копията на Бугуян, войниците ще се вдигнат и втурнат като подгонен дивеч право към изхода с тръните. А дотам, от двете им страни, куршумите ще продължават да ги косят. Инкубу, единият аскари и аз ще се справяме с онези, които успеят да се промъкнат. Такъв е моят план, Макумазан. Ако имаш по-добър, кажи го.
	Той свърши. Обясних на другите някои части от плана, които не бяха разбрали и всички заедно с мен изразиха възхищението си от проницателния и умело изработен план на стария зулус, който за мен наистина беше, по своя особен дивашки начин, най-големият генерал, когото съм срещал. След известни разисквания решихме да приемем плана такъв, какъвто го чухме, защото беше единственият възможен при дадените обстоятелства и с най-големи изгледи за успех, ако ни се удадеше този отчаян опит, но като се има предвид колко много ни превъзхождаше по брой неприятелят и от какъв вид беше, нямахме много шансове.
	— Ах, ти, стари лъве — казах на Умслопогаас, — знаеш ти как да лежиш в засада, знаеш и как да хапеш, както и кога да се хвърлиш и кога да се въздържиш.
	— Ой, ой, Макумазан — отговори, той. — В продължение на четиридесет години съм се бил и съм видял много неща. Хубав бой ще бъде. Мирише ми на кръв ти казвам, мирише ми на кръв.


	Глава VI
	Нощта течеше бавно

	Както може да се предположи, още при първия знак за появяването на масаите цялото население на мисионерския лагер бе потърсило убежище зад здравата каменна стена и сега се виждаха скупчени на групички мъже, жени и безброй деца, които говореха със страхопочитание за ужасните нрави и обичаи на масаите и за, участта, която ги очаква, ако тези кръвопийци успеят да се прехвърлят през стената.
	Веднага след като приехме в общи линии нашия план за действие, така, както бе предложен от Умслопогаас, отец Макензи изпрати да извикат четири будни момчета между дванадесет и петнадесет години, и ги разпрати на различни места, за да наблюдават лагера на масаите, като им нареди от време на време да съобщават какво става там. Други момчета, а даже и жени бяха поставени на пост по цялата стена, с оглед да не бъдем случайно изненадани.
	После нашият домакин събра двадесетте мъже, които съставляваха цялата му налична бойна сила, на четириъгълната площадка, очертана от къщата, и там, застанал до ствола на големия бор, горещо се обърна към тях и към нашите четирима аскари. Наистина това беше много внушителна сцена, която не може да бъде забравена от онзи, който е присъствувал. До дървото се виждаше костеливата фигура на пастора, без шапка, протегнал напред едната си ръка, докато говори, а другата положил върху гигантския ствол. Обикновеното му, но добродушно лице ясно показваше мъката на душата му. На стол до него седеше нещастната му жена, захлупила лице с ръцете си. От другата й страна стоеше Алфонс, който изглеждаше много притеснен. Зад него бяхме ние тримата, а зад нас се извисяваше мрачната фигура на Умслопогаас, подпрян както винаги на брадвата си. Отпред стояха и клечаха групата въоръжени мъже — някои с пушки в ръка, други с копия и щитове, и следяха с голямо внимание всяка дума, която се отронваше от устните на говорещия. Бялата лунна светлина, провираща се между величествените клони, придаваше някакво очарование на сцената, а меланхоличните въздишки на нощния вятър, преминаващ през милионите борови иглички над главите ни, прибавяше своята тъга към вече достатъчно трагичната обстановка.
	— Мъже… — каза отец Макензи, след като подробно и ясно изложи пред тях всички обстоятелства около случая и им обясни предложения план на нашия отчаян отряд — мъже, в продължение на много години аз ви бях добър приятел, защищавах ви, учех ви, пазех вас и близките ви от беда и вие благоденствувахте при мен. Вие гледахте моето дете — Водната лилия, както я наричате, — да расте от година на година, от най-ранното й детство до моминството й. Тя играеше с децата ви, помагаше в грижите за вас по време на болест и вие я обикнахте.
	— Така е — чу се един дълбок глас — и ние ще умрем, за да я спасим.
	— Благодаря ви от цялото си сърце, благодаря ви. Аз съм сигурен, че сега, в час на най-тежка беда, сега, когато младият й живот може да бъде прекършен от жестоки и безжалостни люде, — които наистина „не знаят какво вършат“, вие ще направите всичко възможно, за да я спасите и да спасите мен и майка й да не умрем от скръб. Помислете също за вашите жени и деца. Ако тя умре, смъртта й ще бъде последвана от нападение върху нас и даже ако успеем да се задържим тук, къщите и градините ви ще бъдат унищожени, а имуществото и добитъка — похитени. Както добре знаете, аз съм миролюбив човек. През всичките тези години никога не съм вдигал ръка да пролея човешка кръв, но сега казвам: Удряйте! Удряйте в името на Бога, който казва да пазим живота и домовете си. Закълнете се пред мен — продължи той с още по-голям плам, — закълнете се, че докато е жив макар и един от вас, ще положите всички усилия заедно с мен и с тези храбри бели мъже да спасите детето от кървава и жестока смърт.
	— Не говори повече, татко мой — каза същият дълбок глас, който принадлежеше на един от преданите старейшини в мисията. — Кълнем се: нека ние и близките ни умрем като кучета и нека кокалите ни бъдат хвърлени на чакалите и хиените, ако нарушим клетвата си. Страшно е това, което предприемаме, татко мой, малцина да ударим толкова много хора, но все пак ще го сторим или ще умрем. Кълнем се!
	— Да, така казваме всички — потвърдиха хорово останалите.
	— Така казваме всички — повторих аз.
	— Така е добре — продължи отец Макензи. — Вие сте истински мъже, а не слаби тръстики, на които човек не може да се опре. А сега, приятели — бели и черни заедно, — нека коленичим и се помолим на всевишния, на този, в чиято шепа се намира нашия живот, който дарява живот и смърт, да даде сила на мишците ни, за да преодолеем това, което ни очаква в светлината на утрото.
	И той коленичи, а ние всички последвахме примера му с изключение на Умслопогаас, който продължаваше да стои отзад, мрачно облегнат на Инкози-каас. Свирепият стар зулус нямаше богове и не почиташе никого, освен своята бойна брадва.
	— О, Боже на боговете! — започна пасторът с дълбок, трептящ, от вълнение глас, който се извисяваше в тишината чак до листния покров. — Защитник на потиснатите, закрилник на изпадналите в беда, пазител на безпомощните, чуй нашата молитва. Всемогъщи отче, към теб отправяме молбата си. Чуй жалбата ни. Виж как едно дете, което си ни дал, едно невинно дете, отгледано с Твоята помощ, лежи сега под сянката на копието и е застрашено от ужасна смърт в ръцете на свирепи хора. Бъди с нея сега, о, Господи, и я утеши! Спаси я, о, небесни отче! О, Боже на борбата, Ти, Който учиш ръцете ни да воюват и пръстите ни да се бият, Ти, в Чиято сила е скрита съдбата на хората, бъди с нас в часа на битката. Когато тръгнем към сянката на смъртта, дай ни сили да победим. Духни върху враговете ни и ги разпилей; обърни силата им във вода и смачкай високомерната им гордост. Води ни с Твоя помощ, закрий ни с щита на Твоята сила, не ни забравяй сега, в часа на голямото ни нещастие, помогни ни, щото рожбите ни да не бъдат запокитени върху камъните от жестоки люде! Чуй молитвата ни! А за онези от нас, които сега коленичат здрави на земята пред Теб, а при изгрев-слънце ще бъдат в подножието на престола Ти, чуй молбата ни! Пречисти ги, о, Господи! Измий греховете им с кръвта на агнеца; и когато душите им отлетят, приеми ги в царството на справедливостта. Тръгни с нас, о, отче, тръгни с нас в битката, както с израилтяните в древността. О, Боже на борбата, чуй молитвата ни!
	Той свърши и след минута всички се изправихме и започнахме да се приготвяме най-сериозно. Или, както каза Умслопогаас, беше време да спрем „да говорим“ и да се заловим за работа. Мъжете за сформирането на всяка отделна група бяха внимателно подбрани и още по-внимателно и подробно получиха наставления как да действуват. След дълго обсъждане се реши десетте мъже, предвождани от Гуд със задача да хвърлят лагера в паника, да не носят огнестрелно оръжие. Изключение се направи само за Гуд, който остана с револвера си и късата масайска сабя, която бях извадил от тялото. На горкия ни слуга, убит в кануто. Страхувахме се, че ако носеха огнестрелно оръжие, като резултат на кръстосания огън, проведен едновременно от трите страни, щяха да бъдат застреляни някои от нашите, хора. Освен това на всички ни се струваше, че на работата, която те трябваше да свършат, подхождаше най-добре хладно оръжие, особено според Умслопогаас, който, действително беше голям привърженик на хладното оръжие. Разполагахме с четирите уинчестърки, изстрелващи по няколко куршума един след друг, без да се пълнят, и половин дузина Мартини. Аз се въоръжих с една от уинчестърките — моята собствена, отлично оръжие за случаите, където беше необходимо да се стреля с голяма бързина. Тя бе снабдена с обикновени мерници, а не с тромавия плъзгащ се механизъм, какъвто те най-често притежават. Макензи взе друга, а останалите бяха дадени на двама от хората му, които знаеха да си служат с тях и бяха добри стрелци. Мартините и някои пушки, собственост на пастора, заедно с голямо количество амуниции, бяха раздадени на другите туземци, които щяха да сформират двете групи със задача да открият огън по спящите маси от двете страни на краала. За щастие всички те малко или много знаеха как да си служат с пушките.
	Що се отнася до Умслопогаас, известно ни е как бе въоръжен — с брадва. Може би си спомняте, че той, сър Хенри и най-силният от аскарите трябваше да удържат обраслия с тръни изход на краала, откъдето се предполагаше, че ще се втурнат да бягат масаите. Разбира се, за цел като тази пушките бяха безполезни. Ето защо сър Хенри и нашият аскари трябваше да се въоръжат като зулуса. Оказа се, че в малкия си оръжеен склад Макензи притежаваше сбирка от брадвени остриета с чук от другата страна, направени от най-хубавата английска стомана. Сър Хенри си избра една, която тежеше около: два фунта и половина и имаше много широко острие, а слугата взе друга, малко по-малка. След като Умслопогаас ги наточи още веднъж, затъкнахме ги на дръжки, дълги три и половина фута, каквито за щастие също се намериха в склада на Макензи, направени от леко, но извънредно яко местно дърво, подобно на английския ясен, само че по-гъвкаво. Много внимателно бяха избрани две подходящи дръжки и назъбиха края им, за да не се изплъзват от ръката; след това забиха остриетата толкова здраво, колкото е възможно, и ги поставиха, за половин час в кофа с вода. Целта беше дървото да набъбне и да прилепне към вдлъбнатината така, че нищо да не е в състояние да го извади оттам, освен ако не изгори. Когато, тази важна задача беше поверена на Умслопогаас, отидох в стаята си и се заех да отворя едно малко, обковано с тенеке чамово сандъче, което съдържаше — какво мислите? — четири ризници, ни повече, ни по-малко.
	При едно наше предишно пътешествие в друга част на Африка се случи така, че ние тримата оцеляхме благодарение на железни ризници, местна изработка. Помнейки това, преди да тръгнем на тази наша рискована експедиция, предложих да си направим ризници по мярка. В случая срещнахме известни затруднения, тъй като изработването на доспехи беше отживял занаят, но в стоманените работилници на Бирмингам могат да изпълнят почти всяка поръчка, ако си готов да я заплатиш добре. Накрая ни направиха най-хубавите стоманени ризници, които може да си представи човек. Изработката беше направо отлична, мрежата се състоеше от стотици хиляди преплетени халкички от най-добрата стомана — яки, но ситни. Тези ризи или по-скоро пуловери със стоманени ръкави и високи яки бяха подплатени с порест велур, не блестяха, а бяха брюнирани като цев на пушка и моята тежеше точно седем фунта и ми прилепваше така добре, че бих могъл да я нося с дни, без да се протрия. Сър Хенри имаше две, едната обикновена, а другата по негов модел, изработена по образец на рекламираните „комбинезони“ и тежаща дванадесет фунта. Този комбинезон, чието седалище беше направено от велур, предпазваше цялото тяло до коленете, но беше по-неудобен, тъй като се закопчаваше на гърба и разбира се, тежеше повече. Към тези ризници имаше и четири шапки с наушници, наподобяващи кафявите на цвят платнени пътнически шапки. Под подплатата на всяка шапка имаше стоманени халкички, за да предпазват главата по най-ефикасен начин.
	Изглежда доста смешно да се говори за стоманени ризи днес, във времето на куршумите, срещу които, разбира се, те са безполезни. Но когато човек си има работа с диваци, въоръжени с остри оръжия като копия или бойни брадви, те помагат много, защото, ако са добре направени, са доста неуязвими за такива оръжия. Често ми идва на ум, че ако английското правителство беше помислило да снабди войниците си с леки стоманени ризници във войните си с туземците и по-специално в зулуската война, мнозина мъже, умрели и забравени вече, щяха да бъдат живи и до днес.
	Но да се върнем на въпроса. При настоящето положение благославяхме предвидливостта си да вземем тези ризници, а също и късмета си, че не бяха откраднати от мошениците-носачи, които избягаха с нещата ни. Както казах, Къртис разполагаше с две ризници и след дълго обмисляне реши да си сложи „комбинезона“, понеже три или четири фунта допълнителна тежест не бяха от значение за един толкова силен човек. В замяна се предпазваха бедрата, което е много важно нещо за биещия се без щит човек. Предложих му да заема другата на Умслопогаас, който щеше да дели опасността и славата с него. Къртис веднага се съгласи и повика зулуса. Той дойде и донесе брадвата за сър Хенри, която сега според него вече напълно отговаряше на изискванията. Когато му показахме стоманената ризница и му обяснихме, че искаме да я облече, той отначало не се съгласи и заяви, че след като се е бил в собствената си кожа цели четиридесет години, сега няма да започне да се бие с желязна. Тогава взех едно тежко копие и като проснах ризницата на земята, с всичка сила забих копието в нея. Копието отскочи, без да остави и следа върху закалената стомана. Това представление го убеди донякъде, а когато му изтъкнах колко е необходимо да не оставя остарели предразсъдъци като неговите да попречат на предпазните мерки, които могат да спасят един ценен живот във време, когато мъжете не достигат, а така също, че ако носи ризницата, няма да има нужда, от щит и по такъв начин и двете му ръце ще бъдат свободни, той се предаде веднага и се зае да се вмъкне в „желязната кожа“. И наистина, макар правена за сър Хенри, тя плътно прилепна към тялото на грамадния зулус. Двамата мъже бяха почти еднакво високи. Въпреки че Къртис изглеждаше по-едър, склонен съм да смятам, че разликата беше повече въображаема, отколкото действителна. Макар по-пълен и закръглен, в действителност само мишците му бяха по-едри. Умслопогаас имаше сравнително тънки мишци, но здрави като телени въжета. Във всеки случай, когато двамата застанаха с брадви в ръка, облечени в тъмните на цвят ризници, прилепнали към могъщите им тела като мрежи, очертали издутината и извивката на всеки мускул, те изглеждаха такава двойка, от която при среща биха се уплашили и десетмина мъже.
	Вече беше почти един часа през нощта, когато съгледвачите донесоха, че след като изпили кръвта на воловете и изяли огромни количества месо, масаите налягали да спят около огньовете си, но при всеки изход на краала били поставени часовои. Те добавиха, че Флоси седяла недалеч от стената, в средата на западната част на краала, и до нея стояли бавачката и бялото магаре, привързано за кол. Нозете й били омотани с въже, а наоколо й имало налягали бойци.
	Нямаше какво повече да се прави. Хапнахме набързо и отидохме да полегнем за няколко часа. Не можех да не се възхитя от; спокойствието, с което старият Умслопогаас се хвърли на пода и без да мисли за това, което му предстоеше, мигновено потъна в дълбок сън. Не зная как беше с другите, но не ми се удаде да сторя същото. Фактически, както обикновено става с мен в такива случаи (съжалявам, че трябва да го кажа), аз се чувствувах доста уплашен. Сега, когато част от въодушевлението вече ме бе напуснало и започнах трезво да премислям онова, което бяхме решили да предприемем, истината ме принуждава да добавя, че то никак не ми харесваше. Бяхме всичко на всичко тридесет мъже, голяма част от които несъмнено нямаха опит в битките, а щяхме да се заемем с двеста и петдесет от най-свирепите, най-храбрите и най-страшни диваци на Африка, които отгоре на всичко бяха защитени от каменна стена. Това наистина беше безумно начинание, а още по-безумно го правеше малката вероятност да успеем да заемем позициите си, без да привлечем вниманието на часовоите. Разбира се, станеше ли това — а всяко дребно произшествие, например случаен изстрел от пушка стигаше, — бяхме загубени, защото целият лагер щеше да се вдигне за миг, а единствената ни надежда беше да ги изненадаме.
	Креватът, на който лежах, потънал в тези неспокойни мисли, се намираше близо до отворения прозорец към верандата, през който долетяха необикновени звуци, стенания и плач. За известно време не можех да разбера какво е това, но накрая станах, подадох глава през прозореца и огледах наоколо. Скоро видях една неясна фигура, коленичила накрая на верандата, да се удря в гърдите и в нея разпознах Алфонс. Като не можех да разбера френските му излияния и заниманията му, повиках го и го запитах какво прави.
	— Ах, monsieur — въздъхна той. — Моля се за душите на онези, които ще погубя тази нощ.
	— Така ли? — казах. — Тогава ще ти бъда благодарен, ако се молиш малко по-тихо.
	Алфонс се оттегли и не чух повече стенанията му. И така времето минаваше, докато накрая Макензи ме повика шепнешком през прозореца, защото сега наистина всичко трябваше да се прави при пълна тишина. — Три часът е — каза той. — След половин час ще трябва да започнем да се придвижваме.
	Повиках го вътре и когато влезе, трябва да призная, не само защото в момента не ми беше никак до смях, не се пръснах при вида на гледката, която представляваше, въоръжен за бой. Да започна с това, че беше облечен в свещеническото си черно одеяние и носеше някаква черна филцова шапка с голяма периферия, които, както обясни, бил сложил заради тъмния им цвят. В ръката си държеше дадената му от нас уинчестърка; в ластичния му спортен колан, какъвто носят английските момчета, бяха затъкнати огромен касапски нож с дръжка от еленов рог, в калъф, и колт с дълга цев.
	Ах, приятелю! — каза той, като видя, че съм се втренчил в колана му. — Гледаш ножа ми. Сметнах, че ще бъде много полезен, ако стигнем до ръкопашен бой — той е от отлична стомана и много прасета съм заклал с него.
	По това време всички бяха вече станали и се обличаха. Върху ризницата си сложих едно спортно сако с колан, с оглед на това да има къде да сложа патроните си и закопчая револвера си. Гуд направи същото, но сър Хенри не си сложи нищо друго освен ризницата, подплатената със стомана шапка и чифт велдшуни — меки кожени обувки. От коленете надолу краката му останаха голи. На кръста си върху ризницата препаса с ремък револвера си.
	Междувременно на площадката под голямото дърво, Умслопогаас събираше мъжете и ги оглеждаше да види дали всички са добре въоръжени. В последния момент направихме една промяна. Като разбрахме, че двама от мъжете, които щяха да тръгнат с бойните групи, не разбираха нищо от пушки, но бяха добре обучени да се бият с копие, взехме им пушките и им дадохме щитове и дълги копия по масайски образец, като им наредихме да се присъединят към Къртис, Умслопогаас и нашия аскари, определени да държат големия изход. Ясно ни беше, че трима мъже, колкото и смели и силни да са, бяха недостатъчни за задачата.


	Глава VII
	Голямо и безмилостно клане

	Настъпи малка пауза, през която стояхме смълчани в тишината на хладния мрак, очаквайки момента да потеглим. Може би това беше най-мъчителното време — този бавно-бавно преминаващ четвърт час. Минутите сякаш се влачеха с оловни крака и спокойното тържествено безмълвие, надвиснало над всички — плътно и изпълнено с неизвестната ни съдба, — ужасно потискаше духа. Спомням си, че веднъж трябваше да стана в зори, за да видя как обесват един човек. Тогава изпитах много подобни чувства, само че при сегашното положение усещанията ми бяха възбудени от по-бурни и лични елементи, естествено по-присъщи на човек, подлежащ на операция, отколкото и на най-състрадателния зрител. Тържествените лица на мъжете, съзнаващи, че краткият промеждутък от време означава за някои, а може би и за всички, последният промеждутък преди преминаването им към неизвестното, към забвението; сподавеният шепот, с който говореха; сър Хенри, който продължително и замислено преглеждаше дърварската си брадва; трескавият начин, по който Гуд излъскваше монокъла си — всичко това показваше, че нервите са опънати почти до скъсване. Само Умслопогаас, облегнат както винаги на Инкози-каас, смръкваше от време на време по малко емфие и целият му вид издаваше съвършено и пълно спокойствие. Нищо не можеше да поклати железните му нерви.
	Луната залезе. В продължение на дълго време тя се бе приближавала все по-близо до хоризонта и сега най-после потъна, оставяйки вселената в тъмнина. Изключение все пак имаше и това беше един слаб сивкав оттенък в небето на изток, който предвестяваше зората.
	Отец Макензи стоеше с часовник в ръка, а жена му, вкопчена в ръката му, се мъчеше да сподави хълцанията си.
	— Двадесет минути до четири — каза той. — В четири часа и двадесет минути ще бъде вече достатъчно светло за нападението. По-добре капитан Гуд да тръгва, защото ще се нуждае от три-четири минути аванс.
	Гуд потърка монокъла си за последен път, поклони се по един шеговит начин — за което ми се струва, че трябваше да набере доста сили и кураж — после, учтив както винаги, приповдигна подплатената си със стомана шапка пред госпожа Макензи и пое към мястото, което трябваше да заеме в горния край на краала и докъдето трябваше да върви по заобиколни пътеки, известни само на местните жители.
	Точно тогава пристигна едно от момчетата и доложи, че в масайския лагер всички изглеждали дълбоко заспали с изключение на двама часовои, които крачели нагоре-надолу пред съответните входове. Тогава и останалите тръгнахме. Пръв вървеше водачът, след него сър Хенри, Умслопогаас, уакуафи-аскарът и двамата туземци от мисията на Макензи, въоръжени с дълги копия и щитове. Непосредствено след тях вървяхме аз, Алфонс и петима туземци, въоръжени с пушки. Макензи завършваше шествието с останалите шестима туземци.
	Краалът за добитък, където се бяха установили масаите, се намираше в подножието на хълма, върху който се издигаше къщата, или приблизително на около осемстотин ярда от постройките на мисията. Първите петстотин ярда от това разстояние преминахме тихо, с усилен ход. После започнахме да се промъкваме напред така стаени, както леопардът към жертвата си, плъзгайки се като духове от храст на храст и от камък до камък. След известно разстояние, се обърнах случайно да погледна назад и видях как уважаемия Алфонс се олюлява подире ми с побеляло лице и треперещи колене, а пушката му, с изтеглен ударник, беше насочена право в кръста ми. Спрях се и обезопасих пушката му, след което тръгнахме отново и всичко вървеше добре, докато стигнахме на около стотина ярда от краала, когато зъбите му започнаха да тракат страхотно.
	— Ако не спреш, ще те убия — прошепнах свирепо, като си помислих, че всички можем да загинем само заради тракащи зъби на един готвач. Страхувах се, че звукът от тракането може да ни издаде, и от сърце съжалявах, задето не го оставихме.
	— Но, monsieur, не мога да спра — отговори той, — това е от студа.
	За щастие разреших този въпрос. В джоба на сакото си имах едно мръсно парцалче, което понякога използувах за почистване на пушката си.
	— Сложи го в устата си — пошепнах отново, подавайки му парцалчето — и само да чуя още един звук, прости се с живота. — Знаех, че това ще заглуши тракането на зъбите му. Сигурно съм изглеждал готов на всичко, защото Алфонс веднага ме послуша и продължи пътя си в мълчание.
	Отново се запромъквахме нататък.
	Най-после стигнахме на около петдесетина ярда от краала. Между нас и него имаше открито пространство, обрасло с полегнала трева, един-единствен мимозов храст и няколко туфи от вид магарешки бодил, подходящи за прикритие. Все още бяхме под закрилата на доста големия гъсталак. Започваше да се развиделява. Звездите избледняха, а на изток имаше слабо блещукане, което се отразяваше от земята. Достатъчно ясно виждахме очертанията на краала, а също и слабите отблясъци от гаснещите въглени в огньовете на масайския лагер. Спряхме и зачакахме, защото знаехме, че часовоят е поставен на входа. Скоро той се появи — хубав, висок мъж, който се разхождаше безцелно нагоре-надолу само на пет крачки от запушения с тръни вход. Бяхме се надявали да го заварим да дреме, но се излъгахме. Той изглеждаше съвсем бодър. Ако не можехме да убием този човек, и то да го убием съвсем тихо, бяхме загубени. Притаихме се и започнахме да го наблюдаваме. Скоро Умслопогаас, който беше на няколко крачки пред мен, се обърна и ни даде знак, а после легна по корем и в мига, когато часовоят обърна главата си, запълзя безшумно в тревата като змия.
	Нищо неподозиращият часовой взе да си тананика, а Умслопогаас продължаваше да пълзи. Стигнал незабелязано прикритието на мимозовия храст, той зачака там. Часовоят все още се разхождаше нагоре-надолу. Скоро обаче се обърна и погледна през стената в лагера. Веднага змията-човек, която го дебнеше, се плъзна още десетина ярда напред и се спотаи зад една купчина бодили в мига, когато елморанът се обърна отново. При това погледът му падна върху бодилите и изглежда му мина през ума, че нещо не е в ред, защото направи крачка напред, спря, прозя се, наведе се, взе едно малко камъче и го хвърли натам. За щастие, то удари Умслопогаас по главата, а не по стоманената риза. Ако я беше улучило, звукът щеше да ни издаде. Пак за късмет ризницата беше от тъмна, а не от бляскава стомана, иначе сигурно щеше да бъде забелязана. Уверил се, че няма нищо нередно, часовоят изостави проучванията си и се задоволи да се облегне на копието си, като се загледа безцелно към бодилите. Той постоя така най-малко три минути, потънал навярно в унес, докато ние лежахме крайно възбудени в очакване всеки миг да бъдем разкрити или да се случи нещо непредвидено. Чувах как зъбите на Алфонс чукаха глухо по омазненото парцалче и като извърнах глава, му направих страшна гримаса. Трябва да си призная обаче, че собственото ми сърце чукаше не по-зле от кастанетите на французина, а цялото ми тяло се обливаше в пот, от което кожената подплата на ризницата полепваше неприятно по мен и бях изпаднал в това жалко състояние, познато на учениците като „посиняване от страх“.
	Най-после мъчението свърши. Часовоят погледна на изток и явно със задоволство забеляза, че времето на поста му изтичаше (както и наистина стана — веднъж завинаги), после взе да търка ръцете си и отново закрачи бързо, за да се стопли.
	В момента, когато гърбът му се обърна, дългата черна змия се плъзна отново и стигна другата туфа бодли, отстояща само на няколко крачки от пътя, по който минаваше.
	Часовоят тръгна обратно и мина само на няколко крачки от туфата, без да подозре присъствието на това, което го дебнеше зад нея. Ако беше погледнал надолу, нямаше как да не го забележи, но не погледна.
	Той отмина. Тогава скритият му враг се изправи и го последва по петите с протегната напред ръка.
	Още миг и точно преди елморанът да се обърне, грамадният зулус скочи. В настъпилата виделина видяхме как дългите му тънки ръце се сключиха около гърлото на масая. Двете тъмни тела конвулсивно се извиха и в следващия миг зърнах врата на масая да се огъва назад, чух силно изпращяване, както когато се счупи сухо клонче, и той падна по гръб на земята, с гърчещи се крайници.
	Умслопогаас беше употребил цялата си желязна сила, за да пречупи врата на воина.
	За миг той остана коленичил върху жертвата си, все още стиснал гърлото й. Уверил се, че няма от какво да се страхува повече, той се изправи и ни даде знак да се приближим, което направихме, като лазехме на четири крака като стадо огромни маймуни. Достигнахме краала. Видяхме, че масаите бяха препречили още повече входа, широк около десет фута, като го бяха запълнили с четири или пет мимозови храста, за да се предпазят от нападение. Толкова по-добре за нас, помислих; колкото по-задръстен е, толкова по-бавно ще излизат през него. Тук ние се разделихме. Макензи пропълзя с групата си наляво в сянката на стената. Сър Хенри и Умслопогаас заеха позиция от двете страни на бодливата преграда, а двамата копиеносци и единият аскари залегнаха пред нея. Аз се промъкнах с хората си покрай дясната страна на краала, чиято дължина беше около петдесет крачки.
	Когато изминах две трети от разстоянието, спрях и разположих хората си на четири крачки един от друг, но задържах Алфонс близо до себе си. Тогава за пръв път погледнах над стената. Сега вече беше доста светло и първото, което видях, беше бялото магаре, точно насреща ми, а близо до него различих бледото лице на малката Флоси. Както беше казало момчето, тя седеше на десетина крачки от стената. Около нея лежаха заспали мнозина воини. По цялата площ на краала се виждаха останките от огньове; край всеки един спяха около двадесет-двадесет и пет масаи, добре натъпкани с храна. Тук-таме се надигаше по някой човек и прозявайки се, поглеждаше на изток, където небето беше порозовяло, но никой не стана. Реших да почакам още пет минути, за да стане по-светло, та да можем да стреляме по-точно, както и за да дам възможност на Гуд и хората му — които нито можех да видя, нито да чуя — да се подготвят по-добре.
	Спокойната зора започна да разстила мантията си над полята, горите и реките, а могъщата Кения, обвита в мълчанието на вечните снегове, се извисяваше над земята. И ето, един лъч от неизгрялото слънце освети острия й връх и го обагри с кръв. Небето над нас стана синьо и нежно като майчина усмивка. Една птичка засвири утринната си песен и през храстите премина лек бриз, който отрони милиони капки роса, за да освежи събуждащия се свят. Навсякъде цареше спокойствие и радост от избуялата сила; навсякъде, освен в сърцата на хората.
	Тъкмо вече се приготвях да дам сигнал и си бях избрал човека, по когото смятах да стрелям — един грамаден мъж, проснат на земята само на три стъпки от малката Флоси, — когато зъбите на Алфонс затракаха отново като копитата на галопираща жирафа и вдигнаха голям шум в тишината. От голямата му възбуда парцалчето беше изпаднало. Един от масаите, на няколко крачки от нас, се събуди, седна и започна да се ослушва, за да разбере какъв е този шум. Направо излязох от кожата си и тикнах приклада на пушката си под лъжичката на французина. Това спря тракането, но превивайки се на две, той взе, че даде изстрел с пушката си по такъв начин, че куршумът мина само на инч от главата ми.
	Сега вече нямаше нужда от сигнал. От двете страни на краала се изсипа вълна от огън, към която се присъединих и аз; с внезапен изстрел успях да сваля моя масай до Флоси в момента, когато се изправяше. Тогава от горния край на краала проеча ужасен вой, в който с радост разпознах пронизителния крясък на Гуд, издигащ се ясно и високо над общата врява. И мигом последва такава сцена, каквато нито съм виждал, нито ще видя отново. С общ вик на ужас и ярост, тълпата яки диваци в заградения краал се изправи на крака, но мнозина паднаха отново под добре насочената градушка от олово, преди да могат да се придвижат дори и на ярд. За някакво мигновение те застанаха нерешително, но като чуваха непрекъснатите викове и проклятия, идващи от горния край на краала, и объркани от бурята куршуми, в единен подтик се затичаха надолу към преградения с тръни вход. Докато тичаха, ние продължавахме да сипем огъня си безпогрешно в сгъстяващата се тълпа толкова бързо, колкото можехме да заредим. Бях изстрелял последователно десетте патрона от пушката си и тъкмо я пълнех отново, когато се сетих за малката Флоси. Погледнах към нея и видях бялото магаре да рита, легнало на земята, ударено вероятно от някой наш куршум или ръгнато от копието на някой масай. Наблизо нямаше жив масай, а черната бавачка се беше изправила на крака и с острието на едно копие прерязваше въжето около нозете на Флоси. В следващия миг бавачката изтича към стената на краала и започна да се катери, за да се прехвърли: — пример, който малкото момиче се опита да последва. Но Флоси сигурно се беше вдървила от неудобното положение и едва се влачеше, когато двама масаи, които бягаха надолу през краала, я забелязаха и се втурнаха към нея да я убият. Единият стигна до нея, когато горкото момиченце, след отчаяно усилие да се покатери на стената, беше паднало обратно. Голямото копие проблесна, но в този миг куршумът от пушката ми улучи целта си между ребрата на собственика му той се претърколи като ударен заек. Зад него обаче идеше другият, а аз не бях поставил втори патрон. Флоси се беше изправила на крака, с лице към втория масай, който тичаше към нея с вдигнато копие. Обърнах глава настрани, отчаян до смърт. Не исках да гледам как ще я промуши. Когато вдигнах отново очи, за моя изненада видях копието на масая да лежи на земята, докато самият той се люшкаше насам-натам, обхванал с ръце главата си. Изведнъж видях облаче дим, излизащо от ръката на Флоси, и мъжът се строполи с главата напред. Тогава си спомних за малкия деринджър — пистолета, който тя носеше. Разбрах, че беше изстреляла и двата си куршума в масая и сама беше спасила живота си. В следващия миг тя пак се опита да се покатери и подпомогната от бавачката, която лежеше върху стената, успя да се прехвърли отвън. Отдъхнах си: момичето засега беше спасено.
	Всичко това изглежда дълго като се разказва, но не вярвам да трая повече от петнадесетина секунди. Бързо напълних пушката си с патрони и пак открих огън, но вече не по кипящата черна маса, която се събираше към изхода на краала, а по отделни бегълци, които досетливо се катереха по стената. Повалих неколцина от тях, придвижвайки се надолу към края на краала и достигнах ъгъла или по-скоро извивката на елипсовидния краал навреме, за да видя и да взема участие с пушката си в големия бой, който се разразяваше там.
	В същото време около двеста масаи — позволявам си да мисля, че дотогава бяхме видели сметката на петдесетина — се бяха струпали пред задръстения с тръни вход, подгонени от копията на хората на Гуд, за които сигурно предполагаха; че са голяма сила, а не само десетина храбреци. По неизвестна причина те не се бяха сетили да атакуват стената, която биха могли да прехвърлят сравнително лесно; всички се бяха отправили към преградата, която в действителност беше здраво преплетено препятствие. Първият воин прелетя със скок над нея, но още преди да докосне земята от другата й страна, огромната брадва на сър Хенри се издигна нагоре и се стовари с ужасна сила върху украсената му с пера глава, и той потъна сред трънака. С рев останалите се напънаха да си пробият път през нея кой както може и с появяването на всеки един огромната брадва замахваше, Инкози-каас проблясваше и те падаха мъртви един след друг, като всеки труп спомагаше за издигането на бариера срещу следващите го. Онези, които успееха да избегнат брадвите на двамата, попадаха в ръцете на нашия аскари и другите двама кафри от мисията, а успелите да преминат невредими между тях бяха поваляни от моя огън и този на Макензи.
	Все по-бърза и по-свирепа ставаше битката. Някои от масаите скачаха върху труповете на другарите си и се опитваха да нападнат с дългите си копия единия или другия от мъжете със секирите, но главно благодарение на стоманените ризници, резултатът беше винаги един и същ: следваше голям замах с брадвата, шум от сгромолясване и още един мъртъв масай. Това ставаше, ако масаят се насочеше към сър Хенри. Ако той се устремеше към Умслопогаас, резултатът, разбира се, беше същият, но постигнат по друг начин. Зулусът рядко използуваше смазващия удар с две ръце — напротив, единственото, което правеше, бе да почуква непрекъснато противниковите глави, продупчвайки ги с шипа на секирата си, както кълвачът* продупчва гнилото дърво. Щом почукаше, врагът се свличаше с хубава кръгла дупчица на челото или темето си, подобна на тази, която черпакът издълбава в мармалада. Той не използуваше широкото острие на брадвата, освен когато бе твърде натясно или когато улучеше щит. По-късно ми каза, че не го считал за честно.
	[* Мисля, споменах вече, че едно от зулуските имена на Умслопогаас беше Кълвачи. Не се сещах защо го наричаха така, докато не го видях да действува с Инкози-каас, и тогава изведнъж открих приликата. — А.К.]
	Гуд и групата му се бяха приближили вече доста и се наложи нашите хора да спрат да стрелят по тълпата от страх да не убият някой от тях (и наистина, един от нашите загина по този начин). Обезумели и отчаяни, масаите направиха гигантско усилие, преминаха през бодливата преграда и натрупаните мъртъвци, помитайки Къртис, Умслопогаас и другите трима пред тях, и излязоха на открито. Тогава стана така, че ние започнахме да губим бързо хората си. Загина нашият беден аскари, който бе въоръжен с брадва — цял фут от едно огромно копие стърчеше от гърба му. Не след дълго двамата копиеносци, които стояха до него, също загинаха, биейки се като тигри; и други от нашата група споделиха съдбата им. За миг се уплаших, че битката е изгубена — везните се накланяха ту на едната, ту на другата страна. Викнах на хората си да хвърлят пушките, да грабнат копия и да се хвърлят в мелето. Те ме послушаха, защото кръвта им се беше възпламенила, а и хората на Макензи последваха примера им.
	Това действие веднага даде добър резултат, но битката все още не накланяше докрай везните.
	Нашите хора се биеха чудесно; връхлитайки върху тъмната маса елморани, те поваляха, промушваха, убиваха и биваха убивани. А над всеобщата врява се издигаше страховитият окуражаващ рев на Гуд, когато той се хвърляше в най-тежките участъци на битката. С почти механична точност двете брадви се издигаха и стоварваха, и всеки удар носеше смърт или осакатяване. Виждах обаче, че напрежението започна да се отразява на сър Хенри, който губеше кръв от няколкото леки рани: беше се запъхтял, а вените на челото му изпъкваха като сини възли. Даже Умслопогаас, който беше сякаш от желязо, бе силно притиснат. Забелязах, че се беше отказал „да кълве“, а използуваше широкото острие на Инкози-каас, посичайки врага си, както сварваше да удари, вместо изкусно да пробива дупки в главата му. Самият аз не се хвърлих в мелето, а кръжах отзад като бърз защитник във футболен мач, забивайки куршума си в някой масай, щом ми се удадеше случай. Така бях по-полезен. Нея сутрин изстрелях четиридесет и девет патрона и нито един нахалост.
	Но независимо от усилията ни скоро везната започна да се накланя в наша вреда. Оставаха ни не повече от петнадесет или шестнадесет все още годни човека, а масаите бяха поне петдесет. Разбира се, ако бяха запазили присъствие на духа и се бяха сплотили, те скоро щяха да приключат въпроса; но тъкмо това те не направиха — не се бяха отърсили от уплахата си, а някои бяха побягнали даже без; оръжие. И все пак мнозина от тях отново започнаха да се бият с присъщата си храброст и всеотдайност и само това беше достатъчно, за да ни победят. Отгоре на всичко в един миг, когато пушката на Макензи не бе заредена, един як дивак, въоръжен със сайма, се втурна към него. Пасторът захвърли пушката си, изтегли огромния нож от ластичния си колан (револверът, изглежда, беше изпаднал по време на битката) и се спусна в отчаяна схватка. Вкопчени един в друг, те се търколиха на земята зад стената и известно време, тъй като бях твърде зает със собствената си работа и гледах да запазя кожата си цяла, бях в неведение за съдбата му или за изхода на дуела.
	Напред-назад се люшкаше битката, бавно се въртеше в кръг като водовъртеж от хора и започна да изглежда, че работата ни върви на зле. Точно тогава обаче за щастие стана нещо. Дали случайно или нарочно Умслопогаас се измъкна от обръча и се нахвърли върху един воин на няколко крачки от него. В това време друг воин изтича и го удари с все сила между плешките с огромното си копие. Улучило здравата стоманена ризница, то не можа да я прободе и отскочи назад. За миг дивакът зяпна от почуда (предпазното желязно облекло не беше познато между тези племена), а после изрева:
	— Това са дяволи, омагьосани са, омагьосани са! — И внезапно обхванат от паника, захвърли копието си и хукна да бяга. Аз прекъснах бягството му с изстрел, Умслопогаас разцепи главата на своя избраник и тогава паниката обхвана всички.
	— Омагьосани са, омагьосани са! — викаха те и тичаха безредно на всички страни, за да се измъкнат, напълно паднали духом. Повечето от тях даже захвърлиха щитовете и копията си.
	Не е нужно да се спирам на последната сцена от тази ужасна битка. Това беше едно масово и безмилостно клане, в което пощада нито беше поискана, нито дадена. Една случка обаче заслужава да се разкаже подробно. Тъкмо смятах, че всичко вече е свършило, когато изпод един куп убити, където се беше прикрил, изскочи здрав воин и прескачайки като антилопа камарите агонизиращи и убити, се понесе като вихър нагоре покрай краала към мястото, където стоях в момента. Но той не беше сам. По петите му се стрелкаше Умслопогаас със свойствените си движения, които на всички приличаха на лястовичи полет. Когато ме наближиха, разпознах в масая пратеника от предишната вечер. Като разбра, че колкото и да тича, преследвачът му ще го настигне, той спря и се обърна, готов за борба. Умслопогаас също спря като закован.
	— Аха — извика той подигравателно на елморана, — значи, това си ти, с когото имах честта да говоря снощи — лигонани! Пратеникът! Похитителят на малки момичета — този, който иска да убива малки момичета. И ти сам пожела да се изправиш като мъж срещу мъж, лице в лице с Умслопогаас — един индуна от племето на Макуилизини, от хората на Амазулу? Е добре, молбата ти е чута. Нали се заклех да те накълцам парче по парче, тебе, безсрамно куче? Внимавай, защото сега ще го сторя!
	Масаят изскърца със зъби от яд и се спусна с копието си към зулуса. Когато приближи, Умслопогаас ловко отскочи встрани и като завъртя с двете си ръце Инкози-каас високо над главата си, с такава сила стовари широкото острие изотзад върху рамото на масая, точно там, където започва вратът, че острият й като бръснач край разряза кости, месо, мускули и почти отдели главата заедно с едното рамо от тялото.
	— Е — възкликна Умслопогаас, оглеждайки трупа на своя враг, — удържах на думата си. Това беше славен удар.


	Глава VIII
	Обясненията на Алфонс

	И така, битката свърши. Отвръщайки глава от потресаващата сцена, изведнъж се сетих, че не бях виждал Алфонс от двадесетина минути (защото, макар че се изисква много време да се опише битката, всъщност тя не беше траяла дълго), от момента, когато бях принуден да го ръгна под лъжичката, вследствие на което за малко не бях прострелян. Страхувайки се, че горкият човечец беше загинал в боя, започнах да търся тялото му между мъртъвците наоколо, но не можах да открия нито следа от него. Реших, че сигурно е оцелял, и тръгнах покрай стената на краала към мястото, където бяхме заели позиция, и започнах да го викам по име. Тук, на около петнадесет крачки от стената, растеше едно много старо дърво от рода на индийските смокини. То беше толкова старо, че с течение на времето цялата му вътрешност беше изгнила, оставяйки само обвивката на кората.
	— Алфонс! — виках аз, вървейки покрай стената. — Алфонс!
	— Oui, monsieur — отговори един глас. — Тук съм.
	Огледах се, но не видях никого.
	— Къде? — изревах аз.
	— Тук съм, monsieur, в дървото.
	Погледнах натам. Надничайки от една дупка на около пет фута от земята в дънера на смокиновото дърво, видях да се подава бледо лице и чифт големи мустаци, единият, отрязан, по-къс, а другият, плачевно увиснал като опашката на току-що набито куче. Тогава за първи път осъзнах това, което бях подозирал преди, а именно, че Алфонс е жалък страхливец. Отидох при него.
	— Излез от дупката — казах.
	— Свърши ли се, monsieur? — попита загрижено той. — Напълно ли свърши? Ах, какви ужаси преживях и колко молитви изрекох.
	— Излез оттам, долна отрепко — казах, защото никак не бях настроен дружелюбно. — Всичко вече приключи.
	— Така ли, monsieur, значи молитвите ми са чути? Излизам. — И той наистина излезе.
	Докато вървяхме надолу, да се присъединим към другите, които се бяха събрали пред широкия вход на краала, представляващ сега истинска костница, иззад един храст изведнъж изскочи някакъв масай, измъкнал се невредим, и се спусна яростно срещу ни. С вик на ужас Алфонс побягна, докато масаят хвърчеше след него, решен, преди да умре, да извърши убийство. Той бързо настигна горкия дребен французин и щеше да му види сметката, ако не бях успял да изпратя един куршум между широките плешки на елморана. Така доведох работата до благополучен край за французина в момента, когато направи последен мъчителен завой с напразната надежда да избегне дългото желязо, което святкаше непосредствено зад гърба му. В същия миг той се спъна и се просна по дължина, а тялото на масая се стовари отгоре му, мърдайки конвулсивно в предсмъртна агония. Веднага се понесе такава поредица от пронизителни писъци, че си помислих, че преди да умре, дивакът бе успял да промуши горкия Алфонс. Изтичах и издърпах масая настрани, и под него се откри лежащият Алфонс, покрит с кръв, да се мята като жаба, през която пускат ток. „Горкият човек! — помислих си аз, — Свършено е с него!“ — и като коленичих, затърсих раната, доколкото ми позволяваха гърченията му.
	— Ох, дупката в гърба ми! — ревеше той. — Убиха ме. Умирам! Претърсих отново, но не открих рана. Тогава ме осени истината: човекът беше изплашен, а не ранен.
	— Стани! — извиках. — Стани! Не те ли е срам? Дори не си одраскан.
	Той послуша и се изправи. Нямаше му нищо.
	— Но, monsieur, помислих, че съм — каза той извинително. — Не знаех, че съм победил. — После като подритна тялото на масая, възкликна тържествуващо: — Ей, черно дивашко куче, ти си мъртво; каква победа!
	Напълно отвратен, оставих Алфонс да се грижи за себе си, което той направи, следвайки), ме като сянка, и отидох при другите пред големия вход. Първото, което видях, беше Макензи, седнал на камък и с пристегнато с носна кърпа бедро, което обилно кървеше, тъй като бе прободено с копие и раната разрязваше по ширина цялото му бедро. В ръката си още държеше любимия си касапски нож, превит сега почти на две, от което разбрах, че е имал успех в счепкването си и падането с елморана.
	— Ах, Куотърмейн — напевно каза той с треперещ и възбуден глас. — Ето че победихме, но каква тъжна гледка, каква тъжна гледка! — После преминавайки на силен шотландски акцент, с поглед към прегънатия нож в ръката си, добави: — Мъка ми е, че огънах най-хубавия; си касапски нож в гърдите на един дивак — и се изсмя истерично.
	Горкият човек! Като се имаха предвид раната му и възбудата от убиването, която бе преживял, нищо чудно, че нервите му се бяха разтърсили. Трудно е за един миролюбив човек с добро сърце да бъде въвлечен в едно такова отвратително деяние. Но ето че съдбата понякога ни поставя в твърде иронични положения.
	При входа на краала сцената беше много необикновена. Клането беше вече свършило и ранените избавени от болките, защото милост не беше дадена никому. Задръстеният с тръни вход беше отъпкан и вместо с бодливи храсти беше запълнен с труповете на убитите. Мъртъвци, навсякъде мъртъвци — те лежаха накуп или поединично, или по двама — във всякакви пози, на откритите места, досущ като хората по тревата на някой лондонски парк през горещ августовски неделен ден. Пред входа, на едно място, разчистено от трупове, щитове и копия, разпръснати по всички посоки така, както бяха изпаднали или захвърлени от ръцете на притежателите им, стояха оцелелите от страшната борба, а в нозете им лежаха четирима ранени мъже. Тридесет здрави мъже се бяхме хвърлили в боя и от тридесетте петнадесет останаха живи, като петима от тях (включително отец Макензи) бяха ранени, а двама — смъртоносно. От биещите се на входа бяха останали само Къртис и зулусът. Гуд беше изгубил петима, аз — двама, а Макензи — петима от шестте си души. Що се отнася до оцелелите, с изключение на мен, който не бях влизал в ръкопашен бой, те всички бяха червени от главата до краката. Ризницата на сър Хенри беше сякаш боядисана в този цвят. Бяха напълно изтощени, с изключение на Умслопогаас, който не изглеждаше особено уморен. Стоеше, мрачно изправен върху малко възвишение сред купа убити, подпрян както обикновено върху брадвата си, въпреки че кожата върху дупката на челото му силно пулсираше.
	Ах, Макумазан! — каза той, когато докуцуках до него, чувствувайки се много зле. — Бях ти казал, че боят ще бъде голям; така и стана. Не съм виждал по-голям или друг, така храбро воден. А тая желязна риза, тя наистина е тагати (вълшебна), нищо не можа да я прободе. Ако не беше тя, и аз щях да бъда там — и той кимна към големия куп мъртъвци под него.
	— Подарявам ти я, ти си храбър мъж — каза сър Хенри кратко.
	— Кус! — отговори зулусът, дълбоко покъртен както от подаръка, така и от комплимента. — Ти също, Инкубу, се показа като мъж, но трябва да ти дам няколко урока с брадвата; така прахосваш силата си.
	Тогава Макензи запита за Флоси и ние с облекчение въздъхнахме, когато един от хората каза, че я видял да тича, към къщи заедно с бавачката. Сетне, като понесохме онези от, ранените, които можеха да бъдат придвижени в момента, бавно се отправихме към сградата ма мисията, изтощени от борбата и загубата на кръв, но с пламнало в сърцата ни славно чувство за победа над превъзхождащото ни мнозинство. Бяхме спасили живота на малката девойка и бяхме дали добър урок на масаите от тази част на страната, който нямаше да забравят поне десет години — но на каква цена!
	Мъчително вървяхме нагоре по хълма, по който само преди малко повече от час бяхме слезли при съвсем различни обстоятелства. До вратичката на стената ни очакваше госпожа Макензи. Но щом ни съзря, тя изписка и закри лицето си с ръце, викайки: „Ужасно! Ужасно!“ А уплахата й само се усили, когато откри достойния си съпруг, носен върху импровизирана носилка; съмненията й относно естеството на раната му обаче скоро бяха разпръснати. После, когато с няколко кратки слова й разказах за изхода от битката (за която вече беше чула нещо от благополучно прибралата се Флоси), тя пристъпи към мен и тържествено ме целуна по челото.
	— Господ да благослови всички ви, господин Куотърмейн! Вие спасихте живота на детето ми — каза тя просто.
	Влязохме вътре, свалихме дрехите си и се заехме с раните си. С радост отбелязвам, че нямах такива, а тези на сър Хенри и Гуд бяха сравнително леки благодарение на безценните стоманени ризници, и можеха да бъдат оправени с няколко бода и залепващ се пластир’. Раната на Макензи обаче беше сериозна; за щастие копието не беше разкъсало някоя голяма артерия. След всичко се изкъпахме и какво удоволствие беше това! Облякохме се в обикновените си дрехи и отидохме в трапезарията, където закуската беше сервирана както обикновено. Беше много странно да седим там, да пием чай и ядем препечен хляб по най-обичайния за деветнадесети век начин, сякаш в ранните часове не бяхме участвували в един истински примитивен ръкопашен бой, присъщ на средните векове. Или, както Гуд се изрази, цялата работа изглеждаше повече като прекаран кошмар, отколкото като нещо действително. Когато привършихме закуската, вратата се отвори и вътре влезе малката Флоси, бледа и залитаща, но съвсем читава. Тя целуна всички ни и ни благодари. Аз я поздравих за присъствието на духа, което беше показала, като стреля в масая с малкия си деринджър и така спаси живота си.
	— Ох, не говорете за това! — каза тя и започна да плаче неудържимо. — Никога няма да забравя лицето му, докато се търкаляше там, никога — и сега го виждам…
	Посъветвах я да си легне и поспи малко. Тя ме послуша и вечерта се събуди почти напълно възстановила силите си, що се отнася до здравето й. Стори ми се странно, че едно момиче, имало самообладанието да застреля такъв голям черен главорез, втурнал се да го прободе с копието си, изглежда толкова разстроено само при мисълта за него; но в крайна сметка, това е присъщо за този цол. Горката Флоси! Страхувам се, че нервите й няма да се възстановят в продължение на много години след прекараната нощ в лагера на масаите. По-късно тя ми разказа, че най-лошото от всичко било неизвестността — да седи там часове наред в тази безконечна нощ в пълно неведение дали ще бъде направен някакъв опит за спасението й. Тя каза, че общо взето не го очаквала. Знаела е колко малко на брой сме и колко много са масаите, които, между другото, непрекъснато идвали да я оглеждат. Повечето от тях не били виждали бял човек преди и пипали ръцете и косата й с мръсните си лапи. Тя каза също, че била взела решение да се убие с пистолета, ако не забележи признаци за помощ до момента, когато първите лъчи на изгряващото слънце достигнели краала, защото бавачката била чула лигонани да казва, че ще ги мъчат до смърт, ако до изгрев-слънце един от белите мъже не дойдел на нейното място. Ужасно било, че трябвало да вземе такова решение, но била решена да го изпълни и аз не се съмнявах, че е щяла да го стори. Въпреки че беше на години, когато момичетата в Англия са в класната стая и ядат още с малка лъжичка, това „дете на дивата природа“ имаше повече кураж, решителност и самообладание от много зрели жени, отгледани в безгрижие и лукс с грижливо обучени мозъци и възпитани така, че да не могат да проявят нищо от онова, с което природата може би ги е дарила.
	След закуската всички си легнахме и поспахме добре. Събудихме се едва когато стана време за обяд, а след като се нахранихме, още веднъж отидохме заедно с цялото налично население — мъже, жени, младежи и девойки — на мястото на сутрешното клане. Задачата ни беше да погребем нашите убити и да се освободим от труповете на масаите, като ги хвърлим в река Тана на около петнадесетина ярда от краала. Когато достигнахме мястото, обезпокоихме хилядите лешояди и някакъв вид орли с кафяви пера, дошли на угощение от хиляди мили наоколо. Често бях наблюдавал тези големи и отвратителни птици и се бях учудвал на необикновената бързина, с която се явяваха на мястото на кръвопролитието. Застреляш някой елен и само след минута високо горе в синия ефир, се появява точка, която постепенно нараства и става лешояд, после друга, трета… Чувал съм много теории, които обясняват необикновената сила на усета, даден на тези птици от природата. Моята собствена обаче, обоснована на дълги наблюдения, е, че лешоядите, надарени с такова силно зрение, което остава недостижимо и за най-силния далекоглед, си разпределят небето помежду си; те висят във въздуха на голяма височина — може би на две-три мили от земята — и всеки един наблюдава огромно парче земя. Щом някой от тях открие храна, незабавно се спуща към нея. Съседът му по въздух, който си плува спокойно в синьото море на разстояние може би от няколко мили, веднага следва примера му, уверен, че е открита храна. Щом той започне да се спуска, лешоядите, в чието полезрение е бил, го последват, а също така и онези, в чието полезрение те на свой ред са били. По този начин лешоядите от двадесет мили наоколо могат да се съберат на угощение за няколко минути.
	Погребахме убитите си в тържествено мълчание. Гуд беше избран да прочете надгробното слово (отец Макензи отсъствуваше, прикован на легло), тъй като той общо взето притежаваше най-хубав глас и внушителен вид. Беше безкрайно тъжно, но както каза Гуд, можеше да бъде и по-лошо, защото можеше да се наложи „да погребваме самите себе си“. Посочих, че това би било трудно изпълнимо, но разбрах какво искаше да каже.
	После започнахме да товарим една волска каруца, докарана от мисията, с телата на масаите, като първо събрахме копията, щитовете и другите им оръжия. Товарихме каруцата пет пъти с по около петдесетина трупа всеки път и я изпразвахме в Тана, Установихме, че малцина от масаите са могли да избягат. Крокодилите трябва да са се нахранили добре тази нощ. Едно от последните тела, които дигнахме, беше на часовоя от горния край. Запитах Гуд как беше успял да го убие, и той ми разказа, че се промъкнал почти по същия начин като Умслопогаас и го промушил със сабята си. Масаят доста пъшкал, но за щастие никой не го чул. Както каза Гуд, ужасно било, че трябвало да го извърши, и особено неприятно, защото приличало на хладнокръвно убийство.
	Така, с последното тяло, което отплува надолу по течението на Тана, завърши случаят с нашата атака на масайския лагер. Копията, щитовете и другите оръжия отнесохме в мисията, където напълнихме цяла барака. Не бива обаче да пропусна да отбележа една случка. След изпълнението на погребалните ни задължения към нашите приятели масаите, на връщане минахме покрай кухото дърво, в което сутринта се беше скрил Алфонс. Случи се така, че човечецът беше с нас и ни помагаше в неприятната задача с много по-голямо усърдие, отколкото беше показал, когато се отнасяше до живите масаи. Наистина, за всеки труп, който товарехме, той се изказваше с подходящ сарказъм. Алфонс, който хвърляше мъртъвците в Тана, беше съвсем различно същество от оня Алфонс, побягнал да спаси милия си животец от копието на живия масай. Той беше почти радостен и весел, пляскаше с ръце и даже изтананикваше откъси от френски песни, докато мрачните тела на убитите воини с плясък падаха в бързите води, за да занесат на близките си, на стотина мили по-надолу, съобщението за смърт и поражение. Накратко, като сметнах, че е необходимо да му се посмачка фасона, предложих да го изправим пред военен съд за поведението му сутринта.
	Доведох го до дървото, където се беше крил, и започнахме да го съдим, като сър Хенри му обясняваше на най-добрия си френски език нечуваното малодушие и чудовищност на поведението му и по-специално с изплюването на омасленото парцалче от устата, при което за малко не вдигна на крак масайския лагер с тракането на зъбите си и не доведе плановете ни до провал. Той го помоли да даде обяснения.
	Но ако смятахме, че ще поставим Алфонс в затруднение и ще, го засрамим, много се излъгахме. Той се поклони с реверанс, усмихна се и призна, че на пръв поглед поведението му може да е изглеждало странно, но в действителност не било така. Зъбите му не тракали от страх, о Господи, не! наистина, не! Той се учудва как messieurs могат да си помислят такова нещо, — а от студения въздух сутринта. Колкото до парцалчето, ако monsieur беше опитал отвратителния му вкус, смесица от остаряло парафинено масло, грес и барут, самият monsieur щял да го изплюе. Но той не бил направил такова нещо; той бил решил да го държи в устата си, но уви! Стомахът му „се разбунтувал“ и парцалчето било изхвърлено в изблика на нежелано повръщане.
	— О-о, я се махай оттук, пале такова! — избухна в смях сър Хенри и с добър ритник отпрати настрани печалния му образ.
	Вечерта имах разговор с отец Макензи, който страдаше доста от раните си, лекувани от Гуд — изкусен, макар и неквалифициран лекар. Каза ми, че тази случка му дала добър урок и че ако оздравее благополучно, щял да предаде мисията на един по-млад човек, който бил вече тръгнал, за да му помага в работата, и щял да се върне в Англия.
	— Виждате ли, Коутърмейн — каза той, — взех решението онази сутрин, когато се промъквахме надолу към онези невежи диваци. Ако преминем благополучно през всичко и спасим Флоси жива — казах си аз, — ще се върнем у дома в Англия. Дотегнаха ми вече тези диваци. Наистина, тогава не мислех, че ще останем живи, но благодарение на Бога и на вас четиримата оцеляхме и сега мисля да изпълня решението си, за да не ни се случи нещо по-лошо. Още една такава случка ще убие нещастната ми жена. И още нещо, Куотърмейн, но да си остане между нас, аз съм доста добре материално; имам състояние от тридесет хиляди лири в банката на Занзибар и всеки фартинг* е спечелен с честен труд и спестявания, защото животът тук не ми струва почти нищо. Така, въпреки че ще ми бъде трудно да се разделя с това място, което накарах да цъфне като роза в пустошта, и още по-трудно да се разделя с хората, които съм учил, ще си отида.
	[* Англ. монета, 1/4 от пенито. Б.пр.]
	— Поздравявам ви за решението — отговорих, — поради две причини. Първата е, че ще изпълните задълженията си към жена си и дъщеря си, и по-специално към втората, която трябва да получи известно образование и да общува с момичета от собствената си раса, иначе ще порасте като дивачка и ще страни от своите. Втората е, че съм сигурен така, както че стоя тук, че рано или късно масаите ще се опитат да отмъстят за нанесеното им днес поражение. Навярно неколцина мъже са успели да избягат в суматохата и ще разкажат историята на своите хора; в резултат някой ден срещу вас ще бъде изпратена голяма сила. Може да се забавят цяла година, но рано или късно ще го сторят. Ето защо дори само поради тази причина, аз бих си заминал. Когато някога се случи да научат, че вие не сте вече тук, може да оставят мястото на мира.*
	[* По едно нещастно съвпадение, след като горното е било написано от господин Куотърмейн, през април 1886 г. масаите са заклали един мисионер и жена му — семейство Хотън — на, същата река, Тана, на гореописаното място. Мисля, че това са първите бели хора, станали жертва на това жестоко племе. — Б. англ. ред.]
	— Напълно сте прав — отговори пасторът. — До един месец ще напусна това място. Но това ще бъде жива раздяла, жива раздяла.


	Глава IX
	В неизвестното

	Седмица по-късно една вечер всички ние седяхме около масата в трапезарията на мисията, твърде потиснати духом — щяхме да се сбогуваме с нашите мили приятели, семейство Макензи, и да тръгнем по пътя си призори на другия ден. Масаите повече не се чуха, нито се видяха, и ако не бяха едно-две неприбрани копия, които ръждясваха в тревата и няколко празни патрона, паднали до стената, където бяхме стояли, трудно можеше да се каже, че старият краал за добитък в подножието на хълма е бил арена на такава отчаяна битка. Макензи се възстановяваше бързо от раната си главно поради това, че беше толкова енергичен човек, и вече можеше да се придвижва с патерици; що се отнася до другите ранени, един от тях умря от гангрена, а останалите се възстановяваха задоволително. Хората от кервана на пастора се, завърнаха от брега, така че мисията сега беше добре охранявана.
	При тези обстоятелства, колкото и сърдечни и настоятелни да бяха поканите да останем, решихме, че е дошло време да продължим пътя си първоначално към планината Кения и оттам в неизвестното, в издирване на тайнствената бяла раса, която искахме да открием. Този път щяхме да се придвижваме с помощта на скромното, но полезно магаре. Бяхме се снабдили с около дузина, за да носят вещите ни, а ако се наложеше — и нас самите. Сега за слуги имахме само двама от уакуафите и се оказа невъзможно да накараме други туземци да тръгнат с нас към неизвестните места, които искахме да изследваме, но не можем да ги обвиняваме за това. В края на краищата, както каза Макензи, изглеждаше странно, че трима мъже, притежаващи доста от нещата, за които си заслужава да се живее — здраве, достатъчно пари, положение и така нататък, — ще тръгнат за собствено удоволствие да гонят тоя дето духа, в резултат на което можеха никога да не се върнат. Но такива са именно англичаните — авантюристи до мозъка на костите си. Авантюрист е този, който тръгва, готов да посрещне всичко на пътя си. Е, тъкмо това правим всички ние на този свят по един или друг начин и самият аз се гордея с тази титла, защото тя изисква храбро сърце и вяра в провидението. Освен това, докато мнозина известни крезовци, в чиито нозе хората благоговеят, както и много други умело лавиращи и красноречиви политици, са забравени, имената на онези благородни стари авантюристи, които направиха Англия това, което е, ще бъдат помнени и споменавани с любов и гордост пред малките деца, чиито неоформени духове все още дремят в утробата на бъдещите векове. Не че ние тримата очакваме да ни споменават наред с такива като тях, но може би ще можем да направим достатъчно, за да покрием голотата на нашето безумие.
	Тази вечер, докато седяхме на верандата да изпушим по една лула преди да се приберем, кой мислите дойде при нас? Не друг, а самият Алфонс, който с великолепен поклон оповести желанието си за разговор. Тъй като бил помолен „да напусне“, обясни той с някои заобикалки, би желал да се присъедини към нашата група — изказване, което ме учуди не малко, като знаех какъв страхливец е човечецът. Причината обаче скоро се изясни. Отец Макензи тръгваше за брега и оттам щеше да продължи за Англия. Ако тръгнеше с него, Алфонс беше убеден, че ще го хванат, екстрадират, върнат във Франция и осъдят да излежава наказание. Тази мисъл го преследваше, както главата на крал Чарлс е преследвала господин Дик, и колкото повече премисляше, толкова въображението му преувеличаваше десетократно опасността. В действителност много възможно беше нарушаването на законите на страната му да е било отдавна забравено и той да можеше да остане необезпокояван навсякъде другаде извън Франция; но никой не можеше да го накара да погледне така на нещата. С присъщия си органически страх този човечец предпочиташе далеч повече да се изправи пред разните трудности и големите рискове и опасности на експедиция като нашата, отколкото въпреки дълбокия си копнеж да види родната страна, да се подложи на възможното разследване на някой полицейски началник — което в, края на краищата е още едно потвърждение на истината, че за повечето хора една далечна, предвидена опасност, колкото и мъглява да е тя, е много по-ужасна от най-сериозните опасности на настоящето. След като изслушахме онова, което имаше да ни каже, ние се посъветвахме помежду си и накрая, със знанието и съгласието на Макензи, решихме да приемем предложението му. Да започнем с това, че имахме недостиг на работна ръка, а Алфонс беше бърз, енергичен човек, комуто всичко се отдаваше, и готвеше — ах, той умееше да готви! Вярвам, че можеше да направи вкусно ястие дори от гамашите на юначния си дядо, за когото толкова обичаше да разказва. После, той беше добър по характер и весел като маймунка, а патетичната му и тщеславна реч беше източник на безкрайно забавление за нас; и най-важното, в него нямаше злоба. Разбира се, изявената му страхливост беше голям недостатък, но след като вече познавахме тази му слабост, малко или много можехме да се предпазим от нея. Така, че след като го предупредихме за несъмнените рискове, на които се излагаше, му казахме, че ще приемем предложението му при условие, че обещае да се подчинява изцяло на заповедите ни. Определихме му заплата от десет фунта месечно — ако някога се завърнеше в някоя цивилизована страна, за да ги получи. Той с готовност се съгласи и се оттегли да напише писмо на своята Анет, което отец Макензи обеща да пусне, когато отиде надолу към крайбрежието. Алфонс ни го прочете по-късно — сър Хенри превеждаше — и то беше едно чудесно съчинение. Сигурен съм, че дълбочината на чувствата му и разказа за страданията му в една варварска страна „далеч, далеч от теб, Анет, заради чиято обожаема особа аз понасям такива мъки“, можеха да разчувствуват и най-студенокръвната камериерка.
	И така, утрото дойде. До седем часа всичките магарета бяха натоварени и времето за раздяла настъпи. Това беше тъжна работа, особено сбогуването с малката Флоси. Двамата с нея бяхме станали големи приятели и често разговаряхме, но нервите й още не бяха превъзмогнали сътресението от онази ужасна нощ, която бе прекарала в плен на кръвожадните масаи.
	— О, господин Куотърмейн — изплака тя, като обви с ръце врата ми и избухна в сълзи. — Не мога да, понеса сбогуването с вас. Чудя се кога ще се видим отново.
	— Не зная, мое мило момиченце. — Казах. — Аз съм на единия край на живота, а ти на другия. В най-добрия случай пред себе си имам много кратко време и повечето неща за мен са останали в миналото, а за теб, надявам се, ще има много дълги и щастливи години и всичко е пред теб в бъдещето. Полека-лека ще пораснеш и ще станеш хубава жена, Флоси, и целият този див живот ще бъде за теб един далечен сън; вярвам, че дори никога да не се срещнем отново, ти ще мислиш за стария си приятел и ще си спомняш думите му. Старай се винаги да бъдеш добра, моя мила, и да вършиш това, което е правилно, а не онова, което изглежда приятно, защото накрая, каквото и да казват присмехулниците, доброто и приятното са едно и също. Бъди безкористна и винаги, когато можеш, помагай на другите. Светът е пълен със страдание, скъпа, и да облекчаваме живота е Най-благородната цел, която можем да си поставим. Ако правиш това, ти ще станеш една мила, богобоязлива жена и ще направиш живота на много хора по-светъл, и тогава няма да си живяла напразно, както става с много други от твоя пол. А сега, след като ти дадох толкова много старомодни напътствия, ще ти дам нещо, за да ги подсладя. Виждаш ли това малко късче хартия? То се нарича чек. Когато си отидем, дай го на баща си заедно с тази бележчица, но не преди това, запомни! Един ден ти ще се ожениш, моя мила малка Флоси, и той ще послужи да ти купят сватбен подарък, който ще носиш ти и твоята дъщеря след теб, ако имаш такава, за спомен от ловеца Куотърмейн.
	Горката малка Флоси плака много и в замяна ми подари къдрица от светлата си коса, която още пазя. Чекът, който й дадох, беше за хиляда фунта (можех да си го позволя при тогавашното ми благосъстояние и липсата на други нужди, освен благотворителни), а в бележката съветвах баща й да ги вложи на нейно име в държавни ценни книжа и когато един ден тя се ожени или стане пълнолетна, да й купи най-хубавата диамантена огърлица. Избрах диаманти, защото смятам, че сега, когато рудниците на цар Соломон са изгубени за света, цената им никога няма да спадне под тази в момента и че ако някога през живота си има парични затруднения, тя лесно би могла да ги обърне в пари.
	И така, най-после потеглихме след дълго ръкостискане, размахване на шапки и прощални възгласи от страна на туземците, а Алфонс плака сърцераздирателно при раздялата с работодателите си, защото има меко сърце; и не съжалявах, че тръгнахме, защото мразя сбогуванията. Може би най-покъртително от всичко бе мъката на Умслопогаас, когато се сбогуваше с Флоси, към която този мрачен стар боец силно се беше привързал. Той обичаше да казва, че било толкова хубаво да я гледаш, както една-единствена звезда през тъмна нощ, и не се уморяваше да се поздравява на висок глас, задето бе убил лигонани, който бе заплашил да я погуби. Повече не видяхме приятния лагер на мисията — истински оазис в пустинята и оазис на европейската цивилизация. Но аз често си спомням за семейство Макензи. Чудя се как са прекосили; страната на юг, дали сега се намират в безопасност в Англия и дали някога ще прочетат тези думи. Милата малка Флоси! Мисля си как ли се справя тя сега, когато наоколо й няма черни хора да изпълняват заповедите й и пробождащият небето снежен връх на Кения, към когото да погледне, когато сутрин отвори очи. И така, сбогом на Флоси.
	След като напуснахме мисията, стигнахме сравнително спокойно до подножието на връх Кения, наричан от масаите „Донго Егере“ или „петнистия връх“, поради петната от черни скали, които се виждат по могъщата му снага, чиито страни са твърде стръмни, за да позволят на снега да се задържи. После минахме покрай самотното езеро Баринго, където за нещастие единият от двамата останали аскари стъпи върху една усойница и въпреки положените усилия да го спасим, умря от ухапването на змията. След това изминахме едно разстояние от около сто и петдесет мили до една друга величествена снежна планина, наречена Лекакизера, за която твърдо вярвам, чене е била достигана дотогава от европеец, но която сега няма да се спирам да описвам. Там почивахме в продължение на две седмици, след което навлязохме в необитаваната и без всякакви пътища гора на един обширен район, наричан Елгуми. Само в тази гора живееха повече слонове, отколкото бях срещал, или чувал преди. Наоколо буквално гъмжеше от могъщите млекопитаещи; те живееха напълно необезпокоявани от човека и броят им бе ограничаван само от естествения закон, който не позволява размножаването на животните да надхвърли възможностите на обитаваната от тях земя да ги изхранва. Няма защо да казвам обаче, че не застреляхме много от тях — първо, защото не можехме да си позволим да изразходваме напразно амуниции, чийто запас застрашително намаляваше, понеже едно от магаретата, натоварено с тях, бе отнесено, когато преминавахме една придошла река; и второ, защото не можехме да отнесем слоновата кост, а не желаехме да убиваме само за самото стреляне. Така че оставихме огромните животни на мира, като застреляхме само едно-две при защита. В този район слоновете, незапознати с ловеца и нежните му чувства, позволяваха да се приближим на двадесетина ярда от тях на открито, а те стояха с щръкнали уши като озадачени гигантски кученца и се взираха в това ново и необикновено явление — човека. Понякога, когато огледът не изглеждаше задоволителен, той завършваше с рев и нападение, но това не се случваше често. Когато ставаше обаче, трябваше да използуваме пушките си. Слоновете не бяха единствените диви животни в голямата гора на Елгуми. Тук имаше в изобилие всякакъв вид едър дивеч, включително и лъвове — проклети да са! От времето, когато един лъв ме ухапа по крака и ме осакати за цял живот, гледам ги само с омраза. От значение беше и друго, което се въдеше в изобилие тук — ужасната муха це-це, чието ухапване е смърт за домашните животни. За магаретата (а и за хората) дотогава се предполагаше, че имат известен имунитет към нейното ухапване; всичко, което мога да кажа, е, че не зная дали поради жалкото си състояние или понеже мухата це-це в тези места е по-отровна от обикновено, но нашите магарета се поддадоха на яростното й нападение. За щастие обаче това стана едва два месеца след ухапванията — тогава, след един студен двудневен дъжд, те всички внезапно умряха; когато одрахме кожите на няколко от тях, видях дългите жълти ивици върху месото, характерни за ухапванията на мухата це-це, които бележат мястото, където насекомото е забило жилото си. След като излязохме от голямата гора на Елгуми, поехме на север според сведенията, дадени на Макензи от нещастния скитник, който бе стигнал до него само за да умре тъй трагично. Скоро се озовахме в началото на голямо езеро, наричано от туземците Лага, дълго около десет мили и широко двадесет, за което, ако си спомняте, той бе споменал. След това близо месец вървяхме из една огромна хълмиста област, подобна на Трансваал, но разнообразена с парчета земя, покрити с храсталак.
	През всичкото това време ние непрекъснато се изкачвахме с около сто фута на всеки десет мили. В действителност местността бе разположена върху склон, който, изглежда, завършваше при масив от снежни планини, закъдето се бяхме отправили и където знаехме, че се намира второто езеро, което скитникът беше описал като „водата без дъно“. Най-после стигнахме дотам и като се уверихме, че наистина има голямо езеро на върха на планината, изкачихме се още три хиляди фута нагоре и се озовахме в края на една отвесна скала; оттук се виждаше голяма около двадесет мили квадратна водна повърхност, разпростряна на хиляда и петстотин фута под нас, очевидно запълнила кратера на угаснал вулкан с огромни размери. Понеже забелязахме села по брега на това езеро, с голяма трудност слязохме през иглолистните гори, които сега покриваха стръмните стени на кратера, и бяхме добре приети от хората на едно просто миролюбиво племе. Те никога досега не бяха виждали или чували за бели хора’. Отнесоха се към нас с голямо почитание и любезност, като ни дадоха толкова много храна и мляко, колкото можехме да изядем и изпием. Съгласно нашия анероид*, това чудно и красиво езеро лежеше на височина, не по-малка от 11,450 фута над морското равнище, и климатът му беше доста студен и наподобяваше този на Англия. И наистина, през първите три дни от престоя си не видяхме много или почти нищо от околността по причина на типично шотландския мъглив дъжд, който непрекъснато ръмеше. Точно този дъжд задействува отровата на мухата це-це у останалите магарета, така че те до едно измряха.
	[* Барометър без живак. Б.р.]
	Това нещастие ни постави в твърде неудобно положение; сега оставахме без всякакво средство за транспорт, въпреки че от друга страна, нямахме какво много да носим. Амунициите също бяха много намалели — възлизаха само на сто и петдесет пачки патрони за пушки и петдесетина за револвер; наистина, струваше ни се, че сме достигнали края на силите си. Даже да бяхме склонни да изоставим целта на търсенето си, която, макар и призрачна, все пак беше цел, смешно беше да помислим да извървим обратно тези седемстотин мили от брега в сегашното си положение. Решихме, че единственото нещо, което можем да направим, е да спрем и останем засега, където се намирахме — туземците бяха добре разположени и храната обилна — и да изчакаме събитията, като се помъчим да съберем данни какви земи има отвъд.
	След като закупихме едно кану (издълбано от огромен дънер, достатъчно голямо, за да побере всички ни заедно с багажа) от главатаря на селото, където бяхме отседнали, давайки му в замяна три празни гилзи от кована мед, от които той остана напълно доволен, отправихме се на обиколка по езерото, с оглед да открием най-благоприятно място, за да се установим на лагер. Понеже не знаехме дали пак ще се завърнем в това село, натоварихме всичките си неща в кануто, както и опечената четвърт от водна антилопа*, която е много вкусна, когато е млада, и потеглихме; туземците вече бяха тръгнали преди нас с леките си канута, да предупредят жителите на другите села за нашето приближаване.
	[* Африканска антилопа, която плува. Б.пр.]
	Докато гребяхме бавно, Гуд обърна внимание на необикновено синия цвят на водата и каза, че разбрал от туземците, които са големи рибари — всъщност рибата е главната им храна — че се предполага езерото да е удивително дълбоко, и че на дъното има дупка, през която водата се промъква и гаси някакъв огромен огън, намиращ се отдолу.
	Посочих му, че това, което е чул, е вероятно легенда, и води началото си от народно предание още от времето, когато някой от паразитните вулканични конуси все още е действувал. Около бреговете на езерото видяхме няколко, които без съмнение са продължавали да действуват дълго след вулканичната смърт на централния кратер, който сега образуваше леглото на самото езеро. Вероятно, когато вулканът окончателно е угаснал, хората са си въобразили, че водата от езерото е изтекла през него и е угасила големия огън долу, най-вече защото не се виждаше тя да изтича от някъде, макар че езерото постоянно беше подхранвано от потоци, стичащи се от околните снежни върхове.
	Приближавайки по-далечния бряг на езерото, открихме, че той представлява огромна отвесна скална стена, задържаща водата, без да има преходен наклонен бряг, както другаде. Гребяхме успоредно с тази отвесна стена на разстояние сто крачки от нея в посока към другия край на езерото, където знаехме, че се намира голямо село.
	Както пътувахме, започнахме да минаваме покрай големи плаващи купчини тръстика, бурени, клончета от дървета и други боклуци, довлечени, както Гуд предположи, от някакво течение, което го озадачаваше прекалено много, за да го обясни. Докато размишлявахме върху това, сър Хенри посочи ято големи бели лебеди, които се хранеха из плавея на известно разстояние пред нас. Вече бях забелязал лебеди да летят около езерото и тъй като по-рано никога не ги бях срещал в Африка, много ми се искаше да се сдобия с един екземпляр. Разпитал бях туземците за тях и научих, че те идвали отвъд планината — явявали се на определени периоди през годината рано сутрин и тогава можело много лесно да ги хванеш, понеже били много изтощени. Попитал бях от какво място идват, но ми отговориха само с повдигане на рамене. Казваха, че на върха на големия черен масив имало камениста негостоприемна земя, а след това снежни планини, пълни с диви зверове; там не живеели хора. След планините следвали стотици мили гъста трънлива гора, толкова гъста, че даже слонове не минавали през нея, а камо ли човек. После ги бях попитал дали са чували от другата страна на планините и трънливата гора да живеят бели хора като нас, но те бяха избухнали в смях. След това обаче дойде една престаряла жена — тя ми каза, че като малко момиче научила от дядо си, че когато той бил юноша, неговият дядо прекосил пустинята и планините, промъкнал се през трънливата гора и отвъд нея видял бели хора, които живеели в каменни краали. Разбира се, тъй като тази история бе отпреди близо двеста и петдесет години, сведенията бяха много смътни, но все пак историята съществуваше и като я премислих, твърдо се убедих, че имаше някаква истина в тези слухове, и реших на всяка цена да открия тайната. Едва ли можех да предположа, че желанието ми ще се осъществи едва ли не като по чудо.
	Задебнахме лебедите, а те продължаваха да се носят по водата все по-близо и по-близо към отвесната скала; накрая успяхме да натикаме кануто зад прикритието на струпан плавей на около четиридесет ярда от тях. Сър Хенри беше заредил ловджийската си пушка и като издебна удобен момент, изчака два лебеда да застанат редом и като се прицели в шиите им, уби и двата. Като изпляскаха силно с крила, останалите хвръкнаха нагоре, тридесет или повече на брой, и той стреля повторно. Падна един със счупено крило; видях също да пада кракът на друг заедно с няколко пера, но лебедът продължи да лети доста уверено. Птиците се издигаха все по-високо и по-високо, докато заприличаха на петънца, изравнили се с надвисналата отвесна скала, където се подредиха в триъгълник и отлетяха към неизвестността на североизток. Междувременно бяхме прибрали двете убити птици; а какви красиви птици бяха те! Всяка тежеше не по-малко от тридесет фунта. Последвахме ранения в крилото лебед, но той успя да прехвръкне над една площ от натрупани бурени, и вейки и се понесе в чистата вода отвъд. Прецених, че ще бъде трудно да прекараме кануто през натрупаните боклуци, и казах на единствения ни останал слуга уакуафи да скочи, да се гмурне под плавея и да го хване; знаех, че е отличен плувец и след като в езерото няма крокодили, не го заплашва опасност. Запален от лова, уакуафи ме послуша и с отлично плуване скоро се понеса след лебеда, докато ние постепенно се приближавахме към скалната стена, в която се блъскаше водата.
	Внезапно той се отказа да преследва лебеда и започна да вика, че водата го отнася; и наистина, виждахме как плува с всички сили към нас, но водата постепенно го отвличаше към скалата. Изведнъж видях пред нас на около осемнадесет инча от повърхността на езерото да се издига нещо, което наподобяваше върха на свода на подводна пещера или железопътен тунел. Следите на няколко фута по-нагоре, оставени от водата по скалата, говореха, че обикновено пещерата е под водното равнище; но тъй като сега беше сух сезон и големият студ пречеше на снега да се топи лесно както обикновено, водата в езерото бе спаднала и арката се беше показала. Нашият беден слуга се носеше към тази арка със страшна бързина. Той не беше на повече от десетина клафтера от нея, а ние на около двадесетина, когато забелязах, че дори с малко усилия от наша страна кануто просто лети след него. Той се бореше храбро и ние искахме на всяка цена да го спасим, когато внезапно видях, че на лицето му се изписа отчаяние — пред очите ни той беше всмукан в дълбините на водовъртежа и изчезна от погледа. В същия миг почувствувах как кануто ни сякаш бе сграбчено от могъща ръка, която го блъсна с непреодолима сила към скалата.
	Осъзнали опасността, загребахме или по-скоро зацапахме ожесточено с греблата, в желанието си да се изтръгнем от водовъртежа. Напразно — в следващата секунда се понесохме като стрела право към арката и помислих, че сме загубени. За щастие запазих достатъчно присъствие на духа да извикам „лягайте ничком, всички лягайте“ и сам дадох пример, като се проснах на дъното на кануто; другите усетиха, че трябва да ме послушат. Миг след това с оглушителен шум лодката беше дръпната надолу и водата започна да я залива; помислих си, че с нас е свършено. Но не, изведнъж оглушителният шум спря и почувствувахме как кануто отново полетя. Обърнах главата си — не смеех да я вдигна — и погледнах нагоре. На слабата светлина, която все още достигаше до кануто, различих тежкия скалист свод, надвиснал почти над главите ни, и това бе всичко. В следващата минута вече не виждах и това; слабата светлина се превърна в сумрак, а сумракът бе погълнат от тъмнината — пълна и абсолютна.
	Лежахме приблизително около час, без да смеем да вдигнем глави от страх, че черепите ни ще бъдат пръснати, и почти не можехме да разменим и дума, поради рева на буйната вода, който поглъщаше гласовете ни. Не че изобщо имахме голямо желание за разговор — бяхме смазани от чувството за ужасното ни положение и надвисналия страх от внезапна смърт, като се разбием в стените на понора, в някоя скала, или бъдем погълнати от яростните вълни, а може би и задушени от липсата на въздух. Всички тези и още много други начини да умрем се явяваха във въображението ми, докато лежах на дъното на кануто, заслушан в рева на бързата вода, която течеше неизвестно накъде. Чувах само още един звук и това бяха пресекливите ужасени вопли на Алфонс, легнал в средата на кануто, но и те бяха слаби и нереални. Накрая положението надделя над разума ми и започнах да мисля, че съм жертва на страхотен кошмар.


	Глава X
	Огнената роза

	Продължавахме да летим, носени от мощното течение, докато накрая забелязах, че шумът от водата не е и наполовина толкова оглушителен, колкото преди. Заключих, че това се дължи на по-голямо пространство, което позволява на звуците да се разпръсват. Сега чувах воплите на Алфонс много по-определено; те представляваха възможно най-странната смесица от молби към всевишния и името на любимата му Анет, които, може да си представи човек, макар поради очевидната си искреност да не изглеждаха на богохулство, бяха най-малкото извънредно забележителни. Грабнах едно гребло и го мушнах в ребрата, но той вероятно помисли, че краят му е настъпил и започна да вие още по-силно. Бавно и предпазливо се надигнах на колене и протегнах ръка нагоре, но не докоснах таван; взех греблото и го вдигнах над главата си толкова високо, колкото можах, но резултатът беше същият. Протегнах го също надясно и ляво, но докосвах единствено вода. Тогава се сетих, че в кануто между останалите ни принадлежности имаше фенер с увеличително стъкло, а също и тенекиена кутия с масло. Опипах слепешката наоколо. Намерих фенера, запалих го внимателно с кибрита, който носех, и щом фитилът пламна, насочих светлината надолу към лодката. Първото нещо, което светлината освети, бе побелялото и изплашено лице на Алфонс. Помислил, че всичко най-после е свършило и вече вижда първото небесно явление, той нададе ужасен рев и се наложи с помощта на греблото да го убедя в противното. Що се отнася до другите трима, Гуд лежеше по гръб, все още с монокъл на окото, и гледаше безцелно в надвисналата тъмнина, а сър Хенри беше облегнал глава върху седалката за гребане и с ръка се опитваше да определи скоростта на водата. Но когато светлината попадна върху стария Умслопогаас, едва не се разсмях. Струва ми се, бях споменал, че сложихме в кануто четвърт печена водна антилопа. Е, добре, изясни се, че когато всички се проснахме на дъното на лодката, за да не бъдем пометени във водата от скалистия свод, главата на Умслопогаас се отзовала необичайно близко до печеното месо; веднага, щом се съвзел от първата уплаха, той почувствувал, че е гладен. Хладнокръвно си отрязал парче месо с помощта на Инкози-каас и сега беше зает с яденето, а видът му издаваше задоволство. Или, както той по-късно обясни, помислил, че му предстои „дълъг път“ и предпочел да тръгне с пълен стомах. Това ми напомни за хората, които отиваха на бесилото — в английските ежедневници за тях обикновено пишеше, че закусили „отлично“.
	На светлината на фенера избутахме Алфонс към другия край на кануто със заплаха, която му подействува учудващо успокоително — че ако продължава с плачовете си да прави тъмнината още по-ужасна, ще го пуснем да отиде при уакуафи, да чака своята Анет в някоя друга сфера. После, доколкото можахме, обсъдихме подробно положението. Най-напред обаче по съвета на Гуд вързахме две лопати на носа на кануто във вид на мачта, за да не бъдем изненадани от някое внезапно снижение на свода на пещерата или водния път. Ясно ни беше, че се намираме в подземна река, или както Алфонс го определи, в „главен канал“, който отнасяше излишните води на езерото. Известно е, че такива реки съществуват в много части на света, но изследователите рядко са имали злощастието да пътуват по тях. Виждаше се ясно, че реката е широка, защото фенерът не успяваше да я освети от единия до другия бряг, въпреки че от време на време, когато течението ни повличаше към едната или другата страна, различавахме скалните стени на тунела, който, доколкото можехме да преценим, изглежда се извисяваше на двадесет и пет фута над главите ни. Самото течение, както Гуд прецени, се носеше най-малко с осем възли и за наш късмет, както се случва обикновено, беше най-бързо в средата. Все пак първото, което предприехме, беше да се разберем, един от нас да седи винаги на носа с фенера и пръта, които имахме в кануто, готов, ако е възможно, да предотврати разбиването ни в стените на пещерата или някоя издадена скала. Умслопогаас, нахранил се вече, застана пръв. Абсолютно нищо повече не можехме да предприемем, за да останем читави, освен това, че един от нас застана на кърмата с гребло в ръка и по този начин повече или по-малко ставаше възможно да се направлява кануто, за да не се удари в стените на пещерата. След това хапнахме пестеливо от студеното печено месо (защото не знаехме за колко време трябваше да ни стигне), а после, като се почувствувах с повишен дух, изказах мнението, че колкото и опасно да е нашето положение, не го смятам за безнадеждно, освен ако туземците наистина не бяха прави и реката ле се изливаше точно в земните недра. Ако не, ставаше ясно, че тя трябва да излезе на повърхността вероятно от другата страна на планините; в такъв случай трябваше да мислим единствено как да останем живи, докато се озовем там — където и да беше това „там“. Но, разбира се, както Гуд мрачно посочи, имаше и вероятност да станем жертва на стотици неочаквани ужаси, а в случай че реката лъкатушеше навътре в земните дълбини, докато пресъхнеше, нашата съдба несъмнено щеше да бъде трагична.
	— Е, нека се надяваме на най-доброто и се приготвим за най-лошото — каза сър Хенри, който винаги беше ведър и запазваше спокойствие, истински сигурна опора по време на бедствие. — Излизали сме от толкова много необичайни и неприятни положения заедно, че почти се надявам някак си да излезем и от това — добави той.
	Този съвет беше отличен и всеки от нас го прие посвоему, с изключение на Алфонс, който се беше вцепенил от ужас. Гуд стоеше на кормилото, а Умслопогаас на носа, така че за сър Хенри и мен не оставаше нищо друго, освен да легнем в кануто и да мислим. Положението ни наистина беше странно, направо свръхестествено — по думите на Къртис. Носехме се към недрата на земята върху гръдта на една стигийска река така, както Харон е превозвал душите. А колко тъмно беше — слабият лъч на малката ни лампа служеше единствено да подсилва тъмнината. На носа, подобно на Удоволствието от стихотворението*, седеше Умслопогаас, бдителен и неуморим, с готов прът в ръката, а отзад в сянката едва можех да различа силуета на Гуд, който се взираше на лъча светлина, за да се ориентира как да насочва кануто с греблото, което от време на време потапяше във водата.
	[* Господин Алън Куотърмейн погрешно е цитирал — Удоволствието е седяло на кърмата. Бел. англ. ред.]
	„Добре, добре — помислих си, — нали дойде да търсиш приключения! Алън, момчето ми, ти наистина ги намери. И то на твоята възраст! Трябва да се засрамиш от себе си; но някак си не се засрамваш и колкото и да е ужасно, може би ще преминеш през всичко това, а ако не успееш, е, нищо не можеш да направиш! Когато всичко вече е казано и сторено, една подземна река може да се превърне в твърде подходящо място за гроб.“
	Трябва да кажа обаче, че отначало нервното напрежение беше много голямо. Даже за най-хладнокръвния и опитен човек е мъчително, ако е в постоянно неведение дали му остават още пет минути да живее, но на този свят няма нищо, с което човек да не може да свикне, и полека-лека започнахме да привикваме дори с това. В края на краищата нашият страх, макар и естествен, беше, да си кажем правичката, нелогичен, имайки предвид, че човек никога не знае какво може да се случи в следващата минута, даже ако седи на сушина в една хубава къща и двама полицаи патрулират под прозореца, нито колко дълго има да живее. Всичко това ни е писано, деца мои, затова каква полза да се безпокоим?
	Когато потънахме в тъмата, беше почти обед, а поставихме на стража Гуд и Умслопогаас в два часа с уговорката да седят по пет часа. Затова в седем часа сър Хенри и аз поехме дежурството — сър Хенри на носа, аз на кърмата, а другите двама легнаха и заспаха. В продължение на три часа всичко вървеше добре; наложи се само веднъж сър Хенри да ни отблъсне от стената, а от мен изискваше много малко усилие, за да не се отклоняваме, защото буйното течение вършеше всичко необходимо, въпреки че трябваше да се внимава, тъй като понякога кануто показваше наклонност да се извъртва напреки и така да напредва. Най-любопитното на тази чудновата река бе как въздухът се запазваше чист. Без съмнение той беше тежък и задушен, но не дотолкова, че да го смятаме за лош или особено неприятен. Единственото обяснение, което, мога да дам, е, че водата от езерото е носела със себе си достатъчно въздух, който се е отделял от потока при течението му и от това въздухът в тунела не беше напълно застоял. Това е моето решение на загадката, колкото и да струва, а сигурно не струва много.
	Бях седял на кърмата вече около три часа, когато започнах да забелязвам значителна промяна в температурата: ставаше по-топло. Отначало не обърнах внимание, но когато след изтичането на още половин час започна да става все по-горещо и по-горещо, извиках сър Хенри и го попитах дали е забелязал това, или само си въобразявах.
	— Забелязах! — отговори той — И още как! Намирам се нещо като в турска баня. — Тогава и другите се събудиха задъхани и започнаха да свалят дрехите си. Тук Умслопогаас имаше предимство, защото не можеше да се каже, че е облечен — бе само по муча.
	Ставаше все по-горещо и по-горещо, докато накрая едва дишахме и потта обилно се лееше от нас. След още половин час, въпреки че бяхме съвсем голи; едва издържахме. Мястото съвсем приличаше на преддверие към ада. Потопих ръката си във водата и я издърпах почти с вик; водата явно завираше. Погледнахме малкия термометър, който носехме — живакът показваше 123°*. От повърхността на водата се вдигаше гъст облак пара. Алфонс простена, че вече сме се намирали в чистилището, което беше вярно, макар и не в смисъла, който той имаше предвид. Сър Хенри изказа мнението, че вероятно минаваме край подземен поток от лава, и съм склонен да вярвам, че беше прав, особено като се има предвид какво се случи по-късно. Известно време след това страданията ни наистина надхвърлят способностите ми да ги опиша. Спряхме да се потим, тъй като цялата ни пот вече беше излязла. Просто лежахме на дъното на лодката, която сега физически не бяхме в състояние да управляваме; чувствувахме се като горещи въглени. Представях си, че изпитвам същите мъки, каквито изпитват рибите, извадени на сухо — а именно, бавно задушаване. Кожата ни започна да се напуква и кръвта да пулсира в главите ни като ударите на парен чук.
	[* Водата кипи при 212° по Фаренхайт. — Б.ред.]
	Това състояние продължи известно време, когато внезапно реката направи завой и чух как сър Хенри извика откъм носа с прегракнал и тревожен глас. Погледнах и видях най-странната, най-ужасяваща гледка. На около половин миля пред нас и малко вляво от средата на потока (сега се виждаше, че е около деветдесет фута широк) от повърхността на водата като огромен стълб се издигаше фонтан от почти бели пламъци и достигаше петдесет фута височина. Там се удряше в свода, разстилаше се в кръг с диаметър около четиридесет фута и падаше на извити огнени потоци, наподобяващи листата на разцъфтяла роза. Този ужасен газов фонтан приличаше най-много не на друго, а на огромно пламтящо цвете, издигащо се от черната вода. Долу беше правото и дебело около фут стебло, а горе, — страхотният цвят. Такава боязън внушаваше неговата свирепа и величава красота, че едва ли някой би могъл да я опише. Лично аз не мога. Макар че все още бяхме отдалечени на около петстотин ярда, въпреки парата, от светлината на фонтана в цялата пещера бе светло като ден. Сега виждахме свода над нас, висок около четиридесет фута и съвършено изгладен от водата. Скалата беше черна и тук-таме различих дълги блестящи жилки руда, които я пресичаха като огромни вени, но от какъв метал бяха, не зная.
	Продължавахме да се носим към огнения стълб; той светеше по-свирепо от която и да било пещ, запалена от човек.
	— Насочи лодката надясно, Куотърмейн, надясно! — извика сър Хенри и миг след това видях как се строполи безчувствен напред. Алфонс вече беше припаднал. Гуд ги последва. Те лежаха там като мъртви; само Умслопогаас и аз бяхме в съзнание. На петдесет ярда от фонтана видях, че зулусът оборва глава на гърдите си. Той също припадна и аз останах сам. Не можех да дишам, свирепата горещина ме изсушаваше. На много ярда разстояние около огромната роза скалният свод бе нажежен до червено. Дървото на лодката почти гореше. Видях как перата на единия убит лебед започнаха да се свиват и сбръчкват, но не исках да се предам. Знаех, че ако го направя, щяхме да минем само на три-четири ярда от газообразния фонтан и да загинем. Започнах да греба така, че да държа кануто колкото се може по-далеч от него, и работех ожесточено.
	Очите ми сякаш щяха да изскочат от орбитите и през затворените си клепачи виждах ослепителната светлина. Почти се бяхме изравнили с фонтана; той бучеше като всички огньове на ада, взети заедно, а водата наоколо яростно вреше. Още пет секунди и отминахме. Чух грохота зад себе си.
	Тогава и аз паднах в несвяст. Следващото нещо, което си спомням, е, че усетих полъха на въздух върху лицето си. Отворих очите си с голяма мъка. Погледнах нагоре. Далеч, далеч над мен светеше, макар около мен да цареше пълен мрак. Опомних се и се огледах. Кануто ни все още плаваше по течението на реката, а на дъното му лежаха голите тела на моите другари „Дали са живи? — питах се аз. — Дали не съм останал сам на това страшно място?“ Не знаех. Почувствувах изгаряща жажда. През борда на лодката пуснах ръката си във водата и с вик я изтеглих. Нищо чудно: почти цялата кожа отгоре й беше изгорена. Водата обаче беше студена или почти студена. Изпих голямо количество и се облях целия. Тялото ми поглъщаше течността, както тухлената стена попива дъжда след суша; но там, където кожата ми беше изгорена, допирът с водата ми причиняваше непоносима болка. Тогава се сетих за другите; довлякох се с мъка до тях и ги напръсках с вода. За моя радост те започнаха да се съвземат — първо Умслопогаас, после останалите. Веднага пиха вода и я поглъщаха като сюнгери. Почувствувахме хлад — странен контраст с досегашните ни усещания — и започнахме да навличаме дрехите си. Обличайки се, Гуд посочи към другата страна на лодката. Цялата беше олющена от горещината и на места почерняла като въглен. „Ако беше направена като лодките от цивилизования свят — каза Гуд, — дъските сигурно щяха да се изкривят и да пропуснат достатъчно вода, за да потънем“. За щастие тя беше издълбана от мекия и гъвкав дънер на едно-единствено дърво и стените й бяха дебели почти три инча, а дъното — четири. Какъв беше този ужасен огън, през който минахме, така и не разбрахме, но предполагащ, че точно на това място имаше пукнатина или дупка в коритото на реката, през която огромно количество газ от вулканичния си дом в недрата на земята намираше излаз към горния свят. Как първоначални се е възпламенил, разбира се, е невъзможно да се каже, но мисля, че вероятно е станало при някоя спонтанна експлозия на отровни газове.
	Веднага, щом се пооблякохме и посъвзехме, се заехме да установим къде се намираме. Бях казал, че отгоре идваше светлина, и като се вгледахме добре, открихме, че тя идваше от небето. Нашата река, която според сър Хенри беше буквално въплъщение на фантазията на поета*, вече не беше подземна, ала течеше по мрачния си път, но не „през пещери, неизмерими за човека“, а между страшно надвиснали скали, които не бяха по-малко от две хиляди фута високи. Толкова високи бяха, че макар небето над нас да светеше, там, където се намирахме сега, цареше гъст мрак — наистина не тъмнина, но като сумрака в стая с плътно пуснати щори през деня. От двете страни се издигаха огромни отвесни скали, толкова мрачни и недостъпни, че на човек му се завиваше свят при опита да прецени височината им. Малкото късче небе, което бележеше къде свършват те, се виеше като синя лента над извисяващата се чернота, лишена от живот. Не се виждаше нито дърво, нито някое виещо се растение. Тук-таме обаче върху скалите се виждаха петната на дълъг сив лишей, който беше прилепнал неподвижно, също като бяла брада на лицето на покойник. Сякаш само утайката на светлината или по-тежката част от нея бе потънала на дъното на това отвратително място. Нито един светъл и крилат слънчев лъч не можеше да стигне толкова ниско; те угасваха далеч, далеч над главите ни.
	[*

	„Където Алф, свещената река, тече
	през пещери, неизмерими за човека,
	към неогрявано от слънцето море“.

	А. К.]
	Водите на реката опираха в тесен бряг от валчести скални парчета, измити и заоблени от вечното движение на водата; поради тях мястото изглеждаше като осеяно с хиляди вкаменели гюллета. Явно, когато нивото на подземната река се покачеше, брегът напълно изчезваше или оставаше като съвсем малка ивица между потока и отвесните скали; но сега мястото беше широко около седем или осем ярда. И тук, на този бряг, решихме да спрем за малко и да починем след всичко, което преживяхме, и да опънем крайниците си. Брегът беше ужасен, но все пак щяхме да си отдъхнем от страхотиите на реката; пък и трябваше да преопаковаме нещата си и да подредим кануто. Избрахме едно по-подходящо място и след известни усилия успяхме да изтеглим кануто и да се покатерим върху кръглите негостоприемни камъни.
	— Повярвайте ми — извика Гуд, който слезе на брега пръв, това е ужасно място! Човек може да полудее. — И той се изсмя.
	Веднага един гръмовит глас поде думите му, усилвайки ги хилядократно: „Да полудее — ха! ха! ха!“ „Да полудее, ха! ха! ха!“ — отговори друг обезумял глас високо горе от скалата. — „Да полудее, да полудее“ — гърмеше глас след глас и с крясъци и страшен смях всеки подхвърляше думите напред-назад към невидимите устни на другия, докато цялото място се изпълни с думите и крясъците на едно сатанинско веселие, което най-после замря така внезапно, както беше започнало.
	— Ох, боже мой! — изхлипа Алфонс, напълно уплашен, при самообладанието, което притежаваше.
	„Боже мой! Боже мой! Боже мой!“ — Великанските гласове гърмяха, крещяха и увиваха във всеки тон, който можеше да се долови.
	— Аха! — каза тихо Умслопогаас. — Разбирам ясно, че тук живеят дяволи. Наистина мястото изглежда подходящо.
	Опитах се да му обясня, че причината за всичкия този шум е едно много удивително и интересно ехо, но той не искаше да ми повярва.
	— А-а — каза той, — аз мога да различа едно ехо, когато го чуя. Едно такова живееше точно, срещу моя краал в Зулуланд и интомибис — девойките — си говореха с него. Но ако това, което чувам тук, е възрастно ехо, то онова у нас трябва да е било бебе. Не, не, там горе има дяволи! Но според мене не са кой знае какви — додаде той и смръкна щипка емфие. — Те могат да повтарят каквото кажеш, но изглежда, не могат да говорят сами и не смеят да покажат лицата си. — И той отново потъна в мълчание, като явно вече не обръщаше внимание на такива долни твари.
	След всичко това ни се наложи да разговаряме шепнешком; беше наистина непоносимо да чуваш как всяха произнесена дума подскача напред-назад като топка за тенис, когато скалите си подвикват.
	Но даже и шепотът ни достигаше до скалите в тайнствено шумолене, което замираше накрая в дълбоки въздишки. Ехото е приятно и романтично нещо, но този ден му се наситихме в тази страхотна бездна.
	Щом се разположихме криво-ляво върху облите камъни, заехме се доколкото можем да почистим изгарянията си. Тъй като имахме съвсем малко масло за фенера, не трябваше да го изразходваме за никаква друга цел, затова одрахме един лебед и използувахме тлъстината от гърдите му, която се оказа чудесен заместител. Понаредихме кануто и решихме да похапнем малко, едва ли е нужно да казвам колко много се нуждаехме от храна; изпадането ни в безсъзнание беше траяло много часове и сега часовниците ни показваха обед. Седнахме в кръг и започнахме да нагъваме студеното месо всеки според апетита си, който при мен не беше особено голям, тъй като ми се повдигаше и чувствувах слабост след страданията предишната нощ, а освен това имах и мъчително главоболие. Обедът беше много странен. Сумракът беше толкова гъст, че трудно виждахме, когато режехме от месото и го слагахме в устата си. Все пак се справяхме доста добре, въпреки че месото се беше поразвалило от горещината, на която се бе изложило. Случайно се обърнах и погледнах зад себе си — вниманието ми беше привлечено от нещо, което дращеше по камъните — и точно зад гърба си съзрях разположен на един камък огромен екземпляр от черните сладководни раци, само че пет пъти по-голям от всеки рак, който някога бях виждал. Това грозно и отвратително животно имаше изпъкнали очи, вперени заплашително в мен, и много дълги и гъвкави антени или пипала, и гигантски щипци. Не само аз бях удостоен с такова внимание. От всяко кътче между кръглите камъни и дупките по скалите към нас пълзяха десетки от тези отвратителни същества, привлечени, предполагам, от миризмата на храна. Някои бяха вече почти до нас. Не можех да откъсна очи от необикновената гледка и в същия миг видях как едно от животните протегна огромните си клещи и така ощипа отзад нищо неподозиращия Гуд, че той скочи с вик, който „лудото ехо“ усърдно запрепраща от скала на скала. В същия миг друго докопа крака на Алфонс и отказа да го пусне — можете да си представите сцената, която последва. Умслопогаас грабна брадвата си и разцепи с нея черупката на един огромен рак; разнесоха се отвратителни писъци, които ехото усилваше хилядократно. От устата на рака започна да излиза пяна — това привлече стотици от събратята му, които заизлизаха от неподозирани от нас дупки и ъгълчета. Като видяха, че животното е ранено, най-близкостоящите се нахвърлиха върху му, както кредиторите върху фалиралия, и буквално го разкъсаха на парчета с огромните си щипци; после го погълнаха, като си служеха с клещите да поднасят парчетата до устата си. Грабнахме каквото оръжие ни попадна — камъни или гребла — и започнахме да воюваме с чудовищата, чиито брой бързо се увеличаваше, а вонята им беше съкрушителна. Веднага, щом разчупвахме черупката им, другите сграбчваха ранените и ги поглъщаха, докато те крещяха, а от устата им излизаше пяна. Но грубияните не се задоволяваха с това. Те използуваха всяка възможност да ни защипят — а щипеха отвратително — или се опитваха да ни откраднат месото. Един чудовищно голям рак хвана лебеда, който бяхме одрали, и го помъкна. Десетки други веднага се хвърлиха върху плячката и започна една отвратителна и гнусна сцена. Само как се пенеха и крещяха чудовищата, като разкъсваха месото и се нападаха едно друго. Това беше една неестествена гледка, от която ти се повдигаше, гледка, която ще преследва всекиго, който я е видял, до сетния му ден, разиграла се в дълбокия, потискащ мрак под непрестанната музика на многогласното разстройващо нервите ехо. Колкото и странно да изглежда, имаше нещо потресаващо човешко в тези дяволски създания — сякаш всички най-долни страсти и желания на човека бяха влезли под черупката на великанските раци и дали воля на лудостта си. Те бяха ужасно напористи и интелигентни й имаха вид като че ли съзнаваха какво вършат. Цялата сцена можеше да достави материал за още една песен на Дантевия „Ад“, както забеляза Къртис.
	— Предлагам, приятели, да се махаме оттук, иначе ще изгубим разсъдъка си — извика Гуд и без да се бавим, побързахме да го послушаме. Отблъснахме от скалите кануто, около което животните сега пълзяха със стотици, в напразните си опити да се покачат; скупчихме се в него и го откарахме в средата на потока, оставяйки след себе си остатъка от обеда си и крещящата, пенявеща се и воняща маса от чудовища, напълно завзели сушата.
	— Това са дяволите на мястото! — каза Умслопогаас с вид на човек, който е намерил решението на някакъв въпрос; и се кълна, че почти бях склонен да се съглася с него. Забележките на Умслопогаас действуваха като брадвата му — право в целта.
	— Какво ще правим сега? — запита объркан сър Хенри.
	— Ще плаваме, предполагам — отговорих и заплавахме. Целият следобед, а също и вечерта продължавахме да плаваме с кануто в сумрака под синята лента на далечното небе, едва долавяйки, че денят е свършил и е започнала нощта (тук долу в огромната бездна разликата трудно се забелязваше), докато най-сетне Гуд посочи една звезда точно над главите ни и понеже нямахме какво да правим, започнахме да я наблюдаваме с интерес. Неочаквано тя изчезна, тъмнината се сгъсти и познатият клокочещ звук пак изпълни въздуха.
	— Отново под земята — казах с въздишка, повдигайки лампата. Да, нямаше никакво съмнение. Почти различавах свода. Бездната беше свършила и тунелът започваше отново. Настъпи друга дълга-дълга нощ, изпълнена с опасности и страхотии. Би било твърде досадно да описвам всичките произшествия. Ще кажа само, че около полунощ се ударихме в една плоска изпъкнала скала по средата на потока и без малко да се преобърнем и да се издавим. Най-после успяхме да се измъкнем и да продължим неравния ход на пътя си. Времето минаваше тягостно, докато стана почти три часа. Сър Хенри Гуд и Алфонс бяха заспали от изтощение. Умслопогаас седеше на носа с пръта, а аз управлявах с греблото, когато забелязах, че бързината ни се увеличи чувствително; чух Умслопогаас да възкликва и веднага до нас долетя шум от разделящи се клони; в следващия миг кануто си пробиваше път през надвиснали храсти и пълзящи растения. Още минута и полъхът на сладък и чист въздух погали лицето ми; почувствувах, че сме излезли от тунела и плаваме в чисти води. Казах „почувствувах“, защото не се виждаше нищо; беше тъмно като в рог, както често се случва преди зазоряване. Но даже това не можеше да помрачи радостта ми. Бяхме излезли от ужасната река и където и да се намирахме сега, можехме да бъдем само благодарни. И така, седях в кануто, вдишвах сладкия нощен въздух и чаках, търпеливо зората.


	Глава XI
	Навъсеният град

	Чаках час, а може би и повече. Междувременно Умслопогаас също заспа. Най-сетне изтокът посивя и огромни мъгляви форми плъзнаха по водната повърхност като призраците на отдавна забравени утрини. Това бяха изпаренията, надигащи се от водното си легло, за да посрещнат слънцето. После сивото стана жълто, а жълтото се превърна в червено. И тогава чудни снопове светлина бликнаха по небето на изток, а между тях се стрелнаха първите лъчи, предвестници на зората — разпръснаха призрачните изпарения и докоснаха далечните планински върхове, прелитайки от верига на верига все по-далеч и по-далеч. След миг златните двери се разтвориха и се появи самото прекрасно слънце в целия си разкош и великолепие, сякаш блестяха десет милиона копия; то покри нощта със светлина и стана ден.
	Все още не виждах нищо друго освен хубавото синьо небе, понеже върху водата лежеше дебел пласт мъгла, сякаш по цялата повърхност се бяха разстлали вълма памук. Постепенно обаче слънцето изсмука мъглата и тогава видях, че плаваме върху прекрасна синя вода, но не можех да видя брега. На около осем или десет мили зад нас, докъдето стигаше погледът, се разпростираше верига от стръмни планини, които като стена задържаха водите на езерото. Без съмнение точно през някой проход в тези скали подземната река намираше своя път към откритата водна шир. Действително по-късно установих този факт, обясняващ донякъде защо тази тайнствена река бе с такава необикновена сила и насоченост на течението, което даже на такова далечно разстояние все още влияеше на кануто. Скоро от мене или по-скоро от Умслопогаас, който се събуди тогава, бе намерено друго доказателство, и то твърде неприятно. Забелязвайки някакъв белезникав предмет върху водата, Умслопогаас насочи вниманието ми нататък и с няколко удара на греблата докара кануто до него; открихме, че това бе трупът на човек, плаващ ничком. Това само по себе си беше достатъчно неприятно, но представете си моя ужас, когато Умслопогаас го обърна възнак с греблото и в удавника разпознахме чертите — на кого мислите? Не на друг, а на нашия беден слуга, който преди два дена беше всмукан във водите на подземната река. Това доста ме уплаши. Смятах, че е останал там завинаги, а виж ти! Носен от течението, той беше извършил ужасното пътешествие заедно с нас и с нас бе достигнал края му. Видът му беше ужасен, защото имаше следи, че се е докоснал до огнения стълб — едната му ръка беше напълно сбръчкана, а цялата му коса — изгоряла. Чертите му бяха подпухнали, но все още носеха отпечатъка на отчаянието, което видях изписано върху лицето на нещастния човек, когато потъваше. Действително гледката ме потресе; бях много изтощен и се чувствувах разбит след всичко преживяно, и от сърце се зарадвах, когато без всякакво предупреждение тялото внезапно започна да потъва, сякаш вече беше изпълнило определената си мисия и се оттегляше; истинската причина без съмнение беше, че обръщането му по гръб даде свободен излаз на газовете. То отиде надолу в прозрачната вода и клафтер след клафтер проследихме движението му, докато накрая само една дълга верига от светли въздушни мехурчета, гонещи се в надпревара към повърхността, остана да показва пътя му към дълбочината. После те също изчезнаха и това бе краят на нашия нещастен слуга. Умслопогаас замислено наблюдаваше потъването на тялото и запита:
	— Защо ли ни последва той? Лошо предзнаменование е това за теб и мен, Макумазан… — И зулусът се изсмя.
	Обърнах се ядосано към него, защото не обичам неприятни внушения. Ако на хората им идват подобни мисли, те трябва от най-обикновено приличие да ги запазват за себе си. Ненавиждам личности, които те правят предмет на неприятните си предчувствия, или такива, които са те сънували обесен като обикновен престъпник или някакъв друг подобен ужас и настояват да ти разкажат съня си на закуска, макар и да е трябвало да станат рано, за да го сторят.
	Тъкмо тогава се събудиха и другите и се зарадваха извънредно много, като разбраха, че сме се измъкнали от страшната река и се намираме пак под синьо небе. В последвалата врява и глъч разисквахме предложенията за по-нататъшните ни действия. В резултат решихме да се отправим към брега, тъй като бяхме извънредно гладни; нямахме нищо за ядене освен няколкото парченца билтонг (сушено месо от дивеч), понеже бяхме изоставили остатъка от храната си на онези отвратителни сладководни раци. Но сега се яви нова трудност: не знаехме накъде се намира брегът. С изключение на скалите, през които подземната река се провираше към езерото, не се виждаше нищо друго освен блестящата на слънцето синя вода. Забелязахме обаче, че полетите на водните птици идваха отляво, от което заключихме, че те напускаха гнездата си на сушата, за да прекарат деня върху езерото; започнахме да гребем, насочвайки лодката към мястото, откъдето долитаха. Не след дълго се появи силен бриз, който духаше в посоката, която следвахме, така че стъкмихме корабно платно с помощта на одеяло и прът, и то весело ни понесе нататък. Тогава погълнахме остатъците от билтонга, измихме се в сладката езерна вода, запалихме лулите си и зачакахме каквото имаше да става.
	Бяхме плавали в продължение на около час, когато Гуд, който оглеждаше хоризонта с далекогледа си, радостно извести, че вижда земя; посочи също, че промяната в цвета на водата говори, че наближаваме устието на река. След още някоя минута съгледахме голямо златно кубе, не много различно от това на Сейнт Пол*, да пробожда сутрешната мъглявина, и докато се чудеха какво, по дяволите, може да означава това, Гуд съобщи друго, още по-важно откритие, а именно, че насреща ни идва малка платноходка. Тази новина, в която скоро се уверихме с очите си, силно ни развълнува. Щом обитателите на това неизвестно езеро владееха изкуството на навигацията, това означаваше, че до известна степен бяха цивилизовани. След още няколко минути се изясни, че пътникът или пътниците на приближаващата лодка също ни бяха забелязали. За миг-два тя замря неподвижно на вятъра, сякаш в колебание, сетне промени курса си и се понесе бързо към нас. След десетина минути платноходката беше вече на стотина ярда от нас. Видяхме, че това беше не „издълбано“ кану, а стегната малка лодка, построена почти по европейски образец от дъски, с изключително голямо за размерите си платно-. Вниманието ни премина от лодката върху екипажа й, който се състоеше от мъж и жена почти толкова бели, колкото самите нас.
	[* Най-голямата катедрала в Лондон. — Б.р.]
	Гледахме се учудено едни други с мисълта, че сигурно има някаква грешка; но не, нямаше никакво съмнение. Те, двамата в лодката, не бяха руси, но решително принадлежаха към бялата, а не към черната раса, бели примерно като испанци или италианци. Това беше очевиден факт. Значи в края на краищата беше истина — тайнствено водени от най-странна случайност, бяхме открили тези чудни хора. Искаше ми се да закрещя от радост, като си помислих колко славно и чудно е това; и така, всички започнахме да си стискаме ръце и да се поздравяваме взаимно за неочаквания успешен завършек на безумното, си дирене. През целия си живот бях чувал слухове за бялата раса, която живеела високо в планините във вътрешността на този огромен континент и бях мечтал да го докажа, а сега го виждах със собствените си очи и направо бях онемял. Действително, както каза сър Хенри, старият римлянин е бил прав, когато е писал „Ex Africa semper aliquid novi“, което означава, обясни той, че от Африка винаги излизало нещо ново.
	Мъжът в лодката имаше добра, но не изключително хубава физика. Притежаваше черна права коса, правилни орлови черти и интелигентно лице. Облеклото му беше от кафяв плат, нещо като риза от трико без ръкави и чиста проба шотландска поличка от същата материя. Краката му бяха открити, а нозете боси. На дясната си ръка и левия крак имаше дебели гривни от жълт метал, които определих като златни. Жената имаше лице диво и срамежливо, големи очи и къдрава кестенява коса. Облеклото й беше от същата материя като на мъжа и се състоеше, както по-после открихме, от долна фуста, стигаща до коленете, и едно-единствено дълго парче плат, около четири фута широко и петнадесет дълго; то грациозно се надипляше около тялото и накрая се премяташе върху лявото рамо така, че краят му, който беше боядисан синьо или лилаво, или някой друг цвят в зависимост от социалното положение на притежателката, да виси отпред, като дясното рамо и гръдта оставаха почти открити. По-подходящо облекло едва ли можеше да се измисли особено за случай като сегашния, когато притежателката му беше млада и хубава. Гуд, който имаше усет за такива работи, много го хареса, а също и аз. То беше просто, а все пак толкова ефектно.
	Същевременно, ако ние самите бяхме поразени от появата на мъжа и жената, явно беше, че те бяха далеч по-изненадани от нас. Що се отнася до мъжа, изглежда, че беше обзет от страх и почуда, и известно време обикаляше с лодката около нашето кану, но не приближаваше. Накрая обаче дойде по-близо и ни извика на език, който звучеше меко и достатъчно приятно, но от който не разбрахме нито една дума. Ние отговорихме на английски, френски, латински, гръцки, немски, зулуски, холандски, на диалектите на сизуту и кукуана и някои други, с които бях запознат, но нашият непознат не разбираше никой от тези езици; всъщност те сякаш само го объркваха. Жената беше заета да ни изучава подробно и Гуд отвръщаше на вниманието й, като я гледаше настойчиво през монокъла си — действие, което, изглежда, по-скоро й се нравеше, отколкото обратното. След известно време, като не можа да разбере нищо за нас, мъжът внезапно обърна лодката и я насочи към брега; малката платноходка се понесе по вятъра като лястовица. Когато минаваше покрай носа на кануто, мъжът се обърна, за да оправи голямото платно, и Гуд веднага използува случая, като изпрати въздушна целувка на младата дама. Ужасих се от това действие както по принцип, така и от страх, че тя може да се обиди, но за моя изненада тя не се засегна. Като се огледа и видя, че съпругът й или брат й, или който и да беше, се занимаваше с платното, тя, му отвърна с въздушна целувка.
	— Ах — казах аз, — изглежда, че най-после намерихме език, който хората от тази страна разбират.
	— В такъв случай — добави сър Хенри — Гуд ще се окаже безценен преводач.
	Намръщих се, защото не одобрявах лекомислието на Гуд и той го знаеше; затова насочих разговора към по-сериозни неща.
	— Съвсем ми е ясно — казах, — че не след дълго човекът ще се върне заедно с група свои другари, и най-добре ще бъде да помислим как ще ги посрещнем.
	— Въпросът е как те ще ни посрещнат — каза сър Хенри.
	Гуд не каза нищо, а започна да измъква изпод купчината багаж едно малко квадратно тенекиено сандъче, което ни беше съпровождало през всичките ни странствувания. Много пъти бяхме закачали Гуд за това тенекиено сандъче, още повече, че беше много неудобно за носене, но той никога не беше дал задоволителен отговор относно съдържанието му; винаги обаче бе настоявал да го вземе, казвайки тайнствено, че може би ще дойде ден, когато ще се окаже полезно.
	— Какво, за бога, се готвиш да правиш, Гуд? — запита сър Хенри.
	— Какво ли? Да се облека, разбира се! Вярвам, че не очаквате да се явя в една нова страна в този си вид, нали? — и той посочи износеното си и изцапано облекло, което обаче изглеждаше, както всичките неща на Гуд, много спретнато и всяка дупка беше хубаво замрежена.
	Не казахме нищо повече, а започнахме да го наблюдаваме със затаен дъх. Първата му стъпка беше да накара Алфонс, считан за; напълно компетентен по такива въпроси, да подстриже косата и брадата му по най-последната мода. Мисля, че ако имаше гореща вода и парче сапун под ръка, сигурно щеше да се обръсне, но нямаше. След това Гуд предложи да смъкнем платното на кануто и всички да се изкъпем, което сторихме, за голям ужас и изненада на Алфонс; той ръкомахаше и възклицаваше, че тези англичани наистина са чудновати хора. Въпреки че като добре възпитаните зулуси Умслопогаас беше придирчиво чистоплътен човек, той не разбираше, какво удоволствие има в това да плуващ в езеро и също ни наблюдаваше с лека почуда. Върнахме се в кануто, освежени от студената вода, и седнахме да се изсушим на слънцето. Тогава Гуд разтвори тенекиеното сандъче и извади една красива и чиста бяла риза, като че току-що донесена от някоя лондонска гладачница; след това някакво облекло, увито първо в кафява, после в бяла и накрая в сребриста хартия. Наблюдавахме разопаковането с голям интерес и много предположения. Една по една Гуд махаше обвивките, скрили съкровището, и внимателно оглаждаше и сгъваше всеки къс хартия; накрая пред нас се появи с цялото си великолепие на златните еполети, дантели и копчета парадната униформа на капитан от кралската флота — с кортик, триъгълна шапка, блестящи лачени обувки и така нататък. Буквално зяпнахме.
	— Какво?! — казахме. — Какво?! Наистина ли смяташ да облечеш тези неща?
	— Разбира се — отговори той спокойно. — Известно ви е от какво голямо значение е първото впечатление, особено — добави той — като зная, че има дами наоколо. Поне един от нас трябва да бъде прилично облечен.
	Не казахме нищо; просто бяхме онемели особено като премисляхме успешния начин, по който Гуд беше крил съдържанието на това сандъче през всичките тези месеци. Дадохме само един съвет, а именно, че трябва да облече най-отдолу ризницата. Той отговори, че се страхува да не развали линията на мундира, проснат сега внимателно на слънце, за да му се оправят гънките, но накрая се съгласи с тази предпазна мярка. Най-забавно от цялата работа обаче беше да се гледа изумлението на стария Умслопогаас и радостта на Алфонс от преобразяването на Гуд. Когато най-после той се изправи в цялото си величие, даже с ордени на гърдите, и се огледа в спокойните води на езерото като младежа от древната легенда, чието име не мога да си спомня, който се бе влюбил в собственото си отражение, старият зулус не можа да сдържи повече чувствата си.
	— О, Бугуян! — каза той. — О, Бугуян! Досега те имах за грозен малък човек, и то дебел — дебел като стелна крава; а сега приличаш на синя сойка с разперена опашка. Наистина, Бугуян, очите ме заболяват да те гледам.
	Гуд не хареса много намека за дебелината му, какъвто, да си кажа правото, не заслужаваше, защото големите изпитания го бяха смъкнали с три инча; но като цяло беше поласкан от възхищението на Умслопогаас. Що се отнася до Алфонс, той беше изпаднал във възторг.
	— Ах! Monsieur има такава красива осанка — осанката на военен. Дамите са, които ще потвърдят това, когато слезем на брега. Monsieur е съвършен! Той ми напомня за моя героичен пра.
	Но тук ние прекъснахме Алфонс.
	Докато се любувахме на новия вид на Гуд, в гърдите ни се породи чувство на съперничество и се заловихме да се издокараме толкова добре, колкото ни беше възможно. Най-многото, което можахме да направим, бе да се пременим със запасните си ловджийски костюми, каквито имахме по един, като отдолу облякохме ризниците си. Що се отнася до моя вид, и най-хубавите дрехи на света не можеха да ме накарат да не изглеждам малък и незначителен; но сър Хенри изглеждаше такъв, какъвто си беше — великолепен мъж в почти новия си туидов костюм, гетри и обувки. Алфонс също започна да се докарва, като засука още повече огромните си мустаци. Дори старият Умслопогаас, който обикновено не се занимаваше много с украсата на тялото си, взе малко масло от фенера и снопче кълчища и така лъсна обръча на главата си, че той заблестя като лачените обувки на Гуд. После си сложи подарената му от сър Хенри ризница и своята муча и като почисти малко и Инкози-каас, стана напълно готов.
	Междувременно, тъй като бяхме, вдигнали платното, сега се носехме уверено към сушата или по-скоро към устието на една голяма река. Скоро, около час и половина след като малката лодка ни беше напуснала, видяхме да излизат от реката или пристанището голям брой лодки, всяка от които можеше да носи по десет или дванадесет тона товар. Една от тях беше снабдена с двадесет и четири гребла, а повечето от останалите се движеха с платна. Разглеждайки ги през далекогледа, установихме, че гребната лодка е официален кораб, тъй като целият екипаж беше облечен в някаква униформа, а отпреде на палубата й стоеше стар човек с почтена външност, развяваща се бяла брада и прикрепена сабя към бедрото; той явно командуваше лодката. Останалите лодки очевидно бяха пълни с хора, дошли от любопитство, и всички те насочваха платната си или гребяха към нас, колкото се може по-бързо.
	— Е, сега какво? — казах. — На какво да се обзаложим? Дали ще се държат приятелски, или ще ни свършат?
	Никой не отговори на въпроса и понеже войнственият вид на стария джентълмен и неговата сабя не ни харесваха, чувствувахме се малко угрижени.
	Тъкмо тогава Гуд забеляза стадо хипопотами във водата на около двеста ярда от нас и предложи да застреляме няколко, ако е възможно, с мисълта, че няма да е лошо да дадем на местните жители известна представа за силата си. За нещастие идеята ни се видя добра и като извадихме осемкалибрените си пушки, за които все още имаше останали по няколко патрона, се приготвихме за действие. Животните бяха четири; едър мъжки, женска и две хипопотамчета, като едното от тях изглеждаше почти порасло. Приближихме се без трудност; огромните животни с удоволствие се потапяха във водата и отново изплуваха на няколко ярда по-далеч; действително стори ми се странно, че не бяха плашливи. Когато приближаващите се лодки с хората дойдоха на около петстотин ярда от нас, сър Хенри откри стрелбата, целейки се в порасналото хипопотамче. Тежкият куршум го удари точно между очите, проби черепа и го уби; то потъна, оставяйки след себе си дълга кървава следа. В същия миг аз стрелях в женския, а Гуд в мъжкия хипопотам. Изстрелът ми имаше ефект, но не фатален; хипопотамът цамбурна с огромен плясък, обаче отново се подаде, като свирепо пъхтеше, грухтеше и боядисваше водата наоколо си в яркочервено; доубих го с патрона от лявата цев. Гуд, който е лош стрелец, не улучи главата на хипопотама; куршумът само разкъса муцуната му. След като изстрелях втория си куршум, погледнах нагоре и забелязах, че хората в лодките очевидно не познаваха огнестрелното оръжие, защото смайването, причинено от изстрелите ни и от ефекта им върху животните, беше удивително. Някои от хората започнаха да крещят от страх, други бързо обърнаха лодките и започнаха да се отдалечават; даже старият джентълмен със сабята изглеждаше озадачен й разтревожен и спря лодката си. Времето за наблюдение обаче беше малко, защото точно тогава старият хипопотам, разярен от получената рана, се надигна само на четиридесет ярда пред нас, като ни гледаше свирепо. Веднага всички стреляхме и го улучихме на няколко места; той отново потъна, ударен тежко. Сега любопитството започна да надделява над страха и някои от, лодките се приближиха. Между тях бяха: мъжът и жената, които първи бяхме видели преди няколко часа. Те дойдоха почти до кануто ни. Точно тогава огромното животно се надигна отново само на десетина ярда от лодката и с разтворена паст и гневен рев се хвърли върху й. Жената изпищя, а мъжът се опита да придвижи лодката, но безуспешно. В следващата секунда видях как огромните червени челюсти и блестящите зъби се затвориха с трясък върху крехката лодка, отхапаха огромно парче от едната й страна и я преобърнаха. Лодката потъна, а двамата пътници останаха да се борят с водата. Преди да можем да направим нещо за спасяването им, огромното животно пак се показа и с отворена уста се отправи към горкото момиче, което се бореше с водата. Вдигнах пушката си и точно когато смазващите челюсти щяха да се сключат около нея, стрелях над главата й, право в гърлото на хипопотама. Той се преобърна, завъртя се в кръг, кашляйки и издухвайки червени потоци кръв през ноздрите си. Още преди да се съвземе, изстрелях последния куршум отстрани в гърлото му и това го довърши. Той престана да се движи и моментално потъна. Следващото ни усилие беше насочено към спасяването на момичето, понеже мъжът беше отплувал към друга лодка. За щастие успяхме да я издърпаме в кануто всред виковете на очевидците — изтощена и изплашена, но невредима.
	Междувременно лодките се бяха събрали на известно разстояние и видяхме, че хората в тях, явно много уплашени, се съветваха какво да предприемат. Без да им дадем време за много разсъждения, които според нас можеха да се отразят неблагоприятно върху ни, грабнахме веслата и загребахме към тях. Гуд беше застанал на носа и сваляше с поклон триъгълната си шапка на всички посоки, а върху приятното му лице се беше разляла угодническа, но интелигентна усмивка. Много от лодките се отдръпваха при приближаването ни, но някои останаха на местата си, а голямата лодка с греблата тръгна да ни посрещне. Скоро се изравнихме и забелязах, че нашият вид — особено този на Гуд и Умслопогаас — изпълни достолепния главнокомандуващ с изненада, примесена със страхопочитание. Той беше облечен по същия начин като първия мъж, когото видяхме, само че ризата му не беше от кафяв плат, а от чисто бяло ленено платно, поръбена с лилаво. Поличката обаче беше същата, а така също и дебелите златни гривни на ръката му и под лявото коляно. Гребците носеха само полички, а телата им до кръста бяха голи. Гуд поздрави стария джентълмен, като приповдигна шапката си с елегантен жест и на най-чист английски запита относно здравето му, на което той отговори като постави показалеца и средния пръст на дясната си ръка хоризонтално върху устните си и ги задържа там за минута; изтълкувахме, че това е неговият начин за поздрав… После той отправи към нас някакви думи със същия мек изговор, който бяхме чули от първия си познат. Отвърнахме, че не разбираме, като разтърсихме глави и повдигнахме рамене. Алфонс, комуто маниерите са вродени, извърши това последното безпогрешно и с такава учтивост, че никой не би могъл да се обиди. После стигнахме до мъртва точка, докато аз, тъй като бях извънредно гладен, не реших да обърна внимание върху този факт, и го направих, като първо зинах и посочих устата си, а после потърках стомаха си. Старият господин ясно разбра тези движения, защото живо кимна с глава и посочи към пристанището; в същото време един от хората му ни хвърли въже и ни даде знак да го завържем, което направихме. Гребната лодка ни взе на буксир и се понесе с голяма скорост към устието на реката, придружена от всички останали лодки. След двадесет минути достигнахме входа на пристанището, което беше задръстено от лодки, пълни с хора, дошли да ни видят. Забелязахме, че повечето от жителите са от същия тип, макар че някои бяха по-светли. Действително забелязахме, че няколко дами имат ослепително бяла кожа; най-тъмният оттенък, който видяхме, беше като на мургав испанец. Тук реката се извиваше навътре и от устата ни се изтръгнаха възклицания на радост и почуда, когато съзряхме за първи път мястото, което по-късно ни стана известно като Милозис или Навъсеният град (от „ми“, което означава град, и „лозис“ — намръщване, начумерване).
	На около петстотин ярда от речния бряг се издигаше отвесна гранитна скала, висока двеста или повече фута; някога без съмнение тя е представлявала самият бряг; междинното пространство земя сега служеше за докове и пътища, след като бе получено чрез пресушаване, разширяване и укрепване с насипи.
	На ръба на отвесната скала се виждаше огромно здание от същия гранит, който образуваше скалата. Построено беше върху трите страни на един квадрат; четвъртата му страна беше оставена празна, оградена само с нещо като назъбени стени, в чиято основа се виждаше изрязана малка врата. След това разбрахме, че това внушително място е дворецът на кралицата или по-точно казано, на кралиците. Зад двореца започваше градът, разположен върху леко нагорнище до едно бляскаво здание от бял мрамор, увенчано със златното кубе, което вече бяхме видели. С изключение на това единствено здание, целият град беше изцяло построен от червен гранит и се разпростираше на правилни блокове с прекрасни улици помежду им. Доколкото можехме да видим, всичките къщи бяха едноетажни и единични, заобиколени от градини; това даваше отмора на окото, отегчено от гледката на червения гранит. Зад двореца започваше необикновено широко шосе, което се извиваше нагоре по хълма на разстояние приблизително миля и половина и изглежда, завършваше на едно открито пространство, заобикалящо бляскавото здание, кацнало на върха. Но точно пред нас се намираше чудото и славата на Милозис: огромното стълбище на двореца, чието великолепие просто ни отне дъха. Нека читателят си представи, ако може, едно прекрасно стълбище, шестдесет и пет фута от балюстрада до балюстрада, състоящо се от две отделни широки стълби, всяка една с по сто двадесет и пет стъпала, осем инча високи и три фута широки; двете стълби бяха съединени с една площадка, дълга шестнадесет фута, започваща от стената на двореца, издигащ се на ръба на отвесната скала, и спускаща се надолу до един воден път или канал, прокаран от реката до основата му. Това величествено стълбище беше положено върху една-единствена огромна гранитна арка, на която малката площадка, съединяваща двете стълби горе, образуваше челото; това означава, че съединителното открито място лежеше отгоре й. Оттук нагоре се извисяваше допълнителна арка или нещо, което приличаше на летяща арка по форма, но такава, каквато никой от нас не беше виждал в никоя друга страна, и чиято красота и чудо надминаваше всичко, което някога сме си представяли. Триста фута от край до край и не по-малко от петстотин и петдесет по извивката; тази полуарка се извисяваше, допирайки моста, който поддържаше на разстояние от петдесет фута, като само единият й край почиваше и беше вграден в голямата арка, а другият бе закрепен в здравия гранит на отвесната скала.
	Стълбището с неговите подпори беше действително дело, с което всеки жив човек би могъл да се гордее както заради размерите му, така и заради ненадмината му красота. Четири пъти, както научихме по-късно, пропадала работата, започната още в далечна древност, след това я изоставили полудовършена в продължение на три века, докато най-после се явил един млад инженер, на име Радемас, който казал, че ще я приключи успешно и заложил за това живота си. В случай на неуспех щял да бъде хвърлен от скалата, която се заел да превърне в стълба; ако успеел, щял да получи за награда ръката на кралската дъщеря. Определили му пет години да довърши работата и му дали неограничен брой работници и материал. Три пъти падала арката, докато накрая, като сметнал, че провалът му е неизбежен, на сутринта след третото срутване той решил да се самоубие. През нощта обаче насън му се явила една красива жена и докоснала челото му; и изведнъж той видял творението си завършено, виждал и през зидарията и разбрал как трябва да бъдат превъзмогнати трудностите, свързани с летящата арка, които дотогава убягвали на гения му. След като се събудил, започнал работата отново, но с по-различен план и накрая сполучил. На последния ден от петте години той повел своята невеста, принцесата, нагоре по стълбата към двореца. Скоро след това станал крал по правото на жена си и сложил началото на днешната династия Зу-Венди, която и досега е наричана „Родът на стълбището“, което за сетен път доказва, че трудът и талантът са единствените стъпала към величието. За да увековечи триумфа си, той изработил статуя, която представяла как той спи, а красивата му жена го докосва по челото, и я поставил в тронната зала на двореца, където се намира и до ден-днешен.
	Такова е величественото стълбище на Милозис и такъв е градът отвъд него. Няма нищо чудно, че е наречен Навъсеният град, защото тези мощни творби от здрав гранит сякаш наистина гледат навъсено нашата нищожност от своето тържествено величие. Такива са те дори когато ги огрява слънцето, а надвиснат ли над царственото му чело буреносни облаци, Милозис прилича на свръхестествено място, творение на въображението на поета, а не каквото в действителност представлява — един смъртен град, издялан от търпеливия гений на редица поколения в смълчания планински склон.


	Глава XII
	Сестрите-кралици

	Голямата гребна лодка се плъзна по канала, който стигаше почти до подножието на огромното стълбище, и после спря до няколко стъпала, водещи до мястото за слизане. Тук старият господин слезе от лодката и ни подкани да направим същото; понеже нямахме друг избор и почти бяхме примрели от глад, ние го последвахме без колебание, като взехме все пак пушките със себе си. Когато всеки един от нас слизаше на сушата, нашият водач отново поставяше двата си пръста върху устните си във вид на поздрав и се покланяше дълбоко, като същевременно нареждаше на насъбралите се да ни видят тълпи да се отдръпнат. Последно напусна кануто момичето, което извадихме от водата; то беше очаквано от другаря си. Преди да си отиде, то целуна ръката ми — предполагам, в знак на благодарност, загдето я бях спасил от яростта на хипопотама; стори ми се, че до това време тя вече беше почти превъзмогнала страха си, който може да е изпитвала към нас, и не бързаше чак толкова да се завърне към законните си владетели. Във всеки случай тя имаше намерение да целуне както моята, така и ръката на Гуд, но младият мъж се намеси и я отведе. Веднага, щом слязохме на брега, неколцина от гребците на голямата лодка вдигнаха малкото ни вещи и ги понесоха нагоре по великолепното стълбище, като водачът ни с движения ни подсказа, че нещата ни са в пълна безопасност. После той се обърна надясно и ни поведе към една малка къща, която се оказа странноприемница. Влязохме в доста голяма стая и видяхме, че върху дървената маса вече има подредена храна, вероятно приготвена за нас. Нашият водач ни посочи да седнем на пейката, сложена по дължината на масата. Не чакахме втора покана; незабавно се нахвърлихме лакомо върху храната пред нас, сервирана върху дървени подноси. Състоеше се от студено козе месо, увито в някакви листа, които му придаваха прекрасен вкус, зеленчук, наподобяващ марули, черен хляб и червено вино, наливано от мех в чаши от рог. Виното беше особено пивко и хубаво и по вкус приличаше на бургундското. Двадесет минути след сядането ни на гостоприемната пейка ние станахме от нея, почувствували се нови хора. След всички преживени премеждия се нуждаехме от две неща — храна и почивка — и тази храна беше голяма благодат за нас. Две момичета със същите очарователни лица като първото, което видяхме, ни прислужваха, докато се хранехме, и го правеха много добре. Облечени бяха по същия начин, а именно — в бяла ленена фуста, стигаща до коленете, и подобната на тога дреха от кафяв плат, като дясното рамо и гръд оставаха голи. По-късно открих, че това беше националното облекло, налагано от сурови традиции, въпреки, че разбира се, подлежеше на изменение. Така, ако фустата беше чисто бяла, означаваше, че собственицата й не е омъжена; ако беше бяла с права морава ивица по края, това означаваше, че е омъжена и е първа и законна жена; ако имаше черна ивица, означаваше, че е вдовица. По същия начин тогата или „каф“, както я наричаха, имаше различни оттенъци от чисто бяло до най-тъмнокафяво съгласно ранга на жената и бе избродирана по края най-различно. Това се отнасяше също и до „ризите“ или туниките, носени от мъжете; те се различаваха по качество и цвят, но поличките бяха винаги едни и същи освен по отношение на качеството. Едно нещо обаче всеки мъж и жена в тази страна носеше като национален белег и това бяха дебелите златни гривни — на дясната ръка над лакътя и на левия крак под коляното. Хора с високо положение носеха още и златна огърлица около врата си и аз забелязах, че нашият водач имаше такава.
	Щом свършихме с храненето, уважаемият ни водач, който през цялото време беше стоял прав и ни разглеждаше с любопитство, а пушките ни — с боязън, доколкото гордостта му позволяваше да го покаже — се поклони на Гуд, когото очевидно взе за водач на групата поради блестящия му вид и ни поведе през вратата към подножието на величественото стълбище. Тук се спряхме за момент, за да се възхитим на двата грамадни лъва, всеки издялан от монолитен блок чисто бял мрамор, които стояха, готови за скок, в края на широките балюстради на стълбището. Изработката на лъвовете беше чудесна и се говори, че били направени от Радемас, великия принц, проектирал стълбището. Ако се съди по множеството красиви творби на изкуството, които видяхме по-късно, несъмнено той е бил един от най-големите скулптори, живели някога не само в тази, но и в която и да било друга страна. Почти с чувство на страхопочитание се заизкачвахме по тези величествени стълби — дело за вечни времена — на които без съмнение ще се възхищават още хиляди години сега неродените поколения, освен ако не ги разруши някое земетресение. Даже Умслопогаас, за когото по принцип бе въпрос на чест да не се показва изненадан, понеже го смяташе под достойнството си, беше толкова учуден, че запита „дали мостът е строен от хора, или от дяволи“, което всъщност беше неговият неясен начин да загатне за някаква свръхестествена сила. Алфонс обаче не се трогна много. Грандиозността на стълбището подразни лекомисления дребен французин; той каза, че всичко това е „très magnifique, mais triste — ah, triste.“* и продължи с мнението, че може да изглежда по-хубаво, ако балюстрадите бъдат позлатени.
	[* Много величествено, но тъжно, ах, тъжно! (фр.) Б.пр.]
	Изкачихме се нагоре по първата стълба със сто двадесет и пет стъпала и спряхме на широката площадка, която я съединяваше с другото крило; там спряхме, за да се полюбуваме на прекрасната гледка на един от най-красивите кътове, каквито може да се видят на земята, опасан от сините води на езерото. После тръгнахме нагоре по стълбата и стигнахме до върха, където се озовахме на друга площадка; на нея имаше три входа, всичките малки по размер. Два от тях водеха към доста тесни проходи или ходници, прорязани в камъка на скалата, обикаляща стените на двореца, и водеха към главните пътища на града; те се използуваха от жителите за отиване и връщане от доковете. Затваряха се с бронзови порти и както по-късно научихме, било възможно част от проходите да се разрушат, като се измъкнат някои болтове, което ги правело напълно неизползваеми, ако преминавал враг. Третият вход се състоеше от десет издялани от червен мрамор стъпала, водещи до прорязана в стената на двореца врата. Самата стена представляваше творение на изкуството — построена от огромни гранитни блокове, четиридесет фута висока и така измайсторена, че предната и част беше вдлъбната, което на практика я правеше недостъпна за катерене. Водачът ни поведе тъкмо към този вход. Вратата, много масивна, направена от дърво и защитена от външната си страна от друга бронзова порта, беше затворена, но при приближаването ни широко се разтвори. Посрещна ни викът на часовоя, въоръжен с тежко копие с триъгълно острие, прилично по форма на щик, и остра сабя; гърбът и гърдите му бяха защитени с нещо като плочи, изкусно изработени от кожата на хипопотам; държеше малък кръгъл щит, изработен от същия здрав материал. Сабята му привлече веднага вниманието ми; тя беше също като тази, която притежаваше отец, Макензи, останала му от злополучния странник. Нямаше как да не познаем позлатената резба, изрязана в дебелата част на острието, така че в крайна сметка човекът беше говорил истината. Нашият водач незабавно каза условната дума, на което войникът се подчини, като отпусна дръжката на копието си; то изтропа звънко върху паважа и ние влязохме в двора на двореца през масивната стена. Той беше голям около четиридесет квадратни ярда, с художествено оформени цветни лехи, пълни с прекрасни храсти и растения, много от които виждах за пръв път. По средата на градината минаваше широка пътека, посипана вместо с чакъл със стрити мидени черупки, донесени от езерото. Тръгнахме по нея и стигнахме до друг вход, представляващ извита масивна арка, закрита с тежки завеси, защото в самия дворец нямаше врати. После следваше още един къс коридор и се озовахме в тронната зала на двореца, където отново спряхме, удивени от простото и все пак непреодолимо величие на това място. Залата, дълга (както по-късно узнахме) сто и петдесет фута и широка осемдесет, имаше великолепен сводообразен таван с дървена резба. По цялата й дължина от двете страни на разстояние двадесет фута от стените се издигаха тънки колони от чер мрамор, опиращи о тавана, с красиви канелюри и издялани капители. В единия край на това огромно място, подпирано от колоните, бе поставена скулптурната група, за която вече споменах, изработена от цар Радемас, за да ознаменува завършването на построеното от него стълбище; и наистина, сетне, когато имахме време да й се възхитим, просто онемяхме от красотата й. Групата, чиито фигури бяха от бял, а останалото от чер мрамор, бе почти наполовина от естествената величина и представляваше млад мъж с благородно лице и фигура, дълбоко заспал върху ложе. Едната му ръка небрежно виси отстрани на ложето, а главата му почива върху другата, отчасти закрита от къдриците му. Наведена над него, поставила ръка върху челото му, се вижда женска фигура в надиплени одежди с такава прекрасна белота, че просто ти спира дъхът. А що се отнася до спокойното величие, което излъчваше нейното съвършено лице — е, не се надявам да мога някога да го опиша. То стоеше там като сянката на ангелска усмивка; сила, любов и божественост бяха притаени в нея. Очите й бяха отправени към спящия младеж. Но може би най-необикновеното на тази красива творба бе умението, с което скулпторът е успял да изрази мига, когато измореното и угрижено лице на спящия внезапно е било осенено от нова възвишена мисъл — когато вълшебството е започнало да завладява ума му. Виждаше се как вдъхновението разпръсква мрака на душата му, така както зората разпръсква мрака на нощта. Великолепна скулптурна творба, която може да бъде създадена само от гений. Между всичките черни мраморни колони имаше поставена някаква подобна скулптурна група — някои алегорични, други изобразяващи образите на починали монарси или велики мъже и съпругите им; но никоя от тях, по наше мнение, не се доближаваше до онази, въпреки че няколко от тях също бяха изваяни от ръката на големия скулптор и инженер, крал Радемас.
	В самия център на залата имаше солиден къс чер мрамор, наподобяващ неголямо кресло. Както по-късно научихме, това бе свещеният камък на този забележителен народ. Върху него монарсите им полагат ръка след церемонията на коронацията и се заклеват в слънцето да пазят интересите на кралството и да поддържат обичаите, традициите и законите му. Този камък изглеждаше извънредно стар, каквито всъщност са всички камъни; това, че страните му са набраздени с дълги линии, според сър Хенри доказва, че е отломък, който в далечния период на своята история е бил дъвкан от железните челюсти на глетчери. Съществува любопитно предание за този мраморен блок. Хората говорят, че е паднал от слънцето и ако някога бъде разтрошен на парчета, крал от чужда раса ще управлява страната. Тъй като обаче камъкът изглеждаше забележително як, местните принцове имаха голям шанс да запазят трона си в продължение на дълги години.
	Върху подиума, покрит с тежки килими, в дъното на залата имаше два трона един до друг. Те приличаха на два огромни стола и бяха направени от масивно злато. Седалищата бяха с мека тапицерия, но облегалото им бе оставено голо и върху всяко едно бе гравиран знакът на слънцето, изпращащо огнените си лъчи във всички посоки. Поставките за краката представляваха легнало лъвче с вдигната глава и жълти топази вместо очи. Други скъпоценни камъни нямаше.
	Мястото се осветяваше от множество, но тесни прозорци, разположени високо горе и изрязани на принципа на бойниците, присъщи за старите замъци, но без стъкло, което очевидно не бе познато тук.
	Такова е краткото описание на тази великолепна зала, в която се намирахме — оформено, разбира се, от по-сетнешните ни наблюдения. В настоящия случай имахме малко време за разглеждане, защото, когато влязохме, видяхме много мъже, събрани заедно в подножието на троновете, които не бяха заети. По-знатните от тях бяха седнали на украсени с резба дървени столове, наредени от дясната и лявата страна на троновете, и бяха облечени в бели туники, избродирани разнообразно и завършващи с различен цвят по края; въоръжени бяха с обичайните инкрустирани със злато саби. Ако Се съди по достойния им вид, изглежда бяха хора с много важно обществено положение. Зад всеки един от тези благородни мъже стоеше малка група, вероятно от техни привърженици и прислужници.
	От лявата страна на троновете седяха отделени шестима мъже със съвсем различен вид. Вместо да носят обичайните полички, те бяха облечени в дълги роби от чист бял лен, а върху гърдите им беше изработен със златни конци същият символ на слънцето, който се виждаше върху облегалките на троновете. Тази дреха беше пристегната в кръста с прост златен синджир с висящи по него малки елипсовидни плочки от същия метал, наподобяващи рибени люспи; те звънтяха и охранваха светлината при всяко движение. И шестимата бяха хора на възраст, със строг и внушителен вид, който още повече се подчертаваше от дългите им бради.
	Личността на един от тях обаче ни направи най-голямо впечатление. Той изпъкваше между другите и не можеше да бъде отминат. Много стар, най-малко осемдесетгодишен, и необичайно висок, със снежнобяла брада, дълга почти до кръста. Чертите му бяха орлови и дълбоко изрязани, а очите — сиви и студени. Главите на останалите бяха голи, но този човек носеше кръгла шапчица, цялата извезана със златна бродерия. От всичко това заключихме, че е човек с особено важно положение; и наистина, по-късно открихме, че това беше Агон, върховният жрец на страната. Когато се приближихме, всички тези мъже, включително и жреците, станаха и ни се поклониха много учтиво, като същевременно поставиха двата си пръста върху устните за поздрав. После иззад колоните с безшумни стъпки се появиха прислужници — те донесоха кресла и ги поставиха в една редица пред троновете. Тримата седнахме, а Алфонс и Умслопогаас застанаха зад нас. Едва-що направихме това, когато отдясно, изглежда от някакъв коридор, гръмнаха фанфари; прозвучаха също и отляво. Появи се човек с дълга бяла пръчка от слонова кост и застана пред десния трон; той извика нещо високо и завърши с думата Нилефта, повторена три пъти; друг човек, облечен по същия начин, извика подобно нещо пред другия трон, но завърши с думата Сорейз, също повторена три пъти. Тогава от двата странични входа се зачу тропота на въоръжени мъже и влязоха около двадесетина избрани и великолепно въоръжени стражи. Те се наредиха от двете страни на троновете, като пуснаха тежките железни дръжки на копията си да паднат едновременно с трясък върху черния мраморен под. Последва двойно по-оглушителен гръм от фанфари и от двете страни тържествено влязоха двете кралици на Зу-Вендис, всяка придружена от шест девойки, и всички в залата станаха на крака да ги поздравят при влизането им.
	Виждал съм красиви жени през живота си и вече не се захласвам по хубавите лица, но ми липсват думи, когато се опитвам да дам някаква представа за блясъка на хубостта, който се изсипа върху ни в лицето на тези две сестри-кралици. И двете бяха млади — вероятно двадесет и пет годишни — и двете бяха високи и прелестно сложени; но тук приликата свършваше. Едната, Нилефта, беше жена с ослепяваща белота; дясното й рамо и гръд, голи съгласно обичая на страната, блестяха като сняг даже спрямо нейната бяла, избродирана със злато тога. А колкото до прекрасното й лице, мога да кажа, че малцина са мъжете, които, след като са го видели веднъж, биха могли да го забравят. Косата й, същинска златна корона, наредена в малки къдрици около красиво оформената й глава, полузакриваше челото й от слонова кост, под което с нежно величие блестяха дълбоки и възхитителни сиви очи. Няма да се опитвам да описвам другите й черти освен устата, толкова сладка и извита като купидонов лък. Цялото й лице светеше с неописуема прелест, подсилена с оттенъка на доброто настроение, разстлано върху му като сребро, посипано върху розово облаче.
	Скъпоценности не носеше, само на врата, ръката и под коляното се виждаха обичайните златни гривни, но изработени във вид на змии. Дрехата й беше от изключително фин чисто бял лен, пищно избродирана със злато и с познатите символи на слънцето.
	Нейната сестра-близначка, Сорейз, беше жена с различна и по-мрачна красота. Косата й, къдрава като на Нилефта, но черна като смола, падаше на вълни върху раменете й; кожата й беше маслинена, очите големи, тъмни и блестящи; устните пълни и струва ми се, жестоки. Нещо в лицето й, безизразно и студено, говореше за дълбоки страсти и ме накара неохотно да си помисля как ли би изглеждало, ако нещо нарушеше покоя му. Напомняше ми за такова дълбоко море, което даже в дните, когато е най-лазурно, не губи внушителната си сила, а в приспивния му плисък се долавя шумът на бурята. Фигурата й, подобно тази на сестра й, беше съвършена по форма и линии, но малко по-закръглена, а дрехата й беше абсолютно същата.
	Докато тази очарователна двойка вървеше към троновете сред дълбокото мълчание на двора, бях принуден да си призная, че те напълно покриваха представата ми за царственост. Царствени бяха във всяко отношение — по фигура, по грация и царско достойнство и по варварската пищност на съпътствуващия ги разкош. Помислих си, че не бяха необходими стражи или злато, за да се почувствува силата им или за да запазят верността на своенравните мъже. Само поглед от тези блестящи очи или усмивка от тези сладки устни и докато кръв тече във вените на младите мъже, жени като тези винаги ще разполагат с поданици, готови на смърт, за да изпълнят повелите им.
	Но в края на краищата преди всичко те бяха жени, а после кралици, и ето защо не бяха лишени от любопитство. Докато отиваха да заемат местата си, видях, че и двете хвърлиха по един бърз поглед към нас. Видях също, че очите им ме отминаха, без да видят нещо, което да ги привлече в лицето на един толкова незначителен и сив стар човек. После те се загледаха с явна почуда в мрачната фигура на стария Умслопогаас, застанал с вдигната за поздрав брадва. Привлечени от великолепната униформа на Гуд, за секунда погледите им се спряха върху него като бръмчащата мушичка върху цвете и веднага се стрелнаха към мястото, където стоеше сър Хенри. Слънчевата светлина от един прозорец играеше върху русата му коса и заострена брада и очертаваше силуета на едрата му фигура на фона на здрача, изпълнил залата. Той повдигна очи и те срещнаха в упор тези на прекрасната Нилефта; ето как за първи път се погледнаха най-хубавият мъж и най-хубавата жена, които някога съм срещал. И защо стана така, не зная, но видях прилив на кръв да обагря кожата на Нилефта, както зората обагря утринното небе. Почервеняха бялата й гръд и хубавото рамо, почервеня и лебедовата й шия; закръглените й страни поруменяха като листата на роза и после червенината бавно се отдръпна там, откъдето беше дошла, и тя остана, бледа и трепетна.
	Погледнах към сър Хенри. Той също се беше изчервил до уши.
	„Кълна се — помислих си аз, — че щом дамите се появиха на сцената, вече можем да очакваме по-нататък нещата да се развият от само себе си.“ Въздъхнах и поклатих глава. Знаех, че женската красота е като красотата на светкавицата — нещо разрушително, носещо гибел. Приключих с размишленията си, когато двете кралици бяха вече на троновете си, защото всичко това се случи за около шест секунди. Невидимите фанфари гръмнаха отново и целият двор седна, а кралица Сорейз ни покани с жест да направим същото.
	Тогава от тълпата, в която се беше оттеглил, напред пристъпи нашият водач, старият господин, който ни бе взел на буксир до брега, хванал за ръка първото момиче, което бяхме видели — което спасихме после от хипопотама. След направения поклон той започна да разказва нещо на кралиците, вероятно да описва начина и мястото, къде: то ни бяха открили. Беше много забавно да се наблюдава учудването, примесено с малко страх, което се изписваше на лицата им, докато слушаха неговия разказ. Явно не разбираха как бяхме достигнали езерото и как бяхме намерени да плаваме по него, и бяха склонни да припишат присъствието ни на свръхестествени сили. Както отсъдих по честите подкани, отправяни от нашия водач към момичето, разказът продължаваше с описанието как бяхме застреляли хипопотамите; веднага разбрахме, че беше станала голяма грешка с тези животни, защото думите му често бяха прекъсвани от възгласи на възмущение от страна на малката група облечени в бяло жреци и даже от придворните; двете кралици слушаха с удивление особено когато водачът ни посочи към пушките в ръцете ни — средството за това унищожение. И тук, за да станат нещата по-ясни, по-добре е да обясня веднага, че жителите на Зу-Вендис боготворят слънцето и че поради тази или някоя друга причина смятат хипопотама за свещено животно. Не че не ги убиват — в определен период на годината те унищожават хиляди, специално развъждани за целта в големи езера във вътрешността на страната, и използуват кожите им за въоръжението на войниците си — но това не им пречи да смятат тези животни за свещени*. За зла участ точно тези хипопотами, които бяхме застреляли, били семейство опитомени животни; те живеели във входа на пристанището и всекидневно били хранени от жреци, чието специално задължение е да се грижат за тях. Когато стреляхме, ми беше направило впечатление, че животните са подозрително кротки, и както по-късно се установи, именно тази е била причината. Стана така, че при опита ни да се поперчим, бяхме извършили светотатство от най-тежко естество.
	[* На господин Куотърмейн изглежда не с било известно, че е нещо обикновено за народите, почитащи животни, всяка година да принасят в жертва животните, които почитат. Вж. Херодот II. 42. Б. анг. ред.]
	Когато водачът ни завърши разказа си, старецът с дългата брада и кръглата шапчица, чийто вид вече описах, и който, както казах, беше върховният жрец на страната, известен под името Агон, стана и започна една пламенна тирада. Не ми хареса изражението на впитите му в нас студени сиви очи. Щях още по-малко да го харесам, ако знаех, че в името на оскърбеното величие на Бога си той искаше цялата ни дружина да бъде принесена в жертва, като бъдем изгорени живи.
	След словото му кралица Сорейз се обърна към него с мек и музикален глас; ако се съди по жестовете му на несъгласие, тя сигурно излагаше пред него въпроса от друга страна. После с плавни звуци заговори Нилефта. Не знаехме, че тя моли да запазят живота ни. Накрая тя се обърна и заговори с един човек на средна възраст, с черна брада и дълга гола сабя, приличащ на военен, чието име, както по-късно научихме, беше Наста, и който бил най-силният благородник в страната; вероятно го подканяше да я подкрепи. Бях забелязал обаче, че когато сър Хенри бе срещнал погледа й и тя се изчерви толкова много, това не бе убегнало от вниманието на този човек; нещо повече, това очевидно не му се хареса, защото той прехапа устни, а ръката му стисна дръжката на сабята. По-сетне научихме, че той бил кандидат за ръката на кралицата, което обяснява всичко. При това положение Нилефта не би могла да избере по неподходящ човек за своята молба, защото, говорейки бавно с дълбок глас, той, изглежда, подкрепи всичко казано от върховния жрец Агон. Междувременно Сорейз, с лакът, опрян на коляното си, и с ръка, подпряла брадичката си, го наблюдаваше със сдържана усмивка на устните, сякаш виждаше през него и бе решила да му бъде достоен противник. Но Нилефта много се ядоса: бузите й се зачервиха, очите й заизпускаха искри и тя изглеждаше още по-прекрасна. Накрая тя се обърна към Агон и вероятно намери някакво приемливо разрешение, защото в знак на съгласие той се поклони при думите й. Докато говореше, тя жестикулираше, за да подчертае това, което казва. През всичкото време Сорейз подпираше брадичката си с ръка и се усмихваше. Изведнъж Нилефта направи знак, фанфарите отново гръмнаха и всички станаха и напуснаха залата освен стражите, на които тя посочи с ръка да останат.
	След като всички излязоха, тя се наведе напред и като се усмихваше мило, отчасти със знаци, отчасти с възклицания ни даде да разберем, че е много любопитна да узнае откъде сме дошли. Трудно беше да й обясним, но накрая ми дойде една идея; в джоба си имах бележник и молив. Извадих го и направих малка скица на езерото, и после според възможностите си се постарах най-добре да нарисувам подземната река и езерото от другата страна. Когато свърших, пристъпих към трона и й го подадох. Тя веднага разбра, плесна с ръце от радост и като слезе от трона, подаде го на сестра си Сорейз, която очевидно също разбра. После тя взе молива от мен и като го разгледа с любопитство, започна да прави цяла серия малки рисунки: първата представляваше самата нея с протегнати ръце към нас за добре дошли и един изключителен мъж, подобен на сър Хенри, който ги поема. После направи една хубава малка рисунка на умиращ хипопотам, търкалящ се във водата, и един човек, разперил ръце в ужас на брега, в който без мъка познахме Агон, върховния жрец. Последва една много обезпокояваща рисунка на ужасна горяща пещ и на същия човек, Агон, който ни буташе в нея с нещо като вила. Тази скица напълно ме ужаси, но след това малко се поуспокоих, когато тя кимна приветливо и продължи с четвърта рисунка, представляваща човек, наподобяващ сър Хенри, и две жени, в които разпознах Сорейз и нея самата, обхванали го с едната си ръка, а с другата вдигнали над него саби в знак на покровителство. Сорейз, която внимателно изучаваше всички ни и особено Къртис, изразяваше съгласието си с рисунките, като кимаше одобрително с глава.
	Най-сетне Нилефта направи последната си скица, представляваща изгряващото слънце, което означаваше, че си отива и че ще се срещнем на следващата сутрин, при което сър Хенри показа такова разочарование, че тя го забеляза; за утеха, предполагам, тя му подаде ръката си и той я целуна с почтителна жар. Същевременно Сорейз, от която Гуд не сваляше монокъла си през цялата тази индаба (разговор), го възнагради, като му подаде ръката си, макар в това време очите й да бяха отправени към сър Хенри. Радвам се да отбележа, че не взех участие в тази сцена; на мен никоя не подаде ръката си за целувка.
	Тогава Нилефта се обърна към човека, който навярно командуваше охраната й, и съдейки по начина, по който говореше, и честите му поклони, вероятно му даде строги и подробни заповеди. След това с донякъде кокетно кимване и усмивка тя напусна залата, следвана от Сорейз и голяма част от стражата.
	Когато кралиците излязоха, офицерът, с когото Нилефта беше говорила, пристъпи напред и с много жестове на дълбоко уважение ни изведе от залата през различни коридори към едни разкошни помещения, в които се влизаше през една голяма централна стая, осветена с висящи бронзови лампи (защото вече се беше мръкнало), постлана с дебели килими и с множество ложета. Върху масата в средата на стаята беше сложена богата трапеза от ястия и плодове и нещо повече — цветя. Имаше прекрасно вино в запечатани старинни глинени плоски бутилки и красиво гравирани със злато чаши от слонова кост. Имаше също слуги, мъже и жени, за да ни обслужват, и докато се хранехме, някъде иззад завесите сребърната лютня говореше сред тържествените звуци на тромпетите…
	Намирахме се в някакъв своеобразен земен рай, смущаван само от образа на възмутения върховен жрец и желанието му да ни предаде на пламъците. Но толкова бяхме изтощени от всичко преживяно, че едва останахме будни по време на обилното ядене, и веднага, щом вечерята привърши, показахме желанието си да спим. Изведоха ни и поискаха да дадат на всеки отделна стая, но ние посочихме, че искаме да спим по двама. Като друга предпазна мярка срещу евентуална изненада оставихме Умслопогаас с брадвата си да спи в общата главна стая, близо до запердения вход, водещ към отделните помещения, които заехме — Гуд и аз в едно, а сър Хенри и Алфонс в друго. После, като захвърлихме дрехите си с изключение на ризниците, които сметнахме за уместно да задържим, опънахме се върху ниските разкошни легла и дръпнахме избродираните копринени завивки върху си.
	Две минути по-късно, когато вече заспивах, ме стресна гласът на Гуд.
	— Кажи, Куотърмейн — каза той, — виждал ли си някога такива очи?
	— Очи! — промърморих сърдито. — Какви очи?
	— Какви! На кралицата, разбира се! На Сорейз, искам да кажа, поне мисля, че така й е името.
	— О, не знам — и аз се прозях. — Не ги забелязах много, но се надявам да са добри очи — и отново се унесох.
	Изминаха пет минути или толкова и бях отново събуден.
	— Кажи, Куотърмейн — каза гласът.
	— Е — запитах троснато, — какво има сега?
	— Забеляза ли глезена й? Формата…
	Това вече беше повече, отколкото можех да понеса. До леглото ми стояха велдшуните, които бях събул. Ядосан ги вдигнах и запратих право към главата на Гуд — и я улучих.
	След това спах сънят на праведника и трябва да е бил много дълбок сън. Колкото до Гуд, не мога да кажа дали той заспа или продължи да изброява на ум прелестите на Сорейз, а и не ме беше грижа.


	Глава XIII
	За народа зу-венди

	И сега за няколко часа завесата се спусна и героите на тази необикновена драма потънаха в освежителен сън. Може би трябва да изключим Нилефта; читателят, ако е настроен поетично, може да си я представи, легнала в кралското си ложе, обкръжена от придворните си дами, прислужници, телохранители и всичко друго, което е съставна част от трона, и все пак да не може да заспи от мисълта за странниците, дошли в родината й, където никога преди не бе идвал чужденец; тя лежи будна и се чуди кои са те и какво е било миналото им, и дали я намират грозна в сравнение с жените от своята, родина. Тъй като аз обаче не съм настроен поетично, ще се възползувам, от затишието, за да се опитам да дам известна представа за хората, всред които се намирахме; няма нужда да казвам, че всичко съм съставил от събраната по-късно информация.
	Името на страната, за да започна от началото, е Зу-Вендис, от зу — „жълто“ и вендис — „място“ или „страна“. Защо е наречена Жълтата страна, никога не можах да установя със сигурност, нито пък самите й жители го знаят. Три причини се посочват, всяка една от които е достатъчна да го оправдае. Първата е, че името дължи произхода си на голямото количество злато в страната. Наистина в това отношение Зу-Вендис е същинско Елдорадо, тъй като скъпият метал се намира в извънредно голямо изобилие. Понастоящем той се получава от мини с чисто алувиален произход, разположени на един ден път от Милозис, които по-късно разгледахме; най-вече се открива в буци руда и късове самороден метал с тегло от една унция до шест или седем фунта. Известно е, че съществуват и други мини от подобен род, а освен това и аз съм виждал големи жили златоносен кварц. В Зу-Вендис златото е много по-обикновен метал от среброто и така доста любопитно е да спомена, че законното платежно средство в страната е среброто.
	Втората причина е, че през известни сезони на годината местната трева, която е вкусна и хранителна, пожълтява като узряло жито. Третата се дължи на преданието, че хората първоначално имали жълта кожа, а после станали бели, след като много поколения наред живели в тази висока планинска местност. Зу-Вендис е страна, по големина колкото Франция, грубо казано, овална по форма и от всички страни, заобиколена от непроходими трънливи гори, отвъд които се казва, че започват стотици мили тресавища, пустини и високи планини. Накратко казано, това е едно огромно, високо разположено плато, издигащо се в средата на черния континент подобно на плосковърхите планини в Южна Африка, издигащи се от нивото на заобикалящите ги велди. Самият Милозис съгласно моя анероид е разположен на около девет хиляди фута над морското равнище, а по-голямата част от страната е разположена даже по-високо; смятам, че най-голямата височина на откритата местност е около единадесет хиляди фута. Вследствие на това климатът, ако направим сравнение, е студен и много подобен на този в Южна Англия, само че по-ведър и не толкова дъждовен. Земята е извънредно плодородна и всички зърнени храни, плодове и дървета на умерения климат виреят отлично; а в по-ниско разположените части расте даже някаква устойчива разновидност на захарната тръстика. Въглищата се намират в голямо изобилие и на много места излизат на повърхността; така също и чистият мрамор, чер и бял. Същото може да бъде казано за почти всички метали с изключение на среброто; то се намира рядко и се добива само в една планинска верига на север.
	Зу-Вендис обхваща в границите си голямо разнообразие на пейзажа, включително две вериги снежни планини — едната е на западната граница, сред непроходим пояс от трънлива гора, а другата прорязва страната от север на юг и минава на около осемдесет мили от Милозис; високите й върхове ясно се виждат от града. Тази верига е главният водоизточник на страната. Има и три големи езера — най-голямото, именно това, от което излязохме и което носи името на града — Милозис, покрива около двеста квадратни мили земя, а така също има и безброй много малки езера, някои от които солени.
	Населеността на тази облагодетелствувана страна, сравнително казано, е гъста; грубо изчислено, населението възлиза на десет до дванадесет милиона. Битът му е чисто земеделски и се дели на големи класи като в цивилизованите страни. Има местни благородници и значителна средна класа, състояща се главно от търговци, армейски офицери и пр.; голямото множество хора са заможни селяни, живеещи върху земите на благородниците; те наемат земята по установени феодални условия. Най-издигнатите хора в страната, както, мисля, че казах, са чисто бели, но южен тип: обикновените хора са много потъмни, въпреки че нямат негърски или други африкански черти. За произхода им не мога да кажа нищо положително. Летописите им, датиращи от около хиляда години, не споменават нищо за това. В една много древна хроника, споменаваща стара традиция съществувала по онова време, се казва, че „вероятно тя е дошла заедно с хората от крайбрежието“, но това означава малко или почти нищо. Накратко, произходът на народа Зу-Венди е потънал в бездната на времето. Откъде са дошли и от каква раса произлизат, никой не знае. Архитектурата и скулптурите им говорят за египетски или може би асирийски произход, но добре е известно, че сегашният забележителен строителен стил се е появил през последните осемстотин години и в него няма и следа от египетската теология или обичаи. И трябва да добавя, че видът им и някои техни навици много напомнят еврейските, по и в този случай изглежда трудно да се разбере как са загубени напълно всички следи от еврейската религия. Все пак според мен те може да са едно от пръснатите по света десет племена, които хората наивно търсят, но може и да не са. Не зная, затова мога само да ги опиша такива, каквито ги видях, и да оставя по-умни глави от моята да измислят каквото могат, ако се случи тези записки да бъдат четени някой ден, което е твърде съмнително.
	А сега, като казах всичко това, ще се осмеля да изложа една моя собствена, макар и много малка, теория — така, както младата майка говори, за да успокои бебето си. Тази теория се основава на една легенда, която съм чувал от арабите по източното крайбрежие и чието съдържание е, че „преди повече от две хиляди години“ станали размирици в страната, известна под името Вавилония, вследствие на което голяма орда персийци стигнала на юг до Бушир, където тръгнали по море и били завлечени от североизточния мусон на източния африкански бряг; там съгласно легендата тези „почитатели на слънцето и огъня“ влезли в конфликт с арабските заселници, които още тогава вече били разположени по продължение на източното крайбрежие; накрая персийците си проправили път през тях, изчезнали във вътрешността на страната и повече никой не ги видял. Е, питам аз, нима не е възможно народът Зу-Венди да е потомък на онези „почитатели на слънцето и огъня“, които преминали през арабите и изчезнали? Всъщност има много неща в характера и обичаите им, съответствуващи на смътната ми представа за персийците. Тук, разбира се, не разполагаме с никакви източници за справки, но сър Хенри казва, че ако паметта не му изневерява, около пети век пр.н.е. във Вавилон имало голямо въстание, след което голямо множество хора били изгонени от града. Както и да е, безспорен факт е, че допреди седемстотин години многократно е имало отделни преселвания от Персийския залив в източното африканско крайбрежие. В Килуа, на източния бряг, има добре запазени персийски гробници и датите, изписани върху им, показват, че са отпреди седемстотин години.*
	[* Има една друга теория, която може да обясни произхода на Зу-Венди, и която не е дошла на ума на моя приятел господин Куотърмейн и на неговите спътници — според нея те са потомци на финикийците. Предполага се люлката на финикийската раса да е била на западния бряг на Персийския залив. После, както сочат някои съществени доказателства, те са емигрирали в два потока: едните завладели бреговете на Палестина, а другите според учените се преселили на юг, по източното африканско крайбрежие — там, близо до Мозамбик, не липсват следи и останки от тяхното пребиваване в страната. Наистина би било много необикновено, ако те след напускането на Персийския залив не са тръгнали направо към източния бряг, знаейки, че североизточния мусон духа без промяна шест месеца през годината в тази посока, докато през другите шест месеца духа в обратна посока. И с цел, да илюстрирам тази възможност, мога да добавя, че до ден-днешен се води една много оживена търговия между Персийския залив и Ламу, и други източноафрикански пристанища далеч на юг до Мадагаскар, който, разбира се, е древният Абаносов остров от „Хиляда и една нощ“. Б. анг. ред.]
	Макар да са земеделски народ, колкото и невероятно да звучи, зу-вендите са и много войнолюбиви, но тъй като поради местоположението си не могат да воюват с други народи, те се бият помежду си като прочутите килкенийски котки, което щастливо спомага броят на населението никога да не превиши възможностите на страната за изхранването му. Този техен обичай се дължи предимно на политическата обстановка. Монархията е буквално абсолютна, доколкото се регулира от властта на жреците и неофициалния съвет на големите благородници; но, както при много други подобни системи, кралската заповед не се приема безропотно надлъж и нашир в страната. Накратко, цялата система е напълно феодална, въпреки че абсолютното крепостничество или робство — са непознати; всички местни благородници управляват от името на трона, но някои от тях практически са независими: имат правото да помилват или осъждат на смърт, да обявяват война или да сключват мир със съседите си съобразно прищевките си или интересите си, а понякога се случва дори да се вдигат открито на въстание против краля или кралицата си; затворени безопасно в замъците си и оградените със стени градове, далеч от централното управление, те години наред могат успешно да му се противопоставят.
	Зу-Вендис е имала своите крале-създатели, така както и Англия; този факт ще бъде оценен, когато кажа, че през последните хиляда години на трона са седели осем различни династии, всяка една издигнала се от някое благородно семейство, успяло да сграбчи багреницата след кръвопролитна борба. По време на пристигането ни в страната работите стояха малко по-добре, отколкото са били през последните столетия. Последният цар, бащата на Нилефта и Сорейз, бил изключително способен и енергичен управник и успял да ограничи властта на жреците и благородниците. При смъртта му, две години преди да достигнем Зу-Вендис, неговите деца — двете сестри-близначки — се възкачили на престола по примера на един древен прецедент, тъй като опитът да се отстрани едната неминуемо би предизвикал кървава гражданска война; но общо взето, в страната се чувствуваше, че тази мярка е твърде незадоволителна и едва ли можеше да се очаква да бъде трайна. В действителност се оказа, че различни интриги на амбициозни благородници с цел да получат ръката на едната или другата от кралиците, бяха размирили страната и по общото мнение в скоро време можеше да се очаква кръвопролитие.
	А сега ще премина върху въпроса за религията на зу-вендите; тя не е нищо друго освен един вид култ към слънцето с явен и много изразен характер. Около този култ към слънцето се групира цялата социална система в Зу-Вендис. Той има корени във всяка институция или обичай на страната. От люлката до гроба си роденият зу-венди следва слънцето в пълния смисъл на думата. Като пеленаче тържествено го подлагат на лъчите му и го посвещават на „символа на доброто, изражението на силата и надеждата на вечността“; тази церемония отговаря на нашето кръщаване. Докато детето е невръстно, родителите му сочат величественото небесно тяло като присъствие на един видим и благодетелен бог, комуто то се моли при изгрева и залеза му. После, докато е все още малко, държейки се здраво за висящия край на майчината си дреха, детето се изкачва до храма на Слънцето в най-близкия град и там, когато на обед блестящите слънчеви лъчи се спуснат върху централния златен олтар и принизят пламъците на горящия в него огън, той чува облечените в бяло жреци да пеят своя тържествен хвалебствен химн, вижда хората да падат ничком в преклонение и сред звуците на златните тромпети наблюдава извършването на жертвоприношението в огнената пещ под олтара. Тук отново идва той, за да бъде обявен от жреците „за мъж“ и посветен във войната и в добрите дела; пак тук пред тържествения олтар, довежда невестата си, и отново тук, ако за нещастие се породят различия, той се развежда с нея.
	И така нататък по дългия път на живота, докато бъде измината и последната миля и той отново дойде тук за последен път, истински въоръжен и обкръжен с почит, но вече не човек. Тук го донасят мъртъв и поставят ковчега му върху отварящите се надолу бронзови врати пред източния олтар и когато последният лъч на залязващото слънце освети бледото му лице, болтовете се изтеглят и той изчезва в бушуващата пещ отдолу и… край.
	Жреците на слънцето не се женят; те се набират измежду младите мъже, специално посветени на делото от родителите си с подкрепата на държавата. Назначаването на по-високите длъжности в жреческата йерархия е право на короната, но веднъж назначени, избраниците не могат да бъдат уволнени и едва ли е прекалено да се каже, че фактически те управляват страната. Да започна с това, че те представляват едно обединено тяло; заклети са в послушание и пазене на тайна, така че заповедта на върховния жрец в Милозис незабавно и без колебание се изпълнява от жреца, живеещ в малкото провинциално градче, отдалечено на триста-четиристотин мили. Те са и съдиите в страната както за криминалните, така и за гражданските дела; обжалване може да се направи само пред сюзерена на областта, а от него — пред краля. Практически, правото им да съдят религиозните и морални престъпления е неограничено; притежават и правото на отлъчване, което е едно много ефикасно оръжие, както е при вероизповеданията на развитите цивилизации. Правата и властта им наистина са почти безгранични, но трябва да добавя, че жреците на слънцето са мъдри в своите дела и не прекаляват. Твърде рядко се случва да стигнат до крайност срещу някого; по-склонни са да упражнят правото си на помилване, отколкото да си навлекат риска да раздразнят този силен и буден народ, на чиито врат са надянали своя хомот, за да не се надигне и да го отхвърли.
	Друг източник на сила за жреците е монополът им за учение и значителните им астрономически познания; това им дава възможност да влияят върху народния ум, като предсказват затъмненията и даже появата на комети. В Зу-Вендис само малцина от горните класи могат да четат и пишат, но почти всички жреци са високо образовани и на тях се гледа като на учени.
	Законите на страната като цяло са умерени и справедливи, но се различават в някои отношения от нашето гражданско право. Така например законите в Англия са много по-строги по отношение на имуществените престъпления, отколкото спрямо човешките, което е обичайно за народите, чиято най-голяма страст са парите. Човек може да пребие жена си почти до смърт или да нанесе ужасни страдания на децата си и да получи по-малко наказание, отколкото ако открадне чифт стари ботуши. В Зу-Вендис това не е така; там, право или криво, гледат на човека като на нещо по-ценно от стоките и имота, а не, както в Англия, като необходим придатък към последните. Наказанието за убийство е смърт, за измяна — смърт, за измамване на сирак и вдовица, за кощунство и за опит да се напусне страната (на което се гледа като на светотатство) — смърт. Във всички тези случаи тук методът на екзекуция е един и същ при това твърде ужасен. Жертвата се хвърля жива в огнената пещ под някой от олтарите на слънцето. За всички други престъпления, включително безделието, наказанието е принудителен труд на някой от големите обществени строежи, каквито непрекъснато се извършват в различните части на страната, придружен с еднократен или периодичен бой с пръчки в зависимост от престъплението.
	Социалната система на Зу-Вендис позволява значителна свобода на личността при условие, че не се нарушават законите и обичаите на страната. На теория съществува полигамия, въпреки че повечето мъже имат по една жена по причина на разходите. По закон мъжът е задължен да осигури поотделно всяка жена. Първата жена се смята за законна съпруга и за нейните деца се казва, че са „от рода на бащата“. Децата на другите съпруги принадлежат към рода на майките си; това обаче не се приема като обидно нито за майката, нито за децата. Така също при стъпването си в брак първата съпруга може да сключи договор, че съпругът й няма да се ожени за друга жена. Това обаче се прави рядко; именно жените са истинските поддръжници на полигамията, която не само е удобна при по-голямата им численост, но отрежда и по-важна роля на първата съпруга: практически тя става господарка на няколко домакинства. На брака се гледа предимно като на граждански договор; при известни условия и съответно осигуряване на децата същият може да се разтрогне по желанието на двете страни, като развода или „развързването“ става с официална церемония, като се преминава през известен брой от брачните ритуали, но в обратен ред.
	Зу-вендите като цяло са мили, приятни и безгрижни хора. Не са големи търговци и парите ги интересуват малко. Работят само за да припечелят достатъчно за издръжката си в съответната класа, в която са родени. Те са извънредно консервативни и гледат с неодобрение на промените. Законното им платежно средство е среброто, сечено в малки квадратчета с различно тегло; златото е по-долно и има същата стойност като нашето сребро, но се цени заради красотата си и се използува нашироко за орнаменти и декоративни цели. По-голямата част от търговията обаче се извършва на разменни начала, като плащането става в натура. Земеделието е главният поминък на страната и действително се извършва добре, с разбиране, като повечето от наличната площ се обработва. Голямо внимание се отделя също на отглеждането на добитък и коне; последните не са превъзхождани от никои други, които съм виждал в Европа или Африка.
	Земята теоретически принадлежи на короната и от короната се раздава на големите благородници; те от своя страна я разделят между по-малките благородници и така нататък, докато се стигне до дребния земевладелец-селянин, който работи своите четиридесет „ристу“ (акра), при уговорката да дава половината от реколтата на своя непосредствен господар. Фактически цялата система е, както казах, определено феодална и много ни беше интересно да се срещнем с такъв стар приятел в непознатото сърце на Африка.
	Данъците са много, тежки. Държавата взима една трета от целия доход на мъжа, а жреческото съсловие — около пет процента от останалата част. От друга страна, ако човек поради някаква причина изпадне в bonafide* злополука, държавата го подкрепя в съответствие с положението, което заема. Ако обаче е мързелив, изпращат го да работи в държавни предприятия, а държавата поема грижата за жените и децата му. Държавата прави също всички пътища и строи градските къщи, на които се обръща голямо внимание, и ги дава на семействата при нисък наем. Тя също поддържа една постоянна армия от двадесет хиляди души, стража и пр. В замяна на своите пет процента жреците се грижат за храмовете, извършват религиозни церемонии, поддържат училища, в които преподават само това, което смятат за уместно и което не е много. Някои от храмовете имат собствени имоти, но отделните жреци не притежават имущество.
	[* Истинска (лат.) Б.пр.]
	И сега идва ред на въпроса, на който ми е трудно да отговоря: цивилизован или варварски народ са зу-вендите? Понякога мисля едното, после другото. В някои клонове на изкуството те са достигнали най-голямо съвършенство. Да вземем например строежите и статуите им. За последните вярвам, че не могат да се намерят равни по красота или по сила на въображението, където й да било по света, а колкото до първите, може да са имали съперници в древния Египет, но съм уверен, че са единствени оттогава насам. От друга страна обаче, зу-вендите са напълно незапознати с множество други умения. Докато сър Хенри, който случайно знаеше нещо по въпроса, не им показа как да смесят кварц и вар, те не можеха да направят парче стъкло, а и глинените им съдове бяха много примитивни. Водният часовник е най-голямото им постижение за измерване на времето и нашите часовници ги удивляваха извънредно много. Не знаят нищо за па`рата, за електричеството или барута и за техен късмет, нищо относно печатарството или пощенската служба. Така те са пощадени от много злини, защото нашият век наистина разбира мъдростта на старинната поговорка „Този, който умножава знание, умножава печал.“
	Що се отнася до религията им, тя е естествена за хора с въображение, които не познават нещо по-добро и затова може да се очаква да се обръщат към слънцето и да го почитат като всеобщ баща; но не е правилно да бъде наричана облагородяваща и възвишена. Истина е, че понякога те говорят за слънцето като за „образ на духа“, но това е неясен термин; в действителност те боготворят самото огнено небесно тяло. Наричат го също „надежда на вечността“, но и в този случай значението е неясно и се съмнявам дали тази фраза помага на умовете им да добият по-точна представа. Някои от тях наистина вярват, че добрите ще живеят и в бъдещия живот — зная, че Нилефта твърдо вярва в това — но това са лични упования, появили се от душевни подбуди, а не съществена част от тяхното кредо. Така че в крайна сметка не мога да кажа, че този култ към слънцето е присъщ за религията на цивилизован народ, колкото и величествени и впечатляващи да са ритуалите или колкото и високоморални и здрави да са максимите на нейните духовници, мнозина от които, сигурен съм, имат собствено мнение по въпроса; въпреки че, разбира се, не им остава нищо друго, освен да възхваляват една система, която им дава толкова много от хубавите неща на този свят.
	Останаха още само два въпроса, които трябва да упомена: езика и калиграфната им система. Колкото до езика, той звучи меко и е много богат и гъвкав. Сър Хенри казва, че звучал подобно на съвременния гръцки, но разбира се, без да има някаква връзка с него. Той се изучава лесно, понеже конструкцията му е проста, и негови особени качества са благозвучието му и начинът, по който звукът на думите се нагажда към значението, което изразяват. Дълго време преди да усвоим езика, лесно отгатвахме какво се казва по звученето на изречението. Точно тази е причината, че езикът приляга толкова добре за поетични декламации, каквито този забележителен народ много обича. Според сър Хенри азбуката на зу-вендите, както всяка друга известна система от букви, изглежда има финикийски произход и следователно е по-стара дори от древното египетско жреческо писмо. Не мога да кажа дали това е така, защото не съм запознат с тези въпроси. Всичко, което зная, е, че азбуката им се състои от двадесет и две букви, от които няколко, особено Б, Е и О не са много различни от нашите. Цялата система обаче е тромава и объркана*. Но тъй като хората в Зу-Вендис не са отдадени на писането на романи или друго освен търговски документи и бележки от най-кратък вид, тя отговаря достатъчно добре на целите им.
	[* Във финикийската азбука има двадесет и две букви (вж. Приложение: „Древна история на народите в Ориента“ от Масперо, стр. 746). За съжаление господин Куотърмейн не ни дава образци от писмото на зу-вендите, но това, което казва тук, изглежда в голяма степен подкрепя теорията, изложена в забележката на стр. 158. Б. анг. ред.]


	Глава XIV
	Храмът-цвете

	Когато се събудих сутринта след пристигането ни в Милозис, часовникът ми показваше осем и половина; бях спал почти дванадесет часа и трябва да кажа, че наистина се чувствувах по-добре. Ах, какво благословено нещо е сънят! И какво правят за нас дванадесет часа сън след толкова дни и нощи на мъки и опасности. Все едно да легнеш един човек, а да станеш съвсем друг.
	Седнах върху коприненото си ложе — никога по-рано не бях спал в такова легло — и първото нещо, което видях, беше вперения в мен монокъл на Гуд от гънките на неговото копринено ложе. Нищо друго не се виждаше от Гуд освен монокъла му, но по начина, по който беше вперен в мен, разбрах, че е буден и чакаше да се събудя аз, за да започне.
	— Кажи, Куотърмейн — действително захвана той, — забеляза ли кожата й? Гладка е като гърба на четка за коса от слонова кост.
	— Слушай, Гуд — започнах да протестирам аз и тъкмо тогава откъм пердето се чу звук и когато бе отдръпнато, видяхме един прислужник, който със знаци ни показа, че е дошъл да ни заведе в банята. С радост приехме и той ни отведе в една прекрасна мраморна стая, в средата с басейн с кристалночиста течаща вода, в която се потопихме. Изкъпахме се и се прибрахме в стаята си да се облечем, а после отидохме в салона, където се бяхме хранили предишната вечер, и намерихме там сервирана за нас закуска, и то толкова обилна, че съм затруднен да опиша различните блюда. След закуската разгледахме с възхищение гоблените, килимите и някои статуи, поставени тук-таме из стаите, като се питахме какво ли щеше да се случи по-нататък. Наистина до този момент главите ни бяха в състояние на такова объркване, че фактически бяхме готови за всичко, което можеше да последва. Колкото до способността ни да се изненадваме, тя вече беше почти притъпена. Докато бяхме заети с тези зали мания, пред нас се появи нашият приятел, началникът на охраната, и с много поклони ни даде знак да го последваме. Тръгнахме не без известно съмнение и угризения на съвестта, защото се досетихме, че е дошло времето, когато ще трябва да си уредим сметката за онези проклети хипопотами с нашия приятел, леденоокия Агон, върховния жрец. Не можехме да променим нищо и аз лично се утешавах главно с обещанието на двете сестри-кралици да ни закрилят, уверен, че когато жената желае нещо, тя винаги намира изход; така че тръгнахме с вид, сякаш това ни харесваше. Около минута вървяхме по един коридор, прекосихме един външен двор и се озовахме пред големите двойни порти на двореца, откъдето започваше главният път. Той се извиваше нагоре по хълма, минаваше през сърцето на Милозис към Храма на слънцето, отстоящ на една миля разстояние, а след това се спускаше надолу от другата страна на храма към външната стена на града.
	Портите бяха много големи и масивни и представляваха извънредно красива творба от метал. Тъй като едните бяха поставени на входа към вътрешността, а другите на външната стена, между тях имаше ров, широк четиридесет и пет фута. Ровът бе пълен с вода и се прекосяваше по подвижен мост, който, когато бе вдигнат, правеше двореца почти недостъпен за всичко, освен за обсадни машини. При приближаването ни едната половина на големите порти се отвори и ние преминахме по моста и застанахме в захлас пред едно от най-внушителните, да не кажа най-внушителното, шосе в света. То бе широко сто фута от единия до другия тротоар и от двете му страни се издигаше цяла редица от разкошни едноетажни къщи, всичките от червен гранит. Но те не бяха построени по нашия европейски образец, плътно една до друга, а всяка бе върху собствена площ, отделена от останалите, макар и в подобен стил. Това бяха градските къщи на благородниците от двора и се простираха в непрекъсната линия в продължение на миля или повече, докато окото бъде приковано от великолепния изглед на Храма на слънцето, който увенчаваше върха на хълма в края на шосето.
	Наблюдавахме с възторг тази прекрасна гледка, когато внезапно пред портите изтрополиха четири колесници, всяка теглена от по два бели коня. Колесниците имаха по две колелета и бяха направени от дърво; оста им бе яка и тежестта й се поемаше от кожени ремъци, които бяха съставна част от сбруята. Колелетата имаха само четири спици, обхванати в желязна шина, а от ресори нямаше и помен. Отпред на колесницата, непосредствено над оста, имаше малка седалка за кочияша, оградена, за да го предпазва да не изхвръкне. В колесницата имаше три седалки: по една от двете страни и една с гръб към конете, срещу която се намираше вратата. Цялата кола бе лека, но здраво направена и макар да бе примитивна, поради грацията на извивките си и наполовина не е толкова грозна, колкото може да се предполага.
	Но ако за колесниците имаше още какво да се желае, за конете нямаше. Те бяха просто прекрасни, не много едри, но със здраво телосложение, хубав гръден кош, малки глави, забележително големи и закръглени копита и видът им предсказваше бързина и буйност. Много пъти съм се чудил откъде се е взела тази порода, която има такива отличителни качества, но тяхната история, както и на собствениците им, е тъмна. Подобно на хората и конете винаги са били там. Първата и четвъртата колесница бяха заети от стражи, а в другите две нямаше никой освен кочияшите и ние бяхме настанени в тях — Алфонс и аз в по-предната, сър Хенри, Гуд и Умслопогаас в тази зад нас — след което внезапно потеглихме. И то само как! За зу-вендите не е обичайно да карат конете в тръс било като яздят, било впрегнати, и особено когато пътят им е кратък — те ги карат в пълен галоп. Веднага, щом седнахме, кочияшът извика нещо, конете хукнаха напред и ни понесоха с бързина, достатъчна да ти вземе дъха, и докато се приспособих, това ме караше да се боя, че ще се преобърнем. Колкото до нещастния Алфонс, той се вкопчи отчаяно в това, което нарече „дяволският фиакър“, и вече смяташе всеки миг за последен. Скоро обаче се сети да попита накъде отиваме; отговорих му, че според мен сигурно щяхме да бъдем принесени в жертва чрез изгаряне. Трябваше да видите лицето му, когато се прилепи към стената на колата и извика от ужас.
	Но обезумелият на вид кочияш се надвесваше все по-напред над летящите коне и крещеше, а въздухът преминаваше със звън покрай ушите ни и отнасяше Алфонсовите хлипания.
	И сега пред нас с цялото си великолепие и замайваща красота блесна Храмът на слънцето — изключителната гордост на зу-вендите, за които той е това, което Соломоновият или по-точно Иродовият храм е бил за евреите. Богатството, умението и труда на редица поколения са били вложени при построяването му, приключило напълно едва през последните петдесет години. Не беше икономисано нищо от това, което страната можеше да произведе, и резултатът действително беше достоен за положените усилия не толкова заради големината му — по света има и по-големи храмове — а заради съвършените пропорции, стойността и красотата на материалите и чудното майсторство. Зданието се извисяваше на върха на хълма, разположено приблизително върху осем акра градинска площ, около която са жилищата на жреците. Построено бе във формата на слънчоглед с куполообразна централна зала; от нея тръгваха като лъчи дванадесет галерии във формата на венчелистче — всяка бе посветена на един от дванадесетте месеца, а предназначението им бе да служат за хранилища на статуи, създадени в памет на видни покойници. Широчината на кръга под куполата бе триста фута, височината на куполата четиристотин фута, а дължината на отделните лъчи сто и петдесет фута; височината на покривите им бе триста фута, така че те стигаха до голямата купола съвсем както листата на слънчогледа стигат до голямата изпъкнала пита. Така точното измерение от средата на централния олтар до най-външната точка на всеки един от закръглените лъчи трябваше да бъде триста фута (широчината на самия кръг), или общо шестстотин фута от закръгления край на всеки лъч или лист до края на срещуположния му.* Самото здание бе от чист полиран бял мрамор, който контрастираше удивително с червения гранит на Навъсения град, и блестеше на склона съвсем като императорска диадема на челото на мургава кралица. От външната си страна куполата и покривите на дванадесетте галерии бяха изцяло покрити с тънки листа ковано злато; и от крайната точка на всеки един от тези покриви-листа се виждаше великолепна златна фигура в ръката с фанфара и с широко разтворени крила, сякаш всеки миг щеше да литне в пространството. Всъщност трябва да оставя на читателя на настоящето да си представи ненадминатото великолепие на тези златни покриви, искрящи на светлината на слънцето — искрящи като хиляди огньове, запалени върху планина от полиран мрамор — толкова силно, че отражението им можеше ясно да се види от високите върхове на планината, отдалечена на стотина мили.
	[* Тези измерения са вътрешни. А.К.]
	Гледката бе изумителна — върху студените бели мраморни стени се издигаше златното цвете — и аз се съмнявам дали в света има равна на нея. А въздействието като цяло бе още по-внушително, защото около мраморната стена на храма имаше пояс от сто и петдесет фута земя, засята с местен вид слънчогледи; по времето, когато, за пръв път ги видяхме, представляваха море от златни цветове.
	Главният вход на това чудно място се намираше между двата най-северни лъча или листови галерии; отвън бе защитен отначало с обичайните бронзови порти, а след това с изсечени от здрав мрамор врати, целите позлатени, с красиво изваяни алегорични сцени. Когато се преминеше през тях, фактически оставаше още само стената, която обаче бе дебела двадесет и пет фута, тъй като зу-вендите строят за вечни времена. Следваше друга лека врата от бял мрамор, поставена, за да запълни една видима празнота във вътрешната облицовка на стената, и ние застанахме в кръглата зала под голямата купола. Приближавайки се към централния олтар, погледът ни падна върху такава красива гледка, каквато само въображението може да роди. Намирахме се в средата на свещеното място с голямата бяла мраморна купола над нас, защото вътрешната облицовка на храма, както външната на стените му, навсякъде бе от полиран мрамор; куполата се извиваше в грациозна дъга подобно на Сейнт Пол в Лондон, само че с по-лек наклон, и от фуниеобразния отвор на самия връх блестящ сноп лъчи се изсипваше върху златния олтар. На изток и на запад имаше други олтари и други снопове лъчи пронизваха сърцевината на свещения полумрак. Във всички посоки „бели, мистични, прекрасни“ се разкриваха лъчеобразните галерии, всяка прорязана от една-единствена стрела от светлина, предназначена да озари възвишената тишина и смътно да очертае паметниците на починалите.*
	[* Светлина идваше още през отвори под корниза на купола и покривите, затварящи с плъзгащи се капаци. А.К.]
	Завладени от тази внушаваща страхопочитание гледка, чиято огромна красота вълнува също както когато гледаш снеговете на Кения, се обърнахме към централния златен олтар. В средата, въпреки че сега не можехме да го видим, гореше блед, но постоянен пламък, увенчан с къдри от прозрачен син дим. Олтарът бе направен от мрамор, целият облицован с чисто злато, по форма бе кръгъл като слънцето и висок четири фута, а обиколката му бе тридесет и шест фута. Дванадесет листа от ковано злато бяха прикрепени към основите на олтара. С изключение само на един час, цяла нощ и цял ден тези листа стояха затворени около олтара точно както листата на водната лилия се затварят над жълтата корона при буря. Но по обед, когато слънцето проникнеше през фунията на куполата и лъчите му осветяха златното цвете, листата се разтваряха и откриваха скритата в тях тайна само за да се затворят отново с отминаването на лъчите.
	Но това не бе всичко. Наредени в полукръг, на еднакво разстояние една от друга на северната и южната страна на това свещено място бяха поставени десет златни ангела или женски крилати фигури, прекрасни по форма в надиплените си одежди. Тези фигури с малко по-голяма от естествената големина, стояха с наведени глави в поза на преклонение, с лица, засенчени от крилата си, и бяха много внушителни и с ненадмината красота.
	Има още едно нещо за описание в този олтар, а именно, че на изток подът пред него не бе от чисто бял мрамор, както навсякъде другаде в зданието, а от масивен бронз; така бе и пред другите два олтара.
	Източният и западният олтар бяха полукръгли по форма и поставени до стената на зданието; те бяха по-малко внушителни и не бяха скрити в златни листа, но бяха също от злато; свещеният огън гореше на всеки от тях и по една позлатена крилата фигура стоеше от двете им страни. Два огромни златни лъча пълзяха нагоре по стената зад тях, но там, където трябваше да бъде третият или средният, на стената имаше отвор, широк от външната страна и тесен от вътрешната като обърната навътре бойница. През източната амбразура влизаха първите лъчи на изгряващото слънце, прорязваха кръга и докосваха сгънатите листа на огромното златно цвете, докато достигнат и осветят западния олтар. По същия начин вечер последните лъчи на залязващото слънце се спираха за малко върху източния олтар, преди да изчезнат в тъмнината. Това бе обещанието на зората към вечерта и на вечерта към зората.
	С изключение на тези три олтара и крилатите фигури около тях пространството под огромната бяла купола бе празно и лишено от орнаменти — обстоятелство, което според мене допринасяше много за неговото величие.
	Такова е краткото описание на това удивително и прекрасно здание, чието великолепие, според мене твърде много подчертано от цялостната простота на линиите, бих искал да мога да опиша справедливо. Но не мога, затова е безпредметно да говорим повече за него. Сравнявам тази великолепна творба на гения с някои от безвкусните здания и просташки орнаменти, сътворени в последно време от европейските църковни архитекти и чувствувам, че даже изкуството на развитата цивилизация може да се поучи от шедьоврите на зу-вендите. Следва да добавя още, че възклицанието, което се изтръгна от устата ми веднага, щом очите ми привикнаха към слабата светлина в това великолепно здание и неговата бяла изваяна красота, съвършена и вълнуваща като голотата на някоя богиня, бе: „Е, и куче може да благоговее тук.“ Звучи вулгарно, но може би разкрива по-ясно смисъла, отколкото някое изискано изречение.
	При вратите на храма групата ни бе поета от войнишки караул, вероятно на разпореждането на един от жреците; те ни отведоха в един от лъчите — в една „листова галерия“, както казваха жреците, където останахме поне половин час. Съзнавайки, че животът ни се намира в голяма опасност, тук ние обсъдихме това и решихме скъпо да го продадем, ако бъде направен опит да ни убият. Умслопогаас съобщи твърдото си решение да извърши кощунство с особата на Агон, върховния жрец, като разцепи преподобната му глава с Инкози-каас. От мястото, където стояхме, можехме да видим как едно огромно множество нахлува в храма, очевидно за да наблюдава някакво необикновено събитие, и не можех да не се сетя, че именно ние имахме нещо общо с това. И тук трябва да обясня, че всеки ден, щом слънчевата светлина падне върху централния олтар и фанфарите зазвучат, се изгаря жертвоприношение в чест на слънцето; то обикновено се състои от заклана овца или вол, а понякога от плодове или жито. Принасянето на жертвата става по пладне; разбира се, не винаги в един и същи час, но тъй като страната Зу-Вендис се намира недалеч от екватора, въпреки че е разположена толкова високо над морското равнище и климатът е умерен, обикновено едновременно настъпва пладне и слънчевата светлина попада върху олтара. Днес жертвоприношението щеше да се извърши около осем минути след дванадесет.
	Точно в дванадесет часа се появи един жрец и направи знак; началникът на стражата ни посочи, че от нас се изисква да пристъпим напред и ние го сторихме с най-голямата готовност, на която бяхме способни; изключение правеше само Алфонс, чийто страх бе изписан на лицето му. След няколко секунди излязохме от галерията и се изправихме пред огромно море от човешки лица, изпълнило и най-отдалечените извивки на огромния кръг. Всички се напрягаха да зърнат тайнствените чужденци, извършили светотатството; първите чужденци, имайте предвид, стъпили на земята Зу-Вендис за времето, докъдето стигаше човешката памет.
	При появяването ни през огромната тълпа премина шепот; ехото му се понесе нагоре към огромната купола и бяхме свидетели на видимото вълнение, заливащо хилядите лица, така както розовата светлина зачервява някой блед облак; това беше един извънредно любопитен ефект. Преминахме по пътека, проправена през сърцевината на човешката маса, застанахме върху бронзовия под от източната страна на централния олтар и се изправихме с лице към него. На тридесетина стъпки от позлатените крилати фигури мястото беше преградено с въже и множеството остана зад него. Наредени в кръг вътре стояха облечени в бяло жреци, препасани със златни колани, и държаха в ръцете си златни фанфари, а насреща ни стоеше нашият приятел Агон, върховният жрец, с особената шапка на главата си. Сред огромното множество единствено неговата глава беше покрита. Застанахме върху бронзовия под, без да подозираме какво се крие под него; долових някакъв необикновен съскащ звук, очевидно идващ откъм пода, но не можах да си го обясня. Настана мълчание; огледах се да видя говори ли нещо за присъствието на двете кралици Нилефта и Сорейз, но тях ги нямаше. От дясната ни страна обаче оставаше празно пространство и предположих, че бе запазено за тях.
	Почакахме и ето че се чуха далечни фанфари, сигурно високо горе в куполата. Втори шепот премина през множеството и по дългата пътека, водеща към откритото място вдясно от нас, видяхме да пристъпват една до друга двете кралици. Зад тях вървяха неколцина благородници от двора, между които разпознах веселия господар Наста, а зад тях — група от петдесетина стражи. Зарадвах се да ги видя. Скоро те всички заеха местата си — двете кралици отпред, отляво и отдясно благородниците, а стражата в двоен полукръг зад тях.
	Настъпи ново мълчание и Нилефта вдигна очи и срещна моите; стори ми се, че има нещо многозначително в погледа й, затова удвоих вниманието си. От моите очи погледът й се плъзна по бронзовия под, върху външния край на който бяхме застанали. Последва леко и едва забележимо движение на главата й. Не го разбрах и то бе повторено. Тогава се сетих, че тя искаше да ни каже да отстъпим от бронзовия под. Още един неин поглед и бях абсолютно сигурен — беше опасно да се стои върху този под. От едната ми страна бе сър Хенри, а от другата — Умслопогаас. Като гледах право пред себе си, им пошепнах, първо на зулуски, а после на английски, да се отдръпнат бавно, инч по инч, докато краката им стъпят върху мраморния под, където бронзът свършваше. Сър Хенри предаде думите ми шепнешком на Гуд и Алфонс и бавно, много бавно, започнахме да се отдръпваме назад; толкова бавно наистина, че никой друг освен Нилефта и Сорейз, която виждаше всичко, не забеляза нашето придвижване. Тогава погледнах отново към Нилефта и тя с почти незабележимо кимване одобри действието ни. През всичкото това време очите на Агон бяха приковани върху олтара пред него, вероятно погълнат от екстаза на съзерцанието, а моите останаха приковани в гърба му, само че в по-друг вид екстаз. Внезапно той разтвори широко дългите си ръце и с тържествено ехтящ глас запя химн, от който за улеснение прилагам тук един груб, много груб превод, въпреки че тогава, естествено не разбирах думите. Това беше химн, възхваляващ слънцето, и звучеше горе-долу така:

	Тук тишина цари върху земята и водите:
	гнездо водите са за тишината — като птица
	тя спи върху гръдта на плътната тъма.
	Единствено звездите разговарят
	високо там, в бездънното пространство.
	Трепери от желание Земята и мокрят я сълзите на очакване.
	Нощта я милва с пояс от звезди, но не успява да я утеши
	Като мъртвешки дрехи погребални
	обвива я покровът на мъглите.
	Ръцете си на изток тя протяга —
	там светят сенките на светлината.
	Земята се изправя и се взира, очите си със шепи заслонила.
	Тогава от свещения ти дом, о, Слънце,
	политват твоите ангели велики —
	разсичат мечовете им тъмата.
	Нагоре ангелите се понасят и свалят светлината избледнели.
	Дори луната вече се смалява, като че е лицето на умиращ
	и блясва твоето величие, о, Слънце!
	Ти си прекрасно в огнените си одежди.
	Безбрежното небе е твоят път и ти минаваш като колесница.
	Земята е невестата ти и когато я прегръщаш,
	деца се раждат — твоята любов се умножава.
	Баща на всички, ти живота носиш, Слънце!
	Невръстните деца под твоите милувки раснат,
	на немощните спомняш нявгашната сила.
	Еднички мъртвите за теб забравят, Слънце!
	Сърдито ли си, скриваш своето лице
	и се загръщаш в наметалото от сенки.
	Земята стане, страх разтърсва небесата —
	треперят те с гласа на гръмотевици.
	Сълзите им се леят в дъждове,
	въздъхнат ли, излиза ураганен вятър.
	Цветята вехнат, креят плодните поля —
	тогава хората се скриват, Слънце,
	защото не даряваш светлина…
	Кажи, какво си ти? Великолепието ти е несравнимо!
	Кой сложил те е тъй високо — тебе, огнен ужас?
	Къде е твоето начало, кога е сетният ти ден?
	Ти въплъщение си на живителния дух.
	Не те е сложил никой горе — ти само си своето начало.
	И няма да умреш дори когато твоите деца изчезнат.
	Безкрайно си, защото часовете ти не свършват.
	Седиш високо в златния си дом и вековете мериш.
	О, татко на живота! О, Слънце, разпръсни тъмата!*

	[* Стиховете в книгата преведе О. Иванова.]
	Той завърши тържествения химн, който, въпреки че го предавам в твърде блед вариант, беше наистина хубав и внушителен. Последва минута мълчание, след което Агон вдигна очи към фуниеобразния отвор на купола и добави:
	— О, Слънце спусни се над олтара си!
	При тези думи се случи нещо чудновато и красиво. Разкошен сноп светлина като огнен меч се спусна отгоре, разсичайки мрака. Той затрептя по златната повърхност на затворените листа и сякаш под блестящата му милувка великолепното цвете започна да се разтваря. Разтваряше се бавно и когато огромните листа се отдръпнаха и откриха златния олтар с горящия вечен огън, жреците надуха фанфарите и от множеството се надигна вик на възхищение, който се удари в свода и ехото му бавно слезе по мраморните стени. Щом цветето-олтар разцъфна, слънчевата светлина огря пламъка на свещения огън така, че го засенчи — той отслабна, потъна и изчезна в кухината, от която се издигаше. Щом пламъкът изчезна, отново се чуха медните звуци на тръбите. Старият жрец пак разтвори ръцете си и извика високо:
	— Приеми жертвата ни, о, Слънце!
	Проследих погледа на Нилефта; той беше прикован върху бронзовия под.
	— Внимавайте! — казах високо и видях как Агон се наведе напред и докосна нещо върху олтара. При движението му огромното море от бели лица около ни почервеня, после побледня отново, всички поеха дълбоко дъх и звукът се понесе нагоре като всемирна въздишка. Нилефта се наклони и с неволно движение закри очите си с ръце. Сорейз се обърна и пошепна нещо на началника на охраната. И в този миг с трясък целият бронзов под се плъзна под нозете ни и на мястото му внезапно се разкри гладка мраморна шахта, на чието дъно буйно пламтеше пещта под олтара — достатъчно голяма и достатъчно гореща, за да стопи железните доспехи на един воин.
	С вик на ужас всички ние отскочихме назад с изключение на нещастния Алфонс; той се беше парализирал от страх и за малко не падна в приготвената за нас огнена пещ; сър Хенри го улови със силната си ръка и го дръпна назад, когато той почти изчезваше.
	Изведнъж се надигна страхотна врява и ние четиримата допряхме гърбовете си, оставяйки обезумелият Алфонс да се суети около малкия ни кръг в стремежа си да се скрие в краката ни. Всички носехме револверите си, въпреки че любезно ни бяха отнели пушките при излизането ни от двореца; револверите останаха, тъй като тези хора нямаха представа какво представляват. Умслопогаас също стискаше брадвата си, от която не бяха поискали да го лишат, и сега той я завъртя над главата си, надавайки пронизителния боен вик на зулусите, препратен по най-предизвикателен начин от мраморните стени. В следващия миг жреците, чието жертвоприношение бе осуетено, измъкнаха изпод белите си роби саби и се нахвърлиха върху ни като хрътки върху жертвата си. Разбрах, че колкото и опасни да бяха последиците, трябваше да действуваме, иначе бяхме загубени; така че, щом първият скочи към нас, а той беше висок и едър човек, изпратих един тежък куршум от револвера си в него; той падна в отвора на шахтата и с ужасен крясък се плъзна в приготвената за нас огнена бездна.
	Дали причината бяха неговите викове или всяващият страх гръм и впечатлението от пистолетния изстрел, или нещо друго, не зная, но останалите жреци стояха слисани и поразени. Преди да се съвземат, Сорейз извика нещо и ние заедно с двете кралици и повечето от свитата им се видяхме заобиколени от цяла стена въоръжени мъже. Това стана светкавично; жреците все още се суетяха, а народът запази спокойствие като стадо подплашени животни, каквото и беше, без предпочитание към ничия страна.
	Последният крясък на горящия жрец заглъхна, огънят го беше довършил, и се възцари пълна тишина.
	Тогава върховният жрец, Агон, се обърна, а лицето му беше като лицето на дявола:
	— Нека жертвоприношението бъде принесено! — извика той към кралиците. — Не беше ли достатъчно светотатството, извършено от тези чужденци, и вие, кралици, не хвърляте ли мантията на могъщата си закрила върху престъпници? И не са ли съществата, обречени на Слънцето, пече мъртви? И не умря ли един служител на Слънцето, погубен от магията на тези странници, които като ветровете дойдоха от небесата, и нито знаем откъде, нито знаем какви са? Пазете се, о, кралици, защото си играете с огромното могъщество на бога, и то не къде да е, а пред върховния му олтар! Има сила, която е по-голяма от вашата сила; има правда, която е по-голяма от вашата правда. Внимавайте как вдигате нечестива ръка срещу й! Нека жертвоприношението бъде принесено, о, кралици!
	Тогава Сорейз отговори с дълбокия си спокоен глас, в който като че ли винаги долавях присмехулни нотки, колкото и сериозни да бяха думите:
	— О, Агон, ти говори съгласно желанието си и каза истината. Но не си ли ти този, който ще вдигне нечестива ръка срещу Божията справедливост? Помисли, обедното приношение вече е извършено; Слънцето изиска за жертва служителя си.
	Тази идея беше нова и народът я приветствува.
	— Помисли ли ти какви са тези мъже? Те са странници, намерени да плават върху гръдта на езерото. Кой ги доведе там? Как дойдоха те там? Как можеш да знаещ ти, че и те не са служители на Слънцето? Това ли е гостоприемството, което народът ни трябва да окаже на онези, които случаят доведе при нас? Да ги хвърли в пламъците? Засрами се! Какво е гостоприемството? Да приемеш странника и да му услужиш. Да превържеш раните му, да сложиш възглавница под главата му и да го нахраниш. Но твоята възглавница е огнената пещ, а храната ти — горещият дъх на пламъка. Засрами се, ти казвам!
	Тя замлъкна за малко, за да види въздействието на словото си върху множеството и убедена, че е благоприятно, промени тона си от негодуващ на заповеден.
	— Сторете път! — извика тя. — Път, казах. Сторете път на кралиците и на онези, които се намират под закрилата на мантията им.
	— А ако откажа, о, кралице? — процеди през зъби Агон.
	— Тогава ще си проправя път с охраната си — беше гордият отговор. — Да, независимо че мястото е свято, ще мина през телата на твоите жреци.
	Агон почервеня от сподавен гняв. Той погледна към хората, сякаш размишляваше дали да се обърне към тях, но видя ясно, че симпатиите им са на другата страна. Зу-вендите са много интересен и дружелюбен народ и колкото и силно да беше чувството за ужасното престъпление, което бяхме извършили, като застреляхме свещените хипопотами, не им се нравеше идеята единствените истински живи чужденци, видени и чути дотогава, да бъдат предадени на огнената пещ и с това да се сложи завинаги край на възможността да съберат знания и информация от нас, както и да разговарят за нас. Агон схвана това и се поколеба; и тогава за пръв път проговори Нилефта с мекия си сладък глас.
	— Опомни се, Агон! — каза тя. — Както моята сестра-кралица вече каза, може би тези мъже също са слуги на Слънцето. Те не могат да говорят за себе си, защото езиците им са завързани. Нека нещата бъдат отложени до времето, когато те ще научат езика ни. Кой може да бъде осъден, без да бъде изслушан? Когато тези мъже отидат в състояние да се защитят срещу обвиненията, тогава ще можем да ги подложим на проверка.
	Тук ловко беше хвърлена въдица за измъкване и отмъстителният стар жрец се улови за нея, колкото и да не му се харесваше.
	— Нека бъде така, о, кралици — каза той. — Нека мъжете си отидат в мир и когато научат езика ни, да говорят. А аз, аз ще отправя скромна молитва към олтара, да не би страната ни да бъде сполетяна от бедствие заради извършеното светотатство.
	Тези думи бяха приети с одобрителни възгласи и след някоя и друга минута ние излязохме от храма, заобиколени от кралската гвардия.
	Но едва много по-късно научихме същността на случилото се и колко трудно е било да се спасим от жестоката хватка на жреците на Зу-Вендис, пред чието лице дори кралиците всъщност са безсилни. Само защото бяха положили всички усилия да ни запазят, не ни бяха посекли още преди да стъпим в Храма на слънцето. Опитът да ни хвърлят в огнената бездна като жертвоприношение е последната им хитрост, докато няколко други, неподозирани от нас, са били осуетени преди това.


	Глава XV
	Песента на Сорейз

	След като се измъкнахме от Агон и благочестивата му свита, ние се завърнахме в стаите си в двореца и там заживяхме много хубаво. Двете кралици, благородниците и хората се надпреварваха да ни оказват почит и ни затрупваха с подаръци. Що се отнася до това мъчително малко произшествие с хипопотамите, то потъна в забрава, където с облекчение го оставихме. Всеки ден при нас идваха избрани представители и отделни лица, за да разглеждат пушките и облеклото ни, стоманените ризници и инструментите ни, особено часовниците ни, на които много се възхищаваха. Накратко казано, станахме на мода и се стигна дотам, че някои от младежите от висшето общество на Зу-Вендис започнаха да копират кройката на облеклата ни и особено ловджийската куртка на сър Хенри. Един ден както обикновено ни чакаха някакви посетители и както винаги при такива случаи Гуд облече парадната си униформа. Тези посетители изглеждаха някак от по-различна класа в сравнение с хората, които най-често идваха. Бяха дребни, незначителни на вид хора, които се държаха изключително учтиво, да не кажа сервилно. Вниманието им беше заангажирано най-вече от подробностите на парадната униформа на Гуд, за която си взеха бележки и мерки. Гуд беше много поласкан в този момент, без да подозира, че има работа с шестимата най-големи шивачи на Милозис. Две седмици по-късно обаче както обикновено присъствувахме на един прием и имахме удоволствието да видим седем или осем от „контетата“ на Зу-Вендис, облечени в цялото великолепие на една доста добра имитация на парадната му униформа, и тогава той промени мнението си. Никога няма да забравя учуденото му и възмутено лице. Наскоро след тази случка главно за да не се отличаваме, а и поради това, че дрехите ни започнаха да се износват и трябваше да бъдат пазени, решихме да възприемем местното облекло; намерихме го за много удобно, макар да съм принуден да призная, че аз изглеждах много смешен в него, да не говорим за Алфонс! Само Умслопогаас не се съгласи с това — когато мучата му се износи, свирепият стар зулус си направи нова и си ходеше навсякъде невъзмутим, мрачен и гол като бойната си брадва.
	Междувременно започнахме с постоянство да изучаваме езика и напредвахме доста добре. На сутринта след приключението в храма ни се представиха двама сериозни и внушителни господа; те носеха със себе си ръкописи, мастилници и пера и ни дадоха да разберем, че са, изпратени да ни обучават. С изключение на Умслопогаас всички ние залегнахме с желание; учехме по четири часа дневно. Що се отнася до Умслопогаас, той не искаше да се занимава с това. Не искаше да учи този „женски език“, не бил за него; и когато един от учителите се приближи с книга и мастилница и ги размаха пред очите му по един умерено подканящ начин, така както черковният настоятел размахва подканящо дискоса за волни пожертвувания под носа на някой стиснат енориаш, той скочи с проклятие на уста и размаха Инкози-каас пред очите на нашия учен приятел и с това се сложи край на опитите да обучат Умслопогаас на езика на зу-вендите.
	Така прекарвахме утрините си в полезни занимания, които с напредването ни ставаха все по-интересни и по-интересни, а следобедите ни бяха отдадени на отмора. Понякога правехме пътешествия, отидохме до златните мини и до мраморните кариери; бих желал да опиша и двете пътешествия, ако разполагах с място и време. Понякога отивахме на лов с кучета, обучени за целта, и това беше един много вълнуващ спорт, тъй като страната бе пълна с ловни места и конете ни бяха великолепни. В това няма нищо чудно, като се има предвид, че разполагахме с кралските конюшни, а в допълнение имахме и четири прекрасни ездитни коня, подарени ни от Нилефта.
	Понякога отивахме на лов със соколи, много ценено от зу-вендите развлечение; обикновено птиците се пускат по един вид яребици отличаващи се с бързината и силата на полета си. Когато бъде нападната от сокола, тази птица сякаш се замайва и вместо да търси прикритие, хвръква високо във въздуха, като предлага чудесен лов. Виждал съм такава яребица, преследвана, от сокол, която почти се изгуби от погледа. Друг, още по-хубав лов, се предлага от една разновидност на бекасите, големи колкото малък горски бекас, които се въдят в изобилие; за тях се ходи на лов с един вид дребни, бързи и добре обучени соколи с почти червена опашка. Зигзагообразният полет на бекаса и светкавично бързият полет и движение на червеноопашатия сокол правят лова възхитителен. Друг вид забавление е ловуването на порода дребни антилопи с обучени орли; наистина гледката е удивителна. Голямата птица се издига все по-високо и по-високо, докато на слънчевата светлина от нея не остане нищо друго освен малка черна точка и тогава тя внезапно се спуска като гюлле върху някоя снишена в тревата антилопа, скрита от всичко друго, освен от това проницателно око. Още по-интересно е зрелището, когато орелът стигне тичащата антилопа.
	В други дни посещавахме именията на някои от големите благородници с техните красиви укрепени жилища и струпаните като гроздове селца под стените им. Видяхме лозя, ниви, и добре поддържани землища, като паркове, с такива дървета, че изпаднах във възторг, защото аз наистина се прекланям пред хубавото дърво. То се издига толкова здраво и силно, при това толкова красиво, като че ли е първообраз на най-съвършения човек. Колко гордо изправя оголената; си корона в зимните бури и как с цяло сърце се радва, когато отново пристигне пролетта; колко внушителен е гласът му, когато говори с вятъра; хиляди еолови арфи не могат да съперничат на красотата на въздишките на огромното разлистено дърво. Цял ден се протяга то към слънчевата светлина и цяла нощ — към звездите, безстрастно и все пак пълно с живот; устоява на вековете и в бури или слънце извлича храната си от гръдта на майката-земя и в бавния ход на годините изучава великите тайни на растежа и упадъка. Така остава поколения наред, надживява хората, обичаите, династиите, всичко освен пейзажа, който краси и човешката природа — докато дойде денят, когато вятърът надвива в дългата битка и ликува за завладяното място или гниенето нанесе последния удар в продължителната си работа.
	Ах, човек трябва винаги да си помисли добре, преди да отсече едно дърво!
	Обичайно беше вечерно време сър Хенри, Гуд и аз да се храним или по-скоро да вечеряме с техни величества — не всяка вечер, но около три или четири пъти седмично — винаги, когато нямаше много придворни и държавните работи позволяваха това. И трябва да кажа, че тези малки вечери бяха едни от най-очарователните, на които някога съм присъствувал. Има истина в твърдението, че най-високопоставените са винаги най-естествени и сърдечни. Именно в непринадлежащите към никоя среда хора можете да откриете грандомания и простащина; разликата е много подобна на това, което човек наблюдава всекидневно в Англия между старото, оголяло, разорено селско семейство и арогантните новобогаташи, идващи „да заемат мястото им“. Наистина смятам, че най-големият чар на Нилефта се крие в естествената й простота и в милия й, истински интерес дори към най-дребните неща. Тя е най-непринудената жена, която съм познавал, и когато страстите й не надделяват, една от най-милите; но когато пожелае, тя може да изглежда достатъчно царствена, а така също и да бъде жестока като истински дивак.
	Например никога не ще забравя сцената, когато за първи път се уверих, че е влюбена в Къртис. Всичко стана заради слабостта на Гуд към женското общество. След като бяхме учили в продължение на три месеца езика на зу-вендите, на капитан Гуд му бе дошла идеята, че са му дотегнали възрастните господа, които ни водеха по пътя, по който трябваше да вървим. Без да каже и дума на някого от нас, той им съобщил, че колкото и да изглеждало странно, ние не бихме могли да направим истински напредък в криволичещите дълбини на един чужд език, ако не бъдем обучавани от жени — млади жени — внимателно обяснил той. Посочил още, че в собствената му страна било редно да се избират най-хубавите и най-очарователни девойки, когато станело необходимо да се обучават чужденци.
	Старите господа слушали с отворена уста. Те се съгласили, че има известна истина в думите му, тъй като съзерцаването на красотата според тяхната философия води до известно проясняване на ума, също както слънцето и чистият въздух влияят здравословно върху физическото състояние. Следователно възможно било ние да усвоим езика на зу-вендите малко по-бързо, ако бъдат намерени подходящи учителки. Освен това, тъй като женският пол обикновено е бъбрив, щяла да се получи добра практика в разговорния раздел на нашето обучение.
	Гуд сериозно одобрил всичко това и учените господа си отишли, като го уверили, че тъй като имат заповед да изпълняват всичките ни желания, при възможност нашите искания ще бъдат удовлетворени.
	Можете да си представите изненадата и негодуванието ми, а вярвам и това на сър Хенри, когато на следващата сутрин влязохме в стаята, където обикновено се провеждаха уроците ни, и заварихме вместо обичайните си почитаеми учители три от най-хубавите млади жени, каквито можеха да се намерят в Милозис, а това значи доста много; те се изчервяваха, усмихваха се, кланяха се и ни дадоха да разберем, че били дошли съгласно нашето желание. Докато се споглеждахме един друг в недоумение, Гуд сметна за уместно да обясни, че е пропуснал да ни каже по-рано, но предната вечер старите господа го уведомили, че било абсолютно необходимо по-нататъшното ни обучение да бъде провеждано от другия пол. Бях толкова объркан при това положение, че се обърнах за съвет към сър Хенри.
	— Е — каза той, — виждаш, че дамите са тук. Ако ги отпратим, не смяташ ли, че ще нараним чувствата им? Не е хубаво да бъдем груби, нали? И те изглеждат като истински аристократки, не смяташ ли?
	Своевременно Гуд вече беше започнал урока си с най-Хубавата от тях и като въздъхнах, и аз се предадох. Този ден всичко вървеше много добре; младите дами бяха наистина много интелигентни и когато правехме грешки, те само се усмихваха. Никога преди не бях виждал Гуд толкова съсредоточен в книгите си и даже сър Хенри като че ли се зае със зу-вендийския с подновена жар. „Ах, — помислих си — всякога ли ще бъде така?“
	На следващия ден бяхме много по-оживени, работата ни беше приятно разнообразена с въпроси относно родната ни страна, как изглеждат жените там и така нататък, на което ние отговаряхме възможно най-добре на езика на Зу-Вендис; чух Гуд да уверява учителката си, че нейната красота, сравнена с тази на красавиците от Европа, била като тази на слънцето спрямо луната, а тя поклати глава и отговори, че е само една обикновена учителка и не е учтиво „да се заблуждава така едно бедно момиче“. След това последва кратко пеене; то беше наистина прекрасно, толкова естествено и непресторено. Любовните песни на зу-вендите са много вълнуващи. На третия ден всички бяхме станали вече доста близки. Гуд разказваше на хубавата си учителка някои от предишните си любовни истории и тя изглеждаше толкова развълнувана, че въздишките й се смесваха с неговите. Аз разговарях с моята — едно весело синеоко момиче — върху изкуството в Зу-Вендис; не бях забелязал, че тя изчаква да й се удаде възможност да пусне във врата ми някакъв вид хлебарка, докато в ъгъла сър Хенри и неговата учителка имаха урок, построен върху образователните принципи на Уакфорд Скуиърс, въпреки че по доста, изменена или по-скоро въодушевена система. Момичето меко произнасяше на зу-вендийски думата за „ръка“ и той хващаше ръката й; „очи“ и той поглеждаше дълбоко в кафявите й очи; „устни“ — но точно в този миг моята млада дама пусна буболечката в гърба ми и избяга със смях. А ако има нещо, което не мога да понасям повече от всичко друго, това са хлебарките; излязъл извън кожата си от яд и все пак смеейки се на дързостта й, грабнах възглавницата, върху която беше седяла, и я запратих след нея. Представете си тогава моя срам — моя ужас и отчаяние — когато вратата се отвори и придружена само от двама телохранители, вътре влезе Нилефта. Възглавницата не можеше да бъде върната назад (тя мина покрай момичето и удари единия от телохранителите по главата), но аз незабавно и несполучливо се престорих, че не съм я хвърлил. Гуд прекъсна въздишките си и започна да изтезава езика на зу-вендите на висок глас, а сър Хенри подсвирна и изглеждаше доста глупаво. Що се отнася до бедните момичета, те просто онемяха.
	А Нилефта! Тя така изпъна снагата си, та като че ли се извиси над едрите си стражи, а лицето й първо почервеня, а после побледня като на смъртник.
	— Стражи — извика тя със задавен глас, като сочеше хубавата, но стъписана ученичка на Уакфорд Скуиърс, — убийте онази жена.
	Мъжете се поколебаха, доколкото бе възможно.
	— Ще изпълните ли заповедта ми, или не? — каза тя отново със същия глас.
	Тогава стражите тръгнаха към момичето с вдигнати копия. Но сър Хенри вече се беше съвзел и като осъзна колко е вероятно комедията да се превърне в трагедия, застана пред ужасеното момиче и извика с гневен глас:
	— Назад! Засрами се, кралице, засрами се! Ти няма да я погубиш.
	— Без съмнение имаш пълно основание да се опиташ да я защитиш. Едва ли би могъл да постъпиш по-почтено — отговори разярената кралица, — но тя ще умре, тя ще умре — и тропна с краче.
	— Добре — отговори той. — Тогава и аз ще умра с нея. Аз съм твой слуга, о, кралице, постъпи така и с мен, съгласно волята си. — Той се поклони и впи презрително ясните си очи в лицето й.
	— Бих желала и тебе да погубя — отговоря тя, — защото ми се подиграваш.
	И като се почувствува победена, а предполагам, и понеже не знаеше какво друго да стори, тя избухна в такъв поток сълзи и изглеждаше така царствено прекрасна в страстното си отчаяние, че да си призная, дори аз, въпреки годините си завидях на задачата на Къртис да я утеши. Беше някак странно да видиш как я държи в прегръдките си след това, което току-що бе станало — мисъл, която изглежда отново й дойде на ума, защото тя се отскубна и излезе, като остави всички на много разтревожени.
	Скоро обаче единият от стражите се завърна със заповед до момичетата, че под страх от смъртно наказание те трябва веднага да напуснат града и да се завърнат по домовете си в провинцията; друго наказание няма да им бъде наложено. Те си тръгнаха. Едната от тях философски отбеляза, че нищо не може да се направи, но все пак изпитвали известно удовлетворение при мисълта, че са ни научили малко полезен зу-вендийски. Моята учителка беше извънредно мило момиче и като забравих случая с хлебарката, когато си тръгна, й подарих любимата си продупчена пара от шест пенса, която носех за късмет. След това за мое голямо облекчение нашите бивши учители възобновиха занятията си.
	Същата вечер със страх и трепет отидохме да вечеряме на кралската трапеза; открихме, че Нилефта беше възпрепятствувана да присъствува поради силно главоболие. Главоболието й продължи цели три дни. На четвъртия ден тя се появи на вечеря както обикновено и с най-благосклонна и мила усмивка подаде ръка на сър Хенри да я отведе на масата. Никакъв намек не се направи по гореспоменатата малка случка освен думите й, казани с най-очарователно невинен вид, че когато дошла да ни види по време на заниманията, почувствувала такъв световъртеж, че едва сега се била възстановила. Предполагала, добави тя с известно чувство за хумор, което й беше присъщо, че видът на хора, работещи толкова усърдно, й се беше отразил зле.
	В отговор сър Хенри сухо заяви, че действително му се сторило, че тя не изглеждала на себе си онзи ден. Тя му отправи един от своите светкавични погледи, който поради мъжкото му достойнство, трябва да го е прорязал като нож, и темата отпадна напълно. Всъщност, след като вечерята свърши Нилефта благоволи да ни подложи на изпит, за да види какво сме научили, и изрази задоволството си от резултатите. От своя страна тя самата ни даде урок, особено на сър Хенри, който намерих за много интересен.
	През всичкото време, докато разговаряхме, или по-право се опитвахме да говорим, Сорейз седеше на издялания си от слонова кост стол, наблюдаваше ни и четеше по нас като по книга; понякога казваше нещо, като се усмихваше многозначително; усмивките й приличаха повече на светкавици върху потъмнялото лятно небе, отколкото на нещо друго. И разбира се, Гуд седеше колкото се може по-близо до нея, като я гледаше с обожание през монокъла си, защото тъмната й красота все повече го пленяваше, а ако си говорим честно, аз ужасно се страхувах от нея. Наблюдавах я внимателно и скоро открих, че въпреки явната си невъзмутимост в сърцето си тя таеше горчива ревност към Нилефта. Съзрях и нещо друго и откритието ме изпълни с уплаха: тя също чувствуваше влечение към сър Хенри Къртис. Разбира се, не можех да бъда сигурен; не е лесно да вникнеш в една толкова, студена и надменна жена, но забелязах едно-две дребни неща и както е известно на ловците на слонове, сухата трева показва на къде духа вятърът.
	И така още три месеца прелетяха над нас; през това време ние вече значително владеехме зу-вендийския, който е лесен за изучаване. С течение на времето станахме любимци на хората, а дори и на придворните, защото се прославихме със знанията си; мисля, вече споменах, че сър Хенри успя да им покаже как да правят стъкло, от което имаше обществена нужда; а така също с помощта на един алманах за следващите двадесет години, който носехме със себе си, можехме да предсказваме различни небесни явления, за които местните астрономи нямаха представа. Успяхме дори да демонстрираме принципа на парната машина пред едно събрание от учени, които бяха изпълнени с почуда; направихме и някои други неща от този вид. И стана така, че хората решиха на никаква цена да не ни се разрешава да напуснем страната, което в действителност беше и невъзможно даже и да го бяхме желали. Отдадоха ни също големи почести и бяхме произведени офицери в гвардията на сестрите-кралици, като ни бяха определени постоянни жилищни помещения в двореца, а мнението ни беше искано по всички въпроси за управлението на страната.
	Но колкото и синьо да изглеждаше небето, на хоризонта стоеше един облак, и то доста тъмен. Наистина не бяхме чули нищо повече за онези проклети хипопотами, но това не даваше основание да се предполага, че извършеното от нас светотатство е забравено, или че враждебността на многобройното и могъщо жреческо съсловие, оглавено от Агон, е изчезнала. Напротив, тя се разгаряше все повече; вероятно защото беше потискана насила, и това, което беше започнало може би от фанатизъм, сега от ревност се превръщаше в явна омраза. Дотогава жреците се смятаха за най-умните хора в страната, а и поради суеверие на тях се гледаше с особено благоговение. Но с нашето пристигане, с чуждестранните ни познания и чудновати изобретения и с разказите ни за невероятни неща бе нанесен сериозен удар върху това положение на нещата и сред образованите зу-венди се създаде мнение, пагубно за престижа на жреците. Най-голямата обида за тях обаче бе почитта, с която се отнасяха към нас, и доверието, което ни гласуваха. Всички тези неща клоняха да ни направят извънредно омразни на огромния жречески клан, най-могъщият, защото беше най-обединената фракция в кралството.
	Друг източник на близка опасност беше нарастващата завист от страна на някои от големите благородници начело с Наста: той се опълчваше срещу нас по един зле прикрит начин, който заплашваше да прерасне в открита вражда. От няколко години Наста бил кандидат за ръката на Нилефта. От това, което можах да подочуя, по времето, когато ние се явихме на сцената, въпреки множеството пречки по пътя му постигането на целта не е било извън възможностите му. Сега обаче нещата се промениха; свенливата Нилефта не благоволяваше вече да му се усмихва и той не закъсня да отгатне причината. Вбесен и уплашен, той насочи вниманието си към Сорейз, но само откри, че със същия успех можеше да ухажва някой непристъпен планински склон. С една-две горчиви насмешки относно непостоянството му вратата му беше затворена завинаги. И така Наста обърна мислите си към тридесетте хиляди диви воини, които само чакаха заповедта му, за да се спуснат през северните планински проходи и без съмнение се бе заклел да украси вратите на Милозис с нашите глави.
	Но както научихме, той решил първо да направи още един опит и да поиска ръката на Нилефта пред целия двор след официалната годишна церемония, когато се подписват законите, обявени от кралиците през годината. Сър Хенри прехапа устни и направи всичко възможно, за да не издаде вълнението си.
	— И какъв отговор ще благоволи да даде кралицата на големия благородник? — запитах шеговито.
	— Отговор ли, Макумазан? (защото в Зу-Вендис бяхме избрали да се представим със зулуските си имена) — попита тя, като сви хубавото си бяло като слонова кост рамо. — Наистина и аз не знам; какво може да направи една клета жена, когато кандидатът притежава тридесет хиляди саби в подкрепа на любовта си? — И тя погледна изпод дългите си мигли към Къртис.
	Точно тогава станахме от масата, за да се оттеглим в друг салон.
	— Куотърмейн, отговори ми, и то бързо! — каза ми сър Хенри. — Слушай! Никога не съм споменавал за това, но ти сигурно си се досетил: обичам Нилефта. Какво трябва да направя?
	За щастие малко или много аз бях вече обмислил този въпрос и затова бях в състояние да дам отговора, който ми изглеждаше най-разумен.
	— Трябва да говориш с Нилефта още тази нощ — казах. — Сега е времето, сега или никога. Слушай! В салона седни близо до нея и й пошепни, че ще я чакаш в полунощ при статуята на Радемас в дъното на голямата зала. Аз ще дойда там, за да ви пазя. Сега или никога, Къртис.
	Преминахме в другия салон. Нилефта седеше с тъжно и загрижено изражение върху хубавото си лице, сложила ръце пред себе си. Малко по-настрани седеше Сорейз и говореше на Гуд бавно и отмерено.
	Времето летеше. Знаех, че след четвърт час, съгласно обичая си, кралиците щяха да се оттеглят. А до този миг сър Хенри не беше намерил случай да й каже нито една дума насаме. Действително, въпреки че прекарвахме много време с кралиците-сестри, не беше лесно да ги видиш поотделно. Напънах мозъка си и най-после ми дойде една идея.
	— Би ли била кралицата така любезна, че да попее на слугите си? — казах аз, като се поклоних ниско пред Сорейз. — Сърцата ни са тъжни тази вечер. Изпей ни нещо, о, Дамо на нощта (което бе популярното име на Сорейз сред народа).
	— Моите песни, Макумазан, не са такива, че да разведрят натежалото сърце, но все пак, щом желаете, ще попея — отговори тя, стана, направи няколко крачки до една маса, върху която бе сложен инструмент, подобен на цитра, и изтръгна няколко случайни акорда.
	После внезапно прозвуча нейният плътен глас като звуци, изтръгнати дълбоко от гърлото на някоя птица, и песента бе толкова безумно нежна, макар и твърде странна с тъжния си припев, че кръвта ни направо замираше. Високо, високо се извисяваха златните звуци и когато почти изчезваха в далечината, появяваха се отново, сякаш натежали от всичката мъка по света и цялото отчаяние на страдалеца. Беше великолепна песен, но не бях спокоен, за да я слушам, както трябва. По-късно обаче записах думите й и тук давам един превод на съдържанието й дотолкова, доколкото тя изобщо може да се преведе:

	Подобно птицата, изгубена в нощта,
	подобно тялото, отпуснато в смъртта,
	е и животът, вдъхващ страст на песента.

	Тъй както славея човекът не разбира,
	тъй както взорът ни утеха не намира,
	и любовта с пречупени крила умира.

	Едничко ехото след бойните тръби остава,
	заглъхва гръмотевицата във забрава —
	така и силата изгубва свойта слава.

	Как стигат отредените ни кратки дни
	за всички загуби, горчивини, злини?
	До сутринта или до вечерта,

	когато тихо приближи смъртта.
	Мечти красиви утрото вещае,
	но в кръв залязва слънцето накрая.

	Бих желал само да можех да запиша и мелодията.
	— Сега, Къртис, сега! — пошепнах, когато тя започна втория куплет и ги прикрих с гърба си.
	— Нилефта — започна той и понеже нервите ми бяха съвсем опънати, — чувах всяка дума, колкото и тихо да беше произнесена, дори през божествените звуци на песента на Сорейз. — Нилефта, трябва да говоря с теб още тази нощ, повярвай ми — трябва. Не ми отказвай, умолявам те!
	— Как мога да говоря с теб? — отговори тя, като гледаше право пред себе си. — Кралиците не са като другите хора. Никога не оставам сама, непрекъснато ме наблюдават.
	— Слушай, Нилефта! В полунощ ще бъда пред статуята на Радемас в голямата зала. Зная условната дума и мога да мина. Макумазан ще бъде там, за да пази, а също и зулусът. О, ела, кралице моя, не ми отказвай.
	— Не изглежда прилично — промърмори тя, — а утре…
	Точно тогава музиката замря в последния вопъл на припева и Сорейз бавно се обърна.
	— Ще бъда там — каза бързо Нилефта. — Заклевам те да удържиш на думата си.


	Глава XVI
	Пред статуята

	Беше нощ — безмълвна нощ — и тишината подобно на облак покриваше Навъсения град.
	Тайно, като злодеи, сър Хенри Къртис, Умслопогаас и аз се промъквахме през коридорите към близкия вход на голямата тронна зала. Веднъж бяхме спрени от гръмкия вик на часовоя. Казах условната дума и човекът спусна копието си и ни даде път да минем. Ние също бяхме офицери от охраната на кралиците и поради това имахме правото да влизаме и излизаме невъзпирани.
	Достигнахме благополучно залата. Толкова празна и тиха беше тя, че даже след като преминахме, звукът от стъпките продължи да отекна нагоре по високите стени, трептеше слабо и все по-слабо в дърворезбата на тавана, сякаш призрачните стъпки на мъртъвците бродеха там, където някога бяха вървели.
	Мястото беше тайнствено и ме потискаше. Луната беше пълна и хвърляше огромни сенки и светли петна през високите безпрозоречни отвори в стената; красиви и чисти, те бяха положени върху черния мраморен под също като бели цветя върху ковчег. Една от тези сребърни стрели падна върху статуята на заспалия Радемас и ангелската фигура, надвесена над него, като ги озари в кръг с мека ясна светлина; това ми напомни как католиците осветяват олтарите в катедралите си.
	Тук, при статуята, ние застанахме и зачакахме. Сър Хенри и аз близо един до друг, а Умслопогаас на няколко крачки по-далеч в тъмнината; трудно различавах неговия извисяващ се силует, подпрян на брадвата, която почти не се виждаше.
	Толкова дълго чакахме, че почти заспах, облегнат на студения мрамор, но изведнъж се разсъних, защото долових, че Къртис затаи дъх. Тогава отдалеч, много отдалеч долетя слаб звук, сякаш наредените покрай стената статуи си предаваха шепнешком някое старинно послание.
	Това беше лекото шумолене на женска дреха. То се долавяше все по-ясно и по-наблизо. После видяхме една фигура, която притичваше от едно лунно петно до друго и дори долавяме меките стъпки на обути в сандали крака. В следващия миг видях черния силует на стария зулус да вдига ръка в безмълвен поздрав и Нилефта застана пред нас.
	О, колко красива изглеждаше тя, застанала за миг точно в кръга от лунна светлина! Ръката й беше притисната към сърцето, а бялата, й гръд се вълнуваше под нея. Върху главата си беше метнала един бродиран шал, който засенчваше отчасти съвършеното й лице, но му придаваше още по-голямо очарование, защото красотата зависи до известна степен от въображението и никога не е така пълна, както когато е полузакрита. Тя стоеше лъчезарна, но изпълнена със съмнения, величествена и въпреки това твърде мила. То беше само миг, но тогава, на това място, аз също се влюбих в нея и останах такъв до този час; защото наистина тя приличаше повече на ангел, слязъл от небето, отколкото на влюбена, страстна, смъртна жена. Отправихме и дълбок поклон и тогава тя проговори:
	— Аз дойдох — пошепна тя, — но това беше голям риск. Вие не знаете как ме наблюдават. Жреците ме следят. Сорейз ме следи с огромните си очи. Дори и охраната ме шпионира. Наста също ме следи. О, само нека внимава! — и тя тупна с крак. — Само нека внимава; аз съм жена и трудно се оставям да ме водят. При това съм и кралица и все още мога да отмъщавам. Нека внимава, казвам, защото вместо да му дам ръката си, мога да взема главата му. — И в края на този изблик тя тихо изхлипа, сетне ни се усмихна очарователно и се засмя. — Ти ме помоли да дойда тук, господарю мой Инкубу (Къртис я беше научил да го нарича така). — Без съмнение това е във връзка с държавните работи, понеже зная, че винаги си изпълнен с големи идеи и планове за моето благополучие и това на народа ми. Ето защо, макар да съм кралица, аз трябваше да дойда, въпреки че много ме е страх сама в тъмното — и отново се засмя и го стрелна със сивите си очи.
	При тези думи сметнах за уместно да се отстраня, тъй като „държавните“ тайни не трябва да стават достояние на публиката; но тя не ме остави да се отдалеча много — спря ме властно на разстояние от около пет ярда, като каза, че се страхува да не бъде изненадана. Така неволно чух всичко, което говориха.
	— Ти знаеш, Нилефта — започна сър Хенри, — че по съвсем други причини те помолих да се срещнеш с мен на това усамотено място. Нилефта, не губи време в любезности, а ме изслушай, защото аз те обичам.
	При тези негови думи видях как лицето й се промени и стана съвсем друго. Кокетството от него изчезна и то се озари от голямата светлина на любовта, която сякаш му придаде сияние и го направи да изглежда като това на мраморния ангел отгоре. Не мога да не си мисля, че някакъв пророчески инстинкт е накарал покойният Радемас да въплъти в чертите на ангела, вдъхновил го насън, една толкова странна прилика със своята потомка. Сър Хенри изглежда също бе поразен от тази прилика, защото, като улови изражението върху лицето на Нилефта, той хвърли бърз поглед към осветената от луната статуя и после отново към своята любима.
	— Ти казваш, че ме обичаш — отвърна Нилефта тихо — и гласът ти прозвуча искрено, но как мога да се уверя аз, че говориш истината. А макар — продължи тя с достойно смирение, като говореше в трето лице, което се употребява много често от зу-вендите — да съм нищо в очите на моя господар — и тя му се поклони, — защото той идва от един чуден народ, пред който моите хора не са нищо друго освен деца, все пак тук аз съм кралица и вожд на мъже и ако тръгна на бон, сто хиляди копия ще заблестят подире ми, както звездите осветяват пътя на виторогата луна. И въпреки че красотата ми е дребно нещо в очите на моя господар — и тя прихвана бродираната си пола и отново се поклони, — все пак тук, всред моя народ, ме смятат за много хубава и от времето, когато станах жена, големите благородници в кралството се карат за мен, като че ли — добави тя с оттенък на гняв — съм някоя сърна, която чака да бъде повалена от най-гладния вълк, или съм кон, който да бъде продаден на този, дал най-висока цена. Нека моят господар ме извини, ако аз го отегчавам, но моят господар беше любезен да каже, че ме обича, мен, Нилефта, кралица на зу-вендите, и ето защо аз мога да кажа, че макар моята любов й ръка да не представляват много за моя господар, все пак за мен те са всичко… О, — извика тя внезапно с възбуден и променен глас, като измени и превзетия си начин на говорене. — О, как мога да зная аз, че ти обичаш именно мен? Как мога да зная, че няма да ти дотегна и няма да подириш отново родината си, а мене да изоставиш? Кой може да ми каже, че ти не обичаш някоя друга жена, някоя хубава жена, непозната за мен, но която диша под същата тази Луна, огряла ме тази нощ? Кажи ми как мога да зная това? — И тя сключи ръце, протегна ги към него и го погледна умолително в лицето.
	— Нилефта — отговори сър Хенри, възприемайки обичайния за зу-вендите начин на говорене, — аз ти казах, че те обичам; как монада ти кажа колко много те обичам? Може ли да се измери любовта? И все пак ще се опитам. Не твърдя, че никога не съм поглеждал благосклонно друга жена, но твърдя, че те обичам с цялата си, душа и цялата си сила; че те обичам сега и ще те обичам, докато смъртта; ле ме вледени, да, и вярвам, че ще те обичам и след смъртта си, завинаги; казвам, че гласът ти е музика за ухото ми, а докосването ти — вода за жадната земя; когато те виждам, светът е красив за мен, а когато те няма, сякаш светлината угасва. О, Нилефта, никога не ще те напусна; сега тук заради теб, любима, ще забравя своя народ и бащиния си дом, да, отказвам се от тях. Искам да живея до теб, Нилефта, и до теб да умра.
	Той замлъкна и я погледна с очакване, но тя беше клюмнала глава като лилия и не отрони нито дума.
	— Погледни! — продължи той, като посочи статуята, която лунните лъчи осветяваха толкова силно. — Нали виждаш тази жена-ангел, положила ръката си върху челото на заспалия мъж, и виждаш как нейното докосване възпламенява душата му и тя сякаш свети през плътта му, както лампата светва при досега с пламъка; така е и с мен, Нилефта. Ти събуди душата ми и я съживи, и сега, Нилефта, тя не е моя, а твоя, единствено твоя. Нямам какво повече да кажа; животът ми е в твоите ръце. — И той се облегна назад върху пиедестала на статуята с блеснали очи и много блед, но горд и красив като някой бог.
	Нилефта бавно вдигна глава и впи чудните си пламнали от дълбока страст очи в лицето му, сякаш да проникне в самата му душа. Най-после тя проговори, тихо наистина, но ясно като сребърно звънче.
	— Макар да съм само една слаба жена, аз наистина ти вярвам. Лош ще бъде денят за теб, а и за мен също, ако бъде писано да науча някога, че съм повярвала на една лъжа. А сега чуй ме, о човече, ти, който дойде от толкова далеч, за да откраднеш сърцето ми и да ме направиш изцяло твоя. Ето че аз слагам ръка върху ръката ти така, и ето че аз, чиито устни никога досега не са целували, целувам челото ти; и сега чрез ръката си и тази първа свята целувка, в името на народа си и трона си, който вероятно ще загубя заради теб, в името на знатния си род и свещения камък, и вечното божествено Слънце, кълна се, че ще живея и ще умра за теб. И се кълна, че ще обичам теб, единствено теб, до смъртта си и отвъд нея, ако, както ти казваш, отвъдното съществува, и че твоята воля ще бъде моя воля и твоите желания — мои желания. О, виж, виж, господарю мой! Не знаеш ти колко смирена е тази, която обича. Аз, която съм кралица, коленича пред теб, в краката ти, и ти отдавам почит.
	И прекрасното пламенно същество падна на колене върху студения мрамор пред сър Хенри. След това аз наистина не зная какво точно се случи, защото не издържах повече и се оттеглих да се освежа в компанията на стария Умслопогаас, като ги оставих да се оправят по-нататък, а то продължи доста дълго време.
	Заварих стария воин, облегнат както винаги върху Инкози-каас, с насмешлива усмивка да наблюдава разигралата се на лунната светлина сцена.
	— Ах, Макумазан — каза той, сигурно е, защото вече остарявам, но мисля, че никога няма да се науча да разбирам постъпките на белите хора. Погледни сега там, моля те. Те са една хубава двойка гълъби, но защо е целият този шум, Макумазан? Той иска жена, а тя иска съпруг, защо тогава като истински мъж той не заплати кравите* и да се свърши? Така щяха да си спестят много главоболия и щяхме да се наспим добре тази нощ. Но те стоят там, говорят, говорят, говорят, и се целуват, целуват, целуват като обезумели. Уф!
	[* Намеква за зулуския обичай. А.К.]
	След около три четвърти час „двойката гълъби“ се запъти към нас. Къртис изглеждаше малко смутен, но Нилефта спокойно забеляза, че лунната светлина създавала извънредно хубави ефекти по мрамора. После, понеже беше много благосклонно разположена, тя взе ръката ми и каза, че аз съм „скъпият приятел на нейния господар и ето защо съм най-скъп и за нея“ — нито дума за мен самия, както виждате. После взе брадвата на Умслопогаас и като я разглеждаше любопитно, многозначително отбеляза, че много скоро може да стане нужда той да я използува в нейна защита.
	След това кимна бързо на всички ни и като хвърли нежен поглед на своя възлюбен, изчезна в тъмнината като красиво видение.
	Когато се върнахме в стаите си, което стана без произшествия, Къртис шеговито ме попита какво мисля за всичко това.
	— Чудя се — отговорих, — какъв е принципът някои хора да намират красиви кралици, които да се влюбят в тях, докато други изобщо да не намират нищо или даже по-лошо от нищо; чудя се също на колко ли храбри воини ще струва живота тази нощна случка. — Това може би беше доста злобно от моя страна, но някак си не всички чувства изчезват с възрастта и не можех да не изпитвам известна ревност към късмета на моя приятел. Суета, деца мои, суета на суетите!
	На следващата сутрин уведомихме Гуд за щастливото събитие и той буквално се покри с усмивки; те започваха някъде около устата му, след това се разливаха по лицето му като кръгове вода, докато прелееха над монокъла му, за да изчезнат там, където изчезват сладките усмивки. Работата беше там, че Гуд се радваше не само заради самото събитие, а и по свои лични причини. Той обожаваше Сорейз толкова искрено, колкото сър Хенри обожаваше Нилефта, а обожанието му не беше дало още никакви резултати. В действителност както на мен, така и на него му се струваше, че по нейния особен неописуем начин тъмната като Клеопатра кралица беше много по-благосклонна към Къртис, отколкото към Гуд. Ето защо за него беше облекчение да научи, че неволният му противник беше постоянно и задоволително привлечен в друга посока. Лицето му се помрачи малко обаче, когато му казахме, че работата засега трябва да бъде пазена в дълбока тайна преди всичко от Сорейз, тъй като политическите сътресения, които могат да последват такова съобщение, биха били твърде големи и с много възможно, ако това стане преждевременно, то да разклати трона на Нилефта.
	Тази сутрин ние отново отидохме в тронната зала. Не можех да не се засмея вътрешно, когато сравнявах посещението ни с това от предната нощ; мислех си, че ако стените можеха да говорят, щяха да разправят доста странни работи.
	Какви артистки са жените! Високо там, върху златния си трон, облечена в разкошната си надиплена официална роба, седеше прекрасната Нилефта и когато сър Хенри влезе с малко закъснение, облечен в парадната униформа на офицер от охраната й и смирено се поклони пред нея, тя прие поздрава му само с небрежно кимване и равнодушно обърна главата си настрани. Присъствуваше голямо мнозинство, защото не само церемонията по подписването на законите беше привлякла мнозина извън онези, чието присъствие беше задължително, но и мълвата, че Наста публично ще поиска ръката на Нилефта за брак. В резултат голямата зала беше натъпкана почти докрай. Там бяха и нашите приятели, всесилните жреци, начело с Агон, който ни наблюдаваше със злобни очи. Те бяха много внушителна група в дългите си бели избродирани роби, опасани със златни вериги, от които висяха плочките, подобни на рибени люспи. Присъствуваха и голям брой благородници, всеки един с група от блестящо облечени придружители, а най-личен между тях бе Наста, който замислено поглаждаше черната си брада и изглеждаше необичайно неприятен. Гледката беше великолепна и правеше голямо впечатление особено когато служителят, който прочиташе всеки закон, го подаваше за подпис на кралиците. Тогава гръмваха фанфари и кралската гвардия отдаваше почит, като стоварваше с трясък копията върху земята. Четенето и подписването на законите отне дълго време, но най-после и това свърши, като в последния закон се казваше, че „що се отнася до някои изтъкнати чужденци“ и т.н., а по-нататък удостояваха трима ни с титлата „благородник“; като ни даваха също някакви военни постове и големи имения, дарение от кралиците. Четенето свърши, фанфарите гръмнаха, копията удариха земята както обикновено, но видях, че някои от благородниците се обърнаха и си зашепнаха нещо, а Наста стисна зъби. Не им харесваше оказаното ни благоволение, което при стеклите се обстоятелства може би не беше съвсем неестествено.
	Настъпи мълчание и Наста пристъпи напред. Като се поклони почтително, но без кротост в очите си, той се обърна с молба към кралица Нилефта.
	Нилефта леко пребледня, но кимна благосклонно и помоли „многообичния господар“ да говори, при което с няколко думи, по войнишки прямо, той поиска ръката й за встъпване в брак.
	Още преди тя да може да намери думи за отговор, върховният жрец Агон подхвана работата и със слово, отличаващо, се с истинско красноречие и сила, изтъкна големите преимущества на предложения съюз. Как това щяло да заздрави кралството, защото земите на Наста, в които той фактически беше крал, представляваха за Зу-Вендис това, което Шотландия представлява за Англия; как щяло да удовлетвори дивите планинци и да намери добър прием всред войнството, защото Наста бе прочут генерал; как щяло да постави династията здраво на трона и да спечели благословията и одобрението на Слънцето — т.е. на върховния жрец и кликата му и т.н. Безспорно много от аргументите му бяха сериозни и погледнато от политическа гледна точка, всичко казано бе в полза на брака. Но за съжаление трудно се играе политическа игра с личностите на млади и красиви кралици, защото те не са фигурки от слонова кост върху шахматната дъска. Докато Агон говореше, лицето на Нилефта беше много изразително; вярно, че тя се усмихваше, но под усмивката то бе застинало като камък, а очите й започнаха да проблясват заплашително.
	Най-после той свърши и тя се приготви за отговор. Но преди да го стори, Сорейз се наведе към нея и изрече с достатъчно висок глас, за да мога да чуя какво казва: „Премисли добре, сестро моя, какво ще отговориш, защото ми се струва, че троновете ни зависят от думите ти.“
	Нилефта не й отвърна и като сви рамене, Сорейз с усмивка се облегна назад и заслуша.
	— Вярно, че ми бе сторена голяма, чест — каза Нилефта, — не само поискаха бедната ми ръка за брак, но и Агон беше толкова бърз, че даде благословията на Слънцето за този мой съюз. Струва ми се, че в следващия миг е готов да извърши венчавката, веднага щом невестата каже своето „да“. Наста, благодаря ти, аз ще размисля над думите ти, но засега още не съм готова за женитба, защото това е питие, чийто вкус никой не знае, докато сам не започне да пие от него. Благодаря ти отново, Наста — и тя направи движение, като че иска да стане.
	Лицето на големия благородник потъмня от гняв почти колкото брадата му; той разбра, че думите означаваха пълно отхвърляне на предложението му.
	— Благодарен съм на кралицата за милостивите й думи — каза той, като се овладяваше трудно и даваше вид, че е благодарен — сърцето ми сигурно ще ги оцени. А сега отправям друга молба, а именно, да бъда освободен от двора и да се оттегля в бедните си градове на север до времето, когато кралицата ще отговори с „да“ или „не“ на предложението ми. Може би — додаде той с насмешка — кралицата ще благоволи да ме посети там и ще доведе със себе си чужденците-благородници — и той погледна навъсено към нас. — Това е само една бедна и груба земя, но ние сме корав народ от планинци и там могат да се съберат тридесет хиляди воини, за да я приветствуват с добре дошла.
	Тази реч, която беше почти декларация за бунт, бе посрещната с пълно мълчание; Нилефта се изчерви, но отговори с достойнство.
	— О, разбира се, Наста, че ще дойда, а и благородниците-чужденци ще доведа с мен; и за всеки човек от твоите планинци, които те наричат принц, ще доведа двама от низините, които ме наричат кралица и тогава ще видим кой народ е по-твърд. А дотогава — на добър път.
	Фанфарите гръмнаха отново, двете кралици станаха и голямото заседание, завърши в смут и шепот; самият аз си отидох с натежало сърце, защото предчувствувах гражданска война.
	Няколко седмици всичко вървеше спокойно. Къртис и кралицата не се срещаха често и вземаха възможно най-големите предпазни мерки, за да не позволят истинските отношения помежду им да станат известни; но колкото и да се стараеха, наоколо започнаха да се носят слухове; като бръмченето на муха в тъмна стая те трудно можеха да се проследят, но все пак достатъчно ясно се чуваха и накрая замираха около трона й.


	Глава XVII
	Бурята избухва

	И ето че бедата, която отначало приличаше на облак, голям колкото човешка ръка, започна да става много черна и да нараствала хоризонта — Сорейз показваше предпочитание към сър Хенри. Виждах бурята да наближава все повече и повече; и той, нещастният, също. Любовта на една толкова хубава и високопоставена жена не е нещо, което може да се приеме като беда от който и да е мъж, но в положението на Къртис тя бе тежко бреме за носене.
	Като начало, колкото и очарователна да беше Нилефта, трябва да се признае, че тя бе предразположена към ревност и някак склонна да изсипва върху главата на любимия си негодуванието, предизвикано от това, което Алфонс би нарекъл „отличаващото се благоволение“, с което царствената й сестра удостояваше сър Хенри. Задължителната тайна за отношението му към Нилефта го възпрепятствуваше да сложи точка на това погрешно състояние на нещата, като уведоми Сорейз между другото, но поверително, че ще се омъжи за сестра й. Третото жило в меда на сър Хенри, беше, че той знаеше колко честно и искрено Гуд бе привързан към опасната наглед, но много привлекателна Дама на нощта. Вярно е, че горкият Бугуян беше заприличал на сянка, отслабваше и отпадаше заради нея: лицето му беше станало толкова изпито, че монокълът едва се задържаше върху му, докато тя с някаква небрежна кокетност го насърчаваше дотолкова, доколкото да поддържа увлечението му, като смяташе без съмнение да го използува за параван. Опитах се да му намекна нещо по възможно най-деликатен начин, но той толкова се разсърди и изобщо не поиска да ме изслуша, че реших да оставя злото на мира, от страх да не стане по-лошо. Горкият Гуд, той действително беше много комичен в нещастието си и се впускаше в най-абсурдни неща с вярата, че се доближава до целта си. Едно от тях беше съчиняването (с помощта на единия от сериозните и почтени господа, които ни обучаваха и който, каквато и да е била ерудицията му, нямаше и понятие от стихотворна стъпка) на една безконечна любовна песен на езика на зу-вендите с непрекъснато повтарящ се припев, звучащ като „Аз ще те целуна; о, да, аз ще те целуна!“ Между зу-вендите е прието и се смята за най-безобидно младите мъже да правят серенади на дамите през нощта (зная, че това се прави в южните европейски страни) и да им пеят всевъзможни глупави песни. Младите хора могат да бъдат сериозни, а може и да не са сериозни, по това не се смята за обидно дори от дамите с най-високо положение, които приемат цялата работа така, както младата англичанка един добре направен комплимент.
	Възползувайки се от този обичай, Гуд си наумил да направи серенада на Сорейз, чиито лични покои заедно с тези на придворните и дами бяха точно срещу нашите, в по-отдалечената страна на тесния двор, разделящ една част на големия дворец от друга. След като, се снабдил с една тамошна цитра, на която лесно се научил да дрънка, тъй като по-рано свирел малко на обикновена китара, той се запътил в полунощ — най-подходящия час за такова мяукане — за да направи нощта непоносима с любовните си крясъци. Спал съм дълбоко, когато те започнали, но скоро се събудих — защото Гуд притежава ужасно силен глас и няма чувство за мярка — и изтичах към прозореца, за да видя какво става. И там, застанал на силната лунна светлина в двора, видях Гуд, нагизден с шапка с огромни щраусови пера и развята копринена мантия, което всъщност е най-подходящото нещо за обличане при такива случаи, да крещи тази противна песен, съчинена от него и стария учител, придружена с дрънкащ акомпанимент. От посоката на покоите на придворните дами долетя поредица от притаени кискания, но покоите на самата Сорейз, на която искрено съчувствувах, ако наистина беше там, бяха неми като гроб. Тази ужасна песен наистина нямаше край със своето постоянно „Аз ще те целуна“ и накрая нито аз, нито сър Хенри, когото бях повикал да се полюбува на гледката, можехме да търпим повече. Така че, спомняйки си онази хубава стара приказка, подадох главата си през прозоречния отвор и извиках: „За бога, Гуд, престани само да го казваш, ами я целуни и нека всички продължим съня си!“ Моите думи изглежда го накараха да се опомни и повече не чухме серенади.
	Това отклонение представлява всъщност смешен инцидент в една трагична история. Колко много трябва да сме благодарни, че дори и в най-сериозните неща обикновено прозира комичното, стига хората да могат да го видят. Чувството за хумор е ценно притежание в живота и трябва да бъде възпитавано у хората още в основните училища, особено в Шотландия.
	И така, колкото повече сър Хенри се отдръпваше, толкова повече Сорейз настъпваше, което е обичайно в подобни случаи, докато накрая положението наистина стана много особено. Ясно бе, че поради някаква странна способност на ума си тя бе сляпа за истинското състояние на нещата, и аз се страхувах ужасно от мига, когато ще прогледне. Сорейз беше жена, с която бе опасно да имаш работа, било то по собствено желание, било то по принуда. Най-после, както предвиждах, лошият час настъпи. Един хубав ден Гуд беше отишъл на лов със соколи, а сър Хенри и аз си седяхме спокойно и обсъждахме положението специално по отношение на Сорейз, когато при нас дойде един дворцов пратеник с написана бележка; разтълкувахме я с известно затруднение и тя гласеше, че „Кралица Сорейз изисква присъствието на господаря Инкубу в личните си покои, където той ще бъде заведен от приносителя.“
	— Ей богу — изпъшка сър Хенри, — не можеш ли ти да отидеш вместо мен, стари приятелю?
	— В никакъв случай — отговорих енергично. — По-скоро бих се изправил пред ранен с пушка слон. Погрижи се сам за работите си, момчето ми. След като си толкова пленителен, трябва да понесеш последствията. Не бих искал да съм на мястото ти даже ако получа цяла империя.
	— Напомняш ми как другите момчета ме утешаваха, когато щяха да ме наказват с бой в училище — мрачно отвърна той. — С какво право може тази кралица да изисква присъствието ми, бих искал да знам? Няма да отида.
	— Но трябва. Ти си един от нейните офицери, длъжен си да й се подчиняваш и тя го знае. А освен това всичко скоро ще се свърши.
	— Това е същото, което чувах в училище — каза той отново. — Надявам се само да не ме ръгне с някой нож. Вярвам, че е в състояние да го направи. — И той тръгна много нерешително, което не е за чудене.
	Седях и чаках, докато най-сетне след четиридесет и пет минути той се завърна, като изглеждаше много по-зле, отколкото когато тръгна.
	— Дай ми нещо да пия — каза той с дрезгав глас.
	Донесох му чаша вино и попитах какво се е случило.
	— Какво се е случило ли? Ако някога се е случвало нещо лошо, то се случи именно сега. Знаеш кога те оставих, нали? Е, добре, бях заведен направо в личните покои на Сорейз, а това е едно чудно място. Тя седеше там съвсем сама върху копринено ложе в дъното на стаята и свиреше нежно на цитрата си. Застанах пред нея и известно време тя не ми обърна внимание, а продължи да свири и да си тананика; музиката беше много хубава. Най-после вдигна глава и се усмихна.
	— Значи си дошъл? — каза тя. — Мислех си, че може да си отишъл някъде във връзка с работите на кралица Нилефта. Ти винаги си на нейните услуги и не се съмнявам, че си както добър, така и верен поданик.
	На това аз само се поклоних и казах, че съм се явил на заповедите на кралицата.
	— Ах, да, бих искала да поговоря с теб, но по-добре седни. Уморявам се да гледам толкова нагоре. — И тя ми направи място до себе си върху ложето, като се облегна с гръб на таблата, за да вижда изцяло лицето ми.
	— Не е прието — казах — да, седя наравно с кралицата.
	— Казах да седнеш — беше отговорът й, така че седнах и тя ме загледа със своите тъмни очи. Седеше като въплъщение на красотата, почти не говореше, а когато говореше, правеше го съвсем тихо и през цялото време ме гледаше. В черните й коси имаше бяло цвете. Опитах се да съсредоточа очите си върху него и да преброя листата му, но без полза. Накрая дали от погледа й, или от аромата на косите й, или от друго нещо, не зная, но почти се почувствувах като хипнотизиран. Най-после тя се раздвижи.
	— Инкубу — каза тя, — обичаш ли властта?
	Отговорих, че вероятно всички мъже обичат да имат един или друг вид власт.
	— Ти ще я имаш — отговори тя. — Обичаш ли богатството?
	Отговорих, че го обичам за това, което то дава на човека.
	— Ти ще го имаш — каза тя. — А обичаш ли красотата?
	На това отвърнах, че съм голям ценител на статуи и архитектура или нещо глупаво от този род, при което тя се намръщи и замълча. По това време нервите ми вече така се бяха обтегнали, че треперех като лист. Знаех, че ще се случи нещо ужасно, но тя сякаш ме беше омагьосала и не можех да сторя нищо.
	— Инкубу — каза тя след известно време, — би ли желал да станеш крал? Слушай, би ли желал да станеш крал? Чуй, чужденецо, решила съм да те направя крал на цялата Зу-Вендис, да, и съпруг на Сорейз, Дамата на нощта. Не, стой мирно и ме изслушай. На никой мъж от народа си не бих разкрила така тайните на сърцето си, но ти идеш от друга страна и затова аз ти говоря без свян, понеже добре зная какво мога да предложа и колко трудно е за теб да го поискаш. Погледни, една корона лежи в нозете ти, господарю мой Инкубу, и заедно с това щастие и една жена, която мнозина са желали да спечелят. Сега вече ти можеш да отговориш, избранико мой, и твоите думи ще бъдат като музика за ушите ми.
	— О, Сорейз — отвърнах аз, — моля те да не говориш така (виждаш, че нямах време да подбера думите си), — защото това не може да стане. Сгоден съм за твоята сестра Нилефта, Сорейз, и обичам нея, единствено нея.
	В следващия миг разбрах, че съм казал нещо ужасно и вдигнах очи, за да видя резултата. Докато говорех, Сорейз беше скрила лице в ръцете си, а когато проумя думите ми, тя бавно го вдигна и аз се отдръпнах поразен. Лицето й беше посивяло като пепел, а очите й искряха. Тя се изправи на крака и изглеждаше като останала без дъх, но най-ужасното беше, че пазеше пълно мълчание. Веднъж погледна към една странична масичка, където лежеше кинжал, а после към мен, сякаш премисляше дали да ме убие; но не посегна да го вземе. Най-после тя каза една дума, само една…
	— Излез!
	И аз излязох, и го сторих с голяма радост, и ето ме тук. Дай ми още една чаша вино, добри ми приятелю, и ми кажи. Какво трябва да се направи?
	Поклатих глава, защото работата беше много сериозна, или както казва един от поетите, „И адът не притежава яростта на презряната жена“ особено ако тази жена е кралица, и то Сорейз; всъщност аз очаквах най-лошото, включително, че ни заплашва опасност.
	— Нилефта трябва да узнае всичко, и то веднага — казах. — И може би по-добре е да го научи от мене. Може да се отнесе с предубеждение към твоя разказ. Кой командува стражата й тази нощ?
	— Гуд.
	— Много добре. Така няма да успеят да се доберат до нея. Не се учудвай. Не мисля, че сестра й ще остави нещата така. Предполагам, че трябва да се каже на Гуд какво се е случило.
	— О, не зная — отговори сър Хенри. — Това ще нарани чувствата му, горкият човек. Виждаш ли, той проявява голям личен интерес към Сорейз.
	— Това е вярно; може би след всичко все пак не е необходимо да му се казва. Много скоро ще разберем истината. Запомни думите ми, Сорейз ще се свърже с Наста, който чака сърдит там, на север, и ще започне такава война, каквато Зу-Вендис от векове не помни. Погледни нататък! — и посочих към двамата придворни вестоносци, които се отдалечаваха бързо от частните покои на Сорейз. — Последвай ме! — И изтичах нагоре по стълбите, които водеха към наблюдателната кула на покрива, като взех далекогледа със себе си. Погледнах над стената, ограждаща двореца. Първото нещо, което видяхме, бе единият вестоносец, който бързаше нагоре към храма и носеше, без съмнение, известие от кралицата до върховния жрец Агон, но за другия напразно се вглеждах. Много скоро обаче забелязах, че един конник преминава с бесен галоп през северната порта на града и в него разпознах другия пратеник.
	— Ах! — казах. — Сорейз е смела жена. Тя действува светкавично и ще удари бързо и силно. Ти си я обидил, момчето ми, и докато петното бъде измито, мъжка кръв ще тече като река; и твоята също, стига да може да се докопа до теб. И така, отивам при Нилефта. Засега остани, където си, стари приятелю, и се опитай да успокоиш нервите си. Скоро ще имаш нужда от тях, казвам ти, освен ако напразно съм изучавал човешката природа в продължение на петдесет години. — И аз тръгнах.
	Получих аудиенция при кралицата без затруднение. Тя сигурно очакваше Къртис и не беше много доволна да види вместо неговото лице моето, с цвят на махагон.
	— Нещо лошо ли се е случило с моя господар, Макумазан, че той не идва при мен? Кажи, да не е болен?
	Казах, че е напълно добре, и после, без по-нататъшно суетене, се впуснах в разправяне на историята, която разказах от началото до края. О, какъв гняв я обзе! Заслужаваше си да я гледаш — беше толкова прекрасна!
	— Как смееш ти да идваш при мен с такива приказки? — извика тя. — Лъжа са думите ти, че моят господар се обяснявал в любов на Сорейз, моята сестра.
	— Извини ме, о, кралице — отговорих, — аз казах, че Сорейз се е обяснила в любов на твоя господар.
	— Не ми плети паяжина от думи. Това не е ли едно и също? Единият подава, другият приема; но дарът преминава в други ръце и нима има значение кой е по-виновният? Сорейз! О, мразя я — Сорейз, която е кралица и моя сестра. Тя не би паднала толкова ниско, ако той не й е дал повод. О, колко вярно е казал поетът, че мъжът прилича на змия, чиито допир е отровен, и която никой не може да задържи.
	— Забележката, о, кралице, е отлична, но ми се струва, че неправилно си разбрала поета. Нилефта — продължих, — много добре знаеш, че думите ти са празни глупости, а сега не е време за безразсъдство.
	— Как се осмеляваш? — избухна тя, като тропна с крак. — Моят притворен господар ли те изпрати, за да ме обиждаш така? Кой си ти, чужденецо, че можеш да говориш на мен, кралицата; по този начин? Как смееш?!
	— Да, смея. Слушай! Времето, което губиш в напразен гняв; може да ти струва короната, а на всички нас — живота. Конниците на Сорейз вече тръгнаха, за да събират войска. Само след три дни Наста ще се надигне с бързината на лъв привечер и ревът му ще се чуе из целия север. Дамата на Нощта, Сорейз, има сладък глас и тя няма да пее напразно. Знамето й ще се вее от връх на връх и от долина в долина и воините ще се събират под него, както праха под вихрушката. Половината войска ще се отзове на повика й за война. Във всеки град и селце на тази обширна страна жреците ще се надигнат против чужденеца и ще обявят делото й за свещено. Аз казах, о, кралице!
	Сега Нилефта беше почти спокойна; ревнивият й гняв бе преминал и като отпъди бързо и напълно от себе си облика на хубава твърдоглава жена — способност, която е нейна отличителна черта, — тя възприе този на кралица и делова жена. Преобразяването беше внезапно, но цялостно.
	— Твоите думи са много мъдри, Макумазан. Прости слабостта ми. Ах, каква кралица щях да бъда аз, стига да нямах сърце! Да нямаш сърце, значи да побеждаваш всичко. Страстта прилича на светкавицата, тя е красива и свързва земята е небето, но уви, тя заслепява! И ти смяташ, че сестра ми Сорейз ще ми обяви война. Така да бъде. Тя няма да възтържествува над мен. Аз също имам приятели и поданици. Знай, че мнозина са тези, които ще викат „Нилефта“, когато бойният ми стяг се вдигне по върхове и кули и светлината на сигналните огньове лумне в нощта от чукар на чукар, предавайки съобщението за моята война. Аз ще сломя силата й и ще разбия войската й. Вечна нощ ще бъде участта на Сорейз, Дамата на нощта. Подай ми онзи пергамент и мастилото. Така. Сега повикай офицера от преддверието. Той е предан човек.
	Направих, както ми бе заповядано. Мъжът на име Кара, ветеран от гвардията и на вид тих човек, влезе и ниско се поклони.
	— Вземи този пергамент — каза Нилефта. — Това е заповед за теб. Постави стражи на всеки вход и изход на покоите на сестра ми Сорейз, Дамата на нощта и кралица на зу-вендите. Никой да не влиза и никой да не излиза, или ще заплатиш с живота си.
	Човекът се сепна, но отговори само: „Заповедта на кралицата ще бъде изпълнена“ и излезе. После Нилефта нареди да повикат сър Хенри и той дойде с необичайно смутен вид. Помислих си, че ще последва друг изблик на гняв, но чудни са деянията на жените; тя не отрони нито дума за Сорейз и предполагаемата му изневяра, а го приветствува с приятелско кимване на главата и каза просто, че се нуждае от съвета му по важни въпроси. Все пак в погледа й имаше някаква искра и в отношението й към него почувствувах някакво потиснато вълнение, което ме накара да смятам, че тя не е приключила въпроса, но го отлага за по-интимна среща.
	Още с идването на Къртис се завърна и офицерът, който докладва, че Сорейз я няма. Птицата беше отлетяла в храма, казвайки (както бе обичайно за жените от аристокрацията в Зу-Вендис), че ще прекара нощта в размисъл пред олтара. Спогледахме се многозначително. Ударът беше дошъл много скоро.
	Тогава: аз заловихме за работа.
	Генерали, на които можеше да се има доверие, бяха извикани от квартирите си и на всеки бе казано толкова, колкото се смяташе за уместно във връзка с държавните работи, като им се дадоха строги нареждания да съберат заедно всичката налична войска. Същото бе направено и с някои от най-влиятелните благородници, на които Нилефта знаеше, че може да разчита. Неколцина от тях отпътуваха още същия ден за различни краища на страната да съберат своите родове и поддръжници. Заповеди, скрепени с печати, бяха разпратени до управителите на далечните градове и преди падането на нощта около двадесетина вестоносци тръгнаха с нареждане да яздят без почивка, докато стигнат при различните служители, до които бяха адресирани писмата. Така също и много шпиони се заловиха за работа. Работихме целия следобед и вечерта, подпомогнати от няколко доверени писари, и Нилефта показа такъв ум и енергия, които ме изненадаха. Часът беше вече осем, когато се завърнахме в стаите си. Тук узнахме от Алфонс, който беше дълбоко опечален, че забавянето ни е развалило вечерята — понеже той отново беше станал готвач, — че Гуд се завърнал от лова със соколи и отишъл да поеме поста си. Тъй като вече бяха дадени нареждания на офицера от външната охрана да удвои часовоите при портите и понеже нямаше причина да се боим, че ни заплашва опасност, сметнахме, че не заслужава да го търсим, за да му разкажем какво се беше случило — при особените обстоятелства около станалото това всъщност бе задача, която предпочитахме да отложим; затова, след като изгълтахме храната, ние се прибрахме в спалните си, защото имахме голяма нужда от почивка. Преди да направим това обаче, на Къртис му хрумна да каже на стария Умслопогаас да застане на стража в съседство с частните покои на Нилефта. Умслопогаас беше вече добре известен в двореца и по нареждане на кралицата стражите му разрешаваха да преминава навсякъде; той много често се възползуваше от това разрешение, като се скиташе из двореца в тихите часове — една нощна разходка, която той обичаше и която е нещо обичайно за черните хора. Ето защо не бе вероятно присъствието му в коридорите да възбуди подозрение. Без да каже дума, зулусът взе брадвата си и излезе, а ние се оттеглихме да си лягаме.
	Струваше ми се, че съм спал само няколко минути, когато се събудих от особено тревожно усещане. Почувствувах, че в стаята има някой, който ме наблюдава, и веднага седнах в леглото. За моя изненада открих, че вече беше утро и там, изправен в долния край на ложето ми, стоеше самият Умслопогаас, който изглеждаше особено мрачен и неприветлив на сивата светлина.
	— Отдавна ли стоиш там? — запитах малко сопнато, защото не е приятно да бъдеш събуден по такъв начин.
	— Може би половин час, Макумазан. Имам да ти кажа нещо.
	— Говори — казах вече напълно събуден.
	— Както ми бе наредено, отидох през нощта в покоите на Бялата кралица и се скрих зад една колона във второто преддверие, което води към спалното помещение на кралицата. Бугуян стоеше сам в първото преддверие, а пред завесата на тази стая имаше часовой; решил бях, ако мога, да мина незабелязано, така че успях да се промъкна и зад двамата. Там стоях дълги часове, когато изведнъж съзрях една тъмна фигура, която се прокрадваше към мен. Това беше фигурата на жена, а в ръката си държеше кинжал. Зад тази фигура се промъкваше друга, незабелязана от жената. Беше Бугуян, който вървеше по стъпките й. Беше без обувки и за толкова пълен човек я следваше добре. Жената мина покрай мен и звездната светлина се отрази върху лицето й. — Коя беше? — запитах нетърпеливо.
	— Лицето й бе на Дамата на нощта и вярно е, че името добре й подхожда.
	— Изчаках и Бугуян също мина покрай мен. Тогава ги последвах. Вървяхме бавно, без звук, прекосявайки дългата стая. Първо жената, после Бугуян и тогава аз; жената не видя Бугуян, а Бугуян не видя мен. Най-после Дамата на нощта дойде до завесите, които отделят спалните покои на Бялата кралица и протегна лявата си ръка да ги разтвори. Тя премина през тях, след нея Бугуян и после аз. В дъното на стаята се намираше леглото на кралицата и тя лежеше върху му, заспала дълбоко. Чувах как диша и видях бялата й ръка, положена върху завивката като ивица сняг върху суха трева. Дамата на нощта се приведе и с вдигнат нож тръгна безшумно към леглото. Толкова се беше вторачила в него, че и на ум не й дойде да погледне зад себе си. Когато беше вече почти до него, Бугуян докосна рамото й и тя със затаен дъх се обърна; видях ножа да проблясва и чух, че удари с него. Бугуян имаше късмет, че бе облякъл желязната си кожа, защото иначе щеше да бъде промушен. Тогава за първи път той видя коя бе жената и безмълвно се отдръпна назад изненадан, без да каже нито дума. Тя също се изненада, но не проговори, а сложи пръст на устните си така и тръгна назад, преминавайки през завесата, а с нея и Бугуян. Толкова близо мина тя до мен, че дрехата й ме докосна и за малко не я убих, когато минаваше. В първото преддверие тя пошепна нещо на Бугуян и като сключи ръцете си ей така, го умоляваше нещо, но какво каза, не знам. Минаха във второто преддверие и тя продължаваше да го уговаря, а той клатеше глава и казваше „не, не, не“. Стори ми се, че е готов да извика стражата, когато тя спря да говори и го загледа с огромните си очи, и разбрах, че той беше омагьосан от хубостта й. После тя протегна ръката си и той я целуна; тогава се окопитих и тръгнах напред да я заловя, виждайки, че сега Бугуян беше омекнал и заприличал на жена и не можеше повече да различи доброто от злото, когато, о чудо! Тя беше изчезнала.
	— Изчезнала! — възкликнах аз.
	— Да, изчезнала; там стоеше само Бугуян, вперил поглед в стената, сякаш спеше, и не след дълго той също си отиде. Аз почаках малко и после се махнах.
	— Сигурен ли си, Умслопогаас — казах аз, — че не си заспивал тази нощ?
	В отговор той разтвори лявата си ръка и показа острие от кинжал, дълго около три инча, направено от най-хубава стомана. — Ако съм сънувал, Макумазан, погледни какво ми е оставил сънят. Ножът се счупи в гърдите на Бугуян и когато минах, вдигнах това парче от спалните покои на Бялата кралица.


	Глава XVIII
	Война! Кървава война!

	Казах на Умслопогаас да почака, навлякох дрехите си и отидохме него в стаята на сър Хенри, където зулусът повтори разказа си дума по дума. Беше интересно да се наблюдава лицето на Къртис, докато слушаше.
	— Господи! — каза той. — През цялото това време съм спалнята Нилефта едва не е била убита — и всичко това заради мен. Каква злодейка трябва да е тази Сорейз! Добре щеше да бъде, ако Умслопогаас я беше съсякъл на място.
	— О — каза зулусът, — не се безпокой; сигурно щях да я убия, преди да удари, само изчаквах момента.
	Не казах нищо, но си помислих, че ако той беше отсъдил на Сорейз съдбата, която тя готвеше за сестра си, хиляди обречени живота щяха да бъдат спасени. И както по-късно се доказа, бях прав.
	След като разказа историята, Умслопогаас равнодушно отиде да изяде сутрешната си закуска, а сър Хенри и аз се впуснахме в разговор.
	Отначало той беше много огорчен от Гуд, на когото, каза той, кече не може да се има доверие, щом преднамерено бе оставил Сорейз да се измъкне по някоя тайна стълба, вместо да изпълни дълга си и да я предаде на правосъдието. Той изобщо не си мереше думите; когато говореше по въпроса. Оставих го известно време да излива яда си, като си мислех колко ни е лесно да бъдем строги към слабостите на другите и колко меко се отнасяме към собствените си слабости.
	— Наистина, любезни ми приятелю — казах най-после аз, — като те слуша как говориш, човек не би помислил, че ти си мъжът, който вчера имаше среща със същата тази дама и който се беше затруднил да устои на чара й въпреки връзката си с една от най-хубавите и най-влюбени жени в целия свят. Сега предположи, че това е Нилефта, която се е опитала да убие Сорейз, и ти си я заловил, и тя те е молила да я пуснеш. Щеше ли тогава толкова бързо да искаш да я предадеш на позор или на смърт чрез изгаряне? Просто само за миг погледни на въпроса през монокъла на Гуд, преди да обявиш един стар приятел за негодник.
	Сър Хенри смирено изслуша тази проповед и искрено призна, че бе говорил прибързано. Една от най-хубавите черти на неговия характер е, че винаги е готов да си признае, когато греши.
	Но въпреки че защитих така Гуд, не бях сляп за факта, че колкото и естествено да изглеждаше държанието му, очевидно той се бе замесил в едно много неудобно и позорно събитие. Направен е бил опит за гнусно и подло убийство, а той беше оставил убийцата да се изплъзне и с това между другото й бе позволил да вземе пълно надмощие над него. Всъщност той беше на път да стане нейно оръдие, а няма по-ужасна съдба, която може да сполети един мъж, от тази да стане оръдие на някоя безскрупулна жена или изобщо на жена. Това завършва само по един начин: когато бъде съсипан или вече е послужил на целите й, той бива захвърлен — прокуден по широкия свят да търси изгубеното си достойнство. Докато размишлявах така и се чудех какво трябваше да направим — защото целият въпрос беше много сложен, — изведнъж дочух необикновена глъчка вън на двора и различих гласовете на Умслопогаас и Алфонс, като първият свирепо се заканваше, а вторият крещеше от ужас.
	Излязох бързо да видя каква е работата и се натъкнах на комична гледка. Дребният французин тичаше из двора необикновено бързо, а след него като голяма сива хрътка се носеше Умслопогаас. Точно когато излязох, той го хвана и като го вдигна от земята, го пренесе няколко крачки до един красив, но много гъсто разцъфтял храст, чиито цветове приличат на тези на гарденията, но са покрити с къси бодли. После въпреки писъците и дърпането му с един силен замах той натика горкия Алфонс с главата надолу в храста така, че от него останаха да се виждат само прасците на краката и петите му. После, доволен от това, което беше извършил, зулусът скръсти ръцете си и безжалостно остана да се наслаждава на ритането на французина и на крясъците му, които бяха ужасни.
	— Какво правиш? — извиках, докато тичах натам. — Искаш да убиеш човека ли? Издърпай го от храста!
	С яростно мърморене той се подчини и като хвана нещастния Алфонс за глезена, с едно дръпване, при което сигурно размести костите му, го измъкна от средата на храста. Никога не съм виждал такава гледка, каквато представляваше Алфонс с раздраните полусмъкнати дрехи от гърба си, целият в кръв от острите бодли. Той лежеше там, виеше и се търкаляше, и нищо не можеше да обясни.
	Най-сетне се изправи и като застана на сигурно място зад мен, започна да проклина стария Умслопогаас в името на всички светии от календара и да се кълне в кръвта на героичния си дядо, че ще го отрови и „ще си отмъсти“.
	Накрая разбрах истината по въпроса. Излезе, че обикновено Алфонс приготвял на закуска овесената каша на Умслопогаас, която той ядял в ъгъла на двора — гребял от кратуна с дървена лъжица точно така, както правел у дома си в Зулуланд. А пък, Умслопогаас, като мнозина зулуси, изпитва голям ужас от риба, която според него е вид водна змия. Обаче Алфонс, който като някоя маймуна много обича да погажда номера, а при това е и ненадминат готвач, решил да го принуди да яде риба. Съответно накълцал много на ситно известно количество месо от бяла риба и го размесил с кашата на зулуса, който бързо я преполовил, без да подозира какво яде. За нещастие обаче Алфонс не могъл да прикрие радостта си от тази гледка и започнал да подскача весело наоколо му, надничайки в паницата, докато накрая Умслопогаас, който е интелигентен посвоему, заподозрял нещо, разгледал внимателно остатъка от кашата си и когато открил номера на този „женски бивол“, за отплата направил това, което описах. Действително дребният човечец има късмет, че не си счупи врата при това наказание, защото, както всеки би си помислил, той трябваше да се е поучил от случката, когато „le Monsieur noir“ беше показал изкуството си да върти брадвата, и да е разбрал, че Умслопогаас не е човек, с когото можеш да си правиш шеги.
	Това произшествие само по себе си не е важно, но аз го разказвам, защото то доведе до сериозни последици. Щом спря кръвотечението на драскотините си и се изми, Алфонс си тръгна, като продължаваше да кълне, за да успокои яда си — процес, който от опит знаех, че трае доста дълго време. Когато той си отиде, прочетох едно конско евангелие на Умслопогаас и му казах, че се срамувам от държанието му.
	— Е, Макумазан — отвърна той, — ти трябва да бъдеш търпелив с мен, защото мястото ми не е тук. Отегчих се, отегчих се до смърт от ядене и пиене, от спане и планове за женитби. Не ми се нрави този спокоен живот в каменните къщи, който изсмуква храбростта на мъжа и превръща силата му във вода, а плътта му в тлъстина. Не ми се нравят белите дрехи и нежните жени, надуването на фанфари и пускането на соколи. Когато се бихме с масаите в онзи краал, ах, тогава животът си струваше да го живееш, но тук никой не удря от гняв и започнах да си мисля, че скоро ще тръгна по пътя на дедите си и никога вече няма да размахам Инкози-каас. — И той вдигна брадвата си и започна да я оглежда с тъга.
	— А-а — казах, — значи това е оплакването ти? Пак те е хванала „кръвната болест“, така ли? Значи на Кълвача пак му се иска някое дърво? И то на твоята възраст. Засрами се, Умслопогаас.
	— Е, Макумазан, моят занаят е червен, но все пак е по-добър и по-честен, отколкото на някои други. По-добре е да убиеш човек в честен бой, отколкото да изсмучеш кръвта от сърцето му с купуване, продаване и лихварство, какъвто е вашият бял обичай. Много мъже съм погубил и въпреки това не ме е страх да се изправя пред лицето на някого от тях отново; ах, мнозина са тези, които някога бяха приятели и с които с радост бих смъркал отново емфие. Но хайде, хайде, вие си имате вашите права, аз — моите; всеки принадлежи на своя народ и на своята страна. Волът от високите велди би умрял в някоя гъста гориста местност и така е и с мен, Макумазан. Груб съм, зная, и когато кръвта ми се сгорещи, не зная какво правя, но все пак ти ще тъжиш, когато нощта ме погълне и изчезна напълно в мрака, защото дълбоко в сърцето си ти ме обичаш, татко мой Макумазан Лисицата, въпреки че съм само един пропаднал зулуски кръволок — главатар, за когото няма място в собствения му краал, изгнаник и скитник в незнайни места. Да, обичам те, Макумазан, защото с течение на годините заедно посивяхме и ни свързва нещо невидимо, но много здраво, за да бъде разкъсано лесно. — И Умслопогаас извади от дупката в ухото си, където винаги я носеше, кутийката емфие, представляваща стара месингова гилза, и ми я подаде да си взема.
	Взех щипка емфие с известно вълнение. Напълно вярно беше, че бях много привързан към този кръвожаден стар главорез. Не зная какво беше обаянието на личността му, но имаше обаяние; може би това беше жестоката му честност и прямота; може би се възхищавах от почти свръхчовешкото му умение и сила или може би просто защото той беше съвършено неповторим. Откровено казано, при всичкия си натрупан опит с туземците не познавах друг човек като него; Умслопогаас беше толкова мъдър и все пак се държеше като дете; той беше — въпреки че може да изглежда смешно да се каже — като героя от пародията на янките, който „има нежно сърце“. Във всеки случай бях много привързан към него, въпреки че никога не би ми хрумнало да му го кажа.
	— Да, стари вълко — обадих се аз, — странна е твоята обич. Защото ти можеш да разцепиш черепа до брадата ми, ако утре застана на пътя ти.
	— Говориш истината, Макумазан, бих направил това, ако дългът го повелява, но няма да престана да те обичам даже когато те разсека. Има ли надежда за някой бой тук, Макумазан? — продължи той с поверителен глас. — Струва ми се, че това, което видях миналата нощ, показва, че двете велики кралици са разгневени една на друга. Иначе Дамата на нощта нямаше да носи кинжала си.
	Съгласих се, че много или малко това показваше, че има злоба и гняв между двете дами и му разправих как стоят нещата, и че те се карат за Инкубу.
	— Ах, така ли? — възкликна той като подскочи от радост. — Тогава не е възможно да няма война, както не е възможно реките да не прииждат от дъждовете, война докрай. Жените обичат последния удар, както и последната дума, а когато се бият за любов, те са безжалостни като ранен бивол. Виждаш ли, Макумазан, жената ще преплува през кръв, за да постигне желанието си, и няма да се замисли върху това. С тези очи съм го видял не веднъж, а дори два пъти. Ах, Макумазан, ние ще видим това хубаво населено място да гори и ще чуем виковете на битката да огласят улиците. Значи в крайна сметка не съм се скитал напразно. Могат ли тези хора да се бият, как смяташ?
	В този момент сър Хенри се присъедини към нас, а и Гуд се зададе от другата страна, много блед на вид и с хлътнали очи. В мига, когато Умслопогаас го видя, той преустанови кръвожадния си разговор и започна да го приветствува.
	— Ах, Бугуян — извика той, — поздрав на теб, Инкус! Ти наистина изглеждаш уморен. Много ли ловува вчера? — После, без да дочака отговор, продължи. — Чуй, Бугуян, ще ти разправя една история. В нея се разказва за жена, ето защо ще ти е интересно да я чуеш, нали?
	— Имало някога един мъж и той имал брат, а имало и една жена, която обичала брата на мъжа, а била обичана от мъжа. Но братът на мъжа имал любима съпруга и не обичал жената и се подиграл с нея. Тогава жената, която била много хитра и със злобно сърце, жадно за отмъщение, решила в себе си и казала на мъжа: „Аз те обичам и ако ти обявиш война на брат си, ще се омъжа за теб.“ И той знаел, че това е лъжа, но поради голямата си любов към жената, която била много хубава, послушал думите й и започнал война. И когато много хора загинали, брат му изпратил до него послание: „Защо искаш да ме убиеш? Какво зло съм ти сторил? Не съм ли те обичал от най-ранната си младост? Когато си изпадал в беда, не съм ли ти помагал и не ходихме ли заедно на война, и не си ли деляхме плячката момиче по момиче, вол по вол и крава по крава? Защо искаш да ме убиеш, братко мой, когото винаги съм обичал?“
	Тогава мъка обзела сърцето на мъжа и той разбрал, че неговият път е лош, и като се отказал от изкушението на жената, преустановил войната срещу брат си и заживели заедно в мир в същия краал. След време жената дошла при него и му казала: „Забравих миналото и ще стана твоя съпруга.“ Дълбоко в сърцето си той знаел, че това е лъжа и че помислите й били зли, но поради любовта си към нея я взел за жена.
	И още същата нощ, когато били венчани, след като мъжът потънал в дълбок сън, жената станала, взела брадвата от ръката му, промъкнала се в колибата на брат му и го убила, както спял. После като преситена лъвица се прокраднала обратно, поставила ремъка на кървавата брадва отново около китката на мъжа си и си отишла.
	Призори хората започнали да викат „Локуста е убит през нощта“ и влезли в колибата на мъжа; а там той още спял, а до него лежала кървавата брадва. Тогава те си спомнили за войната и казали: „Ето! Сигурно той е убил брат си“ и искали да го хванат и погубят, но той се надигнал и бързо избягал, само че при бягството си убил жената.
	Но смъртта не могла да заличи злото, което тя извършила и целият й грях останал да тегне върху му. Затова той станал изгнаник и името му се произнасяло с презрение от собствения му народ; защото върху него, само върху него останал да тегне грехът на тази, която го измамила. И затова този, който някога беше велик главатар, се скита надалеч без краал, без жена, и затова ще умре далеч като повален самец, и името му ще бъде прокълнато от поколение на поколение, понеже хората казват, че той е убил брат си, Локуста, чрез подлост в нощта.
	Старият зулус спря и видях, че беше дълбоко развълнуван от собствения си разказ. Скоро той вдигна главата си, която бе свел върху гърдите си, и продължи:
	— Аз бях този мъж, Бугуян. Да! Аз бях този мъж, а сега слушай! Ще станеш ли и ти като мен оръдие, играчка, вол, който да носи бремето на злите деяния на друг? Чуй? Когато ти се промъкваше след Дамата на нощта, аз те следвах по петите. Когато тя те удари с ножа в спалните покои на Бялата кралица, аз също бях там. Когато ти я остави да се изплъзне като змия в камъните, аз те видях и разбрах, че тя те бе омагьосала и че един честен мъж бе забравил честността, и че този, който винаги е следвал правия път, беше поел по кривия. Прости ми, татко мой, ако думите ми са горчиви, но те са казани от цялото ми сърце. Никога повече не се срещай с нея и така ще легнеш с чест в гроба. Иначе заради жената, която носи красотата си като дреха, ти ще станеш това, което съм аз, а може да имаш и по-голяма зина. Аз казах.
	По време на цялото това дълго и красноречиво слово Гуд беше стоял без да продума, но когато историята започна да наподобява толкова явно собствения му случай, той се изчерви, а когато разбра, че случилото се между него и Сорейз е било видяно, той явно бе много опечален. И сега, когато най-после проговори, гласът му беше много смирен, което е напълно чуждо за него.
	— Трябва да кажа — започна той с горчива насмешка, — че едва ли съм мислил да доживея един зулус да ме учи какво е дълг. Но току-що стана ясно какво излезе накрая. Чудя се дали вие, приятели, можете да разберете колко унижен се чувствувам, а най-горчивото от всичко е това, че напълно го заслужавам. Разбира се, че трябваше да предам Сорейз на стражата, но не можах и тона е факт. Оставих я да си отиде и обещах да не казвам нищо, което е още по-голям срам за мен. Тя ми каза, че ако застана на нейна страна, що се ожени за мен и ще ме направи крал на тази страна, но благодаря на Бога, че намерих сили да отвърна, че даже и да се оженя за нея, няма да изоставя приятелите си. А сега можете да направите с мен каквото искате, заслужавам го напълно. Всичко, което имам още да кажа, е, че се надявам никога да нямате случай да обичате жена с цялото си сърце и да бъдете така силно изкушавани от нея. — И той се обърна, за да си върви.
	— Почакай, стари приятелю — каза сър Хенри, — спри за минута. И аз имам да ти разкажа една малка историйка. — И той разказа това, което беше станало предния ден между Сорейз и него самия.
	Този разказ беше окончателният удар за горкия Гуд. Не е приятно за никой мъж да научи, че е послужил за оръдие, но когато обстоятелствата са толкова отвратително брутални, както в този случай, това е най-горчивият хап, какъвто може да се случи да преглътне човек.
	— Знаете ли — каза той, — мисля, че вие, приятели, почти намерихте лек за мене. — И той се обърна и си отиде, а на мен изведнъж много ми домъчня за него. Ах, ако можеха насекомите винаги да внимават и да избягват свещта, колко малко изгорени крила щеше да има!
	Този ден беше дворцов ден: кралиците седяха в голямата зала и приемаха петиции, разискваха закони, отпускането на субсидии и т.н. и не след дълго ние се запътихме натам. По пътя към нас се присъедини и Гуд, който изглеждаше извънредно потиснат.
	Когато пристигнахме в залата, Нилефта вече беше на трона си и работеше както обикновено, заобиколена от съветници, придворни, законоведи, жреци и необичайно силна стража. По възбудената атмосфера обаче и изписаното очакване по лицата на всички присъствуващи личеше, че никой не отдаваше сериозно внимание на обикновените дела, тъй като слухът, че гражданската война е близка, се беше разпространил. Отдадохме чест на Нилефта и заехме обичайните си места. Известно време всичко вървеше както обикновено, когато изведнъж пред двореца прозвучаха фанфари и от огромната тълпа, която се беше събрала в очакване на някакво необикновено събитие, се надигна глъч: „Сорейз! Сорейз!“
	Тогава се чу грохотът от колелата на много колесници и скоро огромните завеси в дъното на залата бяха широко разтворени и през тях влезе самата Дама на нощта. Но тя не беше сама. Предшествуваше я Агон, върховният жрец, облечен в най-великолепните си одежди, а от двете страни ги следваха други жреци. Причината за тяхното присъствие беше ясна — щом Сорейз идваше с тях, всеки опит да бъде задържана щеше да бъде светотатство. Зад нея вървяха известен брой от видните благородници, а зад тях малка група избрани телохранители. Един поглед към Сорейз беше достатъчен да покаже, че мисията й не беше миролюбива, защото вместо с избродираната със злато роба тя бе облечена с блестяща туника, направена от златни люспи, а на главата си имаше малък златен шлем. В ръката си държеше малко копие, изработено красиво от чисто сребро. Тя премина през залата като лъвица, съзнаваща гордостта и хубостта си, а присъствуващите й се покланяха и правеха път. При свещения камък тя се спря и като положи ръката си върху му, извика с висок глас към Нилефта, седнала на трона:
	— Привет, о, кралице!
	— Поздрав и на теб, моя царствена сестро! — отговори Нилефта. — Ела насам. Не се страхувай, обещавам ти да бъдеш в безопасност.
	В отговор Сорейз погледна високомерно и се понесе през залата, докато застана точно срещу троновете.
	— Една молба, о, кралице! — извика тя отново.
	— Говори, моя сестро. Какво е това, което мога да ти дам на теб, която имаш половината от кралството?
	— Ти можеш да ми кажеш истината — на мен и на народа на Зу-Вендис. Вярно ли е, или не, че възнамеряваш да вземеш това чуждо куче — и тя посочи към сър Хенри с малкото си копие — за съпруг и да споделиш с него леглото и трона си?
	При тези думи Къртис трепна и като се обърна към Сорейз, й каза с нисък глас:
	— Струва ми се, че вчера ти имаше други имена освен куче, с които да ме наричаш, о, кралице!
	Видях как тя прехапа устните си и също като знаме, сигнализиращо опасност, лицето й пламна от нахлулата кръв. Като видя, че тайната е разкрита и че няма какво повече да спечели с по-нататъшно укриване, Нилефта, която преди всичко бе естествена, отговори на въпроса по един необикновен, но резултатен начин, предизвикан, както твърдо вярвам, от кокетство и желание да възтържествува над съперницата си.
	Тя се изправи и като слезе от трона, се понесе с цялото великолепие на царствената си грация към мястото, където стоеше нейният любим. Там тя се спря и размота златната змия, увита около ръката й. После му нареди да коленичи и когато той се отпусна на едно коляно върху мрамора пред нея, тя хвана златната змия с двете си ръце и обви чистия мек метал около врата му; сетне преднамерено го целуна по челото и го нарече свой „скъп господар“.
	— Ти виждаш — каза тя, обръщайки се към сестра си, след като възбуденият шепот на зрителите замря и сър Хенри се изправи на нозе, — аз сложих моята каишка около врата на „кучето“, затова внимавай! Той ще бъде моето куче-пазач и това е отговорът ми за теб, кралице Сорейз, сестро моя, и за тези с теб. Не бой се — продължи тя, като се усмихваше сладко на любимия си и сочеше златната змия, която бе обвила около силния му врат. — Макар яремът ми да е тежък, той все пак е от чисто злато и няма да те ожули.
	После, като се обърна към присъствуващите, тя продължи гордо с ясен глас. — Да, Дамо на нощта, благородници, жреци и люде, които сте събрани тук заедно, с този жест аз вземам чужденеца за съпруг тук, пред лицето на всички вас. Нима ще съм кралица, ако нямам право да избера мъжа, когото да обичам? Това би значило, че стоя по-ниско и от най-долното момиче в моята страна. Не, той спечели сърцето ми, а с него и ръката ми, и трона, и всичко, което имам; дори да беше просяк, а не велик господар, по-хубав и по-силен от всички тук, и притежаващ по-голяма мъдрост и знания за чудни неща, пак бих му дала всичко, а сега му го давам най-вече заради това, което е. — И тя хвана ръката му, като го гледаше с гордост, застанала смело пред всички. И такава сладост, сила и достойнство се излъчваше от облика й и толкова красива изглеждаше, застанала ръка за ръка там, редом със своя любим, толкова сигурна в него и в себе си и така готова да рискува всичко и да понесе всичко заради него, че повечето от тези, които присъствуваха на гледката, която съм сигурен, че никой от тях не ще забрави, доловиха пламъка в очите й и щастието върху поруменялото й лице и като обезумели започнаха да я приветствуват. Това беше смела постъпка от нейна страна и вълнуваше въображението. Защото човешката природа в Зу-Вендис, както навсякъде другаде, обича този, който е смел и не се страхува да наруши някое правило, а също е и особено податлива на призиви с романтичен характер.
	И така, хората я приветствуваха, докато покривът закънтя. Но Сорейз, Дамата на нощта, стоеше там със сведени очи, защото за нея бе непоносимо да гледа победата на сестра си, която й отнемаше човека, когото тя се беше надявала да спечели: побледняла, тя цялата трепереше от страхотния си ревнив гняв като трепетлика на вятъра. Както мисля, че вече споменах, тя винаги ми напомняше на море в спокоен ден, приспало скритата си мощ. А сега тази мощ се събуди и като лицето на разгневен океан ме ужасяваше и същевременно ме очароваше. Една истински хубава жена, изпаднала в царствен гняв, е винаги красива гледка, но дотогава не бях виждал такава красота и такъв гняв, събрани заедно, и само мога да кажа, че произведеният ефект беше достоен и за двете.
	Тя вдигна бялото си лице, стиснала зъби, а под пламтящите й очи се виждаха лилави кръгове. Три пъти се опита да проговори и трите пъти не можа, но накрая гласът й се възвърна. Като вдигна сребърното копие, тя го разтърси и светлината се отрази върху му и върху златните люспи на бронята й.
	— Нима ти, Нилефта, смяташ — каза тя с глас, който прозвуча като зов на тръба в голямата зала, — нима смяташ, че аз, Сорейз, кралица на зу-вендите, ще допусна този долен чужденец да седне върху бащиния ми престол и да наплоди нечистокръвно потомство, което да изпълни дома на великия Род на стълбището? Никога! Никога, докато има живот в гърдите ми и мъже да ме следват, и копия да удрят! Кой е на моя страна? Кой?… Предай сега това чуждо куче и тези, които дойдоха с него за плячка, на страшния огън, защото не извършиха ли те смъртен грях спрямо Слънцето? Ако не, тогава, Нилефта, аз ти обявявам война — кървава война! Ах, казвам ти, че пътят на страстта ти ще бъде белязан с опожарените ти градове и напоен с кръвта на тези, които останат с теб. Върху твоята глава ще легне бремето за извършеното и в твоите уши ще отекнат стенанията на умиращите и писъците на вдовиците и на онези, които ще останат завинаги без бащи! Казвам ти, че ще те сваля — тебе, Нилефта, Бялата кралица, от трона ти — и ще бъдеш хвърлена, да, хвърлена, от най-високото стъпало на огромното стълбище долу при основите му, защото ти покри с голям срам името на рода на този, който го построи. И казвам на вас, чужденци — на всички вас освен на теб, Бугуян, твоят живот ще спася заради услугата, която ми направи, и ако оставиш тези хора и ме последваш (при което Гуд живо разтърси глава и възкликна на английски „това не може да стане“) — казвам, че ще ви увия в златни листа и ще ви увеся още живи с вериги от четирите златни фанфари на четирите ангела, които са разперили крила на изток и запад, на север и юг от шеметните върхове на храма, за да останете като спомен и предупреждение за страната. А що се отнася до теб, Инкубу, ти ще умреш по друг начин, който няма да ти кажа сега.
	Тя спря задъхана, защото гневът й я разтърсваше като буря, и през залата премина шепот отчасти на ужас, отчасти на възхищение. Тогава Нилефта отговори спокойно и с достойнство:
	— Не подобава на мястото, което заемам, и на достойнството ми, о, сестро, да говоря, както ти говориш, и да заплашвам, както ти заплашваш. Все пак, ако ти обявиш война, тогава ще се помъча да се вдигна срещу ти, защото, колкото и мека да изглежда ръката ми, все пак ти ще откриеш желязната й сила, когато хване войската ти за гушата. Не се страхувам от теб, Сорейз. Само ми е жал за това, което ще навлечеш на народа ми и на самата себе си, но мога да кажа — аз не се страхувам от теб. И все пак ти, която вчера се опита да спечелиш моя любим, да ми вземеш моя господар, този, когото днес наричаш „чуждо куче“, за да стане __твой__ любим и __твой__ господар (на това място в залата се почувствува голямо вълнение), ти, която миналата нощ, за което научих едва в мига, когато ти влезе тук, си се промъкнала като змия в спалните ми покои по таен път и си щяла подло да ме убиеш, мен, твоята сестра, докато съм лежала заспала…
	— Това е лъжа. Това е лъжа! — прогърмя гласът на Агон и на двадесетина други.
	— Не е лъжа — казах аз и извадих счупеното острие на кинжала, вдигайки го високо. — Къде е другата половина, от която се отчупи това, о, Сорейз?
	— __Не__ е лъжа — извика Гуд, решен най-после да действува като честен човек. — Аз хванах Дамата на нощта при леглото на Бялата кралица и върху моите гърди се счупи кинжалът.
	— Кой е с мен? — извика Сорейз, разтърсвайки сребърното копие, защото видя, че настроението на присъствуващите се обръщаше против нея. — Какво, Бугуян, ти не идваш ли? — каза тя с тих, сподавен глас, като се обърна към Гуд, който стоеше наблизо до нея. — Тогава, мекушави глупако, нека за награда сърцето ти да се стопи от любов към мен и пак да не намериш покой; а можеше да бъдеш мой съпруг и крал. Поне те държа във вериги, които не могат да бъдат разчупени.
	— __Война! Война! Война!__ — извика тя. — Тук, с ръка върху свещения камък, който според предсказанието ще пребъде дотогава, докато зу-вендите не превият врат под чуждо иго, обявявам война до край. Кой ще последва Сорейз, Дамата на нощта, към победа и слава?
	Изведнъж цялото събрание се разпадна в неописуемо безредие. Мнозина от присъствуващите побързаха да присъединят съдбата си към тази на Дамата на нощта, но някои от нейните последователи дойдоха при нас. Между първите имаше един подофицер от собствената охрана на Нилефта, който внезапно се обърна и хукна към изхода, откъдето вече излизаха хората на Сорейз. Умслопогаас, който заедно с нас беше наблюдавал цялата сцена, виждайки, че ако този войник се измъкне, други щяха да го последват, с възхитително присъствие на духа хвана човека; той обаче извади сабята си и замахна към него. С див вик зулусът отскочи назад и като избягна ударите на сабята, започна да „кълве“ с ужасната си брадва своя неприятел, докато за няколко секунди съдбата на човека се реши и той тежко падна полумъртъв върху мраморния под.
	Това беше първата пролята кръв във войната.
	— Затворете портите — извиках аз, като мислех, че може би така щяхме да хванем Сорейз, пък и вече не ме беше грижа дали ще извършим светотатство. Но заповедта дойде твърде късно. Стражата на Сорейз вече преминаваше през тях и в следващите минути улиците екнаха от ожесточения галоп на конете и търкалянето на колесниците й.
	Така, повличайки половината от хората след себе си, Сорейз премина като вихрушка през Навъсения град на път за главната си квартира в М’Арстуна, крепост, разположена на сто и тридесет мили северно от Милозис.
	И след това градът закипя от безкрайния марш на полковете и подготовката за войната, а старият Умслопогаас започна пак да седи на слънцето и изкусно да точи острата като бръснач Инкози-каас.


	Глава XIX
	Една необикновена венчавка

	Един човек обаче не можа да се измъкне на време, преди портите да бъдат затворени, и това беше върховният жрец Агон; имахме всички основания да вярваме, че той беше най-големият съюзник на Сорейз, сърце и душа на нейната партия. Този хитър и жесток старец не ни беше простил за онези хипопотами или по-скоро така казваше. А всъщност искаше да каже, че той никога нямаше да допусне въвеждането на нашия по-разширен начин на мислене, на чуждестранни познания и влияние, докато съществуваше възможност да ни погуби. Той знаеше също, че имахме друга религиозна система, и без съмнение изпитваше непрекъснат ужас да не се опитаме да я въведем в Зу-Вендис. Един ден той ме запита дали изповядваме някаква религия в страната си и аз му отговорих, че доколкото си спомням, имаме деветдесет и пет различни религиозни секти. Бе толкова изумен, че да го бутнехте с пръст, щеше да падне; действително, трудно е да не изпитваш съжаление към върховния жрец на един добре установен култ, който е терзан от възможността за въвеждането на една или на всичките тези деветдесет и пет нови религии.
	Когато узнахме, че Агон е заловен, Нилефта, сър Хенри и аз започнахме да мислим какво да правим с него. Бях много близо до решението да го затворим, но Нилефта поклати глава и заяви, че това щяло да има пагубни последствия в цялата страна.
	— Ах — додаде тя като тропна с крак, — ако победя и някога стана истинска кралица, ще сломя силата на тези жреци с техните обреди, прахосничество и тайнствен живот.
	Така ми се искаше старият Агон да можеше да я чуе, защото това щеше наистина да го уплаши.
	— Е — обади се сър Хенри, — ако не можем да го заговорим, тогава предполагам, че можем да го пуснем да си върви. От него тук няма полза.
	Нилефта го погледна по странен начин и каза малко сухо:
	— Така ли мисли моят господар?
	— Да — каза Къртис, — не виждам полза да го държим тук.
	Тя не отговори, но продължи да го гледа някак срамежливо и същевременно мило.
	Тогава той най-после се сети.
	— Прости ми, Нилефта! — изрече той развълнувано. — Да не искаш да кажеш, че ще се омъжиш за мен още сега?
	— Не, не зная; нека моят господар да каже — беше бързият й отговор. — Но ако моят господар желае, жрецът е там и олтарът е там — и тя посочи към входа на частния параклис — и не съм ли аз готова да изпълнявам желанията на моя господар? Чуй ме, о, господарю мой! След осем дни или може по-малко ти ще трябва да ме оставиш и да тръгнеш на война, защото ти ще предвождаш моята войска; а по време на война мъжете понякога загиват и ако стане така, то времето, когато ще мога да те имам само за мен, дори да е само за спомен, ще бъде много кратко. — И сълзите преляха от прекрасните й очи и се търкулнаха надолу по лицето, подобно на тежки капки роса, стичащи се към червеното сърце на някоя роза.
	— Може би — продължи тя — аз ще загубя короната си, а заедно с короната и живота си, както и твоя. Сорейз е много силна и много озлобена и ако вземе надмощие, пощада няма да има. Кой може да узнае бъдещето? Щастието е Бялата птица на света, която се явява рядко и отлита бързо и далеч, докато един ден се изгуби в облаците. Ето защо трябва да побързаме да я хванем, ако по някаква случайност спре за малко да си почине на ръката ни. Не е умно да се отказваме от настоящето заради бъдещето, защото знае ли някой какво носи бъдещето, Инкубу? Нека откъснем цветята, докато са росни, понеже, когато слънцето се издигне високо, те повяхват, а на другата сутрин ще цъфнат други, но ние никога няма да ги видим. — И тя повдигна милото си лице към него и с усмивка го погледна, а аз пак почувствувах необикновен пристъп на ревност, обърнах се и си отидох. Те не забелязваха особено дали съм там или не, защото ме смятаха, предполагам, за стар глупак, чието присъствие не е от значение и мисля, че всъщност имаха право.
	Така, че аз се завърнах в нашите покои и започнах да размишлявам върху нещата изобщо и да наблюдавам как старият Умслопогаас точи брадвата си под прозореца, както лешоядът точи клюна си пред умиращия вол.
	След около час сър Хенри влетя с много лъчезарен и възбуден вид и като завари там и Гуд, и мен, и дори и Умслопогаас, ни запита дали бихме желали да присъствуваме на една истинска венчавка. Разбира се, че казахме „да“ и тръгнахме към параклиса, където заварихме Агон толкова мрачен, колкото само един върховен жрец може да бъде, и нищо чудно. Излезе, че между него и Нилефта има известно различие в мненията им около предстоящата церемония. Той направо беше отказал да я изпълни или да разреши на някой от жреците си да го стори, след което Нилефта, крайно ядосана, му казала, че тя като кралица била глава на църквата и той бил длъжен да й се подчинява. Вярно, че тя играеше до съвършенство ролята на зу-вендийски Хенри Осми и настояваше, че щом желае да се омъжи, ще се омъжи, а той трябва да извърши венчавката.*
	[* В Зу-Вендис членовете на кралското семейство могат да бъдат венчани само от върховния жрец или от официално назначен заместник. А.К.]
	Но тъй като той все още отказваше да извърши церемонията, тя изложи аргументите си по следния начин:
	— Добре, аз не мога да изпълнявам ролята на върховен жрец, понеже срещу това съществува абсолютно предубеждение, а и не мога да го затворя, защото всичките му подчинени ще надигнат такъв вой, че ще стоварят звездите върху Зу-Вендис и ще я смажат; но мога да го оставя да съзерцава олтара на Слънцето без нищо да яде, понеже това е естественото му призвание. Ако ти не извършиш венчавката, о, Агон, ще бъдеш оставен пред олтара без нищо друго освен мъничко вода дотогава, докато не промениш решението си.
	Всъщност така бе станало, че тази сутрин Агон бил извикан набързо, преди да закуси, и по това време вече беше много гладен. Ето защо той скоро промени възгледите си и се съгласи да ги венчае, като същевременно заяви, че в случая измива ръцете си от всякаква отговорност.
	И стана така, че скоро, придружена само от две от любимите си придворни, влезе кралица Нилефта с щастливо поруменяло лице и сведени очи, облечена в чисто бяла дреха без каквато и да било бродерия, както изглежда, е прието в такива случаи в повечето страни по света. Тя не носеше никакво украшение, дори златните й гривни бяха свалени и аз си помислих, че всъщност тя изглеждаше по-хубава без тях, което е присъщо на изключително красивите жени.
	Тя се приближи, поклони се ниско пред сър Хенри, после взе ръката му и го поведе към олтара; след малка пауза с бавен и ясен глас тя произнесе следните думи, които са обичайни в Зу-Вендис, ако невестата желае брака и мъжът е съгласен.
	— Ще се закълнеш ли ти пред Слънцето, че няма да вземеш друга жена за съпруга, освен ако аз положа ръката си върху й и й заповядам да дойде?
	— Кълна се — отговори сър Хенри, като добави на английски „Една ми е напълно достатъчна.“
	Тогава Агон, който стоеше мрачен в един ъгъл близо до олтара, излезе напред и започна да мърмори нещо в брадата си толкова бързо, че не можех да го следя, но това изглежда беше молитва към Слънцето да благослови съюза и да го дари с плодородие. Забелязах, че Нилефта много внимателно слушаше всяка дума, а по-късно узнах, че тя се е страхувала да не би Агон да й изиграе някой номер и като каже молитвите в обратен ред, да ги разведе, вместо да ги ожени. След богослужението, както при нашите венчавки, младоженците бяха попитани дали се вземат един други за съпруг и съпруга; изказвайки съгласието си, те се целунаха пред олтара и, съгласно техния ритуал, венчавката свърши. Но ми се струваше, че беше необходимо още нещо, затова извадих молитвеника си, който заедно с „Легендите на Инголдсби“ — книга, която често четях, докато лежах буден нощем — ме беше придружавал през всичките ми по-късни странствувания. Преди много години го бях подарил на горкото си момче Хари, а след смъртта му го намерих между вещите му и си го взех обратно.
	— Къртис — казах аз, — не съм свещеник и не зная дали това, което ще предложа, е допустимо. Зная, че не е законно, но ако ти и кралицата нямате възражения, бих желал да прочета английската венчална проповед. Стъпката, която правиш, е много тържествена и смятам, че доколкото обстоятелствата позволяват, ти трябва да я осветиш и съгласно твоята религия.
	— Мислих за това — отвърна той — и желая да го направиш. Още не се чувствувам даже и наполовина оженен.
	Нилефта нямаше възражения и понеже добре разбираше, че съпругът й желае да отпразнува сватбата съгласно съществуващия ритуал в собствената си страна, аз се залових за работа и прочетох молитвите, започвайки с „Уважаеми, младоженци“ до края толкова добре, колкото можах; и когато стигнах до мястото „Аз, Хенри, вземам теб, Нилефта“, го преведох, и също „Аз, Нилефта, вземам теб, Хенри“, което тя повтори много добре след мен. Тогава сър Хенри извади малък златен пръстен от малкия си пръст и го постави на ръката й и така се стигна до края. Пръстенът беше венчалната халка на майка му и не можех да не си помисля колко ли учудена е щяла да остане милата стара дама от Йоркшир, ако е могла да предположи, че венчалната й халка щеше да послужи и на Нилефта, кралица на зу-вендите.
	Докато се състоеше втората церемония, Агон едва го сдържаше на едно място; той бързо схвана религиозния й характер и несъмнено се размисли за деветдесетте и пет нови религии, които взимаха застрашителни размери в очите му. Всъщност той веднага ме сметна за върховен жрец, негов съперник, и съответно още повече ме намрази. Накрая Агон си отиде, като направо щеше да се пръсне от негодувание, и беше ясно, че трябваше да очакваме опасност и от негова страна.
	Гуд, аз и старият Умслопогаас също си отидохме, оставяйки щастливата двойка насаме, но всички се чувствувахме много потиснати. Предполага, се, че сватбите са радостни събития, но от опит зная, че те са тъкмо обратното за всички, освен може би за двамата най-заинтересовани. Те означават прекратяването на толкова много стари, както и установяването на толкова много нови връзки, а винаги има нещо тъжно, когато си отиде старото време. Например да вземем този случай: сър Хенри Къртис е най-хубавият и добър човек и приятел на света, но той никога вече не беше напълно същият след онази малка сцена в параклиса. Сега винаги е „Нилефта това“ и „Нилефта онова“ — накратко, Нилефта от сутрин до вечер по един или друг начин, или изразено, или подразбиращо се. А колкото до старите приятели, е, разбира се, те са заели мястото, което старите приятели трябва да заемат и което, като правило жените гледат те да заемат, когато мъжът се ожени, а това значи второто място. Той сигурно би се ядосал, ако някой го каже, но въпреки всичко то си е факт. Той не е напълно същият и Нилефта е много мила и много очарователна, но мисля, че на нея й се иска той да знае, че тя се е омъжила за него, а не за Куотърмейн, Гуд и сие. Но каква е ползата от мърморенето? Всичко си е в реда на нещата, както всяка омъжена жена без трудност би потвърдила, а аз съм само един егоистичен и ревнив старец, макар да се надявам, че никога не го показвам.
	Така че Гуд и аз си отидохме и се нахранихме мълчаливо, а после се отдадохме на една бутилка извънредно хубаво старо зу-вендийско питие, за да повдигнем духа си. Не след дълго при нас дойде един от служителите ни, който ни разказа нещо, което ни накара да се замислим.
	Сигурно си спомняте, че след караницата си с Умслопогаас Алфонс си отиде в много лошо настроение да оплаква драскотините си. Излезе, че той минал право покрай Храма на слънцето и слязъл надолу по широкия път от другата страна на увенчания с него хълм, където навлязъл в красивия парк или така наречените градини за удоволствие, разположени точно отвъд външната стена на града. След като се поразходил малко, той тръгнал да се връща, но близо до външната порта се натъкнал на конвоя колесници на Сорейз, които ожесточено галопирали по големия северен път. Когато видяла Алфонс, Сорейз спряла колесниците и го повикала. Щом се приближил, веднага го хванали, качили го в една от колесниците и го отвлекли, при което той „силно крещял“, както каза нашият служител, и което твърдо вярвам, тъй като добре го познавам.
	Отначало бях много озадачен и не разбирах каква е била целта на Сорейз с отвличането на нещастния дребен французин. Едва ли би слязла толкова ниско, та да излее яда си върху някой, за когото знае, че е само наш слуга. Това не би било в характера й. Накрая обаче ми дойде една идея. Мисля, че вече казах, че ние тримата бяхме много почитани от народа на Зу-Вендис както поради факта, че бяхме първите чужденци изобщо видени някога тук, така и защото се предполагаше, че притежаваме почти свръхестествени познания. И наистина, въпреки че повикът на Сорейз срещу „чуждите кучета“ или, преведено по-точно, срещу „чуждите хиени“ се прие много добре от благородниците и жреците, той не бе имал голям ефект върху по-голямата част от населението, както научихме По-късно. Зу-вендите, подобно на атиняните в древността, са се стремели винаги към нещо ново, и точно защото ние бяхме нови за тях, присъствието ни беше много желано. Освен това великолепната външност на сър Хенри правеше голямо впечатление на един народ, който притежава по-голяма любов към красотата, от който и да е било друг между тези, които познавам. Красотата може да се почита и в други страни, но в Зу-Вендис просто я боготворят, което наистина се доказва от любовта им към скулптурата. По пазарищата открито се говореше, че в цялата страна няма друг мъж, чиято външност да се сравни с тази на Къртис, така както с изключение на Сорейз нямаше друга жена, която да съперничи на Нилефта, и че затова било редно те да се оженят, и че той бил изпратен от Слънцето за съпруг на тяхната кралица. От всичко това може да се види, че повикът срещу нас беше до голяма степен престорен и никой не знаеше това по-добре от самата Сорейз. Следователно ми хрумна, че тя се беше сетила, че вътре в страната и между хората от провинцията за нея ще е по-добре, ако постави причината за конфликта със сестра си на една по-обща основа, отколкото само върху женитбата на Нилефта с чужденеца. Лесно би било в една страна, където бе имало толкова много граждански войни, да се раздуха някой стар конфликт, който би събудил спомена за погребани вражди; и тя скоро откри един много подходящ случай. При това положение за нея беше много важно да има със себе си един от чужденците, когото да може да показва на обикновените хора като Великия чужденец, който е така поразен от правотата на делото й, че е решил да изостави другарите си и да последва нейното знаме.
	Това несъмнено беше и причината за силното й желание да привлече Гуд, когото щеше да използува дотогава, докато престанеше да й бъде полезен и после щеше да го захвърли. Но тъй като Гуд се беше отдръпнал, тя се възползува от случая да хване Алфонс, който физически приличаше донякъде на него, въпреки че бе по-дребен, вероятно с цел да го показва в градовете и из страната като самия велик Бугуян. Казах на Гуд, че според мене това беше планът й, и само да бяхте видели лицето му — той беше ужасен от тази мисъл.
	— Какво — извика той, — да маскира онзи малък нещастник, за да го представя за мене? Тогава ще трябва да се махна от страната. Името ми ще бъде опетнено завинаги.
	Утеших го, доколкото можех, но наистина не е приятно да бъдеш представляван в една чужда страна от един жалък малък страхливец и напълно съчувствувах на раздразнението му.
	Както вече казах, Гуд и аз прекарахме тази нощ в тържествена самота, сякаш току-що се бяхме върнали от погребението на някой приятел, а не от неговата сватба; а на следващата сутрин работата започна с усилено темпо. Съобщенията и заповедите, изпратени от Нилефта преди два дена, започнаха да дават резултат и в града пристигаха големи групи въоръжени мъже. През всичките тези дни, както може да се предположи, виждахме много малко Нилефта, не твърде много Къртис, но Гуд и аз всекидневно заседавахме с генералите и верните благородници, чертаехме планове за действие, уреждахме продоволствени въпроси, препращахме заповеди и вършехме стотици други неща. Мъжете прииждаха и по големите пътища, водещи към Милозис, целия ден се виждаха знамената на благородници, пристигащи от далечни места, за да се сплотят около Нилефта.
	След първите два дена стана ясно, че ще можем да разполагаме за бой с около четиридесет хиляди пехотинци и двадесет хиляди конници — една много внушителна сила, като се вземе предвид краткия срок, в който я бяхме събрали; но също стана ясно, че около половината от редовната войска бе избрала да следва Сорейз.
	Но ако нашата сила беше голяма, тази на Сорейз, съгласно вестите, донасяни всекидневно от съгледвачите ни, беше по-голяма. Тя беше установила главната си квартира в един много силно укрепен град, наречен М’Арстуна, разположен, както казах, северно от Милозис, и цялата околност се събираше под знамената й. Наста беше напуснал своите планини на път да се присъедини към нея е не по-малко от двадесет и пет хиляди от своите планинци, едни от най-страшните войници в Зу-Вендис. Друг един силен благородник, на име Белуша от тази част на страната, прочута с отглеждането на най-много коне, се присъединил към нея с дванадесетхилядна конница и т.н. Фактически едно на друго излизаше, че тя със сигурност щеше да събере една добре въоръжена войска от почти сто хиляди души.
	И тогава дойде вестта, че Сорейз щяла да вдигне лагера си и да потегли към Навъсения град, обезлюдявайки страната по време на похода си. Ето защо изникна въпросът дали ще е по-добре да я изчакаме при Милозис или да тръгнем насреща й и да влезем в бой. Когато бе поискано мнението ни по въпроса, Гуд и аз без колебание се изказахме в полза на придвижването напред. Ако трябваше да се затворим в града и да чакаме да бъдем атакувани, струваше ни се, че бездействието ни можеше да бъде изтълкувано като страх. Много е важно особено в такива случаи, когато е нужно твърде малко, за да се повлияе на мнението на хората, да си на крак и да вършиш нещо. Въодушевлението от едно дело скоро ще угасне, ако за делото не се прави нищо, а само се чака да победи. Ето защо гласувахме за излизане от града и влизане в бой на открито, вместо да чакаме, докато ни измъкнат от прикритието си като язовец от дупката му.
	Мнението на сър Хенри съвпадна с нашето; на същото мнение, няма защо да го казвам, беше и Нилефта, която като кремък винаги беше готова да пуска искри. Донесоха една голяма карта на страната и я разстлаха пред нея. На тридесет мили пред М’Арстуна, където се беше установила Сорейз, и деветдесет и няколко мили от Милозис, пътят минаваше през проход, широк около две и половина мили, ограден от двете страни с гористи хълмове, които, без да бъдат високи, щяха да го направят — ако го блокирахме — почти непроходим за една натоварена армия. Нилефта съсредоточено разгледа картата, след което, схванала положението с бързина, която в някои жени се доближава до инстинкта, постави пръст върху това стеснение. И като се обърна към съпруга си, тръсна златните си коси и каза гордо, изпълнена е увереност:
	— Тук ще срещнеш войската на Сорейз. Познавам мястото, тук ще ги срещнеш и подгониш пред себе си като прах пред буря.
	Но Къртис изглеждаше мрачен и не отговори нищо.


	Глава XX
	Битката в прохода

	На третата сутрин след разглеждането на картата сър Хенри и аз потеглихме. С изключение на малка охрана цялата голяма войска се беше придвижила предната нощ и Навъсеният град остана много тих и празен. Оказа се невъзможно да се отдели дори един гарнизон за Нилефта освен личната охрана; имаше и около хиляда души, които поради болест или някоя друга причина не можеха да вървят с войската, но тъй като Милозис Практически беше непревземаем и неприятелят се намираше пред, а не зад нас, това нямаше толкова голямо значение.
	Гуд и Умслопогаас бяха тръгнали с армията, а Нилефта придружи сър Хенри и мен до градските порти, яхнала великолепен бял кон, наречен Дневна светлина, за когото се предполагаше, че е най-бързият и издръжлив кон в Зу-Вендис. По лицето й личаха сълзи от скорошен плач, но сега в очите й нямаше сълзи; тя понасяше много храбро това, което сигурно е било горчиво изпитание за нея. При портите на града тя спря коня си и ни пожела добър път. Предишният ден Нилефта направи преглед на войската; говори пред офицерите на голямата армия с такива възвишени и изразителни думи и показа такова пълно доверие в тяхната храброст и в окончателната победа, че напълно плени сърцата им, и докато яздеше от редица на редица, те я приветствуваха така, че и земята затрепера. Днес тя сякаш беше в същото настроение.
	— На добър час и на тебе, Макумазан! — каза Нилефта. — Помни, че за да бъдем спасени от Сорейз, разчитам на твоя ум, който, сравнен с този на моите хора, е като игла пред върха на копието. Вярвам, че ще изпълниш своя дълг.
	Аз се поклоних и се помъчих да й обясня колко се ужасявам от боя и как се страхувам да не загубя главата си, на което тя се засмя мило и се обърна към Къртис:
	— На добър час и на теб, господарю мой! — каза тя. — Върни се с победа и като крал или върху копията на войниците си.*
	[* Намеква за обичая на зу-вендите да носят убитите си офицери върху преплетени копия. А. К.]
	Сър Хенри не отговори нищо, но смушка коня си да върви. Вероятно нещо като буца беше заседнало в гърлото му. След време човек свиква, но такава раздяла е голямо изпитание, когато си женен едва от една седмица.
	— Тук ще ви посрещна — добави Нилефта, — когато победоносно се завърнете. А сега, господа, още веднъж на добър час!
	Ние препуснахме нататък, но след като изминахме около сто и петдесет ярда, се обърнахме и видяхме, че още стои на коня си на същото място и заслонила очи с ръка, гледа след нас; така я видяхме за последен път. След около една миля обаче чухме зад нас да се галопира и като се обърнахме, видяхме да идва един конник, водещ след себе си Дневна светлина — несравнимия кон на Нилефта.
	— Кралицата изпраща белия си жребец като прощален дар на своя господар Инкубу и ми заповяда да кажа на господаря, че това е най-бързият и най-издръжлив кон в цялата страна — каза войникът, като се наведе чак до седлото, за да ни се поклони.
	Отначало сър Хенри не искаше да вземе коня под предлог, че е много хубав за такава груба работа, но аз го убедих да го стори, защото смятах, че Нилефта ще се обиди, ако й откаже. По това време изобщо не предполагах каква услуга щеше да ни направи това благородно животно в най-тежкия ни час. Любопитно е да погледнеш назад и да видиш върху какви обикновени и много случайни обстоятелства почиват често големите събития, използувайки ги лесно и естествено като врата, попаднала на пантите си.
	И така, взехме коня, а той беше красавец; голямо удоволствие бе да наблюдаваш движенията му. И след като Къртис изпрати своите поздрави и благодарности, продължихме пътя си.
	До пладне задминахме ариергарда на голямата армия, чието командуване сър Хенри вече — официално пое. Това беше сериозна отговорност и тя го потискаше твърде много, но разпорежданията на кралицата по въпроса бяха такива, че не допускаха никакво изменение. Той започна да разбира, че високото положение има както своите почести, така и своите задължения.
	Продължавахме да напредваме, без да срещнем никаква пречка, всъщност почти без да видим никого, защото населението от градовете и селата по пътя ни беше избягало в по-голямата си част от страх да не бъде притиснато между двете противникови армии и смляно на прах, както зърното между долния и горния воденичен камък.
	Вечерта на четвъртия ден (защото напредването на едно толкова голямо множество неизбежно върви бавно) се установихме на лагер на две мили отсам прохода или стеснението, за което говорих, а предните ни постове съобщиха, че Сорейз се спускала към нас с цялата си войска и че тази нощ разположила лагера си на десет мили от другата страна на прохода.
	Още призори ние изпратихме напред хиляда и петстотин конници да завладеят позицията. Те обаче едва я бяха заели, когато ги атакуваха почти същия брой конници на Сорейз; започна се една много бърза кавалерийска битка, която завърши за нас със загубата на тридесет души. При приближаването на подкрепленията ни войниците на Сорейз се оттеглиха, отнасяйки със себе си убитите и ранените си.
	Главното ядро на армията достигна прохода около обяд и трябва да кажа, че преценката на Нилефта беше вярна; това беше чудесно място за битка особено срещу по-голяма сила.
	Около миля и нещо пътят се спускаше през твърде неравна местност, което не позволяваше там да се разположи значителна сила, после достигаше горния край на голяма зелена площ, разляла се като вълна по полегатия хълм към бреговете на малък поток, след което започваше отново да се изкачва по още по-лек наклон към полето, простиращо се отвъд. Разстоянието от началото на тази „зелена вълна“ до потока беше малко повече от половин миля, а от потока нагоре към полето отвъд съвсем мъничко по-малко. Дължината на тази зелена вълна в най-високата й точка отговаряше точно на широчината на прохода между гористите възвишения и беше около две мили и четвърт. От двете страни тя беше защитена от камениста, обрасла с гъсти храсти земя, която предлагаше много ценно прикритие за фланговете на армията и правеше почти невъзможно едно нападение в тил.
	След много консултации с различните генерали, с Гуд и мен, Къртис реши да разположи армията именно на отсамния склон на каменистия проход за голямата решителна битка, която изглежда вече предстоеше.
	Нашата войска от шестдесет хиляди души грубо казано беше разделена, както следва: в средата имаше едно плътно ядро от двадесет хиляди пехотинци, въоръжени с копия, саби, щитове от хипопотамска кожа и предпазни плочи на гърдите и гърба.* Те образуваха челото на армията и имаха резерв от пет хиляди пехотинци и три хиляди конници. От двете страни бяха разположени по седем хиляди коне, наредени в дълбочина във величествени ескадрони. След тях, от двете страни, но малко по-напред имаше отново две части, всяка от около седем хиляди и петстотин копиеносци, които образуваха лявото и дясното крило на армията; всяко от тях беше подсилено с хиляда и петстотин конници. Това прави общо шестдесет хиляди души.
	[* Зу-вендите не използуват лъкове. А.К.]
	Къртис беше главнокомандуващ, а аз командувах седемте хиляди коня между челото и дясното крило, което пък беше командувано от Гуд. Другите батальони и ескадрони бяха поверени на зу-вендийските генерали.
	Едва бяхме заели позициите си, когато огромната армия на Сорейз започна да се трупа на отсрещния склон на около миля пред нас, докато цялото място сякаш оживя от безбройните върхове на копията, а земята се затресе от марша на батальоните й. Ясно беше, че съгледвачите ни не бяха преувеличили — враговете бяха поне с една трета повече от нас. Отначало очаквахме, че веднага ще ни нападнат, тъй като роякът на кавалерията, който тегнеше над фланговете й, извърши някакви заплашителни демонстрации, но Сорейз явно бе размислила и през този ден не стана сражение. Колкото до подреждането на огромната й войска, не мога да го опиша точно и ако го сторя, това само би ни объркало, но трябва да кажа, че общо взето то наподобяваше нашия ред, само че резервите й бяха много по-големи.
	Точно срещу дясното ни крило, което всъщност беше лявото крило на Сорейз, стоеше огромна армия от мургави, свирепи наглед мъже, въоръжени само със сабя и щит; както научих, тя била сформирана от двадесетте и пет хиляди диви планинци на Наста.
	— Честна дума, Гуд — казах аз, когато ги видях — ще се видиш в чудо, когато тези господа ни нападнат утре! — при което не беше неестествено, че Гуд изглеждаше твърде загрижен.
	Цял ден наблюдавахме и чакахме, но нищо не се случи и най-после падна нощ; хиляди сигнални огньове блеснаха по склоновете, за да избледнеят и угаснат един по един като звездите, на които приличаха. Докато часовете се нижеха, върху противниковата войска постепенно надвисваше все по-плътна тишина.
	Нощта беше много мъчителна; освен безкрайните неща, за които трябваше да се погрижим, трябваше да се справяме и с терзаещата ни неизвестност. Боят, който щеше да се състои на следващия ден, щеше да бъде толкова голям и клането така ужасно, че наистина трябва да е много смело сърцето, което не се съкрушава от подобна перспектива. А като прехвърлех на ум всичко, което зависеше от боя, ставаше ми зле; ставаше ми много тъжно от мисълта, че тези силни войски бяха събрани за унищожение само за да удовлетворят ревнивия гняв на една жена. Тази беше скритата сила, която щеше да изпрати гъстата маса конници като човешки светкавици през полето и да сблъска свирепите батальони, както се сблъскват облаците, когато ураганът се срещне с ураган. Мисълта беше ужасна и ме караше да се чудя на отговорността, поемана от „силните“ на земята. Дълго седяхме в нощта с бледи лица и натежали сърца и се съвещавахме, докато часовоите се разхождаха нагоре и надолу, надолу и нагоре, а въоръжените, накичени с пера върху шлемовете си генерали влизаха и излизаха, страховити като привидения.
	И така, времето минаваше, докато всичко беше готово за предстоящото клане. Легнах си, мислех и се опитвах да почина малко, но не: можех да заспя от страх пред утрото — защото кой можеше да каже какво щеше да ни донесе то? Нещастие и смърт — това беше сигурно; повече не знаехме, но признавам, че много се страхувах. Но както разбирах, безполезно беше да задавам въпроси на този вечен сфинкс — бъдещето. С всеки изминат ден то обяснява загадките на миналото, от които обърканите мъдреци на всички времена нито са отгатнали, нито ще отгатнат някоя, тъй като въображението им никога не е толкова богато, нито страданието им — така силно.
	Накрая се отказах от мисленето и бях принуден да поставя смирено въпроса върху везните на провидението и на утрото.
	Най-после червеното слънце се показа, огромните лагери се събудиха с шум и глъч и започнаха да се готвят за битката. Това беше красива, вдъхваща страхопочитание гледка, и старият Умслопогаас, облегнат на брадвата си, я съзерцаваше с мрачна наслада.
	— Никога не съм виждал нещо подобно, Макумазан, никога — каза той. — Битките на моя народ приличат на детска игра в сравнение е това, което ще стане. Смяташ ли, че ще се бият до край?
	— Да — отговорих тъжно — до смърт. Бъди спокоен, Кълвачо, защото ще се накълвеш до насита.
	Времето минаваше, а все още нямаше признаци за нападение. Само дружина конници прегази потока и бавно премина покрай нашата предна линия, очевидно за да разгледа позицията ни и броят ни. Не се опитахме да им попречим, защото решението ни беше да стоим твърдо в отбрана, за да не изгубим напразно нито един човек. Мъжете закусваха в пълна бойна готовност, а часовете се нижеха. Около пладне, когато хората обядваха, защото сметнахме, че ще се бият по-добре с пълни стомаси, от крайния десен фланг на неприятеля като гръм се надигна викът „Сорейз“, „Сорейз“; взех далекогледа и ясно можах да различа самата Дама на нощта, заобиколена от блестяща свита, да язди бавно покрай редиците на своите батальони. И когато преминаваше, силният гръмовен рев се надигаше и търкаляше пред нея като грохота на десет хиляди колесници или като рева на океана, когато вятърът внезапно се обърне и го донесе до ушите на хората, докато накрая земята започна да се тресе и въздухът се изпълни със силата на звука.
	Досещайки се, че това е прелюдия към битката, останахме спокойни и се приготвихме.
	Не трябваше да чакаме дълго. Внезапно като пламък от дулото на оръдие напред излязоха два огромни потока кавалерия и препуснаха надолу по склона към малкия поток — отначало бавно, но постепенно увеличаваха бързината. Преди да достигнат потока, получих заповед от сър Хенри да изпратя пет хиляди конници да посрещнат идващата срещу мен войска в момента, когато започне да изкачва най-стръмната част на склона на около четиристотин ярда от нашите линии. Той явно се опасяваше; ако допуснехме да бъде нанесен върху пехотинците, без да го посрещнем, ударът от такова нападение щеше да бъде твърде много за тях. Веднага изпълних заповедта, като аз самият останах назад с остатъка от хората си.
	Петте хиляди конници препуснаха напред, подредени клиновидно, и трябва да призная, че генералът, който ги командуваше, вършеше всичко много умело. Тръгвайки с лек галоп, първите триста ярда той ги водеше право срещу кавалерийския поток, който наброяваше, доколкото можех да пресметна, около осем хиляди конници, препуснали в атака. Тогава внезапно генералът сви надясно, ускори ездата и видях как големият клин бързо се изви и преди неприятелят да се съобрази и да се обърне, за да го посрещне, той се вряза някъде по средата на дължината им с пронизителен гръмовен звук, подобен на този при разчупването на големи блокове лед. Огромният клин се заби дълбоко право в сърцевината и докато прорязваше пътя си, стотици конници бяха отхвърляни от двете му страни, също както плугът обръща пръстта, или по-скоро както водната пяна се разцепва от носа на забързания кораб. Навътре, все по-навътре; напразно потокът извиваше краищата си в агония като ранена змия и се мъчеше да запази центъра си; все още по-нататък, боже мой! Премина право през; него и така, всред радостните викове, нададени от нашите хиляди наблюдатели, те се нахвърлиха върху откъснатите краища, сломяваха ги, отнасяха ги, както бурята отнася клоните, докато накрая, сред стотиците препускащи без ездачи коне, святкането на сабите и победния вик на преследвачите си, голямата войска се сви като опразнена ръкавица, обърна се и препусна лудешката към убежището на собствените си редици.
	Не смятам, че повече от две трети достигнаха обратно, колкото и силни да изглеждаха преди десетина минути. Предните линии, тръгнали в атака, се разтвориха и ги погълнаха и моята част се завърна, понесла загуба само от около петстотин души — не е много, помислих, имайки предвид свирепия бой. Видях също, че противниковата кавалерия срещу нашето ляво крило се оттегляше назад, но как вървеше битката там, не знаех. Най-многото, което мога да направя, е да опиша това, което ставаше непосредствено около мен.
	По това време гъстата маса на неприятелския ляв фланг, състоящ се почти изключително от планинците на Наста, премина малкия поток и като редуваха виковете „Наета“ и „Сорейз“ с развети знамена и лъскави саби запълзяха като мравуняк нагоре към нас.
	Отново получих заповед да се опитам да спра това настъпление, както и главния удар, насочен срещу челната част на армията ни с кавалерийски щурм; според способностите си направих това колкото се може по-добре, като непрекъснато изпращах ескадрони от по хиляда души срещу им. Тези ескадрони причиняваха големи щети на врага и беше чудесно да гледаш как препускат надолу по склона и се забиват като жив нож в сърцето на врага. Ние обаче също изгубихме много хора, защото, след като изпитаха няколко от тези нападения, начертали кървав кръст от убити и ранени в центъра на войската на Наста, враговете ни вече не се опитваха да предлагат безрезултатен отпор на неудържимия им устрем, но се отдръпнаха да ги пропуснат и като се хвърляха на земята, прерязваха сухожилията на стотиците преминаващи коне.
	И така, въпреки всичко врагът идваше все по-наблизо, докато накрая се нахвърли върху частта, командувана от Гуд, състояща се от седем хиляди и петстотин редовни войници, подредени в три силни карета. В същото време един ужасен и сърцераздирателен рев ми подсказа, че главното сражение беше започнало в центъра и крайния ляв фланг. Надигнах се на стремената и погледнах наляво. Докъдето стигаше погледът, се виждаше дълга ослепително блестяща ивица стомана, защото слънцето се отразяваше върху замахналата сабя и забиващото се копие.
	Напред-назад се люлееха редиците на сражаващите се в тази ужасна битка: ту отстъпваха назад, ту отиваха малко напред в тази безумна и все пак подредена бъркотия от нападение и отбрана. Но единственото, което можех да направя, бе да държа сметка за нашето собствено крило. А тъй като в момента конницата се беше оттеглила зад прикритието на трите карета на Гуд, можех да виждам всичко добре.
	Дивите воини на Наста се разбиваха като червени вълни върху навъсените, подобни на канари карета. От време на време те надаваха бойни крясъци и се хвърляха ожесточено срещу трите редици копия само за да бъдат отхвърлени назад, както вълноломът отблъсква прибоя.
	И така, в продължение на четири дълги часа битката се водеше почти без почивка и накрая, ако не бяхме спечелили нещо, то поне не бяхме загубили нищо. Двата опита да се заобиколи левият ни фланг като се премине през гората, която го пазеше, бяха предотвратени. И досега въпреки отчаяните си усилия воините на Наста не бяха успели да разчупят нито едно от каретата на Гуд, макар да бяха намалили броя на хората почти с една трета.
	Що се отнася до челната част на войската, където стояха сър Хенри със свитата си и Умслопогаас, тя бе пострадала ужасно, но все още се държеше с чест, а същото можеше да се каже и за сражаващите се отляво.
	Най-после нападението отслабна и противниковата войска започна да се оттегля, според мене сигурно защото вече им беше достатъчно. Но сбърках с това заключение, понеже Сорейз разпредели кавалерията си на сравнително малки ескадрони и свирепо ни атакува с тях по цялата дължина на бойната линия, а след това още веднъж гневно хвърли своите десетки хиляди копиеносци и сабленосци върху нашите отслабнали карета и ескадрони. Самата тя командуваше сражението и безстрашна като лъвица, яздеше начело на главната атака. Те приближаваха като лавина и аз виждах златния й шлем да проблясва в авангарда, а противопоставящата им се наша кавалерия не успя да спре устрема. Сега те ни удариха и нашият център се изви като лък под тежестта на напора им — той се раздели и ако резервът от десет хиляди души не се беше спуснал да го подкрепи, сигурно щеше да бъде напълно унищожен. Трите карета на Гуд бяха пометени назад като лодки от идващия прилив, а най-предното се разби в него и изгуби половината от останалите си войници. Но усилието беше твърде свирепо и ужасно, за да бъде трайно. Ненадейно в битката настъпи обрат и за минута-две настана затишие.
	После битката започна да се придвижва към лагера на Сорейз. Точно тогава непобедимите и жестоки планинци на Наста — дали защото се бяха обезсърчили от загубите си, или се бяха подвели — също отстъпиха; останките от трите храбри карета на Гуд напуснаха позицията, която бяха държали в продължение на дълги часове и с диви радостни викове се спуснаха подире им по склона, при което рояците сабленосци се обърнаха да ги посрещнат и още веднъж се нахвърлиха върху им с рев. Заобиколени така от всички страни, останките от първото каре бързо бяха унищожени и смятам, че мигът, когато видях самия Гуд яхнал един едър кон, беше върхът на изтреблението. Още няколко минути и всичко беше разбито, тичащите потоци хора изчезнаха и аз загубих от погледа си Гуд в бъркотията на отвратителното клане, което започна.
	Наскоро обаче от остатъците на карето се измъкна един кремав на цвят кон със снежнобяла грива и опашка и премина покрай мен без ездач, с развети юзди. В него разпознах коня, който Гуд беше яздил; без да се колебая повече, поведох половината от годната си кавалерия, която сега наброяваше между четири и пет хиляди души, за да се хвърля на помощ на Гуд и без да чакам заповеди, се впуснах право срещу войниците на Наста. Като ме видяха да идвам, предупредени от гърма на конските копита, повечето от тях се обърнаха към нас и ни дадоха горещ прием. Не отстъпиха нито инч. Напразно ги сечахме и тъпчехме, прорязвайки голяма червена бразда през хилядите им тела; те като че ли изникваха наново със стотици, като забиваха страшните си остри саби в конете ни и прерязваха сухожилията им, а след това сечаха падналите конници направо на парчета. Конят ми скоро бе убит под мен, но за щастие после се снабдих с друг, и то с любимата си, черна като въглен кобила, подарена ми от Нилефта, която държахме отзад в резерва. Междувременно обаче трябваше да се справям колкото се може по-добре, защото бях загубил от поглед хората си в безумното безредие. Гласът ми, разбира се, не можеше да бъде чут сред звъна на стоманата, гневните викове и крясъците на агонизиращите. Скоро се озовах сред остатъците на карето, което се беше подредило около командуващия го Гуд и отчаяно се биеше да оцелее. Спънах се в някого и като погледнах надолу, мярна ми се монокълът на Гуд. Гуд беше паднал на колене, а отгоре му огромен мъж размахваше тежка сабя. Успях някак си да намушкам човека със саймата, останала ми от масая, чиято ръка бях отрязал, но той ми нанесе такъв страхотен удар със сабята по лявата ми страна и гърдите, че макар стоманената ризница да спаси живота ми, почувствувах, че съм зле ударен. За миг се свлякох на ръце и колене всред убитите и умиращите, повърнах и припаднах. Когато се съвзех, видях войниците на Наста или по-скоро онези от тях, които бяха оцелели, да се оттеглят назад през потока, а до мен стоеше Гуд, мило усмихнат.
	— Насмалко да си отидем — извика той, — но добрият край оправи всичко.
	Съгласих се с него, но не можех да не мисля, че за мен не свършваше добре. Бях ударен жестоко.
	Точно тогава видяхме малки дружини от конниците, които бяха разположени в крайната ни лява и дясна част, да се спускат като стрели от местата си върху безредните флангове на войската на Сорейз и това нападение реши изхода на битката. В продължение на минута-две неприятелят бавно и гневно отстъпваше като преминаваше през потока и там отново се строяваше. По времето на още едно затишие, когато можах да се сдобия с втория си кон, получих заповед за нападение от сър Хенри; и тогава с гневен гърлен вик, с развети знамена и святкане на стомана остатъците от нашата армия предприеха офанзива и започнаха да се спускат надолу от позициите, които толкова храбро бяха държали през целия ден, бавно наистина, но неудържимо.
	Най-после беше наш ред да атакуваме.
	Продължавахме да напредваме през купищата убити и ранени и вече приближавахме потока, когато внезапно съгледах нещо необикновено. Галопирайки бясно към нас, с ръце, здраво вкопчени около шията на коня, към която беше притиснал едната страна на побледнялото си лице, към нас се носеше човек, облечен в парадната униформа на зу-вендийски генерал; когато дойде по-наблизо, в него разпознах не другиго, а нашия загубен Алфонс; невъзможно беше да не позная завитите му черни мустаци. След минута той се вмъкна в редиците ни и едва избегна да не бъде посечен. Накрая някой хвана юздите на коня му и го доведоха при мен в момента, когато бе настъпило леко задържане в настъплението ни, за да могат остатъците от разстроените ни карета да се подредят в редици.
	— Ах, monsieur — запъхтяно каза Алфонс с глас, почти неразбираем от уплаха, — слава на небето, че това сте вие! Ах, само какво преживях! Но вие победихте, monsieur, вие победихте. Те, тези нехранимайковци, бягат. Но, чуйте, monsieur, забравих, колко лошо! Утре, при първите лъчи, в двореца в Милозис кралицата ще бъде убита. Стражите й ще напуснат постовете си и жреците ще я убият. Да, да? Те не подозираха, че чух всичко, прикрил се зад едно от знамената.
	— Какво? — извиках ужасен. — Какво искаш да кажеш?
	— Каквото казвам, monsieur. Онзи демон Наста миналата нощ уговори работата с архиепископа Агон. Стражата ще остави отворена малката вратичка, водеща към огромното стълбище и ще напусне, а Наста и жреците на Агон ще минат оттам и ще я убият. Самите стражи няма да я убият.
	— Ела с мен — казах и като извиках на най-близкия офицер да поеме командуването, хванах юздата на Алфонсовия кон и се понесохме в бърз галоп към мястото на около половин миля от нас, където виждах да се развява кралският пряпорец и където знаех, че мога да намеря Къртис, ако беше още жив. Конете ни прескачаха купища от убити и умиращи, прецапваха големи локви кръв и летяха нататък покрай дългите разчупени редици на копиеносците към мястото, където видях да се извисява над генералите, които го заобикаляха, снагата на сър Хенри, възседнал белия жребец, подарен му от Нилефта в часа на раздялата.
	Точно когато пристигнахме, настъплението започна отново. Около главата на Къртис беше увит кървав парцал, но видях, че погледът му е ясен и остър както винаги. До него стоеше старият Умслопогаас с брадва, почервеняла от кръв, но на вид твърде бодър и невредим.
	— Случило ли се е нещо, Куотърмейн? — извика сър Хенри.
	— И още как! Има заговор да убият кралицата утре призори. Ето, Алфонс, който току-що успя да избяга от Сорейз, е чул всичко. — И набързо му повторих това, което французинът ми беше казал.
	Лицето на Къртис побледня като на смъртник и челюстта му увисна.
	— Призори — промълви той, — а сега е заник. Съмва се преди четири, а ние сме почти на сто мили оттам — девет часа на разположение. Какво да правим?
	В главата ми щукна една идея.
	— Уморен ли е конят ти? — попитах.
	— Не. Току-що се качих на него, когато последният, под мен беше убит; и е нахранен.
	— Също и моят. Слизай, нека го възседне Умслопогаас — той язди добре. Ще стигнем в Милозис призори, а не успеем ли, значи няма какво да се направи. Не, не, невъзможно е да напуснеш сега. Ще те видят и това ще реши изхода на битката. Още и наполовина не сме спечелили. Войниците ще помислят, че искаш да офейкаш. Хайде, бързо!
	В миг той слезе и по моя подкана Умслопогаас скочи върху празното седло.
	— Засега довиждане — казах. — И ако е възможно, след час изпрати след нас хиляда конници със запасни коне. Чакай, изпрати също един генерал в лявото крило да поеме командуването и обясни отсъствието ми.
	— Нали ще направиш всичко възможно да я спасиш, Куотърмейн? — промълви той с покруса в гласа.
	— Разбира се, че ще направя. Хайде, върви, изостанал си.
	Той хвърли последен поглед към нас и придружен от свитата си, се впусна в галоп, за да се присъедини към атакуващите, които по това време прегазваха рекичката с вода, почервеняла от кръвта на убитите.
	Умслопогаас и аз напуснахме ужасното бойно поле така бързо, както стрелите напускат лъка, и след няколко минути бяхме вече извън касапницата, миризмата на кръв, бъркотията и крясъците, които сега достигаха до ушите ни като слабия далечен шум на разбиващи се вълни.


	Глава XXI
	Напред! Напред!

	На върха на възвишението за миг спряхме конете си, за да си поемат дъх, и като се обърнахме, хвърлихме поглед към сражението под нас. Огряно от силните лъчи на залязващото слънце, обагрили всичко в червено, от мястото, където стояхме, то приличаше по-скоро на някаква безумна гигантска картина, отколкото на истински ръкопашен бой. Отличителен сценичен ефект от това разстояние бяха безбройните отделни отблясъци светлина, отразена от сабите и копията; иначе панорамата не беше толкова величествена, колкото можеше да се очаква. Огромната зелена морава, върху която се развиваше битката, стръмните очертания на хълмовете отзад и широкия наклон на полето под тях, сякаш я смаляваха. И това, което изглеждаше страхотно, когато си в нея, ставаше незначително, гледано отдалеч. Но не е ли така и с всички други човешки деяния, около които вдигаме толкова шум и врява и създаваме такава бъркотия? На спокойните очи, които ги наблюдават от извисяващите се дълбини горе, те навярно изглеждат дребни като мравки и незначителни както психически, така и физически.
	— Ние печелим битката, Макумазан — каза старият Умслопогаас, оглеждайки положението с опитното си око. — Виж, войските на Дамата на нощта отстъпват навсякъде, няма вече твърдост в тях, те се огъват като нагорещено желязо, сражават се, но с половин сърце. Уви! Битката скоро ще угасне, защото мракът се сгъстява и полковете няма да могат да ги преследват и довършат. — И той тъжно поклати глава. — Но не мисля — добави той, — че ще тръгнат да се бият отново, получиха много голяма порция за преглъщане. Ах! Колко е хубаво да се живее! Най-после видях битка, която си заслужава да видиш, а аз съм виждал много битки.
	Потеглихме отново и докато яздехме един до друг, му разказах каква беше целта на нашата мисия и как, ако не успеем, животът на всички убити през този ден щеше да бъде загубен напразно.
	— Ах — въздъхна той, — почти сто мили и никакви коне освен тези, и да бъдем там преди зората! Хайде — напред! Напред! Човек може поне да се опита, Макумазан; а може би ще стигнем на време, за да разсека черепа на Агон, стария магьосник. Веднъж той поиска да ни изгори, този дърт „гадател“, нали? А сега се готви да улови в капан Нилефта, моята майка, нали? Добре! Да не ме наричат Кълвача, ако не го разсека до брадата му, независимо дали майка ми ще е жива или не. Ай, ай, кълна се в главата на Шака! — и както галопирахме, той размаха Инкози-каас. По това време тъмнината вече ни обгръщаше, но за щастие по-късно щеше да има луна, а и пътят беше хубав.
	Продължавахме да летим през мрака. Двата великолепни коня, които яздехме, си бяха отдъхнали и сега се носеха миля след миля в равномерен широк бяг, който нито намаляваше, нито се изменяше. Галопирахме надолу по склоновете, през широки долини, простиращи се до подножието на далечни хълмове. Все по-близо и по-близо идваха сините хълмове; сега вече се изкачвахме по склоновете им, преваляхме ги и се устремявахме към други, които изскачаха като видения срещу ни отвъд, в далечината.
	Все по-нататък, без да спрем или да дръпнем юздите, в съвършената нощна тишина, която кънтеше като песен от чаткащия звън на конските копита; напред през безлюдни села, където само някое забравено гладно куче пролайваше своето меланхолично приветствие; напред покрай самотни, оградени с ровове жилища; напред през белите петна на лунната светлина, които лежаха студени върху широката земна гръд, като че ли в нея нямаше топлина; напред, коляно до коляно, час след час!
	Не разговаряхме, а привели се напред върху шиите на двата великолепни коня, ние се вслушвахме в дълбокото им провлачено вдишване, когато пълнеха широките си дробове, и в равномерния постоянен тропот на заоблените им копита. Навъсен и черен изглеждаше наистина старият Умслопогаас до мен, яхнал огромния бял кон, също като смъртта в Откровението на свети Йоан Богослов, когато от време на време вдигнеше свирепото си лице да огледа пътя и посочеше с брадвата си някое далечно възвишение или къща.
	И така — напред, все напред, безспир, без отдих, час след час.
	Накрая почувствувах, че даже великолепното животно, което яздех, започна да се уморява. Погледнах часовника си. Беше почти полунощ и бяхме изминали малко повече от половината път. На върха на едно от възвишенията имаше малък извор, който помнех, защото бях спал край него преди няколко нощи и посочих на Умслопогаас да спре там, понеже реших да дам на конете и на самите нас десет минути почивка. Той спря и ние слязохме, по-скоро Умслопогаас слезе и ми помогна да се смъкна, понеже бях уморен, схванат, изпитвах болка от удара и не можех да сляза сам. Бързите коне стояха запъхтени и почиваха, като отпускаха един по един краката си, а потта им се стичаше и над тях се издигаше пара, която увисваше на бледи облаци в спокойния нощен въздух.
	Оставих Умслопогаас да държи конете, докуцуках до изворчето и се напих до насита от сладката му вода. От обед, когато започна битката, бях изпил само глътка вино и изгарях от жажда, макар поради умората да не чувствувах глад. Сетне наплисках пламналата си глава и ръцете си и се върнах, а зулусът отиде да пие. После позволихме на всеки от конете да поеме няколко глътки вода — не повече; о, и колко беше трудно да отведем горките животни далеч от водата. Оставаха още две минути и аз ги използувах да куцукам нагоре-надолу, мъчейки се да се раздвижа и да огледам състоянието на конете. Моята кобила, въпреки че беше толкова бързо животно, явно беше много уморена. Главата й бе отпусната и, гледаше измъчено с помътнели очи. Обаче Дневна светлина, великолепният кон на Нилефта, който, ако му се отдаде заслуженото като на конете, спасили от беда великия Рамзес, трябва да се храни от златна ясла през остатъка от живота си, беше все още сравнително бодър, като се има предвид, че досега той носеше по-голямата тежест. Беше кацнал, разбира се, и краката му бяха уморени, но погледът му беше светъл и ясен, държеше хубавата си глава вдигната и се взираше в мрака наоколо по начин, който сякаш говореше, че друг ако не успее, то той е годен да измине онези четиридесет и пет мили, които все още лежаха между нас и Милозис. После Умслопогаас ми помогна да се кача на седлото и — какъвто жилав стар дивак беше — се метна върху коня си, без да докосне стремето. Отново потеглихме на път — отначало бавно, докато конете нагодят хода си, а после по-бързо. Така изминахме още десет мили, докато стигнахме едно изморително нанагорнище от шест или седем мили и горката ми черна кобила на три пъти се препъна и почти падна на земята заедно с мен. Но при върха тя сякаш отново събра сили и затрополи надолу по склона с дълги, конвулсивни крачки, като дишаше тежко. Изминахме тези три или четири мили по-бързо от когато и да е при тази безумна езда, но почувствувах, че това е последното усилие и бях прав. Внезапно горката ми кобила впи зъби в мундщука и се закова на място покрай ивица равна земя, простираща се на около триста-четиристотин ярда, и после, като направи две-три резки стъпки, спря и с грохот се строполи право върху главата си, а аз се претърколих недалеч от нея. Когато се изправих на крака, храброто животно вдигна глава и като ме погледна със страдални кървясали очи, отпуснал главата си със стон и умря. Сърцето му се беше пръснало.
	Умслопогаас приближи до трупа и аз го погледнах с отчаяние. Оставаше да се изминат повече от двадесет мили преди да съмне, а как щяхме да направим това с един кон? Положението изглеждаше безнадеждно, но аз бях забравил необикновените способности на стария зулус в тичането.
	Без да каже дума, той скочи от седлото и започна да ме вдига върху коня си.
	— А ти какво ще правиш? — запитах.
	— Ще тичам — отговори той, като се улови за ремъка на стремето ми.
	Така потеглихме отново — почти толкова бързо, колкото преди. Ох, какво облекчение беше за мен тази смяна на конете! Всеки, който е яздил в борба с часовете, ще разбере какво означава това.
	Дневна светлина тичаше в лек галоп, с дълги, разтеглени скокове и с всеки скок придръпваше високия зулус. Беше чудесно да гледаш как старият Умслопогаас тича миля след миля, с леко отворена уста и издути като на кон ноздри. На всеки пет мили спирахме за няколко минути, за да може той да си поеме дъх, и после политахме отново.
	— Можеш ли да продължиш така? — запитах аз на третата, от тези почивки — или ще трябва да те оставя да тичаш сам подире ми.
	С брадвата си той посочи един неясен силует пред нас. Това беше Храмът на слънцето, вече на не повече от пет мили.
	— Ще го стигна или ще умра! — изпъшка той.
	О, тези последни пет мили! Кожата от вътрешната страна на краката ми се беше протрила и всяко движение на коня ми причиняваше болка. Но това не беше всичко. Бях изтощен от усилие, от липса на храна и сън, а така също страдах твърде много от удара, нанесен върху лявата ми страна. Струваше ми се, че някакво парче кост или нещо друго бавно пронизваше дроба ми. Не е за чудене, че горкият ми кон също беше на края на силите си. Но във въздуха вече се чувствуваше настъпването на утрото и ние не трябваше да спираме; докато все още дишахме, по-добре и тримата да умрехме на пътя, отколкото да се забавехме. Въздухът беше плътен и тежък, какъвто стави понякога преди разсъмване; и един друг неизменен признак в някой части на Зу-Вендис, че изгревът наближава — стотици малки паяци, висящи накрая на дълги жилави паяжини плуваха из него. Тези ранобудни същества или по-скоро паяжините им се омотаваха с десетки около главата на коня и телата ни и тъй като нямахме нито време, нито сили, за да ги отмахнем, ние препускахме обвити в стотици дълги сиви нишки, развяващи се на ярд или повече след нас — нещо, което трябва да ни е придавало твърде странен вид.
	Но ето че пред нас се изправиха огромните бронзови порти на външната стена на Навъсения град и ново ужасно съмнение ме прободе: ами ако не ни пуснеха вътре?
	— Отворете! Отворете! — извиках заповеднически и същевременно казах кралската условна дума. — Отворете! Отворете! Вестител е дошъл, вестител с новини за войната.
	— Какви са новините? — извика стражът. — И кой си ти, който яздиш като обезумял, ти, който си изплезил език — което действително беше така — и кой е този, дето тича до теб като куче край колесница?
	— Господарят Макумазан е тук, а с него е кучето му, черното му куче. Отворете! Отворете! Нося новини.
	Големите порти се плъзнаха, подвижният мост падна с трясък и ние като стрела преминахме по него и през портите.
	— Какви са новините, господарю, какви са новините? — извика стражът.
	— Инкубу помете Сорейз назад, както вятърът облака — отговорих аз и вече бях отминал.
	Последен напън, мое бързо конче и още по-бързи приятелю!
	Недей да падаш сега, Дневна светлина, и ти, стари зулуски боецо, задръжте силите си за още петнадесет минути, а после ще останем да живеем навеки в летописите на страната.
	Напред! С тропота си огласяхме заспалите улици. Ето, вече преминавахме покрай Храмът-цвете — една миля още, само една малка миля, дръжте се, стискайте зъби, вижте къщите сами тичат покрай вас. Тичай, мило конче, тичай, ето, няма и петдесет ярда още. Ах! Ти вече подушваш обора и се олюляваш.
	— Слава на Господа, най-после двореца! — И ето, първите лъчи на зората осветиха златното кубе на храма.* Но дали ще успея да вляза вътре, или злодеянието е вече извършено и пътят препречен?
	[* Разбира се, понеже покривът на храма, бе твърде висок, той улавяше слънчевите лъчи известно време преди пукването на зората. А.К.]
	Отново казвам условната дума и крещя: — Отворете! Отворете!
	Отговор няма и сърцето ми се свива.
	Викам отново и този път един-единствен глас отговаря. С радост разпознавам, че той е на Кара, Офицерът от охраната на Нилефта, човек, за когото зная, че е честен като светлината, онзи, когото Нилефта изпрати да арестува Сорейз в деня, когато тя избяга в храма.
	— Ти ли си, Кара? — викам. — Аз съм Макумазан. Накарай стражата да пусне моста и да отвори широко портите. Бързо, бързо!
	Времето, което измина, ми се стори безкрайно, но накрая мостът беше спуснат, едната половина на портите се отвори и ние влязохме и двора, където най-после както тогава си помислих, горкият жребец падна мъртъв под мен. Станах от коня и като се облегнах на един стълб, се огледах. Освен Кара не се виждаше никой друг, а той имаше вид на луд човек със съдрани дрехи. Беше отворил портите и спуснал моста самичък, а сега правеше обратното благодарение на едно много гениално съчетание от колелца и лостове, което даваше възможност това да се прави от един човек, както всъщност и ставаше.
	— Къде са стражите? — запитах запъхтян, уплашен какъв отговор ще получа, както не се бях плашил от нищо дотогава.
	— Не зная — отговори той. — Преди два часа, както спях, бях хванат и вързан от часовоите, които командувах, и едва в този момент успях да прегриза със зъби въжето. Страхувам се, много се страхувам, че сме предадени.
	Думите му ми вдъхнаха нови сили. Улових го за ръката и следвани от Умслопогаас, който се олюляваше подире ни като пиян, се повлякохме през двора, през голямата зала, сега тиха като гроб, към спалните покои на кралицата.
	Стигнахме първото преддверие — стражи нямаше; второто — пак нямаше стражи. О, сигурно злодеянието беше извършено! След всичко бяхме закъснели, бяхме закъснели! Тишината и пустотата на тези огромни помещения бяха ужасни и тежаха върху ми като лош сън. Нататък, право към стаята на Нилефта, се втурнахме ние със свити сърца, обзети от най-лоши предчувствия; видяхме, че вътре светеше, а ето и една фигура, която носеше светлината. О, слава на Господа, това е самата Бяла кралица, кралицата — невредима! Тя стои там в нощното си одеяние, събудена от шума на стъпките ни, очите й са още замъглени от съня, а прекрасната й гръд и страни са поруменели от страх и свян.
	— Кой е? — извика тя. — Какво означава това? О, Макумазан, ти ли си? Защо гледаш така страшно? Приличаш на някой, който носи лоши новини — и моят господар — о, не ми казвай, че моят господар е мъртъв — само не мъртъв! — изхлипа тя, чупейки белите си ръце.
	— Оставих Инкубу ранен, но начело на настъплението срещу Сорейз снощи при залез-слънце; затова успокой сърцето си. Сорейз е бита по всичките си фронтове и твоите войски надделяха.
	— Знаех го! — извика тя тържествуващо. — Знаех, че той ще победи; а го наричаха чужденец и клатеха умните си глави, когато му поверих командуването! Снощи, при залез-слънце, казваш ти, а сега едва се разсъмва… Да не би…
	— Загърни се с едно наметало, Нилефта — прекъснах я аз — и ни дай да пием вино. Ако искаш да спасиш живота си, бързо извикай придворните си дами. Не се бави.
	Подтикната така, тя изтича и извика през завесите към някаква стая отвъд, след това бързо обу сандалите си и се загърна с едно наметало; по това време вече около дузина полуоблечени жени влязоха в стаята.
	— Следвайте ни и не говорете — казах им аз, докато те ни гледаха с учудени очи, вкопчени една в друга. Влязохме в първото преддверие.
	— Сега, — казах, — дайте ни да пием вино и нещо да ядем, ако имате, защото сме изтощени до смърт.
	Стаята се използуваше за трапезария на офицерите от стражата и от един долап извадиха шишета с вино и някакво студено месо.
	Умслопогаас и аз пихме и когато хубавото червено вино проникна в нас, почувствувахме как кръвта отново се влива във вените ни.
	— Чуй ме, Нилефта — казах, след като изпразних огромната чаша. — Имаш ли между твоите придворни дами две, на които можеш да разчиташ?
	— Да — отговори тя, — разбира се.
	— Тогава им заповядай да минат през страничния вход и да отидат при онези граждани, за които смяташ, че са ти верни, и да ги помолят да дойдат тук въоръжени, заедно с всички честни хора, които могат да съберат, за да те избавят от смърт. Не, не ми задавай въпроси. Направи каквото ти казвам, и то бързо. Кара ще изведе дамите.
	Тя се обърна и като избра две от групата, повтори думите ми като им изброи също и имената на мъжете, при които всяка една от тях да изтича.
	— Вървете бързо и предпазливо; вървете, за да спасите живота си — добавих аз.
	Те мигновено излязоха заедно с Кара, комуто наредих веднага щом затвори добре след момичетата, да се присъедини към нас при вратата, водеща от големия двор за Стълбището. После Умслопогаас и аз също тръгнахме, следвани от кралицата и дамите й. Вървешком отхапвахме големи късове храна и помежду им успях да й разкажа каквото знаех за грозящата я опасност, как бяхме заварили Кара, и че всичките стражи и слуги бяха изчезнали, а тя беше останала сама с придворните си в това огромно място. Нилефта пък ми разказа как из града плъзнала мълва, че нашата армия е напълно унищожена и че Сорейз победоносно напредва към Милозис, вследствие на което всички мъже я били изоставили.
	Въпреки че е нужно време да се разкаже всичко това, ние не бяхме престояли в двореца повече от шест или седем минути; и макар че лъчите на изгряващото слънце вече озаряваха високия златен покрив на храма, все още не беше се съмнало. Щеше да се съмне едва след десетина минути. Бяхме излезли вече на двора и тук раната ми така ме заболя, че трябваше да се хвана за ръката на Нилефта, докато Умслопогаас се тътреше, дъвчейки, след нас.
	Прекосихме двора и стигнахме до тесния изход в стената, опасваща двореца, който извеждаше към величественото стълбище.
	Погледнах през него и направо останах втрещен. Вратата я нямаше, а така също и външните бронзови врати — направо бяха изчезнали. Както по-късно открихме, откачили ги от пантите и ги захвърлили от стълбището долу на земята, на двеста стъпки под нас. Пред нас се откриваха полукръглата площадка, по размери колкото две големи овални маси за ядене, и десетте издялани от чер мрамор стъпала, водещи към главната стълба — и това беше всичко.


	Глава XXII
	Как Умслопогаас удържа стълбата

	Спогледахме се.
	— Ти виждаш — казах, — че те са махнали вратите. Има ли нещо, с което да запълним празнината? Говори бързо, защото заедно с деня и те ще дойдат. — Говорех така, понеже знаех, че единственият ни изход бе да удържим именно това място, тъй като вътрешни врати в двореца нямаше; стаите се отделяха една от друга със завеси. Знаех също, че ако можехме по някакъв начин да защитим това място, убийците не можеха да влязат от никъде другаде; дворецът беше напълно непревземаем; тайната врата, през която Сорейз беше влязла в оная паметна нощ, с цел да извърши убийството, по-късно бе зазидана по заповед на Нилефта.
	— Сетих се — каза Нилефта; присъщо за нея — в критичните моменти, тя се оправяше по удивителен начин. — На другия край на двора има струпани мраморни блокове — работниците ги донесоха за пиедестала на новата статуя на моя господар Инкубу; да преградим вратата с тях.
	Подскочих при тази идея. И след като изпратих една от дамите надолу по голямата стълба да види дали не би могла да намери помощ на пристаните долу, където живееше баща й, голям търговец с много работници, а друга поставих на пост при входа, ние се върнахме назад през двора до мястото, където лежаха дяланите блокове. Тук се срещнахме със завръщащия се Кара, който беше изпроводил първите две пратенички. Мраморните блокове представляваха големи масивни късове, дебели около шест инча и тежки по осемдесет фунта всеки; имаше също и някакви пособия, нещо като малки носилки, използувани за пренасяне от работниците. Без да се бавим, поставихме няколко блока върху носилките и четири от момичетата ги отнесоха при портала.
	— Слушай, Макумазан — каза Умслопогаас, — ако тези подли хора дойдат, то аз ще бъда този, който ще отбранява стълбището от тях, докато запълните отвора. Да, това ще бъде мъжка смърт; не ми противоречи, стари приятелю, защото този край ми беше предсказан от един, който отдавна е умрял. Денят беше хубав, дано и нощта бъде хубава. Виж какво, ще легна ей там да почина малко. Когато стъпките им приближат, събуди ме, но не по-рано, защото се нуждая от силата си. — И без да каже дума повече, той излезе отвън, на площадката, хвърли се върху мрамора и мигновено заспа.
	В същото време и аз съвсем отпаднах и бях принуден да седна до портала, като се залових да ръководя работата. Девойките носеха блоковете, а Кара и Нилефта ги нареждаха под портала, който беше шест фута широк; слагаха ги в три реда, понеже иначе щеше да бъде безполезно. Мраморните блокове обаче трябваше да бъдат донасяни от четиридесет ярда разстояние, а след това отново да се тича четиридесет обратно и въпреки че девойките работеха славно, като всяка една от тях се олюляваше с блок в ръцете си, това беше бавна работа, ужасно бавна.
	Ставаше все по-светло; скоро в тишината доловихме някакво движение в долния край на стълбището и слабото дрънчене на въоръжени люде. А стената беше едва два фута висока — бяхме я строили само в продължение на осем минути. И ето че те бяха дошли. Чутото от Алфонс излезе вярно.
	Дрънкането на оръжията се приближаваше и в призрачната сивота на утрото различихме дълги редици мъже, около петдесетина, които се изкачваха бавно по стъпалата. Те вече се намираха на половината път върху площадката, подпряна върху голямата извита арка; и тук, долавяйки, че горе става нещо, те се спряха за три-четири минути да се посъветват, което беше от голяма полза за нас; после предпазливо продължиха нагоре.
	Бяхме работили почти четвърт час и преградата беше вече почти три фута висока.
	Тогава събудих Умслопогаас. Огромният мъж се изправи, протегна се и завъртя Инкози-каас около главата си.
	— Добре съм — каза той. — Отново се чувствувам млад. Силата ми се възвърна — може би така, както лампата проблясва, преди да угасне. Не се страхувайте, ще се бия добре; виното и сънят сякаш ме дариха с ново сърце.
	— Макумазан, сънувах сън. Сънувах, че ти и аз стоим заедно на една звезда и гледаме надолу към света, но ти беше само дух, Макумазан, защото светлината струеше през твоята плът, обаче не успях да видя какво беше моето лице. Часът за нас удари, стари ловецо. Така да бъде: животът ни беше пълен, само в него можеше да има повече такива битки като вчерашната… Накарай ги да ме погребат по обичая на моето племе, Макумазан, и ме положи с очи към Зулуланд.
	Умслопогаас взе ръката ми и я разтърси, а след това се обърна да посрещне приближаващия враг.
	За моя изненада в този миг зу-вендецът, офицерът Кара, с присъщата си скромност и решителност прекачи през импровизираната стена и застана до зулуса с извадена от ножницата си сабя.
	— Какво, и ти ли идваш? — засмя се старият воин. — Добре дошъл, привет на теб, храбро сърце! Ура за мъжа, който умее да умре като мъж; ура за смъртната схватка и звъна на стоманата. Ура! Готови сме. Ние намокряме човките си като орли, копията ни блестят на слънцето; размахваме асагаите си и сме жадни за борба. Кой идва, за да поздрави Инкози-каас, Главатарката? Кой ще опита целувката й, чийто вкус носи смърт? Аз, Кълвача, аз, Колача, аз, Бързоногия! Аз, Умслопогаас, притежателят на тази брадва, от племето Амазулу, капитан от полка на Нкомабакозите: аз, Умслопогаас, син на кралското семе, син на Македама, аз, който съм от кралската кръв на Шака, аз, победителят на непобедимите, аз, мъжът с обръча, аз, човекът-вълк, аз ги зова, както самецът зове, аз ги предизвиквам, чакам ги. Ура! Ето ги! Ето ги!
	Докато изреждаше или по-скоро пееше своята дивашка бойна песен, въоръжените мъже, между които в нарастващата светлина различих Наста и Агон, се устремиха нагоре по стълбището и един грамаден, въоръжен с тежко копие човек се стрелна нагоре по десетте полукръгли стъпала и замахна с копието си към огромния зулус. Умслопогаас отмести тялото, но не и краката си, така че избегна удара и в следващия миг Инкози-каас се стовари и премина през шлем, коса, череп, и тялото на човека изтрополи надолу по стъпалата. Когато падна, той изпусна върху мрамора кръглия си щит от хипопотамска кожа, а зулусът се наведе и го взе, като продължаваше да пее.
	В следващия миг силният Кара също посече един мъж и тогава се разигра сцена, подобна на която не ми е известна.
	Убийците тичаха нагоре по един, по двама, по трима наведнъж и с бързината, с която идваха, брадвата се стоварваше, сабята замахваше и те се търкулваха надолу, агонизиращи или мъртви. И колкото битката се разгорещяваше, толкова по-сигурно ставаше окото на стария зулус и по-силна ръката му. Той надаваше своите бойни викове и крещеше имената на убитите от него главатари, а ударите на страхотната му брадва следваха, силни и точни, разсичайки всичко, върху което попадаха. Тук, в последното му безсмъртно сражение нямаше нищо от научния метод, който толкова обичаше; време за това нямаше; той удряше с всичка сила и при всеки удар човек се свличаше на пътя му и трополеше надолу по мраморните стълби.
	Те го мушкаха и сечаха със саби и копия, раняваха го на десетки места, докато той целият почервеня от изтичащата кръв; но щитът пазеше главата, а ризницата тялото му от смъртоносни рани и минута след минута, подпомаган от смелия зу-вендец, той все още удържаше стълбата.
	Накрая сабята на Кара се счупи, той се вкопчи в един враг и двамата се търкулнаха заедно надолу, където Кара беше насечен на парчета и умря храбро като истински мъж, какъвто беше.
	Умслопогаас нито помръдваше, нито отстъпваше. „Галази! Ох, само да беше тук, мой братко Галази!“ — викаше той и поваляше един, после втори неприятел, после трети, докато накрая те се отдръпнаха от хлъзгавите, почервенели от кръв стъпала, и се втренчиха с почуда в него, смятайки го за безсмъртен.
	Стената от мраморни блокове сега беше четири фута и шест инча висока; в сърцето ми се породи надежда, ала докато надничах през нея, чувствувах се нещастен и безпомощен като пън. Скърцах със зъби и наблюдавах славния бой, но не можех да направя нищо, защото бях изгубил револвера си в битката.
	А старият Умслопогаас по навик се облегна на вярната си брадва и колкото да беше отслабнал от раните си, подиграваше се с убийците и ги наричаше „жени“ — този величествен стар боец, изправил се там сам срещу толкова много! Известно време никой не излезе насреща му въпреки увещанията на Наста, докато най-после старият Агон, който, да си кажем честно, беше храбър човек, обезумял от сподавена ярост при мисълта, че стената скоро ще бъде довършена и плановете му осуетени, разтърси голямото копие, което държеше, и се затича по мокрите стъпала.
	— Ах, ах! — извика зулусът, когато разпозна развяващата се бяла брада на жреца. — Това си ти, стари „ловецо на вещици“. Ела насам! Чакам те, бели „лечителю“; ела! ела! Заклел съм се да те посека, а аз винаги удържам на клетвите си.
	Сякаш приканен от думите му, Агон дойде и запрати огромното копие с такава сила към Умслопогаас, че то проби жилавия щит и прониза врата му. Зулусът хвърли продупчения щит и този миг бе последният за Агон, защото преди да успее да освободи копието си и да удари отново, с вик „на ти, заклинателю!“ Умслопогаас сграбчи Инкози-каас с двете си ръце, завъртя я високо и я стовари право върху преподобната глава на Агон така, че той се търкулна мъртъв надолу към труповете на своите съзаклятници-убийци; с това се сложи край както на него, така и на заговорите му. При падането му от подножието на стълбата се чуха силни викове; поглеждайки през процепа от портала, който все още не беше окончателно запълнен, видяхме, че нагоре тичат въоръжени хора, дошли да ни подкрепят, и тогава отговорихме на виковете им. Останалите убийци, все още върху стълбата, между които видях и няколко жреци, се втурнаха назад да бягат, но тъй като нямаше накъде да отидат, бяха съсечени. Само един мъж не побягна и това бе всесилният благородник Наста, кандидатът на Нилефта и организатор на заговора. Известно време чернобрадият Наста стоя със сведена глава, опрян на дългата си сабя сякаш в отчаяние, а после нададе ужасен рев, затича се нагоре към зулуса и като завъртя лъскавата сабя около главата си, му нанесе такъв силен удар (тъй като го свари неподготвен), че яката стомана на острието мина през ризницата и се заби дълбоко в тялото на Умслопогаас, като за миг го парализира и го накара да изтърве брадвата си.
	Вдигайки отново сабята, Наста скочи напред, за да го довърши, но той малко познаваше своя враг. С яростен рев зулусът събра силите си и скочи право към гърлото на Наста така, както съм виждал да скача ранен лъв. Когато кракът на Наста прекрачи най-горното стъпало, Умслопогаас го повали: дългите му ръце като железни обръчи стегнаха тялото на благородника и те се търкулнаха заедно надолу в свирепа схватка. Наста беше силен мъж и при това отчаян, но той не можеше да се сравнява с най-силния мъж на Зулуланд, чиято сила въпреки лютите му рани бе равна на силата на бик. След миг настъпи развръзката. Видях старият Умслопогаас да се изправя на краката си; с едно-единствено гигантско усилие той вдигна нагоре съпротивляващия се Наста и е тържествуващ вик го запокити през парапета на моста долу върху скалите, отстоящи на двеста фута разстояние, където той стана на пихтия.
	Помощта, събрана от девойката, която бе минала по стълбата, преди да се зададат убийците, беше дошла и високите викове, достигащи до нас от външните порти, ни подсказаха, че градът се е вдигнал на крак — мъжете, събудени от девойките, също викаха и чакаха да им отворим. Няколко от храбрите дами на Нилефта, все още в нощните си одеяния и с дълги коси, които се развяваха по гърба им така, както бяха вдигнати от сън, които бяха работили толкова смело за преграждането на отвора в стената, отидоха да им отворят; останалите, заедно с хората, дошли на помощ отвън, се заеха да отместят мраморните блокове, които бяха наредени с толкова голям труд.
	Скоро преградата бе смъкната. Следван от тълпата, дошла на помощ, през входа се промъкна старият Умслопогаас, страшен и все пак славен на вид. Целият беше покрит с рани и по погледа на безумните му очи разбрах, че умираше. Кешлата — обръчът от смола — върху главата му бе разрязан на няколко места от саблени удари, единият точно върху необикновената дупка на черепа му, и кръвта бликаше, и се стичаше по лицето му. Дясната страна на врата му също бе прободена от копието, хвърлено от Агон; на лявата му ръка, точно там, където свършваше ръкава на ризницата, зееше дълбока рана, а отдясно на тялото му в ризницата се виждаше разрез, дълъг около шест инча — там, където здравата сабя на Наста я беше пробила и се бе вмъкнала дълбоко в тялото му.
	С брадва в ръка той продължаваше да се влачи — този ужасен на вид, но великолепен дивак — и дамите забравиха да припаднат при вида на кръвта, а го приветствуваха радостно; но той нито спря, нито им обърна внимание. Сподирен от всички нас, с разперени ръце и залитаща походка той следваше пътя си по широката, насипана с мидени черупки алея, водеща през двора; мина покрай мястото, където бяха струпани мраморните блокове, през извития вход и дебелите завеси, които го закриваха, през късата галерия — право в голямата зала, пълна сега с набързо въоръжени мъже, които се стичаха от страничния вход. Той продължаваше да върви през залата, оставяйки след себе си кървави следи върху мраморния под, докато най-сетне достигна свещения камък, поставен в центъра й. И тук силите му като че ли изведнъж го напуснаха, защото той спря и се облегна на брадвата си. После внезапно извиси глас и извика:
	— Умирам, аз умирам! Но това беше кралски бой! Къде са онези, които дойдоха по голямото стълбище? Не ги виждам. Тук ли си, Макумазан, или вече си отишъл да ме чакаш в тъмното, където и аз ще отида? Кръвта ме заслепява, мястото се върти около мен, чувам ромона на вода; Галази ме вика!*
	[* Не знам кой е Галази. Умслопогаас никога не ми е говорил за него. А.К.]
	Сетне, сякаш му придойде нова сила, той вдигна кървавата брадва и целуна острието й.
	— Сбогом, Инкози-каас — извика той; — Не, не, ние ще вървим заедно; ти и аз не можем да се разделим. Никой друг няма да те държи… — Още един удар, само един! Един хубав удар! Точен! Силен! — и изпъвайки се в цял ръст, със сърцераздирателен рев той хвана брадвата с две ръце й започна да я върти около главата си, докато накрая се виждаше само един кръг от пламтяща стомана. Тогава внезапно с ужасна сила той я стовари право върху свещения камък. Пръсна се рояк искри и такава беше едва ли не свръхчовешката сила на удара, че масивният мрамор с трясък се разцепи на десетина парчета, а от Инкози-каас останаха само няколко късчета стомана и жилки от разтрошения рог, който бе служил за дръжка. С грохот паднаха върху пода парчетата от свещения камък и върху тях, все още стиснал топката на Инкози-каас, с грохот падна мъртъв храбрият стар зулус.
	Така умря героят.
	Вик на удивление и почуда се надигна от всички, присъствували на необикновеното зрелище, и после някой извика: „Предсказанието! Предсказанието! Той разтроши свещения камък!“ Веднага всички зашумяха.
	— Да! — побърза да каже Нилефта с онзи така отличителен за нея усет. — Да, народе мой, той разчупи камъка и ето че предсказанието се сбъдна, защото чужденец царува в Зу-Вендис. Инкубу, моят господар, е сразил Сорейз и аз не се страхувам повече от нея, а който е спасил короната ми, със сигурност ще я получи. А този човек — каза тя, като се обърна към мен и положи ръка на рамото ми, — макар ранен, във вчерашната битка, е яздил заедно със стария воин, дето лежи там, сто мили между залеза и изгрева на слънцето, за да ме спаси от заговора на жестоки хора. Да, той ме спаси, като ги изпревари със съвсем малко. Ето защо, заради делата, които извършиха — дела на слава, каквито нашата история не помни — ето защо нареждам името на Макумазан и името на мъртвия Умслопогаас, както и името на Кара, моят служител, който му помогна да удържи стълбата, да бъдат изписани със златни букви над трона ми и навеки почитани, докле земята ни съществува. Аз, кралицата, заповядвам това.
	Въодушевеното й слово бе посрещнато с радостни възгласи, а аз отговорих, че в края на краищата ние само сме изпълнили дълга си така, както го разбират и англичаните, и зулусите, и няма защо това да бъде приветствувано, но те нададоха още по-радостни викове. Сетне ме подкрепиха да премина през външния двор към нашите покои, за да ме сложат да си легна. Както вървях през двора, очите ми се спряха на храбрия кон Дневна светлина, който лежеше там, отпуснал бялата си глава върху паважа точно както беше паднал при влизането си; помолих придружителите си да ме заведат при него, за да се сбогувам с доброто животно, преди да го отнесат. Когато приближих, за моя изненада конят отвори очите си и като повдигна леко глава, тихо изцвили. Щях да изкрещя от радост, че го намирам жив, но за съжаление в мен не беше останала нито капка сила. Веднага бяха извикани слуги, които го повдигнаха и изсипаха в гърлото му вино. След две седмици конят беше вече здрав и силен както преди; той стана гордост и радост за жителите на Милозис, които го сочеха на малките си деца с думите: „Ето коня, който спаси живота на Бялата кралица.“
	После си отидох и бях положен в леглото; свалиха ми ризницата и ме измиха. Много ме болеше, докато я сваляха, и нищо чудно, защото върху лявата ми гръд имаше синина, почти черна на цвят и голяма, колкото чиния.
	Следващото нещо, което помня, е тропотът на конски копита пред стените на двореца десетина часа по-късно. Надигнах се и запитах какви са вестите. Казаха ми, че голям брой конници, изпратени от Къртис да подкрепят кралицата, дошли направо от бойното поле, което напуснали два часа след залез-слънце. Когато тръгнали, разбитите войски на Сорейз били в пълно отстъпление към М’Арстуна, следвани от цялата ни оцеляла конница. Сър Хенри разположил останалата си изтощена войска на мястото (такова е военното щастие), което Сорейз заемала предната нощ и смятал на сутринта да се отправи към М’Арстуна. Като чух това, усетих, че мога да умра с леко сърце, след което вече не помня нищо.
	Когато се събудих, първото нещо, което видях, бе кръгчето на един симпатичен монокъл, зад който се намираше Гуд.
	— Как си, стари лриятелю? — каза един глас зад монокъла.
	— Какво правиш тук? — запитах тихо. — Нали трябва да бъдеш в М’Арстуна? Избягал ли си, или какво?
	— М’Арстуна ли? — каза той весело. — Ах да, М’Арстуна падна миналата седмица — знаеш ли, ти беше в безсъзнание цели две седмици — падна с всичките му там почетни условия при капитулацията, надуване на фанфари, развяване на знамена, като че ли това беше най-хубавото за тях. Но въпреки всичко сториха го с радост. Казвам ти, не съм виждал такова нещо в живота си.
	— А Сорейз? — запитах.
	— Сорейз — а, да, Сорейз е пленница; предадоха я тези негодници — добави той с променен тон. — Пожертвуваха кралицата, за да спасят кожата си, както виждаш. Ще я докарат тук и не зная какво ще стане с нея, горкичката! — въздъхна той.
	— Къде е Къртис? — попитах.
	— Той е при Нилефта. Днес тя се яви да ни посрещне и всичко беше много внушително, ти казвам. Той ще дойде да те види утре; докторите (защото както навсякъде, така и в Зу-Вендис има медицински „факултет“) решиха, че ще е по-добре да не идва днес.
	Не казах нищо, но си помислих, че въпреки мнението на докторите можеше да ми хвърли един поглед; но какво пък — един младоженец току-що спечелил голяма победа, е наклонен да слуша съвета на лекарите и при това с право.
	Точно тогава чух познат глас да ми казва, че „Monsieur сега трябва да лежи спокойно“ и като погледнах нагоре, съзрях огромните черни мустаци на Алфонс, извити някъде в пространството.
	— Значи ти си тук? — казах.
	— Mais oui, Monsieur; войната свърши, войнолюбивите ми инстинкти са задоволени и аз се върнах да обслужвам Monsieur.
	Засмях се или по-скоро се опитах да се засмея; все пак, каквито и да бяха недостатъците на Алфонс, на света няма по-добър и по-нежен болногледач. Боя се обаче, че като войник той не можа да се нареди до героичния си дядо, което потвърждава колко е вярна поговорката, че е лошо да бъдеш засенчен от името на някой велик прародител. Горкият Алфонс! Надявам се винаги да си спомня за мен с добро, както аз си спомням за него.

	На другата сутрин видях Къртис заедно с Нилефта и той ми разказа всичко, което се беше случило от времето, когато Умслопогаас и аз напуснахме в луд галоп бойното поле, за да спасим живота на кралицата. Намерих, че се е справил с положението извънредно добре и е показал големи способности като главнокомандуващ. Разбира се, загубите ни бяха ужасно тежки, наистина. Не мога да кажа със сигурност колко загинаха в отчаяната битка, която описах, но зная, че клането се бе отразило значително върху броя на мъжкото население в страната. Какъвто е сърдечен, Къртис беше много радостен, че ме вижда, и със сълзи на очи ми благодари за малкото, което успях да сторя. Видях обаче, че започна да плаче, когато погледът му се спря върху лицето ми.
	А Нилефта! Тя сега направо сияеше, защото „нейният мил господар“ се беше завърнал без други рани освен един грозен белег на челото. Не вярвам, че е позволила на станалото ужасно клане да натежи повече на везните заради този един-единствен факт или даже да помрачи малко радостта й; и не мога да я обвинявам за това, като зная, че такава е природата на любящата жена: да гледа всичко през призмата на своята любов; и малко я е грижа за нещастието на другите, щом щастието й е осигурено. Такава е човешката природа, за която позитивистите твърдят, че е съвършена; без съмнение всичко е в реда на нещата.
	— А какво ще правиш със Сорейз? — я запитах.
	Веднага ясното й чело потъмня и се намръщи.
	— Сорейз! — каза тя, като тропна с крак. — Ах, Сорейз…
	Сър Хенри побърза да смени темата.
	— Ти скоро ще оздравееш и ще станеш, стари приятелю — каза той.
	Поклатих глава и се засмях.
	— Не се лъжете — отговорих. — Може да стана за малко, но никога няма да съм отново здрав. Аз съм един умиращ човек, Къртис. Може да умра бавно, но ще умра. Знаеш ли, че цялата сутрин плюя кръв? Казвам ти, че има нещо, което работи в дроба ми; чувствувам го. Е, недей да се опечаляваш; изживял съм живота си и съм готов да си вървя. Подай ми, моля ти се, огледалото. Искам да се погледна.
	Той промълви някакво извинение, но аз разбрах и настоях, и накрая той ми подаде един от дисковете от полирано сребро, обграден с дървена рамка във формата на ветрило, които служеха за огледала в Зу-Вендис. Погледнах се и го свалих.
	— Да — казах тихо. — Така си и мислех. А ти приказваш за моето оздравяване. — Не исках да им покажа колко бях потресен наистина от собствения си вид. Посивялата ми четина беше станала съвсем бяла, а жълтото ми лице се беше стопило като на стара бабичка и под очите ми се виждаха два големи морави кръга.
	Тогава Нилефта започна да плаче, а сър Хенри отново смени темата и ми разказа, че скулптурите са направили отливка от мъртвото тяло на стария Умслопогаас и че ще му издигнат голяма статуя от чер мрамор, изобразяваща го в момента, когато разсича свещения камък; равна на тази статуя ще има друга, от бял мрамор — на мен и на коня Дневна светлина — така, както изглеждахме в края на безумната ни езда, когато той се строполи под мен в големия двор на двореца. Вече видях тези статуи — сега, в момента, когато пиша, шест месеца след битката, са почти завършени; действително са много красиви, особено тази на Умслопогаас, която е точно като него. Колкото за моята, добре е, че са идеализирали малко грозното ми лице, като се има предвид, че хиляди хора ще я гледат през идните векове, а не е приятно да гледаш грозни неща.
	После ми казаха, че са изпълнили последното желание на Умслопогаас и че вместо да го изгорят, както ще направят с мен съгласно тукашния обичай, вързали го по зулуски с колене под брадата му, увили го в тънък лист ковано злато и го поставили в една дупка, издълбана в зидарията на полукръглата площадка на горния край на Стълбището, което той така великолепно бе отбранявал и което, доколкото можем да преценим, е обърнато точно към Зулуланд. Там стои той и ще стои завинаги, защото те са го балсамирали с разни треви и са го поставили в непропускащ въздуха каменен ковчег, на вечна стража под мястото, което удържа сам срещу такова мнозинство. А хората разправят, че нощем духът му се явявал, стоял там и размахвал сянката на Инкози-каас към невидимите врагове. Сигурен съм, че се страхуват да минават нощем покрай мястото, където е погребан героят.
	Странно е също това, че нова легенда или предсказание започна да се носи из страната по необяснимия начин, по който тези неща се раждат сред дивите и полуцивилизовани народи — появяват се като вятъра неизвестно откъде. Тя гласи, че колкото дълго седи старият зулус там с поглед, отправен към стълбището, отбранявано от него приживе, толкова дълго ще царува и процъфтява новата династия на Стълбището, основана от съюза на англичанина с Нилефта; но ако бъде махнат оттам, или когато след векове костите му се стрият на прах, династията ще падне и Стълбището ще падне, и страната Зу-Вендис ще престане да съществува.


	Глава XXIII
	Аз казах

	Изминала беше седмица от посещението на Нилефта и бях започнал да ставам малко през деня, когато получих съобщение от сър Хенри, в което се казваше, че точно по обед Сорейз ще бъде доведена в първото преддверие към покоите на кралицата и той моли за моето присъствие, ако е възможно. Воден повече от любопитство да видя тази нещастна жена още веднъж, съответно направих опит с помощта на този мил човечец Алфонс, който е голямо съкровище за мен, както и с помощта на един друг прислужник, да стигна до посоченото преддверие. Добрах се там всъщност преди всички, с изключение на неколцина от високите дворцови сановници, на които бе заповядано да присъствуват. Едва бях седнал, когато войници от охраната доведоха Сорейз — красива и предизвикателна както винаги, но с уморено изражение върху гордото лице. Беше облечена както обикновено в кралската си роба, украсена с емблемата на Слънцето, а в дясната си ръка пак държеше малкото сребърно копие-играчка. Чувство на състрадание и възхищение ме обзе, когато я видях, и като се изправих с мъка на крака, аз й се поклоних ниско и изказах съжалението си, че поради състоянието си не мога да остана прав пред нея.
	Тя поруменя, а сетне горчиво се засмя.
	— Ти наистина забравяш, Макумазан — каза тя, — че аз не съм вече кралица освен по кръв; аз съм свалена от трона, пленница, която всички мъже презират и никой не почита.
	— Поне — казах — ти все още си дама и ето защо ти се полага уважение. Освен това се намираш в лошо положение, което е още една причина.
	— Ах — отговори тя със смях, — ти забравяш, че исках да те увия в златен лист и да те увеся на тръбата на ангела от най-високия връх на храма.
	— Не — отговорих, — уверявам те, че не съм забравил; всъщност често си мислех за това, когато ми се струваше, че губехме битката в прохода; но тръбата е там, а аз съм все още тук, макар може би не за дълго, та има ли смисъл да говорим сега?
	— Ах! — продължи тя. — Битката! Битката! О, ако можех да бъда още веднъж кралица, само за един-единствен час, така бих отмъстила на тези проклети чакали, които ме напуснаха в най-голямата ми нужда, че за това би се говорило само шепнешком; тези женски мъже с пилешки сърца, дето допуснаха да бъдат победени! — И тя се задави от гняв.
	— Да, и онзи жалък страхливец до теб — продължи тя, сочейки към Алфонс със сребърното си копие, при което той се почувствува много неудобно; — той избяга и предаде плановете ми. Опитах се да направя от него генерал, като казвах на войниците, че това е Бугуян, и да му вдъхна храброст (тук Алфонс се сви като от неприятен спомен), но напразно. Той се скрил зад едно знаме в палатката ми и подслушал плановете ми. О, да бях го убила, но уви! Спрях ръката си. А ти, Макумазан… чух какво си направил; храбър си и имаш вярно сърце. Черният също, ах, той беше мъж. Щях да съм щастлива, ако бях видяла как хвърля Наста от стълбището.
	— Ти си странна жена, Сорейз — казах. — Бъди добра, помоли се на кралица Нилефта, та да бъде милостива към теб.
	Тя се изсмя високо и каза:
	— Аз да моля за милост?
	В този миг кралицата влезе, придружена от сър Хенри и Гуд и зае мястото си с непроницаемо лице. Горкият Гуд, той изглеждаше ужасно зле.
	— Привет, Сорейз! — каза Нилефта след кратко мълчание. — Ти разкъса кралството като парцал, заради теб хиляди от хората ми бяха посечени, на два пъти се опита да отнемеш живота ми чрез подлост, закле се да погубиш моя господар и приятелите му и да ме хвърлиш от Стълбището. Имаш ли сега да кажеш нещо, което да те спаси от смърт? Говори, о, Сорейз!
	— Струва ми се, че моята сестра, кралицата, е забравила главния мотив на обвинението — отговори Сорейз бавно с мелодичния си глас. — А той е следният: „Ти се опита да спечелиш любовта на моя господар Инкубу.“ Ето това е престъплението, поради което сестра ми иска да ме погуби, а не защото вдигнах война. Може би е щастие за теб, Нилефта, че пожелах любовта му твърде късно… Слушай — продължи тя, като повиши тон. — Нямам какво друго да кажа, освен че предпочитах да спечеля, вместо да загубя. Постъпи с мен съгласно волята си, о, кралице, и накарай моя господар, краля (тя посочи към сър Хенри), защото сега той ще бъде крал, да изпълни присъдата; редно е да го стори: тъй като от него произлезе злото, нека той да му сложи края. — И като се изправи гордо, ти хвърли гневен поглед към него изпод гъсто засенчените си очи и започна да си играе с копието.
	Сър Хенри се наведе към Нилефта и й пошепна нещо, което не можах да доловя и сетне кралицата каза:
	— Сорейз, винаги съм била добра сестра за теб. Когато баща ни умря, имаше много спорове в страната дали трябва да седнеш на трона заедно с мен и аз, като по-стара, гласувах за теб и казах: „Нека да царува заедно с мен. Тя е моя близначка, родени сме едновременно, защо трябва едната да бъде предпочетена пред другата?“ И така е било винаги между теб и мен, моя сестро. А сега виждаш по какъв начин ми се отплати. Но аз победих и твоят живот е загубен, Сорейз. И все пак ти си моя сестра, родена заедно с мен, и ние играехме заедно, когато бяхме малки, и се обичахме много, а нощем спяхме прегърнати в едно легло; ето защо даже и сега моето сърце се свива за теб, Сорейз. Но заради това не бих пощадила живота ти. Обидата беше много голяма — тя пречупи широките крила на моята милост до земята. А освен това, докле си жива, страната ни не ще види мир. И все пак ти няма да умреш, Сорейз, защото тук моят любим господар поиска за награда живота ти; аз му го давам като награда и сватбен подарък, нека той да постъпи с него както иска, понеже зная, че макар ти да го обичаш, той не те обича, Сорейз, въпреки цялата ти красота. Да, въпреки че си красива като звездна нощ, о, Дамо на нощта, все пак аз съм неговата жена, и той обича мен, а не теб, ето защо му подарявам живота ти.
	Сорейз се изчерви до корена на косите си и не отговори нищо, а мисля, че едва ли някой ми е изглеждал по-нещастен, отколкото сър Хенри в този момент. Начинът, по който Нилефта разреши нещата, макар правилен и убедителен, някак не беше приятен.
	— Разбрах, хм… — заекна Къртис, поглеждайки към Гуд — разбрах, че ти си привързан, хм, привързан към кралица Сорейз. Не ми е известно, хм… накратко, в какво състояние се намират чувствата ти точно сега; но ако те все още клонят към нея, хрумна ми, хм, накратко казано, че може да се сложи задоволителен край на една неприятна история. Дамата разполага с големи частни имения, където би могла да живее свободно и необезпокоявано, що се отнася до нас, нали, Нилефта? Разбира се, това е само едно предложение.
	— Що се отнася до мен — отговори Гуд, като се изчерви, — готов съм напълно да забравя миналото; и ако Дамата на нощта ме сметне достоен, аз ще се оженя за нея още утре, или когато тя пожелае, и ще се опитам да й бъда добър съпруг.
	Всички очи се обърнаха към Сорейз, която стоеше изправена с онази загадъчна усмивка върху лицето, която бях забелязал още първия път, когато я видях. Тя помълча малко, покашля се, за да прочисти гърлото си, а сетне направи три ниски поклона — един към Нилефта, втори към Къртис и трети към Гуд — и започна да говори с добре премерен глас.
	— Благодаря ти, най-великодушна кралице и царствена сестро, за любящата милост, която си ми оказвала още от най-ранно детство и особено за това, че благоволи да дадеш живота и съдбата ми като дар на господаря Инкубу — бъдещия крал. Дано благоденствие, мир и охолство съпътствуват живота на тази, която е толкова милостива и нежна като цвете. Нека бъде дълго царуването ти, о, велика и славна кралице, дръж здраво в ръцете си любовта на своя съпруг и много да са синовете и дъщерите, родени от твоята красота. Благодаря и на теб, господарю мой Инкубу, ти, който ще бъдеш крал, благодаря ти хиляди пъти, че благоволи да приемеш този щедър дар и да го предадеш на своя другар по оръжие и приключения, господаря Бугуян, И сега, накрая, благодаря и на теб, господарю мой Бугуян, загдето се унижи да ме приемеш, мен и окаяната ми красота. Благодаря ти хиляди пъти; искам да добавя, че ти си един добър и честен мъж и като слагам ръка на сърцето си се кълна, че много бих искала да ти отговоря с „да“. А сега, след като изказах благодарността си на всички ви подред — и тя отново се усмихна — ще добавя още нещо, съвсем кратко. Малко ме познавате вие, кралице Нилефта и вие, благородни господари, ако не сте разбрали досега, че за мен среден път няма, че презирам милостта ви и ви мразя за това; отхвърлям прошката ви, защото за мен тя е змийска отрова; и че като стоя тук пред вас предадена, изоставена, обидена и сама, всъщност аз тържествувам над вас и ви се подигравам, и ви презирам всички до един. И така, ето моя отговор. — И внезапно, преди някой да предположи какво възнамерява да направи, тя заби в гърдите си малкото сребърно копие, което държеше, с такава сила и безпогрешност, че острието му се показа откъм гърба й и тя падна ничком върху пода.
	Нилефта извика, а горкият Гуд почти изгуби свяст при тази гледка, докато ние, останалите, се спуснахме към нея. А Сорейз, Дамата на нощта, се повдигна на едната си ръка и за миг впи настойчиво прекрасните си очи в лицето на Къртис, сякаш му казваше нещо с този поглед, сетне отпусна глава и въздъхна; и с тази въздишка мрачната й, но великолепна душа отлетя.
	Направиха й кралско погребение и това бе краят на съществуванието й.

	Един месец след последното действие от трагедията на Сорейз в Храма-цвете се състоя тържествена церемония, на която Къртис официално бе провъзгласен за Принц-консорт на Зу-Вендис. Чувствувах се твърде зле, за да присъствувам лично; всъщност мразя всички тези неща с техните тълпи, ек на фанфари и развяващи се знамена; но Гуд, който присъствува там (облечен в парадната си униформа) се завърна дълбоко впечатлен и ми разказа, че Нилефта изглеждала прекрасно, а Къртис се държал наистина царствено и бил посрещнат с такова въодушевление, че не оставяше място за някакво съмнение относно неговата популярност. Разказа ми също, че когато конят Дневна светлината минавал заедно с шествието, народът викал: „Макумазан, Макумазан!“ до прегракване и се умирил едва когато той, Гуд, се изправил в каляската си и им казал, че съм твърде болен, за да присъствувам.
	По-късно сър Хенри или по-точно кралят, също дойде да ме види; той изглеждаше твърде уморен и заяви, че през целия си живот не е бивал тъй отегчен. Осмелявам се да кажа, че това беше леко преувеличено — не е в човешката природа някой мъж да се отегчи дотолкова при такъв необикновен случай; и действително, както му изтъкнах, удивително беше, че един човек, който само преди една кратка година беше дошъл в тази голяма страна като скитник, сега се женеше за нейната красива и обичана кралица и всред радостта на народа бе въздигнат на престола. Отидох даже дотам, че го посъветвах в бъдеще да не се остави да го заслепят гордостта и великолепието на абсолютната власт, а винаги да помни, че преди всичко е християнин и джентълмен, а после обществен служител, комуто провидението е оказало голямо и почти безпрецедентно доверие. Той изслуша любезно и внимателно тези забележки, които честно казано можеха да го оскърбят, като накрая дори ми благодари, че съм ги направил.
	След описаната церемония помолих да ме пренесат в къщата, където понастоящем пиша. Това е едно много приятно място разположено на около две мили от Навъсения град, откъдето той се вижда. Пет месеца изминаха оттогава и както лежа прикован към леглото през цялото това време, аз се заех да опиша историята на нашето пътешествие, използувайки дневника си и общите ни спомени. Възможно е тя никога да не бъде прочетена, но това няма голямо значение; във всеки случай писането ми помогна да запълня много часове на страдание, тъй като напоследък страдам от силни болки. Благодаря на Бога обаче, че няма да продължат още дълго.

	Измина цяла седмица от времето, когато написах горното, и сега вземам перото си за последен път, защото зная, че краят ми е близо. Умът ми все още е ясен и мога да пиша, макар и трудно. Болката в дроба ми, почти непоносима през последната седмица, внезапно ме напусна и бе заменена от чувство на вцепененост, в чието предназначение не мога да се лъжа. И както болката си отиде, така изчезна и всичкият ми страх за края — чувствувам само, че съм готов да потъна в обятията на вечния покой. Щастливо, доволно и със същото чувство на сигурност, с което детето се отпуска да спи в майчината прегръдка, аз се оставям в ръцете на спасителната смърт. Всички вълнения, всички страхове, преследвали ме през един живот, който сега, когато се обръщам назад, ми изглежда дълъг, ме напуснаха; бурите отминаха и звездата на вечната надежда свети ясно и сигурно на хоризонта — така далечен за хората, а толкова близък за мен тази вечер.
	И така, това е краят на всичко — един кратък период на грижи, няколко неспокойни, трескави, тревожни години и после обятията на спасителната смърт. Много пъти съм бивал близо до тях, твърде много приятели ми отнеха те и сега накрая дойде и моят ред; това е всичко. Двадесет и четири часа още и светът ще изчезне за мен с всичките си надежди и страхове. Въздухът ще запълни пространството, заемано от тялото ми, и мен вече няма да ме има; досадният дъх на световната забрава отначало ще замъгли силата на спомена за мен, а сетне ще го заличи завинаги и тогава действително ще бъда мъртъв. Така става с всички нас. Колко милиони хора са лежали като мен със същите мисли, а сетне са били забравени! Преди хиляди и хиляди години са ги мислили те, онези умиращи мъже в мъглявото минало; и хиляди и хиляди години след тях потомците им ще ги премислят отново и на свой ред ще бъдат забравени. „Също като топлия дъх на воловете през зимна утрин или като бързата звезда прекосила небето, или като малката сянка, изчезваща на залез-слънце“, както бях чул някога да казва един зулус на име Игнози; така върви нашият живот, така и свършва.
	Е, този свят не е добър — никой не може да твърди обратното освен онези, които доброволно затварят очите си за фактите. Как може да е добър един свят, в който парите са движещата сила и собственият интерес — пътеводна звезда? Не е чудно, че е толкова лош, а е чудно, че все още е останало нещо добро в него.
	Й все пак сега, когато животът ми свършва, радвам се, че живях, радвам се, че съм познал топлината на женската любов, радвам се, че съм чул смеха на малките деца, че съм видял слънцето, луната и звездите, че съм чувствувал върху лицето си солената целувка на морето и че съм наблюдавал дивеча да слиза към водата на лунната светлина. Но не бих искал да живея още.
	Всичко се променя за мен. Мракът приближава, а светлината се отдръпва. И ми се струва, че през мрака мога да различа лицата на онези, които отдавна съм загубил, да ме чакат. Хари е там, а също и други; и преди всичко тази, която за мен е най-милата и съвършена жена, радвала някога тази сива земя. Но за нея вече дълго съм писал някъде другаде, така че защо да я описвам пак? Защо да я споменавам, след толкова дълго мълчание, сега, когато тя отново е толкова близо до мен, сега, когато отивам там, където е тя?
	Златният покрив на огромния храм пламти от лъчите на залязващото слънце и пръстите ми се уморяват.
	И така, на всички онези, които ме познават или са чували за мен, на всички онези, които ще кажат блага дума за стария ловец, аз протягам ръката си от далечния бряг и им казвам сбогом.
	А сега оставям душата си в ръцете на Всемогъщия Бог, който ми я е дарил.
	__„Аз казах“__ — както гласи обичаят на зулусите.


	Глава XXIV
	Написано от друга ръка

	Измина година, откакто нашият твърде скъп приятел Алън Куотърмейн написа думите „Аз казах“ в края на историята си за приключенията ни. Никога не бих се осмелил да направя тези допълнения към записките му, ако поради една необикновена случайност не се беше появила възможност те да бъдат занесени в Англия. Надеждата е твърде слаба, това е вярно; но възможно е друга да не се появи през живота ни, затова Гуд и аз смятаме, че трябва да се възползуваме от нея, колкото и малка да е тя. През последните шест месеца няколко комисии изследваха различните граници на Зу-Вендис, с оглед да открият дали съществува някаква възможност за влизане или излизане от страната; в резултат се откри канал за връзка с външния свят, който досега е бил неизвестен. Очевидно единствен (защото открих, че именно по него туземецът беше достигнал накрая мисията на пастор Макензи; пристигането му в тази страна заедно с факта за изпъждането му — защото той действително пристигнал тук около три години преди нас — по причини, известни само на тях, били пазени в дълбока тайна от жреците, при които е бил заведен), този канал скоро ще бъде действително затворен. Но преди да стане това, ще бъде изпратен човек заедно с този ръкопис, а така също и едно-две писма от Гуд до приятелите му и от мен до брат ми Джордж; мисълта, че няма да го видя никога вече, дълбоко ме опечалява; с писмата си им съобщаваме, че като наши най-близки наследници те могат да влязат във владение на имуществата ни в Англия, стига нотариусът да разреши това*, тъй като сме решили никога да не се завръщаме в Европа. Действително ще ни бъде невъзможно да напуснем Зу-Вендис дори и ако желаем да го сторим.
	[* Разбира се, нотариусът никога няма да разреши такова нещо. Б. анг. ред.]
	Човекът, когото изпращаме — желая му всичко най-хубаво при това пътуване — е Алфонс. От дълго време насам той е отегчен до смърт от Зу-Вендис и жителите й. „Oh, oui, c’est beau“ — казва той с изразително повдигане на раменете; — „mais je m’ennuie; ce n’est pas chic“*. И пак се оплаква ужасно от липсата на кафенета и театри и непрекъснато въздиша за своята изгубена Анет, която, казва, сънувал три пъти седмично. Но вярвам, че освен носталгията, към която всеки французин е склонен, истинската причина за недоволството му от страната е, че тук хората му се присмиват ужасно за поведението му по време на голямата битка за прохода преди около осемнадесет месеца, когато се скрил зад едно знаме в палатката на Сорейз, за да не бъде изпратен на бойното поле, което според него, щяло да стане против собствената му воля. Даже и малките момченца му подвикват из улиците, с което накърняват гордостта му и правят живота му непоносим. Във всеки случай той е решен да понесе ужасите на едно такова пътуване с почти безпрецедентни трудности и опасности и дори да си навлече риска да попадне в ръцете на френската полиция, за да отговаря за някакво свое малко нарушение, извършено преди години (което смятам, че не е сериозна работа), отколкото да остане в се triste pays**. Горкият Алфонс! Ще ни бъде тъжно да се разделим с него. Но искрено се надявам — за негово собствено добро и за опазването на тази история, която считам достойна да бъде дадена на света, — че той ще пристигне благополучно. Ако това стане, а също сполучи ли да занесе и богатството, което му даваме под формата на, пръчки от чисто злато, той ще стане сравнително богат човек за цял живот и ще може да се ожени за Анет, ако тя все още живее там и е склонна да се омъжи за своя Алфонс.
	[* О, да, хубаво е, но се отегчавам; няма елегантност, (фр). Б.пр.]
	[** В тази тъжна страни (фр). Б.пр.]
	Поради този случай си позволявам да прибавя няколко думи към разказа на скъпия ни стар приятел Куотърмейн.
	Той умря призори след деня, когато написа последните думи на последната си глава от разказа. Нилефта, Гуд и аз бяхме там и това беше една много покъртителна и все пак впечатляваща сцена. Един час преди утрото стана ясно, че той вече си отива, и мъката ни беше голяма. Гуд се потопи в сълзи при тази мисъл — факт, предизвикал последен малък проблясък на хумор у умиращия ни приятел, защото даже в последния си час той запази хумора си. Вълнението на Гуд отпусна мускулите на лицето му, при което монокълът му падна от обичайното си място и Куотърмейн, който винаги забелязваше всичко, забеляза и това.
	— Най-после — промълви той, като правеше опит да се усмихне — видях Гуд без монокъл.
	След това не каза нищо повече до настъпването на деня, когато помоли да го повдигнем, за да види изгрева на слънцето за последен път.
	— Само след няколко минути — каза той, след като жадно гледа натам — ще съм преминал вече през златните двери.
	Десет минути по-късно той се надигна и впи поглед в лицата ни.
	— Тръгвам на по-странно пътешествие от това, което направихме заедно. Спомняйте си за мен понякога — промълви той. — Бог да ви благослови. Ще ви чакам. — И с въздишка той падна мъртъв.
	Така си отиде един човек, чийто характер смятам почти за съвършен, и друг, подобен на него, не съм имал случай да срещна.
	Внимателен, предан, с чувство на хумор и притежаващ много от качествата, присъщи за един поет, той беше почти ненадминат като човек на действието и гражданин на света. Не познавам друг, който така компетентно да дава точна характеристика за хората и действията им. „Изучавал съм човешката природа през целия си живот — обичаше да казва той — и съм длъжен да я разбирам малко.“ И действително я познаваше. Той имаше само две грешки: едната — прекалената си скромност и другата — склонността си да ревнува всеки, който е станал обект на чувствата му. Относно първата от тези две точки всеки, който прочете написаното от него, ще може да си състави собствено мнение; все пак ще добавя един малък пример за това.
	Както читателят без съмнение си спомня, любим негов способ е да говори за себе си като за плах човек, когато в действителност, макар че бе твърде предпазлив, той притежаваше безстрашен дух — нещо повече — никога не загубваше присъствие на духа. Така в голямата битка за прохода, където получи раната, от която накрая умря, от начина, по който описва нещата, човек би си помислил, че е получил някакъв случаен удар в стълкновението. Фактически обаче той бе ранен при смелия си и успешен опит да спаси живота на Гуд, като рискува, и както по-късно излезе, пожертвува собствения си живот. Гуд бил свален на земята и един от планинците на Наста тъкмо щял да го довърши, когато Куотърмейн се хвърлил върху проснатото му тяло и поел удара, върху себе си, след което станал и убил войника.
	Относно ревността му смятам, че само един пример, който давам, за да оправдая себе си и Нилефта, ще бъде достатъчен. Читателят може би помни, че на едно-две места той говори така, сякаш Нилефта ме е обсебила и той е бил изоставен от двама ни едва ли не вън на студа. Нилефта наистина не е по-съвършена от която и да било друга жена и може би понякога е малко exigeante*, но по отношение на Куотърмейн всичко е чисто въображение. Когато се оплаква, че не съм дошъл да го видя болен, истината е, че въпреки моите настоявания, докторите категорично ми забраниха. Тези негови малки забележки ме нараниха много, когато ги прочетох, защото аз обичах Куотърмейн така, сякаш бе собствения ми баща, и никога не бих позволил бракът ми да повлияе на тези мои чувства. Но стига по въпроса; в крайна сметка това е само една малка слабост, която не се забелязва между толкова многото и толкова хубави добродетели.
	[* взискателна (фр). Б.пр.]
	Да, той умря и Гуд прочете заупокойната молитва над него в присъствието на Нилефта и мен; после от уважение към обичайния ред, на останките му бе уредено голямо публично погребение или по-точно изгаряне. Докато крачех в дългото и разкошно шествие към храма, си мислех колко ли би му била противна цялата тази работа, ако можеше да ни види отнякъде, тъй като изпитваше ужас от всяка показност.
	И така, няколко минути преди залез-слънце на третата вечер след смъртта му го положиха върху бронзовия под пред олтара и зачакаха последния лъч на залязващото слънце да освети лицето му. Скоро той се спусна и като златна стрела увенча бледото му чело със слава; фанфарите гръмнаха, бронзовият под се отмести и всичко, което бе останало от обичния ни приятел, падна долу в пещта.
	Никога няма да срещнем равен на него дори да живеем още сто години. Той бе най-способният човек, най-честният джентълмен, най-верният приятел, най-добрият ловец и вярвам, най-точният стрелец в цяла Африка.
	Така завърши този толкова забележителен и изпълнен с приключения живот на ловеца Куотърмейн.
	Оттогава нещата потръгнаха добре за нас. Гуд бе и все още е много зает с построяването на флота върху езерото Милозис и друго от големите езера, с чиято помощ се надяваме да засилим обмена и търговията, както и да приобщим някои много размирни и войнолюбиви части от населението покрай бреговете им. Горкият приятел! Той вече започна да се съвзема след тъжната смърт на онази заблудена, но толкова привлекателна жена, Сорейз, но това бе голям удар за него, защото той действително изпитваше дълбоки чувства към нея. Надявам се обаче, че с времето той ще сключи подходящ брак и ще заличи тази нещастна случка от мислите си. Нилефта има предвид една-две от младите дами, особено дъщерята на Наста (който бе вдовец), едно много изискано момиче с царствено държание наследило твърде много от интригантския характер на баща си, но с достойнство, което много допада на вкуса ми.
	Що се отнася до мен, едва ли зная откъде да започна, ако трябва да описвам моите дела; затова по-добре е да ги оставя неописани и да се задоволя да кажа само, че като цяло се справям много добре с особеното си положение на Принц-консорт, наистина по-добре, отколкото имах право да очаквам. Но, разбира се, не всичко върви съвсем гладко и намирам отговорността за много тежка. Все пак надявам се да направя нещо добро в живота си и възнамерявам да се отдам на две големи цели, а именно: за сплотяването на различните кланове, съставляващи народа на Зу-Вендис под едно здраво централно ръководство и за ограничаването на властта на жреческото съсловие. Първата от тези реформи, ако може да бъде проведена, ще сложи, край на пагубните граждански войни, изтощавали тази земя в продължение на векове; а втората, освен че ще премахне един опасен политически съперник, ще проправи път за въвеждането на истинската религия на мястото на този безсмислен култ към слънцето. Надявам се да видя сянката на Божия кръст, очертана върху златното кубе на Храма-цвете; или ако не аз, то може би моите потомци.
	Има още едно нещо, на което смятам да посветя силите си, и то с пълната забрана за допускането на чужденци в Зу-Вендис. Не затова, че съществува вероятност други да дойдат тук някога, но ако това стане, предупреждавам ги честно, че ще им бъде посочен най-късият път за напускането на страната. Не казвам това от липса на чувство за гостоприемство, а защото съм убеден в свещеното задължение, което ми е отредено: да запазя изцяло за този честен й благороден народ благата на относителното дивачество. Какво би станало с цялата ми храбра войска, ако някой предприемчив нехранимайко реши да ни атакува с оръдия и пушки? Не виждам барута, телеграфа, па`рата, ежедневниците, общото избирателно право и т.н., и т.н. да са направили човечеството по-щастливо отколкото е било, а съм сигурен, че те са довели до много беди по пътя си. Нямам намерение да оставя тази красива страна да бъде разкъсвана в ръцете на спекуланти, туристи, политици и учители, чийто глас е гласът на Вавилон, също както онези ужасни същества в поречието на подземната река се биеха и разкъсваха за трупа на дивия лебед; нито пък да я потопя в лакомията, пиянството, новите болести, барута и общото разложение, които най-вече бележат прогреса на цивилизацията сред простодушните народи. Ако с течение на времето провидението реши да открие Зу-Вендис за останалия свят, това е друга работа; но аз не поемам тази отговорност и смея да добавя, че Гуд напълно одобрява решението ми. Сбогом.
	Хенри Къртис
	15 декември 18 — —.

	П. П. Напълно забравих да спомена, че около преди девет месеца Нилефта (която е много добре и за мен — по-красива от всякога) ме дари със син и наследник. Това е едно обикновено малко англичанче с къдрава коса и сини очи и макар че е предопределено, ако живее, да наследи трона на зу-вендите, надявам се, че ще мога да го възпитам да бъде такъв, какъвто трябва да е и обикновено е истинският английски джентълмен; според мене това е нещо много по-хубаво и гордо, отколкото да бъдеш наследник на великия Род на стълбището, което фактически е най-високото положение, което човек може да достигне на тази земя.
	X. К.


	Обяснителна бележка от Джордж Къртис, ескуайър

	Ръкописът на тази история, адресиран до мен с почерка на скъпия ми брат Хенри Къртис, когото смятахме за умрял, носещ пощенското клеймо на Аден, получих благополучно на 20 декември 18 — - г., или малко повече от две години след като е напуснал ръцете му далече в сърцето на Африка, а аз бързам да предам на света чудноватата история, която той съдържа. Що се отнася до мен, бих казал, че я прочетох с много смесени чувства; защото, макар и да е голямо облекчение да зная, че той и Гуд са щастливи и преуспели по такъв странен начин, не мога да не чувствувам, че за мен и всичките им приятели те все едно са мъртви, тъй като не можем да се надяваме някога да ги видим отново.
	Те завинаги са скъсали със старата Англия, с домовете и роднините си и възможно е при онези обстоятелства да е било правилно и умно да го сторят.
	Как точно е бил изпратен ръкописът, не можах да открия; но от факта, че е бил пуснат по пощата, предполагам, че дребният французин Алфонс е успял да завърши благополучно опасното пътешествие. Дадох обявления във вестника до него и направих няколко проучвания в Марсилия и другаде, с цел да открия местопребиваването му, но досега нямах ни най-малък успех. Може би е умрял и пакетът е бил изпратен от друга ръка; а е възможно и да е щастливо оженен за своята Анет понастоящем, но все още да се страхува от отмъщението на закона и да предпочита да остане инкогнито. Нищо не мога да кажа. Все пак още не съм изоставил надеждата да го открия, но съм длъжен да призная, че от ден на ден тя става все по-слаба; а и една голяма пречка в издирванията ми представлява обстоятелството, че никъде в цялата история господин Куотърмейн не съобщава презимето му. Той винаги се споменава като „Алфонс“, а има толкова много Алфонсовци. Писмата, за които брат ми Хенри казва, че изпраща заедно с пакета на ръкописа, не се получиха и предполагам, че са загубени или унищожени.

	Джордж Къртис



	© 1887 Хенри Райдър Хагард

	Henry Rider Hagard
	Allan Quatermain, 1887

	Сканиране, разпознаване и корекция: NomaD, 2010

	__Издание:__
	Хенри Райдър Хагард
	Рудниците на цар Соломон
	Алън Куотърмейн

	Романи

	Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984
	Художник: Никифор Русков, 1984

	Издателство „Отечество“, София, 1984

	Рецензент: Христина Георгиева
	Отговорен редактор: Лъчезар Мишев
	Художник: Никифор Русков
	Редактор: Огняна Иванова
	Художествен редактор: Венелин Вълканов
	Технически редактор: Петър Балавесов
	Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

	Индекс: 11/9537611631/6126-7-84
	Английска. Второ и първо издание.
	Издателски номер 1035.
	Дадена за набор: 25 март 1984 г.
	Подписана за печат: май 1984 г.
	Излязла от печат: юни 1984 г.
	Формат: 1/16/70/100.
	Печатни коли: 22,25.
	Издателски коли: 28,84.
	Условно издателски коли: 28.58.
	Цена: 2,63 лева.
	ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

	H. Rider Haggard
	King Solomon’s Mines
	Penguin Books
	1885
	Allan Quatermain
	Newcastle Publishing Co., Inc.
	North Hollywood, California

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/18756)
	Последна редакция: 2010-12-31 21:00:00