[Kodirane UTF-8]

	Хенри Райдър Хагард
	Прекрасната Маргарита


	Красивата Маргарита е сгодена за братовчед си Питър Брум. Но в нея е влюбен и испанският благородник маркиз Морела, който я отвлича вероломно от дома на баща й и я заточава в страната на маврите.
	Книгата на Х. Р. Хагард е едно увлекателно четиво, наситено с любов и екзотика, самоотвержена преданост и героизъм.


	Глава I
	Срещата на Питър с испанеца

	Това се случи през един пролетен ден на шестата година от царуването на Хенри VII.*
	[* Хенри VII — английски крал (1485–1509), пръв от династията на Тюдорите. Идването му на власт ознаменува края на войната между Червената и Бялата роза — кървава, феодална борба за английския престол, — водена от двете кралски династии: Ланкастърската и Йоркската. След смъртта на крал Едуард IV през 1483 година неговият брат Ричард III завзема престола и убива малолетните му синове. Чрез екзекуции и преследвания Ричард III успява да настрои срещу себе си привържениците и на двете династии, които се обединяват около представителя на по-младото поколение от династията Ланкастър — Хенри Тюдор, чиито права върху престола били незначителни. В битката при Босуърт на 22 август 1485 година Ричард III е победен я убит. Хенри Тюдор става крал на Англия под името Хенри VII.]
	В Лондон бе организирано голямо празненство. Негово величество кралят откри току-що свикания парламент и обяви на поданиците си, че възнамерява да нападне Франция и лично да командва английската армия. Народът посрещна новината с радостни възгласи. Когато в парламента бе споменато, че за войната ще бъдат нужни пари, възторгът не беше чак толкова голям, но тълпата отвън, състояща се предимно от хора, които нямаше да се бръкнат в джоба си заради тази война, не се развълнува особено много. Когато кралят се появи, обкръжен от бляскавата си свита, във въздуха захвърчаха шапки и хората закрещяха до прегракване.
	По финото и нервно лице на краля — все още млад, но вече уморен човек — играеше лека иронична усмивка. Но това не трая дълго. Несигурното му положение на крал му напомни, че трябва да се радва на този израз на любов от страна на тълпата, и затова той произнесе няколко любезни думи и допусна трима от гражданите да докоснат ръката му. Дори разреши на няколко болни деца да пипнат дрехите му. Този допир трябваше да ги изцери от злия дух. Негово величество се задържа, за да приеме прошението на бедняците, нареди на един от офицерите си да се заеме с тях и съпроводен от възобновилите се с нова сила приветствени възгласи, се отправи към Уестминстърския дворец на пир.
	В свитата на краля беше и посланикът де Айала, представител на Испанския двор — на Фернандо и Исабел.* Съпровождаше го група разкошно облечени придворни. Съдейки по мястото, което испанецът заемаше в процесията, ставаше ясно, че страната, която представлява, се радва на големи почести тук. Това беше естествено, защото преди четири години по-големият син на краля — Артур, който тогава навърши една годинка, бе официално сгоден за дъщерята на Фернандо и Исабел — инфанта Екатерина, — по-голяма от него с девет месеца. По онова време се смяташе, че симпатиите между принцове и принцеси трябва предварително да бъдат насочвани в определена посока, изгодна за техните родители и възпитатели.
	[* Фернандо и Исабел — крал и кралица на Испания, — по време, на чието господство е станало обединението на разпокъсаните испански владения. През 1469 година, с един династичен брак между наследника на арагонския престол, Фернандо, и бъдещата кралица на Кастилия, Исабел, е поставено началото на формалното обединение на двете държави. През 1474 г. Исабел се възкачва на Кастилския престол, а през 1479 г. Фернандо става крал на Арагон. Тази дата бележи образуването на обединената испанска държава.]
	Вляво от посланика висок испанец яздеше прекрасен черен кон. Той беше облечен с изискани дрехи от черно кадифе. Черната му кадифена шапка бе украсена само с един бисер. Беше красив мъж на около тридесет и пет години, със сурови и резки черти на лицето и пронизващи черни очи. Казват, че всеки човек може да бъде оприличен с някое животно или птица. Понякога приликата е едва доловима. Но при него тя бе очебийна. Спътникът на посланика приличаше на орел. Случайно или умишлено, изображение на орел украсяваше и ливреите на слугите и сбруята на коня му. Втренченият поглед, гърбавият нос, гордият и властен вид, тънките и дълги пръсти, бързината и изяществото в движенията — всичко в него подчертаваше приликата с царя на птиците. Тя се подсилваше и от девиза му, който гласеше, че неговият притежател е човек, който търси, намира и взима всичко, което поиска. С презрение и скучаещ поглед той следеше разговора на краля с предводителите на тълпата, които негово величество бе благоволил да повика при себе си.
	— Странна ли ви се струва тази сцена, маркиз? — обърна се към него посланикът.
	— Ако ваше преосвещенство не възразява, в Англия ме наричайте сеньор — отвърна с достойнство той. — Сеньор д’Агилар. Маркизът, когото благоволихте да споменете, живее в Испания и е пълномощен посланик при маврите в Гранада.* Сеньор д’Агилар, смирен слуга на Светата църква — той се прекръсти, — пътешества зад граница, с цел да защити интересите на Църквата и на техни величества.
	— И своите собствени интереси, струва ми се — сухо отбеляза посланикът. — Откровено казано, сеньор д’Агилар, не мога да разбера защо вие, който сте се отказали от политическата кариера, а аз зная, че това е така, не се облечете в черни одежди? Впрочем, защо казах черни? С вашите възможности и връзки тези одежди веднага могат да станат пурпурни с шапка от същия цвят.**
	[* В романа е описано времето, в което след продължителни борби за освобождаването (Реконкиста) на Испания от мавритано-арабско владичество на територията на Испания остава да съществува последната мавританска държава — Гранадското емирство, създадено през 1238 година.]
	[** Висшите сановници от католическата църква са носели и пурпурни одежди.]
	Сеньор д’Агилар се усмихна:
	— Искате да кажете, че понякога пътешествам по свои собствени дела и в името на собствения си интерес? Е, какво пък, имате право. Отказах се от светската суета, защото тя причинява безпокойство, а за някои хора, които имат благороден произход, но не притежават съответните права, това е доста опасно. От семената на тази суета често израстват огромни дървета, на които бесят.
	— Или дръвници, върху които отсичат глави. Сеньор, поздравявам ви! Вие притежавате онази мъдрост, която помага да се извлича същността на нещата, а ненужното да се оставя настрана. Това се среща толкова рядко.
	— Питате ме защо не сменя дрехите си — продължи д’Агилар, без да обръща внимание на това, че го прекъсват. — Ако трябва да бъда откровен, ваше преосвещенство, причините са от личен характер. И аз притежавам същите слабости като другите. И мен могат да ме пленят нечии прекрасни очи или пък да ме заслепи ненавист, а всичко това е несъвместимо с черните или пурпурните одежди.
	— Но всички, които ги носят, също грешат — отбеляза многозначително посланикът.
	— Да, ваше преосвещенство, и това позори Светата църква. Вие като неин служител разбирате това повече от всеки друг. Да оставим цялото зло на земята, а Църквата, подобно на небето, трябва да се издигне над всичко: непорочна и неопетнена. Нека тя бъде обител за молитви, милосърдие и праведен съд, където няма да стъпи кракът на нито един грешник като мен — и д’Агилар се прекръсти.
	Гласът му звучеше толкова искрено, че де Айала, който знаеше някои неща за репутацията му, го погледна с любопитство.
	„Истински фанатик — помисли си той — и полезен за нас човек, който отлично знае как да извлече облаги и от църквата, и от живота.“
	А на глас каза:
	— Не се учудвам, че Светата църква е доволна, че има такъв син, а враговете й треперят, когато той вдигне меча си. Но вие, сеньор, така и не ми казахте какво е мнението ви за цялата тази церемония и за английския народ.
	— Ваше преосвещенство, познавам добре народа, тъй като вече съм живял по тези места и говоря езика им. Именно затова напуснах Гранада и сега съм тук, за да наблюдавам и да докладвам… — Той замълча и след малко добави: — Колкото до церемонията, мога да кажа, че ако аз бях крал, щях да се държа по друг начин. Току-що в това здание тази тълпа — представителите на общините, както струва ми се ги наричат, — едва не започна да заплашва краля, докато той се унижаваше да ги моли за една нищожна част от богатствата на страната, необходима му за предстоящата война. Видях как той пребледня и се разтрепери от грубите им викове, сякаш само един звук беше достатъчен, за да разклати трона му. Уверявам ви, ваше преосвещенство, че ще дойде време, когато именно тези общини ще управляват Англия. Погледнете човека, когото негово величество държи за ръката и нарича сър. Кралят, както и аз, знае, че този човек е еретик, и ако имаше необходимите пълномощия, би могъл да го изпрати на кладата заради греховете му. Според сведенията, който получих вчера, той е говорил против Църквата…
	— Църквата и нейните слуги няма да забравят това, когато му дойде времето — промълви де Айала. — Но аудиенцията свърши и негово величество ни кани на пир, където няма еретици, които да ни ядосват. А тъй като в момента са пости, и храна почти няма да има. Да вървим, сеньор, защото сме застанали на пътя и пречим на другите да минават.
	Бяха изминали три часа. Слънцето вече залязваше. Независимо от това, че беше началото на пролетта, то имаше червеникав оттенък, а из блатистите полета на Уестминстър беше студено. На пустеещото място срещу двореца, където бе устроено пиршеството, се тълпяха лондончани. Те бяха привършили работата си и дошли да погледат кралския празник.
	Вниманието на цялата тълпа бе привлечено от един господин и една дама, съпроводени от млада и хубава жена.
	На външен вид мъжът нямаше тридесет години. Беше облечен скромно. Така обикновено се обличаха лондонските търговци. На колана му висеше нож. Беше висок цели шест фута.* Спътничката му също беше висока. Тя бе загърната с наметало, гарнирано с кожа. Строго погледнато, мъжът не беше красавец. Челото му бе високо и чертите на лицето му бяха остри. Освен това червеникав белег от меч разсичаше дясната страна на добре избръснатото му лице от слепоочието до енергичната брадичка. Въпреки това лицето му бе открито и мъжествено, макар и малко сурово, а сивите му очи гледаха открито. Беше по-скоро лице на благородник, свикнал на походи и войни, отколкото на търговец. Мъжът имаше стройна фигура, а гласът му, в редките случаи, когато говореше, звучеше ясно и приятно.
	[* Фут — мярка за дължина, приблизително равна на 30,5 см.]
	За фигурата на неговата спътничка трудно можеше да се каже нещо, защото тя беше скрита под дълго наметало, но лицето й, което се показваше изпод качулката, когато жената обръщаше главата си и лъчите на залязващото слънце го осветяваха, бе поразително красиво. Маргарита Кастел, или както я наричаха — прекрасната Маргарита, до края на живота си засенчваше другите жени с неземната си красота. Със свежия си тен и нежния овал лицето й приличаше на цвете. Имаше белоснежно чело и великолепно очертани алени устни. Но за да откриете тайната на неговото обаяние, което я отделяше от всички красавици по онова време, бе необходимо да надникнете в очите и. Те не бяха нито сини, нито сиви, както трябваше да се очаква, съдейки по цвета на лицето й, а големи и черни, блестящи и влажни като на сърна. Черните й извити мигли ги обграждаха като с красива рамка. Човек трудно можеше да откъсне погледа си от тези очи. Толкова трудно, колкото да откъснеш погледа си от роза, лежаща върху снега, или от зорницата, блещукаща в небето в ранните часове на утрото. И въпреки тяхната срамежливост всеки мъж, който ги съзреше веднъж, дълго не можеше да ги забрави, особено ако ги видеше в съчетание с тъмнокестенявата коса, която падаше на вълни върху изваяните рамене на Маргарита.
	Питър Брум — така се наричаше мъжът — се оглеждаше неспокойно и накрая се обърна към Маргарита с думите:
	— Струва ли си да оставаме тук, братовчедке? Тук има твърде много простолюдие. Баща ви може да се разсърди.
	Трябва да уточним, че в действителност роднинската връзка между Питър и Маргарита беше много слаба — далечно родство по майчина линия, — но те се обръщаха един към друг с братовчед и братовчедке, защото това обръщение бе удобно и можеше да означава и много, и нищо.
	— Защо? — възрази тя. В дълбокия й мек глас се долавяше едва забележим чужд акцент, нежен като повея на нощния южен вятър. — Когато съм с вас, братовчеде — и тя с удоволствие обгърна с поглед едрата му мъжествена фигура, — няма от какво да се страхувам. Много ми се иска да видя отблизо краля. И Бети мечтае за това, нали, Бети? — обърна се тя към своята спътничка.
	Бети Дийн беше братовчедка на Маргарита, макар че родството й с Питър Брум бе още по-далечно. Тя имаше благороден произход, но баща й, груб и невъздържан човек, бе успял да съсипе живота на майка й и тя бе умряла. Не след дълго и той я бе последвал, като остави Бети под попечителството на майката на Маргарита.
	Бети беше по свой начин забележителна — както с външността си, така и с характера си. Беше красива, с превъзходно телосложение, силна, с големи и дръзки сини очи и червени, сочни устни. Отличаваше се със своята смелост и прямота. Като всяка романтична и тщеславна жена и тя обичаше да се харесва на мъжете. Но дори и на двадесет и пет години, тя все още беше девица и умееше да отстоява своето целомъдрие. В това вече се бяха убедили много от нейните поклонници. И макар че положението, което заемаше в обществото, бе твърде ниско, дълбоко в душата си Бети се гордееше с произхода си и беше твърде честолюбива. Нейното най-съкровено желание бе да се омъжи и да се издигне до онова обществено положение, от което я бе лишило безумието на баща й, но това бе твърде трудна задача за момиче, което бе нещо като слугиня, при това без зестра.
	И накрая, за да бъде пълен нейният образ, трябва да добавим, че Бети, обичаше братовчедка си Маргарита повече от всичко на света, а Питър уважаваше може би затова, че въпреки всичките й усилия, красотата й не му правеше никакво впечатление.
	В отговор на въпроса на Маргарита Бети се разсмя:
	— Разбира се! Нали и без това толкова рядко напускаме Холбърн*, и не бих искала да се лиша от възможността да видя краля и неговите приближени. Но мастър** Питър е много благоразумен и аз винаги го слушам. Освен това вече се мръква.
	[* Холбърн — един от районите на Лондон.]
	[** Мастър — млад господар, благородник.]
	— Е, добре — въздъхна Маргарита и сви рамене, — щом и двамата сте против, ще се наложи да тръгваме. Но следващия път, когато изляза да се разхождам, братовчеде, ще ме придружи някой по-сговорчив кавалер.
	Маргарита се обърна и започна да си проправя път през тълпата. Преди Питър да успее да я спре, Маргарита зави надясно, където имаше по-малко хора, и се озова на площада, където се бяха събрали войниците и слугите с конете, очакващи господарите си. Тълпата обгърна от всички страни Маргарита и за няколко минути Питър и Бети останаха разделени от нея.
	Изведнъж Маргарита се оказа сама сред войниците от стражата на испанския посланик де Айала. Те се отличаваха със самоувереност и грубост, защото бяха сигурни в своята безнаказаност. Знаеха, че високото положение на господаря им винаги може да им послужи за прикритие. Освен това почти всички бяха пияни.
	Един от тях — як, рижав шотландец, когото дипломатът — свещеник бе довел от родината му, в която преди това беше посланик, — неочаквано видя пред себе си младата красива жена, реши да я разгледа по-отблизо и прибягна до твърде груб трик. Като се престори, че се е спънал, той се хвана за наметалото на Маргарита, давайки си вид, че търси опора, за да не падне, и го смъкна със сила, като по този начин откри прелестното й лице и стройната й фигура.
	— Приятели — закрещя той с груб пиянски глас, — това гълъбче долетя тук, за да ми подари една целувка! — И като обгърна Маргарита с дългите си ръце, той започна да я дърпа към себе си.
	— Питър! Помощ, Питър! — закрещя Маргарита, като в същото време се съпротивяваше отчаяно.
	— Не, красавице, щом ще викаш светия — ломотеше пияният шотландец, — то Ендрю с нищо не е по-лош от Питър. — Приятелите му посрещнаха остроумието с гръмогласен смях, тъй като шотландецът се казваше Ендрю.
	В следващата минута те отново се смееха, но вече по друг повод. На Ендрю му се стори, че се е озовал в центъра на ураган. Маргарита бе изтръгната от ръцете му, а самият той отлетя като пумпал настрани и със страшна сила се стовари по лице на земята.
	— Ама че Питър! — възкликна на испански един от войниците.
	— Бива си го — отговори друг.
	Трети започна да вдига лежащия на земята Ендрю.
	Видът на шотландеца беше страшен. Шапката му бе отхвърчала и огненочервените му коси бяха изцапани с кал. Освен това при падането си бе разбил носа в един камък и по лицето му се стичаше кръв. Малките му като на пор червени очи блестяха свирепо, а цялото му лице бе посивяло от болка и ярост. Ръмжейки нещо на шотландски, той измъкна меча си и се спусна към своя противник с явното намерение да го убие.
	Питър нямаше меч и дори не успя да извади късия си нож. Но в ръката си държеше дебела тояга с метален наконечник. Преди Маргарита и Бети да се опомнят, Питър вече бе отклонил меча на Ендрю. Докато шотландецът разбере какво става, той го удари с тоягата. Страшният удар улучи Ендрю по рамото и го накара да се олюлее.
	— Добър удар, Питър! Отлично изпълнение, Питър! — закрещяха зяпачите.
	Но Питър не виждаше и не чуваше нищо. Той бе заслепен от ярост заради оскърблението, нанесено на Маргарита. Тоягата отново изсвистя във въздуха, но този път тя се стовари с всичка сила върху главата на шотландеца, разцепи я на две и натрапникът рухна мъртъв на земята.
	За миг настъпи тишина. Шегата завърши трагично. Накрая един от испанците, гледайки безжизненото тяло, възкликна:
	— За Бога, убиха приятеля ни! Този търговец не си поплюва!
	Сред приятелите на убития се надигна вой и един от тях закрещя:
	— Съсечете го!
	Питър се втурна напред и вдигна от земята меча на шотландеца. В същото време той захвърли тоягата и с лявата си ръка измъкна от ножницата кинжала си. Сега вече Питър бе готов да посрещне врага. Видът му беше толкова свиреп и войнствен, че въпреки няколкото меча, които разсичаха въздуха, противниците му се стъписаха. Но Питър съзнаваше, че няма дълго да устои сам срещу толкова много противници, и за първи път от началото на тази страшна сцена се чу неговият глас:
	— Англичани! — извика високо той, без да откъсва очи от врага. — Нима ще стоите и ще гледате как тези испански кучета ме убиват?
	Настъпи кратка пауза и след това се разнесе нечий глас:
	— Кълна се, че аз няма да позволя това!
	Един висок въоръжен мъж, по външния вид на когото личеше, че е от Кент, застана до Питър. Около лявата си ръка бе намотал наметало, а в дясната държеше оголен меч.
	— И аз! — извика друг. — С Питър Брум сме воювали заедно!
	— И аз! — обади се трети. — Та ние с него сме земляци!
	Около Питър се събра внушителна група от здравеняци. Силите на противника бяха приблизително равни на техните.
	— Достатъчно — каза Питър. — Искаме играта да бъде честна. Приятели, погрижете се за жените. А вие, убийци, ако искате да видите как англичаните си служат с меча, заповядайте! А ако се страхувате, оставете ни да си идем спокойно!
	— Хайде, страхливи чужденци — зашумя тълпата, която не обичаше буйната привилегирована стража.
	Кръвта на испанците закипя. Събуди се старата национална вражда. На развален английски сержантът отправи няколко непристойни ругатни по адрес на Маргарита и прикани приятелите си „да прережат гърлата на лондонските свине“. В заревото на залеза стоманата на мечовете блесна като пламък. Още секунда и щеше да започне страшна кървава битка.
	Но това не стана. Високият господин, който се криеше в сянката и наблюдаваше цялата сцена, застана между противниците и възпря готовите за бой мечове.
	— Достатъчно — каза спокойно на испански д’Агилар (мъжът, който стоеше в сянката, беше именно той). — Глупаци! Да не искате всички испанци в Лондон да бъдат разкъсани на парчета? Колкото до това пияно животно — и той докосна с крак трупа на Ендрю, — сам си е виновен. Освен това той не беше испанец и вие няма за какво да отмъщавате. Послушайте ме! Или е необходимо да ви обяснявам кой съм, за да го сторите?
	— Познаваме ви, маркиз — отговори смирено сержантът. — Приберете мечовете си, приятели! В края на краищата това не ни засяга.
	Войниците се подчиниха с явно недоволство, но в този момент се появи де Айала. Вече му бяха съобщили новината за смъртта на слугата му. Побеснял от яд, посланикът заповяда да му предадат човека, убил шотландеца.
	— Няма да предадем Питър на испанския поп — зашумя тълпата. — Елате тук и опитайте сам да го хванете.
	Всички се развълнуваха, а Питър и приятелите му отново се приготвиха за бой.
	Сражението бе неизбежно въпреки опитите на д’Агилар да го предотврати. Внезапно шумът започна да стихва и настъпи тишина. Сред гората от вдигнати мечове се движеше не много висок, богато облечен мъж. Това беше крал Хенри.
	— Кой се е осмелил да извади меч на улицата, пред самите врати на двореца ми? — попита той с леден глас.
	Към Питър се насочи гора от ръце.
	— Говори! — заповяда му кралят.
	— Маргарита, ела тук — извика Питър.
	Хората от тълпата избутаха девойката към него.
	— Ваше величество — каза Питър, сочейки трупа на Ендрю, — този човек искаше да обиди девойката, която е дъщеря на Джон Кастел. Аз, нейният братовчед, го отблъснах. Тогава той извади меча си и ме нападна. Аз го убих с тоягата. Ето я там, на земята. Неговите приятели, испанците, искаха да ме убият. Тогава повиках на помощ англичаните. Това е всичко.
	Кралят го огледа от главата до петите.
	— Търговец, ако се съди по външния вид — каза той. — И воин по душа. Как се казваш?
	— Питър Брум, ваше величество.
	— А! Имаше такъв. Сър Питър Брум, който падна убит на Босуъртското поле, сражавайки се против мен. — Кралят се усмихна. — Не го ли познаваш?
	— Той беше мой баща, ваше величество. Видях как загина и убих неговия убиец.
	— Вярвам ти, че е така — каза кралят, като го разглеждаше. — Но защо синът на Питър Брум, който има върху лицето си белег от битка, носи дрехи на търговец?
	— Ваше величество — отговори спокойно Питър, моят баща продаде земите си и даде всичко, което притежаваше, на короната. А аз никога не съм предявявал претенции за парите. Затова живея така, както мога.
	Кралят се засмя.
	— Харесваш ми, Питър Брум, макар че ти, разбира се, ме ненавиждаш.
	— Не, ваше величество. Докато Ричард беше жив, аз се сражавах за него. Ричард го няма и аз, ако се наложи, ще се сражавам за англичанина Хенри и ще служа на краля на Англия.
	— Добре казано! Може би ще имам нужда от теб. Не съм злопаметен. Но я ми кажи, така ли мислиш да се сражаваш за мен: като подстрекаваш бунтове по улиците и разваляш отношенията ми с моите приятели испанците?
	— Ваше величество, аз ви разказах всичко.
	— Чух историята ти, но кой ще я потвърди? Може би ти, дъщерята на търговеца Кастел?
	— Да, ваше величество. Човекът, когото моят братовчед уби, ме оскърби. А моята единствена вина е в това, че исках да видя отблизо ваше величество. Вижте разкъсаното ми наметало.
	— Не се учудвам, че е убил човек заради очи като твоите. Но ти можеш да бъдеш пристрастна. — Кралят се усмихна и добави: — Няма ли други свидетели?
	Бети вече бе отворила уста да каже нещо, но напред излезе д’Агилар, свали шапката си, поклони се и каза на английски:
	— Да, ваше величество. Аз видях всичко. Този смел джентълмен е невинен. Виновни са слугите на съотечественика ми де Айала. Във всеки случай — в началото. А после започна разправията.
	Тук се намеси де Айала. Той все още беше ядосан и заяви, че ако не получи удовлетворение за убийството на слугата си, ще пише на техни величества — краля и кралицата на Испания — и ще им съобщи как се отнасят с хората им в Лондон.
	Като чу това, Хенри помръкна, защото не искаше да разваля отношенията си с Фернандо и Исабел.
	— Постъпил си глупаво, Питър Брум — каза той. — Съдията трябва да прецени. Засега трябва да бъдеш задържан. — И кралят се обърна, сякаш възнамеряваше да даде заповед за арестуване.
	— Ваше величество! — възкликна Питър. — Аз живея в къщата на търговеца Кастел в Холбърн и никъде няма да се скрия.
	— А кой ще гарантира за това? — попита кралят. — Ами ако захванеш нов спор по пътя за дома?
	— Аз — спокойно каза д’Агилар, — ако тази лейди ми разреши да я придружа заедно с нейния братовчед до дома им. Освен това — добави тихо той, — струва ми се, че ако го хвърлите в затвора, има по-голяма вероятност да избухне бунт, отколкото ако го пуснете да си отиде у дома.
	Хенри погледна тълпата и прочете по лицата на хората нещо, което го накара да отстъпи.
	— Добре, маркиз — съгласи се той, — разчитам на думата ви, както и на думата, която даде Питър Брум, че ще се яви, когато бъде призован. Нека оставят трупа до утре в абатството, докато започне разследването. Подайте ми ръката си, ваше преосвещенство. Имам много по-важни въпроси, по които искам да говоря с вас, преди да се оттеглим за сън.


	Глава II
	Джон Кастел

	Когато кралят се отдалечи, Питър се обърна към хората около него и им благодари. После каза на Маргарита:
	— Да вървим, братовчедке. Представлението свърши и желанието ви да видите краля беше изпълнено. А сега, колкото по-скоро се приберем у дома, толкова по-спокоен ще бъда.
	— Разбира се — каза Маргарита. — Видях много повече от това, което желаех. Но преди да си тръгнем, трябва да благодарим на испанския благородник…
	— … д’Агилар, лейди. Достатъчно е само името ми — отвърна любезно испанецът и се поклони ниско, без да сваля очи от прекрасното лице на Маргарита.
	— Сеньор д’Агилар, благодаря ви от мое име и от името на моя братовчед, чийто живот, надявам се, спасихте. Така ли е, Питър? Баща ми също ще ви бъде благодарен.
	— Да — малко намръщено отговори Питър. — Много съм му благодарен. Колкото до моя живот, разчитам повече на собствените си ръце и на приятелите си. Лека нощ, сър.
	— Страхувам се, сеньор — усмихнато отвърна д’Агилар, — че все още не можем да се разделим. Вие забравихте, че гарантирах за вас, и затова съм длъжен да ви придружа до дома ви, за да видя къде живеете. Освен това така ще бъде по-безопасно, тъй като моите съотечественици са отмъстителни и има опасност да ви нападнат, ако не съм с вас.
	Маргарита побърза да се намеси, защото забеляза по изражението на Питър, че е решително против испанеца да ги придружи.
	— Разбира се, това е най-разумното разрешение на нещата. Баща ми също би постъпил така. Сеньор, аз ще ви показвам пътя.
	Маргарита прие ръката на д’Агилар, която той й предложи с галантен жест, и бързо тръгна напред. Питър вървеше до Бети.
	Къщата, в която живееше Джон Кастел, се намираше на главната улица на Холбърн. Тя не беше построена по определен план. Зад нея имаше градина, обградена с висок зид. За фасада служеха един магазин, един склад и една кантора. Джон Кастел беше много богат търговец. Той имаше разрешение от краля да се занимава с внос на стоки от Испания. Неговите кораби докарваха оттам прекрасна испанска вълна, която се обработваше в Англия, кадифе, коприна и вино от Гранада, а също така и превъзходно инкрустирано оръжие от стомана от Толедо. Понякога правеше сделки със сребро и мед, които се добиваха в планинските рудници, защото Кастел беше не само търговец, но и в известна степен банкер — нещо характерно за онези времена.
	Никой не знаеше колко е голямо богатството му. Хората приказваха, че под магазина има мазета, пълни със скъпи стоки. С дебелите каменни стени и железните си врати, през които не можеше да проникне нито един крадец, домът приличаше на затвор. Тази голяма къща, която по времето на Плантагентите* е била укрепено имение, имаше много тайни помещения, за които знаеше само собственикът. Дори дъщеря му и Питър никога не бяха влизали в тях. В къщата имаше много слуги — здрави младежи, които носеха под наметалата си ножове и дори мечове и се грижеха за спокойствието на господарите си. Вътрешните стаи, обитавани от Кастел, Маргарита и Питър, бяха просторни и удобни. В тях бяха поставени дъбови ламперии в съответствие с модата от времето на Тюдорите и имаше прозорци с изглед към градината.
	[* Плантагенти — английска кралска династия (1154–1339). През 1339 година крал Ричард е бил детрониран и властта преминава в ръцете на Ланкастърската династия.]
	Когато Литър и Бети стигнаха до входа, забелязаха, че Маргарита и д’Агилар, които вървяха доста по-бързо от тях, вече са влезли вътре. Вратата бе затворена. Слугата отвори, след като Питър почука доста силно. Той мина през антрето и влезе в салона, откъдето се чуваха гласове. Салонът беше красив и просторен, осветен от висящи лампи, пълни със зехтин. В голямата камина гореше огън. Дъбовата маса пред огнището беше наредена за вечеря. Маргарита бе свалила наметалото си и се топлеше край огъня, а сеньор д’Агилар се бе разположил удобно в едно голямо кресло. Той изглеждаше така, сякаш всеки ден гостуваше в този дом. Държеше шапката си в ръце и удобно облегнат на стола, наблюдаваше Маргарита.
	Пред него стоеше Джон Кастел — едър мъж на около петдесет-шестдесет години с интелигентно лице, на което изпъкваха черни очи с остър поглед и черна брада. Неговото домашно облекло се състоеше от пищна дълга дреха, гарнирана със скъпа кожа и украсена със златна верижка, чиято закопчалка беше от скъпоценен камък. Когато Кастел се намираше в магазина или в кантората, той се обличаше много по-скромно от останалите лондонски търговци, но дълбоко в душата си обичаше разкоша и вечерно време, когато никой не го виждаше, си доставяше това удоволствие.
	Щом видя лицето на Кастел, Питър разбра, че е развълнуван. Като чу шума от стъпките на Питър, Кастел се обърна и веднага заговори със свойствения за него решителен и твърд глас:
	— Какво научавам, Питър? Ти си убил човек пред вратите на двореца? Кавга! Бунт, който за малко да се превърне в кръвопролитие между англичаните, начело с теб, и охраната на негово преосвещенство де Айала? Кралят те е арестувал, а този сеньор е поръчителствал за теб? Вярно ли е всичко това?
	— Да — отвърна спокойно Питър.
	— В такъв случай аз съм загубен! Всички сме загубени! О, да бъде проклет денят, в който пуснах в къщата си човек с такава кръвожадна професия като твоята! Какво ще ми кажеш сега?
	— Че искам да вечерям — отговори Питър. — Нека тези, които са започнали да ти разказват историята, ти я изложат до края. Явно, че са по-словоохотливи от мен! — И той сърдито погледна Маргарита, която се смееше открито, и д’Агилар, който също се усмихваше.
	— Татко — намеси се Маргарита, — не се сърди на Питър. Той е виновен само за това, че има твърде тежка ръка. За всичко съм виновна аз, защото исках да остана, за да видя краля. Питър и Бети бяха против. А след това онзи грубиян — и очите й се насълзиха от гняв и обида — ме хвана. Питър го блъсна на земята. Когато той се нахвърли върху него с меча си, Питър го уби с тоягата, а после се случи всичко останало.
	— Великолепно се справихте — каза д’Агилар на Питър с мек глас, в който се долавяше чужд акцент. — Наблюдавах всичко и бях убеден, че шотландецът ще ви убие. Видях как парирахте удара му, но още не мога да проумея как успяхте да го ударите, преди да ви е нападнал отново. О, това…
	— Е, добре — прекъсна го Кастел. — Нека първо да вечеряме, а после ще поговорим. Сеньор д’Агилар, надявам се, че ще ми окажете честта да споделите скромната ни вечеря? Зная, че след кралския пир ще ви е трудно да седнете на масата на един обикновен търговец, но…
	— Напротив, вие ми оказвате чест — отговори д’Агилар. — А колкото до кралския пир, заради постите негово величество беше много сдържан. Почти нищо не съм ял и също като сеньор Питър съм доста гладен.
	Кастел позвъни с едно сребърно звънче и слугите донесоха обилна и вкусна вечеря. Докато подреждаха блюдата, търговецът се приближи до вградения в стената бюфет и извади от него две бутилки. Внимателно свали запушалките им и обяви, че иска да почерпи госта си с вино от неговата родина. После каза молитва на латински и се прекръсти. Д’Агилар последва примера му и не пропусна да отбележи, че е радостен от факта, че е попаднал в дома на такъв добър християнин.
	— А вие какво си мислехте? — попита Кастел, като го погледна проницателно.
	— Нищо не съм си мислел, сеньор — отговори д’Агилар. — Уви, не всички са християни. В Испания например има много маври и… евреи.
	— Зная — каза Кастел. — Търгувам и с едните, и с другите.
	— В такъв случай сигурно сте били в Испания?
	— Не. Аз съм английски търговец. Опитайте това вино, сеньор, от Гранада е. Само този факт е достатъчен, за да сме сигурни, че е хубаво.
	Д’Агилар отпи малко, а след това изпи цялата чаша.
	— Виното наистина е превъзходно — каза той. — Нямам такова дори и у дома в избите си.
	— Значи живеете в Гранада, сеньор д’Агилар? — попита Кастел.
	— Понякога, когато не пътешествам. Там имам къща, която наследих от майка си. Тя обичаше този град и купи от маврите един стар дворец. А вие, сеньора, не изпитвате ли желание да посетите Гранада? — обърна се той към Маргарита. Може би искаше да смени темата на разговора. — Там се намира един великолепен дворец, който се нарича Аламбра.* Той се вижда от прозорците на моя дом.
	[* Алхамбра — дворецът на султаните (емирите) в Гранада.]
	— Едва ли дъщеря ми ще го види някога — промълви Кастел. — Не мисля, че ще посети Испания.
	— Никой не знае съдбата си. Само Бог и неговите светии. — Д’Агилар отново се прекръсти и се залови да описва Гранада.
	Испанецът беше превъзходен разказвач. Имаше приятен глас и Маргарита го слушаше с интерес, без да се докосва до храната, а Питър и баща й ги наблюдаваха. Когато вечерята приключи, слугите вдигнаха всичко от масата и се оттеглиха. Тогава Кастел се обърна към Питър:
	— Е, а сега ми разкажи твоята история.
	Питър му разказа всичко с няколко думи, без да пропусне нищо съществено.
	— Не те обвинявам — каза му търговецът — и разбирам, че не си могъл да постъпиш по друг начин. Обвинявам Маргарита, защото й разреших да се разходи с теб и с Бети само до реката и й заповядах да се пази от тълпата.
	— Да, татко, вината е моя и аз те моля да ми простиш! — каза Маргарита с такова покорство в гласа, че Кастел не намери сили у себе си да й се кара повече.
	— Трябва да искаш прошка от Питър — измърмори той. — Мисля си, че заради тази история ще го вкарат в затвора, а освен това ще го съдят за убийство. Не забравяй, че е убил един от хората на де Айала, а кралят няма да иска да разваля отношенията си с него. А де Айала очевидно е много сърдит.
	Тези думи изплашиха Маргарита.
	Сърцето й се сви при мисълта, че Питър може да пострада. Тя пребледня и очите й отново се напълниха със сълзи.
	— О, не говори така! — възкликна тя. — Питър, трябва незабавно да се скриеш!
	— В никакъв случай — отговори твърдо Питър. — Дадох дума на краля, а този господин гарантира за мен.
	— Какво да правим? — продължи Маргарита. След това се обърна към д’Агилар и като кършеше ръце, му каза, гледайки го с надежда в очите: — Сеньор, вие сте толкова могъщ и познавате много влиятелни хора. Помогнете ни!
	— Тук съм точно за това. Въпреки че според мен човекът, който може да повика половината Лондон на помощ, не се нуждае, от моята подкрепа. А Питър направи точно това. Слушайте ме внимателно. В двореца на Испания има двама посланици: де Айала и доктор де Пуебло — приятел на краля. Колкото и да е странно, де Пуебло не обича де Айала, но затова пък обича парите, които вероятно могат да бъдат набавени. И така, ако обвинението бъде предявено не от свещеника де Айала, а от де Пуебло, който познава законите, то… нали ме разбирате, сеньор Кастел?
	— Разбирам — отговори търговецът. — Но как мога да подкупя де Пуебло? Ако му предложа пари, той ще поиска още.
	— Разбирам, че познавате негова светлост — отбеляза д’Агилар. — Прав сте. Не е необходимо да предлагате пари. Подаръкът трябва да бъде направен след помилването. Не по-рано. О, де Пуебло знае, че думата на Джон Кастел се цени и в Лондон така, както се цени сред евреите в Гранада и търговците в Севиля. И в двата града съм слушал за богатствата на търговеца Кастел.
	При тези думи очите на Кастел заблестяха, но той каза само:
	— Може би. Но как мога да се добера до посланика, сеньор?
	— Ако ми разрешите, с това ще се заема аз. А сега ми кажете, каква е според вас необходимата сума, за да измъкнем вашия приятел от неприятностите? Петдесет жълтици?
	— Струва ми се прекалено много — възрази Кастел. — Убитият мерзавец не струва дори десет жълтици. Освен това шотландецът е нападнал пръв и в такъв случай не е необходимо да се плаща.
	— Сеньор, във вас заговори търговецът. Вие сте опасен човек, ако мислите, че светът трябва да се управлява от справедливостта, а не от кралете. Мерзавецът не струва и пукнат грош, но думата на де Пуебло, която тежи пред краля, струва скъпо.
	— Добре, така да бъде: петдесет жълтици — каза Кастел. — Предварително ви благодаря за посредничеството. Сега ли ще вземете парите?
	— В никакъв случай. Парите ще взема, когато донеса решението за помилването. Сеньор, ще ви известя как се развиват нещата. Довиждане, прекрасна сеньора. Нека Светиите се застъпят за умрелия мошеник, благодарение на когото се запознах с вас, и да благословят ума на баща ви и силната ръка на братовчед ви. До скоро виждане.
	Д’Агилар се отдалечи с поклон, съпроводен от един слуга.
	— Томас — каза Кастел, когато слугата се върна. — Ти умееш да пазиш тайна. Сложи си шапка и наметало и проследи този испанец. Разбери къде живее и узнай за него всичко, което можеш. Побързай!
	Слугата се поклони и изчезна. Кастел почака, докато чу шумът от затварянето на вратата. Тогава се обърна към Питър и Маргарита и каза:
	— Не ми харесва тази работа. Чувствам, че ще ни донесе нещастие. И испанецът не ми харесва.
	— Изглежда благороден джентълмен от знатен произход — забеляза Маргарита.
	— Да, благороден, твърде благороден. И с добър произход, твърде добър, ако не греша. Толкова благороден и с толкова добър произход… — Кастел се замисли и добави: — Дъще, със своеволието си ти раздвижи страшни сили. Върви в леглото си и се моли на Бога тези сили да не се стоварят върху нас и да не ни погубят.
	Маргарита се оттегли изплашена и малко възмутена. Тя не разбираше какво толкова лошо е направила и защо баща й няма доверие на красивия испанец.
	Когато Маргарита излезе, Питър, който до този момент не беше казал почти нищо, попита направо:
	— От какво се страхувате, сър?
	— От много неща, Питър. Първо: от това, че благодарение на тази история от мен ще измъкнат много пари. Всички знаят, че съм богат. А да измъкнеш пари от богат човек не е кой знае какъв грях. И второ: ако се възпротивя, това може да предизвика въпроси.
	— Какви въпроси?
	— Питър, чувал ли си някога за новите християни, които испанците наричат марани?
	Питър кимна с глава.
	— В такъв случай знаеш, че това са покръстени евреи. Разказвам ти всичко това, защото зная, че умееш да пазиш тайна. Баща ми беше маран*. Не е важно как се е казвал. По-добре е името му да бъде забравено. Той е избягал от Испания в Англия по причини, който са засягали само него, и е взел името на страната, от която е дошъл — Кастилия. И тъй като законът не разрешава на евреите да живеят в Англия, той е приел християнската вяра. Не търси причините за всичко това. Те са погребани заедно с него. Баща ми е кръстил в християнската вяра и мен, своя единствен син. Тогава съм бил на десет години. Той не се е интересувал в какво ще се кълна — в Авраам или в дева Мария. И досега пазя в едно стоманено ковчеже документа за моето кръщаване. И така, баща ми, който е бил умен човек, е изпълнил дълга си. Когато преди двадесет и пет години умря, той ми остави доста голямо състояние. През същата година аз се ожених за англичанка, братовчедка на майка ти. Обичах я, бях щастлив с нея и й дадох всичко, за което можеше само да мечтае. Но след раждането на Маргарита, преди двадесет и три години тя се разболя тежко и неизлечимо. След осем години умря. Ти я помниш. Беше вече юноша, когато те доведе тук, и аз й обещах, че ще ти помагам, защото освен баща ти, сър Питър, от вашия древен род не бе останал никой друг. Въпреки съветите ми сър Питър заложи всичко, което имаше, на този узурпатор и мошеник Ричард, който му бе обещал да го облагодетелства, а в същото време му отне всичките пари. Баща ти бе убит при Босуърт и те остави без земя, без пари и в немилост. Тогава ти предложих покрива си. Ти свали доспехите си и се облече като търговец, за да станеш мой съдружник в търговията, макар че делът ти от печалбите беше нищожен. Сега отново смени тоягата със стомана. — Кастел погледна към меча на шотландеца, който лежеше върху една малка масичка. — А Маргарита предизвика онези страшни сили, за които споменах.
	[* Термин, придобил разпространение и значение за онази част от еврейското население на Испания и Португалия, което приема мнимо християнството в края на 15 век пред заплахата от прогонване и инквизиция. Терминът се отнася и за потомците на това население. Употребата на термина има обиден и презрителен смисъл. — Б.кор.ел.изд.]
	— Какво имате предвид, сър?
	— Този испанец, когото тя доведе в къщата и намира за толкова приятен.
	— Знаете ли нещо за него?
	— Почакай малко, ще ти разкажа.
	Джон Кастел взе лампата и излезе. След малко се върна с едно шифровано писмо и разшифрования му текст, написан с неговия почерк.
	— Това писмо е от моя партньор и роднина Хуан Берналдес, който живее в Севиля, където се намира дворът на Фернандо и Исабел. Покрай другите неща той ми пише:

	„Предупреждавам всички братя в Англия да бъдат предпазливи. Узнах, че някакъв много могъщ и високопоставен човек, чието име не мога да спомена дори в шифровано писмо, е изпратен, или в най-скоро време ще бъде изпратен, от Гранада в Англия. Макар че е известен като любител на удоволствията и разпътен човек, той ще отиде в Англия в качеството си на пратеник, с цел да следи мараните и сключи таен договор с краля. Трябва да бъде съставен списък на богатите покръстени евреи, имената на които са добре известни тук. Списъкът е необходим, за да може, когато настъпи моментът за избиването на всички евреи и марани, те да бъдат заловени и изпратени в Испания и изправени пред Инквизицията. Той трябва да се споразумее за това нито един евреин или маран да не получи убежище в Англия. Използвай тази информация и предупреди всички заинтересовани.“

	— Вие мислите, че този човек е Д’Агилар? — попита Питър, докато Кастел сгъваше писмото и го прибираше в джоба на дрехата си.
	— Мисля, че е той. Вече чух, че лисицата е излязла на лов и трябва да пазим кокошарника си. Не забеляза ли как се кръстеше като свещеник и говореше, че се радва, че е попаднал сред добри християни. Сега са великите пости, а на масата ни за нещастие имаше месо, въпреки че никой не го докосна. Ти знаеш — добави нервно Кастел, — че аз не спазвам много строго църковните обичаи. Испанецът забеляза това и едва се докосна до рибата, въпреки че изпи доста от сладкото вино. Убеден съм, че съобщението за месото на трапезата ни ще замине за Испания с първия куриер.
	— Дори и да е така, не виждам нищо тревожно. Живеем в Англия и англичаните не спазват испанските обичаи и закони. Според мен сеньор д’Агилар се убеди в това днес пред двореца. Тук, у дома, трябва да се боим от последствията на тази разправия. И докато ние сме в безопасност в Англия, няма защо да се страхуваме от Испания.
	— Не съм страхливец, но мисля, че опасността е много по-сериозна. Ръцете на папата са дълги, но ръцете на хитрия Фернандо са още по-дълги. И двамата искат да бръкнат в кесиите на еретиците.
	— Но ние не сме еретици.
	— Да, навярно не сме еретици, но сме богати, а бащата на един от нас е бил евреин. Освен това в този дом има още нещо, което може да пожелае дори най-преданият слуга на Църквата. — И Джон Кастел погледна към вратата, през която преди малко бе излязла Маргарита.
	Питър го разбра и силните му ръце се свиха в юмруци, а сивите му очи заблестяха гневно.
	— Отивам да си легна — каза той. — Искам да размисля.
	— Не — отвърна Кастел. — Напълни си чашата и седни. Искам да ти кажа нещо, защото никой не знае какво може да се случи утре.


	Глава III
	Питър бере теменужки

	Питър седна послушно в дълбокото дъбово кресло пред изгасналата камина и зачака мълчаливо какво ще каже Кастел.
	— Слушай — започна той. — Преди петнадесет месеца ти говори с мен за нещо.
	Питър кимна с глава.
	— За какво ставаше въпрос?
	— Тогава ви казах, че обичам братовчедка си Маргарита, и ви помолих да ми разрешите да й разкрия чувствата си.
	— И аз какво ти отговорих?
	— Вие ми забранихте, защото казахте, че не сте сигурен в моите чувства, а и тя не е убедена в своите. Казахте ми също, че тя ще бъде доста богата и при нейната красота може да разчита на мъж с по-високо обществено положение от моето, независимо, че е дъщеря на търговец.
	— Е, а после?
	— После нищо. — Питър бавно допи виното си и остави чашата на масата.
	— Много си мълчалив. Дори когато става дума за любов — каза Кастел, като го гледаше втренчено с проницателните си очи.
	— Мълча, защото просто няма смисъл да говорим по този въпрос. Вие ми заповядахте да мълча и аз мълча.
	— Дори и тогава, когато пред очите ти блестящи господа й правят предложения и тя се сърди, че ти изобщо не показваш любовта си към нея, и е готова да отстъпи пред молбите на някой от тях?
	— Дори и тогава. Тежко ми е, но мълча. В края на краищата живея в къщата ви и ям вашия хляб! Или искате да ви лъжа и да наруша заповедта ви?
	Джон Кастел отново го погледна и този път в погледа му се четеше уважение.
	— Мълчалив и суров, но честен — каза той сякаш на себе си и веднага добави: — Тежко изпитание, наистина. Но аз ти помагах по най-добрия начин, като отпращах всичките обожатели. По дяволите, нито един от тях не заслужаваше да му се обърне внимание! Сега ми кажи, все още ли искаш да се ожениш за Маргарита?
	— Рядко променям намеренията си, а още по-малко в случай като този.
	— Отлично! В такъв случай ти разрешавам да разбереш какво е нейното мнение по този въпрос.
	Лицето на Питър се озари от радостта, която не можа да скрие. Но след това, сякаш притеснен от бурната проява на чувствата си, за да прикрие смущението си, взе чашата и отпи няколко глътки вино.
	— Благодаря ви — каза той. — Дори не смеех да мисля за това. Но честно казано, наистина не съм подходяща партия за братовчедка си. Земите, които трябваше да наследя, не са мои. Не успях да спестя нищо от това, което ми плащате. А Маргарита е богата.
	Очите на Кастел заблестяха. Отговорът му хареса.
	— Затова пък имаш честно сърце — каза той. — Кой мъж би започнал да говори против самия себе си в подобен случай? Освен това имаш благороднически произход и си с приятна външност. Поне такова е мнението на някои девойки. Колкото до богатството, според думите на мъдрия цар на нашия народ, то невинаги носи щастие. Освен това аз те обикнах и започнах да те уважавам и с готовност ще ти дам за жена единствената си дъщеря.
	— Дори не зная какво да ви отговоря — прошепна Питър.
	— Не казвай нищо. Знам, че не си от приказливите, но това не е чак толкова лошо. Слушай, току-що каза, че земите ти в Ъсекс, в чудесната долина Дедхам, са загубени. Те са възвърнати. Преди месец ги купих и дори заплатих за тях повече, отколкото бих искал да дам, но имаше и други кандидати. Днес ги изплатих в брой и получих акта за собственост. Той е на твое име, Питър Брум, и когато умра, тези земи ще бъдат твои. Независимо дали ще се ожениш за дъщеря ми, или не. Това е моето желание, защото обещах на покойната си съпруга, която като дете е живяла във вашия замък, да ти помагам.
	Развълнуван, младежът скочи на крака и се обърна, според обичая в онези времена, към светията, чието име носеше.
	— Свети Петър…
	— Помолих те да помълчиш — прекъсна го Кастел. — Освен на Бога трябва да благодариш и на Сейнт Джон, а не на Сейнт Питър, който има отношение към тези земи толкова, колкото създателят Авраам* или на търпеливия Йов. Е, с благодарност или без, тези земи сега са твои и ти го знаеш, въпреки че не смятах да ти го казвам. А сега искам да ти предложа нещо. Първо, кажи ми какво е мнението на Маргарита за каменното изражение на лицето ти и стиснатите ти устни.
	[* Според библията Авраам е създател на еврейския народ. — Бел.прев.]
	— Откъде да знам? Никога не съм я питал, защото вие ми бяхте забранили.
	— Ха! При положение, че живея в един дом с момичето, което обичам, бих узнал всичко, което ме интересува, без да нарушавам дадената дума. Но хората са различни по темперамент, а ти си твърде честен за един влюбен. Кажи ми, изплаши ли се тя днес, когато онзи негодник те нападна с меча си?
	Питър помисли и каза:
	— Не зная. Не я гледах. Гледах шотландеца и меча му. В противен случай сега аз щях да съм мъртъв, а не той. Но, разбира се, Маргарита силно се изплаши, когато онзи негодник я хвана. Тя ме повика на помощ.
	— Е, и какво от това? Коя жена в Лондон не би извикала такъв силен младеж като Питър Брум на помощ? Добре, трябва да попиташ Маргарита, и то колкото може по-скоро, стига само да намериш подходящи думи за това. Вземи пример от испанския лорд: кланяй се и прави комплименти, разказвай й истории за войната, посвещавай й стихове и възпявай в тях очите и косите й. Питър, ти не си глупав. Не съм длъжен, на моите години, да те уча как се ухажват жени!
	— Може би сте прав, сър. Не ги умея тези неща. А стихове ми е трудно да чета, да не говорим за писане. Но мога да попитам и да получа отговор…
	Джон Кастел кимна с глава:
	— Питай, като искаш, но не се съгласявай с отрицателен отговор. По-добре изчакай и попитай пак…
	— А ако се наложи — продължи Питър, без да забележи, че са го прекъснали, — мога да изпотроша всичките кокали на този испанец.
	— Е, може и да ти се наложи. Колкото до мен, аз мисля, че няма да се стигне чак дотам. А ти постъпи както знаеш и питай както можеш. Но питай! До утре вечерта искам да зная отговора. Вече става късно, а ми се иска да ти кажа още нещо. Грози ме опасност. Зад граница са научили за богатството ми и има доста хора, които искат да се доберат до него. Струва ми се, че сред тези хора се намират и някои важни особи. И така, Питър, бих искал да прекратя търговията си и да се оттегля някъде, където никой няма да ме намери — в твоя замък Дедхам, ако ми дадеш подслон. Измина повече от година от деня, в който ми разкри чувствата си към Маргарита. Аз печеля парите си от Испания и Англия, влагам известни суми в надеждни операции, купувам скъпоценности или давам заеми на търговци, в които имам доверие и които не ограбват нито мен, нито близките ми. Ти работи добре при мен, Питър, но ти не си търговец, търговията не е в кръвта ти. Пари имаме достатъчно, ще предам нещата в други ръце. Те ще продължат под друго име, но и аз ще имам дял от печалбата. Ако е рекъл Бог, ще прекараме коледните празници в Дедхам.
	В този момент вратата се отвори и в стаята влезе слугата, когото Кастел бе изпратил да проследи испанеца.
	— Е! Казвай! — обърна се към него Кастел.
	Слугата се поклони и започна да разказва:
	— Вървях след онзи сеньор, както ми бяхте заповядали, до къщата му, без да ме забележи. Той живее близо до Уестминстърския дворец в същата къща, в която живее и посланикът де Айала. Докато минаваше, хората, които стояха пред къщата, сваляха шапките си. После забелязах, че някои от тях влязоха в кръчмата. Последвах ги, поръчах си чаша вино и се заслушах в разговора им. Работил съм пет години в кантората ви в Севиля и знаете, че говоря добре испански език. Те обсъждаха днешната случка и казаха, че ако хванат дългокракия младеж, имаха предвид мастър Питър, ще се разправят с него както трябва, защото ги е опозорил, като е убил шотландеца, който е бил техен началник. Заприказвах се с тях, като се представих за английски матрос, който често е бил в Испания. Те бяха прекалено пияни, за да ми задават въпроси. Попитах ги за високия господин, намесил се по време на разправията, преди да дойде кралят. Те ми обясниха, че този богат сеньор се нарича д’Агилар и че да се служи при него по време на постите е лошо, защото спазва много строго религиозните закони, въпреки че има слава на разпуснат човек. Казах им, че съм го помислил за много важен благородник, и тогава един от тях ми довери, че в Испания няма по-знатен род от неговия, но за нещастие родословието му не било много чисто. В кръвта му има малко мастило.
	— Какво значи това? — попита Питър.
	— Това е испански израз — обясни му Кастел — и означава, че е незаконороден и във вените му тече кръв на мавър.
	— После се заинтересувах какво прави в Англия този господин, а войникът ми отговори, че трябва да попитам Бога или кралицата на Испания. В крайна сметка, след като изпи още една чаша вино, войникът ми разказа, че този господин живее през по-голямата част от времето в Гранада и ако отида там, ще намеря доста хубави жени. А името му е маркиз Нихил. Аз казах, че това означава маркиз Никой, на което войникът отговори, че твърде много се интересувам и че той точно това е искал да каже — Никой. В този момент войникът извика на приятелите си, че съм шпионин, и аз реших, че е време да се махам. Всички бяха толкова пияни, че можеха да ме осакатят.
	— Добре, Томас — каза Кастел. — Днес ти си дежурен, нали? Погрижи се всички врати да бъдат добре заключени и сънят ни да е спокоен и да не ни безпокоят испански крадци. Върви да си починеш, Питър. Аз имам още малко работа. Трябва да напиша някои писма до Испания, за да мога да ги изпратя утре по кораба, който ще отплава вечерта.
	Когато Питър излезе, Джон Кастел изгаси всички свещи, освен една. Със свещта в ръка той премина в малък салон, в който през времето, когато къщата е принадлежала на знатния благородник, се е намирал семейният параклис. Вътре имаше олтар и над него разпятие. Джон Кастел се поклони пред олтара. Дори в този късен час той се страхуваше, че нечии очи може да го следят. След това се изправи, промъкна се зад олтара, повдигна завесата и натисна тайната пружина, скрита в дървения обков. Отвори се врата, водеща към миниатюрна стаичка без прозорци, скрита в дебелата стена. Може би някога свещеникът е пазел тук своите одежди или свещените дарове.
	Сега в тази стаичка имаше обикновена дъбова маса, върху която бяха поставени свещи, малък дървен сандък и няколко пергаментови свитъка. Джон Кастел коленичи пред масата и започна да се моли горещо на създателя Авраам. Макар че беше кръстен, той бе останал верен на своята религия. Именно заради това толкова се тревожеше за тайната си. Знаеше, че ако я разкрият, ще умре. Смърт очакваше и цялото му семейство, защото бяха времена, в които най-страшното престъпление бе да се молиш на друг бог. Но в продължение на дълги години Кастел рискуваше и пазеше в сърцето си религията на своите предци.
	Когато свърши молитвата, Кастел напусна тайната стаичка, затвори вратата и влезе в кантората, където остана до сутринта. Първо написа писмо до приятеля си в Севиля, а после го зашифрова. След като свърши, запечата писмото, изгори черновата, изгаси свещта и застана до прозореца, за да се полюбува на изгрева. В градината под прозореца примулите бяха разцъфнали и дроздовете пееха.
	— Интересно — каза той на глас, — дали ще видя тези цветя, когато отново разцъфнат? Имам чувството, че въжето се затяга около врата ми. Почувствувах го, когато проклетият испанец се прекръсти на трапезата ми. Да става каквото ще! Ще крия тайната си, докато мога, но ако я разкрият, няма да отричам. По-голямата част от парите ми е налице. Те никога няма да сложат ръка на богатството ми. А сега ще уредя и живота на дъщеря си. С Питър тя ще бъде в пълна безопасност. Не трябваше да отлагам толкова дълго, но мечтаех за по-добра партия. Като християнка тя можеше да разчита на това. Ще поправя грешката си. Не по-късно от утре сутринта Маргарита ще бъде сгодена за Питър, а не по-късно от май ще се оженят. Господи на моите деди, позволи ни спокойно и в безопасност да живеем още един месец, а след това вземи живота ми, защото публично се отрекох от теб!
	Преди Джон Кастел да отиде в спалнята си, Питър вече беше станал. Всъщност той почти не беше спал. Как можеше да заспи при положение, че съдбата му се бе променила само за една нощ. До вчера беше помощник на търговец — професия, която не беше твърде подходяща за човек, свикнал да си служи с оръжие и с чест да го носи. Сега Питър вече беше джентълмен, собственик на обширни имения, принадлежали на неговите деди. До вчера беше безнадеждно влюбен, защото не смееше да се надява, че богаташ като Джон Кастел ще позволи на него, бедняк без пукнат грош в джоба си, да ухажва дъщеря му, най-голямата красавица и най-изгодната партия в Лондон. Веднъж вече беше искал неговото благоволение, но бе получил отказ. Питър беше човек, който държи на думата си, и нито веднъж не си позволи да произнесе пред Маргарита нежни думи, не стисна ръката й, дори избягваше да гледа очите й. Понякога му се струваше, че братовчедка му не би имала нищо против неговото ухажване. Маргарита дори се учудваше защо Питър не проявява никакъв интерес към нея. Нещо повече, сега той разбра, че дори баща й се учудва на неговата сдържаност. Такава беше наградата за добродетелта.
	Питър обичаше Маргарита. От времето, когато като малко момче играеше с нея, той не бе обичал никоя друга, освен нея. Само тя запълваше мислите му през деня и сънищата му през нощта. Маргарита беше неговата надежда, неговата пътеводна звезда. За него небето беше мястото, където щеше да живее вечно с нея, а земята би се превърнала в ад, ако я нямаше. Той работеше в магазина на Кастел само заради нея, превивайки гордата си глава под ярема на търговеца. Само заради нея се занимаваше с търговия, търпеше грубостите на търговците и богатите купувачи. Вършеше всичко това безропотно, макар често да му се струваше, че няма да издържи дълго и отвращението от този живот ще го задуши. Именно заради Маргарита беше сега тук, а не някъде далеч на бойното поле, където с меч и храброст щеше да върви към бойна слава или да намери смъртта си. Тук той можеше да бъде близо до любимата си, да докосва ръцете й, да се любува на сиянието, което излъчваха красивите й очи, а понякога дори и да усеща дъха й върху лицето си, когато тя накланяше глава към него. И ето че най-накрая изпитанието свърши и пред него се откриха вратите на рая.
	Ами ако изведнъж се окаже, че Маргарита е ангел с огнен меч, който няма да го пусне в рая! Питър потръпна при тази мисъл. Какво пък, да става каквото ще. Няма да се натрапва, нито ще хукне да търси помощ от баща й. Ще направи всичко, което е по силите му, за да спечели благоволението й, а ако претърпи поражение, ще я благослови и повече няма да й досажда.
	Утрото едва бе настъпило, но Питър не можеше да чака повече. Стана бързо и се облече. Помоли се пред отворения прозорец, благодари на Бога за милостта му и поиска благословията му. Слънцето изгря и на Питър изведнъж му се прииска да е сред природата, насаме с небето, птиците и дърветата. Беше роден и израснал в провинцията и не обичаше града, а тук, в Лондон, навсякъде беше пълно с хора. В този момент си спомни, че не бива да се движи без охрана по улиците, защото испанците могат да го издебнат и нападнат. Оставаше само градината. Там можеше да отиде и да се разхожда на спокойствие.
	Питър слезе по широката дъбова стълба, отвори вратата и се озова в градината, оградена с висок зид. Тя не беше много добре поддържана, но за условията на Лондон бе достатъчно голяма. Една пътечка водеше до старите брястове. Под тях имаше пейка, която не се виждаше от къщата. През лятото тази пейка бе любимото място на Маргарита, която също обичаше природата. Градината й доставяше голяма радост. Тя бе посадила сама почти всичките цветя.
	Известно време Питър се разхождаше по алеята. Така се случи, че Маргарита, която също бе прекарала тежка нощ, го видя през щорите на прозореца. Стана й любопитно какво прави в градината толкова рано, облечен в най-хубавия си костюм. Може делничните му дрехи да са се изпоцапали или скъсали по време на вчерашния бой, помисли си тя. В този момент отново си спомни всичко преживяно през изминалия ден. Пред очите й премина цялата сцена: силните ръце на Питър хващат огромния нахалник и го запращат на земята. Питър отблъсква ударите на стоманените мечове само с една тояга; неговият удар, мъртвият натрапник.
	Да, нейният братовчед беше истински мъж, макар и малко странен. При спомена за някои негови странности Маргарита сви рамене и нацупи устни. Испанецът бе успял само за един час да й наприказва толкова комплименти, колкото Питър за две години. Освен това бе красив и имаше много благороден вид. Но в края на краищата испанецът си е испанец, а и всички останали мъже… А Питър е по-особен, той е човек, който се интересува от жени също толкова малко, както и от търговия.
	Но защо, след като не се интересува нито от жени, нито от търговия, живее тук? — мислеше тя. За да натрупа богатство? Трудно можеше да повярва, че това е причината. Беше убедена, че и парите не го интересуват много. Зад всичка това се криеше някаква тайна. Маргарита много искаше да надникне в душата на Питър и да види какво се крие там. Нито един мъж нямаше право да остава загадка за нея. Да, щеше дойде денят, когато щеше да разбере, каквото и да й струва.
	Маргарита си спомни, че не благодари на Питър и дори го остави да се прибере у дома с Бети, а това според разказа на братовчедка й, която й бе помогнала да се съблече, не беше много приятно нито за единия, нито за другия. Трябва да обясним, че Бети бе сърдита на Питър, защото й беше казал, че е красива глупачка, която отделя твърде голямо внимание на мъжете, а не вижда какво представлява самата тя. Маргарита си помисли, че през деня няма да й остане време да поговори с Питър, и затова реши да слезе в градината, да му благодари и да се опита да го накара да проговори.
	И така, тя се загърна в обшитото с кожа наметало, сложи качулка на главата си, защото навън беше доста хладно, и слезе в градината. Но когато отиде там, Питър вече го нямаше. Маргарита съжали, че е излязла толкова рано в градината, където беше доста влажно, и се замисли дали не трябва да се върне обратно. В този момент си помисли, че ще бъде много глупаво, ако някой я види, и тръгна по пътечката, като си даваше вид, че търси теменужки. Но теменужки нямаше. Маргарита стигна до старите брястове в дъното на градината и там забеляза Питър. Сега й стана ясно защо не намери теменужки. Питър ги беше обрал. В момента, в който го видя, той бе погълнат от едно трудно за него занимание. Питър се мъчеше, доста непохватно, да завърже с трева малкото букетче. В лявата си ръка държеше теменужките, а с дясната дърпаше за единия край тревичките, но тъй като явно двете му ръце не бяха достатъчни, наложи се да си помогне със зъби. Най-накрая успя да завърже стръкчето трева на възел, но в следващия момент то се скъса и теменужките се разпиляха. В този момент от устата му се изтръгнаха такива думи, които не бива дори да си помисляме, камо ли да ги произнасяме на глас.
	— Знаех, че ще стане така! — възкликна Маргарита — Но не предполагах, че си способен да се ядосаш заради такава глупост.
	Питър вдигна очи и видя Маргарита, която, осветена от първите слънчеви лъчи, беше свежа и прекрасна като пролетта. Тя поклати глава и от това движение качулката падна от главата й. Очите и устните й се смееха. Беше толкова красива, че при вида й сърцето на Питър трепна, но като си спомни за думите й и за това, което му бе казал предишната вечер Кастел, той се изчерви. Изглежда от съчувствие към него и бузите на Маргарита порозовяха. Беше глупаво, разбира се, но тя не можеше да направи нищо. Този ден Питър бе някак странен.
	— За кого береш толкова рано теменужки? — попита тя. — Трябва да се молиш за душата на шотландеца.
	— Изобщо не ме интересува душата му! — измърмори ядосано Питър. — Ако този негодник имаше душа, сам трябваше да се погрижи за нея. А теменужките бера за теб.
	Маргарита го погледна с изумление. Питър нямаше навик да й поднася цветя. Не беше никак чудно, че изглеждаше толкова странно.
	— Е, в такъв случай ще ти помогна да ги завържеш. Знаеш ли защо станах толкова рано? Заради теб. Снощи се държах лошо. Разсърдих се, че не ми позволи да остана да видя краля. Дори не ти благодарих за всичко, което направи за мен, въпреки че дълбоко в душата си съм ти много признателна. Ти изглеждаше много благородно с меч в ръка, обкръжен от англичаните. Приближи се и аз ще ти благодаря.
	От притеснение Питър разпиля и останалите цветя. В този момент му хрумна нещо и той каза:
	— Виждаш, че не мога да се приближа до теб. Ако наистина искаш да ми благодариш за тази дреболия, ела и ми помогни да събера проклетите теменужки. Да ги вземат дяволите! Толкова са къси дръжките им!
	Маргарита изчака малко, след това се приближи и започна да събира едно по едно цветята. Питър бе успял да ги разпилее на доста голямо пространство и отначало двамата бяха далеч един от друг, но колкото по-малко теменужки оставаха по земята, толкова повече се приближаваха. Накрая върху земята остана да лежи само едно цвете и те протегнаха едновременно ръце към него. Маргарита хвана цветето, а Питър — ръката й. Двамата се изправиха, а лицата им почти се докосваха. Очите на Маргарита сияеха, а в зениците на Питър избухна пламък. Двамата се гледаха няколко секунди и Питър неочаквано я целуна по устните.


	Глава IV
	Влюбените

	— Питър! — задъха се от вълнение Маргарита. — Питър!
	Но Питър не отговори. Лицето му бе страшно пребледняло и белегът приличаше на избродирана с червени конци върху бяло платно плетеница.
	— Питър — повтори Маргарита, като измъкваше ръката си от неговата. — Разбираш ли какво направи!
	— Според мен ти и сама прекрасно разбираш — измърмори той. — Защо тогава ме питаш?
	— Значи това не е случайно! Значи ти действително си го искал! И не се срамуваш?
	— Ако е било случайно, нямам нищо против по-често да ми се случват такива случайни неща.
	— Питър, пусни ме! Веднага ще разкажа всичко на татко.
	Питър радостно се усмихна.
	— Можеш всичко да му разкажеш. Той няма да се разсърди. Сам ми каза…
	— Как се осмеляваш да лъжеш, Питър! Да не би да искаш да кажеш, че баща ми сам ти е предложил да ме целунеш в шест часа сутринта?
	— Той нищо не каза по въпроса за целувката, но мисля, че точно това имаше предвид. Той ми разреши да те помоля да се омъжиш за мен.
	— О, това е съвсем друго нещо! — отвърна Маргарита. — Ако ме беше помолил да се омъжа за теб и аз бях казала „да“, което, разбира се, е неправилно, тогава може би преди сватбата ни ти би могъл да ме целунеш… А ти започна първо от целувката и това е безсъвестно и безнравствено от твоя страна. Никога повече няма да ти проговоря.
	— Затова пък аз трябва да поговоря с теб — покорно отбеляза Питър. — Сега ми се е отдала такава възможност. Не бива да си тръгваш, преди да си ме изслушала. Чуй ме, Маргарита. Обичам те още от времето, когато беше на дванадесет години…
	— Това нова лъжа ли е или си се побъркал? Ако си ме обичал цели единадесет години, трябваше да ми го кажеш досега.
	— Отдавна исках да ти го кажа, но баща ти ми забрани. Преди петнадесет месеца поисках разрешение от него да ти го кажа, но той ме накара да му обещая, че нищо няма да узнаеш за моите чувства.
	— Браво! Но той навярно не ти е забранил да показваш чувствата си.
	— Според мен това е едно и също. Сега разбирам, че съм бил глупак и съм изпуснал момента.
	Питър изглеждаше толкова объркан, че Маргарита се смили над него.
	— Е, какво пък — каза тя. — Всичко е било честно и почтено, и аз се радвам, че ти си честен.
	— Ти току-що каза, че съм те излъгал… два пъти. Щом твърдиш, че съм честен, тогава как мога да лъжа?
	— Не зная. Защо ми задаваш гатанки? Разреши ми да си отида и се помъчи да забравиш всичко това.
	— Ще те оставя да си отидеш само след като ми отговориш честно. Ще се омъжиш ли за мен? Ако отговорът ти е отрицателен, няма защо да си отиваш, защото аз ще си отида и повече няма да те безпокоя. Познаваш ме и знаеш всичко за мен. Искам само да ти кажа, че може би ще си намериш по-красив мъж, но няма да намериш друг, който да те обича повече и да се грижи по-добре за теб от мен. Ясно ми е, че си много красива и богата, а аз не съм нито красив, нито богат. Неведнъж съм се молил на Бога и съм искал да не си толкова красива и богата, защото понякога това носи нещастие на жената, когато тя е честна и има само едно сърце, което иска да отдаде на мъжа, когото обича. Но това е факт и аз нищо не мога да променя. И макар че шансовете ми за успех не са големи, реших да доведа нещата докрай. Мога ли да се надявам, Маргарита? Отговори ми и сложи край на мъките ми. Аз не съм от приказливите.
	Маргарита се развълнува. Нейната обичайна кокетлива увереност я напусна.
	— Не може така — прошепна тя. — Ще поговоря с татко. Той ще ти даде отговор.
	— Не е нужно да го безпокоим. Той вече каза думата си. Неговото най-голямо желание е да се оженим. Баща ти иска да приключи с търговията и да заживее с нас в Дедхам, в Ъсекс. Купил е имението на баща ми.
	— Тази сутрин си пълен с необичайни новини, Питър.
	— Да, Маргарита, колелото на нашия живот, което едва се движеше, днес се завъртя с бясна скорост. Навярно Господ над нас е пришпорил съдбата ни и сега ние се носим нанякъде с бясна скорост. Но ще бъдем ли рамо до рамо, или ще тичаме в различни посоки — това ще кажеш ти.
	— Питър, остави ме да си помисля — помоли го тя.
	— Добре, разполагаш с цели десет минути, а ако не си съгласна — ще имаш на разположение да мислиш през целия си живот, защото ще си събера нещата и ще замина. Нека хората си мислят, че съм избягал заради убития шотландец.
	— Не е хубаво да бъдеш толкова настойчив.
	— Не. Така е по-добре и за двама ни. Може би обичаш някой друг.
	— Трябва да ти призная, че това наистина е така — прошепна Маргарита и му хвърли незабележим поглед.
	Колкото и хладнокръвен да беше Питър, като чу това, той пребледня и във вълнението си дори пусна ръката й, която все още държеше теменужките. Маргарита учудено го погледна.
	— Нямам право да те питам кой е той — измърмори Питър, като се мъчеше да дойде на себе си.
	— Разбира се, че нямаш право, но аз ще ти кажа. Този човек е баща ми. Кого другиго мога да обичам?
	— Маргарита! — гневно извика Питър. — Ти ми се подиграваш!
	— Защо? Кого другиго бих могла да обичам… освен тебе, разбира се…
	— Не издържам повече! — изтръгна се от неговите гърди. — Сбогом, уважаема госпожо. Бог да ви пази!
	И той хукна да бяга.
	— Питър! — повика го тя, когато той вече се беше отдалечил на няколко ярда. — Искаш ли да вземеш тези теменужки за сбогом?
	Питър се спря.
	— Тогава ела тук и си ги вземи.
	Питър се приближи. С треперещи пръсти Маргарита започна да закрепва цветята към дрехата му. Тя се доближи до него и дъхът й погали лицето му, а косите й докоснаха шапката му. В този миг, странно как, цветята отново се озоваха на земята. Питър прегърна Маргарита със силните си ръце и започна да я целува по косата, по очите, по устните. Тя не се съпротивяваше.
	Накрая обаче го отблъсна и като го хвана за ръката, го накара да седне на пейката, а самата тя седна на известно разстояние от него.
	— Питър — прошепна задъхано тя. — Трябва да ти кажа нещо. Питър, мнението ти за мен лошо ли е? Не, не! Мълчи! Сега е мой ред да говоря. Мислиш, че съм безсърдечна и те разигравам. Направих всичко това, защото исках да се убедя, че наистина ме обичаш. Сега съм уверена в това и искам да ти кажа, че и аз те обичам отдавна. В противен случай можех да се омъжа за някой от моите многочислени поклонници. Искам да ти призная, че дори веднъж бях толкова сърдита от това, че непрекъснато мълчиш, че бях готова да се омъжа за друг. Но все пак не можах да го направя. Питър, когато видях вчера как ме защити, помислих си, че могат да те убият, и изведнъж разбрах цялата истина и сърцето ми едва не спря от вълнение. Но сега всичко е минало и ние нямаме тайни един от друг. Сега вече нищо няма да ни раздели. Освен смъртта.
	Маргарита говореше, а Питър поглъщаше думите й жадно така, както пресъхналата земя попива всяка капка влага. Той гледаше лицето й, по което нямаше и следа от насмешливост. Това беше лицето на най-сериозната и най-прекрасната жена в света, която неочаквано бе осъзнала какво е животът с неговите радости и неволи. Когато Маргарита спря да говори, този мълчаливец, който дори в минутите на най-голямо щастие почти не приказваше, каза:
	— Бог беше добър към нас! Нека му благодарим.
	Молитвата им беше по детски наивна. Те вярваха, че силата, която ги е съединила, силата, която ги е научила да се обичат, ще ги благослови и ще ги закриля от всички беди и врагове за цял живот.
	Те седяха дълго и ту приказваха, ту мълчаха. И изведнъж, в миг на блажено мълчание, сякаш се сепнаха от нещо. Така става, когато посред бял ден тъмен облак изведнъж закрие слънцето и се зададе буря.
	— Време е да вървим — каза Маргарита. — Татко ще ни търси.
	Двамата мълчаливо излязоха от укритието си на поляната. Изведнъж Маргарита забеляза нечия сянка. Тя вдигна погледа си: пред нея стоеше сеньор д’Агилар, който я гледаше сериозно, но и с известна ирония. От гърдите й се изтръгна вик на уплаха, а Питър пристъпи към него с вид на смел човек, който винаги посреща опасността, без да се страхува.
	— Света Богородице! Нима ме помислихте за крадец?
	В гласа на испанеца се долавяше насмешка. Той се отдръпна настрани, за да не се сблъска с Питър.
	— Извинете, сеньор — отговори Питър, след като дойде на себе си, — но вие се появихте толкова неочаквано. Най-малко вас очаквахме да видим тук.
	— Срещата беше неочаквана и за мен. Струва ми се, че в градината не е особено уютно в такова хладно време.
	Д’Агилар ги огледа със своите проницателни и насмешливи очи. И двамата се изчервиха под изпитателния му поглед.
	— Позволете ми да Ви обясня — продължи д’Агилар. — Идвам толкова рано във връзка с вас, мастър Питър. Искам да ви предупредя да не излизате днес от къщи, тъй като е издадена заповед за арестуването ви, а аз все още не съм успял да уредя нещата и да издействувам отменянето й. Съвсем случайно срещнах красивата лейди, която вчера беше с вас. Тя се връщаше от пазара и ми каза, че е ваша братовчедка. Има добро сърце. Доведе ме дотук и като разбра, че баща ви, когото искам да видя, се моли в стария параклис, ме заведе до вратата му. Аз влязох вътре, но тъй като не намерих никого, минах през отворената врата и се озовах тук с намерение да се разходя, докато някой се появи. И както виждате, имах много по-голям късмет, отколкото очаквах — срещнах вас.
	— Така — забеляза Питър. Маниерите на този човек и подробните обяснения му бяха неприятни. — Трябва да намерим господин Кастел.
	— Много сме ви благодарни, че дойдохте да ни предупредите — промълви Маргарита. — Ще отида да потърся татко. — И тя се промъкна покрай испанеца.
	Д’Агилар я проследи с поглед и се обърна към Питър:
	— Вие, англичаните, сте здрави хора. Не ви е страх от студения пролетен въздух. Макар че в такава компания и аз не бих се страхувал от студа. Тя наистина е красавица. Мога да се похваля, че имам опит в тази област, но такава жена като нея не съм виждал в живота си.
	— Да, братовчедка ми е красива — хладно каза Питър. Думите на испанеца не му харесаха.
	— Да продължи д’Агилар, без да обръща внимание на неговия тон. — Тя е толкова красива, че заслужава да бъде не дъщеря на обикновен търговец, а нещо много повече. Благородна лейди или графиня, която да управлява градове и имения, или може би — кралица. Кралските одежди и накити биха й отивали.
	— Братовчедка ми не се стреми към това. Тя е щастлива от скромната си съдба — възрази Питър и веднага добави: — Господин Кастел идва.
	Д’Агилар тръгна насреща му и вежливо го поздрави. От вниманието му не убягна фактът, че колкото и да се мъчи да се овладее, Кастел е доста развълнуван.
	— Малко съм подранил — обърна се към него д’Агилар, — но зная, че деловите хора като вас са ранобудни като чучулиги, а исках да заваря нашия приятел, преди да е излязъл оттук. — Д’Агилар обясни причината за ранната си визита.
	— Благодаря ви, сеньор — отвърна Кастел. — Много сте добър към мен и семейството ми. Много ми е неприятно, че ви накарах да ме чакате. Казаха ми, че сте ме търсили в параклиса, но аз вече бях в кантората.
	— Да, сам се убедих в това. Колко странно място е вашият стар параклис! Докато ви чаках, отидох пред олтара и прочетох молитвата си, защото у дома не успях да сторя това.
	Кастел едва забележимо трепна, хвърли му бърз поглед и смени темата. Предложи на испанеца да закуси с тях, но той отказа, като обясни, че бърза, и помоли за разрешение да вечеря с тях на следващия ден — в неделя — и да ги уведоми за хода на нещата. Кастел се съгласи с това предложение.
	Испанецът вежливо се поклони и си отиде. Той беше дошъл пеша и без придружители. Като зави зад ъгъла, д’Агилар се сблъска с Бети. Тя се връщаше отнякъде с поръчение, което реши да изпълни точно сега.
	— Нима това сте отново вие! — възкликна д’Агилар. — Боговете са много благосклонни днес към мен. Моля ви, сеньора, повървете малко с мен. Бих искал да ви попитам нещо.
	Като помисли малко, Бети се съгласи. Не й се случваше често да се разхожда из Холбърн в компанията на такъв благороден кавалер.
	— Не се притеснявайте от скромното си облекло — продължаваше д’Агилар. — С вашата прекрасна фигура можете да си позволите всякакво облекло.
	Този комплимент накара Бети да се изчерви от удоволствие. Тя се гордееше с фигурата си.
	— Не бихте ли искали да имате наметка от истинска испанска дантела? Ще я имате. Донесъл съм една от Испания и ще ви я подаря. Убеден съм, че вие сте жената, на която тя най-много ще подхожда. Но, сеньора Бети, вие ме излъгахте преди малко, като ми казахте, че господарят ви е в параклиса. Аз бях там и не го намерих.
	— Беше там, сеньор — възрази Бети, като се мъчеше да се оправдае пред този изискан и приятен чужденец. — Видях как влезе там минута преди вас и не е излизал.
	— Но в такъв случай, къде е бил тогава, сеньора? Може би там има фамилна гробница?
	— Не зная, но зад олтара има малка стаичка.
	— Ето какво било! А вие откъде знаете затова?
	— Веднъж чух глас зад завесата, вдигнах я и видях леко отворената тайна врата. Зад нея беше господин Кастел. Той беше коленичил пред малка масичка и се молеше.
	— Колко странно! А какво имаше на малката масичка?
	— Само едно дървено сандъче със странна форма, което приличаше на малка къщичка, два свещника и няколко пергаментови свитъка. Но, сеньор, съвсем забравих, че обещах на господин Кастел да не разказвам на никого за това. Тогава той ме видя и се нахвърли отгоре ми като разярен звяр. Нали на никого няма да разкажете за това, което ви съобщих?
	— Никога. Не ме интересува личният живот на господаря ви. Друго искам да ви попитам. Кажете ми защо прелестната ви братовчедка не е омъжена. Нима тя няма обожатели?
	— Обожатели? О, колкото искате, но отказва на всички и дава вид, че не я интересуват.
	— Може би е влюбена в братовчед си. В този дългокрак и твърдоглав здравеняк — мастър Брум?
	— О, не, сеньор. Не мисля. В него не може да се влюби нито една жена. Той е твърде суров и мълчалив.
	— Съгласен съм с вас, сеньора. Но тогава може би той е влюбен в нея.
	Бети поклати отрицателно глава.
	— Питър Брум не мисли за жени, сеньор. Във всеки случай той никога не говори нито за тях, нито с тях.
	— Е, това доказва точно обратното. Но в края на краищата това не е наша работа. Просто съм доволен да чуя от вас, че между тях няма нищо, защото вашата господарка трябва да се омъжи за човек с благороден произход, а не за търговец.
	— Разбира се, господине. Макар че Питър Брум не е търговец, поне не по рождение. Той е благородник и щеше да бъде сър Питър Брум, ако баща му не се бе сражавал против сегашния крал и не се бе лишил от земите си. Питър Брум е воин и всички казват, че е много храбър. В това можехте да се убедите и сам вчера вечерта.
	— Без съмнение. Със суровия си вид и със своята мълчаливост той би могъл да стане велик пълководец, ако можеше да му се отдаде такъв случай. Но, сеньора Бети, кажете ми защо вие, която сте толкова красива — и д’Агилар се поклони — сте все още неомъжена? Не мисля, че са липсвали кандидати за ръката ви.
	И отново тази глупачка Бети се изчерви от удоволствие.
	— Прав сте, сеньор — съгласи се тя. — Имам много, кандидати, но в това отношение приличам на братовчедка си. Те не ми харесват. Макар баща ми да е загубил състоянието си, аз имам благороден произход и именно затова простолюдието не ме интересува. Предпочитам да остана стара мома, отколкото да се омъжа за когото и да било от тях.
	— Имате право, сеньора — кимна с разбиране д’Агилар. — Не позорете кръвта си. Омъжете се за благородник. За такава прекрасна и очарователна девойка това няма да бъде трудно. — И той погледна големите й очи с израз на нежно обожание.
	Те вече вървяха из полето, където имаше много малко хора и проявите на внимание от страна на испанеца станаха все по-откровени. Въпреки тщеславието си, Бети, която беше горда и честна девойка, намери за необходимо да заяви, че се връща. Въпреки протестите на д’Агилар тя го остави и се втурна обратно, без да усеща земята под краката си от щастие.
	„Колко красив и благороден джентълмен — мислеше си тя. — Истински кавалер. Разбира се, той се влюби в мен. А защо не? И това се случва и то нерядко. Тя познава много богати дами, които не могат изобщо да се сравняват с нея нито по красота, нито по произход, и биха били не по-малко подходяща партия за него… ако — през главата й мина една мисъл, която малко я охлади, — ако вече не е женен“.
	Съдейки по всичко, д’Агилар доста бързо постигна успехи при изпълнението на замисъла си, който се бе родил в главата му само преди няколко часа. Бети вече беше почти влюбена в него. Всъщност той изобщо на се стремеше да плени сърцето на тази красива, но глупава жена. В нея виждаше само полезно оръдие, чрез което щеше да се приближи до Маргарита.
	Той се влюби в Маргарита от пръв поглед. Когато я видя за първи път сред тълпата пред кралския дворец без наметало, изплашена, разгневена, нейната нежна и в същото време величествена красота запали огън в южняшката му кръв. Д’Агилар беше безчувствен и преситен човек, но завладялото го сега чувство му беше съвършено непознато. Тази жена го плени така, както никоя друга до този момент и нещо повече — той искаше да се ожени за нея. Защо не?! Наистина в произхода му имаше петно, но положението, което заемаше, бе високо. Маргарита нямаше такъв благороден произход, но красотата й компенсираше всичко. Освен това бе интелигентна и образована и можеше да заеме положението, което ще й предложи. А и въпреки голямото си богатство, той бе натрупал доста дългове, а тя беше единствената дъщеря на един от най-богатите търговци в Англия и на зестрата й щяха да завидят много принцеси. Какво още можеше да му попречи? Щеше да зареже Инес и всички останали, поне засега, и да направи Маргарита стопанка на двореца си в Гранада. И както ставаше с всички, в чиито вени тече източна кръв, той бе решил всичко това още преди да стане от трапезата на Кастел предишната вечер. Трябваше да се ожени за Маргарита на всяка цена.
	Даваше си ясна сметка за трудностите, които му предстояха. Преди всичко той нямаше никакво доверие на Питър — този спокоен и силен човек, който успя почти с голи ръце да победи въоръжен войник и само с една дума да събере на помощ половината Лондон. Д’Агилар беше убеден, че Питър е влюбен в Маргарита, а той представляваше опасен съперник. Е, разбира се, ако Маргарита не споделяше чувствата на Питър, в такъв случай нямаше опасност, но само ако не го обичаше. Тогава защо двамата бяха в градината толкова рано? Трябваше да се отърве от Питър. Това нямаше да бъде кой знае колко трудно, ако прибегнете до някои изпитани способи: тук бе пълно с испанци, които не биха се поколебали да го издебнат в тъмнината и да му нанесат смъртоносен удар с кинжал.
	Но въпреки всичките му грехове тази мисъл малко го смущаваше. Той беше фанатик, при когото злодеянията се сменяха с периоди на разкаяние и молитва. В такива моменти отдаваше силите си в служба на църквата. Така беше и сега. Не, д’Агилар никога нямаше да опетни името си с убийство. В противен случай не би могъл да измие от името си този грях. Но имаше и други начини. Та нали Питър уби един от слугите на испанския посланик? А може би нямаше да му се наложи да се възползва от това. Струваше му се, че Маргарита не е безразлична към него и освен това той можеше да й предложи твърде много. Щеше да я ухажва настойчиво. Ако обаче тя и баща й му откажеха, щеше да премине към действие. През това време мечът щеше да се издигне над главата на Питър. Тогава щеше да направи така, че всички да мислят, че е единственият човек, който може да го спаси. А засега трябваше да узнае всичко за Кастел.
	Този път съдбата му се усмихна в лицето на глупавата Бети. Той не се съмняваше, че Кастел е евреин. За това беше слушал в Испания, а и сам се убеди след посещението си в неговия дом. И разказът на Бети за тайната стаичка зад олтара, в която имаше молитвено ковчеже, свещи и свитъци, доказваше предположението му. В края на краищата само този факт бе напълно достатъчен, за да го изпрати на кладата на испанската инквизиция или да го изгони извън пределите на Англия. Ако сега Джон Кастел — испански евреин — откажеше да му даде дъщеря си, може би един лек намек за пълномощията, които има от техни величества, кралете на Испания, и светата църква, ще бъде достатъчен да го склони.
	Обмисляйки всичко това, д’Агилар се върна в къщата, в която живееше, и записа разказа на Бети и всичко, което сам беше видял в дома на Джон Кастел.


	Глава V
	Тайната на Джон Кастел

	Както навсякъде, така и в дома на Джон Кастел беше прието всички продавачи и клеркове* да закусват и да обядват заедно с господарите в едно помещение, но на различни маси. Изключение правеше само Бети, защото беше братовчедка и компаньонка на дъщерята на господаря. Тя се хранеше на една маса с цялото семейство. Тази сутрин мястото на Бети беше празно. Въпреки своята загриженост, Кастел забеляза отсъствието й. Нито Маргарита, нито Питър можеха да отговорят на въпроса му. Но един от слугите, точно този, когото предишната вечер Кастел бе изпратил да проследи д’Агилар, каза, че е видял Бети, когато минавал през Холбърн, да се разхожда заедно с испанеца. Като чу това, Кастел помръкна.
	[* Клерк — работник, ратай. — Б.кор.ел.изд.]
	Закуската мина в пълно мълчание. Бети влезе цялата почервеняла, когато те вече бяха привършили и слугите бяха излезли.
	— Къде беше? — попита я Кастел. — Защо закъсня?
	— Ходих да взема платното за чаршафите, но не го бяха приготвили — изстреля на един дъх Бети.
	— Явно, наложило ти се е дълго да чакаш — спокойно каза Кастел. — Срещна ли някого?
	— Само обикновени минувачи.
	— Няма да те питам нищо повече, защото ти ще продължаваш да лъжеш, а това е грях — сурово каза Кастел. — Отговори ми, къде ходи със сеньор д’Агилар и за какво разговаря с него?
	Бети разбра, че са я видели заедно с испанеца и е безполезно да лъже.
	— Повървях с него съвсем малко. Само за да му покажа пътя. Той ме помоли.
	— Чуй ме, Бети — прекъсна я Кастел, без да обръща внимание на думите й. — Ти вече си достатъчно голяма и можеш сама да отговаряш за постъпките си. Не искам да се бъркам в твоите отношения с кавалерите ти. Тези неща няма да доведат до добър край. Но имай предвид едно нещо: никой, който е в течение на семейните ми дела — и той продължително я изгледа, — не бива да има работа с този испанец. Ако още веднъж те видя с този господин, кракът ти никога няма да стъпи в моя дом. Мълчи! Не ми трябват оправданията ти. Вземи си закуската и се махай от очите ми!
	Почти разплакана, Бети излезе. Тя беше сериозно ядосана, защото по характер беше упорито момиче.
	Маргарита, която обичаше братовчедка си, се опита да я защити, но баща й я прекъсна:
	— Глупости! Познавам добре Бети. Тя е суетна като паун. Бети не може да забрави благородния си произход и да пренебрегне факта, че е красива. Тя се мъчи да си намери съпруг с по-високо положение от нейното. А този испанец използва слабостите й за своите цели, а те не са от най-почтените. Ако не се противопоставим на това, тя ще докара беди за всички ни. Стига вече сме приказвали за Бети Дийн. Трябва да работя.
	Но Питър, който до този момент не беше казал нищо, го спря с думите:
	— Сър, имаме да ви кажем нещо за нас двамата.
	— За вас двамата? — удиви се Кастел. — Е, слушам ви. Впрочем, тук не е място за такива разговори. Мисля, че и стените в тази къща имат уши. Елате с мен.
	Той ги заведе в стария параклис.
	— Сега можете да ми кажете какво има.
	— Сър — започна Питър, — след като получих разрешението ви, днес сутринта помолих Маргарита да стане моя жена.
	— Виждам, че не си губил времето си напразно, приятелю. Дори и да я беше вдигнал направо от леглото или да беше искал ръката й през вратата, пак нямаше да се справиш толкова бързо. Но няма какво да се чудя, ти винаги си бил човек на действието. А какво ти отговори Маргарита?
	— Преди един час ми каза, че е съгласна.
	— Ти си предпазлив човек — усмихна се Кастел. — Явно си запознат с факта, че жените са способни за един час да променят решението си. А ти какво ще кажеш сега, Маргарита, след толкова дълъг размисъл?
	— Ще кажа, че съм му сърдита! — възкликна Маргарита и тропна с малкото си краче. — След като ми няма доверие дори за един час, как тогава иска навеки да свърже живота си с моя?
	— Не, не. Маргарита — намеси се Питър, — ти не ме разбра. Аз просто не исках да те обвързвам в случай, че…
	— Ти пак си знаеш твоето! — прекъсна го тя раздразнено и в същото време доволна.
	— Изглежда, че е по-добре да си мълча — смирено каза Питър. — Говори ти.
	— Да, разбира се, ти си майстор по мълчанието. Това го зная по-добре от всеки друг — отвърна Маргарита, която се чувствуваше възнаградена за мъчителните месеци и години на очакване. — Добре, ще кажа аз вместо теб. Татко, Питър каза истината. Аз му дадох съгласието си да стана негова жена и това означава, че се съгласих да встъпя в ордена на Мълчаливите братя. Да, съгласна съм. Не заради Питър, разбира се, тъй като той има твърде много недостатъци, а заради себе си, защото го обичам. — Маргарита мило се усмихна.
	— Не се шегувай, Маргарита.
	— Че защо не, татко? Видът на Питър е толкова тържествен, че стига и за двама ни. Погледни го само. Посмей се, докато е възможно. Кой знае дали скоро няма да плачем.
	— Добре казано — въздъхна Кастел. — И така, вие сте решили да се сгодите. Радвам се за вас, деца. Никой не знае кога може да ни сполети нещастие и да се наложи горчиво да плачем, както преди малко каза Маргарита. Вземи ръката й, Питър, и се закълни в разпятието, на което се кланяш.
	Питър учудено го гледаше, но той продължи:
	— Закълнете се и двамата, че винаги, заедно, или разделени, при добри или лоши новини, в бедност или богатство, в мирни дни или в дни на преследване, по време на тежки изпитания, в радост или скръб, ще останете верни на дадената дума, докато не бъдете венчани, а след това — верни един на друг за цял живот, докато смъртта ви раздели.
	Кастел произнесе тези думи сериозно и развълнувано. Той се вглеждаше в лицата им, сякаш искаше да прочете най-съкровените им мисли. Неговото вълнение се предаде и на тях. Те отново изпитаха страх, също както в градината, когато видяха сянката на испанеца. Тържествено, почти без да изпитват обичайната за такъв момент радост, те се хванаха за ръце и се заклеха пред разпятието, че ще удържат клетвата си през всички изпитания, дори тези, които сега не могат да предвидят, и че ще запазят верността си един към друг до смъртта си.
	— И след смъртта — добави Питър.
	Гордата глава на Маргарита се склони в знак на съгласие.
	— Деца мои — каза Кастел, — вие ще бъдете богати. Не са много хората в тази страна, които са по-богати от вас. Но по-разумно от ваша страна ще бъде, ако не демонстрирате своето богатство и не се мъчите да подражавате на знатните хора. В противен случай ще събудите завистта им, а тя ще ви погуби. Умейте да изчаквате и удобният случай сам ще дойде при вас. Ако не при вас, то при вашите деца. Питър, сега искам да ти кажа, за да не забравя след това, че описът на всичките ми капитали и вложения в движима собственост, в земи, плавателни съдове и търговски предприятия е заровен под пода на кантората ми точно под мястото, на което стои столът ми. Като вдигнете дъските, ще намерите железен сандък с документи и инвентарни книги. Там са и скъпоценностите. Ако по някаква причина този сандък се загуби, копия от почти всички документи се намират у моя приятел и търговски партньор в Англия Симон Левет, когото вие познавате. Запомнете всичко това.
	— Татко — прекъсна го разтревожено Маргарита, — защо приказваш всичко това? Имам чувството, че ти няма да бъдеш с нас. Боиш… ли се от нещо?
	— Да, дъще, страхувам се. Или по-точно, очаквам да се случи нещо лошо. Аз съм готов да посрещна всичко. Но не забравяйте, че и вие се заклехте и трябва да удържите дадената клетва!
	— Да! — едновременно казаха и двамата.
	— Тогава се пригответе да издържите първото изпитание, защото не искам повече да крия от вас. Деца мои, вие бяхте сигурни, че аз изповядвам вашата вяра, но това не е така. Аз съм евреин. Такъв е бил баща ми, такъв е бил и дядо ми, още по времето на Авраам.
	Тези думи направиха потресаващо впечатление на Питър и Маргарита. От учудване Питър зяпна и за втори път през този ден пребледня, а Маргарита се отпусна без сили в креслото, като го гледаше безпомощно. В тези времена беше много опасно да си евреин. Кастел ги гледаше и двамата. Мълчанието им му се струваше оскърбително.
	— Ето какво било! — възкликна той. — Оказа се, че и вие сте като другите! Презирате ме за това, че принадлежа на раса, много по-древна и благородна от всички лордове и крале! Вие ме познавате. Кажете ми, направил ли съм нещо лошо? Лъгал ли съм съседите си, ограбвал ли съм бедняци? Може би съм бил лош приятел или жесток баща? Клатите отрицателно глави, но защо ме гледате, като че ли съм прокажен? Нима нямам право да следвам вярата на своите деди? Нима нямам право да се моля на Бога така, както искам?
	И той погледна предизвикателно Питър.
	— Не, сър — отговори той. — Разбира се, че имате това право. Поне аз мисля така. Но защо през всичките тези години вие се преструвахте, че се молите като всички останали?
	При този откровен въпрос, така характерен за Питър, Кастел се олюля като воин, когото неочаквано са ударили по най-уязвимото място. Мъжеството му го напусна, гневът в очите му се смени със смиреност и сякаш се смали. Сега приличаше на обвиняем, който чака милосърдна присъда от дъщеря си и нейния любим.
	— Не ме съдете твърде сурово — каза той. — Помислете си за това, какво означава да си евреин. Отритнат, когото всеки бродяга може да отблъсне и да оплюе, човек извън закона, когото преследват навсякъде като див звяр и когото убиват за развлечение на добрите християни, като преди това му отнемат всичко, което притежава. И сега си представете възможността всичко това да бъде избегнато и на негово място — безопасността, спокойствието, защитата на църквата, а след това богатство и добро положение.
	Той замълча за минута, сякаш очакваше да му възразят, но Питър и Маргарита мълчаха и Кастел продължи:
	— Освен това като дете ме кръстиха, но сърцето ми, както и сърцето на баща ми, остана при евреите, а човек е там, където е сърцето му.
	— Това влошава нещата — като че ли на себе си каза Питър.
	— Така ме е учил баща ми — продължаваше да се защитава Кастел.
	— Ние сме длъжни да отговаряме за греховете си — още веднъж го прекъсна Питър.
	Кастел не издържа и избухна:
	— Сукалчета такива, вие нищо не знаете за ужасите на живота, а си позволявате да ме упреквате! Кой знае дали щяхте да имате дори и половината от моята смелост, ако бяхте преживели това, което съм преживял аз. Защо мислите, че ви доверих тайната, която можех да пазя и от вас така, както съм я пазил от майка ти, Маргарита? Аз ви я открих, защото това е част от кармата, която имам заради греха си. Зная, че моят Бог е ревнив и че ще заплатя всичко докрай, макар че не зная къде и кога точно ще се случи това. Можете да отидете и да ме издадете. Вашите попове ще ви похвалят за тази постъпка и ще ви покажат пътя към рая. Няма да ви обвиня в нищо и няма да отнема нито грош от богатството ви.
	— Не давайте воля на гнева си, сър — каза Питър. — Това засяга само вас и Бог. Ние нямаме право да ви упрекваме и да ви съдим. Ние само се молим на Бога опасенията ви да бъдат напразни и вие да доживеете до дълбока старост в мир и почести.
	— Благодарен съм ти за добрите думи — каза Кастел. — Те ти правят чест. А какво ще каже Маргарита?
	— Какво мога да кажа аз — объркано отвърна тя. — Нямам какво да кажа. Питър е прав — това е твоя лична работа. Но ще ми бъде тежко да загубя своя любим.
	— Да го загубиш? Защо? Нали той току-що се закле?
	— Не е там работата. Как мога да искам от един дворянин, християнин по рождение, да се ожени за дъщеря на евреин, който цял живот се е молил на Христос, а всъщност го е отричал!
	Питър вдигна ръка.
	— Стига! — прекъсна я той. — Дори баща ти да беше самият Юда, това нямаше да има никакво значение за нашите отношения. Ти ми принадлежиш, както и аз на теб, докато смъртта ни раздели. И никаква вяра на друг човек не може да застане между нас. Сър, благодарим ви за оказаното ни доверие. Въпреки че всичко това, което ни казахте, ни огорчи, искам да ви уверя, че ние ще ви обичаме и уважаваме така, както и преди. Това, че ние знаем истината, няма да промени отношението ни към вас.
	Ридаейки, Маргарита склони глава на гърдите на баща си.
	— Прости ми, ако съм била рязка. Аз нищо не знаех за всичко това, а през целия ми живот са ме учили да мразя евреите. Не ме интересува каква е твоята вяра! За мен ти си моят любим баща!
	— Тогава защо е нужно да плачеш? — попита Кастел, като я галеше нежно по косата.
	— Защото те дебне опасност. Ти само така приказваш, за да ме успокоиш, но какво ще стане с мен, ако с теб се случи нещо?
	— Приеми всичко като Божия воля. Ако ударът падне върху мен, посрещни го храбро, както ще го посрещна и аз. — Кастел я целуна и излезе от параклиса.
	— Оказва се, че радостта и нещастието вървят ръка за ръка — прошепна Маргарита.
	— Да, скъпа, те са близнаци. Но след като вече се сдобихме с щастие, няма защо да се страхуваме от бедите. Да вървят по дяволите и поповете, и техният фанатизъм! Христос е искал да привлече всички евреи към вярата си, но не е заповядвал да ги убиват. А колкото до мен, аз уважавам човека, който е съхранил вярата си, и мога да му простя, защото свещениците са тези, които са го принудили да се крие и лъже. Моли се на Бога по-скоро да се венчаем и спокойно да напуснем Лондон и да отидем там, където баща ти ще може да се скрие.
	— Да. Аз се моля. Моля се… — прошепна Маргарита и се притисна към Питър.
	Много скоро те забравиха за страховете си.
	На сутринта — беше неделя — Питър, Маргарита и Бети тръгнаха за неделната литургия в храма на Свети Павел. Под предлог, че не се чувствува добре, Кастел остана у дома. Сега, когато тайната му не беше вече тайна, той искаше да избягва — доколкото може посещенията в християнския храм. Затова се престори на болен. Но Маргарита беше разтревожена. Тя се страхуваше, че той няма да може дълго да се преструва на болен. А отказът му да посещава църквата означаваше, че е еретик.
	Като остана сам в къщи, Кастел изпрати двама от своите здравеняци да охраняват младежите.
	Когато тримата излязоха от църквата, Питър забеляза двама испанци, чиито лица му бяха познати. Стори му се, че ги следят. В тълпата той ги загуби от погледа си и затова не каза нищо на спътниците си. Най-краткият път до дома им минаваше през полета и градини и в момента беше безлюден. Питър и Маргарита вървяха и разговаряха. Изведнъж Бети, която ги следваше по-назад, извика уплашено. Питър вдигна глава и видя двама испанци, които се промъкваха през една дупка на оградата на не повече от шест крачки от тях. Той забеляза, че те са хванали дръжките на мечовете си.
	— По-смело. Вървете напред — прошепна Питър на Маргарита, — няма да им се дам.
	При тези думи той хвана меча си, който носеше под наметалото, и помоли Маргарита да се отдръпне назад.
	Те се оказаха лице в лице с испанците, които много вежливо се поклониха и попитаха дали това е мистър Питър Брум. Говореха на испански, но Питър, както и Маргарита, знаеха сравнително добре езика, защото го бяха учили в детството си, а и на Питър често му се беше налагало да говори на испански, работейки при Джон Кастел, който много често употребяваше този език по време на сделките си.
	— Да, аз съм — отговори той. — Какво има?
	— Имаме съобщение за вас от един наш приятел, шотландец, на име Ендрю, с когото сте се срещнали тези дни — обърна се към Питър един от испанците. — Той умря, но ни помоли да ви предадем, че иска да се срещне с вас. Всички ние се заклехме, че ще ви предадем съобщението му и ще се постараем срещата да се състои.
	— Искате да кажете, че сте дошли да ме убиете — каза Питър, като стисна зъби и измъкна меча си изпод наметалото. — Е, какво пък, приближете се, страхливци! Ще видим кой от нас ще отиде в ада да му прави компания! Маргарита, Бети, бягайте!
	Питър свали наметалото си и го намота около лявата си ръка. За миг испанците се стъписаха. Решителният вид на Питър красноречиво показваше, че ще им е трудно да се справят с него. Когато те се приближиха до него, се чу шум от стъпки и от двете му страни застанаха двамата слуги с мечове в ръце.
	— Радвам се да ви видя — отбеляза Питър. — Е, господа, все още ли искате да ми предадете посланието от вашия приятел?
	В отговор на този въпрос испанците хукнаха да бягат. Един от слугите вдигна от земята голям камък и с все сила го запрати след тях. Камъкът улучи по гърба един от испанците и той се просна по очи в калта. Той чевръсто скочи и накуцвайки, се завтече напред, като проклинаше на испански.
	— Мисля, че вече спокойно можем да се прибираме у дома — каза Питър. — Струва ми се, че днес няма да има повече послания от Ендрю.
	— Днес може би няма да има — въздъхна Маргарита, — но утре или вдругиден те пак ще дойдат. Как ли ще свърши всичко това?
	— Това само Бог знае — мрачно отвърна Питър, прибирайки меча си.
	Кастел много се развълнува, като чу разказа им.
	— Те искат да отмъстят за смъртта на шотландеца — загрижено каза той. — Испанците са отмъстителни. Освен това никога няма да ти простят, че извика англичаните на помощ. Страхувам се за теб, Питър. Те ще те убият, ако излезеш от къщи.
	— Но аз не мога цял живот да се крия като мишка в дупката си! — сърдито възрази Питър. — Какво да правя? Да потърся закрила от закона?
	— Не! Самият ти наруши закона, като уби човек. Аз мисля, че е най-добре да заминеш, докато нещата се уталожат.
	— Да замине? Питър да замине? — изплашено възкликна Маргарита.
	— Да! Чуй ме, дъще. Сега вие не можете да се венчаете. Трябва да се извести, трябва да се уговори церемонията. За това ще са нужни няколко месеца. Това не е чак толкова много. В края на краищата вие едва вчера се сгодихте. Искам да ви кажа, че никой не трябва да знае за годежа ви. В противен случай испанците ще започнат да преследват и теб, Маргарита. Заклевам ви да пазите всичко това в пълна тайна. Вие трябва да се държите съвсем обикновено и с нищо да не показвате чувствата си.
	— Както желаете, сър — каза Питър. — Колкото до мен, аз не обичам да лъжа. Това винаги води до усложнения. Според мен трябва да рискувам и да остана тук, а сватбата да стане час по-скоро.
	— Да, по-скоро. И само след седмица жена ти ще бъде вече вдовица, а тези мерзавци ще подпалят къщата ни! Не, Питър, не бива да предизвикваме съдбата. Първо ще разберем от д’Агилар какво става и тогава ще решим.


	Глава VI
	Сбогуването

	Както беше обещал, д’Агилар се появи в уговореното време, но вече не сам и пеша като миналия път, а придружен от свита, както изискваше високото му положение. Двама от слугите тичаха напред и разчистваха пътя. След тях, на великолепен бял кон, яздеше самият д’Агилар, наметнат с кадифено наметало, с шапка, украсена с дълги щраусови пера. Съпровождаха го четирима въоръжени конници, облечени в ливреи, върху които бе извезан гербът на д’Агилар.
	— Ние поканихме само един гост, или по-скоро той сам се покани, а сега ще трябва да храним седем, без да смятаме конете! — промърмори Кастел, който наблюдаваше от прозореца процесията. — Е, какво да се прави?! Питър, погрижи се да нахранят слугите. Не бива да им отказваме гостоприемството си. Те може да се хранят в малкия салон заедно с нашата прислуга. А ти, Маргарита, облечи най-хубавата си рокля и сложи онези бижута, които носеше по време на миналогодишния градски бал. Ще покажем на тези изискани чуждоземни птички, че и сред лондонските търговци също има красиви екземпляри.
	Питър се бавеше. Той се съмняваше, че е разумно да се устройва такъв разкошен прием. Ако зависеше от него, той би изпратил прислугата в кръчмата, а самият той би си сложил по-скромни дрехи и би заповядал на слугите да наредят съвсем обикновена трапеза. Но Кастел, който беше нервен тази вечер, а освен това понякога обичаше да блесне с богатството, се разсърди и започна да вика, че сигурно на него самия ще се наложи да отиде да посрещне д’Агилар, след като те така се бавят. Всичко свърши с това, че Питър тръгна, като съкрушено клатеше глава, а Маргарита отиде да изпълнява заповедите на баща си.
	След няколко минути Кастел посрещна д’Агилар в гостната, облечен в най-скъпия си костюм. Той се възползва от това, че са сами, и го попита какво става с де Айала.
	— И нищо, и всичко — отвърна той. — Доктор де Пуебло, на когото разчитах, напусна Лондон, като заяви, че тук няма място за двама посланици. В резултат на това се наложи да се обърна към самия де Айала. Накратко, два пъти беседвах с този високопоставен свещеник по повод на съвършено заслужената смърт на неговия недостоен слуга. Де Айала е оскърбен, защото е загубил вече няколко от своите слуги в подобни разправии. Именно затова много трудно го убедих да вземе петдесет жълтици, за да ги предаде на семейството на пострадалия, за което получих разписка от него. Ето я. — И д’Агилар подаде на Кастел къс хартия, която той много внимателно прочете.
	Там пишеше, че Питър Брум е заплатил сумата от петдесет жълтици на близките на Ендрю Ферсън, поради което слугите на испанския посланик и самият той се задължават да не преследват по никакъв начин гореспоменатия Питър за убийството, което е извършил.
	— Но сумата не е изплатена — отбеляза Кастел.
	— Аз платих. Де Айала не дава разписки срещу голи обещания.
	— Благодарен съм ви за вашата любезност, сеньор. Ще си получите златото, преди да сте напуснал дома ми. Малко са хората, които биха се доверили на непознати.
	Д’Агилар вдигна ръка в знак на протест.
	— Да не говорим за такива дреболии. Моля да приемете това като знак на уважение към семейството ви. В противен случай това би било оскърбление за толкова богат човек като вас. Но трябва да ви разкажа още нещо. Вие, или по-точно вашият родственик, все още се намирате в опасност. Де Айала му прости. Но съществува и кралят на Англия, чийто закон той наруши. Днес се видях с краля и той се изказа за вас като за много достоен човек. Освен това добави, че винаги е бил уверен, че такова богатство като вашето може да притежава само един евреин. Но кралят знае, че вие не сте евреин, защото са му говорили за вас като за верен син на църквата.
	Д’Агилар млъкна, като продължи да гледа Кастел изпитателно.
	— Страхувам се, че негово величество преувеличава, когато говори за богатството ми — хладно отвърна Кастел, като си даваше вид, че не е обърнал внимание на последните му думи. — Какво каза кралят?
	— Показах на негово величество разписката на де Айала и той каза, че щом негово преосвещенство е удовлетворен, то той повече няма да се занимава с този случай и няма да издава разпореждане за съдебно дирене. Но кралят ми нареди да ви предам, че ако още веднъж Питър Брум устрои такава разправия на улицата, особено между испанци и англичани, ще го обеси, без да се замисли, независимо чия е вината. Кралят беше доста ядосан, защото не желае в никакъв случай да разваля отношенията между Испания и Англия.
	— Това е много лошо, защото и днес сутринта имаше опасност от такава разправия — въздъхна Кастел и разказа за двамата испанци, които бяха проследили Питър, и затова как слугата му е ударил единия от тях с камък.
	Като чу това, д’Агилар съчувствено поклати глава.
	— Оттук именно започват неприятностите. От своите слуги зная — те ми разказват всичко, — че слугите на де Айала, които са повече от двадесет на брой, са се заклели в Севилската Мадона, че преди да напуснат страната, ще отмъстят за убийството на шотландеца Ендрю Ферсън, който беше техен офицер и много храбър момък. Те много го обичаха. Ако нападнат Питър, ще има схватка, защото Питър умее да се бие, а щом има схватка, навярно Питър ще го обесят. Кралят обеща.
	— Преди да напуснат страната, казвате. А кога ще я напуснат?
	— Де Айала ще замине не по-късно от месец с цялата си свита. Работата е там, че другият посланик, де Пуебло, не може да го търпи и заяви, че единият от тях трябва да си замине.
	— В такъв случай аз мисля, сеньор, че е най-добре Питър да замине за един месец.
	— Скъпи Кастел, вие сте много мъдър. Аз също мисля така и ви съветвам да го направите незабавно. О, дъщеря ви идва!
	Маргарита се появи на широката дъбова стълба, която водеше към гостната. В ръката си държеше лампа, която я осветяваше, а д’Агилар и Кастел оставаха в сянка. Тя беше облякла тъмночервена деколтирана рокля от кадифе, която около бюста бе гарнирана със злато. Цветът на роклята й подчертаваше белотата на кожата й. Носеше огърлица от едри перли, а на главата си бе сложила тънко златно филе, осеяно с по-дребни перли, изпод което на гъсти вълни великолепните й тъмнокестеняви коси се спускаха чак до коленете. Подчинявайки се на заповедта на баща си, тя се беше постарала да изглежда колкото може по-добре, но не заради госта, а заради любимия, за когото току-що се беше сгодила. Тя беше толкова красива, че дъхът на д’Агилар, който беше художник и поклонник на красотата, спря.
	— В името на всички светии! — възкликна той. — Вашата дъщеря притежава неземна хубост. Тя е родена да бъде кралица и да покори света.
	— Не, не, сеньор — припряно отвърна Кастел. — Нека си остане честна и скромна и да покорява мъжа си.
	— И аз бих казал това, ако бях неин мъж — прошепна д’Агилар и направи крачка напред към Маргарита, като й се поклони ниско.
	Сега светлината на лампата, която тя държеше, падаше върху тях двамата и така, един до друг те представляваха чудесна двойка. И двамата бяха високи и стройни, и двамата притежаваха изисканост, в движенията, дълбок глас и реч, изпълнена с достойнство. Кастел забеляза всичко това и се изплаши, без да знае за какво.
	В този момент през другата врата влезе Питър. Той беше облечен в обикновени сиви дрехи, тъй като и през ум не му беше минало да се издокарва заради испанеца. И на него Маргарита и д’Агилар му направиха същото впечатление и той разбра, че този великолепен чужденец е негов съперник и враг. Но Питър не се изплаши. Той изпита само злоба и ревност. В този миг повече от всичко на света той желаеше испанецът да го предизвика и той да му покаже кой от двамата е истински мъж. Стана му ясно, че това рано или късно ще се случи, но той предпочиташе да стане сега, защото по този начин единият от тях щеше да си спести много неприятности. Но Питър си спомни, че не бива да показва чувствата си към Маргарита, и затова вежливо и хладно поздрави испанеца, като му съобщи, че конете са в конюшнята, а хората му са настанени.
	Испанецът му благодари и те седнаха на масата. И за четиримата това беше една твърде странна вечеря, макар че външно всичко изглеждаше много добре. Кастел забрави за тревогите си и като непрекъснато доливаше вино в чашите, разказваше разни невероятни истории от живота си. От своя страна д’Агилар охотно разказваше за испанските войни и говореше за политика. Във войните той сам беше участвувал, а от политиката разбираше отлично. От думите му не беше трудно да се разбере, че той е от хората, които се ползваха с особено доверие от страна на министрите и кралете. Маргарита слушаше с интерес какво става по широкия свят далеч зад пределите на Холбърн и Лондон. Тя обсипа госта с въпроси. Интересуваше се от това, какво представлява Фернандо, кралят на Арагон, и неговата съпруга — знаменитата кралица Исабел.
	— Ще ви разкажа за това с няколко думи, сеньора — с готовност каза д’Агилар. — Фернандо е най-честолюбивият човек в Европа. Освен това той умее да лъже, когато иска да постигне целта си. Парите и властта за него са над всичко. Това са неговите богове и друга религия за него не съществува. Той не е много умен, но затова пък е много хитър и това му помага да постига успехи и да изпреварва другите.
	— Не много приятна картина — отбеляза Маргарита. — Е, а кралицата?
	— Тя е велика жена! — възкликна той. — Тя знае как да използва духа на времето, за да постигне целите си. Тя умее да показва своята добросърдечност, но под това се крие желязна воля.
	— А към какво се стреми тя? — поинтересува се Маргарита.
	— Да подчини на властта си цяла Европа, да съкруши маврите и да завземе земите им, да изкорени ереста, да покръсти всички евреи или да ги унищожи — бавно продължаваше д’Агилар и Питър, който го наблюдаваше, забеляза, че при тези думи очите му заблестяха — и да предаде телата им на очистителния огън, а богатствата им — на хазната си. По този начин тя мисли, че ще заслужи благодарността и уважението на всички вярващи и ще си осигури престол в рая.
	След тези думи настъпи тишина и Маргарита храбро каза:
	— Ако троновете в рая се градят от човешката кръв и страданията, то какви ли камъни и вар употребяват в ада, бих искала да зная.
	Без да дочака отговор, тя стана, поклони се и пред тримата и като каза, че е изморена, се оттегли.
	След като излезе, разговорът не вървеше. Много скоро д’Агилар си тръгна. Преди да излезе, той каза:
	— Скъпи приятелю, предайте новините на вашия родственик. Надявам се, че в името на благото ни, той ще склони глава пред необходимостта и по този начин ще я запази на раменете си.
	— Какво искаше да каже той? — попита Питър, когато шумът от конските копита вече беше заглъхнал.
	Кастел му разказа за разговора си с д’Агилар преди вечеря, показа му разписката на де Айала и добави ядосано:
	— Забравих да му дам парите! Трябва да му ги изпратя утре.
	— Не се вълнувайте, той сам ще дойде да си ги вземе — хладно отбеляза Питър. — Колкото до мен, бих предпочел да се срещна с мечовете на испанците и с примката на краля, но да остана тук.
	— Не бива да правиш това — възрази Кастел. — Ако не заради себе си, то заради мен и Маргарита. Нали не искаш да я направиш вдовица, преди да е станала твоя жена? Чуй ме! Аз настоявам ти да заминеш за Ъсекс и да се, заемеш, с оформянето на документите по предаването на бащините ти земи в Дедхам. Освен това домът, в който ще живеем, е доста занемарен и трябва да бъде ремонтиран. А щом испанците напуснат Лондон, ти ще се върнеш и ще вдигнем сватба. Всичко това ще стане само след месец.
	— Вие с Маргарита няма ли да ме последвате в Дедхам?
	Кастел поклати отрицателно глава:
	— Невъзможно. Трябва да приключа всичко, а Маргарита не може да пътува сама с теб. Освен това там тя няма къде да отседне. Аз ще я пазя до твоето завръщане.
	— Да, сър, но ще успеете ли да я опазите? Коварните слова на испанците понякога са по-опасни от мечовете им.
	— Мисля, че тя има лекарство против това — С усмивка каза Кастел и излезе, като остави Питър сам.
	На следващия ден, когато Кастел съобщи на Маргарита, че нейният любим заминава същата вечер — Питър не беше в състояние да й го съобщи сам, — тя със сълзи на очи започна да моли баща си да не го изпраща толкова далеч или да заминат всички заедно. Но Кастел кротко й обясни, че това е невъзможно и й каза, че голяма опасност заплашва Питър, ако той остане в Лондон. И той й обеща, че само след месец, когато испанците си заминат, те ще се оженят и ще прекарат живота си в мир и щастие.
	В края на краищата Маргарита се съгласи, че това е най-мъдрото решение. Но колко й струваше всичко това и колко тъжно беше тяхното сбогуване! Разстоянието до Ъсекс не беше кой знае колко голямо, а встъпването във владение на земите, които само до вчера Питър мислеше за безвъзвратно загубени, не беше толкова неприятна работа. Но все пак и двамата бяха много тъжни и звездата на надеждата им се струваше много далече.
	Маргарита се страхуваше от засада по пътя, но Питър я успокои, като й каза, че Кастел изпраща с него шестима здравеняци, а с такъв ескорт той не се страхува от никакви испанци. Питър се опасяваше, че в негово отсъствие д’Агилар ще ухажва Маргарита. Но сега дойде нейният ред да го успокоява, като му обясни, че сърцето й вече му принадлежи и тя няма какво друго да предложи на д’Агилар, нито пък на някой друг мъж. Освен това му обясни, че Англия е свободна държава и нито една жена, освен ако не се намира под опеката на краля, не може да бъде заставена със сила да направи нещо, което не желае. Всичко сякаш беше наред и те нямаше от какво да се страхуват. И все пак те се страхуваха.
	— Любими — каза Маргарита, след като помисли малко, — пътят ни изглежда лек и равен и въпреки това по него могат да се окажат капани, за които дори не подозираме. Трябва да ми се закълнеш вредно: каквото и да се случи, каквото и да чуеш за мен, не бива нито за миг да преставаш да ми вярваш, така както и аз на теб. Ако ти кажат, че съм ти изневерила и съм се омъжила за друг, или ако си сигурен, че това е написано от ръката ми или ме чуеш да го произнасям, дори и тогава не вярвай.
	— Нима е възможно това да се случи? — попита с тревога в гласа Питър.
	— Мисля, че не, но говоря за най-лошото, за да сме готови на всичко. До този момент животът ми беше без проблеми, но не е известно какво ме очаква. Понякога ми се струва, че ми е съдено заедно със спокойните и безоблачни радости да изпитам и много мъка. Не забравяй, че баща ми е евреин, а понякога с евреите и техните деца се случват страшни неща. В един миг цялото ни богатство може да изчезне и ти да ме завариш в затвора или омотана в просяшки парцали. Е, съгласен ли си да се закълнеш? — И Маргарита поднесе към устните на Питър златен кръст.
	— Да — каза той. — Кълна се в този кръст и в твоите устни. — Отначало той целуна кръста, а след това устните й и добави: — Нужно ли е да искам и от теб такава клетва?
	Маргарита се засмя.
	— Щом искаш. Но според мен не е нужно. Аз зная, че сърцето ти никога няма да принадлежи на друга, дори и да умра и ти да се ожениш за друга жена. И все пак мъжете са си мъже и затова аз ще се закълна в нещо друго. Ако ти все пак се подхлъзнеш и аз разбера за това, ще се помъча да не те съдя твърде сурово. — И тя се засмя така, сякаш беше абсолютно сигурна във властта, която имаше над Питър.
	— Благодаря ти — отвърна Питър. — Но аз те уверявам, че ще се помъча да стоя здраво на краката си и ако чуеш нещо подобно за мен, първо провери дали е вярно.
	Те забравиха за тревогите и страховете и започнаха да говорят за предстоящата сватба, която беше насрочена за след месец, и за щастливия живот, който ги очакваше в Дедхам. Маргарита добре познаваше обстановката там, защото беше живяла като дете, и даде куп наставления на Питър какво да ремонтира и как да подреди стаите. Решиха да не жалят пари и Маргарита обеща да изпрати всичко необходимо.
	Часовете минаваха неусетно и вечерта настъпи. За последен път тримата седнаха на масата. Беше решено Питър да тръгне веднага щом луната изгрее, за да не го види никой. Вечерята не беше весела, макар и тримата да се преструваха, че се хранят с апетит. Накрая слугите изведоха конете и Маргарита закопча меча на Питър и му подаде наметалото. Питър стисна ръката на Кастел и му напомни за обещанието да пази съкровището им, целуна Маргарита и се отправи към изхода.
	Със сребърна лампа в ръце Маргарита го изпрати до антрето. Вече на вратата, Питър се обърна и видя, че тя гледа след него с широко разтворени очи. Лицето й беше бледо и напрегнато. Решимостта му почти го напусна. Така му се прииска да остане. Но той превъзмогна себе си и излезе. Маргарита стоя неподвижно, докато не чу тропота от копитата на конете. Тогава се обърна към баща си и каза:
	— Не зная защо, но си мисля, че ние с Питър ще се срещнем далеч оттук — в бушуващото море. Само не зная къде точно ще бъде това.
	Без да чака отговор, тя тръгна към стаята си. Кастел я гледаше мълчаливо, а след това каза:
	— Благодаря на Бога, че не е ясновидка. Но защо ми е толкова тежко на душата? Та аз направих за нея и за Питър всичко, което можах. И сега ми е все едно какво ме очаква.


	Глава VII
	Новини от Испания

	Питър Брум беше много спокоен човек и гласът му рядко се чуваше. Но въпреки това, след като замина, старият дом в Холбърн опустя. Дори красавицата Бети, с която Питър никога не е бил в особено добри отношения поради това, че не одобряваше нейното поведение, чувствуваше липсата му и сподели това с братовчедка си. Маргарита само въздъхна в отговор.
	Дълбоко в душата си Бети се страхуваше и уважаваше Питър. Тя се страхуваше от проницателните му очи и насмешливите му забележки, които винаги бяха справедливи. А го уважаваше за неговата прямота и честния му характер, особено в случаите, когато ставаше въпрос за жени.
	Носеха се слухове, че когато Питър се появил в къщата, тя решила, че е благородник и това е мъжът, за когото би трябвало да се омъжи. Решила веднъж това, Бети веднага преминала към настъпление и тъй като чарът й оставал незабелязан, нейните, атаки ставали все по-настъпателни. Само те двамата знаеха как е свършило всичко това. От този момент нататък Бети говореше за Питър като за безсърдечен грубиян, който мисли само за собствената си изгода. Постепенно други важни неща я накараха да забрави за този епизод, но уважението й към него остана. Нещо повече. Питър доказа, че е добър приятел и може да мълчи. Бети би искала той сега да е тук, защото усещаше около себе си нещо много по-сложно и сериозно от обикновената суета и жаждата за приключения. Тя сякаш инстинктивно чувстваше, че пътят, по който е тръгнала, е твърде опасен и хлъзгав.
	Продавачите в магазина и слугите също чувстваха отсъствието му. Именно при него те ходеха, когато имаше спор за разрешаване. Освен това той винаги беше готов да се притече на помощ или да избави всеки от беда, стига само да не е извършил нечестна постъпка. Питър липсваше най-много на Кастел. Едва сега, след неговото заминаване, той разбра какво означаваше Питър за него и като помощник, и като приятел.
	Колкото до Маргарита, за нея животът без Питър представляваше безкрайна нощ.
	В тази тягостна обстановка всички в къщата се радваха и на най-малкото разнообразие. Въпреки че Маргарита не се интересуваше от д’Агилар, тя остана доволна, когато веднъж Бети й съобщи, че испанецът има намерение да я навести и да й направи подарък.
	— Не ме интересуват подаръците му — с безразличие каза тя и веднага попита: — А ти откъде знаеш това, Бети?
	Девойката се изчерви.
	— Вчера, когато бях у леля си, която живее на крайбрежната улица в Уестминстър, го срещнах. Той ме извика и каза, че е приготвил подарък за теб и за мен също.
	— Бети, ще бъде по-добре, ако не го срещаш толкова често. Испанците не са особено честни. Дано не ти се наложи да го излиташ на гърба си.
	— Благодарна съм ти за съвета — обидено промълви Бети, — но аз съм по-голяма от теб и доста добре познавам мъжете. Така че мога да се опазя и да ги държа на необходимото разстояние.
	— Радвам се за теб. Само че понякога ми се струва, че това разстояние много се скъсява — отбеляза Маргарита и прекрати разговора, тъй като я вълнуваха съвсем други неща.
	През деня, докато Маргарита се разхождаше в градината, Бети дотича при нея, цялата почервеняла, и съобщи, че д’Агилар я очаква в салона.
	— Добре — отвърна Маргарита, — сега ще дойда. Иди и кажи на татко, че имаме посетител. Какво ти е? Защо си толкова развълнувана и задъхана? — попита тя учудено.
	— О! Той ми донесе подарък! Прелестен! Мантиля от най-прекрасните дантели, които някога съм виждала, и украсен със злато гребен от черупка на костенурка, с който да я прикрепвам към косите си. Той не ме пусна, докато не ми показа как се носи. Затова толкова бързах.
	Маргарита трудно схвана връзката между тези две съобщения и само каза:
	— Мисля, че е било по-разумно първо да дойдеш тук. И въобще не мога да разбера защо красивият лорд ти носи подаръци.
	— Но той носи подарък и за теб, само че не пожела да каже какъв е.
	— Вече съвсем нищо не мога да разбера. Отивам да кажа на татко, че сеньор д’Агилар го очаква.
	Маргарита влезе в салона. Д’Агилар разглеждаше украсения с цветни рисунки молитвеник, който тя обикновено четеше. На едната страница молитвите бяха написани на испански, а на другата — на латински. Той я поздрави със свойственото за него изящество, което изглеждаше съвсем естествено, и веднага я попита:
	— Вие четете испански, сеньора?
	— Съвсем малко.
	— И латински?
	— Също по малко. Като чета молитвеника, аз се стремя да науча по-добре и двата езика.
	— Уверен съм, че сте толкова образована, колкото и прекрасна. — И той направи изискан поклон.
	— Благодаря ви, сеньор, но нямам претенции нито за едното, нито за другото.
	— Защо трябва да имаш претенции за нещо, което вече притежаваш — забеляза той и добави: — Щях да забравя. Донесъл съм ви подарък, ако благоволите да го приемете. По-точно донесъл съм ви нещо, което ви принадлежи, или по-точно — принадлежи на баща ви. Аз се пазарих с дон де Айала, доказвайки му, че петдесет жълтици са твърде висока цена за живота на онзи негодник. Но той не ми върна парите, тъй като не е по силите му да се раздели със златото. Все пак получих нещо в замяна и то сега се намира пред вратата ви. Това е един испански кон с истинска арабска кръв в жилите. Един от тези, които маврите са докарали със себе си от Изтока. Той не е нужен повече на негово преосвещенство, защото той се връща в Испания. Конят е научен да носи и дамско седло.
	Маргарита не знаеше какво да отвърне, но за щастие в този момент влезе баща й. Д’Агилар повтори цялата история, като добави, че е чул Маргарита да се оплаква, че конят й е паднал по време на разходка и сега тя не може да язди.
	Кастел не искаше да приеме подаръка. Той разбираше, че това е точно подарък. Но д’Агилар го увери, че ако той не приеме подаръка, ще се наложи да продаде коня и да му върне парите, тъй като те не са негови. Нямаше друг изход и Кастел благодари от свое име и от името на дъщеря си и всички отидоха да видят коня.
	В момента, когато Кастел го видя, разбра, че той е много скъп. Конят беше бял, с дълго и ниско тяло, малка глава, блестящи очи, кръгли копита и развяваща се грива. На такъв кон можеше да язди кралица.
	Това смути Кастел. Той знаеше, че никой няма да продаде на безценица такова животно. Освен това конят беше оседлан с дамско седло и имаше юздичка от великолепно обработена червеникава кожа и сребърни стремена. Но д’Агилар се усмихваше и се кълнеше, че това, което казва, е самата истина. Нямаше какво да се прави. Освен това Маргарита беше толкова очарована от коня и така й се искаше веднага да го поязди, че всички съмнения се бяха изпарили от главата й. Като забеляза радостта й, д’Агилар каза:
	— Сега ще ви помоля да ми направите една услуга. Бяхте ми казали, че всяка сутрин се разхождате заедно с баща си. Мога ли да ви помоля — обърна се той към Кастел — да ви придружа утре сутринта, да речем, в седем часа. Бих искал да покажа на дъщеря ви как да се грижи за кон от тази порода.
	— Щом искате — каза Кастел, — ако времето е хубаво, нямам нищо против.
	Предложението беше толкова любезно, че той просто нямаше как да откаже. Д’Агилар се поклони и те се върнаха в къщата. Като влязоха вътре, испанецът попита дали техният роднина благополучно е пристигнал там, където трябва.
	— Моля, не ми казвайте къде е той, защото искам да мога да се закълна пред тези, които продължават да го търсят, че не зная къде е.
	Кастел каза, че преди няколко минути е получил писмо, в което се съобщава за благополучното пристигане на Питър. При тази новина Маргарита потрепери, но като си спомни за даденото обещание, с безразличен вид отбеляза, че новината я радва, защото сега пътищата не са безопасни. Д’Агилар също изрази радостта си и като се поклони, помоли за разрешение да си тръгва.
	Когато той си отиде, Кастел даде на Маргарита адресираното до нея писмо от Питър, написано с неговия ъгловат и твърд почерк. Очите й пробягаха по редовете. Писмото започваше и завършваше с нежни думи, но беше делово и кратко. Питър съобщаваше, че пътешествието му е приключило благополучно и се радва, че е отново в стария дом. Той пишеше, че на другия ден иска да се срещне с майсторите, тъй като всичко е доста западнало. Дори ровът бил пълен с кал и изгнила трева. Писмото завършваше така: „Аз не вярвам на красивия испанец и ревност ме изпълва при мисълта, че той ще бъде редом с вас по време на моето отсъствие. Пазете се от него, моля ви, пазете се! Да ви пази Дева Мария и всички светии! Предано ваш с цялата си душа, ваш любим…“.
	Маргарита написа отговор още същия ден, тъй като пратеникът трябваше да замине обратно на разсъмване. Освен всичко друго тя му съобщи и за подаръка на д’Агилар и за това как те двамата с баща й са били принудени да го приемат. Тя молеше Питър да не ревнува. Убеждаваше го, че подаръкът й харесва, но тя не обича този, който й го е подарил, и брои часовете, които й остават до мига, в който нейният любим ще се върне и ще я отведе.
	Утрото беше прекрасно. Маргарита стана рано и облече костюм за езда. Д’Агилар пристигна точно в седем. Изведоха от конюшнята испанския кон и д’Агилар умело помогна на Маргарита да се качи на седлото. След това й показа как да си служи с юздата и я предупреди да не използва камшика и шпорите. Конят беше действително великолепен: кротък като агне, послушен и в същото време бърз и игрив.
	Оказа се, че д’Агилар е много приятен кавалер. Той умееше да разказва различни истории — и сериозни, и смешни. Накрая стана така, че Кастел забрави тревогите си и се развесели. Беше свежа пролетна утрин. В лек галоп те се носеха из долините, изкачваха се по хълмовете, слушаха песента на птиците и гледаха работещите в полето хора.
	Тази разходка се оказа само началото. Д’Агилар успяваше да узнае точно кога бащата и дъщерята ще излязат на разходка дори и тогава, когато променяха часовете. Той се присъединяваше към тях толкова естествено, че просто нямаше как да му откажат. Бащата и дъщерята просто не можеха да проумеят как успява винаги да узнае часа на разходките им. Подозираха слугите от конюшнята, въпреки че на тях им беше строго забранено да дават каквато и да било информация. И за миг не им минаваше през главата, че Бети прави това. Не можеха да предположат, че след като се среща с тях всяка сутрин, д’Агилар прави същото и с Бети всяка вечер, когато тя казваше, че е на църква, че шие или че ще навести леля си, която живееше в покрайнините на Уестминстър. Но девойката криеше тези разходки и не казваше на никого за тях и причините за това бяха известни само на нея.
	Сега, когато ходеха заедно на езда, д’Агилар беше все така вежлив и предпазлив, но маниерите му ставаха все по-непринудени. Той разказваше всевъзможни случки от живота си, който беше пълен с необичайни неща, и намекваше за високото си обществено положение, което за момента бил принуден да скрива. Говореше за самотата си, която много му тежала, за това как искал да намери сродна душа, която да сподели богатството, положението и надеждите му. В такива моменти черните му очи гледаха Маргарита, сякаш искаше да каже: „Вие сте жената, която търся.“
	В крайна сметка тези намеци изплашиха Маргарита и понеже нямаше възможност да избегне присъствието му, тя реши да се откаже изобщо от сутрешните разходки до завръщането на Питър, въпреки че обожаваше ездата. Тя обяви, че си е ударила коляното и седлото й причинява болка. Великолепният испански кон трябваше да остане затворен в конюшнята.
	По този начин тя се освободи от присъствието на д’Агилар за няколко дни и прекарваше времето си в четене и писане на дълги писма до Питър. А самият той беше погълнат от задълженията в Дедхам и непрекъснато изпращаше в писмата си нови заръки.
	Една сутрин Кастел седеше в кантората си и разшифроваше току-що получените писма. Предишната нощ най-добрият му кораб с водоизместимост двеста тона, който носеше името на дъщеря му „Маргарита“, беше пристигнал благополучно от Испания в устието на Темза. Същата вечер той трябваше да хвърли котва в Грейвсенд и Кастел се приготвяше да замине, за да следи лично разтоварването. Само този от всичките му кораби беше останал непродаден и той имаше намерение веднага да го натовари със стоки и продоволствия и да го изпрати за пристанището на Севиля. Там щеше да го очаква неговият испански партньор — Хуан Берналдес, — на чието име беше регистриран корабът, и който щеше да го получи срещу уговорената цена. След това Кастел трябваше да предаде търговските си дела в ръцете на лондонските търговци и след това той можеше, запазвайки богатството си, да се оттегли и прекара остатъка от живота си на спокойствие в Ъсекс заедно с дъщеря си и нейния съпруг. Не искаше нищо друго.
	Веднага щом „Маргарита“ приближи бреговете на Темза, капитан Смит изпрати пратеник, като му заповяда да намери кон и незабавно да отнесе на Кастел в Холбърн писмата и списъка на стоките. Именно тези писма четеше в този момент Кастел. Едното от тях беше от сеньор Берналдес от Севиля. Това не беше отговор на писмото, което Кастел му изпрати през нощта, в която се случиха всичките описани до този момент събития, то още не беше пристигнало. Но съдържанието на писмото се отнасяше именно за тях. В него пишеше следното:

	„Вие помните един човек, изпратен в Лондон в кралския дворец. Като използвам факта, че шифърът ни не е известен на никого, а това е много важно и вие трябва да го знаете, поемам риска да назова името му. Казва се д’Агилар. След като изпратих предишното си писмо, аз узнах още неща за този гранд. Въпреки че той нарича себе си просто д’Агилар, в действителност това е маркиз Морела. За него казват, че в жилите му тече кралска кръв, защото е незаконен син на принц Карлос* и следователно доведен брат на краля. Според слуховете, Карлос бил влюбен в една богата и знатна мавританка от Агилар. Тя притежавала огромни имения в Гранада и на други места. И тъй като Карлос не е имал право да се ожени за нея поради различното им обществено положение и вероизповедание, то връзката им била незаконна. Родил им се син. Преди принц Карлос да умре, от естествена смърт или от отравяне, по времето, в което бил пленник в Морела, той успял да издейства титлата маркиз за момчето. По някаква негова странна прищявка той му дал името Морела. На него той завещал някои от земите си. След смъртта на принца неговата любима, която тайно приела християнската вяра, довела момчето в замъка си в Гранада. Десет години по-късно тя умряла там, като оставила на сина си цялото си богатство, тъй като не била омъжена. Казват, че животът му е в опасност, защото макар че е мавър, във вените му тече много кралска кръв. Но маркизът се оказал умен човек и успял да убеди краля и кралицата, че мисли само за собствените си удоволствия. Освен това и църквата се застъпила за него, тъй като той успял да докаже, че е неин верен син, който се занимава с изтреблението на евреите и дори на маврите, чиято кръв тече и в неговите вени. Оставили го на спокойствие и узаконили собствеността над владенията му. Но той отказал да стане свещеник.
	От този момент маркизът става представител на испанския престол в Гранада. Изпращали са го в Лондон, Рим и други места във връзка с делата на Светата църква, свързани с верските въпроси и със създаването на Светата инквизиция. Ето защо той сега е в Англия. Трябва да научи имената и да събере сведения за мараните, живеещи там, особено ако те търгуват с Испания. Видях списък с имената на тези, с които трябва да се заеме. Именно затова ви пиша толкова подробно. Името ви е начело на този списък. Мисля, че сте постъпили правилно, като решихте да ликвидирате търговските си отношения с Испания и да ни продадете корабите си. В противен случай те могат да бъдат конфискувани, а вас да арестуват, ако се появите тук. Позволете ми да ви дам един съвет: скрийте добре богатството си, което ще бъде доста голямо, след като ви изплатим дълговете си, и заминете на безопасно място, преди този копой, д’Агилар, да е успял да попадне по следите ви в Лондон. Да благодарим на Господа, че нас никой не ни подозира в нищо, може би защото плащаме много пари на твърде много хора.“

	[* Карлос, принцът на Виана — законен наследник на арагонския престол. Водил борба с втория си баща — крал Хуан II, баща на Фернандо. Според преданията бил отровен от втората жена на края Хуан II.]
	Като свърши разшифроването на писмото, Кастел внимателно го прочете. След това влезе в салона, където камината гореше, защото времето беше доста хладно, хвърли писмото в огъня и изчака, докато то се превърна в пепел. След това се върна в кантората и скри оригинала в едно тайно сандъче в стената. После седна в креслото си и се замисли.
	„Моят добър приятел Хуан Берналдес е прав. Д’Агилар, или маркиз Морела, следи и мен, и другите. Е, аз нямам намерение оттук нататък да свързвам съдбата си с Испания. Почти всичките ми пари, с изключение на тези, които трябва да пристигнат от Испания, са скрити на такова място, че той никога няма да ги намери. И все пак се моля на Господа Питър и Маргарита по-скоро да се оженят и всички да заминем за Дедхам, далеч от хорските очи. Твърде дълго бях в играта. Трябваше да приключа още преди година. Но търговията беше толкова успешна, че не можех да се реша. Освен това ми вървеше и за тази година успях да удвоя богатството си. И все пак трябваше да спра, преди те да надушат богатството ми. Алчност, обикновена алчност! Всъщност аз нямах нужда от тези пари, които сега могат да ни погубят.“
	Някой почука на вратата и прекъсна мислите му. Джон Кастел взе перото, натопи го в мастилницата и извика: „Влезте!“, като в същото време се зае да пише колонки от цифри върху лежащия пред него лист хартия.
	Вратата се отвори, но Кастел се престори, че е погълнат от работата си. Интуицията му подсказа, че зад гърба му стои д’Агилар. Възможно е той подсъзнателно да беше познал стъпките му. За миг изтръпна. Само до преди малко четеше за мисията на този човек. Какво ли го очакваше? Страх от това, което щеше да се случи, сви гърлото му. Но Кастел се овладя великолепно.
	— Защо ме безпокоиш, дъще? — попита той ядосано, без да обръща глава. — И без това си имам куп грижи. Половината от товара се оказа развален, а ти ме разсейваш, когато изчислявам загубите.
	При тези думи той хвърли перото и рязко се завъртя на стола.
	Пред него действително стоеше усмихнат и с обичайния си поклон разкошно облеченият д’Агилар.


	Глава VIII
	Д’Агилар говори

	— Загуби? — попита д’Агилар. — Добре ли чух? Богатият Джон Кастел, който държи в ръцете си половината от търговията с Испания, говори за загуби?
	— Да, сеньор, така е. Нещата вървят зле. Не ми провървя с този кораб. Едва оцеля по време на пролетните бури. Но, моля ви, седнете.
	— Нима нещата действително вървят зле? — усмихна се д’Агилар, като сядаше. — Колко нагло лъжат слуховете! Чух, че нещата ви вървят добре. Впрочем, това, което за вас е загуба, за такъв човек като мен би било огромна печалба.
	Кастел не отговори нищо. Той изчакваше, защото предчувстваше, че гостът му не е дошъл да говори с него за търговия.
	— Сеньор Кастел — отново започна д’Агилар. В гласа му се долавяше вълнение. — Дойдох да ви помоля за нещо.
	— Ако ще искате пари на заем, боя се, че моментът не е подходящ. — Кастел посочи с глава изписания с цифри лист хартия.
	— Няма да ви искам пари назаем, ще ви помоля да ми направите един подарък.
	— Всичко, което имам в скромната си къща, ви принадлежи — отвърна с източна вежливост Кастел.
	— Радвам се да чуя това, сър, защото имам намерение да искам нещо, което се намира във вашия дом.
	Кастел го изгледа въпросително.
	— Искам ръката на дъщеря ви, синьорина Маргарита.
	Кастел го изгледа учудено и промълви:
	— Това е невъзможно.
	— Защо да е невъзможно? — бавно попита д’Агилар, сякаш очакваше точно такъв отговор. — Ние си подхождаме по възраст, въпреки че положението, което аз заемам, е много по-високо от това, което предполагате. Не искам да се хваля, но жените не мислят за мен като за урод. Аз ще бъда добър приятел на къщата, от която ще взема жена, а може да дойдат такива дни, когато ще имате нужда от приятели. И накрая искам да ви кажа, че аз ще се оженя за нея не заради зестрата й, въпреки че богатството не бива да се пренебрегва, а заради това, че я обичам.
	— Чувал съм, че в Гранада сеньор д’Агилар обича много жени.
	— Така, както аз чух, че „Маргарита“ е направила много успешен рейс, сеньор Кастел. Както току-що казах, на слухове не бива да се вярва. Ще говоря направо. Не съм светец. Но сега, заради Маргарита, ще стана. Ще бъда верен на дъщеря ви, сеньор. Какво ще кажете?
	Кастел само поклати глава.
	— Чуйте — добави д’Агилар, — аз не съм този, за когото се представям. Омъжвайки се за мен, дъщеря ви ще получи високо обществено положение и титла.
	— Да, вие сте маркиз Морела, син на принц Карлос и мавританка, племенник на негово величество краля на Испания.
	Д’Агилар в упор погледна към събеседника си и леко се поклони.
	— Сведенията ви са не по-малко точни от моите. Разбира се, на вас не ви харесва смесената ми кръв. Е, ако не беше тя, сега щях да съм на мястото на Фернандо. Аз също не я харесвам, въпреки че това е древната кръв на благородните маври. Но нима племенникът на краля й син на гранадска принцеса не е подходяща партия за дъщерята на… евреин… да, маран, и английска лейди — християнка от добро семейство, но нищо повече.
	Кастел вдигна ръка, като се канеше да каже нещо, но д’Агилар продължи:
	— Не отричайте, приятелю. Не е нужно да го правите сега, когато сме сами. Не е ли истина, че някой си Йосиф от Толедо напусна преди петдесет години заедно с малкия си син Испания и стана известен в Лондон като Джоузеф Кастел? Както виждате, не само вие сте изучавали родословието ми.
	— Е, и какво от това, сеньор?
	— Какво от това? Нищо, приятелю. Кой би се заинтересувал от тази история, след като старият Йосиф отдавна е умрял, а синът му вече петдесет години е добър християнин, женен за християнка, и има дъщеря, също християнка. Но, ако той само се е преструвал на добър християнин, а тайно е следвал еврейската религия, то тогава…
	— Какво тогава?
	— Тогава той без съмнение ще бъде изгонен от тази страна, в която е забранено да живеят евреи. Имуществото му ще бъде конфискувано, дъщеря му ще бъде предадена на попечителството на краля и ще се омъжи според желанието на негово величество, а самият той по всяка вероятност ще бъде предаден на испанските власти, за да отговаря за делата си. Но ние се отклонихме от темата. Има ли още някакви пречки за брака ни?
	Кастел погледна д’Агилар в очите.
	— Да!
	Той произнесе тези думи толкова смело, че д’Агилар за миг се стъписа. Той не очакваше такъв отговор.
	— Може би ще бъдете любезен да ми обясните причината.
	— Причината е проста, маркиз. Дъщеря ми е сгодена.
	Д’Агилар не изглеждаше учуден.
	— За онзи скандалджия, роднината ви Питър Брум? — попита той. — Досетих се за това и — кълна се във всички светии — ми е жал за нея. Той е твърде скучен любим за такава красива жена, а като мъж… — Д’Агилар сви рамене. — Скъпи Кастел, заради нея вие няма да допуснете този брак да се осъществи.
	— А ако го допусна?
	— Тогава аз ще го разруша заради всички нас. И заради себе си, защото обичам Маргарита и искам да й дам това, което заслужава. Заради вас също, защото искам да доживеете остатъка от живота си спокойно, а не като куче.
	— Как ще го разрушите, маркиз? Чрез…
	— О, не, сеньор — прекъсна го д’Агилар. — Не с помощта на чуждите мечове, ако това имате предвид. Доколкото зависи от мен, достойният Питър е в безопасност, въпреки че, ако се наложи да премерим силите си с него, ще победи този, който е по-силен. Не се бойте, приятелю, аз няма да се унижа с убийство, твърде много държа на душата си, за да я оскверня с кръв. Никога няма да се оженя за жена против волята й. Но Питър може да умре и тогава прекрасната Маргарита сама да протегне ръка и да каже: „Избирам ви за свой съпруг“.
	— Всичко това, разбира се, може да се случи, маркиз, но аз не съм убеден, че ще стане точно така. Колкото до мен, аз съм ви благодарен, но трябва да отхвърля примамливото ви предложение. Убеден съм, че дъщеря ми ще се чувства много по-щастлива с човека, когото сама си е избрала. Ще ми разрешите ли да се заема отново с работата си? — Кастел се изправи.
	— Да, сеньор — отвърна д’Агилар и също стана. — Но прибавете към загубите, за които говорихте, още една — дружбата на Карлос, маркиз Морела, а на страницата, на която записвате печалбите, добавете неговата ненавист. — Мургавото красиво лице на д’Агилар се изкриви от злоба. — Вие да не би да си загубихте ума? Припомнете си за малката молитвена стаичка зад олтара във вашия параклис й за онова, което се намира там!
	Кастел го изгледа втренчено и след това каза:
	— Да отидем да видим. Не се страхувайте. Аз също имам душа и няма да обагря ръцете си с кръв. Вървете след мен. Нищо лошо няма да ви се случи.
	Д’Агилар се подчини. След няколко минути те бяха зад олтара.
	— Вижте — каза Кастел, натискайки пружината и отваряйки тайната врата.
	Д’Агилар надникна в стаичката. Но къде бяха изчезнали масата, сандъчето, свещниците, свитъците, за които говореше Бети? Там беше пълно с прашни сандъци с пергаменти и счупени стари мебели.
	— Какво виждате? — попита Картел.
	— Само това, че сте доста по-умен, отколкото си мислех. Но не на мен и не сега ще отговаряте на тези въпроси. Повярвайте ми, аз не съм инквизитор.
	При тези думи д’Агилар се обърна и излезе.
	Когато Кастел затвори тайната врата и излезе от параклиса, маркизът го нямаше.
	Силно развълнуван, Кастел се върна в кабинета си и седна да поразмисли. Съдбата, която толкова дълго беше благосклонна към него, явно го беше изоставила. По-лошо от това не можеше да бъде. С помощта на шпионите той е разкрил тайната на неговата вяра и тъй като за нещастие маркизът е влюбен в дъщеря му, а Кастел беше принуден да му откаже, сега той беше неговият най-голям враг. Защо отказа на д’Агилар? Той беше благородник и заемаше високо обществено положение. Маргарита щеше да стане съпруга на един от първите хора в Испания. Не беше изключена и възможността тя да стане кралица или майка на крале. Нещо повече: този брак щеше да донесе на Кастел безопасност, спокойни старини, тиха и спокойна смърт в собствената му постеля. Никой нямаше да смее и с пръст да докосне тъста на маркиз Морела. Тогава защо му отказа? Просто защото беше обещал на Питър, че Маргарита ще се омъжи за него. През целия си живот на търговец той винаги беше държал на думата си. И дълбоко в душата си Кастел съжали, че се бе съгласил да даде Маргарита на Питър. Защо не накара Питър, който толкова много беше чакал, да почака още месец? Но вече беше късно. Вече даде думата си и ще изпълни даденото обещание. На всяка цена!
	Кастел стана и нареди на една прислужница да извика Маргарита, но тя му съобщи, че господарката й е отишла на разходка с Бети и че конят му, с който той се готвеше да отиде на реката, е готов, Кастел щеше да прекара нощта на кораба.
	Като взе лист хартия, Кастел се замисли дали няма да е добре да остави на Маргарита бележка и да я предупреди. Но после реши, че дъщеря му няма защо да се страхува от д’Агилар, поне на този етап, и че е опасно такива неща да се пишат. Той само й написа да се пази и й съобщи, че ще се върне на следващата сутрин.
	Същата вечер, докато Маргарита седеше в малката си стаичка и бродираше, вратата се отвори. Момичето вдигна очи от ръкоделието си и видя д’Агилар.
	— Сеньор! — възкликна тя. — Как попаднахте тук?
	— Сеньора — отвърна й с поклон той, затваряйки вратата. — Тук ме доведоха краката ми. Мисля, че ако можех, никога не бих се отделил от вас.
	— Не искам да слушам вашите комплименти, сеньор — намръщено каза Маргарита. — Не мога да ви приема толкова късно, без баща ми да си е у дома.
	Тя стана и се опита да го заобиколи, за да излезе, но той не се помръдна и тя беше принудена да спре.
	— Знаех, че го няма — учтиво каза той. — Точно затова си позволих да се обърна към вас по един изключително важен въпрос. Умолявам ви да ми отделите няколко минути.
	За миг Маргарита си помисли, че той може би й носи лоши новини за Питър.
	— Седнете и говорете — каза тя, като седна в креслото.
	— Сеньора — започна той, — задачата ми в тази страна е изпълнена. След няколко дни се връщам в Испания… — той помълча, сякаш изчакваше нещо.
	— Уверена съм, че пътешествието ви ще бъде приятно — отбеляза Маргарита, без да знае какво друго да каже.
	— Аз също се надявам на това, сеньора, защото дойдох да ви предложа да дойдете с мен. Моля ви, преди да ми откажете, да ме изслушате. Днес се видях с баща ви и поисках ръката ви. Той не ми отговори нито с „да“, нито с „не“. Заяви, че вие сама трябва да решите съдбата си и аз трябва да чуя отговора лично от вас.
	— Баща ми ви е казал това? — прекъсна го учудена Маргарита, но после през ума й мина мисълта, че може би Кастел е имал някаква причина, за да постъпи така и добави: — Е, добре. Отговорът ми ще бъде прост и кратък. Благодаря ви, сеньор, но аз ще остана в Англия.
	— Заради вас, сеньора, и аз съм готов да остана тук, въпреки че намирам страната ви за студена и варварска.
	— Ако вие останете тук, то тогава аз ще замина за Испания. Моля ви, пуснете ме да мина!
	— Само след като ме изслушате. Уверен съм, че тогава ще бъдете по-снизходителна. Разберете, че аз заемам много високо положение в родината си. Само тук предпочитам да живея инкогнито под скромното име на сеньор д’Агилар. Аз съм маркиз Морела, племенник на Фернандо. Аз съм богат и знатен. Ако не ми вярвате, мога да ви представя доказателства.
	— Нямам основание да не ви вярвам — хладно каза Маргарита. — Може би всичко това е истина, но какво отношение има то към мен?
	— Това, че аз, човекът, в чиито вени тече кралска кръв, искам ръката на дъщерята на търговец.
	— Благодаря ви, но аз съм напълно доволна от скромната си съдба.
	— Безразлично ли ви е, че ви обичам с цялото си сърце? Омъжете се за мен и ще получите всичко, може би и трона.
	Маргарита се замисли за миг и после каза:
	— Предлагате ми съблазнителни неща, но как ще ги постигнете? Всички девойки ги лъжат с изкуствени скъпоценности.
	— Как ще го постигна? А как се е правело това преди? Не всички обичат Фернандо. Имам много приятели, които помнят, че баща ми е бил по-големият син, когото отровили. А майка ми е била мавританска принцеса. И ако аз, човекът, който живее при маврите като пратеник на испанския престол, съединя меча си с техните… Има и други начини. Говоря ви за неща, за които никога преди това не съм говорил. Ако някой разбере за тях, може би ще загубя главата си. Нека това ви послужи като доказателство за доверието, което ви имам.
	— Благодаря ви за доверието, сеньор, но ми се струва, че короната се намира твърде високо и пътят към нея е доста опасен. Предпочитам да си остана такава, каквато съм, но в безопасност.
	— Вие се отказвате от славата? — прекъсна я развълнувано д’Агилар. — Може би тогава любовта ще ви трогне. Всички ще ви се кланят. Вие ще бъдете обкръжена с толкова много обожание, както никоя друга на света. Кълна ви се. Във вашите очи има искра, която запали в сърцето ми огън, който пламти ден и нощ и никога няма да изгасне. Гласът ви за мен е най-сладката музика, косите ви ме държат в плен по-здраво от окови. Когато вие вървите, струва ми се, че богинята Венера е слязла на земята. Умът ви е толкова бистър и благороден, както и красотата ви, и с негова помощ аз ще постигна всичко на земята и ще си извоювам място на небето. Обичам ви, господарко моя, моя прекрасна Маргарита. Заради вас нито една жена на света не представлява никакъв интерес за мен. За да ви докажа колко силно ви обичам, аз — един от първите хора на Испания — ще падна на колене пред вас. — Като каза това, той неочаквано падна на колене пред нея, хвана долната част на роклята й и я притисна към устните си.
	Маргарита го гледаше и гневът, избухнал в душата й, започна да се топи. Сякаш изчезна и страхът й. Тя не се съмняваше, че човекът пред нея говори истината. Ръката, която държеше роклята й, трепереше, лицето му беше бледо, а в черните му очи блестяха сълзи. Защо да се бои от човек, който беше неин роб?
	— Сеньор — меко каза тя, — моля ви, станете. Не хабете чувствата си за мен. Аз не ги заслужавам. Не мога да ви отговоря със същото. Сеньор, аз вече съм сгодена. Забравете ме и намерете друга жена, достойна за любовта ви.
	— Сгодена! — възкликна д’Агилар. — Зная за това. Не, не искам да кажа нищо лошо за него. Да говоря лоши неща за този, на когото е провървяло, не е достойно. Но има ли някакво значение, че вие сте сгодена? За мен дори фактът, че сте омъжена, не би означавал нищо! Все едно, аз винаги щях да се стремя към вас. За мен просто няма друг избор. Вие споменахте за произхода си. Вие стоите много по-високо от мен. Вие сте звезда и е толкова трудно да ви достигне човек. Да търся друга любов? Уверявам ви, че съм имал сърцата на много жени — не всички са толкова непристъпни — и сега ги ненавиждам всичките. Аз жадувам за вашата любов и ще се стремя към вас до последния си час. Аз ще ви имам или ще умра. Впрочем, не. Аз няма да умра, докато вие не бъдете моя. Не се страхувайте. Няма да убия любимия ви. Не, освен в честен двубой. Няма да ви принуждавам със сила да станете моя жена, но ще дойде денят, когато вие сама ще ме помолите да станете моя съпруга. Кълна се в Исус Христос! Кълна се, че ще посветя целия си живот само на това. И ако се случи така, че вие умрете преди мен, аз ще ви последвам до вратите на рая и ще ви намеря и там.
	Страхът отново сви сърцето на Маргарита. Макар и величествена, любовта на този човек беше страшна. Питър никога не й беше говорил така.
	— Сеньор — каза тя почти виновно, — мъртвите са лоши годеници. Оставете тези болни фантазии. Те са родени от горещата ви източна кръв.
	— Но това е и вашата кръв. Нали вие сте наполовина еврейка? Трябва да разберете чувствата ми.
	— Може би ги разбирам. Може би им се възхищавам и ги намирам за възвишени и благородни, ако може да се приеме за благородно желанието да отнемете чужда годеница. Но аз, сеньор, съм годеница на друг и му принадлежа изцяло. Няма да се откажа от дадената дума и да разбия сърцето му. За нищо на света. Още веднъж ви моля, сеньор, оставете ме сама да направя своя избор и да приема скромния жребий, който съдбата ми е отредила. Забравете за мен!
	— Лейди — отвърна д’Агилар, — думите ви са мъдри и деликатни и аз съм ви благодарен. Но аз не мога да ви забравя. И отново повтарям клетвата, която вие преди малко чухте. — И преди Маргарита да успее да го спре и даже да разбере какво става, той взе златното разпятие, което висеше на гърдите й, целуна го и го пусна с думите: — Сама виждате, че бих могъл да ви целуна, без да можете да ме спрете, но аз никога не бих го направил, без вие сама да го желаете. Затова, вместо устните ви, целунах разпятието, което и двамата носим. Лейди Маргарита, моя скъпа лейди. След два дни аз ще отплавам за Испания и ще отнеса със себе си лика ви. Уверен съм, че много скоро пътищата ни ще се пресекат отново. Това е така, защото нашите съдби се преплетоха в онази вечер пред Уестминстърския дворец и сега само смъртта може да ги раздели. А сега — сбогом!
	И той изчезна също така безшумно, както се беше появил.
	Бети, която го беше пуснала да влезе, му отвори вратата. Тя крадешком се огледа настрани, за да се увери, че никой не я вижда. Това наистина беше така, защото с Питър бяха заминали най-добрите слуги на къщата, а стопанинът го нямаше. Бети остави вратата полуотворена, за да може да се вмъкне обратно, и тръгна след д’Агилар. Двамата стигнаха до една стара арка, която преди години беше служила за вход на една полуразрушена къща. Именно тук, в това тъмно ъгълче, свърна Бети, като поведе и д’Агилар след себе си. Той спря за миг, измърмори през стиснатите си устни някакво проклятие на испански и тръгна след нея.
	— Какво искате да ми кажете, прелестна Бети? — попита той.
	— Интересува ме — каза тя, като едва сдържаше негодуванието си, — какво ще ми кажете, след като днес направих толкова много за вас? Зная, че за братовчедка ми вие намирате достатъчно много думи. Бях в градината и през капаците на прозорците ви чух как говорихте, говорихте, говорихте, сякаш от това зависеше животът ви.
	„Да се надяваме, че през капаците няма дупки — помисли си д’Агилар — и тя не е успяла да види нищо.“ А на глас каза:
	— Мис Бети, не е трябвало да стоите на този жесток вятър. Можехте да настинете. Какво щях да правя тогава?
	— Не зная. Може би нищо. Искам да зная, защо ме уверявахте, че искате да дойдете у дома, за да се срещнете с мен, а прекарахте цял час с братовчедка ми Маргарита?
	— За да избягна подозренията, скъпа Бети. Освен това трябваше да поговоря с нея за Питър, който изглежда доста я интересува. Вие сте много проницателна. Кажете ми, Бети, май се стяга сватба?
	— Мисля, че да. Нищо не са ми казали, но аз забелязвам всичко. Освен това тя почти всеки ден му пише. Само едно не разбирам — какво толкова е намерила в него?
	— Без съмнение тя високо цени неговата честност. Също така, както аз ценя вашата. Кой може да обясни желанията на сърцето? Както казват мъдрите хора, едни от тях са внушени от небето, а други — от ада. В края на краищата това не е наша работа. Нека бъдат щастливи. Нека се оженят и да им даде Бог многобройно и здраво поколение. Но, скъпа Бети, готова ли сте за отпътуването до Испания?
	— Не зная — мрачно каза тя. — Не съм уверена, че мога да ви се доверя. Щом се кълнете, че искате да се ожените за мен, защо не го направим, преди да отпътуваме? Откъде мога да бъда сигурна, че ще изпълните обещанието си, след като пристигнем в Испания?
	— Задавате много въпроси, Бети. Вече ви отговорих. Не мога да се оженя за вас тук, защото трябва да получа разрешение. То е необходимо поради разликата в положението, което двамата заемаме в обществото. Тук, където всички ви знаят коя сте, няма да получа това разрешение. В Испания ще ви представя като знатна английска лейди, каквато сте всъщност, и ще получа нужното разрешение много бързо. Но щом се съмнявате в мен, ще ви предложа още сега да се разделим, въпреки че сърцето ми се къса. Нямам нужда от жена, която не ми вярва. Кажете, жестока Бети, искате да ме напуснете ли?
	— Вие знаете, че не искам това! То ще ме убие! — възкликна тя с глас, пълен със страст. — Знаете, че аз обичам дори земята, по която вие стъпвате, и ненавиждам всяка жена, която се окаже редом с вас, дори братовчедка си, която винаги е била толкова добра с мен. Ще рискувам и ще тръгна с вас, защото вярвам, че сте честен джентълмен и няма да излъжете, девойката, която ви е оказала доверие. Нека Бог ви накаже, ако ме измамите. Аз не съм играчка, която може да изхвърлите, след като й се наситите. Сам ще се убедите в това. Да, ще рискувам, защото ме накарахте да се влюбя толкова силно във вас, че сега не мога да живея нито миг, без да ви виждам!
	— Бети, думите ви ме карат да ви се възхищавам. Виждам, че не съм се измамил. Вие имате благородно сърце. Но говорете по-тихо. Да се върнем към плана. В деня на отплаването аз ще ви поканя заедно с господарката ви да посетите кораба ми.
	— А защо не поканите само мен?
	— Защото това ще събуди подозрения, които не са ни нужни. Не ме прекъсвайте. Аз ще ви поканя да дойдете и след това ще наредя по някакъв повод да я свалят на брега. Оставете всичко на мен. Закълнете се, че ще изпълните всичко, което ви наредя. Знайте, че ако не направите това, нашите могъщи врагове ще ни разделят завинаги. Ще бъда откровен, Бети. Има една знатна дама, която ви ревнува и ви следи на всяка крачка. Заклевате ли се?
	— Да, заклевам се! Коя е тази знатна дама?
	— Нито дума за нея! В името на вашия и моя живот! Скоро ще ви пратя вест. А сега, скъпа моя, довиждане.
	— Довиждане — промълви Бети, но не помръдна от мястото си.
	Д’Агилар разбра, че тя очаква още нещо от него. Той с мъка събра сили и докосна косата й с устни. В същия миг съжали за това, което бе сторил, защото то предизвика у Бети цял ураган от чувства. Тя обгърна врата му с ръце и започна да го целува, дотогава, докато почти задушен, той успя да се измъкне от прегръдката й и да се спаси с бягство.
	— Света Дево — помисли си той, — тази жена прилича на изригнал вулкан! Сега цяла седмица ще усещам вкуса на целувките й. — И той избърса лицето си с ръка. — По-добре щеше да бъде, ако бях измислил някакъв друг план, но сега вече е късно да променям нещата. Тя ще ме издаде. Все някак ще се избавя от нея, дори ако се наложи да я удавя. Тежка е участта ми — обичам господарката, а слугинята е влюбена в мен.


	Глава IX
	Капанът

	На следващата сутрин Кастел се върна и Маргарита му разказа за визитата на д’Агилар. Испанецът й беше казал, че е наполовина еврейка, и тя се страхуваше, че е разкрил тайната на Кастел.
	— Зная! — отвърна развълнуван и ядосан бащата. — Вчера той ме заплаши. Да става каквото ще, аз съм готов! А сега искам да зная кой пусна този човек в дома ми без мое разрешение?
	— Бети. Тя се кълне, че не е предполагала, че ще се държи лошо.
	— Прати да я повикат — каза Кастел.
	Бети дойде веднага и съчини дълга история в отговор на въпросите на господаря. Каза, че вечерта, когато излязла да се поразходи, се сблъскала със сеньор д’Агилар. Той я поздравил и последвал вътре, като казал, че има уговорена среща с господаря.
	— С мен? — прекъсна я Кастел. — Но аз не бях у дома.
	— Не знаех, че ви няма. Когато сте заминали, аз не съм била у дома, а след това никой не ми е казвал, че ви няма. Мислех, че сеньор д’Агилар е ваш приятел. Затова го пуснах да влезе, а след това й да излезе. Това е всичко.
	— В такъв случай искам да ти кажа, че си развратница и лъжкиня и че испанецът те е подкупил по някакъв начин! — избухна Кастел. — Виж какво, малката, реших да те изгоня от дома си, независимо от това, че си наша роднина. Ако щеш, умри от глад!
	Отначало Бети се ядоса, но след това се разплака. Маргарита започна да моли баща си да не гони момичето, защото това ще погуби Бети и той ще си сложи грях на душата. Кастел беше добър човек и си спомни за покойната си съпруга, която обичаше Бети Дийн като родна дъщеря, и само забрани на племенницата си да излиза от къщата без Маргарита. После нареди единствено слугата да отваря вратата, когато идват посетители.
	Маргарита написа на Питър дълго писмо, в което му разказа как испанецът е поискал ръката й. Премълча само думите, които й беше казал. В края на писмото тя забрани на Питър да я ревнува и го увери, че сърцето й принадлежи само на него.
	Когато прочете писмото, Питър много се развълнува. Той не се съмняваше, че Кастел и Маргарита са спечелили омразата на испанеца. Беше възмутен от факта, че д’Агилар се е осмелил да притеснява годеницата му с ухажванията си. Другото не го безпокоеше, защото вярваше в нея така, както и в Бога. Въпреки това му се искаше да се върне по-скоро в Лондон. Но не минаха и три дни и той получи други писма и от двамата, които го успокоиха.
	В писмата си му съобщаваха, че д’Агилар е отплавал за Испания. Кастел го бе видял да стои на носа на кораб, който плаващ надолу по Темза към морето. А този кораб принадлежеше на посланика де Айала. Освен това Маргарита бе получила от него прощално писмо. В него пишеше следното:

	„Сбогом, прекрасна лейди. До предопределения миг, в който ще се срещнем отново. Аз заминавам, защото съм длъжен да го направя, но отнасям лика ви със себе си. Обичащият ви до самата си смърт Морела.“

	„Той може да носи лика й със себе си, докато самата тя е с мен. Но ако се върне отново заедно със своята любов, кълна се, че много скоро ще се срещне със смъртта!“ — Така си мислеше Питър.
	След това отново препрочете писмата. Сега, когато испанците си бяха вече отишли, в Лондон не го заплашваше нищо. В писмото си Кастел бе определил и деня на завръщането — 31 май, точно след седмица. А за следващия ден — 1 юни, беше насрочена сватбата. Бракосъчетанието не биваше да се извърши през май, защото това можеше да донесе нещастие.
	Маргарита съобщаваше тези новини с толкова мили думи, че Питър целуна писмото й и веднага седна да пише отговор. Кратък, както обикновено. Той писа, че ако е рекъл Бог, ще пристигне вечерта на 31 май и че в цяла Англия няма по-щастлив човек от него.
	През цялата седмица Маргарита бе погълната от ушиването на венчалната си рокля. Освен това приготвяше и останалата част от чеиза си, защото бе решено още на другия ден след сватбата двамата с Питър да заминат за Дедхам, а баща й да ги последва по-късно. Старият замък още не беше готов, но Питър бе ремонтирал няколко стаи, в които щяха да живеят през лятото. До настъпването на зимата всичко щеше да бъде готово.
	Кастел също бе много зает. Корабът „Маргарита“ беше готов за ново плаване и в трюмовете се привършваше товаренето на последните стоки. Кастел се надяваше, че корабът ще може да отплава в същия ден, на 31 май, и по такъв начин да приключи и последната му сделка. Оставаше му само да предаде складовете и магазините си на търговците, които ги бяха купили. Работата му го задържаше в Грейвсенд, където бе закотвен корабът, но той беше спокоен, защото д’Агилар и всички останали испанци, в това число и слугите на де Айала, които се бяха заклели да убият Питър, бяха заминали.
	О, колко щастлива беше Маргарита през тези прекрасни пролетни дни! На сърцето й беше толкова спокойно. Тя беше толкова щастлива и погълната от приятните задължения, че изобщо не обръщаше внимание на Бети, която й помагаше в приготовленията на сватбената рокля и всичко необходимо за заминаването. Ако беше обърнала внимание, щеше да види, че Бети е разтревожена и сякаш очаква нещо. Всъщност тя се бореше с обхваналото я отчаяние. Но Маргарита не забелязваше нищо. Тя беше твърде щастлива и броеше часовете, които оставаха до завръщането на Питър.
	Времето минаваше. Най-накрая дойде денят, в който Питър трябваше да пристигне. Сватбата беше насрочена за следващия ден. Всичко беше готово. Дори и прекрасният костюм за Питър. За първи път в живота си имаше такива прекрасни дрехи. Църквата, в която щеше да стане бракосъчетанието, вече беше украсена с цветя.
	Рано сутринта Кастел замина за Грейвсенд, като взе със себе си по-голяма част от слугите. „Маргарита“ трябваше да отплава рано на следващата сутрин. Кастел обеща да се върне вечерта, за да посрещне Питър, който щеше да тръгне от Дедхам на сутринта и да пристигне късно вечерта.
	Към четири часа всичко в къщата беше готово и Маргарита отиде в стаята си, за да се преоблече за срещата с Питър. Тя не взе Бети със себе си, защото братовчедка й беше много заета. Освен това сърцето на Маргарита беше препълнено с радост и й се искаше да остане малко сама.
	Сърцето на Бети също бе препълнено, но не с радост. Беше измамена. Красивият испанец, когото страстно обикна, замина и не й прати нито ред. Нямаше място за съмнение. Бяха го видели на борда на отплаващия кораб. Нито дума! Това беше жестоко. И сега тя, на която бяха ограбили надеждата и любовта, бе принудена да помага на друга жена, която щеше да стане щастлива съпруга. Бети се захвана на работа със сърце, изпълнено с мъка. Изтри с ръкава на роклята сълзите от очите си. Неочаквано вратата се отвори и един от слугите, които бяха наели да помагат за сватбата, й каза, че я търси някакъв матрос.
	— Пусни го да влезе. Нямам време да излизам и да изслушвам всички! — избухна тя.
	Слугата го въведе в стаята и ги остави сами. Пратеникът се оказа дребен мургав човек с хитри очи. Ако не беше отличният му английски език, човек можеше да помисли, че е испанец.
	— Кой си и какво искаш? — попита нетърпеливо Бети.
	— Аз съм дърводелецът на „Маргарита“ — обясни той. — Изпратиха ме, за да ви предам, че с господин Кастел се случи нещастие и дъщеря му Маргарита трябва незабавно да отиде при него.
	— Какво нещастие? — извика Бети.
	— Той наблюдаваше товаренето и падна в трюма. Удари гърба си и счупи дясната си ръка и затова не можа да ви напише бележка, но лекарят, който го прегледа, ми каза да предам на мис Маргарита, че няма опасност за живота му. Вие ли сте мис Маргарита?
	— Не — отговори Бети, — но аз сега ще я извикам. Почакай ме тук.
	— Значи вие сте братовчедка й, мис Бети Дийн? Ако е така, имам нещо и за вас.
	— Да, аз съм.
	— Ето — каза матросът, като измъкна едно писмо и й го подаде.
	— Кой ти даде това? — попита подозрително Бети.
	— Не го познавам, но по вида му си личеше, че е много благороден испанец. И много щедър. Той чу за нещастието на „Маргарита“ и за това, че идвам тук, и ме помоли да ви предам писмото. За награда ми даде цял златен дукат и аз му дадох дума, че ще дам писмото само на вас.
	— Сигурно е някой недодялан поклонник — заяви Бети, като кимна с глава. — Те винаги ми пишат. Стой тук. Ще отида за мис Маргарита.
	Щом Бети излезе от стаята, тя бързо отвори писмото и жадно впи очи в написаното.

	„Любима!
	Вие си мислите, че съм Ви излъгал и съм заминал, но това не е истина. Аз мълчах само защото Ви пазеха много строго и нямаше да можете да излезете от къщата. Но сега богът на любовта ни дарява тази възможност. Вашата братовчедка ще Ви вземе със себе си на кораба на баща си, където той се намира тежко ранен. Докато тя се занимава с него, аз ще Ви отведа, за да се венчаем, а след това веднага ще заминем. Днес или утре. Като зная колко силно желаете това, взех разрешение, макар и много трудно, и един свещеник ще ни чака, за да ни ожени. Не казвайте на никого за това. Ако някой разбере тайната ни, ще бъдем разделени навеки. Уговорете братовчедка си да Ви вземе със себе си да я придружите. Помнете, че Вашият любим Ви очаква.“
	К. д’А.

	Когато Бети прочете любовното послание, сърцето й заби от вълнение, главата й се завъртя и тя едва не припадна. После си помисли, че може би е шега. Но не, Бети позна почерка на д’Агилар. Той й беше верен, щеше се ожени за нея, за да я отведе в Испания и да я направи знатна дама. Ако се забави, може да го загуби завинаги. Тя би отишла с него накрай света. В този миг решението беше взето. Бети беше храбро момиче. Щеше да замине, дори да й се наложи да зареже братовчедка си, която толкова много обичаше.
	Като скри писмото в пазвата си, Бети се втурна в стаята на Маргарита и й разказа за пратеника и за ужасната новина. За писмото не каза нито дума. Маргарита пребледня, но след като се овладя, каза:
	— Ще отида да поговоря с него.
	Двете заедно слязоха по стълбата.
	Матросът повтори пред Маргарита цялата история. Той разказа как е станало нещастието. Според думите му всичко това беше станало пред очите му. Той описа раните, които баща й беше получил. При това добави, че въпреки твърденията на доктора, че животът му е вън от опасност, Кастел настоявал дъщеря му незабавно да отиде при него. Без да разбира от какво, Маргарита изпитваше страх и умишлено се бавеше.
	— Питър ще бъде тук най-много след два часа — обърна се тя към Бети. — Не е ли по-добре да го изчакаме?
	— О, Маргарита, а какво ще стане, ако през това време баща ти умре? Той най-добре знае състоянието си, независимо от това, какво казва онзи шарлатанин, когото са извикали да го прегледа. Тогава ще загубиш покой за цял живот! Разбира се, че трябва да тръгнеш незабавно. В краен случай ще тръгна само аз.
	Маргарита все още се колебаеше. Но в този момент матросът се намеси:
	— Милейди, ако тръгнете, мога да ви заведа до мястото, където ви очаква лодката, която ще ви прекара през реката. В противен случай трябва да ви оставя, защото корабът ще отплува при изгрева на луната. Там чакат само вас, за да пренесат баща ви на брега. Моряците са на мнение, че е по-добре и вие да присъствате. Но ако вие не отидете, те ще го направят много внимателно и без вас. Там ще намерите утре господин Кастел — жив или мъртъв. — При тези думи матросът взе шапката си и се приготви да тръгва.
	— Тръгвам с вас! — възкликна Маргарита. — Права си, Бети. Заповядай да оседлаят два коня. Нека ти намерят удобно седло. Ще тръгнем заедно. А матросът има ли кон?
	Матросът кимна утвърдително с глава и последва Бети в конюшнята. Маргарита написа набързо бележка на Питър. Тя му съобщаваше за постигналото ги нещастие и го молеше незабавно да ги последва.

	„Принудена съм да тръгна сама с Бети и този непознат мъж — пишеше, тя. — Но нямам друг изход, защото сърцето ми се свива от страх при мисълта за баща ми. Любими, последвай ни по-скоро.“

	Маргарита остави бележката на слугата, който беше пуснал матроса в къщата, и му заповяда да я предаде на мастър Питър Брум веднага щом пристигне. Слугата се закле, че ще го направи.
	След това Маргарита взе за себе си и за Бети две черни наметала с качулки, които да скрият лицата им, и потеглиха.
	— Стойте! — възкликна Маргарита, когато вече тръгваха. — Защо баща ми не изпрати някой от слугите, които го придружават, и защо не ми написа бележка? — обърна се тя към матроса.
	Той се учуди:
	— Слугите се грижеха за него и той заповяда на мен, защото аз зная пътя и имам на брега много добър кон, с който обикновено ходя до Лондон, когато се наложи. А колкото до бележката, лекарят започна да пише, но ставаше много бавно и господин Кастел ми заповяда незабавно да тръгвам. Сякаш — обърна се той към Бети — господарката ви ми няма доверие. Щом е така, нека си намери друг придружител или да си остане вкъщи. Все ми е едно. Аз изпълних поръчението си.
	С тези думи този хитрец успя да разсее страховете на Маргарита, но спомняйки си за писмото на д’Агилар, Бети все още се страхуваше. Цялата тази история беше много странна, но глупавата и суетна Бети беше сигурна, че дори и да има някакъв капан, той е, за да й се помогне на нея самата. Тя беше сигурна, че няма да може да се измъкне сама от къщи. Бети не разсъждаваше какво прави. Но за нейно оправдание трябва да кажем, че и през ум не й минаваше, че Маргарита е в опасност и цялата тази история с Кастел е лъжа.
	Скоро те напуснаха Лондон и се отправиха към северния бряг на реката. Водачът им обясни, че корабът е далеч от брега и лодката ги очаква в Тилбър. Оставаха им повече от двадесет мили и колкото и да бързаха, нощта ги завари по пътя. Най-накрая, когато вече бяха съвсем измъчени от тежкото пътуване, матросът спря и каза, че са пристигнали. В далечината се виждаше малък пристан, но наоколо нямаше никакви къщи. Матросът даде юздите на коня си на кочияша, който ги придружаваше, и попита високо това ли е лодката от „Маргарита“. Нечий глас му отговори утвърдително.
	След това той около минута разговаря с хората от лодката. Бети и Маргарита не чуха разговора им. После дотича обратно и им предложи да побързат, защото състоянието на господаря се било влошило и той непрекъснато питал за дъщеря си.
	Матросът заповяда на кочияша да отведе конете в хана и да ги чака там, докато се върнат или му изпратят някакво нареждане. Той предложи на Бети да тръгне заедно с кочияша, защото мястото в лодката било малко. Бети беше готова да се съгласи, защото мислеше, че това е част от плана за отвличането й, но Маргарита заяви, че без нея няма да тръгне никъде. Като помърмори малко, матросът ги поведе по някакви дървени стъпала, които водеха към лодката, чиито очертания едва се долавяха в тъмнината.
	Щом Маргарита и Бети седнаха една до друга на кърмата, лодката се понесе напред. Един от матросите запали фенер и го закрепи на носа. Като отговор на този сигнал някъде далече отпред също премига светлина и лодката се насочи към нея. Едва сега Маргарита се реши да попита гребците за състоянието на баща й, но матросът, който ги беше довел, я помоли да не отвлича вниманието им, тъй като течението било много бързо и лодката можело да се преобърне. Маргарита млъкна, разкъсвана от страх и съмнения. Тя гледаше светлината, която непрекъснато се приближаваше, докато в един момент се оказа над главите им.
	— Това „Маргарита“ ли е? — извика високо придружителят и отново беше получен утвърдителен отговор.
	— В такъв случай предайте на господин Кастел, че дъщеря му е тук! — извика придружителят им.
	В същия момент от кораба хвърлиха въже и лодката беше здраво привързана към трапа.
	Бети, която беше най-близо до трапа, стъпи на него. Водачът я изпревари, след като бързо изтича по дървената стълба.
	Силна и ловка, Бети го последва. След нея се качваше Маргарита. Когато Бети се качи на палубата, тя сякаш чу испанска реч и различи едно изречение: „Глупак! Защо ги доведе и двете?“, но не чу отговор. Тя се обърна, подаде ръка на Маргарита и двете тръгнаха към мачтата.
	— Заведете ме при баща ми — каза Маргарита.
	Водачът им веднага отговори:
	— Да, да, господарко, ето тук. Само че вървете сама. Ако се появите двете, може да го развълнувате.
	— Не — отвърна Маргарита, — братовчедка ми ще дойде с мен. — И тя здраво хвана Бети за ръката.
	Като сви рамене, матросът ги поведе напред. Маргарита забеляза, че някои от матросите опъваха платното, а другите, пеейки някаква дивашка песен, започнаха да въртят нещо, което приличаше на скрипец. Но в този момент вече бяха стигнали до каютата. Вратата се затвори зад тях. До масата седеше някакъв мъж, а над главата му светеше лампа. При тяхното появяване мъжът стана, обърна се с лице към тях и се поклони. Това беше д’Агилар.
	Бети се закова на място. Тя си мислеше, че тяхната среща ще се състои при други обстоятелства. Глупавото й сърце така се разтуптя при вида му, че тя си мислеше, че ще припадне. Смътно си мислеше, че е станала някаква грешка и сега д’Агилар ще обясни на Маргарита, че трябва да си замине и да ги остави — тях двамата. Бети дори огледа каютата, за да види дали има свещеник. Тя реши, че той се крие зад вратата, която видя.
	При вида на д’Агилар от гърдите на Маргарита се изтръгна вик, но в следващата минута, като смела жена, една от онези, които стават особено смели пред лицето на опасността, тя се изправи и попита с твърд глас:
	— Какво правите тук? Къде е баща ми?
	— Сеньора — покорно отговори той, — вие се намирате на борда на моята каравела „Сан Антонио“, а колкото до баща ви, той е или на своя кораб „Маргарита“, или по всяка вероятност у дома си в Холбърн.
	При тези думи Маргарита се отдръпна назад.
	— Не ме упреквайте — бързо продължи д’Агилар, — ще ви разкрия самата истина. Първо, не се безпокойте за баща си. Нищо не се е случило с него. Той е цял и невредим. Простете ми за вълнението, което ви причиних, но нямах друг изход. Цялата тази история е само един капан, като всички хитрости, с които си служи любовта… — Той спря за миг, потресен от изражението на Маргарита.
	— Капан! Хитрост! — едва чуто каза тя. Очите й хвърляха мълнии. — Е, ще си получите заслуженото за вашата хитрост!
	Д’Агилар видя, че Маргарита измъкна кинжала, който беше скрит в пазвата й. Стана му ясно, че е готова да се нахвърли срещу него. Той не можеше да помръдне от мястото си. Страшните й очи го бяха приковали. Още миг и стоманеното острие щеше да прониже сърцето му. Но в този момент Бети с вик се спусна към Маргарита и я хвана със силните си ръце.
	— Чуй ме, ти не го разбра. Той иска мен, а не теб. Той ме обича! И аз го обичам и съм готова да се омъжа за него. Ти ще се прибереш обратно вкъщи.
	— Пусни ме — каза Маргарита с такъв глас, че Бети отпусна ръце. Маргарита продължаваше да стиска кинжала. — А сега — обърна се тя към д’Агилар, — кажете по-бързо истината. Какво означават думите й?
	— Тя по-добре знае — смутено каза д’Агилар. — На нея цялата тази каша й харесва.
	— Каша, която може би вие забъркахте. Говори, Бети!
	— Той ме ухажваше — изхлипа Бети. — Аз се влюбих в него. Той ми обеща, че ще се оженим. Днес ми изпрати писмо. Ето го.
	— Чети! — каза Маргарита.
	Бети се подчини.
	— Значи ти си ме предала — произнесе Маргарита, — ти, моята братовчедка, която приютих и подслоних.
	— Не! — извика Бети. — Не съм искала да те предавам. По-скоро бих умряла. Аз наистина повярвах, че с баща ти се е случило нещастие и си мислех, че докато си при него, този човек ще успее да ме отвлече.
	— Какво ще кажете след всичко това? — обърна се Маргарита към д’Агилар със същия леден тон. — Вие предложихте и на мен, и на нея любовта си. Какво ще ми кажете?
	— Само това, че тази жена е глупава — каза д’Агилар, като се стараеше да изглежда мъжествен. — Аз използвах нейната суетност, с цел да бъда близо до вас.
	— Чуваш ли, Бети, чуваш ли? — извика Маргарита, като се изсмя със страшен кратък смях.
	Но Бети само стенеше…
	— Обичам само вас — продължаваше д’Агилар. — Ще върна братовчедка ви обратно на брега. Дръзнах да извърша този грях, защото не можех повече да се владея. Мисълта, че от утре ще принадлежите на друг, не ми даваше покой и аз направих всичко възможно, за да ви изскубна от прегръдката му. Нима не ви се заклех — каза той, като се помъчи да си възвърне обичайния галантен тон, — че ликът ви ще ме съпровожда до Испания, където сега отиваме?
	Точно когато той произнасяше тези думи, корабът леко се наклони под напора на вятъра. Маргарита не каза нищо. Тя си играеше с малкия кинжал и следеше с поглед д’Агилар. Очите й блестяха, студени като стомана.
	— Убийте ме, ако искате — отново продължи д’Агилар. В гласа му прозвучаха любов и срам. — Тогава моите страдания ще свършат.
	При тези думи Маргарита сякаш се събуди. Сега тя заговори с него със съвършено различен глас — отмерен и студен.
	— Не — каза тя. — Няма да оскверня ръцете си с кръвта ви. Защо да лишавам Бог от възможността да ви накаже?! Но ако се опитате да ме докоснете или да ме разделите с тази нещастна жена, която излъгахте, тогава ще убия, но не вас, а себе си. И ви се кълна, че призракът ми ще ви преследва навсякъде, до самия ад, който ви очаква. Чуйте ме, Карлос д’Агилар, маркиз Морела, аз зная, че вярвате в Бог и се боите от гнева му. В такъв случай аз ще се моля да ви настигне Божието наказание. То ще ви настигне и намери независимо къде сте. Каквото и да направите, всичко ще е напразно. Дали ще съм жива или мъртва, страданията, които ще ме заставите да понеса, нещастията, които сте причинили и ще причините на моя любим, на баща ми и на тази нещастна жена — за всичко това вие ще бъдете наказан и на този, и на онзи свят. Все още ли искате да ви съпровождам до Испания или ще ме пуснете?
	— Не мога — с пресипнал глас каза той. — Вече е твърде късно.
	— Е, какво пък, ще ви придружа до Испания заедно с Бети Дийн и възмездието на всемогъщия Бог, което е надвиснало над вас. Знайте само едно, че ви ненавиждам и ви презирам, но не се страхувам от вас. Вървете си.
	Залитайки, д’Агилар излезе от каютата. Двете жени чуха как вратата се затвори след него.


	Глава X
	Преследването

	Приблизително по същото време, когато Маргарита и Бети се качиха на борда на „Сан Антонио“, Питър Брум, придружен от слугите си, пристигна в Холбърн. Той се беше забавил около час заради калта по пътищата. Цял месец беше мечтал за този миг така, както може да мечтае човек, който е сигурен, че го очакват. Та нали за следващия ден беше насрочена сватбата с неговата прекрасна любима. Той си представяше как Маргарита го очаква до прозореца, как ще се спусне към него, докато той слиза от коня, и пред очите на всички ще го прегърне. След като на следващия ден вече щяха да бъдат мъж и жена, нямаше от какво да се срамуват!
	Но Маргарита не беше на прозореца. Къщата беше тъмна. Старият дом изглеждаше мрачен. Питър скочи от коня и изтича към вратата, като се опита да я отвори, но не успя, защото беше залостена. През цялото време той си бе мечтал как ще го посрещне неговата любима, а ето че сега къщата беше пуста. Той започна да удря с дръжката на меча по вратата, докато някой се приближи и започна да отключва. Това беше слугата, на когото Маргарита бе оставила писмото. Той беше нов в къщата. В ръката си държеше фенер. При вида му сърцето на Питър се сви.
	— Кой си ти? — попита го Питър и без да дочака отговор, продължи: — Къде са господин Кастел и господарката Маргарита?
	Слугата съобщи, че стопанинът още не се е върнал от кораба, а лейди Маргарита е излязла преди около три часа заедно с братовчедка си Бети и един матрос, всички на коне.
	— Навярно е тръгнала да ме посрещне и сме се разминали в тъмнината — предположи Питър.
	Тогава слугата го попита той ли е Питър Брум, защото за него има писмо.
	— Да, да! — извика Питър и изтръгна писмото от ръцете на слугата.
	Заповяда му да затвори вратата и да държи фенера така, че да може да прочете писмото. Питър веднага позна почерка на Маргарита.
	— Странна работа! — измърмори той, след като прочете писмото. — Трябва да тръгвам.
	Питър вече беше тръгнал към вратата и посегна да я отвори. В този момент вратата се отвори и Кастел се появи жив и здрав.
	— Здравей, Питър! — извика весело той. — Знаех, че си тук, защото видях конете, но къде е Маргарита?
	— Няма я. Отишла е при вас, защото е научила, че сте смъртно ранен. Така поне пише в това писмо.
	— Отишла при мен? Смъртно ранен? Дай ми писмото. Не, по-добре ти го прочети, защото не виждам нищо.
	Питър прочете писмото на глас.
	— Това е някакъв заговор — произнесе с мъка Кастел, когато Питър свърши. — Мисля, че това е дело на испанеца или на Бети, а може и на двамата. Е, момко, казвай бързо всичко, което знаеш, ако искаш да спасиш кожата си.
	— Ами аз, какво! — измънка объркано слугата и разказа цялата история от момента на пристигането на матроса.
	— Тичай да кажеш на хората да доведат отново конете — прекъсна го Кастел. — А ти, Питър, ела на себе си и изпий чаша вино. Няма да ни е излишно. Ей, има ли тук някой от слугите ми? — извика той.
	Кастел заповяда на дотичалите слуги да хапнат и пийнат по нещо, за да се подкрепят. Докато те се хранеха, той им каза, че тяхната господарка е отвлечена и трябва да тръгнат по следите на похитителите. Чу се шум — водеха конете от конюшнята. Всички излязоха на улицата, яхнаха конете и се спуснаха към Тилбър. Тръгнаха по пътя, по който беше тръгнала и Маргарита, но не защото знаеха това, а защото това беше най-краткият път.
	Но конете бяха уморени, нощта беше тъмна, валеше дъжд и те успяха да стигнат в Тилбър едва към три часа. Минаха точно покрай малкия кей, където Маргарита и Бети се бяха качили на лодката. Питър и Кастел яздеха един до друг начело на групата и мълчаха. Просто нямаше за какво да говорят. Изведнъж от тъмнината един познат глас ги повика. Това беше гласът на кочияша Томас. — Видях главите на конете ви на фона на небето — обясни той — и ви познах.
	— Къде е господарката ти? — в един глас попитаха и двамата.
	— Замина заедно с Бети Дийн на една лодка от този пристан. Те тръгнаха, струва ми се, към „Маргарита“. Аз отведох конете в хана, както ми беше заповядано, и се върнах да ги чакам. Беше преди няколко часа. От този момент не съм видял никого и не съм чул нито звук, освен шума на вятъра и водата. А сега идвате вие.
	— Трябва да отидем до Тилбър и да намерим лодка — каза Кастел. — Трябва да стигнем до „Маргарита“, преди да са вдигнали котва. Може би жените са на „Маргарита“?
	— Ако това е вярно, според мен са ги отвлекли испанците. Убеден съм, че в онази лодка имаше испанци.
	Той тичаше до коня на Кастел, като се държеше за стремето.
	Кастел нищо не отговори. Питър тежко въздъхна. Той също подозираше, че това е дело на испанците.
	След час, когато утрото вече настъпваше, те се качиха на борда на „Маргарита“ точно в момента, когато вдигаха котва. Разговорът с капитан Джейкъб Смит потвърди най-лошите им предчувствия. Нито една от лодките на „Маргарита“ не бе напускала кораба, а Маргарита и Бети изобщо не се бяха появявали. Но преди шест часа покрай тях минала испанската каравела „Сан Антонио“, която била на котва по-нагоре по течението. И още нещо. Двамата лодкари, които докарали прясно месо, им разказали, че когато закарали на „Сан Антонио“ три овце и кокошки, точно преди тя да отплава, видели как две високи жени се качили по трапа и чули как едната от тях казала на английски: „Заведете ме при баща ми.“
	Сега те знаеха какво се е случило и се гледаха, онемели от отчаяние. Пръв намери сили да заговори Питър.
	— Аз трябва да замина в Испания да търся годеницата си — бавно каза той, — ако е жива, и да убия похитителя й. Вървете си у дома, мистър Кастел.
	— Моят дом е там, където е дъщеря ми! — сърдито отвърна Кастел. — Аз също тръгвам.
	— В Испания, ако изобщо стигнем там, може да бъде опасно за вас — многозначително отбеляза Питър.
	— Все едно. Тръгвам с теб, дари това да е пътят за ада — упорито заяви Кастел. — Нямам нищо против да ловя дяволи.
	— Ще направим това заедно — каза Питър и протегна ръката си на Кастел.
	Това беше клетва между бащата и любимия да следват тази, която беше всичко за тях двамата. Да я следват до мига, в който смъртта прекъсне усилията им.
	Като помисли малко, Кастел заповяда всички да се съберат на палубата. Когато матросите, начело с офицерите и слугите, наобиколили Питър, се събраха, Кастел се обърна към тях. Речта му беше кратка. Той разказа за злодейското отвличане и заяви, че има намерение заедно с Питър Брум, чиято годеница бяха отвлекли, да преследват похитителите, като се надяват с Божията помощ да спасят Маргарита и Бети. Кастел обясни, че това ще бъде опасно, защото може да се стигне до сражение, и затова не иска никой от хората да рискува живота си не по свое желание, още повече, че всички на кораба са били наети за търговско плаване, а не, за да се сражават. Той обеща на тези, които го последват доброволно, двойна заплата и подарък, ако всичко завърши успешно, и заяви, че ще подкрепи думите си писмено. А тези, които не искат да го последват, той помоли да напуснат кораба.
	Когато Кастел свърши, матросите — те бяха около тридесет души — се посъветваха с капитана, който беше смел човек на около петдесет години и заявиха, че приемат предложението. Отказа се само един — младо момче, което скоро се беше оженило. Всички останали се заклеха, че ще доведат работата до края — добър или лош, — защото всички са англичани и мразят испанците. Дръзката постъпка на д’Агилар беше накарала кръвта им да закипи. Освен това шестима от дванадесетте слуги, които бяха дошли заедно с Кастел от Лондон, поискаха да останат на кораба, независимо от това, че не бяха моряци, защото обичаха Маргарита, господаря си и Питър. Решено беше да ги вземат: Останалите шестима се върнаха на брега. Беше им заповядано да отнесат писма от Кастел до приятелите, агентите и управителите му. В тях той даваше указания как да се грижат за земите и къщите му по време на неговото отсъствие. Освен това отнесоха със себе си и кратко завещание, подписано от Кастел и заверено по нужния начин, с което оставяше цялото си имущество, включително и печалбите от неприключените сделки, а също и имуществото, което не беше включено в завещанието, на Маргарита и Питър или на този от тях, който останеше жив, или на наследниците им. Ако нямаше наследници, цялото му състояние трябваше да бъде предоставено за построяването на болници за бедните.
	След това тези, които нямаше да заминават, се сбогуваха с приятелите си и се отправиха тъжни на брега. В този момент котвата беше вдигната и вятърът изду платната на „Маргарита“. В десет часа стигнаха благополучно Норд Бенк и срещнаха рибари, които им казаха, че преди шест часа са видели „Сан Антонио“ да се отправя към изхода за Ламанша. Бяха забелязали и две жени на палубата, които стояли там, държейки се за ръце, и не откъсвали очи от брега. Сега Кастел и Питър бяха сигурни, че не са сгрешили. Те не можеха да променят нещата и тъй като бяха измъчени от мъка и от тежкото пътуване, решиха да похапнат и да отидат да поспят.
	Питър току-що беше легнал. Той си спомни, че в този момент трябваше да стои редом с Маргарита в църквата. А ето че тя сега се намираше в ръцете на испанеца. Питър се закле, че д’Агилар ще му заплати целия този позор и всичките му страдания. Ако врагът му в този момент можеше да види изражението на лицето му, сигурно би потреперил. Питър не беше от хората, които прощаваха причиненото им зло. А и оскърблението, което му беше нанесено, беше твърде жестоко.
	Цели четири дни те имаха попътен вятър и „Маргарита“ се носеше по Ламанша с надеждата, че ще настигнат испанеца. Но „Сан Антонио“ беше бърза каравела с водоизместимост двеста и петдесет тона и с много платна. Тя имаше четири мачти, а „Маргарита“, въпреки че беше добър кораб, имаше само две мачти и не можеше да си съперничи със „Сан Антонио“.
	На четвъртия ден, когато заобиколиха Лизард* и се придвижваха доста бавно, гонени от лекия бриз, вахтеният извика, че вижда отпред кораб, попаднал в безветрие. Питър, който имаше орлови очи, се покатери на мачтата, за да види непознатия кораб. Той съобщи, че съдейки по очертанията и такелажа, това е каравела. Но той не можа да каже това ли е именно каравелата, която търсят, защото никога не беше виждал „Сан Антонио“. Тогава горе се качи самият капитан. Когато след няколко минути слезе, заяви, че няма съмнение, че това е „Сан Антонио“.
	[* Нос Лизард — крайната южна точка на Англия.]
	Това съобщение предизвика суматоха на борда на „Маргарита“. Матросите оглеждаха мечовете си, лъковете и арбалетите. Лъкове имаше много, но затова пък нямаха бомбарди и оръдия. Те не бяха често явление на търговските кораби. Планът беше следният: да се приближат до „Сан Антонио“ и да вземат каравелата на абордаж. По такъв начин те се надяваха да си върнат Маргарита. Разбира се те рискуваха да си навлекат гнева на краля, който не се интересуваше от съдбата на двете жени, но това не можеше да ги спре. За по-малко от половин час всичко беше готово. Питър, който крачеше по палубата, изглеждаше щастлив. За първи път, откакто беше напуснал Дедхам. Лекият вятър ги придвижваше напред. С неговата помощ те постепенно се приближиха на половин миля от „Сан Антонио“. Но изведнъж вятърът утихна и двата кораба застинаха с провиснали платна. Но силата на прилива, а може би някакво течение, ги приближаваше един към друг. Когато се стъмни, те се намираха на разстояние само няколко фута един от друг. Англичаните се надяваха, че преди разсъмване ще се приближат плътно и ще могат да превземат „Сан Антонио“ на лунна светлина.
	Но не им беше съдено да се случи така. Към девет часа вечерта небето се покри с тежки облаци, откъм брега задуха силен вятър и когато се съмна, всички, които бяха на „Маргарита“, можеха да видят само върховете от мачтата на каравелата, която бързо се отдалечаваше на юг.
	Изминаха две дълги седмици, преди да могат да видят отново „Сан Антонио“. През целия път от Уесан* през Бискайския залив духаха слаби ветрове с променлива скорост, но когато минаваха покрай нос Финистер**, вятърът от североизток внезапно се усили и „Маргарита“ увеличи своя ход. След залез-слънце корабът се измъкна от примесената с дъжд мъгла и на миля от себе си матросите видяха „Сан Антонио“. Всички ликуваха. Сега бяха сигурни, че каравелата не е влязла в нито едно от северните пристанища на Испания. Въпреки че „Сан Антонио“ отиваше в Кадис, всички се страхуваха, че ще използват прикритието на някое северно пристанище. Скоро пак заваля проливен дъжд и корабът се скри от погледа им.
	[* Уесан — най-западният остров по Френското крайбрежие.]
	[** Нос Финистер — най-западната част на полуостров Бретан.]
	Докато „Маргарита“ плуваше покрай бреговете на Португалия, времето се влошаваше. Когато минаха покрай нос Сен Винсент* и завиха към Кадис, ги връхлетя силен щорм. По време на бурята те за трети път видяха каравелата, която се бореше с вълните. Сега вече през цялото пътуване, с изключение на нощните часове, те не изпускаха от погледа си „Сан Антонио“. На следващия ден „Маргарита“ се приближи още повече до испанската каравела, която, маневрирайки, се мъчеше да се промъкне в пристанището. Но по време на борбата с вятъра „Сан Антонио“ бе загубил една от мачтите си. Освен това испанците виждаха, че „Маргарита“, която се бореше по-добре с щорма, скоро ще ги догони. Тогава те промениха плана си и се отправиха към Гибралтарския проток.
	[* Нос Сен Винсент — крайната югозападна точка на Пиренейския полуостров.]
	По време на преследването африканският бряг остана зад десния борд на „Маргарита“. Те минаха покрай Алхесираския залив. „Сан Антонио“ не направи опит да потърси убежище в залива. Минаха покрай древния скалист бряг на Гибралтар и привечер „Маргарита“ вече плаваше във водите на Средиземно море на по-малко от една миля разстояние от „Сан Антонио“.
	Тук щормът беше още по-страшен и матросите трудно се справяха с остатъците от платната. Призори „Маргарита“ загуби една от мачтите си. Беше кошмарна нощ. Никой не знаеше дали ще дочакат утрото.
	Освен това сърцата на Кастел и Питър се свиваха от страх пред мисълта, че испанската каравела може да потъне и Маргарита да загине. Но на сутринта видяха пред себе „Сан Антонио“. Състоянието на каравелата беше доста окаяно. Към обяд англичаните бяха вече на около двеста ярда от „Сан Антонио“ и можеха с просто око да различат испанските матроси, които се движеха по палубата. Освен това станаха свидетели на една сцена, която беше много важна за тях. Две жени изтичаха от една каюта и едната започна да маха с бяла кърпичка. Веднага ги хванаха и ги вкараха обратно, но Кастел и Питър се убедиха, че Маргарита и Бети са живи и знаят, че искат да ги спасят.
	След малко те видяха, че на борда блесна светлина и преди да чуят звука от изстрела, на палубата на „Маргарита“ падна голям снаряд. Отскачайки, той удари в гърдите един от матросите, който стоеше до Питър и го отхвърли зад борда. На „Сан Антонио“ бяха стреляли с бомбарда, но понеже нямаше повече изстрели, англичаните решиха, че по време на изстрела оръдието или се е взривило, или е счупило подпорите.
	Скоро след това „Сан Антонио“ се опита да промени курса и да си отправи към Малага, чиито къщи се виждаха в подножието на заснежените върхове на Сиера. Каравелата беше с две счупени мачти. Но испанците не успяха. Щом каравелата застана по посока на вятъра, „Маргарита“ се оказа пред нея и докато испанските матроси се занимаваха с платната, всички свободни англичани, под командата на Питър, ги обстрелваха с лъкове и арбалети. Въпреки че клатушкащата се палуба не беше най-добрата площадка за стрелба и вятърът пречеше на стрелите, те успяха да убият трима и да ранят осем или десет матроси от екипажа на „Сан Антонио“. Това беше причината те да изпуснат дебелите въжета и в резултат на това каравелата пак се завъртя безконтролно под порива на урагана.
	Д’Агилар стоеше на високата площадка до мачтата на кърмата, хванал се здраво с две ръце. Оттам той даваше заповеди на своя екипаж. Питър закрепи стрелата към тетивата на лъка и зачака „Маргарита“ поне за миг да се задържи на гребена на някоя вълна. Той се прицели и стреля.
	Но в този момент една вълна издигна „Маргарита“ и когато д’Агилар скочи от мачтата, стрелата на Питър се заби в дървото и прикова към него голямата кадифена шапка. Питър изскърца със зъби от яд и разочарование. Корабите отново се отдалечиха един от друг и удобният момент беше пропуснат.
	— Пет пъти от седем възможни съм попадал право в целта, за да спечеля наградата за най-добър стрелец, а сега не мога да улуча този негодник и да спася любимата си от позора! Сякаш Бог наистина ме е изоставил!
	През втората част на деня те обстрелваха испанците при всеки удобен случай. Испанците им отговаряха със същото, но и двете страни нямаха големи загуби. Англичаните забелязаха, че каравелата е получила теч. Тя все по-дълбоко потъваше във водата.
	Испанците също го бяха забелязали. Те разбираха, че имат само два изхода: да излязат на брега или да потънат. За втори път те промениха курса и под дъжд от английски стрели се отправиха към малкия залив Калахонда, в който се намираше пристанището Мортил.
	— В този залив се намира испански град — каза капитан Смит, който стоеше до Кастел и Питър. — Бил съм тук. Ако „Сан Антонио“ се добере до него, край. Те ще отведат Маргарита в Гранада. Остават им само тридесет мили през планините, а там маркиз Морела е всемогъщ. В Гранада е дворецът му. Какво ще правим, господарю? След пет минути испанецът отново ще бъде срещу носа на „Маргарита“. Ще направим таран и ще се опитаме да спасим жените или ще им разрешим да ги отведат в Гранада и ще се откажем от преследването?
	— За нищо на света! — възкликна Питър. — Има и друг изход. Да влезем след тях в пристанището и да ги нападнем, когато слязат на брега.
	— И да се окажем обкръжени от стотици испанци, които ще ни изколят — хладнокръвно добави капитанът.
	— А ако направим таран — попита Кастел, който през цялото време стоеше дълбоко замислен. — Нали няма опасност да потънем заедно с тях?
	— Напълно възможно е — отговори Смит. — Но „Маргарита“ е построена от английски дъб и има здрав нос. Мисля, че няма опасност. А „Сан Антонио“ веднага ще потъне. И без това той се е запътил вече към дъното. Бедата е в това, че те може би са затворили жените в каютата, за да не ги улучат нашите стрели и ще потънат заедно с кораба.
	— Имам друг план — заяви решително Питър. — Да ги вземем на абордаж и да превземем каравелата. Точно това ще направя.
	Капитанът повдигна вежди. Този едър мъж имаше широко лице, което никога не менеше своя израз.
	— По какъв начин? — попита той. — При такова вълнение? Участвал съм в няколко войни, но такова нещо не съм виждал.
	— Е, сега ще видите, ако намеря поне дузина от хората, които да ме последват — заяви Питър с мрачна решителност в гласа. — А как иначе? Нима ще оставя да отмъкнат годеницата ми, без да се опитам да я спася? По-добре да се доверя на съдбата и да рискувам. А ако умра, значи така ми е било съдено. И ще умра като мъж. Нямам друг избор.
	Той се обърна и високо попита:
	— Кой ще дойде с мен за абордаж на испанеца? Обещавам на тези, които останат живи, да прекарат живота си в охолство, а тези, които загинат, ще спечелят слава и блаженство на небето.
	Матросите недоверчиво погледнаха високите вълни, които се издигаха над бавно потъващия испански кораб, и не отговориха. Тогава Питър продължи:
	— Нямаме друг изход. Ако направим таран, корабът ще потъне. Тогава как ще спасим жените? Дори и да не го докосваме, той пак ще потъне. Тогава изобщо няма да можем да ги спасим. Може би испанците ще успеят да слязат на брега, но в такъв случай те ще ги отведат в Гранада и едва ли ще можем да ги измъкнем от ръцете на маврите или от властта на краля. Но ако пленим каравелата, ще можем да спасим жените, преди корабът да е потънал или преди да достигне брега. Кой ще дойде с мен?
	— Аз, синко — каза старият Кастел. — Аз ще дойда.
	Питър учудено го погледна.
	— Вие? На вашите години?
	— Да, на моите години. Защо не? Нямам какво да губя.
	Тогава, сякаш засрамен от колебанието си, напред излезе едър матрос и каза, че е готов да коли испанските крадци и в лошо време. След него напред излязоха и слугите на Кастел, след това и още някои от матросите. Стана така, че почти половината екипаж, а той наброяваше двадесетина души, бе готов на това рисковано дело. Питър бе принуден да извика: „Достатъчно!“ Капитан Смит също изяви желание да се присъедини към групата, но Кастел се възпротиви, като каза, че капитанът няма право да напуска кораба си.
	„Маргарита“ се готвеше да пресече пътя на каравелата, която бавно правеше завой и приличаше на ранен лебед. Участниците в абордажа подготвяха мечовете и ножовете си. Лъковете вече не им бяха нужни. През това време Кастел даваше разпореждания на капитана. Той му заповяда, ако ги убият или пленят, да отплава за Севиля и да предаде кораба заедно с целия товар на партньорите му. Заедно с това капитан Смит трябваше да ги помоли от името на Кастел да направят всичко възможно за спасяването на Маргарита и Бети, ако са живи, а също така да потърси наказание за д’Агилар, маркиз Морела. Той му даде пълномощия да разполага с парите, които щяха да бъдат получени от продажбата на „Маргарита“, заедно с целия товар, ако е необходимо.
	Като се разпореди за всичко, Кастел извика един от слугите и му нареди да донесе една лека стоманена броня. Питър реши да не облича никакви доспехи, защото бяха твърде тежки. Той надяна доспехи от биволска кожа, достатъчно здрава, за да издържи удар от меч. И другите постъпиха така. Всички взеха стоманени мечове, каквито имаше в изобилие.
	В това време каравелата беше завила и се приближаваше към входа на пристанището. Разстоянието между нея и „Маргарита“ не падаше под петдесет ярда. Като заповяда да вдигнат малкото платно, капитан Смит пое щурвала на „Маргарита“ и пое курса, който пресичаше курса на „Сан Антонио“. Всички смелчаци, начело с Питър и Кастел, се събраха около бушприта*, скриха се там и зачакаха.
	[* Бушприт — греда, която излиза наклонено пред носа на кораба.]


	Глава XI
	Среща в морето

	Още една-две минути каравелата следваше курса си, докато испанците отгатнаха какво са намислили противниците им. Като видяха, че носът на „Маргарита“ всеки момент ще се вреже в кораба им, те завъртяха щурвала с всичка сила и каравелата се отклони настрани. В резултат на това, вместо да се сблъска със „Сан Антонио“, „Маргарита“ само леко задра обшивката на борда й. Двата кораба се движеха един до друг. Това продължи няколко секунди, докато вълните ги разделиха. От борда на „Маргарита“ полетяха абордажни куки. Една от тях се закачи и плавателните съдове приближиха носовете си. Бушпритът на „Маргарита“ се оказа над горната палуба на „Сан Антонио“.
	— А сега — напред! — изкомандва Питър. — След мен!
	Той се спусна към бушприта и запълзя по него. Това беше много опасно. Една огромна вълна го повдигна високо във въздуха. В следващия момент той падаше надолу. Масивната греда на бушприта на „Маргарита“ се стовари на палубата на „Сан Антонио“ с такава сила, че Питър едва не излетя като камък от прашка. Но той успя да запази равновесие и се задържа. Хвана се за парче такелаж, което се люлееше на края на бушприта, и се спусна надолу. Вятърът го подмяташе встрани, корабът, който се люшкаше от големите вълни, го подхвърляше високо във въздуха. Палубата на „Сан Антонио“ се движеше под него като жива. Тя беше много близко — на не повече от десетина фута под него. Питър пусна края на въжето и падна на площадката до предната мачта. Той не пострада. Като скочи бързо на крака, Питър дотича до разбитата мачта, хвана се с лявата ръка за нея и измъкна меча си.
	В следващия миг Кастел и още двама от екипажа на „Маргарита“ застанаха до него, но единият от тях се свлече от палубата във водата. Питър не можа да си обясни по какъв начин стана всичко това. Точно в тази минута веригата на абордажната кука се скъса и „Маргарита“ започна бързо да се отделя от „испанеца“. Нямаше начин корабът отново да се приближи до каравелата. Тримата останаха във властта на враговете си. Но испанците не се виждаха никакви. Никой от тях не смееше да стои на тази висока площадка. Фалшбордът* на кораба беше унищожен в мига, в който бушпритът на „Маргарита“ със страшна сила се бе ударил в каравелата.
	[* Фалшборд — издатина в борда на кораб над горната палуба.]
	Тримата смелчаци стояха вкопчени за мачтата, очаквайки своя край. Приятелите им се намираха на сто ярда от тях. Бяха наясно, че положението им е отчаяно. От всички страни на каравелата към тях се посипа ураган от стрели. Една от тях прониза гърлото на матроса. Той я хвана с ръце. В същия миг вълните го отнесоха. Друга стрела улучи ръката на Кастел и мечът му отлетя настрани. Питър хвана края на стрелата, пречупи я на две и я измъкна, но Кастел не можеше да си служи с тази ръка, а с другата се държеше здраво за мачтата.
	— Направихме всичко, каквото можахме, синко — каза Кастел, — и загубихме.
	Питър стисна зъби и се огледа отчаяно. Нямаше сили да говори. Какво можеше да направи? Да остави Кастел, за да се хвърли в центъра на кораба и да загине, или да остане тук и да умре? Не, той няма да се остави така. Ще се бие до последната капка кръв.
	— Сбогом! — извика той. — Бог да спаси душите ни!
	Като изчака корабът да стане по-устойчив, Питър се хвърли към кърмата, дотича до трапа, който водеше към долната палуба, спусна се по него и спря, като се държеше за перилата.
	Картината, която видя, беше много странна. Испанците стояха, наредени около фалшборда, и с интерес го наблюдаваха. А на няколко крачки от него, подпрян на мачтата, стоеше д’Агилар. Той вдигна ръката си, в която нямаше оръжие, и се обърна към Питър:
	— Сеньор Брум, не мърдайте! Ако пристъпите дори една крачка, ще бъдете мъртъв. Първо ме изслушайте, а после правете каквото искате. Мога ли да разчитам, че докато говоря, мечът ви няма да е заплаха за мен?
	Питър кимна утвърдително и д’Агилар се приближи, защото дори и тук воят на урагана беше много силен.
	— Сеньор — обърна се той към Питър, — вие сте много храбър човек и извършихте подвиг, който никой от нас не е виждал. Искам да ви спася, ако мога. Причиних ви зло. Към това ме подтикнаха любовта и ревността. Затова искам да ви пощадя. Ако ви нападна сега, това ще бъде равносилно на убийство. А аз, независимо от всичко, не съм убиец. Преди всичко се успокойте. Господарката на нашите сърца е тук, на борда. Не се безпокойте. Не съм й причинил нищо. Няма и да й причиня. Докато съм жив, никой няма да й стори зло. Не бих искал да оскърбя жената, която, надявам се, ще стане моя съпруга по своя собствена воля. Отведох я в Испания, защото не исках тя да стане ваша жена. Повярвайте ми, сеньор, не искам да насилвам волята на жената, така както не искам да убивам нейния любим.
	— Така ли постъпихте и когато я отвлякохте от дома й с помощта на подла лъжа? — яростно извика Питър.
	— Сеньор, постъпих лошо по отношение на нея и на всички вас, но ще ви възмездя за това.
	— Да ни възмездите? По какъв начин? Ще ми върнете Маргарита?
	— Не, това не мога да направя. Дори и самата тя да го пожелае, в което се съмнявам. Никога, докато съм жив!
	— Доведете я тук и нека тя, в мое присъствие, да каже каква е волята й! — извика високо Питър с надеждата, че Маргарита ще го чуе.
	Но д’Агилар само се усмихна и отрицателно поклати глава.
	— Това също не мога да направя — каза той. — То би й причинило болка. Аз съм готов да се разплатя с вас и с вас, сеньор — И той се поклони на Кастел, който, незабелязано за Питър, се беше свлякъл по трапа и сега стоеше зад него, като наблюдаваше д’Агилар с мълчалива ненавист. — Истина е, че ни причинихте огромни щети. Вие ни преследвахте и убихте голяма част от хората ни. А преди малко се опитахте да превземете кораба ни и да ни изколите, но Бог ви попречи да го направите. Сега животът ви ни принадлежи и никой няма да ни съди, ако ви убием. Но аз ще ви пощадя. Ако е възможно, ще ви върна на борда на „Маргарита“. Ако не — ще ви сваля на брега и вие ще бъдете свободни да вървите, където искате. Така ще се разплатя с вас и никой няма право да ме съди.
	— Вие мислите, че съм негодник като вас? — презрително се изсмя Питър. — Няма да напусна жив този кораб, ако годеницата ми не тръгне с мен.
	— В такъв случай, сеньор Брум, ще го напуснете мъртъв, което впрочем се отнася може би за всички ни, ако не побързаме да слезем на брега. Корабът е пълен с вода. Но тъй като ви познавам, очаквах от вас точно това и съм готов да ви направя друго предложение, от което, уверен съм, няма да се откажете. Сеньор, мечовете ни са еднакви. Защо не ги кръстосаме? Аз съм испански гранд, маркиз Морела, и за вас няма да е безчестие, ако приемете да се биете с мен.
	— Уверен съм в това — отвърна Питър, — защото стоя по-високо от вас. Аз съм честен англичанин, който не отвлича жени. Още повече с радост ще се сражавам с вас — по море или по суша — дотогава, докато единият от нас не напусне този свят. Но какъв ще е залогът за тази битка и мога ли да бъда сигурен, че тези хора — Питър кимна към матросите, които внимателно слушаха разговора — няма да ме нападнат в гръб?
	— Вече ви казах, сеньор, че не съм убиец, а това би било подло убийство. Колкото до залога, то Маргарита ще принадлежи на победителя. Ако ме убиете, аз се заклевам, че вие тримата ще си заминете в пълна безопасност. Ако аз ви убия, то вие и двамата сте длъжни да се закълнете, че тя ще остане с мен. А на жената, която я придружава, ще върна свободата.
	— Не — за първи път се намеси Кастел, — аз настоявам на правото си също да се сражавам с вас, щом раната ми заздравее.
	— Отказвам — високомерно отвърна д’Агилар. — Не мога да вдигна меча си срещу старец, който при това е баща на жената, която ще бъде моя съпруга. Нещо повече — не мога да се сражавам с търговец и евреин. Не, не ми казвайте нищо. Не искам всички, които присъстват тук да слушат враждебните ви думи. Ще бъда великодушен и ще ви освободя от дадената клетва. Правете всичко каквото поискате против мен и след това оставете на мен възможността да ви причинявам зло, господин Кастел. Сеньор Брум, вече се мръква и водата се покачва. Готов ли сте?
	Питър кимна с глава и те се приближиха един към друг.
	— Още нещо — каза д’Агилар. — Приятели, чухте ли договора ни? Заклевате ли се в името на Испания и рицарската чест, че ще изпълните този договор и ако умра, ще пуснете тези двама мъже и двете жени да се върнат на кораба си или да слязат на сушата?
	Капитанът на каравелата и неговият помощник се заклеха от името на целия екипаж.
	— Вие чухте, сеньор Брум. А сега — условията. Те са следните: бием се до смърт, но ако и двамата бъдем ранени така, че дуелът да не може да приключи, на никого от нас няма да бъде причинена никаква вреда и за нас ще се грижат дотогава, докато умрем или не оздравеем по Божията воля.
	— Искате да кажете, че ние трябва да умрем само от меча на другия и ако случайността даде на един от нас преимущество, другият не бива да се възползва от това?
	— Да, сеньор, защото в нашето положение това може да се случи — и той кимна с глава към огромните вълни, които се издигаха и заплашваха да погълнат пълния с вода кораб. — Няма да се възползваме от такова преимущество. Нали искаме да решим спора само със свои сили?
	— Така да бъде — отвърна Питър. — Господин Кастел ще бъде свидетел на договора ни.
	Д’Агилар кимна в знак на съгласие, целуна кръстообразната дръжка на меча си в потвърждение на клетвата, поклони се учтиво и зае позиция.
	Около секунда те стояха един срещу друг — великолепна двойка. Ловкият Питър беше страшен с гневния си вид под светлината на слънчевите лъчи, които се промъкваха иззад един тъмен облак. Испанецът беше също строен и висок. Но по неговия вид човек можеше да помисли, че това е развлечение, а не двубой на живот и смърт, в който залогът е съдбата на една жена.
	Д’Агилар носеше шлем и ризница от черна стомана, инкрустирана със злато. Питър беше защитен само от доспехите си от биволска кожа и шапка, по която бяха зашити метални ленти. Но затова пък неговият остър меч беше по-тежък и с половин дюйм по-дълъг от този на противника му. Те стояха един срещу друг. Кастел и целият екипаж, с изключение на кормчията, който насочваше каравелата към входа на залива, стоеше и в пълна тишина наблюдаваше противниците. Всички се бяха хванали за фалшборда и такелажа* и сякаш бяха забравили за опасността, която ги дебнеше.
	[* Такелаж — съвкупност от цялото съоръжение на кораба.]
	Пръв нападна Питър. Ударът му беше насочен право към гърлото на противника му, но д’Агилар ловко го отби и преди Питър да се опомни, му нанесе удар. Острието удари стоманените ленти на шапката на Питър, плъзна се по лявото му рамо, но не го нарани, защото ударът беше слаб. Мълниеносно последва ответен удар, който не беше никак слаб. Мечът с такава сила се стовари върху стоманената броня на д’Агилар, че испанецът се олюля. Питър скочи напред, като реши, че битката е спечелена, но в този момент каравелата, която минаваше покрай скалите, ограждащи входа на залива, силно се наклони и двамата противници бяха отхвърлени към борда. След този тласък последваха и други. Питър и д’Агилар продължаваха да се сражават и в същото време се мятаха от единия борд към другия, като всеки от тях се мъчеше с лявата си ръка да се хване за нещо здраво. Накрая, измъчени и покрити със синини, те паднаха настрани един от друг.
	— Не особено подходяща площадка за дуел — каза, задъхвайки се, д’Агилар.
	— Мисля, че ще изпълни предназначението си — с неумолима решителност отвърна Питър и отново се спусна към него.
	Точно в този момент една гигантска вълна се стовари върху кораба, прехвърли палубата и помете двамата противници. Питър се изправи по-бързо, като плюеше солената вода и търкаше очите си. Той видя д’Агилар, който лежеше на палубата. Мечът му се търкаляше до него, а той държеше дясната си ръка.
	— Ранен ли сте или се ударихте? — попита Питър.
	— Ударих Се — отвърна д’Агилар. — Сякаш китката ми е счупена. Но затова пък лявата ми ръка е здрава. Помогнете ми да стана и дуелът ни ще продължи.
	В този момент един страшен порив на вятъра, може би най-страшният през цялата буря, подобен на вихър в планински проход, изхвърли каравелата в самия вход на залива и тя почти легна на едната си страна.
	Още миг и щеше да се преобърне и потъне. Но в този момент гротмачтата неочаквано се счупи и падна зад борда. Освободена от нейната тежест, каравелата бавно се изправи. Напречната рея рухна на палубата. Единият й край разцепи на две каютата, в която бяха затворени Бети и Маргарита, а макарата, която висеше на другия край, удари Питър по главата, плъзна се по шлема, като засегна врата и рамото му. Питър загуби съзнание и рухна на палубата, стискайки меча в ръката си.
	Изпод развалините на каютата се появиха Маргарита и Бети. Маргарита беше пребледняла и изплашена, а Бети си шепнеше тихо молитви, но и двете за щастие бяха невредими. Хващайки се за оплетените въжета, те се промъкваха и търсеха спасение в центъра на кораба. Тежката рея все още висеше над тях, като единият й край се опираше в каютата, а другият се беше закачил за борда. Не след дълго тя се свлече в морето. Отломка от гротмачтата прегради пътя им. В този момент Маргарита видя Питър, който лежеше по гръб с окървавено лице. От вълнението тялото му се търкаляше напред-назад.
	Тя не можеше да пророни нито дума. Само мълчаливо посочи Питър, а след това се обърна към д’Агилар, който стоеше наблизо. Като се държеше за едно дебело въже, испанецът се приближи до нея и извика силно в ухото й:
	— Вината не е моя, лейди. Двубоят ни беше честен. Мачтата падна и го уби. Не ме обвинявайте за неговата смърт, а търсете утешение в Бога.
	Маргарита слушаше и се оглеждаше с див поглед наоколо. В този момент видя баща си, който си проправяше път към нея, и изгуби съзнание.


	Глава XII
	Отец Енрике

	Нощта настъпи изведнъж. Огромен черен облак, в който проблясваха мълнии, погълна последните лъчи на залязващото слънце. В този момент ураганът се стовари със страшна сила върху потъващия кораб. Потоците от проливен дъжд бяха придружени от страхотни гръмотевици. Рулевият не виждаше къде насочва кораба. Нямаше никаква възможност да се определи посоката. Само вълните, които бяха станали по-малки, показваха, че каравелата е влязла в залива. „Сан Антонио“ връхлетя върху скала и силният тласък, който последва от удара, отхвърли наведения над припадналата Маргарита Кастел.
	В тъмнината се чу вик: „Потъваме!“ и потоци вода се изляха на палубата. Кастел не можеше да разбере дали това са вълни, или дъжд. Той чу нов вик: „Бързо по лодките, ще загинем!“ След това се чу шум от спускането на лодките. Каравелата се завъртя един-два пъти и спря. Под светлината на светкавиците Кастел видя Бети, която поддържаше безчувствената Маргарита със силните си ръце. Тя също го видя и му извика да се качи в лодката. Кастел тръгна след нея, но си спомни за Питър. Може би беше още жив! Какво щеше да каже на Маргарита, ако Питър потънеше? Кастел се добра до мястото, където лежеше Питър, и повика на помощ тичащия покрай него матрос. Той го изруга и изчезна в тъмнината. Останал сам, Кастел се опита да повдигне тежкото тяло, но дясната му ръка беше безпомощна и той започна бавно да влачи Питър към мястото, където според него беше лодката.
	Но тя не беше там. Гласовете се чуваха в противоположния край на каравелата. Трябваше да премести Питър там. Докато стигне до другия борд, гласовете стихнаха. На светлината на светкавиците, Кастел успя да види препълнената с хора лодка, издигната високо на гребена на една вълна на около петдесет ярда от кораба. Тези, които не се бяха качили в нея, се държаха за кърмата и за бордовете й. Кастел закрещя, но никой не му отговори. Или на кораба нямаше живи хора, или в тази суматоха не можеха да го чуят.
	Тогава Кастел разбра, че е направил всичко, което е било по силите му. Той примъкна Питър под надвисналата част на горната палуба, която беше поне малко прикритие от силния дъжд, положи главата му, която все още кървеше, на коленете си така, че да бъде над водата, и започна да се моли в очакване на смъртта.
	Той нито за миг не се съмняваше, че ще загине. Светлината на мълниите му позволи да види, че палубата вече е почти на нивото на водата. В залива водата беше много по-спокойна. Той разбра това, защото дъждът и вятърът продължаваха със същата сила, но вълните не бяха толкова големи. Каравелата потъваше все повече и повече и накрая палубата й се скри напълно под водата. Кастел трябваше да се качи на стълбата на трапа, откъдето Питър нападна испанеца. Мина известно време и Кастел усети, че каравелата не потъва вече. Той не можа да разбере какво става. Бурята премина, вятърът стихна и на небето се появиха звезди. Нощта стана по-топла. Това го зарадва, защото в противен случай щеше да измръзне в мокрите си дрехи. Това беше дълга нощ. Най-дългата през целия му живот. Нямаше го сънят, който щеше да облекчи страданията или смъртта му.
	Той седеше и гадаеше жива ли е Маргарита. Питър сякаш беше мъртъв. Той си мислеше дали душите им го наблюдават от небето, дали го чакат и той да се присъедини към тях. Спомни си за дните на своя разцвет и за проклетия миг, в който видя лицето на д’Агилар. Мислеше за богатството си и за това, което щеше да се случи с него. Дори си помисли, че щеше да бъде по-добре, ако Маргарита беше умряла. По-добре смърт, отколкото живот в позор.
	Скоро се унесе и последната му мисъл беше, че корабът е потънал и той се намира в бездните на смъртта.
	Нечий глас го повика и той се събуди. Разсъмваше се. Пред него, като се държеше за перилата на трапа, стоеше Питър. Той беше мъртвешки блед, целият изцапан с кръв. Зъбите му тракаха, а очите му бяха някак неестествено помръкнали.
	— Жив ли сте, Джон Кастел, или и двамата сме мъртви или се намираме в ада?
	— Не — отговори Кастел. — Аз съм още жив. И двамата сме още тук.
	— Какво се е случило? — попита Питър. — Аз бях потънал в мрак.
	Кастел накратко му разказа всичко. Питър го изслуша, после, олюлявайки се, отиде до борда и без нищо да каже, се загледа в далечината.
	— Не виждам нищо — промълви накрая той. — Мъглата е твърде гъста, но мисля, че сме близо до брега. Помогнете ми. Трябва да намерим храна. Чувствам се съвсем отпаднал.
	Кастел стана. Раздвижи изтръпналите си крака, добра се до Питър, прегърна го със здравата си ръка и двамата стигнаха кърмата, където според Кастел би трябвало да се намира каюткомпанията. Те я намериха и влязоха вътре. Това беше малко, но добре обзаведено помещение. На едната стена беше закрепено украсено с резба разпятие. На пода се търкаляха парче сланина и няколко изсъхнали пшенични питки, каквито обикновено ядат матросите. Явно всичко това беше паднало от масата. В мрежата над масата имаше бутилки с вино и вода. Кастел намери чаша, напълни я с вино и я подаде на Питър. Той я изпи жадно и му я върна. Кастел на свой ред отпи една глътка. Сред това си отрязаха по парче месо и го изядоха, въпреки че Питър не можеше да дъвче, защото раните по главата и врата го боляха. След като изпиха още малко вино, те излязоха от каютата.
	Мъглата беше още много гъста. Нищо не се виждаше. Двамата влязоха в разбитата каюта, в която бяха затворени Маргарита и Бети, седнаха на койките и зачакаха. Питър забеляза, че каютата е обзаведена разкошно, сякаш там е трябвало да живее знатна дама. Дори съдовете бяха от сребро, а в полуотворения шкаф бяха наредени разкошни рокли. Имаше и ръкописни книги. В една от тях Маргарита бе правила бележки и беше написала молитва, съчинена от нея, в която молеше небето да я защити, молеше се Питър и баща й да останат живи и да узнаят истината. Маргарита се молеше да се спаси и да се види с баща си и с Питър. Питър скри книгата, за да може спокойно да я разгледа.
	Слънцето изгря. Двамата мъже напуснаха каютата, качиха се на палубата и се огледаха. Видяха, че се намират в защитен от всички страни залив и са на не повече от сто ярда от брега. Те вързаха едно парче желязо за въже и го пуснаха във водата. Убедиха се, че каравелата е заседнала в плиткото и дълбочината на водата под носа не превишава четири фута. Решиха да се доберат до брега.
	Върнаха се в каютата и напълниха намерената там кожена торба с вино и храна. След това им хрумна да намерят каютата на д’Агилар. Откриха я между двете палуби. Там намериха затворен сандък и разбиха ключалката с парче желязо. Вътре имаше много злато — по всяка вероятност предназначено за заплатите на екипажа — и много скъпоценности. Не взеха скъпоценностите, а само парите. Разделиха ги на две и ги скриха в дрехите си, за да могат да ги използват, ако успеят да стигнат до брега. След това промиха и превързаха раните си, спуснаха се по въжената стълба на борда, от който испанците се бяха спасили, и се сбогуваха със „Сан Антониол“.
	Вятърът беше утихнал и слънцето грееше. Морето също беше утихнало, водата стигаше до кръста им. Песъчливото дъно беше гладко.
	Когато Питър и Кастел се приближиха до брега, видяха, че там са се събрали хора, и помислиха, че това са жители от малкото градче Мортил, разположено на брега на реката, която се вливаше в този залив. Освен това забелязаха на брега лодката от „Сан Антонио“ и се зарадваха. Тя лежеше на кила си и на дъното й имаше съвсем малко вода. Значи беше достигнала благополучно брега. Близо до нея лежаха пет-шест трупа. Очевидно това бяха телата на матросите, които се бяха хванали за бордовете на лодката. Но жени сред тях нямаше.
	Хората, които бяха останали на брега, когато Питър и Кастел излязоха на сушата, бяха вече съвсем малко. Повечето от тях се бяха втурнали да разграбват кораба. Посрещнаха ги само жени, деца, трима старци и един свещеник. Той имаше алчен поглед и хитра лицемерна физиономия. Тръгна срещу тях, вежливо ги поздрави и им каза, че трябва да благодарят на Бога за спасението си.
	— Ще го направим, разбира се — отвърна Кастел, — но, кажете ни, отче, къде са спътниците ни?
	— Ето някои от тях — каза той, като кимна към труповете. — Останалите заминаха преди два часа за Гранада, придружени от две дами. Маркиз Морела ни каза, че каравелата е потънала и на борда не е останал никой. Мъглата беше много гъста, нищо не се виждаше и ние му повярвахме. Затова не дойдохме по-рано. Ние — многозначително добави той — сме бедни хора и светиите рядко ни изпращат корабокрушенци.
	— Как тръгнаха към Гранада, отче? — прекъсна го Кастел. — Пеша ли?
	— Не, сеньор. Със сила отнеха всички коне и мулета, който има в селото, въпреки че маркизът обеща да ги върне и да ни плати. Ние му повярвахме, защото нямахме друг изход. Дамите плачеха и ни молеха да ги приютим, но маркизът не разреши. Те изглеждаха много печални и уморени. Да даде Бог да ни върнат конете — благочестиво завърши той.
	— А за нас ще се намерят ли коне? Имаме малко пари и можем да платим, ако не е много скъпо.
	— Нито един, сеньор, нито един. Взеха всичките. Освен това вие едва ли ще можете да пътувате в такова състояние. Преживели сте твърде много. — И той кимна към ранената глава на Питър и превързаната ръка на Кастел. — Защо не останете тук и не си починете?
	— Защото съм баща на едната от дамите и тя сигурно мисли, че съм се удавил. А този сеньор е годеникът й.
	— Аха — произнесе свещеникът, като ги оглеждаше с интерес. — В такъв случай, какво отношение има маркизът към нея? Но сякаш е по-добре да не ви разпитвам. Не сме на изповед, нали така? Разбирам безпокойството ви. Този големец има репутация на твърде весел мъж. Прекрасен син на църквата, но безспорно обича веселбите. — Усмихвайки се, свещеникът поклати бръснатата си глава. — Но, сеньори, нека да отидем в селото. Там ще си починете и ще превържете раните си. След това ще поговорим.
	— По-добре да го последваме — обърна се Кастел към Питър на английски. — Тук, на брега, няма коне, а ние не можем да тръгнем пеша за Гранада.
	Питър кимна с глава и свещеникът, когото наричаха отец Енрике, ги поведе.
	Като се изкачиха на хълма, те погледнаха назад и видяха, че всички работоспособни жители на селото са заети с ограбването на каравелата.
	— Те искат да получат някакво възнаграждение в замяна на загубата на конете и мулетата — свивайки рамене каза отец Енрике.
	— Виждам това — каза Кастел, — но вие…
	— О, не се безпокойте за мен — с хитра усмивка отвърна той. — Църквата не се занимава с грабежи, но в края на краищата получава своето. Тук хората са благочестиви. Само се страхувам, че когато маркизът разбере, че каравелата не е потънала, ще поиска да му възстановим загубите.
	Изкачиха хълма и видяха белите стени и покривите на селцето, разположено на брега на реката. След пет минути водачът им спря пред къщата, намираща се на уличка с груба настилка, и отключи вратата.
	— Ето скромното ми жилище, когато съм тук, а не в Гранада — каза той. — В него имам честта да ви поканя да ми гостувате. Вижте, редом с него е църквата.
	Влязоха във вътрешното дворче, където около малко фонтанче растяха няколко портокалови дървета. До стената стоеше разпятие в човешки ръст. Като мина покрай разпятието, Питър се поклони и се прекръсти, но Кастел не последва примера му. Свещеникът му хвърли бърз поглед.
	— Сеньор, би трябвало да се поклоните пред лика на нашия Спасител, по чиято милост се спасихте. Маркизът ми каза, че и двамата сте загинали.
	— Дясната ми ръка е ранена — не загуби самообладание Кастел — и аз отправих молитвата чрез сърцето си.
	— Разбирам, сеньор, но ако сте за първи път в тази страна, което ми се струва, че не е така, защото много добре говорите езика ни, то, с ваше разрешение, искам да ви предупредя, че е по-разумно да не се молите само със сърцето си. В последно време свещениците от Инквизицията са станали още по-сурови. Те придават много голямо значение на обредите. Когато се сблъсках със Светата инквизиция в Севиля, видях как изгориха един човек за това, че пренебрегвал обредите. Имате две ръце и глава, сеньор, и освен това колене, които можете да превиете.
	— Простете ми, но мислех за друго — отвърна Кастел. — По-точно за това, че дъщеря ми е отведена от вашия господар, маркиз Морела.
	Свещеникът остави тези думи без отговор и ги въведе през гостната в спалня с високи зарешетени прозорци. Въпреки че стаята беше просторна, тя напомняше затворническа килия. Свещеникът ги остави и каза, че ще отиде да потърси местния лекар, който освен това беше и бръснар, и ще го доведе да им помогне, стига само да не е зает да „помага“ на кораба. Посъветва ги да свалят мокрите си дрехи и да си починат.
	Някаква жена им донесе гореща вода и сухи дрехи. Питър и Кастел се измиха, преоблякоха се и съвършено измъчени, легнаха и заспаха. Преди това извадиха парите от дрехите си, преместиха ги в торбата с провизиите и Питър я скри под възглавницата си. След около два часа отец Енрике се върна, придружен от лекаря — бръснар, и ги събуди. Заедно с тях дойде и слугинята, която носеше дрехите им — изсушени и почистени.
	Когато лекарят видя раните на Питър, почернели и подути, поклати загрижено глава и каза, че само времето и почивката ще ги излекуват. Той каза, че навярно Питър е роден под щастлива звезда, защото, ако не са били шлемът и дебелата кожена дреха, сигурно нямало да се размине със смъртта. Тъй като костите бяха здрави, той само намаза раната с някакъв мехлем, който успокояваше болката, и я превърза с чисти превръзки. Като приключи, той се захвана с раната на дясната ръка на Кастел. Проми я с топла вода и я превърза, като заяви, че ще оздравее след седмица. При това отбеляза, че сигурно бурята е била доста силна, щом е могла да прониже със стрела мъжка ръка. При тези думи свещеникът застана нащрек.
	Кастел пропусна покрай ушите си тези думи. Той извади златна монета и я предложи на лекаря, като го помоли да им намери, ако е възможно, коне и мулета.
	Лекарят остана изключително доволен от това щедро за тези места възнаграждение. Той обеща, че ще ги навести вечерта и ще им съобщи, ако разбере нещо по въпроса за мулетата и конете. Освен това им обеща да им намери испански дрехи и наметала, защото техните бяха изцапани с кръв и измачкани.
	След това си тръгна. Свещеникът също тръгна с него, защото трябваше да се погрижи при подялбата на плячката да получи и той своя дял. Грижливата слугиня им донесе супа. След това двамата мъже отново легнаха и започнаха да обсъждат какво да правят.
	Кастел съвсем падна духом. Той говореше, че двамата са толкова далеч от Маргарита, както и в началото, че пак не са успели да я освободят и тя все още е в ръцете на Морела, откъдето едва ли ще могат да я измъкнат. Освен това явно са тръгнали за Гранада, където християнските закони и правосъдие бяха безсилни.
	Като чу всичко това, Питър, който винаги успяваше да се владее, каза:
	— Господ има еднаква власт както в Гранада, така и в Лондон, а също и в морето, където ни спаси. Аз мисля, че имаме всички основания да му благодарим за това, че останахме живи и че Маргарита също е жива и навярно не е пострадала. Освен това този испански крадец и похитител на жени по всяка вероятност е много странна личност. Ако съдим по думите му, въпреки че открадна Маргарита, той няма намерение да я принуждава да върши каквото и да било против волята й. Той иска да завоюва волята и съгласието й, което според мен няма да стане лесно. Освен това той не иска да убива. Доказателство за това е фактът, че не ни уби, а можеше да го стори.
	— Познавах такива хора, които приемат едни грехове за допустими, а други за смъртни. Това са плодове на суеверието.
	— Тогава трябва да се молим на Бога и занапред Морела да остане толкова суеверен и колкото може по-бързо да стигнем до Гранада. Не забравяйте, че там имаме приятели и сред евреите, и сред маврите, с които сте търгували дълги години. Те могат да ни скрият. Така че нещата, макар и лоши, не са чак толкова трагични.
	— Така е — вече по-спокойно каза Кастел. — Ако наистина са тръгнали за Гранада. Ще се опитаме да разберем нещо по-определено от лекаря и отчето.
	— Не вярвам на този свещеник. Много е хитър и служи на маркиза — каза Питър.
	Двамата замълчаха. Бяха твърде изморени, а и нямаше за какво повече да говорят, въпреки че трябваше да премислят много неща.
	След залез-слънце лекарят дойде отново и превърза раните им. Той донесе със себе си испански дрехи, шапки и две тежки наметала, добри за пътуване. Те купиха всичко това от него на добра цена. Освен това лекарят им съобщи, че на двора ги чакат две прекрасни мулета. Кастел излезе да ги огледа. Оказаха се две кранти, твърде слаби и изтощени, но тъй като нямаше други, не му оставаше нищо друго, освен да се върне обратно и да обсъди въпроса за цената. Пазариха се дълго, защото лекарят им поиска двойна цена. Кастел заяви, че тази цена не е по силите на бедни корабокрушенци. В края на краищата се уговориха лекарят да вземе мулетата със себе си през нощта, да ги нахрани, а на сутринта да им ги изпрати заедно с водач, който да им покаже пътя за Гранада. На първо време му платиха само за дрехите.
	Двамата мъже се опитаха да измъкнат от него някакви сведения за маркиз Морела, но и той беше хитър и умееше да си държи езика зад зъбите. Лекарят им заяви, че такъв дребен човечец като него не бива да обсъжда делата на големите хора. В Гранада ще имат възможност да научат всичко, което ги интересува.
	Той им остави лекарствата и си отиде. Скоро след това дойде свещеникът. Той беше в прекрасно настроение, защото като дял от ограбения кораб бе получил скъпоценностите, които Кастел и Питър бяха оставили в железния сандък. Като видя с каква любов разглежда скъпоценностите, Кастел си направи извода, че това е един изключително алчен човек. Един от онези хора, които ненавиждат бедността и са готови на всичко заради парите. И когато свещеникът злобно заприказва за крадците, отнесли почти всичкото злато от кораба, Кастел реши, че отец Енрике не бива никога да узнае кои са били тези крадци. В противен случай може би нямаше да успеят да довършат докрай своята задача.
	Когато скъпоценностите бяха скрити, свещеникът заяви, че Кастел и Питър трябва да вечерят с него, но че той не може да им предложи вино, защото му се полага да пие само вода. Тогава Кастел го помоли да му достави няколко манерки вино, най-доброто, което може да намери, като му каза, че ще му плати. Отец Енрике изпрати слугинята да донесе вино.
	След като облякоха испанските дрехи и скриха парите в два специални пояса, които бяха получили също от лекаря, те седнаха на масата. Вечерята се състоеше от испанското блюдо „ола подрида“, хляб, сирене и плодове. Виното, което купиха — хубаво и силно, също беше на масата. Кастел и Питър почти не пиеха, защото се страхуват да не получат треска от раните си, но черпеха щедро отец Енрике. Всичко свърши с това, че към края на вечерята той забрави за хитростта си и започна свободно да приказва. Кастел забеляза веселото му настроение и започна да пита защо маркиз Морела има къща в Гранада — столицата на маврите.
	— Защото наполовина е мавър — отвърна свещеникът. — Казват, че баща му е бил принц на Виана, а майка му — мавританка, във вените на която е имало кралска кръв. Той е наследил от нея своите богатства, земите си и двореца в Гранада. Той обича да живее там. Има вкусовете на еретик, въпреки че е добър християнин. Подобно на маврите той си е направил харем, пълен с прекрасни жени. Зная това, защото в Гранада няма свещеници и аз изпълнявам ролята на негов капелан. Но той живее в Гранада и по друга причина. Той е наполовина мавър и се явява представител на Фернандо и Исабел при двора на султана на Гранада Буабдил. Вие, чужденци, трябва да знаете, ако вече не го знаете, че техни величества отдавна водят воина с маврите и мечтаят да заграбят остатъка от тяхната държава така, както са заграбили Малага, и да приобщят жителите й към християнството и с кръв и огън да я очистят от проклетата ерес.
	— Да — отвърна Кастел, — чували сме за това в Англия. Аз съм търговец и търгувам с Гранада. Пътувам по работа.
	— А по каква работа пътува онази сеньора, за която казвате, че е ваша дъщеря? И каква беше тази история, която ни разказаха матросите от „Сан Антонио“ за сражение между тях и английския кораб, който вчера видяхме в морето? И по какъв начин вятърът прониза със стрела ръката на един търговец? И защо стана така, че вас ви оставиха на кораба, а маркизът и всичките му хора се спасиха?
	— Задавате много въпроси, отче. Питър, напълни чашата на преподобния отец. Той нищо не пие. Човек може да си помисли, че тук винаги се пости. За ваше здраве! Ето, така е добре! Налей още, Питър, и ми дай манерката. Ето сега ще отговоря на всичките ви въпроси и ще ви разкажа за корабокрушението.
	Кастел започна да разказва някаква безкрайно дълга история за вятъра, за платната, за скалите, за падащи мачти, за английския кораб, който се опитвал да помогне на испанската каравела, и продължи да я разказва до момента, в който свещеникът, чиято чаша Питър непрекъснато доливаше, не заспа.
	— А сега — прошепна Питър на английски, — мисля, че е по-добре да спим. Узнахме много неща от този шпионин в расо. Според мен той е точно такъв. Узнахме, а самите ние нищо не казахме.
	Двамата тихо се добраха до стаята си, изпиха отварата от билки, която лекарят им беше оставил, помолиха се, всеки посвоему, залостиха вратата и легнаха, но дали раните и тежките мисли щяха да ги оставят да спят спокойно…


	Глава XIII
	Приключение в хана

	Питър спа лошо. Въпреки превръзката раната го болеше. Освен това мисълта, че Маргарита ги смята за мъртви, не му даваше покой. Щом затвореше очи той я виждаше цялата обляна в сълзи, чуваше риданията й, представяше си как страда.
	Щом първите слънчеви лъчи проникнаха през високите решетки на прозорците, Питър стана и събуди Кастел. Те трябваше да си помагат при обличането. Като чуха на двора гласове и шум, двамата решиха, че е дошъл лекарят с мулетата, и отвориха вратата. В коридора срещнаха сънената слугиня и я помолиха да ги пусне да излязат от къщата.
	На двора наистина ги очакваше лекарят, придружен от едноок младеж, яхнал пони. Той им обясни, че този младеж ще ги съпроводи до Гранада. Тримата се върнаха заедно в къщата и лекарят прегледа раните им. Като видя раната на Питър, той поклати загрижено глава и каза, че за него е твърде рано да пътува. После отново започнаха пазарлък за мулетата, за хамутите, за юздите, за чантите, прикрепени към седлата, в които бяха сложени вещите им, за заплащането на водача. Всичко това продължи доста дълго, защото Питър и Кастел се страхуваха да покажат, че разполагат с пари.
	В края на краищата всичко бе уредено. Техният домакин още го нямаше и затова решиха да тръгнат, без да се сбогуват. Решиха да му оставят пари в знак на благодарност за гостоприемството и като подарък за църквата. Но точно в момента, когато даваха парите на слугинята, свещеникът се появи. Той беше небръснат и се държеше за главата. Обясни им, че е трябвало да отслужи ранна служба в църквата. Това беше чиста лъжа. Попита ги наистина ли са решили да заминат.
	Те потвърдиха решението си и му дадоха подаръка, който той прие, без да се замисли, въпреки че щедростта на гостите го накара още по-настойчиво да започне да ги увещава да останат. Той им обясняваше, че още не са в състояние да понесат дългото пътуване, че пътищата не са безопасни и маврите могат да ги пленят и да се озоват в някоя тъмница заедно с други затворници християни, тъй като никой не може да проникне в Гранада без разрешение. Но нашите пътешественици твърдо бяха решили да тръгнат.
	Те забелязаха, че след като чу окончателното им решение, свещеникът силно се развълнува и накрая заяви, че заради тях ще си има неприятности с маркиз Морела. Той не обясни от какво точно се страхува, но Питър реши, че се бои да не разкажат на маркиза как неговият капелан е задигнал скъпоценностите и е участвал при грабежа на каравелата, която маркизът мислеше за потънала. Накрая им стана ясно, че отец Енрике е готов на всичко, за да ги задържи, но те го отблъснаха, яхнаха мулетата и тръгнаха, придружени от водача си.
	Дълго чуваха виковете на разгневения свещеник, който ругаеше лекаря за това, че им е продал мулетата. До ушите им стигаха неговите крясъци: „Шпиони…“, „Английски дами…“, „Заповед на маркиза…“. Бяха много доволни, че напуснаха селото, чиито улици бяха безлюдни. Без никой да им попречи, те успяха да излязат на пътя, който водеше за Гранада.
	Не можеше да се каже, че пътят бе хубав. Той непрекъснато се спускаше надолу, после се изкачваше нагоре. Мулетата се оказаха много по-лоши, отколкото изглеждаха. Мулето на Питър непрекъснато се препъваше. Те попитаха своя водач колко време им е необходимо, за да стигнат до Гранада, но в отговор чуха:
	— Кой знае. Всичко зависи от Бога.
	След час отново му зададоха същия въпрос и този път отговорът беше следният:
	— Може би довечера, може би утре, а може би никога. По пътя има много разбойници, но ако пътешествениците имат късмет и не попаднат в ръцете на бандитите, навярно ще ги пленят маврите.
	— Мисля, че един от тези разбойници в момента е до нас — забеляза на английски Питър, като погледна към отблъскващото лице на водача им, и добави на развален испански: — Приятелю, ако се сблъскаме с бандити или с маври, първият, който умре, ще бъдеш ти. — И Питър се хвана многозначително за меча си.
	В отговор младежът измърмори някакво испанско проклятие и обърна понито си назад, с което искаше да покаже, че има намерение да се върне, но в същия момент размисли и препусна напред. Кастел и Питър не успяха да го настигнат в продължение на няколко часа.
	Пътят беше много тежък, а мулетата — твърде изтощени. Вече се мръкваше, а те все още не бяха стигнали до билото на Сиера. Последните лъчи на залязващото слънце огряха някъде далеч пред тях минаретата и дворците на Гранада. Питър и Кастел искаха да продължат, но водачът им се закле, че в тъмното е много вероятно да паднат в пропастта, преди да са стигнали до равнината. Той им каза, че наблизо има хан, където могат да пренощуват, а на сутринта ще продължат.
	Кастел заяви, че не искат да отсядат в хана, но водачът им обясни, че нямат друг избор, защото храната им вече е свършила, а на пътя не могат да намерят и храна за мулетата. Нямаха избор. Беше им ясно, че ако не нахранят мулетата, животните няма да издържат до Гранада. Съгласиха се. В това време водачът им показа една къщурка, която се намираше в една падина на около сто ярда от пътя. Той им каза, че трябва да предупреди за пристигането им, и избърза напред.
	Когато Кастел и Питър се добраха до хана, видяха, че е ограден с висока ограда, явно с отбранителна цел. Водачът им разговаряше за нещо много сериозно с един дебел мъж с твърде отблъскващ външен вид, в чийто пояс бе затъкнат голям нож. Покланяйки се, дебелият ги посрещна и обяви, че е стопанинът. Той се съгласи да им даде храна и подслон.
	Кастел и Питър влязоха в двора и стопанинът веднага залости вратата, като им обясни, че прави това заради бандитите. После добави, че им е провървяло, защото са попаднали на място, където могат спокойно да пренощуват. След тези думи се появи един мавър. Той отведе мулетата в конюшнята, а стопанинът ги заведе в голяма стая с нисък таван, където имаше няколко маси и около тях седяха мъже с груби и жестоки лица. Те пиеха вино. Стопанинът неочаквано им поиска парите предварително, като им обясни, че не се доверява на непознати. Питър искаше да спори с него, но Кастел реши, че е по-разумно да се съгласи, и започна да разкопчава дрехите си, за да извади парите. В джобовете му нямаше повече пари, защото последните, които не бяха скрити, беше дал в селото.
	Дясната му ръка още беше неподвижна. Той започна да вади парите с лявата и го правеше толкова непохватно, че дублонът, който измъкна, се изплъзна и падна на пода. Забравяйки, че не е завързал пояса си, Кастел се наведе да го вдигне и около двадесет златни монети се търкулнаха на пода. Питър видя как стопанинът и седящите мъже си размениха многозначителни погледи. Те се надигнаха и събраха монетите. Стопанинът ги върна на Кастел и като се усмихваше гадно, каза, че ако знаеше, че гостите му са толкова богати, щял да им поиска много повече.
	— О, това съвсем не е така — отвърна Кастел. — Това е всичко, което имаме.
	Точно в този момент още една златна монета, но този път с много по-голяма стойност, падна от дрехите му на пода.
	— Разбира се, сеньор — отбеляза стопанинът, като вдигаше монетата и вежливо му я подаде, — но за по-сигурно изтръскайте по-добре дрехите си. Може би ще изпаднат още пари.
	Кастел го послуша и в резултат на това златните монети, скрити в пояса му, зазвънтяха, защото бяха станали по-малко. Присъстващите се усмихнаха, а стопанинът го поздрави за това, че се намира в честен дом, а не се скита из планините, които служат за подслон на опасни хора.
	Давайки си вид, че нищо не е станало, Кастел скри парите и затегна пояса си. След това с Питър седнаха встрани и помолиха да им донесат вечеря. Стопанинът нареди на слугата да донесе ядене, а самият той седна при тях и започна да ги разпитва. От въпросите му разбраха, че водачът им вече е успял да му разкаже цялата история.
	— Откъде узнахте за корабокрушението? — вместо отговор попита Кастел.
	— Откъде? Ами че от хората на маркиза, които вчера спряха тук, за да изпият по чаша вино, когато минаваха заедно с две дами на път за Гранада. Той каза, че каравелата „Сан Антонио“ е потънала, но не каза нищо за това, че вие двамата сте останали на борда.
	— В такъв случай, приятелю, извинете ни за това, че и ние нищо няма да ви кажем. Уморени сме, а и нашите работи не би трябвало да ви интересуват.
	— Да, господа. Разбира се — засуети се стопанинът. — Ще отида да кажа да побързат с вечерята и ще поръчам да ви донесат манерка с гранадско вино.
	Той се оттегли и след малко донесоха вечерята — вкусно печено месо и глинено гърне с вино. Докато им пълнеше чашите, стопанинът обясни, че собственоръчно е прелял виното в гърнето, за да не се вдигне утайката.
	Кастел му благодари и му предложи да изпие с тях чаша вино в името на успешното им пътуване. Но той отказа, като обясни, че пости и е дал клетва да пие само вода. Тогава Питър, който не беше проронил нито дума, но бе забелязал твърде много неща, отпи от виното и като помляска с устни, сякаш пробваше вкуса му, се наведе и пошепна на Кастел на английски:
	— Не пийте! Във виното има отрова.
	— Какво каза синът ви? — попита стопанинът.
	— Казва, че виното е великолепно, но си спомни, че лекарят ни забрани да пием вино, за да не се влоши състоянието на раните ни, получени по време на корабокрушението. Но ще бъде жалко, ако оставим така това хубаво вино. Предложете го на приятелите си. Ние ще се задоволим с по-слаба напитка.
	При тези думи Кастел взе каната с вода, която беше на масата, напълни една чаша, отпи от нея и я даде на Питър. Стопанинът ги гледаше с явно неудоволствие.
	След това Кастел стана и вежливо предложи съда с вино и две пълни чаши на мъжете, които седяха на съседната маса, като добави, че много съжаляват, че не могат да опитат това чудесно вино. Единият от тях беше техният водач, който беше нахранил мулетата и се беше върнал. И той, и неговият съсед с готовност взеха пълните чаши и ги изпиха. В това време стопанинът с проклятие на уста взе съда с виното и изчезна.
	Кастел и Питър се захванаха с печеното. Те видяха, че съседите им ядат същото, а и стопанинът, който се беше върнал, започна да яде. На Питър му се стори, че стопанинът с тревога наблюдава двамата мъже, пили вино. Изведнъж единият от тях стана от масата и като направи няколко крачки към пейката, която беше в другия край на стаята, безмълвно рухна на земята. В същото време едноокият им водач безсилно отпусна ръце и падна в безсъзнание на масата така, че главата му се заби в празната чиния. Стопанинът скочи, но в същия миг спря нерешително. Кастел също стана и каза, че очевидно умората е надвила бедния момък след дългото пътуване. Той пожела стопанинът да ги отведе в стаята им.
	Стопанинът с готовност се съгласи. Беше ясно, че искаше да се избави по-скоро от тях. Освен това останалите мъже с любопитство разглеждаха водача и приятеля, си и си шепнеха нещо.
	— Оттук, сеньори! — показа им той и ги поведе към стълбата в дъното на стаята.
	Качвайки се по нея с лампа в ръка, той вдигна капака и ги подкани да го последват. Кастел го последва, а Питър се обърна и пожела „лека нощ“ на присъстващите, които ги наблюдаваха. В същото време, сякаш случайно, той измъкна наполовина меча си от ножницата. След това последва Кастел и стопанина, качи се по стълбата и се намери в една малка таванска празна стаичка. Мебелировката се състоеше от два стола и два груби дървени нара без възглавници, които се намираха на разстояние три фута един от друг. Една преградка от дъски отделяше помещението от съседното. Под самия покрив имаше дупка, закрита с чувал, която очевидно служеше за прозорец.
	— Ние сме бедни хора — каза стопанинът, докато двамата оглеждаха таванската стаичка, — но много знатни господа са спали прекрасно тук. И на вас ще Ви бъде добре.
	Той се обърна към стълбата.
	— Това ни устройва — съгласи се Кастел, — само кажете на хората си да не залостват конюшнята, защото ще тръгнем на разсъмване. Бъдете добър и оставете лампата.
	— Не мога да оставя лампата — сърдито измърмори стопанинът. Той вече беше стъпил на стълбата.
	Питър се приближи към него, хвана го с едната ръка за китката, а с другата за лампата. Стопанинът започна да ругае и да се опипва за ножа си, но Питър го стисна толкова силно за ръката, че той изпусна лампата и тя остана у Питър. Стопанинът се опита да я вземе, но изгуби равновесие, изтърколи се по стълбата и се срина долу.
	Двамата видяха отгоре как се изправи и започна да ги ругае, размахвайки юмруци, заплашвайки, че ще им отмъсти. Питър затвори капака. Оказа се, че не прилепва плътно към пода. Освен това нямаше ключалка, но скобите бяха там. Питър се огледа за някаква пръчка, за да я залости в скобите, но не успя. Той си спомни за въжето, с което прикрепваха чантите към седлата, което беше в джоба му. Той завърза скобите с него. Сега капакът не можеше да бъде повдигнат на повече от един-два дюйма. Но Питър се досети, че ако все пак капакът бъде малко повдигнат, въжето може да бъде прерязано. Тогава той взе един стол и го постави така, че двата му крака да стъпят здраво върху капака. След всичко това каза на Кастел:
	— Хванахме се в капана като птици, но преди да ни извият врата, трябва да влязат в клетката. Във виното имаше отрова. Ако успеят, ще ни убият заради парите ни. А може и нашият придружител да им е заповядал. По-добре е тази нощ да не спим.
	— Аз също мисля така — съгласи се с тревога в гласа Кастел. — Чуй, долу нещо разговарят.
	Отдолу наистина се носеха гласове. Сякаш спореха за нещо, но след малко шумът стихна. Когато всичко утихна, Питър и Кастел внимателно претърсиха таванската стаичка, но не намериха нищо подозрително. Питър погледна към дупката, която служеше за прозорец. Стори му се, че е достатъчно голяма, за да може през нея да се промуши човек. Той се опита да примъкне кревата си до нея, защото си помисли, че ако някой реши да минава през нея, ще падне право в ръцете му. Но креватите бяха заковани към пода и беше невъзможно да ги помръдне. Нямаше какво да се прави. И двамата седнаха на креватите с оголени мечове и зачакаха. Времето минаваше бавно. Лампата, която вече едва мъждукаше, започна да пуска дим и сажди и изгасна напълно. Маслото беше свършило. Те останаха на тъмно. Единственият източник на светлина беше прозорецът, от който свалиха чувала.
	След известно време чуха тропот на копита, вратата се отвори и после се затвори шумно и долу отново се разнесоха гласове. Към познатите гласове се бе присъединил още един. Питър имаше чувството, че го е чувал някъде.
	— Познах го — прошепна той на Кастел. — Това е отец Енрике. Дошъл е да провери добре ли са настанени гостите му.
	Мина още половин час. Бледната луна изгря и изпрати в стаята слаб лъч светлина. Отново се разнесе шум от конски копита. Питър се приближи до прозореца. Ханджията държеше за юздите превъзходен кон. Към него се приближи някакъв човек и го яхна. Стопанинът каза нещо, онзи вдигна глава и Питър позна отец Енрике.
	Двамата си шепнеха известно време нещо, след това отец Енрике го благослови и замина. Питър и Кастел отново чуха как вратата се затвори.
	— Отец Енрике замина за Гранада, за да предупреди господаря си Морела, че отиваме там — каза Кастел, след като отново седнаха на креватите.
	— Може би отива да съобщи на маркиза, че никога няма да пристигнем. Но все пак няма да може да се справи с нас.
	Времето минаваше бавно и Кастел, който беше много изтощен, се облегна назад и задрема. Изведнъж столът, който бяха поставили върху капака, се катурна със страшен шум. Кастел скочи и загледа Питър.
	— Обикновен плъх — каза спокойно Питър, защото не искаше да му казва истината.
	Питър тихо се промъкна към отвора, опипа въжето — то беше цяло — и отново постави стола на предишното му място. После се върна до леглото, хвърли се върху него, като си даваше вид, че има намерение да спи, въпреки че беше нащрек. В това време умората отново победи Кастел и той задрема.
	Беше тихо. Само веднъж нещо за миг засенчи прозореца и на Питър му се стори, че вижда нечие лице. Но то изчезна и повече не се появи. Изведнъж откъм кревата на Кастел се чу слаб шум, последван от леко поскърцване й драскане по стената, сякаш имаше мишка. Неочаквано точно там, където луната осветяваше тънка ивица от стаята, през преградата се промъкна ръка, която държеше нож.
	За миг ножът надвисна над гърдите на спящия Кастел, но само за миг. В следващата секунда Питър скочи и с един удар на меча си отсече ръката до рамото.
	— Какво стана? — попита Кастел, който усети как нещо падна върху него.
	— Змия — чу той. — Отровна змия. Събудете се и вижте сам.
	Кастел се надигна и мълчаливо погледна ужасната ръка, която все още стискаше ножа. Зад преградката се разнесе сподавен стон и двамата доловиха нечии отдалечаващи се тежки стъпки.
	— Трябва да тръгваме — каза Питър. — В противен случай рискуваме да останем тук завинаги. Този момък скоро ще се върне да си търси ръката.
	— Да тръгваме! Но как? — отвърна Кастел.
	— Струва ми се, че имаме само един изход и той е доста опасен: през онова прозорче — отвърна Питър. — Аха, те вече идват.
	Едва беше казал това и те чуха, че някой се качва по стълбата.
	Никой не пазеше под прозореца, а до земята имаше не повече от дванадесет фута. Питър помогна на Кастел да се промуши, като го държеше за здравата ръка, и после го пусна колкото може по-ниско. Кастел скочи, но не можа да запази равновесие и падна, обаче веднага се изправи. Питър искаше да го последва, но чу шум от падането на стола и видя, че капакът е отворен. Бяха прерязали въжето!
	На слабата светлина се виждаше фигура на човек с нож в ръката. Зад нея имаше още някой. Сега вече Питър не можеше да се измъкне през прозореца. Ако го направеше, щеше да се окаже с гръб към тях. Той стисна меча си с две ръце и се спусна върху противника. Явно мечът бе попаднал в целта, защото човекът се свлече на пода и остана неподвижен. Вторият вече се подпираше с коляното на пода. Питър му нанесе удар с меча и той се сгромоляса надолу върху главите на тези, които го следваха. Стълбата рухна. В резултат на всичко това нападателите се намериха на земята. Само един от тях беше успял да се задържи с ръце за края на отвора. Питър затвори капака и нещастникът полетя надолу със силен вик. Понеже нямаше с какво друго, Питър затисна капака с трупа на убития.
	След това изтича към прозореца, прибирайки меча си. Промъкна се през отвора, увисна на ръце и скочи. Приземи се благополучно, защото беше много ловък, а и от възбуда съвсем бе забравил за раните си.
	— Сега накъде? — попита го Кастел, когато Питър се изправи пред него задъхан.
	— В конюшнята за мулетата… Не, безполезно е. Няма да имаме време да ги оседлаем. А и вратата е затворена. Към стената! Трябва да я прескочим. Всеки момент те ще бъдат тук.
	Питър и Кастел се спуснаха към зида. Той беше висок около десет фута, но за тяхно щастие бе иззидан от големи камъни, по които можеха да се изкатерят.
	Питър се покатери пръв, легна напряко, протегна ръка на Кастел и много трудно, защото старецът беше тежък и ранен, го изтегли нагоре. В този момент чуха някой да крещи от тавана:
	— Тези дяволски англичани избягаха! Тичайте към вратата и ги хванете! — Слязоха — или по-скоро паднаха — от зида в бодливите храсти, които омекотиха удара, но болезнено ги изподраскаха. Но някак успяха да се измъкнат, целите изподрани до кръв, излязоха на пътя и хукнаха да бягат по посока на Гранада.
	Не бяха успели да изминат и стотина ярда, когато чуха зад себе си викове. Стана им ясно, че ги преследват.
	Точно на това място пътят пресичаше един ров, обрасъл с гъсти храсталаци и затрупан с пръст. След този ров местността беше гола и открита. Питър хвана Кастел и го помъкна в рова. Там намериха закътано местенце зад един голям камък — нещо като малка пещера, цялата обрасла с храсталаци и висока трева. Свиха се там и се притаиха.
	— Пригответе меча си — прошепна Питър. — Ако ни намерят, трябва колкото може по-скъпо да продадем живота си.
	Кастел се подчини и хвана меча си в лявата ръка.
	Двамата чуха как преследвачите минаха покрай рова и хукнаха нататък по пътя. Но като видяха, че ги няма, те се върнаха обратно и започнаха да претърсват рова. Беше тъмно, защото лунната светлина почти не проникваше през гъстите храсталаци, и бегълците останаха незабелязани. Двамата преследвачи се спряха на около пет крачки от тях и започнаха да си говорят. Те предположиха, че вероятно бегълците са се скрили в двора или са хукнали обратно към селото.
	— Не зная къде са се скрили — каза единият, — но нещата вървят зле. На дебелия Педро му отсякоха ръката и той сигурно ще умре от загуба на кръв. Други двама вече умряха или умират — този дългокрак англичанин не се шегува. А и онези, дето изпиха виното с отровата, изглежда никога вече няма да се събудят. И всичко това заради няколкото дублона и заради алчността на попа! И все пак, ако можех да хвана тези свине… — Той измърмори страшна закана. — Мисля, че е най-добре да залегнем на изхода на рова. За всеки случай.
	Питър чу целия разговор. Останалите бандити бяха избягали. Беше побеснял, а освен това бодливите храсти му причиняваха страшна болка. Без да промълви нито дума, той излезе от укритието, държейки в ръце страшния си меч.
	Бандитите го видяха и извикаха от ужас. За единия от тях това беше последният вик в живота му.
	Другият хукна да бяга. Това беше точно онзи, който ги заплашваше.
	— Стой! — извика Питър, като го настигна. — Стой и изпълни заканата си!
	Негодникът се обърна и започна да моли за милост, но Питър беше безпощаден…
	— Не можех да постъпя по друг начин — каза той на Кастел. — Вие чухте, че искаха да ни дебнат.
	— Мисля, че едва ли ще имат повече желание да нападнат англичанин в този хан — задъхвайки се, каза Кастел, като се стараеше да не изостава от Питър.


	Глава XIV
	Инес и нейната градина

	Кастел и Питър вървяха около два часа по пътя, който водеше за Гранада. Там, където пътят беше равен, тичаха, а когато ставаше труден, вървяха по-бавно. От време на време спираха, за да си поемат дъх и да се ослушат. Нощта беше безмълвна. Очевидно никой не ги преследваше. По всяка вероятност останалите живи бандити бяха тръгнали по друг път или пък бяха решили, че всичко, станало до този момент им е достатъчно и не желаят повече да си имат работа с тях.
	Най-накрая над огромната равнина, обгърната с мъгла, затрептя утрото. Слънцето изгря и прогони мъглата. На около дванадесет мили пред тях се показа Гранада, разположена на висок хълм. Двамата мъже се спогледаха. Изглеждаха доста окаяно: изподраскани от бодилите, изпоцапани с кръв. Питър беше гологлав. Беше изгубил някъде шапката си. Сега, когато възбудата бе преминала, той изведнъж се почувства много зле. Раните го боляха, беше уморен и му се спеше. А и слънцето напече силно и Питър едва не изгуби съзнание. Той си направи от листа и клони нещо подобно на шапка.
	Тази „шапка“ му придаде твърде странен вид и няколкото маври, които ги срещнаха по пътя, решиха, че е луд, и хукнаха да бягат.
	Питър и Кастел вървяха, като изминаваха не повече от миля за час. Освежаваха се с вода от всички локви, които се изпречваха на пътя им. Към обяд жегата стана непоносима. Двамата бяха принудени да си починат под едно дърво, което приличаше на палма. Съвършено изнемощели, те потънаха в дълбок сън.
	Събуди ги шум от нечии гласове и те скочиха, като извадиха мечовете си. Но вместо гнусните убийци, видяха пред себе осем ездачи — маври на великолепни бели коне, с тюрбани и развяващи се наметала, каквито Питър никога в живота си не беше виждал. Маврите ги разглеждаха спокойно и с явно съчувствие.
	— Приберете мечовете си, господа — каза водачът им на испански език. Той приличаше на испанец, облечен по източен маниер. — Ние сме много, а вие само двама, при това ранени.
	Питър и Кастел нямаха друг изход и се подчиниха.
	— Кажете ни, макар че не е необходимо, вие ли сте онези англичани, които са били на „Сан Антонио“ и са се спасили след потъването на каравелата?
	Кастел кимна:
	— Ние бяхме там, за да намерим…
	— Не е важно какво сте търсили — прекъсна го водачът. — Имената на високоуважавани дами не бива да бъдат споменавани в присъствието на непознати хора. Но след това сте попаднали в беда в хана, където този висок сеньор се е държал много храбро. Вече чухме тази история и изказваме уважението си на човека, който умее да си служи така с меча.
	— Благодарим ви — каза Кастел. — Но какво ви засяга всичко това?
	— Сеньор, изпрати ни господарят ни, негова светлост маркиз Морела, за да ви намерим и да ви заведем при него в качеството ви на гости.
	— Значи попът е казал — Измърмори Питър. — Така й предполагах.
	— Молим ви да ни последвате без съпротива, защото не искаме да използваме сила по отношение на такива храбри хора — продължи офицерът. — Бъдете така любезни да се качите на тези коне.
	— Аз съм търговец — каза Кастел — и имам приятели в Гранада. Може ли да отидем при тях, защото не искаме да се възползваме от гостоприемството на маркиза?
	— Не, сеньор. Имаме заповед, а думата на нашия господар — маркиза — е закон, който не бива да се нарушава.
	— Мислех, че крал на Гранада е Буабдил — отбеляза Кастел.
	— Няма съмнение, че той е кралят и по волята на Аллах ще бъде още дълго такъв, но маркизът е негов роднина. Освен това, докато примирието продължава, той е посланик на техни величества краля и кралицата на Испания в нашия град.
	По знак на офицера двама от придружаващите го слязоха от конете си, доведоха ги близо до Питър и Кастел и им предложиха да им помогнат да се качат на седлата.
	— Няма какво да се прави — каза Питър. — Налага се да ги последваме.
	Двамата бяха напълно изтощени. Те се качиха неловко на конете и потеглиха, съпровождани от охраната си.
	Те бяха спали доста дълго и когато пристигнаха пред вратите на Гранада, слънцето вече клонеше към залез. От минаретата вече се разнасяха вечерните молитви.
	Питър доби много смътна представа за столицата на маврите, защото се движеше придружен от ескорт. Тесни, криволичещи улички, бели къщи, затворени с капаци прозорци, тълпи от мълчаливи и вежливи хора, облечени в бели развяващи се одежди, островърхи арки и огромно приказно здание на върха на хълма. Болката и умората му пречеха да възприема каквото и да било, докато пътуваше през този удивителен и величествен град. Видът му беше твърде странен. Дългокрака фигура, цялата окървавена и увенчана с чудновата шапка от трева.
	Но никой не му се присмиваше. Вероятно защото под смешната му външност личеше храбрият воин. А може би слуховете за умението му да си служи с меча бяха стигнали и дотук. Във всеки случай в отношението на жителите на Гранада се чувстваше сдържана неприязън към християните, примесена с уважение към храбреца, изпаднал в беда. След дълго изкачване те се озоваха пред двореца, срещу който се издигаше огромна крепост с червени стени. По-късно Питър научи, че това е Аламбра. Между двореца и крепостта се простираше равнина. Дворецът беше колосален. Той бе обграден с градини, в които острите кипариси се устремяваха с върховете си в небесата. Конниците преминаха през безброй порти, докато най-накрая стигнаха двора, където слугите с факли в ръце се втурнаха да ги посрещнат. Някой помогна на Питър да слезе от коня, друг — да изкачи стъпалата на мраморната стълба, в долния край на която имаше фонтан и която го отведе в прохладна стая с висок таван. След това Питър не помнеше нищо.
	Мина много време — около месец — до деня, в който Питър отвори очи и отново погледна света. Разбира се той не беше през цялото време в безсъзнание. От време на време той чувстваше голямата прохладна стая и чуваше хората, които се намираха около него и приказваха за него, особено една красива черноока жена, която с лекота се движеше около него. Изглежда тя се грижеше за него. Понякога му се струваше, че това е Маргарита, но знаеше, че не може да е тя, защото жената не приличаше на нея. Питър си спомни, че един-два пъти бе виждал красивото и надменно лице на Морела, наведено над него. Сякаш искаше да разбере дали Питър ще остане жив. Питър искаше да стане и да се бие с него, но в постелята го връщаха две меки и бели, ала удивително силни женски ръце.
	Сега, когато Питър окончателно дойде в съзнание, видя жената, която седеше до постелята му. Един слънчев лъч, проникващ през горния прозорец, осветяваше лицето й. Тя седеше, подпряла брадата си с ръка, и го гледаше любопитно. Той й заговори на развален испански, защото, неизвестно откъде, знаеше, че тя не разбира английски.
	— Вие не сте Маргарита — каза той.
	Лицето й мигновено се промени. Тя се оживи и се приближи към него. Имаше грациозно тяло.
	— Не, не — каза тя, навеждайки се към него и докосвайки челото му с тънките си пръсти. — Казвам се Инес. Вие все още бълнувате, сеньор.
	— Каква Инес?
	— Просто Инес — отговори тя. — Инес, една жена от Гранада. Останалото не е важно. Инес, болногледачка, която се грижи за болните.
	— Тогава къде е Маргарита, англичанката Маргарита?
	Стори му се, че някаква тайнствена сянка обви лицето на жената и гласът й се промени. Вече не беше искрен. А може би само така му се стори, защото беше станал твърде чувствителен след прекараната треска.
	— Не познавам никаква англичанка на име Маргарита. А вие обичате ли я?
	— Да — отвърна Питър. — Откраднаха я от мен. Жива ли е?
	— Вече ви казаха, сеньор, че нищо не зная, но — гласът й пак прозвуча естествено — разбрах, че сте влюбен, съдейки по това, което бълнувахте.
	Питър помисли. Вече започваше да си спомня.
	— А къде е Кастел?
	— Кастел? Вашият спътник, човекът с ранената ръка, който приличаше на евреин? Не зная къде е. Навярно в другата част на града. Мисля, че го изпратиха при приятелите му. Не ме разпитвайте. Аз само се грижа за вас. Вие бяхте много болен, сеньор. Вижте — тя му даде малко огледало, направено от полирано сребро, но като разбра, че той е твърде слаб и не може да го държи, повдигна огледалото пред лицето му.
	Питър видя в огледалото бледото си отслабнало лице и въздъхна тежко.
	— Добре е, че Маргарита не може да ме види такъв — прошепна той, като се мъчеше да се усмихне.
	— С брада, и то каква! Как сте се грижили за такъв страховит мъж?
	— Не ми се струвахте страшен — меко отвърна тя. — Освен това аз с това се занимавам. Но вие не бива да говорите. Сега трябва да почивате. Изпийте това и почивайте.
	Инес му подаде сребърна чаша с бульон. Питър го изпи и заспа.
	След няколко дни състоянието му чувствително се подобри. Неговата прелестна болногледачка дойде и седна до него, като го гледаше със съчувствие с нежните си очи.
	— Какво се е случило, Инес? — попита Питър, като видя тъжното й лице.
	— Сеньор Педро, когато се събудихте от дългия си сън, вие говорихте. Споменахте някаква Маргарита, нали? Поразпитах за нея. Имам лоши новини за вас.
	Питър стисна зъби и промълви:
	— Казвайте направо.
	— Маргарита е пътешествала с маркиз Морела.
	— Той я отвлече — изтръгна се от устата му.
	— Може би. Но в Испания, и особено в Гранада, този факт едва ли ще спаси честта на жена, за която се знае, че е пътешествала с маркиз Морела.
	— Толкова по-зле за маркиз Морела, когато се срещна отново с него — злобно промълви Питър. — Какво още искахте да ми кажете, Инес?
	Тя с любопитство се вгледа в отслабналото му лице, което запазваше суровия си израз.
	— Лоши новини. Вече ви казах, че са лоши. Казват, че са намерили тази сеньора мъртва в подножието на най-високата кула на двореца на маркиза. Никой не знае дали сама е паднала, или са я блъснали.
	Дъхът на Питър спря. Настъпи мълчание. После попита:
	— Вие видяхте ли я мъртва?
	— Не, сеньор, други са я видели.
	— И са ви заръчали да ми кажете. Инес, не ви вярвам. Ако доня Маргарита — моята годеница, е умряла, щях да го зная. Но сърцето ми подсказва, че е жива.
	— Толкова много ли се доверявате на сърцето си, сеньор? — отвърна жената с нотка на възхищение в гласа.
	Питър забеляза, че тя не му възрази.
	— Да, вярвам — отвърна той. — Не ми остана нищо друго, а това не е чак толкова лоша поддръжка.
	Питър се умълча и след малко попита:
	— Кажете ми къде се намирам.
	— В затвора, сеньор.
	— Така значи. В затвора. И с една прекрасна жена в качеството на тъмничар и с други красиви жени — и той кимна към красивата девойка, която донесе нещо в стаята — в качеството им на прислужници. А и затворът си го бива. — Той обгърна с поглед мраморните сводове, украсени с изящна резба.
	— Там, зад вратата, има и мъже — отвърна тя с усмивка.
	— Предполагам. Пленниците могат да ги оковават и в копринени окови. А на кого е този затвор?
	Инес поклати глава:
	— Не зная, сеньор. Може би на краля на маврите. Вие сам отбелязахте, че аз съм само тъмничарка.
	— В такъв случай кой ви плаща?
	— Може би изобщо не ми плащат. Може би служа само от любов към работата. — Тя му хвърли бърз поглед. — Или от ненавист. — При тези думи лицето й се промени.
	— Надявам се, че не от ненавист към мен — каза Питър.
	— Не, сеньор. За какво да ви ненавиждам? Вие сте толкова безпомощен и толкова смел.
	— Действително няма за какво. Още повече, че съм ви толкова благодарен. Вие ме изтръгнахте от ноктите на смъртта и ме върнахте към живота. Но в такъв случай, защо криете истината от един безпомощен човек?
	Инес се огледа. В този момент бяха сами в стаята. Тя се наведе към него и му прошепна:
	— Никога ли не са ви карали да лъжете? Виждам по лицето ви, че не са. Освен това вие не сте жена. Заблудена жена.
	Няколко мига те се гледаха в очите, после Питър попита:
	— Наистина ли доня Маргарита е умряла?
	— Не зная. Така ми казаха.
	Инес се обърна и бързо излезе от стаята.

	* * *

	Дните минаваха. Състоянието на Питър се подобряваше, но той така и не успя да разбере къде се намира и защо. Всичко, което знаеше, беше, че е пленник в този разкошен дворец. Но и в това не беше сигурен. Сводестите прозорци на една от стените бяха зазидани. Никой не идваше при него. Само прекрасната Инес и мавърът, който или беше глух, или не разбираше испански. Идваха и други жени — прислужници, всички до една красиви, — но им беше забранено да се приближават до него. Питър ги наблюдаваше отдалече.
	Инес беше неговата единствена събеседница. Отношенията между тях ставаха все по-приятелски. Само веднъж тя се реши да приповдигне края на булото, което покриваше мислите й. Измина дълго време, преди да си позволи по-голямо доверие към Питър. Всеки ден той й задаваше куп въпроси и всеки ден тя, без капка раздразнение или досада, отклоняваше отговорите. И двамата прекрасно разбираха, че всеки от тях се стреми да надхитри другия, но засега Инес печелеше. Тази игра й харесваше. Питър я разпитваше за много неща: за испанското кралство, за мавританския двор, за опасността, надвиснала над Гранада, която трябваше да преживее обсада. Обсъждаха заедно всички тези въпроси и Инес показа, че притежава бистър ум. В резултат на тези разговори Питър се осведоми за политическите събития, ставащи в Кастилия и Гранада, и доста добре затвърди познанията си по испански.
	Но когато започваше да пита за маркиз Морела, за Маргарита или за Кастел — а той го правеше при всеки удобен случай, — изразът на лицето й се променяше и Инес онемяваше.
	— Сеньор — каза веднъж тя през смях, — вие искате да научите тайна, която може би щях да ви разкрия, ако бяхте мой съпруг или любовник. Но вие не можете да разчитате да я узнаете от една болногледачка, чийто живот зависи от това, как ще я пази. Това не означава, че искам от вас да ми станете мъж или любовник — добави Инес с нервен смях.
	Питър я изгледа сериозно.
	— Зная, че не искате — каза той. — С какво ли бих могъл да привлека такава блестяща и изискана жена като вас?
	— Но затова пък ми се струва, че има с какво да привлечете англичанката Маргарита — бързо и с раздразнение отвърна тя.
	— Сигурно имате предвид, че съм я привличал. Нали самата вие казахте, че е умряла?!
	Като разбра, че е сбъркала, Инес прехапа устни.
	— Но — продължи Питър, — въпреки че навярно това не ви интересува толкова, искам да ви кажа, че вие спечелихте в мое лице един добър приятел.
	— Приятел? — попита на свой ред Инес с широко отворени очи. — За какво говорите? Нима жена като мен може да има приятел под шестдесетте?
	— Изглежда, че може — усмихна се Питър.
	Инес направи лек поклон и излезе от стаята. След два дни тя се появи отново доста загрижена.
	— Вече си мислех, че няма да ви видя повече — посрещна я Питър. — Много се радвам да ви видя отново. Изморих се от този глух мавър и от тази великолепна стая. Бих искал да подишам чист въздух.
	— Досетих се за това и дойдох да ви изведа в градината.
	Питър подскочи от радост и взе меча си, който му бяха оставили.
	— Няма да ви е нужен — отбеляза Инес.
	— Така си мислех и в онзи хан… — измърмори Питър.
	Инес се засмя и сложи ръка на рамото му.
	— Чуйте, приятелю — прошепна тя, — вие желаете да се поразходите на чист въздух, нали? Освен това искате да узнаете някои неща, а аз пък искам да ви разкажа за тях. Но тук не смея да го направя. Тук и стените имат уши. Докато се разхождаме из градината, трудно ли ще ви бъде да ме прегърнете през талията? Твърде сте слаб и ви е нужна опора.
	— Уверявам ви, че това няма да бъде наказание за мен — усмихна се Питър. В края на краищата той беше мъж, а талията на Инес беше толкова прелестна, колкото и самата тя. — Но — добави той — някой може да изтълкува това погрешно.
	— Правилно. Точно това искам. Нямам предвид себе си. Зная, че не ви интересувам. Убедена съм, че със същото удоволствие бихте прегърнали мраморна колона.
	Питър отвори уста, за да й възрази, но тя го прекъсна:
	— О, не се мъчете да ме лъжете — каза ядосано тя. — Ако имахте пари, положително щяхте да ми платите за грижите и аз сигурно бих приела тези пари. Разберете ме. Или трябва да направите това, което ви казвам — да се престорите на влюбен, — или няма да можем да отидем в градината.
	Питър все още се колебаеше, защото подозираше някакъв заговор, но Инес се наведе към него толкова близо, че устните й почти докоснаха ухото му, и прошепна:
	— Не бих могла да ви кажа по какъв начин, но може би — повтарям: може би — ще успеете да видите останките на доня Маргарита. Е, сега — добави тя с горчива усмивка — сигурно ще ме целувате през целия път. Така е, повярвайте ми. Използвайте тази възможност. Може би друг път няма да я имате.
	— Каква възможност? Да ви целуна? Или нещо друго?
	— Ще видите — отвърна Инес, свивайки рамене. — Да вървим.
	Все още колебаещ се, Питър я последва. Инес го поведе към вратата, над която имаше тайно отверстие за наблюдение. Зад вратата стоеше висок мавър с крива сабя. Инес му каза нещо и той, след като им отдаде чест, ги пусна да минат по витата стълба. Долу имаше друга врата. Инес почука четири пъти. Ключалката изскърца, ключът се превъртя и чернокожият пазач разтвори широко вратата.
	Зад вратата стоеше друг мавър, също въоръжен със сабя. Инес и Питър минаха покрай него, завиха надясно по едно малко коридорче, което завършваше с няколко стъпала, и се намериха пред трета врата.
	— А сега — каза тя, — пригответе се за изпитанието.
	— Какво изпитание? — попита Питър, подпирайки се на стената, защото краката му все още не го държаха здраво.
	— Това — отвърна Инес и посочи талията си — и това — и тя докосна с крайчето на изящните си пръсти своите сочни червени устни. — Може би искате малко да се упражните, мой невинни рицарю, преди да излезем? Страхувам се, че сте твърде неопитен и няма да можете да изиграете ролята си.
	— Мисля — отбеляза Питър, — че упражнението е малко опасно за мен. Има опасност всичко да ви омръзне, преди да е започнало. Ще отложа това приятно занимание за мига, в който излезем в градината.
	— Така си и мислех — каза Инес. — Но внимавайте. Трябва добре да изиграете ролята си. В противен случай ще пострадам.
	— Струва ми се, че аз също мога да пострадам — промърмори Питър, но не толкова тихо, че да не може Инес да го чуе.
	— Не, приятелю Педро — обърна се тя към Питър. — Във фарсове от този род винаги страда жената. Тя плаща, а мъжът изчезва, за да изиграе нова роля в следващия фарс.
	Без да промълви нито дума повече, Инес бутна вратата. Нямаше стража.
	Пред очите им се разкри великолепна градина. Наоколо се извисяваха конусите на кипариси и портокалови дървета. Разцъфналите храсти изпълваха мекия южен въздух с приказни благоухания. От разтворените муцуни на каменните лъвове бликаха фонтани. В ъгълчетата на градината имаше безброй беседки. Каменните скамейки бяха покрити с цветя. Това беше истинско ъгълче за наслади напълно в източен стил. Градината беше съвършено изолирана, оградена с висока стена. Само на едно място, между два огромни кипариса, се издигаше кула от червен камък, част от някаква друга постройка.
	— Това е градинката на харема — прошепна Инес — Много любимки са пърхали тук с крилцата си през летните дни до мига, в който зимата идва и пеперудката загива.
	Инес пусна воала над лицето си и започна да слиза по стъпалата.


	Глава XV
	Питър изпълнява ролята си

	— Спрете — помоли я Питър, като също спря в сянката на вратата. — Все още нищо не разбирам, Инес. Какво сте намислили? Защо не можете да ми разкажете всичко, което искате, тук?
	— Вие сте луд! — почти неистово прошепна тя. — Нима мислите, че ми е приятно да се преструвам на влюбена в камък, приел облика на мъж, който за мен не означава нищо… Е, само приятел — добави бързо тя. — Казах ви, сеньор, че ако не изпълните заповедта ми, никога няма да чуете това, което искам да ви кажа. Тези, които трябва, ще решат, че не съм изпълнила задачата си и след миг ще изчезна оттук завинаги. Но, разбира се, това не означава нищо за вас. Решавайте, и то бързо, защото не мога да стоя дълго тук.
	— Ще ви се подчиня и нека Бог ми прости — отвърна Питър объркан. — Но аз наистина съм длъжен…
	— Да, да, длъжен сте! — яростно възрази Инес. — Не всички биха приели това за толкова тежко наказание!
	След това Инес кокетно повдигна крайчето на воала си и като поглеждаше изпод него каза с мек глас:
	— О, простете ми, приятелю мой! Вървях твърде бързо и забравих, че вие сте все още слаб. Елате тук. Подпрете се на мен. Аз съм слаба жена, но ще ви подкрепя. — Инес се качи по стъпалата, за да се появи в следващия миг отново в осветеното пространство.
	Сега ръката на Питър обгръщаше талията й.
	— Внимавайте! Тези стъпала са толкова хлъзгави!
	При тези думи лицето на Питър, което беше съвсем бледо, стана алено.
	— Не се страхувай — продължи тя със сладък глас, — в тази градина никой няма да чуе нежните ти слова и няма да види как ме милваш. Дори и най-ревнивата жена. В миналото тази градина е била наричана спалнята на султанката. Там, в дъното, има едно място, където през лятото тя се е къпела… Какво каза за шпионите? О, да, в двореца има много шпиони, но тук е било забранено да влизат дори и евнусите. В противен случай те са заплащали с главите си. Тук свидетели ще ни бъдат само птиците и цветята.
	Те се приближиха до главната пътека и бавно тръгнаха по нея. Питър все още прегръщаше Инес, а нейната бяла ръка го подкрепяше. В същото време тя го гледаше в очите.
	— Наклонете се по-близо до мен — прошепна тя. — Лицето ви е безизразно като икона.
	Питър се подчини.
	— Сега чуйте — продължи шепнешком Инес. — Дамата на сърцето ви е жива и здрава… Целунете ме по устата. Тази новина си заслужава това. Ако си затворите очите, можете да си представите, че целувате нея.
	Питър отново се подчини, и то с охота…
	— Тя е пленница в този замък. Маркизът е луд от любов по нея и се мъчи да я принуди да му стане жена.
	— Проклет да бъде! — възкликна Питър и отново прегърна Инес.
	— През цялото време тя беше убедена, че вие сте мъртъв, но сега знае, че сте жив и бързо се поправяте. Баща й успя да се спаси и да се скрие при приятелите си. Дори Морела няма да го намери там. Освен това Морела мисли, че старецът е избягал от града. Но Кастел е тук и тъй като сърцето, му е изпълнено със злоба, той установи връзка с дъщеря си.
	Инес спря и нежно прегърна Питър. Двамата минаха под дърветата и стигнаха до мраморните басейни, където — според думите на хората — през лятото са се къпели жените на султана. Преди този дворец е принадлежал на кралете на Гранада, докато се преселили в Аламбра. Инес седна на една пейка и отметна шала, който обвиваше шията й.
	— Какво правите? — попита със страх Питър.
	— Топло ми е — отвърна тя. — Ръцете ви са твърде горещи. Тук можем да поседим няколко минути.
	— Тогава продължете разказа си.
	— Нямам много за казване, приятелю. Ако искате да й предадете нещо, може би ще успея да ви помогна.
	— Вие сте ангел! — възкликна Питър.
	— Това какво е — другото име на посредника? Продължавайте.
	— Кажете й… да не вярва, ако научи нещо за нашата разходка.
	— За това тя сама може да си състави мнение — възрази Инес. — Зная какво щеше да бъде моето мнение, ако аз бях на мястото й. Но да не губим време. Скоро ще трябва отново да вървим.
	— Питър я изгледа. Той не можеше да проумее нищо от целия този спектакъл. Но Инес каза спокойно:
	— Чудите се какво означава всичко това и защо постъпвам така? Ще ви обясня, сеньор, а вие можете и да не ми повярвате. Може би си мислите, че съм влюбена във вас? Това не би учудило никого. В старите приказки тези неща се случват често — дамата лекува християнина — рицар, влюбва се в него и така нататък.
	— Не си въобразявам нищо подобно. Умея реално да преценявам нещата.
	— Зная това, сеньор. Вие сте твърде добър, за да бъдете суетен. Ето какво. Правя всичко това не от любов към вас или към някой друг, а от ненавист. Да, от ненавист към Морела. — И тя сви в юмрук малката си ръка.
	— Разбирам — каза Питър. — Какво ви е причинил?
	— Не ме питайте, сеньор. Достатъчно е да ви кажа само, че го обичах. Проклетият отец Енрике ме продаде на него. Това се случи отдавна. Морела ме погуби. Родих му син… Синът ми умря. О, Господи! Момчето умря и от този момент аз се превърнах в една презряна робиня… Тук, в Гранада, има роби… Аз ям хляба му и съм длъжна да изпълнявам заповедите му. Длъжна съм да слугувам на жените, които той обича. Аз, която бях любимка на султана, аз, на която той се насити. Само че днес… Но защо ви разказвам всичко това? Той ме застави да направя и това — да целувам в градината един чужденец, който не ме обича! — Тя горчиво заплака.
	— Бедно дете! Бедно дете! — произнесе Питър, като я милваше. — От този момент имам още една сметка за уреждане с Морела и ще го накарам да ми заплати за всичко.
	— Ще го направите ли? — бързо попита Инес. — О, ако е така, аз съм готова да умра за вас! Живея само за да му отмъстя и първото ми отмъщение ще бъде да му отнема дамата, която той отвлече от вас и в която се влюби страстно. Тя е първата жена, която му се противи. А той се мисли за неотразим.
	— Имате ли някакъв план? — попита Питър.
	— Засега не. Много е трудно. Рискувам живота си. Ако маркизът разбере, че съм го предала, ще ме убие, без да се замисли. Тук, в Гранада, това не е престъпление. И никой няма да му задава никакви въпроси. Особено ако жертвата е жена от дома на самия убиец. Вече ви казах, че ако бях отказала да изпълня всичко това, просто щяха да се отърват от мен по някакъв начин, а на мое място щяха да изпратят някоя друга. Не, все още нямам никакъв план, но вие трябва да знаете, че сеньор Кастел поддържа връзка с дъщеря си чрез мен. Ще ги видя и двамата и ще измислим някакъв план. Не ми благодарете. Морела ми плаща за услугите и аз с радост приемам тези пари, защото се надявам, че ще успея да се измъкна от този ад. Тогава парите ще ми бъдат нужни, за да живея. И все пак за нищо на света не бих рискувала така, както сега, въпреки че животът не означава нищо за мен. Сеньор, не искам да ви лъжа. Доня Маргарита ще научи за нашата разходка, но аз ви обещавам да й обясня всичко.
	— Моля ви, направете го — каза сериозно Питър.
	— Да, ще го направя. Ще ви помагам. И на нея, и на баща й. И ако престана да го правя, знайте, че или съм умряла, или съм в затвора. В такъв случай ще трябва сами да се погрижите за себе си. Само едно мога да ви кажа — с любимата ви не се е случило нищо лошо. Морела я обича силно. Той иска да я направи своя, жена. А може би е дал клетва. Аз зная, че той се е заклел да не ви убива. Той лесно можеше да го направи, докато бяхте болен и се намирахте в негова власт. Веднъж, докато все още бяхте в безсъзнание, той дойде и остана надвесен над вас с кинжал в ръката. Тогава ми разказа всичко, а аз го попитах: „Защо не го убиеш?“ Знаех, че като му задам този въпрос, ще спася живота ви. Той ми отговори: „Защото не искам да се оженя за девойка, а ръцете ми да бъдат изцапани с кръвта на нейния любим. Мога да го убия само в честен двубой. Заклех се в това още в Лондон. Обещах на Бога и на моите светии, че ще извоювам обичта й честно и ако наруша тази клетва, Бог ще ме накаже тук и на небето. Изпълнявай заповедите ми, Инес. Грижи се добре за него. Нека да не е моя вината, ако умре.“ Не, той няма да ви убие и няма да причини зло на Маргарита. Няма да посмее да го направи, приятелю Педро.
	— Нищо ли не можете да измислите сега? — попита Питър.
	— Нищо. Засега нищо. Стените са високи. Стражата ги охранява денем и нощем, а зад тях е големият град, в който Морела има огромна власт и където нито един християнин не може да се скрие. Но маркизът иска да се ожени за Маргарита. Освен това има една красива и глупава жена — слугинята й, — която е влюбена в маркиза. Тя ми разказа всичко това на най-лошия испански език, който някога съм чувала. Но това е много дълга история. Съществува още и отец Енрике, по чиято заповед вие едва не загинахте в хана. Най-много от всичко на света той обича парите… О, сякаш вече нещо ми идва в главата! Но ние нямаме повече време за разговори, а аз трябва да обмисля всичко. Педро, пригответе се да ме целувате. Трябва да продължим този театър, а честно казано, вие сте твърде лош актьор. Дайте ми ръката си. Там за нас е приготвена пейка. Усмихвайте се и се постарайте да изглеждате влюбен. Изкуството ми няма да стигне и за двама ни. Да вървим, да вървим…
	Те излязоха от гъстата сянка на дърветата, минаха покрай мраморните басейни и се озоваха пред пейката. По нея бяха разхвърляни възглавници, а между тях лежеше една лютия.
	— Седнете в краката ми — предложи Инес, сядайки на пейката. — Умеете ли да пеете?
	— Като петел — отвърна Питър.
	— Тогава аз ще пея вместо вас. Така ще е по-добре, отколкото да се преструваме на влюбени.
	И тя запя с прелестния си глас любовна мавританска песен, като си акомпанираше.
	Измъчен и развълнуван, Питър се стараеше да изпълнява ролята си колкото може по-добре. Постепенно се свечери.
	Накрая стана толкова тъмно, че другият край на градината не се виждаше. Инес спря да пее и стана с въздишка.
	— Пиесата свърши и завесата е спусната — каза тя. — А вие трябва да си вървите. Тука е влажно. Сеньор Педро, трябва да ви призная, че сте много лош актьор, но да се надяваме, че публиката е била снизходителна и е приела всичко за действително.
	— Аз не видях публика — отвърна Питър.
	— Но те ни видяха и аз съм уверена, че скоро сам ще се убедите в това. А сега да вървим в стаята, защото трябва да ви напусна. Искате ли да предадете нещо на сеньор Кастел?
	— Нищо, освен обичта си и уважението си. Кажете му, че благодарение на вас здравословното ми състояние бързо се подобрява и ако той измисли някакъв план, за да измъкна всички ни от ръцете на Морела и от този град, ще благославям и двама ви.
	— Добре, няма да забравя това. А сега мълчете. Утре пак ще се разхождаме. Не се плашете! Повече няма да се преструваме на влюбени.

	* * *

	Маргарита седеше до отворения прозорец на една разкошна стая в двореца на Морела. Беше облечена в красива испанска рокля с висока яка, украсена с голям бисер. Трябваше да се облича по вкуса на нейния похитител. Дългите й коси, прибрани с диадема, богато украсена със скъпоценни камъни, падаха по раменете й. Ръцете й лежаха отпуснати в скута. От прозореца на своя затвор Маргарита гледаше разположения отсреща мрачен и величествен дворец Аламбра и хилядите светлинки на Гранада, блещукащи в низината. До нея, под висящата сребърна лампа, седеше Бети. Тя също носеше разкошни дрехи.
	— Какво има, братовчедке? — поинтересува се Бети, като я гледаше тревожно. — В края на краищата ти би трябвало да си по-щастлива отпреди. Сега знаеш, че Питър е жив и е почти оздравял и се намира в същия дворец. Баща ти е жив и здрав, укрива се при приятели и мисли за нашето спасение. Защо си толкова тъжна? Според мен би трябвало да си по-весела.
	— Нима не знаеш, Бети? Е, добре тогава, ще ти разкажа. Предадоха ме. Питър Брум, човекът, когото смятах за свой съпруг, ме излъга.
	— Мастър Питър ви е излъгал? — възкликна Бети. — Това не е възможно! Аз го познавам добре. Той не би могъл да направи това. Та той дори не поглежда другите жени, ако това имаш предвид.
	— Как можеш да говориш така? Изслушай ме и реши сама. Спомняш ли си вечерта, в която маркизът ни заведе да ни покаже чудесата на двореца? Мислех си, че ще мога да намеря някакъв начин да избягаме.
	— Разбира се, че си спомням. Не ни се случва много често да излизаме от тази клетка, за да не го забележа.
	— Е, значи си спомняш градината, оградена с висока стена, в която се разхождахме. Маркизът, онзи ненавистен отец Енрике и аз се изкачихме на кулата, за да огледаме околността от покрива й. Мислех, че ти идваш с нас.
	— Слугините не ме пуснаха. Щом вие минахте, те затвориха вратата и ми казаха, че трябва да ви изчакам да се върнете. Бях готова да хвана за косите едната от тях, защото се страхувах да те оставя сама с двамата мъже, но тя извади нож и аз бях принудена да отстъпя.
	— Трябва да бъдеш по-предпазлива, Бети. В противен случай някой от тези езичници ще те убие.
	— Само не те — възрази Бети. — Те се страхуват от мен. Вече изтъркалях една от тях надолу с главата по стълбата, когато я заварих да подслушва на вратата. Тя се оплака на маркиза, а той само се изсмя и сега тя лежи в леглото с превръзка на носа. Продължавай.
	— Ние се изкачихме на кулата — продължи Маргарита — и започнахме да разглеждаме планината и равнината, през която минахме, за да дойдем в Гранада. Изведнъж свещеникът, който беше отишъл на северната страна, където няма прозорци, с дяволска усмивка на лицето се върна и прошепна нещо на ухото на маркиза. Той се обърна към мен и каза: „Отец Енрике ми съобщи за едно твърде интересно зрелище, което можем да видим. Елате да погледаме, сеньора.“ Аз тръгнах, защото исках да науча колкото може повече подробности за това здание. Те ме отведоха до една малка ниша, изсечена в дебелата стена. Там имаше цепнатини, приличащи на амбразура за стрелба с лък, широки от вътрешната страна, но много тесни от външната. Навярно за да не се забелязват от долу. Те са скрити между камъните на стената.
	„Тук — каза маркизът — са седели в миналото кралете на Гранада, а те винаги са били ревниви, и са наблюдавали жените си. Казват, че един от тях веднъж видял своята наложница заедно с астролога си и удавил и двамата в мраморния басейн в дъното на градината. Вижте двойката пред нас, която дори не подозира, че сме свидетели на ласките им.“
	Аз с неохота погледнах надолу, само за да си уплътня времето, и видях един висок мъж, който вървеше, прегърнал една жена. Исках да се извърна, защото не ми беше удобно да ги гледам, но в този момент жената вдигна лице, за да целуне своя спътник и аз познах красивата Инес. Тя понякога ни е посещавала, вероятно за да ни шпионира. В този момент мъжът, отвръщайки на целувката, виновно се огледа и аз го познах.
	— Кой беше? — възкликна Бети.
	Разказът за двамата влюбени я заинтригува.
	— Питър Брум — отвърна спокойно Маргарита, но в гласа й се долавяше отчаяние. — Питър Брум. Беше много блед след прекараната болест, но беше той.
	— Боже, спаси ни! Не мислех, че е способен на това! — извика учудената Бети.
	— Маркизът и свещеникът не ми позволиха да си тръгна — продължи Маргарита — и ме принудиха да гледам. Питър и Инес постояха малко под дърветата около басейна и аз не ги виждах. После отново се появиха и седнаха на мраморната скамейка. Жената започна да пее, а той я прегръщаше. Това продължи до тъмно. Ние си тръгнахме и ги оставихме там. Е — добави тя, хлипайки, — какво ще кажеш?
	— Ще кажа, че това не е бил господарят Питър — отговори Бети. — Той не обича непознати дами и потайни градини.
	— Той беше и никой друг, Бети.
	— В такъв случай не е бил на себе си. Може би е бил пиян или омагьосан. Това не е бил онзи Питър, когото познаваме.
	— Може би тази лоша жена го е омагьосала? Но това не го оправдава.
	Бети се замисли. Тя нямаше основания да се съмнява в това, което й разказа Маргарита, но сякаш не осъждаше кой знае колко това престъпление.
	— Какво пък — каза тя, — мъжете, доколкото ги познавам, са си мъже. Питър дълго не е виждал никой друг, освен тази кокетка, а тя е доста хубава. Освен това едва ли е било честно да ги шпионирате по такъв начин. Ако Питър беше мой любим, нямаше да обърна особено голямо внимание на това престъпление.
	— Нищо няма да му кажа нито за това, нито за каквото и да било друго подобно нещо — заяви твърдо Маргарита. — Между мен и Питър всичко е свършено.
	За миг Бети се замисли и после каза:
	— Струва ми се, че започвам да се досещам каква е цялата работа. Та нали те ти казаха, че Питър е мъртъв. След това узнахме, че е жив, но все още болен, и се намира в двореца. Лъжата беше открита. Сега искат да ти покажат, че той ти е изневерил. Не допускаш ли, че всичко това е било един добре измислен спектакъл, който онази жена е разиграла с определена цел?
	— За сцената от този спектакъл бяха нужни двама, Бети. Ако беше видяла само…
	— Ако аз бях видяла, щях да разбера дали е спектакъл, или е истинска любов, но ти си твърде наивна, за да проумееш тези неща. А за какво приказваха маркизът и свещеникът през това време?
	— Почти нищо. Само си разменяха усмивки и когато се стъмни и вече не се виждаше нищо, ме попитаха дали не искам вече да се връщам. Мен, която през цялото време държаха насила и ме накараха да стана свидетел на собствения си позор!
	— Те са те държали насила там, нали така? И те заведоха там точно навреме, а мен не пуснаха на кулата. Ако има поне капка справедливост в сърцето ти, първо трябва да изслушаш самия Питър, а след това да решаваш.
	— Вече реших — отвърна студено Маргарита. — И изобщо, мисля си, че е по-добре да умра!…
	Маргарита стана от креслото и се приближи до прозореца. Кулата се извисяваше на гребена на един хълм и под нея, на около двеста фута, се белееше тясната лента на пътя. На Маргарита леко й се зави свят.
	— Няма да е трудно, нали? — каза тя с пресилен смях. — Нужно е само малко повече да се наведа от прозореца, а после само едно движение и — тъмнина… или светлина… завинаги… Кое от двете?
	— Мисля, че светлина — отвърна твърдо Бети, обръщайки се с гръб към прозореца. — Светлината на адския огън, и то твърде силна, защото това ще бъде чисто самоубийство. А освен това, представяш ли си как ще изглеждаш долу на пътя? Братовчедке, не ставай глупава. Ако имаш право, не си тази, която трябва да се хвърля от прозореца. А ако грешиш — още повече. Само ще влошиш нещата. Винаги можеш да умреш. И все пак, ако бях на твое място, щях да се опитам да поговоря с мастър Питър, дори само за да му кажа какво мисля за него.
	— Може би — въздъхна Маргарита и отново седна. — Но аз страдам! Ти дори не можеш да си представиш колко много страдам!
	— Защо да не мога? — възмути се Бети. — Ти си мислиш, че си единствената жена на света, която е имала глупостта да се влюби? Нима мислиш, че аз не мога да се влюбя като теб? Ти се усмихваш. Явно си мислиш, че бедната Бети не е способна да изпита същите силни чувствата като богатата си братовчедка! И все пак това е самата истина. Аз съм влюбена! Зная, че той е негодник, и все пак обичам маркиза така, както ти го ненавиждаш, така, както ти обичаш Питър, и нищо не мога да направя. Това е съдбата ми. Но аз нямам намерение да се хвърлям от прозореца. По-скоро ще изхвърля него самия и по този начин ще се разплатим за всичко. И се заклевам, че ще го направя, дори да ми струва най-скъпото, което имам — живота ми.
	Бети се изправи гордо. По красивото й лице, излъчващо решителност, се появи такова изражение, че ако маркизът я видеше в този момент, щеше да съжали, че е избрал точно тази жена за свое оръдие.
	Маргарита гледаше изумено Бети. В този миг се чу шум от стъпки. Тя вдигна очи и видя пред себе си една прекрасна испанка или мавританка — не можа да определи точно. Това беше Инес — жената, която бе видяла заедно с Питър в градината.
	— Как попаднахте тук? — попита хладно Маргарита.
	— Минах през вратата, сеньора. Не е много разумно от страна на онези, които са, решили да си говорят тайно на такова скрито място, каквото е това, да не заключват вратата — отвърна Инес и се поклони.
	— Тя все още не е заключена — каза Маргарита, показвайки вратата.
	— Не, сеньора, грешите. В ръката си държа ключ. Моля ви, не заповядвайте на компаньонката си да ме изхвърли. Тя е твърде силна и ще го направи, а аз имам да ви кажа нещо. Ако сте разумна, ще ме изслушате.
	Маргарита размисли и прошепна:
	— Казвайте, но бъдете кратка.


	Глава XVI
	Бети си показва ноктите

	— Сеньора — започна Инес, — струва ми се, че ми се сърдите.
	— Не — възрази Маргарита. — Вие сте си такава, каквато сте. Защо трябва да ви обвинявам?
	— В такъв случай обвинявате сеньор Брум.
	— Може би. Но това засяга само нас двамата. Нямам намерение да го обсъждам с вас.
	— Сеньора — продължи Инес с усмивка, — ние и двамата нямаме вина за това, което се случи.
	— Нима? В такъв случай кой е виновен?
	— Маркиз Морела.
	Маргарита не каза нищо, но очите й бяха красноречиви.
	— Сеньора, вие не ми вярвате и в това няма нищо чудно. И все пак аз казвам истината. Това, което сте видели от кулата, беше спектакъл, в който сеньор Брум изпълняваше своята роля. Освен това вие навярно забелязахте, че той играе доста посредствено. Бях го предупредила, че животът ми зависи от това, как ще изпълни ролята си. Аз се грижих за него през време на тежкото му боледуване, а той е човек, който може да се отблагодари.
	— Така си и мислех, но не ви разбирам.
	— Сеньора, в този дом аз съм само една ненужна никому робиня. За останалото вие и сама можете да се досетите. Тук това е често срещано явление. Предложиха ми свобода, ако успея да пленя сърцето на този човек и го направя свой любовник. В противен случай ще ме продадат на друг господар или ще се случи нещо по-лошо. Съгласих се. Нямах причина да не се съглася. Това не ми струваше нищо. Имах избор: от една страна — живот и свобода, а от друга — позор или смърт, която без съмнение ме очаква сега, ако ме разобличат. Сеньора, не постигнах успех. Вярно е, че не се постарах достатъчно. Той виждаше в мен само една болногледачка, а за мен той беше един тежко болен човек. Освен това ние станахме истински приятели и той ми разказа историята ви. Разбрах, че ви е бил устроен капан и се намирате в още по-безизходно положение. Сеньора, не можех да му обясня всичко това в стаята, където непрекъснато ни шпионираха. Освен това ми беше много необходимо да го мислят за влюбен. Отведох го в градината. Знаех, че сме наблюдавани и затова го накарах да се престори на влюбен. Явно все пак добре е изиграл ролята си, след като вие се хванахте.
	— И все пак не ви разбирам — каза вече по-меко Маргарита. — Казвате, че животът и благополучието ви зависят от тази срамна постъпка. Защо ми разказвате всичко това?
	— За да ви спася от самата вас, сеньора. За да спася приятеля си, сеньор Брум, и за да накажа Морела.
	— Как ще направите всичко това?
	— Струва ми се, че първите две неща вече са изпълнени. Но с третото ще се справя по-трудно. Затова именно дойдох при вас, излагайки се на голям риск. Ако господарят ми не беше повикан в двора на краля на маврите, не бих могла да се добера до вас. А той всеки миг може да се върне.
	— Имате ли някакъв план? — попита Маргарита, като бързо се наведе към нея.
	— Засега нямам план. Имам само идея. — Инес се обърна, погледна Бети и продължи: — Тази дама е ваша далечна родственица, нали? Само че заема друго обществено положение?
	Маргарита кимна утвърдително с глава.
	— Много си приличате. Имате еднакъв ръст, фигурите ви са еднакви, макар че сеньора Бети е доста по-яка. Очите й са сини, а косите й — златисти, а вашите очи са черни, а косите ви — кестеняви. Но под плътен воал, или през нощта, това няма да се забележи. Още повече, ако разговаряте шепнешком.
	— Да — съгласи се Маргарита. — И какво от това?
	— Сега на сцената излиза сеньора Бети — отвърна Инес. — Сеньора Бети, разбрахте ли ни за какво говорим?
	— Не всичко — отвърна тя.
	— В такъв случай господарката ви ще ви преведе това, което не разбрахте. Моля ви, не ми се сърдете, че зная повече от това, което ми разказахте. Моля, преведете думите ми, доня Маргарита.
	Маргарита изпълни молбата й и след като помисли малко, Инес продължи, а Маргарита превеждаше на английски това, което Бети не разбираше.
	— В Англия Морела ви е ухажвал, нали, сеньора Бети? И е покорил сърцето ви така, както сърцата на много други жени. Вие сте повярвали, че иска да ви отвлече, за да се ожени за вас, а не за братовчедка ви.
	— Какво ви засяга това? — избухна Бети.
	— Не ме засяга, разбира се, освен ако не пожелаете да ви разкажа безброй подобни истории. Но първо ме изслушайте, а после задавайте въпроси. Или по-добре, първо ми отговорете на един въпрос: искате ли да отмъстите на този рафиниран негодяй със знатен произход?
	— Да отмъстя? — попита на свой ред Бети, свивайки ръце в юмруци. — Готова съм дори да рискувам живота си, за да го направя!
	— Така, както и аз… Значи имаме обща цел. В такъв случай мисля, че мога да ви помогна. Чуйте. Братовчедка ви е видяла нещо, което жените никак не обичат. Тя е ревнива. И е сърдита, или поне беше сърдита до момента, в който й разкрих цялата истина. Е, добре. Тази вечер или утре Морела ще дойде при нея и ще попита: „Доволна ли сте? Все още ли отказвате да станете моя жена заради човека, който дари сърцето си на първата срещната кокетка? Ще станете ли моя жена?“ И какво, ако тя каже: „Да, ще стана“? Не, не ме прекъсвайте, преди да ме изслушате докрай. А после ще се състои тайната сватба и сеньора Бети случайно ще сложи венчалното було на невестата, а в същото време доня Маргарита ще облече дрехите на Бети и ще получи разрешение да замине заедно със сеньор Брум и баща си. — Инес замълча. Тя си играеше с ветрилото и ги наблюдаваше.
	Маргарита преведе всичко и двете девойки с изумление загледаха Инес. След това впиха очи една в друга. Дързостта и безстрашието на този план ги накараха да се вцепенят от ужас. Първа заговори Маргарита:
	— Не бива да се съгласяваш на това, Бети. Когато открие измамата, той ще те убие.
	Но Бети не обърна внимание на думите й. Тя мислеше. След това вдигна глава и каза:
	— Братовчедке, моята глупава суетност те въвлече в тази беда. Значи аз съм ти длъжница. Не се страхувам от този човек. Той се страхува от мен. Ако нещата стигнат до убийство, нека Инес ми услужи с кинжала си. Убедена съм, че ще успея да нанеса първия удар. Освен това аз го обичам, въпреки че е подлец. А може би след всичко това да се помирим, кой знае. Ако не направя това… Но кажете, Инес, според законите на тази страна ще бъда ли негова законна жена?
	— Безусловно — отговори Инес. — Веднага, след като свещеникът ви венчае и маркизът сложи пръстена на ръката Ви и ви нарече своя законна съпруга. След като ви благословят, само папата в Рим ще може да разплете този възел. Но Морела няма да направи това. Нима мислите, че маркиз Морела — верният слуга на църквата — ще се обърне към папата по такъв въпрос?
	— Но това ще бъде измама — не издържа Маргарита. — Отвратителна измама.
	— А какво направи той с нас? — възкликна Бети. — Не, аз ще извърша всичко това, без да се страхувам от гнева му, щом зная, че ти, Питър и баща ти сте свободни.
	— А какво ще стане с Инес? — попита смутено Маргарита.
	— Сама ще се погрижа за себе си — отвърна Инес. — Може би, ако всичко е наред, ще ме вземете със себе си. А сега трябва да вървя. Ще отида да видя баща ви и ако всичко е наред, скоро отново ще се видим. Между другото, доня Маргарита, годеникът ви е почти здрав и ви изпраща своята любов, а аз ви съветвам, когато Морела разговаря с вас, да бъдете по-благосклонна към него.
	С дълбок поклон Инес се отправи към вратата, отключи я и изчезна.

	* * *

	След около час един стар евреин, облечен в мюсюлмански дрехи, водеше Инес из криволичещите улички на един от най-населените квартали в Гранада. По всичко личеше, че тук го познават, защото появата му в компанията на жена, загърната с плътен воал, не предизвикваше учудването на маврите, които ги срещаха. Някои от тях дори го поздравяваха смирено.
	— Тези чеда на Мохамед сякаш ви обичат, татко Израел — отбеляза Инес.
	— Да, да, скъпа моя — отвърна насмешливо старецът. — Много от тях са взимали от мен заеми и трябва да ми ги върнат, преди голямата война с испанците да е започнала. Ето защо са готови да помитат улицата пред мен с брадите си. Всичко това е твърде полезно за осъществяването на плановете на нашия приятел. О, този, който има в джоба си пари, може да постави на главата, си корона. В Гранада парите са всемогъщи. Дайте ми достатъчно пари и аз ще купя от краля дори неговата любимка.
	— Много ли пари има Кастел? — попита делово Инес.
	— Много. Той е един от най-богатите хора в Англия. Но защо питаш? Той не мисли за теб, защото умът му е зает с по-важни дела.
	Инес само се засмя високо и не се обиди от думите му.
	— Зная — отвърна тя, — но бих искала да спечеля нещо и искам да бъда сигурна, че парите му ще стигнат за всички ни.
	— Ще стигнат, ще стигнат. Нали ти казах, че има достатъчно. Дори ще останат — отвърна евреинът, чукайки на вратата, изсечена в мръсната стена.
	Вратата се отвори сякаш с магия. Те пресякоха калдъръменото дворче и се приближиха до една полусрутена къща в мавритански стил.
	— Тъй като се крие, приятелят ни Кастел е принуден да живее в този коптор — с насмешка каза Израел на Инес. — Последвай ме. Пази се от плъховете и внимавай за главата си.
	Те слязоха по разклатената стълба в мазето, където имаше бъчви с вино. Старецът запали свещ и поведе Инес навътре, като затваряше след себе си многочислените врати. Накрая се изправиха пред една влажна стена в тъмния ъгъл на винарската изба.
	Тук старецът спря и пак почука по особен начин.
	Част на стената се извъртя около невидимата си ос и пред тях се образува тесен проход.
	— Хитро измислено, нали? — усмихна се Израел. — Кой ще ти търси тук таен вход, особено ако дължи пари на стария евреин! Минавай, хубавице, минавай.
	Инес се промъкна, след него в тъмната дупка и стената се затвори зад тях.
	Като я хвана за ръката, старецът първо я поведе надясно, след това наляво. После отключи още една врата и те се намериха в разкошно обзаведена стая, добре осветена от светлината на лампите. Стаята нямаше прозорци.
	— Почакай тук — заповяда старецът на Инес, като й посочи кушетката, — докато не доведа квартиранта си. Като каза това, той изчезна зад завесата в дъното на стаята.
	Скоро завесата отново се размърда и Израел се появи, придружен от Кастел, облечен с мавритански дрехи. Изглеждаше малко блед от престоя си под земята, но напълно здрав. Инес се изправи и застана пред него, като отхвърли воала от лицето си, за да може да я види добре. Кастел я гледа известно време втренчено и след това попита:
	— Вие ли сте жената, с която установих връзка чрез приятелите си? Докажете това, като повторите съдържанието на посланията ми.
	Тя се подчини и му разказа всичко.
	— Всичко е вярно — каза Кастел, — но не съм сигурен, че мога да ви се доверя. Доколкото зная, вие сте любовница на маркиз Морела. Или сте били. Той би могъл да ви използва, за да погуби всички ни.
	— Не е ли много късно да си задавате подобни въпроси? Ако ми нямате доверие, не мислите ли, че вие и приятелите ви вече сте изцяло в ръцете ми?
	— Не е точно така, скъпа, не съвсем — намеси се Израел. — Ако се усъмним, тук има достатъчно големи каци, една, от които може да ви послужи за ковчег, въпреки че ще бъде жалко да се разваля хубавото вино.
	Инес се засмя:
	— Не губете с мен виното и времето си. Морела ме заряза и аз го ненавиждам. Искам да се избавя от него и да открадна плячката му. Освен това ми трябват пари. И вие ще ми ги дадете. В противен случай няма да си помръдна пръста. Впрочем, достатъчна е само честната ви дума. Зная, че държите на думата си. Няма да взема от вас нищо, докато не направя необходимото.
	— И колко пари искате?
	Инес назова една сума, от която дъхът им спря.
	— Искам да живея охолно, ако остана жива.
	— Разбира се — измърмори Кастел, — разбираме ви. А сега ми кажете какво ще направите срещу тези пари.
	— Предлагам ви да изведа вас, дъщеря ви — доня Маргарита — и нейния любим — Питър Брум извън пределите на Гранада и да накарам маркиз Морела да се ожени за друга.
	— За коя? За вас ли? — поинтересува се Кастел, като особено наблегна на последното.
	— Не, сеньор. За нищо на света не бих направила това. За вашата роднина, красавицата Бети.
	— По какъв начин ще постигнете това? — възкликна учудено Кастел.
	— Двете братовчедки си приличат, сеньор, макар, че роднинската им връзка е много далечна. Ще ви разкажа всичко.
	И Инес им разказа целия си план.
	— Смело — отбеляза Кастел, когато Инес свърши. — Но дори и да успеете, ще бъде ли законен този брак?
	— Мисля, че да — отвърна Инес, — ако свещеникът е предупреден. — А той може да бъде подкупен, а и годеницата също. Това дори няма значение, защото само в Рим могат да обявят брака за недействителен, а дотогава съдбата ни ще бъде решена.
	— Рим или смърт — прошепна Кастел.
	Инес прочете в очите му страх.
	— Вашата Бети реши да предизвика съдбата си — бавно продължи Инес. — Твърде много хора са успявали да го направят, имайки по-малки основания за това. Тя е здрава жена, със силен характер. Морела я е накарал да се влюби в него и й е обещал да се ожени за нея. След това я е използвал, за да отвлече дъщеря ви. Бети разбра, че е била само примамка, с която маркизът е искал да улови белия лебед. Тя иска да го накаже. Та нали заради нея сега Маргарита е сполетяна от такива неприятности. Ако Бети спечели, ще стане маркиза, жена на испански големец. А ако загуби… Какво пък, залогът е голям и тя ще рискува. Накрая — тя иска за изпита съдбата си. А най-важното е, че вие ще можете да заминете.
	Кастел погледна със съмнение Израел, който, поглаждайки брада, каза:
	— Нека тази жена осъществи плана си. Тя не е глупава и си заслужаваше да чуем плана й, въпреки че си мисля, че това ще ви струва много скъпо.
	— Мога да платя — прекъсна го Кастел и с нетърпелив жест подкани Инес да продължи.
	Но тя беше почти свършила. Искаше само да ги предупреди да приготвят добри коне. Трябваше да изпратят човек в Севиля и да предадат на капитана на „Маргарита“ да приготви кораба за отплаване и да ги очаква.
	Те се уговориха за всичко и когато Инес си тръгна, придружена от Израел, носеше в себе си кесия със злато.
	Същата вечер Инес намери отец Енрике в залата, която маркизът използваше за молене. Инес каза, че иска да поговори с него и да се изповяда. Те бяха стари приятели, или по-точно — стари врагове.
	Случи се така, че тя го завари в много лошо настроение. Оказа се, че маркизът бил изключително недоволен от него. Бяха му донесли, че скъпоценностите от „Сан Антонио“ са попаднали в ръцете на свещеника. Морела беше заповядал на свещеника да върне скъпоценностите и дори се беше заклел да му потърси сметка за всичко, което жителите на селото бяха откраднали от каравелата. Но истинската причина за неговия гняв беше, че Морела не можеше да прости на отец Енрике, че по негова вина Питър Брум се бе спасил и стигнал до Гранада.
	— Е, отче — започна Инес, като изслуша оплакванията му. — Бяхте богат, а ето че пак сте беден.
	— Да, дъще. Така става с хората, които вярват в принцове. Служих на маркиза дълги години и все се надявах, че благодарение на авторитета, който има пред църквата, ще ми издейства някое добро място. А той какво направи? Иска да ми отнеме няколкото дрънкулки. Ако не ги бях намерил, те щяха да потънат в морето или пък някой щеше да ги открадне. А на всичкото отгоре той ме държи отговорен и за цялото останало имущество на кораба.
	— За какво място мечтаете, отче? Мисля, че имате нещо предвид.
	— Дъще, получих писмо от един приятел от Севиля. Той ми пише, че ако намеря сто златни дублона, за да заплатя за мястото, може да ме уреди на длъжността секретар на Светата инквизиция. Аз съм служил на Инквизицията до момента, в който маркизът ме направи свой капелан и ми даде възнаграждение, което, както се оказа по-късно, не представлява нищо. А обещанията му — още по-малко. За дрънкулките получих тридесет дублона. Още двадесет успях да скътам. Пристигнах тук, за да поискам от маркиза да ми услужи с останалите петдесет. Знаеш много добре колко услуги съм му правил. И виж как свърши всичко това!
	— Много жалко — каза замислено Инес. — А тези, които служат на Инквизицията, спасяват много души, в това число и своите. Аз например си спомням — добави тя и свещеникът потрепери от тези думи — как спасиха душата на собствената ми сестра. Биха спасили и моята душа, ако не се бях оказала… как да кажа… с по-малко… по-малко предразсъдъци. Освен това служителите на Инквизицията получават част от имуществото на проклетите еретици и по този начин забогатяват и могат да се издигнат.
	— Всичко това е така, Инес. Такъв случай се дава на човек един път в живота му. Особено за човек като мен. Аз ненавиждам еретиците. Но няма какво да приказваме, след като този проклет безпътен маркиз… Свещеникът се сепна и млъкна.
	Инес го погледна.
	— Отче — прошепна тя, — ако успея да намеря тези пари и ви ги дам, ще направите ли нещо за мен?
	Хитрото лице на свещеника се оживи.
	— Готов съм на всичко, дъще.
	— Дори ако това ви навлече омразата на маркиза?
	— Ако стана секретар при Инквизицията на Кастилия, той ще има повече основания да се страхува от мен, отколкото аз от него! — В гласа на свещеника прозвуча ненавист.
	— В такъв случай, изслушайте ме. Още не съм се изповядала. Не съм ви казала например, че също ненавиждам маркиза. Имам причини за това, а и вие навярно ги знаете. Но помнете едно: ако ме предадете, никога няма да имате стоте златни дублона и секретарската длъжност в Севиля ще бъде заета от някой друг свещеник. Освен това с вас могат да се случат, и по-лоши неща.
	— Продължавай, дъще моя — благоговейно каза свещеникът. — Нали сме в изповедалнята?
	Инес изложи пред отец Енрике целия план на заговора, залагайки на неговата алчност. Тя го ненавиждаше и го познаваше колко струва. Единственото нещо, което скри, беше кой ще даде парите.
	— Не е чак толкова трудно — забеляза свещеникът, когато Инес свърши. — Щом един мъж и една жена, които не са женени, дойдат при мен да ги венчая, аз го правя. А когато пръстенът е сложен на ръката и обредът е извършен, само смъртта или папата могат да ги разделят.
	— А ако мъжът по време на сватбената церемония си мисли, че се жени за друга жена?
	Отец Енрике сви рамене.
	— Той трябва да знае за кого се жени. Това е негова работа, а не моя или на църквата. Имената не бива да се произнасят много високо, дъще.
	— Но вие ще ми дадете брачно свидетелство, в което имената ще бъдат написани четливо?
	— Разбира се. Ще го дам на теб или на някой друг. Защо да не го направя, ако съм сигурен, че ще получа парите.
	Инес разтвори дланта си и му показа десетте дублона, които държеше.
	— Вземете ги отче — подаде му ги тя. — Те са допълнително възнаграждение. Там, откъдето ги взимам, има още. Двадесет дублона ще получите преди венчавката, а осемдесет — в Севиля, като получа брачното свидетелство.
	Свещеникът грабна монетите и ги скри в джоба си, като каза:
	— Имам ти доверие, Инес.
	— Разбира се — отвърна тя, излизайки. — Сега трябва да си имаме взаимно доверие. Вие взехте пари и двамата си сложихме по една примка на шията. Отче, елате утре отново в този час тук, за да мога пак да се изповядам, защото живеем в много грешен свят, както и сам знаете.


	Глава XVII
	Заговорът

	На следващата сутрин, веднага след като Маргарита и Бети бяха закусили, се появи Инес и затвори вратата след себе си.
	— Вече уредих онази дребна работа — каза тя, — за която говорихме вчера, или поне успях да подготвя първото действие на пиесата. От вас зависи дали ще изпълните добре ролите си. А сега се явявам тук, за да ви предам, че благородният маркиз Морела иска разрешение да ви види, доня Маргарита. Не бива да губим време.
	— Разкажете ни какво успяхте да направите, Инес — помоли я Маргарита.
	— Видях уважаемия ви баща, доня Маргарита. Ето го доказателството, което е по-добре да унищожите, след като го прочетете.
	Инес подаде на Маргарита къс хартия, на която с почерка на баща й на английски беше написано следното:

	„Любима дъще, жената, която ще ти даде това писмо и на която според мен можем да се доверим, се разбра с мен за плана на действията. Одобрявам го, въпреки че рискът е голям. Братовчедка ти е храбра девойка, но искам да разберете, че не я принуждавам да върши всичко това. Тя трябва сама да вземе решение. Само мога да обещая, че ако тя остане жива, а ние се спасим, никога няма да забравя постъпката й. Жената ще ми донесе отговора ти. Бог да е с вас. Сбогом.“
	Д.К.

	Маргарита прочете писмото отначало наум, а след това на глас — заради Бети, накъса го на дребни парченца и го изхвърли през прозореца.
	— А сега разказвайте — обърна се тя към Инес.
	Тя й разказа всичко.
	— Можем ли да имаме доверие на свещеника? — попита Маргарита, когато Инес свърши.
	— Той е подлец. Зная добре това, но все пак мисля, че можем да му се доверим — отвърна Инес. — Всичко ще бъде наред, докато не получи парите. Освен това той сбърка, като взе част от парите предварително. Но преди да продължа, искам да попитам: готова ли е дамата да продължи? — посочи тя Бети.
	— Да, ще продължа — отвърна Бети, когато разбра за какво става дума. — Няма да се откажа от дадената дума. Залогът е много висок. Изложена съм на голяма опасност, но… — бавно добави тя, стискайки устни — трябва да отмъстя. Аз не съм замесена от испанско тесто като някои, от които могат да направят всичко — погледна тя скромната Инес. — Маркизът ще се задави с мен.
	Когато Инес проумя смисъла на тези думи, тя вдигна с възхищение кротките си очи и си припомни испанската пословица за сатаната, който се срещнал с Велзевул на една тясна пътечка.
	След като всички подробности бяха уточнени, макар и без одобрението на Маргарита, защото се вълнуваше за съдбата на Бети, Инес, която беше находчива и опитна жена, започна да им дава безброй практични съвети, чрез които приликата между двете можеше да стане по-пълна. Тя обеща да им намери боя за коса и съответното облекло.
	— Това малко ще помогне — заяви Бети, като погледна Маргарита. — Дори и да променим външността си, нима е възможно телето да мине за млад елен, независимо, че са пасли на една ливада? Но вие все пак донесете всичко това. Аз ще се постарая. Мисля си обаче, че плътният воал и мълчанието ще ми помогнат повече от всичко друго. Да. Ще е нужна и дълга рокля, която да покрива краката ми.
	— Вие имате прелестни крака, разбира се — вежливо отбеляза Инес, а в ума си добави: „Те ще ви отведат там, накъдето сте се запътили“.
	След това Инес се обърна към Маргарита и напомни, че маркизът иска да я види и чака отговор.
	— Неудобно е — възрази Инес. — Доколкото разбирам, той се кани да ви каже нещо, което според него не бива да бъде чуто от други хора. Особено от госпожицата — кимна Инес към Бети.
	— Не искам да се срещам насаме с него! — повтори Маргарита.
	— Но ако искате всичко да стане така, както го мислим, трябва да приемете, доня Маргарита, и да му дадете отговора, който очаква от вас. Мисля, че можем да уредим това. Долу има голям двор. Докато вие с маркиза разговаряте в единия край на двора, ние със сеньора Бети можем да се разхождаме в другия край, където нищо няма да се чува. Освен това сеньора Бети трябва да започне да учи испански и това е прекрасен повод да започнем уроците си.
	— И какво трябва да му кажа? — попита развълнувано Маргарита.
	— Мисля — продължи Инес, — че трябва да вземете пример от изумителния актьор, сеньор Питър, и да изиграете ролята си така добре, както той изигра своята. Дори по-добре от него.
	— Моята роля ще бъде съвсем различна от неговата — каза Маргарита, като явно помръкна при спомена.
	Деликатната Инес се усмихна и отбеляза:
	— Разбира се, вие може да се преструвате на ревнива. Това е толкова естествено за нас жените. Може постепенно да отстъпите и накрая да сключите сделката си с него.
	— Каква сделка трябва да сключа?
	— Предполагам, че трябва да поставите условието тайно да се венчаете от християнски свещеник и документите, подписани от свещеника, да бъдат предадени на архиепископа на Севиля и на техни величества крал Фернандо и кралица Исабел. Освен това трябва да искате гаранция, че сеньор Кастел, братовчедка ви Бети и сеньор Брум ще могат безпрепятствено да напуснат Гранада преди вашата венчавка. Ще поискате да видите от прозореца си как напускат града. А вие на свой ред ще се закълнете, че още същата вечер свещеникът ще извърши сватбената церемония и ще ви обяви за съпруга на маркиз Морела. През това време вие ще бъдете вече далече, а след като церемонията приключи, аз ще получа от свещеника документите и ще ви последвам, предоставяйки възможност на сеньора Бети да изиграе ролята си колкото може по-добре.
	Маргарита се двоумеше. Струваше й се, че този план е много сложен и опасен. Но докато тя мислеше, някой почука на вратата.
	— Това е за мен. Морела очаква отговора ви — припряно каза Инес. — Е, какво ще правим? Помнете, че друга възможност за спасение няма.
	— Съгласна съм. Нека Бог ни помага! Имаме нужда от помощта му.
	— А вие, сеньора Бети?
	— О, аз отдавна съм решила. Има опасност да се провалим, но по-лошо от това няма да стане.
	— Добре. Но изпълнявайте ролите си както трябва. Това няма да е трудно, защото свещеникът не е опасен, а маркизът никога не би заподозрял подобно нещо. Насрочете сватбата за след седмица, защото трябва да обмисля и приготвя много неща. — При тези думи Инес излезе.

	* * *

	След четвърт час Маргарита стоеше под прохладните сводове на галерията на мраморния двор. Морела беше до нея, а от другата страна на фонтана, на достатъчно голямо разстояние, се разхождаха Инес и Бети.
	— Викали сте ме, маркиз — започна Маргарита. Като ваша пленница съм длъжна да ви се подчиня. Какво искате от мен?
	— Доня Маргарита — каза той сериозно, — нима не се досещате? Е, какво пък, ще ви кажа, за да не ме разберете неправилно. Първо искам да ви помоля, както много пъти досега, да ми простите за всичките престъпления, към които ме подтикна любовта ми към вас. До неотдавна бях сигурен, че нямам надежда. Но днес имам надежда, защото някои неща се промениха.
	— Защо, маркиз?
	— Преди няколко дни вие видяхте една градина. В нея се разхождаха един мъж и една жена. Ето я там — кимна той с глава към Инес. — Трябва ли да продължа?
	— Не, не е нужно — глухо отвърна Маргарита и закри лицето си с ръце. — Коя е тази жена? — И тя на свой ред погледна към Инес.
	— Защо ви е да знаете? Но щом искате, ще ви кажа. Тя е испанка, с добър произход. Била е пленена заедно със сестра си от маврите. Един свещеник, който се заинтересувал от сестра й, ми я показа и аз я откупих. Родителите й бяха умрели, тя нямаше къде да живее и остана в моя дом. Не бива да ме съдите много строго. Тук това е нещо обичайно. Освен това тя ми беше полезна, защото е много умна и от нея научавам много неща. Но в последно време този живот й омръзна и тя иска да получи свободата си и да замине от Гранада. Аз й обещах да й върна свободата в замяна на някои услуги, които тя ще ми направи.
	— Кажете, маркиз. Това, че тя се грижеше за моя любим, също ли беше услуга?
	Морела сви рамене:
	— Мислете каквото искате, сеньора. Разбира се, аз й простих, тъй като в края на краищата нейната постъпка ви разкри истината за човека, заради когото понесохте много, много изпитания. Кажете, Маргарита, сега, когато знаете какво представлява той, все още ли сте му вярна?
	Маргарита се разходи малко сама, после се върна и попита:
	— А вие по-добър ли сте от него?
	— Мисля, че да, Маргарита. Откакто ви видях, аз се преобразих. Всичко е минало. Правя грехове заради вас, а не против вас. Моля, изслушайте ме. Аз ви отвлякох — истина е, но не съм ви причинил и никога няма да ви причиня зло. Заради вас пощадих баща ви, въпреки че беше достатъчен само един знак от моя страна и той щеше да бъде отстранен от пътя ми. Оставих го да избяга от затвора, но зная къде се укрива. Върнах Питър Брум към живота, въпреки че можех да го убия. Направих всичко това, за да не ме измъчва мисълта, че любовта ми към вас е била причина за неговата смърт. Но сега вие сама се убедихте в изневярата му. Все още ли отхвърляте предложението ми? Погледнете ме — Морела се изправи, — и кажете: нима е срамно за една жена да се омъжи за мен? Не забравяйте, че мога да ви предложа твърде много тук, в Испания. Ще станете една от най-знатните дами в страната, а в бъдеще — многозначително добави той, — може би и повече от това. Ще има война. Този град и всичките му богати земи ще минат в ръцете на Испания и след това аз ще стана губернатор — почти крал.
	— А ако откажа? — попита тя.
	— В такъв случай — сурово отвърна Морела — вие, баща ви и вашият лъжлив възлюбен ще останете тук, за да изпитате на собствения си гръб всички ужаси на войната заедно с хилядите християнски пленници, които гният в тъмниците на Аламбра. Мисията ми ще бъде изпълнена и аз ще си замина, за да заема своето място в бойните редици на големците на Испания като един от първите военачалници на техни католически величия. Но аз не искам да ви плаша, а да намеря път към сърцето ви, защото се стремя към любовта и приятелството ви и искам да ги притежавам за цял живот и ако е по силите ми, не желая да причинявам нищо лошо нито на вас, нито на близките ви.
	— Не искате да ми причините нищо лошо? Но в такъв случай, ако приема предложението ви, ще ги пуснете ли да си заминат? Имам предвид баща си, сеньор Брум и братовчедка си Бети. Всъщност нея, а не мен би трябвало да помолите да стане ваша жена, ако сте толкова честен, колкото казвате.
	— Не мога да направя това! — избухна, Морела — Бог ми е свидетел, че не съм искал да й причиня никакво зло. Само я използвах, за да бъда по-близо до вас. Но трябва да призная, че малко се излъгах.
	— Нима в Испания не се срещат честни девойки?
	— Рядко, много рядко, доня Маргарита. Но аз сбърках, като помислих, че Бети е обикновена слугиня, и съм готов да поправя грешката си.
	— Можете да поправите всичко, с изключение на това, че тя има право да претендира да бъде ваша жена, защото вие сам пожелахте това. В Англия тя би могла да ви принуди да изпълните обещанието си или да ви опозори. Но вие не отговорихте на въпроса ми. Те ще бъдат ли свободни?
	— Да. Особено сеньора Бети — с усмивка добави Морела. — Честно казано, в очите на тази жена има нещо, което ме плаши. Струва ми се, че тя е много злопаметна. Точно час след сватбата ни вие ще видите през прозореца как всички те, придружени от охрана, ще могат да си тръгнат спокойно.
	— Не — възрази Маргарита, — не съм съгласна. Искам първо да видя тяхното заминаване, а след това ще заплатя откупа — ще стана ваша жена. Но не преди залез-слънце.
	— Значи приемате?
	— Струва ми се, че съм длъжна да го направя, маркиз. Моят любим ме измами. Вече повече от месец съм пленница в двореца ви, който, както ми е известно, има лоша репутация. Освен това, ако откажа, вие се заканихте да ни хвърлите в тъмницата и след това да ни продадат като роби. Или ще умрем като пленници на маврите. Маркиз, вие и съдбата просто не ми оставихте друг избор. След седмица, на същия ден, аз ще се омъжа за вас, но не бива да ме обвинявате, ако ви се сторя друга, така, както стана с братовчедка ми, която измамихте. А дотогава ви моля да не ме безпокоите. Ако искате да ми предадете нещо, нека онази жена, Инес, бъде ваш посланик. За нея зная също само лоши неща.
	— Ще ви се подчиня във всичко, доня Маргарита — покорно отвърна Морела. — Може би искате да видите баща си или… — Той замълча.
	— Не искам да виждам никого. Ще им пиша и ще предам писмото си чрез Инес. За какво ми е да ти виждам? — развълнувано добави тя. — С миналото ми, когато бях свободна и щастлива, е свършено завинаги. Много скоро ще стана съпруга на благородния маркиз Морела — един от най-знатните грандове на Испания, който измами една бедна девойка с лъжливи обещания да се ожени за нея и се възползва от любовта й и безразсъдството й, за да ме отвлече от дома ми. Милорд, разделям се с вас за една седмица.
	Като каза това тя тръгна към фонтана и високо извика Бети, като й заповяда да я придружи до стаята.

	* * *

	Седмицата, която Маргарита успя да спечели, мина. Всичко беше готово. Инес показа писмата, които Маргарита беше написала на баща си и на Питър Брум на Морела. Той прочете и техните отговори — развълнувани и молещи. Но имаше и други писма и други отговори, за които маркизът дори не подозираше.
	Настъпи денят на сватбата. На двора стояха превъзходни коне, готови за заминаване. Имаше и охрана. Преоблечени в мавритански дрехи, Кастел и Питър чакаха под стража в една стая. Облечена като мавританка, скрита под плътен воал, Бети стоеше пред маркиза, при когото я беше довела Инес.
	— Дойдох да ви кажа — каза тя, — че три часа след залез-слънце ние ще минем под прозореца на моята братовчедка и господарка и тя ще бъде готова да стане ваша жена. Но ако я обезпокоите преди този час, никога няма да бъде ваша.
	— Ще се подчиня — отвърна Морела. — Сеньора Бети, моля ви да ме извините и се надявам, че ще приемете този подарък в знак на прошка.
	С дълбок поклон той й подари великолепна бисерна огърлица.
	— Ще го взема — горчиво каза Бети. — Може би ще ми потрябва при завръщането ми в Англия. Но не мога да ви простя, маркиз. Предупреждавам ви, че имаме сметки за уреждане, които още не са уредени. Засега победата е на ваша страна, но Бог държи сметка за хорската жестокост и рано или късно възмездието идва. Сега ще отида да се сбогувам с братовчедка си. С вас няма да се сбогувам, защото се надявам, че пак ще се срещнем.
	Ридаейки, тя отпусна воала, който беше повдигнала малко, докато говореше, и излезе, придружена от Инес. Тя й прошепна:
	— Той няма да пожелае повече да се сбогува с Бети Дийн.
	Те влязоха в стаята на Маргарита и заключиха вратата. Маргарита седеше на един нисък диван. До нея блестяха обсипаните със сребро и скъпоценни камъни сватбени дрехи.
	— По-бързо — обърна се Инес към Бети.
	Тя свали мавританските дрехи и воала, които покриваше главата й. Косата й беше съвсем променена — от златиста в кестенява. Гримираните й очи изглеждаха не сини, а черни като на Маргарита. Но най-удивителното беше, че на брадичката и отзад на врата й също като на Маргарита се бяха появили бенки. Накратко, като се има предвид, че фигурите им си приличаха — Бети беше само малко по-пълна — беше трудно човек да ги различи, дори без воал. Инес майсторски умееше да променя външността на хората.
	Маргарита облече бялата рокля и сложи плътен воал, който изцяло покриваше лицето й, а Бети, подпомагана от Инес, облече великолепната сватбена рокля, цялата обсипана със скъпоценни камъни, които Морела бе подарил на Маргарита като сватбен подарък. Тя скри боядисаните си коси под воал, обсипан с бисери. След десет минути всичко беше готово. Бети скри под роклята си един кинжал и двете преобразени жени се изправиха една срещу друга, като взаимно се оглеждаха.
	— Време е да вървим — каза Инес.
	Неочаквано Маргарита даде воля на чувствата си:
	— Не ми харесва всичко това! Никога не ми е харесвало! Гневът на Морела ще бъде страшен, когато тайната се разкрие, и той може да убие Бети. Съжалявам, че се съгласих на всичко това.
	— Много е късно, сеньора — отбеляза Инес.
	— Не можем ли да направим така, че Бети също да замине с нас? — попита отчаяно Маргарита.
	— Можем да опитаме — отвърна Инес. — Преди бракосъчетанието, по стар обичай, аз ще поднеса две чаши — на жениха и младоженката. В чашата на маркиза ще има нещо, което ще му помогне тази вечер да е бодър, за да може ясно да възприема всичко, което става. Мога да направя виното по-силно и само след половин час той няма да съзнава дали е женен, или ерген. Тогава Бети може би ще успее да избяга и заедно с мен да се присъедини към вас. Но всичко това е много рисковано и ако бъде разкрито, няма да се отървем без кръвопролитие.
	Намеси се Бети.
	— Спасявай се, братовчедке. Ако трябва да се пролива кръв, ние сме безсилни да попречим. Във всеки случай няма да ти се наложи ти да се оправяш с тази работа. Нямам намерение да бягам от този човек. По-скоро той ще избяга от мен. Изглеждам прекрасно в твоята великолепна рокля и имам намерение да я нося още дълго. А сега вървете, преди някой да е дошъл да ме потърси. Не тъгувайте за мен. Сама си избрах този път. Ако нещата стигнат до най-лошото, имам пари в джоба си и това, което може да ги замени, и ще се срещнем в Англия. Предай любовта и уважението ми на мастър Питър и баща си и ако не ги видя повече, им кажи да си спомнят с добро за Бети Дийн, която им причини толкова мъка.
	Тя прегърна Маргарита със силните си ръце, целуна я и я тласна към вратата.
	Но щом те си тръгнаха, Бети седна и заплака. После се сети, че сълзите й могат да отмият боята от очите й и ги избърса. Тя се приближи до прозореца и зачака.
	След известно време забеляза шестима маври, които яздеха по пътя към укрепените порти. След тях яздеха двама мъже и една жена, също в мавритански дрехи. Следваха ги още шестима конници. Кавалкадата премина покрай вратите и се отправи към хълма. Като изкачиха хълма, ездачката спря и размаха кърпичката си. Бети отвърна на поздрава и ездачите се скриха от погледа и. Тя остана сама.
	Никога в живота си не беше прекарвала такава тягостна вечер. След около два часа видя охраната, която се завърна и разбра, че всичко е наред! Сега Маргарита, нейният любим и баща й бяха вън от всякаква опасност. Значи ненапразно беше рискувала живота си.


	Глава XVIII
	Светата ермандада*
	[* Света Ермандада — съюз от градове и селски общини на Кастилия, Леоя, Астурия и Арагон. Бил е използван от крал Фернандо и кралица Исабел за потискане на феодалната аристокрация. Впоследствие ролята му е била сведена до функциите на селска полиция.]

	Пътят на Инес и Маргарита минаваше през дълги коридори, огромни и просторни зали, прохладни дворчета. Всичко това приличаше на сън. Те преминаха през една стая, където седяха жени, които си почиваха или бродираха. Те ги оглеждаха с любопитство. Маргарита чу как една от тях каза:
	— Защо братовчедката на доня Маргарита я напуска?
	Последва отговор:
	— Защото самата тя е влюбена в маркиза и няма сили да остане тук.
	— Ама че глупачка — отбеляза първата. — Тя е красива и трябва да изчака само няколко седмици.
	Двете жени минаха покрай една отворена врата, която водеше към покоите на Морела. Той стоеше до вратата и ги гледаше като минават. Когато Инес и Маргарита се изравниха с него, сякаш нещо се усъмни, защото се взря внимателно в тях и направи крачка напред. Но после сякаш си спомни острия език на Бети, спря и се обърна. Опасността беше преминала.
	В края на краищата, без да бъдат обезпокоявани от никого, стигнаха до двора, където ги очакваха стражата и конете. Тук бяха и Кастел и Питър.
	Кастел поздрави Маргарита и я целуна през воала, а Питър, който не я беше виждал от много дълго време, я гледаше, без да откъсва очи от нея. Инес долови мислите му и се изплаши, че може да издаде всички. В ръката си тя държеше дълга карфица, с която си закрепваше воала. Тя се престори, че се е блъснала в него и прободе ръката му с карфицата, промърморвайки „глупак“. Питър отскочи с проклятие назад, стражата се разсмя, а Инес започна да се извинява.
	Кастел помогна на Маргарита да се качи на седлото, после сам яхна своя кон. Питър последва примера му, като търкаше ръката си. Той все още не смееше да погледне годеницата си. На прощаване Инес стисна ръката на Маргарита, сякаш бяха равни, и й каза няколко ласкави думи, каквито обикновено си говорят испанките. Испанският офицер от охраната се приближи и ги преброи.
	— Двама мъже и една жена. Всичко е точно, но не виждам лицето на жената.
	Още миг и той навярно щеше да заповяда на Маргарита да повдигне воала, но Инес му извика, че не е прилично една жена да открива лицето си в присъствието на маври. Офицерът кимна и заповяда да тръгват.
	Те преминаха под арката на двореца, излязоха на пътя и се озоваха пред големите порти. Стражата започна да разпитва ескорта и да ги оглежда. Това продължи до мига, в който Кастел им даде малко дребни монети. Пуснаха ги и на прощаване им казаха, че са щастливи християни, щом напускат живи Гранада. Те наистина се чувстваха щастливи.
	На върха на хълма Маргарита се обърна и размаха кърпичката си, гледайки към високия прозорец, който толкова добре познаваше. В отговор от прозореца също размахаха кърпичка и Маргарита продължи, мислейки за Бети, която ги гледа в очакване на края на отчаяната си авантюра. Воалът криеше сълзите, които се стичаха от очите й. Те пътуваха така около час, без да приказват помежду си. Стигнаха до един кръстопът. Единият път водеше за Малага, а другият — за Севиля.
	На това място ескортът спря. Водачът каза, че им е заповядано да ги придружат само дотук, и ги попита накъде ще тръгнат. Кастел отговори, че ще тръгнат към Малага. В отговор на това началникът на ескорта отбеляза, че постъпват мъдро, тъй като по този път рискът да се натъкнат на бандити е по-малък. Кастел му предложи подарък и той го прие с такъв вид, сякаш му прави голяма услуга, като го взима. След няколко поклона и прощални думи ескортът се отправи обратно.
	Тримата тръгнаха по пътя за Малага, но щом се убедиха, че никой не ги вижда, свиха по пътя, който водеше за Севиля. Най-после бяха сами! Те спряха конете до стената на някакъв изгорял по време на нападението на християни дом. За първи път от толкова време можеха да поговорят свободно. Беше чудесно изживяване.
	Питър обърна коня си към Маргарита.
	— Любима, кажи ми, че това наистина си ти.
	Но Маргарита, без да му обръща никакво внимание, се наведе към баща си, обгърна врата му с ръце и започна да го целува през воала, като благодареше на Бога, че са дочакали тази среща. Питър също се опита да я целуне, но тя пришпори коня си и той едва не излетя от седлото.
	— Бъди по-внимателен, Питър — подхвърли му тя. — В противен случай навикът ти да целуваш ще ти навлече нови неприятности.
	Питър разбра за какво му намеква. Той се изчерви и започна подробно да й обяснява.
	— Стига — прекъсна го тя, — стига. Зная всичко, защото сама го видях с очите си.
	Но като и премина, тя нежно го поздрави и му протегна ръка за целувка.
	— Трябва да бързаме — каза Кастел. — Трябва да изминем още цели двадесет мили, за да стигнем до хана, където Израел ни е осигурил нощувка. Ще говорим по пътя.
	Пътешествениците бързаха и на мръкване стигнаха хана. Като го видяха, те благодариха горещо на Бога, защото той се намираше извън очертанията на границата и маврите не можеха да им направят нищо.
	Стопанинът — наполовина испанец — ги очакваше. Той беше получил писмото от Израел, с когото поддържаше делови отношения. Показа им две много бедно обзаведени стаи, но вечерята, която им предложи, беше богата. После отведе конете в конюшнята и им даде ечемик. Пожела им „лека нощ“, като им каза да не се страхуват от нищо, тъй като той и хората му ще ги пазят и ще ги предупредят, ако се случи нещо.
	Въпреки това те не можаха да заспят бързо. Много искаха да си поговорят. Особено Питър и Маргарита. Те бяха толкова щастливи, че успяха да се спасят! Но подобно на погребален звън по време на весел празник мисълта за Бети и за нейната сватба, която очевидно вече се беше състояла, помрачаваше радостта им. Накрая Маргарита падна на колене и започна да моли светиите да пазят братовчедка й. Питър също се присъедини към молитвата й. След това силно се прегърнаха и всички отидоха да спят — Кастел и Маргарита в едната, стая, а Питър в другата.
	Питър стана още преди разсъмване и отиде при конете. Маргарита и Кастел закусиха и се приготвиха за път. Те взеха храната, която стопанинът на хана беше приготвил за тях. Питър също хапна малко и на разсъмване, след като платиха и взеха писма до другите съдържатели на хановете, в които трябваше да спират, те се отправиха за Севиля. Бяха доволни, че никой не ги преследва.
	През този ден направиха само една почивка и пътуваха без никакви произшествия из плодородната равнина, пресичана от няколко реки. С падането на нощта стигнаха до Осуна. Това беше старинен град, разположен на висок хълм, и те го видяха отдалече. Вече беше тъмно и това им позволи да преминат през града, без никой да забележи мавританските им дрехи.
	Накрая стигнаха до хана, който им бяха препоръчали. Стопанинът огледа учудено дрехите им, но като съобрази, че имат много пари, ги прие добре и те успяха да наемат стаи.
	В Осуна Кастел се канеше да купи испански дрехи, но се оказа, че е празник и всички магазинчета са затворени. Но те не можеха да чакат. Целта им беше да стигнат до Севиля на следващата вечер и под прикритието на нощта да се качат на „Маргарита“. Знаеха, че капитанът е предупреден и ги очаква. Трябваше да тръгнат преди настъпването на утрото. Поради това те не успяха да сменят мавританските си дрехи с християнски.
	Надяваха се, че в Осуна Инес ще се присъедини към тях — тя беше обещала да го направи, ако е възможно — и ще им разкаже подробно как е минало всичко. Но Инес я нямаше. Успокоявайки се с мисълта, че Инес просто не е успяла да ги настигне, защото бяха тръгнали няколко часа по-рано, бегълците напуснаха Осуна още по тъмно, докато всички спяха.
	Те изминаха няколко мили през равнината, стигнаха до една горичка, където растяха коркови дървета, и спряха, за да могат конете да отдъхнат и да ги нахранят. Точно когато щяха да тръгват, Питър видя група конници с доста заплашителен вид, която препускаше явно с цел да прегради пътя им.
	— Бандити! — лаконично съобщи Питър. — Напред!
	Те препуснаха в галоп и се промъкнаха пред бандитите, преди те да са успели да достигнат пътя. Разбойниците викаха нещо. Настигнаха ги и няколко стрели. Цялата банда се спусна да ги преследва. Питър, Кастел и Маргарита яздеха надолу по хълма към една долчинка, която ги отделяше от следващата група хълмове, покрити с коркови дървета. Това беше блатиста долчинка, широка около три мили. Питър се надяваше, че преследвачите им ще се откажат или пък те ще успеят да се скрият между дърветата. Но когато вече почти бяха достигнали целта си, Питър с ужас забеляза, че отпред стои друга група от хора, също с вид на разбойници.
	Бяха около двайсет човека.
	— Капан! — възкликна Питър. — Трябва да се промъкнем. Това е единственото ни спасение. — Той пришпори коня си и извади меча.
	Питър избра едно място, където линията на противниците му беше по-слаба, и лесно се промъкна. Но в същия миг чу вика на Маргарита, обърна се и видя, че тя и баща й са в ръцете на бандитите. Негодниците я държаха, а един от тях се мъчеше да свали воала от лицето й. С яростен вик Питър се спусна към тях и му нанесе толкова силен удар с меча си, че шлемът и черепът му бяха разсечени и той се свлече мъртъв, като продължаваше да стиска в ръката си воала на Маргарита.
	Няколко от бандитите се нахвърлиха върху Питър и въпреки че той успя да рани единия от тях, го свалиха от коня. Питър падна на земята и бандитите скочиха върху него, за да го довършат, преди да е успял да стане. Мечовете и ножовете им вече бяха надвиснали над него и той мислено се прощаваше с живота, когато чу глас, който им заповядваше да спрат и да му завържат ръцете. Това беше сторено бързо и Питър стана от земята. Той не видя маркиз Морела пред себе си, както очакваше, а човек, облечен с прекрасни доспехи под грубо наметало — очевидно офицер.
	— Как ти — един мавър, се осмели да убиеш войник на Светата ермандада в самото сърце на кралските владения? — попита той, сочейки убития.
	— Аз не съм мавър — възрази Питър. — Аз съм християнин, избягал от Гранада. Съсякох този човек, защото искаше да оскърби годеницата ми. И вие на мое място щяхте да постъпите така, сеньор. Не знаех, че това е войник на Светата ермандада. Мислех, че е просто бандит, с каквито са пълни тукашните планини.
	Тези думи сякаш се харесаха на офицера. Но преди той да успее да каже нещо, се намеси Кастел:
	— Господин офицер, този сеньор е англичанин и говори зле испански…
	— Затова пък добре си служи с меча — прекъсна го офицерът, поглеждайки разсечения шлем и главата на мъртвия войник.
	— Да, сеньор, той е човек с вашата професия и както показва белегът на лицето му, сражавал се е в много войни. Той казва истината. Ние сме християнски пленници, избягали от Гранада, и отиваме в Севиля заедно с дъщеря ми, на която, надявам се, няма да причините зло. Отиваме в Севиля да потърсим защита и милост от техни величества и да намерим възможност да заминем за Англия.
	— Не ми приличате на англичанин — отвърна офицерът, — а по-скоро на маран.
	— Аз съм лондонски търговец. Казвам се Кастел. Името ми е добре известно в Севиля и цяла Испания, защото търгувам със страната ви. Ако ми дадете възможност да се срещна с краля, той сам ще потвърди думите ми. Нека не ви смущават дрехите ни. Те ни бяха нужни, само за да можем да напуснем Гранада. Умолявам ни да ни пуснете да продължим за Севиля.
	— Сеньор Кастел — отвърна офицерът, — аз съм капитан Арано Пуебло. Вие не спряхте, когато поискахме това от вас, и убихте един от най-добрите ми войници. Разбира се, че ще стигнете до Севиля, но не сами, а заедно с нас. Вие сте мои пленници, но нека това не ви плаши. Няма да бъде извършено никакво насилие по отношение на вас и вашата дама. Вие ще отговаряте за постъпките си пред кралския съд и там ще разкажете всичко, независимо дали е истина, или лъжа.
	Взеха мечовете на Питър и Кастел, разрешиха им да се качат на конете си и всички заедно се отправиха към Севиля.
	— Поне няма повече да се страхуваме от бандити — прошепна Маргарита на Питър.
	— Така е — въздъхна Питър, — но се надявах, че днес ще нощуваме на борда на „Маргарита“, а тя ще се носи към открито море. А вместо към морето, ние се носим към испанския затвор. Ама че съдба! За втори път убивам заради теб човек и цялата история започва отначало. Не ни върви.
	— Можеше да бъде и по-лошо — отвърна Маргарита, спомняйки си грубите ръце на убития войник.
	През останалата част на деня те пътуваха под палещите лъчи на слънцето към Севиля, над която — на неколкостотин фута височина — се издигаше кулата Хиралда. Някога тя е била минаре на мавританска джамия. Привечер пътешествениците се озоваха в източната част на този огромен град, преминаха през нея, влязоха през портите и започнаха да се промъкват през криволичещите улички.
	— Къде отиваме, капитан Арано? — поинтересува се Кастел.
	— В затвора на Светата ермандада, където ще бъдете затворени до съда за убийство на един от войниците й — отвърна офицерът.
	— Вече се моля на Бога по-скоро да попаднем там — каза Питър, поглеждайки Маргарита, която се люлееше от умора върху седлото.
	— Аз също — измърмори Кастел, поглеждайки мрачните лица на минувачите.
	Те бяха разбрали, че пленниците са убили испански войник. Мислеха ги за маври, вървяха след тях на тълпи и крещяха заплашително. Когато пресичаха някакъв площад, един свещеник от тълпата изкрещя: „Да се убият!“ и тълпата се спусна да ги свали от конете им. Войниците едва успяха да отблъснат нападателите.
	Тогава започнаха да хвърлят към тях буци пръст и скоро белите им дрехи се покриха с кални петна. Някакъв младеж хвърли камък и улучи Маргарита по ръката. Тя извика и изпусна поводите на коня. Това беше достатъчно за избухливия Питър. Преди войниците да успеят да се намесят, той пришпори коня си, откъсна се напред и нанесе на оскърбителя такъв удар по лицето, че той се просна на земята. Кастел реши, че това е краят им, но за негово изумление в тълпата се разнесе гръмогласен смях и някой извика:
	— Добър удар! Този навярно има тежка ръка!
	Офицерът също сякаш не се разсърди. Когато младежът се надигна от земята, държейки нож в ръцете си, той извади меча си и с един удар го повали. След това се обърна към Питър:
	— Не си цапайте ръцете с тази сган, сеньор.
	Той се обърна и заповяда на войниците да прогонят зяпачите. Накрая се измъкнаха от тълпата и след продължителна езда по страничните улички се оказаха пред високо, мрачно здание. Вратата се отвори пред тях и се затвори зад гърба им. Те бяха във вътрешния двор. Заповядаха им да слязат от конете. Капитан Арано започна преговори с коменданта на затвора — човек със сурово, но не зло лице, който ги разглеждаше с любопитство. Накрая той се приближи към тях и ги попита имат ли пари, за да платят за по-хубави стаи, тъй като не иска да ги слага в обща килия. Вместо отговор Кастел измъкна пет жълтици и ги подаде на капитан Арано, като го помоли да ги раздаде на войниците в знак на благодарност за това, че са ги охранявали по време на пътя им. После добави — достатъчно силно, за да го чуят всички, — че би искал да даде обезщетение на близките на войника, когото Питър беше убил, без да иска. Това изявление направи добро впечатление на всички. Един от приятелите на убития каза, че ще предаде това на вдовицата на убития, и благодари от името на всички. Те се сбогуваха с офицера, който им каза, че ще се видят в съда. След това ги поведоха през всевъзможни затворнически проходи, докато накрая стигнаха до приготвените за тях помещения. Едното беше малко, а другото — голямо, със зарешетени прозорци. Дадоха им вода да се измият и обещаха да им донесат храна.
	След известно време тъмничарите им донесоха месо, яйца и вино, което много ги зарадва. Докато се хранеха, в килията дойдоха комендантът и нотариусът, за да ги разпитат.
	— Историята ни е много дълга — започна Кастел, — но, с ваше позволение, ще ви я разкажа. Само искам да помоля да позволите на дъщеря ми — доня Маргарита — да се оттегли. Тя е напълно изтощена. Ако е възможно, разпитайте я утре.
	Комендантът се съгласи. Маргарита отметна воала, за да прегърне баща си. Комендантът и нотариусът останаха поразени от красотата й и с удивление я загледаха. Маргарита протегна ръка на Питър за целувка, поклони се на присъстващите и отиде да си легне в съседната стая.
	След като тя излезе, Кастел разказа цялата история за похищението на дъщеря му от маркиз Морела, чието име накара коменданта да ококори очи. Той разказа как е била отвлечена с измама от Лондон в Гранада, как те — бащата и годеникът — са я последвали и как всички успели да избягат. Но Кастел не каза нищо за Бети и за историята с подменената невеста. Кастел каза името си и с какво се занимава, а също така назова и имената на своите партньори в Севиля — кантората „Берналдес“. Оказа се, че комендантът познава тази кантора, и Кастел го помоли да му бъде разрешено да се свърже с представителя й — сеньор Хуан Берналдес. Кастел подчерта, че той и спътниците му не са крадци и търсачи на приключения, а просто английски поданици, изпаднали в беда, и още веднъж намекна, че са готови и могат да заплатят всички услуги, които ще им бъдат оказани. Тези думи не останаха незабелязани от коменданта. Той обеща да се свърже на сутринта с началниците си и ако те не възразят, да изпрати човек при сеньор Берналдес с молба да посети утре затвора.
	Комендантът и нотариусът си тръгнаха, тъмничарите разтребиха трапезата, заключиха вратата и Кастел и Питър легнаха, въздъхвайки облекчено, че вече са в Севиля, макар и в затвора. През тази нощ спаха спокойно.
	На сутринта се събудиха отпочинали. След закуска се появи комендантът, придружен от сеньор Хуан Берналдес. Това беше испанският съдружник на Кастел, същият, който му пишеше шифрованите писма. Той беше едър мъж със спокойно и умно лице.
	Като поздрави Кастел с нужното уважение, което не убягна от погледа на коменданта, той поиска разрешение да поговори с арестувания насаме. Комендантът се оттегли, като каза, че ще се върне след час. Щом вратата се затвори, Берналдес се обърна към Кастел с думите:
	— Мястото, където се срещаме, е доста страшно, Джон Кастел. Получих някои от писмата ви. Корабът ви е ремонтиран и ви очаква. За да няма подозрения, започнах по малко да го товаря със стоки за Англия. Само че нямам представа как ще се качите на него. Не бива да губим време. Разкажете ми всичко.
	Питър и Кастел му разказаха всичко колкото може по-кратко. Той ги слушаше мълчаливо. Когато свършиха, той се обърна към Питър:
	— Много жалко, млади човече, че не сте успели да овладеете гнева си и сте убили онзи войник. Неприятностите, които вече бяха почти свършили, сега започват отново. Маркиз Морела има твърде много власт в тази страна. Можете да съдите за това и по факта, че негови величества го бяха изпратили в Лондон да води преговорите с вашия крал Хенри по отношение на евреите и тяхната съдба в случай, че някой от тях — след изгонването му от Испания — потърси убежище в Англия. За това говорят всички. Трябва да ви предупредя, че техни величества ненавиждат евреите и особено много мараните. Тук, в Севиля, ги изгарят на кладата по цели дузини наведнъж. — При тези думи той многозначително погледна към Кастел.
	— Аз също съжалявам за постъпката си — въздъхна Питър. — Но онзи войник хвана Маргарита толкова грубо, че загубих разсъдъка си и не успях да овладея гнева си. Вече за втори път ми се случва да си навлека неприятности по този начин. Освен това мислех, че той е един обикновен бандит.
	— Любовта е лош дипломат — отбеляза с лека усмивка Берналдес. — Но трябва ли да мислим за ланския сняг? Станалото, станало. Ще се помъча да наредя нещата така, че да бъдете представени на техни величества вдругиден, когато те ще слушат съдебните дела. По-добре е да имате работа със самата кралица, а не с някой обикновен съдия. Тя има добро сърце, стига да съумеете да намерите път към него. Но това не важи, когато става въпрос за евреите и мараните — и той отново погледна към Кастел. — Но вие имате твърде много пари, а в Испания за пари всички са готови да влязат дори в огъня — добави той, намеквайки за парите и продажността.
	Комендантът се върна и заяви, че времето на сеньор Берналдес е изтекло. Той се поинтересува дали са свършили разговора си.
	— Не съвсем, уважаеми коменданте — каза Маргарита. — Бих искала да взема вашето разрешение и да помоля сеньор Берналдес да ми изпрати една християнска рокля. Не искам да се изправя пред съда, облечена в дрехи на неверница. А и баща ми и сеньор Брум също ще се присъединят към молбата ми.
	Комендантът се засмя, обеща да уреди всичко и дори им разреши да поговорят още пет минути, които те използваха, за да обсъдят какво облекло им е нужно. След това комендантът и сеньор Берналдес си тръгнаха и те останаха сами.
	Едва тогава се сетиха, че са забравили да попитат сеньор Берналдес за Инес, на която бяха дали неговия адрес. Но тъй като той самият нищо не спомена за нея решиха, че тя още не е пристигнала в Севиля, и отново се замислиха какво ли се е случило след тяхното заминаване.
	За тяхно огорчение през тази нощ им се случи нова неприятност. Комендантът дойде след вечеря и заяви, че съгласно разпореждането на съда, пред който трябва да се явят, обвиненият в убийство сеньор Брум трябва да бъде поставен в отделна килия. Въпреки молбите и уговорките, Питър беше отведен. Маргарита го изпрати със сълзи на очи.


	Глава XIX
	Бети плаща дълговете си

	Бети Дийн не се измъчваше от страхове и предчувствия. Родена и израснала в добро, но бедно семейство, за своите двадесет и шест години тя беше свикнала сама да си проправя път в този жесток свят и умееше да използва всички удобни моменти.
	Здрава, силна, упорита, любеща, романтична и по свой начин честна, тя се беше приспособила да посреща всички извисявания и сгромолясвания, които й поднасяше съдбата, да се бори с трудностите в това неспокойно време и никога и на никого не оставаше длъжна. Но часовете, които прекара сама във високата кула, докато очакваше да я повикат, за да изиграе ролята си на подменената невеста, бяха най-тежките през живота й. Тя разбираше, че положението й е доста позорно и може да приключи трагично. Сега, като разсъждаваше хладнокръвно, тя самата се чудеше защо се реши на тази постъпка. Беше се влюбила в маркиза от пръв поглед, въпреки че й се беше случвало и с други мъже. Той се преструваше на влюбен, докато тя, излъгана, не му отдаде сърцето си, убедена, че въпреки разликата в общественото им положение, той иска да я направи своя жена. Колко заслепена е била!
	После дойде мъчителният ден на разочарованието, когато узна, че е била просто обикновена примамка. Както правилно беше казала Инес на Кастел — една обикновена примамка, за да бъде уловен белия лебед — нейната братовчедка и господарка. Това стана в деня, когато получи писмото, което и до днес криеше в пазвата си, и когато за неин ужас й казаха в лицето, че е глупачка. В този миг тя се закле, че ще отмъсти на Морела за всичко. И ето, настъпи часът, в който щеше да му плати за измамата с измама.
	Дали все още го обичаше? Не можеше да отговори на този въпрос. Той й харесваше, както и преди, а в такива случаи жените са готови да простят. Но едно беше истина: през тази нощ тя се ръководеше само от любовта си. Беше ли това жажда за отмъщение? Може би. Във всеки случай тя копнееше за едно: да му извика в лицето: „Ето на каква хитрост е способна измамената глупачка!“
	И все пак тя се съгласи на всичко само заради отмъщението. Може би щеше да отмъсти по друг начин. Не. Все пак истинското й желание беше да изплати дълга си пред Маргарита, Питър и Кастел. Тя беше единствената виновница за всичките им беди и беше длъжна да заплати това на всяка цена, дори ако трябваше да жертва живота си или честта си. А може би я тласкаше към това и любовта й към Морела, ако все още се беше съхранила, и желанието й да му отмъсти и да измъкне плячката от ръцете му. В края на краищата тя започна всичко това и щеше да доведе нещата до техния край на всяка цена.
	Слънцето залезе и тъмнина обгърна Бети. Тя си мислеше дали отново ще види изгрева. Смелото й сърце трепна и тя хвана кинжала, скрит под прекрасната чужда рокля. Мина й мисълта, че може би ще бъде по-разумно сама да промуши гръдта си, а не да чака Морела да го направи. Но после си помисли, че няма защо да бърза, тъй като никога не е късно да го направи.
	На вратата се почука и почти изгубената й смелост се възвърна. О, тя ще накара този испанец да разбере, че англичанката, която той измами, може да стане негова повелителна! Във всеки случай поне ще научи истината, преди всичко това да е свършило.
	Бети отвори вратата. Влезе Инес с лампа в ръце. Тя огледа спокойно и внимателно Бети.
	— Младоженецът е готов — произнесе бавно тя, за да може Бети да я разбере. — Изпрати ме за вас. Не се ли страхувате?
	— Не — отвърна Бети. — Кажете ми само как ще стане всичко.
	— Маркизът ви очаква в стаята пред залата, която се използва като капела. Там аз, която съм старша тук, ще ви подам две чаши. Вземете обезателно тази, която ще държа в лявата си ръка. Поднесете я под воала, така че да не откривате лицето си, и не произнасяйте нито дума. В противен случай той ще познае гласа ви. След това ще преминем в капелата, където ще ви очаква отец Енрике заедно с всички от дома. Залата е голяма, а лампите ще горят слабо и никой няма да ви познае. През това време виното и примесеният в него наркотик ще започнат да действат на Морела. И тогава — при условие, че говорите много тихо — може да кажете: „Аз, Бети, встъпвам в брак с теб, Карлос“, а не „аз, Маргарита…“. Когато всичко свърши, той ще ви отведе в покоите и ако виното ми притежава някаква сила, ще спи дълбоко през вялата нощ. А през това време свещеникът ще ми предаде брачните документи, един екземпляр, от които ще ви дам, а втория ще скрия. Е, а после… — Инес сви рамене.
	— А с вас какво ще стане? — попита Бети, след като изслуша внимателно всичко.
	— Аз, заедно със светия отец, още тази нощ ще замина за Севиля, където той ще получи много пари. Той е много неприятен компаньон за жена, която иска да стане честна и богата, но по-добре такъв, отколкото никакъв. Може би ще се срещнем някога с вас. А може би не. Вие знаете къде да ме търсите. Мен и всички останали — в дома на сеньор Берналдес. Време е. Готова ли сте да станете испанска маркиза?
	— Разбира се — отвърна невъзмутимо Бети.
	Тя се отправи към изхода. Минаваха през пусти зали и коридори. Нито един заговор, замислен между тези стени, не е бил толкова смел и отчаян. Те стигнаха до стаята пред залата и застанаха така, че светлината да не пада върху лицата им. Вратата се отвори и влезе Морела, придружен от двамата си секретари. Той беше облечен както винаги разкошно. Дрехата му беше от черно кадифе. На врата му висеше златна верижка, украсена със скъпоценни камъни, а на гърдите му блестяха звезди и ордени, които свидетелстваха за званията му. Никога, поне така се стори на Бети, Морела не беше изглеждал толкова величествен и красив. Той беше щастлив, готвейки се да изпие чашата на радостта, към която се беше стремил толкова дълго и мъчително. Да, лицето му гореше от щастие. Бети забеляза това и почувства как в душата й се промъква угризение. Морела й се поклони ниско, а тя му отвърна с дълбок реверанс. Високата й изящна фигура се наклони толкова ниско, че коленете й почти докоснаха пода. След това той се приближи и прошепна в ухото й:
	— Най-прекрасна! Най-любима! Благодаря на небесата, които ми помогнаха да дочакам този миг, преминавайки през много опасни премеждия. Скъпа моя, отново ви моля да ми простите за мъките, които ви причиних. Направих всичко това заради вас, защото ви обожавам. Обичам ви така, както рядко една жена може да бъде обичана. Ще ви бъда верен до последния си ден. Моля ви, не треперете така. Кълна ви се, че нито една жена в Испания няма да има по-добър и верен съпруг! Ще обожавам само вас и ще се боря денем и нощем, за да ви издигна до най-високото положение и удовлетворя всяко ваше желание. Ще преживеем много блажени години, докато не дойде денят, в който ще легнем един до друг, за да заспим за кратко време и се събудим отново заедно на небето. Помня всичко и няма да искам много от вас. Все пак, ако искате да ми направите сватбен подарък, който ще бъде по-ценен за мен от всички царства и корони, кажете, че ми прощавате всичко лошо, което съм направил, и в знак на това повдигнете воала си и ме целунете по устните.
	Бети слушаше с трепет тези думи, от които разбра само края. Не беше предвидила това изпитание, но трябваше да премине и през него, тъй като се страхуваше да произнесе дори една дума. Тя събра всичкото си мъжество и като си мислеше, че светлината не пада на лицето й, след кратка пауза, която сякаш беше предизвикана от скромността й, повдигна леко крайчето на воала и разреши на Морела да я целуне по устните.
	Воалът отново бе спуснат и Морела нищо не заподозря.
	„Добра артистка съм — помисли си Инес, — но тази жена играе по-добре от дървения Питър. Дори и аз не бих се справила така добре.“
	Но в очите й проблеснаха ревност и ненавист, които не можа да скрие. Тя също обичаше Морела. Инес взе готовите златни чаши с вино, излезе напред, прекрасна в своята бродирана източна рокля, коленичи и ги поднесе към младоженците. Морела взе чашата, която тя държеше в дясната си ръка, а Бети взе другата. Опиянен от целувката, той не забеляза злобния израз върху лицето на неговата отхвърлена робиня. Когато повдигна воала, Бети поднесе чашата към устните си, отпи малко и я върна на Инес, а Морела възкликна: „Пия за вас, скъпа моя, най-красивата и най-обожаваната от всички жени!“ Той изпи чашата си до дъно и я хвърли като подарък на Инес така, че няколко капки червено вино изпръскаха бялата й рокля като капки кръв.
	Инес склони смирено глава в поклон, вдигна от пода скъпоценната чаша и когато се изправи, в погледа й блестеше тържество.
	Морела хвана за ръка годеницата си и съпроводен от секретарите и Инес, се отправи към залата, където ги очакваха всички. Величествената двойка премина между две редици от кланящи се хора и спря пред олтара, където ги очакваше свещеникът. Те коленичиха върху обшити със злато възглавници и църковният обред започна. Пръстенът беше поставен. Морела малко трудно улучи пръста й. Гласът му беше пресипнал, а Бети говореше тихо. Никой не можа да чуе какви имена бяха произнесени.
	Всичко свърши. Свещеникът се поклони и ги благослови. Под светлината на свещите пред олтара те подписаха някакви документи. Отец Енрике вписа имената и също се подписа. След това поръси документите с пясък и ги подаде на Инес. Морела очевидно не забеляза, че тя подаде единия от документите на младоженката, а другите два скри в пазвата си. Инес и свещеникът целунаха ръка на маркиза и неговата съпруга и поискаха разрешение да се оттеглят. Морела кимна и след десетина минути се разнесе тропот на конски копита по пътя за Севиля. Но никой не го чу.
	Младоженците, съпроводени от пажове и слуги, които носеха свещниците, преминаха през величествени мрачни зали. Младоженката вървеше, покрита с воал, с вид на обречена, а младоженецът гледаше като сомнамбул.
	Така те стигнаха до стаята, приготвена за тях, и тежката врата се затвори.
	На следващата сутрин слугините, които седяха в очакване в съседната на спалнята стая, бяха повикани от звъна на сребърно звънче. Две от тях влязоха. Посрещна ги Бети, която беше вече без воал, облечена в свободна рокля. Тя каза:
	— Съпругът ми още спи. Помогнете ми да се облека и пригответе банята и закуската му.
	Слугините зяпнаха от удивление. Тя изми грима от лицето си и те се убедиха, че това наистина е сеньора Бети, а не сеньора Маргарита. А знаеха, че маркизът се жени именно за сеньора Маргарита. Но Бети извика рязко и им заповяда да побързат, за да бъде облечена, преди съпругът й да се е събудил. Те се подчиниха и когато Бети беше готова, тя излезе с тях в голямата зала, където имаше много слуги, дошли тук, за да поздравят младоженците. Бети ги поздрави и зачервена и усмихната, им съобщи, че маркизът скоро ще стане. След това им нареди да вървят да си вършат работата.
	Бети изигра добре ролята си. Въпреки че слугите бяха смутени, никой не се сети да се усъмни във властта й. Още повече, че маркизът не беше казвал на никого от тях за коя от двете англичанки има намерение да се жени. Освен това Бети им раздаде от името на мъжа си и от свое име пари и подаръци, след това седна да закуси в тяхно присъствие, изпи малко вино, изслушвайки поздравленията и благопожеланията им.
	След това, все така усмихната, Бети се върна в спалнята, затвори вратата след себе си, седна в едно кресло до леглото и зачака главното сражение — сражението, от което зависеше животът й.
	Морела се размърда. Той седна в леглото, като се оглеждаше и търкаше чело. Погледът му спря на Бети, която седеше в креслото. Тя стана, приближи се до него, целуна го, като го нарече свой мъж, и той отговори сънен на целувката й. След това тя отново седна и започна да наблюдава лицето му.
	То непрекъснато се променяше. Учудване, страх, изумление, обърканост. Всички тези чувства се сменяха върху лицето му, докато в един миг той се обърна към нея на английски:
	— Бети, къде е жена ми?
	— Тук — отвърна тя.
	Той я гледаше, без да разбира нищо.
	— Не, аз имам предвид доня Маргарита, вашата братовчедка и моя господарка, за която се ожених снощи. А вие как попаднахте тук? Бях сигурен, че сте напуснали Гранада.
	Бети се престори на учудена.
	— Не ви разбирам — каза тя. — Моята братовчедка Маргарита напусна Гранада, а аз останах тук, за да стана ваша съпруга. Нали така се уговорихте с мен чрез Инес?
	Той отвори широко очи.
	— Уговорил съм се с вас чрез Инес?! Господи! Какво имате предвид?
	— Какво имам предвид? — попита на свой ред Бети. — Имам предвид това, което казах. Разбира се, ако вие отново не сте използвали случая, за да ми изиграете някаква шега.
	Бети се изправи разгневена.
	— Шега? — измърмори Морела. — За какво приказва тази жена? Сънувам ли или съм луд?
	— Мисля, че сънувате. Разбира се, че сънувате. Уверена съм, че човекът, за когото се омъжих снощи, не е луд. Погледнете! — И тя разтвори пред него брачния документ, подписан от свещеника, от него и от нея. В него пишеше, че Карлос, маркиз Морела, на еди-коя си дата в Гранада се е венчал със сеньора Елизабет Дийн от Лондон, Англия.
	Морела прочете написаното два пъти и задъхвайки се, се облегна на възглавницата.
	А през това време Бети внимателно скри документа в пазвата си.
	Той буйстваше, ругаеше, скърцаше със зъби, търсеше меча си, за да убие нея или себе си, но не можеше да го намери. През цялото това време Бети седеше спокойно и го наблюдаваше внимателно. Тя беше въплъщение на съдбата.
	Накрая той се измори и тогава дойде нейният ред.
	— Моля, изслушайте ме — започна тя. Тогава, в Лондон, вие обещахте да се ожените за мен. Аз пазя писмото ви. Вие ме придумахте да избягам с вас в Испания. С помощта на вашата пратеница — бившата ви любовница — ние уговорихме сватбата. Аз получавах писма от вас и ви отговарях, тъй като вие ми обяснихте, че имате съображение да не говорите в присъствието на братовчедка ми Маргарита за това и не можете да се ожените за мен, докато тя, баща й и нейният любим не напуснат Гранада. Тогава аз се сбогувах с тях и останах тук сама само от любов към вас. Тази любов ме накара да напусна и Лондон. Вчера вечерта ние бяхме съединени в свещен съюз. За това знаят всичките ви слуги. Аз току-що закусих в тяхно присъствие и приех поздравленията им. А вие сега се осмелявате да ми говорите по този начин. Да говорите така на жената, която пожертва за вас всичко. Позволявате си да ми кажете, че аз, вашата жена — маркиза Морела, не съм ваша съпруга?! Какво пък. Излезте от тази стая и ще чуете как слугите ви ще ви упрекват. Идете и разкажете всичко това на вашия крал и на вашите епископи, дори на Римския папа, и чуйте какво ще ви отговорят. Колкото и да сте знатен и богат, те ще ви затворят в лудницата или в затвора.
	Морела слушаше, люлеейки се от една страна на друга. След това скочи и с проклятие се нахвърли върху Бети, но пред очите му проблесна острието на кинжала.
	— Изслушайте ме — продължи тя, когато той се отдръпна назад. — Аз не съм робиня и не се числя към слабите жени. Вие няма да ме убиете и дори няма да ме изхвърлите. Аз съм ваша жена и съм ви равна във всичко. Аз съм по-здрава от вас телом и духом и ще се боря за правата си пред Бога и пред хората.
	— Разбира се! — възкликна Морела почти с възхищение. — Разбира се, че не сте слаба жена. И ми платихте за всичко с лихвите. А може би не сте толкова умна. Може би сте една упорита глупачка, а всичко това е измислила Инес, за да ми отмъсти. Като си помисля само! — Той замахна с юмрук. — Като си помисля само! Аз мислех, че се женя за доня Маргарита, а вместо това сега виждам вас!
	— Замълчете! — прекъсна го тя. — Вие сте безсрамник. Първо се нахвърляте върху мен с юмруци. С юмруци срещу жената, която едва вчера се е омъжила за вас, а след това ме оскърбявате, като казвате, че сте искали да се ожените за друга. Замълчете, защото в противен случай ще отворя вратата и ще повикам тук всичките ви слуги и ще повторя пред тях чудовищните думи, които изрекохте.
	Бети стоеше, надвесена над него. Първият гняв беше преминал и Морела я загледа втренчено. В погледа му се четеше уважение.
	— Мисля си — каза той, — че вие, скъпа моя Бети, сте много подходяща съпруга за човек, който се стреми да постигне успех в живота. Но човек, който не е влюбен в друга и не е мислел, че се жени именно за нея. Зная, че вратата е заключена и държите ключа у себе си. Зная, че имате и кинжал. Задушавам се в тази стая и искам да изляза.
	— Къде? — попита кратко Бети.
	— Да допуснем, че искам да видя Инес.
	— Какво? — попита тя. — Вие отново се каните да ухажвате тази жена? Забравихте ли, че сте женен?
	— Изглежда, няма да ми дадат възможност да забравя това. Хайде да се споразумеем. Искам за известно време да напусна Гранада, но без скандал. Какви са вашите условия? Помнете, че има две условия, които няма да приема: да остана тук и вие да ме придружите. Запомнете, че макар и сега да имате кинжал, не е много разумно от ваша страна да продължавате всичко това.
	— Както не беше разумно и от ваша страна, когато ме примамихте на борда на „Сан Антонио“ — отбеляза тя. — Меденият ни месец не започва много приятно. Не възразявам да заминете за известно време да… търсите Инес. Закълнете се, че не сте намислили да ми причините зло, че няма да извършите покушение над живота или честта ми и няма да отнемете свободата ми или положението ми в Гранада. Закълнете се пред разпятието. — Тя свали сребърния кръст от стената и го протегна към него. Бети знаеше, че Морела е суеверен и беше сигурна, че ако се закълне пред разпятието, няма да наруши клетвата си.
	— А ако не го направя? — попита мрачно той.
	— Тогава ще останете тук, докато не изпълните желанието ми. А вие искате да заминете! Освен това днес аз закусих, а вие не сте. Аз имам кинжал, а вие — не. Освен това съм сигурна, че никой няма да се осмели да ни безпокои. А през това време Инес и нейният приятел свещеникът ще бъдат толкова далеч, че ще ви е трудно да ги настигнете.
	— Добре, ще се закълна — съгласи се Морела. Той целуна кръста и го бутна настрани. — Можете да останете тук и да управлявате дома ми в Гранада. Няма да ви причиня зло и няма да ви притеснявам, но ако напуснете Гранада, ще кръстосаме шпаги.
	— Искате да кажете, че сам ще напуснете града? В такъв случай вземете хартия и мастило и пишете. Бъдете добър да подпишете заповед до управниците на именията на територията на Мавританското кралство, че във ваше отсъствие те са длъжни да ми изпращат всички приходи, а също така наредете на слугите си да ми се подчиняват.
	— Личи си, че сте израснали в дома на търговец! — каза Морела, гризейки перото. — Добре, съгласен съм, но вие ще ме оставите на спокойствие и няма да предявявате никакви претенции към мен.
	Бети помисли за документите, които Инес беше взела със себе си, и реши, че Кастел и Маргарита ще знаят как да ги използват, ако се наложи. Освен това си помисли, че ако притисне Морела още от първия път, някоя сутрин могат да я намерят мъртва. Това се случваше често в Гранада. Тя каза:
	— Искате твърде много от една измамена жена, но аз все още имам гордост и няма да се натрапвам. Така да бъде. До деня, в който ще пожелаете сам да ме видите и ще ме изпратите да ме извикат, аз няма да ви търся. Ако сам не нарушите договора ни. А сега напишете документите, подпишете ги и повикайте секретарите си, за да заверят подписа ви.
	— На чие име трябва да напиша документите — попита Морела.
	— На името на маркиза Морела — отвърна тя.
	Той видя в това възможност да се измъкне и се подчини. Маркизът си помисли, че ако тя не е негова жена, документите ще бъдат невалидни.
	Той мислеше, че на всяка цена трябва да се избави от тази жена. Разбира се, той можеше да нареди да я убият, но дори в Гранада не беше прието да убиеш жената, за която току-що си се оженил. Това би могло да предизвика нежелателни въпроси. Освен това Бети имаше приятели, а той — врагове, които навярно щяха да се поинтересуват за нея, ако тя изчезне. Той ще подпише документите, а след това ще се бори. Сега не бива да губи време. Маргарита му се изплъзна и ако успее да напусне Испания, няма да я види никога вече. Тя дори може би вече бе успяла да напусне пределите на страната и да се омъжи за Питър Брум. Мисълта за това го подлудяваше. Против него е бил устроен заговор. Надхитриха го, измамиха го, обраха го. Но му оставаше надеждата и… възможността за отмъщение. Той все още можеше да се срещне в честен двубой с Питър и да го убие. Можеше да предаде евреина Кастел в ръцете на инквизицията. Ще намери начин и да се спазари с отец Енрике и с Инес и ако има късмет, ще може да си върне Маргарита обратно.
	Разбира се, ще подпише всичко, което поиска Бети, стига само да може да се освободи за известно време от властта на тази слугиня, която се нарича негова съпруга. От тази упорита, силна и умна англичанка, която искаше да използва като оръдие, а вместо това сам падна в ръцете й.
	И така, Бети диктуваше, а той пишеше. Да, дотам беше стигнал. Дори подписа това, което беше написал. Разпореждането беше изчерпателно. То предоставяше на високоуважаваната маркиза Морела правото да действа от името на съпруга си по време на неговото отсъствие. Заповедта гласеше всички доходи да бъдат под нейно разпореждане, а слугите да й се подчиняват и да изпълняват всичките й заповеди. Подписът й притежаваше силата на неговия.
	Когато документът беше готов, Бети го взе и го прочете внимателно, като следеше да няма пропуски и грешки. После отвори вратата, удари гонга и повика секретарите да дойдат и да заверят документа с подписите си. За себе си Морела реши, че ще им напомни тази постъпка.
	— Трябва да замина — заяви той. — Заверете подписа ми на този документ, който предоставя права за управляването на дома ми и за разпореждане с имуществото ми в мое отсъствие.
	Те го изгледаха учудено, но се поклониха.
	— Прочетете документа на глас — нареди Бети, за да може моят господар и съпруг да се увери, че няма грешка.
	Единият от тях се подчини, но преди да свърши, разяреният Морела изкрещя от леглото:
	— Приключвайте по-бързо! А сега вървете и заповядайте незабавно да приготвят конете и ескорта. Тръгвам веднага.
	Секретарите бързо напуснаха стаята.
	Бети ги последва с документа в ръце. В голямата зала, където се бяха събрали всички слуги, за да приветстват господаря си, тя спря и нареди на секретарите да прочетат документа и да го преведат на арабски език, за да могат всички да го разберат. След това скри документа и брачното свидетелство и заповяда на слугите да се приготвят да посрещнат своя господар.
	Не чакаха дълго. Той се появи като разярен бик на арена. Бети стана и се поклони пред него. Следвайки примера — по източен обичай, — всички слуги коленичиха. Морела спря за миг. Приличаше на бик, видял пикадора*, готов да го нападне. След това се овладя и като изруга тихо, мина покрай тях.
	[* Пикадор — конник с пика, който участва в борба с бикове. — Б.кор.ел.изд.]
	За трети път през това денонощие от портите на двореца излетяха коне по посока на Севиля.
	— Приятели — каза Бети на своя ужасен испански, след като й казаха, че Морела е напуснал двореца, — с моя съпруг, маркиза, се случи нещо ужасно. Една жена на име Инес, на която толкова много вярваше, е избягала, като му е откраднала съкровище, което той ценеше повече от всичко на света. И ето че аз, току-що омъжена, съм принудена да остана безутешна, докато той я търси.


	Глава XX
	Исабел испанска

	На следващия ден Берналдес — партньорът на Кастел — отново отиде в затвора. Заедно с него дойдоха един шивач и една жена, която носеше женски дрехи. Комендантът им заповяда да почакат, докато проверят дрехите в негово присъствие, а на Берналдес веднага разрешиха да отиде при арестантите. Първото нещо, което той каза на Кастел, когато влезе в килията, беше:
	— Вашият маркиз вече се е оженил.
	— Откъде знаете това? — възкликна Кастел.
	— От една жена на име Инес, която пристигна заедно със свещеника вчера. Тя ми предаде един документ, който свидетелства за брака между Бети Дийн и маркиза, подписан от Морела. Не го взех със себе си, защото се страхувах от обиск. Но самата тя е тук, преоблечена като шивачка, и ще може сама да ви разкаже всичко. Само не показвайте учудването си, като я видите. Вероятно тя ще успее да разкаже нещо на доня Маргарита, ако разрешат роклите да се пробват без охрана. След това ще трябва да я скрием на сигурно място, защото се страхува от Морела. Но аз ще зная къде можем да я намерим, ако се наложи. Утре всички ще се явите пред кралицата. Аз ще бъда също там и ще представя необходимите документи.
	Той едва беше успял да свърши, когато комендантът, придружен от шивача и Инес, влезе в килията. Инес направи дълбок реверанс, като поглеждаше Маргарита изпод вежди. Тя ги оглеждаше с любопитство, като си даваше вид, че ги вижда за първи път.
	Когато роклите бяха извадени, Маргарита помоли коменданта да й разреши да ги пробва в своята килия с помощта на жената. Той се съгласи, като каза, че и жената, и роклите са претърсени и няма в какво да се съмнява. Двете се оттеглиха в съседното помещение.
	— Разкажете ми всичко — прошепна Маргарита, щом вратата се затвори зад тях. — Умирам от нетърпение да науча всичко.
	Те не бяха сигурни дали някой не ги наблюдава през някоя тайна цепнатина и затова Инес започна да пробва роклите на Маргарита. Въпреки че устата й бе — пълна с иглички от алое, които по това време се употребяваха вместо карфици, тя разказа на Маргарита всичко до момента на бягството си от Гранада. Когато стигна до момента, когато мнимата годеница бе повдигнала воала си и целунала младоженеца, Маргарита се задъха от вълнение.
	— Господи, как е успяла да го направи? — прошепна тя. — Аз бих припаднала от страх.
	— Тази Бети е доста смела… Обърнете се към светлината, сеньора… Аз самата не бих могла да го направя по-добре… Струва ми се, че лявото рамо е малко по-високо… Онзи глупак не се усъмни в нищо, преди да му дам чашата с виното, а след това едва ли е можел изобщо да съобразява… Госпожицата казва, че роклята е малко тясна на гърдите? Може би малко е тясна, но ще се отпусне… Бих искала да разбера какво е станало след това. Братовчедка ви е бикът, на който съм заложила, и се надявам, че ще разчисти арената. Тя е жена с железни нерви. Ако аз бях като нея, отдавна щях да съм станала маркиза Морела или някой друг щеше да е маркиз… Полата ви стои великолепно. Прекрасна фигура! С нея изглеждате още по-добре… Между другото, Берналдес ми даде много пари, така че не трябва да ми благодарите. Направих всичко това заради парите и… от омраза. Сега ще изчезна, защото не искам да ми прережат гърлото, но Берналдес ще знае къде съм. Питате за свещеника? О, той не е опасен. Накарахме го да даде разписка за парите. Мисля, че вече е заел длъжността секретар на Инквизицията и е пристъпил към изпълнение на задълженията си. На тях не им достигат хора, за да преследват и измъчват евреите и еретиците и да ги ограбват. Това занимание му харесва. Пътувах заедно с него и този негодник се опита да ме ухажва, но аз го отблъснах. — При спомена за това Инес се усмихна. — Е, не се скарах с него. Той все още може да ми дотрябва. Кой знае! Време е. Комендантът ме вика. Момент! Да, сеньора, след тези малки поправки роклята ще изглежда чудесно. Ще я имате днес вечерта, ще приготвя и всичко останало, което ми поръчахте, по същите мерки. Благодаря ви, сеньора, вие сте много добра към бедната девойка — и добави шепнешком:
	— Бог да ви пази.
	Скрита почти напълно от купчината рокли, Инес пристъпи прага на вратата, която комендантът вече отваряше.
	Към девет часа на следващата сутрин се появи един от тъмничарите и призова Маргарита и баща й в съда. Маргарита попита дали ще бъде с тях и сеньор Брум, но тъмничарят отговори, че нищо не знае за него, тъй като се намира в килията за опасни престъпници, а той не обслужва тази килия.
	Маргарита и баща й се отправиха към съда. Те бяха облечени в скъпи дрехи, ушити по последната севилска мода — най-доброто, което можеше да се намери. За своя голяма радост на двора Маргарита видя Питър, който ги чакаше под стража. Той също беше облечен в християнски дрехи. Забравила за своята стеснителност, Маргарита се спусна към него, позволи му да я прегърне и започна да го разпитва как се е чувствал без тях.
	— Не много добре — каза мрачно Питър. — Не знаех дали ще се видим отново. Освен това килията ми се намира под земята и в нея почти не прониква светлина. Там е пълно с плъхове, които не те оставят да спиш. През цялата нощ не мигнах и мислих за теб. Къде ни водят сега?
	— Трябва да се представим пред съда на кралицата. Хвани ме под ръка и върви до мен, но не ме гледай така втренчено. Нещо не е наред с роклята ми ли?
	— Не — промърмори Питър. — Гледам те така, защото изглеждаш прекрасно. Защо не си сложила воал? Може би в двора също има маркизи.
	— Само мавританките покриват лицата си с воал, Питър, а сега ние отново сме християни. Слушай, мисля, че никой от тях не знае английски. Видях Инес, която говореше за теб с много нежност. Не се изчервявай, не е прилично за един мъж. И ти ли я видя? Тя е успяла да избяга от Гранада, а Бети се е омъжила за маркиза.
	— Този брак няма да бъде действителен — поклати глава Питър. — Той е постигнат с измама. Страхувам се, че бедната Бети ще трябва да заплати за това. Но тя ни помогна да избягаме, въпреки че, като си помисля за затвора и плъховете, в Гранада беше много по-добре.
	— Разбира се — отвърна, невинно Маргарита. — Там си имаше градинка за разходки, нали? Е, добре. Не се сърди. Знаеш ли какво е направила Бети? — И Маргарита му разказа как Бети повдигнала воала и целунала маркиза, без той да я познае.
	— Не се учудвам — забеляза той. — Когато са гримирани, жените много си приличат, особено ако стаята е тъмна…
	— … или ако са в градината — добави Маргарита.
	— Учудващото е това — продължи Питър, без да обръща внимание на тези думи, — че тя изобщо се е съгласила да го целуне. Той е мерзавец, каза ли ти Инес какво е направил с нея? Само при мисълта за това побеснявам.
	— Добре, Питър, теб не те е молил да го целуваш. А колкото до мъките, които е причинил на Инес, мисля, че тя му е отмъстила за всичко. Но ти може би знаеш по-добре. Погледни. Това пред нас е Алкасар. Прекрасен замък, нали? Знаещ ли, че е построен от маврите?
	— Не ме интересува кой го е построил — мрачно каза той. — Според мен изглежда като всички останали замъци, само че е по-голям. Всичко, което зная за този замък е, че там ще ме съдят за удара, който нанесох по главата на онзи грубиян и че може би се виждаме за последен път. В най-добрия случай ме очаква каторга, ако не и нещо по-лошо.
	— О, не говори така! Това не ми беше минало през ума! Невъзможно е! — възкликна Маргарита и прекрасните й тъмни очи се напълниха със сълзи.
	— Почакай само. Ще се появи твоят маркиз, ще предяви към нас обвинението си и тогава ще видиш кое е възможно и кое не — каза убедено Питър. — Но ние вече преминахме през толкова изпитания, ще понесем и тези, които ни предстоят, и ще се надяваме на нещо по-добро.
	Те пристигнаха до портите на замъка. Пътят от затвора минаваше през градина от портокалови дървета. На това място войниците ги разделиха. Преминаха през двора, където много хора тичаха напред-назад и накрая се намериха в огромна зала с мраморни колони, които блестяха със златните украшения по тях. Това беше залата на правосъдието. В дъното на залата имаше трон, поставен на специално възвишение, около което бяха наредени големците и съветниците. На трона седеше пищно облечена жена на средна възраст. Тя имаше сини очи и рижа коса, доброжелателно и открито лице и много сдържани и спокойни маниери.
	— Кралицата — прошепна войникът, отдавайки чест.
	Кастел и Питър се поклониха, а Маргарита направи реверанс.
	Току-що беше приключило разглеждането на някакво дело и кралица Исабел, след като се посъветва с приближените си, произнесе решението си. Докато говореше, сините й очи се спряха на Маргарита, чиято красота я порази. После погледът й се плъзна по високата фигура на Питър, но когато се спря на фигурата на Кастел, който приличаше на евреин, тя смръщи вежди.
	Делото беше приключено, но в този момент кралицата даде знак с ръка и продължавайки да гледа към Маргарита, се наведе напред. Тя попита нещо придворния офицер и му даде някакво разпореждане. Той се изправи и призова Джон Кастел, Маргарита Кастел и Питър Брум от Англия. Заповяда им да се приближат, за да отговарят по обвинение за убийството на Луис Бас, войник на Светата ермандада.
	Изкараха ги напред и те застанаха пред възвишението. Офицерът започна да чете обвинението.
	— Спрете, приятелю — прекъсна го кралицата. — Тези хора са поданици на нашия добър брат — Хенри Английски — и може би не разбират езика ни, въпреки че, струва ми се, единият от тях не е роден в Англия — тя погледна към Кастел. — Във всеки случай няма английски произход. Попитайте ги нужен ли им е преводач.
	Попитаха ги и всички отговориха, че знаят испански, а Питър уточни, че не много добре.
	— Вие ли сте рицарят, когото обвиняват в извършване на престъплението? — попита го кралицата, като го гледаше в упор.
	— Ваше величество, аз не съм рицар, а обикновен войник — Питър Брум от Дедхам, Англия. Баща ми, сър Питър Брум, беше рицар, но загина, сражавайки се редом с мен на Босуъртското поле, където бях ранен. — Питър показа раната на лицето си. — Аз не съм посвещаван в званието рицар.
	Исабел се усмихна леко:
	— А как попаднахте в Испания сеньор Брум?
	— Ваше величество — отговори Питър, а Маргарита му помагаше, когато не можеше да намери подходящата дума на испански. — Тази дама — и той посочи Маргарита — е моя годеница. Тя е дъщеря на търговеца Джон Кастел, който стои редом с мен…
	— Завоювали сте любовта на много красива девойка, сеньор — прекъсна го кралицата. — Продължавайте.
	— Тя и нейната братовчедка, Бети Дийн, бяха отвлечени в Лондон от един човек, който, доколкото разбирам, е племенник на крал Фернандо. Той беше посланик в английския двор, където бе известен под името сеньор д’Агилар. В Испания той носи името маркиз Морела.
	— Отвлечени? От маркиз Морела? — възкликна кралицата.
	— Да, ваше величество. Подмамиха ги на борда на неговата каравела и ги отвлякоха. Аз и сеньор Кастел тръгнахме след тях. Успяхме да се качим на борда на каравелата и се опитахме да ги спасим, но тя претърпя корабокрушение близо до Мортил. Маркизът ги откара в Гранада, ние тръгнахме след тях, въпреки че аз бях тежко ранен по време на корабокрушението. Бяхме пленници в двореца на маркиза дълго време, но успяхме да избягаме. Имахме намерение да стигнем до Севиля и да потърсим закрила от ваши величества. По пътя — бяхме облечени с мавритански дрехи, защото така избягахме от Гранада — ни нападнаха хората, които взехме за бандити. Бяха ни предупредили, че по пътищата има разбойници. Единият от тях хвана грубо доня Маргарита, аз го ударих и за нещастие го убих. За това сега съм изправен да отговарям пред вас. Ваше величество, аз не знаех, че той е войник на Светата ермандада. Моля ви да ми простите.
	При тези думи някой от придворните възкликна:
	— Добре казано, англичанино!
	Кралицата отбеляза:
	— Ако всичко това е истина, мисля, че нямаме право да ви съдим много строго, сеньор Брум. Но как можем да проверим всичко това? Вие казвате, че благородният маркиз Морела е отвлякъл двете дами. Съмнявам се, че той е способен на това. Къде е в такъв случай другата дама?
	— Предполагам — каза Питър, — че в този момент тя е съпруга на маркиз Морела.
	— Съпруга? Кой може да го потвърди? Доколкото ми е известно, маркизът не е искал нашето разрешение за женитба, както е прието.
	В този момент напред излезе Берналдес, представи се и съобщи, че е съдружник на английския търговец Джон Кастел. Той представи брачен документ, подписан от Морела, от Бети и отец Енрике. Берналдес обясни, че е получил копие от документа чрез пратеник от Гранада и е връчил другото копие на архиепископа на Севиля.
	Кралицата прочете документа и го предаде на приближените си. Те, от своя страна, започнаха внимателно да го четат. Един от тях каза, че формата му е необичайна и може би е фалшив.
	— Има само един начин да узнаем истината. Ще заповядаме да доведат тук нашия уважаван, племенник, благородния маркиз Морела, сеньора Дийн, за която казват, че е негова съпруга, и отец Енрике от Мортил, който ги е венчал. Когато всички те се явят тук, моят съпруг — кралят — и аз ще решим всичко. Дотогава не искам да слушам нищо повече.
	Комендантът на затвора се обърна към кралицата и я попита какво да правят с арестуването до пристигането на свидетелите от Гранада. Тя отвърна, че остават под негов надзор и заповяда да се грижат добре за тях. Питър помоли да го преместят в по-удобна килия, в която да има повече светлина и по-малко плъхове. Кралицата великодушно се съгласи, но нареди той да бъде в отделна килия от годеницата си и нейния баща. Но, като видя огорчението, изписано на лицата им, се усмихна!
	— Мисля, че могат да се срещат през деня в градината на затвора.
	Маргарита благодари и кралицата й каза:
	— Елате тук, сеньора, и останете малко с мен. — Тя кимна към поставката за крака. — Искам да поговоря с вас, след като приключа с останалите дела.
	Доведоха Маргарита до трона и тя приседна на поставката за крака от лявата страна на кралицата. В този миг тя беше прекрасна. Красотата и осанката й бяха наистина кралски. Поведоха Кастел и Питър обратно към затвора. При вида на всички тези грандове Питър тръгна много неохотно.
	След известно време кралицата приключи с делата и разпусна съда. Тя помоли няколко офицери да останат и се обърна към Маргарита:
	— А сега, прекрасна девойко, разкажете ми всичко като жена на жена и не се страхувайте, че думите ви ще бъдат използвани против вас по време на гледането на делото срещу вашия любим. Няма в какво да ви обвинят засега. Преди всичко искам да ми отговорите наистина ли сте сгодена за този висок кавалер и наистина ли го обичате.
	— Да, ваше величество — отвърна Маргарита. — Ние понесохме много страдания през това време.
	Маргарита разказа цялата история, която кралицата изслуша с голямо внимание.
	— Много странна история, ако всичко това е истина. И доста позорна — каза кралицата, когато Маргарита свърши. — Но как е станало така, че Морела, който е искал да се ожени за вас, се е оженил за вашата братовчедка? Вие криете нещо от мен. — При тези думи тя изгледа проницателно Маргарита.
	— Ваше величество, срамувам се да ви разкажа останалата част от историята, но ви вярвам и ще го направя. Само моля за височайшето ви снизхождение в случай, че решите, че сме постъпили лошо. Братовчедка ми Бети Дийн го накара да заплати същата цена. Той завоюва сърцето й и обеща да се ожени за нея. С риск за живота си тя зае мястото ми пред олтара. По този начин ни даде възможност да избягаме.
	— Храбра постъпка, макар и не съвсем честна. Не зная само дали този брак ще бъде валиден, но това Църквата ще реши — каза кралицата. — Разбира се, трудно е да ви осъди човек. Какво ви обеща Морела, когато ви помоли да станете негова съпруга в Лондон?
	— Ваше величество, той ми обеща, че аз ще се издигна високо. Дори… — Тя помълча малко. — Обеща ми вашето място.
	Исабел се намръщи, после се разсмя и като огледа Маргарита от глава до пети, каза:
	— Вие сте достойна за това място, може би дори повече от мен. И какво още ви каза?
	— Ваше величество, той ме уверяваше, че не всички обичат краля — неговия чичо, че той — маркизът, има много приятели, които помнят как баща му е бил отровен от бащата на краля, и че майка му е била мавританска принцеса. Той казваше, че може да потърси помощта на маврите или да прибегне до други начини, за да постигне целта си.
	— Е, какво пък — заключи кралицата, — макар маркизът да е верен син на Църквата и мъжът ми го обича, аз никога не съм изпитвала особена любов към него и съм ви много благодарна за предупреждението. Искате ли да ме помолите за нещо, прекрасна Маргарита?
	— Да, ваше величество. Осмелявам се да ви помоля да бъдете снизходителна към моя любим, когато го изправят пред вас. Повярвайте, той има гореща кръв и тежка ръка. Рицарите, а той е рицар по душа, не могат да гледат спокойно, когато грубияни обиждат дамите им. Моля ви и да ме защитите от маркиз Морела и да не му разрешавате дори да разговаря с мен. Въпреки цялото му великолепие и високото му звание, аз го ненавиждам.
	— Вече казах, че няма да имам предубеждения при разглеждане на делото ви, прекрасна моя Маргарита — усмихвайки се каза кралицата. — Мисля, че ако изпълня молбата ви, това няма да повлияе на правосъдието да вземе най-правилното решение. Вървете и бъдете спокойна. Ако всичко, което ми разказахте, е истина, а в това не се съмнявам, и ако зависи от Исабел Испанска, обещавам ви, че вашият любим няма да получи много тежко наказание. Във всеки случай сянката на маркиз Морела, този незаконен син на християнски принц и някаква си принцеса — неверница — тези думи тя произнесе с ожесточение, — няма да падне върху вас. Но трябва да ви предупредя, че моят мъж — кралят, обича този човек. Това е естествено. Няма да му е лесно да съди маркиза. Кажете ми, вашият любим храбър човек ли е?
	— Много — отвърна Маргарита с усмивка.
	— И може да язди и да си служи с копието? Поне заради вас?
	— Да, ваше величество. Той владее меча си не по-зле от другите рицари, макар че скоро оздравя след дълго и тежко боледуване. Много хора са имали възможност да се убедят за неговите умения.
	— Добре. А сега сбогом. — Кралицата протегна ръка за целувка към Маргарита и извика двама офицери, като им заповяда да отведат Маргарита обратно в затвора. Тя добави, че може свободно да й пише, ако се наложи.
	Същия ден вечерта в Севиля пристигна Морела. Той щеше да бъде тук много по-рано, но маврите, които съпровождаха тримата, го объркаха, защото му казаха, че са се отправили за Малага. Той тръгна по пътя за Малага, но не попадна на следите им и се върна, след което пое за Севиля. Тук той веднага научи всички новини, а също и това, че преди десет часа са били изпратени хора, които да призоват него и Бети, за която се беше венчал.
	На следващата сутрин той поиска аудиенция от кралицата, но тя му отказа. Кралят, неговият чичо, отсъстваше. Тогава той се опита да проникне в затвора и да види Маргарита. Но се убеди, че нито званието му, нито властта, нито парите могат да направят нещо. Кралицата беше наредила да не го допускат в затвора. Морела се убеди, че в тази история ще се изправи срещу Исабел като неин враг. Мисълта за отмъщение не го напускаше и той започна да издирва Инес и отец Енрике.
	Но в резултат на издирванията си той научи, че Инес е изчезнала. Никой не знаеше нищо за нея. А светият отец беше на сигурно място. Той беше намерил убежище зад стените на Светата инквизиция и предпочиташе да не го напуска. А нито един мирянин, дори и с такова високо обществено положение като маркиза, не можеше да проникне зад тези стени и да постави ръка върху когото и да било от служителите на Инквизицията. Изпълнен с гняв и разочарование, Морела събра адвокати и приятели на съвет и започна да се подготвя за защитата си от обвинението, което щеше да му бъде отправено. Той все още се надяваше, че ще успее да си върне Маргарита. Той имаше още един коз. Морела знаеше, че Кастел е евреин, който в продължение на много години се е преструвал на християнин, а за такива хора в Севиля нямаше снизхождение. Надяваше се, че Маргарита ще склони, за да спаси баща си. Той я желаеше още по-страстно отпреди.
	Беше готов на всичко, за да не допусне Маргарита да се омъжи за Питър. Оставаше му и надеждата, че Питър ще бъде осъден на затвор, а може би и дори на смърт заради убийството на войника.
	И така, Морела се приготви за сериозна битка. Той зачака пристигането в Севиля на Бети, тъй като не можеше да го предотврати.


	Глава XXI
	Бети излага същността на нещата

	Изминаха седем дни, които Маргарита и баща й прекараха спокойно в затвора. В интерес на истината те се чувстваха, по-скоро като гости, отколкото като затворници. Беше им разрешено да приемат посетители. Сред посетителите беше и Хуан Берналдес, който им съобщаваше всички новини от свободния свят. С негова помощ изпратиха вестоносци, които да съобщят на Бети за делото, на което ще се решава нейният въпрос.
	Скоро пратениците се върнаха и донесоха новината, че маркиза Морела пристига в Севиля, придружена от огромна свита, че тя благодари за новината и се надява да се защити.
	Като чу това, Кастел ококори очи, а Маргарита се разсмя. Макар и да не знаеше точно как, но тя бе убедена, че Бети е успяла по някакъв начин да обуздае Морела и сега беше сигурна, че той трудно ще успее да се пребори с нея. Освен това Маргарита не можеше да си представи откъде Бети се е сдобила с такава голяма свита. Тя се опасяваше, че братовчедка й може да бъде нападната и оскърбявана, и написа на кралицата писмо, в което молеше да закриля Бети.
	Не мина и час и Маргарита получи отговор, в който се казваше, че братовчедка й е взета под кралското покровителство и е изпратен ескорт, който ще я посрещне и придружи. Кралицата съобщаваше, че за нея е приготвено помещение в една крепост извън Севиля, където Бети ще бъде под денонощна охрана и откъдето ще бъде призована в съда.
	Питър беше в отделна килия, но всеки ден по обяд годениците имаха възможност да се срещат в градината на затвора и да разговарят колкото пожелаят. В градината той ежедневно се биеше с други затворници, като вместо меч използваше тояга. Освен това му разрешаваха да язди коня, на който беше дошъл от Гранада. Питър устройваше турнирни боеве с коменданта и останалите офицери и доказа, че е много по-силен от тях. С всичко това той се занимаваше с жар и увлечение. Маргарита беше му разказала за намека на кралицата и сега той искаше да си възвърне добрата форма, като заедно с това желаеше да овладее до съвършенство всичките видове оръжие, които се използваха в Испания.
	Времето минаваше. Дойде денят, когато комендантът обяви, че на следващия ден ще се разглежда делото на Питър и Маргарита и баща й трябва да го придружат, за да дадат показания. Берналдес изпрати бележка, в която им съобщаваше, че кралят се е завърнал и ще присъства на делото. Той съобщаваше, че всички се интересуват от историята на женитбата на маркиза, за която се носят различни слухове.
	Берналдес пишеше също, че почти не се съмнява, че Маргарита и Кастел ще бъдат освободени, че корабът е готов. Относно Питър той не можеше да каже нищо определено и пишеше, че всичко зависи от това, как кралят ще погледне на неговото престъпление. Той напомняше, че Морела все пак е племенник на краля и той е много благосклонен към него.
	Маргарита и Кастел излязоха в градината. Питър току-що се беше върнал от конни състезания и беше разгорещен от бързата езда. Изглеждаше много мъжествен и красив. Маргарита го хвана за ръка и докато двамата се разхождаха, тя му разказа последните новини.
	— Радвам се! — възкликна той. — Колкото по-скоро започне делото, толкова по-скоро ще свърши. Ето какво, скъпа — при тези думи лицето му стана сериозно, — Морела има голямо влияние в Испания. Аз наруших законите на тази страна. Никой не може да каже как ще свърши всичко това. Може да ме осъдят на смърт или на затвор. Може да загина в честен двубой, ако ми разрешат. При всички случаи ние ще бъдем разделени — временно или завинаги. Ако това се случи, аз те моля да не оставаш тук, за да се опиташ да ме спасиш. Трябва да знаеш, че докато си в Испания, Морела няма да прекрати опитите си да те отвлече. В Англия ще бъдеш в безопасност.
	Като чу това, Маргарита зарида. Мисълта за това, което можеше да се случи с Питър, я довеждаше до отчаяние.
	— Ще ти се подчиня — прошепна тя. — Но как бих могла да те оставя, любими мой, докато си жив! А ако за нещастие умреш, нима мога да живея без теб? В такъв случай ще те последвам.
	— Не искам такава жертва — отвърна Питър. — Искам да изживееш живота си и да се присъединиш към мен в определения от Бога час. Освен това искам да ти кажа, че ако срещнеш човек, достоен за обичта ти, и пожелаеш да съединиш съдбата си с него, трябва да го направиш, защото съм сигурен, че ти никога няма да ме забравиш. Нали след този живот идва друг, в който няма значение дали си била омъжена, или не. Нека мъртвата ми ръка не те възпира, Маргарита.
	— И все пак — нежно, но твърдо каза Маргарита, — бъди уверен в едно, Питър. Ако с теб се случи нещо страшно, аз ще ти остана вярна — жива или мъртва.
	— Така да бъде — въздъхна с облекчение Питър. Той не можеше да допусне мисълта, че Маргарита ще стане жена на друг след смъртта му, но неговата честна душа се измъчваше при мисълта, че тя ще прекара остатъка от живота си без капчица радост и мислеше, че трябва да изрече всичко това.
	Двамата се скриха зад един разцъфнал храст и се прегърнаха силно, защото не знаеха дали ще имат възможност отново да се видят. Стъмни се и те трябваше да се разделят.
	На следващата сутрин Кастел и Маргарита отново се намериха в залата на правосъдието в Алкасар. Но този път Питър не беше с тях. Огромната зала беше пълна със съветници, офицери грандове и дами, доведени тук от любопитство. Но сред тях Маргарита не видя нито Морела, нито Бети. Кралят и кралицата още ги нямаше. Питър стоеше на мястото си. От двете му страни имаше охрана. Той поздрави Маргарита и баща й с усмивка и им кимна с глава, докато те заемаха местата си. Когато Кастел и Маргарита се приближиха до столовете си, затръбиха фанфари и в залата се появиха техни величества — Фернандо и Исабел. Всички присъстващи станаха и застинаха в дълбок поклон, докато техни величества не седнаха.
	Кралят, когото нашите герои виждаха за първи път, се оказа набит мъж с красиви очи и високо чело. Но Маргарита си помисли, че има хитро лице. Лице на човек, който никога не забравя за своите интереси. И той като кралицата беше облечен разкошно. Дрехите му бяха украсени със злато и обшити с герба на Арагон, в ръката си държеше златен скиптър, обсипан със скъпоценни камъни, а на пояса му висеше дълъг меч с кръстообразна дръжка, доказателство, че е крал — воин. Той отвърна с усмивка на приветствията на поданиците се. След това погледът му спря върху Маргарита и той попита кралицата това ли е дамата, за която се е оженил Морела и ако е тя, защо иска да се избави от нея.
	Исабел отговори, че доколкото знае, Морела е искал да се ожени за тази сеньора, но се е оженил за друга, но както той казва — по погрешка. А тази дама е годеницата на обвиняемия. При този отговор всички се разсмяха.
	В този момент в залата влезе маркиз Морела, облечен в черно кадифе и обкичен с ордени. Съпровождаха го приятелите му и адвокати, облечени в дълги мантии. На главата си Морела имаше черна шапка, украсена с бисер. Той не свали шапката си дори когато се кланяше на краля и кралицата, защото беше един от малкото хора, които имаха тази привилегия. Кралят и кралицата отвърнаха на поздрава. Кралят му кимна дружелюбно, а кралицата го поздрави хладно. Морела зае отреденото му място. Точно в този момент в дъното на залата се разнесоха гласове и един офицер извика: „Направете път! Направете път на маркиза Морела!“ При тези думи маркизът, който не откъсваше очи от Маргарита, се намръщи, изправи се и сякаш искаше да протестира, но адвокатът, който стоеше зад него, му пошепна нещо и той седна отново.
	Тълпата се отдръпна и Маргарита видя приближаващата процесия. Една част от хората бяха в доспехи, а другата — в бели мавритански облекла, върху които беше извезан ален орел — гербът на Морела. В центъра на процесията вървеше висока красива дама. Две мавританки носеха шлейфа й. Върху светлите й разпуснати коси сияеше диадема, пурпурно наметало се спускаше от раменете й и прикриваше великолепната й рокля, украсена от бисерите, които Морела беше подарил на Маргарита. На гърдите й сияеше нанизът от перли, които Морела беше подарил на Бети във вид на компенсация за причинените й неприятности.
	Маргарита я гледаше с широко отворени очи, а Кастел измърмори:
	— Я виж ти нашата Бети! Наистина дрехите красят човека.
	Да, това наистина беше Бети. Трудно беше човек да познае в лицето на тази горда и величествена дама, която изглеждаше така, сякаш цял живот беше живяла в мраморни дворци и общувала с велможи, бедната компаньонка от Холбърн, облечена с проста вълнена рокля. Тя се движеше през огромната зала величествено, невъзмутима, без да се оглежда или обръща внимание на шепота, който се носеше след нея. Тя не погледна нито към Морела, нито към Маргарита, докато не достигна до свободното пространство, пред преградата, зад която се намираше Питър. Войниците, които го охраняваха, я гледаха с любопитство. Те побързаха да й направят място. Тогава тя се поклони три пъти: два пъти на кралицата и един път на краля. След това се обърна и се поклони на маркиза, който гледаше към земята и не отговори на поклона й. Поклони се на Кастел и на Питър и се приближи към Маргарита, като й подаде бузата си за целувка. Маргарита смирено я целуна, като пошепна на ухото й:
	— Как сте, ваша светлост?
	— По-добре, отколкото ти, ако беше на мое място — отвърна й Бети, като й намигна незабелязано.
	В това време Маргарита чу как кралят каза на кралицата:
	— Великолепна жена! Какво тяло, какви очи! На Морела трудно може да му се угоди.
	— Очевидно предпочита паун пред лебед — отвърна кралицата и погледна към Маргарита, чиято спокойна и изтънчена красота печелеше пред тази на братовчедка й.
	Кралицата показа на Бети приготвеното за нея място. Тя го зае, а свитата й се разположи зад нея. Преводачът стоеше до нея.
	— Малко съм затруднен — произнесе кралят, като гледаше ту към Морела и Бети, ту към Маргарита и Питър. Той очевидно беше схванал цялата комичност на положението. — Какъв е проблемът, който трябва да решим?
	Тогава един от съветниците стана и отговори, че делото, което предстои да бъде разгледано, се свежда до обвинението на англичанина в убийството на войник на Светата ермандада, но очевидно има й други обстоятелства, свързани с него.
	— Доколкото разбирам — заяви кралят, — предстои ни да разгледаме дело за похищението на поданици на държава, с която се намираме в приятелски отношения, от нейната територия, ходатайство за признаването на един брак за недействителен и Бог знае какво още. Но, всичко по реда си. Да започнем с този висок англичанин.
	Съдът започна с изказването на прокурора, който изложи обвинението срещу Питър по същия начин, както това беше направено пред кралицата. Капитан Арано даде показания за убийството на войника. Той призна, че войникът грубо е оскърбил доня Маргарита и че обвиняемият, който е чужденец, спокойно е можел да ги вземе за шайка разбойници. Очевидно хранеше добри чувства към Питър. Той добави, че не може да твърди със сигурност, че Питър наистина е имал намерение да убие войника.
	След това дадоха показания Кастел и Маргарита. Тя направи впечатление с прелестната си скромност. Докато разказваше, че Питър е неин годеник, за когото е трябвало да се омъжи, ако не бяха я отвлекли от родината й, че той се е притекъл на помощ, когато го повикала, след като войникът я хванал и свалил воала й, в залата се разнесе съчувствен шепот, а кралят и кралицата започнаха да си говорят, без да обръщат внимание на думите й.
	След това кралят се посъветва с двамата съдии, вдигна ръка и каза, че са взели решение. Той обяви, че англичанинът не е виновен за убийството на войника. Нямаше никакви доказателства, че Питър е знаел, че това е войник на Светата ермандада. Следователно щеше да бъде освободен при условие, че изплати на вдовицата компенсация и неголяма сума, за да бъде отслужена служба за упокой на душата на убития.
	Питър започна да благодари на краля, но той не го изслуша и попита дали някой от присъстващите иска да се изкаже във връзка със следващите дела. Бети стана и заяви, че иска да говори. С помощта на преводача тя заяви, че е получила кралска заповед да се яви в двореца и е готова да отговаря на всички въпроси или обвинения, които могат да й бъдат отправени.
	— Как е името ви, сеньора? — осведоми се кралят.
	— Елизабет, маркиза Морела, по баща Елизабет Дийн. Произхождам от древния и благороден род Дийн от Англия — каза тя на един дъх с ясен и решителен глас.
	Кралят кимна и продължи:
	— Някой оспорва ли титлата и произхода на тази дама?
	— Аз — за първи път се обади Морела.
	— На какво основание?
	— На много основания — отвърна той. — Тя не е маркиза Морела, защото аз се венчах за нея, като мислех, че това е друга жена. Тя не произхожда от древен и благороден род, защото беше слугиня в дома на търговеца Кастел от Лондон.
	— Това не доказва нищо, маркиз — прекъсна го — кралят. — Мисля, че моят род също може да се каже, че е древен и благороден, и никой от тук присъстващите няма да го отрече. Но в известни обстоятелства аз изпълнявах ролята на слуга. Кралицата помни… — Намекът накара присъстващите, които знаеха за какво става дума, да се разсмеят. Засмя се и кралицата.* — Ако оспорвате валидността на брака или благородния произход, трябва да представите доказателства — продължи кралят. — Нима тази дама е обвинена в толкова тежки престъпления, че не може да каже нищо в свое оправдание?
	[* По време на пътешествието си от Сарагоса за Валядолид, където Фернандо е трябвало да се ожени за Исабел, той е пътувал преоблечен като слуга. Прескот пише: „Трябваше да пътуваме много предпазливо. Пътувахме предимно през нощта. Фернандо беше преоблечен като слуга и по време на почивките се грижеше за мулетата и прислужваше на останалите си спътници.“ — Бел.авт.]
	— Не — бързо каза Бети. — Единствените ми престъпления са бедността ми и бракът ми с маркиз Морела.
	В залата отново се разнесе смях.
	— Но сеньора, сега вие съвсем не изглеждате бедна — каза кралят, разглеждайки дрехите й, украсени със скъпоценности. — А колкото до женитбата, ние сме склонни да я разглеждаме по-скоро като необмислена постъпка, отколкото като престъпление. — При тези лекомислени думи кралицата леко се намръщи. — Но, сеньора — бързо добави кралят, покажете ни доказателствата си и ме извинете, че не ви наричам маркиза.
	— Ето моите доказателства, сър. — Бети подаде брачното свидетелство.
	Съдиите, кралят и кралицата разгледаха документа. Кралицата отбеляза, че вече е виждала копие от този документ.
	— Тук ли е свещеникът, извършил бракосъчетанието? — попита кралят.
	Берналдес стана и съобщи, че свещеникът е тук. Той премълча за голямата сума, която трябваше да заплати.
	Един от съдиите заповяда да доведат свещеника в залата. Отец Енрике влезе. Маркизът го изгледа злобно. Отец Енрике заяви под клетва, че е бил свещеник в Мортил, капелан на маркиз Морела, а в момента е секретар на Светейшата инквизиция в Севиля. В отговор на останалите въпроси той заяви, че според желанието на жениха и с пълното му съгласие на еди-коя си дата е венчал в Гранада маркиза с дамата, която сега присъства в тази зала. След това, по нейна молба, защото тя е настоявала съответните брачни документи да бъдат веднага оформени, е съставил документа, с който присъстващите се бяха запознали. Отец Енрике добави, че е напуснал Гранада, за да заеме новата длъжност в Севиля, предложена му от светейшите власти в качеството на награда за трактата, който е написал против ереста. Той каза, че това е всичко, което знае по делото и млъкна.
	След това стана адвокатът на маркиза и попита отец Енрике кой е подготвял венчавката. Свещеникът отговори, че маркизът никога не е разговарял директно с него за това. Той уточни, че маркизът нито веднъж не е назовавал името на годеницата. Всичко е било уреждано от сеньора Инес.
	Намеси се кралицата и попита коя е сеньора Инес и къде се намира сега. Свещеникът отвърна, че Инес е испанка, една от приближените на маркиза в Гранада, която той е използвал за различни поверителни мисии. Добави, че е млада и красива, но не знае нищо повече за нея. Каза, че не знае къде се намира, въпреки че двамата са пътували заедно за Севиля.
	Отец Енрике седна на мястото си, а Бети — в качеството си на свидетел — започна да разказва цялата история с помощта на преводача. Тя разказа как е срещнала маркиз Морела в Лондон в дома на сеньор Кастел, където живеела, и че той веднага започнал да я ухажва и покорил сърцето й. След това й предложил да избягат заедно в Испания, като й обещал, че ще се ожени за нея. Като доказателство Бети показа писмото, написано от него. Писмото беше преведено и предоставено на съда. То беше много компрометиращо доказателство, въпреки че не беше подписано с истинското име на автора. След това Бети разказа как чрез измама тя и Маргарита са били отведени на борда на испанския кораб и как маркизът е отказал да се ожени за нея, твърдейки, че обича братовчедка й, а не нея. Тогава решила, че това е опит да се отрече от обещанието си. Тя не е знаела защо маркизът е отвлякъл братовчедка й Маргарита, но предполагала, че го е направил, защото не е имал начин да се освободи от присъствието на Маргарита, след като вече била на кораба.
	След това Бети описа с подробности пътуването им из Испания, като каза, че през цялото време е държала маркиза на разстояние, защото на кораба не е имало свещеник и се е срамувала, че е станала причина за неприятностите, които е преживяла нейната братовчедка и господарка. Бети разказа, че Кастел и Брум са ги последвали с друг кораб и са се качили на палубата на каравелата по време на бурята. После разказа за корабокрушението, за пътешествието им в Гранада като пленници и за живота им там. След това описа как Инес й е предала предложението на маркиза да се оженят и как е поставила условие да освободи братовчедка й, сеньор Кастел и сеньор Брум. Те заминали и венчавката се състояла. Маркизът я прегърнал в присъствието на няколко души: двамата му секретари и Инес. Въпреки отсъствието на Инес, секретарите, които в този момент са тук, можеха да потвърдят думите й.
	След венчавката и подписването на документа тя придружила маркиза до покоите му, където никога преди това не била влизала, но на сутринта, за нейно учудване, той заявил, че му се налага да замине по дела на техни величества. Но преди да замине той й оставил писмено пълномощно да получава приходите и да управлява имението му в Гранада по време на неговото отсъствие. Тя запознала с този документ всички в двореца в Гранада преди заминаването му. По време на отсъствието му тя изпълнявала разпорежданията му. Получавала приходите, давала разписки и изпълнявала ролята на господарка на двореца до момента, в който получила кралската заповед.
	— Можем да повярваме на това — сухо каза кралят. — А сега, маркиз, какво ще кажете в отговор?
	— Ще кажа — отвърна маркизът, който се тресеше от ярост, — но първо разрешете на адвоката ми да зададе на тази жена някои въпроси.
	Адвокатът се зае да разпитва Бети, но не можеше да се каже, че имаше превес. Първо я попита за произхода й, за древния и благороден род, от който беше казала, че произхожда. Но Бети успя да изуми присъстващите с изброяването на своите предци, първият от които, някой си сър Дийн, беше дошъл в Англия с нормандския херцог Вилхелм Завоевателя. Неговите потомци, кълнеше се тя, са достигнали до високи звания и положение и са били любимци на английските крале и са се сражавали за тях.
	Постепенно Бети стигна до войната на Червената и Бялата роза, по време на която дядо й бил изгонен и лишен от земите и титлите си, поради което баща й останал беден. Но той взел за жена девойка, която имала още по-благороден произход от него. Тя била потомка по права линия на знатна саксонска фамилия с много древен произход.
	Маргарита и Питър слушаха изумено, но на това място, по знак на кралицата, съдът прекъсна Бети, като заяви, че приема предците й за също толкова знатни, колкото и останалите родове в Англия.
	След това я попитаха за взаимоотношенията й с Морела в Лондон и тя разказа историята на неговото ухажване с такива подробности и с такова въображение, че в края на краищата се наложи отново да я прекъснат. Така стана и със следващите въпроси. Не по-малко умна от адвоката на Морела, отговаряйки на английски, Бети го заля с думи и сполучливи отговори, докато той остана без сили да се бори с нея, седна на мястото си и изтри челото си, като я проклинаше мислено.
	След това се заклеха секретарите на Морела и слугите му. Макар и с не голямо желание, те потвърдиха думите й. Бети приключи, като й беше оставено право да се изкаже, след като чуе думите на маркиза.
	Няколко минути кралят, кралицата и съветниците се съвещаваха. Явно мненията се разделяха на две. Някои мислеха, че разглеждането на делото трябва да бъде незабавно прекратено и предадено на друг съд. Други предлагаха да се продължи. След това кралицата каза, че трябва да дадат думата на маркиза. Тя изказа мнение, че може би той ще успее да докаже, че всичко е било скалъпено и изобщо не е бил в Гранада по време на женитбата си.
	Кралят и съветниците се съгласиха. Маркизът се закле и разказа как е видял за първи път Маргарита, Бети и Питър по време на публичната церемония в Лондон, как се влюбил в Маргарита и я съпроводил до дома й, къщата на търговеца Джон Кастел. Впоследствие научил, че Кастел е избягал още в детството си заедно с баща си от Испания и е непокръстен евреин, който си дава вид, че е християнин. Думите му предизвикаха сензация, а лицето на кралицата стана каменно. Той се оженил за християнка, дъщеря му била кръстена и израснала като християнка, оставайки вярна на тази религия. Тя дори не е знаела, че баща й изповядва еврейска вяра. В противен случай Морела не би искал ръката й. Техни величества могат да бъдат уверени, продължаваше маркизът, че по причини, които те знаят, той е искал да научи цялата истина за евреите в Англия, за което им е писал, въпреки че корабокрушението му бе попречило да ги уведоми лично.
	Продължавайки разказа си, Морела призна, че е ухажвал слугинята Бети, за да може да бъде по-близо до Маргарита, тъй като баща й не е имал голямо доверие в него. Колкото до благородния произход на Бети, той изрази съмнения.
	Бети се изправи и каза високо:
	— Обявявам маркиз Морела за негодник и лъжец! По произход той не може да се сравни с малкия ми пръст! Да не забравяме произхода на неговата майка!
	При този намек маркизът почервеня, а Бети, доволна от правилното попадение, седна.
	Маркизът продължи да разказва как е направил предложение на Маргарита и как тя му отказала. Той разбрал, че отказът й се дължи на факта, че е сгодена за сеньор Питър Брум — неин далечен родственик и главорез, убил в Лондон човек, както тук убил войник на Светата ермандада. Тъй като бил влюбен в Маргарита и знаел, че може да й предложи голямо богатство, той решил да я отвлече. А за да успее да изпълни намерението си, му се наложило, за негово съжаление, да отвлече и Бети.
	След много приключения те пристигнали в Гранада, където доня Маргарита сама успяла да се убеди, че сеньор Брум се е възползвал от затворничеството си, за да започне любовна авантюра с живеещата в дома му жена на име Инес.
	Този път Питър не издържа. Той скочи и нарече маркиза лъжец, като добави, че ако има възможност, би му го доказал, но кралят заповяда на Питър да замълчи и да седне на мястото си.
	Като се убедила в измяната на своя любим, доня Маргарита се съгласила да стане негова жена при условие, че освободи баща й, сеньор Брум и слугинята й и им разреши да напуснат Гранада…
	— … където не сте имали никакво право да ги задържате, маркиз — отбеляза кралицата. — С изключение може би на бащата — Джон Кастел — многозначително добави тя.
	— Да, за съжаление трябва да си призная, че наистина нямах право да ги задържам.
	— Следователно — рязка продължи кралицата — не сте имали нито законно, нито морално право за този брак.
	При тези думи адвокатите закимаха одобрително с глави.
	Маркизът се осмели да твърди, че е имал основания, тъй като доня Маргарита сама е дала съгласието си. В деня на сватбата пленниците са били пуснати на свобода, но сега си дава сметка, че Инес, която е била подкупена от Кастел и неговите приятели евреи, е помогнала на доня Маргарита да избяга вместо слугинята Бети, за която той след това се е оженил, уверен, че е Маргарита.
	Колкото до целувката в тъмната стая преди брачната церемония, според него косите и лицето на Бети са били боядисани, за да прилича на Маргарита. Освен това в чашата с виното, която той изпил, преди да поведе булката към олтара, е имало нещо. Той каза, че само смътно си спомня церемонията, а след това не помни нищо до момента, в който се събудил на сутринта със страшно главоболие.
	Колкото до пълномощията, дадени на Бети, не е имал друг изход. В този момент е бил извън себе си от гняв и разочарование и се е опасявал, че ще убие тази жена. Дал й всички тези пълномощия, за да може по-скоро да избяга от нея. Маркизът изказа надежда, че техни величества ще обърнат внимание, че тези пълномощия са дадени на маркиза Морела, но тъй като бракът е недействителен и маркиза Морела не съществува, документът е невалиден.


	Глава XXII
	Осъждането на Джон Кастел

	Морела свърши и седна, а кралят и кралицата започнаха да си шепнат нещо. В това време главният съдия попита Бети дали има някакви въпроси към маркиза. Бети се изправи с голямо достойнство и с помощта на преводача заяви, че има, и то много. Но тя обясни, че няма намерение да се унижава с нито един въпрос, докато калта, с която я е залял, не бъде измита, а тя може да бъде измита само с кръв. Маркизът бе отрекъл й и казал, че бракът е недействителен. Тъй като тя е само една беззащитна жена, не може да поиска от него да потвърди думите си с помощта на меча си, но смята, че има право да постъпи съгласно законите на честта и иска да й дадат правото да потърси защитник. Бети изрази съмнение, че може да намери такъв защитник в чуждата страна, който би защитил доброто й име и би наказал подлия клеветник.
	Тишината, която настъпи след думите на Бети, бе нарушена от гласа на Питър. Той стана и каза:
	— Моля за разрешението на ваши величества аз да бъда този защитник. Дори само от думите на този човек ваши величества разбраха, че той ми е причинил достатъчно злини. Освен това той излъга, като каза, че съм изневерил на любимата си — доня Маргарита. Разбира се, аз имам право да му отмъстя за тази лъжа. Накрая искам да заявя, че според мен доня Бети е добра и честна жена, върху която никога не е падала сянката на позора. Като неин съотечественик и родственик аз искам да защитя доброто й име пред всички. Аз съм чужденец и тук имам малко приятели, а може би и изобщо нямам такива, но въпреки това не мога да допусна, че ваши величества ще ми откажат това право. Призовавам маркиз Морела на двубой без пощада за победения. Ето доказателство за това.
	При тези думи Питър прекоси празното пространство пред бариерата, свали кожената си ръкавица и я хвърли право в лицето на Морела. Той беше уверен, че маркизът няма да понесе това оскърбление и ще приеме предизвикателството.
	Морела хвана с проклятие меча си, но преди да успее да го измъкне, офицерите се хвърлиха към него и суровият глас на краля му заповяда да прекрати всичко това.
	— Моля да ми простите, ваше величество — задъхвайки се, произнесе Морела. — Но вие видяхте как постъпи с мен този англичанин. С един испански гранд!
	— Да — промълви кралицата, — но също така чухме как вие, испанският гранд, сте постъпили с този английски джентълмен и в какво го обвинихте. Едва ли годеницата му, доня Маргарита, вярва на всичко това.
	— Разбира се, че не вярвам, ваше величество — каза Маргарита. — Разрешете ми да се закълна и аз ще обясня много от това, което каза маркизът. Никога не съм искала да се омъжвам нито за него, нито за някой друг, освен за този човек — и тя докосна ръката на Питър. — Всичко, което сме направили с годеника ми, е било с цел да се измъкнем от коварния капан, в който попаднахме.
	— Вярваме на думите ви — усмихна се кралицата и се обърна да се посъветва с краля и съветниците си.
	Те дълго разговаряха толкова тихо, че не се чуваше нито дума, и поглеждаха ту към едната, ту към другата страна. Поканиха някакъв свещеник да участва в обсъждането и Маргарита реши, че това е лош признак. В края на краищата решението беше взето и нейно величество — в качеството си на кралица на Кастилия — с тих и спокоен глас съобщи присъдата. Първо се обърна към Морела и каза:
	— Маркиз, вие предявихте много сериозни обвинения към дамата, която твърди, че е ваша съпруга, и към англичанина, чиято годеница сте отнели със сила и измами, както сам си признахте. Този джентълмен ви предизвика от свое име и от името на тези дами. Приемате ли предизвикателството му?
	— С готовност бих го приел, ваше величество — отвърна Морела. — До днес никой не е имал основания да се съмнява в моята храброст, но трябва да напомня, че аз… — Той замълча за малко, след това продължи: — Техни величества знаят, че аз не съм само испански гранд и затова едва ли имам право да се бия с чирака на един търговец евреин, защото точно такива бяха званието и положението на този англичанин.
	— Вие се принизихте и сражавахте с мен на борда на „Сан Антонио“ — възкликна с ненавист Питър. — Защо сега се срамувате да свършите това, което започнахте? Освен това аз съм представител на уважаван в родината ми род и ви заявявам, че в любовта и в боя се смятам за равен на всички похитители на жени и на всички незаконородени негодници, живеещи в тази страна!
	Кралят и кралицата отново се посъветваха по въпроса за благородния произход на противниците, който в онези времена имаше много важно значение, особено в Испания. Накрая Исабел каза:
	— Според законите на нашата страна испански гранд няма право да се дуелира с обикновен чужденец. Щом маркизът изтъкна това съображение, ние го приемаме и мислим, че не е длъжен да приеме предизвикателството, за да запази честта си. Но ние видяхме, че маркиз Морела е готов да го приеме и решихме да направим всичко, което е по силите ни, за да му помогнем и за да не каже никой, че испанец, причинил зло на англичанин и открито призован на двубой в присъствието на свидетели, е отказал двубоя заради своето звание. Сеньор Брум, ако сте съгласен да получите от нас това, което други ваши съотечественици са приемали с гордост, ние възнамеряваме, считайки ви за храбър и честен човек с благороден произход, да ви посветим в званието рицар на ордена Сан Яго и следователно да ви дадем право да се биете като равен с когото и да било от испанските благородници, освен с потомък на краля по права линия, за което могъщият и блестящ маркиз Морела няма претенции.
	— Благодарен съм на ваши величества — отвърна изуменият Питър — за честта, която ми оказвате и от която не бих имал нужда, ако баща ми беше застанал на другата страна по време на битката при Босуърт. Още веднъж ви поднасям благодарността си и се надявам, че сега маркизът няма да смята за унижение двубоя си с мен.
	— Приближете се, сеньор Брум, и застанете на колене — заповяда кралицата, когато Питър свърши да говори.
	Питър се подчини и тя взе меча на краля и посвети англичанина в рицарско звание. Кралицата три пъти удари леко Питър по дясното рамо с меча и в същото време произнесе обичайните думи. След това каза:
	— Станете, сър Питър Брум, рицар на благородния орден Сан Яго.
	Питър се подчини, поклони се и отстъпи назад, както беше прието, като едва не падна от възвишението, защото се спъна. Някои взеха това за добро предзнаменование за Морела. Кралят каза:
	— Сър Питър, нашият церемониалмайстор ще назначи дуела ви с маркиза в най-удобното за вас време. Дотогава ние ви призоваваме и двамата да не допускате никакви недостойни думи или действия. Скоро ще имате възможност да се срещнете в двубой на живот и смърт, за да узнаете каква е волята на Бога.
	Присъстващите решиха, че делото е приключено, и станаха да си ходят, но кралицата вдигна ръка и каза:
	— Има още въпроси, които трябва да разрешим. Тази сеньора — тя показа Бети — иска бракът й с маркиз Морела да бъде признат за действителен, а маркизът държи на обратното. Ние нямаме, власт да отменим брака, защото е свързан с църковното тайнство. Предоставяме разрешаването на този въпрос на негово светейшество римския папа или на неговия пълномощник, надявайки се, че той ще го разреши правилно със свойствената му мъдрост. Разбира се, ще направим това, ако страните пожелаят спора им да бъде отнесен до него. Засега постановяваме и обявяваме, че госпожицата, по баща Бети Дийн, навсякъде в именията ни, ако негово светейшество римският папа не реши противното, трябва да бъде именувана маркиза Морела и маркизът, нейният законен съпруг, е длъжен през целия си живот да й осигури подобаваща издръжка. Ако няма друго постановление от страна на светия престол, след смъртта му тя ще наследи онази част от земите и имуществото му, която се полага на съпругата според законите на нашата страна.
	Бети Дийн започна да благодари с такова усърдие на техни величества, че скъпоценностите, с които беше накичена, зазвънтяха, а Морела се намръщи и лицето му заприлича на градоносен облак. Шепнейки, присъстващите отново се надигнаха да си ходят, но кралицата пак вдигна ръка.
	— Искаме да попитаме сър Питър Брум и неговата годеница дали все още искат да се оженят.
	Питър погледна Маргарита, а тя — него. След това той каза ясно и високо:
	— Ваше величество, това е нашето съкровено желание. — Кралицата се усмихна.
	— А вие, сеньор Кастел, съгласен ли сте да дадете дъщеря си на този рицар?
	— Да, разбира се — с достойнство отвърна Кастел. — Ако не беше този човек — той с ненавист погледна към Морела, — двамата отдавна щяха да бъдат женени и затова — добави многозначително той — не особено голямото ми състояние, с което разполагам, вече е предадено чрез доверени лица в Англия в техни ръце. Така че сега аз изцяло завися от тяхното милосърдие.
	— Добре — каза кралицата. — Остава да решим още един въпрос. Искате ли и двамата да се венчаете в навечерието на дуела между маркиз Морена и сър Питър Брум? Помислете си добре, доня Маргарита, преди да ми отговорите, защото, ако се съгласите, много скоро може да станете вдовица, а в противен случай може никога да не станете негова жена.
	Маргарита и Питър си размениха няколко думи и след това тя отговори и за двамата:
	— Ако моят любим загине — нежният й глас затрепери, — сърцето ми ще бъде разбито. Нека да доживея остатъка от дните си, носейки неговото име. Така никой не би ме притеснявал с любовта си. Искам да остана негова съпруга на небето.
	— Хубави думи! — отбеляза кралицата. — Съобщаваме, че ще бъдете венчани в църквата в Севиля в навечерието на дуела между маркиз Морела и сър Питър Брум. Освен това, за да предотвратим всички опити да ви бъде причинено някакво зло — кралицата погледна към Морела, — вие, доня Маргарита, ще бъдете моя гостенка до деня на сватбата. Вие, сър Питър, ще се върнете в затвора, но ще разполагате с пълна свобода да ходите и да се срещате, с когото пожелаете, но под наша закрила, защото и над вас може да бъде извършено покушение.
	Кралицата замълча, но неочаквано заговори кралят с резкия си и тънък глас:
	— Решихме въпросите за рицарството и брака. Остава ни още един въпрос, който не бих искал да оставя на нашата кралица. Въпросът се отнася до вечния живот на човешката душа и християнската църква на земята. Беше ни казано, че този човек — Джон Кастел, лондонски търговец — е евреин. Заради изгодата през целия си живот той се е преструвал на християнин и в качеството си на такъв се е оженил за християнка. Освен това той е наш поданик, тъй като е роден в Испания. Следователно подлежи на гражданското и църковното правосъдие на нашата страна.
	Кралят замълча. Маргарита и Питър се спогледаха със страх. Само Кастел стоеше неподвижно, въпреки че най-добре от всички знаеше какво ще последва след тези думи.
	— Ние няма да го съдим — продължи кралят. — Нямаме власт относно толкова сериозни въпроси, но сме длъжни да го предадем в ръцете на Светейшата инквизиция, която има право да го съди.
	Маргарита извика високо. Питър се оглеждаше, сякаш търсеше помощ. Никога в живота си не се бе чувствал толкова потресен. За първи път през целия ден маркиз Морела се усмихна. Поне един от враговете му щеше да бъде премахнат. Кастел се приближи до Маргарита и я прегърна нежно. След това стисна ръката на Питър и му каза:
	— Убий този крадец — той кимна с глава към Морела. — Зная, че ще го направиш! Бъди добър съпруг на дъщеря ми. Зная, че ще бъдеш добър съпруг. В противен случай ще отговаряш пред мен там, където няма нито евреи, нито християни, нито свещеници, нито крале. А сега замълчи и се примири с това, както се примирих аз. Искам, преди да ви напусна, да кажа още нещо. Ваши величества, аз не се оправдавам и задачата на съдиите на Инквизицията ще бъде лека, когато започнат да ме разпитват. Не искам нищо да крия и ще кажа само истината, въпреки че няма да го направя от страх или болка. Ваши величества, вие обещахте, че двамата, които са били напълно добри християни от самото си раждане, ще бъдат венчани. Бих искал да ви попитам: може ли моето престъпление против религията, в което ме обвиняват, да ги раздели или да им причини някаква вреда?
	— Давам ви дума — отвърна припряно кралицата, сякаш искаше да изпревари краля, — давам ви дума, Джон Кастел, че делата ви, независимо от присъдата ви, няма да навредят нито на тях, нито на собствеността им — произнесе бавно тя.
	— Сериозно обещание — измърмори кралят.
	— Това е моята дума — решително заяви кралицата. — Аз ще я спазя, каквото и да ми струва това. Двамата ще бъдат венчани и ако сър Питър остане жив, те ще напуснат Испания и няма да им бъде отправена никакво обвинение от нито един съд в кралството. Също така няма да ги преследват и възбуждат против тях обвинения в нито една държава от наше име или от името на наши длъжностни лица. Нека думите ми бъдат записани и единият екземпляр да бъде съхранен в архивите, а другият — предаден на доня Маргарита.
	— Ваше величество — каза Кастел, — благодаря ви. Сега мога да умра щастлив. Ще си позволя да ви кажа, че ако не бяхте казали всичко това, щях да се самоубия пред очите ви. Искам също да кажа, че Инквизицията, която сте създали, ще унищожи Испания.
	Той свърши да говори и когато смисълът на думите му достигна до съзнанието на присъстващите, в залата се разнесе въздишка, приличаща на страх. През това време тълпата зад Кастел се раздели и направи път на две редици монаси, които вървяха мълчаливо. Лицата им бяха покрити с качулки. Придружаваха ги войници от стражата. Очевидно бяха дошли предварително. Те се приближиха до Джон Кастел, докоснаха рамото му, заобиколиха го от всички страни, сякаш искаха да го скрият от всичко земно, и обкръжен от тях, той изчезна.

	* * *

	Спомените на Питър за този ден в Алкасар завинаги останаха малко мътни. Не беше учудващо. Само за няколко часа го съдиха, животът му висеше на косъм, след това неочаквано го оправдаха. Той видя Бети, която се бе превърнала от скромна компаньонка в ослепителна маркиза, подобно на какавидата, от която излиза прекрасна пеперуда. Беше свидетел на показанията, които тя даде против съпруга си, когото на свой ред беше излъгала, и как спечели делото си благодарение на своята находчивост и силата на характера си.
	Той призова Морела на дуел в качеството си на защитник на Маргарита и Бети и когато противникът му отказа — под предлог, че имат различно обществено положение, — Питър неочаквано получи високото звание рицар на испанския орден Сан Яго.
	Нещо повече. Най-страстното му желание беше изпълнено. Беше му дадена възможност да се срещне в честен и равен двубой с врага, когото с пълно право ненавиждаше, и да се бие с него до смърт. Обещаха му, че след няколко дни Маргарита ще стане негова жена, въпреки че той можеше да умре и в такъв случай тя да носи името му само няколко часа. Обещаха им безопасност и защита от предателството на Морела, както и че никога и никъде към тях няма да бъдат предявявани каквито и да било обвинения.
	Но накрая, когато Питър мислеше, че всичко е приключило благополучно, се случиха нови ужасни неща. Кастел, бащата на неговата годеница, човекът, когото обичаше и уважаваше, беше хвърлен в тъмницата на Инквизицията. Той знаеше, че оттам пътят е един — към бавната и мъчителна смърт на кладата в Кремадеро, където изгаряха еретиците.
	Какво щеше му донесе победата над Морела, ако небесата му дадат сили да го съкруши? Каква щеше да бъде тази сватба, над която ще тегне мъчителната смърт на бащата на булката? Нима някога ще могат да забравят това? Кастел е храбър човек и никакви мъчения няма да го накарат да се отрече от вярата си. Не, Кастел беше обречен и Питър нямаше никаква власт да го спаси.
	Никога нямаше да забрави тази сцена! Огромната зала с пъстроцветни арки и мраморни колони, слънчевите лъчи, проникващи през прозорците, които блещукаха като капки кръв върху черните монашески дрехи; сърцераздирателният вик на Маргарита и мъртвешки бледото й лице, когато я разделиха от баща й и тя падна в несвяст в обятията на Бети; жестоката усмивка по лицето на Морела, страшната усмивка върху устните на краля и съчувствието в очите на кралицата; развълнуваният шепот на тълпата и късите реплики на адвокатите; скърцащият звук, който издаваше перото на писаря, безразличен към всичко, което ставаше около него, погълнат само от своята работа. И над всичко това — Кастел, вдигнал гордо и предизвикателно глава, обкръжен от служителите на смъртта, който изчезваше в тъмната галерия, водеща към смъртта.


	Глава XXIII
	Отец Енрике и пещта на хлебаря

	Измина една седмица. Маргарита живееше в двореца. Питър я навести два пъти и я намери напълно отчаяна. Дори фактът, че сватбата им беше насрочена за събота — деня, в който щеше да се състои и дуелът между Питър и Морела, не я радваше. За следващия ден, неделя, в Севиля бе насрочен акт на вярата — аутодафе, на което еретиците — евреи, маври и хора, които са се занимавали с богохулство — публично признават греховете си. След това някои от тях щяха да бъдат осъдени на доживотен затвор, а други щяха да умрат сред пламъците на кладата в Кремадеро. Беше известно, че главната роля в тази церемония е отредена на Джон Кастел.
	На колене и със сълзи на очи, Маргарита молеше кралицата за милост. Но сълзите не можеха да трогнат сърцето на Исабел. Снизходителна при решаването на другите въпроси, тя беше непреклонна, когато ставаше въпрос за религия. Дори се възмути от поведението на Маргарита. Според нея беше достатъчно, че е дала дума да не предприема нищо, за да лиши обвиняемия от неговата собственост, ако бъде признат за виновен. Кралицата бе дала обещание, че никакви наказания, които се падат по закон и на децата на тези хора, няма да засегнат Маргарита. Освен това Маргарита щеше да се омъжи за своя любим и ако той остане жив, двамата спокойно щяха да заминат. Дори нямаше да я заставят да гледа как баща й ще изкупи греховете си. Като добра християнка Маргарита трябваше да се радва, че баща й има възможност да помири душата си с Бога. Съдбата му щеше да бъде добър урок за всички, които изповядват неговата религия.
	Кралицата се гневеше дотогава, докато Маргарита не се оттегли, задавайки си въпроса: може ли да бъде справедлива религията, която кара децата да доносничат за родителите си и да ги обричат на мъки? Кой е казал това — Спасителят или неговите апостоли? А ако те не са казали това, тогава кой го е измислил?
	— Спаси го! Спаси го! — отчаяно ридаеше тя пред Питър. — Спаси го или в противен случай кълна се, че никога няма да бъда твоя жена!
	— Това не е справедливо — поклати мрачно глава той. — Не аз го предадох в ръцете на тези дяволи. По-скоро ще стане така, че аз ще разделя участта му. Но все пак ще се помъча да направя всичко, което е по възможностите ми.
	— Не, не! — извика отчаяно Маргарита. — Не прави нищо, което може да те въвлече в беда!
	Питър излезе, без да каже нищо.

	* * *

	Същата нощ Питър се намираше в тайната стаичка на една от хлебарниците в Севиля. Освен него там имаше още няколко души: отец Енрике — секретар на Светата инквизиция, — облечен като мирянин, Инес, Берналдес и старият евреин Израел от Гранада.
	— Аз го доведох — каза Инес, показвайки отец Енрике. — Не е важно как успях да го направя. Но, повярвайте ми, това беше доста трудно и рисковано. А каква е ползата от това?
	— Никаква — нагло заяви отец Енрике. — Освен това, че си сложих в джоба десет жълтици.
	— Хиляда дублона, ако приятелят ни остане цял и невредим — промълви Израел. — Божичко! Само като си помисля — хиляда дублона!
	Очите на секретаря на Инквизицията заблестяха алчно.
	— Биха ми свършили добра работа — каза той. — Адът може да изчака десетина години своя евреин, но не зная как би могло да стане това. Но зная нещо друго: всички вас ви очаква неговата участ. Давате ли си сметка, че опитът да се подкупи служител на Инквизицията е страшно престъпление?
	Берналдес пребледня. Израел започна да гризе ноктите си, но Инес потупа свещеника по рамото.
	— Да не би да си намислил да ни издадеш? — попита го тя с нежен глас. — Чуй ме добре. Разбирам от отрови и ти се кълна, че ако ни предадеш, няма да мине и седмица и ще се отправиш за оня свят и никой няма да узнае откъде се е взела отровата. Или ще те омагьосам. Ненапразно съм живяла толкова години при маврите. Главата ти ще стане огромна, тялото ти ще изсъхне и ти ще започнеш да богохулстваш, без да разбираш какво правиш, докато не изгориш позорно на кладата.
	— Ще ме омагьосаш? — разтрепери се отец Енрике. — Ти вече си го направила. В противен случай нямаше сега да съм тук.
	— В такъв случай, ако не искаш да отидеш без време на оня свят — продължи Инес, все така потупвайки го по рамото, — мисли. Мисли и търси изход.
	— Хиляда златни дублона! Хиляда дублона! — изкрещя старият Израел. — Но ако не успееш да направиш това — смърт. Рано или късно — бавна и жестока смърт!
	Отец Енрике се ужаси.
	— Няма защо да се боите от мен — каза той задавено.
	— Радвам се, че се разбрахме, приятелю — прозвуча отново мекият ироничен глас на Инес, която стоеше като зъл дух зад монаха. Тя отново го потупа нежно по рамото, но този път с острието на кинжала. — А сега бързо ни разкажи плана си. Става късно и всички праведни хора би трябвало да са вече в леглата си.
	— Нямам никакъв план. Измисли го ти! — каза сърдито свещеникът.
	— Добре, приятелю, добре. В такъв случай искам да се сбогувам с теб, защото едва ли ще се срещнем повече на този свят.
	— Къде отиваш? — попита неспокойно той.
	— В двореца. При Морела и при един негов приятел и роднина. Чуй какво ще ти кажа. Мога да получа прошка за участието си в сватбата, ако докажа, че някой си подъл свещеник е знаел, че извършва измама. А аз мога да го докажа. Струва ми се, че си спомняш за разписката, която ми даде? Помисли си само какво ще стане с този свещеник, ако го направя и той си навлече ненавистта на испанския гранд и неговия знатен роднина!
	— Аз съм служител на Светата инквизиция и никой няма право да ме докосва! — изкрещя отец Енрике.
	— Мисля, че ще се намерят хора, които ще рискуват. Кралят например.
	Отец Енрике се облегна безпомощно на стола. Той разбра кого имаше предвид Инес, като говореше за знатния роднина на Морела. Разбра, че е попаднал в капан.
	— В неделя сутринта — със задавен шепот започна той — процесията ще се отправи по улиците на града към театъра, където ще се прочете проповед за тези, които ще бъдат изпратени на кладата в Кремадеро. Към осем часа процесията ще бъде на крайбрежната улица, където има малко зрители и затова там няма охрана. Ако една дузина смелчаци, преоблечени като селяни, чакат там с лодка, може би ще успеят…
	В този момент Питър, който беше наблюдавал всичко мълчаливо, каза:
	— В такъв случай, преподобни отче, как тези смели младежи ще познаят човека, когото търсят?
	— Еретикът Джон Кастел — отвърна свещеникът — ще язди магаре, наметнат със замара* от овча кожа, с нарисувани по нея дяволи и подобие на пламтяща глава. Мога да ви уверя, че всичко е много добре нарисувано. Аз рисувам добре и сам съм го направил. Освен това само той ще има въже на шията си, по което ще го познаете.
	[* Замара — наметало на позора.]
	— Защо ще язди магаре? — попита яростно Питър. — Защото сте го измъчвали и сега той няма сили да ходи?
	— Не, не! — възрази свещеникът. — Не са го разпитвали нито веднъж. Не са го измъчвали. Кълна ви се, рицарю! Няма смисъл от изтезания. Нали той сам открито призна, че е презрян евреин?!
	— Бъди по-внимателен с изразите, приятелю — прекъсна го Инес. — Тук има хора, които са друго мнение по отношение на евреите, и то се различава от това, което имате вие. Те също могат да си служат със страшните уредя за мъчения на Инквизицията, които се намират в съседната стая. Учете се на учтивост, скъпи свещенико. В противен случай, преди да успеете да напуснете тази стая, може да станете по-дълъг с цял лакът.
	— Продължавай — заповяда му Питър.
	— Освен това — продължи с треперещ глас отец Енрике — беше наредено да не го измъчваме. Инквизиторите мислеха, което е грешно, разбира се. Че той има съучастници, които ще предаде по време на мъченията. Но в заповедта се изтъкваше, че тъй като дълги години е живял в Англия, не може да има съучастници в Испания. Така че той е цял и невредим. Чух да говорят, че нито един неразкаял се евреин не е отивал в такова добро състояние на кладата.
	— Ще бъде добре за теб, ако не лъжеш — отбеляза Питър. — Продължавай.
	— Нямам какво повече да ви кажа. Мога само да добавя, че ще вървя до него с двама войници и ако го измъкнат от ръцете ни и наоколо има и лодка, едва ли ще можем да направим нещо. Ние, свещениците, сме миролюбиви хора и дори можем да се разбягаме от страх при вида на грубо насилие.
	— Съветвам ви да бягате бързо и по-далеч — пророни Питър. — Но, Инес, каква е гаранцията, че приятелят ви няма да ни излъже? Той може да излъже когото си иска.
	— Хиляда дублона, хиляда дублона — промърмори старият Израел като ехо.
	— Той може да се надява да измъкне от нашите трупове много повече, старче. Какво ще кажете, Инес? Вие по-добре ги разбирате тези неща. Как можем да го накараме да удържи думата си?
	— Според мен със смърт — каза Берналдес, разбирайки на каква опасност се подлага като съдружник и роднина на Кастел и собственик на кораба „Маргарита“, с който щеше да стане бягството. — Ние знаем всичко, което той може да разкаже за нас, и ако го пуснем, рано или късно ще ни предаде. Убийте го, за да не ни пречи, и изгорете трупа му в пещта!
	При тези думи отец Енрике се свлече на колене и започна да моли за пощада.
	— Какво си се разхленчил? — попита го Инес, като го гледаше замислено. — Твоята смърт ще бъде много по-лека от мъките, на които вашите проповедници обричат много честни мъже… и жени. Колкото до мен, аз мисля, че сеньор Берналдес има право. По-добре да умреш ти, отколкото всички ние. Добре разбираш, че не можем да ти се доверим. Има ли някой въже?
	Отец Енрике запълзя към нея и започна да целува края на роклята й. Той я заклеваше в името на всички светии да го пощади. Свещеникът обясни, че е попаднал в този капан от любов към нея.
	— Искаш да кажеш от любов към парите, гадино — отритна го тя с крак. — Бях принудена да слушам любовното ти бръщолевене, докато пътувахме заедно, но тук то не ми е нужно. Обещавам ти, че ако още веднъж започнеш с любовното си бръщолевене, ще те хвърля жив в пещта на хлебаря. Ти си забравил, но аз имам да разчиствам с теб големи сметки. Ти беше свързан с Инквизицията в Севиля още преди Морела да те направи свой капелан, нали? Аз имах сестра… — Тя се наведе и прошепна в ухото му някакво име.
	От гърлото му се изтръгна вопъл.
	— Нямам никакво отношение към смъртта й! — запротестира той. — В ръцете на Инквизицията я предаде някой друг, който даде лъжливи показания.
	— Да, зная. Това беше ти. Ти, мерзавецо, с душа на змия! Ти й имаше зъб и даде лъжливи показания! Ти доброволно донесе за Кастел, като каза, че в дома ти в Мортил е минал покрай разпятието, без да се поклони. Ти предложи да го разпитат, уверявайки, че е богат и има достатъчно богати приятели, от които могат да се измъкнат доста пари. Разчиташе да получиш своя дял, нали? Добре съм осведомена. Инес знае дори и това, което става в мрачните подземия на Инквизицията. Все още ли продължаваш да твърдиш, че пещта на хлебаря е много топло място за теб?
	Отец Енрике беше онемял от ужас. Той лежеше на пода и гледаше безмилостната жена с нежен глас. Разбираше, че тя го беше излъгала в превърнала в свое оръдие, че го е довела тук от омраза.
	— По-добре да не си цапаме ръцете — каза Питър. — Не е кой знае какво удоволствие да убиваш плъхове. Освен това някой може да го е проследил. Нямаме ли друг изход, Инес?
	Тя помисли малко, след това срита отец Енрике.
	— Ставай, служителю на Светейшата инквизиция, и пиши. Няма да ти е трудно. Тук има перо и хартия. Ще ти диктувам.

	„Обожаема Инес!
	Дългоочакваното ти писмо стигна до мен в този проклет Свети дом, където избавяме еретиците от греховете им, за да успокоим душите им, и от богатствата им, за да успокоим себе си…“

	— Не мога да напиша това — простена отец Енрике. — Това е страшна ерес.
	— Не, това е самата истина — възрази Инес.
	— Понякога между ерес и истина няма разлика. Ще ме изгорят на кладата заради това нещо.
	— Точно това твърдят и много еретици. Те умират за това, което според тях е истина. Защо и ти да не умреш? Слушай — още по-сурово каза тя. — Какво предпочиташ? Да изгориш на кладата в Кремадеро, а това ще стане, преди да си ни предал, или нещо по-скромно — да изгориш в пещта на хлебаря след половин час? Продължавай да пишеш! Написа ли това, което продиктувах? А сега продължавай!

	„Разбрах всичко, което ми писа за съда в Алкасар, проведен в присъствието на техни величества. Надявам се, че англичанката е спечелила делото си. Това беше прелестна шега, която изиграх на благородния маркиз в Гранада. Такава умела шега не е имало дори и при нас, в Инквизицията. Имах големи сметки за уреждане с маркиза и той заплати за всичко. Бих искал да видя лицето му в мига, в който е видял до себе си вместо младоженката една обикновена слугиня и е разбрал, че господарката й е избягала с друг. Племенникът на краля, който сам мечтае да стане крал, се е оженил за една английска слугиня! Добре, много добре, скъпа Инес. Колкото до онзи евреин — Джон Кастел, — аз мисля, че нещата могат да се уредят, ако има пари, защото ти знаеш, че аз нищо не правя даром. По този начин…“

	След това Инес продиктува с удивителна точност целия план, който отец Енрике беше предложил за бягството на Кастел и завърши писмото така:

	„Тези инквизитори са жестоки зверове, но обичат парите повече от кръвта. Всичките им приказки за чистотата на вярата са вятър работа. Те изобщо не мислят за вярата. Искаха да измъчват този нещастник, мислейки, че от него ще се посипят купища злато, но аз пошепнах — където трябва — и нещата се уредиха. Скъпа, трябва да свършвам, защото задълженията ме чакат, но ние ще се видим на уреченото място и ще си устроим чудесна вечер. Моите поздрави на младоженеца, ако го видиш.“
	Твой Енрике
	„P.S. Длъжността ми едва ли ще е толкова доходна, както се надявах, и аз ще бъда много доволен, ако успея да припечеля нещо допълнително, за да мога да ти купя подарък, от който прекрасните ти очи ще заблестят.“

	— Така — тихо произнесе Инес. — Мисля, че това е достатъчно, за да те изгорят три-четири пъти на кладата. Дай да го прочета! Искам да проверя дали си написал всичко правилно и дали е подписано. При тези неща много голямо значение има почеркът. Така е добре. Сега ти е ясно, че ако приятелят ни Джон Кастел не бъде спасен, или ако ни издадеш, това писмо незабавно ще попадне там, където трябва, и ти ще съжалиш, че изобщо си се родил. Ще умираш бавно — добави тя, съскайки. — Така, както умираше сестра ми.
	— Хиляда дублона, ако всичко приключи добре, и ти ще бъдеш жив, за да ги получиш — проговори Израел. — Няма да се отрека от думите си. Смърт, позор и мъчение или хиляда дублона. Сега нашите условия са му известни. Завържете му очите, сеньор Берналдес, и го изведете, че ни отрови въздуха. Но преди това Инес да скрие писмото. Тя знае къде.

	* * *

	През същата нощ двама души, загърнати в наметала, се возеха в малка лодка към „Маргарита“. Това бяха Питър и Берналдес. Те завързаха лодката, качиха се на борда и влязоха в каютата. Там ги очакваше капитан Смит. Старият честен моряк се зарадва много и силно прегърна Питър. Двамата не се бяха виждали от деня, когато на „Маргарита“ бяха направили отчаян опит да вземат на абордаж „Сан Антонио“.
	— Корабът готов ли е да отплава в открито море? — попита Питър.
	— Повече от всеки друг път — отвърна капитанът. — Кога ще получа заповед да вдигнем платна?
	— Когато собственикът на кораба се качи на борда — каза Питър.
	— В такъв случай ще изгнием тук. Нали е попаднал в ръцете на Инквизицията? Какво сте намислили, Питър Брум? Има ли някакъв шанс?
	— Да, капитане, надявам се, че има, ако се намерят дузина смелчаци. Има ли такива на кораба?
	— Ще се намерят, дори повече. Какъв е планът ви?
	Питър му разказа всичко.
	— Не е зле — произнесе Смит, като се удари с юмрук по коляното. — Но е много рисковано. Тази Инес сигурно е добро момиче. Не бих имал нищо против да се оженя за нея въпреки миналото й.
	При мисълта каква странна двойка биха представлявали капитанът и Инес, Питър се разсмя.
	— Чуйте всичко. Тази събота Маргарита и аз ще се венчаем, а след това, преди залез-слънце, ще се дуелирам с маркиз Морела на голямата арена, където обикновено се провеждат борбите с бикове. Вие трябва да бъдете там заедно с шестима матроси. Може да победя, но може и да загина…
	— Никога! Никога! — възкликна капитанът. — Не бих заложил дори старите си обувки за онзи испанец. Ще го разбиете на парчета!
	— Един Бог знае. Ако победя, аз и жена ми ще се сбогуваме с техни величества и ще се отправим за крайбрежната улица, където ще ни очаква лодка, която ще ни откара на „Маргарита“. Ако загина, по същия начин ще пренесете тялото ми на кораба. Искам тялото ми да бъде балсамирано и погребано в Англия. Във всички случаи вие ще отплувате надолу по течението зад завоя на реката, за да мислят всички, че сте заминали. Когато падне мрак, ще използвате прилива и ще се върнете обратно. Ще спрете зад онези изоставени, захвърлени кораби. Ако някой ви пита защо сте се върнали, ще обясните, че няколко от матросите не са се качили на борда и сте били принудени да се върнете и да ги изчакате. Ако съм убит, вие и десетина от най-добрите матроси ще слезете на брега. Този господин ще ви покаже точно на кое място. Нека всички да облекат испански дрехи, за да не привличат вниманието, и да бъдат добре въоръжени. Трябва да приличате на зяпачи от някой кораб, слезли на брега, за да гледат зрелището. Вече ви обясних по какъв начин ще познаете Кастел. Хвърлете се към него веднага щом го видите. Убивайте всеки, който се изпречи на пътя ви, качете Кастел на лодката и гребете с всичка сила към кораба. Котвата трябва да бъде вдигната и платната опънати. Това е планът и само Бог знае как ще завърши всичко това. Всичко зависи от късмета ни и от матросите. Съгласен ли сте да участвате във всичко това от любов към добрия човек и всички нас? В случай на успех всички вие ще бъдете богати за цял живот.
	— Да — отвърна капитанът. — Имате думата ми. Ще го измъкнем от този ад, ако това е в човешките възможности. Ще го направя не заради парите, които ми обещахте. Толкова дълго безделничихме тук, докато ви очаквахме, че ще бъдем радостни да се поразкършим. Преди всичко да е приключило, там ще има няколко трупа на испанци. А ако ни победят, ще оставя помощника си и достатъчно хора, които да откарат кораба до Тилбър. Но аз не се съмнявам в нашата победа. След седмица — по същото време — корабът ни ще плува във водите на Бискайския залив и на разстояние от триста мили няма да има нито един испанец. Вие, вашата съпруга и господин Кастел ще бъдете заедно с нас. Щом го казвам, значи съм сигурен.
	— Откъде сте сигурен? — попита с любопитство Питър.
	— Защото го сънувах тази нощ. Видях ви двамата с мис Маргарита да седите едни до друг и да се прегръщате като гълъбчета. А през това време аз разговарях с господаря. Слънцето залязваше, духаше вятър от югозапад и се надигаше буря. Казвам ви, че видях всичко това в съня си, а аз рядко сънувам.


	Глава XXIV
	Соколът напада

	Настъпи денят на сватбата. Питър излезе от затвора и спря пред вратите на двореца. Така му беше заповядано. Той носеше бели доспехи, подарени му от кралицата в знак на добрите й пожелания за предстоящия двубой. На врата му висеше на лента орденът Сан Яго, върху щита му беше изобразен спускащ се от висините сокол. Това беше неговият герб. Този герб беше изобразен и върху бялото наметало. Зад него яздеше един благородник, който държеше в ръцете си шлема му, украсен с пера, и копието му. Съпровождаше ги ескорт на кралската стража.
	Вратите на двореца се отвориха и оттам излезе Маргарита, която яздеше великолепен кон, облечена цялата в бяло. Воалът й беше повдигнат и лицето й се виждаше. Съпровождаше я свита от дами, всичките на бели коне, а до нея, засенчвайки я с пищността на облеклото си, яздеше Бети, придружена от свитата си.
	Маргарита изглеждаше малко бледа и притеснена. В това нямаше нищо чудно, защото тя знаеше, че само след няколко часа нейният съпруг ще бъде подложен на страшно изпитание, а на следващия ден баща й щеше да умре в страшни мъки на кладата.
	Годениците се срещнаха и се поздравиха. Затръбиха сребърни фанфари и процесията тръгна по тесните улици на Севиля. Питър и Маргарита не си казаха нищо. Сърцата им бяха преизпълнени с болка. През тези дни те вече бяха успели да си кажат всичко и сега очакваха края на всички събития. Но Бети, която много хора от тълпата бъркаха с младоженката, защото имаше много по-щастлив вид, не можеше да мълчи. Тя упрекна Маргарита за това, че не се радва.
	— О, Бети, Бети — отвърна тя. — Как мога да бъда весела, когато сърцето ми е сковано от мисълта за утрешния ден!
	— Да върви по дяволите утрешният ден! — възкликна Бети. — Стига ми и днешният, но аз не падам духом. Никога в живота си няма да се движим така, както сега. Всички гледат само нас, а жените ни завиждат за благоволението на кралицата.
	— Мисля си, че те гледат теб и завиждат на теб — каза Маргарита, като погледна сияещата жена, която яздеше до нея.
	Тя разбираше, че тълпата се възхищава от красотата на Бети, която я засенчваше така, както блестящата роза засенчва скромната лилия.
	— Може би — усмихна се Бети. — Но това е така, защото гледам с по-голяма лекота на нещата и се усмихвам дори тогава, когато сърцето ми се облива в кръв. В края на краищата положението ти е много по-стабилно от моето. Твоят мъж трябва да се бие на живот и смърт. И моят мъж също трябва да се сражава. А между нас казано, аз съм уверена в победата на Питър. Той е много упорит боец и много смел — много смел и упорит за всеки испанец, независимо кой…
	— Да, така е — усмихна се леко Маргарита. — Питър е твой защитник и ако изгуби, върху теб ще остане да тегне печатът на слугиня и неизвестният ти произход.
	— Бях слугиня — отвърна замислено Бети — но колкото до произхода ми, винаги може да се провери. Така че не се вълнувам особено много за това. Безпокои ме друго. Какво ще стане, ако защитникът на честта ми убие моя мъж?
	— Ти не искаш той да бъде убит? — Маргарита я изгледа невярващо.
	— Мисля, че не — отвърна Бети и гласът й леко потрепери. Тя извърна за миг очи. — Зная, че той е мерзавец, но ти разбираш добре, че винаги съм го обичала така, както ти го ненавиждаш. Не мога да направя нищо със себе си. Бих искала да се дуелира с някой друг, чийто удар не е толкова силен. Освен това, ако той умре, наследниците му ще започнат да ме съдят.
	— Във всеки случай не твоят баща ще гори утре на кладата — каза Маргарита, за да смени темата, която не беше от най-приятните.
	— Не, братовчедке. Ако баща ми си е получил заслуженото, без съмнение той все още гори в чистилището. Но баща ти не го грозя такава опасност. Тогава защо се измъчваш?
	— Защо говориш така? — учуди се Маргарита.
	— Не зная, но съм убедена, че Питър ще направи нещо, за да го измъкне от бедата. Питър е стълб, на който може да се облегнеш, въпреки че е много безизразен и мълчалив, но това в края на краищата са свойствата на стълба… Виж катедралата. Не е ли красива? Погледни огромната тълпа, която чака пред вратата. Сега трябва да се усмихваш, братовчедке. Кланяй се и се усмихвай като мен.
	Пристигнаха. Питър слезе от коня си и помогна на Маргарита. Процесията се отправи към катедралата, следвани от църковни служители с жезли в ръце.
	Маргарита влезе в катедралата за първи и последен път, но споменът за нея остана в паметта й. Прохлада и полумрак след ослепителната слънчева светлина; седем огромни странични олтари, простиращи се без край отляво и отдясно; мрачни сводове, колони, издигащи се нагоре, подобно на големите дървета в гората, които се устремяват към небето; тържествен полумрак, пронизан от лъчите на слънцето, които се промъкваха през високите прозорци; искрящото злато на главния олтар, хорът, гробниците… Всичко това я очарова и в същото време й подейства потискащо. Тази картина се запечата в съзнанието й за цял живот.
	Годениците бавно приближиха до стъпалата на олтара. Тук имаше много енориаши, а отдясно седяха кралят и кралицата на Испания, които бяха решили да почетат сватбата с присъствието си. Нещо повече. Когато булката се приближи, в знак на особена благосклонност кралица Исабел стана, наведе се и я целуна по бузата. Пееше хор. Свиреше музика. Сватбата на Маргарита бе устроена в една от най-известните в Европа катедрали. Но като гледаше облечените в бляскави одежди свещеници, които се движеха около нея, извършвайки тайнството на обреда, Маргарита си мислеше за един друг обред, който щеше да се извърши на следващия ден на най-големия площад в Севиля. Там същите тези църковни служители щяха да съдят хора. Може би и баща й щеше да бъде между тях. Щяха да ги венчаят с огъня.
	Питър и Маргарита коленичиха пред олтара, държейки се за ръце. От люлеещите се кандила се носеха облаци благовонен дим и се издигаха нагоре. По същия начин на следващия ден димът от огъня на кладата щеше да се издига към небето. Младоженците стояха. Маргарита и нейният съпруг, когото може би щеше да загуби само след няколко часа. Свещениците пееха. Разкошно облеченият епископ се наведе над тях и прошепна думите на брачния обред. Сложиха пръстен на пръста й, думите за вричане бяха произнесени. Благословиха ги и двамата вече бяха съпрузи. Само смъртта можеше да ги раздели, а в този миг тя беше много близо до тях.
	Всичко свърши. Маргарита и Питър станаха, обърнаха се и спряха за миг. Маргарита обгърна с поглед присъстващите и неочаквано видя лицето на Морела. Той стоеше малко встрани, заобиколен от своите приближени. Маркизът я гледаше. Той се приближи, поклони се ниско и прошепна:
	— Ние сме участници в странна игра, лейди Маргарита. Бих искал да зная как ще свърши. Дали тази вечер ще бъда мъртъв, или вие ще бъдете вдовица? И къде е началото на тази игра? Не тук, мисля си. И кога ще дадат плодове семената, които посяхме сега? Не мислете нищо лошо за мен, защото аз ви обичах, а вие мене — не.
	Той отново се поклони — първо на Маргарита, а след това на Питър. После отмина, без да обръща внимание на Бети, която стоеше до тях, гледайки го с широко отворените си големи очи. Тя също се питаше как ще свърши всичко.
	Заобиколени от своите приближени, кралят и кралицата излязоха от катедралата. След тях вървяха младоженците. Те се качиха на конете си под палещите лъчи на слънцето и виковете на тълпата и се отправиха към двореца, където ги очакваше празничен пир. Там за тях беше наредена маса, поставена малко по-ниско от тази на краля и кралицата. Сватбеното пиршество беше великолепно и продължи дълго, но Питър и Маргарита не хапнаха нищо. Освен обредната чаша, нито една капка вино не докосна устните им. Накрая прозвучаха фанфари, кралят и кралицата станаха и кралят обяви с пискливия си глас, че не се разделя с гостите, защото много скоро всички отново ще се срещнат на друго място, където ще станат свидетели на двубоя между младоженеца и един от първите грандове на Испания, в който той ще защити честта на своята родственица и съотечественичка. За съжаление, уточни той, този дуел няма да бъде развлекателен турнир, защото противниците ще се бият до смърт. Такива са условията. Той не може да пожелае успех на нито един от участниците, но е убеден, че в цяла Севиля няма човек, който да не изпитва необходимото уважение и към победителя, и към победения. Кралят изрази увереност, че двамата противници ще се бият доблестно, както подобава на храбрите рицари на Испания и Англия.
	Отново затръбиха фанфари и придворните, определени да съпровождат Питър, се приближиха и му съобщиха, че е време да сложи доспехите си. Младоженците станаха, гостите се отдръпнаха, за да не чуват разговора им, но ги гледаха с любопитство. Питър и Маргарита си размениха само няколко думи.
	— Разделяме се — произнесе той — и не зная какво да ти кажа.
	— Не ми казвай нищо — отвърна Маргарита. — Думите ти ще ме направят слаба. Върви и бъди смел. Сражавай се за честта си, за честта на Англия и за моята чест. Жив или мъртъв, ти си моят любим. Живи или мъртви, ние ще се срещнем. Молитвите ми ще бъдат с теб, сър Питър, молитвите ми и вечната ми любов. Може би те ще дадат сила на ръката ти и увереност на сърцето ти.
	След това Маргарита, която не искаше да го прегръща пред другите, направи толкова дълбок реверанс, че коляното й почти опря земята. Питър също й се поклони. Странна и величествена раздяла. Така мислеха всички. Като хвана Бети под ръка, Маргарита остави Питър.

	* * *

	Изминаха два часа. Дуелът щеше да се състои на Плаза де Торос, защото на големия площад, където обикновено се провеждаха турнирите, подготвяха утрешното аутодафе. Площадът бе изпълнен до краен предел. Той представляваше огромен амфитеатър, построен може би още от римляните, където се устройваха всевъзможни турнири, в това число и борба с бикове. Скамейките, които бяха наредени амфитеатрално около кръглата арена, побираха около дванайсет хиляди зрители и в деня на двубоя между Питър и Морела всички места бяха заети. Арената беше достатъчно голяма, за да могат конете да наберат пълна скорост. Тя беше посипана с бял пясък. Може би е била посипана така и по времето, когато там са се сражавали гладиатори. Над главния вход, точно срещу центъра на арената, седяха кралят и кралицата и техните приближени, а между тях, малко по-назад, изправена и мълчалива като статуя, седеше Маргарита. Лицето й бе покрито с венчалния воал. Срещу тях, от другата страна на арената, в специална беседка седеше Бети, обкръжена от свитата си. Тя седеше неподвижно. Всички разговори се въртяха около нея и тя много добре го съзнаваше.
	Засвириха фанфари и след това настъпи тишина. На арената излезе маркиз Морела, придружен от свитата си. Отпред вървяха херолди, облечени в златни дрехи. Той яздеше великолепен черен кон и беше облечен в черно. Шлемът му бе украсен с черни щраусови пера. Върху аления му щит бе изобразен орел с корона, който свидетелстваше за званието му, а под него бе изписан гордият девиз: „Унищожавам това, което взимам“. Маркизът спря коня си в центъра на арената, изправи го на задните му крака и направи една обиколка. Морела поздрави техни кралски величества с дългото си копие със стоманен връх. Тълпата го приветства с възторжени викове. След това Морела и свитата му се отправиха в северния край на арената.
	Отново прозвучаха фанфари. На арената, на бял кон, излезе сър Питър Брум, облечен в бели доспехи, блестящи на слънцето, с бели пера на шлема си, върху който бяха изобразени златен сокол, устремен надолу, и девизът му: „За любовта и честта“. Той също застана в средата на арената и спокойно направи кръг, поздравявайки зрителите с копието си. Този път тълпата мълчеше. Рицарят беше чужденец. Но войниците, които седяха сред публиката, си приказваха, че този рицар е смел и на маркиза ще му бъде трудно да го победи.
	Фанфарите зазвучаха за трети път и двамата рицари тръгнаха един срещу друг и спряха пред краля и кралицата. Главният херолд съобщи високо условията на дуела. Те бяха кратки: дуелът трябваше да продължи, докато единият от противниците бъде убит, ако кралят или кралицата не изявят желание да го прекратят, а победителят се съгласи с желанието им. Рицарите щяха да се бият яздейки или без коне, с копия, мечове или кинжали, но счупеното оръжие нямаше да бъде подменяно. Конете и доспехите също нямаше да бъдат подменяни. Победителят щеше да бъде изпратен с почести и щеше да има право да замине, където поиска. Към него нямаше да бъде отправяно никакво обвинение и нямаше да бъде преследван от никакво кърваво отмъщение. Тялото на победения щеше да бъде предадено на неговите близки и приятели и погребано с полагащите се почести. Резултатът от дуела нямаше да оказва по никакъв начин влияние върху решението на църковния или гражданския съд при разглеждане на въпроса, свързан с иска на дамата, твърдяща, че е маркиза Морела.
	След съобщаването на условията, участниците бяха попитани дали са съгласни с тях и те отговориха утвърдително. Тогава херолдът призова от името на сър Питър Брум — рицар на ордена Сан Яго — благородния маркиз Морела на двубой на живот и смърт, тъй като маркизът бе оскърбил неговата родственица — лейди Елизабет Дийн, която твърдеше, че е законна съпруга на маркиза. Освен това беше съобщено, че маркизът е нанесъл много други оскърбления на сър Питър Брум и неговата съпруга — доня Маргарита Брум. В резултат на това херолдът хвърли ръкавицата. Маркизът я повдигна с върха на копието си и я постави на рамото си, приемайки предизвикателството.
	Съперниците сложиха шлемовете си, оръженосците провериха дали доспехите им са добре закрепени, огледаха оръжието и конете. Всичко беше наред, помощниците на херолдите хванаха конете за юздите и ги отведоха в двата противоположни края на арената. По сигнал на краля се разнесе звук на тръба и оръженосците се отдръпнаха назад. За втори път прозвуча тръба и рицарите хванаха поводите на конете, наклониха се напред, покриха се с щитовете и вдигнаха копията си, насочвайки ги напред.
	Зрителите бяха застинали в напрегнато очакване. Тръбата зазвуча за трети път. За Маргарита това беше гласът на съдбата. От гърдите на публиката се изтръгна въздишка, която приличаше на порива на морски вятър, и замря. Конете се спуснаха един към друг. Те приличаха на две стрели, насочени една към друга. Всеки миг скоростта се увеличаваше. Най-накрая се срещнаха. Копията удариха щитовете и противниците се олюляха. Остриетата на копията блеснаха, срещайки стоманата на щитовете, и отскочиха от ударите. Крепейки се върху седлата, рицарите се разминаха, без да се наранят. В края на арената оръженосците хванаха юздите на конете и ги обърнаха. Първата схватка свърши.
	Отново зазвучаха фанфари и противниците отново се устремиха един към друг. Копията отново удариха щитовете, но сблъсъкът беше много силен и копието на Питър се счупи на парчета, а копието на Морела се плъзна по щита на противника и се заклещи в шлема му. Питър се олюля. Връзките на шлема му се скъсаха. Морела премина покрай противника си, държейки шлема му на върха на копието си.
	— Соколът пада! — закрещяха зрителите. — Сега ще падне от коня!
	Но Питър не падна. Той захвърли счупеното копие, хвана се за ремъка на седлото и се закрепи здраво върху коня. Морела се мъчеше да спре своя кон, за да се върне обратно и да го нападне, преди противникът му да е успял да се закрепи здраво на седлото, но конят се носеше стремително напред. Беше невъзможно да го спре, преди да е стигнал оградата. Противниците отново се обърнаха един към друг. Но Питър нямаше копие и шлем, а на острието на Морела беше закачен шлемът на противника му и той се мъчеше да се освободи от него.
	— Вади меча! — викаха на Питър от публиката.
	Това бяха гласовете на капитан Смит и неговите матроси. Питър посегна да извади меча си, но не го направи. Той пришпори коня си и се понесе като вихър към Морела.
	— Соколът ще бъде пронизан! — викаха сред публиката. — Орелът побеждава! Орелът побеждава!
	Наистина, сякаш всичко вече беше решено. Копието на Морела беше насочено към незащитеното лице на Питър. Но когато копието беше съвсем близко, Питър хвърли поводите и удари с щита си белите пера, развяващи се на върха на копието на Морела, които малко преди това бяха свалени от главата на Питър. Той беше пресметнал правилно: белите пера се разлюляха и се повдигнаха не много високо, но достатъчно, за да може наведеният ниско над седлото Питър да се промъкне под смъртоносното копие. А когато противниците се изравниха, Питър протегна дясната си ръка, хвана здраво Морела и го измъкна от седлото. Черният кон се понесе напред без ездач, а белият имаше двама ездачи.
	Морела хвана Питър за врата и телата им се преплетоха. Противниците се олюляваха върху седлото, а изплашеният кон се мяташе по арената, докато най-накрая направи рязък завой. Противниците паднаха върху пясъка.
	— Кой победи? — викаха в тълпата.
	Отвърнаха им:
	— И двамата са готови!
	Наведена напред, Маргарита бе свалила воала си и следеше напрегнато боя. Лицето й бе мъртвешки бледо.
	Питър и Морела скочиха на крака и измъкнаха дългите си мечове. Докато оръженосците отвеждаха конете и прибираха счупените копия, двамата противници вече стояха един срещу друг. Главата на Питър не беше защитена от шлем и той държеше щита си високо вдигнат. Той спокойно очакваше атаката.
	Пръв нанесе удар Морела. Мечът му се удари със силно звънтене в стоманата. Преди да успее да заеме отново позиция, Питър нанесе ответен удар. Морела успя да се наведе и мечът отряза само челните пера на шлема му. Бърз като мълния, Морела устреми върха на меча си към лицето на Питър, но англичанинът успя да се извърти и ударът не го засегна. Морела отново атакува и нанесе силен удар. Питър успя да подложи шита си, но мечът на испанеца се плъзна по него и засегна врата и рамото на Питър, които не бяха защитени. Кръвта изпръска белите доспехи и англичанинът се олюля.
	— Орелът побеждава! Орелът побеждава! Да живее Испания! Да живее орелът! — ревеше тълпата.
	След това настъпи минутно мълчание и в тишината се раздаде женски глас. Маргарита позна гласа на Инес.
	— Не, Соколът напада!
	Гласът още не беше затихнал, когато Питър, обезумял от болката и страха от поражението, събра всичките, си сили и се нахвърли върху Морела, викайки: „Да живеят потомците на рода Брум!“ Зрителите видяха, че половината от шлема на испанеца се търкаля на земята. Дойде ред на Морела да се олюлее. Нещо повече — той изпусна щита си.
	— Това се казва удар! Добър удар! — чуха се гласове от тълпата. — Соколът! Соколът!
	Питър видя, че противникът му е изгубил щита си и може би от чувство за рицарска чест — тълпата го прие точно така и го приветства — или пък, за да освободи лявата си ръка, той хвърли щита си, хвана меча с две ръце и се хвърли отново към испанеца. Въпреки че беше без шлем, изходът на дуела вече беше ясен. Бети бе казала, че Питър е силен боец и има тежък удар. Питър го доказа. Той беше свеж, сякаш току-що бе излязъл на арената. Ударите му се сипеха като градушка. Сякаш чук биеше по наковалня. Това бяха страшни удари, но стоманата все още издържаше и Морела, съпротивлявайки се с всичка сила, отстъпваше, докато в един момент се озова пред трибуната, където седяха техни величества и Маргарита.
	С крайчеца на окото си Питър също забеляза къде се намират и реши, че точно тук трябва да приключи двубоят. Като парира един удар на отчаяния испанец, Питър му нанесе съкрушителен удар. Мечът му проблесна като огнена дъга и въпреки че стоманата издържа, Морела загуби равновесие. Като се възползува от това, Питър вдигна високо меча си и с вик на устата: „Маргарита!“ го стовари с всичка сила. Мечът блесна като мълния. Морела се помъчи да отклони удара на противника си. Напразно. Неговият меч изхвърча и шлемът му беше разсечен. Той разпери ръце и падна тежко на земята.
	Настъпи тишина, нарушена от пронизителен женски глас:
	— Соколът победи! Английският сокол победи!
	След това се вдигна неистова врява: „Мъртъв е!“, „Не, движи се!“, „Убий го!“, „Пощади го, той се би добре!“
	Питър се подпря на меча си, като гледаше към противника си. След това погледна към краля и кралицата, но те седяха мълчаливо, без да му дават никакъв знак. Той видя Маргарита, която искаше да стане и да му извика нещо, но жените, които седяха до нея, я върнаха на мястото й. Цареше пълна тишина. Хиляди хора чакаха напрегнато развръзката. Питър погледна към Морела. Уви, той беше още жив, мечът и здравият му шлем бяха омекотили удара. Беше само ранен и зашеметен.
	— Какво да направя? — обърна се Питър към крала и кралицата.
	Развълнуван, кралят не знаеше какво да каже. Кралицата се наведе и му прошепна нещо. Той остана неподвижен. И двамата мълчаха. Тълпата също мълчеше и внимателно следеше всичко. Като разбра какво означава това мълчание, Питър хвърли меча и извади кинжала си, за да разреже ремъците на шлема на Морела и да нанесе, последния удар.
	В този миг дочу шум, който идваше от другия край на арената. Той се обърна и видя най-странната картина, която някога бе виждал. От павилиона срещу него ловко като котка слизаше една жена. Тя скочи от височина десет фута и държейки полите на роклята си с ръка, се спусна към него. Това беше Бети. Нямаше съмнение. Бети, с нейната красива рокля и развети коси. Всички наоколо застинаха. След минута тя вече беше до Питър и прикривайки тялото на Морела, завика:
	— Остави го! Казвам ти да го оставиш!
	Питър не знаеше как да постъпи и се опита да поговори с нея, но тя се хвърли стремително към меча му, който лежеше на земята, вдигна го и извика:
	— Ще ти се наложи да се пребориш първо с мен, Питър Брум!
	И тя наистина се спусна стремително към него със собствения му меч в ръце. Питър трябваше да се отдръпне, за да избегне удара. Разнесе се смях. Дори Питър се засмя. Никой в Испания не беше виждал подобно нещо. Смехът стихна и Бети, която имаше доста силен глас, закрещя на своя отвратителен испански:
	— Нека преди да убие мъжа ми, убие мен! Върнете ми мъжа!
	Като хвърли меча, Бети хвана със силните си ръце испанеца, който лежеше в безсъзнание. Главата му, от която течеше кръв, се отпусна на рамото й. Бети се помъчи да го помръдне, но не успя.
	Присъстващите я приветстваха, а Питър хвърли отчаяно кинжала си и се обърна към техни величества. Кралят стана и даде знак с вдигната ръка на оръженосците на Морела да вдигнат тялото му. Бети им помагаше.
	— Маркиза Морела — произнесе кралят, като за първи път произнесе титлата й. — Честта ви е възстановена, защитникът ви победи. Какво искате да кажете?
	— Нищо — отвърна Бети. — Обичам този човек въпреки неговото лошо отношение към мен и към другите. Знаех, че ако се срещне в двубой с Питър, той ще изкупи греховете си. Повтарям, че го обичам и ако Питър иска да го убие, ще трябва първо да убие мен.
	— Сър Питър Брум — каза кралят, — решението е във ваши ръце. Животът на този човек ви принадлежи. Вие можете да му го подарите или да му го отнемете.
	Питър помълча и каза:
	— Ще му подаря живота, ако признае тази дама за своя законна съпруга и прекрати всички съдебни дела против нас.
	— Глупак! Как може да направи това — възкликна Бети, — след като е в безсъзнание!
	— В такъв случаи — предложи смирено Питър, — може би някой друг ще направи това от негово име?
	— Аз — каза Исабел, която за първи път наруши мълчанието си. — От името на маркиз Морела ви обещавам, сър Питър Брум, пред всички, които присъстват тук. Ще добавя и следното: ако той остане жив и пожелае да наруши това задължение, направено от негово име, за да бъде запазен животът му, името му ще бъде опозорено. Разгласете това, херолди!
	Херолдите засвириха с тръбите и един от тях съобщи на висок глас решението на кралицата. Тълпата приветства възторжено решението.
	След това оръженосците отнесоха Морела, който все още беше в безсъзнание. Бети вървеше до него. Цялата й рокля беше изцапана с кръвта му. Доведоха коня на Питър и той, без да обръща внимание на раните си, го яхна и обиколи арената. Аплодисментите, с които го посрещнаха, бяха неповторими. Отдавайки чест с меча си, Питър, съпроводен от оръженосците си, излезе през вратата, през която бе влязъл.


	Глава XXV
	„Маргарита“ отплава в открито море

	Нощта настъпи. Питър беше много слаб от изгубеното количество кръв и трудно се движеше. Той се сбогува с краля и кралицата на Испания, които се разделиха с него много любезно. Те го нарекоха „украшение за рицарството“ и му предложиха високо звание и положение, ако приеме да остане на служба при тях. Но Литър учтиво им отказа, като им обясни, че прекалено много е страдал в Испания, за да остане. Кралят и кралицата целунаха жена му — прекрасната Маргарита, — която и за миг не се отделяше от него. Съвсем доскоро тя смяташе, че никога повече няма да може да го прегърне. И така, кралят и кралицата я целунаха, кралицата свали от врата си огърлица, обсипана със скъпоценни камъни, и я сложи на врата на Маргарита като прощален подарък. И двамата й пожелаха щастие.
	— Уви, ваше величество — каза Маргарита и прекрасните й тъмни очи се наляха със сълзи. — Как мога да бъда щастлива при мисълта за утрешния ден?
	Исабел се изчерви и каза:
	— Доня Маргарита Брум, бъдете благодарна за това, което ви донесе днешният ден, и забравете за утрешния и за това, което той ще ви отнеме. Вървете и нека Бог закриля и двама ви!
	Те тръгнаха. Малката група моряци с испански наметала, които седяха в амфитеатъра и ахкаха, когато орелът нанасяше ударите си, и ликуваха когато соколът побеждаваше, поведоха, понесоха Питър към лодката, която ги чакаше близо до мястото на дуела. Те отплаваха, незабелязани от никого. Дори оръженосците, които мислеха, че Питър се е върнал с жена си в двореца. Стигнаха до „Маргарита“, корабът вдигна котва, спусна се по течението и спря зад завоя на реката.
	Беше тежка нощ. Нямаше място за любов и нежности. Питър и Маргарита не можеха да мислят за това. Измъчваха ги страх и съмнения. Денят беше много тежък за тях. Ден, в който преживяха страшен ужас и огромна радост! Раната на Питър беше тежка и дълбока. Щитът му бе отбил до известна степен удара на меча и острието не беше засегнало артерията или някоя кост, но бе загубил много кръв. Капитан Смит беше доста умел хирург. Той проми раната със спирт и това причини на Питър нови страдания. След това я заши с копринен конец. По ръцете и бедрата Питър имаше кръвоизливи, а гърбът му бе наранен при падането от коня.
	През по-голямата част от нощта Питър лежа в безсъзнание. Когато настъпи утрото, той събра сили и стана от койката, за да коленичи заедно с Маргарита и да отправи гореща молитва за спасяването на баща й.
	През нощта Смит използва прилива и придвижи кораба нагоре по течението. Хвърляха котва, използвайки за прикритие старите разбити кораби, за които му бе говорил Питър. Преди това той заличи с боя името на кораба и на негово място написа „Санта Мария“. Това беше името на кораб със същата големина като „Маргарита“, който се очакваше да хвърли котва в пристанището. Може би затова или защото през това време по реката имаше много кораби, но никой не обърна внимание на тяхното завръщане. Но дори и да бяха ги забелязали, едва ли някой щеше да съобщи. Всичко мина добре.
	По сведения на отец Енрике, потвърдени и от други източници, процесията щеше да се появи на крайбрежната улица към осем часа сутринта. След около сто ярда тя щеше да свие по една улица, която извеждаше на площада, където всичко беше готово. След това „пречистените“ трябваше да бъдат затворени в клетки и откарани.
	— В шест часа сутринта Смит събра в каютата дванайсетте матроси, които бе избрал да го придружават. Питър, до когото стоеше Маргарита, им съобщи целия план и ги помоли в името на техния господар и неговата дъщеря да направят всичко, което е по силите им, за да го спасят от страшна смърт.
	Матросите се заклеха. Кръвта им кипеше. Освен това Питър бе обещал големи награди на всички, а на тези, които загинат, да обезпечи семействата им. След това закусиха, разпределиха мечовете и ножовете и се загърнаха с испански наметала. Но дори и в тези дрехи, трудно можеха да минат за испанци. Лодката беше готова и въпреки раните и умората, Питър заяви, че ще ги придружи. Но капитан Смит, с когото навярно Маргарита си беше поговорила предварително, тропна с крак по палубата и заяви, че той е капитанът и той ще командва. Според него Питър щеше да бъде само излишен товар в и без това малката лодка, а освен това много хора го познаваха, докато на матросите никой нямаше да обърне внимание. Накрая каза, че на „Маргарита“ остават много малко хора и ако нещата придобият лош обрат, трябва бързо да изведат кораба в открито море и да се приберат в Англия.
	Но Питър настояваше. Тогава Маргарита го прегърна и му каза, че за нея ще бъде непосилно да загуби едновременно и баща си, и съпруга си. След тези думи Питър отстъпи. Капитан Смит даде последните си разпореждания и се качи, заедно с дванадесетте матроси, в лодката. Като се прикриваха зад старите кораби, те се насочиха към брега.
	„Маргарита“ се намираше на разстояние един изстрел с лък от брега. Между кърмата на един стар кораб и носа на друг се откриваше изглед към крайбрежната улица. Именно тук се разположиха Питър и Маргарита. Един от матросите се покатери на мачтата. Оттам се виждаше целият град и дори старият мавритански замък, в който се помещаваше Инквизицията. Матросът извика, че процесията е излязла от замъка. Той беше видял знамената, хората по прозорците и покривите. Освен това камбаната на катедралата също извести за това. След това последва тягостно очакване. Те видяха групата испански матроси, която се смеси с малобройната публика, събрала се там. Основната част от хората се тълпяха на площада и по съседните улици.
	Точно в осем часа „триумфалното шествие“, както го наричаха излезе на крайбрежната улица. Отпред вървеше отряд войници, след това разпятието, драпирано с черен креп, носено от един свещеник. След него вървяха други служители на Светата църква, облечени в белоснежни дрехи, които символизираха чистотата. След това се появиха хора, които влачеха дървени или кожени изображения на мъже и жени, избегнали инквизицията благодарение на бягство в други страни или в царството на смъртта. След тях носеха ковчези. Всеки ковчег бе носен от четирима души. В тях бяха телата или костите на умрели еретици. Тези тленни останки също трябваше да бъдат изгорени на кладата в знак на това, което би направила с тях Инквизицията, ако имаше възможност. Тя имаше право да конфискува цялото имущество на еретиците.
	След това вървяха разкаялите се. Главите им бяха обръснати. Бяха боси. Някои бяха облечени в тъмни дрехи, други — в жълти безформени ризи, върху който имаше червен кръст. Тези дрехи се наричаха „санбенито“. След тях се появи групата еретици, осъдени на изгаряне на клада. Те носеха дрехите на позора — замара от овча кожа, — върху които бяха нарисувани дяволи с техните собствени лица, обвити в пламъци. Върху главите на тези нещастници бяха поставени високи, приличащи на епископски митри шапки, които се наричаха „короса“. Върху тях бяха нарисувани пламъци. Устните им бяха затъкнати с парчета дърво, за да не могат да оскверняват и да заразяват околните с еретически слова. В ръцете си носеха свещи, които монасите палеха.
	Сърцата На Питър и Маргарита се свиха, когато в края на ужасната процесия се появи човек на магаре, облечен със замара и с короса на главата и с примка на шията. Отец Енрике не беше излъгал. Това без съмнение беше Джон Кастел. Питър и Маргарита го гледаха занемели.
	Кастел се изравни с малката група моряци и сякаш нещо стана с магарето, защото то спря. Един човек, облечен като секретар на Инквизицията, се приближи до него, за да оправи хамута на магарето. Процесията спря. Тези, които вървяха напред, вече бяха завили зад ъгъла. Не беше ясно какво точно става, но еретикът бе грубо свален от гърба на магарето и то, сякаш от радост, започна неистово да реве.
	Хората от тълпата се спуснаха, за да помогнат. Между тях имаше и няколко души от моряците на „Маргарита“.
	Офицерите завикаха: „Напред! Напред!“, но хората, оградили магарето, започнаха да избутват и него, и ездача му по-близо до водата. В това време пристигна стражата, за да разбере какво се е случило. В този момент настъпи някакво объркване. Питър и Маргарита, които се държаха за ръце, видяха, че влачат човека от магарето надолу по крайбрежната улица към мястото, където се намираше лодката от „Маргарита“.
	Помощник-капитанът, който стоеше до руля на кораба, също видя всичко. Той изсвири и това беше сигнал въжето на котвата да се среже — нямаха никакво време за губене. Матросите, стоящи на реята, вдигнаха платната и корабът започна да се движи.
	През това време на брега се водеше битка.
	Еретикът беше вече в лодката заедно с част от матросите, но останалите задържаха тълпата свещеници я въоръжени служители, които се опитваха да го хванат. Един от свещениците успя да се промъкне с меч в ръка и се хвана за лодката. Най-накрая всички се качиха в лодката, с изключение на капитан Смит, който се бореше с трима противници. Веслата бяха готови, но матросите чакаха. Капитанът замахна с меча и един от нападателите рухна. Останалите двама се нахвърлиха върху него. Единият скочи на гърба му, а другият увисна на врата му. С отчаяно усилие капитанът скочи във водата, увличайки със себе си нападателите. Скачайки, той успя да убие единия от тях, а вторият изплува до лодката, която вече се намираше на сто ярда от брега. Един от матросите го удари с веслото по главата и той не се показа повече над водата.
	Но Смит не се виждаше и Питър и Маргарита решиха, че се е удавил. Матросите бяха на същото мнение и започнаха да гребат. Неочаквано една силна загоряла ръка се появи над водата и един глас високо извика:
	— Гребете, деца, тук съм!
	Матросите натискаха с такава сила, че веслата се огъваха като сламки. В това време двама от тях хванаха свещеника, който беше успял да скочи в лодката, и го изхвърлиха зад борда. Известно време той се задържа над водата, но не умееше да плува и потъна. Течението подхвана лодката. Тя стигна до носа на първия от старите кораби, зад който беше „Маргарита“. Вятърът се засили и корабът набираше скорост.
	— Пуснете трапа и пригответе въжетата! — закрещя Питър.
	Заповедта му бе изпълнена, но не достатъчно бързо и в следващия момент лодката се удари в борда. Матросите успяха да се хванат за въжетата и да удържат лодката. В това време капитан Смит се беше вкопчил за кърмовата дъска. Водата почти го покриваше.
	— Спасявайте първо него! — извика Питър.
	Един от матросите изтича по трапа и му хвърли въже с примка. Смит го хвана с една ръка и сложи примката около тялото си. Тогава матросите го измъкнаха на палубата. Той се просна и започна да плюе вода. Корабът се движеше много бързо и Маргарита се страхуваше да не увлече лодката под корпуса и да я потопи.
	Но матросите си знаеха работата. Те бавно изтеглиха лодката назад, докато носът й не се оказа на нивото на трапа. Първо помогнаха на Кастел. Той се хвана за напречната греда на трапа, подкрепен от силните им ръце. Кастел пълзеше бавно, докато накрая дяволски изрисуваната му шапка не се показа над борда. По-късно капитан Смит каза сполучливо, че е приличал на дявол, избягал от ада. Матросите го подхванаха и той падна в безсъзнание в ръцете на дъщеря си. Един след друг се изкачиха и матросите. Всички бяха живи. Само двама бяха ранени. Да, никой не беше загинал. Всички до един се намираха в пълна безопасност на палубата на „Маргарита“.
	Капитан Смит изплю и последните остатъци речна вода, заповяда да му донесат чаша с вино и я изпи на един дъх. През това време Питър и Маргарита измъкнаха проклетото парче дърво, което все още беше в устата на Кастел, и му дадоха да изпие глътка алкохол. Смит се отърси като голямо куче от водата и без да каже нито дума, отиде при руля. Да се плава по реката беше трудно и никой не я познаваше така добре като него. Точно в този момент „Маргарита“ се изравни с прочутата Златна кула. От кулата стреляха с оръдие по тях, но не ги улучиха.
	— Вижте! — извика Маргарита и посочи към група конници, които яздеха успоредно с тях по брега.
	— Искат да предупредят фортовете, — отвърна Питър. — Бог ни изпрати този вятър. Трябва да успеем да се измъкнем в открито море.
	Вятърът се усилваше. Той духаше от север. Колко дълъг и тежък беше този ден! Движеха се надолу по реката, която ставаше все по-широка. Минаваха покрай села, където групи от хора размахваха оръжие при появяването им, покрай пусти блатисти местности, покрити с високи дървета.
	Близо до Бонанца слънцето клонеше към залез, а когато минаха покрай Сан Лукар, вече беше залязло. Навлязоха в широкото устие на реката. Вълните се биеха в тесния вълнолом. Към тях бързаха две галери. Очевидно искаха да ги хванат. Галерите бяха много бързи и изглежда, нямаше никаква възможност да им се изплъзнат.
	Свалиха Маргарита и Кастел долу. Матросите заеха местата си. Питър застана с решителен вид на кърмата. Капитан Смит стоеше на щурвала и не разрешаваше на никого да се докосне до него. Смит погледна към небето, след това към брега и се обърна към спасителното открито море. После даде команда да вдигнат всички платна, и погледна мрачно галерите, които ги причакваха като хрътки при излаза в морето. Придържаха се в средата на канала с готови весла. От двете им страни имаше плитчини, през които не можеше да премине нито един кораб.
	— Какво ще правите? — попита Питър.
	— Мастър Питър — процеди през зъби Смит, — когато вчера се бихте с испанеца, аз не ви питах какво сте решили да правите. Затворете си устата и оставете на мен да решавам.
	„Маргарита“ беше бърз кораб, но никога преди това не беше развивала такава скорост. Вятърът свистеше в платната й. Здравите й мачти се огъваха като въдици, а въжетата скърцаха и стенеха под тежестта на издутите от вятъра платна. Левият й борд лежеше почти на нивото на водата. Питър също легна на палубата. Беше невъзможно да се задържи прав. Той гледаше водата, която се намираше само на три фута от него.
	Галерите се строиха, преграждайки пътя на „Маргарита“. Те бяха на половин миля от нея. Обърнаха се с носовете си една към друга. Всички знаеха, че нито един кораб не може да мине през разпенените плитчини. Те очакваха „Маргарита“ да забави ход — това беше неизбежно — и тогава да я вземат на абордаж и избият екипажа й. Смит даде някаква заповед на помощника си и неочаквано лъчите на залязващото слънце огряха гротмачтата, на която се развя английският флаг. Матросите го посрещнаха възторжено. Смит даде нова заповед. Беше вдигнат последният кливер. Сега вече левият борд в отделни моменти потъваше под водата. Питър усещаше как солената вода изгаря раните му.
	Испанските капитани придържаха галерите на едно и също място. Те не можеха да разберат дали този чужденец не е луд. Това, което правеше, според тях щеше да изпрати кораба на дъното. Те чакаха знамето, и платната да бъдат спуснати, но „Маргарита“ се носеше срещу тях като озверял бик. Разстоянието беше не повече от четвърт миля и корабът спазваше курса. Накрая на галерите разбраха какво е намислил англичанинът. Стана ясно, че корабът няма да отиде сам на дъното.
	На галерите настъпи суматоха. Някой изсвири, хората викаха, надзирателите се спуснаха долу, за да стегнат робите. Веслата, които със страшна сила се стоварваха върху водата, бяха червени от лъчите на слънцето. Бушпритите на галерите започнаха да се отдалечават един от друг — пет фута, десет фута, може би дванадесет фута. И точно в тази ивица, като камък, пуснат от прашка, като стрела изстреляна от лък, се промуши „Маргарита“.
	Какво се случи? Попитайте за това рибарите от Сан Лукар и пиратите на Бонанца, където тази история се разказва от поколение на поколение. Огромните весла се прекършиха като тръстика, горната палуба на лявата галера бе разкъсана като лист хартия от здравите реи на летящата „Маргарита“, бордът на дясната галера се нави като стружка и корабът се промъкна.
	Капитан Смит се огледа. Двата испански плавателни съда потъваха. Те се въртяха и трепереха като ранени лебеди. След това той смени курса на кораба и попита има ли течове.
	— Никакви, сър — отвърна дърводелецът, но ще се наложи отново да го засмолим. Това беше дъб срещу яйчена черупка, а ние се движехме и с голяма скорост.
	— Добре — каза Смит. — От двете ни страни имаше плитчини. Имахме само един изход. Но бях убеден, че галерите ще ни оставят да преминем. Изпратете помощника ми да поеме руля. Аз трябва да поспя.
	Слънцето се скри зад хоризонта и „Маргарита“, която се беше изплъзнала от ръцете на испанските власти, пое курс към Англия.


	Епилог

	Изминаха десет години от деня, в който капитан Смит бе извел „Маргарита“ през плитчините на Гуадалкивир. Беше краят на май. В Ъсекс дърветата бяха обсипани със зеленина, птиците пееха, поляните бяха изпъстрени с цветя. В чудесната долина на Дедхам се виждаше дълга ниска къща с множество островърхи кули — прелестна стара къща от червени тухли и потъмняло от годините дърво. Тя се намираше на едно малко възвишение. Зад къщата имаше гора, а вред нея се простираше широка алея от дъбове, която минаваше през парка и излизаше на пътя за Лондон. По тази алея през един майски ден вървеше старец с живи черни очи. Той водеше три деца — момченце на десетина години и две малки момиченца, които се държаха за ръцете й дрехата му и го засипваха с въпроси.
	— Къде отиваме, дядо? — попита едно от момиченцата.
	— Да посетим капитан Смит, скъпа — отговори старецът.
	— Не го обичам — каза другото момиченце. — Той е дебел и мълчалив.
	— А аз го обичам — прекъсна я момченцето. — Той ми подари прекрасен нож, който ми е нужен, за да играя на моряци. И мама го обича, и татко, и дядо, защото го е спасил, когато жестоките испанци са искали да го изгорят. Нали, дядо?
	— Така е, момчето ми — отвърна старецът. — Погледнете, катеричка! Може би ще успеете да я хванете, преди да се е покатерила на дървото!
	Децата хукнаха и започнаха да се катерят по дървото, което не беше високо. През това време Джон Кастел, това беше той, влезе в парка и се насочи към малката къща край пътя. Пред къщата, на една пейка, седеше едър мъж. Очевидно той очакваше госта, защото му посочи пейката и когато Кастел седна, го попита:
	— Защо не дойдохте вчера, господарю?
	— Ревматизмът е виновен, приятелю — отвърна Кастел — Имам си го от мазетата на тази проклета Инквизиция в Севиля. Подземията бяха много влажни и студени — каза замислено той.
	— На много хора им е било доста топло там — измърмори Смит. — Освен това престоят в тях обикновено е завършвал с голям огън. Странно, че никога повече не чухме нищо за тази работа. Мисля си, че всичко това е заради доброто отношение на кралица Исабел към нашата Маргарита и именно затова тя не е повдигала този въпрос в Англия.
	— Може би — забеляза Кастел. — И това беше една мътна вода.
	— Мътна. Като плитчините на Темза по време на отлив. Умна жена е тази Исабел. Никой друг не би се досетил по такъв начин да направи за посмешище някого. Тя направи за смях Морела пред цяла Испания, като дари живота му на Бети и от негово име обеща, че я признава за своя съпруга. След това той изобщо не представляваше заплаха за короната. Да, той стана за посмешище на всички, а такива хора не успяват да постигнат нищо. Помните ли испанската поговорка: „Мечът на краля съсича, огньовете, запалени от поповете изгарят, а уличните песнички убиват най-бързо.“ Бих искал да разбера какво стана с всички тези хора. А вие? Не говоря за Берналдес. Казват, че отдавна е в Париж и живее добре.
	— Да — усмихна се Кастел. — И аз бих искал да зная, стига да не ми се наложи да отида до Испания.
	В този момент дотичаха децата и влетяха като вихрушка през отворената вратичка на оградата.
	— Ще изпогазите лехата ми, разбойници такива! — развика се капитан Смит и замахна с бастуна, а децата се скриха зад гърба на дядо си и започнаха да правят гримаси.
	— Къде е катеричката, Питър? — попита Кастел.
	— Прогонихме я от дървото и я обкръжихме при ручея, а там…
	— Какво стана там? Хванахте ли я?
	— Не, дядо. Когато ни се стори, че сме я хванали, тя скочи във водата и отплува.
	— Някои хора в трудно положение постъпваха точно така — засмя се Кастел, като си спомни една крайбрежна улица.
	— Не беше честно! — извика момчето. — Катеричките не бива да плуват. Ако я хвана, ще я сложа в клетка.
	— Мисля си, че тази катеричка ще си живее в гората до края на живота си.
	— Дядо! Дядо! — завика по-малкото момиченце. — Виж колко много хора идват насам. Толкова са красиви! И конете! Ела да ги видиш!
	Тази новина събуди любопитството на двамата мъже. Те станаха и тръгнаха към вратичката на оградата. Да, детето имаше право. На двеста ярда от тях се движеше внушителна кавалкада. Най-отпред, на великолепен кон, яздеше висока красива дама, облечена в черна коприна. Лицето й беше покрито с черен воал. До нея яздеше друга дама, увита така, сякаш тукашният климат беше много студен за нея. Между двете, на пони, яздеше малко красиво момче. След тях се виждаха осем слуги. Огромен впряг, натоварен с багаж, теглен от четири коня, завършваше процесията.
	— Кои са тези? — възкликна Кастел.
	Капитан Смит също погледна и подуши въздуха така, както правеше често по време на мъгла на кораба.
	— Според мен мирише на испанци — каза той. — Не обичам тази миризма. Погледнете такелажа им. Кажете, господарю, за кого ви напомня този тримачтов кораб с всичките си платна?
	Кастел поклати недоверчиво глава.
	— Спомням си за една висока девойка, която тичаше по белия пясък по време на дуела в Севиля. Да, забравих, че вие не бяхте там.
	До тях достигна силен глас, който заповяда на испански да разберат къде е вратата на този дом. В този миг Кастел позна ездачката.
	— Ами че това е Бети! — възкликна той. — Кълна се в брадата на Авраам, това е Бети!
	— Аз също мисля така, само че не споменавайте Авраам, господарю. В християнските държави този Авраам е много опасен човек. Кажете: „Кълна се в ключовете на Свети Петър“ или „в болестите на Свети Павел“.
	— Дете — обърна се той към една от внучките си, — тичай в къщата и кажи на майка си и татко си, че Бети е пристигнала и е докарала със себе си половината Испания. Бързо! И запомни: Бети.
	Учуденото момиченце хукна, а Кастел и Смит отидоха да посрещнат гостите.
	— Можем ли да Ви бъдем полезни, сеньора? — попита Кастел на испански.
	— Маркиза Морела, ако обичате… — започна тя също на испански: — Боже мой! Та това е старият ми господар, Джон Кастел! Само че брадата му е бяла!
	— Брадата ми побеля, след като ме избръсна светият бръснар на Светейшата инквизиция, благородна маркиза Морела. Целуни ме.
	— Дори двадесет пъти, ако пожелаете! — възкликна Бети, която скочи от коня толкова стремително, че ако не бяха силните ръце на Смит, и двамата щяха да се изтъркалят в тревата.
	— Чии са тези деца? — попита Бети, като целуна Кастел и стисна ръката на Смит. — Впрочем няма какво да питам. Те имат очите на братовчедка ми и дългия нос на Питър. Как са те? — добави загрижено тя.
	— Сама ще разбереш след една-две минути. Изпрати хората си и багажа в къщата, въпреки че не зная къде ще се настанят. Да вървим.
	Бети се забави малко, защото очакваше да направя нужното впечатление с цялата си свита. Но в този момент се появиха Питър и Маргарита. Маргарита носеше на ръцете си дете. Питър беше все така висок и слаб, със суров вид, но с добри очи. След тях дойдоха слугите и малката Маргарита.
	Настана истинско стълпотворение, прекъсвано от прегръдки и целувки, но много скоро хората бяха отпратени в къщата, а багажът — разтоварен. След това тръгнаха децата, придружени от малкото момче с вид на испанец. Останаха само Бети и загърнатата й спътничка. Питър изгледа продължително дамата така, сякаш я познаваше.
	Тя явно забеляза интереса му, защото сякаш случайно повдигна една от кърпите, които закриваха лицето й. Показа се блестящо око и крайчето от смуглата й буза. Питър веднага я позна.
	— Как сте, Инес? — попита той, протягайки усмихнат ръка. Питър наистина се зарадва.
	— Така, както може да се чувства пътникът в една много влажна страна, дон Питър — отвърна тя. — Но ме утешава мисълта, че виждам стар приятел, с когото за последен път се видях в магазинчето на един хлебар. Спомняте ли си?
	— Спомням си! — възкликна Питър. — Това е нещо, което не може да се забрави. Какво стана с отец Енрике? Чух разни неща.
	— Трудно е да кажа нещо определено — отвърна Инес, откривайки засмените си устни. — В стария мавритански замък има толкова много килии, че човек не може да изброи арестантите, въпреки добрата информация. Всичко, което зная, е, че този нещастник е имал големи неприятности заради нас. Възникнали подозрения по повод поведението му по време на процесията, която капитанът може би ся спомня. — Тя кимна с глава към Смит. — Освен това за човек в неговото положение е било много опасно да посещава еврейските квартали и да пише подозрителни писма. Не, не е това, за което си мислите. Аз държа на думата си. Става дума за други писма, в които той молеше да му бъде върнато първото писмо. Някои от тях изчезнаха.
	— Умрял ли е? — попита Питър.
	— Мисля, че по-лошо — отвърна. Инес. — Погребан жив — „наказанието на стената“.
	— Горкият! — потрепери Питър.
	— Да — промълви замислено Инес. — Лекарите не харесват собствените си методи.
	— Виждам, Инес — каза Питър, като погледна към Бети, — че маркизът не е с вас.
	— Само духът му, дон Питър.
	— Значи е умрял? Каква е причината за смъртта му?
	— Присмехът, на който беше прицелна точка. Той оздравя напълно от раните, които му нанесохте и след това трябваше да изпълни обещанието, което кралицата даде от негово име. Маркизът призна благородната лейди, преди — Бети, за своя законна съпруга. Не можеше да не го направи, след като тя го спаси от вас с вашия меч и се грижи за него. За него се пееха песнички и всички го питаха как е кръстницата му — кралица Исабел, — защото тя даде вместо него обещание и се закле от негово име. След това го питаха дали маркизата е трошила още копия заради него и други такива.
	— Горкият! — каза Питър с дълбоко съчувствие. — Жестока съдба! Щеше да бъде по-добре, ако го бях убил.
	— Разбира се. Но не говорете за това пред благородната Бети. Тя е убедена, че той е бил много щастлив в семейното огнище под нейна закрила. Маркизът страдаше мълчаливо и дори и на мен ми беше жал за него, въпреки че го ненавиждах. Помислете само: един от най-гордите хора на Испания, блестящ гранд, племенник на краля, опора на Църквата, посланик на техни величества при маврите да стане за смях на простолюдието, а и на благородниците също.
	— Благородниците! Кои?
	— Почти на всички, защото кралицата го използваше за пример. Не зная защо го ненавиждаше толкова силно — добави Инес, като изгледа проницателно Питър и без да дочака отговор, продължи: — Тя правеше всичко това много умно. Винаги оказваше на високоуважаваната Бети най-любезен прием. Викаше я при себе си, възхищаваше се от английската й красота и какво ли не още. И всички правеха това, което правеше кралицата, докато моята лесно поддаваща се на чужди влияния господарка не загуби ума си. Маркизът се почувства зле и след превземането на Гранада отиде да живее там. Бети замина с него. Беше му добра съпруга и успя да икономиса много пари. Погреба го преди година. Маркизът умря тихо. Бети му поръча един от най-хубавите паметници в Испания, който все още не е завършен. Това е всичко. Сега тя доведе сина си — младия маркиз — за една или две години в Англия, защото има милостиво сърце и иска да ви види. Освен това реши, че за сина й ще бъде добре да напусне Испания за известно време. Колкото до мен, сега след смъртта на Морела аз съм най-важната в двореца — секретар, главен доставчик на сведения и какво ли не.
	— Предполагам, че сте омъжена? — попита Питър.
	— Не — отвърна Инес. — Видяла съм толкова много мъже през живота си, че ми се струва напълно достатъчно. Или, може би — продължи тя, като го гледаше с красивите си блестящи очи, — имаше един, който ми харесваше прекалено много, за да искам…
	Тя замълча. В този момент минаваха по подвижния мост на замъка. Красивата Бети и прекрасната Маргарита, заобиколени от всички останали, минаха през широката врата в просторния вестибюл. Инес погледна след тях. Тя видя в основата на стълбата белите доспехи, които Исабел беше подарила на Питър за дуела. Тези доспехи стояха сякаш на стража. След това отстъпи назад и огледа критично сградата.
	Над всяко крило се издигаше отбранителна каменна кула. Около замъка имаше дълбок ров. В окръжността, образувана от рова и високите тополи, които растяха около него, се намираше замъкът. В южния му ъгъл имаше градинка с пътечки, с разцъфнал глог и други храсти. В самия й край, почти скрит зад върбите, бе построен каменен басейн. Като гледаше всичко това, Инес веднага се досети, че доколкото са позволили условията и климатът, Питър беше създал тази градина по подобие на една друга градина, която се намираше далече оттук. Тя се обърна към него и го попита невинно:
	— Сър Питър, не възразявате ли да се разходите с мен в тази градина довечера? В тази кула, струва ми се, няма прозорци.
	Питър се изчерви и отвърна със смях:
	— Ами ако има? Да влезем вътре, Инес. Вие сте най-желаната гостенка в тази къща, но аз някога повече няма да се разхождам с вас насаме в градината.




	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4824
	__Издание:__
	Хенри Райдър Хагард. Прекрасната Маргарита

	София: „Евразия“, 1992,
	© Превод — „Евразия“, 1992
	320 стр.

	Henry Rider Haggard
	Fair Margaret
	London: Longmans, Green and Co., 1907