[Kodirane UTF-8]

	Уилбър Смит
	Речният бог


	{img:river_map.png}
>

	Реката се врязваше в пустинята и блестеше като нажежено желязо. Трептеше мараня и слънчевите лъчи безжалостно изгаряха земята, изгубила се в безкрайни миражи. И голите хълмове край Нил сякаш потрепваха в далечината.
	Галерата ни леко се плъзгаше покрай тръстиките; дочувахме скърцанията на отводнителните съоръжения, които равномерно отнасяха придошлата вода далеч от нивите. Ритмичните удари от нескончаемото им движение съпровождаха песента на момичето, застанало на носа.
	Лострис беше на четиринадесет години. Нил беше започнал своя последен разлив в същия ден, когато червената луна на женствеността й изгря за пръв път — съвпадение, което за жреците на Хапи бе изключително благоприятно. Лострис — женското име, с което те смениха вече ненужното й детско, означаваше „дъщеря на водите“.
	Никога няма да забравя как изглеждаше тогава. С годините щеше да се разхубавява, да придобива властност и самоувереност, но никога след това нямаше да ни пленява нейната невинност. Всеки мъж в лодката, дори и войниците по пейките за гребците бяха очаровани. Не откъсвахме погледите си от нея. В този ден още по-болезнено чувствах своята непълноценност. Изпитвах болезнен копнеж, защото макар да съм евнух, бях кастриран едва след като познах сладостите на женското тяло.
	— Таита — извика ми тя, — пей с мен!
	И когато й се подчиних, на лицето й разцъфна доволна усмивка. Тенорът ми и нейният изящен сопран звучаха прекрасно. Запяхме една стара селска песен, на която я бях научил и която беше сред любимите й:

	Сърцето ми трепти като ранена птичка,
	зърна ли лицето на любимия,
	и страните ми порозовяват като утринна зора,
	щом той ми се усмихне…

	Откъм кърмата някой поде песента. Беше мъжки глас, дълбок и силен, но му липсваше яснотата и чистотата на моя. Ако аз пеех като дрозд, посрещащ утрото, то това беше ревът на млад лъв.
	Лострис обърна глава и усмивката й засия като слънчевите отблясъци по повърхността на Нил. Макар мъжът, на когото се усмихваше, да ми беше приятел — може би единственият ми истински приятел — пак изпитах горчивина. Въпреки това се опитах и аз като нея да се усмихна на Танус с любов.
	Бащата на Танус — Пианки, господарят Хараб — беше един от най-знатните египетски аристократи, но майка му беше дъщеря на освободен роб от народа Техену. Като повечето си съплеменници и тя имаше руси коси и сини очи. Умря от блатна треска, когато Танус беше дете. Почти не си я спомням, но по-старите жени твърдят, че в двете царства рядко е имало красота като нейната.
	От друга страна, аз добре познавах бащата на Танус и му се възхищавах, преди да изгуби несметните си богатства и огромните си владения, които навремето почти се доближаваха до тези на фараона. Беше мургав, очите му като на повечето египтяни имаха цвета на лъскав обсидиан; беше мъж по-скоро силен, отколкото красив, но притежаваше щедра и благородна душа — някой дори ще каже, че е бил прекалено щедър и доверчив, защото умря в мизерия със сърце, разбито от онези, които бе смятал за свои приятели — изоставен, лишен от слънцето на царското благоволение.
	Така че навярно Танус беше наследил и от двамата си родители хубавото, като изключим само богатството. По характер, а и по физическа сила той беше като баща си; по красота можеше да се мери с майка си. Така че защо да се противя на любовта на господарката си към него? Аз самият също го обичах, а и след като вече ми бяха отнели мъжествеността, знаех, че дори да ме издигнеха от роб в нещо повече, не мога да я притежавам. И все пак така е устроена човешката природа, че продължавах да мечтая за невъзможното.
	Лострис се бе отпуснала върху възглавница на носа на галерата, а в краката й седяха робините — две черни момиченца от страната Куш, гъвкави като пантери, голи, само със златни верижки на врата. Самата Лострис носеше бяла ленена пола, надиплена като пера на чапла. Кожата й, галена от слънцето, беше с цвят на кедрово дърво, донесено от планините отвъд Библос. Гърдите й по форма и големина напомняха узрели круши, които само чакат някой да ги откъсне, а връхчетата им сякаш бяха украсени с розов гранат.
	Беше си свалила официалната перука и косата й, вързана настрани и събрана на гъста, черна плитка, се спускаше над гърдите й. Очите й бяха умело подчертани, а на клепачите й беше положен стрит на прах сребристозелен малахит. Очите й също бяха зелени, но с наситения тъмен цвят на водите на Нил, когато са се прибрали в коритото си и са се освободили от животворната тиня. Носеше на златна верижка малка фигурка на Хапи, богинята на Нил, изработена от злато и от скъпоценния лапис лазули. Разбира се, че украшението беше прекрасно, щом го бях изработил собственоръчно специално за нея.
	Изведнъж Танус вдигна високо дясната си ръка, свита в юмрук. Гребците за миг застанаха неподвижно, вдигнали весла, които заблестяха на слънцето, покрити с капки вода. Тогава Танус, които стоеше на кормилото, мощно го заби в тинята, след което мъжете загребаха с все сила и зелената повърхност на реката се покри с малки водовъртежчета. Щирбордът бързо се изнесе напред. Галерата се завъртя толкова рязко, че се наклони застрашително. Гребците успяха да я овладеят и тя се стрелна напред. Заостреният й нос с изрисуван лик на Хор се промуши през гъстите тръстики и понесена от течението, лодката се плъзна в спокойните води на лагуната.
	Лострис прекъсна песента си и сложи ръка на очите си, за да вижда по-добре.
	— Ето ги! — извика тя и посочи с изящната си ръчичка пред лодката.
	Останалите галери от флотилията на Танус се бяха разпръснали като мрежа откъм южната част на лагуната, препречвайки широкия проток към реката, за да не позволят на никого да избяга натам.
	Естествено Танус бе избрал за себе си да бъде откъм северната страна, където щеше да бъде най-напрегнато. Искрено ми се искаше да не е така. Не че съм страхливец, но все пак никога не трябва да забравям за сигурността на господарката си. Тя беше успяла да се промъкне на „Дъхът на Хор“ с помощта на редица хитрини, в които както винаги бях забъркан и аз. И без това щях да си изпатя, когато баща й разбереше, че е участвала в схватката със зверовете, но подочуеше ли, че е прекарала целия ден в компанията на Танус, дори и привилегированото ми положение не би ме спасило от гнева му. Заповедите му относно младежа бяха недвусмислени.
	Ала както изглеждаше, аз бях единственият човек на „Дъхът на Хор“, който се тревожеше за подобни неща. Всички бяха обхванати от трескаво вълнение. С властен жест Танус даде знак на хората си да спрат. Галерата продължи да се плъзга плавно напред, преди да застане на едно място, леко полюлявана от зелените води, които иначе бяха толкова спокойни, че погледнех ли, виждах собственото си отражение и за сетен път се стрясках от това, колко малко от хубостта ми си е отишла с годините. Изглеждаше ми сякаш лицето ми е по-красиво и от небесносините лотосови цветове, които го обкичваха. Но, общо взето, имах малко време да му се любувам, защото наоколо настъпи голямо оживление.
	Един от офицерите издигна знамето на Танус върху мачтата. На него беше изобразен син крокодил с вдигната високо опашка и широко разтворена паст. Само пълководец, удостоен с прозвище „най-добър от десет хиляди“, можеше да притежава собствено знаме. А Танус вече бе успял да си спечели подобна чест, както и да му бъде възложено командването на отряда на Синия крокодил от елитната гвардия на фараона, и то преди да е навършил двадесет години.
	Вдигането на знамето върху мачтата беше сигнал за започване на лова. Останалите лодки от флотилията се мержелееха в далечината, но веслата им започнаха ритмично да се движат както блестящите на слънцето криле на дивите гъски. Широките дири, кои го оставяха след себе си, се къдреха на безбройни вълнички. Те разцепваха спокойните води и се задържаха по повърхността.
	Танус спусна дългата бронзова тръба на гонга зад кърмата, потапяйки единия й край във водата. Когато някой я удареше с бронзовото чукче, острият, кънтящ звук щеше да се разнесе, изпълвайки с ужас жертвите. С безпокойство очаквах този ужас да премине в унищожителна ярост.
	Танус ми се изсмя. Дори при цялото си вълнение беше усетил безпокойството ми. За суров воин той беше надарен с необикновена прозорливост.
	— Качи се на кърмата, Таита! — нареди ми той. — Можеш ти да биеш гонга. Така няма да мислиш само как да си спасиш кожата.
	Лекомислените му думи ме засегнаха, но все пак подканата му ме зарадва, защото куличката на кърмата се намира доста над водната повърхност. Охотно му се подчиних, но без да бързам много-много, изпълнен с достойнство. И когато двамата се разминавахме, се спрях, за да го смъмря строго:
	— Да внимаваш за безопасността на моята господарка! Чуваш ли, момче? И да не вземеш да я подтикваш към необмислени действия, защото тя е не по-малко безразсъдна от теб самия.
	Можех да си позволя да говоря по този начин на един именит пълководец, който заповядва на десет хиляди войници, защото в крайна сметка някога той ми беше просто ученик и неведнъж здравата съм налагал мъжествения му задник с тръстикова пръчка. И ето, че сега той ми се усмихна както едно време — нахално и безочливо.
	— Остави на мен грижата за тази прелестна особа, приятелю, умолявам те. Защото нищо не желая повече, повярвай ми, от самата нея!
	Нямах време да отвърна на просташката му забележка, защото гледах по-скоро да се настаня на мястото си на кърмата. Оттам и го наблюдавах, когато той взе в ръце лъка си.
	За този лък вече се говореше из цялата армия, всъщност навсякъде по протежението на голямата река — от речните прагове до морския бряг. Аз му го бях измислил, когато той започна да недоволства от несъвършените оръжия. Предложих да опитаме с някакъв друг материал вместо с все същите хилави дръвчета, които растат из тясната ни крайречна долина; може би с нещо по-екзотично, например със сърцевината на маслиненото дърво, което расте по земите на хетите, или с абанос от страната Куш; или пък с още по-необичайни материали, като рог от носорог или слонска бивни.
	Още щом се захванахме, се сблъскахме с безброй трудности, първата от които се оказа чупливостта на тези материали. В естественото си състояние никой от тях не можеше да се огъне, без да се пречупи; само най-големите и съответно най-скъпите слонски бивни биха ни позволили да издяламе един цял лък от тях. Аз обаче разреших и двата проблема, като разцепих една по-малка кост на трески и ги залепих една за друга, така че да се получат необходимите големина и дебелина за цял лък. Но за нещастие той се оказа прекалено здрав, за да може да бъде опънат от човешка ръка.
	Все пак близко беше до ума оттук насетне да опитваме, съчетавайки всичките четири избрани материала — маслинено дърво, абанос, рог от носорог и слонова кост. Разбира се, бяха ни нужни месеци опити с различните комбинации, които измислях, както и с различните видове лепило, които използвахме, за да ги споим. Някак си все не успявахме да намерим достатъчно силно лепило. Най-накрая разреших и тази последна трудност, като увих около лъка тел, която да не позволява на споените части да се отлепят една от друга. Наложи се двама яки мъже да помагат на Танус, докато той я огъваше около лъка, преди още да е изстинало лепилото. И когато то се охлади, най-сетне като че ли бяхме улучили съвършеното съчетание на здравина и гъвкавост.
	Тогава откъснах ивици от корема на черногривест лъв, който младежът преследва и уби с бронзовото си бойно копие някъде в пустинята. След като внимателно ги ощавих и навързах един за друг, направих от тях тетивата. И резултатът от всичко това беше блестящ лък с такава мощ, че един-единствен човек сред стотиците, които се бяха опитвали, беше способен да го опъне докрай.
	Стрелбата с лък повеляваше да застанеш срещу целта, да опънеш тетивата и да задържиш, докато получиш заповед да пуснеш стрелата. Но дори Танус не би могъл да опъне лъка по този начин и в същото време да не изпусне целта. Затова се принуди да си изработи съвсем нов стил. Заставаше странично спрямо целта, издавайки лявото си рамо напред, и като държеше лъка в опънатата си лява ръка, с дясната опъваше тетивата, докато перцето на стрелата не докоснеше устните му, а мускулите на ръцете и гърдите му се напрягаха от усилие. И тогава, в мига на най-голямо напрежение, на пръв поглед дори без да се прицели, той отпускаше тетивата.
	В началото стрелите му хвърчаха напосоки като диви пчели, които напускат кошера си, но той упорстваше с дни и дори месеци. Пръстите на дясната му ръка се покриха с рани от постоянното търкане о тетивата, но с времето загрубяха и станаха по-силни. Вътрешната страна на лявата му ръка пък постоянно се жулеше от тетивата, която при отпускането си всеки път изплющяваше върху нея, но аз му измайсторих специален кожен предпазител. И Танус от сутрин до мрак се упражняваше.
	Дори и аз вече бях загубил надежда, че някога ще успее да овладее истински лъка, но той не се отказа. Бавно, мъчително бавно, той успя да се пребори с него дотолкова, че да изпраща една подир друга три стрели толкова бързо, че и трите да се окажат едновременно във въздуха. При това поне две от тях улучваха право в целта — бронзов диск с големината на човешка глава, окачен на около петдесетина крачки от мястото, където заставаше Танус. И с такава сила летяха неговите стрели, че свободно преминаваха през метала, макар той да беше с дебелината на малкия ми пръст.
	Танус нарече това могъщо оръжие „Ланата“, което беше детското име на господарката ми. И сега тя стоеше до него, а в лявата си ръка той държеше съименника й. Бяха прекрасна двойка, дори прекалено прекрасна, за да мога да ги наблюдавам спокойно. Затова и доста рязко казах на господарката си:
	— Ела веднага тук, отзад! Там, където си застанала, е опасно.
	Тя не благоволи да ме погледне дори, но затова пък ми направи определен жест зад гърба си. Всички от екипажа на галерата го видяха и по-смелите се закискаха. Навярно някоя от онези черни лисици, прислужничките й, я е научила на подобни обноски, които повече подхождат на жените от крайречните кръчми, отколкото на благородната наследница на рода на Интеф. Замислих се дали да изразя на глас възмущението си и да се опитам да я вразумя, но в крайна сметка се отказах от подобно рисковано начинание: господарката се поддаваше на убеждение само когато биваше в определено настроение. Така че вместо това се заех усърдно да бия бронзовия гонг, прикривайки обидата и тревогата си.
	Острият звън се разнесе из прозрачните води на лагуната, като само за миг навсякъде около нас въздухът се изпълни с пърхане на птичи криле; из тръстиките, из скритите вади, както и от повърхността на самото езеро към небето се издигна облак от пернати обитатели на могъщата река, който закри слънцето над главите ни. Бяха стотици разновидности: мерни и бели ибиси с глави на лешояди — свещените птици на речната богиня; ята кряскащи диви гъски, оперени в червеникавокафяво, всяка с по една рубиненочервена капчица в средата на гърдите си; синкавозелени или мастиленочерни чапли с клюнове като мечове, които цепеха простора с мощните си криле; диви патици — толкова многобройни, че човек трудно можеше да ги обхване поглед, а гледката, която представляваха, му се струваше невероятна.
	Ловът на диви патици е едно от любимите занимания на египетската аристокрация, но днес ние преследвахме друга цел. В този миг далеч пред нас забелязах огледалната повърхност на водата да се раздвижва неспокойно. Нещо тежко и голямо се беше размърдало и стомахът ми се сви при мисълта за ужасния звяр, който се беше разшавал. Танус също забеляза раздвижването, но реакцията му беше различна от моята. Облиза се като хрътка, а мъжете наоколо завикаха в хор заедно с него и натиснаха веслата. „Дъхът на Хор“ се стрелна напред, сякаш беше някоя от онези птици, които ни бяха засенчили слънцето, а господарката ми изкрещя от вълнение и удари с малкото си юмруче мускулестото рамо на Танус.
	Водите се размърдаха още веднъж и той даде знак на кормчията да следва посоката на движението, докато аз продължавах да млатя гонга, вдъхвайки си повече кураж. Достигнахме мястото, където бяхме видели водата да се раздвижва. Галерата ни плавно застина, а всички на борда внимателно започнаха да оглеждат наоколо.
	Само аз от мястото си можех да погледна зад кърмата. Дъното беше плитко и водата беше почти толкова прозрачна, колкото и въздухът край нас. Изкрещях пронизително като господарката ми преди това и рязко се отдръпнах от кърмата — чудовището се намираше точно под кораба ни.
	Хипопотамът е най-любимото същество на Хапи, богинята на Нил. Само с нейното съгласие можехме да го убиваме. За тази цел сутринта Танус се беше молил и бе извършил жертвоприношение в храма на богинята заедно с господарката ми. Разбира се, Хапи е нейната богиня-покровителка, но се съмнявам, че само това е било причината за дейното й участие в церемонията.
	Хипопотамът беше огромен стар мъжкар. Изглеждаше ми голям колкото галерата ни — гигантска маса, която се влачеше по дъното на лагуната и чиито забавени от водата движения я оприличават на създание, излязло от нечий кошмар. Изпод краката му хвърчеше кал, както антилопата вдига прах, докато препуска в пустинята.
	С помощта на кормилото Танус завъртя галерата и се понесохме подир хипопотама. Но дори с бавения си и спокоен ход под водата той скоро се откъсна от нас. Тъмната му сянка се изгуби в зелените дълбини на лагуната.
	— Гребете по-бързо! Дъхът на Сет да ви гори дано, гребете! — крещеше Танус на хората си, но когато един от офицерите замахна с камшика, той се намръщи и поклати отрицателно глава. Никога не съм го виждал да прибягва без сериозна причина до бича си.
	Изведнъж хипопотамът изскочи на повърхността пред нас и изхвърли облак зловонна пара от дробовете си. Макар да беше на повече от изстрел с лък от нас, смрадливият му дъх ни удари право в носа. За миг гърбът му заприлича на някакъв остров от гранит насред лагуната, след което той пое дъх и със свистене бързо се скри.
	— След него! — разнесе се гласът на Танус.
	— Ей го там — извиках аз и посочих на едната страна, — връща се обратно.
	— Много добре, приятелю — засмя се младежът, — все още може да излезе войник от теб.
	Тази забележка беше, общо взето, смешна, защото аз съм писар, мъдрец и човек на изкуството. Моите подвизи са плод на мисълта. Все пак се изпълних с детинска радост както всеки път, когато той ме похвалеше за нещо, и за миг забравих за страховете си, увлечен в гонитбата.
	На юг от нас останалите галери от флотилията също се бяха включили в преследването. Жреците на Хапи винаги водеха точни сметки относно броя на огромните обитатели на лагуната и сега бяха дали позволението си за идващия празник на Озирис да бъдат убити не повече от петдесет. Така щяха да останат около триста от свещените животни на богинята: достатъчно според жреците за това водните пътища да не се задръстват от плевели, тръстиките да не заемат от обработваемата земя, а и храмът да може да разчита на постоянно снабдяване с месо. Само жреците имаха правото да се хранят с месо от хипопотам извън десетте дни на празненствата в чест на Озирис.
	Гонитбата се пренесе из цялата лагуна; превръщайки се в някакъв сложен и неразбираем танц, в които галерите се въртяха на всички страни, а изплашените до смърт животни бягаха пред тях, гмуркайки се или, напротив, излизайки на повърхността, за да избълват облаци пара над главите си, да изсумтят страховито и да се потопят отново. Но всеки път те се задържаха все по-кратко под водата, изскачаха все по-често на повърхността, защото дробовете им се изпразваха и зверовете не смогваха да ги изпълнят докрай, преди преследващите галери да ги настигнат, принуждавайки ги да се гмурнат отново. През цялото това време бронзовите гонгове на кърмата на всеки кораб не замлъкваха и звънът им се сливаше с възбудените викове на гребците и подканванията на кормчиите. Наоколо беше неописуема врява и суматоха и дори аз установих, че викам и крещя като най-кръвожадните ловци край себе си.
	Танус беше насочил вниманието си върху първия хипопотам, който се оказа и най-големият. Дори не поглеждаше към женските и по-младите самци, които се показваха на не повече стрела разстояние от лодката ни, и неотстъпно преследваше огромния звяр при всичките му смени на посоката, като при всяко негово появяване на повърхността го застигахме все повече и повече. При цялото си вълнение не можех да не отдам заслуженото на умението, с което младежът направляваше „Дъхът на Хор“, както и начина, по който екипажът реагираше на всеки негов знак. Хората, които командваше, винаги се справяха добре. Пък и как иначе би могъл да се изкачи толкова бързо до такъв висок пост, след като нито разполагаше с богатство, нито имаше влиятелен покровител. Всичко, което бе постигнал, дължеше единствено на себе си и въпреки опитите на скритите му врагове, които му поставяха капани на всяка крачка, продължаваше да си пробива път напред.
	Изведнъж хипопотамът изскочи на повърхността на не повече от тридесет крачки от нашите лъкове. Блестеше на слънцето и плашеше с огромното си черно туловище; от широките му ноздри излизаха кълба пара като на онова създание в подземния свят, което изтръгва и разкъсва сърцата на провинилите се пред боговете.
	Танус веднага грабна една стрела и я пусна по посока на звяра. За сетен път Ланата изсвири злокобната си песен и стрелата полетя напред. Още докато свистеше във въздуха, тя бе последвана от втора, от трета. Тетивата жужеше като струна на лютня, а стрелите една след друга се забиваха в целта. Хипопотамът изрева, щом те потънаха наполовина в широкия му гръб, и отново се гмурна под водата.
	Стрелите за този лък бяха измислени от мен. Бях махнал перцата им и на тяхно място бях закачил плавки от баобаб, каквито рибарите използват за мрежите си. Така бяха прикачени към стрелата, че да не мърдат при полета, но щом животното се потопи, да се отлепят от нея и да останат по повърхността на водата. Бях ги привързал за бронзовото острие на стрелата с тънък ленен конец, който се усукваше около пръчката, но се развиваше веднага щом плавката се откачеше. Така че сега, когато хипопотамът заплува под водата, трите малки плавки изхвръкнаха на повърхността и го последваха. Бях ги боядисал в яркожълто, така че да привличат погледа и по тях лесно да се определя местоположението на животното, дори и да се намира в дълбините на лагуната.
	Така Танус можеше да предвиди всеки опит на звяра да се отскубне и щом се покаже на повърхността, „Лъхът на Хор“ все го пресрещаше и върху лъскавия му черен гръб отново се изсипваше дъжд от стрели. След хипопотама се образуваха гирлянди от малки жълти коркчета, а водите около него почервеняваха от кръв. Въпреки дивата страст, обзела всеки в този миг, не можех да не изпитвам съжаление към раненото животно всеки път, щом то се покажеше ревящо на повърхността, където отново го връхлитаха свистящи смъртоносните стрели. Но съчувствието ми към жертвата ни в никакъв случай не се споделяше от младата ми господарка, която бе застанала сред най-голямата блъсканица на галерата и пищеше едновременно от страх и от удоволствие.
	Хипопотамът се показа над водата досами галерата ни, но този път се беше обърнал срещу „Дъхът на Хор“, който го настигаше. Челюстите му се разтвориха толкова широко, че чак гърлото му се виждаше — истински тунел от яркочервена плът, който спокойно можеше да погълне цял човек. Огромните зъби, които стърчаха из устата му, спряха дъха ми и при вида им потръпнах. Със зъбите на долната челюст животното се справяше с по-здравите и жилави стъбла на тръстиките. Отгоре също се показваха лъскави бели остриета, дебели колкото китката ми, които биха могли да разкъсат корпуса на „Дъхът на Хор“ със същата лекота, с която аз бих отхапал от пшенична питка. Скоро ми се беше случило да изследвам трупа на една селянка, която, както рязала тръстики на брега, имала нещастието да смути спокойствието на женски хипопотам с новородено. Жената беше разсечена на две с такава прецизност, сякаш я бяха рязали с най-фино бронзово острие.
	И сега това освирепяло чудовище с огромната си паст с блестящи зъби се бе насочило срещу нас, а аз, който при това стоях на кърмата и се намирах възможно най-далеч от него, бях замръзнал на мястото си от ужас. Танус пусна още една стрела, която влетя право в разтворената паст, но агонията на животното и без това вече беше толкова мъчителна, че то сякаш и не усети новата рана. Макар че тъкмо тя щеше да се окаже фаталната. Без капка колебание звярът се хвърли право срещу нас. От раненото му гърло се разнесе такъв яростен рев на предсмъртна болка, че някъде дълбоко се спука артерия и бликна кръв като фонтан. Кръвта, която животното плюеше пред себе си, скоро се превърна в облаци червена мъгла на фона на слънчевата светлина — красива и едновременно с това страховита гледка. И тогава хипопотамът се удари с все сила о носа на галерата ни.
	„Дъхът на Хор“ пореше водите със скоростта на тичаща газела, но звярът в своята ярост се оказа по-бърз, а туловището му бе толкова здраво и мощно, че сякаш се бяхме натъкнали на подводни скали. Гребците изпопадаха от пейките си, а аз самият бях запокитен с такава сила в предпазната преграда, че останах без дъх от страхотната болка в гърдите.
	И въпреки всичко не можех да не се огледам за господарката си. През сълзите от болка видях, че при удара тя полетя с главата напред. Танус протегна ръка да я задържи, но той самият беше изгубил равновесие, а и лъкът в лявата ръка му пречеше. Успя единствено да я хване за миг, така че да убие малко скоростта й, но тя се олюля безпомощно над преградата, размахвайки отчаяно ръце, и гърбът й надвисна над водата.
	— Танус! — изпищя тя и протегна ръка към него.
	С ловкостта на акробат той застана на крака и се опита да я сграбчи. За миг пръстите им се докоснаха, но после тя сякаш беше издърпана от някаква невидима сила и залитна на другата страна.
	От своето място можах да я видя как пада във водата. Преобърна се като котка във въздуха, а бялата й пола се развя, разкривайки прелестните й дълги бедра. Струваше ми се, че си отива завинаги, и тревожният ми зов отекна заедно с нейния отчаян нисък.
	— Момичето ми! — заплаках аз. — Мъничката ми!
	Защото бях сигурен, че е изгубена завинаги. В този миг целият й живот, такъв какъвто го знаех, преминаваше пред очите ми. Видях я отново как се учи да ходи, чух бебешките й гальовни думи, с които ме посрещаше — мен, любимата й бавачка. Видях я как израства и се превръща в жена и си припомних всяка радост и всяка болка, които ми беше причинила. И в мига, когато смятах, че ще я загубя завинаги, като че ли я обикнах още повече.
	Тя падна върху широкия, окървавен гръб на разярения хипопотам и за момент остана неподвижна върху него с прострени ръце и крака — като човек, подложен на жертвоприношение върху олтара на някаква отвратителна религия. Животното се замята, издигайки се високо над водата, като извиваше огромната си безформена глава назад, за да я докопа. Зачервените му свински очички хвърляха яростни искри, а огромната му челюст страховито прищракваше всеки път, щом се опитваше да я захапе.
	Лострис успя да се съвземе и да се вкопчи в две от стрелите, които стърчаха от гърба на хипопотама. Остана да лежи върху животното, разтворила широко ръце и крака. Вече не пищеше, а използваше всичко, на което беше способна, за да си спаси живота. Когато се удряха, огромните извити зъби на звяра издрънчаваха като металните оръжия на дуелиращи се бойци. И всеки път, когато се срещнеха, сякаш само един пръст ги отделяше от господарката ми и аз всеки момент очаквах стройното й краче да бъде откъснато като натежал грозд от лозницата, а сладката й младежка кръв да се омеси с онези ужасни кървища, които струяха от раните на хипопотама.
	На носа на галерата Танус бързо се окопити. За миг видях изражението на лицето му и мога да кажа, че беше ужасно. Той захвърли лъка си, защото вече не можеше да го използвали грабна меча си, изтегляйки го от ножницата от крокодилска кожа. Бронзовото острие, дълго колкото ръката му, заблестя на слънцето, наточено дотолкова, че да може да избръсне космите по тялото на собственика си.
	Той скочи върху планшира и за секунда остана да виси отгоре му, наблюдавайки гърчовете на смъртно раненото животно в краката си. След което се оттласна от палубата и като ястреб се стрелна напред, стиснал с две ръце меча си с острието надолу.
	Приземявайки се върху широкия врат на хипопотама, Танус го възседна, сякаш смяташе да го язди до самия подземен свят. Към силата на удара му, когато забиваше меча си в звяра, се беше прибавила цялата му тежест заедно с устрема на безумния му скок. Острието потъна до средата във врата на хипопотама, точно под черепа му, и разположил се като опитен ездач, Танус продължаваше да натиска навътре бронзовия си меч. Животното изпадна в още по-неописуема ярост. Всичко, което бе правил до този момент, бе нищо в сравнение с адските конвулсии, които настъпиха. Хипопотамът извади по-голямата част от туловището си над вълните, въртейки неистово глава на всички посоки и разплисквайки около себе си водни стени, които се стоварваха върху палубата на галерата и като завеса скриваха от ужасения ми поглед това, което ставаше там.
	През пръските вода наблюдавах как двамата безмилостно биват лашкани върху гърба на чудовището. Една от стрелите, за които се беше уловила Лострис, се строши в ръката й и тя едва не бе пометена. Ако това се беше случило, то тя със сигурност щеше да попадне между зъбите на хипопотама. Танус се обърна, с лявата си ръка я сграбчи и й помогна да се задържи, а с дясната продължаваше да забива бронзовото острие все по-надълбоко и по-надълбоко във врата на звяра.
	Неспособен да ги достигне, хипопотамът се хапеше сам, нанасяйки си ужасни рани, които зейваха по тялото му и оцветяваха в червено водата на разстояние от петдесет крачки около галерата, а Лострис и Танус бяха изпръскани от глава до пети с пурпур от шуртящата кръв. Лицата им се бяха превърнали в отвратителни маски, от които само очите им се белееха.
	Неудържимите предсмъртни конвулсии на хипопотама неусетно ги бяха отнесли надалеч от нас и аз пръв от всички усетих това.
	— Следвайте ги! Не ги изпускайте! — извиках на гребците, които мигом скочиха по местата си и „Дъхът на Хор“ отново се впусна в гонитба.
	В този миг и оръжието на Танус най-сетне трябва да е достигнало прешлените на хипопотама и да ги е разсякло. Огромното чудовище изведнъж застина. После се обърна по гръб с четирите си крака опънати нагоре и потъна, отнасяйки със себе си към дълбините Лострис и Танус.
	Аз все пак успях да надвия отчаянието, което ме бе сграбчило за гърлото, и гръмогласно заповядах на гребците:
	— Назад! Внимавайте да не ги затиснете с галерата! Плувци на носа!
	Сам останах изненадан от силата и авторитета на гласа си.
	Галерата беше спряна и леко се отдръпна назад. И преди да осъзная какво върша, ето ме хукнал начело на групичката войници, които бяха наскачали от местата си. Навярно всички биха си умрели от смях, ако някой техен офицер тръгнеше да се дави, но не и когато ставаше дума за Танус.
	Колкото до мен самия, аз вече си бях свалил полата и стоях чисто гол. Дори и със сто камшика да ме бяха заплашили, никога при други обстоятелства не бих извършил подобно нещо, защото един-единствен човек беше виждал пораженията, нанесени ми от държавния екзекутор преди толкова време, и това беше човекът, който заповяда да ме кастрират. Но сега съвсем бях забравил за обезобразеното си тяло.
	Аз самият съм опитен плувец и макар че сега, щом се замисля, изтръпвам пред тази си самонадеяност, наистина вярвам, че щях да скоча и да се гмурна в окървавените води, за да се опитам да спася господарката си. Но в мига, когато застанах на ръба на палубата, точно под мен вълните се разтвориха и на повърхността изплуваха две глави, от които струеше вода. Те бяха толкова плътно долепени една до друга, сякаш имах пред себе си двойка чифтосващи се видри. Едната глава беше чернокоса, другата — руса, но и от двете се носеше най-невероятният звук, който някога бях чувал. Те се смееха. Двамата се кикотеха и не можеха да си поемат дъх от смях, докато плуваха към галерата, прегърнали се толкова здраво, че се плашех да не се удавят.
	Мислите ми веднага се насочиха към това нагло безочие пред очите ми, както и към ужасната лудост, която бях на крачка да извърша. Като майка, чиято първа реакция, след като намери изгубеното си дете, е да го зашлеви, така и моят глас за миг изгуби цялата си авторитетност и зазвуча писклив и свадлив. И докато господарката ми и Танус се качваха на палубата, издърпвани от дузина ръце, аз използвах цялото си красноречие да й се скарам.
	— Ти безразсъдна, разюздана дивачка! Ти неразумна, егоистична, недисциплинирана хлапачка! Беше ми обещала! Беше ми дала клетва в девствеността на богинята…
	Тя се спусна към мен и обви с ръце врата ми.
	— О, Таита! — възкликна, смеейки се. — Видя ли го? Видя ли как Танус се хвърли да ме спасява? Не е ли това най-благородното деяние, което се е случвало някога? Досущ като героите от най-хубавите ти приказки.
	Това, че аз бях готов да извърша подобен героичен подвиг, не беше удостоено с никакво внимание, което засили раздразнението ми. На всичко отгоре изведнъж установих, че Лострис си е изгубила полата и че хладното, мокро тяло, което тя сега притискаше до моето, е съвсем голо. На суровите погледи на офицерите и войниците господарката ми показваше най-хубавия, най-стегнатия задник в цял Египет.
	Светкавично грабнах най-близкия щит и с него покрих и двама ни, като в същото време се развиках на робините да й намерят друга пола. Кикотенията им още повече ме разяриха и затова веднага щом двамата с Лострис си покрихме срамотиите, насочих яда си срещу Танус.
	— Колкото до теб, нехайнико безобразен, за теб ще доложа пред самия господар Интеф! Ще ти свали кожата от гърба, тъй да знаеш!
	— Няма да направиш такова нещо — засмя се Танус, като ме прегърна с мократа си, мускулеста ръка и така здраво ме притисна до себе си, че чак увиснах във въздуха, — защото добре знаеш, че и теб те чака същото. И все пак, приятелю, благодаря ти за вниманието.
	Докато ме държеше с едната си ръка, той се огледа наоколо и се намръщи. „Дъхът на Хор“ се беше откъснал доста от флотилията, но добре се виждаше, че ловът е приключил. Останалите галери бяха изпълнили докрай плана, разрешен от жреците.
	Той поклати глава.
	— Май нямахме много късмет — изсумтя и заповяда на един от офицерите да издигне флага за връщане.
	И като се усмихна пресилено, предложи:
	— Да напълним някоя кана с бира, а? Ще ни се наложи още дълго да чакаме, а от цялата тази работа страшно съм ожаднял.
	Насочи се към носа, където робините се суетяха около Лострис. В началото бях прекалено ядосан, за да се присъединя към празненството им на палубата, затова реших, че ще е по-достойно да остана сам на кърмата.
	— О, остави стареца да си се муси — прошепна Лострис на Танус така, че всички да чуят, докато той пълнеше повторно чашата си с пенливата течност. — Здравата се е изплашил, но като огладнее, ще омекне. Не можеш да си представиш колко обича да си похапва.
	Изобщо господарката ми е самото олицетворение на несправедливостта. Първо, никога не се муся, второ, не съм лакомник и трето, по онова време бях едва на трийсет; макар че, разбира се, за едно четиринадесетгодишно момиче всеки над двадесет вече е стар, а и трябва да си призная, че що се отнася до храната, наистина притежавам изтънчения вкус на познавач. А и печената дива гъска с фурми, която Лострис предизвикателно ми показваше, беше сред любимите ми ястия, което тя много добре знаеше.
	Оставих ги да се чувстват неудобно още известно време и едва когато Танус дойде лично да ми донесе кана бира и започна да ми се умилква с присъщата си чаровност, се престорих, че ми е минало, и склоних да отида на носа. И все пак, когато Лострис ме целуна по бузата, още й бях леко сърдит. Затова и тя заговори на висок глас, така че да привлече вниманието на околните:
	— Момичетата ми казват, че си поел командването на кораба като истински воин и си бил готов да скочиш във водата, за да ме спасяваш. О, Таита, какво бих правила без теб!
	Едва тогава си позволих да й се усмихна и да поема парчето гъше месо, което тя настоятелно ми предлагаше. Мръвката беше превъзходна, а и бирата беше първокласна. Но пак внимавах да не прекалявам с яденето, защото трябваше да си пазя фигурата, а и не можех да забравя онази забележка за апетита ми.
	Флотилията на Танус се беше разпръснала из цялата лагуна, но започна бързо да се прегрупира. Някои от галерите като нас бяха получили сериозни повреди. Две се бяха сблъскали в разгара на гонитбата, а други четири бяха станали жертва на преследваните животни. Все пак всички бързо се събраха и заеха местата си в бойния ред. След което се наредиха и провесили по мачтите си шарени знаменца, с които да покажат какъв им е уловът, една по една минаха покрай нашата. Щом се изравняха с „Дъхът на Хор“, екипажите им гръмогласно ни приветстваха. Танус отвръщаше на поздравите със свит юмрук, а знамето на Синия крокодил отново се развя гордо на мачтата, сякаш бяхме постигнали победа над страховити врагове. Детска работа ще кажете, но пък и аз съм си все още едно момче, което се радва по детски на военните почести.
	Когато всичко това свърши, флотилията се върна към първоначалния си ред и благодарение на умелото въртене на веслата го запази въпреки лекия бриз, който се бе появил неочаквано. Разбира се, все още никъде не се откриваше и следа от хипопотамите. Въпреки че от всяка галера бяха убили поне по един, а някои по два, дори по три, труповете на животните все още се криеха дълбоко в зелените води на лагуната. Знаех, че Танус е ядосан, защото „Дъхът на Хор“ не се беше показал най-добър и че продължителната схватка с хипопотама ни беше ограничила до едно-единствено животно. Беше свикнал винаги да се представя най-блестящо. Както и да е, днес не беше много въодушевен и затова скоро ни изостави, за да се заеме с поправките по корпуса.
	Хипопотамът беше пробил отдолу коритото и в галерата нахлуваше доста вода, така че дъното й трябваше постоянно да се изгребва с кожените кофи. Бе доста досадно и принуждаваше повечето мъже, вместо да си гледат работата като бойци или гребци, да се занимават с това. Ето защо си казах, че ще е добре да измисля нещо по-практично.
	И докато чакахме труповете на избитите животни да изплуват на повърхността, пратих една от робините да ми донесе кошницата, в която си държах пособията за писане. Поумувах малко и започнах да скицирам зародилата се в главата ми идея за механично изгребване на водата от дъното на боен кораб, докато той е в действие — метод, който не би изисквал усилията на половината екипаж. Беше на същия принцип както крайречните отводнителни системи. Реших, че спокойно биха могли с него да се занимават само двама души вместо дузина, както е с кофите.
	Завърших скицата си и се замислих за удара, който беше причинил пробива в корпуса ни. Открай време тактиката, използвана при бой в реката, беше същата с тази на сухопътните сражения. Галерите застават успоредно и се обсипват едни други със стрели. По някое време се доближават повече, закачат се един за друг и всичко се решава със силата на меча. Капитаните внимават на всяка цена да избягнат сблъсъка с противниковия съд, защото на това, общо взето, се гледа като на неумение да се управлява галерата.
	— А защо не… — мина ми изведнъж през ума и започнах да рисувам галера с подсилен нос. Малко по-късно, когато идеята ми започна да се оформя, прикачих на въпросния нос точно на височината на повърхността рог — подобен на този на носорога. Щяхме да го издяламе от твърдо и жилаво дърво и да го обковем с бронз. Насочен напред и леко надолу, той щеше да се забие право в корпуса на другия плавателен съд и да го отпори точно в средата. Толкова се бях залисал в заниманията си, че не усетих Танус, който тихомълком беше застанал зад гърба ми. Издърпа папируса от ръката ми и внимателно разгледа нарисуваното.
	Естествено беше му нужен само миг, за да разбере какво ми е хрумнало. Навремето, когато баща му загуби цялото си състояние, бях опитал всичко да му намеря богат покровител, който да му помогне да стане писар в някой храм, където да продължи образованието си. Защото твърдо вярвах, че с моя помощ той имаше всички изгледи да се превърне в един от големите умове на Египет; може би дори щеше да достигне славата на Имхотеп, който преди около хиляда години беше проектирал първите пирамиди в Сакра.
	Но както можеше да се очаква, усилията ми се оказаха безплодни, защото същият онзи скрит враг, чиято злоба и коварство бяха съсипали бащата, сега правеше всичко възможно да прегради пътя и пред сина. Никой в цялата страна не можеше да преодолее гибелното му влияние. Затова помогнах на Танус да влезе в армията. И за собствено вътрешно разочарование, както и напук на всичките ми страхове, че няма да се справи, трябваше да си призная, че тъкмо това е призванието му. А освен това той самият беше избрал военното поприще за свой път в живота — посочен още в първия ден, когато беше застанал с дървен меч в ръка срещу останалите деца.
	— Крастите на Сет да ме хванат дано! — плесна се той по челото, като прегледа рисунките. — Ти с твоята четчица струваш повече от десет дружини войници!
	Навикът му да светотатства с името на великия бог Сет винаги ме е притеснявал. Защото, макар и двамата с него да сме чеда на Хор, смятам, че не бива да се засягат другите божества в египетския пантеон. Аз например никога не подминавам светилище, без да се помоля или да извърша малко жертвоприношение, независимо колко скромен и незначителен е онзи, на когото е посветен. За мен това си е проява на благоразумие и презастраховане за бъдещето. Човек си има достатъчно врагове сред хората, за да си търси и сред боговете. Аз гледам по-скоро да угаждам на Сет, защото той ме плаши. Подозирам, че Танус знае това и нарочно говори такива неща, за да ме дразни. Но както и да е, топлотата, с която той ме похвали, ме накара скоро да забравя смущението си.
	— Как ти хрумна? — попита той. — Ето, аз съм войник и днес видях всичко, което си видял и ти. Защо тогава същите идеи не идват на мен?
	И двамата мигом се впуснахме в оживен разговор относно проектите ми. Разбира се, Лострис не можеше да стои настрана дълго време и скоро се присъедини към нас. Робините й бяха изсушили и сресали косата и й бяха оправили грима. Хубостта й ме разсейваше, още повече че тя безгрижно бе облегнала тънката си ръчичка върху рамото ми. Никога не би докоснала така мъж на публично място, защото би било против всякакво благоприличие и възпитание. Но аз не се водя мъж, а пък и въпреки че се опираше на мен, погледът й беше насочен единствено към Танус.
	Тя изпитваше някакво влечение към него още от времето, когато прохождаше. Тогава имаше навика да преследва навсякъде с широкоразтворени обятия важничещия десетгодишен Танус, без да се плаши ни най-малко от непрекъснатите си падания, като се мъчеше да имитира всяко негово движение. Когато той плюеше, плюеше и тя. Когато той ругаеше, тя се мъчеше да повтори същата ругатня, докато най-накрая момчето не ми се оплака: „Не можеш ли да я държиш настрана от мен, Таита? Та тя си е просто едно бебе!“ Сега обаче май не беше на същото мнение.
	Най-сетне разговорът ни беше прекъснат от нечий вик откъм носа и всички се завтекохме да видим какво става в лагуната. Първият умрял хипопотам се беше показал на повърхността. Подаваше се с корема нагоре, защото от излизащите газове коремът му се беше издул като детски балон — както ги правят от пикочния мехур на козел, а краката му стояха изпънати високо над него. Една от галерите забърза да го поеме. Някакъв моряк доплува до трупа и завърза единия му крак с въже, другият край на което се държеше на борда. Щом това стана готово, съдът бързо-бързо заплава към далечния бряг.
	Скоро лагуната се покри с огромните туловища на жертвите ни. Завързваха ги за лодките едно подир друго и ги завличаха надалеч. Танус привърза две за кърмата и гребците трябваше яко да се напрегнат, за да ги изтеглят до брега.
	Щом наближихме сушата, прикрих с длан очите си от лъчите на залязващото слънце и погледнах пред нас. Изглеждаше сякаш всичко живо — мъже, жени, деца — от целия Горен Египет ни очакваше върху пясъците. Хората неуморно танцуваха, пееха и приветстваха задаващата се флотилия. Движението на белите им дрехи напомняше за някаква огромна вълна, която се разбива о брега на спокойната лагуна.
	Всеки път щом някоя от галерите се доближеше до брега, групи мъже, които носеха само ленени препаски, нагазваха чак до подмишниците във водата, за да вържат подпухналите трупове. В своето вълнение те като че ли бяха забравили за постоянната заплаха от крокодили, които несъмнено дебнеха някъде из размътените зелени води. Всеки сезон тези кръвожадни дракони разкъсваха стотици хора. Понякога стават толкова дръзки, че излизат дори на брега, за да грабнат някое играещо си дете или пък селянка, която пере или налива вода.
	Но сега всички се интересуваха от едно — да получат късче месо. Мъжете хващаха здраво въжетата и изтегляха убитите животни на брега. Докато труповете им се плъзгаха по калния бряг, от тях лека-полека се отлепяха многобройните рибки, които на стада бяха нападнали безжизнените тела, за да се нагостят. Попаднали на сушата, те пляскаха и се гърчеха в калта като паднали звезди.
	Мъже и жени, стиснали ножове и брадви, пъплеха като мравки около плячката. Загубили разсъдък от лакомия, те разсичаха безмилостно гигантските туловища, ревейки и ръмжейки един срещу друг като лешоядите или хиените, наобиколили плячката на лъва, които се боричкат за всяко късче месо. Вечерта в храма щяха да очакват помощ от жреците тълпи нещастници, които в невниманието си са си отсекли по някой пръст или са забили до кост по ръцете или краката си опасните оръжия.
	Аз също щях да имам доста работа, защото ми се носеше славата на лечител, по-опитен дори от жреците на Озирис. И при цялата си скромност трябва да призная, че тази ми репутация не е съвсем незаслужена, а Хор ми е свидетел, че таксите, които взимам, са далеч по-умерени от тези на светите люде. Господарят Интеф ми позволява да задържам за себе си до една трета от онова, което си спечеля. Така че въпреки робското си положение съм порядъчно заможен.
	От кърмата на „Дъхът на Хор“ наблюдавах жалката пантомима на човешките слабости, която се разиграваше в краката ми. По традиция на народа се позволява да яде до насита от улова на брега, стига нищо да не бъде отнасяно у дома. Понеже живеем в плодородна земя, чиято почва се напоява и подхранва щедро от голямата река, общо взето, гладът е непознат. Но по-бедните съсловия могат да разчитат само на зърно и затова цели месеци минават, без да са вкусили месо. А освен всичко това празниците в чест на Озирис са време, когато всички задръжки биват забравени. На хората е позволено да се отдават, и то без никакви ограничения, на всички телесни сладости — ядене, пиене и плътска страст. На сутринта мнозина щяха да се оплакват от подути кореми, главоболие или пък да се разкайват за разхайтеността си, но беше още първият ден от празниците и никой не можеше да надмогне апетита си.
	Усмихнах се при вида на една майка, гола до кръста и оплескана от главата до петите с кръв и мазнотии, която се показа от зейналия корем на един от хипопотамите, сграбчила мърдащо в ръката й парче черен дроб, за да го захвърли на детето си някъде сред боричкащата се, пищяща тълпа от дечица, наобиколили трупа на звяра. Жената се скри отново сред вътрешностите на убитото животно, а детето се затича към един от стотиците огньове, запалени по брега. Там някое от по-големите му братчета пое внушителната мръвка и я хвърли в жарта. Само за миг около него се насъбраха цяла сюрия нетърпеливи деца, на които им течаха лигите като на кученца.
	Най-голямото дете набучи едва-що зачервилия се дроб на една жилава пръчка и го изтегли от огъня, за да се нахвърлят отгоре му братята и сестрите му. Всичко беше погълнато за секунда и децата разтвориха уста за още. Сигурно повечето от по-малките никога преди не са опитвали превъзходното месо на речната крава. То е сладко, крехко и хранително, но повечето е само тлъстина — дори у бивола или ивичестото диво магаре тя не е толкова много, а костният мозък е деликатес, достоен за самия Озирис. Народът ни почти не е вкусвал животинска тлъстина и затова вкусът й го подлудяваше. Всички се тъпчеха до забрава, което си беше тяхното право в този ден.
	Аз самият бях доволен, че не ми се налагаше да съм сред тази разбунена тълпа. Освен това бях спокоен, защото дворцовите слуги на господаря Интеф щяха да запазят най-сочните мръвки и костния мозък за двореца, където готвачите щяха да ми устроят истинско пиршество. В обкръжението на владетеля моето място е над всички останали; стоя по-високо дори от управителя на двореца или началника на личната гвардия, въпреки че и двамата са родени свободни. Разбира се, за това никога не се говори, но всички мълчаливо признават привилегированото ми и висшестоящо положение и малко са онези, които се осмеляват да ми го оспорват.
	Сега наблюдавах как слугите се захващат за работа, като разбутват народа и взимат онова, което е дължимо на моя господар, управителя и великия владетел на всичките двадесет и две номи в Горен Египет. Размахваха наляво и надясно тоягите си с ловкостта, придобита от дългогодишна практика, като точно нацелваха всеки гол гръб или задник, който им се изпречеше, и високо огласяваха заповедите си.
	Бивните на убитите животни принадлежаха по право на владетеля и слугите му ги събраха до една. Бяха не по-малко ценни от слоновата кост, която трябваше да внасяме чак от страната Куш, отвъд праговете на Нил. Последният слон в Египет е бил убит преди почти хиляда години, при царуването на един от фараоните от Четвъртата династия, или поне така твърдят йероглифите на стената в гробницата му. Естествено очакваше се моят господар да дари с една десета част от улова жреците на Хапи, които бяха назначените от самата нея пазачи на свещеното й стадо. Все пак какъв щеше да е размерът на този десятък, си беше работа единствено на моя господар и аз, който се заемах със сметките на двореца, много добре знаех къде отива лъвският пай от това съкровище. Господарят Интеф не прекалява с щедростта си дори и към една богиня.
	Колкото до кожите на хипопотамите, те принадлежаха на армията и щяха да се превърнат в бойни щитове за началниците в гвардията. Квартирмайстерите сега внимателно следяха за одирането на животните, защото всяка кожа имаше размерите на бедуинска шатра.
	Месото, което не се изядеше на брега, щеше да бъде сложено в саламура, опушено или изсушено. Би трябвало с него да се хранят войниците, членовете на съдилищата, служителите в храмовете, както и всички други държавни чиновници, но практика беше по-голямата част да бъде продавано, а печалбата съвсем естествено си проправяше път най-вече до хазната на господаря ми. Както вече казах, моят господар беше най-богатият човек в Горен Египет след фараона и с всяка година богатствата му нарастваха.
	Зад гърба ми настъпи раздвижване и аз се обърнах. Флотилията на Танус имаше още работа. Галерите се бяха подредили като за бой, успоредно на брега, но на около петдесет крачки навътре — там, където започваше дълбокото, всяка от тях долепила носа си до кърмата на предната. На всеки съд по преградите бяха застанали мъже с харпуни.
	Кръвта, както и изпадалите вътрешности бяха привлекли крокодилите. Не само от лагуната, но чак от главния ръкав на Нил те прииждаха, за да вземат участие в пиршеството. Мъжете с харпуните ги очакваха. Оръжията им представляваха дълги пръти, които имаха на върха си относително малки бронзови глави, коварно обкичени с шипове. На халки под металните глави бяха завързани здрави ленени въжета.
	Майсторството на мъжете с харпуните беше наистина впечатляващо. Щом дългата, тъмна сянка на някой от бронираните гущери се плъзнеше, мълчалива и злокобна, под повърхността на зелените води, оттласквайки се с огромната си опашка, те вече бяха готови да я посрещнат. Пропускаха крокодила да мине под лодките и след това, щом главата му се покажеше от другата страна, някой от тях се надвесваше над самата му глава и нанасяше удара си.
	Ударите не бяха силни: по-скоро изглеждаше, сякаш ловците само гальовно потупват зверовете с дългите си пръчки. Бронзовият накрайник беше остър като хирургически нож и целият потъваше под дебелата и защитена с огромни люспи кожа на влечугото. Ловците се целеха в задната част на врата му и толкова ловки бяха движенията им, че повечето пъти харпунът се забиваше точно в гръбначния мозък и чудовищата умираха веднага.
	Но в редките случаи, когато ударът не беше точен, раненият крокодил изпадаше в такива яростни конвулсии, че имахме чувството сякаш водата изригва пред очите ни. Само с едно извъртане на харпуна металният накрайник се откачаше и оставаше забит дълбоко под бронираната кожа на звяра. Тогава четирима мъжаги грабваха въжето, завързано за него, и се мъчеха да усмирят побеснялата от болка жертва. Ако крокодилът се окажеше прекалено едър — а някои от тях на дължина бяха повече от четири пъти човешки ръст, тогава въжето се понасяше в бесен ритъм над водата, жулейки и наранявайки дланите на онези, които се опитваха на всяка цена да го задържат в ръцете си.
	Случеше ли се това, дори изгладнелите тълпи на плажа прекратяваха пиршеството си, за да окуражат с викове и песни ловците, както и за да наблюдават отдалеч зрелището на борещия се за живота си крокодил и мъжете от лодките, които, ако въжето ни се скъсаше, падаха по гръб върху палубата. Но по-често въжето издържаше. Веднага щом ловците успееха да обърнат главата на влечугото към себе си, то повече нямаше как да се потопи и да заплува навътре към лагуната. Тогава въпреки бясната му съпротива звярът лека-полека биваше издърпан към кораба, където го очакваха други мъчители, въоръжени с тояги, които натрошаваха твърдия му като скала череп.
	Когато убитите крокодили бяха изкарани на брега, аз също слязох от галерата, за да ги огледам. Някои от подчинените на Танус вече се бяха заели с одирането им.
	Неговият полк бе получил почетното си название „гвардейци на Синия крокодил“ още от дядото на сегашния ни фараон, който също така им беше връчил знамето със Синия крокодил. Оттогава и бойните доспехи на войниците от полка се правят от люспестите кожи на тези дракони. Ако се обработят както трябва, те стават толкова здрави и издръжливи, че могат да защитят боеца както от стрела, така и от меч. От друга страна, тези брони са много по-леки от металните и понеже държат хлад, са особено подходящи за походи в пустинята. Самият Танус със своя шлем от крокодилска кожа, украсен с щраусови пера, както и с бронята си от същата кожа, грижливо излъскана и покрита с бронзови пластинки, може да внуши истински ужас у врага или пък да предизвика неудържимо желание у всяка девойка.
	Докато измервах и записвах дължината и широчината на убитите крокодили и наблюдавах как специално нарочените войници ги одират, към тези страховити чудовища не изпитах и капчица от съчувствието си към изкланите преди това речни крави. Според мен никъде в природата не може да се открие по-отвратително създание, ако изключим може би отровните змии.
	Погнусата, която ме обземаше все повече и повече, нарасна стократно, щом един от войниците разпори корема на най-едрото от тези гротескни същества и в калта се изсипаха смлените останки на младо момиче. Крокодилът беше погълнал наведнъж цялото му тяло от кръста нагоре. И въпреки че плътта на жертвата беше омекнала и се бе разкашкала от храносмилателните сокове, а от черепа надолу кожата се беше обелила, косата на момичето си стоеше непокътната, като грижливо сплетените плитки покриваха обезобразеното му лице. И за да бъде още по-жестока тази смразяваща гледка, около врата на момичето се виждаше огърлицата му, а по изглозганите му китки имаше гривнички от червени и сини мъниста.
	Щом тези ужасии се разкриха, изведнъж се дочу сърцераздирателен писък. Една жена разбута войниците и се просна на колене край жалките останки. Започна да си дере дрехите и да нарежда:
	— Детенцето ми! Мъничкото ми!
	Беше същата жена, която предишния ден идва в двореца да съобщи за изчезналата си дъщеря. Служителите, които я бяха приели, бяха на мнение, че детето е било отвлечено и продадено в робство от банда разбойници, каквито тероризираха страната. Тези банди се бяха превърнали в могъща сила, като не се страхуваха да извършват грозните си деяния посред бял ден и пред самите порти на градовете. Служителите в двореца бяха отговорили на жената, че не са в състояние да направят нищо за дъщеря й, защото държавата бе безсилна спрямо тези разбойници.
	Ето че веднъж подобни нерадостни твърдения се оказаха неверни. Майката бе разпознала детето си по украшенията. Аз самият бях покъртен от мъката на жената и пратих един от робите да намери отнякъде празна делва за вино. Въпреки че и жената, и детето й ми бяха непознати, не можах да сдържа сълзите си, докато помагах на нещастницата да събере останките на чедото си в делвата, за да им отреди прилично погребение.
	Докато тя се изгубваше сред безгрижната тълпа гуляйджии с делвата под мишница, аз разсъждавах за съдбата на детето й. Въпреки всички погребални ритуали и молитвите, които майката щеше да прочете за своята дъщеря, и дори ако случайно тя можеше да си позволи баснословната сума за едно най-обикновено мумифициране, сянката му не би могла да постигне безсмъртието в Отвъдното. Защото за да успее да се пресели там, трябва преди балсамирането тялото да е цяло и непокътнато. Бях изпълнен със съчувствие към нещастната майка. Това е една от слабостите на характера ми, които не мога да преодолея — винаги преживявам тежко грижите и болките на всеки непознат, когото срещна. Би било по-лесно, ако имах по-студено сърце и по-цинична душа.
	Както всеки път, когато нещо ме натъжава или обезсърчава, и сега посегнах към папируса и четчицата си и започнах подробно да описвам всичко, което се случваше около мен — написах за мъжете с харпуните, за безутешната майка, за одирането и разкъсването на парчета на убитите речни крави и на крокодилите върху пясъците край брега, за невъздържаността на пируващия народ.
	Вече бяха доста онези, които, натъпкали се с месо или прекалили с бирата, бяха изпопадали по земята и здравата хъркаха, без да ги е грижа, че останалите ги подритват и настъпват. По-младите, които по-малко се стесняваха, танцуваха и се прегръщаха, или пък използваха падащия здрач или недостатъчното прикритие на храстите и изпотъпканите тръстики, за да се отдават на долните си страсти. Тази повсеместна развала беше просто един от симптомите на ширещата се из цялата страна болест и поквара. Навярно нямаше да бъде така, ако имахме силен фараон, а администрацията в Тива повече зачиташе морала и принципите на справедливостта. Простолюдието само подражава на онези, които стоят над него.
	И колкото и да бях отвратен от това, което виждаха очите ми, пак се заех да го опиша съвсем съвестно и точно. И така измина цял час, в който аз, разположил се с кръстосани крака на кърмата на „Дъхът на Хор“, пишех и рисувах. Слънцето почти беше залязло, сякаш искаше да утоли жаждата си в голямата река, оставяйки само медночервени отблясъци върху водата и някакво слабо сияние като от дим на небето на запад, сякаш е подпалило тръстиките.
	Тълпите на брега ставаха все по-диви и невъздържани. Проститутките добре си вършеха работата. Наблюдавах как една доста едра и закръгленичка служителка в храма на любовта, която носеше върху челото си отличителния яркосин знак на посестримите си, отвежда някакво мършаво моряче, на половината на ръста й, в сенките отвъд огньовете. Там тя свали дрехите си и му предложи тръпнещия си в очакване внушителен задник. Надавайки радостни възгласи, дребосъкът я възседна, както го правят кучетата, и само след секунди тя викаше от удоволствие не по-зле от него. Започнах да рисувам лудата им забава, но скоро съвсем притъмня и трябваше да прекратя тези си занимания за днес.
	Щом оставих папируса, внезапно ми мина през ума, че от случая с мъртвото дете не съм виждал господарката си. Скочих на крака, обзет от луда паника. Как можах да бъда толкова разсеян? Господарката ми винаги е била възпитавана строго — аз самият съм имал грижата за това. Беше добро дете, което зачиташе морала и всички задължения, наложени й от закона и традицията. Също така тя ясно си даваше сметка за името и честта на аристократичния си род и за собственото си положение в обществото. И което беше може би най-важно, гледаше на баща си с неговия авторитет и строг характер със същото страхопочитание, с което и аз самият. Така че нямаше място за недоверие от моя страна.
	Аз й имах доверие толкова, колкото бих имал и на себе си, ако бях на нейно място в тази възраст на разцъфтяваща женственост и горещи страсти, някъде в мрака, сама с красив и също толкова страстен млад войник, който ми е завъртял главата.
	Паниката ми не се дължеше толкова на страха, че господарката ми може да се раздели с девствеността си — този ефирен талисман, който, веднъж изгубен, никой не оплаква дълго, колкото на доста по-сериозната заплаха за собствената ми кожа. Още на другия ден щяхме да се завърнем в Карнак, в двореца на господаря ми Интеф, където винаги биха се намерили злонамерени гласове, които да разпространят мълвата за каквито и да било отклонения от моя или нейна страна.
	Шпионите на моя господар проникваха във всяко съсловие на обществото и покриваха всеки кът от страната: от пристанищата и нивите до двореца на фараона. Бяха по-многобройни дори от моите, защото той разполагаше с повече средства да им плаща. Много от тях обслужваха едновременно и двама ни и често шпионските ни мрежи се припокриваха. Ако Лострис наистина засегнеше честта на някого — на баща си, на рода си, а и на мен, нейния възпитател и пазител, то господарят ми би го научил още на сутринта, както, разбира се, бих го научил и аз.
	Обиколих тичешком галерата от единия до другия й край. Изкачих се до кулата на кърмата и отчаяно я затърсих с поглед по плажа. Никъде не можах да открия и следа от нея или от Танус и това само потвърди най-ужасните ми страхове.
	Изобщо не ми идваше наум къде да ги търся в тази обладана от всеобща лудост нощ. Започнах безпомощно да кърша ръце като в предсмъртна агония, но навреме се спрях. Опитвам се, доколкото е възможно, да избягна тези прояви на женственост. Изпитвам истинско отвращение при вила на онези тлъсти, превзети и вечно позиращи същества, които са станали жертва на същото като мен. Винаги се мъча да се държа като мъж, а не като евнух.
	С усилия успях да превъзмогна слабостта си и да си наложа изражението на решителност и непоколебимост, което неведнъж бях забелязвал у Танус в разгара на най-ожесточени сражения; така че скоро си възвърнах разсъдъка и отново започнах да мисля рационално. Питах се как би постъпила господарката ми в такъв момент. Разбира се, познавах я твърде добре. Все пак бях я наблюдавал в продължение на четиринадесет години. Знаех, че е твърде взискателна, а и че никога няма да забрави благородния си произход, за да се смеси с пияната тълпа на брега или да се крие по храстите, за да се отдава на животински радости като онзи моряк с дебелата проститутка. Също така знаех, че не бих могъл да разчитам на ничия помощ в търсенето, защото това би означавало господарят Интеф да научи всичко. Трябваше да се оправям сам.
	Та в какво скривалище би се оставила Лострис да бъде отведена? Като повечето момичета на нейната възраст и тя вярваше в романтичната любов. Съмнявам се много да се е замисляла за по-земните аспекти на чисто физическия акт въпреки усилията на онези малки черни мръснички да я просветят. Никога не беше проявявала кой знае какъв интерес към техническата страна на въпроса, когато аз, изпълнявайки задълженията си, се бях опитвал да я подготвя за живота, така че да знае да се пази.
	Реших, че трябва да я търся на такова място, което би отговаряло на нейните очаквания за сантиментална любов. Ако някъде на „Дъхът на Хор“ имаше кабина или друго затворено помещение, отдавна щях да съм проверил там, но нашите речни съдове представляват малки и практични бойни галери, за които най-важното е бързината и маневреността. Екипажът спеше върху самата палуба, а капитанът и останалите офицери можеха да се радват само на един сламен навес за подслон. А в момента дори и той не беше разпънат, така че нямаше място, където двамата да се скрият.
	Карнак и дворецът се намираха на половин ден път. Едва сега робите се бяха заели да разпъват шатрите ни на островче, където групата ни щеше да се радва на спокойствие настрана от простосмъртните. Закъснението им беше по принцип непростимо, но в случая ги оправдаваше участието им в празненствата. На светлината на факлите можех да видя, че не един и двама от тях едва се държат на краката си, докато се борят с въжетата. Още не беше издигната палатката на Лострис, така че любовниците не биха могли да се наслаждават на удобството на килимите, бродираните завеси, пухените дюшеци и меките чаршафи. И така, къде можеше да са отишли?
	В този миг вниманието ми привлече меката светлина на факли някъде отвъд лагуната. Веднага на помощ ми дойде интуицията. Сетих се, че като се имат предвид отношенията на господарката ми с богинята Хапи, нейният храм върху живописното островче в средата на лагуната би било точно мястото, което да привлече неудържимо Лострис. Огледах се с надеждата да открия начин и аз да достигна острова. Въпреки че на брега имаше изтеглени много лодки, всички лодкари бяха пияни.
	Тогава забелязах Кратас. Щраусовите пера върху шлема му стърчаха високо над тълпата, а гордата му осанка го отличаваше от околните.
	— Кратас! — извиках аз, а той се обърна и ми махна.
	Беше най-висшият офицер след Танус и най-преданият му приятел. На него можех да имам доверие като на никого друг.
	— Намери ми лодка! — изкрещях му. — Каквато и да е!
	Видът ми беше толкова изразителен, а и гласът ми прозвуча така пискливо, че той успя да ме разбере, колкото и далеч да се намираше от мен. Типична негова черта беше да не губи нито миг в ненужни въпроси или колебания. Отиде до най-близката лодка, чийто собственик лежеше мъртвопиян на дъното й. Кратас го хвана за врата и с лекота го вдигна. Пусна го върху пясъка, а лодкарят така и не помръдна, оставайки в същото положение, в което го бяха захвърлили. Офицерът сам избута лодката във водата и с няколко удара с дългия прът се нареди успоредно с „Дъхът на Хор“. В бързината си да сляза от кърмата се спънах и артистично тупнах в малката ладия.
	— Към храма, Кратас — малко тържествено му посочих острова, след като се изправих на крака, — и дано благосклонната Хапи ни отведе там, преди да е станало твърде късно!
	С помощта на вечерния бриз, който издуваше триъгълното платно на лодката, ние се понесохме по тъмните води и скоро пристигнахме до каменния кей пред храма. Кратас привърза ладията към една от халките, пригодени за целта, и понечи да ме последва на брега, но аз го възпрях.
	— Става дума за Танус, не за мен — рекох му, — така че ако обичаш, стой тук.
	Той се поколеба за миг, но след това кимна.
	— Ще чакам да ме повикаш.
	Извади меча си и ми го подаде откъм дръжката.
	— Може да ти потрябва.
	Поклатих глава.
	— Не е този род опасността. Освен това си нося камата. Но ти благодаря за доверието.
	Оставих го в лодката и се затичах по каменните стъпала към входа на храма.
	Факлите, които бяха окачени върху високите колони на входа, хвърляха оскъдна светлина, която сякаш вдъхваше живот на фигурите от барелефите по стените и ги понасяше във вихрен танц. Хапи е сред любимите ми божества. В интерес на истината тя не е нито бог, нито богиня, а представлява странно брадато, хермафродитно същество, надарено едновременно с внушителен пенис и с не по-малко впечатляваща вагина, както и с натежали гърди, които могат да накърмят всекиго. Представлява обожествения Нил и в същото време богинята на плодородието. Двете египетски царства зависят изцяло от нея и периодичните разливи на великата река са второто й аз. Способна е постоянно да си променя пола, а също, по примера и на други египетски богове, да приема формата на което животно си поиска. Любимото й превъплъщение е в хипопотам. Въпреки съмнителната й полова принадлежност обаче господарката ми Лострис винаги я е смятала за жена, както и аз самият. Но жреците на Хапи може би мислят различно по въпроса.
	Изображенията й по каменните стени я представяха едра и по майчински блага. Оцветена в малко болнави оттенъци на червено, жълто и синьо, тя сияеше с усмивката на речната крава, сякаш подканваше всички нас, създанията на природата, да бъдем плодоносни и да се размножаваме. Като се имат предвид тревогите, които ме преследваха тогава, подобна покана ми звучеше най-малкото неуместно. Имах неприятното чувство, че може би точно в този момент повереното ми съкровище се мъчи да спечели благосклонността на богинята, изпълнявайки повелите й.
	Край страничния олтар бе коленичила някаква жрица. Бързо притичах при нея и като я хванах за качулката й, настоятелно я дръпнах.
	— Свята сестро, кажи ми, виждала ли си господарката Лострис, дъщерята на великия владетел?
	Много малко бяха жителите на Горен Египет, които да не знаят как изглежда господарката ми. Всички я тачеха заради красотата, веселия й характер и винаги доброто й разположение на духа и затова все се тълпяха около нея и я поздравяваха на улицата и по пазарите.
	Жрицата, набръчкана и беззъба старица, ми се усмихна и с такова потайно и съучастническо изражение докосна носа си с пръст, че всъщност затвърди и най-големите ми страхове.
	Дръпнах я повторно, този път не толкова любезно.
	— Къде е тя, почитаема майко? Умолявам те, отговори ми!
	В отговор тя само посочи вратите към вътрешното светилище.
	Завтекох се по каменните плочки, като ритъмът на сърцето ми беше по-забързан и от крачките ми, ала при цялото си вълнение пак не можех вътрешно да не се удивя от дързостта на господарката си. Макар да беше член на висшата аристокрация, да имаше достъп до всички светини в царството, надали в цял Египет щеше да се намери друг, който да избере подобно място за любовна среща.
	На входа към светилището се спрях. Интуицията не ме беше излъгала. Ето ги двамата заедно, както най-силно се страхувах, че ще ги заваря. И толкова бях убеден, че се случва тъкмо най-страшното, че едва не им извиках да спрат. Но успях да се възпра навреме.
	Господарката ми беше облечена, дори повече от обикновено, защото беше покрила гърдите си, а на главата си носеше син вълнен шал. Беше клекнала пред гигантската статуя на Хапи. Богинята й се усмихваше отвисоко, обкичена с венци от водни лилии.
	Танус също беше коленичил до нея. Беше оставил настрана оръжията и бронята си. Те бяха натрупани при входа на светилището. Беше облечен само в ленена риза и къса туника, а на краката си носеше сандали. Двамата се държаха за ръце и лицата им почти се докосваха, докато те тържествено си шепнеха нещо.
	Първоначалните ми подозрения се оказаха неоправдани и аз изпитах срам и угризения. Как бях могъл да се усъмня в господарката си? Понечих тихичко да се оттегля, макар че щях да отида само до страничния олтар, където да изкажа благодарностите си към богинята за нейната закрила и откъдето бих могъл да наблюдавам какво ще се случи по-нататък. Но точно в този миг Лострис се изправи и неуверено се доближи до статуята. Толкова бях привлечен от младежката й грация, че останах да й се полюбувам.
	Тя откачи от врата си фигурката от лапис лазули, която й бях направил. С болка осъзнах, че смята да го дари на богинята като жертвоприношение. Това бижу беше изработено с цялата ми любов към нея и не можех да понеса мисълта, че някой ден ще напусне шията й. Лострис застана на пръсти, за да може да го сложи на шията на статуята. После отново коленичи и целуна краката на богинята, а Танус я наблюдаваше от мястото си, без да помръдне.
	Господарката се изправи повторно и се обърна към него, но в същия миг ме забеляза на входа. Искаше ми се да потъна вдън земя, ме бях любопитствал в толкова интимен миг. Но за моя изненада лицето й разцъфтя в радостна усмивка и преди да успея да избягам, тя ме настигна и ме хвана за ръцете.
	— О, Таита, толкова се радвам, че си тук — точно ти и никой друг! Тъкмо ти ни трябваш. Така всичко се нарежда чудесно.
	Тя ме въведе в светилището, а Танус се изправи и ме посрещна усмихнат, поемайки другата ми ръка.
	— Благодаря ти, че дойде. Винаги съм знаел, че мога да разчитам на теб.
	Искаше ми се мотивите ми да се появя тук да бяха наистина тъй чисти, както те си мислеха, така че прикрих неудобството си с любяща усмивка.
	— Коленичи ето тук! — заповяда ми Лострис. — Тук, откъдето ще можеш да чуеш всяка дума, която двамата си казваме. Ти ще бъдеш наш свидетел пред Хапи и всички египетски богове.
	И тъй, тя ме накара да коленича, а след това двамата с Танус заеха отново местата си пред лицето на богинята и като се хванаха за ръце, се загледаха продължително в очите.
	Лострис заговори първа.
	— Ти си моето слънце — прошепна тя. — Денят ми е мрачен без теб.
	— Ти си Нил, който напоява сърцето ми — отговори й тихо Танус. — Водите на твоята любов хранят душата ми.
	— Ти си мой мъж — в този живот и във всички останали.
	— Ти си моя жена и се кълна в любовта си към теб. Кълна се в дъха и кръвта на Хор — възкликна той ясно и отчетливо, така че гласът му отекна между каменните стени.
	— Приемам твоята клетва и ти я връщам стократно по-тежка — извика господарката ми. — Никой не може да застане помежду ни. Нищо не може да ни раздели. Ние сме едно цяло завинаги.
	Тя вдигна лицето си и той я целуна страстно и продължително. Доколкото знам, това беше първата им целувка. Чувствах се като удостоен с чест да присъствам в такъв важен миг.
	Докато те се прегръщаха, откъм лагуната се понесе хладен повей, който обиколи мрачните зали на храма и пламъците на факлите заиграха над главите ни, така че за миг лицата на влюбените се размътиха пред погледа ми, а образът на богинята се раздвижи. Вятърът изчезна така бързо, както беше дошъл, но шепотът му между грамадните каменни колони сякаш напомняше за злорадия смях на боговете и аз неволно потръпнах, изпълнен със суеверен страх.
	Винаги е опасно да предизвикваш боговете със странни желания, а Лострис беше поискала тъкмо невъзможното. Това беше моментът, който в продължение на години бях предусещал, че се задава, и от който винаги съм се страхувал повече, отколкото от мига на собствената си смърт. Клетвата, която двамата си бяха дали, никога нямаше да се сбъдне. Колкото и дълбоко да са си вярвали, когато я произнасяха, това, което желаеха, не можеше да стане. И когато най-накрая устните им се отлепиха и те се обърнаха към мен, сърцето ми се сви от мъка.
	— Защо си толкова тъжен, Таита? — попита Лострис, обзета от неописуема радост. — Радвай се с мен, защото това е най-щастливият ден в живота ми.
	Усмихнах се насила, но никаква дума не можех да измисля вместо утеха или поздравление за двамата, които обичах най-много на света. Затова стоях с глупава усмивка на устните и най-дълбоко отчаяние в душата.
	Танус ме изправи на крака и ме прегърна.
	— Ти ще говориш с господаря Интеф от мое име, нали? — попита и ме притисна още по-силно.
	— О, да, Таита — присъедини се към молбата му Лострис. — Баща ми винаги се вслушва в думите ти. Ти си единственият, който може да свърши тази работа за нас. Нали няма да ни изоставиш, Таита? Никога не си го правил, никога, през целия ми живот. Ще го направиш заради мен, нали?
	Какво да им река? Не можех да бъда толкова жесток, че да им разкрия истината. Не можех да произнеса онези думи, с които да попаря тази млада и нежна любов. Те очакваха от мен да им кажа нещо, да изразя радостта си заради тяхното щастие и да им обещая помощта и подкрепата си. Но аз стоях безмълвен, с пресъхнала уста, сякаш бях нахапал неузрял нар.
	— Какво има, Таита? — Лицето на любимата ми господарка посърна. — Защо не се радваш с нас?
	— Знаете, че обичам и двама ви, но… — не можах да продължа.
	— Но? Но какво, Таита? — искаше да знае тя. — Защо ми говориш така и ми се мусиш в най-щастливия ден?
	Лека-полека я обземаше гняв, устата й увисваше надолу, а в очите й напираха сълзи.
	— Не искаш да ни помогнеш, така ли? Забрави ли всичките обещания, които си ми давал през годините?
	Тя се приближи до мен и предизвикателно долени лицето си до моето.
	— Господарке, моля те да не говориш такива неща. Не заслужавам подобни обвинения. Не, ще ме изслушаш! — Сложих пръста си върху устните й, за да не избухне отново. — Не става дума за мен. А за баща ти, господаря Интеф…
	— Точно така. — Нетърпеливо отмести ръката ми Лострис. — Баща ми! Ти ще отидеш при него и ще му говориш, както си му говорил винаги, и всичко ще бъде наред.
	— Лострис — започнах аз, а това беше достатъчно доказателство в какво дълбоко отчаяние бях изпаднал, щом се обръщах към нея така фамилиарно, — вече не си дете. Не трябва да се залъгваш с детски фантазии. Знаеш много добре, че баща ти никога няма да се съгласи…
	Но тя не искаше да ме слуша, не искаше да чуе истините, които щях да изговоря, и затова се опита да ме възпре, като сама излее поток от думи:
	— Знам, че Танус няма богатство, да, знам го. Но той има прекрасно бъдеще. Един ден ще командва цялата египетска армия. Един ден той ще поведе войските на бой за обединението на двете царства и тогава аз ще съм до него.
	— Господарке, моля те, изслушай ме! Не е въпрос единствено до богатството на Танус. Има и друго, има много други неща.
	— Да не би да имаш предвид произхода му? Това ли е, което те тревожи? Знаеш много добре, че родът му е не по-малко благороден от нашия. Пианки, господарят Хараб беше равен на баща ми и негов най-добър приятел.
	Твърдо беше решила да не ме слуша. Не можеше и не искаше да проумее трагедията, към която се бяхме запътили. Нито тя, нито Танус си даваха сметка за нея и може би аз бях единственият човек в цялото царство, който я знаеше.
	Бях скривал от нея тази истина толкова много години и, разбира се, никога не се осмелих да я кажа и на Танус. Та как бих могъл да й обясня сега? Как бих могъл да й разкрия силната омраза, която баща й изпитваше към младежа, когото тя обичаше? Това беше омраза, породена едновременно от чувство за вина и завист, и която тъкмо заради това ставаше още по-безмилостна.
	Защото господарят Интеф беше хитър и лукав. Беше способен изцяло да прикрие чувствата си от околните. Можеше да целуне онзи, когото смята да погуби, да му дава скъпи дарове и да го приспива с хвалебствията си. Той притежаваше търпеливостта на крокодила, който може да прекара с часове и дни заровен в калта там, където животните идват на водопой, за да издебне нищо неподозиращата газела. Можеше да изчаква с години, цяло десетилетие, ако трябва, но удадеше ли му се сгоден случай, нанасяше удара си бързо и неочаквано като жестокия хищник, който отнася жертвата си на дълбокото.
	Лострис беше прекалено весела и жизнерадостна, за да усети ненавистта, която таеше баща й. Тя дори вярваше, че той е обичал Пианки, господаря Хараб, тъй както бащата на Танус го беше обичал него. Но пък и как ли би могла да знае истината, след като аз толкова грижливо я прикривах? В сладката си невинност девойката вярваше, че единственото, заради което баща й би се възпротивил срещу избора й, е богатството и потеклото.
	— Знаеш, че е така, Таита. Танус е мой равен според списъците на благородническите родове. Това е записано в храмовите документи и всеки, който поиска, може да го види с очите си. Как би могъл баща ми да не го признае? Как би могъл ти да не го признаеш?
	— Не ми е работа на мен да признавам или да отричам, господарке…
	— Тогава ще говориш пред баща ми за нас, нали, мили Таита? Кажи, че ще го направиш, моля те, кажи!
	Можех само да й кимна в знак на съгласие и да се помъча тя да не види безпомощността в очите ми.


>

	Флотилията носеше богатия улов обратно към Карнак. Претоварени с кожи и осолено месо, галерите едва-едва се подаваха над повърхността. Затова и сега, срещу течението на Нил, ние напредвахме значително по-бавно, отколкото на идване, но мак ми се струваше, че летим, а сърцето ми се изпълваше със страх.
	Влюбените бяха весели и жизнерадостни, че няма защо повече да крият любовта си, и уверени, че аз ще успея да премахна всички препятствия по пътя към щастието им. Не можех да си позволя да ги лиша и от този един-единствен ден на блаженство — защото знаех, че втори такъв те никога няма да изживеят заедно. Дори сега мисля, че ако имах малко повече смелост, бих намерил думите, с които сам да ги подтикна към това, от което така се бях изплашил предишната вечер. Защото никога повече нямаше да им се предостави възможност, не и след като съобщя за случилото се на господаря Интеф — колкото и да се опитвах да загладя нещата, мисията ми беше обречена. Веднъж само да научи какви са намеренията им, той щеше да застане между тях и да ги раздели завинаги.
	Така че гледах да се усмихвам и да се смея на шегите им, колкото можех, и да скрия от тях страховете си. Те бяха дотолкова заслепени от любовта си, че това не представляваше особена трудност. Иначе при всеки друг случай господарката би усетила от пръв поглед какво ми е. Познава ме толкова добре, колкото и аз нея.
	Седяхме тримата заедно на носа и обсъждахме представлението, с което щяха да се възстановят пред очите на всички страданията на Озирис. То трябваше да се превърне в събитието на тези празненства. Господарят Интеф ми беше наредил да подготвя представлението, а аз от своя страна бях дал на Лострис и Танус главните роли.
	Празненствата се провеждат веднъж на две години, когато луната на Озирис достигне пълнолуние. Навремето тези дни се честваха ежегодно, но големите разходи, както и неудобството царският двор да се прехвърля от Елефантина в Тива принуди фараона да обяви по-голям интервал между празнуванията. Нашият фараон винаги внимаваше със златото.
	Заниманията с предстоящото представление навярно щяха да ми помогнат да се откъсна от мислите си за задаващата се среща с господаря ми и затова сега репетирахме заедно с двамата влюбени началните им реплики. Лострис щеше да играе Изида, съпругата на Озирис, а Танус щеше да изпълнява ролята на Хор. И двамата много се забавляваха при мисълта, че той ще трябва да се прави на сина на Лострис, та затова надълго им обяснявах, че боговете нямат възраст и е напълно възможно една богиня да изглежда по-млада от собствената си рожба.
	Бях написал специално нов текст за представлението, защото старият се използваше в продължение на почти цяло хилядолетие, а езикът му звучеше твърде архаично и не беше особено подходящ за съвременниците ни. Самият фараон щеше да присъства като почетен гост на представлението в храма на Озирис в последната вечер на празненствата, така че доста се тревожех дали творението ми ще остави необходимото впечатление. Новата ми версия на възпроизвежданите събития вече си беше създала доста противници сред консервативната част на аристокрацията и жречеството. Единствено намесата на господаря Интеф ми беше помогнала да надделея техните възражения.
	Господарят ми не е кой знае колко религиозен и никога не би се захванал да води теоложки спорове. Но просто в текста бях вмъкнал няколко реда, чиято цел беше хем да го развеселят, хем да погалят самочувствието му. Прочетох му ги ей тъй, уж случайно, а после възможно най-тактично му намекнах, че най-сериозните възражения срещу творбата ми идват от страна на върховния жрец на Озирис, същия раболепен старчок, който навремето беше отнел от господаря ми един млад и хубавичък божи служител. Той никога не му го прости.
	Така че моята нова версия щеше да се играе за пръв път. Беше изключително важно изпълнителите да разкрият поезията ми в нейната най-добра светлина, иначе нищо чудно тя никога повече да не се чуе.
	И Танус, и Лострис притежаваха прекрасни гласове, а, от друга страна, двамата бяха решили на всяка цена да ми се отплатят за обещаната помощ. Затова се стараеха и репетициите ни преминаха толкова интересно, а изпълненията им бяха толкова въздействащи, че за миг успях да забравя какво ме чака.
	Но викът от наблюдателния пост бързо ме върна от страданията на боговете обратно към земните ми грижи. Флотилията влизаше в последния завой на реката, преди да се покажат градовете-близнаци Луксор и Карнак, които съставляваха великата Тива, разпростряла се покрай бреговете на Нил, която сега блестеше като колие от перли под лъчите на безжалостното египетско слънце. Приказката беше свършила и трябваше отново да погледна истината в очите. Усмивката изчезна от лицето ми и с мъка се изправих на крака.
	— Танус, трябва да ни прехвърлиш двамата с Лострис на кораба на Кратас, преди да сме се приближили до града. Шпионите на господаря ми ще ни наблюдават от брега. Не трябва да ни виждат заедно.
	— Малко късно ми го казваш, не мислиш ли? — усмихна се Танус. — Трябваше да се сетиш за това още преди няколко дни.
	— Баща ми и без това ще разбере скоро за нас — на свой ред се обади Лострис. — Дори ако е предизвестен за нашите намерения, на теб ще ти е по-лесно да поговориш с него.
	— Ако мислиш, че тези неща ги разбираш по-добре от мен, тогава се оправяй сама и не ме забърквай повече в щуротиите си — намусих се аз и двамата трябваше да се примирят с искането ми.
	Танус даде сигнал на галерата на Кратас да се изравни с нашата и влюбените имаха съвсем малко време да се сбогуват. Не посмяха да се целунат пред погледите на половината флотилия, но погледите и нежните думи, които си размениха, бяха почти толкова изразителни.
	От кораба на Кратас двамата помахахме на „Дъхът на Хор“, докато тя ни отминаваше. С тласъците на мощните си гребла, които напомняха крилете на водно конче, тя се понесе напред към кейовете на Луксор, а ние продължихме нагоре по реката към двореца на великия владетел.


>

	Веднага щом галерата ни се установи на кея, аз разпитах къде се намира господарят ми и за свое успокоение научих, че е прекосил реката, за да извърши последна инспекция на гробницата на фараона и погребалния комплекс на другия бряг. Царската гробница и храмът се строят вече дванадесет години; още от деня, в който владетелят ни сложи върху главата си бялата и червената корона на двете царства. Най-сетне тя бе почти готова и фараонът щеше навярно да я посети, щом празненствата свършеха и му се предоставеше тази възможност Господарят Интеф много се тревожеше фараонът ни да не се разочарова от нещо. Защото една от многобройните му титли беше Пазител на царските гробници, а това беше тежка отговорност.
	Отсъствието му ми даваше още един ден, в който да измисля нещо и да подготвя стратегията си. Така или иначе онова принудено обещание, което направих пред двамата влюбени, гласеше, че ще говоря с него при първия сгоден случай, а той щеше да ми се предостави още на другия ден, когато господарят ми щеше да има съвещание.
	Като се уверих, че господарката ми е в женските покои, забързах към собствените си покои в онова крило на двореца, което беше запазено само за специални служители и придружители на господаря.
	Личният живот на господаря Интеф беше изпълнен с всякакви подлости и мръсотии, както и цялото му съществуване изобщо. Имаше осем жени, които му бяха донесли или тлъста зестра, или влиятелни политически връзки. Но само три му бяха родили деца. Освен Лострис господарят ми имаше още двама сина.
	Доколкото бях осведомен, а аз бях осведомен за всичко, което се случва в двореца, и за много от това, което се случва извън него, господарят ми не беше посещавал жените си в последните петнадесет години. Зачеването на Лострис беше последният случай, когато той изпълни съпружеските си задължения. Сексуалните му влечения бяха насочени другаде. Та специалните му придружители, в чието крило живеех и аз, бяха просто една от многото сбирщини от млади момчета, каквито можете да откриете в цял Горен Египет, където в последните сто години педерастията е изместила лова на патици или на зверове като основно занимание на аристокрацията. А това беше още един симптом за развалата, която обзема прекрасната ни страна.
	Аз бях най-възрастният сред избраниците. За разлика от много други, които биваха изпращани от господаря за продан на пазара за роби, щом физическата им красота започнеше да вехне или потъмнява, аз бях останал при него вече толкова години. С времето той се бе научил да ме цени заради качества съвсем различни от физическата красота. Не че тя бе изчезнала — напротив, с годините все повече привличах погледа. Не бива да считате тези ми думи просто като проява на жалка суета — решил съм в тези си бележки да описвам истината, само истината и цялата истина. Събитията, за които ви разказвам, са достатъчно забележителни, за да ми е нужна фалшива скромност.
	Не, в онези дни господарят ми вече рядко ме търсеше за плътските си удоволствия — своеобразно пренебрежение, от което ни най-малко не се оплаквах. Когато все пак го правеше, искаше най-вече да ме накаже. Много добре знаеше каква физическа болка и унижение изпитвах при тези му злоупотреби. Въпреки че още като дете се бях научил да прикривам отвращението си и да симулирам удоволствие от перверзните, които той насила ме караше да върша, никога не съм успявал да го заблудя.
	И колкото и странно да изглежда, погнусата и неприязънта, с които приемах тези противоестествени сношения, не намаляваха неговото удоволствие, по-скоро увеличаваха насладата му. Господарят Интеф, уви, не познаваше нито вежливостта, нито съчувствието. Стотици са момчетата-роби, които с годините са идвали при мен разплакани от жестоката болка, която господарят ми им е причинил при първата си любовна нощ с тях. Лекувал съм ги и съм се опитвал да ги утеша. Навярно затова сред робите ме знаят като Ах-Кер, което значи „по-големият брат“.
	Така че може вече и да не бях любимата играчка на господаря си, но той ме ценеше много повече. За него аз бях най-различни неща: лекар и художник, музикант и писар, архитект и библиотекар, съветник и довереник, инженер и бавачка за дъщеря му. Не съм толкова наивен, че да вярвам в обичта или доверието му в мен, но си мисля, че доколкото му беше възможно, понякога той наистина ги изпитваше, или поне се мъчеше да ги изпитва. Ето защо Лострис беше настоявала толкова аз да защитя интересите й пред него.
	Господарят Интеф не се интересуваше от дъщеря си, освен колкото да я опази като желана партия за всеки, който би могъл да си я позволи, а това всъщност беше още една грижа за мен. Случвало се е от единия разлив на Нил до следващия той да не й продума изобщо. Нито пък проявяваше кой знае какъв интерес към редовните ми отчети как се справя с учението и физическите упражнения.
	Разбира се, винаги съм се мъчел, доколкото ми е било възможно, да скрия от него истинските си чувства към Лострис, тъй като той само би ги използвал срещу мен при първия удобен случай. Винаги съм се старал да му внуша, че грижата за нейното здраве и възпитание представлява за мен просто едно досадно задължение, за което не съм ни най-малко признателен, както и че споделям собственото му отвращение и презрение към всичко женско. Не мисля някога да му е минало през ума, че, макар и лишен от мъжествеността си, продължавах да изпитвам естествените си влечения към другия пол.
	Именно липсата на всякакъв интерес у господаря ми към неговата дъщеря понякога ме подтикваше да се поддам на увещанията й и да се подложа на такива рискове като приключението ни с „Дъхът на Хор“. Обикновено все ни оставаше някаква вратичка, през която да се измъкнем.
	Тази вечер се прибрах рано в покоите си, където първата ми грижа беше порядъчно да нагостя любимците си. Любовта ми към птичките и животните понякога изненадва и самия мен. Живеех с цяла дузина котки — изразявам се така, защото никой никога не може да бъде убеден, че една котка е негова собственост. От друга страна, притежавах цяла сюрия породисти кучета. Двамата с Танус ги използвахме, за да ловим антилопи или лъвове в пустинята.
	Дивите птици често навестяваха вкупом терасата пред стаята ми, за да се възползват от гостоприемството ми, като твърде нелюбезно се бореха коя да кацне на рамото ми или върху протегнатата ми длан. А най-смелите дори се бяха наумили да кълват храната си направо между устните ми. Опитомената ми газела имаше навика да се отърква в краката ми като котка, а двойката соколи ме поздравяваха с крясъците си от терасата, където ги бях настанил. Когато можехме, двамата с Танус ги взимахме със себе си в пустинята, където ги пускахме срещу гигантските дропли. Изпитвах истинско удоволствие да наблюдавам с каква бързина и грация се спускат върху жертвите си. Всеки, който се осмеляваше да ги погали, усещаше остротата на жълтите им нокти, но иначе и двата се държаха с мен като послушни врабчета.
	Едва след като се бях погрижил за животните си, извиках един от робите в кухнята да ми донесе вечерята. Разположил се удобно на терасата, която гледаше към необятните зелени води на Нил, с удоволствие вкусих от прекрасното месо на див пъдпъдък, приготвен с мед и козе мляко специално за мен от главния готвач. От мястото си можех да гледам за ладията на господаря, която щеше да се появи откъм отсрещния бряг. И когато при залез-слънце забелязах да се белее над реката квадратното й платно, сърцето ми почти спря. Нищо чудно той да пратеше да ме извикат още същата вечер, а още нищо не бях измислил.
	Но по-късно с облекчение чух как Расфер, началникът на дворцовата стража, зове любимеца на господаря ми — едно чернооко бедуинче, което беше на десетина години. Скоро след това из двореца се разнесоха протестите на наплашеното дете, което Расфер влачеше по коридора пред вратата ми към покоите на великия владетел. Колкото и често да бях чувал тези отчаяни викове, така и не можах да привикна с детските гласове и всеки път изпитвах позната болка. И все пак се почувствах по-скоро облекчен, задето не бях аз извиканият тази вечер. Трябваше ми здрав сън, за да изглеждам добре на сутринта.
	Когато се събудих призори, неприятното чувство на страх все още не ме беше напуснало. Дори обичайното ми къпане в хладните води на Нил не помогна. Забързах обратно към покоите си, където две момчета ме чакаха, за да ме намажат с благовонно масло и да срещат косата ми. Не мога да понасям новата мода сред аристокрацията всички да се гримират. Мисля, че кожата и цветът на лицето ми нямат нужда от допълнителни грижи, но господарят настояваше и робите му да си слагат грим, а тази сутрин имах особени причини да му угаждам.
	И въпреки че образът ми в огледалото ми вдъхна известна увереност, нямах апетит на закуска. Бях първият от цялото обкръжение на господаря, който застана да го чака във водната градина, където той всяка сутрин се съвещаваше с приближените си.
	Докато очаквах всички да се съберат, наблюдавах как сините рибарчета спокойно се разпореждат наоколо. Аз самият бях проектирал водната градина и лично наглеждах нейното построяване. Тя представляваше прекрасно съоръжение от канали и изкуствени езерца, които преливаха едно в друго. Изящните растения, които красяха градината, бяха донесени от всички краища на царството ни, че и от по-далеч, и омайваха погледа с невероятната си пъстрота. В езерцата можеха да се открият стотици различни видове риба, улавяни от риболовците във водите на Нил, но техният състав постоянно трябваше да се попълва заради безобразията на сините рибарчета.
	Господарят Интеф се наслаждаваше на гледката, която представляваха тези птици, когато кръжаха във въздуха и блестяха на слънцето като скъпоценни камъни, а след това мълниеносно се спускаха към повърхността, вдигайки цял фонтан около себе си, за да се издигнат също така светкавично към слънцето с парченце сребриста плът в човките. Според мен самият той се смяташе, че е като тях, че е ловец на хора, и гледаше на птиците като на свои събратя. Затова и никога не позволи на градинарите да ги пропъдят.
	Лека-полека се събраха всички от двора. Повечето от тях бяха несресани и все още се прозяваха. Господарят Интеф беше ранобуден и предпочиташе да свърши с държавните работи, преди да е настанала обедната жега. Затова сега, при първите слънчеви лъчи, ние покорно очаквахме неговото появяване.
	— Тази сутрин е в добро настроение — ми прошепна дворцовият управител, като застана до мен, и аз леко се обнадеждих. Може би все пак щях да избягна тежките последствия от неразумното си обещание пред Лострис.
	По някое време се разшумяхме и раздвижихме, досущ като тръстики при повея на речния бриз, и към нас се присъедини и господарят Интеф.
	Ходеше, изпълнен с достолепие, а маниерите му бяха на човек, познал сладостите на живота — и имаше защо, след като се знаят почестите и могъществото му. На врата си носеше Златото на възхвалата, огърлицата от червено злато, докарано чак от мините в страната Лот, която фараонът му бе окачил със собствените си ръце. Сега той вървеше предшестван от своя певец — безкрако джудже, избрано заради безформеното си тяло и гръмогласието си, чиято единствена задача беше да възхвалява името на господаря си. Той обичаше да се обгражда със странни личности, независимо дали са красиви или уродливи. Подскачайки върху дървените си протези, джуджето напяваше целия дълъг списък на титлите и почестите на господаря ни.
	— Гледайте, ето я Опората на Египет! Приветствайте Пазителя на водите на Нил! Поклонете се пред Спътника на фараона!
	Всички тези звания му бяха дадени лично от фараона и повечето налагаха определени задължения. Като пазител на водите например той трябваше да наглежда нивото на реката, както и придошлата вода при периодичните й разливи — задължение, което съвсем естествено беше прехвърлено на предания и неуморим роб Таита.
	Половин година бях прекарал с инженерите и математиците, за да измервам и дълбая скалистите брегове на Асуан, така че водната маса, издигнала се над тях, да бъде винаги правилно изчислявана и обемът на разлива да може да се предвижда. По този начин можех да предскажа каква ще бъде реколтата с месеци предварително. Което от своя страна помагаше на управниците отрано да се подготвят за задаващия се глад или изобилие и да вземат необходимите мерки. Фараонът беше останал много доволен от работата ми и на господаря Интеф бяха оказани нови почести и връчени нови възнаграждения.
	— Подвийте колене пред номарха на Карнак и управителя на всичките двадесет и две номи на Горен Египет! Поздравете Господаря на некропола и Пазителя на царските гробници!
	Тези пък титли правеха господаря ми отговорен за проектирането, построяването и поддържането на паметниците на всички покойни фараони заедно с все още живия. И както може да се очаква, тези задължения отново се прехвърляха върху раменете на изстрадалите роби. Посещението на господаря ми в гробницата на фараона предишния ден беше първото от миналите празненства в чест на Озирис. Иначе пак аз се трепех из праха и жегата, за да ругая или прикотквам безотговорните строители и нехайните зидари. Често съм съжалявал, задето разкрих напълно своите способности пред господаря.
	Сега той ме набеляза с поглед, уж без да е имал нищо предвид. Жълтите му очи, в които се четеше жестокостта на леопарда, се кръстосаха с моите и той съвсем неуловимо ми кимна с глава. Щом ме подмина, аз пристъпих напред и се залепих за него. Както винаги, и сега за сетен път се удивих от високия му ръст и широките му рамене. Господарят ми беше изключително красив мъж с дълги, източени крайници и плосък, мускулест корем. В главата напомняше лъв, а косата му беше гъста и лъскава. По онова време той беше на четиридесет години, а почти двадесет от тях аз му бях роб.
	Господарят Интеф поведе групичката ни към павилиона в средата на градината — със сламен покрив и без стени, за да се чувства прохладният вятър откъм реката. Разположи се с кръстосани крака върху плочките на пода пред ниската масичка, върху която стояха свитъци с укази, а аз заех обичайното си място зад него. Работният ден започваше.
	На два пъти тази сутрин господарят ми леко се накланяше към мен. Не обръщаше глава, нито задаваше въпросите си на глас, но само по това движение разбирах, че иска да се посъветва с мен. Аз самият едва-едва мърдах устните си и прошепвах отговорите си толкова тихо, че никой друг, освен него не можеше да ги чуе, а и съвсем малко от присъстващите изобщо си даваха сметка, че двамата разговаряме.
	Веднъж промърморих: „Лъже“, а втория път: „Ретик е по-подходящ за службата, а и е дарил пет златни пръстена за личната хазна на моя господар.“ Е, не споменах, че ако той получеше желания пост, щеше да има още един пръстен — за мен.
	По пладне господарят разпусна всички служители и просители и поръча да му донесат обяда. За пръв път в този ден двамата останахме сами, ако не смятаме Расфер, който едновременно беше началник на дворцовата стража и официалният държавен екзекутор. Сега той беше на своя пост на входа на градината, откъдето можеше да вижда всичко, което се случва в павилиона, но нямаше как да подслушва разговора ни.
	С жест господарят ми ме подкани да застана до него и да опитам превъзходните ястия и плодове. Докато очаквахме дали няма да се проявят върху мен ефектите на възможната отрова в тях, обсъдихме подробно сутрешните дела.
	След това той ме разпита за експедицията в лагуната на Хапи и за големия лов на хипопотами. Разказах му всичко съвсем подробно и съобщих печалбата, която можехме да очакваме от продажбата на месото, кожите и бивните на животните. Малко пораздух цифрите и това го накара да се усмихне. Усмивката му е искрена и чаровна. Веднъж да я види, човек по-лесно разбира защо така лесно господарят Интеф успяваше да манипулира и държи под своя власт хората си. Дори аз, който уж го познавам толкова добре, за сетен път бях приспан от нея.
	Най-накрая той отхапа парче от студеното хипопотамско филе. Поех дълбоко въздух, събрах колкото кураж ми беше останал и започнах да играя ролята, която ми бяха дали.
	— Моят господар трябва да знае, че позволих на дъщеря му да ме придружи при тази експедиция.
	По погледа му можех да разбера, че вече е бил уведомен за това и е очаквал, че ще се опитам да го скрия.
	— Не помисли ли, че преди това трябва да поискаш моето съгласие? — невинно попита той, а аз се съсредоточих върху гроздовото зърно, което белех за него, за да не срещна погледа му.
	— Тя ме помоли за това преди самото тръгване. Както знаеш, богинята Хапи е нейна покровителка и тя поиска да използва случая, за да измоли благословията й и да извърши жертвоприношение в храма на лагуната.
	— И все пак е трябвало да се допиташ до мен? — повтори той, а аз му поднесох гроздовото зърно. Господарят разтвори устните си и ми позволи да го пъхна в устата му. Това можеше да означава единствено, че е благоразположен към мен, което от своя страна говореше, че още не е научил всичко за Танус и Лострис.
	— Господарят ми тогава имаше съвещание с монарха на Асуан. За нищо на света не бих се осмелил да те безпокоя. Освен това не виждах нищо лошо. Отнасяше се просто до въпрос от домашен характер, за който счетох, че не е необходимо да занимавам чак теб.
	— Знаеш да убеждаваш, нали, скъпи? — засмя се той. — А и си толкова красив тази сутрин. Харесва ми как си се гримирал, а и какъв е този парфюм, който си си сложил?
	— От цветчета на дива теменуга — отговорих му. — Радвам се, че ти харесва, господарю, защото съм ти приготвил малък дар: едно шишенце от него.
	Извадих шишенцето от кесията си и се проснах на земята, за да му го поднеса. Господарят повдигна с пръст брадичката ми и ме целуна по устата. Послушно отвърнах на целувката му, докато накрая той се отдръпна и ме потупа по бузата.
	— С каквото и да се заемеш, Таита, знаеш как да се харесаш. Дори след толкова години пак ме караш да се усмихвам. Но кажи ми, нали си внимавал с господарката Лострис? Не си я изпуснал нито за миг от поглед?
	— Както винаги, господарю — опитах се да отговоря възможно най-убедително.
	— И няма нищо необичайно, което да се отнася до нея и което да искаш да ми кажеш, така ли да разбирам?
	Все още стоях на колене пред него и опитът ми да кажа нещо се оказа напразен. Устата ми беше пресъхнала.
	— Не ми скимти, скъпи — засмя се той. — Говори като мъж, дори и вече да не си такъв.
	Това беше доста жестока шега, но ми вдъхна твърдост.
	— Всъщност наистина има нещо, за което бих искал да обърна внимание на своя господар — започнах аз. — И то се отнася именно до господарката Лострис. Както вече ти бях доложил, червената луна на дъщеря ти изгря за пръв път при разлива на Великата река. Оттогава потокът на нейната луна е прииждал всеки месец.
	Господарят ми направи малка гримаса на погнуса, тъй като свойствата на женската природа дълбоко го отвращаваха. Помислих за това с известна ирония, като се имат предвид твърде задълбочените му занимания с далеч по-нелицеприятните части от тялото на мъжа. Но предпочетох да не се отвличам от подобни мисли.
	— Господарката Лострис вече е на възраст за женене. Тя е жена с жарка и любвеобилна натура. Мисля, че би било добре да й намерим подходящ съпруг възможно най-скоро.
	— Не се и съмнявам, че за да ми говориш тези неща, имаш някого наум? — прекъсна ме сухо той.
	Аз кимнах:
	— Наистина вече има и кандидат.
	— И то не един, Таита. Навярно имаш предвид някой нов? Защото лично аз вече знам поне за шестима, включително номарха на Асуан и управителя на Лот, които отправиха официални предложения.
	— Наистина имах предвид друг, но този път става дума за човек, когото самата господарка одобрява. Както си спомняш, тя се изказа доста грубо за досегашните си кандидати: номарха нарече тлъста гадина, а управителя — разгонен дърт пръч.
	— Мнението на дъщеря ми няма никакво значение за мен — поклати той глава, усмихна се и ме погали по бузата, за да ми вдъхне повече смелост. — Но можеш да продължиш, Таита, и да ми кажеш името на онзи безутешно влюбен момък, който ще ми окаже високата чест да стане мой зет в замяна на най-голямата зестра в цял Египет.
	Събрах всичката си смелост и понечих да му отвърна, но той ме спря.
	— Не, почакай! Нека отгатна сам.
	Усмивката му придоби онова изражение, което познавах добре, и веднага осъзнах, че през цялото време той си е играел с мен.
	— За да се радва на благоразположението на Лострис, той ще да е млад и красив — правеше се той, че разсъждава. — А ако ти си се наел да говориш от негово име, сигурно ти е приятел или протеже. Също така въпросната личност трябва да е открила сгоден случай да ти разкрие намеренията си и да те помоли за съдействие. И се чудя кога и къде ли ще се е случило това? Дали не би било най-подходящо посред нощ в храма на богинята Хапи? На прав път ли съм, Таита?
	Усетих, че пребледнявам. Откъде можеше да е научил толкова много? Той сложи ръка на врата ми и ме погали. Често започваше по този начин любовните си актове с мен, а и ме целуна още веднъж.
	— По лицето ти мога да позная, че съм близо до целта. — Хвана кичур от косата ми и леко го дръпна. — Остава само да научим божественото име на този смел любовник. Дали не е Дака? Не, не, Дака не е толкова глупав, че да си навлича гнева ми. — Дръпна още по-силно косата ми, така че в очите ми да се появят сълзи. — Тогава Кратас? Той е красив и в същото време достатъчно неблагоразумен, за да поеме такъв риск.
	Господарят ми ме заскуба жестоко и усетих как част от косите ми остават в ръката му. С мъка се сдържах да не извикам.
	— Отговори ми, скъпи, Кратас ли беше? — за сетен път попита той, като придърпа лицето ми в скута си.
	— Не, господарю — прошепнах едва-едва.
	Гневът му никак не ме изненадваше. Той ме притисна още по-плътно към себе си, без да ме изпуска.
	— Не бил Кратас, сигурен ли си? — уж се учудваше. — Ами ако не е той, тогава хич не ми и минава през ума кой ли ще е този толкова нахален, толкова безочлив и толкова безумно глупав нещастник, който ще дръзне да се доближи до дъщеря ми.
	Изведнъж господарят ми извиси глас:
	— Расфер! — извика той и извъртя главата ми, така че да мога през насълзените си очи да видя задаващия се екзекутор.
	На острова Елефантина при Асуан, в менажерията на фараона имаше една огромна черна мечка, доведена преди много години от някой търговски керван от Изтока. Та това зло създание, цялото покрито в белези от рани, доста силно ми напомняше на началника на стражата. И двамата имаха огромни и безформени туловища и бяха надарени с невероятна сила, способна да смаже човек до смърт. И все пак, що се отнася до физическата красота и характера, винаги бих предпочел да си имам работа с мечката.
	Сега Расфер се беше затичал към нас, изненадващо бърз и подвижен за масивното си космато шкембе и тежките си, дълги, подобни на дървета крака, и аз неволно се върнах мислено през годините до деня, когато ми беше отнета мъжествеността.
	Всичко ми изглеждаше толкова познато, сякаш бях принуден да изживея отново онзи ужасен ден. И последната подробност от него се беше запечатала толкова ясно в паметта ми, че ми идеше да закрещя. Актьорите в онази отдавнашна трагедия бяхме същите: господарят Интеф, звярът Расфер и аз. Само момичето липсваше.
	Името й беше Алида. Беше на същата възраст като мен, на невинните шестнадесет години. Като мен и тя беше робиня. Сега си я припомням красива, но нищо чудно паметта ми да ме лъже, защото ако наистина беше така, по-скоро биха я пратили в харема, отколкото в кухнята. Със сигурност знам само, че цветът и блясъкът на кожата й бяха като на кехлибар, но топъл и мек. Никога няма да забравя усещането за тялото на Алида, защото и никога повече няма да изпитам нещо подобно. В своето нещастие двамата с нея бяхме открили един у друг утеха и съчувствие. И до ден-днешен не знам кой ни предаде. По природа не съм отмъстителен, но все още се надявам някой ден да открия онзи, който го е направил.
	По онова време аз бях един от любимците на господаря Интеф, дори най-специалният. Когато той разбра, че съм му изневерявал, това до такава степен нарани честолюбието му, че едва не загуби разсъдъка си.
	Беше наредил на Расфер да ни отведе при него. Подхванал ни всеки с едната си ръка сякаш бяхме котенца, той ни завлече до покоите на господаря. Там ни съблече чисто голи, докато господарят Интеф си седеше с кръстосани крака на пода — точно както седеше и сега. Расфер завърза китките и глезените на Алида с въжета от сурова кожа. Тя беше пребледняла и разтреперана, но дори не проплака. Никога любовта ми към нея и възхищението ми пред смелостта й не са били толкова силни.
	Господарят Интеф ми направи знак да коленича пред него, хвана ме за къдриците и започна да ми шепне мили думи.
	— Обичаш ли ме, Таита? — питаше той.
	И защото бях наплашен, а и някак неясно в главата ми се въртеше мисълта, че така мога да спася Алида от изтезанията, аз му отговорих:
	— Да, господарю, обичам те.
	— А друг обичаш ли, Таита? — попита ме той с мекия си като от коприна глас и какъвто бях страхливец и предател, взех, че му отвърнах:
	— Не, господарю, обичам единствено теб.
	Едва тогава момичето заплака. Беше един от най-мъчителните мигове в живота ми.
	Господарят ми подвикна на Расфер:
	— Доведи ми тук тая мръсница. Двамата да могат да се гледат. Таита трябва да види всичко, което ще й се случи.
	Когато екзекуторът я избута в полезрението ми, той зловещо се усмихваше.
	Господарят ми отново се обърна към него:
	— Много добре, Расфер, можеш да започваш.
	Той нахлузи около челото на Алида клуп от същото това въже от животинска кожа. На съвсем малки разстояния въжето беше навързано на възли, така че приличаше на лентите, които жените на бедуините носят върху главите си. Застанал зад момичето, Расфер пъхна под въжето някаква къса, жилава пръчка от маслиново дърво и започна да я върти, докато тя прилепна до нежната му кожа. Грубите кожени възли се впиха в плътта му и момичето сгърчи лице от болка.
	— Бавно, Расфер — предупреди го господарят ми. — Няма защо да бързаме.
	Пръчката изглеждаше като играчка в огромните, космати ръчища на този звяр. Той продължаваше да я върти, колкото можеше по-бавно. Възлите се впиваха все по-надълбоко, устата на Алида се отпусна надолу и тя болезнено освободи въздуха от дробовете си. Кожата й изгуби естествения си цвят и посивя като пепел. С последни усилия момичето се бореше да поеме дъх, след което със сърцераздирателен писък да го изпусне.
	С чудовищната си усмивка Расфер въртеше пръчката и кожените възли се изгубваха лека-полека в челото на Алида. Черепът й започна да променя формата си. Първоначално си помислих, че това е просто плод на преумореното ми съзнание, но после установих, че със затягането на клупа главата й наистина се стеснява и удължава непрекъснато. Писъкът й се беше превъртал в нескончаем екот, който като нож се забиваше право в сърцето ми. И не спираше цяла вечност.
	Най-накрая черепът се строши на парчета. Костта се пропука със звука на кокосов орех, смлян от челюстта на слон. Смразяващият, пронизителен писък внезапно престана, а тялото на Алида увисна в ръцете на палача. Душата ми като че ли не можеше да поеме толкова мъка и отчаяние едновременно.
	Сякаш измина цяла вечност, преди господарят да обърне главата ми към себе си и да ме погледне в очите. Изражението му издаваше едновременно тъга и съжаление:
	— Тя си отиде, Таита. Тя въплъщаваше злото и те водеше встрани от правия път. Затова сега трябва да направим така, че това никога да не се повтори. Трябва да те предпазим от подобни изкушения за в бъдеше.
	Той отново даде знак на Расфер, който грабна голото тяло на Алида за краката и го повлече към терасата. Смачканата й глава се удряше по стъпалата, а косата й бършеше земята след нея. С едно-единствено движение на масивните си рамене Расфер я изхвърли далеч в реката. Крайниците й нещастно се отпуснаха във въздуха и тя се вряза във водната повърхност. Трупът се изгуби бързо в дълбините и само косите й се разпростряха на всички страни като плаващите речни водорасли.
	Расфер се обърна и отиде до края на терасата, където двама от войниците му разпалваха мангал с въглища. До мангала стоеше дървен поднос с хирургически инструменти. Той ги разгледа и кимна доволно. Върна се при нас и се поклони пред господаря Интеф:
	— Всичко е готово.
	Господарят ми избърса сълзите от лицето ми с пръст, който след това докосна до устните си, сякаш искаше да вкуси от мъката ми.
	— Ела, миличък — прошепна ми той и ме вдигна на крака, за да ме изведе на терасата. Толкова бях обсебен от видяното и заслепен от сълзите си, че преди войниците да се нахвърлят отгоре ми, не си давах сметка за нещастието, което грозеше мен самия. Събориха ме върху глинените плочки и ме притиснаха към земята с разпънати ръце и крака.
	Господарят ми клекна при главата ми, а Расфер — между разтворените ми бедра.
	— Никога повече няма да вършиш тези лоши неща, Таита.
	Едва тогава забелязах бронзовия скалпел, който Расфер държеше в дясната си ръка. Господарят ми му кимна и той ме стисна здраво със свободната си ръка; толкова силно ме задърпа, че имах чувството, сякаш ще изкара всичките ми вътрешности през слабините.
	— Ах, какви хубави яйчица си имаме! — захили се той и развъртя скалпела пред очите. — Ще нахраним крокодилите с тях, тъй както го сторихме и с приятелката ти — и целуна острието.
	— Милост, господарю — заплаках аз. — Умолявам те… — Но молбите ми завършиха с остър писък, щом Расфер замахна със скалпела. Сякаш бяха забили нажежен шиш в корема ми.
	— Кажи им сбогом, момченце! — Размаха той малката торбичка набръчкана кожа и безценното им съдържание. Понечи да се изправи, но господарят ми го спря.
	— Още не си свършил — спокойно го пресече той. — Искам всичко.
	Расфер го зяпна за миг, без да разбира заповедта. После се закикоти, та чак шкембето му се затресе.
	— Кълна се в кръвта на Хор — заливаше се той от смях, — отсега хубавото момченце ще трябва да клечи като момичетата, когато иска да се изпишка!
	И замахна повторно. Продължавайки лудо да се забавлява, той вдигна нависоко късчето плът, което представляваше най-интимната част от тялото ми.
	— Хич да не ти пука, момче. Така ще ти е много по-леко, като няма да носиш тази тежест със себе си — и се насочи към края на терасата, за да хвърли някогашните ми органи в реката, но господарят ми отново рязко го спря:
	— Дай ми ги! — заповяда той и Расфер послушно положи кървавите късове в шепата му. За секунди господарят ми ги разгледа с любопитство, след което се обърна към мен: — Не съм мак толкова жесток, скъпи, че да те лиша от тези ти гордости завинаги. Ще ги изпратя на балсаматорите и когато бъдат готови, ще ти ги окача на огърлица от перли и скъпоценни камъни. Това ще бъде подаръкът ми за теб по случай следващите празненства в чест на Озирис. Така в деня на погребението ти те ще бъдат положени при теб в гробницата ти и ако боговете се отнесат с разбиране, може би ще ти се случи някой ден пак да си ги използваш.
	След това Расфер изля върху раните ми черпак вряла течност, за да спре изтичането на кръвта, и тогава аз изпаднах в блажено безсъзнание. Но ето, че сега отново се връщаха кошмарите. Всичко се повтаряше. Само дето Алида не присъстваше, а вместо нож Расфер държеше в косматите си ръце камшика от хипопотамска кожа.
	Камшикът беше дълъг колкото от пръстите на едната до пръстите на другата ръка на Расфер, ако той се протегнеше, а на края си, където трябваше да бъде най-тънък, имаше дебелината на малкото му пръстче. Навремето бях свидетел как той сам си го измайстори: внимателно сваляше най-горния груб пласт от обработената кожа, докато отдолу не се покажеше вътрешният, като от време на време спираше, за да провери дали ще издържи на тежестта си и го размахваше над главата си, за да чуе как свисти из въздуха с песента на пустинния вятър из каньоните на хълмистата Лот. Камшикът имаше цвят на кехлибар и Расфер го беше излъскал толкова усърдно, че накрая той беше станал гладък и прозрачен като от стъкло, с тази разлика, че беше изключително гъвкав и в мечите лапи на собственика си можеше да се извие до формата на лък. Беше оставял всеки път кръвта на жертвите му да съхне върху камшика, така че на края си той се беше покрил с лъскава патина, която на вид наистина изглеждаше красива.
	Той умело използваше това страховито оръжие. Беше способен леко да изплющи с него върху нежната кожа на някое момиче, без да стигне до кръв, оставяйки отгоре й само малко зачервено петънце, което обаче жилеше като скорпион жертвата си и тя можеше само да се гърчи и скимти от ужасната болка; друг път с десетина свистящи удара сваляше не само кожата, но и месата от гърба на здрав мъж, разкривайки пред очите на всички гръбначния му стълб и ребрата му.
	Сега се бе изправил над мен, ухилен както винаги, и въртеше дългия камшик в ръцете си. Расфер обичаше работата си, а мен мразеше с цялата си завист и чувство за малоценност пред интелигентността и красотата ми, както естествено и заради благосклонността, с която се ползвах.
	Господарят Интеф ме потупа по гърба и въздъхна:
	— Понякога си толкова проклет, миличък. Опитваш се да измамиш мен, човека, на когото дължиш най-дълбока вярност. Не, не става дума само за вярност — на мен ти дължиш самото си съществуване — въздъхна още веднъж той. — Защо ме караш да се занимавам с такива неприятни неща? Мисля, че си достатъчно разумен, за да ми досаждаш с исканията на някакви си нахални младоци. Ставаш смешен, но мисля, че знам защо го правиш. Това детинско съчувствие към околните е само една от многото ти слабости, които някой ден ще те доведат до пълно падение. Както и да е, мен самия поведението ти на мил и старомоден наивник понякога ме радва и с готовност бих ти простил за неблагоразумието. Но при цялото си добро желание не мога да си затворя очите пред факта, че си подложил, и то на невероятен риск пазарната стойност на стоката, която ти бях поверил. — Така извъртя главата ми в скута си, че да мога да му отговоря. — И затова трябва да бъдеш наказан. Разбираш ли ме?
	— Да, господарю — прошепнах, а очите ми не се откъсваха от камшика в ръцете на Расфер.
	Господарят Интеф отново зарови лицето ми в скута си и заговори:
	— С цялата ти сръчност и злоба, Расфер. Не му наранявай кожата, моля те. Не искам този изящно гладък гръб да бъде обезобразен завинаги. Десет удара ще са достатъчни за начало. Брой ги на глас, ако обичаш.
	Наблюдавал бях поне стотина нещастници да минават през това наказание — сред тях и прославени герои. Никой не бе могъл да се сдържи и да не извика под ударите на Расфер. Пък по-добре и да не се опитва човек, защото той възприемаше мълчанието като предизвикателство към себе си. Аз самият добре го знаех, защото и преди ми се е случвало да попадам под камшика му. Та сега бях готов да преглътна всякакво глупаво чувство за достойнство и на висок глас да отдам дължимото на Расферовия талант.
	— Един! — изгрухтя той и камшикът изсвири над гърба ми.
	Тъй както жената забравя с времето болките си при раждане, така и аз бях забравил силата на жилото му и изкрещях дори по-силно, отколкото възнамерявах.
	— И все пак си късметлия, Таита — промърмори господарят Интеф на ухото ми. — Снощи пратих жреците на Озирис да проверят в какво състояние е стоката. Все още нищо й няма.
	Неволно потреперих в скута му. Не само от болка, но и при мисълта за онези похотливи дъртаци от храма, които са опипвали и надзъртали в малкото ми момиченце.
	Расфер си имаше своя метод как да удължава наказанието, така че и той, и жертвата му да изпитат до тяхната пълна същност „сладостите“ на мига. След всеки удар обикаляше павилиона, като сам си даваше на глас кураж и напътствия, държейки с такова благоговение камшика пред себе си, сякаш изпълнява някаква церемония. Щом завърши малката си обиколка, застана отново на мястото си и вдигна високо камшика.
	— Два! — извика той и аз отново изкрещях.


>

	На широката тераса пред покоите ми, докато накуцвах с мъка по стълбите откъм градината, се сблъсках с една от робините на Лострис, която ме чакаше.
	— Господарката поръча да ти кажа веднага да се явиш при нея — посрещна ме тя.
	— Кажи й, че съм неразположен — опитах се да избегна срещата и като извиках един от робите да се погрижи за раните ми, бързо се прибрах в стаята си, за да се отърва от момичето. Не можех да се срещна с Лострис — сърце не ми даваше да призная пълния си провал, както и да й кажа истината за невъзможната им любов с Танус. Но чернокожата ме последва, като с нескрито любопитство и в същото време с ужас огледа следите от камшика по гърба ми.
	— Кажи на господарката си, че съм целият в синини и рани и не мога да отида при нея — сопнах й се през рамо.
	— Тя ме предупреди, че ще се опиташ да се измъкнеш, затова ми нареди да остана при теб, докато не се съгласиш.
	— Много си нагла за робиня — строго я смъмрих, докато едно от момчетата мажеше гърба ми с балсама, който сам си бях приготвил.
	— Така е — съгласи се дяволицата с широка усмивка. — Но и ти също — и с лекота избягна плесницата, която счетох за нужно да й зашлевя.
	Изобщо Лострис се държи прекалено мекушаво с робините си.
	— Кажи на господарката си, че ще отида при нея — признах се за победен най-после.
	— Тя каза да те изчакам, за да съм сигурна, че ще дойдеш наистина.
	Така че, когато минавах покрай пазачите на женските покои, бях охраняван. Пазачите са евнуси като мен самия, но за разлика от мен са едри и са запазили доста от мъжествеността си. Въпреки тлъстините си, а може би тъкмо заради тях те притежават страхотна сила и са необичайно жестоки. Но понеже и двамата бяха получили тази приятна и мързелива служба благодарение на моето лично съдействие, вместо да ме спрат, те ме посрещнаха с почтителен поклон.
	На жените бяха отредени доста по-малко удобства и лукс, отколкото на робите-момчета, и по това лесно можеше да се разбере какво интересува повече господаря Интеф. Женските покои представляваха няколко къщурки от неизпечена глина, обградени от висока стена. Единствено Лострис и робините й, заедно с моя помощ, си бяха направили труда малко да поразнообразят пространството наоколо с лехи и декоративни украси. Съпругите на господаря бяха прекалено дебели, мързеливи и заети с непрестанните скандали и интриги помежду си, за да направят нещо.
	Жилището на Лострис беше най-близо до входа и беше заобиколено с китна градинка, в която имаше езерце с водни лилии, както и бамбукови клетки с пойни птички. По стените на къщичката й имаше пъстри фрески, които изобразяваха пейзажи от Нил, риби, птици, както и някои богини, за чието изрисуване аз самият бях помогнал.
	Робините й се бяха струпали пред вратата и можеше да се познае, че някои са плакали. По лицата им все още се виждаха сълзи. Проправих си път между тях и влязох в хладната и мрачна вътрешност на къщата. От стаята в дъното се разнасяха хлипанията на господарката ми. Забързах натам, засрамен от собственото си малодушие и нежелание да изпълня дълга си пред нея.
	Беше се отпуснала по корем върху ниското ложе и тялото й се тресеше в сърцераздирателен плач. Ала веднага щом ме чу да влизам, тя скочи от леглото и се затича към мен.
	— О, Таита! Ще изпратят Танус надалеч. Фараонът пристига утре в Карнак и баща ми ще се опита да го убеди да разпредели отряда на Танус нагоре по реката, край Елефантина и речните прагове. О, Таита! Та само до първия праг са двадесет дни път. Никога вече няма да го видя. Искам да умра. Ще се хвърля в Нил и ще се оставя на крокодилите да ме разкъсат. Няма живот за мен без Танус… — задавяше се тя в мъката си.
	— Спокойно, дете мое — залюлях я в ръцете си. — Откъде си научила всички тези ужасни неща? Та те никога не биха могли да се случат.
	— О, напротив. Танус ми изпрати съобщение. Кратас има брат в личната стража на баща ми. Той го е чул с ушите си да обсъжда това с Расфер. По някакъв начин баща ми е научил за мен и Танус. Знае, че сме били сами в храма на Хапи. О, Таита, баща ми даже прати жреците да ме проверят! Само да знаеш какви ужасни неща ми направиха онези гнусни старци. Толкова ме боли, Таита.
	Нежно я прегърнах. Не ми се е случвало често да го правя. Тя силно се притисна до мен. Скоро обаче мислите й отново се прехвърлиха от собствените й злощастия върху тези на любимия й.
	— Никога вече няма да видя Танус — проплака тя и аз си дадох сметка всъщност колко е млада — същинско дете, крехко и уязвимо, обзето от мъката си. — Баща ми ще го унищожи.
	— Дори баща ти не може да посегне на него — опитах се да я успокоя. — Танус командва полк в личната гвардия на фараона. Той е царски човек. Получава заповедите си пряко и единствено от фараона и се радва на закрилата на двойната корона на Египет.
	Не добавих само, че това е и единствената причина баща й още да не се е разправил с него. Вместо това спокойно продължих:
	— Колкото до това, че никога вече няма да го видиш — нали ще играете заедно в представлението. Ще уредя така нещата, че двамата да можете да поговорите насаме между различните картини.
	— Баща ми никога няма да позволи представлението да се изиграе.
	— Няма друга възможност, освен ако не иска да провали целия ми труд и което е по-важно — да разочарова фараона, а това той никога не би направил.
	— Но той ще отпрати Танус и ще намери друг актьор за ролята на Хор.
	— Няма време за репетиции с друг актьор. Ролята на Хор ще се играе от Танус и от никой друг. Все ще успея да го обясня на господаря Интеф. Ще я наредим някак двамата с Танус да имате време един за друг.
	Тя преглътна сълзите си и ме погледна, изпълнена с доверие в думите ми.
	— О, Таита, знам, че ще се справиш все някак. Винаги успяваш… — внезапно млъкна и лицето й смени изражението си. Ръцете й бяха напипали белезите от камшика върху гърба ми и сега внимателно ги изследваха.
	— Съжалявам, господарке. Опитах се да поговоря с господаря за предложението на Танус, както ти бях обещал, и това са последиците от глупостта ми.
	Тя застана зад мен, повдигна ленената туника, която си бях навлякъл нарочно, за да прикрия раните, и ахна:
	— Това е работа на Расфер. О, бедни Таита, защо не ми каза, че ще стане така, защо не ми каза преди това, че баща ми е толкова зле настроен срещу мен и Танус?
	Едва се сдържах да не ахна пред тази нагла забележка — след като толкова се бях мъчил да ги предупредя, а в замяна получих само обвинения в нелоялност. Все пак успях да се въздържа, колкото и да ме болеше нараненият гръб.
	Ако не друго, то поне за миг господарката ми забрави своите терзания и се захвана да облекчава моите плътски страдания, които в крайна сметка не бяха нищо особено. Нареди ми да седна върху леглото й и да сваля туниката си, за да се погрижи за мен. Любовта и съчувствието, с които ме обгърна, имаха по-голямо въздействие от познанията й по медицина. Но това занимание я отвлече от черните й мисли и скоро тя като че ли забрави в какво дълбоко отчаяние беше изпаднала. Възвърна обичайната си бъбривост и започна да крои планове как да попречи на бащиния си гняв и да се събере с Танус.
	Някои от тези планове все пак сочеха, че не е лишена от здрав разум, но другите, които се отнасяха за по-далечно бъдеще, по-скоро издаваха младежката й наивност, както и липсата на всякакъв опит и познания върху света наоколо.
	— Толкова добре ще си изиграя ролята на Изида в представлението — заяви тя по едно време, — че ще се харесам на фараона и той ще ми предложи да си поискам нещо от него, каквото и да е. Тогава аз ще го помоля да ми позволи да се омъжа за Танус, а той ще каже — тук тя имитира надутия му тон, и то толкова успешно, че не можах да не се усмихна, — ще каже: „Обявявам Танус, господаря Хараб, син на Пианки, и господарката Лострис, дъщеря на Интеф, за законни мъж и жена, както също и произвеждам Танус в чина Велик лъв на Египет, поверявайки му цялата си войска. А също така нареждам, щото всички някогашни владения на баща му, благородния Пианки, господаря Хараб, да му бъдат възстановени.“
	Тук тя изостави операциите, които извършваше върху гърба ми, и обви ръце около врата ми.
	— Би могло да стане, нали, скъпи Таита? Моля те, кажи, че може и да стане.
	— Няма мъж на света, който да устои на чара ти, господарке — усмихнах се на глупостите й. — Дори и великият фараон.
	Пепел ми на устата! Само ако знаех колко съм близо до истината, когато изговарях тези думи…
	Лицето й отново беше засияло от надежда. Това беше достатъчна награда за мен и аз си нахлузих обратно туниката, за да престане тя с ентусиазираните си грижи за гърба ми.
	— Но сега, господарке, ако наистина искаш да бъдеш една красива и неотразима Изида, трябва да си починеш.
	Бях донесъл със себе си биле от праха на едно сънотворно цвете, наречено червен шепен. Семената на това безценно растение са били донесени в Египет от търговските кервани, идващи от някаква планинска земя, далеч на изток. Сега отглеждах червените цветя в градината си и когато цветчетата им опадваха, пробивах със златна тризъба вилица черупките със семето. През дупките потичаше гъсто бяло мляко, което събирах, изсушавах и приготвях във формата на прашец според формулата, която сам бях открил. Прашецът можеше да приспи човек, да предизвика странни сънища или да облекчи физическа болка.
	— Остани при мен за малко, Таита — прошепна тя, след като се настани удобно в леглото си, свита на кълбо като котка. — Гушни ме, както ме приспиваше навремето — когато бях малко дете.
	И когато я взех в ръцете си, си помислих, че тя и сега си е просто едно малко дете.
	— Нали всичко ще се оправи? — прошепна тя. — И ще живеем щастливо цял живот, точно както в твоите приказки, нали така, Таита?
	Щом заспа, я целунах по челото и я завих добре, преди да изляза на пръсти от стаята.


>

	На петия ден от празненствата в чест на Озирис фараонът пристигна в Карнак от двореца си на острова Елефантина, който се намираше на десет дни път с бързоходен кораб. Идваше тържествено, придружен от цялата си свита, защото щеше да бъде начело на всички останали церемонии в чест на божеството.
	Отрядът на Танус беше напуснал Карнак три дни по-рано и се беше насочил нагоре по реката, за да посрещне голямата флотилия и да я ескортира при останалата част от пътуването й. Нито Лострис, нито аз го бяхме виждали, откакто се бяхме разделили след големия лов на хипопотами, така че и за двама ни беше голяма радост да зърнем галерата му да се задава от завоя на реката, носеща се като птица по течението и издула платна от силния пустинен вятър. „Дъхът на Хор“ водеше флотилията, която идваше след него.
	Лострис беше заедно със свитата на великия владетел и стоеше зад двамата си братя Менсет и Собек. Двете момчета бяха хубави и представителни на вид, но твърде много ми напомняха за баща си, за да са ми приятни. На по-големия от тях — Менсет, нямах никакво доверие, а и другият все него гледаше.
	Аз самият се намирах по-назад — сред многобройните придворни и по-нискостоящи служители, откъдето можех да наблюдавам едновременно Лострис и господаря Интеф. Видях например как вратът на господарката ми се изчервява от радост и вълнение, когато на кърмата на „Дъхът на Хор“ се показа едрата фигура на Танус. Металните плочки, върху бронята му от крокодилска кожа заблестяха на слънцето, а щраусовите пера върху шлема му гордо се развяха от вятъра.
	Тя чак подскачаше от вълнение и размахваше тънките си ръчички високо над главата си, но виковете и жестовете й се изгубваха сред рева на огромната тълпа, струпала се от двете страни на реката, за да приветства своя фараон. Тива е най-многолюдният град в света и по моите изчисления поне четвърт милион души бяха дошли да посрещнат фараона.
	Танус гледаше право напред, като държеше извадения си от ножницата му меч за поздрав. Останалите лодки от отряда му следваха „Дъхът на Хор“, разгърнати в строй чапла, наречен тъй на името на птиците, които разперват по подобен начин крилете си, когато при залез-слънце се прибират по гнездата си. Всички знамена и бойни трофеи се развяваха високо с цветовете на дъгата. Гледката беше толкова внушителна, че тълпата по брега не спираше да поздравява корабите и да им маха с ръце.
	След известно време се показа и първата галера от главната част на флотилията. На нея бяха аристократите от обкръжението на фараона с жените им. След това се показа друга, а отзад идеха галери и лодки от всякакъв вид и големина. Те се носеха като кошер пчели по течението. Някои бяха товарни съдове и върху тях бяха слугите и робите от двореца заедно с всевъзможните боклуци и джунджурии, които дворът носеше със себе си; имаше и лодки с добитък и птици за кухнята, както и весело нашарени ладии, които или пренасяха съкровищата и мебелите от двореца, или пък возеха разни благородни и не чак толкова люде, които се принуждаваха през цялото пътуване да се лашкат на всички страни и блъскат едни други, без да им мине дори през ум да установят някаква дисциплина. Какъв контраст само между тази пасмина и зрелището, което ни показа Танусовата флотилия с геометрично построения си боен ред, който устояваше с лекота дори на бързото течение на Нил!
	Най-накрая тромаво се заклатушка и ладията на фараона и крясъците на тълпата се издигнаха до небето. Огромният плавателен съд, най-големият, построен от човешка ръка, бавно се насочваше към каменния кей пред двореца на моя господар, където всички го очаквахме.
	Имах достатъчно време, за да го огледам и да се замисля колко много напомня тази ладия — с размерите, формата и начина, по който я управляват, на днешното състояние на родния Египет — Египет, такъв какъвто беше в дванадесетата година от управлението на фараона Мамос, осми с това име и също така осми в рода си — най-слабият владетел от тази слаба династия, която от десетилетия едва се крепеше. Царската ладия беше на дължина колкото пет бойни галери, но височината и ширината й бяха в такава лоша пропорция, че дразнеха естетическия ми вкус. Огромният корпус на кораба бе нашарен с ярки цветове, каквато беше модата тогава, а главата на Озирис, поставена на носа, беше обкована с истинско злато. Но с приближаването му можеше добре да се види, че шарките са избледнели, а отстрани коритото на много места се е покрило с кафяви ивици от изпражненията на екипажа.
	Насред палубата се издигаше висока кабина — личните покои на фараона, която беше съвсем необмислено построена от тежки кедрови дъски и до такава степен я бяха наблъскали с обемисти мебели и предмети, че затрудняваше плаването на ладията. На върха на смехотворната постройка, зад натруфените перила, обкичени със свежи лилии, под балдахин от грижливо ощавени кожи на газели, майсторски съшити една за друга и покрити с изрисуваните образи на най-главните божества, сам и величествен седеше фараонът. На краката си носеше сандали от златен филигран, а робата му беше от толкова изящен лен, че отразяваше слънчевата светлина както летните облаци. На главата му бе високата двойна корона: бялата на Горен Египет с главата на богинята-лешояд Нехбет, и червената — с главата на богинята-кобра Буто, покровителка на Делтата.
	Въпреки че носеше червената корона, истината беше, че този обичан наш владетел беше изгубил Делтата преди десетина години. В нашето бурно време Долен Египет се управляваше от друг фараон, който също носеше двойната корона — такава, каквато му се искаше да бъде. Той бе смъртен враг на нашия владетел и постоянните му войни срещу нас изстискваха и от двете царства златото и кръвта на младежите им. Египет беше разделен и разкъсван от вътрешни борби. Повече от хиляда години история всеки път се е получавало така, когато мантията на фараона се е носела от слаби мъже. Властта се нуждаеше от мъж, силен, смел и мъдър, който да държи здраво в ръцете си двете царства.
	За да обърне тромавия съд при това течение и да го насочи към кея пред двореца, капитанът би трябвало преди това да се доближи повече до отсрещния бряг. Така той би могъл да използва цялата ширина на Нил и би завил с лекота. Но явно не бе преценил правилно силата на вятъра и на течението и затова започна да обръща, както си беше по средата на реката. Ладията започна величествено да се извръща, килвайки се тежко на една страна, защото горещият пустинен вятър беше подхванал високата кабина върху палубата като платно. Половин дузина мъже се бяха разшетали по долната палуба и така здраво налагаха гребците, че чак на брега се дочуваше плющенето на камшиците върху голите гърбове.
	Настървявани от ударите, гребците натискаха върху веслата, колкото сили имаха, и около кораба водата сякаш закипя. По сто весла от двете страни и всяко се блъскаше с другото, без да има кой да определи някакъв ритъм. Ругатните и крясъците на гребците се смесваха с наставленията на четиримата кормчии, които се бореха с дългото кормилно гребло отзад. В същото време на кърмата Нембет, престарелият адмирал, който беше капитан на кораба, или рошеше с пръсти дългата си, сива брада, или пляскаше с ръце, обхванат от безпомощно вълнение.
	Високо над тази врява и суматоха седеше фараонът, неподвижен като статуя, откъснат от живота край себе си. Да, наистина това беше нашият Египет.
	В един момент обаче се оказа, че ладията излиза извън контрол и притисната като в капан от силното течение и силния насрещен вятър, вместо да се приближи успоредно към брега, тя започна да се извръща перпендикулярно на каменния кей и да се насочва право срещу нас. И капитанът, и екипажът изглеждаха безпомощни както да изпълнят докрай маневрата и да обърнат ладията успоредно на течението, така и да я спрат, преди да се е врязала в гранитните блокове.
	Когато множеството разбра какво ще се случи, радостните възгласи на брега утихнаха и от двете страни на Нил се възцари гробно мълчание, а виковете и врявата по палубите на огромната ладия се засилиха.
	Но после внезапно всички погледи се обърнаха надолу по течението, където „Дъхът на Хор“, изоставяйки строя, начело на който стоеше, се обърна назад и с помощта на веслата си, разперени във въздуха като криле, се понесе срещу ладията. Греблата се спускаха във водата и се издигаха над нея, завъртаха се във въздуха и отново се потапяха — и всичко това в съвършен синхрон. С такава скорост галерата се беше насочила право срещу носа на царската ладия, че хората поеха дълбоко въздух от вълнение и наоколо сякаш се понесе шепотът на вятъра из тръстиките. Изглеждаше, че сблъсъкът между двата кораба е неизбежен, но в последния момент Танус вдигна високо юмрук над главата си. Като един човек и двете редици гребци обърнаха пълен назад, а човекът на кормилото го натисна с все сила, за да спре инерцията.
	„Дъхът на Хор“ се закова на място, а след това полека заотстъпва назад пред тромавия ход на ладията.
	Двата съда се докоснаха толкова леко, сякаш са се целунали, и за миг кърмата на „Дъхът на Хор“ почти се изравни с главната палуба на ладията.
	Тогава Танус застана върху фалшборда на високата кърма. Беше свалил сандалите и бронята и захвърлил оръжията си, а около кръста си беше завързал тънко ленено въже. После той скочи над бездната между двата кораба.
	Сякаш събудена от дрямка, тълпата мигновено се раздвижи. Ако сред нея се намираше, макар и един, който да не познава Танус, от този миг той никога нямаше да го забрави. Разбира се, младежът вече си беше спечелил известна слава във войните срещу легионите на узурпатора от Долен Египет. Единствено войниците му обаче познаваха неговата смелост. А чутото никога няма такава тежест, каквато има видяното със собствените очи.
	И така, пред погледите на фараона, на царската флотилия и на цялото население на Карнак той прескочи от едната палуба на другата с ловкостта на леопард.
	— Танус! — сигурен съм, че господарката ми Лострис първа извика името му, но аз веднага я последвах.
	— Танус — изревах и скоро всички около мен подеха: „Танус! Танус! Танус!“, сякаш пееха възхвала на някое новоизгряло божество.
	Щом скочи върху палубата на царската ладия, Танус веднага хукна към носа й и започна да издърпва въжето. За него войниците от галерата бяха завързали друго, по-дебело, което преметнаха през борда. Потънал в пот, той се бореше с тежестта му и лека-полека го изтегляше върху палубата.
	Най-сетне някои от екипажа на ладията разбраха какво се опитва да направи той и се втурнаха да му помагат. Под наставленията на Танус те три пъти опасаха с дебелото въже бушприта и когато го затегнаха на възел, младият офицер даде сигнал на своята галера да се отдалечи.
	„Дъхът на Хор“ се понесе по течението, набирайки бързо скорост. Ала внезапно въжето се опъна докрай и тежестта на огромния кораб за малко да обърне леката галера. За миг ми мина през ума, че наистина е възможно тя да се прекатури и потопи, но Танус беше предвидил изненадващото дръпване и даде знак на екипажа да омекотят силата му, като загребат в обратна посока.
	Макар да беше потънала толкова, че през кърмата й навлизаше зелена вода, тя удържа, издигна се и въжето отново се опъна докрай. За известно време нямаше видима промяна. С нищожната си тежест галерата не можеше и да помръдне огромната ладия. Двата съда се бяха счепкали един за друг, без да могат нито да надделеят, нито да се отскубнат, както крокодилът, захапал едър бивол, няма сили да го завлече под водата. Тогава Танус, както беше застанал на носа на ладията, се обърна към дезорганизирания екипаж. Направи някакъв жест, с който да привлече вниманието, и на кораба се получи невероятното. Всички притаиха дъх в очакване на неговите команди.
	Нембет беше човекът, който командваше цялата флота на фараона и носеше званието Велик лъв на Египет. Дълги години той беше един от най-влиятелните мъже в царството, но сега беше стар и безсилен. Танус го беше победил в необявения двубой без никакви усилия, сякаш това беше най-естественото нещо на света, и сега целият екипаж на ладията очакваше нарежданията му.
	— Давайте! — даде знак той на гребците на бакборда и те превиха гърбове и тежко натиснаха веслата.
	— Пълен назад! — удари той с юмрук по дъските на предпазната ограда и мъжете зацепиха водата с острите върхове на греблата. Танус пристъпи към края на палубата и започна да дава сигнали на кормчията на „Дъхът на Хор“, като умело съумяваше да координира усилията и на двата екипажа. И все пак царската ладия продължаваше да се приближава до кея — всеки миг очаквахме да се блъсне в гранитните блокове.
	Най-накрая огромният й корпус започна да поддава. Повлечен от галерата, шареният нос леко се завъртя срещу течението. Тълпата замлъкна и наоколо отново настъпи тревожна тишина — всички очаквахме със свити сърца огромният съд да се разцепи в каменния пристан. Ако това се случеше, без съмнение цялата вина щеше да бъде прехвърлена върху Танус. Той беше поел командването от ръцете на престарелия адмирал и заедно с това отговорността и за неговите грешки. Удареше ли се корабът в пристана, то фараонът щеше да бъде пометен заедно с трона си от мястото, на което седеше, двойната му корона най-вероятно би изхвърчала през борда, а покрай нея и цялото му владетелско достойнство; царската ладия щеше да потъне под краката му, а него самия щяха да го вадят като мокро кученце от реката пред погледите на поданиците му. Тогава не само господарят Интеф, но и лично засегнатият адмирал Нембет щяха да се постараят гневът на фараона да се излее върху този млад и самонадеян офицер.
	Стоях безпомощен и треперех за приятеля си, но не щеш ли, случи се някакво чудо. Ладията вече се беше доближила толкова много до брега, че самият Танус се намираше на съвсем малко разстояние от мен и ясно го чух как възкликва:
	— Велики Хоре, помогни ми!
	Според мен няма никакво съмнение, че боговете имат навика да се намесват в хорските дела. Танус е човек на Хор, а Хор е богът на вятъра.
	В продължение на три дни пустинният вятър не беше престанал да ни навява отчаянието на Сахара от запад. През цялото това време той нито за миг не бе намалил силата си, почти напомняща на буря, но ето, че тъкмо в този миг реши да спре. Не беше просто да затихне малко — вятърът изчезна, и то напълно. Вълните по повърхността на реката се изгубиха, а палмите по бреговете, чиито листа допреди малко се развяваха на всички посоки, замръзнаха на място.
	Щом вятърът така внезапно разтвори ноктите, с които се беше вкопчил в ладията, тя съвсем спокойно възвърна равновесието си и послушно се остави на „Дъхът на Хор“ да я води. Тежкият й нос се насочи срещу течението и тя се обърна успоредно на пристана в същия миг, когато страничният й борд се удари о камъните. Течението на Нил уби скоростта й и тя застана неподвижно край брега.
	Последна команда от страна на Танус и преди корабът да се е извъртял откъм кърмата, въжетата бяха хвърлени на кея, където бързо се намериха сръчни ръце да ги омотаят около каменните кнехтове. Сякаш беше някое перце, паднало върху повърхността на водата, величественият кораб спокойно зае мястото си на кея и нито тронът, върху който седеше фараонът, нито високата корона на главата му пострадаха при спирането му на котва.
	Ние, зяпачите, от своя страна избухнахме в радостни възгласи за прослава на случилото се и да си призная, името на Танус повече се задържаше върху езиците ни, отколкото това на фараона. Скромен, а и твърде предпазлив, Танус и не помисли да отвърне на поздравите. Да привлича повече вниманието на народа, което трябваше да бъде насочено изключително към дългоочаквания владетел, би било наистина лудост и със сигурност би накарало фараонът да не прекалява с благоразположението си. Нашият владетел винаги се е показвал пословично ревнив, що се отнася до царското му достойнство. Така че Танус извика скришом „Дъхът на Хор“ и когато пирогата се скри от погледите ни зад огромния корпус на царската ладия, скочи обратно на палубата й, напускайки сцената, върху която току-що бе спечелил такъв успех, за да я остави на своя цар.
	Но това не беше достатъчно да разведри намръщеното от гняв и тревога лице на стария адмирал Нембет, Великия лъв на Египет, който пристъпваше след фараона и можех да бъда сигурен, че отсега нататък Танус си е спечелил нов и силен неприятел.


>

	Успях да удържа на обещанието си пред Лострис още същата вечер, когато проведохме генералната репетиция. Преди началото й намерих начин да оставя двамата влюбени насаме почти цял час.
	В ограденото пространство около храма на Озирис, където щеше да се играе произведението ми, бях наредил палатки, които да служат като гримьорни за главните изпълнители. Умишлено избрах за палатката на Лострис място, малко встрани от останалите, допълнително скрито и от огромните колони, които подпираха покрива на храма. Докато аз стоях да пазя на входа й, Танус тихомълком се вмъкна под платнището от обратната страна.
	Опитвах се да не подслушвам радостните им възгласи при първата прегръдка, нито нежното им гукане, сподавения смях или тихите пъшкания и въздишки при сдържаните милувки, които си заразменяха по-нататък. Макар и да знаех, че никога не бих се намесил, за да го предотвратя, бях убеден, че те няма да отидат твърде далеч. Доста по-късно и Лострис, и Танус ми го потвърдиха. В деня на сватбата си господарката ми е била все още девствена. Ако някой от нас само знаеше колко близо е този сватбен ден, чудя се как ли щяхме всички ние да се държим в този миг.
	Макар много добре да знаех, че с всяка минута, прекарана от двамата сами в палатката, се увеличава опасността за всички ни, не ми даваше сърце да ги разделя. Колкото и да ме пареше гърбът от камшика на Расфер, колкото и в блатото на душата ми, където се мъчех да скрия своите долни мисли и инстинкти, да гореше завистта ми към влюбените, пак ги оставих заедно доста по-дълго, отколкото трябваше.
	Така и не чух господаря Интеф. Той винаги искаше сандалите му да са от най-мека ярешка кожа, така че да приглушават стъпките му. Движеше се безшумно като сянка и немалко придворни или роби са опитвали камшика на Расфер или смъртоносния му клуп заради непредпазливите слова, които са изпуснали из залите и коридорите на двореца при призрачните скитания на господаря. С годините аз самият бях развил някакъв инстинкт, който ми позволяваше повечето пъти да усетя присъствието му, преди да се е показал от тъмното. Тази вечер обаче ме изненадаха. Обърнах се, а господарят ми вече беше само на няколко крачки от мен — високата му, слаба фигура като смъртоносна кобра се промъкваше между колоните.
	— Господарю Интеф! — извиках аз толкова високо, че сам се стреснах от гласа си. — Каква чест е за нас да присъстваш на репетицията. Ще ти бъда дълбоко признателен за всякакви съвети и предложения… — говорех каквото ми дойдеше на ума, за да прикрия смущението си и да предупредя влюбените в палатката зад мен.
	И в двете успях повече, отколкото сам очаквах. Двамата се разделиха бързо, стреснати от неочаквания гост, и аз усетих как въздухът под краката ми леко се раздвижва, когато Танус вдигна и пусна платнището, за да се скрие там, откъдето се беше появил.
	Във всеки друг момент господарят Интеф щеше да разбере измамата, която, да си призная, беше доста неумела. Беше способен да чете по лицето ми със същата лекота, с която аз чета йероглифите по стените на храмовете или своите излияния върху този папирус, и никога не бих успял да прикрия нещо от него, но онази вечер той беше заслепен от гняв и беше дошъл само да ме смъмри за поредното ми провинение. В държанието му обаче непознатият не би открил злобата, която го гризеше отвътре. Господарят ми е най-опасен точно когато говори мило и раздава усмивки.
	— Скъпи Таита — почти шептеше той. — Какво чуват ушите ми? От първото действие на утрешното представление си отменил сцените, които наредих да бъдат включени. Никога не би ми минало през ума, че можеш да се покажеш толкова самонадеян. И ето, че бих целия този път в жегата само да се уверя със собствените си очи, дали наистина е така.
	Знаех, че е безсмислено да се правя на неразбрал и смирено склоних глава, опитвайки се да изглеждам дълбоко разочарован.
	— Грешиш, господарю. Не съм аз този, който нареди да се извършат въпросните промени. Беше Негово Светейшество, главният жрец в храма на Озирис…
	Но той не ме изслуша докрай.
	— Да, разбира се, че е бил той, но не и преди ти да го подкокоросаш. Мислиш, че не сте ми ясни двамата с този дърт фъфльо? През целия му живот не му е хрумнало нещо по-оригинално, докато при теб е точно обратното.
	— Господарю! — не се съгласявах аз.
	— Какво измисли този път? Пак ли някой от онези сънища, които боговете ти пращат точно когато най-много ти изнася? — попита господарят ми, а тихият му глас ми напомни за шумоленето на свещените кобри, изпълващи целия храм.
	— Господарю! — правех се на невинен, макар че на лековерния жрец бях пробутал тъкмо историята за това, как самият Озирис, приел образа на черен гарван, ме е посетил в съня ми, за да се жалва от проливането на кръв в храма му.
	Жрецът не беше обелил и дума против реалистичната сценка, която господарят Интеф искаше да вмъкне в представлението, за да зарадва фараона. Реших да прибягна до сънищата едва след като разбрах, че за нищо на света не бих могъл да разубедя господаря си. Би ми било направо непоносимо да участвам в ужасиите, които той беше заповядал да се извършат в първото действие. Разбира се, знам, че някои дивашки народи на изток извършват човешки жертвоприношения пред боговете си. Чувал съм за каситите, които живеят между Тигър и Ефрат, че имали обичай да хвърлят новородени в горящи пещи. Хора, пътували с търговските кервани из онези далечни страни, са ми разправяли за жестокостите, които се извършвали в името на божествата, като например избиването на девици с надеждата за добра реколта или обезглавяването на военнопленници пред статуята на триглавия им бог.
	Но ние, египтяните, сме цивилизован народ и почитаме богове, въплъщаващи мъдростта и справедливостта, а не кръвожадни чудовища. Бях се опитал да убедя в това господаря си. Посочих му, че досега един-единствен път фараон е извършил човешко жертвоприношение: когато в храма на Сет Менотеп* е прерязал гърлата на седемте разбунтували се принца и е разсякъл на парчета телата им, за да ги изпрати до управителите на всяка от номите като предупреждение. Историята още помнеше, и то с отвращение това деяние. Менотеп и до днес е известен като „Кървавият цар“.
	[* Менотеп — Ментухотеп I или II, според различни справочници, е бил фараонът на Тина, който около 2040 г. пр. Христа разгромява Хераклеополския претендент и създава Средното царство. Нищо чудно обаче легендата за седемте принца да е плод на авторовата фантазия. — Б.пр.]
	— Но това не е човешко жертвоприношение — възрази господарят ми. — А просто екзекуция на човек, който си я заслужил, само че извършена по различен начин. Не можеш да отречеш, скъпи Таита, че смъртното наказание винаги е било съставна, и то твърде важна част в нашето правосъдие. Тод е крадец. Взимал е от царската хазна и затова трябва да умре, дори само като назидание за останалите.
	Звучеше доста убедително, само дето много добре знаех, че той не се интересува ни най-малко от възцаряването на справедливостта, ами просто гледа да опази собствените си съкровища и да направи впечатление на фараона, който много обичаше театъра и подобните религиозни сценки. Така че не ми оставаше друго, освен да посънувам малко вместо добрия стар жрец. Но ето, че господарят Интеф отново ми разкри прекрасните си зъби в завладяваща усмивка, от която кръвта ми се вледени, а космите по врата ми настръхнаха.
	— Един малък съвет — приближи той лице до моето. — Предлагам ти тази нощ да те споходи нов сън и богът, който те е навестил миналия път, да си промени мнението относно предложените от мен сцени и да се откаже от инструкциите си към главния жрец. Ако ли пък случайно боговете замълчат, нищо чудно пак да му се отвори работа на Расфер — можеш да вярваш на думите ми.
	След това господарят ми се обърна, оставяйки ме едновременно повече от радостен, задето не е разкрил любовниците, и доста покрусен, че ще трябва да се примиря с грозното зрелище, което настояваше да покажем пред публиката.
	Все пак репетицията малко ме посъживи, защото представлението се очертаваше доста успешно. Лострис беше обзета от такова щастие и вдъхновение след срещата си с Танус, че в очите ми изглеждаше наистина божествена, а младежът със своята младост и сила беше същинско въплъщение на Хор.
	Естествено излизането на сцената на моя Озирис доста ме смущаваше, като се замислех за участта, която господарят Интеф му беше отредил. Ролята на Озирис се играеше от красив мъж на средна възраст, който заемаше висок пост в двореца, преди да го заловят, че бърка в хазната на господаря Интеф, за да издържа някаква млада и скъпа куртизанка, в която бил влюбен. Никак не се гордеех с факта, че именно моята проверка на сметките разкри на бял свят злоупотребите му.
	Господарят ми го беше освободил от тъмницата, където той очакваше присъдата си, за да изиграе бога на подземния свят. Беше му обещал, че ако се справи с ролята си на Озирис, повече няма да се занимава със случая. Нищо неподозиращият Тод не знаеше каква заплаха се крие в това предложение и затова сега участваше в репетицията с нескрит ентусиазъм, вярвайки, че ще бъде помилван. Нямаше как да знае, че междувременно господарят ми тайно е подписал смъртната му присъда и я е предал на Расфер, който освен че изпълняваше функциите на царски джелатин, но и беше моят избор за бога Сет в скромната ни пиеска, макар че идеята за двойната му роля вечерта на официалното представление пред фараона принадлежеше изключително на господаря ми. И затова, колкото и да бе подходящ за ролята на Сет Расфер, дълбоко съжалявах, че съм избрал точно него. Докато ги наблюдавах двамата с Тод как репетират първата сцена, неволно потръпвах при мисълта за това, което ще се случи на другия ден.
	След репетицията имах приятното задължение да придружа господарката си обратно до двора на женските покои. Превъзбудена, тя не спираше да говори за невероятните събития, които се бяха случили през деня, както и за ролята, която Танус беше изиграл в тях.
	— Видя ли го как само призова великия бог Хор и той мигновено му се притича на помощ? Сигурно Хор му е обещал пълната си подкрепа, не мислиш ли? И никога няма да позволи да ни се случи зло, вече съм убедена в това.
	Така тя продължи през целия път с щастливите си измислици. Нито дума повече за раздяла и самоубийство. Как бързо се обръща вятърът на любовта!
	— След всичко, което Танус извърши днес, след като спаси царската ладия, навярно си е спечелил благоволението на фараона, не мислиш ли, Таита? И така, щом се радва на благоразположението както на бога, така и на фараона, баща ми никога не би успял да го изпрати надалеч, нали, Таита?
	Трябваше да се съгласявам с всяка от мечтите й за безгрижното бъдеще и не ми бе позволено да си тръгна, преди да запомня поне дузина любовни послания до Танус, които да му предам лично.
	Когато най-накрая изтощен се прибрах в стаята си, се оказа, че и там напразно се надявам да намеря почивка. Почти всички роби се бяха насъбрали да ме чакат, не по-малко развълнувани и словоохотливи от господарката ми. И те искаха да чуят мнението ми за събитията от деня и най-вече за това, как Танус е спасил царската ладия и колко важно би могло да се окаже това. Бяха се скупчили около мен на терасата над реката и докато хранех домашните си любимци, всеки от тях се опитваше да привлече вниманието ми.
	— Стари братко, вярно ли е, че Танус е извикал самия бог на помощ и Хорус се е намесил веднага? Ти видял ли си го с очите си? Някои твърдят дори, че самият бог се е появил в образа на сокол и е кръжал над главата му, за да го закриля. Вярно ли е?
	— Вярно ли е, Ах, че фараонът е обявил Танус за Спътник на фараона и му е дал петстотин акра плодородна земя на брега на реката като награда?
	— Стари братко, говорят, че оракулът от храма в пустинята на Тот, бога на мъдростта, е направил хороскоп на Танус. Оракулът казал, че той ще бъде най-великият боец в историята на Египет и че някой ден фараонът ще му окаже почести по-високи, отколкото на всеки друг.
	Сега ми е забавно да си спомням за тези брътвежи и да си казвам как и най-невероятните предположения се сбъдват. Но тогава просто отпратих натрапниците си с престорена строгост.
	Докато се опитвах да заспя, се замислих над това, че населението на Луксор и Карнак е приело Танус дълбоко в сърцата си, но и че това може да му донесе повече неприятности, отколкото радости. Славата и популярността неизменно пораждат завист сред върхушката, а и симпатиите на тълпата са непостоянни и лесно се насочват от един към друг. Хората често изпитват удоволствие от това да осмеят и да свалят от пиедестала идолите, които са им омръзнали, удоволствие не по-малко от онова, когато са ги издигали.
	Много по-сигурно и безопасно е да живееш тихо и незабележимо — тъй както винаги съм се опитвал да живея аз.


>

	На шестия ден от празненствата, следобед, фараонът напусна имението си посред царските земи извън пределите на Карнак и Луксор и съпроводен от тържествено шествие, се насочи по опасания със статуи на лъвове церемониален път към храма на Озирис на брега на Нил. Огромната колесница, в която се возеше, беше толкова висока, че хората, струпали се от двете страни на пътя, трябваше да проточат вратовете си, за да го видят върху златния му трон, когато той отминаваше бавно, влачен от двадесет снежнобели вола с големи рога, украсени с венци. Тежките колела на колесницата жестоко стържеха по камъните, оставяйки неизличими следи по тях.
	Процесията се водеше от стотина музиканти — някои с лири и арфи, други — с цимбали и барабани, трети — с дрънкала и кречетала или пък надуващи рогове от антилопа орикс или муфлон. След тях вървеше хорът на стоте най-изящни гласове в цял Египет, възпяваш в химни фараона и бога Озирис, когото той въплъщаваше. Естествено начело на хора стоях аз. Зад гърба ни пристъпваше почетната охрана от полка на Синия крокодил, командвана лично от Танус. Когато той преминаваше гордо изправен, обкичен с пера и покрит с лъскави доспехи, тълпата го поздравяваше. Момите пък пищяха неистово и не една от тях се строполяваше в безсъзнание върху прашния път, обзета от истерия при вида му.
	Зад почетната охрана беше моят господар с висшите си служители, а след него благородниците заедно с жените и децата си; нататък следваха войниците от полка на Сокола и чак след тях тържествено се поклащаше внушителната колесница на фараона. Изобщо в шествието участваха няколко хиляди от най-богатите и влиятелни личности в Горното царство.
	Щом наближихме храма на Озирис, всички жреци се наредиха пред входа му върху стъпалата между високите колони, за да посрещнат фараона Мамос. Храмът наскоро беше пребоядисван и барелефите по външните стени блестяха ослепително с ярките си цветове. В нишите около тях бяха поставени знамена, които сега се развяваха, образувайки същински облак от весели краски.
	Когато стигна долния край на стълбата към храма, фараонът слезе от колесницата си и величествено заизкачва стоте стъпала. От двете му страни се беше подредил хорът. Аз бях застанал на петдесетото стъпало и така имах възможност внимателно да огледам своя владетел за няколкото секунди, в които той минаваше покрай мен.
	Вече бях имал случай да го опозная добре, защото ми е бил пациент, но бях забравил колко е нисък — така де, нисък за един бог. Не стигаше дори до рамото ми. Двойната корона му придаваше далеч по-представителен вид. Беше прибрал ръце пред гърдите си, както го изискваше ритуалът, и с тях държеше жезъла и камшика — символи както на царската му власт, така и на божествената му природа. Както и преди, забелязах, че ръцете му са гладки и неокосмени — почти женски, а и краката му са тънки. Носеше пръстени върху всички пръсти на ръцете и краката; над лактите си беше окачил амулети, а на китките си носеше гривни. Масивната плочка от червено злато върху гърдите му бе инкрустирана с разноцветен фаянс, изобразяващ бога Тот с перото на истината. Това украшение беше същински шедьовър на златарството и в продължение на почти петстотин години най-малко седемдесет фараони са го носили.
	Под двойната си корона фараонът беше напудрен в бяло и лицето му изглеждаше като на мъртвец. Очите му бяха очертани в гарваново черно, а на устните му имаше пурпурно червило. Под дебелия пласт грим лицето му издаваше раздразнение, а тънките му устни се присвиваха от досада. Очите му нервно шаваха във всички посоки — както можеше и да се очаква, ако се замисли човек.
	Основите под краката на великата египетска династия се разклащаха все повече и повече, царството беше разцепено и разтърсвано от беди и нещастия. Дори и боговете си имат своите тревоги. Някога владенията на фараона се разпростираха от морето — при седемте ръкава на делтата, чак до Асуан и първия праг на Нил на юг; това беше най-могъщата империя на света. Но сегашният владетел и неговите предшественици бяха оставили властта да им се изплъзне и сега по границите гъмжеше от врагове, които като хиените, чакалите и лешоядите вдигаха врява до небесата в очакване да се нахвърлят върху трупа на нашия Египет.
	На юг се събираха черните орди на Африка, на север, покрай брега на голямото море — пиратските морски народи, а надолу по течението на Нил — легионите на самозвания фараон. На запад дебнеха коварните бедуини и хитрите либийци, докато от изток изглеждаше, че с всеки нов ден прииждат нови пълчища неприятели, чиито имена хвърляха в ужас един народ, който след толкова много поражения все по-малко вярваше в силите си. Асирийци и миди, касити, урарти и хети непрекъснато ни заплашваха.
	Каква полза можехме да извлечем ние от достиженията на древната си цивилизация, ако тя не бе способна да се противопостави на опасностите? Как да се съпротивляваме на дивата сила на варварите, на жестокостта им, на неутолимата им жажда да грабят и плячкосват? Сигурен бях, че този фараон не е с нищо по-способен от своите предшественици и не би могъл да върне на народа си изгубената слава. Та той не можеше дори да си осигури наследник.
	Липсата на наследник за египетското царство като че ли го тревожеше повече от загубата на самото царство. Досега вече си беше взел двадесет жени, но те го бяха дарили с дъщери, с цяла сюрия добродетелни дъщери. Фараонът обаче за нищо на света не искаше да се примири с мисълта, че причината е у него. Беше се консултирал с всички по-известни лекари в Горен Египет, беше посетил всеки оракул и всеки по-важен храм.
	Знаех всичко това, защото бях един от лечителите, които той повика при себе си. Признавам си, че изпитвах истински трепет при мисълта, че предписвам рецепта на един бог, и доста се замислих защо му е точно на него да се консултира с простосмъртен по толкова деликатен въпрос. Както и да е, препоръчах му да яде тестиси на бик, изпържени в мед, да открие най-красивата девица в Египет и да я отведе в брачното си ложе, преди да е изминала година от първото разцъфтяване на луната й.
	Нямах кой знае каква вяра на тези си съвети, но пък тестисите от бик, ако се приготвят по рецептата ми, са доста приятни на вкус. От друга страна, в търсене на най-красивата девица в страната фараонът хубавичко щеше да се позабавлява. Реално погледнато, с колкото повече млади момичета легнеше, толкова повече се увеличаваха шансовете от някоя от тях да се пръкне мъжка рожба.
	Ако не друго, то поне се утешавах с това, че рецептата ми не подлага владетеля ни на кой знае какви несгоди, каквито често му се случваше да търпи заради фантазиите на моите събратя и най-вече заради онези проклети шарлатани от храма на Озирис, които при това имат наглостта да се наричат доктори, и измислените им лекарства. Дори и с нищо да не помогнеха, препоръките ми поне нямаше да му навредят. Или така поне си мислех. Само ако знаех до какви последици щяха да доведат моите препоръки… Бих предпочел по-скоро да съм на мястото на нещастния Тод, отколкото да знам, че именно моята уста е дала този необмислен съвет на владетеля.
	Когато научих, че фараонът е взел думите ми насериозно и е наредил на всички номарси и управители да обиколят страната за бикове със сочни тестиси и момичета, които да отговарят на изискванията ми за майка на първородния му син, това по-скоро ме развесели и погъделичка самочувствието ми. Информаторите ми в двора на фараона ми съобщиха, че вече имало стотици кандидатки за титлата „най-красива девица на Египет“, но той ги бил отхвърлил всичките.
	Владетелят бързо мина покрай мен и се изгуби във вътрешността на храма — за голямо съжаление на свещенослужителите и най-вече на раболепния главен жрец, който все не можеше да си намери място от вълнение. Великият владетел със свитата си вървеше малко след него, а отзад се блъскаха по-нискостоящите, които си търсеха място, за да наблюдават представлението. Пространството вътре в самия храм беше твърде ограничено. Само най-важните персони или онези с достатъчно високо потекло бяха допускани от жреците във вътрешния двор, разбира се, заедно с някои не толкова известни, но достатъчно богати, за да си платят. Останалите трябваше да гледат през широкоразтворените врати към външния двор. Мнозинството обаче щяха да останат излъгани в надеждите си, задоволявайки се само с преразказ на видяното от други. Дори аз с доста големи мъки си пробих път през огромната човешка маса, а и сигурно въобще не бих успял, ако Танус не беше забелязал затрудненото ми положение и не беше пратил двама от войниците си да ми помогнат да се добера до загражденията за актьорите.
	Преди да започне представлението, бяхме принудени да изслушаме доста надути речи — първо от местните владетели, а после и лично от моя господар. Докато слушаха тези празнодумщини, имах възможност лично да се уверя, че всичко е наред преди вдигането на завесите. Обикалях от палатка в палатка, за да проверявам костюмите и грима на всеки от актьорите и да се боря с притесненията и страха от сцената, които ги обземаха в последния момент.
	Нещастният Тод ужасно се плашеше при мисълта, че играта му няма да се хареса на господаря Интеф. Успях да го убедя, че просто няма как да го разочарова, след което му дадох от червения шепен, за да убия болката, която щеше да изпита.
	Щом стигнах до палатката на Расфер, заварих го да пие вино с двама свои приятели от дворцовата стража и в същото време да точи острието на широкия си бронзов меч. Бях измислил така грима му, че да го направя още по-отблъскващ, което не беше трудна задача, като се има предвид природната му грозота. И сега, като ми се захили насреща с почернелите си зъби, предлагайки ми чаша вино, можах да се убедя, че наистина съм успял.
	— Как ти е гърбът, хубавецо? Ела да пийнеш от тази мъжка напитка! Току-виж отново ти израснали топките.
	Бях свикнал на чувството му за хумор и затова невъзмутимо му отвърнах, че господарят Интеф е отменил забраната на великия жрец и първото действие трябва да се играе в първоначалния му вариант.
	— Вече говорих с господаря Интеф. — Вдигна той меча си. — Опитай острието, евнухо. Искам да чуя одобрението ти.
	Е, оставих го малко разочарован.
	Въпреки че Танус трябваше да се покаже на сцената едва във второто действие, заварих го облечен с костюма. Спокоен и усмихнат, той ме потупа по рамото.
	— Е, приятелю, днес е твоят шанс. След тази вечер славата ти на драматург ще обиколи цял Египет.
	— Както вече го е обиколила твоята. Името ти е на всяка уста — на свой ред го похвалих аз, но той се засмя и аз заговорих за друго. — Подготви ли си заключителното слово, Танус? Имаш ли нещо против да ми го изрецитираш?
	По традиция актьорът, който играе ролята на Хор*, закрива представлението с послание към фараона, уж от страна на боговете, но в действителност от неговите поданици. В стари времена това е било единственият ден в годината, когато народът е можел, чрез устата на актьора, да запознае фараона със своите неволи. Но при управлението на последната династия тази традиция се беше изгубила и заключителната реч се превръщаше просто в още едно хвалебствие към божествения владетел.
	[* Най-древният бог на слънцето, син на Озирис и покровител на фараона. — Б.пр.]
	От много време убеждавах Танус да произнесе словото си пред мен, но всеки път той се измъкваше, и то с такива нелепи извинения, че започвах сериозно да се безпокоя за намеренията му.
	— По-нататък няма да има кога — настоях сега, но той само се засмя.
	— Решил съм словото ми да бъде не по-малка изненада за теб, отколкото, надявам се, и за самия фараон. Така и на двамата ще ви достави още по-голямо удоволствие.
	Повече нищо не можех да направя. Понякога ми се струва, че не съм срещал друг толкова упорит и твърдоглав младок като Танус. Ядосан, излязох от палатката му и отидох да си търся по-приятна компания.
	Нахълтах в гримьорната на Лострис и замръзнах на мястото си от това, което видях. Макар че сам бях измислил костюма й и бях обяснявал надълго и нашироко на робините как точно да й сложат пудрата, червилото и грима около очите, пак бях неподготвен за това небесно видение. За миг дори си помислих, че е станало чудо и самата богиня се е изкачила от подземното царство, за да заеме мястото на господарката ми. Поех дълбоко въздух и вече бях готов да коленича, обзет от страхопочитание, когато смехът на господарката ми ме върна обратно на земята.
	— Не е ли смешно? Изгарям от нетърпение да видя Танус облечен. Сигурна съм, че прилича на самия бог — завъртя се тя бавно, за да я огледам от всички страни, и ми се усмихна.
	— Не толкова, колкото ти самата, господарке — промълвих аз.
	— Кога ще започне представлението? — нетърпеливо ме прекъсна тя. — Толкова съм възбудена, че повече не мога да чакам.
	Долепих ухо до платнището и се заслушах в монотонните изказвания оттатък. Говореше последният от ораторите и всеки момент господарят Интеф щеше да обяви началото на представлението.
	Грабнах ръката на Лострис и я стиснах силно.
	— И да не забравиш дългата пауза и високомерното ти изражение, когато започваш монолога си — напомних й аз.
	Тя ме потупа закачливо по рамото.
	— Върви си, стари мърморко. Всичко ще мине чудесно, скоро сам ще се убедиш.
	И точно в този миг чух гласа на господаря Интеф да се извисява над всички.
	— Божественият фараон Мамос, Великият дом на Египет, Опората на царството, Справедливият, Великият, Всевиждащият, Всемилостивият… — продължаваха да се нижат една след друга титли и почести, докато аз изхвърчах от палатката на Лострис и си запроправях път към мястото зад централната колона, откъдето трябваше да издекламирам въведението. Хвърлих един поглед иззад нея, за да видя, че целият вътрешен двор е претъпкан, а фараонът и главните му жени седят на първия ред върху ниски пейки от кедрово дърво, пият студен шербет или дъвчат фурми и сладки.
	Господарят Интеф беше застанал пред издигнатия олтар, където щеше да бъде сцената. Ленените завеси все още скриваха по-голямата й част от публиката. Огледах я за последен път, макар че вече би било късно да се променя каквото и да е.
	Сцената беше украсена с палми и акации, които дворцовите градинари бяха пренесли по мое нареждане. Зидарите бяха освободени от работата им по царската гробница, за да изградят откъм гърба на храма каменна цистерна, от която да черпи вода потокът на сцената, изобразяващ река Нил.
	В дъното от горе до долу бяхме спуснали ленени платна, които художниците, изографисващи гробницата, изрисуваха с прекрасни пейзажи. Във вечерния полумрак и на светлината на факлите по стените и колоните всичко се беше получило толкова реалистично, че зрителят наистина можеше да се пренесе в друг свят, в различно време.
	Бях приготвил и други приятни изненади за фараона: от клетките с животни, птици и пеперуди, които щяха да бъдат пуснати на свобода, за да покажем сътворението на света от великия бог Амон Ра, до факлите и бенгалските огньове, които бях смесил с определени химикали, така че да горят с ярък пурпурен или зелен пламък и да потопят сцената във вълшебни светлини и дим като в подземния свят, където живеят боговете.
	— Мамос, син на Ра, вечен да е животът ти! Ние, верните ти поданици, жителите на Тива те молим да се приближиш и да обърнеш височайшето си внимание на тази скромна сценка, която посвещаваме на Твоето Величество.
	Господарят Интеф приключи с приветственото си слово и се върна на мястото си. Тогава под звуците на скрити фанфари аз излязох зад колоната и се обърнах към публиката. Всички бяха изтърпели досадните речи, седнали върху ръбестите плочи на храма, и сега очакваха с нетърпение представлението да започне. Затова излизането ми беше посрещнато с всеобщи възгласи и дори фараонът се усмихна.
	Прострях двете си ръце, за да въдворя тишина, и едва когато мълчанието бе пълно, започнах:
	— Докато вървях под слънчевата светлина, млад и изпълнен със силата на младостта, дочух отнякъде сред тръстиките на Нил фатална музика. Не можех аз да разпозная звука на тази скрита арфа и капчица уплаха не изпитах, защото бях в разцвета на младостта и обграден от нежността на моята любима. Мелодиите, които чувах, ми се сториха неземни. И обладан от непозната радост, потърсих музиканта, без да зная, че името му Смърт е и арфата си тон извадил е, за да ме примами.
	Ние, египтяните, сме обсебени от мисълта за смъртта и аз веднага засегнах най-съкровената струна у своята публика. Всички въздъхнаха и потръпнаха.
	— Смъртта ме грабна с костеливите си пръсти и ме понесе към слънчевия бог Амон Ра, и ето ме, че се превърнах в едно-едничко цяло с лъчезарното му същество. Отдалеч дочувах как моята любима плаче, но не можех да я видя, а и цялото ми минало сякаш никога не бе било.
	Това беше първото изпълнение на творбата ми и веднага усетих, че съм спечелил слушателите си, чиито лица издаваха интерес и съпричастност. В храма не се чуваше нито звук.
	— Тогава смъртта ме постави на високо място, откъдето можех аз света да наблюдавам като някакъв блестящ и кръгъл щит насред синьото море на небесата. Виждах всички хора и всички същества, които са живели по земята. Могъщата река на времето пред очите ми обърна хода си назад. Стотици хиляди години борба и смърт ми се разкриха. Наблюдавах всеки смъртен как от гроб и старост към детските години и мига на раждането си се връща. А времето все по-далеч назад отиваше, докато не стигнахме до първия човек и първата жена. Видях ги аз в мига на тяхното създаване, а след това — какво било е преди тях. И най-накрая по земята престанаха да ходят хора, а само боговете съществуваха.
	Но течението на годините и тук не спря, а продължи отвъд епохата на боговете и потъна в Нут, където всичко беше мрак и необятен хаос. Реката нямаше повече къде назад да се завръща и отново се обърна — да тече напред. Времето започна пак да се разгръща, тъй както съм го знаел от годините, прекарани на земята, и разбрах за страстите на боговете.
	Сред зрителите ми нямаше кой да не е запознат с въпросите на теологията, но никога не се беше чувало мистериите на живота да бъдат представяни по този начин. Никой не смееше да продума, да не би да развали магията. Продължих:
	— Из хаоса и мрака на Нут се появи Амон Ра, Онзи, който се създава сам. И гледах как Амон Ра докосва своя детероден орган, как мастурбира и изхвърля семето си на мощни тласъци, оставяйки сребристите петна по небосвода, които знаем като Млечен път. От семето му се заченаха Кеб и Нут, Земята и Небето.
	— Бак-хер! — наруши нечий глас мълчанието в храма. — Бак-хер! Амин! — не успя да се въздържи и изрази искреното си възхищение старият жрец.
	Толкова се учудих от тази внезапна промяна у него, че едва не забравих следващите си думи. През цялото време той беше критикувал произведението ми, но сега явно го бях спечелил напълно. Това ми даде нови сили и гласът ми се извиси:
	— Кеб и Нут заживяха заедно и един друг се познаха, тъй както мъжът познава жената, и от този им съюз ужасен се родиха боговете Озирис и Сет* и богините Изида и Нефтис.
	[* Бог на злото, пустинята и смъртта, убил брат си Озирис. — Б.пр.]
	Махнах с ръка и ленените завеси се отдръпнаха бавно, за да разкрият приказния свят, който бях създал. Никога преди в Египет не се беше виждало подобно чудо и публиката затаи дъх от удивление. Аз тихомълком се отдръпнах зад кулисите и мястото ми на сцената зае Озирис. Публиката го разпозна мигновено по високата, подобна на шише корона, по ръцете му кръстосани пред гърдите и по жезъла и камшика, които държеше в тях. Във всяко домашно светилище се пазеше негова статуетка.
	От всяко гърло се откъсна сподавен възглас на благоговение и може би имаше защо. Успокоителното, което бях дал на Тод, придаваше странен блясък на погледа му и в присъствието му на сцената като че ли наистина имаше нещо неестествено и почти божествено. Бе обгърнат от някаква мистичност, а гласът му звучеше ясен и завладяващ:
	— Вижте Атур, реката!
	Публиката отново зашумя, като разбра, че става дума за Нил. Нил, това беше Египет, а Египет беше центърът на света.
	— Бак-хер! — дочу се друг глас и с удивление и възторг разбрах, че това е самият фараон. Произведението ми си беше спечелило одобрението както на простосмъртните, така и на самите богове. Можех да съм сигурен, че отсега нататък щеше да се възприеме моята версия вместо оригинала отпреди хиляда години. Наредил се бях сред безсмъртните. Името ми щеше да остане в паметта на времето още поне хиляда години.
	Обзет от луда радост, дадох знак водата да бъде изпусната насред сцената. В началото публиката като че ли не можеше да проумее какво става, но когато най-сетне разбраха, че пред очите им се разкрива великата река, хиляди гърла подеха:
	— Бак-хер! Бак-хер!
	— Вижте как водите се надигат! — възкликна Озирис* и сякаш се беше вслушал в думите му, Нил погълна всичко пред себе си във величествен разлив.
	[* Бог на смъртта. — Б.пр.]
	— Вижте как водите се прибират! — извика божеството и те изпълниха повелята му. — А сега ще се надигнат наново!
	Бях приготвил съдове с бои, които да се прибавят към водата: първо зелена, с цвета на реката през сушавия период, а после при поредния разлив — по-тъмна, за да наподобява мътните води по време на наводненията.
	— А сега вижте буболечките и птичките по земята! — извика Озирис и в същия миг откъм задната част на сцената се надигна облак от кряскащи и чуруликащи създания, които заедно с пищно украсените пеперуди изпълниха храма.
	Зрителите се надигаха от местата си, опитвайки се да уловят в шепите си хвъркатите красавици, за да ги пуснат отново сред гигантските колони. Една от птичките — дългоклюн папуняк, изпъстрен в бяло, канелено и черно, без никакъв страх се насочи право към фараона и кацна върху короната му.
	Публиката не вярваше на очите си.
	— Това е поличба! — дочуха се гласове. — Царят ни получи благословията на боговете. Вечен да е животът му!
	Фараонът не можа да се сдържи и се усмихна.
	Да си призная, по-късно ми хрумна да се възползвам от случилото се и подшушнах на господаря Интеф, че всъщност аз предварително съм приучил птицата да си избере фараона. И макар че това си беше чиста измислица, той ми повярва; толкова е голяма славата ми на човек, който може да общува с животните и птиците.
	А на сцената Озирис се разхождаше сред създадения от самия него рай в очакване страстите да се успокоят и публиката да се приготви за драматичния поврат, когато със смразяващ вик на сцената щеше да изскочи Сет. Въпреки че всички го бяха очаквали, чудовищната му фигура така стресна зрителите, че жените се разпищяха, закривайки лицата си, и продължиха да наблюдават само през разтворените си, треперещи пръсти.
	— Какво си направил, братко? — изрева Сет, изпълнен с гняв и ревност. — Нима се считаш ти за нещо повече от мен? Не съм ли аз също като тебе бог? Нима ще дръзнеш да припишеш сътвореното единствено на себе си и няма да ми позволиш на мене, твоя брат, да взема каквото ми се полага?
	Озирис му отвърна спокойно, като от упойващия прах гласът му звучеше далечен и невъзмутим:
	— Баща ни Амон Ра даде Вселената на двама ни. Но също така той ни даде и правото сами да избираме как да се разпореждаме с нея — за добро или за зло…
	Думите, които бях вложил в устата на божеството, прокънтяха из храма и достигнаха и най-отдалечените му кътчета. Това беше най-хубавото, което бях написал, и публиката не можеше да не го усети. Но аз единствен знаех какво предстои, затова удоволствието ми от красотата и силата на словата бе помрачено.
	Озирис бе към края на своята реч:
	— Това е светът, такъв какъвто аз го разкрих. Ако искаш да бъдеш част от него и да живеем в мир и братска любов, тогава си добре дошъл. Но ако те води страст към война и разрушение, ако зло и омраза изпълват сърцето ти, тогава ти повелявам да си вървиш.
	Той вдигна високо дясната си ръка, покрита с прозрачен, бял, блестящ на светлината ленен плат, и посочи на Сет да напусне земния рай.
	Сет раздвижи мощните си, космати рамене като грамаден бивол и нададе ужасяващ рев, при който от устата му бликна слюнка и се разнесе миризмата на развалените му зъби. Дори там, където стоях аз, можеше да се усети зловонният му дъх. Той вдигна високо над главата си бронзовия меч и се спусна към брат си. Това го нямаше при репетициите и Озирис въобще не знаеше как да реагира. Беше застинал с протегната ръка. Острието изсвистя във въздуха и се изви като змия надолу. Ръката на нещастника бе отсечена от китката с такава лекота, с която аз бих подрязал някой клон от лозницата пред стаята ми. После падна в краката на Озирис, а пръстите й още шаваха.
	Той беше до такава степен изненадан, а и мечът беше толкова остър, че за миг само леко се олюля. Навярно публиката си е помислила, че е свидетел на някакъв трик, че падналата ръка е фалшива. Заблудата се допълни и от това, че кръвта не бликна изведнъж. Всички наблюдаваха зрелището с нескрит интерес, но в ничий поглед не можеше да се прочете страх, преди Озирис да се сгърчи и със смразяващ вик да се хване за остатъка от отсечената си ръка. Едва тогава кръвта зашуртя между пръстите му и се плисна като вино върху бялата му роба. Стискайки раната си, Озирис започна да залита по сцената и да надава ужасни писъци. Тези писъци най-сетне свалиха доволните усмивки от лицата на зрителите. Макар и малко късно, те си дадоха сметка, че това пред очите им не е игра. Но дори и сега обзетата от ужас публика не продумваше.
	Преди Озирис да достигне края на сцената, Сет го настигна. Грабна го за осакатената ръка издърпа го обратно насред сцената и го събори върху каменните плочи. Бляскавата корона се изхлузи от главата на Озирис и черните плитки се разпиляха около раменете на нещастника.
	— Милост — закрещя на надвисналия отгоре му Сет, но той само се засмя. Гръмогласният кикот издаваше удоволствието му. Расфер се беше превърнал в Сет, който се забавляваше.
	Дивашкият смях извади публиката от транса, в който беше изпаднала. Но илюзията беше пълна. Всички бяха забравили, че наблюдават представление, и вярваха, че са свидетели на действителното събитие. Жените пищяха, а мъжете виеха от гняв и болка пред убийството на техния бог.
	— Помилвай го! Помилвай великия бог Озирис! — ревяха те. Никой не помръдна от мястото си, за да предотврати трагедията. Простосмъртните знаеха, че борбите и страданията на боговете не са им подвластни.
	Озирис заудря с единствената си ръка краката на Сет. Без да спира да се смее, той я сграбчи за китката и като я издърпа, изгледа я по начина, по който месарят оглежда плешка от коза, преди да я нареже.
	— Отрежи му я! — се разнесе нечий кръвожаден възглас из тълпата. Настроенията бързо се бяха обърнали.
	— Убий го! — изкрещя друг.
	Винаги ме е смущавало това, как гледката на кръв и насилствена смърт е способна да промени до неузнаваемост и най-кротките. Дори и аз не можех да стоя безучастен пред разиграващата се сцена — бях дълбоко ужасен и покъртен наистина, но в същото време и обзет от неописуемо вълнение.
	Сет невъзмутимо замахна повторно и Озирис се строполи отново на земята, оставяйки да се гърчи в окървавения му юмрук и другата си китка. Мъчеше се да се изправи на крака, но нямаше ръце, на които да се опре. Краката му ритаха, главата му се въртеше, а от устата му излизаха непоносими крясъци. Понечих да се обърна на другата страна, но макар и да ми се повдигаше от видяното, не можех да откъсна поглед от сцената.
	Сет насече ръката на три: веднъж при китката и веднъж при лакътя. Всеки път той хвърляше отсечената част в претъпканите редове на зрителите. При полета си из въздуха късовете месо ръсеха с червено хората. А те ревяха като лъвовете на фараона, когато наближи часът им за хранене, и протягаха ръце, за да докопат свещените реликви на своя бог.
	Сет вършеше работата си с наслаждение и може да се каже — с всеотдайност. Краката на Озирис първо насече при глезените, после при коленете и най-накрая — горе, над хълбоците. Щом хвърлеше към озверялата тълпа някое ново късче от тялото на божеството, в неутолимата си жажда за кръв тя крещеше още по-силно.
	— Талисманът на Сет! — се открои нечий глас сред врявата. — Дай ни талисмана на Сет! — и думите му бяха подети от всички останали. Според легендата талисманът носи в себе си несравними магически способности. Онзи, който го притежава, владее всички тъмни сили на подземния свят. Това е единствената от четиринадесетте части от тялото на Озирис, разпръснати от Сет по цялата земя, която никога не бива открита от Изида и сестра й Нефтис. Талисманът на Сет представлява същия онзи орган, от който ме беше лишил навремето Расфер и който сега заемаше видно място върху красивата огърлица, подарена ми с цинична загриженост от господаря Интеф.
	— Дай ни талисмана на Сет! — не преставаше тълпата.
	Сет рязко смъкна почервенялата от кръв туника от обезобразения труп. Продължаваше да се залива от смях. Тръпнех, като слушах тези безмилостни звуци, които бяха съпровождали толкова често собствените ми изтезания. При вида на късия меч, окъпан в шуртящата кръв на жертвата, блеснал в косматото ръчище на Сет — в краткия миг, преди той да размаха над главата си жалката реликва, сякаш отново изпитах парещата болка в слабините си.
	Но тълпата не спираше да протяга ръце към сцената.
	— Дай ни го! — молеше тя. — Дай ни силата на талисмана.
	Спектакълът беше превърнал всички в озверели чудовища.
	Сет обаче нямаше да удовлетвори пъкленото им желание.
	— Подарък — възкликна той. — Подарък, но от един бог към друг. Аз, Сет, богът на мрака, дарявам с този талисман бога фараон Мамос.
	И с мощните си крачища той прескочи през две, през три каменните стъпала на сцената, за да го положи в краката на фараона.
	За мое голямо удивление царят се наведе и я прибра. Дори през дебелия слой грим върху лицето му можеше да се види, че е като омагьосан — сякаш това в шепата му наистина беше част от божественото тяло. И съм сигурен, че в онзи момент той наистина го е вярвал. Защото не престана да държи кървавото късче плът до края на представлението.
	Щом подаръкът му беше приет, Сет се втурна обратно към сцената, за да довърши жертвата си. Мисълта, която и досега не ми дава покой, е, че нещастното, насечено на парчета създание беше все още живо и в съзнание за всичко, което се случваше с него и около него. Ясно ми беше, че упойващият прах, който бях дал на Тод, за да притъпя болката му, едва ли му е помогнал особено. Можех да видя ужасната агония в погледа му, докато той безпомощно лежеше в огромната локва на собствената си кръв и въртеше главата си, която единствена му беше останала.
	За мен беше истинско облекчение, когато най-сетне Сет я отсече и нея и я вдигна за плитките пред очите на възхитената тълпа. Дори и тогава очите на нещастника се мятаха на всички посоки, сякаш той се прощаваше със света. Но скоро животът в тях угасна съвсем и мъчителят подхвърли главата му към обезумялата тълпа.
	Така първото действие от нашата пиеса завърши сред възторжени овации, които заплашваха да съборят из основите им гранитните колони на храма.


>

	В почивката между двете действия помощниците ми измиха сцената от печалните свидетелства за извършеното клане. Най-много се тревожех господарката ми Лострис да не е разбрала какво всъщност се е случило в първата картина. Искаше ми се да си мисли, че е протекло както при репетициите. Бях направил всичко възможно да я задържа в палатката й, а също и да не позволя на робините й да надничат на сцената, защото щяха да й издрънкат какво са видели. Разбереше ли тя за кървавата драма, мисълта за нея щеше да й попречи да изпълни ролята си. Така че, докато помощниците ми пълнеха кофите си от импровизирания Нил, за да измият сцената, аз се забързах към палатката на господарката си — хем да й вдъхна увереност, хем да се уверя, че мерките ми за сигурност са свършили работа.
	— О, Таита, чух аплодисментите — посрещна ме радостно тя. — Публиката харесва пиесата ти. Толкова се радвам за теб. А и ти наистина заслужаваш подобен успех — засмя се тя съучастнически. — Имах чувството, сякаш на сцената Озирис го убиват наистина, а мехчетата под дрехите на Тод са били пълни не с волска, а с истинска човешка кръв.
	— Така е, господарке, малките ни трикове като че ли сполучиха — съгласих се аз, макар че още ми се повдигаше от видяното.
	Господарката Лострис така и не се усъмни в нищо и когато я изведох на сцената, хвърли само един разсеян поглед на петната от кръв по каменните плочки. Показах й точно къде да застане и така нагласих факлите около сцената, че да й придам повече блясък. Колкото и да бях свикнал с неземната й хубост, и сега, като я гледах, гърлото ми се свиваше, а в очите ми напираха сълзи.
	Оставих я зад ленените завеси и излязох на сцената, за да се обърна повторно към публиката. Този път никой не си позволи да ме аплодира с онази лека подигравателност както в началото. Всеки един от зрителите, от фараона до най-последния му поданик, слушаше като омаян изящните редове, с които разказвах за скръбта на Изида и Нефтис след смъртта на техния брат.
	Когато слязох от сцената и завесите се вдигнаха, за да разкрият скърбящата Изида, публиката не можа да сдържи възхищението си пред красотата й. След ужасите и кървищата в първото действие сега обаянието на богинята можеше да трогне и най-коравите сърца.
	Изида високо заоплаква умрелия и треперещият й гласец сякаш отново разбуди за живот мрачните зали на храма. Придружаваше печалния си монолог с красноречиви жестове с глава и светлината на факлите играеше по бронзовия полумесец, окачен върху високата й шапка.
	Докато Лострис пееше, аз внимателно наблюдавах фараона. Очите му не се откъсваха от лицето й, а устните му следваха думите, които излизаха из гърдите й.

	Сърцето ми е наранена газела,
	разкъсвана от ноктите на мъката…

	Жалваше се тя и фараонът заедно с цялото си обкръжение скърбеше с нея.

	Медът не ми доставя сладост,
	нито сещам аз дъха на цветето в ръка.
	Душата ми е храм безмълвен,
	изоставен от покровителя на любовта.

	На първия ред две от жените на нашия господар безутешно хлипаха и подсмърчаха.

	Поглеждам аз лика злокобен
	на смъртта с усмивка.
	Защото с радост последвала я бих,
	ако можех тъй да се завърна в обятията
	на обичния си господар.

	Вече не само съпругите на фараона, но и останалите жени в храма горко плачеха, а и немалко от мъжете им пригласяха. Словата на Изида и божествената й красота не можеха да ги оставят равнодушни. Изглеждаше невероятно една богиня да изпитва същите горести като простосмъртните, но лека-полека сълзите си отвориха път дори през дебелия пласт грим върху лицето на фараона, а тежките му, почернени мигли запремигаха като очи на бухал, поглъщайки господарката ми Лострис.
	Нефтис на свой ред излезе на сцената и запя дует със сестра си, след което двете се хванаха за ръце и се заеха да издирват разпръснатите части от тялото на Озирис. Разбира се, бях се погрижил за крайниците на нарязания Тод. През почивката помощниците ги бяха събрали из публиката, за да ги занесат на балсаматорите, както им бях наредил. Щях да заплатя погребението на Тод от собствената си кесия. Мисля, че това беше най-малкото, което можех да сторя за нещастното създание, за да изкупя собствената си вина за убийството му. Въпреки че фараонът продължаваше да държи в ръката си една твърде важна част от тялото на Тод, надявах се поне в неговия случай боговете да направят изключение и да допуснат сянката му в подземното царство, а той самият да не си спомня с лошо за мен. Хубаво е човек да си създава приятели не само в този, но и в другия свят.
	Вместо тялото на бога художниците, които работеха по царската гробница, бяха направили съвършена имитация. Тя трябваше да изобразява Озирис, в царствена осанка, положен като покойник с ръце, скръстени върху гърдите. Получилият се макет разрязах на тринадесет части, които си пасваха идеално една с друга.
	При откриването на всяка една от частите на своя брат сестрите изпяваха химн в нейна възхвала: първо на ръцете и краката, после на тялото му и най-сетне на божествената му глава.

	Тези очи, които напомнят звездите по небето —
	те трябва вечно да светят.
	Смъртта не бива да затъмнява подобна красота,
	нито пък погребалният саван да крие
	такова величие.

	Когато най-сетне двете сестри сглобиха цялото тяло на Озирис — с изключение на липсващия талисман, — започнаха на глас да се чудят как да го съживят.
	Това беше моят шанс да добавя онзи твърде важен елемент, без който никое театрално представление не би удовлетворило зрителите. У повечето от нас природната ни похотливост не изтлява никога и както поетът, така и онзи, който пише пиеси, не бива да го забравят, ако искат трудът им да се хареса на по-широка публика.
	— Има само един сигурен начин скъпият ни господар и брат да оживее отново — говореше богинята Нефтис. — Някоя от нас двете трябва да изиграе с разсеченото му тяло акта на зачеването и раждането — само така ще съумеем да съберем отново откъснатите части и да им вдъхнем искрата на живота.
	Публиката доволно се размърда и повечето се наведоха напред, любопитни как ли ще бъде прието това предложение. В него имаше какво да предизвика интерес и у онези с най-мръсно подсъзнание — например кръвосмешението и некрофилията.
	Не можете да си представите какви мъки бяха, докато измисля как да представя на сцената епизода с възкресението на Озирис. Господарката ми ме шокира, като заяви, че е готова да изпълни ролята си докрай. Дори имаше наглостта да отбележи с присъщата си безочлива усмивка, че по този начин и сама би могла да понаучи нещо ценно. Така и не разбрах дали само се шегува, или наистина би го направила; но аз никога нямаше да й позволя да ми го доказва. Репутацията и честта на семейството й стояха твърде високо, за да си играя с тях.
	Затова сега, по мой сигнал, завесата се спусна отново и господарката Лострис бързо изчезна от сцената. Мястото й се зае от една първокласна куртизанка, която си изкарваше хляба в дом на любовта край пристанището. От няколкото проститутки, с които говорих, избрах тъкмо нея, защото с все още младото си и добре запазено тяло тя твърде успешно заместваше господарката ми. Разбира се, в лице изобщо не можеше да се мери с Лострис, но пък и коя ли би могла.
	Щом тя беше готова, запалихме факлите зад сцената, така че сянката й да се открои ясно върху спуснатите завеси. Започна да се разсъблича възможно най-предизвикателно и мъжете бурно приветстваха всяко нейно движение, убедени, че пред очите им е не друга, а господарката Лострис. Блудницата отвърна на окуражителните възгласи с още по-развихрени движения и впечатляващото й изпълнение се посрещна от зрителите с почти същия ентусиазъм, както и жестокото убийство на Озирис в първото действие.
	Тук беше и онзи момент в пиесата, който ми създаде най-много главоболия: как да постигнем желаната плодовитост у Изида без помощта на някой здрав, навирен член, който да я ощастливи? А и видяхме, че Озирис беше принуден да се раздели със своя. В крайна сметка се наложи да прибягна до онова изтъркано средство, чиято употреба винаги съм считал за слабост у другите автори: а именно намесата на боговете и техните свръхестествени способности.
	Докато гласът на господарката Лострис се носеше иззад кулисите, на сцената сянката на второто й „аз“ се надвеси над тялото на Озирис и започна да извършва странни и неразбираеми движения.
	— Скъпи братко — разнасяше се гласът на господарката ми, — с помощта на редките и чудотворни способности, с които ме е надарил нашият праотец Амон Ра, аз ти възвръщам онези ти тъй необходими мъжки атрибути, от които Сет жестоко те лиши.
	Бях прикачил на саркофага с мумията малко, но много практично съоръжение, което да движа с помощта на тънък ленен конец, преметнат през макарата, която бях закачил специално за целта точно над легналия Озирис. При думите на Изида дървеният фалос, закован за слабините на божеството, величествено се надигна. На дължина той беше колкото ръката ми и публиката не можеше да не ахне от възторг при вида му.
	Щом Изида понечи да го погали, аз от своя страна задърпах конеца, така че той се заклати и размърда като жив. Това се хареса на публиката, но удоволствието й се удвои, щом богинята се разкрачи и възседна легналата мумия. Ако се съдеше по убедителността, с която тя симулираше собствения си екстаз, избраната от мен проститутка ще да е била сред най-способните. Зрителите отдадоха заслуженото на превъзходното й изпълнение и със свиркане, дюдюкане и викове не криеха, че им се иска още, а по-дръзките дори се провикваха със съвети.
	Когато зрелището достигна кулминацията си, факлите бяха загасени и храмът потъна в мрак. В тъмното изпълнителките на ролята отново се размениха и при повторното запалване на светлините насред сцената стоеше господарката Лострис, гушнала в ръцете си новородено дете. Една от робините в кухнята беше родила няколко дни преди представлението и реших да се възползвам от услугите на отрочето й.
	— Ето, това е новороденият син на Озирис, бога на подземния свят, и на Изида, богинята на луната и звездите.
	Господарката Лострис вдигна бебето високо над главата си, а то при толкова непознати пред себе си, разкриви лице и нададе силен рев.
	Изида едва успя да го надвика, за да обяви пред всички:
	— Поздравете младия господар Хор, бога на вятъра и на небето, небесния сокол!
	Поне половината от зрителите бяха чеда на Хор и посрещнаха своя покровител с нескрит възторг. Повечето се проснаха на колене, създавайки около себе си невъобразима суматоха. И така второто действие донесе за мен пореден триумф, а за невръстния бог — жестоко унижение, защото, както се оказа по-късно, той здравата беше оплескал пелените си.


>

	Открих последното действие с разказа за детството и възмъжаването на Хор. Говорех за свещената повеля, която той получава от майка си Изида, и в същия миг завесите се вдигнаха отново, за да разкрият богинята насред сцената.
	Изида се къпеше в Нил, обслужвана от робините си. Мократа роба плътно прилепваше към тялото й и всички можеха да се уверят в млечната белота на кожата й. Гърдите й се губеха под диплите на дрехата, но ясно прозираха розовите им връхчета.
	Танус излезе зад кулисите и веднага наложи присъствието си на сцената. С гордата си войнишка осанка и лъскавата си броня по красота той можеше да се сравнява единствено с богинята. Дългият списък на бойните му подвизи в речните войни, както и спасяването на царската ладия предния ден бяха привлекли всеобщото внимание към него. В този миг не друг, а Танус беше любимецът на тълпата. Още преди да е отворил уста, публиката започна да оглася храма с приветствията си, като аплодисментите бяха толкова продължителни, че актьорите трябваше да застанат като статуи по местата си.
	Докато повечето от зрителите се надпреварваха да поздравяват Танус, аз си набелязах някои лица сред публиката и внимателно наблюдавах реакцията им. Нембет, Великият лъв на Египет се мръщеше и сърдито си мърмореше нещо, без дори да се опитва да прикрие раздразнението си. Фараонът благо се усмихваше и дори леко кимна с глава, с което увери седящите зад него, че любимецът им се радва и на неговото благоразположение. Аплодисментите изригнаха с нова сила. Господарят Интеф, който винаги се нагаждаше според посоката на вятъра, разкриваше на всички милата си усмивка и по примера на своя владетел усърдно кимаше с глава. Но ако някой го погледнеше от моето място, би прочел в погледа му единствено смъртна омраза.
	Най-накрая врявата поутихна и Танус можеше да започне. Ала всяко изречение му костваше истински мъки, защото спреше ли да си поеме дъх, публиката мигновено избухваше в овации. Едва когато Изида запя своята песен, настъпи пълна тишина.

	Страданията на баща ти,
	ужасната прокоба, която тегне над дома ни,
	позора ни ще трябва някой да изтрие.

	Така в стихове богинята разкриваше пред благородния си син истината и простираше ръце към него едновременно в знак на молба и повеля.

	На Сет проклятието върху главите ни лежи
	и само ти ще ни освободиш от него.
	Открий ужасния си чичо.
	Ще го познаеш
	по високомерието и жестокостта.
	И когато го откриеш,
	повали го на земята.
	Окови го във вериги,
	на волята си подчини го,
	така че всички богове и хора
	да се освободят завинаги от непосилното тегло.

	Преди още да е свършила песента й, тя се оттегли, оставяйки на сина си да изпълни своя дълг. Както децата слушат с удоволствие песните, които са им пели десетки пъти, и очакват вече познатото, така и зрителите сега се размърдаха по местата си, досещайки се за развръзката.
	И затова, когато Сет изскочи отново на сцената за грандиозния двубой, за вековната схватка между доброто и злото, между красивото и грозното, между дълга и безчестието, публиката вече беше подготвена за зрелището. Всички го посрещнаха с възгласи на спонтанна и неподправена омраза. В отговор Расфер зловещо им се ухили и като се хвана с две ръце за гениталиите си, затръска предизвикателно бедра по сцената, изпълвайки зрителите си с още по-дива ярост.
	— Убий го, Хор! — ревяха те. — Смачкай му грозната мутра!
	А Сет продължаваше да подскача пред тях и да разпалва страстите докрай.
	— Убий убиеца на великия бог Озирис!
	— Смачкай го!
	— Разпори му шкембето!
	Между другото, подобна реакция беше оправдана и от съвсем различна гледна точка: сред публиката едва ли имаше някой, който да не разбира кой се крие зад образа на Сет.
	— Отсечи му главата! — крещеше публиката. — Убий го! Убий го!
	Най-накрая Сет обърна внимание на своя племенник и сякаш го виждаше за пръв път, се насочи към него с надменната си походка. Плезеше се като идиот и слюнката течеше между черните му зъби, за да прокапе чак върху гърдите му. Никога не ми беше идвало наум, че Расфер може да стане по-ужасен от това, което природата беше направила от него, но ето, че съм грешил.
	— Кое е това детенце? — зачуди се той и се оригна право в лицето на Хор.
	Танус не очакваше подобно нещо и неволно се отдръпна назад, неспособен да прикрие погнусата си от смрадливия дъх на Расфер, по който можеше да се познае цялото съдържание на стомаха му: включително и киселото вино, което ферментираше в момента. Все пак се постара да не се разсейва и изрече следващата си реплика:
	— Аз съм Хор, синът на Озирис.
	Сет избухна в подигравателен смях.
	— И какво си дошъл да търсиш ти, детенце на умрелия бог?
	— Търся възмездие за смъртта на благородния си баща. Търся убиеца на Озирис.
	— Тогава тъкмо си попаднал на подходящия човек — изръмжа Расфер, — защото аз съм Сет, победителя на всички останали богове. Аз съм Сет, който поглъща звезди и унищожава цели светове.
	Двамата изтеглиха мечовете си и се спуснаха един към друг, за да се срещнат в самия център на сцената сред звъна на бронзовите остриета. Исках да заменя металните им оръжия с дървени, да не би случайно да се наранят, но и двамата категорично отказаха. По молба на Расфер се намеси самият господар Интеф, който заповяда изрично двамата да използват бойните си оръжия. Нямаше как да не задоволя желанието му. Ако не друго, то поне така сцената щеше да бъде още по-реалистична. И ето ги сега: стоят опрели гърди до гърди, кръстосали мечове и се гледат с омраза.
	Представляваха забележителна двойка. Не само с това, че разликата между тях беше като от земята до небето: двамата носеха основната идея на пиесата; самото им присъствие символизираше вечната борба между доброто и злото. Танус беше строен, рус и красив. Сет беше мургав, набит, кривокрак, а в лицето си — направо ужасен. Противоречието между двамата актьори беше очебийно, но което беше по-важно, съдържаше се в самата им природа. Затова настроенията сред публиката бяха толкова крайни и зрителите приемаха толкова присърце двубоя между тях.
	Те рязко се отдръпнаха един от друг и отстъпиха крачка назад, за да размахат мечове и да се хвърлят отново напред. Сечаха въздуха около себе си, мушкаха, финтираха, парираха ударите на противника. И двамата бяха великолепни мечоносци, сред най-добрите във войската на фараона. Оръжията свистяха над главите им, а бляскавите им остриета искряха като слънчевите лъчи по повърхността на Великата река. Имахме чувството, че някъде из тъмните ъгли на храма дочуваме пърхането на птичи криле — до мига, в който двата меча се срещнеха и загърмяваха като чука върху наковалнята.
	Това, което за неподготвения зрител представляваше двубой на живот и смърт, без никакви правила и техники, всъщност включваше старателно подготвени балетни стъпки, които двамата дълго бяха репетирали. Всеки от тях знаеше точно кога да нанесе удара си, а другият — как да го парира навреме. Наблюдавахме двама превъзходни атлети, които цял живот се бяха учили на бойното изкуство и сега просто си вършеха работата без излишни усилия.
	Щом Сет се хвърлеше в атака, Хор гледаше да го парира възможно най-късно, така че мечът на противника му често докосваше бронята му, оставяйки понякога лека драскотина върху металните пластини. След това пък Хор отвръщаше на удара и веднъж мечът му изсвистя толкова ниско над главата на Сет, че отсече като с бръснач кичур от гъстата му коса. Стъпките на дуелиращите се бяха леки и в същото време заплетени като тези на танцьорите по храмовете, за които се носеше славата, че са бързи като соколи и ловки като леопарди.
	Публиката беше като хипнотизирана от гледката, аз — също. Затова някакъв вътрешен глас ми подсказа какво предстои да се случи; нищо чудно дори боговете да са ми го подшушнали, без да го разбера — как бих могъл да знам? Но във всеки случай нещо ме накара да откъсна поглед от спектакъла и да се обърна към господаря Интеф на първия ред.
	И дали беше инстинкт, дали беше способността ми да чета мислите на господаря си или пък се е намесило божеството-покровител на Танус, не знам, но внезапно ме стрелна ужасна мисъл. Нищо чудно причината за това да е била съвсем друга, но само един миг ми беше достатъчен да отгатна каква е причината за усмивката по красивото лице на господаря Интеф.
	Сега разбрах защо беше избрал Расфер да играе Сет. Защо изобщо не си направи труда да смени Танус в ролята му на Хор, дори и след като беше разбрал за връзката му с господарката Лострис. Дадох си сметка защо беше заповядал да се използват истински мечове… и не ми беше никак трудно да проумея защо сега се усмихва. Кървавите сцени за тази вечер още не бяха приключили. Господарят ми искаше още. Преди представлението да завърши, Расфер отново трябваше да докаже своите способности.
	— Танус! — изкрещях аз и хукнах напред. — Внимавай! Това е капан. Той иска да… — но виковете ми се изгубиха сред крясъците на тълпата, а още на втората крачка бях сграбчен за двете ръце изотзад. Опитах се да се освободя, но двама от хората на Расфер ме бяха хванали здраво и ме дърпаха назад. Бяха ги поставили за всеки случай — да ми попречат, ако ми хрумне да предупреждавам приятеля си.
	— Дай ми сила, Хор! — помолих се набързо и вместо да се съпротивлявам, се хвърлих в същата посока, в която ме теглеха. За миг двамата загубиха равновесие и успях да се отскубна от хватката им. Преди да ме докопат наново, вече бях успял да дотичам до края на сцената.
	— Дай ми глас, Хор! — отново се помолих и изкрещях с все сила: — Танус, внимавай! Той иска да те убие.
	Този път гласът ми успя да надвика тълпата и приятелят ми ме чу. Главата му трепна, а очите му леко се присвиха. Но и Расфер не беше глух и реагира светкавично. Вместо да отстъпи пред напора на развъртелия се Танус, както беше заучено, той пристъпи напред и с един замах изби удара му встрани.
	Ако не беше изненадата, никога не би успял толкова лесно да преодолее защитата на съперника си и така безпрепятствено да се хвърли в атака. Върхът на острието му се насочи точно два пръста под шлема на Танус — право в дясното му око. Ударът беше толкова силен, че със сигурност щеше да го извади, а и навярно би разсякъл целия му череп.
	Но все пак предупреждението ми беше дало на Танус време да отвърне на атаката. Той успя да прибере меча си и да се запази. С дръжката му удари косо ръката на Расфер и макар и само с един пръст, отклони посоката на удара. В същото време Танус прибра брадичката си и наведе леко глава. Ударът беше неизбежен. Но мечът не уцели окото, а и нямаше как да разбие черепа му, тъй като замахът беше изгубил от силата си. Расфер успя само да разсече веждата на противника си, оголвайки костта под нея, след което мечът му профуча над рамото му и излетя в празното.
	От раната рукна обилна кръв, която като перде закри дясното око на Танус, преди да потече надолу по лицето му. Той беше принуден да се отдръпне назад пред напора на противника си. Отстъпваше все по-назад и по-назад и отчаяно се опитваше със свободната си ръка да избърше кръвта, която му пречеше да вижда. На всички ни се струваше, че е неспособен да се отбранява, и ако стражите не ме държаха толкова здраво, щях да измъкна малката си, обсипана със скъпоценни камъни кама, за да му се притека на помощ.
	Но дори и без мен Танус съумя да се измъкне от първата атака. Въпреки че врагът му успя да го нарани на две места — веднъж в лявото бедро и втори път в мускула на дясната му ръка, — той парираше най-опасните удари. Расфер не му даваше миг покой и той нямаше как да стъпи здраво на краката си, нито да избърше кръвта. Само след няколко минути Сет се беше задъхал от непрестанните си напъни и грухтеше като див глиган. На светлината на факлите безформеното му туловище лъщеше от пот; но яростните му атаки не отслабваха.
	Въпреки че съм твърде посредствен с меча, разбирам нещичко от изкуството на онези, които го владеят. Толкова често бях наблюдавал Расфер при упражненията му, че познавах отблизо стила му. И затова знаех добре, че любимата му атака е хамсин, „атаката на пустинния вятър“. Тя подхождаше на животинската му сила и физика. Неведнъж го бях виждал да прилага хватката и сега само по движенията на краката разбрах, че ще я използва, за да победи своя противник само с един удар.
	Отново се опитах да се освободя от стражите и с последни сили извиках на Танус:
	— Хамсин! Бъди нащрек!
	Помислих, че думите ми са заглушени от виковете на тълпата, защото Танус не показа с нищо, че ме е чул. Но по-късно той ме увери, че при затрудненото му положение и неспособността му да вижда именно моето предупреждение го е спасило.
	Расфер отстъпи според класическата прелюдия на атаката, отпускайки за миг противника си, за да нанесе удара си по-добре. След което премести центъра на тежестта и нанесе удар с крак. Тласкан от инерцията, връхлетя с тялото си като един от онези грозни лешояди. В мига, когато двата му крака се отлепиха от земята, острието на меча му беше насочено към гърлото на Танус. Нищо не би могло да спре полета на смъртоносното острие — нищо, освен класическата защита, а именно ударът-ключ.
	В мига, когато Расфер се готвеше да нанесе удара си, Танус, се завъртя и отскочи със същата сила като противника си. Хвърли се като стрела срещу Расфер. Когато се сблъскаха във въздуха, Танус удари меча му със своя и той се заби в земята. Хватката беше изпълнена превъзходно.
	Усилията на двамата яки мъже се съсредоточиха върху бронзовия меч в ръката на Расфер и той нямаше как да издържи на страхотния сблъсък. Острието се прекърши и в ръката му остана само дръжката. За сетен път те се вкопчиха един в друг. Въпреки че мечът на Танус беше здрав, той не бе в състояние да го използва, защото противникът му го беше сграбчил в желязна хватка. И двете ръце на младия мъж, който стискаше здраво оръжието си в дясната, се оказаха зад гърба на Расфер и двамата мъже се бореха за надмощие.
	Борбата е една от дисциплините, на които се учи всеки египетски войник. И сега, пленници на смазващите си прегръдки, съперниците започнаха да се въртят по сцената, мъчейки се да се съборят един друг. Зъбеха се един на друг, намираха слабите си места и се блъскаха с тежките забрала на шлемовете, еднакво силни, еднакво решени да победят. Публиката отдавна си даваше сметка, че на сцената се води истинска борба на живот и смърт. Питах се дали не им е предостатъчно видяното тази вечер, обаче жаждата им за зрелища беше неутолима и те искаха още и още кръв.
	Най-накрая Расфер освободи ръката си от хватката на Танус. Все още държеше строшения си меч и с пречупеното острие се мъчеше да улучи противника си в лицето. Танус извърна глава, за да избегне удара, и мечът го улучи в бронзовия шлем. Като питон, който се увива около жертвата си, той използва момента да стегне хватката около гърдите на Расфер. Толкова силно го притисна към себе си, че лицето на противника му се покри с едри капки пот и почервеня от придошлата кръв. На Расфер му беше трудно да поема въздух и той отчаяно се опитваше да се измъкне. Силите му видимо го напускаха. Младият мъж обаче не отслабваше смъртоносната прегръдка и в един миг под огромното напрежение някакъв цирей на Расферовия гръб се спука и върху полата му потече жълта гной.
	При спукването на цирея Расфер, който и без това вече се задушаваше, направи болезнена гримаса и за миг съвсем се отпусна. Танус го усети и удвои усилията си. Приведе се и го тласна нагоре, така че само петите му да се допират до земята. Противникът му загуби равновесие, а той отново натисна и го накара да отстъпи назад. Щом успя, напрегна сили и започна да влачи Расфер по сцената, насочвайки се към една от грамадните каменни колони. Известно време никои не можеше да проумее намеренията му, но внезапно Танус извъртя меча си хоризонтално и притисна дръжката му о гръбнака на Расфер.
	Мечът се удари с все сила в могъщата колона. Металът изскърца върху гранита и цялата сила от удара се прехвърли върху бронзовото острие. Двамата мъже се заковаха на място, а дръжката се заби право в гръбнака на Расфер. Не толкова силен човек би умрял при подобен удар и дори Расфер беше като парализиран. Надавайки вик, той разтвори широко ръце. Строшеният меч падна от ръката му и се плъзна по каменните плочки.
	Коленете му се подкосиха и той безпомощно увисна в ръцете на противника си. Танус се засили и го отхвърли назад. Расфер се стовари тежко върху сцената и съм сигурен, че му се строшиха поне няколко ребра, защото ясно се чу как изпукват като запалени съчки. Главата му подскочи и изкънтя върху каменните плочки като презряла диня, а от устата му се разнесоха тягостни стенания.
	Едва смогна да вдигне ръце към Танус в знак, че се предава. Но той беше заслепен от ярост, а и ревът на публиката го влудяваше още повече. Застана над Расфер и като сграбчи меча с две ръце, го вдигна високо над главата си. Видът му в този миг бе страшен. Кръвта от раната на челото се стичаше по лицето му и на светлината то изглеждаше като демонична маска. Гърдите му плуваха в пот и кръв, а дрехите му бяха изпръскани в червено.
	— Убий го! — ревеше тълпата. — Убий злото!
	Върхът на Танусовия меч беше надвиснал застрашително над гърдите на Расфер. Аз самият бях замръзнал в трепетно очакване да видя как го забива в мерзавеца. Искрено желаех Танус да не се поколебае и да убие онзи, когото мразех повече от всички. Боговете са ми свидетели, че имах право да искам смъртта му, защото това беше чудовището, което ме беше кастрирало, и не можех да не търся възмездие.
	Но напразно. Явно не съм познавал достатъчно добре приятеля си, за да си помисля, че ще посегне на невъоръжен противник. Яростта постепенно започна да го напуска. Той поклати глава, сякаш за да се овладее, и вместо да удари с меча си, само го допря до гърдите на противника си. Острият му връх проби кожата и сред гъстата козина на Расфер като някакъв скъпоценен камък бликна капчица кръв. След това Танус продължи с думите си от пиесата:
	— Отсега си ти на силата ми подчинен и лишавам те от светлина. Цяла вечност ти ще бродиш сам из мрака. И никога не ще владееш вече над чистите и благородни сърца. Единствено крадеца и страхливеца ти позволявам да закриляш, разбойниците и мошениците, лъжците и убийците, грабителите на светите гробници и насилниците на благочестни жени, богохулниците и клетвопрестъпниците. Отсега нататък ти ще бъдеш бог на злото. Върви си и носи със себе си проклятието на Хор и на възкръсналия му баща Озирис.
	Вдигна меча си от гърдите на Расфер и демонстративно го захвърли настрани, с което да покаже презрението си към своя неприятел. Оръжието издрънча върху каменните плочи, а той нагази в течащите води на нашия Нил, за да наплиска и измие лицето си с вода. Откъсна парче плат от ленената си пола и набързо превърза раната върху челото си.
	Хората на Расфер ме пуснаха и се завтекоха да помагат на злощастния си началник. Изправиха го на крака и му помогнаха да се дотътри до края на сцената. Той едва пристъпваше и с нескончаемите си въздишки и стенания ми напомняше огромна, гнусна жаба. Отдалеч можеше да се види, че състоянието му е плачевно. Публиката го изпрати с възгласи на присмех и на нескрита омраза.
	Аз се обърнах към господаря Интеф и успях да го уловя в мига, когато беше забравил всякаква предпазливост. Съмненията ми се потвърдиха. Той наистина беше решил да отмъсти както на Танус — да го убият на сцената, така и на Лострис — любимият й да загине пред очите й. Само един толкова коравосърдечен баща би наложил подобно наказание на непослушната си дъщеря.
	Разочарованието, изписано върху лицето на господаря Интеф, ме радваше, тъй като не беше трудно да отгатна какво ще сполети Расфер след този му неуспех. Раните, които бе получил от Танус, щяха да му се сторят безобидни в сравнение с онова, което тепърва му предстоеше да изпита. Господарят ми не прощава на онези, които се провалят.
	Танус още не можеше да си поеме дъх след жестоката схватка и затова преди да застане отново пред публиката, му беше нужно време да се поуспокои, за да продължи с монолога си, с който представлението щеше да завърши. Когато се обърна с лице към зрителите, всички замлъкнаха — гневът в очите му и кръвта по тялото му придаваха наистина величествен и страховит вид. Той протегна ръцете си нагоре и извика:
	— Амон Ра, дай ми глас! Озирис, дари ме със силата на словото си!
	Така беше прието всички оратори да започват своята реч.
	— Дай му глас! Дари го със словото! — на свой ред се обади тълпата. Макар че повечето от тях все още бяха под въздействието на случилото се преди малко, всички вече бяха жадни за нещо ново.
	Танус беше необикновена личност — човек на действието, но също и на думите и идеите. Не вярвам обаче той да отрече, че повечето от неговите идеи всъщност са му били подсказани от онзи жалък роб Таита. И все пак имаше значение и дали са се развили, а интелектът на младия мъж представляваше твърде плодородна почва.
	Стигнеше ли се до пламенни речи, обръщенията на Танус към войниците му преди битка нямаха равни. Разбира се, не съм имал възможността да присъствам всеки път, когато той е говорил пред тях, но речите му са ми били предавани дума по дума от верния му другар и предан офицер Кратас. Много от тях съм записал върху отделни свитъци, защото мисля, че си струва да се запазят за бъдните поколения.
	Танус винаги и с всеки е общувал свободно и имаше ценната способност да разговаря с обикновените люде като с равни. Често съм се чудел доколко това се дължи на прямотата и неподправената му честност. Мъжете му вярваха и никога не биха се поколебали да го последват — ако трябва и по пътя към смъртта.
	Все още бях доста развълнуван от преживяното и размишлявах колко малко беше нужно на моя приятел да попадне в смъртоносния капан на господаря Интеф. И въпреки това изгарях от любопитство да чуя речта, която беше подготвил сам и без моите съвети. Да си призная, още му се сърдех, задето беше отклонил помощта ми. Освен това нямах представа как ще се възприеме монологът му и дали няма да се провали цялата пиеса. Тактът и чувството за мярка никога не са били сред качествата, с които Танус можеше да се похвали.
	Фараонът премести жезъла и камшика пред гърдите си и леко кимна с глава, с което му даваше знак, че може да започва. Публиката беше застинала в очакване и повечето от зрителите надаваха ухо, за да не изпуснат и думичка от онова, което предстоеше да чуят.
	— Говоря аз, Хор, сокологлавият — започна Танус.
	Всички в един глас отвърнаха:
	— Той е наистина, сокологлавият! Чуйте го!
	— Ха-Ка-Птах! — Той използва старото название на Египет. Малко са онези, които знаят, че значението на думата е „храм на Птах“. — Говоря ви за тази древна страна, която ни беше дадена преди повече от десет хиляди години — още по времето, когато боговете бяха млади. Говоря ви за двете царства, които са едно неделимо цяло.
	Фараонът кимна в знак на съгласие. Това беше обичайното обръщение, възприето както от светската, така и от религиозната власт, защото те не признаваха не само властта на узурпатора в Долното царство, но дори и самото му съществуване.
	— О, Кемит! — този път Танус нарече Египет с друго име, което означаваше „Черната страна“ — заради цвета на калта, с която Нил заливаше всичко при годишните си разливи. — Говоря ви за тази страна, която е разделена и разкъсвана от междуособни войни; за страната, която кърви като рана и чиито съкровища потъват вдън земя.
	При тези негови думи аз изпитах шок. Но и по лицата на останалите се изписа същото. Току-що Танус беше изрекъл на глас онова, за което никой не смееше да говори. Идваше ми да изскоча на сцената и да затворя с ръка устата му, преди да е продължил, ала бях неспособен да помръдна.
	— О, Та-Мери! — „Възлюблена земя“ — още едно название, излязло от древността. Младежът добре беше запомнил уроците ми по история. — Говоря ви за престарелите и слаби генерали и адмирали, които са твърде нерешителни, за да възвърнат на царството земите, отнети му от узурпатора. Говоря ви за изкуфелите старци, които пропиляват неговите съкровища и леят кръвта на най-достойните младежи, сякаш е развалено вино.
	На втория ред сред публиката Нембет, Великият лъв на Египет се изчерви и нервно заскуба брадата си. Останалите възрастни пълководци, които седяха наоколо, също се намръщиха и започнаха да се въртят неспокойно по местата си, а някои дори задрънчаха с мечовете в ножниците, за да изразят недоволството си. Само господарят Интеф се усмихваше, предоволен, че след като се беше спасил от клопката му, Танус сега сам си пъхаше главата в друга.
	— Нашата Та-Мери е заобиколена от врагове, но синовете на благородниците предпочитат да си отсекат по някой пръст, вместо да хванат меча, за да я защитят.
	При тези думи той се обърна към Менсет и Собек, синовете на господаря Интеф, които бяха насядали зад баща си на втория ред. С царски указ беше оповестено, че от военна служба се освобождават всички онези, притежаващи някакъв физически недъг, който да им пречи да изпълняват задълженията си. Хирурзите към храма на Озирис можеха изкусно да ти отсекат горната фаланга на палеца почти безболезнено и без опасност от инфекция, така че да не можеш нито да държиш меч, нито да стреляш с лък. Двамата глупаци гордо размахваха обезобразените си пръсти пред приятелите, с които играеха комар или се наливаха по крайбрежните кръчми. Считаха липсващите си палци за знак не на малодушие, а на изискан вкус и освободен дух.
	— Войната е просто една игра, в която старите жертват живота на младите — говореха братята на Лострис. — Патриотизмът е мит, който са измислили, за да ни въвлекат в този ад. Ако искат, нека те се бият, но ние не желаем да имаме нищо общо с това.
	Напразно им говорех, че да си гражданин на Египет, освен многобройните привилегии носи и известни задължения и отговорности. Те посрещаха думите ми с присъщата на младите и неуките арогантност.
	Но сега и двамата прибраха левите си ръце в гънките на дрехите си, така че Танус да не ги види. И двамата бяха десняци, но с красноречието си и не без помощта на малко злато бяха успели да убедят военните в обратното.
	От простолюдието, което се беше разположило в дъното на залата, се разнесоха сподавени гласове и тропане на крака в знак на съгласие с казаното от Танус. Защото техните синове пълнеха пейките по бойните галери или изнемогваха с тежките доспехи под парещите лъчи на пустинното слънце.
	Но аз бях отчаян. Само с това изречение Танус си беше създал смъртни врагове у поне петдесетина млади благородници. А именно те бяха хората, които щяха да наследят властта в Горното царство. Тяхната неприязън, уви, струваше много повече от добрите чувства на простолюдието и затова само се молех приятелят ми да спре. За няколко минути той бе успял да ни въвлече в такива неприятности, но явно му беше малко, защото безгрижно продължаваше и нататък:
	— О, Та-Нутри! — това пък искаше да каже: „Страна на боговете“. — Говоря ви за разбойниците и крадците, които дебнат на всеки хълм и във всеки шубрак. Земеделецът е принуден да оре нивата си с щит в ръка, а пътникът не трябва да оставя меча си дори за миг.
	Думите му отново се посрещнаха с овации от обикновените люде. Грабежите на престъпните банди бяха истински кошмар за тях. Никой не можеше да се чувства сигурен извън кирпичените стени на градовете, а разбойническите главатари, които сами се бяха нарекли Свраките, ставаха все по-дръзки и безстрашни. Не зачитаха законите и никой не бе недосегаем за тях.
	Танус спечели народа на своя страна, защото говореше за мъките му. Изведнъж ми мина през ума, че нещата може би са много по-сериозни, отколкото предполагам. Неведнъж подобни обръщения към масите са довеждали до бунтове и до падането на цели династии. А следващите му думи само потвърдиха подозренията ми:
	— Докато бедните пъшкат под камшика на бирника, благородниците мажат задниците на любимите си момченца с благовонни масла от Ориента… — Последва истински рев от дъното на залата и страховете ми изведнъж изчезнаха, за да се появи на тяхно място трескавото вълнение в очакване на нещо велико. Да не би всичко да е било внимателно запланувано? Нямаше ли Танус да се окаже по-хитър и съобразителен, отколкото си мислех? „В името на Хор! — казах си наум. — В страната назрява въстание и има ли по-подходящ водач за него от Танус?“
	Чувствах известно съжаление единствено задето не ми се беше доверил предварително и не ме беше запознал с плана си. Имах чувството, че да подготвя една революция едва ли би ми представлявало по-голяма трудност, отколкото да проектирам някоя водна градина или да напиша пиеса.
	Загледах се към входа на храма, дали няма да се покажат Кратас и другарите му, начело на цяла дружина войници от отряда на Танус. Настръхвах, като си представех как някой от тях ще грабне двойната корона от главата на фараона и ще я сложи върху окървавеното чело на Танус. С каква радост щях да се присъединя тогава към възгласите: „Да живее фараонът! Да живее Танус!“
	Докато слушах речта му, пред очите ми се сменяха всевъзможни картини. Виждах как предсказанието на оракула в пустинята се сбъдва. Как Танус седи на белия трон на Египет, как до него стои господарката Лострис, а аз самият съм зад тях, облечен в блестящите одежди на великия владетел. Но защо, защо той не се беше посъветвал с мен, преди да се хвърли в такава опасна авантюра?
	Ала скоро ми стана ясно защо. Бях сгрешил в оценката си за него, за моя честен, наивен и добродушен Танус, за моя благороден, прям и лековерен Танус, който не познаваше хитростта и лукавството.
	Не ставаше дума за никакъв заговор. Той просто говореше каквото му беше на душата, без да има предвид нищо конкретно и без да се страхува от последствията. И ето, че простолюдието, което досега се вкопчваше във всяка негова дума, изведнъж се оказа на свой ред под прицела на острия му език:
	— Чуй ме, о, Египет! Какво ще стане с тази страна, в която подлеците се опитват да смачкат силните; където патриотът е гледан с лошо око; където никой не уважава мъдростта на старите; където дребнавите и завистниците само търсят начин да принизят достойните, за да не се чувстват по-долу от тях?
	Този път от задните редове не се обади никой, защото в това описание онези от дъното на залата откриваха себе си. Танус бе успял да предизвика всеки един от тях, независимо дали е силен или слаб, богат или беден. „О, защо не се беше посъветвал с мен!“ — терзаех се аз. Обаче знаех отговора: не се беше посъветвал, защото знаеше много добре, че ще се опитам да го разубедя.
	— Какъв ред искаме да открием в едно общество, в което робът говори свободно и се смята за равен на благородниците? — не спираше той. — Нима има право синът да се отрича от баща си и да посреща с презрение мъдростта на бръчките и белите коси? Как така пристанищната курва ще се кичи със скъпоценни камъни и ще се поставя по-високо от благочестивата съпруга?
	„Пустият му език няма намерение да отмине никого“ — мислех си с горчивина. Както винаги, той изобщо забравяше за собствената си безопасност и преследваше право целта, която считаше за правилна и единствено възможна.
	Един човек само слушаше като омагьосан това, което Танус говореше. Лострис се появи зад гърба ми и ме сграбчи за ръката.
	— Не е ли чудесен, Таита? — възторжено попита тя. — Всяка дума, която излиза от устата му, е самата истина. Тази вечер той изглежда като млад бог.
	Нито знаех какво да й отговоря, нито можех да се съглася с нея, така че само поклатих тъжно глава и продължих да слушам словоизлиянията му.
	— Фараоне, ти си баща на народа. Ние плачем пред теб и искаме твоята закрила и твоята помощ. Предай държавните и военните дела на честните и мъдрите. Изгони измамниците и глупаците — нека изгният в огромните си имения. Изпъди неверните жреци и алчните държавни служители — онези паразити, които смучат кръвта на нашата Та-Мери.
	Хор ми е свидетел, че трудно ще се намери човек, който да мрази жреците повече от мен, но само глупак или изключително смел и доблестен човек би си позволил да предизвиква гнева на проклетите божи храненици: защото властта им е безгранична, а омразата им не знае милост. Колкото до корумпираните служители, тяхното влияние се беше изграждало в продължение на векове, а над всички тях стоеше моят господар Интеф. И когато приятелят ми се зае да поучава фараона как да преустрои цялото египетско общество, не ми оставаше нищо друго, освен да изпитвам искрено съжаление към него.
	— Чуй думите на мъдрите! О, царю, почети труда на художника и писаря. Въздай заслуженото на смелия воин и на верния си слуга. Прогони разбойниците и крадците от техните твърдини в пустинята. Дай на поданиците си пример, който те да следват през целия си живот. Само така Египет ще успее да процъфти отново и да върне своето величие.
	Танус падна на колене в средата на сцената и простря широко ръце:
	— О, фараоне, ти си нашият баща! Ние ти заявяваме нашата любов към теб. В замяна покажи ни и ти на нас своята бащинска обич. Не оставай глух за нашите молби!
	До този миг не можех да помръдна от мястото си, дотолкова бях потресен от лудостта на приятеля си, но сега, макар и твърде късно, се окопитих и дадох знак на помощниците си незабавно да спуснат завесата, преди Танус да е извършил още някоя глупост. Скоро лъскавите платове го скриха. Публиката седеше по местата си и пазеше гробно мълчание, сякаш никой още не можеше да повярва на чутото и видяното.
	Най-сетне не друг, а фараонът развали магията, като скочи на крака. Никой не можеше да разбере какви чувства бушуват под тежкия му грим. Всички се проснаха на колене пред него, докато той вървеше към изхода. Веднага след фараона си тръгна и господарят Интеф. Преди да се обърне, можах добре да видя лицето му. И то излъчваше истински триумф.


>

	Изпратих Танус от храма до скромното му жилище край пристанището, където беше разквартируван целият му отряд. Докато вървяхме, стисках дръжката на камата си, опасявайки се някой да не реши още сега да отмъсти за налудничавите му словоизлияния. Но той като че ли изобщо не си даваше сметка какво е извършил и нямаше вид на разкаял се за неразумната си постъпка. В интерес на истината той не само че не съзнаваше лудостта на деянието си, но изглеждаше доволен от постъпката си. Често съм забелязвал как човек, който е преживял някаква смъртна опасност или просто се е освободил от голямо напрежение, се обзема от въодушевление и става необикновено приказлив. Дори Танус, закоравелият воин, не правеше изключение.
	— Време беше някой да се изправи и да каже открито, каквото трябваше да се каже, нали така, стари приятелю? — кънтеше гласът му из мрачната алея, сякаш той си беше наумил на всяка цена да подскаже на възможните убийци къде сме. Не му отговорих.
	— Ама не го очакваше, а? Бъди честен, Таита. Признай си, че те сварих съвсем неподготвен.
	— Ти всички ни свари неподготвени. Дори и фараонът бе учуден, можеш да бъдеш сигурен.
	— Той ме изслуша, Таита. Сигурен съм, че е запомнил всичко. Свърших добра работа тази вечер, нали така?
	Опитах се да повдигна въпроса за предателското нападение на Расфер срещу него, намеквайки, че му е било подсказано от господаря Интеф. Но той не искаше и да чуе.
	— Та това е невъзможно, Таита. Господарят Интеф беше най-близкият приятел на баща ми. Как би могъл да ми желае злото? Освен това аз съм неговият бъдещ зет, не е ли тъй?
	И въпреки раните си той избухна в такъв сърдечен смях, че разбуди всички спящи из околните колиби, които ядосано запротестираха в тъмното. Но Танус не им обърна никакво внимание.
	— Не, не, сигурен съм, че грешиш — възкликна той. — Просто Расфер с присъщата си злоба е решил да ми покаже галантните си обноски. Е, друг път ще знае — прегърна ме той и ме стисна толкова здраво, че едва не извиках. — Тази вечер ти ми спаси живота на два пъти. Ако не се беше обадил, когато трябваше, Расфер като нищо щеше да ми види сметката. Как го правиш, Таита? Кълна се, че вътре в теб е скрит велик воин, надарен с всевиждащ поглед — и отново се засмя.
	Как да му помрача радостта? Беше като дете, като едно голямо, немирно дете. Можех само да го обикна още по-силно. И не беше сега моментът да му говоря за опасността, на която излагаше не само себе си, а и всички нас, неговите приятели, с необмислените си приказки.
	Реших да му дам възможност да се наслади на своя „звезден“ час, а утре все щеше да чуе гласа на разума. Така че просто отидохме в дома му, където заших раната на челото му, промих и останалите и ги намазах с мехлем от мед и билки, който сам бях приготвил. След това му дадох и силна доза от червения шепен и оставих добрият Кратас да бди над съня му.
	Щом се прибрах в покоите си късно след полунощ, разбрах, че ме чакат на две места: при господарката Лострис и при победения Расфер. Без съмнение от двете повиквания щях да се отзова на първото, но нямах избор, защото двама от хората на Расфер ме грабнаха и почти ме завлякоха до стаята му. Той лежеше върху подгизналото си от пот легло и не спираше да стене и да проклина, като от време на време призоваваше Сет и всички други богове да видят страданията, на които се беше подложил заради предаността си към тях.
	— Мили Таита — поздрави ме той, щом влязох, и се понадигна на лакът, — не можеш да си представиш само колко боли. Гърдите ми направо горят. Ребрата ми са строшени до едно, а главата ми сякаш е стегната в някакъв адски клуп.
	Да си призная, думите му не предизвикаха съчувствие у мен. Но е странно как ние, лечителите, нямаме сърце да откажем услугите си и на най-ужасните същества, щом те се нуждаят от тях. Примирено въздъхнах, разтворих кожената торба, в която си носех медицинските инструменти и мехлемите, и започнах да ги изваждам едно след друго.
	С радост установих, че диагнозата на Расфер е вярна. Освен многобройните натъртвания и повърхностните рани имаше поне три счупени ребра, а на тила му видях подутина колкото юмрука ми. Така че имах съвсем законно оправдание и аз да му причиня някое по-неприятно изживяване. Едно от строшените му ребра се беше разместило доста и имаше съвсем реална опасност да се забие в белите дробове. И докато двамата мъжаги държаха здраво ревящия от болка Расфер, аз внимателно върнах костта на мястото й и превързах гръдния му кош с ленен бинт, напоен в оцет, за да се свие при изсъхване.
	Тогава насочих вниманието си към огромната подутина. Боговете често биват щедри в своите добрини към простосмъртните. Щом приближих към очите на Расфер запалена свещ, зениците му изобщо не реагираха. Нямаше място за никакво съмнение как трябва да се постъпи в случая. В грозния череп на нещастника имаше силен кръвоизлив. Ако не му помогнех, Расфер нямаше да доживее до сутринта. Не че това не беше изкушение, но не можех да приема мисълта за такова подло отмъщение: трябваше да си припомня задълженията на лекаря към пациента.
	В целия Египет сме може би само трима хирурзи, способни да направим успешно трепанация на черепа, а аз лично не бих се доверил на другите двама. Още веднъж заповядах на двамата здравеняци да натиснат ранения, за да не мърда. От доста безцеремонното им отношение към него можеше да се предположи, че сърцата им не са изпълнени с кой знае каква обич към началника им.
	Още веднъж нощта се огласи от зловещите викове на пациента ми, на които аз самият трепетно се наслаждавах, докато разрязвах кожата, оголвайки черепа. Дори и двамата едри мъжаги не можеха повече да го удържат. В болезнените си гърчове той пръскаше кръв чак до тавана на стаята и ни беше оплискал целите в червено, сякаш бяхме болни от едра шарка. Като се убедих, че така няма да стане, наредих на помощниците си да завържат здраво ръцете и краката му за леглото.
	— О, мили, сладки Таита — пъшкаше Расфер, — не можеш да си представиш как боли. Дай ми поне капчица от онзи благотворен сок, умолявам те, приятелю!
	Сега, като го бяха завързали здраво за леглото, можех да си позволя да му отговоря:
	— Разбирам, скъпи ми Расфер, много добре разбирам какво ти е. И аз щях да бъда благодарен, ако някой ми беше дал от онова цвете, докато ти си играеше с ножа по мен. Но, уви, стари приятелю, запасите ми от вълшебния прах привършиха и има поне цял месец да чакаш някой керван да се появи от изток — излъгах го нагло.
	Много малко хора знаеха, че червения шепен го отглеждам аз самият. И като си казах, че най-интересното тепърва започва, посегнах към хирургическия нож.
	Главата е единствената част от човешкото тяло, която все още може да ме учуди като лекар. По личната заповед на господаря Интеф труповете на всички екзекутирани се предаваха на мен. Освен това и Танус често ми носеше от бойните полета любопитни екземпляри, специално осолени за целта. Внимателно ги бях дисектирал, така че вече знаех мястото и на последната кост в скелета. Проследил бях пътя, по който храната минава през устата и достига всяка част на тялото. Бях открил и онзи удивителен орган — сърцето, как се е загнездил между почти прозрачните мехури на дробовете. Изучих телесните реки, по които тече кръвта, и наблюдавах двата вида кръв, които определят настроението на човека.
	Съществува, разбира се, онази яркочервена кръв, излъчваща радост, която, щом плътта се разсече от скалпела или от бойната секира, потича на равномерни тласъци. Това е кръвта на щастливите мисли и приятните чувства, кръвта на любовта и добротата. Но съществува и друга, тъмна и мътна, която не носи жизнерадост като първата — кръвта на гнева и тъгата, на меланхоличните размисли и злите деяния.
	Всичко това съм го изучавал дълго и продължително и съм изпълнил поне стотина свитъка папирус с резултатите от наблюденията си. Не съм чувал някой друг по света да е изписал толкова материал: във всеки случай не и сред онези вещери от храмовете с техните амулети и заклинания. Съмнявам се, че някой от тях ще успее да различи черния дроб от сфинктера на ануса*, без преди това да се е помолил на Озирис, да е хвърлил божествените зарове и да е прибрал някоя тлъста сумичка.
	[* Сфинктер — пръстеновиден мускул около някой отвор. — Б.пр.]
	При цялата си скромност трябва да отбележа, че познавам човешкото тяло и въпреки това главата продължава да е пълна загадка за мен. Естествено разбирам, че очите виждат, че с носа се мирише, че устата усеща вкуса, а ушите чуват; но какъв е смисълът на тази бледа кашичка, която изпълва черепната кухина?
	Така и не успях сам да си отговоря на този въпрос, а и никой друг досега не ми е дал задоволително обяснение, освен може би Танус, който според мен стигна най-близо до истината. Веднъж, след като двамата бяхме прекарали заедно цяла вечер да опитваме виното от новата реколта, на сутринта той се събуди кисел и заяви:
	— Навярно Сет ни е сложил това проклето нещо в главите, за да си отмъсти на човечеството.
	Веднъж се запознах с един човек, дошъл с търговските кервани от далечната страна отвъд легендарните реки-близначки Тигър и Ефрат. Той твърдеше, че също много е мислил върху този проблем. Беше истински мъдрец и в продължение на шест месеца двамата с него обсъждахме много от тайните на живота. По едно време той ми изказа предположението си, че човешките мисли и чувства всъщност изхождат не от сърцето, а от мозъка ни. Споменавам това наивно твърдение само за да покажа как дори толкова интелигентни и учени хора могат да грешат.
	Който поне веднъж е виждал с очите си какъв могъщ орган е сърцето, как тупти със собствен живот, защитено от стените на гръдния кош, и черпи сила от реките кръв, никога не би се усъмнил, че именно то е онзи фонтан, от който избликват нашите мисли и чувства. Сърцето използва кръвта, за да пръсне чувствата из цялото ни тяло. Усещали ли сте как то потръпва в гърдите ви и ускорява ритъма си, когато слушате някоя прекрасна мелодия или вълнуваща реч, или сте поразени от нечия красота? А усещали ли сте някога подобно потръпване в главата си? Дори и този източен мъдрец не би могъл да обори моето твърдение.
	Разумният човек не би повярвал, че някаква си безкръвна локва от пресечено мляко, която стои напълно неподвижна в своята делва-череп, може да роди стиховете на някоя поема или проекта на някоя пирамида; нито пък би могло в нея да е причината човек да обича или да мрази. Дори и балсаматорите, когато приготвят тялото на мъртвеца за дългия му път към Отвъдното, я изтребват и захвърлят на боклука.
	И все пак съществува големият парадокс, че ако някакво чуждо тяло или дори течност проникне в тази лигава маса, пациентът е обречен. Нужно е много добро познание на анатомията на главата и забележителна ловкост на пръстите, за да може човек да пробие черепа, без да закачи торбата с пресеченото мляко. А аз притежавам и двете качества.
	Докато, окуражаван от виковете на Расфер, бавно и внимателно пробивах костта, начесто се спирах, за да промивам раната с оцет и обирам остърганото. Резливата течност малко щеше да помогне на пациента, но затова пък болката придаваше нова сила на виковете му.
	Внезапно острият бронзов скалпел попадна в кухина. Бях пробил черепа и от вътрешното налягане малкото кръгче, отрязано от черепа, изхвърча като тапа навън.
	От дупката бликна струя тъмна, съсирена кръв, която ме удари право в лицето. Още в същия миг Расфер се успокои. Със съжаление установих, че е избегнал смъртта. Веднага се заех да пришия отрязаното парче кожа обратно на мястото й, за да покрия дълбоката дупка, на чието дъно се виждаше как пулсира мозъчната обвивка. През цялото време се чудех дали съм направил услуга на човечеството, запазвайки точно този му представител.
	Най-накрая оставих Расфер с превързана глава да хърка и хленчи в животинското си самосъжаление. Едва се държах на краката си. Вълненията и тревогите през целия ден бяха изстискали и последните ми капчици сила. Но още беше рано да мисля за почивка: пратеничката на господарката Лострис продължаваше да ме чака на терасата пред покоите ми и щом прекрачих първото стъпало към стаята си, тя мигом се хвърли отгоре ми. Беше ми позволено само да се измия от кръвта на Расфер и да се преоблека, след което трябваше да я последвам.
	Щом най-сетне, и то с големи усилия, стигнах до покоите на господарката Лострис, тя вече хвърляше гневни погледи и заплашително тропаше с крак.
	— Къде се криеше досега, учителю Таита? — изсъска ми тя насреща. — Пратих да те повикат още преди смяната на втория караул, а вече е почти призори. Как смееш да ме караш да те чакам толкова дълго? Май понякога си забравяш положението. Много добре знаеш какво е наказанието за непокорните роби…
	Бе ме очаквала часове наред и сега започна да излива яда си. Разгневи ли се, господарката ми е толкова красива, че сега, като я гледах как потропва нервно с крак с онзи тъй присъщ единствено на нея жест, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от любов към нея.
	— И не ми се хили! — крещеше ми тя. — Толкова съм ядосана, че като нищо ще заповядам да те нашибат с камшик.
	И още веднъж тропна с крак. В този миг умората от тялото ми се изпари — сякаш бях свалил самар от гърба си. Самото й присъствие ми вдъхваше сили.
	— Господарке, колко добре си изпълнихте ролята тази вечер. И на мен, и на всички останали ни се струваше сякаш самата богиня е слязла сред нас…
	— Я престани с твоите ласкателства! — За кой ли път тропна тя с крак, но като че ли вече не с толкова жар. — Да не мислиш, че ще се измъкнеш толкова лесно…
	— Говоря ти самата истина, господарке. Докато се прибирах от храма, слушах как името ти е на всяка уста. И всички говореха едно и също: че никога не били чували някой да пее тъй добре. Сигурен съм, че си спечелила сърцата им завинаги.
	— Не ща да слушам — заяви тя, но си личеше, че гневът й отминава. — Всъщност дори имах чувството, че тази вечер пея ужасно. Поне на едно място гласът ми съвсем падна, а на няколко пъти се получи направо фалшиво…
	— Длъжен съм да ти възразя, господарке. Никога не си пяла по-добре. И колко беше красива само! Целият храм се озари от присъствието ти!
	Не мога да нарека господарката си суетна, но все пак си е жена.
	— Ти си ужасен човек! — отчаяно възкликна тя. — Този път наистина бях готова да те накажа. Но сега ще дойдеш при мен и ще ми разкажеш всичко. Толкова съм развълнувана, че сигурно цяла седмица няма да заспя.
	Тя ме хвана за ръката и ме отведе до леглото си, като в същото време заговори за Танус. Навярно си бил спечелил любовта на всички, включително и на самия фараон, с прекрасната си игра и безстрашната си реч. Пък бебето Хор се било изпишкало върху робата й, а тя не можела да разбере дали наистина е пяла както трябва, или аз просто така си говоря…
	Най-накрая се принудих да я прекъсна:
	— Господарке, скоро ще съмне, а на сутринта заедно с целия двор ще трябва да придружим фараона на другия бряг при посещението на гробниците. Трябва да си починеш, ако искаш да изглеждаш добре на това важно събитие.
	— Не ми се спи, Таита — възрази ми тя и продължи да говори. Но само след няколко минути заспа насред изречението си и обори глава върху рамото ми.
	Внимателно положих главата й върху дървената поставка и я покрих със завивката от маймунски кожи. Не можах да устоя на изкушението и останах да я погледам още известно време, преди да се оттегля. Най-накрая леко я целунах по бузата. Тя не отвори очи, но сънено прошепна:
	— Мислиш ли, че утре ще ми се удаде възможност да говоря с фараона? Само той ще може да попречи на баща ми да изпрати Танус надалече.
	Нямаше как да й отговоря веднага, но докато измисля какво да й кажа, тя вече беше заспала дълбоко.


>

	На сутринта едва успях да се надигна от леглото. Струваше ми се, че само съм затворил очи и е трябвало пак да ги отварям. Образът ми в бронзовото огледало насреща не ме радваше никак, а очите ми бяха зачервени. Набързо се гримирах, колкото да прикрия каквото мога от печалното си състояние — покрих сенките под очите си с дебел пласт черен прах, а бледото си лице — с антимонова пудра. Двама от робите ми сресаха косата, и то толкова добре, че докато изтичам до личния кей на великия владетел, където стоеше закотвена голямата царска ладия, и настроението ми вече се беше пооправило.
	Бях от последните дошли на кея, но като че ли никой не забеляза закъснението ми, дори и господарката Лострис, която вече се беше качила на палубата. За миг се спрях да я погледна.
	Беше поканена да пътува заедно с жените на фараона. В тях се включваха не само съпругите му, но и многобройните му наложнички, както и всичките му дъщери. Именно последните бяха най-важната причина фараонът да е нещастен: толкова много дъщери — от едва прохождащи до моми за женене, а сред тях нямаше нито един син. Как щеше да се запази безсмъртието на фараона, ако нямаше кой да продължи мъжката му линия?
	Трудно беше да се повярва, ме Лострис също като мен е спала само час-два, защото отдалеч изглеждаше свежа и жизнена като пустинните рози в градината ми. Дори сред толкова красавици, подбирани специално от пратениците на фараона или пък изпращани като данък от сатрапите на пограничните области, Лострис беше като лястовица, попаднала сред ято дребни пустинни чучулиги.
	Погледнах и за Танус, но флотилията му отдавна беше отплавала нагоре по течението, готова да ескортира ладията на фараона при преминаването на реката. Слънцето блестеше толкова силно, че беше невъзможно човек да си задържи погледа нататък.
	В този миг се дочуха барабаните и тълпата се обърна, за да види как фараонът тържествено слиза от двореца към ладията.
	Тази сутрин на главата си той носеше само намеса — леката корона от колосан и нагънат ленен плат, която се държеше с помощта на златната лента на уреуса. На челото му стоеше диадема — златна кобра с блестящи очи от гранат. Кобрата символизира властта на фараона над живота и смъртта на неговите поданици. Той не носеше жезъла и камшика, а само златния си скиптър. След двойната корона тази диадема беше най-ценното от всички царски съкровища и се говореше, че е на повече от хиляда години.
	Въпреки тържествеността на случая фараонът не носеше грим. На безпощадните лъчи на слънцето Мамос не привличаше погледа с нищо. Той представляваше просто някакво низше божество, отдавна забравило младостта си, с малко закръглено шкембенце, което подскачаше над полата, и многобройни бръчки по лицето, породени от постоянните тревоги.
	Минавайки покрай мен, той явно ме позна, защото леко ми кимна. Аз веднага се проснах върху камъните, при което той спря и ми даде знак да се приближа. Допълзях до него и три пъти ударих с чело земята в краката му.
	— Не си ли ти, Таита, поетът? — попита ме той с тънкия си гласец.
	— Аз съм Таита, робът, Ваше Величество — отговорих му. Понякога човек трябва да се покаже преди всичко скромен. — Но също така съм и посредствен драскач.
	— Е, Таита, миналата вечер „драскачествата“ ти произведоха доста добро впечатление. Никога не ми се е случвало да се забавлявам толкова. Ще издам указ, с който „посредственото“ ти творение занапред ще се превърне в официалната версия.
	Той обяви това достатъчно високо, за да го чуе целият двор, и при думите му лицето на господаря Интеф, който вървеше малко след него, засия от удоволствие. Тъй като аз бях негов роб, честта бе по-скоро за него, отколкото за мен. Но фараонът все още не беше свършил със скромната ми особа.
	— Кажи ми, робе Таита, не беше ли ти същият онзи лекар, който наскоро ми предписа рецептата си?
	— Ваше Величество, наистина аз съм онзи твой покорен роб, който има смелостта да се занимава и с медицина.
	— Тогава кога очакваш най-сетне лечението ти да даде ефект? — попита тихо, така че само аз да чуя въпроса му.
	— Ваше Величество, събитието ще се случи точно девет месеца, след като изпълниш всички условия, които ти поставих. — И щом вече разговаряхме като лекар и пациент, осмелих се и аз да го попитам: — А ти спазваш ли диетата, която ти предписах?
	— Кълна се в дебелите цици на Изида — възкликна той, като неочаквано ми намигна, — така съм се натъпкал с бичи ташаци, че се чудя как още не съм почнал да муча, щом някое стадо крави мине покрай двореца.
	Фараонът беше в добро настроение и аз си позволих дори малка шега.
	— А фараонът не е ли успял още да намери телицата, за която му говорих?
	— Уви, докторе, не се оказа толкова лесно, колкото изглежда. Най-хубавите цветя обикновено биват посетени първи от пчелите. Доколкото си спомням, ти сам подчерта, че трябва да е недокосната, нали така?
	— Да е девствена и недокосната от мъжка ръка и да не е изминала година от разцъфтяването на червената й луна — бързо допълних, така че рецептата ми да стане възможно най-трудна за изпълнение. — Срещнал ли си някоя, която да отговаря на това описание, Ваше Величество?
	Изражението му отново се промени и той се усмихна замислено. Тъй като обикновено на лицето му се четеше меланхолия, тази усмивка ме изненада.
	— Ще видим — промърмори той, — ще видим.
	След това се обърна и се покатери по стълбата на палубата. Господарят Интеф се изравни с мен и ми направи знак да застана плътно до него. Така и аз се качих на палубата.
	През нощта вятърът беше утихнал, тъмните води на реката бяха застинали и само течението нарушаваше спокойствието им със своите вълни и водовъртежи. При тези условия дори Нембет би могъл с лекота да премине реката, но въпреки това флотилията на Танус така се беше подредила, сякаш началникът й се готвеше отново да му се притече на помощ.
	Веднага щом се качихме на палубата, господарят Интеф ме дръпна настрана.
	— Все още не си изгубил способността си да ме изненадваш, скъпи — прошепна той и ме стисна за ръката. — И то точно когато започвах сериозно да се съмнявам в лоялността ти.
	Тази внезапна проява на добронамереност ме свари съвсем неподготвен, защото още ме пареха белезите от Расферовия камшик. Наведох глава, за да не вижда лицето ми, и зачаках той да ми подскаже за какво става дума, преди да съм направил някоя грешка. Не ми се наложи да чакам дълго.
	— Аз да бях седнал, никога нямаше да напиша за Танус по-подходящо обръщение към фараона. Там, където оня глупак Расфер се провали позорно, ти успя.
	Едва сега всичко си дойде на мястото. Той мислеше, че аз съм авторът на брътвежите на Танус и че съм ги написал, за да услужа на господаря си. Явно не беше чул предупредителните ми викове в храма, иначе мнението му сигурно щеше да бъде съвсем друго.
	— Щастлив съм, че ти си щастлив — прошепнах му в отговор. Изпитах невъобразимо облекчение. Привилегированото ми положение още не беше заплашено. В този миг не мислех за собствената си кожа — така де, не мислех само за нея, а за Танус и Лострис. При онези буреносни облаци, които надвисваха над главите им, и двамата щяха да имат изключителна нужда от помощта и закрилата ми. Благодарен бях, че все още можех да им помогна.
	— Смятах го за свой дълг и нищо повече — допълних, като още не знаех какъв късмет съм извадил.
	— Сам ще се убедиш, че умея щедро да се отблагодарявам — продължи господарят Интеф. — Спомняш ли си онова парче земя край канала, зад храма на Тот; навремето доста го обсъждахме.
	— Да, господарю, спомням си го.
	И двамата знаехме много добре, че вече десет години мечтаех за въпросното място. Би било прекрасно убежище за един писател, който иска да твори на спокойствие.
	— От днес е твое. Още на следващото заседание в двореца можеш да ми донесеш попълнен нужния акт, за да го подпиша.
	Да си призная, начинът, по който встъпвах във владение на тъй желания имот, не само че ме изненадваше, но и малко ме плашеше: излизаше, че съм спечелил благоволението на господаря си с цената на предателство, вярно измислено, но все пак предателство спрямо най-добрия си приятел. За миг дори се замислих дали да не откажа подаръка — но само за миг. И докато се оправя след преживяния шок, вече бяхме прекосили реката и навлизахме в устието на канала, които водеше през долината към големия погребален комплекс на фараона Мамос.
	Аз самият бях ръководил прокопаването на канала с почти символичната помощ на царските архитекти. Практически отдавна бях подготвил цялата сложна операция по пренасянето тялото на фараона от мястото, където той щеше да се прости със земния живот, до погребалния комплекс, където трупът му трябваше да бъде мумифициран.
	Когато го проектирах, изхождах от мисълта, че обичният ни фараон ще се раздели с човешката си същност някъде в двореца си на малкото и живописно островче Елефантина. Следователно тялото му щеше да бъде пренесено до гробницата по реката с царската ладия. Бях проектирал канала достатъчно широк, за да маневрира спокойно в него толкова огромен съд като нея. И сега тя се провря леко, като меч, който се прибира в ножницата си.
	Прав като острието на камата ми, каналът прорязваше черната глинеста почва на крайречната долина, две хиляди крачки навътре, за да достигне подножието на голите пустинни хълмове. Десетки хиляди роби бяха работили с години да го прокопаят и да усмирят с каменни диги водите му. Щом ладията се вмъкна в канала, от двата бряга се завтекоха двеста по-яки роби. Грабнаха въжетата, които им подхвърлиха от носа, и плавно я задърпаха навътре към сушата. Докато вървяха в стройни редици напред, те подеха тъжните песни, с които придружаваха всекидневния си труд. Селяните, които работеха до канала, оставиха всичко и хукнаха да ни посрещат. Стълпиха се покрай брега и докато величествената ладия отминаваше, се разнасяха приветствия и благословии към фараона, съпроводени с ентусиазирани ръкомахания.
	Най-сетне достигнахме каменния кей пред строящия се храм, където робите завързаха здраво въжетата за коловете. Толкова прецизен беше моят проект, че стълбата, по която се слизаше от палубата на брега, се оказваше точно срещу главната порта на храма.
	Щом огромната ладия се успокои и застана неподвижно, един войник се изправи на носа и наду с все сила своя рог от газела. Решетката, която затваряше храма, бавно се издигна и пред очите ни се разкри царският саркофаг. Около него се бяха насъбрали балсаматорите, облечени в пурпурни роби, а зад тях, в редица — петдесетте жреци на Озирис.
	Те подеха тържествена песен и започнаха да бутат огромния саркофаг. Понеже още не му бяха монтирани колелата, използваха дървени греди, които нареждаха по пътя към ладията. Бяха си наумили на всяка цена да го качат на палубата. Фараонът пляскаше възторжено с ръце и с нетърпение чакаше да се приближат, за да разгледа отблизо необикновеното съоръжение.
	Аз лично нямах нищо общо с тази приумица. Всичко беше дело единствено на жреците. Достатъчно е да отбележа само, че на ярката слънчева светлина златното покритие на саркофага блестеше толкова силно, че дразнеше окото не по-малко и от самата му форма. Под тежестта му жреците едва си поемаха дъх и докато успеят да го вдигнат на палубата, се обляха в пот. Дори огромната лодка се заклати под непредвидения товар. С това злато можеше да се купи жито, с което да се напълнят всички хамбари в Горното царство; то щеше да стигне за построяването и екипирането на поне петдесет бойни флотилии, като при това би останало и за заплата на войниците за десет години напред. Неспособният човек често прибягва до блясъка и разкоша, за да прикрие своята некадърност. С този материал аз бих направил нещо съвсем различно.
	Това безвкусно съоръжение беше направено не с друга цел, а единствено за да бъде погребано за вечни времена заедно с покойния фараон. И въпреки че за да види то бял свят, беше разорено цялото царство, господарят ни преливаше от щастие при вида му.
	По предложение на господаря Интеф фараонът се изкатери върху платформата, която трябваше да носи саркофага, и се разположи на мястото му. Изразяваше възторга си, без да се замисля за царското си достойнство. С известно съчувствие трябваше да си кажа, че навярно през целия му живот не му се е случвал друг подобен повод за радост. Смъртта представляваше кулминацията в неговото съществуване и по-голямата част от жизнените му сили бяха насочени единствено към нея.
	Воден от някаква детинска приумица, той даде знак на господаря Интеф да се присъедини към него върху платформата, след което заоглежда тълпата около себе си, сякаш искаше да покани още някого. Изглежда, откри, когото търсеше, защото леко се наведе към великия владетел и му пошушна нещо.
	Господарят Интеф се усмихна и като проследи погледа на фараона, се обърна към господарката Лострис. Показа й с жест, че трябва и тя да се качи при тях. Това явно доста я смути, защото, колкото и необичайно да беше за нея, се изчерви под грима си. Все пак успя да се овладее и грациозно се покатери върху платформата, привличайки погледите на всички върху себе си.
	Коленичи пред фараона и на три пъти докосна с глава дъските. И тогава, пред очите на жреците и на целия двор, той извърши нещо невероятно. Хвана Лострис за ръката, помогна й да се изправи и я покани да седне до него. Всички бяха удивени — това беше извън всякакъв протокол и никой не се сещаше някога да е имало подобен прецедент.
	Случи се и още нещо, което обаче никой друг, освен мен не разбра. Когато бях по-млад, в мъжкото отделение на двореца живееше един стар и глух роб, с когото се бяхме сприятелили. Той ме научи да разчитам човешката реч само по движението на устните. За мен това умение се оказа много полезно. Можех да проследя нечий разговор чак от другия край на помещение, в което беше много шумно.
	И ето, че сега фараонът най-любезно се обърна към господарката Лострис:
	— Дори и на дневна светлина ти си не по-малко красива от богинята Изида на пламъка на факлите в храма.
	Стоях като зашеметен, сякаш някой ме беше ударил. Идеше ми да си заскубя косите от отчаяние — сляп ли бях, или просто по природа съм пълен глупак? Сигурно всеки щеше да разбере накъде ще се наклони съдбата след всичко, което аз самият бях наговорил на владетеля си.
	Съветът, който дадох на фараона, съвсем естествено насочи вниманието му към господарката Лострис. Сякаш някакъв злонамерен импулс на подсъзнанието ми беше направил всичко възможно да му я посоча нея за майка на първородния му син. Най-красивата девойка в страната, чиято червена луна да е разцъфтяла преди не повече от година. И, разбира се, като й възложих главната роля на представлението, само я показах на царя във възможно най-привлекателната й светлина.
	Всичко, което изведнъж осъзнах, че предстои да се случи, беше изцяло по моя вина, като че ли нарочно го бях наредил така. И което беше още по-лошо, вече нищо не можех да променя. Стоях като ударен от гръм и дотолкова бях изпълнен с угризения, че бях загубил дар слово.
	Потните жреци се захванаха да свалят златния саркофаг обратно на брега, след което, последвани от тълпата, се насочиха към входа на храма. Множеството ме повлече със себе си и аз, ща не ща, се понесох напред като лист по течението, без сам да знам накъде отивам. Преди да успея да се окопитя, вече бях в предния двор на храма. Запробивах си път напред, ръгайки здраво с лакти онези пред мен, с надеждата да достигна саркофага, преди той да е преминал главния вход на погребалния храм.
	Някои от жреците бутаха огромната маса, а други прибираха дървените греди, за да ги подложат отпред под саркофага. Щом достигнаха онази част от двора, която все още не беше застлана с плочи, всички се спряха. Докато жреците слагаха слама пред гредите, за да омекотят преминаването по неравния терен, аз се промъкнах зад лъвските статуи покрай алеята и бързо се изравних с групата им. Един от жреците понечи да ми препречи пътя, но аз така го изгледах, че и лъвовете щяха да си умрат от страх, ако ме видеха. Беше достатъчно да му изсъскам само една дума — от онези, които рядко се чуват из храмовете, — за да го накарам да се отдръпне и да ме пусне.
	Когато най-сетне настигнах саркофага, се оказах точно под Лострис. Бях толкова близо до нея, че можех да я докосна. Така съвсем спокойно щях да подслушам разговора й с фараона. Още от първите думи ми стана ясно, че господарката си е възвърнала самообладанието и се опитва да се държи възможно най-любезно с него. От първоначалното й смущение при тъй неочаквания интерес, който той прояви към нея, не беше останала и следа. Спомних си, че предишната вечер тя самата беше мечтала да разговаря с фараона, надявайки се да спечели височайшата му благословия за брака си с Танус. Тогава всичко ми се бе сторило просто момичешки фантазии, но сега желанието й се сбъдваше. Обаче тя не предполагаше каква опасност я грози, а аз не можех да я предупредя.
	Ако случайно от написаното досега в тази хроника сте заключили, че господарката ми Лострис е някакво вятърничаво дете, в чиято главица се мътят само романтични истории и което съвсем лекомислено гледа на живота, то тогава аз съм се провалил напълно в усилията си правдиво да опиша събитията. Макар и млада, тя можеше да изненада всеки с несвойствената за възрастта си зрялост. Под слънчевите лъчи на нашия Египет момичетата бързо разцъфтяват. А освен това господарката ми беше усърдна ученичка, с бистър ум и природна интелигентност — качества, които бе успяла да развие благодарение на мен. С помощта на моите уроци тя беше достигнала дотам, че можеше да обсъжда с жреците и най-мъглявите въпроси на религиозните догми или да спори с дворцовите адвокати по такива сложни материи като поземлените актове и дори изключително тежкия и сложен Закон за напояването, който урежда използването водите на Нил. Беше изчела многобройните свитъци, които се намираха в дворцовата библиотека. Сред тях имаше и неколкостотин, написани от мен самия — като се започне с медицинските ми трактати и се свърши с последните ми опити върху тактиката на речните войни, без да забравяме астрономическите ми наблюдения, които усърдно записвах заедно с имената и природата на всички небесни тела; както и наръчниците ми по оръжейничество, земеделие или дресировка на соколи. Беше способна дори да спори с мен по принципите в архитектурата, които аз бях измислил, и да ги сравнява с постиженията на великия Имхотеп.
	И така, тя притежаваше завидни познания за света, можеше да разговаря съвсем спокойно, на каквато и да е тема — от астрология до военна тактика, от политика и строителство на храмове до измерването и регулацията водите на Нил — всички въпроси, които вълнуваха фараона. Освен това господарката ми имаше дарбата да измисля рими и гатанки, както и да съчинява забавни каламбури, а речникът й беше почти толкова богат, колкото и моя. Накратко, ако някой любознателен мъж си търси интересен събеседник, в нейно лице той би открил точно каквото му трябва. Ще прибавя, че притежаваше и изключително чувство за хумор. Гласът й беше прекрасен, а смехът й — завладяващ. Нито човек, нито бог можеше да устои на чара й, особено ако някой баща без син видеше в нея обещание за наследник.
	Трябваше да я предупредя, но как един роб ще дръзне да се намеси в делата на толкова високостоящи особи? Затова само нервно подтичвах отстрани и слушах как господарката Лострис с омайващия си глас забавлява фараона.
	Обясняваше му как погребалният комплекс бил така построен, че да се радва на всички възможни благотворни влияния на небесните тела, а именно на луната и на зодиакалното съзвездие, под чийто знак фараонът се е родил. Разбира се, тя просто повтаряше онова, което беше чула от мен, защото така бях проектирал храма, че да е насочен спрямо звездите. Но тя говореше толкова убедително, че в един миг се улових как аз самият така внимателно слушам обясненията й, сякаш ги чувам за пръв път.
	Шествието мина между колоните, заграждащи вътрешния двор, и продължи нататък през колонадата на преддверието, покрай здраво залостените и зорко охранявани шест съкровищници, където се изработваха и пазеха погребалните дарове, които фараонът щеше да отнесе със себе си в гроба. В дъното на преддверието се разтваряше двукрила врата от акациево дърво, изографисана с изображенията на всички богове от пантеона. Зад нея се криеше домът на покойниците, където някога тялото на нашия владетел щеше да бъде балсамирано.
	Щом влязохме в това свято място, той слезе от носилката и отиде да разгледа каменната маса, върху която някой ден щеше да легне, за да го превърнат в мумия. За разлика от балсамирането на простосмъртните царското мумифициране продължава точно седемдесет дни. Масата представляваше един огромен дялан блок от диорит, три крачки дълъг и две — широк. Камъкът беше издълбан, за да се намести там главата на фараона, освен това имаше каналчета, по които щяха да се оттекат кръвта и останалите телесни течности, щом скалпелите на балсаматорите разрежат плътта.
	Край масата стоеше главният балсаматор, готов да обясни на фараона целия процес по мумифицирането. В негово лице той откри внимателен слушател, защото господарят ни се интересуваше и от най-малките подробности. По едно време се уплаших да не би отново да забрави за достойнството си и воден от детско любопитство, да се закатери по диоритения блок, за да разбере дали дупките пасват на тялото му — нищо чудно погребалната маса да му е изглеждала като нова дреха, която следва да се пробва.
	За щастие се въздържа от подобна постъпка и се задоволи да изслуша подробните обяснения, как щял да бъде направен първият разрез — от гърлото до слабините му — и как вътрешностите му щели да бъдат извадени и подредени една до друга — черен дроб, бял дроб, стомах, черва… Сърцето, като огнище на божествената искра, щяло да остане на мястото си непокътнато, както и бъбреците, понеже са свързани с водата, а следователно и с Нил — непресъхващия извор на живота.
	Като изслуша тази съдържателна лекция, фараонът внимателно разгледа четирите вази, които щяха някога да съхраняват вътрешностите му. И четирите стояха върху по-малък каменен блок встрани. Бяха направени от млечнобял, почти прозрачен алабастър. Върху запушалките им бяха изобразени някои от боговете-животни: Анубис — чакалът, Сухос — крокодилът, Тот — ибисът и Сехмет — лъвицата. Те щяха да пазят божествените органи на фараона, докато той не възкръснеше за вечния живот.
	На същата маса, върху която стояха вазите, балсаматорите бяха подредили и всичките си инструменти заедно с цял куп допълнителни гърнета и амфори, в които държаха солите, смолите и останалите вещества, необходими за мумифицирането. Фараонът беше като омагьосан от лъскавите бронзови скалпели, чието предназначение беше да му разпорят корема, и когато балсаматорът му показа и заострена метална кукичка, с която само чакаше да му бръкне в носа, за да извади мозъка му, той не можа да се сдържи и ахна, като в същото време пое зловещия инструмент в ръка с истинско благоговение.
	Когато фараонът най-сетне научи всичко, което желаеше, за балсамирането, господарката Лострис насочи вниманието му към стенописите и релефите, покриващи стените на храма. Още не бяха съвсем готови, но и така можеха да възхитят зрителя с идеите си и майсторството на изпълнителя. Повечето от първоначалните скици бяха излезли изпод моята ръка, а и останалите, нарисувани от дворцовите художници, също минаваха през мен. После биваха нанасяни с въглен върху стените. Недостатъците им поправях пак аз, като правех нужните корекции на око. И сега цял екип от каменоделци се беше заел да издълбае изображенията в пясъчника, а след тях чакаха реда си онези, които трябваше да оцветят вече готовия релеф.
	Основният цвят, на който бях спрял избора си, беше синият във всичките му оттенъци: в цвета на синигера, на небето, на Нил при изгрев, на цветчетата на пустинната орхидея и дори в почти сребристия отблясък на речния костур, който се мята в мрежата на рибаря. Не бях забравил и другите цветове, особено червеното и жълтото, които египтяните обичат толкова много.
	Фараонът, придружен от господаря Интеф, който беше в качеството си на Пазител на царските гробници, обиколи високите стени, коментирайки на висок глас видяното. Разбира се, че бях избрал за тема на стените „Книгата на мъртвите“*: бях нарисувал карта на дългия път, който сянката на фараона трябва да измине, преди да стигне до подземния свят, заедно с всички опасности и изпитания по него.
	[* „Книга на мъртвите“ — един от най-забележителните документи, останали от древността. — Б. пр.]
	Господарят се спря задълго пред изображението на бога Тот с птичата му глава и дългия, извит клюн на ибис. Божеството държеше сърцето на фараона върху едното блюдо на своите везни, върху другото беше положено перцето на правдата. Ако сърцето се окажеше нечисто, то щеше да натежи и божественият съдия мигновено щеше да го хвърли на чудовището с глава на крокодил, което само чакаше в краката му да го разкъса. Фараонът тихичко си повтори онази молитва от „Книгата на мъртвите“, която трябваше да го предпази от подобно нещастие, и мина на следващата картина.
	Стана почти пладне, когато той завърши инспекцията на погребалния храм и поведе свитата си към двора. Там, на откритото, вече го чакаше пищно угощение, подготвено от дворцовите готвачи.
	— Ела и седни при мен, за да продължим разговора си за звездите! — Отново наруши протокола и покани господарката Лострис да заеме място до него, пренебрегвайки по този начин дори главните си жени. По време на обяда той почти не обръщаше внимание на околните и се прехласваше по господарката ми. От своя страна тя вече се държеше съвсем свойски и не само фараонът, но и всички останали, които я слушаха, бяха като омаяни от думите й или пък се заливаха от смях на шегите й.
	Разбира се, аз нямах право да се храня на една маса с господарите, нито пък ми се предостави случай да предупредя Лострис, че не бива да прекалява с любезността си към фараона. Успях да си намеря хубаво местенце в краката на един от каменните лъвове, откъдето можех да наблюдавам всичко, което се случваше на дългата маса. Скоро открих, че господарят Интеф също не изпуска от очи фараона: беше се отдръпнал малко назад и безмилостният му поглед се беше впил в него. Приличаше ми на красив, но смъртоносен паяк, който дебне жертвата си, застинал насред паяжината си. По едно време високо над главите ни прелетя някаква жълтоклюна каня, чийто крясък ми прозвуча като подигравателен смях. Бързо нарисувах във въздуха знака срещу злите сили, защото можех ли да знам кое от божествата е приело образа на неканената птица, за да се намеси в дребните игри на смъртните…
	При нас е прието следобед дворът да отпочине час-два, особено сега, когато дневната жега е най-силна. Но фараонът беше толкова развълнуван, че не искаше и да чуе.
	— А сега ще обиколим съкровищниците — обяви той тържествено.
	Свитата му се насочи към първата от тях и пазачите пред входа й го поздравиха, преди да разтворят широко вратите пред него.
	Така бях предвидил шестте помещения, че в тях хем да се съхранява огромното съкровище, което фараонът бе започнал да трупа за своето погребение още от първия си ден на престола, хем да има къде да работят майсторите-занаятчии, чиято задача беше да увеличават още повече богатствата на господаря си.
	В залата, в която влязохме, беше събрано всичкото бойно и ловно оръжие на фараона. Част от него беше пригодена за бой, а друга бе чисто церемониална, защото в Отвъдното фараонът ни щеше да има нужда и от двете. Със съдействието на господаря Интеф бях наредил така нещата, че при влизането на фараона златарите да са си по местата и той да може да се полюбува на сръчността им.
	Владетелят ни бавно се разхождаше между пейките и задаваше на благородниците и жреците въпроси относно начина на изработване на оръжие. Понеже никой от тях нямаше и най-малка представа, всички те безпомощно се заоглеждаха наоколо с надеждата някой да задоволи любопитството му. И понеже не се намери друг, който да отговаря, ме избутаха напред.
	— А, да — усмихна се мрачно фараонът, като ме позна. — Пак същият скромен роб, който пише пиеси и лекува болните. Явно никой друг не познава тайната на електрона, който направи лъка ми достатъчно здрав.
	— Велики фараоне, този метал е смес от една част мед, пет части сребро и четири — злато. Златото е от редкия червеникав вид, който се намира само в рудниците на страната Лот, далеч на запад в пустинята. Разбира се, използваме точно него, защото никой друг не би могъл да придаде нужната еластичност на сплавта.
	— Да, разбирам — съгласи се той, като ставаше все по-кисел. — Но как успяваш да направиш жицата толкова тънка? Тази тук е като косъм.
	— Ваше Величество, източваме нажежения метал с помощта на специално махало. По-късно, ако Ваше Величество пожелае, ще може сам да види как го постигаме в леярната.
	И така, през останалата част от обиколката имах възможността да стоя плътно до фараона и той ме удостояваше с вниманието си, което иначе беше насочено изключително към Лострис. Но пак не можех да поговоря насаме с нея.
	Фараонът не пропусна да огледа огромната си колекция от оръжия и доспехи, които вече бяха изковани от майсторите и само се съхраняваха в залата. Всъщност някои от тях бяха принадлежали още на дедите му и имаха своя дял в редица паметни сражения; други пък стояха неупотребявани — а и нямаше как човек да ги използва, защото бяха съвършено непригодни за бой. Но всички оръжия имаха едно общо: изработката им беше великолепна. Всяко едно представляваше истински шедьовър на оръжейното изкуство. Имаше шлемове и нагръдници от бронз, злато и сребро, бойни мечове с дръжки от слонова кост, обковани със скъпоценни камъни; една до друга бяха подредени и униформите на всички началници на елитните полкове, а до тях стояха малки и големи щитове от хипопотамска или крокодилска кожа, всичките украсени със злато. Гледката беше зашеметяваща.
	От оръжейницата минахме в залата с мебели, където стотина майстори-дърводелци използваха кедър, акация или благороден абанос, за да изработят вещите, без които фараонът не би могъл да тръгне на дългото си пътешествие. В нашата крайречна страна растат малко гори и дървото е рядък и скъп материал, заради което и цената му е приблизително собственото му тегло в сребро. Едва ли не всяка пръчка идва стотици мили навътре от пустинята или пък я носят от онези тайнствени страни нагоре по течението на Нил. Но тук, в тази зала, материалът се трупаше на огромни камари, сякаш беше най-обикновеното нещо на земята, и въздухът се изпълваше с аромата на току-що рендосаните дървета.
	Наблюдавахме как майсторите инкрустират рамката на царското ложе с мозайка от седеф и разноцветно дърво. В същото време други се занимаваха с облегалките на столовете и диваните: тук ще се появи глава на сокол, там — на лъв; дори и в двореца в Елефантина не можеха да се открият мебели с толкова прекрасна изработка, колкото тези, които щяха да красят погребалната камера на фараона.
	Следващата ни спирка беше залата на каменоделците. Помещението беше изпълнено с малки и големи блокове мрамор, пясъчник или гранит, всичките в различни цветове и оттенъци. Сред тях се криеха самите майстори, които усърдно дялкаха и стържеха по камъка, вдигайки цели облаци бял прах около себе си. Всички в работилницата бяха закрили устите и носовете си с ленени превръзки и прахът, който полепваше по плата, криеше лицата им и ги правеше неузнаваеми. Някои от работещите не можеха да се спасят от него и дори през маските си постоянно кашляха с онази упорита, суха кашлица, типична за хората от занаята им. Случвало ми се е да дисектирам не един и двама от хората, които са работели камъка повече от тридесет години и са заплащали това с живота си. Дробовете им се изпълват с белия прах и сякаш самите те се превръщат в камъни. Затова и винаги гледам да не се задържам дълго в работилниците им от страх да не ме сполети и мен тъжната им съдба.
	Обаче творенията им си заслужаваха да се видят. Статуите на различните божества и на самия фараон бяха изпълнени с живот и на нас ни се струваше, че всеки миг ще се размърдат пред очите ни. Имаше няколко изображения на фараона в човешки ръст: седнал на трона си или изправен, жив или мъртъв, обожествен или представен в човешката си същност. Тези статуи щяха да бъдат наредени от двете страни на алеята, водеща от храма, изграден насред равното, до подножието на високите хълмове, в които и досега не беше привършило изкопаването на гробницата. След смъртта на фараона тялото му трябваше да бъде тържествено пренесено между същите тези статуи в огромен саркофаг, носен върху златна носилка, която щеше да се тегли от сто бели вола.
	Гранитният саркофаг, най-външният, в който щяха да влязат един в друг и всички останали по-малки ковчези, стоеше сега насред просторното помещение едва наполовина завършен. Първоначално той беше представлявал един цял огромен блок от розов гранит, донесен по реката чак от Асуан върху специално построен за целта кораб. За да бъде свален на сушата, бяха нужни петстотин роби, които след това с мъка го домъкнаха до залата, където се намираше и досега: огромна продълговата скала, пет крачки дълга, три — широка и три — висока.
	Първо с него се бяха заели каменоделците, които изсякоха от горната му част дебела плоча. Това щеше да бъде капакът на саркофага. Един от тях трябваше да извае в камъка образа на фараона, такъв какъвто би изглеждал след мумифицирането — с кръстосани ръце, в които държи жезъла и камшика. Каменоделците започнаха да дълбаят гранитния блок навътре, за да освободят място на многобройните ковчези, които трябваше да се поберат вътре. Освен саркофага щеше да има още седем ковчега, които трябваше да се затворят един в друг. Седем — заради магическата сила на числото, разбира се! Най-последният ковчег щеше да е от чисто злато и по-късно видяхме с очите си как майсторите-ковачи се борят с безформената метална маса, за да я превърнат в дом за своя фараон.
	За да пренесе огромния саркофаг — тази планина от камък и злато, която трябваше да съхранява тялото на покойния ни фараон, беше построена златната носилка. Пътят до гробницата беше наглед кратък, но цели седем дни щяха да са нужни покойникът да достигне своето последно земно убежище, като всяка нощ носилката щеше да се отбива в някой от малките храмове, построени покрай алеята.
	Работилницата на каменоделците имаше една твърде любопитна пристройка, където се изработваха тъй наречените ушабти — статуйки на робите и служителите на умрелия владетел, които трябваше да го придружат в задгробния му живот. Представляваха изключително правдоподобни миниатюрни фигурки, включващи всички касти и съсловия на египетското общество, които и занапред щяха да слугуват на фараона си, за да не изгуби той властта и положението си след смъртта.
	Всяка ушабта беше облечена по определен начин и държеше в ръцете си онези атрибути, които подхождаха на дейността й. Имаше земеделци и градинари, рибари и хлебопекари, пивовари и домашни прислужници, войници и бирници, писари и бръснари и стотици обикновени труженици, които трябваше да вършат черната работа и да заместват своя господар, ако случайно другите божества го принудят на физически труд.
	Начело на цялото това стълпотворение от дървени фигурки стоеше миниатюрен велик владетел, чиито черти доста приличаха на тези на господаря ми. Фараонът взе кукличката в ръце и я разгледа отблизо. След това я обърна и прочете надписа на гърба й: „Аз съм господарят Интеф, великият владетел на Горен Египет, единственият спътник на фараона; три пъти съм получавал Златото на честта. Готов съм да отговарям за делата на своя цар.“
	Фараонът подаде фигурката на господаря Интеф, като се усмихна едва-едва.
	— Наистина ли си толкова мускулест, господарю Интеф?
	Той склони леко глава.
	— Майсторът малко се е престарал, Ваше Величество.
	Последната работилница, която фараонът посети този ден, беше на златарите. Адските пламъци в пещите обграждаха с тайнствено сияние майсторите, които не вдигаха поглед от тезгяха си. И на тях също им бях наредил да не мърдат от местата си, докато не мине царят ни. При влизането му всички златари коленичиха и на три пъти докоснаха с глава земята под краката му, преди да се заемат отново с работата си.
	Въпреки че залата беше твърде просторна, горещината бе непоносима и в работилницата едва се дишаше. Скоро всички станахме вир-вода от пот. Но фараонът дотолкова се прехласна по съкровищата, та не усещаше убийствената жега. Без дори да се огледа, той се насочи право към центъра на работилницата, където върху специално издигната площадка най-способните майстори даваха всичко от себе си, за да изковат съвършен златния му ковчег. В блестящия метал вече беше изваян ликът на фараона. Маската беше толкова изящно изработена, че би се залепила плътно върху лицето дори и през превръзките. Очите бяха направени от обсидиан и планински кристал и в погледа им се четеше самата божественост. Челото беше опасано с лентата на уреуса и над веждите на покойника гордо се изправяше царската кобра. Убеден съм, че през цялата хилядолетна история на нашата цивилизация друг златар не е постигнал подобно съвършенство в своите творения. Това беше върхът на цяло едно изкуство. И бъдните поколения ще могат само да се прекланят пред невижданата красота, ако тя им се открие някога.
	Дори след като се беше налюбувал на златната маска, фараонът като че ли не можеше да се откъсне от нея. Затова и остатъка от деня той прекара на платформата в центъра на работилницата; седнал на нисък стол, до вечерта поемаше една след друга кутиите със скъпоценности, които му поднасяха, и им се наслаждаваше.
	Не мога да си представя някога да са се натрупвали толкова много съкровища на едно място. Дори да направя кратък списък на всички бижута, които преминаха през ръцете на фараона, пак ще получите твърде бегла представа за красотата и разнообразието им. И все пак, нека ви кажа, че в кутиите от кедрово дърво вече бяха събрани шест хиляди четиристотин петдесет и пет различни парчета, а броят им продължаваше да се увеличава всеки ден с труда на неуморните златари.
	Имаше пръстени за ръцете и за краката на фараона; имаше амулети и талисмани, а също и златни фигурки на различни божества; имаше огърлици, гривни, медальони и колани с апликации на соколи, лешояди и всякакви други същества, живеещи по земята, водата и небето; имаше корони и диадеми, обсипани с лапис лазули, гранат, ахат, яспис и всякакви други скъпоценни камъни.
	Начинът, по който всички тези бижута бяха измислени и изработени, затъмняваше според мен всичко направено преди това от човешка ръка. Често именно във време на упадък един народ сътворява най-забележителните произведения на своята култура. Иначе в годините, когато империите разгръщат своето могъщество, всички са обзети от мисълта за нови завоевания, за натрупване на нови богатства. Едва когато това отмине, човек се отдава повече на удоволствията и на страстта си към творчеството; а също така едва тогава идва времето, когато ще се намерят достатъчно богати и влиятелни хора, които да закрилят изкуствата и занаятите.
	Количеството злато и сребро, използвани за направата на златната носилка и погребалната маска и впечатляващата колекция от скъпоценности, бе толкова голямо, че за пренасянето им бяха необходими петстотин здрави мъже. Бях изчислил, че тя се равнява на една десета от общото количество благородни метали, обработени в царството ни през хилядолетното му съществуване. И всичко това фараонът имаше намерение да отнесе със себе си в гробницата.
	Все пак кой съм аз, жалък роб, да питам за цената, която той желае да заплати за вечния си живот? Но мисля, ще е достатъчно да отбележа, че с натрупването на това съкровище и с воденето на безконечните войни срещу Долен Египет фараонът беше успял да доведе царството до просешка тояга.
	Няма нищо чудно в това, че в своята реч Танус бе посочил своеволията на царските чиновници като една от най-важните причини за нещастията на народа от една страна, те, а, от друга — разбойническите банди кръстосваха надлъж и нашир земите и всички ние изнемогвахме под финансовото бреме, което никой от нас не можеше да поеме. Единственият начин за спасение бе, ако можеш да се скриеш от погледа на чиновника. Така че в името на собственото си възвеличаване фараонът едновременно разоряваше поданиците си и ги превръщаше в престъпници. Много малко сред нас, независимо от положението им в обществото, спяха спокойно. Защото никой не знаеше точно в кой момент на вратата може да потропат за данъци.
	О, нещастна, ограбена страна, как само стенеше ти под робството!


>

	Царят смяташе да прекара нощта на левия бряг на Нил, близо до мястото на вечния си сън, и затова сега му приготвяха подходящ дом в некропола*.
	[* На западния бряг на Нил срещу Карнак и Луксор някога бил разположен Тиванският некропол. Там се строели гробници за знатните покойници, а също и възпоменателни храмове на фараоните и храмове в чест на бог Амон Ра. — Б.пр.]
	Градът на мъртвите заемаше не по-малка площ от самия Карнак. Той подслоняваше всички онези, които изграждаха и поддържаха възпоменателния храм и гробницата на фараона. Вътре беше разположен цял полк войници, чиято задача беше да пазят светите места от посегателствата на узурпатора от Север, който беше не по-малко алчен за злато и скъпоценности от нашия цар, както и от пустинните разбойници, ставащи с всеки ден все по-дръзки. Съкровищата в храма привличаха неудържимо всички престъпници и крадци в двете царства, че и не само в тях.
	Освен охраната в града бяха настанени и всички майстори-занаятчии заедно с помощниците им. Аз самият отговарях за списъците, в които се отбелязваха техните надници и дневни дажби, така че знаех много добре общия им брой. Предния ден той беше достигнал цифрата четири хиляди осемстотин и единадесет. И към тях трябва да прибавим над десетте хиляди роби, чиято физическа сила беше необходима за работата.
	Няма да ви губя времето с отчет за добитъка, който бе необходим, за да се изхранват работещите, нито за безчетните лодки с риба, докарвана от Нил, нито за хилядите делви с бира, които ежедневно се изливаха в гърлата на изгарящите от лятна жажда труженици, които се потяха под погледа и камшика на надзирателите.
	Некрополът беше цял град и в този град, както и навсякъде другаде, беше построен дворец за фараона. След изключително тежкия ден всички ние се прибрахме с голямо облекчение в него, за да пренощуваме. Но аз пак не можех и да помисля за почивка.
	Опитах се да открия господарката Лострис, но сякаш срещу мен беше организиран заговор: според чернокожите робини тя била ту до тоалетната, ту в банята, или пък си почивала и не желаела да я безпокоят. Докато чаках пред покоите й, при мен дотича пратеник на баща й и не можех да остана повече, защото господарят ми ме чакаше.
	Щом се появих пред господаря Интеф, той веднага отпрати всички от стаята. Когато останахме сами, първата му работа беше да ме целуне. Добронамереността и несдържаното му вълнение отново ме свариха неподготвен. Рядко ми се беше случвало да го виждам в толкова добро настроение, а това винаги е вещаело ужасни събития.
	— Колко често вратичката към славата и успеха ти се отваря точно когато най-малко го очакваш! — засмя се той насреща ми и ме погали по бузата. — И ето, че този път всичко лежи между женските бедра. Е, скъпи мой, не се прави на невинен. Много добре знам, че ти си наредил всичко. Фараонът ми разказа как си го омаял с обещанието си да му осигуриш тъй желания мъжки наследник. Кълна се в Сет, че ти наистина си голям хитрец! И да не ми кажеш дори думичка за плана си, ами всичко да свършиш на своя глава.
	Той се засмя отново и ме хвана за косите.
	— Явно, че си отгатнал най-съкровеното ми желание, макар и никога да не сме го обсъждали открито. И си решил да ми помогнеш да го изпълня. Разбира се, би трябвало да те накажа за самонадеяността ти — той дръпна рязко кичур от косата ми и в очите ми се появиха сълзи, — но как бих могъл да ти се сърдя, след като поставяш двойната корона едва ли не в краката ми?
	Пусна къдрицата ми и отново ме целуна.
	— Току-що говорих с фараона. Само след два дни, преди да закрием тържествата, той ще обяви пред народа сватбата си с дъщеря ми Лострис.
	При тези думи пред очите ми притъмня, а по тялото ми изби студена пот.
	— Сватбата ще се състои още в същия ден, веднага след церемонията по закриването, вече съм се погрижил за това. Ще е неразумно да протакаме нещата, нали така? Току-виж изникнали някакви пречки…
	Да се ожени един владетел толкова бързо и неочаквано, не е често явление, но пък и не е нещо нечувано. Навремето, когато той е вдигал сватба, за да подпечата някой политически съюз или да затвърди властта си в новозавладяна територия, се е случвало бракосъчетанието да се извърши още в същия ден, в който двете страни са дали своето съгласие. Мамос I, предшественикът на сегашния ни фараон, се е оженил за дъщерята на победения хуритски вожд на бойното поле. Но сега, когато най-големите ми страхове се потвърждаваха, трудно бих се утешил с мисълта за исторически прецеденти.
	Господарят Интеф като че ли не забелязваше отчаянието ми. В този момент той беше твърде зает със себе си, пък и имаше намерение да говори още.
	— Преди да дам официално съгласието си, получих от фараона обещание, че ако дъщеря ми му роди син, той ще я издигне за своя първа жена и ще й отреди царско достойнство. — Плесна с ръце победоносно. — Разбира се, ясно ти е какво означава това. Ако фараонът умре, преди синът му да е навършил пълнолетие, то аз като негов дядо и най-близък мъжки роднина ще стана регент…
	Изведнъж се спря и ме погледна в очите. Не беше трудно да прочета мислите му и той можеше само да съжалява, че се е изпуснал. За нищо на света не биваше да изрича на глас подобно нещо. Ставаше дума за държавна измяна. Излизаше, че ако Лострис роди син на фараона, то дните на бащата ще се броят на пръсти. Естествено, че щях да разбера намека. Господарят Интеф току-що се беше заканил да извърши убийство на фараона и сега беше длъжен да се отърве от единствения свидетел, които го беше чул — от скромния роб Таита.
	— Господарю, мога да съм само благодарен, че всичко се е наредило според плана ми. Не мога да отрека, че именно аз със своя съвет подготвих почвата фараонът да се заинтересува от твоята дъщеря, която единствена отговаря на изискванията ми за майка на първородния му син. Използвах представлението в храма, с цел да му я покажа в нейния пълен блясък. Но никога не бих дръзнал да те занимавам с тези си намерения, преди нещата да са доведени поне донякъде. Пък и да не забравяме, че тепърва има много да се случва, за да сме толкова сигурни в успеха си… — и започнах набързо да му изброявам възможните пречки към короната и златния скиптър. Обясних му тактично, че ако се надява да постигне целта си, ще има нужда от помощта ми. Докато слушаше пространните ми обяснения, лицето на господаря ми се поотпусна и можех да се успокоя, че поне за известно време кожата ми е в безопасност.
	Наложи ми се да почакам доста време, преди да ми се предостави удобен момент да се оттегля. После забързах към господарката Лострис с новината за ужасната каша, в която я бях забъркал. Преди да достигна покоите й обаче, си казах, че сега, когато всичко вече е решено, ще е глупаво от моя страна да я довеждам до отчаяние, а може би и до самоубийство. А ако все още исках да я спася от подобен трагичен завършек, трябваше да побързам.
	И имаше само един човек, към когото можех да се обърна за помощ.


>

	Напуснах Некропола и хукнах сам покрай канала към речния бряг, където знаех, че се е разположила частта на Танус. Само след три дни щеше да е пълнолуние: месечината огряваше със своето ледено сияние заострените върхове на хълмовете на запад и те хвърляха черната си сянка върху равнината.
	Докато тичах, си повтарях наум всички опасности и злощастия, които очакваха Танус, господарката Лострис и мен самия в близките дни. Като лъв, който маха с опашката си, за да си даде повече решителност, преди да се нахвърли срещу ловеца, така и аз сега черпех смелост от собствените си страхове. До такава степен се настроих, че когато излязох на брега на Нил, вече бях способен да убия човек.
	Не ми беше никак трудно да открия отряда на Танус, който се беше настанил точно на устието на изкуствения канал. Корабите бяха закотвени до самия лагер. Часовите ме пресрещнаха в тъмното и ме спряха, но след като разбраха кой съм, ме отведоха до палатката на Танус.
	Той тъкмо вечеряше заедно с Кратас и още четирима от подчинените си. Изправи се да ме посрещне и усмихнат ми предложи каната с бира, която държеше в ръка.
	— Радвам се да те видя, приятелю. Какво неочаквано посещение! Заповядай, седни при нас и си пийни от бирата ми, докато робът ти донесе чаша и чиния. Доста задъхан ми изглеждаш…
	Но аз гневно прекъснах любезностите му и се нахвърлих върху него.
	— Да вървиш при Сет дано, ти, тъпо магаре! Още ли не си разбрал на каква опасност ни подложи всички? Ти и проклетата ти уста, дето не ще да се затвори! Толкова ли не можа да се замислиш за безопасността на господарката ми?
	В интерес на истината нямах намерение да се държа толкова грубо с него, но след като веднъж бях започнал, сякаш нещо се отприщи у мен и повече не можех да се спра: трябваше да изразя всичките си страхове и тревоги. Не че това, в което го обвинявах, беше чистата истина, но така повече ми олекваше.
	Танус направи гримаса и се закри с ръка, сякаш да се предпази от нещо.
	— Ау! Как ме свариха неподготвен. Ето ме обезоръжен и съвсем беззащитен срещу тази смъртоносна атака.
	Опитваше се да се шегува, но личеше, че усмивката му е изкуствена. Бързо ме грабна за ръката, за да ме отведе надалеч, и след като излязохме от палатката, бях почти изтикан вън от лагера, насред осветените от луната нивя. Ръката му, която цял живот беше въртяла меча и опъвала лъка, сега ме влачеше, като че ли бях дете.
	— А сега изплюй камъчето! — Мрачно ме изгледа Танус. — Какво е станало, че си в такова настроение?
	Гневът още не ме беше напуснал, но страхът надделяваше и езикът ми се развърза отново:
	— Половината от живота си прекарах да те пазя от собствената ти глупост и вече ми е дошло до гуша! Нищо ли не си разбрал досега? Наистина ли мислиш, че ще се отървеш безнаказано, след като ни вкара всички в онази лудост снощи?
	— Имаш предвид заключителната ми реч ли? — съвсем се обърка той и ме пусна. — Защо мислиш, че е било лудост? Всичките ми подчинени, а и всеки друг, с когото съм разговарял, са доволни от това, което казах…
	— Ама, че си глупак! Та не можеш ли да разбереш, че мнението на войниците и приятелите ти не струва пукната пара? При всеки друг владетел ти щеше вече да си мъртъв и дори този нерешителен старец, нашият фараон, едва ли ще те остави да избягаш от последствията на своето безочие. Става дума за неговия трон, Танус, който ти направи за смях. Ще трябва да си платиш за това, господарю Хараб. И Хор ми е свидетел, че ще има скъпо да плащаш.
	— Служиш си с някакви гатанки, които не разбирам — сопна ми се той. — Та аз направих на фараона голяма услуга. Той е обграден от раболепни подлизурковци, които го засипват с лъжите, които те си мислят, че му се иска да чуе. Беше крайно време да научи истината и съм убеден, че ако се замисли над казаното от мен, може да ми бъде само благодарен.
	Бедният, толкова дълбоко беше убеден, че правдата ще възтържествува! Гневът ми се изпари.
	— Танус, скъпи приятелю, колко си наивен! В цялото царство едва ли ще срещнеш един-единствен човек, който да ти е благодарен за това, че си му разкрил голата истина — та голотата й би го притеснила, не мислиш ли? А освен това с необмислената си постъпка ти само наля вода в мелницата на господаря Интеф.
	— На господаря Интеф ли? — Той впи очи в моите. — Какво за господаря Интеф? Говориш за него, сякаш ми е враг. Великият владетел беше най-близкият приятел на баща ми. Знам, ме винаги мога да се осланям на неговата закрила. Той даде дума пред умиращия ми баща…
	Въпреки благия си нрав и старото ни приятелство Танус наистина се разгневи при тези ми думи — може би за пръв път в живота си. А гневът му, колкото и бавно да излиза на повърхността, отприщи ли се, става опасен.
	— О, Танус! — възкликнах аз. — Никога не съм бил съвсем искрен с теб. Има толкова неща, които е трябвало да ти кажа, но не съм се осмелявал. Всичко е съвсем различно от това, което си мислиш. Можеш да ме наречеш страхливец, но истината е, че през всичките тези години все не ми е достигала смелост да ти разкрия, че господарят Интеф всъщност е бил най-жестокият враг на баща ти.
	— А как искаш да ти повярвам сега? — поклати глава Танус. — Та те винаги са били приятели, близки приятели. В най-ранните си спомени ги виждам как двамата се смеят заедно. Баща ми винаги е твърдял, че под закрилата на господаря Интеф ще съм на сигурно и безопасно.
	— Да, наистина, благородният Пианки, господарят Хараб, вярваше в него. Но именно сляпото му доверие го лиши от всичко, което притежаваше, а най-накрая и от самия му живот, който той неразумно остави в ръцете на Интеф.
	— Не, не, ти грешиш! Баща ми просто стана жертва на поредица от злощастия…
	— Които бяха грижливо подготвени от господаря Интеф. Той беше изпълнен със завист към баща ти заради добродетелите му и голямата популярност, с която се ползваше сред народа, заради богатствата му и влиянието му пред фараона. Много добре разбираше, че господарят Хараб ще бъде назначен за велик владетел вместо него и това правеше омразата му още по-безмилостна.
	— Не мога да го повярвам — повтори Танус и отново поклати глава, — и да искам, пак не мога да го повярвам.
	Вече се бях поуспокоил и продължих със съвсем друг тон:
	— Ще ти разкажа всичко. Отдавна трябваше да съм го направил. Ще ти дам и всички доказателства, които поискаш. Но сега нямаме време за това. Трябва да ми се довериш. Господарят Интеф мрази теб, както мразеше и баща ти. И двамата с господарката Лострис ви грози страшна опасност. По-страшна дори от смъртта — очаква ви вечна раздяла.
	— Но как е възможно, Таита? — Танус беше съкрушен от думите ми. — А аз си мислех, че той вече е дал съгласието си да се оженим. Ти сигурно изобщо не си говорил с него?
	— Напротив, говорих — отвърнах и като грабнах ръката му, я проврях под туниката си. — Ето отговора му. Усещаш ли белезите от камшика! И всичко това получих само защото намекнах за намеренията на двама ви с господарката Лострис. Мисля, че това е достатъчно да разбереш каква омраза изпитва той към теб и целия ти род.
	Младежът беше като онемял. Най-сетне се увери в правотата на думите ми. А това ми позволяваше да засегна въпроса, който ме интересуваше много повече от невъздържаните приказки на приятеля ми и дори от дългогодишната омраза на великия владетел към него.
	— Чуй ме, приятелю, и се готви за най-лошото.
	Нямаше друг начин да му съобщя ужасната новина, освен да му кажа истината.
	— Господарят Интеф не само, че няма никога да даде съгласието си да се ожениш за дъщеря му, но вече е обещал ръката й на друг. Сватбата й с фараона Мамос ще бъде прогласена идните дни и щом му роди син, тя ще бъде обявена за негова първа съпруга и за царица. Народът ще научи за събитието при закриването на празненствата. Бракът ще бъде сключен още същата вечер.
	Танус се олюля и на лунната светлина лицето му побледня като на мъртвец. Известно време и двамата не продумвахме, след което той се обърна и се скри сред житата. Тръгнах след него, за да не го изгубя от поглед. Като повървя малко, младежът се спря при някакъв голям черен камък и се отпусна върху него като изнемощял старец. Приближих се безшумно и седнах в краката му. Страхувах се да наруша мълчанието. Най-сетне той въздъхна и ме попита:
	— А Лострис съгласна ли е?
	— Разбира се, че не е. Всъщност тя още нищо не знае. Но според теб би ли могла да пристъпи волята на баща си или на фараона? А и те едва ли ще се интересуват от нейното мнение.
	— Какво да правим тогава, приятелю?
	При цялото отчаяние, което ме беше обзело, не можех да не се почувствам поне малко признателен за това, че използва множествено число. Танус и за миг не се бе усъмнил в моята преданост.
	— Трябва да имаме предвид и още нещо — предупредих го аз. — И то е, че в същия миг, в който фараонът огласи сватбата си с Лострис, най-вероятно ще заповяда да те затворят или дори ще те осъди на смърт. Господарят Интеф има огромно влияние над него и вече нищо не може да го спре да поиска главата ти. А ще има и оправдание. Винаги ще може да те обвини в подстрекателство към бунт.
	— Щом Лострис няма да се омъжи за мен, животът ми няма смисъл. Ако царят е решил да ми я отнеме, то нека главата ми бъде моят сватбен подарък.
	Каза го толкова просто и естествено, че ми беше трудно да му отговоря. Опитах се да вложа в гласа си гняв и недоволство пред примирението му.
	— Говориш като някоя клета старица, която се оставя на съдбата да я влачи, без дори да се опита да й се противопостави. Как ще докажеш любовта си, щом те е страх да се бориш за нея!
	— Как искаш да се боря срещу един фараон, срещу един бог? — спокойно изрече Танус. — Пред него съм се клел във вярност, а боговете са недостижими като слънцето и никой смъртен не може да им се опълчи.
	— Като владетел той не заслужава с нищо твоята вярност. Ти самият го каза в обръщението си към него. Това е един слабохарактерен, дърт пъзльо, който не успя да опази целостта на Та-Мери и я превърна в море от кръв и нещастия.
	— А като бог? — държеше на своето Танус, но по тона му можеше да се съди, че всъщност въпросът не го интересува особено. И все пак като всеки войник, и той беше дълбоко религиозен и богобоязлив.
	— Като бог ли? — изсмях се аз. — Ти самият държиш в ръката си много повече от божественото, отколкото той в тлъстото си, изнежено тяло.
	— Тогава какво ми предлагаш? — равнодушно попита той. — Какво очакваш от мен да направя?
	Поех дълбоко дъх и се престраших:
	— Твоите войници до един ще те последват навсякъде, където ги поведеш, дори и в смъртта. Народът те почита заради смелостта и честността ти… — речта ми секна насред изречението, защото като гледах безизразното му лице, имах чувството, че думите ми са като глас в пустиня.
	Мина известно време, преди той да наруши настъпилото мълчание:
	— Защо спря? Продължавай! Кажи си каквото имаш да кажеш.
	— Танус, ти ще бъдеш най-благородният фараон, който Та-Мери, нашата татковина, е познала през хилядолетната си история. Заедно с господарката Лострис на трона до теб ще върнеш на тази страна и този народ изгубеното величие. Повикай своите дружини, поведи ги към двореца, където недостойният фараон те чака уязвим и беззащитен. До сутринта вече ще владееш Горен Египет. До една година ще разгромиш и узурпатора и ще обединиш двете царства. — Бях скочил на крака и го гледах право в очите. — Танус, господарю Хараб, твоята съдба и тази на жената, която обичаш, те очакват. Грабни ги веднъж завинаги в силните си ръце като истински боец!
	— Да, това наистина са ръце на боец. — Простря ги той пред себе си. — Ръце, които са се сражавали за родната земя и са защитавали законния й владетел. Правиш ми лоша услуга, приятелю. Това не са ръце на предател. Нито пък имам сърце на богохулник, който ще иска да свали и да унищожи един бог, за да заеме мястото му в пантеона.
	Не можах да прикрия разочарованието си:
	— Та ти ще бъдеш най-великият фараон за последните петстотин години. А пък ако толкова се страхуваш да се обожествиш, не си длъжен да го направиш. Но, умолявам те, вслушай се в думите ми! Само в теб се крие спасението на цял Египет, както и на жената, която и двамата обичаме!
	— Мислиш, че Лострис ще обича един предател по същия начин, по който е обичала войника и родолюбеца? Аз поне не го мисля — поклати той глава.
	— Тя ще те обича, независимо от… — понечих да му отговоря, но той ме прекъсна.
	— Не можеш да ме убедиш. Тя е жена на честта. Като предател и престъпник аз ще загубя нейното уважение. И което е по-важно, аз самият повече не бих изпитвал уважение към себе си и никога не бих усетил истински сладостите на любовта. Ако държиш на нашата дружба, просто не говори повече за това. Никога няма да посегна към двойната корона. Нека Хор чуе клетвата ми и ако някога я престъпя, да се отвърне завинаги от мен, смъртния.
	С това въпросът приключи. Можех да съм сигурен, защото познавах твърде добре това избухливо и неразумно момче, което толкова много обичах. Той никога не се заричаше току-тъй и никога не би престъпил думата си.
	— И тогава какво смяташ да правиш, след като си толкова упорит? Щом не щеш и да чуеш какво ти говоря. Сам ли искаш да се изправиш срещу всички? Кога помъдря толкова, че вече нямаш нужда от съветите ми?
	— Винаги бих се вслушал в твоите съвети, ако те са достатъчно мъдри и обмислени — каза ми той и ме придърпа при себе си. — Хайде, Таита, ти ще ни помогнеш. С Лострис имаме нужда от теб. Не ни изоставяй. Помогни ни да открием почтен изход.
	— Страхувам се, че такъв няма — въздъхнах аз. Толкова бях объркан и развълнуван, че се чувствах като пречупен клон, попаднал насред водната стихия. — Но ако не желаеш да се провъзгласиш за фараон, то тогава трябва да напуснеш страната. Ще вземеш Лострис със себе си и ще избягате.
	При тези ми думи той ме изгледа неразбиращо.
	— Да напусна Египет? Нали не говориш сериозно. Та аз съм роден тук, целия си живот съм прекарал по тези места. Това е моят свят и аз не мога да го напусна. Нито пък Лострис.
	— Не, не! — опитах се да го успокоя. — Друго имах предвид. Египет има и друг фараон. И той се нуждае от смели и честни войници. Ти имаш какво да му предложиш. Името ти се знае из цял Долен Египет, също както и тук, в Карнак. Само качи Лострис на галерата си и отплавайте на север. Никой не би могъл да ви настигне. С помощта на течението и при този вятър за десетина дни ще успееш да достигнеш Мемфис. Ще се представиш на червения фараон и ще му се закълнеш във…
	— Ето че пак искаш да ме превърнеш в предател — отново ме прекъсна той. — Да се закълна във вярност на узурпатора, така ли? Ами клетвата ми пред Мамос? Според теб тя нищо ли не значи? Какъв човек ще съм аз, ако започна да се кълна във вярност пред всеки цар или изменник? Клетвата не е нещо, от което можеш да се отметнеш току-така; нито пък можеш да търгуваш с нея. Тя ти остава за цял живот, Таита. А аз вече съм се клел пред истинския фараон, пред Мамос.
	— Но същият този истински фараон сега смята да се ожени за любимата ти, а теб да обеси — трябваше да му напомня и той леко потръпна при думите ми.
	— Прав си, разбира се. Не трябва да оставаме в Карнак. Но не мога да се превърна в изменник и да наруша свещената си клетва, като грабна оръжието срещу фараона.
	— Чувството ти за воинска чест е доста сложна работа — отвърнах му леко подигравателно, — която умът ми явно не може да разбере. Само дето имам неприятното чувство, че накрая ще ни отведе всички в гроба. Досега само ми говориш какво няма да направиш. Няма ли да ми кажеш най-сетне какво ще направиш, за да спасиш себе си и господарката Лострис от незавидната й участ.
	— Да, приятелю, наистина имаш право да ми се сърдиш. Аз самият те попитах за съвет. А сега, когато ти ми отговори честно и откровено, се нахвърлих върху теб, сякаш ми желаеш злото. Моля те да бъдеш търпелив с мен. Още малко време ще ти трябва да ме понасяш.
	Танус скочи на крака и започна да се разхожда неспокойно като леопард. Говореше си нещо, клатеше глава и размахваше гневно юмруци, сякаш се опитваше да сплаши въображаем противник. Най-накрая се спря пред мен.
	— Не съм готов да стана предател, но с мъка на сърцето ще трябва да приема ролята на страхливеца. Ако Лострис се съгласи да ме придружи, но само ако тя се съгласи, ще избягаме. Ще я отведа далеч от земята, която и двамата толкова обичаме.
	— Къде ще отидете?
	— Лострис никога не би се разделила с великата река. Тя е не само живот за нея, но и нейна богиня. Ще останем при Хапи, реката. Затова пред нас стои една-единствена възможност — той вдигна високо дясната си ръка, за да я огрее лунната светлина, и посочи на юг. — Ще поемем срещу течението на Нил към недрата на Африка. Ще стигнем страната Куш, дори по-далеч. Ще прекосим речните прагове и ще се скрием сред пустошта, в която никога не е стъпвал кракът на цивилизования човек. И с помощта на боговете ще се опитаме да изградим една нова, наша си Та-Мери.
	— Кого смяташ да вземеш със себе си?
	— Кратас естествено, както и всеки друг, който е решен да се впусне в подобно приключение. Ще говоря с хората си още тази нощ и ще ги оставя да избират. Пет галери ще са ми предостатъчни, ако набера необходимия екипаж за тях. Трябва да сме готови да отплаваме преди зазоряване. Ще изведеш ли вместо мен Лострис от некропола?
	— Ами аз? — тихичко попитах. — Ще ме вземеш ли и мен със себе си?
	— Теб ли? — засмя се той. След като вече беше взел решение, веселото му настроение се беше възвърнало. — А ти готов ли си наистина да изоставиш китната си градинка и прашните си свитъци? Няма ли да ти се прииска да напишеш още някоя пиеса или да построиш още някой храм? Пътят ще е труден, а животът — тежък. Наистина ли желаеш да дойдеш с нас, Таита?
	— Никога не бих те оставил сам с господарката си. Ако не те наглеждам, кой знае в какви опасности ще я въвлечеш.
	— Тръгвай с нас тогава! — подкани ме той, потупвайки ме по гърба. — Никога не съм се и съмнявал, че ще ни придружиш. Пък и Лострис никъде няма да тръгне без теб. Но стига приказки! Имаме работа да вършим. Първо, ще уведомим Кратас и останалите какво възнамеряваме да правим и ще ги оставим всеки да реши за себе си. После ти ще отидеш до некропола и ще доведеш Лострис, а в това време аз ще подготвя пътуването. За всеки случай ще пратя дузина от най-добрите си войници да те придружат, но трябва да побързаме. Скоро ще пропеят втори петли.
	В онзи миг бях просто един наивен романтик. Бях въодушевен не по-малко от приятеля си и двамата се забързахме към лагера. Толкова бях обсебен от мисълта за предстоящото приключение, че изобщо не ме беше грижа за опасностите, които може би ни дебнеха в нощта. Добре, че беше Танус да забележи непознатите, които се прокрадваха в мрака пред нас, и да ме сграбчи за ръката, преди да съм налетял на тях. Двамата бързо се скрихме зад един повален дънер и той ми прошепна:
	— Въоръжен отряд.
	Едва тогава забелязах отблясъка на луната по металните остриета на копията. Мъжете бяха доста на брой — поне тридесет-четиридесет.
	— Разбойници навярно или някоя разузнавателна дружина от Долното царство — изсумтя моят приятел и дори аз започнах да се тревожа, като гледах как хората пред нас крадешком се промъкват към лагера. Не използваха пътеката покрай канала, ами вървяха направо през полето, явно с намерение да обградят от всички страни отряда на Танус.
	— Оттук! — посочи той и ме повлече напред. Набитото му око веднага беше забелязало някакво малко деренце, което вървеше успоредно на канала и водеше към реката. Двамата скочихме в него и като използвахме прикритието му, скоро се озовахме в лагера. Танус се показа от долчинката и с мощен вик вдигна от сън целия лагер.
	— На оръжие! При мен, Сини! Стройте се в редица!
	Зовът му беше подет от стотниците и десетниците, всеки от които разбуждаше своите хора и ги извеждаше от палатките. Само за миг целият лагер се раздвижи. Мъжете, които спяха около огньовете, наскачаха и грабнаха оръжията си, струпани наблизо. Онези пък от палатките излетяха навън, готови за бой, сякаш цяла нощ са чакали заповедите на Танус. С меч в ръка всеки бързаше към мястото си в бойния строй, а начело на всички беше Кратас.
	Макар да знаех много добре, колко подготвени са войниците му, пак не можех да не се възхитя на бързината, с която те посрещнаха незнайния нападател. Още не си бях поел дъх след тичането, а те вече бяха построили редиците си и сочеха с копията си към мрака. Тайнствената дружина, която се промъкваше в тъмното, навярно е била не по-малко изненадана от мен при този светкавичен отговор на Танусовата дружина. Не беше трудно да се различат човешките силуети и блясъкът на оръжията на лунната светлина, но до атака така и не се стигна.
	Щом отрядът на Танус се построи, той заповяда всички да се насочат срещу неприятеля. Често се е случвало двамата с него да обсъждаме предимствата на нападателната пред отбранителната тактика и сега плътно сгъстените редици само чакаха командата на своя началник, за да се втурнат в атака. Явно мъжете насреща здравата се бяха изплашили от посрещането, защото някой от тях почти панически извика в тъмното:
	— Ние сме войници на фараона и изпълняваме негово поръчение. Задръжте атаката си!
	— Стойте по местата си! — заповяда Танус на хората си и се обърна към непознатите: — На кой фараон по-точно служите? На червения узурпатор или на нашия законен владетел?
	— Служим на законния цар, на божествения Мамос, владетеля на Горен и Долен Египет. Аз съм пратеник на фараона.
	— Покажи се тогава напред, пратенико, вместо да пълзиш в тъмното като крадец. Ела при нас и кажи за какво си дошъл! — подкани го Танус, но прошушна на Кратас: — Бъдете готови за всякакви измами. Във въздуха мирише на предателство. Разпалете хубаво огньовете. Дайте повече светлина насам.
	Кратас предаде нужните заповеди и в лагерните огньове бяха нахвърлени купища сухи съчки. Скоро пламъците лумнаха с нова сила и осветиха полето далеч около лагера. Водачът на тайнствената дружина пристъпи напред и се озова в обсега на червеникавата светлина.
	— Името ми е Нетер, Най-добър сред десет хиляди. Аз съм началникът на царската стража. Нося печата на ястреба и съм дошъл да арестувам Танус, господаря Хараб.
	— Кълна се в Хор, това куче лъже — изръмжа Кратас. — Ти да не си престъпник, обявен за издирване! Този наглец има дързостта да обижда едновременно теб и цялата ти дружина. Само заповядай и ще му завра проклетия печат, където му е мястото.
	— Спокойно! — възпря го Танус. — Нека го изслушаме.
	И отново се обърна към непознатия:
	— Покажи ни печата, капитан Нетер.
	Той вдигна високо ръка. Между пръстите му заблестя малка статуетка от син фаянс във формата на ястреб. Печатът на ястреба представлява знак за царско пълномощие. Онзи, на когото той е поверен, има правото да се разпорежда с всички и всичко, сякаш е самият фараон. Под страх от смъртна присъда никой не може да му иска сметка или да му пречи при изпълнението на възложената задача. Носителят му отговаря единствено пред фараона.
	— Аз съм Танус, господарят Хараб — заяви Танус. — И признавам, че в ръцете си ти държиш печата на ястреба.
	— Господарю, господарю! — опита се да го възпре Кратас. — Не ходи при фараона. Това ще означава сигурната ти смърт. Вече разговарях с останалите началници в дружината. Всички сме с теб. Цялата армия е с теб. Само ни дай знак и до сутринта вече ще сме те направили фараон.
	— Ушите ми остават глухи за твоите слова — спокойно му отвърна Танус, но в гласа му можеше да се различи заплашителна нотка. — Ала само този път, Кратас, син на Майдум. Следващия път, когато заговориш за държавна измяна, със собствените си ръце ще те предам на гнева на нашия владетел.
	След което насочи вниманието си към мен и ме дръпна настрана:
	— Твърде късно е, приятелю. Боговете не са съгласни с нашия план. Трябва да се доверя на благоразумието на фараона. Ако той наистина е бог, ще прочете какво пише в сърцето ми и ще разбере, че никога не съм замислял нищо лошо срещу него.
	Той само леко ме докосна по ръката, но този жест значеше повече и от най-здравите му прегръдки.
	— Иди при Лострис, кажи й какво се е случило и защо се е случило. Кажи й, че я обичам и че каквото и да стане, никога няма да престана да я обичам — в този живот или в другия. Кажи й, че ще я чакам, ако трябва и цяла вечност.
	Танус прибра меча си в ножницата и с празни ръце се приближи към човека с печата.
	— Готов съм да изпълня повелята на своя фараон — простичко му рече той.
	Зад него войниците зароптаха и някои започнаха да удрят с мечове по щитовете. Той обаче се обърна към тях и с един-единствен жест ги успокои. След което стражата го наобиколи и начело с Нетер всички забързаха по пътеката обратно към некропола.
	Изчаках малко и от известно разстояние последвах Танус. В лагера всички кипяха от гняв и горчивина. Щом се прибрах в града, първата ми работа беше да отида до покоите на господарката Лострис. Но за свой ужас трябваше да открия, че там бяха останали само трите робини. Чернокожите девойки с присъщата си вялост и отпуснатост се бяха заели да прибират вещите на господарката си в сандък.
	— Къде е господарката ви? — запитах аз.
	Най-възрастната и най-нахалната от трите подигравателно ми отвърна:
	— Там, където не можеш да я откриеш никога, евнухо.
	Другите само се закискаха на думите й. Всички те винаги са ми завиждали за благоволението, с което се ползвах пред Лострис.
	— Или ще ми отговориш на въпроса, дяволице, или ще ти напляскам лъскавия задник.
	Вече го бях правил веднъж, така че тя предпочете да не си създава неприятности.
	— Отведоха я при фараона — измънка под носа си. — Там никой не те знае. Въпреки че ти ги няма топките, пазачите никога няма да те допуснат при царските жени.
	Беше права, разбира се, но все пак трябваше да опитам. Господарката ми се нуждаеше от мен.
	Опасенията ми се оправдаха. Пазачите се оказаха непреклонни. Много добре знаеха кой съм, но бяха получили заповед да не допускат никого, дори и най-близките хора на Лострис.
	Предложих им златен пръстен, за да ги подкупя, но в крайна сметка единственото, което постигнах, беше да склоня един от пазачите да й занесе писмо от мен. Надрасках го на къс папирус. Не можех да пиша много — просто няколко думи за кураж. Не смеех нито да й съобщя в каква опасност е попаднал Танус, нито дори да спомена името му. И все пак трябваше да й предам любовта и загрижеността му. В крайна сметка това струваше много повече от златото, което дадох посланието ми да достигне до нея. По-късно обаче научих, че пръстенът ми е отишъл на вятъра и тя така и не е получила писмото ми. Няма ли вече на кого да се довери човек в тази пропаднала страна?
	Не ми беше писано да видя Танус или господарката Лострис чак до последната вечер на празненствата.


>

	Празненствата завършиха в храма на Озирис. Имах отново чувството, че в претъпкания двор се е събрало цялото население на Великата Тива. Бях притиснат от всички страни и в непоносимата жега едва дишах.
	Последните две денонощия почти не бях мигнал от тревоги и напрежение и сега с мъка се държах на краката си. Не стига, че не знаех нищо за съдбата на Танус, ами и господарят Интеф ме натовари с непосилната задача да подготвя сватбеното тържество на фараона и новата му избраница — задължение, което, сами разбирате, ми беше повече от противно. Държаха ме настрана от господарката ми, а това вече не можех да понеса. Дори и момчетата около мен се бяха разтревожили за здравето ми. Говореха, че никога досега красотата и самочувствието ми не са били така накърнени.
	На два пъти, докато слушах безкрайната реч на фараона, усещах как се олюлявам. Успях да надвия умората и стоически изслушах докрай празните приказки и полуистините, с които той се мъчеше да представи положението в царството и да поуспокои тълпата.
	Както можеше да се очаква, нито веднъж в речта си не спомена пряко за червения фараон на север и за гражданската война, в която бяхме въвлечени. Само от време на време намекваше за нея с мъгляви изрази като: „в тези тежки времена“ и „родоотстъпнически метеж“, но нищо повече. След като говори известно време, на мен изведнъж ми мина през ума, че с тази реч той всъщност отговаря на въпросите, които Танус беше поставил в обръщението си към него.
	Вярно, че и сега говореше с присъщата си нерешителност, без да казва нищо съществено, но самият факт, че си бе взел бележка от словата на Танус, бе достатъчен да наостря уши. Запробивах си път с надеждата да намеря по-удобно местенце, откъдето да наблюдавам трона. Фараонът се спря на царящото безочие и непослушание сред робите, както и изобщо на непочтителното поведение на низшите класи. Това беше също въпрос, засегнат в речта на моя приятел, и на мен ми се стори доста забавно да чуя как нашият владетел възнамерява да го разреши.
	— От днес — тържествено заяви той, — робовладелецът ще има право да наказва с петдесет удара с камшик провинилия се роб, без да трябва за това да се обръща към местния съдия.
	Усмихнах се при мисълта как само преди дванадесет години същият този владетел едва не съсипа из основи държавата си с една своя прокламация, имаща тъкмо противоположния смисъл. Воден от младежкия си идеализъм и в желанието си да превърне всеки жител на Египет в свободен човек, още от деня, в който се възкачи на престола, той се бе захванал с тежката задача да премахне вековната и достойна за възхищение институция на робството.
	Дори и след толкова време още не мога да проумея откъде му беше хрумнала подобна лудост. Макар и аз самият да съм роб, искрено вярвам, че именно робството и подчинението на мнозинството пред малцинството са онази могъща сила, върху която се крепи величието на народите. Тълпата никога не би могла да се управлява сама. Властта трябва да бъде предадена в ръцете на онези, които са родени и призвани за нея. Свободата не е право, а привилегия. Масите се нуждаят от силен господар, защото ако няма кой да ги направлява, би настъпила анархия. Именно абсолютната власт на монарха, робството и съсловното разделение на обществото са стълбовете, върху които се опира системата, превърнала ни в цивилизовани хора.
	И което е най-интересно, самите роби се бяха разбунтували при мисълта, че ще им бъде наложена свободата. Аз самият бях твърде млад по онова време, но заедно с всички останали истински се тревожех, че ще трябва да се разделя с топлото си и уютно жилище в двореца на господаря, за да се ровя из купчините смет, борейки се със събратята си за коричка хляб. По-добре е да имаш лош господар, отколкото да нямаш господар изобщо.
	Разбира се, лудата постъпка на владетеля ни хвърли цялото царство в невероятен хаос. Войската беше само на крачка от открит бунт. И ако червеният фараон на Севера се беше възползвал от случая, то историята навярно би поела в друга посока. В крайна сметка фараонът ни отмени нелепия си указ за освобождаването на робите и успя да се задържи на трона. И ето, че само след малко повече от десет години не друг, а той се обявяваше за по-строги наказания за непослушния роб. Беше тъй типично за неговия колеблив и непостоянен характер, че не можах да се сдържа и трябваше да се почеша по веждата, за да прикрия първата си усмивка от два дни насам.
	— Практиката младежи да се осакатяват сами, за да избегнат военната служба, ще бъде прекратена и забравена в най-скоро време — продължаваше да нарежда фараонът. — Всеки, който е здрав и силен, но не е влязъл във войската заради изкуствено придобит недъг, ще се яви на съд пред комисия от трима офицери, единият от които трябва да бъде с ранг от стотник нагоре.
	Този път трябваше да му призная, че е улучил. Много ми се щеше да видя как Менсет и Собек размахват отрязаните си пръсти пред очите на някой кален в битките ветеран. Представям си само с какво съчувствие би ги изгледал и двамата!
	— Извършителят на подобно нарушение ще бъде заставен да заплати хиляда златни пръстена.
	Кълна се в дебелото шкембе на Сет, това щеше да даде добър урок на двамата фукльовци, които дълго щяха да убеждават баща си да си бръкне в кесията, за да им изплати дълговете.
	Въпреки всичките ми тревоги необяснимо защо, докато слушах речта, започнах да изпитвам някакво облекчение. Особено когато той мина на следващия въпрос:
	— От днес нататък на проститутките ще бъде забранено да се отдават на своите занимания, където и да било, освен по местата, специално определени за целта от местните управители. Всяко нарушение ще бъде наказвано с глоба от десет златни пръстена.
	Този път едва се сдържах да не избухна в смях. Като някакъв всеобщ наставник Танус щеше да превърне всички тиванци в почтени люде. Чудех се как ли моряците и войниците ще възприемат подобна намеса в личния им живот. След като преди малко фараонът ни тъй неочаквано загатна, че притежава трезв разум, ето че отново заплува във водите на фантазиите. Само един пълен глупак би се заел да усмирява със закон плътските влечения на хората.
	Не вярвах и думичка на това, което той толкова тържествено заявяваше, че ще направи, но в същото време ме обземаше необикновено вълнение. Явно беше, че фараонът не е пропуснал нито един от въпросите, които Танус засегна в обръщението си. В такъв случай, чудех се, би ли могъл да го обвини, че е подстрекавал народа към бунт?
	Но той още не беше свършил:
	— Беше ми доложено, че някои държавни чиновници са злоупотребили с доверието, което съм им оказал. Въпросните чиновници, натоварени със събирането на данъците и преразпределението на обществените средства, ще бъдат призовани да дадат отчет за всички суми, преминали през ръцете им. Онези, които се окажат виновни в присвояване на държавно имущество или във взимане на подкупи, ще бъдат осъдени незабавно на смърт чрез удушаване.
	Тълпата се размърда и разшумя, сякаш не вярваше на ушите си. Щеше ли царят да посмее наистина да прекрати своеволията на бирниците?
	Изведнъж от дъното на залата се разнесе нечий вик:
	— Фараонът е велик! Да живее фараонът!
	Думите бяха подети от множеството и скоро целият храм се разтресе от радостни възгласи. Навярно царят не си беше и представял, че един ден народът с такъв ентусиазъм ще посрещне думите му и ще повтаря името му. Колкото и далеч да стоях от трона, не можех да не забележа огромното удоволствие, което се изписа по лицето му. Меланхоличното му изражение се беше стопило и двойната корона сякаш изведнъж се оказваше по-лека. Рекох си, че може би това ще спаси Танус.
	Тълпата най-после утихна и тогава, с присъщия си стил, фараонът се постара да развали цялото впечатление от последното си изказване:
	— С разследванията сред държавните чиновници ще се заеме благородният господар Интеф, на когото оказвам безрезервно доверие. Негова ще е цялата отговорност, а за да бъде с развързани ръце, той ще получи всички необходими правомощия, включително и да разполага с живота и смъртта на моите поданици.
	Само тук-там се дочуха нечии вяли възгласи на едва прикрито разочарование, колкото никой да не ме чуе как се подсмивам на тази вездесъща глупост. Току-що фараонът заръча на една изгладняла лисица да преброи кокошките в курника му. Не ми се мислеше каква забава щеше да е за господаря Интеф да се разпорежда с царската хазна. Не ми се мислеше и колко бързо държавното богатство щеше да смени своя притежател, как господарят ми тихомълком ще отнеме всички незаконни спестявания на бирниците, за да ги прибере за себе си!
	Фараонът притежаваше рядката дарба да обърква всичко и със завидно самообладание сам да се подиграва с благородните си начинания. Тъкмо се чудех каква ли друга недомислица ще изрече и той не ме разочарова.
	— От известно време съм загрижен от голямото безредие и беззаконие, които властват в Горното царство и поставят живота и имуществото на почтените граждани в постоянна опасност. Направил съм всичко необходимо въпросът да бъде обсъден в подходящ момент. Но съвсем неотдавна някои имаха безочието злонамерено да се възползват от създалата се ситуация и оправдавайки се със същото това безредие и беззаконие, в удобно за тях време да подтикнат населението към бунт. За целта те не се спряха пред нищо и опорочиха празненствата в чест на самия Озирис, навярно водени от желанието да използват божествената му милост за свое прикритие. Но и боговете не могат да скрият от нас измяната, богохулството, както и опита за покушение срещу божествената личност на фараона.
	При тези думи той направи многозначителна пауза. На всички беше ясно, че става дума за Танус, което пък за пореден път ме накара да се усъмня в благоразумието на своя владетел. Един силен фараон никога не би представял аргументи пред народа си, нито пък би търсил неговото съгласие и одобрение по какъвто и да било въпрос. Той просто ще оповести наложената от самия него присъда и с това всичко ще се свърши.
	— Говоря, разбира се, за Танус, господаря Хараб, който изпълняваше ролята на великия бог Хор в представлението в чест на Озирис. В момента той е арестуван по обвинение в подстрекателство към бунт. Моите съветници обаче са на различно мнение относно неговата лична вина. Някои биха желали той да получи най-тежкото наказание…
	В този миг господарят Интеф, който стоеше в краката на фараона, леко се обърна настрани, за да не може никой да срещне погледа му. Това само потвърди предположенията ми, че именно той най-горещо е настоявал Танус да бъде екзекутиран.
	— … но също така някои вярват, че обръщението му в действителност е било внушено свише и не Танус, господарят Хараб, е говорил пред нас, а самият бог Хор. Ако случаят наистина е такъв, то тогава ние в нищо не можем да обвиним онзи смъртен, когото боговете са избрали за свой посредник.
	Разсъжденията му не бяха лишени от логика, но кой фараон, достоен за своята корона, ще седне да обяснява подобни неща на тълпа от прости войници, моряци и земеделци, от търговци, слуги и роби, повечето от които още не могат да се отърсят от махмурлука си или да се съвземат след толкова бурни нощи? Докато размишлявах над този въпрос, фараонът се обърна към началника на стражата. Беше същият онзи Нетер, който арестува Танус. Сега той бързо се запъти към светилището в дъното на храма, за да се появи след миг заедно с арестувания.
	При вида на моя приятел сърцето ми радостно подскочи. С очите си се уверих, че нито ръцете му са вързани, нито краката му са оковани във вериги, което ме обнадежди. Не носеше оръжие, нито знаците на воинското си достойнство, но макар и само по бяла препаска, с елегантната си походка той показваше, че не се страхува от нищо. Освен почти зарасналия белег от меча на Расфер на челото му, никъде другаде не се виждаха следи от изтезания. А щом не го бяха измъчвали, значи все пак имаше надежда. Все още никой не се държеше с него като с осъден.
	Ала само след миг думите на царя ме хвърлиха в дълбоко отчаяние. Танус направи задължителния поклон пред трона на владетеля, но когато се изправи, фараонът само го удостои с ледения си поглед и тържествено обяви на всеослушание:
	— Танус, господарю Хараб, ти си обвинен в измяна и бунт срещу владетеля. Признавам те за виновен и в двете. Осъждам те на смърт чрез удушаване, както винаги се е постъпвало с предателите.
	В мига, в който Нетер нахлузи въжето на врата на Танус, за да покаже на всички, че този човек е осъден на смърт, сред множеството се понесе силен ропот. Някаква жена заплака на глас и скоро целият храм се изпълни с ридания, сякаш се изпращаше мъртвец. Никога преди не се е случвало народът да посрещне така изпълнението на нечия смъртна присъда. И нищо не можеше по-красноречиво да покаже каква всеобща любов обгражда Танус. Аз самият също не можах да се сдържа и заплаках.
	Стражите се нахвърлиха върху тълпата, опитвайки се да въдворят тишина, но напразно. Докато те раздаваха правосъдие на всички страни, аз се провикнах:
	— Милост, велики фараоне! Милост за благородния Танус!
	Някой от войниците ме удари по главата и аз се строполих на земята. Околните подеха възгласа ми:
	— Умоляваме те, божествени Мамос, бъди милостив!
	С големи усилия стражите все пак накараха множеството да замлъкне, макар тук и там някоя жена да продължаваше отчаяно да хлипа.
	Едва когато фараонът отново извиси глас, всички притихнахме, за да чуем каква ще бъде следващата му дума.
	— Осъденият се оплака публично от беззаконието в моето царство. Той поиска от своя владетел да стъпче разбойническите шайки, които върлуват из страната. Осъдения вие всички славите като голям герой и твърдите, че е велик воин. Ако е така, то тогава кой друг би бил по-подходящ да изпълни онова, за което той самият говори.
	Наоколо настъпи пълно объркване. Никой не продумваше, а аз самият набързо избърсах сълзите с ръка и напрегнато се заслушах да чуя какво ще последва.
	— Ето защо смъртната присъда ще се отложи с две години. Ако осъденият наистина е говорил от името на Хор, то божеството ще му помогне да изпълни моята заповед.
	Настъпи гробно мълчание. Изглежда, никой не можеше да проумее чутото. Но в същото време дълбоко в душата ми сред отчаянието отново се зароди надеждата.
	Фараонът даде знак на един от велможите си да пристъпи напред и да му поднесе табла, върху която стоеше малка синя статуетка. Той пое статуетката и я вдигна високо.
	— Връчвам на господаря Хараб синия ястреб — печата на фараоните. Докато печатът е в неговите ръце, той ще може да набира толкова войници и оръжия, колкото смята, че са му нужни, за да изпълни повелята ми. Ще има пълната свобода да действа и никой няма право да го възпира. В продължение на две години ще бъде под покровителството на царя и ще отговаря единствено пред него. Когато този срок изтече, в последния ден на следващите празненства в чест на Озирис, той ще се яви отново пред мен и ще носи около врата си същия този клуп. Ако не е успял да изпълни дълга си, клупът ще бъде затегнат и той ще бъде удушен на същото това място, където стои сега. Но ако го е изпълнил, то тогава аз самият ще му сваля въжето от врата и на негово място ще окача верига от чисто злато.
	Така и никой не помръдна при тези думи. Всички гледахме със затаен дъх как фараонът премества жезъла и камшика в ръцете си.
	— Танус, господарю Хараб, нареждам ти да прочистиш Горен Египет от разбойниците и крадците, които измъчват страната. До две години ти трябва да си върнал мира и спокойствието в Египет. Ако не успееш, те очаква смърт.
	Мощен рев се разнесе из тълпата. Сякаш някаква огромна вълна се беше разбила върху скалите. Уви, всички се радваха преждевременно! Задачата, която фараонът бе поставил на приятеля ми, беше прекалено тежка за един смъртен. Облакът на смъртта, който беше надвиснал над главата на Танус, не се беше разсеял. Точно след две години, в разцвета на своята младост, казах си с горчивина, той щеше да умре на същото това място, където стоеше сега.


>

	Като отчаяно дете, изгубило се сред тълпата, сега тя стоеше сама срещу морето от лица, загърбила величествената река-закрилница. Носеше дълга ленена риза, спускаща се чак до глезените. Платът предварително беше накиснат в сок от изстискани скариди, за да придобие цвета на розово-бяло вино — знак, че девойката ще встъпи за пръв път в брак. Косата й блестеше на слънцето и закриваше раменете й. Върху черните й къдрици беше сложен брачният венец, изплетен от цветчетата на водни лилии, всичките в ослепително небесносиньо с оттенъци на чисто злато.
	Лицето й беше бледо. Черните й, уплашени очи бяха широко разтворени и болезнено ми напомняха за онова момиченце, което толкова често бях разбуждал от кошмарите му и успокоявал, докато се унесе отново в сън. Но този път не можех да й помогна, защото кошмарът беше самата действителност.
	Не можех да се доближа до нея, защото жреците и царските стражи я бяха обградили отвсякъде и не биха ме допуснали за нищо на света. Моето момиченце беше завинаги изгубено за мен, а самата мисъл за това ми се струваше непоносима.
	Жреците бяха опънали сватбения балдахин върху папурени стъбла на самия бряг на реката и сега господарката Лострис чакаше пред него да се появи годеникът й. Баща й, окачил около врата си Златото на възхвалата, не се отделяше от нея, усмихвайки се на околните като отровна змия.
	Най-сетне под тържествените звуци на рогове и барабани се зададе и младоженецът. Празничният марш, който свиреха в негова чест, в моите уши звучеше като траурна музика.
	На главата си фараонът носеше немеса, а в ръката си — царския скиптър; но въпреки цялата си натруфеност той си оставаше един нисък и възпълничък възрастен мъж с вечно тъжно лице. Затова не можех да не си помисля за истинския избраник на господарката ми и как би изглеждал той под балдахина, ако боговете се бяха оказали по-милостиви.
	Царските служители и гостите се бяха струпали около младоженците и аз почти не можех да виждам господарката си. Въпреки че бях подготвил всичко необходимо за брачната церемония, не ми беше съдено да видя нищо от нея.
	Главният жрец на Озирис изплакна ръцете и краката на младоженците с прясно докарана вода от Нил, символ на чистотата на тяхната връзка. Тогава фараонът отчупи парче от обредния хляб и го подаде на бъдещата си жена си като израз на своята вярност. Докато той провираше хапката през устните на господарката ми, аз се надигнах на пръсти и успях за миг да уловя изражението на лицето й. Сякаш в устата й бяха сложили някакъв камък — тя нямаше сили нито да сдъвче, нито да погълне хляба.
	След това тя отново се скри зад множеството и аз не знаех какво става под балдахина. Най-накрая трябваше да чуя как младоженецът разсича с меча си празната делва, след като двамата с Лострис са отпили от обредното вино, и да си кажа, че с мечтите на Танус всичко е свършено.
	Множеството мигом се отдръпна и фараонът изведе новата си съпруга на откритото, за да я покаже на народа. Онези, които искрено обичаха Лострис, радостно я заприветстваха. Възгласите заляха целия бряг и продължиха толкова дълго, че най-накрая от непоносимия шум ушите ми започнаха да бучат, а главата ми се замая.
	Искаше ми се да се махна и да потърся Танус. Знаех, че е свободен, но също така знаех, че за нищо на света не би дошъл на церемонията. Навярно в цяла Тива той беше единственият човек, който не желаеше да удостои фараона с присъствието си. Но където и да се намираше сега, сигурен бях, че се нуждае от мен, както всъщност и аз от него. И за двама ни единственото утешение в този трагичен ден би било да споделим нещастието. Ала не можех да се измъкна. Трябваше докрай да проследя всичко, което имаше да се случва.
	Най-сетне господарят Интеф излезе напред, за да се сбогува с дъщеря си. Наведе се да я прегърне и всички наоколо се умълчаха, за да чуят прощалните му думи.
	Лострис се беше отпуснала в прегръдките му. Ръцете й висяха безпомощно около тялото, а лицето й беше пребледняло като на мъртвец. Баща й я хвана за ръката и се обърна към множеството, за да оповести според обичая своя подарък за младоженката. По традиция е редно бащата да подари нещо на дъщеря си отделно от зестрата, която отива единствено за зетя. Смисълът на този обичай е да се осигурят на младоженката собствени доходи, обаче само заможните семейства могат да си го позволят.
	— Сега, когато напускаш убежището на моя дом, за да търсиш закрила у своя съпруг, аз ти поднасям дара на раздялата, за да ме запомниш завинаги като любящ баща.
	С горчивина трябваше да си кажа, че в тези думи няма и капчица истина. През целия си живот господарят Интеф не бе обичал друг, освен себе си. Но за добро или за зло той трябваше да изрече традиционните думи, предавани от поколение на поколение в продължение на векове, и да се държи така, сякаш в словата му се съдържа самата истина:
	— Каквото и да поискаш от мен, дете, ще ти бъде дадено. В такъв радостен ден не мога да ти откажа нищо.
	Обикновено бащата и дъщерята се споразумяват предварително за размера на родителския подарък, за да не се превърне брачната церемония в пазарлък. В случая господарят Интеф съвсем недвусмислено беше казал на Лострис какво би трябвало да очаква от него. А още преди да поговори с нея, ми беше оказал честта да сподели плановете си с мен:
	— Не желая да бъда прекалено щедър, а, от друга страна, не бих искал да изглеждам в очите на фараона твърде стиснат. Да речем пет хиляди златни пръстена и петдесет акра земя — разбира се, не край реката. Това е добре, не мислиш ли?
	В крайна сметка успях да го убедя, че пет хиляди златни пръстена и сто акра напоявана земя ще са най-подходящият подарък за една царска съпруга. По негово нареждане вече бях изготвил акта за преотстъпване на земята и бях отделил сумата в злато от тайните му спестявания, за които естествено не подозираше никой данъчен чиновник.
	Всичко беше готово. Оставаше само Лострис да назове своето желание пред съпруга си и официалните гости. Но тя не продумваше, сякаш не разбираше какво става около нея.
	— Кажи, дете. Какво желаеш да получиш от мен? — Под привидната доброжелателност в гласа на господаря Интеф се усещаха неспокойни нотки. Той нервно раздруса ръката на дъщеря си, за да я върне на земята. — Хайде, кажи на баща си какво може да направи той, за да бъде този ден истински щастлив за теб.
	Господарката Лострис се размърда, сякаш се събуждаше, и се огледа. В очите й напираха сълзи. Отвори уста, но нищо не можа да изрече. Като ранена птичка тя жално изписука, а сетне печално поклати глава.
	— Хайде, дете, говори — подкани я господарят Интеф, комуто ролята на грижовния баща започна да омръзва. — Назови подаръка, който желаеш, и ще го имаш — какъвто и да е той.
	Явно бе, че на Лострис й коства огромни усилия да му отговори. Но когато най-сетне се реши, медният й гласец прозвуча тъй, сякаш нечия невидима ръка удари по струните на вълшебна лира.
	— Нека моят подарък бъде робът Таита!
	Господарят Интеф неволно отстъпи, сякаш го бяха жегнали с ръжен в корема. Ако видеше човек очите му, би се ужасил; устните му трепереха и не бе в състояние да изрече и дума. Само двамата с него знаехме истинската стойност на подаръка, който Лострис току-що си поиска. Дори той, с цялото несметно богатство, което беше натрупал с годините, не можеше да си позволи подобна щедрост.
	Но господарят ми бързо се окопити. След миг лицето му отново излъчваше предишното спокойствие, макар устните му нервно да потрепваха.
	— Много си скромна, дъще. Някакъв си роб не може да бъде достоен подарък за една царска съпруга. Никога не бих приел да се покажа толкова стиснат пред хората. Би ми било по-драго да те даря с нещо наистина ценно, например с пет хиляди златни пръстена и…
	— Татко, ти винаги си бил щедър с мен, но сега аз искам само Таита.
	Господарят ми широко се усмихна, показвайки на всички ослепително белите си зъби, но в очите му се четеше безсилна ярост. Както не изпускаше Лострис от поглед, трескаво обмисляше някакъв изход.
	Аз бях най-скъпото нещо, което той притежаваше. И не ставаше дума само за моите необикновени дарби, с които толкова често му бях услужвал — не, аз бях много повече. Бях запознат подробно със заплетените му планове, познавах всичките му шпиони и информатори, всички онези, които го бяха подкупили или които той беше подкупил. Знаех кому колко е платено и колко още трябва да се плати. Помнех наизуст дългия списък на враговете му, както и на всички онези, значително по-малко на брой, които му се пишеха приятели и съюзници. Знаех къде са скрити и последните трошички от баснословното му съкровище; кои са му кредитори, кои — платени агенти и кои — подставени лица. Знаех до последни подробности хитростите, с които прикриваше сделките за огромните си поземлени владения и залежите благородни метали и скъпоценни камъни. Знаех как умееше да използва безбройните си титли, привилегиите и връзките, които си беше извоювал с безбройните си услуги към фараона и приближените му. Огромната информация, която бих могъл да извадя наяве, не само че щеше да ощастливи всеки данъчен чиновник, но и непоправимо би накърнила престижа на великия владетел пред фараона.
	Съмнявам се дори, че без моя помощ господарят Интеф можеше сам да се оправи с купищата тайни сметчици, в които бе разпределено богатството му. Без мен империята, която той бе съумял да изгради с годините, можеше да рухне за броени мигове, защото само аз бях способен да наблюдавам всяко нейно тъмно кътче. Той самият винаги бе предпочитал да не се занимава с мръсната работа, която можеше да го злепостави, и с течение на времето много неща започнаха да зависят единствено от мен.
	И така, аз бях в течение на хиляди малки тайни, на хиляди ужасни злодеяния; толкова време ушите ми бяха слушали за злоупотреби и изнудване, за пладнешки обири и кървави убийства, че ако кажех и малка част от тях на фараона, дори един велик владетел не би се спасил от неговия гняв.
	Аз бях жизненонеобходим на господаря си. Той не можеше да се раздели с мен. Но в същото време сега, пред фараона и цялото население на Тива, той не можеше да откаже на Лострис.
	Господарят Интеф е човек, изпълнен с гняв и омраза. Виждал съм го да изпада в такава умопомрачителна ярост, че дори и самият Сет, богът на гнева, би се стреснал, ако го видеше. И сега омразата, с която гледаше собствената си дъщеря, беше страшна.
	— Нека робът Таита излезе напред! — нареди той и по тона му разбрах, че се опитва да печели време. Затова побързах да се хвърля в краката на младоженците, преди господарят Интеф да е намислил някое ново зло.
	— Ето ме, господарю — извиках аз и отровният му поглед се впи дълбоко в сърцето ми. Толкова дълго време бяхме прекарали заедно, че можехме да разговаряме без думи само със силата на същия този поглед, който аз разбирах по-добре от всеки. Сърцето ми запрепуска бясно, пръстите ми затрепериха от ужас и едва след като реши, че ме е сплашил достатъчно, той заговори с присъщия си нежен, едва ли не бащински глас:
	— Таита, ти си живял при мен още от дете. С времето аз самият свикнах да гледам на теб като на свой брат, забравяйки понякога, че си ми роб. Ти чу молбата на дъщеря ми. Знаеш, че винаги съм се стремял да бъда честен и справедлив. Но въпреки своето обещание никога не бих могъл да се разделя с теб без съгласието ти. Знам, че не е прието господарите да се обръщат за съвет към робите, чиято съдба трябва да решат, но с теб винаги съм се отнасял като с близък човек. Изборът е твой, Таита. Ако ти пожелаеш да останеш в своя дом, в единствения дом, който си познал през целия си живот, тогава не бих могъл да те отпратя. Дори и заради родната си дъщеря.
	През цялото време, докато говореше, той не откъсваше поглед от лицето ми. Докато съм жив, няма да забравя ужасните му жълти очи, с които искаше да ме пречупи в онзи миг. Не мога да твърдя, че съм страхливец, но винаги съм се грижил за своята безопасност. И сега си давах сметка, че разговарям със собствената си смърт.
	Все пак успях да отклоня погледа си от неговия и да се обърна към господарката Лострис. В очите й се четеше такъв отчаян зов, толкова уплаха, толкова самота, че за сетен път реших да се жертвам за нея. Не можех да я изоставя точно сега, независимо от цената, която трябваше да платя за своята преданост.
	— Как би могъл един роб да не изпълни желанието на една царска съпруга? Отсега нататък ще съм винаги на разположение на своята нова господарка.
	Надявам се никой наоколо да не е усетил ужаса в гласа ми, когато изричах тези слова.
	— Ела тогава, робе! — заповяда ми Лострис. — Заеми мястото си в моята свита.
	Като се качвах на площадката, трябваше да се размина с господаря Интеф. Бледите му устни едва-едва се разтвориха и само аз можах да го чуя как процеди:
	— Сбогом, скъпи. Считай се за мъртъв.
	Изтръпнах, сякаш между краката ми се беше шмугнала някоя отровна змия, и побързах да заема мястото си зад новата си господарка, като че ли тя щеше да ме защити от гнева на баща си.


>

	До края на сватбената церемония не се отделих от Лострис, а при пиршеството, което последва, лично я обслужвах. През цялото време висях над главата й, убеждавайки я да хапне от прекрасните ястия, които се поднасяха, тъп като ужасният й вид подсказваше, че през последните два дни не е хапнала нищичко.
	Но въпреки всички мои усилия тя благоволи само да вкуси малко от разреденото вино и това беше всичко. Фараонът я видя да отпива от чашата си и помисли, че младоженката пие за негово здраве. На свой ред той надигна високо златната купа пред себе си и усмихнат й върна жеста. Гостите около трапезата не пропуснаха този въображаем разговор между двамата и шумно ги поздравиха с несдържаните си възгласи.
	— Таита — прошепна ми господарката, щом съпругът й се обърна отново на другата страна, за да продължи разговора си с великия владетел. — Страхувам се, че всеки момент ще повърна. Не мога да стоя повече тук. Моля те, отведи ме в покоите ми.
	Да отида при фараона и да го заговоря, би било нечувана дързост, но след като той тъй и тъй вече ме познаваше като лекар, се осмелих да пропълзя до него и да му прошепна на ухото молбата на Лострис. Останалите сътрапезници или не ме забелязаха, или вече бяха попрекалили с пиенето, за да се възмутят от моята нетактичност.
	Щом опознаех фараона по-отблизо, щях да открия, че той всъщност е доста мил човек, което за пръв път ми показа именно в онзи миг. След като изслуша набързо скалъпените ми обяснения, той само плесна с ръце и обяви пред всички:
	— Моята нова съпруга се извинява, че ще ви остави така по никое време, но смята отсега да се прибере в покоите си, за да се приготви за идващата нощ.
	При тези му думи гостите можеха само да изразят възторга си от чувството му за хумор и никой не отправи забележка към младоженката.
	Помогнах на господарката си да се надигне от масата, след което тя се поклони на фараона и бързо напусна залата. Щом стигнахме покоите й, първата й работа беше да повърне изпитото вино в златната купа, която поднесох пред устата й, и да се просне върху леглото си. Освен виното от стомаха й не излезе нищо друго, което само потвърди съмненията ми, ме през цялото това време е гладувала.
	— Не искам да живея без Танус — тихо се жалваше Лострис. Въпреки слабия й гласец усетих, ме твърдо е решила нещо.
	— Танус е жив и здрав — опитах се да я утеша. — Той е млад и силен и ще живее поне още петдесет години. Обича те силно и се е заклел да те мака, ако ще и до края на света. А фараонът е един старец, който няма да живее вечно…
	Тя се надигна на лакти и рязко ме прекъсна:
	— Аз съм жена на Танус и никой друг не може да ме притежава. По-скоро бих умряла.
	— Всички ние някога ще умрем, господарке — отговорих й, колкото да кажа нещо. Ако можех поне първите няколко дни да я предпазя от опасните й хрумвания, по-нататък все щях да наредя нещо. Но тя ме познаваше твърде добре, за да ме остави да я подведа.
	— Не говори, Таита, сладките ти думи с нищо няма да помогнат. Аз ще се самоубия. Заповядвам ти да ми приготвиш отрова, която да изпия.
	— Но, господарке, та аз никога не съм бил вещ в отровителството — опитах се да се измъкна, но напразно.
	— Помня колко често си използвал отрова да съкратиш страданията на болните си животинки. Забравил ли си за старото куче, ушите на което бяха покрити с циреи, или за опитомената си газела, която един леопард беше наранил неизлечимо? Тогава казваше, че отровата действа съвсем безболезнено и било като че ли заспиваш дълбок сън. Е, и аз искам да заспя така дълбоко, тялото ми да бъде балсамирано и да се събудя чак на другия свят, където ще дочакам Танус.
	Явно трябваше да се хвана за друга сламка:
	— А за мен не помисли ли, господарке? Та ти се възползва от услугите ми един-единствен ден и вече искаш да ме захвърлиш на произвола. Как така ще ме изоставиш? Какво ще стане с мен, ако ти си отидеш? Нямаш ли поне малко милост?
	Тя не ми отговори веднага и дори за миг си помислих, че наистина съм я трогнал. Но само след миг се отърси от досадното си съчувствие и с присъщото си безочие ми заяви:
	— Ще се оправиш, Таита, мога да съм спокойна за теб. Ти винаги си се оправял. Баща ми много ще се радва да те прибере обратно при себе си.
	— Моля те, детенце — за последно се опитах да я склоня, напомняйки й детските години, — нека поговорим за това утре сутринта. Утрото е по-мъдро от вечерта.
	— Напротив, всичко ще си бъде съвсем същото — възрази ми тя. — Танус пак ще е далеч от мен, а този сбръчкан старец цяла нощ ще ми прави разни ужасни неща.
	Без да се усеща, тя се беше развикала толкова силно, че нищо чудно всички останали обитатели на покоите да са я чули. За щастие повечето от тях бяха на пиршеството, но на мен ми настръхна косата при мисълта фараонът да разбере какво се е говорело за него.
	Господарката ми вече изпадаше в истерия:
	— Приготви ми отровата сега, веднага, пред мен. Заповядвам ти. Да не си дръзнал да не ми се подчиниш!
	Това вече нямаше как да не са го чули и пазачите на входа, заради което реших, че ще е най-добре да прекратя спора.
	— Добре, господарке. Ще го направя. Само трябва да донеса билките и праховете от стаята си.
	Когато се върнах със сандъчето си, я заварих да обикаля нервно из стаята. Лицето й беше надянало трагична маска, от която блестяха отчаяните и очи.
	— Наблюдавам те. Не си мисли, че ще успееш да ми скроиш някакъв номер — предупреди ме тя, докато аз преливах течността от червеното шишенце. Понеже место беше наблюдавала тези ми движения, господарката ми можеше само по цвета да прецени дали дозата е смъртоносна или не.
	Най-сетне й поднесох купата. Тя изобщо не се изплаши, когато я пое в ръце, а само за миг откъсна поглед от нея, за да ме целуне по бузата.
	— Ти винаги си ми бил едновременно баща и любящ брат. Благодаря ти и за последната добрина, която стори за мен. Обичам те, Таита, и знам, че ще ми липсваш.
	Лострис надигна с две ръце купата, сякаш вдигаше наздравица за някого.
	— Танус, скъпи мой — възкликна тя, — никога няма да ме отнемат от теб. Двамата ще се съберем отново в Отвъдното.
	Изпи течността на един дъх и захвърли празния съд върху пода. След което, въздишайки дълбоко, се излегна върху постелята.
	— Ела, седни при мен. Страхувам се да умра сама.
	На празен стомах приспивателното й подейства почти мигновено. Тя имаше време само да се обърне към мен и да ми прошепне:
	— Кажи още веднъж на Танус колко го обичах. До самите двери на смъртта, че и повече.
	Очите й се затвориха и тя склопи очи.
	Застина неподвижно и лицето й пребледня като на истински мъртвец. За миг дори се уплаших да не съм сбъркал дозата червен шепен, с който в последния момент подмених смъртоносния татул. Затова бързо извадих малкото си бронзово огледалце и го поднесох пред устните й. За щастие повърхността се запоти, което показваше, че господарката ми не е престанала да диша. Завих я внимателно с надеждата на сутринта тя да се примири, че е още жива, и да ми прости заблудата.
	В същия миг на вратата силно се потропа и от преддверието се дочу властният глас на Атон, дворцовия управител, който искаше позволение да влезе. И той беше евнух като мен, заради което винаги съм знаел, че мога да разчитам на него. Затичах се да го посрещна.
	— Таита, дошъл съм да отведа младата ти господарка в царската постеля — рече ми той с пискливия си гласец, който никак не подхождаше на огромното му туловище. Атон беше от онези, които ги кастрират, преди още да са навлезли в пубертета. — Тя готова ли е?
	— Уви, стана лоша работа. — И вместо да му обяснявам, направо го пуснах в стаята да види с очите си заспалата Лострис.
	Като я видя, той едва не припадна от ужас.
	— Ами сега какво ще кажа на фараона? — завайка се Атон. — Той ще нареди да ме пребият. А, не, няма аз да се явявам пред него. Ти отговаряш за жена му. Ти трябва да понесеш гнева му.
	Не че си умирах от желание да разговарям с господаря, но Атон беше изплашен, а аз поне можех да разчитам на това, че съм лекар, за да избегна някои неприятности. Затова неохотно се съгласих да го придружа до царските покои. Само трябваше да се уверя, преди да напусна стаята на господарката си, че за нея ще се грижи една от по-старите робини, на която можеше да се разчита.
	Фараонът си беше свалил короната и перуката. Главата му беше толкова гладко избръсната, че изглеждаше плешива, а с белия си цвят напомняше щраусово яйце. Аз самият бях изумен от гледката, та си представям как би реагирала господарката ми. Съмнявам се, че точно това би й харесало у съпруга й.
	Но и царят не беше по-малко изненадан, като ме видя. Двамата се изгледахме доста продължително, преди да се сетя, че трябва да се просна в краката му.
	— Какво има, робе Таита? Доколкото си спомням, бях пратил да повикат другиго…
	— Милостиви фараоне, позволи ми от името на господарката Лострис да те помоля за разбиране и снизхождение… — и преминах в най-обстойно изложение в какво тежко състояние е изпаднала господарката, вмъквайки тук-там по някой сложен медицински термин, с който да впечатля фараона. В това време Атон стоеше до мен и на всяко мое изречение кимаше с глава, за да потвърди казаното.
	Предполагам, че пред някой по-млад и по-напорист съпруг подобен номер никога не би минал. Той щеше да ни изхвърли и двамата с Атон и без да губи ценното си време, би се заловил за работа. Но Мамос вече не беше в първа младост. Пък и би било невъзможно да се изброят всичките хубавици, минали през леглото му за тези тридесет години. Хванеха ли се за ръце, те навярно биха обиколили цялата Тива, пък защо не и на няколко пъти.
	— Ваше Величество — най-сетне прекъсна обясненията ми Атон, — мога да доведа друга компаньонка за през нощта. Може би малката хуритка, която така добре си използва…
	— Не, не — махна с ръка царят. — Няма защо да се тревожим. Когато детето се оправи, ще имаме достатъчно време да се позабавляваме. Сега ни остави. Иска ми се с този лекар… с този роб, да пообсъдя някои въпроси.
	Щом останахме насаме, той надигна ризата си, за да ми покаже щръкналия си корем.
	— На какво, мислиш, се дължи това, докторе?
	По кожата му имаше някакъв обрив, който аз внимателно огледах. Според мен той се дължеше на заразяване с трихофития. Уви, въпреки горещия ни климат, някои от царските съпруги нямаха навика да се мият често, а съм забелязал, че въпросната неприятна зараза е резултат от лошата хигиена. Най-вероятно фараонът я бе прихванал от някоя от наложничките си.
	— Опасно ли е? Можеш ли да го излекуваш, докторе?
	Всички хора сме равни в страховете си. В момента той се държеше като най-обикновен простосмъртен.
	Щом получих позволението му, се завтекох към стаята си, за да взема необходимите билки, и отново се върнах при него. Казах му да се излегне върху леглото, цялото в орнаменти от злато и слонова кост, и започнах да го мажа с мехлем. Бях го приготвил по моя рецепта и уверих царя, че до три дни от възпалението няма да остане и следа.
	— До голяма степен ти си причината за това да се оженя за момичето, което от днес ти е господарка — говореше ми той, докато аз се занимавах с корема му. — Мехлемът ти може и да излекува обрива ми, но дали другата ти рецепта ще успее да ме дари със син? Сега са смутни времена. Трябва да си осигуря наследник, преди да остарея. Династията е в опасност.
	Ние, лекарите, никога не обичаме да даваме гаранции за лечението, което предписваме; но пък не е ли същото с адвокатите и астролозите? Тъкмо се чудех какво да му отговоря, когато той сам, без да го съзнава, ме измъкна от затрудненото положение.
	— Вече не съм млад, Таита. Ти си лекар и мога да ти го призная. Оръжието ми е влизало в не една жестока схватка. Острието му вече не е тъй остро както преди. Напоследък често се случва да ми изневери точно когато имам най-голяма нужда от него. Нямаш ли ти в тази голяма кутия нещо, което да изправи отново стъблото на моя цвят?
	— Радвам се, че сподели това с мен, фараоне. Понякога желанията на боговете са тъй неразбираеми за нас… — Двамата направихме нужния жест да задържим злото надалеч, след което продължих: — Още при първата ти среща с младата ми господарка всичко трябва да бъде изпълнено съвършено. Всяка грешка, всяко отклонение биха били пагубни. Скиптърът на твоята мъжественост трябва да се надигне отведнъж, защото ще има само една възможност нещата да се наредят според желанията ни. Още първото сношение трябва да даде тъй жадувания плод. Ако се опита втори път, има голяма опасност да създадеш още някое момиче.
	Да си призная, не разполагах с кой знае какви доводи за тези си измислици, но това не ми пречеше да говоря с най-сериозен тон, а царят да посреща словата ми с още по-сериозно изражение.
	Посочих му показалеца си.
	— Ако бяхме направили опита още тази нощ… — и поклащайки глава, красноречиво го прибрах отново. — Трябва да се радваме, че боговете тъй неочаквано ни дават втори шанс.
	— Какво да правим тогава? — попита разтревожен той.
	Не му отговорих веднага, а само потънах в дълбок размисъл.
	Доста усилия ми костваше да прикрия облекчението и задоволството, които ме обземаха. Само за един ден служба при новата ми господарка вече ми се удаваше възможност да упражнявам истинско влияние върху фараона, което естествено само щеше да спомогне за по-нататъшното ми издигане. Освен това бях успял, макар и временно, да опазя девствеността на Лострис. С моя помощ тя все някога щеше да се примири с мисълта за плътски акт с един мъж, когото не обича и който физически има с какво да я отблъсне. Рекох си, че с малко повече ловкост нищо чудно да удължа този период на изчакване за неопределено време.
	— Да, наистина, Ваше Величество, аз мога да помогна. Но ще е нужно известно време. Няма да е толкова лесно, колкото да премахна обрива.
	Умът ми трескаво работеше. Не биваше да изпускам предоставилата се възможност.
	— Трябва да приложим много стриктна диета.
	— Само не повече бичи ташаци, докторе, умолявам те.
	— Мисля, че вече са ти дошли прекалено. Но трябва да ти сгорещим кръвта и да подсладим размножителните ти секрети, така че да успеят да излязат с достойнство от задаващото се сражение. Козе мляко, топло козе мляко и мед три пъти на ден и, разбира се, лекарствата, които ще ти приготвя от рог на носорог и корен на мандрагора.
	Той изслуша думите ми с видимо облекчение.
	— И си сигурен, че това ще свърши работа?
	— Досега винаги е давало резултат. Но има и друго.
	— Какво? — Той неспокойно се надигна, за да ме погледне в очите.
	— Пълно въздържание. Трябва да позволим на царския ти член да си почине и да си възвърне отново някогашната сила. За известно време ще трябва да забравиш за жените и плътските удоволствия.
	Като казвах това, разчитах, че авторитетът ми на лекар ще е достатъчен съветът да бъде приет. Или поне се надявах, защото това беше един от най-сигурните начини да предпазя поне за известно време господарката Лострис от нежелани контакти. И все пак не можех да не се притеснявам каква ще бъде реакцията на фараона. Нищо чудно да го разгневи мисълта, че ще трябва да се лиши от плътските си удоволствия, а естествено гневът му щеше да се излее върху мен. Само за миг можех да изгубя всичко спечелено дотук. Но нямаше как — заради благото на господарката си трябваше да поема и този риск. Работата ми беше да я пазя, доколкото мога.
	Ала реакцията на царя ме изненада. Той просто се облегна върху дървената си подложка и доволно се усмихна.
	— Колко дълго? — попита той и по тона му можеше да се заключи, че възбраната по-скоро го радва.
	Трудно ми беше да го проумея. На мен, който никога повече нямаше да усетя сладостта на женската ласка, ми звучеше невероятно фактът, че фараонът с такова спокойствие и дори облекчение се отказва от едно задължение, което навремето му е доставяло удоволствие. По всяка вероятност обаче с годините се бе превърнало в пълна досада.
	По онова време имаше поне триста царски съпруги и наложнички. Повечето бяха азиатки, а за тях говореха, че притежават ненаситен апетит. Опитах се да си представя какво ли струва на един най-обикновен мъж да доказва своята измислена божествена мощ нощ след нощ, година след година. Трябваше да си призная, че това не ми изглеждаше чак толкова страшно.
	— Деветдесет дни — най-накрая реших, че ще е най-подходящо.
	— Деветдесет дни? — повтори той замислено. — Девет египетски седмици по десет дни?
	— Най-малко — не отстъпвах аз.
	— Много добре. — Кимна той и явно без да е разочарован, мина на съвсем друга тема. — Дворцовият ми управител твърди, докторе, че освен лечителските си заложби ти притежаваш и славата на един от тримата най-знаменити астролози в Египет. Така ли е?
	Чудех се откъде ли на моя приятел, дворцовия управител, му е хрумнало да прави подобни изказвания. Не се сещах кои трябва да са двамата ми толкова знаменити събратя, че аз да съм чак третият. Естествено най-добре беше да приема думите на фараона като изключително приятен комплимент.
	— Той ме ласкае, Ваше Величество, макар и наистина да имам известни познания върху небесните тела.
	— Изготви ми хороскоп тогава! — нареди той и нетърпеливо се надигна в леглото си.
	— Сега ли? — попитах изненадано.
	— Ами да! Защо не? След като не ми позволяваш да прекарвам нощите си другояче.
	И най-неочаквано ми се усмихна. Трябваше да си призная, че макар и да се беше превърнал в кръвен враг на Танус и господарката ми, фараонът все повече ми харесваше.
	— Ще трябва да си донеса свитъците от дворцовата библиотека.
	— Имаме на разположение цяла нощ — успокои ме той. — Вземи всичко, което ще ти бъде нужно.
	Денят и часът на раждането на нашия фараон са добре известни, а в свитъците, които донесох, бяха записани всички наблюдения върху небесните тела, извършени от петдесетина поколения астролози преди мен. Под любопитния поглед на фараона започнах да подреждам първата част от неговия хороскоп и преди още да съм свършил и наполовина, пред очите ми вече се оформяше, и то изцяло според звездите, образът му, точно такъв, какъвто винаги съм го знаел. Съдбата му минаваше под знака на голямата червена скитаща звезда, която наричаме Окото на Сет. Това е звезда на конфликти и несигурност, на смутове и войни, на тъга и нещастия и най-накрая — на насилствена смърт.
	Но как да му кажа всички тези неща?
	Трябваше да измисля нещо. На бърза ръка разказах накратко живота му — използвах някои подробно документирани факти заедно с други, известни на ограничен кръг хора, които бях научил от шпионите си в двореца и най-вече от дворцовия управител. След това продължих с обичайните уверения за добро здраве и дълъг живот, които всеки би желал да чуе.
	Но на царя всичко това му направи голямо впечатление.
	— Виждам, че славата ти не е незаслужена — отбеляза той накрая.
	— Благодаря, Ваше Величество. Радвам се, че можах да ти бъда полезен.
	След това започнах да прибирам свитъците си с мисълта, че е време да се оттегля. Вече беше много късно. Някъде отвъд стените на двореца бяха пропели първи петли.
	— Чакай, Таита. Още не съм ти разрешил да си тръгнеш. Не си ми казал онова, което най-много искам да знам. Ще имам ли син и ще се запази ли династията ми.
	— Уви, фараоне, звездите не казват нищо по въпроса. Те могат само твърде общо да посочат накъде тегне човешкият живот и каква ще е неговата съдба, но никога не говорят с подробности…
	— Да, така е — прекъсна ме той, — но има и други начини да се види в бъдещето, нали?
	Въпросът му силно ме разтревожи, защото усещах какво ще поиска. Затова се опитах да се измъкна, но явно той беше решен да стигне докрай.
	— Ти ме заинтригува, Таита, и аз поразпитах за теб наоколо. Разбрах, че си посветен в тайнствата на Амон Ра.
	Това наистина ме изненада неприятно. Откъде беше научил? Малцина бяха онези, които знаеха за езотеричните ми способности, пък и винаги съм се стремял да ги запазя в тайна. И тъй като не можех да отрека, предпочетох да си замълча.
	— Видях гадателските плочки скрити на дъното на сандъчето ти — продължи той.
	Аз изпитах известно облекчение, задето не се опитах да го лъжа. Примирено вдигнах рамене, знаейки добре какво предстои.
	— Погледни в бъдещето — заповяда ми той — и ми кажи дали ще се сдобия с мъжки наследник и дали династията ми ще оцелее.
	Правенето на хороскоп е проста работа, ако знаеш звездните конфигурации и присъщите свойства на всяко небесно тяло. Малко търпение и ако не си сбъркал в подреждането, винаги би могъл да предскажеш събитие, което да се сбъдне. Но да гадаеш бъдещето по плочките на Амон Ра, това е вече съвсем друго нещо. То отнема от жизнените сили на гадателя, изгаря дълбините на душата му и го оставя задълго изтощен и безпомощен. Затова нямах никакво желание да се заемам с това. Вярно е, че понякога се случва да ме убедят да използвам пророческите си способности, но после с дни не мога да се възстановя физически и душевно. Господарката Лострис, която е запозната с необикновената ми дарба, знае и за въздействието й върху мен, строго ми е забранила да се възползвам от нея — освен в много редки случаи, когато й потрябва на самата нея.
	Но както сами разбирате, един роб не може да откаже нищо на своя владетел и затова с въздишка посегнах към дъното на сандъчето си, за да извадя кожената торбичка с плочките. Преди да я отворя, първо трябваше да стрия на прах тревите, необходими да се разтворят очите на душата, за да може тя свободно да гледа в бъдещето. Изпих така приготвения еликсир и зачаках да ме обладае онова познато, но и твърде неприятно усещане как излизаш сам от себе си. Скоро започнах да се унасям и да се откъсвам все повече от действителността, което беше знак, че е време да извадя плочките.
	Плочките на Амон Ра представляват десет малки диска, направени от слонова кост. Десет е магическо число с огромна сила. На всеки диск е изобразен някой от моментите в човешкото съществуване — от раждането до смъртта и живота след нея. Аз сам бях издълбал символите върху плочките, които изпод ръцете ми се бяха превърнали в истински шедьоври. И след толкова години, през които ги бях премятал из ръцете си и им бях вдъхвал жизнените си сили, тези плочки бяха станали част от мен самия.
	Изсипах ги от торбата и започнах внимателно да ги опипвам, опитвайки се да се съсредоточа върху тях. Скоро те се затоплиха между пръстите ми и имах чувството, че докосвам жива плът. В същото време усещах как собствените ми сили ме напускат, за да се пренесат в магическите дискове. Подредих произволно плочките в две купчинки и подканих фараона да ги поеме една след друга в ръцете си и да ги потърка с пръсти. Трябваше да концентрира вниманието си върху тях и в същото време да заповтаря на висок глас въпросите си: „Ще имам ли син? Ще оцелее ли династията ми?“
	В това време аз се отпуснах напълно и разтворих душата си, за да могат духовете на пророчеството свободно да нахлуят в нея. Гласът на царя проникваше в мен и при всяко повтаряне въпросите му потъваха дълбоко в душата ми.
	Както си седях, започнах леко да поклащам тялото си подобно на танцуваща кобра под звуците на флейта. Тревите вече оказваха своето въздействие. Сякаш тялото ми бе изгубило тежестта си — имах чувството, че се нося из въздуха. Гласът ми долиташе отдалеч и кънтеше в главата ми, като че ли това не беше черепът ми, а някаква подземна пещера.
	Казах на царя да дъхне над всяка от купчинките и да ги раздели на половинки, като задържи едната в ръката си, а остави другата настрана. След това трябваше да я разбърка, да я раздели и събере отново и така, докато от всички плочки му останеха само две.
	За последен път той им дъхна отгоре и ги сложи в ръцете ми. Поех ги и ги притиснах до гърдите си, за да предам силата им на сърцето си.
	Затворих очи и от мрака започнаха да изплуват най-различни форми, а с ушите си дочувах странни звуци. Но всичко беше пълен хаос. Главата ми се маеше, а сетивата ми губеха остротата си. Усещах как се откъсвам от земята и се потапям в безмерността на пространството. Оставях се на невидимото течение да ме издига нагоре и нагоре като стръкче трева, попаднало в стихията на бурята — на някоя от онези ужасни пясъчни бури.
	Звуците ставаха все по-отчетливи, а неясните силуети придобиваха определени очертания.
	— Чувам плач на новородено. — Лицето ми се изкривяваше, сякаш имах вълча уста.
	— Момче ли е? — Въпросът на фараона заподскача из главата ми и аз по-скоро го усетих като туптене, отколкото като звук.
	Постепенно възвръщах остротата на зрението си и в дъното на мрака забелязах светлина. Плочките в ръцете ми се бяха нажежили като въглени и горяха дланите ми отвътре.
	В края на черния тунел видях дете, което плуваше в майчината си утроба.
	— Виждам дете — изграчих като гарван.
	— Момче ли е? — дочух отнякъде гласът на фараона.
	Детето ревеше и риташе с крака. Между топчестите му бедърца забелязах да виси късче плът, покрито с набръчкана кожичка.
	— Момче е — потвърдих и в същия миг изпитах някаква неочаквана нежност към видението насреща ми, сякаш детето бе от плът и кръв. Приех го със сърцето си, но образът му избледня и виковете на новороденото потънаха в мрака.
	— А династията? Ще продължи ли родът ни? Ще оцелее ли?
	За миг гласът на фараона достигна до ушите ми, но после се изгуби сред звуците, които ме изпълваха отвътре — фанфари, предсмъртни викове, метален звън. Небето над главата ми и всичко наоколо чернееше от стрели.
	— Война! Виждам велика битка, която ще промени из основи света — крещях аз, за да надвикам грохота около себе си.
	— Ще оцелее ли родът ми? — повтаряше като обезумял фараонът, но аз не му обръщах внимание, защото в ушите ми свиреше пустинният вятър. Необикновен жълт облак покри хоризонта. Тук-там гъстата му пелена се разкъсваше от метални отблясъци, за които знаех, че са от оръжията.
	— Какво е писано на династията ми? — отново достигна до съзнанието ми гласът на фараона.
	Видението изчезна и настъпи тишина. Насреща ми, на брега на реката, стоеше някакво дърво. Беше огромна акация, покрита с листа и натежала от цвят. На най-високия й клон беше кацнал царският ястреб. Само след миг той започна да променя формата си, за да се превърне в двойната египетска корона, съчетала в себе си цветовете на червения папирус и белия лотос. А след това водите на Нил се надигнаха и спаднаха, надигнаха и спаднаха. И така — пет пъти.
	Изведнъж небето над акацията се покри с безброй летящи гадини. Облак скакалци се нахвърли върху дървото и го скри от погледа ми. Когато се махнаха, акацията нямаше нито един лист по черните си клони. Изсъхналото дърво се залюля и се сгромоляса тежко на земята. От удара царската корона се разби на парчета. Дървото се превърна в прах и вятърът отнесе всичко. Останаха само пясъците на пустинята.
	— Какво виждаш? — попита фараонът.
	В същия миг видението изчезна напълно, а аз се оказах отново на пода в неговата спалня. Едва си поемах дъх, сякаш бях тичал. Очите ми се затваряха от солената пот, избила по цялото ми тяло. Бях обхванат от огнена треска, гадеше ми се, а в корема си усещах тежка болка, за която можех да съм сигурен, че няма да ме остави поне няколко дни.
	Фараонът не откъсваше поглед от мен и едва сега си дадох сметка какъв ужасен вид имам.
	— Какво видя? — прошепна той. — Ще оцелее ли родът ми?
	Разбира се, не можех да му кажа истината. Набързо съчиних нещо, което да му хареса.
	— Видях гъста гора от големи дървета, която стигаше до самия хоризонт. Дърветата бяха безбройни и на върха на всяко стоеше корона — червено-бялата корона на двете царства.
	Фараонът въздъхна с облекчение и закри очите си с ръце. И двамата се умълчахме — той, за да се съвземе след всичко, което беше чул тази нощ, а аз — от съчувствие към него.
	Най-накрая наруших тишината, колкото да завърша лъжата си:
	— Гората, която видях, това са твоите наследници. Всеки един от потомците ти ще носи короната на Египет.
	Той откри очите си и ми е трудно да опиша благодарността и радостта, които прочетох в тях.
	— Благодаря ти, Таита. Виждам, че пророкуването те е изтощило съвсем. Можеш да вървиш да си починеш. Утре целият двор ще отплава за двореца ми в Елефантина. За да бъде приятно пътуването на господарката ти, съм й отделил специален кораб. Да я пазиш като зеницата на очите си, защото в нея се съхраняват семената на моето безсмъртие.
	Толкова бях изнемощял, че ми трябваше да се хвана за рамката на леглото, преди да се изправя. Дотътрих се до вратата и за миг се подпрях на нея. Колкото и да бях уморен, не можех да пренебрегна задълженията си към господарката.
	— Да не забравим за брачния чаршаф — напомних на фараона. — Утре народът ще иска да го види. Отнася се до репутацията на двама ви с господарката ми.
	— Какво предлагаш, Таита? — Той вече разчиташе на мен за всичко. Казах му какво трябва да се направи, а той само кимна в съгласие. — Погрижи се за това!
	Внимателно сгънах и прибрах със себе си чаршафа от царското легло. Беше от най-тънък лен, бял като летните облаци, избродиран с коприна, каквато керваните донасяха понякога от изток. Излязох от покоите му и по тихите и мрачни коридори се насочих към спалнята на господарката.
	Тя беше в същото положение, в което я бях оставил. Знаех, че от дозата червен шепен, която й бях сипал, ще спи през целия ден. Най-вероятно щеше да се събуди едва привечер. Седнах на леглото до нея. Сякаш гадателните плочки ми бяха извадили душата. Виденията, които ми се бяха показали, все още ме смущаваха. Сигурен бях, че детето е от господарката ми, но тогава как да си обясня останалото? Най-накрая реших да оставя умуването за по-късно и да се заема с належащата работа.
	Клекнах до леглото на Лострис и разпънах бродирания чаршаф върху пода. Камата ми беше толкова остра, че човек би могъл да я използва вместо бръснач. От вътрешната страна на китката си напипах една от вените си, прободох я и оставих кръвта да покапе върху чаршафа. Когато реших, че червеното петно е достатъчно голямо, спрях кръвотечението и превързах ръката си. Сега оставаше само да навия изцапания чаршаф и всичко беше готово.
	Робинята, която бях оставил да се грижи за господарката ми, все още чакаше пред вратата. Наредих й да бди над съня на Лострис и излязох на двора, за да се покатеря на външната стена на женските покои.
	Едва се зазоряваше, но под стените на двореца вече се бяха насъбрали на групи любопитни старици и разни безделници. Щом се появих между бойниците, всички погледи се насочиха към мен.
	Демонстративно разтърсих чаршафа в ръцете си, преди да го провеся върху каменната стена. Кървавото петно в средата му приличаше на червено цвете и при вида му всички в хор започнаха да обсъждат непорочността на господарката ми и способностите на младоженеца.
	Сред тълпата забелязах една висока фигура. Човекът беше увил главата си с вълнен шал. Едва когато отметна шала назад и разкри лицето и червеникавозлатистите си къдрици, успях да го разпозная.
	— Танус! — извиках му. — Трябва да говоря с теб.
	Той погледна нагоре към мен. В очите му се четеше такава болка, че не можах да издържа и отвърнах поглед. Петното върху чаршафа разбиваше целия му живот. Аз също съм изпитвал непоносимата болка по изгубена любов и дори след толкова години спомените за нея не ме напускат. Но раната на Танус беше прясна и все още кървеше, а болката, която го мъчеше, не можеше да се сравни с никоя друга. За да я преживее, той имаше нужда от помощта ми.
	— Танус! Чакай ме.
	Той отново покри лицето си с шала и се обърна на другата страна. Заклати се като пиян и се отдалечи от двореца.
	— Танус! — виках подире му. — Върни се! Трябва да говоря с теб.
	Но той не се обърна, а само ускори крачка.
	Бързо се спуснах по стълбата, но докато изляза през главната порта, приятелят ми вече беше изчезнал сред криволичещите улички на вътрешния град.


>

	Цяла сутрин търсих Танус. Квартирата му беше празна и никой от войниците не го беше виждал през деня.
	Най-накрая трябваше да се откажа от издирването и да се отправя към стаята си в двореца. Царската флотилия вече се готвеше да отплава на юг. Ако двамата с господарката ми щяхме да заминаваме, то най-добре отсега да се заемех с багажа си. С известни усилия успях да се освободя от убийствените настроения, които обикновено ме обхващаха след разговорите ми с бъдещето — а сега бяха подсилени и от непредвидената ми среща с Танус, и се захванах със събирането на вещите си. За миг забравих за всичко останало и започнах да разтурям единствения дом, който някога съм имал.
	Животните ми, изглежда, усещаха, че предстои да се случи нещо ново и различно. Всяко от тях по своя си начин се опитваше да ми привлече вниманието. Дивите птици, които имаха навика да ме навестяват, също бяха обзети от вълнение и не преставаха да пърхат над главата ми и да подскачат по плочките на терасата. В ъглите край леглото пък любимите ми соколи широко се протягаха и ми крещяха в лицето. Кучетата, котките и домашната ми газела не ме оставяха на мира и през цялото време ми се навираха в краката, явно за да ми попречат да свърша каквото и да било.
	Вече се чудех как да се оправя с целия този зверилник, когато забелязах гърнето с козе мляко край леглото си. Робите в двореца знаеха колко го обичам и винаги се намираше кой да напълни гърнето ми. Животните ми също обожаваха гъстата бяла течност и за да ги изкарам вън от стаята, извадих гърнето на терасата и напълних една по една глинените им купички. Всички се нахвърлиха върху млякото и в боричканията си за известно време ме забравиха. Аз се възползвах от това и като спуснах завесата към терасата, се заех на спокойствие с работата си.
	Любопитно как дори един роб като мен би могъл да натрупа толкова много вещи. Още не бях прибрал и половината от багажа, а готовите кутии и вързопи вече стигаха почти до тавана. Едва се държах на краката си от преумора, а и главата ми още се маеше от тревите, но това не ми попречи да забележа странното мълчание, настъпило изведнъж около мен. Спрях се насред работата си и тревожно се ослушах. Тишината се нарушаваше единствено от бронзовите звънчета върху веригата на соколицата ми, която през цялото време не преставаше да ме наблюдава от ъгъла с хищническия си поглед. Мъжкият, по-малък, но и доста по-красив от нея, беше заспал на пръчката си в другия край на стаята и кожената качулка, която му бях сложил, го скриваше. От останалите животни не се обаждаше никое. Нито котките мяучеха и съскаха по кучетата, нито дивите птички пееха, нито кучетата ми ръмжаха или се боричкаха помежду си.
	Отидох до входа на стаята си и вдигнах завесата. За миг слънцето ме заслепи, но щом очите ми привикнаха със светлината, не можах да се сдържа и извиках от ужас. Всички животни до едно бяха изпоналягали по терасата и градината.
	Никое не помръдваше. Изхвръкнах бързо навън, започнах да викам любимците си по име, да ги вдигам от земята и да ги притискам до себе си, но у никое не открих и искрица живот. Обиколих навсякъде, но напразно. Дори и малките птички, които едва усещах в ръката си, дори и те бяха мъртви.
	Имах чувството, че сърцето ми, което беше изпитало толкова мъка в последните дни, няма да издържи повече и ще се пръсне. Отпуснах се върху плочките на терасата и сред всичките си умрели приятели заплаках като дете.
	Трябваше ми доста време, за да се поуспокоя и да се замисля по-трезво над случилото се. Станах и отидох при една от глинените купички. Животните ми я бяха облизали, но все пак се опитах да надуша каква е била отровата — естествено предназначена за мен. Силната миризма на млякото обаче поглъщаше всички останали; единственото, което знаех, бе, че отровата е действала бързо и смъртоносно.
	Чудех се кой ли е поставил гърнето до леглото ми. Ала в крайна сметка имаше ли значение чия точно е била ръката, сипала отровата в млякото, след като знаех по чие нареждане е действала. „Сбогом, скъпи. Считай се за мъртъв“ — това бяха прощалните думи на господаря Интеф и той не беше чакал дълго, за да изпълни заканата си.
	За миг бях обхванат от пълно умопомрачение, което се засилваше от преумората и тягостното ми настроение от сутринта. Никога преди не ми се е случвало да изпадам в подобна ярост — целият се тресях, бях извадил камата си от колана и преди още да осъзная какво върша, хукнах по стълбите с нож в ръка. Знаех, че по това време на деня господарят Интеф ще е във водната градина. Всъщност той вече не ми бе господар. Спомних си всички издевателства и унижения, на които ме бе подложил. Сега обаче аз щях да го убия, щях да разкъсам на парчета жестокото му, бездушно сърце.
	Едва когато наближих вратите на градината, си възвърнах разсъдъка. Само на входа стояха половин дузина пазачи, а колко ли още имаше вътре. Те не биха позволили да стигна до великия владетел. Затова се спрях и хукнах в обратната посока. Прибрах ножа в кожената му кания и се опитах да се успокоя. Когато се върнах на терасата, вече си бях възвърнал обичайната походка и просто трябваше да се погрижа за умрелите си приятели.
	По едно време ми беше хрумнало да засадя градинката си със смоковници и дори бях изкопал дупките за тях. Но след като напусках Карнак, използвах готовите дупки да погреба в тях любимците си. Засипах и последния гроб, но яростта ми не намаляваше. Мисълта да отмъстя на мъчителя си не ме напускаше нито за миг.
	Бях си оставил малко от козето мляко в гърнето и сега то ме чакаше до леглото. Взех глинения съд в ръце и започнах да размишлявам как да проникна с него в кухнята на великия владетел. Щеше да бъде много удобно да използвам собственото му оръжие срещу него. Но, уви, знаех твърде добре, че това е невъзможно. Аз самият го бях посъветвал как да се предпазва от отравяне. Трябваше да обмисля внимателно плана за отмъщение. Още повече, че сега навярно господарят ми щеше да е нащрек. За да успея да го убия, беше нужно търпение и време, но поне можех да се позабавлявам с един от неговите любимци като предплата за онова, което имах да си връщам.
	И така, прегърнал смъртоносното гърне, аз се промъкнах до един от страничните входове на мъжкото отделение и излязох на улицата. Бързо открих тъкмо този, който ми трябваше — козар, обграден от стадо кози. Пред мен той издои едно от животните си и напълни гърнето ми догоре. Можех да съм сигурен, че който и да е моят злополучен отровител, той е сложил в млякото достатъчно отрова да измори половината Карнак. Така че и малкото останало на дъното щеше да ми свърши работа.
	Пред стаята на Расфер пазеше не друг, а един от личните телохранители на великия владетел. Щом се грижат толкова за безопасността му, явно началникът на стражата все още е нужен на господаря Интеф и той никак не би се зарадвал, ако го лишат от предания му служител.
	Пазачът ме позна и лесно ме пусна в стаята на болния. Вътре вонеше ужасно. Расфер лежеше на мръсната постеля. Все пак явно си бях свършил добре работата като лекар, защото, щом влязох, той отвори очи и ме наруга. Което доказваше, че вече е сигурен в оздравяването си.
	— Къде се губиш, бе, скопец такъв? — изръмжа насреща ми Расфер, с което като че ли искаше да изличи и последните остатъци от милост и състрадание у мен. — Откакто ми бърка с онова чудо в черепа, не мога да си кажа името от болка. Какъв лекар си ми ти, щом…
	И така нататък, и така нататък. Няма смисъл да повтарям всичките изрази, с които той си изказа мнението за лечителските ми способности. Свалих окървавената превръзка от главата му и внимателно огледах раната. Да си призная, в този миг бях воден единствено от научен интерес — щеше ми се да видя доколко успешно съм извършил трепанацията. Както винаги, и този път се бях представил блестящо. Жалко, че сам щях да пратя труда си на вятъра.
	— Дай ми нещо против болката, евнухо! — опита се да ме сграбчи за туниката Расфер, но му се изплъзнах.
	Престорих се, че се смилявам над страданията му, и изсипах от едно стъклено мускалче няколко кристалчета най-обикновена сол в купата до леглото му, след което ги залях обилно с млякото.
	— Ако болката стане наистина непоносима, това ще те облекчи — рекох му и му оставих купата под ръка. Колкото и да му желаех злото, не посмях сам да му подам отровата.
	Той се надигна на лакът и посегна към млякото. Преди обаче да докопа купата, аз я подритнах изпод ръката му с крак. Тогава си рекох, че го правя само за да го раздразня още, а може би и за да удължа собственото си удоволствие.
	— Добри ми Таита, подай ми лекарството — захленчи той, а аз, слушайки плачливия гласец, се заизпълвах с най-приятни чувства. — Дай ми да пия. Ще полудея от болка.
	— Първо нека поговорим малко, мили ми Расфер. Чу ли, че господарката Лострис ме измоли като подарък от господаря Интеф?
	Колкото и зле да се чувстваше, той ми се ухили зловещо.
	— Много си глупав, ако мислиш, че той ще те пусне току-така. Можеш да се считаш за мъртъв.
	— А, така. Със същите думи ме изпрати и господарят Интеф. Ще скърбиш ли за мен, Расфер? Ще плачеш ли за мен, след като си отида? — попитах го аз, а той се захили насреща ми. Но след това отново стана сериозен и погледна към млякото.
	— Може да ти звучи странно, но винаги съм бил привързан към теб по свой начин — изсумтя той. — А сега ми подай лекарството.
	— Толкова ли беше привързан към мен и когато ме кастрира? — попитах го, а той ме изгледа смаян.
	— Ама ти да не би още да ми имаш зъб за това? Та то беше преди години, а и много добре знаеш, че само изпълнявах заповедите на господаря Интеф. Моля те, Таита, бъди разумен! Подай ми лекарството.
	— Но ти се смя, докато го правеше. Защо? Толкова ли ти беше весело?
	Той понечи да вдигне рамене, но от болката само направи някаква ужасна гримаса.
	— Аз съм си веселяк човек. Смея се на всичко. Хайде, стари приятелю, кажи, че ми прощаваш, и ми дай лекарството!
	Най-сетне благоволих и избутах купата обратно с крак. Расфер посегна и я грабна с ръка. Движенията му бяха доста некоординирани и докато поднасяше течността към устата си, няколко капки паднаха на лицето му.
	Така и не разбрах защо го направих, но в мига, в който устните му се допряха до ръба на купата, аз скочих и с един удар я избих от ръцете му. Тя падна на пода, без да се счупи — само се претърколи до ъгъла, оплисквайки стената с мляко.
	Известно време двамата с Расфер само стояхме и се гледахме в очите. Изпитвах истински ужас от собствената си глупост и слабост. Ако някога се е раждал човек, който заслужава да бъде отровен, това беше тъкмо той. Но след това пред очите ми се появиха отново сгърчените тела на животните ми и разбрах защо не ми беше дало сърце да убия човека пред себе си. Само един истински престъпник би бил способен да извърши подобно деяние. А аз имам прекалено високо мнение за себе си, за да се принизявам до ролята на палач.
	Най-накрая Расфер като че ли осъзна какво е станало.
	— Отрова — промълви той. — В купата е била сипана отрова.
	— Беше ми пратена от господаря Интеф.
	Не знам защо му го казах. Може би, за да оправдая престъплението, което за малко не извърших. Изобщо, държах се доста странно. Навярно всичко се дължеше на гадателните плочки и тревите, които бях погълнал през нощта. И сега още не можех да се отърся от тяхното въздействие. Така и така нямах повече работа тук. Обърнах се и се отправих към вратата.
	Зад гърба ми Расфер започна да се смее. Първо полека, после все по-силно и по-силно, докато най-сетне и стените се затресоха заедно с него.
	— Голям си глупак, евнухо — изрева подире ми той. — Трябваше да го направиш. Трябваше да ме убиеш, защото сега мога да се закълна в проклетия си задник, че аз ще те убия.
	Когато най-сетне се завърнах в стаята на господарката Лострис, тя все още спеше. Седнах до леглото й, за да я изчакам сама да се събуди. Но тревогите и умората от последното денонощие си казаха своето и свит като куче на плочките, скоро и аз се унесох в дълбок сън.


>

	Бях събуден от ненадейно нападение. Нещо ме халоса по главата и преди още да съм се разсънил, вече бях скочил на крака. Следващият удар ме улучи в рамото и от убождането имах чувството, че ме е ужилил някакъв огромен стършел.
	— Ти ме измами! — крещеше ми господарката Лострис насреща. — Ти не ме остави да умра.
	И се развъртя отново с ветрилото. Тази дълга бамбукова пръчка представляваше опасно оръжие, особено като се има предвид, че гребенът, върху който се закачаше щраусовото перо, беше направен от чисто сребро. За щастие господарката ми още беше под въздействието на сънотворното и движенията й не бяха много точни. Наведох се, за да избегна удара, и от силния си замах тя се олюля и се стовари отново върху леглото си. След това захвърли ветрилото и избухна в сълзи.
	— Аз исках да умра. Защо не ме остави?
	Трябваше й малко време да се успокои, преди да я приближа и да я прегърна.
	— Ударих ли те силно, Таита? — попита тя. — Никога досега не съм го правила.
	— Е, като за пръв път не беше зле — трябваше да й отдам дължимото. — Дори не мисля, че са ти нужни упражнения.
	И малко театрално се потърках по главата, за да я накарам да се усмихне.
	— Горкият Таита. Толкова лошо се държа с теб. Ама и ти си го заслужаваш. Измами ме. Аз исках да умра, а ти не ми се подчини.
	Май беше време да сменя темата.
	— Господарке, имам страхотни новини за теб. Но трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого — дори и на робините си.
	Не се сещам през целия си живот тя да е опазила поне една тайна. Но пък и коя ли жена би го сторила? От друга страна, мисълта, че ще научи нещо изключително, винаги ще накара господарката ми да забрави всичко останало.
	Въпреки мъката си Лострис избърса сълзите и заповяда:
	— Казвай!
	В последно време бях насъбрал доста тайни, така че имах голям избор. За миг се замислих коя точно ще е най-подходящо да споделя с господарката си. Разбира се, не вървеше да й говоря за отровените си животинки, нито пък за срещата си с Танус. Трябваше ми нещо по-разведряващо.
	— Снощи бях при фараона и двамата си говорихме до сутринта…
	При тези ми думи тя пак се обля в сълзи.
	— О, Таита, мразя този човек! Той е просто един грозен старец. Не искам да…
	И понеже не ми се гледаха повече сълзи, реших да премина по същество:
	— Гледах му в бъдещето.
	Това беше достатъчно, за да привлека вниманието й. Господарката Лострис изпитва искрено възхищение от пророческата ми дарба и ако гадаенето не ми се отразяваше толкова зле, би ме карала всеки ден да й разчитам бъдещето.
	— И какво видя? Говори! — беше като омагьосана. Бе забравила скръбта и мисълта за самоубийство. Беше толкова млада и наивна, че чак ми стана неудобно заради хитрините ми — нищо, че ги правех за нейно добро.
	— Имах най-невероятното видение, което можеш да си представиш, господарке. Никога преди не ми се е случвало всички образи да са толкова ясни…
	— Давай нататък! Обещавам ти, че ако не ми кажеш веднага, ще умра от нетърпение.
	— Първо трябва да ми се закълнеш, че няма да казваш на никого. Никой никога не трябва да разбере за това, което видях. Става дума за неща с ужасни последствия за цялата държава.
	— Кълна се, кълна се!
	— Ама не трябва да подхождаш толкова несериозно към въпроса…
	— Хайде, Таита, давай нататък! Ето, ме започваш да ме дразниш. Заповядвам ти веднага да ми кажеш или… — чудеше се тя с какво да ме заплаши, — или пак ще те набия.
	— Много добре. Сега слушай какво видях. Видях едно голямо дърво на брега на Нил. На върха на това дърво стоеше короната на Египет.
	— Фараонът! Дървото е било фараонът — това не представляваше никаква трудност за нея. — Продължавай, Таита. Искам да чуя и останалото.
	— Видях Нил да се надига и спада пет пъти.
	— Пет години, ще минат пет години! — плесна тя с ръце от вълнение. Винаги е обичала да тълкува виденията ми.
	— И тогава дървото беше нападнато и унищожено от скакалци, след което се строполи върху земята и се превърна в прах.
	Тя ме зяпна, неспособна да каже и дума, така че аз изтълкувах знамението вместо нея:
	— До пет години фараонът ще умре и ти ще си свободна. Свободна и от властта на баща си. Свободна да отидеш при Танус, без никой да те възпира.
	— Ако ме лъжеш, вече би било прекалено жестоко. Моля те, кажи, че говориш истината.
	— Самата истина, господарке. Но това не е всичко. Във видението ми се показа новородено дете, момче. Изпитах истинска обич към това дете, по което разбрах, че то е твое.
	— А бащата? Кой ще е бащата на детето ми? О, Таита, моля те, кажи ми!
	— Ако се вярва на видението, то без съмнение бащата ще бъде Танус.
	Това беше първото изопачаване на истината, което си позволявах, но пак ми се щеше да вярвам, че го правя за доброто на Лострис.
	За известно време тя се умълча, но очите й заискриха с някакъв вътрешен блясък. По-голяма награда от тази не можех да си представя.
	Най-накрая господарката ми прошепна:
	— Аз мога да почакам пет години. Нали бях готова да чакам цяла вечност. Ще ми бъде трудно, но ще изтърпя тези пет години заради Танус. Ти постъпи правилно, Таита, като не ме остави да умра. Би било обида за боговете.
	Можех да изпитам само най-дълбоко облекчение при тези й думи. Все още имаше надежда за бъдещето. С моя помощ тя щеше да превъзмогне всичко, което я чакаше занапред.


>

	Призори царската флотилия отплава от Карнак на юг. Както беше обещал фараонът, за господарката Лострис и цялата й свита имаше отделен кораб — една от онези малки и маневрени ладии.
	Двамата с господарката ми седяхме под навеса, който капитанът беше издигнал специално за нея на носа. Наблюдавахме града с неговите белосани къщички, които блестяха на първите слънчеви лъчи.
	— Нямам представа къде е отишъл. — Откакто бяхме вдигнали платна, господарката ми не преставаше да се тревожи за Танус. — Наистина ли провери навсякъде?
	— Навсякъде — за сетен път й отговорих. — Обходих вътрешния град и пристанището. Скрил се е някъде. Но оставих посланието ти на Кратас. Можеш да си сигурна, че той ще му го предаде, щом го види.
	— Пет години без него… дали ще минат някога?


>

	Пътуването нагоре по реката мина, общо взето, приятно. По цял ден двамата с господарката ми се изтягахме върху носа на ладията и разговаряхме. Обсъждахме всичко, което се беше случило, и се опитвахме да предвидим онова, което ни чакаше занапред.
	Аз й обяснявах надълго и нашироко за живота в двореца, учех я на невъобразимо сложния церемониал. Посочих й чии ръце дърпат конците в държавата; с кого от силните на деня е в наш интерес да се сближим и с кого е по-добре да си нямаме работа. Говорих й за проблемите, които стоят пред фараона ни, и как той смята да разреши всеки от тях. След което неусетно минахме на темата за народа, за неговите настроения, с които всеки владетел трябва да се съобразява.
	Трябва да отдам заслуженото на моя скъп приятел Атон, дворцовия управител, на когото дължах много от това, което знаех за двореца. Като чели през последните десетина години не е имало кораб от Елефантина за Карнак, който да не ми е носил по някое от неговите дълги и изпълнени с всякакви подробности послания… Е, да не забравяме, че и всеки път същият този кораб си е тръгвал обратно, отнасяйки под формата на злато искрените ми благодарности за приятелската услуга.
	Бях твърдо решен в най-скоро време двамата с господарката ми да заемем полагащото ни се място в двореца и постепенно да се домогнем до властта. Тя все още не подозираше какви оръжия притежава, защото никога не й се беше налагало да ги използва. С красотата и разностранните си дарби господарката ми можеше да постигне изключителен успех още сега, но аз търпеливо продължавах да прибавям всеки ден по нещичко към тях. Тя притежаваше ясен и неспокоен ум, а също желязна воля и сила на духа. Щом се освободеше от мрачните си мисли, с малко напътствия от моя страна Лострис щеше да поеме ролята, която й предвиждах.
	Скоро открих, че най-лесният начин да привлека вниманието й върху някоя моя идея, е да й намекна, че ако ми съдейства, ще помогне с нещо и на Танус. Така например още в първите дни й дадох да разбере, че ако си спечели влияние в двореца, това само ще й позволи да го закриля от скритите му врагове.
	— Царят му възложи непосилна задача. За да успее, Танус ще има нужда от нас, а ако се провали, само ти можеш да го спасиш от присъдата, която произнесе фараонът.
	— С какво можем да помогнем при изпълнението на задачата му? — попита Лострис, която само чакаше да се спомене името на Танус. — Кажи ми честно, според теб има ли човек на света, който да унищожи Свраките? Подобна мисия не е ли твърде трудна дори и за Танус?
	Свраките — това беше името, което сами си бяха избрали разбойниците, тероризиращи Горен Египет. Нашата нилска сврака е по-малка от гълъб, но това не й пречи да бъде пословично жестока и кръвожадна. На вид представлява крехко създанийце с бяла гушка и черен гръб и качулка, но се прехранва, като напада гнездата на другите птици и изяжда малките им, а след това провисва труповете на жертвите си по заострените клони на акациевите дървета. Затова и народът я е нарекъл „птицата-касапин“.
	В началото разбойниците използваха това име като прикритие, но откакто мощта им нарасна и те вече нямаха страх от нищо, то се превърна в официалното им название, а самите бандити често използваха за свой отличителен знак черно-белите пера на птицата-касапин.
	Навремето имаха навика да окачат някое от тези пера над вратата на току-що ограбения от тях дом или върху труповете на жертвите си. Но в онези дни, когато дързостта им не знаеше граници, използваха перата и като предупреждение към бъдещите си жертви. В повечето случаи се задоволяваха с това набелязаният да им даде половината от всичко, което притежава. Разбира се, кой би отказал, ако по този начин успее да опази дома и семейството си.
	— Мислиш ли, че дори с печата на ястреба Танус ще успее да изпълни царската повеля? — повтори господарката ми. — От това, което се говори за Свраките, съм чувала, че те се ръководят от един-единствен човек, когото наричат Ах-Сет, брата на Сет. Вярно ли е, Таита?
	За миг се замислих, преди да й отговоря. Не можех току-така да й издам всичко, което знаех за Свраките, защото тя щеше да се заинтересува откъде съм го научил. Което не би й помогнало с нищо, но пък мен би ме поставило в неудобно положение. Може би по-късно щях да й разкрия истината.
	— Аз също съм чувал за това — предпазливо се съгласих. — Може би ако Танус успее да открие този Ах-Сет и да сломи съпротивата му, Свраките ще изгубят цялата си мощ. Но за това ще трябва да му помогна аз.
	Тя ме погледна изпитателно.
	— С какво ще му помогнеш? Нима знаеш нещо за Свраките?
	Трудно е да се излъже господарката ми. Веднага усети, че крия нещо от нея. Трябваше да се измъкна някак от въпросите й, а за това най-лесно бе отново да използвам любовта й към Танус и безрезервното й доверие в мен.
	— За доброто на Танус не ме разпитвай повече. С твое позволение все ще намеря начин да му помогна.
	— Да, разбира се, трябва да направим всичко възможно, за да му помогнем. Но кажи ми какво да сторя аз.
	— Ще остана с теб на Елефантина в продължение на деветдесет дни, но после ще ми разрешиш да отида при него…
	— Не, не — прекъсна ме тя, — ако можеш с нещо да помогнеш на Танус, то иди при него още сега.
	— Деветдесет дни — повторих аз, без да обръщам внимание на думите й.
	Това беше отсрочката, която бях измолил от фараона. Колкото и да се разкъсвах между тези две мои дечица, не можех да не дам предимство на задълженията си към господарката. Знаех, че не мога да я оставя в двореца сама, без приятел и съветник, на когото да разчита. Също така знаех, че трябва да съм до нея, когато фараонът най-сетне прати да я повикат в леглото му.
	— Не мога да те изоставя още. Но не се тревожи. Оставил съм на Кратас писмо до Танус. Ще ме чакат, а вече съм обяснил на Кратас какво трябва да се направи, преди да съм се завърнал в Карнак.
	Повече нищо нямаше да й кажа; реша ли да мълча, никой не може да изкопчи и думичка от устата ми.
	Плавахме само през деня. Нито можехме да се доверим на адмирал Нембет, нито фараонът и свитата му щяха да издържат и нощите на вода. Затова всяка вечер спускахме котва някъде край брега и издигахме гора от палатки. Хората на фараона си разбираха от работата и винаги подбираха някое приятно местенце за лагера ни — я сред палмова горичка, я на завет в подножието на някой хълм, но неизменно в близост до храм или селце, от което да се снабдяваме с провизии.
	Дворът все още беше обхванат от празнично настроение. Всяка вечер се забавлявахме. Около огньовете се пируваше и танцуваше, докато в сенките се плетяха всякакви интрижки и интриги. В нежните нощи, ухаещи на земя и на пясък, се сключваха и разтрогваха договор след договор, плътски или политически.
	Аз също не изпусках нито миг да работя за интересите ни с господарката ми. Ще кажете, от какви интриги се нуждае една царска съпруга, която вече е на върха. Да, но царските жени бяха стотици, а господарката ми беше най-младата. Вярно, че с предвидливостта си господарят Интеф се беше погрижил в бъдеще дъщеря му да получи по-различно положение, но за целта тя трябваше да роди на фараона син. А дотогава всичко зависеше изцяло от мен.
	Почти всяка вечер фараонът ме викаше при себе си уж за да прегледам обрива на корема му, но всъщност да обсъдим за пореден път въпроса за зачеването на царствения му наследник. Под любопитния му поглед приготвях вълшебното биле, с което се мъчех да подсиля потентността му — прах от рог от носорог, корен от мандрагора, топло козе мляко и мед. След това внимателно оглеждах царския му член и за свое и на господарката си успокоение всеки път се уверявах, че той не е нито толкова дълъг, нито толкова дебел, колкото се очаква от един бог. Общо взето, дори и при първото си съвкупление със своя съпруг господарката ми нямаше от какво да се плаши. Разбира се, правех всичко възможно, за да я спася от това, но дори и да не успеех да го предотвратя, все щях да й помогна да се раздели с девствеността си по-безболезнено.
	След като се уверих, че на гениталиите на царя им няма нищо, му предписах да си ги маже всяка вечер преди лягане с балсам от брашно, зехтин и мед.
	Щом приключехме с всичко това, се заемах с екземата. За голяма радост на фараона, а и за моя чест мехлемът ми я премахна само за три дни. Това естествено увеличи славата ми като лекар. Фараонът побърза да похвали способностите ми пред приближените си и само след няколко дни аз се бях превърнал в една от най-търсените личности из целия двор. А когато се разбра, че освен лечител съм и астролог, с когото се съветва самият фараон, станах знаменитост.
	Всяка вечер пред палатката ни имаше дълга редица от пратеници със скъпи дарове в ръка, които от името на еди-коя си дама или еди-кой си господин молеха господарката Лострис да позволи на своя роб да упражни способностите си на лекар и астролог и другаде. Услужвахме само на онези, с които искахме да се сближим. На мен ми оставаше единствено да се възползвам от някой удобен момент — например докато преглеждам хемороидите по нечий влиятелен задник, за да изтъкна, както само аз си знам, добродетелите на своята господарка, които нещастният ми пациент не би могъл да отрече за нищо на света.
	Жените скоро откриха какъв прекрасен дует представляваме двамата с господарката Лострис. Освен това нямахме равни в измислянето на гатанки и в разказването на забавни историйки. Търсеха компанията ни навсякъде, а най-горещо ни желаеха децата. Това ми доставяше голямо удоволствие, защото ако има нещо, което да обичам повече от животните, това са децата.
	Фараонът, който най-много допринесе за нашата популярност, скоро научи за огромния ни успех сред останалите жени, което само подсили интереса му към господарката ми. Често се случваше да я покани на царската ладия, за да прекара деня в компанията му, а също така и да сподели богатата му трапеза. За него това беше истинско удоволствие, тъй като с остроумието и детския си чар тя само разведряваше атмосферата на масата. Разбира се, аз никога не се отделях от нея. И след като фараонът нито веднъж през цялото пътуване не прати да я повикат през нощта, при мисълта за което господарката ми изпитваше непреодолим ужас, мнението й за него също значително се подобри.
	Оказа се, че зад мрачната маска фараонът Мамос крие благ характер. Господарката Лострис също го установи и с времето и тя като мен започна да се привързва към него. Когато стигнахме Елефантина, вече се държеше с него като с любим чичо. Вечер съвсем непринудено сядаше на коляното му, за да му разкаже някоя приказка, а през деня двамата играеха на ашици и се смееха като деца. Атон сподели с мен, че никога преди не е виждал господарят толкова жизнерадостен.
	Всичко това не остана незабелязано от двора и скоро навсякъде се знаеше коя е новата фаворитка на фараона. Тогава пред палатката ни започнаха да прииждат други гости — всички онези, които търсеха начин да отправят някаква молба към царя и се надяваха господарката Лострис да им помогне. И съвсем естествено подаръците ставаха все по-големи и по-големи.
	Господарката ми се беше отказала от бащиния си подарък, за да отведе със себе си само някакъв си роб. При отплаването ни от Карнак беше по-бедна и от просяк и можеше да разчита единствено на моите скромни спестявания. А ето, че още преди да сме пристигнали в царския дворец, тя имаше завидно състояние, като освен скъпоценностите притежаваше дълъг списък от най-различни услуги, които й дължаха новите й влиятелни приятели. Разбира се, грижата за този списък беше изцяло моя.
	Не съм чак толкова самонадеян, за да твърдя, че успехът на господарката ми се е дължал единствено на мен и че ако не съм бил аз, тя никога нямаше да се радва на подобна популярност. Мисля, че красотата, интелигентността и топлотата, с която тя се отнасяше към всички, винаги щяха да й спечелят всеобщите симпатии. Може би аз просто помогнах на господарката си по-скоро и по-уверено да влезе под кожата на дворцова фаворитка.
	Но успехът ни си имаше и своите лоши страни. Както винаги, и сега се намериха хора, лично засегнати от предпочитанията на фараона. Самият той все повече се замисляше не е ли време да опита и от по-интимните сладости на новата си съпруга, а тези му желания само се усилваха от въздържанието, което му бях наложил.
	Една вечер, след като му сипах лекарството, той сподели с мен:
	— Таита, твоят цяр се оказа наистина ефикасен. Не съм се чувствал толкова жизнен и напорист от времето на първата си младост, още отпреди да сложа короната на главата си и да се превърна в бог. Тази сутрин, щом се събудих членът ми беше толкова твърд, че чак извиках Атон да сподели възхищението ми. Той бе толкова стъписан от видяното, че ми предложи веднага да ми доведе господарката ти.
	Тази новина можеше само да ме разтревожи. Придадох си възможно най-строг израз, поклатих недоволно глава и зацъках с език, за да изразя неодобрението си.
	— Радвам се, че благоразумието те е възпряло да се съгласиш с предложението на Атон, Твое Величество. Само за миг и всичките ни усилия щяха да отидат на вятъра. Ако наистина желаеш да се сдобиеш със син, не трябва за нищо на света да прекратяваш предписания ти режим.
	След този разговор за сетен път се замислих колко бързо лети времето. Беше ми напомнено, че все някога деветдесетте дни ще минат. Трябваше отрано да подготвя господарката си за онова, което фараонът нямаше как да не поиска от нея.
	Най-напред трябваше да я убедя да приеме неизбежното. Обясних й, че ако иска да надживее царя и да отиде при Танус, ще трябва да се държи послушно. Това не й беше трудно да го разбере. Господарката ми винаги е била умно момиче.
	— Ами тогава, Таита, май ще е най-добре да ми обясниш точно какво се очаква от мен — въздъхна тя.
	Е, в случая едва ли аз бях най-подходящият наставник. Собственият ми опит в това отношение беше твърде оскъден, за да се впускам в подробности, но можех да й обясня най-важното. Опитвах се да представя всичко, сякаш се отнася до нещо съвсем естествено и обичайно, за което дори не си струва да се тревожиш.
	— Ще боли ли? — искаше да знае тя.
	Побързах да я успокоя:
	— Царят е мил човек. Пък и има достатъчно опит с млади момичета. Сигурен съм, че ще бъде нежен с теб. Ще ти приготвя един балсам, така че всичко да мине по-леко. Ще те мажа с него всяка вечер. Така портите ти ще се отворят нашироко. Мисли си за деня, когато и Танус ще мине през тях, мисли си, че всичко това е именно за да посрещнеш него.
	Опитах се да се държа като истински лекар и да не изпитвам плътско удоволствие от това, с което гледах да й помогна. Да ми простят боговете, но не успях да се удържа. В своите най-интимни части тя беше толкова съвършена, че можеше да засенчи и най-красивите цветя в градината ми. Никоя роза не е разтваряла тъй прелестни цветчета, както нейната. Докато ги мажех с мехлема, те се навлажняваха със своя собствен сок, по-гладък и приятен за ръката от всеки мой балсам.
	Господарката ми леко се изчерви и с дрезгав глас промърмори:
	— Досега винаги съм знаела, че тази част от тялото ми служи само за една цел. Защо тогава, като усещам ръката ти, изпитвам такъв копнеж по Танус?
	Такова безрезервно доверие имаше тя в мен и толкова слабо познаваше тайните на сладостта, че ми трябваше желязна воля, за да не прекалявам с „лечението“ си. Цяла нощ след това не заспах, бленувайки за невъзможното.


>

	Колкото повече слизахме на юг, толкова повече и зеленината около нас намаляваше. Пустинята ни притискаше отвсякъде. Полетата отстъпваха пред пясъците и камъните и понякога черните гранитни скали надвисваха току над водите на Нил.
	По реката имаше една теснина, може би най-опасната — там, където на човек му се свива сърцето от страх пред силата на боговете, — която се наричаше Портата на Хапи. Иначе спокойната река сякаш полудяваше, когато преминаваше между високите, заострени канари: водите й се разшумяваха, понасяха се в бесен танц и поглъщаха всичко в страховитите си водовъртежи.
	Малко след Портата на Хапи беше и самият остров Елефантина — най-голямата от няколкото тесни скалисти ивици, които изникваха насред Нил и я разсичаха на отделни ръкави.
	Погледнати отстрани, по-малките островчета приличаха на някакъв рибен пасаж, подгонен от хищна акула — Елефантина. От двете страни на реката бреговете й се задушаваха от пясъците на пустинята. На запад дюните на Сахара искряха в ярко оранжево, нажежени като пещ от безмилостното слънце, което само бедуините бяха способни да понасят. На изток Арабската пустиня тънеше в безкрайна сивота, само тук-там разнообразявана от черните хълмове, които играеха своя тайнствен танц сред миражите. Двете пустини имаха нещо общо — и двете убиваха хора.
	Остров Елефантина беше тъкмо обратното — зеленината му сияеше наоколо като скъпоценен камък. Името му идваше, от една страна, от големите, гладки гранитни блокове, които го наобикаляха отвсякъде и напомняха на стадо слонове, а от друга — от търговията със слонова кост, която вече цяло хилядолетие процъфтяваше по тези места заради близостта им със страната Куш.
	Почти целият остров се заемаше от царския дворец. Някои се шегуваха, че фараонът избрал това затънтено място за своя резиденция не за друго, а за да стои колкото се може по-далеч от червения самозванец на север.
	Реката, която като с непристъпна стена опасваше острова от всички страни, го предпазваше от нападения, но иначе градът отдавна се беше разпрострял по двата й бряга. След Великата Тива Елефантина беше най-големият и най-населен град в Горен Египет и можеше да съперничи дори с Мемфис, столицата на червения самозванец по Делтата.
	Елефантина беше и единственото място в цял Египет, обрасло с толкова много дървета и зеленина. Хилядолетия наред разливите на Нил бяха донасяли със себе си семената им, които покълваха сред плодородните наноси, подарени пак от реката, и сега островът приличаше на някакъв огромен храст.
	Последния път, когато идвах от името на господаря Интеф да наглеждам нивото на водите, се бях задържал доста месеци в Елефантина. Със съдействието на главния градинар бях описал растенията, виреещи из царските градини, заедно с всичко, което се знаеше за тях, и сега можех да ги соча едно по едно на господарката си. Така например в Елефантина имаше такива фикуси, каквито не можеха да се срещнат никъде другаде из Египет. Плодовете им се раждаха не по клоните, а по самото стъбло, а корените им излизаха над земята и се преплитаха един в друг като огромни змии. В градината растяха дърветата с драконова кръв, наречени така заради специфичния червен сок, който се отделяше от кората им. Редом с тях се разлистваха кушитски смоковници и още стотици различни храсти и дървета, които покриваха целия остров с благотворната си сянка.
	Самият дворец беше построен върху скала. Под дебелия пласт наносна почва целият остров представляваше огромна гранитна маса. Винаги съм се чудел защо всички фараони са отделяли толкова години от живота си и толкова много от богатствата си, за да построят огромните си гробници от мрамор и гранит, а иначе са се задоволявали да живеят в постройки от слама и кал. В сравнение с великолепната гробница на фараона Мамос, която строях в Карнак, дворецът бе твърде скромен за владетел. Дори липсата на цялостен план, на симетрия и фактът, че из целия дворцов комплекс не се виждаше поне една права линия, бяха достатъчни на всеки математик или архитект като мен да настръхне от възмущение, като ги види. Признавам, че това стълпотворение от глинени къщурки и шарени покриви криеше известно очарование, но пак изпитвах дълбокото желание да извадя метъра и отвеса и да пооправя, каквото мога.
	Щом слязохме на брега, ни показаха помещенията, отредени за господарката ми и прислугата й. Естествено намирахме се в женското отделение, разположено в самия северен край на острова, но обширните стаи и скъпите мебели в тях подсказваха, че сме си спечелили благоволението не само на царя, но и на дворцовия му управител. Защото всичко зависеше единствено от Атон, а и той, както много други, не можеше да устои на завладяващия чар на господарката ми и сега се държеше като неин най-искрен почитател.
	Благодарение на него ни бяха отделени дванадесетина просторни и проветриви стаи заедно с отделен двор и кухня. Една странична врата във външната стена водеше право към речния бряг и малкия каменен кей наблизо. Затова и още при пристигането ни побързах да купя малка плоскодънна лодка, с която щяхме да ходим на риба или на лов за патици.
	Но иначе домът ни, колкото и да беше удобен, не ни се нравеше. Затова веднага се заехме сами да го пооправим и поукрасим. С помощта на моя стар приятел, главния градинар, прекопах и засадих с цветя малката ни градинка, като дори построих сламена беседка, в която през деня да се крием от слънцето и където да държа ловните си соколи.
	Построих и помпа, която да пълни с вода от реката изкуствените езерца в градинката — едното с рибки, а другото с водни лилии. Специално за оттичането на водата в тях изкопах и облицовах с керамични плочки отделна канавка, която минаваше право през спалнята на господарката ми и през външната стена се спускаше обратно към реката. От кедрово дърво направих специален стол с дупка в средата, който сложих над въпросната канавка, в един от ъглите, заграден за целта с параван. Каквото и да паднеше през дупката, водата щеше да го отнесе далеч отвъд пределите на харема. Господарката ми толкова се зарадва на това изобретение, че занапред прекарваше върху стола двойно повече време, отколкото й беше нужно, за да си свърши работата.
	При идването ни червените глинени стени на дома ни бяха съвършено голи. Двамата с господарката ми решихме, че не можем да ги оставим така, и скицирахме по някоя фреска за всяка от тях. След това с помощта на изрязани шаблони нанесох контурите върху стените, а Лострис и робините й ги оцветиха. Фреските представляваха или сцени от живота на боговете, или въображаеми природни пейзажи, изпълнени с разни чудновати птици и животни. Разбира се, не е нужно да ви казвам, че докато скицирах богинята Изида, използвах за модел самата Лострис. Сигурно няма да ви учуди и ако научите, че в почти всяка картина централно място заемаше не друг, а богът Хор, и че незнайно защо, по настояване на господарката ми, той беше ослепително рус, а в лице все ми напомняше на някого.
	Фреските се превърнаха в истинска сензация и всички царски съпруги се изредиха да ни гостуват, да пийнат малко шербет и да се полюбуват на рисунките. Скоро рисуването на стени се превърна в мода и аз отново станах търсена личност — този път да помагам със съветите си на царствените ни съседки, които също бяха решили да украсяват домовете си. Разбира се, всичко това срещу подходящо заплащане. Ето как почти случайно открихме нов начин за запознанство и спечелване на приятели.
	Скоро и самият фараон научи за промените в дома ни и дойде да ги разгледа. Лострис му направи удоволствието лично да го разведе из жилището си, а той не пропусна да забележи „онзи“ стол, с който тя толкова се гордееше. За да задоволи любопитството му, господарката ми дори не се поколеба да му покаже как се използва.
	Изглежда, още беше твърде наивна и не разбираше какво въздействие оказва върху съпруга си с тази постъпка. Но само по погледа му на мен ми стана ясно, че ще е доста трудно да удължа срока след деветдесетте дни.
	След обиколката си фараонът седна за малко в сенчестата беседка, за да си изпие виното и да се посмее на шегите, с които господарката ми го забавляваше. Преди да си тръгне, той не забрави да се обърне и към мен:
	— Таита, ще ми построиш и на мен водна градина с беседка — е, разбира се, доста по-голяма. А докато си зает с това, можеш да ми направиш и един стол като онзи.
	След това ме извика да го изпратя, уж за да обсъдим бъдещата му градина, но всъщност, както сами се досещате, за съвсем друго. Едва изчака да излезем, за да заговори:
	— Миналата нощ сънувах господарката ти, а на сутринта, като се събудих, открих, че съм свършил върху чаршафите. Не ми се беше случвало от момчешките години. Това момиче не ме оставя на мира нито през деня, нито през нощта. Според мен няма начин да не ми роди син. Дори мисля, че вече няма защо да отлагаме. Как смяташ, докторе, не съм ли вече готов да опитам?
	— Съветвам те на всяка цена да спазиш деветдесетте дни, Ваше Величество. Да поемаме всякакъв риск, преди да е изтекъл този срок, мисля, че би било лудост.
	Да обвинявам царя си в лудост, бе нечувана дързост, но нямаше как другояче да постъпя.
	— Би било твърде неразумно да пропиляваме всичко само защото не сме се стърпели няколко дни.
	В крайна сметка успях да го убедя в своето и фараонът си тръгна по-нещастен от всякога.
	Щом се прибрах при господарката, първата ми работа беше да я предупредя за намеренията на царя. Явно тя се беше примирила с това, защото не се разтревожи особено. Вече беше приела ролята си на любимка, а обещанието ми, че някой ден затворничеството й ще свърши, й вдъхваше надежда и тя по-леко приемаше всичко. В интерес на истината животът ни на острова далеч не изглеждаше затворнически. Ние, египтяните, сме най-цивилизованите хора на земята и освен всичко друго се държим добре с жените си. Чувал съм, че другаде, например при хуритите, кушитите и либийците мъжете се отнасят с жените и дъщерите си далеч по-жестоко и безчовечно.
	Либийците превръщат харема си в същински затвор. На жените е забранено дори да гледат чужди мъже. В неестествената си ревност съпрузите стигат дотам, че не допускат в харема даже кучета и котки, ако са мъжки.
	Хуритите са още по-зле. Жените им не само трябва да ходят облечени от главата до петите, но и да си закриват лицата, независимо дали се намират в харема или не. Само съпругът има право да вижда лицето на съпругата си.
	Ала най-ужасни са дивите племена в Куш. Когато момичетата им достигнат зрялост, те ги обрязват по най-жесток начин. Отрязват им клитора и малките срамни устни, така че да ги лишат от всякакво сексуално желание. По този начин на никоя от тях няма да й мине през ума да изневерява на мъжа си.
	Знам, че не е за вярване, но съм бил свидетел на това с очите си. Три от робините на господарката ми са били хванати от ловците на роби след пубертета и по тях ясно личаха следите от ножовете на собствените им бащи. Имал съм случай да прегледам зеещите дупки, останали им за спомен от тази жестокост, и трябва да отбележа, че рядко ми се е случвало да бъда така засегнат в лекарското си достойнство, както при вида на това кощунство с природата. Освен всичко друго подобно обрязване не е добро и за мъжа, защото лишава жената от най-привлекателните й страни и я превръща в едно безполово, недостъпно и пресметливо чудовище.
	Но ние, египтяните, почитаме своите жени и се отнасяме с тях, ако не като с равни, то поне с уважение и зачитане. Никой мъж няма право да бие жена си без позволение от съда. В същото време той трябва да я храни и облича винаги според собственото си положение в обществото. Една царска съпруга или пък жената на богат аристократ не е длъжна да прекарва цялото си време в двореца, но стига да е със свитата си, спокойно може да се разхожда из града или извън него. Никой не я принуждава да прикрива своите прелести. Напротив, според модата на деня или по собствено желание тя винаги може да седне на съпружеската трапеза с открито лице и разголени гърди, за да забавлява гостите с приказките или песните си.
	Жената може да притежава роби, земя и всичко друго отделно от своя съпруг, макар и да няма никакви права върху децата си. Може да лови риба или дивеч, дори да стреля с лък. Единствено чисто мъжките дейности като борбата и владеенето на меча са й забранени. Е, има и други неща, които не й се позволяват — например да се занимава с право, с архитектура и така нататък. Но всяка знатна дама е обект на всеобщо уважение, притежава законни права и собствено достойнство. Разбира се, това не се отнася до наложничките и жените от простолюдието. С тях обществото се отнася като с добитъка.
	И така, с моята господарка бяхме свободни да обикаляме на воля градовете-близнаци от двете страни на реката и цялата местност наоколо. Господарката Лострис скоро си спечели симпатиите на народа и при преминаването й по улиците около нея постоянно се тълпяха най-различни хора, които търсеха благословията й или пък се надяваха на малко щедрост. Красотата и грацията й не оставяха никого безразличен. По нейно нареждане винаги носех със себе си голяма торба със сладкиши, с които тя тъпчеше устата на всеки недохранен малчуган, когото срещнехме по пътя си. Затова и постоянно бяхме наобиколени от деца, които винаги искаха още.
	Господарката ми много обичаше да се задържа пред входа на някоя бедна колиба, за да се поразговори с домакинята, или пък да приседне на сянка под някое дърво насред полето и да чуе болките и тревогите на отрудения селянин насреща си. При първа възможност повтаряше всичко, което е научила, на фараона с молба той да оправи нещата. И често той даваше своето съгласие, независимо какво точно се иска от него. Така сред народа името на Лострис се разнесе като име на приятел и закрилник. Дори да се случеше да минем през най-бедните и тъжни квартали на града, ни посрещаха и изпращаха с радост.
	Понякога с малката лодчица ходехме за риба в някое от езерцата, които придошлият Нил оставяше след себе си, или пък да поставяме мамци за патици. Направих специален лък за господарката си. Сами разбирате, че в сравнение с огромния Ланата, който бях измайсторил за Танус, този изглеждаше като детска играчка, но затова пък беше твърде удобен за лов на патици. Господарката Лострис боравеше с лъка по-изкусно от много мъже и обикновено още с излитането на стрелата й аз знаех, че попадението е точно, и скачах във водата, за да донеса ударената птица.
	Всеки път, когато царят отиваше на лов със соколи, господарката ми беше сред поканените да го придружат. Докато се прикривахме зад високите тръстики, аз я следвах плътно с двойката си ловни соколи, кацнали на ръката ми. Щом забележехме някоя чапла да се покаже над папирусовите стъбла, господарката ми поемаше някоя от птиците, целуваше я по качулката и й заръчваше: „Бъди бърза и точна, красавице!“ След което й сваляше качулката, за да открие хищните й жълти очи, и я пускаше.
	Като омагьосани наблюдавахме как соколът първо се издига високо над своята жертва, а после прибира сърповидните си криле и като стрела, свистяща във въздуха, се спуска върху й. Дори от двеста стъпки разстояние до нас съвсем ясно идваше звукът от сблъсъка. Насред синьото небе се разхвърчаваха няколко сивкави пера, които скоро се разнасяха като пушек от речния бриз. Соколът сграбчваше плячката си с извитите си нокти и я хвърляше в краката ни. Господарката ми извикваше победоносно, а аз хуквах да прикотквам обратно птицата си, да сипя похвали, а след това да й давам за награда главата на чаплата.
	Аз обичам всички живи твари на земята и във водата, а съм сигурен, че и господарката ми е като мен. Затова винаги съм се чудел откъде идва това увлечение по лова. И никога не съм намерил отговор на въпроса си. Може би просто хората са най-закоравелите хищници на земята. Чувстваме се привързани към сокола заради красотата и бързината му. В нашите очи чаплата и дивата гъска са създадени от боговете единствено за да бъдат негова плячка. По същия начин мислим, че и на човека му е позволено да разполага с всички живи създания по своя угода. Боговете са ни вдъхнали жестоките инстинкти и ние не можем да се освободим от тях.
	Още щом физическите сили й го позволяваха, бях предложил на малката Лострис да ни придружава двамата с Танус при ловните ни експедиции. Може би само за да прикрие омразата си към бащата на момчето, но господарят Интеф никога не се противопостави на това.
	Преди години още двамата с приятеля ми се бяхме натъкнали на изоставена рибарска колибка на брега на голямото блато край Карнак. От колибата до началото на пустинята не беше далеч, така че използвайки я за изходен пункт, ние винаги можехме да избираме дали да поемем към лагуната за риба или на лов за патици, или да вземем със себе си соколите и да навлезем сред пясъците в търсене на дропли.
	В началото Танус никак не се радваше на компанията на това деветгодишно дете, което с плоските си гърди и кокалестата си фигура приличаше повече на момче. Но скоро свикна с него и дори откри, че е доста удобно да има кого да командва и кой да му върши досадните дребни работи из импровизирания ни лагер.
	Така от малка Лострис се научи да живее сред природата. Можеше да посочи по име всяка риба или птица, а с харпуна и лъка боравеше не по-зле от всеки друг. Накрая Танус започна толкова да се гордее с нея, че понякога се чудех аз или той всъщност я беше довел при нас.
	Лострис ни придружаваше почти навсякъде. Така например тя бе заедно с нас, когато из скалистите хълмове над долината преследвахме един лъв, нападащ добитъка. Звярът беше едър мъжкар, покрит с белези, с огромна черна грива, която се вееше на вятъра като житна нива, и рев, напомнящ небесен гръм. Беше убил поредната си жертва и ние пуснахме след него сюрия кучета, които най-накрая го притиснаха в дъното на едно скалисто дефиле. Щом се появихме, лъвът с два-три размаха си разчисти път сред кучетата и се втурна право срещу нас.
	Господарката ми дори не помръдна при вида на разярения звяр и стиснала малкия си лък, остана само на крачка зад Танус. Разбира се, лъвът беше убит от Танус, който прати с огромния Ланата една стрела право в разтворената му паст, но никой не можеше да отрече смелостта на Лострис.
	Може би едва тогава младежът си даде сметка за чувствата, които изпитва към нея. За господарката ми обаче ловът винаги е бил неизменно свързан със спомени за нейния възлюбен. Затова и страстта й по това мъжко занимание никога не угасна. С времето двамата с Танус я бяхме научили да уважава и обича животните, но и да няма угризения за това, че упражнява над тях правата си, дадени й от боговете. Защото всички живи твари са създадени, за да се трудят вместо нас, да ни хранят и да ни служат за развлечение.
	По същия начин, по който ние се разпореждаме с животните, и фараонът се разпорежда с нас. Ние сме неговото послушно стадо и никой мъж или жена не може да му се противопоставя. Така че точно на деветдесетата нощ фараонът изпрати Атон да му заведе господарката ми.


>

	Заради старото ни приятелство, а и заради дълбокото уважение, което таеше към господарката ми, Атон ме предупреди отдалеч за идването си. Така че имах време да подготвя всичко.
	За последен път повторих на господарката си какво точно трябва да каже на царя и как да се държи с него. След това я намазах с мехлема, бях предвидил специално за този ден. В него се съдържаше и есенцията на една билка, която често използвам против зъбобол или други дребни болежки, защото имаше свойството да намалява дразненето на лигавицата и всички по-нежни части на тялото.
	През цялото време, докато чакаше Атон, господарката ми се държа спокойно и невъзмутимо, но в мига, в който той се появи на вратата, смелостта я напусна и със сълзи на очи тя се обърна към мен.
	— Не мога да отида сама. Страх ме е. Моля те, Таита, ела с мен.
	Под грима й личеше, че е пребледняла, а докато говореше, устните й леко трепереха.
	— Господарке, знаеш, че е невъзможно. Фараонът очаква само теб. Този път не виждам как ще ти помогна.
	Тогава на помощ й се притече Атон.
	— А защо Таита да не чака с мен в преддверието? — предложи той с тъничкия си гласец. — В крайна сметка той е личният лекар на царя и току-виж услугите му потрябвали.
	— Толкова си мил, Атон — трогна се господарката ми и леко го целуна по бузата, а той се изчерви.
	Докато двамата следвахме Атон из лабиринта от коридори към покоите на фараона, Лострис нито за миг не изпусна ръката ми. Щом стигнахме в преддверието, тя я стисна силно и се насочи към спалнята. На прага се спря и се обърна. Никога не ми е изглеждала тъй хубава, тъй млада и уязвима. Сърцето ми се късаше, но намерих сили да й се усмихна за кураж. Тя отмести завесата и се скри зад нея. Чух само как фараонът я поздравява и как тя нежно му отвръща.
	Атон ми подаде един стол и без да си продумаме, който седнахме да играем на бао. Бях доста разсеян и почти не гледах къде местя камъчетата по издълбаните в дъската вдлъбнатини, така че той лесно ме победи. Досега рядко се беше случвало такова нещо, но пък и аз все се ослушвах, за да разбера какво става в спалнята.
	Най-накрая от леглото на царя се разнесе гласът на господарката ми, която повтаряше заучените слова:
	— Моля те, Твое Величество, бъди нежен с мен. Не ме наранявай, умолявам те.
	Думите й прозвучаха толкова трогателно, че дори Атон трябваше да се изсекне в ръкава си, за да прикрие смущението си. Идеше ми да скоча от стола и да нахълтам в стаята, за да спася нещастната си господарка.
	За миг настъпи пълно мълчание, след което се дочу приглушен писък. В този миг нещо се пречупи вътре в мен… После отново настъпи тишина.
	Двамата с Атон останахме надвесени над дъската за бао, но като че ли и на него повече не му се играеше. Не знам колко дълго сме стояли така, но трябва да е било почти на зазоряване, когато през завесите подочухме нечие старческо хъркане. С Атон се спогледахме и той ми кимна.
	Надигна се тежко от стола си, но преди още да е стигнал входа, завесите се разтвориха и от стаята излезе господарката ми. Гледайки право пред себе си, тя дойде при мен и тихо ме помоли:
	— Отведи ме в стаята ми, Таита.
	Без да се замисля, я грабнах и я понесох на ръце. Тя обви ръката си около врата ми и нежно отпусна глава върху рамото ми, както правеше като дете. Атон взе светилника и мина пред нас да ни показва пътя към нейните покои. Остави ни пред тях. Положих я внимателно върху леглото й и докато я чаках да заспи, я огледах. Съвсем малко кръв, няколко капчици, бяха засъхнали по кадифената кожа на бедрата й.
	— Боли ли те, малката?
	Тя само отвори очи и поклати глава. След това неочаквано ми се усмихна:
	— Така и не разбирам защо беше целият този шум. В края на краищата не беше по-зле, отколкото да използвам новия ти стол, а пък и не продължи кой знае колко дълго.
	И без да каже нищо повече, се сви на топка и заспа.
	Не можете да си представите какво облекчение изпитах при тези й думи. Излизаше, че всичко, което бях направил през последните месеци, не е било напразно.


>

	На сутринта, сякаш нищо не се беше случило, отидохме на лов със соколи. През целия ден господарката ми спомена само веднъж за нощното си преживяване. Двамата бяхме седнали да хапнем на брега на реката, когато тя замислено попита:
	— Как мислиш, Таита, дали с Танус ще бъде същото?
	— Съвсем не, господарке — побързах да я уверя. — Двамата с Танус се обичате истински. Ще бъде съвсем различно. Най-прекрасният миг от живота ти.
	— Да, и на мен сърцето ми говори, че ще се окажеш прав — промълви тя едва-едва и неволно двамата погледнахме на север, където се намираше Карнак.
	Съзнавах добре, че мястото ми сега е при Танус, но животът на острова и компанията на моята господарка ми бяха толкова приятни, че не ми се разделяше с тях. Всеки ден отлагах заминаването си с все същото оправдание, че Лострис има нужда от помощта ми. Да си призная честно, тя вече можеше да се оправя съвсем спокойно и без мен. Макар фараонът да я викаше при себе си всяка нощ, силата на духа й й помагаше да превъзмогне всичко. Беше си казала веднъж завинаги, че най-важното за нея е да оцелее — независимо на каква цена. С течение на времето се научи как да угажда на царя в леглото и в същото време да не се оставя на страстта и желанието да я завладеят. Да, господарката ми вече нямаше нужда от мен. Крайно време беше да намеря Танус. А и тя постоянно ми напомняше, че съм й обещал да напусна Елефантина веднага щом мога и да поема обратно надолу по реката.
	Ако не се беше случил един доста неприятен инцидент, кой знае докога щях да се бавя.
	Една вечер се върнахме доста късно от полето, където бяхме на лов заедно с фараона. Изчаках господарката си да се изкъпе и да седне да вечеря и се прибрах в стаята си. Въздухът беше изпълнен с изкусителния аромат на нар и манго. Явно някой беше оставил плодовете в голямата затворена кошница на пода. Подобно внимание не можеше да ме изненада, защото почти не минаваше ден, без да получа по нещичко от многобройните придворни, търсещи услугите ми.
	Приятната миризма ме изкушаваше, защото от обед не бях хапвал нищичко. Първата ми работа беше да посегна към кошницата и да я отворя. Понечих да си взема най-зрелия нар, но в същия миг плодовете се размърдаха и се изсипаха на пода. Разнесе се яростно съскане и едно голямо, тъмно кълбо се разгърна пред очите ми, за да се нахвърли върху мен.
	Отскочих веднага назад, но змията се оказа по-бърза от мен. Зъбите й се впиха в сандала ми и от изненадата едва не изгубих равновесие. По подметката ми потече смъртоносна отрова, която обля кожата на глезена ми. Змията се опита за втори път да ме ухапе, но сега успях да скоча навреме и да се отдръпна, притискайки се до стената.
	Двамата с кобрата се изгледахме. Половината тяло на змията продължаваше да стои навито на кълбо, но главата й се издигаше на височината на рамото ми. Беше разгърнала шия и добре се различаваха белите ивици по гърба й. Като някакво ужасно, смъртоносно цвете, което се поклаща от вятъра, кобрата се виеше пред очите ми и се мъчеше да ме хипнотизира с блестящите си като мъниста очи. А аз си давах сметка, че стаята ми има само един изход и той се намира точно зад змията.
	Вярно е, че някои кобри могат да бъдат опитомени. Има хора, които ги оставят да се грижат едва ли не за цялото им домакинство. Освен това змиите унищожават мишките и плъховете, които изпълват къщите. Ако им поднесеш мляко, ще го изпият и ще станат кротки като котенца. Но има и други, които от малки биват подлагани на целенасочен тормоз от стопаните си и лесно могат да се превърнат в смъртоносно оръжие. Не се и съмнявах, че сега си имах работа точно с такава.
	Започнах бавно да се придвижвам покрай стената с надеждата, че ще успея да заобиколя кобрата и да избягам навън. Но тя ме нападна отново. В полумрака широкоразтворената й паст засвети с жълтеникаво сияние, а там ясно се открояваха двата й зъба и капките отрова. Изкрещях от ужас, а в същото време бързо се прибрах в ъгълчето си. Змията също се прибра и отново изправи високо глава. Пак бях срещу вратата, а знаех, че в жлезите на влечугото се съдържа отрова, способна да убие стотина здрави мъже. Кобрата се разшава, навитото й на кълбо тяло се разгъна и започна леко да се плъзга по пода. Главата й се приближаваше към мен, а жълтите й очички не ме изпускаха нито за миг.
	Случвало ми се е да гледам как кобра омайва с поглед кокошка, така че бедната глупачка дори не се опитва да избяга, ами безпомощно се оставя на отровните й зъби. Сега и аз бях парализиран и не можех да мръдна, нито да извикам. Смъртта пълзеше насреща ми, а на мен ми оставаше само да й се наслаждавам.
	Изведнъж нещо се размърда зад кобрата. Дочула ужасения ми вик, господарката Лострис веднага беше дотичала и сега се показа на входа. Не знам как, но гласът ми се възвърна и аз успях да й изкрещя:
	— Внимавай! Стой надалеч!
	Само един миг й беше достатъчен, за да разбере какво става. Без да обръща внимание на предупрежденията ми, тя веднага се намеси. И като се замисля, така беше по-добре, защото само секунда колебание от нейна страна и най-вероятно змията щеше да ме нападне за трети и последен път.
	Явно господарката ми все още е вечеряла, когато ме е чула да викам, защото държеше в едната си ръка пъпеш, а в другата сребърен нож. Инстинктът й на ловец веднага й подсказа какво да направи. Танус я бе отучил от онзи странен начин, по който жените са свикнали да хвърлят предметите странично. Уроците му се оказаха твърде полезни, защото сега господарката ми със завидна точност запокити пъпеша право в изпънатия гръб на змията, която за миг се огъна под силата на удара и главата й целуна плочките. Като опъната тетива кобрата се изправи и светкавично се обърна срещу новия си противник.
	Аз също скочих, но не можех да предотвратя атаката й. Използвайки дългата си опашка за опора, змията се стрелна напред към целта. От устата й капеше отрова, която се превръщаше в прозрачна мъгла. За да избегне удара, в последния момент господарката ми ловко се отдръпна като газела, забелязала промъкващия се леопард. Змията не можа да се възпре и като разгърна докрай навитото си тяло, забоде глава в краката й.
	Вярно, че Лострис винаги е била изключително смела, но не знам дали това е достатъчно да обясни следващата й постъпка. Преди още кобрата да се е съвзела, тя скочи върху нея и с тънките си сандали притисна главата й към плочките.
	Навярно се е надявала да й строши гръбнака, но змията беше гъвкава като камшика на Расфер, а на ширина тялото й беше колкото китката й. Макар и да не можеше да се освободи, кобрата се уви около глезените на Лострис. В такъв момент всяка друга жена би изгубила самообладание и първата й мисъл ще бъде как да се отърве от змийската прегръдка. Но господарката ми не беше толкова глупава. Тя много добре знаеше, че ако само помръдне крака си и изпусне главата на земята, смъртта й е сигурна.
	Затова, като пазеше равновесие с ръце, тя се мъчеше да се удържи върху гърчещото се тяло и отчаяно ме викаше на помощ.
	Вече бях на средата на стаята и при нейния зов се хвърлих с главата напред в краката й, бъркайки с ръце сред плетеницата от извивките на влечугото, за да напипам шията му. Сграбчих с пръстите си хлъзгавото тяло някъде от средата и бързо започнах да прокарвам ръката си нагоре. В един момент усетих, ме я напипвам и като я стиснах с все сила, закрещях на господарката си:
	— Хванах я! Хванах я! Бягай! Стой надалеч!
	За малко да припадна — до такава степен гърчещото се създание в ръцете ми ме изпълваше с ужас и в същото време с непреодолима погнуса.
	Господарката ми послушно се отдръпна настрана и аз се изправих, борейки се с всички сили със змията, за да не й позволя да ме докопа с отровните си зъби. Опашката й засвистя из въздуха, след което бързо се уви около раменете и врата ми. Имаше опасност да ме задуши. Постепенно кобрата като че ли започна да взима надмощие над мен. Усещах, че ръцете ми няма да издържат дълго време и ако не измислех нещо, змията щеше да се отскубне от хватката ми. И тогава бях загубен.
	— Не мога да я държа повече! — изкрещях аз. Все още я държах на разстояние от лицето си, но змията постепенно се оттласкваше напред и в същото време, използвайки ме мен самия за опора, с мощни конвулсии на цялото си тяло се мъчеше да измъкне главата си измежду пръстите ми.
	Кокалчетата ми бяха побелели от напрежение, а кобрата дотолкова се беше приближила до лицето ми, че зъбите й отново заблестяха пред очите ми. Приличаха на две тънки, бели иглички с тази разлика, че от върховете им струеше отрова. Ако в очите ми попаднеше и най-малката капчица от нея, знаех, че ще ме ослепи, а от болка бих загубил разсъдъка си.
	С последни усилия извъртях главата на кобрата настрани и отровата й полетя във въздуха, далеч от лицето ми. Обзет от пълно отчаяние, отново изкрещях:
	— Извикай някой от робите на помощ!
	— Върху масата! — стресна ме зад гърба ми гласът на господарката. — Натисни главата й върху масата!
	Мислех, че е отишла да търси помощ, но тя и за миг не бе помислила да ме изостави. Едва сега обърнах внимание на сребърния нож в ръката й.
	Целият опасан от кобрата, бавно се придвижих и щом усетих ниската масичка в краката си, внимателно се сниших до земята. Успях някак си да натисна главата на змията върху ръба на масата и да я задържа така, докато господарката ми се приготви да нанесе удара си. Тя се приближи, внимателно се прицели и я удари в главата.
	Ножът не би могъл да разреже отведнъж дебелата кожа на влечугото. Змията обаче усети удара и удвои усилията си да се освободи от ръцете ми. Жилавото й тяло се заувива около главата ми, докато от устата й се разнасяше оглушително съскане, способно да доведе човек до лудост.
	Тънкото острие все пак успя да разсече люспите и по пръстите ми потече лепкава, студена кръв. На третия път ножът опря о костта. Господарката с все сила натисна върху ножа, за да разсече прешлените, но в същия момент облените ми в кръв пръсти се плъзнаха по гладката кожа на кобрата и главата й се измъкна между тях. Змията се освободи от хватката ми, но за щастие твърде късно. Острието бе улучило кухината между два от прешлените и бе нанесло решителния удар.
	Главата й увисна безпомощно надолу, държейки се само върху кожата. Но макар и в предсмъртна агония, змията не преставаше да изхвърля отрова. Достатъчно беше случайно да се допра до полуотсечената й глава, за да забие зъбите си в тялото ми. С кървавите си пръсти започнах панически да се отвивам от задушаващата прегръдка на влечугото. Най-сетне успях да се освободя достатъчно, за да вдигна умиращата твар високо над главата си и в следващия момент да я захвърля на пода.
	Веднага се отдръпнахме към изхода, за да изгледаме отдалеч последните конвулсии на змията. Без да откъсвам поглед от кобрата, която в предсмъртната си агония заплиташе опашката си на безкраен възел, се обърнах към господарката си:
	— Ранена ли си? Нали не е попаднала отрова в очите или върху кожата ти?
	— Нищо ми няма — прошепна тя. — Ами ти как си, Таита?
	По тона й беше лесно да разбера, че не се чувства добре, и затова забравих за миг за змията и я погледнах в очите. Едва сега тя осъзнаваше истински опасността, от която се бяхме измъкнали като по чудо. Тъмнозелените й очи се бяха разширили в безмълвен ужас. Опитах се да я поуспокоя, като се пошегувам:
	— Е, това решава въпроса за утрешната ни вечеря. Отдавна ми се щеше да си хапна малко печена кобра.
	За миг тя ме изгледа неразбиращо, след което избухна в истеричен смях. Аз не се сдържах и скоро се присъединих към нея. Двамата се вкопчихме един в друг и се затресохме едновременно от страх и облекчение.


>

	Никога не бих дал на готвачката да развали прекрасното месо на кобрата и затова се заех сам да го приготвя. Одрах й кожата и я изчистих, след което я напълних с див чесън и други подправки, без да забравяме и буца овча лой. Сетне навих одраното влечуго на кълбо и го покрих с бананови листа. Всичко това покрих с дебел пласт сурова глина, а върху глината запалих огън, който поддържах през целия ден.
	Вечерта разчупих изпечената глина и се разнесе апетитен аромат. Много хора са опитвали от моите ястия и не един и двама са твърдели, че по-вкусни неща не са вкусвали. Не виждам защо да им противореча, така че сигурно си представяте какво прекрасно ястие очакваше господарката ми за вечеря.
	За да бъде пълно удоволствието от крехкото змийско месо, се бях погрижил — разбира се, с помощта на верния Атон — да получа една-две кани от най-доброто вино на фараона. Господарката Лострис обаче изрично настоя и аз да седна с нея в беседката, за да споделя вечерята й. И двамата бяхме единодушни, че змийското превъзхожда както крокодилската опашка, така и фантастичното филе от нилски костур, което винаги е било любимият ни деликатес.
	Едва след като се нахранихме до насита и се погрижихме остатъците да отидат за робините, седнахме да обсъдим кой ли е пратил затрогващия подарък в кошницата.
	Понеже не исках да плаша господарката си, се опитвах да гледам на всичко откъм смешната му страна.
	— Сигурно на някого не му е харесало как пея!
	— Не се прави на глупак с мен, Таита. Това е едно от малкото неща, които не ти се удават. Много добре знаеш кой ти е пратил змията, и което е по-важно, аз също се досещам.
	Изгледах я внимателно, без да знам как да реагирам на думите й. Цял живот съм я пазил от всичко, дори и от истината. Но сега се чудех дали тя не ме познава по-добре, отколкото предполагам.
	— Бил е баща ми — отсече тя и по тона й можеше да се разбере, че няма да се остави да я разубеждавам. — Разкажи ми нещо повече за него, Таита. Кажи ми всичко, което е трябвало да знам, но не си посмял да ми разкриеш.
	В началото не беше никак лесно. След като цял живот си мълчал за нещо, винаги ти е трудно да се отпуснеш и да говориш на воля. Още не бях свикнал със самата мисъл, че повече не принадлежа на господаря Интеф и следователно нямам никакви задължения към него. Дълбоко в себе си винаги съм го ненавиждал. Мразех го още от детството си, защото той се разпореждаше с мен телом и духом, както му бе угодно. И все пак още се опитвах да бъда лоялен с него — за мен това представляваше своего рода греховна страст, от която щеше да ми е трудно да се освободя. Затова се опитах да избегна подробностите. Но господарката ми нетърпеливо ме прекъсна:
	— Хайде сега! Не ме мисли за глупачка. Знам за баща си много повече, отколкото предполагаш. Време е да науча и останалото. Заповядвам ти да престанеш с празните приказки и да ми разкажеш всичко.
	Нямаше как — трябваше да й се подчиня. А да се разкаже всичко за баща й, не беше работа за няколко минути. Когато свърших, луната вече беше изминала половината си път. Двамата се умълчахме и известно време никой не продумваше. Не бях изпуснал нищо, нито се бях опитал да прикрия или оправдая собственото си участие в пъклените му планове.
	— Нищо чудно, че желае смъртта ти — изрече най-накрая господарката ми. — Баща ми е чудовище. Как е възможно тогава аз да съм толкова различна? Защо, след като съм му дъщеря, не притежавам същите противоестествени инстинкти като него?
	— Можем само да благодарим на боговете, че си такава, каквато си, господарке. Но няма ли да ме презираш и мен самия след всичко, което току-що чу?
	Тя се пресегна и докосна ръката ми.
	— Забравяш, че откакто се помня, си бил винаги с мен. И мога да твърдя, че те познавам добре. Всичко, което си извършил, е било по принуда и аз ти го прощавам.
	Тя скочи на крака и започна нервно да се разхожда около езерцето с лилиите. След няколко минути се върна при мен в беседката.
	— Танус се намира в ужасна опасност. Едва сега разбирам колко много баща ми желае смъртта му. Някой трябва да го предупреди. Трябва да отидеш при него, Таита, и то без да се бавиш нито ден.
	— Господарке…
	Тя не ме остави да се доизкажа.
	— Не, Таита, повече няма да слушам измислените ти извинения. Още утре заминаваш за Карнак.


>

	И така, на другия ден още преди изгрев-слънце излязох с лодката в реката уж за да ловя риба. За да има свидетели, се погрижих поне десетина роби и стражи да ме видят с рибарските принадлежности, преди да отплавам в неизвестна посока.
	Доплавах до една от скритите лагуни и като се уверих, че никой не ме следи, бръкнах в кожената си торба, за да извадя оттам един котарак, с който отдавна се бяхме сприятелили. Бедното животно го мъчеше от дълго време краста, а ушите му бяха покрити с гноясали рани, от които едва чуваше. От доста време си казвах, че трябва да облекча страданията му, но моята любов към животните все не ми даваше смелост да го сторя. Сега обаче немият ми приятел щеше да помогне и на мен. Бях му накълцал малко сурово месо, в което сипах силна доза татул. Поднесох му храната върху скута си и нежно го галех, докато той блажено мляскаше и мъркаше от удоволствие. След миг потъна в дълбок сън, а аз извадих ножа си и му прерязах гърлото.
	Опръсках цялата лодка с кръвта на котката, след което хвърлих трупа й надалеч — там, където знаех, че крокодилите ще се нагостят с нея. Оставих харпуните, въдиците и всичко останало в лодката и я избутах навътре в реката, за да я поеме течението. После се обърнах към брега и прецапвайки набързо между тръстиките, стъпих на твърда земя.
	Бяхме се уговорили с господарката ми тя да не вдига тревога, преди да се е смрачило. Така щяха да открият лодката едва на другия ден и щом видеха кръвта, всички щяха да решат, че или някой крокодил е закусил с мен, или съм се натъкнал на Свраките.
	Щом излязох на брега, първата ми работа беше да се преоблека в дрехите, които си бях приготвил. Реших, че е най-добре да се превърна в жрец на Озирис. Често ми се е случвало да забавлявам господарката си, имитирайки божите храненици, та ми трябваха само перука, малко грим и подходящият костюм, за да вляза в кожата на всеки от тях. Жреците имат това си предимство, че в безкрайните си скитания от един храм до друг свободно обикалят цялата страна, за да търсят помощи за своите светилища. Всъщност това си бе най-унизителна просия. Преоблечен като странстващ жрец, нямаше да привличам много внимание, а дори можех да си спестя някоя и друга неприятна среща със Свраките. От суеверие те предпочитаха да си нямат вземане-даване със светите мъже.
	Заобиколих лагуната и през бедняшките квартали влязох в Западна Елефантина. Насочих се право към пристанището, където попаднах на капитана на някакъв кораб, товарещ жито и масло. Без да го усуквам, му намекнах, че в името на боговете ще е най-добре да ме закара без пари до Карнак. Колкото и да му беше неприятно, той не можеше да ми откаже. На всички отдавна им е дошло до гуша от наглостта на жреческото братство, но и ги е страх от неговата безгранична власт, духовна и светска. Някои дори твърдят, че по своето могъщество жречеството съперничи на самия фараон.
	Имаше пълнолуние, а капитанът не приличаше на страхливия адмирал Нембет, така че не спирахме през нощта, а с помощта на попътния вятър и силното течение само след пет дни навлязохме в големия завой на Нил и се оказахме пред самия Карнак.
	Щом слязох на брега, стомахът започна да ме свива. Това беше моят роден град, където ме знаеха всички просяци и безделници по улиците. Само някой да се сетеше кой съм и господарят Интеф щеше да научи за пристигането ми, преди още да съм доближил градските порти. Но за щастие се бях преобразил добре, пък и все гледах да минавам по страничните улички, където имаше по-малка вероятност да срещна стари познайници. Надявам се за околните да съм изглеждал просто като един надут смешник, който се озовава сред казармите съвсем случайно и нищо специално не търси пред квартирата на командира Танус.
	Беше отключено. Намъкнах се вътре, сякаш в това нямаше нищо нередно, и бързо залостих вратата зад себе си. Нямаше никого. Огледах стаята, но нищо не подсказваше къде е отишъл домакинът. По всичко изглеждаше, че Танус е заминал, и то доста отдавна — може би още с отплаването ни на юг. До прозореца беше оставено пълно гърне с мляко, което толкова се беше сгъстило и изсъхнало, че повече приличаше на сирене, а в чинийката до него стоеше късче плесенясал хляб.
	Доколкото можех да съдя, нищо не липсваше. Дори огромният лък си стоеше закачен над леглото. Беше почти невъзможно Танус да го е оставил току-така. Ланата едва ли не се беше сраснал с тялото му. Сега за всеки случай го прибрах на по-сигурно в скривалището, което бях изкопал под спалнята му. И понеже предпочитах да не се разхождам много-много из улиците по светло, прекарах целия следобед затворен в жилището на приятеля си, използвайки времето си да го почистя от праха и мръсотията.
	Когато се свечери, тихичко се измъкнах от къщата и слязох на брега. „Дъхът на Хор“ стоеше на котва на обичайното си място. По окаяния й външен вид можеше да се заключи, че е участвала в сражение. Носът й беше разкъртен, а в средата си беше обгорена.
	С известно чувство на гордост трябваше да отбележа, че Танус се е възползвал от идеята ми и е променил корпуса на кораба, така както го бях скицирал аз. Над самата ватерлиния, измежду гредите на носа се показваше страховитият метален рог. Беше доста олющен, по което съдех, че вече е имал случай да докаже силата си срещу корабите на червения самозванец.
	Но на палубата не виждах нито Танус, нито Кратас. На вахта беше един от по-младшите офицери, които познавах, но реших, че вместо да му се обаждам на него, ще е по-добре да пообиколя моряшките свърталища край пристанището.
	Явно вече никой не се съмняваше в нравствеността на жречеството, щом като навсякъде по кръчмите и публичните домове не само не се изненадваха от присъствието ми, но дори ме посрещаха като стар клиент. Най-сетне в едно от по-почтените заведения различих внушителната фигура на Кратас. Беше с група морски офицери, пиеше и играеше на зарове. Не посмях да го приближа. Седнах в другия край на претъпканата кръчма и само внимавах да не го изпусна от погледа си. През цялото време бях подложен на атаките на проститутки от двата пола, които в надеждата си да ме отведат със себе си из тъмните улички, постоянно смъкваха от цената си. Сякаш вместо да ги държи настрана, герданът от сини мъниста, издаващ по-особеното ми положение в обществото, ги привличаше още повече.
	Най-сетне Кратас стана от мястото си и като потупа сърдечно приятелите си, напусна заведението. С огромно облекчение и аз на свой ред се надигнах от стола и го последвах.
	— Какво си се закачил за мен, любимецо на боговете? — изсумтя презрително той, като усети, че го следвам по петите. — Злато ли търсиш или ти се ще да си поиграеш със задника ми?
	Защото напоследък педерастията се беше разпространила много сред жреците.
	— Ами по-скоро бих предпочел златото, Кратас — отговорих му, — защото в другото никакъв те няма.
	Той се закова на място и подозрително ме изгледа. Красивото му лице се бе позачервило от алкохола, а погледът му бе мътен.
	— Откъде ми знаеш името? — учуди се той и преди да си отворя устата, ме сграбчи за раменете, за да ме изтика пред един осветен вход. Свали перуката ми и на висок глас изруга:
	— Кълна се в космите на Сет, ама това си ти, Таита!
	— Ще ти бъда много задължен, ако не крещиш името ми. Не е необходимо всички наоколо да те чуят.
	Явно това го сепна, защото веднага си възвърна сериозността.
	— Да вървим! Ще отидем у нас.
	Щом се настанихме удобно в жилището му, Кратас извади отнякъде кана с бира и наля и на двамата.
	— Не си ли пил вече достатъчно? — попитах го.
	Той само се усмихна.
	— Ще разберем на сутринта. Хайде сега, Таита! Не се прави на строг с мен. Три седмици сме се бъхтили из жегата, за да се сражаваме с червения самозванец. Кълна се в милата Хапи, ама твоето чудо наистина върши страшна работа. Насякохме на трески поне двадесетина от корабите му, пращайки на дъното двеста-триста от ония главорези. Но въпреки всичко на поход се ожаднява, нали разбираш? През цялото това време сме пили само вода. Така че сега ще му сръбнем по една биричка, а ти няма да се сърдиш. Наздраве! — Вдигна той чашата си.
	Аз трябваше да си призная, че и на мен също ми се пие. Поздравих го и аз и на бърза ръка обърнах своята. Треснах с опразнената чаша върху масата и попитах:
	— А къде е Танус?
	При този въпрос Кратас мигом изтрезня.
	— Танус изчезна — отговори ми той, а аз го зяпнах с отворена уста.
	— Как така изчезнал? Какво искаш да кажеш с изчезнал? Нали сте се сражавали надолу по реката? Не ви ли води той?
	Младият мъж поклати глава.
	— Не. Него го няма. Потъна сякаш вдън земя. С хората ми претърсихме всяка улица, всяка къща в Тива. Но никъде не открихме и следа от него. Да си кажа право, Таита, тревожа се за него. Много се тревожа.
	— Кога го видя за последен път?
	— Два дни след сватбата на господарката Лострис. Вечерта, след като отплавахте към Елефантина. Опитах се да му вкарам малко разум в дебелата глава, но той не щеше и да чуе.
	— Какво каза?
	— Ами предаде ми командването на „Дъхът на Хор“.
	— Как ти го е предал? Той няма право.
	— Защо да няма? Нали му е връчен печатът на ястреба.
	Съгласих се.
	— А след това? Какво направи той?
	— Ами казах ти вече. Изчезна.
	Налях си още една бира и се замислих. Кратас се разходи до прозореца и се изпика навън. Урината му заплющя по улицата и някакъв минувач възмутено му се развика:
	— Внимавай къде пикаеш бе, свиньо!
	Кратас само се показа през прозореца и след като намекна нещо за строшени глави, онзи млъкна и си замина по пътя. Доволен от себе си, той се върна и седна на мястото си.
	— В какво настроение беше Танус, когато го видя последния път?
	— Ами в по-ужасно не съм го виждал. Надявам се и да не го видя пак. Кълнеше всички богове наред, естествено начело с фараона. Не подмина дори господарката Лострис. Нарече я „царска курва“.
	Не вярвах на ушите си. Това не можеше да го е казал моят Танус. Било е просто гласът на разбитата и безнадеждна любов.
	— Съжалявал, че фараонът не нареди да го удушат. Не, наистина беше в ужасно настроение и не знаех какво да му отговоря. Според мен и всеки на мое място би изпаднал в подобно състояние.
	— И това беше всичко? С нищо ли не намекна какво смята да прави занапред?
	Кратас отново поклати глава и напълни чашата си догоре.
	— А какво стана с печата на ястреба? — сетих се изведнъж.
	— Остави ми го на мен. Повече нямало да му трябва. Пазя го на галерата.
	— Ами с всички онези неща, които ги обсъждахме двамата с теб? Направи ли каквото ти казах?
	Той погледна гузно в чашата си и промърмори:
	— Започнах, но откакто Танус си замина, всичко ми се струва безсмислено. Освен това имахме много работа надолу по реката.
	— Не ти прилича, Кратас. Мислех, че мога да ти се доверя — укорих го аз като приятел. Установил съм, че с него повече подхожда да се направиш на разочарован, отколкото да му се развикаш. — Господарката Лострис много разчиташе на теб. Имаше ти пълно доверие. „Кратас — говореше тя — е силен и непоклатим като скала.“ Да, точно така се изрази.
	Явно хитрината ми успя. Както много други, и Кратас винаги е бил малко влюбен в господарката ми. Само да се спомене нещо за нея и той веднага ставаше друг човек.
	— Мътните те взели, Таита, караш ме да се чувствам като последния идиот…
	Не му отговорих, но често мълчанието е по-красноречиво от думите.
	— Какво толкова очаква господарката Лострис от мен?
	— Ами същото, което и аз ти заръчах, преди да замина за Елефантина.
	Той удари с все сила по масата.
	— Аз съм преди всичко войник. Не мога да изоставя задълженията си и да поведа половината си хора в някаква безнадеждна авантюра. Когато печатът беше у Танус, тогава беше друго…
	— А сега не е ли у теб? — напомних му.
	Той ме изгледа неразбиращо.
	— Но аз не мога да използвам без Танус…
	— Ами защо не? Сега ти го заместваш, винаги си бил най-верният му помощник… Пък и Танус лично ти е предал печата. Само ти знаеш какво да правиш с него. Е, добре, какво чакаш? Аз от своя страна ще направя всичко възможно да го открия и го върна. Но дотогава ти трябва да си готов. Задачата е тежка и много кръв има да се лее. Танус има нужда от теб. Не го изоставяй, не и втори път.
	Кратас почервеня от гняв при последните ми думи.
	— Ще съжаляваш за тези думи, тъй да знаеш! — закани ми се той.
	— Чудесно — отвърнах му. Винаги съм обичал смелите и честни мъже. Толкова лесно се оставят да ги излъжеш.


>

	Общо взето, нямах представа как ще изпълня обещанието си да открия Танус. Оставих Кратас да се оправя с махмурлука си и излязох из града поне да опитам. Обиколих всички места, в които навремето човек можеше да се сблъска с приятеля ми. Разпитвах къде ли не, давайки си сметка, че любопитството ми можеше да се стори някому подозрително. Колкото и умело да мислех, че съм се преобразил, винаги щеше да се намери кой да ме разпознае и издаде. Но на всяка цена трябваше да открия Танус. Нощта отдавна беше паднала, а аз продължавах да обикалям заспалите улици, докато и последните проститутки не започнаха да гонят пияните си клиенти.
	Утрото ме завари на брега на реката. Борех се отчаяно със съня и се чудех къде ли съм пропуснал да проверя. Изведнъж високо над мен се разнесе птичи крясък. Вдигнах глава нагоре и на фона на златистото небе пред очите ми се откроиха силуетите на ято диви гъски. При вида им неволно си спомних за отминалите времена, когато тримата с Танус и господарката Лострис по цели дни ловувахме патици из блатата.
	— Какъв съм глупак! — плеснах се по челото. — Ами, да, разбира се!
	По това време на деня улиците вече се пълнеха с шумна тълпа, в която всеки с всекиго се бута и с всеки се надвиква. Тива е най-големият град в света и никой негов жител не пилее времето си току-тъй. Някои ще надуват стъкло, други ще обработват злато и сребро, трети ще тъкат ленено сукно или просто ще си изхвърлят нечистотиите. Търговецът се пазари, адвокатът лъже, жрецът пее, а проститутката се навърта из ъглите и попоглежда минувачите. Това е най-вълнуващият град и съм сигурен, че никъде другаде животът не е тъй интересен. Затова и го обичам.
	Запроправях си път сред множеството. Трудно е да се опише врявата, която ме обграждаше. Из чаршията царствено се разхождаха богати купувачи и всички търговци се надпреварваха да им хвалят стоките си и да се пазарят за всяка дреболия. Въздухът беше изпълнен с всевъзможни миризми — на подправки, на плодове и зеленчуци, на месо и риба. Някои продаваха всичко прясно, но други се мъчеха да пробутат залежалата стока и вонята на развалените продукти бе непоносима. От всички страни мучаха крави или пък блееха кози, които не пропускаха да покрият улиците с изпражненията си. Хората не им отстъпваха и откритите канавки край къщите им отнасяха потоци нечистотии към майката-река.
	За момент се замислих дали да не си купя някое магаре. Сега беше най-горещото време в годината, а пътят до блатата беше уморителен. Спрях се да огледам животните. Но в крайна сметка се отказах — не само от икономия, но и от страх, че изляза ли извън града, веднага ще привлека вниманието на Свраките с охраненото си животно. На такава цена нищо чудно да забравят религиозните си скрупули. Затова се задоволих да купя само няколко шепи фурми, самун хляб, една хубава кожена торба, в която да ги сложа, и, разбира се, кратунка за вода. После поех по тесните улички и се насочих към портите на града.
	Тъкмо да изляза пред тях, когато тълпата пред мен се раздвижи. Отнякъде се показаха войници, които блъскаха наляво и надясно с дръжките на копията си, за да разпръснат тълпата. След тях вървяха шестима роби, които, подтичвайки, носеха на гръб голяма и красива носилка. Бях притиснат до някаква стена и макар добре да разбирах кой е начело на войниците и кой се вози в носилката, нямаше как да избягна срещата си с тях.
	За миг ме обзе паника. Расфер може би нямаше да ме разпознае под перуката, но знаех, че както и да се маскирам, никога не бих могъл да се скрия от погледа на господаря Интеф. Огледах се с надеждата все някъде да намеря прикритие. Близо до мен стоеше възрастна робиня с гърди, големи като амфори, и гръб на хипопотам. Пристъпих незабелязано няколко крачки встрани и се сгуших зад нея. Смъкнах перуката над очите си и чак тогава отново погледнах над рамото й.
	Въпреки всичките ми страхове, не можех да не изпитам професионална гордост, като гледах как толкова скоро след операцията си Расфер се е изправил на крака. Той водеше войниците срещу мен, но едва когато се изравнихме, забелязах как половината му лице се е стопило. Сякаш главата му е била от восък и някой е приближил до нея огън. Беше следствие от трепанацията, което и най-големият майстор понякога не може да избегне. Другата половина обаче си беше непокътната. Расфер винаги си е бил чудовищно грозен, но сега предполагам всяко дете би умряло от ужас, ако го погледнеше.
	Войниците минаха пред мен, а веднага след тях вървеше носилката. Изпод бродираните пердета се виждаше как господарят Интеф мързеливо се изтяга върху възглавници от чиста коприна, всяка от които струваше не по-малко от пет златни пръстена.
	Беше гладко избръснат, а косата му — навита на ситни къдрици. Върху прическата си беше сложил топчица ароматен пчелен восък, който се топеше на горещината и течеше по главата и врата му, охлаждайки приятно кожата. Едната му ръка, отрупана с пръстени, галеше безгрижно бедрото на някакъв мургав хубавец — явно нова придобивка, защото не го познавах.
	Сам се изненадах от безкрайната омраза, с която изгледах в този миг бившия си господар. Спомените за безбройните нещастия и унижения, които бях изпитал заради него, нахлуваха в съзнанието ми, но сред тях най-болезнен беше последният. Изпращайки ми кобрата, той бе заплашил и живота на господарката ми. И дори някой ден да му простя всичко останало, това няма да го забравя никога.
	Главата му бавно се извърна към мен, но преди очите му да срещнат моите, аз се приведох напред и се скрих зад грамадата пред мен. Скоро носилката изчезна надолу по тясната улица, но докато я изпращах с поглед, изведнъж усетих, че треперя толкова силно, колкото и след срещата си с кобрата.
	— Божествени Хоре, чуй молбата ми — прошепнах аз. — Нека не сетя миг покой, докато той не умре и не се яви пред господаря си Сет.
	След което се обърнах нататък и поех по пътя си.


>

	Беше времето на големите наводнения и обширни земи се губеха в прегръдката на Нил. Както всяка година, така и сега могъщата река вдъхваше животворната си сила на нивите ни, наторявайки ги с черната си тиня. Когато водите й се оттеглеха, за да се приберат в коритото си, на тяхно място отново щеше да се появи буйна зеленина, в която се крие самата душа на нашия Египет. А до следващия разлив на Нил плодородната почва и слънцето на три пъти щяха да ни дарят с жадуваната реколта.
	Между нивите се издигаха пясъчни диги, които едновременно усмиряваха прииждащата река и служеха за пътища. Именно по една от тях поех и аз. Така вървях на изток, докато не стигнах подножието на скалистите хълмове, след което свърнах на юг. По пътя си често се отбивах встрани от пътеката, за да обърна с крак някой по-голям камък, и така докато не намерих, каквото търсех. Прибрах го в торбата си и закрачих бодро напред.
	През цялото време не изпусках от поглед каменистите склонове вдясно от пътя, защото зад всяка скала можеше да дебнат разбойници. Тъкмо прекосявах една долчинка, когато съвсем отблизо чух някои да вика подире ми:
	— Моли се за мен, любимецо на боговете!
	Толкова бях напрегнат, че от страх извиках и дори подскочих.
	Точно над главата ми, на ръба на склона, седеше някакво пастирче. Навярно нямаше и десет години, но очите му бяха като на старец. Знаех, че Свраките често използват за съгледвачи деца. А това мърляво хлапе насреща ми изглеждаше твърде подходящо за целта. Косата му бе мазна, а на гърба си носеше дреха от лошо ощавена козя кожа, която смърдеше толкова силно, ме миризмата стигаше мак до мен. Детето ме огледа от главата до петите, за да ме оцени колко струвам, и отдалеч лакомите му очи заблестяха като на гарван.
	— Накъде си тръгнал, жрецо, и по каква работа? — попита момчето и в същото време наду малката си свирчица, с което най-вероятно даваше знак на някого, скрит сред скалите.
	Трябваше ми малко време да се окопитя, но и така гласът ми прозвуча леко задъхан:
	— Не си ли малко нахален, момчето ми? Какво ти влиза в работата кой съм и накъде съм тръгнал?
	Овчарчето веднага смени ролята си и ме замоли с жален глас:
	— Умирам от глад, твоя святост. Ей на, виж ме, нещастен сирак, оставен сам на произвола. Нямаш ли малко хляб в тази голяма торба да ми дадеш?
	— Изглеждаш ми добре охранен — опитах се да избягам от него, но то скочи на пътя и ме последва.
	— Дай да погледна в торбата ти — не ме оставяше момчето. — Моля те, дай ми нещо да ям! Бъди добър, господарю.
	— Добре, хлапако, щом толкова настояваш — съгласих се аз и извадих най-узрялата фурма от торбата си. Пастирчето посегна към нея, но аз затворих шепата си и щом я отворих, фурмата се беше превърнала в яркочервен скорпион. Той заплашително махаше с отровната си опашка и момчето изпищя от ужас, хуквайки нагоре по склона.
	Чак като стигна до края на долчинката, то се обърна и ми извика:
	— Ти не си жрец, а пустинен дух.
	Бързо направи знака за предпазване от злото и се изплю три пъти на земята, след което избяга и се скри сред скалите.
	Именно такъв скорпион търсих край пътеката. Разбира се, още щом го улових, откъснах отровния край на опашката му, след което го прибрах в торбата си с мисълта да го използвам при подобни нежелани срещи.
	Останалото го дължах на същия онзи стар роб, който ме беше научил да разчитам думите по движенията на устните. Освен всичко друго той ми показваше и разни хитрости, а една от тях беше да подменям всякакви предмети.
	Щом заизкачвах следващия хълм, се обърнах. Пастирчето стоеше на отсрещното възвишение, но вече не беше само. До него стояха и двама едри мъже. Тримата ме наблюдаваха, а момчето оживено жестикулираше. Като разбраха, че и аз ги гледам, всички се обърнаха на другата страна и се скриха зад билото на хълма. Съмнявах се, че ще посмеят да нападнат някакъв си дяволски жрец.
	Не след дълго и в далечината забелязах нещо да се движи. Заковах се на място и заслоних очите си с ръка, за да не ми блести слънцето. За мое успокоение насреща ми се задаваше малка и наглед безобидна групичка. Продължих предпазливо, за да я пресрещна, и щом непознатите приближиха, изведнъж ми се стори, че единият от тях е Танус. Водеше някакво магаре. Дребното животно носеше доста тежък товар. Освен големия самар на гърба му се беше качила и жена с дете, но това не му пречеше да върви в крак със стопанина си. Забелязах, че и на жената не й е никак леко, защото по големия й корем се познаваше, че чака дете. Зад нея върху магарето се поклащаше по-голямо момиче.
	За малко да извикам Танус по име и да се втурна насреща му, когато разбрах, че съм се припознал. Бях се заблудил от високата, плещеста фигура на мъжа, от гъвкавата му походка и златните къдрици над челото му. Явно присъствието ми го тревожеше, защото още отдалеч беше извадил меча си и не ме изпускаше от погледа си. Когато се разминавахме, той отклони магарето встрани и застана до ценния си товар.
	— Боговете да те благословят, добри човече — опитах се да изиграя ролята си на жрец, но в отговор непознатият само изсумтя и продължи да държи оръжието си насочено към мен. Никой никому нямаше доверие в Египет.
	— Не излагаш ли на опасност семейството си, като вървиш така сам по пътя? Трябваше за по-сигурно да тръгнеш с някои керван. Из хълмовете бродят всякакви разбойници.
	Наистина се тревожех за тези хора. Жената имаше благо изражение и ми изглеждаше свястна, докато момичето едва не се разплака при думите ми.
	— Върви си по пътя, жрецо! — махна с ръка мъжът. — Пази си съветите за онези, които имат нужда от тях.
	— Много си мил, господарю — тихо се обади жената. — Цяла седмица напразно чакахме да мине керван през Кена. Майка ми живее в Луксор и отиваме при нея да ми помогне при раждането.
	— Мълчи, жено! — сгълча я съпругът й. — Нямаме си работа с непознати, дори да са облечени като свещеници.
	Позамислих се дали не мога да им помогна с нещо. Като гледах дълбоките, тъмнозелени очи на момичето, не можех да не изпитам умиление. Но баща й дръпна рязко поводите на магарето и отмина нататък. Можех само да изпратя с поглед непознатите и да се надявам, че нищо зло няма да им се случи. „Не можеш да мислиш за всички — рекох си. — Нито да даваш съвети насила.“ И без повече да се обръщам, продължих пътя си.
	Отдавна беше превалило, когато най-сетне излязох над тресавището. Някъде долу, сред буйната зеленина се показваше и скалистото островче, на което се надявах да намеря приятеля си. Но дори от високото, където се намирах, не можех да различа колибата. Тя се гушеше сред тръстиките и понеже и покривът й беше от тръстика, отдалеч беше съвсем незабележима. Подскачайки от камък на камък, забързах надолу по пътеката, за да изляза на брега.
	Старата ни лодка още стоеше на мястото си. Беше пълна до половината с вода, която трябваше да изгреба, преди да се кача и да се оттласна навътре. Предпазливо си запроправях път сред гъстите тръстики. Прибереше ли се Нил в коритото си, до колибата можеше да се отиде и по суша, но сега, ако паднех от лодката, като нищо можех да се удавя.
	До колибата беше привързана друга лодка, доста по-здрава от моята. Притеглих се до нея и бързо се изкатерих по дървената стълба, за да погледна в колибата. Тя се състоеше от едно-единствено помещение, осветявано от широките пролуки в покрива. В Горен Египет никога не вали.
	Откакто двамата с Танус открихме изоставената колиба, никога не съм я виждал в такъв безпорядък. Дрехи, оръжия и кухненски съдове бяха разхвърлени по пода, сякаш в стаята е имало истинско сражение. Миришеше на пот и развалена храна, но особено нетърпима бе миризмата на вкиснало вино.
	В ъгъла две голи и мръсни тела се бяха проснали едно до друго върху още по-мръсното легло. Прекосих стаята, за да се уверя, че са живи, и в този момент жената силно изсумтя и се обърна на другата страна. Беше млада, с приятна фигура и пищни форми, а буйните къдрици под корема й представляваха предизвикателство за всеки мъж. Но дори и сега, докато си почиваше, лицето й бе намусено и не можех да я нарека красива. Без съмнение Танус я беше прибрал от пристанището.
	Винаги е бил човек с изтънчен вкус, а и не се сещам някога да е пиел. Това създание до него и изпразнените делви вино край стените говореха, че приятелят ми наистина е паднал, и то твърде ниско. Ако не бях сигурен, че е той, може би дори нямаше да го позная. От многото пиене лицето му беше подпухнало, а голяма част от него се губеше под гъста, неподдържана брада. Сигурно не се бе бръснал, откакто го видях за последен път.
	Жената се събуди. Очите й се спряха върху мен и само за миг скочи с котешка пъргавина от леглото, за да грабне камата, висяща над главата ми. Успях да я изпреваря и насочих оръжието срещу нея.
	— Махай се! — тихо й изсъсках. — Махай се, преди да съм те набучил на ножа.
	Тя събра набързо дрехите си и ги навлече, като през цялото време не преставаше да ми хвърля убийствени погледи.
	— Не ми е платил.
	— Сигурен съм, че вече си си взела предостатъчно — срязах я аз и й посочих с ножа вратата.
	— Беше ми обещал пет златни пръстена — започна да хленчи жената. — Повече от двадесет дни съм тук и всичко вършех: готвех, пазех къщата, обслужвах го като господар, а след като се натряскаше му бършех повръщаното. Трябва да си получа дължимото. Ако не ми платиш, няма да си тръгна…
	Сграбчих я за черната коса и я изблъсках през вратата. Без да я изпускам, с другата ръка притеглих към себе си по-разнебитената от двете лодки и натиках жената в нея. Щом проститутката се почувства в безопасност, от устата й забълваха такива гнусотии, че чак птиците се изплашиха и тревожно закръжиха над тръстиките.
	Прибрах се в колибата. Танус не беше помръднал. Проверих всички делви с вино — повечето бяха празни. Чудех се откъде ли е намерил толкова вино, но после ми мина през ум, че сигурно жената е ходила до Карнак, за да намери някой лодкар, който да го докара наведнъж. Като гледах празните съдове, имах чувството, че с толкова вино цялата дружина на Сините крокодили не би изтрезняла в продължение на месеци. Нищо чудно, че Танус беше в такова окаяно състояние.
	Седнах за малко край леглото му, опитвайки се да му вляза в положението. Явно, че целта му беше да се самоунищожи. Това можех да го разбера и не ми даваше сърце да го съдя за слабостта му. Любовта му към господарката ми беше толкова силна, че ако бях на негово място и на мен не би ми се живяло повече.
	Но и не можех да си затворя очите пред начина, по който той сам се подиграваше със себе си в желанието си да се откъсне завинаги от земните грижи. Все пак дори и сега вътрешно го оправдавах. Не беше единственият, който постъпваше така. Господарката ми също искаше да се самоубие. А нея я бях разбрал и й бях простил. Защо да не простя и на Танус? Въздъхнах дълбоко. Тези двама нещастни младежи бяха всичко, на което истински съм държал през живота си. После станах и се залових за работа.
	Известно време стоях надвесен над Танус, чудейки се дали да се държа грубо с него или не. Най-накрая го хванах за краката и започнах да го влача по пода на колибата. Той се поразбуди и ме наруга с пресипнал глас, но аз не му обърнах внимание. Стигнах до вратата и го блъснах навън. Той полетя с главата напред и цопна тежко в блатото, изпръсквайки всичко наоколо с вода. След малко се показа на повърхността и без да се е съвзел още от пиянството си, започна да размахва ръце, мъчейки се да стъпи на дъното.
	Тогава и аз скочих във водата, сграбчих го за косата и го натиснах. В началото Танус почти не се съпротивляваше и ми беше лесно да го задържа така. После обаче инстинктът му за самосъхранение заговори и като насъбра някогашната си сила, той така здраво ме разтърси, че изхвръкнах от водата и като прекършена клонка полетях назад.
	Танус изскочи над повърхността и шумно си пое въздух, като в същото време раздаваше удари наляво и надясно, опитвайки се да докопа невидимия си нападател. С тези си удари можеше да убие дори хипопотам и затова предпочетох да се отдалеча на безопасно разстояние.
	Приятелят ми зашляпа из водата и заслепен от косата си, се отпусна на дървената стълба. Беше нагълтал толкова вода, че сега се давеше в болезнена кашлица. За миг дори се уплаших, да не би да съм прекалил с лечението си. Тъкмо се канех да му се притека на помощ, когато той отвори широко уста и започна да повръща вода и вино.
	Остана известно време върху стълбата, опитвайки се да успокои дишането си, след това отново повърна. Аз се бях вкопчил за един от коловете на къщурката и използвах момента най-сетне да му заговоря:
	— Как ще се гордее с теб господарката Лострис, ако те види!
	Той се огледа и най-накрая успя да ме разпознае изпод мокрите кичури коса.
	— Проклет да си, Таита! Ти ли се опита да ме удавиш? Идиот такъв, щях да те убия.
	— Като ти гледам исполинската сила, най-много да строшиш някоя кана вино. Погледни се само на какво си заприличал! — отвърнах му аз и влязох вътре, оставяйки го да си говори сам в блатото. Все някой трябваше да изчисти всичката мръсотия в колибата.
	По някое време Танус се изкатери по стълбата и седна засрамено пред вратата. Аз обаче продължих работата си, без да му обръщам внимание. Най-накрая на него му дотегна да мълчи и шумно се провикна:
	— Как си, стари приятелю? Липсваше ми.
	— И ти ни липсваше, ама кой ни пита? Как постъпи с Кратас например? Оставил си го сам да командва сраженията по реката. Ами господарката Лострис? По цял ден говори за теб и се мъчи да ти бъде вярна. Чудя се какво ли би казала, ако видеше тази хубостница, която изхвърлих от леглото ти.
	Той изръмжа и ме изгледа едва ли не с омраза.
	— Таита, да не съм чул името на господарката ти. Неприятно ми е да си спомням за нея…
	— Затова побързай да отвориш още някоя делва вино!
	— Вече съм я загубил завинаги. Какво очакваш да направя?
	— Да запазиш вяра и сила на духа, така както ги е запазила тя.
	Той ме изгледа внимателно.
	— Кажи ми нещо за нея, Таита. Как е тя? Сеща ли се за мен?
	— И още как — изсумтях аз недоволно. — Почти не мисли за друго. Готви се за деня, когато ще се събере отново с теб.
	— Само дето това няма да стане никога. Вече съм я загубил завинаги и повече не ми се живее.
	— Ами добре тогава! — ядосах се аз и като го прескочих, излязох от колибата и седнах в лодката. — Нямам аз време за губене. Ще кажа на господарката си, че дори не си пожелал да чуеш посланието й.
	— Чакай, Таита! — извика той подире ми. — Върни се!
	— Защо? Нали искаш да се самоубиеш? Ами хайде, направи го. По някое време ще пратя балсаматорите да се погрижат за тялото ти.
	Той се усмихна смутено.
	— Добре, държа се като глупак. От пиенето главата ми съвсем се е размътила. Хайде, върни се! Моля те! Искам да чуя какво ми праща Лострис.
	Направих възможно най-киселата си физиономия, но благоволих да се върна в колибата.
	— Господарката ми нареди да ти предам, че любовта й към теб е останала непокътната въпреки всичко, което е била принудена да върши. Тя винаги е била и ще си остане твоя жена.
	— Кълна се в боговете, тя ме прави за срам!
	— Не. Ти сам се правиш.
	Той грабна ножницата, която висеше над леглото, извади меча си и обхванат от дива ярост, започна да удря с него по амфорите край стената. Те се разхвърчаха на парчета, а виното се изливаше на пода, преди да протече през пролуките между дъските.
	Най-накрая Танус се спря и се върна при мен. Като го гледах, не можах да се сдържа и язвително му се изсмях:
	— Ама погледни се! Уморяваш се като престарял жрец, който никога не е хващал оръжие…
	— Престани, Таита! Достатъчно. Да не си посмял повече да ми се смееш, защото ще съжаляваш.
	Беше започнал истински да се ядосва, а точно това ми беше целта. Обидите, които слушаше от мен, можеха само да му вдъхнат повече твърдост.
	— Господарката ми смята, че ще е най-добре да отговориш на предизвикателството на фараона, така че след пет години, когато тя се освободи, ти да си още сред нас и да живееш с чест.
	Сега вече го стреснах.
	— Пет години? Какво искаш да кажеш, Таита? Дали наистина нашето страдание ще има край?
	Отговорих му кратко и ясно:
	— Гледах в бъдещето на фараона. До пет години той ще умре.
	Моят приятел ме погледна с широко отворени очи и само за няколко секунди лицето му смени поне стотина пъти изражението си. Танус така и не се научи да прикрива чувствата си.
	— Гледал си му в бъдещето! — промълви той най-сетне. — С плочките, нали?
	Отначало не вярваше в пророческите ми способности и винаги ми се смееше, когато отворех дума за плочките. Но след като имаше доста случаи да се увери в истинността на моите видения, накрая промени изцяло отношението си към тях.
	— Способен ли си да изчакаш? — попитах го. — Господарката ми се кълне, че ако трябва, ще те чака цяла вечност. А ти няма ли да изтърпиш няколко години заради нея?
	— Заклела се е, че ще ме чака? — не вярваше Танус.
	— Цяла вечност — повторих и за миг се уплаших той да не вземе да се разплаче. Не бих понесъл мъж като него да бъде победен от чувствата си и затова веднага смених темата: — Не искаш ли да чуеш точно какво видях?
	— Да, разбира се, че искам! — съгласи се на драго сърце той, преглъщайки сълзите си.
	Двамата се разговорихме и понеже имахме много неща да си кажем, така и не разбрахме нито кога се стъмни, нито кога отново се развидели.
	Разказах на приятеля си всичко онова, което бях споделил и с господарката Лострис. Не пропуснах и най-малката подробност. Докато му обяснявах как господарят Пианки е бил съсипван ден след ден от скрития си враг, той не можеше да се сдържи на едно място, крачеше неспокойно, като размахваше юмруци и сипеше безброй закани. А на сутринта с радост видях, че пред мен стои не онзи жалък пияница от предния ден, а истинският смел и решителен Танус — такъв какъвто винаги съм го познавал.
	— Тогава да се заемаме още отсега с плана ти — заяви той, — защото по всичко изглежда той е най-правилният!
	Скочи на крака и препаса меча си. Съветвах го все пак да почака малко и да си почине след толкова месеци, прекарани в пиянство, но той не щеше да чуе и повтаряше непрекъснато:
	— Трябва да се върнем в Карнак незабавно! Кратас ни чака. А желанието ми да отмъстя за баща си и да видя отново своята любима е толкова силно, че жив ще изгоря, ако не го изпълня.


>

	Напуснахме блатото и тичешком поехме по каменистата пътека към Карнак. Водеше Танус, а аз гледах да не изоставам. Щом слънцето се показа над хоризонта, гърбът на приятеля ми се обля в пот, сякаш тялото му искаше да се освободи от изпитото вино. Но въпреки че едва си поемаше дъх от умора, той не спираше; не желаеше дори да забави крачка, като не обръщаше внимание на убийствената жега, идваща откъм пустинята.
	Спря се едва когато му извиках. Заковахме се на място и се загледахме напред. Във въздуха кръжаха птици, които бях забелязал отдалеч.
	— Лешояди! — задъхано възкликна Танус.
	— Намерили са някаква мърша сред скалите.
	Той извади меча си от ножницата и предпазливо продължихме нататък.
	Натъкнахме се първо на мъжа. С меча си Танус разгони лешоядите, скупчили се около трупа, и двамата се надвесихме над мъртвеца. По русите къдрици можех да позная, че е същият човек, с когото предния ден се бях разминал по пътеката. От лицето му не беше останало нищо, тъй като нещастникът беше паднал по гръб и лешоядите го бяха изкълвали. Бяха изболи очите му и сега само празните им орбити зееха към небето. Оголеният череп на мъртвеца сякаш се смееше на суетата на краткото ни земно съществуване. Танус го обърна и пред очите ни се показаха смъртоносните рани на гърба му. Поне десетина пъти го бяха наръгали между ребрата.
	— Който и да е бил, свършил си е добре работата — отбеляза приятелят ми, на когото като на истински войник смъртта не правеше особено впечатление.
	Обиколих скалите наоколо, и зад една от тях открих и трупа на жената, нападнат от цял облак мухи. Тези насекоми сякаш са творение на самата горещина. Явно след като са я изнасилили, жената е родила. Дори не са си направили труда да я убият и тя с последни сили е прегърнала новороденото, за да го защити от лешоядите. Така и я намерих.
	Продължих нататък и отново мухите ми показаха къде е било завлечено момичето. Над нея поне някой се беше смилил, прерязвайки й гърлото, вместо да я остави да кърви.
	Някаква муха кацна върху устните ми. Пропъдих я с ръка и в същия момент заплаках. Като ме чу, Танус бързо дотича.
	— Познаваше ли ги? — попита той.
	Кимнах с глава и му обясних:
	— Срещнах ги вчера на пътя. Опитах се да ги преду… — не можах да довърша. Нещо беше заседнало в гърлото ми. Поех дълбоко дъх, преглътнах сълзите си и след малко продължих: — Имаха магаре. Сигурно затова Свраките са ги нападнали.
	Приятелят ми нищо не каза. Само по каменното му изражение можех да съдя, че гледката на убитото момиче също го е потресла. Той огледа скалите наоколо и като ми викна да го последвам, хукна към пустинята.
	— Танус! — изкрещях подире му аз. — Кратас ни чака…
	Но той не се обърна и на мен не ми оставаше друго, освен да се затичам след него. Настигнах го чак когато следите на магарето свършваха и той не знаеше накъде да продължи. Най-накрая пое право напред, без да обръща внимание на думите ми.
	— Аз имам повече причини да съчувствам на убитите — опитвах се да го убедя. — Но това твоето си е чиста лудост. Кратас ни чака. Нямаме време за губене…
	Без дори да ме погледне, Танус грубо ме прекъсна:
	— На колко години беше това дете? Май нямаше и десет, а? Аз винаги имам време да раздавам справедливост, когато имат нужда от нея.
	И продължи напред. Лицето му излъчваше омраза и желание за мъст. Явно беше, че това отново е предишният Танус и е безполезно да споря с него.
	Мен също не ме напускаше мисълта за убитото момиченце. Догоних приятеля си и двамата продължихме заедно по пътеката. Дори ми се струваше, че така бягаме още по-бързо.
	С Танус сме ходили на лов за антилопи и дори за лъвове, така че и двамата бяхме овладели до съвършенство умението да преследваме. Двамата се разбирахме добре и сега, докато тичахме по магарешките стъпки, само с жест отбелязвахме всяка промяна в посоката им. Скоро се озовахме на камениста пътечка, която водеше на изток, навътре в пустинята. Разбойниците бяха поели по нея и с това само улесняваха задачата ни.
	Наближаваше пладне, а водата в кратунките ни се бе свършила. Най-сетне в далечината забелязахме злосторниците. Бяха петима и водеха със себе си магарето. Явно смятаха, че в пустинята никой няма да ги преследва, и затова дори не си правеха труда да се оглеждат назад.
	Танус ме дръпна зад една скала, за да си починем след дългото тичане, и ми прошепна:
	— Ще ги заобиколим. Искам да ги видя в лице.
	Отдъхнахме и приятелят ми навлезе сред пясъците, за да заобиколи пътеката отдалеч. Лесно изпреварихме Свраките и като ги оставихме далеч зад себе си, отново излязохме на пътеката. С набитото си око Танус веднага откри къде ще е най-удобно да ги причакаме.
	Скоро дочухме, че разбойниците идват. Копитата на магарето шумно чаткаха по камъните, а мъжете пееха на висок глас. Докато ги очаквахме, се уверих, че съм сторил добре да не се отделям нито за миг от приятеля си. Предстоеше ни среща с най-кръвожадните типове, които някога съм виждал, и какво ли щях да правя, ако бях сам, въоръжен единствено с малката си кама?
	Точно пред нас едрият, брадат бедуин, който по всичко изглеждаше, че е главатарят им, се спря и нареди на хората си да свалят меха с вода от гърба на магарето. Пи пръв, а след това даде и на останалите. Като ги гледах, започнах да преглъщам.
	— Виж, кръвта на жените още е по дрехите им — посочи Танус. — Ах, защо не е с мен Ланата, да им надупча коремите, че да протекат като пробити мехове.
	Той сложа ръка на рамото ми.
	— Ще чакаш да изскоча пръв. Не искам никакви геройства.
	Кимнах му в знак, че съм разбрал. И без това смятах да постъпя точно така.
	Свраките окачиха отново меха върху магарето и продължиха по пътя си. Минаха покрай скалата, зад която бяхме ние. И петимата бяха въоръжени до зъби. Отпред вървеше бедуинът. Носеше меча си преметнат на гърба, но така, че да може всеки момент да се пресегне през лявото си рамо. На главата си носеше вълнена качулка, за да се пази от слънцето, но това му пречеше да вижда добре и докато минаваше покрай нас, не ни забеляза.
	Зад него вървяха други двама и единият водеше магарето за поводите. Останалите се тътреха зад животното и се препираха за златото на убитата жена. Всички бяха прибрали оръжията си; само тези, който бяха най-отзад, държаха късите си копия.
	Танус ги остави да минат, после безшумно се надигна и се промъкна зад гърба на последните. Приличаше на леопард, излязъл да се поразходи. Само след секунда застана зад единия от разбойниците и със замах отсече главата му.
	Въпреки намерението си да помогна на Танус кой знае защо тъй и не помръднах от прикритието. Пред себе си се оправдавах, че така поне няма да му преча.
	Никога досега не бях го виждал да убива човек. Знаех, че често му се е налагало да го върши, но пак бях стъписан от лекотата, с която той се разправи с двамата мъже. При първия удар главата на жертвата му подскочи във въздуха като заек, подгонен от дупката си, а тялото — и в това мога да се закълна! — направи още една крачка, преди коленете му да се подгънат. После мечът на Танус описа окръжност в обратна посока и той отсече главата и на другия разбойник. От врата бликна кръв като фонтан, обезглавеният труп се свлече надолу, а при падането си на земята черепът изкънтя като кратуна.
	Странните шумове стреснаха останалите трима и те светкавично се обърнаха. За миг сякаш не можеха да повярват на очите си. Но бързо се окопитиха, извадиха мечовете и се втурнаха срещу приятеля ми. Той смело се хвърли в атака, разделяйки ги един от друг. Обърна се към този, който беше останал сам, и с острието на меча си го удари в гърдите. Мъжът изкрещя от болка и се отдръпна. Преди обаче Танус да се разправи с него, другите двама го нападнаха в гръб. Приятелят ми се извъртя тъкмо навреме, за да протегне меч и да се предпази от ударите им. Понеже владееше по-добре оръжието, не му беше особено трудно да държи и двамата на разстояние, изненадвайки ги от време на време с някой удар. Но скоро раненият се съвзе и също го нападна.
	— Зад теб! — извиках и в последния момент Танус успя да се освободи от двамата пред себе си, за да отговори на удара му. Най-сетне усети, че ще трябва да отстъпи. Обкръжен от две страни, той не би могъл да се справи с противника и затова започна да се измъква, развъртвайки майсторски меча. Толкова бързо го движеше, че сякаш се обграждаше с невидима стена, която мечовете на враговете му не можеха да пробият.
	Но в един момент си дадох сметка, че Танус се уморява. От горещината и напрежението бе плувнал в пот, а болезнените гримаси издаваха нечовешките му усилия да възпира противниковите атаки. Дългите месеци на разврат и пиянство си бяха казали своето.
	При следващия удар на брадатия бедуин Танус залитна назад и се опря на скалата до пътеката. Аз стоях от другата страна на пътя и безпомощно наблюдавах. Разбойниците сякаш не сещаха умора. Водени от бедуина, те не преставаха да вият като подивели кучета, а ръката на Танус не бе толкова бърза и ударът й отслабваше.
	Чак тогава забелязах, че единият от обезглавените разбойници бе изпуснал копието си насред пътеката. Давах си сметка, че ако не направя нещо веднага, приятелят ми ще бъде насечен на парчета. Затова събрах колкото смелост имах и изпълзях от скривалището си. В желанието си да се разправят по-бързо с опасния противник Свраките бяха забравили за мен. Незабелязано се промъкнах до копието и го вдигнах от земята. Щом усетих между пръстите си хладния метал, сякаш се превърнах в съвсем друг човек.
	От тримата разбойници най-опасен беше бедуинът, а и аз бях най-близо до него. Беше с гръб към мене и вниманието му беше насочено към Танус. Необходимо ми бе просто да насоча копието си към него и да го набуча.
	Знам, че там, където са бъбреците, човешкото тяло е най-уязвимо. С познанията ми по анатомия не ми беше никак трудно да улуча мястото. Пронизах разбойника точно на пръст встрани от гръбначния стълб. Копието потъна дълбоко в десния бъбрек, разрязвайки го с хирургическа точност. При удара главатарят застина. Аз обаче развъртях широкото острие из раната, както ме беше учил Танус, за да не оставя на врага си никакви шансове за спасение. Мечът на разбойника се изплъзна от ръката му и той нададе такъв пронизителен писък, че другарите му неволно се обърнаха и позволиха на Танус да се измъкне от капана им.
	Още с първия си удар той прободе единия от тях право в гърдите. Преди да е изтеглил обратно оръжието си от трупа на убития, последният оцелял от бандата с всички сили хукна сред пясъците.
	Приятелят ми се затича подире му, но направи само няколко крачки и се спря задъхан.
	— Нямам вече сили. След него, Таита, не оставяй гадната твар да се измъкне.
	На света рядко са се раждали хора, които да бягат по-бързо от мен. Притиснах с крак убития бедуин, за да извадя копието си от тялото му, и се втурнах след бягащия.
	Настигнах го бързо. Толкова бяха безшумни стъпките ми, че той дори не разбра как го приближавам. С копието си пронизах ахилесовото му сухожилие и го повалих на земята. Мечът излетя от ръката му. Нещастникът лежеше и крещеше от ужас, ритайки във въздуха с крака. Обзет от непознато, садистично удоволствие, аз заподскачах около него, бодейки го с копието, така че да ми застане по-удобно за последния удар.
	— Коя от жените ти хареса повече? — питах и в същия миг забих оръжието си в бедрото му. — Майката с големия корем или момиченцето? Не ти ли беше прекалено тясна?
	— Милост, милост! — пищеше разбойникът. — Нищо не съм направил. Другите бяха. Не ме убивай!
	— По дрехите ти има засъхнала кръв — отсякох аз и го набучих в корема, но не смъртоносно. — Така ли крещеше детето, както ти сега?
	Той се сви на кълбо, за да си защити корема, и оголи гърба си. Ударих го в гръбначния стълб, точно между два от прешлените. Това го парализира. Тогава аз се дръпнах встрани.
	— Много добре — изсъсках му. — Искаше да не те убия, ами няма да те убия. Малко ти е да умреш!
	Обърнах се и си тръгнах. Раненият запълзя след мен, влачейки парализираните си крака, както рибарите — мрежите си пълни с риба, но след няколко метра силите му изневериха, той се отпусна на земята и отчаяно захленчи. До вечерта слънцето все щеше да го убие с безмилостните си лъчи.
	Като се върнах при него, приятелят ми ме изгледа.
	— Никога не съм подозирал какъв дивак живее у теб — поклати той глава. — Винаги ще ме изненадаш с нещо.
	Свали меха с вода от гърба на магарето и ми го подаде. Аз обаче му направих знак да пие пръв.
	— Имаш повече нужда от мен — рекох му.
	Очите му се притвориха с наслада, докато на големи глътки пиеше благотворната течност. После пое дълбоко дъх и заяви:
	— Кълна се в милата Изида, ти се оказа прав. Станал съм като жена. Малко да поразмахам меча и се уморявам.
	После огледа труповете и със задоволство отбеляза:
	— Е, започваме да се справяме с фараоновата заповед.
	— Там е работата, че се справяме твърде зле — възразих. Той се намръщи, а аз продължих: — Трябваше да хванем поне един от разбойниците жив, за да ни заведе до свърталището на Свраките. Защото вече и онзи там — посочих аз към умиращия сред скалите, — няма да ни свърши работа. Аз съм виновен. Позволих на гнева да ме води. Но повече тази грешка няма да се повтори.
	Към средата на пътя започнах да се разкайвам за постъпката си с негодника.
	— Все пак и той беше човек като нас.
	Обаче Танус изсумтя:
	— Това беше едно животно, един мръсен чакал, който си получи заслуженото. Не го жали! Забрави го. По-добре ми кажи защо толкова държиш да се върнем при избитото семейство, вместо да продължим направо към лагера на Кратас.
	— Трябва ми тялото на мъжа.
	Едва когато стигнахме до обезобразения труп, обясних на приятеля си какво имам предвид. Мъртвецът беше започнал да се разлага и наоколо се носеше тежка смрад. Но пък и лешоядите се бяха погрижили да оставят съвсем малко месо върху скелета.
	— Погледни му косата — рекох на приятеля си. — Случайно да познаваш друг с такива къдрици?
	За миг той ме изгледа учудено, но после се усмихна и погали русата си коса.
	— Помогни ми да го натоварим на магарето — наредих му аз. — Кратас ще го отнесе в Карнак, където ще го балсамират. Ще заплатим погребението му и на гробницата ще напишем твоето име. Още утре, при залез-слънце, населението на Тива ще научи, че Танус господарят Хараб е загинал в пустинята и лешоядите почти са го изяли.
	— Ами ако чуе Лострис… — уплаши се той.
	— Ще й пиша. Но мисля, че дори и господарката ми да се разтревожи, това няма да има голямо значение. Важното е другите да помислят, че си умрял.


>

	Кратас се беше разположил на лагер в първия оазис по пътя на керваните към Червено море, на по-малко от ден път от Карнак. Беше взел със себе си сто души от гвардията на Сините крокодили, грижливо подбрани лично от него, както му бях заръчал. Двамата с Танус пристигнахме в лагера късно през нощта. Пътят беше дълъг и изтощителен и затова първата ни работа беше да се проснем край огъня и да се наспим.
	При изгрев-слънце приятелят ми вече беше на крак и разговаряше с хората си. Отдалеч можеше да се види с каква радост го посрещат. Офицерите го прегръщаха, а войниците го поздравяваха и щастливо се усмихваха, щом той се обърнеше към всеки от тях по име.
	На закуска Танус нареди на Кратас да отнесе разлагащото се тяло на мъжа в Карнак, където да му уреди подходящо погребение и да се погрижи мълвата за мнимата му смърт да обиколи цяла Тива. Аз предадох на Кратас писмо, което по доверен пратеник трябваше да стигне до господарката Лострис в Елефантина. Той подбра десетима от войниците си и заедно с магарето и вонящия му товар се приготви да потегли към Карнак.
	— Гледай да ни настигнеш по пътя към морето. Ако не успееш, ще те чакаме в оазиса Гебел Нагара — извика подире му Танус, докато групата се отдалечаваше от лагера. — И да не забравиш на връщане да ми донесеш Ланата!


>

	Щом Кратас и хората му се скриха от погледа ни, Танус се разпореди останалите също да се приготвят за път. Щяхме да поемем в обратната посока — по пътя на керваните към морето.
	Пътят между Нил и Червено море е дълъг и тежък. На един голям и лошо организиран керван ще са му нужни двадесет дни, за да го измине. Но приятелят ми не ни даваше миг почивка и само за четири дни стигнахме. В началото двамата с него бяхме най-зле подготвени за подобно изпитание. Но когато пристигнахме в Гебел Нагара, Танус вече се беше освободил от всички излишни килограми, а отровата от изпитите делви вино се беше изпарила с потта, изляла се от тялото му.
	Колкото до мен, за пръв път ми се случваше да правя подобен преход като обикновен войник. През първите дни мислех, че няма да понеса жаждата, мускулната треска и болките в краката. Сега разбирах през какво трябва да премине „Ка“-то на човек, за да достигне подземния свят. Все пак гордостта не ми позволяваше да изоставам, пък и знаех, че в пустинята това би означавало сигурна смърт. Когато свикнах с несгодите на пътя, със задоволство установих, че ми става все по-лесно да вървя редом с останалите.
	По пътя се разминахме с два големи кервана, отправили се към Нил. Магаретата се превиваха под огромните товари, пазени от въоръжени до зъби мъже. Само силата на тези наемници можеше да предпази керваните от нападенията на Свраките. Е, имаше и друг начин — търговците да заплатят тлъстите суми, които разбойниците искаха от тях, за да ги оставят необезпокоявани.
	При срещите ни с керваните Танус неизменно покриваше лицето и златните си къдрици с вълнения си шал, за да не бъде разпознат. Той трудно можеше да бъде сбъркан с друг и само някой да споменеше в Карнак, че го е срещнал, и опитът ни да го представим за мъртъв би отишъл на вятъра. Затова изобщо не отвръщахме на поздравите на пътуващите търговии, ами ги отминавахме, без да продумаме, без дори да ги погледнем.
	Бяхме на един ден път от морския бряг, когато свърнахме от големия път и продължихме на юг по една стара и забравена пътека, която един приятел бедуин ми беше показал преди години. Някъде по този стар път се намираха и кладенците на Гебел Нагара. Почти никой не ги знаеше и затова рядко се случваше човешки крак да стъпи тук, разбира се, като изключим бедуините и пустинните разбойници, но пък тях можеш ли да ги наречеш хора?
	Докато стигнем кладенците, бях отслабнал, но в същото време и укрепнах физически. Нямах огледало да видя дали не съм станал още по-красив. Всъщност като усещах как вътрешно преливам от здраве и сила, дори не се съмнявах в това, но ми се щеше малко да се полюбувам на образа си. Външният ми вид скоро ми спечели и почитатели. Вечерта край огъня доста войничета ми хвърляха похотливи погледи, а някои направо се опитваха да флиртуват с мен. Уви, развалата, обхванала обществото ни, не беше подминала и войниците. По цяла нощ не изпусках дръжката на ножа си и най-накрая трябваше да набода в корема един нежелан гост, за да внуша повече респект у скучаещите мъже. След този случай никои не ми досаждаше.
	Дори когато стигнахме оазиса, Танус почти не ни остави да почиваме. Докато чакахме Кратас да ни настигне, през цялото време се упражнявахме с мечовете или се състезавахме по стрелба с лък, борба и бягане. Със задоволство установих, че при подбирането на хората Кратас се е съобразил изцяло с изискванията ми. В отряда ни нямаше нито един от онези едри мъжаги, с които човек има навика да свързва армията. С изключение на моя приятел всички бяха дребни и пъргави — точно такива, каквито ми бяха необходими, за да осъществя плана си.
	Кратас дойде само два дни след нас. Оказа се, че се е придвижил по-бързо от нас. Обаче Танус недоволстваше.
	— Какво те задържа толкова? Да не би да си срещнал някоя неземна хубавица?
	— Носех две много тежки неща — отвърна му Кратас, докато се прегръщаха. — Твоят лък и печата на ястреба. Радвам се, че ще ме освободиш и от двете.
	Той подаде оръжието и керамичната статуетка на приятеля си, радостен, че отново са заедно.
	Танус веднага грабна Ланата и отиде в пустинята. Придружих го и издебнахме стадо газели. С удоволствие следях как той се цели с огромния си лък по малките, пъргави създания, хукнали на всички посоки из долината, и как поваля една дузина от тях в движение с точно толкова стрели. Вечерта, докато си похапвахме печено месо и дробчета, обсъдихме бъдещите си планове.
	Призори той повери командването на Кратас и двамата поехме сами към брега. До рибарското селце, което имахме за цел, беше само половин ден път и още по пладне изкачихме последната дюна, за да се разкрие пред нас морето в целия си блясък. От мястото си ясно можехме да различим черните контури на кораловите рифове, които като с нож разсичаха тюркоазените води.
	Щом влязохме в селото, той веднага поиска да му се яви старейшината. И гласът, и видът му подсказваха, че е голям господар, затова старецът дотича веднага да види с какво може да му угоди. Танус му показа печата на ястреба и човекът се хвърли в краката му, сякаш пред него беше застанал самият фараон. И толкова силно заудря главата си в земята, че чак се уплаших да не се нарани. Помогнах му да се изправи и той ни заведе в най-хубавата къща в селото — собствената му мръсна колиба, от която трябваше да изхвърли цялото си домочадие, за да има къде да седнем.
	Гостоприемният домакин ни нагости, след което двамата с Танус отидохме на брега. Краката ни стъпваха по най-ослепителния пясък, който някога съм виждал, но ние побързахме да се потопим в топлите води, за да се измием от потта и праха на пустинята. Пред нас заливът беше затворен от назъбените коралови рифове, вървящи успоредно на брега; зад гърба ни се издигаха непристъпни планини, лишени от всякаква зеленина, които опираха чак в искрящото синьо небе.
	Морето, планините и небето се съчетаваха във величествена гледка, но уви, не ми остана време да им се насладя, защото скоро откъм морето се зададе малката рибарска флотилия. Пет изкорубени лодчици с платна от палмови листа се промъкнаха между рифовете и наближиха брега. Толкова бяха натоварени с хора, че се страхувах да не потънат.
	Винаги съм изпитвал някакво страхопочитание пред безграничната щедрост на боговете и всевъзможните форми, които тя може да приеме. Затова, когато рибарите изхвърлиха на брега купищата риба, блестящи на слънчевите лъчи с цветовете на дъгата, аз веднага се завъртях около тях и започнах да ги разпитвам за всички видове, които се показваха пред очите ми. Жалко, че нямах със себе си нищо, на което да запиша чутото.
	Щом лодките бяха разтоварени, аз скочих в една от тях и запушвайки нос пред непоносимата воня на риба, докато малкият платноход излизаше от кораловия залив, махнах за довиждане на Танус. Той трябваше да остане в селото, докато се върна с всичко нужно за следващия етап от плана ми. Не исках да го разпознаят там, където отивах. Задачата му сега беше да държи под око рибарското село и да не позволи на никого да влезе във връзка със Свраките в пустинята и да им съобщи за господаря със златните коси и печата на ястреба.
	Скоро вълните подхванаха лодката ни и докато тя гордо надигаше нос над пенестите им гребени, кормчията пое право на север, покрай сивия, пустинен бряг. Пътят не беше дълъг и още по здрач платноходът ни навлезе в спокойните води на пристанището на Сафага.


>

	Хиляда години откакто Сафага е отправна точка за всички египетски търговци, тръгнали за страните на изтока. И сега от малката ни лодка можех да различа на хоризонта силуетите на далеч по-големи съдове, с които се осъществяваше връзката между страната ни и арабските пристанища.
	Когато слязох на брега, вече се беше стъмнило и като че ли никой не забеляза пристигането ми. По поръчение на господаря Интеф бях посещавал често града, така че го познавах добре и не ми беше трудно да се оправя из тесните му улички. По това време те бяха пусти и само от кръчмите долиташе весела глъч. С бърза крачка се отправих към дома на търговеца Тиамат. Той беше богат човек, домът му беше най-големият в целия град и пред вратата му пазеше въоръжен роб.
	— Кажи на господаря си, че е дошъл лекарят от Карнак, който навремето спаси крака му — наредих му аз и след миг на вратата се показа самият домакин да ме посрещне. Явно жреческото ми облекло доста го изненада, но за щастие той с нищо не се издаде, нито пък спомена името ми пред роба. Заведе ме в оградения си двор и едва тогава си позволи да възкликне:
	— Ама наистина ли си ти, Таита? Чух, че Свраките са те убили край Елефантина.
	Тиамат беше представителен мъж на средна възраст с открито, интелигентно лице и остър ум. Преди няколко години го бяха докарали на носилка. Свраките били нападнали и разграбили кервана му. Понеже го сметнали за мъртъв, го оставили да лежи край пътя, където го открили пътуващи търговци. С моя помощ се възстанови, дори успях да спася крака му, започнал да гангренясва. Но оттогава накуцваше.
	— Радвам се, че малко преждевременно са те писали мъртъв — засмя се и плесна с ръце.
	От къщата излязоха роби, които ми поднесоха чаша студен шербет и табла с фурми и смокини.
	Поговорихме си и Тиамат тихо ме попита:
	— Може би имаш нужда от нещо? Какво мога да направя за теб? Знаеш, че ти дължа живота си. Моят дом е и твой дом. Всичко, което имам, е твое.
	— По царска работа съм — казах му и извадих печата на ястреба изпод туниката си.
	— Да, това наистина е печатът на фараона, но нямаше нужда да ми го показваш. Само кажи какво искаш. Нищо не мога да ти откажа.
	Изслуша ме, без да ме прекъсва, и когато най-после свърших, повика управителя и пред мен му даде нарежданията си. Преди да го отпрати, отново ме попита:
	— Нещо да съм забравил? Има ли друго, което да ти трябва?
	— Щедростта ти е безкрайна — уверих го аз. — И все пак, има още нещо, за което ми се ще да те помоля. Би ли ми дал материали за писане.
	— Погрижи се в някоя от торбите да бъдат сложени свитъци, мастилница и четчици — обърна се той към управителя и го пусна да си върви.
	Останахме да си говорим до среднощ. Тиамат живееше на кръстопътя на най-оживените търговски пътища в Горен Египет и знаеше всички слухове и клюки не само в царството, но и далеч отвъд пределите му. За няколкото часа, прекарани в градината му, научих повече, отколкото за цели месеци в Елефантина.
	— Още ли плащаш откуп на Свраките?
	Той безпомощно сви рамене.
	— След онази история с крака ми имам ли друг избор? Наглостта и лакомията им не знаят граници. Още при напускането на кервана от Сафага трябва да им заплатя четвърт от стойността на стоката, а на връщане от Тива — половината от печалбата. Скоро ще доведат всички до просешка тояга, а пътищата съвсем ще опустеят. Свършено е с търговията по тези земи.
	— Как стават плащанията? — попитах. — Кой определя размера им, кой ги събира?
	— Имат си шпиони на пристанището. Наблюдават какво разтоварва всяка лодка и при тръгването на кервана от Сафага вече знаят точно какво носи със себе си. Преди още да е стигнал планинските проходи, ще го пресрещне някой от разбойническите главатари, който ще си поиска дължимото.
	Отдавна беше минало полунощ, когато Тиамат извика един от робите си да ме отведе в стаята ми.
	— Предполагам, че няма да се видим на сутринта — прегърна ме Тиамат. — Сбогом, приятелю. Мисля, че още не съм ти се издължил. Когато и да имаш нужда от мен, не чакай, ами ми прати вест.
	Робът ме събуди, преди още да се съмне. В тъмното двамата слязохме на брега. Пред самия риф навътре в морето ме чакаше една от лодките на Тиамат. Щом се качих, незабавно отплавахме.
	Към обед преминахме през теснината между кораловите рифове и навлязохме в лагуната пред рибарското селце. Танус ни чакаше на брега.


>

	Докато ме е нямало, Танус бе успял да събере отнякъде шест мършави магарета, върху които качихме товара от кораба. Наредихме на капитана на търговския кораб на всяка цена да ни изчака да се върнем и поехме с магаретата към оазиса.
	Явно, че Кратас и хората му се бяха измъчили от жегата, мухите и най-вече от скуката, защото ни посрещнаха с такава радост, сякаш се бяхме разделили преди месеци. По заповед на Танус той строи всички войници и пред погледа им започнах да свалям и разтварям торбите от гърбовете на магаретата. След като от първата излезе дреха на млада робиня, всички се засмяха, но когато от останалите торби се показаха още седемдесет и девет подобни облекла, войниците престанаха да се забавляват, ами шепнешком се запитаха какво съм намислил.
	Разпределихме дрехите и Танус заповяда:
	— Преобличайте се в женските дрехи!
	Някои избухнаха в смях, други запротестираха, но след като с Кратас и офицерите обиколихме отново редиците им, за да им дадем да разберат, че началникът им говори съвсем сериозно, всички навлякоха новите облекла.
	За разлика от нашите жени, които ходят съвсем леко облечени, често с разголени крака и гърди, асирийките се покриват целите и дългите им поли стигат до земята. Когато излизат от дома си, те крият дори лицата си зад воал — както твърдят, от скромност, но всъщност заради пословичната ревност на съпрузите си. Разбира се, разликите в облеклото не могат да се обяснят единствено с моралните норми. Докато в Египет винаги е слънчево, на север вали постоянно, дори по високите планински върхове водата замръзва и се превръща в солидна бяла маса, а ледените ветрове носят постоянно болести и смърт.
	Като попривикнаха с новите си облекла, мъжете бързо влязоха в ролите си. Само за минути те изоставиха присъщата си походка и като истински девойчета заситниха, щипейки се закачливо по задниците и раздавайки мили погледи наоколо.
	На офицерите им беше трудно да сдържат усмивките си. Може би заради по-особеното ми положение, но аз лично винаги съм изпитвал известно отвращение към мъжете, които се обличат като жени; затова и до днес не мога да разбера как така само някой глупак да си сложи пола и всички се заливат от смях, като му гледат маймунджилъците.
	Колкото и да ме дразнеше обаче смехът им, не можех да не отдам заслуженото на Кратас. Беше подбрал най-дребните и слабички войници и сега се уверявах, че те са способни да заблудят всекиго. Нужно им беше само да се понаучат наистина да се държат като жени.


>

	На другия ден необикновеният ни керван потегли от оазиса, мина през малкото рибарско селище и се насочи към брега и товарната лодка, която ни чакаше. Кратас и осмината други офицери представляваха въоръжената ни охрана. Да оставим подобна ценна стока неохранявана, щеше да се стори подозрително. Ала осемнадесет въоръжени мъже успешно щяха да ги заблудят и да привлекат вниманието на Свраките.
	Начело на кервана, облечен в скъпи дрехи, вървеше Танус, който беше сложил на главата си типичния за азиатските търговци наниз мъниста. Понеже брадата му беше станала твърде дълга, на мен ми оставаше само да я понакъдря според асирийската мода. Освен това всеки знае, че жителите на онези далечни планински земи имат също като приятеля ми руси коси и светла кожа, така че той спокойно можеше да мине за чистокръвен асириец.
	Аз вървях зад него. Превъзмогнах неприязънта си към женските дрехи и също като останалите си навлякох дълга роба, а лицето си покрих с воал. Освен това се накичих със скъпи бижута, за да си личи, че не съм робиня, а съпруга на търговеца. Най-добре никой в Сафага да не ме разпознаеше.
	При пътуването ни повечето от робините, а и някои от офицерите ги тръшна морската болест. Досега всички те бяха плавали само по спокойните води на Нил и не знаеха що е истинска вълна. Дори по едно време толкова много от пътуващите се надвесиха над борда, за да дарят морските богове, с каквото имаха в стомаха си, че лодката едва не се преобърна.
	За голямо облекчение на всички най-сетне стъпихме на пристанището в Сафага, където предизвикахме истинско оживление. Носеха се какви ли не легенди за уменията на асирийките в леглото. Дори се говореше, че някои от тях притежавали такава изумителна дарба, че били способни да върнат към живот хилядолетна мумия. Никой от зяпачите на пристанището не се и съмняваше, че зад всеки воал се крие самото олицетворение на женската красота. Един азиатски търговец едва ли би поел разходите по подобно далечно пътешествие, ако не е сигурен, че стоката му ще си намери купувачи по египетските пазари за роби.
	Някакъв търговец предложи на Танус да купи всички момичета, спестявайки му опасното и уморително пътуване през пустинята. Но той само му махна презрително с ръка.
	— Не си ли чувал за опасностите, които те очакват по пътя? — настояваше търговецът. — Преди да достигнеш бреговете на Нил, ще бъдеш принуден да заплатиш такъв откуп, че печалбата ти ще остане нищожна.
	— И кой ще е този, който ще ми вземе откуп? — искаше да знае моят приятел. — Аз плащам само онова, което дължа.
	— Но не мислиш за онези, които дебнат покрай пътя — предупреди го мъжът. — Дори ако им дадеш толкова, колкото ти поискат, не можеш да си сигурен, че няма да те нападнат. Особено като видят каква съблазнителна стока водиш със себе си. Толкова са се охранили лешоядите с труповете на твърдоглави търговци, че вече им е трудно да се вдигнат във въздуха. Така че най-добре ще е за теб да ми продадеш стоката си тук, на добра цена…
	— Аз си имам своите пазачи — посочи Танус към Кратас и малкия отряд, — които ще се разправят с всеки разбойник, изпречил се на пътя ни.
	Хората, които наблюдаваха отстрани пазарлъка, се засмяха на наивните твърдения на „чужденеца“. Търговецът вдигна рамене.
	— Много добре, храбрецо. Следващия път, като имам път из пустинята, все ще видя някъде скелета ти. Ще го позная по червеникавата ти брада.
	Както ми беше обещал, Тиамат ни беше приготвил четиридесет магарета. Двадесет от тях натоварихме с мехове с вода, а другите щяха да носят останалия товар, който свалихме от лодката.
	Гледах да не се задържаме много на пристанището, където имаше твърде любопитни хора. Само някоя от робините да издадеше с нещо истинския си пол и планът ни пропадаше. Разблъсквайки зяпачите, Кратас и останалите от пазачите си запробиваха път из улиците, като в същото време внимаваха да не би някое от „момичетата“ да си вдигне булото или пък да изръмжи с дебелия си глас на нахалните минувачи. И така, докато напуснем града.
	Първата нощ щяхме да прекараме близо до Сафага. Надявах се Свраките да не ни нападнат преди първия проход, но можех да съм сигурен, че съгледвачите им са наоколо и ни дебнат. Затова постоянно повтарях на войниците нито за миг да не забравят ролите си. Не биваше по никакъв повод да откриват лицата си или да се разсъбличат и което беше може би най-важното, щом облекчаваха естествените си нужди, задължително трябваше да приклякат като жените.
	Едва когато се стъмни, Танус заповяда да бъдат разтоварени магаретата и всяка от „робините“ да получи оръжието си. Всеки щеше да спи с лъка и меча си.
	Приятелят ми постави около лагера двойно повече постове от обикновено. След като ги обиколихме и се уверихме, че всички са нащрек, двамата с него се измъкнахме и се върнахме в Сафага. Преведох приятеля си из пустите улички и отново потропах на вратата на Тиамат. Търговецът знаеше за посещението ни и ни посрещна с топла гозба. Личеше, че е очаквал с вълнение срещата си с Танус.
	— Славата ти се носи навсякъде, господарю Хараб — поздрави го той. — Навремето познавах баща ти. Беше голям човек. Чух разни слухове, че преди няколко дни са те намерили умрял в пустинята. Но въпреки че в този момент тялото ти трябва да е при балсаматорите, можеш да се чувстваш добре дошъл в скромния ми дом.
	Докато се наслаждавахме на вкусната вечеря, която ни бяха приготвили, Танус надълго и нашироко разпитваше домакина ни за Свраките, а той отговаряше прямо и откровено на въпросите му.
	Най-накрая младият мъж погледна към мен и аз му кимнах. Тогава той се обърна към Тиамат и му обясни:
	— Ти се показа като истински приятел, а ние не бяхме съвсем честни с теб. Няма как, налагаше се, защото никой не трябва да разбере каква е същинската цел на нашето начинание. Но сега ще ти кажа само на теб, че сме дошли да смажем Свраките и да предадем главатарите им на царския гняв и справедливост.
	Домакинът ни се усмихна и приглади брадата си.
	— Това не ме изненадва, защото чух за повелята, която си получил от фараона по време на празненствата на Озирис. Това и интересът ти към тези кръвожадни разбойници беше достатъчно, за да предположа какви са истинските ти намерения. Единственото, което мога да ти кажа, е, че ще извърша жертвоприношение за успеха начинанието ти.
	— Но за да успеем, се нуждаем от твоята помощ — каза му Танус.
	— Само кажи от какво имаш нужда.
	— Мислиш ли, че Свраките са разбрали за идването ни?
	— И още как. Цяла Сафага говори само за вас. Този сезон това е най-скъпата стока, разтоварена в пристанището ни. Осемдесет красиви робини, всяка от които ще струва в Карнак поне хиляда златни пръстена — засмя се той на шегата си. — Можете да сте сигурни, че Свраките вече са научили за вас. Видях поне трима от съгледвачите им сред тълпата на пристанището. Още преди първия проход ще ви пресрещнат, за да ви поискат откуп.
	Когато станахме да си вървим, той ни изпрати до вратата.
	— Нека боговете ви закрилят. Не само фараонът, но и всяко живо същество в царството ще ви е задължено до смърт, ако стъпчете тази сган, заплашваща да унищожи самата ни цивилизация и да ни превърне отново във варвари.


>

	Когато на другата сутрин потеглихме, още не се беше развиделило и повяваше хлад. Начело на кервана вървеше Танус с Ланата през рамо, а аз, с цялата си женска красота и грация, го следвах само на няколко крачки.
	Магаретата зад нас вървяха едно след друго и по средата на пътеката. От двете страни на животните се движеха „робините“. Оръжията им бяха скрити в торбите върху самарите и на всеки от войниците му беше нужно едно-единствено движение, за да се пресегне и хване дръжката на меча си.
	Кратас беше разделил въоръжените пазачи на три групички по шестима души, начело на които стояха Астес, Ремрем и той самият. Астес и Ремрем имаха славата на опитни бойци и на няколко пъти им беше предлагано да ги повишат и всеки от тях да поеме командването на отделен отряд. Но и двамата бяха отказвали, за да останат при Танус. Смятам, че това е най-красноречивото доказателство за безграничната преданост на войниците към него. Не можех да не помисля отново какъв фараон би излязло от моя приятел.
	Погледнати отстрани, пазачите сякаш бяха забравили всякаква предпазливост. Бавно вървяха покрай кервана и единствената им грижа като че ли бе някоя от робините да не избяга. Всъщност това беше за пред съгледвачите на Свраките. Офицерите зорко следяха някоя от робините да не закрачи с маршова стъпка или пък предвидливо им подвикваха, преди друга да запее на глас войнишка песен.
	— Ей там, Кернит! — викаше Ремрем на един от войниците си. — Какви са тия грамадни крачки, дето ги правиш? Що не вземеш малко да си врътнеш задничето, че да им потекат лигите на ония там, зад скалите!
	— Само ми дай някоя целувчица, капитане — отвърна му Кернит, — и всичко ще направя за теб.
	Ставаше все по-горещо и пред очите ни скалите около нас започваха да танцуват. По някое време Танус ми подвикна:
	— Скоро ще направим първата си почивка. По канче вода за всеки и…
	— Мили мъжо — прекъснах го аз, — ето ти ги и приятелчетата. Погледни напред!
	Танус се обърна и инстинктивно посегна към лъка.
	— И какви са ми красавци, а?
	Колоната ни тъкмо започваше да изкачва първите възвишения, предхождащи голямото плато. От двете ни страни се издигаха стръмни скали, когато насреща се показаха трима души. Водачът им беше едър мъж, с когото никой не би искал да се срещне по тъмно. Като всички пътници из пустинята и той беше облечен в дълга вълнена роба, но на главата си не носеше нищо. Беше мургав и по лицето му имаше белези от едра шарка. Останал бе с едно око, а носът му беше крив като клюн на лешояд.
	— Познавам едноокия — подшушнах на Танус, така че никой друг да не ме чуе. — Казва се Шуфти. Сред всички главатари на Свраките на този му се носи най-зловещата слава. По-добре да си имаш работа с някой лъв, отколкото с него.
	Приятелят ми не ми отговори, а вдигна високо дясната си ръка, за да покаже, че не държи оръжие, и бодро се провикна към разбойниците:
	— Нека дните ти ухаят на жасмин, любезни пътнико, а любящата ти съпруга да те чака на прага, когато най-после се завърнеш у дома.
	— Нека меховете ти останат пълни с вода, а хладният бриз да гали лицето ти, докато прекосяваш Пясъците на жаждата — отвърна на поздрава му Шуфти и на лицето му се появи усмивка, от която би се уплашил дори леопард.
	— Много си мил, благородни господарю — благодари му за учтивостта Танус. — Бих желал да ти докажа своята щедрост и гостоприемство, но моля да ми простиш, че ми е невъзможно. Чака ни дълъг път и не трябва да се спираме.
	— И все пак ще ми отделиш малко от времето си, любезни асириецо — рече разбойникът и заслиза по пътеката към нас. — Имам да ти дам нещо, без което пътуването ти до Нил може да се окаже твърде опасно — и извади от пазвата си малък предмет.
	— А, някакъв амулет! — възкликна младият мъж. — Нима ти си магьосник? Какво е това, което искаш да ми дадеш?
	— Перо — усмихваше се Шуфти. — Перо от сврака.
	Танус също се усмихна, сякаш онзи отсреща си правеше шегички.
	— Ами добре тогава, дай ми това перо и повече няма да те бавя.
	— Дар за дар. И ти трябва да ми дадеш нещо в замяна. Дай ми двадесет от робините си. А когато се върнеш от Египет, ще се срещнем отново и ще ми дадеш половината от спечеленото от останалите шестдесет.
	— И всичко това за някакво си перце? — изсмя му се Танус. — Май не ми предлагаш много разумна сделка.
	— Но това не е обикновено перо, а перо от сврака. Или идваш толкова отдалеч, че не знаеш нищо за тази птица?
	— Нека видя това магическо перо — протегна ръка моят приятел и се приближи към него. Кратас, Ремрем и Астес също се присъединиха към тях, сякаш и на тях им беше интересно да разгледат перото.
	Но вместо да вземе подаръка си, Танус стисна Шуфти за китката и изви ръката му зад гърба. Изненадан от неочакваното нападение, той извика и се свлече в краката му. В същото време Кратас и останалите се втурнаха напред и само след миг бяха обезвредили другите двама разбойници, които така и не разбраха какво става. Оръжията им бяха избити от ръцете и двамата бяха довлечени насила пред Танус.
	— И така, птиченцата ми, мислите си, че ще уплашите мен, Каарик-асириеца, с дрънканиците си, така ли? Ами да, продавачо на птичи пера, разбира се, че съм чувал за Свраките. Чувал съм, че представляват цяло ято малки, но много гласовити бъзливки, от които не се плашат дори врабчетата.
	Той изви още повече ръката му и разбойникът се развика от болка и се просна по лице в праха.
	— Аз съм чувал за Свраките, ала дали те са чували за Каарик-ужасния?
	Танус направи знак на Кратас и с помощта на останалите съблякоха тримата чисто голи, след което ги разпънаха върху земята.
	— Иска ми се да ми запомните името и следващия път, като го чуете, бързо да отлетите като добри свракички. — Отново кимна на Кратас, който заплашително заогъва камшика между пръстите си. Камшикът беше досущ като този на Расфер — направен от хипопотамска кожа. Танус протегна ръка към него. Кратас неохотно му го подаде.
	— Не гледай толкова тъжно, господарю — успокои го Танус. — И ти ще имаш възможност да си поиграеш. Но Каарик-асириецът е свикнал във всичко да е пръв.
	Той размаха камшика високо над главата си, така че да засвисти във въздуха, а в това време Шуфти, който се свиваше от страх в краката му, обърна глава и злобно изсъска:
	— Ти си луд, асирийско говедо такова! Толкова ли не разбираш, че пред себе си имаш един от главатарите на Свраките? Да не си посмял да ме удариш…
	Гърбът и задникът му бяха покрити с белези от шарка. Танус вдигна камшика и с все сила го стовари върху голия разбойник. Върху гърба му остана белег, дебел колкото пръста ми. От болката Шуфти се сгърчи и с големи усилия се сдържа да не извика. Танус отново вдигна камшика и отбеляза нова черта върху гърба на злосторника. Този път, колкото и да се мъчеше, той изрева като ранен бик. Без да обръща внимание на виковете му, младежът продължи да нанася удар след удар, сякаш тъчеше гоблен върху кожата на нещастника.
	Когато най-сетне свърши, жертвата му беше покрита от глава до пети с болезнени рани. Нито веднъж не беше ударил два пъти на едно и също място. Кожата не беше разкъсана никъде. Шуфти отдавна беше престанал да крещи и да се гърчи. Лежеше неподвижен в праха и само хриптенето, което издаваше, показваше, ме не е умрял. Когато Ремрем и Кратас го пуснаха и се изправиха, той дори не помръдна.
	Танус подхвърли камшика на Кратас:
	— Следващият е твой, господарю. Да видим ти какво ще изрисуваш върху гърба му.
	Ударите на Кратас можеха да уплашат всекиго със силата си, но им липсваше точността и финеса на Танусовите. Скоро гърбът на разбойника се покри целият в кръв, сякаш някой беше излял върху него мях с вино.
	Най-накрая Кратас реши, ме си е свършил работата, и поизпотен от усилието, предаде камшика на Астес, посочвайки му последния от Свраките.
	— Хайде сега ти да го научиш на обноски този хубостник.
	Астес пипаше по-несръчно и от Кратас. Той направо свали кожата на разбойника, който накрая кървеше като одран вол в кланицата.
	Танус даде знак на кервана да продължи по пътя си през прохода. Само ние двамата останахме в очакване един от тримата мъже да покаже признаци на живот.
	Най-сетне Шуфти се размърда и надигна глава. Танус любезно се обърна към него, сякаш двамата едва сега се срещаха на пътя:
	— Е, приятелю, няма как, трябва да се разделим. Запомни лицето ми и стъпвай внимателно, когато го видиш повторно.
	После вдигна падналото перо от земята и го забоде в наниза около главата си.
	— Благодаря ти за подаръка. Нека прекараш всичките си нощи в нежните прегръдки на красиви жени.
	Докосна с ръка гърдите и устните си по начина, по който асирийците се сбогуват, и пое нагоре по пътя. Аз го последвах и скоро двамата настигнахме кервана.
	Преди да се скрием зад баира, се обърнах назад. Разбойниците се бяха изправили и си помагаха един на друг да се задържат на краката си. Дори от толкова далеч можах да различа лицето на Шуфти. Беше самото въплъщение на омразата.
	— Е, така поне ще сме сигурни, че само да излезем от прохода и ще си имаме работа с всички Свраки, които могат да се срещнат от брега на морето до Нил — подметнах на Кратас и хората му, а те сякаш само това чакаха, за да се отдадат на невъздържаната си радост. Като че ли им обещавах цял кораб, пълен с бира и красиви момичета.


>

	Когато се изкачихме на една височина, се обърнахме да погледнем синьото море. Сбогувахме се отдалеч с прохладните му води и поехме сред безкрайната шир от пясък и камънак, която ни делеше от долината на Нил.
	Колкото повече напредвахме, толкова по-горещо ни ставаше. Жегата се превръщаше в скрит враг, който се опитваше да ни покоен със смъртоносните си удари. Въздухът бе толкова тежък и горещ, че едва дишахме. Като огромна пиявица изсмукваше влагата от телата ни, изсушаваше кожата ни и устните ни се напукваха като презрели смокини. Като излезли от някаква адска пещ, камъните жестоко пареха под краката ни и дори кожените подметки на сандалите ни не можеха да ни спасят. През най-горещите часове на деня беше невъзможно да се върви по-нататък. Разпъвахме палатки и се криехме в сянката им.
	Изчаквахме слънцето да се сниши над хоризонта и продължавахме. От всички страни ни обграждаха всевъзможни опасности, които с времето започнаха да плашат дори и храбрите Сини крокодили. Като ранена пепелянка керванът ни бавно-бавно се нижеше между черните скали и пясъчните дюни, следвайки стъпките на безбройните пътешественици и търговци преди нас.
	Когато паднеше нощта, под блясъка на звездите пустинята се обливаше в сребърна светлина. Виждаше се ясно като през деня и от мястото си начело на колоната спокойно различавах едрата фигура на Кратас на края, въпреки че ни деляха повече от двеста крачки. Към полунощ Танус даваше заповед да спрем и да издигнем лагера си. Спяхме по два-три часа и отново скачахме на крак, за да изпреварим жегата. По обяд, когато от горещината скалите около нас започваха да трептят в нескончаеми миражи, а хоризонтът плуваше пред замрежените ни погледи, се спирахме отново и изчаквахме слънцето да се скрие.
	Около нас почти нямаше признаци на живот. Само от време на време зад скалите се показваха стада бабуини-песоглавци, които лаеха насреща ни, или пък на фона на ослепително синьото небе, толкова високо, че от земята изглеждаха като някакви мушици, закръжаваха любопитни лешояди.
	Докато почивахме през деня, около нас пясъците се понасяха във вихрен танц и сякаш пред очите ни играеха самите призрачни хурии. А ние се нахвърляхме на малкото полагаща ни се вода и ни се струваше, че от горещината тя се изпарява в устата ни.
	— Къде се губят тия? — не можеше да се сдържи Кратас. — Докога ще чакат? Надявам се най-после пустите му пиленца да съберат малко смелост и да кацнат на пътя ни.
	Макар всички да бяха опитни войници, свикнали с трудностите, много от тях започваха да се огъват. Стари приятели и бойни другари започваха да се карат без причина или за глътка вода.
	— Шуфти е хитро куче — говорех аз на Танус. — Ще събере силите си и ще ни изчака някъде на сигурно. По-добре ще е ние да отидем при него, вместо той да ни гони. Ще изчака да се изморим от дългия път, да станем по-невнимателни и чак тогава ще нанесе удара си.
	На петия ден в далечината пред нас забелязах множество пещери, издълбани в отвесните скали. Това беше некрополът на изоставения град Галала, което подсказваше, че наближаваме едноименния оазис. Преди векове тук е кипял живот, но страшно земетресение разместило земните пластове и водата станала оскъдна. Макар и жителите на града да бяха изкопали кладенците още по-надълбоко, животът бе замрял завинаги. Порутените къщи потискаха със своето мълчание, а из дворовете, където навремето богати търговци са се разхождали с многобройните си жени, сега лениво се припичаха змии и гущери.
	Първата ни работа беше да напълним меховете с вода. Толкова дълбоки бяха кладенците, че дочувахме сподавеното ехо на гласовете си. Докато войниците се радваха на водата, двамата с Танус обиколихме запустелия град. Лъхаше тъга и меланхолия. В центъра на града се издигаше порутеният храм на бога-покровител на Галала. Покривът се беше продънил, а стените бяха започнали да се разрушават. Единственият вход на храма беше откъм западната му страна, а и той беше наполовина затрупан от свлеклите се камъни.
	— Това ще свърши чудесна работа — промърмори Танус, докато обикаляхме голямата постройка, и с опитното си око на войник продължи да преценява достойнствата й. Когато го попитах какви са му намеренията, той само се усмихна и рече:
	— Остави това на мен, стари приятелю. Битките са моя работа.
	Докато стояхме насред храма, забелязах в краката ни следи от цяло стадо бабуини. Показах ги на Танус.
	— Сигурно минават оттук, когато ходят на водопой.
	Вечерта всички се бяхме събрали в порутения храм около огньовете от магарешки тор, когато отново се разнесоха гласовете на бабуините. Явно нещо беше разтревожило маймуните и сега по-едрите мъжкари предизвикателно лаеха по посока на хълмовете, опасващи града. Гласовете им закънтяха между скалите и аз кимнах на Танус.
	— Приятелчето ти най-после се показва. Съгледвачите му се крият из хълмовете и ни наблюдават. Няма съмнение, че те са изплашили бабуините.
	— Надявам се да си прав — изръмжа той. — Войниците ми са готови да се разбунтуват. И понеже знаят, че целият план е твое дело, ако се провалим, ще трябва ти да заплатиш за всичко… я с главата, я със задника си.
	След това стана и отиде да говори с Астес.
	Мигновено настроението на всички се промени. Щом войниците разбраха, че неприятелят е наблизо, лицата им грейнаха, обидите и разногласията бяха забравени и всеки скришом бръкна под завивката си, за да се увери, че оръжието му е на мястото си. Понеже съзнаваха, че врагът не бива да усети измамата, хитрите войници с нищо не промениха досегашното си поведение и продължаваха да се държат, сякаш сме най-обикновен керван, който се готви да прекара нощта в спокоен сън. Изчакахме да стане време, легнахме под завивките и изгасихме огньовете. Но никой не затвори очи. Всички неспокойно се въртяха, кашляха и си мърмореха един на друг. Часовете минаваха, през пробития покрив можех да наблюдавам как звездите променят положението си по небосвода, но така и никой не ни нападна.
	Преди да се зазори, Танус обиколи часовите и се върна на мястото си край загасналата жар в огнищата. За миг се надвеси над мен и тихичко ми просъска:
	— Ти и приятелите ти, бабуините, наистина сте си лика-прилика. Само някоя сянка да ви стресне и се разлайвате до небесата.
	— Свраките наистина са тук — възразих му. — Подушвам ги. Из хълмовете гъмжи от тях.
	— Това, което подушваш, е сутрешната закуска — сряза ме той. Танус винаги е знаел, че мразя да ме обвиняват в лакомия. Счетох за по-разумно да не му отвръщам и станах в тъмното, за да се облекча зад най-близката купчина камъни.
	Докато си клечах, някъде отново пролая бабуин и гласът му огласи последните часове на нощта. Обърнах глава по посока на звука и изведнъж чух как някъде в далечината съвсем слабо издрънча оръжие. Може би нечия нервна ръка беше изпуснала ножа върху камъните или пък някой, който се е скрил зад скалите, в бързината си ги е ударил с тежкия си щит.
	Усмихнах се доволно; щях да накарам Танус да си вземе думите назад. На връщане пошушнах на лежащите около мен:
	— Бъдете готови. Тук са.
	Думите ми се предадоха от уста на уста и всички бяха предупредени за нападението.
	Звездите над нас започнаха да угасват и зората бавно се запромъква над хоризонта като лъвица, която дебне жертвата си. Изведнъж пазачът, застанал на западната стена, тихо изсвири с уста. Може би за нападателите това беше гласът на тайнствен козодой, но за нас той означаваше само едно. Всички се раздвижиха в очакване. Из храма се разнесоха заповедите на Кратас и останалите офицери: „Бъдете готови! Помнете командите! Не мърдайте от местата си!“ Така и никой не се надигна от земята. Всички в храма трябваше да сме дълбоко заспали.
	Без да се изправям, без дори да свалям шала от лицето си, се обърнах и погледнах към хълмовете. Пред очите ми насечените очертания на скалите започваха да се променят. Нарочно премигнах, за да се уверя, че това, което виждам, не е плод на въображението ми. После бавно се обърнах на другата страна, но и там беше същото. Хълмовете около нас сякаш оживяваха с безбройните, заплашителни сенки на въоръжени мъже. Черните силуети образуваха стена, през която и пиле да не може да прехвръкне.
	Сега разбирах защо Шуфти беше чакал толкова дълго, преди да ни нападне. Няколкото дни, в които бяхме вървели из пустинята, са му били нужни да събере тази разбойническа армия. Бяха поне хиляда души, но в мрака беше трудно да ги преброя. По численост ни превъзхождаха поне десет пъти. Започна да ме обхваща страх. Дори и за една дружина гвардейци положението изглеждаше критично.
	Разбойниците бяха застанали неподвижно по билото на хълмовете, сякаш се бяха превърнали в камъни. Тази желязна дисциплина ме разтревожи още повече. Очаквах, че ще се хвърлят срещу нас като обезумели зверове, но ето, че умееха да воюват. Гробното мълчание, което ни обграждаше, носеше повече заплаха и от най-пронизителните крясъци, които бихме могли да чуем.
	С изгрева на слънцето започнахме да ги различаваме по-ясно. Бронзовите щитове и извадените мечове заблестяха пред очите ни. Всеки от разбойниците беше увил лицето си така, че само очите му да се показват изпод вълнената маска. А самите очи… предполагам, че дори в погледа на сините акули, всяващи ужас из моретата, не се чете такава кръвожадност, както у хората насреща ни.
	Мълчанието се проточи безкрайно. Имах чувството, че нервите ми няма да издържат и сърцето ми ще се пръсне от напрежение. Но ето, че сред скалите прокънтя нечий глас, който разсече като с нож тишината:
	— Каарик! Буден ли си?
	Лесно можех да разпозная Шуфти. Беше застанал на самия ръб на скалите, обграждащи града от запад, точно над пътя, който ги прорязваше.
	— Каарик! — извика той отново. — Време е да си платиш, каквото ми дължиш. Само че цената е нараснала. Вече искам всичко. Всичко! — повтори той и свали шала си, за да се види надупченото му от шарката лице. — Искам всичко, което притежаваш, включително и безсрамната ти глава.
	Танус се надигна от земята, отметна завивките си и отговори предизвикателно:
	— Ами тогава ще трябва да слезеш да си го вземеш.
	Слънчевите лъчи паднаха върху сляпото око на Шуфти и то заблестя като сребърна монета. Той вдигна високо дясната си ръка и рязко я свали.
	При този знак хората му нададоха боен вик и размахаха мечовете над главите си. Шуфти им посочи надолу и те се спуснаха като вълна, за да залеят тясната долина на Галала.
	Танус изтича до средата на храма, където някогашните жители на града бяха издигнали висок каменен олтар на своя покровител Бес, джуджето-бог на музиката и пиянството. Кратас и останалите офицери се завтекоха след него, докато аз и всички „робини“ сграбчихме завивките си и като закрихме глави, започнахме да пищим от ужас.
	Танус се изкатери на олтара и опря коляно на земята, за да стегне огромния Ланата. Нужна му беше цялата сила, за да опъне докрай тетивата на лъка, но когато се изправи отново, металната жица в ръцете му затрептя на слънцето, сякаш беше живо същество. Той се пресегна зад рамото си, за да извади една стрела от колчана и зачака, обърнат към входа на храма, откъдето трябваше да се появят разбойниците.
	Под олтара Кратас и останалите се разположиха в редица и също заложиха стрели на лъковете си в очакване на неприятеля. Бяха шепа хора, които едва смогваха да заградят пътя към олтара. В тях имаше нещо толкова героично и в същото време толкова отчаяно, че изведнъж бях обзет от желание да съчиня поема в тяхна чест. Ала преди да ми е дошъл наум и началният стих, и на входа се показаха първите главорези.
	Стълбата, която водеше към храма, беше доста тясна и по нея можеха да се разминат до пет души. Оттам до позицията, която беше заел Танус, нямаше и четиридесет крачки. Щом главите на разбойниците се появиха между каменните колони на входа, той опъна тетивата и изпрати първата си стрела. Само с нея успя да убие трима души. Първият беше доста висок, с дълги, мазни плитки, които се спускаха зад гърба му. Беше полугол, само с къса препаска около хълбоците. Стрелата го улучи право в гърдите и премина през тялото му.
	Оплискана с кръвта на първия убит, стрелата се заби в гърлото на следващия. Изгубила от силата си, тя все пак се показа зад тила му, но не би могла да продължи полета. Перцето в края й се впи в плътта на жертвата и с това кратката й разходка сред враговете щеше да свърши, ако един от мъжете сам не беше наранил окото си с бронзовото острие. Двете Свраки останаха приковани един за друг и като се свлякоха в краката на идващите след тях, задръстиха прохода с телата си. За миг настъпващият неприятел бе спрян на стълбите, но след това стрелата се отскубна от главата на последния убит и отнесе окото му. Труповете на двамата се разделиха и всеки падна на една страна, позволявайки на множеството отзад да нахлуе в двора на храма. Защитниците ги посрещнаха с дъжд от стрели и труповете, които заваляха по земята, на вълни преграждаха пътя на идващите. Скоро неприятелят трябваше да прескача телата на убитите и ранените си другари, за да нахлуе в храма.
	Разбира се, това не можеше да продължи дълго. Разбойниците напираха все повече, а броят им превъзхождаше няколко десетки пъти този на шепата бранители. Както прииждащите води на Нил отнасят със себе си пясъчните диги, така и огромната маса на нападателите помиташе сега живи и умрели и изпълваше двора на светилището, обграждайки от всички страни олтара на Бес.
	Враговете бяха твърде близо и обградените не бяха в състояние да използват вече лъковете. Затова те ги захвърлиха и грабнаха мечовете си.
	— Хор, дай ми сила! — нададе Танус бойния си вик и мъжете около него го подеха, залавяйки се за работа. Метал зазвъня о метал. Свраките се опитваха всячески да достигнат противниците си, но те бяха образували кръг около олтара и пазейки гърбовете си, успешно отблъскваха напора им. Откъдето и да се покажеха, разбойниците неизменно биваха посрещани от смъртоносните им мечове, които поваляха всичко пред себе си. На тях обаче не им липсваше смелост и те дори не помисляха да отстъпят. Паднеше ли един, друг веднага заемаше мястото му.
	По едно време на входа се показа самият Шуфти. Той не участваше в сражението, а само гледаше отстрани и ревеше в лицето на всеки от хората си, които се огънеше и обърнеше гръб на защитниците. Сляпото му око се въртеше страховито из орбитата си, а гласът му гърмеше:
	— Искам асириеца жив! Искам да го убия бавно, за да се наслаждавам на предсмъртните му викове.
	Разбойниците не обръщаха внимание на жените, които се бяха свили върху рогозките и покрили главите си, пищяха, обезумели от страх. Аз пищях най-силно от всички, още повече, че да се стои насред самото полесражение не беше приятно преживяване. Между стените на храма вече се бяха събрали поне хиляда въоръжени мъже, които вдигаха прах до небесата и без да гледат къде стъпват, раздаваха ритници на всички посоки. Затова предпочетох да се отдръпна в един от ъглите.
	Един от разбойниците за момент изостави другарите си и се надвеси над мен. Дръпна шала ми с ръка и ме погледна в очите.
	— Мила Изидо — зяпна ме той, — ето това се казва красавица!
	Беше грозен като дявол. Почти нямаше зъби, а едната му буза беше разкрасена с дълбок белег. Докато се взираше в лицето ми, можеше да ме отрови с дъха си.
	— Само почакай да свършим с ония там и ще ти покажа нещо, от което ще запищиш от удоволствие — увери ме той и страстно ме притегли към себе си, за да ме целуне.
	Първата ми мисъл беше да го отблъсна далеч от себе си, но се въздържах и отвърнах на целувката му. В двореца на господаря Интеф имах доста време да се науча как се прави и вече можех да накарам всеки мъж да се разтопи от удоволствие.
	Вложих цялото си умение в тази целувка. Докато разбойникът се наслаждаваше на устните ми, аз бръкнах в пазвата си и скришом извадих малката си кама. Забих му я точно между петото и шестото ребро. Свраката понечи да изкрещи, но аз бързо запуших устата му със своята и нежно го поех в прегръдките си. Завъртях ножа из сърцето му и го измъкнах едва когато разбойникът потръпна в ръцете ми и безпомощно се отпусна. Оставих го да се изтърколи на земята и се огледах.
	За няколкото секунди, които ми бяха нужни да се отърва от новия си почитател, положението на отбраняващите се значително се беше утежнило. В редиците им зееха дупки. Двама бяха убити, а Амсет беше ранен в дясната ръка и отчаяно размахваше меча си с лявата.
	С облекчение трябваше да видя, че на Танус нищо му няма и с дивашкия си смях още раздава правосъдие с меча си. Но според мен вече беше пропуснал момента да затвори капана. Разбойниците до един се бяха вмъкнали в храма и го бяха наобиколили от всички страни, както кучетата обикалят дървото, на което се е скрил леопардът. Само след броени минути силите на малкия му отряд щяха да привършат и Свраките щяха да ги избият.
	Пред очите ми приятелят ми уби още един разбойник, забивайки меча си дълбоко в гърлото му, след което ловко издърпа оръжието си и се отдръпна назад. Разтърси тежко глава и се провикна тъй, че чак стените се затресоха:
	— Гвардейци, на помощ!
	В същия миг всяка от робините, които досега само гледаха къде да се скрият, скочи на крака и захвърли настрана дългата роба, за да не й пречи. Мечовете отдавна бяха извадени от ножниците и войниците светкавично удариха разбойниците в гръб. Изненадата беше пълна и в началото неприятелят дори не можа да реагира. Преди да разберат какво става, поне стотина от враговете бяха покосени от предрешените гвардейци. За да се защитят от неочакваното нападение, те трябваше да се обърнат на другата страна, излагайки гърбовете си на Танус и малката му дружина.
	Разбойниците се биеха като лъвове — не може да им се отрече, — но според мен го правеха не от смелост, а от отчаяние. Тясното пространство не им позволяваше да се разгърнат и в бъркотията сами си пречеха едни на други. В същото време насреща им бяха може би най-опитните войници в цялата египетска армия.
	За миг все пак Свраките успяха да удържат положението. Тогава сред невероятната врява из храма отново се разнесе ревът на Танус. Първоначално си помислих, че заповядва нещо на хората си, но за свое удивление установих, че с мощния си глас той просто дава тон за бойната песен на гвардейците. Чувал бях, че Сините крокодили я пеели в разгара на всяко сражение, но така и никога не го бях повярвал. Ала сега песента се поде от всички и храмът загърмя със силата на няколко десетки гласа:

	Ние сме дъхът на Хор,
	горещ като пустинния вятър,
	ние сме с косата на смъртта…

	Мечовете им удряха наляво и надясно в такт с песента и сякаш чувах трясъка на чуковете по наковалните на подземния свят. Ако досега Свраките се съпротивляваха решително, то при този прилив на неописуема ярост, с който гвардейците се нахвърлиха върху тях, цялата им храброст се изпари и те отстъпиха. Оттук нататък ставах свидетел не на сражение, а на същинско клане.
	Случвало ми се е да гледам как глутница диви кучета се нахвърлят върху стадо овце. Но разправата с разбойниците далеч надхвърляше по жестокост видяното. Някои от Свраките захвърлиха оръжията си с надеждата, че ще бъдат пощадени. Обаче войниците ги избиваха на място. Други се опитаха да се измъкнат през изхода и да търсят спасение в бягство, но хората на Танус предвидливо бяха застанали на пътя им и не пропускаха никого.
	Макар и да внимавах да не попадна под мечовете на другарите си, аз все се въртях около биещите си и колкото глас имах, крещях отдалеч на Танус:
	— Спри ги. Трябват ни пленници.
	Но той или не можеше да ме чуе, или просто не обръщаше внимание на виковете ми. От лявата му страна беше Кратас, от дясната — Ремрем, и тримата с песен на уста сечаха глави, ръце и крака, в плен на дяволско опиянение. Брадата на приятеля ми се беше напоила с кръвта на убитите, а под червената маска на лицето му очите му искряха с непознат блясък. О, Хапи, колко яростно се хвърляше той в битката!
	— Танус, спри ги! Не ги избивай всички!
	Най-сетне той като че ли ме чу. Жестокостта на лицето му изчезна и той възвърна самообладанието си.
	— Милост за тези, които я просят! — изрева той и гвардейците се подчиниха на заповедта му. Така или иначе, от всичките хиляда Свраки по-малко от двеста бяха останали да коленичат върху окървавените плочи и да молят за пощада.
	Докато се чудех къде да се дяна, за да не отнеса някой случаен удар, не щеш ли с крайчеца на окото си улових нечие движение зад гърба си.
	Шуфти беше разбрал, че изходът е затворен, и търсеше друг начин да се спаси. Докато останалите се сражаваха, той захвърли меча си и хукна към източния край на храма, минавайки покрай мен. Беше забелязал, че на стената зее голяма дупка, и ако се покатереше по купчината тухли, лесно можеше да се измъкне. С известни трудности Шуфти успя да се изкатери по тухлите и след малко щеше да прехвърли стената и да изчезне. Като че ли аз единствен бях свидетел на бягството му. Останалите бяха прекалено заети с пленниците, за да се оглеждат наоколо, а Танус стоеше с гръб към мен и даваше нарежданията си.
	Почти без да се замисля, аз се наведох и грабнах някакъв камък. Щом Шуфти се оказа на стената, с всичка сила го метнах по него. Ударих го право в главата; той се свлече на колене, коварната купчина под него поддаде и вдигайки облак прах около себе си, разбойникът се изтърколи почти в безсъзнание в краката ми.
	Скочих отгоре му, възседнах го и опрях ножа си до гърлото му. Той ме изгледа с единственото си око, но от удара погледът му мътнееше и той сякаш не разбираше какво точно става.
	— Не мърдай! — наредих му аз.
	Шалът и нанизът се бяха смъкнали от главата ми и косите ми свободно се спускаха до раменете. Както можеше да се очаква, разбойникът веднага ме разпозна. Бяхме се срещали често, но при съвсем други обстоятелства.
	— Таита, евнухът! — промълви той. — Знае ли господарят Интеф с какво си се захванал?
	— Скоро ще разбере — уверих го аз и го пронизах леко с острието, — но няма да си ти, който ще го осведоми за това.
	Без да отмествам нито за миг ножа от гърлото му, извиках на двама от войниците да го отведат. Те го обърнаха, завързаха му ръцете и го завлачиха при останалите.
	Танус ме беше видял как залавям едва ли не с голи ръце Шуфти и като запрескача убитите и ранените, се втурна към мен:
	— Браво, Таита, добър удар! Не си забравил нищо от онова, на което съм те учил.
	Въодушевен, той така ме потупа по гърба, че залитнах.
	— Има още работа за теб. Четирима от нашите са убити, а поне една дузина са ранени.
	— Ами лагера им? — попитах аз.
	Той ме погледна неразбиращо.
	— Какъв лагер?
	— Тези хиляда Свраки не са изникнали като цветя из пясъците. Трябва някъде да са оставили добитъка и робите си. И предполагам, че не е много далеч. Не трябва да оставим никой да избяга и да съобщи в Карнак за днешната битка и за това, че си още жив.
	— Ами да, разбира се, че си прав! Но как ще открием лагера?
	Явно Танус още беше замаян от сражението и му беше трудно да разсъждава. Понякога се чудя какво ли би правил без мен.
	— Много просто — отговорих му аз. — Като проследим откъде са дошли. Хиляда чифта крака все са оставили достатъчно широка следа, за да открием къде им е лагерът.
	Лицето му се проясни и той извика Кратас при себе си:
	— Вземи петдесет души със себе си. Таита ще ви заведе в лагера на разбойниците.
	— Ами ранените — опитах се да му възразя. Вече се бях наситил на кръвопролития за деня, но Танус само махна с ръка.
	— Ти най-добре ще се справиш със задачата. Ранените все ще те дочакат да се върнеш. Хората ми са издръжливи. Надали някой ще умре, докато те няма.


>

	Да се открие лагерът на разбойниците, се оказа наистина лесна работа. Заедно с Кратас и петдесетте войници, които ни следваха, обиколих около града и зад хълмовете се натъкнах на широката следа, която бандитите бяха оставили. Поехме по нея и след малко повече от километър излязохме над малката долчинка, където бяха отседнали Свраките.
	Успяхме да ги изненадаме. Разбойниците бяха оставили двадесетина души да пазят жените и добитъка. Кратас и хората му бързо се разправиха с пазачите и вече нямаше как да се застъпя за пленниците. Войниците помилваха само жените. Кратас ги остави да си поделят плячката.
	Жените се оказаха далеч по-прилични на вид, отколкото предполагах. Имаше дори някои доста хубави. Като че ли никоя не се тревожеше особено за съдбата си и докато гвардейците хвърляха зарове за тях, повечето се смееха и шегуваха. Навярно да придружаваш Свраките при всеки техен поход из пустинята и да задоволяваш животинските им страсти те научава на всичко от живота и повече нищо не би могло да уплаши жените. Те бяха отвеждани от новите си господари зад прикритието на близките скали, където без излишен свян вдигаха полите.
	Старата луна се сменя от новата, пролетта идва след зимата — нито една не заплака за покойния си съпруг. Напротив, изглеждаше, че сега, върху пясъците в пустинята, се създаваха далеч по-трайни и вълнуващи връзки.
	Сами разбирате, че аз нямаше какво да търся сред жените, затова пообиколих магаретата и разгледах какво носят. Животните бяха около сто и петдесет на брой и повечето от тях бяха яки добичета, добре охранени, които биха получили добра цена по пазарите на Карнак и Сафага. Реших, че когато бъдат продадени и спечеленото се разпредели между нас, ще трябва да поискам за себе си поне колкото един стотник. Всъщност бях пожертвал голяма част от собственото си състояние, за да осигуря скъпо струващото ни начинание. Щях да поговоря за това с Танус и се надявах да срещна разбиране. Той винаги се е показвал щедър.
	Едва по залез-слънце се завърнахме в Галала — дълъг керван от заловения добитък с плячката и множеството жени, които вече се разбираха чудесно с новите си съпрузи.
	Една от порутените постройки в близост до кладенците беше отделена за мен. На светлината на факлите цяла нощ шиех и превързвах ранените. Както винаги и сега бях удивен от изключителната им издръжливост и мъжество. Раните бяха сериозни и лечението — доста болезнено, но никой дори не извика. За съжаление до изгрев-слънце един от ранените умря. Беше Амсет, който бе изгубил твърде много кръв от разрязаните артерии на ръката си. Ако се бях погрижил за него веднага, вместо да ходя из пустинята, може би щях да го спася. И макар вината да бе повече на Танус, пак се чувствах гузен при мисълта, че не съм го измъкнал от ноктите на смъртта. За останалите обаче можех да съм сигурен, че ще оздравеят и скоро ще се възстановят напълно. Всички бяха млади и силни.
	Колкото до Свраките, никой от тях не се нуждаеше вече от грижите ми. Ранените врагове бяха убивани. Като лекар не одобрявах този отколешен обичай за разправа с ранените врагове, но пък и нямаше как да отрека, че в него се съдържа известна логика. Защо победителите да си хабят силите и да лекуват неприятеля, щом като или от него никога не би излязъл пълноценен роб, или пък, ако случайно се възстанови, току-виж някой ден пак грабнал оръжието?
	През цялата нощ пийнах само глътка вино и хапнах няколко залъка, така че на сутринта бях изтощен. Но пак нямаше почивка за мен. Щом се зазори, Танус ме извика при себе си.


>

	Пленниците бяха държани под стража в храма на Бес. Ръцете им бяха завързани зад гърба и те клечаха в краката на пазачите си.
	Щом влязох в храма, Танус ме извика при себе си и офицерите, с които разговаряше. Още носех дрехите на асирийска съпруга и затова повдигнах дългите си поли, за да не се препъна в тях, докато прескачам захвърлените оръжия по плочките.
	— Разбойниците се делели на тринадесет големи банди, нали така разправяше, Таита? — попита той и аз кимнах. — Всека банда си има свой главатар. Знаем, че един от тях е Шуфти. Да видим дали сред уважаемите ни гости — тук той показа с пръст пленниците и се засмя на остроумието си, — няма да разпознаеш и някои друг.
	Поведе ме за ръката и двамата обиколихме заловените разбойници.
	Бях покрил лицето си с воала, за да не ме разпознаят. Огледах внимателно лицата на всички и най-накрая познах двама. Ахеку командваше южната банда, която върлуваше около Асуан, Елефантина, та чак до първия праг на реката. Другият беше Сетек, главатарят на разбойниците в Ком-Омбо, област малко по на север.
	По всичко изглеждаше, че Шуфти не е имал време да организира хората си и с него са тръгнали каквито разбойници е открил за няколкото дни преди нападението. Според мен сред заловените имаше по малко от всички тринадесет банди. Потупах двамата главатари по рамото и те бяха отведени.
	Когато обиколихме цялата редица, Танус попита:
	— Сигурен ли си, че не си пропуснал някого?
	— Как мога да съм сигурен? Никога не съм ги виждал всички.
	Той вдигна рамене:
	— Не можехме да се надяваме, че само с едно хвърляне на мрежата и ще уловим всички по-едри риби. Трябва да се радваме, че все пак толкова рано сме заловили три от тях. Но нека огледаме и отсечените глави. Току-виж разпознаем някого.
	Гледката не би понесла на доста хора с по-нежни стомаси от моя, но аз винаги съм се занимавал с човешката плът — независимо дали става дума за живи или умрели. Докато с приятеля ми закусвахме на стъпалата към храма, войниците ни показваха отсечените глави. А ние дори не се впечатлявахме от провисналите езици и покритите с прах очи, гледащи към Отвъдното, и невъзмутимо преглъщахме храната си.
	За себе си мога да кажа, че в този момент ми се беше отворил голям апетит, защото от два дни почти не бях хапвал. И докато главите на убитите минаваха като на парад пред мен, аз лакомо се тъпчех със сладкишите и плодовете, които Тиамат си бе направил труда да ни осигури. Доста познати лица видях, лица на хора, с които съм си имал работа, докато съм бил на служба при господаря Интеф. Повечето бяха най-обикновени крадци и разбойници и само един беше от главатарите, макар и да стоеше по-долу в йерархията — Нефер-Тему от Кена.
	— Значи четири — доволно потри ръце Танус и нареди черепът му да бъде поставен на върха на пирамидата отрязани глави, която войниците издигаха срещу кладенеца на Галала.
	— Вече сме се разправили с четирима, остава ни да спипаме и останалите девет. Може би ще е най-добре да поразпитаме пленниците за тях.
	Танус скочи, а аз набързо довърших закуската си и с известно нежелание го последвах в храма.
	Именно аз бях настоявал пред него да помилва пленниците, за да изкопчим от тях къде се намират свърталищата на Свраките и всичко останало. Но сега, като си помислех какво очаква заловените разбойници, бях обзет от угризения. Едно е да предложиш нещо, друго е да видиш как то влиза в сила, особено когато става дума за най-брутално насилие.
	Опитах се да се измъкна, напомняйки за лекарските си задължения, но приятелят ми махна с ръка и ми заяви:
	— Стига с тия скрупули, Таита. Ще останеш да ми правиш компания при разпита. Може да си пропуснал някой от старите си приятели и сега да го разпознаеш.
	Разпитът мина бързо и с никого не беше направен никакъв компромис. Като се замисля, и не виждам как другояче би трябвало човек да постъпи с подобни кръвожадни зверове.
	Но да започна наред. Танус се изправи върху каменния олтар на Бес и като вдигна високо печата на ястреба, погледна наредените в краката му разбойници с такава вледеняваща усмивка, че дори в жестоката жега повечето от тях сигурно са потреперили.
	— Връчен ми е печатът на фараон Мамос и все едно от устата ми говори самият той. Аз съм ваш съдия и палач.
	Тук той спря и изгледа лицата на пленниците. Щом очите им срещнеха неговите, разбойниците скланяха глава. Никой не можеше да издържи на Танусовия поглед.
	— Вие всички бяхте заловени при опит за грабеж и убийство. Ако сред вас се намира някой, който да отрече своето участие в това престъпление, нека стане и заяви на висок глас, че е невинен.
	Изчака за миг. Над главите ни кръжаха нетърпеливи лешояди, а сенките им пълзяха по плочките на храма.
	— Хайде, агънца, говорете! — прикани ги той и погледна към птиците с гротескните розови главички. — Братята ви вече умират от нетърпение да започнат своя пир. Защо да ги караме да чакат?
	Но никой не се обади. Танус свали печата.
	— Вашето деяние, за което всички тук можем да свидетелстваме, представлява углавно престъпление. Мълчанието само потвърждава вината ви. От името на божествения фараон ето каква е присъдата ви: всички сте осъдени на смърт чрез обезглавяване. Отсечените ви глави ще красят пътищата на страната. Нека хората, които спазват законите, като минат по него и видят набучените ви глави, да разберат, че Свраките най-после са срещнали орела. Да се знае, че годините на беззаконие са минало и че мирът и спокойствието са се върнали в Египет. Аз казах. Фараон Мамос каза.
	Танус даде знак и първият от пленниците беше завлечен на колене пред олтара.
	— Ако отговориш искрено на трите въпроса, които ще ти бъдат зададени, животът ти ще бъде помилван. Ще бъдеш записан като редови войник в моята дружина и ще получаваш същата заплата и привилегии като всички останали. Ако откажеш да отговориш, смъртната ти присъда ща бъде изпълнена веднага.
	Той впи суровия си поглед в коленичилия разбойник.
	— Първи въпрос: към кое от разбойническите братства принадлежиш?
	Осъденият не отговори. Нямаше сили да престъпи кръвната клетва, която беше дал.
	— Втори въпрос: кой е твоят главатар?
	Но Свраката и сега замълча.
	— Трети и последен въпрос: ще ме заведеш ли там, където се крие братството ти?
	Този път разбойникът вдигна високо глава и шумно се изхрачи. Танус кимна към войника, който се беше надвесил над пленника с меч в ръка.
	Ударът беше безпогрешен и отсечената глава се изтърколи по стъпалата до подножието на олтара.
	— Още една глава за пирамидата — невъзмутимо отбеляза младият мъж и даде знак следващият пленник да му бъде доведен.
	Зададе същите три въпроса и след като и този разбойник му отвърна с мълчание, Танус кимна отново. Този път палачът не прецени добре удара си и осъденият се строполи върху камъните с врат, разсечен само наполовина. Още три пъти трябваше да замахне войникът, за да си свърши работата докрай и по стълбите към олтара да се заудря и тази глава.
	И така, по нареждане на Танус бяха отсечени двадесет и три глави. Броих ги, за да се развличам от скуката и за да се боря с онова нелепо чувство на състрадание към осъдените, което кой знае защо ме обхващаше при всеки удар на палача. Най-накрая един от разбойниците проговори. Беше млад, същинско момче. С тъничкия си гласец той отговори на въпросите, преди още Танус да му ги е задал — толкова се страхуваше да не последва другарите си.
	— Казвам се Хюи. От братството на Басти Жестокия съм. Зная всичките му скривалища и мога да ви заведа до тях.
	Танус се усмихна и направи знак момчето да бъде отведено вън от храма.
	— Внимавайте с него — предупреди той хората си. — Вече е на служба при Сините крокодили и трябва да се държите с него като със свой боен другар.
	След като един от тях вече беше изменил на клетвата си, останалите станаха по-словоохотливи. Имаше и някои, които продължаваха да мълчат, други дори нависоко проклинаха Танус или предизвикателно му се смееха в лицето. Така и се разделяха с живота, горди пред меча на палача, който безмилостно отнасяше напразната им надменност в Отвъдното.
	Не можех да не изпитам възхищение пред тези, които след цял живот, прекаран в злини и безчестие, намираха сили поне да умрат с достойнство. Те се смееха на смъртта. Знаех, че никога не бих могъл да покажа такава смелост. Ако аз бях изправен пред подобен избор, сигурен съм, че щях да постъпя като онези, слабохарактерните, които отговаряха на въпросите, за да отърват кожата.
	— Аз съм от братството на Ур — признаваше един.
	— Аз съм от братството на Маа-Ен-Теф, който командва по западния бряг на реката чак до Ел Харга — говореше друг.
	Вече имаше кой да ни заведе до тайните крепости на всеки от останалите деветима главатари. А пирамидата от отсечените глави на онези, които до смъртта си продължаваха да упорстват, растеше.


>

	С Танус дълго мислихме как да постъпим с разбойническите главатари, които бяхме заловили, както и с онези Свраки, които бяха пристъпили клетвата си и ние уж бяхме приели в редиците си.
	Знаехме, че Свраките имат влияние из всички обществени среди в Египет и че в цялата страна няма място, където те да не са способни да достигнат. За никой затвор не можехме да сме сигурни, че Ах-Сет и кучетата му няма да проникнат отвъд дебелите му стени. С подкуп или сила те все щяха да освободят събратята си, а ако не успеят, лесно щяха да им затворят устата я с отрова, я по друг начин. Ах-Сет беше като октопод, чиято глава стои скрита от всеки, но чиито пипала достигат до всички нишки на властта, до всички брънки на обществения живот.
	Тогава се сетих отново за своя приятел Тиамат, търговеца от Сафага.
	Вече като войскова част, а не като керван с робини, Сините крокодили се завърнаха в пристанището на Червено море. Пътуването ни отне двойно по-малко време, отколкото ни беше нужно, за да стигнем Галала. Пленниците ни бяха натоварени на една от Тиаматовите лодки, която незабавно отплава към арабския бряг. Точно срещу него, на малкото островче Джез Бакан, Тиамат имаше имение, в което пазеше робите си, преди да ги пусне на пазара в Египет, и където естествено разполагаше със собствена охрана. Около острова гъмжеше от кръвожадните сини акули. Той ни увери, че досега никога не се е случвало някой беглец да излъже едновременно и пазачите, и акулите.
	Само един от пленниците не беше откаран на острова. Това бе Хюи от братството на Басти Жестокия, който пръв проговори в оазиса. По време на похода ни към морето Танус държеше момчето постоянно при себе си и упражняваше върху него цялата си притегателна сила. Когато пристигнахме в Сафага, то вече му беше като роб. Тази невероятна способност на младия мъж да си спечелва предаността на всеки, дори на бившите си врагове, винаги ме е удивлявала. Сигурен бях, че момчето, тъй както се беше изплашило от екзекуцията, тъй занапред би жертвало живота си за приятеля ми.
	Като омагьосан от Танус, подробно ни разказа всичко за братството, на което навремето бе дал кръвна клетва. Приятелят ми го разпитваше, а аз слушах и записвах всичко с четчицата си върху папируса.
	Така научихме, че крепостта на Басти Жестокия се намира насред ужасната пустиня Гебел-Ум-Бахари на върха на малко плато и че стръмните скали я правят непристъпна отвсякъде. Така скрита и защитена от всички, крепостта била само на два дни път от източния бряг на Нил и всички търговски пътища, които следват реката. Наистина прекрасно гнезденце за такъв кръвожаден хищник.
	— До върха има една-единствена пътека, изсечена в скалите като стълба — обясни ни Хюи. — Толкова е тясна, че по нея двама души не могат да се разминат.
	— И няма никакъв друг път? — зачуди се Танус, но момчето съучастнически се усмихна и докосна с пръст с носа си, за да ни покаже, че това, което сега ще чуем, малко хора го знаят дори сред разбойниците.
	— Има и друг път. Аз самият често съм го използвал, за да не ме види някой как напускам поста си и слизам от планината. Ходех при любимата си, а Басти щеше да ме убие, ако разбереше. Пътят е доста стръмен и опасен, но за дузина добри катерачи е напълно възможно да се изкачат на скалите и да прикриват останалите, които ще ги последват по пътеката. Ще ти го покажа, Ах-Хор.
	За пръв път чувах това име. Ах-Хор, сиреч братът на великия бог Хор. Това прилягаше на Танус. Разбира се, нито Хюи, нито останалите можеха да знаят истинската самоличност на приятеля ми. Но за тях той бе някакво божество. Беше красив като бог, беше силен като бог, а насред сражението бе призовал самия Хор за помощ. За всички беше повече от ясно, че Танус е брат на Хор.
	Ах-Хор! Име, което цял Египет щеше да научи. Щеше да се носи от връх на връх, от кръстопът на кръстопът, от лодка на лодка, от град на град, от царство в царство… Около него щяха да се раждат легенди, а подвизите на героя щяха да се разказват от всеки и всеки щеше да добавя по нещичко от себе си към тях.
	Ах-Хор щеше да се превърне в могъщия воин, който се появява навсякъде, където имат нужда от него, изпратен от брат си Хор да продължи вечната борба със злото. Героят, който трябваше да унищожи Ах-Сет, властелина на разбойниците.
	Ах-Хор! Колко често жителите на Египет щяха да повтарят това име с надежда.
	Но всичко това беше в бъдещето, а засега ние седяхме в двора на търговеца Тиамат и разговаряхме. Знаех, че Танус изгаря от нетърпение отново да поведе на поход войниците си, този път в пустинята Гебел-Ум-Бахари — срещу Басти. Знаех как кръвта му кипи от омраза и коя беше причината за тези смъртна ненавист. Не ставаше дума само за това, че Басти е най-могъщият и най-жестокият от всички разбойнически главатари. Имаше нещо повече. Той имаше лични сметки за разчистване.
	От мен беше научил, че именно Басти е бил оръжието, което Ах-Сет е използвал, за да унищожи богатствата на баща му Пианки, господаря Хараб.
	— Ще те заведа до крепостта — обещаваше Хюи. — Ще предам Басти в ръцете ти.
	Танус не отговори. Седеше в мрака, обмисляйки своето отмъщение. А ние слушахме славея, който се обаждаше от другия край на градината. Песента му бе чужда на насилието, което ни обграждаше и не ни оставяше дори и в съня ни. Най-накрая Танус въздъхна и пусна Хюи да си върви.
	— Ти постъпи добре, момчето ми — рече му той. — Изпълни обещанието си и ще ти се отблагодаря, както подобава.
	Хюи се просна в краката му, сякаш той беше някакво божество, и приятелят ми гневно го срита с крак, за да се изправи.
	— Стига с тия глупости. Хайде, бягай!
	Това неочаквано обожествяване дразнеше младия мъж. Не че бе скромен или без излишно честолюбие, но поне мислеше прагматично и не си правеше илюзии относно човешката си същност; никога не се е стремил да става фараон или божество, пък и никога не е изисквал от околните да му се кланят заради неща, които не притежава.
	Щом момчето си отиде, той се обърна към мен:
	— Всяка нощ дълго не мога да заспя и за сетен път премислям онова, което чух от устата ти. И душата, и тялото ми плачат за отмъщение на онези, които са довели баща ми до просешка тояга и са го преследвали до смъртта му. Едва се въздържам да не се втурна в някое опасно начинание, което би утолило жаждата ми за мъст. Иде ми да изоставя коварните ти планове и да се изправя сам срещу Ах-Сет, за да изтръгна с голи ръце престъпното му сърце.
	— Ако го направиш, ще изгубиш всичко — напомних му. — Знаеш добре. Следвай съветите ми и ще защитиш не само собственото си име, но и това на баща си. Ще си възвърнеш богатствата, които са ти били отнети. Ще доведеш отмъщението си докрай и ще се събереш отново с господарката Лострис. Само така и видението ми за двама ви ще се изпълни. Имай ми вяра, Танус. За твоето добро и за благото на господарката ми, имай ми вяра!
	— Ако не вярвам на теб, то на кого бих вярвал? — възкликна той и сложи ръка върху рамото ми. — Знам, че си прав, но винаги ми е липсвало търпение. Прекият път винаги ми се е струвал най-лесният.
	— Затова най-добре е за известно време да забравиш Ах-Сет. Мисли само за следващата стъпка, която ни очаква. Мисли за Басти Жестокия. Именно той унищожаваше керваните на баща ти при завръщането им от изток. В продължение на пет сезона никой от керваните на господаря Хараб не пристигна в Карнак. До един бяха нападнати и ограбени по пътя. Същият този Басти унищожи медните мини на баща ти в Сестра, изби всички, които работеха в тях. От тогава богатите залежи са останали недокоснати. Пак той плячкосваше именията на баща ти покрай реката, избиваше робите му и изгаряше реколтата, докато накрая из обширните ниви на господаря Хараб останаха само плевели, а той бе принуден да продаде земите си на смешни цени.
	— Всичко това може да е вярно, но нали Ах-Сет е нареждал на Басти?
	— Никой няма да ти повярва, ако го кажеш на висок глас — прекъснах го. — Особено фараонът, освен ако не го чуе от устата на самия Басти. Защо си винаги толкова упорит? Сто пъти сме говорили за това. Първо да свършим с отделните главатари и най-накрая ще се разправим и със самия Ах-Сет.
	— Знам, че ти винаги говориш разумно и трябва да се вслушвам в словата ти. Но ми е трудно да чакам. Жадувам отмъщение. Искам да изтрия петното, което сам сложих върху името си със своето безразсъдство. Копнея и… ох, как копнея за Лострис.
	Наведе се през масата и ме потупа по рамото.
	— Ти вече си свърши работата тук, приятелю. Без теб никога не бих могъл да постигна всичко това. Ако не бе дошъл да ме намериш, може би още щях да лежа мъртвопиян в прегръдките на някоя смърдяща курва. Дължа ти повече, отколкото бих могъл някога да ти дам, но ще трябва да те отпратя. Други се нуждаят от теб сега. Басти е само за мен и няма нужда и ти да присъстваш на кървавата ми разправа с него. Няма да идваш с мен в Гебел-Ум-Бахари. Ще заминеш обратно там, където ти е мястото, където щеше да е и моето, ако боговете се бяха показали по-благосклонни — при Лострис. Завиждам ти, приятелю. Бих се отказал дори от задгробния живот, ако можех да отида при нея вместо теб.
	Разбира се, опитах се да му възразя. Дори бях готов да се закълна, че единствената ми мисъл е как по-скоро да се разправим с разбойниците и как аз самият да спомогна за това. Стигнах дотам, че му напомних за старото ни приятелство, намеквайки, че ако не ми позволи да го последвам в по-нататъшните сражения, ще се чувствам лично засегнат. Но вътрешно се надявах, че въпреки цялото си красноречие няма да успея да го разубедя. Знаех, че щом вземе веднъж някакво решение, повече нищо не може да го накара да го промени. Много рядко се е случвало вечният му съветник Таита да му вдъхне малко разум, но сега и сам гледах да не настоявам много.
	Мисълта, че извършвам подвизи и разни врагове ми желаят смъртта, ме ласкаеше, но нито по душа бях войник, нито по природа притежавах необходимата издръжливост за това. Животът в пустинята ме съсипваше. Имах чувството, че за нищо на света не бих понесъл още една седмица сред нажежените пясъци далеч от благотворните води на майката Нил. Копнеех за мига, в който ще се изкъпя, ще се намажа с благоуханни масла и ще се облека в чисти дрехи. Освен това тъгата по господарката ми отнемаше от радостта от победата и докато преброждахме надлъж и нашир пустинята, често си мислех за спокойния живот при нея и уютния дом, който си бяхме направили в Елефантина; за музиката и безконечните ни разговори, за животните и папирусовите свитъци, които само чакаха да напиша нещо върху тях.
	Всичко това неудържимо ме теглеше към дома, пък и разбирах, че Танус наистина няма повече нужда от мен. Мястото ми беше отново край моята господарка. Но, разбира се, да покажа радостта си от предложението, би накърнило сериозно славата, която си бях извоювал през последния месец — а това също не трябваше да допускам.
	Най-накрая се оставих да бъда убеден и като се опитвах да прикрия задоволството си, започнах да се готвя за път.


>

	Танус беше заповядал на Кратас да се върне в Карнак, за да доведе подкрепления за предстоящия поход в пустинята Гебел-Ум-Бахари. За да съм в безопасност, до Карнак щях да пътувам с него. Но да се разделиш човек с Танус, не се оказа лесна работа. На два пъти напусках дома на Тиамат, за да се присъединя към Кратас, който ме чакаше извън града, и двата пъти Танус ме викаше обратно, за да ми предаде ново послание до господарката ми.
	— Предай й, че мисля за нея всеки ден, всеки час!
	— Това вече си го казал.
	— Кажи й, че в сънищата си виждам само красивото й лице.
	— И това също. Мога да ти ги повторя дума по дума. Няма ли да измислиш нещо ново?
	— Кажи й, че дълбоко вярвам във видението ти…
	— Кратас вече отдавна ме чака. Ако ме държиш при себе си, как да й предам посланието ти?
	— Кажи й, че всичко, което правя в този живот, е за нея. Всяка глътка въздух, която… — тук той замлъкна и ме прегърна. — Таита, чудя се дали ще преживея още един-единствен ден без нея.
	— Петте години ще минат като ден — уверих го аз. — Но когато отново я видиш, честта ти ще бъде възвърната и ти отново ще си заел полагащото ти се място. Тогава тя ще те обича повече от всякога.
	Той ме пусна и ми заръча:
	— Да се грижиш за нея тъй, както и аз бих се грижил на твое място. Хайде, сега бързай! Нека възможно най-скоро се завърнеш при нея.
	— И аз това ти разправям от един час, ама кой да слуша! — отвърнах му малко хапливо и повече не се обърнах назад.
	Малкият ни отряд прекоси пустинята и стигна Карнак за по-малко от седмица. Опасявах се, че Расфер и господарят Интеф може да ме открият, затова се задържах в многообичания си град само толкова, колкото ми беше нужно да намеря подходяща галера в моята посока. Кратас остана да изпълнява заповедта на Танус и да набира от елитните бойни части на фараона необходимите хиляда души, а аз се качих на галерата и отплавах на юг.
	През целия път се радвахме на северния вятър и само дванадесет дни след като напуснахме Тива, навлязохме в пристанището в източната част на Елефантина. Отново се бях облякъл в жреческите дрехи и когато стъпих на брега, никой не ме позна.
	За един малък меден пръстен наех лодка, която да ме откара до острова, и лодкарят ме остави точно пред стълбите, водещи до градинката на господарката ми. Докато изкачвах стъпалата, имах чувството, че от вълнение сърцето ми ще изскочи. Не бях виждал господарката си от толкова дълго време. В такива мигове за сетен път се уверявах колко са силни чувствата ми към нея. Сигурен бях, че любовта на Танус е като лек бриз в сравнение с урагана, който бушуваше в душата ми.
	На входа ме пресрещна една от чернокожите робини на Лострис, която се опита да ме спре.
	— Господарката ми не е добре, твоя святост. При нея е дошъл друг лекар и няма да може да те приеме.
	— Ще ме приеме — срязах я аз и свалих перуката си.
	— Таита! — изпищя тя от ужас, падна на колене и направи с ръка знака срещу злото. — Но ти си мъртъв. Това не може да си ти, ти си привидение, дошло отвъд гроба.
	Изблъсках я и се затичах към покоите на господарката. На вратата срещнах един от онези жреци на Озирис, които се пишат за лекари.
	— Какво правиш тук? — попитах го, ужасен дори от мисълта, че някой от тези шарлатани се е навъртал около господарката ми. И преди той да ми отговори, му изкрещях в лицето: — Вън! Махай се оттук! Взиман си магиите и заклинанията и повече не се връщай.
	След това се спуснах към леглото на господарката си.
	Стаята бе изпълнена с тежка миризма на болен. Като видях в какво окаяно състояние е господарката Лострис, ме обзе силна тревога. Изглеждаше ми, сякаш се е смалила, а кожата й беше бледа като пепел. Спеше, а може би беше в кома — не бях сигурен. Това, което виждах, бяха тъмните сенки под очите й и пресъхналите й, напукани устни.
	Дръпнах завивката и установих, че е гола. Видът й ме потресе. Тялото й се беше стопило, сякаш пред себе си имах не жив човек, а скелет. Внимателно я пипнах под мишницата, за да разбера дали има температура, но кожата й беше хладна. Каква беше тази болест, питах се с ужас. Досега не бях имал такъв болен.
	Извиках на робините да дойдат при мен, но никоя не се осмеляваше да се покаже пред призрака ми. Най-накрая нахълтах в стаята им и издърпах изпод леглото първата, която ми падна.
	— Какво сте направили на господарката си, че да я докарате до такова състояние? — ритнах я в дебелия задник, за да ми обърне повече внимание.
	Без да се обръща към мен, тя закри лицето си, сякаш се страхуваше дори да ме погледне.
	— Ами не ще да яде. От няколко седмици насам почти нищо не е хапнала — откакто погребаха мумията на Танус, господаря Хараб. Дори пометна детето на фараона, което носеше. Моля те, мили призрако, пожали ме, нищо лошо не съм сторила!
	Изгледах я продължително, за да разбера дали ми говори истината, и чак тогава проумях случилото се. Писмото ми до господарката Лострис, в което я известявах за намеренията ни с Танус, не беше стигнало до нея. По всяка вероятност пратеникът на Кратас, след като е отплавал с поръчението ми от Луксор, така и не е пристигнал в Елефантина. Сигурно е бил поредната жертва на Свраките, които са прибрали кесията му и са изхвърлили трупа му в реката. Надявах се разбойникът, в чиито ръце бе попаднало писмото ми, да е бил неграмотен и да не му е хрумнало да го носи на Ах-Сет. Но не беше време да се тревожа точно за това.
	Върнах се бързо при господарката си и коленичих край леглото й.
	— Скъпа — прошепнах й и я погалих леко по мелото. — Аз съм. Твоят роб Таита.
	Тя се размърда в съня си и промълви нещо. Дадох си сметка, че трябва веднага да я върна в съзнание, иначе може да си отиде завинаги. Бяхме разгласили смъртта на Танус още преди месец. Ако робинята говореше истината и през цялото това време господарката ми не е приемала никаква храна, това, че още е жива, бе истинско чудо.
	Скочих и се затичах към стаята си. Въпреки мнимата ми смърт всичко си беше на мястото и сандъчето с лекарствата стоеше в нишата, където го бях оставил. Грабнах го и отново забързах към покоите на господарката. Ръцете ми трепереха. На маслената лампа край леглото запалих стръкче дива незабравка и го поднесох към носа на Лострис. Тя отвори уста, за да се спаси от задушливия дим, и най-накрая шумно се изкиха.
	— Господарке, аз съм, Таита. Отговори ми.
	Отвори очи и при вида ми в погледа й блесна радостна искрица. Но после отново се сети за нещастието си и отчаяно протегна тънките си ръце към мен. Притиснах я към себе си.
	— Таита — проплака тихо. — Той е мъртъв. Танус е мъртъв. Не мога да живея повече без него.
	— Не! Не! Жив е. Само преди няколко дни се разделихме и ти нося послание от него, в което той те уверява в своята любов и преданост.
	— Как можеш да ми се подиграваш толкова жестоко! Знам, че е мъртъв. Знам, че гробницата му е вече запечатана…
	— Това беше само уловка за враговете му — възкликнах аз. — Танус е жив. Кълна ти се. Той те обича. И те чака.
	— Ох, как ми се иска да ти повярвам! Но те познавам твърде добре. Сега ти лъжеш, за да ме успокоиш. Как не те е срам да ме измъчваш с такива измислици? Мразя те… — извика тя и се опита да се освободи от ръцете ми.
	— Кълна ти се! Танус е жив.
	— Закълни се в паметта на майка си, която никога не си виждал. Закълни се в името на всички богове, чийто гняв ще изпиташ, ако излъжеш.
	— Кълна се и в едното, и в другото. Кълна се в любовта си към обичната си господарка.
	— Възможно ли е да говориш истината? — На бузите й се появи лека руменина, която издаваше, че въпреки всичко надеждата й се връща. — О, Таита, възможно ли е да говориш истината?
	— Щях ли да съм толкова радостен, ако те лъжех? Знаеш, че обичам Танус. Щях ли да се усмихвам, ако той наистина беше мъртъв?
	И пред смаяния й поглед започнах да й разказвам всичко, което се беше случило с мен и с Танус от деня, в който се бях разделил с нея. Разбира се, пропуснах да спомена в какво състояние бях открил любимия й сред блатата, както и за компанията, в която той прекарваше там времето си.
	Тя дори не се опита да ме прекъсне, а като запленена ме изслуша, мъчейки се да попие всяка дума с изтощеното си съзнание. Лицето й беше станало почти прозрачно от дългото гладуване и сега заблестя като сияйна перла, докато аз й разправях за приключенията ни в Галала; за това, как враговете ни помислиха Танус за бог и как в разгара на сражението той и войниците му пееха своя ужасяващ химн.
	— И така, както чуваш, Танус е жив и здрав — завърших аз.
	Господарката ми най-после се обади:
	— Ако е жив, тогава ми го доведи. Няма да хапна нищичко, докато не видя отново лицето му.
	— Щом такова е желанието ти, то веднага ще му пратя вест, че го очакваш, и той ще пристигне с бързината на вятъра — обещах й аз, като в същото време бръкнах в сандъчето си и извадих малкото бронзово огледалце.
	Вдигнах го пред лицето й и тихо я попитах:
	— Но ще искаш ли той да те види такава?
	Господарката ми се взря в измъчения си лик.
	— Ако ми заповядаш, наистина мога още днес да му пиша. До една седмица ще е тук.
	— Колко съм грозна — прошепна тя. — Заприличала съм на старица.
	— Красотата ти не е изчезнала завинаги. Просто се е скрила под повърхността.
	— Не мога да се покажа така на Танус — заяви ми след дълъг размисъл. Женската й суетност беше надделяла над всичко останало.
	— Тогава трябва да се храниш.
	— Заклеваш ли се — гласът й леко потреперваше, — заклеваш ли се, че той е още жив и ти ще ми го доведеш веднага щом се оправя? Сложи ръка на сърцето ми и ми се закълни!
	Допрях ръка до гърдите й. Можех да усетя всичките й ребра, а под тях сърцето й, удрящо като птичка в клетка.
	— Обещавам ти.
	— Този път ще ти повярвам, но ако ме излъжеш, повече никога няма да ти имам доверие. Искам да ям!
	Докато тичах към кухнята, не можех да не си кажа самодоволно: „Е, Таита, който всичко можеш, ето, че отново се справи блестящо!“
	Сипах на господарката си топло мляко и мед. Трябваше да започнем с нещо леко, защото след толкова дълго гладуване стомахът й не би понесъл друго. Ако се бях забавил само с един-два дни, вече щеше да е твърде късно.


>

	Благодарение на бъбривите робини новината за възкръсването ми се беше разнесла из целия остров като чумна епидемия.
	Привечер фараонът изпрати Атон да ме отведе при него. Дори старият ми приятел, дворцовият управител, се чувстваше неловко в мое присъствие и, общо взето, гледаше да стои по-далеч от призрака ми. Когато посегнах да го докосна, той чак подскочи от страх. Докато вървях из двореца, всички около мен, независимо дали бяха роби или царедворци, се отдръпваха встрани и ми правеха път, сякаш не друг, а аз бях царят. В същото време, накъдето и да се обърнех, усещах върху себе си любопитните им погледи.
	Фараонът ме посрещна едновременно с респект и едва прикривано безпокойство, които еднакво не прилягат на един цар и бог.
	— Къде беше толкова време, Таита? — попита той, но така, сякаш предпочиташе да не му отговарям.
	Аз се проснах в краката му.
	— Божествени фараоне, тъй като и у теб живее божественото и тайните на отвъдното не са ти чужди, разбирам, че с този си въпрос искаш да ме провериш. Знаеш добре, че устата ми е като запечатана за тези неща. Би било светотатство да говоря дори пред теб за мистериите на смъртта. Само те моля да свидетелстваш пред боговете и особено пред Анубис, бога-покровител на гробниците, че съм изпълнил своя дълг. Че съм спазил клетвата си да мълча и че съм преминал изпитанието, на което ти ме подлагаш.
	При тези думи той ме погледна учудено. Виждаше се, че в главата му се роят въпроси, но той ги отхвърля един по един, да не би да засегне с нещо чувствата на боговете. Не му бях дал възможност да се измъкне от затрудненото положение.
	Най-накрая фараонът се предаде и като не успя да измисли нищо, просто заяви:
	— Да, Таита, ти наистина премина през изпитанието, на което те подложих. Добре дошъл отново при нас. Липсваше ни.
	По погледа му можех да съдя, че ме смята за завърнал се от Отвъдното и затова се отнася с мен като с един от малцината, посветени в тайнствата на битието.
	Припълзях по-близо до него и тихо му прошепнах:
	— Велики Египте, сигурно знаеш защо съм изпратен обратно на земята?
	Той се престори, че знае, но в изражението му долавях известно колебание. Станах на крака и се огледах, сякаш се страхувах да не сме наблюдавани от някое свръхестествено същество. Преди да продължа, направих задължителния знак срещу злото.
	— Заради господарката Лострис. Нейното заболяване беше предизвикано от пряката намеса на… — не можех да произнеса името му, но с два пръста имитирах рога — символа на Сет, бога на мрака.
	За миг фараонът като ме ли бе обзет от смъртна уплаха, защото неволно потрепери и се приближи до мен, сякаш търсеше закрила от силите на злото.
	— Преди да бъда отнесен в отвъдното — продължих аз, — господарката ми вече носеше в утробата си съкровището на дома на Мамос. Но точно в този миг се намеси Богът на тъмата. Заради заболяването й синът, който тя беше заченала, се роди преждевременно и загина.
	Фараонът се изпълни с благоговеен страх.
	— Значи затова е пометнала! — възкликна той.
	Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа с измамата:
	— Но не се страхувай, велики Египте. Аз бях пратен обратно сред вас от сили, по-могъщи и от неговите. Дошъл съм да спася господарката си, така че видението ми да се изпълни. На мястото на изгубения син ще се роди друг. Династията ти ще оцелее.
	— Не трябва да се отделяш от господарката Лострис, докато не се възстанови напълно — трепереше от вълнение гласът му. — Ако я спасиш и тя ми роди друг син, ще получиш от мен, каквото пожелаеш, но ако не… — тук той се спря, защото не му беше лесно да измисли как да сплаши човек, върнал се от гроба.
	— С твое позволение, господарю, ще се върна при нея още сега.
	— Върви! Върви! — отпрати ме той.


>

	Господарката ми се възстановяваше толкова бързо, че се зачудих дали наистина, без да искам не съм предизвикал намесата на божествените сили. Вече сам не знаех на какво съм способен и се изпълвах със страхопочитание към самия себе си.
	Едва ли не пред погледа ми тялото й се изпълваше с нов живот. Жалките празни торбички, които й висяха отпред, отново се наляха и възвърнаха предишната си привлекателност, и дори богинята Хапи, която гледаше с каменното си изражение над вратата, се изпълваше със завист при вида им. Тебеширеният цвят на кожата изчезна, за да отстъпи на някогашната свежест. А смехът на господарката ми зазвуча отново, както го бях чувал с годините — като песента на фонтаните в градинката ни.
	Скоро вече нищо не можеше да я задържи в леглото. Само три седмици, след като се бях завърнал в Елефантина, тя вече играеше на топка с робините си, тичаше из градината и се мъчеше да надскочи съперничките си, докато най-накрая, уплашен да не би да си навреди с прекомерното натоварване, не прибрах животинския мехур, с който те се забавляваха, и не й наредих да си стои в стаята. За да се съгласи обаче, господарката ми направи поредния пазарлък и занапред трябваше да пея заедно с нея или да я уча на сложните комбинации на играта бао. Все пак и това ми донесе известно удовлетворение, защото с моите съвети един ден тя успя да победи дори Атон — един от най-запалените играчи, които познавам.
	Той идваше почти всяка сутрин, за да пита от името на фараона как се чувства господарката ми, след което сядаше да поиграе малко бао с нас. Най-после се увери, че нито съм призрак, нито смятам да му направя зло, и макар да беше позагубил от предишната си непринуденост, продължи да се държи с мен като със стар приятел.
	Всяка сутрин трябваше да повтарям даденото си обещание на Лострис. Тогава тя посягаше към огледалото и внимателно изучаваше отражението си, водена не толкова от суета, колкото от желанието да се види такава, каквато ще я хареса и господарят Танус.
	— Косата ми е заприличала на слама, а на брадичката ми се е появила нова пъпка — жалваше се тя. — О, Таита, кога ще ме направиш пак красива? Заради Танус трябва да ме направиш.
	— Сама стори всичко възможно да се загрозиш, а сега искаш Таита да оправя нещата — недоволствах аз, а тя се засмя и ме прегърна.
	— Та нали затова си тук, стари негоднико. Да се грижиш за мен.
	Вечер й приготвях специална гореща напитка за подсилване и когато й я носех в леглото, тя отново настояваше да чуе обещанието ми.
	— Кълна ти се — послушно повтарях урока си, а тя се облягаше върху подложката от слонова кост и заспиваше с блажена усмивка.
	Аз самият щях да се тревожа за последствията от това си обещание едва когато му дойдеше времето.


>

	От Атон фараонът научаваше всичко за състоянието на Лострис и един ден дойде лично да я види. Донесе й колие от злато и скъпоценни камъни във формата на орел и седя до вечерта при нас, съревновавайки се с господарката ми в измислянето на гатанки и играта на думи. Когато си тръгна, нареди да го придружа до покоите му.
	— От последния път, когато я видях, тя е много променена. Това е същинско чудо, Таита. Кога ще мога да я извикам отново в леглото си? Като я гледам, струва ми се, че е достатъчно здрава, за да ми роди друг син.
	— Още не му е дошло времето, Велики Египте — енергично му възразих аз. — И най-малкото усилие от страна на господарката може да я накара отново да пометне.
	Той не смееше да ми противоречи, защото вече се ползвах с авторитета на човек, познал и живота, и смъртта. Но, от друга страна, фараонът беше позабравил първоначалното си страхопочитание към мен и започваше да се държи както преди.
	Робините също свикнаха с мисълта за възкресението ми и престанаха да правят знака срещу злото всеки път, щом им се наложеше да ме погледнат в лицето. Да си призная, интересът, породен от завръщането ми от подземния свят, скоро спадна. Вече имаше друго, от което обществото да се вълнува. В съзнанието на всички хора от двете страни на реката оживяваше образът на Ах-Хор.
	Първия път, когато чух някой да шепне името Ах-Хор из коридорите на двореца, не обърнах особено внимание. Уютният двор на Тиамат на брега на Червено море беше далеч от Елефантина и съвсем бях забравил за името, което Хюи беше измислил на Танус. Едва когато до ушите ми стигнаха приказките за невероятните подвизи на новото полубожество, се сетих за кого става дума.
	Обзет от трескаво вълнение, хукнах обратно към женските покои, за да съобщя чутото на господарката си. Намерих я в градината, в компанията на дузина знатни дами и царски съпруги, които, след като бяха разбрали за оздравяването й, не изпускаха възможността да й засвидетелстват вниманието си.
	Толкова бях развълнуван, че съвсем забравих за робското си положение и по твърде невъзпитан начин разпъдих натрапниците. Те нададоха вой до небесата и обидено се отправиха към изхода пред изумения поглед на господарката ми.
	— Ама какво те прихваща, Таита, какво се е случило?
	— Танус! — Беше единственото, което успях да изрека, но то беше достатъчно тя да забрави възмущението си и да ме хване за ръцете.
	— Имаш новини от Танус! Казвай по-бързо, че ще умра от нетърпение!
	— Новини ли? А, да, точно така, новини. И то какви! Необикновени новини. Невероятни.
	Тя пусна ръцете ми и грабна заплашително ветрилото си.
	— Веднага да престанеш с глупостите си — насочи към мен ужасното си оръжие. — Не желая да ме дразниш по този начин. Или ще ми кажеш веднага какво се е случило, или така ще те насиня, че няма да се познаеш.
	— Хайде! Да отидем някъде, където никой няма да ни чуе.
	Двамата слязохме на кея и се качихме на малката лодка. Когато реших, че сме достатъчно далеч от любопитните уши, започнах:
	— Из страната е задухал нов, свеж и силен вятър. Наричат го Ах-Хор.
	— Братът на Хор — тя беше възхитена. — Така ли викат вече на Танус?
	— Никой не знае, че това е Танус. Мислят, че е бог.
	— Но той си е бог — настоя тя. — За мен винаги е бил.
	— И хората така мислят. Защото как, освен ако не притежава свръхестествени сили, ще открие свърталищата на Свраките и ще превземе крепостите им, скрити сред безкрайните пясъци на пустинята; как иначе ще предусети къде разбойниците дебнат в засада идващите кервани, за да ги натика в собствените им капани?
	— Искаш да кажеш, че всичко това е истина? — слушаше ме тя със зяпнала уста.
	— Разправя се какво ли не, но дали може да се вярва на слуховете в двореца? Казват, че всички крадци и разбойници в царството треперят за живота си, че едно по едно братствата на Свраките биват унищожавани от безпощадната му ръка. Говори се, че на Ах-Хор му изникнали орлови криле и с тях прелетял до върха на непристъпната крепост на Басти Жестокия в пустинята Гебел-Ум-Бахари. А след това със собствените си ръце запокитил петстотин разбойници от високите скали…
	— Нещо друго, кажи ми нещо друго! — пляскаше тя с ръце и във вълнението си едва не преобърна лодката ни.
	— Казват, че на всеки кръстопът е оставил огромни паметници, които да напомнят за него.
	— Паметници? Какви са тези паметници?
	— Грамади, огромни пирамиди от човешки черепи. Главите на избитите разбойници, които да служат за предупреждение на останалите.
	Господарката ми потръпна от ужас, но в очите й заблестяха искрици.
	— Наистина ли е убил толкова много? — попита тя.
	— Едни казват пет, други — петдесет хиляди. Някои дори смятат, че са сто хиляди, но мисля, че те малко преувеличават.
	— Говори ми още! Още!
	— Казват, че вече е заловил поне шестима от разбойническите главатари…
	— И им е отрязал главите! — изпревари ме тя.
	— Не, казват, че не ги убил, ами ги бил превърнал в бабуини и ги държал в клетка — за забавление.
	— Но възможно ли е? — изкикоти се господарката ми.
	— За един бог няма нищо невъзможно.
	— Той наистина е моят бог. О, Таита, кога ще ми позволиш да го видя?
	— Скоро — обещах й аз. — Красотата ти разцъфтява с всеки ден. Скоро ще възвърнеш цялата си прелест.
	— А дотогава ти ще слухтиш и ще ми донасяш всичко, което чуеш за Ах-Хор.
	И така, всяка сутрин господарката ми ме изпращаше до пристанището, за да чуя какво ще разкажат за Ах-Хор моряците, идващи от север.
	— Говори се, че никой не е виждал лицето на Ах-Хор, защото винаги носел шлем, покриващ всичко без очите му — повтарях й чутото след една от тези ми разходки. — Също така казват, че в разгара на битката главата на Ах-Хор избухвала в пламъци, които заслепявали враговете.
	— Понякога на слънце косата на Танус наистина заблестява с божествена светлина — потвърди господарката ми.
	Друг път й разказах следното:
	— Чух, че можел като в огледало да умножава образите си и по едно и също време да се появява на съвсем различни места; в един ден да го видят в Кена, а само няколко часа по-късно в Ком-Омбо, което е на близо двеста километра.
	— Възможно ли е?
	— Някои мислят, че това не е вярно. Според тях Ах-Хор можел да прекоси тези огромни разстояния толкова бързо само защото никога не спял. През нощта препускал из пустинята, възседнал лъв, а през деня летял из небето на гърба на огромен орел, с който се спускал изневиделица над главите на враговете си.
	— Виж това може и да е вярно — поклати сериозно тя глава. — Това за огледалото не го вярвам, но за лъва и орела нищо чудно да се окаже истина. Дори съм сигурна, че е точно така.
	— А според мен просто на всички в Египет им се иска да зърнат този Ах-Хор и затова образът му се показва зад всеки храст. Колкото до бързината, с която е способен да…
	Но тя ме прекъсна:
	— Ти не си романтик, Таита. Дори се съмняваш, че облаците са овците на Озирис, а слънцето — лицето на Ра, само защото не можеш да ги пипнеш с ръката си. Аз обаче съм убедена, че Танус е способен на всичко — и така господарката ми сложи край на спора, а аз трябваше смирено да сведа глава.


>

	Двамата с Лострис възстановихме стария си навик да прекарваме следобедите си в разходки из улиците и пазарищата на града. Както преди, така и сега господарката ми навсякъде беше посрещана с радост от обожаващия я народ и често се спираше да се разговори с непознати, независимо от професията и общественото им положение. От жреците до проститутките, всички бяха еднакво омаяни от красотата и неподправения й чар.
	Тя винаги насочваше разговора така, че да стане дума и за Ах-Хор, а хората само си търсеха повод да възхваляват отново и отново новия бог. Скоро в представите на народа той се превърна от полубожество в пълноценна фигура от пантеона. Жителите на Елефантина дори започнаха да събират средства за построяването на храм на Ах-Хор. Излишно е да казвам, че господарката ми беше един от най-щедрите дарители.
	Бъдещият храм трябваше да бъде построен точно срещу този на Хор — на другия бряг на реката, — а фараонът официално обяви, че лично ще го освети, щом сградата бъде готова. Той имаше всички основания да бъде благодарен на новопоявилия се бог. В чужбина започваха да гледат с друго око на страната ни. Щом пътищата в Горен Египет станеха сигурни, търговията ни с целия останал свят щеше да се оживи и рано или късно царството ни би познало отново благоденствието.
	И това вече се превръщаше във факт. От изток вече не вървяха по един-два кервана, а по четири-пет един след друг. Преди още първите да са разтоварили и разпродали стоката си, откъм пустинята се появяваха следващите. Пътуващите търговци имаха нужда от стотици, дори хиляди магарета, което пък вдигаше цената на животните и скотовъдците по-често слизаха към градовете, за да ги продават.
	Животът стана по-сигурен, хората прекарваха повече време по полетата и там, където допреди месеци вирееха само бурени и плевели, новата реколта ги очакваше. Земеделците, които бяха докарани до просешка тояга от разбойническите нападения, се съвземаха. Талигите им се огъваха под тежестта на товара и под закрилата на Ах-Хор те по-често се решаваха да отидат до пазара, където вече се продаваха само пресни продукти.
	Търговците и едрите земевладелци отново разтвориха кесии и там, където преди беше опасно дори да си покажеш носа, сега се строяха красиви вили, в които богаташите да прекарват времето си без страх от никого. Майсторите-занаятчии, които досега скитаха безработни по улиците на Тива и Елефантина, изведнъж се оказваха затрупани от всевъзможни поръчки, а с припечеленото не само че по-лесно изхранваха семействата си, но можеха да си позволят лукс, за който не бяха и мечтали. А пазарите бяха отрупани със стоки.
	Търговията по Нил също се оживи, така че се отвори работа и за корабостроителите. Едва ли не всеки ден на вода се пускаше нов кораб. Капитаните, моряците и корабостроителните работници се чудеха какво да правят с парите си и лека-полека се наблюдаваше как и проститутките се кичат и обличат все по-скъпо, а пък шивачите и златарите строят нови къщи и пращат съпругите си да пазаруват със злато и сребро.
	След като толкова дълги години Ах-Сет и неговите Свраки бяха задушавали живота в Египет, ето че най-после страната намираше у себе си сили да възкръсне.
	А след всичко това, което изброих, се очакваше, че и царската хазна ще се радва на нечувани приходи. Както лешоядите кръжаха над труповете на изкланите разбойници, така и бирниците сега обикаляха надлъж и нашир страната и събираха дължимото на своя цар. Разбира се, че фараонът щеше да е благодарен.
	Двамата с господарката ми — също. По мое предложение ние участвахме със свой дял в един от търговските кервани за Сирия. След шест месеца, когато керванът се завърна от дългото пътешествие, щяхме да установим, че сме спечелили петдесет пъти повече от онова, което бяхме вложили. С печалбата господарката ми си купи огърлица от перли и още пет робини, които да ми усложнят живота. Аз пък, като човек, които винаги мисли за бъдещето, закупих пет парцела плодородна земя на източния бряг на реката, намирайки си нужния писар, който да опише сделките и да ги пренесе в регистрите на храма.


>

	Най-сетне дойде и денят, от който толкова се опасявах. Една сутрин както винаги господарката ми се изучаваше в огледалото, но този път като че ли още по-внимателно. След като огледа лицето и фигурата си, тя тържествено заяви, че вече е готова за жадувания миг. Колкото и да не ми се искаше, трябваше и аз да се съглася — никога преди не бе изглеждала тъй красива. Сякаш преживяното я бе направило едновременно по-здрава физически и по-гъвкава. Последните следи от моминството й бяха изчезнали: погледът излъчваше увереност, чертите се бяха изчистили, тялото й бе придобило съвършената грация.
	— Аз ти се доверих, Таита. Сега ми докажи, че не съм постъпила глупаво. Доведи Танус при мен.
	Когато двамата с моя приятел се разделихме в Сафага, така и не бяхме измислили как да поддържаме връзка помежду си.
	— Всеки ден ще бъда някъде на поход, а може ли човек да знае този поход къде ще ме отведе — говореше той. — Нека господарката Лострис не се тревожи излишно, ако остане дълго време без вест от мен. Кажи й, че когато всичко свърши и аз изпълня докрай задачата си, ще получи писмо, в което първа ще научи за това. Но също й кажи, че когато плодовете на нашата любов узреят и стане време те да бъдат откъснати, аз ще бъда при нея.
	И така, вече месеци вестите за него получавахме от слуховете, обикалящи пристанищата и пазарите.
	Но сякаш наистина се бях превърнал в избраник на боговете — тъкмо се чудех как да се спася от гнева на господарката Лострис, задето не знам как да си изпълня обещанието, когато на пазара дочух нов слух за Ах-Хор. Някакъв керван, идващ от север, срещнал по пътя си, само на три километра от стените на Елефантина, нова пирамида от отсечени глави. Явно била построена съвсем наскоро, защото главите едва започвали да се разлагат и нито миризмата им се била разнесла надалеч, нито лешоядите ги били нападнали.
	— Това означава само едно — говореха всички. — Означава, че Ах-Хор е някъде наблизо, може би пред самите порти на Елефантина. Най-после се е натъкнал на остатъците от бандата на Ахеку, които след гибелта на главатаря им в Галала продължаваха да се крият из пустинята. Ах-Хор ги е избил до крак и е оставил камарата от отсечените им глави край пътя. Благодарение на новия бог най-сетне и югът може да отдъхне от Свраките!
	Ето това се казваше новина, най-добрата, която бях чувал от седмици насам. Трябваше колкото се може по-бързо да се върна в двореца, за да повторя всичко на господарката си. Запробивах си път сред тълпата от моряци, рибари и търговци с надеждата някъде на пристанището да наема лодка до острова.
	Някой ме дръпна за ръката, но аз грубо го изблъсках и продължих по пътя си. Въпреки благоденствието, на което се радваше страната, а може би тъкмо заради това, просяците не само че не намаляваха, но ставаха все по-нахални. Та и този не се отказваше лесно и като се залепи веднъж за мен, повече не щеше да ме остави. Най-накрая се обърнах и заплашително размахах тояжката си пред очите му.
	— Е, значи посягаш на стари приятели! Аз да ти нося съобщение от боговете, пък ти така да ме посрещаш — разсърди се просякът, а аз го зяпнах с отворена уста.
	— Хюи! — Сърцето ми затуптя при вида на някогашния разбойник. — Какво търсиш тук? — Преди да ми е отговорил обаче, се обърнах и тихо му прошепнах: — Следвай ме отдалеч!
	Заведох го в един бордей над пристанището, където даваха стаи за влюбени двойки. Плащаше се по един голям меден пръстен на час, като времето се отмерваше от малкия воден часовник, поставен пред вратата. Нямаше как, платих цената, колкото и да е безбожна, и щом останахме сами, дръпнах Хюи за дрипите му.
	— Какво ново с господаря ти? — попитах.
	А той нагло ми се ухили в лицето.
	— Гърлото ми е толкова пресъхнало, че и да искам, нищо не бих могъл да ти кажа.
	Вече се беше научил да се перчи и надува като всеки гвардеец. Колко бързо маймуната се научава да подражава! Извиках на едно от момчетата да ни качи кана бира. Хюи се нахвърли върху нея, обърна я на един дъх и накрая шумно се оригна.
	— Бог Ах-Хор праща своите поздрави на теб и на онази, чието име не мога да спомена. Заръча ми да ти предам, че задачата е изпълнена и всички птички са в клетката. Напомня ти, че само няколко месеца остават до празненствата в чест на Озирис и е време да пренапишеш пиеската, с която трябва да забавляваш фараона.
	— Къде е той? Колко време ще ти е нужно да се върнеш при него?
	— Още преди Амон Ра, богът-слънце, да се скрие зад хълмовете на запад, аз ще съм при него — заяви Хюи.
	Погледнах през прозореца. Слънцето отдавна бе започнало да се снишава. Значи Танус се е установил съвсем близо до града, казах си и се изпълних с приятни предчувствия. Отдавна ми беше домъчняло за мечешката му прегръдка и боботещия му смях.
	С усмивка на уста закрачих напред-назад по мръсния под, за да измисля какво послание да пратя на приятеля си по Хюи.


>

	Почти се беше стъмнило, когато стъпих на малкия кей пред дома ни и се затичах по стълбите. На вратата стоеше една от робините, която плачеше и търкаше ухото си.
	— Тя ме удари — хленчеше момичето.
	— Искаш да кажеш, че господарката Лострис те е ударила — смъмрих я аз. — В края на краищата какво се оплакваш? Робите нали са за това — да ги удрят.
	Все пак беше твърде необичайно господарката ми да посегне на някого. „Трябва да е в доста весело настроение“ — казах си аз и позабавих крачка. Тъкмо да стигна стаята й, когато оттам изхвърча със сълзи на очи още едно от момичетата, изпроводено от гневни крясъци:
	— Превърнала си ми косата на купа сено…
	Лострис ме видя и за миг се сепна. После се нахвърли върху мен с такава ярост, че ми стана ясно коя е истинската причина за недоволството й.
	— Ти къде се губиш? — изсъска ми насреща. — Пратих те на пристанището преди обяд. Как не те е срам да ме караш да те чакам? — И приближи към мен с такъв поглед, че за всеки случай отстъпих назад.
	— Той е тук — отговорих бързо и като зашепнах, за да не ме чуят момичетата, допълних: — Танус е тук. Вдругиден ще изпълня обещанието си.
	Тя веднага забрави яда си и се хвърли на врата ми. След това изтича при робините си да ги утешава.


>

	Като част от годишния си данък царят-васал на аморитите беше изпратил на фараона от далечното си царство отвъд Червено море двойка ловни леопарди. Господарят изгаряше от желание да пусне тези изящни създания подир стадата газели, населяващи пустините на запад от реката. Целият двор, включително и господарката ми, беше поканен да присъства на лова.
	И така, бързоходните лодки с бели платна и шарени знамена върху мачтите се насочиха към западния бряг. Навсякъде се носеше весела глъч, съпроводена от звуците на лютни и дайрета. След броени дни щеше да започне новият разлив на Нил и това, както и благотворните промени, извършващи се в страната, само правеше настроението още по-празнично.
	Господарката ми беше най-весела от всички и радостно поздравяваше приятелките си от съседните лодки, докато нашата пореше вълните толкова бързо, че около носа й водата се пенеше, а подире ни оставаше дълга, блестяща следа.
	Изглежда, само аз не се присъединявах към всеобщото веселие, ами стоях погълнат от грижите и тревогите си. Вятърът брулеше лицата ни и имах чувството, че не ни вещае нищо добро. Непрекъснато гледах небето на запад. Не се виждаха никакви облаци, но небесата бяха озарени от необичайно червеникаво сияние. Сякаш някакво друго слънце искаше да се покаже откъм хоризонта.
	Опитвах се да не мисля за това и да обръщам повече внимание на веселието около себе си. Но ми беше невъзможно. Времето далеч не беше единственото, за което се тревожех. Ако само нещо не се получеше, както го бях предвидил, излагах живота си на истинска опасност, а може би и не само своя.
	Явно безпокойството ми е било изписано на лицето, защото господарката игриво ме побутна с мъничкото си краче и попита:
	— Защо си намръщен, Таита? Всеки, който те види, ще разбере, че замисляш нещо. Усмихни се! Нареждам ти да се усмихнеш.
	На западния бряг ни очакваше армия от роби. От царските обори бяха изкарани прекрасни магарета, всички до едно покрити с коприна. До тях послушно чакаха други, които трябваше да носят палатките, чергилата, огромните кошници с храна и вино и всичко останало, необходимо за царския лов. Голяма част от робите трябваше да носят грамадните ветрила, с които да пазят сянка на дамите, а останалите бяха на разположение на благородните им съпрузи. За развлечение на поканените бяха предвидени изпълнения на клоуни, акробати и музиканти, а докато дворът безгрижно се забавляваше, стотина ловджии трябваше да се грижат за всичко останало.
	Клетката на леопардите беше донесена върху отделна кола, теглена от двойка бели волове, и всички я наобиколиха, за да погледнат непознатите животни. Бяха от вид, който не се среща в страната ни, тъй като е свикнал на просторите на саваните и из тясната ни долина не би се чувствал добре. Аз самият за пръв път виждах подобни зверове. Любопитството ме накара да забравя за миг своите тревоги и като внимавах да не настъпя някоя важна особа, си запробивах път сред множеството, за да погледна по-отблизо животните в клетката.
	Това бяха най-красивите котки, които можех да си представя. Бяха по-високи и по-слаби от тукашните леопарди, с дълги, източени крайници и стегнати кореми. Опашките им сякаш имаха способността да говорят — толкова изразителни бяха движенията им. Златистата им кожа беше изпъстрена с тъмнокафяви петна, докато от очите им надолу се проточваше като сълза плътна черна линия. Към това се прибавяше и царствената им походка и аз бях запленен. Прииска ми се да имам такова животно в дома си и дори ми мина през ума да намекна за това на господарката. Досега фараонът нищо не й беше отказвал.
	Още не се бях нагледал на леопардите, когато към брега се приближи царската ладия и всички трябваше да хукнем да я посрещаме.
	Фараонът беше в леко ловджийско облекло и изглеждаше весел и усмихнат. Спря се пред господарката ми и докато тя му се покланяше, любезно я запита за здравето й. Изведнъж се уплаших да не му хрумне да я задържи при себе си през целия ден, което би провалило плановете ни. За щастие вниманието му беше привлечено от леопардите и той отмина.
	Скоро съвсем се изгуби сред тълпата и ние се насочихме към магарето, предвидено за господарката Лострис. Докато й помагах да се качи, тихичко се разговорих с роба, който държеше животното за поводите. Чух, каквото ми се искаше да чуя, и скришом пуснах един сребърен пръстен в ръката му.
	Придружени от двамата роби, от които единият водеше магарето, а другият правеше сянка на господарката ми, последвахме фараона и клетката с леопардите навътре в пустинята. Заради многото почивки стигнахме Долината на газелите едва към обед. Пътят ни минаваше покрай древния некропол в Трас, където са били погребани първите фараони. Някои мъдри хора разправят, че изсечените в черните скали гробници са отпреди три хиляди години, но как стигат до това заключение, не ми е ясно. Като се опитвах да не привличам вниманието върху себе си, огледах зеещите входове на гробниците. Поне от там, където се намирах, не се забелязваха никакви признаци на живот. Това също ме обезпокои — съвсем неоснователно, както щях да разбера по-късно. Продължих да хвърлям погледи зад гърба си, но напразно.
	Долината на газелите открай време е била едно от местата за лов на фараоните, където простосмъртните нямат право дори да пристъпят. Много пазачи се грижат за сигурността на животните, които никой, освен самия фараон няма право да лови. Всеки, който престъпи тази забрана, го чака смърт чрез удушаване.
	Излязохме на билото на един от хълмовете около долината и всички благородници слязоха от магаретата. Робите бързо разпънаха палатките и навсякъде се заотваряха делви с шербет и бира, които да утолят жаждата на уморените от пътя.
	Гледах двамата с господарката ми да излезем на такова място, откъдето бихме могли спокойно да наблюдаваме лова и в същото време незабелязано да се измъкнем, щом стане време. В далечината сред маранята, трептяща над долината, се виждаха стада газели. Щом ги зърнах, веднага ги посочих на господарката си.
	— Че с какво се хранят? — зачуди се тя. — Не виждам никаква зеленина. Трябва да ядат камъни, защото освен тях друго няма.
	— Много от камъните всъщност са растения — обясних й аз.
	Тя се засмя, сякаш й разправях смешки, но аз пообиколих и скоро събрах цяла шепа от тези необикновени растения.
	— Това са камъни — държеше на своето господарката ми, но най-накрая взе едно от тях в ръката си и го смачка. По пръстите й протече гъста течност, а тя зяпна, чудейки се кой ли бог е измислил подобна заблуда. — И искаш да кажеш, че газелите живеят от това? Струва ми се невероятно.
	Нямаше как да продължим с разговора си, защото ловът започваше. Двама от царските ловджии отвориха клетките на леопардите и те грациозно скочиха на земята. Мислех, че ще се опитат да избягат, но те се заумилкваха в краката на пазачите си като някакви домашни котенца, а тихото им мъркане повече приличаше на птиче чуруликане, отколкото на хищен рев.
	По отсрещните склонове на долината бавно заслизаха викачите, а силуетите им се губеха сред маранята. Дългата им редица се приближаваше към нас, а газелите започнаха разтревожено да се оттеглят в ниското.
	Без да се бави, и царят се заспуска по сипеите, следван от двамата ловджии, водещи леопардите за каишките им. Тримата бяха още на средата на склона, когато царедворците започнаха да се обзалагат за крайния изход от лова и ако господарката ми сега не я занимаваха други мисли, сигурно и аз с интерес бих проследил какво ще стане.
	— Кога ще тръгваме? — прошепна тя на ухото ми. — Кога ще можем да избягаме в пустинята.
	— Почакай да започне ловът. Всички ще насочат погледи натам и незабелязано ще се измъкнем.
	Изведнъж прохладният вятър, който от сутринта духаше насреща ни, спря. Сякаш някой отвори пещ — обля ни такава горещина, че едва дишахме.
	Отново погледнах към хоризонта на запад. Небето беше пожълтяло като сяра. Имах чувството, че надвисналият облак се разтяга пред очите ми и обхваща в задушливата си прегръдка цялата синева. Започнах да се безпокоя. Но, изглежда, никой друг сред тълпата не забелязваше странното явление.
	Ловците бяха слезли ниско в долината, но все още можех добре да наблюдавам леопардите. Вече бяха забелязали газелите, които викачите насочваха към тях. За броени мигове котенцата показаха хищническата си природа и сега, надигнали носове и наострили уши, заопъваха каишките в желанието си по-скоро да се спуснат след жертвите си. Коремите им се бяха свили, всеки мускул бе стегна в очакване на мига, когато леопардите ще полетят към целта.
	Господарката ми ме задърпа и властно ми нареди да тръгваме. Колкото и да изгарях от любопитство как ще протече ловът, трябваше да й се подчиня. Бавно, почти незабележимо се запромъквахме към издадените скали, които щяха да ни послужат като прикритие. Точно зад тях ни чакаше магарето, заради което бях дал сребърния пръстен на роба. Първата ми работа беше да проверя дали всичко е изпълнено. Бях поръчал да ни осигурят мях с вода и пълна торба с храна. За щастие нарежданията ми бяха изпълнени и нямаше какво повече да чакаме. Обаче аз горях от желание да хвърля последен поглед на леопардите.
	— Само минутка — помолих господарката си и преди тя да успее да ме спре, се изкатерих на най-високата скала, за да погледна към долината.
	Първата газела се беше приближила на не повече от двеста-триста крачки от фараона. Той беше поел каишките на леопардите от слугите си и в същия миг, когато главата ми се показа над ръба на хълма, разтвори пръсти и пусна двата звяра срещу газелите. Отначало те бяха доста спокойни, сякаш имаха намерение първо да поразгледат отдалеч и да си набележат жертвите, и чак след това да ги нападнат. Газелите обаче ги усетиха и като по даден сигнал всички се впуснаха в луд бяг. Като ято врабчета, подплашени от сокол, панически се пръснаха из цялата долина.
	Леопардите хукнаха подире им. Разгъваха красивите си тела, после едва-едва докосваха земята с предните си крака, прибираха тялото си, свиваха се за миг и отново литваха напред. Само след секунди летяха с такава бързина, с каквато никога не съм предполагал, че едно животно е способно да се движи. В сравнение с тях газелите сякаш бяха затънали в блато — краката им едва се надигаха от земята, а телата им тежко се придвижваха напред. Двете големи котки лесно застигнаха стадото и дори задминаха една-две, преди да решат коя точно да нападнат.
	Ужасените животни всячески се опитваха да избягнат смъртоносния сблъсък. В последния миг се отлепяха от земята и още във въздуха променяха посоката си с надеждата да излъжат леопардите. Но пъргавите хищници се спускаха след жертвите си и неотклонно ги следваха. Краят беше неизбежен. Най-сетне всеки се хвърли върху гърба на своята жертва, събори я сред облаци прах и впи безмилостно зъби в гръкляна й. Краката на газелата подрипваха във въздуха в предсмъртна агония, сетне смъртта я заковаваше на място.
	От вълнение бях останал без дъх. Трябваше господарката ми да ми извика, за да се освободя от опиянението.
	— Таита! Слизай веднага. Ще те видят.
	Бързо се изпързалях по сипея. Мисълта ми все още бе при леопардите. Помогнах на господарката си да се качи на магарето и бързо се насочихме навътре в пустинята, преди някой да ни е видял. Известно време тя ми се сърдеше. Но щом й споменах, уж съвсем случайно, името на Танус, забрави лошото си настроение и пришпори магарето да върви по-бързо.
	Скрихме се зад билото на един висок хълм и едва когато се уверих, че никой не ни е проследил, свърнахме към гробниците в Трас. Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от стъпките на магарето, което така тропаше с копитата си по камъните, сякаш ходеше по стъкло. Никакъв ветрец не полъхваше и от убийствената горещина скоро се облях в пот; Въздухът над главите ни натежаваше и все повече ме обземаше чувството, че наближава буря. Далеч, преди да са се показали гробниците, за всеки случай се обърнах към господарката си:
	— Въздухът е изключително сух. Трябва да пипнеш малко вода…
	— Не спирай! Като стигнем, ще имаме достатъчно време за вода.
	— Аз само се грижа за теб, господарке — заоправдавах се.
	— Не бива да закъсняваме. Колкото повече се бавим, толкова по-малко време ще бъда с Танус.
	Разбира се, тя беше права, защото нямаше да мине много време, преди другите да усетят, че сме изчезнали. Както знаете, господарката ми беше всеобща любимка и щом ловът свършеше, все щеше да се намери кой да потърси компанията й.
	Колкото наближавахме скалите, толкова и нетърпението й нарастваше. Струваше й се, че магарето върви прекалено бавно, затова скочи от гърба му и се затича напред. Изкачи дюната пред нас и сочейки с пръст напред, високо се провикна:
	— Ето, почти стигнахме мястото!
	Господарката ми заподскача от радост върху дюната, когато внезапно задуха силен вятър. Той ни грабна изотзад като в прегръдка, а в същото време из хълмовете и каньоните се разнесе ужасният му вълчи вой. Косата на господарката ми се развя като знаме над главата й, полата й се надигна, за да разкрие стройните й бедра, а тя самата, обзета от луда страст, се развъртя в буен танц, сякаш не друг, а вятърът беше любимият, когото чакаше. Но аз не споделях настроението й.
	Над Сахара се надигаше буря. Сред навъсените жълтеникави небеса се виеше злокобният вихър на пясъците. На талази се придвижваше към нас, поглъщайки всичко пред себе си като огромна вълна, заливаща кораловите рифове, за да ги скрие от погледите ни. Песъчинки, изпълнили въздуха, зашибаха по голите ми крака. Хукнах с всички сили напред, влачейки магарето след себе си. Вятърът в гърба ми се усилваше и всеки миг можеше да ме повали.
	— Трябва да побързаме — изкрещях на господарката си, за да надвикам бурята. — Трябва да стигнем гробниците, преди бурята да ни е връхлетяла.
	В небето се надигаха облаци пясък, които затъмниха слънцето. Всичко потъна в сивкавата им сянка, а небесното светило заприлича на оранжева топка, която дори не дразнеше окото. Пясъкът ни заслепяваше и аз свалих вълнения си шал, за да увия с него главата на господарката.
	Поведох я за ръка из мъглата, обгърнала ни отвсякъде. Накъдето и да погледнех, бяхме обградени от плътна стена пясък. Вече се питах дали не съм сбъркал посоката, когато изведнъж точно пред нас зейна черният вход на една от гробниците. Водейки с едната си ръка господарката си, а с другата магарето, забързах към закрилата на скалата. Галерията стигаше до самия хълм, където правеше остра чупка и излизаше пред погребалната камера с мумията. Всъщност в гробниците вече нямаше дори мумии. Още преди векове крадци бяха отнесли всичко, оставяйки голи стени и потъмнелите фрески по тях, изобразяващи призрачните фигури на богове и чудовища, които да плашат любопитните.
	Господарката ми се облегна уморено на каменната стена, но мислите й отново бяха насочени към любимия.
	— Но така Танус никога няма да ни намери — отчаяно възкликна тя, с което естествено дълбоко ме засегна след всичко, което бях направил да я скрия от бурята. Разтоварих магарето и прибрах всичко в един от ъглите. От една от торбите извадих меден съд, напълних го с вода от меха и го подадох на господарката си.
	— И какво ще стане сега с фараона и приятелите ни? — попита тя между две глътки. Винаги е мислила за другите, дори когато сама се намира в опасност.
	— Ловджиите ще се погрижат за тях — успокоих я аз. — Те са опитни мъже и познават добре пустинята.
	„Но не чак толкова, че да предусетят бурята“ — мрачно си помислих. На жените и децата никак нямаше да им е леко.
	— Ами с Танус? — продължаваше да се тревожи тя. — Какво ще стане с него?
	— Ти за Танус не се тревожи. Той винаги ще се оправи. Толкова време е живял в пустинята, че е станал същински бедуин. Навярно е усетил бурята навреме и се е скрил.
	— А ние ще можем ли да се върнем на реката? — господарката ми се замисли най-накрая и за собствената си сигурност. — Ще успеят ли да ни открият?
	— Тук сме в безопасност. Имаме достатъчно вода за няколко дни. Щом бурята отмине, ще се върнем на реката.
	И като стана дума за водата, за по-сигурно преместих меха навътре, за да не стъпи магарето върху него. Беше настанал непрогледен мрак и затова започнах да ровя в торбите, за да извадя маслената лампа, която бях поръчал на роба да ни осигури. За миг тънкият фитил не искаше да се запали, но когато раздухах по-добре пламъка, гробницата се озари от игривата жълтеникава светлина.
	Бях застанал с гръб към входа на галерията и още се занимавах с лампата, когато господарката ми нададе такъв сърцераздирателен писък, че се вледених от ужас. Сърцето ми силно затуптя и мигновено посегнах към камата. Но когато зърнах чудовището, изправило се над главите ни, замръзнах. Каквото и да представляваше това страховито създание, с един нож надали щях да му направя нещо.
	Светлината на лампата беше твърде слаба, за да успея да го различа. Стоеше изправено като човек, само дето беше прекалено едро, а със странната си глава ми заприлича на онзи крокодилоподобен звяр от Отвъдното, който чака под везните на Тот, за да разкъса сърцата на грешниците. Главата му блестеше със змийски люспи, а отпред имаше огромен клюн — като на орел или на костенурка, и аз не знам. Очите му представляваха две дълбоки дупки, които ни гледаха без капчица милост. Над раменете му се размахваха мощни криле, които макар и прибрани наполовина, гневно пляскаха по огромното туловище. Имах чувството, че всеки миг чудовището ще полети към господарката ми и ще я сграбчи с металните си нокти. Сигурно и тя си е помислила същото, защото преди още звярът да е помръднал, из гробницата отново се разнесоха писъците й.
	Чак след известно време установих, че създанието изобщо няма крила, ами това около него са полите на дългата му дреха, които се развяват от вятъра. Пред изумените ни погледи бедуинът — какъвто най-вероятно щеше да се окаже човекът насреща — свали позлатения си боен шлем, чийто предпазител имаше формата на орлова глава, и разтърси златистите си къдрици, спускащи се до широките му рамене.
	— От върха на скалата ви видях да бягате от бурята — отбеляза той и по гласа му вече можехме да сме сигурни кой е неочакваният гост.
	Господарката ми изпищя отново, този път от радост, и се втурна с разтворени обятия към Танус. Той я грабна в прегръдките си, сякаш тя беше мъничко дете, и я вдигна високо. После я свали и я притисна към гърдите си. Тогава тя поднесе устните си към неговите и двамата потънаха в страстна целувка.
	Аз останах сам и забравен. Колкото и да бях рискувал, за да ги събера заедно, мисля, че не ще ми стигнат силите да опиша всички чувства, които ме обзеха, докато ги чаках да се уморят от страстните си прегръдки. Знам, че ревността е най-долното от всичките ни чувства, но обичах Лострис не по-малко от самия Танус, а пък и в любовта ми към нея нямаше нищо тъй бащинско и братско, както й се искаше на нея. Може да съм евнух, но винаги съм изпитвал към нея такава любов, каквато би изпитал и всеки друг. Уви, това, че ме бяха лишили от моята мъжественост, само правеше чувствата ми по-горчиви и болезнени.
	Повече не можах да издържа и тихомълком, като прогонено псе, заслизах към дъното на галерията. Танус най-после благоволи да ме забележи. За миг се съжали над мен, откъсна устни от Лострис и извика подире ми:
	— Таита, не ме оставяй сам с царската съпруга. Ако ти не останеш, кой ще ме пази от това ужасно изкушение? Честта ни се излага на опасност. Знаеш, че не можеш да ми довериш току-така своята господарка. Ако сега не останеш, голям срам ще се лепне на името на фараона.
	— Моля те, върви си — на свой ред се обади господарката Лострис. — Остави ни сами. За никаква чест не искам да слушам сега. Любовта ни вече чака твърде дълго. Не мога да търпя толкова, колкото се казва във видението ти. Остави ни сами, мили Таита.
	Избягах от гробницата, сякаш си спасявах живота. Можех да попадна насред бурята и да загина. Така поне щях да сложа край на мъката си, но както винаги страхливецът проговори у мен и вятърът ме накара да се върна обратно. Довлякох се до някакво местенце, защитено от бурята, и се отпуснах безпомощно на земята. Увих си главата с дебелия шал, за да не виждам и да не чувам нищо, но дори и воят на вятъра не можеше да заглуши звуците, които се носеха от погребалната камера.
	В продължение на два дни ураганът не престана. Голяма част от времето прекарах в сън, опитвайки се да намеря успокоение. Но когато и да се събудех, ушите ми дочуваха едно и също — как Лострис и Танус се любят — и мъчението започваше отново. Странно, че никога не бях изпитвал подобна мъка, когато господарката ми отиваше в леглото на фараона, но пък и старецът никога не беше значел нещо за нея.
	Това, което сега бях принуден да слушам, беше съвсем различно. Сърцето ми се късаше при всеки вик, при всяка, въздишка, при всяка нежно прошепната дума. Една млада жена плачеше и стенеше, но не от болка, и това можеше да ме съсипе. Виковете им всеки път, когато двамата достигнеха екстаза, ме горяха повече от ножа на Расфер преди години.
	Най-накрая бурята утихна и като се сбогува жално с хълмовете наоколо, вятърът си замина надалеч. Навън отново стана светло и си дадох сметка, че вече три дни, откакто съм затворен в гробницата. Изправих се и извиках високо на двамата влюбени. Страхувах се дори да сляза долу, да не би да ги зърна какво правят. Известно време никой не ми отговори, докато най-накрая господарката ми се обади с дрезгав глас:
	— Таита, това ти ли си? Аз пък сънувах, че съм загинала в бурята и тя ме е отнесла далеч на запад, в рая.


>

	Бурята беше отминала и ни оставаше съвсем малко време. Навярно царските ловци бяха започнали да ни търсят. За щастие бурята щеше да ни послужи за извинение, че сме изчезнали, защото най-вероятно оцелелите, ако такива изобщо имаше, се бяха пръснали на всички посоки и никой не би ни държал сметка как сме се появили точно при гробниците. Но и никой не биваше да ни открие в компанията на Танус.
	От друга страна, тези два дни с него не си бяхме казали думичка, а трябваше да обсъдим доста въпроси. Седнахме на входа на гробницата и набързо нахвърлихме плановете си за бъдещето.
	Господарката ми се беше умълчала и изобщо в поведението й имаше нещо доста необичайно. Вече не бъбреше непрестанно, както навремето, а само гледаше в очите Танус и от изражението й се излъчваше истинско благоговение. Напомняше ми на жрица, която се моли пред образа на своето божество-покровител. Очите й не се откъсваха от лицето му и от време на време я виждах да го докосва, колкото да се увери, че е от плът и кръв.
	Щом усетеше ръката й, Танус прекъсваше разговора и потъваше в дълбоките й, зелени очи. Налагаше се да му напомням, че имаме работа да вършим. Колкото и да се насилвах, трудно ми беше да споделя щастието им и възхищението, с което двамата се гледаха, ме изпълваше с още по-тежка горест.
	Докато се разберем за всичко, се забавихме повече, отколкото трябваше, но най-накрая се сбогувах с Танус и с бърза крачка поведох магарето към реката. Макар слънцето да се беше показало, въздухът все още беше изпълнен с жълтеникав прах, който хвърляше неестествена сянка над пустинята. Забързах напред, а господарката ми остана да се сбогува с Танус. Аз се спрях да я изчакам в подножието на хълма.
	Най-сетне двамата се показаха от гробницата. Изгледаха се продължително, без да се докосват, сетне той се обърна и тръгна по пътя си. Господарката ми го изчака да се скрие зад билото на съседния хълм и слезе при мен. Вървеше като замаяна.
	Помогнах й да се качи на магарето и докато затягах ремъка на седлото й, тя се наведе и ме хвана за ръката.
	— Благодаря ти — изрече просто.
	— Няма за какво — отвърнах й.
	— Затова, че съм най-щастливият човек на света. Всичко, което ти си ми говорил за любовта, се оказа вярно. Моля те, радвай се за мен, дори ако… — не довърши тя думите си.
	Изведнъж осъзнах, че е отгатнала болката в душата ми. Дори и на върха на щастието господарката ми усети, че ме е засегнала, и й стана тъжно заради мен. В този миг я обичах повече от всякога.
	Обърнах се напред, хванах магарето и се насочих към Нил.


>

	Един от царските ловци ни забеляза отдалеч и радостно започна да ни маха.
	— Търсихме ви по лична заповед на фараона — обясни ни той, докато идваше към нас.
	— Значи царят се е спасил от бурята? — попитах аз.
	— Да, и вече е в двореца си в Елефантина. Заръча да заведем господарката Лострис при него веднага щом я открием.
	Когато стъпихме на кея пред двореца, Атон вече ни чакаше. Не можеше да прикрие огромното си облекчение, че господарката ми е жива и здрава, и докато се оправяхме, ни заразправя новините:
	— Намерени са труповете на двадесет и трима нещастници, загинали в бурята — в гласа му се усещаше едва ли не задоволство. — Всички мислеха, че ще ви открием и вас някъде погребани от пясъците. Но аз лично се помолих на богинята Хапи за вашето спасение и ето ви здрави и читави.
	Изглеждаше толкова доволен от себе си, че чак ми стана досадно как приписва оцеляването ни единствено на глупавите си молитви. Остави ни само колкото да се изкъпем и да се намажем с благовонни масла, след което ни поведе при фараона.
	Като разбра за завръщането на господарката ми, той бе обзет от неописуема радост. Сигурен съм, че подобно на много други беше искрено привързан към нея, и то далеч не само затова, че очакваше да го дари с безсмъртие. Когато тя коленичи пред него, от окото му дори се откъсна мъничка сълза.
	— Вече си мислех, че си се изгубила в пустинята — обърна се фараонът към нея и ако не беше етикетът, сигурно би я прегърнал. — Но вместо това си по-красива и по-жизнена от всякога.
	Което си беше вярно, защото любовта я беше облъхнала с живителната си магия.
	— Таита ме спаси — отговори тя на фараона. — Успя да ме скрие на сигурно място, където изчакахме, докато бурята отмине. Ако не беше той, и аз щях да загина като останалите.
	— Вярно ли е, Таита? — попита ме господарят, без да се съобразява с церемониала.
	Придадох си скромен вид и промълвих:
	— Аз съм просто един инструмент в ръцете на боговете.
	Той ми се усмихна дружески. Без съмнение вече се бе привързал и към мен.
	— Ти вече си ми сторил не една и две услуги, о, божествени инструменте, но тази е най-ценната от всички. Ела при мен! — нареди ми той и аз се проснах в краката му.
	Атон чакаше от едната му страна с малка кедрова кутийка в ръце. Вдигна капака й и я подаде на фараона. Отвътре той извади златна верига. Беше от чисто злато, без никакви примеси и по знаците, които царските златари бяха изписали върху нея, се разбираше, че тежи точно двадесет дебена.
	Царят вдигна веригата над главата ми и тържествено обяви:
	— Награждавам те със Златото на похвалата.
	След това я окачи на врата ми. Не можете да си представите какво означаваше това за мен. Златото на похвалата беше най-високото царско отличие. Обикновено то се пазеше само за пълководци, чужди посланици или висши държавни служители като господаря Интеф. Съмнявам се в цялата история на Египет да има друг случай златната верига да е била връчена на роб.
	Но това не беше последният подарък, който щях да получа, защото господарката ми не можеше да остане по-назад от фараона. Същия ден, докато присъствах на вечерната й баня, тя изведнъж нареди на момичетата да ни оставят сами. Излезе от водата и като застана чисто гола срещу мен, ми рече:
	— Можеш да ми помогнеш да се облека, Таита.
	Това беше нещо като привилегия, която ми се оказваше понякога като награда за добрата служба. Господарката ми добре знаеше какво удоволствие изпитвам да съм сам с нея в такъв интимен момент.
	Прелестите й се прикриваха единствено от гарвановочерните й плитки, които блестяха на светлината на факлите. Имах чувството, че за двата дни, прекарани с Танус, тялото й е придобило някакво ново излъчване. Нещо грееше дълбоко в очите й. Както свещта, запалена в алабастров съд, свети през прозрачните му стени, така и от господарката Лострис се излъчваше някакво вътрешно сияние.
	— Никога не съм предполагала, че човек може да изпита подобна радост от същото това тяло, което е причина за всичките му нещастия. — Погали се тя около слабините и с поглед ме подкани да я погаля и аз. — Ти изпълни обещанието си и всичко се случи тъй, както ти беше рекъл, че ще се случи. А след като фараонът те удостои със Златото на похвалата, би било подходящо и аз по някакъв начин да изразя благодарността си. Бих желала и ти някак да споделиш радостта им.
	— Да ти служа вярно е единствената награда, която бих могъл да желая.
	— Помогни ми да се облека — нареди ми господарката и вдигна ръце над главата си. При движението гърдите й леко промениха формата си. Само за една година пред очите ми те се бяха превърнали от малки, неузрели круши в едри, сочни нарове, по-красиви от диаманти или мраморни статуи. Сега й помогнах да нахлузи върху тях почти прозрачната нощница, която свободно се спусна около тялото и. Тънкият плат я покри цялата, но с нищо не закри хубостта й — тъй както сутрешната мъгла само придава повече тайнственост на водите на Нил.
	— Ще организирам пиршество, на което ще бъдат поканени всички царски съпруги.
	— Много добре, господарке. Ще се погрижа за това.
	— Не, не, Таита, нищо не разбираш. То ще е в твоя чест. Ще седиш до мен като мой почетен гост.
	Господарката ми никога нямаше да престане да ме изненадва със странните си идеи.
	— Мисля, че не е подходящо, господарке. Това е против всякаква етика.
	— Аз съм жена на фараона, не забравяй, и аз ще определям кое е етично и кое — не. На това пиршество ще ти поднеса подарък, който всички ще видят с очите си.
	— Ще ми кажеш ли какъв ще е този подарък? — попитах, обзет от тревога. Никога не можех да съм сигурен, че в главата й няма да се роди някоя нова беля.
	— Разбира се, че ще ти кажа — усмихна се тя загадъчно. — Една голяма изненада, ето какво ще е.


>

	Макар че именно аз щях да бъда почетният гост, не можех да оставя на готвачките, а още по-малко на глупавите робини на господарката ми да провалят всичко. В крайна сметка отнасяше се до репутацията на господарката Лострис, която трябваше да се представи като образцова домакиня. Затова още преди изгрев-слънце излязох от двореца и отидох на пазара, за да накупя възможно най-качествените продукти.
	Обещах на Атон, че и той ще е сред поканените, и това ми отвори пътя към царската изба, откъдето можех да си избера най-хубавото. Наех най-добрите музиканти и акробати в града и направих предварителна репетиция да не би в последния момент да се окаже, че нещо не е наред. Робините пратих по бреговете на реката да наберат зюмбюл, лотос и лилиеви цветчета, защото цветята в градината ми се струваха недостатъчни. Поръчах на едни плетачи на кошници да ни направят малки салчета от тръстика, върху които окачих лампи от оцветено стъкло, и ги пуснах да плават свободно из езерцата. За всеки от гостите бяха предвидени кожена възглавница, гирлянди от цветя и отделно гърненце благовонно масло, с което да се охлаждат в знойната нощ, и да се пазят от комарите.
	По здрач започнаха да пристигат издокараните гостенки. Някои дори бяха избръснали главите си и вместо собствената си коса носеха перуки, за които талантливи фризьори купуваха косите на бедничките, останали без хляб за децата си. Изпитвах дълбоко отвращение от тази нова мода и се бях зарекъл за нищо на света да не позволя и на господарката си да се увлече по нея. Тежките й плитки бяха сред нещата, които най-много привличаха погледите, но нали знаете, щом стане дума за мода, и от най-благоразумните жени всичко може да се очаква.
	По настояване на господарката ми вместо на обичайното си място зад гърба й седнах на възглавницата до нея. По лицата на гостенките пролича, че за някои от тях това е скандално, и като се криеха зад ветрилата си, уж за да не разберем какво си приказват, започнаха оживено да обсъждат присъствието на масата на един роб. Аз се почувствах неудобно и за да прикрия смущението си, дадох знак на останалите роби да напълнят чашите, а след това на музикантите и танцьорите да започват.
	Виното беше силно, музиката — възбуждаща, а танцьорите — все мъже, които по мое нареждане играеха както ги е майка родила. Дамите бяха зашеметени от представлението; от изпитото вино някои от тях съвсем забравиха за благоприличието. Можех да съм сигурен, че повечето танцьори щяха да останат в женските покои до сутринта. За някои от царските съпруги се разправяше, че притежавали ненаситен глад, а пък царят не ги беше удостоявал с нощните си посещения от години.
	В тази приятна обстановка господарката ми изчака подходящ момент и като се изправи, помоли за вниманието на останалите. Щеше да им говори за мен. Такива невероятни похвали ми изсипа, че чак се изчервих. Но това явно не й бе достатъчно, защото реши, че ще е най-добре да разкаже някоя и друга трогателна историйка от детските си години, в която аз да играя главната роля, и то с такива подробности, че на гостенките да им потекат сълзи на умиление. Благодарение на виното отношението им към мен коренно се беше променило и вместо да ме гледат като натрапник, всички плачеха, ръкопляскаха или се смееха на някогашните ми подвизи, сякаш им бях стар познайник.
	Най-накрая господарката ми ми нареди да коленича в краката й. Наоколо отново се разнесе шепот. Бях си сложил само проста ленена препаска, а робините ме бяха сресали тъй, както винаги съм смятал, че най-много ми подхожда. Не носех друго украшение, освен Златото на похвалата около врата си. Сред скъпите пъстри одежди наоколо скромното ми облекло не можеше да не направи впечатление. Понеже винаги съм се поддържал с плуване и други физически упражнения, бях запазил непокътнато атлетичното си тяло, с което навремето привлякох погледа на господаря Интеф. В онези години бях в разцвета на красотата си.
	Една от височайшите дами прошепна на съседката си:
	— Колко жалко, че си е загубил висулките. Такава играчка би представлявал.
	Тази вечер обаче беше различна и можех да подмина спокойно дори такова изявление.
	Господарката ми изглеждаше доволна от себе си. Беше успяла да скрие подаръка си от мен. Обикновено винаги намирах начин да прочета мислите й, но този път тя успя да задържи в тайна изненадата си. Сега стоях с наведена глава в краката й, а тя ми говореше бавно и ясно, мъчейки се да удължи и за двама ни сладостта от необичайната ситуация.
	— Робе Таита, през целия ми живот ти си ме пазил от всичко, което е могло да ми се случи. Бил си ми съветник и учител. От теб съм се научила да чета и пиша. С твоя помощ съм навлязла в тайните на звездите и езотеричните науки. Без теб никога не бих могла да пея и танцувам така, както мога сега. Ако не беше ти, толкова радости на живота щяха да останат завинаги непознати за мен. За всичко това мога да съм ти само благодарна.
	Зад гърба ми дамите отново неспокойно се размърдаха. Никога преди не бяха чували някой роб да бъде хвален така.
	— В деня на голямата буря ти извърши за мен услуга, която заслужава своята награда. Фараонът те дари със Златото на похвалата. Аз ще те даря с нещо друго.
	Тя бръкна в пазвата си и извади оттам свитък папирус, завързан е цветен конец.
	— Ти коленичи пред мен като роб. Сега се изправи като свободен човек.
	Господарката ми вдигна папируса високо пред всички.
	— Това е актът за твоето освобождаване, изготвен специално от дворцовите писари. От днес нататък ти си свободен човек.
	Най-после се реших да вдигна глава и да я погледна в очите. Не можех да повярвам и думичка от чутото. Но господарката натика свитъка в ръцете ми и мило ми се усмихна.
	— Не го очакваше, нали? Толкова си изненадан, че не знаеш какво да кажеш. Кажи ми нещо, Таита. Кажи ми колко си ми благодарен за този подарък.
	Думите й сякаш се забиваха като отровни стрели в сърцето ми. Само като си представех живота си без нея и гласът ми замираше в гърлото. Като свободен човек аз трябваше завинаги да се разделя с господарката си. Никога повече нямаше да й готвя вечерята, да я обслужвам в банята. Никога нямаше да я завивам и да я чакам да заспи, нито пък щях да я събуждам на сутринта и да стоя при нея, когато отваря красивите си зелени очи, за да посрещне новия ден. Никога повече нямаше да пея заедно с нея, нямаше да й поднасям чашата, да й помагам да се облече, да се радвам на хубостта й.
	Бях отчаян… Животът свършваше за мен.
	— Бъди щастлив, Таита — заповяда ми Лострис. — Радвай се на свободата, която ти дарявам.
	— Никога повече няма да съм щастлив — прошепнах аз. — Току-що ти ме изгони. Как мога да съм щастлив, щом няма да съм повече до теб?
	Усмивката й се стопи и тя ме погледна неразбиращо.
	— Та аз ти подарявам най-скъпото, което някога можеш да получиш. Подарявам ти свободата.
	Поклатих тъжно глава.
	— Ти ми налагаш най-тежкото наказание, което мога да си представя. Гониш ме далеч от себе си. Никога повече няма да зная какво е това щастие.
	— Но това не е наказание, Таита. Това е награда. Моля те, не разбираш ли?
	— Единствената награда, която желая, е да стоя до теб до края на дните си. — Сълзите напираха отвътре и ми беше трудно да ги задържа. — Моля те, господарке, не ме пъди! Ако изобщо изпитваш някакви чувства към мен, остави ме при себе си.
	— Не плачи — заплаши ме тя. — Защото тогава и аз ще заплача пред всички гости.
	Искаше ми се да вярвам, че тя наистина не си е давала сметка за последствията от неуместното си великодушие. Сълзите рукнаха из очите ми и потекоха по лицето ми.
	— Престани веднага! Знаеш, че не съм искала подобно нещо — опита се да ме спре Лострис, но също заплака. — Исках да ти окажа чест, каквато заслужаваш; каквато и фараонът ти оказа.
	Подадох й обратно свитъка, който държах в ръцете си.
	— Моля те, позволи ми да разкъсам тази глупава шега на парченца. Върни ме на служба при себе си. Остави ме там, където винаги ми е било мястото.
	— Престани, Таита! Сърцето ми се къса, като те гледам — подсмръкна тя, но вече беше късно да се спра.
	— Единственият подарък, който искам от теб, е да ти служа вярно до края на живота си. Моля те, господарке, откажи се от тази идея. Позволи ми да скъсам свитъка.
	Тя ми кимна с глава да постъпя, както искам, и зарева като малко дете, което е паднало и си е ожулило коляното. Разкъсах документа на две и после още на две. Това не ми се стори достатъчно и вдигнах парчетата папирус над свещта, където изчаках те да изгорят съвсем и да се превърнат в черна пепел.
	— Обещай ми никога повече да не ме гониш. Закълни се, че никога повече няма да ми налагаш свободата.
	Лострис кимна, но аз настоявах да чуя отговора й:
	— Кажи „да“! Кажи, нека всички го чуят.
	— Обещавам ти да те задържа като свой роб за вечни времена, обещавам, че няма да те продам, нито някога ще ти върна свободата.
	Сълзите й пречеха да говори и почти не се чуваше какво казва, но изведнъж в очите й се появи познатата дяволитост и на висок глас тя допълни:
	— Освен ако не започнеш да ме дразниш прекалено много. Ще видиш, като отново извикам писарите — и ми протегна ръка да се изправя. — Ставай, глупчо, и се заеми със задълженията си. Колко време чашата ми стои празна.
	И така, аз застанах на обичайното си място зад гърба й и се заех с обичайните си задължения. Пийналите дами като че ли изобщо не разбираха какво се е случило. Навярно са мислили, че това е просто някаква предварително подготвена сценка, която има за цел само да ги развесели още повече. При това явно оценяваха високо изпълнението ни, защото от всички страни започнаха да ръкопляскат, да свиркат с уста и да ни подхвърлят цветя. Пък и повечето от гостенките можеха да си отдъхнат с облекчение: всичко си беше отново на мястото и робът си оставаше роб.
	Господарката ми вдигна чашата към устните си, но преди да отпие, ми се усмихна. Очите й бяха още влажни от сълзите, но тази усмивка беше достатъчна, за да забравя тревогата си и да се почувствам отново щастлив. През всичките тези години никога не сме били толкова близки.


>

	На сутринта след единствената вечер, когато поне за миг трябваше да се почувствам свободен, се оказа, че Нил е започнал годишния си разлив. Радостните викове на часовите край пристанището ни събудиха още призори. Главата ми тежеше от виното, но все пак бързо скочих от леглото и се затичах към брега. От двете страни на реката се беше насъбрало огромно множество, което размахваше палмови листа, пееше песни и се молеше.
	До вчера водите бяха яркозелени — с цвета на патината, която с времето покрива медта. Но течението беше измило всичко и сега реката тънеше в безкрайна сивота. Само за една нощ нивото й беше достигнало средата на каменните пилони в пристанището и скоро водите щяха да притиснат с тежестта си пясъчните диги и да нахлуят из пресъхналите напоителни канали. Но и това нямаше да ги спре и след някой и друг ден селяните трябваше да бягат от наводнените си домове, а могъщата река щеше да повлече по пътя си камъните, разделящи нивите им.
	Спазването на тези граници и поставянето на граничните камъни след всяко наводнение беше едно от задълженията на Пазителя на водите и господарят Интеф не беше пропуснал да се обогати с подкупите на богаташите, които му плащаха, за да послъже с отмерването на нивите.
	Далеч на юг се чуваше зловещото боботене на водопадите. Прииждащите води се надигаха високо над гранитните скали, които не можеха повече да задържат реката в коритото й, и огромната им маса се стоварваше с грохот в долината. Пръските пяна се издигаха като стена в небето — толкова високо, че се виждаха из цялата област. Вятърът ги разнасяше на облаци и когато влагата достигнете острова, всичко потъваше в блажен хлад. За нас това беше още един повод за радост, тъй като в напечената ни от слънцето долина никой не знаеше що е дъжд.
	Пред очите ни пясъчните ивици, опасващи острова, изчезваха под водата. Скоро и нашият малък кей щеше да потъне безследно, а реката щеше да се изкачи до самите порти на женските покои. Къде най-сетне ще се спре, беше въпрос, на който можеше да отговори единствено нилометърът. Като измерва максималното ниво на водите, навреме ни предсказва дали страната я очаква глад или благоденствие.
	Затичах се към покоите на господарката, за да й съобщя радостната вест и да се приготвя за церемонията на водите, в която ми беше отредена важна роля. Двамата се облякохме официално, а аз не забравих да си сложа и златната верига. След това заедно с робините и знатните дами излязохме пред двореца, за да се смесим с празничното шествие към храма на богинята Хапи.
	Начело вървеше фараонът, придружен от благородниците. Пред вратите на храма вече ни чакаха жреците, охранени, намазали с масло бръснатите си глави, за да блестят на слънцето. Очите им алчно блестяха, защото днес беше денят, когато фараонът трябваше да докаже щедростта си пред боговете.
	Той остана на откритото, а жреците извадиха от светилището статуята на богинята, облечена в пурпур и обкичена с цветя. С песни за възхвала и благодарности, отправени към божеството, задето и тази година не ни е забравило, те се заеха да обливат статуята с благовонни масла.
	Далеч на юг, там, където човешки крак не беше стъпвал, богинята Хапи седеше на върха на висока планина и от двете си бездънни делви изливаше свещените води на Нил. Съдържанието на двете делви се различаваше и по цвят, и по вкус: от едната течеше вода, зеленикава и сладка, а от другата — сива и гъста, носеща тежка, плодородна тиня. Именно от втората делва черпеше живот цялата земя.
	Докато ние пеехме, фараонът принесе в жертва първо жито и добитък, после вино и накрая злато и сребро. След това извика при себе си всички свои мъдреци, инженери и математици и им нареди да влачат и нилометъра, за да започнат наблюденията и изчисленията си.
	Още когато служех на господаря Интеф, аз бях един от пазителите на водите. Сред всички, които изпълняваха тази тежка задача, само аз бях роб. Можех да се утеша поне, че малцина са били удостоявани със Златото на похвалата. Именно заради това всички се отнасяха към мен с уважение. Дълги години бяхме работили заедно и никой не се съмняваше в моите способности. Без помощта ми може би нилометрите нямаше да се появят. После ръководех строежа им. Мое дело беше и сложната формула, с която можеше да се предскаже колко ще се покачи нивото на реката.
	Главният жрец пръв се гмурна в тъмната паст на километъра, която се разтваряше в дъното на храма, осветена единствено от трептящите светлини на факлите. Останалите го последвахме. Докато слизахме надолу, внимавахме да не се подхлъзнем по мокрите стъпала. Между краката ни се шмугна водна змия, която гневно изсъска насреща ни и побърза да се скрие във водите, които стигаха средата на подземието.
	Събрахме се на последното стъпало над повърхността и на светлината на факлите се наведохме да прочетем знаците, изсечени от зидарите в стената. Всеки от тези знаци беше придружен от няколко числа, едновременно магически и чисто математически.
	При първото четене на знаците много внимавахме да не пропуснем нещо. В следващите пет дни всеки от пазителите на водите на свой ред щеше да прави наблюденията си, да отчита докъде е стигнало речното ниво, да изчислява с помощта на воден часовник за колко време то се е покачило от един знак на друг. Освен това щяхме да взимаме проби от водата, за да установим какво е количеството тиня в тях, което пък ни беше нужно за крайните заключения.
	След тези пет дни на наблюдения ни чакаха поне още три да прекараме над свитъците папирус, за да направим необходимите измисления. И когато всичко бъдеше готово, щяхме да се явим пред царя и да му представим и изводите си. За да получи наблюденията ни, той отново щеше да се яви пред храма в цялото си царско величие, придружен от аристокрацията и половината население на Елефантина.
	Докато главният жрец му четеше на висок глас резултатите от изследванията ни, фараонът щастливо се усмихваше. Предвиждахме наводнението да бъде точно такова, каквото го желаехме всички. Водите щяха да стигнат достатъчно високо, за да залеят нивите, едновременно скривайки ги от унищожителните лъчи на слънцето и наторявайки ги с плодородна тиня. Но пък и дигите щяха да устоят на напора им, каналите щяха да останат непокътнати и нямаше да се стигне дотам, че цели села и градове да бягат от стихията, както се е случвало друг път. Тази година се надявахме на богата реколта и многобройни стада.
	Но фараонът не се усмихваше толкова на благоденствието, което очакваше поданиците му, колкото на баснословното състояние, което бирниците му щяха да съберат. Всяка година данъците се изчисляваха върху данните за разлива на реката и без съмнение тази щеше да се окаже твърде щедра за царската съкровищница. Преди да закрие церемонията пред храма на Хапи, господарят ни обяви датата на следващите празненства в чест на Озирис, когато целият двор щеше да потегли по реката за Тива. Изглеждаше ми невероятно толкова бързо да са изминали двете години, откакто ролята на Изида се изпълняваше от милата ми господарка.
	През последните нощи бях будувал в нилометъра, но за съжаление отново ме лишиха от съкровеното право на сън. Господарката ми беше силно възбудена от предстоящото ни пътуване на север и дори не помисляше да си легне. А аз до сутринта трябваше да й правя компания, да пея и да се смея заедно с нея, а също и да й повтарям за кой ли път подвизите на Танус.
	След осем дни царската флотилия щеше да отплава по течението на придошлата река. А там ни чакаше Танус, господарят Хараб. Разбирате защо господарката ми бе толкова щастлива.


>

	Морските съдове, които се бяха насъбрали в пристанищата на Елефантина, бяха толкова многобройни, че сякаш някой беше построил мост над реката. Господарката ми се пошегува, че човек би могъл да прекоси Нил, без да си намокри краката, само като прескача от една палуба на друга.
	Заедно с целия двор вече бяхме по ладиите и чакахме по мраморните стълби на двореца да се появи и самият фараон. При появата му всички го приветствахме и щом той се качи на огромната си ладия, стотици тръби дадоха сигнала за тръгване. Всички ладии се обърнаха на север и подети от мощното течение, отплавахме.
	Откакто Ах-Хор беше унищожил Свраките, се дишаше по-леко. Минехме ли покрай някое село, жителите му веднага се изсипваха на брега, за да приветстват фараона. Той седеше на обичайното си място — на палубата, за да могат всички да го видят. Около нас постоянно се вееха палмови клонки и се разнасяше възглас: „Да поживят боговете нашия фараон!“ Всъщност хората поздравяваха не само своя владетел, но и реката, носеща корабите му върху могъщата си снага, защото именно в нея се криеше обещанието за щастие и благоденствие.
	На два пъти по време на пътуването фараонът заедно с цялата си свита слизаше на брега, за да види с очите си грамадите от човешки глави, които Ах-Хор беше оставил покрай пътищата, за да се знае откъде е минал безмилостният му меч. И на двете места хората бяха започнали да гледат на тях като на свещени. Бяха излъскали грижливо всеки череп, сякаш беше от слонова кост, и бяха укрепили купчините глави с глина. Също така се бяха погрижили да построят и олтари, които вече си имаха и своите жреци.
	Господарката ми се почувства задължена да дари по един златен пръстен и на двете „светилища“, които естествено бяха добре дошли за самоназначилите им се пазачи. Колкото и да се опитвах да я опазя от такива глупави постъпки, все не успявах. Лострис не можеше да осъзнае истинската стойност на богатството, което неуморно трупах за нея. Ако не бях аз да я наглеждам, навярно всичкото й злато щеше да отиде в гушите на ненаситните жреци или у бедните, които винаги искат повече, отколкото можеш да им дадеш.
	На десетата нощ, откакто бяхме напуснали Елефантина, се разположихме на лагер върху един живописен нос, вдаден навътре в реката. В забавленията за вечерта се предвиждаше да участва и най-известният разказвач в страната, а господарката ми обича легендите. Двамата очаквахме с нетърпение да дойде часът на това забавление и още от тръгването ни от острова говорихме едва ли не само за него. За мое най-голямо разочарование точно същата вечер господарката Лострис заяви, че е неразположена и няма да може да слуша разказвача. Настояваше аз сам да отида и да взема със себе си и робините, но на мен и през ум не би ми минало да я оставя сама, когато е болна. Дадох й да пийне нещо топло и легнах на пода до леглото й.
	На сутринта, докато се мъчех да я събудя, се разтревожих още повече. Обикновено тя скачаше от леглото, доволна, че започва новият ден, в който ще се случат толкова хубави неща. Но тази сутрин се зави презглава и с отпаднал глас ми изрече:
	— Остави ме да поспя още малко. Много ми е тежко. Чувствам се като старица.
	— Царят нареди всички да сме по корабите отрано. Не можем да закъсняваме. Ще ти донеса нещо да пиеш.
	Сипах топла вода, примесена със специални билки, които сам бях откъснал при последното пълнолуние, за да бъде най-силно действието им.
	— Стига си вдигал врява — сопна ми се господарката.
	Аз не й позволих да заспи отново. Накарах я да стане и й дадох да изпие отварата. По гримасата, която направи, разбрах, че творението ми не й е харесало особено. Дори ме обвини, че се опитвам да я отровя. В следващия миг повърна на пода. Това ни изненада. Двамата се загледахме, без да знаем какво да кажем.
	— Какво ми има, Таита? — промълви господарката ми. — Досега никога не ми се е случвало подобно нещо.
	Едва тогава разбрах каква е болестта й.
	— Бурята! — извиках аз. — Гробницата! Танус!
	Тя ме изгледа за миг, без да разбира, но скоро на лицето й изгря щастлива усмивка.
	— Аз чакам дете! — възкликна тя.
	— По-тихо, господарке — помолих я.
	— Дете от Танус! Нося сина на Танус!
	Нямаше от кого другиго да бъде, тъй като държах фараона далеч от нея.
	— О, Таита — радваше се тя, като повдигна нощницата си и огледа с нескрита възхита плоския си корем. — Само си помисли! Едно такова малко, също като Танус, и вече расте в корема ми. Знаех си, че преживяване като онова в гробницата не може да остане незабелязано от боговете. Решили са да ми оставят спомен от него за цял живот.
	— Много бързаш — предупредих я аз. — Може просто да имаш колики. Трябва да ти взема проба и чак след това ще сме сигурни.
	— Не ми трябват никакви проби. Дълбоко в сърцето си знам, че е така.
	— И все пак ще ти направя едно малко изследване — настоях аз и отидох да взема нощното й гърне.
	Част от урината й смесих с нилска вода. Напълних две гърнета с черна пръст и в тях сложих по пет семена пшеница. В едното гърне налях чиста нилска вода, а в другото — от така приготвената смес. След това изтичах до тръстиките край лагера и улових десет жаби. За разлика от онези жизнерадостни и подскачащи жълто-зелени същества, които сме свикнали да срещаме, тези бяха лигави и черни. Заради вечно ококорените им очи децата ги наричат звездобройци. Разделих жабите на две и ги затворих в отделни гърнета. В едното налях чиста нилска вода, а в другото — пак от интимната смес на господарката. На другата сутрин, като се затворихме в кабината на господарката ми, отворихме и четирите делви, за да видим какво е станало.
	Семето, полято с урината на Лострис, беше покълнало. При петте звездобройци, които бяха в чистата вода, не се бе случило нищо интересно, но петте щастливки в съседното гърне бяха нароили тънки сребристи спирали, покрити с мънички черни яйца.
	— Казвах ли ти аз! — гордо отбеляза господарката ми. — О, благодаря на боговете! Никога досега не ми се е случвало нещо толкова прекрасно.
	— Ще трябва веднага да говоря с Атон — мрачно я прекъснах аз. — Още тази нощ ще споделиш леглото на фараона.
	В погледа й видях такова изумление, че трябваше да й обясня нещата по-просто.
	— Дори и фараонът, дето вярва на почти всичките глупости, които му говоря, няма да се съгласи, че си забременяла ей тъй от вятъра. Трябва навреме да му намерим подходящ баща на това наше копеленце.
	Вече считах детето едва ли не за свое. Колкото и да се опитвах да го прикрия, и аз бях не по-малко щастлив от самата Лострис.
	— Да не съм те чула втори път да го наричаш копеле — ядоса се тя. — Той ще стане истински принц.
	— Ще стане принц, но само ако му намеря някой царствен татко. Готви се, още сега отивам да говоря с фараона.


>

	— Снощи имах странен сън, Велики Египте — обърнах се към фараона. — Беше толкова удивителен, че за всеки случай отново погледнах в бъдещето с плочките на Амон Ра.
	Той се приведе към мен, за да чуе какво ми се е явило в съня. Както всички други мои пациенти и господарят вече вярваше на моите сънища и видения.
	— Този път всичко беше съвсем недвусмислено, Ваше Величество. В съня ми се яви самата Изида, която ми обеща да премахне зловредното влияние на брат си Сет върху рода ти. Нали той те лиши от първородния ти син, като зарази господарката Лострис с тежка болест? Но всичко това е минало. Тъмните сили са победени и ако легнеш с господарката ми още на първия ден от празненствата, богинята ще те дари с друг син. Това е, което ми се яви в съня.
	— Днес сме в навечерието на празненствата. Да си кажа правото, Таита, от месеци само чакам да изпълня отново това приятно задължение, но досега ти ме възпираше. Но не ми каза какво си видял в бъдещето — сети се той.
	Аз обаче отдавна бях решил какво да му отговоря.
	— Беше същото видение като предишното, само че образите бяха по-ярки и по-силни. Видях същата безкрайна гора от двете страни на реката и върху всяко дърво — короната и знаците на властта. Без съмнение династията ти ще достигне до края на вечността и нищо няма да я спре.
	Фараонът въздъхна с облекчение.
	— Прати ми моята съпруга.
	Щом се върнах при господарката, тя вече ме чакаше. Беше готова и не изглеждаше притеснена от това, което я очакваше.
	— Ще си затворя очите и ще си представя, че съм отново в гробницата и се любя с Танус — сподели тя, сетне весело се изсмя. — Само дето да си представя, че фараонът е Танус, е все едно да сравня мухата със слон.
	Скоро след вечеря дойде и Атон, който я отведе при фараона. Господарката ми го последва със спокойна и уверена крачка. Навярно мислеше за малкия си принц и за истинския му баща, който ни чакаше в Тива.


>

	Любимата Тива, красивата Тива със стоте врати — как само се радвахме, когато тя се показа пред нас, когато по широките брегове на реката се появиха разкошните храмове и белосаните стени на безбройните къщички.
	Всеки път, щом достигнехме някое познато място, господарката ми радостно запяваше. Но когато царската ладия спря пред каменния кей на двореца на великия владетел, радостта от завръщането у дома се изпари и у двама ни. За миг се умълчахме, а господарката Лострис се хвана за ръката ми. Приличаше на момиченце, на което разказват страшни приказки. На кея ни чакаше баща й.
	На брега се беше насъбрала цялата градска аристокрация заедно с най-знатните представители на жречеството. Начело на множеството стоеше самият господар Интеф, придружен от двамата си сина Менсет и Собек — злополучните герои с отсечените пръсти. Господарят все още не беше изгубил нищо от красотата си, а по лицето му се беше изписала същата онази усмивка, с която винаги се явяваше в кошмарите ми. За сетен път при вида му усетих как стомахът ми се свива.
	— Трябва да си отваряш очите на четири — тихо ме предупреди господарката. — На всяка цена ще се опитат да те премахнат. Спомни си за кобрата.
	Само на няколко крачки зад господаря Интеф стоеше и Расфер. Явно го бяха повишили, защото носеше на главата си шапчицата на началник на десет хиляди, а в ръка държеше златен камшик — също знак за привилегированото му положение. По във външния му вид нищо не се беше променило. Едната половина на лицето му още си стоеше като смачкана и от ъгълчето на устата му канеше слюнка. Той ме позна и здравата част от лицето му се разтегна в широка усмивка. Дори размаха златния см камшик за поздрав.
	— Обещавам ти, господарке, че докато един от двама ни с Расфер не напусне Тива, няма да изпускам дръжката на ножа си и ще ям само плодове, които съм обелил със собствените си ръце — прошепнах й, а в същото време отвърнах с ръка на поздрава.
	— Няма да приемаш никакви подаръци от неизвестни доброжелатели — настояваше господарката ми — и ще спиш при леглото ми, където ще бъдеш под моя закрила. А през деня няма да скиташ сам и изобщо няма да се отделяш от мен.
	— Да, разбира се. Пък и това няма да ми е неприятно — уверих я аз и в следващите дни за миг не престъпих думата си. Знаех, че ако не се отделям от господарката си, ще се намирам кажи-речи в безопасност, защото господарят Интеф разчиташе твърде много на дъщеря си, за да рискува живота й заради моя.
	Разбира се, през по-голямата част от престоя си бяхме постоянно в компанията на великия владетел, в чиито задължения влизаше да придружава царя на празничните церемонии. Господарят Интеф непрекъснато се мъчеше да убеди всички в бащинските си чувства към Лострис, като не забравяше да й отдава и дължимото уважение към една царска съпруга. Всяка сутрин тя получаваше подаръци от него: злато, скъпоценни камъни или пък изящни фигурки на скарабеи и различни божества, изработени от дърво или слонова кост. Господарката настояваше да ги връщам, но аз не й се подчинявах. От една страна, това щеше да предупреди врага за намеренията й, а, от друга — подаръците си струваха. Затова сметнах, че е най-добре да ги продам и със спечеленото да закупя огромни количества зърно. Него пък щях да оставя в складовете на търговци, на които можех да имам доверие.
	Понеже се очакваше богата реколта, сега цените на зърното бяха най-ниските за последните десет години. Това означаваше, че занапред могат само да се покачат, и макар да имаше доста време дотогава, очакваха ни големи печалби. Търговците подписваха квитанциите на името на господарката ми, а аз лично се погрижих документите да бъдат прибрани в съдебните архиви. Щях да запазя за себе си само една пета от печалбата, което ми се струваше достатъчно за комисиона.
	Мисълта как съм се обогатил от подаръците на господаря Интеф ме изпълваше със задоволство, щом усетех хищния му поглед върху себе си. Котешките му очи излъчваха същата омраза както преди и затова не се и съмнявах, че отношението му към мен не се е променило. Знаех много добре колко е търпелив и как винаги изчаква сгодния момент да се разправи с враговете си. Приличаше ми на красив и охранен паяк, който дебне непредпазливите мухи от центъра на паяжината си. Не можех да не си спомня за млякото с отровата и за кобрата и въпреки всичките предохранителни мерки, които взимах, пак бях неспокоен.
	Междувременно празненствата преминаваха както от векове насам. Всичко беше както преди две години с тази разлика, че ловът на речни крави беше поверен не на Танусовите Сини крокодили, а на друга бойна част, а в представлението в храма на Озирис щяха да участват нови актьори. Разбира се, след като фараонът беше обявил моята версия за задължителна, словата и сега звучаха силни и убедителни, но нито Изида можеше да се сравнява с господарката ми, нито Хор притежаваше излъчването на Танус. От друга страна, сегашният Сет си беше направо красавец в сравнение с моя Расфер.
	На другия ден след представлението фараонът прекоси реката и отиде на обичайната си инспекция в строящата се гробница. По този повод, за да съм му винаги под ръка, трябваше да вървя зад него и на много пъти той открито се консултираше с мен относно хода на работите. Разбира се, не пропуснах случая да се окича със Златото на похвалата, което пък от своя страна беше сериозен повод за размисъл за господаря Интеф. Явно, че му бе трудно да прецени доколко царят държи на услугите ми, а аз си казвах, че така може би ще се откаже от пъклените си замисли.
	Откакто бях напуснал Тива, със строежа на гробницата се беше заел друг архитект. По всяка вероятност обаче фараонът нямаше да бъде толкова доволен от неговата работа, колкото от моята нито по отношение на качеството, нито по отношение на бързината.
	— Кълна се в благословената Изида, но много ми се иска ти да беше останал да се грижиш за гробницата ми, Таита — въздъхна царят. — Ако господарката ти беше склонна да се раздели с теб веднага щях да те купя от нея и да те оставя в Града на мъртвите, където да държиш всичко под око. Откакто онзи глупак се захвана с работата, строежът започна да ми излиза двойно по-скъпо.
	— Той е един млад наивник — съгласих се аз. — Зидарите и доставчиците добре са го мамили.
	— Искам да прегледаш заедно с него всички сметки и да му покажеш къде са ни обрали — нареди фараонът.
	Това беше още една проява на доверието му към мен, което можеше само да ме радва. Реших, че няма да бъде никак обидно за царя, ако му покажа безвкусиците, с които новият архитект се опитваше да развали труда ми. Така например беше променил изцяло фронтона на храмовата фасада. Освен че беше оставил мързеливите зидари да развалят всичко, но и в проекта си се беше повлиял от упадъчния сирийски стил, наложил се в Долното царство, където лошият вкус на произхождащия от простолюдието узурпатор си беше поставил за цел да премахне всичко родно в архитектурата.
	Колкото до самата зидария, пред очите на царя проврях къс папирус между два от каменните блокове, изграждащи страничната стена на храма. Фараонът заповяда и фронтонът, и страничната стена да бъдат съборени, а гилдията на зидарите беше наказана да заплати петстотин дебена злато обезщетение.
	До вечерта, както и през целия следващ ден той обикаляше съкровищниците и работилниците в погребалния комплекс. Тук поне нямаше от какво да се оплаче. Съмнявам се, че някога е събирано на едно място такова огромно богатство. Дори на мен, който обичам изящните вещи, скоро ми дотегна от скъпоценности, а очите ме заболяха от блясъка на златото.
	През цялото време царят не позволи на господарката Лострис да се отдели дори на крачка от него. Мисля, че увлечението му по нея прерастваше в истинска любов и привързаност, ако изобщо един фараон е способен на такова нещо. В крайна сметка, когато се завърнахме в Карнак, господарката ми беше толкова изтощена, че се разтревожих за детето, което носеше. Беше твърде рано да съобщя на фараона радостната вест за нейното забременяване. Тя се беше върнала в леглото му преди по-малко от седмица и за него Лострис бе просто една здрава млада жена, с която няма нужда много да се церемони.


>

	Както всяка година от векове насам празненствата завършиха в храма на Озирис, където се беше събрало огромно множество, за да чуе речта на владетеля.
	Фараонът седеше на високия си трон върху издигнатата площадка срещу входа на светилището, за да може да го вижда всеки. На главата си носеше двойната корона, а в ръце държеше жезъла и камшика.
	Този път обаче имаше известна промяна, която се дължеше най-вече на мен. Беше ми хрумнало нещо доста практично, което фараонът се показа достатъчно благоразумен да приеме. По мой съвет беше заповядал покрай три от стените на вътрешния двор да бъдат издигнати дървени скели, които бяха подредени една пред друга по височина и стигаха до половината стена. Така осигурявахме на няколкото хиляди знатни жители на Тива удобни места, от които можеше свободно да се наблюдава царският трон и нямаше опасност да се пропусне нещо от церемонията. Пак по мое предложение пейките бяха покрити с шарени платове и палмови листа, за да не се вижда колко са грозни. Подобни конструкции се появяваха за пръв път в страната пи. По-късно те щяха да станат нещо обичайно. И до днес те са известни като „пейките на Таита“.
	Около тях се започна люта битка кой къде ще седне, но аз успях да запазя най-удобните места за господарката и за себе си. Седяхме точно срещу трона, малко по-високо от фараона и спокойно наблюдавахме целия вътрешен двор. Бях се погрижил за господарката Лострис да има и отделна кожена възглавница, а също кошница с плодове и сладки и по една делва шербет и бира, с които да се подкрепяме по време на безкрайната и изтощителна церемония.
	Около нас се бяха насъбрали най-видните мъже в царството заедно с натруфените си жени. Военачалниците носеха златните си камшици и гордо развяваха над главите си знамената на дружините си. До тях по дървените трибуни се нареждаха представителите на занаятчийските гилдии, богатите търговци, жреците и пратениците на васалните царства, изобщо всички, които имаха някакво влияние в царството.
	Точно срещу трона, подредени подобно на кубчетата, с които си играят децата, се разтваряха един в друг външните дворове на храма. Входовете на всички обаче бяха наредени в толкова съвършена права линия, че ако някой богомолец се намираше на Алеята на овните, то той, макар и от четиристотин крачки разстояние, пак би могъл да наблюдава фараона на високия му трон.
	Простолюдието бе изпълнило дворовете, някои тъпчеха свещената алея, а други — градините около храма. Макар да бях прекарал почти целия си живот в Тива, очите ми за пръв път виждаха такова стълпотворение. Беше невъзможно да се установи точният брой на зрителите, но нищо чудно да е имало около двеста хиляди души. И цялото това множество вдигаше такъв шум около себе си, та имах чувството, че съм пчеличка, попаднала сред огромен кошер.
	Около самия трон се бяха наредили най-влиятелните мъже в царството, чиито глави бяха на височината на царските нозе. Разбира се, един от тях беше и главният жрец на Озирис. Предната година старецът, заемал този пост, се беше разделил със света на живите и бе поел по дългия път през подземния свят към полетата на вечния рай далеч на запад. Новият главен жрец беше значително по-млад от него и по-решителен. Можех да съм сигурен, че няма да се остави тъй лесно на господаря Интеф да го води за носа. Всъщност той вече го беше доказал, съдействайки ми за някои промени в пиесата, които му бях предложил, докато надзиравах строежа на дървените скели.
	Разбира се, сред тази малка групичка най-голямо впечатление правеше великият владетел, който с царственото си излъчване засенчваше самия фараон. Всички погледи бяха насочени към господаря Интеф. Високата, стройна фигура и гордата му осанка имаха с какво да привлекат окото, а с тежките вериги злато около врата приличаше на бог, слязъл за миг сред хората. Само на няколко крачки зад него се бе изправил страшният Расфер.
	Церемонията беше открита от господаря Интеф, който излезе пред всички, за да прочете традиционното обръщение от страна на двата града към фараона. Докато говореше, аз хвърлих един поглед към господарката си. Макар да не ми беше приятно да слушам словата на баща й, бях изненадан от омразата, изписана на лицето й. Господарката ми дори не се опитваше да прикрие чувствата, които изпитваше към собствения си баща. Искаше ми се да й дам знак, че така всички ще разберат какво чувства, но се въздържах, за да не привлека още повече вниманието на околните.
	Великият владетел не бързаше да свършва. Надълго и нашироко се хвалеше с вярната си служба към фараона и многобройните услуги, които му бил направил през последните две години. Най-накрая на тълпата й омръзна да слуша хвалбите му и се разшумя. От толкова много тела, наблъскани едно до друго под парещите лъчи на слънцето, жегата ставаше още по-непоносима и на няколко пъти видях да припадат жени и възрастни хора.
	Когато най-сетне господарят Интеф свърши, се изправи главният жрец. Вече стана пладне, а той продължаваше да разказва за делата на светите братства в Тива. Докато говореше, около нас ставаше още по-горещо. Дори и благовонните масла не можеха повече да прикриват миризмата на хилядите неизмити тела. Аз извадих копринена кърпа, напоена с парфюм, и я подадох на господарката си.
	Публиката въздъхна с облекчение, когато най-сетне, благославяйки царя от името на Озирис, и главният жрец завърши тирадата си. Той направи нисък поклон и с присъщото си достойнство се върна на мястото си зад великия владетел. За пръв път, откакто беше започнала церемонията, тълпата утихна. Всички забравиха за скуката и досадата и с интерес зачакаха какво ще каже фараонът.
	Той се вдигна от трона си. Не можех да не се възхитя на този възрастен човек, който цяла сутрин не се беше помръднал, а като каменна статуя бе изслушал речите на поданиците си. Фараонът простря ръце в знак, че благославя насъбралото се множество, но точно в този миг ритуалът беше нарушен от нечия внезапна поява. Всички — жреци, благородници и простолюдие, бяха като че ли еднакво смаяни от това, което последва. Бях един от малкото, които не се изненадаха, и то, разбира се, защото именно аз се бях погрижил за неочакваната промяна в церемонията.
	Изведнъж тежките медни врати на светилището широко се разтвориха. Изглеждаше така, сякаш го бяха сторили сами, без да ги докосне човешка ръка.
	Като повей на вятъра из тълпата се разнесоха безброй въздишки. Една жена дори изпищя от ужас и всички бяха обхванати от суеверен страх. Някои коленичиха на земята, други вдигнаха ръце над главите си, сякаш искаха да се предпазят от немия невидима сила; трети закриха лицата си, да не би да ослепеят, защото очите им са зърнали нещо, което не е писано на смъртните да видят.
	Защото току-що от светилището беше излязъл един бог — огромен и ужасен, покрит от главата до петите с тежкото си наметало, което се развяваше на вятъра. Шлемът му бе украсен с пера от чапла, а лицето му сякаш беше от метал — наполовина човешко, наполовина като на орел — с дълъг, закривен клюн и тъмни цепки вместо очи.
	— Ах-Хор! — извика някаква жена и припадна върху каменните плочи.
	— Ах-Хор! — поде множеството. — Това е самият бог!
	Като големи вълни редица след редица падаха на колене и се кланяха на своя покровител. Дори публиката по трибуните коленичи върху дъските, а сред нея мнозина направиха знака срещу злото. Дори и групичката благородници около трона не устоя и също се сниши доземи пред новодошлия. В целия храм само двама души останаха на крака: фараонът, неподвижен като статуя на стъпалата пред трона си, и великият владетел до него, който не загуби самообладанието си.
	Ах-Хор прекоси двора и застана срещу царя. Изгледа го от главата до петите, но фараонът дори не потрепна. Лицето му беше покрито с бял грим и затова не можех да кажа дали е пребледнял, но по непознатия блясък в очите му бях сигурен, че го обзема или страхопочитание, или дълбок ужас.
	— Кой си ти? — запита фараонът. — Човек ли си или само безплътен дух? Защо прекъсваш нашия тържествен ритуал?
	Гласът му прозвуча силен и ясен и не открих в него уплаха или колебание. Не можех да не отдам дължимото на нашия владетел. Остарял и може би прекалено лековерен, той не беше изгубил нищо от някогашната си смелост. Можеше да се изправи срещу всеки човек, срещу всеки бог и като истински войник да не отстъпи нито крачка.
	Ах-Хор му отговори със същия глас, с който толкова често беше повеждал войниците си в кръвопролитните сражения и който сега прокънтя между каменните колони.
	— Велики фараоне, не съм никакъв дух, а обикновен смъртен. Аз съм твой покорен поданик и се явявам пред теб, защото такава беше повелята ти. Явявам се тук и сега, за да докажа пред всички, че съм изпълнил дълга си пред теб, че съм изпълнил това, което ти ми заповяда на същия този ден преди две години.
	Свали шлема от главата си и огнените къдрици свободно паднаха на раменете му. Всички присъстващи мигом го разпознаха и сред тълпата се разнесе такъв страхотен рев, че чак стените на храма се затресоха.
	— Господарят Танус! Танус! Танус!
	И от всички естествено най-силно крещеше господарката ми.
	— Танус! Ах-Хор! Ах-Хор! — двете имена се повтаряха едновременно и се разбиваха като огромна вълна в каменните стени.
	— Излязъл е от гроба! Върнал се е сред нас като истински бог!
	Трябваше Танус да извади меча си и да го вдигне високо над главата си, за да се въдвори отново тишина.
	— Велики Египте, мога ли да говоря?
	Нищо чудно след всичко това царят наистина да бе изгубил дар слово, защото само показа с жезъла и камшика си, че го слуша, и се отпусна уморено на трона си.
	Младият мъж заговори кратко и ясно, а силният му глас се чуваше далеч извън вътрешния двор.
	— Преди две години ти поиска от мен да унищожа отровните гнезда на разбойниците и крадците, които застрашаваха живота на самото царство. За целта дори ми повери царския печат на ястреба.
	Танус бръкна под наметалото си и извади синята статуетка, за да я положи в краката на владетеля. Върна се обратно на мястото си и продължи:
	— За да ми е по-лесно да изпълня царската ти заповед, се престорих на мъртъв и погребах мумията на друг човек в собствената си гробница.
	— Бак-Хер! — извика нечий глас от тълпата и множеството отново зашумя, докато той не извади меча си повторно.
	— Поведох хиляда души от дружината на Сините крокодили в самото сърце на пустинята и излових Свраките в собствените им крепости. Избих ги без никаква милост и оставих отрязаните им глави по пътищата.
	— Бак-Хер! — изрева тълпата. — Истина говори. Ах-Хор извърши всичко това.
	И младият мъж отново трябваше да иска тишина.
	— Сломих мощта на разбойническите главатари. Изклах хората им до крак. В цял Египет е останал още един-единствен човек, който се зове Сврака.
	Този път никой не се обади, защото всички напрегнато очакваха да разберат какво ще последва. Дори фараонът не сдържа нетърпението си:
	— Говори, Танус, когото всички вече знаят като брат на Хор. Назови ми този човек. Нека чуя името му, за да се стовари върху главата му гневът на фараона.
	— Той се крие под името Ах-Сет — извика в отговор Танус. — Защото злините, които е извършил, могат да се сравняват само с тези на божествения му брат, властелина на мрака.
	— Кажи ми истинското му име — заповяда му фараонът, като от вълнение отново стана от трона си. — Назови и последния от Свраките!
	Но младият мъж не отговори веднага. Бавно обходи с поглед публиката. Когато очите му се срещнаха с моите, аз съвсем незабележимо му кимнах. Той не даде вид, че ме е видял, и се обърна към входа на светилището.
	Понеже вниманието на всички беше приковано единствено в господаря Танус, като че ли никой не забеляза как от храма безшумно се изнизаха въоръжени мъже. Въпреки тежките им щитове и шлемовете, които почти скриваха лицата им, не ми беше трудно да разпозная повечето от тях. Отпред вървяха Ремрем и Астес, а след тях още петдесет бойци от дружината на Сините крокодили. Само за миг те наобиколиха царския трон, а съвсем незабелязано Ремрем и Астес се промъкнаха зад гърба на господаря Интеф. Щом заеха местата си, Танус отново взе думата.
	— Аз ще назова този Ах-Сет пред теб, божествени фараоне. Сега той седи най-безсрамно в сянката на величествения ти трон. — И Танус посочи с меча си. — Ето го, окичил се със Златото на похвалата, което да скрие предателската му душа. Единственият спътник на фараона, който обаче се постара да превърне царството му в свърталище за разбойниците и убийците. Ах-Сет, номархът на Тива, великият владетел на Горен Египет.
	В храма настъпи гробно мълчание. Сред публиката имаше хиляди, които бяха понесли безчинствата на господаря Интеф и без съмнение го мразеха от дъното на душата си. Но никой от тях не посмя да изрази радостта си. Всеки знаеше колко ужасен би бил гневът му и как би си отмъстил на този, който открито се обяви срещу него. Страхът ни обгръщаше от всички страни. За всеки беше ясно, че дори и името, което Танус си беше извоювал с легендарните си подвизи, не бе достатъчно, за да повярва фараонът на обвинението му. Против господаря Интеф бяха нужни доказателства и докато фараонът не ги чуеше, всеки, изправил се срещу великия владетел, щеше да бъде жестоко наказан.
	В настъпилата гробна тишина се разнесе презрителният смях на господаря Интеф. Той махна пренебрежително на Танус и се обърна към царя:
	— Пустинното слънце го е оставило без ум. Бедното момче съвсем се е побъркало. В думите му не се съдържа и капчица истина. Би трябвало да се разгневя на такова безочливо оскърбление, но по-скоро се натъжавам, че един иначе достоен мъж може да падне толкова ниско — проплака той и верноподанически вдигна ръце към фараона. — През целия си живот предано съм служил на своя фараон и на своя народ. Мисля, че досега името ми е неопетнено и ще е под достойнството ми да отвръщам на подобно обвинение. Никога не съм се страхувал от справедливостта на божествения ни владетел и се надявам делата ми да говорят вместо мен.
	Под тежкия грим върху лицето на фараона се изписа дълбоко недоумение. Стоеше сбърчил вежди, а устните му леко трепереха, без да знаят какво точно да кажат. Уви, боговете не го бяха дарили с бърз и остър ум! След известно време той като че ли реши каква да бъде съдбовната му присъда, но тъкмо да отвори уста, Танус го изпревари и посочи с меча си входа на светилището.
	През разтворените врати се зададе нова върволица хора, толкова необичайни на вид, че дори фараонът остана с отворена уста. Начело вървеше Кратас, който беше вдигнал предпазителя на шлема си и държеше меч в дясната си ръка. Онези, които го следваха, бяха със завързани ръце, боси и гологлави и носеха само препаски. Приличаха на роби, които господарят им води за продан на пазара.
	Аз самият не откъсвах поглед от господаря Интеф и видях стъписването, което се изписа на лицето му. При вида на пленниците той неволно отстъпи назад, сякаш някой го беше ударил. Явно ги познаваше всички, но сигурно ги беше мислил за мъртви. Почти незабележимо извъртя глава към една малка, губеща се под ленените покривала вратичка в стената — единствения изход за бягство. Но Ремрем проследи погледа му и пристъпи вдясно, за да му затвори пътя. Като разбра, че така няма да се спаси, господарят Интеф отново се обърна към царя и високо вдигна глава.
	Шестимата завързани пленници се наредиха пред трона и по заповед на Кратас коленичиха и сведоха покорно лица към земята.
	— Кои са тези нещастни създания? — попита фараонът, а Танус се надвеси над първия от тях, сграбчи го и го вдигна на крака. Лицето на пленника беше осеяно с дупки от шарка, а сляпото му око блестеше на слънцето като сребро.
	— Божественият фараон попита кой си — тихо изрече Танус. — Няма ли да отговориш на въпроса му?
	— Велики Египте, казвам се Шуфти — рече разбойникът. — Допреди време бях главатар на Свраките, но Ах-Хор унищожи цялата ми банда в изоставения град Галала.
	— Кажи на царя си кой ти беше повелител тогава.
	— Повелител ми беше Ах-Сет — отговори Шуфти. — Клел съм се във вярност към него и съм му плащал като данък една четвърт от плячката си. В замяна на това той ме пазеше от закона и ми даваше сведения за всички мои жертви.
	— Покажи на царя кой е Ах-Сет! — заповяда му Танус.
	Шуфти пристъпи напред, застана лице в лице с господаря Интеф и го заплю.
	— Ето това е Ах-Сет! И нека червеи гризат трупа му!
	Кратас го отведе настрана, а Танус нареди на следващия разбойник да се изправи.
	— Кажи на царя кой си.
	— Казвам се Ахеку. Бях главатар на Свраките, но вече всичките ми хора са мъртви.
	— Кой ти беше повелител? На кого плащаше данък? — попита го младият мъж.
	— Повелител ми беше господарят Интеф. Част от плячката ми отиваше в хазната на великия владетел.
	Великият владетел слушаше невъзмутимо отправените му обвинения, без да им отговаря. През цялото време, докато разбойническите главатари повтаряха все едно и също, той дори не се опита да протестира.
	— Господарят Интеф беше моят повелител. Господарят Интеф е Ах-Сет.
	Наоколо цареше потискаща тишина, по-мъчителна и от горещината. Някои наблюдаваха разбойниците с ужас и неприкрита омраза, други стояха объркани и невярващи. Но никой не се осмеляваше да надигне глас срещу господаря Интеф, преди да е чул какво ще каже фараонът.
	Срещу великия владетел се изправи и последният от пленените главатари. Той беше висок, строен мъж, със стегнати мускули, почернял от слънцето. Личеше си, че във вените му тече кръв на бедуин, защото очите му бяха черни като въглен, а носът — крив като орлов клюн. Носеше дълга брада, а в погледа му се четеше гордост и надменност.
	— Името ми е Басти — гласът му звучеше по-ясно от тези на събратята му преди него. — Наричат ме Басти Жестокия, макар да не знам защо — усмихна се той на зловещото си чувство за хумор. — Бях един от главатарите на Свраките, докато Ах-Хор не изби хората ми. Мой повелител беше господарят Интеф.
	За разлика от другите той не беше отведен веднага настрана. Танус имаше да го пита още нещо.
	— Кажи на царя познаваше ли ти Пианки, господаря Хараб, който навремето беше един от знатните люде в Тива?
	— Познавах го, и то добре, защото съм си имал вземане-даване с него.
	— И в какво се изразяваше то? — попита го младежът.
	— Разграбвах керваните му. Изгарях реколтата му. Нападнах мините му в Сестра и след като се забавлявах до смърт с миньорите му, никой повече не посмя да си покаже носа там. Изгорих му къщите. Пращах хората си в градовете да говорят лошо за него, така че да опетня името му пред народа и владетеля. Помогнах на други, които искаха смъртта му, докато накрая той сам не посегна към чашата с отрова.
	Докато фараонът слушаше всичко това, камшикът в ръката му затрепери, а едната му вежда заигра в нервен тик, какъвто съм забелязвал и преди у него като израз на дълбока мъка.
	— Кой ти заповяда всичко това?
	— Всичко това вършех по нареждане на господаря Интеф, който ме възнагради за услугите ми с цял тах чисто злато.
	— Какво се надяваше да спечели господарят Интеф от разоряването на господаря Хараб?
	Басти се усмихна и сви рамене.
	— Господарят Интеф сега е велик владетел, а Пианки, господарят Хараб е мъртъв. Според мен господарят Интеф получи точно каквото искаше.
	— Ще потвърдиш ли, че никога не съм ти обещавал помилване или каквото и да било друго в замяна на признанията ти? Ясно ли ти е, че при всички случаи те чака само смърт?
	— Смърт ли? — засмя се Басти. — Никога не съм се страхувал от нея. Тя е брашното на хляба, който цял живот съм месил. След като съм нахранил толкова други, защо да не опитам и аз от него?
	Дали беше смел човек, или просто е бил глупак, така и не разбрах. Но аз не му се възхищавах, нито почувствах някакво съчувствие към него. Именно към хора като Пианки, господаря Хараб, и сина му Танус винаги е тегнело сърцето ми и само тях можех истински да уважавам.
	В очите на моя приятел също нямаше и капчица милост. Знаех, че и той изпитва към разбойника същите чувства като мен, а видях как ръката му побелява, докато стиска дръжката на меча.
	— Отведете го! Нека царят реши каква да бъде съдбата му.
	Беше му трудно, но все пак успя да се овладее и да коленичи пред фараона.
	— Направих всичко, което ти искаше от мен, божествени Мамос, владетелю на цял Кемит. Сега очаквам новите ти заповеди.
	Порази ме достойнството, с което Танус се държеше пред лицето на смъртта.
	В храма продължаваше да цари пълна тишина. Господарката ми дишаше тежко до мен. В един момент грабна ръката ми и силно я стисна.
	Най-накрая фараонът заговори. Какво беше учудването ми обаче, когато усетих нерешителността в гласа му. На него просто му се искаше обвиненията срещу господаря Интеф да не се окажат верни. Нали толкова години му се беше доверявал за всичко.
	— Господарю Интеф, ти чу обвиненията, отправени към теб. Как ще се защитиш?
	— Божествени фараоне, можем ли да ги наречем обвинения? За мен това са просто фантазиите на младеж, разяждан от завист и амбиция. Да не забравяме, че баща му е престъпник и предател. Мотивите на господаря Танус са повече от ясни. По една или друга причина той е решил, че предателят Пианки е могъл да стане велик владетел на мое място, и желае да припише на мен вината за разорението му.
	Само едно махване с ръка беше достатъчно на господаря Интеф да унищожи всичко, което Танус бе подготвял повече от година. Думите му прозвучаха точно на място и явно съмненията на царя само се подсилиха. Дори не му беше и минавало през ума, че господарят Интеф може да го лъже, и сега отново бе готов да му повярва.
	— Ами какво ще кажеш за свидетелството на разбойническите главатари? — най-сетне попита фараонът. — Как ще им отговориш на тях?
	— На разбойническите главатари ли? — зачуди се господарят Интеф. — Та те не са ли просто едни жалки престъпници? Не признават ли сами, че цял живот са крали, убивали, изнасилвали жени и деца? Да търсим истина в словата им, е все едно да търсим чест и достойнство у животните на полето. — Господарят Интеф посочи с пръст пленниците, които наистина бяха полуголи и навързани като добитък. — Погледни ги само. Велики Мамос! Не са ли точно това хората, които ще се продадат за шепа злато или пък ще кажат това, което им се нареди, само и само да отърват кожата си? Нима ще повярваш на тях, а не на човека, който цял живот ти е служил вярно?
	При тези думи царят неволно кимна. Той винаги беше чувствал великия владетел за свой приятел, беше го удостоявал с почести и подаръци; можеше ли сега да не се вслуша в гласа му?
	— Това, което казваш, е истина. Ти винаги си ми служил честно и безкористно. А за тези хора честта и достойнството са непознати. Възможно е наистина да говорят каквото им е било казано.
	Господарят Интеф усети, че везните се накланят в негова полза, и бързо се възползва от това.
	— Досега слушахме само думи и нищо друго. Но такива тежки обвинения трябва да бъдат подкрепени с доказателства. Има ли в цял Египет поне един човек, който да изложи истински доказателства против мен? Ако има, нека излезе отпред. Аз ще отговоря на всичко, в което ме обвини. Но ако никой не притежава нищо срещу мен, тогава на кого да отговарям?
	Виждаше се, че думите му съвсем объркват фараона.
	Той обходи с поглед присъстващите в храма, сякаш се надяваше да открие с очите си доказателствата, за които говореше господарят Интеф. Най-накрая се обърна към Танус:
	— Господарю Танус, с какво, освен с показанията на тези престъпници, можеш да подкрепиш обвиненията си?
	— Звярът добре е прикрил следите си — призна младежът — и се е прибрал в леговището си, което никой не може да открие. Аз нямам никакви веществени доказателства срещу господаря Интеф, но може би някой друг ще ни каже нещо по въпроса. Някой, който ще добие повече смелост след това, което се чу днес. Молбата ми е, Велики Египте, попитай народа си няма ли да се намери кой да ни помогне с нещо, за да разрешим въпроса.
	— Фараоне, това е подло — изведнъж се разгорещи господарят Интеф. — Така всички мои врагове могат да се възползват от случая, за да ме оклеветят пред теб и пред народа.
	Но фараонът му даде знак да замълчи.
	— Който даде лъжливи показания, ще го заплати с главата си — увери той владетеля и се обърна към тълпата: — Поданици! Граждани на Тива! Всички чухте обвиненията, които бяха отправени срещу моя верен и обичан владетел. Има ли сред вас някой, който да притежава доказателства в подкрепа на господаря Танус? Може ли някой от вас да свидетелства срещу господаря Интеф? Ако е така, то призовавам ви да говорите.
	Преди да се осъзная какво върша, вече бях скочил на крака и извиках толкова силно, че сам се стреснах от гласа си:
	— Аз съм Таита и навремето бях роб на господаря Интеф. Аз имам да покажа нещо на Ваше Величество.
	Фараонът ме изгледа от трона си и леко се намръщи:
	— Да, знам те кой си, лекарю Таита. Можеш да излезеш отпред.
	Докато слизах от дървените трибуни, за да застана пред царя, за миг погледът ми срещна този на господаря Интеф и едва не се спънах. Сякаш омразата, която той изпитваше към мен, беше приела плът и искаше на всяка цена да ми прегради пътя.
	— Божествени фараоне, това е просто някакъв си роб — хладно отбеляза господарят Интеф. — Нима може да се вярва на думата на един роб, когато свидетелства срещу висш държавен служител и при това благородник!
	При тези думи целият потреперих. Трудно ми беше да забравя страха, който толкова години бях изпитвал пред господаря си. Но в този миг усетих ръката на Танус върху рамото си. Беше просто едно докосване, но то бе достатъчно, за да ми вдъхне кураж. Господарят Интеф обаче забеляза жеста и не пропусна да посочи на царя:
	— Този роб е под прякото влияние на моя обвинител. Това е още една от обучените маймунки на господаря Танус — думите му канеха като мед из устата. — Нахалството му не знае граници. В законите се предвиждат наказания…
	Но фараонът нервно размаха камшика в ръка и му даде знак да млъкне.
	— Твърде много разчиташ на доброто ми мнение за теб, господарю Интеф. Аз съм този, който тълкува законите тук. В тях се предвиждат наказания както за роби, така и за знатни. Няма да е зле да си го припомниш.
	Господарят Интеф покорно сведе глава и замълча. Но по лицето му се изписа страх, защото разбираше в каква опасност е попаднал.
	Най-после царят се обърна към мен:
	— Намираме се при странни обстоятелства и ще трябва да прибегнем към необичайно решение. Но така или иначе, робе Таита, ако думите ти се окажат измислица или ако не разполагаш с никакви доказателства в тяхна подкрепа, да знаеш, че те чака въжето.
	Подобни перспективи никак не ме блазнеха, а и смразяващият поглед на господаря Интеф беше достатъчен да започна леко да заеквам.
	— Докато принадлежах на великия владетел, той ме използваше за пратеник при разбойническите главатари. Познавам всички тези мъже. — Показах аз с ръка пленниците, които стояха близо до трона под зоркия поглед на Кратас. — Именно аз им носех заповедите на господаря Интеф.
	— Това е лъжа! Само празни приказки без никакви доказателства — грубо ме прекъсна той, но усетих тревогата в гласа му. — Как ще го докажеш?
	— Тишина! — викна фараонът, който започваше да се дразни от невъздържания владетел. — Ще изслушаме докрай показанията на роба Таита.
	През цялото време той не сваляше поглед от мен, което ми вдъхваше смелост.
	— Пак аз носех и заповедите до Басти Жестокия. Господарят ми искаше от него да съсипе из основи владенията на Пианки, господаря Хараб. По онова време бях довереник на господаря Интеф и знаех, че се стреми към поста на велик владетел. Всичко, което искаше, беше изпълнено. Господарят Хараб не само че беше разорен, но и загуби обичта и доверието на фараона, заради което и сам посегна на живота си. Аз, Таита, се заклевам, че всичко, което казах досега, е истина.
	— Така е — потвърди Басти Жестокия и протегна завързаните си ръце към трона. — Всичко, което говори Таита, е самата истина.
	— Бак-Хер! — в хор го подкрепиха и останалите пленени главатари. — Истина е. Таита говори истината.
	— И все пак това са само думи — разсъждаваше царят. — А господарят Интеф поиска доказателства. Аз, твоят владетел, също искам доказателства.
	— Половината си живот съм прекарал като писар и ковчежник на великия владетел. Водел съм му всички сметки. Отбелязвал съм всеки разход, всеки приход. Пресмятал съм данъците, които главатарите на Свраките плащаха на господаря Интеф, и пак аз съм поемал грижата богатството да остане скрито от бирника.
	— Можеш ли да ми покажеш тези сметки, Таита? — заинтересува се фараонът, зарадван при мисълта за толкова много злато. Доста лесно бях успял да привлека вниманието му.
	— Не, за жалост не мога. Сметките винаги са оставали у господаря Интеф.
	Фараонът дори не се помъчи да прикрие разочарованието си и аз вече нямах накъде да отстъпвам.
	— Не Мога да ти покажа сметките, но навярно бих могъл да те заведа до тайната съкровищница, където великият владетел пази откраднатото от теб и от поданиците ти. Защото не друг, а пак аз му я построих, за да скрия там дела, който господарят ми получаваше от плячката на разбойниците. Аз единствен имах достъп до това скривалище, за което не подозираше никой.
	Това беше достатъчно да привлече отново вниманието на царя. Той се размърда нетърпеливо върху трона си, като в същото време усещах как погледите на всички в храма са приковани в мен. Аз внимателно следях господаря Интеф. За да не ме видят околните, гледах не точно към него, а към отражението му в лъскавите медни крила на портата на храма. Те дори уголемяваха едрата му фигура и можех да различа всяка промяна в изражението му, всяко едно волно или неволно движение.
	Бях поел огромен риск. Нищо не ми гарантираше, че съкровището още се намира в старото скривалище. За последните две години бившият ми господар можеше да го е преместил. Но пък, от друга страна, и за него ще е било трудно да се реши на подобна стъпка, която го излагаше на не по-малка опасност, отколкото ако оставеше златото на мястото му. За целта му трябваше някой нов довереник, а господарят Интеф винаги е бил подозрителен човек. Освен това доскоро той ме бе мислил за мъртъв и нищо чудно да е сметнал, че не си струва труда да се правят промени, когато най-опасният свидетел вече го няма.
	Пресметнах, че шансовете ми са, общо взето, равни и че мога да рискувам живота си. Сега внимавах единствено как ще реагира отражението на господаря Интеф. Сърцето ми силно затуптя и ми идеше да полетя в небесата от радост. Защото по лицето на моя най-върл враг се изписа страх, което означаваше, че съм улучил право в целта. Съкровището си беше там, където го бях оставил. Щях да заведа фараона да види с очите си какво огромно състояние е натрупал господарят Интеф за негова сметка.
	Но бившият ми господар нямаше да се остави тъй лесно. Прекалено бързо се радвах на победата си. Пред очите ми той направи някакъв жест, който не можах веднага да проумея. И докато осъзная какво става, вече като че ли беше твърде късно.
	Съвсем бях забравил за Расфер. Но ето, че той само беше чакал господарят Интеф да му даде знак, за да изскочи като хрътка от сянката, в която се беше спотаил, и да се хвърли отгоре ми. Толкова изненадващо беше нападението му, че дори не можах да реагирам. Деляха ни само десетина крачки, колкото му бяха нужни, за да извади меча от ножницата си.
	Между мен и Расфер стояха двама от войниците на Кратас, но те бяха обърнати с гръб към моя нападател и така и не разбраха как бяха пометени от исполинската му сила. Единият от тях изгуби равновесие и се строполи точно в краката на Танус, преграждайки му пътя. Бях оставен сам на съдбата си, напълно беззащитен пред разбеснелия се звяр, който заплашително размахваше меча над главата си. Сигурно имаше намерение да разцепи главата ми, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен да вдигна ръце в отчаян опит да уловя острието във въздуха. От ужас се бях заковал на мястото си.
	Така и не видях какво направи Танус. До такава степен бях хипнотизиран от Расфер, че изобщо не поглеждах наоколо. Времето сякаш беше спряло и предметите се движеха едва-едва пред очите ми, когато изведнъж осъзнах, че нещо се върти във въздуха и че това е мечът на приятеля ми. При всяко извъртане около оста си гладкото острие проблясваше на слънчевата светлина като светкавица преди буря. Явно обаче Танус не бе имал време да се съсредоточи, защото мечът се удари в главата на Расфер с дръжката напред и не успя да го убие на място. Чу се как вратът на негодника изпращя, главата му се килна назад и се показа само бялото на очите му.
	Расфер така и не успя да нанесе смъртоносния си удар. Краката му се подкосиха и огромното му тяло се строполи на земята. Мечът излетя от ръката му, направи няколко кръга във въздуха, с все сила се заби в трона на фараона и затрепери. Царят не вярваше на очите си. Острието го беше докоснало по ръката и пред ужасените и погледи върху белите му дрехи покапа алена кръв.
	Танус пръв наруши настъпилото мълчание:
	— Велики Египте, ти добре видя кой заповяда на този звяр да нападне. Знаеш на чия глава щеше да тежи покушението срещу божествената ти личност.
	Прескочи поваления от Расфер войник, сграбчи господаря Интеф за ръката и я изви. Той извика от болка и падна на колене върху земята.
	— Наистина не вярвах. — Фараонът изгледа с неприкрита тъга своя велик владетел. — Цял живот съм ти имал вяра за всичко, а ти ми се подигра.
	— Велики Египте, изслушай ме! — замоли го с жален глас господарят Интеф, но царят се обърна на другата страна.
	— Слушах те достатъчно. — И даде знак на Танус. — Нека хората ти го пазят, но се дръжте с него, както подобава с истински благородник, защото вината му не е доказана напълно.
	Фараонът трябваше да се обърне и към множеството, което през цялото време беше ням свидетел на грозните сцени насред храма.
	— Свидетели сме на необичайни събития. Засега обаче ще отложа своята присъда, тъй като трябва да видя какви доказателства ще ми предложи робът Таита. Народът на Тива ще се събере отново, за да чуе решението ми, тук, на същото място, утре по обяд. Казах.


>

	През главния вход се озовахме в залата за аудиенции на великия владетел. На прага фараонът се спря за малко, за да си почине. Раната от меча на Расфер не беше сериозна, но за всеки случай му бях направил превръзка през рамо.
	Фараонът бавно огледа залата. В отсрещния ъгъл стоеше тронът на великия владетел. Издялан от масивен алабастър, той беше не по-малко внушителен от царския в Елефантина. Вие оките стени на залата бяха измазани с глина и върху тях бях изписал едни от най-забележителните си фрески. Благодарение на художническите ми дарби просторната зала се беше превърнала в градина на чудесата. Бях я нарисувал още по времето, когато принадлежа на господаря Интеф, но сега се изпълних с такова удоволствие, сякаш ги виждах за пръв път.
	Според мен, дори да не бях сътворил нищо друго през живота си, само с тези си произведения заслужавах да бъда определен като най-значителния египетски художник за всички времена. Беше тъжно, че именно аз, техният автор, сега щях да ги унищожа. Това беше единственото, което можеше да помрачи донякъде радостта ми от този велик ден.
	Фараонът ме последва вътре в залата. Сега можехме да не се съобразяваме с протокола и той се държеше досущ като малко дете, на което са му обещали да види някакво чудо. От нетърпение едва не се спъна в краката ми, а зад него и цялата му свита царедворци, които се блъскаха кой да излезе по-напред.
	Застанахме пред стената зад трона, точно срещу картината, изобразяваща бога на слънцето Амон Ра. При цялото си вълнение фараонът пак беше като стъписан пред изяществото на творбата ми и трябваше да го изчакам да й се налюбува.
	Зад нас залата се изпълни с царедворци, войници и големци, да не говорим за дългата върволица от царски съпруги и наложнички, които по-скоро биха се лишили от скъпоценния си грим, отколкото от възможността да видят с очите си знаменателното събитие, което се очакваше всеки момент да се случи. Естествено господарката ми стоеше най-отпред. Танус вървеше само на крачка след фараона. Той и подчинените му гвардейци отдавна бяха отнели функциите на царската стража.
	Царят се обърна към младия мъж:
	— Доведи господаря Интеф отпред!
	Под ръка с Кратас, който се отнасяше към него с хладна почтителност, Интеф застана с лице срещу стената. За всеки случай пазачът му застана между него и фараона и извади меча от ножницата си.
	— Можеш да започваш, Таита — нареди ми фараонът.
	Пред погледа на всички измерих точно трийсет крачки от далечния ъгъл и отбелязах мястото с парчето тебешир, което си бях взел за целта.
	— Зад тази стена се намират покоите на великия владетел — обясних аз. — Но при последните промени в двореца бяха направени някои нововъведения. Господарят Интеф винаги е обичал богатството му да му е под ръка.
	— Голям си бъбривец, Таита — отбеляза фараонът, на когото не му се слушаха лекции по дворцова архитектура. — Побързай! Изгарям от нетърпение да видя какво ще ми покажеш.
	— Да дойдат зидарите! — извиках аз и мигом от множеството излязоха няколко здравеняци, които небрежно хвърлиха торбите с инструментите си в краката ми. Работата им беше да строят гробницата на фараона, но специално за случая ги бях извикал отсам реката. Белият прах в косите им им придаваше зрялост и мъдрост, каквато повечето от тях изобщо не притежаваха.
	Върху глинената мазилка очертах нещо като правоъгълник. Отстъпих и се обърнах към главния зидар:
	— И по-полека! Пазете фреските колкото можете, че като тях другаде няма да намерите.
	Те обаче не обърнаха кой знае какво внимание на предупреждението ми и като грабнаха дървените чукове и кремъчните длета, се нахвърлиха върху стената, сякаш от това зависеше животът им. Скоро мраморният под наоколо се покри с парчета мазилка. Залата се изпълни с такъв прахоляк, че повечето дами закриха носове с шаловете си.
	Постепенно под дебелия пласт глина се показаха каменните блокове. Изведнъж фараонът учудено извика и без да се плаши от мазилката, която всеки момент можеше да се изсипе върху главата му, надникна в отвора, който зидарите бяха направили в стената. Точно с размерите на контурите, които бях очертал, между другите блокове вертикално се издигаше един с цвят, различен от този на останалите.
	— Тук има скрита врата — възкликна фараонът. — Да се отвори веднага!
	Като чуха заповедта му, зидарите се заеха незабавно със запечатаната врата. Имаха известни затруднения да отместят ключовия камък, но после всичко беше лесно. В стената зейна черна дупка и фараонът, който вече лично направляваше работата им, нареди да бъдат донесени факли.
	— Цялото пространство зад стената представлява скрито помещение — обяснявах му аз, докато чакахме факлите. — Лично съм го строил по заповед на господаря Интеф.
	Когато факлите бяха донесени, Танус запали една и освети в мрачния тунел. Фараонът мина пръв, а веднага след него ние с Танус.
	От доста време не бях влизал в съкровищницата и сега се оглеждах с не по-малко любопитство от останалите. Нищо не се беше променило. Сандъчетата и буретата от кедрово и акациево дърво си бяха по местата. Посочих на царя онези, които щяха да представляват по-голям интерес за него, и той веднага нареди да ги извадят на светло в тройната зала.
	— Ще са нужни доста яки мъже — отбелязах сухо аз. — Сандъците са доста тежки.
	За всеки от тях беше нужна силата на трима гвардейци, които и така едва-едва успяха да ги пренесат.
	— Никога не съм виждал тези сандъци — запротестира господарят Интеф, щом от съкровищната беше изваден първият и войниците го оставиха пред трона му. — Никога не съм знаел, че зад стената има скрито помещение. Сигурно е било построено от предшественика ми, който е прибрал сандъците вътре.
	— Твое Величество, обърни внимание на печата върху капака — посочих аз на царя, който се наведе да огледа отблизо глинената плочка.
	— Чий е този печат според теб? — попита той.
	— Обърни внимание и на пръстена върху левия показалец на великия владетел — прошепнах му. — Ще бъде ли твърде нахално, ако посъветвам Твое Величество да сравни пръстена с печата върху сандъка?
	— Господарю Интеф, би ли ми услужил за малко с пръстена си? — уж любезно се обърна фараонът, а великият владетел бързо скри ръката си зад гърба.
	— Уви, велики Египте, не съм свалял този пръстен от двайсет години. Пръстът ми се е разширил и сега ми е невъзможно да го изхлузя.
	— Господарю Танус — рече царят. — Вземи меча си и отсечи пръста на господаря Интеф заедно с пръстена.
	При тази заповед по лицето на Танус се изписа жестока усмивка и той пристъпи, изваждайки меча си от ножницата.
	— А може и да се заблуждавам — изрече господарят Интеф и без особени затруднения свали пръстена. Танус го пое от ръката му и като коленичи пред фараона, тържествено му го връчи.
	Той се наведе над сандъка и внимателно сравни печата върху капака с изображението върху пръстена. Когато се изправи, беше почервенял от гняв.
	— Съвпадат. Печатът е бил ударен с твоя пръстен, господарю Интеф.
	Великият владетел мълчеше. Беше скръстил ръце и гледаше пред себе си с каменно лице.
	— Строшете печата! Отворете сандъка! — заповяда фараонът и с един удар на меча си Танус откърти глинената плочка и разби сандъка.
	Капакът се вдигна и при вида на съдържанието му, фараонът неволно извика:
	— Богове!
	Забравили всякакво благоприличие, царедворците се скупчиха около владетеля си и като започнаха да се блъскат един друг, всеки поглеждаше в сандъка и ахкаше от удивление.
	— Злато! — Награби с едри шепи от блестящите пръстени фараонът и сетне ги остави да се изсипят между пръстите му. Задържа в ръката си само един и го приближи до лицето си, за да прочете знаците върху него.
	— Два дебена чисто злато. Колко пръстена има в този сандък и колко сандъка има още?
	Въпросът му беше по-скоро риторичен, но аз все пак се опитах да му отговоря:
	— Само този сандък съдържа… — и прочетох какво бях написал преди години върху капака. — Съдържа един тах и триста дебена чисто злато. Колкото до броя на сандъците, ако не ме лъже паметта, в съкровищницата имаше петдесет и три със злато и двадесет и три със сребро. Но за онези с бижута и скъпоценни камъни вече не мога да си спомня.
	— На този свят няма ли поне един човек, на когото да се вярва! С теб, господарю Интеф, винаги съм се държал като с роден брат. Всичко, което си пожелал, си го получил от мен, а ето как ми се отплати.


>

	В полунощ канцлерът и главният данъчен инспектор влязоха в покоите на фараона точно когато сменях превръзката на ръката му. Те представиха окончателния доклад за размера на съкровището и господарят ни го прочете с благоговение. Обхванаха го смесени чувства на възмущение и еуфория от неочакваното щастие.
	— Измамникът очевидно е бил по-богат от своя цар. Няма достатъчно сурово наказание за такова злодеяние. Успя да измами мен и данъчните ми инспектори.
	— Както уби и ограби господаря Хараб и десет хиляди твои поданици — напомних му аз, докато стягах превръзката на ръката му. Това бе волност от моя страна, но до този момент той ми бе толкова задължен, че бих могъл безнаказано да проявя дързостта си.
	— Точно така — с готовност се съгласи той, усетил сарказма в думите ми. — Вината му е по-дълбока от морето и по-висока от небето. Ще трябва да измисля подобаващо наказание. Въжето е твърде леко наказание за Интеф.
	— Ваше Величество, като придворен лекар настоявам сега да си починеш. Този ден постави на изпитание дори твоята голяма издръжливост и сила.
	— Къде е Интеф? Не мога да си почивам, докато не се уверя, че е в сигурни ръце.
	— Под стража е в покоите си. Ваше Величество. Един висш офицер и отряд на Сините крокодили са на пост. — Аз деликатно се поколебах. — Расфер също е под стража.
	— Расфер, неговото отвратително чудовище? Онзи, който се опита да те убие в храма на Озирис? Оцеля ли след удара, който му нанесе господарят Танус?
	— Добре е, фараоне — уверих го аз. — Знае ли Ваше Величество, че Расфер преди години използва ножа за скопяване върху мен?
	В очите му видях съжаление, когато го изрекох.
	— Ще се разправя с него така, както и с господаря му — обеща той. — Ще изтърпи същото наказание като господаря Интеф. Това ще те задоволи ли, Таита?
	— Ваше Величество е всеведущ и справедлив.
	Аз се оттеглих и отидох да намеря господарката си. Тя ме очакваше и въпреки късния час и умората, която ме бе налегнала, не ме остави да поспя. Бе много напрегната и настоя през нощта да стоя до леглото й и да слушам приказките й за Танус и други по-маловажни неща.


>

	Въпреки краткия сън на следващата сутрин заех мястото си в храма на Озирис бодър и с ясна мисъл.
	Службата ми се стори малко по-продължителна, отколкото бе през предния ден. В Тива нямаше човек, който да не е чул за провала на великия владетел и който да не очаква с нетърпение да присъства на унижението му. Дори подчинените му, забогатели благодарение на него, сега се обърнаха срещу господаря си като глутница хиени, които разкъсват водача си, когато е болен или ранен.
	Подсъдимите бяха доведени пред трона в дрипи, но когато господарят Интеф влезе в храма, бе с дрехи от фин лен и със сребърни сандали. Косата му бе накъдрена, лицето — гримирано, златната верига за високо отличие висеше на врата му.
	Знатните затворници коленичиха пред фараона, по Интеф отказа да подвие коляно дори когато един войник от стражата вдигна меча си към него. Царят направи знак да го остави.
	— Нека остане прав! Ще лежи достатъчно дълго в гробницата си.
	Сетне фараонът се изправи пред нас с цялото си величие и гняв. Този път изглеждаше като истински владетел, като първия от неговата династия — мъж на могъщество и сила. Аз, който го бях опознал твърде добре, с изненада открих, че в този миг изпитвам страхопочитание към него.
	— Господарю Интеф, ти си обвинен в кражби и убийства, в разбойничество и пиратство и в още стотици престъпления, заслужаващи жестоки наказания. Изслушах свидетелските показания на петдесет мои поданици с различни занаяти и различно социално положение — от господари до роби. Видях съдържанието на тайната ти съкровищница, където си трупал богатства от царските данъци. Видях личния ти печат на сандъците в съкровищницата ти. С тези веществени доказателства вината ти е доказана стократно. Аз, Мамос, осмият с това име фараон и управляващ Велик Египет, те обявявам за виновен и те лишавам от царското милосърдие и пощада.
	— Да живее фараонът! — извика Танус и възгласът му бе поет и повторен десет пъти от народа на Тива. — Да живее вечно!
	Когато се възцари тишина, фараонът отново заговори:
	— Господарю Интеф, ти носиш златна верига. Видът на това отличие върху предателските ти гърди ме оскърбява. — Той погледна към Танус. — Центурионе, махни златото от престъпника.
	Танус свали златната верига от врата на Интеф и я занесе на фараона. Той я пое в ръце и когато Танус се опита да се оттегли, го спря.
	— Името на господаря Хараб бе опетнено с измяна. Баща ти бе преследван и умря като предател. Ти доказа невинността на баща си. Аз отменям присъдата срещу Пианки, господаря Хараб, и посмъртно му връщам всичките почести и титли, от които бе лишен. Сега те принадлежат на теб, неговия син.
	— Да живее! — извикаха събралите се. — Вечен живот за фараона! Слава на Танус, господаря Хараб!
	— Освен титлите, които сега ти принадлежат по наследство, аз те дарявам с ново отличие. Ти доведе изменника пред съда. За службата ти към фараона те дарявам със Златната верига на доблестта. Коленичи, господарю Хараб, и приеми царското благоволение!
	— Да живее! — извикаха хората, докато фараонът поставяше златната верига, носена доскоро от Интеф, но към която сега бе добавен педант със звезда. — Да живее господарят Хараб!
	Когато Танус се оттегли, фараонът отново насочи вниманието си към престъпниците.
	— Господарю Интеф, лишавам те от титлата велик владетел. Името и рангът ти ще бъдат изтрити от всички паметници, както и от гробницата, която си приготвил в Долината на царете. Именията и всичко, което притежаваш, включително незаконно придобитото богатство, се конфискуват в името на короната, освен онова, което е принадлежало на Пианки, господаря Хараб, и по подъл начин е било присвоено от теб. Сега тези земи ще бъдат върнати на техния наследник, благочестивия Танус, господаря Хараб.
	— Да живее! Фараонът е мъдър! Да живее вечно! — започна радостно да вика народът, а господарката ми плачеше открито, както и повечето от царските жени. Много малко от тях можеха да устоят на този герой, чиито златни къдрици като че ли затъмняваха украшението на гърдите му.
	Сега, за моя изненада, фараонът погледна право към мястото, където бях застанал до своята господарка.
	— Тук има още един човек, който вярно ми служи и който разкри местонахождението на откраднатото богатство. Нека робът Таита пристъпи напред.
	Приближих се до трона, а гласът на царя бе благ.
	— Ти пострада и изпита неописуема мъка от ръката на предателя Интеф и неговия съучастник Расфер. Бил си принуден от тях да извършиш лоши дела и престъпления срещу държавата като съучастник на бандити и крадци при укриване на съкровищата на твоя господар от царските бирници. Обаче не си извършил престъпленията по своя воля. Като роб ти си бил подчинен на своя господар. Следователно аз те освобождавам от цялата вина и отговорност. Признавам те за невинен и те награждавам за твоята служба към нас с щедрия дар от два товара чисто злато от конфискуваното съкровище на предателя Интеф.
	Удивен шепот посрещна това изявление, а аз възкликнах. Това бе огромно богатство — състояние, което можеше да се сравнява с това на най-богатите в страната, достатъчно, за да купя голяма площ плодородна земя покрай реката и да обзаведа прекрасни вили на тази земя, да купя триста силни роби да я обработват, достатъчно, за да съставя търговска флота и да я изпратя до всички краищата на света, за да донесат още богатства. Сумата бе достатъчно голяма, за да се развихри моето въображение, но царят още не бе свършил.
	— Тъй като си роб, този щедър дар няма да ти бъде изплатен лично, а на твоята господарка Лострис, която е съпруга на фараона.
	Трябваше да се досетя, че той ще го остави в семейството.
	Аз, който за кратък миг бях един от най-богатите мъже на Египет, се поклоних пред фараона и се върнах на мястото си до моята господарка. Тя стисна ръката ми утешително, но всъщност не бях нещастен. Съдбите ни бяха тясно свързани и знаех, че ние никога няма да изпитваме материални нужди. Вече планирах как да инвестирам състоянието на господарката си в неин интерес.
	Най-после владетелят бе готов да произнесе присъдата. Докато говореше, не откъсваше поглед от Интеф.
	— Твоите престъпления са неизброими. Няма достатъчно жестоко наказание за теб. Ето присъдата. След края на празненствата в чест на Озирис на разсъмване ще бъдеш преведен гол по улиците на Тива. Докато си още жив, ще бъдеш прикован към главната порта на града с главата надолу. Ще останеш там, докато враните не изкълват месата ти. Сетне костите ти ще бъдат стрити на прах и разпилени над майката Нил.
	Дори Интеф се олюля и пребледня, докато изслушваше присъдата. Чрез унищожаването на земните им тела, така че никога да не бъдат балсамирани и запазени, фараонът ги обричаше на забвение. За египтянина нямаше по-жестоко наказание. Затворниците бяха прогонени завинаги от вечните полета на рая.


>

	Когато господарката ми заяви решението си да присъства на екзекуцията и да наблюдава как баща й ще бъде прикован на главната порта с главата надолу, не вярвам да е имала представа за ужасите, на които щеше да стане очевидец. Аз бях твърдо решен да се противопоставя на желанието й. Тя никога не бе имала садистични наклонности. Навярно й бе повлиял фактът, че повечето царски жени щяха да се забавляват на този спектакъл и че Танус щеше да ръководи екзекуцията. Тя никога не би пропуснала възможността да го погледа, дори отдалеч. Използвайки най-силните си доводи, накрая успях да я разубедя.
	— Господарке, такава жестока гледка сигурно ще ви се отрази зле. Нали не искате да навредите на детето, което носите.
	— Това е невъзможно — нерешително възрази тя. — Синът ми няма да разбере нищо.
	— Той ще вижда през очите ти, а писъците на умиращия му дядо ще преминат през корема ти и ще достигнат до малките му ушенца. — Думите ми постигнаха желания ефект.
	Тя се замисли продължително и въздъхна:
	— Добре, но искам да ми опишеш всичко с подробности. Трябва да ми опишеш подробно облеклото на останалите царски жени. — После ми се усмихна лукаво, с което искаше да покаже, че не е напълно убедена в думите ми. — Можеш да ми го прошепнеш така, че детето, което спи в утробата ми, да не ни чуе.
	Когато тръгнах, градините на двореца все още бяха потънали в мрак. Преминах бързо покрай водните градини, а звездите се отразяваха в черната повърхност на изкуствените езера. Щом приближих до покоите на господаря Интеф, видях, че прозорците светят, и дочух писъци и ругатни.
	Веднага разбрах, че се е случило нещо сериозно, и се втурнах натам. Войникът, който бе на пост, едва не ме прониза с копието си, но когато ме позна, ме пусна да вляза.
	Танус бе в средата на предната стая. Ревеше като черногрив лъв в капан и размахваше юмруци. Никога преди не го бях виждал така обезумял от гняв. Изглежда, бе загубил способността да разсъждава и да говори. Воините му, безстрашните Сини крокодили, се пазеха на разстояние от него.
	Отидох направо при него, успях да избегна един от бесните му удари и извиках в лицето му:
	— Танус! Това съм аз! В името на всички богове, полудя ли?
	След кратка мъчителна борба успя да се овладее.
	— Виж какво може да се направи за тях. — Той посочи към падналите на пода войници.
	С ужас разпознах в един от тях Кеткер, главния капитан от полка, когото уважавах. Лежеше свит в ъгъла, притиснал корема си, а на суровото му лице бе изписана такава болка, каквато се надявах никога повече да не видя. Докоснах страната му — беше студена.
	Поклатих глава.
	— Не мога да му помогна.
	Повдигнах клепача му и погледнах в мъртвото око, после се наведох и помирисах устата му. Леката миризма на гъби ми бе ужасно позната. Отрова! Изправих се. С другите трябва да се е случило същото. Още петима се бяха сгърчили на пода.
	— Как? — попита Танус и аз вдигнах една чаша от ниската маса, на която очевидно бяха вечеряли. Подуших я. Миризмата на гъби бе по-силна.
	— Попитай готвачите.
	Във внезапен пристъп на гняв ударих чашата о стената. Сгърчените тела ми напомниха за домашните ми животни, които бяха умрели от същата смърт, а Кеткер ми бе приятел. Поех дълбоко въздух и попитах:
	— Несъмнено затворникът ти е избягал?
	Танус не отвърна, но ме поведе към спалнята на великия владетел. Веднага забелязах отместения изрисуван дървен панел на стената в другия край на стаята и отвора зад него.
	— Знаеше ли, че тук има таен проход? — студено попита той.
	Поклатих глава.
	— Смятах, че зная всички тайни, но съм сгрешил. — Гласът ми бе смирен. Мисля, че дълбоко в себе си през цялото време съм знаел, че Интеф никога няма да се изправи пред съда. Той бе любимец на тъмните богове и се радваше на тяхното покровителство.
	— Расфер избягал ли е с него? — попитах аз.
	Танус поклати глава.
	— Заключил съм го с останалите. Но двамата синове на Интеф Менсет и Собек са изчезнали. Най-вероятно те са организирали убийството на охраната и бягството на баща си. — Той вече бе успял да овладее гнева си. — Ти познаваш Интеф много добре, Таита. Какво би сторил той? Къде би отишъл? Как да го заловя?
	— Зная само едно: той е имал план за ден като този. Сигурно заедно с местни търговци и чиновници са скрили богатство в Долен Египет. Той търгува дори със самозвания фараон. Мисля, че им продава военни униформи, на него и на генералите му. На север го очаква приятелски прием.
	— Вече изпратих пет бързи галери на север със заповед да претърсят всички плавателни съдове — заяви Танус.
	— Той има приятели отвъд Червено море — казах аз. — И бе изпратил на съхранение при търговците от Газа цяло състояние. Търгува с бедуините. Мнозина от тях са му длъжници. Те ще му помогнат да прекоси пустинята.
	— В името на Хор, той е като плъх с дузина тунели, през които да избяга от дупката — възкликна младият мъж. — Как бих могъл да ги завардя всичките?
	— Не можеш — отвърнах аз. — А фараонът очаква екзекуция. Ще трябва да му докладващ за случилото се.
	— Царят основателно ще се разгневи. Като допуснах Интеф да избяга, аз не изпълних дълга си.
	Но Танус грешеше. Фараонът прие новината за бягството на Интеф със забележително хладнокръвие. Не проумявах причината за това. Може би огромното богатство, което бе придобил толкова неочаквано, го правеше великодушен. А може би дълбоко в сърцето си той все още изпитваше известна привързаност към великия владетел. От друга страна, фараонът бе добродушен човек и може би перспективата господарят Интеф да бъде прикован на градската порта не бе по вкуса му.
	Все пак той показа известно раздразнение и заяви, че правосъдието е било измамено, но през цялото време тайно поглеждаше към списъка на съкровищата. Дори когато Танус призна вината си за бягството на затворника, вниманието му бе привлечено от друго.
	— Виновен е капитанът на стражата, а той вече бе достатъчно наказан от отровната чаша, поднесена му от Интеф. Ти си изпратил галери и войска да преследват беглеца. Сторил си всичко, което се очаква от теб, господарю Хараб. Остава само да изпълниш присъдата над другите престъпници.
	— Негово Величество готов ли е да присъства на екзекуцията? — попита Танус.
	Фараонът обаче искаше да остане със своя списък и доклада на данъчните инспектори.
	— Имам много работа тук, господарю Танус. Започвайте без мен. Докладвайте ми, щом присъдата бъде изпълнена.


>

	Интересът към екзекуцията бе толкова голям, че градските съветници сложиха трибуната пред главната порта. Цената за място срещу портата бе един сребърен диск. Желаещите бяха многобройни и трибуната бе претъпкана. Хората, които не успяха да намерят място върху нея, се събраха на полето извън стените. Мнозина бяха донесли бира и вино, за да отпразнуват събитието и да приветстват благородниците, когато те преминат покрай тях. Малцина от тях не бяха пострадали от грабежите на тези разбойници, повечето бяха загубили съпрузи, братя или синове.
	Завързани един за друг чисто голи, както бе заповядал фараонът, осъдените бяха прекарани по улиците на Карнак. Хората се тълпяха от двете им страни и ги замеряха с нечистотии, размахваха юмруци и крещяха обиди. Пред процесията деца танцуваха и пееха измислени в момента стихчета.

	Надолу с главата ще ме обесят,
	благородник съм аз и тъй ще умра.

	Верен на обещанието си към господарката, аз бях заел място на трибуната, за да наблюдавам изпълнението на присъдата. Тъй като дрехите и накитите на жените около мен никак не ме вълнуваха, гледах към Расфер и се опитах да съживя омразата си към него. Наложих си да си припомня всичко, което бях измитал от него, да съживя болките от камшика и ножа, с които ме бе наказвал. Той стоеше тук с висящия си почти до коленете корем, с изпражнения по косата, а по лицето му се стичаше мръсотия. Трудно ми беше да не изпитам съжаление към него.
	Той ме забеляза и ми се усмихна. Парализираната страна на лицето му превърна усмивката му в язвителна гримаса. После се провикна:
	— Благодаря ти, че си дошъл да ми пожелаеш сполука, евнухо. Вероятно ще се срещнем отново в райските полета, където се надявам да имам удоволствието още веднъж да отрежа топките ти.
	Подигравката трябваше да ми помогне по-лесно да го намразя, но някак не успях, въпреки че се провикнах:
	— Няма да отидеш по-далеч от калта на дъното на реката, стари приятелю. Следващата морска котка, която изпека на шиш, ще нарека Расфер.
	Той бе първият осъден, издигнат на дървената порта. Бяха необходими трима мъже отгоре на каменната стена с въжета, докато други четирима го бутаха отдолу. Те го задържаха, а един ковач се изкачи на стълба до него с каменен чук в ръката.
	Расфер престана с шегите, когато първият дебел бронзов пирон бе забит в огромния му загрубял крак. Той изръмжа, изруга и започна да се извърта, по мъжете го държаха здраво, а тълпата аплодираше и се смееше.
	Едва когато пироните бяха забити на определените им места и ковачът слезе от стълбата, за да провери добре ли си е свършил работата, недостатъците на това наказание станаха очевидни. Расфер виеше и ръмжеше, висейки надолу с главата, а по краката му се стичаше кръв. Търбухът му висеше, а гениталиите му се люлееха върху пъпа. Докато се извиваше и бореше, пироните разкъсаха плътта му между пръстите на краката, той падна на земята и се замята като риба на сухо. Зрителите се забавляваха и весело подвикваха, наблюдавайки неговите гърчове.
	Поощрявани от тълпата, екзекуторите го повдигнаха обратно на портата и ковачът се покатери по стълбата, за да забие още пирони. За да приковат Расфер по-добре и да му попречат да се движи, Танус заповяда ръцете и краката му да бъдат заковани за вратата.
	Опитът бе успешен. Осъденият увисна с главата надолу, крайниците му бяха разпънати и той приличаше на огромна морска звезда. Вече не викаше, защото му бе трудно да диша. Бореше се за всяка глътка въздух.
	Другите мъже също бяха повдигнати на портата и приковани, а тълпата ги освиркваше. Единствено Басти Жестокия не издаде звук и не им достави удоволствие.
	Денят напредваше и слънцето безмилостно печеше разпънатите жертви. До обяд прикованите бяха толкова изнемощели от болка, жажда и загуба на кръв, че висяха като труповете на животни на месарски куки. Зрителите започнаха да губят интерес и да се разпръскват. Повечето от осъдените бързо издъхнаха. Басти продължи да диша през целия ден. Едва когато слънцето залязваше, той пое дълбоко въздух и увисна неподвижно.
	Расфер бе най-издръжлив от всички. Лицето му бе станало мораво и се бе подуло. Езикът му се показваше между устните като парче черен дроб. Понякога издаваше дълбок стон и очите му се отваряха. Всеки път, когато това се случеше, аз споделях агонията му. Омразата ми отстъпи място на съжалението, каквото бих изпитал към всяко измъчвано животно.
	Тълпата отдавна се бе разпръснала и аз седях сам на празната трибуна.
	Без да крие отвращението си от такова задължение, Танус остана на поста си до залез-слънце. Накрая остави на стража един от капитаните си и тръгна към града, оставяйки ни да бдим.
	Под главната порта имаше само десетина стражи, аз бях на трибуната, а няколко скитници лежаха до стената. Факлите от двете страни на портата припламваха от нощния бриз, идващ откъм реката, и хвърляха призрачна светлина върху зловещата сцена.
	Расфер отново изстена и аз не можах да издържа. Взех съд с бира от кошницата си и слязох да поговоря с капитана. Познавахме се от един поход в пустинята. Той се изсмя и поклати глава в отговор на моята молба.
	— Ти си мекушав глупак, Таита. Нещастникът е толкова зле, че не си струва да се занимаваш с него, но за момент ще погледна в другата посока. Действай бързо.
	Отидох до портата, главата на Расфер бе на едно ниво с моята. Тихо го повиках и той отвори очи. Не знаех дали ще ме разбере, но му прошепнах:
	— Пийни малко бира.
	Той издаде глух звук. Очите му ме гледаха. Ако все още можеше да усеща, жаждата трябваше ужасно да го измъчва. Излях няколко капки на езика му, като внимавах да не влязат вноса му. Той се опита да преглътне. Беше невъзможно, дори ако бе по-силен: течността изтичаше от ъгълчетата на устата му и надолу по страните му в сплъстената му коса.
	Затвори очи, това бе моментът, който очаквах. Измъкнах камата от диплите на шала си. Внимателно я поставих зад ухото му и с рязко движение я забих до дръжката. Гърбът му се изви в предсмъртен гърч и се отпусна. Извадих острието, имаше малко кръв. Скрих камата си в шала и си тръгнах.
	— Нека сънищата за рая те носят през нощта, Таита — викна капитанът на стражата след мен, но не бях в състояние да му отговоря. Не бих повярвал, че ще мога да пророня сълза за Расфер, и може би никога не съм го правил. Вероятно плачех за себе си.


>

	По заповед на фараона завръщането на двора в Елефантина първоначално бе отложено с месец. Господарят се занимаваше със съкровището и бе в приповдигнато настроение. Не го бях виждал така доволен и се радвах за него. Понякога двамата оставахме до късно през нощта заедно с писарите, преглеждайки списъците на съкровището, което ни омайваше с блясъка си.
	Друг път той изпращаше да ме повикат и се съветваше с мен за промените на погребалния храм и гробницата, която сега можеше да си позволи. Пресметнах, че поне половината от неотдавна придобитото съкровище щеше да отиде в гробницата заедно с фараона. Бе подбрал най-красивите бижута и бе изпратил почти петнадесет килограма кюлчета злато на златарите в храма, за да ги превърнат в погребални предмети.
	Обаче намираше време да се консултира с Танус по военните дела. Бе го признал за един от първите пълководци на своята армия.
	Присъствах на някои от тези срещи. Заплахата от самозвания фараон в Долен Египет бе постоянна. Танус се радваше на благоразположението на царя и умело подсилваше страховете му, за да го убеди да отдели част от съкровището на Интеф за построяването на пет пови ескадри от военни галери и да осигури полковете с нови оръжия и сандали — макар че не успя да го убеди да изплати закъснелите заплати на армията. Вече половин година много от войниците не бяха получавали заплатите си. Духът в армията се бе повишил и всеки войник знаеше на кого дължи благоденствието си. Ревяха като лъвове и вдигаха десния си юмрук за поздрав, когато Танус правеше проверка на строя.
	В повечето случаи, когато той бе на аудиенция при царя, господарката намираше някакъв повод да присъства. Бе достатъчно разумна да стои в сянка. Обаче с Танус си разменяха такива погледи, че можеха да опърлят фалшивата брадичка на фараона. За щастие, изглежда никой, освен мен не го забелязваше.
	Всеки път, когато разбереше, че ще срещна Танус насаме, господарката ми изпращаше дълги и пламенни послания за него. При завръщането си носех също толкова дълги и пламенни отговори. За щастие тези излияния в повечето случаи толкова си приличаха, че не се затруднявах да ги запомня.
	Лострис непрестанно ме молеше да намеря претекст двамата с Танус тайно да се срещнат поне още веднъж. Признавам, че се страхувах за собствената си кожа и за безопасността на господарката и на нероденото и дори не мислех да удовлетворявам тези нейни желания. Веднъж, когато колебливо предадох на Танус покана за среща с господарката, той въздъхна и отказа с много тържествени декларации за любовта му към нея.
	— Случката в гробницата на Трас бе лудост, Таита. Никога не съм възнамерявал да компрометирам господарката Лострис. Това никога няма да се повтори. Не можем да поемаме повече рискове. Кажи й, че я обичам повече от собствения си живот. Кажи й, че нашето време ще дойде — плочките на Амон Ра са ни го обещали. Кажи й, че ще я чакам през целия си живот.
	Когато получи това любовно обяснение, господарката тропна с крак, нарече истинската си любов упорит глупак, който не се интересува от нея, счупи една чаша и две купи от оцветено стъкло, захвърли скъпоценното огледало, подарък от царя, и плака до вечерта.


>

	Независимо от задълженията си във войската, включващи надзираването на строежа на новата флотилия, Танус се бе заел да възстанови бащините си имения, които най-после наследи.
	По тези въпроси той непрекъснато се съветваше с мен. Не бе изненадващо, че именията не бяха плячкосвани, докато бяха притежание на господаря Интеф, следователно процъфтяваха и бяха в добро състояние. По такъв начин Танус за едни ден се превърна в един от най-богатите мъже на Горното царство. Въпреки че се опитах да го разубедя, той харчеше голяма част от богатството си за заплати и за нови униформи на войниците си. Те го обичаха още повече за тази му щедрост.
	Това разточителство като че ли не бе достатъчно. Той изпрати Кратас, Ремрем и Астес да съберат всички инвалиди и слепи ветерани, които сега преживяваха от просия по улиците на Тива. Настани тази сган в една от вилите, която бе част от наследството му, и въпреки че дори помията и кухненските отпадъци щяха да са твърде много за тях, той ги хранеше с месо, пшеничени питки и бира. Обикновените войници го поздравяваха по улиците и пиеха за негово здраве по кръчмите.
	Когато разказах на господарката за лудото му разточителство, тя така се въодушеви, че похарчи стотици златни дебена за закупуването и обзавеждането на дузина сгради, които превърна в болници и приюти за бедните хора в Тива. Бях предназначил златото за инвестиране в търговията със зърно и въпреки че кършех ръце и я молех да се откаже от намеренията си, тя не се трогна и не се вразуми.
	Излишно е да казвам, че многострадалният роб Таита бе този, който трябваше да се справя с ежедневните грижи по последното безумие на господарката, въпреки че тя посещаваше благотворителните си домове всеки ден. Така всеки безделник и пияница в града можеше да получи безплатно ядене и удобно легло. И това не бе всичко: можеха да поемат купичката си със супа от ръцете на самата господарка, а гнойните им рани да бъдат излекувани от най-изтъкнатите лекари в Египет.
	Успях да намеря няколко безработни писари и разочаровани жреци, които обичаха народа повече от златото. Господарката ги взе на служба при себе си. С тях ходехме на нощен лов по глухите улички и бедняшките квартали и прибирахме сирачетата. Бяха мръсни, пълни с паразити диваци и малцина от тях идваха с нас по собствена воля. Трябваше да ги гоним и улавяме като диви котки. Докато ги къпехме и бръснехме косите им, които бяха толкова пълни с въшки и гниди, че бе невъзможно да вкараш гребен в тях, бях хапан и изподраскван жестоко.
	Настанявахме ги в един от новите приюти на господарката. Там жреците започваха трудния процес на тяхното опитомяване, докато писарите поставяха началото на дългия път на тяхното образование. Повечето от нашите пленници бягаха още през първите няколко дни и се завръщаха в канавките, където им беше мястото. Обаче някои оставаха в приюта. Тяхното бавно преобразяване от животни в човешки същества радваше господарката и й доставяше голямо удоволствие.
	Всичките ми протести срещу начина, по който тя пропиляваше нашите богатства, бяха напразни, и аз се заклех, че ако ме балсамират и легна в гробницата преди определеното ми време, вина за това ще имат тези двама млади идиоти, които бях взел под крилото си и които пренебрегваха съветите ми.
	Излишно е да казвам, че господарката, а не мен благославяха вдовици и инвалиди и й поднасяха своите жалки дарове от диви цветя, евтини гердани и парцаливи свитъци с лошо написани текстове от „Книгата на мъртвите“. Докато се разхождаше по улиците, обикновените хора вдигаха децата си за благословията й и се опитваха да докоснат подгъва на дрехата й, сякаш бе богиня. Тя целуваше мръсните бебета въпреки предупрежденията ми за опасност от зараза. Разпръскваше медни монети на скитниците с такава лекота, както дърветата есенно време се разделят с листата си.
	— Това е моят град — казваше ми тя. — О, Таита, мисълта да се върна в Елефантина ме ужасява! Не искам да напускам моята красива Тива.
	— Градът ли не искаш да напуснеш — попитах аз, — или някой недодялан войник, който живее тук?
	Тя ме плесна, но съвсем леко.
	— За теб няма нищо свято, дори чистата и истинска любов! Въпреки всичките ти свитъци и възвишете ти език ти си оставаш варварин.


>

	Така дните минаваха бързо за всички нас. Една сутрин погледнах в календара си и открих, че са изминали два месеца, откакто господарката Лострис бе възобновила изпълнението на съпружеските си задължения в ложето на фараона. Бе време да го уведомя за голямото щастие — наближаващото бащинство.
	Когато казах на господарката си какво възнамерявам да направя, тя ме накара да обещая, че преди да разговарям с фараона, първо ще съобщя на Танус, че той е истинският баща на детето й. Още същия следобед тръгнах да изпълня обещанието си. Открих моя приятел в корабостроителницата на западния бряг. Ругаеше и заплашваше корабостроителите, че ще ги хвърли в реката за храна на крокодилите. Когато ме забеляза, гневът му се изпари и ме заведе на една галера, спусната тази сутрин на вода. С гордост ми показа новата помпа за отводняване на кораба, в случай че бъде пробит в бой. Изглежда, бе забравил кой бе конструирал помпата по негова молба и тактично му го напомних.
	— Следващия път сигурно ще искаш да ти платя за идеите, стари измамнико. Кълна се, че си стиснат като сирийски търговец. — Той ме потупа по гърба, поведе ме към далечната част на палубата, където никой от моряците не можеше да ни чуе, и понижи глас: — Как вървят нещата с господарката ти? Миналата нощ отново я сънувах. Кажи ми, добре ли е? Как са малките й сирачета? Какво добро сърце притежава, каква красота! Всички в Тива я обожават. Където и да отида, чувам името й и то се забива като остра сабя в гърдите ми.
	— Скоро ще трябва да обичаш двама — казах му аз, а той ме загледа със зяпнала уста като човек, внезапно лишен от разсъдък. — Онази нощ в гробницата на Трас, изглежда, е имало нещо повече от бдение.
	Той така силно ме стисна в прегръдките си, че останах без дъх.
	— Какви са тези гатанки? Говори направо или ще те хвърля в реката. Какви ги разправяш, стари негоднико?
	— Господарката Лострис носи детето ти. Тя ме изпрати да ти съобщя. Искаше да научиш новината пръв, дори преди царя — задъхано изрекох аз. — Сега ме пусни, преди да си ме задушил.
	Той така внезапно ме пусна, че щях да падна в реката.
	— Мое дете! Мой син! — извика той. Смайващо беше как и двамата веднага определиха пола на горкото дребосъче. — Това е чудо. Дар от Хор.
	В този момент Танус явно смяташе, че е единственият, който някога е създал дете.
	— Моят син! — Той поклати глава учудено. Хилеше се като идиот. — Моята жена, моят син! Трябва да отида веднага при тях. — Понесе се по палубата и аз трябваше да тичам, за да го настигна. Положих доста усилия да го убедя да не нахлува в двореца и в женските покои. Накрая го заведох в най-близката кръчма на брега. За щастие група свободни от дежурство Сини крокодили вече пиеха там. Поръчах една делва от най-доброто вино и им я оставих. В кръчмата имаше мъже и от други полкове, така че по-късно сигурно щяха да се сбият, защото Танус бе твърде войнствено настроен, а неговите хора не се нуждаеха от насърчение.
	От кръчмата отидох направо в двореца и фараонът се зарадва, че ме вижда.
	— Канех се да те повикам, Таита. Трябва да помислим за вратите на моя храм. Искам нещо по-грандиозно.
	— Фараоне! — извиках аз. — Велики и божествен Египет! Имам прекрасни вести. Богинята Ирис сдържа обещанието си към теб. Династията ти ще бъде вечна. Предсказанията от плочките на Амон Ра ще бъдат изпълнени. Господарката Лострис носи твоя син!
	Той веднага забрави за гробниците и храмовете. Също както и Танус, и фараонът реши веднага да отиде при нея. Предвождани от царя, ние се втурнахме по коридорите на двореца — внушителна група от благородници и царедворци, развълнувани като прииждащите води на Нил. Господарката ни очакваше в градината си. С вродения си усет тя бе подбрала идеалната обстановка, която да подчертае красотата й. Седеше на ниска пейка сред цветята, а зад нея се виждаше Великата река. За миг си помислих, че царят ще коленичи пред съпругата си, но дори перспективата за безсмъртие не би го накарала да забрави достойнството си до такава степен.
	Той я обсипа с поздравления и прояви искрена загриженост за здравето й. Не откъсваше поглед от корема й, от който след известно време щеше да се появи чудото. Накрая я попита:
	— Скъпо мое дете, липсва ли ти нещо, за да си напълно щастлива? Мога ли да сторя нещо, за да се чувстваш добре през този изнурителен период от живота ти?
	Още веднъж бях изпълнен с възхищение към господарката си. От нея би станал чудесен пълководец или търговец на жито, защото чувството й за такт бе безпогрешно.
	— Ваше Величество, Тива е градът, в който съм родена. Не мога да съм напълно щастлива никъде другаде в Египет. Обръщам се към великодушието ти да ми позволиш твоят син да се роди тук, в Тива. Моля те, не ме карай да се връщам в Елефантина!
	Аз затаих дъх — преместването на двора бе държавен въпрос. Да го преместиш от един град в друг, бе решение, засягащо живота на хиляди граждани. Никой не можеше да го стори само заради прищявката на едно шестнадесетгодишно девойче.
	Фараонът бе толкова смаян, че почеса фалшивата си брадичка.
	— Ти искаш да живееш в Тива? Много добре, тогава дворът ще се премести в Тива! — Той се обърна към мен. — Таита, проектирай нов дворец. — Сетне погледна господарката ми. — На западния бряг ли искаш да го разположим, скъпа моя? — Той посочи към другия бряг на реката.
	— На западния бряг е красиво и прохладно — съгласи се тя. — Ще бъда много щастлива там.
	— На западния бряг, Таита. Не се скъпи. Трябва да е подходящ дом за сина на фараона. Името му ще бъде Мемнон, Владетелят на Зората. Ще го наречем Двореца на Мемнон.
	С такава лекота господарката ми ме натовари с непосилен труд и отправи към царя първото от редица подобни желания в името на детето в нейната утроба. От този момент нататък той изпълняваше всичките й прищевки: титли за тези, които тя обичаше или харесваше, милостиня за онези, които бе взела под покровителството си или редки и екзотични ястия, които биваха доставяни за нея от всички краища на империята. Тя се забавляваше като непослушно дете да изпитва докъде се простира властта й над царя.
	Никога не бе виждала сняг, въпреки че й го бях описвал, разбира се, доколкото си го спомнях от детството. Господарката помоли да й донесат сняг, за да изстудява челото си в горещината на долината на Нил. Фараонът незабавно заповяда да се проведат пови атлетически игри, по време на които бяха подбрани сто бързи бегачи от Горното царство. Те бяха изпратени в Сирия да донесат сняг за господарката в специално конструирана от мен кутия, която да забави топенето. Това беше единствената й прищявка, която не бе задоволена. Всичко, което получихме от далечните планински върхове, бе едно мокро петно на дъното на кутията.
	За всичко останало господарката ми не чувстваше никаква нужда. Веднъж тя присъстваше, когато Танус докладва на царя за битката на египетската флота. Седеше тихо отзад и когато младият мъж свърши и се оттегли, Лострис промълви:
	— Чух да казват, че господарят Танус е най-добрият ни пълководец. Не смяташ ли, че може би ще е мъдро решение, божествени съпруже, да му дадеш званието Велик египетски лъв и да му повериш командването на Северната армия?
	За пореден път бях смаян от нейната безочливост, но фараонът кимна.
	— Тази мисъл вече ми мина през ума, скъпа моя, въпреки че той е твърде млад за такова високо отличие.
	На следващия ден повикаха Танус при фараона и след срещата той си тръгна като Велик египетски лъв и командващ Северното крило на армията. На възрастния му предшественик дадоха голяма пенсия и го назначиха на синекурна длъжност в двореца. Сега Танус разполагаше с триста галери и почти тристахилядна армия. Във военната йерархия сега вече над него стояха само Нембет и няколко стари дърдорковци.
	— Господарят Танус е горд човек — осведоми ме господарката Лострис, като че ли не го познавах. — Ако някога му признаеш на кого дължи повишението си, ще те продам на първия срещнат сирийски търговец — заплаши ме тя.
	Коремът й, някога толкова стегнат и красив, постепенно растеше. Заедно с всичките ми други задължения аз трябваше да докладвам ежедневно за напредването на бременността й не само в двореца, но и в главната квартира на Северното командване.


>

	Започнах работа по изграждането на Двореца на Мемнон пет седмици след решението на фараона. През това време начертах окончателния план. И царят, и господарката ми признаха, че той надминава очакванията им и положително ще е най-прекрасната постройка на земята.
	В деня, в който започна строителството, пристигна пратеник, успял да премине през флотилията на червения самозванец. Корабът му бе дошъл, бе хвърлил котва северно от Тива и бе докарал кедрово дърво от Библос. Капитанът, мой стар познат, имаше интересни новини за мен.
	Първо, господарят Интеф бил забелязан в Газа. Говорело се, че пътувал на Изток с многобройна охрана. Следователно трябва да е успял да пресече Синайската пустиня или пък да е намерил плавателен съд, който да го преведе през устието на Нил, а оттам на изток покрай брега на голямото море.
	Капитанът имаше и други новини, на които тогава не обърнахме внимание, но които щяха да променят съдбата на Египет и на всички нас, живеещи край реката. Изглежда, ново и войнствено племе се бе появило от непозната земя на изток от Сирия, помитайки всичко пред себе си. Никой не знаеше много за този народ, освен че са изключителни воини. Изминавали много бързо огромни разстояния и никоя армия не можела да им се противопостави.
	Мълвата за разни неприятели винаги е съществувала в Египет. Не обърнах внимание на тези новини, както бях сторил поне с още петдесет подобни преди. Обаче капитанът бе сигурен източник и аз побързах да разкажа чутото на Танус.
	— Никой не може да победи този мистериозен враг? — Той се усмихна. — Бих искал да ги видя срещу моите момчета. Ще им покажа какво означава непобедим. Как каза, че се наричат тези могъщи воини, които пристигат като вятър?
	— Изглежда, са се нарекли „царе-пастири“ — отвърнах аз. — Хиксоси. — Нямаше така леко да произнеса името им, ако знаех какво щеше да означава то за нашия свят.
	— Царе, а? Е, добре, те ще открият, че моите разбойници не са лесна плячка. — Бързо престана да мисли за тях и много повече го заинтересуваха новините за господаря Интеф. — Само да знаехме със сигурност истинското му местонахождение, щях да изпратя един отряд да го арестува и да го доведе обратно, за да понесе наказанието си. Когато отида в именията, които някога са принадлежали на семейството ми, усещам духа на баща ми. Зная, че той няма да намери покой, докато не отмъстя за него.
	— Няма да е толкова лесно. Интеф е лукав като пустинна лисица. Не вярвам да го видим отново в Египет.
	Когато изрекох това, боговете на мрака сигурно са се задавили от смях.


>

	Тъй като бременността на господарката ми напредваше, налагаше се да настоя да ограничи дейностите си. Забраних й да посещава болниците и сиропиталищата от страх да не се зарази от болестите на бедните. През най-горещите часове на деня я карах да почива в беседка, която бях построил във водната градина за великия владетел. За да се развлича в принудителното си бездействие, фараонът й изпрати музиканти, а аз се принудих да изоставя работата си по Двореца на Мемнон и да й правя компания, да й разказвам истории и да се възхищавам с нея на последните подвизи на Танус.
	Внимателно следях с какво се храни, не й позволявах да пие бира или вино. Бях се уговорил с градинарите от двореца да носят пресни плодове и зеленчуци всеки ден и изрязвах сланината от месото, за да не стане детето й лениво. Приготвях всяко от блюдата й лично, а преди да заспи вечер, й давах отвари, за да укрепне бебето й.
	Разбира се, когато тя ненадейно заявяваше, че иска задушени дробчета и бъбреци на газела, салата от езици на чучулига или печени гърди от дива дропла, царят незабавно изпращаше стотина от своите мъже в пустинята, за да доставят тези деликатеси. Аз премълчавах пред господаря Танус за тези желания на моята господарка, защото се страхувах да не би, вместо да воюва със самозвания фараон, армията му да се впусне в пустинята на лов за газели, чучулиги или дропли.
	Когато раждането наближи, нощем лежах буден. Бях обещал на царя принц, но той не очакваше наследникът да се появи толкова рано. Дори и бог би преброил дните от началото на празника на Озирис. Ако детето е момиче, не можех да направя нищо, но поне можех да подготвя фараона за ранната му поява.
	Интересът на фараона към бременността и раждането временно надделя над манията му за храмове и гробници. Трябваше да го убеждавам почти всеки ден, че твърде тесният ханш на господарката Лострис не е пречка за нормално раждане и че въпреки крехката си физика тя ще се справи.
	Възползвах се от възможността да го информирам за интересния, но малко известен факт, че много от великите атлети, бойци и мъдреци в историята са се родили преждевременно.
	— Смятам, Ваше Величество, че мързеливците пропиляват силите си в прекалено излежаваме, докато великите мъже са неизменно ранобудни. Забелязал съм, че ти, божествени фараоне, винаги си на крак преди изгрев-слънце. Не бих се учудил, ако си роден преждевременно. — Знаех, че не е вярно, но той не би ми противоречил. — Няма да се учудя, ако синът последва примера на своя баща и излезе по-рано от утробата на майка си. — Страхувах се да не съм прекалил с доводите си, но царят изглеждаше убеден от моето красноречие.
	Накрая детето ни съдейства по най-благоприятен начин, като закъсня с две седмици, а аз не направих нищо, за да го накарам да побърза. Срокът се доближи толкова до нормалния, че нямаше повод за злите езици, а фараонът бе ощастливен с преждевременното раждане, което бе започнал да смята за желателно.
	За мен не бе изненадващо, че родилните болки на господарката се появиха в най-неподходящо го време. Водите й изтекоха на третия час през нощта. Тя нямаше навика да улеснява работата ми. Поне имах извинение да не викам акушерка, защото нямах доверие на тези вещици със засъхнала кръв под дългите им нокти.
	Веднъж започнала, господарката издържа до края с достойнство. Едва успях да се разсъня и да измия ръцете си с горещо вино и да обгоря инструментите си на огъня на лампите, когато тя възкликна:
	— Таита, по-добре погледни още веднъж. Май че нещо става.
	Макар че бе прекалено рано, аз и угодих. Един поглед обаче бе достатъчен, за да извикам на робините й:
	— Побързайте, повлекани такива! Доведете царските жени!
	— Кои? — Първото момиче, което се отзова на повикването ми, се втурна в стаята сънено и полуголо.
	— Всичките, която и да е.
	Никой принц не може да наследи двойната корона, ако не се роди пред свидетели, които официално да потвърдят, че детето не е подменено.
	Царските жени започнаха да пристигат точно когато детето се показа. Господарката ми бе обхваната от силна конвулсия и главата на детето се появи. Страхувах се да не е покрита със златисточервеникави къдрици, но онова, което видях, бе тъмна коса. Много по-късно цветът щеше да се промени и червеното щеше да проблясва в черните къдрици, напомнящи на полиран гранат, и то само когато слънцето блестеше в тях.
	— Напъни се! — извиках на господарката си. — С всички сили!
	И тя се отзова незабавно. Младите кости на таза й се разтвориха, за да дадат път на бебето. То ме свари неподготвен. Изскочи като изстрелян с прашка камък и едва не изпуснах малкото му хлъзгаво телце.
	Преди да го хвана здраво, господарката ми с усилие се изправи на лакти. Косата й бе разбъркана и мокра от пот, а изражението й беше напрегнато.
	— Момче ли е? Кажи ми! Кажи ми!
	Царските жени, струпани около леглото, бяха свидетелки на първия акт на детето, когато то влезе в нашия свят. От пенис, голям колкото малкия ми пръст, принц Мемнон, първият с това име, изстреля фонтан почти до тавана. Струята бе силна и топла. Измокри ме целия.
	— Момче ли е? — отново извика господарката.
	Дузина гласове й отвърнаха едновременно:
	— Момче! Да живее Мемнон, принц на Египет!
	Бях загубил способността си да говоря. Очите ми горяха не само от царската урина, а и от сълзите на радост и облекчете, когато бебето изплака за пръв път, гневно и темпераментно.
	То размаха ръчички към мен и ритна толкова силно, че щях да го изпусна. Когато очите ми се проясниха, успях да разгледам здравото силно телце и гъстия перчем тъмна коса на гордата му глава.


>

	Отдавна съм забравил броя на децата, на чието раждане съм присъствал, но въпреки дългогодишната си практика не бях подготвен за това. В този момент дадох на детето любовта и предаността, на които бях способен. Знаех, че ще му посветя целия си живот, а обичта ми с всеки изминат ден ще се засилва. Моят живот неочаквано се бе променил.
	Когато прерязах пъпната връв и изкъпах детето, бях изпълнен с чувството на религиозно благоговение, каквото никога не бях изпитвал в светилищата на многобройните египетски богове. Душата и очите ми се наслаждаваха на идеалното малко телце и червеното набръчкано личице, върху което белезите на упоритост и сила бяха ясно отпечатани както върху лицето на истинския му баща.
	Положих го в ръцете на майка му и когато то намери зърното на издутата й гърда и се нахвърли върху него като леопард върху врата на газела, господарката вдигна поглед към мен. Нямам думи, с които да изразя това, което премина между нас. И двамата разбрахме. Бе започнало нещо толкова прекрасно, че никой от нас не можеше да го изкаже.
	Оставих я да се радва на сина си и тръгнах да съобщя на царя. Не бързах. Новината отдавна бе стигнала до него. Царските жени не се славят със сдържаността си. В този момент той вероятно бе на път за женските покои.
	Бавех се във водната градина, обзет от мечти. Утрото настъпваше и бог Амон Ра показа върха на огнения си диск над източните хълмове. Прошепнах молитва за благодарност. Докато стоях с вдигнати нагоре очи, ято дворцови гълъби се издигна над градината. Когато се обръщаха, крилата им се осветяваха от слънчевите лъчи и проблясваха като скъпоценни камъни в небето.
	Тогава забелязах тъмно нетно над ятото и дори от такова разстояние веднага го познах. Бе сокол, дошъл от пустинята. Прибрал крилата си, той се спускаше към гълъбите. Беше избрал водача на ятото и гмуркането му бе точно и неумолимо. Порази птицата още във въздуха. Соколът винаги хваща жертвата в ноктите си и се спуска към земята. Този път това не се случи. Соколът уби гълъба, сетне разтвори ноктите си и го пусна. Мъртвата птица падна, а соколът с остри писъци закръжи над главата ми. Направи три кръга и три пъти издаде онзи ужасяващ, войнствен писък. Три е едно от най-могъщите магически числа. Осъзнах, че случилото се не е случайно. Соколът бе или пратеник на бог Хор, или една от многобройните му форми.
	Тялото на гълъба падна в краката ми, капчици топла кръв изпръскаха сандалите ми. Това бе знак от бога. Знак, че ще закриля и покровителства детето принц. И освен това бе поръчение за мен. Богът го поверяваше на моите грижи.
	Взех мъртвия гълъб и го вдигнах към небето.
	— С радост приемам доверието ти, о, Хорас. През всички дни на живота си ще съм ти верен.
	Соколът отново издаде див крясък и отлетя бързо над водите на Нил към западните полета на рая, където живеят боговете.
	Отскубнах едно перо от гълъба. По-късно го поставих под постелята на принца за късмет.


>

	Фараонът бе безкрайно горд и радостен. Той обяви в чест на сина си всенародни празници. Цяла нощ населението на Горен Египет пя и танцува по улиците. Ядоха и пиха вино, което фараонът се бе погрижил да има в изобилие, и благославяха принц Мемнон при всяка изпита чаша. Фактът, че е син на господарката Лострис, която толкова обичаха, правеше празника още по-весел.
	Господарката бе толкова млада и гъвкава, че се възстанови за дни и се появи с детето пред двора на Египет. Седнала на малкия трон под този на царя, тя изобразяваше прекрасна картина на майчинство. Когато отвори робата си и повдигна натежалата си от мляко гърда и даде на детето да суче пред целия двор, всички я приветстваха така бурно, ме стреснаха детето. То изплю зърното и изрева с почервеняло лице толкова ядосано, че народът веднага го обикна.
	— Истински лъв — заявиха те. — В жилите му тече кръвта на царе и воини.
	Когато принцът се укроти и отново започна да суче, фараонът стана и се обърна към нас, неговите поданици.
	— Признавам това дете за мой потомък и приемник. Той е първородният ми син и ще бъде фараон след мен. Пред вас, благородници и поданици, приветствам принц Мемнон.
	Одобрителните възклицания не спираха, никой не искаше да замълчи, за да не се усъмнят във верността му.
	Аз стоях при другите слуги и роби от царския дом в една от горните галерии, които гледаха към залата. Можех да виждам високата фигура на господаря Танус, който стоеше заедно с Нембет и останалите командири в третата редица под трона. Въпреки че аплодираше с останалите, той бе мрачен. Синът му бе признат от друг и той не можеше да му попречи. Дори аз, който го познавах и разбирах толкова добре, можех само да предполагам как страда.
	Когато накрая всички отново млъкнаха, фараонът продължи:
	— Поздравявам също така господарката Лострис, майката на принца. Всички знаете, че тя сега седи най-близо до трона ми. От този ден нататък я провъзгласявам за главна съпруга на фараона. Отсега нататък ще бъде наричана царица Лострис, като се нарежда по ранг и превъзходство след царя и принца. Освен това до пълнолетието на принца царица Лострис ще действа като мой регент и когато съм неспособен да управлявам, тя ще стои намело на нацията вместо мен.
	Не мисля, ме имаше човек в Горното царство, който да не обича господарката, освен може би някои от царските жени, които не бяха успели да дарят фараона с мъжки наследник и които сега намираха, че са изместени от нея. Всички останали изразяваха любовта си с възторжените викове, с които посрещнаха това решение.
	В края на церемонията по обявяването на наследника на фараона царското семейство напусна залата. В основния двор на двореца той се качи на царската шейна, царица Лострис седна до него с принца в ръце и теглени от бели волове, те бяха закарани по Алеята на овните до Храма на Озирис, за да направят жертвоприношение на бога. Двете страни на свещения път бяха изпълнени с граждани на Тива, които с викове изразяваха предаността си към царя и любовта си към царицата и новородения принц.
	Същата вечер, докато прислужвах на нея и детето, тя ми прошепна:
	— Ох, Таита, видя ли Танус в тълпата? Какъв ден на радост и мъка! Щях да заплача за любимия си. Толкова смел и силен, той трябваше да наблюдава и слуша как синът му бе отнет от друг. Искаше ми се да скоча и да изкрещя: „Той е син на Танус, господаря Хараб, и аз ги обичам и двамата.“
	— Радвам се за всички нас, Ваше Величество, че поне този път успя да удържиш своеволния си език.
	Тя се изсмя.
	— Толкова е странно да ме наричаш така — Ваше Величество, — това ме кара да се чувствам измамница. — Тя премести принца от едната на другата си гърда и при движението той изпусна от двата края на мекото си телце струя въздух, който по сила бе наистина царствен.
	— Очевидно е бил заченат в буря — отбелязах сухо аз, а царицата се изкиска и въздъхна печално.
	— Скъпият ми Танус никога няма да сподели с нас тези интимни моменти. Съзнаваш ли, че той още не е държал в ръцете си Мемнон и вероятно никога няма да го стори? Мисля, че ще заплача.
	— Овладей се, господарко. Ако плачеш, млякото ти може да се вкисне.
	Предупреждението бе невярно, но ефикасно. Тя преглътна сълзите си.
	— Има ли начин да дадем възможност на Танус да се порадва на нашето бебе?
	Замислих се и направих предложение, което я накара да извика от удоволствие. Като потвърждение на казаното принцът гръмогласно се оригна.
	На следващия ден, когато фараонът дойде да посети сина си, царицата веднага се възползва от предложението ми.
	— Скъпи и божествени съпруже, помислил ли си да избереш официални наставници на принц Мемнон?
	Фараонът се засмя снизходително.
	— Та той е бебе. Не трябва ли първо да се научи да ходи и говори, преди да бъде обучаван в други умения?
	— Смятам, че наставниците му трябва да бъдат определени сега, така че да се опознаят.
	— Много добре. — Той се усмихна и взе детето на коляното си. — Кои предлагащ?
	— За неговото обучение ще ни трябва някой от големите ни учени. Човек, който разбира всички науки и мистерии.
	Очите на господаря блеснаха.
	— Не мога да се сетя за някой човек, който да отговаря на това описание.
	Той ми се усмихна: детето бе изменило характера на фараона. От раждането на Мемнон бе станал весел и за момент си помислих, че ще ми намигне. Но новото му отношение към живота не отиваше чак толкова далече.
	Царицата продължи невъзмутимо:
	— Освен това се нуждаем от воин, вещ в бойните изкуства, за да направи от него истински войник. Смятам, че трябва да е млад и от добро потекло. Да е заслужил доверието ни и, разбира се, да е верен на короната.
	— Кого предлагаш за това място, скъпа моя? Малцина от воините ми отговарят на тази изисквания.
	Не вярвам въпросът на фараона да съдържаше коварство или лоши намерения, но господарката не беше глупава. Тя наведе грациозно глава и каза:
	— Царят е мъдър и знае кой от генералите му отговаря за тази роля.
	На следващото заседание фараонът обяви наставниците на принца: робът и лекар Таита щеше да бъде отговорен за образованието и възпитанието на малкия принц. Това не учуди никого, но в залата се понесе шепот, когато той допълни:
	— За обучението му по боравене с оръжия и по военна тактика и стратегия отсега нататък ще отговаря Великият египетски лъв, господарят Танус.
	Така за господаря Хараб стана задължение, когато не е на поход, да посещава принца в началото на всяка седмица.
	Докато господарката очакваше да бъдат завършени новите й покои в Двореца на Мемнон на другия бряг на реката, тя се бе преместила в едно от крилата на палата на великия владетел с изглед към водните градини, които бях построил някога за баща й. Това съответстваше на новото й положение на главна съпруга на фараона. Седмичното посещение на наставниците на принца ставаше в беседката в присъствието на царица Лострис. Често идваха много благородници и официални лица, а понякога и самият фараон с цялата си свита, тъй че бяхме под голямо напрежение.
	Обаче понякога оставахме само четиримата. В първия подобен случай на уединение царица Лострис положи за пръв път принца в ръцете на баща му, а аз бях свидетел на голямата радост, с която Танус погледна лицето на сина си. Мемнон се държа достойно и повърна върху униформата на баща си, но дори тогава той не го остави.
	От тогава нататък пазехме всяко събитие от живота на детето за времето, когато Танус ще е с нас. Той му даде първата лъжичка с каша, а принцът бе така сепнат от непознатия вкус, че сбърчи лице и изплю дразнещата го храна по брадичката си. Сетне силно зарева за майчиното мляко. Царицата го взе в прегръдките си и му подаде гърдата си, а Танус ги наблюдаваше смаяно. Неочаквано бащата посегна и измъкна зърното от малката му уста. Това не се стори занимателно нито на принца, нито на мен. Той бе недоволен от безцеремонния жест и го показа, а аз бях шокиран. Представих си как царят пристига неочаквано и сварва Великия египетски лъв с ръка на дясната гърда на Нейно Величество.
	Когато запротестирах, господарката ми каза:
	— Не се превземай. Това е само невинна игра.
	— Съгласен съм, че е забавно, но се съмнявам в невинността на играта — промърморих аз, защото бях забелязал как лицата им светнаха при това докосване. Взаимната им страст бе като гръмотевица във въздуха. Знаех, че няма да успеят да се въздържат още дълго и че дори чувството за отговорност и чест на Танус накрая ще бъде надвито от тяхната любов.
	Същата вечер посетих храма на Хор и направих щедро жертвоприношение. Сетне се молих и помолих бога:
	— Нека предсказанията от плочките на Амон Ра да не се отлагат повече. Положението става нетърпимо, а това означава смърт и позор за всички ни.
	Понякога е по-добре човек да не се опитва да променя съдбата. Молитвите ни могат да бъдат изпълнени по неочакван начин.


>

	Бях лекар на принца, но всъщност той не се нуждаеше от медицинските ми умения. Беше наследил желязното здраве на баща си и бе преждевременно развит. Апетитът и храносмилането му бяха чудесни. Поглъщаше като лъв всичко, поставено в устата му.
	Спеше непробудно и се събуждаше само за да се нахрани. Когато му покажех пръст, той наблюдаваше движението му с големите си тъмни очи и се опитваше да го улови и да се изправи до седнало положение. В тези си опити той успя много преди връстниците си. Започна да се изправя и да пълзи на възраст, когато другите едва започваха да сядат. Направи първата си крачка, когато другите започваха да лазят.
	Танус беше при нас в този паметен ден. През последните два месеца бе на поход, защото войските на червения узурпатор бяха превзели Асиут. Този град бе центърът, около който бяха съсредоточени северните укрепления, и фараонът му бе заповядал да се отправи по реката с цялата си флотилия и да го превземе.
	Много по-късно научих от Кратас колко тежко е било сражението, но накрая армията на Танус бе пробила стените и нахлула в града. Прогонили узурпатора отвъд границите на неговото царство и му нанесли големи поражения.
	Младият мъж се завърна в Тива и бе приветстван от цялото население. Фараонът положи още една верига на раменете му — Златото за храброст, и изплати заплатите на всички подкове, които помогнаха да постигне тази победа.
	След срещата си с царя Танус веднага дойде в беседката във водните градини, където го очаквахме. Докато стоях на пост пред вратата, двамата с господарката се прегърнаха страстно след дългата раздяла. Накрая се наложи да ги разделя, защото прегръдката им можеше да ги поведе в една-единствена посока.
	— Господарю Танус — едва не извиках аз, — принц Мемнон става нетърпелив.
	Те неохотно се разделиха и младият мъж се обърна към детето. То лежеше голо на чакаловата кожа, която му бях постлал на сянка. Той коленичи пред него.
	— Здравей, твое Царско Височество. Нося вести за нашия триумф — пошегува се Танус.
	Мемнон изписка радостно, когато видя баща си. Сетне блестящият златен накит привлече погледа му и той се изправи на крака. Направи четири несигурни крачки, измери с поглед веригата и я сграбчи с две ръце.
	Всички приветствахме неговия подвиг, а Мемнон се усмихваше, държейки плячката си.
	— Таита, той има слабост към жълтия метал също като теб — изсмя се Танус.
	— Не златото го привлича, а завоюването му — заяви господарката. — Един ден и той ще носи същото отличие на гърдите си.
	— Несъмнено! — Бащата вдигна момчето нависоко и Мемнон потръпна от удоволствие и зарита с крака, настоявайки за още игри.
	Така за мен и за Танус детето бе признак за промяна, както смяната на сезоните. От друга страна, животът на господарката се въртеше около часовете, прекарани с детето и любимия мъж. Времето между посещенията на Танус й изглеждаше прекалено дълго и мъчително, а всяко посещение — прекалено кратко.


>

	Както бяхме предсказали на церемонията на водите в Елефантина, разливът това лято бе голям. Когато водите се отдръпнаха, полетата блестяха от новите наноси черна кал. Те скоро се покриха с буйна растителност. Когато принцът направи първите си крачки, хамбарите на Египет бяха препълнени, а килерите дори на най-бедните поданици изобилстваха от храна. На западния бряг дворецът на Мемнон постепенно започваше да придобива очертания, а войната на север се очертаваше победна за нас. Боговете се усмихваха на фараона и неговия народ.
	Единствено двамата любовници не бяха доволни — въпреки че бяха достатъчно близо, за да се докосват, те бяха разделени от бездна, по-широка от долината, в която живееха. Всеки от тях ми напомняше за пророчествата от плочките на Амон Ра, като че ли бях лично отговорен за изпълнението на виденията си. Напразни бяха протестите ми, че съм само огледало, в което се отразява бъдещето, и че не съм аз този, който мести камъчетата по дъската за игра на бао на съдбата.
	Старата година измина и реката започна отново да се надига, завършвайки безкрайния цикъл. Това бе четвъртият разлив, който плочките на Амон Ра бяха предрекли. Както всички останали и аз очаквах моето видение да се сбъдне преди края на този сезон. Когато това не се случи, и двамата, моята господарка и Танус, сурово ме обвиниха.
	— Кога ще съм свободна да бъда с Танус? — въздъхна царица Лострис. — Трябва да направиш нещо, Таита.
	— Не мен, боговете са тези, които трябва да питаш. Мога да се моля, но това е всичко.
	Сетне измина още една година без никаква промяна и дори Танус стана мрачен.
	— Толкова надежди бях възложил на теб, че съм поставил цялото си бъдещо щастие в ръцете ти. Кълна ти се, Таита, че ако скоро не направиш нещо…
	Той млъкна и се втренчи в мен. Заплахата бе по-страшна, защото не бе доизказана.


>

	Въпреки всичко измина още една година и дори аз започнах да губя надежда в собствените си предсказания. Реших, че или боговете са променили решението си, или онова, което съм видял, е било изпълнената ми с копнежи фантазия.
	Накрая принц Мемнон бе почти на пет години, а майка му — на двадесет и една, когато пристигна вестоносец от север на една от нашите разузнавателни галери.
	— Делтата падна. Червеният узурпатор е мъртъв. Долното царство е в пламъци. Градовете Мемфис и Аварис са разрушени. Храмовете са изгорени и сринати до земята, а статуите на боговете се търкалят в праха — каза той.
	Фараонът отвърна:
	— Не е възможно. Искам да повярвам в това съобщение, но не мога. Как е могло да се случи без наше знание? Узурпаторът притежаваше голяма войска, повече от петнадесет години не успяхме да го победим. Кой и го извършил за един ден?
	Пратеникът трепереше от страх и умора, защото пътят бе тежък и той знаеше как се отнасят с носителите на гибелни вести в Тива.
	— Червеният узурпатор е бил убит, без да успее да извади меча от ножницата си. Войската му е била разбита, преди да свирят тревога.
	— Как е извършено това?
	— Божествени Египте, не зная. Казват, че нов ужасяващ враг е дошъл от Изток, бърз като вятъра, и никой не може да устои на гнева му. Въпреки че никой не го е виждал, нашата армия се оттегля от северните граници. Дори най-смелите не искат да излязат насреща му.
	— Кой е този враг? — настоя фараонът и за пръв път усетихме в гласа му страх.
	— Наричат го „царят на пастирите“. Хиксосът.
	Двамата с Танус се пошегувахме с това име. Но никога повече нямаше да го сторим.


>

	Фараонът свика военния си съвет на тайно заседание. Много по-късно научих от Кратас какво се е случило на това обсъждане. Танус естествено никога не би нарушил клетвата си да пази тайна, дори пред господарката или пред мен. Но успях да вляза под кожата на Кратас, защото този симпатичен грубиян не можеше да устои на хитрините ми.
	Танус го бе повишил в ранг Най-добър от десет хиляди и му бе поверил командването на гвардията на Сините крокодили. Връзката между тях двамата бе все още здрава като каменна стена. По такъв начин Кратас, като полкови командир, имаше право на място във Военния съвет и въпреки че поради ниския си ранг нямаше право да се изказва, той правдиво преразказа пред мен и господарката всичко, което се бе случило там.
	Съветът се бе разделил на стари, оглавени от Нембет, и на новоиздигнати, водени от Танус. За нещастие старите се бяха наложили над останалите.
	Танус искал да изтегли основните сили обратно от границата и да ги разположи в редица от защитни укрепления по реката. В същото време възнамерявал да изпрати напред разузнавателни отряди, за да определят броя и естеството на този загадъчен враг. Ние имахме шпиони из всички северни градове, но по някаква незнайна причина още не бяхме получили от тях никакви съобщения. Той искал да разбере всичко, преди да разгърне основните военни сили за битка.
	— Преди да разберем срещу кого се изправяме, не можем да измислим правилна стратегия, за да ги посрещнем — казал на съвета.
	Нембет и поддръжниците му се противопоставили на всички предложения на Танус. Старият адмирал така и не прости на младия мъж унижението, когато спаси царската ладия от потапяне. Неговата съпротива се базираше по-скоро на принципа, отколкото на логика и разум.
	— Няма да отстъпим нито педя от нашата свещена земя. Да се предлага това е страхливост. Ще посрещнем врага и ще го унищожим, където го открием. Няма да танцуваме и флиртуваме с него като група селски девойки.
	— Господарю! — извикал Танус, разгневен от намека за страхливост. — Само глупак, един стар глупак при това, може да вземе решение, преди да научи фактите. Нямаме никакви сведения…
	Било безполезно. Накрая тримата по-старши наложили становището си.
	Било му заповядано незабавно да успокои духовете и да обедини оттеглящата се армия. Трябвало да останат на границата и да заемат позиция при граничните каменни стълбове. Било му забранено да се оттегли стратегически до хълмовете пред Асиут, които бяха естествена отбранителна линия, а крепостните стени зад тях образуваха втора защитна линия. Флотилията и северните корпуси бяха под пряката му команда с триста военни кораба, осигуряващи както транспорта, така и контрола върху реката.
	Междувременно Нембет щял да доведе останалата част на армията, дори онези полкове от южната граница с Куш. Заплахата от вътрешността на Африка сега бе пренебрегната пред лицето на нашественика. Щом се съберат, Нембет щял да насочи тези подкрепления на север, за да се присъединят към Танус. За месец във водите при Асиут щели да се съберат четиристотин галери и една непобедима армия от шестдесет хиляди мъже. През това време Танус трябвало на всяка цена да пази границата.
	Адмиралът завършил със строго нареждане:
	— Освен това на господаря Хараб му се заповядва да задържи всичките си сили на границата. Не му се позволяват нападения или разузнавателни експедиции на север.
	— Господарю Нембет, тези заповеди ми връзват ръцете. Ти ме лишаваш от средствата да водя предпазливо и ефикасно тази кампания — възразил напразно Танус.
	Нембет бил доволен, че е успял да наложи властта си върху младия си съперник и че последният си е получил заслуженото. Около такива дребнави човешки емоции се върти съдбата на народите.
	Фараонът обявил намерението си да заеме мястото си начело на армията. От хиляди години фараоните винаги са присъствали на бойното поле, когато са се водили решаващи исторически битки. Въпреки че трябваше да се възхитя от смелостта му, бих искал да не бе избирал този момент, за да я демонстрира. Фараон Мамос не беше воин и присъствието му нямаше да увеличи шансовете ни за победа. Може би духът на полковете щеше да се повиши, когато го видеха в авангарда, но същевременно той и неговата свита щяха да бъдат по-скоро спънка, отколкото помощ за господаря Танус.
	Царят нямаше да пътува на север към фронтовата линия сам. Целият двор щеше да го придружи, включително главната му съпруга и синът му. Царицата имаше своя свита, а принц Мемнон — своите наставници, и така аз също щях да замина на север към Асиут и бойното поле.
	Никой нито познаваше, нито разбираше този враг. Чувствах, че господарката и принцът са подложени на излишна опасност. От друга страна, безопасността на един роб не е от голямо значение, освен за самия роб. Спах малко в нощта, преди да отплаваме на север по течението на реката към Асиут и фронтовата линия.


>

	Колкото по на север плавахме, толкова по-многобройни и по-тревожни ставаха слуховете и докладите, идващи от фронта, които разколебаваха увереността и смелостта ни. По време на пътуването Танус често се качваше на нашата ладия уж за да поговори с мен. Но посвещаваше времето си на принца и майка му.
	Никога няма да възприема обичая жени да следват армията при битки. В мир или във война те неизменно отвличат вниманието ни — дори воин като Танус можеше да бъде отклонен от основната си задача. Би трябвало да се съсредоточи в предстоящата битка, но когато му го казах, той ме потупа по рамото и се усмихна.
	— Те ми дават основание да се бия. Не се притеснявай, стари приятелю, ще бъда като лъв, който защитава малкото си.
	Скоро се сблъскахме с първите части от отстъпващата войска: разпръснати групи дезертьори плячкосваха селата по двата бряга, докато бягаха на юг. Без да се церемони и колебае, Танус обезглави неколкостотин от тях и набучи главите им на копия, които поби по брега на реката като предупреждение. Сетне прегрупира останалите под командата на свои сигурни офицери. Войниците престанаха да дезертират и войската застана под знамената си с обновен дух.
	Нашата флотилия доплава до крепостните стени на Асиут, които се издигаха над реката. Пренебрегвайки заповедите на Нембет, Танус остави там малка стратегическа войска от пет хиляди души под командата на Ремрем. Сетне отново потеглихме на север и заехме позиция на границата, където зачакахме появата на мистериозния „цар на пастирите“.
	Флотилията хвърли котва от другата страна на реката във военен строй, но екипажите бяха в намален състав. Войниците бяха свалени от корабите и основната част от пехотата бе разположена на източния бряг.
	Аз убедих фараона да позволи на господарката и на принца да останат на голямата удобна ладия, с която бяха пристигнали. Там беше по-здравословно и по-прохладно, а ако армията претърпеше поражение, бягството щеше да е много по-бързо.
	Фараонът слезе на брега заедно с армията и разположи лагера си на едно възвишение над залетите с вода полета. Там имаше изоставено село; преди години селяните бяха напуснали тази оспорвана със самозвания фараон земя, където постоянно кръстосваха войски и се завързваха кратки кървави битки. Хората се бяха отказали да обработват плодородните полета. Запустялото село се наричаше Абнуб.
	Водите на Нил бяха започнали да спадат преди няколко седмици. Сега полетата приличаха на мочурища, а напоителните канали бяха пълноводни.
	По ограниченията, наложени му от Нембет, Танус започна да се подготвя за посрещането на заплахата. Полковете се разположиха в боен ред. Астес командваше флотата, Танус ръководеше левия фланг и централната част, а Кратас бе поел десния.
	На изток пустинята се простираше до хоризонта, отблъскваща и непривлекателна. Никоя войска не би оцеляла в тази изгаряща безводна пустош. Там бе десният ни фланг, непревземаем и сигурен.
	Всичко, което знаехме за Хиксос, бе, че е дошъл по суша и че не притежава флотилия. Танус очакваше да го пресрещне и да се сражава с него на сушата. Беше сигурен, че може да попречи на хиксосите да прекосят реката и по този начин да ги принуди да се бият на поле по негов собствен избор. Абнуб не беше идеалното място, но Нембет бе взел решението вместо Танус.
	Селището Абнуб бе разположено на ниско и бе с открити изоставени полета около него, позволяващи врагът да бъде забелязан много преди да стигне до предните ни постове.
	Танус разполагаше с тридесет хиляди от най-добрите войници в Египет. Никога не бях виждал толкова голяма войска. В действителност съмнявам се такава голяма армия да е била събирана някога в долината на Нил. Скоро Нембет щеше да пристигне с други тридесет хиляди войници. Тогава армията щеше да бъде най-великата в историята.
	Придружих Танус при обиколката на военния лагер: духът на войниците се бе повдигнал, откакто той бе поел командването. Явно присъствието на фараона в лагера също бе помогнало за добрия ред. Те поздравяваха шумно младия военачалник, докато той преминаваше през многобройните им редици, и аз се почувствах много по-окуражен и облекчен от многочислеността и високия им дух.
	Не можех да си представя враг, който е достатъчно силен, за да ни победи. Тук имаше дванадесет хиляди стрелци с излъскани кожени шлемове и кожени нагръдници, предпазващи от стрели. Осем хиляди копиеносци с големи щитове от хипопотамска кожа, твърди и здрави като бронз. Десет хиляди мечоносци с леопардови шапки, въоръжени също с прашки, камъните, от които можеха от петдесет стъпки да разбият черепа на противника.
	Докато наблюдавах как Танус провежда учения с многохилядната войска, се чувствах все по-сигурен. Все пак се тревожех, че не знаем нищо за Хиксос и силите, които той командваше. Изтъкнах пред моя приятел, че военният съвет му бе забранил да изпраща пехотата на разузнаване, но нищо не бе споменато за използването на плаващи съдове за тази цел.
	— Ти би трябвало да станеш създател на закони; можеш да накараш думите да танцуват по всяка мелодия, която свириш — пошегува се той, но заповяда на Хюи да отплава на север до Миниех или докато не се сблъска с врага. Това бе същият Хюи, когото някога бяхме пленили при Галала. Покровителстван от Танус, този млад разбойник бе напреднал бързо и сега командваше ескадра галери.
	Хюи имаше изрична заповед да избягва сраженията и да докладва след четири дни. Той се завърна на четвъртия ден. Бе стигнал до Миниех, без да забележи друг кораб или отпор. Селищата по реката били изоставени, а град Миниех бил опожарен и ограбен. Хюи обаче бе пленил много дезертьори от разбитата армия на самозвания фараон. Това бяха първите хора, видели с очите си нашествието на хиксосите. Обаче никой от тях не бе влизал в бой с „царя на пастирите“. Всички побягнали при приближаването му. Техните разкази бяха следователно пресилени и не заслужаваха доверие.
	Как бихме повярвали в съществуването на армия, която преминава през пустинята на кораби, които са бързи като вятъра? Според нашите информатори облаците прах, които се вдигали над тази странна флотилия, били толкова високи, че скривали броя на нашествениците и вдъхвали ужас във всяка войска, наблюдаваща приближаването им.
	— Това не са мъже — съобщаваха пленниците, — това са демони от подземния свят, които изскачат от пустинята на крилати дяволи.
	Като разпита старателно пленниците и разбра, че дори горещи въглени на главите им не променят разказите им, Танус заповяда да бъдат екзекутирани. Той не желаеше тези невероятни истории да обикалят и да разлагат нашите войски, които наскоро бяха възвърнали куража си.


>

	На десетия ден от пристигането ни в Абнуб получихме вест от Нембет. Той бе потеглил с подкрепленията и вероятно щеше да пристигне след около две седмици. Въздействието на тази новина върху войниците бе чудесно.
	С един замах от врабчета те се превърнаха в орли. Танус заповяда случаят да бъде отбелязан с допълнителни дажби бира и месо. Войнишките огньове в равнината при Абнуб блещукаха цяла нощ като звезди. Апетитен аромат на овнешко печено изпълваше нощта, а смеховете и песните заглъхнаха едва призори.
	Оставих господарката и сина й на ладията и слязох на брега по покана на Танус. Той искаше да присъствам на военния съвет с неговите полкови командири.
	— Ти винаги си бил пълен с идеи, стари разбойнико. Би ли могъл да ни кажеш как да потопим флотилия от кораби, които идват по суша?
	Обсъждането продължи до полунощ, но този път не успях да им бъда полезен с нищо. Беше твърде късно да се връщам на кораба и Танус ме покани да преспя в палатката му. По навик се събудих преди изгрев, но леглото на моя приятел вече бе празно. Лагерът бе на крак и аз се засрамих от леността си. Излязох навън да се полюбувам на изгрева над пустинята.
	Изкачих се на хълма зад лагера и погледнах към реката. Синият пушек на огньовете, на които приготвяха храната, се смесваше с мъглата, която се стелеше над реката. Светлините на корабите се отразяваха в тъмните води. Все още бе твърде тъмно, за да различа контурите на ладията, в която спеше господарката.
	Сетне се обърнах на изток, откъдето се показаха първите слънчеви лъчи. Денят настъпи и пустинята се преобрази, дюните се оцветиха в бледомораво и нежно пурпурно. В прозрачния въздух хоризонтът изглеждаше така близо, сякаш можеше да се докосне с ръка.
	Тогава забелязах едно облаче в безкрайното яркосиньо небе. Не бе по-голямо от нокътя на палеца ми и трябваше да мине известно време, преди да осъзная, че се придвижва.
	— Колко странно — промърморих на глас. — Навярно се задава буря.
	Но сега не бе сезонът на бурите, а и във въздуха не се усещаше напрежение. Утрото бе хладно и спокойно.
	Докато размишлявах, облакът в далечината започна да се уголемява и издига все по-нависоко. Основата му бе на повърхността на земята. Движеше се необикновено бързо и бе прекалено голям, за да е от земен произход. Ято птици или скакалци можеха да се надигнат в такъв гъст облак в небето, но това не приличаше на нито едно от двете.
	Трудно ми бе да повярвам, че жълтеникавият облак е от прах. Бях наблюдавал стада от хиляди орикси да галопират през дюните по време на годишната им миграция, но те не вдигаха такива облаци прах. Може би бе дим от пожар, но в пустинята нямаше нищо, което може да се запали. Трябваше да е прах и все пак не можех да повярвам. Нарастваше бързо, докато го наблюдавах вцепенено.
	Изведнъж забелязах нещо да проблясва в основата на облака. В същия миг си припомних видението от плочките на Амон Ра. Сцената бе същата, но сега бе реална. Знаех, че тези лъчи са отражения на оръжия от излъскан бронз. Скочих на крака и от височината извиках предупреждение, което никой не чу.
	Сетне чух военните тръбачи в лагера под мен. Разположените по височините предни постове бяха забелязали приближаващия облак прах и изсвириха тревога. Звукът им бе като на този от видението ми. Тревожното предупреждение проглуши ушите ми и ме побиха студени тръпки. Знаех от своето видение, че в този съдбоносен ден династията ще падне и скакалците от Изток ще погълнат Египет. Бях изпълнен с ужас за господарката и детето, което бе част от тази династия.
	В лагера цареше хаос. Напомняше на преобърнат кошер с пчели, трупащи се безразборно на едно място. Виковете на офицерите бяха почти заглушени от рева на роговете.
	Видях как изнасят фараона от шатрата му, която бе заобиколена от въоръжени мъже, и го отнасят по склона на хълма, където между камъните бе поставен тронът е лице към реката. След като седна на него, поставиха на главата му двойната корона и той пое в ръцете си златния жезъл. Седеше като мраморна статуя с посивяло лице, докато под него полковете му се подреждаха. Танус ги бе подготвил добре и след първоначалното объркване редът бе възстановен.
	Затичах се по хълма, за да съм близо до фараона, а дивизиите на Танус реагираха толкова бързо, че докато стигна дотам, армията се бе подредила в равнината като навита змия, готова да посрещне заплахата на жълтеникавия облак, носещ се срещу нас.
	Кратас бе разположил дивизиите си на дясното крило. Можех да разпозная високата му фигура на първия склон на хълма. Полковите му офицери се бяха събрали около него, перата им се вееха на лекия сутрешен бриз, идващ от реката. Танус и хората му бяха точно под мен, достатъчно близо, за да чувам разговорите им. Обсъждаха приближаването на врага спокойно, сякаш ставаше дума за учебни маневри.
	Танус бе разположил силите си в класически строй. Копиеносците образуваха първите редици. Щитовете им бяха наредени плътно един до друг, а копията им опираха в земята. Бронзовите остриета блестяха на ранното слънце, държанието на войниците бе спокойно и тържествено. Зад тях стояха стрелците. Лъковете им бяха опънати. Зад всеки мъж стоеше момче с колчан резервни стрели. По време на битката те събираха пуснатите от врага стрели и ги носеха на нашите войници. Мечоносците стояха най-отзад — бързи части, които се втурваха натам, където има пробив във войската, или за да използват слабите места в противниковите формации.
	Ходовете във всяка битка бяха като тези на дъската за бао. Класическо начало и защита, които бяха разработвани с векове. Бях ги изучавал и бях написал три свитъка с напълно разработени военни тактики. Те бяха основно помагало за офицерите, обучавани в Тива.
	Сега, преразглеждайки разполагането на войските на Танус, не можех да намеря грешка и вярата ми се възвърна. Как би могъл врагът да надвие тази велика армия от калени в битките воини и техния смел пълководец, който не бе губил битка?
	Сетне погледнах още веднъж отвъд нашите редици към този зловещ жълтеникав облак и моята увереност се разколеба. Това бе нещо извън нашата военна традиция, чуждо на нашия опит в дългата ни величествена история. Срещу смъртни ли се бяхме изправили или както се носеше мълва — срещу зли демони?
	Когато се вгледах в облаците прах, можах да различа тъмни сенки. Настръхнах от религиозен ужас, като разпознах подобните на кораби форми, за които бяха разказвали нашите пленници. Тези бяха по-малки и по-бързи от всеки кораб, по-бързи от всяко същество, което някога се е движело по земята.
	Трудно бе тези форми да се следят с поглед, защото бяха бързи като пеперуди, привлечени от светлината на лампа. Когато се появиха отново, беше невъзможно да се каже дали са същите или са други, подобни на тях. Нямаше начин да бъдат преброени или дори да се предположи колко са в първата редица. Зад тях облакът прах се простираше до хоризонта.
	Въпреки че нашите редици стояха непоколебимо, усещах учудването и вълнението, което ги завладяваше. Офицерите на Танус мълчаливо наблюдаваха как врагът се разгръща пред нас.
	Сетне осъзнах, че прашният облак вече не напредва. Увисна в небето и постепенно започна да се разнася, така че успях да видя предните им редици. Бях толкова объркан и разтревожен, че не можех да кажа дали са няколко хиляди или повече.
	По-късно щяхме да научим, че това е част от тактиката на „царя на пастирите“. Тогава не го знаех, но при това затишие те се прегрупираха преди настъплението.
	Ужасна тишина се бе възцарила в нашите редици. Бе толкова дълбока, че шепотът на ветреца ми се струваше гръмогласен. Единственото движение бе от развяващите се бойни знамена на дивизиите. Забелязах знамето на Сините крокодили да се развява в центъра на нашата редица и се успокоих при вида му.
	Облакът улегна бавно и редица след редица колесниците на хиксосите се разкриха пред нас. Бяха все още твърде далеч, за да ги разгледам добре, но забелязах, че онези в задните редици са много по-големи от тези в първите. Стори ми се, че са покрити с платно или кожа. Забелязах мъже да свалят от тях нещо подобно на съдове с вода и бързо да ги отнасят. Чудех се защо им са тези големи количества вода. Всичко в действията на тези чужденци ми се струваше странно и безсмислено.
	Тишината и очакването така ме изнервиха, че ми идваше да изкрещя от напрежение. Тогава неочаквано всичко се раздвижи отново.
	От авангарда на хиксосите се отделиха няколко колесници и се насочиха към нас. Когато видяхме колко бързо се движат, през редиците ни се понесе шепот. След кратката почивка те, изглежда, препускаха два пъти по-бързо. Приближаваха и от редиците се изтръгна вик, когато осъзнахме, че тези колесници се теглят от чифт невероятни животни.
	Бяха високи колкото ориксите, със същите гриви на извитите си шии. Нямаха рога като тях и главите им бяха по-грациозни. Очите им бяха големи и ноздрите им се издуваха. Краката им бяха дълги и с копита. Крачеха с особена изисканост, като че едва докосваха земята.
	Дори сега, след толкова години, отново ме обзема вълнението, което изпитах при първата си среща с тях. Красотата на ловуваща чита бледнее пред тези прекрасни животни. Същевременно бяхме изпълнени със страх към тях. Чух един от офицерите близо до мен да крещи:
	— Тези чудовища сигурно се хранят с човешко месо! Какво ни дойде на главата?!
	През редиците ни премина вълна на ужас, докато очаквахме тези страшни животни да ни нападнат и погълнат. Но водещата колесница зави и запрепуска успоредно с предната ни редица. Тя се движеше на въртящи се дискове. Бях зяпнал от учудване. Мозъкът ми отказваше да го приеме. На пръв поглед колесницата се движеше едновременно с животните. Между галопиращите животни имаше дълъг прът, свързан, както по-късно научих, с оста. Високата броня отпред бе украсена със злато, а страничните прегради бяха изрязани ниско, за да позволяват на стрелците да пускат стрели от двете страни.
	Всичко това разгледах набързо и погледът ми се спря на въртящите се дискове, с които колесницата се носеше толкова бързо и гладко по твърдата земя. От хиляди години ние, египтяните, бяхме народ с висока култура и цивилизация; в науките и религиите бяхме надминали всички други народи. Обаче, независимо от големите си познания и мъдрост не бяхме изобретили подобно нещо. Нашите шейни се влачеха по земята с помощта на волове или пък дърпахме големи каменни блокове на дървени трупи, без да направим следващата логическа крачка.
	Взирах се в колелото, което виждах за пръв път, и простотата и красотата му ме поразиха като гръмотевица. Проумях го моментално и се презрях за това, че не съм се досетил за него. Беше гениално! Осъзнах надмощието на това прекрасно изобретение. Щяхме да бъдем победени, както се бе случило с червения узурпатор в Долното царство.
	Златната колесница препускаше на една стрела разстояние от предните ни редици. Докато караше насреща ни, отместих поглед от колелата към двамата мъже на платформата. Единият явно бе водачът. Изглежда, направляваше галопиращите животни с дълги плетени кожени ленти, прикрепени към главите им. По-високият мъж, който стоеше зад него, бе царят. Нямаше съмнение в царствената му осанка.
	Чертите на лицето му бяха азиатски, с кехлибарена кожа и извит нос. Брадата му бе гъста и черна, подстригана четвъртито и сплетена в сложни плетеници и разноцветни ленти. Беше в блестяща бронзова ризница, а на главата си носеше висока корона със златни релефи на някакъв странен бог. Оръжията му висяха отстрани на колесницата до ръката му. Мечът му бе в златна ножница и с дръжка от слонова кост и сребро. До него имаше два кожени колчана, пълни със стрели, украсени с разноцветни пера. По-късно щях да науча, че хиксосите предпочитат крещящите цветове. Царският лък имаше необикновена форма, каквато не бях виждал досега. Не приличаше на обикновения извит като арка лък, какъвто използваха стрелците ни: горната и долната му част бяха извити още веднъж.
	Докато колесницата препускаше срещу нас, царят се наведе и заби едно копие в земята. Беше украсено с пурпурно знаменце и мъжете около мен изръмжаха развълнувано:
	— Какво прави той? Какъв е смисълът на забитото копие? Дали не е религиозен символ или предизвикателство.
	Гледах изумен копието, но умът ми бе притъпен от всичко, което бях видял досега и което не можех да проумея. Колесницата продължи бясно нататък, все така на разстояние. Сетне зави и тръгна обратно към нас. Бяха забелязали седналия на трона фараон и колесницата спря пред него. Животните бяха плувнали в пот. Свирепо въртяха очи, а ноздрите им бяха разширени. Наклониха глави и гривите им се развяха като косите на красива жена.
	Хиксосът с пренебрежение поздрави фараон Мамос, Син на Ра, Божествен господар на Двете царства. Просто едно кратко и иронично махване с ръка, придружено със смях. Предизвикателството бе съвсем ясно, сякаш го бе изрекъл на перфектен египетски. Подигравателният му смях стигна до нашите редици и войниците гневно изръмжаха като гръмотевица в лятна нощ.
	Леко движение до мен привлече вниманието ми. Танус бе пристъпил напред и бе вдигнал големия си лък Ланата. Пусна една стрела и тя полета към млечносиньото небе. Хиксосът бе извън обсега на всички останали лъкове, но не и на Ланата. Стрелата се извиси и сетне се насочи надолу като сокол точно към гърдите на азиатския цар. Наблюдаващите ахнаха от силата и разстоянието, на което бе излетяла. Тя прелетя триста крачки, но в последния миг той вдигна бронзовия си щит и стрелата се заби в центъра му. Царят реагира с такава лекота, че ние бяхме смаяни и объркани.
	Тогава хиксосът взе своя лък от страничната преграда на колесницата. Бързо сложи стрелата и опъна лъка. Тя полетя много нависоко и прехвърча над главата на Танус. Не помръднах и тя можеше да ме прободе, без да мога да я избегна, но се заби в трона на фараона зад мен. Хиксосът се изсмя и препусна през равнината към своите войски.
	Разбрах, че сме обречени. Как бихме устояли пред тези бързи колесници и двойноизвити лъкове? Не само аз изпитвах такива ужасни предчувствия. Когато колесниците се насочиха през равнината към нас, отчаян стон се разнесе над нашите редици. Тогава разбрах как силите на червения узурпатор са били разбити без борба, а той е умрял, без да успее да извади меча си от ножницата.
	Колесниците се престроиха в редица по четири и се насочиха право към нас. Едва тогава излязох от вцепенението и се втурнах надолу по склона. Стигнах до Танус и извиках:
	— Копието отбеляза слабото ни място! Главният им удар ще бъде насочен натам!
	По някакъв начин хиксосите бяха разбрали тактиката ни и бяха открили пропуските в бойния ни ред. Царят бе забил копието точно между нашите дивизии. Мисълта за шпионин или предател мина пред ума ми, но я отхвърлих и я забравих след известно време.
	Танус веднага реагира на предупреждението ми и изкрещя заповед маркировките да бъдат махнати. Колесниците връхлетяха върху предните редици. Някои от войниците бяха прободени от стрели. Противникът се целеше безпогрешно.
	Оцелелите се обърнаха и побягнаха назад, опитвайки се да достигнат до измамната безопасност на нашите редици. Колесниците ги последваха. Водачите с лекота управляваха галопиращите животни. Те не връхлитаха направо върху жертвите си, а минаваха на крачка разстояние от тях. Чак тогава забелязах ножовете. Бяха прикрепени към колелата, като зъбите на чудовищен крокодил.
	Видях един от нашите мъже да попада под тези въртящи се остриета. Той изчезна в облак от кръв. Едната от отрязаните му ръце излетя високо във въздуха, а кървящи парчета от нарязаното му тяло бяха разпръснати по каменистата земя, а колесницата отмина, без да намали ход. Фалангите на колесниците още препускаха направо към предните ни редици, когато дочух Кратас да издава заповеди, но бе твърде късно.
	Колесниците се врязаха в защитната стена от щитове и преминаха нататък. За миг нашият боен строй, който бе устоял пред най-добрите сирийски воини, бе разцепен и разбит.
	Животните прегазиха с копитата си най-добрите и силни мъже. Въртящите се ножове преминаваха през техните брони и режеха ръце и глави, сякаш това бяха нежни фиданки. В гъстите ни редици се изсипваше град от стрели и къси копия от платформите на колесниците. Хиксосите успяха да разцепят реда ни и разгръщайки се и препускайки покрай задните редици, продължавала да ни обсипват със стрели и копия.
	Когато нашите полкове се обърнаха назад, за да посрещнат врага, друг редица препускащи колесници се нахвърли върху тях откъм равнината. Първата атака раздели армията ни на две, откъсвайки Танус от Кратас в дясното крило. Сетне нападателите разделиха двете части на две още по-малки, изолирани групи. Вече не бяхме едно цяло. Малки групи от по петдесет-сто души стояха рамо до рамо, обхванати от смелостта на обречените.
	Откъм равнината хиксосите прииждаха непрестанно в облаци прах. Зад леките двуколки идваха тежки бойни колесници с четири колела, всяка с по десет войници в нея. Страните им бяха покрити с овчи кожи, в които нашите стрели потъваха безрезултатно. Мечовете ни не можеха да стигнат до мъжете във високите коли. Те стреляха отгоре към нас и ние се разпадахме на малки групи от ужасени оцелели. Когато един от капитаните ни събра мъже за контраатака, бойните колесници просто се оттеглиха и от разстояние изпращаха стрели по нас. В момента, в който усетиха нашето колебание, те отново се втурнаха към нас.
	Все по-ясно осъзнавах, че битката се превръща в клане. Остатъците от дивизиите на Кратас на десния фланг изстрелваха последните си стрели. Хиксосите различаваха офицерите по високите им шлемове и безмилостно ги избиваха. Хората бяха без оръжие и без водачи. Отстъпваха безредно към реката, захвърляйки всичко зад себе си. Но бе невъзможно да се спасят от колесниците на хиксосите. Хората от разбитите полкове тичаха, за да се присъединят към дивизията на Танус в подножието на хълма. Изпаднали в паника, те се обединяваха около него. Ужасът бе заразен и центърът на нашите редици се разпадна, войниците се разбягаха, но смъртоносните колесници обикаляха около тях като вълци около стадо.
	В този хаос, в тази кървава кланица единствено Сините крокодили стояха непоколебими около Танус. Бяха малък остров в потока от бягащи и дори колесниците не можеха да ги разбият, защото с умението си на велик военачалник той се бе разположил в камениста местност, където колесниците не можеха да минат. Хората му се бяха наредили като стена около трона на фараона.
	Оказах се в центъра на този кръг от герои, защото бях останал до царя. Около мен се биеха и вълнуваха войници, нападайки и отстъпвайки на приливи и отливи като вълни.
	Видях Кратас да си пробива път през разбитото дясно крило към нас. Шлемът му привличаше стрелите на хиксосите, но той се измъкна невредим и нашият кръг се отвори за него. Кратас ме забеляза и се изсмя доволно:
	— В името на Сет, това е много по-забавно, отколкото да строиш дворци, нали?
	Никак не бе остроумен този Кратас, но бях твърде зает със спасяването на кожата си, за да му отвърна.
	Той и Танус се срещнаха близо до трона. Кратас се ухили глуповато:
	— Не бих пропуснал това за всичките богатства на фараона. Искам една от тези хиксоски шейни за себе си.
	Кратас не разбираше от техника. Дори сега той смяташе колесницата за шейна. Въображението му не отиваше по-далече.
	Танус докосна едната страна на шлема си с меча за поздрав и въпреки че говореше спокойно, лицето му имаше загрижен вид. Току-що бе загубил битката, армията и може би цялата империя.
	— За днес можем да прекратим сражението — каза той на Кратас. — Нека проверим дали тези хиксоски чудовища могат да плуват така добре, както препускат. Назад към реката! — Сетне, рамо до рамо, двамата си пробиха път през редиците към трона, където все още стоях.
	Виждах главите им над нашия отбранителен пръстен. Разбитата ни армия се стичаше към реката, преследвана от колесниците.
	Забелязах златната колесница на хиксоския цар да се отделя от строя им и да се насочва към нас. Животните му тъпчеха нашите войници, а други бяха насечени от ножовете на колелата му. Водачът спря колесницата, преди да стигне до бариерата от камъни, която ни предпазваше. Балансирайки с лекота на платформата, хиксосът взе двойноизвития си лък и го насочи към мен, или поне така ми се стори. Стрелата прелетя над главата ми и аз се обърнах да проследя полета й. Тя се заби дълбоко в гърдите на фараона.
	Той изхриптя и залитна на трона си. Нямаше кръв, защото стрелата запълваше раната, перата на нея бяха ярки — червени и зелени. Фараонът се наклони настрани и рухна към мен. Протегнах ръце, за да го задържа. От тежестта му паднах на колене, така че не видях кога колесницата се е отдалечила, но чух подигравателния смях на хиксоса.
	Танус се надвеси над мен, както държах царя.
	— Лошо ли е ранен?
	Машинално щях да отговоря:
	— Убит е.
	Дълбочината на раната означаваше, че не може да бъде спасен. Обаче знаех, че ако разберат за смъртта на Великия Египет, войниците ни ще загубят кураж. Затова отвърнах:
	— Той е тежко ранен. Но ако го върнем на ладията, може да се оправи.
	— Донесете ми щитове! — нареди Танус.
	Когато ги донесоха, внимателно положихме фараона на тях. От раната все още не течеше кръв, но бях сигурен, че гръдният му кош е изпълнен с нея като мях с вино. Потърсих върха на стрелата, но тя не се показваше на гърба му. Острието все още бе забито дълбоко в гърдите. Бързо отчупих стърчащата част на стрелата и покрих фараона с ленена наметка.
	— Таита — прошепна той. — Дали ще видя отново сина си?
	— Да, Ваше Величество, кълна се.
	— И династията ми ще оцелее?
	— Плочките на Амон Ра са го предсказали.
	— Да дойдат десет силни мъже! — изрева Танус.
	Те се струпаха около носилката и повдигнаха царя.
	— Направете „костенурка“! Стойте близо до мен! — С щитовете си войниците оформиха стена около царя.
	Танус се втурна към знамето на Сините крокодили, което още се развяваше на своя прът. Отскубна го и го завърза около кръста си.
	— Ако хиксосите искат този парцал, ще трябва да го вземат от мен — извика той, а мъжете му го поздравиха за тази му глупава смелост.
	— Всички заедно! Назад към корабите!
	В момента, в който напуснахме прикритието си, към нас се насочиха колесници.
	— Остави войниците! — Танус бе открил решението. — Убивай животните!
	Когато първата колесница се доближи до нас, Танус опъна тетивата на Ланата. Неговите стрелци го последваха. Всички стреляха, следвайки примера му.
	Половината от стрелите не уцелиха никого. Другите се забиха в колесницата и бронзовите ризници на животните.
	Само една стрела достигна целта и рани животното отдясно в челото. То падна като подкосено, повличайки след себе си другото в облак прах и ритащи копита. Водачът изхвръкна от колесницата, която се преобърна. От нашите редици се изтръгна ликуващ вик. Това бе първият ни успех за целия отвратителен ден, което окуражи малката група.
	— С мен, воини! — изръмжа Танус и започна да пее. Незабавно мъжете около него запяха в хор бойния си химн. Гласовете им бяха груби от жажда и усилия и в песента им нямаше мелодия и красота, но тя повдигаше духа и вълнуваше кръвта им. Отметнах назад глава и запях с тях.
	— Да те благослови Хор, мое малко канарче — изсмя се Танус, докато отивахме към реката.
	За пръв път този ден колесниците обикаляха около нас предпазливо. Бяха видели съдбата на своя другар. Тогава три от тях завиха направо срещу нас и ни атакуваха.
	— Стреляйте в главите на животните! — извика Танус и пръв пусна стрела. Едно от животните падна на колене. Колесницата се преобърна и се разби на парчета на каменистата земя. Останалите две се обърнаха назад и изчезнаха.
	Нашата група мина покрай счупената колесница, някои от мъжете се втурнаха да мушкат животните. Суеверният страх и омразата ги доведоха до отмъстителна жестокост. Убиха и падналите от колесницата войници, но не с такава злоба.
	След като две от колесниците им се разбиха, хиксосите, изглежда, нямаха желание отново да атакуват малката ни група и ние бързо се отправихме към блатистия бряг. Смятам, че на този етап бях единственият, който разбираше, че врагът не може да ни последва в блатото.
	Въпреки че тичах до носилката на фараона, между редиците на нашата група можех да видя как битката замира.
	Бяхме единственият оцелял отряд, който все още показваше някакво сцепление. Останалата част от египетската армия бяха ужасени хора, тичащи из равнината. Мнозина бяха захвърлили оръжията си. Когато към тях се насочеха колесници, те падаха на колене и вдигаха ръце за пощада. Хиксосите дори не хабяха стрелите си, преминаваха близо до тях и ги посичаха с въртящите се ножове на колелата си или се накланяха и ги удряха с боздугани по главите.
	Не бях виждал такова клане. Не бях чел за нищо подобно в описанията на древните битки. Хиксосите изклаха хиляди от нашите хора. Равнината при Абнуб приличаше на ожъната нива. Мъртвите бяха натрупани на купища.
	От хиляда години нашата армия бе непобедима и нашите мечове триумфираха в целия свят. Тук, на бойното поле при Абнуб, завърши една епоха. По средата на тази сеч Сините крокодили пееха и аз пеех заедно с тях, въпреки че в очите ми горяха сълзи на срам.
	Бяхме стигнали до първия напоителен канал, когато една редица колесници зави право към нас. Обстрелвахме ги със стрели, но страшните животни продължаваха да препускат към нас с отворена уста и водачите им подвикваха ободрително. Видях Танус да стреля два пъти, но всеки път стрелите му се отклоняваха. Врагът се нахвърли върху нас и разби щитовете, наредени във формата на костенурка.
	Двама от мъжете, носещи носилката на фараона, бяха насечени на парчета от ножовете на колелата, а раненият цар падна на земята. Коленичих до него й го покрих с тялото си; за да го прикрия от копията на хиксосите, но колесниците изчезнаха. Внимаваха да не бъдат заобиколени. Преди нашите мъже да извадят мечовете си, те се оттеглиха.
	Танус се наведе и ме изправи.
	— Ако те убият, кой ще композира хвалебствена ода за нас? — викна ми той, а сетне се обърна към войниците.
	Те вдигнаха носилката на фараона и побягнаха към канала.
	Чувах скърцането на колелата на колесницата, устремила се към нас, но не се обърнах назад. Обикновено съм добър бегач, но този път оставих далеч зад себе си войниците с носилката. Смятах да прескоча напоителния канал, но бе твърде широк. Паднах в него и затънах до колене в черна тиня. Колесницата, която ме преследваше, се удари в насипа на канала и едното й колело се счупи. Платформата падна в канала и за малко не ме смаза, но успях да отскоча встрани.
	Войниците бързо намушкаха животните и мъжете, които лежаха безпомощно в калта, но аз използвах момента, за да се доближа до колесницата. Едното от колелата все още се въртеше във въздуха. Докато го изучавах, леко го докоснах с ръка и го оставих да се върти под пръстите ми. Не ми отне много време да разбера устройството му.
	— В името на Сет, Таита, ще ни убият всичките, ако сега се размечтаеш! — викна Кратас към мен.
	Стреснах се и взех един от двойноизвитите лъкове заедно с една стрела от страничната преграда на колесницата. Исках да ги разгледам през свободното си време. Сетне прегазих през калта точно когато други колесници отново ни обсипаха със стрели.
	Бях изостанал на стотина крачки от мъжете с носилката. Зад нас водачите на колесниците ръмжаха от злоба, че не могат да ни последват. Докато тичах, техните стрели свистяха покрай мен. Една от тях удари рамото ми, но не успя да се забие в плътта. Остана само червена драскотина, която открих много по-късно.
	Настигнах нашите войници на брега на реката. Там се бяха струпали оцелелите от битката. Повечето бяха без оръжие и ранени. Всички имаха едно-единствено желание — да се качат на галерите, които ги бяха довели дотук от Тива.
	Танус ме повика при себе си, докато войниците с носилката се приближаваха.
	— Сега оставям фараона на твоите грижи, Таита. Отнеси го на царската ладия и се опитай да спасиш живота му.
	— Кога ще се качиш на борда? — попитах аз.
	— Длъжен съм да остана тук, при своите войници. Трябва да спася колкото може повече от тях и да ги натоваря на галерите. — Той се обърна и се отдалечи, събирайки командирите от разбитата армия.
	Отидох при фараона и коленичих до носилката. Още беше жив. Бързо го прегледах и открих, че всеки момент ще изпадне в несвяст. Кожата му бе хладна като на влечуго, а дишането — едва доловимо. Раната почти не кървеше, но когато сложих ухо на гърдите му, чух бълбукането на кръвта в белите му дробове. Разбрах, че каквото и да предприема, трябва да действам бързо. Извиках за лодка, която да го отведе на ладията. Носилката му бе настанена в един скиф, аз седнах до него, а войниците започнаха да гребат към ладията, която стоеше на котва по средата на реката.


>

	Царската свита се бе струпала от едната страна на ладията, за да наблюдава приближаването ни. Това бе групата от царски жени, велможи и свещеници, които не бяха участвали в битката. Когато наближихме, забелязах господарката между тях. Лицето й бе бледо и разтревожено. Стискаше за ръката малкия си син.
	Щом хората от ладията погледнаха надолу към нашата лодка и видяха фараонът да лежи на носилка с окървавено лице, което не бях успял да почистя, се разнесоха уплашени викове. Жените заплакаха и коленичиха, а мъжете завиха отчаяно като кучета.
	Когато носилката бе качена и положена на палубата, господарката ми застана най-близо от всички жени до фараона. Като главна съпруга тя имаше правото първа да се погрижи за него. Останалите отстъпиха и й направиха място, когато се наведе над него и изтри калта и кръвта от измъченото му лице. Той я позна, защото чух глухо да произнася името й и да пита за сина си. Господарката повика принца и царят леко му се усмихна и се опита да вдигне ръка и да докосне момчето, но нямаше сили и ръката му падна безпомощно.
	Заповядах да занесат фараона в покоите му, а моята господарка бързо се доближи до мен. Разтревожено ме запита с тих глас:
	— Какво стана с Танус? В безопасност ли е? Ох, Таита, кажи ми, че не е убит от ужасния враг!
	— Жив е. Нищо не може да му се случи. Разказах ти за видението ми. Всичко това бе предизвестено. Но сега трябва да отида при господаря и искам ти да ми помогнеш. Остави Мемнон на бавачките му и ела с мен.
	Все още бях черен от засъхналата тиня на реката, както и фараонът, защото той бе паднал в същия ров. Помолих царица Лострис и две от другите царски жени да го изкъпят и да го положат на чиста ленена постеля, докато се върна на палубата и се измия с речна вода, която моряците бяха донесли във ведра. Никога не оперирах мръсен, защото бях открил от практиката си, че по някакъв начин това вреди на пациента и води до отравянето на кръвта му.
	Докато бях зает с това, наблюдавах източния бряг, където разбитата ни армия бе струпана зад защитата на ровове и блата. Тези жалки, уплашени хора до вчера бяха горда и могъща сила и аз се изпълних със срам и страх. После забелязах високата фигура на Танус, движеща се между тях. Откъдето минеше той, мъжете се изправяха в калта, подчинявайки се на военната дисциплина. Дори дочух нестройни възгласи, носени от вятъра.
	Ако сега врагът бе изпратил своята пехота през блатата, клането и бягството щеше да е пълно. Нито един мъж от великата ни армия не би оцелял, дори Танус не би могъл да окаже съпротива. Обаче въпреки че се взирах тревожно на изток, не забелязвах пехотински щитове или блясъци от настъпващи шлемове и брони.
	Над Абнуб все още бе надвиснал ужасният облак прах, явно колесниците бяха там, но срещу Танус не бе изпратена вражеска войска и той имаше шанса да се спаси заедно с мъжете си. Това бе урок, който щях да запомня за цял живот. Колесниците бяха спечелили битката, но само пехотинците можеха да затвърдят победата.
	Битката на брега бе изцяло задача на моя приятел, докато на мен ми предстоеше да се боря със смъртта в каютата на царската ладия.


>

	— Има малка надежда — прошепнах аз на господарката, когато се върнах до леглото на фараона. — Танус събира войските си и ако има някой, който може да спаси Египет от хиксосите, то това е той. — После се обърнах към ранения и забравих всичко останало, освен пациента си.
	Както правех често, докато изследвах раната, тихо си говорех на глас. Според водния часовник не бе изминал и час, откакто ужасната стрела се бе забила, но раната вече бе подута и пурпурночервена.
	— Трябва да извадя острието. Ако го оставим в него до сутринта, той ще умре. — Мислех, че фараонът вече не ме чува, но докато си говорех, той отвори очи и погледна право в мен.
	— Има ли някаква надежда да оживея?
	— Винаги има шанс. — Не бях искрен и той го разбра.
	— Благодаря ти, Таита. Зная, че ще се бориш за мен. Освобождавам те от отговорност, ако се провалиш.
	Това бе благородно от негова страна. Много лечители бяха наказвани жестоко, защото са оставили живота на господаря да се изплъзне между пръстите им.
	— Стрелата се е забила дълбоко. Болката ще е ужасна, но ще ти дам отвара за обезболяване, за да я превъзмогнеш.
	— Къде е главната ми съпруга, царица Лострис? — попита той.
	Господарката веднага отвърна:
	— Тук съм, господарю мой.
	— Трябва да кажа нещо. Съберете всичките ми жени и писари, така че казаното да бъде записано и да има свидетели.
	Те се струпаха в горещата малка каюта и се смълчаха.
	Сетне фараонът протегна ръка към господарката ми.
	— Вземи ръката ми и слушай думите ми — заповяда той и тя застана до него и стори това, което й заповяда, а раненият продължи да говори с тих, напрегнат шепот:
	— Ако умра, царица Лострис ще заеме мястото на регент на моя син. С времето я опознах и научих, че е човек със силна воля и здрав разум. Ако не беше такава, не бих я натоварил с тази отговорност.
	— Благодаря, Велики Египте, за голямото доверие — промълви царица Лострис съвсем тихо.
	Сега фараонът се обърна към нея, въпреки че всеки в каютата можеше да го чуе.
	— Заобиколи се със смели и честни мъже. Научи сина ми на всички добродетели на царуването, които двамата сме обсъждали. Знаеш какво мисля по тези въпроси.
	— Ще го сторя. Ваше Величество.
	— Когато порасне достатъчно, за да вземе в ръце златния жезъл, не се опитвай да му го отнемеш. Той е от моята династия.
	— От все сърце ще изпълня каквото пожелаеш, защото той е не само син на баща си, но и мой син.
	— Докато управляваш, царувай мъдро и се грижи за народа ми. Мнозина ще се опитват да изтръгнат властта от теб — не само този нов и жесток враг, но и такива, които стоят близо до трона ми. Ти трябва да им се противопоставиш. Пази двойната корона за сина ми.
	— Както заповядаш, божествени фараоне.
	Той замълча за миг и помислих, че е загубил съзнание, но внезапно отново затърси пипнешком ръката на господарката.
	— Имам едно последно поръчение към теб. Гробницата ми и храмът са недовършени. Сега те, както и цялото ми царство, са заплашени от поражението, което претърпяхме. Ако пълководците ми не спрат хиксосите, те ще нахлуят и ще заличат Тива.
	— Нека се помолим на боговете това да не се случи — тихо промълви господарката ми.
	— Заповядвам ти най-строго да се погрижиш за балсамирането ми и цялото ми съкровище да бъде погребано заедно с мен, какъвто е ритуалът от „Книга на мъртвите“.
	Господарката мълчеше. Смятам, че едва тогава осъзна тежестта на поръчението, с което фараонът я бе натоварил.
	Той така силно стисна ръката й, че кокалчетата му побеляха, и тя трепна.
	— Закълни се в собствения си живот и надеждата за безсмъртие. Закълни се пред моите министри и царската ми свита. Закълни се пред мен в името на Хапи, твоята богиня-покровителка и в името на свещената троица Озирис, Изида и Хор.
	Царица Лострис погледна към мен и в очите й се четеше сърцераздирателна молба. Бях сигурен, че веднъж дала думата си, тя щеше да я удържи с цената на всичко. В това отношение беше като любимия си. Знаех, че приближените й ще трябва да платят същата цена. Клетвата, дадена сега пред фараона, можеше един ден да стане непоносимо бреме за всички нас, включително за принц Мемнон и роба Таита. И все пак не можеше да се противоречи на фараона, когато той лежеше на смъртното си ложе. Кимнах почти незабележимо. По-късно щях да изпитам добрите страни на тази клетва и като писар на закони щях да я оформя малко по-внимателно и по-благоразумно.
	— Заклевам се в Хапи и всички богове — изрече царица Лострис тихо, но ясно и след години поне стотина пъти ми се искаше да не го бе правила.
	Царят въздъхна доволно и отпусна ръката й.
	— Сега съм готов за теб, Таита, каквато и съдба да са ми отредили боговете. Само ме остави да целуна още веднъж сина си.
	Докато доведат нашия изящен малък принц, аз изгоних безцеремонно тълпата царедворци от каютата. Сетне приготвих сместа за болкоуспокояващата отвара и я направих възможно най-силна, защото болката можеше да погуби усилията ми и да убие пациента така бързо, както неволната грешка на скалпела ми.
	Когато фараонът изми сместа, изчаках зениците му да се свият и клепачите му да се затворят. После изпратих принца да се оттегли с бавачките си.


>

	Когато напуснах Тива, очаквах да имам работа с рани от стрели, така че бях взел със себе си медицинските си лъжици. Бях си ги направил сам, въпреки че имаше шарлатани в Газа и Мемфис, които твърдяха, че изобретението е тяхно. Благослових лъжиците и скалпела си на пламъка на лампата и си измих ръцете в горещо вино.
	— Не смятам, че е разумно да използваш някоя от своите лъжици, когато острието е забито толкова близо до сърцето — каза ми господарката, докато наблюдаваше приготовленията. Понякога тя говореше като ученик, изпреварил своя учител.
	— Ако оставя стрелата, със сигурност ще е смъртоносно. Ще го убия също толкова сигурно, колкото ако му отсека главата. Това е единственият начин да го спася.
	За миг се взряхме един в друг и си казахме много неща без думи. Това бе видението от плочките на Амон Ра. Дали не се опитвахме да избегнем последствията?
	— Той е мой съпруг. Той е фараон. — Господарката взе ръката ми, за да придаде по-голяма сила на думите си. — Спаси го, Таита! Спаси го, ако можеш!
	— Знаеш, че ще го сторя — отвърнах аз.
	— Нуждаеш ли се от помощта ми?
	Тя ми бе асистирала толкова много пъти. Кимнах в знак на съгласие и се наведох над царя.
	Имаше три начина за изваждане на стрелата. Първият бе да я изтегля. Бях чувал за хирург в Дамаск, който огъвал клон от дърво и завързвал края му за стрелата. Когато отпуснел клона, стрелата се изтръгвала от тялото. Не бих приложил този брутален метод, едва ли някой би го преживял.
	Друг метод бе стрелата да се натисне, докато не излезе от другата страна на тялото. За да се постигне това, стрелата трябваше да продължи естествения си ход, което можеше да стане с дървен чук, като пирон през дъска. Когато острието се покаже, стрелата се издърпва. Тази манипулация е не по-малко жестока от предишната.
	Моят метод бе лъжицата на Таита. Бях я нарекъл скромно на себе, защото претенциите на другите бяха неоснователни, а потомството трябваше да научи за гениалността ми.
	Първо разгледах стрелата на хиксосите, която бях взел заедно с лъка от преобърнатата колесница. Много се изненадах, когато видях, че острието не е от бронз, а от кремък. Кремъкът е по-евтин и е по-лесно да се намери в големи количества, но рядко съм виждал военачалници, които да икономисват, когато тръгнат да завладяват някое царство. Тази стрела с кремъчен връх говореше красноречиво за ограничените ресурси на хиксоса и показваше причината за неговото свирепо нападение срещу Египет. Войните са борба за земя и богатства и, изглежда, хиксосите изпитваха недостиг от тези основни неща.
	Трябваше да се надявам, че върхът на стрелата, заседнала в гърдите на фараона, е със същата форма и конструкция. Сравних две от лъжиците с формата на островърхото парче камък. Лъжиците ми са с разнообразен размер и подбрах две, които плътно обхващаха острието с полирания си метал.
	Приспивателното бе свършило своята магия и фараонът лежеше в безсъзнание върху белите ленени постелки. Стрелата стърчеше от гърдите му. Долепих ухо до тях и чух, че дишането му се смесва с гъргоренето на кръвта в белите дробове. Доволен, че все още е жив, намазах с овнешка мас лъжиците, които бях избрал за раната. Оставих ги близо до себе си и взех един от най-острите си скалпели.
	Кимнах на четиримата яки стражи, които царица Лострис бе подбрала за мен, докато бях зает с подготовката, и те хванаха фараона здраво за ръцете и краката. Царица Лострис седна до главата на фараона и сложи дървена тръбичка дълбоко в гърлото му. Това щеше да остави дихателната му гърба отворена и чиста. Щеше също така да предотврати гълтането на езика или прехапването му, както и стискането на зъби и счупването им, когато болката стане непоносима.
	— Първо трябва да разширя раната около острието, за да мога да стигна до върха на стрелата — промърморих си аз и натиснах върха на скалпела около линията на стрелата. Тялото на фараона се стегна, но мъжете го държаха здраво.
	Работех бързо, защото бях научил, че при такива операции бързината е решаваща за оцеляването на пациента. Направих по един разрез от двете страни на стрелата. Човешката кожа е еластична и би затруднила влизането на лъжиците, така че трябваше да си прокарам път.
	Оставих скалпела и взех намазаните лъжици. Използвайки дръжката на стрелата като указател, пъхнах ги дълбоко в раната, докато само дръжките останаха да стърчат.
	В това време фараонът се извиваше и гърчеше в ръцете на мъжете. Пот се лееше от тялото му и се стичаше по обръснатия му череп с поникнала рядка сива коса. Виковете му отекваха в цялата ладия.
	Бях се научил да не обръщам внимание на злочестите писъци на пациентите си и натиснах лъжиците още по-дълбоко в раната, докато не почувствах, че опряха във върха на стрелата. Това бе най-важният момент от операцията. Използвайки дръжките като пинсети, разтворих лъжиците и се опитах да захвана острието на стрелата.
	Докато масата от камък и метал преминаваше през гърдите му, мъките на фараона бяха ужасни. Въздействието на приспивателното отдавна бе преминало и болката бе непоносима.
	Пот се стичаше в очите ми и ме заслепяваше, но продължавах да дърпам, докато най-накрая освободих стрелата. Залитнах назад и се ударих о стената. Облегнах се за миг, изтощен от усилието. Гледах дълго как тъмната полусъсирена кръв тече от раната. Когато успях да се съвзема, препъвайки се, отидох до фараона.
	Намазах раната с мирта и захаросан мед и я превързах с чиста ленена превръзка. Докато работех, повтарях заклинанието за зарастване на рани:

	Възпирам те, о, създание на Сет.
	Запушвам твоята уста.
	Отстъпи пред мен, червена напаст.
	Отстъпи пред мен, червено цвете на смъртта.
	Пропъждам те, о, червено куче на Сет.

	Това бе заклинанието за кървящи рани от стрели. Съществуват различни заклинания за всички видове рани, дори за онези от зъби и нокти на лъв. Те представляват една голяма част от обучението за лечител. Не зная със сигурност колко са ефикасни, обаче вярвам, че съм длъжен да опитам всичко за спасението на пациентите си.
	Във всеки случай фараонът изглеждаше по-добре след изваждането на стрелата и можех да го оставя да поспи под наблюдението на жените и да изляза на палубата. Имах нужда от чист въздух, за да се съвзема, защото операцията бе изцедила силите ми почти колкото на самия фараон.
	Беше се свечерило и слънцето залязваше уморено зад западните хълмове, хвърляйки последни червени лъчи над бойното поле. Хиксоската пехота не беше атакувала отново и Танус все още събираше разбитата си армия по брега и следеше за качването на войниците в галерите.
	Наблюдавах как препълнените с ранени и изтощени мъже лодки плават покрай нашата ладия и изпитах дълбоко съчувствие към тях, както към целия наш народ. Това щеше да е най-ужасният ден в нашата история. Сетне забелязах облак прах от колесниците на хиксосите да се насочва към Тива. Облаците бяха почервенели от залязващите лъчи. За мен това бе знак и състраданието ми премина в страх.


>

	Когато Танус се качи на борда, вече се беше стъмнило. На светлината на факлите той приличаше на труп от бойното поле. Беше блед от умора и прах. Наметалото му бе втвърдено от засъхнала кръв и кал, а под очите му имаше тъмни сенки. Първата му грижа бе да ме попита за фараона.
	— Извадих стрелата — обясних аз. — Но раната е дълбока и близо до сърцето. Той е много слаб. Ако не умре през следващите три дни, ще успея да го спася.
	— Как са господарката и синът й? — Винаги ми задаваше този въпрос, когато и да ме срещнеше.
	— Царица Лострис е уморена, помогна ми при операцията. Остана при фараона. Принцът е добре и спи при бавачките си.
	Танус се олюляваше и разбрах, че е на края на силите си, въпреки че се славеше с невероятна издръжливост.
	— Сега трябва да си починеш… — започнах аз, но той отблъсна ръката ми.
	— Да донесат лампи — заповяда той. — Таита, върви да вземеш четчиците си за писане, мастилниците и свитъци. Трябва да изпратя предупреждение до Нембет, за да не попадне като мен в капана на хиксосите.
	И тъй, двамата седяхме до полунощ на палубата и това бе известието за Нембет, което ми продиктува:

	Поздравявам те, господарю Нембет, Велик египетски лъв, командир на дивизията на Ра от армията на фараона. Да живееш вечно!
	Известявам ти, че се сблъскахме с хиксосите при равнината на Абнуб. Те са силен враг, притежават странни съоръжения, които не можем да отблъснем.
	Претърпяхме поражение и армията ни е разбита. Не можем повече да ги отблъскваме.
	Фараонът е смъртно ранен и има опасност за живота му.
	Настояваме да не посрещаш хиксосите в открито поле, защото съоръженията им са бързи като вятъра. Потърси убежище зад каменни стени или на галерите си, за да ги избегнеш.
	Хиксосите нямат кораби, тъй че надмощието ни е там.
	Настояваме да изчакаш пристигането ни, преди да се хвърлиш в битка.
	Нека Хор и всички други богове те закрилят.
	Аз Танус, господарят Хараб, командир на дивизията на Птах от армията на фараона, казах това.

	Написах четири копня от известието и когато завършвах всяко от тях, Танус извикваше вестоносец, за да го отнесе на господаря Нембет, Великия египетски лъв, който напредваше от юг в наша подкрепа. Танус изпрати две бързоходни галери нагоре по реката, всяка с копие от посланието. После изпроводи най-добрите си бегачи на западния бряг, където нямаше хиксоси, за да открият Нембет.
	— Един от свитъците сигурно ще стигне до него. Не можеш да направиш нищо повече до сутринта — казах аз. — Сега трябва да поспиш, защото ако сам се погубиш, цял Египет ще се погуби заедно с теб.
	Дори тогава той не отиде в каютата си, а се сви на палубата като куче, готов да реагира на всяка нова опасност. Но аз отидох в каютата, за да съм близо до фараона и за да успокоя господарката си.
	При първите лъчи на зората отново излязох на палубата. Танус издаваше заповеди останалата част от флотилията да бъде подпалена. Не беше моя работа да го разпитвам за решението му, но той забеляза изумения ми поглед и когато изпрати вестоносците, рязко заяви:
	— Току-що получих известие от моите полкови командири. От тридесетхилядната ми войска, която вчера се сражаваше с колесниците на хиксосите, са останали само седем хиляди войници. Пет хиляди от тях са ранени и мнозина още ще умрат. От тези, които са годни, много малко са моряци. Имам екипажи само за половината галери. Налага се да изоставя другите, но не бих искал да бъдат пленени от хиксосите.
	Гледката бе тъжна и ужасяваща дори за нас с господарката, които не бяхме моряци. За Танус беше много по-трудно. Лицето му изразяваше мъка. За него галерите бяха като прекрасни живи същества.
	Царицата не можеше да се доближи до него и да го утеши пред всички, така че взе ръката ми и двамата тайно оплакахме Танус и Египет, докато наблюдавахме тези елегантни творения да горят като факли. Пращящите стълбове пламъци от всеки плавателен съд бяха обвити в черен пушек, но кървавочервената им светлина продължаваше да си съперничи с настъпването на зората.
	Накрая Танус даде заповед останалите сто галери да вдигнат котва и малката ни флотилия, натоварена с ранени и умиращи мъже, се насочи обратно на юг.
	Зад нас димът от погребалната клада на нашата флотилия се издигаше високо в утринното небе, докато отпред жълтият облак прах се насочваше и се разпростираше по източния бряг на Нил. Колесниците на хиксосите навлизаха все по-навътре в Горното царство към беззащитната Тива и нейните богатства.
	Изглежда, боговете бяха обърнали гръб на Египет, защото вятърът, който през този сезон обикновено духаше силно от север, спря и сетне се надигна с подновена сила от юг. Така бяхме принудени да се борим едновременно с вятъра и течението, а галерите бяха натежали от ранени бойци. Бяхме бавни и тромави, с ограничен екипаж от гребци роби. Не можехме да догоним армията на хиксосите и тя неумолимо се отдалечаваше.
	Бях погълнат от задълженията си като придворен лекар. Обаче на всички останали плавателни съдове мъжете, които бих могъл да спася, умираха от своите рани. Всеки път, когато излизах на палубата за малко свеж въздух и кратка почивка от моето бдение до постелята на фараона, виждах как изхвърлят трупове през борда на галерите близо до нас. При всяко изхвърляне виждах как веднага се струпват крокодили. Тези ужасни влечуги ни следваха като лешояди.
	Фараонът се съвземаше бързо и на втория ден можех да му дам малка купичка бульон. Същата вечер той помоли да види принца още веднъж и въведоха Мемнон при него.
	Той вече бе на възраст, в която бе пъргав като скакалец и шумен като ято скорци. Фараонът винаги беше благосклонен към момчето, ако не и твърде снизходителен, а Мемнон се радваше на компанията му. Беше хубаво момче, с чиста кожа и големи зелени очи като майчините си. Косата му бе къдрава като руното на новородено черно агне, но на слънчева светлина проблясваше с червеникавите отблясъци на Танусовите къдри.
	Възхищението на фараона от Мемнон този път бе още по-голямо от обичайното. Детето и обещанието, което бе изтръгнал от господарката, бяха неговата надежда за безсмъртие. Против желанието ми той задържа детето при себе си до залез. Знаех, че енергията на Мемнон и постоянното внимание, което изискваше, уморяваха ранения господар, но не можех да се намеся. Едва когато стана време за вечеря, принцът бе отведен от бавачките си.
	Двамата с господарката останахме до постелята на царя, но той бързо се унесе в неспокоен сън. Без грима си бе блед като чаршафите, на които лежеше.
	Следващият ден бе третият от раняването и следователно най-опасният. Ако раненият преживееше този ден, щях да съм сигурен, че ще го спася. Но когато се събудих на зазоряване, каютата бе изпълнена с мускусното зловоние на разлагането. Щом докоснах кожата на фараона, тя пареше под пръстите ми. Повиках господарката и тя дотича от нишата зад завесата, където спеше.
	— Какво има, Таита?
	Тя веднага разбра, защото отговорът бе изписан на лицето ми. Стоеше до мен, докато махах превръзката от раната. Умението да се превързва, е част от изкуството на хирурга. Аз бях зашил ленените бинтове на място. Сега прерязах конците, които ги съединяваха, и ги свалих.
	— Милостива Хапи, моли се за него!
	Царица Лострис се задави от зловонието. Черната кора на раната се отвори и от нея бавно потече гъста зелена гной.
	— Гангренясване! — прошепнах аз.
	Това бе кошмар за хирурга.
	— Какво можем да сторим? — попита тя, а аз поклатих глава.
	— Ще умре преди залез-слънце — отвърнах и останахме до постелята му да чакаме неизбежното.
	Когато слухът, че фараонът умира, се разпространи, каютата се изпълни с жреци, жени и царедворци. Чакахме безмълвно.
	Танус пристигна последен и застана зад тълпата с шлем под мишница. Видът му изразяваше уважение и скръб. Погледът му не се спря на смъртното ложе, а върху царица Лострис. Лицето й бе извърнато, по бях сигурен, че усеща погледа му с всяка фибра на тялото си.
	Главата й бе покрита с бродиран ленен шал, но освен пола не носеше нищо друго. След като отби принца, гърдите й се възстановиха. Беше стройна като девойка, раждането на детето не набразди с резки гърдите или корема й. Кожата й бе гладка и чиста, сякаш току-що бе намазана с благовонни масла.
	Сложих мокри кърпи върху изгарящото тяло на фараона, опитвайки се да сваля температурата, но топлината изпаряваше водата. Той неспокойно се мяташе и бълнуваше, очевидно преследван от всички ужаси и чудовища на Отвъдното, които го очакваха.
	От време на време цитираше откъси от „Книга на мъртвите“. От ранно детство жреците го бяха научили да запаметява книгата, която бе ключът и картата през сенките към далечните полета на рая:

	Знай, името ти тайнствено познавам,
	както познавам аз духа до теб на стража.
	Ето името ти:
	На ужасите господарка —
	закриляна от стени непреодолими,
	творец на словото магическо,
	отблъсквам силите на хаоса и пътника закрилям
	по пътищата на небето.

	Постепенно гласът и движенията му отслабнаха и малко след пладне той потръпна за последен път и остана неподвижен. Наведох се над него, за да почувствам дъха му, но него го нямаше, а кожата постепенно изстиваше под пръстите ми.
	— Фараонът е мъртъв! — тихо казах аз и затворих клепачите му. — Да живее вечно!
	Тъжен вик се изтръгна от присъстващите, а господарката увлече царските жени в див вой на печал. Този звук ме смрази и накара невидими насекоми да плъзнат по кожата ми, тъй че напуснах каютата веднага щом стана възможно. Танус ме последва навън на палубата и ме хвана за ръката.
	— Направи ли всичко, за да го спасиш? — попита грубо той. — Не беше ли това една от многобройните ти хитрини?
	Бях сигурен, че грубото му отношение към мен е израз на чувството му за вина и страх, затова му отвърнах смирено:
	— Той бе убит от стрелата на хиксоса. Направих всичко по силите си, за да го спася. Такава бе съдбата му, предсказана от плочките на Амон Ра, и никой от нас не е виновен.
	Танус въздъхна и сложи силната си ръка на раменете ми.
	— Не съм предвиждал нищо подобно. Мислех само за своята любов към царицата и за нашия син. Трябва да съм радостен, че е свободна, но не съм. Твърде много е загубено и унищожено. Всички ние сме зрънца във воденичния камък на Лабиринта.
	— За всички ще има щастливи моменти някъде в бъдещето — уверих го аз, без да имам основание за такова твърдение. — Но все още имам свещен дълг към господарката, а чрез нея и към теб, и към мен самия. — И аз му припомних за клетвата, която царица Лострис даде на фараона, че ще балсамира земното му тяло и ще го погребе по подобаващ начин, за да позволи на неговата Ка да се пресели в полетата на рая.
	— Кажи ми как мога да помогна — скромно отвърна Танус, — но не забравяй, че хиксосите нахлуват в царство ни. Не мога да гарантирам, че гробницата на фараона няма да бъде осквернена.
	— Тогава ще трябва да намерим друга гробница за него. Първата ни грижа е да консервираме тялото му. В тази горещина то ще се разложи и ще се напълни с личинки още преди залез-слънце. Не съм опитен в балсамирането, но това е единственият начин да спазим обещанието си.
	Танус изпрати моряците си долу в склада на ладията и те извадиха оттам едно от огромните глинени гърнета, пълни с мариновани маслини. Сетне, следвайки моите разпореждания, той го изпразни и го напълни с вряла вода. Докато водата бе все още гореща, разбърка в него три чувала от най-доброкачествената морска сол. Сетне напълни четири по-малки делви за вино със същата саламура и ги остави на палубата, за да се охлаждат.
	Междувременно аз работех в каютата. Господарката пожела да ми помогне. Смяташе го като част от задълженията си към поминалия си съпруг, но аз я отпратих да се погрижи за принца.
	Срязах тялото на фараона от лявата страна. През този отвор изпразних вътрешностите от гърдите и корема, освободих диафрагмата с ножа си. Естествено оставих сърцето на мястото му, защото то е орган на живота и разума. Оставих също така бъбреците, защото те са органи на водата и представят свещения Нил. Напълних кухината със сол и сетне я заших с котешки черва. Нямах инструменти, подобни на лъжица за балсамиране, с която през носа да извадя мозъка от черепната кухина, така че го оставих на мястото му. Във всеки случай това не беше от голямо значение. Вътрешностите разделих на отделни групи; черен дроб, бял дроб, стомах и черва. Измих стомаха и червата със солена вода, което бе отвратителна работа.
	Когато това бе завършено, възползвах се от възможността, за да прегледам подробно белите дробове на царя. Десният бе розов и здрав, ала левият бе пронизан от стрелата и приличаше на пробит мехур. Беше пълен с почерняла кръв и гной. Учудих се как възрастният мъж издържа толкова дълго с такава рана. Почувствах се оправдан. Нито един лечител не би го спасил и нямаше грешка в моето лечение.
	Накрая заповядах на моряците да донесат изстудената саламура в делвите. Танус ми помогна да свием фараона в позата на зародиш и го поставихме в голямото гърне за маслини. Уверих се, че е потопен изцяло в саламурата. Поставихме вътрешностите му във винени делви. Запечатахме ги със смола и парафин и ги поставихме в помещението под палубата, в което той бе складирал съкровището си. Смятам, че фараонът трябва да е бил доволен да почива така, заобиколен от злато и сребро.
	Постарах се да помогна на господарката ми да изпълни достойно клетвата си. В Тива щях да предам тялото на фараона в ръцете на балсаматорите, ако хиксосите не ни изпревареха и ако градът и жителите му продължаваха да съществуват, когато пристигнем там.


>

	Когато стигнахме обградения с крепостни стени град Асиут, стана ясно, че хиксосите са оставили само една малка военна част за обсадата му и са продължили на юг с основната си армия. Въпреки че отрядът се състоеше от стотина колесници, беше прекалено силен за нашата малка армия.
	Главната цел на Танус бе да спаси Ремрем и петхилядната армия зад стените и после да продължи по реката, за да се присъедини към господаря Нембет и неговата тридесетхилядна армия. Хвърлил котва по средата на реката и защитен от атаките на смъртоносните колесници, той имаше възможност да сигнализира за намеренията си на Ремрем, който бе на градските стени.
	Преди години бях помогнал на Танус да направи система от сигнали с използване на две оцветени флагчета, с които можеше да изпрати съобщение до всеки, който го вижда — през цяла долина, от връх до връх или от градските стени до равнината и реката. Със знаменцата той можеше да предупреди Ремрем да се подготви за тази нощ. Сетне, под прикритието на мрака, двадесет от галерите стигнаха до брега под градските стени. В същия момент Ремрем отвори страничните врати и хората му си пробиха път през предните постове на хиксосите. Преди врагът да успее да впрегне конете си, той и неговите воини се бяха качили на галерите.
	Танус незабавно сигнализира на останалата част от флотилията да вдигне котва. Оставихме Асиут да бъде ограбен и опожарен и загребахме нагоре по течението. През останалата част от нощта, когато и да погледнехме назад от кораба, виждахме пламъците от града, осветяващи северния хоризонт.
	— Дано тези нещастници ми простят — промърмори Танус. — Нямах друг избор, освен да ги пожертвам. Моят дълг е на юг, в Тива.
	Той бе воин и направи трудния избор, без да трепне, но човекът в него скърбеше горчиво за това. Възхищавах му се толкова, колкото го обичах.


>

	Ремрем ни каза, че сигналните фрегати преминали покрай Асиут предишния ден и че в този момент съобщението, което бях написал, сигурно е в ръцете на Нембет.
	Ремрем разполагаше и с информация за хиксосите и бързото им придвижване на юг. Заловил двама египетски дезертьори, присъединили се към врага и проникнали в града, за да шпионират защитниците му. При изтезанията виели като чакали и преди да умрат му бяха съобщили доста интересни и полезни сведения за хиксосите.
	Царят на хиксосите, с когото се сблъскахме така злополучно в равнината при Абнуб, се наричал Салитис. Племето му бе от семитски произход и някога били номади и пастири и живеели в планините Загрос, недалеч от езерото Ван. Първоначалното ми впечатление, че са азиатци, се потвърди. Питах се обаче как този народ от пастири е изобретил колелото и откъде е намерил това прекрасно животно, което египтяните наричаха кон и от което се страхуваха като от същество на подземния свят.
	В другите области хиксосите, изглежда, бяха изостанали. Не можеха да четат и пишат и се управляваха тиранично от онзи брадат цар Салитис. Ние, египтяните, го мразехме и се страхувахме от него дори повече, отколкото от онези диви създания, които теглеха колесниците.
	Главният бог на хиксосите се наричаше Сутех, бог на бурите. Веднага го оприличих на нашия ужасен бог Сет. Изборът им на бог бе подходящ и тяхното държание му правеше чест. Нито един цивилизован народ не би палил, грабил и убивал като тях. Фактът, че ние измъчваме предателите, не може да се мери на едни и същи везни със зверствата на тези варвари.
	Личните ми наблюдения показваха, че народите избират боговете си според характера см. Филистимците боготворяха Ваал и хвърляха живи деца в горящата пещ, представляваща неговата уста. Черните племена от Куш боготворяха чудовища и същества от подземния свят с изключително странни ритуали. Ние, египтяните, почитаме само прилични богове, които са благосклонни към хората и не изискват човешки жертви. А хиксосите имаха своя Сутех. Изглежда, пленниците на Ремрем не бяха единствените египетски дезертьори, пътуващи с вражеската войска. С помощта на горещи въглени един от предателите казал, че някакъв високопоставен египетски благородник от Горното царство участва във военния съвет на цар Салитис. Тогава си спомних за познанията по военната ни тактика, които хиксосите показаха при Абнуб. Бях предположил, че между нас има шпиони.
	Ако това бе вярно, трябваше да очакваме врагът да познава всичките ни слаби и силни места. Особено би ги заинтересувало голямото съкровище на фараона, струпано в погребалния му храм.
	— Вероятно това обяснява бързината, с която цар Салитис се е понесъл към Тива — подсказах аз на Танус. — Сигурно ще се опитат да прекосят Нил при първия подходящ случай.
	Той мрачно изрече:
	— Ако Хор е милостив, ще направи така, че този предател да ми падне в ръцете. — Удари с юмрук дланта на другата си ръка. — Трябва да попречим на Салитис да пресече реката. Нашите галери са единственото ни предимство пред него, трябва да ги използваме на всяка цена.
	Започна да се разхожда по палубата и вдигна поглед към небето.
	— Кога най-сетне този вятър ще задуха на север? С всеки час вражеските колесници отиват все по-далеч от нас. Къде е флотата на Нембет? Трябва да обединим силите си и да се задържим край реката.


>

	Същия ден следобед съветът на Горен Египет се събра пред трона на кърмата на царската ладия. Главният жрец на Озирис представяше духовенството, канцлерът Меркесет — светската власт, а Танус — военната.
	Те издигнаха царица Лострис на трона на цял Египет и поставиха сина й в скута й. Докато всички мъже и жени поздравяваха верноподанически своята царица в галерите около нас, дори ранените се бяха строили в редици, за да приветстват регентката и младия наследник.
	Главният жрец на Озирис й сложи изкуствената брадичка — белег за царственост, който с нищо не затъмни женската й хубост. Господарят Меркесет завърза лъвската опашка на кръста й и постави високата червено-бяла корона на главата й. Накрая Танус се изкачи до трона, за да й подаде златния жезъл и камшика. Сега Мемнон забеляза лъскавите играчки, които Танус протегна към него и посегна да ги вземе.
	— Истински фараон! Знае, че жезълът е негов по право — гордо изрече Танус, а хората от свитата зашумяха одобрително.
	Мисля, че тогава всички се засмяха за пръв път след оня ужасен ден на полето при Абнуб. Стори ми се, че смехът отбелязва едно ново начало за всички нас. До този момент мислехме само за поражението и за смъртта на фараона. Но сега, докато великите господари на Египет един по един коленичеха пред трона, в който седеше прекрасната млада жена с царското дете, духът ни се възроди. Бяхме изтръгнати от апатията и отчаянието, готови да се бием и да издържим.
	Танус коленичи последен пред трона, за да засвидетелства верността си. Когато царицата погледна към него, обожанието й бе толкова явно, че обагри лицето й и то просветна като изгрев от тъмнозелените й очи. Бях смаян, че само аз забелязах това.
	Същата вечер господарката ме изпрати след залез до капитанското мостче на царската ладия с известие за главнокомандващия на нейните армии. Тя го повика за военен съвет в каютата си. Този път Танус не посмя да откаже, защото съвсем наскоро бе положил клетва за вярност.
	Този извънреден съвет, чийто единствен свидетел бях аз, едва бе започнал, когато регентката на Египет властно ме изгони от каютата и ме изпрати на стража пред вратата, за да отпращам посетителите. Последното, което зърнах, докато издърпвах тежките завеси, бе как двамата паднаха в прегръдките си. Желанието им бе толкова голямо и те толкова дълго го бяха потискали, че се хвърлиха един към друг по-скоро като смъртни врагове, отколкото като любовници.
	Щастливите звуци от тази битка продължиха през по-голямата част на нощта и аз бях радостен, че плаваме нагоре по реката, за да се присъединим към Нембет. Ударите на греблата, биенето на поддържащия темпото на гребане барабан и песните на гребците заглушаваха шума в царската каюта.
	Когато Танус излезе при смяната на нощната стража, той се усмихваше като генерал, току-що спечелил знаменита победа. Господарката ми го последва на палубата. Сияеше с цялата си красота и изненада дори и мен. През деня тя бе мила и любезна към всички наоколо и намери безброй поводи за консултации с командира на своята армия. Така аз и принц Мемнон прекарахме по-голямата част от деня заедно, нещо, което ни задоволяваше напълно.
	Със съмнителната помощ на принца вече бях започнал да дялкам от дърво серия дървени модели. Един от тях бе колесница с коне. Друг представляваше колело на една ос, с което експериментирах.
	Мемнон се бе надигнал на пръсти, за да го види как се върти.
	— Плътният диск е твърде тежък, нали така, Мем? Виж как бързо губи скорост и спира.
	— Дай ми го! — поиска той и посегна към въртящия се диск. Той излетя от пълничките му пръсти, удари се на палубата и се разцепи на четири почти еднакви парчета.
	— Ти си хиксоски главорез — изрекох строго, което той прие за голяма похвала, а аз коленичих да събера останките от модела си.
	Счупените части все още лежаха на палубата в кръгла форма и преди ръката ми да ги докосне, имах странно видение: солидните парчета дърво се превърнаха в празно пространство, докато разстоянието между тях придоби плътна форма.
	— Блажений дъх на Хор! Ти го направи, Мем. — Прегърнах принца. — Рамка, поддържана от подпори, излизащи от основата на колелото! Когато станеш фараон, какви ли още чудеса ще ни покажеш?
	По такъв начин царският принц Мемнон, първият с това име. Властелинът на Зората — с малка помощ от своя приятел измисли спиците на колелото. Тогава не знаех, че един ден двамата заедно ще се понесем върху тях към славата.


>

	Видяхме първия мъртъв египтянин преди пладне. Той се носеше по повърхността на водата с издут корем и лице, обърнато към небето.
	На гърдите му бе кацнала черна врана. Тя кълвеш очите му и отмяташе глава назад, за да ги преглътне едно след друго.
	Стояхме мълчаливо до парапета на кораба и наблюдавахме как мъртвият мъж плува спокойно покрай нас.
	— Носи униформата на Лъвската гвардия — тихо промълви Танус. — Копиеносците на Нембет. Моля се на Хор да няма други плуващи мъртъвци по реката.
	Но имаше. Още десетина, после стотина! Все повече и повече, докато повърхността на реката не се покри с трупове.
	Накрая открихме един все още жив. Беше капитан от Лъвската гвардия и се числеше към персонала на Нембет. Беше се хванал за рогозка от папирусови стъбла. Измъкнахме го на ладията и аз се погрижих за раните му. Рамото му бе премазано с каменен боздуган и вече нямаше да може да използва ръката си.
	Когато се възстанови дотолкова, че да говори, Танус приклекна до постелката му.
	— Какво стана с господаря Нембет?
	— Убит е, а и целият щаб заедно с него — каза прегракнало капитанът.
	— Нембет не получи ли предупреждението ми?
	— Получи го в нощта преди битката и се смя, когато го прочете.
	— Смял се е? — удиви се Танус. — Как е могъл?
	— Каза, че палето било победено — извинете, господарю Танус, но той ви нарече така — и сега търси начин да прикрие глупостта и страхливостта си с това лъжливо известие. Каза, че ще се бие по класическия начин.
	— Високомерен стар глупак — печално възкликна младият мъж. — Разкажи ни останалото.
	— Нембет разгърна армията на източния бряг, реката бе зад гърба ни. Врагът ни нападна като вятър и ни избута във водата.
	— Колко от войниците успяха да избягат?
	— Смятам, че съм единственият оцелял от тези, които тръгнаха по брега с господаря Нембет. Не видях друг да е останал жив. Не е по силите ми да опиша клането.
	— Всички наши прочути полкове са разгромени — опечали се Танус. — Останали са ни само галерите. Къде е флотилията на Нембет? Не беше ли на котва в реката?
	— Той остави на котва голяма част от галерите, но в тила ни до брега имаше петдесет от тях.
	— Защо го е направил? — избухна Танус. — Безопасността на корабите е първият принцип на бойния план.
	— Не зная какво е мислил, може би ги е държал наблизо, за да качи бързо полковете, ако твоето предупреждение излезе вярно.
	— Каква е съдбата на нашата флотилия? Нембет погуби армията. Какво ли е станало с галерите? — Гласът на Танус бе груб и изпълнен с гняв и отчаяние.
	— Голяма част от тези, които бяха на котва в реката, са изгорени и потопени. Виждах пламъците и дима, докато плувах на папирусовия си сал. Няколко от другите кораби отрязаха котвите и заплуваха на юг към Тива. Виках по тях, когато преминаха покрай мен, но ужасът им бе толкова голям, че не пожелаха да ме изтеглят от водата.
	— Петдесетте галери, които са били до брега… — Танус замълча и въздъхна дълбоко, след което завърши въпроса: — Какво стана с тези, които бяха до брега?
	— Попаднаха в ръцете на хиксосите. — Капитанът потрепери при отговора си, защото се плашеше от гнева на Танус. — Докато течението ме носеше, погледнах назад и видях врагът да пъпли по галерите.
	Младият мъж се изправи и отиде на носа на ладията. Загледа се нагоре по течението, където труповете и почернелите дъски от флотилията на Нембет продължаваха да се носят по зелените води на реката. Застанах до него, готов да обуздая гнева му.
	— Значи гордият стар глупак е пожертвал живота си и живота на всичките си хора просто за да ми направи напук. Трябва да построят пирамида на безумието му, защото Египет никога не е виждал такова нещо.
	— Това не е цялата му глупост — промърморих аз и Танус кимна мрачно.
	— Не, не е. Той е дал възможност на хиксосите да прекосят реката. Кълна се в Изида, че ако те прекосят Нил, с нас е свършено.
	Вероятно богинята бе чула той да изрича името й, защото в същия момент усетих, че вятърът, който толкова дълго духаше в лицата ни, промени посоката си. И Танус го усети. Извърна се и изкрещя заповед към офицерите си.
	— Вятърът се обърна. Дайте сигнал на флотата. Всички да потеглят. Сменяйте гребците на всеки час по водния часовник. Барабанчиците да засилят темпото. Всички бързо да се отправят на юг.
	Вятърът задуха силно от север, платната на галерите се издуха като кореми на бременни жени, барабаните даваха ритъм на гребците и ние се понесохме на юг.
	— Хиляди благодарности на богинята за попътния вятър — извика Танус. — Божествена Изида, нека пристигнем навреме, за да ги изненадаме във водата.


>

	Царската ладия бе бавна и тромава и започна да изостава от галерите. Изглежда, съдбата се намеси още веднъж, защото старата галера на Танус „Дъхът на Хор“, която той толкова обичаше, се доближи до нас.
	Сега имаше нов капитан, но все още представляваше чуден малък плавателен съд, бърз и маневрен. На носа й имаше извити рога на овен, направени от бронз. Танус даде знак да се доближи до нас, прехвърли се на нея и пое командването.
	Мястото ми бе до господарката и принца. Не помня как се оказах на борда на „Дъхът на Хор“, изправен на капитанското мостче до Танус. Понякога се чувствам виновен за глупостта си, която може да се сравнява само с тази на господаря Нембет. Спомням си само, че щом царската ладия започна да изостава, горчиво съжалих за прибързаността си. Смятах да помоля Танус да ме върне на борда на ладията. Но само като го погледнах, реших, че по-скоро бих се сблъскал отново с хиксосите.
	От палубата на „Дъхът на Хор“ той издаваше заповедите си. Със сигналните знаменца или с викане те биваха предавани от галера на галера. Без да се забавя темпото на придвижване, Танус разгърна отново флотилията.
	Ранените и онези, които вече не бяха годни да се сражават, бяха преместени в по-бавните плавателни съдове, които изостанаха и се присъединиха към царската ладия. По-бързите галери от авангарда бяха готови за нападение. Екипажите им бяха попълнени най-вече с хора от армията на Ремрем, когото бяхме освободили от обсадата на Асиут. Те изгаряха от нетърпение да отмъстят за позора при Абнуб. Танус издигна знамето на Синия крокодил на мачтата на „Дъхът на Хор“. Колко бързо успя да възроди духа им след кървавото поражение!
	С всяка измината левга свидетелствата за разгрома на Нембет ставаха все по-многобройни. Трупове и останки от плавателни съдове се носеха по реката или бяха заседнали в тръстиките по двата бряга. Сетне в небето пред нас забелязахме отново облаците прах от колесниците, смесен с дима от огньовете, на които приготвяха храната в лагера на хиксосите.
	— Точно както се надявах — ликуваше Танус. — Спрели са стремителния си ход към Тива сега, когато Нембет им даде възможност да пресекат реката. Те не са моряци и ще се затруднят при натоварването на войската и колесниците си. Ако Хор е благосклонен, ние ще пристигнем навреме да им помогнем да го сторят.
	Взехме в разгърнат боен ред последния широк завой на реката и видяхме хиксосите пред нас. По една щастлива прищявка пристигнахме точно в момента, когато бяха напълно заети с прекосяването на Нил.
	Петдесет пленени галери бяха наредени по реката по съвсем неправилен начин. Платната и въжетата бяха оплетени и гребците поддържаха различно темпо. Всяка от галерите се носеше неуправляемо, без да може да съчетае темпото си с останалите.
	Забелязахме, че повечето от хиксосите бяха въоръжени изцяло с бронз. Те явно не разбираха колко трудно е да се плува с такова оръжие. Наблюдаваха атаката ни вцепенени от ужас. Най-сетне ролите ни се бяха разменили. Ние бяхме в стихията си.
	Докато приближавахме, успях да ги разгледам. Все още голяма част от армията им бе на източния бряг. Бяха се разположили на бивак и доколкото можех да видя от палубата на „Дъхът на Хор“, бяха толкова многобройни, че лагерът им се простираше до предпланините на пустинята.
	Цар Салитис изпращаше само малка част от войската през реката. Бях сигурен, че им бе заповядал да препуснат по западния бряг и да превземат погребалния храм на фараон Мамос, преди да сме успели да изнесем съкровището.
	Ние се понесохме бързо към конвоя от галери на хиксосите и аз се обърнах към Танус, надвиквайки ударите на барабаните и възгласите на нашите войници:
	— Вече са превели конете си. Виж там!
	Почти незащитени, освен неколцината въоръжени стражи, на западния бряг бе струпано огромно стадо от тези ужасни животни. Предполагам, че бяха няколко стотици; дори от разстояние можехме да различим дългите им гриви и опашките, веещи се на силния северен вятър. Те представляваха обезпокоителна гледка за нас. Някои от мъжете около мен ги побиха тръпки и с омраза започнаха да ги проклинат. Чух един от тях да мърмори мрачно:
	— Хиксосите хранят тези чудовища с човешко месо, като опитомените лъвове и чакали. Това е причината така да избиват враговете си. Трябва да им набавят храна. Само можем да гадаем колко от нашите другари вече са в коремите им.
	Не можех да му противореча, дори на мен ми се гадеше от чувството, че може би казва истината. Насочих вниманието си от тези красиви, но кървави чудовища към галерите пред нас.
	— Хванали сме ги точно когато прехвърлят войници и колесници — извиках на Танус.
	Палубите на превзетите галери бяха претъпкани с колесници и войници. Щом осъзнаха положението си, някои от хиксосите се опитаха да се върнат на източния бряг. Те се сблъскаха с галерите, които ги следваха, скупчиха се на едно място и безпомощно се понесоха по течението.
	Танус се изсмя, когато видя объркването им, и извика срещу вятъра:
	— Обща заповед. Засилете гребането, готови за атака. Запалете стрелите.
	Хиксосите не бяха виждали нападение с горящи стрели и при мисълта за това какво ги очакваше аз се изсмях заедно с Танус, но нервно. Тогава изведнъж се смразих и смехът ми секна.
	— Танус! — Хванах го за ръката. — Виж! Погледни в галерата най-отпред! На капитанското мостче. Там е нашият предател.
	За момент той не разпозна високата, изправена фигура до парапета на галерата, защото беше с ризница и висок хиксоски шлем. Сетне рязко изръмжа, изпълнен с ярост.
	— Интеф! Как не се сетихме, че е той?
	— Сега виждам ясно нещата. Той е довел Салитис до Египет. Той умишлено е изкусил хиксосите с богатствата на Египет.
	Омразата и обидата ми не бяха по-слаби от тези на Танус.
	Той взе Ланата и пусна една стрела, но разстоянието бе голямо и тя се плъзна по бронята на Интеф. Видях как главата му трепна от удара и той погледна право към нас над водата. Забеляза ни двамата с Танус и за момент ми се стори, че видях страх в очите му. После се скри.
	Водещата ни ескадра налетя на група въртящи се в кръг галери. С разкъсващо скърцане нашите бронзови рога се забиха в тази на Интеф и аз паднах при удара. Когато успях да се изправя, гребците вече гребяха обратно и с още едно раздиращо поскърцване на дърво ние се откъснахме от ударения съд. Едновременно с това нашите войници изсипаха върху него дъжд от огнени стрели. Остриетата бяха от насмолен папирус и горяха като комети. Оставяйки искрящи следи, летяха към платната. Северният вятър раздухваше огъня и той се издигаше по такелажа с изключителна бързина. Водата нахлуваше през дупките, които бяхме пробили в корпуса и той рязко се наклони. Платната изгаряха бързо. Горещината опърли миглите ми от разстояние. Тежкият грот гореше ярко и падна на палубата, затискайки под себе си екипажа и струпалите се войници. Писъците им пронизваха ушите ни, а косите и дрехите им избухваха в пламъци. Спомних си равнината при Абнуб и не изпитах никакво съжаление, докато те скачаха през борда и се давеха от тежестта на броните си. Само водовъртежи и малки облачета пара сочеха къде са изчезнали.
	Една след друга галерите на хиксосите горяха и потъваха. Враговете ни нямаха нито опита, нито умението, с които да осуетят нашата атака, и бяха безпомощни като нас при нападението на колесниците им. Нашите галери отстъпиха и нападнаха отново, пробивайки корпусите на техните плавателни съдове и изпращайки порой горящи стрели върху тях.
	Не откъсвах поглед от първата галера, която бяхме нападнали, за да открия Интеф. Тя беше почти разрушена, когато той се появи отново. Беше захвърлил шлема и въоръжението си и бе останал само с ленена препаска. Задържа се с лекота на планшира на потъващия съд и сетне, когато огънят стигна до него, се хвърли през борда.
	Беше син на Нил, чувстваше се като у дома си в неговите води. След минута се показа на около петдесет крачки от мястото, където се бе гмурнал. С дългата си мокра коса много приличаше на видра.
	— Ето го! — изкрещях на Танус. — Настигнете тази свиня!
	В същия миг младият мъж заповяда „Дъхът на Хор“ да завие, но колкото и да беше бърз кормчията, галерата бе бавна заради греблата. Господарят Интеф се плъзгаше във водата като риба, насочвайки се към източния бряг и търсейки защита мри хиксоските си съюзници.
	— Гребете по-бързо! — заповяда Танус на гребците. Щом се озовахме на една линия с плувеца, той заповяда да го преследваме. Господарят Интеф бе далеч от нас и приближаваше брега, където пет хиляди хиксоски бойци чакаха с големи лъкове, за да открият огън по нас и да го прикрият.
	— Сет да ги затрие! — извика предизвикателно Танус. — Ще им отмъкнем Интеф под носа. — И той насочи „Дъхът на Хор“ право към тях, връхлитайки върху самотната фигура.
	Когато стигнахме до брега, хиксосите изсипаха град от стрели, които затъмниха небето и западаха около нас със свистене. Забиваха се толкова нагъсто, че скоро палубата се изпълни със стрели. Някои от нашите моряци бяха улучени и падаха от пейките, гърчейки се целите в кръв.
	Но ние вече бяхме приближили Интеф и когато той погледна назад и проумя, че не може да ни избяга, видях изписания на лицето му ужас.
	Без да обръщам внимание на стрелите, изтичах на носа и извиках:
	— Мразя те от деня, в който се срещнахме. Искам да видя как умираш. Ти си престъпник. Зло!
	Той ме чу. Видях го в очите му и тогава неговите тъмни богове се намесиха още веднъж. Една от потъващите галери на хиксосите се понесе към нас като завеса от пламъци и дим. Ако се бяхме ударили в нея, щяхме да се подпалим. Танус бе принуден да даде заповед за оттегляне. Горящата галера премина между нас и брега. Интеф се скри от погледа ми, но когато горящият кораб отмина, го видях отново. Трима мускулести войници го извличаха на стръмния бряг.
	Той се спря и погледна назад към нас, сетне изчезна, оставяйки ме треперещ от ярост и разочарование. Мнозина от войниците бяха повалени от стрелите, тъй че Танус даде заповед и ние променихме посоката, за да се присъединим към разрушаването на няколкото галери от конвоя, които все още се крепяха на повърхността.
	Когато последната от тях започна да потъва, зелените води на Нил нахлуха в нея и потушиха пламъците със съскащи облаци пара. Нашите стрелци се подредиха от едната страна и започнаха да стрелят по неколцината оцелели хиксоси, които едва се крепяха на повърхността.
	Потопихме ги веднага и Танус насочи вниманието си към малочисления враг, заседнал на западния бряг. Когато галерите ни се насочиха натам, хиксоските коняри се разпръснаха и побягнаха, а нашите войници скочиха на брега и се втурнаха след тях с мечовете си. Хиксосите бяха свикнали с колесниците, бяха свикнали да яздят в битка. Нашите момчета бяха пехотинци и бяха тренирани да бягат. Като глутница ловджийски кучета след чакал, те ги изолираха и заобиколиха. Съсякоха ги и оставиха след себе си стотина кървави трупа, разпръснати по зеленото поле.
	Скочих на брега с първата вълна от нашите полкове. Бях намислил нещо сериозно. Нямаше смисъл да правя модели и да конструирам колесници без животните, които да ги теглят.
	Нужна ми бе голяма смелост, за да доближа до стадото ужасни същества, които конярите бяха изоставили близо до водата. Всяка стъпка изискваше усилие на волята ми, защото те бяха стотици и очевидно бяха неспокойни и разтревожени от крясъците, бягащите мъже и звъна на оръжия. Мислех, че всеки момент ще се втурнат към мен като стадо разярени лъвове. Представях си ги как разкъсват още топлата ми плът и смелостта ме напусна, не можех да се приближа повече. На разстояние стотина крачки застанах очарован от тези хищници, но бях готов да побягна обратно към галерата. Това бе първата ми възможност да разгледам тези животни. Повечето бяха сиво-кафяви, с оттенък на червеникавокафяво. Едно или две бяха черни като Сет.
	Бяха високи колкото човек, с широки гърди и дълги шии, които грациозно се извиваха. Гривите им бяха като дългите коси на красива жена, а кожата им блестеше на слънчева светлина като полирана.
	Един от конете, които стояха най-близо до мен, отхвърли назад глава, оголи големите си бели зъби и аз се отдръпнах уплашено. Той се вдигна на задните си крака и така ужасно изцвили, че пъргаво се втурнах назад към галерите.
	Сетне дрезгавият вик на един от нашите войници прекъсна отстъплението ми.
	— Убивай чудовищата на хиксосите!
	— Убивай чудовищата! — Викът бе поет от останалите войници.
	— Не! — изкрещях аз, забравил собствената си безопасност. — Не! Спасете конете. Те са ни нужни.
	Гласът ми се загуби в гневния боен вик на нашите военни части, когато те се втурнаха към стадото с вдигнати щитове и мечове, от които все още капеше кръвта на пастирите. Някои от мъжете се спираха, за да поставят стрели на лъковете си и ги изпращаха в стадото.
	— Не! — извиках аз, когато един черен лъскав жребец се издигна на задните си крака и изцвили в агония. Една стрела стърчеше между плешките му.
	— Не! Моля ви, недейте! — отново извиках аз, когато един от моряците затича с лека военна брадва и съсече глезените на млада кобила. Тя бе осакатена от удара, не можа да избегне следващия удар на брадвата между ушите и падна ритайки в праха.
	— Оставете ги! Оставете ги! — молех аз, но стрелите свалиха десетина животни, а мечовете и брадвите осакатиха и убиха още десетина, а останалите около триста коня побягнаха в галоп през прашната западна равнина към пустинята.
	Засенчих очи с ръка, за да ги наблюдавам как си отиват. Стори ми се, че и част от сърцето ми си отиде с тях. Когато изчезнаха от погледа ми, се затичах, за да предпазя и да се погрижа за осакатените и простреляните животни. Но войниците ме изпревариха. Яростта им бе толкова голяма, че сечаха и труповете. В безумната си омраза забиваха ножове в конете и режеха главите им.
	Малко встрани растяха папирусови дървета. Зад тях, скрит от погледа на разбеснелите се воини, стоеше черният жребец, който пръв бе прободен от стрела. Беше ранен и мъчително накуцваше. Стрелата се бе забила дълбоко в гърдите му. Без да мисля за собствената си безопасност, побягнах към него и сетне, когато се обърна с лице към мен, се спрях.
	Едва тогава осъзнах опасността. Там стоеше ранен звяр, който като лъвът в подобно състояние сигурно щеше да се нахвърли върху мен. Двамата с жребеца се гледахме един друг и усетих, че страхът се смъква като плащ от раменете ми.
	Очите му бяха огромни и изпълнени с болка. Благородни очи, красиви очи, които накараха сърцето ми да се свие от съжаление. Издаде тих възбуден звук и закуца към мен. Протегнах ръка и докоснах муцуната му, беше гладка като арабска коприна. Дойде право при мен и притисна чело в гърдите ми в знак на доверие и молба, която бе почти човешка. Знаех, че ме моли за помощ.
	Инстинктивно обгърнах шията му с ръце и го прегърнах. В този момент не исках нищо друго, освен да спася живота му, но от ноздрите му канеше топла кръв по гърдите ми. Разбрах, че е улучен в дробовете и умира. Състоянието му бе далеч по-лошо, отколкото предполагах, и не можех да му помогна.
	— Миличкият. Какво са направили тези глупаци с теб! — прошепнах аз. В отчаянието и душевната си болка смътно осъзнах, че животът ми отново е променен и че това умиращо същество е извършило тази промяна. Почувствах, че където и да стъпех на африканска земя в идващите години, конски копита ще оставят следи успоредно с моите. Бях открил нова голяма любов, която щеше да изпълва дните ми.
	Жребецът издаде още веднъж приглушен стон и усетих топлия му дъх върху кожата си. После краката му се подвиха и той падна тежко на една страна. Лежеше и се бореше за въздух с пробитите си бели дробове. От раната в гърдите му излизаха яркочервени мехурчета. Приклекнах до него, сложих гордата му глава на скута си и седях така, докато умре. Сетне се изправих и тръгнах обратно натам, където бе спрял „Дъхът на Хор“.
	Не виждах къде стъпвам, защото очите ми бяха замъглени от горещи сълзи. Още веднъж се проклех, че съм такъв сантиментален и мекушав глупак, но това не ми помогна особено. Винаги съм съчувствал на страданието на другите, били те хора или животни, особено ако са благородни и красиви.
	— Проклет да си, Таита! Къде беше? — нахвърли се Танус върху мен, когато се качих на борда. — Води се битка. Цялата армия не може да чака, когато ти се случи някое от прословутите ти видения. — Въпреки шумните си заплахи той не ме бе изоставил.


>

	Танус не искаше да ме изслуша и най-безцеремонно ме прекъсна. Не ми разреши да взема мъже и да проследя стадото, избягало в пустинята.
	— Не желая да имам нищо общо с тези нечестиви създания! Съжалявам само, че моите хора ги оставиха да избягат и не ги съсякоха всичките. Да се надяваме, че лъвовете и чакалите ще поправят пропуска ни.
	Тогава осъзнах, че той ги мрази, подобно на всеки простак от полковете си.
	— Къде бе ти при Абнуб? — Обикновено не си позволявах да споря, но невежеството му ме вбеси. — Или някой друг глупак стоеше до мен? Не разбираш ли, че без колесници и коне с нас и с Египет е свършено?
	Водехме този спор на палубата и офицерите наблюдаваха смълчани как един роб се обръща към Великия египетски лъв. Въпреки ме бях прехвърлил всички граници на приличието, продължих:
	— Боговете ти дават този прекрасен дар. Триста коня са в ръцете ти! Аз ще построя колесници, които те да теглят. Толкова ли си сляп, че не можеш да го разбереш?
	— Имам си галерите! — изрева Танус към мен. — Не се нуждая от тези нечестиви зверове, които ядат хора. Те са мерзост в лицето на хората и на всички милостиви богове. Те са създания на Сет и Сутех и не ги искам.
	Със закъснение разбрах, че съм го поставил в положение, от което не можеше да отстъпи. Той бе умен и интелигентен човек, докато гордостта не замъглеше разума му. Смекчих тона и гласът ми стана сладък като мед.
	— Танус, моля те, изслушай ме. Държах главата на едно от тези животни в ръцете си. Те са силни, но странно нежни. Очите им са добри като на вярно куче. Те не ядат месо…
	— И ти разбра това от едно кратко докосване? — подигра ми се той.
	— Зъбите — отвърна аз. — Те нямат острите зъби и нокти на месоядните. Прасетата са единствените копитни животни, които ядат месо, а те не са прасета. — Видях, че е разколебан, и продължих: — Ако това не ти е достатъчно, погледни запасите, които хиксосите са донесли със себе си през реката. Нима им е нужен толкова фураж, за да хранят месоядни лъвове?
	— Месо или фураж, няма да споря повече. Чу решението ми. Ще оставим тези проклети коне да изчезнат в пустошта. Такова е окончателното ми решение.
	Той се отдалечи, но аз продължих да мърморя:
	— Окончателно, така ли? Ще видим.
	Случаите, когато не бях способен да убедя в нещо господарката ми, бяха малобройни, а сега тя беше регент. Същата вечер, веднага щом царската ладия отново бе под защитата на галерите, отидох при нея. Без знанието на нейния командир и любим й показах миниатюрен дървен модел на колесница с привързан към нея издялан кон. Царица Лострис бе очарована. Тя естествено не бе виждала бойните колесници, понесли се като вятър, нито мислеше за тях със същата омраза, както хората от нейната армия. Като завладях изцяло вниманието й с модела на колесницата, описах й смъртта на жребеца с такива подробности, че и двамата се разплакахме. Тя не може да устои на моите сълзи, както и аз на нейните.
	— Трябва незабавно да отидеш и да спасиш тези прекрасни животни от пустинята. Когато ги доведеш, заповядвам да съставиш ескадрон от колесници за моята армия — изплака тя.
	Ако Танус бе поговорил с нея, преди да съм имал възможността да я убедя, много се съмнявам, че щеше да ми даде такава заповед, и историята на нашия свят щеше да бъде коренно различна. Танус се разгневи от измамата ми и това стана причина за първото сериозно спречкване в дългогодишното ни приятелство.
	За щастие царица Лострис заповяда да ме свалят бързо на брега и успях да избегна гнева му. Имах само няколко часа за събиране на помощници и техният предводител беше най-странният от всички.
	Никога не съм бил близък с Хюи, разбойника, който бе заловен при Галала и който командваше една от галерите, потопени от Танус при Абнуб. Сега беше капитан без кораб и търсеше с какво да се залови. Той дойде веднага щом слухът за моята мисия се разпространи.
	— Какво знаеш за конете? — предизвика ме той и това бе въпрос, на който не бях готов да отговоря в дадения момент.
	— Очевидно не толкова много, колкото ти — отговорих предпазливо.
	— Някога бях коняр — похвали се Хюи.
	— И какво означава това?
	— Коняр е онзи, който се грижи за тях — отвърна и аз се вгледах слисан в него.
	— Къде си виждал коне преди този кървав ден, а Абнуб?
	— Като дете родителите ми бяха убити и бях заловен от племе варвари, които бродеха из равнините далеч на изток, отвъд реката Ефрат. Господарите ми бяха хора на коне и като дете съм живял всеки ден с тези животни. Кобилешкото мляко бе храната ми и спях под коремите на конете, за да се предпазвам през нощта, защото робите не ги пускаха в шатрите на племето. Избягах от робството на гърба на любимия си жребец. Той бързо ме отнесе надалеч. Но умря много преди да стигнем до Ефрат.
	И така, Хюи бе с мен, когато малката дружинка от неохотни ловци на коне слязохме от галерата на западния бряг. Успях да събера всичко на всичко шестнадесет мъже и повечето от тях бяха от най-изпадналите в армията. Танус се бе погрижил никой от способните му мъже да не дойде с мен. Той не можеше да отмени думата на регентката на цял Египет, но се постара да ми създаде затруднения при изпълнението на задачата.
	По предложение на Хюи снабдих мъжете ми с леки ленени въжета и торби овес. Всички те бяха ужасени при мисълта за съществата, които трябваше да преследваме. Когато се събудих на сутринта след първата ни нощ в лагера, открих, че до един са избягали и никога повече не ги видях.
	— Ще трябва да се върнем — казах отчаян. — Не можем да сторим нищо сами. Господарят Танус ще бъде доволен. Той знаеше какво точно ще се случи.
	— Не си сам — отвърна весело Хюи. — Имаш мен.
	Тогава за пръв път чувствата ми към този млад самохвалко станаха по-сърдечни. Разделихме си въжетата и натъпканите със зърно кожени торби и потеглихме.
	По следите разбрахме, че конете са минали оттук преди три дни, но не се бяха разпръснали и бяха оставили пътека, която можехме да следваме. Хюи ме увери, че стадният инстинкт при тях е много силен и сигурно са останали по сочните пасища покрай реката. Беше сигурен, че едва ли са тръгнали към пустинята, както се страхувах.
	— Защо ще го правят? Там няма нито храна, нито вода за тях.
	Той се оказа прав.
	С идването на хиксосите селяните бяха напуснали своите хижи и се бяха скрили зад крепостните стени на градовете. Полетата бяха опустели, а житото — наполовина израснало. Открихме стадото преди пладне на втория ден. Бяха се разпръснали и пасяха спокойно в едно от полетата. Дори след преживяното с ранения жребец все още се боях от тези загадъчни създания.
	— Сигурно ще е опасно да заловим няколко от тях — споделих с Хюи, търсейки неговия съвет и уверение.
	На този етап идеята да уловим триста коне дори не ми дойде наум. Щях да съм доволен с двадесет и възхитен с петдесет. Представях си, че ще бъдем принудени да гоним всеки от тях и да ги връзваме с въжетата, които носехме.
	— Чувал съм, че се славиш като много умен роб — усмихна ми се той, доволен от превъзходството си. — Очевидно не е така.
	Показа ми как да извивам и заплитам въжето за оглавник. Направихме дузина, преди да остане напълно доволен. Сетне двамата се въоръжихме с по един от тях и с по една кожена торба зърно и тръгнахме към пасящото стадо. Следвайки примера на Хюи, не отивах право към тях, а бавно ги заобикалях.
	— Стой спокойно — предупреди ме той, когато конете вдигаха глави, за да ни разгледат с този техен любопитен и открит, почти детски поглед.
	— Седни. — Приклекнахме в израсналото жито и останахме неподвижни, докато конете не започнаха отново да се хранят.
	— Долу — заповяда Хюи и когато бяхме клекнали в житото, продължи: — Обичат да им се говори ласкаво. Когато бях дете, пеех на конете си, за да ги успокоя. Гледай! — Той започна да пее на странен език, предполагам варварския език на онези, които го бяха пленили в детството му.
	Гласът му бе мелодичен като крякането на гарга, летяща над разложен труп на умряло куче. Бях сигурен, че стадото намира певческите му дарби за не по-малко потресаващи от мен.
	— Нека опитам аз — прошепнах. Изпях една приспивна песен, която бях съчинил за моя принц.

	Спи, малки Мемнон, принц на Зората,
	спи, малки принце, който ще властва над света,
	отпусни къдрава глава,
	изпълнена с прекрасни мечти,
	отпусни ръце, нека станат силни за меч и лък.

	Една от кобилите направи няколко крачки към мен и когато спря, издаде същия онзи мек звук с устните си. Беше любопитна и аз продължих да пея тихо и примамливо. До нея се притискаше жребче, прекрасно малко кафеникаво същество с хубава глава и щръкнали уши.
	С особеното чувство, което притежавах към животните и птиците, вече бях започнал да разпознавам отличителните черти на тези нови животни. Учех бързо и инстинктивно да се справям с тях. Вече не бях напълно зависим от Хюи.
	Докато продължавах песента, взех шепа зърно от торбата и го подадох на кобилата. Веднага разбрах, че и преди е била хранена с ръка. Тя изпръхтя шумно през големите си ноздри и направи още няколко крачки към мен. Още си спомням как сърцето ми престана да бие от вълнение, когато направи последната крачка и изящно сведе глава до дланта ми. Когато започна да се храни, аз се засмях радостно. Тя не направи опит да се отдръпне, когато я прегърнах с другата си ръка през шията и леко притиснах бузата си до нея, вдъхвайки странната й миризма.
	— Оглавникът — напомни ми тихо Хюи и аз го плъзнах през главата й, както ми бе показал.
	— Тя е твоя — обяви той.
	— И аз съм неин — отвърнах без замисляне и така беше наистина. Бяхме запленени един от друг.
	Останалите животни от стадото наблюдаваха всичко това. Щом оглавникът се оказа на кобилата, те се успокоиха и доверчиво ни позволиха да се разхождаме свободно между тях. Идваха да ядат от ръцете ни и ни позволяваха да вдигаме копитата им и да ги галим по шиите.
	Тогава това ми се струваше невероятно, но по-късно разбрах, че е съвсем естествено. Те бяха привикнали от рождение да бъдат галени и държани, хранени и запрягани. Винаги са живели близо и в постоянно го присъствие на човека. Истинското чудо дойде по-късно, когато осъзнах, че те разпознават любовта и са способни да й отвърнат. Хюи бе подбрал и завързал една от другите кобили, напътствайки ме през цялото време и показвайки знанията и опита си. Бях в толкова приповдигнато настроение, че този път самочувствието му никак не ме подразни.
	— Много добре — каза накрая той, — сега ще ги яхнем. — И за мое удивление сложи двете си ръце на гърба на своята кобила, вдигна се и преметна крак през нея, за да седне на гърба й, а аз го зяпнах невярващо, очаквайки кобилата да реагира бясно, да се изправи на задните си крака и да го хвърли на земята, или най-малкото да захапе голия му крак със силните си бели зъби и да го смъкне. Тя не стори нищо, остана спокойна.
	— Дий, мила! — викна той и заби пети в ребрата й. Кобилата покорно тръгна напред и когато той отново я подкани, премина в тръс, а после и в галоп. Хюи я водеше без никакво усилие по непознат за мен начин. Конят и ездачът оставиха елегантна диря из полето и после се върнаха при мен.
	— Хайде, Таита. Опитай и ти!
	Видях, че очаква да откажа и точно това ме накара да преодолея колебанието си. Нямаше да позволя на този негодник да ме превъзхожда.
	Първият ми опит бе неуспешен, но кобилата стоеше стоически и Хюи се изсмя.
	— Тя има да те учи на много неща. Трябва да наречеш горкото животно Пейшънс*.
	[* Patience (англ.) — търпение. — Б. пр.]
	Това не ми се стори смешно, но името й остана.
	— Повдигни се по-нагоре, когато премяташ крака си, и внимавай да не си затиснеш топките, когато слизаш — посъветва ме Хюи и се изсмя гръмогласно. — От тази част на съвета няма защо да се притесняваш. Предполагам, че ти се иска да имаш две, за да седиш на тях!
	Тази шега ме накара да забравя благоразположението си към него. Метнах се на кобилата и се хванах с две ръце за шията й от страх да не си счупя главата.
	— Седни изправен! — извика Хюи и Пейшънс ми помогна със спокойния си нрав.
	Изненадах се от себе си, когато започнах да мисля за тези същества като за хора, но през следващите дни, докато яздехме на юг към Тива, открих, че могат да бъдат глупави или умни, подозрителни или доверчиви, упорити или палави, приятелски настроени или отчуждени, смели или боязливи, нервни или флегматични, търпеливи или нетърпеливи, изненадващи или предвидими — накратко казано, най-близки до човека от всички същества, които ходят на четири крака. Колкото повече научавах за тях, толкова повече ги обиквах.
	Яздех отпред с Пейшънс, а жребчето вървеше по петите ни. Стадото ни следваше доброволно, всичките триста и шестнадесет коня. Хюи яздеше отзад, за да увлича изоставащите. Аз ставах все по-сигурен на гърба на кобилата. Тя се бе превърнала в част от моето тяло. Беше толкова естествено да яздя върху широкия й гръб, че ми се виждаше странно защо другите не искат да споделят това преживяване.
	Вероятно не само ужасът, който ги бе поразил при Абнуб, но и отношението на Танус бе повлияло на войниците от нашата армия. Каквато и да беше причината, не можех да намеря египтянин, който да се качи на гърба на кон, като изключим Хюи, а след време и принц Мемнон. Разбира се, научиха се да отглеждат коне и да се грижат за тях. Под мое ръководство станаха сръчни и стремително караха колесници, но така и не видях мъж, яхнал кон, с изключение на мен, Хюи и принца. Когато колесниците, които конструирах с леки колела със спици, помитаха всичко пред себе си и направиха Египет господар, не видях Танус да последва примера ни. Никога не го чух да каже добра дума за тези смели животни, които го теглеха в битките.
	Дори след години, когато конете бяха нещо обикновено в нашето царство, се смяташе за някак си неприлично да се яздят. Когато ние тримата яздехме, много от обикновените хора плюеха по три пъти на земята и правеха знака срещу злите сили.


>

	Всичко това обаче беше в бъдещето. Сега водех стадото по западния бряг към Тива, където пристигнахме за радост на господарката и за неудоволствие на главнокомандващия на египетската армия.
	— Само гледай тези дяволски изчадия да не ми се мяркат пред очите! — каза ми Танус.
	Все още не ми бе простил, че го бях пренебрегнал и се бях обърнал към господарката.
	Ако трябваше да бъда справедлив, имаше много причини за лошото му настроение. Царството и народът бяха в голяма опасност. В нашата история нямаше друг случай цивилизацията ни да е била така застрашена от варварите.
	Асиут бе превзет, както и целият източен бряг чак до Дендера. Въпреки удара, който Танус му нанесе по вода, цар Салитис бе обградил Тива с колесниците си.
	Стените можеха да издържат десетгодишна обсада, но това бяха сметки, без да се взема предвид опасното присъствие на господаря Интеф във вражеския лагер. Стана ясно, че още като велик владетел на Горното царство той тайно е заповядал да се изгради таен проход под градските стени. Дори аз, който знаех много от другите му тайни, не подозирах за тази, защото той бе наредил да екзекутират работниците и единствен знаеше за съществуването на прохода. Нямах представа защо е изградил тунела, освен че неговият предателски ум е склонен към такива изобретения. Дворецът бе осеян с капани и тайни коридори като бърлогата на пустинна лисица.
	Когато Интеф узнал за цар Салитис, изпратил малка група от най-добрите си воини през този таен проход и веднъж минали под стените, те атакували неочаквано египетските стражи при главната порта, избили ги и широко отворили вратите. Главната хиксоска орда нахлула в града, който бе обсаден само от няколко дни. Тива паднала и половината от населението й било избито.
	От западния бряг, където Танус бе разположил сега главната си квартира в недовършения Дворец на Мемнон, можехме да видим останките от опожарените сгради на другия бряг на реката. Всеки ден наблюдавахме облаците прах от колесниците на хиксосите, препускащи по брега.
	С малобройната ни флотилия Танус засега успяваше да удържи речната линия и по време на отсъствието ми бе отблъснал още един опит на хиксосите да прекосят Нил. Обаче нашите укрепления бяха разпръснати, защото трябваше да защитаваме голямо разстояние по реката, докато хиксосите можеха да пресекат на всяко място, което пожелаят. Научихме от нашите шпиони от източния бряг, че те реквизирали всяко плавателно средство. Бяха пленили голяма част от строителите на кораби и ги бяха принудили да работят за тях. Разбира се, можехме да бъдем сигурни, че господарят Интеф ще им даде уместен съвет по всички въпроси, защото и той като варварина Салитис желаеше съкровищата на фараона.
	Екипажите на нашите галери стояха денонощно готови за бой, а Танус спеше само когато може, а това не се случваше много често. С господарката го виждахме рядко, а когато това се случеше, той бе изморен и сприхав.
	Всяка нощ наблюдавахме как на западния бряг се струпват бежанци. Мъже и жени от всички възрасти прекосяваха Нил на чудати салове и други плавателни съдове. Много от по-силните дори плуваха през широката река. Всички отчаяно се опитваха да избягат от терора на хиксосите. Разказваха ужасни истории за грабежи, но така правеха и подробни описания за придвижването им.
	Ние, разбира се, приемахме тези хора, те бяха наши сънародници и роднини, но броят им изчерпваше нашите запаси. Основните ни хамбари се намираха в Тива, а повечето от стадата овце бяха попаднали в ръцете на неприятеля. Царица Лострис ме натовари със събирането на жито и стада от западния бряг. Съставих списъци за разпределяне на хранителните дажби от месо и зърно. За щастие палмите с фурми бяха дали много плод, а рибните запаси на реката бяха неизчерпаеми. Хиксосите никога нямаше да ни уморят от глад.
	Господарката ме назначи и за Началник на царския кон. За тази длъжност нямаше голяма конкуренция, особено след като не носеше пари или привилегии. Направих Хюи мой заместник и той успя чрез подкупи, изнудване и заплахи да събере сто коняри, които да му помагат за малкото ни стадо. По-късно щяхме да ги обучим да управляват колесници.
	С удоволствие посещавах конюшнята всеки ден. Кобилата Пейшънс винаги идваше да ме посреща, а аз й носех ечемичени питки. Понякога имах възможност да отвлека принц Мемнон от майка му и бавачките и да го заведа в конюшнята на раменете си. Той нищеше радостно, щом видеше конете.
	Държах принца в прегръдките си, докато кобилата се носеше в пълен галоп. Той имитираше движенията ми, подканяйки я да тича още по-бързо по брега. Стараех се нашият път никога да не се пресича с този на Танус. Той все още не ми бе простил и ако видеше сина си на коня, щеше да ме накаже.
	Прекарвах много време в арсеналната работилница в погребалния храм на фараона, където с помощта на някои от най-добрите майстори в света се опитвах да построя първата си колесница. Докато работехме над нея, измислих просто дървено съоръжение, което да ни защити от атаките на хиксоските колесници. То се състоеше от дървени дъски с изострени краища, каквито всеки от войниците ни можеше да носи по десетина във вързоп на гърба си. При приближаване на бойните колесници те се забиваха в земята, като заострените им върхове бяха на нивото на конските гърди. Нашите мъже заемаха позиция зад тази бариера и пускаха стрелите си над нея.
	Когато демонстрирах изобретението си на Танус, той ме прегърна през рамото и каза:
	— Добре, значи не си съвсем оглупял.
	Разбрах, че почти ми е простил.
	Загубих отново благоразположението му при завършването на първата колесница. Страничните й прегради бяха изплетени от бамбук, а оста бе от акациево дърво. Главината на колелото бе от ръчно изкован бронз, смазан с овнешка мас, а спиците бяха в бронзова рамка. Колесницата бе толкова лека, че двама мъже можеха да я повдигнат и да я пренесат през местата, където не може да мине. Майсторите, които работеха с мен, я нарекоха „колесницата на Таита“. Аз не се възпротивих.
	Двамата с Хюи запретнахме два от най-добрите коне — Пейшънс и Блейд, и се понесохме с „колесницата на Таита“. Отне ни известно време да се научим как да я управляваме, но свикнахме бързо, а и конете бяха обучени и ни помагаха. Накрая летяхме по земята и взимахме остри завои в пълен галоп.
	Когато се върнахме в конюшнята, зачервени от възбуда и ликуващи от нашето постижение, двамата бяхме убедени, че нашата колесница е по-бърза от тези на хиксосите. Изпитвахме я и я подобрявахме десет дни, работейки всяка нощ в оръжейната до последната стража, докато беше готова да я покажа на Танус.
	Той дойде в конюшнята неохотно и намръщен и отказа да се качи зад мен на платформата.
	— Доверявам се на тази измишльотина не повече, отколкото на проклетите животни, които я теглят — замърмори той, но аз го придумах и той предпазливо се качи.
	Първоначално конете се движеха в лек тръс, докато усетих, че той се отпусна и въпреки нежеланието му ездата започна да му харесва. После ги пуснах в лек галоп.
	— Виж каква скорост. Можеш да стигнеш до врага, преди той да разбере, че си се появил — ликувах аз.
	Танус се засмя за пръв път и аз се обнадеждих.
	— С твоите галери ти владееш реката. С тези колесници ще владееш земята. С двете заедно ще властваш над света. Нищо не ще може да се изправи срещу теб. — Много внимавах да не подценя любимите му кораби или да не направя неблагоприятно сравнение.
	— Това ли е най-голямата ти скорост? — извика той. — С благоприятен вятър „Дъхът на Хор“ ще плава по-бързо. — Това бе лъжа и предизвикателство.
	— Хвани се за страничните прегради и си поеми дълбоко дъх — предупредих го аз. — Ще те заведа там, където летят орлите. — И накарах Пейшънс и Блейд да препуснат.
	Никой досега не бе пътувал по-бързо. Вятърът изгаряше очите ни и от тях се стичаха сълзи.
	— В името на Изида! — изкрещя Танус, но не можа да продължи, защото в този миг дясното ни колело се удари в камък и рамката му се пръсна.
	Колесницата се преобърна и двамата с Танус изхвръкнахме. Ударих се в твърдата земя със сила, която можеше да ме осакати, но бях толкова загрижен за това как ще въздейства произшествието на Танус и дали няма да разбие моите планове и мечти, че не усетих болка.
	Скочих на крака и видях, че той лази на ожулените си колене на двадесет крачки зад мен. Бе прашен, а лицето му бе изподрано. Опита се да се държи с достойнство; изправи се на крака и се заклатушка към счупената колесница, но накуцваше силно.
	Взира се известно време в останките от моето творение, после неочаквано изрева като бик и така силно ритна колесницата, че тя отново се преобърна, сякаш бе детска играчка. Извърна се, без дори да погледне към мен, и се отдалечи. Не го видях около седмица и когато отново се срещнахме, никой от двамата не спомена за колесницата.
	Мислех, че с това въпросът е приключен и ние никога няма да сформираме нашия първи ескадрон, но за щастие упоритостта на господарката ми надминава дори тази на нейния любовник. Тя ми бе дала заповедта и сега не би я отменила за нищо на света. Когато Танус се опита да я придума да го стори, той само затвърди моите позиции. За три дни двамата с Хюи поправихме колесницата и изработихме още една.
	Когато балсаматорите от погребалния комплекс завършиха седемдесетдневния ритуал за мумифицирането на фараона, ние имахме нашия ескадрон от петдесет колесници и бяхме обучили водачи за тях.


>

	Откакто се бяхме завърнали в Двореца на Мемнон след поражението при Абнуб, господарката ми бе заета като регент с държавните дела и прекарваше дълги часове със своите министри и съветници.
	Точно сега й помогна предварителната й подготовка от времето в двореца на Елефантина. Бях я научил да намира пътя си през лабиринта на властта и влиянието. Само двадесет и една годишна, тя бе царица и управляваше като царица.
	Много рядко се сблъскваше с проблем, който да я обърка. Тогава изпращаше да ме повикат. Аз изоставях работата си в оръжейната, конюшните или малката ми стаичка, която се намираше до нейните покои и където пишех свитъците си, и се втурвах при нея.
	Понякога прекарвах цели дни седнал до трона й, направлявайки я при някои досадни решения. За пореден път ни помагаше моята способност да чета думите по движението на устните на хората. Някои благородници в далечния край на залата така и не разбраха, че докато заговорничеха със съседите си, аз излагах точно думите им на господарката си. Тя бързо се прослави като мъдра и далновидна. Никой от нас не почиваше през тези тъмни и тревожни дни.
	Въпреки ме дните ни бяха изпълнени, нощите бяха дълги. Безкрайните военни и държавни съвети продължаваха до полунощ. Скоро след като някоя криза биваше превъзмогната, друга заемаше мястото й. Опасността от хиксосите нарастваше и позициите на Танус по протежението на реката отслабваха.
	Чувството на обреченост и отчаяние проникваше бавно във всички нас. Хората се смееха все по-рядко и никога на глас. Дори игрите на децата бяха тихи. Оставаше ни само да наблюдаваме реката: врагът бе там, събираше се и с всеки изминат ден ставаше все по-силен.
	След седемдесет дни мумифицирането на фараона завърши. Опитите ми на ладията за запазване на тялото бяха излезли успешни и великият майстор на гилдията на балсаматорите ме похвали в присъствие на господарката. Той не откри следи на разлагане, когато извади тялото от големия съд за маслини, дори дробът му, който бе част от най-бързо разлагащите се органи, бе добре запазен.
	Щом фараонът бе положен на плочата в погребалния си храм, великият майстор вмъкна лъжица в ноздрата му и изтегли съсиреното съдържание от неговия череп, което саламурата бе втвърдила като сирене. Сетне, все така в зародишно положение, царят бе поставен в баня от натриева селитра, като само главата му стоеше над течността. Когато след тридесет дни го извадиха от ваната, мазнината по тялото му се бе разтворила, горният слой на кожата се бе смъкнал.
	Положиха го отново на каменната плоча. Избърсаха го, подсушиха го, напълниха празния му корем с ленени подложки, напоени в смоли и восък, и сетне го зашиха. Междувременно вътрешните му органи бяха изсушени и положени в млечнобели алабастрови съдове, които после бяха запечатани.
	През останалите четиридесет дни тялото бе оставено да изсъхне напълно. Вратите на храма бяха поставени така, че сухият въздух да духа по посока на погребалната каменна плоча. Към края на седемдесетдневния ритуален период тялото на фараона бе сухо като папирус. Ноктите му, махнати, преди да бъде потопен в содената баня, бяха прикрепени обратно с фини златни нишки. Първият пласт от бели ленени бинтове бе навит около тялото му, оставяйки главата и врата на показ. Трудното превързване бе извършено майсторски и бинтовете се кръстосваха в сложни фигури. Под превръзките сложиха амулети и талисмани от злато и скъпоценни камъни. След това намазаха бинтовете със смоли, които се втвърдяваха като камък.
	Настъпи времето за церемонията на Отварянето на устата, която по традиция се изпълняваше от следващия фараон. Мемнон бе прекалено малък, за да се заеме с това, тъй че неговата регентка трябваше да го замести.
	Отидох заедно с господарката в храма още в зори и станахме свидетели на издърпването на ленения чаршаф от фараона. Главата му бе чудесно запазена. Очите му бяха затворени, а изразът — спокоен. Балсаматорите бяха гримирали лицето му и като мъртвец той изглеждаше по-добре, отколкото приживе.
	Докато главният жрец на Амон Ра и великият майстор на гилдията на балсаматорите подготвяха инструментите за церемонията, ние пеехме заклинанието „Да не се умира втори път в Отвъдното“:

	При тебе идвам, владетел на боговете,
	аз син съм твой и на мистериите ти бях свидетел…
	Възвеличен за цар на боговете,
	не ще умра за втори път
	в света отвъден.

	Сетне главният жрец подаде на господарката една златна лъжица и я поведе за ръка към погребалната каменна плоча.
	Царица Лострис се наведе над тялото на фараона и положи лъжицата на живота върху начервените му устни.

	Да може устата ми Птах да отвори!
	Да може богът превръзките ми да развие,
	лицето ми покрили!

	Тя напяваше думите, сетне докосна миглите му с лъжицата.

	Отварям очите ти, за да съзреш още веднъж
	славата на този свят
	и на отвъдния свят на боговете,
	където ще живееш занапред.

	Докосна с лъжицата бинтованите му гърди.

	Нека сърцето ти отново затупти,
	така че да живееш вечно.
	Няма да умреш повторно.
	Ще живееш вечно!

	Сетне изчакахме, докато балсаматорите завият главата на фараона с бинтове и ги намажат със смола. Те придадоха на насмолените превръзки формата на лицето под тях. Накрая положиха върху безличното бинтовано лице първата от четирите погребални маски.
	Това бе онази погребална маска, чието изработване от чисто злато бяхме наблюдавали. Фараонът бе позирал на скулптора, така че маската показваше учудваща прилика. Очите от светещ планински кристал и обсидиан излъчваха цялата доброта на фараона. Главата на кобрата се издигаше от благородното му чело царствено и мистично.
	Сетне положиха увитата мумия във вътрешния златен саркофаг, запечатаха го и го поставиха във втори златен саркофаг с погребална маска-релеф върху капака. Половината от съкровището, присвоено от господаря Интеф, бе отишла за направата на тази невероятно тежка маса от злато и скъпоценни камъни.
	Имаше седем ковчега, включително масивния каменен саркофаг, поставен върху златната шейна, очакваща да отведе фараона по повдигнатата пътека към неговата гробница в мрачните хълмове. Но моята господарка отказа да даде своето съгласие.
	— Дадох свещена клетва. Не мога да поставя съпруга си в гробница, която има опасност да бъде ограбена от варварите. Фараонът ще остане тук, докато не изпълня обещанието. Ще намеря сигурна гробница, в която да лежи във вечността. Дадох дума, че никой няма да наруши покоя му.


>

	Три нощи по-късно се доказа колко мъдро е било решението на царица Лострис да отложи погребението. Хиксосите направиха опит да пресекат реката и Танус едва успя да ги отблъсне. Това стана в един незащитен участък на две мили северно от Есна. Плуваха с конете си, а зад тях се носеха многобройните лодки, които бяха пренесли по сушата, за да скрият намеренията си от нас.
	Завладяха част от западния бряг, преди Танус да успее да докара галерите си до мястото. За щастие той пристигна, преди да разтоварят колесниците си и да запрегнат в тях конете, унищожи лодките заедно с колесниците, а сетне се разправи и с хиксосите. Конете им се разпръснаха и избягаха в нощта още след първата атака.
	Без колесници те не превъзхождаха нашата войска, но нямаше начин да избягат и се биха с мрачна решителност. Числеността на двете страни бе почти еднаква, защото Танус водеше само един полк. Останалата част от армията му бе разпростряна по западния бряг. Битката бе свирепа, обърквана от тъмнината, осветявана единствено от горящите лодки.
	По съвпадение или като поредната игра на боговете ние с Хюи бяхме завели малкия ескадрон от петдесет колесници в Есна за учебни маневри. Фактически изминахме тези двадесет мили от Тива главно за да избягаме от неодобрението и намесата на Танус.
	Лагерувахме в горичката до храма на Хор в Есна. Бях изтощен след дългия ден на бързо препускане и маневриране. Когато се върнахме в лагера, Хюи извади гърне с вино и аз малко попрекалих с него. Бях заспал дълбоко, когато той нахлу в палатката и ме разтърси.
	— Надолу по течението горят огньове — каза — и когато вятърът се променя, се чуват възгласи. Преди малко ми се счуха много гласове, пеещи бойния химн на Сините крокодили. Мисля, че там се води битка.
	Едва държейки се на крака и придобил смелост от изпитото вино, аз му викнах да разбуди лагера и да запрегнат конете. Всички бяхме новаци и докато се справим с конете, почти съмна. В студената мъгла над реката ние препускахме по северния път в безредна колона, по две колесници една до друга. Аз бях начело, а Хюи отговаряше за ариергарда. След вчерашните упражнения от нашите петдесет колесници бяха останали само тридесет, защото все още не бях успял да усъвършенствам колелата. Те имаха опасната склонност да се разпадат на парчета, когато се кара с голяма скорост, и почти половината от моите сили бяха извън строя.
	Студеният вятър срещу голите ми гърди ме накара да потръпна отново и охлади ентусиазма ми, предизвикан от виното. Започнах да се надявам, че Хюи е сгрешил, когато до нас долетя този несъмнен хор от викове, възгласи и подрънкване на бронз, който можеше да означава само едно. Чуеш ли го веднъж, грохотът на битката не може да се забрави или да се сбърка. Неравният селски път, който следвахме покрай брега, зави наляво. Щом излязохме от него, пред нас се ширна полето.
	Слънцето бе почти над хоризонта и бе превърнало повърхността на реката в блещукащо пространство от разтопена мед, направо болезнено за очите. Галерите на Танус се бяха построили близо една до друга в плитчините, а стрелците по палубите се опитваха да попречат на отстъплението на хиксосите към реката.
	Хиксоската войска се намираше насред поле с високо до коляното зелено жито. Бяха оформили кръгове с лице навън, рамо до рамо, щитовете им бяха долепени един до друг, а копията им — насочени напред. Когато се появихме, току-що бяха отблъснали поредния опит на войските на Танус да пробият кръга. Египтяните се оттегляха за прегрупиране, оставяйки мъртви и ранени около вражеския кръг.
	Аз не съм воин, въпреки че съм написал много свитъци върху воденето на война. Бях приел неохотно званието Началник на царския кон, натрапено ми от господарката. Исках просто да усъвършенствам моята колесница, да подготвя първия ескадрон и след това да го предам на Хюи или на друг, по-подходящ за военните дела.
	Бях премръзнал и замаян, когато чух собственият ми глас да дава заповед за разгръщане. Бяхме тренирали това разгръщане предишния ден и бойните колесници, които следваха моята, се престроиха от двете ми страни сравнително добре. Огледах се наляво и надясно и се уверих, че всичко е наред.
	— Напред! — Гласът ми потрепери от страх. — В галоп! Напред!
	Трябваше само да вдигна лявата си ръка, която държеше юздите, и Пейшънс и Блейд се втурнаха напред. За малко да падна от платформата, но успях да се вкопча със свободната си ръка в страничната преграда. Насочихме се право към кръга на хиксосите.
	Под мен колесницата подскачаше и друсаше. Погледнах над гърбовете на конете и видях стената от хиксоски щитове: блестяха на слънчевите лъчи и се приближаваха с всяка крачка.
	От двете ми страни мъжете виеха, за да прикрият ужаса си, и аз завих с тях, като вълк по пълнолуние. Конете пръхтяха и цвилеха.
	Пейшънс и Блейд бяха най-бързите ни коне и колесницата ни се бе откъснала напред. Опитвах се да намаля скоростта, като дърпах юздите, но Пейшънс не се подчиняваше. Беше възбудена като всички останали и продължаваше да тича.
	Пробихме си път през редиците на египетската пехота, оттегляща се след неуспешна атака. Войниците отскачаха встрани и ни гледаха удивено.
	— Хайде! — изкрещях аз. — Ние ще ви пробием път! — Те се обърнаха и ни последваха обратно към кръга на хиксосите. Зад мен чух свиренето на тръбите за атака и ревът им, изглежда, пришпори нашите коне. Отдясно забелязах бойното знаме на Танус, а след малко различих и шлема му, който стърчеше над останалите.
	— Какво мислиш сега за проклетите животни? — викнах му аз, когато прелетяхме покрай него. Колесницата от лявата ми страна се движеше успоредно с моята, сетне едното й колело се пръсна, мъжете бяха изхвърлени, а конете паднаха на земята. Останалите продължиха напред, без да спират.
	Първата редица на врага сега бе толкова близо, че можех да видя очите им, втренчени в мен над щитовете. Около ушите ми свистяха стрели.
	Конете ми връхлетяха едновременно върху преградата и тя рухна под тежестта и яростта на нашата атака. Един мъж бе изхвърлен нависоко и чух как костите му изпукаха като съчки в огъня. На платформата зад мен моят копиеносец бе във вихъра си. Бях го избрал сред най-добрите. Останалите колесници ме последваха през пролуката, която бяхме образували, и пометохме всичко до далечния край на кръга на хиксосите, сетне, в редица по три колесниците завиха и отново връхлетяха върху неприятеля.
	Танус бързо прецени положението и пусна в ход пехотата. Бойният ред на хиксосите се разпадна на отделни групички. Те на свой ред също се разпаднаха и хиксосите панически побягнаха към реката. Веднага щом се разпръснаха, стрелците от нашите галери ги обсипаха с дъжд от стрели.
	Пред мен имаше няколко воини, които продължаваха да се бият и задържаха нашите хора. Отклоних колесницата и се насочих към тях в галоп. Преди да ги настигна, дясното ми колело се пръсна, леката конструкция на колесницата се преобърна, полетях високо във въздуха и паднах на земята. Ударих си главата, а в очите ми заплуваха ярки звезди. Сетне настъпи мрак.
	Събудих се под навеса на палубата на „Дъхът на Хор“. Лежах на овча кожа, а над мен се бе надвесил самият Танус. Щом забеляза, че съм дошъл в съзнание, бързо успя да прикрие загрижеността си.
	— Ти, стари глупако! — усмихна се той.
	— На какво, в името на Хор, се смееше така?
	Опитах се да седна, но главата ме заболя страшно и изпъшках.
	— Танус, конете на хиксосите, които преплуваха дотук миналата нощ — трябват ми.
	— Не си напрягай ударената глава. Вече изпратих Хюи да ги доведе — успокои ме той. — За да имам петстотин от тези твои изобретения за новата ми дивизия колесници, ще са ми необходими хиляда от тези проклети животни. Обаче колелата са по-опасни от полк хиксоси. Няма да се возя с теб, докато не направиш нещо по този въпрос.
	Главата така силно ме болеше, че отначало не разбирах какво ми говори, сетне изведнъж проумях какво се бе случило. Моите колесници щяха да са част от войската, а Танус щеше да ми даде мъже и злато, за да направя още петстотин колесници. Дори щеше да се вози с мен отново, ако успея да усъвършенствам колелата.
	Но това, което наистина ме зарадва най-много, бе, че ми е простил и че отново сме приятели.


>

	Успехът на колесниците ми при Есна и чувството за сигурност, което ни внуши, бяха краткотрайни. Тайно очаквах и се страхувах от онова, което ще се случи по-нататък. Ходът на врага бе логичен и Салитис и Интеф трябваше да го направят много по-рано.
	Знаехме, че когато премина през Долното царство, Салитис бе пленил голяма част от флотилията на червения узурпатор. Тези галери стояха изоставени в доковете на Мемфис и Танис в делтата. Обаче в армията на узурпатора сигурно имаше египетски отстъпници, готови да служат на варварина, и дори да не беше така, той можеше да наеме продажни сирийски моряци от Газа и другите пристанища по източния бряг на голямото море, за да попълни екипажите на неколкостотин галери.
	Предположих, че точно това ще се случи, но предпочетох да не предупреждавам Танус или моята господарка, защото не желаех да засилвам мрачните им предчувствия и падналия дух на нашите хора. Търсех как да отговоря на този ход на враговете, но не успях да измисля нищо. И тъй, след като не можех да предприема нищо, реших да запазя съмненията за себе си.
	Когато това накрая се случи и нашите шпиони от източната страна на реката срещу Асиут ни предупредиха за приближаването на флотилия от делтата, Танус се отправи на север с нашите галери, за да ги пресрещне. Неговата флотилия превъзхождаше във всичко събраната от Салитис и Интеф, но той се би с тях почти цяла седмица, докато ги победи и отблъсне обратно към делтата.
	Обаче Салитис бе довел товарни кораби зад преградата от бойни галери и докато битката продължаваше в реката, свали на брега два полка колесници, преди галерите ни успеят да ги достигнат.
	Тези военни части възлизаха на повече от триста бързи бойни колесници, елитът на армията, които царят им сам предвождаше. В края на краищата той успя да пробие нашия фланг. Вече нищо не можеше да го спре и колесниците му се носеха бясно на юг по нашия бряг. Единственото, което можеха да сторят нашите галери, бе да побързат и да се опитат да стигнат преди хиксосите до погребалния храм на Мамос и съкровищата в него.


>

	Когато научи, че хиксосите са пресекли реката и са стигнали до Двореца на Мемнон, царица Лострис свика военен съвет. Първият й въпрос бе към Танус.
	— Сега, когато е пресякъл реката, можеш ли да спреш варварина?
	— Мога да го забавя — откровено отвърна той. — Научихме много неща за него. Бихме могли да го изчакаме зад каменните стени или зад преградите от заострени дъски, които Таита изобрети. Но Салитис може и да не приеме битката, колесниците му са толкова бързи, че могат да заобиколят позициите ни, както при Асиут. Не, не мога да го спра.
	Тя погледна към мен.
	— Таита, какво ще кажеш за твоите колесници? Могат ли да се сражават с хиксоските?
	— Ваше Величество, мога да изпратя срещу него четиридесет колесници. Той има триста. Моите са по-бързи от тези на Салитис, но мъжете ми не могат да се сравняват по умения с неговите. Освен това остава проблемът с колелата. Не съм ги усъвършенствал. Салитис ще ни победи много лесно. Ако имах време и материали, можех да построя нови, още по-добри колесници, чиито колела да не се трошат, но не мога да възстановя конете. Не трябва да рискуваме конете. Те са единствената ни надежда за евентуална победа.
	Докато разговаряхме така, пристигна още един вестоносец, този път от юг. Беше летял към нас като вятър и новините му бяха само с еднодневно закъснение. Танус заповяда да го въведат и вестоносецът падна на колене пред царицата.
	— Говори, човече — подкани го Танус. — Какво имаш да ни кажеш?
	Вестоносецът заекваше от страх за живота си.
	— Божествено Величество, докато нашата флота бе заета при Асиут, варварите отново пресякоха реката при Есна. Както и преди, плуваха на конете си, но този път нашите галери не бяха готови да отблъснат лодките им. Два хиксоски полка са преминали. Прииждат в облак прах, носят се като ято лястовици. Ще бъдат тук до три дни.
	Докато Танус отпрати мъжа и заповяда да бъде нахранен и да се погрижат за него, никой от нас не проговори. Вестоносецът, който очакваше да бъде убит, целуна сандалите на царица Лострис.
	Когато останахме сами, моят приятел тихо рече:
	— Вече четири полка са прекосили реката. Шестстотин колесници. Свършено е.
	— Не! — Гласът на господарката потрепери от сила. — Боговете няма да изоставят Египет сега. Нашата цивилизация не може да изчезне. Имаме да дадем още толкова много на света.
	— Аз, разбира се, мога да се сражавам — съгласи се Танус. — Но накрая мак ще стане същото. Не можем да надвием техните колесници.
	Господарката се обърна към мен.
	— Таита, не съм те молила преди, защото зная какво ти струва, но сега трябва да те помоля, преди да взема окончателно решение. Моля те да погледнеш в бъдещето. Трябва да зная какво искат боговете от нас.
	Кимнах в знак на съгласие и прошепнах:
	— Ще донеса сандъчето си.


>

	Мястото, което избрах, бе вътрешното светилище на храма на Хор в недовършения Дворец на Мемнон. То бе посветено на бога и въпреки че още нямаше негови изображения, бях сигурен, че Хор бди над храма.
	Господарката и Танус седнаха пред мен и с интерес наблюдаваха, докато пиех вълшебната смес за отваряне очите на душата ми, моето Ка, подобното на птичка създание, което живее в сърцето на всеки от нас.
	Поставих плочките от слонова кост пред тях и помолих царица Лострис и Танус да ги подържат в ръцете си и да ги дарят със своя дух и с духа на страната, която представят — Великия Египет. Докато наблюдавах как си разделят плочките, усетих въздействието на отварата в кръвта си. Сърцето ми започна да забавя своя ритъм, сякаш смъртта се промъкваше в мен.
	Взех последните две плочки и ги притиснах до гърдите си. Те започнаха да се нагорещяват и инстинктът ми ме караше да се отдръпна от тъмнината, която ме връхлиташе. Успях да се овладея и я оставих да ме отнесе.
	Чух далечния глас на господарката:
	— Какво ще стане с двойната корона? Как да отблъснем варварите?
	Пред очите ми започнаха да се оформят видения и аз се пренесох в бъдещето и видях събития, които още не се бяха случили. Когато се върнах от дългото пътешествие, през отворите на покрива нахлуваше утринна светлина и осветяваше олтара на Хор. Гадеше ми се и треперех от въздействието на магическата отвара. Виеше ми се свят от спомените и странните знаци, които бях видял.
	Господарката и Танус бяха останали при мен цялата дълга нощ. Разтревожените им лица бяха първото нещо, което видях при завръщането си, но бяха все още толкова неясни, че ги помислих за част от видението.
	— Таита, добре ли си? Говори! Кажи какво видя. — Господарката ми бе загрижена. Не можеше да прикрие вината, която изпитваше, че ме е помолила да използвам още веднъж плочките на Амон Ра.
	— Имаше една змия. — Гласът ми все още странно отекваше в ушите ми, сякаш го чувах отстрани. — Голяма зелена змия, която пълзеше през пустинята.
	Видях озадачените им лица, но още не бях разбрал значението на това и не можех да го изтълкувам.
	— Жаден съм — прошепнах. — Гърлото ми е пресъхнало, а езикът ми е като камък, покрит с мъх.
	Танус донесе съд с вино и ми паля една чаша.
	— Разкажи ни за змията — поиска господарката веднага щом жадно пресуших чашата.
	— Извиващото се тяло нямаше край, блестеше в зелено на слънцето. Пълзеше през странна земя, в която живееха високи голи мъже и непознати красиви зверове.
	— Можа ли да видиш главата или опашката на змията? — попита тя, а аз поклатих отрицателно глава.
	— Къде беше ти? Къде стоеше? — настойчиво повтаряше.
	Бях забравил колко много се вълнува от виденията ми и какво удоволствие изпитва да ги тълкува.
	— Яздех на гърба на змията — отвърнах аз. — Но не бях сам.
	— Кой беше с теб?
	— Ти беше до мен, господарко, и Мемнон също. Танус бе от другата ми страна и змията ни носеше всичките.
	— Нил! Змията е била реката — извика тя тържествуващо. — Видял си пътуване, което сме предприели по реката.
	— В коя посока? — попита Танус, възхитен като нея.
	— В коя посока течеше реката?
	Направих усилие да си припомня всяка подробност.
	— Видях слънцето да изгрява от лявата ми страна.
	— На юг! — извика той.
	— В Африка — каза тя.
	— Накрая видях главата на змията пред нас. Тялото й бе раздвоено, имаше две глави.
	— Нил също ли се раздвоява? — учуди се на глас господарката. — Или пък видението има по-дълбок смисъл?
	— Нека чуем останалото, което Таита има да казва — прекъсна размишленията й Танус.
	— Тогава видях богинята — продължих аз. — Тя седеше на висока планина. Двете глави на змията й се кланяха.
	Господарката не можеше да се сдържи.
	— Коя бе богинята? О, кажи ми бързо коя беше!
	— Имаше мъжка глава с брада, по гърдите й бяха женски. От вагината й бликаха две големи струи вода в отворената уста на двуглавата змия.
	— Богинята Хапи, речната богиня — прошепна царица Лострис. — Реката изтича от нея и напоява целия свят.
	— Какво друго ти показа видението? — заинтересува се Танус.
	— Богинята ни се усмихна, лицето й засия от любов и благосклонност. Проговори с глас, който прозвуча като вятъра и морето. Като гръмотевица на върха на далечна планина.
	— Какво каза тя? — с благоговение попита царица Лострис.
	— Тя каза: „Нека моето дете дойде при мен. Ще го направя силно, за да победи и моят народ да не бъде погубен от варварите.“ — повторих думите, които продължаваха да бият като барабан в главата ми.
	— Аз съм дете на Речната богиня — изрече господарката. — При раждането си съм била посветена на нея. Тя ме призовава и аз трябва да отида на мястото, където живее, при извора на Нил.
	— Това е същото пътешествие, което име с Таита веднъж обмисляхме — произнесе замислено Танус. — И сега богинята го иска. Не можем да й откажем.
	— Да, трябва да отидем, но ще се върнем — зарече се господарката. — Египет е моята земя. Прекрасната Тива със стоте порти е моят град. Не мога да я напусна завинаги. Ще се върна. Заклевам се и призовавам богинята Хапи за свидетел на клетвата ми. Ние ще се върнем!


>

	Решението да отплаваме на юг, нагоре към праговете, в дивата и непозната земя отвъд тях, бе същото, което двамата с Танус бяхме взели веднъж. Първия път — за да избягаме от гнева и наказанието на фараона, а сега — за да се спасим от безпощадния враг. Явно боговете бяха решили, че трябва да предприемем това пътуване, и ние не можехме да го избегнем.
	Времето за подготовка на съдбоносното заминаване бе съвсем недостатъчно. Хиксосите идваха към нас от две страни, а предните постове докладваха, че след три дни те ще се виждат от покрива на Двореца на Мемнон. Танус повери на Кратас половината войска и го изпрати да пресрещне цар Салитис, който препускаше с бясна скорост от Асиут и вероятно щеше да е в първата колона, отправила се към гробницата и двореца. Кратас получи заповед да се влезе в бой от движение. Използвайки дъските и бранейки всяко укрепление, той трябваше да задържи врага колкото е възможно по-дълго, без да рискува да бъде обграден или победен. Когато не може да ги задържа повече, трябваше да се оттегли с мъжете си на галерите.
	Танус пое другата половина от войската и се придвижи на юг, за да задържи хиксосите, които идваха откъм Есна. Докато двамата военачалници бяха заети с тези задачи, господарката трябваше да следи за качването на нашите хора и багажа им на останалите кораби от флотилията. Царицата възложи тази задача на господаря Меркесет, но естествено ме направи негов помощник. Той бе не само доста изкуфял, но неотдавна си бе взел шестнадесетгодишна съпруга. Следователно от него нямаше голяма полза. Целият план за евакуацията и неговото изпълнение се стовариха на моите плещи.
	Преди да се заема с това обаче, трябваше да помисля първо за конете. Дори на ранен етап пределно ясно разбирах, че те са ключа към нашето спасение като народ и цивилизовани хора. С конете, заловени при Есна, стадото ни сега наброяваше няколко хиляди. Разделих го на четири части, за да могат по-лесно да откриват паша по време на похода. Освен това така нямаше да вдигат големи облаци прах и имаше по-голям шанс да убегнат от погледа на хиксоските съгледвачи.
	Изпратих Хюи, конярите и водачите на колесници със стадата към Елефантина с нареждане да избягват брега, по който напредваха хиксоските колесници, и да се движат навътре в сушата, по-близо до пустинята.
	Щом изпратих конете, можех да насоча вниманието си към хората. Съобразих, че разполагам с ограничен брой кораби, и трябваше да подбера кой да дойде с нас в дългото плаване. Жестокостта и свирепостта на хиксосите се виждаха навсякъде, откъдето бяха минали. Опожаряваха градовете, а зверствата им бяха неописуеми. Всички непознати опасности в дивите простори на Африка бяха за предпочитане пред тези жадни за кръв чудовища, които идваха към нас на своите колесници.
	Накрая пресметнах, че можем да вземем само дванадесет хиляди души, и докладвах на господарката.
	— Ще се наложи да бъдем коравосърдечни — казах аз, но тя не искаше да се вслуша в съвета ми.
	— Това е моят народ. По-скоро бих се отказала от своето място, отколкото да оставя и един от тях на хиксосите.
	— Но Ваше Височество, какво ще правим със старците и със сакатите? С болните и с децата?
	— На всеки гражданин трябва да се даде възможност да дойде с нас. Няма да изоставя нито един старец, нито един просяк, нито едно бебе на един ден, нито един сакат. Те са от моя народ и ако не могат да дойдат, тогава принц Мемнон и аз ще останем с тях. — Тя, разбира се, спомена принца, за да бъде сигурна в победата си над мен.
	Корабите щяха да се претоварят, но нямах друг избор. Все пак бях доволен, че получих разрешение да дам предимство на най-полезните граждани. Подбрах мъже от всички професии и занаяти: зидари и тъкачи, бакърджии и грънчари, кожари и корабостроители, писари и художници, всеки майстор в своята специалност. Тях настаних благополучно. Голямо удоволствие ми достави да определя най-неудобните каюти в най-мръсните плавателни съдове за жреците и преписвачите на закони, тези бълхи, смучещи кръв от здравото тяло на царството.
	Когато и те бяха настанени, позволих на тълпата да се скупчи на кея под храма.
	Като резултат от непреклонността на господарката трябваше да внимавам какво ще товарим. Нямаше да има място за ненужни дреболии. Събрах оръжия, инструменти и суровини, които щяха да ни потрябват за изграждането на нова цивилизация в непознатите земи. Сетне се постарах да намаля всячески теглото и обема. Така например вместо зърно и плодове взех семена от всички необходими култури в глинени гърнета, запечатани със смола и восък.
	Всеки товар в трюмовете на корабите означаваше, че нещо друго трябва да бъде изоставено. Нашето пътуване можеше да продължи десетки години или цял живот. Пътят щеше да е труден. Знаехме, че големите прагове са пред нас. Не смеехме да се товарим с нищо несъществено, но, от друга страна, обещанието на моята господарка към фараона оставаше. Едва имаше място за живите — тогава колко място трябваше да отделим за мъртвия?
	— Дадох клетва на фараона на предсмъртното му ложе — заяви твърдо господарката. — Не мога да го оставя тук.
	— Ваше Величество, ще намеря сигурно скривалище за тялото на царя, гроб в хълмовете, където никой няма да го открие. Когато се върнем в Тива, ще го изровим и ще му направим царско погребение, както му обеща.
	— Ако наруша клетвата си, боговете ще ни изоставят и пътуването ни ще бъде обречено. Тялото на фараона трябва да дойде с нас.
	Щом я погледнах, разбрах, че няма смисъл от по-нататъшни разговори. Отворихме масивния гранитен саркофаг и останалите шест ковчега. Дори те бяха толкова обемисти, че за превозването им щеше да е нужна цяла галера.
	Взех решението, без да се съветвам с царица Лострис. Накарах работниците да извадят само двата вътрешни златни ковчега. Покрихме ги с плътно ленено платно. Така обемът и тежестта им се намалиха приемливо и ние поставихме тези два ковчега в трюма на „Дъхът на Хор“.
	Съкровището на фараона — злато, сребро и скъпоценни камъни, беше в сандъци от кедрово дърво. Поръчах на златарите да свалят златото от онези саркофази, които щяхме да оставим. Изпитах скрита наслада от разрушаването на тази безвкусна помпозност. Сандъците със съкровищата бяха отнесели на пристанището и натоварени на галерите. Разпределих ги по такъв начин, че всяка да носи поне по един сандък. Така рискът цялото съкровище да бъде загубено наведнъж, бе значително по-малък.
	Голяма част от погребалното съкровище не можехме да вземем с нас, всички онези мебели и статуи, церемониално оръжие и кутии със статуетки „ушабти“. За да не попадне в ръцете на хиксосите, струпахме всичко в двора на храма, а аз лично хвърлих горящата факла и наблюдавах как грамадата се превръща в пепел.
	Всичко това бе извършено за съвсем кратко време, но преди още последната галера да бъде натоварела, стражите от покрива на двореца извикаха, че са забелязали облаците прах от колесниците на хиксосите. След един час нашите изтощени военни части, които под командването на Танус и Кратас се бяха сражавали в жесток бой, започнаха да се оттеглят в некропола и да се качват на галерите.
	Посрещнах моя приятел, когато пристигна начело на група гвардейци по издигнатия през блатото път. Със смелостта и саможертвата си воините му бяха извоювали за нас няколко дни, през които да завършим приготовленията за дългия път. Не можеха да направят нищо повече; врагът ги притискаше.
	Когато му махнах, Танус ме забеляза и извика над главите на тълпата:
	— Царица Лострис и принца? Качиха ли се на „Дъхът на Хор“?
	Успях да си пробия път до него през тълпата.
	— Господарката ми няма да тръгне, докато и последният човек не се качи. Заповяда да те заведа при нея веднага щом пристигнеш. Очаква те в своите покои в двореца.
	Той ме погледна ужасено.
	— Врагът ни притиска здраво. Царицата и принцът са много по-важни от тази сган. Защо не я принуди?
	Аз се изсмях.
	— Тя не е от онези жени, които можеш да принудиш лесно. Би трябвало да го знаеш по-добре от мен. Няма да остави нито един от хората си на хиксосите.
	— Проклета да е гордостта й! Ще ни избият заради нея. — Но грубите му думи не можеха да прикрият гордостта, изписана на изцапаното му от боя лице. — Добре, щом няма да дойде сама, ще отидем и ще я доведем.
	Пробихме си път през дългите редици от пътници, натоварени с вързопи покъщнина и водещи децата си, които се стичаха от пристанището към галерите. Танус посочи над зъберите към зловещите облаци прах, приближаващи се към нас от двете страни.
	— Движат се по-бързо, отколкото очаквах. Не са спирали дори за да напоят конете си. Ако не ускорим товаренето, ще ни настигнат с половината хора все още на сушата — мрачно изрече той и посочи към пристанището под нас.
	Ширината на кея позволяваше едновременното акостиране само на два кораба. Тълпите от бегълци задръстваха пътя и входа на портите към доковете. Виковете и плачовете им засилваха хаоса. В този миг някой извика:
	— Хиксосите са тук! Бягайте! Спасявайте се! Хиксосите са тук!
	Паниката обхвана всички. Жени бяха притиснати към каменните порти и деца бяха стъпкани. Редът пропадна: уважавани и достойни граждани, дисциплинирани войници се превърнаха в обезумяла тълпа, бореща се за оцеляване.
	Трябваше да използвам изострената дъска, която носех, за да си пробием път към двореца. Накрая излязохме от тълпата и се затичахме към портите му.
	Коридорите и залите бяха опустели — само няколко крадци бродеха из празните стаи. Те побягнаха, когато съзряха Танус. Той представляваше страшна гледка: мрачен, прашен, с военна униформа и брадясало лице. Втурна се към царските покои и преди да го настигна, отвори широко неохраняваната врата.
	Господарката седеше сама на терасата под асмата с принц Мемнон в скута. Сочеше му към флотилията в Нил.
	— Виж колко са красиви.
	Царица Лострис се изправи усмихната, когато ни видя, а момчето се плъзна от коленете й и побягна към Танус.
	Той го вдигна на раменете си и сетне прегърна господарката със свободната си ръка.
	— Къде са робите ти? Къде са Атон и Меркесет? — поиска да разбере Танус.
	— Изпратих ги при корабите.
	— Таита казва, че си отказала да отидеш сама. Много ти е сърдит и с право.
	— Прости ми, скъпи Таита. — Усмивката й можеше да направи живота ми по-светъл или да сломи сърцето ми.
	— Все едно да молиш цар Салитис за пощада — казах сковано. — Той ще бъде тук съвсем скоро. — Хванах я за ръката. — Сега, когато твоят войник най-после се върна, можем ли да отидем на корабите?
	Втурнахме се от терасата през коридорите на двореца. Бяхме съвсем сами, дори крадците бяха изчезнали като плъхове в дупките си. От нас единствено принц Мемнон бе безгрижен. За него това бе поредната весела игра. Седнал на раменете на Танус, той забиваше пети в него и викаше: „Дий!“, както го бях научил, докато яздехме коня.
	Прекосихме тичешком градините до каменното стълбище, което водеше към страничния път. Докато тичахме по него, осъзнах, че положението коренно се е променило. Последните бежанци се бяха качили на галерите. Отвъд каменните зъбери можех да видя мачтите, които се движеха бавно по канала към реката.
	Бяхме останали последни на брега, а още половин миля ни делеше от празния кей. Спряхме и се загледахме как последната галера бавно отплава.
	— Казах на капитана да ни чака — изръмжах аз, — но явно собствената им безопасност е единствената им грижа, когато хиксосите са толкова близо.
	— Какво да правим сега? — каза задъхано господарката, а веселите крясъци на Мемнон заглъхнаха.
	— Ако стигнем до брега, Ремрем или Кратас сигурно ще ни забележат и ще изпратят лодка да ни вземе — предположих аз.
	Танус се съгласи с мен и извика:
	— Насам! Следвайте ме! Таита, погрижи се за господарката.
	Хванах я за ръката, за да й помогна, но тя бе силна и подвижна като овчарче и скочи до мен. Сетне внезапно дочух наблизо конете и скърцането на колела на колесници. Звуците не можеха да се сгрешат.
	Нашите коне бяха заминали преди три дни и по това време трябваше да са на път за Елефантина. Колесниците бяха разглобени и натоварени в трюмовете на плавателните съдове. Тези, които чувах сега, минаваха по околния път под стената и бе ясно на кого принадлежат.
	— Хиксосите! — промълвих аз и ние спряхме. — Трябва да е някоя от предните им разузнавателни части.
	— Май са две-три колесници — съгласи се Танус, — но и те са достатъчни. Отрязани сме.
	— Изглежда, напуснахме малко късно — каза господарката с престорено спокойствие и погледна към Танус и мен с пълно доверие. — Какво предлагате сега?
	Нейната наглост ме изуми. Тя бе отговорна за положението, в което бяхме изпаднали. Ако се бе вслушала в увещанията ми, сега всички щяхме да сме на „Дъхът на Хор“ и да плаваме нагоре по реката на път за Елефантина.
	Танус вдигна ръка за тишина и ние стояхме и слушахме шума на вражеските колесници, минаващи по пътя в подножието на стената. Колкото повече се приближаваха, толкова по-сигурно ставаше, че това е малък преден отряд.
	Внезапно шумът от колела спря и чухме конете да пръхтят и пристъпят, сетне мъжки гласове да говорят на груб и гърлен език. Бяха точно под нас и Танус отново даде знак да замълчим. Ала принц Мемнон не бе свикнал нито да се сдържа, нито да пази тишина против желанието си. Той също бе чул и разпознал звуците и извика с обичайния си висок звънък глас:
	— Коне! Искам да видя конете.
	Моментално настъпи врява. Хиксоски гласове даваха нареждания, задрънча оръжие. Сетне по стълбището закънтяха тежки стъпки. Неприятелят стремително настъпваше към обиколния път.
	Високите им шлемове се показаха над каменната балюстрада точно пред нас. Бяха петима и се втурнаха към нас с извадени мечове, едри мъже с ризи и ярко оцветени ленти в брадите. Но един от тях бе по-висок от останалите. Познах го веднага, беше си пуснал брада и я бе украсил с панделки като хиксосите, а предната част на шлема закриваше половината му лице. Сетне той извика с онзи глас, който никога няма да забравя:
	— Значи това си ти, млади Хараб! Убих старото псе, а сега ще убия и теб, неговото пале!
	Трябваше да се досетя, че господарят Интеф щеше да дойде пръв да души като хиена за съкровището на фараона. Сигурно бе яздил пред хиксоската армия, за да влезе пръв в погребалния храм. Въпреки хвалбите си той не побърза да се нахвърли на Танус, но махна на бандата хиксоси да свършат работата вместо него.
	Младият мъж свали принц Мемнон от раменете си и ми го подаде като кукла.
	— Бягай! — заповяда ми той. — Ще ги задържа известно време. — Втурна се към хиксосите, докато бяха все още на стълбите и не можеха да размахат мечовете си. Уби първия на място, като заби меча си в гърлото му.
	— Не стой и не зяпай! — извика ми Танус. — Бягай!
	Аз не зяпах, но с детето, вкопчено в гърдите ми, разбирах безсмислеността на заповедта му. С този товар никога нямаше да стигна до брега.
	Пристъпих до парапета и погледнах надолу. Имаше две хиксоски колесници. Конете пръхтяха и потрепваха с копита. Само един войник бе оставен да ги пази, а другарите му се бяха втурнали по стълбите. Той стоеше до главите на конете, но не ме забеляза, когато се надвесих над него.
	Притискайки Мемнон, преметнах крака през парапета и скочих. Докато падахме, принцът изпищя уплашено. Височината от върха на стената до хиксоските колесници бе четири човешки ръста. Можех лесно да си счупя крака, но вместо това се приземих върху главата на нищо неподозиращия войник. Ударът строши врата му; ясно чух изхрущяването на гръбнака му и той се сгърчи под нас, омекотявайки падането ни.
	Успях да се изправя, а Мемнон плачеше възмутено от грубото отношение, но това съвсем не беше краят. Сложих го на платформата на близката колесница и вдигнах очи към господарката. Тя надничаше през парапета, високо над нас.
	— Скачай! — извиках аз. — Ще те хвана! — Тя изобщо не се поколеба, а се хвърли така бързо, че аз не успях да я подхвана. Стовари се върху мен, под късата й препаска се откриха стройните й крака. Удари ме толкова силно, че въздухът излезе от дробовете ми.
	Изправих се, поемайки си въздух, и й помогнах да стане. Блъснах я грубо на платформата на колесницата и й викнах:
	— Погрижи се за Мемнон!
	Тя го хвана точно когато той се опитваше да слезе. Продължаваше да хленчи от яд и уплаха. Трябваше да се прекатеря през тях, за да достигна юздите и да подкарам конете.
	— Хванете се здраво!
	Животните реагираха моментално на дръпването на юздите. Едното колело премина през войника, когото бях убил при падането си върху него.
	— Танус! — изкрещях аз. — Насам!
	Той скочи върху парапета и балансирайки там с лекота, разменяше удари с войниците, които го атакуваха като сюрия хрътки около леопард.
	— Скачай, Танус, скачай! — извиках аз.
	Той скочи от ръба на каменната стена. Плащът му се развя над главата. Приземи се върху десния кон. Мечът му падна на земята, а Танус се хвана с две ръце за шията на животното.
	— Дий! — викнах на конете и размахах края на юздите над задниците им. Те се втурнаха в галоп. Насочих ги през полето към брега. Виждах нашата флотилия по средата на реката и дори можех да различа флага на „Дъхът на Хор“, веещ се сред гората от мачти. Имахме половин миля до брега и погледнах назад.
	Господарят Интеф и хиксосите се бяха втурнали надолу по стълбите. Докато ги наблюдавах, те се качиха на другата колесница. Проклех се, че не я разпрегнах. Нямаше да ми отнеме много време да прережа юздите и да прогоня конете, но бързах да измъкна господарката и принца. Сега Интеф ни преследваше. Колесницата не бе изминала и стотина крачки, когато разбрах, че е много по-бърза от нашата. Теглото на Танус върху единия кон пречеше; той бе тежък мъж и все още стискаше коня за шията с две ръце. Изглежда, не смееше да се отпусне и мисля, че за пръв път бе наистина изплашен. Бях го виждал да се цели с лъка си в нападащ го лъв, но конете го ужасяваха.
	Опитах се да не обръщам внимание на преследващата ни колесница, гледах напред и започнах да маневрирам през обработените ниви, през лабиринта от напоителни канали и ровове към брега на Нил. Колесницата на хиксосите бе тежка и тромава в сравнение с конструираната от мен. Солидните дървени колела с въртящи се ножове се забиваха дълбоко в тлъстата почва на изораните ниви, бронзовата броня и украшенията по страничните прегради ни теглеха надолу. Конете сигурно бяха тичали доста преди това и сега бяха запотени, а от устата им излизаше бяла пяна.
	Не бяхме изминали и половината път до брега, когато виковете на хиксосите се усилиха. Обърнах се назад и ги видях, че са на не повече от три дължини зад нас. Водачът удряше конете с камшик от сплетени кожени ремъци и им подвикваше на своя груб език. Зад него Интеф се бе надвесил нетърпеливо над страничната преграда. Сплетената му брада се развяваше, а красивото му лице бе озарено от ловен възторг.
	Той ми викна и гласът му се понесе над шума на двата конски впряга:
	— Таита, стари приятелю, още ли ме обичаш? Искам да го докажеш още веднъж, преди да умреш. — И се изсмя. — Ще коленичиш пред мен и ще умреш с пълна уста.
	Кожата ми настръхна от ужас.
	Пред нас имаше дълбок напоителен канал и аз завих, за да мина покрай него. Колесницата на хиксосите ни последва, доближавайки ни бързо.
	— А теб, моя прекрасна дъще, ще те дам на хиксоските войници, за да се позабавляват. Ще те научат на някои нови номера, които Хараб е забравил да ти покаже. Вече не си ми нужна, когато мога да хвана малкото ти изчадие.
	Царица Лострис притисна принца до гърдите си и лицето й пребледня.
	Веднага разбрах намерението на господаря Интеф. Дори като сатрап на хиксосите, дете от царската кръв на Египет щеше да държи в подчинение целия народ. Принц Мемнон бе марионетката, чрез която цар Салитис и Интеф възнамеряваха да управляват двете царства. Завоевателите често постъпваха така. Пришпорих конете, но те бяха уморени и забавиха ход, а Интеф ни настигаше така бързо, че не бе нужно да вика, за да го чуваме.
	— Господарю Хараб, откога очаквам това удоволствие. Чудя се какво да правим с теб. Първо ще погледаме как войниците се забавляват с дъщеря ми…
	Опитвах се да не слушам тези мръсотии. Гледах неравната земя отпред, но с крайчеца на окото си забелязах, че главите на хиксоските коне се изравниха с нашата колесница. Летяха до нас, гривите им се развяваха назад, а очите им горяха.
	Отново погледнах към тях. Снажният хиксоски воин на платформата зад Интеф сложи една стрела в късия си извит лък. Разстоянието бе толкова малко, че дори от друсащата се и подскачаща платформа щеше да улучи един от нас.
	Танус нямаше оръжие. Беше изпуснал меча си. Все още здраво се държеше за коня. Аз носех само малката кама, а царицата бе коленичила и се опитваше да прикрие принца с тялото си.
	В този миг забелязах грешката, която бе допуснал хиксоският водач. Конете му препускаха между нас и напоителния канал. Не си бе оставил място за измъкване.
	Стрелецът вдигна лъка и обтегна тетивата до устните си. Погледнах право в него: веждите му бяха черни и гъсти, очите — тъмни и неумолими като на гущер. Хиксоските коне тичаха на нивото на нашите колела и аз дръпнах юздите и завих към тях. Блестящите бронзови ножове, които стърчаха от моите колела, се насочиха към краката на конете.
	Водачът на колесницата ужасен извика, когато осъзна грешката си. Конете му бяха между канала и ножовете. Остриетата бяха до коленете на едрия дорест жребец, който препускаше от моята страна.
	В този миг хиксоският стрелец пусна стрела. Наблюдавах я как бавно лети към главата ми, но това бе илюзия, предизвикана от ужаса ми. В действителност просветна като слънчев лъч над рамото ми. Кремъчният връх докосна ухото ми и на гърдите ми падна капка кръв.
	Другият водач се опита да отдалечи конете от мен, но сега едното му колело се движеше по ръба на напоителния канал. Брегът под него се ронеше и колесницата се наклони.
	Отново дръпнах юздите на моите коне и се доближих до другата колесница. Остриетата на колелата се забиха в краката на коня от моята страна и бедното животно ужасено изцвили. Видях парчета кожа във въздуха над нас. Отново се доближих до него; този път краката му се счупиха и конят падна, повличайки другия след себе си. Колесницата на хиксосите се прекатури в канала. Видях, че двамата пътници от платформата скочиха, но водачът бе повлечен и затиснат под преобърнатата кола и тежките въртящи се колела.
	Колесницата ни се носеше опасно близо до брега на канала, но успях да овладея конете.
	— Стой! — подвикнах им и те забавиха ход.
	Зад нас от напоителния канал, където бе изчезнала колесницата на хиксосите, се издигаше облак прах. Речният бряг бе на двеста крачки отпред и нищо не се изпречваше на пътя ни.
	Обърнах се отново назад. Хиксосът, който бе изпратил стрела по мен, се бе превил със счупено бедро там, където бе изхвърлен от колесницата. Господарят Интеф лежеше малко по-нататък до ръба на канала. Надявах се, че съм го убил, но той несигурно се надигна, седна, а сетне се изправи на крака. Цялата ми омраза към него се върна с такава сила, че замъгли разсъдъка ми. Сякаш зад очите ми се бе пукнала вена, защото ми притъмня и червена пелена обгърна всичко наоколо. От гърлото ми се изтръгна нечленоразделен вик. Направих завой с колесницата и се насочих обратно към заобикалящия каменната стена път.
	Господарят Интеф стоеше на пътя ми. Беше изгубил шлема и оръжието си при падането. Беше замаян и залиташе. Насочих колесницата право срещу него. Брадата му бе разрошена, а лентите в нея — прашни. Погледът му бе объркан, но когато наближих, внезапно се проясни и той вдигна глава.
	— Не! — изкрещя и започна да отстъпва, размахвайки ръце към мен, като че ли това можеше да спре препускащите коне. Щом го наближих, той отскочи встрани. Когато преди малко го видях да залита, помислих, че е безпомощен, но той отскочи пъргаво като подгонен от кучета чакал. Колесницата бе тежка и тромава и не успях да завия навреме и да го последвам.
	Изпуснах го и минах покрай него. Борех се с юздите, но чак след стотина крачки успях да овладея конете и да завия отново с тежката колесница. През това време Интеф се бе втурнал да търси убежище в канала. Осъзнах, че ако го стигнеше, щеше да е в безопасност. Изругах и подкарах след предателя.
	В този миг най-накрая тъмните му богове го изоставиха. Почти бе стигнал канала, но гледаше назад към мен и се спъна в буци пръст, твърди като камък. Падна тежко върху крака си, но скочи като акробат. Опита се отново да побегне, но глезенът му бе счупен и болката го принуди да спре. Направи една-две крачки, сетне заподскача на един крак към канала.
	— Сега си мой! — изкрещях му аз, щом се обърна към мен. Беше пребледнял, но очите му святкаха като на леопард с цялата омраза на жестоката му и извратена душа.
	— Той ми е баща! — извика господарката до мен, притискайки лицето на принца към гърдите си. — Остави го, Таита! Ние сме от една кръв.
	Винаги съм й се подчинявал, но този път не го сторих. Не отклоних конете, а се взрях в очите на Интеф, за пръв път без никакъв страх.
	В последния миг той за малко не ме изигра отново. Хвърли се встрани и ловкостта и силата му му помогнаха да избегне колелата, но не успя да се спаси от ножовете им. Едно от остриетата закачи бронята му. Върхът на ножа проби ризницата и се заби в корема му. Ножът се въртеше и вътрешностите му се навиваха около него.
	Колесницата го повлече за собствените му хлъзгави въжета от черва. Беше се хванал с две ръце за корема, но те се плъзгаха през пръстите му като някаква уродлива пъпна връв, която го свързваше с въртящото се колело. Писъците му бяха толкова ужасни, че не бих искал да ги чуя отново, докато съм жив. От време на време те продължават да ме преследват в кошмарите ми и това е последният удар, който Интеф ми нанесе. Така и не успях да го забравя, колкото и горещо да желаех това.
	Когато най-накрая ужасната връв, с която го влачехме по черната земя, се скъса, предателят остана да лежи насред полето. Писъците престанаха.
	Спрях колесницата и Танус слезе от коня, качи се при господарката и принца и ги прегърна. Господарката плачеше.
	— О, беше толкова ужасно! Каквото и да е сторил, той си остава мой баща.
	— Всичко свърши — успокояваше я любимият й. — Всичко е наред.
	Принц Мемнон надничаше над рамото на майка си към проснатото тяло на дядо си с любопитството, което децата изпитват към всичко ужасно. Неочаквано извика с тънкото си гласче:
	— Той беше лош човек.
	— Да — повторих тихо, — той беше много лош човек.
	— Мъртъв ли е сега лошият човек?
	— Да, Мем, мъртъв е. Вече можем да спим спокойно.
	Предстоеше още дълго препускане по брега, докато настигнем нашата флотилия, но накрая се изравнихме с галерата на Кратас и той ни разпозна в хиксоската колесница. Въпреки голямото разстояние между нас забелязах учудването, изписано на лицето му. По-късно той ми каза, че не очаквал да ни види, защото бил сигурен, че сме се качили на някоя от предните галери.
	Преди да изоставим колесницата, пуснах конете на свобода. Сетне нагазихме във водата и се качихме на малката лодка, която Кратас бе изпратил, за да ни прибере.


>

	Хиксосите нямаха намерение да ни оставят да се измъкнем толкова лесно. Ден след ден колесниците им ни преследваха по двата бряга на Нил.
	Когато и да погледнехме от кърмата на „Дъхът на Хор“, виждахме облаците прах, които се носеха над вражеските колони. Много често те се смесваха с по-гъсти и тъмни облаци от опожарените градове и села по крайбрежието. Когато преминавахме покрай египетско селище, безброй малки лодки се присъединяваха към нас.
	Понякога, когато вятърът бе неблагоприятен, колесниците ни задминаваха. Войниците ни подвикваха и ни предизвикваха на грубия си гърлен език. Но майката Нил ни закриляше, както го е правила векове наред, и те не можеха да ни стигнат. Щом отново се появеше северният вятър, ние се понасяхме напред и облаците прах оставаха далеч зад нас.
	— Конете им няма да издържат на това преследване — казах на Танус сутринта на дванадесетия ден.
	— Не бъди толкова сигурен. Салитис се блазни от съкровището на фараон Мамос и много му се иска да залови законния наследник на двойната корона — отвърна той. — Златото и властта закаляват по удивителен начин волята на човека. Още не сме видели на какво са способни варварите.
	На следващата сутрин вятърът отново смени посоката си и колесниците бавно ни наближиха и застигнаха началото на флотилията точно пред Вратите на Хапи — първите каменни стени, които ограничаваха течението на реката преди Елефантина. Там разстоянието между бреговете се стесняваше до четиристотин крачки, а отстрани се издигаха отвесни черни скали. Насрещното течение бе по-силно и ние напредвахме бавно. Танус заповяда гребците да бъдат сменени.
	— Мисля, че си прав, Таита. Тук ще ни причакат — мрачно изрече той и посочи напред. — Ей ги там.
	„Дъхът на Хор“ тъкмо навлизаше във Вратите на Хапи. Фигурите на хиксоските стрелци високо на ръба на скалата приличаха на джуджета.
	— От тези скали стрелите им могат да прелетят от бряг до бряг — промърмори Танус. — Ще имат възможност да ни обстрелват почти през целия ден. Никак няма да е лесно, особено за децата и жените.
	Нещата се развиха по-зле от неговите предположения. Първата изстреляна към нас стрела остави след себе си димна следа и се заби в носа на кораба.
	— Огнени стрели — кимна Танус. — Ти пак излезе прав, Таита. Варварите се учат бързо.
	— Лесно е да научиш маймуна на нови номера.
	Мразех хиксосите, както ги мразеха всички от флотилията ни.
	— Сега нека видим дали твоите помпи могат да изпомпват вода така добре, както я изхвърлят от кораба — каза приятелят ми.
	Очаквах да ни атакуват с огън и през последните четири дни работих на онези галери, които той бе снабдил с водни помпи. Когато всички наши съдове се приближиха, Танус заповяда на капитана да свали платното и ние помпахме вода, с която мокрехме палубите и такелажа. Наредихме по палубата пълни с вода кожени ведра, а сетне една от галерите ескортира кораба през тесния пролив под дъжд от хиксоски огнени стрели.
	Преминаването на флотилията ни отне цели два дни, защото скалите спираха вятъра. Беше горещо и корабите трябваше да преминават през прохода с гребане срещу силното течение. Стрели се забиваха в мачтите и палубите и пожарите трябваше да бъде потушавани с вериги от хора, които си подаваха ведра с вода, или с кожени маркучи от помпите от ескортиращата галера. За нас нямаше начин да отвърнем на тези атаки, защото стрелците се намираха високо на скалите, извън обсега на нашите не толкова мощни лъкове. Когато Ремрем слезе на брега със своята команда, за да свали стрелците от височината, те ги обстреляха с огнени стрели и ги принудиха да се оттеглят обратно.
	Плавателните съдове, които успяха да преминат, бяха почернели от огъня, но много други нямаха този късмет. Огънят на борда им бе надделял над ведрата с вода и помпите и ги бе погълнал. Трябваше да ги изоставим и течението ги носеше, всявайки хаос между останалите от флотилията, които идваха към прохода. В повечето случаи успявахме да спасим хората, преди пожарът да се развилнее напълно, но понякога закъснявахме. Женските и детските писъци смразяваха кръвта в жилите ми. Никога няма да забравя една млада жена, която скочи от горяща лодка, а дългата й коса гореше като сватбена гирлянда.
	При Вратите на Хапи загубихме над петдесет кораба. Докато плавахме към Елефантина, на галерите се развяваха траурни знамена, но накрая хиксосите и техните коне, изглежда, се умориха от това преследване на юг. Прашните облаци вече не затъмняваха северния хоризонт и можехме да си отдъхнем, да дадем воля на мъката си по нашите мъртви и да поправим плавателните си съдове.
	Обаче никой от нас не вярваше, че враговете са се отказали окончателно. В края на краищата желанието им да пленят съкровището на фараона бе твърде силно.


>

	Двамата с принц Мемнон прекарвахме дълго време под навеса на кърмата. Той слушаше с интерес разказите ми и наблюдаваше опитите ми да направя нов модел лък за нашата армия. За да му обръщам внимание, непрекъснато ми задаваше въпроси.
	— Какво правиш, Таита?
	— Правя нов лък.
	— Да, но защо?
	— Добре, ще ти кажа. Нашите лъкове, освен че не притежават такава сила и не пускат стрелите надалече, са прекалено дълги за колесниците.
	Той ме слушаше внимателно. Дори когато беше пеленаче, не се опитвах да му говоря по бебешки, а се отнасях с него като с възрастен човек. Ако понякога не ме разбираше, най-малкото бе щастлив да чуе гласа ми.
	— Вече знам, че бъдещето ни зависи от конете и колесниците и съм сигурен, че Ваше Величество е съгласен с мен? — Вдигнах очи към него. — Ти също обичаш конете, нали, Мем?
	Той ме разбра добре.
	— Обичам конете, особено Пейшънс и Блейд.
	Вече бях изпълнил три свитъка с размишления и диаграми как тези военни придобивки да бъдат използвани по най-добрия начин. Искаше ми се да можех да обмисля подробностите с Танус, но Великият египетски лъв не се интересуваше от тези въпроси.
	— Направи проклетите неща, щом се налага, но престани да дърдориш за тях — каза ми той.
	Принцът бе много по-възприемчив слушател и докато работех, водехме дълги разговори, които много по-късно щяха да дадат добра реколта. Мемнон предпочиташе компанията на Танус, но аз винаги бях на негово разположение и ние прекарвахме заедно дълги щастливи часове.
	От малък той бе изключително умен и разви дарбите си много по-бързо другите ми ученици. Дори господарката не научаваше нещата така лесно, когато бе на неговата възраст. Бях направил на Мемнон играчка от новия вид лък, той го овладя бързо и скоро изстреля една от първите си малки стрели по цялата дължина на палубата за крайно неудоволствие на робините и бавачките, които станаха негови мишени. Те не смееха да се наведат, когато принцът носеше своя лък; той рядко пропускаше привлекателните женски бедра от двадесетина стъпки.
	След лъка негова любима играчка стана миниатюрната колесница, която му издялах. Направих дори фигурка на водач, който да стои на платформата и да държи юздите на конете. Принцът веднага нарече фигурката Мем, а конете — Пейшънс и Блейд. Буташе неуморно колесницата по палубата, издавайки звуци, наподобяващи цвилене, или викове „Дий!“ или „Стой!“.
	За такова малко момче той винаги имаше ясна представа за заобикалящата го среда. Тези блестящи тъмни очи не пропускаха нищо. Никак не се учудих, че пръв от нашия екипаж забеляза малките странни фигури далеч пред нас на десния бряг на реката.
	— Коне! — изпищя той и миг по-късно: — Гледай, гледай! Това е Хюи!
	Втурнах се към мястото, където стоеше, и сърцето ми затуптя радостно, когато разбрах, че е прав. Яхнал Блейд, Хюи се спускаше към брега, за да ни посрещне.
	Той бе успял да доведе конете до Елефантина. Прощавам му всички други грехове и глупости; беше спасил конете ми.
	— Много се гордея с Хюи — каза сериозно принцът, имитирайки ме толкова успешно, че господарката и всички наоколо избухнаха в смях.


>

	Щом стигнахме Елефантина, си дадохме почивка. От доста дни нямаше и следа от преследващите ни колесници и надеждата ни се възвърна. Хората започнаха да говорят за спиране на бягството на юг и за оставане тук, пред праговете, и за създаване на нова армия, която да се противопостави на нашествениците.
	Не позволих на господарката да се съблазни от тази идея. Убедих я, че видението ми ни е показало истинския път и нашата съдба продължава да се простира на юг. Междувременно продължих с неотслабваща сила подготовката за пътешествието. Мисля, че този път самото приключение ме омагьосваше повече от необходимостта да избягаме от хиксосите.
	Исках да видя какво има зад праговете и нощем, след тежката работа на пристанището, седях до късно над папирусите. Четях описанията на хората, направили преди нас първите крачки към неизвестното.
	Те пишеха, че реката стига до края на света. Пишеха, че след първия праг има друг, непреодолим нито от човек, нито от плавателен съд. Казваха, че пътуването от първия праг до следващия продължава цяла година.
	Исках да видя това. Повече от всичко в живота си исках да видя откъде извира тази велика река, която бе нашият живот.
	Когато накрая заспивах върху свитъците, в сънищата си отново виждах богинята, седнала на планинския връх, от който бликаха два еднакви водни стълба. Въпреки че спях малко, призори се събуждах освежен и се втурвах възбуден към пристанището, за да продължа с подготовката за пътешествието.
	Имах късмет, че повечето от въжетата за нашите кораби се изработваха в тукашната корабостроителница. Така имах възможност да подбера най-фини ленени въжета. Някои от тях бяха дебели колкото пръста ми, а други — колкото бедрото. С тях запълних всяко възможно място в трюмовете на корабите. Знаех колко много ще са ни нужни, когато стигнем до праговете.
	В Елефантина ясно си проличаха хората със слаба воля. Трудностите, които изпитахме при плаването от Тива дотук, накараха мнозина да предпочетат милостта на хиксосите пред безкрайното пътуване към изгарящите южни пустини, където ги чакаха диви хора и животни.
	Когато Танус научи, че хиляди от хората ни възнамеряват да ни напуснат, ядосано изръмжа:
	— Проклети предатели и ренегати! Зная как да се справя с тях.
	Веднага обяви решението си да обърне легионите срещу тях и да ги върне на корабите.
	Отначало господарката го подкрепи, но мотивите й се различаваха от неговите. Тя бе загрижена за благополучието на народа си и се бе заклела да не остави никого на жестокостите на хиксосите.
	Трябваше да споря цяла нощ с двамата, докато ги убедя, че за нас е по-добре да оставим тези, които не желаят да продължат. Накрая царица Лострис издаде декрет, че всеки, който желае да остане в Елефантина, е свободен да го стори. Той бе прочетен на висок глас по всички улици на града и на пристанището, където се намираха нашите кораби.

	Аз, царица Лострис, регент на Велики Египет, майка на принц Мемнон, наследника на короната на двете царства, давам тържествено обещание на народа на тази земя.
	Призовавам боговете за свидетели на клетвата си. Заклевам се, че когато принцът навърши пълнолетие, ще се върна в Елефантина, ще го кача на трона на Египет и ще сложа двойната корона на главата му, за да прогони неприятеля и да царува милостиво и мъдро до края на дните си.
	Аз, царица Лострис, регент на Великия Египет, казах това.

	Тази декларация засили стократно любовта и верността на обикновените граждани към господарката и принца. Съмнявам се, че в цялата ни история е имало по-обичана царица. Когато бяха съставени списъците на хората, които щяха да отплават с нас отвъд праговете на реката, никак не се изненадах, че имената на най-полезните бяха в тях. В Елефантина оставаха онези, с които с радост бихме се разделили, включително голяма част от жреците.
	Обаче времето щеше да покаже, че оставащите в Елефантина също още са много ценни за нас. През дългите години на нашето изгнание те поддържаха пламъка в душите на хората, спомена за принц Мемнон и обещанието на царица Лострис да се върне при тях.
	Постепенно през всичките дълги и горчиви години на хиксоската тирания легендата за завръщането на принца се разпространяваше из двете царства. Накрая всички хора в Египет, от първия праг до седемте ръкава на Нил в делтата, повярваха, че той ще се върне, и се молеха за този ден.


>

	Хюи ме чакаше с конете на западния бряг, в подножието на златистите дюни. Двамата с принца ходехме там всеки ден и въпреки че бе пораснал и натежал, Мемнон яздеше на раменете ми, за да вижда по-добре стадото.
	Знаеше имената на всичките ни любимци, а Пейшънс и Блейд ядяха от ръката му пшеничени питки, щом ги повикаше. Когато за пръв път се качи на гърба на Пейшънс, тя бе така внимателна с него, сякаш бе нейно жребче, а принцът викаше силно от вълнение, че се носи сам из полето.
	Хюи се бе научил да се справя със стадото по време на поход. Използвайки неговия опит, ние планирахме всяка подробност за следващия етап от пътуването. Обясних на Хюи ползата от конете при преминаването на праговете и поръчах на него, конярите и водачите на колесници да плетат въжета и да правят хамути.
	При първата възможност двамата с Танус отидохме нагоре по реката, за да разузнаем прага. Пивото на водата бе толкова ниско, че всички острови се показваха. Коритото на реката между тях бе толкова плитко, че на места човек можеше да го прегази, без водата да покрие главата му.
	Праговете се простираха на огромно разстояние и реката преминаваше през множество скали и завои, които уплашиха дори мен. Бях обезсърчен от гледката пред нас, но Танус дори не трепна.
	— Няма да успееш да прекараш нито една лодка, без да пробиеш дъното й. Какво ще сториш с тежките галери? Ще ги пренесеш на гърба на някой от проклетите ти коне ли? — изсмя се той невесело.
	Тръгнахме обратно към Елефантина, но преди да стигнем града, взех решение, че единственият начин да продължим напред е да изоставим корабите и да тръгнем по суша. Едва ли си представях тогава трудностите, които щеше да предизвика това. Обаче реших, че на бреговете над праговете можем да построим нова флотилия.
	Когато се върнахме в двореца на острова в Елефантина, отидохме направо в залата за аудиенции и докладвахме на царица Лострис. Тя изслуша всичко, което й разказахме, сетне поклати глава.
	— Не вярвам богинята да ни е изоставила толкова рано — и поведе целия си двор заедно с нас към храма на Хапи в южната част на острова.
	Царицата извърши щедро жертвоприношение на богинята и цялата нощ прекарахме в молитви. Не вярвам, че благоразположението на боговете може да се купи, като се прережат гърлата на няколко козела и пред каменния олтар се поставят чепки грозде, но въпреки това се молих усърдно и на разсъмване краката ужасно ме боляха от дългото бдение на каменните пейки.
	Щом първите лъчи на слънцето преминаха през вратите на светилището и огряха олтара, господарката ме изпрати долу в шахтата на нилометъра. Още преди да стигна до най-долното стъпало, нагазих до глезените във вода.
	Хапи се бе вслушала в молитвите ни. Нил бе започнал да приижда няколко седмици по-рано.


>

	В деня след началото на надигането на водите на крилете на северния вятър долетя една от нашите бързи разузнавателни галери, които Танус бе оставил да наблюдават движенията на хиксоските кохорти. Врагът отново бе минал в настъпление и до една седмица щеше да бъде в Елефантина.
	Господарят Танус незабавно замина с основната войска, за да подготви защитата на праговете, като ни остави с господаря Меркесет да се грижим за качването на хората по корабите. Успях да откъсна Меркесет от младата му съпруга колкото да подпише заповедите, които бях подготвил вместо него. Този път успяхме да овладеем паниката, която ни бе обзела при Тива, и всичко бе под контрол. Бяхме готови да отплаваме към първия праг.
	Петдесет хиляди египтяни се бяха струпали по двата бряга, плачейки и отправяйки молитви към Хапи и размахвайки палмови листа за сбогом, докато се отдалечавахме. Царица Лострис стоеше на носа на „Дъхът на Хор“ с малкия принц до себе си и двамата махаха на тълпите на брега при бавното движение нагоре по реката. На двадесет и една години господарката бе изключително красива. Хората благоговееха пред нея. Нейната красота се повтаряше в лицето на детето до нея, което държеше камшика и жезъла на Египет в малките си здрави ръце.
	— Ще се върнем — викаше господарката.
	Принцът повтаряше след нея:
	— Ще се върнем. Чакайте ни. Ще се върнем.
	Този ден на бреговете на майка Нил се роди легендата, която щеше да поддържа нашата угнетена и потисната страна през най-мрачния й период.


>

	Когато стигнахме долния край на водопада, обсипаното с остри камъни дефиле се преобрази, спокойната зелена повърхност се пенеше, но все още не бе дала воля на цялата си ужасна сила.
	Това бе най-подходящият за нашето смело начинание момент от жизнения цикъл на реката. Водите бяха достатъчно дълбоки, за да преминат корабите ни, без да заседнат в плитчините, а течението бе достатъчно силно, за да не ги запрати в гранитните скали край водопада.
	Танус се занимаваше с корабите, а ние с Хюи под формалното командване на господаря Меркесет отговаряхме за хората на брега. Под един тръстиков заслон оставих веселия старец с голяма делва от най-доброто ни вино и с шестнадесетгодишната му съпруга и през следващите дни се стараех да не обръщам внимание на противоречивите му заповеди. Ние се захванахме с преминаването на първия праг.
	Конете се придвижваха по сушата и с най-дебелите ленени въжета ги впрегнахме по десет заедно. Бързо установихме, че можем да съставим десет такива впряга — сто коня, които да свържем с основните въжета. Ако се бяхме опитали да запрегнем повече животни, те щяха да станат неуправляеми.
	Освен с конете разполагахме и с двеста мъже, които теглеха спомагателните въжета. Сменяхме конете и мъжете на всеки час, за да не се преуморяват. При всеки опасен завой поставяхме допълнително хора на брега или на островчетата сред реката. Те бяха въоръжени с дълги пръти, за да насочват корабите към основното течение, по-далеч от подводните скали.
	Хората ни бяха родени край реката и познаваха Нил по-добре отколкото жените си. Двамата с Танус създадохме система за сигнали с рогове, за да съгласуваме действията на хората по галерите и на тези, които бяха на брега.
	Моряците на галерите също бяха въоръжени с дълги прътове, за да изтласкват напред и да отблъскват съдовете от плитчините. Докато работеха, пееха древни моряшки песни, а „Дъхът на Хор“ първи направи опит да прекоси прага. Песните на конярите се смесваха с глухото бучене на водите на Нил, а ние теглехме водния съд напред и той се насочи право към първия водопад.
	Зелената вода се надигаше към носа му, но не можеше да преодолее нашата упоритост и силата на две хиляди мъже и сто коня. Изтеглихме „Дъхът на Хор“ през първия бързей и всички завикахме радостно, когато галерата се плъзна в спокойни води.
	Обаче ни предстояха още шест мили. Сменихме хората и конете и насочихме кораба срещу бучащата и пенеща се вода. От нея се показваха камъни, остри като главите на гигантски хипопотами и готови да разпорят дървения й корпус. Трябваше да преодоляваме коварни водовъртежи и да се борим с опасността, която ни чакаше около всеки камък, но въжетата издържаха, а хората и конете теглеха неуморно нагоре, без да се щадят.
	Господарката се разхождаше по брега покрай потящите се мъже. Дори под силното слънце беше свежа като цвете и смехът и добродушните й шеги им даваха нови сили. Тя пееше заедно с тях и аз също се включих в този хор. Измисляхме нови думи и продължавахме да напредваме. Мъжете се смееха на дръзките куплети и дърпаха въжетата с удвоена сила.
	Принц Мемнон яздеше Блейд във водещия впряг. Хюи бе завързал едно въже около гърдите на коня зад предните му крака, за да може да го управлява, защото краката на детето бяха все още твърде къси, за да се справи само. Принцът гордо махаше на баща си, който го наблюдаваше от галерата.
	Когато накрая навлязохме в дълбокото и спокойно течение на реката над дефилето, песента на моряците се превърна в химн за възхвала на Хапи, която ни бе помогнала в това изпитание.
	Щом се качи отново на галерата, царицата повика главния зидар и му заповяда да изсече обелиск в гранитния масив над дефилето. Докато се мъчехме с прекарването на останалата част от флотилията през прага, зидарите работиха с въодушевление и изсякоха стройна колона. Когато я завършиха, издълбаха върху нея думите, които господарката им бе продиктувала, използвайки фараонските йероглифи, в които нейното име и името на принца се съдържаха в царския орнамент.


>

	Докато преминавахме прага, придобивахме все повече опит.
	Изтеглянето на „Дъхът на Хор“ през бързеите ни отне цял ден. През следващата седмица преминавахме за два пъти по-малко време, а в дефилето се намираха едновременно пет-шест плавателни съда. Това приличаше на царска процесия; галерите се движеха плътно една зад друга. В тегленето участваха десет хиляди мъже и около стотина коня.
	В тихата и дълбока зелена вода над бързеите вече имаше стотина кораба, когато хиксосите отново ни нападнаха.
	Цар Салитис се бе забавил с плячкосването на град Елефантина и не бе разбрал веднага, че сме продължили нагоре по реката с по-голямата част от съкровището на фараона. Онова, което знаеше за реката и което шпионите му и Интеф са му казали, го бе убедило, че праговете са непреодолимо препятствие за корабите. Беше загубил много време в Елефантина, преди отново да се втурне след нас.
	Беше плячкосал града и двореца на острова; беше плащал на информатори и измъчвал пленници, за да научи какво е станало със съкровището и принца, ала гражданите на Елефантина бяха верни поданици и бяха устояли на хиксосите, за да дадат време на флотилията да извърши преминаването.
	Разбира се, това не можеше да продължи безкрайно и накрая някаква бедна душа се бе пречупила при мъченията на тирана. Цар Салитис отново бе впрегнал конете си и се бе втурнал след нас в дефилето на праговете.
	Обаче Танус бе добре подготвен да го посрещне. Под негова команда Кратас, Ремрем и Астес бяха избрали старателно позициите си. Всички, които можеха да бъдат освободени от работата по изтеглянето на корабите, бяха изпратени в помощ на отбраната.
	Теренът бе най-големият ни съюзник. Дефилето бе стръмно и скалисто. Пътят бе тесен и с много завои и свлачища. При всеки завой на реката се издигаха високи отвесни скали, които бяха естествена преграда. Тук колесниците не можеха да маневрират. Беше невъзможно да изоставят реката и да заобиколят дефилето през откритата пустиня. В пясъчната пустош нямаше нито вода, нито паша за конете. Тежките колесници щяха да затънат в пясъците, преди да успеят да стигнат отново до реката. За враговете нямаше избор и те бяха принудени да приближават към нас в единична колона по тесния път на брега.
	От друга страна, Кратас разполагаше с достатъчно време, за да подсили природните укрепления чрез изграждане на каменни стени. Той разположи стрелците си на скалите над тези препятствия и струпа камъни по височините над пътя.
	Когато предните части на хиксосите се появиха, зад каменните укрепления върху тях се изсипаха безброй стрели. Сетне, когато тръгнаха пеша, за да разчистват струпаните по пътя каменни препятствия, по заповедна Кратас клиновете изпод струпаните камъни бяха избити.
	Камъните започнаха да падат върху хиксосите, помитайки мъже, коне и колесници към водите на Нил. Застанал на върха на урвата заедно с Кратас, наблюдавах как телата им подскачат и се въртят по склона и чувах слабите и отчаяни викове, отекващи в скалите. Тежестта на броните им пречеше да се задържат на повърхността и реката ги поглъщаше.
	Цар Салитис бе упорит и изпрати напред още от своите войски, за да прочистят пътя, и други, за да изкачат скалите и свалят нашите части от височините. Загубите на хиксосите в мъже и коне бяха неизброими, докато ние бяхме почти невредими. Когато те се катереха по скалите с тежкото си бронзово въоръжение, ние ги обсипвахме със стрели. Сетне, преди да стигнат до позициите ни, Кратас заповядваше на войниците да отстъпят към следващото подготвено укрепление.
	Този неравен двубой можеше да имаше само един край. Преди още да си пробият път до средата на дефилето, цар Салитис се принуди да се откаже от преследването.
	Танус и господарката бяха с нас на скалите, когато хиксосите започнаха да се оттеглят. Оставиха пътеката осеяна със счупени колесници и разхвърляни оръжия.
	— Тръбите да свирят! — заповяда Танус и дефилето отекна от техните подигравателни звуци.
	Последна в тази жалка върволица беше позлатената и украсена колесница на царя. Дори от върха, където се бяхме качили, успяхме да разпознаем Салитис с високия му бронзов шлем и черната коса, падаща на раменете му. Той вдигна дясната си ръка, в която държеше лъка, и заканително я размаха към нас. Лицето му бе изкривено от гняв.
	Гледахме го, докато се изгуби от очите ни. Тогава Танус изпрати шпиони към Елефантина, за да е сигурен, че това не е хитрина и фалшиво оттегляне. Хапи бе изпълнила обещанието си и за пореден път ни бе защитила.
	Сетне се обърнахме и като следвахме пътеката, прокарана от дивите кози, се върнахме там, където флотилията бе хвърлила котва.


>

	Зидарите бяха завършили работата си. Гранитната колона бе висока три човешки ръста. Бях маркирал размерите и формата върху скалата, преди да се нанесе първият удар с длето. Поради това линиите на паметника бяха така майсторски прокарани, че той изглеждаше много по-висок на скалата над прага, с лице към мястото на нашата победа.
	Всички се бяха струпали в подножието му, когато царица Лострис посвети колоната на речната богиня. Господарката прочете на всеослушание надписа, който зидарите бяха издълбали върху изгладения камък:

	Аз, царица Лострис, регент на Египет и вдовица на фараон Мамос, осмия с това име, майка на принц Мемнон, който ще господства след мен над двете царства, заповядах да бъде издигнат този паметник.
	Това е знак на дадената от мен клетва към народа на Египет, че ще се завърна при тях от тази пустош, където съм принудена да се оттегля принудително от варварите.
	Този камък е поставен тук в първата година от управлението ми, деветстотната година от построяването на великата пирамида на фараон Хеопс.
	Нека този камък остане непоклатим като пирамидата, докато изпълня обещанието си да се върна.

	Сетне пред очите на всички царицата постави златното отличие за доблест на гърдите на Танус, Кратас, Ремрем и Астес — героите, които направиха възможно прекосяването на прага.
	Последно след всички тя извика моето име и когато коленичих пред нея, прошепна така, че само аз да я чуя:
	— Как бих могла да те забравя, скъпи мой, верен Таита? Без твоята помощ никога нямаше да стигнем толкова далеч — тя докосна леко бузата ми, — а и зная колко много обичаш тези красиви дрънкулки. — Тя постави тежката верига за заслуги на врата ми. По-късно я претеглих и видях, че тежи тридесет дебена, с пет дебена повече от веригата, която ми бе връчил фараонът.
	Когато се спуснахме по склона на дефилето, вървях до господарката и държах щраусовите пера над главата й, а тя ми се усмихна няколко пъти. Всяка нейна усмивка бе по-скъпоценна за мен от тежката верига на гърдите ми.
	На следващата сутрин се качихме отново на „Дъхът на Хор“ и продължихме на юг. Дългото пътешествие бе започнало.


>

	Открихме, че реката е променила вида и нрава си. Вече не бе онази спокойна водна шир, която ни изхранваше и ни помагаше, а неприветливо, диво създание. В нея нямаше никакво благородство и състрадание. Беше тясна и дълбока, а бреговете й бяха стръмни и скалисти. Мрачни канари се надвесваха над нас.
	На някои места покрай реката долината толкова се стесняваше, че се налагаше конете, говедата и овцете да вървят едно след друго по стръмните пътеки, които дивите кози бяха отъпкали между камъните и водата. На други места, където скалите и отвесният бряг навлизаха дръзко в Нил, пътеката напълно изчезваше. Понякога стадата не можеха да продължат напред и се налагаше Хюи да ги прекарва на другия бряг, където скалите бяха отстъпили и оставили пространство за преминаване.
	Седмиците преминаваха, без да забележим признаци на човешко присъствие. Веднъж нашите разузнавачи откриха в пясъка на брега разядено от червеите грубо изработено кану, а в низината до реката — няколко запустели хижи. Покривите им бяха от тръстика, а стените липсваха. Имаше остатъци от решетки за сушене на риба и пепел от огнища, но това бе всичко. Не открихме съдове или украшения, които да ни подскажат какви хора са живели тук.
	Бяхме нетърпеливи да се срещнем с племената от Куш, защото се нуждаехме от роби. Цялата ни цивилизация се крепеше на робите, а нямахме възможност да вземем много с нас от Египет. Танус бе изпратил пред флотилията разузнавачи, които да ни предупредят своевременно за появата на хора или селища, за да подготвим ловците на роби. Фактът, че самият аз бях роб, а прекарвах толкова време в планиране на поробването на други хора, никак не ме смущаваше.
	Всяко богатство може да се изрази с четири стоки — земя, злато, роби и слонова кост. Вярвахме, че простиращата се пред нас земя е богата на тези неща. Ако искахме да станем достатъчно силни, за да изгоним хиксосите от Велики Египет, трябваше да открием тези богатства в тази чужда земя, през която плавахме.
	Царица Лострис изпрати златотърсачи на хълмовете покрай реката. Те се катереха по дефилетата и пресъхналите дерета, чоплеха и копаеха, отчупваха парчета кварц и аспид, стриваха ги на прах и ги промиваха в плитки глинени съдове, надявайки се да зърнат блестяща следа на дъното им.
	Царските ловци отидоха с тях да търсят дивеч, с който да се изхранваме. Освен това търсеха следи от онези големи сиви животни, които носеха скъпоценните бивни на страшните си глави. Постарах се да намеря човек, който да е виждал слонове, живи или мъртви. Изпитвах странно и необяснимо вълнение при мисълта за първата ни среща с легендарните животни.
	Много други животни населяваха тези диви простори. Някои от тях ни бяха познати, но повечето бяха странни и ги виждахме за пръв път.
	В тръстиките покрай реката имаше хипопотами. Те лежаха в плитчините като валчести камъни. След продължителен научно-теологичен спор така и не успяхме да изясним дали животните над прага принадлежат на богинята, както и тези под него, или са царски дивеч, принадлежат на короната. Жреците на Хапи бяха на едно мнение, докато останалите, с голям апетит за крехкото месо на тези животни, бяхме на противоположното.
	Съвсем случайно точно в този момент богиня Хапи реши да навести един от знаменателните ми сънища. Видях я да се появява от зелените води, усмихвайки се благосклонно, и да поставя в ръката на господарката мъничък хипопотам, не по-голям от дива яребица. Веднага щом се събудих, без да губя време, разказах вълнуващия си сън на регентката. Сега вече моите сънища и видения бяха приемани и от господарката, и от всички останали като доказателство за желанията на боговете.
	Тази вечер всички празнувахме на пясъчния бряг с изпечено на въглени крехко месо от речна крава. Популярността и славата ми се увеличиха след този сън. Единствено жреците на Хапи не споделяха всеобщите чувства към мен.
	Реката гъмжеше от риба. Под прага народът ни бе ловил риба хиляди години. Но тукашните води бяха недокоснати от човешка ръка и рибарски мрежи. Вадехме от реката блестящ син костур, по-тежък и от най-дебелия човек от екипажа ни, имаше огромни морски котки с четинести мустаци, дълги колкото ръката ми и прекалено силни и тежки, за да бъдат уловени с мрежа. С удар на опашките си късаха ленените конци като нежна паяжина. Мъжете ги ловяха с копия в плитчините, като речните крави. Един от тези великани можеше да нахрани петдесет човека с тлъстото си жълтеникаво месо, от което в огньовете се стичаше мазнина.
	В скалите над реката бяха надвиснали гнездата на орли и лешояди. Погледнати отдолу, те приличаха на струпани отломки, а изпражненията на огромните птици бяха оцветили камъните под тях с ивици блестящо бяло. Птиците се виеха над нас, очертавайки кръгове в горещия въздух, надигащ се от черните скали на клисурата.
	От скалите царствено и надменно ни наблюдаваха стада диви кози. Танус отиде на лов, но изминаха много седмици, преди да улучи една от тях. Те имаха зрението на лешояди и пъргавостта на синеглав гущер, който може да тича без никакво усилие нагоре по гладка гранитна стена.
	На височина един от старите козли стигаше до рамото на мъж. Брадата му докосваше камъка, на който стоеше, а рогата му се извиваха от стабилна назъбена основа. Накрая Танус успя да убие един от тях със стрела, прелетяла през клисура, дълбока сто крачки. Козелът падна в пропастта и се запремята във въздуха, след което се удари в камъните долу.
	Поради големия ми интерес към всяко диво създание, след като го одра и наряза, Танус ми донесе главата с рогата. Доста се измъчи, докато я свали от тези убийствени канари. Почистих черепа и го поставих като украшение на носа на нашата галера, докато плаваме към неизвестното.


>

	Изминаха месеци и водата започна да спада. По отвесните склонове, покрай които плавахме, личаха следите от предишни отливи.
	През нощта двамата с Мемнон оставахме на палубата и наблюдавахме звездите, които грееха на небесния свод. Учех го на названието и естеството на всяка от тези блестящи точки и как те променят съдбата на хората. При тези наблюдения определих, че реката вече не тече на юг, а е променила посоката си на запад. Откритието ми възбуди разгорещен спор между учените мъже в нашето общество.
	— Реката ни отвежда право към западните полета на рая — внушаваха ни жреците на Озирис и Амон Ра.
	— Това е хитрина на Сет. Той иска да ни обърка и да осуети намеренията ни — възразяваха жреците на Хапи, които досега имаха силно влияние над съвета.
	Царица Лострис бе дете на тяхната богиня и бе възприето, че Хапи закриля нашето пътешествие. Жреците се ядосваха, че влиянието им отслабва с това своеволно изменение на посоката на реката.
	— Скоро тя отново ще завие на юг — твърдяха те.
	Винаги съм се ужасявал, когато безскрупулни хора манипулират желанията на боговете така, че те да съвпаднат с техните.
	Преди въпросът да бъде разрешен, стигнахме до втория праг.
	Това бе най-далечното място, до което бе стигал цивилизован човек. Никой не бе отивал по-нататък. Причината бе съвсем очевидна. Тук бързеите бяха по-широки и опасни от онези, с които се бяхме справили.
	Върху обширна площ течението на Нил бе разделено от няколко големи острова и стотици по-малки. Сега нивото на водата бе спаднало и на места се виждаше дъното. Сложна плетеница от канали се простираше на мили пред нас.
	— Можем ли да бъдем сигурни, че няма друг праг, а след него още един? — питаха се един друг онези, които лесно се обезсърчаваха. — Ще изразходваме силите си и накрая ще се окажем в клопка между праговете на реката, безсилни да продължим напред или да се върнем назад. Трябва да се върнем, преди да е станало твърде късно — стигаха до общо заключение те.
	— Ще продължим — повели господарката ми. — Тези, които желаят да се върнат сега, са свободни да го сторят. Обаче без кораби, на които да плават, и без коне, които да ги теглят. Нека се върнат — убедена съм, че хиксосите ще ги посрещнат с отворени обятия.
	Никой не прие великодушното й предложение. Вместо това слязоха и плодородните острови, преграждащи течението на реката.
	Влагата от бързеите по време на отлива и водата, просмукваха се през почвата, бяха превърнали тези острови в зелени гори, пълна противоположност на безкрайната пустиня на двата бряга. Изникнали от семената, донесен от течението от другия край на света, високи дървета от различни видове, каквито не бяхме виждали преди, растяха върху наносите, напластили се върху гранитната основа на островите.
	Не можехме да прекосим острите камъни на дъното преди следващия прилив, когато водите на Нил щяха да са достатъчно дълбоки за корабите ни. Дотогава щяха да изминат много месеци. Нашите земеделци слязоха на островите, разчистиха земята и посяха семена, които носехме с нас. Те поникнаха за дни и на топлото слънце растенията избуяха пред очите ни. След няколко месеца зърнените култури бяха готови за жътва. Хранехме се със сладки плодове и зеленчуци, които ни липсваха, откакто бяхме напуснали Египет. Хората престанаха да недоволстват.
	Всъщност тези острови бяха така привлекателни, а почвата — толкова плодородна, че някои от хората изразиха желание да се установят тук за постоянно. Жреците на Амон Ра помолиха царицата да издигне храм на бога на един от островите. Господарката им отвърна:
	— Ние сме пътешественици. Накрая ще се завърнем в Египет. Такова е обещанието, което съм дала пред народа си. Няма да строим храмове или други постоянни жилища. Докато не се върнем в Египет, ще живеем като бедуините в шатри и в колиби.


>

	Сега разполагах с различен дървен материал и можех да изучавам качествата му.
	От акацията, чиято дървесина бе гъвкава и здрава, ставаха чудесни спици за колела. Дърводелците се заеха със сглобяването на колесниците, които бяхме донесли с корабите си. А от дърветата и бамбука, които растяха тук, направихме нови.
	На равните, широки по няколко мили места под прага нашият ескадрон колесници ежедневно правеше упражнения. Спиците на колелата все още се чупеха при голяма скорост, но не толкова често както в миналото. Успях да убедя Танус да се качи на платформата на колесницата ми — той отказваше да се вози на друга.
	По същото време успях да завърша първия си двойно извит лък, над който работех, откакто напуснахме Елефантина. Бе направен от същите материали както Ланата — дърво, слонова кост и рог, но се различаваше по форма. Когато не бе опънат, долният и горният край стърчаха; само когато бе опънат придобиваше формата на познатите ни лъкове. Напрежението в дървото и тетивата бяха увеличени от скъсените му пропорции.
	След дълги увещания Танус се съгласи да стреля с лъка по няколко мишени, които бях издигнал на източния бряг. Пусна повече от двадесет стрели, без да каже нищо, но явно бе удивен от точността му. Познавах Танус добре. Бе твърде консервативен. Ланата бе първата му любов и бе мъчително за него да признае предимствата на новия лък, така че не поисках да изкаже мнението си, а го оставих постепенно да се примири с истината.
	Нашите разузнавачи се завърнаха и докладваха, че миграцията на ориксите от пустинята е започнала. Вече бяхме виждали няколко малки стада от тези прекрасни животни. Обикновено те пасяха по брега на реката, но побягваха навътре в пустинята, щом забележеха корабите ни. Разузнавачите казаха, че огромна маса от тях се придвижва към нас. Бях свидетел на такова нещо веднъж.
	Докато се придвижваха към нови пасища, стадата се сливаха в една огромна маса, прекосяваща пустинята. Сега ни се предоставяше шанс да опитаме месото им и да изпробваме колесниците. Щом имаше какво да преследва с тях, Танус за пръв път прояви истински интерес към колесниците ми. Когато зае мястото си на платформата зад мен, забелязах, че бе сменил стария си верен лък Ланата с новия, който бях направил за него. Не казах нищо, а дръпнах юздите и конете се насочиха между хълмовете към прохода, който ни отвеждаше в пустинята.
	Един ескадрон от петдесет колесници и дузина тежки коли с храна и вода за пет дни потеглиха с нас. Колесниците се движеха в редица на разстояние три дължини една от друга. Това вече бе обичайният ни начин на придвижване. За да ни бъде по-леко, бяхме само по препаски на бедрата, а мъжете ни бяха в отлично физическо състояние след месеците, прекарани на скамейките на гребците. Мускулестите им тела бяха намазани с масла и блестяха на слънцето като телата на млади богове. Всяка колесница носеше ярко оцветен отличителен флаг на дълга бамбукова пръчка. Когато погледнах назад към колоната, дори аз, който никога не съм бил войник, бях впечатлен от зрелището.
	Тогава все още не осъзнавах, но оттеглянето на хиксосите бе наложило нов боен дух у хората. Бяхме учени, търговци и жреци, но сега, след решението на царица Лострис да прогони нашествениците и водени от господаря Танус, ние се превръщахме във войнствен народ.
	Преминавахме хълмовете и пред очите ни постепенно се откриваше пустинята. Изведнъж зад купчина камъни изскочи дребна фигурка.
	— Пррр! — спрях конете аз. — Какво правиш тук толкова далеч от корабите?
	Не бях виждал принца от предишната вечер и смятах, че е при бавачките си. Да се натъкна на него тук, в пустинята, бе голям шок за мен. Погледът ми бе гневен. Той не бе навършил шест години, но беше с играчката си лък през рамо, а на лицето му забелязах упорития израз, който ми напомняше за баща му, когато изпаднеше в едно от лошите си настроения.
	— Идвам на лов с вас — заяви Мемнон.
	— Не, няма — възпротивих се аз. — Веднага ще те върна при майка ти. Тя знае какво да прави с малко момче, което тайно се е измъкнало от лагера.
	— Аз съм принцът на Египет — изрече Мемнон, но устните му трепереха въпреки предизвикателния му тон. — Никой не може да ми забрани. Мое право и свещен дълг е да водя хората си.
	Сега бяхме на опасна територия. Принцът знаеше правата си, а аз бях този, който го бе научил на тях. Обаче наистина не очаквах да ги приложи толкова скоро. Бе невъзможно да се спори с него и аз напрегнато обмислях как да намеря изход от положението.
	— Защо не ме помоли?
	— Защото щеше да отидеш при майка ми — откровено си призна той, — а тя щеше да те подкрепи както винаги.
	— Все още мога да отида при царицата — заплаших го, но той погледа към долината, където корабите изглеждаха малки като играчки, и ми се усмихна. И двамата знаехме, че няма да заповядам целият ескадрон отново да поеме в обратна посока.
	— Моля те, нека дойда с теб, Таита — промени тона той.
	Малкото дяволче ме атакуваше по всички фронтове. Бе невъзможно да му откажа, когато пуснеше в ход чара си. Тогава ми хрумна нещо.
	— Трябваше да попиташ него.
	Отношенията между тях двамата бяха доста особени. Само ние тримата — двамата родители и аз — знаехме истината. Принцът мислеше за Танус като за свой наставник и командир на своята армия. Въпреки привързаността си детето се страхуваше от него. Танус не беше човек, с когото малко момче, пък било то и принц, би си поиграло.
	Сега двамата се гледаха. Явно Мемнон обмисляше план за атака, а Танус се опитваше да потисне смеха си.
	— Господарю Хараб — принцът се беше спрял на официалната форма, — искам да дойда с вас. Смятам, че това ще е полезен урок за мен. Все пак един ден аз ще трябва да водя армията.
	Бях го научил да размишлява логично. Можех да се гордея с ученика си.
	— Принц Мемнон, това заповед ли е? — Баща му успя да прикрие удивлението си, като се намръщи.
	В очите на принца проблеснаха сълзи и той поклати тъжно глава.
	— Не, господарю. — Отново бе станал малко момченце. — Но много искам да дойда на лов с вас, моля ви!
	— Царицата ще ме обеси. Хайде, скачай при мен, малък разбойнико!
	Принцът обичаше Танус да го нарича „разбойник“. Обикновено той наричаше така войниците от любимия си полк и това караше Мемнон да се чувства един от тях. Нададе радостен вик и едва не се спъна в бързината да се качи на колесницата. Танус се протегна и го хвана за ръката. Вдигна го на платформата между нас двамата.
	— Дий! — извика Мемнон на Пейшънс и Блейд и се понесохме напред към пустинята. Преди това аз не пропуснах да изпратя вестоносец до царицата. Дори лъвицата не е толкова свирепа, когато ставаше въпрос за малкото й, както царицата.
	Там, откъдето бяха преминали мигриращите стада, се бе образувал път широк неколкостотин метра. Копитата на ориксите са широки, за да стъпват по мекия пясък на пустинята. Оставяха ясни следи във формата на хиксоските остриета на копия. Хиляди от тези огромни антилопи бяха преминали по този път.
	— Кога? — попита Танус.
	Аз слязох от колесницата, за да разгледам следите внимателно. Мемнон слезе с мен, защото никога не изпусках възможността да го науча на нещо. Показах му как нощният вятър ги е загладил и как малките насекоми и гущери са нанесли своите следи върху тези на стадото.
	— Преминали са оттук вчера вечерта — изказах мнението си с подкрепата на принца, — но се движат бавно. С малко късмет ще ги застигнем преди обед.
	Изчакахме колите да ни настигнат. Напоихме конете и сетне продължихме, следвайки широкия утъпкан път през дюните.
	Скоро открихме трупове на изнемощели животни: бяха или много стари, или твърде млади и върху тях вече бяха накацали врани. Червените чакали се навъртаха крадешком, надявайки се на плячка.
	Следвахме широкия път, докато забелязахме облак прах на южния хоризонт и тогава ускорихме ход. Когато се изкачихме на каменистите хълмове, забелязахме разпръснатите под нас стада, а пустинята се бе преобразила в цветна градина.
	Последните дъждове може би бяха паднали тук преди стотици години. Изглеждаше невъзможно, но семената, които през цялото време бяха спали, изгаряни от слънцето и разпръсвани от пустинния вятър, бяха изчакали този дъжд. За всеки, който се съмняваше в съществуването на боговете, това чудо бе доказателство. За всеки, който се съмняваше, че животът е вечен, това даваше обещание за безсмъртие. Ако цветята можеха да оцелеят, то и човешката душа, която е много по-прекрасна и ценна, би могла да живее вечно.
	Местността под нас бе оцветена в меки зелени тонове като фон на прекрасна дъга, а наоколо растяха цветя. Оранжево оцветените маргаритки цъфтяха по равнината, а тези с бели листчета приличаха на слана по склоновете на хълма. Сини гладиоли, пурпурни лилии и жълти азалии буйно цъфтяха наоколо. Красотата им обаче бе ефимерна. След месец пустинята отново щеше да триумфира. Цветята щяха да изсъхнат, а тревата щеше се превърне в прах и да се разпръсне от горещите ветрове. Нищо нямаше да остане от великолепието, освен семената, малки като прашинки пясък.
	— Такава красота трябва да бъде споделена с този, когото обичаш — въздъхна Танус. — Защо царицата не е с мен сега!
	Това че той бе толкова развълнуван от гледката, доказваше, че красотата е всесилна. Този мъж, войник и ловец бе забравил за плячката и гледката го изпълваше с религиозно благоговение.
	Викът на Кратас ни сепна.
	— В името на смърдящата брада на Сет, там долу трябва да има повече от десет хиляди орикси.
	Те се бяха разпръснали чак до зелените очертания на далечните хълмове. Някои от възрастните самци стояха сами, странейки от останалите, но повечето бяха в стада от десет до сто. Приличаха на огромни ръждиви петна. Сякаш всички орикси в Африка се бяха струпали тук.
	Отново напоихме конете, преди ловът да започне. Това ми даде възможност да отида напред и да разгледам струпването на толкова много животни. Естествено Мемнон ме последва, но когато се опитах да го хвана за ръката, той издърпа пръстите си.
	— Не ме дръж за ръка пред всички, Таита — важно ми нареди. — Вече не съм малък.
	Докато стояхме на височината, някои от животните наблизо вдигнаха глави и ни загледаха любопитно. Дойде ми наум, че вероятно досега те никога не бяха виждали хора и не се страхуваха от нас.
	Ориксите са прекрасни създания, високи като коне, със същите гъсти тъмни опашки, стигащи до земята. Имаха дълги гриви, но приликата им с конете свършваше дотук, защото на главите си имаха тънки и остри като нож рога. Докато другите видове антилопи са кротки и безобидни, спасявайки се от нападателя с бягство, ориксите не биха отстъпили дори на лъв.
	Разказах на Мемнон за тяхната смелост и издръжливост, за начина, по който живееха, без да пият вода.
	— Те поемат вода от росата и от пустинните корени и грудки, които изравят с копитата си.
	Той ме слушаше с интерес, защото бе наследил любовта към преследването от баща си и го бях научил да уважава всички диви животни.
	— Истинският ловец разбира и уважава птиците и животните, които преследва — казах му аз, а той кимна сериозно.
	— Искам да бъда истински ловец и войник, също като господаря Танус.
	— Човек не се ражда с тези дарби. Трябва да ги научи по същия начин, както ти се подготвяш да бъдеш велик и справедлив фараон.
	Изпитах разочарование, когато Танус ми викна, че конете са напоени, и видях останалите отново на колесниците. Бих предпочел да прекарам остатъка от деня с принца, наблюдавайки животните. Върнах се неохотно и подкарах колесницата начело на колоната.
	На платформите на другите колесници стрелците бяха обтегнали лъковете си. Ловната треска бе обхванала всички. Бяха като ловджийски кучета, надушващи плячка.
	— Но, господарю Танус! — извика Кратас. — Какво стана с облога за изхода на лова?
	Преди той да успее да отвърне, промърморих:
	— Обзаложи се. Старият самохвалко никога не е стрелял от летяща колесница.
	— Само за тези, които сам си убил — викна Танус. — Ако в животното има стрела от другиго, не се брои. Всеки стрелец да маркира стрелите си със своя шарка, така че по-късно да може да претендира за животното.
	Танусовият отличителен знак бе Окото на Хор.
	— Един златен дебен за всеки убит орикс с твоя стрела в него.
	— Нека са два — предложих аз. — Един за мен.
	Аз не обичам да залагам, но това не беше залагане.
	Танус бе въоръжен с новия си двойноизвит лък, а аз бях най-добрият водач на колесница в армията.
	Все още бяхме новаци, но бях наблюдавал как хиксосите използват колесниците си. Всяка новост, която техните ескадрони показаха през онзи ужасен ден в равнината на Абнуб, бе запечатана, в паметта ми. За мен това не бе само лов за месо или спорт, а практика и тренировка за много по-големия лов на войната. Бяхме се научили да пропускаме в боен ред, да контролираме колесниците в разгара на битката и да реагираме при всяко движение на противника.
	Докато се носехме към равнината, дадох първия сигнал и колоната се раздели на три. Разгърнахме се като листата на лилия. Фланговете се извиха като рогата на бик, за да обкръжат плячката, докато нашата колона се разгърна в линия един до друг на три дължини разстояние от колесница до колесница.
	За пръв път животните се разтревожиха. Започнаха да се оттеглят. Малките стада се сливаха в по-големи, както един камък, търкалящ се по склона, предизвиква свличане на цяла лавина камъни. Скоро равнината оживя от движещи се орикси. Тичаха в галоп, а над тях се издигаше лека мъгла.
	Нашата колона започна да се движи по-бавно. Не исках да уморявам конете с бързо преследване. Наблюдавах гъстите облаци прах, които вдигаха двата фланга, докато заобикаляха стадото. Накрая те се срещнаха и кръгът се затвори. Стадото орикси забави ход. Откриха, че пътят им за бягството е затворен. Започнаха объркано да се въртят.
	Изпълнявайки моята заповед, щом затвориха кръга, фланговете преминаха в лек ход, а сетне се обърнаха с лице към центъра на кръга. Много от обърканите животни спряха и не знаеха в коя посока да побегнат. Накъдето и да се обърнеха, виждаха колесници. Докато ги наближавахме, конете ни започнаха да пръхтят възбудени. Стадото орикси се раздвижи отново, но без определена посока. Те се въртяха на едно място, правеха неуверени скокове в една посока, а сетне спираха и завиваха в друга.
	Бях доволен от дисциплината на воините. Формацията им бе устойчива, без струпвания и без празни места в редицата. Сигналите, които им подавах, моментално бяха предавани и изпълнявани. Поне бяхме станали истинска армия. Скоро щяхме да бъдем готови да се изправим срещу всеки враг, дори срещу хиксосите, които бяха прекарали целия си живот на платформите на колесниците.
	Посегнах назад, хванах принц Мемнон за ръката и го придърпах близо до себе си. Така Танус можеше свободно да стреля с лъка, а принцът бе в безопасност.
	— Позволи ми да взема юздите, Таита. Аз ще управлявам колесницата — молеше Мемнон.
	Бях му позволявал да кара преди, въпреки че главата му едва се показваше над предната преграда. Не посмях да му се присмея, защото вземаше нещата на сериозно.
	— Следващия път, Мем. Сега наблюдавай и се учи.
	Бяхме се приближили на стотина крачки от първия орикс. Животните бяха изнервени до краен предел. Водени от един стар мъжкар, към нас се понесоха поне сто орикса. Дадох сигнал и намалихме разстоянието между колесниците, така че колелата ни се допираха. Бяхме солидна стена от мъже и коне. Тромпетите дадоха сигнал за атака. Пуснах конете в пълен галоп и се понесохме напред.
	Танус стреляше над рамото ми. Можех да видя как всяка от стрелите му лети към стадото. За пръв път стреляше в движение и първите му три стрели не попаднаха в целта. Но той бе добър стрелец и скоро се приспособи. Следващата му стрела улучи възрастния самец, който бе повел останалите. Бе попаднала в сърцето му. Животното се строполи в пясъка и се преобърна. Ориксите, които го следваха, завиха встрани, предлагайки на Танус безброй мишени. Наблюдавах как следващите му две стрели излетяха и паднаха зад бягащото стадо.
	Изкушението да стреляш по движеща се мишена е голямо, но зависи от движенията на колесницата спрямо мишената. Опитвах се да го улесня, като препусках успоредно с ориксите. Въпреки всичко не се учудих, когато още две от стрелите на Танус пропуснаха жертвите.
	Сетне той привикна и следващата стрела се заби чак до перата в гърдите на един орикс. После уби още три. Ловът около нас се разпадна и се превърна в битка, прах обгърна всичко, освен колесниците и бягащите животни.
	Следвах два орикса, наближавайки ги бавно, когато остро камъче, излетяло изпод копитата на едно от животните, ме улучи по палеца, а сетне улучи и Мемнон в слепоочието. Когато го погледнах, видях кръв над окото му.
	— Ти си ранен, Мем! — извиках и дръпнах юздите.
	— Няма нищо — отвърна той и използва крайчеца на шала си да изтрие кръвта. — Не спирай, Таита! Кратас ще спечели облога, ако не продължим.
	Така отново препуснахме в праха, а до мен лъкът на Танус пееше ужасната си песен. Принцът викаше възбудено — приличаше на кученце, преследващо заек за пръв път.
	Някои от ориксите успяха да преминат през нашия кръг към пустинята, докато други се връщаха обратно в клопката. Хората викаха възбудени от победата, конете цвилеха, а ориксите падаха, когато стрелите се забиваха в тях.
	Бе настанал невъобразим грохот от бягащи копита и от колела на колесници, бяхме потопени в жълт облак прах.
	И най-добрите коне не могат безкрайно да препускат в галоп. Когато накрая Пейшънс и Блейд преминаха в бавен ход, те бяха навели глави от изтощение, а телата им плуваха в пот.
	Прахът, който закриваше всичко наоколо, бавно се слегна и пред очите ни се разкри ужасна гледка.
	Нашият ескадрон бе разпръснат из цялата равнина; преброих пет колесници, чиито колела бяха счупени по време на преследването. Ранени мъже лежаха в пясъка до преобърнатите колесници, до тях бяха коленичили техните другари, които се грижеха за раните им.
	Здравите колесници също бяха спрели, а конете им бяха изтощени. Едва си поемаха дъх, а от устата им капеше пяна. Бяха мокри от пот, като че бяха преплували реката.
	Жертвите ни бяха разпръснати из полето в същото безредие. Много от тези едри животни бяха мъртви, други бяха само ранени. Някои накуцвайки се отдалечаваха към пустинята.
	Такъв бе жалкият край на всеки лов. Когато горещината и умората преминеха, ранените животни трябваше да се съберат и доубият.
	Близо до нас един едър самец стоеше на парализираните си крака. Стрелата го бе улучила в гръбнака. Взех втория лък от страничната преграда и скочих на земята. Докато приближавах до осакатеното животно, то извърна глава и ме погледна. Сетне направи последен опит. Насочи острите си рога към мен, но очите му плуваха в сълзи на смъртна агония. Бях принуден да пусна две стрели в гърдите му, преди да падне настрани и да остане неподвижно.
	Когато отново се качих на колесницата, погледнах лицето на принца. В очите му имаше сълзи, а на изцапаното му с кръв лице бе изписано състрадание към орикса. Той се извърна, за да не видя сълзите му, но аз се гордеех с него.
	Хванах главата му и обърнах лицето му към себе си. Внимателно почистих раната на слепоочието и я превързах с парче ленен плат.
	Тази нощ лагерувахме в равнината с цветята и техният аромат надделя над миризмата на пролятата кръв.
	Нямаше луна, но звездите бяха изпълнили цялото небе. Хълмовете се къпеха в тяхната светлина. Останахме до късно покрай огньовете и празнувахме със сърца и черен дроб от орикси, изпечени на жарта. Отначало принцът седна между мен и Танус до огъня, но офицерите и войниците си съперничеха за неговото внимание. Бе спечелил сърцата на всички и при техните покани той започна да се мести от една група към друга. Чувстваше се добре в компанията им, а те внимаваха закачките им да не са твърде груби. Вдигнаха много шум за раната на главата му.
	— Сега си истински войник — казваха те, — точно като нас. — И му показваха своите белези.
	— Добре направи, че му разреши да дойде с нас — казах аз на Танус, докато го наблюдавахме с гордост. — Това е най-добрата подготовка за всеки млад войник.
	— Мъжете го обичат — съгласи се той. — Има две неща, които са нужни на един военачалник. — Първото е късмет, а второто — любовта на воините му.
	— Мемнон трябва да идва с нас на всяка експедиция, ако не е твърде опасно — реших аз, а Танус се изсмя.
	— Остава да убедиш майка му. Някои неща са извън силите ми.
	От другата страна на огъня Кратас учеше Мемнон на полковите песни, съкращавайки грубите изрази. Принцът имаше много хубав глас и мъжете ръкопляскаха и запяваха в хор. Започнаха да протестират шумно, когато се опитах да сложа Мемнон в леглото, което му бях приготвил под колесницата, и дори Танус ги подкрепи.
	— Остави момчето с нас — заповяда той.
	Мина полунощ, докато успея да сложа принца на постелката от овнешка кожа.
	— Таита, дали ще се науча да стрелям като Танус? — заспивайки, промърмори той.
	— Ти ще си един от най-великите пълководци на Египет, един ден ще изсека броя на победите ти на колона, така че всички да научат за тях.
	Детето се замисли и въздъхна.
	— Кога ще ми направиш истински лък, а не играчка?
	— Щом пораснеш достатъчно да можеш да опъваш тетивата.
	— Благодаря ти, Таита. Много ще ми хареса.
	Заспа внезапно, както бих изгасил пламъка на лампа.


>

	Завърнахме се триумфално с коли препълнени с осолено и изсушено на слънцето месо от орикси. Очаквах господарката сурово да ме накаже заради принца. Бях приготвил защитата си, смятах да прехвърля вината върху господаря Хараб.
	Обаче порицанието й бе много по-леко от очакваното. Каза на Мемнон, че бил непослушно дете, което много я разтревожило, но сетне го грабна в прегръдките си. Когато се обърна към мен, аз се впуснах в дълги обяснения за ролята на Танус в тази схватка и за безценната тренировка и опитът, който принцът бе получил, но тя, изглежда, не обърна внимание на думите ми.
	— Кога за последен път отидохме да ловим риба? — попита тя. — Вземи си копието за риболов, Таита. Ще отидем с една от лодките. Само ние двамата в реката, както го правехме едно време.
	Знаех, че няма да наловим много риба. Искаше да сме сами в реката, за да не ни подслушват. Каквото и да я тревожеше, бе от голямо значение за нея.
	Започнах да греба в спокойните зелени води, докато високите отвесни скали не ни скриха от флотилията.
	Всичките ми опити за разговор пропаднаха, така че оставих веслата и взех лютнята си. Изсвирих и изпях песните, които обичаше най-много, и зачаках да заговори.
	Накрая тя погледна към мен и очите й бяха изпълнени със странна смес от радост и тревога.
	— Таита, мисля, че ще имам още едно дете.
	Това изявление не ме учуди. Все пак всяка нощ, откакто напуснахме Елефантина, тя и командирът на армията се срещаха тайно, а аз пазех вратата на каютата й. Въпреки всичко така се разтревожих, че ръката ми замръзна върху струните и песента ми секна. Измина известно време, преди да възвърна гласа си.
	— Господарке, използва ли билковия чай, който ти бях приготвил? — попитах нерешително аз.
	— Само понякога — срамежливо се усмихна тя. — Господарят Танус не е от най-търпеливите. Още повече, че никак не е приятно да се занимаваш с разни съдове и бурканчета, когато те очакват много по-интересни неща.
	— Например като правене на бебета, чийто баща не е фараон, за да ги припознае.
	— Положението е много сериозно, нали, Таита?
	Дръпнах една струна на лютнята, докато обмисля отговора.
	— Сериозно? О, думата не е подходяща. Ще родиш незаконно дете или ако си вземеш съпруг, то ще си принудена да се откажеш от регентството. Такива са обичаят и законът. Меркесет ще бъде следващият регент, но ще има скрита война между благородниците за това място. Без твоята закрила принцът ще е в голяма опасност. Ще бъдем разкъсани от борби — полазиха ме тръпки при тази перспектива.
	— Танус може да стане регент вместо мен и тогава ще мога да се омъжа за него — предложи тя.
	— Не съм мислил за това — казах й мрачно. — Това ще разреши всичките ни затруднения. Но какво ще каже Танус?
	— Ако го помоля, той ще го стори на драго сърце, сигурна съм — усмихна се Лострис с облекчение. — Тогава няма да се налага да измислям разни хитрости.
	— Не е толкова лесно. Танус никога няма да се съгласи. Не е в състояние…
	— Какви са тези глупости? — Очите й гневно просветнаха.
	— Опази нощ в Тива, нощта, в която фараонът изпрати да арестуват Танус по обвинение за противодържавна дейност, ние се опитахме да го принудим да вземе короната. Кратас и останалите му офицери се заклеха да ни подкрепят. Искаха да нахлуят в двореца и да поставят Танус на трона.
	— Той защо не се съгласи с тях? От него щеше да излезе добър фараон и щеше да ни спести толкова главоболия.
	— Танус отхвърли предложението им. Заяви, че не е предател и никога няма да се възкачи на трона на Египет.
	— Това е било отдавна. Нещата се промениха — гневно възрази тя.
	— Не, не са. Танус даде клетва в този ден и призова бог Хор за свидетел. Закле се никога да не вземе короната.
	— Но това вече е невалидно. Може да се откаже от клетвата си.
	— Ти би ли се отказала от своята, дадена пред бог Хор? — настоях аз и Лострис сведе поглед.
	— Би ли го направила? — настоях аз.
	Тя неохотно поклати глава и промълви:
	— Не! Не бих могла.
	— Същите правила за чест обвързват Танус. Не можеш да искаш от него да направи нещо, което ти самата не би сторила — обясних спокойно. — Разбира се, можем да му го предложим, но и двамата знаем какъв ще бъде отговорът.
	— Трябва да измислиш нещо! — Погледна ме с такава сляпа вяра, че ме ядоса. Когато се забъркаше в нещо неприятно, просто се обръщаше към мен и казваше: — Все ще измислиш нещо, нали?
	— Има нещо, което бих сторил, но ти няма да се съгласиш, не повече, отколкото Танус би се съгласил да вземе короната.
	— Ако ме обичаш, дори не би ми го предложил. — Тя ме разбра моментално и се отдръпна от мен, като че я бях ударил. — По-скоро бих умряла, отколкото да убия чудото на любовта, което Танус е поставил в утробата ми. Детето е част от нашата любов. Никога не бих го убила.
	— Тогава, Ваше Величество, нямам какво повече да предложа.
	Тя ми се усмихна с такова доверие, че дъхът ми секна.
	— Зная, че ще измислиш нещо, скъпи Таита. Винаги си го правил.
	И така аз сънувах сън.


>

	Разказах съня си пред съвета, свикан от регентката на Египет.
	Царица Лострис и принц Мемнон бяха седнали на трона, поставен на кърмата на „Дъхът на Хор“. Галерата бе хвърлила котва до западния бряг на Нил. Членовете на това събрание стояха на брега под нея.
	Господарят Меркесет и благородниците представяха светската власт, жреците на Озирис и Хапи — религиозната, а господарят Хараб с петдесет висши офицери — военната.
	Бях застанал под трона на откритата палуба с лице към великото събрание. Този път се бях постарал за външния си вид. Гримът ми бе изкусен и изтънчен, а косата ми бе намазана с благовонни масла. Носех двете златни вериги, с които господарката ме бе наградила, а ръцете и гърдите ми бяха станали мускулести от продължителното каране на колесница. Наистина трябва да съм изглеждал добре, защото забелязах похот в очите на тези, които имаха противоестествени наклонности.
	— Ваше Величество — поклоних се ниско аз пред трона, а принц Мемнон ми се усмихна нахално. Главата му все още бе превързана, въпреки че вече не бе необходимо. Толкова се гордееше с раната си, че го оставих да задържи превръзката още известно време. Смръщих се и лицето му веднага придоби нужния за случая израз.
	— Ваше Величество, миналата нощ сънувах странен и прекрасен сън, който чувствам, че е мой дълг да разкажа. Моля да ми позволите.
	Царица Лострис отвърна снизходително:
	— Всеки в нашето общество знае за свещения дар, който имаш. Принцът и аз знаем за способността ти да виждаш в бъдещето и да отгатваш желанията и заповедите на боговете чрез сънища и видения. Заповядам ти да говориш.
	Поклоних се отново и се обърнах с лице към съвета.
	— Миналата нощ спах пред вратата на царската каюта, изпълнявайки своя дълг. Царица Лострис легна сама на своето ложе, а принцът заспа в своята ниша зад нейното легло.
	Дори господарят Меркесет се наведе напред и сложи ръка на ухото, с което все още чуваше. Всички обичаха хубавите истории и пикантните предсказания.
	— При смяната на третата стража тази нощ се събудих. Странна светлина обливаше галерата. Усетих студен вятър да духа в лицето ми, макар че всички врати бяха затворени.
	Всички ме слушаха с голям интерес. Бях намерил верния тон.
	— Тогава чух стъпки, бавни и царствени, такива, каквито никой смъртен не прави — замълчах драматично. — Тези неземни и нежни звуци идваха от трюма на галерата — отново направих пауза.
	— Да, ваши благородия, от трюма, където се намира златният ковчег, в който лежи фараон Мамос, осми с това име, очаквайки да бъде погребан.
	Някои от моите слушатели потръпнаха от страх, докато други направиха знаци против злото.
	— Тези стъпки се приближаваха до мястото, където лежах пред вратата на царицата. Небесната светлина се засили и докато треперех, пред мен се появи фигура. Беше мъж, но грееше като пълна луна, а лицето бе божествено превъплъщение на фараоновото, такова каквото го познавах, и все пак променено и изпълнено с божественост.
	Те бяха възхитени и мълчаливи. Нито един човек не помръдваше. Търсех по лицата им признаци на недоверие, но не ги открих.
	Внезапно принцът извика с високия си ясен глас:
	— Да живее! Това е бил баща ми. Да живее! Това е бил фараонът!
	Те поеха вика му:
	— Да живее! Бил е фараонът! Да живее вечно!
	Изчаках да настъпи тишина и изрекох:
	— Фараонът се доближи до мен, а аз не можех да помръдна. Той мина покрай мен и влезе в каютата на нейно Милостиво Величие, царица Лострис. Въпреки че нито можех да помръдна, нито да издам звук, видях всичко, което се случи. Докато царицата спеше, божественият фараон легна върху нея с цялото си великолепие и изпълни съпружеските си задължения. Телата им бяха съединени като на мъж и жена.
	Все още нямаше признаци на недоверие по лицата им. Изчаках малко и продължих:
	— Фараонът се надигна от лоното на спящата царица, погледна към мен и проговори.
	Мога толкова добре да имитирам гласове, та слушателите повярваха, че им говори този, когото имитирах. Заговорих с гласа на фараон Мамос:
	— Дарих царицата с моята божественост. Тя бе едно цяло с мен и боговете. Оплодих я с моето божествено семе. Тя, която не познава друг мъж, освен мен, ще носи дете от царската ми кръв. Това ще бъде знак за всички хора, че тя се радва на закрилата ми и че аз ще бдя над нея.
	Поклоних се още веднъж на царската двойка върху трона.
	— Сетне фараонът отново премина през кораба и отново влезе в златния ковчег, където сега почива. Това бе моето видение.
	— Вечен живот на моя фараон! — извика господарят Танус, както го бях подготвил, и викът бе поет от другите.
	— Привет, царица Лострис! Да живее вечно! Привет за божественото дете, което носи! Дълъг живот на всичките й деца!
	Тази нощ, когато се приготвих да се оттегля, господарката ме повика и прошепна:
	— Твоето видение бе толкова живо и ти го разказа така добре, че не бих могла да заспя от страх да не би фараонът отново да дойде. Пази вратата добре.
	— Смея да твърдя, че познавам един достатъчно смел и настоятелен мъж, който може да смути царствения ти сън, но се съмнявам това да е фараон Мамос. Какво да правя, ако дойде някой и иска да се възползва от красотата ти?
	— Спи дълбоко, скъпи Таита, и си запуши ушите. — Страните й порозовяха на светлината на лампата.
	Още веднъж предсказанието ми се сбъдна. Тази нощ в каютата на господарката дойде таен посетител и не беше духът на фараона. Аз направих каквото ми бе заповядала царица Лострис — запуших си ушите.


>

	Нил придойде още веднъж, напомняйки, че е изминала още една година. Бяхме ожънали житото, което посяхме на островите и бяхме събрали стадата си. Разглобихме колесниците и ги подредихме на откритите палуби, навихме палатките и ги прибрахме в трюмовете. Накрая, когато всичко бе готово за тръгване, всеки годен мъж и кон се разположиха на брега, за да изтеглят корабите с въжетата. Бе необходим цял месец непосилен труд, за да преминем този ужасяващ праг. Шестнадесет човека се удавиха и пет галери се разбиха на парчета в черните скали. Но накрая преминахме и заплавахме в спокойните води над прага.
	Седмиците се превърнаха в месеци, Нил описваше царствени завои под киловете ни. Откакто напуснахме Елефантина, чертаех карта на реката. Ориентирах се по звездите и слънцето, но се затруднявах да изчисля разстоянието, което бяхме изминали. Отначало бях заповядал на един роб да върви по брега и да брои всяка крачка, която направи, но знаех, че този метод е твърде неточен.
	Решението дойде една сутрин, докато бяхме на маневри с колесниците. Наблюдавах колелото от дясната ми страна и осъзнах, че всяко пълно завъртане измерва точно толкова земя, колкото е неговата обиколка. По-късно пуснах колесница по брега. На едното колело бе завързано флагче, а на платформата имаше човек, който да брои и отбелязва в свитък всяко превъртане на флагчето.
	Всяка вечер определях посоката и изчислявах разстоянието, което бяхме изминали през деня, и ги отбелязвах на картата си. Планът и формата на реката постепенно ми се изясниха. Видях, че бяхме направили голям завой на запад, но сега реката отново се бе извила на юг, както жреците на Хапи бяха предсказали.
	Показах откритието си на Танус и царицата. Много нощи стояхме до късно в царската каюта, обсъждайки курса на реката и как това ще се отрази на плановете ни за завръщане в Египет. Изглежда, че всяка миля, която изминавахме по реката, само засилваше твърдостта на господарката да спази клетвата да се завърне.
	— Няма да строим храмове, нито дворци от камък в тази пустош — отсече тя. — Няма да оставим следи. Пребиваването ни тук е временно. Няма да строим градове. Ще живеем на корабите, в шатри или колиби от трева и тръстика. Ние сме керван, който ще ни отведе в родния ми град, красивата Тива със стоте порти.
	Насаме тя ме посъветва:
	— Пази добре картите, Таита. Уверена съм, че ще откриеш по-лек път към дома.
	Така речният ни керван напредваше, а пустинята бавно се променяше.
	Ние, които плавахме по реката, бяхме станали затворено общество — пътуващ град без стени и без постоянни структури. Животът покълваше и изчезваше. Броят ни нарастваше, защото тези, които бяха тръгнали с нас от Елефантина, бяха в разцвета на силите си, а жените бяха плодоносни. Сватбеният ритуал бе кратък: младите двойки чупеха гърне пълно с вода от Нил. Раждаха се деца и бързо порастваха.
	Старци умираха. В изпълненото с опасности ежедневие загиваха много млади хора. Ние ги балсамирахме и строяхме гробници в дивите хълмове. Оставяхме ги на вечния им сън и продължавахме напред.
	Съблюдавахме празненствата и се молехме на нашите богове. Празнувахме и постехме, танцувахме и пеехме и изучавахме науките. Аз преподавах уроци на по-големите деца на палубата. Мемнон бе най-добрият ми ученик.
	Преди да свърши годината и реката все още течеше на юг, стигнахме до третия праг. Още веднъж слязохме на брега, прочистихме земя и насадихме нашите семена, докато изчакаме новия прилив на Нил, за да ни помогне да преминем нататък.


>

	Тук при третия праг в живота ми се появи нова радост.
	В ленената палатка на брега на реката присъствах на раждането на принцеса Техути, припозната дъщеря на отдавна починалия фараон Мамос.
	В моите очи Техути бе прекрасна, както само едно чудо може да бъде. Когато имах възможност сядах до кошчето й и разглеждах крачетата и ръцете й с умиление. Когато беше гладна и очакваше гърдата на майка си, понякога слагах малкия си пръст в устата й заради удоволствието да усещам как дъвче с голите си венци.
	Реката най-после се надигна и ни позволи да преминем през третия праг. Заплавахме нататък и почти неусетно реката зави на изток, описвайки голям завой.
	Преди да изтече годината, се наложи отново да сънувам един от пророческите си сънища, защото господарката отново бе заченала по свръхестествен начин. Духът на мъртвия фараон отново започна да броди.
	Господарката беше наедряла много от бременността, когато стигнахме до четвъртия праг. Големият водопад и острите като зъбите на крокодил камъни го правеха още по-ужасен от онези, които бяхме преминали. Хората бяха паднали духом. Когато смятаха, че никой не може да ги чуе, се оплакваха един на друг — ние сме заобиколени от тези проклети каменни бариери, а боговете са ги поставили напряко на реката, за да ни попречат да продължим напред.
	Аз разчитах думите по движението на устните им, когато се събираха по брега. Те не знаеха за тази моя способност.
	— Ще бъдем като в капан зад тези ужасни прагове и никога няма да се завърнем надолу по реката. Трябва да си тръгнем сега, преди да е станало твърде късно.
	Дори на съвета, свикан от регентката, прочетох същите думи по устните на някои от великите господари на Египет, които седяха отзад и си говореха с приглушени гласове.
	— Ако продължим, всички ще умрем в тази пустиня и душите ни ще скитат вечно в нея без почивка.
	Между младите благородници имаше един, който бе твърде арогантен и своеволен. Подхранваше недоволството и бунтуваше хората. Трябваше да действам бързо и решително. Чух какво каза господарят Акер на един от привържениците си.
	— Ние сме в ръцете на тази жена, малката блудница на мъртвия фараон. Това, от което се нуждаем, е силна мъжка ръка, която да ни ръководи. Трябва да намерим начин да се отървем от нея.
	Първо, с помощта на стария ми приятел Атон, открих имената на всички съзаклятници и предатели. Не ме учуди, че начело на списъка бе името на господаря Акер, по-големия син на Меркесет, на чиито устни прочетох предателските думи. Той бе млад мъж, възгордял се твърде много от себе си. Подозирах, че мисълта самият той да седне на престола никак не му е чужда.
	Когато обясних на Танус и господарката какво смятам, че трябва да бъде сторено, те свикаха съвета.
	Царица Лострис откри заседанието.
	— Много добре разбирам как милеете за собствената си земя и колко сте уморени от пътуването. Споделям всяка ваша мечта за Тива.
	Видях Акер да разменя многозначителни погледи с приятелите си и подозрението ми се засили.
	— Обаче, жители на Египет, нищо не е така лошо, както изглежда. Хапи бди над пътешествието ни, както обеща. Ние сме много по-близо до Тива, отколкото мислите. При завръщането ни в нашия любим град, няма да изминем същия път. Няма да се изправяме още веднъж пред опасностите и затрудненията на тези опасни прагове, които препречват пътя по реката.
	Хората се развълнуваха и зашушукаха недоверчиво. Акер се изсмя, не твърде силно, за да прекрачи прага на уважението и благоприличието, но въпреки това господарката го забеляза.
	— Господарю Акер, виждам, че поставяте думите ми под съмнение.
	— В никакъв случай. Ваше Величество. Проклинам тези предателски помисли. — Той отстъпи бързо. Още не беше достатъчно силен, нито достатъчно сигурен в хората си, за да се противопостави. Бях го хванал, преди да се подготви.
	— Моят роб Таита начерта курса на реката, които изминахме през тези години — продължи царицата. — Всички сте виждали колесницата с флагче на колело, което измерва разстоянието. Таита наблюдава небесните тела да открие посоката на пътуването ни. Заповядвам му сега да застане пред съвета и да разкрие своите изчисления.
	Принц Мемнон ми бе помогнал да направим копия на картата на двадесет нови свитъка. На девет години той вече бе добър писар. Раздадох копията на благородниците, така че обясненията ми да са по-ясни. Привлякох вниманието им към почти кръговия курс, който следвахме, откакто напуснахме Елефантина.
	Учудването им бе очевидно. Само жреците имаха някаква представа за това, което бях направил. Те също наблюдаваха звездите и бяха вещи в навигацията. Но дори те бяха изненадани от дългия завой на реката. Това не беше учудващо, след като копията на картата, която им показах, не бе съвсем точна. Бях си позволил известна волност в данните заради Акер и неговите поддръжници и завоят на реката изглеждаше по-малък, отколкото предполагаха моите изчисления.
	— Знатни мъже, както можете да видите на тези карти, откакто преодоляхме втория праг, сме преплували хиляда мили, но сега се намираме на не повече от неколкостотин мили от мястото на нашето заминаване.
	Кратас се изправи, за да зададе въпрос, който му бях подсказал, преди да започне събранието.
	— Това означава ли, че ще е възможно да изминем този кратък път през пустинята и да стигнем до втория праг за същото време, за което се стига от Тива до Червено море и обратно? Бил съм на такова пътешествие няколко пъти.
	Аз се обърнах към него.
	— Бях с теб на едно от тези пътувания. Отне ни десет дни във всяка посока, а тогава нямахме коне. Преминаването на тази тясна ивица от пустинята вече няма да е толкова трудно. Това означава, че от тук човек може да се върне до Елефантина за няколко месеца и ще се наложи да премине само през първия праг при Асуан.
	Хората започнаха да шумят, коментирайки удивено. Картите преминаваха от ръка в ръка и бяха подробно разучавани. Настроението на събралите се рязко се промени. Тази неочаквана близост до дома и земята, която познаваха, ги въодушеви.
	Само Акер и приятелите му бяха сърдити. Той бе лишен от главния си коз в играта, която играеше. Както се надявах, младият мъж стана и ядосано попита:
	— Доколко са верни драсканиците на роба? — Тонът му бе нападателен, а изражението му високомерно. — Лесно е да направиш няколко щрихи на свитъка, но когато те се превърнат в мили от земя и камък, е съвсем друга работа. Как този роб ще докаже, че тези налудничави теории са факт?
	— Господарят Акер стигна до същината на проблема — любезно се намеси господарката. — Възнамерявам да изпратя едни от най-силните мъже да прекосят пустинята и да отворят пътя за нашето завръщане на север, пътя към дома, към красивата Тива.
	Изражението на Акер се промени, когато в думите на царицата видя капана, който му бе подготвен. Бързо седна на мястото си и си придаде вид на незаинтересован. Обаче господарката продължи безжалостно:
	— Не можех да реша кой да води тези мъже, но сега господарят Акер със своето разбиране и възприемчивост сам предложи да вземе участие в тази жизненоважна задача. Не е ли така, господарю? — мило попита тя и продължи нататък, преди да е успял да откаже. — Благодарни сме ти, Акер. Сам ще определиш колко хора да тръгнат с теб. Заповядвам да тръгнеш преди следващото пълнолуние. Луната ще направи пътуването по-лесно през нощта и ще избегнете дневните горещини. Ще изпратя с теб мъже, които да умеят да се ориентират по звездите. Можеш да се добереш до втория праг и да се върнеш преди края на месеца. Ако успееш, ще сложа на раменете ти златната верига за заслуги.
	Акер се взираше в нея с отворена уста и все още седеше неподвижен, когато останалите се разпръснаха. Очаквах да намери някакво извинение и да отхвърли задачата, която му наложихме, но накрая той ме изненада, като дойде при мен да ме попита за съвет и помощ в подготвянето на разузнавателния отряд. Изглежда, не го бях преценил правилно и сега, когато му бе възложена достойна мисия, имаше шанс да се промени и да ни бъде полезен.
	Подбрах няколко от най-добрите мъже и коне за него и му дадох пет от най-здравите коли, които да превозват вода, която, ако се използваше икономично, можеше да стигне за тридесет дни. Когато настъпи пълнолуние, Акер бе доста оптимистично настроен, а аз изпитвах вина, че бях намалил разстоянията и опасностите на пътя.
	Когато те тръгнаха, навлязох с тях в пустинята, за да им покажа правилния път, а после застанах и ги наблюдавах как се сливат със сребристата пустош, отивайки по посока на съзвездието Лютня на северния хоризонт.
	Мислех за Акер всеки ден, докато стояхме под четвъртия праг, и се надявах картата, която му бях дал, да не е погрешна, както се опасявах. Поне непосредствената заплаха от бунт се бе отдалечила с него на север.
	Докато чакахме, засяхме растения и прочистихме островите и бреговете. Обаче тук почвата бе като на по-ниските земи до реката. Бе трудно да се напоява и забелязах, че това се отрази на реколтата.
	Естествено ние направихме нашите шадуф — просто приспособление, с което гребяхме вода от по-ниските канали и я изсипвахме в по-високите. Това се извършваше от роб, който потапяше глиненото гърне във водите на реката, а сетне го издигаше и изливаше в напоителния канал на брега. Това бе бавна и уморителна работа. Когато брегът бе висок, както бе тук, това бе крайно разточителен метод за събиране на вода.
	Всяка вечер се разхождахме с Мемнон на колесница покрай брега, а аз се безпокоях за оскъдната реколта. Имахме да изхранваме хиляди гърла, а основната ни храна все още бяха зърнените култури. Предвиждах, че ще настъпят гладни дни, освен ако успеехме по-добре да напояваме полетата.
	Не зная какво ме накара да се замисля за колело в този случай, освен това, че науката за колелото се бе превърнала в мания за мен. Бях погълнат от проблема с колелата на колесниците. Сънищата ми бяха изпълнени със счупени колела, с бронзови рамки и ножове на тях. Видения, които не ми даваха покой.
	Бях чул от един от жреците на Хапи, че някои дървесни видове могат да станат по-твърди и по-гъвкави, като киснат дълго време във вода, и реших да опитам. Потопих едно колело от колесница за цял ден във водите на Нил. Течението започна да го върти около оста му. Когато натопих колелото по-дълбоко, въртенето спря и аз престанах да мисля повече за това.
	Няколко дни по-късно една от малките галери, кръстосваща между островите, заседна и двама мъже бяха изхвърлени в бързеите и се удавиха.
	Двамата с Мемнон станахме свидетели на тази трагедия и бяхме потресени. Използвах благоприятния случай да предупредя принца още веднъж за опасността и силата на реката.
	— Толкова е силна, че може да върти колелото на колесницата.
	— Не ти вярвам, Таита. Казваш го, за да ме изплашиш. Знаеш колко обичам да плувам в реката.
	Така че реших да му докажа и двамата бяхме много впечатлени от колелото, което се въртеше като че по собствена воля в течащата вода.
	— Ще се върти още по-бързо, ако има весла по рамката — накрая изказа мнението си Мемнон и аз го погледнах учудено: още не бе навършил десет години по това време.
	До новото пълнолуние създадохме новото въртящо колело, снабдено с малки глинени съдове, които се издигаха и преливаха вода в канала, укрепен с глинени тухли. Въпреки напредналата си бременност господарката дойде на брега да наблюдава това удивително съоръжение. Беше възхитена от него.
	— Ти си много изобретателен и за толкова неща използваш водата, Таита — каза ми тя. — Спомняш ли си креслото, задържащо се на повърхността на водата, което направи за мен в Елефантина?
	— Мога да го направя отново, ако ни позволиш да живеем в нормален дом като цивилизовани хора.
	Танус бе също толкова впечатлен от водното колело, въпреки че не го показа, разбира се. Вместо това ми се усмихна.
	— Много хитро, но ако се счупи като някое от тези на колесниците? — подчерта той, а Кратас и останалите военни грубияни сметнаха, че това е много забавно. От тогава, когато колело на колесница се счупеше, казваха, че то е „счупи Таита“.
	Въпреки незаслужените подигравки добре напояваните поля скоро дадоха реколта: класове със златно зърно се скланяха тежко на яркото слънце над Нил. Това не бе единствената реколта, която събрахме при четвъртия праг. Царица Лострис роди още една принцеса. Детето бе дори по-изящно от сестра си.
	Принцеса Беката се роди с ореол от златисточервени къдрици, което се видя доста странно на хората. Божественият й баща, покойният фараон Мамос, бе с тъмна коса, а тази на майка й — черна като гарваново крило. Нямаше обяснение за странния цвят, но всички бяха съгласни, че е много красив.
	Когато принцеса Беката навърши два месеца, водите на Нил започнаха да се надигат и се приготвихме за преминаването на четвъртия праг. Вече бяхме придобили опит и бяхме изучили всички хитрини на коварната река.


>

	Още не бяхме започнали, когато в лагера настана страшна бъркотия. От другия бряг на реката, където бяхме отишли с Мемнон да проверим конете, чухме викове и приветствия.
	Веднага се върнахме при корабите и след като разбутахме тълпата, която махаше с палмови листа, видяхме малък керван от изтощени коне и очукани коли, а до тях стояха мъже с обрулени от слънцето лица.
	— Проклета да е картата ти, Таита — извика господарят Акер от първата кола. — Не зная кой от вас е по-голям лъжец. Разстоянието се оказа двойно по-голямо, отколкото ни казахте.
	— Наистина ли стигна северната страна на речния завой? — извиках развълнувано, проправяйки си път през тълпата.
	— Натам и обратно — изсмя се той доволно. — Лагерувахме при втория праг и ядохме пряспа риба от Нил. Пътят към Тива е отворен.
	Господарката ми нареди да се отпразнува тържествено завръщането, а господарят Акер бе героят на деня. В разгара на празника царица Лострис положи златната огърлица за заслуги на раменете му и го издигна в ранг Най-добър от десет хиляди. Повръщаше ми се, като го гледах как се перчи. Сякаш това не задоволи господарката, та трябваше да му даде командването на Четвърта дивизия и му даде документ за притежание на хиляда декара първокачествена земя на брега на Нил, когато се завърнем в Тива.
	Струваше ми се прекалено, особено подаръка на толкова много земя, която щеше да се откъсне от имението на господарката. Тя, изглежда, бе забравила, че Акер за малко не вдигна бунт. Всъщност аз бях този, който предложи и планира пътешествието. При тези обстоятелства, струва ми се, че още един златен синджир за бедния роб Таита не беше неуместен.
	Както и да е, трябваше да приветствам решенията на господарката. Тя преобрази господаря Акер, потенциален неин враг, в ревностен и лоялен привърженик, който многократно доказа верността си в бъдеще. Тя имаше добър подход с мъжете и умееше да ги спечели на своя страна.
	Укротяването на господаря Акер и откриването на пътя през завоя на реката осигуряваше завръщането ни. Така щяхме да преминем четвъртия праг с висок дух и смели сърца.


>

	Не бе изминал и месец и разбрахме, че богинята е изпълнила обещанието си и късметът е на наша страна.
	Пустинята остана зад нас, а реката направи още един завой на юг и течението ни носеше към непознати земи.
	За пръв път бяхме свидетели на чудото на дъжда. Аз знаех какво е дъждът, тъй като, когато бях в Долното царство, бе валяло, но другите не бяха виждали от небето да пада вода. Тя се стичаше по обърнатите ни нагоре лица, а в небето проблясваха светкавици.
	Тези изобилни и редовни дъждове променяха пейзажа. Докъдето ни стигаше погледът, по двата бряга на Нил се простираше безкрайна зелена равнина. В нея колесници можеха да препускат на воля, без ограниченията на каменисти хълмове и дюни, а и конете пасяха там на воля.
	Това не бе единственият дар на богинята. Там растяха дървета. В тясната долина, която сега бе наш дом, може би някога бе имало гора. Но дърветата бяха изчезнали дълго преди тук да дойдат хора с брадви. За нас дървото бе скъпоценен материал. То се доставяше с кораби или с кервани от далечни страни.
	Накъдето и да погледнехме сега, виждахме дървета. Не растяха в гъсти гори като по островите, а в малки горички с поляни между тях. Дървеният материал бе толкова много, че от него можеха да се построят флотилиите на всички страни по света. Нещо повече, градовете на тези народи можеха да бъдат издигнати отново от дърво и всяка къща да бъде напълно обзаведена с него, след което тук щеше да останат достатъчно дървета за огрев за векове наред. Ние винаги бяхме приготвяли храната си на тухли, направени от изпражненията на животните ни, и сега гледахме като омагьосани.
	Това не бе единственото богатство, което открихме при навлизането си в легендарната страна Куш.
	Когато ги забелязах, помислих, че са паметници от сив гранит. Стояха в една акациева горичка. И докато озадачено се взирахме, огромните камъни започнаха да се движат.
	— Слонове!
	Никога не бях ги виждал, но не можеше да е нещо друго. Викът ми бе подет от хората около мен.
	— Слонове! Слонова кост!
	Богатство, за което дори фараонът не би посмял да мечтае. Накъдето и да се обърнехме, виждахме многобройни стада от тях.
	— Хиляди са. — Ловджийската страст на Танус започваше да се разпалва. — Само ги погледни, Таита.
	Равнините бяха пълни с животни, не само със слонове. Наоколо имаше газели и антилопи, също и животни, които преди не бяхме виждали. Щяхме да ги опознаем добре и да намерим имена за многочислените им видове.
	Ориксите се смесваха със стада водни биволи, чиито рога се извиваха като лъка, който бях направил за Танус. Жирафи с дълги шии стигаха до горните клони на акацията. Биволи се търкаляха в калта на брега на реката. Бяха огромни мудни животни, черни като брадата на Сет и също толкова грозни. Скоро щяхме да изпитаме злобния им характер зад меланхоличния поглед и опасните им черни рога.
	— Извади колесниците! — нетърпеливо изрева Танус. — Впрегни конете! Ловът започва.
	Ако знаех какви опасности ни очакват, никога не бих позволил на принц Мемнон да се качи на платформата зад мен, когато за пръв път тръгнахме на лов за слонове. Те ни се струваха толкова хрисими и лениви животни. Навярно щяха да са лесна плячка.
	Танус бе нетърпелив да тръгне на лов и не пожела да изчака всички колесници да бъдат монтирани. Веднага щом първите петдесет бяха готови, той издаде заповед за тръгване. Започнахме да си подвикваме и да се обзалагаме за изхода на лова, докато колесниците препускаха през горичките на брега.
	— Пусни ме да карам, Таита — настояваше принцът. — Знаеш, че се справям добре като теб. — Въпреки че бе роден ездач, а му бяха помогнали и ежедневните тренировки, принцът бе твърде самонадеян. Никой не можеше да претендира, че познава конете колкото мен, да не говорим за единадесетгодишен хлапак.
	— Гледай и се учи — строго му казах аз и когато Мемнон се обърна към Танус, той ме подкрепи по изключение.
	— Таита е прав. Никой от нас преди не е ходил на лов за слонове. Затваряй си устата и си отваряй очите, момче.
	Пред нас малко стадо от тези странни сиви животни се хранеше с шушулки, паднали от клоните на дърветата. Разглеждах ги с жив интерес, докато се приближавахме. Размахваха големите си уши й се обърнаха към нас. Чудех се дали някога бяха помирисвали коне или хора.
	С тях имаше малки и майките ги побутнаха в центъра на стадото, опитвайки се да ги защитят. Бях трогнат от тези майчини грижи. Тогава за пръв път ми мина през ума, че тези животни не са така бавни и глупави, както изглеждаха.
	— Тези са женски — викнах на Танус, — имат малки, а бивните им нямат голяма стойност.
	— Прав си. — Той посочи над рамото ми. — Погледни зад тях. Онези двата трябва да са мъжки. Виж колко са високи и едри и как проблясват бивните им на слънцето.
	Дадох сигнал на колесниците да ни последват и променихме посоката. Все още се носехме в колона през акациевата горичка към онези два слона. По земята имаше клони и изкоренени акациеви дървета, които внимателно заобикаляхме. Тъй като все още не познавахме невероятната сила на тези животни, викнах на Танус:
	— Не би ми минало през ума, че стадата слонове могат да сторят това; мислех ги за кротки и беззащитни.
	Двата стари слона, които бяхме избрали, усетиха приближаването ни. Точно в този миг осъзнах истинския им ръст. Когато размериха уши, те закриха небето като дъждовни облаци.
	— Само погледни слоновата кост! — извика Танус.
	Беше спокоен, интересуваше го единствено резултата от преследването, но конете бяха нервни и подплашени. Бяха усетили странната миризма и раздразнено вдигаха глави. Беше трудно да ги овладея и да ги накарам да продължат напред.
	— Онзи вдясно е по-едър — изпищя Мемнон. — Трябва първо да нападнем него. — Дребосъкът бе също толкова разпален като баща си.
	— Чу царската заповед — изсмя се Танус. — Ще нападнем оня вдясно. Нека другият остане за Кратас, той е достатъчно добър за него.
	Така аз вдигнах ръка и дадох команда колонада да се раздели на две. Кратас премина вляво с двадесет и пет колесници, а ние продължихме направо към огромния сив звяр, който се бе изправил пред нас с жълтите си бивни от слонова кост, дебели като колоните в храма на Хор.
	— Приближи се до него — извика Танус, — преди да е избягал!
	— Дий! — викнах аз на Пейшънс и Блейд и те препуснаха в галоп. Очаквахме огромното животно да побегне от нас, щом разбере, че го нападаме. Досега не бяхме срещали дивеч, който спокойно да посрещне удара ни. Дори лъвът побягва, докато не бъде ранен или притиснат. Нима тези огромни животни била се държали по-различно?
	— Главата му е толкова голяма, че от нея ще стане добра мишена — ликуваше Танус, докато опъваше тетивата. — Ще го убия с една-единствена стрела, преди да избяга. Доближи се под този смешен негов нос.
	Зад нас останалите от колоната се бяха подредили в редица. Планът ни бе да се доближим и да заобиколим животното, пускайки стрели в движение.
	Вече го наближавахме, а то не помръдваше. Вероятно бяха толкова глупави, колкото изглеждаха. Можеха лесно да бъдат убити и усетих как Танус се разочарова.
	— Хайде, стари глупако! — извика презрително той. — Не стой така. Защитавай се! Слонът сякаш го чу и разбра предизвикателството. Надигна хобот и нададе зашеметяващ и оглушителен рев. Конете се подплашиха и аз бях изхвърлен с такава сила назад, че си натъртих ребрата. За миг изгубих контрола над конете и се отклонихме встрани.
	Тогава слонът отново нададе рев и побягна.
	— В името на Хор, насочва се към нас! — изръмжа Танус удивено, защото животното не бягаше, а се носеше право към нас с бясна скорост. Бе много по-бърз от кон и пъргав като леопард. Вдигаше облаци прах при всяка крачка и бе до колесницата, преди да успея да обуздая конете отново.
	Вдигнах лице към него: той се бе надвесил, протягайки хобота си да ни изхвърли от платформата. Беше огромен, а очите му ни наблюдаваха гневно. Сякаш не бяха очи на животно, а на интелигентен и буден човек. Слонът не беше безобидно и мудно животно, а смел и страшен противник, когото бяхме предизвикали.
	Танус пусна една стрела. Тя уцели слона в челото. Когато бронзовият връх се заби, очаквах, че той ще падне. Тогава още не знаехме, че мозъкът му не се намира там, където очаквахме да бъде, а в задната част на главата, добре предпазен от здрава кост, така че никаква стрела не можеше да го пробие. Слонът дори не спря. Просто протегна хобота си и взе стрелата, както човек би сторил с ръка. Издърпа я и продължи направо към нас, протягайки напред изцапания си с кръв хобот.
	Хюи, който бе в колесницата зад нас, ни спаси, защото ние бяхме беззащитни срещу гнева на животното. Той се приближи от едната ни страна, шибайки конете с камшик и викайки като дявол. Стрелецът на платформата зад него заби стрелата точно под окото на слона и това отклони вниманието му.
	Той промени посоката и подгони Хюи, но младежът препусна напред и избяга. Следващата колесница нямаше такъв късмет. Този, който я управляваше, нямаше опита на Хюи и бягството му не бе така успешно. Слонът вдигна хобота си високо и го стовари като брадва върху него. Удари стоящия наблизо кон и счупи гръбнака му с такава сила, че чухме изпукването. Осакатеният кон падна и повлече другия със себе си. Колесницата се преобърна и мъжете в нея бяха изхвърлени. Слонът сложи предния си крак върху падналия войник, откъсна главата му с хобот и я захвърли като детска топка. Тя полетя във въздуха, разпръсквайки наоколо кръв.
	Сетне връхлетя следващата колесница от колоната и тя отвлече вниманието на слона от жертвата му.
	Подкарах конете към близката горичка. Извръщахме ужасено поглед към труповете и изпотрошените колесници, разпилени по цялото поле.
	Двата грамадни слона се бяха наежили от забитите в телата им стрели. Обаче раните не бяха отслабили силите им, а, изглежда, ги бяха разярили. Те се развилняха в горичката: стъпкваха преобърнатите колесници и конете с огромните си крака и подмятаха телата на пищящите мъже високо във въздуха.
	Кратас премина покрай нас и извика:
	— В името на Сет, това е ужасно! Загубихме осем колесници още в първата схватка.
	— Ловът е по-вълнуващ, отколкото очакваше, капитан Кратас — викна принц Мемнон към него.
	Щеше да стори по-добре, ако бе запазил мнението си за себе си. Сега обаче двамата с Танус едновременно се извърнахме към него.
	— Колкото до теб, момчето ми, за днес ти беше достатъчно — строго му казах аз.
	— Връщаш се при корабите, и то по най-бързия начин — съгласи се Танус и в този момент покрай нас мина празна колесница в лек галоп. Екипажът сигурно бе изхвърлен от разбеснелите се слонове.
	— Хвани конете! — заповяда Танус. Сетне, когато колесницата бе спряна, той каза на принца: — Качвай се и ни изчакай на брега!
	— Господарю Танус! — Принц Мемнон се изправи, стигайки до рамото на баща си. — Протестирам…
	— Не ми минават номерата ти, младежо. Върви да протестираш пред майка си, ако трябва. — Вдигна принца с една ръка и го пусна в празната колесница.
	— Господарю Танус, мое право е… — Мемнон направи последен отчаян опит.
	— А мое право е да те набия по задните части с ножницата си, ако не потеглиш — каза той и му обърна гръб.
	— Събирането на слонова кост не е като да береш гъби — отбелязах аз. — Трябва да измислим по-добър план.
	— Не можеш да убиеш тези животни, като стреляш по главите им — отбеляза Танус. — Ще трябва да опитаме да им пуснем стрели през ребрата. Ако нямат мозък в главите, то сигурно имат дробове и сърца.
	Дръпнах юздите и конете изправиха глави, но усещах, че Пейшънс и Блейд са изнервени също като мен от перспективата да се завърнем на полето. На никого от нас не му хареса първия лов на слонове.
	— Аз ще тръгна напред — заявих на Танус — и тогава ще завия, за да можеш да стреляш в ребрата му.
	Пуснах конете в тръс и постепенно увеличихме скоростта, когато навлязохме в акациевата горичка. Слонът ни забеляза, нададе един от онези ужасни ревове, смразяващи кръвта ми, и конете наостриха уши уплашени. Дръпнах юздите и те продължиха нататък.
	Животното се понесе към нас като свличащи се камъни по стръмен хълм. Беше ужасно в яростта и агонията си, но аз държах конете здраво за юздите. Когато приближихме, ги ударих с камшика и те препуснаха като луди. Завих наляво, за да минем край слона.
	На разстояние по-малко от двадесет крачки Танус пусна три стрели една след друга в гърдите му. Всички се забиха зад плешката, намирайки пролука между ребрата.
	Слогът отново нададе вик, но този път в смъртна агония. Той протегна хобота си към нас, но не бе в състояние да ни достигне. Обърнах се и го видях да стои в праха. Когато отново изрева, от хобота му бликна кръв.
	— Белите дробове! — извиках аз. — Добра работа, Танус. Улучил си го в дробовете.
	— Сега им намерихме слабото място — ликуваше той. — Върни обратно, искам да улуча сърцето му.
	Подкарах колесницата обратно, конете още не се бяха изморили.
	— Хайде, красавци! — викнах им аз. — Още веднъж. Дий!
	Въпреки раната старият слон бе на крака. Тези прекрасни животни са много издръжливи. Той бе готов да посрещне атаката ни с целия си кураж и великолепие и това ме накара да изпитам страхопочитание. Дори в разгара на лова и страха за собствения ми живот почувствах срам заради мъченията, които му причинихме.
	Искаше ми се да противопоставя моя кураж на неговия. Подкарах колесницата много близо до него и накарах конете да завият, за да не ни достигне с хобота си.
	Изведнъж външното ни колело се счупи. В следващия миг излетях във въздуха като акробат, но това не бе първото ми падане и се бях научил да скачам като котка. Преодолях шока и се претърколих два пъти. Земята беше мека, а тревата — гъста като килим. Изправих се невредим. Танус не се бе справил толкова добре. Лежеше неподвижно.
	Конете бяха прави, но счупената колесница им пречеше да побегнат. Слонът ги нападна. Блейд бе по-близо до него и той пречупи гръбнака на любимата ми кобила с един удар на хобота си. Тя падна на колене цвилейки, а Пейшънс все още бе впрегната до нея. Слонът заби единия си бивник в тялото на Блейд и изправи глава, издигайки ритащото животно високо във въздуха.
	Трябваше да побягна, докато слонът е залисан, но Пейшънс все още бе невредима. Не можех да я оставя. Огромното животно бе леко извърнато, ушите му като корабни платна му пречеха да ме види и аз незабелязано побягнах. Грабнах меча на Танус от ножницата на счупената колесница и хукнах към Пейшънс.
	Въпреки че огромният слон я влачеше за хамута, с който бе свързана с Блейд, и въпреки че кръвта от другия кон бе опръскала шията и гърдите й, все още беше здрава. Разбира се, беше обезумяла от ужас, цвилеше и риташе със задните си крака и едва не ми счупи главата, когато се спуснах към нея. Наведох се, когато копитата й преминаха покрай главата ми и леко одраскаха бузата ми.
	Отрязах кожените такъми, които я държаха прикована към колесницата. Мечът бе остър и веднага разсече кожения повод. Пейшънс бе свободна. Здраво я хванах за гривата и се опитах да се метна на гърба й, но тя бе толкова уплашена, че препусна, преди да успея да я яхна. Блъсна ме и аз отлетях встрани. Паднах тежко на земята до счупената колесница.
	С усилие се изправих и я видях да препуска през горичката. Бе невредима. Погледнах към Танус. Лежеше на десет крачки от колесницата с лице към земята, но в този момент повдигна глава и погледна към мен с объркано изражение. Знаех, че всяко рязко движение може да привлече вниманието на слона към него. Направих му знак да остане неподвижен. Не смеех да издам звук, защото разяреното животно още стоеше наблизо.
	Вдигнах поглед към него. Горката Блейд бе набита на бивника му, а юздите й се бяха заплели в хобота му. Слонът започна да отстъпва, повличайки след себе си счупената колесница. Опитваше се да освободи бивниците си от трупа на кобилата. Беше успял да разпори корема й и миризмата от съдържанието на стомаха се смесваше със силната миризма на кръв и тази на самия слон.
	Преди да скоча и да побягна, проверих дали главата на слона е извърната към мен. Стигнах до мястото, където лежеше Танус.
	— Ставай! Изправи се! — пресипнало прошепнах аз, опитвайки се да го повдигна, но той бе много тежък и замаян. Отчаяно погледнах към слона. Той се отдалечаваше от нас, все още влачейки счупената колесница и мъртвия кон.
	Сложих ръката на Танус около врата си и мушнах рамо под мишницата му. Успях да го вдигна на крака и той се подпря несигурно на мен. Аз се олюлях под тежестта му.
	— Стегни се! — прошепнах аз. — Слонът може да ни забележи всеки момент.
	Опитах се да го повлека, но той направи само една крачка, изстена и се опря на мен.
	— Кракът ми — изпъшка. — Не мога да помръдна. Коляното ми. Навехнал съм си проклетото коляно.
	Изведнъж осъзнах тежкото ни положение. Страхът ме завладя и силата ми ме напусна.
	— Бягай, стари глупако! — изръмжа в ухото ми Танус. — Остави ме. Върви си!
	Слонът вдигна глава и я поклати по същия начин, както кучето отръсква водата от ушите си. Огромните уши се удряха в тялото му, а трупът на Блейд падна от бивниците му, като че не бе по-тежък от заек. Силата на слона бе невероятна. Ако можеше да подхвърля кон и колесница с такава лекота, какво ли би сторил с моето слабо тяло?
	— Бягай, бягай, глупако! — подтикваше ме младият мъж и се опита да ме отблъсне, но някакво упорство ме спираше да го напусна и аз се вкопчих в рамото му. Въпреки страха си не можех да го изоставя.
	Слонът чу гласа на Танус и обърна към нас огромните си уши, разперени като платната бойна галера. Гледаше право към нас, а ние бяхме на около петдесет стъпки от него.
	Тогава още не знаехме, че зрението му е слабо и е почти сляп. Той разчита на обонянието и слуха си. Ако стояхме неподвижно, нямаше да ни забележи.
	— Видя ни! — задъхах се аз и повлякох Танус със себе си, принуждавайки го да подскача на здравия си крак до мен.
	Слонът ни забеляза и издаде странен звук. Никога няма да го забравя. Ние се олюляхме и едва не паднахме. Сетне се насочи право към нас.
	Идваше с големи крачки и ушите му се развяваха. Стрели стърчаха от голямото му чело и кръвта се стичаше надолу като сълзи. Всеки път, когато надаваше рев, от хобота му бликаше кръв. Висок като скала и черен като смъртта, той стремително се носеше към нас. Виждах всяка гънка около очите му. Миглите му бяха гъсти като на красиво момиче, но в тях гореше такава ярост, че сърцето ми се превърна на камък в гърдите, а краката ми отказаха да се помръднат.
	Времето спря, всичко стана сякаш нереално.
	Стоях и наблюдавах как смъртта витае около нас и не можех да помръдна и да я избегна.
	— Таита! — дочух детски глас. Помислих, че халюцинирам. — Таита, идвам!
	Невярващо извърнах очи от видението на смъртта. Към нас през полето се носеше колесница. Не можех да видя кой държи юздите им.
	— Приготви се, Таита! — Тогава забелязах малката главичка, едва показваща се над предната преграда. Юздите бяха здраво стиснати в две малки юмручета, а кокалчетата бяха побелели от напрежение.
	— Мем — извиках аз, — връщай се! Завий обратно!
	Вятърът развяваше косата му, слънцето хвърляше червеникави отблясъци в тъмните му къдри. Той бързо приближаваше.
	— Ще пребия малкия немирник за това, че не ми се подчинява — изръмжа Танус, докато подскачаше на един крак.
	И двамата бяхме забравили за опасността.
	— Дий! — извика Мемнон. Зави така рязко, че вътрешното колело спря да се върти. Застана точно пред нас и ни закри за миг от слона. Изпълнението му бе прекрасно.
	Пъхнах рамо под мишницата на Танус и го хвърлих на платформата. В следващия миг се метнах върху него и Мемнон подкара конете толкова рязко, че щях да падна от колесницата, но се задържах.
	— Тръгвай, Мем — изкрещях аз, — ако ти е мил живота!
	— Дий! — извика той. — Дий!
	Колесницата полетя. Изнервените коне се понесоха изплашени от виковете на преследващия ни слон и тримата не откъсвахме погледите си от него. Главата му бе надвиснала над нас, закривайки кръгозора ни. Бе протегнал хобот и всеки път, когато издаваше звуци, пръскаше с кръв вдигнатите ни нагоре лица. Приличахме на жертвите на някакъв ужасен вид чума.
	Не можехме да избягаме от него, а той не можеше да ни настигне. Ние се носехме по горската поляна с огромната кървава глава, надвиснала над нас, докато се свивахме от страх в хвърчащата колесница. Само една малка грешка и щяхме да паднем или в някоя яма, или щяхме да се разбием в паднало дърво и слонът щеше да ни връхлети в същия миг. Но принцът държеше юздите здраво, избирайки пътя си през горичката със силна ръка и остро око. Остави конете да тичат бясно през завоите на едно колело, рискувайки колесницата да се преобърне, като поддържаше по този начин разстоянието между нас и слона непроменено. Изведнъж всичко свърши.
	Една от стрелите, забита в гърдите на слона, бе стигнала до сърцето му. Той отвори широко уста и от гърлото му бликна кръв. Краката му се подкосиха и се сгромоляса с трясък на земята. Падна на една страна: единият голям и извит бивник стърчеше нагоре, сякаш за последен непокорен царствен жест.
	Мемнон спря конете и ние с Танус олюлявайки се слязохме от колесницата и се втренчихме в ужасяващия труп. Младият мъж се придържаше за колесницата, за да облекчи ранения си крак, и бавно се извърна да погледне момчето, което не знаеше, че е негов баща.
	— За бога, познавам много смели мъже, но не са добри като теб, момчето ми — изрече той, повдигна Мемнон и го притисна до гърдите си.
	Не видях много от това, което се случи по-нататък, защото погледът ми се замъгли от досадни сълзи. Осъзнавах, че съм стар, сантиментален глупак, но не можех да се въздържа. Дълго бях чакал да видя бащата да прегърне сина си.
	Съвзех се едва когато чух далечни викове. Това, което никой от нас не бе осъзнал, бе, че гонитбата бе станала пред очите на цялата ни флотилия. „Дъхът на Хор“ бе хвърлил котва на отсрещния бряг и оттук можех да различа стройната фигура на царицата на кърмата. Дори отдалеч се виждаше, че лицето й е побеляло и напрегнато.


>

	Златната верига за проявена доблест е воинско отличие, с което се награждават само герои.
	На палубата бяха събрани всички знатни граждани и командирите на армията на царицата. До мачтата биха струпани бивниците на слоновете. Зад трона стояха мирно знаменосците, а когато принцът коленичи пред царицата, зазвучаха тромпети.
	— Скъпи поданици — заговори царицата с ясен глас, — генерали и офицери от моята армия. Обявявам принц Мемнон, който пред мен и пред погледите на всички останали прояви голямо мъжество… за офицер втори ранг в гвардията на Синия крокодил за проявената смелост и го дарявам със Златната верига за доблест, която да носи с гордост… — Тя се усмихна на единадесетгодишното момче, към което се отнасяха като към победител.
	Златната верига специално бе пригодена от царските златари да става на врата на малкото момче, а аз със собствените си ръце бях изработил малък златен слон, който да виси от нея. Беше миниатюрен шедьовър с очи от гранат и бивници от истинска слонова кост. Изглеждаше добре на гладките гърди на принца.
	Усетих в очите ми отново да напират сълзи, докато хората поздравяваха моя прекрасен принц. Не бях единственият развълнуван тук; дори Кратас, Ремрем и Астес въпреки безцеремонното си държание, придобито в битки, се усмихваха като идиоти и мога да се закълна, че в техните редици забелязах насълзени очи. Всеки офицер от Сините крокодили пристъпи към принца да го поздрави и прегърне тържествено като другар по оръжие. Тази вечер, докато препускахме по брега на Нил по залез, Мемнон внезапно спря конете и се обърна към мен.
	— Най-после съм войник, така че ще трябва да ми направиш лък, Таита.
	— Ще ти направя най-добрия лък, който някога е притежавал стрелец — обещах му аз.
	Той важно ме изгледа и въздъхна.
	— Благодаря ти, Таита. Мисля, че това е най-щастливият ден в живота ми.
	Каза го сякаш бе побелял старец.
	На следващия ден потърсих принца и го открих сам на брега, където обикновено се криеше от чужди погледи. Той не ме забеляза, така че можех да го наблюдавам известно време.
	Беше чисто гол. Независимо от предупрежденията ми за течението на реката и за крокодилите, явно бе плувал, защото косата му бе мокра. Обаче бях озадачен от държанието му: държеше в ръце два обли камъка и ги повдигаше нагоре и сваляше като в някакъв непознат ритуал.
	— Таита, защо ме следиш? — неочаквано каза той, без да си обръща главата. — Искаш ли нещо от мен?
	— Искам да знам какво правиш с тези камъни. Да не се прекланяш на някой странен нов бог от Куш?
	— Закалявам ръцете си да станат по-силни за новия лък. Искам да заякнат, така че да опъвам тетивата докрай. Няма да ми пробуташ още една играчка, Таита, нали?


>

	Появи се още един праг, петият, както по-късно щеше да се окаже, предпоследният в нашето пътешествие. Не представляваше същата непреодолима бариера както останалите четири. С промяната на заобикалящата ни природа вече не бяхме ограничени от курса на реката. Докато изчаквахме Нил отново да се надигне, посяхме нашите семена както винаги, но колесниците ни бродеха надалеч в саваната. Господарката изпрати групи на юг да преследват стадата слонове. Тези огромни стада от прекрасни сиви животни, посрещнали ни така доверчиво, когато за пръв път навлязохме в Куш, сега бягаха и се разпръскваха. Преследвахме ги безмилостно, където и да ги срещнехме, но тези умни животни бързо и добре се научиха да ни се изплъзват.
	Когато пристигнахме при петия праг, намерихме стада да пасат в горичките на двата бряга. Бяха с хиляди и Танус нареди колесниците незабавно да ги атакуват. Бяхме се научили как да ловуваме и как да избягваме загубите, които първите два слона ни бяха причинили. През първия ден убихме сто и седем слона, а загубихме само три колесници.
	На следващия ден нямаше и следа от тях. Въпреки че колесниците проследиха стадата по следите им, които оставяха в горичките, изминаха пет дни, преди да ги настигнат.
	Ловците често се завръщаха след седмици в нашия лагер без нито един бивник. Безкрайният източник на слонова кост се оказа една илюзия. Както принцът отбеляза през първия ден, ловът на слонове не е толкова проста работа, както изглежда.
	Колесниците, които отиваха на юг, не се завръщаха с празни ръце. Бяха открили нещо много по-ценно за нас от слоновата кост. Бяха открили хора.
	Не бях напускал лагера от няколко месеца, защото бях погълнат от опитите с колелата на моята колесница. В този период бях открил разрешението на проблема, който ме тормозеше от самото начало и бе източник на забавление и подигравки от страна на Танус и неговите грубияни.
	Отговорът на въпроса не бе едностранен, а комбинация от фактори, като се започне с материала, от който се правят спиците на колелата. Сега имах почти неограничен подбор от различни видове дърво, с което да работя, и рога от орикс и носорози, които ловяхме наблизо до лагера и които, за разлика от слоновете, не се изместиха след нападенията срещу тях.
	Открих, че при накисване червената сърцевина на акацията ставаше толкова твърда, че в нея можеше да се огъне върхът на най-острата бронзова брадва. Съчетах това дърво с пластове от рог и ги привързах заедно с бронзова жица подобно на това, което бях направил с лъка Ланата. В резултат на тези мои опити колелата можеха да минават по всякакъв терен, без да се разпаднат. Когато с Хюи завършихме първите десет колесници с тези нови колела, предизвиках Кратас и Ремрем, които бяха най-известните и разрушителни водачи на колесници в цялата армия да се опитат да ги счупят. Облогът бе десет златни дебена за победителя.
	Играта много се поправи на тези пораснали деца и те се впуснаха в нея с момчешко удоволствие. Седмици след това виковете им и тропотът на копита огласяха горичките покрай Нил. Когато времето за опитите им изтичаше, при мен дойде Хюи и горчиво се оплака, че бяха изтощили двадесет чифта коне. Обаче се утеши с това, че спечелихме облога. Колелата ни бяха издържали на тежкото изпитание.
	— Ако ни беше дал още няколко дни — замърмори Кратас, докато подаваше златните монети с явно неудоволствие, — сигурен съм, че щях да успеем. — И той ни изигра пантомимата, която считаше за страшно забавна и която представляваше счупване на колело и премятащ се във въздуха водач.
	— Талантлив клоун си, смели Кратас, но ти взех златото — подрънках го аз под носа му. — Всичко, което ти остана, е една стара шега, която ти излезе солена.
	Точно тогава господарят Акер и хората му, които бяха тръгнали за слонове, се завърнаха с новината, че вместо тях са открили населено място в южна посока.
	Бяхме очаквали да срещнем племена още при първия праг. От векове земята на Куш беше ни снабдявала с роби. Те бяха залавяни от собствените си хора, вероятно в племенни войни, и заедно със слоновата кост, щраусовите пера, рогата от носорог и златен прах бяха доставяни до границите на нашата империя. Черните весели робини на царица Лострис, купени от пазара за роби в Елефантина, бяха родом от тези места. Не можех да си обясня защо още не сме срещнали хора. Вероятно се бяха оттеглили навътре в саваната заради войните или нападенията за роби по същия начин, по който стадата слонове се бяха разпръснали. А може би бяха измрели от чума или глад? Едва сега имахме доказателства за човешко присъствие.
	Тази новина се разпространи като епидемия между нас, робите бяха много по-необходими от златото и слоновата кост. Цялата ни цивилизация и начин на живот бяха изградени върху притежаването на роби. Нямахме възможност да вземем много с нас от Египет, а сега бе наложително да заловим повече, за да заместят тези, които бяхме принудени да изоставим.
	Танус заповяда да бъде изпратена голяма военна експедиция. Той лично щеше да я предвожда, защото не бяхме сигурни с какво ще се сблъскаме. Освен пленниците по време на война ние купувахме роби от чуждестранни търговци и сега за пръв път от векове насам бяхме принудени да ги ловим сами. Това занимание бе ново за нас, както и ловът на слонове, но поне този път знаехме, че жертвите ни няма да са покорни и глупави.
	Танус все още държеше да се вози само на моята колесница: дори Кратас и Ремрем не успяха да го убедят в качеството на новата колесница, която бях създал. Бяхме начело на колоната, но колесницата зад нас се управляваше от най-младия офицер втори ранг на Сините крокодили — принц Мемнон.
	Бях подбрал двама от най-добрите водачи за негов екипаж. Той бе твърде лек, така че в колесницата можеше да се качи още един мъж, а принцът не бе достатъчно силен, за да разпрегне колесницата и да я пренесе през препятствията по пътя. Нуждаеше се от този допълнителен мъж да му помага.
	Първото селище, на което се натъкнахме, бе на брега на реката, на три дни път от прага. Бяха групи от жалки сламени навеси, твърде елементарни, за да бъдат наречени колиби. Танус изпрати разузнавачи напред да проучат обстановката, а сетне призори ние ги обградихме с бързо нападение. Хората, които изскочиха от навесите, бяха твърде объркани, за да окажат съпротива или поне да се опитат да избягат от нас. Струпаха се заедно и зяпаха към кръга от колесници.
	— Добър лов! — Танус бе доволен, докато ги наблюдавахме.
	Мъжете бяха високи и стройни, с дълги крайници. Надвишаваха по ръст повечето от нашите войници; дори Танус изглеждаше нисък в сравнение с тях, докато ги подбираше в групи, както фермерът би направил със стадото си.
	— Има някои наистина добри екземпляри — отбеляза той. — Погледни този хубавец. — Посочи към млад мъж с необикновена физика. — За него можеш да получиш десет дебена на пазара в Елефантина.
	Жените бяха здрави и силни. Гърбовете им бяха изправени и зъбите — бели и здрави. Всяка зряла жена носеше дете и водеше друго за ръка.
	Бяха най-примитивните хора, които някога съм срещал. Нито мъжете, нито жените носеха препаски и оставяха безсрамно оголени гениталиите си; само младите момичета носеха наниз от черупки от щраусови яйца на кръста.
	Кожата им бе толкова тъмна, че голите им тела на утринните лъчи имаха пурпурен оттенък като цвета на презряло тъмно грозде. Някои от тях си бяха изрисували груби шарки с паста от пепел и бяла глина. Мажеха косата си със смес от биволска кръв и кал и я сресваха във високи блестящи прически, подобни на шлемове.
	Нещо, което веднага ми направи впечатление, бе, че нямаше възрастни хора между тях. По-късно научих, че те чупят краката на старците си с бойните си тояги и ги оставят на брега като жертвоприношение на крокодилите. Вярваха, че тези животни са превъплъщение на прадедите им и като ги хранят с възрастните хора, жертвата става част от тях.
	Не обработваха метал. Оръжията им бяха дървени тояги. Грънчарството не им бе познато и за съдове използваха черупките на диви плодове. Не се занимаваха със земеделие, а се прехранваха с риболов и с лов на недоразвити говеда с дълги рога, които ценяха най-много. Смесваха млякото им с кръв, която ловко пускаха от вратната им вена, и пиеха сместа с голямо удоволствие.
	Като ги изучавах през следващите месеци, открих, че не могат да четат и да пишат. Единственият им музикален инструмент бе барабан от издълбан дънер на дърво, а песните им наподобяваха воя на дивите животни. Танците бяха явна пародия на сексуален акт, в който голи мъже и жени пристъпваха поклащайки бедра един към друг, докато не се срещнат — тогава имитацията се превръщаше в разпусната реалност.
	Когато принц Мемнон ме запита какво право имаме да залавяме тези хора и да ги владеем като стадо, аз му обясних:
	— Те са диваци, а ние сме цивилизовани хора. Както бащата е отговорен към сина си, наше задължение е да ги издигнем от тяхното диво състояние и да им покажем истинските богове. Тяхната част от сделката е да ни се отплатят с труда си.
	Мемнон бе умно момче и след като му обясних, вече никога не ме попита за логиката или моралността на това дело.
	По мое предложение господарката бе позволила на две от черните си прислужници да ни придружат. Отношенията ми с тях не бяха съвсем приятелски, но те ни направиха безценна услуга. И двете пазеха детски спомени от времето, преди да ги заловят, и помнеха езика на племената от Куш. Това бе достатъчно за нас, за да започнем процеса на укротяване на нашите роби. Като музикант имах добро ухо за звуците на човешката реч; като добавим, че имах и природна склонност към чужди езици, за няколко седмици научих езика на шилуките.
	Беше елементарен както обичаите и начина им на живот. Целият им речник бе съставен от около петстотин думи, които аз записах на свитъци и обучих началника на робите и тези военни инструктори, които Танус бе назначил за новите уловени роби. Защото той бе отделил много мъже от племето, които да попълнят пехотните му полкове.
	Първото ни нападение не ни предупреди за истинската натура на шилуките. Всичко мина твърде леко и ние бяхме неподготвени за това, което последва, когато връхлетяхме върху следващите разпръснати селища. По това време диваците бяха нащрек и готови да ни посрещнат.
	Бяха отвели стадата си и скрили жените и децата си. Голи и въоръжени само с дървени тояги, те идваха на орди срещу нашите колесници, лъкове и мечове с невероятна смелост.
	— В името на отвратителния Сет! — доволно изруга Кратас, когато отблъснахме атаката им. — Тези черни дяволи са родени войници.
	— С подходящи оръжия и военна подготовка могат да се изправят срещу всеки воин — съгласи се Танус. — Оставете лъковете, залавяйте ги живи.
	Той ги преследва с колесниците дотогава, докато паднаха изтощени въпреки голямата им издръжливост и безумна смелост. Началниците на робите ги завързаха с въжета.
	Танус подбра най-добрите за своята пехота и научи езика им с лекота. Шилуките скоро започнаха да гледат на него като на бог, а той започна да ги харесва почти толкова, колкото аз обичах конете си. Тези високи и стройни копиеносци идваха само при Танус да го молят да ги приеме в отрядите си.
	Той ги въоръжи с дълги копия с бронзови върхове и щитове от слонска кожа, облече ги в препаски от кожата на дива котка, а на главите им се развяваха щраусови пера. Показаха им класическите методи на воюване и те бързо се научиха на всички тактики.
	Част от шилуките бяха избрани за армията. Други се оказаха неуморими гребци на галерите и неоценими пастири и коняри, защото бяха свикнали да се грижат за стадата си.
	Много скоро научихме, че техни традиционни врагове са племена, живеещи още по на юг — динка и мандари. Тези племена бяха още по-примитивни — липсваше им бойният дух на нашите шилуки. Нищо не им доставяше по-голямо удоволствие от това да бъдат изпратени на юг заедно с египетските им офицери и колесниците и да воюват с древните си врагове. Те заловиха хиляди мъже и жени от динка и мандари. Тях използвахме за тежка работа, която не изискваща никакви познания. Никой от тях не дойде при нас по собствено желание, както някои от шилуките.


>

	Когато флотата ни премина през петия праг, цялата земя на Куш бе открита за нас.
	Сега, когато плавахме нагоре по реката с помощта на шилуките, колесниците ни свободно се носеха по двата бряга и се завръщаха с нови роби и слонова кост.
	Скоро достигнахме широк приток, вливащ се в основното течение от изток. Стичаше се едва-едва, но шилуките ни увериха, че през този сезон притокът, който те наричаха Атбара, ще се превърне в стремителен поток и водите му ще засилят прилива на Нил.
	Царица Лострис изпрати златотърсачи да следват течението на Атбара, докъдето е възможно. Флотилията ни отплава на юг, като по пътя си ловяхме още роби.
	Аз се тревожех и се опитах да го предотвратя, но колесницата на Мемнон оглавяваше често бясно препускащите колесници. Естествено бях се погрижил да го заобикалят добри воини, но рискът в африканската пустош съществуваше постоянно, а той бе малко момче.
	Смятах, че трябва да прекарва повече време с мен на палубата на „Дъхът на Хор“, а не да се забавлява с такива като Кратас и Ремрем. Тези двама грубияни не се грижеха нито за своята, нито за безопасността на принца. Подтикваха го към облози и насърчаваха дръзките му постижения. Скоро стана безразсъден като тях и когато се завръщаше от тези набези, изпитваше голямо удоволствие да ме ужасява, като ми разказва за своите лудории.
	Когато протестирах пред Танус, той само се изсмя.
	— Ако ще носи един ден двойната корона, трябва да се научи да презира опасността и да командва армията.
	Господарката ми се съгласи с Танус за подготовката на Мемнон. Аз трябваше да се задоволявам с времето, което все още можех да прекарвам сам с моя принц.
	Поне имах двете малки принцеси. Техути и Беката ставаха все по-очарователни и аз бях техен роб във всяко отношение. Поради особените обстоятелства бях по-близо до тях, отколкото истинския им баща. Първата дума на Беката бе „Тата“, а Техути отказваше да заспи, докато не й разкажа приказка. Тя линееше, когато имах други задължения и се отдалечавах от флотилията. Смятам, че това бе най-щастливият период от живота ми. Чувствах се в центъра на семейството си и сигурен в привързаността им.
	Щастието също се усмихна на моя народ. Скоро един от златотърсачите се завърна от експедиция нагоре по Атбара. Коленичи пред царица Лострис и положи малка кожена торбичка пред краката й. Когато тя му заповяда, отвори торбичката и изсипа светещи камъчета. Някои бяха малки като песъчинки, а други — големи колкото нокътя на палеца ми. Всички светеха с особен блясък, който не можеше да бъде сгрешен.
	Златарите бяха повикани и те заработиха с пещите и глинените си съдове за разтапяне на метал. Накрая обявиха, че това наистина е чисто злато. Двамата с Танус яздихме нагоре покрай Атбара до мястото, където бе открито златото. Помогнах за планирането на местата, където да бъдат изкопавани чакълени ями по течението на реката, и използвахме много роби от племената динка и мандари, които носеха кошници с чакъл на зидарите, направили дупки в гранитния склон над реката.
	Нарисувах на моята господарка дълги редици черни роби: мокрите им кожи блестяха на слънцето, докато се изкачваха по склона на хълма с тежки кошници върху главите. Когато се завърнахме при корабите, донесохме петстотин дебена претопено злато.


>

	Плавайки на юг, стигнахме още един праг. Този бе шести и последен. Преминахме го по-бързо и по-леко от предишните. Колесниците и колите с провизии го заобиколиха по бреговете и така ние стигнахме до мистериозното сливане на две могъщи реки, които образуваха Нил, толкова почитан от нашия народ.
	— Това е мястото от видението на Таита. Тук Хапи пуска водите да текат и да се сливат. Това място е свещено — заяви царица Лострис. — Пътешествието завърши. Тук богинята ще укрепи силите ни за завръщането ни в Египет. Ще го нарека Кебуи — Мястото на северния вятър, защото този вятър ни доведе дотук.
	— Мястото е благоприятно. Богинята вече ни показа своята благосклонност, като ни снабди с роби и злато — съгласиха се с нея господарите от държавния съвет. — Няма да продължим нататък.
	— Остава само да намерим място за гробница на фараон Мамос, моя съпруг — заяви царица Лострис. — Когато гробницата бъде построена и саркофагът на фараона бъде запечатан в нея, моята клетва ще бъде изпълнена. Ще настане време да се завърнем във Велики Египет и ще изгоним хиксоския тиранин от родната ни земя.
	Смятам, че само аз не изпитах радост и облекчение от това решение. Всички останали изпитваха носталгия и умора от продължилото с години пътешествие. Аз се бях пристрастил към пътешествията. Исках да видя какво лежи отвъд следващия завой на реката, отвъд следващия връх, отвъд следващия хълм. Ето защо бях много доволен, когато господарката реши аз да потърся място за гробницата на фараона, а принц Мемнон щеше да ме придружи с ескадрон колесници. Не само щях да удовлетворя любопитството си, но и щях да имам момчето за компания.
	На четиринадесет години той командваше експедицията. Това не бе нещо необичайно. В нашата история има фараони, които са водели големи армии в битките не по-възрастни от него. Принцът пое задачата си много сериозно. Огледа лично всеки кон и колесница. Към всяка колесница имаше по два резервни коня, така че да могат да бъдат подменяни и да почиват редовно.
	Сетне двамата обмислихме всеки детайл и в коя посока да се отправим в търсене на идеалното място за гробница на фараона. Местността трябваше да е скалиста и недостъпна за крадци. Трябваше да има скала, в която гробницата и всички допълнителни проходи да бъдат прокопани.
	Откакто бяхме навлезли в страната Куш, не бяхме намерили място, което да ни задоволи. Преразгледахме местата, през които бяхме минали, и се опитахме да отгатнем какво се простира пред нас. Мястото, където се сливаха двете реки, наречено Мястото на северния вятър, бе най-красивото, което виждахме през дългото пътуване.
	Изглежда, всички птици се събираха тук: от малки рибарчета до красивите сини канарчета. Техните ята затъмняваха слънцето. В сребристите акациеви горички и в саваната пасяха стадата антилопи. Сякаш свещеното място на богинята бе средище на всички форми на живот. Водите при сливането на двете реки гъмжаха от риба, а над нас в синьото небе се виеха белоглави орли.
	Двете реки се различаваха, също както две деца, излезли от една и съща утроба, можеха да се различават по темперамент и по ум. Десният приток бе бавен и жълтеникав, докато другият бе синьо-зелен и буен. Той не смесваше водата си с другия, запазвайки цвета си много мили по течението.
	— Коя от двете реки да изберем. Таита? — искаше да узнае Мемнон и аз повиках водача шилук.
	— Жълтата река идва от огромно смъртоносно блато. Там живеят крокодили, хипопотами и жилещи насекоми. Човек може да се зарази от треска и да умре — каза ни шилукът.
	— Какво ще кажеш за другата река? — попитахме ние.
	— Тъмната река идва от небето, стича се от скалите, които се издигат в облаците. Никой не се е изкачил по тези ужасни канари.
	— Ще следваме левия приток — реши принцът. — Там ще открием място за гробницата на моя баща.
	Така ние се отправихме на изток, докато не видяхме на хоризонта да се извисяват планини. Те образуваха синьо укрепление толкова високо и непристъпно, каквото не вярвах да съществува в природата. Планините и хълмовете, които бяхме виждали, докато плавахме по реката, приличаха на джуджета в сравнение с тези. Колкото повече се приближавахме, толкова по-високи ставаха, а всичко около тях се смаляваше.
	— Щом никой не може да се изкачи там горе — каза Мемнон, — сигурно там живеят боговете.
	Наблюдавахме как над върховете се събират черни облаци. Чухме гръмотевици да ръмжат като лъвове и се изпълнихме с благоговение.
	Стигнахме до подножието на тези ужасни планински вериги; нататък не можехме да продължим с колесниците си. Там открихме скрита долина, обградена с каменни стени. Двадесет дни двамата с принца проучвахме това диво място, докато накрая се изправихме пред една черна скала. Мемнон тихо заговори:
	— Тук земното тяло на баща ми ще почива в мир. — Той вдигна замечтан поглед към отвесната скала. — Сякаш чувам гласа му. Той ще бъде щастлив тук.
	Така аз проучих скалата и забих бронзови клинове в пукнатините й, посочвайки посоката и правилния ъгъл за входа на гробницата на зидарите, които щяха да започнат скоро работа тук. Щом свърших, се измъкнахме от лабиринта от долини и скали и се завърнахме при Нил, където ни очакваха корабите.


>

	Лагерувахме само на няколко дни път от Кебуи. Една нощ се събудих от непривичен сумтящ звук и тропота на хиляди копита, които приближаваха към нас в мрака.
	Мемнон заповяда да се вдигне тревога и всички застанахме в кръга, образуван от колесниците. Хвърлихме още дърва в огньовете. На тяхната светлина видяхме тъмна река да се стича покрай нас. Мистериозните крясъци и сумтенето бе почти оглушително. Животните тичаха така близо едно до друго, че се блъскаха в колесниците. Останахме в укреплението през остатъка на нощта. Потокът живи същества бе безкраен.
	При първите слънчеви лъчи станахме свидетели на невероятна гледка. Цялата равнина бе потъмняла от животни. Всички се движеха в една посока. В някои части на това огромно стадо част от животните безпричинно се подплашваха и започваха да ритат. Подскачаха, пръхтяха и се гонеха в безкрайни кръгове, като водовъртеж на повърхността на спокойно течаща река. Сетне се успокояваха и отново следваха множеството пред тях.
	Гледахме ги смаяно. Всяко животно от това огромно стадо приличаше на останалите, не се различаваха по нищо. Имаха тъмночервеникава козина, увиснала гуша, от която висеше рошава грива, а рогата им бяха извити като полумесеци. Главите им бяха уродливи, с грозни изпъкнали носове, а раменете им бяха по-високи от задните части.
	Накрая продължихме пътуването си, като преминахме с колесниците през това живо море. Те се отдръпваха в последния момент и стояха толкова близо до колесниците, че можехме да ги докоснем с ръка. Не се плашеха и ни наблюдаваха с безразличие.
	По обяд принцът огъна лъка си и уби пет от тези антилопи. Одрахме и нарязахме труповете им на парчета, а останалите им събратя спокойно пасяха покрай нас. Въпреки странния им вид месото им бе добро за ядене както на всяко друго диво животно, което бяхме убивали.
	— Това също е дар от боговете — заяви момчето. — Когато се присъединим към основната армия, ще изпратим хора да проследят тези стада. Ще можем да опушим достатъчно месо за армията и робите до следващата миграция на животните.
	От нашите шилуки бяхме научили, че това преселение е ежегодно. Стадата се местеха от едни пасища на други на неколкостотин километра разстояние. Шилуките наричаха тези животни гну заради сумтящите звуци, които издаваха.
	— Те ще са неизчерпаем източник, с който да попълваме запасите си — казах на принца.
	Никой от нас не можеше да предвиди катастрофалните последици от съприкосновението ни с тромавите гну. Би трябвало да бъда предупреден от начина, по който те вдигаха глава и пръхтяха безпричинно, или от слузта, която течеше от ноздрите на някои от тях. Обаче аз не обърнах внимание на държанието им. Бях решил, че са кротки и безобидни създания, които ще са полезни за нас.
	Когато стигнахме до двете реки, ние докладвахме за миграцията на гну на царица Лострис и тя се съгласи с предложението на принц Мемнон. Придружен от Кратас, Ремрем, още двеста колесници и няколко хиляди шилуки, Мемнон потегли обратно. Царицата бе заповядала да убият и опушат колкото е възможно повече гну за хранителни припаси на армията.
	Аз не тръгнах с експедицията, защото ролята на касапин не ме привличаше. Обаче скоро щяхме да забележим пушека от огньовете, на които приготвяха месото, да затъмнява хоризонта. Не след дълго препълнени догоре коли с пушено месо започнаха да се завръщат. Точно двадесет дни след първата ни среща с антилопите гну бях седнал със скъпия ми приятел Атон под сянката на едно дърво на брега на Нил. Исках да доставя малко удоволствие на себе си и от уважение към Атон бях отворил една от скъпоценните кани с палмово вино, останало от запасите, които бяхме донесли с нас от Египет. Двамата играехме и се пазаряхме, както правят стари приятели. Отпивахме от виното с голямо удоволствие.
	Нямахме представа за нещастието, което ни грозеше. Напротив, имах всички основания да съм доволен от себе си. Бях завършил чертежите и плановете на гробницата на фараона, в която бях добавил няколко особености, за да я предпазят от грабеж. Царицата бе одобрила проекта и бе назначила един от майсторите зидари за надзирател. Каза ми, че мога да разполагам с толкова роби и инвентар, колкото сметна за необходимо. Господарката бе решила да не се скъпи при изпълнението на клетвата си към мъртвия фараон. Щеше да построи най-хубавата гробница, която моят гений може да проектира.
	Бях спечелил третата игра на бао и бях отворил друга кана с превъзходно вино, когато чух тропот на копита и видях един конник да препуска към нас. Отдалеч познах Хюи. Малцина яздеха коне и определено не така бързо като него. Когато стигна до нас, лицето му така ме разтревожи, че скочих на крака и преобърнах виното и дъската за бао.
	— Таита! — извика той от стотина крачки. — Конете! Дано Изида се смили над нас! Конете!
	Хюи спря коня и аз се метнах зад него, хващайки го здраво през кръста.
	— Не губи време с приказки — извиках аз в ухото му. — Тръгвай, човече, тръгвай!
	По-голямата част от стадото бе налягало по земята, но аз се втурнах към Пейшънс, първата ми любов. Кобилата бе легнала на една страна, дишаше тежко. Вече бе стара, имаше сиви косми по муцуната. От деня, в който Блейд бе убита, не я впрягах. Всичките й жребчета бяха наследили нейното добро сърце и жива интелигентност. Скоро бе отбила хубавото си малко конче, което сега стоеше близо до нея и разтревожено я наблюдаваше.
	Коленичих до нея.
	— Какво има, смелото ми момиче? — тихо я попитах аз.
	Тя позна гласа ми и отвори очи. Клепачите й бяха залепнали от слуз. Бях ужасен от състоянието й. Шията и гърлото й бяха подути почти двойно от нормалното. Отвратителна жълта гной течеше от устата и ноздрите й. Треската я изгаряше. Топлината, която излъчваше, бе като от лагерен огън.
	Тя се опита да се изправи, когато я погалих, но бе твърде слаба. Дъхът й клокочеше и свистеше в гърлото й. Гъста гной излизаше от ноздрите й и се чуваше как я задушава. Тя се бореше за всяка глътка въздух.
	Очите й ме гледаха с молба и доверие. Бях безпомощен. Дръпнах белия ленен шал от раменете си и изтрих гнойта от ноздрите й. Бе жалък опит, защото веднага след това от тях потекоха нови струйки гной.
	— Таита! — викна Хюи. — Всичките ни животни са поразени от тази епидемия.
	Оставих Пейшънс и обиколих останалите коне от стадото. Половината от тях вече бяха легнали по земята, а тези, които все още стояха изправени, залитаха и от устата им течеше жълта гной.
	— Какво да правим? — искаха да разберат Хюи и останалите коняри. Трябваше да оправдая доверието им. Очакваха от мен да предотвратя това ужасно бедствие. Не знаех никакво лекарство, нито можех да се сетя дори за драстично или невероятно лечение.
	Върнах се при Пейшънс и отново изтрих гнойта от ноздрите й. Виждах, че бързо губи сили. Всеки дъх й костваше невероятно усилие. Скръбта ми ме обезоръжи и знаех, че моята безпомощност скоро ще се превърне в сълзи и нямаше да има никаква полза нито за конете, нито за хората.
	Някой коленичи до мен, вдигнах поглед и видях, че е един от шилуките, усърден коняр, с когото бях в приятелски отношения.
	— Това е болестта на гну — каза ми той на простия си език. — Много ще умрат.
	Вгледах се в него, докато проумея думите му. Спомних си за пръхтящите сивкави животни, от които равнината бе потъмняла, и как решихме, че са дар от боговете.
	— Тази болест убива нашите животни, когато гну се върне. Тези, които оцелеят, са в безопасност. Не се разболяват повече.
	— Какво да направим, за да ги спасим, Хабани? — настоях аз, но той поклати глава.
	— Нищо не може да се направи.
	Държах главата на Пейшънс, когато тя умря. Дъхът й заседна в гърлото. Тя потрепери и остана неподвижна. Издадох тих стон, но когато вдигнах помътнелия си от сълзи поглед, видях малкото конче на Пейшънс да лежи на земята.
	В този миг отчаянието ми се смени с изгаряща ярост.
	— Не! — извиках аз. — Няма да позволя то да умре.
	Изтичах до кончето и извиках на Хабани да ми донесе кожените ведра с вряла вода. С ленена кърпа навлажних шията на кончето, опитвайки се да намаля подуването, но нямаше ефект. Гнойта все още излизаше от ноздрите му, а горещата му кожа бе изопната.
	— То умира — поклати глава Хабани. — Много ще умрат.
	— Няма да позволя — повторих аз и изпратих Хюи до галерата да ми донесе медицинското сандъче.
	Докато се върне, бе станало късно. Жребчето бе към своя край. Дъхът му секваше и силите го напускаха. Опипах шията му, за да открия дихателната тръба. С един плитък разрез тръбата се показа и сетне със скалпела направих малка дупка в нея. Моментално през отвора изсвистя въздух и дробовете му се издуха. Започна да диша ритмично, но отворът отново се запълни с гной и кръв.
	Бързо отчупих бамбукова пръчка от близката колесница и отрязах тръбичка, която пъхнах в раната. Тя задържа дихателната тръба отворена и жребчето се успокои.
	— Хюи! — извиках аз. — Ще ти покажа как да ги спасим.
	Преди да настъпи нощта, бях обучил повече от стотина водачи на колесници и коняри да извършват тази груба, но необходима операция. Работихме цялата нощ на колебливата светлина на ламите, в царските стада имаше над петнадесет хиляди коне. Не успяхме да спасим всичките. Продължавахме да работим с почернели от засъхнала кръв ръце. Когато умората ни надвиваше, лягахме на купа сено и спяхме по час, след което продължавахме с работата си.
	При някои от конете болестта, която бях нарекъл Жълтия удушвач, се проявяваше в по-лека форма. Изглежда, имаха вродена устойчивост към болестта. Много от тях останаха на крака, а след няколко дни оздравяха.
	Други умряха, преди да разрежем дихателната им тръба. Дори някои от тези, които успешно бяхме оперирали, по-късно умряха от гангренясване и усложнение на раната. Принц Мемнон бе принуден да изостави колесниците и да се върне пеша до Кебуи.
	Накрая загубихме половината от нашите коне, седем хиляди умряха, а тези, които останаха живи, бяха толкова слаби, че им бяха необходими месеци да се възстановят. Жребчето на Пейшънс оцеля и замести майка см в моето сърце. Впрегнах го от дясната страна на моята колесница. Нарекох го Рок заради силата и добрия нрав.
	— Как тази зараза ще се отрази на завръщането ни в Египет? — попита ме господарката.
	— Върна ни с доста години назад — казах й аз и видях болката в очите й. — Загубихме повечето от старите обучени коне, такива като Пейшънс. Царските стада трябва да се размножат и да тренираме млади коне, които да заемат местата пред колесниците.
	Очаквах годишната миграция на гну със страх, но когато дойдоха и отново равнините потъмняха от животни, Хабани излезе прав. Само няколко от нашите коне показаха признаци на болестта, и то в лека форма, което ги отклони само за няколко седмици, преди отново да заемат местата си.
	Бях много учуден от факта, че малките кончета, родени след първата миграция, бяха имунизирани чрез млякото на своите майки. Бях сигурен, че никога повече няма да преживеем тази чума в пълната й сила.


>

	Сега главната ми задача бе построяването на гробницата на фараона. Бях длъжен да прекарвам повечето време на онова диво и неприветливо място.
	Планините бяха непредсказуеми като красива жена. Понякога бяха забулени от облаци. Друг път бяха прекрасни и съблазнителни, зовейки ме да открия всичките им тайни и да изпитам всичките им опасни наслаждения.
	Въпреки че разполагах с осем хиляди роби и неограничена помощ от превъзходни майстори и художници, работата по гробницата вървеше бавно. Знаех, че за завършването й са нужни години. Всъщност нямаше за къде да бързаме, защото царските стада с коне трябваше да бъдат попълнени отново и да обучаваме полковете с шилуки, докато станат достатъчно силни, за да се сблъскат с хиксосите някой ден.
	Когато не бях горе в планините при гробницата, прекарвах времето си в Кебуи, където имаше безброй задачи и удоволствия, които ме очакваха: от обучението на двете малки принцеси до измислянето на нови военни тактики заедно с господаря Танус и принца.
	По това време вече бе ясно, че докато Мемнон някой ден ще предвожда дивизии колесници, то Танус никога нямаше да преодолее отвращението си към конете. Той бе моряк и пехотинец до мозъка на костите си и с течение на годините ставаше все по-консервативен. Интересуваше се само от новите полкове на шилуките.
	Принцът растеше като стремителен водач на колесница. Всеки ден идваше при мен с дузина нови идеи, някои от които невъзможни за изпълнение, но други доста добри. Изпробвахме ги всичките, дори онези, които знаех, че са неосъществими. Беше на шестнадесет години, когато царица Лострис го произведе в ранг Най-добрият от десет хиляди.
	Тъй като Танус рядко се качваше на колесница, аз поех ролята на главен водач на колесницата на Мемнон. Между нас съществуваше пълна хармония, която се простираше и върху любимия ми впряг коне. Рок и Чейн. Когато бяхме на поход, принцът предпочиташе да кара, а аз стоях на платформата зад него. Обаче щом започнеше сражение, той ми подаваше юздите и взимаше лъка или копието. Аз поемах управлението на колесницата и влизахме в битката, както бяхме мечтали едно време.
	Когато Мемнон възмъжа и заякна, започнахме да печелим награди в състезанията. Първо, триумфирахме на надбягванията с коне, където Чейн и Рок показаха на какво са способни; сетне започнахме да печелим състезанията по стрелба и хвърляне на копия. Скоро този, който искаше да спечели лентата на победителя от царица Лострис, трябваше първо да си премери силите с нас.
	Спомням си възгласите, докато колесницата ни се носеше към финала: аз на юздите, а Мемнон на платформата, мятайки копия наляво и надясно в сламените чучела, покрай които профучавахме с голяма скорост. Принцът виеше като демон, а дългата му плитка се развяваше на вятъра като опашката на нападащ лъв.
	Скоро се появиха и други предизвикателства, в които той започна да се отличава, и то без никаква помощ от моя страна. Когато минеше покрай млади момичета със златното отличие за доблест на гърдите си и лентата на победител, завързана на плитката му, те се кикотеха, изчервяваха се и свеждаха срамежливо очи. Веднъж нахлух в палатката му с важни новини, но веднага изскочих, защото вниманието на принца бе погълнато от младото красиво тяло под него. Измъкнах се безшумно, малко натъжен, ме годините на невинност бяха изминали.
	Извън тези удоволствия нищо не можеше да се сравни със скъпоценните часове, които прекарвах при господарката. На тридесет и три години тя бе в разцвета си. Чаровна, изтънчена и самоуверена, тя наистина се бе превърнала в царица.
	Всички я обичаха, но никой както мен. Дори любовта на Танус не можеше да се мери с моята привързаност. Гордеех се, че тя все още има нужда от мен и се осланя на преценките и съветите ми така доверчиво. Въпреки другите радости в живота ми тя завинаги щеше да остане голямата ми любов.


>

	Би трябвало да бъда доволен и преситен, но неспокойната ми натура ме теглеше да изследвам непознатото. Когато не работех в гробницата на фараона, планините ме примамваха.
	Започнах да правя къси разходки из клисурите, сам или с Хюи.
	С него за пръв път видяхме стадо кози високо над нас в планината. Досега не бяхме срещали такава порода. Бяха два пъти по-високи от тези, които бяхме виждали в поречието на Нил.
	Хюи занесе новината за тези огромни кози до корабите ни, разположени при Кебуи. След месец господарят Танус, преметнал лък през рамо и придружен от Мемнон, пристигна в долината на гробницата. Принцът се бе превърнал в ревностен ловец като баща си и нямаше търпение да тръгне след козите. Що се отнася до мен, бях много доволен, че ще имам възможността да проуча по-подробно тези планински земи.
	Имахме намерение да се изкачим само до най-близките върхове, но когато се изкатерихме на един от тях, пред нас се разкри невероятна гледка. Издигаха се планини, чиито върхове опираха в небето. Те правеха върха, на който бяхме застанали, съвсем нищожен и ни мамеха да продължим нагоре.
	Нил също се изкачваше през стръмни долини и мрачни клисури, които пенеха водите й. Невинаги можехме да следваме курса на реката и на места бяхме принудени да се движим по шеметните кози пътеки през неприветливите планини.
	Когато навлязохме навътре в планините, те вече не изглеждаха толкова страшни.
	Бяхме стотина мъже и водехме десет коня, натоварени с провизии. Лагерувахме в едно от онези бездънни дефилета. Трофеите от последния лов на Танус и Мемнон лежаха на камъните, очакващи нашите оценки и възхищение. Бяха две глави на козли, по-големи от всичко, което бяхме виждали в нашите пътешествия. Рогата им бяха толкова тежки, че два роба едва повдигаха една глава. Внезапно заваля.
	В нашата египетска долина вали веднъж на двадесет години. Никой от нас не бе виждал дъжд като този, който се изля върху нас.
	Първо, плътен тъмен облак закри небето над скалите, така че ние се потопихме от слънчева светлина в дълбок мрак. Студен вятър се втурна надолу към долината и смрази телата и духа ни. Струпахме се уплашени на едно място.
	Светкавица се стрелна като копие от мрачния облак и разтресе скалите наоколо, изпълвайки въздуха с миризма на сяра. Над нас изтрещя гръмотевица, а земята под краката ни се разлюля.
	Тогава заваля. Не бе обикновен дъжд, приличаше на водопад. Не можехме да дишаме, водата запълваше ноздрите и устата ни и имах чувството, че се давя. Водната струя бе толкова плътна, че едва различавах човека, застанал до мен. Побягнахме да се скрием под близката скала.
	Беше студено. Не познавах такъв студ, бяхме се покрили единствено с нашите тънки ленени шалове. Студът проникваше до костите ни и ние треперехме така, че зъбите ни тракаха.
	През шума на дъжда дочух още един. Това бе вода, падаща от скала на скала като ненаситно чудовище, повличайки всичко по пътя си.
	Пороят ме повлече — помислих си, че умирам, докато се премятах, и студена вода изпълни гърлото ми. Обгърна ме мрак и реших, че съм мъртъв.
	Смътно си спомням как нечии ръце ме изтеглят от водата, а сетне ме отнасят на някакъв бряг. Чувах принцът да ме вика. Преди да отворя очи, усетих мириса на горящи дърва. Почувствах топлина да се разлива по тялото ми.
	— Таита, събуди се! Кажи ми нещо! — Гласът бе настоятелен и аз отворих очи. Лицето на Мемнон плуваше пред мен, той ми се усмихна. Сетне викна:
	— Той отвори очи, господарю Танус.
	Открих, че се намираме в пещера, а навън бе паднала нощ. Танус се приближи и приклекна до принца.
	— Как си, стари друже? Надявам се да не си си счупил кокалите?
	С усилие седнах и внимателно се опипах, преди да отвърна:
	— Всяка става ме боли, освен това съм страшно гладен.
	— Значи ще оживееш — засмя се той, — въпреки че преди малко се съмнявах, че някой от нас ще се спаси. Трябва да се махаме от тези проклети планини, преди нещо още по-лошо да ни е сполетяло.
	— Какво стана с останалите? — попитах аз.
	Танус поклати глава.
	— Всички се удавиха. Ти си единственият, когото успяхме да изтеглим от водата.
	— А конете?
	— Удавиха се. Всичките.
	— Храна?
	— Никаква — отвърна Танус. — Дори лъкът ми бе отнесен. Останаха ми само мечът и дрехите на гърба.


>

	На разсъмване напуснахме убежището си в скалите и се спуснахме надолу към тази коварна долина. В подножието й открихме труповете на хора и коне.
	Между камъните и сипеите започнахме да търсим каквото бе останало от запасите ни. За моя голяма радост намерих медицинското си сандъче непокътнато, въпреки че бе пълно с вода. Извадих съдържанието му и го оставих да се суши на слънцето, докато направя кожени презрамки, с които да го нося на гърба си.
	През това време Мемнон отряза парчета месо от трупа на един кон. Събра съчки, изхвърлени от пороя, и започна да пече месото. Когато се нахранихме, прибрахме останалото месо и потеглихме.
	Пътуването скоро се превърна в кошмар. Изкачвахме стръмни хълмове и се спускахме в клисурите отвъд тях. Тази пустош, изглежда, нямаше край, а изранените ни крака, обути в сандали, ни боляха при всяка крачка. През нощта треперехме около малките огньове, запалени от изхвърлени от реката съчки.
	На втория ден разбрахме, че сме загубили пътя и се лутаме. Бях убеден, че сме обречени да умрем в тези ужасни планини. Тогава чухме реката и когато се изкачихме до седлото между два високи върха, видяхме Нил да се извива в дефилето. Това не бе всичко. На бреговете видяхме струпани разноцветни палатки, а между тях се движеха хора.
	— Цивилизовани хора — казах моментално аз. — Защото дрехите им са изтъкани.
	— А това са коне — съгласи се Мемнон, сочейки към животните, завързани извън лагера.
	— Погледни нататък! — посочи Танус. — Сигурно могат да обработват метал. — Бе забелязал блясъка на мечове и върховете на стрели.
	— Трябва да разберем кои са тези хора. — Бях впечатлен от това какво племе може да живее на такава негостоприемна земя.
	— Може да ни прережат гърлата — изръмжа приятелят ми. — Какво те кара да вярваш, че тези планинци не са жестоки като земята, на която живеят?
	По-късно разбрахме, че са етиопци.
	— Конете им са превъзходни — прошепна Мемнон. — Нашите не са толкова високи. Трябва да слезем долу и да ги разгледаме.
	Принцът страстно обичаше конете.
	— Господарят Танус е прав. — Предупреждението му възбуди моята обикновено благоразумна природа. — Може да са опасни диваци, нищо, че са облечени в цивилизовани дрехи.
	Седнахме на склона и поспорихме известно време, но накрая любопитството ни надделя и се спуснахме надолу по дефилето.
	Когато се приближихме, видяхме, че са високи, добре сложени хора, по-едри от египтяните. Косата им бе гъста, тъмна и къдрава. Мъжете носеха бради, докато ние египтяните се бръснехме. Бяха облечени в дълги до земята дрехи, вероятно изтъкани от вълна и ярко оцветени. Ние ходим голи до кръста, а нашите препаски обикновено са чисто бели. Те носеха меки кожени ботуши, противоположно на нашите сандали.
	Жените, които видяхме, работеха пред палатките. Лицата им не бяха покрити. Пееха и си подвикваха на непознат за нас език. Имаха мелодични гласове и се смееха, докато носеха вода, стояха клекнали до огньовете и мелеха зърно с воденични камъни.
	Група мъже играеха на някаква игра, която много напомняше на бао. Те се обзалагаха и спореха над играта с камъчета. По едно време двама от тях скочиха и извадиха изкривени ножове от коланите си. Изправиха се един срещу друг, ръмжейки като котараци.
	Тогава трети мъж, който седеше сам, се надигна и се протегна като мързелив леопард. Отиде до тях и с меча си изби ножовете от ръцете им. Двамата противници веднага се успокоиха и се оттеглиха. Помирителят им явно бе главатар на племето. Бе висок, жилав мъж, а брадата му бе дълга и гъста като на планински козел. Носът му бе извит над плътни устни. Помислих си, че сигурно смърди като козлите, които Танус бе убил.
	Неочаквано той ме стисна за ръката и прошепна:
	— Виж това!
	Техният главатар носеше богато украсена дреха. Робата му бе на червени и сини райета. На ушите си имаше обици, чиито камъни светеха като луна. Но явно не това го бе впечатлило.
	— Меча му! — изсъска Танус. — Погледни меча.
	Сега го забелязах. Бе по-дълъг от нашите, а дръжката му бе от чисто злато и обсипана със скъпоценни камъни. Явно този шедьовър бе отнел дълги години труд на своя майстор.
	Но не украсата бе привлякла вниманието на Танус. Острието на меча не бе нито от бронз, нито от червена мед. Цветът бе странен, сребристосин, като люспите на костура в Нил. Бе инкрустиран със злато, сякаш за да подчертае неговата уникалност.
	— Какво е това? — прошепна той. — Какъв метал?
	— Не зная.
	Главатарят отново седна пред шатрата си, но този път положи меча в скута си и с продълговато парче вулканичен камък започна да точи острието. Металът издаваше звънтящ звук при всяко докосване до камъка. Бронзът не издаваше такива звуци.
	— Искам го — прошепна Танус. — Няма да се успокоя, докато не получа този меч.
	Погледнах го сепнато, никога не бях долавял такава настойчивост в гласа му. Видях, че наистина е решил това, което казваше. Беше обладан от внезапна непреодолима страст.
	— Не можем да оставаме повече тук — тихо му казах аз. — Ще ни открият. — Хванах го за ръката, но той не помръдна. Бе се загледал в меча.
	— Хайде да погледнем конете им — настоях аз.
	Накрая той ми позволи да го поведа нататък. С другата си ръка се държах за Мемнон. Когато отидохме на безопасно разстояние, заобиколихме лагера им и се промъкнахме към конете.
	Разгледах ги отблизо и бях завладян от същата страст, каквато се бе породила у Танус към синия меч. Бяха много различни от хиксоските. Имаха горди глави и широки ноздри. Те бяха признак на издръжливост. Очите им бяха разположени по-високо в черепа и бяха по-изпъкнали. Имаха прекрасни умни, кафяви очи.
	— Красиви са — прошепна Мемнон зад мен. — Виж как държат главите си и извивката на шиите им.
	Танус мечтаеше за меча, а ние желаехме конете със същата страст.
	— Трябва ни само един такъв жребец да го заведем при нашите кобили. — Молех се аз на бога, който би ни чул. Бих заменил надеждата си за вечен живот само за един кон. Един от конярите погледна в нашата посока, сетне каза нещо на мъжа до него. Този път не бе нужно да настоявам и тримата се свихме зад камъните, които ни прикриваха, и запълзяхме. Надолу по реката намерихме друго скрито място и моментално започнахме да спорим. Заговорихме едновременно и никой не слушаше останалите двама.
	— Ще отида и ще му предложа хиляда дебена злато — кълнеше се Танус. — Този меч трябва да стане мой.
	— Той ще те убие. Не видя ли как го гали, сякаш е първородният му син?
	— Тези коне! — чудеше се Мемнон. — Никога не съм виждал такава красота. Колесницата на Хор сигурно се тегли от такива коне.
	— Ами ако ни нападнат? — предупредих го аз. — Те са кръвожадни диваци. Ще те изкормят, преди да си отвориш устата да им кажеш дума. Още повече, какво можеш да им предложиш в замяна. Те ще забележат, че не носим нищо.
	— Може да откраднем три коня тази вечер и да избягаме в равнината — предложи Мемнон, но аз остро му отвърнах:
	— Ти си принцът на Египет, а не някакъв крадец.
	Той се усмихна.
	— За един от тези коне, бих прерязвал гърла като най-злия разбойник в Тива.
	Докато спорехме, изведнъж дочухме гласове. Потърсихме по-надеждно убежище и се скрихме.
	Гласовете се усилиха. Появиха се няколко жени. Те спряха под нас до брега на реката. Трите бяха възрастни, а едната беше момиче. Жените носеха сиви роби и черни кърпи на главите си. Помислих, че са слугини или бавачки. Тогава не знаех, че са тъмничарки, защото се отнасяха с необичайно внимание към момичето.
	То бе високо и стройно и когато пристъпваше, напомняше на бамбуково стебло, подухвано от вятъра. Носеше синя къса роба, изтъкана от вълна, която не покриваше коленете й. Въпреки че бе обута в меки къси ботуши, забелязах, че краката й са стройни и дълги. Жените спряха точно под нашето скривалище и една от възрастните започна да съблича момичето. Другите две напълниха гърнетата, които носеха на главите си, с вода от Нил. Течението все още бе много бързо и никой не би могъл безопасно да навлезе в реката. Явно те възнамеряваха да изкъпят момичето с тези съдове.
	Едната жена свали дрехата на момичето и то остана голо на брега. Чух как Мемнон ахна. Погледнах към него. Бе забравил напълно решението си да краде коне.
	Докато двете жени поливаха момичето, третата я търкаше със сгъната кърпа. Момичето бе вдигнало ръце над главата си и бавно се въртеше, за да могат да измият всяка част на тялото й. Тя се смееше и пищеше от студената вода.
	Косата й бе гъста и на ситни къдрици и цветът на кожата й бе тъмен. Чертите й бяха деликатни, а носът — прав. Устните й бяха плътни, а очите й бяха големи и тъмни. Миглите й бяха толкова гъсти, че се сливаха в една тъмна линия. Беше красива. Познавах само една жена, която бе по-хубава от нея.
	Неочаквано тя каза нещо на жените. Те се отстраниха и тя започна да се катери, за да се прикрие от компаньонките си, но ние все още я виждахме. Тя бързо се огледа, но не ни забеляза. Явно студената вода й бе въздействала, защото бързо клекна.
	Мемнон тихо изръмжа. Силното желание му бе причинило болка. Момичето скочи на крака и погледна право към него. Принцът бе застанал малко встрани от нас. Тя го забеляза.
	Двамата се гледаха. Момичето трепереше, тъмните й очи бяха огромни. Очаквах тя да побегне или изпищи. Вместо това погледна назад, за да е сигурна, че жените не са я последвали. Сетне отново се обърна към Мемнон и с тих мил глас попита нещо и протегна ръка към него.
	— Не те разбирам — прошепна той и разтвори ръце.
	Момичето пристъпи към него и повтори въпроса нетърпеливо. Когато Мемнон поклати глава, тя го хвана за ръката и я разтърси. Гласът й се извиси развълнувано, докато му говореше нещо.
	— Масара!
	Една от жените я бе чула.
	— Масара!
	Явно така се казваше момичето, защото направи знак на Мемнон да мълчи и да си отиде.
	Обаче трите жени вече се изкачваха по склона. Бяха разтревожени. Заобиколиха скалата и спряха, когато видяха принца.
	За момент никой не помръдна, сетне трите жени изпищяха едновременно. Голото момиче, изглежда, се канеше да се спусне към Мемнон, но жените я уловиха. Сега и четирите крещяха, а момичето се опитваше да се отскубне и да побегне.
	— Време е да се връщаме — дръпна ме за ръката Танус.
	От лагера се разнасяха гласовете на много мъже. Бяха чули писъците на жените. Когато спрях и погледнах назад, забелязах, че наближават мястото до реката. Открих, че Мемнон не ни е последвал, а се опитва да помогне на момичето.
	Жените бяха силни и здраво го държаха, като викаха още по-силно. Въпреки че Масара отчаяно се опитваше да се освободи, той не можеше да я изтръгне от тях.
	— Танус! — викнах аз. — Мемнон е в опасност.
	Ние се върнахме, здраво го хванахме от двете страни и го задърпахме. Той пристъпваше неохотно.
	— Ще се върна за теб — викна към момичето, докато бягахме. — Бъди смела! Ще се върна!
	Когато някой ми каже, че любовта от пръв поглед не съществува, аз се усмихвам и си спомням деня, в който Мемнон срещна Масара.
	Загубихме ценно време, когато се върнахме за принца, и щом поехме по една козя пътека нагоре по склона, нашите преследвачи почти ни настигнаха. Една стрела прелетя над рамото на Мемнон и ние се затичахме още по-силно.
	Движехме се един след друг. Пръв бе Мемнон, след него Танус, а аз бях последен, защото медицинското сандъче на гърба ми тежеше. Още една стрела прелетя над главите ни, последвана от трета, която се заби в сандъчето с такава сила, че залитнах. Но то бе спряло стрелата, която иначе би се забила в тялото ми.
	— Хайде, Таита — викна Танус. — Хвърли проклетата си кутия, или ще те заловят.
	Двамата с Мемнон бяха на петдесет крачки пред мен, но аз не можех да се откажа от скъпоценното си сандъче. В следващия момент ме уцели друга стрела, но този път нямах късмет. Улучи ме в бедрото и аз паднах на пътеката.
	Претърколих се до седнало положение и погледнах с ужас към тръстиковата стрела, която стърчеше от крака ми. Сетне погледнах назад към преследвачите ни. Брадатият главатар с робата на райета ги предвождаше и бе изпреварил останалите със стотина крачки. Изкачваше се по пътеката с големи крачки.
	— Таита! — викна Танус. — Добре ли си?
	Той бе спрял и гледаше разтревожено назад. Мемнон бе избързал напред и не се виждаше.
	— Ранен съм! — викнах аз. — Остави ме. Не мога да те последвам.
	Без да се колебае нито миг, Танус се втурна към мен. Етиопският главатар го забеляза и изрева нещо. Извади синия меч и го размаха, докато се изкачваше нагоре по склона.
	Приятелят ми стигна до мен и се опита да ме повдигне.
	— Безсмислено е. Ранен съм тежко. Спасявай се — казах му аз, но етиопецът почти ни бе достигнал.
	Танус ме пусна и извади своя меч.
	Двамата се втурнаха един към друг. Нямаше никакво съмнение за изхода от схватката, Танус бе силен и опитен с меча. Когато убиеше главатаря, ние щяхме да бъдем обречени, защото не можехме да очакваме милост от етиопците.
	Мъжът вдигна меча над главата си и замахна към главата на Танус. Не му липсваше смелост. Знаех, че Танус щеше да парира удара с бърз контраудар към гърлото му. Това бе един от любимите му удари.
	Двете остриета се срещнаха, но не се чу звън. Синият меч пречупи бронзовия на две. От някога смъртоносното оръжие на Танус сега в ръката му остана само дръжката.
	Той бе смаян от лекотата, с която етиопецът го обезоръжи и не реагира бързо на следващия му удар. Отскочи назад, но синьото острие рани голите му гърди.
	— Бягай, Танус! — викнах аз. — Или ще убие и двама ни.
	Етиопецът отново се втурна към него, но аз седях по средата на тясната пътека. Бе принуден да ме прескочи, за да достигне Танус. Хванах го с двете си ръце през коленете и го повалих.
	Той се опита да забие меча си в корема ми, но аз така рязко се извърнах, че и двамата се затъркаляхме надолу по сипея. Докато се търкаляхме, хвърлих последен поглед към Танус, който надничаше надолу от пътеката, и отчаяно извиках:
	— Бягай! Погрижи се за Мемнон!
	Сипеят бе опасен като плаващ пясък и човек не можеше да спре. Двамата бяхме запратени в различни посоки, но продължавахме да се премятаме по сипея. Бях натъртен, почти бях загубил съзнание, когато груби ръце ме хванаха за краката. Над главата ми се разнесоха проклятия.
	Главатарят им ги възпря, преди да ме убият и хвърлят тялото ми в реката. Той бе покрит с прах, както и аз, робата му бе разкъсана, но все още стискаше синия меч в ръката си. Каза нещо на хората си. Те започнаха да ме влачат към лагера. Отчаяно започнах да се оглеждам и забелязах медицинското си сандъче върху скалите. Кожените презрамки се бяха скъсали.
	— Донесете това — заповядах аз на мъжете с достойнство и посочих сандъчето.
	Те се изсмяха на моето нахалство, но главатарят им заповяда да го вземат.
	Двама мъже трябваше да ме поддържат, защото куцах заради стрелата, забита в бедрото ми. Всяка крачка ми причиняваше ужасна болка и когато пристигнахме в лагера, те грубо ме блъснаха на земята. Сетне започнаха да спорят дълго и яростно. Явно бяха озадачени за произхода ми и се чудеха какво да правят с мен. От време на време някой от тях се приближаваше към мен и ме ритваше в ребрата, докато ми задаваше въпроси. Лежах тихо, за да не ги предизвиквам.
	Когато мъжете, които преследваха Танус и Мемнон, се завърнаха в лагера с празни ръце, настъпи объркване. Аз се успокоих при мисълта, че двамата са успели да им избягат.
	След малко те си спомниха за мен и се върнаха да дадат израз на раздразнението си с още ритници и удари. Накрая главатарят им нареди да престанат и повечето загубиха интерес към мен и се разпръснаха. Оставиха ме да лежа на земята, покрит с прах и синини, със стрела все още забита в крака ми.
	Етиопецът отново седна пред шатрата. Докато точеше острието на меча си, той ме поглеждаше. От време на време разменяше с мъжете си по няколко думи, но опасността за мен явно бе отминала.
	Внимателно прецених момента и се обърнах направо към него. Посочих медицинското си сандъче, което бе захвърлено в една от палатките, и го помолих:
	— Трябва ми сандъчето, за да превържа раната си.
	По знаците, които му правех, главатарят разбра какво искам. Той заповяда на хората си да донесат сандъчето. Накара ги да го положат пред него и отвори капака. Започна да рови, разглеждайки внимателно всяко нещо. Когато нещо привлечеше вниманието му, го вдигаше и задаваше въпрос. Аз се опитвах да му отговоря със знаци.
	Изглежда, това го задоволи: освен скалпелите сандъчето не съдържаше опасни оръжия. Не съм сигурен, дали той разбра, че това са медицински инструменти. Сетне със знаци се опитах да му покажа от какво се нуждая, сочейки крака си. Той застана до мен с меч в ръката, давайки ми да разбера, че всяка измама от моя страна ще ми коства главата, но ми позволи да използвам инструментите.
	Стрелата се бе забила под такъв ъгъл, че ми бе трудно да я извадя. А болката, която сам си причинявах, на няколко пъти ме докара до състояние на припадък.
	Накрая, целият облян в пот, бях готов да изтръгна острието на стрелата със специалните лъжици. Мъжете от лагера се бяха струпали около мен и наблюдаваха хирургическите ми способности с голям интерес.
	Хванах здраво лъжиците, сложих между зъбите си дървена палка и здраво я захапах, сетне издърпах острието от раната. Последваха учудени викове. Явно никой от тях не бе виждал стрела да бъде извадена с такава лекота и без последствия за ранения. Бяха още по-впечатлени от умението ми, когато превързвах раната с ленен бинт.
	При всички народи, дори най-примитивните, лечителят е на почит и уважение. Аз бях показал моето умение по най-убедителен начин и положението ми в етиопския лагер бързо се промени.
	По заповед на главатаря бях пренесен в една от шатрите и положен на сламеник. Медицинското ми сандъче бе поставено до главата ми, а една от жените ми донесе храна.
	На сутринта, когато шатрите бяха сгънати, бях положен на носилка, прикачена към един от конете в дългия керван. Бях смаян, когато по слънцето се ориентирах, че отново се отправяме към планините. Разбрах, че няма вече никога да видя своя народ. Лечителските ми способности вероятно спасиха живота ми, но вероятно заради тях никога нямаше да ме освободят. Разбрах, че сега наистина съм роб.


>

	Кракът ми започна да заздравява. Това така впечатли етиопците, че скоро започнаха да водят при мен болни и ранени.
	Излекувах тенията на един и срязах набралия пръст на друг. Заших раната на един мъж, който бе спечелил твърде много облози от раздразнителните си приятели. Тези хора имаха склонност да уреждат споровете си с ножове. Когато един от конете метна ездача си в дерето, аз наместих счупената му ръка. Зарасна добре. Етиопският главатар започна да се отнася към мен с голямо уважение. След като си избереше парчетата месо от подноса, аз бях вторият преди всички останали, който имах право да си сипя храна.
	След като кракът ми се оправи напълно и започнах да ходя, позволиха ми свободно да се движа из лагера, въпреки че не биваше да се отдалечавам. Въоръжен мъж ме следваше навсякъде, дори при интимните ми нужди зад скалите.
	Държаха ме настрани от Масара. Виждах я само сутрин, когато тръгвахме на път, и отново вечер, когато лагерувахме. По време на похода през планините бяхме далеч един от друг. Аз яздех в началото на кервана, а тя бе в края, пазена от жените и от въоръжена стража.
	Когато успеехме да се видим, пленничката ми хвърляше отчаяни погледи, като че можех да й помогна по някакъв начин. Явно бе ценен заложник. Бе толкова красива, че аз често се улавях да мисля за нея. Опитвах да проумея причината за залавянето й. Реших, че или я водят против желанието при нейния бъдещ съпруг, или е залог в някаква политическа интрига.
	Без да разбирам езика им, нямах никаква надежда да разбера нещо за етиопците или какъв е смисълът на всичко това.
	Имах добър слух и памет и им приложих своите трикове. Слушах внимателно всичките им разговори и запаметявах напевността и ритъма на техния говор. Скоро научих, че господарят им се нарича Аркоун. Той даваше заповеди за походите. Скоро можех да повтарям дословно неговата реч със същата напевност и тон.
	Те ме изслушаха смаяно, а после избухнаха в смях. Удряха се по гърбовете, а от очите им се стичаха сълзи. Чувството им за хумор бе първично. Нямах никаква представа какво съм казал, но очевидно го бях повторил правилно.
	Те повтаряха моето слово един на друг и клатеха глави, имитирайки приповдигнатия тон на Аркоун. Дълго се забавляваха с това. Накрая той се изправи пред мен и изкрещя нещо. Не разбрах нищо, но повторих въпроса му точно дума по дума.
	Толкова се развеселиха от това, че се запревиваха от смях, а един от мъжете падна в огъня и опърли брадата си.
	Въпреки че шегата засягаше Аркоун, той се смееше заедно с останалите и ме потупа по гърба. От този момент всеки мъж, жена или дете от лагера бяха мои учители. Трябваше само да посоча предмет и етиопската дума веднага ми бе изричана. Когато започнах да подреждам думите в изречения, те с готовност ме поправяха и се гордееха от напредъка ми.
	Отне ми известно време да вникна в граматиката им. Глаголите им се скланяха по коренно различен начин, а родовете и множествените числа бяха странни. Обаче за десетина дни започнах да говоря доста сносно, дори имах голям запас от ругатни и нападки.
	Докато изучавах езика им и ги лекувах, наблюдавах начина им на живот и навиците им. Научих, че са непоправими играчи. Онази игра на дъска, която непрекъснато играеха, бе тяхната страст. Наричаха я „дом“, но бе по-опростена и елементарна от бао. Броят на камъчетата бе различен от този при бао. Обаче целта и принципите бяха подобни.
	Аркоун бе шампион на дом, но докато го наблюдавах как играе, забелязах, че не е запознат с класическите закони на играта. Размислих добре за рисковете, които бих поел, ако унижа такъв суетен тиранин като Аркоун, но накрая реших, че това е единственият начин да спечеля надмощие над него. Следващия път, когато той седна пред палатката си и извади дъската за игра, очаквайки някой да се приближи до него, за да поиграят, изблъсках с лакти първия кандидат и седнах със скръстени крака пред него.
	— Нямам сребро, за да се обзаложа — казах му аз на все още елементарен език. — Ще играя от любов към играта.
	Той кимна сериозно. Като страстен играч разбра чувството ми. Новината, че ще играя срещу Аркоун, се разнесе из лагера и всички се събраха да погледат. Когато му позволих да спечели първите три хода, те започнаха да се побутват с лакти и да се шегуват, разочаровани, че играта толкова бързо ще привърши. Следващите четири хода бяха мои. Дори не се наложи да приложа закона на седемте камъчета.
	За известно време всички останаха мълчаливи. Не смятам, че Аркоун осъзна поражението си. Сетне той скочи и извади ужасния син меч. Помислих, че съм го преценил правилно, и ще ми отсече главата или поне ръката. Той издигна меча над главата си и го размаха с гневен вик. С няколко удара насече дъската на трески и разхвърли камъните из лагера. Сетне се отдалечи към скалите, скубейки брадата си и отправяйки ми смъртни заплахи оттам.
	Изминаха три дни, преди Аркоун отново да извади дъската за игра и да ми махне да седна срещу него. Горкият човек нямаше ни най-малка представа какво му бях подготвил.


>

	С всеки ден все по-добре се справях с техния език и най-после успях да разбера причината за това дълго пътуваме из планините.
	Бях подценил Аркоун. Той не бе главатар, а цар. Цялото му име бе Аркоун Ганоучи Мериам Негуса Нечаст, Цар на царете и господар на Етиопската държава в Аскум. Много по-късно научих, че в този район всеки планински разбойник със сто коня и петдесет жени нарича себе си цар и че съществуват около двадесет такива царе, вилнеещи наоколо за земя и плячка.
	Най-близкият съсед на Аркоун бе Престер Бени-Джон, също претендиращ за титлата Цар на царете и господар на етиопците в Аскум. Между двамата монарси съществуваше съперничество. Воюваха непрекъснато.
	Масара бе любимата дъщеря на Престер Бени-Джон и бе отвлечена от друг разбойнически главатар, а сетне продадена на Аркоун за конски товар сребро. Той възнамеряваше да принуди баща й да отстъпи. Изглежда, отвличането и откупването бяха част от етиопското държавническо изкуство.
	Аркоун не се доверяваше на никого, затова бе принуден сам да се погрижи за принцеса Масара. Нашият керван я отвеждаше обратно към крепостта му. Научих го от разговорите на жените, които ми носеха храната, както и от разговорите около дъската за игра на дом. Когато пристигнахме в крепостта Амба Камара — планинското укрепление на Аркоун, бях наясно с обърканата и променлива политика на различните владетели в Аксум и за различните претенденти за трона на империята.
	Усещах нарастващото вълнение в кервана с приближаването на крайната цел на пътуването ни. Накрая изкачихме тесен ветровит проход, не по-широк от козя пътека, в поредната планинска верига, характерна за Централна Етиопия. Всяка от тях завършваше с плато. От високото се виждаше как земята бе разделена на малки царства. Всяко плато бе естествена непревземаема крепост. Всеки застанал на върха можеше да се нарече цар, без страх да бъде нападнат.
	Аркоун яздеше до мен и ми посочи към планините на юг.
	— Това е скривалището на един конекрадец и мошеник, Престер Бени-Джон. Страшно вероломен човек. — Той изръмжа и се изплю на една скала по посока на своя съперник.
	Бях започнал да опознавам Аркоун: бе невероятно жесток и неискрен. Ако отстъпваше по това на Престер Бени-Джон, то бащата на Масара трябваше наистина да е страхотен човек.
	Пресякохме платото на Амба Камара, преминавайки през няколко селища с каменни коптори и полета, засети със сорго. Селяните бяха високи, рошави главорези, въоръжени с мечове и кръгли медни щитове. Изглеждаха също толкова свирепи и войнствени като мъжете от кервана.
	В далечния край на платото пътека ни доведе до най-невероятната естествена крепост, която бях виждал. От основния масив на планината подпората бе толкова ерозирала, че бе останала да стърчи само една кула от камък със стръмни стени, а пред нея зееше ужасна бездна, над която се извиваше тясна каменна арка.
	Под моста на хиляда крачки надолу се виеше реката. Конете бяха неспокойни и ездачите бяха принудени да слязат от тях и да ги водят за юздите. По средата на моста аз също се разтреперих замаян и не посмях да погледа в бездната. Трябваше да положа големи усилия, за да продължа пътя си и да не се хвърля и вкопча в камъните под мен.
	Върху тази каменна кула се издигаше груба крепост с тръстиков покрив. Отворените прозорци бяха покрити със сурова кожа, а изпражненията и гнусотиите не се изтичаха от крепостта, а оставаха долу в подножието на скалата.
	Трупове на мъже и жени висяха около нея като украса на някакво страховито тържество. Някои бяха там толкова отдавна, че месата им бяха изкълвани от враните. Други бяха още живи и аз ужасен наблюдавах техните слаби движения. Обаче повечето бяха мъртви и на различен етап на разлагане. Миризмата бе толкова силна, че дори непрестанният вятър, не можеше да я премахне.
	Цар Аркоун наричаше враните свои пиленца. Понякога ги хранеше от стената, а друг път им хвърляше храна в дефилето. Писъците на жертвите хвърляни в пропастта, също бяха част от живота в Адбар Сегед, Домът на пеещия вятър. Тези екзекуции, ежедневният бой с пръчки, отсичането на ръце или крака и изтръгването на езици бяха основни развлечения на цар Аркоун, когато не играеше на дом или не планираше нападение над съседите си царе. Много често той лично размахваше брадвата или изтръгваше езици, а гръмкият му смях заглушаваше стоновете на жертвите.
	Веднага щом нашият керван влезе в централния двор на крепостта, Масара бе отведена в лабиринт от каменни коридори, а аз — към новото си жилище, което се намираше в съседство с това на Аркоун.
	Бях настанен в тъмна и ветровита каменна килия. В нея имаше огнище, но то не успяваше да ме сгрее. Въпреки че носех вълнена дреха, в Адбар Сегед винаги ми бе студено. Как ми липсваха слънцето край Нил и скъпият ми Египет! Стоях в тези ветровити укрепления и копнеех за своето семейство, за Мемнон и Танус, за малките принцеси, но най-вече за господарката. Понякога се будех през нощта със сълзи, замръзнали на лицето ми, и трябваше да покрия главата си с покривалото от овча кожа, така че Аркоун да не чуе плача ми през дебелата каменна стена. Често го умолявах да ме освободи.
	— Но защо искаш да ме напуснеш, Таита?
	— Искам да се върна при семейството си.
	— Сега аз съм твоето семейство — смееше се той. — Аз съм твоят баща.
	Обзаложих се с него. Ако спечелех сто игри на дом срещу него, той трябваше да ме пусне да си вървя и да ми даде ескорт, който да ме придружи до големите равнини на Нил. Когато спечелих сто пъти, той се изсмя и се учуди на лековерността ми.
	— Сто ли казах? Не. Сигурно е било хиляда. — Той се обърна към оръженосците си. — За хиляда ли се спазарихме?
	— Хиляда! — повториха те. — Хиляда!
	Всички го приеха за голяма шега. Когато ядосан отказах да играя с Аркоун, той ме провеси гол от крепостната стена дотогава, докато не започнах да крещя да подреди камъчетата на дъската. Когато Аркоун ме видя гол, се изсмя и ме мушна.
	— Може да си много добър на дом, но, изглежда, си загубил камъчетата си, египтянино.
	Моят физически недъг бе разкрит и започнаха да ме наричат „евнух“ за мой срам и унижение. Но в края на краищата последиците бяха благоприятни. Ако бях истински мъж, никога нямаше да ме пуснат при Масара.


>

	Дойдоха за мен през нощта и ме поведоха треперещ през коридорите към стаята на Масара. Помещението едва се осветяваше от мъждива лампа и миришеше на повръщано. Момичето се бе свило на сламеник по средата на пода. Имаше ужасни болки и стенеше, като се държеше за корема.
	Веднага се залових за работа, изследвах я внимателно. Страхувах се да не би коремът й да е твърд, защото нямах подходящи лекарства. Дори аз с всичките си познания не можех да я спася, ако я бе сполетяло това, което мислех.
	За мое облекчение открих, че коремът й е топъл и мек. Нямаше треска. Продължих прегледа си въпреки виковете й, но не успях да открия причината за състоянието й. Бях объркан и започнах да обмислям положението. Внезапно се сетих. Независимо че лицето й се гърчеше от болка, очите й ме наблюдаваха открито.
	— По-лошо е, отколкото смятах — извърнах се аз към двете жени. — Ако ще я спасявам, ще ми трябва сандъчето. Донесете го веднага.
	Те се втурнаха към вратата, а аз склоних глава до нейната и прошепнах:
	— Ти си хитро момиче и умело се преструваш. С перце ли погъделичка гърлото си?
	Тя се усмихна и отвърна шепнешком:
	— Не можах да измисля друг начин да се срещнем. Когато жените ми казаха, че си се научил да говориш на техния език, знаех, че можем да си помогнем.
	— Надявам се да е така.
	— Бях толкова самотна. Дори да поговоря с приятел ще бъде голямо облекчение. — Доверието й бе толкова голямо, че ме развълнува. — Вероятно ще намерим начин да избягаме от това ужасно място.
	В този момент чухме, че жените се завръщат. Масара стисна ръката ми.
	— Ти си приятел, нали? Ще дойдеш отново при мен.
	— Ще го сторя.
	— Бързо, кажи ми, преди да си отидеш. Как се казва той?
	— Кой?
	— Този, който бе с теб през онзи ден до реката. Онзи, който прилича на млад бог.
	— Казва се Мемнон.
	— Мемнон! — повтори тя със страхопочитание. — Прекрасно име. Подхожда му.
	Жените се втурнаха в стаята. Момичето притисна стегнатия си корем и запъшка, като че ще умре всеки момент, а аз клатех глава притеснено. Приготвих отвара от билки, които бяха полезни за нея, и казах, че ще се върна на разсъмване.
	Сутринта състоянието на Масара се бе подобрило и можех да прекарам малко по-дълго време с нея. Само една от жените присъстваше и момичето размени с мен няколко думи.
	— Мемнон ми каза няколко думи. Не мога да ги разбера. Какво каза той?
	— Той каза: „Ще се върна за теб. Бъди смела! Ще се върна за теб.“
	— Не може да е казал това. Той не ме познава. Срещата ни бе толкова кратка. — Тя поклати глава, очите й се напълниха със сълзи. — Смяташ ли, че е искал да каже това, Таита? — В тона й имаше скрита молба, която ме трогна, и не бих допуснал да страда повече от това, което вече бе изтърпяла.
	— Той е коронован принц на Египет и мъж на честта.
	Това бе всичко, което успяхме да си кажем тогава, но аз се върнах на следващия ден. Първото нещо, което ме попита, бе:
	— Кажи ми какво ми каза Мемнон!
	И аз трябваше да повторя обещанието му.
	Казах на Аркоун, че здравето на Масара се подобрява, но че трябва да й позволят да се разхожда. Иначе не мога да отговарям за здравето й.
	Той мисли един ден. Обаче момичето бе ценна стока, за която бе платил конски товар от сребърни кюлчета, и накрая даде съгласието си.
	Всекидневните ни разходки бавно се удължаваха, докато накрая стражите свикнаха да ни виждат заедно. Двамата с Масара можехме да се разхождаме около стените на Адбар Сегед и да разговаряме.
	Тя искаше да знае всичко, което можех да й разкажа за Мемнон, и аз се опитах да си спомня интересни случки от неговия живот, за да я забавлявам. Някои от тях й станаха любими и трябваше да повтарям, докато ги научи на наизуст и ме коригираше, ако пропусна нещо. Особено я забавляваше епизодът с ранения слон и как е получил Златния синджир за доблест за този подвиг.
	— Разкажи ми за майка му, царицата — настояваше тя. — Разкажи ми за Египет. Разкажи ми за боговете ви. Разкажи ми за Мемнон като бебе. — Винаги въпросите й се връщаха към него, а аз бях доволен да задоволявам любопитството й, защото копнеех за семейството си.
	Една сутрин тя дойде разстроена и ми каза:
	— Миналата нощ имах ужасен сън. Сънувах, че Мемнон се е върнал за мен, но аз не можех да разбера какво ми казва. Трябва да ме научиш да говоря на египетски, Таита. Ще започнем още днес, в тази минута!
	Беше умна, а и много искаше да научи езика. Бързо напреднахме. Скоро говорехме само на египетски, особено когато наоколо имаше стража.
	Когато не говорехме за Мемнон, обмисляхме плана за нашето бягство. Разбира се, от пристигането ни в Адбар Сегед правех планове и сега ми бе много полезно да ги сравнявам с нейните.
	— Дори ако избягаш от крепостта, никога няма да преминеш планините без чужда помощ — предупреди ме тя. — Пътеките са като оплетено кълбо. Никога няма да ги разплетеш. Всеки цар е във война с останалите. Не се доверяват на странници и ще ти прережат гърлото като на шпионин.
	— Тогава какво да правим? — попитах аз.
	— Ако успееш да избягаш, трябва да отидеш при баща ми. Той ще те закриля и ще те заведе при твоите хора. Ти ще кажеш на Мемнон къде съм и той ще дойде да ме спаси. — Тя уверено изрече тези думи.
	Тогава осъзнах, че представите на Масара за Мемнон не отговаряха на действителността. Беше се влюбила в божество, а не в млад юноша. Аз бях виновен за това с моите истории за принца. Сега не можех да я нараня и да разбия надеждата й, като й кажа колко неверни са нейните представи.
	— Ако отида при Престер Бени-Джон, той ще ме сметне за шпионин и ще ми отсече главата. — Опитах се да отхвърля отговорността, която тя стоварваше върху мен.
	— Аз ще ти кажа какво да му предадеш. Нещо, което знаем само ние двамата с него. Това ще е доказателството, че идваш от мое име.
	Беше ме притиснала, така че се опитах да се измъкна по друг начин.
	— Как ще намеря пътя към крепостта на баща ти? Ти ми каза, че трудно ще намеря път през планините.
	— Аз ще ти обясня. Ти си умен и ще запомниш откъде да минеш.
	По това време бях я обикнал почти колкото моите малки принцеси. Бих поел всеки риск да я защитя. Напомняше ми за господарката преди много години и не можех да й откажа нищо.
	— Много добре. Кажи ми го.
	И така започнахме да планираме нашето бягство. За мен това бе само игра, с която исках да запазя надеждите и духа й. Не вярвах да намеря изход.
	Мислехме да се спуснем с въже от скалата, въпреки че всеки път, когато погледнех надолу от нейната тера са, потръпвах. Тя започна да прибира парченца вълна и ги криеше под сламеника си. Възнамеряваше от тях да оплете въже. Не можех да й кажа, че въжето, от което имахме нужда, би изпълнило килията й до тавана.
	Две дълги години ние чезнехме в Адбар Сегед, без да измислим план за бягство, но Масара никога не загуби вяра. Всеки ден ме питаше.
	— Какво ми каза Мемнон? Кажи ми какво ми обеща.
	— Той каза: „Ще дойда за теб. Бъди смела!“
	— Да. Аз съм смела, нали, Таита?
	— Най-смелото момиче, което познавам.
	— Повтори какво ще кажеш на баща ми, когато го видиш.
	Повтарях думите й и тогава тя ми разкриваше последния си план за бягство.
	— Ще уловя малките врабчета, които храня на терасата. Ти ще напишеш писмо до баща ми, в което ще му кажеш къде съм. Ще го завържем на крачето на врабчето и то ще отлети при него.
	— По-вероятно е да отлети при Аркоун, който ще ни набие и ще ни забрани да се срещаме.
	Накрая избягах от Адбар Сегед, яхнал хубав кон. Аркоун отново бе заминал да се сражава с Престер Бени-Джон. Беше ми заповядано да го придружа като личен лекар и партньор за играта дом.
	Когато преминах по каменната арка на кон, вдигнах поглед и видях Масара да стои на терасата. Беше прекрасна. Тя извика нещо на египетски. Вятърът отнесе думите й надалеч.
	— Кажи му, че ще го чакам. Кажи му, че съм била смела. — А сетне много тихо, така че не бях сигурен дали чух правилно: — Кажи му, че го обичам.
	Вятърът превърна сълзите ми в ледени късчета, когато яздех през Амба Камара.


>

	В нощта преди битката Аркоун ме задържа до късно в палатката си. Докато даваше последни наставления, продължаваше да точи с ремък острието на синия си меч. От време на време обръсваше по някой косъм от ръката си с блестящото стоманено острие и кимаше доволно. Накрая го намаза с претопена овнешка мас. Този странен сребърносинкав метал трябваше да бъде добре смазан, иначе на него се образуваха червеникави петна като капки кръв.
	Синият меч предизвикваше у мен голям интерес. Понякога, когато бе благосклонно настроен, Аркоун ми позволяваше да го подържа. Тежестта на метала бе учудваща и той бе много остър. Можех да си представя какво би вършил с него воин като Танус. Знаех, че ако го срещна отново, той щеше да поиска да научи всичко за него. Често разпитвах Аркоун, но той не обичаше да говори за меча.
	Разказа ми само, че бил изкован в сърцето на вулкан от един от езическите богове на Етиопия. Прапрадядо му го бил спечелил от бога на игра на дом, която продължила двадесет дни и двадесет нощи. Намирах това за доста правдоподобно, освен онази част от легендата за спечелването на оръжието на дом. Ако прапрадядото бе играл дом както Аркоун, то тогава богът трябва да е бил много глупав.
	Той поиска мнението ми за битката, планирана за следващия ден. Бе разбрал, че познавам военната тактика. Казах му, че планът е изключителен. Етиопците имаха понятие от тактика колкото и от играта дом. Разбира се, теренът не позволяваше конете да се разгърнат, а те нямаха колесници. Нямаха система, нито ред.
	Аркоун бе решил на сутринта силите му да се разделят на четири конни отряда. Щяха да се крият зад скалите и да заловят пленници, да прережат няколко гърла, а сетне да побегнат.
	— Ти си един от великите генерали в историята — казах му аз. — Бих искал да изпиша свитък с възхвали за твоя гений. — Идеята му хареса и ми обеща да ме снабди с необходимото за този проект веднага щом се завърнем в Адбар Сегед.
	Изглежда, цар Престер Бени-Джон бе същият пълководец като него. На следващия ден ние посрещнахме неговата армия в голяма долина със стръмни склонове. Бойното поле бе взаимно уговорено преди месеци и Престер Бени-Джон бе заел позиция в единия край на долината, преди ние да пристигнем. Той пристъпи напред и започна да сипе обиди и предизвикателства към Аркоун от безопасно разстояние.
	Престер Бени-Джон беше висок мъж, много слаб и с дълга бяла брада, сребърните му къдри се спускаха чак до кръста. Не можех да различа чертите му от такова разстояние, но жените ми бяха казали, че като млад бил най-красивият момък в Етиопия и имал двеста жени. Някои от тях се самоубили от любов по него. Явно талантът му се проявяваше повече в харема, отколкото на бойното поле.
	Престер Бени-Джон свърши с ругателствата и Аркоун пристъпи напред, за да му отвърне. Обидите му бяха цветисти и поетични, докато ехото ги носеше надолу по скалите. Постарах се да запомня някои от тях.
	Когато той замлъкна, очаквах битката да започне, но бях сгрешил. Още няколко воини от двете страни пожелаха да говорят. Подпрян на скалата, заспах на топлото слънце, усмихвайки се докато си представях как Танус и неговите Сини крокодили биха се справили с тези етиопски дърдорковци.
	Когато се събудих от дрънкането на оръжия, вече бе следобед. Аркоун бе загубил първата атака. Един от отрядите му бе препуснал срещу позициите на Престер Бени-Джон, удряйки мечове върху медните си щитове. За невероятно кратко време те се завърнаха живо на стартовите си позиции, без да причинят или получат наранявания.
	Бяха разменени още обиди, след което Престер Бени-Джон атакува. Той нападна и се оттегли със същата скорост и подобни резултати. Така измина денят; обида за обида, нападение за нападение. С падането на нощта двете армии се оттеглиха. Ние лагерувахме в долната част на долината и Аркоун ме повика при себе си.
	— Каква битка! — възбудено ме посрещна той, когато влязох в палатката. — Ще изминат много месеци, преди Престер Бени-Джон да посмее да се бие отново.
	— Утре няма ли да има битка? — попитах аз.
	— Утре се връщаме в Адбар Сегед — каза той, — а ти ще опишеш победата ми на свитъци. Очаквам след това поражение Престер Бени-Джон скоро да проси мир.
	Седмина от нашите бяха ранени в жестоката битка, всички бяха улучени със стрели. Извадих остриетата и превързах раните им. На следващия ден се погрижих ранените да бъдат качени на носилки и вървях до тях, докато се връщахме към крепостта.
	Един от мъжете бе ранен в корема и изпитваше силни болки. Знаех, че ще умре до една седмица, но направих всичко възможно да облекча страданието му с възглавници и повдигайки носилката през труднопроходимите места по пътя.
	Късно следобед пристигнахме до укрепление на реката, едно от онези, през които бяхме минали на път за битката с Престер Бени-Джон. Познах укреплението по описанието, което Масара ми даде за местността и за пътя до крепостта на баща й. Реката бе един от многобройните притоци на Нил, спускащи се от планините. През последните дни бе валяло дъжд и нивото на водата при брода бе високо.
	Нагазих във водата до носилката на моя пациент с раната в корема. Той вече бълнуваше. По средата на брода осъзнах, че сме подценили дълбочината и силата на течението. То подхвана едната страна на носилката и я преобърна, завъртя коня, повличайки горкото животно в дълбокото, където копитата му загубиха каменното дъно.
	Аз се хванах за хамута му и в следващия миг и двамата заплувахме. Бяхме отнесени от течението на зелената ледена вода. Раненият мъж бе паднал от носилката и когато се опитах да го хвана, изпуснах хамута на коня. Водата ме отнесе. Главата на ранения изчезна под водата, но по това време плувах, за да спася собствения си живот. Обърнах се по гръб и изпънах крака. По този начин можех да се отблъсквам от камъните, когато течението ме запращаше към тях. Известно време неколцина от мъжете на Аркоун тичаха по брега близо до мен, но скоро реката направи завой и те не можеха да заобиколят скалата. Конят и аз бяхме сами в реката.
	След завоя скоростта на течението намаля и успях да доплувам до коня и да се хвана за шията му. За момент бях спасен. За пръв път от бягството насам осъзнах, че боговете ми бяха дали тази възможност. Измърморих благодарствена молитва и използвах гривата на коня, за да го направлявам към средата на реката.
	Бяхме преплували няколко мили и се стъмни, преди да насоча коня към брега. Изкачихме се на песъчливия бряг. Прецених, че до сутринта няма да ме преследват. Никой от мъжете на Аркоун не би предприел рисковано издирване в тъмното. Обаче бях толкова премръзнал, че цялото ми тяло трепереше.
	Заведох коня на закътано от ветровете място и се притиснах към хълбока му. Мократа му кожа вдигаше пара на лунната светлина. Постепенно топлината на животното проникна в мен и престанах да зъзна. Щом се позатоплих, събрах клонки. Използвайки метода на шилуките, успях с много трудности да запаля огън. Сложих дрехите си до огъня, за да изсъхнат през нощта.
	Щом стана достатъчно светло да виждам пътя, облякох се и яхнах коня. Яздех далеч от реката, защото бях сигурен, че хората на Аркоун ще ме търсят там.
	Два дни по-късно, следвайки посоката, която ми бе дала Масара, стигнах до укрепените на един хълм селища, владение на Престер Бени-Джон. Вождът на селото бе готов да ми пререже гърлото незабавно и да ми вземе коня. Използвах целия си талант да убеждавам и накрая той се съгласи да ме заведе до крепостта на Престер Бени-Джон, обаче задържа коня ми.


>

	Мъжете, които ме водеха при цар Престер Бени-Джон, говореха за него с топлота и любов. Селищата, през които минахме, бяха по-чисти и процъфтяващи от тези на Аркоун. Стадата крави бяха добре угоени, а посевите по-буйни. Хората се хранеха добре. Конете, които видях, бяха великолепни. Очите ми се насълзиха от тяхната красота.
	Когато стигнахме близо до крепостта, разположена на друго плато, забелязах, че е в добро състояние и че стените не бяха украсени с трупове.
	Отблизо цар Престер Бени-Джон наистина бе невероятно привлекателен мъж. Сребристата му коса и брада му придаваха достойнство. Кожата му бе светла, а очите — тъмни и интелигентни. Отначало той слушаше с недоверие разказа ми, но постепенно отношението му се промени, когато му предадох думите на Масара.
	Беше дълбоко развълнуван от посланието на любов и дълг, което му донесох от дъщеря му, и нетърпеливо започна да ми задава въпроси за здравето и състоянието й. Сетне слуги ме заведоха в моите покои, които според етиопските стандарти бяха пищни. Дадоха ми чисти вълнени дрехи, които да заменят дрипите ми.
	След като се нахраних и отпочинах, слугите ме заведоха обратно в изцапаното и одимено помещение, което бе залата за аудиенции на Престер Бени-Джон.
	— Ваше Величество, Масара е пленница на Аркоун през последните две години — незабавно изтъкнах аз. — Тя е младо и нежно момиче и чезне в неговите смрадливи подземия. — Позволих си да разкрася фактите аз.
	— Опитах се да събера откупа, който Аркоун иска за дъщеря ми — каза бащата. — Но трябваше да разтопя всяка чиния и чаша в Аксум, за да събера такова съкровище от сребро, което да задоволи алчността му. Освен това той настоява за големи участъци от моята земя и няколко главни селища. Да отстъпя, ще означава да отслабя царството си и да осъдя десетки хиляди от моите поданици на тиранията му.
	— Мога да заведа армията ти до неговата крепост в Адбар Сегед. Можеш да я обсадиш и да го принудиш да ти върне Масара.
	Той изглеждаше изненадан от предложението ми. Явно тази мисъл не му бе минавала. Това не бе етиопски начин на воюване.
	— Познавам много добре крепостта, но тя е непревземаема — отвърна ми той. — Аркоун има голяма армия зад гърба си. Водили сме много жестоки сражения е него. Мъжете ми са лъвове, но никога не сме го побеждавали. — Бях виждал лъвовете на Престер Бени-Джон в битка и разбрах, че преценката му е правилна. Армията, която командваше, не би могла да атакува Адбар Сегед и да освободи Масара със силата на оръжието.
	На следващия ден се завърнах с друго предложение.
	— Велики царю на Аксум, както добре знаеш, аз съм египтянин. Царица Лострис, регент на Египет, се е разположила с нейната армия там, където Нил се среща с близнака си.
	Той кимна.
	— Зная. Тези египтяни навлязоха в моята територия без позволението ми. Копаят мини в долините ми. Скоро ще ги нападна и унищожа.
	Сега бе мой ред да се учудя. Престер Бени-Джон знаеше за работите по гробницата на фараона; нашите хора бяха в опасност. Реших да му изложа моето предложение.
	— Нашите мъже са вещи в изкуството на войната и обсадата — обясних аз. — Имам влияние върху царица Лострис. Ако ме изпратиш при нея, ще я убедя да ти предложи своето приятелство. Нейните полкове ще атакуват крепостта на Адбар Сегед и ще освободят дъщеря ти.
	Въпреки че той се опита да го скрие, забелязах, че предложението му хареса и ме запита:
	— Какво ще иска царицата в замяна за своето приятелство.
	Пазарихме се пет дни, но накрая направихме сделката.
	— Ти ще позволиш на царица Лострис да продължи да копае в твоята долина и ще обявиш тази местност за забранена. Твоите поданици няма да ходят там по никакъв повод — казах му аз. Така гробницата на фараона щеше да бъде предпазена от оскверняване.
	— Съгласен съм — каза Престер Бени-Джон.
	— Ще доставиш на царица Лострис две хиляди коня, които аз ще избера от твоите стада.
	— Хиляда.
	— Две хиляди — не отстъпвах аз.
	— Съгласен съм — каза той.
	— Щом бъде свободна, на принцеса Масара да й бъде позволено да се омъжи за мъжа, който сама избере. Няма да й противоречиш.
	— Това е против обичаите ни — въздъхна царят, — но съм съгласен.
	— Когато ги заловим, Аркоун и крепостта Адбар Сегед ще ти бъдат предадени.
	Той изглеждаше много доволен и кимна бързо.
	— Накрая, на нас, египтяните, ще ни бъде разрешено да задържим плячката, която съберем от Аркоун, включително легендарния син меч.
	— Съгласен съм — каза Престер Бени-Джон, явно доволен от сделката.
	Той ми даде петдесет човека и на следващия ден се отправих към Кебуи, яздейки хубав жребец, подарък от царя.


>

	Бяхме все още на пет дни от Кебуи, когато забелязах облаци прах пред нас. Сетне видях колесници да танцуват през нажежения въздух като мираж. Когато наближиха, колоните се построиха в строй за атака в галоп. Беше красиво да се наблюдава. Подреждането им бе идеално и разстоянието между колесниците толкова точно, че изглеждаха като броеница. Чудех се кой ли ги командва.
	Закрих с ръка очите си, когато наближиха, и сърцето ми подскочи, като познах конете на водещата колесница. Бяха Рок и Чейн — моите любимци. Обаче не успях веднага да позная водача им. Бяха изминали почти три години, откакто не бях виждал Мемнон. Разликата във възрастта между седемнадесет и двадесет е разлика между момчето и мъжа.
	Бях свикнал да яздя със седло и стремена по етиопски маниер и сега се бях изправил на стремената и махах с ръце. Колесницата сви, когато Мемнон ме позна и шибна с камшика конете.
	— Мем! — виках аз. — Мем!
	И неговият вик стигна до мен с вятъра.
	— Таита! В името на Изида, това си ти!
	Дръпна юздите и скочи от платформата. Първо ме прегърна, сетне ме отстрани и ние се загледахме с обич.
	— Ти си блед и отслабнал, Таита. Кокалите ти стърчат. Това, което виждам, бели коси ли са? — Той дръпна косата ми при слепоочията.
	Сега бе по-висок от мен, с тънък кръст и широки рамене. Кожата му бе потъмняла и намазана с масло, напомняше на полиран кехлибар. Жилите на врата му се опънаха, когато се засмя. Носеше златен нагръдник и отличието за доблест. Въпреки че изглеждаше невъзможно, бе по-красив, откакто го видях за последен път. Напомняше ми за леопард, гъвкав и загладен.
	Той ме повдигна и ме постави на платформата на колесницата си.
	— Вземи юздите — заповяда той. — Искам да видя дали си забравил старото си умение.
	— В коя посока? — попитах аз.
	— На запад, към Кебуи, разбира се. Майка ми ще се ядоса, ако не те заведа направо при нея.
	Тази нощ седяхме до лагерния огън заедно, далеч от другите офицери, така че да разговаряме свободно. Известно време останахме мълчаливи, а сетне Мемнон каза:
	— Когато реших, че съм те загубил, сякаш една част от мен умря. Ти си втъкан в най-ранните спомени от живота ми.
	Аз за пръв път не можех да отвърна. Отново замълчахме и накрая той положи ръка на рамото ми.
	— Видя ли отново момичето? — попита уж с безразличие, но здраво стисна рамото ми.
	— Кое момиче? — подразних го аз.
	— Момичето, което бе при реката, в деня, в който се разделихме.
	— Там имаше ли момиче? — смръщих се аз, сякаш се опитвах да си припомня. — Как изглеждаше?
	— Лицето й бе тъмна лилия, а кожата й бе с цвят на див мед. Наричаха я Масара и споменът за нея още тревожи съня ми.
	— Името й е Масара Бени-Джон — казах му аз. — Прекарах затворен две години заедно с нея в крепостта Адбар Сегед. Там се сприятелих с нея, защото душата й е по-мила от лицето й.
	Той ме хвана с двете си ръце и ме разтърси.
	— Разкажи ми за нея, Таита! Всичко. Без да пропускаш нищо.
	Така тази нощ останахме край огъня и разговаряхме за момичето. Казах му как се е научила да говори на египетски заради него. Как неговото обещание я крепеше през мрачните самотни дни и накрая му предадох думите, които бе извикала от крепостта на Адбар Сегед, докато се отдалечавах:
	— Кажи му, че съм била смела. Кажи му, че го обичам.
	Дълго време той остана мълчалив, взирайки се в огъня, а сетне тихо промълви.
	— Как може да ме обича? Тя не ме познава.
	— Ти по-добре ли я познаваш? — попитах аз, а той поклати глава.
	— Обичаш ли я?
	— Да — отвърна.
	— И тя те обича по същия начин.
	— Аз й дадох обещание. Ще ми помогнеш ли да го изпълня, Таита?


>

	В живота си не бях изпитал такава радост като тази, когато се завърнах в Кебуи и когато се качих на борда на „Дъхът на Хор“.
	Мемнон бе изпратил вестоносец, който да предупреди за завръщането ми, и всички ме очакваха.
	— В името на смърдящите крака на Сет! — извика Кратас. — Смятах, че най-после сме се отървали от тебе. — И той ме притисна до гърдите си, докато ребрата ми не изпукаха.
	Танус ме хвана за раменете и се вгледа в очите ми, преди да се усмихне.
	— Ако не беше ти, онзи космат етиопец щеше да ме хване. Той направи добра сделка, когато взе теб вместо мен. Благодаря ти, стари приятелю.
	Забелязах колко състарен бе той: косите му се бяха прошарили, а на лицето му имаше бръчки.
	Моите малки принцеси бяха пораснали, но бяха възхитителни. Срамуваха се от мен, защото спомените им бяха избледнели. Наблюдаваха ме с широко отворени очи, когато им се поклоних. Косата на Беката бе потъмняла до цвета на мед. Очаквах отново да спечеля обичта й.
	Накрая Техути ме позна.
	— Таита! — каза тя. — Донесе ли ми подарък?
	— Да, Ваше Величество — отвърнах аз. — Донесох ти сърцето си.
	Господарката се усмихна, когато тръгнах към нея по палубата. Носеше лека корона, изобразяваща златна глава на кобра. Когато се усмихна, видях, че бе загубила първия си зъб, и дупката помрачаваше усмивката й. Беше напълняла в кръста, а държавните дела бяха набраздили челото й с бръчки. Обаче за мен все още бе прекрасна.
	Тя стана от трона, когато коленичих пред нея. Това бе най-високият знак за благосклонност. Положи ръка на сведената ми глава — това бе ласка.
	— Нямаше те толкова дълго, Таита — промълви тихо, така че да я чуя само аз. — Довечера отново ще спиш до леглото ми.
	Тази нощ, след като изпи билковата отвара и я завих с коженото покривало, тя промърмори тихо, докато затваряше очи.
	— Мога ли да съм сигурна, че няма да ме целунеш, докато спя?
	— Не, Ваше Височество — отвърнах аз.
	Тя се усмихна, когато устните ми докоснаха нейните.
	— Никога не ни напускай за толкова дълго, Таита — каза Лострис.


>

	Двамата с Мемнон подготвихме тактиката си прецизно както при маневрите с колесници.
	Не беше трудно да убедим Танус. Поражението от Аркоун все още го терзаеше. В негово присъствие ние с принца си припомняхме лекотата, с която синият меч бе съсякъл бронзовия му меч, и как Аркоун щеше да го убие, ако не се бях намесил. Танус настръхна при спомена за това унижение.
	Сетне Мемнон ме разпита за магическия произход и свойства на легендарното оръжие. Танус забрави нараненото си честолюбие и заразпитва жадно за него.
	— Този Престер Бени-Джон обяви синия меч за военен трофей. Който успее да го спечели, може да го задържи — казах им аз.
	— Ако тръгнем срещу Аркоун, няма да можем да използваме колесниците в тези долини — каза Мемнон. — Ще се наложи да използваме пехотата. Как смяташ, твоите шилуки биха ли се изправили срещу етиопците, господарю Танус? — Той все още се обръщаше към Танус официално. Явно не бе научил, че той е истинският му баща.
	Когато завършихме плана си, приятелят ми бе възбуден и готов да рискува и да ни помогне да убедим царица Лострис.
	Господарката бе разбрала това, което Танус никога не би се досетил. Колесниците и конете бяха жизненоважни за нашето завръщане в Египет. Показах им жребеца, подарен ми от Престер Бени-Джон, и изтъкнах пред господарката качествата на породата му.
	— Погледни ноздрите му, Ваше Величество. Виж силните му гърди и как потръпват мускулите му. Хиксоските коне не могат да се сравняват с него.
	Сетне й напомних за клетвата й пред мъртвия фараон.
	— Престер Бени-Джон е готов да ти отстъпи долината, в която строим гробницата. Неговите бойци ще я охраняват срещу крадци. Той е наложил табу върху това място, а етиопците са суеверни хора. Ще спазват забраната дори и след завръщането ни в Тива.
	Предупредих Мемнон да премълчи, че една от причините, поради която искаше да се включи в похода, бе любовта му към Масара. Това щеше да ни навреди. Всяка майка е малко ревнива; едва ли би се зарадвала, ако синът й принадлежи на друга по-млада жена.
	Никоя жена, било тя и царица, не можеше да устои на лукавството ни. Царица Лострис даде своето съгласие за експедицията към Адбар Сегед.


>

	Оставихме каруците и колесниците в долината на гробницата и се отправихме пеша към планината. Престер Бени-Джон бе изпратил стотина от най-благонадеждните си мъже за водачи.
	Танус бе подбрал цяла дивизия от диви и кръвожадни шилуки и им бе обещал богата плячка. Всеки от черните езичници носеше на гърба си навито на руло наметало от кожа на чакал, защото помнехме студения вятър в планините.
	За подкрепление бяхме взели три отряда египетски стрелци, предвождани от Кратас. Този стар грубиян се бе присъединил към обществото на благородниците по време на моето отсъствие. Беше се подготвил за истинска битка. Той и войниците му бяха въоръжени с новия извит лък, който изпращаше стрелите на двеста крачки по-далеч от етиопските дълги лъкове. Мемнон бе подбрал малка група от бойци и мечоносци. Естествено Ремрем бе един от тях, придружен от господарите Акер и Астес. Аз също бях включен в специалния отряд. Не поради военните ми способности, а защото единствен бях влизал в крепостта на Адбар Сегед.
	Хюи също искаше да дойде с нас и ми предложи всичко, с което би могъл да ме подкупи. Накрая се поддадох главно защото се нуждаех от опита му, докато подбираме обещаните от Престер Бени-Джон коне.
	Втълпих на Танус и принца колко е важно да се придвижваме бързо не само за да изненадаме врага, но и поради дъждовете в планините. По времето на пребиването ми в Адбар Сегед бях изучил сезоните. Ако дъждът ни застигнеше в долините, можеше да се окаже по-опасен и от етиопците.
	Напредвахме бързо и за по-малко от месец стигнахме до Амба Камара. Нашата колона лъкатушеше през проходите като дълга смъртоносна кобра. Бронзовите остриета на копията на шилуките блестяха на слънцето като люспи на змей. Никой не ни се противопостави. Селищата, през които преминахме, бяха пусти. Жителите бяха избягали заедно със стадата си. С всеки изминат ден черните облаци все повече се струпваха над планинските върхове, но дъждът се бавеше и бродовете на реките бяха открити.
	Двадесет и пет дни след потеглянето ни пристигнахме в долината под масива на Амба Камара. Пред нас към висините лъкатушеше тесен път.
	От моите предишни пътувания из планината бях научил къде са разположени укрепленията на Аркоун и посочих на Танус каменните им стени, над които се подаваха рошавите глави на защитниците им.
	— Слабото място на каменната лавина е, че може да се използва само веднъж, а моите шилуки са достатъчно бързи, за да избегнат нападащ бивол — замислен отвърна той.
	Той ги изпрати нагоре на малки групи и когато защитниците измъкнаха подпорите изпод струпаните камъни и ги пуснаха надолу по тесния път, тези дългокраки копиеносци побягнаха с пъргавината на планински кози. След като свличащите се камъни отминаха, те отново се втурнаха право нагоре. Скачайки от камък на камък и виейки по такъв ужасен начин, че ме полазиха тръпки, те подгониха бранителите нагоре по хребета.
	Задържаха ги единствено стрелците на Аркоун, скрити зад стените на каменните редути. Тогава Кратас поведе своите стрелци в атака. С превъзходните си лъкове египтяните можеха да пускат град от стрели почти вертикално към небето.
	Впечатляващо бе да се наблюдава как рояци стрели се издигаха във въздуха като ято черни птици, а сетне се спускаха надолу към крепостните стени така стремително, че хората зад тях нямаха време да се защитят. Чувахме виковете им, преди да побегнат нагоре по склона. В този миг шилуките се втурнаха след тях, следвайки ги като глутница ловни кучета. Дори от подножието на хълма можех да чуя бойните им викове:
	— Убивай! Убивай!
	Въпреки че краката ми бяха заякнали от продължителния поход, полагах усилия да не изостана от Мемнон и останалите от нашата малка група. Годините ми оказваха своето влияние.
	Всички носехме дълги вълнени етиопски роби и традиционните за нашите врагове кръгли щитове, обаче все още не бяхме сложили на главите си перуките от конски косми. Щеше да е крайно неразумно да се маскираме като етиопци, докато шилуките са наблизо.
	Когато най-после се изкачих на платото, видях, че Танус събира и прегрупира пехотата. Единствената лоша черта на шилуките бе, че щом веднъж помиришат кръв, обезумяват и е невъзможно да бъдат контролирани. Моят приятел ревеше като разярен лъв и размахваше слепешката златния си камшик. Веднъж овладени, шилуките се строиха в редици и тръгнаха към селището, където зад каменните стени ги очакваха етиопците. Когато черната вълна от тела с развети над тях бели щраусови пера се плисна към тях, защитниците пуснаха рояк стрели от дългите си лъкове. Но шилуките се предпазваха с големите си щитове.
	Когато двата отряда се сблъскаха, някои от етиопците извадиха мечовете си. Не им липсваше смелост, но нашият начин на воюване бе непознат за тях. Те никога не се бяха сражавали до смърт.
	Останах достатъчно дълго, за да се уверя, че са увлечени в битката, и викнах на Мемнон и неговата група: „Перуките!“ Бях ги направил със собствените си ръце и ги бях оформил дълги и къдрави според етиопските представи за елегантност. Облечени с дългите роби и с перуки на главите, можехме да минем за членове на племето на Аркоун.
	— Насам! Следвайте ме! — изкрещях аз и нададох етиопски боен вик. Останалите виеха и ревяха след мен, докато заобиколихме селището, където се водеше яростно сражение. Побягнахме в безредие през нивите.
	Трябваше да стигнем до крепостта и да предпазим Масара, преди царят да научи, че е загубил битката. Знаех, че той не би се поколебал да я убие, след като тя вече нямаше да му е нужна. Вероятно щеше да я съсече със синия меч или да я хвърли в пропастта. Това бяха любимите му средства за убиване на жертвите.
	Докато се отдалечавахме, забелязахме, че селището е обхванато от паника. Мъжете се въртяха объркано, жените тичаха, хванали децата си за ръце като подплашени пилета, подушили лисица. Стада кози блееха — овчарчетата им бяха избягали. Никой не ни обърна внимание, докато преминавахме през селището.
	Следвахме останалите към Адбар Сегед в другия край на платото, а когато наближихме, тълпата така се сгъсти, че бяхме принудени да си пробиваме път със сила. На пътя пред крепостта бяха застанали стражи, които посрещаха бегълците с извадени мечове и тояги. Жените пищяха и молеха за подслон в крепостта, повдигайки бебетата си за пощада. Някои от тях бяха изблъскани и стъпкани от тълпата, която напираше напред.
	— Образувайте „костенурка“ — тихо заповяда Мемнон и нашата малка група се сплоти и прилепи плътно етиопските щитове около себе си. Преминахме през тълпата като акула през пасаж сардини. Някои от хората отпред бяха изблъскани и паднаха от височината. Виковете им засилиха още повече паниката наоколо. Когато стигнахме до стражите, те се опитаха да ни спрат, но бяха притиснати така здраво от тълпата, че не можеха да размахат мечовете си. Имаше опасност и те да бъдат изхвърлени от скалата.
	— Ние сме под пряката команда на цар Аркоун. Отстъпете назад! — провикнах се към тях на родния им език.
	— Паролата? — викна ми командирът на отряда, опитвайки се да се задържи на крака. Тълпата се вълнуваше напред-назад в паника. — Трябва да ми кажете паролата.
	Той насочи меча си към мен, но Мемнон отблъсна острието.
	По време на затворническия ми живот бях чувал хиляди пъти паролата, защото килията ми се намираше над главната порта. Имаше вероятност досега да е сменена и бях готов да убия капитана, когато му извиках старата парола:
	— Планината е висока!
	— Преминавай!
	Той отстъпи и ние се измъкнахме от тълпата, ритайки и блъскайки онези, които се опитваха да ни последват. Побягнахме към моста и аз смело поведох хората по него.
	— Къде е цар Аркоун? — викнах към стражата, която стоеше на пост пред вратите. Когато те се поколебаха, аз им казах: — Планината е висока! Нося бързо съобщение за царя. Пуснете ни! Трябва да влезем!
	Преминахме през отворената врата, преди те да решат дали да ни пуснат, и с дванадесетте мъже зад себе си се насочих право към стълбището, водещо към горната тераса.
	Пред вратата на Масара имаше двама въоръжени мъже и се зарадвах, когато ги съзрях. Тревожех се да не би момичето да е преместено в друга част на крепостта, но присъствието на стражите ме увери, че страховете ми са били напразни.
	— Кой си ти? — викна единият от тях и извади меча си. — По чия заповед… — Така и не успя да довърши въпроса си. Аз отстъпих и позволих на Мемнон и Ремрем да се шмугнат покрай мен. Те бързо нападнаха стражите и ги съсякоха.
	Вратата към покоите на Масара бе заключена отвътре. Когато се опитахме да я разбием, дочух женски писъци. При третия опит вратата поддаде и ние влязохме вътре.
	Там бе твърде тъмно и едва забелязах жените в далечния ъгъл.
	— Масара! — извиках аз и махнах перуката от главата си.
	Тя ме позна.
	— Таита!
	Ухапа китката на жената, която се опитваше да я задържи, и се втурна към мен. Прегърна ме, но когато погледна зад рамото ми, се отдръпна и очите й се разтвориха широко.
	Мемнон също бе свалил перуката. Без нея той несъмнено приличаше на принц. Отдръпнах се от Масара. Двамата се гледаха, никой от тях нито помръдваше, нито проговаряше. Стори ми се, че измина цяла вечност, но всъщност бе само миг. Тогава тя тихо каза на египетски:
	— Ти дойде. Ти изпълни обещанието си. Бях сигурна, че ще го сториш.
	Мисля, че тогава за пръв път видях Мемнон объркан. Той само кимаше с глава, а после ме изненада. Дори в мрака на стаята успях да забележа, че той силно се изчервява. Принцът на Египет, независимо от всичките си титли и отличия стоеше зачервен и онемял като селски глупак.
	Зад гърба ми една от жените изкудкудяка като кокошка и преди да успея да я задържа, побягна към вътрешните стълби. Писъците й отекнаха по стълбите:
	— Стража! Врагът нахлува. Елате бързо!
	Почти веднага по стълбите се чуха стъпки.
	Мемнон в миг се преобрази и от изчервяващо се младо момче се превърна в смел воин.
	— Погрижи се за нея, Таита, да не й се случи нищо — поръча ми той мрачно и се отправи към стълбището.
	Уби първия появил се мъж с онзи класически удар, на който го бе научил Танус. Извади меча си и ритна трупа надолу по стълбите към останалите нападатели. Сетне ме погледна.
	— Смяташ ли, че ще стигнем до портата, преди да я затворят?
	— Трябва — отвърнах аз. — Най-добре ще е да се спуснем по външното стълбище.
	— Води ни, Ремрем. Таита и принцесата ще останат по средата. Аз ще ви защитавам отзад — решително заяви той и прониза окото на следващия изкачващ се по стълбите мъж.
	Етиопецът изпусна оръжието си и се хвана за лицето с две ръце. Мемнон го промуши отново през гърдите и го блъсна надолу.
	— Следвай Ремрем! — викна ми той. — Не стой тук. След него, по-бързо.
	Хванах Масара за ръка, но нямаше нужда да я дърпам. Принцесата ме последва толкова бързо, че накрая тя ме водеше, а не аз нея.
	Щом излязохме на терасата, слънчевата светлина ме ослепи. Започнах да премигвам и когато погледнах към платото, в далечината забелязах шилуките на Танус. Видях перата и вдигнатите им щитове.
	— Каджан! Убивай! Убивай! — припяваха те, а остриетата на копията им бяха обагрени с кръв. Уплашени селяни се бяха разпръснали пред тях, а те бяха достигнали до моста.
	Там имаше двеста-триста войници на Аркоун. Зад тях бе бездната и по необходимост бяха станали герои. Сега наистина приличаха на лъвове. Макар че двадесетина вече бяха паднали в пропастта, останалите успяха да отблъснат първото нападение на шилуките. Тогава забелязах Танус точно където предполагах, че ще е — в центъра на битката. Шлемът му блестеше. Забелязах как отметна глава назад и започна да пее.
	Дивите песни на шилуките достигнаха до мен на терасата на крепостта. Мъжете около Танус поеха песента и се втурнаха напред. Този път нищо не можеше да ги спре. Размахваха мечове и си проправяха път сред защитниците, а техният водач стъпи пръв на моста. Тичаше леко, въпреки че бе огромен мъж, и продължаваше да пее. Неговите шилуки го последваха по каменната арка, но тя бе толкова тясна, че бяха принудени да се прередят в колона по един.
	Танус бе изминал половината път, когато песента му секна и той спря.
	От портите на Адбар Сегед, точно под мястото, където стоях, излезе друг мъж и стъпи на моста. Не можех да видя лицето му, но познах меча в ръката му. Синият меч проблясваше като светкавица.
	— Аркоун! — изрева Танус. — Търсех те.
	Царят не можеше да разбере думите, но инстинктивно усети предизвикателството. Изсмя се и брадата му се развя като дим около козето му лице.
	— Познавам те! — Той размаха сребристосиньото острие над главата си и то изсъска във въздуха. — Този път ще те убия. — Спусна се право към Танус по тесния каменен мост.
	Приятелят ми хвана здраво дръжката на бронзовия си щит и скри главата си зад него. Вече познаваше силата, криеща се в това блестящо острие. Разбрах, че не възнамерява да се бие с бронзовия си меч. Аркоун също се бе научил на благоразумие от последната им схватка. От начина, по който държеше синия меч, предположих, че няма да действа прибързано.
	Когато се доближиха, царят се напрегна. Видях как раменете му се изправят и тежестта на тялото му се премества напред. Искаше да използва устрема на тялото си, за да отсече главата на врага си. Танус вдигна щита си и синьото острие се удари в центъра на тежката бронзова мишена. Меч от друг метал би се строшил, но синият меч премина през щита като през кожа. Половината му дължина бе забита в жълтия бронз.
	Тогава разбрах намерението на Танус. Той извъртя щита така, че острието на меча остана в него. Аркоун се мъчеше да го изтръгне, но щитът го държеше в менгемето от бронз.
	Етиопецът се напрегна и рязко се дръпна назад. Този път Танус не му попречи, а скочи напред и това изненадващо движение наруши равновесието на противника му.
	Той залитна и стигна до ръба на пропастта. За да не падне, беше принуден да пусне дръжката на меча, оставяйки го да стърчи забит в щита.
	Аркоун размаха ръце, за да се задържи изправен. Тогава Танус смени позицията си, постави рамото си зад щита и налетя напред. Щитът се удари в гърдите на етиопеца и дръжката на меча се заби в корема му. Аркоун падна назад в бездната. Преобърна се във въздуха и полетя надолу.
	От мястото, където бях застанал, наблюдавах как сам извършва пътешествието на мнозина от своите жертви. От каменния мост до удара си в скалите на триста метра надолу той не престана да пищи пронизително, докато накрая рязко замлъкна.
	Танус стоеше сам по средата на моста. Все още държеше щита със забития в него меч.
	Лека-полека бъркотията и боят затихнаха. Етиопците бяха видели своя цар победен и хвърлен в бездната. Смелостта им ги напусна.
	Те свалиха оръжията си и замолиха за милост. Египетските офицери успяха да спасят някои от тях от кръвожадните шилуки и ги отведоха при началниците на робите.
	Това не ме вълнуваше, наблюдавах единствено Танус, който бе на моста. Той се отправи към портата на крепостта, а мъжете вдигаха оръжията си към него за поздрав.
	— Има още много сили в него — засмя се възхитен Мемнон, но аз не се засмях с него. Почувствах хлад, някакво зловещо предчувствие.
	— Танус — прошепнах.
	Той вървеше бавно и тежко. Свали шита и тогава забелязах петното на гърдите му.
	Блъснах Масара в ръцете на Мемнон и се втурнах по външното стълбище. Етиопската стража на портите се опита да ми предаде оръжието си, но аз ги отминах и се затичах по моста.
	Приятелят ми ме видя и се усмихна, но усмивката му бе тъжна. Спря и краката му бавно се подкосиха. Седна тежко по средата на моста. Коленичих до него и забелязах срязания нагръдник от крокодилска кожа. От раната течеше кръв. Разбрах, че синият меч се е забил твърде дълбоко. Аркоун бе успял да пробие с острието бронзовия щит и твърдата кожа и нагръдника.
	Внимателно развързах каишките, които придържаха нагръдника. И двамата погледнахме раната. Приличаше на малки уста с влажни червени устни. При всяко вдишване оттам се показваха розови мехурчета. Раната бе белодробна. Никой не оцелява с прободен бял дроб.
	— Ранен си. — Това бе глупава забележка, не можех да го погледна в лицето.
	— Да, стари приятелю — тихо отвърна той. — И раната ми е смъртоносна.



>

	Шилуките на Танус направиха носилка от копията си и я покриха с овчи кожи. Повдигнаха го внимателно и бавно го понесоха към крепостта на Адбар Сегед.
	Положихме го на леглото на цар Аркоун и сетне отпратих всички навън. Когато си отидоха, положих синия меч на леглото до него. Той се усмихна и сложи ръка на златната, украсена със скъпоценни камъни дръжка.
	— Платих висока цена за това съкровище — промълви той. — Бих искал поне веднъж да го бях използвал на бойното поле.
	Не можех да му предложа нито надежда, нито утешение. Беше стар боец, бе виждал твърде много рани. Не можех да го заблудя. Превързах раната с подложка от вълна и ленен бинт. Докато работех, нашепвах заклинанието за спиране на кръвоизлива.
	— Оттегли се от мен, създание на Сет!
	Но той бързо отпадаше. Дишаше с голямо усилие и можех да чуя кръвта да бълбука в дробовете му като скрито в блатата същество.
	Приготвих смес от отвара за успокояване на болките, но Танус отказа да я изпие.
	— Искам да изживея всяка минута, която ми е останала — каза ми той. — Дори и последната.
	— Какво друго бих могъл да сторя за теб?
	— Вече си направил твърде много. Но нашите искания към теб нямат край.
	Поклатих глава.
	— Както няма край това, което бих искал да ви дам.
	— Ще те помоля за последен път. Първо, никога да не казваш на Мемнон, че аз съм негов баща. Той трябва да вярва, че във вените му тече кръвта на фараоните. Ще му е необходима много издръжливост, за да посрещне съдбата, която го очаква.
	— Той ще бъде също толкова горд, че е от твоята кръв, както ако бе от фараоновата.
	— Закълни се, че няма да му кажеш.
	— Заклевам се — повторих аз и той замълча, за да събере сили.
	— Имам още една молба.
	— Приемам я, преди да си я отправил — казах аз.
	— Погрижи се за жената, която никога не стана моя съпруга. Защитавай я и й помагай, както си го правил досега.
	— Знаеш, че ще го сторя.
	— Да, зная, защото винаги си я обичал толкова, колкото и аз. Погрижи се за Лострис и за нашите деца. Предавам ги в твоите ръце.
	Затвори очи и аз помислих, че краят наближава, но неговата издръжливост надхвърляше тази на останалите хора. След малко той отново ме погледна.
	— Искам да видя принца — каза ми.
	— Той чака на терасата — отвърнах аз и отидох до завесата на входа.
	Мемнон стоеше в далечния край на терасата. Масара бе до него. Лицата им бяха сериозни, а гласовете приглушени. Когато ги повиках, едновременно вдигнаха очи към мен.
	Принцът веднага се втурна към мен, оставяйки момичето само. Доближи се до леглото на Танус, който му се усмихна, но усмивката му беше несигурна. Знаех какво усилие му струваше.
	— Принце, научих те на всички военни изкуства, но не мога да те науча на нищо за живота. Всеки мъж го научава сам за себе си. Няма какво още да ти кажа, преди да тръгна на това ново пътешествие, освен да ти благодаря, че ми позволи да те опозная и да ти служа.
	— Ти си нещо повече от наставник за меч — отвърна тихо той. — Ти си бащата, който никога не съм познавал.
	Танус затвори очи и лицето му се изкриви.
	Мемнон се наведе и силно сграбчи ръката му.
	— Болката е още един враг, който трябва да се победи. Ти си ми го казвал, господарю Танус. — Принцът помисли, че болката е от раната, но аз знаех, че тя му бе причинена от думата „баща“.
	Танус отвори очи.
	— Благодаря ти. Ваше Величество. Добре е, че ми помогна да превъзмогна тази болка.
	— Наричай ме приятел вместо Величество — Мемнон коленичи до леглото и не изпусна ръката на Танус.
	— Имам подарък за теб, приятелю.
	Раната в дробовете на Танус му пречеше да говори. Той хвана дръжката на синия меч, който още лежеше на постелката до него, но нямаше сили да го повдигне. Взе ръката на Мемнон и я постави на дръжката със скъпоценни камъни.
	— Твой е — прошепна той.
	— Ще си спомням за теб, когато го извадя от ножницата. Ще извиквам името ти, когато го размахвам в битка.
	— Оказваш ми голяма чест.
	Мемнон се изправи с меча в дясната си ръка и за класическа стойка в центъра на стаята. Докосна с устни острието, отдавайки чест към лежащия на постелята мъж.
	— Ти ме научи така.
	Сетне започна да се упражнява с оръжието, както го бе учил Танус още от малък. Сребърното острие се въртеше и връхлиташе като блестящ орел. То прехвърчаше и съскаше във въздуха, святкаше в полумрак мятайки лъчи светлина.
	Принцът завърши с прав удар, насочен към гърлото на невидим враг. Сетне обърна острието към краката си и сложи двете си ръце на дръжката.
	— Добре си се изучил — кимна Танус. — Няма какво повече да те науча. Скоро ще си отида от този свят.
	— Ще остана с теб до тогава — каза Мемнон.
	— Не — възрази баща му. — Съдбата ти те очаква извън стените на тази мрачна стая. Ти трябва да вървиш напред, без да се обръщаш назад. Таита ще остане при мен. Вземи момичето със себе си. Отиди при царица Лострис и я подготви за моята смърт.
	— Почивай в мир, господарю Танус. — Принцът не би спорил в този тържествен момент. Прекоси стаята и целуна баща си по устата. Сетне се обърна и без да погледне назад, излезе от стаята със синия меч в ръка.
	— Върви към славата, сине мой — прошепна Танус и извърна лице към каменната стена.
	Аз седнах до краката му и се загледах в мръсния каменен под, не исках да виждам мъж като Танус да плаче.


>

	Събудих се през нощта от звуците на барабани, тези груби дървени барабани, биещи навън в мрака. Дивите погребални песни на шилуките ме накараха да потръпна от ужас.
	Лампата гореше до леглото и хвърляше гротескни сенки по тавана, приличащи на разперените криле на лешояди. Бавно се приближих към леглото на Танус. Знаех, че шилуките не грешат — умееха да усещат тези неща.
	Танус лежеше с лице към стената, но когато докоснах рамото му, усетих хлад. Неукротимият му дух си бе отишъл.
	Останах до него през останалата част от нощта и го оплаквах, както шилуките навън.
	На зазоряване изпратих да доведат балсаматорите.
	Нямаше да позволя на тези касапи да изкормят моя приятел. Направих разрез от лявата му страна. Не беше дълъг грозен разрез, а работа на хирург.
	През него извадих вътрешностите му. Когато поех сърцето на Танус в двете си ръце, потръпнах. Сякаш усещах силното му туптене. Върнах го обратно с благоговение и любов в гръдния му кош и заших разреза, както и раната, нанесена от синия меч на гърдите му, с цялото си умение.
	Взех бронзова лъжица и я пъхнах в ноздрата му, докато стигнах до тънката преграда от кости. Пробих я с едно силно натискане и издълбах съдържанието на черепа му. Едва тогава бях готов да го предам на балсаматорите.
	Въпреки че нямаше какво повече да сторя, останах при Танус четиридесетте дълги дни на мумифицирането в студената и мрачна крепост на Адбар Сегед. Сега си мисля, че това е било слабост. Не бих понесъл мъката на господарката, когато е научила за смъртта на Танус. Бях позволил на Мемнон да й съобщи новината, което бе мой дълг. Бях се скрил при мъртвия, когато трябваше да отида при царицата, която имаше по-голяма нужда от мен. Винаги съм бил страхливец.
	Нямаше ковчег, в който да бъде поставено мумифицираното тяло на Танус. Щях да му го направя, когато пристигнехме в Кебуи. Накарах жените да изплетат дълга кошница за него. Тя бе толкова фино изплетена, че напомняше на ленено платно. Можеше да задържи вода като съд от изпечена глина.


>

	Слязохме от планината заедно с тялото на Танус. Шилуките спореха помежду си кои да го носят. Понякога пееха своите диви жалейни песни, докато си проправяхме път през клисури и ветровити проходи. Друг път пееха бойните песни, на които ги бе научил Танус.
	Аз вървях до носилката му през целия този уморителен преход. Дъждове падаха по върховете и ни мокреха. Наводняваха проходите, така че трябваше да се връзваме с въжета. Вечер оставях тръстиковия ковчег в палатката си. Говорех му в мрака, сякаш можеше да ме чуе, точно както правехме едно време.
	Накрая прекосихме последния проход и необятните равнини се откриха пред нас. Когато приближихме Кебуи, господарката дойде да посрещне опечаления керван. Беше в колесницата на Мемнон.
	Когато приближиха, заповядах на шилуките да оставят тръстиковия ковчег на Танус под клоните на огромна акация. Господарката слезе от колесницата и тръгна към него. Положи едната си ръка върху него и наклони мълчаливо глава.
	Скръбта я бе съкрушила. Косите й се бяха прошарили, а очите бяха загубили блясъка си. Младостта й бе отлетяла безвъзвратно. Бе самотна, трагична фигура. Скръбта й бе толкова очевидна, че всеки би я сметнал за вдовица.
	Отидох до нея.
	— Господарке, не бива да показваш мъката си пред очите на всички. Хората не бива да узнаят, че е бил нещо повече от генерал в армията ти. Преглътни сълзите си заради честта, на която той толкова държеше.
	— Вече нямам сълзи — отвърна тя тихо. — Мъката ми вече е изплакана. Истината знаем само ние двамата.
	Положихме тръстиковия ковчег на Танус в трюма до великолепния златен ковчег на фараона. Стоях до господарката, както бях обещал на Танус, докато силната й мъка премине в мрачна апатия, която не я напусна до края на дните й. Сетне по нейна заповед се върнах в долината, за да надзиравам завършването на фараонската гробница.
	Верен на обещанието си пред нея, намерих място за гробница на Танус. Въпреки усилията, които положих, тя приличаше на селска колиба в сравнение със задгробния дворец на фараон Мамос.
	Армия майстори се бяха трудили през изминалите години, за да завършат великолепните стенописи, украсяващи проходите и подземните покои на царската гробница. Хранилищата й бяха пълни със съкровища, донесени от Тива.
	Гробницата на Танус бе построена набързо. Той не беше натрупал богатства през земния си живота, докато воюваше за фараона. Аз изрисувах сцени по стените, които разказваха за делата му, лова на огромните животни и битките с червения узурпатор и хиксосите, дори последната атака при крепостта Адбар Сегед. Обаче не посмях да покажа благородните му дела, любовта му към господарката и вярното му приятелство към мен. Любовта към царицата бе предателство, а приятелството с роб — унизително.
	Когато накрая всичко бе завършено, застанах сам в скромната гробница на Танус, където седеше да прекара цяла вечност, и внезапно изпитах гняв, че не мога да сторя нищо повече. В моите очи той бе по-велик от всеки фараон с двойна корона на главата си. Тази корона можеше да бъде и негова, но той я отблъсна.
	Тогава за пръв път една мисъл проблесна в главата ми. Бях толкова ядосан, че я отхвърлих. Бе държавна измяна, оскърбление в очите на хората и боговете.
	Обаче през следващите седмици мисълта продължаваше да ме измъчва. Дължах много повече на Танус, отколкото на фараона. Дори да бях осъден на гибел, цената ми се струваше справедлива. Той ми бе дал много повече през изминалите години.
	Не можех да се справя сам. Нуждаех се от помощ, но към кого можех да се обърна? Не можех да привлека нито царица Лострис, нито принца. Господарката бе свързана с клетвата, която бе дала, а Мемнон не знаеше кой от двамата мъже бе истинският му баща. Не можех да му кажа, без да наруша обещанието си пред Танус.
	Накрая остана само един човек, който го бе обичал толкова, колкото и аз. Той не се боеше нито от боговете, нито от хората и притежаваше животинска сила, която ми липсваше.
	— В името на Сет! — изръмжа господарят Кратас със смях, когато му разкрих плана си. — Никой, освен теб не би измислил такава интрига. Ти си най-големият жив измамник, Таита, но те обичам за това, че ми даде този последен шанс да изразя почитта си към Танус.
	Двамата внимателно обмислихме всичко. Дори изпратих кана вино, подправена с приспивателно, на стражата при трюма на „Дъхът на Хор“.
	Когато Кратас и аз най-после се изправихме пред двата ковчега, решителността ме напусна. Усещах как фараон Мамос ме наблюдава от сенките и неговият опасен дух ще ме преследва през дните на моя живот, търсейки отмъщение за това светотатство.
	Големият измамник Кратас нямаше такива угризения, той се захвана за работа така решително, че се наложи няколко пъти да го предупреждавам да не вдига шум, докато отмествахме златните капаци на царския ковчег и вадехме мумията на фараона.
	Танус бе по-едър от фараона, но за щастие тези, които бяха изработили ковчега, бяха оставили място, а тялото на Танус се бе свило по време на балсамирането. Дори при това положение се наложи да развием малко от ленените бинтове, с които бе обвит, за да го наместим във великолепния златен ковчег.
	Промърморих извинение към фараон Мамос, докато го пренасяхме в скромния дървен ковчег, изрисуван отвън по подобие на Великия египетски лъв. Попълнихме празните места с ленените бинтове, които бяхме размотали от Танус, преди да запечатаме капака.


>

	Когато дъждовете отминаха и настъпи хладният сезон, господарката заповяда погребалната процесия да тръгне от Кебуи към долината на гробницата.
	Първата дивизия колесници бе предвождана от Мемнон, следваха я петдесет коли, пълни с погребалните съкровища на фараон Мамос. Вдовицата, царица Лострис, бе седнала в колесницата, в която се намираше златният ковчег. Радвах се, че на това последно пътуване тя е в компанията на мъжа, когото бе обичала. Забелязах неколкократно да извръща поглед към края на кервана, който бе дълъг няколко мили.
	Колата в края на колоната носеше лекия дървен ковчег, следван от полк шилуки. Техните великолепни гласове стигаха чак до нас и бях сигурен, че Танус ги чува.


>

	Когато накрая пристигнахме в долината, златният ковчег бе поставен долу в молитвения дом пред входа на царската гробница. Лененият покрив на палатката бе украсен с текстове и картини от „Книга на мъртвите“.
	Тук щяха да се състоят две отделни погребения. Първото щеше да е по-малко, това на Великия египетски лъв. Второто щеше да бъде внушителното царско погребение.
	Така на третия ден след пристигането ни в долината дървеният ковчег бе положен в гробницата, подготвена за Танус. Тъй като бог Хор бе покровител на Танус, неговите жреци осветиха гробницата. След церемонията тя бе запечатана.
	През времето на ритуала господарката прикриваше мъката си и показа само благоприлична печал към своя верен служител, въпреки че душата и се разкъсваше от скръб.
	През цялата нощ долината се огласяше от монотонните песни на шилуките, които бяха превърнали Танус в свой бог. От този ден нататък те влизаха в битка с неговото име на уста.
	Десет дни след първото погребение златният ковчег бе положен на дървена шейна и бе изтеглен до огромната царска гробница. Триста роби бяха необходими да издърпат ковчега през проходите. Бях проектирал гробницата така прецизно, че между ковчега и стените имаше само една ръка разстояние, както и от капака до каменния таван.
	За да осуетя всички опити на бъдещи крадци и други, които биха осквернили царската гробница, бях построил лабиринт от тунели под планината. От входа в скалата широк проход водеше направо до внушителна погребална зала, украсена с прекрасни стенописи. В нея бях оставил празен гранитен саркофаг, капакът на който бе захвърлен встрани. Първият грабител, който влезеше тук, щеше да повярва, че преди него някой друг е обрал гробницата.
	Всъщност имаше друг тунел, водещ надясно от главния вход. Отворът му бе прикрит като хранилище за погребално съкровище. Ковчегът трябваше да бъде обърнат, за да може да влезе в този втори коридор. От там се влизаше в лабиринта от фалшиви проходи и погребални зали, всеки от тях по-объркан и лъкатушещ от предишния.
	Имаше четири погребални камери, но три щяха да останат завинаги празни. Съществуваха три тайни врати и две вертикални шахти. Ковчегът трябваше да бъде издигнат нагоре по една от тях, а сетне спуснат по другата.
	Изминаха петнадесет дни, докато ковчегът бъде пренесен през лабиринта и накрая положен във вечното му жилище. Покривът и стените на тази гробница бяха изрисувани с цялото майсторство, с което боговете ме бяха дарили. Нямаше място, което да не блести от цветове и движение. От централната зала се откриваха проходите за петте хранилища. В тях бе поставено съкровището, което фараон Мамос бе натрупал през живота си и което едва не разори Египет. Бях спорил с господарката по този въпрос; вместо да бъде погребано в земята, това съкровище можеше да бъде използвано за заплати на армията и за бъдещата битка с хиксосите.
	— Съкровището принадлежи на фараона — бе отвърнала тя. — Ние натрупахме друго богатство от злато, роби и слонова кост тук в Куш. Нека божественият Мамос си запази неговото — дала съм клетва за това.
	Така на петнадесетия ден златният ковчег бе положен в каменния саркофаг, който бе изсечен от местен камък. Със система от въжета и лостове тежкият капак бе повдигнат и сетне поставен отново на мястото си.
	Семейството на фараона, жреците и благородниците влязоха в гробницата да извършат последните ритуали.
	Господарката и принцът застанаха при главата на саркофага, а жреците пееха монотонно своите заклинания и тълкувания на „Книга на мъртвите“. Черният пушек от лампите и тълпите в ограниченото пространство скоро направиха въздуха невъзможен за дишане.
	На мъждивата жълтеникава светлина видях господарката да пребледнява и на челото й избиха капки пот. Проправих си път до нея и я подхванах точно когато се олюля и припадна. Успях да я хвана, преди да си удари главата в каменния ръб на саркофага.
	Изнесохме я навън на носилка. На свежия планински въздух тя се съвзе бързо, но я накарах да лежи през целия ден.
	Тази нощ, докато приготвях отварата й от билки, тя лежеше тихо и замислена. След като я изпи прошепна:
	— Преживях нещо невероятно. Докато стоях в гробницата на фараона, изведнъж почувствах Танус близо до себе си. Усетих да докосва лицето ми, а гласът му да шепне в ухото ми. Точно тогава припаднах.
	— Той винаги ще бъде близо до теб — казах й аз.
	— Убедена съм — просто отвърна тя. Сега разбирам, че състоянието й започна да се влошава от деня, в който положихме Танус в гроба му. Бе загубила радостта от живота и желанието да живее.


>

	Върнах се в царската гробница на следващия ден със зидарите и група роби, които да зазидат шахтите и входа и да подготвят съоръженията, които щяха да охраняват погребалната зала.
	Докато се оттегляхме през проходите на лабиринта, блокирахме тайните врати с изкусно замазани камъни и мазилка и нарисувахме стенописи по тях. Зазидахме входовете на вертикалните шахти, така че те се сляха с гладкия под и таван.
	Имаше клопки от падащи камъни, които се задействаха, когато някой стъпи на определена плоча. Напълних вертикалните шахти с дървени греди. Когато се разложат през вековете и плесента ги разяде, те щяха да изпускат пагубни изпарения, които биха задушили всеки нарушител, успял да си проправи път през тайните врати.
	Но преди да извършим всичко това, отидох в истинската погребална зала да се сбогувам с Танус. Носех със себе си голям вързоп, увит в ленено платно. Когато застанах за последен път до царския саркофаг, накарах работниците да излязат. Щях да напусна гробницата последен и след мен входът щеше да бъде зазидан.
	Когато останах сам, развързах вързопа. От него извадих дългия лък Ланата. Танус го бе нарекъл на името на господарката, а аз го бях направил за него. Това бе последният ми дар за него. Сложих го върху запечатания каменен капак на саркофага.
	Във вързопа ми имаше още нещо. Дървена фигурка ушабти, която бях издялал. Положих я в долната част на саркофага. Докато я правех, бях сложил три медни огледала, така че да се виждам добре от всеки ъгъл. Куклата представляваше миниатюрен Таита.
	До основата й бях написал думите: „Името ми е Таита. Лекар и поет. Архитект и философ. Твой приятел. Аз ще отговарям за теб.“ Когато напуснах гробницата, спрях на входа и погледнах назад за последен път.
	— Сбогом, стари приятелю! — казах аз. — Щастлив съм, че те срещнах. Чакай ни от другата страна.


>

	Завършването на царската гробница ми отне много месеци. Докато се оттегляхме по лабиринта, лично проверявах всяко тайно съоръжение.
	Бях сам, защото господарката и принцът бяха заминали в планинската крепост на Престер Бени-Джон. Бяха отишли там с целия двор за подготовката на сватбата на Мемнон и Масара. Хюи се бе присъединил към тях, за да подбере коне от етиопските стада, които бяха част от възнаграждението за щурмуването на Адбар Сегед и спасяването на момичето.
	Когато накрая работата ми в гробницата бе завършена и работниците бяха зазидали последния външен вход в скалата, аз също се отправих към планините по студените и ветровити проходи. Боях се, че ще пропусна сватбеното празненство, защото бях тръгнал твърде късно. Завършването на гробницата ми бе отнело повече време, отколкото очаквах. Пътувах толкова бързо, колкото конете можеха да понесат.
	Стигнах в двореца на Престер Бени-Джон пет дни след сватбата и се отправих към мястото, където господарката и нейната свита се бе настанила.
	— Не съм се усмихвала от последния път, когато те видях, Таита — посрещна ме тя. — Попей ми. Разкажи ми някоя от твоите истории. Накарай ме да се посмея.
	Желанието й не беше от лесните, защото меланхолията бе проникнала дълбоко в душата й, а истината бе, че самият аз не бях весел и безгрижен. Усещах, че нещо повече от печал я разяжда. Скоро изоставихме опитите за развеселяване и заговорихме за държавните дела.
	Може би това бе любов от пръв поглед, среща на две души, благословени от боговете, доколкото се отнасяше за двамата влюбени, но за останалите женитбата на Мемнон и Масара бе царска сватба и договор между две страни. Трябваше да се преговарят определена зестра, търговски съглашения, които да бъдат подписани между Царя на царете и регента на Египет.
	Както бях предвидил, господарката отначало никак не бе очарована синът й да вземе жена от друга раса.
	— Те се различават по всичко от нас, Таита. Боговете, на които се покланят, езика, който говорят, цвета на кожата им. Ох! Бих искала да си бе избрал момиче от нашия народ.
	— Ще го направи — успокоих я аз. — Той ще се ожени за петдесет, вероятно сто египтянки. Също за жени от Либия, от хиксосите и други. Народите и расите, които той ще завладее в бъдеще, ще му доставят съпруги.
	— Престани да ме дразниш, Таита — ядоса се тя и за миг старият й темперамент се възвърна. — Много добре ме разбираш. Другите ще бъдат държавни бракове. Този е съюз на две сърца.
	Беше истина. Любовното обещание, което си бяха разменили Мемнон и Масара в бързо отминалите мигове край реката, сега ги бе завладяло.
	Бях близо до тях в онези опияняващи дни. И двамата бяха благодарни за моето участие в техния романс. За тях бях приятел — човек, на когото можеха да се доверят напълно.
	Не споделях опасенията на господарката. Въпреки че се различаваха, сърцата им бяха еднакви. И двамата притежаваха чувство за самоотверженост, силен дух, до известна степен безпощадност и жестокост, нужни за всеки владетел. Подхождаха си напълно. Бях сигурен, че тя никога няма да се опита да го отклони, а по-скоро щеше да го подтикне към велики дела. Бях доволен от ролята си на сватовник.
	Един ясен планински ден пред очите на двадесет хиляди мъже и жени от Етиопия и Египет, които бяха се струпали по склоновете на хълмовете около тях, Мемнон и Масара застанаха заедно на брега на реката и счупиха съд с вода, която висшият жрец на Озирис бе загребал от Нил.
	Булката и младоженецът поведоха кервана, натоварен със зестрата на принцесата към равнината. Зад него Хюи и конярите водеха стадото от пет хиляди коня. Една част от тях бяха за извършената от нас услуга, а другата част бяха зестрата на Масара. Обаче, преди да стигнем разклонението на двете реки при Кебуи, забелязах пред нас тъмните петна по равнината.
	Стадата гну се бяха завърнали от годишната си миграция.
	Седмица след тази среща Жълтият удушвач повали етиопските коне.
	Естествено ние с Хюи бяхме подготвени за завръщането на гну. Конярите бяха обучени да извършват трахеотомия и да лекуват раните с гореща смола, за да предотврати гангренясването, докато животното има шансове да се оправи след болестта.
	Много дни никой от нас не спа, но накрая умряха две хиляди коня. Преди следващия прилив на Нил тези, които оцеляха, бяха достатъчно силни да започнат тренировките с колесници.


>

	Когато водите придойдоха, жреците направиха жертвоприношения на боговете и се допитаха до гадатели за това, какво ни очаква през идващата година. Някои гадаеха по вътрешностите на принесени в жертва овце, други наблюдаваха полета на птиците, а трети се взираха в съдове, напълнени с вода от Нил. Предсказваха по различни начини.
	Царица Лострис направи жертвоприношение на Хапи. Въпреки че аз също бях с нея, сърцето ми беше другаде. Не съм привърженик на Хор, както господаря Кратас и принц Мемнон. Ние поднесохме злато и слонова кост на нашия бог и се помолихме за съвет.
	Боговете, както и хората невинаги са съгласни един с друг, но тази година се различаваше от изминалите. С изключение на боговете Анубис, Тот и богиня Нут небесното множество заговори в един глас. Анубис, Тот и Нут са по-маловажни божествени. Съветът им лесно можеше да бъде пренебрегнат. Всички велики богове — Амон Ра, Озирис, Хор, Хапи и Изида и още двеста други, дадоха един и същи съвет: „Настана време да се завърнете при свещената черна земя на Кемит.“
	Господарят Кратас, който бе езичник в сърцето си и циник по природа, предположи, че това е заговор на жреците, които са се наговорили да сложат тези думи в устата на своите богове покровители. Изразих възмущението си от богохулството му, но дълбоко в душата си бях съгласен с Кратас.
	Жреците са мекушави и обичат разкоша, а почти двадесет години ние бяхме странници и водехме войни с диви племена в Куш. Смятам, че жадуваха за приказната Тива дори повече от господарката. Вероятно не боговете, а хората бяха дали този съвет за нашето завръщане на север.
	Царица Лострис събра държавния съвет и когато направи прокламация, че подкрепя продиктуваното от боговете, благородниците и жреците до един станаха и я поздравиха. Аз я възхвалявах както всички останали и тази нощ сънищата ми бяха изпълнени с видения от Тива, от онези отдавнашни дни, когато Танус, Лострис и аз бяхме млади и щастливи.


>

	След смъртта на Танус армията остана без върховен командващ и военният съвет свика таен конклав. Разбира се, аз не присъствах на това събрание, но господарката ми преразказа всичко с подробности.
	След продължителен спор и разискване командването било предложено на Кратас. Той се изправил пред тях и се изсмял.
	— Аз съм войник. Аз следвам. Не водя. Дайте ми командването на шилуките и аз ще следвам някого до границите на смъртта и отвъд нея. — Извадил меча си и го насочил към принца. — Ето мъжа, когото бих последвал. Приветствам те, Мемнон! Да живее!
	— Да живее! — извикали всички и господарката се усмихнала. Тя бе подготвила този изход на събитията с моя помощ.
	Двадесет и две годишният принц Мемнон бе издигнат в ранга Велик египетски лъв и командир на всички армии. Той незабавно се зае с подготовката на завръщането.
	Въпреки че моят чин бе само Капитан на царския кон, бях от състава на принц Мемнон. Често той се обръщаше към мен за разрешаването на организационни проблеми, с които се сблъсквахме. През деня карах колесницата му. Докато препускахме, синьото знаме се развяваше над главите ни.
	Много нощи принцът, Кратас и аз стояхме до късно и обсъждахме завръщането. През тези нощи принцеса Масара ни прислужваше. Пълнеше чашите ни със своите грациозни кафяви ръце. Сетне сядаше на възглавницата от овча кожа в краката на съпруга си и слушаше всяка дума. Когато очите ни се срещаха, тя ми се усмихваше.
	Главната ми грижа бе да избегнем рискованото и тежко преминаване през праговете на реката. Те можеха да бъдат преплувани само по време на прилива, а това ограничаваше периодите, в които можехме да пътуваме.
	Предложих да построим друга флотилия от ладии под петия праг; с които да превозим армията до мястото, откъдето щяхме да се отправим през пустинята и да избегнем големия завой на реката. Когато стигнем до първия праг, щяхме да построим отново друга ескадра бързоподвижни бойни галери и ладии, които да ни отведат до Елефантина.
	Бях сигурен, че ако пресметнем времето правилно и ако преминем през праговете бързо, щяхме да изненадаме флотилията на хиксосите, която бе в Елефантина. Така можехме да нанесем силен удар на врага и да превземем галерите им, които да прибавим към нашите бойни кораби. Веднъж подсигурили се, можехме да доведем пехотата и колесниците през дефилето на първия праг и да завържем битка с хиксосите в наводнените от реката полета на Египет.
	Първият етап на завръщането започна през следващия сезон на прилива. В Кебуи оставихме само един гарнизон. Нашият град щеше да остане само търговски преден пост на империята. Богатствата от Куш и Етиопия щяха да плават на север към Тива през този пункт.
	Когато основната част от флотилията отплава на север, Хюи и аз, с петстотин коняря и ескадрон колесници останахме да изчакаме завръщането на антилопите гну. Те се появиха неочаквано както винаги, огромно черно петно, разпръснато в златистата савана. Ние ги пресрещнахме с колесниците.
	Не беше трудно да заловим тези тромави животни. Антилопите гну не са бързи като конете и ние се научихме да ги ловим с примки от въжета. За десет дни вкарахме около шест хиляди от тях в ограденото с колове място на брега на Нил.
	Там се прояви липсата им на жизненост и издръжливост. Без никаква причина те умираха със стотици. Полагахме големи грижи за тях, хранехме ги и им давахме вода както на нашите коне, но техният див странстващ дух не можеше да бъде окован и те просто измираха.
	Накрая загубихме половината от животните, които уловихме, и още много измряха по време на дългото пътуване на север.


>

	Две години след деня, в който царица Лострис бе обявила завръщането, нашите хора се събраха на източния бряг на Нил при четвъртия праг. Пред нас се простираше пустинният път, който пресичаше големия завой на реката.
	През това време кервани с коли бяха тръгвали оттук. Всяка кола бе пълна със съдове от изпечена глина, пълни с вода от Нил и запечатани с дървени запушалки и гореща смола. На всеки десет мили по прашния път бяхме сформирали водни станции с по тридесет хиляди съдове, пълни с вода, закопани в земята.
	Бяхме приблизително петдесет хиляди души и много животни, включително моето намаляло стадо от антилопи гну. Коли прекарваха вода от реката всяка вечер. Работата им беше нескончаема.
	Изчакахме на брега изгрева на новата луна да освети нашия път през пустошта. Въпреки че заминаването ни беше планирано за този по-хладен сезон на годината, горещината можеше да се окаже смъртоносна за хора и животни. Поради тази причина щяхме да пътуваме само през нощта.
	Два дни, преди да сме готови за прекосяването, моята господарка каза:
	— Таита, кога за последен път ходихме с теб за риба? Приготви си копието и малката лодка.
	Разбрах, че иска да разговаряме за нещо много важно. Носехме се по зелените води, докато лодката стигна до една върба на далечния бряг извън обсега на любопитните.
	Първо поговорихме за неизбежното отклонение по пустинния път и перспективата за завръщането ни в Тива.
	— Кога отново ще видя блестящите й стени, Таита? — въздъхна господарката, а аз нямах отговор за въпроса й.
	— Ако боговете са благосклонни, може да сме в Елефантина през следващия сезон, когато водите на Нил ще отведат корабите ни през първия праг. След това сполуката ни ще се оттегли както водите на реката, с опасностите и случайностите на войната.
	Обаче това не бе причината, поради която тя ме бе накарала да излезем в реката. Очите й се насълзиха, когато попита:
	— Колко време измина от смъртта на Танус, Таита?
	Отвърнах със задавен глас:
	— Той се отправи към полетата на рая преди три години, господарке.
	— Значи са изминали много месеци, откакто за последен път лежах в ръцете му — размишляваше тя.
	Аз кимнах. Не знаех в каква посока ще се насочат въпросите й.
	— Сънувам го почти всяка нощ, Таита. Възможно ли е той да се завърне и да остави своето семе в утробата ми, докато спя?
	— Всичко е възможно — предпазливо отвърнах аз.
	— Ние казахме на народа, че Техути и Беката са заченати по този начин. Но всъщност не съм чувал това да се случва.
	Известно време останахме мълчаливи и тя потопи ръка във водата, сетне я вдигна и заразглежда капките по върховете на пръстите си. Тогава отново заговори, без да ме погледне.
	— Мисля, че очаквам дете — прошепна тя. — Червената ми луна изчезна.
	— Господарке — отвърнах тактично и тихо аз, — ти наближаваш възраст, в която реките на утробата ти започват да пресъхват. Египетските жени са като пустинните цветя: процъфтяват рано, но също така бързо увяхват.
	Тя поклати глава.
	— Не, Таита. Не е това. Чувствам детето да нараства в мен.
	Загледах я мълчаливо. Още веднъж долових крилата на страха да пърхат леко около мен, от което ме полазиха тръпки.
	— Не е нужно да ме питаш дали познавам друг мъж. — Този път тя ме погледна право в очите. — Знаеш, че той бе единствен.
	— Сигурен съм. Все пак не мога да повярвам, че си забременяла от дух, независимо колко го обичаш. Вероятно желанието ти за още едно дете е възбудило въображението ти.
	— Пипни корема ми — заповяда тя. — Това нещо в мен е живо и нараства с всеки изминал ден.
	— Ще го сторя довечера в каюта ти. Не тук в реката, където някой може да ни види.


>

	Господарката бе легнала гола на ленените чаршафи. Първо изучих лицето й, а след това тялото. Когато я погледнах с очите на мъж, за мен тя все още бе прекрасна, но като лекар ясно виждах как годините и тежкият живот на открито я бяха променили. Косата й сега бе по-скоро сребриста, отколкото черна, а загубата на любимия и държавните дела бяха издълбали бръчки на челото й. Остаряваше.
	Тялото й бе дало живот на други три живота. Но гърдите й сега бяха празни, не ги издуваше млякото на една нова бременност. Тялото й бе слабо. Трябваше да го забележа по-рано. Бе неестествено слабо, почти атрофирано. Все пак коремът й изпъкваше като топка от слонова кост.
	Положих леко ръка на корема й върху сребристите резки, където кожата някога се бе опънала, за да се приспособи към радостното бреме. Усетих нещото в нея и веднага разбрах, че под пръстите ми не расте живот. Това бе смъртта.
	Не можех да намеря думи. Извърнах се, излязох на палубата и вдигнах поглед към звездите. Те блестяха студени, далечни и безчувствени като боговете. Нямаше полза от молби, нито към богове, нито към звездите.
	Познавах това нещо, което нарастваше в господарката. Бях го виждал и при други жени. Когато те умираха, бях разрязвал мъртвите им утроби, за да видя какво ги бе убило. Беше ужасно и безформено, нямаше прилика с нещо човешко или животинско. Беше безформена топка от червена плът, изчадие на Сет.
	Измина доста време, преди да събера кураж да се върна при нея.
	Господарката се бе покрила с роба. Седеше в средата на леглото и ме погледна с огромните си тъмнозелени очи, които никога нямаше да остареят. Приличаше на малкото момиченце, което бе някога.
	— Господарко, защо не ми каза за болката? — нежно я попитах аз.
	— Откъде знаеш за нея? — прошепна тя. — Опитах се да го скрия от теб?


>

	Керванът ни потегли през нощта по сребристите пясъци. Понякога господарката ходеше до мен, а двете принцеси лудуваха около нас, смеейки се възбудени от приключението. Друг път, когато болките й бяха непоносими, тя се качваше в колесницата, която бях подготвил за нея. Тогава седях до нея и държах ръката й, докато отварата, която й приготвях, надвиеше болката.
	Всяка нощ изминавахме добре утъпкания път до следващата водна станция. През деня лежахме под навесите на колите и изнемогвахме от горещината.
	Пътувахме вече тридесет дни и нощи, когато една сутрин се изправихме пред смайваща гледка. Безплътен кораб плаваше в пустинята, придвижвайки се бавно на юг по пясъците. След като изминахме още много мили, разбрахме измамата. Корпусът на кораба бе скрит от дюните. Бяхме прекосили големия завой.
	Принц Мемнон и целият му щаб ни очакваха. Флотилията от нови галери бе почти готова. Една от тях бяхме съгледали, докато приближавахме отново до реката. Всички колесници бяха монтирани. Хюи бе прекарал стадата коне през пустинята, а колите бяха превозили техния фураж. Дори моите гну бяха там в оградените с колове места до брега на реката.
	Въпреки че колите с жените и децата все още не бяха пристигнали, голяма част от народа ни вече бе там. Начинанието изискваше неимоверни усилия. Само хора като Кратас, Ремрем и Мемнон биха могли да се справят за толкова кратко време.
	Сега само един праг ни делеше от свещената земя на Египет.
	Отново се отправихме на север. Господарката плаваше в новата ладия, която бе построена за нея и принцесите. Разполагаше с голяма и просторна каюта, която бях обзавел с всички възможни удобства. Завесите бяха от избродирано вълнено етиопско платно, а мебелите — от тъмна акация със слонова кост и злато от Куш. Украсих дървените стени с картини на цветя и птици и други красиви неща. Както винаги спях до леглото на господарката. Три нощи след отплаването ни нещо ме събуди през нощта. Тя тихо плачеше. Въпреки че бе заровила лице във възглавницата, бях доловил някакво движение. Веднага отидох при нея.
	— Болката ли се върна? — запитах аз.
	— Не исках да те събуждам, но е като меч, забит в корема ми.
	Приготвих й успокоително. Дозата бе много по-силна от тази, която й бях давал преди. Болката започна да надвива въздействието на билката.
	Тя я изпи и след известно време промълви:
	— Не можеш ли да изрежеш това нещо от тялото ми, Таита?
	— Не, господарко. Не мога.
	— Тогава ме прегърни, Таита, както когато бях малко момиче.
	Отидох до леглото и я взех в прегръдките си. Започнах леко да я люлея, а тя бе слаба и лека като дете. След малко заспа.


>

	Флотилията пристигна до предната част на първия праг над Елефантина и ние хвърлихме котва до брега в тихи води, преди Нил да се спусне в каскади надолу по дефилето.
	Изчаквахме останалата част от армията да пристигне заедно с конете, колесниците и полковете шилуки на господаря Кратас. Очаквахме също водите на Нил да придойдат, за да преминем в земите на Египет.
	Докато чакахме, изпратихме шпиони, преоблечени като селяни, жреци и търговци. Аз също се спуснах в дефилето с Кратас, за да направя карта и да отбележа прохода. Водата бе плитка и лесно можехме да отбележим всяка опасност. Правехме знаци по скалите високо над линията на водата, така че дори водите да ги покрият, да знаем къде се крият тези опасности. Тази работа ни отне много седмици и когато се завърнахме, армията вече се бе събрала. Изпратихме разузнавателни отряди да открият пътища за колесниците през каменистата пустош навътре в Египет. Не можехме да рискуваме такъв скъпоценен товар във водите на прага.
	Нашите шпиони започнаха да се завръщат от Елефантина. Тайно, един по един, обикновено през нощта. Те ни донесоха първите новини за родината, които чувахме след дългото изгнание.
	Цар Салитис все още властваше, но сега бе остарял и брадата му бе побеляла. Неговите двама сина предвождаха легионите на хиксосите. Принц Беон командваше пехотата, а принц Апачан — колесниците.
	Могъществото им надминаваше всичките ни предположения. Шпионите докладваха, че Апачан разполага с дванадесет хиляди колесници. Ние бяхме докарали само четири хиляди от Куш. Беон имаше четиридесет хиляди стрелци в пехотата. Дори с шилуките на Кратас ние можехме да съберем едва петнадесет хиляди. Превъзходството им бе очевидно.
	Имаше и добри новини. Голямата част от войските на хиксосите бе съсредоточена в Делтата, а Салитис бе направил столицата си в Мемфис. Щеше да му отнеме месеци да придвижи военните си части на юг до Елефантина и Тива. Нямаше да успее да доведе колесниците нагоре по реката, докато водата не се оттегли и земята не изсъхне. В Елефантина бе оставен само един ескадрон от сто колесници, които да се противопоставят на нашето нахлуване. Те бяха от стария вид с плътни колела. Изглежда, хиксосите не бяха усъвършенствали колелата им.
	Принц Мемнон изложи пред нас своя военен план. Щяхме да преминем през прага с прилива и да нападнем Елефантина. Сетне, докато Салитис се придвижва на юг да ни се противопостави, щяхме да се отправим към Тива, вдигайки населението на бунт.
	Очаквахме царят да ни нападне с цялата си армия в наводнените равнини пред Тива, когато водите на Нил се оттеглят. Но тогава несъответствието в числеността на двете армии можеше да бъде преодоляно, ако към нас се присъединят египетски военни части.
	От шпионите също научихме, че хиксосът не подозира, че сме толкова близо до границата. Можехме да се възползваме от изненадата при първото ни нападение.
	Салитис бе възприел египетския начин на живот. Живееше в нашите дворци и се кланяше на нашите богове. Дори неговият бог Сутех бе променил името си на Сет. Въпреки че всичките му висши офицери бяха хиксоси, мнозина от капитаните и сержантите бяха египтяни, както и половината от армията. Много от тях трябва да са били деца или още неродени по времето на нашето заминаване. Чудехме се дали те ще докажат лоялността си, когато принц Мемнон поведе армията си навътре в Египет.
	Всичко бе подготвено. Разузнавателните отряди бяха маркирали пътя през пустинята на западния бряг, а колите с вода и фураж бяха разположени по протежението му. Запасите бяха достатъчни колесниците ни да стигнат до плодородните полета на Египет. Галерите ни бяха подготвени за битка. Когато Нил придойде, щяхме да отплаваме, но междувременно трябваше да се извърши един последен ритуал.
	Изкачихме се на стръмния бряг, където господарката бе издигнала колона преди повече от двадесет години. Високият каменен показалец все така сочеше към безоблачното африканско небе.
	Господарката бе твърде слаба да се изкачи по пътеката до върха. Десет роби носеха носилката й. Тя тръгна мъчително бавно към колоната, подкрепяна от принц Мемнон, и вдигна поглед към написаното върху камъка. Всички я наблюдаваха, всички, които намериха пътя назад до мястото, от което потеглихме преди толкова години.
	Господарката прочете надписа на глас. Беше тих, но все така мелодичен и ясно се чуваше от мястото, където бях застанал зад великите господари и генерали.
	— Аз, царица Лострис, регент на Египет и вдовица на фараон Мамос, осмият с това име, майка на принц Мемнон, който ще управлява двете царства след мен, заповядах да бъде издигнат този паметник…
	Когато свърши, тя се обърна с лице към народа и разтвори ръце.
	— Извърших това, което се искаше от мен — каза тя и гласът й придоби предишната си сила. — Доведох ви обратно до вашата земя. Задачата ми е изпълнена и се отказвам от регентството. — Тя замълча, очите й срещнаха моите. Аз кимнах леко, за да я окуража, и тя продължи: — Граждани на Египет, по-подходящо е истинският фараон да ръководи последните ви стъпки към дома. Давам ви божествения фараон Тамус, който някога бе коронованият принц Мемнон. Да живее вечно!
	— Вечен живот! — викна народът в един глас. — Вечен живот за фараона!
	Той излезе пред народа.
	— Да живее! — извикаха те за трети път и новият фараон извади синия меч от украсената със скъпоценни камъни ножница и ги поздрави.
	В тишината, която последва, гласът му проехтя:
	— Поемам тази свещена отговорност. Кълна се във вечния си живот да служа на народа и земята си. Ще изпълня своя дълг, нека боговете ми бъдат свидетели!


>

	Приливът започна. Водата се надигна над камъните, които пазеха входа на дефилето, и промени цвета си в сив. Прагът започна да бучи като звяр в леговището си. В небето се издигна облак от ситни капчици и застина над хълмовете покрай реката.
	Качих се на първата галера с фараона и Кратас. Вдигнахме котва и се изтласкахме от брега. Голите до кръста гребци бяха вперили поглед в Кратас, който стоеше на кърмата и бе хванал с мечешките си лапи щурвала.
	На носа на кораба стояха две команди моряци с тежки весла готови за отблъскване, щом фараонът даде знак. Аз стоях до Кратас с картата на праговете на реката, готов да викна при всеки завой и обръщане, когато стигнехме до тях. Всъщност картата не ми трябваше, защото бях запомнил всяка линия, начертана по нея. Допълнително бях разположил благонадеждни хора от двете страни на реката и островите по основното течение пред нас. Те щяха да използват сигнални флагчета, за да ни показват пътя.
	Когато течението се ускори, хвърлих последен поглед назад и видях останалите от флотилията, готови да ни последват към прага. Сетне отново погледнах напред и сърцето ми се сви от страх и тялото ми се напрегна. От дефилето пред нас се издигаше водна пара като от устата на пещ.
	Скоростта ни се увеличаваше. Гребците едва докосваха повърхността с ръба на веслата, достатъчно да държим носа насочен надолу по течението. Едва когато погледнах към бреговете, разбрах с каква скорост се носим. Каменният портал на дефилето летеше към нас. На лицето на Кратас се бе изписала усмивка и чак тогава осъзнах опасността, в която сме изпаднали. Той се усмихваше по този начин, когато видеше смъртта да сочи с костелив пръст към него.
	— Хайде, нехранимайковци! — викна той на екипажа си. — Днес ще накарам майките ви да се гордеят с вас или ще отворя работа за балсаматорите.
	Три острова разделяха реката и каналът се стесни.
	— Ляво на борд, към синия кръст — опитах се гласът ми да прозвучи нормално, но в същия момент палубата под мен се наклони и се хванах за перилата.
	Ние полетяхме във водопада от сива вода, а носът на кораба се люлееше шеметно. Помислих, че сме изгубили контрола и ще се забием в някоя от скалите. Тогава видях, че носът е устойчив, а нарисуваният син кръст на скалата е далеч от нас.
	— Дясно на борд, когато приближим до флагчето! — извиках аз. Бях забелязал мъжа по средата на острова, който ни даваше сигнал да завием.
	Кратас завъртя кормилото и извика на гребците:
	— Гребете с всички сили отдясно!
	Палубата рязко се наклони.
	Стената от скали проблесна покрай нас. Още един завой и първите прагове се показаха. Наоколо стърчаха черни скали, а водата ги обливаше, приемайки формата на камъните под нея. Разбиваше се на бяла пяна, през която скалите се показваха като нокти. Стомахът ми се сви, когато корабът пропадна надолу. Завъртяхме се като суха пръчка във вихрушка.
	— Завърти наляво! — изрева Кратас.
	Корабът възвърна равновесието си.
	Устремихме се към следващия проход в скалите, по палубата се плискаше вода и влизаше в очите ми. Свистеше и се носеше едновременно с нас, а вълните бяха по-високи от кърмата.
	— В името на Сет, не съм се забавлявал така, откакто съм се любил с първото си момиче! — изсмя се той, а скалата изскочи пред нас като нападащ слон.
	Палубата под нас се разтресе, а аз бях твърде уплашен да изкрещя. Сетне екипажът на Мемнон ни отблъсна с прът и ние продължихме да се спускаме надолу.
	Зад нас се чу силен трясък, когато една от галерите се удари. Не посмях да се обърна, докато преценявах следващия ни завой, но скоро във водата около нас заплуваха отломки и хора. Те ни викаха, докато водата ги отнасяше надалеч към скалите, но ние не можехме да им помогнем. Смъртта ни преследваше по петите и ние бягахме, усещайки дъха й във вратовете си.
	В този кратък миг преживях сто живота. Накрая бяхме запратени от силата в основното течение на реката. От двадесет и трите галери, които навлязохме в дефилето, само осемнадесет ни последваха. Другите бяха разбити на трески, а труповете на удавените плуваха около нас в сивите води на Нил.
	Нямаше време да отпразнуваме избавлението си. Пред нас се намираше Елефантина и на двата бряга се издигаха познатите ни стени и здания на града.
	— Стрелци опънете тетивите! — викна цар Танус от носа. — Издигни синия флаг. Барабанчик засили темпото за атака!
	Нашата малка ескадра си проправи път през множеството кораби, задръстващи водните пътища на Елефантина, и се насочи към хиксоските галери. Те бяха попълнили екипажите си с египтяни, защото никой друг не познаваше реката по-добре от тях. Само офицерите бяха хиксоси. Повечето от тях бяха слезли да пиянстват в бордеите на брега.
	Нашите шпиони ни бяха казали кой е флагът на южния генерал: беше с раздвоена опашка в яркочервено и златно, чийто край стигаше до водата. Ние се отправихме към тази галера и Мемнон се качи на борда от едната и страна с двадесетина мъже.
	— Смърт за хиксоския тиранин! — викаха те. — За Египет!
	Екипажът ги гледаше изумено. Бяха неподготвени. Оръжията им бяха заключени под палубата, защото хиксоските офицери им нямаха доверие.
	Другите галери от нашата ескадра сториха същото. Реакцията на всички екипажи била една и съща. След първоначалното стъписване извикали:
	— Кои сте вие?
	Отговорът бил:
	— Египтяни! Армията на фараон Тамус! Присъединете се към нас, съотечественици! Долу тиранинът!
	Нападнали хиксоските офицери и ги убили, преди ние да стигнем до тях. Сетне започнали да прегръщат нашите хора и гръмогласно ги приветствали.
	— За Египет! — викаха те. — За Тамус! За Египет и Тамус!
	Поздравленията се носеха от галера на галера. Мъже танцуваха по палубите, други се изкачваха по мачтите да свалят флага на хиксосите. Разбиха складовете с оръжие и раздаваха лъкове и мечове.
	Сетне слязоха на брега. Изваждаха хиксосите от кръчмите и ги насичаха на кървави парчета — водата на пристанището почервеня от кръв. Втурнаха се по улиците към бараките на гарнизона и нападнаха стражата.
	— За Египет и Танус! — повтаряха те.
	Някои от офицерите хиксоси успяха да съберат войници и да задържат за известно време тълпата. Сетне Кратас и Мемнон слязоха на сушата със своите воини и за два часа градът бе превзет.
	Повечето от хиксоските колесници бяха изоставени, но половината от ескадрона успя да избяга през източната врата.
	Бях напуснал галерата и бързо се отправих към северната кула през задните алеи, които познавах толкова добре. Знаех, че от там градът и заобикалящите го полета се виждат най-добре. С горчивина наблюдавах как избяга ескадронът колесници. Всеки, който сега бе избягал, по-късно щеше да се сражава срещу нас, а и исках тези коне. Тъкмо се канех да погледна какво става в града под мен, когато забелязах облак прах да се надига в подножието на южните хълмове.
	Засенчих очи и се вгледах в него. Почувствах вълнение. Облакът приближаваше бързо към нас, можех да различа тъмни форми под него.
	— В името на Хор, това е Ремрем! — прошепнах радостно аз. Старият боец бе довел първата дивизия през труднопроходимите хълмове по-бързо, отколкото мислех, че е възможно. Бяха изминали само два дни, откакто се разделихме.
	Наблюдавах го с гордост, докато дивизията се разгърна в редица по четирима. Двамата с Хюи ги бяхме обучили добре. Половината от колесниците на хиксосите все още излизаха от града. Изглежда, командирът им дори не бе забелязал устремилите се към тях противници. Мисля, че все още е гледал назад през рамото си. В последния момент той се опита да завие, за да избегне нападението на Ремрем, но бе твърде късно. Щеше да стори добре, ако бе избягал.
	Колесниците, предвождани от Ремрем, ги заляха като вълна. Наблюдавах, докато не се уверих, че той е заловил повечето от конете на хиксосите, и едва тогава въздъхнах с облекчение и погледнах надолу към града.
	Жителите бяха полудели от радост. Танцуваха по улиците, размахвайки всяко парче син плат, което им бе под ръка. Синьото бе цветът на фараон Тамус. Жените бяха украсили косите си със сини панделки, а мъжете бяха завързали сини колани.
	Все още имаше отделни битки, но постепенно оцелелите хиксоси бяха посичани или изваждани от сградите, в които се опитваха да се защитават. Една от бараките с неколкостотин войници вътре бе подпалена. Чух писъците, докато изгаряха вътре, и скоро миризмата на изгоряло месо стигна до мен. Миришеше на свинско печено.
	Разбира се, имаше грабежи и някои от нашите почтени граждани нахлуваха в кръчмите и изнасяха кани с вино навън на улицата. Когато някоя от каните се счупеше, те заставаха на четири крака и пиеха от локвата.
	Видях трима мъже да гонят момиче по алеята под мен. Не гледах какво се случи по-нататък.
	Щом Мемнон и Кратас преодоляха и последната съпротива на хиксосите, се заеха да въведат ред в града. Наказателни взводове маршируваха из улиците, използвайки дръжките на бойните си копия като тояги, за да въдворят мир всред пияната и развълнувана тълпа.
	Фараонът заповяда неколцината заловени за изнасилване и плячкосване да бъдат обесени, а телата им да бъдат провесени от градските порти. До вечерта градът утихна и гражданите отново можеха безопасно да се разхождат по улиците.
	Мемнон установи главната си квартира в двореца на фараон Мамос, който някога бе наш дом на остров Елефантина. В момента, в който стъпих на сушата, се втурнах към старите си стаи.
	Все още бяха разкошни и не бяха разграбени. Който и да бе живял в тях, се бе отнесъл с уважение към моите стенописи и ги бе запазил. Водните градини изобилстваха от прекрасни растения, а езерцата бяха пълни с риби и лотоси. Градинарят египтянин ми каза, че хиксоският командир на гарнизона, който бе живял тук, обожавал нашия начин на живот и се опитвал да му подражава.
	За няколко дни възстанових стаите и градината до такава степен, че да подхождат за господарката. Сетне отидох при Мемнон и го помолих за разрешение да доведа царицата у дома.
	Фараонът бе залисан със задачата да затвърди властта си. Имаше хиляди неща, които изискваха неговото внимание, но ги изостави за момент и ме прегърна.
	— Всичко върви добре, Таита.
	— Успешно завръщане, Ваше Величество — отвърнах аз, — но все още има много неща за вършене.
	— Заповядвам ти, когато сме само двамата да ме наричаш Мем — усмихна се той. — Но ти си прав, имам много работа и малко време, преди Салитис и неговата армия отново да организират поход от Делтата, за да ни се противопоставят. Спечелихме първата схватка. Но големите битки все още ни предстоят.
	— Имам едно задължение, което ще ми достави голямо удоволствие, Мем. Подготвих покоите за царицата-майка. Мога ли да я доведа в Елефантина? Тя чака твърде дълго да стъпи на родна земя.
	— Замини веднага, Таита — заповяда той, — и доведи царица Масара заедно с нея.
	Реката бе твърде пълноводна, а пътят през пустинята — твърде тежък. Сто роба носеха носилките на двете царици по брега на Нил, през клисурата и из зелената долина.
	Не беше случайно, че първата постройка, до която стигнахме, когато пресякохме границата, бе малък храм. Бях планирал маршрута ни.
	— Какъв е този храм, Таита? — попита господарката, като отмести завесата на носилката си.
	— Храмът на бог Ах-Хор, господарке. Желаеш ли да се помолиш?
	— Благодаря ти — прошепна тя.
	Разбра какво бях сторил. Помогнах й да слезе. Тя тежко се облегна на мен, когато влязохме в студения сумрак на каменното задание.
	Помолихме се заедно и бях сигурен, че Танус чу гласовете на тези, които го обичаха. Преди да продължим, господарката заповяда всичкото злато, което носим с нас, да бъде предадено на жреците, и обеща да изпрати още за разкрасяването на храма.
	Докато стигнем двореца в Елефантина, тя бе изтощена. С всеки изминат ден нещото в корема й нарастваше. Положих я на лежанка в беседката във водните градини и тя затвори очи. Сетне ги отвори отново и се усмихна.
	— Някога бяхме щастливи тук, но дали ще видя Тива, преди да умра?
	Не можех да отговоря. Безполезно бе да давам обещания, които не можех да изпълня.
	— Ако умра преди това, ще ми обещаеш ли да ме отведеш там и да построиш гробница на хълмовете, откъдето да наблюдавам красивия си град?
	— Това ти обещавам с цялото си сърце — отвърнах аз.


>

	В следващите дни двамата с Атон съживихме старата си мрежа от шпиони и информатори в Горното царство. Много от тези, които някога работеха за нас, бяха покойници, но имаше и такива, които бяха оцелели. Със злато и патриотизъм те вербуваха нови шпиони във всяко селище и град.
	Скоро имахме такива и в двореца на хиксоския наместник в Тива и други на север към Делтата и Долното царство. Чрез тях научихме кои хиксоски полкове бяха разквартирувани в някой град и кои бяха в поход. Научихме имената и недостатъците на командирите им. Имахме точна представа за броя на галерите и колесниците им. Когато водите на Нил се оттеглиха, можехме да проследим раздвижването на огромни маси хора и бойни машини на юг, докато цар Салитис се бе отправил на поход срещу Тива.
	Тайно изпращах съобщения от фараон Тамус до тези египтяни, които служеха в полковете на врага, подтиквайки ги към бунт. Те започнаха да идват тайно в нашите редици и да носят ценна информация. Скоро потокът от дезертьори от хиксоската армия стана пълноводна река. Два полка стрелци пристигнаха със синьо знаме, развято над главите си, скандирайки:
	— Египет и Тамус!
	Екипажите на сто бойни галери се разбунтуваха и убиха своите офицери хиксоси. Докато плавали нагоре по течението, за да се присъединят към нас, бяха пленили цяла флотилия от ладии, пълни със зехтин, сол и дървен материал.
	По това време нашите сили бяха преминали прага и се бяха разположили около града, изключение правеше само малко стадо гну. Тях ги бях оставил за най-накрая. От наблюдателния ми пост на северната кула можех да видя редиците коне по двата бряга, а пушекът от огньовете, на които се приготвяше храната за полковете, бяха направили въздуха син.
	С всеки ден ставахме по-силни и цял Египет кипеше от вълнение и очакване. Кемит бе в процес на възраждане. Пееха патриотични химни по улиците и кръчмите, а проститутките и търговците на вино забогатяха.
	Двамата с Атон, разглеждайки картите и секретните доклади, виждахме съвсем друга картина. Виждахме хиксоският великан да се събужда и да протяга бронирания си юмрук към нас. От Мемфис и всеки град в Делтата полковете на цар Салитис бяха на поход. Пътищата бяха пълни с негови колесници, а реката — с негови кораби. Всички се придвижваха към Тива.
	Изчаках, докато получа съобщение, че Апачан, командирът на хиксоските колесници, е пристигнал до Тива и лагерува извън градските стени с всичките си колесници и коне. Тогава излязох пред военния съвет на фараон Танус.
	— Ваше Величество, тук съм, за да докладвам, че врагът сега разполага със сто и двадесет хиляди коня и дванадесет хиляди колесници, струпани край Тива. След два месеца Нил ще спадне до ниво, което ще даде възможност на Апачан да започне нападението.
	Дори Кратас бе сериозен.
	— Имало е и по-лоши случаи — започна той, но царят го прекъсна.
	— По лицето на Началника на царския кон мога да прочета, че има да ни казва още нещо. Прав ли съм, Таита?
	— Фараонът никога не греши — съгласих се аз. — Моля за позволението ти да доведа моите гну.
	Кратас се изсмя.
	— В името на Сет, Таита, да не възнамеряваш да яздиш някое от тези смешни животни срещу хиксосите?
	Аз също се засмях любезно с него. Чувството му за хумор бе също толкова изтънчено, колкото на дивите шилуки, които командваше.
	На следващата сутрин двамата с Хюи се отправихме нагоре към прага да доведем стадото гну. По това време от шестте хиляди животни бяха оцелели само триста, но бяха доста питомни и можеха да се хранят от ръка. Внимателно ги подкарахме надолу, така че да не ги изтощим допълнително.
	Конете, които Ремрем бе пленил в първата кратка схватка, по моя заповед бяха отделени от нашите, които бяхме довели от Куш. Заведохме стадото гну на същото пасище с тях. Тази нощ прибрахме двете стада в едно. Оставих Хюи да ги наблюдава и се върнах в двореца в Елефантина.
	Трябва да призная, че през следващите дни изпитах голямо безпокойство. Много се надявах хитрината ми да успее. Ако ланът ми пропаднеше, щяхме да се изправим пред враг, превъзхождащ ги четири към едно.
	Бях работил до късно с Атон и бях заспал над свитъците си в библиотеката на двореца, когато недодялани ръце ме раздрусаха. Хюи викаше в ухото ми:
	— Хайде, мързелив, стар мошенико! Събуди се! Имам нещо за теб!
	На площадката пред стълбището ни чакаха коне. Препуснахме в галоп, облени от лунната светлина. Конярите бяха запалили лампи и работеха в лагера на жълтеникавата им светлина.
	Седем от конете на хиксосите бяха легнали на земята с гъста жълта гной, течаща от устата и ноздрите им. Конярите срязваха дихателните им тръби и слагаха тръбички от тръстика, за да ги спасят от задушаване.
	— Получи се! — извика Хюи, здраво ме прегърна и ме завъртя във въздуха. — Жълтият удушвач! Получи се!
	— Аз се досетих, нали? — казах му аз с цялото достойнство, което неговото кривене ми позволяваше. — Разбира се, че ще стане!
	Покрай брега бяха завързани ладии за този случай преди седмици, готови за този ден. Ние натоварихме конете незабавно, всички, които могат да стоят изправени. Оставихме гнутата в кошарата. Тяхното присъствие щеше да ни попречи да обясним накъде отиваме.
	С една от пленените хиксоски галери, теглейки по една такава ладия, ние започнахме да гребем към средата на реката в северна посока. С петдесет гребла от всяка страна и попътен вятър имахме добра скорост, докато бързахме да отнесем подаръка на господаря Апачан в Тива.


>

	Щом преминахме Ком-Омбо, свалихме синия флаг и издигнахме този на хиксосите.
	Повечето хора от екипажите на галерите бяха родени по време на господството на хиксосите, родителите на някои от тях бяха от различни раси. Те говореха чужди езици с лекота.
	На втората нощ, след като отминахме Ком-Омбо, бяхме спрени от галера на хиксосите. Те изпратиха група войници да проверят товара ни.
	— Коне за колесниците на господаря Апачан — каза им нашият капитан. Баща му бе хиксос, по майка му бе една египетска знатна дама. Държанието му бе естествено и спечели доверието им. След бегла проверка те ни пуснаха да преминем. Докато стигнем до Тива, бяхме спирани още два пъти, но капитанът бе способен да измами хиксоските офицери, които се качваха на борда. Главната ми грижа бе състоянието на конете. Въпреки големите ни усилия бяха започнали да измират и половината от тези, които все още бяха живи, бяха в лошо състояние. Хвърляхме труповете им през борда и плавахме с възможно най-голяма скорост на север.
	Първоначалният ми план бе да продадем конете на хиксоските началници по снабдяването в пристанището на Тива, но никой, който познава конете, не би погледнал повторно жалкото ни стадо. С Хюи решихме да направим друго.
	Пресметнахме пристигането ни в Тива да съвпадне със залеза на слънцето. Сърцето ме заболя, когато разпознах очертанията на града. Последните слънчеви лъчи хвърляха по стените на крепостта розови отблясъци. Трите великолепни кули, които бях построил за господаря Интеф, все още се издигаха към небето и бяха подходящо наречени „Пръстите на Хор“.
	Дворецът на Мемнон на западния бряг, който бях изоставил незавършен, бе достроен от хиксосите. Дори аз трябваше да призная, че азиатското влияние бе положително. На тази светлина острите върхове на кулите и наблюдателниците имаха екзотичен и мистериозен вид. Искаше ми се господарката да е тук и да сподели този миг с мен. И двамата жадувахме за този час.
	В сумрака можехме да различим хората, конете и колесниците, които стояха извън градските стени. Въпреки точните сведения не ми бе възможно да си представя такова множество. Душата ми трепна, когато ги погледнах и си спомних за храбрата малка армия, която бях оставил в Елефантина.
	Щеше да ни е необходима подкрепата на боговете и нещо повече от късмет, за да се справим с тази тълпа. Когато и последните лъчи угаснаха в нощта, огньовете на хиксосите заблестяха из равнината като звезди. Нямаха брой — простираха се до хоризонта.
	Когато доплавахме по-наблизо, усетихме миризмата им. Където се разположи армия, винаги има особена миризма. Тя бе смесица от много миризми: на животински тор и на приготвяща се храна, на окосена ръж, на коне и на човешки изпражнения в отворените ями, на кожа и смола, на пот и вкиснала бира. Най-вече миризмата на мъжете, десет хиляди мъже, живеещи един до друг в палатки и бараки.
	Плъзгахме се безшумно по водата и чувахме пръхтенето на конете, ударите на ковачите по наковалните и предизвикателствата на часовите, гласовете на пеещи и спорещи мъже.
	Стоях до капитана на палубата на първата галера и го направлявах към източния бряг. Спомних си за пристанището на търговците с дървен материал — ако все още бе там, щеше да е най-доброто място, на което да свалим нашето стадо.
	Различих в мрака входа към дока и навлязохме в него с помощта на веслата. Пристанището бе точно такова, каквото го помнех. Когато спряхме до кея, началникът на пристанището дотича на борда, настоявайки да покажем нашите документи и разрешително за търговия.
	Аз му се усмихнах любезно.
	— Ваше превъзходителство, претърпяхме ужасна злополука. Моето разрешително излетя от ръката ми, работа на Сет, без съмнение.
	Той се наду като жаба, а когато сложих в дебелата му длан тежка златна монета, се успокои. Провери метала между зъбите си и усмихнат си отиде.
	Изпратих един от конярите на брега да изгаси факлите, които осветяваха пристанището. Не исках любопитни очи да видят състоянието на конете, които бяхме докарали. Някои от животните бяха твърде слаби да се движат, други не можеха да се изправят. Бяхме принудени да ги примамим да слязат на пристанището. Накрая само сто коня бяха достатъчно силни да се движат.
	Ние ги поведохме по каруцарския път към мястото, където нашите шпиони ни бяха информирали, че се намират конете. Те ни бяха казали и паролата на Първа дивизия колесници на хиксосите, а тези, които знаеха езика им, отвърнаха на повикванията и закачките на стражите.
	Преминахме през целия вражески лагер. Докато вървяхме незабелязано, пускахме по няколко от конете ни да се разхождат наоколо. Движехме се така естествено, че не предизвикахме подозрение, дори си говорехме и шегувахме с вражеските коняри, които срещахме по пътя си.
	С първите лъчи на зората тръгнахме обратно към пристанището. Само една от галерите ни очакваше, за да ни отведе обратно, останалата част от флотилията бе отплавала веднага след разтоварването на заразените коне.
	Качихме се на борда и въпреки че Хюи и другите коняри налягаха изтощени по палубата, аз останах на кърмата и наблюдавах стените на моята прекрасна Тива, облени от утринната светлина, да изчезват зад нас.
	Десет дни по-късно влязохме в пристанището на Елефантина и след като докладвах на фараон Тамус, побързах към водните градини и се втурнах в женските покои. Господарката ми лежеше на сянка в беседката. Бе бледа и толкова слаба, че ръцете ми трепереха, когато й се поклоних дълбоко. Когато ме видя, тя заплака.
	— Липсваше ми, Таита. Толкова малко време ни остава да бъдем заедно.


>

	Нил започна да се отдръпва в коритото си. Полетата се показаха под придошлите води, блестящо черни под новия пласт богата на наноси тиня. Земята изсъхна, отваряйки пътя към север. Скоро щеше да настане време за оран и време за война.
	Двамата с Атон тревожно четяхме всеки доклад от шпионите ни. Накрая пристигна новината, която очаквахме и за която се молехме. Пристигна на бърза фелука, носена на крилете на северния вятър. Хвърли котва на пристанището по времето на третата нощна стража, но пратеникът ни намери все още да работим на светлината на лампата в стаята на Атон.
	Втурнах се с мръсния свитък папирус към царските покои. Стражата имаше заповед да ме пуска по всяко време на денонощието, но царица Масара ме посрещна пред покрития със завеси вход на царската спалня.
	— Няма да ти разреша да го събудиш сега, Таита. Фараонът е изтощен. От един месец това е първата нощ, в която спи, без да го будят.
	— Ваше Величество, трябва да го видя. Аз съм под прякото му командване.
	Докато спорехме, плътен глас попита зад завесата:
	— Ти ли си, Таита?
	Завесата се дръпна и Мемнон застана пред нас с цялото си голо великолепие. Той бе мъж, какъвто рядко бях виждал: строен и силен като острието на синия меч, царствен в мъжествеността си, така че още веднъж осъзнах нещастието си, когато го погледнах.
	— Какво става, Таита?
	— Съобщение от север. От лагера на хиксосите. Ужасна епидемия покосява редиците на хиксосите. Половината от конете им са болни и хиляди умират от нея всеки ден.
	— Ти си магьосник, Таита. Как съм могъл да се подигравам с теб и с твоите гну! — Хвана ме за раменете и се вгледа в очите ми. — Готов ли си да яздиш с мен към славата?
	— Готов съм, фараоне.
	— Тогава запрегни Рок и Чейн. Нека синьото знаме да се развее над колесницата ми. Връщаме се в Тива.


>

	Така ние се изправихме пред града със стоте врати с четири ескадрона колесници и тридесет хиляди пехотинци. Стените на Тива блестяха на изгряващото слънце.
	Армията на хиксосите се разгърна мудно пред нас като огромен питон, колона след колона, редица след редица. Върховете на копията им блестяха, а златните шлемове на офицерите сияеха на ранната слънчева светлина.
	— Къде е Апачан с колесниците си? — поиска да научи царят и аз се вгледах към кулата близо до реката. Трябваше да напрегна зрението си, за да различа малкото цветно флагче, което се развяваше на върха й.
	— Апачан разполага с пет дивизии в центъра и държи още шест в резерва. Крият се зад стените на града.
	Разчетох сигналите с флагчета на моя шпионин, когото бях поставил на най-високата от трите кули. От там той можеше да види цялото бойно поле като сокол.
	— Това прави само единадесет дивизии, Таита — избухна Мемнон. — Знаем, че има двадесет. Къде са останалите?
	— Жълтият удушвач — отвърнах му аз. — На бойното поле са всички коне, които могат да стоят на крака.
	— В името на Хор, иска ми се да излезеш прав. Дано Апачан не ни подготвя засада. — Той докосна рамото ми. — Заровете са в чашата, Таита. Твърде късно е да променим нещо. Трябва да направим този ход с това, което боговете са ни дали. Да вървим да направим преглед на войските.
	Поех поводите и подкарах колесницата пред нашата армия. Фараонът се показваше пред своите части. Неговото присъствие щеше да им даде кураж и да ги накара да изправят гърбове. Накарах конете да намалят ход до лек тръс. Рок и Чейн бяха ресани, докато козината им бе заблестяла на слънцето като мед. Колесницата на фараона бе украсена с тънък слой злато. Това бе единствената ми отстъпка, свързана с обременяването на колесницата.
	Златното покритие бе по-тънко от папирус и бе прибавило сто дебена към теглото на колесницата, но все пак гледката бе ослепителна. Приятел или враг, щом я погледнеше, щеше или да се въодушеви, или да бъде пронизан от страх в разгара на боя. На дългата си бамбукова пръчка синьото знаме се вееше на вятъра високо над главите ни и мъжете ни поздравяваха, докато преминавахме по редиците им.
	В деня, в който напуснахме Кебуи, дадох клетва да не подстрижа косата си, докато не направя жертвоприношение в храма на Хор в центъра на Тива. Сега косата ми бе стигнала до кръста и за да прикрия посивелите си кичури, аз я боядисвах с къна, която носеха от онези страни отвъд морето. Червеникаворусата ми грива ме правеше по-привлекателен. Носех скромна препаска от най-бял лен, а на гърдите ми блестеше златното отличие за доблест. Не исках по никакъв начин да накърня славата на младия фараон, така че не носех никакъв грим и други накити.
	Преминахме пред съсредоточените в центъра шилуки-копиеносци. Тези смели, жадни за кръв езичници бяха опората на нашата войска. Те ни приветстваха, докато преминавахме с „Каджан! Танус! Каджан! Тамус!“. Техните щраусови пера приличаха на кипящите води на водопадите, докато размахваха копията си за поздрав. Сред тях забелязах господаря Кратас. Той извика нещо към мен. Думите му се изгубиха сред десетте хиляди гласове, но аз го разбрах по устните:
	— Ще се напием до повръщане довечера в Тива, стари негоднико!
	Шилуките бяха подредени в дълбочина, редица зад редица, полк зад полк. Кратас ги бе обучавал непрестанно в тактики, които му бях помогнал да развие за колесниците. Освен дългите копия всеки от тях носеше по няколко къси копия за мятане и прашка от дърво и кожа, за да ги изхвърлят с още по-голяма сила. Те бяха издигнали преграда от набити в земята дървени колове пред своите редици. Хиксоските колесници трябваше да преминат през тази бодлива бариера, за да ги нападнат.
	Египетските стрелци бяха изтеглени зад тях, готови да тръгнат през техните редици и отново да се оттеглят, както се налага в битка при различни тактики. Те вдигнаха своите извити лъкове високо и поздравиха фараона:
	— Тамус! Египет и Тамус!
	Фараонът носеше синя военна корона със златно кръгче на свещената змия, символ на властта, очите й бяха направени от скъпоценни камъни. Той отвърна на поздрава с изваден от ножницата син меч, вдигнат високо във въздуха.


>

	Насочих златната колесница на фараона към главната порта на града. Той стоеше изправен на платформата и викна на стражата, която ни гледаше отгоре:
	— Отворете вратите! Пуснете ме да мина!
	— Кой си ти, че искаш да влезеш в Тива?
	— Аз съм Тамус, господарят на Двете царства.
	— Привет, фараоне! Нека живеещ вечно!
	Вратите се отвориха и Мемнон докосна рамото ми.
	— Карай, Таита!
	Извърнах лице към него.
	— Прости ми, Ваше Величество, но съм дал клетва да не влизам в града без господарката си, царица Лострис. Ще трябва да ти предам юздите.
	— Слизай — заповяда ми той тихо. — Върви! Вземи господарката си и изпълни клетвата си!
	Мемнон пое юздите, а аз скочих на прашния път. Наблюдавах го, докато премина със златната колесница през портата и чух поздравите, подобни на падащи от водопадите води. Народът на Тива посрещаше своя господар.
	Стоях на пътя, докато нашата изтощена и разбита армия последва фараона в града. Осъзнах каква горчива цена трябваше да заплатим за нашата победа. Нямаше да можем да преследваме хиксосите, докато не възстановим армията. Дотогава цар Салитис отново щеше да стане силен и конете му щяха да се възстановят от Жълтия удушвач. Бяхме победили в първата битка, но знаех, че ни очакват още много, преди тиранинът да бъде прогонен от Египет.
	Когато покрай мен преминаха полковете шилуки потърсих Кратас, но не го открих.
	Хюи доведе колесница с отморени коне за мен.
	— Ще дойда с теб, Таита — предложи той.
	Аз поклатих глава.
	— Сам ще пътувам по-бързо — казах му. — Иди в града и се радвай на победата. Хиляди красиви момичета те очакват.
	Преди да поема по южния път, подкарах към бойното поле. Чакалите и хиените вече пируваха, воят им се смесваше с този на умиращите. Мъртвите бяха струпани като останки от корабокрушение на брега на реката.
	Насочих колесницата към мястото, където забелязах Кратас — това бе най-ужасният участък от бойното поле. Труповете бяха нахвърляни на купове, достигащи до колелата на колесницата. Забелязах шлема му в праха, който се бе превърнал в кал от изтеклата кръв. Слязох от колесницата и го вдигнах. Бе смачкан.
	Захвърлих шлема и започнах да търся тялото на Кратас. Видях кракът му да се показва от купчина тела. Бяха на шилуки и хиксоси в примирие след смъртта. Избутах ги встрани и намерих Кратас легнал по гръб. Беше прогизнал от почерняла кръв, лицето му приличаше на черна маска.
	Коленичих до него и тихо промълвих:
	— Трябваше ли да умрете? Всички, които искрено обичах? — Наклоних се напред и го целунах по кървавите устни.
	Той седна и се вгледа в мен. Сетне се усмихна с широката си момчешка усмивка.
	— По дяволите, беше истинска битка — поздрави ме той.
	— Кратас! — зарадвано го гледах аз. — Ти наистина ще живееш вечно.
	— Нито за момент не съм се съмнявал, момчето ми. Но точно сега се нуждая от нещо за пиене.
	Затичах към колесницата и донесох шише вино. Той го взе, вдигна го и го изля в гърлото си, без да преглъща. Когато шишето се изпразни, го захвърли и се оригна.
	— Като начало е добре — намигна ми. — Сега ми покажи пътя към най-близката кръчма, стари грешнико.


>

	Пръв занесох новините в Елефантина. Бях сам в колесницата, а конете тичаха леко. Сменях ги на всяка станция по южния път и пътувах без прекъсване. Конярите ми подаваха шише или кора хляб и сирене, докато сменяха конете, и дори не спирах да поспя или да почина.
	През нощта звездите и луната ми показваха пътя, а Хор направляваше уморените ми ръце с юздите. Въпреки че всяка става ме болеше и се олюлявах от умора, не претърпях злополука.
	На всяка станция и всяко селище по пътя аз извиквах радостните новини:
	— Победа! Велика победа! Фараонът е в Тива! Хиксосите са отблъснати!
	— Хвала на всички богове! — поздравяваха ме те. — Египет и Тамус!
	Продължавах напред. Все още се говори за препускането ми през този ден по южния път. Още се носят легенди за изтощения ездач с кървясали очи и кървави петна по дрехата, който преминал оттук като предвестник на победата, носещ новината към Елефантина за битката, която отвори пътя към свободата.
	Препусках от Тива към Елефантина два дни и две нощи и когато пристигнах в двореца, с последни сили стигнах до водните градини, където лежеше господарката, и паднах до нейната лежанка.
	— Господарке — изграчих аз през напуканите си устни, с гърло, пресъхнало от праха. — Фараонът спечели велика победа. Дойдох да те отведа у дома.


>

	Спуснахме се по реката към Тива. Принцесите бяха с нас, за да развеселяват майка си. Те стояха с нея на палубата и й пееха. Рецитираха, задаваха гатанки и се смееха, но тъга се прокрадваше в смеха им, а очите им издаваха дълбока загриженост, щом погледнеха майка си.
	Царица Лострис бе крехка като ранена птица. Бе станала много лека, а плътта й бе прозрачна като седеф. Можех да я вдигна и да я нося толкова лесно, както когато бе на десет години. Билката, която й приготвях, вече не можеше да притъпи болката.
	Занесох я на ръце до носа на галерата, когато след последния завой на реката стените на Тива се изправиха пред нас. С една ръка я придържах през раменете, докато се наслаждавахме на отдавна изминалите събития и преживявахме отново хиляди радостни спомени от нашата младост.
	Но усилията я умориха. Когато хвърлихме котва до двореца на Мемнон, половината от населението на Тива ни очакваше. Фараон Тамус стоеше пред огромната тълпа.
	Когато носачите свалиха носилката й на брега, те я поздравиха. Въпреки че повечето от тях не бяха я виждали, легендата за състрадателната царица се бе запазила по време на дългото й изгнание. Майки повдигаха децата си да ги благослови, те протягаха ръце да докоснат ръката й.
	— Моли се на Хапи за нас — повтаряха те. — Моли се за нас, Майко на Египет!
	Фараон Тамус вървеше до носилката й като обикновен син, а Техути и Беката я следваха отзад. Двете принцеси се усмихваха, въпреки че в очите им блестяха сълзи.
	Атон бе подготвил покоите на царицата. Когато стигнахме до вратата, изпратих всички да си вървят, дори и фараона. Положих я на лежанка под сянката на лозата. Оттук можеше да наблюдава блестящите стени на любимата си Тива отвъд реката.
	Когато се смрачи, я отнесох в спалнята й. Щом легна на ленените чаршафи, тя вдигна поглед към мен.
	— Таита — промълви, — моля те, за последен път да погледнеш в бъдещето заради мен.
	— Господарке, не мога да ти откажа нищо — склоних глава аз и отидох да донеса сандъчето с лекарства.
	Седнах до леглото й и кръстосах крака на каменните плочи, а тя наблюдаваше как приготвям билките. Счуках ги в алабастрово хаванче и затоплих вода в медно котле.
	Вдигнах димящата чаша и я поздравих с нея.
	— Благодаря — прошепна тя и аз изпразних чашата.
	Затворих очи и зачаках познатото, но опасно преминаване от реалността в света на виденията и сънищата.
	Когато се завърнах, факлите бяха догорели, а дворецът бе притихнал — дочух само нежните трели на славея и лекото дишане на господарката.
	Помислих, че спи, но щом вдигнах трепереща ръка да изтрия студената пот от лицето си, тя отвори очи.
	— Горкият Таита, толкова лошо ли беше?
	Беше по-зле от друг път. Главата ме болеше и ми се виеше свят. Знаех, че никога повече нямаше да навляза в Лабиринта на Амон Ра. Този път бе последен и го направих само заради нея.
	— Видях лешояда и кобрата да стоят на двата бряга на реката, разделени от водата. Видях те да се надигат и да се оттеглят сто сезона. Видях сто снопа жито и сто птици да летят над реката. Под тях видях прах от битка и блясък на мечове. Видях пушек от изгорени градове да се смесва с праха. Накрая видях кобрата и лешояда събрани заедно. Бяха обвити един друг на фона на копринено синьо небе. На градските стени имаше сини знамена и други, които се вееха на храма. Видях сини знамена на колесниците, които препускаха през страната. Имаше паметници, толкова високи и величествени, че да просъществуват десет хиляди години. Видях хора от петдесет различни националности да се прекланят пред тях.
	Въздъхнах и притиснах с пръсти слепоочията си да прекратя пулсирането и сетне казах:
	— Такова бе моето видение.
	Никой от нас не проговори и не помръдна дълго след това, сетне господарката изрече тихо:
	— Сто сезона трябва да изминат, преди двете царства да се обединят, сто години война и борба, преди накрая хиксосите да бъдат отблъснати от свещената земя на Египет. Ще бъде трудно за моя народ да го понесе.
	— Но ще се обединят под синьото знаме и царете от твоя род ще завладеят света. Всички народи ще ги почитат — изтълкувах останалата част от видението си аз.
	— Доволна съм — въздъхна тя и заспа.
	Аз не заспах, бях сигурен, че се нуждае от помощта ми.
	Събуди се отново в часа преди разсъмване, най-тъмния час от нощта, и извика:
	— Болката! Мила Изида, болката!
	Разбърках й отвара. След известно време промълви:
	— Болката премина, но ми е студено. Прегърни ме, Таита, стопли ме с тялото си.
	Взех я в ръцете си и я прегръщах, докато заспа.
	Тя се събуди още веднъж, когато първите лъчи на зората се промъкнаха през вратата на терасата.
	— Обичах само двама мъже в живота си — промълви тя, — и ти бе единият от тях. Вероятно през следващия ни живот боговете ще се отнесат към нашата любов по-благосклонно.
	Не можех да отговоря нищо. Тя затвори очи за последен път. Отлетя безшумно и ме остави сам. Последната й въздишка не бе по-различна от другите, но когато целунах устните й, почувствах хлад.
	— Сбогом, господарке! — прошепнах аз. — Прощавай, моя любов!


>

	Написах тези редове през седемдесетте дни и нощи на балсамирането на царицата. Те са израз на последната ми почит към моята господарка.
	Преди да ми я отнемат, направих разрез от лявата й страна, както сторих с Танус. Отворих коремната кухина и извадих това ужасно нещо, което я бе убило. Беше от плът и кръв, но не беше човешко. Когато го хвърлих в огъня, проклех го, проклех и омразния бог Сет, който го бе вложил в нея.
	Бях приготвил десет алабастрови съда, в които да поставя тези свитъци. Ще ги оставя при нея. С моята ръка изрисувах всички стенописи в гробницата й. Те са най-красивите, които някога съм създавал. Всяка щриха на четката ми е израз на любовта ми.
	Бих искал да почивам в мир заедно с нея в тази гробница, защото съм болен и уморен, но трябва да се погрижа за двете принцеси и своя фараон.
	Те имат нужда от мен.


	Бележки на автора

	На 5 януари 1988 година доктор Дураид Ибн ал Сима от Египетския отдел за древни изкуства отворил и влязъл в гробница на западния бряг на Нил в Долината на царете. Причината, поради която дотогава там не били правени археологически разкопки, била, че на това място се издига джамия, построена през девети век. След продължителни и деликатни преговори разкопките били разрешени.
	Веднага щом влязъл в прохода, водещ към погребалната зала, доктор Ал Сима се изправил пред прекрасни стенописи, покриващи стените и таваните. Това били най-съвършените и живи стенописи, които той виждал в живота си, прекаран в изучаване на паметници.
	Той сподели с мен, че веднага разбрал, че е на прага на голямо откритие. Сред изписаните по стените йероглифи стояло, очертано с картуш, името на египетска царица, непозната досега за изследователите.
	Възбудата и очакванията му се засилвали, когато стигнал до погребалната зала, но там го очаквало голямо разочарование: печатите на вратата били повредени, а входът — разбит. Още в древността гробницата е била ограбена и всички съкровища заедно със саркофага липсвали.
	Независимо от това доктор Ал Сима успял да определи сравнително точно възрастта на гробницата, отнасяща се към онзи тъмен период на борби и нещастия, които поразили Египет около 1780 година преди новата ера. През следващия век двете царства били в състояние на постоянни промени. Имаме малко сведения за събитията от този период, но от хаоса накрая се издигнала династия от принцове и фараони, които успели да прогонят хиксосите и да върнат на Египет предишната му слава. Приятно ми е да смятам, че кръвта на Лострис, Танус и Мемнон тече в техните вени.
	Почти година след първото отваряне на гробницата, докато асистентите на доктор Ал Сима прекопирвали и снимали украсите по стените, част от мазилката паднала и разкрила ниша, в която имало десет запечатани алабастрови вази.
	Когато ученият ме помоли да му помогна с превода на свитъците, открити във вазите, бях едновременно поласкан и изпълнен с трепет. Естествено не бях подготвен да работя с йератичното писмо на оригиналните свитъци. Това бе извършено в Музея на Кайро от международен екип египтолози.
	Доктор Ал Сима ме помоли да преработя оригиналния текст в стил, достъпен за съвременния читател. За тази цел съм изключил от текста някои анахронизми. Така например на места съм използвал такива сравнително модерни мерителни единици за разстояние и тегло, като мили и унции. Освен това съм си позволил думи, каквито Таита никога не е използвал, но които, сигурен съм, би употребил, ако съществуваха в речника му.
	Щом започнах работа върху текстовете, сдържаността ми се изпари и бях погълнат напълно от времето и героите на древния автор. Независимо от превзетостта и самохвалството му аз изпитах симпатия и привързаност към роба Таита.
	Осъзнах колко малко са се променили чувствата и стремежите на човека за цялото това време, а мисълта, че някъде в Абисинските планини, недалеч от извора на Сини Нил, мумията на Танус все още лежи в неограбената гробница на фараона Мамос, продължава да ме вълнува.
	Уилбър Смит



	Wilbur Smith
	River God, 1993

	__Издание:__
	Уилбър Смит. Речният бог. Книга първа
	Първо издание.
	Редактор: Лилия Анастасова
	Художник: Росица Крамен
	Технически редактор: Мария Белова
	Коректор: Лилия Анастасова
	ИК „Ведрина“, София, 1994
	Печатница „Балканпрес“, София
	ISBN: 954–404–059–5

	__Издание:__
	Уилбър Смит. Речният бог. Книга втора
	Първо издание.
	Превод: Борис Тодоров, Мария Ракъджиева
	Редактор: Лилия Анастасова
	Художник: Росица Крамен
	Технически редактор: Мария Белова
	Коректор: Лилия Анастасова
	ИК „Ведрина“, София, 1994
	Печатница „Балканпрес“, София
	ISBN: 954–404–059–5

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/29524
	Последна корекция: 13 март 2014 в 07:22