[Kodirane UTF-8]

	Уилбър Смит
	Чародей


	В безпределната пустош на Северна Африка, след смъртта на своята възлюблена царица Лострис, Таита прекарва години наред в самотна молитва и учение. Той се превръща в Чародей, посветен в мъдростта на древните богове, адепт на тайните науки.
	Таита откликва на зов от отвъдното. Напуска пустинята и се завръща в света на човеците, за да попадне в центъра на страховито противоборство със силите на злото, които целят да завладеят трона на Египет, като ликвидират младия принц Нефер, внук на Лострис.
	С майсторското описание на битки, интриги, любов и страст, на завладяващи образи, Уилбър Смит съживява с най-дребни вълнуващия свят на древен Египет. Тази книга е забележително литературно постижение на един от най-тиражните писатели в света. Срещнете се с Уилбър Смит, на върха на невероятните му възможности.



	На новата ми любов МОКИНИЗО.



>
	Моля читателите да не забравят, че „Чародей“ е художествено произведение. Много от местата, които описвам, действително съществуват, но други не ги е имало никога или най-малкото — подобно на Аварис — са много отдавна изчезнали и потънали в забрава. Галала е от тях. Изворът на Таита пресъхна преди хиляда години, а поредно земетресение доразруши града, за да погълне земята останките му.
	Повечето образи са също плод на творческо въображение — дори Таита живее само в моето съзнание.
	Уилбър Смит


	1

	Колоната бойни колесници се вие като гигантска змия по тясната долина. Впило пръсти в щита на първата от тях, момчето гледа заобикалящите ги зъбери. Голата скала е надупчена като пчелна пита от стари гробове. Тъмните дупки го гледат като неумолими очи на легион джинове*. Принц Нефер Мемнон потръпва и отвръща поглед, като скришом сплита пръстите на лявата си ръка, за да прогони злото.
	[* джин — многолик зъл дух. — Б.пр.]
	Поглежда назад към проточилата се колона и забелязва, че през облака прах го наблюдава Таита. Прахът покрива фигурата на стареца и неговата колесница, а едничкият сноп слънчева светлина, проникнал до дъното на долината, се отразява от миниатюрните слюдени късчета, така че той цял свети като превъплъщение на някой бог. Нефер бързо свежда глава, засрамено съзнал, че суеверното му заклинание не е останало незабелязано. Никой царствен принц от двора на Тамоз няма право да проявява подобна слабост, особено когато е стъпил на прага на мъжествеността. Но пък Таита го познава по-добре от всеки, понеже е негов възпитател от най-ранна възраст и му е по-близък от родители, братя и сестри. Възпитателят не мигва, но дори от това разстояние, древните му очи сякаш проникват в самата душа на Нефер. Всичко виждат, всичко разбират.
	Нефер обръща лице напред и се изправя в цял ръст до баща си, който плющи с юздите и подканя конете, размахал над главите им дълъг бич. Долината изведнъж се разлива пред тях в огромен амфитеатър, приютил голите, безредни руини на град Галала. Нефер се изпълва с трепет при вида на това място, сцена на прочута битка. Самият Таита се е сражавал тук като младеж, когато полубогът Тан, Благородният Хараб, поразил тъмните сили, поставили под заплаха самото съществуване на Египет. Това се случило преди шестдесет години, но Таита разказва така живо за битката, че Нефер сякаш е бил тук в оня съдбовен ден.
	Бащата на Нефер, богът и фараон Тамоз, докара колесницата пред купчината камъни от срутена порта и спря конете. Сто колесници повториха зад него същата маневра и войните наскачаха на земята, за да напоят конете. Когато фараонът отвори уста, за да заговори, наслоеният по бузите прах се посипа върху гърдите му.
	— Благородни! — повика фараонът Великия Лъв на Египет, Благородния Наджа, командващ армията и любим другар. — Искам да потеглим преди слънцето да се скрие зад хълмовете, за да направим нощен преход през дюните до Ел Габар. Синята бойна корона на Тамоз блести от слюден прах, а очите са налети с кръв и гурелясали от пясъка.
	— С Таита продължавате сами!
	Макар да знае, че протестите са безполезни, Нефер отваря уста. Колоната е тръгнала срещу неприятеля. Бойният план на фараон Тамоз предвижда да заобиколи от юг, през Великите дюни, като намери път между горчивите езера и излезе в гръб на врага. Да отвори пробив в бойните му редици и да пропусне през него египетските легиони, струпани на нилския бряг, преди Абнуб. Като съедини двете войски, Тамоз няма да чака неприятеля да се прегрупира, а ще продължи през Тел ел-Даба и ще превземе цитаделата му Аварис.
	Смел, блестящ план, който при успех ще ги изведе на крачка от мечтаната победа над Хиксосите в една война, продължаваща вече второ поколение. Нефер е възпитан да вярва, че битките и славата са оправдание за съществуването му на земята. Но ето че, въпреки напредналата му четиринадесет годишна възраст, продължават да го държат настрана. А той жадува с цялата си душа да полети към победа и безсмъртие, рамо до рамо със своя баща.
	Преди протестните думи да излязат от устата му, фараонът го изпревари:
	— Кое е основното задължение на един воин?
	Нефер сведе поглед.
	— Подчинението, Велики — отвърна тихо и неохотно той.
	— Никога не го забравяй! — фараонът кимна и се отдалечи.
	Нефер се почувства отхвърлен и пренебрегнат. В очите му залютя, а горната му устна затрепери, но погледът на Таита го накара да се стегне. Той примигна, за да прогони бликналите сълзи и отпи голяма глътка от меха с вода, окачен отстрани на колесницата, преди да се обърне към стария Маг с наперено тръсване на гъстата, потънала в прах коса.
	— Покажи ми паметника, Тата! — заповяда той.
	Странната двойка си проби път през множеството от хора, коне и колесници, което пълнеше тясната централна улица на сринатия град. Съблекли се голи в жегата, двадесетина войника в жива верига вадеха с кофи оскъдната горчива влага на древен подземен водоизточник. Някога той и други като него са снабдявали изобилно с вода един богат и многолюден град, разположен на главния път от Нил към Червено море. После, преди много векове, земетресение разместило земните пластове и прекъснало достъпа на подпочвените води до повърхността. Галала загинал от жажда. Днес водата едва стига да напои двеста коня и да напълни меховете на хората.
	Таита води Нефер по тесни улички, край храмове и палати, населени днес единствено от скорпиони и гущери, докато стигнат пустия централен площад. По средата се издига паметник на Благородния Тан и неговия триумф над бандитските армии, които за малко не изтръгнали живота от гърдите на най-богатата и могъща държава в света. Той представлява чудновата пирамида, издигната от човешки черепи и защитена с навес от червени каменни плочи. Повече от хиляда черепа се хилят срещу момчето, докато чете на глас надписа върху каменна колона.
	— Отрязаните ни глави са свидетелство за водената тук битка, в която загинахме под меча на Тан, Благородния Хараб. Нека идните поколения се поучат от делата на този могъщ воин и прозрат славата на боговете и мощта на праведните хора. Вписано в четиринадесетата година от властването на Бог фараон Мамоз.
	Клекнал в сянката на паметника, Таита наблюдава принца, който се разхожда около него с ръце на кръста, като спира на всеки няколко крачки, за да го разгледа от всички възможни ъгли. Чертите на Таита са безизразни, но в очите грее топлина. Любовта му към момчето крие корените си в живота на други двама люде. Първата е Лострис, царица на Египет. Таита е евнух, но кастриран след достигане на полова зрялост. Един път се влюби и поради физическото си осакатяване, тази любов беше най-чиста и изцяло отдадена на царица Лострис, баба на Нефер. Беше толкова изгаряща любов, че и днес, двадесет години след смъртта й, тя продължава да е в центъра на мирозданието му.
	Вторият човек, извор на любов към Нефер, е Тан, Благородният Хараб, в чиято чест е издигнат този паметник. За Таита, той е по-скъп от брат. Вече и двамата ги няма, и Лострис, и Тан, но смесената им кръв продължава да тече във вените на момчето. Греховната любов роди преди много години момчето, което порасна и стана фараон Тамоз — бащата на принц Нефер, за да води днес колоната бойни колесници.
	— Тата, покажи ми на кое място заловихте водача на разбойниците. — Гласът на Нефер трепери от възбуда и началото на пубертета. — Да не би да е тук? — Момчето тича към съборена стена, в южния край на площада. — Разкажи ми пак!
	— Не, стана ей тук. От онази страна — отвръща Таита, изправя се и прекосява площада, с дългите си като на щъркел крака, до източната стена. Вдига поглед към срутената й горна част.
	— Негодникът се казваше Шуфти, имаше само едно око и беше по-грозен от бог Сет*. Искаше да се измъкне, като прехвърли тази стена. — Таита се навежда и вдига парче печен кирпич, което хвърля неочаквано нагоре. То прелита над стената. — Пукнах му главата и го смъкнах долу още с първия камък.
	[* Сет — бог на злото в древноегипетската митология, роден брат и смъртен враг на Озирис.]
	Макар да познава от личен опит неимоверната сила на стареца и знае, че издържливостта му е легендарна, момчето е смаяно от това хвърляне. По-стар е от планините, по-стар и от баба ми, след като се е грижил някога за нея, както сега за мен, чуди се Нефер. Човек би казал, че е видял поне двеста разлива на Нил* и лично е построил пирамидите. А на глас пита:
	[* Разлив на Нил — един път в годината реката приижда, като носи огромни маси плодородна тиня, която след отлива на водите се засява и дава щедра реколта. Тези годишни приливи са сърцевината на живота в древен Египет и заемат съответно място в летоброенето, историята и местния календар.]
	— Ти ли му отряза главата, Тата? Ти ли я сложи върху купчината? Принцът сочи зловещия паметник.
	— Много добре знаеш цялата история — разказвал съм ти я сто пъти. — Таита показва фалшива неохота да величае делата си.
	— Разкажи ми пак! — нарежда Нефер.
	Таита седна на каменен блок, а Нефер се настани с щастлив вид в нозете му и ненаситно слуша, докато овнешките рогове засвириха сбор и ехото им се понесе в далечината, между двете канаристи стени.
	— Фараонът ни зове — каза Таита и поведе момчето обратно.
	Пред срутените стени се вдига страхотна глъчка. Колоната се готви за преход през дюните. Водните мехове са отново издути, а войниците проверяват хамутите на впряговете, преди да се качат на колесниците.
	Фараон Тамоз погледна над главите на войската си и повика Таита с кимване на глава. Двамата се отдръпнаха, за да не ги чуят офицерите. Благородният Наджа понечи да тръгне с тях, но Таита прошепна нещо в ухото на фараона и Тамоз го върна с една дума. Обиденият пълководец се изчерви от унижение и хвърли на Таита остър като бойна стрела поглед.
	— Обиди Наджа. Някой ден може да не се случа наблизо, за да те защитя — каза фараонът.
	— Не можем да имаме вяра никому — отвърна Таита. — Не и преди да размажем главата на предателската змия, която се вие около колоните на двореца ти. Докато се върнеш от похода на север, само двамата трябва да знаем къде ще заведа принца.
	— Но самият Наджа! — Фараонът махна с ръка. Той му е като брат. Заедно преминаха изпитанията на Червения път.
	— Дори той! — Таита замълча. Подозренията му се превръщат постепенно в убеденост, но още не разполага с достатъчно доказателства, за да убеди фараона.
	— Знае ли принцът, защо търсиш убежище в пустинята? — попита фараонът.
	— Известно му е само, че ще продължим посвещаването му в мистериите.
	— Много добре, Таита — кимна Тамоз. — Винаги си бил потаен, но предан. Няма какво да приказваме повече — всичко е казано. Върви сега и нека Хор* простре криле над теб и Нефер!
	[* Хор — древноегипетско божество на слънцето.]
	— Винаги поглеждай назад, Велики, защото днес врагът не е само пред нас.
	Фараонът стисна здраво ръката на Мага над лакътя. Беше тънка, но корава като акациев клон. После отиде при колесницата. До едното й колело стоеше Нефер, с вид на ритнато към колибата си пале.
	— Има и по-млади от мен в отряда, Велики. — Принцът прави последен отчаян опит да убеди баща си, че трябва да продължи с колоната. Разбира се, фараонът знае много добре, че момчето има право. Мерен, внук на прославения пълководец Крат, е с три дни по-малък от него, а днес е в колесницата на баща си като копиеносец. — Кога ще ми позволиш да вляза в бой с теб, татко?
	— Може би, след като изминеш Червения път. Тогава дори аз не мога да кажа не.
	Това е празно обещание — знаят го и двамата. Червеният път е непосилно изпитание за ездаческо майсторство и бойно изкуство, на което малцина смеят да се подложат. Изпитание, което пресушава силите дори на мъж в разцвета на силите, изтощава го, а понякога и го убива. Далечен е този ден за Нефер.
	После строгите черти на фараона се отпускат и той хваща ръката на сина си — едничък жест на привързаност, който може да си позволи пред очите на своето войнство.
	— А сега ти заповядвам да тръгнеш с Таита през пустинята, за да хванеш твоята царствена птица и да докажеш по този начин божествената си кръв и правото да сложиш един ден двойната корона.


	2

	Нефер и старецът стоят край срутените стени на Галала и наблюдават преминаващата колона. Начело е фараонът, усукал юзди около китките си, извил тяло назад, за да уравновеси опъна, с голи гърди и ленена препаска над мускулести крака. Синята бойна корона му придава божествена осанка.
	След него е Благородният Наджа, почти толкова висок и красив. Той се държи гордо и високомерно, прехвърлил през рамо огромен лък. Един от най-могъщите войни в цял Египет, той е получил името си в знак на признание: Наджа е свещената кобра от владетелската корона, фараон Тамоз го удостои с него в деня, в който и двамата преминаха изпитанията на Червения път.
	Наджа не си дава труд да погледне към Нефер. Когато последната колесница минава край момчето, баща му вече е потънал в тъмната паст на клисурата. Мерен, негов приятел и другар от безброй забранени момчешки лудории, се изсмива в лицето му и прави мръсен жест, а после го подиграва гръмогласно, като надвиква тропота и скърцането на колесниците:
	— Ще ти донеса главата на Апепи, да си играйкаш с нея. В този момент Нефер може да го удуши. Апепи е цар на Хиксосите, а Нефер няма нужда от играчки — той е мъж, макар баща му да не се съобразява с това.
	Двамата тънат в мълчание, дълго след като колесницата на Мерен изчезва, а облакът прах пада на земята. После Таита се обръща и мълком тръгва към завързаните коне. Притяга ремъка под корема на единия, прихваща поличката и се мята отгоре му с младежка пъргавина. Възседнал коня, той се превръща в част от него. Нефер си спомня легендарната история, според която той е първият египтянин, овладял ездаческото изкуство. Все още носи титлата Господар на десет хиляди колесници, дадена му от двама царе, заедно със златна награда.
	Той е сред малцината, които се осмеляват да яздят обкрачили тялото на коня. Повечето египтяни се ужасяват от този похват, като го намират донякъде неприличен и под достойнството им, да не говорим, че е рискован. Нефер не страда от подобни притеснения и като се мята върху любимия си жребец, Звездоброй, мрачните му мисли започват да се изпаряват. Докато стигнат хребета на хълма над разрушения град, обичайното му добро настроение се връща. Хвърля последен, изпълнен с копнеж поглед след перестата опашка прах, оставена в далечината от колоната и решително й обръща гръб.
	— Къде отиваме, Тата? — пита той. — Обеща да ми кажеш, щом потеглим.
	Таита си е поначало сдържан и потаен, но рядко е толкова, колкото в сегашния случай, за крайната цел на това пътуване.
	— Отиваме в Гебел Нагара — осведомява го той.
	Нефер не е чувал това име и тихо го повтаря. Звучи някак романтично и мамещо. По гърба му полазват мравки от възбуда и нетърпение и той зарейва поглед в безкрайната пустиня. Враждебни назъбени вериги се простират чак до трептящия от жега далечен хоризонт. Цветовете на голата скала поразяват окото: мръсносини като бурно небе, жълти като перата на тропическа птица, червени като отворена рана, светли като кристал. Те играят и трепкат от горещината.
	Таита гледа тази ужасяваща местност с носталгия и чувство, че си отива у дома. В същата пустош се бе сврял като ранено животно след смъртта на любимата кралица Лострис. По-късно, когато минаха години, а с тях и част от мъката, той още веднъж бе привлечен от мистериите и пътя на великия бог Хор. Отиде в пустошта като лекар и хирург, като познавач на известните науки. Сам сред недостъпната пустиня, той откри пътища към разума и душата, по които рядко тръгва смъртен. Отиде там като човек, а се върна извисен до великия бог Хор, адепт на непознати тайни, достъпни за малцина.
	Таита току-що се бе върнал в света на хората, когато царица Лострис го посети в съня му. Спеше в отшелническата си пещера при Гебел Нагара. Тя пак беше готова за сватба, свежо, петнадесетгодишно момиче — пустинна роза в пръв цъфтеж и обсипани с роса листенца. Дори в съня сърцето му литна и поиска да изскочи от гърдите.
	— Любими Таита — прошепна тя, като го събуди с докосване по бузата. — Ти си един от двамата мъже, които съм обичала. Тан е при мен, но преди да дойдеш и ти, ще ти поставя една задача. Ти никога не си ме подвеждал. Знам, че и сега няма да го сториш, нали Таита?
	— На твоите услуги съм, господарке. — Гласът проехтя неестествено в ушите му.
	— Тази нощ в Тива ще се роди едно дете. В моя град със сто порти. То е син на моя син. Ще го нарекат Нефер, което означава чист и съвършен по тяло и дух. Горещо желая той да отнесе моята и на Тан кръв до трона на Горен Египет. Още отсега обаче, над главата на бебето се събират облаци. Няма да успее без твоята подкрепа. Единствен ти можеш да го закриляш и напътстваш. Всички знания и целия опит, които доби в пустинята, трябва да послужат на тази цел. Върви при Нефер! Върви при него и не го напускай, докато не изпълниш задачата си! След това ела при мен, любими Таита! Ще те чакам, а бедната ти осакатена мъжественост ще ти се върне. Ще бъдеш цял и непокътнат, когато отново застанеш редом с мен, ръка за ръка. Не ме разочаровай, Таита!
	— Никога! — викна Таита в съня си. — Не съм го правил, когато беше жива. Няма да го сторя и сега.
	— Знам — каза Лострис, със сладка, омайна усмивка и образът й се стопи в пустинната нощ. Таита се събуди, с мокро от сълзи лице и събра оскъдните си вещи. Спря пред входа на пещерата, колкото да се ориентира по звездите. Инстинктивно потърси с поглед ярката звезда на богинята. На седемдесетия ден от смъртта на царицата, вечерта, когато приключи дългия ритуал по балсамирането й, тя се появи неочаквано на небето — голяма червена звезда, светнала на място, където нямаше нищо преди това. Таита я откри и стори поклон. После тръгна към западната пустиня, назад към Нил и град Тива, красивата Тива със сто врати.
	Това се случи преди повече от четиринадесет години и сега той жадува да се върне в тези мълчаливи места, защото само там могат да се разгърнат с пълна сила скритите заложби. Само там може да изпълни заръката на Лострис. Само там може да прехвърли на принца част от тайнствената си мощ. Защото усеща, че облаците, за които го предупреди любимата, започват да се сгъстяват.


	3

	Когато в третата нощ след напускането на Галала, съзвездието на Дивите магарета стигна зенита на северния небосклон, фараонът нареди на колоната да спре за водопой. Хората хапнаха набързо сушено на слънце месо, фурми и студени просени питки. После продължиха. Този път роговете мълчаха, понеже бяха на територия, често патрулирана от колесниците на хиксосите.
	Колоната продължи в лек тръс. Пейзажът рязко се промени. Безплодната пустиня свърши и сега напредваха в полите на хълмове, покрай речната долина. Под себе си виждаха ивица гъста растителност, далечна и мрачна, която очертава течението на великата Майка Нил. Завършиха големия обход на Абнуб и сега се намираха в гръб на главните сили на противника, разположени край реката. Макар и малобройни, в сравнение с войската на Апепи, тук са събрани най-добрите войни от армията на Тамоз, което ще рече — в света. Освен това, на тяхна страна е и факторът изненада.
	Когато фараонът предложи тази стратегия на военен съвет и съобщи, че лично ще ръководи похода, всички се възпротивиха с цялата жар, която можеха да си позволят срещу думата на един бог. Даже старият Крат, някога най-безразсъден и свиреп войн, прокара пръсти през гъстата си бяла брада и измуча:
	— В името на обрязаната кожа от пишката на Сет, аз не съм ти сменял посраните пелени, за да те пратя сега право в ръчичките на Апепи. — Беше може би единственият човек, който може да си позволи подобни приказки пред богочовека. — Прати другиго да свърши тая черна работа! Оглави атаката, щом това ти доставя удоволствие, но не се пъхай в пустинята, за да те излапат джиновете и вампирите. Египет, това си ти. Ако загубим теб, губим всичко!
	Единствен Наджа го подкрепи, но той го подкрепя винаги. И ето че успяха да минат през пустинята и сега са в тила на противника. Утре призори ще нанесат решителния удар, с който ще разцепят фронта на Апепи и ще позволят на още пет фараонски колони — хиляда колесници — да нахлуят и да се съединят с тях. Меденият вкус на победата е вече на върха на езика. Още преди следващото пълнолуние, той ще обядва в двореца на Апепи, в Аварис.
	Вече близо две столетия, откак Египет е разделен на Горно и Долно царство. Оттогава северното царство се управлява или от египетски узурпатор, или от нашественик. Съдбата е решила Тамоз да прогони хиксосите и да обедини двете земи. Едва тогава ще може да носи двойната корона с пълно право и с одобрението на всички древни богове.
	Нощният въздух духа в лицето му така студен, че бузите му изтръпват, а копиеносецът се свива на завет, в дъното на колесницата. Тишината се нарушава само от тропота на колела по неравната камениста земя, дрънченето на копия и предупреждението „Внимавай, дупка!“, което минава по колоната от време на време.
	Внезапно пред тях се изпречва широката уади* на Гебел Уадун и фараон Тамоз нарежда да спрат. Уади им предлага гладък път, който ще ги отведе до наносната равнина на реката, фараонът хвърля юздите на копиеносеца и скача на земята. Протяга схванатото си, болящо тяло и без да се обръща, долавя шума от колесницата на Наджа. След тиха команда, шумът спира и пълководецът идва с леки стъпки при него.
	[* уади — сухи ерозионни долини със стръмни брегове в пустините на Арабия и Северна Африка, достигащи хиляди километри дължина, и които се смятат за корита на някогашни реки.]
	— Оттук нататък опасността да ни усетят става много по-голяма — мълви той. — Виж там. — Той протяга дълга, мускулеста ръка над рамото на фараона. Там, където уади се слива с долината, гори самотна жълта светлина от маслена лампа. — Това е селцето Ел Уадун. Там са шпионите, които ще ни преведат през постовете на хиксосите. Ще отида при тях, да видя дали пътят е чист. Чакай тук, Велики, веднага се връщам!
	— Идвам с теб.
	— Моля те, Мем! — обръща се по детинското му име пълководецът. — Може да има предателство. Ти си Египет. Твърде голяма е стойността ти за всички ни.
	Фараонът се обръща да погледне обичното лице, изпито и красиво. Зъбите на Наджа белеят в звездната светлина и фараонът докосва леко рамото му с доверие и привързаност. — Върви бързо и се връщай бързо! — съгласява се той.
	Наджа слага ръка на сърцето и се връща при колесницата си. Когато мина край Тамоз, той поздравява, а Тамоз отвръща на поздрава с усмивка и гледа, как колесницата се спуска по брега на уади. Когато стига твърдото песъкливо дъно на сухото дере, Наджа подгонва конете и те хукват към селцето. Колесницата оставя черни следи в сребристия пясък и изчезва зад първия завой на коритото, фараонът се връща при колоната, заговаря тихо войниците, обръща се към мнозина по име, окуражава ги и се смее с тях. Нищо чудно, че го обичат и с готовност го следват, където и да ги поведе.


	4

	Благородният Наджа кара предпазливо, като се държи близо до южния бряг на сухото корито. Често-често вдига поглед към хребета и доволно изсумтява, когато забелязва леко наклонена каменна кула на фона на небето. Малко по-нататък стига едва забележима пътечка, която се вие от дъното на уади по стръмния бряг към древната наблюдателница.
	След отривиста команда към копиеносеца, той скача от колесницата и оправя кавалерийския лък на рамо. После взема глинен мангал от колесницата и поема нагоре. Пътеката е така добре скрита, че ако не беше предварително запомнил всяка нейна извивка, щеше да се загуби поне десет пъти, преди да стигне върха.
	Най-накрая стига до горната площадка на кулата. Построена преди много векове, тя е в жалко състояние. Не приближава ръба, защото оттам може лесно да падне в бездната. Намира скритите от него в ниша на стената наръч сухи съчки и ги измъква навън. Бързо подрежда подпалките в пирамида и раздухва въглените в мангала. Когато се разжаряват, той слага отгоре им стиска суха трева. Появява се пламък и той запалва малкия сигнален огън. Не се крие, а застава така, че да бъде осветен от пламъка. Той постепенно угасва, а Наджа сяда да чака в тъмнината.
	След малко чува шум от търкалящи се камъчета и остро изсвирва. Отговарят на сигнала и той се изправя. Освобождава острието на извитата сабя и като слага стрела в лъка, застава готов да опъне тетивата. След миг един дрезгав глас го повиква на хиксосийски. Отговаря с лекота на същия език и веднага чува стъпките на поне двама души да приближават площадката.
	Даже и фараонът не знае, че майката на Наджа е хиксосийка. С десетилетията окупаторите възприеха много от египетския начин на живот. Поради недостига на жени от собствения им народ, мнозина хиксоси вземаха египтянки и след време кръвните връзки се смесиха доста.
	На площадката излиза висок мъж. На главата си има прилепнала бронзова мрежа, а в брадата му са вплетени множество разноцветни ленти. Хиксосите умират за ярки цветове.
	Мъжът разтваря обятия.
	— Севт да те благослови, братовчеде — казва той и двамата се прегръщат.
	— Нека дари и теб с усмивка, братовчеде Трок, но нямаме много време — предупреждава го Наджа и посочва първите нежни пръсти на зората, докоснали любовно източния небосклон.
	— Прав си. — Хиксосийският пълководец отпуска ръце и се извръща, за да поеме от своя помощник един завит в лен вързоп. Подава го на Наджа, който раздухва отново огъня и развива пакета. В светлината на пламъка, разглежда показалия се колчан. Изработен е от леко и твърдо дърво и много изкусно обшит с кожа. Това е колчан на високопоставен военачалник. Наджа отваря капака и измъква една стрела. Бързо я разглежда, като върти ствола между пръстите си, за да прецени симетричността и балансировката й.
	Хиксосийските стрели не могат да се сбъркат с други. Перата им се боядисват в цветовете на съответната войнска част, а върху ствола е отпечатан монограм. Кремъчният връх е назъбен и прикрепен към стрелата така, че дори ако попадението не е смъртоносно, при опит да се извади, стрелата се отчупва и върхът остава в тялото, за да причини гниене и бавна, мъчителна смърт. Кремъкът е много по-твърд от бронза и нито се огъва, нито се чупи, когато попадне в кост.
	Наджа прибира стрелата в колчана и затваря капака. Не би рискувал да държи в колесницата си такова уличаващо оръжие. Ако слугата му или копиеносецът видят подобно нещо, няма как да забравят, а той трудно ще обясни наличието му.
	— Имаме още неща за уточняване. — Наджа кляка и дава знак на Трок да стори същото. Приказват тихичко и най-накрая Наджа става. — Достатъчно! Вече и двамата знаем какво трябва да сторим. Времето за действие най-накрая настъпи.
	— Нека боговете благословят начинанието ни! — Трок и Наджа се прегръщат отново, а после приятелят на фараона се понася леко по стълбите на кулата и поема пътечката към дъното на уади.
	Преди да го стигне, скрива колчана в скален процеп, направен от корените на някакво бодливо дърво. Прикрива го с камък, който има размерите и, горе-долу, формата на конска глава. Горните криви клони на дървото се преплитат в нещо като кръст и отчетливо изпъкват на фона на небето. Няма как да загуби мястото.
	След това продължава пътя си към дъното на уади, където чака колесницата.


	5

	Фараон Тамоз вижда връщането на колесницата и от устремния й ход разбира, че става нещо необичайно. Тихо разпорежда хората да се качат на колесниците и да чакат с извадено оръжие, готови за всичко.
	Возилото на Наджа затрещява нагоре по склона. Щом стига фараона, той спира и скача на земята.
	— Какво става? — пита Тамоз.
	— Божествена благодат! — отвръща Наджа, неспособен да овладее вълнението в гласа си. — Поднасят ни Апепи на тепсия.
	— Как така?
	— Съгледвачите ме заведоха до лагера на вражия цар, който не е далеч оттук. Палатките му са разположени отвъд първата верига хълмове. — Посочва назад със сабята си.
	— Сигурен ли си, че е Апепи? — Тамоз едва сдържа собственото си вълнение.
	— Видях го съвсем ясно в светлината на лагерния огън. Всяка подробност от лицето му. Големият гърбав нос и оплетената в сребро брада. Такава фигура не може да се сбърка. Извисява се над всички околни и носи корона с глава на лешояд.
	— С какви сили разполага? — пита фараонът.
	— С обичайната си фукльовщина, води по-малко от петдесет души охрана. Преброих ги, а половината спят. Копията им са на пирамида. Нищо не подозира и огньовете му горят ярко. Една светкавична атака от тъмното и е в ръцете ни.
	— Заведи ме при Апепи! — заповядва Фараонът и скача в колесницата.
	Наджа ги повежда. Пясъкът по дъното на уади приглушава шума от колелата и те стигат последния завой в неестествена тишина. Наджа вдига юмрук — знак да спрат, фараонът се изравнява с него и навежда тяло над щита на колесницата.
	— Къде е лагерът на Апепи?
	— Зад хълма. Оставих съгледвачи да го наблюдават. — Наджа посочва наблюдателницата на билото. — Там има скрит оазис — сладководен извор и финикови палми.
	Палатките му са между дърветата.
	— Ще вземем малък отряд, за да проучим лагера. Едва след това ще планираме нападението.
	Наджа очаква такава заповед и с отривист глас вика петима войника. Всички те са свързани с него чрез кръвна клетва. Предани от все сърце.
	— Омотайте ножниците! — нарежа й Наджа. — Не искам никакъв шум. — После тръгва нагоре по пътеката с лък в ръка. Фараонът върви след него. Изкачват се бързо, докато Наджа забелязва дървото с кръстати клони на фона на утринното небе. Той спира рязко и вдига дясна ръка за внимание. Ослушва се.
	— Какво има? — прошепва фараонът зад гърба му.
	— Стори ми се, че чух гласове откъм върха — отвръща Наджа. — Сякаш говореха хиксосийски. Изчакай тук, Велики, докато проверя дали пътят е чист! Фараонът и петимата войника приклякват край пътеката, а Наджа се запрокрадва напред. Заобикаля една голяма канара и неясните очертания на фигурата му се загубват. Времето тече бавно и фараонът започва да се безпокои. Зората настъпва. Хиксосийският владетел скоро ще разтури бивака и ще продължи необезпокояван по пътя си. Разнася се тихо изсвирване — сполучлива имитация на утринна славеева песен — и той скача.
	Фараонът вдига легендарната синя сабя.
	— Пътят е чист — казва той. — Следвайте ме!
	Тръгват нагоре и фараонът стига до високата скала, зад която изчезна Наджа. Заобикаля я и рязко спира. Благородният Наджа стои прав на двадесет стъпки от него. Сами са — скалата ги скрива от погледа на останалите. Лъкът на пълководеца е опънат и стрелата сочи право в обнажените гърди на владетеля. Преди да помръдне, в съзнанието на фараона блясва като светкавица страшната истина: гнусното и отвратително предателство, което ясновидецът Таита бе надушил във въздуха.
	Светлината е достатъчно силна, за да различи всяка подробност от фигурата на врага, когото бе обичал като близък приятел. Тетивата се изпъната плътно до устните на Наджа, изкривени в ужасяваща усмивка, а очите с меден цвят гледат с жестокостта на тръгнал за плячка леопард.
	Перата на стрелата са оцветени в пурпур, жълто и зелено, а острието, по хиксосийски обичай, направено от остър като бръснач кремък, предназначено да пробива бронзови шлемове и кираси.*
	[* кираса — нагръдна броня.]
	— Живей вечно! — Наджа не произнася думите гласно, а само с устни, като някакво проклятие. В същия миг пуска стрелата. Тя свисти към фараона. Полетът изглежда бавен, като на някакво отровно насекомо. Перата въртят ствола и тя прави пълен оборот, докато прелети двадесетте стъпки. Макар зрението на фараона, както и останалите му сетива, да са изострени до крайност, поради смъртната опасност, в която е попаднал, той се движи кошмарно бавно, в сравнение със смъртоносното острие, твърде бавно, за да го избегне. Стрелата го намира в горната част на гърдите, там, където владетелското сърце бие в клетката си от ребра. Чува се звук като при хвърляне на камък в дълбоката тиня край Нил и стрелата потъва до половина в гръдния кош. Силата на удара завърта тялото на фараона и го блъска в червената скала отзад. За миг той се задържа на нея със сгърчени пръсти. Кремъчното острие го пронизва цял. Окървавеният му връх наднича през мускулите, отдясно на гръбнака.
	Синята сабя пада от ръката, а към отворената уста се надига слаб вик, удавен в собствената му светла кръв, нахлула от белия дроб. Фараонът започва да се свлича надолу, краката му се сгъват, пръстите на ръцете оставят плитки драскотини по червената повърхност на скалата.
	Наджа се хвърля напред и крещи:
	— Засада! Пази се! — Стига до фараона и го прихваща през гърдите, под щръкналата стрела.
	Прегърнал умиращия цар, той реве отново:
	— Стража! При мен! — Двама едри войника тутакси изникват иззад скалата, в отговор на призива. Те мигом забелязват, че фараонът е смъртно ударен от стрела с ярки пера накрая.
	— Хиксоси! — крещи единият, а двамата заедно грабват господаря си от ръцете на пълководеца и го скриват зад сигурния гръб на скалата.
	— Занесете фараона в колесницата, а аз ще задържа врага! — заповядва Наджа и вади нова стрела от колчана. После се обръща и я пуска нагоре към пустата кула. Отправя предизвикателство с висок глас, а после си отговаря сам по-тихо, на хиксосийски.
	Наджа вдига синята сабя от мястото, където я изпусна фараона и настига със скокове групата войници, които смъкват Тамоз към колесниците в дъното на уади.
	— Беше капан — казва Наджа с напрегнат глас. — Билото на хълма гъмжи от врагове. Трябва да отнесем фараона в безопасност. — От начина, по който главата му се люшка безсилно на раменете, Наджа разбира, че всякаква помощ вече е излишна и в гърдите му напира триумф. Синята бойна корона се кривва на владетелската глава и тупва на пътеката. Наджа я вдига и с мъка овладява инстинктивното желание да я сложи на собствената си глава.
	— Търпение, още не е време, — смъмря се той наум, — но Египет е вече мой с всичките си корони, великолепие и слава. Аз станах самият Египет. Станах част от божественото начало.
	Притиска внимателно короната под мишница и вика високо:
	— Бързо! Врагът е по петите ни! Бързо! Фараонът не бива да попадне в ръцете им.
	Войниците долу чуват дивите крясъци в сумрака на зората и военният хирург чака край колесницата на владетеля. Обучен е от Таита и макар да няма неговите магически способности, той е добър лекар и може би ще се справи дори с такава страшна рана. Но Благородният Наджа не може да допусне жертвата му да се върне от отвъдното. Той отпъжда хирурга с отривист жест.
	— Врагът е по петите ни! Няма време за твоите шарлатании! Трябва да го закараме в безопасност при своите, преди да ни настигнат.
	Наджа поема внимателно тялото на фараона от ръцете на войниците и го полага в собствената му колесница. Отчупва стърчащия край на стрелата и я вдига високо, за да я видят всички.
	— Тази стрела порази нашия фараон. Наш бог и наш цар. Нека Сет прокълне мръсната хиксосийска свиня, която я изпрати и дано гори във вечен огън хиляда години!
	Войниците ръмжат войнствено. Наджа внимателно завива парчето в ленена кърпа и го прибира в едно сандъче. По-късно ще покаже това веществено доказателство, когато излага пред съвета обстоятелствата около смъртта на фараона.
	— Някой да дойде да крепи фараона! — заповядва Наджа. — И много да се внимава!
	Идва собственият копиеносец на фараона, а пълководецът разкопчава пояса с ножницата от кръста на владетеля, прибира синята сабя и я слага в собствената си колесница.
	Копиеносецът скача в колесницата и прихваща главата на фараона. Когато колесницата потегля, от ъгълчетата на устата му блика светла кръв. Описват полукръг и се понасят назад по дъното на уади, а останалите се мъчат да ги догонят. Макар и придържано от яките ръце на копиеносеца, отпуснатото тяло на фараона се друса здраво.
	Като се обръща напред, за да не видят лицето му, Наджа се смее тихичко. Звукът от този смях потъва в тропота на колесницата, подскачаща през камъни, които той не си прави труд да избегне. Оставят уади и поемат по склона към дюните и горчивите езера.
	Утрото е доста напреднало, а ослепително белият диск на слънцето се е вдигнал до средата на небосклона, когато най-после Наджа разрешава на колоната да спре и на хирурга да прегледа ранения. Не се искат особени знания, за да се види веднага, че душата на фараона отдавна е напуснала тялото, за да поеме по дългия път към подземното царство.
	— Фараонът е мъртъв — тихо казва лекарят, като се изправя с окървавени до китките ръце. Ужасяващ вик на мъка се надига в челото на колоната, за да стигне до самия й край. Наджа ги оставя да изплачат болката, а после праща да извикат командирите.
	— Държавата остана без глава — съобщава им той. — Египет се намира в смъртна опасност. Десет от най-бързите колесници да откарат тялото на фараона в Тива. Аз ще отида с тях, защото е възможно съветът да реши да ми възложи задълженията на регент на принц Нефер.
	Хвърля първите семена и от изписаната по лицата почит разбира, че покълват почти веднага. Продължава със суров, делови глас, който подхожда на трагичните обстоятелства, стоварили се така неочаквано:
	— Нека хирургът повие тялото, преди да потеглим към погребалния храм в столицата. Междувременно трябва да намерим принц Нефер. Трябва да му съобщим за смъртта на баща му и собственото му възцаряване. В момента това е най-важната държавна задача, която трябва да изпълня като регент. — Титлата му прилегна без усилие и никой не зададе въпрос, нито погледна накриво. Извади папирусов свитък, карта на района от Тива до Мемфис и го разстла върху щита на колесницата. Надвеси се над картата.
	— Трябва да разделите силите си на две и да претърсите целия район. Мисля, че фараонът го изпрати в пустинята с евнуха, за да извършат ритуалите на възмъжаването, затова трябва да насочим усилията си към този район — от Галала, където се разделихме на юг и на изток. — С опитното око на армейски пълководец, Наджа проучва картата и разпределя хората за издирването на принца.


	6

	Колоната, начело с Благородния Наджа се върна при Галала. Във втората колесница караха полубалсамираното тяло на фараона. На брега на горчивото езеро Уайфра хирургът направи традиционните разрези от лявата страна на тялото. През тях извади вътрешностите. Съдържанието на стомаха и червата измиха в солените води на езерото. След това наредиха всички вътрешности във винена делва, обилно осолени с кристали, добити чрез изпаряване на езерна вода. Кухината на царското тяло напълниха със същите кристали, а самото тяло увиха плътно в ленено платно, накиснато в гъст солен разтвор. Щом стигнат Тива, ще предадат тялото в личния погребален храм на фараона, където жреци и балсамьори ще започнат седемдесет дневния ритуал по подготовка за погребението. Наджа скъпи всяка минута, прекарана в престой, защото бърза да стигне Тива, преди новината за смъртта на царя да го изпревари. Все пак, наложи се при развалините на Галала да загуби още скъпоценно време за инструктаж на командирите, които щяха да издирват принца.
	— Претърсете всички пътища на изток. Евнухът е стара лисица и сигурно е замел следите, но трябва да го откриете! — заповяда Наджа. — Оазисите Сатам и Лакара са населени. Разпитайте хората! Използвайте бич и нажежен метал, за да сте сигурни, че нищо не крият! Претърсете скритите местности в пустинята! Намерете принца и евнуха! Не го ли сторите, ще изпитате гнева ми!
	Когато най-накрая водните мехове бяха пълни, а командирите готови да поведат хората си през пустинята, той им даде последната заповед и по гласа и свирепия блясък на жълтите очи, командирите разбраха, че наказанието за нейното неизпълнение е само едно — смърт.
	— Когато намерите принц Нефер, водите го право при мен! Да не попада в ничии други ръце!
	В отряда имаше нубийски следотърсачи — чернокожи роби от южните земи, изключително изкусни при проследяване на хора или животни. Те затичаха пред колесниците и Благородният Наджа загуби още няколко ценни минути да ги гледа как се пръсват ветрилообразно през пустошта. Ликуването му беше вгорчено от безпокойство. Знаеше, че старият евнух Таита е адепт, господар на необикновени и чудотворни сили. Ако има кой да го спре в този момент, това е само той. Добре е сам да намери евнуха и малкия пикльо, вместо да праща подчинените си срещу лукавствата на чародея, но съдбата го зове в Тива и няма никакво време за губене.
	Изтича към колесницата си и грабна юздите.
	— Напред, към Тива! — заповяда той, като насочи юмрук пред себе си.
	Изцедиха всички сили от конете и когато се спуснаха по източния склон към широката алувиална* долина на реката, по често надигащите се хълбоци на животните имаше засъхнала пяна, а кървясалите им очи гледаха диво.
	[* алувиален — наносен.]
	Наджа беше изтеглил цял гвардейски легион от разположената край Абнуб армия. На фараона беше обяснил, че го прави, за да посрещне евентуална атака, в случай, че пробивът не успее. Всъщност, гвардейският легион беше изцяло негов и командирите му бяха свързани с Наджа с кръвна клетва. В изпълнение на тайната му заповед, те прехвърлиха легиона от поречието на Нил в оазиса Бос, на две левги* от Тива.
	[* левга — древна мярка за разстояние, която в различни географски райони и исторически периоди има различна стойност.]
	Постовите забелязаха вдигнатия прах от приближаващите колесници и предупредиха началниците си. Командващият легиона Асмор и офицерите му се строиха в пълно бойно въоръжение, за да посрещнат Благородния Наджа. Целият легион беше строен зад гърба им.
	— Благородни Асмор! — поздрави Наджа от колесницата си. — Нося страшна вест за съвета в Тива. Фараонът загина от хиксосийска стрела.
	— Благородни Наджа, готов съм да изпълня заповедите ти.
	— Египет осиротя. Той е дете без баща. — Наджа спря колесницата пред окичените с пера блестящи войни. Извика с мощен глас, така че да го чуят и последните редици: — Принц Нефер е още дете и не е готов да управлява. Египет има остра нужда от регент, който да управлява държавата, за да не могат хиксосите да се възползват от нашата беда. — Замълча и погледна многозначително Асмор. Той вирна леко брадичка в знак, че ще оправдае доверието — беше му обещано повече, отколкото можеше да побере въображението му.
	Гласът на Наджа се превърна в рев:
	— Когато фараонът падне в битка, армията има право да избере регент още на бойното поле. — Замълча, притиснал юмрук към гърдите си, с копие в другата ръка.
	Асмор пристъпи напред и се обърна с лице към тежковъоръжените гвардейци. Свали шлема с театрален жест. Имаше мургаво сурово лице. Светъл белег от саблен удар извиваше носа на една страна, а бръснатото му теме беше скрито под перука от конски косми. Насочи върха на обнажената сабя към небето и ревна с глас, свикнал да надвиква шума на битките:
	— Благородни Наджа! Да живее Регентът на Египет! Да живее Благородният Наджа!
	Настана продължителна пауза на смайване, а след това легионът изрева, като тръгнало на лов стадо лъвове:
	— Да живее Благородният Наджа, Регент на Египет!
	Приветствените възгласи продължиха, докато Наджа вдигна юмрук и произнесе ясно в настъпилата тишина:
	— Оказвате ми велика чест! Приемам товара, който стоварвате на моите плещи!
	— Бак-хер! — завика множеството и заудря саби и копия по щитовете, а ехото понесе гръмовит тътен по околните хълмове.
	Под нестихващия рев, Наджа извика Асмор при себе си.
	— Разположи постове по всички пътища! Никой да не напуска лагера преди мен! В Тива не бива в никакъв случай да научат за станалото, преди да съм стигнал там!


	7

	Пътуването от Галала отне три денонощия. Конете бяха напълно изтощени и дори Наджа беше в края на силите си. Въпреки това, той си позволи само час почивка, колкото да измие праха от пътя и да смени одеянията си. След това, обръснат, с причесана и намазана с благовония коса, той се качи в парадна колесница, приготвена пред палатката му, по заповед на Асмор. Позлатата й блести под ярките слънчеви лъчи.
	Наджа носи бяла ленена пола и нагръдно украшение от злато и полускъпоценни камъни. От кръста му виси легендарната синя сабя в златна ножница, която свали от умиращия фараон. Тя е изкована от някакъв непознат метал — по-тежка, по-твърда и по-остра от която и да е бронзова сабя. Няма друга такава в цял Египет. Принадлежала бе на Тан, Благородния Хараб, който я остави в наследство на фараона.
	Най-значимата част от премяната му обаче, остава най-незабележима. Прикрепен към дясната ръка, малко над лакътя, на проста златна лента личи синият ястребов печат. Както и сабята, Наджа го взе от царственото тяло на Тамоз. Като Регент на Египет, Наджа вече има право да носи този знак на имперската власт.
	Охраната му го обгражда, а отзад се строява целият легион. Начело на пет хилядно войнство, новият регент потегля към Тива.
	Асмор му става копиеносец. Твърде млад за командир на легион, той е доказал качествата си в битка срещу хиксосите, а освен това е приятел на Наджа. Той също има хиксосийска кръв в жилите. Някога Асмор мечтаеше да оглави легион и това му изглеждаше връх на неговите амбиции. Но ето, че стъпи в полите на славата и пред погледа му се извисиха сияйните върхове на могъщество и власт, немислими в миналото върховни служби и, кой знае, може би дори въздигане до най-висшите благороднически среди. Няма нещо, което да го спре, няма толкова безразсъдна или низка постъпка, която да го отврати, стига с нея да ускори възкачването на своя покровител, Благородния Наджа, на египетския трон.
	— Какво още ни пречи, стари приятелю? — попита Наджа, сякаш разгадал мислите му.
	— Жълтите цветя отстраниха всички принцове на династия Тамоз от пътя ти — отвърна Асмор, като посочи с копие над сивите води на Нил към далечните хълмове на запад. — Всички лежат в гробниците си там, в Долината на мъртвите. Всички, освен един.
	Преди три години бичът на Жълтите цветя помете двете царства. Нарекоха болестта така, заради ужасните жълти язви, които покриваха лицата и телата на поразените, преди да рухнат под ударите на изгаряща треска. Тя не се съобразяваше с личност и обществено положение, косеше като просо по жътва, както селяни, така и принцове, не питаше египтянин ли си или хиксос, не щадеше ни мъже, ни жени, ни деца, от което и да е поприще на живота.
	Осем принцеси и шестима принца от властващото семейство погинаха. Само принц Нефер Мемнон и две негови сестри оцеляха сред всички деца на фараона. Сякаш самите богове разчистваха пътя към трона на Египет за Благородния Наджа.
	Според някои, Нефер и сестрите му също щели да загинат, ако старият маг Таита не повикал на помощ свръхестествените си умения, за да ги спаси. И трите деца още носят на лявото рамо малки белези от разрезите, през които магът вкара в кръвта им заклинание срещу силата на Жълтите цветя.
	Наджа се намръщи. Дори в този миг на върховно блаженство, мисълта за необикновените умения на мага не му дава мира. Никой не може да отрече факта, че старецът познава тайната на живота. Вече е живял толкова дълго, че никой не знае годините му. Едни казват сто, други — двеста. И въпреки това, той ходи, тича и кара колесница, като мъж в разцвета на силите си. Никой не може да го наддума в спор, никой не знае колкото него. Видимо боговете го обичат и са го осенили с тайната на вечния живот.
	Стане ли веднъж фараон, само това ще му липсва. Дали пък няма да измъкне тази тайна от чародея Таита? Най-напред трябва да го заловят заедно с Нефер, но в никакъв случай да не го нараняват. Твърде голяма е стойността му. Изпратените на изток колесници ще му донесат трон, в лицето на принц Нефер и вечен живот, чрез евнуха Таита.
	Ходът на тези приятни мисли бе смутен от Асмор:
	— Ние, верните бойци от гвардейския легион, сме единсвената войска южно от Абнуб. Останалата част от армията е разположена на север срещу хиксосите. Столицата се брани от шепа хлапаци, недъгави и старци. Нищо не може да те спре, регенте.
	Опасенията, че някой ще се опита да попречи на легиона да влезе в града, се оказаха безпочвени. Главната порта се отвори веднага, щом бе разпознат синият флаг и населението се изсипа пред стените, за да ги приветства. Носеха палмови клонки и гирлянди от водни лилии, защото в града се носеха слухове, че Наджа пристига с вест за славна победа над Апепи и хиксосите.
	Приветствените радостни викове и смях се заменят бързо от погребален вой, когато посрещачите виждат повития труп във втората колесница и чуват виковете на войниците:
	— Фараонът е мъртъв! Падна от хиксосийска стрела. Да пребъде във вечността!
	Ридаещи тълпи тръгват след колесницата с царския труп към погребалния храм и в суматохата никой не забелязва, че новодошлите поемат охраната на градските порти и поставят стража по всички площади и кръстовища на града.
	Траурната колесница увлича тълпите след себе си. Останалата част от обикновено гъмжащия град остава пуста и Наджа препуска в галоп по тесните криви улички към речния палат. Известно му е, че всички членове на съвета ще се втурнат към заседателната зала в мига, в който научат ужасната вест. Оставят колесниците пред входа на градината и петдесет войника под командата на Асмор се строяват около него. Преминават в стегнат строй през вътрешния двор и градините, осеяни със зюмбюл, край изкуствените езера, в които речни риби блестят като диаманти под прозрачна вода.
	Пристигането на въоръжения отряд сварва членовете на съвета неподготвени. Входът на залата не се охранява, а вътре са само четирима. Наджа спира на прага и бързо ги оглежда. Менсет и Тала са престарели и отдавна са загубили някогашната си страховита мощ. Синка винаги си е бил слабонравен и колеблив. В стаята има само един мъж, с когото си струва да се съобрази.
	Крат е най-стар от всички, но старостта му е като на вулкан. Облеклото му е в безпорядък. Явно идва направо от постелята, но надали е прекарвал времето си в сън. Разправят, че поддържа в най-добро настроение двете си млади жени, както и петте си наложници и Наджа няма основание да не вярва на тия приказки, защото безчет са войнските и любовни завоевания на гордия старец. Пресните влажни петна по бялата пола, както и сладостните естествени аромати на женска ненаситност, които го обгръщат, се долавят ясно от мястото, на което застава Наджа. Безбройните белези по ръцете и гърдите на Крат ясно свидетелстват за стотиците извоювани победи. Старецът вече не си дава труд да носи многобройните златни Вериги за доблест и за слава, с които бе удостояван през годините. Във всеки случай, общото им тегло може да повали вол.
	— Благородни съветници! — приветства Наджа членовете на съвета. — Пристигам със злокобна вест. — Той пристъпва в залата, а Менсет и Тала се сгърчват на местата си като две зайчета, пред погледа на лъкатушна кобра. — Фараонът е мъртъв. Падна поразен от вража стрела при нападение над хиксосийска позиция, недалеч от Ел Уадун.
	Всички членове на съвета, освен Крат, го гледат потънали в тъпо мълчание. Старецът пръв превъзмогва мъката и шока от страшната новина. У него се надига гняв. Той се изправя бавно на крака и гледа застрашително Наджа и придружителя му като стар бивол, чийто покой в тинята е нарушен от стадо недорасли лъвчета.
	— Що за предателско нахалство ти позволява да носиш на ръката си ястребовия печат? Наджа, син на Тамлат и хиксосийска пачавра, ти не си достоен да лижеш земята под стъпките на мъжа, от когото си отмъкнал тази светиня! Сабята на кръста ти е въртяна от благородни ръце — тя не е за недостойната ти лапа! — Темето на Крат поаленява, а изсечените черти се изкривяват от негодувание.
	За миг Наджа се стъписва. Откъде знае старото животно, че майка му е хиксосийка? Тази тайна се пази строго. Ето че се оказва изправен пред още една пречка, освен Таита, по пътя към двойната корона.
	Той отстъпва крачка против волята си.
	— Аз съм регент на царствения принц Нефер. Имам право да нося синия ястребов печат — отговаря той.
	— Нищо подобно! — гърми Крат. — Нямаш такова право. Този печат може да се носи само от велики и благородни мъже. Фараон Тамоз имаше това право, Тан, Благородният Хараб имаше същото право, както и цяла редица могъщи царе преди тях. А ти, недоносен мелез, нямаш право!
	— Бях избран от легионите на бойното поле. Аз съм регент на принц Нефер!
	Крат тръгва към него с думите:
	— Ти не си войн! При Ластра и Сива собственото ти чакалско племе хиксоси те направи за смях. Ти не си държавник, не си философ. Получи известни почести, единствено благодарение на грешната преценка на фараона. Сто пъти му казвах що за нищожество си.
	— Назад, дърт глупак! — вика Наджа. — Аз замествам фараона. Докоснеш ли ме, нанасяш оскърбление на короната и достойнството на Египет.
	— Ей сега ще ти смъкна сабята, а също и печата — обещава Крат, без да забавя крачка. — И чак след това, ще си доставя удоволствието да те напердаша по задника.
	Асмор прошепва отдясно на господаря си:
	— Наказанието за държавна измяна е смърт.
	Наджа хваща своя шанс. Той вирва брадичка и поглежда стареца в очите.
	— Ти си продрана стара торба фъшкии — вика той. — Времето ти мина, Крат, дърт спаружен идиот. Не смей с пръст да докоснеш регента на Египет!
	Както и очакваше, Крат не можа да понесе обидата. Той нададе рев и се хвърли напред. Оказа се изненадващо бърз за възрастта и теглото си. Сграбчи Наджа и като го вдигна във въздуха се опита да откъсне печата от ръката му.
	— Ти не си достоен…
	Без да извърне глава, Наджа заповяда Асмор, застанал до него, с обнажена крива сабя в ръка:
	— Удряй! Удряй здраво!
	Асмор прави крачка встрани, за да има достъп до гърба на Крат, малко над пояса в областта на бъбреците. Опитната му ръка нанася удара точно и силно. Бронзовото острие потъва с лекота до ръкохватката, а после Асмор го завърта, за да разшири раната.
	Цялото тяло на Крат се вдървява, а очите се разширяват. Той охлабва хватката и пуска Наджа на пода. Асмор издърпва сабята. Тя излиза с мъка, задържана от прилепнала плът. Светлото острие е цяло в кръв и тъмната гъста течност започва лениво да пропива бялата пола на стареца. Асмор нанася втори удар, този път насочен нагоре, под последното ребро. Крат се мръщи и клати глава, сякаш раздразнен от някаква детинщина. Извръща се и тръгва към изхода. Асмор го настига и още веднъж промушва тялото отзад. Крат продължава.
	— Господарю, помогни ми да убием това куче — обажда се задъхан Асмор и Наджа се затичва с извадена сабя. Започва да мушка и да сече със синьото острие, което потъва по-лесно и по-дълбоко от бронзовите. Крат се олюлява през прага към градината, а от множеството рани струи на тласъци кръв. Членовете на съвета закрещяват:
	— Убийство! Спасете Благородния Крат!
	Асмор вика на свой ред:
	— Предател! Вдигна ръка срещу регента на Египет! — И той нанася нов удар, като се цели в сърцето на стареца. Крат прави опит да се задържи за стената около езерото, но потъналите в собствената му кръв длани се плъзгат по мрамора. Той се навежда над ниската ограда и потъва във водата с мощен плясък.
	Двамата убийци се надвесиха над оградата, за да си поемат дъх, с поглед прикован в бързо порозовялата от кръвта на стареца водна повърхност. Внезапно плешивата глава щръкна над водата и Крат пое шумно въздух.
	— В името на всички богове, няма ли най-после да умре това старо псе? — Гласът на Асмор е пълен с изненада и объркване.
	Наджа прекрачва оградата и нагазва до кръста, насочен към огромното тяло на стареца. Стъпва на шията му и го натиска под водата. Крат се мята отдолу и водата помътнява от кръв и тиня. Наджа натиска с цялото си тегло, за да го задържи долу.
	— Все едно яздя хипопотам — смее се той, останал без дъх и Асмор веднага се присъединява към смеха му, последван от войниците, скупчили се около езерото. Те се давят от смях и крещят:
	— Пийни си за последно, Крат, дърт пияница!
	— Ще идеш при Сет къпан и уханен като бебе. Даже и богът няма да те познае.
	Съпротивата на стария човек отслабваше и накрая стихна, като на повърхността изригнаха огромни мехури въздух. Наджа изгази до брега и се измъкна на сухо. Тялото на Крат бавно изплава и остана да лежи по лице.
	— Измъкнете го! — заповяда Наджа. — Да не го балсамират, а да го нарежат на късове и да го заровят при останалите бандити, предатели и насилници в Долината на чакала. Гробът да не се отбелязва! — Така Крат няма да иде в рая. Осъден е да се скита вечно в царството на мрака.
	Оставил мокра следа, Наджа се върна в залата на съвета. Там се бяха събрали вече и останалите му членове. Станали свидетели на кратовата участ, те се гушеха бледи и потресени по местата си. Гледаха втрещени военачалника, застанал отпред с окървавена сабя в ръка.
	— Благородни съветници, наказанието за държавна измяна от незапомнени времена е смърт. Има ли сред вас някой, който да постави под съмнение справедливостта на тази екзекуция? — Огледа всички един по един и те един по един свеждаха поглед. Гвардейците обграждаха сградата в плътна редица и след убийството на Крат нямаше кой да организира съпротивата им.
	— Благородни Менсет — обърна се Наджа към главата на съвета, — одобряваш ли действията ми, свързани с екзекуцията на предателя Крат?
	В течение на една дълга пауза изглеждаше, че Менсет ще възрази на насилника, но най-накрая той въздъхна и вперил поглед в отпуснатите на скута си ръце, прошепна:
	— Наказанието беше справедливо. — Съветът одобрява действията на Благородния Наджа.
	— Одобрява ли съветът изборът на Благородния Наджа за регент на Египет? — попита той тихо, но въпросът се чу отчетливо в напрегнатата тишина на залата.
	Менсет обходи с поглед присъстващите, но никой не пожела да срещне очите му.
	— Съветът и неговият глава одобряват избора на новия египетски регент. — Най-накрая Менсет погледна Наджа право в очите, но обикновено добродушният поглед беше пълен с такова презрение и черна омраза, че се наложи да го намерят мъртъв в постелята му преди пълнолуние. Но засега Наджа само кимна.
	— Приемам дълга и тежката отговорност, която стоварвате на раменете ми. — Той прибра сабята в ножницата и изкачи подиума на трона. — В първото си официално изявление като регент искам да опиша пред съвета храбрата смърт на божествения фараон Тамоз. — Направи многозначителна пауза, след което, в продължение на час, разказа с най-големи подробности своята версия за случилото се при Ел Уадун. — Ето, така загина един от най-достойните царе на Египет. Последните думи, които промълви, докато го свалях по склона на хълма, бяха: „Грижи се за единствения ми останал син. Грижи се за Нефер, докато бъде в състояние сам да носи двойната корона. Вземи под крилото си двете ми дъщерички и гледай косъм да не пада от главите им“.
	Благородният Наджа не положи усилия да прикрие дълбоката си мъка и му потрябва време, за да овладее бликналите чувства. После продължи с укрепнал глас:
	— Аз няма да измамя надеждите на нашия бог, който беше мой приятел и фараон. Вече разпратих колесници в пустинята да дирят принц Нефер и да го доведат тук. Щом пристигне, ще го сложим на трона, с жезъл и скиптър в ръце.
	Съветниците загълчаха одобрително, а Наджа продължи:
	— А сега, нека доведат принцесите.
	Двете влязоха колебливо, като по-голямата Хесерет водеше за ръка малката Мерикара. Тя играеше на хвърли-хвани с другарките си, когато я повикаха. Зачервена от игра, тя цяла плуваше в пот. До съзряването й оставаха още няколко години, така че нозете й бяха все още тънки и дълги като на жребче, а обнажените гърди — по момчешки плоски. Дългата черна коса бе вързана на опашка над лявото рамо, а ленената й поличка беше толкова къса, че оставяше гола долната част на малкото й задниче. Тя се усмихна свенливо пред това страховито събрание от прочути мъже и стисна още по-здраво ръката на сестра си.
	Хесерет бе видяла вече първата си червена луна и носеше ленени фусти и перука на девица, готова за сватба. Даже старците я погледнаха с интерес, защото бе наследила легендарната хубост на баба си, царица Лострис. Имаше млечна кожа. Крайниците й бяха гладки и добре оформени, а гърдите — съвършени като луната. Изразът й беше сериозен, но едва забележимо повдигнатите ъгълчета на устните загатваха лека, дяволита усмивка, а в огромните тъмнозелени очи проблясваха любопитни пламъчета.
	— Елате насам, скъпи мои хубавици — повика ги Наджа и момичетата едва сега познаха любимия приятел на баща си. Те се насочиха доверчиво към него. Той стана от трона, тръгна към тях и сложи ръце на раменете им. Гласът и лицето му изразяваха дълбок трагизъм. — Сега трябва да бъдете храбри и да не забравяте, че сте принцеси от властваща династия, защото тъжна е вестта, която нося. Фараонът, вашият баща, е мъртъв. — За миг те сякаш не разбраха чутото, а после Хесерет изви жалния, проточен вик на оплаквачка. Мерикара я последва незабавно.
	Наджа прегърна нежно и двете, след което ги заведе до подножието на трона, където коленичиха, потънали в неутешим плач.
	— Всички виждат злочестината на царствените принцеси — обърна се Наджа към събранието. — Всички виждат и доверието, както и задълженията, с които фараонът ме дари и натовари. Тъй както взех под свои грижи принц Нефер Мемнон, така слагам днес под крилото си двете принцеси Хесерет и Мерикара.
	— Сега всичката царствена кръв е в ръцете му. Независимо къде се е скрил в пустинята и без значение колко здрав и силен е в момента, принц Нефер явно е тръгнал към смърт от тежка болест — прошепна Тала в ухото на съседа си. — Новият регент на Египет направи съвсем ясни своите намерения.


	8

	Нефер седи в сянката на скалата, извисена над Гебел Нагара. Не е помръдвал, откакто слънчевият диск надникна над хребета в отвъдния край на долината. Отначало усилието да стои неподвижен накара крайниците му да изтръпнат, а нервните окончания щипеха и смъдяха, сякаш непрестанно го жилеха отровни насекоми. Знаеше, че Таита го наблюдава и затова, малко по малко, подчини дребнавите претенции на капризното тяло на волята си. И ето, сега седи със сетива, изострени до непознати предели, превърнал се в част от самата същност на пустинята.
	Надушва мириса на вода, бликнала от скрит в дълбока цепнатина на скалата извор. Тя извира капка по капка и пълни локвичка колкото двете му шепи, после прелива в друга, очертана в зелено от алга*. След това изтича и оттам, за да потъне завинаги в червения пясък. Но преди да го направи, тънкото ручейче дарява много живот: на пеперуди и бръмбари, на змии и гущери, на грациозни малки газели, трепкащи като шафранени вълнички по нажежената повърхност на долината, на петнисти гълъби с виненочервени опашки, гнездящи по високите скали. Всички тия живинки се поят тук. Заради тези скъпоценни изворчета Таита го доведе тук, да чака своята божествена птица.
	[* алга — група растения, едноклетъчни, колониални или многоклетъчни, съдържащи хлорофил, които не разполагат с ясно изразени корени, стебла или листна маса. Срещат се във водна или влажна среда, включително солена.]
	Започнаха да плетат мрежата още с пристигането си в Гебел Нагара. Таита купи копринената нишка в Тива. Малкото кълбце струваше колкото добър жребец, защото е донесено от една страна, разположена далеч на изток, отвъд река Инд, а самото пътешествие бе продължило години. Таита показа на Нефер как да сплита в мрежа тънките нишки. Те бяха по-здрави от ленен конец или кожени върви, но въпреки това едва се забелязваха.
	Когато мрежата беше готова, Таита настоя принцът сам да улови примамката.
	— Това си е твоя божествена птица. Сам трябва да я уловиш — поясни той. — Така претенциите ти, ще изглеждат по-убедителни в очите на великия бог Хор.
	И така, двамата проучиха пътя за изкачване до скалата, застанали в жарката пещ на долината. Когато падна здрач, Таита седна край малък огън, накладен в основата на скалата и започна да напява някакви заклинания, като от време на време хвърляше шепи билки в пламъка. Щом лунният полумесец смути полунощна тъма, Нефер започна рисковано изкачване към върха на скалата, където гнездяха петнистите гълъби. Успя да хване два от тях, все още замаяни от тъмата и магията, която им направи Таита. Свали ги долу, в преметнати през рамо конски дисаги.
	Под напътствията на Таита, Нефер отскубна дългите пера от едното крило на птиците, така че вече да не могат да летят. След това избраха място, достатъчно близо до изворчето в скалата, но и достатъчно далеч от нея, та да се виждат ясно птиците отгоре. С помощта на конски косми, вързаха гълъбите към здраво забити в земята пръчки. Най-накрая опънаха невидимата мрежа върху сухи тръстикови стръкове, така че теглото на божествената птица да ги счупи и отпуснатата изведнъж мрежа да оплете птицата.
	— Опъни мрежата съвсем леко — наставляваше го Таита. — Не трябва да е нито много опъната, нито отпусната. Птицата трябва да оплете клюна и краката си в нея и да не се нарани, преди да я освободим.
	Когато всичко беше направено така, че да задоволи изискванията на Таита, двамата започнаха дългото чакане. Гълъбите скоро привикнаха със затворничеството си и лакомо кълвяха пръснатите около тях просени зърна. После започнаха да се чистят с пясък и да се препичат на слънце под копринената мрежа. Един след друг се нижеха горещи дни с прежурящо слънце, а те чакаха и чакаха.
	Настъпи ли привечерен хлад, те прибират гълъбите, сгъват мрежата и тръгват на лов. Таита се качва на скалата, където сяда кръстато и обхожда с поглед продълговатата долина. Долу ляга в засада Нефер, всеки път на различно място, за да изненада дивеча, когато дойде на водопой. Високо от наблюдателния си пост Таита прави заклинания за привличане на плячка, които почти всеки път докарват някоя вкусна газела, достатъчно близо за приготвената стрела на Нефер. Всяка вечер пекат плячката върху жарава от огън, накладен пред входа на пещерата.
	Тя беше дала убежище на Таита през всичките години на отшелничество, след смъртта на царица Лострис. Беше неговата крепост, източник на силата му. Макар и новак, който не разбира много от магическите способности на Таита, Нефер не се съмняваше в тях и за миг, понеже всеки ден ставаше свидетел на проявленията им.
	Минаха много дни, докато принцът разбере, че не бяха дошли при Гебел Нагара, само за да хване божествена птица: това беше само етап в обучението и възпитанието, с които Таита се занимаваше откакто го помни. Даже дългите часове мълчаливо и неподвижно очакване край примамките, сами по себе си също представляваха обучение. Таита го учеше да владее тялото и съзнанието си, да отваря непознати области на разума си, да се вглежда вътре в себе си, да чува в тишината шепот, за който другите остават глухи.
	Когато привикна с тишината, Нефер стана податлив за по-дълбоката мъдрост и учения, които Таита искаше да му предаде. Седяха двама в пустинната нощ, под непостоянните фигури на звездите, вечни и в същото време ефимерни като вятъра и теченията на океана и Таита му разкриваше чудеса, които сякаш нямат обяснение, но могат да бъдат разгадани чрез изостряне на възприятията и разширяване на съзнанието. Принцът усещаше, че е стъпил в самото начало на това мистично познание, но усещаше в себе си нарастващо желание да учи безкрай.
	Когато една сутрин Нефер излезе от пещерата, в сивия сумрак на зората забеляза няколко мълчаливи тъмни фигури, скупчени в пустинята под извора на Гебел Нагара. Отиде да съобщи на Таита и старецът кимна.
	— Те чакат цяла нощ. — Наметна вълнена завивка и отиде при тях.
	Разпознали сухата фигура на Таита в полумрака, те нададоха умолителни вопли. Бяха хора от пустинята довели при него децата си, поразени от Жълтите цветя, горящи в треска, покрити с ужасяващите белези на болестта.
	Таита започна да се грижи за тях в лагера, изграден от бащите им край извора. Нито едно дете не умря и след десет дни племето остави пред входа на пещерата дарове: просо, сол и щавени кожи. После изчезна в пустинята. След тях дойдоха други, страдащи от болести или рани, нанесени им от хора и животни. Таита не върна нито един. Нефер му помагаше и научи много.
	Независимо от грижата за болни бедуини, както и от нуждата да търсят храна, вън от часовете, отделяни за обучение, всяка сутрин неизменно ги сварваше клекнали край копринената мрежа до скалата.
	Излъчваните от Таита спокойствие и увереност изглежда влияеха и на птиците, защото дивите в началото гълъби станаха кротки и послушни като кокошки. Те се оставяха да ги хванат с ръка и издаваха доволни гърлени звуци, докато ги връзваха към колчетата. После часове наред чистеха и редяха перата си.
	На двадесетата утрин, Нефер зае, както обикновено, мястото си край мрежата. И както всеки път, без да поглежда Таита, той ясно усещаше присъствието му. Старецът клечеше със затворени очи, като гълъбите, и също като тях, сякаш дремеше. Кожата му бе набраздена от безброй бръчици и цяла посипана с тъмните петънца на старостта. Изглеждаше толкова тънка, сякаш всеки момент ще се къса като най-фин папирус. По лицето му нямаше никакви косми — ни брада, ни вежди — само тънки, безцветни като стъкло мигли. Нефер бе чувал баща си да казва, че безкосмието и дълговечността на Таита се дължат на кастрирането, но според него, зад неотслабващата мощ и жизнена сила на стареца се криеха и някои не така очевидни причини. За разлика от други части на тялото му, скалпът на Таита беше буйно окосмен — косите му бяха гъсти и здрави като на млада жена, само че сребърни на цвят. Старецът много се гордееше с тях и ги миеше редовно, разресваше ги и ги сплиташе в дебела плитка между плещите. Независимо от всичките си знания и преклонна възраст, старият маг не беше чужд на суетата.
	Тази мъничка човешка слабост усилваше любовта на Нефер, до степен да я усети почти като физическа болка в гърдите. Много би искал да намери начин да я изрази, но съзнаваше, че Таита беше наясно с чувствата му, тъй като той знаеше всичко.
	Посегна предпазливо да докосне ръката на спящия старец, но очите му се отвориха внезапно, напълно будни и внимателни. Нефер разбра, че Таита изобщо не дреме, а съсредоточава всичките си духовни сили, за да примами божествената птица при гълъбите. Разбра също, че собствените му разбъркани мисли и движението са повлияли по някакъв начин върху резултата от усилията на стареца, защото почувства неодобрението му така ясно, както ако беше изразено на глас.
	Младият принц се дръпна сконфузен и с усилие на волята застина неподвижен и съсредоточи духовните сили, както го учеше Таита. Все едно влизаше в царството на непознати сили през тайна врата. Времето течеше бързо, без някой да го брои или да съжалява за него. Слънцето достигна зенита и сякаш залепна за него. Внезапно крилете на чудото докосват Нефер. Сякаш го издигат над пустинята и той вижда какво става под него. Вижда Таита и себе си, клекнали край извора на Гебел Нагара, вижда проснатата около тях пустиня. Съзира ясно могъщата река, чиято долина очертава самия Египет. Вижда градовете и царствата, земите, разделени под двойната корона, вижда многобройни армии в боен строй, съзира долни машинации на безчестни люде, както и стремежи и жертви на достойни и добри. В този момент осъзнава собствената си съдба с яснота, която почти съкрушава смелостта му.
	И пак тогава разбира, че днес е денят, в който ще долети божествената птица, защото най-после е готов да я получи.
	— Птицата!
	Думите прозвучаха така ясно, че за миг Нефер ги възприе като произнесени от Таита. Но устните на стареца оставаха стиснати. Той бе внушил мисълта в съзнанието на момчето, по оня тайнствен начин, който то нито можеше да осъзнае, нито да си обясни. Изобщо не се усъмни, че нещата са станали именно така, но в следващия миг това потвърдиха и гълъбите, чието диво пърхане даде израз на уплахата им от близка опасност.
	Нефер с нищо не показа, че е чул и разбрал. Той не изви глава, нито вдигна поглед към небето. Не посмя да погледне нагоре, за да не изплаши птицата или да предизвика гнева на Таита. Но всяка негова фибра долавяше ставащото наоколо.
	Царският сокол е толкова рядко създание, че съвсем малко са хората, които са го виждали в естествената му среда. Всички фараонски соколари през последните хиляда години го бяха преследвали и ловили, а понякога дори вземали пиленцата му, преди да се научат да летят. Притежанието на сокола е доказателство, че фараонът има благословията на бог Хор да владее Египет.
	Соколът е превъплъщение на бога: в статуи и рисунки го изобразяват с глава на сокол, фараонът сам е бог и затова може да лови и да държи сокол, но сторилият това простосмъртен подлежи на смъртно наказание.
	И ето, птицата е тук. Неговата птица. Таита изглежда я е омагьосал. Нефер усеща, как сърцето му спира за миг от възбуда и не може да си поеме дъх. Струва му се, че гърдите му ще се пръснат. И все пак, не поглежда нагоре.
	След това чува сокола. Писъкът му е тих вопъл, почти изгубен в безкрая на небето и пустинята, но той разтърсва Нефер до дъното на душата — все едно сам бог му е проговорил. След няколко секунди соколът писва отново, точно отгоре, а гласът му е по-остър и заплашителен.
	Гълъбите подивяват от ужас, дърпат се на вървите и бият крила с такава сила, че около тях се вдига бял облак прах.
	Високо над главата си, Нефер чува падането на сокола. Спуска се с нарастващо свистене към примамките. Знае, че сега най-после може да вдигне глава, защото цялото внимание на сокола е съсредоточено върху плячката.
	Вдига поглед и го вижда. Спуска се на фона на болезнено синьото пустинно небе. Божествена красота. Крилете му са присвити назад, а главата — изтеглена напред. Силата и мощта на тази птица карат Нефер да въздъхне шумно. Той е виждал соколи и по-рано — в соколарната на баща си, — но никога като сега, в цялата му дива грация и величие. По някакъв чудотворен начин, соколът сякаш става по-голям, а цветовете му — по-ярки, колкото повече приближава мястото на примамката.
	Извитият клюн е обагрен в прекрасен жълт цвят, а острия връх е черен като обсидиан*. Очите са златни, с подобни на драскотини чертици във вътрешните ъгълчета, шията кремава с петънца като на хермелин, крилете ръждивокафяви и черни, цялото същество е така съвършено във всяка своя подробност, че у момчето не остава и сянка съмнение — това е въплъщение на бога. Пожелава да го притежава с непозната досега жар.
	[* обсидиан — стъкловидна тъмна скала, образувана при бързо изстиване на лавата, използвана за изработка на дребни украшения.]
	Приготвя се за момента, в който соколът ще падне върху мрежата и ще се оплете в многобройните и гънки. Усеща, че Таита също се напряга. Двамата щяха да скочат едновременно.
	И тогава стана нещо невъзможно. Соколът беше изцяло отдаден на падането, скоростта му бе такава, че нищо не би могло да го спре, освен удар в меките тела на гълъбите. Но, противно на всички очаквания, той се отклони от траекторията си. Крилете промениха своя профил и за миг изглеждаше, че чудовищното въздушно налягане ще ги изтръгне от ставите. Въздухът над пръснатите по земята бели пера изсвири и соколът отново се извиси към небесния свод, за да се превърне за секунди в малко тъмно петънце на синия фон. Писъкът му се чу още един път, далечен и изпълнен с болка, и после птицата изчезна.
	— Не пожела! — прошепна Нефер. — Но защо, Таита, защо?
	— Намеренията на боговете не са достъпни за нашия разум — отвърна старецът и скочи с пъргавината на атлет, макар да бе стоял напълно неподвижен часове наред.
	— Дали ще се върне? — попита Нефер. — Това беше моята птица. Усетих го със сърцето си. Моята птица. Трябва да се върне.
	— Той принадлежи към божествения, не към човешкия ред — промълви тихо Таита.
	— Но защо не пожела? Трябва да има някаква причина — настоя Нефер.
	Таита не отговори веднага, а отиде да освободи гълъбите. След толкова време, крилете бяха възстановили перата си, но когато вървите от конски косми бяха развързани, те не пожелаха да отлетят. Единият запърха и кацна на рамото му. Таита го хвана внимателно с две ръце и го хвърли високо нагоре. Едва тогава той полетя край стената, към другарите си на върха.
	Старецът погледа след него, а после се извърна и тръгна към пещерата. Нефер бавно го последва, с натежали от разочарование крака и сърце. В сумрака на пещерата Таита седна на един камък край вътрешната стена и се наведе да запали огън от клонки и конски фъшкии. Изпълнен с лоши предчувствия, Нефер зае обичайното си място насреща.
	Двамата дълго мълчаха. Нефер се сдържаше, макар че загубата на сокола му причинява такава болка, сякаш е пъхнал ръка в пламъка. Знаеше добре, че Таита ще проговори, едва след като е готов. Най-подир Таита въздъхна и каза:
	— Ще трябва да изпълня ритуала на Амон Ра*.
	[* Амон Ра — древноегипетски бог — слънце.]
	Нефер е смаян. Не бе очаквал това. За цялото време, което са прекарали заедно, Таита е изпълнил този ритуал само два пъти. Това състояние на транс, подобно на малка смърт, изцежда всички сили на стареца. Принцът знае, че Таита предприема тези страховити пътешествия в света на свръхестественото, само когато никакво друго средство не му е останало.
	Нефер мълчи и наблюдава със страхопочитание действията на стареца, най-напред той стрива сухи билки в хаванче от алабастър и ги отмерва с глинена паничка. След това ги попарва с вряща вода от меден чайник. Парата е толкова люта, че очите на Нефер се пълнят със сълзи.
	Докато настойката изстива, Таита донася от скривалището в дъното на пещерата торба от щавена кожа. Изсипва от нея шепа кръгли плочки от слонова кост и започва да ги прехвърля между пръстите си, като в същото време напява заклинанието за повикване на Амон Ра.
	Плочките са десет на брой. Изработени са лично от Таита. Десет е мистично число с неведома сила. Върху всяка плочка е изобразен един от десетте символа на властта и всяко представлява миниатюрно произведение на изкуството. Докато напява, Таита прехвърля плочките и те щракат между пръстите му. След всеки стих на заклинанието, той духа върху плочките, за да им вдъхне живителна сила. Когато са приели топлината на тялото му, той ги подава на Нефер.
	— Дръж ги и дишай върху тях! — наставлява Таита и докато момчето изпълнява задачата, сам той се поклаща в такт с магическите строфи, които напява. Очите му постепенно се оцъклят, докато се оттегля в недостъпните области на съзнанието. Вече е в транс и тогава Нефер слага плочките пред него, разделени на две купчинки.
	След това проверява с пръст температурата на настойката, както го е учил Таита. Когато изстива достатъчно, за да не опари устата, той коленичи пред стареца и му подава купата с две ръце.
	Таита я изпива до капка и в светлината на огъня лицето му побелява, като строителния варовик от кариерите при Асуан. Продължава да напява още известно време, но гласът му постепенно преминава в шепот и накрая заглъхва. Остава само шумът от хрипливото му дишане, докато старецът изпада под влияние на опиатите и транса. Отпуска се на пода и се свива като заспала котка край огъня.
	Нефер го покрива с вълнен шал и остава край него, докато Таита започва да потръпва и да стене, а по лицето му потича пот. Очите му се отварят и се обръщат в орбитите си, като само бялото им се взира сляпо в мрака на пещерата.
	Нефер знае, че в момента не може да направи нищо повече за стария човек. Той е далеч-далеч в царството на сенките, където момчето не може да го стигне. Не може и да търпи повече ужасното страдание, което магът сам си причини. Изправя се бавно, взема лъка и колчана от дъното на пещерата и се навежда да надникне през изхода й. Жълтото слънце виси ниско над трептящите в мараня хребети на хълмовете. Изкачва дюните на запад и когато поглежда надолу, сърцето му се свива. Мъката по загубената божествена птица, притеснението за Таита, изпаднал в агонията на мистичен транс, както и мрачното предчувствие за онова, което може да научи в него, го подгонват по склона, сякаш бяга от опасен хищник. Пясъкът се свлича със съскане под стъпките му, той тича устремно по склона на дюната. Сълзи на ужас пълнят очите му, стичат се по бузите му, размазвани от вятъра, а той тича, докато плувва цял в пот, гърдите му се надигат в бърз ритъм, а слънцето вече допира хоризонта. Най-накрая се обръща назад към Гебел Нагара и когато стига пещерата, наоколо цари тъмнина.
	Таита още лежи свит под шала, но сънят му е вече спокоен. Нефер ляга до него и след малко също потъва в сън. Сън неспокоен, смущаван от кошмарни видения.
	Събужда се при първия светлик на зората, надникнал през отвора на пещерата. Таита клечи край огъня и пече месо от газела. Видът му е болнав и бледен. Подава с върха на бронзовия нож опечено парче месо. Момчето усеща изведнъж вълчи глад, сяда и се нахвърля върху месото. След като изяжда трето крехко и вкусно парче месо, то най-накрая проговаря:
	— Какво видя, Таита? Защо избяга божествената птица?
	— Не стана ясно — отвръща Таита и Нефер разбира, че знамението е неблагоприятно и Таита го крие, за да не му причини болка.
	Хранят се мълчаливо, но момчето вече почти не усеща вкуса на месото. Накрая пита:
	— Как ще заложим мрежата утре, щом освободи примамките?
	— Царствената птица няма да дойде вече в Гебел Нагара — отвръща старецът.
	— Значи, никога няма да заема трона на баща си? — пита Нефер.
	В гласа му се таи огромна мъка и Таита смекчава удара.
	— Ще трябва да вземем твоята птица от гнездото.
	— Но как ще научим къде е? — пита Нефер с жален глас, като спира да яде.
	Старецът кима окуражително.
	— Знам къде е. Казано ми бе в транса. Но ти трябва да се храниш, за да пазиш силите си. Тръгваме утре преди зори. Чака ни дълъг път.
	— Ще има ли малки в гнездото?
	— Да — отвърна Таита. — Соколите имат поколение. Малките са почти готови да полетят. Твоята птица е там — заключи старецът, като добави наум: „Или бог ще ни каже друго“.


	9

	В черния мрак преди зората, двамата натовариха на конете пълни водни мехове и се метнаха върху голите им гърбове. Таита поведе, като заобиколи скалата и пое полегат път към хребета на хълмовете. Когато слънцето се показа над хоризонта, Гебел Нагара беше далеч зад тях. Нефер погледна напред и остана смаян: неясните очертания на планината, сини на синия небесен фон, си оставаха така далечни, че изглеждаха нематериални — направени по-скоро от въздух и мъгла, отколкото от пръст и скали. Усещането, че вече я е виждал, обзе отново Нефер и известно време той не можа да намери обяснение за него. След това промълви:
	— Тази планина, — той я посочи, — там отиваме, нали, Таита? — Говореше с такава увереност, че старецът го изгледа продължително.
	— Откъде знаеш?
	— Снощи я сънувах — отвърна Нефер.
	Таита се извърна, за да не види момчето лицето му. Очите на съзнанието му най-после започнаха да се разтварят, като пустинно цвете в ранна утрин. Започваше да разбира, как да повдига черната завеса, която скрива бъдещето от нас. Обзе го чувство на дълбоко удовлетворение. Слава на стоте имена на Хор, усилията му не са отишли напразно.
	— Там отиваме, сигурен съм — заяви Нефер.
	— Да — съгласи се Таита. — Отиваме в Бир Ум Масара.
	Преди да настъпят часовете на най-жестока жега, двамата стигнаха група опърпани акации, притаени в дъното на дълбока клисура. Корените им смучеха вода нейде дълбоко под земята. Когато разтовариха и напоиха конете, Нефер огледа наоколо и веднага установи, че някой е бил тук преди тях. Той извика възбуден Таита, за да му покаже следите от колесници — десетина по негова преценка, — както и остатъците от лагерен огън и отъпканата почва на местата, където бяха лежали хората, докато конете бяха останали вързани за дърветата.
	— Хиксоси? — попита принцът, фъшкиите бяха пресни — не повече от няколко дена. Отвън сухи, поради жегата, но влажни отвътре, както се убеди Нефер, разчупил едно парче.
	— Наши. — Таита разпозна следите от колесниците. В края на краищата, сам той бе конструирал първите от тях преди много десетилетия. Изведнъж старецът се наведе рязко и вдигна малка бронзова розетка, наполовина потънала в пясъка. — Част от леко подразделение. Може би от фатийския гвардейски легион на Благородния Наджа.
	— Какво търсят тук, толкова далеч от базата си? — попита объркан Нефер, но Таита само сви рамене и извърна лице, за да скрие тревогата си.
	Старецът съкрати почивката и двамата продължиха, преди да се спусне слънчевият диск. Малко по малко, очертанията на Бир Ум Масара се втвърдиха и започнаха да изпълват половината небосклон пред тях. Постепенно започнаха да различават назъбените профили на отделни масиви, клисури и върхове. Когато стигнаха хребета на първата предпланинска верига, Таита провери снаряжението на коня си и погледна назад. Някакво раздвижване в далечината привлече вниманието му и той заслони очи с длан. На много левги оттук се виждаше мъничко перце прах. След известно време установи, че то се движи на изток, към Червено море. Може да е от стадо антилопи, а може и от колона бойни колесници. Нищо не каза на Нефер, който беше така погълнат от мисълта за божествената птица, че изобщо не отлепяше поглед от планината пред себе си. Таита докосна с пети хълбоците на коня и се изравни с момчето.
	Когато по-късно спряха за нощувка по средата на планинския склон, Таита каза тихо:
	— Днес няма да палим огън.
	— Ще измръзнем от студ — възропта Нефер.
	— Тук сме на открито и огънят може да се забележи от десетки левги в пустинята.
	— Неприятел ли се крие в нея? — Изразът на момчето се промени и то погледна към притъмняващата равнина с тревога. — Разбойници? Бедуини?
	— Винаги има врагове — отвърна Таита. — По-добре на студено, но живи.
	Малко след полунощ, Нефер бе събуден от пронизващ леден вятър и чу жребеца си, Звездоброй, да удря с копита и да цвили. Измъкна се от овчата кожа и отиде да го успокои. Таита беше вече там, седнал малко встрани.
	— Виж! — нареди той, като посочи към равнината. В далечината блещукаше светлик. — Лагерен огън.
	— Може да са наши. Същите, чиито следи видяхме вчера.
	— Може и да са — съгласи се Таита. — Но може и да не са.
	След дълъг размисъл, Таита се обади отново:
	— Аз се наспах. Пък и без друго е прекалено студено. Дай да възсядаме и да продължим напред. Няма защо зората да ни сварва на това голо място.
	Натовариха конете под лунната светлина и откриха една козя пътека, която ги изведе на отвъдния склон на Вир Ум Масара, така че когато се зазори, вече не можеха да ги забележат от лагера в равнината.
	Колесницата на Амон Ра, Бога Слънце, излетя гневно от изток и плисна изобилие от златна светлина върху планината. Клисурите оставаха в сянка, станали още по-мрачни от контраста, а далеч долу се ширеше безкрая на пустинята.
	Нефер отметна глава назад и радостно изкрещя:
	— Виж! О, виж! — Посочи нагоре към скалистия връх. Таита проследи погледа му и видя две тъмни точици да описват широк кръг в небето. Едната попадна в слънчев лъч и за миг блесна като метеор.
	— Царски соколи. — Таита се усмихна. — Любовна двойка.
	Разтовариха конете и избраха наблюдателен пункт, за да следят птиците. Даже и от толкова голямо разстояние, красотата и величието им бяха неописуеми. Изведнъж едната птица, по-дребната, мъжкарят, прекъсна кръговия полет, застана срещу вятъра и бясно заудря криле.
	— Намерил е! — викна Нефер с радостната възбуда на истински соколар. — Гледай го сега!
	Когато започна атаката, соколът се спусна с такава скорост, че Нефер се уплаши да не го загуби от поглед. Соколът се спусна като копие. Нищо неподозиращ гълъб кръжеше ниско, до основата на огромна скала. Нефер усети мига, в който топчестата птица осъзна опасността и направи опит да я избегне. Хвърли се така отчаяно към скалата, че обърна в полет корем към небето. Соколът заби в него ноктите и на двата крака. Продълговато облаче отскубнати пера заплава понесено от утринния вятър, а соколът полетя към клисурата. Тежко тупване откъм скалистия склон оповести приземяването на ловеца и неговата жертва.
	Нефер вече подскача от радост и даже Таита, който винаги е бил почитател на лова със соколи, дава израз на задоволството си:
	— Бак-хер! — крещи той, докато соколът приключва лова с ритуала на загръщането: простира великолепни криле над плячката, за да заяви по този начин правата си над нея.
	Женската се спуска с поредица грациозни спирали, за да кацне на съседен камък. Мъжкарят прибира криле, за да сподели плячката и двамата започват да късат и поглъщат гълъба с острите си като бръснач клюнове. След всеки удар спират и вдигат глави, за да погледнат Нефер с жълти свирепи очи, докато преглъщат месо, пера и кости. Много добре виждат и хората, и конете, но нямат нищо против, стига да се спазва дистанцията.
	После, когато от гълъба остана само кърваво петно и няколко перца, а обикновено прилепналите кореми на птиците се издуха от храната, двойката се вдигна отново в полет. Размахали яки крила, те се вдигаха все по-високо пред скалата.
	— След тях! — викна Таита и като прихвана полата, хукна по несигурния сипей. — Не ги изпускай от очи!
	Нефер е по-бърз и пъргав и тича по сипея, като не изпуска птиците от поглед. Пред него се извисява величествен двоен връх. Дори гледани отдолу, страховитите кули от черен камък внушават страхопочитание. Гледат как птиците се издигат край този естествен паметник и Нефер разбира, накъде са се насочили. По средата на източната кула се вижда V-образна цепнатина, от която стърчат сухи съчки и клони.
	— Гнездото! — пищи Нефер. — Ето го гнездото!
	Двамата застават един до друг и отметнали глави наблюдават, как двете птици кацат една след друга в края на гнездото и започват да се напрягат да повърнат гълъба от гушите си. До слуха им достига слаб звук: хор от настоятелни писъци — младите соколи искат да бъдат нахранени. От мястото, където се намират, те не могат да съзрат пиленцата и Нефер подскача от безсилие.
	— Ако изкачим западната скала, ще можем да надникнем в гнездото.
	— Нека първо се погрижим за конете! — нареди Таита. Спънаха животните и ги пуснаха да пасат оскъдната планинска трева, напоявана от малкото влага, която носи морския бриз.
	Изкачването на западния връх отне остатъка от времето до обяд и макар Таита да бе безпогрешно избрал най-безопасния път, откъм далечния край на скалата, бездната отдолу беше такава, че Нефер задържаше дъх и се стараеше да гледа встрани. Най-накрая стъпиха върху тесен корниз под самия връх. Останаха там известно време, за да си поемат дъх и да се полюбуват на величието и красотата на пустинята и далечното море. Сякаш цялото мироздание беше проснато в краката им, а вятърът стенеше наоколо, дърпаше полата на Нефер и рошеше къдрите му.
	— Къде е гнездото? — пита той. Дори и на това опасно място, високо над останалия свят, мисълта му е заета само с божествената птица.
	— Ела! — Таита става и тръгва с гръб към скалата, като върховете на сандалите му стърчат от перваза над бездната. Бавно заобикалят скалата и пред очите им изниква източният връх. Поглеждат отвесната плоскост, само на стотина лакътя от тях, но отделена от такава пропаст, че на Нефер му се завива свят.
	Намират се малко по-високо от гнездото и могат да надникнат в него. Женската е кацнала на ръба и не позволява да се види съдържанието на семейното огнище. Обръща глава и гледа с жълт поглед как заобикалят скалата. Перата по гърба й настръхват, също както разярен лъв надига грива срещу врага си. После надава див писък и се хвърля в пространството, където застива почти неподвижна, вперила настойчив поглед в хората. Толкова е близо, че всяко перо по нея се вижда отчетливо.
	Сега нищо не заслонява цепнатината в отсрещната скала. В застланото с пера и вълна от диви кози гнездо, се свиват две млади птици. Те са напълно оперени и големи почти колкото майка си. Под благоговейния поглед на Нефер единият сокол се надига и като разперва криле, започва яростно да бие с тях.
	— Много е красив! — простена момчето с копнеж. — Най-красивото нещо, което съм виждал някога.
	— Упражнява се за мига, в който ще полети — тихо каза Таита. — Виж колко силен е станал. След няколко дни, ще отлети завинаги.
	— Ще го взема още днес! — закле се Нефер и понечи да тръгне назад по корниза, но Таита го спря с докосване по рамото.
	— Не е проста работа. Трябва да загубим малко скъпоценно време, за да го обмислим добре. Седни до мен.
	Нефер седна, допрял рамо до стареца и той му показа особеностите на отсрещната скала. — Под самото гнездо скалата е гладка като стъкло. На петдесет лакътя разстояние няма нито къде да стъпиш, нито за какво да се заловиш.
	Нефер откъсна очи от младата птица и погледна надолу. Стомахът му се сви и той се овладя с усилие. Точно както каза Таита: дори малката скална антилопа, това космато животинче, подобно на заек, което живее като птиците по най-високите скали, не би могло да намери къде да стъпи върху този участък вертикална скала.
	— Как да стигна там, Тата? Искам тия пилета. Много!
	— Погледни над гнездото. — Таита посочи с ръка. — Виждаш ли, как цепнатината продължава нагоре до самия връх на скалата?
	Нефер кимна. При вида на посочения от стареца път, момчето загуби дар слово.
	— Ще намерим начин да изкачим върха от другата страна. Ще вземем въжетата от конете. От върха ще те спусна надолу по цепнатината. Ако пъхаш боси крака и свити юмруци в цепнатината, ще можеш да се задържиш. А аз ще ти помагам с въжето.
	Нефер още не можеше да продума. От предложението на стария маг му прилоша. Надали човек би могъл да измине този път и да остане жив. Таита разбираше чувствата на момчето и не настоя за отговор.
	— Мисля — започна колебливо Нефер, но после млъкна, вперил отново поглед в двете млади птици. Разбра, че това е неговата орис. Една от тези птици беше неговата божествена и само по този начин можеше да получи короната на своите предци. Да се откаже сега, означаваше да отвергне всичко, за което бе избран от боговете. Трябва да отиде!
	Таита почувства мига, в който момчето до него прие съдбата си и по този начин стана мъж. Дълбоко в себе си заликува, защото това бе и негова съдба.
	— Ще опитам! — каза Нефер и стана. — Да слезем и да се приготвим!


	10

	На следващата сутрин напуснаха примитивния си лагер и поеха нагоре, още по тъмно. Таита успяваше по някакъв начин да стъпва по пътеката, която дори младите очи на Нефер не можеха да различат. Всеки от двамата носеше навито на руло въже, изплетено от лен и конски косъм. Носеха и малък мех вода. Таита предупреди, че на скалата ще настане страшна жега, щом слънцето надигне лик.
	Докато стигнат по-далечната страна на източната скала, стана достатъчно светло, за да различават ясно отвесното й лице. В продължение на час, Таита го проучваше внимателно. Най-накрая каза:
	— В името на великия и всемогъщ Хор, да тръгваме! — Той направи божествения знак и поведе Нефер към мястото, което бе избрал за отправна точка.
	— Аз ще водя — каза той, като завърза единия край на въжето около кръста си. — Отпускай го, докато се изкачвам. Наблюдавай движенията ми. Когато те извикам, връзваш другия край около себе си и ме следваш. Ако се подхлъзнеш, аз ще те задържа.
	Отначало Нефер се изкачваше много предпазливо, следвайки точно пътя, избран от стареца. Изразът на лицето му беше напрегнат, а кокълчетата на пръстите му побеляха от усилие. Таита го окуражаваше непрекъснато и постепенно момчето стана по-уверено в силите си. Изкачи се до стария маг и каза с усмивка:
	— Дотук беше лесно.
	— Ще стане и по-трудно — увери го сухо Таита и пое следващия етап. Този път Нефер припкаше зад него като маймунка, без да спира да бъбри, изпълнен с радостна възбуда. Застанаха под издълбан в скалата комин, който в горната си част се стесняваше до обикновена цепнатина.
	— Това е като цепнатината, по която ще трябва да се спуснеш от другата страна, след като стигнем върха. Гледай как ще използвам стъпалата и юмруците си! — Таита започна да се катери в комина бавно, но без да спира. Когато той се стесни, старецът продължи да напредва, сякаш по стълба. Полата се развяваше около сухите му крака и Нефер видя под нея гротескния белег, на мястото на отрязаната му мъжественост. Виждал го е и преди, свикнал е с него и вече не се ужасява от жестоката гледка.
	Таита го извика отгоре и този път Нефер се закатери бързо и уверено.
	И защо не? Таита направи опит да опази гордостта си ненакърнена в определени граници. Във вените на момчето течеше кръв на велики войни и атлети. Очите на мага заблещукаха с младежки пламъчета. Като имаше такъв учител, съвсем естествено бе да го надмине някой ден.
	Когато стигнаха върха на скалата, слънцето беше още по средата на пътя си до зенита.
	— Ще си починем малко — реши Таита, като надигна меха.
	— Не съм уморен, Таита.
	— Въпреки това. — Таита му подаде меха и момчето отпи десетина яки глътки. — Спускането към гнездото, ще бъде по-трудно. Няма да има кой да ти показва пътя, а на едно място няма да виждаш къде стъпваш, защото скалата се вдава навътре.
	— Ще се справя, Таита.
	— Ако боговете го искат — съгласи се Таита, като извърна глава, все едно че се наслаждава на величието, което ги окръжава, но всъщност, за да не види момчето устните, които безмълвно мълвяха молитва:
	— Простри криле над момчето, всемогъщи Хор, защото ти си го избрал! Закриляй го, господарке моя, Лострис, станала богиня, защото е плод на утробата ти и носи твоя кръв! Дръж ръце далеч от него, грозен Сет, не го докосвай, защото не можеш да надвиеш ония, които го пазят! — Таита въздъхна и като обмисли доколко е разумно да предизвиква бога на мрака и хаоса, реши да замени предупреждението с малък подкуп: — Пропусни го, добри ми Сет, и аз ще ти принеса в жертва един вол, първия път, щом мина край храма ти!
	— Време е — каза Таита и се изправи.
	Надвеси се над хребета и погледна надолу към пасящите коне, които изглеждаха като новородени мишлета. Женският сокол се виеше над клисурата. Стори му се, че в поведението й има нещо неестествено, особено когато нададе протяжен, изпълнен с болка писък, какъвто никога не бе чувал да издава царски сокол. От другаря й нямаше и помен, макар че старецът изучи много внимателно небосвода.
	След това погледна по-високата скала и корниза, върху които бяха застанали предния ден. Така се ориентира, защото издутината на скалата под него скриваше гнездото. Тръгна бавно встрани, докато откри цепнатината, която се спускаше надолу до соколовото гнездо.
	Взе малко камъче и го търкулна в процепа, като се надяваше мъжкарят да издаде с някакъв шум присъствието си и да покаже, къде точно се намира гнездото. Не се чу нищо. Женската продължаваше безсмислено да кръжи и да надава странните, самотни писъци.
	Таита извика Нефер и завърза въжето около кръста му. Внимателно провери възела, а след това и цялото въже, като го пропускаше малко по малко между пръстите си, да не би да е закъсано или разнищено някъде.
	— Птиците ще сложиш в дисагите — каза Таита, като провери дали са закрепени добре през рамото на момчето и дали няма да пречат на движенията му.
	— Стига си се суетял, Таита! Баща ми казва, че понякога си като стара жена.
	— Твоят баща трябва да проявява повече уважение. Аз съм му бърсал посрания задник, когато беше скимтящо сукалче, също както съм бърсал и твоя — изсумтя Таита, като още един път провери възела на кръста на момчето, отдалечавайки съдбовния момент. Нефер приближи до ръба и се изправи в цял ръст без следа от колебание.
	— Готов ли си? — попита той, като погледна назад през рамо, лъснал бели зъби в усмивка, с весели пламъчета в тъмнозелените очи. Толкова му напомняха за царица Лострис тези очи. С болка в гърдите, старецът си помисли, че Нефер е дори по-хубав от баща си, когато беше на същата възраст.
	— Не можем да клечим тук цял ден — произнесе Нефер един от любимите изрази на баща си, като се стараеше да подражава точно на повелителната му интонация.
	Таита седна и запъна пети в скалата, за да може да противостои на опъна, който щеше да упражни прекараното през рамото му въже. Кимна към Нефер и видя наперена усмивка да озарява момчешкото лице, докато се прехвърляше през ръба. Принцът заслиза надолу, а старецът отпускаше въжето малко по малко.
	Нефер стигна издутината и като вкопчи здраво ръце в скалата, започна да търси слепешком място, където да стъпи под нея. Напипа цепнатината и като пъхна стъпало в нея извъртя глезена, така че да не може да се измъкне. После се плъзна надолу. Хвърли последен поглед към Таита, направи опит да се усмихне, но постигна само болезнена гримаса и потъна под ръба. Преди да намери друг захват, кракът му се плъзна в цепнатината и той се заклати на въжето. Ако изпусне скалата, ще увисне безпомощно над бездната, а старецът надали ще намери сили да го измъкне сам.
	Трескаво заопипва цепнатината и успя да се задържи. Бързо протегна другата ръка и закрепи и нея. Издатината беше преодоляна, но сърцето му искаше да изскочи от гърдите, а въздухът свистеше през устата му.
	— Какво става? — чу гласа на Таита.
	— Всичко е наред! — едва успя да отвърне. Погледна между краката си и видя как цепнатината се разширява над соколовото гнездо отдолу. Ръцете му се умориха и започнаха да треперят. Протегна надолу десния крак и го закрепи.
	Таита се оказа прав: спускането беше по-трудно от изкачването. Когато измъкна дясната ръка, за да я премести по-надолу, видя, че кокълчетата са ожулени, а върху скалата остана малка кървава следа. Малко по малко стигна до мястото, където цепнатината се разширяваше. Тук отново трябваше да прехвърли крак над ръба и да търси слепешком опора.
	Когато вчера обсъждаха с Таита спускането, седнали един до друг на отсрещната скала, всичко изглеждаше толкова просто, но сега и двата му крака се размахваха във въздуха, а бездната сякаш го засмукваше като някаква гигантска уста. Момчето застена притиснато към скалата. Обхвана го страх. Последните остатъци кураж бяха ответи от топлите пориви на вятъра, който напираше върху него и заплашваше да го откъсне от скалата. Хвърли поглед надолу и потта по бузите му се смеси със сълзи. Пропастта го мамеше, дърпаше го надолу, впила ноктите на страха в стомаха му.
	— Движи се! — Гласът на Таита долетя отгоре, слаб, но изпълнен с напрежение. — Не спирай!
	Мобилизирал всички сили, Нефер се приготви за нов опит. Заопипва с боси пръсти и едното стъпало намери издатина, която май щеше да го издържи. Отпусна се на болящи от напрежение, треперещи ръце. Кракът му внезапно се плъзна от ръбчето, ръцете му бяха твърде уморени, за да помогнат и той падна с писък.
	Падането продължи колкото дължината на ръцете му, а после въжето рязко се впи в гърдите му, като изкара въздуха от дробовете му. Залюля се в пространството, задържан единствено от въжето и старецът на другия му край.
	— Нефер, чуваш ли ме? — Гласът на Таита беше дрезгав от усилието да го задържи. Момчето изскимтя като пале. — Трябва да се хванеш. Не можеш да висиш там. — Гласът на мага го успокои. Пропъди сълзите с примигване и видя скалата само на една ръка от лицето си.
	— Хвани се! — викна Таита и Нефер видя, че виси точно срещу процепа. Отворът беше достатъчно голям, за да го побере, стига да се добереше дотам. Протегна трепереща ръка и докосна ръба с върховете на пръстите. Започна да се обръща към отвора.
	Усилието продължи цяла вечност, но накрая се вмъкна в процепа и опрял стъпала в едната стена, здраво натисна гръб в другата. Остана така, за да си поеме дъх.
	Усетил олекването на въжето, Таита започна да го окуражава с възгласи:
	— Бак-хер, Нефер, Бак-хер! Къде си?
	— В процепа над гнездото.
	— Какво виждаш? — Таита искаше да насочи вниманието му върху други неща, за да го отклони от зейналата пропаст.
	Нефер обърса потта от челото с опакото на ръката и отговори:
	— Виждам края на гнездото.
	— На какво разстояние?
	— Близо.
	— Можеш ли го стигна?
	— Ще опитам. — Нефер започна да се спуска по разлома към дъното му. Отдолу стърчаха сухи пръчки. Като приближи още, той можа да види по-голямата част от гнездото.
	Когато извика отново, гласът на момчето беше силно възбуден:
	— Мъжкарят е тук!
	— Какво прави? — попита Таита.
	— Май спи. — Нефер беше объркан. — Виждам само гърба му.
	Мъжката птица лежеше неподвижно в единия край на разбърканото гнездо. Но как можеше да спи и да остане безучастен към цялата шумотевица наоколо, чудеше се принцът. Възбудата от непосредствената близост на птиците прогони страховете на Нефер.
	Движенията му станаха по-чевръсти и скоро можа да се изправи в кухината, стъпил здраво на пода й.
	— Виждам главата му. — Мъжкарят беше разперил криле, сякаш покриваше плячка. Колко е красив, помисли Нефер. Толкова съм близо, че мога да го докосна, а той не се страхува.
	Внезапно му дойде наум, че може да хване заспалата птица. Приготви се да го стори, като запъна рамо в стената и прехвърли по-голямата част от тялото си на крака, с които щеше да приклекне. Наведе се бавно и внезапно спря, с протегнати към птицата ръце.
	По ръждивите пера на гърба личаха мънички капки кръв. Прозрачни като полирани рубини, те блещукаха под слънчевите лъчи и Нефер разбра по студената топка в стомаха си, че птицата е мъртва. Обзе го чувство за колосална загуба, сякаш някой близък, на когото държи страшно много, го е напуснал завинаги. Това беше повече от смъртта на един сокол. Царствената птица представляваше нещо повече — тя беше символ на божественото и царско начало. Докато го наблюдаваше, тялото на птицата като че ли прие формите на самия фараон. Ридание разтърси Нефер и той дръпна рязко ръце назад.
	Направи го тъкмо навреме, защото миг по-късно се разнесе остър стържеш звук и мощно съскане. Нещо огромно и блестящочерно профуча там, където бяха ръцете му и се стовари върху постелята от сухи съчки с такава мощ, че я разтърси цяла.
	Нефер се дръпна назад, колкото позволяваше тясното пространство на нишата и вторачи поглед в гротескното същество, което се заклати пред лицето му. Зрението му сякаш увеличаваше картината, времето се разтегли като в кошмар. Видя мъртвите соколчета, скупчени на дъното, редом с тялото на мъжкаря, а около всички тях се вие блестяща, дебела, огромна кобра. Главата е надигната, белязаната с ярки черно-бели шарки качулка — разперена.
	Хлъзгав черен език играе между усмихнати тънки устни. Бездънно черни очи са вперили хипнотизиращ поглед в Нефер, а в центъра на всяко грее звезда от отразена светлина.
	Нефер се опитва да предупреди Таита, но от устата му не излиза и звук. Не може да отдели поглед от ужасяващите очи на кобрата. Главата се полюлява едва-едва, но запълнилите цяло гнездо дебели черни пръстени пулсират и помръдват. Всяка полирана люспа блести като диамант, докато огромното тяло стърже по сухите съчки. Всяко колело от змийското тяло е дебело колкото ръката на момчето, а всички заедно създават впечатление, че цялото туловище не спира да пълзи. Главата се люшва назад, устата зейва и Нефер вижда бледата лигавица на гърлото. Почти прозрачни зъби излизат отвесно от меките гънки на устата. Всяка костна игла завършва с миниатюрен мехур отрова.
	После главата се стрелва напред, в опит да достигне до лицето на Нефер.
	Той изпищява, извръща се настрани, загубва равновесие и пада с гърба напред от кухината.
	Макар Таита да очаква с напрегнати мускули подобно нещо, той почти прехвърля ръба, когато въжето внезапно се опъва под тежестта на падналото тяло. Част от грубото въже се плъзва между пръстите, като ги ожулва до кръв, но той държи здраво. Чува момчето да пищи отдолу и усеща мятането му в края на въжето.
	Нефер се люшка от нишата навън, а след това обратно към соколовото гнездо. Кобрата се е окопитила бързо след неуспешната атака и отново е надигнала глава. Погледът й пак е фиксиран в лицето на момчето. В същото време от гърлото й излиза стържещо съскане.
	Нефер отново пищи и рита с всичка сила срещу змията, докато лети право към нея. Таита долавя ужаса в този писък и напряга стари мускули до скъсване.
	Кобрата налита към очите на Нефер, но в този миг Таита рязко дръпва въжето и премества момчето. Зиналата паст на змията минава на един пръст от ухото му, а после тежкото тяло удря рамото му като дебел бич. Нефер изпищява отново, усетил, че е ухапан.
	Докато се люлееше за пореден път пред нишата, той погледна рамото си и забеляза бледожълтата отрова на змията върху широкия кожен колан на дисагите. С неописуемо чувство на облекчение, той свали дисагите от рамо и ги протегна като щит пред себе си, когато люлката отново го върна към заплашително изправената кобра.
	Щом влезе в обсега й, змията нападна, но момчето я посрещна с многобройните гънки на дебелата кожа. Зъбите на чудовището се забиха в нея и останаха там. При следващия мах на люлката, тя е извлечена от гнездото — сгърчено, лъскаво черно кълбо. Змията удря с опашка Нефер през глезените, съска ядовито, от устата й хвърчат пръски отрова, които се стичат по кожените дисаги. Тежестта й е такава, че цялото тяло на момчето се разтърсва.
	Почти несъзнателно, Нефер хвърля дисагите далеч от себе си, а кобрата остава с впити в тях зъби. Торбата и змията падат заедно, черното тяло не спира да се гърчи и мята, да се хвърля насам-натам с дива сила. Пронизителното съскане става все по-слабо, докато кобрата се отдалечава надолу. Падането продължава цяла вечност и ето, най-накрая се чува глух удар в земята отдолу. Ударът не я убива, нито дори зашеметява и черното кълбо профучава надолу по сипея, за да се загуби от погледа на Нефер между сивите камъни.
	През пелената от ужас, спусната над съзнанието му, той чува вика на Таита. Той е дрезгав от напрежение и тревога.
	— Обади се? Не ме ли чуваш?
	— Тук съм, Таита — отвръща Нефер със слаб и треперещ глас.
	— Ще те изтегля.
	Бавно-бавно Нефер се издига нагоре. След целия ужас на преживяното, той не може да не се възхити на тази сила. Когато приближава скалата, той успява да облекчи отчасти въжето и работата тръгва по-бързо. Най-накрая изпълзява над издатината, за да види с огромно облекчение древните черти на Таита, изсечени като на сфинкс от положените усилия.
	С още едно, последно движение Нефер прехвърля ръба и пада в обятията на стареца. Остава там, неспособен да промълви дума, хълца и се мъчи да възстанови ритъма на дишането си. Таита го държи в прегръдките си. Той също трепери от чувства и изтощение. Малко по малко, и двамата се успокояват. Таита поднася гърловината на меха към устните на момчето. То пие, дави се и пак пие. После поглежда стареца в очите с такова отчаяние, че той го притиска още по-силно към себе си.
	— Беше ужасно — едва разбираемо промълвя Нефер. — Беше в гнездото. Избила соколите. До един. О, Таита, беше ужасно!
	— Какво беше то, Нефер? — тихо пита старецът.
	— Уби моята божествена птица. И мъжкаря.
	— Спокойно, момче. — Подава му отново меха.
	Нефер се задавя пак и пристъп от кашлица разтриса цялото му тяло. Когато идва на себе си, изхриптява:
	— Опита се да убие и мен. Беше голяма и черна.
	— Кое, моето момче? Кажи ясно.
	— Кобра, огромна черна кобра. Чакаше ме в гнездото. Убила бе сокола и малките и се опита да убие и мен. И през ум не ми е минавало, че кобрата може да стане толкова голяма.
	— Ухапа ли те? — пита разтревожен Таита и отдръпва момчето от себе си, за да го разгледа.
	— Не, Таита. Използвах дисагите вместо щит. Не можа да ме ухапе — отвърна Нефер, но въпреки това Таита свали полата му и започна да го оглежда внимателно. Кокълчетата на едната ръка, както и коленете бяха силно охлузени, но иначе кожата на това здраво тяло си оставаше съвършено гладка, ако не се смята фараонската татуировка от вътрешната страна на бедрото. Тя беше дело лично на Таита и този малък шедьовър си оставаше категорична заявка за правото над двойната корона.
	— Да благодарим на великия бог, който те опази! — промърмори старецът. — С тази кобра Хор те предупреждава за ужасни събития и опасности. — Лицето на стареца е сериозно, изпълнено с болка и печал. — Това не е обикновена змия.
	— Напротив, Таита. Видях я отблизо. Беше огромна, но все пак змия.
	— Как е стигнала гнездото, тогава? Кобрите не летят, а няма друг начин да дойде дотук.
	Нефер гледаше ужасен.
	— Тя уби божествената ми птица — каза високо той.
	— Уби и мъжкия сокол — другото аз на фараона — добави Таита със същия печален израз. — Това символизира други неща. Аз ги видях в транса си, но сега случилото се с теб ги потвърждава. Това излиза от естествения ред на нещата.
	— Обясни ми, Таита! — помоли Нефер.
	Таита му подаде полата.
	— Нека първо отидем далеч от тази планина, където ни дебнат огромни опасности, а после ще говорим за тези знамения.
	Млъкна и загледа дълбоко замислен небето. След това сведе поглед към Нефер.
	— Облечи се. — Това бе всичко, което каза.
	Когато беше готов, Таита го поведе към противоположната страна на скалата и двамата започнаха да се спускат. Ставаше бързо, защото пътят беше вече познат, а тревогата във всяко движение на стареца, беше заразителна. Намериха конете на мястото, където ги оставиха, но преди да възседнат, Нефер промълви:
	— Мястото, където падна кобрата е съвсем близо. — Посочи началото на сипея под скалата. — Да потърсим тялото. Може би, ако го открием, ще направиш някаква магия, за да победиш разрушителната й мощ.
	— Само ще загубим скъпоценно време. Няма да намерим никакво тяло. — Таита се метна върху кобилата. — Качвай се, Нефер. Кобрата отдавна се е върнала в царството на сенките, откъдето и дойде.
	Нефер потръпна от суеверен страх и възседна жребеца.
	Никой не проговори, преди да се спуснат в полите на планината от източната страна. Нефер знаеше, че когато е в такова настроение, няма никакъв смисъл да заговаря стария маг, но въпреки това се изравни с кобилата и отбеляза с почтителен глас:
	— Таита, това не е пътят към Гебел Нагара.
	— Не отиваме там.
	— Защо?
	— Бедуините знаят, че сме били при извора. Те ще кажат на ония, които ни търсят — обясни Таита.
	Нефер не разбра.
	— Кой ни търси?
	Старецът погледна момчето с такава жалост, че то замълча.
	— Ще ти обясня, когато се отдалечим от тази проклета планина и попаднем на сигурно място.
	Таита избягваше билото на хълмовете, където силуетите им щяха да се открояват на небесния фон и следваше клисури и долини. Отдалечаваха се непрекъснато от Нил и Египет, в посока към морето.
	Когато слънцето заходи към заник, той спря кобилата и каза:
	— Главният керванджийски път се намира отвъд онези хълмове. Трябва да ги прекосим, но може врагът да ни дебне точно там.
	Оставиха конете спънати в едно дере, като им сипаха по малко зоб в торбите, за да не цвилят, а те се изкачиха внимателно до хребета, където намериха подходящ наблюдателен пункт. Керванджийският път се виждаше като на длан.
	— Ще останем тук до мрак — каза Таита, — а после ще прекосим.
	— Не разбирам какво правиш, Таита — каза момчето. — Защо се движим на изток? Защо не тръгнем към Тива, под закрилата на фараона, моя баща?
	Таита въздъхна тихо и затвори очи. Как да му каже? Не може вечно да мълчи. Но нали е все пак дете, трябва да го пази.
	Сякаш прочел мислите му, Нефер хвана ръката на стареца и каза тихо:
	— Днес на планината доказах, че съм мъж. Отнеси се като към такъв.
	— Вярно е — кимна Таита, — доказа го. — Преди да продължи, той погледна още един път утъпкания път и бързо сниши глава. — Идва някой! — предупреди старецът.
	Нефер се просна на земята и двамата загледаха облака прах, който бързо приближаваше по пътя от запад. Долината вече тънеше в сумрак, а небосклонът пъстрееше с всички величествени оттенъци на залеза.
	— Бързо се движат. Не са търговци. Бойни колесници са — каза Нефер. — Ето, вече се виждат. — Младежкият поглед улови очертанията на първата колесница, с впрегнатите пред нея коне и фигурата на колесаря над тях. — Не са хиксоси — продължи момчето, докато фигурите се очертаваха все по-ясно, — наши са. Десет колесници. Да, вижда се вимпелът на първата колесница. — Развятият на дълъг и гъвкав бамбуков прът вимпел, пърхаше високо над вдигания облак прах. — Отряд от фатийския гвардейски легион! Спасени сме, Таита!
	Нефер скочи прав и размаха ръце над главата си.
	— Насам! — викна той. — Насам! Тук съм! Аз съм принц Нефер!
	Таита протегна костелива ръка и го смъкна силом на земята.
	— Лягай долу, малък глупак! Това са децата на кобрата.
	Погледна надолу и разбра, че водещият колесар е забелязал момчето, защото се отклони към тях и поведе конете в галоп.
	— Бързо! Не бива да ни настигат.
	Дръпна момчето от билото и хукна надолу по хълма. След първоначалното си объркване, Нефер бе увлечен от тревогата на Таита. Затича с всички сили, скачайки от камък на камък, но не можа да настигне стареца. Дългите тънки крака се носеха бързо, а отзад се вееше сребърната му грива. Магът стигна до конете пръв и се метна върху кобилата в движение.
	— Защо бягаме от собствените си хора? — попита задъхан Нефер. — Какво става, Таита?
	— Скачай на коня! Няма време за приказки. Трябва да се спасяваме.
	Когато изскочиха в галоп от дерето на открито, Нефер погледна назад. Първата колесница прехвърляше билото на хълма, а колесарят крещеше нещо, но разстоянието и трополенето на колелата заглушиха думите му.
	На идване минаха през едно пространство, цялото покрито с вулканични скали. То бе непроходимо за колесници. Насочиха се към него.
	— Промъкнем ли се между скалите, ще им избягаме през нощта. Денят свършва съвсем скоро. — Таита вдигна поглед към последните отблясъци на вече потъналото зад хоризонта огнено кълбо.
	— Един конник винаги може да избяга на колесница — заяви Нефер със самоувереност, която не изпитваше в момента. Когато погледна назад обаче, той се увери, че казаното е истина: разстоянието между тях и групата подскачащи, трополящи колесници ставаше все по-голямо.
	Още преди Нефер и Таита да стигнат пресечената местност, преследвачите им бяха почти скрити от сгъстяващия се синкав полумрак, както и от собствения им облак прах. Щом стигнаха края на скалите, двамата конника се видяха принудени да намалят хода на конете до тръс, но теренът беше толкова опасен, че тръгнаха ходом. Таита се обърна назад и в светлината на последните слънчеви лъчи видя как първата колесница спира. Разпозна гласа на водача й, макар думите да стигаха до тях слаби и неясни:
	— Принц Нефер, защо бягаш? Не се бой от нас. Ние сме фатийски гвардейци, изпратени да те придружим до дома в Тива.
	Нефер понечи да обърне коня.
	— Това е Хилто — каза той. — Много добре познавам гласа му. Той е добър човек. Вика ме по име.
	Хилто беше прочут войн, носител на златната Верига за доблест, но Таита късо нареди да продължат.
	— Не се оставяй да те заблудят! Никому не вярвай!
	Нефер продължи послушно сред разхвърляните скали. Слабите гласове отзад се загубиха и потънаха във вечната тишина на пустинята. Скоро трябваше да слязат и да поведат конете на юзда, защото тясната пътека се извиваше между високи остроръби колони черен камък, които можеха с лекота да осакатят някой невнимателен кон, както и да откъснат колело на опитала да се промъкне колесница. Най-накрая спряха, за да отдъхнат и да напоят конете. Седнаха един до друг и Таита отряза по филия твърд просеник. Задъвкаха хляба и си заговориха тихичко.
	— Разкажи ми виденията си, Таита. Какво точно ти показа Амон Ра?
	— Казах ти вече — бяха неясни.
	— Знам, че не е вярно. — Нефер поклати глава. — Казваш го, защото ме щадиш. — Принцът потрепери от нощния хлад, както и от онова особено усещане на леден ужас, което не го напусна след срещата му със злото в соколовото гнездо. — Видял си някаква страшна поличба, сигурен съм. Затова бягаме. Трябва да ми кажеш всичко. Искам да знам какво става.
	— Прав си — съгласи се най-накрая Таита. — Време е да ти кажа. — Протегна ръка изпод наметката и привлече момчето до себе си. Нефер остана изненадан от топлината на изпитото тяло. Таита замълча, сякаш да събере мисли и накрая каза:
	— В съня си видях огромно дърво, поникнало на брега на Майка Нил. Беше могъщо дърво със сини като хиацинт цветове, а отгоре му висеше двойната корона на Горното и Долно царства. Под сянката му се тълпеше цял Египет: жени и мъже, деца и старци, търговци, селяни и писари, жреци и войни. Дървото осигуряваше закрила на всички, а хората благоденстваха и бяха доволни.
	— Това е хубаво видение — побърза да го разтълкува Нефер. — Дървото е фараонът, моя баща. Цветът на неговия двор е син, а короната му — двойна.
	— И аз така разбрах видението.
	— Какво стана после, Таита?
	— Видях змия в мътните води на реката. Огромна змия плуваше към дървото.
	— Кобра ли? — попита Нефер тихо и уплашено.
	— Да — потвърди Таита. — Голяма кобра. Тя изпълзя от Нил и се изкачи по дървото, като гърчеше тяло по ствола и клоните му, докато заприлича на част от него — сякаш го подкрепя и му дава сила.
	— Не разбирам — прошепна Нефер.
	— Тогава кобрата се изкачи до самия връх и впи зъби в ствола на дървото.
	— Велики Хор! — Нефер потрепери. — Мислиш ли, че е същата кобра, която се опита да ме ухапе? — Той не дочака отговор, а бързо продължи: — Какво видя след това, Таита?
	— Видях дървото да изсъхва, да пада и да става на парчета, а кобрата да се надига, увенчала отвратителната си глава с двойната корона. Мъртвото дърво започна да пуска зелени филизи, но щом се покажеха, кобрата ги захапваше и те умираха.
	Нефер замълча. Макар значението на всичко това да бе очевидно, той не смееше да го разтълкува на глас. — Всчички ли зелени клонки загинаха? — осмели се най-накрая да попита той.
	— Едно остана скрито. Порасна голямо и силно под земята, а след това изскочи като могъща лоза на повърхността и се вкопчи в смъртна схватка със змията. И макар тя да го нападаше с всички сили, то оцеля и продължи да живее.
	— Как свърши битката, Таита? Кой победи? Кой взе двойната корона в крайна сметка?
	— Не видях края на битката, защото всичко потъна в пушеците и облаците прах на войната.
	Нефер не проговори толкова дълго, че старецът го помисли за заспал, но накрая тялото му се разтресе и той разбра, че плаче. Нефер произнесе с ужасяваща увереност:
	— Фараонът е мъртъв. Баща ми е убит. Такъв е смисълът на твоя сън. Отровеното дърво е фараонът. Същото значение имаше и случката при гнездото. Убитият мъжкар е фараонът. Баща ми е убит от кобрата.
	Таита не можа да отговори. Той само прегърна по-здраво момчето и се опита да му влее сила и да го успокои.
	— А зеленият филиз от дървото съм аз — продължи принцът. — Това си видял и знаеш, че кобрата дебне, за да ме унищожи, както е сторила с баща ми. Затова не искаш войниците да ме върнат в Тива. Знаеш, че там чака кобрата.
	— Точно така, Нефер. Не можем да се върнем в Тива, преди да си станал достатъчно силен, за да се защитиш. Трябва да бягаме от Египет. На изток има земи с могъщи владетели. Мой дълг е да те заведа при тях и да намеря съюзник, с чиято помощ да унищожим кобрата.
	— А коя е тя? Видя ли лицето й в своя сън?
	— Знаем, че е приближен на баща ти. Защото в онова видение, тя беше като част от баща ти и му даваше сила. — Старецът млъкна, а после каза решително: — Името на змията е Наджа.
	Нефер го погледна стреснато.
	— Наджа! — повтори той. — Наджа! Сега разбирам защо не можем да се върнем в Тива. — Помълча малко и добави: — Ако отидем в източните земи, ще станем бедни скиталци, просяци.
	— Видението те показа силен и голям. Трябва да се доверим на Амон Ра.
	Въпреки мъката по баща си, Нефер се унесе в сън, но Таита го вдигна призори. Възседнаха конете и продължиха на изток, докато прекосиха скалистите земи и Нефер усети соления аромат на идващ от морето вятър.
	— Ще намерим кораб, който да ни прехвърли от другата страна на морето при хурийците. — Таита сякаш четеше мислите му. — Цар Саргон в Асирия и Вавилон — тези могъщи земи между реките Тигър и Ефрат — е съюзник на баща ти срещу хиксосите и всички други общи врагове. Мисля, че Саргон е достоен човек и ще спази условията на съюзния договор. Той ще ни приюти и ще подкрепи претенциите ти за трона на обединен Египет.
	Слънцето се издигна пред тях сякаш от пещ и когато се изкачиха на поредния хълм, в краката им блесна морето, като току-що отлят бронзов щит. Таита прецени разстоянието и каза:
	— Ще стигнем брега преди залез. — След това присви очи и погледна над задницата на коня. Видя не една, а четири опашки жълт прах да се стелят в равнината зад гърба им.
	— Пак тоя Хилто — възкликна старецът. — Как можах да допусна, че старият негодник ще се откаже толкова лесно от преследването. — Таита скочи прав върху гърба на коня, за да види по-добре. Стар кавалерийски номер. — Вероятно е използвал нощта, за да заобиколи скалите. Сега е пръснал колесниците във верига, за да намерят по-бързо следите ни. Не му трябва гадател, за да научи, че ще тръгнем към брега.
	Огледа се бързо, за да намери прикритие. Макар откритата камениста равнина, през която пътуваха, да изглеждаше напълно лишена от каквито и да било издатини или вдлъбнатини, погледът му улови една незначителна кривина на терена, която можеше да ги скрие, стига да я стигнат навреме.
	— Слизай! — нареди старецът. — Трябва да легнем долу и да не вдигаме прах, по който да ни открият. Мълком се прокле, че не положи повече усилия да прикрие следите им през нощта. Промениха посоката и поведоха конете към прикритието, като се стараеха да избягват участъците мека почва, където можеха да оставят следи и избираха само здрав камък. Стигнали долчинката, те разбраха, че тя не може да скрие прав кон.
	Нефер се обърна неспокойно. Най-близкият жълт облак беше на по-малко от половин левга от тях и бързо приближаваше. Останалите образуваха широк полукръг.
	— Тук няма къде да се скрием, а за бягство е твърде късно — вече ни заобикалят. — Таита заговори тихо на кобилата и клекна, за да погали предните й крака. Животното запристъпя и изпръхтя недоволно, но после легна неохотно на една страна. Старецът свали полата си и превърза очите на кобилата, за да не й хрумне да се изправи отново.
	След това приближи жребеца на Нефер и повтори номера. Щом двата коня се озоваха на земята, Таита бързо заговори.
	— Лягай до главата на Звездоброй и го задръж, ако се опита да стане.
	Нефер се засмя за пръв път, откакто научи за смъртта на баща си. Начинът, по който Таита се оправяше с животни, винаги го бе впечатлявал.
	— Как успя да ги накараш да легнат, Таита?
	— Ако им го кажеш така, че да разберат, те правят всичко, което поискаш от тях. Лягай сега до него и внимавай да не вдига шум.
	Легнаха до животните и наблюдаваха как облаците жълт прах ги заобикалят.
	— Няма да различат следите ни по тия камъни, нали Таита? — попита Нефер с надежда.
	Таита изсумтя. Наблюдаваше приближаването на най-близката колесница. В нажежената мараня тя изглеждаше нереална — очертанията й трептяха и се изкривяваха, сякаш я гледаше през вода. Напредваше сравнително бавно, като криволичеше насам-натам, в търсене на следи. Изведнъж тръгна по-бързо и решително и старецът разбра, че колесарят е открил следата им.
	Колесницата приближи толкова, че можеха да различат мъжете в нея. Надвесени над страниците те се взираха внимателно в земята. Изведнъж Таита прошепна недоволно:
	— В името на вонящия дъх на Сет, там има нубийски следотърсач.
	Високият чернокож изглеждаше още по-висок, заради украсата от пера на главата. На петстотин стъпки от мястото, където лежаха, той скочи в движение и затича пред конете.
	— Сега са там, където завихме — прошепна Таита. — Милостиви Хор, скрий следата ни от тоя черен дивак! — За нубийците разправяха, че могат да проследят и лястовица във въздуха.
	Нубиецът спря колесницата с повелителен жест. Загубил бе следата върху твърдата скала. Сгънат почти на две, той започна да обикаля в кръг. От това разстояние приличаше на дългокрака птица, тръгнала на лов за змии и гризачи.
	— Не знаеш ли някоя магия за подобен случай, Таита? — прошепна тревожно Нефер. Старецът бе успявал не един път да примами по време на лов в равнината, изящни малки газели на удобно за стрелба разстояние, без да усетят присъствието им. Таита не отговори, но когато момчето погледна към мястото, където лежеше, видя в ръката му най-силния талисман — петолъчна звезда, изработена с неподражаемо майсторство от злато, принадлежала на царица Лострис. Нефер знаеше, че в нея е скрит косъм от главата на царицата, откъснат докато е лежала на балсамьорската маса преди обожествяването си. Таита я докосва с устни и безмълвно нашепва заклинание за скриване от вражи поглед.
	Нубиецът се изправя рязко и насочва взор право към тях.
	— Открил е новата ни посока — казва Нефер и двамата виждат, как колесницата поема след чернокожия към скривалището им.
	— Много добре го познавам тоя дявол — мълви тихо Таита. — Казва се Бай и е шаман на узбаките.
	Нефер гледа с трепет как приближават колесницата и пешият й водач. Колесарят се е изправил в цял ръст и положително може да ги види от мястото си, но не дава никакъв признак за това.
	Екипажът приближава още и Нефер разпознава Хилто, в лицето на водача му. Вижда дори белезникавия белег върху дясната буза. За миг поглежда право в Нефер, а после ястребовите му очи се плъзват встрани.
	— Не мърдай! — Гласът на Таита е мек като повея на морския бриз над равнината.
	Бай, нубийският шаман, е вече толкова близо, че Нефер ясно различава всеки от окачените на широката му гръд талисмани. Изведнъж той рязко спира и набразденото му лице се изкривява в гримаса. Бавно върти глава и души във всички посоки, като уловило следа ловджийско куче.
	— Не мърдай! — шепне Таита. — Усеща ни!
	Бай прави още няколко бавни крачки и отново спира, вдигнал ръка. Колесницата идва до него. Конете неспокойно играят. Хилто докосва щита й с края на копието си. Стържещият звук се разнася с удвоена сила в тишината.
	Сега Бай гледа право в лицето на Нефер. Момчето прави опит да издържи този неумолим черен поглед без да мигне, но очите му се навлажняват от усилието. Бай докосва един от амулетите си. Нефер вижда, че е плаващо ребро от лъв. Таита също има такова в магическия си арсенал.
	Бай започна тихичко да напява с плътен африкански бас. После тупва с бос крак по скалата и плюва в посока към Нефер.
	— Разкъсва завесата ми — съобщава лаконично Таита. Изведнъж Бай се усмихва и сочи право към тях, стиснал в юмрук лъвския кокал. Хилто надава вик на изненада и зяпва към мястото, където, само на стотина стъпки от него, изведнъж изникват Нефер и Таита.
	— Принц Нефер! Търсим те цели тридесет дни. Хвала на Хор и Озирис — най-после те открихме!
	Нефер се изправя с въздишка, а Хилто приближава колесницата, скача от нея и пада на едно коляно пред него. Сваля бронзовия шлем и крещи с глас, свикнал да дава команди на бойното поле:
	— Фараон Тамоз е мъртъв! Привет на Фараон Нефер Сети. Да живееш вечно!
	Сети е божественото име на принца — едно от петте имена на могъщество, които са му дадени още при раждането, дълго преди да е станало сигурно, че ще се възцари на трона. Никому не е позволено да произнася това име, преди момчето да стане фараон.
	— Фараоне! Могъщи бик! Дошъл съм да те заведа в свещения град, за да се въздигне свещения ти образ, както Хор е изваян от злато.
	— Ами ако реша да не тръгна с теб, Благородни Хилто? — пита Нефер.
	Войнът се опечалява.
	— Въпреки цялата си любов и вярност, фараоне, регентът на Египет издаде най-строга заповед да те заведа в Тива. Ще бъда принуден да изпълня тази заповед, даже с риск да предизвикам неудоволствието ти.
	Нефер хвърля поглед към Таита и пита полугласно:
	— Какво да сторя?
	— Ще трябва да тръгнем с тях.


	11

	Поеха назад към Тива, съпровождани от петдесет бойни колесници, под командата на Хилто. Според строгите разпореждания, колоната се отправи най-напред към оазиса Бос. Изпратиха бързоходец да предупреди Благородния Наджа, регента на Египет, който напусна Тива и дойде да посрещне в оазиса младия фараон Нефер Сети.
	Потънала в прах и мръсотия от дългото странстване из пустинята, колоната пристигна в Бос на петия ден. Когато влязоха в сянката на палмови дървета, едно подразделение от фатийската гвардия беше строено за тържествено посрещане. Войниците стояха с прибрано оръжие и размахваха палмови клонки. Всички пееха:

	„Сети, могъщият бик.
	На истината любимец.
	И на двете жени, Некбет и Уаджет.
	Огнедишащ змей.
	Златорък Хор, дал живот на сърцето.
	Сети, син на Ра, бог на слънцето, жив сега и във вечността.“

	Нефер стои прав между Хилто и Таита в първата колесница. Дрехите му са мръсни и парцаливи, а гъстите кичури — цели в прах. Слънцето е обгорило лицето и ръцете му до цвета на зрял бадем. Хилто кара колесницата през войнския шпалир и Нефер се усмихва стеснително на онези лица в строя, които са му познати. Войниците го приветстват спонтанно. Те обичаха баща му, а сега обичат него.
	По средата на оазиса, близо до извора, е издигнат лагер с разноцветни палатки. Пред царската шатра стои Благородният Наджа, заобиколен от свита придворни, аристократи и жреци, в очакване да приветства фараона на Египет. Той е величествен, облечен в могъществото и славата на регентската власт, блестящ в злато и скъпоценни камъни, ухаещ на благовонни масла и ароматни настойки.
	От двете му страни са застанали Хесерет и Мерикара, принцеси от царския двор на Тамоз. Лицата им са бели като платно от грим, а очите — огромни и черни от въглен. Даже зърната на обнажените им гърди са боядисани като зрели череши. Перуките от конски косъм са им големи, а полите натежали от перли и злато, така че двете стоят сковани като кукли.
	Щом Хилто докарва колесницата пред Благородния Наджа, той пристъпва и сваля от нея мърлявото момче. Нефер не бе имал възможност да се измие, откак напуснаха Гебел Нагара и мирише на пръч.
	— Твоят регент те приветства, фараоне! Аз съм ти верен слуга и приятел. Да живееш хиляда години — добавя той отчетливо, та всички близкостоящи да чуят. Благородният Наджа отвежда Нефер за ръка до подиум, изработен от черно дърво, донесено от вътрешността на континента инкрустиран със слонова кост и седеф. Настанява го отгоре и като пада на колене, целува мръсните и ожулени крака на момчето, без следа от погнуса. Ноктите са очукани и пълни с черна кал.
	След това се изправя и сваля парцаливата туника на Нефер, за да се види фараонската татуировка върху бедрото. Бавно завърта момчето, така че всички да я съзрат.
	— Привет, фараон Сети, бог и син на богове! Ето го знакът! Всички народи по земята го виждат и треперят пред мощта на нашия цар. Склонете глави пред величието на фараона!
	Войниците и струпаните около подиума придворни надават мощен възглас.
	— Привет, фараоне! Да си жив вечно в могъщество и слава!
	Наджа бута напред принцесите и те коленичат, за да се закълнат във вярност на брат си. Гласовете им не се чуват, докато Мерикара, по-малката, не издържа и скача на подиума, зашумяла златоткани поли. Хвърля се към брат си.
	— Нефер — пищи тя, — ако знаеш колко ми липсваше. Мислех, че си умрял.
	Нефер отвръща вдървено на прегръдката, а тя се извръща настрана и прошепва с кикот:
	— Смърдиш ужасно!
	Благородният Наджа дава знак и една прислужница отвежда децата, след което могъщите благородници на Египет, предвождани от членовете на съвета, минават един по един пред Нефер и се заклеват във вярност. Настъпва миг на сконфузено объркване, когато фараонът оглежда събралите се и пита с ясен, пронизващ глас:
	— Къде е чичо ми Крат? Той трябва да ме поздрави пръв.
	Тапа мърмори някакво обяснение:
	— Благородният Крат не можа да дойде. Ще обясним по-късно, Велики. — Стар и немощен, Тала е новият предводител на съвета. Наджа го е подчинил напълно.
	Церемонията приключва по даден от Наджа знак. Той плясва с ръце и заявява:
	— Фараонът пристига от дълъг път. Трябва да си почине, преди да поведе процесията към столицата.
	Хваща покровителствено Нефер за ръка и го въвежда в царската шатра, чиито просторни салони и коридори могат да подслонят цяло гвардейско подразделение. Там го очакват началникът на царския гардероб, парфюмеристи и фризьори, пазителят на царските бижута, слуги, масажисти и прислужнички в банята.
	Таита е решен да не се отделя от момчето, за да го пази. Той прави опит да се включи незабелязано в царския антураж, но длъгнестата му фигура и сребърна глава го открояват ярко сред останалите, а славата му е такава, че няма кътче в цялата страна, където да мине незабелязан. Пред него начаса изниква стражник.
	— Привет, Благородни Таита! Нека боговете бъдат винаги благосклонни към теб. — Макар фараон Тамоз да му даде благородническа титла в деня, когато подпечата указа за освобождаването му от робство, Таита и до ден-днешен изпитва неудобство при споменаването й.
	— Регентът на Египет те търси. — Поглежда мърлявите парцали по стария маг, както и оръфаните прашни сандали. — Май е по-добре да не се явяваш в този вид. Благородният Наджа не понася лоши миризми и непрани дрехи.


	12

	Шатрата на Благородния Наджа е по-голяма и луксозно обзаведена от фараонската. Седнал е върху трон, изработен от резбован абанос и слонова кост, инкрустиран със злато и с още по-рядкото и скъпо сребро, върху който са изобразени главните богове на Египет. Песъкливата земя е покрита с вълнени килими, обагрени в красиви цветове, сред които преобладава светлозеленият — символ на тучните плодородни поля по бреговете на Нил. След утвърждаването му като регент, Наджа приема зеленото за цвят на своя двор.
	Той е убеден, че благородните аромати привличат боговете и затова в множество провесени от прътите на шатрата сребърни кадилници дими тамян. Върху ниска маса пред трона са поставени вази с благовония. Регентът е махнал перуката си, а един роб крепи върху бръснатото му теме конус, направен от ароматизиран пчелен восък. Той се топи и се стича по бузите и врата му, където се охлажда и застива.
	В шатрата мирише като в градина. Даже придворните, чуждите посланици и различни просители, насядали в редици с лице към трона, са принудени да се окъпят и намажат с благовония, преди да бъдат допуснати при регента. Същото е сторил и Таита. Косите му са измити и сресани над раменете, а полата — току-що изпрана и колосана, белее ослепително. Той коленичи при входа, за да даде израз на преклонение пред трона. Изправянето му се придружава от тиха глъч. Чуждите посланици го гледат с любопитство и преповтарят името му. Даже присъстващите войни и жреци допират глави и шептят „Магьосникът!“
	— Старият Таита, адепт на Амон Ра!
	— Таита, раненото око на Хор!
	Благородният Наджа вдига поглед от папируса в скута си и се усмихва. Той е наистина красив мъж, с изваяни черти и чувствени устни. Носът му е тънък и прав, а живите интелигентни очи имат цвета на златен ахат. Гърдите и ръцете му са мускулести и гладки.
	Таита бързо оглежда най-близките до трона редици. За краткото време от смъртта на фараона Тамоз, в структурите на властта и благородничеството са настъпили видими промени. Много известни лица липсват, а много други са изплавали от мрака на неизвестността в светлината на регентското благоволение. Не на последно място сред тях е Асмор от фатийската гвардия.
	— Ела насам, Благородни Таита! — Гласът на Наджа е тих и приятен. Таита приближава трона и редиците на придворната свита се отдръпват, за да му сторят път. Регентът се усмихва.
	— Трябва да знаеш, че благоволението ни към теб е голямо. Ти изпълни с чест поставената ти от фараон Тамоз задача. Обучението, което осигури на принц Нефер Мемнон е несравнимо. — Таита остана изненадан от това топло посрещане, но се постара да не го покаже. — Сега, след като принцът стана фараон Сети, нуждата му от твоята напътстваща ръка става още по-голяма.
	— Дано живее вечно! — отзова се Таита и събранието повтори думите му.
	— Дано живее вечно!
	Благородният Наджа направи знак с ръка.
	— Седни тук, в сянката на трона ми. Даже и аз ще имам нужда от твоя опит и мъдрост, когато решавам фараонските дела.
	— Царският регент ми оказва по-голяма чест, отколкото заслужавам. — Таита погледна ласкаво Благородния Наджа. Благоразумието изисква никога да не разкриваш истинските си чувства пред лицето на врага. Таита седна на показаното му място, но се отказа от копринена възглавница, като предпочете да се отпусне направо върху килима. Седна с изправен гръб и високи рамене.
	Регентът продължи работата си. Деляха имуществото на Крат. Понеже бе обявен за предател, всичките му притежания преминаваха към короната.
	— От предателя Крат — чете папируса Наджа, — във владение на Храма на Хапи и жреците на мистериите преминават всички земи и постройки по източния бряг на реката, от Дендера до Абнуб.
	Таита слуша и вълна от мъка по най-стария му приятел го залива, но върху лицето му не трепва нито едно мускулче. По време на дългия път от пустинята Хилто му разказа, как загина Крат и добави:
	— Никой, даже добрите и благородните, не смеят да отворят уста пред регента на Египет. Менсет, старейшината на съвета, е мъртъв. Умря в съня си, но според някои, не е тръгнал на това най-дълго пътешествие без известна помощ отвън. Синка е мъртъв, екзекутиран за държавна измяна, макар да не му бе останал ум даже и на престарялата си жена да измени. Имуществото му бе конфискувано от регентството. Още петдесетина отидоха да правят компания на стария Крат. А в съвета останаха само хора на Наджа.
	Крат беше последната връзка на Таита със златните дни, когато Тан, Лострис и той бяха млади. Таита го обичаше.
	— От предателя Крат — продължи да чете Благородният Наджа, — в ръцете на регента на Египет — цялото зърно, записано в житниците на името на Крат.
	Това прави петдесет шлепа, пресметна Таита. Крат беше ловък зърнен спекулант. Благородният Наджа си бе определил щедро възнаграждение за усилията по това убийство.
	— Тези запаси да бъдат употребени за общо благо. — Експроприацията получи прилична форма, но Таита си зададе безмълвно въпроса, кой ще определи що е общо благо?
	Жреци и писари бързо отразяваха върху глинени плочки резултатите от подялбата. Тези плочки се съхраняват в храма. Докато слушаше, Таита държеше заключени дълбоко в душата си, както мъката, така и гнева си.
	— Сега ще преминем към друг важен въпрос — обяви Благородният Наджа, след като приключи с обезнаследяването на кратовото потомство и личното си обогатяване. — Трябва да обсъдим положението и благосъстоянието на младите принцеси Хесерет и Мерикара. Въпросът бе обсъден задълбочено в държавния съвет. Всички се съгласиха, че за собственото им добро ще трябва да взема и двете за съпруги. Като мои жени, и принцеса Хесерет, и принцеса Мерикара, ще бъдат под моята най-пълна закрила. Богиня Изис е покровителка и на двете. Наредих на нейните жрици да се допитат до авгурите* и те потвърдиха, че двете сватби са й угодни. Ето защо, церемониите ще се състоят в храма на Изис в Луксор, в първото пълнолуние след погребението на фараон Тамоз и коронацията на сина му принц Нефер Сети.
	[* авгури — всемогъщи и непогрешими тълкуватели на божествените знамения.]
	Таита не помръдна, но около него се надигна тиха глъч. Политическите последици от току-що обявената двойна сватба бяха колосални. За всички присъстващи беше ясно, че тя цели вкарването на Наджа в царското семейство и включването му в наследствения ред.
	Таита усети ледени тръпки по гърба, сякаш смъртната присъда на Фараон Нефер Сети бе произнесена високо от върха на Бялата кула, в центъра на Тива. До изтичането на седемдесет дневния срок за балсамирането на покойния фараон Тамоз оставаха само дванадесет дни. Веднага след погребването му в гробницата, разположена в Долината на царете, на западния бряг на Нил, щеше да се проведе коронацията на наследника, както и двойната сватба.
	И тогава кобрата ще нападне още един път. Таита беше напълно сигурен в това. Общо раздвижване го извади от дълбокия размисъл, в който потъна, осъзнал опасностите, които се събираха над главата на принца. Таита не бе чул последните думи на регента, с които той закри заседанието и се оттегли през един отвор зад трона. Надигна се заедно с останалите, за да напусне шатрата.
	Пълководецът Асмор се изпречи пред него и каза с усмивка и учтив поклон:
	— Благородният Наджа, регент на Египет, те моли да не си отиваш. Кани те на частен разговор.
	Асмор бе станал началник на регентската гвардия с титла „Най-добър сред десет хиляди“. За съвсем късо време се превърна в човек с власт и влияние. Таита не можеше да отхвърли такава покана, а и нямаше защо да го прави. Той кимна и каза:
	— Аз съм слуга на фараона и неговия регент. Нека живеят и двамата хиляда години.
	Асмор го отведе до гърба на шатрата и придържа завесата, за да мине. Таита се оказа на открито, под сянката на палмите, а недалеч имаше малка палатка, само с едно помещение. Дванадесет стражника я бяха обградили от всички страни. Това беше мястото за частни аудиенции. Никой не смееше да се появи наоколо, без нарочна покана. По даден от Асмор знак, войниците сториха път на двамата и военачалникът пропусна стария маг в палатката.
	Наджа вдигна поглед от бронзовия леген, в който миеше ръцете си.
	— Добре дошъл, Благородни. — Той се усмихна дружелюбно и направи знак към купчината възглавници върху покрит с килим под, по средата на помещението. Таита се настани, а Наджа кимна на Асмор, който застана на входа с оголена крива сабя в ръка. В палатката бяха само тримата и нямаше как разговорът да бъде подслушан.
	Наджа бе свалил от себе си украшенията и знаците на държавната власт. Усмихнат и приветлив, той седна срещу стария маг. Посочи поднос сладкиши и пълни с шербет златни бокали.
	— Заповядай, вземи си!
	Таита понечи да откаже инстинктивно, обаче си даде сметка, че подобен отказ би показал истинските му чувства и би поставил нащрек регента.
	До момента Наджа нямаше откъде да знае, че Таита беше наясно с намеренията му, по отношение на новия фараон, както и с престъпленията на регента и по-нататъшните му планове. Наведе глава в израз на благодарност и сложи ръка върху по-далечната чаша. Изчака Наджа да вземе другия бокал. Наджа отпи без колебание.
	Таита поднесе бокала към устните си, отпи от сладката течност и задържа отпитото върху езика си. Има хора, които се хвалят с лишени от вкус смъртоносни отрови, които оставали незабелязани, но Таита бе изучавал всички опасни за живота вещества и нямаше средство, с чиято помощ да се прикрие вкуса им от опитния му език. Питието не беше отровно и той го глътна с наслада.
	— Благодаря ти за доверието — каза Наджа мрачно и Таита разбра, че става дума за нещо повече от шербет.
	— Аз съм слуга на царя, следователно и на неговия регент.
	— Ти си личност с неоценима стойност за короната — отвърна Наджа. — Служил си предано на трима фараони и доверието на всички тях в теб е било безгранично.
	— Надценяваш качествата ми, Благородни регенте. Аз съм само един стар и немощен твой слуга.
	Наджа се усмихна.
	— Стар ли? Вярно е, стар си. Чувал съм да разправят, че си на повече от двеста години. — Таита сведе глава, без да потвърждава или отрича казаното. — Немощен обаче не си! Ти си стар и непоклатим като планината. На всички е известно, че мъдростта ти е безгранична. Ти знаеш дори тайната на вечния живот.
	Ласкателството беше просташки безсрамно и Таита потърси неговия скрит смисъл и значение. Наджа го наблюдаваше с мълчаливо очакване. Какво очакваше да чуе? Таита го погледна в очите и напрегна съзнанието си, за да долови мислите на другия. Те бяха така мимолетни и неуловими, като силуети на прилепи, на фона на притъмняващ небосвод.
	Магът долови една цялостна мисъл и разбра изведнъж какво се очаква от него. Знанието му даде сила и предстоящото отвори врати пред него, като някакъв покорен град.
	— Цели хиляда години всеки цар и учен се стремят да разкрият тайната на вечния живот — промълви тихо той.
	— Може би един от тях я е открил — каза Наджа, като се наведе нетърпеливо и подпря лакти върху коленете си.
	— Благородни господарю, въпросите ти са твърде задълбочени за старец като мен. Двеста години не са вечен живот. — Таита разпери безпомощно ръце, но сведе поглед, за да остави Наджа да тълкува, както му изнася, неговото неубедително възражение. Двойната корона на Египет и вечен живот, помисли си магът, като се усмихна в себе си. Желанията на тоя регент са малобройни и простички.
	Наджа се изправи.
	— Ще поговорим по тези сложни въпроси някой друг път. — В жълтите му очи светеха победоносни пламъчета. — А сега искам да те попитам нещо. По такъв начин ще можеш да оправдаеш високото ми мнение за теб. Благодарността ми няма да знае граници.
	Извърта се като змиорка, помисли си Таита, а едно време го смятах за празноглав солдафон. Успял е да скрие същността си от всички ни. На глас Таита каза:
	— Ако е по силите ми, няма да откажа нищо на царския регент.
	— Ти си адепт на мистериите на Амон Ра — заяви Наджа с тон, който не търпи възражение.
	Таита прозря за пореден път глъбините на регентските амбиции. Не му стигат двойна корона и вечен живот! Иска и да вижда в бъдещето. Таита беше смаян, но кимна скромно и каза:
	— Благородни Наджа, изучавал съм мистериите цял живот и сигурно съм понаучил нещичко.
	— През целия твой много дълъг живот — каза натъртено Наджа. — Научил си, значи, твърде много.
	Таита склони глава и остана мълчалив. И защо съм си въобразявал, че ще иска да ме убие? Напротив, ще ме пази като зеницата на окото си, защото смята, че държа в ръцете си, ни повече, ни по-малко, самия ключ към собственото му безсмъртие.
	— Таита, любимец на царе и богове, искам да използваш мистериите на Амон Ра в моя полза.
	— Господарю мой, никога не съм го правил за човек, който не е фараон или царица, или пък не е определен от съдбата да седне един ден на египетския трон.
	— Може би точно такъв човек ти отправя тази молба — отвърна многозначително регентът.
	Великият Хор ми го поднася на тепсийка. Падна ми в ръчичките, помисли Таита и отговори:
	— Прекланям се пред желанията на фараонския регент.
	— Ще го направиш ли още днес? Нямам търпение да науча волята на боговете. — Красивите черти на регента се оживиха от нетърпение и страстно желание.
	— Никой смъртен не бива да подхожда лековато към мистериите — възпротиви се Таита. — Много е опасно не само за мен, но и за оня, който ми е възложил тази задача. Пътешествието в бъдещето трябва да се подготви добре.
	— Колко време е нужно? — Наджа беше видимо разочарован.
	Таита обхвана чело в израз на дълбок размисъл. Нека подуши малко стръвта, рече си той. Тогава ще налапа въдицата с още по-голяма охота.
	— В първия ден от празненствата на Бика от Апис*.
	[* бикът от Апис — свещен за древните египтяни бик, комуто се отдават божествени почести.]


	13

	Когато на другата сутрин фараон Сети напусна голямата шатра, от малкия прашен и вонящ нехранимайко, който влезе в нея предишния ден, не бе останал и помен.
	С царствен гняв, който слиса членовете на свитата му, той отхвърли опитите да се обръсне главата му. Тъмните му кичури бяха мити и разресвани, докато заискриха в ранната утринна светлина с кафеникав блясък. Върху тях положиха ауреуса — златна диадема, символизираща хищната богиня Некбет и Наджа, кобрата. Образите им бяха вплетени над челото с очи от червено и синьо стъкло. На брадата носеше изкуствена брада, символизираща властта на самодържец. Гримът му бе положен много майсторски, за да подчертае природната му красота, така че тълпата пред шатрата ахна от възторг и благоговение, преди да падне на колене, за да изрази преклонението си пред новия фараон. На пръстите имаше маникюр от ковано злато, а на нозете — златни сандали. На гърдите носеше една от най-големите ценности на египетското царско съкровище: изработен от скъпоценни камъни медальон, изобразяващ бога — сокол Хор. Движеше се с неочаквана за възрастта му величествена походка, притиснал жезъл и скиптър до сърцето си. Гледаше тържествено право напред, докато улови с крайчеца на окото си застаналия в първата редица на тълпата Таита. Хвърли му страдалчески поглед и направи палава гримаса на примирение.
	Обгърнат от облак парфюмени пари, Благородният Наджа пристъпя на крачка отзад, потънал във великолепието на скъпоценни камъни и изпълнен с чувство за власт. На хълбока му виси синята сабя, а над десния лакът е прикрепен държавният ястребов печат.
	След него вървят принцесите, накичени със златните пера на богинята Изис, със златни пръстени по пръстите на ръцете и краката. Вече не са сковани в огромните твърди поли от предния ден. От шията до петите ги обгръщат дълги роби, направени от толкова тънка материя, че слънцето прозира през тях, както през утринна речна мъгла. Краката на Мерикара са тънки, а гърдите й като на момче. Тялото на Хесерет е изваяно в прелъстителни извивки, зърната на гърдите стърчат като розови пъпки през прозирния плат на роклята, а в основата на корема, между бедрата, личи тъмния триъгълник на нейната женственост.
	Фараонът се качи в парадната каляска и зае място върху извисения трон. Благородният Наджа застана прав от дясната му страна, а сестрите седнаха в краката му.
	Цели тълпи жреци от всичките петдесет храма на Тива се строиха от двете страни на пътя и задрънкаха лири*, заудряха барабани, разтръскаха систруми*, надуха рогове, запяха и заскандираха молитви към боговете.
	[* лира — древен музикален инструмент с три до осем струни, на които се свири с пръсти.]
	[* систрум — метално кречетало, използвано от древноегипетските жреци на богинята Изис, по време на посветените й тържества. Представлява тънка метална рамка, огъната във форма на обърната надолу круша, през която са прокарани хлабаво метални пръчици.]
	После стражниците на Асмор заеха местата си в кортежа, а зад тях се наредиха бойните колесници на Хилто, лъснати до блясък и цели окичени с вимпели и цветя. Тимарили бяха конете, докато косъмът им лъсне като скъпоценен метал, а в гривите им вплетоха разноцветни панделки. Воловете, впрегнати в царската каляска, бяха до един чисто бели, а масивните им чела — окичени с водни лилии. Широко разперените рога и дори копитата бяха завити в златно фолио.
	Водеха ги чисто голи, яки нубийски роби. Всяко косъмче от главите и телата им бе отскубнато, което открояваше ярко огромните им гениталии. Намазани бяха обилно, от глава до пети, с благовонни масла, за да блестят на слънцето, черни като очите на Сет, в контраст с белотата на животните. Подкараха впряговете и воловете заровиха копита в праха. Хиляда фатийски гвардейци потеглиха в строй отзад и разцепиха въздуха с приветствен възглас. Жителите на Тива бяха отворили гостоприемно главната порта и бяха окичили крепостните стени на града. Целия път на влизане в града бе застлан с палмови клонки, сено и цветя.
	Стените, кулите и къщите в града бяха изградени от печени на слънце тухли — камъните пазеха за храмове и гробници. В Нилската долина почти нямаше валежи, така че кирпичените постройки не се разваляха. Всички бяха прясно белосани и украсени с флагове на династията Тамоз. Процесията навлезе в града. Тълпите подскачаха, пееха и плачеха от радост, пълнеха тесните улици, а царската каляска напредваше със скоростта на гигантска костенурка. Тя спираше тържествено пред всеки срещнат храм и фараонът слизаше, мълчалив и тържествен, за да принесе жертва на обитаващия го бог.
	Когато стигат пристана, вече е късен следобед. Тук чака царската баржа, за да прехвърли височайшата процесия на западния бряг, където се намира палатът на Мемнон. Щом се настаняват на борда, двеста гребци натискат веслата като един. Под ритъма на тъпан, те загребват и изваждат веслата, които блестят, мокри като крила на огромна чапла.
	Заобиколени от цяла флотилия галери*, фелуки* и други неголеми съдове, те прекосяват реката, под лъчите на късното следобедно слънце. Царските задължения за този първи ден не са изчерпани, дори когато стигат противоположния бряг. Друга кола го откарва до погребалния храм, където ще се извърши прощалната церемония за неговия баща, фараон Тамоз.
	[* галера — древен кораб с весла и платна.]
	[* фелука — малка едномачтова платноходка.]
	Изкачват наклонената централна алея на храма по тъмно. От двете страни са разположени огньове, а градските тълпи са пили през целия ден за сметка на хазната. Ревът е оглушителен, фараонът слиза от колесницата, за да тръгне по каменно стълбище между редици гранитни фигури, изобразяващи баща му, както и неговия закрилник бог Хор във всяко от стоте му божествени превъплъщения — Хор като детето Харпократ, с букла и пръст в устата, или на гръдта на Изис, или клекнал в лотосов лист, или с глава на сокол или под формата на крилат слънчев диск. Цар и бог са се превърнали в едно.
	Благородният Наджа и жреците въвеждат момчето — фараон през високи двери в Залата на скръбта, свещеното място, където мумията на Тамоз лежи върху балсамьорската маса, направена от черен диорит*. В специална ниша на стената, охранявана от черна статуя на бога на гробниците Анубис, са подредени алабастрови съдове, които съхраняват сърцето, белите дробове и вътрешностите на фараона.
	[* диорит — зърнеста магмена скала.]
	От другата страна на масата, до стената, е положен покрит със злато саркофаг, готов да приеме царското тяло. Върху капака е отлят от злато образът на фараона, така жив и реалистичен, че сърцето на Нефер се свива от болка, а очите му се наливат със сълзи. Той мига често-често, за да ги прогони и следва жреците към средата на помещението, където лежи тялото на баща му.
	Благородният Наджа застава срещу момчето, от другата страна на диоритовата плоча, а главният жрец заема място при главата на покойния цар. Когато всичко за церемонията по Отваряне Устата на мъртвия владетел е готово, двама жреци свалят платното, което покрива тялото му и Нефер се дръпва инстинктивно назад, щом го вижда.
	През цялото време, докато те се скитат из пустинята с Таита, балсамьори работят върху трупа. Най-напред те бъркат с малка сребърна лъжица с дълга дръжка през ноздрите и без да оставят видими следи върху външната част на черепа, изгребват меката пихтия на мозъка. После отстраняват очите, които се разлагат много бързо и пълнят орбитите им със сол и уханни билки. После потапят тялото в силно наситен разтвор от различни соли и го оставят да се пропие с течността, като в разстояние на тридесет дни я сменят всекидневно. Всички тлъстини се стопяват, а кожата се отделя. Непокътнати остават само косите и кожата по черепа.
	Когато най-накрая изваждат тялото от солената баня, то бива положено върху диоритовата плоча и в него се втриват масла и билкови настойки. В празната стомашна кухина се натъпкват просмукани със смоли и восък ленени тампони. Оставеният от стрелата отвор на гърдите е зашит и прикрит с амулети от злато и скъпоценни камъни. Счупената стрела е отстранена от балсамьорите. След като е разгледана от членовете на държавния съвет, тя е обкована в злато и ще придружи фараона в гробницата, в качеството си на могъщо средство срещу по-сетнешни беди, които биха го сполетели по дългия път към подземното царство.
	През следващите четиридесет дни на балсамиране тялото се оставя да изсъхне добре под действието на нахлуващия през всички отвори на храма сух и горещ пустинен вятър.
	Когато изсъхне като подпалка, то може да се повие. Ленените повои се наслагват един връз друг по особен начин, под непрестанните напеви на жреците. Под превръзките се оставят още скъпоценни амулети, а всеки пласт се намазва със смола, която изсъхва и добива металическа твърдост и лъскавина. Главата се оставя открита и през последната седмица преди Отваряне на Устата, четирима от най-даровитите балсамьори възстановяват естествения й вид с помощта на восъци и грим.
	Липсващите очни ябълки се заместват с точни копия, изработени от планински кристал и обсидиан. Бялото на очите блести, ирисите и зениците имат цвета на бащините. Стъклените сфери изглеждат дарени с живот и разум. Нефер ги гледа със страхопочитание, очакващ всеки миг клепачите да трепнат, а зениците да се разширят. Устните, оформени и начервени, могат да се усмихнат всеки миг, а боядисаната кожа изглежда мека и топла, като че под нея продължава да струи кръв. Косите са измити и подредени в тъмните къдри, които момчето така добре помни.
	Благородният Наджа и главният жрец, придружени от хора на останалите, напяват молитва против повторна смърт, но Нефер не може да отлепи поглед от лицето на баща си.

	„Той е отражение, а не огледало.
	Той е музика, а не лира.
	Той е камък, а не длето.
	Той ще живее вечно.“

	Върховният жрец идва при момчето и му подава златна лъжица. То е репетирало ритуала, но когато поставя лъжицата в устата на баща си, ръката му потръпва.
	— Отварям устата ти, та да получи пак способност да говори. — Докосва с лъжицата носа на мъртвия и казва: — Отварям ноздрите ти, та да задишаш отново. — Докосва по отделно всяко от двете прекрасни очи. — Отварям очите ти, за да съзреш пак красотите на този свят, както и на оня, в който отиваш.
	Когато всичко това е сторено, царската свита остава да чака, докато балсамьорите повиват и главата в просмукани с ароматни смоли бинтове. Полагат върху лицето златната маска и то отново светва с божествена красота. Противно на обичая и практиката, за фараон Тамоз има само един саркофаг и една златна маска. Собственият му баща си бе отишъл от тоя свят със седем маски и седем вложени един в друг саркофага — всеки следващ по-голям и по-красив от предишния.
	Нефер прекара остатъка от нощта в бдение край саркофага. Той горя тамян и се моли безспир, боговете да приемат баща му при себе си, като го настанят по средата на пантеона. Призори излезе с главния жрец на терасата, където чакаше главният соколар на баща му. Върху облечената в ръкавица ръка беше кацнал царският сокол.
	— Нефертем — прошепна момчето името на птицата. — Лотус. — Пое великолепната птица от ръката на соколаря и я вдигна високо над главата си, за да могат хората хубаво да я видят. На десния си крак тя носеше малка златна табелка с царския монограм, привързана със златна верижка.
	— Това е царската птица на фараон Тамоз Мамоз. Това е духът на моя баща. — Нефер млъкна, за да овладее напиращите сълзи. След това продължи: — Пускам на свобода царската птица на баща си. — Смъкна кожената качулка от главата на сокола. Свирепите очи блеснаха в светлината на утринното слънце и птицата заоправя перата си. Нефер откопча ремъчката от крака на сокола и птицата разпери криле. — Лети, дух божествен! Вдигни се високо заради мен и моя баща!
	Подхвърли сокола нагоре, той улови утринния бриз и бързо набра височина. Направи два широки кръга, а после нададе див писък и пое над реката.
	— Царската птица полетя на запад! — възкликна главният жрец. И последният от присъстващите знаеше, че това е най-злокобно предзнаменование.
	Нефер бе така изтощен физически и духовно, че се олюля, докато гледаше след отлетялата птица. Таита го задържа на крака и го отведе със себе си.
	Когато се върнаха в спалнята на Нефер в двореца Мемнон, Таита приготви някаква отвара и коленичи до леглото, за да му я даде. Нефер пое дълга глътка, а после остави купата и попита:
	— Защо баща ми си отива само с един малък ковчег, след като ти си ми разказвал, как дядо ми е имал седем тежки саркофага и за превозването им са били необходими двадесет яки бивола?
	— Твоят дядо, Нефер, получи най-пищното погребение в историята на Египет — съгласи се Таита. — Той взе със себе си в подземния свят огромно количество вещи. Но тези седем саркофага струваха тридесет лаки чисто злато и доведоха народа почти до просяшка тояга.
	Нефер погледна замислен купата, изпи остатъка от настойката и каза:
	— И баща ми заслужава такова богато погребение, защото беше велик мъж.
	— Дядо ти мислеше преди всичко за живота си отвъд — обясни търпеливо Таита. — Баща ти мислеше на първо място за живота на хората в този свят, тук, в нашия Египет.
	Нефер помисли върху това, после въздъхна и се отпусна със затворени очи върху застланата с овча кожа постеля. След малко погледна отново и каза просто:
	— Гордея се с моя баща.
	Таита докосна за благослов челото на момчето и прошепна:
	— Сигурен съм, че един ден баща ти ще има всички основания да бъде горд с теб.


	14

	Таита нямаше нужда от лошата поличба на сокола Нефертем, за да си даде сметка, че Египет е стигнал до най-трагичната и злощастна точка в цялата си история. Когато излезе от спалнята на Нефер и погледна към пустинята, звездите сякаш бяха замръзнали в орбитите си, а всички древни богове ги бяха напуснали и изоставили в този опасен час.
	— Велики Хор, точно сега имаме нужда от напътствията ти. Ти държиш в шепи тази благодатна земя. Не я оставяй да се изплъзне между пръстите ти и да се разбие на парченца като кристал! Не ни обръщай гръб сега, когато сме попаднали в беда! Помогни ми, могъщи соколе, насочи разума и ръката ми! Нека проумея намеренията ти, та да насоча делата си, според твоята воля!
	Като продължи да се моли вървешком, Таита изкачи хълмовете и стигна окрайнината на Великата пустиня. Почукването на дългата му тояга по скалата стресна един чакал и той хукна презглава по осветения от луната склон. Когато се увери, че никой не го следи, Таита свърна успоредно с реката и ускори крачка.
	— Велики Хор, много добре знаеш, че се движим по ръба на острието. Фараон Тамоз падна убит и сега няма кой да ни поведе. Апепи и неговите хиксоси на север са станали необикновено силни, почти непобедими. Те се обединяват срещу нас, а ние не можем да им устоим. Двойната корона на двете царства е проядена от червей на предателството и няма да можем да издържим нова тирания. Отвори ми очите, всемогъщи боже и ми покажи пътя, та да победим нахлуващите от север хиксосийски орди, както и унищожителната отрова в собствената ни кръв.
	През целия този ден Таита бродеше сред каменистите, потънали в мълчание хълмове, отдаден на молитви и опити да намери изход. Късно вечерта дойде отново при реката и най-подир стигна крайната си цел. Можеше да дойде тук много по-бързо и лесно с помощта на фелука, но твърде много хора щяха да го видят, а и имаше нужда от време за бродене в пустинята.
	В дълбоката нощ, когато повечето хора спят, той се изправи пред храма на Бес, разположен на речния бряг. Една капеща факла гореше в ниша над дверите. Тя осветяваше статуята на бог Бес, застанала на стража пред храма. Бес е уродливият бог — джудже, покровител на пияниците и почитателите на лек и безгрижен живот. Езикът му виси между похотливи устни. В трепкащата светлина на факлата, той дарява Таита с пиянска усмивка, когато магът минава под него.
	Един от храмовите прислужници очаква стареца. Той го води в каменна килия, в подземието на храма. В нея има маса с пръстена кана козе мляко, просеник и пита пчелен мед. Всички знаят, че магът има голяма слабост към мед от тичинки на мимоза.
	— Трима души очакват вече пристигането ти, Благородни — каза един млад жрец.
	— Доведи първо Бастет — нареди Таита.
	Бастет беше старши писар при номарха* на Мемфис и един от най-ценните източници на информация за Таита. Без да е богат, на врата му тежаха две хубави, но скъпи за поддържане жени и цяла орда сополанковци. Таита ги бе спасил, когато жълтите цветя опустошаваха земята. Макар да нямаше думата, когато се вземаха решения, този човек беше близко до сърцето на властта и използваше с огромен успех ушите и феноменалната си памет. Той имаше доста неща за разправяне, случили се след възкачването на новия регент и получаваше възнаграждението си с неподправена благодарност.
	[* номарх — управител на област /ном/ в древен Египет.]
	— Само благословията ти ми стига, велики маг — казва той.
	— Бебетата не наддават от благословии — успокоява го Таита.
	След него идва Обос, главен жрец при големия храм на Хор в Тива. Той дължи назначаването си на Таита, ходатайствал за него навремето пред фараона Тамоз. Повечето аристократи ходят в този храм, за да се молят и да правят жертвоприношения, и всички имат доверие на Обос. Третият мъж е Нолро, военен секретар на армията от Севера. Той също е евнух и това някак си сближава двамата жестоко осакатени мъже.
	Още от времето на своята младост, когато за пръв път имаше възможност да направлява държавните дела, скрит в сянката на трона, Таита разбра колко е важно да разполага с абсолютно сигурна информация, въз основа на която да взема правилни решения. През остатъка на тази нощ, както и през по-голямата част на следния ден, старецът изслушваше хора и подробно ги разпитваше, така че когато беше готов да се завърне в палата Мемнон, беше информиран за всички важни събития, както и за политическите течения и козни, развили се през времето на неговото пребиваване в пустинята.
	Следващата привечер той тръгна обратно, като използва прекия път покрай реката. Завръщащите се от полята селяни го познаваха и като правеха знак за късмет и дълголетие, казваха:
	— Моли се за нас на Хор, магьоснико! — Всички знаеха, че е почитател на Хор. Мнозина му правеха дребни подаръци, а един орач го покани да сподели вечерята му, състояща се от просени питки, печени рожкови и още топло от вимето на козата мляко.


	15

	Когато падна мрак, Таита благодари на гостоприемния орач, сбогува се с него и го остави седнал край огъня. Той забърза в нощта, като се опасяваше да не пропусне церемонията по събуждането на царя. Стигна двореца призори и едва намери време да се изкъпе и преоблече, преди да отиде в спалнята на царя. Двамата стражника пред вратата кръстосаха копия пред него.
	Таита остана изненадан. Това не се бе случвало никога. Той е възпитател на царя, назначен на тая длъжност от фараон Тамоз, още преди тринадесет години. Той поглежда остро старшия. Мъжът свежда поглед, но продължава да не го пуска.
	— Не искам да те обиждам, могъщи маг. Правя го по изрично нареждане на пълководеца Асмор и началника на дворцовата охрана. Никой не може да влиза при фараона без разрешение от регента.
	Стражникът е непреклонен и Таита го зарязва, за да намери Наджа, който закусва в тесен кръг фаворити и подлизурковци.
	— Благородни Наджа, ти добре знаеш, че съм определен за възпитател на фараона от собствения му баща. Дадено ми е право на достъп по всяко време на деня и нощта.
	— Това е било преди много години, добри ми маг — отвръща спокойно регентът, като взема обелено от застаналия зад него роб гроздово зърно и го мята в устата си. — Било е правилно по онова време, но фараон Сети вече не е дете и не се нуждае от бавачка. — Обидата не беше преднамерена, но от това не стана по-малко нараняваща. — Аз съм му регент и занапред той ще иска съвет и напътствие от мен.
	— Не оспорвам правото ти, което е и твой дълг към фараона, но да ме държиш далеч от Нефер е ненужна жестокост — протестира Таита, а Наджа махва царствено с ръка, за да го накара да млъкне.
	— Безопасността на царя е въпрос от първостепенна важност — казва той и се изправя, за да покаже, че закуската, както и разговорът са приключили. Охраната му го заобикаля, като изблъсква мага назад.
	Той се заглежда след отдалечаващата се към залата на съвета свита, но не си тръгва веднага, а присяда на парапета на едно от декоративните езерца с рибки, за да обмисли създалото се положение.
	Наджа е изолирал Нефер. Той става затворник в собствения си дворец. Когато дойде времето, ще се окаже самотен, заобиколен единствено от врагове. Таита се чуди, как да му помогне. За пореден път се връща към идеята да избягат от Египет и да потърсят закрила от някой могъщ съперник, докато Нефер порасне достатъчно, за да поиска наследствените си права. Сигурен е, че регентът се е погрижил не само да бъде прекратен достъпа до покоите на момчето, но и всички пътища за бягство от Тива и страната да бъдат непроходими.
	Нямаше лесни решения и след около час дълбок размисъл, Таита се изправи на крака. Стражниците при вратата на залата му сториха път и той влезе, за да заеме обичайното си място на първия ред в залата на съвета. Нефер седеше върху подиума до регента си. Носеше по-малката корона на Горен Египет, а лицето му беше бледо и измъчено. Таита бе обзет от внезапен страх, да не би вече да са започнали да му дават бавно действаща отрова, но не можа да улови дъх на смърт в аурата му. Съсредоточи сили, за да му изпрати енергия и кураж, но Нефер го погледна студено и укоризнено, явно сърдит заради отсъствието му на утринната церемония.
	Таита насочи вниманието си към текущите дела на съвета. Обсъждаха последните сведения от северния фронт. Цар Апепи си бе върнал Абнуб след тригодишна обсада. Този нещастен град бе сменял управниците си осем пъти, от началото на хиксосийското нашествие, по време на фараон Мамоз — дядо на Нефер.
	Да не бе покосен фараон Тамоз от хиксосийска стрела, нещата можеха да бъдат други. Вместо да се готвят сега за поредна отбрана на столицата Тива, можеха да обсаждат противниковия главен град Аварис.
	Таита установи, че съветът се разкъсва от непреодолими противоречия по всички основни въпроси на кризата. Всички търсеха кому да прехвърлят вината за последните неблагоприятни събития, когато и за последния глупак беше ясно, че главната причина за всичко се крие в ненавременната смърт на фараон Тамоз. Той остави армията си обезглавена и обезсърчена. Апепи се възползва светкавично от тази смърт.
	Като ги слушаше как се карат, Таита помисли по-убедено отвсякога, че тази война е гнойна рана в тялото на Египет. Отчаян, той стана безмълвно и напусна залата. С нищо не можеше да помогне — те продължаваха да се джафкат, кой трябвало да оглави северните армии, след смъртта на фараон Тамоз.
	— Сега, след като ни напусна, няма кой да се опълчи срещу Апепи. Нито Асмор, ни Терон, нито дори самия Наджа — мърмори си Таита, като се отдалечава. — Страната и армията са напълно обезкървени от шестдесет години войни. Трябва ни време, за да възстановим сили и за да се пръкне нов военен ръководител. — Помисли си за Нефер, но юношата беше още много далеч от ролята, която съдбата му бе отредила, съгласно предсказанията от неговия транс в мистериите на Амон Ра.
	Трябва да му осигуря това време и да го опазя, докато съзрее.
	След това отиде в женските покои на двореца. Тъй като беше евнух, той имаше право да влиза, когато пожелае в тези недостъпни за мъже помещения. От три дни принцесите знаеха, че им предстои да станат съпруги. Трябваше отдавна да ги посети. Сигурно са объркани и нещастни и изпитват остра нужда от неговата утеха и съвет.
	Първа го видя Мерикара. Тя скочи от мястото, където една жрица я учеше на писмо, с помощта на глинена табличка и писец и се затича към стареца с дългите си крака. Тя обгърна мага през кръста и силно се притисна към него.
	— О, Таита, къде беше досега? Непрекъснато те търся.
	Когато погледна нагоре към лицето му, той забеляза зачервените очи и тъмните сенки под тях и разбра, че детето бе плакало много. И сега раменете й се затресоха в ридания. Таита я взе на ръце и я прегърна, докато се успокои малко.
	— Какво има, маймунката ми? Защо си така нещастна?
	— Благородният Наджа иска да ме заведе на скришно място и да ми стори ужасни неща. Ще вкара в мене нещо огромно и остро, за да ми причини болка и да ми изтече кръвта.
	— Кой ти каза това? — попита старецът, едва сдържащ гнева си.
	— Магара и Саак — разрида се Мерикара. — О, Таита, не можеш ли да го спреш? Моля те!
	Таита трябваше да се сети, че двете нубийски робини са виновни за изживяния от детето ужас. Обикновено приказките им бяха за африкански върколаци и таласъми, но сега си бяха намерили ново развлечение. Таита се зарече с мрачна решителност да даде да се разберат на двете безсрамници и се зае да прогони страховете на принцесата. Призова на помощ целия си такт и нежност, защото Мерикара бе изпаднала в ужас.
	Заведе я в усамотена част на градината, където седна, а тя се сви на кълбо в скута му и допря буза до гърдите му.
	Страховете на малката бяха безпочвени, разбира се. Би било против природата, обичая и закона, да бъде вкарана от Наджа в брачно ложе, преди да е видяла първата си червена луна, даже и да е минала под венчило. А до това събитие оставаха още години. След като успя да я успокои с цената на много усилия, старецът заведе момиченцето в конюшните, за да се порадва на новородено жребче.
	Когато започна отново да се смее и бърбори, Таита я върна в харема и направи за нейно удоволствие няколко малки фокуса. Превърна кана нилска вода в сладък шербет, който изпиха двамата. След това подхвърли малко камъче, а то се превърна в канарче, което кацна на върха на финикова палма. То започна да извива нежни трели, а детето подскачаше и пискаше от радост.
	Таита остави Мерикара и тръгна да търси двете робини, Магара и Саак, пред които направи такава демонстрация, че скоро и двете зарониха горестни сълзи. Понеже знаеше, че Магара е обикновено инициаторката на всяка дивотия, той измъкна от ухото й жив скорпион и го подържа пред лицето й, докато чернокожото момиче изпадна в ужас и се напика.
	Доволен от резултата, старият маг потърси Хесерет. Както и очакваше, намери я на речния бряг с лира в ръка. Тя му отправи кратък, тъжен поглед и продължи да дърпа струните на инструмента. Настани се до нея върху тревистия бряг, под виснали върбови клони. Девойката свиреше мелодията на бабината си любима песен. Таита я бе учил на нея и сега тя запя:

	„Сърцето ми пърха като ранена яребица,
	щом видя лицето на моя любим.
	Бузите ми разцъфват като утринна зора
	Под лъчите на неговата усмивка.“

	Пееше с верен и приятен глас, а Таита усети как очите му се пълнят със сълзи. Като че ли пак слушаше Лострис. Започна да припява с ясен и уверен глас. Гребците от една галера застинаха с весла във въздуха и унесен израз, а речните талази отнесоха корабчето им надолу, покрай двамата певци.
	Когато песента свърши, момичето се обърна към стареца и каза:
	— Скъпи Таита, така се радвам да те видя.
	— Съжалявам, че те накарах да чакаш, луна на всички мои нощи. — Тя се усмихна на това поетично наименование, защото беше романтична душа. — Какво мога да сторя за теб?
	— Моля те да отидеш при Благородния Наджа и да му предадеш най-искрените ми извинения, заедно със съобщението, че не мога да се омъжа за него.
	Толкова му напомняше за баба си, когато беше на нейните години. Лострис също го бе натоварила с невъзможна мисия, напълно уверена в способността му да се справи. А сега Хесерет обръща към него тези огромни зелени очи.
	— Виждаш ли, аз вече обещах на Мерен да се омъжа за него. — Мерен беше внук на Крат и пръв приятел на принц Нефер.
	Таита го бе виждал да гледа Хесерет с кравешки поглед, но не знаеше, че чувствата му срещат разбиране. Помисли за миг докъде ли са стигнали в отношенията си, но остави настрана този въпрос.
	— Хесерет, много пъти съм ти обяснявал, че ти не си като останалите момичета. Ти си принцеса от царското семейство. Не можеш да се омъжиш според повика на младежката си плът. Твоята сватба е въпрос на политическо решение, с най-сериозни последици.
	— Не разбираш, Таита — каза тихо Хесерет с оня сладък инат, от който старецът така много се страхува. — Аз обичам Мерен. Обичам го от малка. Искам да се омъжа за него, а не за Благородния Наджа.
	— Не мога да отменя решение, взето от регента на Египет — опита се да обясни положението Таита, но тя поклати глава и се усмихна.
	— Ти си толкова мъдър, Таита. Все ще измислиш нещо. Винаги си успявал.


	16

	— Благородни Таита, отказвам да обсъждам въпроси, свързани с достъпа ти до фараона или предстоящия брак на принцесите от царския двор. И в двата случая решението ми е твърдо. — За да подчертае, че въпросът е приключен, Наджа съсредоточи цялото си внимание върху разгърнатия на масата пред него папирус. Мина достатъчно време за едно ято диви гъски да се вдигне от блатистата местност отвъд Нил, да прекоси сивите талази на реката и да прелети над градината, където бяха седнали. Най-накрая Таита сведе поглед от небето и се надигна. Когато се поклони и тръгна заднишком към вратата, Наджа вдигна очи и каза:
	— Не съм ти разрешавал да си тръгваш.
	— Не мислех, че имаш още нужда от мен, господарю.
	— Напротив, имам най-остра нужда. — Вперил поглед в стареца, регентът му направи знак да седне. — Поставяш на изпитание моето търпение и благоразположение към теб. Добре знам, че си извършвал мистериите, всеки път, когато фараон Тамоз е искал. Защо ме разиграваш? Като регент на тази страна, няма да търпя по-нататъшно протакане. Искам това не за своя собствена изгода, а в името на оцеляването ни във войната със севера. Имам нужда от напътствието на боговете. Само ти можеш да ми го дадеш.
	Наджа се изправи така стремително, че преобърна масата и по теракотовия под се посипаха свитъци, четчици и мастилници. Той не обърна внимание, а се развика:
	— Заповядвам ти с цялата власт, която ми дава ястребовия печат… — Докосна амулета, привързан към дясната му ръка. — Заповядвам ти да изпълниш мистериите на Амон Ра с моите въпроси!
	Таита сведе глава в показно примирение. От седмици очакваше този ултиматум и отлагаше часа, воден единствено от желанието да осигури относителна безопасност за принц Нефер. Убеден бе, че Наджа няма да предприеме решителната стъпка, преди да се е убедил в подкрепата на боговете.
	— Пълнолунието е най-благоприятният момент за изпълняване на мистериите — отвърна Таита. — Вече съм се подготвил.
	Наджа се отпусна на стола си.
	— Ще го направиш тук, при мен! — каза той.
	— Не, Благородни Наджа, това не е най-подходящото място. Колкото по-близо сме до източника на божествено начало, толкова по-точно ще е предсказанието. Уредил съм всичко с жреците от храма на Озирис. Там ще изпълня мистериите в полунощ при пълнолуние. Ще го сторя в светая светих на храма, където се пази гръбнака на бога, изваден от неговия брат Сет. Тази свята реликва ще увеличи шансовете за успех на нашето начинание. — Гласът на Таита звучеше многозначително. — Ще бъдем само ти и аз. Никой друг смъртен не бива да чуе онова, което боговете ще пожелаят да ти съобщят. Едно поделение от войската на Асмор ще охранява подстъпите към храма.
	Наджа беше почитател на Озирис. Лицето му стана сериозно. Както и очакваше Таита, избраното място му направи силно впечатление.
	— Да бъде, както си решил — съгласи се той.


	17

	Пътуването до храма отне два дни и се извърши с царската баржа по реката. Следваха ги четири военни галери с хората на Асмор. Акостираха край жълтия бряг в подножието на храма, където жреците очакваха регента с песни и дарове. Слабостта на управника към ароматни вещества бе станала широко известна.
	Отведоха ги в приготвените за тях помещения. Докато Наджа се къпеше и подкрепяше с плодове и шербет, Таита, придружен от главния жрец, отиде в светилището, за да направи приношение на великия Озирис. След това жрецът прозря желанието на госта и го остави сам да се приготви за вечерта. Благородният Наджа никога не бе присъствал на мистериите — малцина сред живите са имали тая възможност. Таита щеше да изнесе внушително представление, но нямаше и най-малко намерение да се подлага на изпитанията и риска, свързани с истинския ритуал.
	След залез, главният жрец даде пир в чест на регента. Поднесоха прочутото вино от лозята около храма. Те бяха първите в страната, засадени лично от бог Озирис. Щом ароматната напитка омая регента и компанията му, жреците представиха театрални сцени от живота на великия бог. Във всяка от тях, Озирис бе показван с различен цвят на кожата: бял като повоите на мумия, черен за царството на мъртвите, червен за бога на възмездието. Във всички сцени той държеше владетелски жезъл, а краката му бяха вързани като на мъртвец. В последната сцена лицето беше зелено, за да изрази растителната страна на неговата същност. Като просеното семе, което е символ на живота, Озирис е заровен в земята, което означава смърт. В мрака на подземното царство обаче, той покълва като семето, за да се яви отново в божествения цикъл на вечния живот.
	Докато представят живите картини, главният жрец произнася високо различните наименования на бога: „Око на мрака“, „Вечно добро начало“, „Син на Геб“, „Съвършено величие“.
	След това, под звуците на гонгове и барабани, в тамяновото ухание от кадилниците, жреците рецитират епичната поема за борбата между добро и зло. Легендата разказва, как Сет, ръководен от черна завист към добродетелния си брат, заковава Озирис в сандък и го хвърля в Нил, за да го удави. Когато трупът на удавника е изхвърлен на брега, Сет го насича на късове, които скрива на различни места. На това място скрил гръбнака. Сестра им, Изис, издирва и съединява всички части. След това се съвкупява с Озирис. Докато са слети в едно, полъха от крилата й вдъхва нов живот на удавения.
	Дълго преди полунощ, регентът на Египет вече е погълнал доста от тежкото, силно вино и е изпаднал в нервно, податливо на внушение състояние, а жреците са изострили до краен предел религиозното му чувство. Когато сребърният лъч на пълната луна прониква през точно изчислен отвор в тавана на храма и тръгва през плочите на пода към вратата на светилището, главният жрец дава знак и всички присъстващи се оттеглят, за да оставят Наджа и Таита сами.
	Когато песнопенията на жреците заглъхват в далечината и настъпва пълна тишина, Таита хваща регента за ръка и го повежда през преддверието към входа на светилището. Щом ги приближават, масивните обковани в бронз двери се отварят сами. Благородният Наджа се сепва и ръката му започва да трепери в дланта на мага. Той понечва да се дръпне, но Таита го води уверено напред.
	Във всеки ъгъл на малкото помещение е поставен по един светилник. По средата на застланото с плочи светилище има нисък стол. Таита води Наджа до него и му дава знак да седне. Щом се настанява, вратите се затварят и регентът ги поглежда с опасение. Той отново понечва да си тръгне, но магът натиска раменете му с ръка.
	— Каквото и да видиш, каквото и да чуеш, не помръдвай! Не говори! Ако ти е мил животът, не прави нищо! Не казвай нищо!
	Таита го оставя седнал и приближава статуята на бога с царствена походка. Вдига ръце и изведнъж в тях се появява златен потир. Призовава Озирис да благослови съдържанието му и се връща назад, за да го поднесе на Наджа. Гъстата като мед течност има вкус на натрошени бадеми, листенца от розов цвят и гъби. Таита плясва с ръце и потирът изчезва.
	Протяга празни длани и започва да ги движи пред лицето на Наджа. В един миг събира шепи и те са пълни с костените плочки на Амон Ра. Наджа ги разпознава, тъй като е слушал много за ритуала на мистериите. Таита го приканва да вземе плочките в собствените си длани, а сам той напява молитва към Амон Ра и стопанина на храма:
	— Великолепие от светлина и огън, страховит в божественото си величие, ела и чуй молбите ни горещи!
	Наджа се сгърчва, усетил как се нажежават костените плочки и с облекчение ги връща на мага. Облива се в пот, докато гледа как старецът ги носи през светилището, за да ги положи в нозете на гигантската статуя на Озирис. Магът коленичи и се навежда над тях. Известно време в светилището не се чува друг звук, освен съскането на пламъка в светилниците. Няма друго движение, освен това на сенките, танцуващи по стените на помещението.
	И тогава пространството се разцепва от ужасяващ писък. Сякаш злият брат на бога отново разсича на части неговото тяло. Наджа стене тихичко и покрива глава с шала.
	Отново настъпва тишина, а пламъците от светилниците се издигат до тавана и от жълти стават зелени и виолетови, пурпурни и сини. Огромен облак пушек изпълва залата. Наджа се дави и кашля. Има чувството, че се задушава, сетивата му изменят. Главата му се цепи от шума на собственото му дишане.
	Таита се извръща с лице към него и Наджа трепери, защото магът се е преобразил. Лицето му свети със зелена светлина като на възкръснал бог. От зейналата уста бълва зелена пяна, която се стича по гърдите, а очите представляват слепи орбити хвърлили сребърни лъчи в пламъка от светилниците. Без да движи крака, магът се плъзва към регента, а от бълващата му уста се разнасят гласове на дива орда джинове и демони, ужасяващ хор от стенания и писъци, съскане и ръмжене, гъргорене и безумен смях.
	Благородният Наджа понечва да се изправи, но звуците и пушекът сякаш изпълват черепа му и съзнанието му потъва в тъма. Краката се сгъват под тежестта на тялото и той рухва ничком на плочите на пода, изгубил свяст.


	18

	Когато регентът на Египет идва в съзнание, слънцето се е вдигнало високо над речната повърхност. Намира се в копринена постеля, на горната палуба на царската баржа, в сянката на жълт балдахин.
	Оглежда се с все още мътен поглед и забелязва платната на военните галери, бели като криле на чапла на фона на тучната зеленина от брега. Слънцето го заслепява и той отново затваря очи. Мъчи го страшна жажда, усеща гърлото си пълно с пясък, а в главата сякаш са наблъскани всички демони от подземното царство. Той стене, трепери и обилно повръща в подложена от един роб кофа.
	Идва Таита, повдига главата му и налива в устата му някаква хладна настойка от чудотворни билки, която усмирява демоните и освобождава затворените в издутия корем газове, като ги прогонва на вонящи талази през долния отвор на тялото. Когато се съвзема достатъчно, за да проговори, регентът шепне:
	— Разкажи ми всичко, Таита. Нищо не помня. Какво предсказаха боговете? Преди да отговори, Таита нареди на всички присъстващи да се отдалечат. После коленичи край постелята. Наджа положи трепереща ръка върху рамото му и зашепна жалостиво:
	— Нищо не помня след… — Той се поколеба, когато ужасът на преживяното се върна в съзнанието му и цял затрепери.
	— Почти стигнахме, Велики — каза Таита. — Ще бъдем в Тива преди мрак.
	— Какво стана, Таита? — Той разтърси ръката му. — Какво е предсказанието? — Големи чудеса, Велики! — Гласът на мага потрепва от изпълнилите го чувства.
	— Чудеса? — Интересът на регента е силно раздразнен и той прави опит да седне. — Защо ме наричаш „Велики“? Аз не съм фараон.
	— Това е част от пророчеството.
	— Кажи ми! Разкажи ми всичко!
	— Не си ли спомняш, как таванът на храма се разтвори като цвят на лотус и от нощното небе към нас се спусна звезден път?
	Наджа поклати глава, а после промълви колебливо:
	— Да, май си спомням. Не беше ли златна стълба?
	— Ето че си спомняш — насърчи го Таита.
	— Изкачихме се по златна стълба. — Наджа го погледна в очакване на потвърждение.
	— Понесохме се нагоре на гърба на два крилати лъва — каза магът.
	— Да, тях си ги спомням, но след това ми е като в мъгла.
	— Мистериите запушват ушите и затварят очите на несвикнал човек. Даже аз, адепт на седмата и най-висока степен, останах смаян от преживяното — поясни любезно Таита. — Но ти не се отчайвай, защото боговете ми наредиха да ти разкажа всичко.
	— Говори, добри ми Таита, и не изпускай нищо!
	— Прелетяхме върху крилатите лъвове високо над тъмния океан и върховете на белите планини, над всички земни и небесни царства.
	— Продължавай — нетърпеливо го подкани регентът.
	— Най-накрая стигнахме цитаделата, в която живеят боговете. Основите й слизат до подземното царство, а колонадите подпират небето и всички звезди. Амон Ра се понесе над нас в огнено великолепие, а останалите богове седяха в пантеона на тронове от сребро и злато, огън, кристал и сапфир.
	Наджа премигна насреща му, като фокусира погледа си с усилие.
	— Да, сега като ми разказваш, си спомням всичко. Троновете от сапфир и диаманти. — Отчайваща нужда да повярва го разяжда отвътре. — После богът ми проговори, нали? — попита наслуки регентът.
	— Да, с гръмовен глас. Великият бог Озирис каза така: „Обични Наджа, ти винаги си бил усърден във вярата си, заради което ще ти бъде въздадено“.
	— Какво искаше да каже? Поясни ли той думите си, Таита?
	Магът кимна тържествено.
	— Да, Велики.
	— Пак използваш тази титла. Кажи защо!
	— Както заповядаш, Велики. Ще повторя всяка дума. Великият Озирис се възправи в цялото си страховито великолепие, вдигна те от гърба на крилатия лъв и те постави до себе си на трона от огнено злато. Докосна устните и сърцето ти и те приветства с титлата „Божествени братко“.
	— Нарече ме Божествени братко? Какво иска да каже?
	Таита сподави раздразнението си. Наджа винаги е бил умен мъж, прозорлив и находчив. Обикновено не се налагаше да му се обяснява така подробно. Действието на магическата гъба, която му даде снощи, както и на упойващия дим от светилниците, явно още не е преминало. Може и дни да минат, преди съзнанието му да се проясни напълно. Ще трябва да карам направо, реши Таита.
	— Отначало и аз останах объркан от тези думи. Смисълът им убягваше от моя разум, но после богът проговори отново: „Приветствам те с добре дошъл в небесния пантеон, Божествени братко“.
	Наджа светна, а лицето му доби горд, победоносен израз.
	— Не ме е заблуждавал, нали, Таита? Не може да има друго значение.
	— Дори да е имало, той го разпръсна със следващите си думи и действия. Озирис взе двойната корона на Горен и Долен Египет, сложи я на главата ти и каза: „Привет, Божествени братко! Привет на бъдещия фараон!“ Наджа замълча, вперил пламнал поглед в очите на мага. След продължителна пауза Таита добави: — Короната на челото беше доказателство за твоята святост. Аз коленичих пред теб, за да се преклоня пред божественото ти великолепие, редом с останалите обитатели на пантеона.
	Наджа дори не се опита да скрие чувствата си. Щеше да се пръсне от възторг. Беззащитен беше, като в момент на оргазъм. Таита се възползва от това.
	— После Озирис каза: „През целия ти чудотворен път, водач ще ти бъде магът Таита, защото той е адепт на мистериите. Следвай точно неговите напътствия и обещаното ще ти се въздаде!“
	Следеше реакцията на Наджа. Дали не попрекалих, мислеше си магът, но регентът явно прие безпрекословно божествената инструкция.
	— Нещо друго, Таита? Каза ли ми великият бог още нещо?
	— На теб нищо, господарю, но заговори на мен. Думите му ме поразиха до глъбините на душата, защото много тежко бреме ми бе възложено. Ето точните слова, изписани с огън върху сърцето ми: „Таита, господар на мистериите, от тоя миг няма за теб друга любов, вярност и дълг. Едничка твоя мисъл, ще бъде как да му помогнеш да осъществи съдбата си. Няма за теб отдих, докато не видиш двойната корона на Горен и Долен Египет на главата му.“
	— Няма друга вярност и любов — повтори тихо Наджа. Зловредните последици от опиатите сякаш си бяха отишли. Силите му се връщаха, а в жълтите очи просветна познатият хитър пламък. — А ти прие ли този тежък дълг, Таита? Кажи ми честно, мога ли вече да разчитам на теб или си отхвърлил поръката на великия баща?
	— Как бих могъл да възразя на великия бог? — попита магът. Склони глава и допря чело до дъските на палубата. Хвана с две ръце босия крак на Наджа и го сложи върху главата си. — Приех задачата, която ми възложиха боговете. Ще ти служа предано, Велики! Със сърце, глава и душа. Принадлежа ти цял.
	— А останалите ти задължения? Верността, която си обещал с клетва при раждането на фараон Сети и сега, при неговата коронация?
	— Бог Озирис ме освободи от всякакви досегашни задължения, Велики. Никаква друга клетва, освен тая, която полагам сега, не ме обвързва.
	Наджа го изправи на крака и впи поглед в очите му, за да открие и най-малка следа от хитрост и лукавство. Таита отвърна с предан поглед. Усети как съмнението, надеждата и подозренията се блъскат в главата на регента, като плъхове в торба, предназначени за храна на птиците в царската соколарна. Желанието е майка на делото, помисли магът. Ще си позволи да повярва, защото много му се ще да е вярно.
	Видя как сянката на съмнението си отива от жълтите очи и Наджа го прегърна.
	— Вярвам ти. Когато сложа двойната корона, наградата ти ще бъде отвъд най-смелите ти надежди, ще излезе от границите на въображението ти.


	19

	През следващите дни, Наджа държеше Таита близо до себе си и старецът се възползва от новото си положение на доверено лице, за да повлияе върху някои от несподелените намерения на регента. По негова поръка, Таита направи ново допитване до авгурите. Закла жертвен овен и разгледа вътрешностите му, пусна сокол от царската соколарна и проследи полета му. Тези проучвания му дадоха възможност да заключи, че боговете не гледат благосклонно на една скорошна сватба с принцесите. Нещо повече, следващото прииждане на Нил би се оказало пълен провал, ако церемонията го предшества. Такова бедствие дори Наджа не може да допусне. Самият живот на страната зависи от тези годишни наводнения. Опасността, надвиснала над главата на Нефер, както и терзанията на младите принцеси, бяха временно отложени.
	Наджа направи опит да протестира, но след оная ужасна нощ в храма, той свикна да не се опъва много на даваните от Таита напътствия. Авторитетът на мага се укрепи още повече, след злокобните новини от северния фронт. По заповед на регента и против съветите на мага, египетските войски направиха отчаян опит да си върнат Абнуб. Битката завърши с пълен провал и загуба на триста бойни колесници и почти цял пехотен легион. И сега Апепи изглежда се готвеше да нанесе съкрушителен удар на отслабената и деморализирана египетска войска, след което да настъпи срещу Тива. Хич не беше време за сватби, което дори Наджа трябваше да признае.
	Неспирен поток бежанци напускаха града в южна посока. Броят на търговските кервани от изток намаля драстично, тъй като всички изчакваха изхода от неминуемата хиксосийска офанзива. Всички стоки от първа необходимост започнаха да не достигат и цените рязко скочиха.
	— Единственият начин да предотвратиш унищожителна военна загуба е да договориш примирие с Апепи — съветваше Таита.
	Вече се готвеше да уточни, че едно примирие е нещо различно от капитулация, че само ще използват краткия отдих, за да възстановят силите си, но Наджа не му даде да продължи.
	— И аз така мисля, Таита — съгласи се с готовност регентът. — Често съм се опитвал да убедя фараона Тамоз в мъдростта на такава политика, но той не искаше и да чуе.
	— Трябва ни време — каза магът, а Наджа го накара с жест да замълчи.
	— Разбира се, че си прав. — Регентът беше възхитен от тази неочаквана подкрепа. Опитвал се бе да убеди един по един членовете на съвета, да приемат мир с хиксосите, но никой от тях, нито дори Синка, не даде и дума да се издума. Дори Асмор рискува да си навлече гнева му, като заяви, че по-скоро сам ще се надене на сабята си, отколкото да склони глава пред Апепи. Откритието, че в такава неподходяща почва може да поникне чувство за чест и достойнство, беше отрезвяващо. Регентът разбра, че онова, което може да измъкне силом от съвета има своите граници.
	Мирът с хиксосите беше крайъгълен камък в политическите представи на Наджа. Той виждаше Египет отново единен, под скиптъра на един фараон. Само човек със смесена кръв можеше да бъде такъв фараон и той беше убеден, без сянка на съмнение, че точно такава орис му е обещана от боговете чрез мистериите.
	Наджа продължи с искрен тон:
	— Трябваше по-рано да разбера, Таита, че си единственият човек, който няма да се остави да бъде заблуден от предразсъдъци. Всички други крещят „Никаква капитулация!“, „По-добре смърт, отколкото безчестие!“ — Поклати глава и продължи: — Ти и аз разбираме, че онова, което не може да се постигне със силата на оръжието, е може би достижимо чрез по-меки средства. След шестдесет години, прекарани в долината на Нил, хиксосите са по-скоро египтяни, отколкото азиатци. Те бяха прелъстени от нашите богове, нрави и жени. Дивашката им кръв бе облагородена с наша. Варварските им нрави отстъпиха пред нашите благородни обноски.
	Този разгорещен отклик на плахото му предложение беше толкова неочакван, че Таита се смая. Тук се криеше нещо друго. За да спечели време и да го обмисли, както и да придобие известна представа за намеренията на регента, Таита промърмори:
	— Това са мъдри слова. Как бихме могли да постигнем мир, господарю?
	Наджа нямаше търпение да обясни:
	— Известно ми е, че мнозина сред хиксосите споделят същите разбирания. Малко им трябва, за да се присъединят към нас. И тогава ще можем да спечелим мир и обединение на двете царства.
	Завесата започна да се вдига. Таита си спомни изведнъж едно отдавнашно подозрение, което отхвърли навремето.
	— Кои са тези симпатизанти сред хиксосите? — попита той. — Високопоставени ли са? Приближени на Апепи?
	— Благородници са. Един е член на военния съвет на Апепи. — Наджа беше готов да се впусне в подробности, но се сдържа с явно усилие.
	Това беше достатъчно за Таита. Оня отдавнашен слух за хиксосийска кръв в жилите на Наджа изглежда не е бил пустословен и ако е така, всичко останало си отива на мястото. Старецът за пореден път бе изненадан от измеренията на регентските амбиции.
	— Дали ще е възможно да се срещнем и да разговаряме с тези хора? — попита предпазливо той.
	— Да — отговори Наджа. — Можем да се свържем с тях за броени дни.
	Значението на тази проста фраза беше огромно. Регентът на Египет разполагаше с тайни съюзници в редовете на традиционния противник. Какво още криеше този човек? Докъде стигаха пакостните му ръце? По гърба на стареца пробягаха ледени тръпки, а посребрената му коса настръхна.
	Ето го значи, любимият приятел, застанал рамо до рамо с фараона, по време на последната му схватка. Този е едничкият очевидец на царската смърт. Това изпълнено с безгранична амбиция и зли намерения същество признава, че има близки и верни приятели сред хиксосийската аристокрация, а фараонът падна жертва на хиксосийска стрела. Докъде ли се простира заговорът?
	Магът не позволи никоя от тези мисли да се отрази върху лицето му и кимна дълбокомислено. Наджа побърза да продължи:
	— Сигурен съм, че можем да се споразумеем с хиксосите и да договорим съвместно регентство — аз и Апепи — заедно с общ държавен съвет. След това ще имаме нужда от твоето влияние, за да бъдат убедени нашите собствени съветници в целесъобразността на такова решение. Може би няма да е зле, ако извършиш още веднъж мистериите и оповестиш волята на боговете.
	Наджа му предлагаше да се съгласи на измама. Дали не подозираше, че точно това е станало в храма на Озирис? Таита не го допуска, но все пак ще ликвидира подобно подозрение още в зародиш. Изразът на лицето му стана суров.
	— Всяка измама свързана с мистериите, ненужното намесване на името на бога Амон Ра, както и неточното предаване на божествената воля, означава да си навлека небесния гняв, както и да предизвикам ужасно отмъщение. Наджа отстъпи светкавично:
	— Не съм предлагал подобно светотатство, но боговете вече изразиха волята си чрез теб.
	Таита изсумтя.
	— Преди всичко, трябва да видим дали този мир е постижим. Апепи може да смята, че военните му успехи го поставят в доминираща позиция и да откаже да преговаря. Може да предпочете войната пред мира.
	— Не мисля, че ще стане така. Ще ти съобщя имената на съюзниците ни в редовете на противника. Трябва да се срещнеш тайно с тях, Таита. Ти си добре известен и уважаван и там, а аз ще ти дам един талисман като доказателство, че говориш от мое име. Ти си най-подходящият за целта емисар. Ще се вслушат в думите ти.
	Таита остана замислен още известно време. Помисли дали може да измъкне още нещо за Нефер и принцесите, но реши, че засега постигнатото е достатъчно. Каквото и да стане, момчето остава в смъртна опасност.
	Само един път за неговото спасяване остава открит пред стария маг и той води вън от страната, докато Наджа е на власт. Дали може да го направи сега? Наджа му предлага безопасен път до границата. Дали не може да се възползва и да отведе Нефер със себе си? Вмиг разбра, че е невъзможно. Контактът му с момчето фараон си остава силно ограничен от регента. Никога не остава насаме с него. Не може дори да сяда до момчето в залата на съвета или да разменя с него и най-незначителни забележки. Единственият път през последните няколко седмици, когато му позволиха по-близък допир, бе по повод остро възпаление на гърлото, сполетяло Нефер. Тогава пуснаха Таита в спалнята на момчето, но там бяха както Наджа, така и Асмор, които следяха всяко движение на стареца и не изпускаха нито една произнесена дума. Поради заболяването си, Нефер не беше в състояние да говори, но не отделяше поглед от лицето на мага, а когато дойде време да се разделят, откъсна ръце от него почти насила. Това стана преди десетина дни.
	Таита научи, че регентът е назначил други възпитатели на негово място, а Асмор е осигурил инструктори от Синята гвардия, които продължават да обучават момчето в езда, управление на колесница, фехтовка и стрелба с лък. Никого от старите приятели не допускаха в близост до фараона. Нито дори стария му другар от детинство Мерен.
	Ако направи безуспешен опит да изведе момчето от Египет, не само ще загуби доверието на Наджа, но и ще постави самия Нефер в още по-опасно положение. Не, ще използва това ходене при хиксосийците, за да подготви по-внимателно бягството на младия фараон.
	— Мой дълг, който ми е вменен от боговете, е да ти помагам по всеки възможен начин. Ще се заема с тази задача — каза Таита. — Кой е най-безопасният път към тяхна територия? Казваш, че съм добре известен сред тях и лесно ще ме разпознаят.
	Наджа бе предвидил такъв въпрос.
	— Трябва да минеш по стария път за колесници през дюните и край Гебел Уадун. Приятелите ми от другата страна го държат под око.
	Таита кимна.
	— Това е мястото, където фараон Тамоз намери смъртта си. Никога не съм стигал по-далеч от Галала. За останалата част от пътя ще ми трябва водач.
	— Ще ти дам личния си копиеносец, както и ескадрон от Сините — обеща Наджа. — Пътят е дълъг и труден. Трябва да тръгнеш веднага. От значение е всеки ден и час.


	20

	Таита измина цялото разстояние от разрушения град Галала само с четири почивки. Преодоляха пътя с половин ден по-бързо, отколкото го бяха направили Наджа и Тамоз и с по-малко умора за животните.
	Войниците в деветте колесници, които го следват, се отнасят с благоговение към стария маг. Той е известен като баща на кавалерията, защото е сътворил първата колесница в Египет и пръв е впрегнал в нея коне. Прочутият му пробег от Тива до Елефантина, изминат, за да съобщи за голяма победа на фараон Тамоз над хиксосийците, е станал легендарен. И сега, докато летят след него през дюните, виждат, че славата му е напълно заслужена. Издържливостта на този старец е безгранична. Тънките му, но здрави ръце държат юздите без умора, час подир час, като умело убеждават конете да дадат всичко от себе си. Прави силно впечатление на всички мъже в колоната, да не говорим за застаналия до него.
	Гил е копиеносец на Наджа. Има сурово обветрено лице и леко пъргаво тяло, което е предимство за един колесар, но освен това момъкът е надарен с голяма сила и слънчев характер. Явно е сред най-добрите, за да го вземат в колесницата на командващия.
	Поради изключително горещите дни и растящата луна, те извършват преходите в прохладата на нощта. А призори, както сега, спират за почивка. След като напои конете, Гил отиде при седналия върху голям камък с поглед насочен към Гебел Уадун старец и му подаде пълен с вода глинен съд. Таита пое дълга глътка от горчивата течност, която носят от Галала, без да смръщи лице. Това бе първата му глътка, откак спряха за кратка почивка преди полунощ.
	Старият викач на духове е твърд като бедуин, мисли си Гил с възхищение и сяда на почтително разстояние, готов да изпълни всяка заръка на Таита.
	— Къде точно е мястото, където падна фараонът? — пита най-накрая старият маг.
	Гил заслонява очи срещу блясъка на изгряващото слънце и сочи надолу, където сухото корито се разлива в долината.
	— Там долу, господарю, близо до хълмистата верига.
	По този въпрос Таита разпита за пръв път Гил пред съвета, където копиеносецът даваше показания, свързани с обстоятелствата около смъртта на Тамоз. Съветниците изслушаха всички, които разполагаха с някаква информация по случая. Таита си спомни, че казаното от копиеносеца тогава бе свързано и убедително. Не бе допуснал да си глътне езика, при вида на помпозното събрание, нито от гръмките имена на някои от присъстващите и разказа случилото се с прости и откровени думи, както подобава на един честен войник. Когато му показаха стрелата, той разпозна в нея оръжието, отнело живота на фараона. Беше пречупена на две. Благородният Наджа опитал да облекчи страданията на фараона.
	Тогава се срещнаха за пръв път. След като тръгнаха от Тива, размениха един-два пъти по няколко думи, но едва сега разполагаха с повече време.
	— Има ли сред мъжете тук и други, които бяха с вас тогава? — попита Таита.
	— Единствено Самос, но той чакаше долу в уади при конете, когато ни нападнаха — отвърна Гил.
	— Искам да ме заведеш на самото място на битката — нареди старецът.
	— Не беше битка, а засада — отбеляза копиеносецът, като сви рамене. Няма много за разглеждане. Голо място. Но да бъде, както великият маг нареди!
	Войните се спуснаха в единична колона по стръмния скат на уади. Тук не бе валяло поне сто години и дори пустинният вятър не бе успял да заличи следите от колесниците на фараона, които и сега се открояваха ясно. Щом се спуснаха на дъното, Таита пое по дълбоките улеи.
	Отваряха си очите на четири за евентуална засада, като непрекъснато оглеждаха двата бряга на уади, но в трептящата мараня над скалите нямаше и помен от враг.
	— Ето я наблюдателницата — каза Гил и посочи напред, където Таита съзря ъгловат силует, килнат пиянски на една страна, на синия небесен фон.
	Отминаха поредния завой и дори от двеста стъпки разстояние, старецът забеляза множеството следи на мястото, където колесниците бяха спрели и обърнали, където десетки стъпала бяха тупнали от конски гръб в мекия пясък. Таита даде знак да забавят ход и малката колона продължи ходом.
	— Тук фараонът слезе от коня и тръгнахме с Благородния Наджа да търсим лагера на Апепи. — Гил посочи встрани от пътя.
	Таита спря колесницата и останалите сториха същото.
	— Чакайте ме тук! — нареди той на следващата колесница, след което се обърна към Гил:
	— Ти ела с мен. Ще ми покажеш мястото.
	Гил тръгна напред по стръмната пътека. Отначало вървеше бавно, за да не затруднява стареца, но скоро разбра, че той го следва по петите и тръгна по-бързо. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-стръмен и неравен ставаше пътя. Дори Гил се задъха докато стигнат пръснатите в безредие канари по средата на склона, които почти препречваха пътеката.
	— Аз дойдох дотук — поясни младежът.
	— А къде падна фараонът? — Таита огледа стръмния и гол скат. — Къде бяха скрити хиксосите и откъде долетя стрелата?
	— Не мога да ти кажа, господарю. — На мен и останалите беше заповядано да чакаме тук, а Благородният Наджа мина отвъд онези канари.
	— А къде беше фараонът? С Наджа ли тръгна?
	— Не. Отначало остана при нас. Благородният Наджа чу нещо отпред и отиде да разузнае зад скалите, така че го изгубихме от поглед.
	— Нещо не ми е ясно. Кога ви нападнаха?
	— Ние чакахме тук. Видях, че фараонът започва да губи търпение. След малко Благородният Наджа свирна отгоре, фараонът скочи, викна „Хайде момчета!“ и тръгна напред.
	— Ти близко ли беше зад него?
	— Не, бях към края на колоната.
	— Видя ли какво стана по-нататък?
	— Фараонът се изгуби зад камъните. Последваха викове и шум от оръжие. Чух хиксосийска реч и удари от стрели и копия в канарите. Затичах напред, но пътеката беше блокирана от нашите хора, които напираха да заобиколят скалите и да се включат в боя.
	Гил затича, за да покаже, какво е направил и заобиколи най-високата скала.
	— Стигнах дотук. Чух Благородния Наджа да вика, че фараонът е ударен. Наоколо се суетяха наши войници и изведнъж донесоха фараона тук, където бях аз. Мисля, че още тогава беше мъртъв.
	— На какво разстояние се намираха хиксосите? Колцина бяха? Разпозна ли от коя част са? Кавалеристи ли бяха или пехотинци? — заразпитва Таита. Всички военни при хиксосите носеха отличителни значи, които египтяните добре познаваха.
	— Бяха много близо — отвърна Гил, — и многобройни. Поне ескадрон.
	— От коя част? — настоя Таита. — Видя ли перата им?
	За пръв път Гил изглеждаше объркан и малко засрамен.
	— Господарю, всъщност аз не можах да видя врага с очите си. Беше скрит зад скалите.
	— Откъде знаеш тогава колко са били? — попита магът, като смръщи чело.
	— Благородният Наджа викаше… — Гил млъкна и сведе поглед.
	— Някой друг, освен Наджа, видя ли неприятеля?
	— Не знам, почтени маг. Благородният Наджа ни нареди да бягаме назад към колесниците. Видяхме, че царят е смъртно ранен или дори може би мъртъв. Всички бяхме загубили кураж.
	— Не може по-късно да не си обсъждал това с войниците. Казвал ли ти е някой, че се е бил с врага? Че е ударил някой хиксос с копие или стрела?
	Гил поклати колебливо глава.
	— Не си спомням такъв. Не, никой не е казвал такова нещо.
	— Имаше ли друг ранен, освен царя?
	— Нито един.
	— Защо не каза това пред съвета? Защо не каза, че не си видял никакъв враг? — Таита беше гневен.
	— Благородният Наджа ни каза да отговаряме късо и да не губим времето на съвета с дълги самохвалства за собственото си участие в битката. — Гил сви сконфузено рамене. — Предполагам, че никой от нас не е искал да признае, че избягахме без бой.
	— Не бива да те е срам, Гил. Изпълнявал си заповеди — каза Таита с по-мек глас. — Изкачи се на ония скали и си отваряй добре очите. Намираме се на тяхна територия. Аз няма да се бавя.
	Таита тръгна бавно и заобиколи първата канара. Спря и огледа терена пред себе си. Оттук виждаше само върха на срутената кула. Пътеката отиваше на зигзаг към нея. При хребета се губеше, а пространството дотам беше почти голо и не даваше особени възможности за прикритие. Имаше само няколко по-големи камъка и изгорели от слънцето дървета. После си спомни, че е станало през нощта. И все пак, нещо не му даваше мира. Таита усещаше присъствие на някакво зло. Някаква скрита, враждебна сила го наблюдаваше.
	Усещането се засили дотолкова, че старецът застина под ярките лъчи на слънцето и затвори очи. Откри сърце и душа, превърна се в суха гъба, готова да попие и най-слабата енергия от околното пространство. Почти веднага усещането се усили още повече: наоколо имаше ужасни неща, но центърът на злото бе разположен някъде недалеч отпред. Отвори очи и тръгна бавно натам. Не се виждаше друго, освен нажежени скали и бодливи храсти, но злото беше съвсем близо, усещаше дори миризмата му, слаба, но остра, като дъх на лешоядно животно.
	Магът спира и души като ловно куче и веднага долавя миризмата на чист въздух, суха и прашна, но чиста. Това показва, че неуловимата воня идва от света на свръхестественото. Той улавя слабото ехо на извършено тук злодеяние, но когато опитва да установи къде точно, то му се изплъзва. Прави крачка напред, още една и ето че непоносимата воня се разнася отново. Още една крачка и към нея се прибавя чувство на голяма мъка, сякаш е загубил нещо огромно, нещо, което няма с какво да замени.
	Прави с усилие още една крачка напред по скалистата пътека и в този момент нещо го удря с такава сила, че изкарва въздуха от дробовете му. Таита изкрещява от болка и пада на колене, като притиска гърди, неспособен да си поеме дъх. Болката е много силна, смъртна болка и старият маг се бори с нея, както срещу стегнала тялото му змия. Успява да се дръпне малко назад и болката изчезва мигновено.
	Дочул вика му, към него тича с дълги скокове Гил. Хваща Таита и му помага да се изправи.
	— Какво има? Къде те боли, господарю?
	Таита го отблъсква.
	— Бягай! Остави ме! Тук си в опасност. Това не е работа на хора, а на демони и богове. Бягай! Чакай ме долу!
	Гил се колебае, но съзрял блясъка в тия нечовешки очи, отскача като от зъл дух.
	— Бягай! — повтаря Таита с глас, който Гил не би искал да чуе никога вече и момъкът побягва.
	Дълго след като е вече сам Таита се мъчи да овладее тялото и духа си, да ги постави под свой контрол и да ги опълчи срещу застаналите насреща сили. Бърка в торбичката на пояса и вади талисмана на Лострис. Стиска го в дясната ръка и отново тръгва напред.
	Щом стига онова място, болката го връхлита отново с още по-страшна сила, подобно на стрела с кремъчен връх, проникнала в гърдите му. Едва успява да сдържи вика си, дърпа се назад и както първия път, облекчението настъпва мигновено.
	Силно задъхан Таита гледа каменистата почва. На пръв поглед с нищо не се различава от която и да било друга точка на неравната пътека, по която стигна дотук. После пред погледа му се очертава едва доловима сянка. Докато я наблюдава, тя се променя и превръща в блестяща тъмночервена локвичка. Таита се отпуска бавно на колене.
	— Кръв от сърцето на един цар и бог — шепне старецът. — Фараон Тамоз е загинал точно на това място.
	Съсредоточава се и с тих, но решителен глас отправя заклинание към Хор. Заклинание с такава сила, че единствено адепт от седма степен се осмелява да го произнесе. След седмото повторение на заклинанието, чува шум от невидими криле, които раздвижват пустинния въздух наоколо.
	— Богът е тук — шепне магът и започва да се моли. Моли се за своя фараон и приятел, увещава Хор да облекчи страданията му и да го освободи от мъчения.
	— Пусни го да си отиде от това място! — умолява той бога. — Душата му се измъчва неимоверно прикована към него.
	Докато се моли, той прави жеста за прогонване на злото. Локвичката кръв започва да намалява пред очите му, сякаш попива в сухата скала. Когато изчезва напълно, Таита долавя тих, неопределим звук, като чмокане на бебешки устни и ужасното бреме на мъка и загуба, стоварено отгоре му, се маха изведнъж. Когато се изправя, изпитва светло чувство на облекчение. Пристъпва напред към мястото, където бе локвичката кръв. Дори когато обутият в сандал крак стъпва точно отгоре, нищо не нарушава душевния му покой.
	— Върви в мир, приятелю и царю мой, живей вечно! — промълвя Таита и прави знака за щастливо дълголетие.
	Обръща се и понечва да тръгне надолу към чакащите колесници, но нещо го задържа. Вдига лице нагоре и отново подушва въздуха. Отново усеща следа от оная миризма, едва-едва доловима. Много предпазливо и бавно магът се обръща и поема нагоре през мястото, където е паднал убит фараона. С всяка стъпка вонята се засилва, докато накрая изпълва гърлото му и го кара почти да повърне. И отново си дава сметка, че това е нещо от света на свръхестественото. Продължава напред и брои крачките. След двадесетата миризмата започва да отслабва. Спира и се връща по следите си. Вонята се усилва. Крачи така напред-назад, докато намира мястото на нейния източник. Тогава стъпва встрани от пътеката и миризмата става задушаваща.
	Застанал е под усуканите клони на израсло край пътеката дърво. Вдига поглед и забелязва, че клоните са оформени по странен начин. Сякаш човешка ръка ги е огънала във формата на кръст, който ясно се откроява на синия небесен фон. Поглежда надолу и вниманието му привлича камък, с големината и формата на конска глава. Неотдавна е бил отместен и после върнат в първоначалното си положение. Таита го бута встрани от вдлъбнатината, в която лежи и забелязва, че прикрива малка кухина между корените на дървото. Магът се вглежда в дупката. В нея има нещо и той бърка предпазливо — в такива места се крият змии и скорпиони.
	Изважда великолепно изработен и украсен предмет. Гледа го известно време, преди да проумее, че е колчан. Относно произхода му не може да има съмнение, защото изработката е типична за хиксосийските военни майстори, а върху кожения капак е изобразен Севт — крокодилът — бог на войната, почитан от хиксосийските войни.
	Таита отваря капака и вижда, че вътре има пет стрели с червени и зелени пера. Изтегля една от колчана и сърцето му забива лудо, защото я познава. Няма място за грешка. Толкова внимателно е разглеждал счупената и изцапана с кръв посестрима, която Наджа донесе в съвета. Двете стрели са еднакви. Вдига я към светлината и внимателно разглежда вдълбания в боядисания ствол на стрелата монограм. Представлява стилизирана леопардова глава, захапала жреческата буква Т. Същото нещо видя и върху стрелата убиец. Таита не спираше да върти стрелата между пръстите си, сякаш се мъчи да изстиска от нея и последната капка информация. Поднася я към носа си и я подушва. Долавя единствено мирис на дърво, боя и пера. Зловонието, което го доведе тук, отсъства.
	Защо му е било на фараонския убиец да скрива колчана? След битката полесражението остава в ръцете на хиксосите. Имали са предостатъчно време да приберат оръжието си. Сам по себе си колчанът представлява красива и ценна вещ. Никой войн не би го изоставил, освен ако не е бил принуден, мисли си Таита.
	Магът претърсва склона още час, но не намира нищо интересно, нито попада отново на свръхестествената миризма на гнилоч и зло. Когато се спуска при чакащите колесници, той крие колчана под полата си.


	21

	Изчакаха падането на нощта скрити в уади. Смазаха с овча лой главините на колесниците, за да не скърцат, обуха кожени чорапи на конете, омотаха в парцали всички дрънкащи и тропащи оръжия и снаряжения и поеха навътре във вражеската територия, водени от Гил.
	Копиеносецът явно познаваше отлично местността и макар да не каза нищо, Таита си зададе въпроса, колко пъти е идвал тук с господаря си.
	Вече стъпваха по наносната почва на нилската долина. На два пъти се налагаше да отбиват от пътя и да изчакват отминаването на групи въоръжени мъже, оставащи анонимни в тъмата. След полунощ стигнаха изоставен храм на някой забравен бог, изкопан в глинестия склон на един хълм. Кухината беше достатъчно голяма, за да събере целия отряд — колесници, коне и хора. От пръв поглед личеше, че пещерата е била вече използвана за подобна цел: имаше лампи и амфора със зехтин, скрити зад олтара, а в светилището бяха складирани бали сено.
	След като разпрегнаха конете и ги нахраниха, войниците изядоха собствените си дажби, налягаха върху сеното и захъркаха. През това време, Гил смени военните си одеяния с прости селски дрехи.
	— Не мога да взема кон — обясни той на Таита. — Привлича вниманието. Пеша стигам лагера при Бубасти за половин ден. Не ме чакай по-рано от утре вечер. — Момъкът се измъкна от пещерата и изчезна в нощта.
	Тоя Гил не е такъв прост войник, на какъвто се прави, помисли Таита и зачака отговора, който приятелите на Благородния Наджа ще изпратят по него.
	Щом съмна, изпрати пост на билото на хълма, където излизаше вентилационната шахта на подземния храм. Малко преди пладне, тихо изсвирване в нея предупреди за опасност и Таита се изкачи бързо при постовия. Керван тежко натоварени магарета приближаваше от изток, тръгнал право към входа на храма и Таита предположи, че именно тези търговци използват изоставеното светилище вместо кервансарай. Почти със сигурност са оставили и фуража. Спусна се надолу по хълма, като се стремеше да не попадне в полезрението на хората от кервана. Нареди фигурка от бели камъчета по средата на пътя, като непрекъснато напяваше три стиха от Асирийската книга на Злата планина. След това зачака пристигането на кервана.
	Първото магаре пристъпяше на петдесетина крачки преди останалите. Животното явно знаеше за мястото, както и за вкусните неща скрити в него, защото се движеше в тръс, без подкана от страна на керванджията. Щом стигна белите кварцови камъчета, дребното животно се метна встрани с такава сила, че товарът му мина под корема. Втурна се в галоп надалеч от храма, като хвърляше къчове и копитата му се мятаха във всички посоки. Прегракналият му рев се отрази на колоната и скоро всички животни започнаха да се изправят на задни крака и заопъват шии, като се мъчеха да се освободят от поводите, ритаха и се дърпаха, сякаш нападнати от ято диви пчели.
	На керванджиите им трябваше половин ден, за да изловят бегълците, да успокоят и подредят побърканите от страх животни и да насочат колоната отново към храма. Този път солидната и пищно облечена фигура на главния керванджия се виждаше най-отпред — теглеше неохотно следващото го животно с дълъг повод. Забеляза камъчетата по средата на пътя и спря. Колоната се скупчи зад гърба му, а останалите керванджии заприиждаха при началника си. Проведоха импровизирано съвещание на висок глас и с размахано оръжие. Думите им долитаха до скрития сред маслинови дръвчета Таита.
	Най-накрая, началникът остави другите и продължи по пътя сам. Отначало стъпките му бяха бързи и уверени, после се забавиха, докато накрая спряха. Човекът беше напълно объркан и разглеждаше камъчетата от разстояние. После плюна към фигурката и бързо отскочи, сякаш очакваше тя да отговори на обидата. Най-накрая направи знак срещу уроки и пъргаво заприпка назад към хората си, като отдалеч им махаше да се връщат. Те не чакаха дълго. Скоро целият керван тръгна обратно по пътя, по който дойде. Таита отиде при фигурката и пръсна камъчетата, за да освободи енергията им и да отвори пътя за други посетители, които очакваше с нетърпение.
	Пристигнаха в късната лятна привечер, двадесет забързани конника, водени от Гил, яхнал чужд жребец. Минаха сред пръснатите камъчета и се изкачиха до входа на храма, където слязоха от конете, с подрънкване на оръжие. Водеше ги едър широкоплещ мъжага, с дебели нависнали вежди и месест гърбав нос. Гъсти черни мустаци се спускаха към гърдите му, а в брадата бяха вплетени разноцветни панделки.
	— Ти си чародеят. Да? — попита той със силен акцент.
	Таита не сметна за уместно да ги информира, че говори езика им не по-зле от тях, затова отвърна скромно на египетски, без да признава или отрича свръхестествените си способности:
	— Казвам се Таита, слуга на великия бог Хор. Нека той ви благослови! Виждам, че си могъщ човек, но не знам името ти.
	— Казвам се Трок, Върховен вожд на племето на Леопарда и командващ северните войски в армията на цар Апепи. Носиш ли ми талисман, чародей?
	Таита отвори длан и показа парче син глазиран порцелан — горната част от малка оброчна статуетка на бог Севт. Трок му хвърли бегъл поглед, извади друго парче и внимателно го наложи към първото. Двете парчета съвпаднаха идеално и мъжът доволно изсумтя.
	— Ела с мен, чародей!
	Трок излиза в сгъстяващия се мрак, а Таита го следва по петите. Мълчаливо изкачват хълма и клякат един срещу друг, на звездната светлина. Трок държи канията на сабята между коленете си, а ръката му е върху ефеса на кривото тежко острие. По-скоро по навик, отколкото от недоверие, мисли си Таита. Все пак, вождът не е човек, който може да бъде пренебрегнат.
	— Носиш новини от юга — казва Трок като констатация, а не въпрос.
	— Чул ли си за смъртта на фараон Тамоз, Благородни? — Знаем за смъртта на тиванския претендент от военнопленници, взети при падането на Абнуб. — Трок внимава да не изпусне дума, с която да признае властта на египетския фараон, за всички хиксоси Апепи е единствен владетел и в двете царства.
	— Научихме също, че някакво дете претендира на свой ред за трона на Горен Египет.
	— Фараон Нефер Сети е само четиринадесетгодишен — потвърждава Таита, като също внимава да не пропусне да спомене титлата на владетеля. — Остават му още няколко години до пълнолетие. През това време и от негово име ще управлява регентът Наджа.
	Трок се навежда напред, с внезапно пламнал интерес. Таита се усмихва вътрешно. Разузнаването на хиксосите наистина нищо не струва, щом дори това не знаят за нещата в Горен Египет. После си спомня за кампанията срещу хиксосийската шпионска мрежа, която проведоха двамата с фараона в Тива, малко преди неговата смърт. Проследиха и заловиха петдесетина. Избиха ги до крак, след разпити с мъчения. Таита изпита задоволство при мисълта, че действията им са били толкова ефикасни.
	— Значи, идваш от името на регента на юга. — Таита долови лека нотка самодоволство, когато Трок попита: — Какви новини носиш от Наджа?
	— Благородният Наджа желае да занеса предложенията му лично на Апепи — извъртя нещата магът. Не му се щеше да дава на Трок повече информация, отколкото беше безусловно необходимо.
	Трок видимо се засегна.
	— Наджа ми е братовчед — заяви хладно той. — Волята му е да чуя всяка дума от неговото послание. — Таита владееше чувствата си до такава степен, че с нищо не показа изненада от грубата недискретност, проявена от хиксосиеца. Подозренията му за произхода на регента се потвърждаваха, но гласът на мага остана равен и спокоен:
	— Да, Благородни, известно ми е. Все пак, онова, което трябва да съобщя на Апепи е от такова…
	— Подценяваш ме, чародей! Аз се радвам на пълното доверие на вашия регент. — Гласът на Трок преграква от силно раздразнение. — Много добре ми е известно, че идваш с поръка да предложиш на Апепи примирие и преговори за на траен мир.
	— Нищо повече не мога да ти съобщя, Благородни. — Този Трок може да е добър войн, но не е никакъв конспиратор, мисли си Таита, но в гласа и държанието му няма ни най-малка промяна, когато казва:
	— Мога да предам съобщението единствено и лично на Главния Овчар Апепи. — Така наричаха хиксосийския управник в Горен Египет. — Можеш ли да ме заведеш при него?
	— Както искаш, чародей. Дръж си устата затворена, щом така предпочиташ, макар да няма никакъв смисъл. — Трок се изправи разгневен. — Цар Апепи е в Бубасти. Тръгваме веднага!
	Двамата се спуснаха по хълма в хладно мълчание. Таита извика Гил и началника на ескорта.
	— Свършихте добре работата си — каза им той, — а сега трябва да се върнете в Тива, колкото е възможно по-незабелязано.
	— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита Гил разтревожен. Явно се безпокоеше за съдбата на стареца.
	— Не. Аз оставам. Съобщи на регента, че съм отишъл на среща с Апепи.
	Впрегнаха конете в колесниците под мъждивата светлина на маслените лампи и скоро колоната беше готова за път. Гил донесе от колесницата кожените дисаги на Таита и му ги подаде. След това го приветства с дълбоко уважение.
	— Беше голяма чест да пътувам с теб, Благородни. Когато бях дете, баща ми разказваше много твои приключения. Служил е при теб в похода срещу Асиут. Командвал е левия фланг.
	— Как се казва? — попита Таита.
	— Ласро, Благородни.
	— Да. — Таита кимна. — Помня го добре. Загуби лявото си око в тази битка.
	Гил го изгледа с почуда и страхопочитание.
	— Това е станало преди четиридесет години, а ти го помниш.
	— Преди тридесет и седем — поправи го магът. — Остани със здраве, Гил. Снощи ти правих хороскоп. Животът ти ще бъде дълъг и пълен с почести.
	Копиеносецът хвана юздите и тръгна в нощта, неспособен да продума от гордост и благодарност.
	Отрядът на Трок също беше готов за път. Дадоха на Таита коня, с който Гил се бе върнал до храма. Старецът прехвърли дисагите през врата му и се метна зад тях. Хиксосите не страдаха от египетските скрупули, относно яхането на кон. Те бързо възседнаха и поеха на запад, точно в обратна на поетата от колоната колесници посока.
	Таита язди в средата на групата тежковъоръжени хиксоси. Трок е начело, но не кани Таита при себе си. След отказа да получи направо съобщението, той се държи хладно и резервирано. Таита е доволен от това пренебрежение, защото има твърде много материал за размисъл. Смесената кръв на регента, която беше така ясно доказана, разкрива куп интересни възможности.
	Отрядът напредва в нощта, поел на запад към реката и главната военна база на врага, разположена при Бубасти. Макар да е нощ, пътят се оживява все повече и повече. Започват да настигат кервани коли и каруци, тежко натоварени с военно снаряжение и припаси, тръгнали в тяхната посока. Обратно към Аварис се движат други кервани от празни коли и каруци, оставили товара си в базата.
	Когато приближиха реката, Таита забеляза лагерните огньове на хиксосийски войски, разположени край Бубасти. Те образуваха цял килим от блещукащи светлини, проснат на много мили в двете посоки покрай реката, огромно струпване на хора и животни, невидими в мрака.
	Нищо на тоя свят не може да се сравни с миризмата на един военен лагер. Тя става все по-силна с приближаването им, докато накрая завладява всичко. Това е смес от много миризми: конска пот, фъшкии и огън запален от тях, кожа и плесенясало зърно. Над всичко това се откроява вонята от некъпани мъжки тела, забрали рани, кухня и ферментация на бира, незаровени отпадъци, амонячна смрад от отходни ями и купчини прясна тор и още по-неприятната воня от разложени непогребани трупове.
	В целия букет миризми, Таита долавя един отвратителен оттенък. Той е почти уверен в причината за него, но едва когато един от страдалците залита пиянски пред коня му и той е принуден рязко да спре, пред очите му лъсват розови петна върху бледа кожа и магът е вече сигурен. Сега разбира защо Апепи не бърза да се възползва от победата при Абнуб и още не изпраща колесниците си към Тива, където разбитата египетска войска разчита на милостта му. Таита се изравнява с Трок и пита:
	— Кога дойде чумата при вас, Велики?
	Трок спира така рязко, че конят заиграва под него.
	— Кой ти каза, чародей? И тази проклета болест ли е в твоя власт? Ти ли ни навлече тая епидемия? — Хиксосът се отдалечава вбесен, без да дочака възражението. Магът го следва на дискретно разстояние, а погледът му не пропуска и най-дребната подробност от ставащото наоколо.
	Вече се разсъмва и едно слабо, мътно слънце плахо наднича през дебел слой мъгла и пушек, завил лагера и скрил утринното небе от човешки поглед. Всичко това придава на гледката неестествен, неземен вид, като сцена от подземния свят. Хора и животни изглеждат като демони в тая призрачна светлина, а наносната кал под копитата на конете е черна и лепкава.
	Минават покрай първата погребална кола и мъжете около Таита прикриват с плащове уста и нос, за да се предпазят от ужасната воня и зловредните пари, виснали над купчините голи, подути тела, струпани на нея. Трок пришпорва коня, за да отмине по-бързо печалната каруца, но след нея има още много със същия товар. След малко минават през едно от местата за кремация, където други коли се освобождават от зловещия си товар. Дървата за огрев са скъпа стока в тази страна и пламъците не са достатъчно силни, за да се справят с купищата мъртви тела. Те пращят и припукват, когато отгоре им прокапе мазнина от полуразложена плът, а въздухът се изпълва с облаци черен пушек, който полепва по устата и гърлото на дишащите го хора.
	Колцина от мъртвите са жертва на чумата? И колко са паднали в бой?
	Чумата придружава като призрачна сянка всяка армия. Апепи вече много години обитава с армията си различни лагери около Бубасти — район гъмжащ от плъхове, лешояди и лешоядни марабу*. Хората му се валят в собствената си мръсотия, по телата им пъплят въшки и бълхи, ядат развалена храна и пият вода от напоителните канали, в които се отцеждат гробове и купчини лайна. Точно такива условия са необходими за богатия урожай на чумата.
	[* марабу — птица от разред щъркели.]
	С приближаването на Бубасти лагерите стават по-многолюдни. Шатри, колиби и землянки притискат отвсякъде стените и рововете на гарнизонния град. Късметлиите сред чумните жертви лежат под навеси от палмови клони — слаба защита срещу жаркото утринно слънце. Останалите са захвърлени на открито, оставени да страдат от жажда и от природните стихии. Мъртвите са смесени с умиращите, ранените в битка лежат до поразените от дизентерия.
	Макар Таита да е лечител по призвание, в този случай не може да помогне с нищо. Тези хора са осъдени от собствената си многочисленост. Как да помогне един човек на това множество? И после, те са врагове на неговия Египет и за всички е ясно, че епидемията е дело на боговете. Дори един хиксос да излекува, това означава един войник повече под стените на любимата Тива, готов да я подложи на огън и меч.
	Влизат в крепостта, за да се уверят, че условията вътре не са кой знае колко по-различни от тези отвъд стените. Жертви на чумата се търкалят там, където ги е поразила, а плъхове и бездомни кучета ръфат плътта на мъртвите и даже на полуживите, които нямат сили да се защитят.
	Главната квартира на Апепи е разположена в най-голямото здание на Бубасти, огромен кирпичен палат, издигнат в центъра на града и покрит с тръстика. Коняри поемат животните при входа, а един понася дисагите на Таита. Благородният Трок повежда госта през коридори и затъмнени зали, в които тамян и сандалово дърво горят в многобройни светилници, за да надвият мощните талази воня от града и околностите, а трепкащите им пламъци правят непоносим и без това горещия въздух. Дори тук, в главната квартира, се разнасят стенания на болни, а в тъмните ъгли се валят покрити фигури.
	Пред бронзова решетка, в най-отдалечения край на палата, ги спират стражници, които ги пропускат начаса, разпознали внушителната осанка на Трок. Влизат в покоите на Апепи. По стените висят великолепни килими, а мебелировката е изработена от скъпоценни дървесни видове, слонова кост и седеф — в по-голямата си част отмъкната от египетски храмове и дворци.
	Трок въвежда Таита в малка, но луксозно обзаведена приемна и го оставя там. Робини донасят кана шербет и поднос фурми и нарове. Таита отпива от шербета и хапва малко плодове. Той е много въздържан в яденето.
	Чака дълго. Проникнал през единственото високо прозорче слънчев лъч бавно отмерва времето, плъзнал по отсрещната стена. Подложил дисагите под главата си, Таита дреме върху един килим, като нито за миг не потъва в сън и при всеки шум се събужда. От време на време дочува далечен женски плач и пронизителен вой на оплаквачки.
	Най-накрая се разнася тропот от стъпки по близкия коридор и завесата на вратата се дръпва встрани. На прага застава плещеста фигура. Облечена е само в пурпурна пола от лен, прихваната със златна верига под огромен корем. Гърдите са покрити с прошарени къдрави косъмчета, твърди като козина на мечка. На краката си носи тежки сандали и наколенници от твърд полиран гьон, но няма нито сабя, нито някакво друго оръжие. Краката и ръцете са масивни като колоните на някой храм и цели покрити с белези от рани — някои бледи и лъскави като коприна, отдавна заздравели, а други розови или яркочервени. Брадата и гъстата коса са също прошарени, но без обичайните плитки и панделки. Не са нито намазани, нито сресани, оставени са в пълен безпорядък. Тъмните очи гледат с див поглед, а дебелите устни са сгърчени, сякаш от болка, под огромен гърбав нос.
	— Ти си Таита, лечителят — произнася мъжът. Гласът е мощен, но без акцент, тъй като Апепи е роден в Аварис и е възприел много от египетската култура и начин на живот.
	Таита го знае добре: за него Апепи е нашественик и долен варварин, смъртен враг на неговата страна и неговия фараон. Наложи се да мобилизира цялото си самообладание, за да задържи чертите си спокойни и да отвърне с равен глас:
	— Да, аз съм Таита.
	— Чувал съм за твоите способности — каза Апепи. — Имам нужда от тях. Ела с мен.
	Таита преметна дисагите на рамо и го последва в коридора. Там чакаше Благородният Трок, начело на военен ескорт. Те се строиха около Таита и тръгнаха след хиксосийския цар. Риданията станаха по-ясни. Апепи дръпна тежка завеса, зад която се показа врата и хвана ръката на Таита, за да го въведе вътре.
	В претъпканата зала видя голяма група жреци от храма на Изис в града. Таита сви устни, когато ги разпозна по перата на главите им. Те напяваха и дрънкаха систруми над един светилник, в който се виждаха нажежени до червено клещи. Професионалната вражда на Таита с тези шарлатани можеше да се проследи две поколения назад.
	Освен лечителите, около леглото, в средата на залата има още двадесетина души: придворни и офицери, писари и други чиновници, всички с тържествен погребален вид. Повечето жени са коленичили и тъжно вият. Само една се мъчи да облекчи по някакъв начин момчето в постелята. Тя не е много по-голяма от пациента си, може би тринадесет-четиринадесет годишна и го обтрива с натопена в гореща, благоуханна вода гъба.
	С един поглед Таита вижда, че момичето е поразително красиво. Загрижеността й за болния е очевидна, на интелигентното лице е изписана любов, а ръцете се движат бързо и сръчно.
	Таита прехвърля вниманието си върху момчето. Голото му тяло е добре оформено, но изпито от болестта. Кожата е белязана от характерните петна и е влажна от потта. По гърдите личат възпалени рани на местата, където жреците са му пускали кръв и са горили с нажежено желязо. Таита вижда, че болестта е в последната си фаза. Гъстата черна коса е мокра от пот и виси над очите, потънали дълбоко в морави орбити, широко отворени, но нищо невиждащи.
	— Това е Киан, най-малкият ми син — казва Апепи, като приближава постелята и гледа безпомощно към нея. — Чумата ще го отнесе, освен ако не го спасиш, магьоснико.
	Киан стене и се обръща на една страна, като прибира колене към изранените си гърди. Между мършавите му бутове излита с остър плющящ звук струя изпражнения и кръв. Болногледачката бързо почиства задните му части и смита нечистотиите с ръка, без какъвто и да е признак на погнуса. Жреците в ъгъла подновяват напевите си, а главният сред тях взема от жарта нажежени клещи и тръгва към постелята.
	Таита препречва пътя му с дългата си тояга.
	— Махай се! — казва той тихо. — Ти и касапите ти сте направили достатъчно поразии.
	— Трябва да прогоня с огън треската от тялото му — възразява мъжът.
	— Вън! — повтаря заплашително Таита, след което се обръща към останалите в стаята: — Всички вън!
	— Знам те добре, Таита. Ти си богохулник и дружиш с демони и зли сили. — Жрецът не отстъпва и размахва заплашително нажежения метал. — Не ме е страх от магиите ти. Тук нямаш власт. Принцът е оставен на моите грижи.
	Таита отстъпва и хвърля тоягата си в краката на жреца, който пищи и отскача, когато тя започва да съска и да се гърчи по плочите към него. Внезапно змията се изправя, раздвоеният език се подава между усмихнати тънки устни, а малките като мъниста очета святкат с черен блясък.
	Започва паническо бягство. Жреци и придворни, слуги и войници се надпреварват кой да излезе пръв. Главният жрец събаря светилника в бързината да избяга и пищи, стъпил върху пръснатата по плочите жива жарава.
	Залата се опразва за секунди. Остават само Апепи и момичето. Таита се навежда и хваща опашката на змията. В миг тя се изправя и се превръща в дървена тояга. Като сочи с нея момичето, магът пита:
	— Ти коя си?
	— Аз съм Минтака. Това е брат ми. — Слага длан върху косите му, сякаш за да го защити и вирва предизвикателно брадичка: — Каквото и да сториш, магьоснико, няма да го оставя. — Устните и потръпват, а огромните очи са изпълнени със страх. Очевидно е наплашена от репутацията на госта и насочената към нея змийска тояга.
	— Не ме е страх от теб — съобщава момичето и минава от другата страна на постелята.
	— Добре — отвръща лаконично Таита. — Тъкмо ще ми помогнеш. Кога е пило за последен път вода това момче?
	Трябваше й малко време, за да се окопити.
	— Рано тая сутрин. — Не виждат ли тия мошеници, че умира колкото от болестта, толкова и от жажда? От потенето по-голямата част от водата в тялото му е изтекла — ръмжи Таита и взема медния тас, за да помирише водата в него.
	— Пълна е с жречески отрови и чумна зараза. — Плисва я към стената. — Иди в кухнята и намери друг съд. И гледай да е чист. Напълни го от извора, не от реката. По-бързо, момиче! — Тя тича навън, а Таита отваря дисагите.
	Минтака се връща почти веднага с пълна до ръба кана чиста вода. Таита приготвя смес от билки и ги вари над един мангал.
	— Помогни ми да му дам това — нарежда магът, когато настойката е готова. Показва й как да повдигне главата на брат си и да поглажда гърлото му, докато той сипва по малко отвара в устата му. След малко Киан пие сам.
	— С какво мога да помогна? — пита царят.
	— С нищо, господарю. Ти си добър в убиването, не в лечението — отговаря Таита, без да отделя поглед от пациента си. Следва дълго мълчание, а после тежките, подковани с бронз сандали на Апепи тропат към изхода.
	Минтака бързо забравя страха си от мага и се превръща в усърдна помощница. Тя сякаш отгатва желанията на лечителя. Насилва брат си да допие отварата, докато Таита приготвя нова, от други билки. Двамата успяват да влеят в тялото на болния всичко без остатък. Момичето помага да намажат с болкоуспокояващ мехлем раните по гърдите на момчето. След това вземат чисти чаршафи и ги напояват с прясна вода. Покриват с тях горящото тяло, за да свалят температурата.
	Когато се отпуска за миг край постелята да отдъхне, Таита взема ръката й, за да разгледа дланта. По вътрешната страна на китката личат малки червени точици. Минтака прави опит да издърпа ръката си.
	— Това не е чума — казва тя сконфузено. — Това са само ухапвания от бълхи. Дворецът е пълен с бълхи.
	— Където има бълхи, има и чума — отвръща Таита. — Свали си ризата!
	Тя се изправя без колебание и оставя дрехата да се свлече в краката й. Голото й тяло, стройно и женствено, е в същото време силно и атлетично. Едва съзрелите гърди стърчат весело с набъбнали като черници зърна. Триъгълник мек мъх се гуши между стройни бедра.
	От бледата кожа на корема скача бълха. Таита я хваща мълком във въздуха и я мачка с пръсти. Насекомото е оставило верижка розови петънца около намусеното кръгче на пъпа.
	— Обърни се! — нарежда Таита и тя се подчинява. Още едно гадно насекомо се спуска бързо по гърба й към дълбоката цепка между твърдите, закръглени бутове. Таита го улавя и смачква лъскавата му черна черупка. Тя се пука в кърваво петънце. — Ти си следващата болна, ако не те отървем от тия твои малки животинки — казва Таита и я праща в кухнята за вода. Сварява на мангала изсушени червени цветове от пиретрум* и я измива цяла с отварата. Улавя още няколко бълхи, които се опитват да се спасят със скокове от смъртоносната течност.
	[* пиретрум — род многогодишни растения от семейство сложноцветни, от чиито цветове се добива прах за унищожаване на насекоми.]
	След това Минтака сяда до него докато изсъхне и двамата бъбрят общително, докато ловят последните бълхи и махат яйцата им от гънки и шевове на дрехата. Сприятеляват се бързо.
	Преди да мръкне, Киан изпразни още един път червата си, но този път не така обилно и в изпражненията нямаше кръв. Таита ги помириса и установи, че чумната воня бе станала по-слаба. Приготви още по-гъста билкова отвара, а между отделните варки караше насила Киан да пие изворна вода. До сутринта треската мина и момчето почувства облекчение. Най-накрая успя да уринира, което бе обявено от Таита за добър признак, макар течността да бе тъмножълта и парлива. Час по-късно, отдели още течност, по-светла на цвят и не така воняща.
	— Виж, господарю — възкликна Минтака, като погали брат си по бузата, — червените петна избледняват и кожата не е така гореща.
	— Докосването ти е лечебно като на райска нимфа — отвърна Таита, — но не забравяй каната! Празна е.
	Тя тича към кухнята и се връща почти веднага с пълна до ръба кана. Докато му я подава, момичето запява хиксосийска приспивна песен и магът е очарован от чистотата на приятния глас.

	„Чуй ветреца във тревата, малък мой.
	Спи, спи, спи.
	Чуй водата във реката, малък мой.
	Спи, спи, спи.“

	Таита поглежда лицето й. То е по хиксосийски, малко широко и скулите му доста изпъкват. Устата е голяма, устните — пълни, а носа — гърбав. Никоя от тия черти сама по себе си не е красива, но една друга се допълват съвършено в пълна хармония. Бадемовите очи са наистина възхитителни под извитите дебели вежди. Друг вид красота, мисли си Таита, но все пак красота.
	— Виж! — прекъсва тя песента си със смях. — Той се събуди.
	Киан е отворил очи и гледа сестра си.
	— Върна се при нас, противен малък звяр. — Усмивката й разкрива равни, ослепително бели зъби, които блестят в светлината на лампите. — Толкова ни изплаши. Никога да не правиш пак така! — Тя го прегръща, за да скрие радостните сълзи, които блестят в очите й.
	Таита погледна над двамата и видя огромната фигура на Апепи, застанал на прага. Магът не знаеше колко дълго бе стоял царят там. Той кимна мълчаливо, обърна се и изчезна.
	До вечерта Киан вече беше в състояние да седне в постелята, с малко помощ от сестра си и да пие бульон от купата, която тя държеше до устните му. След два дни обривите изчезнаха.
	Апепи идваше при момчето по два-три пъти дневно. Киан още не можеше да става, но видеше ли баща си, допираше с пръсти устни и сърце, в израз на уважение.
	На петия ден изпълзя от постелята и направи опит да се просне на пода пред царя, но Апепи го спря и го отнесе обратно върху възглавниците. Макар чувствата му към момчето да бяха очевидни, Апепи не промълви дума и си тръгна почти начаса, но на прага спря, погледна назад към Таита и му нареди да го последва с едва забележимо кимване.


	22

	Стоят сами върху най-високата кула в замъка. Изкачили са двеста стъпала, за да стигнат до това място, откъдето се вижда реката и завладяната неотдавна крепост Абнуб, разположена на десет мили нагоре по течението. Тива се намира на по-малко от сто мили в същата посока.
	Апепи нарежда на стражите да слязат и да ги оставят сами, за да не чуе никой разговора им. Той гледа на юг, срещу течението на великата река. Облечен е в пълна бойна униформа: наколенници и нагръдна броня от дебел гьон, саблен пояс, осеян със златни розетки, в брадата са вплетени пурпурни панделки, в тон с парадната престилка. Носи и златния ауреус, короната с кобра и лешояд. Таита побесня при вида на свещените регалии върху посребрената глава на този нашественик и грабител, който се смята за фараон на цял Египет, но лицето му остана невъзмутимо. Напрегна съзнанието си, за да улови мисълта на Апепи. Тя представляваше сложна плетеница, така объркана и дълбока, че дори Таита не можа да се ориентира в нея, но долови вътрешната сила, която правеше Апепи толкова опасен съперник.
	— Поне едно от нещата, които разправят за теб, излезе истина, магьоснико — прекъсна дългото мълчание Апепи. — Ти си велик лечител. — Таита замълча.
	— Можеш ли да направиш магия за излекуването на цялата ми армия, както стори със сина ми? Ще ти платя цяла лака злато, колкото могат да носят десет яки коня.
	Таита се усмихна едва-едва.
	— Благородни, ако можех да направя такава магия, щях да мога да измъкна сто лаки просто от въздуха, без да си давам труд да лекувам главорезите ти.
	Апепи се извърна и отвърна на усмивката, но в неговата нямаше нищо добро.
	— На колко си години, чародей? Трок разправя, че си прехвърлил двеста. Вярно ли е?
	Таита не даде вид, че е чул въпроса и Апепи продължи:
	— Каква е цената ти, чародей? Щом не е злато, какво друго мога да ти предложа? — Въпросът беше риторичен и царят не дочака отговор, а мълком закрачи към северния парапет, където застана, свил юмруци на хълбоците. Загледа военните лагери и местата, където горяха трупове. Огньовете не спираха и черни облаци пушек продължаваха да се носят над зелената река и пустинята отвъд нея.
	— Ти спечели една победа, Благородни — промълви тихо Таита, но я погледни купчините трупове. Преди чумата да отшуми и войската ти да се приготви за нови битки, фараонът ще прегрупира и ще умножи силите му.
	Апепи се разтърси ядосан, като лъв, отпъждащ мухи.
	— Упорството ти ме дразни, чародей!
	— Не, Благородни, не аз, а истината и логиката на действителността те дразнят.
	— Нефер Сети е дете. Победих го един път, ще го сторя пак.
	— Но в неговата армия няма чума. Шпионите трябва да са ти казали, че той разполага с още пет легиона в Асуан и други два в Асиут. Те се спускат по течението на реката и ще бъдат тук преди новолуние.
	Апепи изсумтя тихо, но не каза нищо. Таита продължи непреклонно:
	— Шестдесет години война обезкървиха и двете царства. Ще продължиш ли традицията на Салитис, собствения ти баща, шестдесет години кръвопролития? Това ли ще оставиш на синовете си?
	Апепи се обърна към него начумерен.
	— Не поставяй на изпитание търпението ми, старче! Не обиждай баща ми, божествения Салитис! — След пауза достатъчно дълга, за да изрази недоволството му, Апепи продължи: — Колко време ти трябва, за да уредиш преговори с тоя, така наречен регент на Горното царство, с тоя Наджа?
	— Ако ме пропуснеш през територията си и ми дадеш бърза галера, ще стигна Тива за три дни. Връщането по течението ще е още по-бързо.
	— Ще изпратя Трок с теб. Кажи на Наджа, че ще се срещнем в храма на Хатор, на западния бряг, при Пера над Абнуб. Знаеш ли го?
	— Знам го много добре — отвърна Таита.
	— Можем да разговаряме там, но го предупреди да не очаква кой знае какво. Аз съм победителят, а той е губещата страна. Можеш да вървиш!
	Таита остана на мястото си.
	— Можеш да вървиш, чародей! — освободи го втори път Апепи.
	— Фараон Нефер Сети е почти връстник на дъщеря ти, Минтака — каза Таита. Може би ще пожелаеш да я доведеш със себе си в Пера.
	— С каква цел? — попита Апепи, като му хвърли подозрителен поглед.
	— Един съюз между твоята династия и фараоните от Горен Египет би могъл да донесе траен мир за двете царства.
	Апепи прокара пръсти през брадата си, за да скрие своята усмивка.
	— В името на Севт, в интригите си ловък, колкото и в приготвянето на билкови смески, чародей. Тръгвай, преди да си прекрачил границата!


	23

	Храмът на Хатор е издълбан в скалист хълм над реката, по времето на фараон Сехертави, преди стотици години и всеки владетел оттогава добавял по нещо към него. Жриците образуват влиятелна и богата група, съумяла някак си не само да оцелее в годините на гражданска война между двете царства, но и да процъфтява в тия трудни времена.
	Облечени в жълти роби, те са събрани в двора на храма, между двете масивни статуи на богинята. Едната я представя като петниста крава със златни рога, а другата — в човешки облик, като висока красива жена, с корона от рога и златен слънчев диск на главата.
	Жреците напяват и тръскат систруми, докато откъм източната страна в двора влиза свитата на Фараон Нефер Сети, а срещу нея се появява групата на цар Апепи. Редът на влизане в двора стана предмет на толкова яростни дебати, че преговорите бяха заплашени от провал, преди да са започнали. Пристигналият пръв би имал престижа на титуляр на властта, докато вторият би изглеждал просител, който моли за мир. Никоя от двете страни не пожела да се откаже от преимуществото.
	Тогава Таита предложи идеята, двете делегации да влязат едновременно. Пак той разреши и не по-малко щекотливия въпрос за отличителните знаци. И двете страни щяха да се откажат от двойната корона. Апепи ще носи червената корона „дешрет“, символ на Долен Египет, а Нефер Сети — бялата „хеджет“, олицетворение на властта в Горен Египет.
	Двете свити препълниха двора, застанали една срещу друга, мрачни и навъсени, физически ги разделяха едва няколко крачки, но горчивините и страданията на шестдесет годишно съперничество издигаха помежду им висока стена. Враждебната тишина е нарушена от рогове и тътен на бронзови гонгове. Това е знак за царските особи да се появят откъм двата края на двора.
	Благородният Наджа и фараон Нефер Сети пристъпват тържествено и заемат двата трона с високи облегалки, а двете принцеси Хесерет и Мерикара ги следват смирено, за да седнат в краката на Наджа като негови годеници. Момичетата са толкова гримирани, че лицата им са безизразни като това на богинята, в чиято сянка седят.
	Едновременно с тях, от противоположния край на двора се задава хиксосийското царско семейство. Води ги Апепи, внушителна фигурна в пълна бойна униформа. Той хвърля поглед през двора към момчето фараон. Следват го осем от синовете му. Единствен Киан, най-малкият, отсъства, защото още не се е възстановил достатъчно, за да издържи пътуването по реката. Също като баща си, те са бронирани и въоръжени и също като него се перчат и надуват.
	Опасно котило кръвожадни главорези, казва си Таита, като ги гледа от мястото, си недалеч от трона на Нефер.
	Апепи води само една от многобройните си дъщери. Като пустинна роза сред бодливи кактуси, красотата й е грейнала сред намусените лица на братята. Тя съзира високата среброглава фигура на Таита в отсрещната група и лицето и грейва в такава сияйна усмивка, сякаш за миг слънчевите лъчи са пробили опънатите над двора платнища. Никой от египтяните не я е виждал досега и в редиците им настъпва раздвижване и глъч. Сварва ги неподготвени. Широко разпространен е митът, че хиксосийските жени имат телосложението на мъжете си и са два пъти по-грозни от тях.
	Фараон Нефер Сети се навежда леко напред и въпреки тържествеността на момента, подръпва меката част на ухото си, под бялата корона с форма на бутилка. Таита бе положил много усилия да премахне този лош навик и Нефер правеше движението, само когато нещо силно го интересуваше или когато беше разсеян. Таита не бе виждал Нефер повече от два месеца — Наджа го държеше далеч от него, след завръщането му от главната квартира на Апепи в Бубасти — но той така добре познаваше момчето, че без труд четеше мислите му. Усети, че Нефер беше в екстаз, все едно е забелязал газела в обсега на стрелата си, или когато се готви да яхне необязден жребец, или пък току-що е пуснал сокол и той пада над нищо неподозиращата плячка.
	Таита никога не го е виждал да реагира по подобен начин на женско присъствие. Нефер гледа на представителките на противния пол, включително и на сестрите си, с царствено пренебрежение. От друга страна, той се впусна в бурните води на пубертета преди по-малко от година, като през по-голямата част от това време беше изолиран с Таита в пустошта на Гебел Нагара, където нямаше кой да привлече вниманието му, както сега правеше Минтака.
	Таита се изпълни със самодоволство, заради постигнатото с толкова малко усилия. Плановете му щяха да се объркат в значителна степен, а опасността, в която се намираха, щеше да нарасне, ако Нефер не бе харесал хиксосийското момиче. Оженят ли се двамата, Нефер става зет на Апепи и попада под негова закрила. Дори Наджа ще се замисли, преди да се опълчи срещу толкова могъщ и опасен противник. Минтака може, без сама да го съзнава да отърве Нефер от всички козни на регента. Това поне цели Таита с всичките си машинации.
	За късото време, през което се грижеха за брат й, двамата с Таита изградиха здрава дружба. Магът кимва едва забележимо и отвръща на усмивката й. След това погледът на Минтака минава нататък. Разглежда с интерес египетските аристократки срещу себе си. Чувала е много за тях, но сега ги вижда за пръв път. Веднага вижда Хесерет. С непогрешим женски инстинкт, забелязва жена красива колкото нея и евентуална съперница. Хесерет реагира по абсолютно същия начин и двете си разменят бързи, надменни и горделиви, изпълнени с враждебност погледи. После Минтака вдига поглед към внушителната фигура на Наджа и очите й блясват от възхищение.
	Той представлява такава великолепна гледка, така различен от собствените й братя и баща. Цял блести в злато и скъпоценни камъни, а ленената му пола свети от чистота. Уханието му на диви цветя стига чак до нея. Лицето му представлява маска от грим, кожата почти свети, а очите са очертани с въглен. Тя има усещането, че този мъж е надарен с красотата на змия или на отровно насекомо. Принцесата потръпва и отмества поглед към човека до регента.
	Фараон Нефер Сети я наблюдава така втренчено, че дъхът й секва. Очите му са зелени — това е първото, което я поразява и тя иска да отклони поглед от тях, но не намира сили. Изчервява се.
	Фараон Нефер Сети е толкова достолепен, така божествен с бялата си корона и изкуствена козя брада, че тя изпада в смут. Фараонът й праща кратка, заговорническа усмивка. Лицето му изведнъж става трогателно момчешко и дъхът й се учестява, а руменината по бузите става по-тъмна. С голямо усилие момичето отделя поглед от това лице и започва да разглежда с дълбок интерес кравата-богиня.
	Трябва й известно време, за да се овладее и през това време Благородният Наджа, регент на Горен Египет, започва да говори. С внимателно преценен тон, той приветства Апепи, нарича го дипломатично цар на Хиксосите, като заобикаля претенциите му към египетската корона. Минтака го гледа в устата, но през цялото време усеща върху себе си погледа на Нефер и твърдо решава да не гледа натам.
	Гласът на Благородния Наджа е носов и досаден и накрая тя не може да го понася повече. Хвърля кос поглед към Нефер, с намерението веднага да го отклони, но очите му са все още залепнали за нея. Те блестят с насмешливи пламъчета и Минтака е очарована. Не е от срамежливите, но този път усмивката й е стеснителна и несигурна, а бузите отново се наливат с кръв. Свежда очи и гледа в скута си, където кърши пръсти и като си дава сметка, че се върти на стола, застива с усилие на волята. Удържа тялото си неподвижно, но започва да се дразни, че Нефер е нарушил душевния й покой. Та той е само едно високопоставено египетско конте. Който и да е от братята й е много повече мъж и поне два пъти по-хубав. Иска да я направи на глупачка, като се е вторачил в нея по тоя просташки начин. Тя обаче няма да погледне повече към него. Няма въобще да го забелязва, решава момичето и решимостта й трае до момента, в който Благородният Наджа млъква и баща й се надига за отговор.
	Погледна крадешком Нефер изпод гъстите си, черни мигли. Той гледаше баща й, но щом погледът й докосна лицето му, неговите очи отскочиха и срещнаха нейните. Направи опит да изглежда строга и ядосана, но щом видя усмивката му, устните й се отпуснаха. Той наистина е красив колкото някои от братята ми, реши Минтака и хвърли още един поглед. А може би, колкото който и да е от тях. Насочи отново поглед в скута си и се замисли по въпроса. После го погледна отново, колкото да се убеди, че е права. Може би е по-красив от всичките, дори от Руга. Веднага разбра, че е извършила предателство спрямо брат си и се поправи: Но по различен начин, разбира се.
	Погледна встрани към Руга: с тая оплетена в панделки брада и черни вежди, той е истински войн. Руга е хубав мъж, реши лоялно тя.
	В редиците отсреща, Таита сякаш не гледа към нея, но всъщност не изпуска и най-слабия нюанс в тайните погледи. Вижда още нещо. Благородният Трок, братовчедът на Наджа, е застанал зад трона на Апепи, почти на ръка разстояние от Минтака. Ръцете му са скръстени на гърдите, а на китките носи гривни от масивно злато. През едното му рамо е преметнат тежък лък, а през другото — позлатен колчан. На шията си има две златни вериги — за доблест и за заслуги. Хиксосите са възприели не само вярата и обичаите на египтяните, но и военните им отличия. Трок наблюдава хиксосийската принцеса с непроницаем израз.
	Следва нова размяна на погледи между фараона и Минтака и тя не убягва на Трок. Таита усеща ревността и гнева му. Сякаш горещ и задушлив облак се надига на хоризонта, гонен от прочутия пустинен вятър на Сахара. Виж, това не ми бе минавало през ума, си казва Таита. Любовен ли е интересът на Трок или политически? Дали я желае физически или просто вижда в нея стъпало към властта? И в двата случая, той е опасен нов фактор, с който трябва да се съобразявам.
	Приветствените речи отиват към своя край, а все още не е засегнат никакъв съществен въпрос: преговорите по примирието започват на другия ден и ще бъдат тайни. Двете страни се надигат от троновете, разменят поклони и приветствия, отново затръбяват рогове и бият гонгове — владетелите се оттеглят.
	Таита хвърля последен поглед към хиксосийските редици. Апепи и синовете му потъват в двери с две гранитни колони отстрани, всяка с по една кравешка глава отгоре. След последен поглед назад, Минтака следва бащата и братята си. Трок влиза веднага след нея, като също хвърля прощален поглед през рамо към фараон Нефер Сети. Докато минава между колоните, стрелите потропват в колчана на гърба му и Таита вижда цветните им пера. За разлика от работните военни колчани от кожа и с капак, за да не падат стрелите по време на движение, този параден атрибут е обкован със злато и няма капак, за да се виждат красивите оперения на стрелите. Те са червени и зелени и събуждат у мага спомена за някакво зло. Трок потъва във входа, а Таита гледа подире му.


	24

	Магът се връща в каменната килийка, определена за негово жилище по време на преговорите. Отпива малко шербет, защото навън е много горещо и приближава до малко прозорче в дебелата стена. Ято ярко оцветени тропически птички подскачат и цвърчат на перваза и терасата отдолу. Докато ги храни с просо, а те кацат по раменете му или кълват от шепата му, Таита размишлява за събитията от деня и започва да съвместява разнообразните впечатления, които е събрал на церемонията.
	Задоволството от случилото се между Минтака и Нефер отстъпва място на грижите, предизвикани от Трок. Обмисля положението на този човек в хиксосийския двор, както и трудностите, които може да създаде, докато се изпълнява собственият му план за двамата млади.
	Ходът на мислите му е нарушен от някаква сянка, която се прокрадва край прозореца. Това е една от манастирските котки, мършава, издрана и крастава. Дебне птичетата, които кълват просо под прозореца.
	Светлите очи на Таита се присвиват, съсредоточили поглед върху животното. Старият котарак спира и се оглежда подозрително. Изведнъж се извива в дъга и всеки косъм по тялото му щръква, докато очите му са вперени с ужас в едно съвършено пусто място върху плочника. Надава грозен писък, обръща се и хуква надолу към двора, стига до една палма и светкавично се изкатерва на върха й, където остава задъхан. Таита хвърля още зърно на птиците и отново потъва в мисли.
	По време на дългия път изминат заедно, Трок неизменно бе държал колчана си затворен и на Таита не му бе хрумнало да сравни стрелите му с тази, която уби фараона. Нямаше представа колко хиксосийски офицери имат стрели с подобно оперение — навярно много — макар всеки да слага върху тях собствен щемпел. Съществуваше само един начин да уличи Трок, а чрез него и братовчед му Наджа, в убийството на фараон Тамоз. Трябваше да се сдобие с негова стрела. Как да го стори, без да събуди подозрения?
	И отново го отвличат от мислите му. Пред вратата на килията му се чуват гласове. Единият е ясен и млад, Таита го разпознава веднага, а другият фъфли умолително.
	— Благородният Асмор изрично разпореди…
	— Аз фараон ли съм? Ти длъжен ли си да ми се подчиняваш? Искам да видя мага и никой не може да ме спре. Махайте се оттук и двамата! — Гласът на Нефер е силен и властен. Несигурните трели на пубертета са си отишли. Отвън говори мъж.
	Младият сокол разперва криле и показва ноктите си, казва си Таита, обръща се към вратата и отърсва просения прах от ръцете си, за да поздрави царя.
	Нефер дръпва завесата и влиза. Двама въоръжени телохранителя се блъскат безпомощно на входа. Нефер не им обръща внимание и вперва поглед в стария маг с ръце на кръста.
	— Таита, много съм недоволен от теб — казва фараонът.
	— Аз съм смутен — казва Таита с дълбок поклон. — С какво съм обидил великия фараон?
	— Ти ме избягваш. Когато и да пратя за тебе, все ми казват, че или си с тайна мисия при хиксосите, или си се върнал в пустинята, или друга някаква опашата лъжа. — Нефер се мръщи, за да скрие радостта си от срещата. — После цъфваш сякаш от нищото, все едно че никога не си отсъствал, но пак ме избягваш. Даже не погледна към мен на церемонията. Къде ходи?
	— Има дълги уши наоколо, Велики. — Таита погледна телохранителите.
	Нефер се обърна гневно.
	— Колко пъти да ви казвам, че искам да се махнете? Ако не го сторите в тоя миг, ще заповядам да ви удушат и двамата!
	Войниците се оттеглиха с нещастен вид, но не много далеко. Таита продължаваше да чува звъна на оръжието и гласовете им зад завесата, където останаха да чакат. Посочи с глава към прозорчето и прошепна:
	— Имам една лодка на пристана. Няма ли да пожелаеш да излезеш за риба, Велики? — Без да дочака отговора, Таита прихвана пола и се покатери на перваза. Погледна назад. Нефер бе забравил гнева си и с доволен вид прекосяваше стаята към него. Таита скочи на терасата и Нефер пъргаво го последва. Като избягали от училище, двамата се прокраднаха през терасата, надолу към реката между финикови палми.
	На пристана също имаше охрана, но тя не беше получила никакви заповеди, свързани с фараона. Войниците поздравяват и отстъпват почтително встрани. Двамата влязоха в малка рибарска лодка. Всеки хвана по едно весло и започна да гребе. Таита вкара лодката в тесен проход между гъсти тръстики и след няколко минути двамата бяха на сигурно място, скрити в безкрайния тръстиков лабиринт.
	— Къде беше, Таита? — Нефер изостави царственото си държание. — Толкова ми липсваше.
	— Всичко ще ти разкажа — обеща магът, — но първо искам да чуя какво става с теб.
	Намериха тихо езерце, оградено отвсякъде с тръстика и закотвиха лодката. Нефер разказа всичко, което се бе случило с него, откакто за последен път имаха възможност да разговарят насаме. Бяха го държали в златен кафез, по заповед на Наджа, без право да вижда никого от приятелите и близките си, нито дори Мерен и собствените си сестри. Единствена разтуха намирал в папирусните ръкописи на царската библиотека, както и във военните упражнения, под ръководството на стария войн Хилто.
	— Наджа не ме пуска дори на лов със соколи или за риба, без Асмор да върви по петите ми.
	Не знаел, че Таита ще присъства на днешната церемония и бил изненадан да го види. Мислел, че е в Гебел Нагара. При първа възможност, когато Наджа и Асмор били на преговори с Апепи, Трок и останалите хиксосийски военачалници, той сплашил стражата и почти силом се измъкнал от стаята си, за да дойде при него.
	— Животът е толкова досаден без теб, Таита. Струва ми се, че ще умра от отегчение. Наджа трябва да ни остави пак заедно. Направи му магия!
	— Можем да помислим по този въпрос — ловко заобиколи предложението Таита, — но времето ни сега е кратко. Наджа ще изпрати цялата армия да ни търси, щом разбере, че не сме в храма. Трябва и аз да ти кажа някои неща. — И магът разказа набързо случилото се с него за времето на раздялата им. Каза му за роднинството на Наджа и Трок и описа какво е преживял и открил на мястото, където беше убит фараон Тамоз.
	Нефер слушаше, без да го прекъсва, но когато Таита заговори за смъртта на баща му, очите на момчето се напълниха със сълзи. То погледна встрани, закашля се и избърса очи, с опакото на дланта си.
	— Сега разбираш в каква опасност се намираш — каза Таита. — Сигурен съм, че Наджа е пряко свързан с убийството на фараона и колкото повече се доближаваме до възможността да го докажем, толкова по-голяма е тази опасност.
	— Един ден ще отмъстя за баща си! — закле се Нефер, със студен и твърд глас.
	— А аз ще ти помогна да го сториш — обеща Таита. — Засега обаче, трябва да те опазим от злите намерения на Наджа.
	— Как ще сториш това, Таита? Можем ли да избягаме от Египет, както бяхме решили преди?
	— Не. — Таита поклати глава. — Мислил съм по въпроса, естествено, обаче Наджа ни е хванал тук здраво. Тръгнем ли отново към границата, по петите ни ще се спуснат хиляда колесници.
	— Какво ще правим тогава? Ти също си в опасност.
	— Не. Успях да убедя Наджа, че нищо не може да постигне без моя помощ. — Разказа му за инсценировката в храма на Озирис и как Наджа се надявал да научи от него тайната на вечния живот.
	Нефер се засмя на хитростта на мага и попита:
	— Какви са плановете ти?
	— Трябва да изчакаме подходящ момент, за да избягаме или да освободим земята от злото Наджа. Дотогава ще те пазя с всички възможни средства.
	— Как ще стане това?
	— Наджа ме изпрати при Апепи, за да уредя тези преговори.
	— Да, знам, че си ходил в Аварис. Съобщиха ми, когато поисках да те видя.
	— Не ходих чак в Аварис, а във военния лагер на Апепи Бубасти. След като Апепи се съгласи да преговаря, успях да го убедя, че договорът трябва да се скрепи с женитба на дъщеря му с теб. Попаднеш ли един път под закрилата на хиксосийския цар, ножът на Наджа ще затъпее. Няма да посмее да хвърли отново страната в гражданска война, като наруши примирието.
	— Апепи ще ми даде дъщеря си за жена? — Нефер гледаше с почуда. — Тази в червената рокля, която видях тази сутрин?
	— Да — потвърди Таита. — Казва се Минтака.
	— Знам как се казва — възкликна Нефер. — Кръстена е на една от малките звезди в пояса на съзвездие Ловец.
	— Да, тя е — кимна Таита. — Минтака грозотията, с големия нос и смешна уста.
	— Не е грозна! — озъби се Нефер, като скочи на крака и за малко не преобърна лодката като изпрати и двама им в тинята. Тя е най-красивата… — Забелязал изражението на мага, той снизи малко оценката си: — Искам да кажа, много е приятна наглед. — Усмихна се унило. — Ти винаги ме хващаш. Трябва обаче да признаеш, че е хубава, Таита.
	— Стига да ти харесват големи носове и смешни уста.
	Нефер взе една умряла риба от дъното на лодката и я хвърли по главата на мага. Таита се наведе.
	— Кога мога да я видя? — попита Нефер с престорено безразличие. — Тя говори египетски, нали?
	— Говори го не по-зле от теб — успокои го Таита.
	— Кога мога да я видя? Ще го уредиш ли?
	Таита очакваше този въпрос. — Можеш да поканиш гостите на лов, тук из блатата и на излет след това.
	— Още днес ще изпратя Асмор да я покани — реши Нефер, но Таита поклати глава.
	— Той ще съобщи най-напред на регента и Наджа ще забележи веднага заплахата. Няма да го допусне, а след като е предупреден, ще направи всичко възможно да не се срещнете.
	— Какво ще правим тогава? — попита разтревожен фараонът.
	— Аз ще я поканя — обеща Таита и в същия миг от най-различни страни на блатата се разнесоха приглушени викове и звуци от удари на весла. — Асмор е открил, че не си в храма и е изпратил гончетата си да те открият. Това още един път показва, колко е трудно да се измъкнеш от ръцете му. Слушай сега внимателно, защото още малко ще бъдем заедно.
	Започнаха тихо да обсъждат начини за връзка дори и при най-тежки обстоятелства, както и други планове, а виковете ставаха все по-силни, плясъците на греблата — все по-близки. След няколко минути от тръстиковата стена излетя лека бойна галера, пълна с въоръжени мъже. Разнесе се вик:
	— Фараона! Греби към лодката!


	25

	Хиксосите бяха съоръжили учебен плац върху наносната почва край реката, до тръстиковите блата. Когато Таита пристигна там от храма, две подразделения се упражняваха с оръжие, под лъчите на утринното слънце, грейнало в безоблачно небе. Двеста тежковъоръжени войника газеха из блатото, потънали до пояс, докато множество колесници изпълняваха сложни маневри на плаца: от колона по четири преминаваха в единична, а после се разгъваха ветрилообразно, за да образуват линия. Зад колесниците се вдигаше прах, върховете на копията проблясваха под слънцето, а многоцветни вимпели пърхаха радостно на вятъра.
	Таита спря за момент да погледа, как петдесет строени в редица стрелци изпращат на сто крачки бърза поредица от по пет стрели. След това изтичват до сламените чучела, измъкват стрелите и стрелят по други, този път на двеста крачки разстояние. Тоягите на инструкторите мигом намираха гърба на всеки, който пропуснеше целта или не преодолееше достатъчно бързо разстоянието от една позиция до следващата. Бронзовите им кабари оставяха кървави следи по изпотената кожа.
	Никой не спря Таита. Когато мина край двойки, упражняващи с диви викове стандартните удари с копие и блокажите им, войниците преустановиха схватките и застанаха в мълчание. Проследиха го, с изпълнени с уважение погледи. Едва след като отмина, възобновиха заниманията си.
	В далечния край на полето, върху тясна тревиста ивица край блатото, една-единствена колесница се носеше през поредица цели и маркировки. Беше разузнавателно возило, колелата му имаха спици, а кошът бе изработен от бамбук, така че беше достатъчно лек, за да могат двамата му пътници да го пренесат на ръце през някоя препятствие.
	Теглеха я две превъзходни дорести кобили от личната конюшня на цар Апепи. Копитата им избиваха големи парчета тор, когато заобикаляха маркировката в края на трасето, преди да се понесат обратно в галоп, с подскачаща отзад колесница.
	Управляваше я Благородният Трок, леко приведен напред, намотал юзди около китката. Брадата му се вееше по вятъра, а мустаците и вплетените панделки — над раменете. Той насърчаваше конете с диви викове. Таита трябваше да признае умението му: дори при тази скорост, конете бяха изцяло под контрола му, колелата чертаеха права линия от единия до другия край на трасето, което даваше най-добра възможност на стрелеца до него да поразява една по една разположените отстрани цели.
	Таита се обляга на тоягата и наблюдава приближаващата в галоп колесница. Не би могъл да сбърка стройната слаба фигура и царствената осанка. Минтака е облякла плисирана червена пола, която оставя коленете оголени. Ремъчките на сандалите са кръстосани високо над добре оформените й прасци. На лявата си ръка има предпазител от дебела кожа, а отпред — нагръдник от корав гьон, майсторски оформен по малките обли гърди. Кожената кираса предпазва нежните гърди от удара на пуснатата тетива, когато стреля по мишените.
	Минтака познава Таита и размахва лъка над главата си за поздрав. Черната й коса е привързана във фина вълнена мрежичка и подскача на раменете при всяко друсване на колесницата. Не носи грим, но напрежението и възбудата са зачервили бузите й и запалили огън в очите й. Таита не би могъл да си представи Хесерет в ролята на копиеносец в бойна колесница, но вижданията на хиксосите за жените са малко по-различни.
	— Хатор да те благослови, магьоснико! — Тя се засмя, когато Трок спря колесницата със завъртане. Известно му бе, че Минтака е приела нежната богиня за своя закрилница, предпочела я пред чудовищните хиксосийски божества.
	— Хор да те обикне завинаги, принцесо Минтака! — върна поздрава Таита. В израз на привързаност, той я титулува като член на царска фамилия, макар да не признава баща й за цар.
	Тя скача от колесницата и тича да го прегърне през облак прах, протяга нагоре ръце, за да обгърне врата му, а твърдите издатини на кирасата се впиват в ребрата на мага. Тя разбира, че му причинява болка и се отдръпва.
	— Току-що улучих пет поредни глави — хвали се принцесата.
	— Само красотата ти е по-голяма от военните ти умения — казва старецът с усмивка.
	— Не ми вярваш — обижда се тя. — Мислиш, че щом съм момиче, не мога да опъна лък. — Тя не дочаква опровержението, а тича назад към колесницата и се мята в нея. — Карай, Благородни Трок! Още един кръг с най-голяма скорост.
	Трок тръсва юздите и конете завиват така рязко, че вътрешното колело остава на място. Когато поемат по права линия, крещи „Ха! Ха!“ и колесницата се понася по правата отсечка.
	Всички мишени са поставени на колове, на височина на очите на стрелеца. Направени са от дърво и оформени като човешки глави. Националността им не може да се сбърка — всяка глава е карикатура на египетски войн, с шлем и дори с обозначение на военната част. Изрисуваните черти на лицата имат идиотски израз.
	Не е тайна какво е мнението на художника за нас, мисли си Таита.
	Минтака взема стрела от раклата пред себе си и опъва тетивата. Жълтото оперение докосва свитите й устни, като при целувка. Трок приближава първата цел, като се старае да й осигури по-добри условия за стрелба, но почвата е неравна. Макар да обира подскоците с пружиниране на присвитите колене, тялото се люлее неравномерно.
	Когато колесницата се изравнява с целта, Минтака отпуска тетивата и Таита усеща, че затаява дъх. Това е излишно — тя владее оръжието до съвършенство. Стрелата се забива в лявото око на дървената глава и остава да трепти там, лъснала жълти пера под лъчите на слънцето.
	— Бак-хер! — поздравява я Таита и тя се смее радостно, докато колесницата следва своя път. Пуска още две стрели. Едната се забива право в челото, а другата — в устата на целта. Отлична стрелба дори за ветеран, да не говорим за някакво си момиче.
	Трок заобикаля отдалечения маркер и тръгва обратно. Ушите на конете са опънати назад, гривите им се веят. Минтака стреля пак и улучва огромния нос на поредната мишена.
	— В името на Хор! — казва смаян Таита. — Тя стреля като джин!
	Последната цел е вече близо, Минтака балансира грациозно, бузите й горят, белите зъби блестят на слънцето, захапали долната устна. Пуска тетивата и стрелата минава на педя над и встрани от мишената.
	— Трок, непохватен изрод такъв! Мина през дупка, точно когато стрелях! — крещи принцесата.
	Скача в движение и се озъбва на Трок:
	— Направи го нарочно, за да ме изложиш пред мага!
	— Покрусен съм от грешката си, принцесо! — Могъщият Трок прилича на малко момченце пред гнева й. Таита разбира, че чувствата му са толкова дълбоки, колкото подозираше.
	— Не ти прощавам. Никога повече няма да ме караш. Никога!
	Таита не я бе виждал в такова настроение и тази непозната за него страна от характера й, плюс демонстрираното военно умение, вдигнаха още по-високо мнението му за нея. Жена, достойна за всеки мъж, пък бил той и фараон на Египет от династия Тамоз, реши Таита, но остана равнодушен, за да не привлече гнева на Минтака върху себе си. Тревогата му бе напразна, защото, щом се обърна към него, на момичешкото лице отново грейна усмивка.
	— Четири от пет е достатъчно добър резултат за войн от Червения път, принцесо — успокои я Таита, — а и дупката наистина ти изигра лоша шега.
	— Сигурно си жаден, Таита. Във всеки случай, аз съм. — Тя го хвана непринудено за ръка и го отведе до речния бряг, където прислужниците й бяха разстлали вълнен килим и наредили подноси с плодове и сладкиши, кани с шербет.
	— Толкова неща искам да те питам, Таита — каза момичето, като седна на овча кожа. — Не съм те виждала откак напусна Бубасти.
	— Как е брат ти, Киан? — Таита изпревари въпроса й.
	— Както обикновено — засмя се тя. — Ако не и по-непослушен от преди. Баща ми нареди да пристигне тук, веднага щом се възстанови напълно. Иска цялото ни семейство да присъства при подписването на мира. Приказваха още известно време за незначителни неща. Таита очакваше тя да повдигне основния въпрос. Изведнъж Минтака се обърна към Трок, който стоеше наблизо, с вид на бито куче и каза:
	— Можеш да ни оставиш насаме, Благородни!
	— Ще те карам ли утре пак, принцесо? — Трок почти моли.
	— Утре вероятно ще бъда заета с друго.
	— Тогава по-късно? — Даже мустаците на великана висят плачевно.
	— Прибери лъка и колчана ми, като си тръгваш — каза принцесата, като остави въпроса без отговор. Мъжът донесе оръжието като лакей и го остави наблизо.
	— Сбогом, Благородни. — Тя се обърна към Таита. Трок се помая още малко, а после тръгна към колесницата.
	Когато потегли, Таита попита тихичко:
	— Откога е влюбен в теб?
	Тя се сепна, а после нададе доволен смях.
	— Трок влюбен в мен? Та това е нечувано! Трок е по-стар от пирамидите в Гиза — трябва да е почти тридесет годишен! Има три жени и само Хатор знае колко любовници!
	Таита измъкна една стрела от великолепно изработения колчан и внимателно я разгледа. Перата бяха жълти и сини. Той докосна мъничкия монограм.
	— Трите звезди от колана на Ловеца — каза той, — а Минтака е най-ярката.
	— Синьо и жълто са любимите ми цветове. Всичките ми стрели са правени от Грипа. Най-известният майстор в Аварис. Всяка негова стрела е абсолютно права и съвършено балансирана, за да лети където я пратиш. Неговите украси и емблеми са произведения на изкуството. Виж само как е резбовал и оцветил моята звезда. — Таита повъртя стрелата между пръстите си и дълго й се любува, преди да я върне в колчана.
	— Какъв е монограмът на Трок? — попита безгрижно той.
	Момичето сви вежди от досада.
	— Не знам. Доколкото зависи от мен, би било диво прасе или вол. Стига вече с тоя Трок! — Наля шербет на Таита — Знам колко обичаш мед. — Тя промени демонстративно темата и Таита зачака следващата.
	— Има някои деликатни въпроси, които искам да обсъдя с теб — призна срамежливо принцесата. Откъсна няколко цветчета от поляната в краката си и започна да ги сплита във венец, без да вдига поглед, но бузите й, които бяха загубили руменината си преди малко, отново започнаха да розовеят.
	— Фараон Нефер Сети е на четиринадесет години и пет месеца, почти година по-голям от теб. Роден е под знака на Козирога, което го прави подходяща партия за Лъв като теб.
	Таита отгатна мислите й и тя вдигна изненадано поглед.
	— Откъде знаеш какво щях да те питам? — После плесна с ръце и добави: — Естествено, че знаеш, нали си маг.
	— Като говорим за фараона, дошъл съм с покана от негова страна — каза Таита.
	Тя веднага наостри уши.
	— Покана? Че той знае ли изобщо, че съществувам?
	— Много добре му е известно дори. — Таита отпи от шербета. — Трябва му още малко мед. — Добави малко и разбърка.
	— Не ме измъчвай, чародей — тросна се тя. — Кажи ми каква е поканата! — Фараонът те кани, заедно със свитата ти, на лов за диви патици, в блатата утре призори, а след това на закуска на открито на Острова на малкия гълъб.


	26

	Утринното небе грее като току-що извадено от пещта острие на сабя. Върховете на тръстиката се сливат под него в тъмен фриз. В този час на утрото няма вятър, който да ги разлюлее, нито звук, който да наруши пълната тишина.
	Двете ловджийски лодки са привързани към заобикалящата водното огледало тръстика в два противоположни края. Царските ловджии са огънали високите стебла на тръстиката, за да скрият с тях лодките, разположени на по-малко от петдесет стъпки една от друга.
	Водната повърхност е съвършено неподвижна и отразява небето, като полирано бронзово огледало. Светлината е достатъчна за Нефер, да различи грациозната фигура на Минтака в другата лодка. Седи неподвижна като статуя на богинята Хатор, положила лък в скута. Всяко друго от момичетата, за които се сеща, даже и двете му сестри Мерикара и Хесерет, щяха да подскачат, като канарчета на пръчка и да вдигат двойно повече шум.
	Възстанови в съзнанието си бавно и с подробности кратката им среща тази сутрин. Беше тъмно, нито лъч утринна светлина не засенчваше великолепието на звездното небе. Всяка звезда беше така едра и блестяща, че сякаш можеше да се пресегне и да ги набере като зрели смокини. Минтака слизаше откъм храма, факлоносци осветяваха пътя й, а прислужничките я следваха по петите. Носеше вълнена качулка против нощния студ. Колкото и да напрягаше поглед Нефер, лицето й оставаше в сянка.
	— Нека живее хиляда години славният фараон!
	Бяха първите думи, чути от нейните уста. Гласът й беше по-сладък от музиката на всяка лютня*. Усети някакви призрачни пръсти да галят врата му. Трябваше му известно време, за да проговори:
	[* лютня — старинен струнен музикален инструмент, предшественик на китарата.]
	— Нека Хатор те обича вечно! — Консултира се с Таита за поздрава и го упражнява докато постигна съвършенство. Стори му се, че забелязва блясъка на зъбите й под качулката и се осмели да добави нещо, което не бе съгласувал с Таита. Посочи звездния небосклон и каза:
	— Виж! Там е и твоята звезда. — Тя вдигна поглед, за да потърси Стрелеца. Сребърна светлина озари лицето й и той го видя за пръв път, откакто се бе спуснала по пътеката откъм храма. Рязко затаи дъх. Изразът й беше тържествен, но според него, никога не бе виждал нещо по-очарователно.
	— Боговете са я сложили там специално за теб — отрониха устните му.
	Лицето й светна озарено от нова красота.
	— Фараонът е толкова галантен, колкото и благосклонен. — Тя направи лек, присмехулен поклон. След това се качи в лодката. Царските ловци загребаха, а тя не обърна поглед назад.
	И сега фараонът повтори наум като молитва нейните слова: „Фараонът е толкова галантен, колкото и благосклонен“.
	От блатото излита чапла. Сякаш е очакван сигнал, защото изведнъж пространството се изпълва с плясък на стотици криле. Нефер почти е забравил причината за присъствието им в блатото, което показва до каква степен е развълнуван — той обича лова с неутолима страст. Откъсва очи от изящната фигура в отсрещната лодка и посяга към тояжките за хвърляне.
	Решава да използва тях вместо лък, защото е убеден, че тя няма нито силата, нито умението да борави с по-тежкото оръжие. Това му дава определено предимство. Умело хвърлена, премятащата се във въздуха тояжка поразява по-голяма площ от стрелата. Благодарение на теглото си, тя има по-голям шанс да свали птицата, отколкото тъповърхата стрела, която може да се отплесне от гъстото оперение на водоплаващите хвъркати. Нефер бе решил да впечатли Минтака с ловджийските си умения.
	Първото ято диви патици минава ниско над блатото. Черно-белите им пера лъщят и всяка има на човката си ясно видима издутина. Водещата птица променя посоката и всички я следват, излизайки от обсега им. В този миг мюретата започват да надават мамещи писъци. Това са уловени живи и опитомени диви патици, вързани от ловците за краката с въженце, чийто втори край е прикрепен към камък, хвърлен в тинестото дъно.
	Дивите патици правят широк полукръг и започват да се спускат, готови да кацнат във водата, в съседство с предателите. Те прибират криле и бързо губят височина, като минават над главата на Нефер. Фараонът преценява точния момент, изправя се и вдига тоягата, готов да я хвърли. Изчаква да прелети водачът, след което запраща тоягата нагоре. Следващата птица забелязва летящия предмет и разперва криле в опит да го избегне. За миг изглежда сякаш ще успее, но после се чува тъп удар, пръсват се пера и патицата полита надолу със счупено крило. Пльосва шумно върху водното огледало и като се окопитва почти веднага, бързо се гмурва.
	— Бързо! След нея! — вика Нефер. Четири голи момчета-роби се навъртат около лодката, с глави над водата. Вкопчили вдървени пръсти в борда й, те тракат зъби от студ.
	Двама се гмурват, за да намерят патицата, но Нефер знае, че опитът им ще остане неуспешен. Само със счупено крило, птицата може да плува под и над вода, по-добре от най-добрия плувец сред хората.
	Загубих я, помисли си Нефер и преди да успее да хвърли втори път, ятото отново промени посоката и се насочи право към лодката на Минтака. За разлика от примкаря, който в подобно положение би излетял почти вертикално в небето, ятото диви патици продължаваше да лети ниско. Носеше се обаче с голяма скорост и крилете свистяха във въздуха.
	Нефер беше почти отписал ловджийката от другата лодка — при тази скорост и височина само изключително опитен стрелец би могъл да се надява на нещо. Две стрели литнаха една след друга, да посрещнат приближаващото ято. Звукът от две попадения се разнесе ясно над лагуната. Две птици полетяха с оня особен скован вид: отпуснати криле, увиснала глава, убити за миг, мъртви още във въздуха. Паднаха във водата и останаха неподвижни на повърхността. Плувците бързо ги достигнаха и ги понесоха в зъби към лодката на Минтака.
	— Две щастливи стрели — изрази гласно мнението си Нефер.
	— Две нещастни патки — допълни Таита без усмивка.
	Пространството над водата е пълно с птици, които се надигат като тъмни облаци в първите лъчи на слънцето. Толкова гъсти са ятата, че отдалеч изглежда сякаш тръстиките димят.
	Нефер бе наредил двадесет леки галери и още толкова лодки да патрулират всички водни площи на три мили околовръст, като плашат кацналите по тях птици. Крилатите облаци не изтъняват. Не само десетина вида гъски и патици, но и чапли, ибиси и рибари, пеликани и водни кокошки изпълват небосвода. На най-различни височини, те порят въздуха над тръстиките или се носят като тъмни V-образни кохорти в небесата. Те пищят и писукат, грачат, цвърчат и гукат.
	В тази птича какофония се чува от време на време звънък смях и радостни момичешки гласове — робините на Минтака я приканват към подвизи.
	Лекият й лък е изключително подходящ за днешното занимание. Той позволява бързо прицелване и опъване, без да изисква големи усилия. Не използва традиционните тъпоглави стрели — нейните са със специално отлети метални остриета, дело на прочутия оръжеен майстор Грипа. Остри като игли, те с лекота минават през плътната перушина, за да стигнат до костта. Без да е казана дума по въпроса, тя усеща, че Нефер има желание да превърне лова в състезание и с лекота доказва, че състезателният и хъс е не по-слаб от неговия. Фараонът е силно смутен както от първия си неуспех, така и от неочакваните ловни умения на момичето. Вместо да се съсредоточи върху собствените си задачи, той непрекъснато следи какво става в другата лодка. Щом погледне натам, от небето пада мъртва птица. Или поне така му се струва. Това още повече му пречи да се концентрира. Започва да губи способността си за правилна преценка и хвърля тояжките или по-рано или по-късно. Забравя основното правило, че в хвърлянето участва цялото тяло, пренатоварва ръката си и скоро усеща умора и болка в нея. Хвърлянията стават по-къси.
	Обикновено сполучва с шест от десет хвърляния, а днес пропуска повече от половината. Това го изкарва от равновесие. Много от свалените птици са само ранени или зашеметени и бързо се гмуркат или бягат в гъстата тръстика, където остават скрити и недосегаеми за плувците. Броят на струпаните в дъното на лодката убити птици нараства мъчително бавно. За сметка на това, радостните възгласи от другия край на лагуната не стихват нито миг.
	Отчаян, Нефер зарязва тояжките и хваща тежкия боен лък, но вече е късно — дясната му ръка е почти изтощена. Тегли тетивата с усилие и стрелите му минават зад по-бързите птици или пред по-бавните. Таита го гледа как затъва все по-дълбоко в заложения от самия него капан. Малко унижение няма да му навреди, мисли си той.
	Старецът би могъл да му помогне само с няколко напътствени думи: преди почти половин век той написа не само основните правила за управление на колесница и за тактика на боя с нея, но също и основи на изкуството да боравиш с лък. За пръв път симпатиите му не са изцяло на страната на момчето и той се усмихва скришом, когато то пропуска за пореден път, а Минтака успява да свали две птици от едно и също ято.
	Все пак му става мъчно за царя, когато един от робите на Минтака доплува през лагуната и се хваща за ръба на тяхната лодка, за да предаде съобщение:
	— Нейно височество, принцеса Минтака, пожелава на великия фараон да се радва на дълги ухаещи на жасмин дни и звездни нощи, огласяни от славеева песен. Лодката й обаче, започва да потъва под тежестта на ловната плячка и тя няма търпение да утоли глада си на обещаната за този час закуска.
	Ненавременна закачка, решава Таита, а Нефер смръщва страховито вежди при това безочие.
	— Благодари на маймунските богове или на каквито други помияри се кланяш, робе, че съм човек състрадателен. Иначе щях лично да отрежа грозната ти глава, за да я пратя на господарката ти, в отговор на това нахалство.
	Идва време Таита да се намеси:
	— Фараонът моли за извинение за своята разсеяност, но той толкова обича лова, че забравя за хода на времето. Моля, предай на господарката си, че всички тръгваме веднага към брега за закуска!
	Нефер го поглежда свирепо, но оставя лъка и не прави опит да противоречи. Лодките поемат към острова, близо една след друга, така че двете купчини птици могат лесно да се сравнят. Никой не продумва, но резултатът е ясен за всички.
	— Искам да благодаря за тази наистина забавна утрин, Велики! — провиква се Минтака от лодката си. — Не помня кога за последен път съм се забавлявала така. — Говори със звънък глас и ангелска усмивка на лицето.
	— Ти си прекалено любезна и снизходителна. — Лицето на Нефер остава сериозно и той прави царствен пренебрежителен жест. — Мисля, че ловът беше слаб.
	Извръща се и вперва мрачен поглед към хоризонта. Минтака не се смущава ни най-малко от подчертаната студенина и се обръща към робините си:
	— Хайде да изпеем на фараона няколко стиха от „Магаре и маймуна“! Едно от момичетата й подава лютня, тя прокарва пръсти по струните и запява първите строфи на глуповатата детинска песничка. Робините се присъединяват в хор, като имитират дрезгави животински звуци.
	Нефер свива устни от удоволствие, но вече е възприел позата на непристъпно високомерие, която не може да изостави току-така. Таита вижда колко много му се иска да се присъедини към смеха на другите, но отново е паднал в собствения си капан.
	Първата любов носи толкова най-чиста радост, казва си със съчувствена ирония старецът и за удоволствие на момичетата импровизира нов текст на казаното от маймуната на магарето, който е много по-смешен от оригиналния. Те пищят и пляскат с ръце. Нефер се чувства още по-изолиран и смръщва чело.
	Пристигат на острова с песен. Брегът е скосен почти отвесно, а под него има гъста и лепкава кал. Лодкарите скачат в дълбока до коляно тиня и държат лодката здраво, докато робите пренасят принцесата и придворните й на твърда почва.
	Веднага след това, до брега приближава лодката на фараона и робите се готвят да пренесат и Нефер при Минтака на високия бряг. Той ги отпраща с царствен жест. Достатъчно унижения е преживял за една сутрин и няма намерение да накърни допълнително достойнството си, като се вкопчи във вратовете на двама полуголи и мокри роби, за да го носят като бебе през тинята. Застава без усилие на носа и пази равновесие. Всички вперват поглед в него, защото наистина представлява великолепна гледка. Минтака се старае да не показва чувствата си, но е убедена, че никога досега не е виждала толкова красиво същество — стройно и елегантно момчешко тяло, което едва започва да добива по-тежките форми на мъжа. Дори намусеното, сърдито лице я опиянява.
	Замесен е с маята на фараони и герои, казва си принцесата, обзета от пристъп на романтично пристрастие. Ще ми се да не го бях ядосала толкова. Постъпих лошо, но преди края на този ден ще го накарам отново да се усмихне, Хатор ми е свидетелка!
	Нефер се прехвърли през разстоянието от лодката до брега, с лекотата на скочил от акациев клон леопард. Приземи се на високия бряг почти до нея. Остана на мястото си, усетил прикованите в него погледи.
	А след това брегът рухна под краката му. Голямо парче суха крехка глина се откърти и плъзна надолу. Един мъчителен миг момчето размаха безпомощно ръце във въздуха, за да запази равновесие, а после рухна възнак в блатото.
	Всички гледаха ужасени египетския цар, седнал до кръста в лепкавата черна тиня на Нил.
	Известно време никой не помръдна, нито проговори. След това Минтака се засмя. Не искаше да го прави, но гледката беше непосилно изпитание за самоконтрола й, а започнала веднъж, не можеше да спре. Беше очарователен, заразителен смях, на който никое от момичетата й не устоя. Всички избухнаха в радостен кикот, който беше подет от лодкари и ловци. Дори Таита се присъедини с неудържимо крякане.
	За миг изглеждаше, че Нефер ще избухне в сълзи, но после дълго сдържаният му гняв избухна. Грабна шепа гъста черна кал и я запрати към засмяната принцеса. Унижението даде сила на ръката и точност на окото му, а Минтака беше напълно безпомощна, разтърсвана от пристъпи смях. Тя не можеше нито да приклекне, нито да отскочи и калта се лепна право върху лицето й. Смехът й секна и тя гледаше Нефер с огромни очи върху течаща кална маска.
	Сега е ред на Нефер да се смее. Все още седнал в тинята, той отмята глава и дава отдушник на натрупаното унижение и гняв в силен подигравателен смях. А щом фараонът се смее, целият свят се смее заедно с него. Роби, ловци и лодкари удвояват усилия да покажат колко им е весело.
	Минтака се окопитва бързо и без каквото и да било предупреждение, се хвърля в атака. Стоварва се върху Нефер с цялата си тежест. Изненадата му е толкова голяма, че не успява дори дъх да си поеме както трябва, когато главата му се оказва под повърхността, а тя сяда върху нея.
	Той драпа с ръце към дъното, прави опит да се освободи, но теглото й го притиска. Държи врата му с две ръце. Опитва се да я отхвърли от себе си, но тя е чевръста и хлъзгава от калта като змиорка. С огромно усилие я надига, колкото да си поеме дъх, а после тя отново го натиска надолу. Успява да я завърти и да застане отгоре й, но я задържа с огромно усилие. Тя се извива и рита с неподозирана сила. Туниката й е се е вдигнала на кръста и краката й остават голи и гладки. Пъха единия между неговите и го сгъва. Сега са лице в лице и той усеща топлината на тялото й през слоя тиня.
	Мръсните им лица са съвсем близо едно до друго, косата влиза в очите й и той вижда с изненада, че момичето се усмихва през калната маска. Той отвръща на усмивката и двамата се разсмиват. Но никой не иска да се признае за победен и борбата продължава.
	Гърдите на момчето са голи, а дрехата й е толкова тънка и мокра, че все едно я няма. Голите крака продължават да са вкопчени в него. Той протяга ръка, за да освободи тялото си от здравата хватка и без да ще, улавя твърд объл задник, който шава насам-натам с неукротима енергия.
	Някакво непознато приятно усещане залива цялото тяло на Нефер и желанието му да я подчини се изпарява. Стига му да я държи, докато тя се мята плътно до него, а той се наслаждава на новото усещане.
	Направила на свой ред важното откритие, тя внезапно спира смеха си. Между долната част на телата им е набъбнало нещо твърдо, което преди миг не беше там. То е така еластично и голямо, че е изключено да не го е забелязала досега. Тя притиска бедра, за да установи естеството му, но при всяко докосване, то става по-голямо и твърдо. Всичко това излиза от рамките на житейския й опит и тя повтаря движението.
	Почти не забелязва, че опитите му да я надвие са секнали, а лявата му ръка е обвита около тялото й. Дясната длан е хванала отдолу задника й. Когато следващия път тя го придърпва с бедра, за да проучи подутината, той имитира нейното движение и я придърпва с дясната ръка. Подутината се стреми към нея, сякаш е някакво малко животинче със свой собствен живот.
	Никога досега не е изпитвала такова усещане. Внезапно това мистериозно същество придобива значение, каквото не е и сънувала, че може да съществува. Цялото й същество се изпълва със сънлива приятна топлина. Несъзнателно протяга ръка, за да го улови, сякаш е котенце или малко кутре.
	Изведнъж, като удар в корема, я спохожда споменът за онова, което е чувала от робините за това нещо и какво правят мъжете с него. Те неведнъж са й го описвали с потресаващи подробности. До този момент, смяташе тези описания за чиста измислица, защото нямаше как да ги свърже с мъничките израстъци, който подскачаха на съответното място при малките й братя.
	В съзнанието й звучат думите на Саак, нубийската робиня:
	— Ако видиш веднъж едноокия бог, когато е сърдит, няма да си губиш повече времето с молитви към Хатор.
	Минтака се откъсва от прегръдката на Нефер и сяда в тинята, вцепенена от ужас. Нефер също сяда и я гледа с премрежен поглед. И двамата са задъхани, сякаш току-що са свършили изтощително състезание.
	Смеховете и писъците откъм брега заглъхват, докато зрителите проумяват, че е станало нещо особено и Таита замазва положението:
	— Ако продължиш още малко с плуването, Велики, можеш да зарадваш някой крокодил.
	Нефер скача и джапа през тинята към Минтака. Помага й да се изправи с такова внимание, сякаш е направена от най-тънко стъкло.
	От принцесата капе кал и мътна вода, косите й представляват кална къделя, спусната в безпорядък на лицето и раменете. Робините я отвеждат зад тръстиките, за да потърсят чиста вода. Когато след известно време се появява, тя е измита и от тинята няма следа. Слугините са я преоблекли в чиста суха пола, бродирана с коприна и украсена с перли. На ръцете има златни гривни, а на шията — огърлица от тюркоаз и цветни мъниста. Косата й, макар и мокра, е внимателно сплетена.
	Нефер бърза към нея, за да я отведе при огромно дърво, под чиято дебела сянка е подредена закуската. Отначало младата двойка е сдържана и свенлива, все още овладяна от мигновеното пробуждане, което е споделила, но скоро присъщото им добро настроение взема връх и те се присъединяват към общия весел глъч, макар че погледите им се кръстосват непрестанно и почти всяка произнесена от единия дума е насочена към другия.
	Минтака обича гатанки и предлага на Нефер да играят. Прави задачата му значително по-тежка, като вплита в играта хиксосийски думи.
	— Едноухо с остър нос, боцка жертвата безспир. Кръв не пуска, що е то?
	— Това е лесно! — смее се победоносно Нефер. — Игла за шиене. — Минтака вдига ръце победена.
	— Глоба! — викат робините. — Фараонът позна. Глоба!
	— Песен! — иска Нефер. — Но не за маймуната. Стига толкова за нея!
	— Добре. Ще изпея „Песен за Нил“ — съгласява се тя и когато свършва, Нефер иска още. — Само ако ми помогнеш, Велики.
	Нефер пее с ясен тенор и когато зафалшиви, тя запява по-силно, за да прикрие грешката му. Нефер носи, естествено, дъската за бао, както и фигурките. Таита го накара да обикне тази игра и Нефер е станал специалист. Когато песните му омръзват, той прилъгва Минтака да играят.
	— Ще трябва да проявиш търпение. Аз съм начинаеща — предупреждава тя, докато Нефер приготвя дъската. Бао е египетска игра и този път той е уверен, че ще победи.
	— Не се притеснявай — успокоява я той, — ще ти показвам.
	Таита се усмихва, защото двамата с Минтака са посветили няколко часа на играта в Бубасти, докато бдяха край постелята на по-малкия брат. След осемнадесетия ход червените фигури завладяват западната кула и заплашват центъра.
	— Добре ли играя? — пита мило момичето.
	Нефер е спасен от силен вик. Вдига поглед и вижда галера с вимпела на регента да приближава бързо острова.
	— Колко жалко! — казва той. — Тъкмо стана интересно. — Започна пъргаво да прибира играта.
	— Не можем ли се скри от тях? — пита Минтака, но Нефер клати глава.
	— Вече ни видяха. — Той очаква тази визита цяла сутрин. Рано или късно, регентът ще научи за непозволения излет и ще изпрати Асмор да прибере блудния подопечен.
	Галерата врязва нос в тинята под мястото, където седят и Асмор скача на брега. Той приближава излетниците.
	— Регентът е много недоволен от липсата ти. Моли да се върнеш незабавно в храма, където те очакват дела от държавно значение!
	— Аз пък, Благородни Асмор, съм много недоволен от лошите ти маниери. — Нефер се опитва да запази част от нараненото си достойнство. — Не съм нито коняр, нито слуга, та да се обръщаш към мен по този начин! Не забелязах и да изразиш уважение към принцеса Минтака. — Нямаше как обаче, да им попречи да се отнасят към него като към дете.
	Все пак, направи опит да замаже нещата, като предложи принцеса Минтака да дойде в неговата лодка, а придружителите й да останат в тяхната. Таита тактично седна на носа, защото това беше първата им възможност да говорят насаме. Несигурен какво да очаква от нея, Нефер беше смутен, когато, вместо да се впуска в задължителни любезности, тя попита направо какво мисли за възможностите за успех или провал в мирните преговори между двете враждуващи страни. Много бързо му направи впечатление политическата й проницателност и твърдо установени възгледи.
	— Само да ни оставеха нас, жените, да управляваме тоя свят, никога повече не биха се водили безсмислени войни — заключи тя, но Нефер не можа да приеме без спор такова становище. Спореха оживено през целия път до храма. Излетът се оказа твърде къс, според схващанията на Нефер и когато слязоха на пристана, той я хвана за ръка и каза:
	— Искам да те видя отново!
	— И аз — отвърна тя, без да дърпа ръката си.
	— Скоро! — настоя той.
	— Достатъчно скоро. — Тя се усмихна и внимателно издърпа ръка. Почувства се ограбен и дълго гледа след нея, докато се отдалечаваше към храма.


	27

	— Господарю, ти участва в мистериите на Амон Ра. Знаеш, какъв отговорен и тежък товар положиха боговете на плещите ми. Знаеш, че в никакъв случай не мога да тръгна против ясно изразената им воля, поради което съм неразривно свързан с твоите интереси. Аз имах сериозно основание да помогна на момчето в тази напълно безобидна, в края на краищата, лудория.
	Наджа не може да бъде укротен така лесно. Той е все още бесен, че Нефер е успял да се измъкне от Асмор и е прекарал утринта в блатата с хиксосийската принцеса.
	— Как искаш да ти повярвам, след като си помогнал на Нефер? Не! Цялото това безразсъдство е твое дело!
	— Господарю, трябва да си дадеш сметка, колко е важно за нашето начинание да запазя изцяло доверието на младия фараон. След като уж престъпвам твоята воля и желания, значи в неговите очи си оставам верен нему. Това ще улесни изпълнението на поставената ми тежка задача.
	С дипломатична вещина, Таита отхвърли едно по едно всички обвинения на регента, докато накрая той спря да крещи и измърмори с горчивина:
	— Това не трябва да се случва повече, магьоснико. Разбира се, че вярвам в твоята лоялност. Наистина трябва да си голям глупак, за да се опълчиш срещу волята на боговете. Все пак, когато занапред Нефер напуска покоите си, трябва да бъде придружен от Асмор и пълен ескорт негови хора. Не мога да поема риска да изчезне нанякъде.
	— Как вървят преговорите с Главния Овчар, господарю? Има ли нещо, с което да ти помогна за постигане на положителен резултат? — Таита изкусно насочи кучетата по нова следа и Наджа охотно я пое.
	— Апепи е нещо неразположен. Тази сутрин имаше толкова силен пристъп на кашлица, че дори храчеше кръв и се наложи да излезе от залата. И въпреки че не е в състояние сам да води преговорите, не допуска друг да го представлява, нито дори Благородния Трок, който иначе се радва на доверието му. Само боговете знаят кога ще се върне в залата старата мечка. Може да чакаме дни наред, ако не и седмици.
	— Какво му е на Апепи? — пита Таита.
	— Не знам… — Наджа млъква, поразен от някаква идея. — Защо не се сетих по-рано? Ти можеш да го излекуваш. Върви веднага при него, магьоснико, и направи всичко, на което си способен!
	Тръгнал към покоите на царя, Таита го чува още от двора. Реве като лъв в клетка и гласът му става все по-силен, докато Таита приближава стаята. На прага щяха да го съборят трима жреци на Озирис, хукнали презглава надалеч от царствения гняв, а над главите им издрънча бронзов съд. Беше запратен от хиксосийския цар, седнал гол върху купчина кожи и усукани чаршафи, в средата на помещението.
	— Къде се губиш, чародей? — реве той в мига, в който вижда Таита. — Пратих Трок да те търси още призори. Защо се мъкнеш чак сега, да ме отървеш от тия адски изчадия с вонящите им отрови и нагорещени щипци?
	— Не съм виждал Трок — обяснява Таита, — но дойдох веднага, щом Благородният Наджа ми каза за твоето неразположение.
	— Неразположение? Не съм неразположен, чародей. Аз съм на прага на смъртта.
	— Да видим какво можем да направим за спасението ти.
	Апепи се търкулна върху косматия си корем и Таита видя огромна розова подутина на гърба му. Размерите й бяха като на двата царски юмрука заедно. Когато я докосна с пръст, Апепи измуча и плувна в пот.
	— По-леко Таита! Ти си по-лош от всички египетски жреци, взети заедно.
	— Как стана това? — Таита се отдръпна. — Как се стигна дотук?
	— Започна с остра болка в гърдите. — Апепи показа къде. — След това започнах да кашлям и болката се изостри. Усещах нещо да се движи вътре, после болката се извъртя и отиде към гърба, а ето сега и тая цицина. — Царят посегна през рамо, за да я докосне и отново измуча.
	Преди да продължи, Таита даде на болния сироп от приспивно цвете. Дозата беше достатъчна да свали на земята младо слонче, но Апепи само кръстоса очи и гласът му леко отслабна. Съзнанието му обаче, си остана ясно. Таита отново опипа подутината и Апепи простена.
	— Има някакво чуждо тяло вътре в теб, Благородни — заяви лечителят.
	— Трудно ще ме изненадаш с такава новина, чародей. Зли хора, повечето египтяни, се надпреварват да забиват разни неща в тялото ми, откак престанах да търся цицата на дойката си.
	— Бих решил, че е връх на стрела или парче острие от сабя, но не виждам входно отвърстие — разсъждаваше на глас Таита.
	— Хубаво си отвори очите, човече, здраво място няма по мен! — Косматото туловище на царя наистина беше цяло в продълговати, кръгли и звездовидни белези.
	— Ще трябва да те срежа — предупреди Таита.
	Апепи се озъби:
	— Прави каквото трябва, чародей, само спри да плещиш!
	Докато Таита избира по-остър бронзов скалпел от сандъчето си, Апепи сгъва на две дебел кожен пояс, захапва го и ляга под ножа.
	— Елате тук! — викна Таита стражниците. — Елате и дръжте царя здраво!
	— Марш оттук, идиоти! — не се съгласи царят. — Нямам нужда да ме държат!
	Таита застина над него, прецени ъгъла и дълбочината на среза и го направи с едно ловко движение. Апепи измуча приглушено през стиснали кожата зъби, но не помръдна. Таита се дръпна, а от раната ливна черна кръв, примесена с гной. Стаята се изпълни с отвратителна воня. Таита остави скалпела и завря показалец в отвора. Около него се стичаше кръв, но той успя да напипа нещо твърдо и остро в царското тяло. Взе форцепс* от слонова кост и започна да човърка в разреза, докато усети предмета.
	[* форцепс — подобен на щипци хирургически инструмент, предназначен да се хване здраво предмета, който подлежи на изваждане.]
	Апепи бе спрял да стене и лежеше неподвижен. Тръбните мускули потръпваха конвулсивно. Дишаше през нос и шумно сумтеше. При третия опит Таита успя да захване предмета с форцепса и опъна, докато усети, че той се откъсва от плътта. Накрая излезе заедно с нова струя гной и Таита го вдигна към светлината.
	— Връх от стрела — обяви той. — Бил е вътре дълги години. Чудно, как не е предизвикал възпаление по-рано.
	Апепи изплю колана и седна, като се усмихна несигурно.
	— Кълна се в косматите ташаци на Севт, тая дреболия ми е позната. Един от вашите главорези ми я заби при Абнуб преди десет години. Моите хирурзи казаха, че е твърде близо до сърцето и не смеят да пипат. Оттогава си го нося.
	Взе триъгълното кремъчно парче от ръцете на Таита и му се залюбува, с изражение на собственик.
	— Чувствам се като майка с първата си рожба. Ще накарам да го обковат в злато, та да си го нося на шията. Можеш да му направиш някакво заклинание, та да гони други стрели. Какво ще кажеш, чародей?
	— Сигурен съм, че ще стане много хубав амулет, Благородни. — Таита напълни уста с топло вино и мед, които приготви специално за целта и като напъха дълбоко в разреза бронзова тръбичка, започна да промива останалата гной и тъмна кръв.
	— Защо хабиш хубавото вино? — попита Апепи и като вдигна купата с две ръце, пресуши я до дъно. Запрати я към по-далечната стена и се оригна. — А сега, като награда за услугата ти, чародей, ще ти разкажа една забавна история, по повод на последния ни разговор, на кулата в Бубасти.
	— Цял съм внимание и нямам търпение да чуя всяка твоя дума. — Таита започва да превързва раната с чисти ивици ленена тъкан, като едновременно с това нашепваше заклинание за зарастване на рана:

	„Завивам те, дело на Сет,
	Затварям червената ти уста, дело на злото.“

	Апепи го прекъсна с дрезгав глас:
	— Трок предлага цяла лака злато сватбен откуп за Минтака.
	Таита замръзна, превързал гърдите на Апепи наполовина.
	— Ти какво отговори, Велики?
	Толкова беше разтревожен, че царската титла се отрони от езика му, без да може да я спре. Беше опасно и непредвидено развитие на нещата.
	— Казах му, че стойността на откупа е пет лаки — ухили се Апепи. — Песът е навирил такъв хуй за моята малка кучка, че стига чак до очите му и го заслепява. Но въпреки всичко, което е успял да заграби от мен за толкова години, дори той няма откъде да намери пет лаки. — Царят се оригна пак. — Не се тревожи, чародей, стойността на Минтака е твърде висока, за да я пилея по волята на разни като Трок, след като мога с нейна помощ да вържа вашето фараонче на моята ясла.
	Изправи се и се опита да бръкне с дебела мускулеста ръка под мишницата и да се добере до бинтованата рана, също като стар петел, който завира глава под крилото си.
	— Повил си ме като мумия, преди да ми е дошло времето — засмя се Апепи. — Свърши добра работа. Иди кажи на твоя регент, че съм събрал сили да понеса още един път парфюмите му и ще бъда в залата след час.


	28

	Наджа се разтопи от удоволствие, когато чу за успеха на Таита и забрави за неговата нелоялност.
	— Тоя Апепи ми падна в ръчичките! — похвали се регентът. — Ще ми направи отстъпки, за които и не подозира. Затова се ядосах толкова, когато напусна преговорите и отиде да се излежава. — Толкова беше доволен от себе си, че не можеше да седи на едно място. Стана и закрачи по каменния под. — Как е той, магьоснико? Даде ли му нещо, от което да му се замъгли съзнанието?
	— Дадох му упойка, която е в състояние да замае бивол — увери го Таита. Наджа отиде до тоалетната масичка и като сипа в шепа парфюм от зелено шишенце, намаза врата си с него.
	— Е, ще се възползвам изцяло от това. — Тръгна към вратата, после хвърли поглед назад. — Ела с мен! — нареди той. — Може да ми потрябват уменията ти, преди да свърша с Апепи.
	Обвързването на Апепи с договор не беше толкова лесно, колкото го описа Наджа. Той изобщо не показа да е повлиян от раната или от дадената му от мага упойка и продължи да крещи, да тропа с юмрук по масата и да ругае, дълго след като страж — никът от храмовата кула съобщи, че минава полунощ. Никой предложен от Наджа компромис не му беше достатъчен и накрая дори Таита се умори от неговата неотстъпчивост. Наджа закри срещата и под кукуригането на петлите се помъкна към леглото си.
	Когато на другия ден по пладне се срещнаха отново, Апепи не прояви повече здрав разум и преговорите станаха още по-разгорещени. Таита използва цялото си красноречие, за да го укроти, но царят се поддаваше много бавно на уговорки, така че едва на петия ден писарите можаха да започнат да записват отделните клаузи на глинени плочки, както с жречески знаци, така и с йероглифи, на египетски и хиксосийски. Трудиха се до късно през нощта.
	Наджа вече беше отстранил фараон Нефер Сети от залата. Остави го да се занимава с всекидневни задачи, като уроци, военни упражнения и срещи с посланици или представители на жречески и търговски групи, които искаха някакви привилегии или дарения. Накрая Нефер се разбунтува и Наджа го прати на лов с по-младите синове на Апепи. Тези излети не протичаха в особено дружелюбна атмосфера и още първия ден се развихри бурен спор за това, кой е свалил поредната плячка. Дискусията едва не завърши с бой.
	На втория ден Таита предложи в групата да се включи и принцеса Минтака, която да играе ролята на умиротворител. Даже и по-големите й братя изпитваха някакво страхопочитание към нея и се подчиняваха на волята й, макар че при друг случай, щяха без колебание да нападнат египтяните с оръжие. Войнствените наклонности на Нефер също заспиваха, когато Минтака стоеше до него в ловната колесница. Той не обръщаше внимание на недодяланите фукни на братята й, наслаждаваше се на остроумието и ерудицията й, да не говорим за непосредственото физическо присъствие. В тясното пространство на колесницата, която подскачаше по неравната почва в преследване на стадо газели, те често се блъскаха един в друг. В такива случаи Минтака се хващаше за него и не го пускаше дълго след като опасността бе преминала.
	Когато се прибра в храма, Нефер извика Таита уж да му разкаже за лова, но речта му беше несвързана и вяла. Даже когато бе попитан за любимия сокол, момъкът не прояви особен ентусиазъм. Изведнъж той го пита ни в клин, ни в ръкав:
	— Не е ли учудващо, Таита, колко меки и топли са момичетата?
	В утрото на шестия ден писарите са готови и петдесетте плочки на договора, чакат подпечатването си. Сега Наджа праща да извикат фараона да участва в церемонията. Всички деца на Апепи, включително Минтака, също ще присъстват.
	И ето че дворът на храма е отново пълен с блясъка на аристократи и военни, а дворцовият глашатай чете с тържествен глас условията на мира. Нефер е погълнат от съдържанието на документа. Двамата с Минтака са обсъждали подробностите му многократно и сега разменят многозначителни погледи, забелязали някой пропуск или неточност. Те обаче не са много и Нефер установява невидимото влияние на мага в много точки на дългия документ.
	Най-накрая идва време да се сложат печатите. Под звуците на рогове Нефер притиска печата си към влажната глина. Същото прави и Апепи. Нефер се дразни, че узурпаторът използва свещения фараонски печат.
	Под безизразния поглед на Наджа, скрил лице зад плътен слой грим, двамата съуправници се прегръщат. Апепи прибира слабата фигура на момчето в мечешките си обятия, а тълпата реве „Бак-хер! Бак-хер!“ Мъжете блъскат саби по щитовете или удрят с краищата на копията по каменните плочи на двора.
	Нефер щеше да се задуши от телесните миризми на Апепи. Една от египетските концепции, които хиксосите не са възприели, е тая за личната хигиена. Нефер се успокоява с мисълта, че ако за него тази миризма е отблъскваща, то Наджа сигурно ще припадне, когато царят го дари с мечешкото си внимание. Той внимателно се освобождава от ръцете на колегата, но Апепи продължава да му се усмихва бащински и слага лапа на рамото му. След това се обръща с лице към тълпата.
	— Поданици на тази велика земя, която е отново обединена, заявявам ви моята патриотична любов и дълг. В израз на това, предлагам ръката на моята дъщеря принцеса Минтака, на фараон Нефер Сети, съвладетел на Египет, фараон Нефер Сети, който споделя с мен двойната корона на Горното и Долно царства, който ще бъде мой син, а неговите синове — мои внуци!
	Настъпва миг на дълбока тишина, докато събраното в двора множество се мъчи да осмисли потресаващото съобщение. След това избухва гръм от радостни викове, звън на оръжие и тропот от подковани с бронз сандали по каменните плочи. Шумът е оглушителен.
	Върху лицето на фараон Нефер Сети е изписан израз, който при обикновените смъртни се определя като идиотска усмивка. Вперил е поглед в Минтака. Тя е замръзнала, с ръка пред устата, сякаш за да спре пронизителен писък, а широко отворените й очи не отделят смаян поглед от баща й. Постепенно на лицето й избива тъмна руменина и тя извръща свенливо очи към Нефер. Двамата се гледат така, сякаш са съвсем сами в огромния двор.
	Таита ги наблюдава от мястото си до фараонския трон. Оценява по достойнство съвършения усет на Апепи към мига. Вече няма никакъв начин за когото и да било — Наджа, Трок или другиго — да попречи на брака.
	Таита е застанал до трона на Наджа. Скрит зад маската от мазила, регентът е поразен дълбоко. Ожени ли се Нефер за принцесата, той излиза от неговата власт. Сякаш усетил погледа на Таита, Наджа извръща глава. За един кратък миг магът надзърта в душата му и тя прилича на сух кладенец, пълен с кобри, дали му името си. После Наджа отклонява жълтите си очи, усмихва се хладно и кима одобрително, но Таита усеща трескавия ход на мисълта му. Тези мисли са така преплетени и бързи, че магът не може да ги улови.
	Таита обръща поглед и търси масивната фигура на Трок в насрещните редици. За разлика от регента, той не прави опит да прикрие чувствата си. Обзет е от черна ярост. Брадата му е настръхнала, а лицето — потъмняло от нахлулата кръв. Отваря уста, сякаш за да протестира или да изрече обида, после я затваря и слага ръка на ефеса на сабята си. Кокалчетата на ръката му побеляват от усилието и за миг Таита допуска, че ще измъкне острието и ще се хвърли към тънката фигура на фараона. Овладява се с огромно усилие на волята, приглажда брада, рязко се обръща и разблъсква хората, за да излезе от двора. Суматохата е такава, че почти никой не забелязва случилото се. Единствен Апепи го наблюдава с цинична усмивка.
	Когато Трок изчезва между високите гранитни колони на Хатор, Апепи сваля ръка от рамото на момчето и приближава до трона на Наджа. Вдига без усилия регента от мястото му и го ощастливява с прегръдка, по-гореща от предназначената за Нефер. Приближил устни до ухото му той шепне:
	— Никакви египетски номера, уханно цветенце мое, или ще ти ги натъпча в задника, докъдето ръката ми стигне.
	Пуска Наджа на възглавниците и сяда редом на приготвения за него стол. Наджа побелява и завира нос в напоена с парфюм кърпичка, докато събере мислите си. Приветствените възгласи се носят на талази над двора. Заглъхнат ли, Апепи блъска с огромни лапи по облегалките на трона и всичко започва отначало. Забавлява се с всичка сила и не оставя хората намира, докато ги изтощи напълно.
	С короната дешрет на Долен Египет на глава, водещата фигура е той. Седналият до него Нефер, дори с високата корона на Горен Египет, си остава само един хлапак. Най-накрая Наджа става и с вдигане на ръце слага край на аплодисментите, за облекчение на множеството. Настъпва благодарна тишина.
	— Нека дойде светата девица! — Придружена от процесия посветени, откъм храма се задава първожрицата. Две жрици носят пред нея двойните корони на Египет. Под звуците на хора, пеещ славословия за богинята, преподобната старица сваля единичните корони от главите на съвладетелите и ги заменя с двойни, символизиращи единението на страната. След това благославя с треперещ глас двамата фараони и Египет и се оттегля във вътрешността на храма. Следва кратка несигурна пауза, защото това е първата подобна церемония в дългата история на Египет и няма установен протокол за нея.
	Наджа се възползва умело от възможността. Той става още един път и се изправя пред Апепи.
	— В този радостен и щастлив ден ние славим не само обединението на двете царства, но също така и оброка на фараон Нефер Сети и красивата принцеса Минтака. Нека се знае навред в двете царства, че сватбата ще се състои в този храм, когато фараонът стигне пълнолетие или изпълни едно от условията поставени пред него, за да може да управлява самостоятелно, без съветите и напътствията на регент.
	Апепи се мръщи, а Нефер гледа стреснато, но вече е късно. Съобщението е направено официално и като регент Наджа има право да говори от името на двамата владетели. Единственият начин за Нефер да скъси регламентираната току-що дългогодишна отсрочка на брака е, или да улови собствена божествена птица, или да премине по Червения път.
	Майсторски удар, помисли Таита с горчивина, но се възхити на политическата проницателност зад него. Наджа предотврати неблагоприятните последици за себе си с бързина на мисълта и навременна намеса. Разстроил самоувереността на противника, той отиде още по-далеч:
	— В същия дух на радост и щастие каня фараон Нефер Сети и фараон Апепи на моето сватбено тържество с принцесите Мерикара и Хесерет. Това радостно събитие ще се състои след десет дни, при откриване на празненствата, посветени на богинята Изис, в нейния храм в Тива.
	Значи, след десет дни Благородният Наджа става член на династия Тамоз и заема втора позиция в наследствената линия, след фараон Нефер Сети, казва си Таита. Сега знаем без капка съмнение, коя е била кобрата в соколовото гнездо, в канарите на Бир Ум Масара.


	29

	Съгласно условията на подписания при Хатор мир, седалището на Апепи остава в Аварис, а това на Нефер Сети — в Тива. Всеки управлява досегашните си владения, но от името на биумвирата*. Два пъти годишно, в началото и в края на наводнението, владетелите провеждат съвместно заседание в Мемфис, където се обсъждат всички касаещи двете царства въпроси, приемат се нови закони и се разглеждат съдебни искове.
	[* биумвират — форма на абсолютна власт, упражнявана от двама души.]
	Преди да поеме надолу по течението към столицата си, свитата на фараон Апепи ще направи посещение в Тива, за да присъства на регентската двойна сватба.
	Едновременното натоварване на двете свити от пристана на храма, бе свързано с огромна суматоха, която трая през целия преди обед. Таита се смеси с тълпата носачи, моряци, роби и знатни пасажери. Даже и той остана смаян от огромното количество багаж, струпан на брега, в очакване да бъде натоварен на галери, фелуки и лихтери*. Вместо да използват неравния път по суша, войниците от двете групи разглобяваха колесниците и ги товареха заедно с конете по лихтерите. Тази дейност допринасяше много за общата суматоха.
	[* лихтер — спомагателен плавателен съд, използван в пристанищата за прекарване на хора и стоки между закотвен кораб и брега.]
	Рядък случай, в който Таита не е обект на внимание — всички са потънали до гуша в заниманията си. От време на време някой повдига глава, познава го и моли за благословия или пък жена донася болно дете. Все пак, той успява да се придвижва бавно по брега, като търси с небрежен поглед колесниците на Благородния Трок. Забелязва зелено-червените им вимпели, както и характерната фигура на Трок. Таита приближава и вижда, че е стъпил върху куп снаряжение и кастри копиеносеца си:
	— Ти, празноглава маймуно, как си ми събрал нещата? Виж къде си захвърлил любимия ми лък! Някой кретен като нищо ще мине отгоре му с конете си. — Настроението му от вчера не се е подобрило. Военачалникът тръгна гневно по кея, като замахваше с бича към всеки, изпречил се на пътя му нещастник. Таита го видя да спира друг от подчинените си, а после продължи към храма.
	Щом изчезна от поглед, Таита приближи копиеносеца. Войникът беше гол до кръста и когато се наведе, за да вдигне един от сандъците на господаря си и да го понесе към чакащия лихтер, магът забеляза яркия кръгъл обрив от гъбично заболяване на гърба му. Мъжът подаде товара на един от моряците и се върна. Едва сега забелязал Таита, той притисна почтително свит юмрук до сърцето си.
	— Ела насам, войнико! Откога имаш този обрив?
	Мъжът изви инстинктивно ръка назад и разчеса мястото до кръв.
	— Това проклето нещо не ми дава мира откак завзехме Абнуб. Сигурно ми е спомен от някоя мръсна египетска курва… — Той млъкна виновно. Таита знаеше, че има предвид някоя от изнасилените в града жени. — Прости ми, чародей, сега сме съюзници и поданици на една държава.
	— Именно за това ще те излекувам, войнико. Иди в кухнята и ми донеси малко мас. Ще ти приготвя мехлем. — Таита се разположи върху имуществото на Трок, а войникът забърза покрай реката. Сред вещите имаше три лъка. Трок не беше прав — и трите бяха освободени от тетивите и внимателно прибрани в кожени калъфи.
	Таита седна върху купчина сандъци. Не беше случайно — той веднага забеляза, че най-горният носи печата на Грипа, прочутия оръжеен майстор от Аварис, който произвежда стрелите на всички високопоставени хиксоси. Таита си спомни разговора с Минтака. Измъкна малък кинжал изпод хитона* и сряза връвта, с която бе прихванат капака. Слой сено предпазваше стрелите, подредени една срещу друга. Таита взе една и я завъртя между пръстите си.
	[* хитон — женска или мъжка дреха от платно или вълнена тъкан, стигаща до коленете или глезените, носена от различни народи през античността.]
	Гравираният монограм лъсна насреща му: стилизирана леопардова глава, с жреческата буква Т в зъби. Същата като ония, които намери в колчана, скрит на лобното място на фараона. Ето я и последната брънка от предателската верига. Наджа и Трок бяха неразривно свързани в този кървав заговор, за чиято крайна цел можеше само да се досеща.
	Таита прибра изобличаващата стрела под хитона и затвори капака. Завърза връвта и зачака връщането на войника.
	Старият войн изрази благодарността си със словесен водопад и помоли за още една добрина:
	— Един приятел страда от египетска шарка, магьоснико. Какво да прави? — Таита винаги се забавляваше с мисълта, че хиксосите наричаха тая болест египетска, а египтяните им връщаха със същата монета. Трудно се срещаше войник, който да няма заболял от нея приятел.


	30

	Сватбената церемония на регента и последвалото я пиршество бяха най-разточителните, познати досега. Таита прецени, че те далеч превъзхождат по великолепие както сватбата на Тамоз, така и на баща му Мамоз, и двамата божествени синове на Ра, нека живеят вечно!
	Наджа отпусна на обикновените хора в Тива петстотин глави говеда, два лихтера просо от държавните житници и пет хиляди големи делви най-добра бира. Пиршеството продължи седмица, но дори тиванските гладници не можаха да се справят с толкова храна. Останалото просо и месо, което опушиха, храни града още месеци наред. Не така стоеше въпроса с бирата — тя бе изпита за седем дни.
	Сватбената церемония се извърши в храма на Изис пред двамата фараони, шестстотин жреци и четири хиляди гости. Всеки гост получи при пристигането си скъпоценен камък, аметист, корал, слонова кост или друг предмет с гравирани на него собственото му име между тези на регента и двете царствени съпруги.
	Двете булки се явиха пред жениха в държавна церемониална колесница, теглена от бели гърбати волове, яздени от голи нубийски роби. Пътят бе застлан с палмови листа и цветя, а пред булчинската колесница имаше друга, от която хвърляха сребърни и медни пръстени към доведената до изстъпление тълпа. Този ентусиазъм се дължеше до голяма степен на безспорната щедрост на Благородния Наджа, по отношение на бирата.
	Момичетата бяха облечени в ефирно тънък лен, бял като небесен облак, а малката Мерикара почти падаше под тежестта на окачените по крехкото й телце злато и скъпоценности. Сълзите й бяха направили вадички през въглена и антимоновия грим.
	Когато стигнаха храма, двамата фараони им помогнаха да слязат от колесницата. Нефер прошепна в ухото на Мерикара, докато я водеше към преддверието на храма:
	— Не плачи, котенце. Нищо лошо няма да ти се случи. Още преди да се смрачи, ще си бъдеш при бавачката.
	В израз на протест срещу този брак, Нефер искаше да откаже да придружи на сестра си в светилището, но Таита го разубеди.
	— Не можем да попречим на това, макар че опитахме, както ти е известно. Наджа не може да бъде спрян. Ще бъде жестоко от твоя страна, ако не си до нея, за да я утешиш в този най-страшен миг от краткия й живот.
	Нефер се съгласи с неохота.
	Веднага зад тях Апепи водеше Хесерет. Тя беше красива като небесна нимфа в белите си одежди и блестящи украшения. От месеци насам се бе примирила с отредената й от боговете орис и първоначалният страх и смут бяха отстъпили място на любопитство и трепетно очакване. Благородният Наджа беше мъж с великолепна външност и нейните дойки, дружки и робини го бяха обсъждали в най-малки подробности. Сочеха й безспир видимите му достойнства и с кикот и безсрамие гадаеха за скритите.
	В резултат от тези дискусии, напоследък Хесерет бе спохождана от интригуващи сънища. В един от тях регентът я преследваше чисто гола през пищната зеленина на речния бряг. Обърнала поглед към него, тя забеляза, че и Наджа е гол, но е човек само до кръста. Оттам надолу е кон, съвсем като неферовия жребец Звездоброй. Тя бе наблюдавала много пъти нежностите на жребеца с кобилите и телесните му особености в такива моменти винаги предизвикваха особено чувство, същото както сега, при вида на възбудения регент-жребец. Тъкмо когато Наджа посегна с окичена в злато ръка да я хване, тя се събуди, за да се види изправена в леглото. Несъзнателно плъзна длан надолу по тялото си и пръстите й овлажняха. Беше така смутена, че не можа да заспи и да продължи съня си от мястото, на което прекъсна, макар много да се стара. Искаше да види края на тази интригуваща случка. На сутринта беше неспокойна и раздразнителна и изля лошото си настроение върху околните. От тоя момент нататък момичешкият й интерес към Мерен започна да бледнее. Тя така или иначе го виждаше рядко напоследък, след смъртта на дядо му, конфискацията на имуществото на семейството и изпадането му в немилост. Даде си сметка, че е само един бедняк, прост войник, без изгледи за слава и богатство. Благородният Наджа й бе почти равен по кръв, а богатството му превъзхождаше нейното.
	Сега пристъпяше целомъдрено и скромно, водена от Апепи по дългия коридор към светилището. Благородният Наджа ги очакваше пред входа и макар да бе заобиколен от блестяща свита придворни и офицери, Хесерет виждаше единствено него.
	На главата си имаше щраусови пера, за да съперничи на бог Озирис и да се извисява над Асмор и дори Трок, които стояха от двете му страни. Щом го доближи, Хесерет усети парфюма му. Той ухаеше на цветя отвъд великата река Инд и съдържаше скъпоценна амбра, която се намира много рядко на морския бряг, дар от боговете на водните глъбини. Уханието я възбуди и тя пое без колебание протегнатата й ръка и впи поглед в тези жълти очи.
	Когато Наджа протегна другата си ръка към Мерикара, тя избухна в плач и дори Нефер не можа да я успокои. Момиченцето хлипа през цялата дълга церемония.
	Когато накрая Наджа счупи делвите нилска вода, за да отбележи връхната точка на тържеството, присъстващите ахнаха: водите на великата река, на чийто бряг се издигаше храма, бяха яркосини. Наджа бе заповядал зад първия завой, нагоре срещу течението, да се разположи верига лодки от единия бряг до другия. По даден от покрива на храма знак, от тях изляха стотици делви синя боя в реката. Ефектът беше неописуем, защото синьото е цвят на династия Тамоз. Наджа обявяваше пред света новата си принадлежност към фараонския род.
	Застанал на покрива, Таита вижда променения цвят на водата и потръпва с лошо предчувствие. Струва му се, че слънцето във високия египетски небосклон помръква за миг и водните талази стават кървави. Но когато поглежда нагоре, няма ни облаче, ни ято птици, които да го засенчат, а водите на Нил са отново яркосини.
	Сега Наджа е с владетелска кръв, а опасността за Нефер се увеличава. Аз съм единствената му закрила, мисли магът, но съм сам и стар. Ще ми стигнат ли силите да опазя младото соколче от отровните зъби на кобрата? Дай ми сили, божествени Хор! Ти си моето копие и моят щит вече толкова години! Не ме предавай точно сега, всемогъщи боже!


	31

	Благородният Наджа и двете му нови жени се возят в царската колесница, в цялото си великолепие, по свещената алея между две редици каменни лъвове, към дворцовите двери. Слизат и поемат през градините към залата за пиршества. Повечето гости са ги изпреварили и вече опитват виното от лозята на храма на Озирис. Шумът при влизането на сватбената тройка е оглушителен. Наджа води по една нова жена с всяка ръка. Триото минава с достойнство през множеството, като хвърля бегъл поглед на струпаните в средата на залата дарове. Те са съобразени с огромното значение на повода. Апепи е изпратил колесница обкована със златни листове. Тя блести така, че даже в сумрака на огромното помещение е трудно да се гледа право в нея. Вавилонският цар Саргон е пратил сто роба, всеки със сандък от сандалово дърво на гръб. Сандъците са пълни със скъпоценни камъни, бижута и златни съдове. Робите коленичат пред регента и предлагат даровете. Наджа докосва всеки в знак, че го приема, фараон Нефер Сети, по внушение на новия си зет, му дарява пет скъпи имения по брега на Нил. Писарите са изчислили, че общата стойност на даровете надхвърля три лаки чисто злато. Регентът е станал богат почти колкото фараона си.
	Когато новобрачната тройка заема места край огромна маса, хиляда роба започват сервирането на четиридесет различни блюда. Има печено от слон, биволски език, нубийска планинска коза, диво прасе и газела, месо от гущер и питон, крокодил, хипопотам, говеждо и овнешко. Представен е всеки вид нилска риба — от мряната, която се сервира с много мазнина, до платика и костур. С бързи галери от делтата са докарани морски риби: тон, акула, сафрид, раци и омари. Разните птици, като три вида гъски, най-различни патици, яребици, пъдпъдъци и дропли, са печени, пушени, варени, мариновани в мед или вино, въртени на шиш или пълнени с ориенталски треви и подправки. Ароматичният пушек на кухненските огнища, както и вкусните миризми от ястията се вдишват жадно от многохилядни тълпи просяци и обикновени люде, струпани при портите на палата, както и от онези, заели брега на реката или напълнили фелуки посред нея, с надежда да зърнат поне за миг част от величавото пиршество.
	За развлечение на гостите са доведени музиканти, жонгльори, акробати и дресьори на животни. Подивяла от страховития шум, една огромна мечка се отскубва от синджира си и побягва. Група хиксосийски благородници начело с Трок, подгонват с пиянски викове животното из градината и го убиват на речния бряг.
	Цар Апепи бе възхитен от гъвкавостта и атлетизма на две асирийски акробатки и като сграби по една под всяка мишница, ги понесе пискащи и ритащи към вътрешността на двореца. Когато се върна, сподели с Таита:
	— Едната, тази по-хубавата с къдрите, се оказа момче. Толкова се изненадах като видях какво има между краката, че за малко да го изтърва. — После се задави от смях. — За щастие, не го направих, защото се оказа по-сластен от двамата.
	Привечер повечето гости бяха пияни или така натъпкани с храна, че малцина успяха да се изправят, когато Благородният Наджа реши да се оттегли с жените си. Щом се прибраха в покоите, той извика бавачките на Мерикара да си я приберат.
	— Бъдете внимателни, бедното дете заспива право — им каза той.
	После хвана Хесерет за ръка и я отведе в разкошната спалня, с изглед към реката. Тъмните води на Нил отразяваха хиляди ярки звезди. Щом влязоха в стаята, робините на Хесерет я отведоха зад бамбуков параван, за да я освободят от сватбените одеяния и накити.
	Брачното ложе беше покрито с избелена до блясък овча кожа. Благородният Наджа я разгледа внимателно и останал доволен от съвършенството й, излезе на терасата, за да вдиша студен речен въздух. Един роб му донесе вино с билки и той отпи, с вид на познавач. Беше първата глътка вино, която си позволи през целия ден. Наджа знаеше, че основно правило за оцеляване във вража среда е да държиш съзнанието си кристално ясно. Пред погледа му, всички останали гости се доведоха до достойно за съжаление състояние. Даже Трок, комуто толкова много вярва, заприлича на животно — когато го видя за последен път, повръщаше обилно в едно гърне, подложено му от красива либийска робиня. Когато свърши, той обърса уста с полата на момичето, после завря глава под нея и като я събори на тревата, възседна робинята отзад. Изтънчената природа на Наджа беше дълбоко засегната от това представление.
	Когато се върна в стаята, двама роби внасяха казан топла вода, с плаващи по повърхността й лотосови цветове. Наджа остави чашата вино и влезе да се къпе. Единият роб подсуши и среса косата му, а другият донесе чиста бяла роба. Той ги отпрати и се обърна към брачното ложе. Легна на него, простря дълги, елегантни крайници и облегна украсена с панделки глава на златоткана възглавница.
	От ъгъла на спалнята се донесе шум от дрехи и женски шепот. Позна кикота на Хесерет и се възбуди. Повдигна се на лакът и погледна към бамбуковия параван. Пролуките в него бяха големи, колкото да зърне прелъстителни късчета гладка кожа.
	Властта и политическите амбиции бяха, без съмнение, основа на тази сватба, но не само те. Макар войн по професия и авантюрист по душа, Наджа беше чувствена и сладострастна натура. От дълги години наблюдаваше растежа на Хесерет и интересът му нарастваше успоредно с приближаването на пълното й съзряване: от детинство, през недодялано юношество към оня мъчителен период, когато гърдите набъбват, а детинските тлъстини се стопяват, за да открият прелестните форми на женското тяло. Уханието й също се промени — всеки път в нейна близост долавяше оня мускусен аромат, който така очароваше Наджа.
	Излязъл веднъж на лов със соколи, той попадна на Хесерет и две нейни приятелки, които събираха лотосови цветове, за да плетат венец. Тя гледаше към него, застанал на брега, а мокрите поли прилепваха към нозете й, така че кожата блестеше през тънката ленена материя. Тя отметна косата от бузите си с небрежен, но невероятно съблазнителен жест. Макар израза й да остана сериозен и целомъдрен, дръпнатите очи намекваха за нещо лукаво и сладострастно в нея, което го караше да настръхне. Откровението продължи само миг, а после тя извика приятелките си, прецапа до брега и избяга през зелената трева към палата. Той гледаше как проблясват дългите стройни крака, как задникът мени форма под мокрия лъскав лен и дишането му внезапно се учести.
	При този спомен усеща лека болка в слабините. Няма търпение да я види, как излиза иззад паравана и в същото време някаква болезнена извратеност го кара да се надява, че тя ще се забави още, та да изпита докрай сладостната мъка на очакването. Две робини я извеждат за ръце, а после я оставят сама насред на празното пространство, а те се измъкват тихо.
	Нощницата се спуска от шията до глезените. Тя е от много рядка скъпоценна коприна, докарана от далечни източни земи, кремава на цвят и толкова тънка, че сякаш се носи около тялото й като речна мъгла и цяла се раздвижва, при всяко нейно дихание. В ъгъла зад нея има маслена лампа закачена за трипоид*. Жълтата светлина прозира през коприната, като очертава ханша и раменете, които блестят като слонова кост. Босите крака и ръцете са къносани. Лицето е измито и освободено от грима, така че се вижда, как младата кръв кара безупречната кожа на страните й да руменее, а устните потръпват, сякаш ще заплаче всеки миг. Тя накланя глава в умолителна момичешка поза и го гледа под спуснатите клепачи. Очите са зелени и той усеща кръвта си отново да кипва, съзрял в тях същото дяволито пламъче, което събуди първоначалния му интерес.
	[* трипоид — триножник.]
	— Обърни се — казва нежно той, но гърлото му е стегнато, сякаш току-що е дъвкал зелена джанка. Тя се подчинява, но бавно-бавно, като люлее бедра, а коремът й блести под нощницата. Задните й части се надигат и спускат, обли и блестящи като щраусови яйца, а косите се спускат като водопад.
	— Много си красива — мълви той. В ъгълчетата на устните й се появява усмивка и тя ги овлажнява с розов като на коте език.
	— Радвам се, че регентът, моят господар, смята така.
	Той се надига и отива при нея. Хваща я за ръката, топла и мека. Води я към ложето, а тя го следва без колебание. Коленичи върху овчата кожа и свежда глава, така че косите й се спускат пред лицето като воал. Той се навежда напред, докато устните му я докосват. Принцесата излъчва неуловимия дъх на здрава млада жена в първия пристъп на физическа възбуда. Той гали косите й, а тя го поглежда през завесата на косите си. После той разделя кичурите с ръка и хваща бузата й в шепа. Бавно-бавно, за да измъчи и себе си, повдига лицето й.
	— Очите ти са като на Икона — шепне тя. Това е питомният му леопард. Това животно винаги я е плашело и привличало едновременно. Същото изпитва и в този момент, защото и той е гъвкав и елегантен като голяма котка и има същите жълти, неотразими очи. С непогрешим женски усет тя долавя скритата в тях жестокост и това събужда у нея непознати досега чувства. — Ти също си красив — шепне момичето и това е самата истина. В този миг тя съзнава, че пред нея е най-красивото същество, което е виждала някога.
	Той я целува и тя се сепва. Устата му има вкус на някакъв зрял, непознат за нея плод. Инстинктивно отваря уста, за да усети по-добре тоя вкус. Езикът му заиграва като на змия, но това не й е противно. Затваря очи и го докосва с нейния. След това той прихваща врата й с длан и силно притиска уста към нейната. Така е отдадена на целувката, че ръката му върху гърдите й я изненадва. Тя отваря очи и затаява дъх. Опитва да се дръпне, но той я задържа, като я гали с нежна и опитна ръка. Играе си със зърната и топли вълни се стичат от гърдите й, през раменете чак до върховете на пръстите. Той дръпва ръка и тя изпитва остро разочарование. Изправя я на крака, така че сега е стъпила върху ложето, а гърдите й са на височината на лицето му.
	Той сваля нощницата с едно движение на ръката и я запраща на пода. И когато засмуква дълбоко щръкналото й зърно, тя надава силен вик. В същото време едната му ръка се плъзва нагоре по бедрото и хваща в шепа мекото мъхнато гнезденце.
	И през ум не й минава да се съпротивлява. Напротив, отдава се с удоволствие. От приказките на робините излиза, че трябва да я боли, но ръцете му, макар силни и бързи, са толкова нежни. Сякаш познава тялото й по-добре от самата нея и си играе с него така вещо, че тя потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, по-бързо и по-бързо под повърхността, надолу и надолу, в едно море от нови усещания.
	Излезе на повърхността само веднъж, когато отвори очи и видя, че неговата роба също я няма и е надвесен гол над тялото й. Спомни си съня, в който го бе видяла със същото нещо там долу, като на Звездоброй, жребеца. Погледна с трепет, но това нямаше нищо общо с видяното в съня: сега беше гладко и розово, твърдо като кокал, с изчистени и съвършени форми, като на храмова колона. Страховете й се изпариха и тя отново се остави на устните и ръцете му. Настъпи само един кратък миг на пареща болка, но това беше по-сетне, и той бе съвсем кратък, отстъпил почти веднага място на непознато усещане за пълнота. След още известно време тя го чу да стене отгоре й. Звукът отключи нещо в собственото й тяло, почти непоносимо удоволствие изгори вътрешностите й, тя се впи в него с крака и ръце и нейното стенание заглуши неговото.
	Още два пъти през тази така къса нощ на очарование, той я накара да издаде същия стон на диво удоволствие, а когато зората изпълни стаята със своите розови и сребърни лъчи, тя още лежеше в обятията му. Имаше усещането, че всички жизнени сили са изсмукани от тялото й, че костите й са станали меки като нилска тиня, а някъде, в дъното на корема, се бе загнездила сладка болка.
	Той се измъква от прегръдката и тя едва има сили да промълви:
	— Не си отивай! О, моля те, не си отивай, господарю мой! Мой хубав господарю!
	— Няма да е задълго — шепне той и внимателно измъква овчата кожа изпод тялото й. Тя вижда кървавите петна върху девствената повърхност. Кръвта е светла като розов цвят. Изпитала бе само кратка болка при разкъсването на нейната женственост.
	Той изнася кожата на терасата и я просва под парапета. Тя го гледа от леглото. Далечни възгласи съобщават, че чакащата тълпа се е убедила в девствеността на булката. Тя не се интересува от одобрението на пияната селяндурска тълпа — гледа голия гръб на съпруга си и усеща как гърдите и утробата й се изпълват с любов. Когато се връща, тя го посреща с отворени обятия.
	— Ти си великолепен — казва жената и заспива в ръцете му. Доста по-късно се събужда с мъка, и усеща цялото си същество изпълнено с лекота и радостно чувство, непознати досега. Отначало не проумява причината. А после усеща твърдото мускулесто тяло в обятията си.
	Когато отваря очи, неговият странен жълт поглед е насочен в лицето й.
	— Каква прекрасна царица става от теб — казва той с нежна усмивка. Наистина мисли това. През нощта е открил неподозирани по-рано качества. Усетил бе човек, чиито стремежи и инстинкти съвпадат напълно с неговите.
	— И какъв прекрасен фараон става от теб за нашия Египет. — Тя отвръща на усмивката и се протяга сладострастно. После се засмива, протяга ръка и докосва бузата му. — Но това не може никога да стане. — Спира рязко да се смее и пита с тих, сериозен глас: — Може ли?
	— Има само една пречка на пътя ни — отвръща Наджа. Не бе необходимо да казва повече, защото видя лукавия, алчен блясък в очите й. Тя е с него.
	— Ти си кинжалът, аз ще съм ножницата. Каквото и да поискаш, няма да те подведа, хубав мой господарю.
	Той докосва с пръст устните й, подути и зачервени от целувките му.
	— Ясно виждам, че нямаме нужда от думи, защото сърцата ни туптят заедно.


	32

	Антуражът на цар Апепи остана в Тива още месец след сватбата. Бяха гости на фараон Нефер Сети и неговия регент и към тях се отнасяха по царски. Таита също допринесе за това забавяне. Беше сигурен, че Наджа не би предприел нищо срещу Нефер, в присъствието на Апепи и дъщеря му.
	Царствените гости прекарваха времето си в лов или посещения на безбройните храмове по двата бряга, посветени на всички египетски богове. Провеждаха се турнири между части на войските от Севера и Юга. Състезаваха се с колесници, надбягваха се, стреляха с лък. Имаше дори състезание по плуване, в което победителят завоюва златна статуетка на Хор.
	В откритата пустиня биеха от колесници газели и диви кози. В царската соколарна не бе останал нито един сокол — всички бяха пуснати на свобода по време на погребалната церемония на фараон Тамоз. Покрай реката гостите ловяха патици и гъски или биеха с копия големи риби из плитчините. Ходиха и на лов за речни коне — могъщи хипопотами, с военни галери, като Нефер управляваше своя собствена на име „Окото на Хор“. Принцеса Минтака стоеше права до него и пищеше от възбуда, когато огромните набучени със стрели гърбини на хипопотамите се показваха над почервенялата от кръвта им водна повърхност.
	През това време Минтака беше често с Нефер. Тя се возеше в колесницата му при лов и му подаваше копието, когато преследваха бърза антилопа. Носеше на рамо собствения си сокол, когато тръгваха на лов за птици. На ловните излети сядаше до него, за да му предлага различни плодове и сладкиши. Белеше най-едрите зърна грозде с дълги заострени нокти и ги пускаше в устата му.
	Всяка вечер в двореца имаше гощавки и тя винаги сядаше от лявата му страна — обичайно място на съпругата, за да бъде дясната му ръка винаги готова да хване оръжието. Тя го разсмиваше с остроумни забележки и способността си да имитира другите. Подражаваше Хесерет съвършено с нейните превзети усмивки, кокетни погледи и възприетия напоследък надут тон, с който казваше „моят съпруг, регентът на Египет“.
	Макар че правиха много опити, никога не можаха да останат насаме. За това имаха грижата Наджа и Апепи. Нефер се обърна за помощ към Таита, но дори той не можа нищо да стори. И през ум не им мина, че магът не иска да си мръдне пръста и че, също като останалите двама, държи да запази невинността си. Много отдавна беше организирал тайна среща между Тан и Лострис и гръмотевичните й последици още трещяха през годините. Когато Нефер и Минтака играеха бао, около тях се навъртаха роби, както и вездесъщият Асмор. Нефер бе научил добре урока си и вече не подценяваше състезателните качества на принцесата. Играеше като срещу Таита. Изучи силните й страни, както и малкото слаби: тя се безпокоеше много за собствения си замък и ако я попритиснеше в този квадрант, би могла да оголи фланга си. На два пъти приложи тази тактика и проби защитата й, но третия път установи, че тя е предугадила маневрата и му е заложила капан. Когато той оголи западния замък, тя вкара една фаланга в отвора и го принуди да се предаде с толкова доволен смях, че той почти, но не съвсем, беше готов да й прости. Схватките им се провеждаха с все по-голям хъс, докато накрая взеха епични размери и дори Таита се заседяваше да погледа, като кимаше одобрително или пускаше древна усмивка.
	Любовта им е така очевидна, че огрява всички останали и където и да отидат двамата, околността се изпълва незабавно със смях. Когато Нефер препусне из улиците на Тива със застаналата до него като копиеносец Минтака, развяла черна грива по вятъра, добродетелните съпруги тичаха на улицата, а мъжете оставяха работата си, за да извикат приветствия и благопожелания. Дори Наджа се усмихва благосклонно и никой не би повярвал, че всъщност никак не му харесва, че общественото внимание се отклонява от собствената му сватба и новите съпруги.
	Благородният Трок е единствената печална фигура по време на лов, излети и пиршества в двореца.
	Времето им лети много бързо.
	— Около нас винаги има прекалено много хора — шепти Нефер над дъската за бао. — Жадувам да останем насаме, макар и за няколко минути. Остават само три дни преди заминаването ти за Аварис. Могат да минат месеци и дори години, преди да се видим пак, а аз искам да ти кажа толкова много неща, но не и пред всички тия очи и уши, насочени като стрели към нас.
	Тя кимва и премества фигура, която в залисията е пропуснал да забележи. Поглежда към нея и е готов да я пренебрегне, но в същия миг забелязва, че западният замък се оказва хванат в клещи. След още три хода тя пробива отбраната му. Нефер продължава съпротивата още известно време, но силите му са в безпорядък и изходът от битката — неизбежен.
	— Използва обстоятелството, че бях зает с друго — ръмжи фараонът, — типично по женски.
	— Не твърдя, че съм нещо различно от жена, Велики. — Произнася титлата с ирония, която го наранява като удар от украсения с диаманти кинжал на пояса й. После се навежда напред и прошепва. — Ако останем насаме, обещаваш ли да не посягаш на целомъдрието ми?
	— Кълна се в раненото око на великия бог Хор, че никога докато съм жив, няма да сторя нещо, което да накърни доброто ти име — заявява искрено Нефер.
	Тя го дарява с усмивка.
	— Братята ми няма да са особено доволни, ако го чуят. — Тя му хвърля кос поглед. — Те биха посрещнали с възторг всеки повод да ти прережат гърлото. Пък ако не е гърлото, може друго да ти отрежат.
	Техният час настъпи на следващия ден. Един от царските ловци слезе от хълмовете край селцето Даба, за да съобщи, че от пустинята е дошъл лъв, който нощем напада кошарите. Прескочил оградите и убил осем ужасени животни. Призори селяните успели да го прогонят, въоръжени с факли, рогове, тъпани, към чийто шум добавили собствения си зверски рев.
	— Кога се случи? — попита Наджа.
	— Преди три дни. — Мъжът беше проснат ничком пред трона. — Тръгнах срещу течението, колкото можах по-бързо, но то е силно и вятърът насрещен.
	— Какво стана със звяра? — намеси се цар Апепи.
	— Избяга в планината, но аз изпратих двама от най-добрите нубийски следотърсачи да го проследят.
	— Видя ли го някой? Колко е голям? Лъв ли е или лъвица?
	— Селяните разправят, че е огромен мъжкар с гъста черна грива.
	Допреди шестдесет години, лъвовете бяха чудо невиждано в поречието на Нил. Запазени единствено за царски лов, те бяха преследвани от поколения фараони, не само защото причиняваха щети на скотовъдците, но главно защото бяха най-желаният ловен трофей за царете.
	В течение на дългите тежки години на войната между хиксоси и египтяни, фараоните и от двете страни бяха прекалено заети с друго и лъвовете се радваха на относително спокойствие. Освен това, човешките тела, оставяни по бойните полета, осигуряваха леснодостъпна храна за лъвските стада. През последните десетилетия видът процъфтяваше, числеността му, както и смелостта, нараснаха многократно.
	— Ще наредя веднага да натоварят колесниците на лодките — заяви Апепи. — При сегашното състояние на реката, ще стигнем Даба утре призори. — Той се ухили и удари юмрук в мазолестата длан. — В името на Севт, ще ми се да си опитам късмета със старата черна грива. Откак се наложи да се откажа да убивам египтяни, ръцете все ме сърбят за нещо по-сериозно.
	Наджа се намръщи на дебелашката шега.
	— Няма ли да отплаваш след два дни за Аварис, Велики?
	— Прав си, регенте. Повечето багаж обаче, вече е натоварен. Освен това, Даба е на пътя ми за дома. Мога да отделя ден-два за лов.
	Наджа се колебае. Не е толкова привързан към лова, че да зареже държавните дела. Отдавна очаква с нетърпение отпътуването на Апепи, чието шумно, просташко присъствие му е дошло до гуша. Освен това, има и други планове, които могат да бъдат пуснати в ход, само след като Апепи се махне от Тива. От друга страна, не може да остави хиксосийски фараон да ловува сам в територията на Горен Египет. Би било не само неучтиво, но и дълбоко погрешно от политическа гледна точка, да остави Апепи да броди из царството като едноличен владетел.
	— С най-голямо удоволствие ще се присъединим, Велики — обади се Нефер, видял възможност за великолепен лов. Сам той никога не бе преследвал с колесницата си лъв, нито изпитал куража си, изправен лице в лице с него. И което бе сто пъти по-важно, представяше се превъзходна възможност да отдалечи още малко раздялата с Минтака, за която дори не искаше да мисли. Преди Наджа да му попречи, той се обърна към все още проснатия на пода ловец:
	— Свършил си хубава работа, добри ми човече. Шамбеланът* ще те възнагради със златен пръстен за това. Вземай най-бързата фелука и тръгвай обратно. Подготви посрещането ни. Ще подгоним звяра с всички сили.
	[* шамбелан — управител на дворец.]
	Нефер съжалява само, че Таита няма да е с него, за да го напътства в този лов. Старецът е изчезнал в пустинята, на едно от периодичните си тайнствени поклонничества и никой няма представа нито къде е отишъл, нито кога ще се върне.


	33

	В ранната утрин на следващия ден, ловната дружина слиза на брега при Даба. След това разтоварват двадесет колесници от малката флотилия галери и лихтери. През това време оръженосците точат остриетата на копия, поставят тетива на лъковете и проверяват стрелите за баланс и кривини. Докато поят, зобят и тимарят конете, ловците се подкрепят с питателна закуска, предоставена от селото.
	Оживлението е всеобщо и Апепи праща да доведат следотърсача, завърнал се от хълмовете.
	— Много голям лъв — съобщава той. — Толкова голям не съм виждал източно от реката.
	— С очите си ли го видя — пита Нефер, — или само проследи дирите му?
	— Видях го много добре, но от голямо разстояние. Висок като кон и крачи гордо като цар. Гривата му се развява като просена нива на вятъра.
	— В името на Сет, тоя мъж е цял поет — присмива се Наджа. — Казвай само фактите и зарежи красивите думи, мошенико!
	Ловецът изразява предаността си с допрян до гърдите юмрук и продължава с умерен тон:
	— Вчера лежа цял ден в една гориста уади на две левги оттук, но през нощта излезе на лов. Четири дни не е ял и сега обикаля гладен наоколо. През нощта се опита да хване дива коза, но тя успя да се изскубне и му избяга.
	— Къде смяташ, че ще го намерим днес? — пита Нефер с по-мек от Наджа глас — Ако е ловувал, той ще е и жаден. Къде може да пие вода?
	Ловецът го погледна с уважение не само заради царствената му принадлежност, но и заради ловните познания, които показа.
	— След като изпусна козата, тръгна към една камениста област, където не можем го проследи. — Апепи махна с досада и ловецът продължи: — Предполагам, че ще дойде на водопой при един малък оазис. Скрито място, известно само на бедуините.
	— За колко време ще стигнем там? — попита Нефер. Мъжът показа на небосклона пътя на слънцето за три часа.
	— Значи, нямаме време за губене. — Нефер се усмихна и обърна глава към началника на колесарите. — Колко още, войнико?
	— Всичко е готово, Велики.
	— Свирете за потегляне! — нареди Нефер и след сигнал на роговете, ловците заеха места по колесниците. Минтака е до Нефер. При тези обстоятелства, отпадат всякакви условности и те се превръщат просто в момче и момиче, тръгнали на вълнуващ излет. Илюзията разваля Благородният Трок. Изниква отнякъде със собствената си колесница, спира близо до царя и вика:
	— Неразумно е да оставим принцесата в колесницата на неопитно момче, Велики. Не сме тръгнали за газели.
	Нефер замръзна и впери поглед в Трок. Минтака отпусна малката си длан на голото му рамо.
	— Не го предизвиквай. Той е опасен войн, с крайно зъл характер и ако го предизвикаш и царският сан няма да те спаси.
	Нефер отхвърли ръката й.
	— Честта не ми позволява да отмина подобна обида.
	— Моля те, сърце мое, направи го заради мен. — Тя употреби за пръв път такива нежни слова. Направи го нарочно, защото знаеше какъв ще бъде ефектът: започнала бе да се учи, как да овладява внезапните пориви на неговите чувства и инстинкти, с усета на любяща жена, далеч изпреварила възрастта и опита си. Нефер забрави в миг и Трок, и петното върху честта си.
	— Как ме нарече? — попита той с дрезгав глас.
	— Не си глух, скъпи. — При тази втора нежност, Нефер примигна. — Чу много добре. — И тя се засмя в лицето му.
	Апепи изрева в настъпилата тишина:
	— Не се тревожи, Трок. Пратил съм дъщеря си да се грижи за фараона. Той е в пълна безопасност. — Изцвили доволно и тръсна юздите. После добави: — Загубихме половин ден, хайде, напред!
	Нефер застига колесницата на Апепи, като задминава на косъм екипажа на Трок. Когато се изравнява с него, Нефер му хвърля студен поглед и вика:
	— Ти си прекалено дързък. Бъди сигурен, че това не е краят. Пак ще си поговорим, Благородни Трок.
	— Боя се, че си спечели върл враг, Нефер — мълви Минтака. — Трок има много лоша слава и още по-лош нрав.
	Водена от царския ловец, който язди без седло ниско, но яко пони, ловджийската колона се изкачва по стръмни голи хълмове. Движат се в тръс, щадят конете, оставят ги да отдъхнат след всяко изкачване. След час откриват един от нубийските следотърсачи да чака на билото на един хълм. Той се спуска тичешком, за да съобщи нещо на ловеца. Провеждат кратък и разгорещен разговор, след което царският служител бърза да доложи.
	— Нубийците са претърсили хълмовете, но не са хванали следата отново. Сигурни са, че ще отиде на водопой в оазиса, но за да не го подплашат, предпочели да ни изчакат.
	— Води ни при извора! — нарежда Апепи и всички потеглят.
	Преди пладне стигат до плитка долина. Не са далеч от реката, а пустинята е вече като във вътрешността — безводна и застрашителна. Ловецът язди редом с колесницата на Апепи и казва:
	— Изворът е в дъното на тази долина. Звярът трябва да е наоколо.
	Естествено Апепи, старият войн, пое командването и Нефер не направи опит да го оспори.
	— Ще се разделим на три групи и ще заобиколим оазиса. Ако лъвът излезе от прикритието си, ще го заобиколим. Благородни регенте, вземи лявото крило. Фараон Нефер Сети ще вземе центъра, а аз — дясната страна. — Размаха тежкия боен лък над главата си. — Който пусне първата кръв, получава трофея.
	Всички бяха опитни колесари и колоната бързо се раздели на три. Образуваха широк кръг около извора. Нефер беше прехвърлил лъка си през рамо, а юздите не бяха омотани около китките му, за да може всеки миг да ги захвърли и да хване оръжието. Минтака се притисна до него. Държеше дългото копие, готово за подаване. Овладели са до съвършенство всяко движение през последните няколко седмици и той беше сигурен, че момичето ще постави ствола на копието в дланта му, точно в необходимия момент.
	Приближават оазиса с постоянна скорост и постепенно го обкръжават. Конете усещат напрежението на водачите си, а може би долавят и присъствието на лъва. Те надигат глави, извъртат очи, пръхтят и стъпват отвисоко.
	Колесниците сключват кръга около петното храсти и залиняла трева, скрило от поглед извора. Когато кръгът е образуван, Апепи вдига ръка за спиране. Царският ловджия слиза от понито и като го води след себе си, бавно приближава към извора.
	— Ако лъвът е бил вече тук, положително щяхме да го забележим — казва Минтака с несигурен глас и Нефер я обиква още повече, заради тая малка проява на страх.
	— Лъвът се прилепя към земята, така че се превръща в част от нея и човек може да мине толкова близо, че да го докосне, но пак да не го забележи — казва Нефер.
	Ловецът спира след всеки две-три крачки и се оглежда внимателно. В края на гъсталака взема шепа камъчета и започва да ги хвърля към всяко възможно укритие.
	— Какво прави? — пита Минтака.
	— Лъвът реве, преди да нападне. Опитва се да го накара да се обади.
	Тишината се нарушава единствено от падащите камъчета, пръхтенето на конете и звука от пристъпящите на място крака. Всички ловци са поставили стрели на тетивата и могат да я опънат всеки миг. Изведнъж тревата зашумолява. Всички лъкове се вдигат като един, а копиехвъргачите насочват оръжията си. Над тревата се вдига щъркел, извисява се нагоре и поема към реката. Видът на хората е доста глупав.
	Ловецът възстановява самообладанието си за около минута, а после започва стъпка по стъпка да приближава до изворчето. Възгорчивата вода капе на мързеливи капки и пълни легенче в каменистата почва, което трудно може да напои голям хищник. Ловецът коленичи, за да огледа ръба на легенчето, поклаща глава и се изправя. Връща се назад, в края на храсталака възсяда понито и се отправя към Апепи.
	— Лъвът не е идвал тук.
	— И сега, какво? — царят не прави опит да прикрие разочарованието и раздразнението си.
	— Това беше най-обещаващото място, но има и други. От там, където го видяхме за последен път, той може да прекоси долината или да остане скрит наблизо, като изчака вечерта. Има къде да се скрие — добавя ловецът и сочи към скалистите хълмове.
	— Какво друго? — пита Апепи.
	— Има друг водоизточник в съседната долина, но там лагеруват бедуини, които сигурно са го прогонили. Има още един малък извор на запад. — Сочи ниска верига червени хълмове. — Лъвът може да бъде на всяко едно от тези места, както и на никое от тях — признава ловецът. — Може и да се върне по собствените си следи и да излезе в края на пустинята, където има изобилие от вода. Може да го е привлякла миризмата на домашен добитък.
	— Значи, нямаш и най-малка представа, къде може да е? — пита Благородният Наджа. — Трябва да спрем лова и да се върнем при лодките.
	— Не! — прекъсва го Нефер. — Едва сме започнали. Как можем да се предаваме толкова лесно?
	— Момчето е право — съгласява се Апепи. — Трябва да продължим, но пространството е много обширно. — Млъква за миг, после решава. — Ще трябва да се разделим и да претърсим всичко по отделно. — Благородни регенте, ти върви при бедуините. Ако са видели лъва, ще те насочат. Аз ще тръгна към извора в подножието на хълмовете. — Обръща се към Трок. — Вземи три колесници и слез в долината. Нека един от следотърсачите дойде с теб. — После казва на Нефер: — фараоне, ти тръгни в обратна посока, на север към Ахмим.
	Нефер разбира, че му отрежда най-безперспективния район, но не протестира. Промяната на плана означава, че двамата с Минтака за пръв път ще останат извън погледа на попечителите си. Наджа, Асмор и Трок са разпратени в различни посоки. Очаква някой да го забележи, но всички са твърде увлечени в лова, за да оценят смисъла на случилото се. Всички, освен Наджа.
	Той хвърля тежък поглед към Нефер. Вероятно преценява дали е разумно да се опита да се противопостави на Апепи, но накрая явно решава, че няма да е добър ход и, че пустинята ще охранява Нефер, не по-зле от Асмор: няма къде да бяга, а ако започне с Минтака някакво безумно начинание, и двете армии ще се хвърлят отгоре му като рой диви пчели.
	Наджа отклонява поглед, когато Апепи определя сборен пункт и дава последни разпореждания. Най-накрая роговете изсвирват и петте колони навлизат в долината. Стигнали дъното й, те се разделят и тръгват всяка в своята посока.
	Когато и последната колесница изчезва сред голите хълмове, Минтака се прилепва до Нефер и мълви:
	— Най-накрая Хатор прояви милост към нас.
	— Мисля, че по-скоро Хор ни направи тази услуга — усмихва се Нефер, — но аз бих приел това благоволение от когото и да е.
	Под командата на Нефер има още две колесници. В едната е Хилто, старият войн, който ги откри с Таита в пустинята, на път за Месопотамия. Той е служил при баща му и е верен до смърт: Нефер знае, че може да му се довери безрезервно.
	Фараонът води колоната бързо, иска да измине колкото може по-голямо разстояние, в оставащите часове на деня и след час пред погледа му се разкрива просторната гледка на речната долина. Спира, за да й се полюбуват. Реката прилича на смарагд сред пищната зеленина на поля и градини по двата й бряга.
	— Колко е красиво, Нефер — мълви Минтака почти като на сън. — Дори когато се оженим, не трябва да забравяме, че тая земя ни притежава, а не ние нея.
	Понякога забравя, че е родена в Аварис и е привързана към земята точно като него. Усеща сърцето си да се изпълва с гордост, че и тя обича като него тази земя и изпитва същото патриотично чувство.
	— Никога няма да го забравя, не и когато ти си до мен. — Тя вдига поглед към него, а устните й са леко разтворени. Нефер усеща сладкия й дъх и изкушението да се наведе и да долепи собствените си устни до нейните е почти непреодолимо. Тогава забелязва Хилто и останалите, вижда кацнала на лицата им почти неуловима усмивка. Отдръпва се и хвърля студен поглед към тях. Репетирал е наум следващата заповед, откакто се разделиха на групи.
	— Пълководецо, ако лъвът е наоколо, той вероятно се крие в подножието на хълма. — Нефер сочи с ръка надолу. — Искам да се разгърнем. Левият фланг трябва да обхване далечния край на долината, а десният — хълма. Ще се придвижим на север. — Прави широк жест, но Хилто почесва нерешително един от белезите на бузата си.
	— Това е много широк фронт, Велики. Почти половин левга има до дъното на долината. Ще се изгубим от поглед.
	Нефер разбира, че разпореждането му противоречи на здравия военен разум, защото никой командир не би изтънил толкова много фронта си и бърза да го успокои:
	— Ако се изгубим, ще се съберем на третата верига, броено оттук. Ей при онази могилка. Тя се вижда добре отвсякъде. — Посочва канарист връх, на около четири мили от тях. — Ако някой от нас не се появи, останалите ще чакат, докато слънцето се спусне ето толкова и тогава ще се върнат назад да го търсят.
	Така си осигурява няколко часа, преди да тръгнат да ги дирят. Хилто продължава да се колебае.
	— Моля да ме простиш, Велики, но Благородният Наджа нареди най-настоятелно…
	Нефер го прекъсва с остър и студен глас:
	— Искаш да спориш с фараона?
	— Никога, Велики! — Хилто е смаян от подобно предположение.
	— Тогава изпълни дълга си, човече!
	Хилто поздравява с най-дълбоко чувство и тича към колесницата, като дава в движение разпореждания на войниците. Когато двете колесници се отдалечават, Минтака бута Нефер и се усмихва.
	— Изпълни дълга си, човече! — Тя имитира гласа му и пак се засмива. — Моля те, никога не ме поглеждай така и не използвай такъв тон, Велики! Сигурно ще умра от страх.
	— Имаме малко време и трябва да се възползваме! Да намерим някое скришно място.
	Той обръща колесницата и прехвърля обратно хребета, за да не ги видят от долината или от склона на хълма. И двамата се взират нетърпеливо напред.
	— Я виж ей там! — Минтака сочи на дясно. Малка група бодливи дървета са почти скрити в земна вдлъбнатина — виждат се само зелените им върхари. Нефер завива нататък и скоро откриват тясна ровина, хилядолетно дело на ветрове и температурни промени и по-рядко — на бури. Изглежда има подпочвена вода, защото дърветата са свежи. Дебелите им лиственици осигуряват сянка и закрила от чужд поглед в това жарко пладне. Нефер спуска колесницата по ската и я скрива на сянка. Щом спира, Минтака скача на земята.
	— Охлаби хамутите и остави конете да си починат — предлага тя.
	Нефер се колебае, а после клати глава: това е против всички правила. В непозната обстановка и без прикритие, войнът трябва да бъде винаги готов да потегли внезапно. Скача и тръгва да пълни ведрото от кожения мях. Минтака идва да помогне. Двамата работят мълком рамо до рамо.
	Сега, когато така дълго очакваният миг е настъпил, двамата са свенливи и някак сконфузени. Внезапно се обръщат едновременно един към друг и започват:
	— Исках да ти кажа… — продумва Нефер.
	— Мисля, че трябва да… — мълви заедно с него Минтака.
	Млъкват и срамежливо се усмихват един на друг под сянката. Минтака се изчервява и поглежда в краката си, а Нефер глади гривата на жребеца.
	— Какво щеше да кажеш?
	— Нищо. Нищо съществено. — Тя клати глава, а той вижда, че се е изчервила. Така обича да наблюдава как страните й поруменяват. Тя продължава да не го гледа, а гласът едва се чува, когато пита на свой ред:
	— А ти какво щеше да кажеш?
	— Като си помисля, че ще си тръгнеш след ден-два, имам чувството, че са ми отрязали дясната ръка и искам да умра.
	— О, Нефер! — Тя го поглежда, а огромните й очи са пълни с влага от мъката и възторга на първата любов. — Обичам те! Обичам те истински!
	В този миг те се хвърлят един към друг и зъбите им се удрят. Долната му устна попада между зъбите й, процежда се кръв, така че първата им целувка е солена на вкус. Прегръдката е несръчна и неопитна, тромава и прибързана. Тя събужда диви и необуздани чувства и у двамата. Притискат се един към друг, стенещи от тези непознати усещания. Въпреки че тялото й е плътно притиснато до неговото, той я тегли към себе си с все сила, а тя се мъчи да прилепне, сякаш иска да се слеят в едно цяло. Протяга ръце и заравя пръсти в гъстите му коси и едва чуто изохква.
	— Не искам да те загубя! — Той прекъсва целувката. — Не искам никога да те загубя!
	— Не искам да те напускам никога, никога! — Тя си поема дъх и двамата отново се сливат в целувка, още по-свирепа от първата, ако това въобще е възможно. От тук нататък навлизат в неизследвани области на тялото и мисълта. Качват се в колесница, която е извън техен контрол, теглена от избягалите коне на любовта и желанието.
	Все още вкопани един в друг, те се отпускат върху мекото пясъчно дъно на уади и забиват пръсти в телата си, сякаш са врагове. Погледите им са диви и невиждащи, дишането — накъсано и учестено. Ленената тъкан на полата й се разкъсва като папирус в ръцете му и той бърка през отвора. Тя стене като в предсмъртна болка, но бедрата й се разделят, а тялото се отпуска податливо. Никой от двамата няма представа докъде ще ги отведе това. Всичко, което иска Нефер е да допре кожата си до нейната гладка голота. Това е остра нужда, върху която сякаш се крепи живота му. Смъква собствената си туника и те притискат тела, и двамата потънали в екстаза на допира на младата й мека плът с неговата твърд. После, без каквато и да е съзнателна мисъл, той започва ритмично да движи таза, а тя му подражава, сякаш увлечена в ритъма на препускаща колесница.
	След това, нещо твърдо напира в самите двери на нейната женственост и тя изпитва непреодолимо желание да натисне насреща, за да му помогне да проникне, да го посрещне в меката гостоприемна топлина на утробата си.
	В този миг действителността се хвърля отгоре й. Тя рита бясно, извива гърба си в дъга и се блъска като газела в зъбите на леопард. Откъсва устни от неговите и крещи:
	— Не, Нефер! Ти обеща! В името на раненото око на Хор, недей!
	Той отскача от нея, превит като от удар с бич. Гледа я с широко отворени, ужасени очи. Гласът му е прегракнал и задъхан, сякаш е пробягал голямо разстояние.
	— Минтака, любов моя, скъпа моя! Не знам какво ми стана. Това е лудост. Не исках. — Прави жест на отчаяние. — По-скоро бих умрял, отколкото да престъпя думата си и да те опозоря.
	Дишането й е толкова тежко, че тя не може да отговори веднага. Отмества очи от голото му тяло и той жално продължава: — Моля те, не ме мрази! Не знам как стана.
	— Не те мразя, Нефер. Не бих могла. — Не може да понася нещастния му вид. Всеки миг ще се хвърли в обятията му, за да го утеши. Но знае колко опасно може да бъде. Хваща се за колелото на колесницата и се изправя. — Виновна съм не по-малко от теб. Не биваше да допускам това! — Краката й треперят и тя се опитва да отметне коси от лицето си с две ръце.
	Той се изправя с виновен вид, прави крачка към нея, но като я вижда да се дръпва, спира начаса.
	— Скъсах ти полата — промълвя той. — Не съм искал.
	Тя поглежда надолу и вижда, че е почти толкова гола, колкото и той. Придърпва бързо съдраните краища и се извръща от него.
	— Облечи се! — шепне тя и въпреки волята си го поглежда. Толкова е хубав. Желанието се надига отново. Насилва се да отклони поглед. Той се навежда бързо, грабва захвърления хитон и го пристяга около кръста.
	Остават във виновно, сконфузено мълчание. Минтака търси отчаяно думи, за да разсее напрегнатата атмосфера. Помага й собственото тяло. Усеща разпъваща пълнота в мехура си.
	— Трябва да вървя!
	— Не — моли той. — Без да искам. Прости ми. Няма да се повтори. Остани с мен. Не ме изоставяй.
	Тя се усмихва колебливо.
	— Не разбираш. Ще се върна след малко. — Прави непогрешим жест с двете стиснали краищата на полата ръце. — Ей сега.
	Облекчението му е почти смешно.
	— А, разбирам. Ще приготвя колесницата. — Той прибира конете, а тя потъва в горичката.


	34

	Лъвът я гледа как приближава леговището му между дърветата. Прилепя уши назад към черепа и кляка още по-ниско върху каменистата почва.
	Това е стар звяр, преминал разцвета на силите си. В тъмното рунтаво руно на гривата му личат сиви косми. Гърбът е имал навремето синкав оттенък, а сега е посребрен от годините. Зъбите са изхабени и мръсни, а един от двата дълги шипа отстрани е счупен почти до венеца. Макар все още да е в състояние да повали и убие бивол с един удар на тежката лапа, ноктите са износени и тъпи и за него вече е трудно да се вкопчи в по-пъргава плячка. Предната вечер изпусна коза и сега гладът се е загнездил като тежък камък в стомаха му.
	Гледа човешкото същество с жълти очи и горната устна се повдига в безмълвно ръмжене. Още майка му го е учила като котенце, че изоставените на бойно поле човешки тела могат да се ядат. У него няма естественото отвращение, което повечето месоядни изпитват към човешката плът. В течение на годините е убивал и задоволявал глада си с тези същества, когато му се е отдавал случай. Това, тръгнало към него между дърветата същество, си е храна.
	Минтака спира на петдесет стъпки от мястото, където лежи лъвът и се оглежда. Муцуната на животното се гърчи в ситни бръчици, доловила миризмата на урина. Тя заостря интереса му. Минтака се изправя и пуска съдраната пола върху бедрата си. Обръща гръб на лъва и тръгва назад, към Нефер.
	Лъвът размахва опашка — прелюдия към скок. Изправя глава и тъмната топка в края на опашката шиба хълбоците по ред.
	Минтака чува ритмичното тупкане и се обръща обезпокоена. Гледа право в жълтите очи на звяра. Надава остър писък, който поразява Нефер право в сърцето. Хвърля се напред и след миг съзира момичето и приклекналия срещу него лъв.
	— Не бягай! — вика той. Знае, че бягството ще бъде знак за голямата котка да се впусне в преследване. — Идвам!
	Тича бързо до колесницата, грабва лък и колчан и докато бяга назад, вади стрела.
	— Не бягай! — повтаря още един път, но в този миг лъвът изревава. Ужасяващ звук, който сякаш вибрира в костите на Минтака и кара земята да трепери под краката й. Обзелият я страх е извън контрол. Тя се извръща и хуква към Нефер, като хлипа на всяка крачка.
	В същия миг гривата на лъва се надига като аура около главата му и той се хвърля напред, право след нея, тъмножълта ивица между дърветата. Настига я, сякаш е вкоренена в земята.
	Нефер спира и хвърля колчана, за да са свободни и двете му ръце. Вдига лъка. Придърпва перата до устни и се прицелва в масивните развълнувани гърди. Макар и от късо разстояние, изстрелът не е лесен. Звярът идва под ъгъл, така че опасността стрелата да се изметне, е голяма. Освен това, Минтака е между него и целта. Той знае отлично, че едно раняване няма да спаси момичето. Трябва да порази жизненоважен орган и да прикове животното на място, за да може Минтака да избяга. Но време за точно прицелване няма — звярът е кажи-речи отгоре й.
	Ръмжи при всеки скок, камъчета и съчки се разлетяват под огромните лапи. Жълтите очи са ужасни. Нефер пристъпва крачка напред и крещи с все сила:
	— Лягай! Пречиш ми!
	През седмиците съвместен лов те бяха изработили добър синхрон помежду си и сега, независимо от пристъпа на непреодолим ужас, заповедта стигна до съзнанието й. Както тича, тя се хвърля по лице почти под муцуната на приближаващото животно.
	В същия миг стрелата полита. В уплашените очи на Нефер тя преодолява разстоянието със скоростта на претоварена от плячката си граблива птица. Преминава над падналата Минтака и изглежда толкова малка и незначителна пред огромния лъв.
	После го удря без шум и Нефер очаква да види как се отплесва от тялото му, отхвърлена презрително от ръмжащото, подскачащо животно.
	Точно когато лъвът отваря паст, за да покаже огромно количество щръкнали мръсни зъби, кремъчното острие се забива в гъстата козина на гърдите. Не се чува никакъв звук, но ствола на стрелата потъва след острието, докато само цветните пера остават да стърчат навън.
	Нефер реши, че е поразил сърцето. Лъвът се огъна в мощна конвулсия и нададе рев, от който по главата му се посипа облак сухи листа. След това звярът преви глава към гърдите си и направи на парченца стърчащия край на стрелата. Минтака лежеше почти под него.
	— Дръпни се! — изкрещя Нефер. — Бягай!
	Навежда се и изтегля нова стрела от колчана в краката си. Тича към лъва и приближавайки го, приготвя лъка за стрелба. Минтака скача. Тя се е съвзела достатъчно, за да съобрази, че не бива да тича към него за закрила, защото ще му попречи да стреля. Бързо скача зад ствола на най-близкото дърво.
	Това движение привлича вниманието на раненото животно. Водено по-скоро от гняв и болка, отколкото от глад, то се насочва отново към нея. Извитите жълти нокти отпарят парче влажна кора от дънера, зад който е потърсила закрила.
	— Тук! Насам! Ето ме! — крещи диво Нефер, като се мъчи да привлече лъва към себе си. Той извръща огромна гривеста глава към момчето и Нефер праща следващата стрела с едно движение. Ръцете му треперят и прицела му е прибързан. Стрелата се забива назад в корема на животното и то кашля от болка. Оставя Минтака и се хвърля към Нефер.
	Макар и смъртно ранен и със забавени движения, лъвът няма да изпусне Нефер. Стрелата е изстреляна, а лъкът лежи на голата земя далеч от него. Изважда кинжала си.
	Това е несериозно оръжие срещу побеснелия звяр. Тънкото бронзово острие не е достатъчно дълго, за да стигне до сърцето, но той е чувал от стари ловци десетки разкази за хора, които са се спасявали именно в такива смъртно опасни обстоятелства. Когато лъвът скача, Нефер ляга назад, без да прави опит да противостои на теглото и инерцията на огромното тяло. Лежи между предните лапи, а лъвът разтваря паст и се готви да смаже черепа на момчето с противните си мръсни зъби. Дъхът му смърди така отвратително на мърша и отворен гроб, че Нефер е готов да повърне. Замахва с кинжала в устата на лъва и той инстинктивно затваря челюсти.
	Нефер държи здраво оръжието, насочено нагоре и острието се забива в небцето на животното. Нефер издърпва ръката си, преди да бъде счупена, а челюстите на лъва остават разтворени от кинжала между тях и той не може да ги използва.
	Удря с двете предни лапи, а устата зее полуотворена. Нефер се извърта под тежкото тяло, като избягва част от ударите, но туниката му вече я няма и той усеща твърдите нокти да се впиват в плътта му. Дава си сметка, че няма да издържи дълго и неволно крещи:
	— Махай се оттук, гадно същество! Марш от мен!
	Лъвът продължава да реве, а кръвта от раненото небце излита в пурпурни облачета и пръска лицето на Нефер, смесена с гореща слюнка и отвратителен дъх.
	От виковете Минтака цяла настръхва. Тя наднича иззад дървото и вижда окървавеното тяло под лъва. То е изранено до смърт и момичето забравя страха си.
	Лъкът е затиснат от животното, а без него колчанът стрели не върши никаква работа. Тя тича към колесницата. Писъците и виковете зад гърба й я подгонват с нова сила и тя тича така, че сърцето й ще изскочи от гърдите.
	Конете са побъркани от страх — усетили са мирис на кръв и вонята на звяра. Те се изправят на задни крака и ритат. Ако Нефер не бе запънал спирачката на едното колело, отдавна да са избягали, а сега само въртят колесницата на място. Минтака минава под бясно ритащи копита и скача в колесницата. Хваща юздите и вика:
	— Хо, Звездоброй! Давай Чук!
	Нефер много пъти я е оставял да кара колесницата му и конете познават както гласа, така и опъна на юздите. Тя бързо ги взема под контрол, но й се струва, че минава цяла вечност, докато потегли, гонена от виковете на Нефер и оглушителния рев на животното. Навежда се встрани и с един удар освобождава спирачката. Прави остър ляв завой и тръгва към лъва. Чук се уплашва, но Звездоброй поема уверено. Тя хваща бича, който Нефер не е използвал никога и шибва лъсналата задница на Чук. Върху кожата се надига следа, по-дебела от палеца й.
	— Ха! — крещи момичето. — Тегли, проклет да си, Чук!
	Сепнат, конят се хвърля напред и колесницата лети към лъва. Неговото внимание е изцяло съсредоточено върху жертвата между лапите и спускащата се насам колесница остава незабелязана.
	Минтака захвърля бича и грабва дългото бойно копие. Тя го е държала в готовност за Нефер, дълги часове по време на лов и сега оръжието лежи леко и познато в ръката й. Като води конете с лява ръка, тя изнася тяло далеч над страницата и вдига копието. Когато минават край приклекналия лъв, главата му е наведена и вратът напълно открит. Мястото, където главата е захваната за гръбнака остава скрито от гъстата грива, но тя преценява къде е и нанася удара с всичката сила на страха и любовта си към Нефер.
	Копието носи инерцията на летящата колесница. За нейна изненада, то прониква с лекота през дебелата кожа, дълбоко във врата на животното. Ръката й усеща слабо съпротивление, когато острието се врязва между два прешлена и прекъсва гръбначния стълб.
	Колесницата отминава и тя изпуска ръкохватката на копието, но звярът се отпуска в неподвижна купчина върху Нефер. Повече не помръдва — убит е на място.
	Трябват и петдесет стъпки, за да спре устрема на конете. Завива и ги принуждава да се върнат на мястото, където Нефер лежи под огромния труп. Сеща се да дръпне спирачката, преди да скочи от колесницата.
	От пръв поглед се вижда, че Нефер е ранен тежко. Кървищата, които го покриват цял, я карат да мисли, че може и да е убит. Отпуска се на колене.
	— Нефер, кажи нещо! Чуваш ли ме?
	За огромно нейно облекчение, той обръща глава и отваря очи.
	— Ти се върна — шепти той. — Бак-хер, Минтака, Бак-хер!
	— Сега ще махна това нещо от теб.
	Вижда, че огромното тегло на убития звяр му пречи да диша. Скача и започва да го тегли за главата.
	— За опашката — шепне мъчително Нефер през кървава маска. — Претърколи го!
	Тя бързо се подчинява и тегли дългата, украсена с космат помпон опашка. Задницата започва бавно да се превърта и скоро цялото тежко тяло пльосва настрана, а Нефер е свободен.
	Минтака коленичи до него и му помага да седне, но тялото се олюлява безпомощно и той протяга ръка за опора.
	— Хатор, помогни ми! — моли се момичето. — Раните ти са страшни. Толкова много кръв.
	— Не всичката е моя — фъфли той, но от дясното бедро блика розово фонтанче. Там лъвските нокти са прекъснали кръвоносен съд. Таита го е обучавал дълго и съвестно, как да постъпва при раняване и сега момчето затиска мястото с палец, докато кръвотечението отслабва.
	— Дай мяха с вода — казва Нефер и Минтака го носи тичешком. Държи го, докато той пие жадно, а след това внимателно измива кръвта и мръсотията от лицето му, за да установи с облекчение, че е невредимо. Когато преглежда нараняванията му обаче, с мъка удържа ужасен стон.
	— Донеси ми постелките — моли Нефер с отслабнал глас. Когато ги донася и разгъва, момичето намира вътре торбичка с домакински принадлежности. Избира игла и копринен конец. Той й показва, как да завърже прекъснатия кръвоносен съд. Подобна работа й идва отръки и тя се заема без колебание. Ръцете й са окървавени до китките, когато с изтръпнали пръсти зашива артерията и по-дълбоките разкъсвания в плътта му. Пак по негови указания, тя разкъсва хитона му на ленти и превързва раните. От хирургическа гледна точка, свършеното е груба работа, но достатъчно ефикасна да спре кръвотечението.
	— Това е всичко, което можем да направим засега. Трябва да те кача в колесницата и да те откарам при хирург, който да свърши останалото. О, защо го няма Таита!
	Тича към колесницата и я докарва до момчето. То се е привдигнало на лакът и гледа звяра с копнеж.
	— Първият ми лъв! — шепне Нефер натъжен. — Ако не го одерем, трофеят ще погине. Козината ще опада и изгние.
	Побъркана от страх за живота му и все още под влияние на преживяното, тя не издържа:
	— Никога не съм чувала по-глупаво нещо, дори от устата на мъж. Наистина ли си готов да рискуваш живота си, заради някакво вонящо парче кожа? — Тя му помага сърдито да се изправи. За целта са нужни всичките останали и у двамата сили. Той се обляга с цялата си тежест върху нея, за да се дотътри до колесницата, в която се срутва.
	Минтака използва овчата постелна кожа, за да му създаде известни удобства, после се изправя над него и взема юздите в ръце.
	— Накъде? — пита тя.
	— Останалите колесници са вече далеч навътре в долината и карат твърде бързо, за да ги настигнем. Освен това, те се движат в посока, която не ни върши работа. Другите ловци са пръснати в пустинята. Може да ги търсим цял ден и никого да не срещнем.
	— Да вървим тогава към Даба. На корабите има хирург. — Това е единственото правилно решение и той кима. Конете поемат ходом и колесницата излиза от долчинката, за да се насочи на юг.
	— До Даба има три часа път, ако не и повече.
	— Не и ако оставим дълбоката извивка на поречието и пресечем напряко през пустинята. Ще спестим поне четири левги.
	Минтака се колебае и гледа на изток към голата пустиня.
	— Ами ако се загубя? — пита уплашено тя.
	— Ще ти показвам пътя — отвръща Нефер, уверен в знанията, получени от Таита. — Това е най-добрата възможност.
	Тя завръща впряга на ляво, като си набелязва посочения от Нефер синкав връх в далечината.
	Когато бяха здрави и силни, двамата обичаха да се возят през неравен терен, за да обират с пружиниращи млади крака подскоците на колесницата. Сега обаче, макар да кара внимателно ходом или най-много в тръс, допирът до всеки камък, влизането в най-плитка ямка, разтърсват колесницата и твърдата й конструкция предава удара право в раненото тяло на момчето. То стиска зъби, гърчи се и плува в пот, но гледа да не показва болката. Раните обаче, не са вече пресни и болката става непоносима. Той надава вик при едно по-силно друсане и загубва съзнание.
	Минтака спира веднага и се опитва да го свести. Потапя парче ленен плат във вода и изцежда няколко капки между устните му. След това обмива бледото изпотено лице. Когато започва да сменя превръзките на раните, вижда, че тази на бедрото отново кърви. Прави опит да спре кръвотечението, но успява само отчасти — кръвта продължава да се процежда по малко.
	— Ще се оправиш, любими! — казва тя с увереност, каквато не изпитва. Прегръща го нежно, целува зацапаната с кръв и прах глава и отново хваща юздите.
	След час разделя последната вода между Нефер и конете, като сама не пие и глътка. След това стъпва на щита на колесницата, изправя се на пръсти и оглежда каменистите хълмове, които танцуват и потрепват в палещата мараня. Разбира, че се е загубила. Толкова ли на изток съм отишла? Гледа към слънцето и се опитва да прецени ъгъла му спрямо хоризонта. Нефер стене и се гърчи в краката й. Тя го поглежда със самоуверена усмивка.
	— Още мъничко, сърце мое! Реката е отвъд следващия хълм.
	Оправя овчата кожа под главата му, после се изправя и хваща юздите. Изведнъж изтощението я напада: всяко мускулче по тялото боли, очите смъдят от слънчевата светлина и попадналите в тях песъчинки. Събира сили и потегля.
	Скоро конете започват да показват признаци на изтощение. Спират да се потят и по гърбовете им се появяват сухи петна сол. Иска да ги подкара в тръс, но те не са в състояние да го сторят и Минтака скача на земята, за да ги води. Самата тя едва се мъкне, но внезапно открива следи от колесница и духът й укрепва.
	— Водят на запад — шепне тя през започналите да се подуват и напукват устни. — Ще ни закарат при реката. — Продължава да следва дълбеите още известно време, докато попада на собствените си стъпки насреща и спира объркана. Трябва й известно време, за да осъзнае, че се движи в кръг по собствените си следи.
	И отчаянието я побеждава. Отпуска се на колене, безпомощна и объркана, шепне на нищо нечуващия Нефер:
	— Съжалявам, любими, подведох те! — Отмахва сплъстен кичур коса от лицето му с нежно движение. После вдига поглед към хребета на най-близкия хълм и примигва. Разтърсва глава, гледа встрани, за да успокои пламнали очи и отново насочва поглед натам. Надеждата я изпълва пак, но още не е сигурна, че онова, което вижда, е действителност, а не мираж.
	Една тънка фигура се подпира на дълга тояга, на хълма над тях. Сребърната глава блести като облак, а лекият горещ бриз на пустинята развява бяла туника около кльощави като на щъркел крака.
	— О, Хатор и всички богини, не може да бъде! — шепне момичето.
	Нефер отваря очи.
	— Таита е наблизо — мърмори той. — Усещам присъствието му.
	— Да, Таита е тук. — Гласът й се чува едва-едва. — Но откъде знае къде да ни намери?
	— Той знае! Таита знае! — отвръща Нефер, затваря очи и отново губи съзнание.
	Старецът се спуска по хълма към тях, а Минтака се изправя и затътря насреща. Умората внезапно я напуска, тя маха с ръце и крещи за поздрав, почти побъркана от радост.


	35

	Таита се спуска към реката и селцето Даба. Конете послушно следват ръката му и се движат с плавна походка, та да не причиняват болка на раненото момче. Магът сякаш е знаел кои точно билки и лекарства ще му бъдат необходими и ги носи със себе си. След като се справя с раните, води конете при скрит наблизо горчив извор и те възстановяват силите си. Качва Минтака в колесницата и се насочва безпогрешно право към реката и селцето.
	Изправена до него, Минтака го моли, почти със сълзи на очи, да каже как е разбрал, че имат нужда от него и къде да ги намери, но Таита се усмихва тънко и подвиква на конете:
	— По-леко, Чук! Спокойно, Звездоброй!
	На пода Нефер е потънал в несвяст, но раните са почистени, зашити и превързани с чисти ленени ивици.
	Едно разярено червено слънце се спуска зад Нил като угасващ горски пожар, флотилията е закотвена в реката и прилича на куп детски играчки в замиращата дневна светлина.
	Апепи и Наджа излизат от селото да ги посрещнат. Благородният Наджа е силно разтревожен, а царят реве срещу дъщеря си, веднага щом се уверява, че ще го чуе:
	— Къде ходиш, глупаво дете? Половината армия те търси.
	Тревогата на Благородния Наджа стихва в мига, в който вижда омотания в бинтове Нефер, легнал в несвяст на дъното на колесницата. Той почти се развеселява, когато Таита обяснява колко тежко е ранен фараонът.
	Отнасят Нефер до една от галерите, където група войници го качват внимателно на борда.
	— Искам фараонът да се закара в Тива по най-бързия начин, дори ако трябва да се плава нощем — заявява Таита пред регента. — Съществува реална опасност раните да се възпалят.
	Това често се случва при рани, причинени от нокти на диво животно. Те са като потопени в отрова.
	— Можеш да тръгваш веднага — каза Наджа пред останалите, но после хвана Таита за лакътя и го дръпна настрани. — Не забравяй поетото пред боговете задължение, магьоснико! Ясно съзирам божествена намеса в тези изключителни обстоятелства. Ако фараонът почине от раните си, никоя жива душа в двете царства не би видяла в това нещо неестествено. — Той не каза нищо повече, но впери жълт поглед в очите на Таита.
	— Волята на боговете винаги надделява — съгласи се мъгляво магът.
	Наджа долови в отговора онова, което искаше да чуе.
	— Разбираме се с теб, Таита. Върви в мир. Ще те последвам в Тива, след като се оправим с Апепи. — Тая фраза прозвуча малко необичайно в ушите на мага, но мисълта му бе твърде заета с друго, за да й отдели внимание. Наджа се усмихна тайнствено и добави — Кой знае, може да се окаже, че и двамата имаме новини от колосално значение, когато се видим отново.
	Когато Таита забързано се качи в галерата и влезе в малката кабинка, в която лежеше Нефер, той завари край носилката Минтака, потънала в сълзи.
	— Какво има, дете мое? — попита нежно той. — Беше храбра като лъвица. Би се като гвардеец. Защо сега изпадаш в отчаяние?
	— Баща ми ме взема в Аварис утре заран, а аз трябва да бъда с Нефер. Аз съм му годеница. Ние имаме нужда един от друг. — Погледна към стареца и той видя, че е изтощена както физически, така и душевно.
	Хвана го за ръка.
	— О, магьоснико! Защо не отидеш при баща ми и не го помолиш да ме пусне в Тива, където да ти помагам за Нефер? Баща ми ще те послуша.
	Но Апепи посрещна с присмех предложението на Таита.
	— Да оставя агънцето си в кошарата на Наджа? — той поклати глава развеселен. — На вашия регент вярвам колкото на скорпион. Кой го знае какво ще измисли, ако му оставя в ръцете разменна монета. Що се отнася до онова пале, Нефер, той ще й вирне краката при първа възможност, ако не го е сторил вече. — Царят се изсмя пак. — Не искам да свалям цената, като рискувам девствеността й. Не, чародей, Минтака идва с мен в Аварис, където ще остане до сватбата. И никакви твои магии не са в състояние да променят мнението ми.
	Покрусена, Минтака отива да си вземе сбогом. Нефер е почти без съзнание, резултат от загубата на кръв и взетите лекарства. Когато го целува обаче, той отваря очи. Тя му говори тихо за любовта си, а той я гледа. Преди да си тръгне, тя сваля от шията си златен медальон.
	— Вътре има кичур моя коса. Това е душата ми и аз ти я давам. — Поставя медальона в дланта му и той здраво го стисва.
	И така, Минтака остава самотна на нилския бряг, а бързата галера с Нефер и Таита поема пред очите й срещу течението. С по двадесет гребци от всяка страна, корабчето потегля към Тива. Минтака гледа отчаяно след него и не маха за сбогом към високата слаба фигура, застанала на кърмата.


	36

	На сутринта Апепи и Наджа провеждат последна среща на борда на хиксосийския царски кораб. Там са всичките девет сина на царя, както и седналата малко встрани Минтака. Откак галерата с Нефер замина снощи, Апепи я държи изкъсо. Той познава от дълъг опит вироглавството на дъщеря си и не може да се довери нито на здравия й разум, нито на синовното й чувство, след като си е навила нещо на пръста.
	Прощалната церемония се провежда на борда на неговия кораб и присъстващите стават свидетели на многословни излияния, в израз на взаимно доверие и преданост към клаузите на мира.
	— Да пребъде хиляда години! — пожелава Наджа, като окачва на Апепи Златото на вечността — отличие, специално учредено от него за този изключителен случай.
	— Хиляда пъти по хиляда години! — отвръща Апепи не по-малко тържествено, докато тежката златна верига, украсена със скъпоценни и полускъпоценни камъни висва на раменете му. След това регент и цар крепко се прегръщат с братска любов и Наджа се връща на галерата си. Докато двете флотилии се разделят — едната нагоре срещу течението, към Тива, а другата по течението, към Мемфис и Аварис, — екипажите си разменят приветствени викове. Хвърляните от един кораб към друг венци и гирлянди от палмови листа и цветя, покриват водната повърхност.
	Цар Апепи бърза, но не чак толкова, че да плава в безлунната нощ и флотът му хвърля котва край Баласфура, точно срещу храма на Хапи — полухипопотам, бог-хермафродит, владетел на Нил. Царят и семейството му слизат на брега, за да принесат в жертва на бога чисто бял вол. Първожрецът разпаря животното и докато то още диша разглежда вътрешностите му, за да прозре бъдещето на царя. Той установява с ужас, че те гъмжат от вонящи бели червеи, които се сипят по плочите на светилището. Жрецът прави опит да скрие с плаща си това страховито предзнаменование и дудне някакви нескопосни лъжи, но Апепи го блъска встрани и вперва поглед в отвратителната гледка. Царят е видимо поразен и за пръв път го виждат потиснат, когато напуска храма, за да се върне на брега, където Трок и офицерите му са приготвили пиршество в негова чест.
	Свещените черни петлета отказват да кълват вътрешностите на жертвеното животно. Жреците ги хвърлят в храмовия огън, но вместо да ги изгори, огънят, пламтял в храма от дълбока древност, загасва. Не би могло да има по-неблагоприятно предзнаменование, но първожрецът нарежда да се заровят вътрешностите и да се запали отново огънят.
	— Никога не съм виждал толкава злощастен знак — казва той на послушниците. — Такъв знак от страна на бог Хапи може да означава само голямо бедствие — война или смърт на фараон. Трябва цяла нощ да се молим за изцелението на фараон Нефер Сети.
	На брега Благородният Трок е опънал шатри, украсени със завеси в ярки цветове, за да посрещне царското семейство. Цели бикове се пекат на шиш, а в реката се изстудяват амфори най-скъпо вино. Роби прегъват гръб под тежестта им, докато ги мъкнат обратно към брега, където Апепи реве за още.
	Лошото настроение на царя отстъпва пред реките вино и скоро той кара синовете си да пеят заедно с него мръсни войнишки песни. Някои от тях са толкова вулгарни, че Минтака моли да бъде извинена и заедно с робините си се оттегля на борда на царския кораб. Иска да прибере и най-малкия брат Киан, но Апепи не се съгласява. Хубавото вино му помага да забрави нещастията, вещани от бога на Нил.
	— Остави момчето ми на мястото му, малка лисицо! Той трябва да се учи да цени добрата музика. — Апепи прегръща момчето в изблик на чувства и поднася към устните му купа вино. — Пийни глътка! Така ще пееш още по-сладко, принцчето ми!
	Киан боготвори баща си и такива публични изяви на дружба го довеждат до екстаз. Макар да се дави, той изпива купата до дъно и компанията, с Благородния Трок начело, го поздравява шумно, като да е поразил в битка първия си враг.
	Минтака се колебае. Изпитва почти майчина загриженост за братчето си, но си дава сметка, че баща им е загубил разсъдък. Тя повежда с достойнство свитата си по брега и под ироничните пиянски подвиквания на компанията се качва на борда.
	Минтака ляга в постелята си и слуша гуляйджийската врява. Опитва се да заспи, но Нефер е непрестанно в съзнанието й. Усещането за загуба, което цял ден държи далеч от себе си, както и тревогата за раните на момчето, нахлуват с пълна сила и макар да се мъчи да ги удържи, по страните й потичат сълзи. Заравя лице във възглавницата.
	Накрая потъва в тежък сън, без сънища, от който се събужда с мъка. Пила е съвсем малко от виното, но се чувства замаяна и главата й ще се пръсне. Пита се, какво ли я е събудило. После чува груби гласове и корабът се разлюлява под тежките стъпки на много мъже. Разнася се пиянски смях и тропот от крака над главата й. От разговора става ясно, че носят баща й и братята й. За мъжете от нейното семейство това състояние не е нещо изключително — тревожи я мисълта за Киан.
	Измъква се от леглото и започва да се облича, но изпитва някаква необичайна слабост и световъртеж. Изкачва се на палубата със залитане.
	Първият човек, на когото се натъква, е Благородният Трок. Напътства мъжете, които носят баща й. Шест души мъкнат огромното безжизнено туловище. Братята й не са в по-добро състояние. Срамува се заради тях.
	След това вижда Киан, носен от един войник и тича натам. Ето, направиха и Киан като тях, мисли с горчивина момичето. Няма да мирясат, докато не стане същия пияница.
	Кара войника да го занесе долу, на леглото на баща им, където го съблича и насила сипва билкова отвара между зъбите му. Настойката е универсално средство, дадено от Таита и като че ли помага. Киан отваря очи и мърмори нещо, след което потъва в здрав сън. Повече нищо не може да направи, нека се наспи хубаво. А и тя самата се чувства като парцал и главата я боли непоносимо. Връща се в кабината и без да сваля дрехи, се тръшва на леглото и потъва в сън. Когато се събужда отново, решава, че сънува кошмар: чуват се пронизителни писъци, а гърлото й гори от гъст дим. Преди да се окопити напълно, някой я събаря от леглото, завива я в кожен вързоп и я изнася на палубата. Съпротивлява се, но е безпомощна като повито бебе.
	Безлунната нощ е осветена от бушуващи пламъци. Те излизат с рев през предния люк на палубата, катерят се по мачтата и такелажа* като пуснат от ада оранжев вулкан. Никога не е виждала как гори дървен кораб. Бързината и мащабите на опустошението я смайват.
	[* такелаж — съвкупността от всички въжета и платна от снаряжението на ветроходен съд.]
	Не може да гледа дълго, защото бързо я прехвърлят в чакаща край борда лодка. Започва диво да крещи:
	— Братята ми! Киан! Къде са?
	Лодката отблъсква по течението и тя се бори с всички сили, но могъщите ръце са като клещи. Успява да се обърне и да погледне лицето на похитителя си.
	— Трок! — Тя е вбесена от неговата дързост, от начина по който я е хванал, без да обръща внимание на виковете й.
	— Пусни ме! Заповядвам ти!
	Той не отговаря. Държи я без усилие, а лицето му е извърнато към горящия кораб с напълно спокоен, далечен израз.
	— Върни се! — пищи тя. — Семейството ми! Върни се за тях!
	Единственият отговор е къса заповед:
	— Суши! — Гребците задържат веслата хоризонтално и лодката се люлее по течението. Екипажът гледа пожара като омагьосан. От вътрешността на кораба се разнасят болезнени викове. Внезапно част от кърмовата надстройка рухва в облак искри и пламъци. Котвените въжета прегарят и галерата бавно се извръща, за да поеме по течението.
	— Моля те! — Минтака сменя тона. — Моля те, Трок, семейството ми! Не ги оставяй да изгорят живи!
	Агонизиращите гласове са заглъхнали, отстъпили място на огнения рев. Сълзи се стичат по бузите на Минтака и капят от брадичката й, но тя все още не може да помръдне.
	Внезапно централният люк на горящия кораб отхвръква и екипажът на лодката ахва от ужас при вида на появилата се фигура. Ръцете на Благородния Трок се сключват около Минтака с такава сила, че всеки миг ще натрошат ребрата й.
	— Не може да бъде! — грачи той.
	През пламък и дим той прилича на видение от подземния свят. Гол и космат, с огромен корем, Апепи залита към борда. Носи тялото на най-малкия син в ръце и отваря като риба уста за въздух в огнения ад.
	— Не ще да умре това чудовище! — Гневът на Трок е примесен със страх. Въпреки собствената си беда, Минтака проумява станалото.
	— Ти ли, Трок? — шепне тя. — Ти си им сторил това! — Трок оставя обвинението без внимание. Космите по тялото на Апепи се подпалват и изчезват в миг, оставили кожата гола и черна. След това тя започва да се напуква и да пада на парцали. Рошавата му брада и гъста коса пламват като напоена в смола факла. Вече не крачи, а застанал на място с широко разкрачени крака, вдига Киан високо над главата си. Момчето е обгорено колкото него и на местата, където кожата е паднала, лъщи червено живо месо. Може би Апепи се опитва да хвърли момчето през борда, за да го спаси от пламъците, но силите му най-накрая го напускат и той стои прав като колос, с глава в пламъци, неспособен да събере остатъците от своята мощ, за да запрати сина си в мътната прохлада на Нил.
	Минтака не може да мръдне, онемяла от ужаса на тази гледка. Струва й се, че това трае цяла вечност, докато изведнъж палубата пропада под краката на Апепи. Двамата със сина му падат в недрата на ада, а на мястото им се издига стълб от пламък, пушек и искри.
	— Свърши се! — Гласът на Трок е безизразен и далечен. Пуска Минтака така внезапно, че тя пада в дъното на лодката. Поглежда втрещения екипаж. — Карайте към моята галера! — нарежда той.
	— Ти стори това на моето семейство — повтаря Минтака, легнала в краката му. — Ще си платиш! Заклевам се, ще си платиш!
	Чувства тялото си натъртено и ожулено, сякаш бито с възлест кожен бич. Баща й го няма вече. Няма я тази монументална фигура в нейния живот, която е мразила малко и много обичала. Няма го цялото й семейство, всички братя, даже и малкият Киан, който й е бил повече син, отколкото брат. Изгоря пред очите й. Цял живот няма да забрави тази гледка.
	Лодката долепя борд до галерата и тя не прави опит да се противи, когато Трок я измъква като някаква кукла и я отнася в каютата си. Полага я на леглото с неописуема нежност.
	— Робините ти са невредими. Ще ти ги изпратя — казва той и излиза. Тя чува как вратата се запоства отвън, а после стъпките му нагоре, по стълбата и по палубата над главата й.
	— Значи съм затворничка — шепне тя, но това няма никакво значение, на фона на видяното преди малко. Заравя лице в смърдящата на застояла пот възглавница и ридае до пълно изтощение. После заспива.


	37

	Горящият кораб на Апепи отива към срещуположния бряг. Димът се издига високо в спокойния утринен въздух. Той вони на изгоряла плът. Когато Минтака се събужда, тя изпълва каютата и обръща вътрешностите й. Димът е предварително уговорен знак, защото слънцето едва надниква над източните хълмове, а флотилията на Благородния Наджа се показва от първия завой.
	Робините го съобщават на Минтака:
	— Благородният Наджа се върна с всички кораби. Вчера тръгнаха за Тива. Не е ли странно, че се появява тук толкова бързо, след като би трябвало да е на двадесет левги срещу течението?
	— Повече от странно — съгласява се мрачно Минтака. — Трябва да се облека и да се приготвя за следващото зверство, което ми е приготвено.
	Багажът й е изгорял заедно с царския кораб, но робините заемат дрехи от други благороднички. Измиват и накъдрят косите й, изкъпват я и я обличат в проста ленена пола, със златен колан и сандали.
	Малко преди пладне на галерата пристига въоръжен ескорт и тя излиза на палубата. Очите й се насочват най-напред към черния корпус на царския кораб, изгорял до ватерлинията*. Никой не си прави труд да търси трупове в него. Това е жертвената клада на нейното семейство. Според хиксосийската традиция, мъртвите се изгарят, вместо да се балсамират и погребват с безкрайни церемонии.
	[* ватерлиния — линията, до която гази нормално натоварен кораб.]
	Минтака знае, че баща й би одобрил такава смърт лично за себе си и това донякъде я утешава. После си спомня Киан и отвръща поглед. С огромно усилие на волята, сдържа сълзите си и слиза в лодката, която я откарва пред храма на Хапи.
	Благородният Наджа я очаква с цялата си свита. Тя остава безучастна и бледа, когато я прегръща.
	— Тежко време за всички ни, принцесо! — казва той. — Баща ти, цар Апепи, беше велик държавник и войн. С оглед на току-що подписания договор за мир между двете царства и обединяването на Египет в едно свято историческо цяло, той оставя опасна празнота. За доброто на всички, тя трябва да се запълни незабавно.
	Хваща я за ръка и я отвежда при палатката, която едва снощи е дала подслон на пируващи гости и в която сега са събрани, потънали в скръб, по-голямата част от аристократите на двете царства.
	Вижда Трок, прав пред цялото множество. Впечатляваща фигура, в цялото си великолепие. Сабята му е окачена на широк пояс, украсен с масивни златни пулове. Бойният му лък е преметнат през рамо. Зад него са се стълпили офицерите му, сурови, студени и застрашителни, въпреки вплетените в брадите им яркоцветни панделки. Вперили са погледи в нея и тя си дава сметка, че е последна от династията Апепи, останала самотна и беззащитна.
	Попита се, към кого би могла да се обърне и на чия вярност може още да разчита. Търси приятелски лице сред множеството. Всички са тук, съветници и помощници на баща й, офицери и пълководци, сражавали се под командата му в не една битка. Вижда как очите им бягат настрани. Никой не се усмихва и не отвръща на погледа й. Никога в живота си не се е чувствала така самотна.
	Наджа я води до един мек стол в края на шатрата. Когато сяда, той и свитата му образуват кордон около нея, така че да я скрият от погледа на останалите. Убедена е, че това се прави преднамерено.
	Благородният Наджа открива събранието с многословна жалба по трагично загиналите цар Апепи и неговите синове. След това се впуска в славословие за мъртвия фараон. Изброява десетките му победи и държавнически постижения, намерили своя връх в участието му при изработването на договора от Хатор, дарил мир на двете царства, разкъсвани от десетилетия междуособни войни.
	— Без цар Апепи или друг силен фараон, който да се грижи за делата на Долното царство и да управлява в съгласие с фараон Нефер Сети и неговия регент в Тива, договорът от Хатор е в опасност. Да се връщаме към ужаса на шестте десетилетия война от миналото е немислимо.
	Благородният Трок блъска ножницата на сабята си о бронзовия наколенник и вика:
	— Бак-хер! Бак-хер! — Възгласът се подхваща начаса от военните зад гърба му и постепенно всички присъстващи започват да викат, докато ревът става оглушителен.
	Наджа го оставя да продължи известно време, след което дава знак за тишина, с вдигане на двете ръце. Когато тишината е възстановена, продължава:
	— След трагичните събития, цар Апепи не остави мъжки наследник на короната. — Той ловко заобикаля Минтака. — Аз се посъветвах спешно с висши чиновници и от двете царства. Техният глас за нов фараон е единен. Те всички желаят Благородният Трок от Мемфис да поеме в ръце властта, да сложи двойната корона и да поведе народа в благородната традиция, установена от цар Апепи.
	Настъпва дълбока и продължителна тишина. Хората се гледат поразени и едва сега разбират, че докато са слушали внимателно думите на Наджа, две подразделения от войските на Трок са излезли мълчаливо от палмовите дървета и са заобиколили шатрата. Сабите им са в ножниците, но всички облечени в ръкавици десници са върху ефесите. Бронзовите остриета могат да излетят в миг. Множеството е вцепенено. Минтака се възползва от тишината и скача с думите:
	— Благородни и верни поданици на Египет…
	Не може да продължи. Четирима от най-високите хиксосийски войници са я наобиколили и с удряне по щитовете скандират:
	— Да живее фараон Трок Урук! — Възгласът се подема от цялата армия. Силни ръце прихващат Минтака и под оглушителния рев на войската я извеждат навън. Тя се бори безуспешно, вика, но гласът й се удавя в мощния рев на тълпата. На брега успява да се обърне и да погледне назад. Вижда Благородния Наджа, издигнал двойната корона над главата на новия фараон.
	После я качват в лодката и я връщат в заключената и охранявана каюта в галерата на Трок.


	38

	Минтака седи с робините в претъпканата каюта и очаква завръщането на новия фараон, за да научи своята орис. Момичетата й са обхванати от страх и объркване като нея самата. Опитва се да ги успокои. Заиграват любимите игри. Скоро им омръзва и тя пожелава да свирят на лютня. Нейната изгоря в пожара, но вземат назаем от охраната.
	Минтака организира надиграване, като момичетата танцуват по ред в тясната каюта. Те се смеят и пляскат с ръце, когато новият фараон се завръща. Робините млъкват, но тя ги окуражава и скоро помещението се изпълва отново с весела глъч.
	Минтака не участва във веселието. Тя е проучила внимателно обстановката. С каютата е свързана още една, съвсем малка — не по-голяма от шкаф. Тя служи за отходно място. В нея има голям керамичен съд с капак, както и кана с вода. Преградата между нея и следващото помещение е тънка и крехка — корабостроителите са се старали да не претоварват съда. Минтака е идвала на галерата и по-рано, в добрите времена, като гостенка, заедно с баща си. Знае, че от другата страна се намира голямата зала.
	Минтака се шмугва в отходното помещение. Въпреки шума, който вдигат робините, тя чува мъжки гласове отвъд преградата. Разпознава ясния повелителен глас на Наджа и дрезгавите отговори на Трок. Долепя ухо до дъската и думите се чуват вече съвсем отчетливо.
	Наджа освобождава ескорта. Чува ги да трополят навън. Следва продължителна тишина. Толкова дълга, че тя си мисли, да не би и Трок да е излязъл с войниците. Долавя бълбукането на вино, наливано в купи и изпълненият със сарказъм глас на Наджа казва:
	— Не си ли се преосвежил вече, Велики?
	Трок се смее и от завалената му реч Минтака разбира, че наистина е попрехвърлил.
	— Хайде, братовчеде, не ставай лош. Пийни глътка с мен. Нека полеем успешния изход от нашето начинание. Да пием за короната на главата ми и онази, която скоро ще увенчае твоята.
	Тонът на Наджа поомеква:
	— Когато преди година го замислихме, всичко изглеждаше толкова невъзможно, така далечно. Тогава ни подритваха и ни гледаха отвисоко, бяхме толкова далеч от трона, колкото е луната от слънцето. А ето ни сега тук, двама фараони, с цял Египет под властта им.
	— И двама други, пратени във вечността — намесва се Трок: — Тамоз, с твоята стрела в сърцето и великата свиня Апепи, опържен в собствената си лой, заедно с всичките прасенца. — Избухва в победоносен смях.
	— Не толкова високо! Трябва да си дискретен, даже когато сме сами. Най-добре е никога повече да не го споменаваме на глас. Нека малката ни тайна остане с Тамоз в Долината на Царете и с Апепи — на речното дъно!
	— Хайде! — настоява Трок. — Пий с мен за всичко, което постигнахме!
	— За всичко постигнато! — съгласява се Наджа. — И за онова, което предстои!
	— Днес Египет, а утре съкровищата на Асирия, Вавилон и останалия свят! Няма кой да ни спре!
	Минтака чува лоченето на Трок. Следва удар в преградата на височината на ухото й. Отскача стреснато и съзнава, че Трок е запратил празната купа в стената. Той се оригва шумно и продължава:
	— Остава все пак, една подробност. Кутрето на Тамоз още носи твоята корона.
	Минтака попада във водовъртеж от чувства, които я дърпат в най-различни посоки, докато накрая изпада в пълно объркване. Чува ужасена безстрастното описание на убийствата на фараон Тамоз, братята и баща й, но не е подготвена да чуе онова, което готвят за Нефер.
	— Няма да е за дълго — казва Наджа. — Ще се погрижа за това, щом пристигна в Тива. Всичко е подготвено.
	Минтака запушва уста с две ръце, за да задържи вика си. Имат намерение да убият Нефер по същия хладнокръвен начин.
	Сърцето й се свива и тя изпада в безпомощно отчаяние. Тя е само една самотна затворничка. Мъчи се да измисли някакъв начин да предупреди Нефер, едва сега разбрала цялата дълбочина на любовта си към него: би направила абсолютно всичко по силите си, за да го спаси.
	— Жалко, че оня лъв не си свърши работата докрай — казва Трок, — вместо да го драсне тук-там.
	— Звярът много добре подреди нещата. Нефер има нужда от съвсем малко и ще му организирам погребение, по-пищно от това на баща му.
	— Винаги си бил щедър! — хили се пиянски Трок.
	— Щом говорим за палето на Тамоз, нека видим и какво остава от котилото на Апепи — предлага Наджа с меден глас. — Малката принцеса трябваше да изгори с останалите, нали така се разбрахме?
	— Реших да променя договорката — отвръща троснато новият фараон. Чува го как си пълни друга чаша.
	— Опасно е да се оставя не изтръгнато семе на Апепи — предупреждава Наджа. — След време Минтака може много лесно да стане ядро на всяко недоволство и въстание. Отърви се от нея, братовчеде и то по-бързо!
	— Ти защо не сториш същото с момичетата на Тамоз? Защо са още живи? — контрира гневно Трок.
	— Аз се ожених за тях — изтъква Наджа — и Хесерет е влюбена в мен до полуда. Ще стори всичко, което й кажа. Споделяме едни и същи амбиции. Тя също няма търпение да види брат си погребан. И тя жадува за короната.
	— Като усети един път моята пчела в тичинките на малкия си лотос и Минтака ще стане същата! — заявява Трок.
	По кожата на Минтака плъзват мравки. Отново я повлича вихър. Толкова е ужасена от бъдещето, обрисувано от Трок, че за малко не пропуска следващите думи на регента.
	— Значи, хванала те е за ташаците, братовчеде — казва той, но в гласа му няма весели нотки. — Много е бойка и непокорна за моя вкус, но ти пожелавам наслада. Внимавай с нея, Трок, има нещо диво у това момиче. Може да изиграе по-сериозна роля, отколкото си мислиш.
	— Веднага ще се оженя за нея и ще я заплодя — обещава Трок. — Като надуе корема, ще стане по-сговорчива. Толкова години вече, откак е запалила в слабините ми огън, който само нейните сокове могат да угасят.
	— Трябва повече да използваш горната глава, братовчеде! — Гласът на Наджа е сдържан. — Да се надяваме, че няма да доживеем да съжаляваме за тая ти страст. — Минтака чува как дъските скърцат под тежестта му, когато Наджа се изправя. — Е, нека боговете те закрилят, братовчеде! — Наджа си тръгва. — И пред двама ни стоят важни задачи. Утре се разделяме, но нека се видим, както вече е решено, в края на наводнението, в Мемфис!


	39

	През целия път от Баласфура, Минтака е пленница в галерата на Трок. Докато плават, има възможност да излиза на палубата, но когато спират, остава заключена в каютата, а отпред застава стражник.
	Това става често, защото Трок спира пред всеки храм по пътя, за да принесе на стопанина или стопанката му своята жертва, в израз на благодарност за възцаряването си. Макар още никой да не знае, Трок също почита боговете, към чиито редици скоро ще се присъедини като равен.
	Вън от тези ограничения, Трок прави постоянни усилия да спечели благоразположението на Минтака. Всеки ден й поднася поне по един скъпоценен подарък. Един път са чифт великолепни бели жребци, които тя на свой ред веднага дава на капитана на галерата. На следващия ден идва позлатена и украсена със скъпоценни камъни колесница, пленена от собствения й баща от либийския цар. Дава я на командващия дворцовата гвардия, някогашен приближен на Апепи. После идват топ ориенталска коприна и сандъче със скъпоценни камъни, които тя разпределя между робините си. Като ги нагласява в скъпоценни одеяния, Минтака ги показва на Трок.
	— Тия евтинии много подхождат за робините ми — отбелязва презрително тя, — но не и за жена с благородно потекло.
	Новият фараон не се отчайва и когато отминават Асиут, за да навлязат в Долното царство, сочи потънало в пищна зеленина плодородно имение, проснато почти на левга покрай реката и казва:
	— Това е вече твое, принцесо, подарък от мен! Ето ти акта за собственост. — Трок подава документа със самодоволна тържественост.
	Още същия ден тя вика писарите и издава два документа: с единия дарява свобода на всички роби в имението, а с другия дарява самото имение на храма на Хатор в Мемфис.
	Когато Минтака се опитва да разтуши душата си с песни и танци, игри на бао или гатанки с момичетата, Трок прави опит да се присъедини. Той кара две от робините да танцуват с него „Танца на трите лястовици“, а после моли:
	— Кажи ми гатанка, принцесо!
	— Смърди като пръч, с вид на пръч, а тръгнал да ухажва благородна газела, що е то? — пита тя със сладък глас. Момичетата се кикотят, а Трок се черви и мръщи.
	— Ще ме простиш, принцесо, но това е твърде сложно за мен — казва той и отива при офицерите си.
	На другия ден е простил, но не е забравил. Стигат селцето Самалут и той кани на борда странстваща група акробати, музиканти и фокусници. Един от фокусниците е приятен наглед мъж със смешен изговор. Репертоарът му обаче, е бедничък и недодялан. Щом разбира, че групата смята да се възползва от мирния договор и да стигне до Тива, за да се опита да изнесе представление пред южния фараон, Минтака изведнъж изпада във възторг от програмата и особено от номерата на фокусника Ласо. След представлението тя ги кани на шербет и фурми с мед. Прави знак на фокусника да седне в краката й. Той скоро забравя страхопочитанието си и я развлича с няколко истории, на които тя отговаря със звънък смях.
	Под прикритието на веселата глъч и кикот на момичетата, тя моли Ласо да предаде съобщение на великия маг Таита, когато стигне Тива. Размекнат от оказаното му благоволение, фокусникът приема на драго сърце. Тя му дава да разбере, колко деликатна и тайна е неговата мисия и пуска в ръката му парче пергамент, което той скрива под хитона си.
	Изпълнена с облекчение, тя вижда трубадурите да слизат на брега. Толкова време се чудеше, как да предупреди Таита и Нефер. Посланието съдържа обяснение в любов, а също предупреждение за смъртоносните намерения на Наджа, както и че сестра му Хесерет вече не бива да се ползва с доверие, тъй като е преминала в лагера на врага. Описва истинските обстоятелства около смъртта на братята и баща си. Накрая съобщава за намерението на Трок да се омъжи за нея, въпреки оброка с Нефер и моли любимия, да се намеси и да го предотврати.
	По нейни сметки, трупата се нуждае от десет или повече дни, за да стигне до Тива. Тя се просва на палубата и моли Хатор предупреждението й да пристигне навреме. Тази нощ прекарва по-леко от всяка друга, след преживяния при Баласфура ужас. Събужда се почти весела и момичетата отбелязват, колко свежа и красива изглежда.
	Трок настоява да закуси с него на предната палуба. Готвачите му са приготвили изобилие от храна. Присъстват двадесетина души и Трок се настанява до Минтака. Тя решава да не позволи на това натрапничество да помрачи радостното й чувство. Отнася се към него с подчертано пренебрежение и насочва целия си чар и остроумие към офицерите, които са по-голямата част от присъстващите.
	В края на закуската, Трок призовава към внимание, с пляскане на ръце и е възнаграден с мъртва, раболепна тишина.
	— Имам един подарък за принцеса Минтака — казва той.
	— О, не! — Минтака потръпва. — И какво да го правя?
	— Надявам се, този да се окаже повече по вкуса на принцесата, отколкото досегашните ми бедняшки приношения. — Трок изглежда толкова доволен от себе си, че тя започва да се чувства неудобно.
	— Щедростта ти е зле насочена, Благородни! — Тя отказва да използва, която и да е от многобройните му нови титли. — Хиляди твои поданици, жертви на войната или чумата, гладуват и са в далеч по-голяма нужда.
	— Това е нещо специално! То има стойност само в твоите очи — уверява я той.
	Тя вдига ръце.
	— Аз съм само една от твоите верни поданички. — Не прави дори опит да скрива сарказма си. — Щом настояваш, далеч съм от мисълта да ти противореча.
	Трок отново плясва с ръце и двама от охраната му донасят торба от нещавена кожа. Тя издава остра неприятна миризма. Част от момичетата възкликват с отвращение, но Минтака остава спокойна, докато двамата полагат торбата в краката й.
	Трок кима и те развързват торбата, за да изсипят съдържанието на палубата. Момичетата пищят от ужас и дори някои от мъжете възкликват с отвращение.
	Отрязана човешка глава се търкулва по дъските на палубната обшивка в краката на Минтака и остава да лежи там, обърнала нагоре широко отворени, уплашени очи. Дългите тъмни кичури коса са втвърдени от засъхнала по тях кръв.
	— Ласо! — шепне Минтака името на некадърния фокусник, комуто е поръчала да занесе посланието й в Тива.
	— Ах! Ти си спомняш името му — хили се Трок. — Явно номерата му са ти харесали, колкото и на мен.
	Главата е започнала да се разлага в лятната жега и силно мирише. Отнякъде долитат мухи и кацат по очните ябълки. На Минтака й се повдига и тя преглъща с мъка. Вижда, че между устните на Ласо стърчи късче папирус.
	— Най-успешен обаче, се оказа последният му номер. — Трок се пресяга и измъква пропития с кръв папирус. Вдига го така, че Минтака да се увери в наличието на собствения си печат върху него, а после го пуска в мангала, където пекат агнешки шишове. Изгаря мигновено и се разпада в бяла пепел.
	Трок дава знак да махнат главата. Един войник я вдига за косите, пуска я в торбата и я отнася. Всички мълчат поразени. Само едно от момичетата хълца тихичко.
	— Принцесо, божественият ти баща, да бъде свята неговата памет, е имал изглежда някакво предчувствие за предстоящата трагедия — обръща се тържествено към нея Трок. — Минтака е твърде смутена, за да реагира. — Той говори с мен преди трагичната си смърт и те постави под моя закрила. Аз се заклех и приех това като свещен дълг. Аз, фараон Трок Урук, съм твой мъж по силата на клетва. — Той слага ръка върху преклонената й глава, а с другата изважда папирус.
	— Това е царствена прокламация, с която анулирам оброка на принцеса Минтака от династия Апепи с фараон Нефер Сети от династия Тамоз. По-нататък прокламирам сватбата на принцеса Минтака и фараон Трок Урук. Прокламацията е одобрена и подпечатана от регент Наджа, от името на фараон Нефер Сети. — Подава документа на шамбелана си и нарежда: — Да се направят сто копия от това и да се изложат на видно място във всички градове на Египет!
	После изправя Минтака с две ръце.
	— Няма да останеш дълго сама. Ще станем мъж и жена, преди да изгрее луната на Озирис!


	40

	Три дни по-късно, фараон Трок Урук пристигна в Аварис, военната столица на Долното царство, и се хвърли с неизтощима енергия да установява контрол над всички държавни дела и инструменти на власт.
	Населението подивя от радост при вестта за сключения при Хатор мир и перспективата да последват мирни, благодатни години. Все пак, първият държавнически акт на новия фараон беше да извърши мащабна мобилизация и това доста поохлади духовете. Скоро стана ясно, че той възнамерява да удвои числеността на пехотните подразделения и да построи две хиляди нови бойни колесници.
	Хората си задаваха въпроса, макар и не в присъствие на Трок, къде възнамерява да намери нов враг, след като Египет е вече единен и умиротворен? Насилственото привличане на работна ръка от поля и пасища в армията се отрази на стопанството. Стоките от първа необходимост намаляха и цените им скочиха. Разходите по построяването на нови колесници, както и за снаряжаване и поддържане на допълнителните войски, наложиха повишаване на данъците. Започнаха да шушукат, че Апепи, въпреки войнолюбието си и пренебрежителното си отношение към боговете, в края на краищата не е бил толкова лош управник, колкото го смятаха приживе.
	След няколко седмици, Трок нареди да се извършат мащабни разширения и преустройства на палата в Аварис, където възнамеряваше да се нанесе след сватбата с принцеса Минтака. Архитектите пресметнаха, че стойността на предвидените работи ще възлезе на две лаки злато. Шушукането стана по-силно.
	Добре запознат с недоволството, Трок реагира с прокламация за собственото си обожествяване и издигане в пантеона на боговете. Работата по изграждането на собствения му храм, недалеч от великолепния храм на Севт в Аварис, предстоеше да започне. Трок реши неговият храм да засенчи храма на бога, негов побратим по великолепие. Архитектите пресметнаха, че за окончателното завършване на храма са нужни пет хиляди работника, пет години и още две хиляди лаки злато.
	Въстанието започна в района на делтата, където едно военно подразделение, останало цяла година без заплата, изкла офицерите си и тръгна към Аварис, като вдигаше срещу тирана всичко живо по пътя си. Трок ги пресрещна при Манаши с триста колесници и ги направи на пух и прах, още с първия удар.
	Скопи и набучи на кол петстотин бунтовника. Като някаква макабрена гора, те украсиха двете страни на пътя към Манаши, в продължение на половин левга. Ръководителите на бунта бяха довлечени вързани за колесници в Аварис, за да изложат оплакванията си. За съжаление, никой от тях не оцеля. Пристигнаха в столицата с липсваща кожа и дори плът, останали по дупки и камънаци, докато са ги влачили. Разкъсани парчета човешко месо, кожа и парчета кости бяха пръснати по целия път, за радост и удоволствие на лешояди и чакали.
	Няколкостотин бунтовника отърваха клането и потънаха в пустинята. Трок не си даде труд да ги преследва отвъд източната граница, защото тази незначителна интермедия му отне и без това много време и отложи сватбата му с месеци. Понесе се назад към Аварис, като умори три смени коне в нетърпението си.
	Докато го нямаше, Минтака направи още два опита да изпрати съобщение в Тива. Първият пратеник беше евнух от харема, благ чернокож дебелак, когото познаваше от малка. Евнусите са обвързани с особена връзка, която не признава раса и държавни граници. Даже и по време на войните, когато двете царства бяха крайно враждебно настроени едно към друго, Сот, така се казваше евнухът, бе поддържал приятелски отношения с Таита и се ползваше с неговото доверие.
	Шпионите на Трок обаче не спяха. Сот не можа да стигне до Сиут и беше върнат полужив, в кожен чувал. Умря, когато навряха главата му в казан с вряла вода. След като я обвариха, полираха черепа, напълниха очните орбити с лапис-лазули* и го поднесоха на Минтака като специален дар от фараон Трок.
	[* лапис-лазули — ясносин полускъпоценен камък, смесица от много минерали.]
	След този случай, Минтака не можеше да си позволи да вербува нов пратеник, като го изложи на опасността от мъчителна смърт. Една от робините й обаче, либийката Тана, като знаеше дълбочината на любовта и мъката, които тормозеха господарката й, сама предложи услугите си. Не беше красавица — кривогледа с едното око и с голям нос — но имаше добро, любящо и вярно сърце. По нейно предложение, Минтака я продаде на един търговец, който поемаше нагоре по реката на следния ден. Той взе Тана със себе си, но само след три дни я върнаха вързана за крака и ръце отстрани на колесница — беше заловена от граничната стража.
	Трок се разправи с нея при завръщането си: осъди я на смърт чрез любов и я предаде на подразделението, спечелило битката при Манаши. Над четиристотин мъже си направиха удоволствието с нея, докато призори на третото денонощие почина от кръвоизлив.
	Минтака плака неутешимо.


	41

	Сватбата на фараон Трок Урук и принцеса Минтака Апепи се проведе по древен хиксосийски обичай, чиито корени могат да се проследят хиляда години назад и на хиляда левги на изток, отвъд асирийските планини, в обширните безлеси степи, откъдето някога предците тръгнали да завоюват Египет.
	Призори в деня на сватбата, група от двеста представители на рода на принцесата се втурват в палата, където я държат затворена, от завръщането й в Аварис до тоя момент. Инструктираната охрана не оказва съпротива. Съплеменниците отвличат Минтака и тръгват на изток, окръжили плътно принцесата, като надават предизвикателни викове и размахват тояги. Остри оръжия от всякакъв вид са забранени по време на празненството.
	По даден знак женихът започва преследване начело на собственото си племе, леопардите. Бегълците не си дават много зор и щом потерята се задава, обръщат се назад с радостни викове и голямата веселба започва. Макар кинжали и саби да не се допускат, двама души са със счупени крайници, а има и неколцина с пукнати глави. Дори женихът не минава без синини. В края на краищата Трок грабва плячката си с една ръка и я качва в своята колесница.
	Съпротивата на Минтака няма нищо общо с театъра и ноктите й оставят дълбока бразда по дясната буза на Трок, като за малко пропускат окото, а кръвта разваля общото добро впечатление от одеянията на жениха.
	— Ще ти роди много воини! — ликуват поддръжниците му, възхитени от свирепата съпротива на Минтака.
	Доволно ухилен, заради войнствеността на момата, Трок я кара победоносно до своя храм, където новопосветени жреци са подготвили всичко за бракосъчетанието.
	Засега храмът представлява изкопи и купчини строителен камък, но това с нищо не намалява удоволствието на гостите, нито ентусиазма на жениха, всички застанали под плетени от тръстика рогозки, докато първожрецът връзва Минтака за Трок с въже.
	Като кулминация на церемонията, Трок прерязва гърлото на любимия си боен кон, прекрасен кестеняв жребец, в израз на това, че слага жена си по-високо от останалите си скъпоценни притежания.
	Животното пада с конвулсивни ритници и пулсиращ от прерязаната сънна артерия фонтан кръв, а сватбарите крещят одобрително и вдигат новобрачната двойка в украсена с цветя колесница.
	Трок кара с една ръка, а с другата притиска здраво булката, за да не му избяга още веднъж. Армията е строена в шпалир по протежение на целия път, войниците крещят благопожелания и хвърлят в колесницата амулети за щастие и късмет. Други подават на Трок купи вино, когато минава и той спира да пие. Голяма част разлива по туниката си, за да добави винени петна към кръвта от бузата си.
	Докато стигнат палата, Трок е цял в кръв и вино, прашен и запотен от карането и от усилието да притиска жена си, одързостен от алкохола и с подивял от похот поглед.
	Внася Минтака в новите им покои, а стражниците гонят тълпата с извадени саби. Те обаче не се разотиват, а се скупчват пред двореца, за да крещят насърчително на жениха и да дават неприлични съвети на булката.
	В спалнята Трок хвърля Минтака върху бялата овча кожа и започва да се бори с две ръце с непослушния саблен пояс, като обсипва със сочни псувни отказващата да се отвори тока. Минтака пада на леглото и отскача от него с пъргавината на подгонен от пор заек.
	Тича към вратата на терасата, но тя е залостена отвън, според разпорежданията на Трок. Мъчи се отчаяно да я издърпа към себе си с пръсти и нокти, но вратата е масивна и дори не потрепва от усилията й.
	Отзад, Трок се справя най-накрая с пояса и се кандилка към нея, захвърлил с дрънчене сабята на плочите.
	— Блъскай, колкото си щеш, красавице! — фъфли той. — Колкото повече пискаш и се бориш, толкова по-корав ми става.
	Хваща я с едната ръка през кръста, а с другата посяга към гърдите й.
	— В името на Севт, какъв е тоя зрял, сочен плод? — Стиска здраво с мазолеста от ефеса на сабята и юздите на колесницата лапа. Болка пронизва гърдите й, тя пищи и се извива в ръцете му, като се мъчи отново да издере очите на врага. Той я хваща за китката.
	— Няма да минеш два пъти с един и същ номер. — Отлепя краката й от пода и я мъкне към леглото.
	— Бабуин!* — крещи тя. — Смрадлива космата маймуна! Вонящо животно!
	[* бабуин — маймуна от семейство павиани, обитаваща централните и източни части на Африка.]
	— Сладка е любовната ти песен, мъничката ми. Сърцето и тоягата ми растат, като чувам колко силно ме желаеш.
	Хвърля я върху кожата и този път я приковава на място с огромна мускулеста ръка. Лицето му е на сантиметри от нейното. Космите на брадата гъделичкат лицето й, а дъхът му вони на кисело вино. Той се изсмива и с извит като кука пръст разпаря дрехата й от шията до под кръста.
	Измъква гърдите и ги стиска една по една така силно, че оставя червени следи от пръсти върху нежната плът. Щипе и тегли зърната, докато потъмнеят, а после прокарва дясна длан по корема й. Мушка закачливо дебел пръст в пъпа, а след това се мъчи да вкара длан между бедрата й. Тя сключва крака, като прехвърля бедрата едно връз друго.
	Внезапно той се отдръпва и я възсяда с тежестта на цялото си тяло, така че да не може да мръдне и смъква туниката си. Под нея не носи нищо. Тялото му е тренирано в битки, лов и грубиянски игри и макар погледът й да е замъглен от болка, сълзи и уплаха, тя долавя очертанията на масивни рамене и изпъкнали мускули, дебели и възлести крайници като ливански кедър.
	Като не спира да я притиска под себе си, той се извива, докато коремът му опира нейния, а твърдата козина на гърдите му започва да стърже нейните. С нарастващ ужас, тя усеща огромния пенис върху корема си.
	Бори се, сякаш не за честта и достойнството си, а за самия живот. Опитва се да го захапе за лицето, но малките й остри зъби се оплитат в гъстата брада. Впива пръсти в гърба му и кожата се раздира под ноктите, но той сякаш не забелязва.
	Мъчи се да вкара коляно между бедрата й, а тя продължава да ги стиска едно върху друго. Всеки мускул в долната част на тялото й е замръзнал от страх и отвращение, твърд и непреодолим като в гранитната статуя на някоя богиня.
	И двамата са плувнали в пот, той повече. Потта се стича от тялото му, прави кожата и на двамата хлъзгава и тя усеща как огромният му член се насочва към мястото, където се сключват бедрата й.
	Внезапно Трок надига горната част на тялото си и я удря силно с отворена длан през лицето. Ударът разтърсва стиснатите й челюсти и разбива носа и устните й. В устата й потича кръв, а съзнанието й потъва в мрак.
	— Отвори се, кучко! — задъхва се той отгоре й. — Отваряй тая малка топла цепка и ме пусни вътре. — Той напира яко с бедра, а тя усеща как отвратителното нещо се плъзга по корема й. Даже в настъпилия след удара мрак, тя продължава да стиска, но си дава сметка, че няма да издържи дълго — той е прекалено едър и силен.
	— Хатор, помогни ми! — Затваря очи и се моли. — Миличка богиньо, не го позволявай!
	Чува го да стене отгоре й и бързо отваря очи. Лицето на Трок е подпухнало и тъмно от придошла кръв. Усеща как извива гръб и пак стене, сякаш от болка. Очите му са широко отворени, невиждащи и налети с кръв. Устата му е извита в ужасяващ гърч.
	Минтака не разбира какво става. За миг допуска, че богинята е чула горещата й молба и е поразила сърцето на звяра с божествена стрела. След това усеща гореща течност да се стича по корема й — толкова гореща, че чак пари. Прави опит да се извие изпод него, но тялото е твърде тежко. Най-накрая отвратителния поток намалява и пресъхва. Той простенва отново и се стоварва цял отгоре й. Лежи неподвижен, а и тя не смее да мръдне, за да не предизвика раздвижването му. Лежат така дълго, докато и двамата дочуват похотливите крясъци на тълпата отвън. Трок се надига и я поглежда.
	— Посрами ме, малка пачавро! Принуди ме да изхвърля семето си напразно.
	Преди да разбере какво става, той я хваща за врата и тика лицето й в овчата кожа.
	— Не бой се, ще използвам кръвта от носа ти, след като не мога да я получа от делвата с мед.
	Бута я настрани и с мрачно задоволство разглежда пурпурното петно от кървящия нос върху снежната белота на кожата. После скача и отива гол до вратата, разбива я с ритник и изчезва в ярката светлина на деня.
	С крайчеца на ленен чаршаф Минтака обърсва противното желе, което се сгъстява по мраморната кожа на корема й. Върху гърдите и крайниците й личат ярки червени петна. Страхът й преминава в ярост.
	Сабята лежи, където я е захвърлил. Тихо се спуска от леглото и измъква блестящото бронзово острие от ножницата. Прокрадва се до вратата към терасата и се залепва за стената до нея.
	Отвън Трок приема приветствията на тълпата и показва окървавената кожа на всички страни.
	— Много й хареса! — отвръща той на някакъв комплимент. — Когато свърших, беше мокра и широка като делтата на Нил и гореща като Сахара.
	Минтака стиска здраво ръкохватката на тежкото оръжие и се съсредоточава.
	— Сбогом, приятели мои — крещи Трок. — Връщам се за още една хапка от тая сладка фурма.
	Чува шляпането на босите му крака по плочите на терасата, а после огромна сянка запълва вратата. Тя издърпва назад хванатата с две ръце сабя и насочва острието към средата на корема.
	Той стъпва в стаята и Минтака се хвърля насреща с цялата тежест на тялото. Прицелила се е точно между пъпа и гъстата растителност, от която висят гениталиите му.
	Един път, преди много години, излязла на лов с баща си, тя видя как се прицелва в нищо неподозиращ леопард. Котката усети трептенето от тетивата на лъка и се метна встрани, преди стрелата да стигне целта си. Трок притежаваше същия котешки инстинкт за опасност и оцеляване.
	Острието още не е стигнало целта, а той вече е извъртял тяло. Сабята минава на един пръст от корема му, без да докосне косъм, без да пролее капка кръв. Миг по-късно Трок сграбчва двете й китки в огромна твърда шепа. Стиска, докато тя разбира, че ще натроши костите й. Пуска сабята на пода със звън.
	Той се смее и я влачи из спалнята, но това е грозен смях. Хвърля я на изпомачканото ложе и казва:
	— Вече си моя жена. Принадлежиш ми също като някоя кобила или кучка. Трябва да се научиш да ме уважаваш!
	Тя лежи ничком и отказва да го погледне. Трок вдига ножницата от пода и продължава:
	— Урокът по послушание е за твое добро. Малко болка сега ще спести и на двама ни много нещастия и страдание занапред.
	Претегля с ръка ножницата. Тя е изработена от полиран гьон, прихваната в скоби от злато и кехлибар, украсена с метални розетки. Удря я по краката. Ножницата плющи по бялата плът и оставя ярка следа с по-светли петна, на местата на розетките. Минтака е така смаяна, че без да ще изпищява.
	Той се смее на болката и отново вдига ножницата. Тя се опитва да се претърколи вън от обсега му, но вторият удар намира вдигнатата й ръка, а следващия рамото. Този път сдържа вика си и съумява да скрие унижението зад отровна усмивка. Плюе по него като рис. Това го вбесява и той удря с по-голяма злоба.
	Смъква я на пода и продължава да я гони с удари. Удря я отзад и когато тя се свива на кълбо, продължава по раменете, гърба и задника. Докато удря, говори, като римува фразите с ножницата:
	— Повече да не си ми вдигнала ръка, ха! Когато пак те посетя, ха! Ще се държиш като любяща съпруга, ха! Или ще накарам четирима войника да те държат, ха! Докато те яздя, ха! А когато свърша, ха! Ще те напердаша пак, ха! Както сега, ха!
	Тя стиска зъби, а ударите валят безмилостно и когато вече усеща, че няма да издържи, той отстъпва, силно задъхан.
	Навлича мърлявата си туника, опасва пояса и блъсва сабята в изцапаната с нейната кръв ножница. Тръгва с тежки стъпки към изхода и спира на прага.
	— Да ти е ясно едно: аз или пречупвам нрава на кобилите си, или, в името на Севт, ги убивам. — Обръща се и изчезва.
	Мина много време, дълго след залеза на луната на Озирис, докато паднат коричките от раните на Минтака, а синините избледнеят в жълто-зелени петна. Дали нарочно или случайно, Трок не изби зъб, нито счупи кост, нито остави белег на лицето й.
	След оня бедствен сватбен ден, той я остави на мира. През по-голямата част от това време беше на поход, а когато се връщаше за малко, просто я избягваше. Може би му беше противна с грозните си рани, а може и да го беше срам, че не успя да консумира брака си. Минтака не се замисляше много за причините, просто се наслаждаваше на временното отсъствие на животинското му внимание.
	В южната част на царството избухна ново сериозно въстание. Трок го потуши зверски. Изкла всички, които се съпротивляваха, конфискува имуществото им и продаде семействата им в робство. Благородният Наджа изпрати две големи подразделения да помогнат на братовчеда — фараон, за да може да участва и в подялба на плячката.
	Минтака знаеше, че Трок се е завърнал триумфално в Аварис преди три дни, но още не го бе виждала. Благодари на богинята за това, но радостта й беше прибързана. Повикването дойде на четвъртия ден. Минтака трябвало да вземе участие в извънредна среща на държавния съвет. Било толкова спешно, че имала само един час да се приготви. В съобщението се поясняваше, че ако пренебрегне поканата, охраната ще я довлече в съвещателната зала насила. Не й оставаше никакъв избор и робините я облякоха.
	Това е първият случай след сватбата, в който Минтака се появява на публично място. С умело поставения грим, тя е хубава, както винаги, седнала на трона си под този на фараона, в наскоро преустроената и пищно украсена заседателна зала. Тя прави опит да се покаже безразлична и стои настрана от работата на съвета, но забравя решението си, когато вижда дворцовия хералд* да влиза в залата и да се просва пред двата трона. Навежда се напред в очакване.
	[* хералд — вестител.]
	Трок му нарежда да стане и да съобщи новините на съветниците. Когато се изправя, Минтака си дава сметка, че човекът е много развълнуван. Налага се да се прокашля няколко пъти, преди да е в състояние да заговори, а когато започва, прави го с толкова слаб и треперлив глас, че царицата отначало не разбира за какво става дума. Чува думите, но не иска да вникне в съдържанието им.
	— Велики фараоне Трок Урук, царице Минтака Апепи Урук, благородни членове на държавния съвет, жители на Аварис, братя и поданици на обединен Египет, нося трагични вести от юга. Бих предпочел да загина в битка сам срещу стотина, вместо да ви ги съобщя. — Хералдът спира и пак кашля. Гласът му става по-висок и ясен.
	— Спуснах се по течението на Тива с бърза галера. Като плавах ден и нощ и спирах само за да сменям гребците, стигнах Аварис за дванадесет дни. — Мъжът спира отново и разперва отчаяно ръце. — Миналия месец, в навечерието на празника на Хапи, младият фараон Нефер Сети, когото всички обичахме и върху когото възлагахме толкова надежди и вяра, починал от раните си, получени при лова на лъв, край селцето Даба. — В залата се разнася многоглас стон. Един от съветниците закрива очи с длан и хлипа без звук.
	В настъпилата отново тишина хералдът продължава:
	— Регентът на Горен Египет, Благородният Наджа, който принадлежи по силата на брака си към династия Тамоз и който е следващият, по линия на наследството, е провъзгласен за фараон, на мястото на покойния Нефер Сети. Той дарява земна благодат с името си Киафан, той живее във вечността с името Наджа, цял свят трепери пред него, с името му фараон Наджа Киафан.
	Плачът за стария и приветствените възгласи за новия фараон се смесват.
	В настъпилата суматоха, Минтака гледа хералда. Лицето й е станало мъртвешки бледо под грима, а очите нямат нужда от въглен, за да бъдат огромни и трагични. Около нея се стъмва и тя се олюлява на трона. Макар да чу с ушите си заговорниците, все не вярваше, че тази смърт наистина ще настъпи. Успя да си внуши, че и без нейното предупреждение и с подкрепата на Таита, Нефер ще избегне по някакъв начин мрежата на злото, опъната от Наджа и Трок.
	Трок я наблюдава с лукава, тържествуваща усмивка и тя знае, че болката й му носи наслада. Това не я интересува вече. Нефер си отиде, а с него и нейната воля за съпротива и живот. Тя става и излиза от залата като сомнамбул. Очаква съпругът й да я върне, но той не го прави. В общата възбуда и объркване, малцина забелязват оттеглянето й. Тези, които го правят, разбират мъката й. Те си спомнят, че съвсем неотдавна е била сгодена за покойния фараон и прощават невъзпитаното й поведение и грубото погазване на протокола.
	Три денонощия Минтака седи в покоите си и не яде. Пие по малко разредено с вода вино. Заповядва да я оставят насаме — гони дори робините. Не приема никого, нито дори изпратения от Трок лекар.
	На четвъртия ден праща да доведат първожрицата на храма на Хатор. Остават насаме с нея целия преди обед и когато по пладне старицата си тръгва, на главата й има бял шал — знак за траур.
	На следващата сутрин, жрицата се връща с две послушнички, които носят голяма кошница от палмови клони. Оставят я в краката на Минтака, покриват глави и се оттеглят.
	Жрицата коленичи пред Минтака и пита:
	— Сигурна ли си, че искаш да поемеш пътя на богинята, дъще моя?
	— Нямам друга причина да живея — отвръща просто царицата.
	Жрицата е загубила цял преди обед предния ден, за да я разубеди и сега прави последен опит:
	— Но ти си още млада…
	Минтака вдига слаба ръка.
	— Майко, може да не съм живяла дълго, но в тези кратки години изпитах повече мъка и страдание, отколкото други за цял живот.
	Жрицата свежда глава и казва:
	— Да се помолим на богинята! — Минтака затваря очи, а старицата продължава: — Благословена богиньо, могъща небесна краво, господарке на музиката и любовта, всевиждаща, всеможеща, чуй молитвите на дъщерите ти, които те обичат!
	Нещо в кошницата се раздвижва и се чува шум като от лек речен бриз през тръстикови върхари. Минтака усеща студенина в стомаха и разбира, че е първият леден полъх на смъртта. Слуша молитвата, но мисли само за Нефер. Спомня си миговете прекарани заедно и образът му изниква жив в съзнанието й. Вижда усмивката му и оня неподражаем начин, по който държи главата си на силната дълга шия. Пита се, докъде ли е стигнал в страховитото си пътешествие през подземния свят и се моли за безопасността му. Моли се, да стигне невредим зелените хълмове на рая, където да дочака скорошното й пристигане. Скоро ще съм при теб, сърце мое, обещава безмълвно тя.
	— Обичната ти дъщеря Минтака, съпруга на божествения фараон Трок Урук, те моли за благословената участ, която си обещала на ония, които са страдали прекалено много на тоя свят. Позволи й да срещне твоя мрачен пратеник и да намери покой в лоното ти, могъща Хатор.
	Жрицата привърши молитвата и зачака. Следващата стъпка Минтака трябва да направи сама. Тя отваря очи и гледа кошницата, сякаш я вижда за пръв път. Протяга бавно и двете ръце и повдига капака. Вътре е тъмно, но се долавя някакво движение, тежко, тромаво, нещо се сгъва и разгъва, черно блещука върху черно, като масло, излято в дълбок кладенец.
	Минтака свежда глава към кошницата, а от нея бавно се подава друга, цяла покрита в лъскави люспи. Докато се измъква от кошницата, качулката й се разперва и достига размерите на женско ветрило на черни и кремави шарки. Очите блестят като стъклени мъниста. Тънките устни са извити в сардонична усмивка, а между тях пърха нежен език — опитва въздуха и дъха на седналото насреща момиче.
	Гледат се една друга — кобрата и девойката — в продължение на сто дълги удара на сърцето. В един миг змията се дръпва, сякаш за удар, а после отново бавно се люшва напред, като смъртоносно цвете на дълго стебло.
	— Защо не иска да си свърши работата? — пита Минтака, с устни толкова близко до тези на кобрата, че могат да се целунат. Протяга ръка и змията извръща глава, за да наблюдава движението й. Минтака не показва страх. Тя нежно гали гърба на широко разперената качулка. Вместо да нападне, кобрата обръща глава като котка, която чака да я погалят.
	— Накарай я да направи, каквото трябва! — моли Минтака жрицата, но старицата клати уплашено глава.
	— Досега не съм виждала подобно нещо — шепне тя. — Трябва да удариш пратеника с ръка. Така сигурно ще го накараш да предаде дара на богинята.
	Минтака отдръпва ръка с отворена длан и разперени пръсти. Тя се прицелва в змийската глава и понечва да я удари, но се сепва и отпуска ръка. Оглежда объркано мрачната стая, тъмните ъгли и вперва поглед в жрицата.
	— Ти ли каза нещо? — пита царицата.
	— Нищо не съм казвала.
	Минтака отново вдига ръка и този път гласът е по-близък и ясен. Разпознава го, в пристъп на суеверен страх и усеща как косата й настръхва.
	— Таита? — шепне тя и се оглежда. Очаква да го зърне край себе си, но в стаята са само двете с жрицата, коленичили пред кошницата. — Да! — казва Минтака, сякаш отговаря на въпрос или приема напътствие. Слуша известно време тишината, а после кима два пъти и тихо повтаря: — О, да!
	Жрицата не чува нищо, но усеща, че в церемонията е настъпила някаква мистична намеса. Не се изненадва, когато кобрата се снижава обратно в кошницата. Затваря капака и се изправя.
	— Прости ме, майко! — тихо мълви Минтака. — Няма да тръгна по пътя на богинята. Още много неща имам да свърша на този свят.
	Жрицата вдига кошницата и казва на момичето:
	— Нека богинята те благослови и дари с вечен живот! — Оттегля се заднишком към вратата и оставя Минтака сама в полумрака. Тя още слуша един глас, останал нечут за първожрицата.


	42

	Таита докара Нефер в Тива, все още потънал в дълбокия сън на упойката. Щом привързаха галерата за каменния кей на двореца, той нареди да го пренесат вътре в закрита носилка, за да не го видят обикновените хора. Неразумно е да позволи мълвата за критичното състояние на фараона да плъзне из града. Имало е случаи в миналото, когато царската смърт става повод за размирици в столицата и из цялата страна, предизвиква хаос на зърнената борса, бунтове, палежи и срив на всички нравствени и законови устои на обществото.
	След като прибират Нефер в покоите му, Таита може да започне работата си в спокойна самота. Най-напред проверява ужасните разкъсвания по краката и долната част на корема, за да види дали не са настъпили опасни изменения.
	Най-големият му страх е да няма разкъсани вътрешности, чието съдържание да се е изсипало в коремната кухина. Ако това е станало, неговите умения няма да помогнат много. Той внимателно развива превръзките, опипва раните, помирисва ги, за да долови евентуалната смрад на загниване и с облекчение установява, че такава няма. Промива най-дълбоките рани с отвара от ориенталски билки в оцет. После ги зашива и превързва с цялото си умение, като ги докосва с амулета на Лострис и при всяко движение поверява внука й на божествените грижи.
	С течение на времето, Таита намалява дозите опиум и изпитва огромна радост, когато Нефер идва в съзнание и му се усмихва.
	— Таита, знаех, че си до мен! — после се оглежда все още замаян и пита: — Тя къде е? Къде е Минтака?
	Когато му разказва всичко, мъката на Нефер е толкова силна, че почти може да се усети с докосване. Той не може да я скрие. Таита прави опит да го успокои с думите, че раздялата е временна и той скоро ще може да предприеме пътешествие на север към Аварис.
	— Все ще измислим нещо за пред Наджа, та да те пусне — обещава той.
	Известно време възстановяването на Нефер върви добре. На следващия ден той вече сяда в леглото и яде просеник и пилешка супа. Още един ден и вече пристъпя, с помощта на направени от Таита патерици. Иска месо. За да не повишава температурата на кръвта, Таита забранява червено месо, но допуска птиче и риба.
	На четвъртия ден идва Мерикара и прекарва почти целия ден с брат си. Нейният смях и детинско бърборене го развеселяват. Нефер пита за Хесерет и иска да знае защо не е дошла и тя. Мерикара заобикаля въпроса и предлага още една игра на бао. Той нарочно оставя централния замък незащитен, за да й позволи да спечели.
	На следващия ден, новините за страшното нещастие при Баласфура стигат в Тива. Според първите вести, Апепи е загинал с цялото си семейство, включително Минтака. Нефер отново ляга, този път сразен от мъка. Таита се вижда принуден да го упои пак, но само след няколко часа, раните на крака се възпаляват. В следващите дни общото му състояние се влошава и Нефер е на прага на смъртта. Таита бди над него и гледа, как се мята насам-натам в делириум, а ярките пурпурни линии на болестта протичат като огнени реки по крайниците и корема му.
	От Долното царство пристига новината, че Минтака е оцеляла и не е погълната от огъня заедно с останалите членове на семейството си. Когато Таита прошепва този чудесна вест в ухото на Нефер, той изглежда чува и разбира. На другия ден е слаб, но с ясно съзнание и прави опит да убеди Таита, че е достатъчно здрав, за да предприеме пътуването на север, та да бъде с Минтака в тия дни на безгранично страдание. Таита внимателно го разубеждава, но обещава, че щом наистина е достатъчно укрепнал за такова пътуване, той ще употреби цялото си влияние пред Благородния Наджа, за да го убеди да пусне момчето в Аварис. С тази цел и надежда пред себе си, Нефер отново събира всички сили за борба с болестта. Пред очите на мага, той печели битки срещу треската и зловредните процеси в организма си, само със силата на волята.
	Благородният Наджа се завръща в Тива и само часове по-късно, Хесерет идва да посети брат си за пръв път след раняването му. Тя му донася сладкиши, гърне див мед и великолепна дъска за бао, изработена от ахат и с фигури от слонова кост и черен корал. Тя е мила, безкрайно нежна и загрижена за здравето му, като се извинява, че го е пренебрегвала досега.
	— Моят скъп съпруг, регентът на Горен Египет, преславният Благороден Наджа, беше на път дълги седмици — обяснява тя — и аз толкова много тъжах за него, че не бях подходяща компания за никого, да не говорим за болен. Опасявах се, че страданията ми могат да ти повлияят зле, скъпи мой Нефер. — Тя остава при него час, пее му и разказва някои от събитията в двореца — повечето от тях скандални. Най-накрая казва:
	— Съпругът ми, регентът на Горен Египет, не обича да го напускам задълго. Толкова сме влюбени един в друг, Нефер. Той е прекрасен човек, толкова предан и добър към теб и цял Египет. Трябва да му се довериш напълно, като мен. — Изправя се и сякаш между другото добавя: — Сигурно ще се успокоиш, като научиш, че фараон Трок Урук и моят скъп съпруг, регентът на Горен Египет, ръководени от държавнически съображения, решили да анулират годежа ти с онази малка хиксосийска варварка Минтака. Толкова ми беше мъчно за теб, когато научих, че са и наложили подобен позорен брак. Моят съпруг, регентът на Горен Египет, беше против от самото начало.
	След като тя си отиде, Нефер се отпусна безсилно на възглавницата и затвори очи. Когато след малко дойде Таита, той се уплаши от новото отслабване на момчето. Свали превръзките и установи, че възпалението се е върнало и от най-дълбоката рана изтича зловонна гъста и жълта гной. Остана до него цяла нощ, като използва всички свои знания и умения, да отпъди злите сили около младия фараон.
	Призори Нефер изпадна в кома. Таита се уплаши истински. Това не можеше да се обясни само с мъката на момчето. Някаква суматоха при вратата го стресна и ядоса. Понечи да викне да мълчат, когато долови властния глас на Благородния Наджа. Регентът влезе в стаята и без да поглежда Таита, приближи до постелята на Нефер и впери поглед в бледото изпито лице. След малко се изправи и даде знак на мага да го последва на терасата.
	Когато Таита излиза, Наджа е вперил поглед над реката. Отделение колесници упражнява различни заходи, разгръщане и престрояване в галоп. Странно, прекалено много военна дейност се наблюдава след подписване на мирния договор при Хатор.
	— Имаш да ми кажеш нещо, Благородни? — обажда се Таита.
	Наджа се обръща. Изразът на лицето му е мрачен.
	— Разочароваш ме, старче — казва той и Таита свежда мълком глава. — Надявах се, че пътят ми, съдбата ми, каквито са орисани от боговете, ще бъдат свободни от препятствия до тоя момент. — Вперва втренчен поглед в мага. — А тук виждам, че вместо да оставиш съдбата да следва своя ход, ти правиш всичко възможно да й попречиш.
	— Това е преднамерено. Преструвам се, че полагам грижи за болния, докато всъщност действам в името на твоите интереси. Както можеш сам да видиш, фараонът е с единия крак над бездънната пропаст. — Таита прави жест към стаята. — Сигурно усещаш, как се сгъстяват сенките около него. Почти сме постигнали целта си, господарю! Пътят ти ще бъде чист само след броени дни.
	Наджа не изглежда убеден.
	— Търпението ми отива към своя край — предупреждава той и напуска терасата. Прекосява стаята, без да поглежда към постелята на болния.
	Този ден състоянието на Нефер се колебае от дълбока кома до несвързано бълнуване и пристъпи на потене. Щом разбра, че кракът му причинява нетърпима болка, Таита махна превръзките и видя, че цялото бедро е грозно отекло. Шевът на раната е дълбоко врязан в подпухналата зачервена плът. Таита си дава сметка, че не може да мести момчето, докато животът му виси на косъм. Плановете, които обмисля така внимателно седмици наред, не могат да се осъществят, ако не предприеме драстични действия. Отварянето на раната в този момент е свързано с риск от още по-сериозно инфектиране, но друг изход няма. Подрежда инструментите и измива целия крак с разреден оцет. Излива голяма доза опиат между зъбите на ранения и докато чака действието му да настъпи, отправя горещи молитви за помощ към великия Хор и богинята Лострис. После взема скалпел и срязва един от шевовете.
	Стряска се при вида на блъвналата навън жълта разложена маса. С помощта на златна лъжичка остъргва раната, докато остава само здрава плът и в този момент усеща нещо твърдо под лъжичката. Бърка дълбоко с форцепс от слонова кост и защипва някакъв предмет. Измъква го с усилие и го вдига на светлината откъм терасата, за да види, че държи парче от лъвски нокът, голямо колкото половината от кутрето му.
	Поставя златна тръбичка в раната, за да я дренира и прави нова превръзка. Възстановяването на Нефер до вечерта е истинско чудо. На другата сутрин е все още слаб, но температурата спада. Таита му дава укрепващи лекарства и поставя амулета на Лострис върху крака. Когато по пладне сяда до него, по капака на прозореца се чува леко драскане. Открехва го и вътре се вмъква Мерикара. Тя е силно разстроена и плаче. Хвърля се към Таита и прегръща краката му.
	— Те не ми дават да идвам — шепне детето, без да обяснява кои са „те“, — но аз познавам стражниците на терасата и те ме пускат.
	— Тихо, дете мое! — Таита я гали по главата. — Не се разстройвай толкова!
	— Таита, те ще го убият!
	— Кои те?
	— Ония двамата. — Мерикара пак хълца и думите й са почти несвързани. — Те си мислеха, че спя или че няма да разбера за какво говорят. Не споменаха името му, но аз знам, че говореха за Нефер.
	— И какво казаха?
	— Те ще те извикат и казват, че докато те няма всичко щяло бързо да свърши. — Тя млъкна и преглътна. — Толкова е ужасно, Таита! Собствената ни сестра и тоя ужасен човек — това чудовище.
	— Кога? — Таита нежно я разтърсва.
	— Скоро. Много скоро. — Гласът й се успокоява.
	— Казаха ли как, принцесо?
	— Нум, вавилонският хирург. Наджа каза, че той щял да вкара тънка игла през ноздрата на Нефер до мозъка. Нямало да има кръв или друга следа. — Таита познава Нум добре: спорили са с него в Тиванската библиотека, по повод начините за лекуване на счупени крайници. Нум бе смазан тогава от красноречието и знанията на Таита. Той таи горчива завист, заради знанията и уменията на мага. Нум е съперник и зловещ враг.
	— Боговете ще ти въздадат, Мерикара, че дойде да ни предупредиш! Но сега трябва да си вървиш, за да не те сварят тук. Ако разберат какво си направила, ще постъпят с теб, както са решили за Нефер.
	Когато момиченцето си отиде, Таита поседя малко, за да събере мислите си и да премисли плана си. Не можеше да го изпълни сам и трябваше да се довери на други, но беше подбрал най-добрите и най-надеждните. Готови бяха за действие и всички очакваха неговия знак. Повече не можеше да се бави.


	43

	По искане на Таита, роби донесоха котли с гореща вода и той изми внимателно цялото тяло на момчето, след което смени превръзките, а върху все още течащата рана на бедрото, постави тампон от прана агнешка вълна.
	Когато свърши, предупреди стражата да не пуска никого и залости всички входове към стаята. Помоли се и хвърли тамян в светилника. В синкавия ароматен дим направи древно заклинание към Анубис, бога на смъртта и гробищата.
	Едва след това приготви еликсира на Анубис в нова, неизползвана маслена лампа. Стопли го над пламъка на светилника и го отнесе при спящия в постелята Нефер. Обърна главата му на една страна и започна да налива течност в ухото. Бавно, капка по капка, от гъстия топъл еликсир. Внимателно избърса наоколо, като се стараеше да не докосва сместа. После натика дълбоко в ушния канал малко топче вълна, така че никой да не го забележи, освен при внимателен преглед.
	Изсипа остатъка върху жаравата на един мангал и течността лумна, придружена от облаче задушлива пара. След това напълни лампата с масло и я остави между другите, в ъгъла на помещението.
	Приближи постелята и клекна до нея. Наблюдаваше, как се надигат гърдите на Нефер. Всяко следващо отслабваше, а интервалите между отделните вдишвания се увеличаваха. Най-накрая дишането замря. Магът допря два пръста до шията на Нефер, малко под ухото, и долови бавния слаб пулс на живота, скрит вътре. Постепенно и той отшумя, докато се превърна в неуловима вибрация, подобно на пърхане от крило на невидимо насекомо. Единствено огромният опит и свръхестествени умения на мага му позволяваха да го усети. С лявата ръка той улови собствения си пулс и сравни двата.
	Най-накрая съотношението става триста към едно. Таита склопи нежно очите на момчето, постави амулети върху клепачите, както повелява традицията за приготовление на мъртвец. След това ги завърза с ленена лента, а с друга притисна брадичката, за да не се отвори устата. Бързаше много, защото оставането под влияние на еликсира дълго време беше опасно. Най-накрая отиде до вратата и махна лоста.
	— Съобщете на регента на Горен Египет, че трябва веднага да дойде — с фараона се случи нещо ужасно.
	Благородният Наджа пристига с невероятна бързина. С него е принцеса Хесерет и цял куп техни хора, сред които Благородният Асмор, асирийският лекар Нум и повечето членове на съвета.
	Наджа нарежда на останалите да изчакат в коридора, а той и Хесерет влизат в стаята. Таита се надига от мястото си да ги приветства.
	Хесерет плаче артистично и прикрива очи с бродиран шал. Наджа поглежда простряното върху постелките неподвижно и бинтовано тяло. Вдига въпросителен поглед към Таита. Таита кима в отговор. Наджа прикрива победоносните пламъчета в очите си и коленичи край покойния. Слага длан върху гърдите на Нефер и усеща как телесната топлина си отива, за да отстъпи място на смъртния хлад. Наджа се моли гласно на великия Хор — покровител на мъртвия фараон. Изправя се и стиска здраво лакътя на Таита.
	— Успокой се, магьоснико, ти направи всичко, което можехме да искаме от теб. Няма да останеш без отплата. — Плесва с ръце и когато стражата дотичва, заповядва: — Да се събере държавният съвет!
	Всички влизат тържествено и се подреждат около смъртното ложе от три страни.
	— Да дойде лечителят Нум и да потвърди заключението на мага, относно смъртта на фараона!
	Редиците се разтварят пред асириеца и той излиза напред. Дългите му кичури са накъдрени с горещо желязо и се люшкат над раменете. Брадата му също е накъдрена по вавилонска мода. Робата му мете пода и е цяла в бродерии, изобразяващи непознати божества и магически символи. Той коленичи край постелята и започва преглед на тялото. Души устните на Нефер с огромен гърбав нос, от чиито ноздри се подават черни кичурчета. След това допира ухо до гърдите и внимателно слуша, в продължение на сто мъчителни удара на сърцето на Таита. Прекалено много е разчитал на асирийското невежество.
	Нум вади дълга сребърна игла от подгъва на робата си и я забива под един от ноктите на Нефер, като внимателно следи за мускулно свиване или капка кръв.
	Накрая се изправя бавно и Таита съзира явно разочарование в извитите устни на печалната му физиономия. Кой знае какви богатства щеше да получи, ако бе използвал иглата си по друг начин, мисли Таита.
	— Фараонът е мъртъв! — обявява асириецът и всички присъстващи правят жеста против уроки и гнева на боговете.
	Благородният Наджа отмята глава и пръв вие от мъка, а застанала до него, Хесерет подема жалейката с красиво извисен глас.
	Таита с мъка прикрива нетърпението си, докато всички присъстващи се изнижат един по един край смъртното ложе и напуснат стаята. Когато в помещението остават само Наджа, Хесерет, Нум и областните управители на Горен Египет, Таита пристъпва напред и казва:
	— Благородни Наджа, моля да ме изслушаш! Знаеш, че съм бил слуга и възпитател на фараон Нефер Сети откак се е родил. Дължа му уважение и след смъртта. Моля те за едно благоволение! Ще позволиш ли аз да бъда този, който ще го отнесе в Залата на скръбта и ще извади сърцето и вътрешностите му? Бих приел това като най-голямата чест, която може да ми бъде оказана.
	Благородният Наджа мисли малко, после кима.
	— Ти заслужи тази чест. Възлагам да отнесеш свещеното тяло на фараона в погребалния храм и да започнеш процедурата по балсамирането му!


	44

	Старият воин Хилто се отзовава веднага на повикването. Чакал е в караулното помещение при входа на двореца. С него е и нубийският шаман Бай, както и четирима от най-доверените му хора. Един от тях е Мерен, приятел и другар от детските години на фараона. Станал е красив младши офицер в гвардията. Таита специално е настоял за неговите услуги.
	Хилто и Бай носят плетен като кош сандък, използван от балсамьорите за пренасяне на трупове до храма. Празният сандък изглежда по-тежък, отколкото би трябвало да е.
	Таита ги въвежда в стаята на смъртника и шепне на Хилто:
	— А сега бързо! Всяка секунда е скъпа!
	Вече е завил Нефер в дълъг ленен саван, като свободният край закрива лицето му. Носачите оставят сандъка на пода и почтително полагат Нефер в него. Таита подлага възглавници под тялото, за да не се движи много при пренасянето, затваря капака и кимва.
	— Към храма! — казва той. — Всичко е готово.
	Таита поверява чантата си на Мерен и групата бързо тръгва през коридорите и дворовете на палата. Следват ги протяжните звуци на жалейката. Стражите коленичат и свеждат копия при преминаване на мъртвия фараон. Жените покриват лица и вият. Всички лампи са угасени, а също и огньовете в кухнята, така че отникъде не излиза дим.
	В предния двор отряд колесници от войската на Хилто чака готов. Носачите полагат продълговатия сандък в първата и го укрепват с кожени ремъци. Мерен оставя кожената чанта на Таита до сандъка, а магът се качва и поема юздите. Овнешките рогове дават сигнал и колоната потегля през портите ходом.
	Новината за смъртта на фараона е плъзнала като чума из града. Жителите се тълпят около портите, плачат и извиват жални гласове. Шпалир от хора се е проточил по целия път до погребалния храм. Ридаещи жени изтичват и хвърлят свещени лотосови цветове върху мъртвия.
	Таита подкарва конете отначало в тръс, а после в полугалоп. Няма търпение да стигне светилището на погребалния храм час по-скоро. Храмът на неферовия баща още не е разрушен, макар фараон Тамоз да е откаран в гробницата си преди месеци. За самия Нефер няма издигнат храм — беше толкова млад, че никому не е минавало през ум за това. И сега няма друг изход, освен да използват сградата, издигната за бащата.
	Високите стени от розов гранит и колонадата са издигнати върху малко възвишение на речния бряг. Набързо събраните жреци посрещат колоната. Главите им са прясно обръснати и намазани с масло. Тъпани и систруми отмерват траурен такт, докато Таита спира колесницата в подножието на стълбището, което води към Залата на скръбта. Хилто и войните му вдигат плетения сандък на рамене и го понасят по стълбите. Жреците се подреждат след тях и напяват траурни химни. При отворените двери на Залата на скръбта, носачите спират и магът поглежда жреците.
	— По милостта и волята на регента на Египет, аз, Таита, съм натоварен със задачата да извадя вътрешностите на фараона. — Приковава първожреца с хипнотизиращ поглед. — Всички останали ще чакат отвън, докато изпълня тази свещена задача!
	В редиците на погребалното братство настъпва брожение. Това е посегателство върху традицията и собствените им правомощия. Таита не отделя втренчен поглед от очите на първожреца и вдига ръка с талисмана на Лострис. Свещенослужителят знае страховитата слава на този амулет.
	— Щом регентът на Египет е наредил така — капитулира той и добавя, — ние ще се молим непрекъснато отвън, докато магът изпълни своя дълг.
	Таита въвежда Хилто и носачите в Залата на скръбта и те почтително оставят плетения сандък на пода до диоритовата плоча в средата. Таита вдига поглед към Хилто и той тръгва с достолепна стъпка към дверите, за да ги затвори под носа на жреческото събрание. После бърза към Таита. Двамата вдигат Нефер и го полагат върху черната плоча.
	Таита отмята плата от лицето му. То е бледо и красиво като на младия бог Хор. Таита обръща внимателно главата му на една страна и дава знак на Бай, който поставя кожената чанта близо до десницата му и я отваря. Таита взема щипците от слонова кост, бърка в ухото на фараона и измъква вълнения тампон. Напълва уста с тъмночервена течност от стъклено бурканче и с помощта на златна тръбичка внимателно промива ухото на Нефер. Наднича навътре в канала и с удовлетворение установява, че няма възпаление. Капе успокояваща течност в ухото и отново го запушва с тампон. Бай държи противоотровата на еликсира на Анубис в друго стъклено бурканче. Когато го отваря, в стаята се разнася остър дъх на камфор и сяра. Хилто помага да вдигнат Нефер в седнало положение и Таита излива цялото съдържание на бурканчето в устата му.
	Мерен и останалите наблюдават всичко това с дълбоко недоумение. Внезапно Нефер се закашля и те отскачат от обсидиановата плоча, като правят знак против злощастие. Таита масажира голия гръб на Нефер и той кашля отново, като повръща малко жълта слуз. Докато Таита усилено се труди, Хилто заповядва на хората си да коленичат и да се закълнат в живота си, че няма дума да проронят за видяното тук. Войните се подчиняват потресени.
	Таита долепя ухо до гърба на Нефер, слуша внимателно и кима. Пак масажира и отново слуша. Дава знак на Бай, който изважда от чантата снопче сухи билки и ги пали от една маслена лампа. Поднася ги под носа на Нефер. Момчето киха и се опитва да извърне глава. Доволен, Таита отново го повива в савана и кима към Бай и Хилто.
	Тримата се навеждат над сандъка. Пред зяпналите от удивление войници, те махат фалшивото дъно и отдолу се показва втори труп. Той също е повит в бял саван.
	— Хайде! — нарежда Хилто. — Изкарайте го!
	Под внимателния поглед на Таита и отривистите команди на Хилто, двете тела разменят местата си. Нефер е положен в долната част на сандъка, но фалшивото дъно още не е върнато на място. Бай кляка край него, за да наблюдава състоянието на фараона. Останалите полагат непознатия труп върху плочата.
	Таита го разповива и разкрива тяло на мъртвец с ръста на Нефер и неговата възраст. Има същата гъста тъмна коса. Издирването на подходящ труп беше възложено на Хилто. При сегашните климатични условия в страната, изпълнението на подобна задача не представляваше особена трудност. Чумата продължаваше да върлува в бедните покрайнини на областта. В добавка към нея, винаги можеше да се разчита на нощния уличен урожай: жертвите на сбивания, предумишлени убийства или разбойнически нападения.
	Хилто провери всички източници. В крайна сметка обаче, успя да издири, при обстоятелства така благоприятни за целта, че надали са били случайни, идеален заместник за младия фараон. Градските стражи заловиха на местопрестъплението младежа, в опит да отмъкне кесията на един от най-уважаваните зърнени търговци в Тива, а съдиите без колебание го осъдиха на смърт чрез удушване. Осъденият юноша дотолкова приличаше в тяло и тен на Нефер, че можеше да мине за негов брат. Освен това, беше добре охранен и здрав, с нищо не напомняше жертвите на глада и чумата. Хилто проведе приятелска беседа с командира на градската стража и по време на разговора, три тежки сребърни пръстена намериха пътя си към подходящата кесия. Съгласно договорката, екзекуцията бе отложена до определен от Хилто ден, като трупът се предаде в толкова запазен външен вид, колкото изкуството на палача позволява. Строгата, но справедлива присъда бе приведена в изпълнение тази сутрин и трупът на осъдения още не беше изстинал.
	Свещените съдове са подредени в малка ниша. Таита нарежда на Мерен да ги донесе и отвори. Докато изпълнява това, Таита обръща трупа на една страна и прави дълъг разрез от ляво. Няма време за изява на хирургическо майсторство. Бърка и вади вътрешностите, после пъха скалпела дълбоко в тялото. Най-напред разрязва диафрагмата, за да проникне в гръдния кош, после прониква между белия дроб, далака и черния дроб, за да пререже трахеята над двата белодробни лоба. Най-накрая обръща трупа по корем и като нарежда на Мерен да разпъне бутовете встрани, срязва аналния сфинктер. Нищо вече не задържа съдържанието на корема и гръдната клетка.
	Измъква ги върху диоритовата плоча в обща маса. Мерен пребледнява, олюлява се и запушва уста с длан.
	— Не на пода — в кофата! — разпорежда делово Таита. Мерен се е сражавал на север срещу пълчищата на Апепи. Убивал е хора и окото му не мигва в касапницата на бойното поле. Сега обаче, тича към глинения съд и шумно повръща.
	Окървавен до лактите, Таита започва да сортира бял и черен дроб, черва и стомах в отделни купчини. Свършил с това, той занася червата и стомаха в кофата, която вече съдържа мереновия принос. Изцежда съдържанието на срязаните вътрешности в нея и ги пуска в отредените им съдове. Допълва ги със сол и поставя капаците. След това измива ръцете си в бронзови съдове с вода, оставени специално за целта.
	Хвърля въпросителен поглед към Бай, който кима утвърдително — състоянието на Нефер е задоволително. Таита бързо зашива разреза. Повива главата. Свършил с това, отнася трупа с помощта на Хилто до голяма вана солен разтвор и го потапя в нея до шия. Там ще остане, със скрита под бинтове глава, в продължение на шестдесет дни. В края на периода жреците ще го извадят, ще махнат бинтовете и ще установят замяната. В онзи момент обаче, Таита и Нефер ще бъдат далеч-далеч.
	Трябва им още малко време, за да почистят плочата с вода от кожени ведра, да измият и да приберат инструментите на Таита. Готови са за тръгване. Таита прикляка до сандъка и докосва гърдите на Нефер с длан. Кожата е топла, усеща се пулс. Дишането е бавно и равномерно. Повдига единия клепач и вижда реакцията на зеницата. Изправя се доволен и дава знак на Хилто и Бай да върнат фалшивото дъно на място. Когато това е сторено и те понечват да затворят капака, Таита ги спира.
	— Нека остане отворен! — казва той. — Нека жреците видят със собствените си очи, че е празен!
	Носачите вдигат сандъка за дръжките и Таита ги повежда към изхода. Когато приближават дверите, Хилто ги отваря и жреците проточват шии. Хвърлят бегъл поглед на празния сандък и се втурват в Залата на скръбта с почти неприлично нетърпение, за да се заемат с отказаните им до момента дейности.
	Оставени без внимание от събраната пред храма тълпа, Таита и хората му качват сандъка в първата колесница и поемат в колона назад към града.
	Когато влизат през главните порти, заварват тесните улички почти пусти. Част от хората са при погребалния храм, за да се молят за душата на покойния млад фараон, а други са пред палата, за да чуят обявяването на новия владетел, макар да няма съмнение, кой ще бъде следващият фараон на Горното царство.
	Хилто кара колесницата към казармите край източната порта, а сандъкът е внесен през задния вход на собственото му жилище. Тук всичко е готово за пристигането на Нефер. Изваждат го от скритата половина на сандъка и Таита, с помощта на Бай, започва окончателното му съживяване. След няколко часа момчето е в състояние да хапне малко просеник и да изпие купа кобилешко мляко с мед.
	Най-накрая Таита решава, че може да го повери на грижите на Бай и подкарва колесницата по пустите улички. Внезапно пред него гръмва хилядогласно приветствие. Стигнал двореца, той попада в гъста тълпа, която празнува възцаряването на новия фараон.
	— Вечен живот за Великия и Свещен фараон Наджа Киафан! — реве тълпата с верноподаническо рвение, а делвите вино преминават от ръка в ръка.
	Множеството е толкова гъсто, че Таита е принуден да остави колесницата на грижите на Мерен и да продължи пътя си пешком. При дворцовите двери стражата го познава и разбутва тълпата с тъпия край на копията си, за да му стори път. Щом влиза вътре, той бърза към тържествената зала, където заварва друго раболепно множество. Цялото офицерство, чиновничество и всички придворни са се стълпили, за да заявят своята вярност към новия владетел, но авторитетът на Таита, както и обезсърчаващият му поглед, разтварят тълпата и той се нарежда сред първите.
	Фараон Наджа Киафан и неговата царица са в частния кабинет, зад дверите в дъното на залата, но Таита трябва да изчака само миг, преди да бъде допуснат при царствените особи.
	За негова изненада, Наджа вече носи двойната корона и държи пред гърди царствения жезъл и държавния скиптър. Край него, като пустинна роза след роса, цъфти царица Хесерет. Тя е така прекрасна, както Таита я знае отколе, а очите й са станали дваж по-големи под майсторския въглен на гримьора.
	Щом Таита влиза, Наджа освобождава всички присъстващи и тримата остава сами. Само това обстоятелство вече говори за изключително благоволение. Наджа оставя настрани регалиите и идва да прегърне мага.
	— Не трябваше да се съмнявам във верността ти, магьоснико — казва той с още по-звучен и властен отпреди глас. — Ти заслужи моята благодарност! — Сваля от дясната си ръка великолепен златен пръстен с рубин и го поставя на десния показалец на мага. — Това е само малък знак за моето благоволение! — Таита се изненадва, че в ръцете му попада такъв могъщ талисман — само косъм от главата на Наджа или парченце от негов нокът биха могли да притежават по-голяма сила.
	Хесерет приближава и го дарява с целувка.
	— Прескъпи Таита, ти си бил винаги верен на моето семейство. Ще имаш злато, земи и власт, за каквито не си и сънувал.
	Толкова много години са заедно, а така малко да го познава.
	— Само красотата ти превъзхожда твоята щедрост — казва той и царицата го дарява с изкуствена усмивка. После се обръща към Наджа:
	— Направих, каквото боговете ми наредиха, Велики! Но това ми коства много! Не е лесно да тръгнеш срещу чувството си за дълг и повелите на собственото си сърце. Знаеш, че обичах Нефер. Сега дължа на теб същата любов и вярност. Но ми трябва известно време, за да оплача Нефер и да се помиря с неговата сянка.
	— Би било странно наистина, ако не пожалиш за мъртвия фараон — съгласява се Наджа. — Какво искаш от мен, магьоснико? Само кажи.
	— Искам позволението ти, да се оттегля за известно време в пустинята, Велики.
	— Колко време? — пита Наджа и Таита вижда, че е притеснен от мисълта да се лиши, макар и за кратко, от ключа към вечния живот, за който искрено вярва, че се намира в ръцете на мага.
	— Не много, Велики — успокоява го Таита.
	Наджа обмисля въпроса. Не обича да взема прибързани решения. Накрая въздиша и приближава до ниска маса със стило и папирус върху нея. Бързо пише пасаван* и го подпечатва с личния си печат. Очевидно е изработен отдавна, в очакване на днешното събитие. Докато чака мастилото да изсъхне, Наджа промълвя:
	[* пасаван — документ, който осигурява свободно преминаване през дадена територия или прекосяване на граница.]
	— Можеш да отсъстваш до следващото наводнение, но след това трябва да се върнеш. Този документ ти дава право да се придвижваш свободно и да получаваш от държавните складове всичко, което ти е необходимо, по цялата територия на царството ми.
	Таита се просва ничком в израз на благодарност, но Наджа го вдига с две ръце в нов израз на благоразположение.
	— Върви, магьоснико! Но се върни в уречения ден, за да получиш наградите, които си заслужил напълно!
	Стиснал в ръка папирусовия свитък, Таита се оттегля заднишком, като го благославя с ръка.


	45

	Напускат Тива рано на другата сутрин, докато по-голямата част от града още спи и дори стражите при източната порта се прозяват, с натежали за сън очи.
	Нефер лежи в задната част на голяма кола, теглена от четири коня. Яките животни са подбрани внимателно, лично от Хилто. Те за здрави и силни, но с нищо не привличат погледа. Колата е натоварена с вещи и провизии, които ще им потрябват, когато напуснат долината на Нил. Хилто е облечен като богат земевладелец, Мерен му е син, а Бай е техният роб.
	Нефер лежи върху постеля от слама, скрит под завивка от щавена кожа. Вече е в пълно съзнание, способен да разбира какво казва Таита. Въпреки царския пасаван, началникът на стражата се престарава. Не познава Таита, който е нахлупил островърха гугла и се качва в колата, за да прегледа съдържанието й. Когато повдига кожената завивка и отдолу се подава изпитото и бледо лице на Нефер, белязано с непогрешимия ален печат на чумата, грижливо поставен от Таита, стражникът псува уплашен, скача от колата и започва толкова енергично да прави заклинание срещу зли сили, че изпуска глинената лампа и тя става на парчета в краката му.
	— Изчезвайте! — крещи той към Хилто, който кара колата. — Махайте тая чумава мърша далеч от града!
	Още два пъти в дните, които са им необходими, за да прекосят плодородните приречни земи на нилската долина и да стигнат хълмистите вериги, откъдето започва пустинята, ги спират военни патрули. Всеки път царският документ и чумавото момче им отварят пътя.
	От поведението на военните става ясно, че подмяната на трупа в Тива не е разкрита и тревога не е обявена. Въпреки това, Таита изпитва облекчение, когато прехвърлят първата хълмиста верига и поемат по древния керванджийски път през пустинята към Червено море.
	Сега вече Нефер може да стане от постелята си и да куцука от време на време край колата. Отначало е очевидно, че въпреки приказките му, кракът го боли много, но постепенно походката става по-уверена и продължителността на пешите преходи — по-голяма.
	Остават край руините на древния град Галала три денонощия. Пълнят до горе кожените мехове с горчива вода и оставят конете добре да си починат, след трудния преход през каменистата пустиня. Бай и Таита лекуват наранените им стави и копита. Когато са отново готови за път, свърват в известна само на Таита посока: пътуват в прохладата на нощта и почиват денем, по тайния път към Гебел Нагара. Бай и Хилто замитат следите и нищо зад тях не показва, че са минали оттук.
	Пристигат при пещерата в озарена от звездите нощ. В мъничкия извор няма достатъчно вода за толкова хора и коне. Разтоварват колата и Хилто поема обратно с нея и Бай, като оставят само Мерен да помага на Таита и Нефер. Хилто се е уволнил от военна служба, позовавайки се на влошено здраве, така че може да се върне в Тива, за да донесе нови припаси, лекарства и новини оттам.
	Първият месец в Гебел Нагара изтича бързо. В сухия чист въздух на пустинята раните заздравяват бързо, без нови усложнения и скоро Нефер ловува куцукайки заедно с Мерен. Те вдигат пустинни зайци, за да ги поразят с тояжки за хвърляне или пък Таита прави заклинания от скалата над извора, за да привлече стада газели в обсега на лъковете им.
	В края на месеца Хилто и Бай се завръщат. Те донасят вестта, че лукавството на Таита остава все още неразкрито и фараон Наджа Киафан, както и цялото му поданичество, продължават да вярват, че в погребалния храм се осолява именно трупът на Нефер.
	Съобщават също за размириците в Долното царство и зверското им потушаване от фараон Трок при Манаши. Неспокойно е и в Горен Египет, където Наджа също увеличава данъците и мобилизира нови набори.
	— Хората негодуват срещу тези военни усилия, в условията на сключения неотдавна мир — казва Хилто. — Уверен съм, че скоро и в Горното царство ще се стигне до въоръжени конфликти, в които Наджа ще прояви същото милосърдие. Ония, които се зарадваха от възцаряването на новите фараони, ще имат много скоро причина да съжалят за това.
	— Какво друго ново в двете царства? — пита нетърпеливо Нефер. Хилто се впуска в подробен отчет за движението на цените по зърнените борси и посещението на асирийски специален пратеник в двора на Трок. Нефер го изслушва нервно и пита накрая:
	— А какво става с принцеса Минтака?
	Хилто гледа смутено.
	— Нищо не знам. Мисля, че е в Аварис, но не съм сигурен.
	По време на поредния преход, попадат на стадо пустинни кози и Хилто иска позволение от Таита да ги последва и да убие някоя. Изсушеното козе месо би било добре дошло попълнение на запасите им и Таита се съгласява. Преценява все пак, че Нефер не е достатъчно укрепнал, за да се присъедини към ловната дружина. Неизвестно защо, Нефер не показва да е огорчен от това решение и дори настоява Таита да тръгне с ловците, та да им помага с прословутите си способности да открият плячката.
	Щом остава само, момчето изважда кедровата кутия с папирус и принадлежности за писане, донесени от Хилто и се заема със съчиняване на писмо до Минтака. Със сигурност му е известно, че сведенията за неговата смърт са стигнали вече Аварис. Спомня си мъката, когато получи неверните съобщения за нейната собствена смърт, заедно с цялото й семейство при Баласфура и иска да й спести тези страдания. Иска също така да я извести, че решението за развалянето на годежа им е дело на Трок и Наджа, но що се отнася до него самия, той продължава да я обича повече от надеждата си за вечен живот и няма да намери покой, докато не я види своя съпруга.
	Всичко това трябва да се облече в слова, които да останат напълно неразбрани, ако писмото попадне в чужди ръце.
	Започва, като се обръща към нея с „Първа звезда“. Тя не може да не помни, че когато обсъждаха произхода на името й, му каза следното: „Кръстена съм на третата звезда от пояса на небесния Стрелец“. Той отговори тогава: „Не, не трета. Най-първа в цялата небесна твърд.“
	Рисуваше жреческите символи с голямо старание — винаги е бил изкусен краснописец. Подписа се с „Глупакът от Даба“, сигурен, че това ще й припомни непристойното му поведение, когато останаха насаме в пустинята.
	Същата вечер, когато ловците се върнаха и всички се гостиха с прясно печено, Нефер издебна случай да поговори с Хилто насаме. Това стана възможно, когато след вечеря Таита реши да се уедини за малко в пустинната нощ. Хилто бе донесъл, наред с останалите припаси, няколко делви бира и Таита си позволи една-две купи, но един от малкото признаци за преклонната му възраст бе скоростта, с която течностите преминаваха през организма му.
	Щом се поотдалечи, Нефер се приближи до Хилто и прошепна:
	— Имам специална задача за теб.
	— Ще бъде висока чест за мен, Велики!
	Нефер му подаде мъничкия свитък.
	— Пази го като очите си! — заповяда той и когато Хилто го скри в дрехата си, даде инструкции за доставяне на посланието в Аварис. Накрая каза: — Никому ни дума. Нито дори на мага. Разчитам на честната ти дума!
	При залез-слънце на другия ден, когато въздухът започна да захлажда, Хилто и Бай напуснаха Гебел Нагара. Те се поклониха на Нефер в знак на вярност, помолиха Таита за благословия и амулет за закрила и потеглиха през пустошта. Конете изкачиха с усилие първия хълм и потънаха сред множество огрени от сребърна лунна светлина скали, които пукаха при изпускане на натрупаната през деня топлина.
	Тръгнал пред конете, Бай изведнъж спира, възкликва на дивашкия си език и посяга към лъвското ребро на шията. Насочва го към странната фигура, която изниква от сянката на скалите.
	Хилто се стряска още повече.
	— Стай надалеч, зла сянко! — вика той, плющи с бича, прави знак срещу всички злини и изрича заклинание, което трябва да прогони всякакви демони и таласъми.
	— Спокойно, Хилто! — проговаря най-подир привидението. Луната е така ярка, че хвърля дълга сянка върху твърдата като камък почва, а главата на привидението сияе като разтопено сребро. — Аз съм Таита, магът.
	— Не може да си ти! — крещи Хилто. — Разделих се с Таита при залез-слънце в Гебел Нагара. Знам кой си. Ти си някое мръсно създание от подземния свят, което се представя за Таита.
	Таита пристъпва и хваща ръката с бича.
	— Не чувстваш ли топлината на плътта ми? — пита той и вдига ръката към лицето си. — Пипни лицето и чуй гласа ми!
	Чак когато Бай опипа гърдите на Таита с висналия на тях лъвски кокал, след като помириса дъха му за гробовен полъх и го обяви за такъв, какъвто се представя, старият войник повярва, макар и доста неохотно.
	— Но как стигна това място преди нас? — попита той, почти с плач.
	— Това си е работа на адептите — обясни мъгляво Бай. — По-добре не питай.
	— Хилто, в теб има нещо, което поставя всички нас в смъртна опасност — заряза формалностите Таита. — То мирише на смърт.
	— Нямам представа за какво говориш, магьоснико — каза с неудобство войнът.
	— Нещо, което ти е поверено от самия Египет — настоява Таита — и ти много добре знаеш какво е.
	— От самия Египет? — Хилто клати глава и в същото време я почесва.
	Таита протяга ръка и Хилто капитулира с въздишка. Бърка в кожената торбичка на пояса и изважда папирусовия свитък. Таита го взема.
	— Ни дума за това — предупреждава го той, — нито на фараона дори! Чуваш ли, Хилто?
	— Чувам, магьоснико.
	Таита гледа втренчено свитъка и след малко върху него се появява светеща точка, извива се тъничко стълбче дим и папирусът пламва изведнъж.
	Таита го оставя да изгори в ръката му, като явно не се притеснява от пламъка, а след това стрива остатъците с пръсти.
	— Това е магия — шепне Хилто.
	— Евтин трик — отвръща Бай. — Това го може всеки чирак.
	Таита вдига дясна ръка за благослов.
	— Нека боговете ви закрилят по време на пътуването! — казва той и гледа как колата изчезва в далечината.


	46

	Когато Таита се появява отново край малкото огнище в пещерата при Гебел Нагара и грее старите си гости, измръзнали от пустинен студ, той впива поглед в лицето на заспалия Нефер, завит с овча кожа.
	Не му се сърди, заради несръчния опит да го надхитри. Възрастта не е изсушила човешките му чувства, нито далечния спомен за мъката любовта, той разбира желанието на Нефер да облекчи страданията на своята любима. Към това се прибавят и собствените му добри чувства, граничещи с обич към това момиче.
	Няма намерение да обяснява на Нефер, какви последици би могла да има тази негова проява на състрадание. Ще го остави да се заблуждава, че Минтака скоро ще научи, че е жив.
	Кляка до заспалото момче и без да го докосва, внимателно прониква в неговата същност. Дългият опит му позволява да го направи без усилие. Нефер се размърдва, стене и мърмори някакви безсмислици. Макар и потънал в дълбок сън, силата на Таита, като някаква мрежа, хвърлена над цялото му същество, го тревожи и почти събужда. Тялото е извървяло дълъг път към оздравяване. Таита поглежда по-навътре. Духът му е бодър и не е загубил нищо от преживените терзания. Няма да мине много време и ще могат да се впуснат в следващото си начинание.
	Връща се при огнището и добавя няколко акациеви съчки. После се обляга назад, но не за да спи — на неговата възраст няколко часа сън в денонощието му стигат, — а за да отвори съзнанието си към енергиите, които предизвикват събитията, някои далечни, а други много по-близки. Оставя ги да бушуват около него, сякаш е някаква канара, сред вихъра на битието.


	47

	Втората луна отминава по-бързо от предишната, защото Нефер е вече по-силен и неукротим. С всеки изминал ден, куцането му се забелязва все по-слабо, докато накрая изчезва напълно. В скоро време се надбягва с Мерен от дъното на долината до хребета на хълма. Тези състезания се превръщат в постоянен елемент от всекидневието им в оазиса. В началото Мерен печели с лекота, но постепенно нещата се променят.
	Призори на двадесетия ден след заминаването на Хилто, те стартират от входа на пещерата, бягат през каменистото дъно на долината рамо до рамо, но когато започва изкачването на отсрещната дюна, Нефер печели преднина. По средата на склона дръпва рязко напред и Мерен вижда гърба му. Стигнал хребета, Нефер се обръща и се изсмива в очите на изостаналия съперник, сложил победоносно ръце на кръста. Утринният вятър развява дългите кичури над раменете му. Ранните лъчи на слънцето го огряват отзад и хвърлят златен ореол около главата му.
	Таита наблюдава всичко от входа на пещерата и тъкмо понечва да се прибере, когато странен звук нарушава пустинната тишина и го спира. Вдига глава нагоре и съзира малко петънце да описва правилни кръгове много високо в небето и усеща близкото присъствие на бога. Писъкът се чува отново, далечен и слаб, но прониква до дъното на душата — незабравимия вик на царски сокол.
	Нефер също го чува от билото на дюната и вдига поглед да го търси. Вижда мъничкото петно и протяга две ръце към него. Сякаш подчинил се на този зов, соколът започва спускане и бързо увеличава големината си. Вятърът свисти в свитите му крила, а птицата се носи право към Нефер. Ако го удари с тази скорост, ще разкъса лицето и счупи костите му, но Нефер не помръдва.
	В последния възможен миг птицата рязко се вдига и висва над главата на момчето. Нефер протяга ръка и почти докосва гладките красиви пера на гърдите. За миг Таита си мисли, че соколът ще се остави да го хванат, но той размахва криле и набира височина. Надава още един път този самотен, сърцераздирателен писък и изчезва стремително, потънал сякаш в самия огнен диск на слънцето.


	48

	При второто си идване Хилто донесе тежък боен лък. Под ръководството на Таита, момчето всеки ден се упражняваше, за да укрепи мускулите на гърба и раменете до положение, при което да е в състояние да вдигне лъка, да опъне тетивата и да остане така, без да трепери или да усеща умора. След това, по даден от мага знак, то отпускаше тетивата и стрелата описваше дъга, за да порази целта на двеста стъпки от тях.
	Нефер отряза дебел акациев клон от дърво, скрито в малка долчинка и издяла тояга, която оформи и полира, докато постигна нужната дължина и баланс на оръжието. В хладните часове на утрото, двамата с Таита упражняват традиционен бой с тояги. В началото Нефер се сдържа, от уважение към възрастта на стареца, обаче магът му насинява глезените и изкарва цицина на главата. Бесен от унижение, Нефер започва да напада истински, старият е жилав и пъргав. Отскача точно колкото е необходимо, за да избегне удара, след което рязко напада незащитеното място и болезнено удря лакътя или коляното.
	Таита е загубил съвсем малко от уменията си на фехтувач. Хилто ги е снабдил с цял сандък криви саби и когато магът решава, че упражнението с тояги е било достатъчно дълго, вади сабите и превежда Нефер и Мерен през целия репертоар от напади, мушкания, сечащи удари и защити. Кара ги да повтарят всяко движение по петдесет пъти, а след това отново. Когато дава знак за край на тренировката, и двете момчета са зачервени и плувнали във вода, сякаш току-що излизат от Нил. Кожата на самия маг обаче си остава суха и хладна. Когато Мерен отбелязва тъжно това обстоятелство, Таита усмихнато обяснява, че последната капка излишна пот е отделил дълго преди двамата да се родят.
	Друг път момчетата се събличат, мажат телата си с масло и започват борба под арбитража и напътствията на Таита. Макар Мерен да е цяла педя по-висок и по-як в раменете, Нефер притежава вродено чувство за баланс, а Таита му е показал, как да използва собственото тегло на противника в негов ущърб.
	Вечер и през нощта, Таита и Нефер седят край огъня и обсъждат всякакви въпроси — от медицина и политика, до война и религия. Често пъти, Таита очертава някаква теория и кара Нефер да открие слабите й страни. Залага несъстоятелни постулати и нелогични построения, които Нефер търси и открива с все по-голям хъс. След това идва ред на дъската за бао, с хилядите възможности, предоставяни от квадратите и фигурите.
	— Ако си в състояние да проникнеш във всичките възможности на играта — казва Таита, — ще можеш да проникнеш в смисъла на самия живот. — Тънкостите и нюансите на тази игра изострят ума и го подготвят за по-големи мистерии.
	Месецът изтича тъй бързо, че когато една сутрин Нефер гони смъртно ранена газела между дюните, видът на внезапно появилия се в далечната мараня облак прах и смътните очертания на завръщащата се от поречието кола, направо го стряскат. На секундата забравя смъртно ранената газела и хуква да пресрещне Хилто. Макар да е свикнал с прояви на физическа сила и издържливост, старият войн е силно впечатлен от скоростта, с която Нефер скъсява разстоянието помежду им, под палещите лъчи на слънцето.
	— Хилто! — вика Нефер отдалеч, без каквато и да било следа от задъхване. — Нека боговете те обичат и дарят с вечен живот! Какво ново? Какво ново?
	Хилто се прави, че не разбира и когато Нефер тръгва редом с колата, започва подробен доклад за политически събития и клюки в двете царства:
	— Имало е ново въстание на север. Този път Трок го е потушил много трудно. Загубил четиристотин мъже за три дни, а половината бунтовници успели да избегнат гнева му.
	— Хилто, знаеш, че не те питам това.
	Хилто кима към Бай и казва:
	— Може би не е сега моментът да говорим за определени неща — вметва тактично той. — Може би ще поговорим по-късно и на четири очи, Велики?
	Нефер е принуден да сдържи нетърпението си.
	Докато седят същата вечер край огнището в пещерата, Нефер с мъка изслушва нов подробен доклад на Хилто пред Таита, най-съществената част от който се състои в това, че подмяната на телата в Залата на скръбта е била открита от жреците, когато разповили главата. Фараон Наджа Киафан направил всичко възможно да потули откритието, защото сигурността на трона му би била под въпрос, ако се разчуе, че Нефер може би е още жив. Все пак се оказало невъзможно да се запази такава важна тайна, при положение че огромен брой жреци и придворни били посветени в нея. Хилто съобщава, че слухът вече се носи по улиците и пазарищата на Тива, както и по околните селища.
	Отчасти в резултат от това, размириците и в двете царства стават все по-мащабни и организирани. Бунтовниците се нарекли Синя фракция. Синьото е цветът на династия Тамоз. Наджа е избрал зеленото за свой цвят, цветът на Трок е червеният.
	Плюс всичко това, на изток също се мътят неприятности. Египетските фараони изпратили хурийския посланик при господаря му Саргон, цар на Вавилон, могъща държава, разположена между реките Тигър и Ефрат, с искане годишният данък, плащан от него, да се увеличи на двадесет лаки злато. Непосилна сума, която Саргон в никакъв случай няма да плати.
	— Значи, това е причината за усилените военни приготовления — отбелязва Таита. — Ясно е, че фараоните са хвърлили око на месопотамските богатства. Решили са да започнат завоевателен поход. След Вавилон, ще обърнат поглед към Либия и Халдея. Няма да мирясат, докато не видят целия свят в краката си.
	Хилто изглежда изненадан.
	— Не съм мислил върху това, но изглежда имаш право.
	— Хитри са като два стари бабуина. Знаят, че войната е обединяващ фактор. Тръгнат ли срещу Месопотамия, населението ще ги подкрепи, увлечено в патриотичен устрем. Армията обича слава и плячка. Търговците обичат да увеличават обороти и печалби. Чудесен начин да отвлечеш вниманието на хората от истинските им интереси.
	— Така е — съгласява се Хилто. — Сега разбирам.
	— Това, разбира се, е и в наш интерес — продължава разсъжденията си Таита. — Търсех небе, което да ни приюти. Ако е заплашен от война с тях, Саргон с радост ще ни посрещне на своя страна.
	— Напускаме Египет? — пита Хилто.
	Таита отговаря:
	— След като Наджа и Трок знаят, че Нефер е жив, те ще пуснат потеря подире ни. Единственият път, отворен за нас, е този на изток. Няма да е задълго — само колкото да нарасне подкрепата за нашата кауза вътре в страната, а ние да укрепим сили и да си спечелим съюзници вън от нея. След това ще се върнем, за да потърсим правата на фараон Нефер Сети.
	Всички го гледат смаяни, докато се съвземат от неочакваното съобщение. Никога не са мислили толкова напред и никога през ум не им е минавало, че ще се наложи да напуснат родната земя.
	Тишината нарушава Нефер:
	— Не можем да направим това — казва той. — Аз не мога да напусна Египет.
	Таита поглежда останалите и дава знак с глава. Хилто, Бай и Мерен стават послушно и излизат.
	Таита е очаквал такава възможност. Дава си сметка, че ще трябва да мобилизира цялата си находчивост, защото Нефер е нахлузил непреклонната си физиономия, а заявлението му е направено с упорития тон, който познава добре. Знае, че трудно ще го убеди да промени позицията си. Момчето гледа в огъня и Таита съзнава, че трябва да го принуди да наруши тишината. Ако го направи, позициите на Таита укрепват.
	— Трябваше да обсъдиш това с мен — промълвя най-накрая Нефер. — Аз не съм вече дете, Таита. Аз съм мъж и фараон!
	— Споделих моето виждане — отвръща кротко Таита.
	Продължават да тънат в мълчание, загледани в огъня и Таита усеща първите пукнатини в решимостта на момчето.
	Най-накрая Нефер казва:
	— Разбираш ли, тук е Минтака.
	Таита пак не казва нищо. Интуитивно усеща, че в отношенията им настъпва преломен момент. Така или иначе, той ще настъпи някой ден и Таита не прави опит да го избегне.
	— Изпратих съобщение на Минтака — казва Нефер. — Писах й, че я обичам и се заклех в живота и вечната си душа, че няма да я изоставя.
	Сега Таита нарушава тишината:
	— Сигурен ли си, че Минтака е получила тази клетва, която поставя теб, нея, както и всички около теб, в смъртна опасност?
	— Да, разбира се. Хилто… — Нефер млъква и лицето му се променя, докато гледа Таита над пламъците на огъня. Изведнъж скача и тръгва към изхода. Крачи като мъж, не като момче. Като разгневен мъж. За тези последни къси месеци се е променил напълно. Таита изпитва дълбоко удовлетворение. Предстоящият път ще бъде труден и Нефер ще има нужда от тези новопридобити сили и решителност.
	— Хилто! — вика Нефер в тъмнината. — Ела при мен! — Хилто вероятно долавя новите нотки в гласа, защото дотичва и пада на едно коляно.
	— Велики?
	— Предаде ли съобщението, което ти поверих? — пита Нефер.
	Хилто гледа към седналия край огнището маг.
	— Не го гледай! — тросва се Нефер. — Тебе питам. Отговаряй!
	— Не съм предал съобщението — отвръща Хилто. — Искаш ли да научиш причината за това?
	— Причината ми е много добре известна — изрича заплашително Нефер. — Но искам да знаеш следното: Ако отново умишлено не изпълниш мое нареждане, ще понесеш пълната отговорност затова.
	— Да, Велики! — отвръща безстрастно Хилто.
	— Ако отново се наложи да избираш между фараона и намесилия се старец, ще избереш фараона. Ясно ли е?
	— Ясно като бял ден. — Хилто свежда виновно глава, но се усмихва в брадата си.
	— Ти не отговори на въпроса ми, Хилто. Какво си чул за принцеса Минтака?
	Хилто отваря беззвучно уста, като събира кураж да произнесе страшната истина.
	— Говори! — заповядва Нефер. — Толкова бързо ли забрави дълга си?
	— Няма да те зарадвам, Велики. Преди шест седмици, принцеса Минтака се е омъжила в Аварис за фараон Трок Урук.
	Нефер стои неподвижен като гранитна статуя. Дълго време единственият звук в пещерата е пукането на акациеви съчки в огъня. След това Нефер минава край Хилто, без да пророни дума и излиза в пустинната нощ.
	Когато се връща, зората е още червеникаво обещание на източния хоризонт. Хилто и Мерен спят под овчите си кожи в дъното на пещерата, но Таита е в абсолютно същата поза, в която го е оставил вечерта. За миг помисля, че старецът спи. Но той вдига глава и го поглежда с блестящи будни очи.
	— Беше прав, аз сгреших. Имам нужда от теб повече от всякога, стари приятелю — казва Нефер. — Нали няма да ме изоставиш?
	— Излишно е да питаш — отвръща тихо Таита.
	— Не мога да я оставя с Трок.
	— Не.
	Нефер взема полуобгоряло парче дърво и го тика по-навътре в жаравата. После отново поглежда Таита.
	— Ти се опита да ме научиш да виждам от разстояние — казва той. — Не можах да овладея това изкуство. Не и до тази нощ. Там навън, сам в тишината, аз отново се опитах да видя Минтака. Този път видях нещо, Таита, но само смътно и не го разбрах добре.
	— Любовта ти към нея те е направила чувствителен към аурата й — обяснява Таита. — Какво видя?
	— Само сенки, но долових опустошителна мъка и тъга. Усетих отчаяние, толкова безнадеждно, че ми се прииска да умра. Знам, че бяха чувствата на Минтака, не моите.
	Таита продължава да гледа безизразно в огъня и Нефер продължава:
	— Опитай се да се свържеш с нея вместо мен. Има нещо, което никак не е наред. Ти единствен можеш да й помогнеш сега, Таита!
	— Имаш ли нещо нейно? — пита магът. — Някакъв подарък от нея?
	Ръката на Нефер се вдига към огърлицата на шията. Докосва мъничката златна кутийка, окачена в средата й.
	— Това е най-ценното ми притежание.
	Таита протяга ръце над огъня.
	— Дай ми го! — казва той.
	Нефер се колебае, после снема амулета и го стиска в ръка.
	— Освен мен, само нейните пръсти са го докосвали. Съдържа кичур нейна коса.
	— В такъв случай, притежава голяма сила. Косата крие същността на човека. Дай ми го, ако искаш да й помогна. — Нефер го подава.
	— Чакай тук! — казва Таита и става. Макар да е седял така, със свити крака цяла нощ, движенията му не са сковани — крачи като млад, силен мъж. Излиза от пещерата и се изкачва на билото на дюната, прибира полите на хитона около кльощавите си глезени и кляка в пясъка, с лице към зората.
	Притиска амулета на Минтака към челото си и затваря очи. Започва леко да се полюлява встрани. Слънцето се показва над хоризонта и светва право в лицето му.
	Амулетът в дясната ръка сякаш оживява. Таита чувства, как започва да пулсира в такт с ударите на собственото му сърце. Открива съзнанието си и пуска потоците на битието да кръжат из него свободно, да се мятат като талази на буйна река. Собственият му дух напуска обвивката на тялото и се извисява над него. Като понесен от гигантска птица, той вижда неясните очертания на поля, градове, гори, долини и пустини да преминават под него. Вижда армии в походен строй, кохорти, вдигнали облаци прах, в който проблясват остриета на копия. Вижда кораби в открито море, блъскани от вятър и вълни. Вижда опожарени и разграбени градове, а в съзнанието му звучат неясни гласове и той знае, че те идват от миналото и бъдещето. Съзира лица на отдавна починали и на още неродени.
	Помръдва леко, духът му се носи надалеч, но амулетът е неговият магнит. „Минтака!“, вика я той в мисълта си, а в дланта усеща сгорещения талисман.
	Постепенно образите се изчистват и той чува сладкия й глас да отговаря: „Тук съм, кой ме вика?“
	„Минтака, аз съм Таита“, отвръща той, но има усещането, че някакво зло се вмъква помежду им и прекъсва свързалия ги поток. Минтака я няма, а на нейно място усеща нещо съдбоносно. Напряга всички сили, за да разпръсне тъмните облаци. Те се сгъстяват и приемат очертанията на вдигнала глава кобра, същата гибелна сила, която срещнаха с Нефер в соколовото гнездо на канарите на Бир Ум Масара.
	Той се бори с кобрата в съзнанието си, старае се да я прогони, но вместо да отстъпи, образът на змията става по-ясен и застрашителен. Изведнъж съзнава, че естеството на този образ не е психическо, а вижда истинска змия, смъртна опасност, надвиснала над Минтака. Удвоява усилията си да преодолее пелената на злото и да се добере до принцесата, но между тях има непреодолима бариера от болка и мъка.
	И ето, една ръка, слаба и грациозна, се протяга към пакостната люспеста глава. Разбира, че е ръката на Минтака, защото синият пръстен от лапис-лазули на показалеца носи нейния монограм. Той пречи с всички сили на змията да ухапе тази ръка, докато Минтака милва гърба на разперената качулка. Змията извръща глава, досущ като котка, която иска да я галят.
	— Накарай я да стори, каквото трябва! — чува Таита гласа на принцесата, а друг глас, който Таита също познава, отговаря:
	— Никога не съм виждала подобно нещо. Трябва да удариш пратеника с ръка. Това сигурно ще го накара да предаде дара на богинята. — Това е гласът на първожрицата на храма на Хатор в Аварис и Таита разбира: смазана от скръб, Минтака се готви да поеме пътя на богинята.
	— Минтака! — превъзмогва себе си Таита и този път е възнаграден.
	— Таита? — шепне момичето и понеже най-после го чува, магът вижда вече цялата картина в най-дребни подробности.
	Минтака се намира в спалня с каменни стени. На колене пред някаква кошница. Редом е коленичила светата жрица, а пред тях е надигнала глава кобрата.
	— Не бива да поемаш този път! — заповядва Таита. — Не е за теб. Боговете са ти приготвили друга участ. Чуваш ли ме?
	— Да! — Минтака се извръща към него, сякаш вижда лицето му.
	— Нефер е жив! Нефер живее! Чуваш ли ме?
	— Да, О, да!
	— Бъди силна, Минтака! Ще се върнем за теб. Нефер и аз ще се върнем за теб!
	Концентрацията му е толкова силна, че ноктите се впиват до кръв в дланите на свитите юмруци, но повече не може да я задържи. Образът й започва да избледнява, чертите й се размиват, но преди да я загуби съвсем, той вижда усмивката й, красива усмивка, изпълнена с любов и нова надежда.
	— Бъди силна! — повтаря той. — Бъди силна, Минтака! — Ехото от собствения му глас се връща като от огромно разстояние.


	49

	Нефер го чака под дюната. Когато стига средата на склона, момчето разбира, че е станало нещо много важно.
	— Ти си я видял! — крещи то и това не е въпрос. — Какво е станало с нея? — И Нефер тича срещу Таита.
	— Тя има нужда от нас — отвръща магът и слага ръка на рамото му. Не иска да му каже за огромната мъка и болка, в които я свари, нито за злощастния изход, който си бе приготвила. Нефер не би го понесъл. Положително щеше да се хвърли в някое необмислено начинание, което да съсипе живота и на двамата влюбени. — Беше прав — продължава Таита. — Трябва да се откажем от моите планове, да търсим убежище на изток. Трябва да отидем при Минтака. Обещах й.
	— Да! — съгласява се с радост Нефер. — Трябва да тръгнем към Аварис.
	— При това веднага!


	50

	Трябваха им петнадесет дни усилен ход, за да стигнат до малкия гарнизон Тан, на един ден път от Аварис. Четири пъти сменяха конете — Таита използваше дадения му от Наджа документ, за да подменят уморените животни с други и да попълват запасите си във военните гарнизони и лагери, покрай които минаваха.
	Откак напуснаха Гебел Нагара, не спираха да обсъждат плановете си, защото си даваха сметка, че са тръгнали срещу мощта на фараон Трок Урук. Офицери, с които разговаряха по гарнизоните, им съобщиха, че фараонът разполага вече с двадесет и седем пеши дружини, както и с три хиляди бойни колесници. Те можеха да изправят срещу тази сила една очукана кола, чийто външен вид ясно говореше за дълга и тежка служба, със задно колело, което имаше упоритата склонност да пада в най-неподходящите моменти и корпус, умело укрепен с върви и кожени ремъци. Бяха всичко на всичко четирима: Нефер, Мерен, Хилто и Бай. Петият обаче, беше Таита.
	— Магът струва поне колкото двадесет и седем дружини — подчерта Хилто, — така че, всъщност, сме равни по численост.
	Хилто познаваше командира на гарнизона в Тан, прошарен и цял покрит с белези войн, на име Соко. Преди много години двамата бяха преминали заедно Червения път. Заедно бяха воювали, гуляли и ходили по курви. След като посветиха един час на тези скъпи спомени и споделиха неголяма делва кисела бира, Хилто му подаде царския документ. Соко го хвана наопаки, с изпъната ръка и доби важен вид.
	— Виждаш ли печата на фараона? — попита Хилто и посочи с пръст.
	— Доколкото те познавам, Хилто, а мисля, че те познавам добре, най-вероятно е сам да си нарисувал тая красота. — Соко върна свитъка. — Какво ти трябва, стари негоднико?
	Избират коне измежду няколко стотините на разположение в гарнизона, след което Таита тръгва пред редицата колесници, току-що докарани от Аварис. Избира три, в които бързо запрягат конете.
	Когато напускат Тан, Таита кара старата кола, Мерен, Хилто и Нефер са в колесници, а колоната завършва Бай с двадесет запасни коня. Не влизат направо в Аварис, а заобикалят града откъм изток.
	В края на пустинята има малък оазис, използван от бедуини и кервани, тръгнали за или връщащи се от Изтока.
	Докато другите разтоварват возения в колата фураж, зобят конете и смазват главините на новите колесници, Таита отива да се пазари с асирийски керванджия, разположил стана си наблизо. Купува наръч парцаливи, мръсни дрехи, както и двадесет вълнени килима, тъкани в земите край Далечното море. Качеството им е ниско, но Таита е принуден да плати солидна сума.
	— Тази асирийска маймуна е главорез и мошеник — оплаква се магът, докато товари покупките в колата.
	— За какво са ни? — иска да знае Нефер, но Таита се преструва, че не чува въпроса.
	Същата вечер той боядисва сребърната си грива с отвара от кора на мимоза и обликът му се променя неузнаваемо. На сутринта оставят Бай да пази конете и колесниците и качени върху купчината прашни килими, поемат с разбитата кола към Аварис, издокарани в купените предния ден от Таита парцали. Магът носи дълга роба и шал, а долната част на лицето му е скрита по халдейски обичай. С боядисаната коса, никой не би познал прочутия маг.
	Когато стигат престолнината на Севера, денят започва да си отива. Пред стените на града има постоянен лагер от няколко хиляди души. Това са просяци, улични артисти, чужди търговци и всякаква друга паплач. Смесват се с тях, а на другата заран оставят Мерен при колата, а останалите се скупчват с тълпата пред градските порти, в очакване да се отворят.
	Щом минават през градската стража, те се разделят: Хилто плъзва по кръчми и бардаци из тесните улички на стария град, за да търси стари бойни другари, от които да се осведоми за положението в града и последните клюки, а Таита и Нефер тръгват през събуждащия се град към палата. Там се смесват с тълпата просяци, търговци и просители. Таита не прави опит да проникне в двореца. Прекарват цялата сутрин, слушайки околните и бъбрейки с останалите зяпачи.
	Най-накрая Таита завързва разговор с облечен като него вавилонски търговец, на име Нинтура. Таита говори акадийски като роден месопотамец, поради което е избрал и одеянието си. Двамата пият висококачествено и скъпо етиопско кафе и Таита използва цялата си хитрост, за да омае Нинтура, който виси десети ден пред двореца, в очакване да изложи стоките си пред новата жена на фараона. Той е платил вече чудовищен подкуп, поискан от дворцовия шамбелан, за благоволението да се яви пред ясния взор на царствената съпруга, но преди него същото са сторили и мнозина други.
	— Разправят, че Трок е подложен на жестоко отношение от страна на новата жена. Не го пускала в леглото — хили се Нинтура. — Той е луд по нея, като сръндак през любовен период, обаче тя кръстосва крака и си заключва стаята. Трок опитва да спечели благоразположението й със скъпи подаръци. Казват, че нищо не можел да й откаже. Той купува всичко, което й се предложи, а тя веднага го препродава за нищожна част от платеното, като раздава парите на бедните. — Търговецът се плясва по коляното и избухва в смях. — Разправят, че купувала едни и същи неща по няколко пъти, а Трок плаща ли, плаща.
	— А самият той къде е?
	— Бие се на юг — отвръща Нинтура. — Гаси пламъците на бунта, но щом ги потуши и обърне гръб, те лумват отново.
	— Към кого трябва да се обърна, за да вляза при тази царица Минтака?
	— Към дворцовия шамбелан. Казва се Солет. Един дебел, скопен изрод. — Нинтура не е отгатнал анатомичния статут на самия Таита.
	Таита само е чувал за Солет, но знае, че е член на тайното евнухско братство.
	— Къде мога да го намеря? — пита той.
	— Само за да влезеш при него, трябва да платиш един златен пръстен — предупреждава Нинтура.
	Солет седи край лотосово езерце в собствената си, оградена със стена градина. Той дори не се надига, когато един от пазачите на харема въвежда Таита.
	Хиксосите до такава степен са се отказали от обичаите си и са възприели тези на египтяните, че вече и жените си не затварят между стените на харема. Евнусите все още разполагат с част от някогашната си безгранична власт над жените в двора, но при наличие на възрастна придружителка, подопечните им разполагат с голяма свобода. Те излизат на разходки, возят се в лодки по реката, приемат търговци, за да разгледат стоките им, хранят се, пеят и танцуват с приятелките си.
	Таита отправя високопарно приветствие, като се представя на Солет с измислено име. Следва опознавателния знак на братството: допрени един до друг свити кутрета на ръцете. Солет примигва изненадан и оглежда слабата фигура на посетителя: не прилича на евнух. Въпреки това, дава знак на Таита да седне на възглавницата срещу него. Магът приема предложената от един роб чаша шербет и известно време двамата водят привидно незначителен разговор, но в хода му магът доказва принадлежността си към братството, с изброяването на общи познати. Без да показва, че го прави, Солет замислено изучава външността на Таита, като взорът му прониква през закрилия долната част на лицето шал и под боядисаната коса. Малко по-малко истината прониква в съзнанието му и накрая той пита тихичко:
	— Може би, по време на скитанията си имал възможност да срещнеш великия маг, известен в пределите на двете царства, а и извън тях, под името Таита?
	— Познавам го добре — признава гостът.
	— Може би така добре, както познаваш себе си? — интересува се Солет.
	— Най-малко толкова добре — потвърждава Таита и топчестото лице на Солет се разпъва в усмивка.
	— Не казвай нищо повече. С какво мога да ти услужа? Само кажи!


	51

	Същата вечер Нефер, Мерен и Хилто седят върху купчината килими, а Таита кара скрибуцащата кола, с непоправимото задно колело, климащо насам-натам, пред една от страничните порти на двореца, където тълпа окъсани малки нехранимайковци се спотайва в тясна, бедняшка уличка. Магът дава меден пръстен на едно от тях, за да пази колата и удря по портата с края на тоягата си. Тя се отваря начаса, но насреща им щръкват десетина насочени копия. Входът към харема се охранява зорко: Трок пази внимателно малката си кошута.
	Солет не е тук — очевидно иска ръцете му да останат чисти, — но е изпратил един роб, който да преведе Таита през охраната и да го придружи по-нататък. Макар магът да разполага с папирусов свитък, даден му от Солет, началникът на охраната настоява да ги претърси, преди да им позволи да продължат. Нарежда на Хилто да разгъне всеки килим и внимателно го разглежда. Удовлетворен най-подир, той ги пуска да минат.
	Престарелият чернокож роб куцука пред тях, през лабиринт от тесни коридори. Колкото по-навътре влизат, толкова по-просторно става, докато накрая спират пред високи двери от сандалово дърво, охранявани от двама огромни евнуси. Те си шепнат нещо с чернокожия, после пазачите се дръпват встрани и Таита влиза начело на останалите в огромна зала, ухаеща на цветя, парфюми и мъчителен дъх на млада женственост. Срещу входа се вижда тераса, откъдето се носят звуци на лютня и женски гласове.
	Старият роб излиза на терасата.
	— Царице — започва той с треперещ глас, — дошъл е един търговец със скъпи копринени килими от Самарканд и моли за благоволението ти.
	— За днес видях достатъчно боклуци — отвръща женски глас и дъхът на Нефер спира, очарован от познатите, любими трели. — Отпрати го!
	Робът се обръща назад към Таита, прави гримаса и разперва безпомощно ръце. Нефер сваля от рамо завития на руло килим, който тупва плътно върху каменните плочи и отива до изхода към терасата, където спира. Облечен е в дрипи, а на главата си има мърлява чалма. Долната част на лицето му е покрита. Виждат се само очите.
	Минтака седи на парапета с две робини в краката си. Тя не поглежда към него, а отново подхваща песента. Това е песента за магарето и маймуната и Нефер усеща как всяка дума се забива право в сърцето му, докато гледа сладката извивка на бузата, полуизвърната към него и тежките тъмни кичури, спуснати по гърба.
	Тя прекъсва внезапно песента и казва раздразнено:
	— Стига си ме зяпал, нахален глупак! Вземай си боклуците и се махай!
	— Прости ме, царице! — протяга умолително ръце Нефер. — Аз съм само един беден глупак от Даба.
	Минтака изпищява и пуска лютнята на земята. Закрива уста с две ръце. На бузите й избиват алени петна, а погледът е вторачен в зелените му очи. Чернокожият роб вади нож и закуцуква не много сигурно към Нефер, но Минтака се окопитва в миг.
	— Не, остави го! — Тя вдига дясната си ръка, за да подчертае думите си. — Остави ни! Искам да поговоря с този глупак. — Робът гледа колебливо, все още насочил треперещия връх на кинжала към корема на Нефер.
	— Прави, каквото ти казвам! — тросва се Минтака. — Върви, глупако. Тръгвай!
	Старецът прибира объркан кинжала в ножницата и се оттегля заднишком. Минтака гледа Нефер с огромни черни очи. Момичетата не проумяват какво става. Усещат само, че е нещо необикновено. Завесите се събират зад гърба на чернокожия. Нефер отмята парцала от главата си и къдрите му се разсипват по раменете.
	— В името на Хатор, това си ти! Наистина си ти! — Тя полита към него, а Нефер се втурва насреща й, за да я обгърне с ръце. Притискат се един към друг и говорят несвързано за любовта си и за болката от раздялата. Робините излизат от смайването си, започват да подскачат и да пляскат радостно с ръце, докато Таита въвежда ред, с няколко добре прицелени ръчвания на тоягата.
	— Веднага спрете тия безумни писъци! Ей сега ще долети стражата. — Овладял положението, той се обръща към Хилто и Мерен. По негово указание на плочите е проснат най-големият килим.
	— Слушай, Минтака! После ще имате време за това.
	Тя обръща лице към него, но продължава да прегръща Нефер през шията.
	— Ти ме извика тогава, нали Таита? Толкова ясно чух гласа ти. Ако не беше ме спрял, аз…
	— Мислех те за по-разумна. Сега не е време за празни приказки — скастря я Таита. — Трябва да те скрием в килима, за да те изнесем от палата. По-бързо!
	— Имам ли време, да си взема…
	— Не! — отвръща Таита. — Нямаш време за нищо, освен да ме слушаш.
	Тя целува още веднъж Нефер, следва продължителна прегръдка, след което се просва в цял ръст върху килима. Поглежда робините и казва:
	— Правете, каквото Таита нареди!
	— Не можеш да ни изоставиш така, господарке! — вие любимката й, Тиниа. — Закъде сме без теб?
	— Няма да е задълго — обещава Минтака. — Ще пратя да ви вземат, но дотогава трябва да сте смели и да не ме предавате.
	Нефер помага на Хилто и Мерен да увият Минтака в килима, като поставя в устата й единия край на дълъг тръстиков ствол. Другият се подава малко от рулото и дава възможност на царицата да диша.
	През това време Таита успокоява хлипащите момичета:
	— Тиниа, ти отиваш в спалнята и залостваш вратата! Завий се с чаршафите, все едно си господарката! Другите останете тук, в преддверието и не отваряйте никому. Казвайте, че царицата е в месечното си неразположение и не може да приема никого. Ясно ли е? — Тиниа кима с разбито сърце, но не смее да проговори, за да не заплаче отново. — Забавете ги, колкото е възможно, но когато положението стане неудържимо, кажете им всичко, което искат да знаят. Не ги карайте да ви измъчват. Смъртта или осакатяването ви няма да допринесат за друго, освен да тежите на съвестта на господарката си.
	— Не може ли да дойда с царицата? — избухва Тиниа. — Как ще живея без нея?
	— Нали чу нейното обещание. Щом бъде в безопасност, ще изпрати да ви вземат. А сега, залостете вратата зад нас!
	Когато излизат, зад вратата ги чака старият роб.
	— Съжалявам. Направих за вас, каквото можах. Така нареди Солет. Царица Минтака беше някога добро и щастливо момиченце — казва той. — Но вече не е. Откак се омъжи, стана тъжна и сърдита. — Дава им знак да го следват и ги повежда през харемския зверилник, докато стигат малката странична врата, където началникът на стражата пак се изпречва пред тях.
	— Разгънете килимите! — нарежда лаконично той.
	Таита го доближава и впива поглед в очите му. Враждебното изражение на началника омеква. Добива смутен вид.
	— Виждам, че си доволен — тихо промълвя Таита и върху грозното лице на войника се изписва усмивка. — Даже много доволен — повтаря магът и слага ръка на рамото на човека.
	— Много доволен — повтаря началникът.
	— Ти вече провери килимите. Няма сега да губиш скъпоценното си време за глупости, нали?
	— Не искам да си губя времето — повтаря послушно войникът.
	— Искаш да се махаме.
	— Махайте се! — вика началникът. — Разкарайте се оттук! — И се дръпва встрани. Един от хората му издърпва залостващата греда и ги пуска навън в уличката. Хвърлили последен поглед назад, те съзират доброжелателната усмивка на караулния началник.
	Колата чака, където са я оставили, а хлапаците я пазят. Внимателно полагат в нея скъпоценния товар и Нефер шепне в края на рулото:
	— Сърце мое, как си?
	— Задушно и горещо е, но е нищо в сравнение с мисълта, че си до мен. — Гласът й е приглушен и той бърка в дупката по средата на рулото, за да докосне главата й.
	— Смела си като лъвица — казва той и сяда на капрата до Таита. Конете тръгват.
	Таита ги шибва с камшика.
	— Скоро ще затворят градските порти за през нощта. Когато открият липсата на Минтака, най-напред ще затворят града, ще претърсят всяка сграда и кола между стените му и ще разпитат всеки странник.
	Носят се в галоп по главната улица към източната порта. Когато доближават, виждат, че изходът е блокиран от множество други коли и колесници, наредени в редица. През деня в Аварис е имало религиозно шествие и сега богомолци и зяпачи са тръгнали да се връщат по околните селища. Колоната се движи мъчително бавно.
	Слънцето вече е изчезнало зад градската стена и наоколо започва да се спуска мрак, а между тях и портата има още две коли. Началникът на стражата излиза от караулното и вика:
	— Стига толкова! Слънцето залезе. Затваряй портите!
	Колоната чакащи ред да излязат надава протестен ропот.
	— Имам болно дете. Трябва да се прибера.
	— Платил съм си таксата, пуснете ме да изляза. Рибата ми ще се развали.
	Една по-малка кола се измъква напред и нарочно препречва пътя, за да не могат да затворят портите. Настъпва малка суматоха: стражата размахва тояги, възмутени пътници крещят насреща й, подплашени коне цвилят и се изправят на задни крака. Изведнъж настава раздвижване и отвън. Виковете на тълпата и стражата отстъпват пред повелителни възгласи:
	— Сторете път на фараона! Път за фараон Трок Урук!
	Барабанен бой придружава заповедта. Стражниците престават да се разправят с пътниците и се втурват един през друг да отворят път за владетеля. Крилата на портата се отварят широко, за да разкрият колона бойни колесници, напираща отвън. Над първата от тях се вее вимпел с леопард. Изправен в цял ръст под него, с лъснал бронзов шлем и преметната през рамо, заплетена с разноцветни панделки брада, фараон Трок Урук държи бич и юзди с облечени в ръкавици ръце.
	Щом дверите се разтварят, той насочва запрегнатата в четири коня колесница право в тълпата, като замахва с бича срещу всеки, изпречил се на пътя му. Хората му тичат напред, преобръщат и извличат встрани всяка запушила улицата кола, като изсипват товари риба и плодове в канавката.
	— Сторете път на фараона! — реват те, като се стараят да надвикат жертвите си. Стигат колата на Таита и се опитват да я обърнат, за да разчистят пътя на Трок. Таита се изправя и замахва с камшик срещу им, но ударите попадат върху шлемовете и раменните бронзови предпазители. Войниците се смеят и преобръщат колата. Рулото се търкулва и заплашва да попадне под каруцата.
	— Помогнете! — крещи Нефер, като скача на земята и задържа килима. Хилто хваща единия край, а Бай — другия. Когато колата пада с трясък и хрущене на една страна, те придърпват рулото до най-близката стена, фараон Трок прекарва колесницата си през останките от колата и разпилените стоки, плющи с бич над конските глави и дава отривисти команди.
	— Удряй! Удряй! — Това са обучени бойни коне. Те се изправят и бият с облечени в бронз копита по всеки, който попадне под тях. Нефер вижда как една старица става жертва на тази безсмислена жестокост. Копитото попада право в лицето й. Черепът й се пръсва, а наоколо като дребен чакъл хвърчат зъби. Те трополят по настилката, а тялото се просва пред колесницата на Трок.
	Обточените с бронзови шини колела минават през него и за миг колесницата е толкова близо до надвесения над килима с Минтака Нефер, че очите му срещат погледа на Трок. Фараонът не може да го познае в тия дрипи и с парцаливата чалма на главата, но го шибва по навик с бича по рамото. Бронзовите топчета разкъсват с лекота дрипата и оставят кървав синджир върху плътта му.
	— Марш от пътя ми, селяндур! — крясва Трок и Нефер се готви да се хвърли в колесницата и да хване Трок за брадата. Ето го звярът, осквернил неговата любима. Червена пелена пада пред очите на момъка.
	Таита го хваща за ръката.
	— Остави го. Вземай килима и през портите вън, глупак такъв! Ще ни затворят. — Нефер се дърпа и старецът го разтърсва.
	— Искаш още един път да я загубиш, така ли?
	Нефер се окопитва. Изправя се и хваща рулото за единия край, а останалите му помагат. Тичат към портата, но колоната на царя вече е преминала и стражата отново затваря крилата й. Таита тича напред и ги разгонва с тоягата. Когато един войник се опитва да го нападне, магът втренчва в очите му хипнотизиращ поглед. Стражникът отскача, сякаш е попаднал на човекоядец.
	Промъкват килима през тесния процеп между крилата на портата и тичат към лагера под стените на града. Зад тях се носят гневните викове на охраната, но те изчезват в тъмнината, сред безпорядъка от шатри и бараки. Скрити зад една кошара, те оставят на земята товара си и го развиват. Разчорлена и потна, щастливата Минтака вижда коленичилия пред нея Нефер. Двамата се прегръщат пред погледите на останалите.
	Таита ги връща към действителността:
	— Трок се завърна най-неочаквано — казва той. — Съвсем скоро ще открие липсата ти. — Изправя Минтака на крака. — Загубихме колата. Предстои ни дълъг преход пеша. Ако не тръгнем веднага, няма да стигнем оазиса преди разсъмване.
	Минтака се стяга.
	— Готова съм! — казва лаконично тя.
	Таита поглежда ефирните й златни сандалки, украсени с тюркоази и изчезва между бордеите. След малко се връща с една мърлява старица по петите. Носи чифт използвани, но здрави селски сандали.
	— Размених ги срещу твоите — съобщава той.
	Минтака сваля безропотно прекрасните сандалки и ги подава на старицата, която ги скрива под дрехата си и светкавично изчезва, да не би някой да й ги вземе. Царицата се изправя с думите:
	— Готова съм! Сега накъде, магьоснико?
	Нефер я хваща за ръка и всички тръгват след Таита в пустинята.


	52

	Трок спира запотените, потънали в прах коне пред дверите на палата. Двама висши военни, и двамата членове на леопардовото съзаклятие и негови близки приятели, влизат в тържествената банкетна зала, като дрънчат оръжие и набедреници. Робите са сложили богата трапеза, в чест на царското завръщане. Трок пресушава бокал сладко червено вино и грабва варен глигански бут.
	— Имам нужда от нещо по-различно. — Той смига на приятелчетата си, които се кикотят и ръчкат един друг в ребрата. Трок знае, че брачният му провал е тема на неспирни клюки в редовете на армията и че отношението на новата му жена към него, срива авторитета му. Въпреки победите над бунтовниците на юг и суровите наказания, които им налага, мъжкото му име е пострадало. Решил е да сложи веднъж завинаги край на това положение още тази нощ.
	— Тук има повече храна, отколкото могат да изядат дори две свине като вас, а във виното може да се удави хипопотам. — Трок показва готовата да рухне маса. — Правете каквото знаете, но не ме чакайте преди зори. Имам нива да ора и една непокорна кобилка да подчиня на волята си.
	Тръгва през залата, като гризе свинския кокал и гълта огромни парчета тлъсто месо. Двама роби бързат пред него, за да осветяват пътя му към харема. Евнусите пред дверите на Минтака чуват шума от приближаването му. Те вдигат копия и ги притискат към тлъстите си гърди, в знак на приветствие.
	— Отваряйте! — нарежда Трок. Захвърля недооглозгания кокал и трие мазни длани в туниката си.
	— Велики! — единият стражник пристъпя от неудобство. — Дверите са залостени отвътре.
	— По чие нареждане? — пита Трок разгневен.
	— На царица Минтака.
	— В името на Севт, няма да търпя това! Наглата пачавра знае, че съм тук! — избухва Трок, вади сабя и блъска с бронзов ефес по тежката врата. Като не чува ответ, блъска отново. Звукът от ударите отеква по коридора, но отвътре не се чува никакъв признак на живот. Отстъпва назад и се хвърля върху вратата с рамото напред. Тя потреперва, но не се отваря. Грабва копието на единия стражник и го забива в дървото.
	Летят трески и след още няколко удара във вратата зейва дупка, достатъчно голяма, за да провре ръка и отмести мандалото. Отваря с ритник и влиза. Примрелите от страх робини са се скупчили в другия край на помещението.
	— Къде е господарката ви?
	Те каканижат несвързано и поглеждат към вратата на спалнята. Трок я приближава и всички викат в един глас:
	— Болна е.
	— Не може да те приеме.
	— Луната й дойде.
	Трок се смее.
	— Твърде често се оправдава с това. — Блъска по вратата. — Ако ще има кръв, по-добре да е повече — изобилна река, като при Манаши. В името на Севт, ще я прегазя, за да стигна дверите на щастието.
	Рита вратата на спалнята.
	— Отваряй, малка вещице! Съпругът ти е дошъл да засвидетелства уважение и да изпълни своя дълг.
	При следващия ритник вратата се откъсва от кожените си панти и Трок влита в спалнята. Ложето е изработено от абаносово дърво, резбовано и инкрустирано със слонова кост и седеф. Под чаршафите личат формите на женско тяло, а изпод тях се подава мъничко босо стъпало. Трок пуска на пода пояса със сабята и вика:
	— Липсвах ли ти, мое малко цвете? Жаждаше ли моята любовна прегръдка?
	Сграбчва стъпалото и измъква момичето изпод завивките.
	— Ела, сладко мое агънце! Приготвил съм ти нов подарък — толкова твърд и голям, че няма да можеш нито да го продадеш, нито да го подариш… — Трок зяпва, вторачен в треперещото, разсополивено момиче. — Тиниа, мръсно курве такова, какво търсиш в леглото на господарката си? — Не дочаква отговор, а я блъсва на пода и тръгва из помещението, като смъква завеси и стенни килими. — Къде си? — Избива вратата на дрешника с ритник. — Хайде излизай! Тия детинщини няма да ти помогнат.
	Трябва му около минута, за да се убеди, че Минтака не е в стаята. Хвърля се отново към Тиниа и я сграбчва за косите. Влачи я по пода.
	— Къде е? — Рита момичето в корема. То изписква и се мъчи да се претърколи, за да избегне обкованата с метал подметка. — Ей сега ще те пребия! Жива ще те одера!
	— Няма я! — пищи Тиниа. — Избяга!
	— Къде? — Трок отново я рита. Сандалите му са цели обковани с бронзови кабари. Те разкъсват нежната й плът като ножове. — Къде?
	— Не знам — стене момичето. — Дойдоха едни мъже и я отведоха.
	— Какви мъже? — Рита я отново и тя се изтъркулва като топка.
	— Не знам. — Въпреки инструкциите на Таита, не иска да предаде господарката си. — Непознати мъже. Не съм ги виждала никога. Загънаха я в един килим и я отнесоха. — Трок я рита за последен път и крачи към вратата.
	— Да се намери Солет! Веднага ми доведете тоя дебел плужек!
	Солет пристига и раболепно кърши пухкави ръце.
	— Божествени фараоне! Най-велик сред боговете! Мощ на Египет! — Пльосва се в краката му.
	Трок го рита с все сила.
	— Кого си пуснал в харема?
	— По твоя заповед, милостиви фараоне, пускам вътре всеки търговец, който може да предложи скъпоценни предмети на царицата.
	— Кой е бил тоя търговец на килими? Последният, когото си пуснал?
	— Търговец на килими? — Солет мисли по въпроса.
	Трок го дарява с нов ритник.
	— Да, Солет, търговец на килими! Как се казва?
	— Спомням си го. Търговец от Ур. Забравил съм му името.
	— Ей сега ще ти помогна да си го спомниш! — Трок вика евнусите — стражи. — Сложете го на леглото!
	Мъкнат Солет към леглото и го просват ничком отгоре. Трок вдига захвърления пояс и изважда сабята. — Вдигнете робата! — Единият стражник повдига полите на дрехата и отдолу лъсва тлъстият задник на евнуха. — Знам, че половината охрана на двореца е влизала тук. — Трок докосва ануса с върха на бронзовото оръжие, — но никой не е бил в състояние да ти предложи нещо така остро и твърдо, като това тук. Казвай сега, кой беше тоя търговец?
	— Заклевам се в хляба си и водите на Нил — никога не съм го виждал досега.
	— Това е твърде печално за теб — отзовава се Трок и завира сабята колкото човешки пръст в ректума на Солет. Той пищи с тънък, изпълнен с болка гласец.
	— Това е само върхът — осведомява го Трок. — Щом пък толкова ти харесва, мога да го навра още една стъпка.
	— Таита беше. Той я отведе. — пищи евнухът, а от задника му блика кръв.
	— Таита! — казва смаян Трок и издърпва острието. — Таита, магът! — В тона му се долавя суеверен ужас. Следва продължително мълчание. Най-накрая заповядва на евнусите — Пуснете го!
	Солет сяда в леглото стенейки. Газовете от червата му излизат навън в дълга мокра пръдня.
	— Къде я отведе? — Трок не обръща внимание на звука, нито на противната фекална воня, която изпълва стаята.
	— Не ми каза. — Солет прави на топка един чаршаф и го тика между бутовете си, за да спре кървенето. Трок вдига сабята и докосва с върха й една от тлъстите му, виснали гърди. Солет циври и отново пръдва.
	— Не ми каза къде, но говорихме за земите между двете реки, Тигър и Ефрат. Може би там смята да отведе царицата.
	Трок обмисля казаното. Звучи логично. Таита сигурно е научил за обтегнатите отношения между Египет и източното царство. Знае, че лесно може да намери там убежище и закрила, стига да успее да стигне.
	Но защо му е да отвлича Минтака? Положително не заради откуп. Пренебрежителното отношение на мага към златото и богатствата е добре известно. Не може да е и заради плътски щения — Таита е евнух от много отдавна. Може би причината трябва да се търси в дружбата, свързваща мага с младото момиче? Дали не го е помолила да я спаси от непоносимия за нея брак, като я изведе от Аварис? Явно е тръгнала по своя воля и сигурно — с радост. Начинът, по който робините се опитаха да прикрият отсъствието й го доказва, а и ако беше викала, стражите щяха да чуят.
	Оставя тия мисли настрана. Главното сега е да организира преследването, за да не позволи на царицата и чародея да стигнат до брега на Червено море и преминат в територии, подчинени на вавилонския цар Саргон. Усмихва се мило на Солет и казва:
	— Надявам се измененията, които внесох в органа на твоите наслади, да допаднат на любовниците ти. Ще се разправя окончателно с теб, когато се върна — има доста гладни хиени и лешояди навън.
	Двамата му приятели са още в банкетната зала, отдадени на ядене и пиене, макар че времето не им е стигнало да се доведат до пълно оскотяване.
	— Колко колесници можем да вдигнем за поход на изток преди полунощ? — пита Трок. Двамата гледат втрещени, но са воини, които знаят своя дълг.
	Пълководецът Толма изплюва глътката вино от уста и скача на крака с леко олюляване.
	— След два часа мога да изкарам петдесет — фъфли той.
	— Направи ги сто! — нарежда Трок.
	— Аз ще разполагам със сто преди полунощ — не остава по-назад пълководецът Цандер. — Плюс още сто, преди да се зазори.


	53

	Таита ги води под светлината на луна, която е само на дни от пълния кръг. Краят на тоягата почуква по каменистата пътека, а сянката се е проснала пред него като чудовищен черен прилеп. Останалите трябва доста да бързат, за да не го изпуснат от поглед.
	След полунощ Минтака забавя ход. Тя куца и изостава. Нефер скъсява крачка, за да върви с нея. Не го е очаквал от нея: по-силна е от повечето момчета, които познава. Окуражава я с глас достатъчно тих, за да не бъде доловен от Таита. Не иска магът да разбере за нейната слабост, нито да я засрамва пред останалите.
	— Вече не сме далеч — казва й Нефер и я хваща за ръка. — Бай ни чака с готови коне. — Остатъкът от пътя до Вавилон ще изминем, както подобава на царе. — Тя се смее, но гласът й е измъчен и пълен с болка. Едва сега Нефер разбира, че нещо не е наред.
	— Какво те боли? — пита той.
	— Нищо — отвръща Минтака. — От много време съм затворена в двореца. Краката ми са отвикнали да вървят.
	Той не може да приеме такова обяснение. Принуждава я да седне на крайпътен камък, хваща едното й стъпало и го вдига. Сваля сандала и ахва:
	— Велики Хор! Как си успяла да направиш и една крачка? — Грубият, не по мярка сандал е охлузил кожата до кръв. Тя блести черна под лунната светлина. Вдига другия крак и внимателно го освобождава от сандала. Заедно с него се отпарят кожа и парченца плът.
	— Съжалявам, но не се притеснявай — мога да продължа и боса.
	Вбесен, той запраща сандала срещу скалите.
	— Трябваше да ми кажеш по-рано! — Изправя се, обръща й гръб и се привежда, за да поеме тялото й. — Хвани се за шията и скачай отгоре. — После хуква след останалите, които са се превърнали в неясни тъмни сенки далеч напред.
	Устата й е до ухото на Нефер и тя му шепне насърчително. Разправя му, колко й е липсвал и как, научила за мнимата му смърт, не виждала повече причини да живее.
	— Исках да умра, за да бъдем отново двамата. — После му разправя за първожрицата на Хатор и как й донесла змията в кошница. Нефер е толкова уплашен, че я пуска на земята и ядосано крещи:
	— Това е било глупост! — В яда си той грубо я разтърсва. — Да не ти е минало такова нещо през ума занапред, каквото и да става.
	— Представа нямаш, колко те обичам, скъпи мой. Не знаеш, какво страшно опустошително чувство ме обзе, когато помислих, че оставам сама на този свят.
	— Дай да се разберем! От днес нататък живеем един за друг. Никога повече няма да мислим за смъртта, преди тя неканена да ни посети. Закълни се!
	— Заклевам се! От днес нататък ще живея само за теб — казва тя и го целува, за да скрепи договора. Той я вдига пак и продължава напред.
	С всяка следваща стъпка теглото й се увеличава. Когато почвата под краката му става мека и песъчлива, той я отпуска на земята и тя куцука върху наранените стъпала, като се опира о него. Стане ли отново груба и камениста, той пак я качва на гръб. Тя му разказва, как й се явил Таита, за да я предпази от смъртта.
	— Беше необикновено преживяване. Все едно, че стои до мен и ми говори с ясен, силен глас. Каза ми, че си жив. Колко далеч бяхте тогава?
	— Намирахме се в Гебел Нагара, на юг, на петнадесет дни път от Аварис.
	— Може да ми се яви чак оттам? — пита Минтака. — Нямат ли граница способностите му?
	Спират пак да отдъхнат в тъмнината и тя се опира на рамото му. Шепне:
	— Искам да ти кажа нещо за… брачната ми нощ с Трок…
	— Не! — вика той уплашен. — Не искам нищо да чувам. Мислиш ли, че не съм се мъчил ден и нощ с тая мисъл?
	— Трябва да ме изслушаш, сърце мое. Не съм му станала жена. Макар да се опита да ме насили, аз му се противопоставих. Любовта към теб ми даде сили да се справя.
	— Чух, че прострял окървавената овча кожа на балкона. — Думите му причиняват болка и той извръща глава.
	— Да, кръвта беше моя — отвръща тя и Нефер се мъчи да се изтръгне от прегръдката й, но тя го държи здраво. — Не беше кръвта на моята девственост, а от носа и устата, които разби, докато се мъчеше да ме насили. Кълна ти се в името на богинята, която обичам, както и в надеждата да ти родя синове, че съм девствена и ще остана такава, докато приемеш девството ми като доказателство за моята любов.
	Нефер я взема в обятия, целува я и хлипа от радост и облекчение.
	След малко се изправя и я взема отново на гръб. Чутото му дава нови сили и той поема по-бързо от преди.
	Минава полунощ, когато другите разбират, че нещо се е случило и се връщат да ги търсят. Таита превързва краката й, а Хилто и Мерен се включват по ред в носенето. Тръгват по-бързо, но когато стигат оазиса с Бай и конете, звездите вече бледнеят, а зората наднича иззад хоризонта.
	Всички са изтощени, но Таита не им дава да отдъхнат. Напояват конете за последен път и пълнят до край водните мехове, които лъсват издути, покрити с капчици вода.
	Докато се занимават с това, Таита изважда ведро вода от кладенеца, разтваря нещо в него и отмива боята от косата си, докато среброто й лъсва с нова сила.
	— Защо ли си мие косата в такъв момент? — чуди се на глас Мерен.
	— Може би, когато е боядисана, губи част от способностите си — казва Минтака и никой не възразява.
	Когато са напълно готови, Таита ги кара да се напият хубаво с вода, да погълнат толкова, колкото са способни, без да повърнат. Докато го правят, Таита пита тихичко Бай:
	— Усещаш ли?
	Бай се смръщва и отговаря:
	— Изпълнило е въздуха и го усещам чак до петите си. Идват.
	Въпреки надвисналата опасност, Таита отделя време, за да прегледа още един път краката на Минтака. Той маже с мехлем охлузванията и прави нови чисти превръзки. И най-после старият маг нарежда да се качват.
	Таита взема Мерен в първата колесница за копиеносец. Следва Нефер с Минтака, вкопчена в щита, за да облекчи краката си. Хилто и Бай са в последната колесница.
	Асирийският търговец, от когото купиха килимите, наблюдава товаренето на колите и конете си. Извръща се, когато минават край него и казва „сбогом“ на Таита. Интересът му се изостря, когато съзира момиче във втората колесница. Чорлавата коса и мръсните дрехи не могат да скрият поразителната й външност. Продължава да гледа подире им, докато изчезват на изток в пустинята по керванджийския път, който стига чак до Червено море.


	54

	Докато Трок чака нетърпеливо строяването на колоната пред портите на Аварис, Толма е изпратен да претърси лагера с чужденци и просяци, опънат под стените на града.
	— Обърни всичко наопаки! Трябва да сме сигурни, че царица Минтака не се крие някъде там. Търси и чародея Таита! Доведи ми всички високи и слаби мъже, които откриеш. Искам лично да ги разпитам.
	Хората на Толма изпълняват заповедта сред писъци и кучи лай, трясък на счупени врати и сривани паянтови жилища. След малко двама войника се връщат и мъкнат към Трок стара бедуинска брантия. Дъртофелницата ругае истерично и рита похитителите си.
	— Какво има, войнико? — пита Трок, когато жената е хвърлена в краката му. Войнът вдига чифт златни сандали, чиято тюркоазна украса блещука под лунните лъчи.
	— Намерихме ги у нея, Велики.
	Лицето на Трок потъмнява от гняв и той рита старицата в корема.
	— Откъде ги открадна, мръсна дърта маймуно?
	— Нищо не съм откраднала, божествени фараоне — скимти вещицата. — Той ми ги даде.
	— Кой е този той? Отговаряй без увъртане или ще ти навра главата между краката, докато се удавиш в собствените си вонящи сокове.
	— Старецът, той ми ги даде.
	— Как изглеждаше?
	— Висок беше и кльощав.
	— Колко стар?
	— Колкото скалите в пустинята. Той ми ги даде.
	— Имаше ли едно момиче с него?
	— Още трима мъже и едно хубаво малко курве в скъпи дрехи, грим и панделки.
	Трок я изправя рязко на крака и крещи в уплашеното й лице:
	— Накъде тръгнаха? В каква посока?
	Старицата сочи с треперещ пръст към хълмовете, зад които започва пустинята.
	— Кога? — пита Трок.
	— Колкото е този път на луната. — Тя очертава дъга от лунната орбита, която отговаря на четири — пет часа.
	— Колко коня имаха? — крещи Трок. — Колесници? Коли? Как пътуват?
	— Нямат коне — отвръща тя. — Пеша бяха, но бързаха много.
	Трок я блъска встрани. Хили се към застаналия наблизо Толма.
	— Пеша няма да стигнат далеч. Ще ги пипнем, веднага щом изкараш от леглата пияните си главорези.


	55

	Жаркият диск на слънцето е изминал половината път до зенита, когато колоната на Трок се показва на хребета над оазиса. Двестате колесници са строени по четири в редица. На пет мили отзад, ясно личи облакът прах, вдиган от други двеста, водени от Цандер. Всяка колесница вози двама тежковъоръжени войника, водни мехове и калъфи със запасни копия и стрели.
	Под себе си виждат пъплещ по склона керван начело с асирийския търговец. Трок тръгва да го пресрещне и маха отдалеч за поздрав.
	— Добра среща, чужденецо. Откъде идваш и по каква работа?
	Търговецът гледа смутен този непознат с войнствен вид и не знае какво да очаква. Дружелюбният поздрав не значи много — по дългия път от Месопотамия е срещал всякакви бандити, мошеници и военни.
	Трок спира колесницата точно пред него.
	— Аз съм божественият фараон Трок Урук. Добре дошъл в Долното царство. Не се бой. Ти си под моя закрила.
	Търговецът пада на колене, след което се просва ничком, в израз на преклонение. Трок няма търпение да изчака до край всички почести и кара изкъсо:
	— Стани и говори, храбри приятелю! Ако ми кажеш онова, което искам да знам, ще ти дам позволение да търгуваш във всички кътчета на царството ми, без каквито и да е налози, а десет колесници ще ти осигурят безопасно пристигане в Аварис.
	Търговецът скача пъргаво на крака и започва да дава израз на своята благодарност, макар опитът му да показва, че подобна господарска благосклонност обикновено излиза през носа. Трок пита рязко:
	— Преследвам банда разбойници. Виждал ли си ги?
	— Срещнах неколцина пътници — отговаря предпазливо асириецът. — Не би ли могъл божественият да ми опише по-точно издирваните, та да видя, дали ще мога да му бъда от полза?
	— Пет или шест на брой. Отиват на изток. Една млада жена, останалите — мъже. Води ги престарял нехранимайко. Висок и слаб. Може да си е боядисал косата черна или кафява.
	Не се налага да продължи. Търговецът се провиква радостно:
	— Знам ги добре, Велики! Преди няколко дни старецът с боядисаната коса купи от мен килими и стари дрехи. Тогава жената не беше с тях. Остави три колесници и коне долу в оазиса, под охраната на един черен грозен разбойник. Взе останалите и като натовари купените от мен килими в една кола, пое по пътя, на който стоим сега, към Аварис.
	Трок се усмихва победоносно.
	— Точно тоя ми трябва. Виждал ли си го след това? Не се ли е връщал за колесниците?
	— Той и другите трима се върнаха рано тази сутрин пеша. С тях беше и младата жена, за която питаш. Май е ранена някъде, защото я носеха на гръб.
	— Накъде тръгнаха, човече? По кой път? — пита Трок нетърпеливо, но асириецът не бърза.
	— Жената е млада. Макар ранена и едва да върви, облечена е в скъпи дрехи. Явно е от високо потекло и много красива, с гъсти черни коси.
	— Стига вече! Много добре познавам жената и нямам нужда от описанията ти. Кой път хванаха от оазиса?
	— Впрегнаха конете в трите колесници и тръгнаха.
	— По кой път, човече? В коя посока?
	— На изток по керванджийския път. — Посочва пътя, чиито серпантини личат през дюните на изток. — Но косата на стареца не беше вече боядисана. Сияеше като облак в слънчев небосклон.
	— Кога потеглиха?
	— Час след изгрев-слънце, Велики.
	— В какво състояние бяха конете?
	— Много добре отпочинали и напоени. Излежаваха се три денонощия в оазиса и бяха оставили товар фураж за тях. Когато тръгваха сутринта, напълниха меховете до пръсване и изглеждаха запасени като за дългия път до морето.
	— Значи, имат само няколко часа преднина — радва се Трок. — Добра работа, човече! Спечели благоволението ми. Писарите ми ще те снабдят с обещания документ, а пълководецът Толма ще ти даде ескорт до Аварис. Ще те възнаградя още, когато се върна в града с пленниците. Ще ти осигуря хубаво място в първата редица зрители при екзекуцията им. А дотогава ти пожелавам приятен път и добра печалба в царството ми!
	Извръща се и започва да дава разпореждания на Толма, който го следва плътно във втората колесница:
	— Дай му търговска лицензия и ескорт до Аварис. Да се напълнят догоре меховете и да се напоят конете до отказ. Но побързай, Толма. Бъдете готови за тръгване преди пладне. Междувременно изпрати при мен всички магьосници и военни жреци.
	Войниците смъкват конете при кладенеца, в групи по двадесет. Свободните от тези задължения се изтягат в сянката на колесниците, за да хапнат просеник и сушено месо — простата войнишка дажба.
	Трок се настанява в сянката на хилаво дърво. Магьосници и жреци се събират около него. Те са четирима: двама жреци на Севт с бръснати глави и черни роби, един нубийски шаман, нагизден с гердани, амулети, гривни и кокали и един заклинател от Изтока, известен с името Иштар Медееца. Иштар има перде на едното око и сини, спираловидни татуировки по лицето.
	— Човекът, когото преследваме, е адепт на окултното изкуство — съобщава Трок. — Той ще използва всичките си умения, за да ни обърка. Говори се, че е в състояние да скрие чрез заклинание хора и животни от погледа на другите, както и че може да накара хората да видят ужасни неща. Трябва да направите собствените си заклинания, та да отразите силата на неговите.
	— Кой е тоя шарлатанин? — пита Иштар Медеецът. — Можеш да бъдеш спокоен — той не е в състояние да надвие съюзената ни сила.
	— Казва се Таита — отвръща Трок и само Иштар не показва, че е ужасен от името на съперника.
	— Познавам Таита само от приказки — казва той, — но отдавна търся случай да премеря сили с него.
	— Направете заклинанията си! — разпорежда Трок.
	Жреците на Севт се оттеглят встрани и полагат на земята принадлежностите си. Започват тихо да напяват и да тръскат дрънкалки над главите си. Нубиецът рови под камъните около кладенеца, докато изравя пепелянка изпод един. Отрязва й главата и оставя кръвта да изтече върху собственото му теме. Докато тя се стича и капе от върха на носа, той подскача в кръг като огромна черна жаба. При завършване на всеки кръг, плюе обилно на изток, след Таита.
	Иштар наклажда малък огън край извора и кляка до него, като се полюлява на пети и мърмори заклинания към Мардук, най-могъщия от всичките две хиляди и десет богове на Месопотамия.
	След като дава разпорежданията си на Толма, Трок отива да наблюдава работата му.
	— Каква магия правиш? — пита той най-подир, след като Иштар си пробива вена и пуска няколко цвъртящи капки от собствената си кръв в огъня.
	— Това е заклинание на огън и кръв. Слагам пречки по пътя на Таита. — Иштар не вдига поглед. — Обърквам и замъглявам съзнанието на придружаващите го.
	Трок сумти скептично, но вътрешно е силно впечатлен. Той и преди е виждал делата на Иштар. Отдръпва се малко встрани и вперва взор в далечните хълмове на изток. Няма търпение да започне преследването и с мъка изчаква този престой. От друга страна, той е достатъчно опитен военачалник, за да съзнава абсолютната необходимост от почивка и водопой, след усилния нощен преход.
	Добре познава терена пред тях. Като млад офицер го е кръстосвал, начело на патрул колесници, във всички посоки. Познава острите скали, които режат копитата като кремъчни ножове, познава и изгарящата жега на дюните.
	Тръгва назад към колесницата си, но трябва да обърне гръб на един пясъчен дявол, който се носи над жълтата пустош, като се върти около себе си и се издига на няколкостотин стъпки височина. Вихрушката го обхваща. Въздухът е жарък като в пещ за топене на бронз и Трок загръща лице в шала, за да диша през него и да избегне нажежените песъчинки, които се мъчат да проникнат в дробовете му. Вихърът отминава нататък, като го оставя кашлящ и с възпалени очи.
	Малко преди обяд привършват водопоя и по склона над тях се спуска вторият отряд, под командата на Цандер. Новодошлите също имат нужда от вода и се появява опасност от струпване при извора. Водата в него е вече намаляла и размътена. Ще трябва да разчитат на меховете.
	Трок провежда кратко съвещание с Цандер и Толма, като им разяснява плана за действие, както и походния строй, който ще използва, за да не позволи на Таита да се изплъзне от мрежата, която ще му заложи.
	— Обърнете внимание на командирите, да си отварят добре очите за разните магически трикове, към които ще прибегне Таита, за да ни обърка — приключва той. — Иштар Медеецът е направил могъщо заклинание. Много разчитам на него. Досега не ме е разочаровал. Ако сме наясно с действията на чародея, ще го победим. В края на краищата, какво може да направи срещу цялата тази сила? — Трок сочи с широк жест военното стълпотворение. — Не! В името на Севт, утре по същото време ще влача Таита и Минтака, вързани за колесницата ми, към Аварис.
	Заповядва на първия отряд да тръгва. Цялото войнство потегля в колона по четири през пустинята. Дълбоки коловози се виждат ясно подире му.


	56

	Таита дава знак на следващите го две возила да спрат. Остават неподвижни в пурпурната сянка на висока, пресечена дюна, чиято извивка наподобява гигантска мида.
	Конете започват да проявяват признаци на умора. Увесват глави, а страните им се надигат високо при вдишване. Потта е заменена с кръгове сол по суха кожа.
	Внимателно отмерват порции вода в кожени ведра и животните жадно пият. Таита преглежда грижливо ходилата на Минтака и с удовлетворение установява, че раните не са възпалени. Когато свършва със смяната на превръзките, отвежда Бай настрани.
	— Правят ни заклинания — казва той късо. — Гибелна сила ни обхваща отвсякъде.
	— И аз я усетих — съгласява се Бай. — Започнах да й противостоя, но е много могъща.
	— Можем да я надвием, ако обединим усилия.
	— Трябва да внимаваме за другите — те са по-уязвими.
	— Ще ги предупредя да бъдат нащрек.
	Таита отива при останалите, които тъкмо приключват с водопоя.
	— Бъдете готови за тръгване. Ние с Бай ще проучим пътя. Връщаме се след малко.
	Двамата адепти тръгват пеша и скоро изчезват зад дюната. Излезли от полезрението на останалите, спират.
	— Имаш ли представа, кой от хората на Трок е в състояние да направи толкова мощно заклинание?
	— Във всичките му части има жреци и заклинатели, но най-могъщ е Иштар Медеецът.
	— Знам го — кима Таита. — Той работи с огън и кръв. Трябва да обърнем силата му срещу него самия.
	Бай наклажда малък огън от сухи конски лайна, двамата пробиват кожата на палците си и капват по малко кръв в него. Когато парата й се вдига във въздуха, те обръщат лица назад по пътя, по който са дошли, защото усещат, че злата сила идва именно оттам. Съюзяват усилия и след малко усещат, как атмосферата олеква, а пагубното влияние се разнася като дим.
	Когато привършват ритуала и загасяват огъня с пясък, Бай промълвя тихичко:
	— Още е тук!
	— Да — отвръща Таита. — Отслабихме го, но още е опасно, особено за ония, които не знаят как да се борят срещу му.
	— По-младите са най-уязвими — казва Бай. — Двете момчета, Мерен и фараона, както и момичето.
	Връщат се назад към колесниците. Преди да се качат, Таита се обръща към останалите. Знае, че ще ги уплаши с истината и казва следното:
	— Навлизаме в най-опасната и негостоприемна област на пустинята. Знам, че всички сте уморени и жадни, изтощени от трудностите на похода, но ако се оставите на безгрижието, това може да се окаже фатално. Наблюдавайте конете и пътя пред тях. Не отклонявайте погледа или вниманието си, заради необичайни звуци или странни видения на животни или птици. — Спира за малко и гледа Нефер. — Това се отнася най-вече за теб, Велики. Бъди непрекъснато нащрек!
	Нефер кима и противно на обичая си, не започва спор. Другите също изглеждат разтревожени — разбират, че Таита има някаква особена причина да им даде подобни инструкции.
	Когато отново потеглят по извиващия между дюните път, жегата сякаш се засилва при всеки оборот на колелата. Непостоянните пясъчни форми от двете им страни добиват най-разнообразни ярки цветове: лимоненожълто и златисто, виолетово и синьо, лисичо червено и лъвско кафяво. На места дюните са насечени от бели като талк ивици или покрити с фигури от черен пясък.
	Небето над тях добива застрашителен бронзов оттенък. Светлината се променя — става жълтеникава и призрачна. Разстоянията изглеждат нереални. Нефер присвива очи към металносивото небе — струва му се толкова близко, че може да го докосне с края на тояга. В същото време, колесницата на Таита, която е само на петдесет стъпки отпред, изглежда неясна и отдалечена на самия хоризонт.
	Слънцето изгаря всяка незащитена част от кожата. Нефер усеща някакъв безименен страх, който започва да го изпълва цял. Няма никаква причина, но не може да се освободи от това усещане.
	Минтака потръпва, сграбчва китката, в която държи бича и той разбира — момичето изпитва същото. Във въздуха витае огромно зло. Иска да извика Таита, да помоли за напътствие и съвет, но гърлото му е сухо от жега и прах. От него не излиза нито звук.
	Внезапно Минтака се смръзва до него, а пръстите й се впиват в бицепса на дясната му ръка. Поглежда я и вижда неописуем ужас на лицето й. Сочи с трепереща ръка хребета на дюната, покрай която минават.
	Нещо колосално и тъмно изниква от нейните недра и започва да се спуска към тях. Никога не е виждал подобно явление. Има тромавите и безформени очертания на гигантски воден мех, но е толкова голямо, че покрива целия склон на дюната и е в състояние да смаже не само трите миниатюрни колесници долу, но и цяла армейска колона. Докато слиза по голия склон, то подскача, набира скорост, спуска се бързо към тях и засенчва небосклона. В цялата тази жега, то излъчва гробовен хлад и спира дъха им, все едно са се хвърлили в леденостуден планински поток.
	Конете също го съзират: те се хвърлят встрани от пътя и бягат по долината, като се мъчат да изпреварят ужасяващото привидение. Пред тях се простира посипан с вулканични скали участък и те се носят право към него. Нефер съзира опасността и прави опит да извие главите им, но конете са вън от контрол. Докато той се бори с юздите, Минтака пищи до него.
	Убеден, че тъмната чудовищна сянка ги догонва, Нефер поглежда назад. Очаква да я зърне съвсем близо, защото усеща гробовния хлад с врата си, но зад тях няма нищо. Склонът на дюната е пуст, гладък и смълчан. Жълтото небе над нея е празно и ясно. Другите две колесници са спрели в подножието й, конете им са спокойни. Таита и останалите гледат учудено след тях.
	— О-хо-о-о! — реве Нефер към подплашения впряг и опъва юзди с цялата си тежест, но конете не спират. Нахлуват с пълна скорост в скалистия участък, а колесницата се подмята зад тях. — О-хо-о-о! — крещи отново той. — Спрете, да бъдете проклети, дано!
	Конете са подивели от ужас и нищо не е в състояние да ги спре. Те извиват гърбове, за да се преборят с юздите и яростно пръхтят при всеки скок.
	— Дръж се здраво, Минтака! — крещи Нефер и я прегръща през раменете. — Ей сега ще се разбием!
	Черните скали са изваяни в разнообразни форми от пясъчните бури на пустинята. Някои са колкото човешка глава, а други имат размерите на собствената им колесница. Нефер успява да прекара полуделия впряг встрани от първата, но конете се втурват между две огромни канари. Пролуката е твърде тясна, едното колело се удря с метален трясък и става на парчета. Счупени спици и части от самото колело и шината хвръкват във въздуха. Колесницата пада върху оста и конят от тази страна завива, без да иска, за да се вреже в поредната скала. Нефер чува как предните му крака се трошат като подпалки и в същото време, двамата с Минтака политат във въздуха.
	Приземяват се в мек пясък, току до скалата осакатила коня. Когато спират да се търкалят, Нефер още държи Минтака в обятията си. Омекотил е падането и сега пита тревожно:
	— Удари ли се?
	— Не — отговаря тя веднага, — а ти?
	Нефер застава на колене и гледа с ужас разбитата колесница и осакатените коне.
	— Велики Хор! — възкликва той. — Свършено е с нас. — Колесницата не може да се поправи. Единият кон е завинаги извън строя с два счупени предни крака. Другият продължава да стои впрегнат, но единият му крак стърчи, гротескно измъкнат от раменната става.
	Нефер се изправя несигурно и помага на Минтака да стане. Двамата се крепят един друг, докато Таита пристига, спира в края на скалистата повърхност, хвърля юздите на Мерен и скача на земята. Приближава ги с дълги крачки.
	— Какво стана? Защо хукнаха така конете?
	— Не го ли видя? — пита Нефер, все още треперещ и объркан.
	— Кое?
	— Нещото. Черно и голямо като планина. Търкаляше се от върха на дюната към нас. — Нефер няма думи, с които да опише видяното.
	— Голямо колкото храма на Хатор — подкрепя го Минтака. — Беше ужасно. Сигурно си го видял и ти.
	— Не — отвръща Таита. — Това е изкривяване на съзнанието. — Видение, вкарано в него от враговете ни.
	— Магия? — слисан е Нефер. — Но конете също го видяха!
	Таита се извръща към приближаващия Хилто и казва:
	— Убий тези нещастни същества. — Посочва осакатените коне. — Помогни му, Нефер. — Иска да отклони мислите на момчето от катастрофата и нейните последици.
	С натежало сърце, Нефер прихваща главата на падналото животно. Гали челото и закрива очите му с шала си, за да не види идването на смъртта.
	Хилто е стара кримка и нееднократно е изпълнявал този печален дълг по различни бойни полета. Поставя върха на кинжала зад ухото на животното и прониква в мозъка му с едно силно натискане. Конят се сгърчва, застива и след това се отпуска. Отиват при другия и повтарят операцията.
	Таита и Бай наблюдават тези покъртителни актове на милосърдие и Бай казва тихо:
	— Медеецът е по-силен, отколкото мислех. Насочил е цялата си мощ към най-податливите сред нас.
	— Останалите заклинатели на Трок му помагат. От сега нататък трябва да държим под око Хилто и Мерен — казва Таита. — Докато не съсредоточа собствените си сили и ги опълча срещу Иштар, всички сме в голяма опасност.
	Отдалечава се от Бай. Останалите ще се разтревожат, ако ги видят да си шушукат тайно. Поддържането на духа е от изключително значение.
	— Донесете меховете! — нарежда Таита. Един се е пръснал при удара, а другите два са пълни само до половината, но те ги привързват към здравите колесници.
	— Оттук нататък Мерен ще се вози с Хилто и Бай, а аз ще взема при себе си техни величества.
	С допълнителния товар и водните мехове, впряговете са вече претоварени. Конете преодоляват с усилие разстоянието, в страховитата жега на жаркия огнен диск, почти скрит зад странна жълтеникава мараня.
	Таита държи в ръка златния амулет на Лострис и тихо напява, за да прогони злото, което се трупа от всички страни. Бай прави същото в следващата колесница.
	Стигат един участък от пътя, в който ветровете са замели всякакви следи от предишни кервани. Няма по какво да се ориентират, ако не се смятат неголеми, поставени на разстояние един от друг камъни. След известно време и те изчезват и сега се движат през безбрежна пустиня. Разчитат единствено на опита, натрупан от Таита, неговото познаване на пустинята и верните му инстинкти.
	Най-накрая стигат до плоска долина, разположена между две вериги високи дюни. Пясъчното дъно е меко и равно, но Таита спира и внимателно го изучава. Скача от колесницата и вика Бай с ръка. Черният мъж идва и двамата разглеждат спокойната повърхност.
	— Не ми харесва — обажда се Таита. — Трябва да заобиколим тази долина. В нея има нещо.
	Бай прави няколко крачки напред и помирисва въздуха. Плюва два пъти и разглежда формата на попилата в пясъка слюнка. После се връща при Таита.
	— Не виждам нищо обезпокоително. Ако вземем да търсим заобиколен път, ще ни трябват часове, а може би дни. Преследвачите не са много далеч. Трябва да преценим, кой риск е по-голям.
	— Има нещо — повтаря Таита. — И аз като теб, изпитвам желание да мина именно оттук. Това желание е твърде силно и нелогично. Внушено ни е от Медееца.
	— Велики маг — казва Бай и клати глава, — не мога да се съглася с теб в този случай. Трябва да рискуваме и да прекосим долината. В противен случай, Трок ще ни настигне, преди да мръкне.
	Таита го хваща за раменете и поглежда право в черните очи. Забелязва, че погледът е леко разфокусиран, като на пушил опиум.
	— Медеецът е проникнал през защитата ти — казва той и поставя амулета на Лострис на челото му. Бай мига и отваря широко очи. Таита вижда как се бори с външното влияние. Напряга воля, за да му помогне.
	Най-накрая Бай потръпва и погледът му се прояснява.
	— Прав си! — шепне той. — Иштар ме беше завладял. Това място крие огромна опасност.
	Гледат по протежение на тясната долина. Това е жълта пясъчна река, без видимо начало или край.
	— На юг или на север? — пита Бай. — Не виждам заобиколен път.
	Таита затваря очи и вика на помощ цялата си енергия. Внезапно в страховитата тишина се чува звук. Далечен, слаб писък. Вдигат поглед и съзират мъничката фигура на царски сокол, който описва кръгове високо в жълтото небе. Той прави още два кръга и изчезва на юг.
	— Юг — решава Таита. — Ще следваме сокола!
	Толкова са погълнати от разискванията си, че не забелязват Хилто, който е приближил колесницата си. Двамата с Мерен са се надвесили и слушат разговора. Хилто се е смръщил от нетърпение. Най-накрая се провиква:
	— Стига толкова! Пътят напред е чист. Не можем да се мотаем повече. Ще се осмелите ли да тръгнете, ако Хилто ви поведе?
	Плющи с бича и сепнатите коне се хвърлят напред. Мерен също е изненадан, почти пада при рязкото тръгване, но успява да се хване за предната дъска и остава на крака.
	— Върни се веднага! — крещи Таита след колесницата. — Омагьосан си! Изобщо не знаеш, какво правиш!
	Бай се хвърля да улови юздата на единия кон, но закъснява: колесницата профучава покрай него по гладкия пясък. Набира скорост и смехът на Хилто долита до тях.
	— Пътят е свободен — равен и удобен!
	Нефер грабва юздите на втората колесница и крещи:
	— Ще го върна!
	— Недей! — вика Таита и маха отчаяно с ръка. — Не отивай там! Има скрита опасност. Спри, Нефер!
	Нефер не му обръща внимание. С Минтака до него, той подгонва впряга, който запява по равния твърд пясък. Бързо настига Хилто.
	— Велики Хор! — стене Таита. — Виж колелата!
	Зад бързо въртящите се колела на хилтовата колесница се надига малък сребърен облак. Под уплашените им погледи той бързо нараства, за да се превърне в огромни пръски лепкава кал. Конете забавят ход, потънали до колене в тинята, а високо вдиганите копита хвърлят кал чак над главата на Хилто. Той дори не прави опит да ги спре, продължава да кара напред в тресавището.
	— Плаващи пясъци! — вика тревожно Таита. — Това е работа на Медееца. Скрил е верния път и ни е насочил към тоя капан.
	Екипажът на Хилто пропада внезапно в предателското тресавище. Пробилата с тежестта си несигурната твърда кора колесница остава с увиснали над бездната колела и спира така рязко, че Хилто и Мерен прелитат над конските глави, за да се стоварят в тресавището. Претъркулват се няколко пъти по невинно изглеждащата повърхност, но когато правят опит да се изправят, виждат се изведнъж затънали до колене.
	Конете са безнадеждно хванати в капана. Главите и предните им крака са свободни, но колкото повече се мъчат да излязат, толкова по-дълбоко затъват. Нефер е силно объркан и реагира твърде бавно на разиграващата се пред погледа му трагедия. Докато успее да завие, става много късно. Колесницата затъва до главините, а конете — до раменете. Скача, за да ги разпрегне и изведе назад, но се вижда потънал до колене и веднага след това — до кръста.
	— Не стой прав! — крещи Минтака. — Ще те погълнат. Лягай и се опитай да плуваш!
	Тя се хвърля с главата напред от потъващото возило и просва тяло върху потръпващата тинеста повърхност.
	— Ето така, Нефер! Прави, каквото правя аз!
	Нефер се окопитва и застава хоризонтално. С несръчни движения на плуващ кучешката малчуган, той стига колесницата, преди да е потънала окончателно. С отчаяно усилие изважда кинжала и срязва ремъците, които държат една за друга страниците. Те остават на повърхността, но тежката колесница потъва безвъзвратно, като увлича конете със себе си. След няколко минути, едно малко по-тъмно петно върху жълтата повърхност отбелязва гроба им.
	Колесницата и конете на Хилто също са потънали. Двамата с Мерен цапат безпомощно, крещят от ужас, подали само оваляни в лепкава кал глави и рамене над повърхността.
	Нефер блъска една от страниците към Минтака.
	— Използвай това! — нарежда той и момичето изпълзява върху дъската.
	Сам се качва върху друга дъска. Като влачи за кожените върви още две, той гребе през тинята към Хилто и Мерен, докато стига достатъчно близо, за да им ги подаде. Постепенно всички започват да се измъкват от лепкавата прегръдка на калта, по посока на Таита и Бай, които гледат ужасени.
	Таита размахва ръка и крещи:
	— Вече сте по средата на разстоянието. Не се връщайте насам! Плувайте към отсрещния бряг!
	Нефер веднага проумява смисъла на тази заповед и обръща посоката. Напредват много трудно, защото калта лепне по ръцете и дъната на дъските. По-малкото тегло на Минтака си казва думата и скоро тя взема преднина. Първа стига до твърда почва и се измъква от прегръдката на плаващите пясъци. Най-накрая Хилто, Нефер и Мерен също излизат до нея. Хвърлят се по очи в подножието на източните дюни.
	Докато те се борят за живота си, Таита обмисля положението. То изглежда безнадеждно. Разделени са на две групи от двеста стъпки непреодолимо тресавище. Загубили са коне и колесници, оръжие, храна и снаряжение, но най-страшната загуба се потъналите водни мехове.
	Бай докосва рамото му и казва:
	— Чуй!
	То е някакво едва уловимо раздвижване на въздуха, нещо много далечно, нещо отново засилващо се, отразявано от околните дюни. Нещо, което не може да се сбърка с друго — звук от колона колесници в поход.
	Трите омазани в кал фигури от другата страна също го чуват и се изправят. Всички гледат назад и слушат шума от приближаващите хора на Трок.
	Изведнъж Минтака се хвърля назад към тресавището и дъските, с чиято помощ са дошли тук. Нефер я гледа и не може да разбере, какво е намислила. Тя ги събира на едно с помощта на ремъците и нагазва до коляно.
	Нефер внезапно проумява намеренията й, но е твърде далеч от нея, за да й попречи. Тя се просва върху една от дъските и започва да гребе през жълтата кал. Тя е извън досега му, а Нефер трябва да спре, затънал вече до кръста.
	— Върни се — крещи той, — аз ще отида!
	— Аз съм по-лека и по-бърза от теб — отвръща момичето и въпреки молбите му, продължава нататък с всички сили.
	Звукът от колесниците се усилва и дава нови сили на Минтака. Нефер я гледа, разкъсван от страх за нея и ярост заради безразсъдството й, но над всичко надделява гордостта му от нейния кураж.
	— Има сърце на войн и царица! — мълви той, докато момичето приближава отсрещния бряг.
	Вече чуват гласовете на преследвачите, както и тропота на колелета и дрънченето на оръжието им.
	Таита затъква тояга под пояса, за да остави ръцете си свободни и двамата с Бай нагазват в тинята, за да пресрещнат Минтака. Всеки хваща по една дъска и се просва над предателското тресавище. И тримата потеглят към източния бряг.
	Между дюните зад тях се показа челото на колоната преследвачи. В първата колесница ясно личи огромната фигура на Трок и мечешкият му глас оглася победоносно долината:
	— Дръжте ги! Напред!
	Началото на колоната се втурва в галоп към ръба на тресавището. Тримата бегълци гребат с всички сили към противоположния бряг. Виковете на войниците стават все по-силни.
	Заради голямото тегло на водача, колелата на царската колесница затъват по-дълбоко в рохкавия пясък и тя изостава малко от останалите в първата редица, макар конете й да теглят с все сила, под ударите на бича.
	Останалите три возила влитат в тинята и потъват толкова бързо, колкото и предишните две. Това предупреждава Трок за опасността и той успява да завие.
	Грабва лъка от раклата и скача на земята. Колесниците зад гърба му преустановяват атаката и се скупчват в безпорядък.
	— Лъковете! — крещи Трок. — Всички да стрелят! Не ги изпускайте! Убийте ги!
	Стрелците бързо се строяват в четири редици на ръба на тресавището с лъкове в ръце и колчани на гърба. Готови са за стрелба.
	Минтака е отново начело на групата. Тя отминава средата, а Таита и Бай продължават да изостават, макар да гребат с всички сили.
	Трок крачи пред редиците и дава нареждания:
	— Стрелци, постави стрелата! — Сто и петдесет мъже нагласят стрели върху тетивата.
	— Стрелци, опъни и вземи на прицел! — Вдигат оръжията и изтеглят перестия край до устните.
	— Стреляй! — крещи Трок и към небето полита облак стрели. Той стига апогея на траекторията си и започва да пада към трите малки фигури.
	Таита чува свистенето и поглежда нагоре. Смъртоносният облак пада с меко съскане, като от полет на стадо диви гъски.
	— В тинята! — вика високо той и тримата бързо потъват в тресавището, оставили само главите си отгоре. Стрелите се посипват около тях като градушка. Една се забива дълбоко в дъската, върху която само преди миг е лежала Минтака.
	— Напред! — заповядва Таита и те отново се плъзгат върху дъските, за да продължат френетичното гребане. Едва преодолели няколко стъпки, те трябва да повторят калната маневра, подгонени от следващия облак стрели.
	Още три пъти се потапят в тинята тримата бегълци, но всеки следващ път разстоянието е по-голямо и точността на стрелците по-малка. Минтака напредва още по-бързо и скоро излиза от обсега на лъковете.
	Отзад се носят ревовете на Трок, изпълнени с разочарование и гняв. Облаци стрели продължават да се сипят около Таита и Бай, но вече не са толкова гъсти.
	Таита поглежда към Бай. Огромната покрита с резки глава лъщи от кал и пот. Налетите с кръв очи се готвят да изскочат от орбитите, устата е широко отворена, белите зъби — остри като на акула.
	— Кураж, Бай! — вика Таита. — Почти стигнахме. — Още щом го каза, си даде сметка, че предизвиква боговете.
	От брега зад тях Трок вижда, че му се изплъзват. Войниците използват къси лъкове, предназначени за близък бой от колесници. Техният максимален обсег е двеста стъпки.
	— Донесете бойния ми лък! — нарежда фараонът. Той единствен има такъв в колесницата си.
	Огромната сила и дълги ръце на Трок правят това оръжие особено опасно. В повечето случаи той също използва късия лък, но е наредил да направят специално отделение в неговата колесница, където държи и тежкото далекобойно оръжие.
	Копиеносецът тича и донася огромния лък. Носи и колчан със специални, маркирани с леопардова глава стрели, подходящи за него.
	Трок си пробива път през редиците и излиза отпред. Поставя една дълга стрела на тетивата и преценява разстоянието с присвити очи.
	Главите на двамата плувци изглеждат като малки точки върху повърхността на тинята, фараонът заема стойка, като изнася левия крак напред. Войниците наоколо продължават да стрелят, но стрелите им вече не достигат целта. Трок си поема дълбоко дъх и опъва с лява ръка тетивата, докато тя опира върха на огромния гърбав нос. Лъкът е предизвикателство дори за неговата огромна сила. Мускулите на ръцете му изпъкват твърди като камъни, а лицето му се изкривява от усилието. Задържа за миг лъка опънат, като леко променя прицела. След това пуска тетивата и огромният извит лък подскача в ръцете му като жив.
	Дългата стрела се издига с жужене и лесно надминава останалите по височина и скорост. Достига връхната точка на траекторията си и започва да пада надолу като ястреб.
	Таита долавя по-силния шум на стрелата и поглежда нагоре. Вижда я да пада право в него, но няма време да се скрие. Затваря инстинктивно очи и я усеща толкова близо, че раздвиженият въздух роши косата му. След това чува плътния шум от попадението.
	Отваря очи и обръща глава натам. Дългата стрела е уцелила Бай точно в средата на голия гръб. Пронизала е цялото му тяло и го е приковала към дъската като някакъв лъскав черен бръмбар.
	Лицето на нубиеца е само на ръка разстояние от неговото. Таита вижда болката на смъртта в дълбоките черни очи. Бай отваря уста, за да извика, но от нея руква дебела струя светла кръв и удавя думите. С движение, което му причинява голяма болка, той откача гердана от врата си и го подава на Таита — последен дар, безценна реликва в сгърчените пръсти.
	Таита внимателно го откача и го провесва на собствената си шия. Той усеща, как същината на духовната сила се влива от умиращия шаман в собственото му тяло.
	Главата на Бай клюмва напред, но стрелата не позволява на тялото да падне в тресавището. Таита различава леопардовата глава на нея и разбира, кой я е изпратил. Протяга ръка, докосва с два пръста шията на Бай и усеща момента на неговата смърт. Бай се и отишъл и никакви усилия няма да го върнат. Оставя го и продължава към Минтака и Нефер, които крещят окуражително. Още четири дълги стрели цопват около него, но Таита остава невредим и постепенно излиза от обсега на големия лък.
	Нефер го посреща и помага на стареца да се измъкне от лепкавата кал. Таита се подпира на дългата тояга и излиза на твърдо. Свлича се на земята задъхан. След минута се изправя и гледа над плаващите пясъци към отсрещния бряг, където Трок е сложил юмруци на кръста и цялата му фигура излъчва чудовищен гняв. Той събира длани пред устата и крещи:
	— Не мисли, че си се измъкнал, чародей! Искам теб и моята кучка. Ще ви пипна и двамата. Ще ви догоня. Няма да изгубя дирята!
	Минтака нагазва колкото може в тресавището. Тя знае слабото му място, знае как да го унижи пред войниците му.
	— Мили ми съпруже, твоите заплахи са така празни и меки, както и слабините ти. — Високият й глас се издига ясен и звънък и двестате хиксосийски воини чуват всяка дума. Настъпва мъртва тишина, последвана от гръмък подигравателен смях. Дори собствените му хора мразят Трок и унижението му ги забавлява.
	Той вдига лъка над главата си и тъпче земята в безсилна ярост. Най-накрая се обръща с крясъци към войската и хората млъкват, уплашени от собственото си безразсъдство.
	В настъпилата тишина се чува викът му:
	— Иштар! Иштар Медееца, да дойде веднага при мен!


	57

	Иштар седи на брега на тресавището и гледа малобройната група на отсрещния бряг. Лицето му е цяло в татуировки. Около очите има алени кръгове, а пердето на едното от тях блести като сребърен диск. По дългия му нос се спуска двойна редичка червени точки. Подобни на папрат шарки обхващат бузите и брадичката му. Косите са оформени като твърди шипове, с помощта на червен лак. Той развързва робата си и я пуска на пясъка.
	Изправя се съвсем гол. Гърбът и раменете му са покрити с леопардови шарки. На корема е изрисувана огромна червена звезда, а космите по срамните му части са обръснати, за да изпъкне гигантски виснал пенис. Кожицата е пробита на няколко места и там висят миниатюрни звънчета. Той вперва поглед в Таита и магът застава насреща му. Пространството помежду им сякаш се свива.
	Членът на Иштар започва да набъбва и под нежния ромол на звънчетата застрашително се изправя. Медеецът разтърсва бедра, насочил яркочервената глава към Таита. Това пряко предизвикателство подчертава мъжкото превъзходство на Иштар над евнуха.
	Таита вдига тоягата и я насочва към слабините му. Никой от двамата не помръдва, съсредоточил цялата си енергия срещу съперника.
	Внезапно Иштар простенва и се изпразва върху пясъка. Пенисът му се сгърчва, смалява и добива съвсем незначителен вид. Иштар се отпуска на колене и бързо навлича робата, за да прикрие унизителните подробности по тялото си. Първата пряка схватка с чародея е загубена. Медеецът обръща гръб на Таита и бърза към мястото, където клечат двамата жреци на Севт и нубийският шаман. Присъединява се към кръга им, четиримата се хващат за ръце и започват да напяват.
	— Какво правят? — пита неспокойно Нефер.
	— Мисля, че се мъчат да открият заобиколен път — казва Минтака.
	— Таита ще ги спре — заявява Нефер с увереност, каквато не изпитва.
	Иштар скача внезапно с възобновено самочувствие, грачи като гарван и сочи на юг.
	— Избира пътя, който ни показа сокола — тихо промълвя Таита. — Още не сме в безопасност.
	Хората на Трок се качват по колесниците. Иштар застава до Трок в първото возило и колоната потегля на юг, покрай виещата се река от смъртоносна кал. Войниците крещят обиди и заплахи към малката група на отвъдния бряг.
	След като прахът се сляга, бегълците забелязват, че Трок е оставил малък отряд — пет колесници с десет войника — за да ги държат под око. Скоро и последната колесница изчезва зад дюните.
	— Трок ще намери пътя към нас още преди да мръкне — предсказва Таита.
	— Какво можем да сторим? — пита Нефер.
	Таита се обръща към него:
	— Ти си фараонът. Ти си Господар на десет хиляди колесници. Дай ни заповеди, Велики!
	Нефер го гледа онемял пред такава гавра. После поглежда в тия древни очи и не забелязва в тях подигравка. Гневът се надига в гърлото му с горчивия привкус на жлъч.
	Понечва да каже, че са загубили всичко, колесниците и водата, че пред тях се е простряла палеща пустиня и ги преследва неуморна армия, но Минтака докосва ръката му, за да го възпре. Отново поглежда Таита в очите и го озарява вдъхновение.
	Съобщава им плана си и още преди да свърши, Хилто се смее щастливо, а Мерен потрива доволно ръце. Минтака се изправя горда до него.
	След като дава разпорежданията, Таита кима.
	— Това е боен план на истински фараон! — казва той. Гласът му е равен и безизразен, но в погледа свети одобрение. Най-после е сигурен, че възложената му от Лострис задача, ще бъде скоро изпълнена. Нефер е почти готов да поеме в ръце собствената си съдба.


	58

	Не са изминали и няколко левги, когато Иштар сочи напред. Трок спира колоната и втренчва поглед в странното жълто сияние. Долината пред тях се стеснява рязко.
	— Какво е това? — пита той. Прилича на гигантско морско чудовище, което плува в жълтата тиня. Гръбната му перка ясно се откроява, твърда и черна.
	— Това е нашият мост — казва Иштар. — Рид от глинести шисти, по който ще минем на отвъдния бряг.
	Трок изпраща двама от най-добрите си хора, да проучат рида. Те притичват леко по него и стигат отвъд със сухи сандали. Обръщат се, махат с ръце и крещят. Трок тръсва юздите и конете тръгват след двамата. Цялата колона се източва по хребета.
	Щом всички се събират на другия бряг, Трок обръща поглед на север, като проследява долината към мястото, където за последен път са видели Таита и групата му.
	Не са преодолели и половината от разстоянието, когато отгоре им надвисва жълт облак, отвратителна гадост, която се превръща в непрогледна мъгла и довежда преждевременно нощта. Колоната е принудена да спре.
	— Конете са уморени. — Трок се опитва да поддържа висок духа на офицерите си, когато пристигат при него, за да получат нареждания. — Нека ги напоят и да почиват заедно с хората. Ще тръгнем призори. Чародеят няма къде да върви пеша и без вода. Ще ги пипнем още утре до пладне!


	59

	Таита махна превръзките от краката на Минтака и кимна доволен. След това ги накисна в солената кал на тресавището и ги превърза наново. Въпреки протестите й, Нефер я накара да обуе собствените му сандали. Те бяха големи, но поради превръзките й станаха по мярка.
	Нямаха никакъв багаж, ни вода, ни храна, нито оръжие, нищо, освен дъските от потъналата колесница. Под любопитните погледи на хиксосите, Нефер ги поведе по склона на висока дюна, в посока изток. Стигнаха билото задъхани. Жаждата ги мъчеше вече непоносимо.
	Нефер хвърли последен поглед към плаващите пясъци. Войниците на Трок са разпрегнали конете, подредили колесниците в кръг и започваха да палят огън. Нефер им отправи подигравателно приветствие и всички потънаха зад хребета. Щом се скриха от погледа на врага, петимата спряха.
	— Всяко усилие ще ни струва скъпо — предупреждава Нефер. — Още дълги часове няма да имаме вода.
	Докато лежат с отворени уста върху горещия пясък, всички се ослушват тревожно за шум от колесници. Минтака изразява общия страх на глас:
	— Да се помолим на боговете, да не позволят на Трок да намери брод и да се върне тук преди смрачаване.
	След като си отдъхват, Нефер ги повежда скрити зад дюната, успоредно на коварната кална река. Изминават съвсем късо разстояние, но в нетърпимата жега усилието им струва много. Още един път спират за почивка в изнервящата жълта мъгла. Не чакат много, преди над главите им да се спусне мрак.
	Нощта не намалява горещината кой знае колко. Връщат се обратно на хребета и виждат огньовете на хиксосите отвъд. Оскъдната светлина им позволява да се ориентират в разстановката на малкия лагер.
	Колесниците са разположени в кръг, а конете са вързани за колелата им. Двама души са будни край огньовете, а останалите лежат на постелките си, вътре в кръга.
	— Те ни видяха как потегляме на изток. Да се надяваме, че са се заблудили и не очакват изненади — казва Нефер и ги повежда надолу по склона на дюната. Стигат края му на няколкостотин стъпки от лагера на войниците. Разстоянието е достатъчно голямо, за да скрие придвижването им, както и съпътстващите го звуци.
	Като използват светлината от огньовете за ориентир, хванати ръка за ръка, за да не се изгубят в тъмата, те стигат до края на тресавището.
	Лягат върху дъските и поемат към отсрещния бряг. Вече имат известен опит в този начин на придвижване и не след дълго смъртоносното препятствие е преодоляно.
	Като се държат близо един до друг, те се прокрадват към лагера и клякат, само на няколко стъпки от кръга светлина. Ако не се смятат двамата стражника, вражеският лагер е потънал в сън. Конете са притихнали и единствено пращенето на пламъците нарушава тишината. Единият стражник се изправя внезапно и отива при другаря си, седнал край друг огън. Двамата си приказват тихичко. Нефер се дразни от това бавене и иска да помоли Таита за съвет, но старият маг предугажда намерението му. Той насочва тоягата си към двете тъмни фигури. След няколко минути, гласовете им зазвучават сънливи и провлачени, а единият стражник се изправя, протяга се и се прозява. Отива назад към собствения си огън и сяда, сложил сабята в скута си. Таита продължава да държи тоягата насочена към него и скоро главата на мъжа клюмва, опряла брадичка в гърдите. Откъм втория огън се носи тихо похъркване. Двамата пазачи спят дълбоко.
	Нефер докосва Хилто и Мерен. Всички знаят задачите си. Тримата пълзят напред, оставили Таита и Минтака до ръба на светлия кръг.
	Нефер приближава най-близкия страж отзад. Сабята се е изхлузила от скута му и лежи до него на пясъка. Нефер я вдига и в същия миг стоварва бронзовия ефес върху главата на спящия. Той се просва безмълвно в цял ръст край огъня.
	Със сабя в ръка, Нефер хвърля поглед към другия огън, за да се убеди, че Хилто и Мерен са си свършили работата — вторият пазач лежи свит като кутре на пясъка. Хилто е взел сабята му. Тримата тичат напред и стигат до най-близката колесница. Копията са по местата си. Нефер грабва едно. Масивната му тежест ляга успокояващо в дланта. Мерен също е въоръжен. Един от конете изцвилва тихичко и бие с крак. Нефер замръзва. За миг решава, че всичко се е разминало. След това иззад колесниците се раздава сънлив глас:
	— Нооса, ти ли си? Буден ли си?
	Някакъв войник се кандилка към огъня полузаспал. Той е само по препаска и в дясната си ръка държи сабя.
	Спира и зяпва Нефер.
	— Кой си ти? — Гласът му се извисява тревожно.
	Мерен запраща копието. То намира мъжа в гърдите. Хиксосът размахва ръце и пада. Мерен се хвърля напред и сграбчва изпуснатата сабя. Надали бесен вик, тримата нахлуват в кръга, образуван от колесниците, като стадо дяволи. Крясъците им предизвикват пълно объркване сред току-що събудените мъже. Някои не успяват дори да извадят сабите си, а трофейните остриета се вдигат и спускат в смъртоносен ритъм, цели потънали в кръв.
	Само един от противниците се окопитва и оказва истинска съпротива. Той е огромен звероподобен мъжага, който се хвърля с лъвски рев напред. Замахва с все сила, за да сцепи на две главата на Нефер и макар момъкът да посреща удара с висок блокаж, той е толкова силен, че ръката му изтръпва до рамото. Сабята пада на земята.
	Нефер е обезоръжен и противникът се цели отново в главата му. Зад него се изправя Таита и стоварва с все сила тоягата си върху темето на мъжа. Той полита, а Нефер измъква оръжието от ръката му, още преди да е паднал.
	Боят свършва. Петима оцелели коленичат с ръце зад тила, а Хилто и Мерен бдят над тях. Минтака и Таита разпалват огньовете и в светлината им става ясно, че трима от враговете са убити, а други двама — тежко ранени.
	Докато Таита се грижи за тях, останалите връзват ръцете и краката на пленниците със запасни хамути от колесниците.
	Едва сега всички могат да се напият до насита от меховете, да хапнат просен хляб и да си отрежат парчета сушено месо от трофейните провизии.
	Докато се хранят, светлината на новия ден започва да се усилва. Още една страховита пурпурна утрин и жегата е вече непоносима. Нефер избира три колесници и най-добрите коне за тях. Свалят всичко излишно, като личния багаж на войниците и запасното оръжие. Нефер освобождава ненужните коне и ги прогонва в пустинята, като вее пред очите им одеяло.
	С всяка изминала минута, зловещата червена светлина се усилва и те бързешком се качват в колесниците. Когато са готови за тръгване, Нефер отива при вързаните пленници.
	— Вие сте египтяни като нас. Много съжалявам, че трябваше да убием и раним другарите ви. Не сме го сторили за удоволствие. Принудени бяхме от узурпатора Трок.
	Кляка край мъжагата, който за малко не го уби.
	— Ти си смел мъж. Надявам се някой ден да се бием рамо до рамо срещу общ враг.
	Полата на Нефер се е вдигнала и погледът на мъжа се плъзва по гладкия мускул на бедрото му. Той зяпва:
	— Фараон Нефер Сети е мъртъв. Защо носиш царския знак?
	Нефер докосва татуировката, направена преди толкова години от Таита.
	— Нося го по право. Аз съм фараон Нефер Сети.
	— Не! — Пленникът е толкова уплашен, колкото навярно не е бил в никоя битка.
	Минтака скача от колесницата и приближава. Тя заговаря войника с дружелюбен тон:
	— Знаеш ли коя съм?
	— Да, ти си царица Минтака. Твоят баща беше мой командир и бог. Аз го обичах. Затова обичам и уважавам и теб.
	Минтака изважда ножа от канията и прерязва ремъците.
	— Да — казва тя, — аз съм Минтака, а това е фараон Нефер Сети, който е мой годеник. Един ден ние ще се върнем в Египет, за да потърсим правата си и да управляваме в мир и справедливост.
	Нефер и Минтака стават и тя продължава:
	— Предай на бойните си другари следното: Ние сме живи и един ден ще се върнем в Египет!
	Тогава мъжът пропълзява и целува нозете на Минтака, а след това хваща едното стъпало на Нефер и го слага върху главата си.
	— Аз съм с теб — мълви той. — Ще предам посланието ти на народа. Върни се час по-скоро, божествени фараоне!
	Останалите се присъединяват с възгласи на вярност и любов:
	— Да живее фараонът! Нека живее и управлява хиляда години!
	Нефер и Минтака се качват в колесницата, а освободените пленници викат:
	— Бак-хер! Бак-хер!
	Трите колесници напускат разгромения лагер. Таита кара сам първата, защото най-добре може да противостои на Иштар Медееца и да открие скрития от магията му верен път. Веднага зад него следват Минтака и Нефер, а в ариергарда са Хилто и Мерен. Тръгват обратно по пътя, по който са дошли.
	Изминали са съвсем късо разстояние по долината на плаващите пясъци, когато Таита спира и се обръща. Другите две возила също спират.
	— Какво има? — пита Нефер и Таита мълком вдига ръка.
	В настъпилата тишина всички чуват шума от приближаващата колона на Трок. Внезапно челото й се показва между далечните дюни.
	Първата колесница с Трок рязко спира и той крещи на Иштар:
	— В името на кръвта и семето на Севт, чародеят те надхитри отново! Не можа ли да се сетиш, че ще се върнат и ще завладеят колесниците от нашия пост?
	— Ти да не би да се сети? — тросва се Иштар. — Нали си голям пълководец.
	Трок понечва да го прасне през татуираната мутра, но като вижда погледа му, решава, че няма да е много разумно. Отпуска ръка.
	— Какво ще правим сега, медеецо? Така ли ще го пуснеш да си върви?
	— Пред тях има само един път и по него идва Цандер с двеста колесници. Те все още са между двата мелнични камъка — посочва мрачно Иштар. Свирепа усмивка огрява лицето на Трок. В гнева си почти е забравил Цандер.
	— Слънцето вече изгря. Имаш дълъг ден пред себе си, за да се върнеш обратно на оня бряг и да подновиш преследването. Чувствам дирята им в ноздрите си. Ще хвърля нова мрежа, за да ги оплета в нея и като вярно куче, ще те заведа при дивеча.
	Трок препуска до ръба на подвижните пясъци точно срещу трите колесници на отвъдния бряг. Успява да издаде смях и да изрисува широка усмивка, които са почти убедителни.
	— Доставя ми почти същото удоволствие, както и на вас, приятели мои. Отмъщението е блюдо, което трябва да се поднесе студено. В името на Севт, ще му се насладя изцяло!
	— Не пали огън, докато заекът е още в гората — отвърна Минтака.
	— Няма. Но не мислете, че хубавите изненади за вас са свършили.
	Усмивката му увяхва, когато трите колесници потеглят през пустинята, а Минтака му маха весело с ръка. Макар да си дава сметка, че тя го дразни нарочно, гневът му е толкова голям, че усеща огън в стомаха си.
	— Назад! — крещи Трок. — Назад към хребета!


	60

	Продължават пътя си, а Таита все по-често вдига поглед към небето. Лицето му е сериозно и загрижено, а жълтеникавите облаци се спускат все по-ниско.
	— Никога е съм виждал подобно небе — казва Хилто, когато спират да напоят конете след няколко часа. — Боговете са сърдити.
	Откриха верния път с необикновена лекота. Разклонението, от което тръгнаха в грешна посока, се вижда отдалеч. Направо не е за вярване, че не са могли да забележат така ясно очертаната редица високи камъни, както и дълбоките коловози, оставени от стотици кервани, в сравнение с които следите към плаващите пясъци, приличат на драскотини.
	— Иштар ни е заслепил — мърмори Нефер, докато приближават разклонението, — но този път няма да се оставим толкова лесно на козните му. — Поглежда към необикновеното небе и прави знак срещу зли сили. — Ако такава е волята на боговете! — добавя той.
	С трениран поглед на военен, Хилто пръв забелязва облака прах отпред. Прихлупеното облачно небе го е скривало до този момент, когато е наближил съвсем. Хилто изравнява колесницата си с Таита и крещи:
	— Магьоснико! Пред нас има много колесници.
	Спират и се взират напред. Облакът приближава.
	— На какво разстояние са?
	— Половин левга или по-малко.
	— Мислиш ли, че Трок може да има още един отряд на разположение?
	— Ти по-добре от мен знаеш, че това е обичайна практика при хиксосите. Не помниш ли битката при Дамен? Когато Апепи ни сгащи между два отряда?
	— Дали ще стигнем разклонението, преди да ни открият? — попита Таита и Хилто присвива очи.
	— Може би. Но ще бъде голямо бягане.
	Таита поглежда назад.
	— Трок сигурно е вече зад нас. Не можем да тръгнем натам.
	— Ако напуснем пътя и навлезем в пясъците, ще бъде чиста лудост! Ще оставим дълбока следа. Конете ще грохнат преди края на деня.
	— Нищо чудно, че Трок ни се изсмя в очите — обади се Минтака с горчивина.
	— Отново сме между чука и наковалнята — добави Мерен.
	— Да тръгваме — реши Нефер. — Трябва да стигнем разклонението и да поемем по главния път преди тях. Това е едничката ни надежда за спасение.
	— Хайде тогава напред и с всички сили, та ако трябва да преуморим конете! — казва Хилто.
	Втурват се напред в една редица. Колесниците подскачат и се мятат встрани, когато колелата им попадат в дупки и бабуни, но иначе конете вървят добре. Облакът прах изглежда по-заплашителен, колкото повече го приближават. Крайпътните камъни не щат да пораснат. До разклона остават още поне петстотин стъпки, когато първите колесници на противника се появяват в далечината, неясни в облака прах, пронизван от призрачна жълта светлина.
	Спират, сякаш още не разбрали що за возила са се втурнали насреща им, а после и те се понасят в галоп.
	Таита прави опит да изстиска още малко от конете, но усеща умората им. Държат се до последно, но постепенно става ясно, че няма да стигнат разклонението преди врага. Най-накрая Таита вдига юмрук, в знак да спрат.
	— Достатъчно! — казва той. — Няма да спечелим това състезание.
	Спират насред пътя, конете дишат с усилие, бегълците са побелели от прах, а в очите им има отчаяние.
	— Накъде, фараоне? — пита Хилто. Вече започват да виждат водача у Нефер.
	— Остава само един отворен път: назад, откъдето дойдохме. — А после добавя тихичко, та да го чуе само Минтака — Право в ръцете на Трок, но поне ще имам последна възможност да си разчистя сметките с него.
	Таита кима в съгласие и пръв обръща впряга. Повежда ги назад към плаващите пясъци. Останалите го следват. Отначало преследвачите не се виждат от праха, но скоро един горещ повей на пустинния вятър очиства за момент пространството и бегълците виждат, че разстоянието се е скъсило.
	Продължават да бягат, но Нефер усеща умората на конете си. Бягът им става тромав, краката се огъват, копитата бягат встрани. Нефер разбира, че краят е почти настъпил. Прихваща Минтака през кръста и казва:
	— Обикнах те в мига, в който те видях и ще те обичам във вечността!
	— Ако наистина ме обичаш, няма да допуснеш отново да попадна в ръцете на Трок. Накрая ще имаш възможност да докажеш любовта си към мен.
	Нефер я поглежда объркан.
	— Не те разбирам.
	Тя показва сабята на кръста му.
	— Не! — Той почти крещи и я притиска към себе си с все сила.
	— Трябва да го сториш заради мен, сърце мое. Не можеш да ме върнеш на Трок. Точно така ще докажеш любовта си.
	— Не мога — вика момъкът.
	— Ще стане бързо и без болка. Иначе…
	Толкова е объркан, че почти се врязва в колесницата на Таита, който рязко спира напреко на пътя и сочи напред.
	Там е Трок. Дори от това разстояние, могат да различат мечешката му фигура, в челото на приближаващата колона. Гледат назад и виждат другата част от вражеската армия също да приближава.
	— Последен бой! — Хилто освобождава острието на сабята в ножницата си. — Първият е страшен, вторият — като всички, най-мил — последният едничък. — Беше една от любимите поговорки на Червения път и Хилто я произнася с истинска наслада.
	Таита поглежда към жлъчното небе, а пореден жарък полъх минава над косата му, като вятър над поле от сребърна трева.
	Минтака дърпа Нефер за ръката.
	— Обещай ми! — шепне тя и очите му се наливат със сълзи.
	— Обещавам! — отвръща момъкът и думите парят гърлото и езика му. — А после ще убия Трок със собствените си ръце. Свърша ли го, бързо ще те догоня в дългия мрачен път.
	Таита не повишава глас, но всички чуват думите му съвършено ясно:
	— Оттук. Внимателно гледайте следите от моите колела и ги следвайте точно!
	За всеобща изненада, Таита свърва под прав ъгъл от пътя и тръгва на север през пясъка. Нефер очаква да потъне веднага до главините, но той по някакъв начин намира твърда почва под рохкавия пясък. Поема с уверен, равномерен ход и другите тръгват след него, макар да съзнават, че това е последен отчаян ход.
	Като поглежда назад, Нефер отново вижда двата облака прах да напредват един срещу друг — от изток и от запад. Не съществува и най-малка възможност да пропуснат следата им, освен разбира се, ако Таита не направи магия за заблуда, с която да надвие силата на Иштар, но възможността за това надали е голяма. Иштар доказа, че не се хваща на такива елементарни заклинания, пък и самият Трок сигурно е видял с очите си как излизат от пътя.
	Когато хвърля поглед напред обаче, вижда, че Таита отново държи в дясната ръка амулета на Лострис, а около китката на лявата е намотал огърлицата на Бай. Не се обръща назад, а е вдигнал унесеното си лице право към жълтото небе.
	Съдбата им изглежда решена, но у Нефер се загнездва някаква нелогична, извратена надежда. Усеща, че дарът на Бай е умножил по някакъв начин и без това големите сили на стареца.
	— Виж Таита! — шепне той на Минтака. — Може бе краят още не е настъпил. Може би ни остава още един ход с фигурите на бао, преди да се реши изходът от играта.


	61

	Трок приближава в галоп мястото, където пред очите му трите колесници навлязоха в пясъка. Следите им са така ясно очертани и насложени едни връз други, сякаш е минала една-единствена тежка кола. В същия момент от другата посока се появява Цандер, начело на втората колона.
	— Много добре, Цандер! Ти накара дивеча да свърне от пътя. Сега вече ги пипнахме — крещи Трок.
	— Хубава гонитба стана! — радва се Цандер. — Какъв строй искаш да заема?
	— Поеми пак ариергарда. В колона по четири. Следвай ме! — Трок свърва след бегълците, а двете колони се точат подире му. Гледа напред. Таита и спътниците му са се изгубили между две редици дюни, с хребети, оцветени в синьо и пурпур. Долините помежду им са потънали в страховити сенки под прихлупеното небе. Не е минал и двеста стъпки, а страничните колесници затъват здраво в пясъка. Сега разбира, защо колесниците на Таита се движат така точно една след друга. Почвата под пясъка е достатъчно здрава, за да издържи колесница, само по следваната от него линия.
	— В колона по една! — променя заповедта Трок. — Следвайте ме!
	Двата отряда се проточват на половин левга разстояние, последвали Трок в непознатата пустош и войниците поглеждат с нарастващ трепет издигащите се от двете им страни пясъчни стени, с враждебното грозно небе над тях. Трок вече не може да гони конете с предишната скорост, но от следите на Таита разбира, че и преследваните също не напредват бързо.
	Изминават още една левга и теренът пред тях рязко променя облика си. От мекия пясък щръква огромен канарист масив. Прилича на кораб, захвърлен на произвола, сред пясъчните вълни на пустинята. Страните му са надупчени като пчелна пита и са разядени от пясъчните бури на хилядолетията, но върхът му е източен и остър, като бивник на митично чудовище.
	На самия връх, смалена от разстоянието, личи позната фигура, слаба и елегантна, с разбъркана сребърна коса, която блести като шлем под ужасната светлина.
	— Чародеят! — злорадства Трок. — Потърсили са убежище в скалите. Дано се опитат да се бият там. — После се извръща към тръбача — Свири за бой!


	62

	Когато Нефер и Минтака виждат скалата да се издига отпред, и двамата остават смаяни.
	— Нима Таита не знае, че я има? — пита Минтака.
	— Че откъде би могъл да знае? — отвръща Нефер.
	— Един път ми каза, че знаел всичко. — Нефер е принуден да замълчи. Обръща се назад, за да прикрие своята неувереност и вижда облака прах от потерята близо зад тях, издигнал се за среща с ниското жълто небе.
	— Няма никакво значение. Каква полза от тая скала? — пита той. — Може би ще успеем да се задържим на нея за съвсем кратко, но Трок разполага със стотици бойци. Краят е вече близо. — Докосва меха, окачен на колесницата. Той е почти празен — няма достатъчно дори за един ден живот на конете.
	— Трябва да вярваме в Таита! — казва Минтака, а той се смее горчиво.
	— Боговете изглежда са се отказали от нас. Кому още ни остава да вярваме, освен на Таита?
	Продължават напред, забавили конете до ходом. Зад гърба си чуват слабите звуци на потерята: офицерски подвиквания, конско цвилене, подрънкване на оръжие, скрибуцане и вой на изсъхнали главини.
	Най-после стигат подножието на скалата, с цвят на тъмна охра. Тя е висока стотина стъпки и лъха като пещ от насъбраната в нея топлина. По лицето й няма нито едно растение, а вятърът го е нарязал на хиляди фигури и цепнатини.
	— Прекарайте колесниците съвсем близо до скалата! — нарежда Таита и те се подчиняват. — Сега разпрегнете конете и ги дайте насам. — Таита отвежда собствените си коне зад един скален ръб. Пред очите им се разкрива широка цепнатина с гладки стени.
	— Оттук! — Води ги, колкото е възможно навътре в дълбоката вертикална пролука с песъчливо дъно. — Сега накарайте животните да легнат.
	Всички военни коне са обучени да изпълняват тази команда. Те се отпускат най-напред на колене, а след това неохотно се просват на една страна.
	— Сега така! — казва Таита. Той носи спална постелка от колесницата. С отпрани от нея ленти, превързва очите на конете, за да мируват. После забива дълбоко в пясъка едно копие и привързва главата на животното към него, за да не може да стане. Останалите правят като него.
	— Дайте сега, каквото е останало от водата! Жалко, че не можем да напоим конете за последен път, но самите ние се нуждаем от всяка капка.
	Сякаш знае за съществуването му, Таита води хората си до нисък скален навес. Пространството под него е толкова малко, че ако човек реши да се провре, ще трябва да го стори на четири крака.
	— Запушете тук с падналите от скалата камъни!
	Нефер е смутен.
	— Но тук не можем да се браним. Влезем ли вътре, няма да има дори къде да се изправим, да не говорим саби да въртим.
	— Няма време за разправии! — озъбва се Таита. — Прави, каквото казвам!
	Нервите на Нефер са опънати като струни от притеснение за Минтака, а и поначало е изнервен от трудностите през последните дни. Той хвърля упорит поглед към Таита. Останалите наблюдават с интерес: младото биче срещу виделия и патил старец. Секундите текат и Нефер проумява собствената си глупост. Само един е в състояние да ги спаси при тези обстоятелства и момъкът се предава. Вдига един тежък камък и тръгва към плитката пещера. Останалите се присъединяват. Даже Минтака взема участие. Ръцете й се ожулват, преди да преградят малкото пространство под корниза.
	— А сега какво ще правим? — пита сухо Нефер, все още ядосан от спречкването с мага.
	— Ще пием вода — отвръща той.
	Нефер налива вода в кожено ведро и го подава на Минтака. Тя отпива няколко глътки и подава ведрото на Таита.
	Той клати глава.
	— Пийте вие и се напийте добре!
	Когато са напълнили стомасите си до отказ, Нефер се обажда пак:
	— А сега, какво?
	— Чакайте тук! — нарежда Таита, взема тоягата си и тръгва да се изкачва по зъбестия скат на скалата.
	— Ами стената? — вика подире му Нефер. — За какво я градихме?
	— Когато му дойде времето, ще разбереш, Велики. — Таита пак тръгва нагоре.
	— Скривалище? Гроб? — вика подигравателно след стареца Нефер, но той не му обръща внимание. Катери се, без спирка и почивка, до самия връх на скалата. Застава горе и вперва поглед към мястото, откъдето ще се появи Трок. Малката група отдолу го наблюдава, едни объркано, други с известна надежда, а трети — ядосано.
	Нефер се надига.
	— Вземете копията и останалото оръжие от колесниците! Трябва да сме готови за отбрана. — Тича към колесниците и след малко се връща с наръч копия, а Хилто и Мерен бягат по петите му, натоварени по същия начин.
	— Какво прави Таита? — пита Нефер. Минтака сочи скалата.
	— Не е помръднал.
	Струпват оръжието на куп и сядат край примитивното убежище. Очите на всички отново се обръщат към Таита.
	Фигурата му се откроява ясно на фона на сярно-жълтото небе. Никой не продумва, никой не помръдва и ето че отново се чува страховитият звук. Всички извръщат глави и напрягат слух, за да доловят приглушеното скърцане на колесници, ту по-тъпо заради дюните, ту по-ясно и застрашително.
	Таита бавно вдига ръце и ги насочва право в небето. Всички погледи следят това движение. В лявата си ръка държи тоягата, в дясната стиска амулета на Лострис, а на шията е окачил дара на Бай.
	— Какво прави? — пита Хилто със страхопочитание. Никой не отговаря.
	Таита стои като изсечен от самата скала. Главата му е отметната назад, косите му пърхат сребърни над раменете. Прихванал е ръба на полата в пояса, така че ясно личат кльощавите му крака. Прилича на някаква голяма птица, кацнала на прът.
	Облаците се завихрят в небосклона. Светлината става променлива: заглъхва, когато слънцето е по-силно засенчено, проблясва, когато облачната пелена изтънява.
	Таита продължава да не помръдва, насочил тоягата към бременната шир на небосвода. Шумът от приближаващата колона става още по-силен и изведнъж прозвучава боен рог.
	— Това е сигнал за бой. Трок е забелязал Таита — шепне Минтака.


	63

	Трок вика на тръбача:
	— Свири атака! — Войнственият звук обаче потъва в безмълвието на пустинята и прихлупеното, гневно небе.
	— Чакай! — казва Иштар Медеецът. Той гледа фигурката на мага високо горе на скалата. — Чакай!
	— Какво има? — пита Трок.
	— Още не мога да проумея — отвръща Иштар, без да отлепя поглед от Таита, — но е нещо могъщо и всепроникващо.
	Колоната спира, всички погледи са насочени със страхопочитание към застиналия на върха Таита. Над пустинята увисва ужасяваща тишина. Нито звук. Даже конете не помръдват — не се чува скърцане на сбруи или дрънкане на оръжие.
	Движи се само небето. Над главата на мага се образува въртоп — тъмни облаци се въртят в кръг. Постепенно центърът на въртопа се отваря като око на събудено чудовище. През това небесно око блясва като светкавица ярък слънчев лъч.
	— Окото на Хор! — затаява дъх Иштар. — Той е призовал бога! — Прави знак за закрила, а до него Трок е замръзнал в суеверен ужас.
	Светлинният лъч осветява ярко фигурата на чародея. Около главата му блесва сребърен ореол.
	Описва с тоягата плавен полукръг и хиксосийското войнство се сгърчва като пале под камшик. Облаците се разнасят и небето се избистря. Слънчевата светлина играе по дюните, които я отразяват като с огледало и заслепяват очите на войниците. Те се пазят с щитове или ръце, но не проронват и дума.
	Таита прави още един мах с тоягата от върха и най-после се чува звук: тих като любовна въздишка, той сякаш се спуска от самото небе. Хората извръщат глави, за да открият източника.
	Таита отново замахва и звукът се превръща в нежно свирене. То идва от изток и постепенно всички глави се обръщат натам.
	Виждат го да идва от кристално бистрата светлина. Плътна сива стена, вдигнала се от земята до самото небе.
	— Хамсин! — шепне Трок ужасната дума.
	Пясъчната стена се носи към тях със страховита неотвратимост. Тя се гърчи и пулсира като жива, а гласът й се мени. Вече не е шепот, а рязък вой, вик на демон.
	— Хамсин! — Думата се носи от колесница на колесница. Вече не са жадни за кръв войници, а шепа мънички уплашени същества, пред лицето на този унищожител на хора, градове и държави, на този погром за цели цивилизации.
	Колоната се разсипва — всеки се стреми да хукне нанякъде, за да избяга от настъпващия ужас.
	Щом мръднат от тясната твърда ивица, колесниците затъват до главините. Хората скачат от колите и зарязват конете, впрегнати в хамутите. Усетили смъртната опасност, те се изправят на задни крака и цвилят, като се мятат бясно, за да се освободят.
	Хамсин се нахвърля върху всички без капка милост. Гласът му отново се променя — превръща се в могъщ рев. Хората бягат, обезумели от паника. Те се спъват и падат в рохкавия пясък, изправят се с мъка и пак бягат. Обръщат се и виждат ревналата като безумен звяр пясъчна стена, как застъпва собствената си пола и я поглъща в себе си, как се гърчат пясъчни завеси, бронзови, където ги огрява слънце и сиво-кафяви в сянката, хвърлена от собствената им чудовищна височина.
	Таита стои с прострени нагоре ръце и гледа, как бурята поглъща военния отряд. Съзира Трок и Иштар, замръзнали като статуи под слънцето, но ето че фронтът на бурята ги достига и вече няма ни Трок, ни Иштар, няма хора, коне и колесници. Всичко е погълнато от гнева на хамсин.
	Таита отпуска ръце, обръща гръб на чудовището и без да бърза поема надолу. Дългите му крака прекрачват трудните места, а сам той се опира на тоягата, когато минава от една издатина на друга.
	Нефер и Минтака стоят хванати за ръце в основата на скалата. Приветстват го дълбоко объркани, а Минтака пита с невярващ глас:
	— Ти ли повика бурята?
	— Тя се мътеше през последните дни — отвръща Таита с безизразен глас и лице като каменна маска. — Всички забелязахте жаркия задух и противната жълта мъгла.
	— Не — отвръща Нефер. — Не беше природата. Ти беше. Ти си знаел какво ще направиш през цялото време. А аз се усъмних в теб.
	— Сега влизайте в убежището. Още малко и ще се стовари отгоре ни. — Гласът му потъва в грохота на хамсин. Минтака първа се шмугва в малкия отвор. Останалите я следват пълзешком. Преди да влезе и той, Хилто подава полупразните мехове.
	Накрая отвън остава само Таита. Сякаш за да срещне собствената си рожба, той гледа с тържествен израз. Бурята връхлита със свирепа сила, цялата скала вибрира от напрежение и високата фигура на Таита изчезва. Първият пристъп трае само секунди и когато преминава, Таита стои на мястото си, непоклатим и спокоен. Бурята съсредоточава сили с глухо ръмжене и когато се хвърля напред като отвързан звяр от подземния свят, Таита се мушва в дупката и обляга гръб о стената.
	— Затворете! — казва той и Мерен с Хилто блокират отвора с приготвени за целта камъни.
	— Покрийте глави! — казва Таита и увива шала около лицето си. — Дръжте очите си затворени, ако не искате да ослепеете. Дишайте много внимателно, за да не се задавите с пясък!


	64

	Бурята връхлетя с такава мощ, че вдигна във въздуха колесницата на Трок и я затъркаля, заедно с впрегнатите коне, чиито кости затрещяха, счупени от стръката.
	Трок също излетя във въздуха. Опита се да застане здраво на крака, но бурята го повали отново. Успя все пак да се изправи, благодарение на животинската си сила, но загуби всякакво чувство за ориентация. Щом отвори очи, беше заслепен от пясъка. Нямаше представа накъде е обърнат или къде би могъл да търси убежище. Вихърът се въртеше около себе си, така че напорът идваше едновременно от всички страни. Не посмя да отвори отново очи. Хасмин плющеше по лицето му и грубата му четка мажеше лицето и бузите, докато съобрази да ги покрие с шала.
	В целия пясъчен ужас Трок изпищя:
	— Спаси ме, спаси ме, Иштар и ще те възнаградя, както не си сънувал и в най-алчния си сън!
	Сам не вярваше, че е възможно някой да го чуе в оглушителния рев на бурята, но ето че ръката на Иштар го хваща и стиска силно, за да покаже, че трябва да се държи здраво.
	Залитат напред, до колене в течащия като река пясък. Трок се препъва в нещо и изпуска Иштар. Когато паникьосан започва да опипва трескаво наоколо, търсейки магьосника, разбира, че се е спънал в преобърната колесница.
	Пищи отчаяно името на Иштар, като се върти в кръг, и Медеецът го улавя за брадата. Цял е охлузен от пясъка, ослепен е от пясъка, удавен е в пясъка.
	Пада на колене и Иштар го изправя, като отскубва кичур от брадата му. Иска да заговори, но щом отваря уста, пясъкът нахлува вътре и го задавя. Знае, че умира — никой не може да преживее ужасното нещо, в чиято власт са попаднали.
	Сякаш няма край това тяхно пътуване към нищото. После изведнъж усеща, че мощта на вятъра намалява. За миг си мисли, че бурята отминава, но ревът й не стихва, напротив, става още по-могъщ. Те се препъват и блъскат един в друг, като двама пияници, които се крепят взаимно по пътя от кръчмата. Вятърът отслабва още. През главата на Трок вяло преминава мисълта, че може би Иштар е направил някаква магия, за да ги защити, но точно в тоя момент силен порив на вятъра го отделя от земята и връзката с Иштар секва. Блъснат е в някаква скала с такава сила, че ключицата му се счупва.
	Пада на колене и се притиска към стената, като дете към майчина гръд. Как бе успял Иштар да стигне до скалата, той нито знае, нито иска да знае. Важното е, че скалата отнема част от силата на бурята. Усеща Иштар да коленичи редом с него и да покрива главата му с туниката си. След това Медеецът го натиска да легне плътно до скалата и сам прави същото.


	65

	Нефер пропълзява до Минтака в мъничката пещера и крепко я стиска в обятията си. Иска му се да й говори, да я успокои и приласкае, но главите и на двамата са омотани в шалове, а бурята удавя всеки звук. Тя отпуска глава на рамото му и двамата остават прегърнати. Обгърнати са от тъмата на тясното пространство, оглушали, ослепели и наполовина задушени. Всяка гореща глътка въздух трябва най-напред да се изсмуче през дебелия шал, а след това да се поема малко по малко, за да не напълни гърлото с фин като талк пясък.
	След известно време ревът на вятъра ги оглушава напълно и притъпява останалите им сетива. Той продължава и продължава, без да спира или отслабва. Няма как да преценят хода на времето, освен по смяната на светлина и тъма през затворени клепачи. Идването на утрото се отбелязва от слаб розов светлик, а смрачаването — от пълен черен мрак. Нефер никога не бе попадал в такъв мрак. Ако не беше плътно притиснатото до него тяло на Минтака, сигурно щеше да полудее.
	Тя помръдва през дълги интервали и отговаря на силните му прегръдки. Може и да е заспивал, но без сънища, навсякъде е само хамсин и нищо друго.
	След още дълго време прави опит да раздвижи крака, но се оказва невъзможно. Изпаднеш в сляп ужас, мисли, че е загубил контрол над тялото си. Че умира от слабост. Опитва отново, напрегнал всички сили, и успява да размърда пръстите на краката и едното си стъпало. Проумява, че е пленник на пясъка, който е успял да проникне през пролуките между отделните камъни на преградната стена. Затрупан е до кръста. Живи заровени. Мисълта за такава коварна смърт го изпълва с ужас. Изгребва с ръка достатъчно количество пясък, за да раздвижи краката си, като освободи по същия начин и Минтака.
	Разбира, че и другите водят същата битка с пясъка, но той се просмуква през стената като вода. Трупа се връз тях от плътния облак, който запълва цялото околно пространство.
	А бурята продължава да бушува.
	Два дни и три нощи вятърът не отслабна. През това време Нефер успя да запази главата и раменете си свободни, но долната част на тялото му остана напълно затрупана. Не може да се изрови, защото няма къде да слага пясъка.
	Протяга ръка и напипва каменния таван на няколко пръста над главата си. Прокарва пръсти по него и разбира, че е леко извит нагоре. Главите им се намират в това малко пространство, но пък пясъкът е зарил плътно каменната стена и вече не прониква вътре. Бурята обаче продължава да реве без умора.
	Чака. Понякога чува Минтака да хлипа тихичко до него и се мъчи да я утеши с нежно ръкостискане. Затвореният заедно с главите им в тясното пространство въздух става горещ и задушлив. Мисли си, че скоро няма да има какво да дишат и ще се задушат, но изглежда отнякъде все пак се процежда по малко пресен въздух, защото, макар и с голяма мъка, те продължават да дишат, продължават да живеят.
	Изпиват почти всичката вода, като оставят съвсем мъничко на дъното на меха. И идва жаждата. Макар че не са в състояние да се движат и да изразходват влага, горещият сух пясък и въздухът сами я изтръгват от телата им. Нефер чувства, че езикът му постепенно залепва за небцето. Скоро започва да подпухва и допълнително затруднява с набъбналата си маса и без това мъчителното дишане.
	Поради страха и жаждата, загубва напълно представа за времето и му се струва, че са изминали години в тая дупка. Нефер постепенно излиза от вцепенението, което го е обзело. Разбира, че нещо се е случило. Иска да проумее какво е, но съзнанието му е затъпяло и не откликва на този стремеж. Минтака лежи съвършено неподвижна до него. Стиска я уплашен и тя помръдва леко в отговор. Още е жива. И двамата са живи, само че погребани, способни да помръдват само малки части от телата си.
	Отново изпада в полусъзнание, изпълнено със сънища и видения на вода и хладните зелени простори на Нил, водопади и бистри — извори. С усилие на волята се измъква от вцепенението и се ослушва. Нищо не чува. Това го е събудило. Няма нито звук. Ревящата преизподня на хамсин е отстъпила място на дълбока тишина. Тишината на затрупан гроб, мисли той и страхът го изпълва с нова сила.
	Започва отново да се блъска и да прави опити да се освободи от пясъчната прегръдка. Най-накрая успява да измъкне едната си ръка и я протяга към полузасипаната глава на Минтака. Докосва я и тя проплаква. Прави опит да я заговори и успокои, но подпухналият език не му дава да издаде и звук. Протяга ръка над нея към Хилто, който лежи отвъд, но той или не е там, или ръката му не го стига.
	Почива си малко и започва да разчиства входа, но мястото за струпване на пясъка от отвора е твърде оскъдно. Шепа след шепа, той мести пясъка от отвора на пещерата в тяхното тясно убежище. След известно време работи с изцяло протегната дясна ръка, като мести по няколко щипки пясък на един път. Става отчайващо бавно, но си дава сметка, че или трябва да продължи, или да се предаде и да се откаже от всяка надежда.
	Внезапно усети, че пясъкът се сипе навън от пръстите му и дори през набитите с прах гънки на шала почувства освежителен полъх на чист въздух. През затворените клепачи усети и дневна светлина. Започна с мъка да освобождава лицето си от шала. Светлината става все по-силна, а сладкият чист въздух освежава измъчените му дробове и гърло. Когато смъква плата, той отваря наполовина едното око и моментално е заслепен от блясък. Зрението му се приспособява и вижда, че е успял да отвори в пясъчната стена дупка, голяма колкото огънати един срещу друг палец и показалец, но навън е спокойно. Бурята е отминала.
	Възбудено започва да дърпа шала от главата на Минтака и я чува да диша с пълни гърди. Прави нов опит да заговори и отново не успява. Иска да се раздвижи, да се освободи от мъртвата хватка на пясъка, но тялото му е все още затрупано до гърдите.
	Мобилизирал цялата си останала сила, той се бори срещу тежестта на пясъчния покров, но усилието скоро го изтощава, а гърлото направо го боли от жажда. Минава му през ум, колко нелепо е да умре по този начин, с обещанието на светлия ден, надникнало подигравателно през миниатюрна дупка в гроба.
	Отново затваря очи, измъчен и изтощен. След това долавя нова промяна в светлината и пак отваря очи. Не може да повярва: през дупката към него се протяга ръка. Стара ръка, с опъната кожа и кафяви старчески петна по нея.
	— Нефер! — Гласът е толкова непознат, толкова прегракнал и променен, че той не може да познае Таита. — Чуваш ли ме, Нефер?
	Момчето се опитва да отговори, но не успява. Протяга ръка и докосва пръстите на Таита. Внезапно старческата ръка го сграбчва с неподозирана сила.
	— Дръж здраво! Ще те изровим.
	Чува още прегракнали от жажда гласове и още ръце гребат с шепи, докато накрая го измъкват от мъртвата хватка на пясъка.
	Нефер се изсулва през тясната дупка, все едно че скалата отгоре го ражда. После Хилто и Мерен отново протягат ръце и измъкват от топлата, задушна утроба Минтака.
	Изправят двамата на крака, но се налага и да ги крепят прави, защото нямат никакви сили. Нефер се изскубва от прегръдката на Мерен, залита към Минтака и мълком я прегръща. Тя трепери като в маларичен пристъп. След малко я отдалечава от себе си, за да разгледа с жалост и ужас лицето й. Косата е бяла от пясъка, също като миглите. Очите са потънали в дълбоки алени кухини, а устните са черни и подути. Когато ги отваря в опит да проговори, едната се пука и червена капка кръв, като скъпоценен рубин се търкулва по брадичката.
	— Вода — успява да произнесе Нефер. — Трябва й вода!
	Пада на колене и започва устремно да копае в пясъка, който продължава да затрупва входа. Мерен и Хилто помагат и те изравят водния мех, за да открият, че повечето вода в него се е изпарила. Останали са само по няколко глътки на човек, но дори това количество е достатъчно да продължи още малко живота им. Нефер усеща силата да се завръща в обезводненото му тяло и за пръв път му идва наум да се огледа.
	Малко преди пладне е. Няма представа колко дни са прекарали затрупани. В спокойния въздух още виси фина мъглица пясък.
	Засенчва очи, поглежда към пустинята и не може да я познае. Местността се е променила коренно: високите дюни са избягали надалеч, за да отстъпят място на други, съвършено различни по форма и разположение. На мястото на хълмовете се виждат долини, а на мястото на долините се издигат хълмове. Променени са дори цветовете: аленото и синьото са отстъпили място си на червеното и златистожълтото.
	Нефер клати удивен глава и поглежда Таита. Магът се е подпрял на тоягата и го наблюдава със своите бледи и древни, но лишени от възраст очи.
	— Трок? — успява да промълви момъкът. — Къде е?
	— Погребан — отвръща Таита и едва сега Нефер забелязва, че той също е изсушен като подпалка и страда от жажда не по-малко от тях самите.
	— Вода? — шепне Нефер и докосва подутите си и кървящи устни.
	— Ела! — казва Таита.
	Нефер хваща Минтака за ръка и двамата бавно следват мага, през бронзовия пясък. Слънцето и жаждата най-подир са казали тежката си дума и магът пристъпя бавно и вдървено. Другите се влачат подире му.
	Таита скита сякаш без цел, през новообразуваните долини течащ пясък, който шумоли под краката им. Държи тоягата отпред и бавно я размахва като коса. Един-два пъти коленичи и докосва пясъка с чело.
	— Какво прави? — пита Минтака. Изпитата вода е съвсем недостатъчна и тя отново губи сили. — Моли ли се?
	Нефер само поклаща глава: не иска да хаби собствените си оскъдни запаси от сила за празни приказки. Таита напредва бавно и по начина, по който размахва тоягата, напомня за търсач на подпочвени води.
	За пореден път Таита коленичи и долепя лице о пясъка. Този път Нефер го наблюдава по-внимателно и забелязва, че той не се моли, а души въздуха до повърхността. И разбира какво прави.
	— Търси заровените мехове на хиксосите — шепне той на Минтака. — Тоягата е неговата магическа пръчка, а души, за да усети миризмата на трупове под пясъка.
	Таита се изправя с мъка и кима към Хилто.
	— Копайте тук! — нарежда той.
	Всички се скупчват и започват да ровят пясъка с шепи. Не се налага да дълбаят много надълбоко. На една ръка дълбочина, попадат на нещо твърдо и удвояват усилия. Бързо разкриват колелото на преобърната колесница. Още няколко минути трескаво ровене и на бял свят се появява воден мех. Гледат го с отчаяние, защото е скъсан — вероятно при обръщането на возилото. Мехът е напълно сух и макар да го извиват и стискат до несвяст, той не пуска и капка скъпоценна течност.
	— Трябва да има и друг — мълви Нефер, с подути сухи устни. — Дълбайте по-дълбоко!
	Забиват нокти в пясъка с последно, отчаяно усилие и колкото по-надолу отиват, толкова по-силно усещат миризмата от разлагащи се конски трупове. През всички тия дни, те са лежали мъртви в горещината.
	Внезапно Нефер бърка по-дълбоко в изкопа и напипва нещо меко и податливо. Натиска го и всички чуват плацикане на вода. Разравят още наоколо и дружно измъкват на повърхността издут мех. Всички скимтят от жажда, докато Таита маха запушалката и налива вода в лежащото до меха в изкопа кожено ведро.
	Водата е гореща като кръв, но когато Таита допира ръба на ведрото до устните на Минтака, тя пие с блажен израз.
	— Не прекалено много в началото! — предупреждава Таита, взема й ведрото и го подава на Нефер. Пият по ред, после ведрото отново стига до Минтака и прави втори тур.
	Междувременно Таита ги оставя и продължава търсенето.
	След малко ги вика да копаят отново. Този път късметът им се усмихва: не само че колесницата се намира под по-тънък слой пясък, но и меховете са три, при това всичките пълни и здрави.
	— Сега конете! — казва Таита и всички се споглеждат виновно. В отчаянието си са забравили за тях. Помъкнали мехове, те се тътрят назад към скалата.
	Тесният процеп, в който скриха конете трябва да е неутрализирал по-голямата част от мощта на бурята. Започват да го разриват с помощта на дървена лопата, открита в разровената колесница. Почти веднага намират първия кон, но вонята им дава ясно да разберат, какво трябва да очакват. Животното е мъртво, а коремът му — издут от газове. Оставят го и ровят нататък.
	Този път имат по-голям късмет. Това е кобила — най-силното и упорито животно от пленените при подвижните пясъци. Тя е жива, но на границата със смъртта. Срязват ремъците, но тя няма сили да се изправи сама. Мъжете я вдигат на крака. Застава между тях с треперещи крака и тяло, залита и заплашва да се срути отново всеки миг. Пие жадно от ведрото, което Минтака държи и състоянието и мигом се подобрява.
	Копането продължава. Откриват още два, загинали от жажда или задушаване, но и два живи. И двата се съвземат, след като ги напояват.
	Оставят трите жалки същества на грижите на Минтака и се връщат при разровената колесница да търсят фураж. Връщат се с чувал зоб и още един мех вода.
	— Добре се справяш с тях — казва Нефер, като глади гърба на кобилата, — но мисля, че са прекалено изтощени, за да могат изобщо да бъдат някога впрегнати отново.
	Тя се обръща ядосана.
	— Ще ги изправя всичките на крака, кълна се в богинята! Под пясъка трябва да има още стотици мехове с вода и чували зоб. Може да се наложи да останем тук още много дни, но когато потеглим, тия животни ще ни возят.
	Нефер се засмива с напукани, изранени устни.
	— Силно съм впечатлен от състрадателната ти природа.
	— Тогава не ме дразни повече! — каза Минтака и се усмихва. За пръв път след разразяването на хамсин. — Иди помогни на останалите. Надали са събрали голям запас вода.
	Той я оставя и отива на открито, където Таита продължава проучванията си. Далеч не всички колесници на хиксосите се намират толкова близо до повърхността. Някои са погребани под дюните завинаги.
	Колкото повече напредва търсенето, толкова по-далеч от скалата отиват. Разравят множество подути и вонящи трупове.
	Скоро групичката е вече далеч от скалата, където Минтака изпълнява ролята на грижлив коняр.


	66

	Секването на всякакъв шум събужда Трок и той простенва от болка, когато се опитва да се раздвижи. Натрупаният върху му пясък го притиска с голяма сила. Всеки момент заплашва да счупи ребрата му и да изкара въздуха от дробовете му. Все пак си дава сметка, че избраното от Иштар убежище, случайно или по волята на съдбата, е много добро. Навсякъде другаде можеха да останат погребани завинаги. Тук има възможност да остане до повърхността. През изминалите дни се бе измъквал от натрупаните върху му пластове пясък, като оставяше само толкова, колкото да не се изложи пряко на опустошителното влияние на хамсин.
	Сега се стреми към чистия въздух и светлината като гмурец в тъмно езеро. Докато се измъква с движения на плувец, счупената ключица му причинява непоносима болка. Бори се, докато омотаната в шал глава щръква над пясъка. Освобождава я и примигва в ярката светлина на слънцето. Вятърът е преминал, но въздухът блести от милиони още неуталожени дребни песъчинки. Полежа малко, докато болката в рамото се успокои. След това отстрани пясъка от долната част на тялото си и се опита да викне „Къде си, Иштар?“, но устата му нададе някакъв грак. Извърна глава и забеляза Медееца, седнал до него, с опрян в скалата гръб. Прилича на изровен от гроба труп. После Иштар отваря здравото си око.
	— Вода? — Гласът на Трок едва се чува, но Медеецът клати глава.
	„Значи оцеляхме през бурята, само за да пукнем в същия гроб?“, иска да каже Трок, но устата не промълвя ни звук.
	Лежи още известно време и усеща как го напуска всякакъв инстинкт за самосъхранение, притиснат от изтощение и отчаяние. Колко по-лесно е да затвори очи и да се остави на течението, за да не ги отвори никога вече. Тази мисъл го стряска и той гледа насила, като усеща как влезлият под клепачите пясък стърже очните ябълки.
	— Вода — стене Трок. — Намери вода!
	Като използва скалата за опора, той се изправя на крака и застава там, олюлян, с виснала край тялото безполезна ръка.
	Иштар го гледа, а сляпото му око е като на влечуго или на мъртвец. Трок се кандилка покрай скалата, блъска се в нея почти на всяка крачка, докато стига края й, за да погледне към пустинята. Дюните са девствени и неопетнени, сладострастно заоблени като плътта на младо момиче.
	Никаква следа от хора или колесници. Бойният му отряд, най-добрият в цял Египет, е изчезнал без следа. Прави опит да навлажни устни, но в сухата като тебешир уста, няма капка слюнка. Усеща краката си да се огъват под теглото му и си дава сметка, че отпусне ли се, никога повече няма да се изправи. Като продължава да се опира в стената, той тръгва напред, без ясна представа къде отива, важното е да върви.
	След това чува човешки гласове и разбира, че халюцинира. Отново настъпва тишина. Прави още няколко стъпки напред и пак спира. Гласовете се чуват пак, този път по-близки и ясни. Изведнъж в тялото му нахлуват нови сили и той иска да извика, но от устата му пак не излиза никакъв звук. Отново е тихо — гласовете са замлъкнали.
	Тръгва напред и спира като ударен от гръм. Този път гласът е женски. Сладък, ясен глас.
	Минтака. Името изплава безмълвно на устните му. Още един глас. Мъжки. Не чува казаното и не разпознава гласа, но щом е с Минтака, трябва да е някой от бегълците, които преследваха. Враг.
	Трок се оглежда. Сабята му я няма. Без оръжие е, само по туника, в чиято тъкан се е набил толкова много пясък, че стърже като да е тъкана от конски косъм. Оглежда се за някакво оръжие, камък или тояга, но няма нищо. Всичко е под пясъка.
	Стои в нерешителност и гласовете се чуват пак. Минтака и мъжът са в пукнатина на скалата. Докато се чуди какво да прави, чува скърцането на пясък, като сол, под нечии стъпки. Мъжът излиза от пукнатината към Трок.
	Той залепва за скалата и мъжът се появява на двадесет стъпки от мястото му. Непознатият потъва с решителна стъпка между дюните, фигурата му е много позната, но името се изплъзва до момента, в който той се обръща назад и вика към скалата:
	— Не се престаравай, Минтака! Достатъчно се измъчи! — И отново обръща гръб.
	Трок зяпа подире му. Но нали е мъртъв, не може да е той. Съобщението от Наджа беше ясно. Обмисля вероятността джин или друг зъл дух да се представя за младия фараон Нефер Сети. След това съзира с възпалените си очи, как младежът се присъединява към трима други, сред които и невъзможната за сбъркване фигура на чародея, който, Трок прозря това с необикновена сила, е по някакъв начин отговорен за чудотворното възкръсване на Нефер Сети. Засега обаче, той няма нито желание, нито намерение да мисли повече по въпроса. В главата му се върти само една мисъл и тя е вода.
	Прокрадва се колкото може по-тихо към цепнатината и внимателно наднича иззад ръба на скалата. Отначало не може да я познае: дрипава като селянка. Парцаливата дреха и косите са набити с пясък, а очите — налети с кръв и потънали в орбитите си. Клекнала е до един кон и поднася към главата му ведро с вода.
	Водата е едничкото нещо, което може да задържи мисълта на Трок. Помирисва я и цялото му същество я пожелава неудържимо. Тътри се към Минтака. Тя е с гръб към него, а мекият пясък заглушава шума от стъпките му. Тя не го усеща до момента, в който я хваща за ръката. Тя се обръща, вижда го и изпищява. Той грабва кофата от ръцете й, а нея блъска на земята. Понеже едната му ръка е неизползваема, той я притиска с коляно в кръста, докато пие.
	Гълта на огромни порции, пръхти и се оригва, спира и после отново пие. Минтака се гърчи под тежестта му и пищи:
	— Помощ! Нефер! Таита!
	Той се оригва пак, натиска лицето й в пясъка, за да я накара да млъкне и допива последните капки от ведрото. Все още с коляно в гърба й, той се оглежда като притиснал плячката си лъв. Съзира водния мех до стената и подредените край него копия и саби.
	Бързо се изправя и тръгва към тях. Минтака скача инстинктивно, но той я сваля с ритник.
	— През ум да не ти минава, кучко! — грачи Трок и сграбчва в шепа гъстата й, пълна с пясък коса. Мъкне я подире си по пясъка, докато стига меха с вода. Тук се налага да я пусне. Отново я затиска с огромен, обут в сандал крак, пресяга се за меха и го стиска между коленете, за да махне запушалката. Надига го и излива топлата възсолена течност в гърлото си.
	Макар и с лице в пясъка, Минтака си дава сметка, че Трок е изцяло погълнат от мисълта за вода. Трябва да действа, преди да е утолил жаждата си и да насочи цялото си внимание към нея. Знае, че му е причинила повече унижение, отколкото е в състояние да понесе и сега по-скоро ще я убие, отколкото да рискува отново да му избяга.
	Протяга отчаяно ръка към оръжията. Пръстите й докопват ствола на едно копие. Трок още пие с отметната назад глава, но усеща движението и отпуска меха в мига, когато Минтака се готви да прониже слабините и корема му с късото, но смъртоносно оръжие. Ударът идва от неудобно легнало положение и няма нужната сила.
	Трок забелязва блясъка на малкия бронзов връх и отскача с вик на изненада, за да го избегне.
	— Малка кучко! — Той хвърля меха и тръгва към нея, но Минтака използва момента, когато кракът му я освобождава и скача на крака. Опитва се да се изплъзне покрай него навън, но той препречва пътя й, като посяга към нея с дългата си ръка. Успява да хване туниката й, тя се извива настрани, ленената тъкан се къса и Минтака отново му бяга, но продължава да е в капана на скалната цепнатина.
	Трок са затътря след нея, но момичето, бързо и пъргаво като котка, се изкатерва по скалата. За Трок няма възможност да я последва. Вдига късото копие, захвърлено от нея и го запраща нагоре, но в лявата ръка няма нито нужната сила, нито достатъчно точност.
	Минтака се сви, а копието блъсна стената над главата й. Подгонена от страха, тя се заизкачва още по-бързо. Трок грабна ново копие и пак замахна. Този път се размина с нея на цяла ръка разстояние.
	Мъжът изръмжа от ярост и разочарование, грабна трето копие, но в този миг тя достигна един скален корниз, прехвърли се над него и притисна тяло към сигурната твърд на укритието. Отдолу Трок ръмжи и псува. Въпреки голямата уплаха, отвратителните му думи я погнусяват.
	Следващото копие се блъска в стената над нея и се задържа за миг на корниза, преди да падне надолу. Минтака го грабва и предпазливо наднича над ръба, готова да се дръпне всеки миг.
	Трок я гледа отдолу, а дясната му ръка виси като камшик край тялото. Щом я забелязва, лицето му се изкривява от гняв и той тръгва към скалата, сякаш с намерение да се катери по нея.
	Тя му показва върха на копието.
	— Хайде, ела — съска Минтака, — та да го мушна в свинското ти шкембе.
	Той спира. Не може да се катери и защитава само с една ръка. Ясно му е, че заплахата не е само на думи. Докато се колебае, Минтака започва отново да крещи:
	— Нефер! Таита! Помощ!
	Гласът й ехти в процепа. Той се оглежда неспокойно, сякаш очаква да го нападнат всеки миг. И взема внезапно решение. Грабва меха с вода и го мята на рамо.
	— Не си въобразявай, че всеки път ще ми се изплъзваш! Някой ден ще взема всичко, каквото мога от тялото ти, а после ще те дам на войниците да си поиграят! — крещи Трок, докато се опитва да яхне кобилата. Тя обаче е твърде слаба, за да издържи теглото на огромното му туловище и пада.
	Трок се изправя на крака и тръгва към изхода.
	Минтака се опасява, че може да е трик и не смее да слезе долу. Продължава да вика с пълен глас:
	— Нефер! Помощ!
	Още вика, когато Нефер дотичва със сабя в ръка. Хилто и Мерен го следват по петите.
	— Какво стана? — пита Нефер, докато тя се спуска по скалата.
	— Трок! — Минтака хлипа от облекчение и радост. — Трок е жив! Беше тук.
	Започва бързо да разказва случилото се, но преди да свърши, Нефер вече дава разпореждания на останалите да се въоръжат и да тръгнат след него.


	67

	Появи се Таита. Той остана при Минтака, а останалите трима тръгнаха по дирите на Трок така предпазливо, сякаш преследваха ранен лъв. Движеха се бавно покрай скалата, докато стигнаха до мястото, където Трок бе преживял бурята. Нефер разгледа дупката и каза:
	— Двама са. Зарити са били от пясъка като нас. Изровили са се. Единият е чакал тук. — Вдигна залепнала за стената вълнена нишка и я поднесе към светлината. — Черна. Черното е рядко използван от египтяните цвят. Медеецът!
	Хилто кимна утвърдително.
	— Иштар може да преживее бурята. Сигурно е спасил и Трок, точно както Таита спаси нас.
	— Вижте това — обади се Нефер и посочи следите. — Трок се е върнал тук с водния мех и двамата са поели нататък.
	Проследиха дирята на известно разстояние в пустинята.
	— Тръгнали са на запад, към Аварис и Нил. Дали ще успеят?
	— Не и ако ги настигна — мрачно заяви Нефер и премери в ръка късото копие.
	— Велики — обади се твърдо Хилто. — Те имат вода и доста голяма преднина. Вече са далеч. Не можеш да тръгнеш без вода.
	Нефер се поколеба. Разбираше, че Хилто е прав, но побесняваше от мисълта, че Трок ще се измъкне. Минтака му каза, че е ранен, значи, не е кой знае какъв противник, въпреки че и самият Нефер е още слаб.
	Изтича към хребета на най-близката дюна и като заслони очи, погледна на запад в посоката, очертана от двете успоредни следи по загладения от вятъра пясък. Далеч напред, може би на половин левга разстояние, видя две мънички фигури, които напредваха с равномерен ход. Гледаше ги, изпълнен с ярост, докато изчезваха в горещата мараня на хоризонта.
	— Ще има и друг случай — прошепна Нефер. — Специално ще дойда за теб, кълна се в стоте свещени имена на великия Хор!


	68

	Откриха и изровиха още шестнадесет колесници. С такъв огромен запас вода и храна, хора и животни се възстановиха бързо. Откриха и достатъчно трупове, за да се облекат. Нефер смали чифт сандали, за да станат на Минтака, чиито крака бяха почти заздравели.
	На десетия ден бяха готови за път. Четирите останали живи коня не бяха в състояние да теглят колесници през рохкавия пясък, затова Нефер реши да ги използва като товарни животни и да качат върху тях вода и храна, колкото могат да носят.
	Вечерта тръгнаха през дюните, повели натоварените коне след себе си. Кобилата нямаше сили да носи Минтака, плюс товара си, но Нефер приспособи кожена халка към самара, така че момичето да се държи за нея, докато върви по мекия пясък.
	Хамсин е променил терена до такава степен, че се налага Таита да се ориентира по звездите. Вървяха една и цялата следваща нощ. Призори на втората нощ стигнаха до керванджийския път. На места бурята го е замела, но скоро стана по-светло и те видяха пред себе си камъните, отбелязващи разклонението.
	Забелязаха, че някой е минал оттук преди тях. Два реда следи водеха назад към Аварис — едните огромни, а другите по-малки. Таита и Нефер ги разгледаха внимателно.
	— Тези са от Трок. Никой друг няма такива лопати, като лодки. Минтака е права — ранен е от дясната страна. Ясно личи, как стъпва по-внимателно с десния крак — каза Таита. — Засега не съм сигурен, кой е другият. Я да видим, дали не ни е оставил някаква вест за себе си. — Проследиха известно време дирята.
	— Ето! — Някой бе наредил сложна фигура от камъни. — Вече няма никакво съмнение. Иштар Медееца. — Таита разхвърли камъните с гняв. — Това е заклинание към неговия гаден бог Мардук Човекоядеца. — Запрати един от по-малките камъни, в посока на дирята. — Ако имаше дете под ръка, положително щеше да го принесе в жертва. Мардук обича човешка кръв.
	Нефер трябваше да вземе трудно решение.
	— Ако ще предприемаме дългото пътуване на изток, трябва да разполагаме с припаси и злато. Не можем да се изтърсим в асирийския двор като последни просяци.
	Таита кимна.
	— В Египет има много могъщи люде, които ще заемат с удоволствие на фараона си каквото им поиска, стига да са сигурни, че е жив.
	— Хилто и Мерен ще се върнат в Тива — реши Нефер. — Бих отишъл и аз, но сега половината свят търси Минтака и мен. — Свали един от царските си пръстени и го подаде на Хилто. — По това ще те познаят. Показвай го на приятелите ни. Трябва да се върнеш с хора, коне, злато и колесници. Трябва да пристигнем при цар Саргон в що-годе приличен вид, за да покажем, че в Египет наистина можем да разчитаме на подкрепа.
	— Ще изпълня заповедта ти, Велики!
	— Не по-малко важни за нас са и новините. Трябва добре да се осведомиш за събитията в страната. Да научиш всичко за делата и намеренията на мнимите фараони.
	— Ще тръгна привечер — каза Хилто.
	Прекараха деня под сянката на едно чергило, взето от изровена колесница. Когато слънцето се спусна и жегата намаля, групата се раздели. Хилто и Мерен поеха на запад, към Тива, а Нефер с Минтака и Таита — на изток.
	— Ще ви чакаме при руините на Галала. — Това бяха последните думи, които каза Нефер на Хилто. После двамата с Мерен тръгнаха по пътя назад, за да се стопят в мрака.
	Таита, Минтака и Нефер поеха на изток по керванджийския път към Галала. След дванадесет дни, когато в меховете им бяха останали само няколко капки вода, те стигнаха развалините на разрушения град.


	69

	Седмиците образуваха месеци, а те все още чакат при Галала.
	Таита се губи по цели дни из околните хълмове. Нефер и Минтака го зърват понякога от далеч. Той често почуква скалите с края на тоягата си. Друг път седи край полупресъхналите кладенци в края на града и вперва поглед в дълбоките им шахти.
	Когато Нефер прави плахи опити да го заговори, той се държи резервирано и мълчи.
	— Всяка армия има нужда от вода. — Това е всичко, което може да се изкопчи от него.
	— Тук едва има за нас, да не говорим за армия — отбелязва Нефер.
	Таита кима, става и поема към хълмовете, като почуква скалите с тоягата.
	Минтака нагласи нещо като жилище сред развалините, а Нефер го покри с парцаливите остатъци от чергилото. В качеството си на хиксосийска принцеса Минтака никога през живота си не беше готвила обяд или премитала стая. Първите й опити бяха катастрофални. Докато дъвчеше някакво изгоряло парче, Нефер отбеляза:
	— Ако искаме да разгромим армията на Трок, достатъчно е да те изпратим там като готвачка.
	— Ами щом си толкова сръчен, защо не ни ощастливиш с някой връх на майсторството си?
	— Ще трябва да го сторя, ако не искаме да умрем от глад — съгласи се Нефер и зае мястото й край огнището.
	Нефер влезе отново в ролята на ловец и още първия ден се върна с хубава млада газела и четири великолепно нашарени яйца от дропла, които бяха съвсем малко развалени. Минтака подуши своята част от тях и ги блъсна настрана.
	— Ти ли се оплака от готвенето ми? — попита тя. — Следващия път ще дойда с теб, за да сме сигурни, че онова, което носиш, става за ядене.
	Лежат редом в една от сенчестите уади, набраздили лицето на хълма и наблюдават пасящо стадо газели, които ги наближават.
	— Красиви са като в сън — шепне Минтака. — Толкова се прекрасни.
	— Ако изпитваш угризения, мога да стрелям аз.
	— Не — клати глава момичето. — Не казвам, че няма да го сторя.
	— Тонът й е решителен и той вече я познава достатъчно добре, за да не й противоречи.
	Мъжкарят върви напред. Гърбът му е с цвят на канела, а корема — сребристо бял, като облаците на хоризонта. Рогата са извити във форма на лира и блестят като полирани между щръкнали остри уши. Извръща глава на дълга шия и гледа назад към малобройното си стадо. Едно от малките започва да подскача с прави крака, като почти допира муцуна до събраните копита. Това е сигнал за тревога.
	— Малкото се упражнява и фука пред големите — казва Нефер с усмивка.
	Мъжкарят губи интерес към тези младежки лудории и продължава към засадата. Той избира пътя с грациозни движения, като на всеки две-три крачки спира и се оглежда.
	— Още не ни е забелязал, но скоро ще го стори — шепне Нефер.
	— Няма го Таита, да отвлече вниманието му.
	— Още е далеч — отвръща Минтака.
	— Петдесет крачки, не повече. Стреляй или ще изчезне в миг!
	Минтака изчаква животното да обърне за пореден път глава, изправя се бавно на колене и тегли тетивата. Лъкът е от малките, взет от изровените колесници. Пуска стрелата и тя описва лека дъга на фона на ясното небе.
	Мъжкарят забеляза мигом лекото раздвижване с огромните си очи и рязко извърна глава, за да я погледне, преди да се впусне в бяг. Когато тетивата издаде бръмчащия си звук, животното се метна напред и встрани, докато стрелата още бе във въздуха. Копитцата вдигнаха мънички облачета прах, а стрелата дрънна на мястото, където само преди миг бе застанало грациозното животно. Минтака се изправи и радостно се засмя, загледана след беглеца, без капка съжаление за пропуснатата възможност.
	— Виж, бяга, както лети лястовицата.
	Таита го е учил, че истинският ловец обича и уважава плячката си. Възхищението му от Минтака стана още по-голямо, когато видя радостта й, предизвикана от животно, което бе тръгнала да убива. Извърна се към него, все още засмяна.
	— Съжалявам, сърце мое, тази вечер ще си легнеш гладен.
	— Не и с Таита край огъня. Той готви от въздуха.
	Впуснаха се в надпревара към изпратената стрела. Тя тръгна първа и първа я стигна. Наведе се да я вдигне и задната част на окъсаната й пола се метна на кръста. Бедрата й бяха гладки и кафеникави, а задникът — съвършено заоблен, с по-светла, невидяла слънце кожа, лъскава като скъпоценна ориенталска коприна.
	Тя се изправи и рязко се извърна към него. Видя израза на лицето му. Макар неизкушена в тайните на чувствеността девственица, не беше лишена от своите женски инстинкти. Видя страстта, събудена у него само с едно мимолетно движение и видяното я възбуди. Желанието му я накара да го пожелае почти с болка в гърдите. Усети слабините й да се топят от любов, да се разливат, като оставен на слънце гъст и сладък мед.
	Тя тръгна срамежливо към него, ала Нефер беше обзет от парлив срам, заради плътското желание, което бе позволил да го завладее отново. Спомни си обещанието, което й бе дал: „по-скоро ще умра, отколкото да престъпя моята клетва и да ти докарам безчестие“. Така каза той и споменът го накара да се извърне. Ръцете му трепереха, когато каза с пресипнал глас, без да я гледа:
	— Знам още едно стадо, но трябва да побързаме, ако искаме да стигнем преди мрак. — Тръгна, без да се обръща и тя се почувства пренебрегната. В тоя момент, повече от всичко на света жадуваше прегръдката му, допира на коравото му тяло до нейното.
	Тя се стегна и хукна подире му, като се мъчеше да прогони онова сладко усещане, което за малко не я завладя изцяло, но хич не беше лесно. Настигна го и затича на две-три стъпки зад него.
	Гледаше гърба му. Дебели, гъсти кичури черна коса подскачаха по него. Учуди се, колко се бяха разширили раменете му, откакто го видя за пръв път. След това погледът й се спусна надолу и бузите й пламнаха, когато видя твърдите полукълба на задника му да повдигат тънката материя на туниката. Обзе я приятно чувство на срам, заради собствените й сладострастни помисли.
	Скоро стигнаха ръба на друга уади, спуснала се през склона. Нефер се обърна и почти улови погледа, изучаващ тялото му. Тя вдигна очи точно навреме.
	— Долу има стотици древни гробове. За пръв път ги видях, когато дойдохме тук с баща ми, малко преди да… — Той млъкна, натъжен от мисълта за последния прекаран с Тамоз ден.
	— Чии са? — попита тя, за да го отвлече от тъжните мисли.
	— Таита казва, че са на хиляда години, от времето на Хеопс, когато са строили великите пирамиди при Гиза.
	— Значи, трябва да са стари, колкото самия маг — каза тя с усмивка, а Нефер се разсмя с глас.
	— Разглеждал ли си ги?
	Нефер поклати глава.
	— След оня път, често съм мислил за това, но не се отдаде случай.
	— Да го направим сега! — предложи Минтака.
	Той се поколеба.
	— Трябват ни въжета и лампи. — Но тя вече тичаше по склона и Нефер се видя принуден да я последва.
	Стигнали дъното, те се увериха, че повечето гробове бяха недостъпни — разположени високо в отвесната скала.
	Не след дълго Нефер откри един отвор, който изглеждаше по-лесен за достигане. Изкачиха се по отчупена от скалния масив канара и стигнаха тесен ръб. Тръгнаха предпазливо по него. Водеше Нефер. Той стигна тъмния отвор и надникна в него.
	— Ами да, пазят го духовете на мъртвите. — Направи опит това да прозвучи като шега, но тя усети напрежението и бе заразена от него.
	— Естествено! — подхвана шегата тя и направи зад гърба си знак против злото.
	— Много е тъмно — промълви замислено Нефер. — Можем да дойдем утре с лампа.
	Минтака надникна над рамото му. Тесен проход водеше под лек ъгъл нагоре в гранитната гръд на скалата. Макар че бяха изтекли столетия, рисунките по стената ясно личаха.
	— Виж! — посочи една от тях Минтака. — Това е жираф, а онова — човек.
	— Да — усмихна се Нефер. — При това много дружелюбно настроен човек, няма съмнение.
	Тя понечи да се възмути, но не можа да скрие усмивката си. Древният художник бе надарил фигурата с огромен фалос.
	— А това — тя влезе по-навътре, — това трябва да са надписи. Какво ли означават?
	— Никой никога няма да разбере. — Нефер мина край нея. — Ключът към това древно писмо е отдавна загубен. Трябва да се прибираме!
	Подът беше покрит с мек, донесен от вятъра пясък. След малко недрата на прохода потънаха в зловещ мрак.
	— Нека разгледаме само още малко по-навътре — настоя упорито Минтака.
	— Не мисля, че трябва да го правим!
	— Искам да мина напред — отвърна тя и се промуши край него.
	— Чакай! — Той направи опит да я спре, но Минтака се засмя и се изплъзна от ръцете му. Нефер сложи ръка върху дръжката на ножа и продължи, засрамен от нейния пример и собствената си неувереност.
	Мракът се сгъстяваше все повече и накрая дори Минтака спря и проточи несигурно шия напред. Нефер се наведе, вдигна парченце кремък и го запрати над рамото й в тъмното. То затропа по каменните стени.
	— Няма нищо — каза Минтака в последвалата тишина, но преди да направи друго движение, нещо в мрака пред тях се раздвижи. Чуха шумолене, което прокънтя в кухината на скалата. Двамата замръзнаха, вперили поглед в тъмното. Последва остър писък, който бързо прерасна в хор и от пазвата на планината, право към тях, излетя пищящ и пърхащ мек облак, чиито крила докоснаха лицата им.
	Минтака изпищя и се обърна, връхлетя върху Нефер и обгърна с ръце шията му.
	Той я притисна към себе си и двамата се свлякоха на песъчливия под.
	— Прилепи! — каза той. — Само прилепи.
	— Знам! — отвърна тя, останала без дъх.
	— Те не хапят.
	— Знам. — Гласът й беше по-спокоен, но не направи и опит да пусне врата му. Нефер притисна лице в еластичната гъста коса. Ухаеше на прясно окосена трева.
	Тя издаде тих, приглушен звук на удоволствие, скри лице в шията му и леко притисна тяло към неговото.
	— Минтака — промълви той и направи плах опит да я отдалечи от себе си. — Дал съм ти дума, това да не се случва пак.
	— Освобождавам те от нея! — Гласът й е толкова тих, че думите почти не се чуват. Вдига лице към неговото. Горещият й дъх ухае приятно. Пълните сочни устни потръпват, сякаш ще се разплаче всеки миг. — Искам да стана твоя жена по-силно, отколкото съм желала каквото и да било в тоя живот!
	Той свежда глава и поема устата й в своята. Тя е влажна и толкова гореща, че устните му сякаш се стопяват в нея. Цял се загубва. Минтака си дава сметка, че обятията му са нейното любимо и жадувано място. Докато я целува, той изучава с пръсти всяка гънка и издатина по гърба й. Проследява линията на гръбнака, подобен на наниз перли между твърдите снопчета на мускулите.
	Поставя длан на хълбока и чувства сладката извивка на ханша, като на скъпоценна порцеланова ваза. Простира ръце надолу и хваща бутовете й с две ръце, удивен от симетрията и твърдата им еластичност.
	Тя притиска бедра към неговите, а момъкът още по-силно придърпва ханша й. Усеща набъбване и втвърдяване в слабините и се мъчи да извие тяло назад, за да го скрие от нея. Тя протестира тихичко и не му позволява. Настъпва срещу него, щастлива от това доказателство за възбудата му, за силното му желание.
	За миг си спомня Трок и огромното му нещо с изпъкнала синя вена, но този ужасен епизод няма нищо общо с онова, което става в момента. Споменът е прогонен от съзнанието й без всякакво усилие.
	Усеща пръстите на Нефер да се спускат по цепката между бутовете й и се оставя на насладата, учудена, че тя стига до зърната на гърдите й, които изведнъж набъбват.
	— Докосни ме! — мълви тя в устата му. — Да! Докосни ме! Притисни ме! Гали, люби ме!
	Усещанията обхващат всяка фибра, всяка частица на тялото и съзнанието й. Целувката им най-после прекъсва и тя усеща устните му да я докосват по рамото. Тя инстинктивно усеща, какво му е нужно, разтваря туниката си и изважда едната гърда. Тя натежава в дланта й, вирнала болезнен връх. Заравя пръстите на другата си ръка в гъстите къдри зад врата му и слага зърното в устата му. Когато го засмуква като гладно бебе, тя усеща сладък спазъм дълбоко в корема си и разбира с учудване, че това е утробата й.
	Внимателно премества главата му върху другата гръд и усещането не само не отслабва, но дори става по-силно.
	В мъглата от удоволствие, усеща пръстите му да повдигат ръба на полата и да бърникат препаската й. Тя раздалечава крака, за да му помогне, а със свободната си ръка освобождава възела над бедрото. Препаската пада и хладният въздух на гробницата гали голотата й.
	Усеща пръстите да милват нежно твърдите косми в основата на корема, после той намира подпухналите между бедрата й устни и ги разделя внимателно. Тя вика сякаш от болка и инстинктивно бърка под полата му, за да го намери. Очарована е от дебелината му и го обхваща с палец и показалец. Подскача в дланта й като жив и тя иска да го погледне. Без да го пуска, бута Нефер с длан в гърдите, за да погледне между двама им.
	— Толкова е хубав — шепне тя, — толкава гладък и силен!
	После го целува отново и притиснала устни към бузата му, се отпуска назад, увлича го върху корема си, разтваря бедра, за да го посрещне, усетила липсата му на опит. Това събужда у нея майчинския инстинкт. Сама невежа, тя му помага, усетила плъзването, неточния натиск около входа към самата й същност. Тя променя положението си и той прониква дълбоко в нея, прилепя корем о нейния, изпълва я така, сякаш ще я разполови и тя вика победоносно, разкъсана от сладка болка.
	Язди я като див кон, а тя посреща движенията с бедра. Ездата става все по-мощна и бърза, докато тя усеща, че е стигнала предела. И ето, става нещо невероятно, те минават отвъд този предел. Откъснати от връзките със земята, стигнали края на небесата, усетили неговото изригване, заляло вътрешността й с течна топлина, посрещната и слята с нейната, двете им същества се стопяват в едно единно цяло. Гласовете им се сливат в ликуващ вик.
	Много по-късно, завърнали се от далечните предели, те лежат в обятията си, потта и диханията им се смесват и изстиват, а те още са свързани от дълбоко проникналата в нея мъжка плът.
	— Не искам това да свършва! — шепне тя. — Искам да останем така завинаги!
	След известно време той сяда неохотно и поглежда отвора на скалния коридор.
	— Стъмва се — казва Нефер в почуда. — Толкова бързо изтече този ден.
	Минтака сяда в скута му, придърпва поли, а той докосва пресните петна по тях.
	— Девичата ти кръв — мълви с благоговение.
	— Моят дар за теб. Доказателството, че обичам само теб.
	Нефер откъсва част от петното, голяма колкото нокътя на кутрето й.
	— Какво правиш? — пита тя.
	— Ще го пазя винаги за спомен от този чудесен ден. — Той отваря медальона на шията си и го прибира при нейния кичур.
	— Наистина ли ме обичаш, Нефер? — пита тя, докато го гледа да закопчава медальона.
	— С всяка капка кръв, която тече през вените ми. Повече от вечния живот!


	70

	Когато се връщат в разрушената стая, направена обитаема от тях самите, Таита се върти около огнището и бърка нещо в сложено над жарта гърне. Поглежда Минтака, застанала на прага, с последната светлина на деня зад гърба си. Полата й е още влажна, прана преди малко в оскъдната вода на кладенеца, и лепне около бедрата й.
	— Съжалявам, че закъсняхме толкова, Таита! — казва тя тихо. — Преследвахме една газела далеч в пустинята.
	Никога не се е извинявала за закъснение преди и Таита вдига поглед към двамата. Нефер се извисява до нея с отнесена физиономия. Излъчването на любовта им е толкова силно, че сякаш образува видим ореол около тях и Таита почти усеща аромата му, подобен на ухание на диво цвете.
	Значи неотвратимото най-сетне стана, мисли си той. Единствената изненада е, че се забави така дълго. Таита мърмори безучастно:
	— Явно не сте могли да я стигнете. Бързо бягаше или нещо отклони вниманието ви?
	Двамата стоят сконфузени, обзети от чувство за вина, прекрасно съзнаващи, че са напълно прозрачни за мага.
	Таита се обръща към гърнето.
	— Добре, че поне аз хванах нещо. Успях да сваля двойка диви гълъби. Няма да си легнем гладни.
	Последвалите дни минават за двамата в златната мараня на удоволствието. Мислят си, че са потайни и дискретни в присъствие на Таита, като избягват погледите си и се докосват, само ако са сигурни, че не ги гледа.
	Минтака си е направила нещо като будоар в една гола килийка, свързана с жилищното им помещение. Всяка нощ той изчаква Таита да захърка тихичко, преди да се прокрадне до постелята й в малката стая. Всяка сутрин тя го буди дълго преди зазоряване, за да го изпрати в собственото му ложе, в стаята, където мислят, че Таита още спи.
	На третата сутрин магът съобщава с безизразен глас:
	— Тук май има плъхове или някакви други гадини, защото не мога да спя от скърцане и шепот. — Двамата стоят като ударени от гръм, а той продължава: — Намерил съм си по-спокойно място.
	Таита премества постелята си в малка развалина от другата страна на площада, където се оттегля след всяка обща вечеря.
	Любовниците прекарват дните сред пустинята в приказки, любов и безкрайни планове за бъдещето. Обсъждат кога и как ще се оженят, колко сина и дъщери ще му роди Минтака, като за всяко бъдещо дете намират подходящо име.
	Толкова са потънали един в друг, че напълно забравят съществуването на света извън разрушения град, докато една сутрин излизат от него, снабдени с въжета и маслени лампи, решени да изследват по-сериозно старото гробище. По една вита пътека стигат върха на хълма, където спират, за да си поемат дъх и да се полюбуват на величествената панорама, просната пред погледите им.
	— Виж! — вика внезапно Минтака, като се изтръгва от прегръдките му и сочи на запад по протежение на древния керванджийски път, водещ към Египет. Нефер скача и двамата гледат странния приближаващ керван. Начело се търкалят пет разнебитени коли, следвани от пълзяща човешка колона.
	— Трябва да има поне сто души — казва Минтака. — Кои ли са?
	— Не знам — отвръща Нефер, — но ти по-добре бягай обратно да предупредиш Таита, а аз ще ида да разузная.
	Тя не възрази, а тръгна начаса за Галала, като се спусна по склона с пъргави, дълги скокове, като млада газела. Нефер прибра въжето и лампите, сложи тетивата на лъка си, провери стрелите в колчана и се запромъква по хребета на хълма, като се стремеше да не се откроява на небесния фон, докато намери подходящо място за наблюдение на едва пъплещия керван.
	Той представляваше тъжна гледка. Когато доближи, Нефер видя, че първите две возила са очукани бойни колесници, мъкнати от изпосталели, преуморени добичета. Те бяха предназначени за двама души, но във всяка имаше по четири-пет. Следващите ги коли не бяха в по-добро състояние. Нефер видя, че са пълни с болни или ранени хора, наблъскани един до друг или проснати върху импровизирани матраци. Отзад се точеше дълга колона преуморени мъже — едни куцукаха, опрени на тояжки, други подскачаха на патерици. Някои мъкнеха носилки с други ранени или болни.
	— В името на Хор — промърмори Нефер, като напрегна поглед да различи чертите на хората в първата колесница, — тия приличат на оцелели след битка.
	Изведнъж той рязко скача иззад скалата, която го скрива и възбудено крещи:
	— Мерен! — най-после разпознава високата фигура, която държи юздите на първата колесница. Мерен спира конете и засенчва очи, за да погледне срещу надигащото се от хоризонта слънце. После и той крещи и маха с ръка, забелязал фараона. Нефер се хвърля надолу по сипея, като скача, подхлъзва се и пак скача, докато стига подножието, където го чака Мерен. Двамата се прегръщат и говорят в един глас.
	— Къде се забавихте?
	— Къде са Минтака и Таита?
	После приближава Хилто и отправя почтителен поздрав.
	Отзад се тълпят болни и ранени. Лицата им са бледи и изпити, а през мръсните превръзки е избила гнойна кръв, застинала в твърда коричка. Даже мъжете от носилките и колите, които са съвсем без сили, надигат глави, за да погледнат със страхопочитание Нефер.
	С бърз преценяващ поглед Нефер разбира, че това са войни, но победени в битка войни, с разбити тела и дух.
	След като поздравява Нефер, Хилто се обръща към тях и вика:
	— Ето че стана, както ви обещах! Пред вас стои истинският ви фараон Нефер Сети! Фараонът не е мъртъв, той е жив!
	Хората мълчат апатично, болни и деморализирани. Гледат Нефер неуверено.
	— Качи се на този камък, Велики! — шепне Хилто. — Така че всички ясно да те видят.
	Нефер скача върху камъка и ги разглежда с интерес. Те го гледат мълчаливи. Повечето никога не са виждали царя си. Дори и ония, които са го наблюдавали по официални поводи в двореца, са правили това отдалеч. Тогава е бил като кукла: покрит от глава до пети с великолепни роби и диаманти, лицето — бяла маска от грим, кацнал в царската кола, теглена от бели волове. Те не могат да съвместят онази далечна, неестествена фигура с този снажен младеж, жив и як на вид, със загоряло от слънцето лице и интелигентни очи. Това не е детето фараон.
	Докато гледат недоверчиво и разменят подозрителни погледи, на камъка се появява, сякаш материализирана от нищото, още една фигура. Тя каца като джин до Нефер. Този вече го знаят добре, както по име, така и по лице.
	— Чародеят Таита! — шепнат всички, с дълбока почит и благоговение.
	— Знам колко сте страдали — казва Таита с равен, ясен глас, който стига без усилие до всяко ухо. — Знам, каква цена сте платили, за да се опълчите срещу тиранията на убийци и узурпатори. Знам, че сте дошли, за да се уверите, че истинският ви цар е жив.
	Разнася се одобрителен ропот и Нефер изведнъж проумява, кои са тези хора. Това са оцелелите от бунтовете срещу Трок и Наджа. Откъде ги е изровил Хилто е отделен въпрос, но това са някогашни бойци, елитни колесари и майстори на копието и сабята.
	— Това е началото — тихо му шепне Таита. — Хилто е довел семената на бъдещите ти легиони. Говори им!
	Нефер ги гледа още известно време, изправен пред тях, висок и горд. Избира от редиците един мъж, който изглежда по-стар от другите — първият сняг вече е посипал косите му. Погледът му е остър, а чертите на лицето — интелигентни. Въпреки дрипите и изпосталото тяло, той излъчва власт и авторитет.
	— Кой си ти, войнико? Какво звание носиш и от коя част си?
	Мъжът вдига глава и изправя кокалести рамене.
	— Аз съм Шабако. Най-добър сред десет хиляди. Адепт на Червения път. Командир на Центъра във войската на Мут.
	Истински лъв, мисли си Нефер, но казва само:
	— Привет за теб, Шабако! — Вдига края на хитона и показва фараонската татуировка. — Аз съм фараон Нефер Сети, истинският господар на Горен и Долен Египет.
	При вида на царския знак, по редиците от плашила преминава дълбока въздишка. Всички като един се просват в израз на почит.
	— Бак-хер, божествени, любимец на боговете!
	— Ние сме ти верни, фараоне, застъпи се за нас пред боговете!
	Минтака е дошла с Таита и сега стои под камъка. Нефер протяга ръка и хваща нейната. Вдига я на камъка до себе си.
	— Ето я принцеса Минтака от династия Апепи. Минтака, която ще стане моя жена и ваша суверенна повелителка.
	Всички я поздравяват с нов възглас.
	— Хилто и Шабако са вашите командири — обявява Нефер. — Засега нашата база е Галета, докато се завърнем победоносно в Тива и Аварис.
	Мъжете се изправят за ново приветствие — дори тежко ранените се надигат в носилките — и всички викат в един глас.
	Звукът е немощен и почти се губи във великата тишина на пустинята, но изпълва Нефер с гордост и решителност. Той скача в първата колесница, поема юздите от Мерен и повежда очуканата си армия към своята срутена столица.


	71

	След като част от развалините са пригодени за казарми, Нефер праща да повикат Хилто, Шабако и останалите офицери. До късно тази нощ, както и през многото последвали, той слуша внимателно подробни разкази за бунтове, схватки и поражения, пред лицето на обединените сили на двамата фараони. За страховитата мъст над попадналите в плен.
	По заповед на Нефер, описват подробно новите диспозиции в египетските армии, имена на командири, численост и наименования на частите, общ брой на хора, коне и колесници на разположение на узурпаторите Наджа и Трок. Сред новопристигналите има трима войскови писари и Нефер им нарежда да запишат всички данни, както и да изготвят върху глинени плочки списък на гарнизоните и крепостите. Таита организира с помощта на Минтака лазарет, в който настаняват всички болни и ранени. С Хилто са пристигнали и десетина жени, съпруги на бегълци или просто лагерни жени. Таита ги назначава за готвачки и болногледачки. Магът прекарва целия ден в наместване на счупени кости, шиене на рани, измъкване на върхове от стрели и даже в един случай — трепаниране на пукнат от тежка бойна тояга череп.
	Когато светлината вече не достига за работа с болните, той се присъединява към Нефер и офицерите, които чертаят карти върху щавена агнешка кожа, в светлината на маслена лампа и обсъждат планове за бъдещи действия. Макар Нефер да е официално техен командващ, всъщност той е новак в проблематиката на войната и уроците, които получава от тези изпечени стари вълци, нямат цена.
	Обикновено минава полунощ, преди Нефер да закрие тези продължителни заседания и да се прокрадне до овчата кожа, върху която търпеливо го очаква Минтака. После се любят и шепнат един на друг. Макар изтощени от всекидневните занимания, те често заспиват в обятията си, едва когато зората надникне над хълмистите хребети.
	Общо в Галала има сто и петдесет души и петдесет коня, но скоро става ясно, че оскъдните води на горчивите кладенци не са в състояние да утолят жаждата дори на това малобройно население на разрушения град. Всеки ден ги изпразват и всяка нощ им трябва все по-дълго време, докато се напълнят. Качеството на водата също се влошава — тя става все по-горчива, докато накрая почти не може да се пие, ако не се смеси с кобилешко мляко.
	Принудени са да въведат дажби. Конете страдат, млякото на кобилите секва. А дебита на кладенците продължава да намалява.
	Най-накрая Нефер свиква извънреден военен съвет. След едночасова мрачна беседа, Хилто обобщава:
	— Ако Хор не стори чудо, кладенците ще пресъхнат напълно и ще се видим принудени да напуснем града. Накъде ще хванем?
	Всички поглеждат Нефер, а той, на свой ред, отправя пълен с очакване поглед към Таита.
	— Какво ще правим, когато водата пресъхне, магьоснико? — пита той.
	Таита отваря очи. Седял е мълчалив по време на дългия дебат и те мислят, че дреме.
	— Утре призори искам всички мъже, които могат да вървят и да държат лопата, събрани пред портите на града.
	— С каква цел? — пита Нефер, но Таита се усмихва загадъчно и не отговаря.
	В прохладата на зората пред градските порти чакат петдесет и шестима мъже. Излиза Таита, накичен с всичките си гердани, амулети, гривни и талисмани, с медальона на Лострис в ръка и дара от Бай на шия. Измил е косата си, а Минтака му я е сплела на плитки. Носи тоягата със змийска глава отгоре. До него крачи Нефер, прикрил с тържествен израз пълното си недоумение. Таита оглежда събранието. Както е поискал, всички носят изкопчийски инструменти: дървени лопати, заострени колове, метални лостове, копачи с облечени в метал върхове. Кима удовлетворен, спуска се по стълбите и поема през равнината.
	По знак на Нефер, хората нарамват инструментите си и тръгват след него, като по навик се източват във военен походен строй. Не отиват далеч, защото Таита спира още в полите на най-близкия хълм и поглежда нагоре.
	Нефер си спомня, че именно по тия места Таита прекара много време през последните месеци. Двамата с Минтака го бяха виждали често, клекнал под слънцето като синьоглав гущер, с качулка на главата или пък да броди наоколо и да почуква по скалите с края на тоягата.
	За пръв път Нефер поглежда по-внимателно тукашните скали и забелязва, че са различни. Трошливи и примесени с варовик, те се цепят на шисти. Дълбок разлом пресича лицето на голия, сух хълм по диагонал, а склоновете му са оцветени в различни оттенъци. После вижда и нещо друго. Някой е рисувал неотдавна различни знаци по скалите, езотерични йероглифи, нанесени с бяла паста, вероятно приготвена с вода от ситно натрошен варовик. По земята са подредени фигури от камъчета.
	— Нефер, хората трябва да се разделят в пет групи — казва Таита и Нефер се разпорежда. Когато са готови, Таита казва на първите: — Започнете да прокопавате галерия в склона, ей на това място. — Той сочи йероглифите, с които е отбелязано мястото на бъдещия хоризонтален проход.
	Хората го гледат объркани, но когато Таита вперва безмълвен поглед в тях, Шабако казва:
	— Чухте мага. Започвайте и по-бързо!
	Работата е тежка, макар скалата отдолу да се оказва разтрошена. Трябва да разкопават и да изнасят голямо количество скална маса. Наоколо се вдигат облаци прах и скоро телата им се покриват цели с нея. Макар дланите им да са загрубели от постоянна работа със сабя и бойна тояга, те се охлузват, показват се пришки, потича кръв. Превързват ги с ленено платно и продължават работа, без да се оплакват. Слънцето се издига над хоризонта, а с него идва и жегата. Шабако извежда първата смяна от изкопа и пуска втората.
	По пладне, когато слънцето е в зенита, всички се отпускат за едночасова почивка. Таита влиза в плитката пещера и внимателно оглежда скалата. Излиза навън мълчалив и Шабако нарежда да продължат. Работят до смрачаване, когато вече не се вижда какво правят. Шабако освобождава хората и те се отправят надолу, към оскъдната си вечеря. Запасите зърно намаляват почти толкова бързо, колкото и водните.
	За да използват утринната прохлада, на другия ден започват преди зори. До вечерта са проникнали едва на двадесет стъпки в гръдта на хълма.
	Там се натъкват на твърда като кристал синя скала. Бронзовите върхове на копачите не могат даже да я одраскат и хората започват да роптаят.
	— Войни ли сме ние или копачи? — пита един ветеран, като разглежда разранените си длани.
	— Какво всъщност копаем? Гробовете си ли? — обажда се втори, докато превързва глезена си, наранен от невнимателен удар с копач.
	— Как ще копаем в тая скала? — възмущава се трети и бърше мръсна пот от чело.
	Таита ги праща долу, където се вижда гъста гора от изсъхнали акации — мълчалив паметник на отдавна пресъхналата вода. Кършат сухи клони и ги носят нагоре при изкопа. Под ръководството на Таита напалват голям огън пред лицето на гладката скала. Оставят го да гори цяла нощ, като от време на време добавят още дърва. Когато на другия ден скалата свети нажежена, те я заливат с вода, донесена в мехове от пресъхващите кладенци. Под облаци бяла пара, тя се напука с трясък и експлодира.
	Един човек загуби дясното си око в резултат от попаднало в него парченце. Таита почисти набързо орбитата и заши клепачите един за друг.
	— Боговете затова са ни дали по две очи, точно за такива случаи — поясни той на пострадалия. — С едно око се вижда съвсем същото, каквото и с две.
	Оставиха разрушената скала да изстине, а после изнесоха навън големите опушени парчета. Скалата отзад се оказа също така твърда и непробиваема. Донесоха още дърва и повториха опасната операция със същия резултат. С цената на толкова труд и време, напреднаха едва няколко стъпки.
	Дори Нефер беше обезсърчен и сподели това с Минтака, когато се разположиха в постелята в тъмата на нощта.
	— Много неща не можем да проумеем, сърце мое — каза тя и взе главата му в прегръдките си.
	— Нямаме и най-малка представа, защо ни кара да вършим това, а когато го питам, ме гледа с оня вбесяващ поглед на древна костенурка. На хората им е дошло до гуша, а и на мен.
	Тя се кикоти.
	— Древна костенурка! Гледай да не го чуе! Може да те превърне в жаба и това хич няма да ми хареса.
	Рано на другата сутрин групите от изтощени, роптаещи мъже се събират около устието на тунела, в очакване на мага.
	С привичната си склонност към театралничене, Таита се появява заедно с първите лъчи на слънцето, които запалват сребърен огън върху главата му. През едното си рамо е преметнал ленена кърпа. Нефер и офицерите се надигат, за да го поздравят, но той пренебрегва приветствието и нарежда на Шабако да окачи плата като завеса над входа. Когато това е сторено, той се скрива в дупката, а мъжете отвън остават да чакат, потънали в мълчание.
	Струва им се, че е минало много време, но всъщност е по-малко от час, защото слънцето се е вдигнало едва на педя над хоризонта, когато завесата се дръпва и Таита се изправя пред отвора. Дали случайно или съгласно пресмятанията на мага, слънцето свети право в змийската глава на тоягата. Празното лице на изкопа е също ярко осветено и хората пристъпват нетърпеливо напред. Виждат, че на синята стена е нарисувано раненото око на великия бог Хор.
	Лицето на Таита е тържествено. Започва да напява заклинание към Златния Хор. Присъстващите падат на колене и напяват заедно:

	„Златен Хор, могъщ бик!
	Непобедима е силата ти!
	Господар на враговете си!
	Свято е твоето възшествие!
	Ранено око на вселената!
	Подкрепи нашите усилия!“

	След последния стих, Таита се обръща и, с впити в гърба си погледи, крачи към синята гладка скала, в дъното на галерията. Мънички кристали фелдшпат* блещукат под слънчевата светлина по повърхността й.
	[* фелдшпат — група минерали, които се използват в промишлеността и строителството.]
	— Кудаш! — вика Таита и удря стената с тоягата. Мъжете при входа се отдръпват, защото това е една от най-мощните думи.
	— Менсаар!
	Хората затаяват дъх от благоговение, а той отново удря скалата.
	— Нкубе! — Таита удря за трети и последен път, след което отстъпва.
	Нищо не последва и Нефер изпитва дълбоко разочарование. Таита не помръдва, слънцето бавно се издига и сянката му пада върху скалната стена.
	Нефер е обзет от внезапен пристъп на възбуда, а мъжете наоколо надават глъч. По средата на скалата, точно под окото на бога се появява тъмно влажно петно. То бавно се разширява и от скалата се процежда едничка капка вода, която заблестява под слънцето като диамант. После се търкулва по стената, за да се превърне в кално топче в праха на пода.
	Таита се обръща и излиза от галерията. Зад гърба му се разнася остър звук, като счупване на суха съчка и една тъничка като паяжина пукнатина се плъзва през лицето на камъка от пода до тавана. Водата се появява, капка след капка, все побърза и по-бърза. Нов звук, този път като от счупени при пожар грънци, оглася галерията и на дъното й пада парче скала. През оставения от него отвор се източва мързелива жълтеникава струя тиня, заедно с фонтан кристалночиста вода. Като изпълва галерията до коляно, тя се устремява навън и започва да скача в мътен поток надолу по хълма.
	От прашните редици на тружениците се носят викове на смайване, уплаха, благодарност и възторг. Внезапно Мерен се хвърля напред и подлага глава срещу пороя. Излиза с мокро тяло и полепнали по лицето кичури. Подлага шепи и пие.
	— Сладка е! — крещи той, обезумял от радост. — Сладка като мед!
	Мъжете се събличат голи и започват безумна игра с потока, плискат се, хвърлят шепи кал, надават весел смях. Нефер не издържа дълго, захвърля достолепието си и се мята върху Мерен, за да натисне главата му под водата.
	Таита стои прав на единия бряг и наблюдава суматохата с благосклонна усмивка. После се обръща към Минтака:
	— През ум да не ти минава!
	— Кое? — вдига невинна физиономия тя.
	— Ще бъде кощунство, една царствена египетска принцеса да се плацика с тълпа диви, голи мъже. — Хваща я за ръка и я повежда надолу по хълма, а тя се извръща, за да хвърли завистлив поглед към общото веселие.
	— Как го направи, Таита? — пита младата жена. — Откъде се взе тоя поток? Каква магия е тази?
	— Магията на мисълта и наблюдението. Водата си е била там векове наред. Просто е чакала да я намерим.
	— Ами молитвите и могъщите думи? Те без значение ли са?
	— В някои случаи, хората имат нужда от духовна подкрепа. — Той се усмихва и докосва носа си. — Малко магия винаги вдига духа!


	72

	Дълги месеци след това, всички мъже в разрушения град бяха заети с прокопаване на канал, който да отведе сладководния поток до старите кладенци. Те се превърнаха в резервоари. Щом започнаха да преливат, Таита проучи някогашните ниви в долния край на долината, превърнали се в каменисти полета. Очертанията на древни напоителни канали обаче ясно личаха и не бяха нужни големи усилия, за да се почисти и възстанови някогашната иригационна система.
	Пустинната почва е плодородна. Нейният хранителен слой не се отмива от дъждове. Постоянното слънце и изобилието от вода направиха чудото. Засяха просени семена, донесени от Египет. Всички египтяни бяха фермери по природа и традиция и отдадоха на новите ниви цялото си умение. След месеци прибраха първата реколта. После засяха трева за пасища и резултатът надмина очакванията — настоящите им нужди се оказаха презадоволени. Жените се присъединиха към общите усилия, косяха, сушаха и складираха сено и до края на годината разполагаха с достатъчно за изхранването на една кавалерийска армия, макар да нямаха още коне за нея.
	Почти всекидневно в града пристигаха бежанци, осмелили се да рискуват да прекосят пустинята, за да се измъкнат от тиранията на фалшивите фараони. Идваха поединично или на малки групи, изтощени, полуживи от жажда и глад. Разположените по хълмовете постове ги пресрещаха и изпращаха при Хилто. Заклеваха се пред него във вярност към фараон Нефер Сети, а после пълководецът ги изпращаше, в зависимост от състоянието и способностите им, на военно обучение, на полска работа или да помагат при възстановяване срутените сгради на древния град. Тези нещастници не бяха единствен източник на попълнения — една кохорта дезертьори от армиите на узурпаторите пристигна в стегнат походен строй, размахала оръжие и скандираща приветствия към фараон Нефер Сети в мига, в който видя стените на града. Последва ги отряд от двадесет бойни колесници под командата на пълководеца Тим, който с готовност се закле във вярност на фараон Нефер Сети. Тим донесе важната новина, че Наджа и Трок са решили най-после да започнат настъпление срещу Саргон, цар на Асирия и Вавилон.
	В течение на последните няколко месеца, двамата владетели съсредоточили при Аварис три хиляди колесници и в момента били почти привършили с приготовленията за прекосяване на сухоземния мост, който свързва Египет с източните земи северно от Голямото горчиво езеро и езерото Тимаш. Най-напред изпратили леки отряди, да прогонят вавилонските погранични застави, а след това извозили десетки хиляди делви с вода, които струпали на стратегически места, по протежение на пътя през безводната пустиня — земите отвъд нея са плодородни и отлично водоснабдени.
	Планирали да потеглят по пълнолуние, за да използват за преходи прохладата на светлите нощи, да стигнат до Исмаиля и през прохода Хатмия към Беершеба, като по целия път мобилизират войските на васалните сатрапи*.
	[* сатрап — управител на сатрапия (голяма административно-териториална единица).]
	Нефер и Таита бяха подготвили града за отбрана срещу една масирана атака, от страна на мнимите фараони. Допускаха, че присъствието им в разрушения град не е останало тайна за властниците и в двете царства. Смятаха, че Наджа и Трок ще направят опит да се справят с тях, преди да се впуснат във вавилонската авантюра. Затова останаха изненадани от този обрат на нещата.
	— Не приемат на сериозно опасността, която представлява присъствието ни, толкова близо до техните граници — заключи Нефер. — Ако ни нападнат сега, докато сме все още слаби, за нас не би имало друг изход, освен да бягаме.
	— Може би точно това са имали предвид, като са взели сегашното решение — отвърна Таита. — Вероятно искат да завоюват Месопотамия, като ни лишат от възможността да намерим подкрепа на изток. Ако успеят в начинанието си, ние ще се окажем обградени. Мисля все пак, че грешат, като ни дават цяла година време, през което силите ни ще укрепнат.
	— А можем ли да сме сигурни, че не става дума за заблуда? — попита замислен Нефер. — Да не би този източен поход да е измислица? Може би истинската цел сме ние, а с това се опитват да приспят бдителността ни?
	— Такава възможност винаги е налице. Трок е говедо, обаче Наджа е умен и много хитър. Такъв ход би бил точно по негов вкус.
	— Трябва да държим под око експедиционната армия — реши Нефер. — Ще отида с малък отряд на север, за да се убедя, че тя ще премине край Исмаиля.
	— И аз ще дойда.
	— Не, Таита! — възрази Нефер. — Твоето място е тук. Трябва да се грижиш за града и населението, да поддържаш вниманието будно, та ако тръгнат тия три хиляди колесници насам, всичко да е готово за мигновено оттегляне. Искам да те помоля и за още една услуга… — Той се поколеба. — Да се грижиш за Минтака. Може да й омръзне компанията на другите жени и да опита нещо неразумно.
	Таита се усмихна.
	— Неразумните действия са специалитет на принцесата. Все пак, аз добре знам къде съм най-нужен. Ще тръгна с теб! — Макар Нефер да спори дълго и упорито, старецът остана непреклонен, докато накрая фараонът се примири с тайното задоволство, че магът ще бъде до него, както винаги.
	Въпреки последните попълнения, те можеха да разчитат едва на тридесет и две колесници и стотина коня, годни да бъдат впрегнати в тях.
	Половината оставиха под командата на Шабако, за защита на Галала. Като взеха Хилто и Мерен, двамата потеглиха с шестнадесет бойни екипажа към източния бряг на Голямото горчиво езеро, за да наблюдават главния път, северно от Исмаиля. Новата луна беше извървяла само няколко нощи, тъмни, но прохладни, така че преходите се оказаха сравнително леки и успяха да прекосят непроучените пустинни области, преди луната да влезе във втора четвърт.


	73

	Призори на петнадесетия ден след потеглянето от Галала, те се спотаиха в хълмовете източно от Исмаиля и започнаха да наблюдават града. Главният път преминаваше точно под наблюдателния им пост, така че армиите на двамата фараони трябваше да се източат пред очите им. Исмаиля беше пограничен египетски град и естествена отправна точка за подобен поход.
	— Изглежда разузнаването ни е добро — извика Нефер на Таита. Качил се е на едно кедрово дърво, откъдето има прекрасен изглед към огромна панорама. — Градът ври и кипи. Виждат се много коне, както и военни лагери край стените на крепостта. — Заслони очи с ръка. — Откъм делтата се задават облаци прах. Сякаш всички коли и колесници на страната са събрани тук.
	Продължи да съобщава наблюденията си през цялата сутрин, докато жегата стигна равнището, при което всякаква дейност в града и около него, както и по пътя, замря в сънливата атмосфера на пладнето. Тогава Нефер слезе и заедно с останалите потърси сянка, в която да изчака да премине непоносимата жега.
	Късно следобед, когато позахладня, всички станаха, за да напоят и нахранят конете. Нефер се върна на наблюдателния си пост.
	Веднага стана ясно, че са дошли тъкмо навреме. Пътят на изток приличаше на артерия, пулсираща от придвижването на могъща армия. Отряд след отряд — всеки от по четиридесет колесници — излизаше през портите на града и се насочваше към скривалището им. Отзад се точеха коли с багаж и храни. Авангардът мина толкова близо до дървото, в чиито клони се криеше Нефер, че той различи чертите на отделните лица.
	Армията се точеше като безкрайна река, покрита с хиляди бронзови отблясъци, а над нея се издигаше облак прах, заплашващ да скрие слънцето.
	Авангардът се състои от четири кохорти, след които настава затишие. Явно изчакват прахта да слегне, за да се облекчи пътуването на царската свита.
	През портите излизат две позлатени колесници, които вървят редом. Те са толкова огромни, че във всяка са впрегнати по шест коня. Нефер познава водачите и в гърлото му се надига жлъч.
	Трок държи юздите на по-близката колесница. Широките му рамене не могат да се сбъркат, нито пък гъстата, оплетена с панделки черна брада. На главата си носи златен шлем, с формата на пчелен кошер, а в него са забучени бели щраусови пера. През рамото му виси двойният щит. Той е толкова тежък, че единствен фараонът можел да си служи с него, както и с огромния боен лък, поставен в преграда, от дясната му страна.
	Другата огромна колесница се кара от фараон Наджа Киафан. Подобно на пълзящия си съименник, той е по-елегантен и гъвкав. Носи нагръдно украшение от злато и скъпоценни камъни, което блести под червените лъчи на слънцето, проникнали през облака прах. На главата си носи синята бойна корона на Египет, а на пояса, в сребърна ножница, украсена с тюркоаз и лапис-лазули, виси прочутата синя сабя, която е отмъкнал от трупа на бащата на Нефер.
	Макар да няма внушителната физика на Трок, Наджа изглежда много по-опасен от него.
	Позлатените колесници отминават, следвани от собствения си облак прах, но Нефер остава на високото дърво, докато под него, една след друга, се изнизват фалангите.
	Слънцето се е хлъзнало зад хоризонта, но все още е достатъчно светло, за да се види следващата част от нескончаемата процесия. Нефер поглежда с възобновен интерес.
	Като се поклащат и друсат по пътя, вече разбит от колелата на стотици колесници и коли, откъм града се задават две платформи, теглени от волове. Те са толкова огромни, с украсените си със звезди и златни розети копринени завеси, че Нефер разбира: в тях се возят жени от царския харем. Нефер не може да си представи Трок да води харем със себе си — задоволяването на плътските му нужди е задача на пленниците от покорените градове. Задача не особено сложна, доколкото вкусовете му не са ограничени от полов признак. След като не са на Трок, значи са жените на Наджа. Нефер се пита дали Наджа се е наситил вече на Хесерет и си е взел други жени?
	После завесата на втората платформа се дръпва рязко и на пътя скача момиче. То подтичва край воловете. Макар че се е променила много, откакто я видя за последен път, за него няма никакво съмнение, че прекрасното създание е Мерикара, по-малката му сестра. Тя не носи вече детинска опашка. Косите й са подравнени над раменете, а отпред — отрязани в права линия, над веждите. Отрязаната опашка е свидетелство, че вече е видяла първата си червена луна. Нефер осъзнава с болка, че сладката малка маймунка вече не е дете. След това се сеща, че сега няма пречки за Наджа да я вкара в леглото си. Чувал бе, че е сладострастен сатир и мисълта, че ще оскверни сестричката му, го отвращава до такава степен, че усеща горчив вкус в устата си.
	Изпълва го непреодолимо желание да поговори с Мерикара, да научи щастлива ли е, не може ли да стори нещо, за да облекчи нейната участ. Минава му през ума да я отвлече и да я отведе със себе си в Галала. Дава си сметка, че това е опасна мисъл и че другарите му ще се опитат да го отклонят от подобни самоубийствени фантазии.
	След двете платформи, идват военните каси на фараоните. Мотивът при тях сигурно ще срещне разбиране сред другарите му. Това са затворени фургони без украса, боядисани в тъмносиньо. Те са много здрави и укрепени, за да носят тежкия си товар. Обточените с метални шини колела оставят дълбоки следи. Вратите отзад са заключени с тежки кофари и вериги, а край колите крачат въоръжени мъже. Това са подвижните трезори на войската, без които никой пълководец не тръгва на поход. Нефер знае, че вътре има злато и сребро, излято на пръчки, слитъци, пръстени и кюлчета, с които ще се купува лоялността на дребни владетели по пътя, ще се плаща на войската, както и на подкупни представители на противната страна.
	Нефер се спуска по ствола на кедъра. Отдолу дреме Таита, но когато Нефер посяга да докосне рамото му, очите му са вече отворени.
	— Военната съкровищница на мнимите фараони — шепне той в ухото на стареца. — Достатъчна, за да се плати на армия или да се купи трон.


	74

	Много нощи след тази, Нефер и магът проследяват колоната, като се прокрадват в сенките, успоредно на тежките коли и изучават правилата и навиците на охраната. От самото начало е ясно, че няма начин да се отмъкнат колите, без да хукне цялата армия подире им.
	— При скоростта, която са способни да развият тия говеда — отбелязва мрачно Нефер, — колесниците на Наджа ще ни стигнат, преди да сме изминали половин левга.
	— Ще трябва да измислим нещо по-умно — съгласява се Таита. — Единственото време, когато можем да сложим ръка върху съкровището е по пладне, когато спрат за почивка.
	— Ами охраната?
	— А! — маха с ръка Таита. — Охраната е най-малкият проблем!


	75

	Всеки ден, когато жегата стане непоносима, цялата армия спира за почивка, фургоните на жените и тези със съкровището застават отделно, недалеч от войската. В началото настъпва голяма суматоха: разпрягат животни, поят ги и ги хранят, вдигат шатри за жените, палят огньове, готвят, хранят се и прокарват залъците с бира. После Хесерет, Мерикара и робините им се оттеглят в шатрите. Свободните от пост мъже, лягат под импровизирани сенници, за да отдъхнат, след дългия нощен преход. Скоро над огромното стълпотворение от хора и животни застива плътна тишина и лагерът заспива.
	Нефер и Таита оставят другите скрити в бодлива горичка и пълзят към лагера. Стигат на няколкостотин крачки от стражите и лежат цял час невидими за тях, като обсъждат шепнешком, как да стигнат безпрепятствено до колите.
	— Няма ли как да отвлечем вниманието им? — пита Нефер.
	— За целта ще ни трябва помощ отвътре — отвръща Таита.
	— Мерикара? — Нефер го гледа втренчено.
	— Мерикара! — потвърждава Таита.
	— Как да й пратим съобщение? — Нефер изглежда объркан, но магът докосва амулета на Лострис, който е окачен на шията му, усмихва се и затваря очи. След известно време Нефер решава, че е заспал. Старецът отлично знае как да го ядоса.
	Възрастта му започва най-сетне да си казва думата, мисли младежът и тъкмо се готви да го раздруса, когато откъм лагера се донасят гласове.
	Мерикара е излязла от шатрата. Явно е спала, защото лицето й е зачервено, а по бузите й личат следи от възглавница. Тя се протяга и прозява. Облечена е само в синя поличка, чиито дипли се развяват над коленете. Горната част на тялото й е гола. Нефер е смаян от узрелите гърди. Те са с форма на круши, а зърната стърчат горди и розови. Мерикара се разправя с пазача край шатрата и заповедническият й глас се извива толкова високо, че Нефер чува всяка дума.
	— Не мога да заспя и искам да се поразходя. — Стражникът се мъчи да я разубеди, но тя клати яростно глава, а косите й летят около нея. — Не, няма да идваш с мен! Искам да отида сама! — Войникът настоява и тя кресва гневно — Стой настрана, нахалник такъв или ще кажа на съпруга си!
	Стражникът се подчинява неохотно и опира копие в земята. Вика тревожно подире й:
	— Не се бави много, царице! Не отивай далеч! Ако научи фараонът, ще загине не само моят нищожен живот!
	Мерикара не му обръща внимание, мушва се под колите и излиза през портала на оградения с бодливи клони лагер. Обръща се само веднъж, за да се увери, че никой не я следва. След това, сякаш знае къде отива, тя се насочва право към мястото, където лежат скрити Нефер и Таита.
	Нефер забелязва, че зелените очи са унесени, а на лицето е изписано изражение, като че ли е заслушана в някаква прекрасна музика, която чува само тя.
	Когато стига при тях, Нефер се обажда тихо:
	— Не се плаши, Мерикара, аз съм, Нефер!
	Тя се стряска като събуден внезапно сомнамбул и се вторачва в него. После лицето й се озарява от неописуема радост и тя се хвърля да го прегърне.
	— Не! — заповядва Нефер. — Ще ни видят!
	Той е горд с нея, защото Мерикара спира на секундата и се овладява. Винаги е била умно дете. Тя се оглежда и тихо промълвя:
	— Бях заспала дълбоко, но се събудих внезапно и нещо ми каза, че трябва да изляза в пустинята. Чувах го като глас вътре в мен. — Поглежда Таита. — Твой ли беше гласът, магьоснико? — После погледът й се връща към Нефер.
	— Никога няма да узнаеш колко много ми липсваш, мили братко! Отначало мислех, че си умрял и ходих на траурна процесия с глава, посипана с пепел. Това са белези от раните, които си направих, за да потече кръвта ми от мъка по теб.
	— Жив съм, Мерикара! Не виждаш дух, повярвай ми!
	— Знам, Нефер. Всички знаят, как си взел Минтака посред бял ден от Аварис и си я отвел в пустинята. Сигурна бях, че един ден ще дойдеш и за мен. — Тя се усмихва през сълзи от щастие. — Сигурна бях!
	— Да — отвръща Нефер, — ще те вземем с нас. Но най-напред трябва да ни помогнеш за нещо.
	— Всичко бих сторила за теб и Таита! — отвръща момичето.
	Таита бързо обяснява, какво се иска от нея, след това я кара да го повтори. Тя го прави на един дъх.
	— Ти си умно момиче, малката — хвали я Таита. — Точно това искаме от теб. — Подава и малко пакетче. — Ето ти прашеца. И не забравяй — във всяка чаша само колкото на върха на нокътя ти!
	— Хем казваш, че съм умна, хем ми повтаряш като на глупачка! — сърди се Мерикара.
	— Прости ме, царице! — Таита прави виновна физиономия.
	— Не ме наричай така! Не искам да съм омъжена за тая хлъзгава змия и като си помисля, какво се готви да направи с мен, намразвам го още по-силно!
	— Не е лесно да ти се угоди, Мерикара. Връщай се сега в лагера, преди да са тръгнали да те търсят!
	Тя бързо се навежда и целува Нефер по устните.
	— Тогава до утре, любими братко!


	76

	На следващия ден по пладне, могъщата армия на Египет станува под високо плато, където свършват пясъчната пустиня и безводните земи. Тежкият преход е почти завършен и утре ще навлязат в по-хладни области, където оазисите са само на един ден разстояние, където има гори, поля и лозя и където планински потоци текат целогодишно.
	Когато царската охрана започва да изгражда дневния лагер на жените, забелязват, че царица Мерикара е раздразнителна и гневна — нещо напълно неприсъщо за слънчевата й природа. Настоява за собствена шатра, далеч от тази на сестра си, царица Хесерет, а когато капризът й е задоволен, иска да откарат ковчежническите коли в малка уади, на двеста крачки от лагера. Командирът на охраната напразно се мъчи да й обясни, че дъното на уади е меко и тежките коли ще затънат.
	— Не ме интересува, ако щат направо да изчезнат в него! — отвръща тя. — До гуша ми дойде да гледам тия грозотии по цял ден и да слушам мученето на вонящите говеда. Махай ги от погледа ми!
	Старшият на охраната помисли да помоли фараон Наджа Киафан да потвърди това необичайно разпореждане на съпругата му, но съобрази, че колоната е просната на повече от четири левги. Ще му трябва цял час езда в жегата, за да стигне до фараона, и поне още толкова за връщане. Денят беше най-горещият от цялото пътуване, а освен това имаше уречена среща с една от робините на Мерикара — очарователна чернокожа нубийка, която знаеше повече номера и от истинска маймуна. Той нареди да вкарат колите в уади и за да успокои съвестта си, удвои охраната им.
	Постигнала своето, Мерикара отново се превръща в милото момиче, което всички знаят.
	— Съжалявам, че бях така груба с теб, Морам! Сигурно е заради тая ужасна жега, която изнервя всички ни — казва тя с мил глас на старшия пред хората му. — За отплата, ще накарам Миша да изнесе пет купи от най-добрата бира. Но нека всеки от войниците получи своя дял, защото всички пострадаха от капризите ми.
	Миша, излятата като статуя нубийка, с царствена осанка и легендарен задник, занесе пет големи купи бира в шатрата на Морам, а войниците се наредиха, за да получат своя дял, като призоваваха божии благословии за царица Мерикара и отпиваха за нейно здраве от пенливата напитка.
	Въпреки обещаното от Мерикара, качеството на бирата беше такова, че Морам изпи повече, отколкото му се падаше. Щом остават сами в шатрата, той се нахвърля върху Миша, а тя, отначало бяга с палави писъци, после му позволява да вдигне полите и да разкрие прочутия задник. Той лъсва изпод късата препаска, черен като току-що изкопан антрацит, големи трептящи полукълба, две черни пълни луни, който преливат от шепите му.
	В пристъп на сладострастие, той й се качва, но след десетина мощни тласъка, клюмва встрани и заспива дълбоко, преди да е паднал на пода. Миша го гледа смаяна. Нищо подобно не се е случвало през целия й кратък, но много активен живот. Хъркането на Морам наподобява далечен гръмотевичен тътен. Тя скача на крака, навлича полите, дарява туловището на спящия с мощен ритник и бяга при господарката си. Стражникът пред нейната шатра също спи като убит.
	— Всички мъже са свине! — заключава Миша на дивашкия си роден език и го рита с все сила.


	77

	Нефер води малкия отряд надолу по сухото дере. Мекият пясък по дъното заглушава стъпките им.
	Четирите тежки коли са наредени една до друга, а колелата им са приковани едно за друго с тежка верига, така че да не могат да бъдат отвлечени бързо от бандити.
	Осмина въоръжени мъже са разставени наоколо, да ги пазят, и всички са проснати на пясъка, сякаш в очакване на балсамьори. Таита ги обикаля един по един, проверява пулса на шиите им и повдига клепачи, за да види реакцията на зеницата. Най-накрая кима към Нефер и отива при вратата на крайната кола.
	Вади дълга бронзова игла от торбичката си и започва да бърника с нея огромния бронзов кофар. Той се отваря с щракане и Таита дърпа тежката метална врата. Вътре виждат четири сандъчета, приковани с шини към пода на колата. Капаците им са запечатани с печата на фараон Наджа Киафан.
	Таита ги откъртва с върха на ножа и ги прибира в торбата си. После, пак с негова помощ, развива крепежите от капака и го повдига. Вътре е пълно с малки кожени торбички. Таита премерва една с длан и се усмихва. Отваря я и пред очите му лъсва блясък, невъзможен да се сбърка с друго.
	Докато той се занимава с това, Нефер и Мерен изкопават плитка яма под колата. Магът избира петдесет от най-тежките торбички в първия сандък и Нефер ги подрежда в ямата. След това Таита връща капака на мястото му. Като използва специално донесена топка влажна глина, той го запечатва отново. С помощта на гравирания рубинов пръстен, подарен му от Наджа на прощаване в Тива, той полага върху плочките царския монограм. После преминава към следващия сандък.
	— Не вземаме достатъчно! — негодува Мерен. — Повече от половината остава за Наджа и Трок.
	— Алчността е вредна! — постановява Таита, докато вдига капака на втория сандък. — Така те няма да имат и представа, че нещо от сандъците липсва, преди да ги отворят отново и да преброят съдържанието. А това може да стане след месеци.
	Вземат по петдесет торбички от всеки сандък в четирите коли и ги заравят в мекото дъно на уади. Макар че работят с най-голяма бързина, когато запечатват последния сандък и заключват последната кола, слънцето се е спуснало ниско над западния хоризонт. Един от спящите стражници се размърдва и мърмори, опитва се да седне. Таита го доближава и слага нежно длан върху челото му. Мъжът въздъхва и пак си ляга. Таита отваря устата му и пуска под езика щипка бял прашец.
	— Трябва да побързаме. Започват да идват на себе си.
	Засипват ямата под последната кола, а после я отъпкват с крака, за да не прави впечатление.
	— Колко смяташ, че сме взели? — пита Нефер.
	— Не може да се каже, преди да го претеглим — отвръща Таита, — но ми се струва, че е поне три лаки.
	— Достатъчно, за да наберем и екипираме армия — промълвя Нефер.
	Правят последен, бърз, но внимателен оглед на колите и местността, за да се убедят, че нищо не е пропуснато, след което оставят стражата, потънала в дълбок сън и се източват нагоре, по коритото на уади.
	Връщат се в хълмовете, където чака Хилто с колесниците. От скривалището си виждат мястото, където са заровили златната плячка. Няма никакви признаци за тревога или необичайни действия в района. Вероятно събудилите се стражници са преизпълнени с чувство за вина и срам и няма да докладват за грубото нарушение.
	Малко преди здрач, виждат волските впрягове да изтеглят с мъка колите от дерето, след което се потътрят след царските коли, когато опашката на мнимите фараони отново започва да се вие по пътя на изток.
	Цели пет денонощия, през това място се източва могъщата армия на Египет. Една след друга преминават части от бойни колесници, въоръжени с прашки, лъкове или копия пехотинци. Следват дълги колони роби, които ще вършат черната работа при изграждане на укрепления или подкопаване стените на обсадени градове. После минават занаятчиите: майстори на колесници, дърводелци и оръжейници, а подир тях — придружителите: съпруги, годеници и любовници, войнишки курви и техните роби, слуги и деца. А най-накрая се точат търговски кервани, коли, натоварени тежко с най-разнообразни стоки, готови да преминат във войнишки ръце, щом се раздадат заплати или се награби злато от покорените народи.
	Никой, от цялото това проточило се пред очите на наблюдателите стълпотворение, не се отбива в златната уади, никой не си я избира за стан или отходно място.
	Когато и последното возило изтрополява пред погледите им и изчезва по каменистия път към прохода, когато и последният изостанал минава с куцане нататък, наблюдателите са вече сигурни, че липсата в походната съкровищница още не е открита и никой не се е натъкнал, по волята на случая, на скритото под пясъка имане.
	Когато пътят на изток най-после опустява, те смъкват колесниците под покрова на нощта до брега на уади, но не разпрягат конете и всеки миг са готови да полетят в тъмнината. Нефер и Мерен се спускат до пясъчното дъно, където все още ясно личат следи от колелата на тежките фургони, както и от човешки стъпки и волски копита. Само след няколко замаха с дървената лопата, Мерен подсвирва от радост и вдига първата кожена торбичка. Вадят ги една по една и внимателно ги броят, за да не забравят нещо под пясъка. После ги изнасят горе, превити под тежестта на скъпоценния метал, за да ги подредят край чакащите колесници. Осемстотин кожени торбички, пълни с чисто злато, представляват внушителна купчина.
	— Много е — казва замислен Нефер. — Няма да можем да го вземем всичкото.
	— Има един естествен закон в тоя проклет свят. — Таита поклаща глава. — Златото никога не е много!
	Леките бойни колесници не са предназначени да носят тежък товар, но те ги пълнят докато осите се огънат, а корпусите им заскърцат под теглото на метала. Като галят конете и ги водят за юзда, откарват торбичките високо в хълмовете, а после се връщат за следващия курс. На три пъти пренасят всичко.
	Разделят съкровището на пет равни части и четири от тях заравят на различни места, като много внимават да не оставят никакви следи. Четирите скривалища са далеч едно от друго, така че, ако в резултат от някаква случайност, открият едно, останалите три да останат скрити. Петата част товарят в тринадесет колесници и Нефер изпраща кервана назад към Галала, под командата на Хилто. Щом стигне града, той ще се върне с керван тежки коли, за да прибере останалото злато.
	Нефер задържа три колесници. Ще ги карат той, Таита и Мерен. Двете групи се разделят — Хилто поема с тежко натоварения си керван назад, а Нефер повежда трите колесници на изток, по дирите на мнимите фараони.


	78

	Нефер пътува денем, като знае, че армиите по това време стануват и добрата видимост през деня ще ги предпази от евентуални изненади.
	Минават през прохода, за да се изкачат на платото, където намират вода в изобилие, макар че много от водоизточниците са замърсени от хилядите хора и животни, минали оттук преди тях. Конете са добре отпочинали и се носят бързо по следите на армейската колона, с почти лишените от товар леки колесници. Отминават стотици лагери със следи от огньове, отпадъци и мръсотия от хора и животни. Виждат и набързо зарити гробове, защото една армия в поход понася постоянни загуби. Някои са вече разровени от чакали и хиени, а труповете — наполовина изядени.
	— Тая ще ни потрябва — казва Нефер, като скача от колесницата до тялото на млада жена, вероятно някоя от армейските курви. Няма начин да се определи причината за смъртта, защото лешоядите са почти завършили започнатото от хиените. Очите и устните липсват и черепът се хили насреща им с изцапани от кръв зъби.
	— В името на боговете — възкликва Мерен, — да не си загубил ума си? Това нещо смърди до небесата!
	— Помогни ми да я увия — отвръща Нефер, без да се впечатлява от негодуванието на младия войн. Открил е парче ленен плат, толкова парцаливо и мръсно, че дори следващите по стъпките на армията мародерстващи бедуини, не са намерили за какво да го употребят. Двамата вдигат останките на младата жена и внимателно ги увиват в него. След това, под високо изразявания от Мерен протест, прикрепят вързопа към задницата на неговата колесница.
	Макар да карат под облак прах още от зори, едва малко преди пладне успяват да зърнат ариергарда на многохилядната колона. Цялата експедиционна сила се е разположила на дневен бивак и димът от лагерни огньове показва местоположението на стотици отделни стана, пръснати по протежение на пътя.
	Нефер ги повежда в обход, за да заобиколят обоза, като се движат успоредно на пътя, вън от погледа на хората, разположени покрай него. Като проучват терена пред себе си, те напредват бавно и предпазливо. Най-накрая се изравняват с ковчежническите коли и високите царски фургони, разположени в маслинова горичка. Вече отдавна е минало пладне, когато Нефер се прокрадва към тях и се качва на високо дърво, за да надникне в ограденото с бодливи клони пространство.
	Шатрата на царица Мерикара е разположена встрани от тази на Хесерет, но двете сестри седят заедно под ленен сенник и се наслаждават на обилна закуска, подредена от робините им.
	Нефер е твърде далеч, за да чуе разговора. Хесерет е с лице към него, смее се и бъбри весело. Станала е още по-красива. Дори в походни условия, тя носи старателно положен грим, който я оприличава на статуята на Хатор от храма в Мемфис. Носи комплект великолепни диаманти, а гъстата й черна коса е прясно намазана с благовонни масла и внимателно подредена на главата. Миша, високата чернокожа робиня с легендарна задна част, се е навела над рамото й, за да допълни златния бокал пред нея. Малко от червеното вино покапва върху предницата на царската дреха. Хесерет скача на крака и стоварва тежко сребърно ветрило върху главата на момичето. Робинята пада на колене и прикрива глава с ръце, а между пръстите й струи кръв. Мерикара прави опит да спре по-голямата си сестра, но царицата нанася порой тежки удари върху робинята, докато дръжката на ветрилото се счупва и то пада на земята. Хесерет замеря Мерикара с останалото в дланта й парче и се оттегля бързо, като хвърля заплахи и обиди през рамо.
	Мерикара вдига окървавената робиня и я отвежда в шатрата си. Нефер чака търпеливо, скрит сред горните клони на дървото. След малко Миша излиза от шатрата с превързана глава. Все още хлипаща, тя изчезва между дърветата. Нефер не помръдва, а в отвора на шатрата застава Мерикара.
	При срещата им Нефер я предупреди да бъде постоянно нащрек и да очаква идването му. Тя се оглежда, разменя няколко думи с войника при шатрата и започва да се разхожда без определена цел в края на лагера. Явно се отнася сериозно към инструкциите на Нефер и сега търси някакъв знак за присъствието на спасителите си. Тя е единственото живо същество в движение. Останалите са намерили убежище от жегата и дори стражниците не й обръщат внимание.
	Нефер изважда огледалце от полирано сребро, улавя слънчев лъч и праща отражението му право в лицето на Мерикара. Тя мигом спира, засенчва очи и поглежда в неговата посока. Той хвърля още три отражения — такъв е уговореният сигнал — и дори от това разстояние съзира усмивка на любимото лице.


	79

	Мерикара лежи върху натъпкан с лебедов пух чувал в клатушкащия се и подскачащ фургон. Миша се е свила в краката й като заспало кутре, но царицата е будна и нащрек. Завесите на фургона са вдигнати, за да пропускат вътре нощната прохлада и до ушите й достигат шумовете от колоната: тропот от копита, скрибуцане на коли, волско мучене, коларски подвиквания и тежки стъпки на собствената й охрана.
	Внезапно някъде напред настъпва суматоха. Плющят бичове, колела трополят върху камък, плиска вода, стотици крака джапат в нея. Чува гневния глас на сестра си:
	— Ей, какво става там?
	— Прекосяваме малка река, царице. Ще те помоля да слезеш, да не вземе колата да се обърне. Безопасността на божествената ти личност е наша първа грижа.
	Чува горестните оплаквания на сестра си и като използва неразборията, дава последни напътствия на робинята. Двете слизат от колата. Роби осветяват пътя до брега на реката, където вече чака Хесерет.
	— Нарушиха съня ми — оплаква се тя на Мерикара. — Ще се оплача от това говедо, керванджията, на моя съпруг, фараона на Горен Египет.
	— Убедена съм, че ако му смъкнат кожата от гърба, това ще се отрази много благоприятно на здравето ти! — подкрепя я Мерикара, с тънка ирония. Хесерет тръсва глава и се извръща.
	В този момент отнякъде долита славеева песен и Мерикара я слуша унесено. Като дете Нефер положи много усилия да я научи да имитира тази нежна, многотрела песен, но тя така и не можа да я овладее. Птицата се обади три пъти, но никой, освен нея не й обърна внимание. Всички са заети с прехвърлянето на тромавите царски коли и тежките ковчежнически фургони през реката. Хилядите преминали преди тях возила са изяли брега при влизане в брода, а самия брод са превърнали в тресавище. Едва след полунощ приключват с прехвърлянето — и последният тежък фургон минава отсреща, под нервни подвиквания и плющене на бичове.
	Тогава керванджията нареди да донесат столове с дръжки за царствените съпруги. Помогнаха им да се настанят на тях и робите ги пренесоха на отсрещния бряг. Там ги чакаше нова спънка: един от тежките фургони бе счупил колело и сега блокираше пътя на останалите. На всичко отгоре, робите пренесли носилката на Хесерет, бяха допуснали да се намокрят скъпоценните й сандалки. Тя настоява наказанията да бъдат изпълнени на място и околността се оглася от плющенето на надзирателски бичове и воя на злодеите.
	Мерикара долавя отново славеевата песен през целия шум, този път наблизо и на отсамния бряг.
	— Да не ме изложиш — шепне тя на Миша.
	— Животът ми ти принадлежи, господарке — отвръща момичето и Мерикара я целува.
	— Ти си го доказвала неведнъж и аз няма да го забравя никога. — Извръща се от Миша и тихо се отдалечава в мрака.
	Забелязва я само Хесерет.
	— Къде си тръгнала, Мерикара? — пита тя.
	— Да удавя злите феи — отвръща момичето с евфемизма от тяхното детство. Хесерет свива рамене, качва се в колата и дръпва завесата.
	Щом излиза от пътя, Мерикара спира и прави несръчен опит да изсвири като славей. Почти веднага една силна ръка я хваща за робата и брат й шепне в ухото:
	— Моля те, спри, ще изпоплашиш всички славеи оттук до Беершеба!
	Тя се обръща, бурно го прегръща и притиска с всичка сила, неспособна да промълви и дума. Той внимателно се освобождава, хваща я за ръка и я повежда мълком по брега на реката. Движи се бързо, с поглед на леопард — нито веднъж не се поколебава, нито се препъва в нещо. Не проговаря, освен, за да я предупреди за дупка или друго препятствие по пътя им. Тя го следва сляпо. След време, сторило й се колкото половината нощ, най-сетне спира, за да й позволи да отдъхне.
	— Миша знае ли какво трябва да прави? — пита той.
	— Ще държи завесите спуснати и на всички ще казва, че спя и не искам да ме безпокоят. Никой няма да разбере, че съм изчезнала.
	— Докато спрат за почивка утре — уточни той. — Това е цялото време, с което разполагаме, за да се измъкнем. Готова ли си да продължиш? Тук пак трябва да прекосим реката.
	Вдигна я без усилие и я понесе през водата, а тя се изненада от силата му. Беше като кукла в ръцете му. Остави я на отсрещния бряг и двамата продължиха пътя си.
	След известно време тя го дръпна за ръката.
	— Каква е тази ужасна миризма?
	— От теб идва — успокои я той. — Или поне от оная, която ще заеме мястото ти.
	Пред тях изникнаха две тъмни фигури и без да иска, Мерикара издаде къс, уплашен вик.
	— Това са Таита и Мерен — успокои я Нефер. Заведоха я в един шубрак, където гъсти клони и листа ги скриваха от пътеката и Мерен отвори капака на носения от него фенер. При отвратителната гледка, която се разкри пред погледа й в жълтата светлина, Мерикара ахна отново. Беше труп, но до толкова обезобразен, че не беше лесно да се определи като човешки, като принадлежал на жена.
	— Бързо! — казва Нефер. — Дай ми всички твои дрехи и бижута.
	Мерикара се съблича гола и дава всичко на брат си. Таита й сочи малък вързоп дрехи — туника, пола и сандали, за да ги облече вместо своите.
	Нефер коленичи до трупа и увесва на шията му скъпоценни огърлици, а по оголените кости на китките нанизва пръстени и гривни. Не успява да облече препаската и дрехите на Мерикара върху вкочанените останки, затова ги раздира на парцали и ги валя в прахта. После пробива палеца си и ги пръска със собствената си кръв. От мрака се разнася гаден хоров плач на хиени.
	Мерикара потръпва.
	— Усетили са миризмата на леш.
	— Ще оставят само толкова, колкото Наджа да се убеди, че са те излапали диви животни. — Нефер се изправя. — А сега да тръгваме!
	Колесниците чакат малко по-нагоре по течението. Нефер не иска да оставя следите им твърде близо до трупа на момичето. Когато вдига Мерикара до себе си в колесницата, той поглежда на изток и казва:
	— Зорницата. След час ще съмне. Трябва да използваме оставащия час тъмнина, за да се отдалечим колкото може повече.
	Когато зората разцъфна зад гърба им като букет рози, те вече преполовяваха склона на голямото плато, а в краката им се простираше безбрежната, мълчалива пустиня.
	Гледката беше така величествена, че те неволно спряха, за да се полюбуват на безбрежното пясъчно море, вперили благоговейни погледи в далечината. Всички, освен Мерен. С омагьосания поглед на поклонник, прекосил половината свят, за да види статуята на своята богиня, той бе залепил очи в Мерикара, застаналата в първата колесница до брат си. През дългата нощ тя беше скрита от погледа му, но сега първите слънчеви лъчи играеха върху нея, а той бе вторачил в нея немигащи очи. Знаеше я от бебе, малката, палава и закачлива сестричка на най-добрия му приятел, но ето че от две годи беше я зървал. Времето бе сътворило чудо. Всяко нейно движение, всеки жест, всяко обръщане на главата, бяха изпълнени с грация. Всяка черта на лицето, всяка извивка на тялото й бяха съвършени. Кожата й имаше кремавия цвят на седеф, очите й бяха по-ясни и зелени от който и да е смарагд, гласът и смехът й бяха най-прекрасната музика, която бе чул някога.
	Таита вижда изразът на лицето му и се усмихва вътрешно. Животът мисли за подновяването си и в най-тежките ситуации, казва си той, а гласно казва:
	— Не бива да се мотаем дълго тук, Велики! Конете имат нужда от вода.
	В основата на склона оставят пътя и поемат на юг, към Голямото горчиво езеро. Не спират, преди да стигнат до първия запас вода, оставен от тях на идване и се убеждават, че Хилто вече е минал оттук. От следите на тежко натоварените му колесници заключават, че той се движи много бавно и надали е кой знае колко далеч напред.
	Откриват с облекчение, че не е използвал всичката вода, а има четири непокътнати делви, което е достатъчно за животните, да издържат до следващия оазис при Цинала.
	Мерикара бъбри и се шегува с Нефер и Таита, но не дава знак, че забелязва Мерен, нито поглежда към него, освен когато е сигурна, че не я виждат. Макар някога да се е отнасял към нея с царствено пренебрежение, сега е твърде смутен, за да я заговори. Все пак, тя е царица, макар и жена на мним фараон, а в неговите очи е най-малко богиня.
	За стотен път застава в полезрението й, докато тя си почива в оскъдната сянка на акациево дърво. Този път тя вдига поглед и накланя глава. Той се покланя и казва:
	— Привет, царице! Щастлив съм да те видя в безопасност. Ужасно се безпокоях.
	Тя му хвърля продължителен поглед, изучаваш и преценяващ, за да си даде сметка за високия му ръст и могъщ раменен пояс. Забелязва колко дълга и гъста е станала косата му и не за пръв път този ден, усеща дъхът си да секва неизвестно защо.
	— Мерен Камбис — отвръща твърдо тя, — когато си имах работа с теб за последен път, ти счупи любимото ми хвърчило. Мога ли изобщо да ти имам доверие?
	— Напълно, царице! — отвръща той с чувство.
	Когато конете са отпочинали, напоени и нахранени и всички се готвят за път, Мерикара се обръща към брат си с небрежен тон:
	— Конете ти носиха цяла нощ допълнителното ми тегло. Мисля да ги оставя да си починат малко.
	— И как ще стане това?
	— Ще се прехвърля в друга колесница — казва Мерикара и отива при Мерен.
	На следващия ден стигат оазиса Цинала, където заварват отряда на Хилто. Тук Нефер преразпределя равномерно товара и хората между шестнадесетте колесници и продължават към Галала малко по-бързо.


	80

	Минтака се намира на покрива на храма на Хатор, който тя, заедно с неколцина старци и жени, се опитва да направи отново обитаем за богинята, за да могат да се молят в нейно присъствие. Сградата може да е и на хиляда години — няма как да се определи — но някои от стенописите й са в превъзходно състояние. Покривът е друго нещо. Стихиите са били благосклонни, така че по-малките дупки не са от кой знае какво значение. Гнилите греди трябва да се съборят, за да не представляват заплаха за богомолците. Минтака наблюдава точно тази работа. Облечена е като останалите жени в износени дрехи и също като тях е обгоряла от слънцето. Животът е толкова различен от затвореното пребиваване в харема на Аварис. Завладяло я е ново непознато чувство на свобода и приятелство към околните.
	Минтака се изправя и протяга тяло, като пази с лекота равновесие върху високата стена. Засланя очи с ръка и гледа към зелените поля просо и сложната напоителна система, която отвежда до тях бистрата вода от извора на Таита. Стадо добитък пасе по тучните ливади, но конете са малко. Като на всеки друг жител на Галала, тази липса й тежи.
	След това, както във всеки от изминалите дълги самотни дни след заминаването на Нефер, насочва поглед към долината, оградена от голи безплодни хълмове, така различни от плодородните поля край града. Оттам трябва да се появи Нефер. Оглежда синкавата далечина без особена надежда — вече толкова пъти е била разочарована.
	Внезапно присвива очи и сърцето й затуптява по-бързо. Там има нещо, нещо нищожно малко на фона на необятната небесна твърд, съвсем незначително, като перце, понесено от вятъра. Пясъчен дявол навярно, един от ония стълбове, които изведнъж се надигат над равната повърхност.
	Отклонява поглед и бърше потно чело. Когато отново поглежда, облачето прах е вече по-близо и тя допуска надеждата до сърцето си. Чува се рог — облачето е забелязано от стражите на хълма. Хората наоколо спират работа и вперват поглед в долината. Отдолу се донасят детски викове, коняри тичат към конюшните, колесари бягат към возилата си, оставени на пазарния площад. Цари радостна суматоха.
	Минтака няма повече сили да се сдържа. Спуска се по скелето от външната стена на храма, с пъргавината на подгонена от овощна градина маймуна. Шабако кара колесницата си през площада, покрай паметника на Тан. Отива към портите.
	— Шабако! — Тя тича да го пресрещне. Пълководецът задържа конете и тя се мята в колесницата зад него. Впускат се през портите по разбития път. Облакът напира насреща им.
	— Нали са те, Шабако? Нали?
	— Мисля, че са те — отвръща мъжът, през свистенето на вятъра.
	— Защо не караш по-бързо тогава?
	На близкото възвишение се появява колесница и тя свива очи, за да разпознае водача й, но разстоянието е твърде голямо.
	— Виж, господарке! Има син вимпел. — Шабако сочи парчето плат, пърхащо на бамбуков прът, високо над колесницата.
	— Нефер! О, богиньо, благодаря ти! Той е!
	Тя сваля кърпата от главата си и я развява, а Нефер подгонва конете още по-бързо.
	— Искам да сляза! — Тя бие с юмрук по рамото на Шабако, за да подсили думите си. Той намалява ход и тя скача от колесницата. Затичва се срещу другата с разтворени обятия.
	Идващият отзад Таита си помисли, че както е полетял, може и да я смаже, но в последния миг Нефер намалява, извива шиите на конете и като се подава далеч извън страницата, пресяга ръка да я хване. Тя доверчиво се хвърля в извивката на тази силна ръка. Ако се бе поколебала, можеше да попадне под металните шини на колелата, но тя скочи, Нефер я прихвана и Минтака се оказа в сигурната прегръдка на яките му ръце.


	81

	Нефер събра съвета на стария градски площад и направи пълен отчет. Описа в подробности задигането на съкровището и всички слушаха, затаили дъх. След това им показа Мерикара и разказа, как е била измъкната изпод носа на Трок и Наджа. Разнесоха се викове „Бак-хер“ и поздравителни възгласи.
	След това писарите претеглиха пред очите на всички донесеното злато. Окончателният сбор надвиши доста половин лака.
	— Благородно събрание, това е само една пета от цялото количество. Хилто ще отиде с няколко коли, да докара остатъка. Тръгва още утре, но му трябват хора.
	Всеки здрав мъж в Галала искаше да отиде и когато Шабако и най-опитните войни бяха отминати, те запротестираха:
	— Нима фараонът иска да ни държи тук, да дремем като някакви старици край огнищата в Галала? — попита Шабако.
	Нефер се усмихна.
	— За вас имам по-сериозна работа. Слънцето вече се е вдигнало доста — нека пируваме в чест на успеха! Скоро ще се видим на военен съвет, имаш моята дума.
	Нефер разпусна събранието. Войниците недоволстваха шумно, но настроението им бързо се повиши, когато първата прясно сварена бира бе разлята по купите.
	Нефер разпореди да се заколят два вола и десет тлъсти овце и всички жени се заеха с приготвянето на празнично пиршество. Поканени бяха всички жители на града и даже стражите по кули и околни хълмове получиха своя пай. Също като откриването на извора, сдобиването със злато беше постижение, което сплоти малобройните редици на заселниците.
	Таита съчини специална поема за успеха и като всяко негово начинание, тя се превърна в триумф. Не го оставиха да седне, а с блъскане на паници по масите и неспирни викове, го принудиха да повтори шестдесетте стиха. Всички я научиха наизуст, а музикантите приспособиха мелодия. В третото и последно изпълнение вече участваше цялото събрание.
	След това Нефер призова всеки, който иска да демонстрира ораторско майсторство, да вземе думата. Част от речите бяха несвързани, но посрещнати доброжелателно, а други бяха така пламенни, че накараха слушателите — мъже и жени — да заплачат. В тази емоционална атмосфера, Мерикара се надвеси над скута на Минтака, за да каже нещо на брат си. Шумът наоколо беше толкова силен, че трябваше да крещи, за да бъде чута.
	— Царствени и свещени братко! — подразни го тя, защото също бе опитала бирата. — Ще искам от теб едно благоволение.
	— Малка сестричке, която вече не си малка, кажи какво искаш и ако е по силите ми, ще ти го дам.
	— Напълно ти е по силите. — Тя млъкна и погледна през масата към Мерен, улови жадния му поглед и сведе очи, цяла поруменяла. — Знаеш, че като дете бях омъжена против волята си. Този брак не е консумиран. Искам да прогласиш развода ми с Наджа. Искам да ме освободиш, за да мога да си избера съпруг по своя воля. Това ще е най-скъпоценният дар, който можеш да ми дадеш.
	— Това възможно ли е? — обърна се Нефер към Таита, като изтрезня изведнъж. — Имам ли право да разведа мъж и жена пред лицето на боговете?
	— Ти си фараон — намеси се Мерикара преди старецът да отговори. — Както Трок се разведе с Минтака, така и ти можеш да разтрогнеш брака ми с Наджа.
	— Трок се е развел с Минтака? — попита Нефер толкова остро, че всички, които го чуха, млъкнаха.
	— Не знаеше ли? — попита Мерикара. — Съжалявам, че го научаваш по такъв нетактичен начин. Мислех, че толкова голяма новина трябва да е стигнала и дотук. — Нефер хвана Минтака за ръка и само поклати глава, обзет от твърде силни чувства, за да говори. Мерикара продължи жизнерадостно — О, да! На собствения си патронен празник, в собствения си новопостроен храм, фараон Трок принесе в жертва овен и произнесе три пъти „Оставям я“. — Мерикара плесна с ръце. — И, хоп, готово!
	Нефер придърпа Минтака по-близо до себе си и погледна Таита. Старецът познаваше законите и обичаите по-добре от най-начетения храмов писар в Египет. В отговор на Нефер, той кимна тържествено с глава.
	Мерикара продължаваше да бъбри:
	— Разбира се, веднага след развода той принесе в жертва друг овен и я осъди на смърт за изневяра и неуважение към бог.
	Нефер извърна глава и се вгледа в очите на Минтака. Тя отвърна на погледа му и двамата се замислиха над току-що чутото.
	По лицето на Нефер бавно се изписа израза на осъден на смърт, който е научил за помилването си.
	— Ти си свободна, едничка моя любов! И твоята любов ме освобождава.


	82

	На другата сутрин призори, докато повечето хора лекуваха със сън ефекта от хубавата силна бира, Нефер намери Таита в жилището му, където четеше папирусов свитък на маслена лампа.
	— С нещо важно ли си зает? — попита го той, с някаква странна неувереност в гласа.
	— Виждаш, че съм — отвърна магът, но започна да навива рулото на дървената му ос. Известно време Нефер се щура из стаята, като спираше да разгледа някой от предметите, събрани от стареца, откакто бяха в града: чучела на красиви птици, скелети на дребни бозайници и влечуги, изсушени растения със странни форми и всякакви аморфни вещества в торбички, кошчета и паници, натрупани по лавици, пейки или просто по пода. Таита търпеливо чакаше да стигне до причината за това посещение, макар отлично да знаеше каква е тя.
	Нефер вдига вкаменена черупка на някакво древно ракообразно и я поднася към светлината на лампата.
	— Минтака вече не е омъжена за Трок — казва той, без да вдигне поглед.
	— Дори да бях напълно глух и с двете уши, пак щях да го разбера сам.
	Нефер оставя черупката и взема медна статуетка на Изис с малкия Хор сучещ от гръдта й, която Таита е изровил някъде из развалините. Покрита е с плътен слой зелена патина.
	— Какви са ограниченията, наложени от закона върху брака на един фараон? — пита Нефер с безразличен вид.
	Таита бръква в носа си и дълбокомислено разглежда откритото вътре на края на показалеца си.
	— Както и при смъртните, булката трябва да е или девствена, или вдовица.
	— Или разведена със съпруга си.
	— Или разведена със съпруга си, или чрез декрет на властващия фараон. Но преди да е обожествен или оженен, царят трябва да е добил суверенитет.
	— А за да го добие, трябва да е пълнолетен, какъвто аз не съм, да е уловил собствена божествена птица, което аз опитах, но не успях да направя, или да е минал по Червения път. — Нефер прави кратка пауза и продължава — Което аз не съм сторил. Още. — Той набляга на последната дума, Таита примигва, но не казва нищо.
	Нефер оставя статуетката и поглежда решително Таита в очите.
	— Искам да измина Червения път.
	Таита го гледа мълчаливо.
	— Още не си пораснал напълно. Не си получил цялата сила, която ти е съдено да имаш.
	— Достатъчно съм пораснал и силата ми стига.
	— Кой ще го мине с теб?
	— Мерен — отговаря лаконично Нефер.
	— Има други, по-силни и по-опитни, които могат повече да ти помогнат. Мнозина биха дали мило и драго, да вземат фараонска плитка от династия Тамоз.
	— Обещах на Мерен! — твърдо отсича Нефер.
	Две кутрета, застанали на задни лапки, в ентусиазирано невежество, мисли Таита, а гласно казва:
	— В Галала няма необяздени коне, поне не такива, които да вършат работа.
	— Знам откъде да взема. Наджа и Трок оставиха всички диви стада в страната без охрана. — Таита не си дава труд да посочи, колко погрешно е подобно твърдение. Мнимите фараони бяха оставили толкова много ветерани да пазят страната по време на отсъствието им, колкото никой не бе правил в миналото, но не си струва да се разправя с Нефер, когато си навие нещо на пръста.
	— Ако се провалиш, ще загубиш нещо много по-голямо от косата си. Ще загубиш престиж и то в такава степен, че може да пострадат и аспирациите ти към трона.
	— Няма да се проваля! — тихо отвръща Нефер. Таита очаква именно този отговор.
	— Кога смяташ да опиташ? — пита той.
	— Първо да намеря конете.


	83

	След като отвориха извора и стана възможно Галала да се използва като постоянна база, Таита посъветва Нефер да изгради система за почистване на града. Човешки и животински изпражнения се събираха и извозваха с каруци на житните поля и пасищата, където се използваха като тор. Останалите отпадъци изкарваха далеч извън града, където бунищата се превърнаха в любимо място за врани и лешояди, както и за месоядното марабу с отвратителната му, неприлично гола глава. От хълмовете се спуснаха бабуини, а стотици чакали и бездомни кучета се заселиха наоколо за постоянно.
	По заповед на Нефер, всяка вечер по тези места поставяха капани, а на сутринта отнасяха заловените животни и птици в кафези.
	Междувременно, Шабако и някои от най-добрите му хора бяха изпратени като съгледвачи из селищата в нилската долина. Те пиеха по кръчмите и разпитваха случайно срещнатите сътрапезници за всичко. Обикаляха гарнизони и крепости, преброяваха хората, които влизат и излизат, които участват в ученията. Събрали точна и подробна информация, те се връщаха, за да я споделят.
	От нея излезе, че двамата мними фараона са оставили поне половината египетска войска да пази тила им. Всички погранични крепости бяха с пълен войнски състав, а гарнизоните изглеждаха добре обучени и в постоянна, бойна готовност.
	— А какво е положението в конните части? — попита Нефер, когато Шабако приключи пространния доклад.
	— Трок е взел повечето колесници със себе си в Месопотамия. В Египет са останали две непълни подразделения. Обаче всички армейски работилници работят без отдих и строят нови.
	— А коне? — попита Нефер.
	— Реквизирали са всяко животно, до което са успели да се докопат крадливите им ръце и в двете части на страната. Пратили са хора даже в Либия, да изкупят каквото могат. Конефермите в Тане и Манаши също не си дават отдих, но тамошните животни са предимно млади и необучени. Калените в битка коне са с армията на изток.
	— Тане — реши Нефер. — Много по-близо до пустинята е, отколкото Манаши. — Спомни си, че именно в Тане Таита използва реквизиционния ордер от Наджа, за да получи от Соко, стария боен другар на Хилто, коне и колесници, когато бяха тръгнали към Аварис да спасяват Минтака. Напрегна паметта си, за да си представи разположението на тамошната крепост, както и околността й, но всичко бе станало толкова отдавна.
	— Разкажи ми, каквото знаеш за Тане. Соко още ли е командир там?
	— Пихме бира с един старши от гарнизона в някакъв бардак. Разказа ми, че Соко се проявил много и Трок го повишил в най-добър сред десет хиляди.
	След десет дни, Нефер и Таита седят сред гъста зелена трева и се преструват, че наблюдават стадо кози, които пасат. Земята около Тане е добре напоявана и затова предлага богата паша, но тя е също така равна, незалесена и безлика. Няма хълмове, от чиято височина да наблюдават лагера. Най-близката по-висока точка се намира в края на пустинята, на повече от левга източно оттук.
	Двамата са облечени в бедуински парцали. В този си вид се вписват в околността със същата лекота, както чифт зайци или гарги. От време на време се изправят и притикват стадото малко по-близо до гарнизона, след това отново се излягат в характерна за бедуинските пастири поза.
	Не много далеч от тях пасат конски хергелета, охранявани от въоръжени и униформени пазачи.
	— Според мен, има над две хиляди животни — предполага Нефер.
	— Надали са чак толкова много — клати глава Таита. — По-скоро клонят към хиляда и петстотин, но и това е много повече, отколкото можем да поемем.
	През целия дълъг и мързелив следобед, те лежат и наблюдават. В специално оградени места, обучават младите животни да вървят във впряг. Чуват се отривисти команди, плющят бичове. Късно следобед, подгонват конете от паша и обучение към дългите коневръзи, по протежение на крепостните стени. Виждат как ги връзват и ги карат да легнат за през нощта.
	При залез-слънце Таита и Нефер завръщат козите и поемат назад към пустинята. В полумрака минава малък отряд от четири колесници. Идва откъм Аварис. В първото возило стърчи напет офицер, с петолъчния сребърен знак на най-добър сред десет хиляди. Когато приближава и двамата го познават.
	— Това е Соко, старото приятелче на Хилто — мърмори Нефер. — Дали ще ни познае?
	Те свеждат глави, прегъват смирено рамене и се помъкват след козите. Соко свърва от пътя и насочва колесницата право към тях.
	— Воняща паплач такава! — реве той. — Колко пъти трябва да ви повтарям да държите мръсните си, болни животни далеч от моите пасища и коне? — Той се надвесва и удря Нефер през раменете. Бичът плющи в плътта му и пред очите на фараона се спуска червена пелена. Преди да смъкне военния от колесницата, Таита прави някакъв жест и той замръзва на място. Изглежда заклинанието влияе и на Соко, защото той навива бича на кръг и казва с по-спокоен тон — Ако ви пипна още един път тук, ще ви откъсна ташаците и ще ви ги навра отзад. — Той връща колесницата на пътя и подкарва към крепостта.
	След шест нощи са пак тук, в мрака на новата луна. Всички мъже от Галала, способни да яздят, четиридесет конника, с боядисани в черно роби и намазани с въглен лица. Всеки от тях носи чувал, преметнат върху задницата на коня. Съдържанието на чувалите се гърчи и мята насам-натам, вие, скимти и ръмжи, защото във всяка торба има по два-три живи чакала. Краката на животните са вързани, както и муцуните им, за да не издават прекалено високи звуци.
	Конските копита са обути в кожени чорапи, така че не се чува никакъв тропот, когато Нефер ги води в широк обход, откъм западната стена на форта, далеч от коневръзите, за да не привлекат вниманието на стражите.
	Всеки е наясно със задачата си, защото цялата операция е тренирана много пъти и сега верига конници, извитата в полукръг между Тане и реката, чака безмълвно. Всички са на такова разстояние един от друг, че да може да се предаде тиха команда от човек на човек. Нефер е в центъра, Мерен — в левия, а Шабако — в десния край.
	Когато фараонът остава доволен от приготовленията, той заизвива славеева песен. След като повтаря изсвирването три пъти, вижда множество червени точки — хората му разпалват глинените огненици, каквито има всеки. Той прави същото, а когато огънчето се разгаря, бръква в торбата и вади за врата една тлъста женска, която се извива в ръката му.
	Разнася се остра, смолиста миризма, достатъчно силна, за да прикрие естествената воня на животните. Всички са намазани с гъста, черна течност, събрана от Таита из пустинята. Тя се просмуква на определени, много редки, но познати на мага места и според него идва от много дълбоко. Течността е леснозапалима, но Таита я смесва с някакво жълтеникаво вещество на кристали, от което става още по-лесно възпламенима. Всеки от донесените чакали е намазан с тази смес.
	Нефер прерязва ликото, с което са вързани четирите лапи на звяра. Усетила свободата, женската започва да рита и да драска във въздуха. Нефер докосва козината й до огненицата и тя избухва в пращящ, пукащ и искрящ пламък. Тя удвоява усилията си да се измъкне, но преди да я пусне, момъкът пъхва върха на кинжала между челюстите и прерязва ликото, което държи муцуната затворена. Тя я отваря широко и надава писък, неземен и ужасяващ. Нефер я хвърля на земята и малкото животно се стрелва напред, оставяйки подире си огнена следа, като надава такива писъци и вой, че косата на фараона настръхва.
	Изважда още един чакал от торбата. По протежение на цялата редица се виждат огнени топки, които хукват в тъмата с квичене и вой, изпълнени с такава болка, че нощта се превръща в преизподня. Няколко животни се насочват назад към реката, но повечето, водени от инстинкта си, побягват към родната пустиня, а гарнизонът на Тане е точно на пътя им. Те налитат вкупом на коневръзите.
	Щом пуска и последния чакал, Нефер изважда сабята и пришпорва коня в галоп. Препуска след горящите животни и вижда хората си от двете страни. Всички пищят като демони и допринасят за всеобщия смут.
	Няколко чакала минават през сухата слама в яслите и тя пламва. Сцената се осветява от всички тези пламъци и придава неземен вид на настъпващата конница.
	Пред погледа на Нефер най-близките стражи захвърлят оръжие и бягат с писъци, не по-слаби от тези на чакалите:
	— Джинове! Помогнете! Тъмните легиони на Сет ни нападат! Ордите на ада! Бягайте!
	Вързаните коне се изправят на задни крака и ритат. Изтръгне ли се някой кол от земята, скъса ли се дълъг главен ремък, двадесет коня виждат на един път свободата си и хукват през полята, подгонени от ревящите пламъци.
	Нефер се наведе от коня и прободе един от бягащите пазачи между плещите, като остави внезапно отпуснатото тяло да се изниже от сабята. След това спря пред един коневръз, чийто ремък отказваше да поддаде под общите усилия на двадесет животни. Преряза го с един удар и подвикна на уплашените животни, които се насочиха с цвилене към вече свободните в полето. Шабако и хората му яздеха с него, крещяха и плющяха с бичове над конските глави, понесена напред вълна от хора и животни, смесена в едно цяло, осветено от пламъците на горящия отзад форт. И последните чакали загинаха от пламъка, овъглените им трупове останаха да лежат в зелената трева, а ездачите отгърмяха към хълмовете.
	Шабако се появи от нощта и тръгна редом с Нефер. — В името на потта и семето на Сет! Това се казва забава! — След това се обърна и погледна назад. — Жалко, няма и помен от потеря. Една хубава сеч би била красив завършек на тая чудесна нощ.
	— Обещавам ти колкото щеш такива развлечения — засмя се Нефер, — но сега трябва да овладеем хергелето, преди да са измрели от бягане.
	Пришпориха здраво конете, минаха през галопиращата маса и се озоваха в първата редица. Смесиха се с нея и намалиха темпото от галоп в тръс, от тръс — ходом и накрая насочиха цялата огромна маса към пустинята и Галала.
	Зората ги завари проточени в колона, по дъното на скалисто дефиле. Движеха се не бързо, но с постоянна скорост, като Нефер и Шабако водеха, а Мерен и хората му събираха изоставащите пред себе си.
	Нефер присви очи срещу първите лъчи на слънцето и викна на Шабако:
	— Води ги напред и поддържай темпото, а аз ще се върна да видя дали Соко и хората му не са се решили все пак да ни преследват.
	По пътя назад Нефер срещна Мерен и още трима майстори на късото копие и сабята. Даде им знак и те пристигнаха при него в галоп.
	— Ако все пак са тръгнали подире ни, няма да е зле да ги разубедим.
	Нефер ги поведе назад по собствените им следи и когато дефилето се стесни, оставиха тримата войника да пазят конете, а той с Нефер се изкатери по стръмния склон.
	Докато стигнат върха, слънцето се отлепи от хоризонта, но още не бе събрало сили, за да надвие нощния хлад и да натрупа прах и жега. Земята светеше с особеното, бледо сияние на утринна пустиня. Всяка подробност от дюни и скали, чудато извити дървета и хълмове, изпъкваше с неземна красота.
	— Ето! — викна Нефер. Погледът на Мерен е остър, но неговият го превъзхожда.
	— Десет конника. — Мерен се мъчи да скрие огорчението си, че не ги е забелязал пръв.
	— Единадесет — поправя го Нефер и той не спори.
	Засмива се весело.
	— Чудесно съотношение, спрямо нас петимата.
	— Ще ги срещнем там долу. — Нефер сочи клисурата. — На тясното. Няма да им позволим да се върнат в Аварис с вестите си. Оцелели няма да има.
	— Това ме радва особено — смее се Мерен.
	Стоят скрити зад скалите, с длани върху ноздрите на конете, за да не им позволят да пръхтят или цвилят и да издадат засадата. По средата на капана Нефер е заложил празен чувал от ония, в които носеха вързаните чакали. Натъпкали са в него наметките си, които не им трябват в засилващата се слънчева топлина.
	Всички проточват шии, когато откъм устието на клисурата се донася тропот от копита и удрян в скалите дребен чакъл. Нефер поглежда към Мерен, който се крие отсреща, заедно с още един войник. Вдига лява длан с изпънати пръсти. Знак за тишина и внимание. От баща си знае, че сигналите с ръка винаги са за предпочитане пред устните команди, особено в разгара на битката, когато виковете могат да не се чуят в общия шум или пък в ситуации като тази, когато тишината е основен елемент от операцията.
	Чува още звуци, отчетливи на фона на общата тишина: скърцане на сбруя и трополене на стрели в колчан. Нефер наднича иззад скалата, която прикрива него и двама войника. Малка китка пустинна трева, размазва очертанията на профила му.
	Един ездач се показва в прохода и спира, забелязал издутия кожен чувал. Оглежда се внимателно, а останалите от групата се скупчват мълком зад гърба му. Дори под шлема от крокодилска кожа разпознава Соко и кървавият белег на гърба му започва да смъди.
	Възможност да върна любезността, мисли мрачно той. Соко не бърза — старият войн е опитен и предпазлив. После бавно потегля и другите го следват. Спират отново при чувала, скупчени плътно и проточили шии към него. Соко дава къса команда и скача от коня. Надвесва се над чувала и Нефер дава команда — сечащо движение с лявата ръка.
	Петте къси копия излитат в един миг и понеже Хилто и Шабако са ги обучили до съвършенство, всяко удря отделен човек и то в място, незащитено от броня или шлем. Три в шията и две във врата. Петима падат в краката на уплашените си животни.
	Нефер и хората му излитат в галоп от засадата, с извадени саби и бойния си вик:
	— Хор и Сети!
	Оцелелите от първия смъртоносен удар се обръщат инстинктивно, за да ги посрещнат, но времето не им стига да измъкнат саби — обучените да връхлитат гърди в гърди коне, се стоварват отгоре им. Още два коня от отряда на Соко загубват равновесие и хвърлят ездачите си. Нефер убива с удар в гърлото най-близкия конник. Соко е успял да извади сабята си и мушка към Нефер. Нефер парира удара, а конят му се изправя на задни крака и бие към Соко с копитата на предните. Един от ударите го достига и ветеранът пада в пясъка. Преди Нефер да го довърши, върху му връхлита нов неприятел с извадена сабя в ръка. Нефер отново парира, увлича го в близък бой, двамата крещят и пъхтят от усилие.
	Хората на Соко едва са успели да се окопитят от изненадата, когато Мерен, преценил точно момента, се хвърля като бесен в боя, заедно с другаря си. С един точен удар в сърцето поразява противника си, след което надава победоносен вик. Нанася светкавично втори удар и той отново е смъртоносен — този път във врата. Жертвата му присяда в пясъка с глава, наполовина отделена от тресящото се, сгърчено тяло.
	Соко е загубил сабята и шлема си и сега трескаво пълзи по пясъка, за да си вземе оръжието. Той единствен от целия отряд е все още в състояние да окаже някаква съпротива. Нефер се навежда от коня и прицелва сабята към незащитеното място между лопатките му, където бяха вързани ремъците на нагръдника от крокодилска кожа. Нещо спира ръката му в последния момент, той извива китка и вместо да прониже врага, хласва прошареното теме с плоската част на сабята. Човекът се свлича ничком на пясъка.
	Нефер огледа бойното поле, за да се увери, че Мерен владее изцяло положението. След това се плъзна от коня на земята, докато Соко се опитва да седне, хванал стенейки глава с ръце. Нефер сложи подметката на сандала си върху гърдите му и го натисна назад, а после допря върха на сабята си до гърлото му.
	— Предай се, Соко, или вестта за кончината ти ще стигне мигом до майка ти, както и до стотината вонящи козари, които се представят за твой баща.
	Замаяният поглед на войника се избистри и доби предизвикателен блясък.
	— Нека само си взема сабята, пале, и ще ти покажа как да вдигаш крак, когато пикаеш. — Готвеше се да добави още нещо към обидата, но изведнъж войствеността изчезна от очите му, ченето увисна и старият войн започна да фъфли нечленоразделно, зяпнал татуировката на Нефер.
	— Велики! — успя да каже Соко. — Прости ме! Удряй! Вземи безполезния ми живот, като наказание за глупавите и надути думи. Чух слуховете, че си още жив, но аз плаках на погребението ти и не можех да повярвам на подобно чудо.
	Нефер се усмихна с облекчение. Не искаше да го убива — беше симпатичен стар главорез, а според Хилто беше и един от най-добрите специалисти в обучението на коне в двете армии на Египет. Хилто разбира от тези неща.
	— Ще се закълнеш ли във вярност към мен, фараона на Египет? — попита Нефер строго.
	— С голяма радост, защото цял свят се страхува от теб с името ти Нефер Сети, любимец на всички богове и светлина на цял Египет. Сърцето ми бие само за теб, а душата ми ще пее от щастие, че ти служа, докато съм жив.
	— Щом е така, Соко, повишавам те в Господар на хиляда колесници, а Таита да внимава, защото какъвто си сладкодумен, като нищо можеш да му отнемеш титлата „Пръв поет на царството“.
	— Нека целуна крака ти, фараоне! — помоли Соко.
	— По-добре дай ръка! — отвърна Нефер, хвана мазолестата длан и му помогна да се изправи. — Съжалявам за хората ти! — Нефер огледа телата. — Ако споделяха твоите верноподанически чувства, нямаше да загинат.
	— Намериха смъртта си от ръката на бог — изтъкна Соко. — Няма по-голяма чест за смъртния. Освен това, Таита, чародеят, може би ще спаси някои от тия, които още мърдат.
	След три дни влязоха в Галала, подкарали четиристотин коне пред себе си, а Соко яздеше гордо от дясната страна на новия си фараон, с щръкнал върху превръзката на ранената глава шлем.


	84

	Соко не беше само главен квартирмайстер на обединените армии на двамата мними фараони, но и адепт на Червения път. Той можеше да съобщи на Нефер данни за вида, числеността и месторазположението на всички армейски бойни колесници и превозни средства. Той знаеше на кои места в делтата и по колко коня и волове са разположени, както и съдържанието на всеки армейски арсенал.
	— Трок и Наджа взеха със себе си кажи-речи и последната бойна колесница в похода на изток. В двете царства няма да се съберат и петдесет останали. Работилниците в Аварис, Тива и Асуан работят денонощно, но всяка произведена колесница заминава веднага през Беершеба към Месопотамия.
	— Сега разполагаме с коне, макар млади и необучени, благодарение на удара, направен от фараона при Тане. Не можем обаче да се бием без колесници — отбеляза мрачно Хилто. — Не можем и да завладеем нещо, което не съществува и цялото злато в царската хазна не е в състояние да купи и един само отряд колесници.
	Докато провеждаха големия удар срещу Тане, Хилто бе докарал в Галала останалата част от златното съкровище. В древните водохранилища под града складираха над три лаки чисто злато. Хилто продължи:
	— Скоро вестта за успеха ни ще стигне до Трок. Той ще проумее, че се превръщаме в реална заплаха. Щом покори Вавилон, ще изпрати част от армията срещу нас. При сегашното ни състояние, не можем се справи и със сто колесници.
	След като всички се изказаха, Нефер се изправи, за да говори пред съвета. Това не продължи дълго.
	— Соко, ти се заеми с конете — каза той. — Ние с Таита ще намерим колесници.
	— За тая цел, Велики, ще е нужно едно малко чудо — отвърна мрачно Соко.
	— Не бъди стиснат, Господарю на хиляда колесници — усмихна се Нефер. — Как да оправдаем титлата ти само с едно малко чудо? Да се надяваме на голямо.


	85

	Таита стои прав върху черната скала. Пясъчните дюни около нея се простират докъдето поглед стига. Стотина души под скалата го гледат объркани и заинтригувани. Славата на мага е безгранична като пустинята, в която се намират. Всички са войни, дошли тук по собствена воля, зарязали мнимите фараони и предложили верността си на Нефер Сети. Тази вярност си е малко нещо гола, защото нямат оръжие и колесници, а всеки ден се разнасят нови слухове, че или Трок, или Наджа, или пък двамата заедно, идват към Галала, за да накажат дезертьорите.
	Фараон Нефер Сети се е изправил върху скалата до мага. Потънали са в разгорещена дискусия. От време на време, ту единият, ту другият, сочи на запад, където не се вижда нищо, освен пясък, пясък и още пясък.
	Всички чакат търпеливо, независимо от дневната жега. Никой не показва разочарование или безверие — всички боготворят Таита. Когато пясъчните дълбеи на дюните поаленяват, странната двойка — младият фараон и древният маг — слизат от скалата и поемат из пустинята. Без някаква видима причина, Таита ходи напред-назад пред една дюна. Спира ту тук, ту там и прави тайнствени знаци с тоягата си, после продължава, а фараонът и офицерите го следват.
	Най-накрая, когато започва да се смрачава, магът забива тоягата в мекия пясък и казва нещо на фараона. И ето, разнасят се високи команди.
	Двадесет мъже тичат напред с изкопчийски инструменти, които носят от Галала. Под ръководството на Хилто и Мерен и всевиждащите погледи на царя и магьосника, те започват да копаят. Изкопът стига човешки бой и рохкавият пясък започва да се свлича в него почти толкова бързо, колкото го изваждат. Налага се да удвоят усилия. Главите на работещите постепенно изчезват под равнището на пясъка, а след малко от дъното на изкопа се разнася възбуден вик. Нефер приближава и застава на ръба.
	— Отдолу има нещо, Велики. — Човекът е коленичил на дъното, а вдигнатото нагоре лице, както и цялото му тяло, са покрити с пот и мръсотия.
	— Да видя! — Нефер скача долу и отстранява човека. Вижда се парче кожа, все още покрита с козина, но твърда, като кедрово дърво.
	Нефер вдига поглед към Таита.
	— Конски труп! — вика той.
	— Какъв е на цвят? — пита магът. — Черен ли е?
	— Откъде знаеш? — пита на свой ред фараонът, но не е особено изненадан.
	— Има ли на сбруята монограм на фараон Трок Урук? — отвръща на въпроса с въпрос старецът.
	— Изровете го! — нарежда Нефер на запотените мъже около себе си. — Но сега по-внимателно, да не го нараните!
	Хората работят с огромно внимание — отстраняват пясъка с шепи. Постепенно разкриват главата на черен кон с монограма на Трок, гравиран върху златна плочка на челото. Точно както предсказа Таита.
	Продължиха с изравянето на целия труп. Животното се бе запазило отлично в горещия сух пясък. Балсамьорите в Тива трудно биха излезли насреща на пустинята в професионално отношение. До него лежи ешът му — също жребец. Нефер си спомни последната сцена, в която тези величествени животни теглеха колесницата на Трок пред напиращата стена на хамсин.
	Нощта вече се е спуснала и изкопчиите палят маслени лампи, като ги редят по ръба на дупката. Работата не спира цяла нощ.
	Мъртвите коне са освободени от сбруята и измъкнати на повърхността. Обезводнените им трупове са толкова леки, че двама души ги носят без усилие.
	След тях изваждат хамутите. Те са в прекрасно състояние и Нефер нарежда на конярите да се заемат веднага с работа: мажат кожените ремъци с масло, чистят и полират бронзовите и златни части.
	Вече освобождават самата колесница от пясъчната прегръдка и хората ахват, когато златната й обшивка започва да хвърля ярки отблясъци в очите им, под светлината на лампите. Къси и дълги копия са разположени в стойките си от двете страни на колесницата, готови за бой. Всяко оръжие е само по себе си произведение на изкуството. Ръкохватките са укрепени с метален обков, а върховете блестят остри, като скалпел на хирург. Стрелите са изработени от Грипа в Аварис. Стволовете са абсолютно прави и балансирани, перата — пурпурни, жълти и зелени, царският герб — гравиран върху всяка стрела.
	Огромният боен лък на Трок е на мястото си — остава само да се смени тетивата му. Нефер огъва лъка с две ръце и се пита, дали би могъл да го използва в бой.
	След като освобождават цялата колесница от пясъка, прокарват въжета под корпуса и я изтеглят от изкопа. Златният лист на обкова е съвсем тънък, за да не тежи много, а допълнителното му тегло се компенсира от материала, използван за изработка на самата колесница — черно, твърдо като метал и леко дърво, отсечено в тайнствените тропически гори, далеч на юг от границите на Египет. Тази дървесина е по-гъвкава от най-чистия бронз, но същевременно е здрава и лека.
	Вече е сутрин и слънцето се катери над хоризонта. Нефер и Таита обикалят блесналата под лъчите му колесница. Линиите й са толкова елегантни, че сякаш вече е полетяла напред. Единствената й стръка се е проточила като любовник към жадувания допир с два красиви коня. Нефер гали позлатата. Тя е гладка като женска кожа и също така топла под дланта му.
	— Като жива е — въздъхва той. — Надали някога е правено по-красиво средство за война от това.
	— Преди петдесет години направих колесница за Благородния Тан — казва Таита. — Трябваше да я видиш. Само че тя лежи с него в гробницата му. Далеч в Етиопия.
	Нефер прикри усмивката си — старецът не може да остане на второ място.
	— Е, ще трябва да се примиря и с по-ниско качество на изработката — каза той сериозно. — Трябва ми още само синята сабя, която Наджа открадна от баща ми, и екипировката ще е пълна.
	През последвалите седмици и месеци, Таита открива една по една останалите колесници и снаряжението им. Групи изкопчии ги изравят и изпращат при майсторите, разположили импровизирана работилница в подножието на черната скала, където са издигнали навес, покрит с палмови листа. Петдесет от тях, заедно със стотина оръжейници не спират работа, дори в непоносимата жега на обедните часове. Оръжейниците точат и полират саби и копия. Те свалят и отново поставят върховете, нагряват изкривените стрели на слаб огън и ги изправят. Майсторите на колесници ги разглобяват, преглеждат и поправят всяка част, боядисват и лакират корпусите, балансират и смазват колелата. След това ги изпращат в Галала, натоварени с оръжие за армията, която подготвят Хилто, Шабако и Соко.
	Много от колесниците са засипани толкова надълбоко, че не могат да бъдат изровени. Това ще стори може би следващата буря. Все пак, успяха да извадя сто и пет возила — достатъчно за пет отряда.
	Нефер влезе в Галала в царската колесница, рамо до рамо с Мерен.
	Минтака и Мерикара стояха една до друга на покрива на храма на Хатор и хвърляха цветове от олеандър, докато двамата минаваха отдолу.
	— Толкова е хубав! — каза Мерикара с прегракнал от възторг глас. — Толкова висок и красив!
	— Висок, красив и силен! — съгласи се Минтака. — Ще стане най-великият фараон в историята на Египет.
	— Нямах предвид Нефер — отвърна Мерикара.


	86

	Между града и Египет вече е установен оживен контрабанден път, а от пристанището Сафага, на източното море, редовно пристигат кервани. След завладяване на част от съкровището на Наджа, Галала се прочува като богат на злато град. Също като хиени, търговците надушват миризмата на жълтия метал и докарват стоки от самия край на света. Вече няма стока на бита или лукса, която да не може да се купи по пазарищата на Галала, така че Минтака се снабдява с цяла кола най-хубаво вино от храма на Озирис при Бусирис, за посрещането на участниците в пустинната експедиция.
	По нейно нареждане, заклаха и опекоха цели десет вола, а кокошките и гъските минаваха под ножа със стотици. Бързи колесници докараха прясна риба и омари, завити в мокри водорасли, от крайбрежието на източното море. Повечето мустакати обитатели на солените глъбини бяха още живи, когато ги пускаха във вряща вода. Ловци пребродиха околната пустиня и се върнаха с газели, диви кози, яйца и месо от щрауси.
	Пиршеството беше в чест на постигнатото, както и на малките победи, удържани над мнимите фараони. Доста вино бе вече изпито, когато Нефер стана, за да приветства гостите и да съобщи за спасяването на пет отряда бойни колесници от пясъчните им гробници.
	— С конете, които освободихме от тиранията на Трок — тук избухнаха приветствени възгласи, — както и с помощта на колесниците и оръжието, които вече имаме, ще можем да се защитим срещу Наджа и Трок. Както сами виждате, всеки нов ден носи нови попълнения за армията под синьо знаме. Скоро няма да говорим само за защита, а за отвоюване на онова, което по право ни принадлежи, което е откраднато от нас и заради което ще въздадем заслуженото на двете чудовища, виновни за толкова много отвратителни деяния. Ръцете им са изцапани с кръвта на истински и благородни царе. Те са убийци на цар Апепи, баща на благородната жена до мен, те убиха и моя роден баща, фараон Тамоз.
	Гостите мълчаха объркани, разменяйки безпомощни погледи. Тогава стана Хилто. Нефер го е подготвил, поставил е в устата му нужния въпрос:
	— Божествени Велики, прости невежеството ми, защото аз съм само един неук войник. Нещо не ми е ясно. Целият свят знае, че цар Апепи загина при злополука, когато на кораба му, закотвен при Баласфура, избухна пожар. А сега ти възлагаш отговорността за смъртта му върху плещите на узурпаторите. Защо?
	— Сред нас има очевидец на истинските събития през оная трагична нощ. — Нефер хваща Минтака за рамото и я изправя до себе си. Множеството я приветства радостно, защото тя се е превърнала във всеобща любимка, благодарение на добротата и веселия си нрав. Нефер вдига ръка за внимание и всички млъкват, за да изслушат безмълвно и внимателно нейния разказ за смъртта на баща й и братята й. Говори с прости думи, като на приятели и другари, но въпреки това успява да им внуши собствения си ужас от преживяното. Когато свършва, множеството реве като стадо гладни лъвове.
	Сега е ред на Шабако да зададе предварително подготвения въпрос:
	— Божествени фараоне, ти каза, че и баща ти, да бъде благословена паметта на цар Тамоз, също станал жертва на убиец. Кой е той? И при какви обстоятелства е извършил гнусното си дело?
	— За отговор на този въпрос ще призова мага, Благородния Таита, от когото никаква тайна, без значение колко грозна и забулена е тя, не може да остане скрита.
	Таита се изправя и заговаря с шепот, който заостря всеобщото внимание. Въпреки шепота, всяка негова дума стига ясна и отчетлива до ухото на най-отдалечения слушател, а контрастът между тихия глас и ужаса на описваните събития кара мъжете да потръпнат, а жените — да заплачат.
	Накрая Таита изважда пречупената стрела с нейните пурпурни, зелени и жълти пера.
	— Тази стрела донесе смъртта на фараон Тамоз. Стрела, принадлежала на Трок, но пусната от Наджа — мъжът, когото фараонът обичаше и комуто вярваше като на брат.
	Звездното небе над Галала чу ясно гневните ревове на тълпата, зовяща за справедлива мъст. Таита хвърли стрелата в най-близката жарава, над която се печеше едър вол. По-подробно изследване не бе желано, тъй като това не беше стрелата убила фараона, а друга, взета от колчана на Трок, намерен в колесницата му. Таита седна на мястото си и затвори очи, сякаш за да задреме.
	Нефер даде възможност на множеството да изрази на воля чувствата си, след което по негов знак донесоха още вино.
	Остана му още една прокламация и той изчака настроението да се вдигне достатъчно, за да я направи. Изправи се и всички млъкнаха в тържествено очакване. Прекрасното бустриско вино също допринесе за приповдигнатата атмосфера. Толкова необикновени неща се случиха тази вечер. Какво ли предстои?
	— Преди един цар да поведе армията си срещу враговете на тази свещена земя на нашите деди, той трябва да е станал истински цар. Аз искам да ви поведа срещу узурпаторите, но още не съм станал истински фараон. Мога да стана такъв, ако изчакам пълнолетието си, но дотогава има много време. Нямам намерение да чакам. Нито пък враговете ми ще го позволят. — Нефер млъкна и всички го гледаха — толкова млад, а така висок и изправен, досущ като баща си. Вдигна ръка за клетва.
	— Пред очите на моя народ и моите богове ще измина Червения път, за да докажа, че съм вашият цар.
	Някои поклатиха глави, други скочиха на крака и завикаха „Не! Не искаме да загинеш!“, а трети нададоха приветствения възглас „Бак-хер!“, като добавиха, че дори да се провали, ще го направи като смел мъж.
	Тази нощ Минтака го попита през сълзи:
	— Защо не го каза първо на мен?
	— Защото щеше да се опиташ да ме спреш.
	— Но защо трябва да го правиш?
	— Защото боговете и дългът ми го изискват.
	— Даже и да загинеш?
	— Даже и да загина.
	Тя се взира в зелените очи и вижда, колко твърдо е решението му. Целува го и казва:
	— Гордея се, че ще стана съпруга на мъж като теб.


	87

	Астролозите от храма на Хор, в сътрудничество с Таита, определиха като най-подходящ за изпитанието деня на новата луна на бога. Следователно, както правилно посочи и Таита, Нефер не разполагаше с кой знае колко време за подготовка. Той остави всички останали задължения, като прехвърли на Таита и текущите държавни дела, за да съсредоточи цялото си внимание върху предстоящото изпитание. Преди да започне изпитанието, претендентът трябва да опитоми и да обучи собствен впряг за колесницата, с която ще се яви на Червения път.
	Нефер трябва да подбере коне сред задигнатото от Тане хергеле и да ги обучи. Много му се ще да потърси помощта на Соко при подбора, защото той е прочут специалист по конете, а освен това познава и зъбите на всяко от докараните животни. Соко обаче е един от петимата адепти на Червения път в града и ще изпитва претендентите, така че няма право да помага, в който и да било етап на подготовката.
	Нефер може да се обърне и към Таита, чиито познания в областта на конете и бойните колесници надминават тези на Соко. Таита обаче не е войн от Червения път. Физическият му недостатък не му позволява да стане член на братството, а освен това той има религиозни скрупули. Таита никога не би поставил на изпитание търпението на Хор и на останалите богове от небесния пантеон, за да се посвети на съмнителния Червен бог на войната, един бог, чието име е известно само на неговите адепти.
	Двамата прекарват първия ден на хълма, под който пасат необяздените коне. Седят и гледат животните под себе си, като обсъждат достойнствата на онези, които привличат погледа. Нефер сочи красив бял жребец, но Таита клати глава.
	— Светлият кон стои добре във впряга, но аз винаги съм имал предубеждение към него. Липсва му издържливост и сърцатост. Да потърсим или черни, или дорести, но да си пасват по цвят.
	Нефер си харесва хубава дореста кобилка с бял кичур на челото, но Таита отново клати глава.
	— Според бедуините, белият белег е дяволски знак. Не искам да видя един бял косъм по нашите животни.
	— Вярваш ли на това?
	Таита свива рамене.
	— Всякакви петна или чорапи развалят симетрията. Ти и впряга ти трябва да изглеждате като фараон с царски животни.
	Таита и Нефер прекараха целия ден на хълма, а рано на другата сутрин, щом стана достатъчно светло, за да виждат пътеката, отново тръгнаха натам с Мерен и трима коняри. Започнаха да преглеждат конете един по един, като показалите и най-малък дефект, отделяха в съседно пасбище. До обяд сведоха числеността на хергелето до двадесет и три здрави и силни животни, без белези, петна и други отличителни знаци, без видими недостатъци в походката. Никой от тях не можеше да се похвали дори с един бял косъм.
	Оставиха ги да се успокоят и когато конете започнаха да пасат, седнаха край тях да ги наблюдават.
	— Харесва ми оня черен жребец — казва Нефер.
	— Куца. Почти сигурно има пукнато ляво предно копито.
	— Изобщо не куца! — възразява Нефер.
	— Наблюдавай лявото му ухо — тръсва го при всяка стъпка. Кажи на Мерен да го махне от поляната!
	След малко Нефер сочи черна кобилка.
	— Виж каква красива глава и ясен поглед има.
	— Много е неспокойна. Погледът й е по-скоро нервен, отколкото умен. В шума на битката ще изпадне в паника. Мерен да я маха и нея!
	— Какво ще кажеш за оня черен жребец с дълга опашка и грива?
	— Опашката прикрива факто, че гърбът му е половин палец по-къс отколкото трябва.
	До късния следобед на поляната остават само шест коня. В мълчаливо съгласие, двамата не обелват и дума за един жребец. Прекалено очевидно е, че именно него трябва да изберат. Величествено животно, не прекалено високо и тежко, добре сложено, с яки крака и гръб. Има дълга шия и благородна глава. Не свалят очи от него.
	Най-накрая магът казва:
	— Не мога да му намеря недостатък! В очите му личат искри, които идват от огъня в сърцето му.
	— Ще го нарека Крус — решава Нефер. — Така бедуините наричат огъня.
	— Да, името е от особено значение. Досега не съм виждал хубав кон с грозно име. Сякаш боговете го чуват. Вземи Крус за десен. Сега ти трябва и ляв.
	— Още един жребец — започва Нефер, но Таита го прекъсва:
	— Не, отляво ни трябва кобила. Женско присъствие, което да държи Крус под контрол и да го уравновесява в разгара на битката. С голямо сърце, та да тегли наравно с него при тежък път.
	— Вече си я избрал, нали? — пита Нефер.
	— Ти също — кима Таита. — И двамата знаем коя е.
	Очите на двамата се насочват към кобилата, която пасе кротко край главния напоителен канал, малко встрани от Крус и останалите коне. Сякаш усетила, че говорят за нея, тя вдига глава и гледа към тях с огромни блестящи очи под гъсти мигли.
	— Много е красива! — мълви Нефер. — Искам да я уловя, без да я връзвам. — Таита мълчи и след малко Нефер добавя — Ще опитам. — Скача на крака и вика към Мерен — Махни другите от пасището. Да остане само дорестата кобила.
	Когато ограденото пасище остава само за двама им, Нефер се отделя от оградата и тръгва небрежно през тревата. Той не отива направо при кобилата, а описва дълга дъга. При първия признак на безпокойство от нейна страна, той кляка в тревата и изчаква. Тя пак започва да се храни, като не го изпуска от очи. Нефер запява тихо песента за маймуната и тя надига глава. Изважда парче просеник от торбичката на пояса си и без да става го подава към нея. Тя разтваря ноздри и шумно пръхти.
	— Ела насам, миличка!
	Кобилата прави несигурна стъпка към него, спира и отмята глава.
	— Сладурче — мами я той, — ела насам, мила!
	Стъпка по стъпка, тя приближава, после протяга шия и шумно души парчето хляб. Ужасена от собствената си непредпазливост, рязко отскача и побягва в галоп, като описва широк полукръг в заграденото пространство.
	— Бърза е като вятъра — отбелязва Мерен.
	— Дов! — изрича Нефер бедуинската дума за северен вятър, мекия прохладен бриз на зимата. — Дов, така ще се казва!
	След като е показала женския си каприз, Дов се връща и приближава от другата му страна. Този път приема дара с готовност и дъвче, проточила обилна слюнка. Търси трохи по дланта му с кадифени устни и като не намира, бута с муцуна торбичката така настоятелно, че катурва Нефер по гръб. Той става и вади нов залък.
	Докато го яде, той докосва шията й с другата ръка. Сякаш накацана от мухи, тя раздвижва махагонова кожа в ситни тръпки, но не се дърпа. В ухото й има кърлеж. Нефер го измъква, мачка го с нокти и поднася кървавото петно към ноздрите й, да го помирише. Тя потръпва от погнуса и обръща очи от острия мирис, но му позволява да порови и в другото ухо. Когато си тръгва, тя го изпраща до оградата като кученце. После проточва шия над горната греда и цвили подире му.
	— Изгарям от ревност! — казва Минтака, наблюдавала цялата сцена от покрива на храма. — Тя те обича почти колкото мен!
	На другата сутрин, Нефер отива при пасището сам. Таита и Мерен наблюдават от покрива на храма. Това си е нещо само между Нефер и Дов — никой не бива да се меси.
	Стигнал до оградата, Нефер подсвирва и Дов вдига глава, съзира го и тича към него в галоп. Стига до него и завира нос в торбичката.
	— Ти си типична жена! — гълчи я Нефер. — Интересуват те само подаръците!
	Докато яде, той роши гривата и гали шията й и най-накрая успява да я обхване с ръка. След това я разхожда напред-назад покрай оградата, а тя доверчиво опира рамо в гърдите му. Дава й още един залък и докато го яде, бавно минава покрай лявата й страна, като я гали и казва, колко е красива. После с едно-единствено ловко движение подскача и я възсяда. Тя се стряска и Нефер стяга тяло, готов за първия бесен къч, но тя само стои разтреперана с леко раздалечени крака. После обръща глава и го гледа с толкова комичен израз на изненада, че той не се удържа и избухва в смях.
	— Нищо няма, миличка! Просто за това си родена.
	Тя бие с копито и пръхти.
	— Хайде почвай! — продължава Нефер. — Няма ли да ме хвърлиш? Давай, да приключваме! — Тя протяга муцуна назад и души върха на пръстите му, сякаш не може да повярва на такова безочие, на такова посегателство срещу личното й достойнство. Отново пръхти и бие копито, но не помръдва тяло.
	— Добре тогава, дай да опитаме лек галоп! — Докосва хълбоците й с пети, тя се хвърля изненадана напред, а после продължава ходом. Двамата вървят спокойно край оградата и той отново докосва страните й. Тя потегля в тръс, а после преминава в грациозен галоп. Мерен подвиква радостно от покрива и хората по полето надигат любопитно глави.
	— Дай сега да видим, можеш ли да тичаш истински! — Нефер я плясва лекичко по врата и притиска тялото й между бедрата си. Тя се изпъва и полита напред, копитата сякаш въобще не докосват земята, като нежния вятър, чието име носи. Бяга така бързо, че от очите му потичат сълзи. Те се разливат по бузите и мокрят гъстите кичури на косата му.
	Един след друг описват кръгове в заграденото пространство, а Минтака пляска радостно на покрива и пищи от удоволствие.
	Застанал до нея, Таита се усмихва сдържано.
	— Царска двойка — казва той. — Трудно ще ги стигнат на Червения път.


	88

	Целият град знае за любовта от пръв поглед между фараона и неговата кобила. Сега плъзва вестта, че Нефер се готви да обуздае Крус. До един свикнали с конете от малки, хората знаят, че при жребеца нещата стоят малко по-иначе. Всички очакват с нетърпение първата схватка. Тази сутрин никой не излиза на полето, а работите по строежите и в работилницата за колесници секват. Дори войската получава свободен ден, за да наблюдава зрелището. Следва борба за най-добрите места по градските стени и сгради, с изглед към пасището край канала от извора на Хор.
	Нефер и Мерен излизат през градските порти, под иронични дюдюкания и подигравателни подвиквания, от страна на градските шегобийци, накацали по стените. Крус е по средата на хергелето. Откроява се сред останалите животни с благородната си осанка и висок ръст — педя над другите. Животните усещат настроението на тълпата и нервно играят, докато двамата мъже приближават и прехвърлят през оградата навити на рула ленени въжета.
	— Ще опитам първо с хляб — казва Нефер и Мерен се изсмива.
	— Виж му окото! Мисля, че ще те изяде преди хляба.
	— Все пак, ще опитам. Чакай тук!
	Нефер влиза в ограденото пространство и както при Дов, бавно тръгва към конете. Крус не харесва натрапника. Извива шия и блещи очи. Нефер спира и го изчаква да запасе отново. Изважда залък просеник от торбичката и го подава, но Крус отмята глава назад, размахва предни копита срещу небето и хуква в бесен галоп покрай оградата. Нефер се усмихва разочарован.
	— Дотук с лакомствата. Няма да се даде лесно.
	— Виж го само как бяга — подвиква Мерен. — Ако Дов е северният вятър, този трябва да е самият хамсин!
	Крус бяга начело на останалите животни. Води ги. Нефер и Мерен бавно и предпазливо завръщат хергелето в единия край на ограденото място. Те стоят там и нервно пристъпят в праха. След това се измъкват в галоп, преди Нефер да успее да ги спре. Още два пъти Крус извежда стадото от капана, но след това Нефер изпраща Мерен в горния край, за да го пресрещне и тогава Крус допуска първата грешка — хуква назад към Нефер.
	Нефер разлюлява примката в края на дълго въже, което носи навито на големи кръгове през рамо и изчаква жребецът да мине в тясното пространство между него и оградата. Преценил правилно момента, той размахва примката над главата си в правилен кръг, а когато наблизо профучава Крус с изпъната хоризонтално шия, ловко я мята и жребецът нахлузва шия в нея, чак до плещите. Кръговете на въжето се развиват със свистене един след друг от рамото на Нефер, докато конят се отдалечава. Нефер забива разкрачени крака в земята, накланя силно тяло назад и чака, навил няколко пъти края на въжето около китката си.
	Въжето се изпъва рязко, Нефер литва във въздуха и се пльосва по корем. Жребецът усеща пречещата му тежест, подплашва се и хуква с удвоена мощ. Нефер се влачи отзад като шейна, подскача и се мята насам-натам в края на въжето.
	Тълпите по покриви и стени изпадат в див екстаз. Минтака пъха пръсти в устата си, за да не закрещи, а Мерикара се обръща назад с думите:
	— Не мога да гледам!
	Жребецът стига оградата и свърва успоредно с нея. За миг въжето провисва и Нефер се възползва от това, за да скочи на крака. Коремът и бедрата му са зелени от тревата, но краят на въжето си остава надеждно навит около китката. Въжето отново се опъва рязко и дърпа младежа силно напред, но сега той остава прав и като използва силата на животното, се понася след него с дълги скокове.
	След една пълна обиколка Крус забавя темпо, поради голямата тежест, която тегли, а Нефер му помага, като забива в земята тежките бронзови подкови на сандалите си и тегли назад. Когато забавят ход, Нефер се хвърля рязко встрани и конят се препъва, в опит да противостои на новата посока на усилието. Щом застава стабилно на крака, Нефер се хвърля в противоположната посока. Жребецът успява да го хвърли още два пъти по очи, но всеки път Нефер става и тегли животното назад.
	Междувременно Мерен е изтеглил прътите на входа, за да пропусне останалите коне и да предостави цялото оградено поле на жребеца и мъжа, за да решат спора си.
	Нефер забива пети в земята и тегли главата на коня към оградата, така че животното трябва или да дърпа назад или да рискува да блъсне муцуна в дебелите греди. Нефер обира висналата част от въжето и хуква напред. Преди Крус да реагира, той бързо намотава три витки от въжето около дебелия крайъгълен кол на оградата. Крус се изправя на задни крака и рита, после хвърля къчове, тръска глава и блещи бялото на очите.
	— Няма къде да ходиш! — задъхва се Нефер и се придърпва с ръце по опънатото въже към жребеца. Крус отново се изправя, бие с предни копита по въжето и цвили пронизително.
	— По-леко, де! Да не искаш да убиеш и двама ни?
	Крус се изправя отново и вдига Нефер от земята. Застава отново на четири и се вторачва в човека. Жребецът трепери цял, а хълбоците и гърба му са плувнали в пот. Нефер не изглежда по-добре — отпред е в зелено и с дълбоки драскотини и охлузвания, от които се процежда кръв и сълзи прозрачна лимфа. Той също е цял в пот, а чертите на лицето му са изкривени от усилието да удържа коня.
	И двамата си отдъхват за миг, после Нефер отново започва да се набира малко по малко, по въжето към жребеца. Стига главата му и прехвърля една ръка през шията. Крус застава на задни крака и отлепя Нефер от земята, но момъкът не го пуска. Животното се мъчи отново и отново да отхвърли човека от себе си, но не успява.
	Най-накрая жребецът застава неподвижен и треперещ, а Нефер светкавично прекарва въжето около единия му заден крак и прави здрав възел. Когато Крус понечва да тръгне отново, вижда с изненада дясната си страна. Муцуната му остава извита в тази посока и той може да се движи само в малък кръг. Нефер наглася възлите така, че да не се местят и удушат животното, а после се дръпва.
	Толкова е изтощен, че едва се държи на крака. Крус прави опит да хукне, но успява само да опише още един малък кръг. Той се върти и върти, все по-бавно и по-бавно, докато накрая остава смутен и безпомощен, загледан в собствения си задник.
	Нефер го оставя и потътря изтормозено тяло към изхода.


	89

	На другата сутрин стените и покривите отново са отрупани с народ. Нефер се отправя от портите към заграденото поле, като прави усилия да не куца. Въпреки мазилата и лековитите лапи, приготвени от Таита и поставени от Минтака, тялото му е схванато и непоносимо боли. Крус стои в същото положение, в което го е оставил предния ден — загледан в опашката си.
	Момъкът запява тихо и влиза в полето. Крус не помръдва тяло, но лепва уши към шията и оголва зъби в проклета усмивка.
	Нефер го обикаля бавно, като пее и му шепне, а Крус се дърпа и иска да избяга, но е обречен да описва тоя досаден кръг. Нефер хваща въжето и наглася възлите му така, че да бъдат освободени с едно движение.
	След това отива внимателно от лявата страна на жребеца, където остава извън полезрението му. Не спира да му говори и да го гали, като в същото време се готви за скок. Скача внезапно и го възсяда. Цялото тяло на жребеца се сгърчва и застива от страх и възмущение. Иска да побегне, но главата му е вързана надолу. Описва още един кръг. Иска да отметне глава, но въжето го тегли болезнено надолу. Отново е неподвижен, с прилепнали назад уши.
	Нефер дърпа края на въжето и освобождава първо крака, а след това и главата. Въжето пада, Крус изправя глава и огъва шия. За миг остава застинал в тази поза. След това разбира, че е свободен. Полита като чайка, сякаш се издига във въздуха от място, опънал и четирите крака, докоснал предните с муцуна. Приземява се и отново скача, изпънал опашка, огъващ тяло ту в една, ту в друга посока. Нефер се е прилепил към гърба му като плевел. Крус застава на предни крака, а със събраните задни рита към небето. Изпълнявайки в безредна последователност всички тези номера, той прекосява полето от единия до другия край.
	И тук се изправя отново на задните си крака, за да се просне с ясно чут от зяпачите силен удар на собствения си гръб, с намерение да смаже ездача с тяло върху земята.
	Минтака изпищява, в очакване да чуе звука от натрошените кости на Нефер, но той е скочил пъргаво като котка от гърба на животното, за да се приземи до размяталия копита във въздуха жребец.
	— Само един хитър и войнствен кон може да се опита да убие човек по този начин — отбелязва безстрастно Таита.
	Крус се подпира объркан на предните крака, но преди да е стъпил на четирите, Нефер е отново залепнал за гърба му. Жребецът стои и трепери под него, а после се впуска в бесен галоп. Насочва се право към оградата, а залепен за шията, Нефер вика в ухото му:
	— Точно така! Бързай колкото можеш!
	Крус се хвърля над оградата от бегом и Нефер премества тежестта си, за да му помогне. Двамата се извисяват красиво над горната греда в едно могъщо цяло, за да се приземят, без конят да загуби за миг равновесие.
	Нефер се разсмива от възторг и го пришпорва напред.
	— Ха сега! Да видим какво можеш!
	Крус побягва през най-близките полегати хълмове като дива коза и изчезва зад хребета към пустинята. Виковете от градските стени и покриви постепенно замират и над града увисва пълна тишина.
	— Трябва да изпратим някого след тях — нарушава я внезапно Минтака. — Може да го е хвърлил. Може да лежи някъде в пустинята със счупен гръбнак.
	Таита поклаща глава.
	— Сега нещата се решават само от тях двамата. Никой не бива да се меси!
	Всички чакат по стени и покриви, а слънцето достига зенита, за да тръгне към залез. Никой не напуска позициите, за да не пропусне последното действие от това състезание по сила и воля между човек и животно.
	— Сигурно са се пребили — тормози се Минтака. — Този кон е чудовище. Ако е направил нещо на Нефер, ще накарам да го убият! — зарича се тя побесняла.
	Минава още час, протяжно като прокапал мед, и изведнъж сред зрителите настъпва раздвижване. Хората скачат и вперват поглед към хребета на хълма, а тихият ропот преминава в радостни викове и смях.
	На фона на небето изпъква жалка картина. Жребецът е увесил глава, а кожата му е потъмняла от пот, цяла в петна сол, останала от изпаряването й. Крайното му изтощение проличава във всяка халтава стъпка, която прави. На гърба му като парцал виси Нефер и когато Крус поема несигурно надолу по склона, хората виждат охлузеното и изранено тяло на своя фараон.
	Крус стига полето. Този път няма и намерение да скача през оградата, а се мъкне примирен към градските порти.
	Минтака вика:
	— Бак-хер! Добре направено, Велики! — Възгласът е подет на секундата и многогласият поздрав отеква високо горе от хълмовете над извора на Озирис.
	— Бак-хер! Бак-хер!
	Нефер се изправя на гърба на жребеца и вдига юмрук в победоносен жест. Възгласите удвояват силата си.
	Стигнал под стените, фараонът демонстрира ездаческо майсторство: води Крус в серия завои. След това го спира и го кара да се изправи на задни крака. Командите му са почти неуловими — леко притискане с бедра или промяна на тежестта, докосване с палец или длан — но конят се подчинява безпрекословно.
	— Опасявах се, че е пречупил духа му — казва Таита на Минтака, — но Крус е от ония рядко срещани същества, които имат нужда от твърда ръка, вместо от нежност. Нефер трябваше да му покаже кой е господарят и — Хор ми е свидетел — не съм виждал друг да го прави по-добре или по-бързо.
	Нефер влиза през портите и маха с ръка на Минтака, а после минава по дългата улица до коневръзите. Връзва Крус и му поднася кожено ведро с вода. След като утолява жаждата му, Нефер измива с топла вода мръсотията и солта от кожата му, а после го развежда по пясъчния плац. Пълни торбата му с накиснато в мед просо и докато жребецът яде лакомо, той го разтрива със стиски сено и му казва колко е смел и как ще минат заедно Червения път, а Крус го слуша и преде с уши.
	Когато слънцето се спуска, Нефер разстила дебел пласт слама. Крус я подушва, опитва на вкус, а после се отпуска тежко и ляга на една страна. Нефер се настанява до него и слага глава на шията му. Двамата заспиват така и тази нощ Минтака остава сама.


	90

	На следващия ден Нефер представя Крус на Дов. Конете се обикалят един друг, душат муцуни и отново се обикалят. Когато жребецът завира муцуна под опашката на Дов, тя хвърля къч в неискрено негодувание и подскача игриво по тревата, с Крус подире си. Нефер ги оставя да пасат заедно целия ден, а на следващата сутрин им показва колесницата. Не великолепното царско возило, а един очукан и много видял ветеран. Оставя ги да подушат стръката, полирана от допира на много конски тела преди тях. Когато и двамата загубват интерес към толкова банален предмет, Мерен отвежда Крус настрани, а Нефер въвежда Дов в следващия етап от обучението.
	Като не престава да я чеше и гали, той нахлузва хамутите през главата й, след което ги връзва здраво. Тя мърда неспокойно, но го оставя да я окичи с тия необичайни неща, които така й пречат. Възсяда я и прави две обиколки. Когато я връща, Мерен държи стръката готова. Тя е откачена от колесницата, макар халката на края да си е на мястото. Нефер впряга кобилата в стръката, а тя блещи очи към неочакваната тежест от дясната й страна. Извива глава да види стръката и след като я оставя да задоволи любопитството си, Нефер хваща юздата и я повежда.
	Тя пръхти и бие с копита, ядосана от повляклата се с нея стръка, но Нефер я гали и успокоява. След няколко кръга Дов престава да се дърпа и тръгва с равномерен ход. И тогава настъпва критичният момент. Нефер е заел кротката кобила на Хилто, която впряга от дясно. Тя стои неподвижно на мястото си. Наглася Дов отляво. Кроткият нрав на старата кобила действа на Дов и тя също застава спокойно. Нефер слага и на двете зобилниците, пълни със зърно. Докато яде спокойна и отпусната, Нефер бинтова задните крака на Дов, за да не ги нарани, ако започне да рита, като усети тежестта на колесницата зад гърба си.
	Тревогите му са напразни. Повежда я и тя безропотно тръгва редом с другата кобила. Нефер я докосва по плешката и тя напъва в хамута, за да поеме своя дял от тежестта, като че ли цял живот е теглила колесници. Нефер се затичва и Дов тича редом с него. След това той скача в колесницата и хваща юздите. Започва серия завои, всеки следващ — по-остър от предишния, и макар никога да не е виждала юзда през живота си, Дов повтаря движенията на другарката си безпрекословно. До края на деня научава всички команди, като им се подчинява безропотно. Вече не чака старата кобила да й дава пример. Нефер кара с този впряг пет дни по ред и Дов усвоява много бързо уроците.
	Идва ред и на Крус да мине по същия път. Минават три дни, преди да спре да се мята, щом усети тежестта на колесницата. Нефер е почти готов да се откаже, но Таита го окуражава:
	— Бъди търпелив с него сега, а той ще ти се отплати хилядократно в бъдеще — съветва го той. — Крус е умен и сърцат. Друг като него няма да намериш.
	Най-накрая Крус се примирява с кола, който все се мъкне с него и така го дразни, повтаряйки всяко негово движение. Най-после Нефер може да го впрегне редом с Дов. Тя извръща глава и души шията му, като грижовна майка палавото си дете. Крус се успокоява и яде от зобилницата си. Щом ги повежда, той прави опит да се метне встрани, но Нефер го плясва силно по задницата. Тръгва редом с Дов, но започва да клинчи. Още един удар и Крус поема полагащия му се дял от тежестта. Усещането изглежда му харесва, защото не след дълго започва да тегли с желание. Единственото затруднение идва по-нататък, когато трябва да го спре.
	Мерен отваря изхода от заграденото пространство и се мята в колесницата, когато тя минава край него. Поемат по керванджийския път и изчезват зад хълмовете, вдигнали червен облак прах.
	По него тръгват всяка сутрин през последвалите месеци. При всяко следващо вечерно завръщане конете са по-бързи, а ходът им — по-уверен. Все повече заприличват на едно животно с осем крака и две глави. Двамата млади войни в колесницата също стават по-силни, цели потъмнели от пустинното слънце.
	Минтака научава как се чувстват вдовиците.


	91

	В укрепения град Галала има само петима войни от Червения път: Хилто, Шабако, Соко, Тим и Торан. Мнозина други са опитвали, за да загубят плитката си в това изпитание.
	Хилто и Шабако са адепти от третата и най-висока степен, поклонници на безименния бог, Небесния бик, шумерския бог на войната. Само адептите знаят истинското му име, което за непосветените се заменя с прозвището Червения бог. Той няма ни храм, ни светилище. Явява се, когато двама или повече негови адепти произнесат името му на поле, където има загинали в бой. Такова място е Галала, защото именно тук Благородният Тан е изклал враговете на Египет, за да струпа главите им на централния площад.
	Варовиковата скала под него е надупчена от скрити катакомби, така че няма по-подходящо място за отдаване почит към безименния.
	Късно след полунощ, докато останалите жители спят, Хилто повежда един здрав вол по тесния проход към катакомбите и го принася в жертва върху специално издигнат за целта жертвен олтар. Кръвта блика и потича по каменния под, в трептящата светлина на факлите. След това петимата войни на ордена потапят саби в кръвта и отправят молитви към тайнствения бог да благослови намеренията им и да помага при правилното отсъждане. После обсъждат изпитанието, което предстои за фараон Нефер Сети и неговия другар.
	— Не бива да се правят никакви отстъпки на фараона — заявява Хилто. — Трябва да бъде изпитан така безпощадно, както всеки друг кандидат!
	— Да постъпим иначе, означава да нанесем непростима обида на великия войнолюбец — Дори в този посветен кръг, той предпочита да не споменава истинското име на бога.
	— Това би означавало да оскверним честта на ония, които са минали по същия път в миналото — съгласява се Шабако.
	Съвещанието продължава през по-голямата част от нощта, а двамата кандидати чакат пред тунела, увити в тъмни вълнени наметала. Не приказват много, защото си дават сметка, че в момента петимата стари войни долу решават съдбата им. Светлината на утрото още не е изличила следата от зорницата, когато Шабако идва да ги заведе при останалите.
	Те го следват през каменния тунел, факлата му осветява боядисаните мумии на мъже и жени, умрели преди пет и повече столетия, застинали всяка в своята ниша. Въздухът е сух и прохладен. Ухае на земя, гъби, тлен и древност. Стъпките им отекват зловещо, а около тях се чува шумолене. Може би мъртвите си говорят, а може и да е шум от крилата на прилепи.
	После усещат миризма на прясна кръв, а ходилата им шляпат в нея, докато минават край трупа на принесения в жертва вол. По стените на скалната кухина, в която старите войни ги очакват, са набучени факли.
	— Кой иска да изпълни мистериите? — пита гласът на Хилто, но лицето му остава скрито зад гънките на наметалото.
	— Аз, Нефер Сети.
	— Аз, Мерен Камбис.
	— Искате да опитате Червения път? — Да.
	— Пълноценни мъже ли сте, тялом и духом?
	— Да.
	— Убили ли сте първия си противник в честен бой?
	— Да.
	— Кой ти е поръчител, Нефер Сети?
	— Аз — отвръща вместо него Шабако.
	— Кой ти е поръчител, Мерен Камбис?
	— Аз — отвръща Соко.
	Когато церемонията приключва, Нефер и Мерен са посветени в първата степен на ордена:
	— Чрез кръвта на Бика и огъня на неговата мощ, богът те приема за свой последовател. Все още нямаш право да сядаш като равен с войните от втора и трета степен, нито да се молиш на Червения бог, нито дори да чуеш тайното му име. Имаш само правото да опиташ да изминеш пътя, който той ти е определил. Като знаеш, че това може да доведе до смъртта ти, готов ли си да се подложиш на това изпитание?
	— Да.
	— Тогава знай, че той минава през пет етапа и първият от тях е.
	Всеки от петимата говори подред, като обяснява, какво им предстои и какви правила трябва да спазват. Петте етапа са посветени на копието, борбата, лъка, колесницата и сабята. Духът на двамата кандидати донякъде пада.
	Накрая отново заговорва Хилто:
	— Чухте волята на бога! Все още ли сте готови да се подложите на тези изпитания?
	— Да. — Гласовете им са неестествено високи и изпълнени с фалшива самоувереност, защото вече знаят, какво точно им предстои.
	— От този момент нататък, няма връщане назад! — приключва Хилто.


	92

	— Основната дисциплина е колесницата — обяснява им Таита. — Запомнете, че това е състезание! Ще ви преследват десет други колесници. Скоростта е всичко. Трябва да изцедите впряга докрай.
	Работят неуморно. До времето, когато новата луна на Озирис се показва като тънка бронзова ивичка на хоризонта, Дов и Крус са научили всичко, което Нефер и Мерен могат да им покажат. Тичат като един кон, с еднаква стъпка, с усет за стабилността и баланса на колесницата зад гърба им, използват силата и теглото си, за да не й позволят да се преобърне при завой, спират от галоп в рамките на разстояние не по-дълго от самата колесница, изпълняват незабавно и най-неуловимата команда.
	Минтака докарва Мерикара в пустинята с друга колесница, за да наблюдават тренировките. Когато по пладне спират, за да напоят конете и да ги оставят да си починат, Минтака вика възторжено:
	— Това е съвършено! На нищо повече не можете да ги научите. Няма какво друго да усвоят!
	Нефер пие на едри глътки от меха, обърсва уста с опакото на ръката си и гледа замислено хребета на черните скалисти хълмове.
	— Знам един, който няма да се съгласи с теб.
	Момичетата заслоняват очи и проследяват погледа на Нефер. Виждат фигурата, кацнала високо горе, толкова неподвижна, че би могла да е част от скалата.
	— Таита. Откога е там?
	— Понякога ми се струва, че никога не е бил другаде.
	— Има ли какво още да ви покаже? — пита Минтака. — Ако има, защо още не го е направил?
	— Чака да го помоля — отвръща Нефер.
	— Ами, върви да го помолиш — казва Минтака. — Ако не го сториш, ще отида аз.
	Нефер се изкачва по хълма и сяда редом с Таита. Известно време мълчат, а после Нефер мълви:
	— Пак имам нужда от теб, стари татко.
	Таита не отговаря веднага, а само мига като стара сова, измъкната от леговището си при изгрев-слънце. Той не може да има син и никой досега не го е наричал татко.
	— Ти можеш да ми помогнеш. Какво още трябва да направя?
	Таита промълвя тихо след продължителна пауза:
	— Крус усеща кога ще пуснеш стрела или ще хвърлиш копие. В този момент вдига високо десния крак и бие с копитото. Дов се стряска от това.
	Нефер мисли малко и казва:
	— Да, и аз усещам някакво трепване в момента на хвърлянето.
	— То може да промени прицела ти с цял палец.
	— Какво да направя?
	— Трябва да ги обучиш на петия ход.
	— Но има само четири: ходом, тръс, полугалоп, галоп.
	— Съществува още един. Аз го наричам преходен, но конете трябва да се обучат на него. Повечето не могат да го усвоят.
	— Помогни ми да ги науча!
	Разпрегнаха животните и Нефер възседна Дов. Отдалечи се в лек полугалоп и бързо се върна при Таита. Старецът я накара да вдигне дясно копито и привърза кожен ремък към глезена. В другия край на ремъка имаше идеално огладен, неголям речен камък, зашит в кожа. Дов наведе глава и го подуши с любопитство.
	— Направи още един кръг! — каза Таита.
	Нефер я докосва леко и кобилата тръгва. Камъчето я дразни и тя инстинктивно се мъчи да се освободи от него, като при всяка крачка с десния преден, го тръсва встрани. Това движение променя изцяло хода й. Гърбът й вече не се надига, за да го плесне в задника, друсането изчезва.
	— Тече като река под мен! — възкликва удивен Нефер. — Като Нил!
	След няколко дни, може вече да свали камъка и тя преминава от тръс или галоп в новия ход по команда. Командата е „Нил!“.
	Когато опитаха за пръв път с Крус, той се отнесе към камъка като към кобра. Риташе във всички възможни посоки, а щом видеше омразния ремък в ръцете на Нефер, започваше цял да трепери.
	Три дни поред водиха война на нерви, докато на четвъртия жребецът изведнъж изхвърли копито встрани, а след това започна да го прави и по команда.
	На десетия ден, Таита ги наблюдава от височината си, докато те приближават в галоп линията на мишените. Нефер е приготвил късото копие, а Крус гледа накриво боядисаните дървени кръгове, поставени върху триножници. Преде с уши и нервничи, но преди да започне да кълца въздуха с копито, Нефер подава команда:
	— Нил!
	Конете рязко сменят хода и колесницата започва гладко да се плъзга, като бойна галера под платно. Първото копие на Нефер попада право в средата на мишената.


	93

	Таита гледа как Нефер поставя стрелата, опъва тетивата и стреля. Вижда жълтия флаг да се вее на пръта си, забит зад редицата мишени, на двеста стъпки от тях. Флагът се вее под напора на вятъра, после изведнъж увисва безжизнен, заедно със секването на горещия бриз. Нефер стреля и стрелата му поема по мързеливата крива на полета си. Стига апогея и Таита отново усеща полъх на бузата си.
	Стрелата също го усеща и видимо променя посоката. Спуска се към целта и се забива на три педи вляво от червения център на мишената.
	— Сет да повърне върху тоя гаден вятър! — ругае Нефер.
	— Вятърът се отразява по-силно на по-леката стрела — казва Таита и отива при каручката, в която са натоварени резервни лъкове и колчани със стрели. Връща се с продълговат кожен вързоп.
	— Не! — вика Нефер, като вижда вътре огромния боен лък на Трок. — Това не ми е по силите!
	— Кога опита за последен път да го опънеш?
	— В деня, когато го изровихме — отвръща Нефер. — Много добре знаеш. Нали беше там!
	— Това стана преди шест месеца — отбелязва Таита и многозначително гледа голите гърди и ръце на Нефер. Подава му лъка.
	Той го поема с неохота и започва да го върти в ръце.
	Забелязва, че оръжието е прясно лакирано, а тетивата са нови — сплетени от сухожилия на предни лъвски лапи — твърди и здрави като бронз.
	Понечва да се откаже за втори път, но не отваря уста — Таита го наблюдава внимателно. Вдига лъка и без да слага стрела се опитва да опъне тетивата. Дърпа ги половин стъпка, след това, макар ръцете му да се напрягат с все сила, а мускулите на гърдите му да се втвърдяват, тетивата не помръдват повече. Нефер постепенно намалява опъна и лъкът застива в неутрално положение.
	— Дай да го прибера! — обажда се Таита. — Липсват ти както сили, така и желание!
	Нефер го дръпва към себе си, стисва побелели устни, а очите му гневно блестят.
	— Не знаеш всичко на тоя свят, старче, макар да си мислиш обратното.
	Взема от каручката една от дългите тежки стрели, подредени в колчана, с монограм на Трок отгоре. Както и лъкът, той идва от изровената колесница. Нефер отива до чертата и заема позиция. Поставя стрелата. Гърдите му се издуват, поели въздух до краен предел. Стиска зъби и опъва тетивата. Те отиват бавно назад. Нефер сумти, въздухът свисти навън през гърлото му, мускулите изпъкват твърди като камъни и ето че тетивата са напълно опънати, перата докосват устните му като устни на любовница. В същия миг стреля и тежката стрела полита, запява своята небесна песен, прелита над мишените и приближава земята на двеста стъпки зад тях. И тогава кремъчното острие секва искри от една скала, а стволът се пречупва от голямата сила на удара.
	Нефер гледа удивено, а Таита промълвя:
	— Може и да си прав!
	Нефер го прегръща и казва:
	— Знаеш предостатъчно, стари татко! Достатъчно за всички ни.


	94

	Таита заведе Нефер и Мерен в пустинята, на три дни път през суровата и красива земя. Показа им тайната долчинка, в която черната течност сълзи от цепнатината в една скала. Това е същата гъста течност, която използваха, за да подпалят чакалите при Тане.
	Напълниха глинените делви, които носеха специално за целта и се върнаха в Галала. Таита свари течността на бавен огън, докато стана мазна на пипане, като най-фина коприна.
	— Това ще смаже главините много по-добре и за по-дълго, отколкото топената свинска мас или каквото и да е друго. Това ще ви осигури преднина от по петдесет крачки на всеки хиляда. Може би с това ще се измери разликата между победа и поражение или дори между живот и смърт.
	Нефер беше склонен да излезе на Червения път в царската колесница, но Таита го попита равнодушно:
	— Наистина ли искаш да се състезаваш в златен саркофаг?
	— Златото почти нищо не тежи, ти сам каза.
	— Когато идеш там, ще мислиш иначе!
	Таита прегледа една по една всяка от сто и петте колесници, извадени от прегръдките на пясъка и ги разглоби. Претегли шаситата и провери здравината на всички връзки. Въртя колелата върху вдигнати оси, за да установи дали нямат и най-малко странично отклонение. Най-накрая направи окончателния избор.
	Промени конструкцията на главините в избраното возило, така че колелата се крепяха с по един бронзов клин, който може да се избие с един удар на чука. Когато сглоби избраната колесница, той не постави предната и странични дъски, за да спести още от теглото. Без да се опират на страниците, двамата с Мерен можеха да разчитат само на здравите си крака и на чувство за равновесие, както и на по едно въжено ухо, прикрепено към пода, в което можеха да пъхнат стъпало в най-неравните участъци. Най-накрая смаза главините с приготвената лично от него смазка.
	Под наблюдението на Таита, прегледаха всеки сантиметър от сбруята, а Минтака и Мерикара, заедно с робините си цяла нощ дублираха шевовете по тях.
	После подбраха оръжията. Търкаляха копия и стрели върху специална балансова дъска, конструирана от Таита, за да открият и най-малкия недостатък. Добавяха малки топчици олово в единия или другия край, докато постигаха съвършено равновесие. Източиха върховете така, че със сигурност да се забиват и остават в мишените. Смениха подметките на сандалите и изостриха кабарите в шипове. Направиха си нови предпазители от гьон, които да пазят ръцете им от удара на тетивата. Всеки си избра по три саби, защото бронзовите остриета често се чупят в разгара на битката. Наточиха ги и излъскаха с фина керамична пудра, докато накрая можеха да бръснат косъмчетата по ръцете си с тях.
	Сплетоха резервни тетива, които да опашат около кръста си. Освен кожен шлем и нагръдник, нямаше да носят друга броня на Пътя, за да облекчат усилията на Крус и Дов. Трудеха се зад залостените врати на работилницата, та никой да не узнае естеството на подготовката им.
	Но преди всичко, тренираха и обучаваха конете, повдигаха духа им, укрепваха тяхното доверие.
	Огънят щеше да се окаже най-тежкото препятствие за тях. Сами палеха огньове в пустинята със специално донесени дърва и сухо сено. Оставяха конете да видят пламъците и да усетят дима, а после връзваха очите им. Крус се дърпаше и риташе отначало, но постепенно свикна и започна покорно да минава с вързани очи, с пълно доверие в ездача си, толкова близо до огъня, че пламъците пърлеха гривата му.
	Минтака и Мерикара прекарваха дълги дни във възстановения храм на Хатор, принасяйки жертви и дарове, молейки богинята да вземе страната на мъжете им.


	95

	Тридесет и пет дни преди пълната луна на Хор, в Галала пристигна необикновен керван. Дойде от пристанищния град Сафага. Водеше го едноок и еднорък гигант, на име Аартла.
	Петимата войни от Червения път излязоха да го посрещнат на три левги извън града. Придружиха го с почести до Галала, защото той беше брат войн от трета степен, минал Червения път преди тридесет години. Преди две десетилетия либийска стрела му извадила окото по време на поход, воден от фараон Тамоз, а пет години след това един нубийски войн отрязал ръката му под лакътя, с един-единствен удар.
	Днес Аартла е богаташ. Притежава пътуваща група за развлечения — мъже и жени с особени дарования. С трупата му пътува най-силната жена на света. Тя може да вдигне по един кон с всяка ръка, да отхапе края на бронзова пръчка, както и да я изкриви с вагината си. Друга се слави като най-красивата жена в света, макар малцина да са видели лицето й. Тя идва от една толкова отдалечена на север страна, че в нея зимно време реките се превръщат в бял камък и престават да текат. Аартла взема десет таела* сребро за правото да се види лицето й. Разправят, че имала златна коса, дълга чак до земята, а очите й били различни на цвят — едното златно, а другото синьо. Цената, определена от Аартла, за да се зърнат други части от тялото на хубавицата са съответни, така че само богат човек може да се наслади изцяло на всичките й прелести.
	[* таел — древна мярка за тегло, която има различна /не особено голяма/ стойност при различни народи и в различни епохи.]
	В добавка към това, Аартла притежава и чернокожо момиче, което яде огън, покрива се от глава до пети със скорпиони, а на шията си увива жив питон. Като връхна точка на представлението, тя пуска змията в интимния отвор на тялото си, докато изчезне цяла в утробата й.
	Всички тези чудеса имат за задача само да нажежат атмосферата и да подготвят зрителите за главната атракция на Аартла. Това са неговите бойци: борци и фехтувачи, готови да премерят сили с всеки претендент от публиката. Аартла предлага награда от сто таела чисто злато на оня, който успее да победи някого от хората му. Облозите, които се сключват покрай цялата тая работа, са баснословни и те именно са източникът на приказното богатство на едноокия. Макар вече сам да не се бие, той си остава боец по душа и верен адепт на Червения път.
	Когато научи, че млад фараон от династия Тамоз е решил да опита късмета си на Червения път, той доведе бойците си от другия край на света, за да се опълчат срещу него. Тази игра му харесва толкова много, че реши да не иска пари за услугите си.
	Неговите братя войни бяха приготвили един от най-старите палати в града за подслон на Аартла и трупата му. Вечерта след пристигането му, те дадоха в негова чест голямо пиршество, на което не поканиха само Нефер и Мерен.
	— Не бихме приели — обясни Нефер на Минтака. — Не сме братя от ордена. Освен това, противно на традицията е, да седнем на една трапеза с хората, които ще се опълчат срещу нас.
	В деня след пиршеството, бойците на Аартла подновиха никога непреставащите тренировки, под неговия зорък поглед. Трудеха се в двора на стария палат, а външни лица не се допускаха. Аартла беше достатъчно предпазлив, да не позволи бъдещите участници в залозите да се запознаят с кондицията и възможностите на неговите бойци, без да си платят.
	Таита обаче не е външно лице. Когато загуби ръката си, именно той заши остатъка от нея, а след това спаси живота на пострадалия, като излекува развилата се газова гангрена. Аартла го приветства и го настани на възглавници до себе си, откъм здравото око. Най-красивата жена на света му поднесе подправен с мед шербет, като го дари с усмивката на различните си очи иззад воала.
	Най-напред Аартла осведоми Таита относно последните събития в Месопотамия, откъдето пристигаше. По всичко изглеждаше, че цар Саргон и остатъците от разбитата му армия са се скрили зад стените на столицата Вавилон. Относно изхода на войната не можеше да има съмнение. Армиите на мнимите фараони скоро ще имат възможност да се върнат и да се справят с новата заплаха, в лицето на малката армия на Галала. Това беше казано с многозначителен вид — своевременно приятелско предупреждение.
	Докато седят на възглавниците и обсъждат най-различни неща — политика, власт и война, медицина, магии и богове — Таита изглежда погълнат от разговора и почти не поглежда към атлетите, които се потят на плаца. Древният му поглед обаче не пропуска нито една стъпка, нито един удар.
	Бойците си изкарват хляба със своите смъртоносни умения. Те са поклонници на Червения бог и за тях боят е като богослужение. Когато същата вечер Таита се прибира в килията си при Нефер и Мерен, лицето му е сериозно.
	— Наблюдавах упражненията на вашите съперници и ви предупреждавам: чака ни още много работа, а имаме само няколко дни на разположение.
	— Разкажи ни, стари татко! — моли Нефер.
	— Преди всичко Полиос, бореца… — започва Таита, като описва един по един бойците, силата, стила и похватите им. След това разисква всяка дребна слабост, която е забелязал у един или друг от тях и как да се възползват от нея.


	96

	Петимата войни на ордена, подпомагани от Аартла, започват да съставят маршрута. Ден след ден те бродят из пустинята, като бележат път от центъра на Галала, през голите хълмове и скалисти терени, който на три левги оттук се насочва назад по долината, покрай извора на Таита и през градските порти се връща обратно на централния площад. След като определят пътя, петимата изпращат работни групи, които да изградят по него разнообразни препятствия.
	Десет дни преди състезанието, Хилто и Шабако прочитат пред населението прокламация. Описват подробно целия път, както и правилата, които трябва да се спазват от претендентите. След това съобщават имената на бойците, които ще се опълчат срещу двамата кандидати.
	— В изпитанието по борба, фараон Нефер Сети ще излезе срещу Полиос от Ур. — Тълпата ахва, защото борческите качества на Полиос са широко известни. Наричат го Гърботрошача. Неотдавна уби в Дамаск седемнадесетата си жертва на ринга.
	— Мерен Камбис ще излезе срещу Сигаса от Нубия. — Той е почти толкова прочут. Наричат го Крокодила, защото някаква непозната болест е направила цялата му кожа подобна на крокодилска.
	— В състезанието със сабя, фараон Нефер Сети ще срещне Хама от Таурина.
	— Мерен Камбис ще се изправи срещу Дроса от Индус.
	Същата нощ Минтака и Мерикара принасят в жертва на богинята Хатор бяло агънце и се молят със сълзи да закриля мъжете, които обичат.


	97

	Седмица преди изпитанието, петимата войни се събират, за да излъчат преследвачите. Липса на кандидати за почетните роли не се наблюдава. Всеки, който успее да се добере до фараонска плитка, може да разчита на безсмъртие. Хилто обещава, че в храма на предпочетения от него бог, такъв щастливец ще види пет стъпки висока плоча, върху която е отбелязан неговият подвиг. Ще получи и хиляда таела злато, напълно достатъчна сума за закупуване на прилично имение, когато един ден се завърнат в майката — родина.
	Окончателният подбор се извършва по системата на елиминирането, а резултатът се обявява на форума.
	— Подбрали са десетте най-добри, най-опитни мъже. Дали са им възможност сами да си изберат коне и колесници. Очакват ви големи опасности както отпред, така и зад гърба ви — предупреждава Таита двамата младежи. — Особено внимавайте с Демиос! Той е командир на отряд колесници. Отлично знае как да изцеди всичко, на което е способен един впряг.
	— Всичко зависи от старта — обажда се Нефер.
	— А по този въпрос, решение взема лично Червеният бог.


	98

	Седем нощи преди изпитанието, Минтака лиши Нефер от достъп до постелята си.
	— Любовта ми изцежда силите и отслабва решителността ти. Но на мен ще липсваш сто пъти повече, отколкото аз на теб — каза му тя, докато двамата разресваха и сплитаха гривата на Крус.
	В деня преди пълната луна на Хор, Таита им нареди пълна почивка. Дов и Крус пасяха кротко край извора. Мерикара приготви кошница с фурми, портокали и просени питки и седна с Мерен край извора да наблюдават пасящите коне. Когато привършиха с простата храна, Мерикара коленичи до него и сплете в дебела плитка на гърба гъстата му коса.
	— Толкова гъста и блестяща е — каза тя и зарови лице в нея. — Толкова хубаво мирише. Не давай никому да ти я вземе, а ми я върни!
	— Какво ще ми дадеш, ако го сторя? — Той извърна глава, за да й се усмихне.
	— Ще те възнаградя така, както не си и сънувал! — отвърна тя и се изчерви.
	— Напротив, сънувал съм! — увери я простодушно той. — Всяка нощ това сънувам.


	99

	Сутринта Таита събужда Нефер. Намира го с ръка на лицето. При докосването на Таита, той сяда, протяга се и се прозява. Дебелата, сплетена от Минтака плитка виси на гърба му. Докато гледа чародея, погледът му се концентрира и става сериозен — сетил се е какъв ден е днешният.
	Нефер изяжда шепа фурми и пие купа сурово мляко. Таита отива до прозореца и гледа над покривите към върхарите на няколкото палми, посадени от тях край кладенците. Забелязва, че клонките на най-високата се полюляват под напора на бриза. Всички са се молили за спокоен ден, но този вятър заплашва да докара неприятности. Нефер ще трябва да разчита повече от всякога на огромния боен лък.
	Таита не споделя с Нефер съмненията си. Обръща поглед надолу към улицата. Слънцето още не е изгряло, но сякаш половината население на Галала се е изсипало навън.
	— Нямат търпение да заемат подходящи места по трасето, та да видят колкото може повече — промълвя Таита.
	Никой друг, освен участниците и съдиите, няма право да язди или да се вози. Всички останали трябва да проследяват събитията пешком. Някои смятат, че могат да наблюдават както стрелбата, така и борбата, а после да минат напряко през хълмовете, за да станат свидетели и на схватките със сабя. По-малко пъргавите ще се изкачат на върха, за да гледат прекосяването на пропастта, а после ще се върнат, за да наблюдават финала.
	Огромен брой жители излязоха от града, но и немалко останаха, предпочели да наблюдават старта, скупчени на форума. Останалите зрители бяха окичили стените и покривите на сградите. Макар и рано, атмосферата беше празнична и навсякъде цареше веело оживление. Някои от хората по скалите бяха взели закуската си и сега дъвчеха спокойно, като пускаха отпадъци по главите на тези отдолу. Други крещяха залозите си към хората на Аартла и писарите му. Едноръкият предлагаше едно към едно за пропастта, две към едно срещу претендентите за сабленото изпитание и четири към едно срещу тях за изхода от цялото изпитание.
	Слънцето се издига над сенките и десетте колесници излизат на форума. Гърмят барабани и гонгове, дрънчат систруми, жени пищят и хвърлят цветя, деца подскачат около тях, но колесарите се подреждат, сериозни и съсредоточени пред стартовата линия.
	Настъпва напрегнато очакване, а после все по-близо се надигат приветствени възгласи. Избухва мощен вик „Бак-хер!“ и сред развалините на форума се появява олекотената колесница на претендентите. Дов и Крус са тимарени, докато козината им лъсне на слънцето като полиран метал. Гривите им са сплетени на плитки, от които се развяват многоцветни панделки.
	Нефер и Мерен носят леки кожени брони, а телата им са намазани с масло за борбата. Те слизат от колесницата и се отпускат на колене, с ръце на ефесите на сабите. Приближава Таита и застава над тях. Той произнася молитва към Хор и Червения бог, като моли за благослов и закрила. Най-накрая сваля един амулет от собствения си врат и го окача на Нефер.
	Нефер го поглежда и смаян изпитва особено чувство — сякаш поток външна сила се влива в мишците му. Това е златното нагръдно украшение на собствената му баба — предмет, недокосван от никого, освен от мага.
	На камъка в средата на форума се качва Хилто с червената шапчица на третата степен на глава. Прочита високо правилата. Когато свършва, пита с твърд глас:
	— Разбрахте ли правилата на Червения път и обещавате ли да ги спазвате?
	— В името на Червения бог! — потвърждава Нефер.
	— Кой ще отреже плитките? — пита Хилто и зад коленичилите застават Минтака и Мерикара. Очите на Минтака са с дълбоки сенки — не е мигнала цяла нощ. И двете са бледи и напрегнати. Нефер и Мерен свеждат глави и двете млади жени хващат плитките с любов и ги отрязват. Подават ги на Хилто, който ги прикрепя здраво към върховете на два пръта — по един от всяка страна на колесницата им. Това са трофеите, които преследвачите ще се мъчат да завладеят и които Нефер и Мерен трябва да отбраняват с цената на живота си.
	— Качвайте се! — казва Хилто и двамата заемат места в колесницата. Нефер хваща юздите. Дов и Крус извиват шии и бият с копита.
	— Донесете птиците! — нарежда Хилто.
	Двама души се изкачват на посипана с пясък неголяма арена — всеки с боен петел под мишница. Гребените и обеците на птиците за изрязани и главите са гладки, почти змийски — никаква плът не се размята по тях, та да може противникът да я откъсне. Слънцето се отразява от перата им като от излято върху вода масло.
	Над форума увисва напрегната тишина. Двамата мъже коленичат на арената и държат птиците една срещу друга. Те нямат изкуствени шипове, прикрепени към краката си, защото това би решило двубоя твърде бързо. Собствените им шипове обаче са изострени и полирани.
	— Настървете птиците! — заповядва Хилто и двамата ги приближават една към друга, без да им позволят да се докоснат. Очите на двата петела блестят от злоба, главите им се издуват от гняв, а кожата по шиите и голите глави поаленява. Махат яростно с криле и се опитват да се освободят от хватката на мъжете и да се хвърлят един срещу друг.
	Извадил оголена сабя, Хилто сочи с нея над форума към срутения покрив на храма на Бес, богът покровител на Галала, където под горещия бриз лениво се вее син флаг.
	— Претендентите ще потеглят, когато бъдат пуснати птиците, флагът ще бъде спуснат наполовина, когато едната птица загине и тогава започва преследването. Червеният бог в своята безпределна мъдрост ще определи, колко време да оцелеят петлите и съответно, колко голяма да бъде преднината на претендентите. А сега, бъдете готови!
	Всички погледи, включително на Нефер и Мерен, се обръщат към настръхналите петли. Хилто вдига сабята. Перушината на петлите е настръхнала, главите им са станали пурпурни от ярост, те нямат търпение час по-скоро да се вкопчат един в ДРУГ.
	— Пускай! — вика Хилто и петлите са свободни. Те политат над пясъка, пърхащи кълба яркоцветни пера, подскачат високо, насочили напред остри шипове.
	— Ха! Дов! Ха! Крус! — вика Нефер и впрягът се втурва напред, а под копитата излита пясък и чакъл. Мощен вик изпълва пространството, а колесницата описва кръг около форума и се понася по главната улица към портите. Те излитат през тях и поемат по маршрута към хълмовете. Гласовете отзад заглъхват. На всеки двеста стъпки е забит прът с бяло ленено флагче, флагчетата се полюляват мързеливо под напора на лекия ветрец, който идва откъм горещата пустиня.
	— Флагчетата да остават отдясно! — напомня Мерен. Ако минат от лявата страна, съдиите ще ги върнат, за да поправят грешката си.
	Нефер щади конете и намалява до тръс, когато започва изкачването, като в същото време преценява скоростта и посоката на вятъра по движението на флагчетата и вдигнатия прах. Той идва остър и горещ от запад, достатъчно силен, за да отвее встрани вдигания от колесницата облак прах зад гърба им. Това е възможно най-неблагоприятният вятър. Той ще обезводни конете и ще повлияе на прицела при стрелбата. Нефер оставя тези мисли, за да се съсредоточи върху изкачването на склона.
	Той става много стръмен и по команда на Нефер двамата скачат от колесницата и тичат до нея, за да облекчат конете. Дов и Крус се носят така устремно напред, че младежите трябва да се хванат здраво за сбруята, за да поддържат тяхното темпо. Когато стигат хребета, Нефер ги спира и ги оставя да отдъхнат, точно триста удара на собственото му сърце.
	Поглежда назад към града и чува далечния рев да се усилва и отслабва, като прибой на коралов риф, характерен за боя с петли звук — тълпата приветства всяка атака на птиците. Синият флаг продължава да се вее на върха на пръта от покрива на храма на Бес — боят продължава. Обръща глава напред към равното плато и спира поглед върху линията, очертана от пет забити в земята къси копия, на по двеста крачки едно от друго. Успоредно с нея е издигната малка преграда от бодливи клони, която да държи колесницата на петдесет крачки от линията.
	Нефер скача в колесницата и вика:
	— Напред! — Двамата се понасят устремно. Хвърля поглед назад, но синият флаг е все още на мястото си.
	Докато приближават мишените, Нефер се съсредоточава, представя си полета на оръжието от ръката му до вътрешния червен кръг. Гледа веещите се под напора на вятъра флагове.
	Забелязва Шабако, изправен върху малка могилка до средата на линията. Той ще вдига червен флаг за попадение и жълт — за пропуск. Разполагат само с пет къси копия и имат право само на един жълт флаг. Ако допуснат повече, трябва да се върнат, да съберат хвърлените копия и да направят нов опит. И така, докато постигнат желания минимум.
	Нефер подава юздите на Мерен, който подкарва колкото е възможно по-близо до бодливата ограда, за да осигури на Нефер най-добрата позиция. Първата мишена бързо приближава и Нефер се готви за хвърляне.
	— Нил! — Командата е дадена и впрягът мигновено преминава към оня прекрасен плъзгащ ход. Колесницата престава да подскача и той лесно обира движенията й с пружиниращи крака. Хвърля. От мига, в който копието се отделя от ръката му, няма никакво съмнение. То прелита петдесет крачки през вятъра и се забива точно в средата на червения кръг. С края на окото си Нефер вижда червения флаг, вдигнат от Шабако, в потвърждение на попадението. Грабва от стойката ново копие. Изпълва го невероятно, почти божествено чувство на увереност. Знае, че следващите четири хвърляния няма да се отличават по нищо от първото. Вижда приближаването на втората мишена и отново хвърля. Второ точно попадение. Дори не поглежда към вдигнатия флаг. До него Мерен крещи „Бак-хер, братко!“ и продължава към третата мишена.
	Движат се толкова близо до оградата, че бодливите клони отстъпват под напора на раздвижения от колелата въздух. Нефер замахва с дясната ръка и точно в този миг едното колело стъпва върху клон и колесницата подскача, като за миг заплашва да се преобърне. С обединено усилие конете я изправят, но копието е вече във въздуха, а после пада встрани от целта. Жълтият флаг излита нагоре.
	— Аз съм виновен — обажда се Мерен. — Много близо минавам!
	— Дръж така! — озъбва се Нефер. — Трябват ни още два червени.
	Четвъртата цел приближава, но Нефер усеща нещо нередно. Крус бяга с другия крак напред — объркал е крачката при инцидента.
	— Ха! Крус! — вика Мерен и се опитва да му помогне с дърпане на юздите. И тогава Дов допира леко рамо до неговото, той усеща ритъма и оправя крачката малко преди мишената.
	Нефер хвърля и чува вика на Мерен:
	— Червен! Право в средата! Успя!
	— Още не — отвръща Нефер и взема последното копие. — Остава още едно.
	Приближават последната цел и двамата мъже са напрегнати като опънати лъкове, всеки мускул, всеки нерв е изопнат до краен предел. Крус го усеща, чувства го по опъна на юздите, забелязва приближаващата цел с дясното око, знае точно кога Нефер ще хвърли и без да ще си спомня стария лош навик. Вдига високо копито. Колесницата подскача и се залюлява, точно когато Нефер хвърля копието. Въпреки всичко, би могъл да уцели, ако не беше вятърът. Горещ порив преминава над главите им, достатъчно силен, за да развее тежките плитки на прътовете. Копието вече лети леко встрани, но вятърът удвоява грешката. Върхът се забива на два пръста вдясно от червения кръг. Шабако вдига високо черен флаг и го вее наляво-надясно, а знакът за провал плющи под напора на вятъра.
	Първото препятствие остава непреодоляно. Трябва да се върнат и да съберат копията, за да повторят опита.
	Потънал в мрачно мълчание, Нефер поема отново юздите и обръща колесницата зад края на бодливата ограда, назад към мишените. Кара с пълна скорост — вече не може да мисли за пестене на сили. Единият петел положително е вече мъртъв и десет колесници са се впуснали по дирите им.
	Минават достатъчно близо до сламените чучела, за да може Мерен да измъква копията, без да се налага да спират. Четвъртото копие, което е пропуснало напълно целта, е паднало върху скалистата почва и Нефер отдалеч вижда, че е счупено на две. Значи, остават им само четири копия за четири точни попадения. Един пропуск и ще трябва да останат на място, да дочакат пристигането на преследвачите и да застанат — двама срещу десет — да се предадат или да се бият до смърт.
	С четирите копия в стойката стигат стартовата линия и Нефер спира, скача на земята и отива при Крус. Гали челото му и шепне:
	— Бягай добре този път. Не ме подвеждай!
	От далечината се носи продължителен нестихващ възглас.
	— Едната птица е убита! — вика Мерен. Преследването е започнало.
	Нефер знае, че е така. Единият петел е паднал и преследвачите са се впуснали след тях. Загубили са преднината си. Преследвачите няма да губят време в хвърляне на копия. Ще профучат край мишените, без да намалят дори. Даже и да успеят този път, отпред ги чакат борците.


	100

	Минтака и Мерикара стоят редом, вперили поглед в пясъчната арена. Макар да са им изнесли столове, те не могат да останат седнали, защото кръвта им кипи, възбудена от заключителния етап на кървавата схватка, която се разгаря пред очите им.
	Бойните петли са подбрани много внимателно. И двете птици са ветерани от много епични битки, и двете са доказали бойния си дух и умения. Краката им са дълги, но бедрата дебели и възлести от мускули. В състояние са да пронижат с черни шипове плътта на врага, чак до кокал. Със змийски шии и гърбави яки клюнове, те могат да късат перушина и месо, а когато обезкървят и отслабят противника, кълват до смърт жизненоважни органи, като в същото време не му дават да мръдне, прикован към земята от яки нокти.
	Перата на по-възрастната птица са обагрени в златно и медено — ярки като слънчев изгрев. Разкошната опашка хвърля сапфирени оттенъци.
	Вторият петел е черен, но с лъскава, ярка чернота, а голата му глава аленее.
	Сега обикалят в кръг, обърнати един към друг. Борбата е дълга и кървава. Изскубнати пера осейват арената и се носят по горещия западен вятър. И двете птици кървят — едри, тлъсти капки, лъснали по ярката перушина. Силите ги напускат постепенно и те леко се олюляват. Очите обаче си остават ясни и жестоки, както преди схватката.
	— Моля те, обожавана и обичана Хатор, дай им сили да продължат! — шепне Мерикара, като стиска здраво ръката на Минтака. — Нека се бият до залез-слънце! — Тя съзнава колко напразна е такава надежда. — И пази Нефер и Мерен от нещастие!
	Изведнъж черният петел подскача високо и с мощен размах на крилете се хвърля, проточил и двата крака напред. Червеният също скача, за да посрещне атаката, но силите му изневеряват и отбраната му е лишена от енергия и дух. Забавя изпъването на въоръжените с шипове крака. Блъскат се във въздуха в гневно кълбо разноцветна перушина, падат на земята и когато се разделят, червеният влачи крило. Краят е вече близък.
	Мерикара хлипа високо:
	— О, Хатор, не го оставяй да умре! — хваща Минтака за ръката и впива нокти в плътта й, като оставя яркочервени полумесеци по кожата, но принцесата не усеща нищо. Гледа с ужас куцукането на червения петел под свирепия рев на тълпата.
	Черната птица разбира, че е спечелила и силите й се удвояват. Отново скача високо с дълги пружиниращи крака, широко разперила блеснали черни криле. Стоварва се върху червения, преди той да е възстановил равновесие и го просва на пясъка. Кълве към окото, но попада в бузата и забива клюн.
	Червеният петел се изправя на крака, но черният виси на него. Червеният тича из арената, помъкнал болезнено тежкото тяло на противника, а момичетата викат:
	— Пусни го, черна сянко на Сет! Остави го да живее!
	Червената птица прави пълна обиколка на арената, но всяка крачка е по-неуверена от предишната и накрая рухва, точно пред двете млади жени.
	— Мъртъв е! — крещи някой. — Боят свърши. Пускайте преследвачите!
	— Не! — яростно крещи Минтака. — Още е жив!
	Черният петел пуска главата на противника и застава до него. С последни остатъци от своите сили и гордост, червената птица се изправя на крака, като бавно се полюлява с отпуснати в пясъка криле, а кръвта капе на гъсти капки от ранената глава.
	Черният сякаш мери разстоянието с поглед, после изведнъж отново скача високо и увисва за миг над жертвата си. После насочва дълги шипове надолу и се стоварва върху поваления противник, пронизал дълбоко сърцето и белите му дробове. Червеният петел се сгърчва под него и ляга по гръб, отворил човка в безмълвен смъртен писък, пърхащ конвулсивно с криле.
	Черният петел се изправя до трупа, вдига глава и кукурига прегракнало — победоносен боен вик, който пронизва гръбнака на Минтака и я разтреперва.
	— Богът каза своята дума! Свърши се. — Хилто вдига убитата птица за шията, а синият флаг се спуска наполовина. Обръща се към преследвачите, готови в колесниците.
	— Можете да тръгвате по Червения път! — вика той. — Тръгвайте към слава или смърт!
	Заплющяват дълги бичове, конете вирват глави, разтърсват гриви и десетте бойни колесници правят по една обиколка на площада, под писъците на жените и приветствените мъжки възгласи, за да се понесат през портите навън.


	101

	Нефер остава още миг, прегърнал конете през шия, като им шепне окуражаващо. След това тича назад и се мята в колесницата. Тръгва ходом, после леко преминава в полугалоп. И чак когато бягат в съвършен синхрон, подава командата:
	— Нил!
	Приближават плавно линията и той отново подава юздите на Мерен. Не му казва нищо — знае, че момъкът още страда, заради първия неуспешен опит.
	Докато се готви за първото хвърляне, Нефер внимателно наблюдава ушите на Крус за най-малък признак, че отново има намерение да наруши стъпката, но жребецът ги е насочил напред и бяга с равномерна плавна стъпка. Той продължава така и когато първото копие полита, за да се забие в средата на червения кръг. Вторият идва сякаш почти веднага и той повтаря мощното и грациозно движение, за да запрати късия ствол в средата на вътрешния кръг. До него Мерен мълчи, подкарал колесницата с тяло и душа.
	Третото копие се извисява и блести като слънчев лъч, а после Шабако вдига червен флаг.
	Последното копие е в ръката на Нефер и той се надвесва над конете, за да им каже с твърд, но окуражаващ глас:
	— Още едно. Само още едно!
	Колесницата се плъзга като в масло и когато запраща копието, Нефер знае, че то ще намери самата среда на мишената. Вика на конете, докато копието още лети:
	— Ха! Ха! Давай! — и те политат напред, преминават от междинен ход в галоп така бързо, че Нефер трябва да запъне крак във въжената халка и да стегне цялото си тяло, за да запази равновесие.
	Шабако развява червен флаг и те ясно чуват гласа му:
	— Бак-хер, Велики! Дотук отлично!
	Но Нефер знае, че вече не могат да наваксат преднината, която загубиха и че преследвачите бягат към тях с всички сили.


	102

	Редицата флагчета ги води на север, покрай дълбока пропаст с отвесни стени и нагоре, през поредица естествени тераси, където голата земя има нежен прасковен цвят, в пълно противоречие с враждебната си, безплодна природа.
	Ръбът на третата и последна тераса е окичен с тълпа най-ревностни зяпачи, които са си дали труда да се изкачат чак дотук. Когато колесницата на Нефер идва насреща им, те се разстъпват, за да дадат път към обширното плато. Там ги чакат борците.
	Всеки е застанал в собствен, очертан с бели камъчета кръг. Нефер кара към тях, а тълпата тича отзад, възбудена до краен предел. Малко преди кръговете, Нефер рязко спира и двама коняри тичат да хванат юздечките.
	— Само по едно ведро на всеки! — нарежда Нефер, като скача от колесницата. Тук за пръв път им е позволено да напоят конете, но той не иска да продължат бягането с пълни кореми.
	Нефер и Мерен свалят бързо брони и къси хитони, за да останат голи под слънчевите лъчи. Тълпата ахва от възхищение, когато вижда стегнатите, тренирани до съвършенство млади тела, а някои от жените с по-долно потекло и съмнителен морал, започват да дюдюкат похотливо.
	Всеки загубен миг приближава колесниците на преследвачите. Нефер дори не поглежда към танцуващите жени, а тръгва с Мерен напред, срещу отредения му противник. Нефер спира до кръга и поглежда към центъра му, където чака Полиос от Ур.
	Той не е огромен, не е по-висок или по-тежък от Нефер — съдиите са преценили честно тези съотношения. По него няма грам излишна плът. Явно е загрявал, защото тялото му лъщи от пот и масло, а мускулите му изпъкват, налети с кръв. Всичко при него е твърдо. Раменете са пропорционални на кръста, коремът е плосък, крайниците — дълги и мускулести. Стои прав, със скръстени на гърдите ръце и наблюдава Нефер с хладен, спокоен поглед.
	Нефер си поема дълбоко дъх и ясно чува гласа на Таита:
	— Лявото коляно! Това е единственото му слабо място!
	Насочва поглед натам, но лявото коляно на Полиос изглежда точно толкова яко, колкото и дясното — масивно и здраво, като възел от смокинов ствол.
	Нефер докосва златния амулет на шията си и стъпва в очертания от камъчета кръг. Тълпата реве, подвиква и вие. Полиос опира длани на коленете, извива гръб и го гледа с безизразен змийски поглед. Нефер си дава сметка, че трябва да нападне пръв, защото Полиос няма за къде да бърза. Задачата му е да забави Нефер, за да могат преследвачите да го настигнат. Нефер прави един кръг около него, а Полиос се върти на място и остава с лице към него.
	Да, казва си Нефер, така е! Завлачва левия палец. Но това е толкова незабележимо, че никога не би го видял, ако не беше предупреден от Таита.
	— Стара рана — каза му старецът. — Ей тук! — и той силно натисна коляното на Нефер, за да покаже точното място. След което продължи — Но не го подценявай. Той е човекоядец. Това е любимото му хвърляне и то е почти неотразимо. — Таита показа.
	Нефер прави кръг в обратна посока и Полиос отново се върти около себе си. Сега я вижда — едва забележима, неестествена вдлъбнатина точно под лявата капачка. Няма повече време за губене и се хвърля напред.
	И двамата се впускат в обичайното проучване: захвати, напади и отстъпления, прехвърляне на теглото, опити за хвърляне, преценка на силата, кондицията и чувството за равновесие на противника. После Полиос се навежда внезапно и се шмугва под гарда на Нефер и макар да го е очаквал, не успява да му попречи да прокара дългата си яка ръка зад кръста. Внезапно усеща, че е вдигнат във въздуха, само върховете на пръстите му опират в земята, а Полиос се върти, здраво стиснал тялото му в ръце. После рязко се отпуска на дясно коляно, като смъква Нефер със себе си. Другият му крак е свит, лявото бедро е успоредно на земята, а Нефер пада върху него с кръста си, като усеща удара в областта на бъбреците. Би трябвало да си счупи гръбнака, но Нефер е упражнявал това хвърляне стотици пъти с Мерен. Той извива гръб назад, като в същото време удря пети в земята, за да намали силата на падането. И все пак, усеща гръбнака си да изпуква, напрегнат до краен предел.
	Полиос притиска Нефер с цялата мощ на торса, но момъкът протяга ръка под собствения си гръб и забива пръсти в лявото коляно на противника. Таита го е карал часове наред да трупа сила в десния палец, като стиска неуморно кожена топка, докато остави върху нея дълбоки вдлъбнатини. Дори и тогава старецът не беше доволен. Караше го да продължи, докато е в състояние да счупи костелив орех между палеца и показалеца си. След това, отново и отново му показваше точно мястото на старата рана, както и посоката, в която трябва да натисне, за да я събуди. Сега Нефер намира уязвимото място и пъха палеца си в дупката, между главата на пищяла и капачката на коляното.
	Всеки мускул от дясната ръка на Нефер изпъква от усилието, а очите му като че ли ще изскочат от орбитите. Чувства, че нещо поддава под палеца му и натисна още по-силно. Палецът потъва навътре, сухожилието и хрущялът се разкъсват под натиска му, капачката се надига и остава в ръката на Нефер.
	Полиос пищи от болка така пронизително, че надвиква рева на тълпата. Освобождава захвата си и се мъчи да отблъсне Нефер встрани, но противникът му не пуска капачката и продължава да я отпаря. Изпаднал в безпомощно състояние, като някакво бебе, Полиос ридае отчаяно.
	Нефер го възсяда и тика лицето му в прахта. Извива левия крак зад гърба му и противникът не оказва съпротива. Долепя лявото ходило до бута на Полиос и го притиска с цялото си тегло. Победеният надава вик, в който няма нищо човешко.
	— Предай се! — заповядва Нефер, но Полиос е онемял и парализиран от болка. Арбитърът притичва, за да докосне рамото на Нефер и да оповести победата му.
	Нефер скача на крака и оставя Полиос да се гърчи и да стене в праха. Зрителите мълком сторват път, поразени от бързината и категоричността на победата му. Дочува някой в тълпата да казва:
	— Никога вече няма да може да ходи с тоя крак.
	Дори не поглежда натам, а тича към втория кръг и разблъсква натрупалите се наоколо зяпачи.
	Мерен и Сигаса Крокодилът са вкопчени един в друг. Търкалят се в кръга, ту единият отгоре, ту другият. Нефер вижда веднага, че Мерен е ранен. Болната кожа на Сигаса е дебела и груба, нечувствителна към болка и той я използва вместо оръжие. Търка се о противника, раздира кожата на Мерен и от многобройните плитки охлузвания и порязвания по гърдите и ръцете сълзи кръв. Таита го е предупредил за тази опасност, но няма как да я избегне и сега противникът му взема надмощие. Нефер пристига точно навреме.
	Правилата на Червения път са преднамерено създадени в ущърб на претендентите. Те допускат все пак, единият да помага на другия, но само след като се е справил със собствения си противник. Нефер се възползва в пълна мяра от тази малка отстъпка.
	Щом влиза в ринга, той се навежда и грабва обло камъче с размерите на гълъбово яйце. Тича на помощ и го поставя по средата на дланта си, като свива юмрук с такава сила, че кокалчетата му побеляват от напрежение. Юмрукът се е превърнал в оръжие, не по-малко опасно от ковашки чук.
	Тълпата предупреждава с викове Крокодила и той мигом скача на крака, освободил Мерен. С наведена напред глава, той се хвърля като бик срещу Нефер. Таита ги е предупредил, че коравата му глава има качествата на стенобитен таран. Сигаса вече е счупил две ребра на Мерен при първата си атака и сега се готви да стори същото с Нефер.
	Нефер го оставя да приближи, преценява момента, като забива здраво крака в земята, след това замахва и намира точно онова място на дясната челюст, което му е посочил Таита. Устремът на тежкото тяло прибавя силата си към тази на ръката и раменете на Нефер, съсредоточена в юмручния удар. Огромната люспеста глава отскача назад, а краката омекват под тялото на Сигаса, което продължава по инерция, за да се просне в цял ръст върху бялата линия от камъчета.
	Никой от зрителите не е виждал досега юмрук да се използва като оръжие. Хората ахват от изненада. Даже и Нефер е изненадан от резултата, защото Сигаса лежи, без да мръдне. Нефер се окопитва в миг и вика към арбитъра:
	— Сигаса напусна кръга! Загуби!
	Арбитърът ревва в миг:
	— Победител е Нефер Сети! Сигаса губи! Преминаваш успешно етапа, Нефер Сети!
	Нефер тича при Мерен и го изправя на крака.
	— Ранен ли си?
	— Ребрата ми! Тая свиня блъска като бик — едва си поема дъх той.
	— Трябва да продължим!
	— Разбира се! — Мерен изпъва тяло и изправя рамене. Лицето му е посивяло от болка. — Нищо ми няма. Ръката му обаче притиска гърдите, докато тичат назад към колесницата. Бързо навличат захвърлените хитони и пристягат брони.
	— Много време загубихме тук. Ще ни настигнат!
	Скачат в колесницата и поглеждат назад, към полето с мишените под тях.
	— Ето ги! — сумти Мерен и двамата забелязват облака прах да се надига, кипнал в слънчева светлина. Преследващите ги возила са все още петънца под облака, но нарастват с всеки миг. Няма време за приказки. Преследвачите няма да губят време с борци. Те направо ще прегазят очертаните с камъчета кръгове. Двамата с Мерен съзнават, колко нищожна е преднината им и колко лесно могат да я загубят. Достатъчна е само още една погрешна стъпка.
	Нефер тръска юздите и подвиква на впряга. Дов и Крус са почивали, докато те се бореха. И сега с пълни сили опъват хамутите и хукват напред. Пред тях очертаната с флагове линия започва да описва широк полукръг и се насочва назад в посоката, от която идват.
	— Половината! — Мерен се опитва да звучи весело, но гласът му е напрегнат от болката в счупените ребра, а всяка глътка въздух се превръща в агония. Пресичат платото и стигат отвъдната страна, където поредица тераси се спуска до ръба на пропастта. Поглеждат надолу към нивите и пасищата на поливните площи, неестествено зелени на фона на кафяво-жълтеникавата околност, към кулите и покривите на Галала, порутени и землисти, до степен да не приличат на човешко дело, а по-скоро на част от околната мъртва природа.
	Бездната зейва насреща като паст на митично чудовище. Стените й са отвесни и гладки, устремени към невидими, пурпурни глъбини. Групички зрители са се разположили покрай пътеката, извита по ръба на скалите. Това са тези, които са гледали състезанието с копия и са минали напряко, за да наблюдават стрелбата с лък.
	Нефер гони здраво конете, изстисква всичко от тях, за да спечели, макар и само няколко стъпки преднина. Тук Крус се реваншира донякъде за направените в първия етап грешки: огромната му сила вдъхновява Дов и екипажът се носи като мълния през платото. Стигат ръба на пропастта и карат толкова близо до нея, че излитащите изпод копитата и шините на колелата камъчета падат в бездната. Въпреки че е откъм пропастта, Крус не забавя ход, а напряга мишци и бяга с цялата си воля и мощ. Сърцето на Нефер запява.
	— Все още можем да ги бием до моста — крещи той срещу вятъра. — Давай, Крус, давай Дов!
	Нефер съзира високата фигура на Таита, застанал на ръба на пропастта. Гледа през нея към мишените за стрелба с лък, поставени от другата страна и не трепва, когато те спират зад него и скачат на земята.
	Предната вечер Таита предрече:
	— При този западен вятър, лъкът и прекосяването на пропастта ще решат изхода от изпитанието. Ще ви чакам там.
	Свалят лъкове и колчани от колесницата и я оставят под грижите на конярите, за да се присъединят към Таита на ръба на бездната.
	— Загубихме време при копията! — съобщава мрачно Нефер, докато поставя тетивата на огромния боен лък — единият край е стиснал между коленете, опрян в земята, а върху другия натиска с всички сили.
	— Крус е много нетърпелив, а и ти също — отбелязва Таита. — Но от съжаления полза никаква. Гледайте напред! — сочи към отсрещната страна, където върху лека бамбукова рамка са окачени мишените.
	Както и при копията, те са пет. Надути с въздух свински мехури, овесени на парчета връв. Достатъчно раздалечени са, за да не е възможно насочена към един от тях стрела да уцели по погрешка друг. Въженцата са дълги по две стъпки, така че мехурите са подвижни. Леки, почти като въздуха, те се люлеят и подскачат, по волята на западния вятър.
	Огромното зейнало пространство прави почти невъзможно да се прецени правилно разстоянието, а вятърът свири и играе между скалите. Силата и скоростта на вятъра, която усещат от тази страна, няма да е същата от другата. Въпреки това вятърът оттатък ще влияе както на стрелите, така и на целите.
	— Какво е разстоянието, стари татко? — пита Нефер, докато вади дълга стрела от колчана. Рано сутринта Таита измери с крачки едната страна на очертан от него прав ъгъл, прилежаща към ръба на пропастта. След това, с някакво хитроумно приспособление от дъска, колчета и върви, измери ъгъла разположен срещу мишените. По неведом за Нефер начин, с тези измервания старецът определи разстоянието от ръба на пропастта до мишените.
	— Сто двадесет и седем стъпки — отвърна Таита. Нефер съобрази тази информация със собствената си преценка за скоростта и посоката на вятъра и зае позиция на ръба. Мерен застана до него с по-лек, кавалерийски лък в ръце.
	— В името на Хор и богинята — помоли се Нефер, — да започваме! Пуснаха стрелите едновременно.
	Неферовата мина високо над бамбуковата рамка. Стрелата на Мерен се вдигна под по-остър ъгъл. Когато забави летежа си в апогея на траекторията, вятърът я поде и отклони наляво. Почти в самия край на траекторията си, тя попадна в средната мишена и всички чуха ясно шума от пукването на мехура, който се пръсна и изчезна, като с магия.
	Зрителите нададоха радостен вик и арбитъра обяви високо попадението, но Мерен само сложи нова стрела в тетивата и измърмори:
	— Чист късмет!
	— Нямам нищо против да извадиш още някой късмет от колчана — каза Нефер. — Бак-хер, братко! Бак-хер!
	Пуснаха нови две стрели и този път мереновата не достигна целта, а се блъсна в скалите и падна в пропастта. Нефер пропусна мехура с около половин стъпка вдясно и изруга Сет, заради пратения от него вятър.
	За разлика от копията, тук нямаше ограничение в бройката. Единствено условие беше, стрелите да се носят в колесницата от старта, така че въпросът опираше до тегло и бройка. Всеки бе взел по петдесет стрели, но неферовите тежаха един път и половина повече от тези на Мерен.
	Стреляха и не уцелваха, пак стреляха и пак пропускаха мишените.
	Таита наблюдава полета на стрелите и посоката на вятъра. Съсредоточил е всичките си сили, за да го почувства. Вижда го така, както се вижда воден поток.
	— Дръж същия прицел! — казва той на Нефер. — Но чакай да ти дам знак!
	Нефер опъва тетивата до край и макар че всеки мускул на дясната му ръка трепти, продължава да държи здраво лъка.
	Таита се слива с вятъра, превръща се в част от него.
	— Пускай! — шепне той и стрелата се извисява над бездната сред капризните движения на въздуха. После, като прибрал криле сокол, се спуска върху мишената. Мехурът се пръска с пукот и тълпата възторжено реве.
	— Следващата! — нарежда Таита и Нефер се прицелва вдясно от поредния мехур.
	Старецът сякаш контролира полета на стрелата със съзнанието си. В последния миг западният вятър прави злобен опит да я отклони, но тя продължава уверено и пръска мехура със силен пукот.
	— Следващата! Дърпай! — шепне Таита. — Задръж! — и след един удар на сърцето — Пускай!
	Стрелата почти докосва мехура, но внезапен порив на вятъра го блъска встрани.
	Нефер стреля отново, по даден от Таита знак, но попадението е на цяла стрела вляво и нагоре от целта. Напрежението от работата с големия лък е твърде голямо, дясната ръка го заболя, а мускулите й започнаха да се свиват на възли и произволно да трептят.
	— Почини си! — нарежда Таита. — Хвани амулета на Лострис в дясната ръка и почини малко!
	Нефер оставя лъка настрана и стои с наведена в молитвена поза глава, стиснал златото в дясната ръка. Чувства, как силата в нея се връща. Мерен продължава опитите си с по-малкия лък, но болката от счупените ребра го кара да се сгъне почти надве, а по бледото му лице струи пот.
	В този момент в тълпата настъпва раздвижване. Всички се обръщат назад, а някой вика:
	— Идват!
	Множеството подема възгласа и тътенът му става непоносим.
	Нефер поглежда нататък и съзира първата колесница да подскача зад впряга си, по хребета на най-близкия хълм. Вижда и златната коса на Демиос, развята от въздушната струя. След него се източва цялата колона от десет преследвачи. Долавя и далечните подвиквания на колесарите, както и глухия тропот на колелата.
	— Не ги гледай! — заповядва Таита. — Не мисли за тях! Мисли само за целта!
	Нефер загърбва приближаващата опасност и взема лъка.
	— Дърпай и задръж! — казва Таита. Поредният порив на вятъра внезапно стихва. — Пускай! — стрелата полита над бездната и четвъртият мехур се пръсва.
	Нефер взема следващата стрела от колчана и застива, стиснал ствола между пръстите си. Сърцето му се изпълва с отчаяние. Откъм пустинята към мишените се носи, завъртян около себе си, пясъчен дявол. Мишената потъва във вихъра прах, пясък и носени, кой знае откъде, дребни късчета.
	Високо от хълма над тях се разнасят победоносните викове на преследвачите и Нефер чува гласа на Демиос, надвикал воя на вятъра:
	— Сега ще трябва да се биеш с мен, Нефер Сети!
	— Още една мишена и минаваш етапа — казва лаконично арбитърът Соко. — Не отстъпвай!
	— Няма мишена! — оплаква се Нефер.
	— Такава е волята на безименния бог — отвръща Соко. — Трябва да й се подчиниш!
	— Ето я! — възкликва Таита. — Ето делото на великата и по-могъща богиня! — Сочи към непроницаемия жълт облак отвъд бездната.
	Като парче дърво, освободено от дъното на мътно езеро, мехурът и скъсаното му въженце излитат над горния край на облака, понесени на крилете на горещия въздух.
	— В името на богинята Лострис! — казва Таита. — Само тя може да ти помогне в тоя момент.
	— В името на богинята! — възкликва Нефер, опъва тетивата и стреля към мъничкия балон, кацнал върху облака. Стрелата се издига нагоре и нагоре, изглежда ще се размине с целта, но балонът рязко подскача, за да я срещне. Острият кремъчен връх го пробива и той се понася по вихъра като някакъв парцал.
	— Минаваш етапа! — обявява с висок глас Соко. Нефер хвърля лъка и тича към колесницата. Мерен е по петите му, като пази ранената си страна, и под насърчителните викове на тълпата.
	Дов и Крус се хвърлят напред. Виковете на преследвачите изразяват разочарование и гняв, но Нефер не поглежда назад.
	На хиляда крачки пред тях виси въженият мост, но преди него трябва да минат през огъня.


	103

	Арбитър при моста е Шабако. Той пристига при него на кон, веднага след като Нефер и Мерен преминават етапа с копията. Сега заема място при моста. Това е най-опасният участък от целия Червен път.
	Тук претендентите имат право на избор. Могат да се откажат от прекосяване на огнената стена, за да стигнат до моста. В този случай трябва да направят голяма обиколка и да пресекат долината доста по-нататък, където скалистият скат се спуска плавно до нея. Това прибавя близо две левги към общото разстояние.
	Шабако стои на поста си и наблюдава колесницата на Нефер, която потегля от линията за стрелба с лък и се насочва към него по ръба на пропастта, с преследвачите след себе си.
	Шабако е на страната на фараона, но преклонението му пред Червения бог е още по-голямо. Макар да желае с цялото си сърце победата на Нефер, не смее да даде израз на предпочитането си. Така би престъпил свещената клетва и би поставил в огромна опасност безсмъртната си душа.
	Поглежда оградата. По цялата й дължина са застанали хората му със запалени факли в ръце. Стената е висока два човешки боя и е направена от слама, която ще пламне като прахан, под напора на тоя сух и горещ вятър. Преградата е извита в полукръг, като двата края са на ръба на бездната. Вътре в ограденото пространство се намира началото на моста. Няма обходен път. Искат ли да стигнат моста, претендентите трябва да прекосят огнената стена.
	Шабако подава неохотно команда и факлоносците хукват покрай стената, като влачат огнените глави по земята, в основата й. Сламата мигновено пламва и се превръща в страховита стена от пламъци и лютив дим.
	Нефер вижда, как пламъкът лумва отпред и макар да го е очаквал, сърцето му се свива от страх за конете, които и без друго вече изтърпяха толкова много. Поглежда ушите на Крус и вижда, че те предат неспокойно — животното е забелязало пламъците и е усетило пушека.
	Отзад се разнася подигравателния вик на Демиос:
	— Поеми дългия път, Нефер Сети! Огънят е твърде жарък за нежната ти кожа!
	Нефер не му обръща внимание и внимателно проучва огъня, докато колесницата лети към него. Не вижда пролука в него, но по-близкият край е запален пръв и там пламъците са най-буйни. Голям запален сноп се откъсва от стената и пада, като оставя пролука, достатъчно голяма, за да види през нея, в трептящия въздух, очертанията на моста отвъд.
	Насочва впряга към пролуката и казва на Мерен:
	— Закрий си главата!
	Навиват чалми на главите и се обливат с вода от мяха. Чалмите и хитоните им се напояват обилно.
	— Приготви превръзките! — обажда се отново Нефер.
	Вече са толкова близо до огъня, че усещат непоносимата жега, плъзнала на талази срещу им и Крус обърква стъпката, уплашен от изпречилата се насреща му огнена стихия.
	— Възседни! — командва Нефер и без да намаляват ход, двамата минават по стръката, за да яхнат двата галопиращи коня. Нефер се просва върху шията на жребеца и му казва със спокоен глас — Всичко е наред, миличък. Познаваш превръзката. Знаеш, че няма да ти причиня зло. Имай ми доверие, Крус! Повярвай ми! Нахлузва вълнената превръзка на очите му и го насочва с колене към тясната пролука в огнената стена. Жегата ги облива като вълна. Мократа тъкан изпуска пара и Нефер усеща как по ръцете му се надигат мехури. Краищата на конската грива се сгърчват почернели. Но и двата коня продължават своя бяг.
	Блъсват стената горяща слама и тя избухва около тях. Нефер има усещането, че очите му ще се изпържат в орбитите и здраво ги стиска, като пришпорва Крус. Изскачат от другата страна с искряща огнена опашка подире си.
	Нефер поглежда през рамо, за да види как Демиос насочва колесницата в разширената от тях пролука в огъня. Конете му не са с превързани очи и се мятат встрани, изправят се на задни крака и теглят назад от огнената преграда.
	— Конете на Демиос не искат да преминат! — крещи Нефер на яхналия Дов Мерен. — Вече имаме шанс!
	Приближават началото на моста и спират.
	— Не сваляй превръзките! — нарежда Нефер. — Не им позволявай да видят бездната!
	Мостът е направен умишлено по-тесен от конския впряг. Той не може и да издържи цялата тежест. Возилото трябва да се разглоби и да се пренесе на части, а конете да минат един по един. Докато Мерен разпряга и спъва животните, Нефер избива с чук бронзовите клинове от осите и сваля колелата. Грабва едното, а Мерен — другото. Хукват към моста.
	Той се поклаща леко под напора на вятъра. Не е достатъчно широк, за да вървят рамо до рамо. Без капка колебание, Нефер се втурва в тесния проход, а Мерен го следва по петите. Настилката се люлее под краката им като палуба на кораб в открито море, но те пазят равновесие, с впити в отсрещния бряг погледи, без да свеждат очи към страховитата бездна под краката си и зловещо озъбеното й дъно.
	Стигат отсреща, оставят колелата и хукват обратно. Пламъците от горящата стена са все още буйни и високи. Конете на Демиос отказват да преминат, въпреки ударите и ругатните, с които ги гощава.
	Захвърлят водния мех, колчани и всяко излишно парченце, грабват корпуса на колесницата и отново поемат към отсрещния бряг. Отнасят го до началото на моста, където силен порив на вятъра подхваща опашките на дългите пръти от двете му страни и весело ги развява. Всяка предпазлива крачка напред трае цяла вечност, но ето че най-накрая стигат от другата страна, оставят колесницата и тичат назад. Нефер грабва стръката и я балансира върху раменете си. Мерен взема сбруята и сабите. Отново поемат към другия бряг. Остават само конете.
	Поглеждат към стената и виждат, че пламъците замират, но на тяхно място остава жива жарава, която продължава да излъчва непоносима топлина. Растафа, един от преследвачите, вкарва впряга си с бой и псувни, но само след няколко крачки кожата по краката на конете изгаря и отдолу лъсва червено живо месо. Въпреки усилията на преследвача, животните обръщат назад с болезнено цвилене и ритници.
	Стигат при конете. Дов и Крус чакат кротко, спънати и с вързани очи. Освобождават краката им.
	— Мини с Дов напред! — заповядва Нефер. — Тя е по-спокойна.
	Докато Нефер чака на отсамната страна, прегърнал жребеца през шията, Мерен води Дов по моста. Тя усеща люлеенето, вдига глава и тревожно пръхти. Мерен й говори тихичко. Тя прави следваща нерешителна крачка и спира.
	— Не я припирай! — вика Нефер. — Нека сама определя бързината.
	Стъпка след стъпка Дов навлиза в обратния наклон на провисналия мост. Стигнала средата, тя застива с раздалечени и треперещи крака. Мерен я гали по челото и нежно й шепне. Кобилата продължава напред, стига края на моста, усеща твърдата почва, бързо се измъква и цвили с радостно облекчение.
	Все още задържан от огъня, Демиос крещи:
	— Прекараха единия кон. Трябва да ги спрем! Растафа, дай ми твоите коне! Вече за нищо не стават. Ще ги прекарам, та ако ще да изпукат в жарта.
	Нефер хвърля поглед назад и вижда Демиос, вкарал коня в жаравата. Тя стига почти до коленете му. Осакатеното животно се препъва и почти пада, но Демиос успява да го преведе сред облак искри и воня на изгоряла козина и плът. Израненото до смърт животно го пренася през жаравата и рухва, щом излиза от нея. Демиос скача на земята, изтегля сабя и хуква към Нефер.
	Нефер също оголва сабята и вика през рамо към Мерен:
	— Ела да преведеш Крус. Аз ще задържа това копеле! Тръгва срещу връхлитащия преследвач. Парира удара на височината на гърдите и двете острия скриптят едно в друго. Демиос отскача и нанася нов удар към главата. Нефер отклонява острието и принуждава нападателят да отскочи назад.
	Това позволява на Нефер да хвърли бърз поглед към моста и да види, че Мерен вече води жребеца по него. Крус усеща люлеенето, отхвърля глава назад и прави опит да се върне.
	— Давай, Крус! — крещи Нефер и познал гласа му, жребецът продължава неохотно напред.
	Демиос отново напада и Нефер е принуден да съсредоточи върху него цялото си внимание. Той изпълнява цяла серия мушкащи удари към гърлото и гърдите на Нефер, а когато фараонът парира, замахва хоризонтално към глезените. Нефер подскача над свистящия метален полукръг и сече останалото незащитено рамо. Вижда как от мургавата плът потича светла кръв, но Демиос сякаш не чувства плитката рана. Налита с неотслабваща енергия. Разменят си удари и блокажи, докато накрая Демиос отскача и финтира наляво, като се мъчи да му отреже пътя към моста. Нефер предугажда намерението му и го отблъсква.
	През мига на отдих Нефер забелязва, че огнената жарава е почти изцяло почерняла. Другите преследвачи, оставили колесниците си, прескачат останалите оранжеви петна и бързат да се включат в боя.
	— Обградете го и го съсечете! — крещи Демиос.
	Нефер поглежда през рамо и вижда Мерен и жребеца близо до противоположния край на моста. Крус трепери и се поти от страх, поради нестабилната почва под краката си, но превръзката не му позволява да съзре страховитата бездна отдолу.
	В този момент пристигат останалите преследвачи, като размахват саби и радостно крещят:
	— Ей сега ще наврем плитката във високопоставения ти царски задник!
	Нефер отстъпва бързо към началото на моста. Сега могат да го нападат само един по един и радостните възгласи стихват.
	Скупчват се в мълчалива група.
	— Той ме прониза — оплаква се Демиос. — Иди срещу него, Растафа, докато се превържа. — Отпаря със зъби ивица плат от туниката си и превързва повърхностната рана. Докато се занимава с това, Растафа стъпва на моста. Той е мургав и брадат, с мрачен поглед. Огромен, но чевръст като пор мъжага. Балансира с лекота и насочва първия удар към гърлото на Нефер, който е принуден да отскочи.
	Крус чува дрънченето на метал и виковете зад гърба си и се изправя на задни крака. Мостът се разтърсва силно и в продължение на един ужасяващ миг изглежда, че жребецът ще рухне през страничното въже, но по някакво чудо успява да застане отново на четири крака и застива в тази поза, цял разтреперан. Мостът се тресе като побеснял.
	Вместо коня, Растафа загубва равновесие и започва диво да размахва ръце, за да стабилизира тялото си върху играещата настилка. Нефер прави бърз напад и забива сабята под вдигнатата ръка. Бронзовото острие потъва дълбоко между ребрата. Растафа го поглежда с лека изненада и казва:
	— Боли! В името на Сет, много боли!
	Нефер измъква сабята от гърдите на Растафа, а след нея от отвора бликва фонтан кръв. Цял поаленял, той прехвърля гърбом оградата и полита в бездната, завъртял разперени крайници като спици на колело. Дивият му писък постепенно заглъхва, докато тялото се отдалечава, за да секне от един път, удавен в силния трясък на бронята върху зъберите на дъното.
	Другарите му се суетят в началото на моста, ужасени от гледката на този смъртоносен скок, обзети от внезапна неохота да тръгнат по тясната пътека.
	Нефер използва момента, за да се извърне и да погали задницата на Крус.
	— Спокойно, Крус. Аз съм при теб, миличък. Продължавай нататък! — Конят се успокоява от познатия глас, а след това прави крачка, после втора. — Върви, приятелю, върви!
	Стигнали са почти средата и Мерен вика предупредително:
	— Зад теб, братко!
	Нефер се обръща достатъчно бързо, за да посрещне противника. Знае, че той е либийски роб, който се бие за свободата си. Спуска се по тясната настилка към Нефер. Устремът му е напорист и Нефер успява само да парира удара. Остават вкопчени един в друг, опрели саби, сграбчили противника със свободната ръка, дърпащи и блъскащи, извиващи тела в усилие да спечелят надмощие.
	Крус чува суматохата и прави още няколко нерешителни крачки напред към спасителния бряг.
	Нефер продължава да е лице в лице с противника си. Зъбите му са черни и неравни, а дъхът вони на развалена риба. Опитва се да забие тия противни зъби в лицето на Нефер, прищраква с челюсти като куче, а Нефер отмята глава назад и с все сила забива долната част на коравия кожен шлем в носа на противника. Усеща как пукат смазани костта и хрущяла, либиецът охлабва захвата и се олюлява назад. Загубва равновесие и хваща страничното въже, огънал гръб над бездната. Нефер сече отчаяно стиснатите пръсти и въжето се изплъзва от окървавените чуканчета. Робът полита с писъци, като се премята в пространството. Пада непоносимо дълго, за да завърши полета с плътен, глух удар.
	Зад него, под командата на Демиос, настъпват трима. Той е превързал раната си и видът му е съвсем свеж. Видял е участта на първите двама и сега е предпазлив. Нефер го държи на почтително разстояние с помощта на сабята и отстъпва, само след като Крус е направил следващата крачка.
	Внезапно зад гърба му се разнася победоносният вик на Мерен:
	— Минахме, Нефер! — и чу чаткането на конски копита по твърдата скала. — Крус премина!
	Нефер не може да се обърне, защото сабята на Демиос блести пред очите му, но вика високо:
	— Прережи моста, Мерен, срежи носещите въжета и го остави да падне!
	Демиос чува тази заповед и отскача ужасен. Обръща поглед назад и вижда, колко се е отдалечил от другия бряг, какво голямо разстояние го дели от неговата сигурност.
	Мерен се е изправил над двете дебели въжета, които носят цялата тежест на моста. Сече едното и с първия удар прерязва половината влакна. Те се отделят с трясъка на скъсани гигантски тетива и започват да се разплитат като изхвърлено от гнездото си кълбо змии.
	Бял ужас залива потното лице на Демиос и той хуква назад заедно с другарите си. Нефер се извръща и тича към мястото, където стои изправен Мерен. Стига края на моста и скача върху скалата. Начаса започва да сече с мощни удари второто въже. Лявото се скъсва и цялата конструкция висва на една страна. Демиос се хвърля с последни усилия и достига брега, миг преди да се предаде и второто въже и мостът да рухне в бездната.
	Изправя се на ръба и гледа през пропастта. Нефер прибира сабята в ножницата и му праща подигравателен поздрав.
	— Доста път има да биеш!
	След това тича да помогне на Мерен при сглобяване на колесницата. Правили са го десетки пъти, под внимателния поглед на Таита. Мерен надига едната страна на корпуса, а Нефер нахлузва колелото. Поставя клина и го набива с един удар на чука. Повтарят операцията от другата страна. После вдигат стръката и я прикрепят към корпуса.
	Нефер губи няколко секунди за един поглед назад. Вижда Демиос и оцелелите преследвачи да се качват на колесниците и да се проточват в дълга колона покрай клисурата, към мястото, където отвесния склон се слива с дъното й, за да прехвърлят конете и колесниците на отсамната страна и да продължат преследването.
	— Спечелихме достатъчно време. — Мерен се мъчи да звучи уверено, но усилията по прехвърлянето на изнервените коне през пропастта са го изтощили значително и той притиска ранената си страна с длан.
	Нефер се опасява за него.
	— Може би е така — отвръща той, — но всичко е в ръцете на Червения бог. — И докосва с пръсти златния амулет на Лострис.
	Запрягат конете в хамутите. Качват се на колесницата и поемат покрай флагчетата. Могат да си позволят да подгонят конете с най-голяма скорост в този участък, защото в неговия край ги чакат Хама от Таурин и Дроса от Индус. Животните ще имат време да си отдъхнат, докато стопаните им са заети в кръга с двама от най-прочутите фехтувачи от трупата на Аартла.
	Нефер тръсва юздите и флагчетата преминават в бърза последователност. Прехвърлят последния хребет и виждат далеч пред себе си, в края на дълга тясна алея, гостоприемно отворените порти на Галала.
	В началото на долината обаче, между тях и града, се вижда огромна тълпа. Сякаш и последният жител се е домъкнал тук, за да наблюдава двубоите със сабя.
	Спускат се бързо по хълма и чуват шума от тълпата, който ги посреща като разразила се буря.
	Множеството е разделено от проход, ограничен между дървени прегради, по който се стига до два нови, очертани с камъчета кръга. Щом скачат на земята и конярите хващат юздечките, Нефер прегръща Мерен и казва:
	— Ти си ранен лошо, братко. Няма срам тук, защото това е рана, получена в честен бой, но тя те прави неравностоен. Не прави опит да противостоиш на Дроса. Той е бърз и силен, а освен това носи цяла броня. Бягай от него и гледай да му се измъкваш, докато ти дойда на помощ!
	Разделят се, всеки в отредения му кръг, и Нефер спира в края, за да погледне застаналия в центъра войн.
	Хама от Таурин носи цяла броня: нагръдник, шлем, набедреници и предпазители за ръцете и раменете. За да разчитат на такава защита, двамата с Мерен трябваше да вземат броните още при старта, но тежестта им би изтощила даже Крус.
	Нефер изучава противника. Шлемът на Хама представлява страховита маска: широко разперени криле над ушите, а носът е покрит с огромен бронзов клюн. През процепите за очите блести нещо нечовешко. Гърдите са защитени с бронзова кираса. Китките са покрити със златни рибешки люспи. На лявото рамо носи малък кръгъл щит.
	— Гърло, китки, подмишници, глезени, очи! — гласи инструктажът на Таита. — Всичко останало е защитено.
	Нефер вдига амулета на Лострис над глава и намотава дългата златна верига около лявата си китка. После поднася златното украшение към устните си и го целува. Прекрачва бялата ивица и тръгва към Хама от Таурин.
	Обикалят в кръг, първо в едната, а после в другата посока. Хама се хвърля неочаквано напред и нанася толкова бърза серия от мушкащи и сечащи удари, че окото трудно ги разделя един от друг. Предвид тежестта на бронята, Нефер не очаква такава пъргавина. Налага се да мобилизира всичките си сили и умения, за да отрази нападението, но все пак не успява да се спаси от един удар, който разсича нагръдника и срязва кожата под него. Когато се отделят един от друг, усеща кръвта да се стича по страната му.
	Тълпата реве наоколо като бурно море, но в един миг тишина той долавя болезнен вик от другия кръг. Познава гласа на Мерен. Ударили са го и ако се съди по гласа — лошо. Нужна му е помощта на Нефер, може би от това зависи животът му. Но и животът на самия Нефер е в смъртна опасност — никога по-рано не е попадал на подобен противник.
	Даже Таита не можа да му намери никакво слабо място, но ето че сега, в поредната схватка и звън на метал, Нефер забелязва мъничък недостатък: когато нанася удар с китка пред тялото си, той разкрива за миг дясната страна и мушка с глава напред — странен тик, който никак не се връзва с общия му плавен, грациозен стил.
	Нефер знае, че не може да издържи още дълго. Просто Хама е твърде силен и ловък за него.
	Всичко на един зар, решава той и подлага открито дясно бедро, за да се впусне съперникът му като пепелянка с ниския обратен удар, като открива дясната си страна и проточва шия напред. Очаквал удара, Нефер прибира коляно извън обсега му и сабята на Хама разкъсва ръба на хитона.
	Златният медальон на Лострис звънва, завъртян в края на веригата си, Нефер замахва като с прашка и от камшичния ефект парчето злато рязко увеличава скоростта си и се превръща в жълта мълния. Врязва се в прореза на шлема и размазва очната ябълка.
	Хама се олюлява назад, а от шлема потича слузеста кървава маса. Ослепен и объркан от болка, той се мъчи да смъкне шлема и да докосне раната. Когато ръба му оголва шията, Нефер се прицелва на един пръст над адамовата ябълка. Острието прониква в задната част на мозъка, Хама разперва ръце и умира, преди бронята му да издрънчи на изпечената от слънце земя.
	Нефер стъпва с подкования сандал на шията му и трябва да дръпне с всички сили, за да измъкне сабята, заклещена в череп и метал.
	Оставя трупа на място и като намотава отново веригата на амулета около китката си, тича към другия кръг. Иска да се притече на помощ на Мерен, който явно е в смъртна опасност, но тълпата му пречи. Развърта сабята и зяпачите се разлетяват ужасени встрани. Пробива си път през множеството и вижда, че Мерен е обезоръжен, а от ужасна рана в дясната му страна изобилно блика кръв. Едното ухо е наполовина отсечено. Клатушка се, увиснало на парче плът покрай бузата. И все пак, той успява по някакъв начин да се държи извън обсега на Дроса, като отстъпва заднишком.
	Дроса се смее, мучи като вол от радост, че убива и тези звуци кънтят изпод увенчания с кръст шлем. Прекарва Мерен в положение за нанасяне на довършващ удар, без да бърза, извличайки пълна наслада от играта.
	Дроса е с гръб към Нефер. Той се хвърля напред, прицелил оръжието си между ремъците на кирасата. Дроса предугажда удара с инстинкта на диво животно и се обръща светкавично. Ударът попада в металния нагръдник, а Дроса замахва с все сила към главата на Нефер. Той се навежда и избягва удара, след което двамата започват да обикалят в кръг.
	Мерен съзира своя шанс и се навежда, за да вдигне сабята, но Дроса се хвърля натам, избива оръжието извън кръга с ритник и притиска с крак към земята падналия от слабост противник.
	— Погледни, могъщи фараоне, ужас за цял свят, слугата ти е в мои ръце! — симулира удар към шията, но спира на косъм от нея. — Искаш ли да ти дам главата му? Достоен дар за един цар?
	Червена пелена се спуска пред очите на Нефер и той се хвърля към изправената над простряния Мерен фигура. Парване по бедрото го отрезвява и той рязко спира. Отскача назад и по блещукащите в процепите очи на Дроса разбира, че той си играе с него, извлича последни капчици садистично удоволствие от боя. Занаятът на Дроса е да забавлява зрителите и представлението му минава с огромен успех — зяпачите вият от възторг.
	Мерен хваща внезапно глезена на Дроса с две окървавени ръце и прави опит да го събори. Циркаджията полита, псува и рита, за да освободи крака си, но губи за миг равновесие и Нефер използва този миг. Прицелва се в пролуката между подбрадника на шлема и горната част на кирасата. Дроса се извръща и острието дрънва в метал.
	Нефер пропуска възможността да убие, но отървава Мерен от неговия убиец. Момъкът се изправя на крака и се скрива зад гърба на фараона.
	Отново обикалят в кръг и Нефер усеща първите ледени тръпки на отчаянието да минават по гърба му. Отлично знае, че боец от калибъра на Дроса няма да му даде втора възможност. Опитва се да повтори удара със златния амулет в очния прорез на шлема, но противникът навежда глава и той се удря в челната част на шлема. Нефер отново навива веригата около лявата си китка.
	— Това не е оръжие, а детска играчка! — хили се подигравателно Дроса.
	Обикалят и обикалят, но задачата на Нефер е по-трудна, защото трябва да пази другаря си.
	Дроса ги завръща, като овчарско куче стадо и бавно ги води към края на кръга. Иска да ги убие ефектно, за да достави удоволствие на тълпата и да увеличи собствената си слава.
	— Преследвачите! — крещи някой в тълпата и всички погледи се насочват към хребета на хълма, в началото на продълговатата долина.
	На хоризонта се появява колесницата на Демиос. Подивял от желанието да отмъсти за унижението при моста, той гони безмилостно своя впряг и е изпреварил чувствително останалите. Спуска се към тълпата с максимална скорост.
	— Мой си, могъщи Египет! — гаври се Дроса. — Няма да допусна сукалче като Демиос да ми отмъкне плитката ти!
	Настъпва заплашително и Нефер съзира ледена решителност в погледа на бледите очи, зад процепите на шлема.
	Нефер шепне на Мерен:
	— Ако падна, спасявай се, излез от кръга!
	— Не, фараоне, ще те придружа като копиеносец по пътя към рая! — отвръща тихо другарят му и в тоя миг силите му го напущат. Краката се огъват и той пада окървавен. Дроса използва възможността и налита срещу Нефер като лавина. Сабята му дрънчи в оръжието на фараона, като ковашки чук върху наковалня.
	Всеки следващ удар кара ръката му да изтръпва до рамото и той разбира, че няма да издържи дълго. Въпреки това, продължава да следи погледа на противника, за да предугажда ударите и вижда, как очите се присвиват и прицелват за решаващия смъртоносен удар.
	Той идва отвисоко, като гръм, и единственото, което Нефер успява да стори, е да вдигне собствената си сабя за защита. Знае, че няма да успее да спре или да отрази удара с една ръка — той е твърде силен. Затова хваща дясната китка с лявата ръка — ръката, в която е амулетът на Лострис.
	Двете оръжия се удрят с непосилна за бронза мощ. Сабите се пречупват и излитат извън пределите на кръга.
	В един миг и двамата остават без оръжие и се гледат един друг смаяни. Нефер пръв идва на себе си и запраща ефеса на сабята в главата на Дроса. Той се навежда по инстинкт и примигва. Нефер се хвърля напред и двамата застават гърди в гърди.
	Подобно на двойка храмови танцьори, те се въртят ту в едната посока, ту в другата, като всеки се стреми да събори другия. Дроса успява да промуши ръце под мишниците на Нефер и сключва бронирани китки зад плещите му. Започва да притиска тялото му с шипове към бронзовия си нагръдник. Нефер не може да стори нищо, понеже краката му са във въздуха. Няма друго оръжие, освен златния медальон на Лострис.
	С последни сили успява да прехвърли веригата зад шлема на Дроса и като я навива по един път около двете китки започва да тегли надолу. Изведнъж тя намира пролуката между долния край на шлема и кирасата и обгръща шията на противника. Нефер дърпа с все сила и усеща, как златната верига се впива в незащитената плът.
	Дроса отваря уста за въздух, освобождава захвата и вдига ръце към шията си, за да се освободи. Хваща китките на Нефер и се мъчи да ги откъсне от веригата, но с това само добавя своята към неговата сила и веригата се впива още по-дълбоко. През процепите на шлема се вижда, как очите изскачат от орбитите и се наливат с кръв. Нефер намотава още един път веригата около дясната китка и започва да я тегли напред-назад. Дроса издава гъргорещ звук и в едното му око, като зряла боровинка, се издува кървава вена. Все още стиснал Нефер за китките, той се отпуска на колене. Нефер се е надвесил над него и навива веригата, докато изведнъж усеща как нещо се троши с хрущене и въздухът излита от белите дробове на противника през разкъсаната трахея. Нефер навива още един път и усеща веригата да допира кост. Изпод шлема блика дебела струя кръв и Нефер тегли с още по-голяма сила. Веригата намира връзката между два прешлена, впива се в нея и я прекъсва. Все още в шлема, главата на Дроса се отделя от тялото и се търкулва през кръга.
	Докато се изправя, Нефер чува гласа на арбитъра:
	— Минаваш етапа! — нахлузва окървавената верига на врата си и поглежда над главите на озверялата тълпа към склона. Колесницата на Демиос е насред него и лети с пълна скорост насам.
	Нефер се навежда над Мерен.
	— Можеш ли да станеш? — пита той, но когато момъкът се опитва, краката му отново се подгъват и той се просва на отъпканата земя. Нефер го тегли за едната ръка, а после я прехвърля зад врата си. Повдига тялото, разпределя тежестта му на рамо, хваща го зад коленете и се изправя. Главата на Мерен виси зад гърба му, а краката — отпред.
	Мерен тежи много, а Нефер е почти на края на силите си. Олюлява се към колесницата и го стоварва върху й. Опира се задъхан на едното колело и гледа назад.
	Демиос се е спуснал по склона, стигнал е равнината и е на по-малко от четиристотин стъпки от него, толкова близо, че може ясно да види победоносния израз на лицето му. Той се навежда напред, дългият черен бич плющи по гърбовете на впряга и конете сякаш засилват своя бяг. Шестте колесници на останалите преследвачи го следват. Нефер прогонва от съзнанието си всяка мисъл да се изправи срещу тях. В сегашното си състояние, не би могъл да се справи дори само с Демиос. Трябва да бяга!
	Нефер връзва другаря си към пода с помощта на въжетата за задържане, качва се в колесницата и застава прекрачил тялото на Мерен.
	— Пуснете ги! — заповядва на конярите и те отскачат встрани.
	— Давай, Дов! Давай, Крус! — вика момъкът и плющи с юздите над лъсналите гърбове. Впрягът се хвърля напред и тълпата отскача. Насочва животните към портите на града и те се втурват в галоп.
	Мерен се гърчи и стене от болка в краката му и Нефер се опитва да избягва по-големите препятствия по пътя. Долавя шум зад гърба си, хвърля поглед назад и вижда Демиос да налага конете и да крещи яростно, но въпреки жестоките удари, Дов и Крус го държат на разстояние. Нефер се обръща напред и преценява разстоянието.
	До портите на Галала остава по-малко от половин левга. Вече различава венците от палмови клони, които украсяват стените и колоните от червен камък при портата.
	И в този миг плаща цената на мига невнимание. Едното колело се блъска в голямо парче скала в края на пътя и колесницата подскача високо, като се извръща под краката му. Тя почти се преобръща, но докато той се мъчи да запази равновесие, Крус напъва с все сила и я изправя.
	Погледнал назад, Нефер се убеждава, че тази грешка им струва скъпо — Демиос се е приближил поне със сто стъпки. Вече са в обсега на копието му и той вижда, че посяга към стойката.
	Нефер няма какво да противопостави. Всички къси копия бяха използвани, лъкът остана при пропастта, последната сабя се счупи преди малко. Няма дори бич. Единственото му оръжие е скоростта.
	— Давай, Дов! Давай, Крус! — ушите на конете прилепват към шиите, копитата бият твърдата почва, а главините скимтят, защото даже специалната смазка на Таита пресъхва.
	Чува удари от други копита и когато отново поглежда назад, вижда Демиос съвсем близо. Вижда и конете, с окървавени от бича гърбове и хълбоци. Демиос е приготвил късо копие и в момента го хвърля. Пред погледа на Нефер то излита от ръката му и бръмва като отровно насекомо. Трепва, без да ще, когато копието се забива до десния му крак и остава да стърчи.
	— Хайде, милички! — гласът му добива остра нотка и конете го усещат. — Дайте ми всичко, което можете! — Крус открива последна резерва в голямото си сърце и увлича Дов. Започват да се отдалечават от пребития, окървавен впряг на преследвача.
	— Напред, свине! — крещи Демиос. — Напред или живи ще ви одера! — Под ударите на бича двете животни отдават последни сили и колесниците напредват като вързани една за друга.
	Демиос приготвя ново копие. Докато изнася ръка назад, Нефер преценява точно момента и дръпва леко юздите. Копието е във въздуха, но Дов блъска леко рамото на Крус и колесницата се отклонява малко, колкото летящото оръжие да се размине с рамото на Нефер. Маневрата струва още едно скъсяване на разстоянието и преследвачът посяга за последното копие. Сега е близо, много близо.
	Нефер го наблюдава с нарастващо отчаяние и държи здраво юздите, за да предугади впряга следващата команда. Когато Демиос изхвърля дясно рамо напред, Нефер завива в другата посока. Копието обаче не напуска ръката на преследвача — замахът е бил заблуждаващ. Преследвачът се приготвя отново.
	Нефер е принуден да се върне на пътя. В противен случай трябва да поеме през каменистата повърхност на пустинята. Променя ъгъла и сега Демиос се прицелва в открития заради маневрата хълбок на Дов.
	Копието попада високо в плешката. Пробива кожата и стегнатия на възел мускул, но след това намира кост и не успява да засегне вътрешен орган. Раната не е смъртоносна, но е осакатяваща, защото назъбения кремъчен връх не остава на едно място, а раздира с мъчителна болка мускула при всяко движение.
	Дов се мъчи с все сила да поддържа темпото, но вече не издържа, а кръвта й плиска в краката на Нефер. Той чувства как колесницата намалява скорост и макар да подвиква окуражаващо на Дов, копието я удря при всяка крачка и се плете в краката й.
	Демиос приближава и с крайчеца на окото Нефер вижда главите на конете му да се изравняват с колелото на колесницата, а прегракналият от напрежение победоносен глас на врага звучи сякаш право в ухото му:
	— Всичко свърши, Нефер Сети! Пипнах те!
	Нефер поглежда към него. Устните му са изтеглени назад в страховита гримаса, като на човек умрял от тетанус. Хвърлил е последното си копие, както и бича, но държи в ръка гола сабя.
	Колко остава до портите? По-малко от петстотин стъпки. Колко близо! И колко далече всъщност.
	Вдига инстинктивно поглед към покрива на храма. Той е окичен с мънички фигури и между тях, точно където очаква да бъде, съзира пурпурната туника на Минтака. Вижда, че размахва зелена клонка над главата си, а дългите й коси се развяват като вимпел от северния вятър.
	Най-голямата награда, мисли Нефер и ръката му хваща забитото в дъното на колесницата копие. Острието е потънало дълбоко, но той напряга всички сили, дърпа и извива и накрая оръжието е в ръцете му. Хваща го като пика и поглежда към противника си. Очите му се присвиват при вида на въоръжения Нефер и той вдига сабята в готовност. Приближава колесницата и замахва. Момъкът отбива удара със ствола на копието. Двете возила отскачат едно от друго, после отново се доближават и блъскат с такава сила, че Нефер почти излита във въздуха. Вкопчен здраво в юздите, той запазва с голяма мъка равновесие.
	Демиос нанася силен удар по пръта с плитката на Нефер, но не успява да отсече твърдия бамбук. Възстановил равновесието, Нефер мушка с копието към преследвача и го принуждава да се отдръпне. Двете колесници са една до друга, ос до ос, колело до колело.
	Противниците мушкат и удрят един срещу друг. Бронзовото острие разсича кожения нагръдник и макар да се дръпва, Нефер усеща жилване в гърдите. Замахва с копието към лицето на Демиос и оня се дръпва.
	Дов се старае с всички сили, зъбестото острие продължава да я измъчва, а стволът на копието се плете в краката й.
	Нефер чува звука от много гласове, отначало тих и приглушен, почти удавен в тропота на копита и воя на главините, но все по-силен с всяка следваща крачка. Поглежда напред и през смъдяща в очите пот вижда портите точно отпред. Градските стени и покривите на къщите са отрупани с народ. Струва му се, че сред общия грохот долавя гласа на Минтака:
	— За мен, сърце мое, направи го заради мен!
	Може да е било плод на въображението, резултат от крайно изтощение, но това му дава нова сила и той подвиква насърчително на конете. Дов накуцва и отпада.
	Демиос е отново наблизо и когато Нефер посяга с копието, нанася силен удар, не по човека, а по оръжието. Острието се забива в дървото на сантиметри от китката на Нефер, като я оставя стиснала ненужното парче. Нефер го запраща по главата му, но преследвачът се навежда, избягва го и отново напада, като принуждава момъка да се дръпне в противоположния край на колесницата, за да избегне блесналото острие.
	Демиос се възползва от моментното преимущество и приближава още до колесницата на Нефер. Когато се изравнява с нея, сграбчва пръта, върху който се вее опашката. Опитва да го пречупи, но макар и огънат почти надве, гъвкавият прът не поддава. Без да го изпуска, Демиос протяга другата ръка към дебелия сплитък коса. Той подскача и допира върховете на пръстите му, но понеже се старае да не изпусне сабята, преследвачът не е в състояние да хване здраво плитката. Захвърля сабята и сграбчва трофея, но той е вързан за пръта здраво, а бамбукът продължава да се опъва.
	Крус и левият кон на Демиос бягат рамо до рамо. Преследвачът е изцяло погълнат от усилието да отскубне плитката. Знае, че Нефер е обезоръжен и не представлява опасност и не забелязва приближаващите градски врата.
	— Натисни! — вика Нефер на Крус. — Блъсни го с рамо! — Нефер опъва юздата надясно. Това е упражнявано месеци наред. Крус обожава прекия двубой, директното премерване на силите. И сега здраво натиска с могъщото си рамо, изважда другия кон от равновесие. Двете колесници се отклоняват вдясно, а портите бързо приближават. Те са очертани от яки червени колони, които макар и огладени от вятъра и времето, продължават да се издигат застрашителни и непоклатими.
	— Изблъскай го! — крещи Нефер и го насърчава с плющене на юздите. Крус напъва още малко и другият впряг вече лети право към червената каменна стена.
	В последния миг Демиос си дава сметка какво става, пуска бамбуковия прът и с див вик прави опит да овладее конете. Крус обаче надделява и избутва другия впряг от пътя.
	Преследвачът разбира, че нито може да спре конете, нито да предотврати сблъсъка. Иска да скочи на земята, но вече е твърде късно. И двата коня се блъскат с пълна скорост в стената. Ударът ги убива на място. Нефер чува последния, смразяващ кръвта рев, малко преди да се блъснат, чува звуците на страхотния удар: хрущене на счупени кости, трясък на разбитата колесница. Едното й колело се отскубва и придружава известно време колесницата на Нефер. Демиос литва като копията преди малко. Носи се с главата напред към стената. Черепът се пръска като презрял пъпеш. Здравите му бели зъби се набиват в стената, за да бъдат по-късно изчовъркани от градските хъшлаци, които ги продават, окачени на златни верижки по пазарите.
	Нефер минава през портата и макар лявата главина да остъргва червената каменна колона, впрягът навлиза по главната улица между ликуващ човешки шпалир. Плочите са застлани с палмови клонки и цветя, с шалове и други части от облеклото на хората.
	Дов е първа грижа за Нефер. Спира конете, скача на земята и бърза към ранената кобила. Зъбите на кремъчния връх са забити дълбоко в раната. Само на Таита може да се довери за изваждането му, но поне счупва копието, за да не удря краката й. После отново скача в колесницата и поема юздите.
	Тълпата ври и кипи около колесницата, която се движи със скоростта на човешки ход. Хората протягат ръце, за да докоснат Нефер, бършат кръвта от краката му със собствените си дрехи. Кръвта на един бог, на фараон и войн на Червения път, превръща парчето плат в свещена реликва. Раздават се истерични писъци.
	— Моли се за нас, могъщи Египет. Истинен фараон!
	— Води ни, велики фараоне! Нека споделим твоята слава!
	— Привет, божествени братко на Червения бог!
	— Живей хиляди години, Нефер Сети, истински фараоне!
	При централния площад тълпата е толкова гъста, че градските стражи трябва да отварят със сила път на колесницата.


	104

	По средата на форума, върху каменен подиум, Хилто и Шабако очакват своите нови братя войни.
	Нефер спира очуканата, потънала в прах и кръв колесница пред платформата и двамата мъже слизат, за да му помогнат да вдигне Мерен. Внасят го в храма на Хатор, където чака Таита, за да се погрижи за раните му. Внимателно го полагат на импровизирана от Таита дървена маса. Магът започва незабавно работа. Най-напред се заема с дълбоката саблена рана в гърдите. Сълзите на Мерикара мокрят израненото тяло на любимия.
	Войните на Червения път извеждат Нефер обратно на площада. Той отива до колесницата, вдига двата бамбукови пръта и ги отнася до мангала, горящ върху висок триножник в средата на каменния подиум. Коленичи пред него и казва:
	— Никой противник не успя да завладее символите на нашата чест и доблест. — Вдига ги високо, за да ги види цял свят и продължава тържествено — Посвещавам ги на Червения бог!
	Хвърля плитките в жаравата. Те изгарят с ярък пламък. Нефер се изправя на крака и леко се олюлява, загубил сили от раните си.
	— Преминах Червения път! Макар да не ми достигат години, аз завоювах правото си над двойната корона на Египет! Провъзгласявам се за фараон! Единственият истински фараон!
	Разнасят се приветствени възгласи, а войните на Червения път коленичат пред него, целуват десните му ръка и стъпало и се заклеват във вярност до гроб и след него.
	Нефер призовава към тишина с вдигане на дясната ръка, но краката му изневеряват и той би паднал, ако Минтака не се втурва напред, за да го подкрепи. Прегърнал я с една ръка, той се взира в очите й и шепне:
	— Направих го за Египет и за теб, любов моя!
	Гласът му е толкова дрезгав и тих, че само тя долавя думите. Повдига се на пръсти и го целува в устата, което се приема от тълпата като официален годеж. Виковете се засилват дотам, че вдигат разтревожените диви гълъби от скалите над града.


	105

	Плаващ върху водите на две велики реки, градът се простира в краката им, като разцъфнал лотосов цвят. Стените му са тухлени. Дебели са двадесет и седем стъпки и са по-високи от най-високата палма в тази плодородна и обилно напоявана земя.
	— Каква е общата им дължина? — обръща се Трок към Иштар Медееца.
	— Десет левги, Велики — отговаря Иштар. — Половин ден път.
	Трок се изправя в колесницата и засланя очи.
	— Това ли е Синята порта от легендата? — пита той. Знае, че Иштар е прекарал петнадесет години от живота си в престолния град Вавилон и е овладял голяма част от изкуството си в местния храм на Мардук.
	Дори от това разстояние портата блести като скъпоценен камък. Тя е достатъчно широка, за да минат през нея десет колесници редом, а височината на яките кедрови врати е десет човешки боя.
	— Тя наистина е синя! — възхищава се Трок. — Чувал съм, че е покрита с лапис лазули.
	— Не, Велики! — на лицето на Иштар е изписана снизходителна усмивка. — Покрита е с керамични плочки. На всяка от тях е представен по един от две хиляди и десетте бога на Вавилон.
	Трок обхожда с поглед на военен стените, проснати в две посоки от Синята порта. На всеки двеста стъпки се издигат кули, а през равни разстояния са укрепени с издадени напред масивни трегери. Иштар знае за какво мисли Трок.
	— По протежение на стената минава път, достатъчно широк за разминаване на две колесници. В рамките на час, Саргон е в състояние да закара пет хиляди войника в който и да е застрашен участък на обсадената стена.
	Трок сумти, за да покаже, че това не му прави впечатление.
	— Всяка стена може да се подкопае и събори. Трябва ни само една пролука.
	— Има и вътрешна стена, божествени фараоне — мърмори Иштар с мазен глас. — Почти толкова непристъпна, колкото и първата.
	— Ако не можем да влезем направо, ще търсим заобиколен начин. — Трок свива рамене. — Това ли са градините на сарагоновия палат? — Той мята оплетена с панделки брада към извисяващите се към небето тераси. Те са така изкусно подредени една над друга, като висока обърната пирамида, че наподобяват разперил огромни криле орел, без всякакъв допир с нещо земно.
	Иштар протяга жилеста, татуирана ръка.
	— Има шест тераси, изградени около вътрешен двор, като всяка следваща е по-голяма от тази под нея. Харемът има пет хиляди стаи — по една за всяка жена на Саргон. Съкровището му е скрито в дълбоко подземие на палата. Натъпкано е със злато, един човешки бой.
	— Виждал ли си всичко това със собствените си очи? — усъмнява се Трок.
	— Харемът не — признава Иштар, — но съм влизал в централното помещение на съкровищницата и ти казвам, царю и бог, че колите на цялата ти армия не могат извози това богатство!
	— Аз пък ти казвам, Иштар Медеецо, че мога да построя колкото си поискам нови коли. — И Трок отмята глава, за да нададе животински смях.
	Походът към Вавилон е един непрекъснат триумф — нескончаема поредица от успехи. При езерото Бар ал Мил срещнаха Ран, най-възрастния син на Саргон. Колесниците на Наджа и Трок притиснаха армията му като воденични колела и я стриха като просено зърно. Люспите натикаха в езерото, докато водите му почервеняха от кръв, а подути трупове покриха повърхността му от единия бряг до другия.
	Изпратиха на баща му отрязаната глава на Ран, побита на копие. Полудял от мъка, Саргон налетя в приготвения капан. Докато Наджа отстъпваше, за да го подмами, Трок направи широк обход на юг и се появи в тила му с хиляда колесници. Щом Саргон се обърна, за да защити обоза си, армията му се видя обкръжена от блеснала бронзова стена.
	Саргон успя да се измъкне начело на петдесет колесници, но остави на бойното поле други две хиляди, както и единадесет хиляди пехотинци. Трок скопи пленниците — едно начинание, чието успешно завършване отне два дни. Той лично се включи в работата, окървавен до лактите като касапин, за да размахва с вулгарен жест пред лицата на всяка жертва, отрязаните му гениталии. След това остави осакатените да умрат от загуба на кръв — приношение към бога Севт, любител на подобно угощение. Трок изпрати кървавите трофеи на Саргон, осолени в сто кедрови сандъка. Тънък намек за онова, което го очаква, когато двамата с Наджа превземат Вавилон.
	Престолнината се издига върху тесен остров между Ефрат от запад и Тигър от изток. В стремглавото си бягство Саргон нямаше време да срути мостовете. Във всеки случай, за събарянето на огромните тухлени колони, които ги държаха, биха отишли усилията на цяла армия. А Саргон вече нямаше армия. За отбрана на мостовете можеше да разчита единствено на обезкървен пехотински отряд, но съставът му бе силно деморализиран и лишен от кавалерийска поддръжка. Не издържа дълго под напора на двамата фараони.
	Трок нареди да вържат ръцете и краката на пленниците, след което ги пусна от най-високата точка на моста в кафявите води на реката, за радост на струпаните покрай парапета и по брега свои войници.
	И ето, сега Вавилон е проснат в краката му. От напускането на Аварис е изтекло малко повече от година време.
	— Ти познаваш укрепленията, Иштар. Участвал си при проектирането на някои от тях. Колко време ще издържи градът? — пита нетърпеливо Трок. — За колко време ще съборя стената?
	— Стените са непревземаеми, Велики! — отвръща Иштар.
	— И двамата знаем, че не е така! — казва Трок. — При наличие на достатъчно време, хора, средства и решимост, няма стена, построена от човек, която да не може да се срути.
	— Година — сумти неуверено Иштар. — Може би две или три. — На лицето му има лукава гримаса, а очетата шарят насам-натам.
	Трок се изсмива и закачливо хваща лакираната във форма на клин брада на магьосника. Усуква я, докато нашареното в синьо лице се сгърчи от болка, а очите се насълзят.
	— Искаш да си играеш игрички с мен, а, магьоснико? Нали знаеш колко обичам хубавите игри?
	— Милост, могъщи фараоне! — стене Иштар. Трок го блъска с такава сила, че тялото му почти изхвръква от колесницата и той трябва да се вкопчи с все сила в страницата й, за да се задържи.
	— Година викаш? Две или три? Нямам толкова време, че да го посветя на хубостите пред очите ми. Много бързам, Медеецо, и ти отлично знаеш какво означава това, нали?
	— Знам, бог без равен на себе си! Но аз съм само човек, грешащ и слаб.
	— Слаб? — Трок крещи в лицето му — В името на Севт, ти лигав шарлатанино, вече си изцедил цяла лака злато от мен, а какво получавам насреща?
	— Имаш цял град и една империя. Най-богатата в света след Египет. Сложих ти я в краката. — Вече добре познава Трок и знае какво може да си позволи.
	— Искам ключа за този град! — Трок го гледа в лицето и онова, което вижда там, го радва — той също познава Иштар добре.
	— Ключът трябва да е златен — промълвя тихо магьосникът. — Да кажем три лаки?
	Трок надава гръмък смях и посяга към главата му с юмрук. Ударът не е на сериозно и магьосникът го отбягва без усилие.
	— С три лаки мога да купя още една армия. — Трок разтърсва глава и панделките пърхат в нея като многоцветни пеперуди.
	— Там отсреща, в съкровищницата на Саргон, лежат сто лаки. Три от тях не са кой знае колко висока цена.
	— Дай ми града, Иштар! Дай ми го, преди да изтекат три пълни луни и ще имаш две лаки от златото на Саргон! — обещава великодушно Трок.
	— А ако ти го дам преди следващата пълна луна? — Иштар потрива ръце, като търговец на килими.
	При такава перспектива, усмивката напуска лицето на Трок и той казва най-сериозно:
	— Тогава ще имаш трите лаки, плюс коли, за да ги превозиш!


	106

	Армията на двамата фараони се разполага на стан пред Синята порта и Трок праща вестоносец при Саргон, с искане за незабавна капитулация, „за да се пощади това чудо на архитектурата от пламъци, а собствената ти личност, семейство и жители — от сабята“, както е формулирано посланието. Спокоен и самоуверен зад стените си, Саргон изпраща в отговор отрязаната глава на вестоносеца. Приключили с предварителната размяна на любезности, Наджа и Трок правят обиколка на града, за да се насладят жителите му на тяхната мощ и величие.
	Карат позлатените колесници — Трок управлява шест черни, а Наджа — шест бели коня. Хесерет стои до Наджа, блеснала в скъпоценни камъни, със златна корона върху високо вдигнати къдри. Зад позлатените колесници пристъпят петдесет пленнички, вавилонски жени, заловени по пътя. Всички са бременни, някои съвсем близо до времето си.
	Пред тях има авангард от петстотин колесници, а зад тях — ариергард от други петстотин. Бавното достолепно шествие обикаля стените в продължение на целия ден, за да се завърне привечер в лагера пред Синята порта. Саргон и военният му съвет са застанали на стената над портата.
	Саргон е висок и слаб, с рошава сребърна коса. Прославен воин на млади години, той е завладял земите чак до Черно море. През целия си живот е губил само една битка — срещу фараон Тамоз, бащата на Нефер Сети. Сега пред портите му са застанали други двама египтяни и той не си прави илюзии, че ще бъдат милостиви като първия.
	За да потвърди подозренията му, Трок нарежда да съблекат бременните голи и ги извеждат една по една напред. След това, пред очите на целия град, разпарят издутите кореми, за да струпат неродените пред Синята порта.
	— Включи ги в армията си, Саргон! — мучи Трок под стената. — Ще имаш нужда от всеки човек.
	Денят е бил дълъг и уморителен за Хесерет и тя се оттегля в шатрата си, придружена от своите робини, за да остави двамата фараони да си блъскат главите над план на града, в светлината на маслени лампи. Картата е произведение на изкуството, изписана върху щавена овча кожа, стени, ровове и улици очертани в мащаб, както и основните сгради, с най-дребни детайли.
	— Откъде взе това? — пита Наджа.
	— Преди дванадесет години — започва Иштар, — по заповед на самия Саргон, направих измерване на града, както и тази карта с моите собствени ръце — никой друг не би могъл да я направи толкова красива и точна.
	— Щом ти я е поръчал, защо не си я дал на Саргон?
	— Дадох му я. Дадох му по-долнокачествения проект, а съвършения оригинал запазих за себе си. Знаех си, че някой ден някой ще ми плати много повече от Саргон.
	Разглеждаха картата още цял час, като разменяха къси забележки, но повечето време тънеха в мълчание. Като професионални военни, те можеха по достойнство да оценят качествата на укрепленията, да се възхитят от дебелината и якостта на стените, кулите и трегерите, строени пласт след пласт, в течение на столетията.
	Най-накрая Трок се изправя.
	— Не мога да открия никакво слабо място, магьоснико. Ти беше прав оня път. Ще ни трябват три години, за да преодолеем тая стена. Ще трябва да направиш нещо повече, ако искаш да спечелиш трите лаки.
	— Водата! — шепне Иштар. — Виж водата!
	— Видях я вече. — Наджа се усмихва със змийската си тънкоуста усмивка. — Канали снабдяват всеки квартал на града с достатъчно вода за хората и градините, извисени в небето, да изкарат още сто години.
	— Фараонът е всевиждащ и велемъдър — кланя се Иштар, — но откъде идва тази вода?
	— От две могъщи реки. След Нил, най-могъщите в света. Водите им не са секвали от хиляда години.
	— Но къде влиза в града тази вода? Как минава, под или над тия стени? — настоява Иштар и Наджа разменя проникновен поглед с Трок.


	107

	На половин миля северно от Вавилон, извън градските стени, на източния бряг на Ефрат, при един широк разлив, се издига храмът на Нинурта — крилатия лъвоглав бог на реката. Върху фриз, който обикаля целия храм, са изобразени множеството богове на Вавилон. Върху каменна плоча над входа е издълбан надпис на акадийски, който предупреждава всеки, дръзнал да оскверни светилището, че ще го настигне неотвратимият гняв на божеството.
	Иштар Медеецът прави заклинание, с което да обезсили проклятието, като заколва двама пленника пред прага му и плиска кръвта им по вратите. След като пътят е освободен, Трок влиза, следван от двадесет въоръжени войника в двора, където са събрани всички облечени в пурпур жреци на храма. Те пеят и правят знаци с ръце, махат срещу натрапника, лисват вода от Ефрат пред краката му и призовават Нинурта да издигне невидима стена и да го отблъсне.
	Трок минава без усилие през невидимата стена и убива с ритник в гърлото първожреца. Завили от ужас пред това светотатство, останалите жреци се просват по лице пред Трок.
	Той кима към командира на ескорта и нарежда:
	— Да се избият до един! Гледай да не се измъкне някой!
	Работата е свършена бързо и когато целият двор е затрупан с облечени в пурпур тела, Трок допълва:
	— Да не се хвърлят в реката. Не искам градските стражи да се досетят, какво имаме на ум.
	После се обръща към Иштар, който влиза след изтреблението на жреците, за да се заеме с ново заклинание, с което да неутрализира пагубната сила на призования от тях бог. Той запалва някакви билки в четирите краища на двора и от тях се надига черен пушек, чиято воня била противна на Нинурта и, както остроумно отбелязва Трок, на всички останали богове, както и на смъртните. След като приключва с очищението, Иштар повежда Трок и войниците му, с окървавени саби в ръце, към светите места на храма.
	Подкованите им сандали тропат кухо в усамотението на високото просторно помещение и дори Трок е обзет от религиозна тръпка, докато приближават статуята на бога, върху каменен постамент. Лъвската глава надава безмълвен рев, а каменните криле са широко разперени. Иштар умилостивява бога с нова дълга молитва и въвежда Трок в тясното пространство, между задната стена и гърба на идола. Тук му показва тежка метална решетка, вградена в тялото на Нинурта. Трок се вкопчва в решетката и я разтърсва с цялата си меча сила. Тя не помръдва.
	— Има и по-лесен начин, велемъдри фараоне — обажда се Иштар. — Ключът трябва да е у първожреца.
	— Донеси го! — зъби се Трок към началника на ескорта, който изчезва на бегом. Когато се връща, по ръцете му има кръв, но с тях държи връзка тежки ключове — някои цял лакът дълги. Трок започва да ги опитва и още вторият превърта древния механизъм. Решетката се отваря със скърцане.
	Трок поглежда надолу, по протежение на чезнеща в тъмата спираловидна стълба. Въздухът е студен, далеч долу се чува шум от течаща вода.
	— Да се донесат факли! — нарежда Трок и началникът изпраща четирима войника да смъкнат горящи факли от стените на храма. Вдигнал факла високо над главата си, Трок започва да се спуска по стръмната стълба без парапет. Стъпва предпазливо, защото древните каменни стъпала са влажни и хлъзгави. Шумът от течаща вода се засилва.
	Иштар го следва отблизо.
	— Този храм, както и тунелите под него, са построени преди петстотин години — казва той. Под тях вече се забелязват отблясъци от водна повърхност, чува се ясно шум от бързо течащи водни маси. Най-накрая Трок стига дъното и стъпва на каменен кей. Трептящата светлина на факлата разкрива сводест тунел, акведукт с внушителни размери. Таванът и стените му са облицовани с керамични плочки, подредени във фигури. И в двете посоки тунелът свършва в дълбока тъмнина.
	Иштар откъртва парче мазилка от стената и го пуска във водата. То изчезва от погледа без следа.
	— По-дълбоко от човешки бой — отбелязва той и Трок гледа въпросително към началника на охраната, сякаш го приканва да провери това заключение. Началникът се дърпа в сянката, в усилието си да стане невидим.
	— Този каменен перваз, на който сме застанали — обяснява Иштар, — върви по цялото протежение на канала. Използва се от жреците за поддръжка и ремонт.
	— Къде започва и къде свършва? — пита Трок.
	— Има голямо водохващане под колоните на храма, а другият край излиза във втори храм на Нинурта, зад стените на града, недалеч от Синята порта — обяснява Иштар. — Само жреците знаят за това съоръжение. Всички останали са убедени, че водата е благосклонен дар от божеството. След като излезе във вътрешния храм, водата се издига с водни долапи до градините на палата или се разпределя по канали към отделните части на града.
	— Струва ми се, Иштар Медеецо, че скоро ще заслужиш трите си лаки. — Трок се смее доволно. — Остава да ни заведеш през тая заешка дупка в града на чудесата и богатствата, най-вече на богатствата.


	108

	Трок предположи, че жреците от двата храма на Нинурта поддържат постоянна връзка. Без съмнение, използват акведукта за достъп от единия храм в другия. Няма да мине много време и божите служители от вътрешния храм ще разберат, че с братята им от външния се е случило нещо извънредно. Трябва да действа бързо.
	Трок избира двеста между най-опитните и предани бойци — всичките членове на собствения му леопардов клан. Разделя ги в две групи. След като влязат през акведукта в града, те трябва да завладеят Синята порта и да я отворят за войската на фараон Наджа. Другата, значително по-малка група, трябва да влезе в палата на Саргон и да завладее съкровищницата му, преди да успее да изнесе златото, макар че за целта, както уверява Иштар, ще му трябват поне хиляда коли.
	Двестате избраници са преоблечени във вавилонски униформи, свалени от пленници или загинали в битка. Носят дълги до глезените раирани туники и кошероподобни шлемове. Иштар им показва как да накъдрят бради и коси по месопотамски маниер. Само една червена лента ги отличава от противниковите войници. Писарите изготвят набързо две груби скици, въз основа на градския план, за да могат двете групи да се ориентират по улиците и в основните сгради. До вечерта всеки човек знае с подробности, какво се очаква от него в града.
	Веднага след мръкване, Наджа тихо придвижва хората си близо до Синята порта, готов да се втурне, щом бъде отворена от хората на Трок.
	Междувременно, Трок прави последен преглед на отряда в двора на речния храм. Не бързат — имат на разположение много часове. Нахлузили кожени чорапи върху подковани сандали, те не чуват стъпките си да отекват в сводестия тунел. Вървят мълчаливо, всеки десети носи факла, която хвърля достатъчно светлина за идващите след него. От лявата им страна шумят мощните талази на водата. На всеки хиляда крачки Иштар спира, за да умилостиви бог Нинурта с дарове и заклинания и да махне от пътя магическите препятствия, поставени от мъртвите жреци.
	Този поход изглежда безкраен в очите на Трок и той остава изненадан, когато в един момент Иштар рязко спира, за да посочи с ръка напред. Слаб светлик се отразява от блестящите керамични стени. Трок дава знак на хората зад себе си да спрат и двамата с Иштар продължават напред. Върху дрехите си са навлекли пурпурни роби, смъкнати от убити жреци.
	Когато приближават източника на светлината, виждат още една решетка, преграждаща тунела, както и безформени сенки от трептящия пламък на факла, които някакви хора хвърлят по стените. Приближили още, те виждат зад решетката двама жреци, седнали с дъска за бао помежду си. Иштар се обажда тихичко и те вдигат глави. По-дебелият се изправя и крета към решетката.
	— Сина ли ви праща? — пита той.
	— Да! — уверява го Иштар.
	— Закъсняхте! Чакаме от снощи. Трябваше много отдавна да сте тук. Първожрецът ще се сърди.
	— Съжалявам — казва Иштар, — но нали го знаеш Сина.
	Дебелакът се смее.
	— Да, знам го. Беше ми наставник преди тридесет години.
	Ключът дрънчи в ключалката, после решетката се отваря.
	— Трябва да побързате! — казва дебелият. Трок пристъпя с качулка над очите и скрита в робата сабя. Жрецът се дръпва към стената, за да му направи място да мине. Трок спира пред него и шепне:
	— Нинурта ще ти въздаде, братко!
	После го убива с удар през гърлото към мозъка.
	Другарят му скача с тревожен вик, като събаря дъската и фигурките върху камъка. Трок стига до него с две дълги крачки и отсича главата му наполовина. Без повече шум, жрецът цопва във водата и течението отнася издутата пурпурна купчина в тъмното.
	Трок свирва тихичко и след малко хората му се събират в светлината на факлата, с извадени саби в ръце. Иштар ги повежда напред, докато стигат до друга вита и тясна стълба. Изкачват я, за да се изправят пред тежка завеса. Иштар наднича зад нея и кима.
	— Храмът е празен.
	Трок излиза и се оглежда. Този храм е по-голям и внушителен от оня при реката. Таванът е толкова висок, че светлината от петдесет факли чезне в тъмни сенки. Пред тях клечи фигурата на бога, а изпод нея блика гигантски извор и пълни облицован с мрамор дълбок резервоар. В него се плацика трупът на жреца с полуотрязана от Трок глава. От резервоара водата тече по канал към града. Въздухът ухае силно на тамян, но голямата зала е пуста.
	Трок дава сигнал на хората си да приближат. Щом излизат в храма, те бързо се строяват зад командирите си. Трок дава знак с ръка и те поемат напред тичешком. Иштар води по-малочислената група по един коридор, който свързва храма с палата на Саргон. Трок извежда своята група на тясна уличка край храма и като се ръководи от отпечатаната в съзнанието му карта, свърва по втората пряка, за да излезе на широка алея, която води към Синята порта. Още е тъмно и звездите блестят над заспалия град.
	Срещат няколко загънати в наметки фигури — едни се люшкат пияни, а други бързат да сторят път на въоръжената колона. Жена с дете на ръце вика подире им:
	— Нека Мардук ви благослови, славни войни, та да ни отървете от Трок, египетския дивак!
	Трок разбира достатъчно езика, за да долови смисъла на казаното и се усмихва в брадата си.
	Облечени в чуждата униформа, те стигат безпрепятствено до края на алеята, но когато голямата порта се появява пред погледа им, някакъв глас вика откъм входа на караулното:
	— Стой! Паролата!
	Центурионът* на портата изниква в светлината на факла с пет души зад гърба си. Те са полузаспали, без брони и с подути очи.
	[* центурион — командир на стотна в древния Рим. Тук думата е използвана в смисъл на висш военачалник.]
	— Благородният пратеник на цар Саргон при двамата фараони на Египет — дудне Трок на отвратителен акадийски и дава знак с ръка да нападнат. — Отваряйте портата и се дръпнете встрани! — Той се хвърля срещу центуриона.
	Оня остава още миг неподвижен. После забелязва блесналите саби и крясва:
	— На оръжие! Стража!
	Но вече е късно. Трок е до него и го неутрализира с един удар. Хората му се нахвърлят върху другите, без да им дадат възможност да се защитят, но суматохата привлича вниманието на стражата от стената над портата. Тя вдига тревога с овчи рог и хвърля къси копия по нападателите.
	— Махнете ги от там! — заповядва Трок и половината войни се втурват по естакадите от двете страни на портата, за да се изкачат върху стената. Начаса започва люта битка. Останалата половина от отряда остава около Трок.
	Иштар му е описал помещението, в което се намира механизмът на портата — система от тежки винчове* и макари, с чиято помощ се придвижва огромната врата. Трок повежда войниците натам, влиза преди защитниците да затворят вратата и за броени минути повечето от тях падат убити или ранени. Оцелелите хвърлят оръжие и молят напразно пощада. Колят ги, както са на колене. Трок води хората към масивните винчове. С по двама души на всяка ръкохватка, те започват да отварят портата.
	[* винч — система от зъбни колела, лостове и макари, с чиято помощ се вдигат или теглят тежки предмети (рудан, лебедка, полиспаст).]
	Роговете обаче са разбудили градската стража и тя се изсипва навън. Някои са без брони и полузаспали, но всички се хвърлят в защита на портата.
	Трок залоства тежката врата на помещението с механизма и поставя хора при вратата, за да я отбраняват. Върху стената над портата войниците са избили пазачите или са ги хвърлили долу и сега се бият срещу настъпващите по естакадите вавилонски стражници.
	Вратата на стаята с механизма започва да поддава под ударите на вавилонците, които се мъчат с всички сили да проникнат вътре, но винчовете се въртят неотвратимо под напъна на троковите хора и могъщата порта бавно се размърдва, а пролуката в нея застрашително расте.
	Алеята към портата е вече изпълнена със защитници, но числеността им не позволява ефикасни действия. По естакадите не могат да се качват повече от четирима в редица, а египтяните ги отблъскват яростно. Други продължават опитите да проникнат в помещението при Трок, но вратата още държи. Когато най-накрая успяват да я разбият, на прага ги чакат готови Трок и войниците му.
	Отвън е отрядът на Наджа с лостове в ръце. Помагат колкото могат на тежките крила, докато накрая помежду им минава колесница. Нападателите се дръпват встрани, а Наджа повежда фаланга бойни колесници в устремна атака през портата и помита всичко пред себе си. Армията на Египет се влива в града. Трок поема командването и повежда обезумялото войнство към двореца.
	Съсипването на Вавилон започва.


	109

	Охраната на двореца, водена от самия Саргон, се бие самоотвержено. Привечер Трок успява да пробие външната стена на първата тераса. Въвежда многоброен отряд и отбраната се огъва. Когато влитат в царската спалня, Саргон е коленичил пред образа на Мардук с окървавена сабя в ръка. Край него лежи трупът на любимата му съпруга — сивокоса жена, с която е прекарал тридесет години от живота си. Дарил я е с лека смърт в сравнение с онова, което би изтърпяла в ръцете на хората на Трок. Самият цар обаче не намира сили да се наниже на сабята си. Трок избива оръжието от ръцете му.
	— Имаме си приказка с теб, Велики! — съобщава той. — Не беше ли ти, който ме нарече Черният звяр на Севт? Надявам се да те убедя, че ми приписваш неверен цвят.
	Изкарват жените от харема на двора. Те са само петстотин, не пет хиляди, както разправя Иштар. Трок си избира двадесетина — най-младите и хубавите — а останалите отиват за ползване в ръцете на старшите офицери. След като им се наситят, те ще ги прехвърлят на простите войници.
	Отиват им още два дни, за да проникнат до дълбоко заритото под палата съкровище. По пътя към него са поставени ред хитроумни препятствия. Без специалните познания на Иштар Медееца, биха намерили главната зала на съкровищницата още по-бавно.
	Когато достъпът е открит, Трок и Наджа, последвани от Хесерет, се спускат по стълбите и влизат в помещението. Иштар го е осветил със сто маслени лампи, чиято светлина се отразява от изкусно поставени огледала от полирана мед, за да огрее съкровището.
	Двамата фараони и царицата са поразени. Среброто е отлято на пръчки, а златото — в конични слитъци, които са удобни за подреждане и пестят място. Всички са маркирани с държавния щемпел на Вавилон.
	Хесерет, смълчана за пръв път в живота си, засланя нежни очи пред блясъка на това огромно количество скъпоценен метал. Наджа тръгва между купчините, всяка една по-висока от него самия, като непрекъснато спира, за да пипне златото. Най-накрая си връща дар слово и казва:
	— Топли и гладки като тяло на девственица.
	Трок хваща по една сребърна пръчка във всяка ръка и се смее доволно.
	— Колко? — пита той Иштар.
	— Ами, великолепни и божествени, още не сме имали възможност да ги преброим. Прегледахме обаче документите на придворните писари. Среброто възлиза на петдесет и пет лаки, а златото — на тридесет и три. — Магът разперва осъдително ръце. — Но може ли човек да се довери на вавилонски писар?
	— Саргон е по-голям обирджия, отколкото си мислех. — В устата на Трок казаното звучи като комплимент.
	— Е, за подаянието, което ми обеща, ще стигне — вметва мазно Иштар.
	— Мисля по-късно да обсъдим този въпрос. — Трок се усмихва мило. — Аз съм мек и великодушен човек, Иштар, както ти е добре известно. Прекалената щедрост обаче е белег за глупост, а аз не съм глупав.
	Наситили донякъде алчните си очи, те се обръщат към други чудеса на града. Трок и Наджа обикалят двореца, изкачват се на най-горната тераса с нейните фонтани, градини и дървета. От това място се разкрива великолепна панорама на града, двете реки, нивите, блатата и папирусовите площи покрай тях.
	После разглеждат всички храмове, защото те също са натъпкани с богатства: красиви мебели, статуи, мозайки и други произведения на изкуството. Докато ги ограбват, Трок и Наджа се обръщат към бога обитател на храма, като към събрат и равен. Трок пояснява, че Вавилон вече не е столица на държава, а главен град на египетско сатрапство. Ето защо, богът ще трябва да премести земното си седалище в Аварис, където той, Трок, ще му предостави подходящо обиталище. Изземването на божественото имущество да се разглежда като временен заем, който ще бъде по-късно възстановен.
	Най-голям сред храмовете е този на Мардук. За Трок той се оказва не само златна мина, но и непресъхващ извор на очарование.
	Иштар е апостол на Мардук и на младини е изучавал мистериите му в този храм, под вещото ръководство на първожреца. Понеже още не си е получил наградата, той се натиска в Трок, като кърлеж в корема на лъв. Показва му как се извършва богослужение за Мардук и Трок забелязва:
	— Вкусовете му са доста сходни с тия на моя Севт. Може и да са братя.
	— Проницателен си, както винаги, Велики. Все пак, Мардук обича човешките жертвоприношения много повече от Севт. И държи особено много на формата.
	Превежда Трок през лабиринт от коридори, през градини и вътрешни дворове, през екливи зали, в светая светих на храма, скрита дълбоко в неговите недра и сама по себе си, един малък град. Най-накрая стигат до пещта.
	Когато застават над главното помещение за жертвоприношения, Трок изпада във възторг. Смаян е от вида му.
	— Разкажи ми за това! — нарежда той на Иштар.
	— Има две пещи, не една. Разположени са зад тия стени. — Иштар показва стени от полирана мед. — Когато въглените пламнат, огънят се разгаря с огромни духала, докато металните пещи се нажежат като утринно слънце. Стените са подвижни. С помощта на система от колела и вериги жреците могат да ги спускат или да ги дърпат встрани.
	Когато Иштар приключва с описанието, Трок блъска юмрук в дланта на другата си ръка.
	— В името на Севт и Мардук, никога не съм чувал подобно нещо. Искам да го видя в действие! Ако е както разправяш, ще наредя да направят същото в моя храм в Аварис. Кажи на жреците да запалят адските си пещи. Ще отбележим победата ми с жертвоприношение на Мардук.
	— Минават няколко дни, докато пещите стигнат нужната температура — съобщава Иштар.
	— Разполагам с няколко дни — успокоява го Трок. — Трябва да наблюдавам претеглянето на скъпоценностите, както и да се погрижа за доброто настроение на двадесет саргонови жени. — Той смига. — Изключително трудоемка задача. Пък и моите главорези все още не са разграбили напълно града. Ще мине още време, докато ги вкарам в пътя.
	След три дни, Трок дава на най-горната тераса пиршество за висшите офицери, в чест на победата. Гостите се настаняват сред портокалови дървета, засадени в огромни делви, всички цъфнали, така че въздухът е изпълнен с чудния им аромат. Под тях ромолят фонтани. Огромната маса е застлана с копринени килими. Съдовете са от сребро и злато, украсени със скъпоценни камъни — отмъкнати са от храмовете. За столове се използват коленичилите съпруги на Саргон. По себе си нямат нищо, освен златни вериги. По-късно, когато броят на донесените делви пенлива бира и сладко вино нарасне, ще бъдат използвани по предназначение.
	В разгара на веселбата Иштар припълзява до Трок и шепне в ухото му:
	— Божествени фараоне, който изпива морета и поглъща звезди, пещите са готови.
	Трок се олюлява на краката си и плесва с ръце.
	— Благородни братя! — обръща се той към офицерите и те изпопадат от смях. — Ще ви предложа едно развлечение. Следвайте ме! — И Трок тръгва с несигурни стъпки към стълбите, последван от гостите си.
	Нареждат се покрай парапета на галерията и гледат надолу в жертвената зала. Двата комина над главите им пушат и всички се изпотяват от жегата, която лъха от металните стени на пещите.
	— Събрани сме тук, за да направим жертвоприношение на великия бог Мардук, който ни даде града си като военен дар — започва Трок, като имитира напевния тон на първожрец. Чуват се насърчителни викове.
	— Каква по-голяма жертва можем да му принесем от един цял цар, заедно със семейството му? — Нови викове.
	Трок дава знак на Иштар, който се спуска по стълбите към едно помещение в подземието. Там стоят стотина роби, готови да приведат в действие механизма. По знак на първожреца, запяват химн, посветен на Мардук.
	Жрецът застава зад катедрата си, над откритото помещение с нажежени стени. На фона на химна, той издига ръце и започва молитва към бога с треперлив фалцет.
	По негов сигнал, в една от каменните стени на помещението долу се отваря врата и друг жрец въвежда колона човешки същества. Облечени са в прости бели туники и не носят друга украса, освен примки на шията.
	Те са с най-различна възраст и от двата пола. Едни са още бебета в ръцете на майките си, други — едва проходили, трети са на прага на зрелостта. Най-висок сред тях е слаб мъж със сребърна коса и царствена осанка на войн.
	— Привет, Саргон, могъщ владетел на небесата и свещената земя между двете реки — подиграва го Трок. — На път съм да направя вместо теб онова, за което не ти стигна кураж. Ще те пратя с блага вест в любящата прегръдка на твоя бог Мардук. Понеже съм състрадателен човек и не искам жените и невръстните ти деца да жалят за теб, ще ги пратя да ти правят компания по пътя. — Спира за момент, за да утихне смеха на зрителите. — Предай на Мардук, когато застанеш лице в лице с него, че Трок, божественият му брат, го поздравява!
	Саргон събира синовете около себе си и не си прави труда да погледне към Трок или да му отговори.
	Трок поглежда към жреца и казва:
	— Хайде сега, жрецо, дай да видим как работи тая твоя машина!
	Първожрецът запява нова молитва, този път груба и примитивна. В помещението отзад, робите също пеят, правят крачка напред като плясват едновременно боси ходила по каменните плочи.
	Отначало не се случва нищо особено, но Иштар шепне в ухото на Трок:
	— Наблюдавай горящите стени, могъщи Трок, най-велик сред царствените герои! Виж как започват бавно да се приближават една към друга. Съвсем, съвсем бавно. Докато се съберат напълно и жертвите изгорят, като молци в пламък на лампа.
	Трок се навежда напред, със светнало от пот и радостно очакване лице.


	110

	— Мардук е доволен — съобщава Иштар. Жертвоприношението, което му направи в пещите, е прието с най-голяма готовност!
	Трок кима.
	— Предай на моя брат Мардук, че щом той е доволен и аз съм доволен.
	Трок е коленичил върху куп леопардови кожи на каменния под в светилището на храма, пред олтар на Мардук. Златният образ на бога представя симпатичен младеж с усмихнат израз. Статуята е три-четири пъти по-голяма от нормалните човешки размери. Единствените различия между бога и обикновения смъртен са малките кози рогца от двете страни на челото, както и козите копита, заместващи стъпалата.
	— Ти нали каза, че Мардук е ужасен бог, по-кръвожаден и жесток дори от Севт, най-свиреп сред всички обитатели на пантеона? А този тук е само едно хубаво момче.
	— Не се заблуждавай, божествени фараоне! — предупреждава го Иштар. — Това е лицето, което Мардук показва на човеците. Истинският му облик е толкова ужасен, че който го зърне, ослепява и го обхваща буйна лудост.
	Стреснат от тази новина, Трок застава на колене пред статуята и потъва в мълчание, а жреците внасят две новородени за принасяне в жертва на бога. Иштар ги заколва така изкусно, че те дори не гъкват, а кръвта им потича в специално подложена за целта златна купа.
	Когато малките мъртви телца тръгват по мраморния улей към разположената под светилището пещ, Иштар поставя златната купа пред олтара и запалва тамян. Като пее и мърмори, той хвърля стиски различни билки в пламъците, докато помещението се изпълва с гъст, синкав дим, ароматен и омаен.
	След известно време мисълта на Трок става неясна, а зрението му се изкривява, като започва да вижда подскачащи сенки, а в далечината чува присмехулни звуци. Затваря очи и притиска с пръсти клепачи. Когато ги отваря, забелязва, че милата усмивка на бога се е превърнала в толкова злостна и вулгарна гримаса, че кожата му настръхва, сякаш полазена от отровни насекоми. Опитва се да отклони поглед, но разбира, че няма да може.
	— Великият бок Мардук е доволен — повтаря Иштар, като гадае по кървавата повърхност в купата. — Той благоволява да отговори на въпросите ти.
	— Кажи на Мардук, че го почитам като мой равен. Ще му изпратя още хиляди жертви в пещите.
	— Мардук те чува. — Иштар взема купата в ръце и наднича в нея. След малко започва да се полюлява леко напред-назад с купата в ръце. Най-накрая вдига поглед.
	— Обични Мардук, велик бог на Вавилон! Говори, Стаховити, ние те умоляваме!
	Разтваря ръце срещу статуята и богът проговаря с детски, неясен и мелодичен глас:
	— Привет на теб, мой братко Трок! — казва необикновеният глас. — Искаш да научиш нещо за оперения млад сокол, който разтваря криле и точи нокти в пустинята.
	Трок е смаян не само от странния глас, но и от поразителната точност на направената констатация. Наистина имаше намерение да поиска съвет, относно идеята си да нападне и да разгроми Нефер Сети. Опитва се да отговори, но гърлото му е сухо, като повоите на древна мумия.
	Сладкият детински глас продължава:
	— Получил си добър съвет от моя верен слуга Иштар Медееца. Още по-добре е, че си се вслушал в него. Ако не беше го сторил, ако бе потеглил срещу Галала, когато пожела това, щеше да се натъкнеш на бедствие, много по-голямо от хамсин, който уби и погреба легиона ти.
	Трок си спомни с горчивина, как Медеецът го бе убедил да не започва нов поход на изток, за да разбие Нефер Сети и да върне избягалата си жена Минтака. Шпионите отдавна го бяха осведомили точно за битието на двамата в Галала. Събрал бе нова експедиционна армия от колесници и пехотинци. Даваше си сметка, че ако не се отърве от това предизвикателство към трона му, ако не смаже момчето фараон, преди да е достигнало разцвета на силите си, скоро бунтове и въстания ще залеят цялото царство. А стане ли това, династията, която основава, ще погине. Колкото му се искаше да се освободи от предизвикателството и заплахата на Нефер Сети, дваж по-силно бе желанието му да сложи ръка върху Минтака — единствената жена, посмяла да се противопостави на волята му и да го унижи. Омразата му към нея бе по-силна от всякакви други чувства.
	Иштар предотврати похода. С предсказания за страховити последици, с предупреждения за бедствия и болести, той го убеди да пренасочи силите си към този съвместен поход с Наджа, срещу приказния град Вавилон. Макар дотук походът да е пълен успех, а плячката и броят на убитите да надминава всичките му очаквания, Трок не се чувства удовлетворен.
	Когато проговаря, думите му са насочени колкото към златния бог, толкова и към него самия.
	— Трябва да смажа Нефер Сети! Двойната корона няма никога да стои стабилно на главата ми, ако не го убия и не го хвърля в пламъците, та да не може да възкръсне никога. Вече съм наредил да изличат неговото име, както и това на предтечата му, от всички надписи в цял Египет, но няма да намеря покой, докато не унищожа него самия, както и спомена за него за вечни времена.
	Побеснял от омраза и гняв, той скача и крещи срещу Иштар и неговия бог:
	— Един път вече ме подведе с лошите си предзнаменования и зловещи прокоби. Сега се обръщам към теб като към равен, не като богомолец. Искам от теб да ми предадеш Нефер Сети, за да въздам справедливо възмездие! Няма да приема нов отказ от теб или от твоя любимец тук! — В беса и възмущението си, Трок понечва да ритне Иштар. Забелязал това, той се мята встрани и подкованият бронзов сандал попада в свещената купа с младенческа кръв. Тя се плисва и стича по олтара.
	Сам Трок се уплашва от стореното. Замръзнал пред олтара, той чака реакцията на бога.
	— Светотатство! — квичи Иштар. — Трок Урук, можеш вече да си сигурен, че намерението ти е обречено на провал! — След това се просва в кървавата локва толкова уплашен, че не смее да вдигне очи към статуята.
	Светилището е затиснато от страховита тишина. Слабият пукот откъм разположената под тях пещ, сякаш я подчертава.
	После се чува шум, който не може да бъде сбъркан с друг. Долавя се дишане, отначало детско, но после все по-остро и силно. Вече е дишане на див звяр, а след малко — на митично чудовище. Дишането ехти из храма. Най-накрая се превръща в диханието на разярен бог — ревящо като всички небесни бури, гръмотевично като ураганен прибой. Толкова е страшно, че даже Иштар Медеецът скимти като дете.
	— Богът никога няма да ти позволи да победиш! Да не си посмял да се опълчиш срещу Таита и неговото протеже, преди да умре чародеят! — шепне Иштар. След това проговаря ужасен глас, толкова груб и неземен, че нервите на Трок се разиграват и го побиват тръпки.
	— Чуй ме ти, Трок Урук, обикновен смъртен с претенции на бог! — в тъмните ъгли на светилището тътне гръм. — Ти знаеш добре, че не си бог! Чуй ме добре, богохулнико! Тръгнеш ли срещу Галала против моята и на пророка ми Иштар воля, аз ще унищожа теб и армията ти, също както погребах другата ти армия в пясъците. И този път няма да избегнеш моя гняв!
	Макар замаян от отровните благовония на мангалите и уплашен от гнева на Мардук, който изпълва стаята, умът на Трок стига, да усети фалшива нотка в думите на Иштар, както и нещо неубедително в поведението на Мардук.
	Събира куража, разпилян от свръхестествените явления и прави опит да проумее, какво го е смутило. Разбира, че страховитото дихание, както и гръмовитият глас идват откъм корема на златната статуя. Взира се напрегнато и вижда, че пъпът на бога представлява тъмен отвор. Прави стъпка нататък и Иштар надига тревожно глава.
	— Внимавай, Велики! Богът е сърдит. Не го доближавай!
	Трок не му обръща внимание и прави още една стъпка, вторачен в пъпа на бога. Забелязва бегла светлинка, неясно движение. Често му се е случвало по време на битка да усети мига, в който съдбата му се усмихва. Този миг е такъв. Той се успокоява и крещи с все сила.
	— Аз те предизвиквам, Мардук! Хайде, порази ме, ако имаш сила! Насочи върху главата ми пламъците на твоя храм, ако можеш!
	Подозрението се превръща в увереност, когато в пъпа отново се забелязва раздвижване, а диханието спира. Трок изтегля сабята си и с плоската й страна блъска Иштар встрани от пътя си. Втурва се с все сила зад статуята. Бързо разглежда гърба, като почуква тук-там с върха на сабята. Кънти на кухо и когато поглежда по-внимателно, открива подвижна част, която пасва почти плътно.
	— Скрита врата! — ръмжи Трок. — Май в търбуха на Мардук има повече неща, отколкото минават през устата му.
	Той се връща и наднича през пъпа на статуята. Отвътре го гледа човешко око. Зеницата се разширява от изненада и Трок надава мощен вик:
	— Излизай веднага оттам, ти подлога на големия звяр! — Опира рамо о статуята и напъва с всичка сила. Тя се поклаща на постамента си и Трок напъва отново. Идолът полита бавно и трясва на каменните плочи. Иштар пищи и се търкаля встрани, за да не попадне под него.
	Главата на статуята е изкривена от падането, а от вътрешността й се чуват шумове, като от бягащи плъхове. Тайната врата се отваря и от нея наднича мъничка фигура, която Трок сграбчва за чорлавата коса.
	— Милост, велики царю Трок! — моли момичето с меден глас. — Не аз се опитах да те измамя. Направих го по поръка на други. — Тя е толкова хубава, че в миг гневът на Трок утихва. След това я сграбчва за глезените и я залюлява надолу с главата в едната ръка. Тя плаче и се огъва.
	— Кой ти каза да го направиш? — гърми Трок.
	— Иштар Медеецът — хлипа момичето.
	Трок я завърта два пъти над главата си, за да набере инерция, след което хласва детето в една колона на храма. Писъците му секват. Трок пуска трупчето върху олтара.
	Извръща се към статуята, пъхва ръка със сабята през тайната врата и започва да мушка напосоки във вътрешността на бога. Следва нов писък и през отвора излита едно гротескно същество. Отначало Трок мисли, че е гигантска жаба и отскача уплашен. След това забелязва, че е гърбаво джудже, по-малко дори от момичето, което току-що уби. То мучи като бик — оглушителни звуци, които никак не се връзват с жалката фигурка. Това е най-грозното човешко същество, попадало някога пред очите на Трок. Очите са кривогледи и различно големи. Кичурчета черни косми се подават от ушите и ноздрите му. Има ги и по огромните брадавици, украсили цялото лице.
	— Прости ме, задето се опитах да те измамя, могъщ бог и цар на Египет! — Трок замахва към него със сабята, но човечето избягва удара с неподозирана пъргавина и започва да се щура като невестулка из светилището, като бучи от ужас с невероятния си глас. Трок се разсмива от цялата шутовщина. Джуджето се шмугва зад завеса в дъното на помещението и изчезва през тайна врата.
	Трок го оставя на мира и се обръща към Иштар, тъкмо навреме, за да сграбчи един лакиран кичур, преди да се е изсулил от стаята. Просва го на пода в цял ръст. Рита го силно в ребрата, корема и гърба.
	— Излъга ме! — Трок вече не се смее и лицето му е потъмняло от гняв. — Подвел си ме преднамерено! Отклонил си ме от моята мисия!
	— Моля те, господарю! — вие Иштар, като се търкаля по пода, за да избегне ужасните ритници. — Правех го за твое добро.
	— За мое добро ли остави семето на Тамоз да никне необезпокоявано в Галала и да разпространява размирици и бунтове в страната ми? — реве Трок. — За луд ли ме мислиш или за глупав?
	— Вярно е — ломоти Иштар, докато Трок го рита в ребрата и преобръща по гръб. — Как можем да се опълчим срещу чародея, който командва бурята, като да му е кученце?
	— Страх те е от Таита! — Трок спира да си поеме дъх. — Чародеят? — Не може да повярва на ушите си.
	— Той ни наблюдава непрекъснато. Може да обръща срещу мен собствените ми заклинания! Не мога да го надвия! Исках само да те предпазя от него, велики фараоне!
	— Искал си само да спасиш собствената си нашарена в синьо кожа — зъби се Трок и отново напира да обсипе с ритници свитото на две тяло на Иштар.
	— Умолявам те, пръв сред боговете! — Иштар прикрива глава с ръце. — Дай ми наградата и ме пусни да си вървя. Таита разруши силата ми. Не мога да се опълча срещу му отново. Не мога да ти бъда повече от полза!
	Трок застива с изтеглен назад, готов за ритник крак.
	— Наградата ти? — пита той смаян. — Да не би да очакваш да възнаградя твоята невярност с три лаки злато?
	Иштар се изправя на колене и прави опит да целуне крака на Трок.
	— Аз ти дадох Вавилон, велики господарю. Не можеш да ми откажеш обещаното!
	Трок се смее гневно.
	— Мога да ти откажа каквото ми дойде на ума. Дори живота. Ако искаш да живееш, ще ме заведеш в Галала и ще си опиташ късмета срещу Чародея.


	111

	Като че ли цял Египет научи, че Нефер Сети е минал Червения път и е утвърдил положението си на престола. Всеки ден от различни краища на страната пристигат посетители. Част от тях са офицери от армиите, оставени от Наджа и Трок. Други са емисари на старейшините от различни градове по поречието на Нил: Аварис и Мемфис, Тива и Асуан, както и на първожреците от храмовете в тези градове. Разочаровани и опечалени от тиранията и изстъпленията на Наджа и Трок, окуражени от дългото им отсъствие, всички идват да заявят верността си към Нефер Сети.
	— Населението на Египет очаква да го поведеш! — казват му емисарите.
	— Нашите части ще те признаят, щом стъпиш отново на свещената земя, щом те видят и се убедят, че слуховете за оцеляването ти отговарят на истината — уверяват го офицерите.
	Нефер и Таита ги разпитват най-подробно за състоянието на частите и бойната им готовност. Скоро и за двамата става ясно, че Наджа и Трок са взели за месопотамския поход каймака на армията, а в страната са оставили резервни части, съставени главно от новобранци — твърде млади и необучени или ветерани, приближаващи края на военния живот, уморени и отегчени, които очакват с нетърпение оттеглянето си в своите малки парченца земя край реката, където ще се препичат на слънце и ще играят с внуците си.
	— А как сте с колесниците и конете? — задава Нефер критичния въпрос. Офицерите клатят тъжно глави и добиват печален вид.
	— Трок и Наджа взеха всичко. Кажи-речи всяко возило пое на запад. Оставените едва стигат за патрулиране на източната граница срещу бедуински набези.
	— Ами работилниците в Мемфис, Аварис и Тива? — интересува се Нефер. — Всяка от тях е в състояние да произведе поне петдесет колесници на месец.
	— Щом се обучи впрягът и колесницата се отправя към обединената армия на двамата фараони във Вавилон.
	Таита обобщава информацията:
	— Мнимите фараони си дават много добре сметка за опасността, която представляваме в тила им. Затова се подсигуряват срещу евентуално въстание, в полза на истинския фараон Нефер Сети, като оставят армията без кавалерия и колесници.
	— Сега се върнете в частите си! — нарежда Нефер на офицерите. — Тук сме вече твърде много и скоро няма да можем да се изхранваме. Не позволявайте извеждането на коне и колесници от Египет. Обучавайте хората си, а най-добрите снабдявайте с колесниците, които излизат от работилниците. Скоро, много скоро, ще дойда при вас и ще ви поведа срещу тираните. — Хората си тръгват, като славят името му и отново се кълнат във вярност.
	— По-добре не изпълнявай обещанието си прибързано. В Египет можеш да се върнеш само с мощна армия, добре въоръжена и обучена — съветва го Таита. — Офицерите, които идват тук са добри и верни мъже и аз знам, че можеш да разчиташ на тях. Не забравяй обаче, че мнозина други ще си останат верни на Трок и Наджа, било защото ги е страх от последиците след завръщането им, било защото са убедени в божествения произход на властта им. Има и други, които се колебаят и ще се обърнат срещу тебе, веднага щом усетят и най-малка твоя слабост.
	— Много работа ни чака — казва Нефер, приел съвета. — Трябва да обяздим и останалите коне от Тане, както и да довършим ремонта на изровените в пустинята колесници. Хората ни трябва да завършат обучението си, за да се изправят срещу ветераните на Наджа и Трок. Когато сме готови, ще се върнем в Египет.
	И така, малката армия в Галала удвоява усилия, за да бъде способна да се опълчи срещу мощта на мнимите фараони. Младият им водач дава пример, като работи повече от всеки друг. Тръгва призори с първия батальон и редом с другите войни от Червения път сплотява отрядите в единно цяло. Когато вечер се връща от пустинята уморен и потънал в прах, отбива се в работилниците, за да беседва и спори с майстори и оръжейници. По-късно, след вечеря, сяда с Таита под светлината на маслена лампа, за да обсъждат военните планове и дислокацията на войската. Обикновено се дотътря в спалнята след полунощ. Минтака става от постелята, за да му помогне да свали бронята и сандалите, да измие краката му и да масажира болящите от умора мускули с благоуханни масла. След това му стопля купа вино с мед, за да заспи по-лесно. Много пъти ръката му изпуска недопитата купа, а главата клюмва на възглавницата. След това тя сваля хитона, взема главата му върху гърдите си и я държи прегърната до първи зори.


	112

	Мерикара не се отделя от леглото му, сменя превръзки и маже раната с лекарствата, които приготвя Таита. Когато Мерен е по-добре, тя му пее и разказва всички събития от града и армията. Играе с него бао и измисля стихчета и гатанки, за да го развлича. Когато отново отиде на зле, тя го храни и къпе като малко дете, гали влажната му от пот глава, докато се унесе. Нощем спи в краката му, като се буди всеки път, щом започне да бълнува.
	Вече познава тялото му с такива подробности, сякаш й е дете. Почиства зъбите му с клонки от акация, като превръща твърдите им краища в еластични четки, с помощта на собствените си ситни бели зъби. Грижи се за косата му, докато стане достатъчно дълга, за да се сплита наново. Подрязва ноктите му и се грижи с любов за ръцете му, покрити с мазоли от дръжката на сабята и от юздите на колесницата. Почиства ушите и ноздрите му без най-малък признак на отвращение. Разресва със собствения си гребен от слонова кост меките тъмни кичури под мишниците, гъстите къдри по гърдите, чак до основата на корема.
	Всяка сутрин измива старателно цялото му тяло, всяка гънка и извивка на твърдите мускули и гледа с мъка, как болестта ги изпива, плътта се стопява и костите започват да личат.
	Отначало гледаше встрани, докато миеше интимните му части, но скоро това й се видя превзето. Взе ги внимателно в шепа и ги разгледа най-подробно. Видяното събуди у нея нежно съчувствие. Толкова меки и топли бяха, така гладки и съвършени. Когато дръпна кожицата, както Минтака й бе казала и розовата главичка изскочи копринено гладка като листче от цвят на олеандър, обзеха я съвсем различни чувства. Тя набъбна и се втвърди в ръката й, докато почти не можеше да я обхване с палец и показалец. Когато това стана, Мерикара усети ново, непознато чувство и една приятна топлина сгря най-неочаквани части от собственото й тяло.
	Една нощ се събуди и видя снопът лунна светлина от прозореца да лежи като сребърен слитък върху каменния под.
	За миг помисли, че е в собствената си спалня, в речния дворец на Тива, но после чу мъчителното дишане на Мерен, несвързаните думи от кошмара му и бързо се върна към действителността, обзета от страх. Скочи гола от постелята в краката му и се надвеси над ранения.
	Когато запали маслена лампа, тя видя, че очите му са широко отворени, но невиждащи, че лицето му е пепеляво и сгърчено в гримаса, че на устните му е избила бяла пяна, а цялото му тяло лъщи от пот. Мяташе се с такава сила, че тя се уплаши, да не се нарани допълнително. Момичето разбра, че това е кризата, за която я предупреди Таита.
	— Таита! — изпищя тя. — Моля те, ела! — Стаичката на мага е отвъд двора и той винаги спи с отворена врата, за да я чува.
	— Таита! — крещи отново тя, като се хвърля върху гърдите на Мерен, за да не може да се мята. И тогава си спомня, че старецът излезе в пустинята с Нефер и отряд колесници, с някаква тайнствена мисия и надали ще се върне скоро. Помисля да извика Минтака, но стаята й е в другия край на огромния дворец, а тя се бои да остави Мерен.
	Сама е. Дава си сметка, че животът на Мерен е в нейни ръце и тази мисъл прогонва паниката. Обзема я хладна решителност. Ляга до него и крепко го прегръща, като шепне нежно в ухото му. След известно време той се успокоява малко и тя може да го пусне за миг. Отива до шкафа срещу прозореца, намира оставеното от Таита лекарство и както той е поръчал, смесва го с вино и го подгрява на мангала.
	Поднася настойката към устните на Мерен и той се опитва да я избегне, но тя го насилва. Когато купичката се изпразва, тя стопля вода и измива потното лице и пяната от устата. Понечва да се заеме с тялото, но то се изпъва в неочакван гърч и Мерен започва да се тресе и да стене. Страхът й се завръща. Хвърля се към него и го притиска с все сила.
	— Не умирай, любими! О, Хатор, помогни ми! Ще го извлека от подземния свят със собствените си ръце! — Това е битка и тя се бие редом с него. Прелива му силата и волята си. Усетила тялото да се отпуска в ръцете й, а потта да изстива, тя изкрещява:
	— Не, Мерен, върни се! Няма да тръгваш без мен!
	Притисна уста към неговата и се опитва да му вдъхне своя живот. Внезапно той шумно освобождава въздуха от дробовете си и тя мисли, че всичко е свършило. Обхваща с ръце костеливите гърди и когато ги отпуска, той отново поема дъх, после пак и пак. Неясното пърхане на сърцето поема в уверен ритъм и тупканията кънтят в тялото й.
	— Върна се! — прошепва тя. — Върна се при мен!
	Тялото му е още студено и когато потръпва, тя се залепва цяла за него, за да го стопли. Постепенно дишането става дълбоко и равномерно и тя усеща топла кръв да се раздвижва във вените му. Лежи до него, обзета от дълбоко чувство на удовлетворение, защото знае, че го е спасила и от тази нощ нататък, той принадлежи само на нея.
	На сутринта се случва ново чудо. Усеща тялото му да се пробужда и онова, което бе държала малко и меко в шепа, сега отново набъбва, става огромно, твърдо като кокал, напиращо към разтворените й бедра.
	Поглежда лицето му и вижда, че Мерен е в пълно съзнание. Очите са потънали дълбоко в изпити орбити, но с израз на такава нежност, че сърцето й подскача в гърдите и тя мисли, че може да се задуши от бурния поток на собствените чувства.
	— Да? — пита той.
	— Да — отвръща тя. — Искам го повече от всичко на света! — Тя се просва по гръб и посяга надолу, за да му помогне, усетила болка от силното желание, приема го навътре, чак до сърцевината на своята същност, невидими криле я извисяват заедно с него на място, където никога не е била, после с вик усеща, че я изпълва с гореща течност, сякаш е изсмукала в собственото си тяло треската, болката и страданието му. Мерен се отпуска върху нея и заспива.
	Тя лежи неподвижно, внимава да не го събуди, успокоява се от звуците на дишането и топлината на измъченото тяло, наслаждава се на болката от проникването в нея.
	Усеща събуждането и нежно докосва с устни устните му. Мерен отваря очи и поглежда в нейните, отначало объркан, а после щастлив, спомнил си случилото се през нощта.
	— Искам да станеш моя жена! — казва той.
	— Аз вече съм твоя жена — отвръща тя, — и ще бъда твоя жена до последния си ден!


	113

	Нефер поглежда назад, към колоната колесници. Движат се в галоп, по четири в редица. Офицерите чакат неговата команда. Поглежда отново напред и вижда линията вражески пехотинци, разкривена от миража на жегата, заприличала на виеща се по водна повърхност змия. Насочва колоната към средата. Дов е напълно възстановена след грижите на Таита и сега бяга редом с Крус.
	Когато приближават, Нефер вижда как противникът се престроява. Линията се превръща в огромен таралеж, огъва се в двоен кръг. Външният е насочил дълги копия напред, а вътрешният показва своите, в пролуките между войниците от първия ред. Нефер препуска право към озъбения бронзов кръг и когато стига на двеста стъпки от него, дава знак за „крилете на Хор“.
	Колоната се разгръща, като всяка следваща редица отива ту в едната, ту в другата посока, разперва крилете на Хор, за да обхване пехотинския таралеж. Колесниците се въртят в зашеметяващ кръг, като колело около главина, а късите кавалерийски лъкове изпращат облаци стрели.
	Нефер дава сигнал за оттегляне. Колесниците се престрояват отново в колона и се отдалечават. Нов сигнал, колоната се разцепва в средата и извива обратно, с приготвени за хвърляне къси копия.
	Докато препуска покрай пехотинския кръг, Нефер вдига юмрук и вика:
	— Добре! Този път е много по-добре!
	Пехотинците вдигат копия и крещят:
	— Нефер Сети и Хор!
	Нефер забавя ход и приближава пехотинците в тръс. Иззад кръга на отбраната се показва Таита.
	— Ранени? — пита Нефер. Макар да са увили здраво върховете на стрелите с кожа, те пак могат да извадят нечие око или да сторят някаква друга беля.
	— Няколко синини — отвръща Таита със свиване на рамене.
	— Добре се справят — казва Нефер и вика към пехотинския центурион — дай свободно на момчетата. Искам да им говоря. След това могат да се хранят. А после, пак ще упражняваме мнимо отстъпление.
	Нефер се качва върху огромен камък, а отдолу се скупчват пехотинци и кавалеристи.
	Таита кляка под скалата. Нефер му напомня много за фараон Тамоз, неговия баща, когато беше на същите години. Обноските му са непринудени, а с хората говори добродушно, с оня простонароден език, който най-добре разбират. В случаи като този, се превръща в един от тях, а топлотата и уважението, което другите изпитват към него са видими от начина, по който реагират: блъскат се усмихнати, за да уловят всяка негова дума, смеят се от сърце на шегите му, червят се от срам под упреците му, грейват от радост при похвалите му.
	Нефер прави подробен преглед на проведените учения, като отдава заслуженото на успехите и не пропуска и най-малкия недостатък.
	— Мисля, че сте почти готови да поднесете на Трок и Наджа най-голямата изненада в спокойния им живот — приключва той. — А сега, хапнете нещо. Още не сме свършили за днес. Всъщност, едва започнахме.
	Хората се смеят и разпръсват. Нефер скача от камъка, но в същия миг се изправя и Таита. Гласът му е спокоен и настойчив:
	— Стой, Нефер! Не мърдай! — Нефер замръзва на място.
	Гнездото на кобрата изглежда е дълбоко под скалата, но шумът и тропотът от крака и копита са я нервирали. Тя се изнизва от тъмна цепнатина, точно когато Нефер скача почти на главата й. Змията се надига зад гърба му почти до кръста. Качулката е разперена, а черният език пърха между тънки усмихнати устни. Очите, като мъниста от черен оникс, с искри по средата, са вперени в босите крака на фараона — лесна плячка за влечугото.
	Най-близко намиращите се войници чуват Таита и се обръщат. Почти петстотин мъже гледат към Нефер, но не смеят да помръднат. Всички виждат смъртната опасност, в която е изпаднал техният фараон.
	Кобрата разтваря широко уста — готви се за атака — острите зъби се показват от бледото небце. На връхчетата им блещукат капчици отрова.
	Таита завърта медальона на Лострис на веригата му и той блясва в слънчевата светлина. Минава близо до главата на кобрата. Тя отклонява поглед от краката на Нефер, за да погледне новия смутител. В другата си ръка Таита държи тоягата. Приближава бавно.
	— Щом замахна, скачай надалеч! — шепне той и Нефер кима. Таита върви на една страна и кобрата го следи с поглед, привлечена от блясъка на златото.
	— Давай! — казва Таита и замахва към змията с тоягата си. В същия миг Нефер скача на безопасно разстояние, а змията посяга към тоягата. Таита я дърпа, тя се разминава с нея и остава за миг изпъната на голата земя. С едно движение, по-бързо и от това на кобрата, Таита затиска главата й с огънатия край на тоягата и тълпата надава вик на облекчение.
	Кобрата се извива и мята около тоягата в бляскаво люспесто кълбо. Магът бърка в него и хваща змията зад главата. После я вдига и я показва на хората, които ахват от суеверен ужас и страх. Дърпат се инстинктивно, когато кобрата започва да се увива около дългата тънка ръка на мага. Очакват да я убие, но Таита минава през тълпата и се насочва към пустинята.
	Там я захвърля далеч от себе си. Едва докоснала земята, тя се разгъва и бързо плъзва между камъните. Таита я наблюдава с тържествен израз на лицето.
	Внезапно от небето се разнася остър писък. Всички са така погълнати от епизода с кобрата, че никой не забелязва сокола виснал високо в синия небосклон. Сега той пада към земята, прицелен в кобрата. В последния миг змията усеща надвисналата опасност и отново се изправя с разтворена качулка. Без да забавя полет, соколът забива нокти в качулката, малко зад главата и с тежки махове на крилете се издига към небето, а под него се гърчи змията.
	Таита гледа как птицата отнася кобрата. Тя постепенно се смалява от разстоянието, докато накрая изчезва в трептящата мараня на хоризонта. Таита гледа още дълго след нея. Когато се връща при Нефер, лицето му е сериозно и не продумва до края на деня. Вечерта се връща в Галала, застанал в колесницата до Нефер и пак мълчи.
	— Това беше поличба — промълвя Нефер и го поглежда. По лицето му разбира, че е познал. — Слушах какво си приказват хората. Смутени са. Никой не е виждал подобно нещо през живота си. Кобрата не е естествена плячка за царския сокол.
	— Да — потвърждава Таита. — Това беше поличба. Предупреждение и обещание от бога!
	— Какъв е смисълът й? — Нефер се мъчи да отгатне по лицето на стареца.
	— Кобрата заплаши теб. Това означава огромна опасност. Царската птица отлетя на изток, с кобрата в ноктите. Това означава голяма опасност от изток. Но в крайна сметка победи соколът.
	И двамата гледат на изток.
	— Още утре призори ще тръгнем на разузнаване на изток — решава Нефер.
	Таита и Нефер чакат на хребета в мразовитата тъма преди разсъмване. Останалите от разузнавателния отряд са скрити зад хълма. Всичко двадесет души. За по-голяма сигурност са оставили колесниците в Галала и се придвижват яздейки. Копитата вдигат по-малко прах от колелата, а и такива високи и стръмни места са недостъпни за колесници.
	Хилто и Шабако са се отправили начело на други отряди на юг, за да могат да покрият всички източни подстъпи към Галала.
	Нефер минава с отряда си по брега на Червено море, като се отбива във всяко пристанище и рибарско селище по пътя. Освен няколко случайни кервана и групи бедуини, не среща нищо друго — никакъв признак за предсказаната опасност. Сега са на стан над пристанището Сафага.
	Таита и Нефер са се събудили рано и са изкачили хълма, за да заемат наблюдателния пункт. Двамата седят в приятно мълчание, докато накрая Нефер проговаря:
	— Може ли да е било фалшиво предсказание?
	Таита сумти и плюе.
	— Сокол с кобра в ноктите? Противоестествено е. Знамение е, но може би фалшиво. Иштар Медеецът и някои други са способни на такива номера. Възможно е.
	— Но ти мислиш ли, че е фалшиво? — настоява Нефер. — Нямаше да ни подканяш толкова настоятелно, ако беше така.
	— Зазорява се. — Таита заобикаля въпроса и гледа на изток, където зорницата виси като фенер ниско над хоризонта. Небето омеква и добива цвета на зрял нар. Планинските хребети далеч на изток са черни, остри и озъбени като някакъв древен крокодил, на яркия фон на небосклона.
	Таита се изправя неочаквано и се опира на тоягата си. Нефер не спира да се удивлява на остротата на тия стари очи. Таита е забелязал нещо. Става и Нефер.
	— Какво има, стари татко?
	Магът слага длан на рамото му.
	— Знамението не е фалшиво — отвръща той просто. — Ето я опасността!
	Морето има цвета на гълъбово коремче, но със засилването на светлината, повърхността му побелява.
	— Вятърът гони водни зайчета — обажда се Нефер.
	— Не. — Таита клати глава. — Това не са вълни. Платна са. Огромна флотилия.
	Слънцето надига лик над хоризонта и лъчите му се отразяват в мънички бели триъгълници. Като огромно ято патици, тръгнали към гнездата си, стотици джонки* се насочват към пристанището на Сафага.
	[* джонка — плавателен съд с една мачта и триъгълно платно, с широки и издигнати нос и кърма.]
	— Ако е армията на Наджа и Трок, защо ще пристига по море? — тихо пита Нефер.
	— Това е най-прекия и къс път от Месопотамия. Плаването спестява на хора и коне тежкия преход през пустинята. Ако не беше знамението със змията и сокола, нямаше да очакваме опасност от тази посока. Много хитър ход! — Таита кима одобрително. — Изглежда са заграбили всички търговски и рибарски съдове в Червено море, за да осъществят това прехвърляне.
	Спускат се към лагера, разположен в ниското под хребета. Войниците са будни и нащрек. Нефер прибира наблюдателите и дава нареждания. Двама ще се върнат с най-голяма бързина в Галала, за да предупредят оставения начело на гарнизона Соко. Повечето останали мъже тръгват по двойки на юг, да намерят Хилто и Шабако. Петима остават.
	Под погледите на Нефер и Таита пратениците поемат своя път, а те тръгват през хълмовете към Сафага с петимата войници. Малко преди пладне стигат възвишенията над пристанището. Таита ги води при стара наблюдателна кула. Оставят конете на грижите на войниците и се изкачват по разнебитена стълба до най-горната площадка.
	— Първите лодки влизат в залива. — Нефер ги сочи с ръка. Те са тежко натоварени, но с попътния вятър отзад, навлизат бързо в пристанището, издули триъгълни платна.
	Обръщат носове срещу вятъра пред самия бряг и хвърлят тежки коралови котви. Нефер и Таита ясно виждат от кулата откритите палуби, претъпкани с хора и коне.
	Щом пускат котва, хората отстраняват части от страничния парапет. Виковете им се носят чак до порутената наблюдателница. Конете скачат във водата и вдигат високи пенести фонтани. Останали по препаски мъже се хвърлят след тях. Хващат конските гриви и плуват към брега. Животните излизат на сушата и разтърсват тела, за да вдигнат около себе си облаци ситни пръски, пречупили слънчевите лъчи в многоцветни дъги.
	След един час брегът гъмжи от коне и хора, а около кирпичените къщурки на малкото пристанище са разставени постове.
	— Сега да имахме един отряд колесници — тормози се Нефер, — щяхме да ги направим на пух и прах. Половината хора са още по корабите, колесниците им разглобени — на парченца щяхме да ги накълцаме. — Таита не коментира тези розови построения.
	Заливът е претъпкан с лодки. Натоварени с колесници и снаряжение, те спират съвсем до брега и когато отливът ги оставя на сухо, полягат на една страна, а хората започват разтоварването им. Пренасят частите от колесници и веднага ги сглобяват.
	Когато слънцето се спуска над западните планини, в залива влиза и последната джонка. Тя е най-голяма от всички и над дебелата й къса мачта се вее флаг със зейнала леопардова глава и крещящите цветове на Трок Урук.
	— Ето го и него — отбелязва Нефер, като сочи мечешката фигура на носа.
	— Там е и Иштар — казва Таита. — Кучето следва стопанина си. — В погледа на мага свети необичаен свиреп пламък, който Нефер не е виждал преди. Двойката слиза от кораба и гази към брега.
	От него се издава къс каменен кей. Трок се качва и оттам наблюдава дебаркирането на армията си.
	— Виждаш ли някъде знамето на Наджа? — пита Нефер и Таита поклаща глава.
	— Трок води експедицията сам. Сигурно е оставил Наджа да управлява Месопотамия и Вавилон. Трок е дошъл по лична работа.
	— Откъде знаеш? — пита Нефер.
	— Около него има аура, като тъмночервен облак — отвръща тихо Таита. — Усещам я чак оттук. Цялата омраза е съсредоточена върху един човек. Той не би допуснал Наджа или някой друг да раздели с него насладата от отмъщението, заради което е дошъл чак тук.
	— Аз ли съм обектът на тази омраза? — пита Нефер.
	— Не, не си.
	— Кой тогава?
	— Той идва преди всичко за Минтака.
	След залез-слънце оставят петимата войника да проследят напредването на вражата армия, а двамата се понасят с най-голяма бързина към Галала.


	115

	На сутринта след дебаркирането, Трок залавя група бедуини, повели керван магарета към Сафага. Без нищо да подозират, те излизат от пустинята, за да налетят право в ръцете на постовете. Славата на Трок се е разнесла до най-отдалечените кътчета на пустинята и щом разбират в чии ръце са попаднали, бедуините се надпреварват да му услужат. Разказват с най-дребни подробности за възстановяването на разрушения град, за бликналия от скалата извор, за тучните пасища и хлебни ниви в околността. Назовават и приблизителния брой колесници, с които разполага Нефер Сети и Трок разбира, че го превъзхожда в съотношение пет към едно. И най-важното: описват му пътя от Сафага до древния град. До този момент Трок има сведения по въпроса само от втора ръка и те май излизат неверни. Казали му бяха, че дори и бързо да се движи, пътят ще отнеме три-четири дни, така че той реши да потегли с тежки обози, да носи храна и вода със себе си. Това щеше да проточи много работата. А ето сега научава, че може да стигне Галала за един ден и една нощ яка езда.
	Той преценява всички плюсове и минуси и решава да предприеме бърз преход през пустинята, за да изненада защитниците на града и да го превземе от един път. Това предполага естествено, че коне и хора ще влязат в бой, изтощени от прехода и с празни водни мехове. При численото си превъзходство обаче, както и в резултат от изненадата, те ще завладеят извора и насажденията, описани от бедуините. Сложат ли ръка върху тях, победата им е в кърпа вързана.
	Още два дни отиват за доразтоварване на корабите и за сглобяване на колесниците. На втората вечер е готов за форсиран марш към Галала.
	Напълнили догоре мехове, първите кохорти напускат Сафага, щом дневната жега започва да отстъпва пред вечерния хлад. След всяка колесница вървят по два запасни впряга. Няма да спират за отдих на конете, а просто ще ги сменят. Всяко изтощено животно ще се оставя по пътя, за да бъде прибрано от обоза.
	Трок е в авангарда и налага убийствено темпо, като ту тръгва пеша, успоредно с колесницата при изкачване на поредния хълм, ту я подгонва в галоп отвъд хребета, до подножието на следващия. След като видяха меховете празни, връщане назад няма. До преди обеда на следния ден, всички запасни впрягове са използвани. Бедуините продължават да уверяват Трок, че Галала е съвсем близо, но от всеки следващ изкачен хребет, пред очите им се разкрива една и съща панорама: безбрежна, скалиста, опечена от слънцето пустош.
	В късния следобед бедуинските водачи се измъкват незабелязани и изчезват. Трок изпраща подире им чифт колесници, но никой не намира и следа от тях — стопяват се в пустинята като джинове.
	— Нали те предупредих — казва му злорадо Иштар. — Трябваше да ме послушаш. Тия безбожници са подкупени от Таита Чародея. Почти сигурно е, че пътят е скрит от него, а ние сме отклонени кой знае накъде. Нямаме представа къде е тая митична Галала и дали изобщо съществува. — В отговор на това непоискано становище, Трок го шибва през татуираното лице. Това не помага на фараона да се освободи от обзелото го чувство на униние и обреченост. Той шибва конете и поема по поредния склон. Пита се, колко ли още чакат напред. Почти накрая на силите си са и надали ще могат да продължат през нощта.
	И все пак, карат някак си напред или поне повечето го правят. Петдесет или шестдесет колесници са изтощили и последния впряг и той ги оставя пръснати по пътя.
	Слънцето ги дарява с топла целувка след студената нощ, но това е предателска целувка. Съвсем скоро започва да прежуря и заслепява налетите им с кръв очи. За пръв път Трок съзира възможността да умре тук, на този път към нищото.
	— Още един хълм — вика той към конете и се мъчи да ги подкара в тръс, но те се препъват нагоре по лекия наклон, с овесени глави и отдавна превърната в солени петна пот по гърбовете и хълбоците. Малко преди билото, Трок се обръща да погледне влачещата се подире му армия. И без да брои колесниците вижда, че е загубил половината. Стотици пеши войници се мъкнат след колоната и още в същия миг неколцина падат пред очите му и остават да лежат като убити. Над главите им се вият лешояди — стотици черни точки в синия небосклон. Някои се плъзгат надолу към пиршеството, което им е устроил.
	— Има само един път — казва Трок на Иштар. — И той води напред. — Камшикът плющи по гърбовете на конете и те с мъка продължават напред.
	Стигат хребета и Трок ахва от изненада. Пред погледа му се изпречва невероятна картина. Вижда руините на древен град. Очертанията им са призрачни, но внушават усещане за вечност. Както му бе казано, градът е заобиколен от тучна зеленина и канали, пълни с блещукаща на слънцето бистра вода. Конете я усещат и напъват с нови сили.
	Трок удържа порива и отделя време за преценка на обстановката. Веднага забелязва, че градът е беззащитен и безпомощен. Портите са отворени и през тях изтича паникьосаното множество на жителите му. Награбили в ръце дребни деца и жалки вързопи, хората се устремяват като поток по тясна долина със стръмни брегове на запад от Галала. Неколцина пеши войника се мяркат из тълпата, но и те явно бягат и не представляват никаква заплаха. Ни помен от кавалерия или бойни колесници. Това е овче стадо пред лицето на глутница вълци, но вълците са изтощени и полумъртви от жажда.
	— Севт ни ги поднася на тепсийка! — крещи победоносно Трок. — Преди залез-слънце ще имате толкова жени и злато, колкото не сте и сънували!
	Викът му се предава от човек на човек отвъд планинския хребет и всички се втурват с последни сили към най-близкия напоителен канал. Нареждат се по бреговете му и започват да лочат благословената течност, докато конете заприличват на бременни. Мъжете се просват на земята и потапят глави или пълнят шлемовете и ги изливат върху сгорещените си лица и в същото време пият.


	116

	— Трябваше да ме оставиш да отровя водата — обажда се троснато Нефер, докато наблюдават гледката от другия край на долината.
	— Не може да го правиш. — Таита клати възмутено глава. — Това е обида, която боговете няма да понесат. В тази горчива земя само Сет или Севт могат да си позволят подобно светотатство.
	— В днешния ден бих изиграл ролята на Севт с огромно удоволствие. — Нефер се усмихва вяло, но го казва колкото да подразни стареца. Хвърля поглед към двама парцаливи бедуини, коленичили край Таита и казва — Добре си свършихте работата, мошеници такива. Плати им и ги пусни да си вървят.
	— За тях златото не представлява никаква ценност — обяснява Таита. — Когато живеех в Гебел Нагара, те ми носеха децата си, за да ги лекувам от жълти цветя. — Прави знак за благослов над коленичилите мъже, благодари с няколко думи на родния им език, че с риск за живота си са заблудили Трок и обещава закрилата си в бъдеще. Те целуват краката му и изчезват между скалите.
	Таита и Нефер посвещават цялото си внимание на събитията пред очите им. Хората и конете на Трок издуват кореми и вече се строяват. Въпреки огромните загуби, той все още ги превъзхожда поне с три към едно.
	— Не можем да ги срещнем в открито поле — мисли гласно Нефер, като гледа масата бежанци, поели през долината под тях. В града има много малко жени. Нефер ограничава достъпа им умишлено, за да има храна за повече войници. Всички те, заедно с Минтака и Мерикара, всички деца и болни са изтеглени от града още преди два дни. Мерен замина с един от тежките фургони, пренасящи отнетото от мнимите фараони злато. Нефер ги прати в Гебел Нагара, където Трок не би могъл да ги открие и където мъничкият извор щеше да крепи силите им, докато стане ясен изходът от предстоящата битка.
	Сега в Галала няма нищо, което да представлява интерес — ни колесница, ни оръжие, ни брони, ни злато. Гледа бежанците със задоволство. Дори от близо е невъзможно да се разбере, че това не са жени и цивилни, а преоблечени войници. Мнозина от тия смелчаци преплитат крака в дълги поли и шалове. Носените от тях вързопи съдържат не бебета, а лъкове и саби, колчани със стрели. Дългите им копия са скрити сред скалите по-нататък по долината, където са разположени и главните му сили.
	Всички колесници на Трок са приключили с водопоя и сега напредват в стегнат строй, вълна след вълна бойни возила. Водата е възвърнала силите им по чудотворен начин, а пред тях лежат обещаните наслади и плячка.
	— Дано Хор накара Трок да лапне въдицата и да влезе в дефилето! — шепне Нефер. — Ако се откаже и заеме града, ще ни отреже от водата и запасите храна. Ще се видим принудени да излезем на открит бой, в който всички преимущества са на негова страна.
	Таита не отговаря. Стои, прилепил към устните талисмана на Лострис, с извърнати нагоре очи в поза, така добре позната на Нефер.
	Противникът е вече достатъчно близо и той различава колесницата на Трок, когато излиза срещу устието на препълненото с бежанци дефиле. Трок е по средата на първата редица, а от двете му страни има по десет колесници. Те покриват достатъчно широк фронт, за да обхванат долината от единия до другия край. Отзад са строени останалите колесници. Прахът се сляга и над строя увисва страховита тишина. Единственият шум идва от дефилето, където краката на бегълците къртят и търкалят малки камъчета.
	— Хайде, Трок Урук! — шепне Нефер. — Заповядай атака! Влез в историята!
	В първата колесница на огромната военна маса се гърчи фигурата на Иштар Медееца. Той е толкова разтревожен, че посяга да дръпне сплетените в брадата на огромния мъжага панделки.
	— Миризмата на Чародея се носи из въздуха като воня от десетдневна мърша. — Гласът му е писклив, а по устните има слюнка, която се разпръсква, докато говори. — Чака те ей там! Също като кръвожаден звяр. Усещам го. Погледни нагоре, могъщи фараоне!
	Трок вдига поглед към небето. Лешоядите са се спуснали по-ниско.
	— Да! Да! — Иштар се мъчи да укрепи малката си победа. — Това са пиленцата на Таита. Чакат да ги нахрани с плътта ти.
	Трок гледа към дефилето, към чакащата го плячка, но сенките на лешоядите са изпъстрили разделящото ги земно пространство и той се колебае.
	Скрит между скалите в отсрещния стръмен склон, Нефер наблюдава полето. Трок е толкова близо, че почти може да различи чертите на лицето му.
	— Тръгвай, Трок! — мърмори Нефер. — Дай сигнал за атака. Вкарай армията в дефилето! — Усеща колебанието му в начина, по който си играе с юздите и извръща глава към костеливата фигура на Иштар.
	Боядисаното в синьо лице на Медееца е обърнато настоятелно към фараона, а ръцете му дърпат различни части от бронята на Трок.
	— Това е капан, заложен от Чародея. Ако щеш, никога повече не ми се доверявай, но сега трябва да повярваш. Във въздуха се таи смърт и дух на измама. Усещам как магиите на Таита докосват лицето ми като криле на прилеп.
	Трок чеше брада и хвърля поглед назад към редиците колесници, в които войниците са се надвесили напред, за да чуят командата.
	— Свърни към града, могъщи Трок! Завладей него и извора! Нефер Сети и Чародеят ще загинат в пустинята, както без малко не загинахме ние. Това е сигурният начин. Другото е лудост.
	Нефер присвива очи от хълма и гледа бягащите през дефилето преоблечени войници. Времето минава. Какво ли задържа Трок? Няма ли да се реши на атака? Нефер казва на глас:
	— Ако не тръгне сега…
	— Погледни края на дефилето! — Таита не е отварял очи. Въпреки тревогата си, Нефер поглежда в указаната посока и замръзва. Юмрукът му се свива около ефеса на сабята, докато кокалчетата побелеят.
	— Това е невъзможно! — ръмжи той.
	Близо до горния край на прохода, ясно видима от мястото, където са строени колесниците на Трок, се издига самотна скала. С правилна форма и светлокафява на цвят, тя прилича на поставен от човешка ръка край пътя обелиск. Върху нея, над потока бежанци, се е появила една фигура. Това е жена, млада и стройна, с дълга черна коса увиснала до кръста. Хитонът й е с пурпурния цвят на династия Апепи. Той ярко изпъква — цветно петно в безличието на цялата панорама.
	— Минтака! — Нефер затаява дъх. — Заповядах й да върви с Мерен и Мерикара в Гебел Нагара.
	— Всички знаем, че тя в никакъв случай не би престъпила волята ти. — Таита отваря очи с иронична усмивка. — Следователно, не те е разбрала правилно.
	— Това е твое дело — казва Нефер с горчивина. — Използваш я като примамка за Трок. Поставяш я в смъртна опасност.
	— Може да съм в състояние да заповядам на хамсин — отвръща Таита, — но дори аз не мога да заповядам нещо на Минтака Апепи. Каквото прави, прави го сама.
	Трок вече е обърнал глава, за да нареди на войниците да оставят цялата паплач да избяга, а те да завладеят града и извора, както го съветва Иштар. Преди да отвори уста, усеща Медееца да се сгърчва до него и чува шепота му:
	— Това е работа на Таита.
	Трок се извръща и поглежда към дългото дефиле. Забелязва малката фигурка в пурпурен хитон, права върху далечната жълтеникава скала. В миг познава обекта на своята омраза и гняв.
	— Минтака Апепи — лае той, — за теб съм дошъл, невярна малка кучко! Ще те накарам да зажадуваш смъртта!
	— Това е илюзия, фараоне! Не се оставяй на Таита да те заблуди.
	— Не е илюзия! — отвръща зловещо Трок. — Ще ти докажа, когато й го завра и ръгам, докато пусне кръв.
	— Чародеят те заслепява — вие Иштар. — Наоколо кръжи смърт!
	Прави опит да се изхули от колесницата и да избяга, но Трок го хваща за лакираните къдри и го вдига обратно.
	— Не, не! Тук ще стоиш, Иштар Медеецо! Ще те пусна да опиташ сладката й дупка, преди да я пусна на момчетата, да я довършат! — вдига огромен юмрук и крещи — Напред!
	Колесниците от двете страни се устремяват напред, редиците отзад също потеглят, слънцето се отразява от стотици брони и остриета, прах като пушек се вдига наоколо. До опашката на колоната бежанци остават триста стъпки, когато Трок дава нова команда:
	— В атака! Напред!
	Конете се устремяват и колесниците влизат в тясната долина.
	— Хвана се! — тихо мълви Нефер. — Но на каква цена? Ако Минтака падне в ръцете му… — не може да продължи, а поглежда с мъка към стройната й, издължена фигура, застанала в спокойна самота на пътя на бурята.
	— Е, сега има за какво да се биеш! — тихо отбелязва Таита.
	Нефер усеща, как цялата любов и тревога за Минтака се превръщат в бяс — беса на боя. Това е студено, плътно чувство, което изостря сетивата и го изпълва цял, като измества всичко останало.
	Когато фалангите преминават под него по дефилето, Нефер излиза от прикритието си. Цялото внимание на Трок и хората му е съсредоточено върху беззащитните бегълци пред тях. Не виждат високата фигура, изникнала горе. Но всички хора на Нефер я виждат ясно. Те се крият между скалите от двете страни на дефилето. Нефер вдига над глава сабята си и когато минава последната колесница, рязко я спуска надолу.
	Фургоните са наредени на стръмното с подпрени и вързани колела, за да не се понесат надолу. Скрити са зад куп суха трева с цвета на околната почва и така тежко натоварени с камъни, че осите им почти се огъват. По знак на Нефер колелата са освободени и по двата ската на дефилето, към масата колесници отдолу, се устремяват тежко натоварени коли.
	Когато Иштар изпищява до него, Трок откъсва поглед от далечната фигура на Минтака и вижда огромните возила да летят отстрани към армията му.
	— Назад! — крещи той. — Бягайте назад! — Но дори неговият бичи рев потъва в общия грохот. Веднъж започнала, атаката не може да спре, а и теснината не позволява каквито и да е маневри.
	Първите коли се стоварват върху челото на нападащата маса. Разнася се трясък от разцепено дърво, хрущене на счупени кости, писъци на хора, конско цвилене, грохот от срутени камъни.
	Внезапно пътят на Трок е препречен от връхлитаща тежка кола и конете му се хвърлят встрани върху съседната колесница. В един миг великолепната атака се превръща в хаос от преобърнати, потрошени колесници, убити и ранени хора и животни.
	Фургоните затварят пътя както напред, така и назад. Дори незасегнатите колесници се оказват в плен на бъркотията. Самата идея за колесницата, нейната сила и значение се крият в способността и възможността й да се носи в галоп и да маневрира, да напада и да се оттегля с голяма скорост. А сега са лишени от тази възможност, оградени отвсякъде с камънак и дърво. По склоновете се появяват стрелците на Нефер. Литват първите стрели. След няколко минути долината се превръща в скотобойна.
	Някои от хората на Трок скачат от заклещените возила и хукват нагоре по склоновете. Но те са изтощени от дългия преход през пустинята и обременени от броните. Теренът е стръмен и неравен и те напредват бавно. Иззад канари и набързо издигнати каменни стени, войниците на Нефер ги посрещат с дълги и къси копия. Повечето са покосени, преди да стигнат първата отбранителна линия.
	Трок се оглежда диво, търси някакъв изход, но единият му кон лежи мъртъв под камара камъни. Колесниците зад него са струпани в такъв безпорядък, че е невъзможно дори да се мисли за обръщане. Наоколо свирят стрели и копия, забиват се в колесницата, дрънчат по шлема и нагръдника му.
	Преди Трок да му попречи, Иштар се възползва от суматохата, скача от колесницата и се шмугва в безпорядъка от коли, хора и животни. Трок отново обръща поглед и невярващите му очи се спират върху фигурата на Минтака, не помръднала от жълтия си пиедестал, точно отпред. Втренчила е в него студен поглед, а на лицето й е изписана такава погнуса, че гневът му преминава в лудост.
	Грабва бойния лък и посяга за стрела, но после променя решението си, захвърля оръжието и крещи над главите на изправените на задни крака коне.
	— Не! Стрелата е твърде добро разрешение за една разгонена кучка. Ще те пипна с голи ръце, искам да усетя как се гърчиш, докато изстисквам от теб и последния дъх, мръсна малка курво!
	Изважда сабята и скача на земята. Тича напред под копитата на изправен кон и се прехвърля над масивния корпус на потрошения фургон. Двама от хората на Нефер изскачат насреща му, но той ги посича и прескача сгърчените им тела. Очите му са приковани жадно върху облеченото в червено момиче, изправено гордо и презрително над него — пламък за пеперудата.
	Нефер вижда, че Трок се измъква от капана и се понася с дълги скокове надолу по хълма.
	— Бягай, Минтака! Бягай от него! — крещи той, но тя или не го чува, или не иска да го послуша.
	Трок обаче чува и спира, за да се огледа.
	— Еле, ела, хубавото ми момченце, имам сабя и за теб и за курвата ти!
	Без да спира, Нефер запраща късо копие, но Трок го отплесва с ловко движение на малкия щит, който носи през рамо и то пада в краката на Минтака. Тя не трепва.
	Копието е забавило Трок за миг, достатъчен за Нефер да стигне долината и да се изправи пред него. Трок прави крачка назад, а после на лицето му се изписва свирепа усмивка. Той се привежда зад бронзовия щит и размахва заплашително сабята.
	— Ела, пале! — казва той. — Дай да видим как ще завоюваш двойната корона!
	Нефер използва инерцията от спускането по хълма, за да налети върху противника. Трок отразява първия удар с помощта на щита. Нефер отскача, когато Трок замахва към главата му над ръба на щита. Нефер отново се хвърля напред. Двамата разменят мушкащи и сечащи удари.
	Войниците на Нефер го виждат и следват примера му — напускат укритията и се спускат надолу на вълни. След минути цялата долина е пълна с диво крещящи, сечащи и мушкащи мъже.
	Нефер финтира към незащитеното коляно на Трок и противникът му се защитава. Тогава младежът посяга с обратен удар към лицето му. Трок е изненадан от промяната на посоката и бързината на удара. Макар да дръпва глава, върхът на неферовата сабя разпаря бузата му и върху брадата руква кръв. Болката го раздразва допълнително и Трок се нахвърля с рев срещу врага. Нанася серия бързи удари от различен ъгъл, така че сабята се превръща в непроницаема стена от блеснал бронз. Нефер е принуден да отстъпи, докато усеща зад гърба си скалата, на която е застанала Минтака.
	Вече няма накъде да отстъпва и се налага да се опълчи срещу биволската сила на Трок и да разменя удар за удар. Малцина са тези, които могат да устоят срещу Трок в подобно състезание. Той е неизтощим и се смее подигравателно, когато Нефер отбива някой удар.
	— Я да видим, колко ще издържиш, момче! Аз мога да я карам така цял ден, а ти? — Метал дрънчи в метал, а Трок постепенно пристъпя на дясно — единственото място, откъдето би могъл да се измъкне Нефер.
	Мощта на Трок напомня злонамерена природна сила. Нефер се чувства попаднал в ураган, понесен като треска в бурно море. Годините тренировки и бойният опит не са го подготвили за подобно нещо. Чувства как дясната му ръка отпада и става по-бавна.
	Трок го бодва по шията, а миг по късно разпаря кожения нагръдник и одрасква гърдите му. Нефер знае, че единственият му шанс е да противопостави пъргавината си на троковата брутална сила, но притиснат до стената е лишен от подобна възможност. Трябва да се отскубне.
	Парира поредния удар високо над главата и го отплесва леко, колкото да отвори пролука и да се измъкне, но точно в тоя момент оставя незащитена лявата си страна. Трок бързо се изправя и замахва, разпаря бедрото малко над фараонския белег. Кръвта се стича надолу и мокро жвака при всяка стъпка на Нефер.
	Последните му сили бавно изтичат, а Трок е сплел сабя с неговата, като го принуждава да вдига гарда все по-високо. Опита ли да се откопчи, ще открие гърдите си за смъртоносния удар. Раната в бедрото го затруднява допълнително. На лицето на Трок грее победоносна усмивка.
	— Не се отчайвай момче! Почти свършихме. Още малко и ще си починеш завинаги! — хвали се той.
	Нефер чува, че Минтака крещи нещо, но не разбира какво и не може да си позволи да погледне към нея. Постепенно Трок отклонява сабята му встрани и се надвесва над него, докато опират гърди, а после внезапно променя натиска на ляво, към ранения крак. Нефер прави опит да противостои, но кракът поддава. Трок пъхва стъпало зад глезена му и го блъска по гръб на земята.
	Сабята е излетяла от охлабената хватка на Нефер и докато се мъчи да стане, Трок вдига оръжието си с две ръце за последен удар. Все още в тази поза, на лицето му се изписват изненада и объркване. Без да нанася удара, той посяга с ръка към врата си. Връща я обратно и поглежда дланта. Тя е цяла в кръв. Отваря уста да каже нещо, но от двете ъгълчета потичат струйки кръв. Той се извръща бавно от Нефер. Пред себе си вижда Минтака. Пред невярващия поглед на Нефер се появява късо копие, щръкнало от врата на противника му.
	Щом видя, че Нефер пада, Минтака грабна късото копие, хвърлено в началото от Нефер и отклонено от Трок в краката й. Запрати го към гърба на великана. То мина плътно под ръба на шлема, не засегна гръбначния стълб, но разпра сънната артерия.
	Прав, с отворена уста като статуя-фонтан, Трок лее кръв и изпуска сабята си. Посяга нагоре и хваща Минтака през кръста. Дърпа я надолу към себе си. Иска да каже нещо, но потокът кръв в устата не му позволява.
	Минтака пищи, когато я притиска към гърдите си, а Нефер се изправя на крака. Грабва изпуснатата сабя на Трок и куцука зад гърба му.
	Писъците на Минтака му дават нова сила. Първия удар забива между ремъците на кирасата дълбоко в гръдния кош. Трок се сгърчва и изпуска Минтака. Тя се претъркулва настрани, а Нефер изтегля острието и мушва още един път. Като се олюлява силно, Трок се обръща с лице към него. Прави стъпка напред и посяга да го хване с оплескана в кръв ръка. Нефер пронизва гърлото му и той пада на колене, стиснал острието с две ръце. Фараонът изтегля оръжието, реже нерви и сухожилия по пръсти и длани.
	Трок пада ничком и Нефер забива сабята между плещите право в сърцето. Оставя я да стърчи там и се обръща към Минтака, свила се в подножието на скалата. Тя литва към него и се притиска с все сили. След като опасността е отминала, тя губи леденото си самообладание и избухва в ридания.
	— Мислех, че ще те убие, любов моя!
	— Почти го направи — задъхва се Нефер. — Дължа ти живота си!
	— Беше ужасно! — гласът на Минтака трепери. — Мислех, че никога няма да умре.
	— Нали е бог — прави опит за неуместна шега Нефер. — Те се убиват по-трудно.
	Долавя, че шумът от боя се е променил. Без да я пуска, Нефер се обръща към дефилето. Като виждат смъртта на фараона си, хората на Трок загубват желание да се бият. Захвърлят оръжие и крещят:
	— Стига толкова! Предаваме си! Да живее фараон Нефер Сети, единственият истински цар!
	Разбрал, че победата е негова, младият фараон губи последни сили на израненото, потънало в кръв тяло. Едва успява да извика:
	— Пощадете ги! Те са наши братя египтяни! Пощадете ги!
	Когато Нефер полита, до него изниква Таита и помага на Минтака да го положи на земята. Докато спират кръвта и превързват раните му, тук пристигат за доклад офицерите.
	Без да обръща внимание на собственото си състояние, Нефер иска да разбере, кои са убити или ранени. С радост и благодарност към Хор и Червения бог, той вижда около себе си скъпите лица на Хилто, Шабако и Соко, които се радват заедно с останалите на победата, горди от себе си и своите бойни другари.
	Правят носилка от копия и тръгват назад към Галала, но това е дълго завръщане, защото по целия път са коленичили пленени офицери и войници на Трок, които гологлави молят за милост и изразяват на глас съжалението си, че са посмели да вдигнат ръка срещу едничкия истински фараон на Египет.
	На три пъти, преди да стигнат портите на града, Нефер нарежда да оставят носилката на земята, за да могат пленените центуриони да целунат ходилото му.
	— Ще ви спестя смъртта на предатели, която заслужавате напълно — казва им той сурово, — но всички ви разжалвам в прости войници, докато докажете отново, че сте верни на дълга към династия Тамоз.
	Славословят го за милостта, но Нефер се мръщи, когато го наричат бог.
	— Аз не принадлежа към пантеона, както твърдят за себе си богохулниците Трок и Наджа. — Хората обаче не искат и да чуят, подновяват хвалебствията, докато към тях се присъединяват собствените му братя от Червения път, както и останалите му хора и го молят да се провъзгласи за божествен.
	За да отклони вниманието им, Нефер издава сърдити заповеди.
	— Трупът на Трок Урук, узурпаторът на двойната корона, да се изгори без ритуал, още тук на бойното поле, та да се лута душата му в безкрая и да търси, без никога да намери, домашен покой.
	Разнася се страхопочтителен ропот, понеже това е най-страшното наказание, което може да постигне някоя душа.
	— Останалите убити да получат нужното уважение, балсамиране и почтено погребение. Името на Трок Урук да се заличи от всички паметници и сгради в страната, а храмът, който си е издигнал, да бъде посветен на крилатия Хор в памет на победата, с която ни дари днес, край стените на древния град Галала.
	Разнасят се одобрителни възгласи и Нефер продължава:
	— Всички притежания на Трок Урук, всички негови съкровища и имения, роби и сгради, складове и стоки от какъвто и да било характер, преминават в собственост на държавата. Да се изпратят фургони с вода и лекари по пътя за Сафага, за да приберат всички коне, хора и колесници, изоставени от Трок Урук по време на нахалния му поход срещу нашата столица Галала. Ако се отрекат от мнимите фараони и се закълнат във вярност към мен, пленниците да бъдат опрощавани и зачислявани в нашата армия.
	Докато изрече и последната заповед за деня, гласът на Нефер преграква, а самият той е блед и изтощен. Носят го през портите на града и той пита тихо Минтака:
	— Къде е Таита? Някой виждал ли е магьосника? — Но Таита е изчезнал.


	117

	Таита гледа бойното поле от върха на хълма, когато каменните клещи се сключват около армията на Трок, колесниците му са смазани от камъни, а къси копия и стрели политат надолу, като рояци скакалци. И тогава погледът му пада върху една чудновата фигура в целия хаос.
	Между камъните се прокрадва Иштар Медеецът. Като подгонен от страх заек, той изчезва зад някой камък, за да се появи на няколко метра по-нагоре по склона, като свива глава в раменете и се оглежда. По някакво чудо или по силата на магия, той избягва всички смъртоносни копия и стрели, хвърлени от войните на Нефер, добира се невредим до хребета и изчезва от другата страна.
	Таита го оставя да върви. Ще му отдели време по-късно. Наблюдава развоя на битката, напряга всичките си защитни сили, за да помогне на Нефер в двубоя с Трок при скалата. Даже от това разстояние, той успява да отклони ред удари, които иначе биха се оказали фатални. Когато гигантът посегна към крака на противника си, щеше да пререже смъртоносно голямата бедрена артерия, ако Таита не беше отклонил с усилие на волята си острието на сабята му.
	От оня отдавна отминал миг, в който спаси живота на Минтака от кобрата на богинята, момичето стана силно податливо на влиянието му. Тя притежаваше интелект и въображение, които отваряха съзнанието й към него. Да се влияе на глупак е невъзможно. Той я призова да се върне в Галала и да се покаже на Трок от скалата, за да го подмами в дефилето. И сега, когато е замръзнала от ужас над двамата вкопчени в смъртен двубой мъже, Таита отново я подчинява на волята си и я кара да вдигне от земята късото копие. Той вдъхва сила на ръката й и насочва точно прицела й. А после, когато животът изтича от Трок, той се втурва надолу, за да се погрижи за раната на Нефер, толкова опасно близко до пулсиращата в бедрото му артерия.
	Когато братята от Червения път вдигат носилката, Таита е свършил работата си засега и се смесва незабелязан с тълпата. Никой не му обръща внимание.
	Поема по следата, оставена от Иштар на върха на хълма и стига до мястото, откъдето това става невъзможно — земята е изпечена от жаркото слънце като мозаечна плочка.
	Таита спира и се навежда. Вади от торбичката си парченце сух корен и го слага в устата си. Докато дъвче, той отваря съзнанието си, разгръща го наоколо, за да улови аурата на Медееца, невидимата следа, която е оставил в пространството. Когато коренът изостря възприятията му, той съзира аурата с крайчеца на окото си. Това е мръсносива сянка, която изчезва, щом погледне право в нея. Всеки човек има своя собствена аура. Нефер Сети, заради благородното си, божествено вътрешно аз, излъчва розова аура, лесно уловима от Таита. Той я използва, за да го открие след раняването от лъва, когато се бяха загубили с Минтака в околностите на селцето Даба.
	Аурата на Иштар е тъмна и на петна. Таита се изправя и тръгва след нея, крачейки с дълги крака, като се опира на тоягата. От време на време съзира материални доказателства за правотата си: част от стъпка на някое по-меко място, наскоро отместено камъче.
	Иштар е направил широк обход на юг, за да се върне към Галала. Таита се разтревожва и забързва крачка. Иштар отново се приближава до Нефер, за да стори някоя пакост. Таита трябва да го спре. Преследването го отвежда до една от изоставените от Трок колесници. Иштар е взел нещо от нея и Таита затваря очи, за да го възпроизведе в съзнанието си.
	— Мех — мърмори той и вижда драскотина на мястото, където е измъкнал меха изпод обърнатата колесница. Друга празна кожа още виси там. Иштар не я е взел, защото не може да носи повече от един пълен мех. Таита взема празния мех и го мята през рамо. Оставя колесницата, с впрегнатите в нея мъртви коне, които вече вонят, и продължава след Иштар.
	Взел меха, Иштар е продължил към Галала. Прехвърлил е последния хълм и е отишъл до най-близкия напоителен канал. На мястото, където е пил вода и е пълнил меха, ясно личат отпечатъци от коленете му. Таита също пие. След това пълни собствения си мех. После става и тръгва след Иштар, който е поел на изток, към Сафага.
	Пада нощ, но Таита не спира. Понякога аурата на Медееца изчезва съвсем, но магът продължава напред. Друг път става толкова осезаема, че Таита я подушва — неприятна, мускусна миризма. В такива случаи усеща и самата му природа — дива и отмъстителна. Таита знае, че Иштар е уплашен и смутен от обрата, който съдбата изигра, но силите му са все още големи и опасни. Той представлява сериозна и реална заплаха не само за Нефер и Минтака, но и за самия Таита. Ако му позволи да се измъкне и да съсредоточи разпилените си енергии, може в бъдеще да причини много злини на династия Тамоз и Апепи. Иштар е един от най-издигнатите адепти, адепт на злото, и това го прави особено опасен. Той със сигурност може да следи набелязаните жертви от разстояние и да докара на Минтака и Нефер най-разнообразни бели. В състояние е да помрачи любовта помежду им, да предизвика помятане, страдания и болести, без видима причина за тях, да им докара психически отклонения, лудост и дори смърт.
	Таита също не е неуязвим за злонамерения му дух. Ако го остави да избяга, той би могъл постепенно да разруши силите му и да попречи да изпълни задачата си. Ето защо, сега, когато има възможност, Таита трябва да действа решително.
	Над хълмовете се издига гърбата луна и осветява пътя на мага. Той крачи с оная равномерна, дълга крачка, която го носи със скоростта на ездитен кон. Усеща, че Иштар не знае за преследвача си и крачи значително по-бавно. С всеки изминал час, Таита усеща аурата му по-силно и по-близо. Ще го настигна преди изгрев-слънце, мисли Таита, и в същия миг се превива одве и повръща обилна струя върху каменистата пътека. Обзет от внезапен силен пристъп на гадене, той почти пада, но успява да се задържи и отстъпва, като бърше от устните си горчивите следи от повърнатото.
	— Ама че съм глупак! — скастря той себе си гласно. — Толкова близо до плячката, трябваше да проявя по-голяма предпазливост. Медеецът ме е усетил!
	Магът пие малко вода и продължава предпазливо напред. Насочва тоягата си напред и бавно я движи наляво-надясно. Тя натежава внезапно в ръката му. Тръгва в тази посока и вижда пред себе си край пътеката, очертан с бели камъчета кръг да блести на луната.
	— Медейски дар! — казва магът на глас.
	Отново му се гади, но той прогонва пристъпа, удря тоягата в земята и произнася една от думите на силата:
	— Нкубе! — Гаденето изчезва и той може да се приближи до кръга.
	Не е достатъчно само да развали магията, добре би било да я върне назад, към Иштар.
	С края на тоягата си прекъсва окръжността, като изважда едно камъче от линията. Силата на заклинанието е преодоляна. Сега може да клекне до кръга, без всякаква опасност за себе си. Не докосва камъчетата, а се навежда ниско до тях и ги души. Усеща ясно миризмата на Медееца и се усмихва доволен.
	— Пипал ги е с голи ръце — шепне Таита. Иштар е оставил следи от пот по камъчетата. Таита може да се възползва от това. Внимателно, като гледа да не допусне същата грешка, магът подрежда камъчетата в друга фигура с помощта на тоягата. Връх на стрела, насочен в посоката, в която отива Иштар. Таита пълни устата си с вода и я изплюва върху фигурата. Тя остава да лъщи влажна под луната. После магът насочва тоягата си в същата посока и извиква:
	— Кудаш! — Усеща налягане в ушите, сякаш се е гмурнал изведнъж на голяма дълбочина. Преди усещането да стане непоносимо, то започва бавно да се уталожва, докато го обзема чувство за приятно доволство. Готово! Изпратил е магията обратно към Медееца.


	118

	На една левга пред него, Иштар Медеецът бърза по пътя. Вече е наясно с преследвача си. Уверен е, че оставената от него бариера ще се окаже непреодолима преграда за повечето хора, но няма да задържи дълго оня, от когото се страхува най-много.
	Изведнъж се препъва насред стъпка и притиска уши с ръце. Болката е заслепяваща, сякаш и в двете уши са пъхнали по един нажежен кинжал. Стене и се отпуска на колене.
	— Чародеят! — той хлипа. Болката е толкова силна, че обърква мислите му. — Върнал я е обратно.
	Бърка с треперещи ръце в торбичката на пояса си и вади най-могъщия си талисман: балсамирана китка на едно от децата на фараон Тамоз, починало скоро след раждането си от жълти цветя. За да се сдобие с това съкровище, Иштар е осквернил гробницата на малкия принц. Ръчичката е тъмна и сгърчена като маймунска.
	Допира я до кънтящата си глава и усеща как болката намалява. Става неуверено на крака и се впуска в муден танц, като напява и извива глас. Болката в ушите си отива. Прави последен подскок и остава с лице към пътя, по който е дошъл. Усеща близостта на Чародея, също както се усеща наближаваща буря в зноен летен ден.
	Помисля да заложи нова магия, но си дава сметка, че Таита ще му я прати обратно. Трябва да свърна от пътя и да скрия следите си, решава Медеецът. Затичва се напред, като търси удобно място да свърне. Пътят пресича широка скалиста ивица, толкова твърда, че дори легионите на Трок не са оставили и драскотина отгоре й.
	Очертава леко с ляв показалец на скалата свещения знак на Мардук Човекоядеца, плюе отгоре и изброява на глас трите тайни имена на бога, след което той трябва да се яви.
	— Скрий ме от враговете ми, могъщи Мардук! Помогни ми да се върна невредим в твоя вавилонски храм и аз ще ти направя жертвоприношение, каквото толкова много обичаш — обещава Медеецът. Най-много от всичко, Мардук обича да получава в пещите си малки момиченца.
	Иштар се изправя и скача на един крак и с гърба напред петдесет и пет стъпки — тайното езотерично число на бога, известно само на неговите адепти. После рязко се обръща и излиза от пътя точно под прав ъгъл, за да навлезе в северната пустиня. Върви бързо, за да увеличи разстоянието между себе си и преследвача.


	119

	Таита стига мястото, на което пътят пресича твърдата скалиста ивица и рязко спира. Така силната до преди малко аура изчезва като утринна роса под лъчите на слънцето. От Медеецът не е останал и помен. Върви известно време напред, но пътят е пуст и студен. Бързо се връща до мястото, където е изгубил следата. Иштар не би си губил времето с обикновено заклинание за скриване. Известно му е, че то няма да свърши работа срещу Чародея.
	Вдига поглед към небето и намира сред милионите му светила червената звезда на Лострис, ниско над хоризонта. Хваща медальона и запява за слава на богинята. Още не е свършил първия куплет и вече чувства нечие гневно присъствие. Тук е бил викан друг бог и като познава Иштар, не е трудно да отгатне кой е. Започва втория куплет и върху голата скала насреща му се появява сияние, подобно на това от медните стени в храма на Мардук преди жертвоприношение.
	Мардук е предизвикан и показва своя гняв, мисли със задоволство Таита. Застава над сиянието и напява:
	— Далеч си ти от своя дом и храма си, Мардук с пещите! Малцина те зачитат тук в Египет. Силата ти е пресушена. Аз зова името на богиня Лострис и ти не можеш да й противостоиш!
	Таита вдига полите си.
	— Потушавам огъня ти, Мардук — казва Таита, прикляка като жена и пикае върху сиянието. То съска и от мястото се вдига пара, като от нажежена мед, потопена с ковашки щипци в студена вода. — В името на богиня Лострис, Мардук, дръпни се от пътя и ме пусни да мина!
	Скалата бързо изстива и когато парата се разпръсва, Таита отново улавя мъглявата следа на Иштар, отправила се на север. Тя е накъсана и по-неясна. Таита подновява преследването.
	Хоризонтът бледнее и от изток се надига златно сияние. Таита знае, че разстоянието помежду им се скъсява и започва да напряга взор, за да съзре дивеча. Пред краката му изненадващо зейва страхотна пропаст, чиито гладки стени се губят надолу в тъма и Таита рязко спира. Никой смъртен не може да преодолее тази бездна, а път за обход не се вижда.
	Таита гледа към отвъдния бряг. Той е отдалечен поне на хиляда стъпки. Над бездънната пропаст се вият лешояди. Едно от тия гротескни създания се спуска и каца в раздърпаното си гнездо от клечки и клончета, свито върху малка издатина на отвесния скат отсреща.
	Тайга клати глава с възхищение.
	— Великолепно изпълнение, Иштар! — мърмори той. — Че даже и лешояди! Това е ръка на художник. Не виждам какво да поправя, но такова усилие е свързано с доста енергия. Сигурно ти е струвало скъпо!
	Таита прекрачва ръба на пропастта, но вместо да полети надолу, усеща твърда почва под краката си. Картината на пропастта и кръжащите лешояди се размътва и затрептява като мираж, когато се тръгне към него.
	Пропастта изчезва и на мястото й се появява камениста долина с ниски хълмове. По средата й, на по-малко от петстотин стъпки, стои Иштар Медеецът. Гледа към Таита с високо вдигнати над главата ръце, като още се мъчи да крепи сътворената от него илюзия. Щом осъзнава провала си и вижда Таита да идва към него неотвратим като джин, той отпуска безнадеждно ръце и се обръща към варовиковите хълмове в края на каменистата долина. Впуска се в тромав бяг, а черната роба се мята около краката му.
	Таита го следва с дълги, неуморни крачки и когато Иштар поглежда назад, на синьото му лице е изписано отчаяние. Гледа за миг високата среброглава фигура, после се обръща и побягва по-бързо. Отначало му се удава да увеличи разстоянието, но скоро се уморява и Таита отново неумолимо приближава.
	Иштар захвърля водния мех и тича по-леко, но когато стига ниските сиво-сивкави хълмове, Таита е само на няколкостотин стъпки зад него. Иштар изчезва в една цепнатина.
	Магът стига при отвора и вижда отпечатъците от стъпалата на Иштар върху пясъчното дъно. Те се губят зад една скала — проходът завива вдясно покрай нея. Таита тръгва по следата, но когато стига завоя, в пространството прокънтява рев на диво животно. Като завива покрай скалата, Таита вижда в стеснения проход огромен лъв, който бие с опашка хълбоците си и ръмжи.
	Черната му грива е настръхнала и се полюлява, като висока трева при вятър, след всеки рев. Очите са златни, а по средата им гледат неумолимите процепи на зениците. Отвратителна животинска миризма изпълва горещия въздух, воня от полуразложени остатъци от трапезата на звяра, съвсем неотдавна разкъсвани от противните жълти зъби.
	Таита поглежда пясъка, в който са впити оголените масивни нокти на четири огромни лапи. Следите на Иштар все още личат, а следи от лапи няма.
	Таита не забавя ход. Хваща медальона на Лострис и тръгва право към лъва. Вместо да се засили, ревът отслабва, очертанията на главата се размазват, цялото животно става прозрачно, така че през него се вижда скалистата стена. После лъвът се разсейва като речна мъгла и изчезва.
	Таита минава през мястото, на което бе застанал. Цепнатината става още по-тясна, а стените й — по-стръмни. Свършва внезапно с плътна стена.
	Иштар стои прав, с гръб към нея и гледа Таита с побъркан поглед. Бялото на очите му е пожълтяло и е налято с кръв, зениците са разширени и черни. Дъхът на ужаса му е по-зловонен и от този на измисления лъв преди малко. Вдига дясна ръка и насочва костелив показалец към Таита.
	— Назад, Чародей! — пищи Медеецът. — Предупреждавам те!
	Таита не спира и той отново пищи, този път на някакъв гърлен език, а после прави движение, сякаш хвърля невидимо копие към главата на мага. Таита бързо вдига амулета на Лострис пред очите си, а покрай главата му прелита нещо, със свистене на стрела.
	Иштар се обръща и се шмугва в тесен отвор, прикрит от тялото му. Таита спира пред него и почуква скалата с тоягата. Тя кънти като истинска и магът чува стъпките на тръгналия слепешком в тъмното магьосник. Таита е почти сигурен, че това не е илюзия, а истински вход към пещера във варовиковата стена.
	Влиза и установява, че се намира в нисък проход, слабо осветен от струящата през входа зад него дневна светлина. Подът е с лек наклон и магът тръгва предпазливо напред, вече напълно убеден, че проходът е реален във времето и пространството, а не нова измишльотина на Медееца, сътворена, за да го отклони от верния път.
	Чува стъпките му да кънтят някъде отпред. Таита върви в тъмнината и брои крачките. Като стига сто и двадесет, светлината става по-силна — в недрата на хълма има ярък източник.
	Тунелът прави остър завой и като минава зад него, Таита се оказва в огромна пещера с много висок таван. По средата има широк отвор, който очевидно води към външния свят, защото през него влиза сноп слънчева светлина и оставя голям кръг върху пода.
	Оттам се надигат островърхи сталагмити, които блестят като зъби на акула. От високия таван се спускат сталактити. Едни имат формата на копия, други приличат на сияйни божи криле.
	В противоположния край на пещерата клечи Иштар. Няма къде да бяга. Щом съзира Таита, започва да пищи и да бръщолеви:
	— Милост, могъщи маг! Между нас има много общо. Ние сме братя. Пощади ме и ще ти покажа такива мистерии, каквито дори ти не си сънувал. Ще ти дам всичките си умения! Ще ти стана вярно куче! Ще ти посветя целия си живот!
	Уверенията и обещанията му са така смирени, че въпреки волята му, решимостта на Таита се разколебава. Мъничка искра на съмнение просветва в съзнанието му, но Иштар я долавя и я използва светкавично. Той протяга ръка и огъва палец срещу показалец в кръг. Това е знакът на Мардук. Отново мълви нещо на предишния гърлен език.
	Таита усеща огромна тежест върху плещите си, а тялото му е здраво обхванато от нещо като невидими пипала на гигантски октопод. Ръцете са притиснати към тялото, около гърлото си усеща мъртва хватка. Задушава го миризмата на изгоряла плът — аурата на Мардук. Не може да мръдне.
	Иштар танцува и радостно подскача край отсрещната стена. Татуираното му лице е изкривено в гротескна маска, езикът му се подава между сини устни и лиже въздуха. Вдига поли и прави неприлично движение към мага. Пенисът му е в пълна ерекция. Дръпнатата назад кожа оголва издутата пурпурна глава, подобна на някакъв скверен плод.
	— Хилавата ти богиня не може ти помогна тук, в недрата на земята, Таита. Вече не можеш да надделееш над Мардук и неговия любимец! — пищи той. — Единоборството ни свърши. Аз те надвих, Чародей! Сега ще умреш!
	Таита насочва поглед нагоре и съсредоточава цялото си внимание върху един дълъг, блестящ сталактит, увиснал заплашително като огромен кинжал. Събира цялата си енергия и успява да вдигне ръка с тоягата, за да я насочи към него. С последния останал в гърдите му въздух произнася:
	— Кудаш!
	Последва трясък, като от разцепен ледник, сталактитът се откъртва от тавана и полита, увлечен от собствената си огромна тежест. Острият връх се забива в рамото на Иштар, близо до шията. Пронизва гръдната клетка и корема, за да се покаже през ануса. Дългата каменна пика го приковава към пода на пещерата, нанизан като изкормена риба на прът за сушене.
	Докато Иштар се гърчи, потръпва и приритва конвулсивно на шиша си, Таита усеща, как тежестта се смъква от раменете му, а хватката освобождава шията му. Мардук си отива и той отново диша свободно. Миризмата на изгоряла плът изчезва. Въздухът е застоял и хладен. Усеща слаб аромат на гъби.
	Магът взема тоягата, обръща се и тръгва назад през тунела, към светлината на слънцето. Излязъл пред входа, той се обръща и чука с тоягата си по варовика, един, два, три пъти.
	Дълбоко отвътре се донася грохот на падащи скали, а от отвора излита облак прах — таванът на пещерата се е срутил.
	— С каменното копие в сърцето, дори твоят зъл бог не може да те освободи от този гроб. Лежи в него вечно, Иштар Медеецо! — казва Таита и се обръща. Като почуква лекичко с тоягата, той поема обратно към Галала.


	120

	Тримата вестоносци пристигат във Вавилон през пролетта, когато дебели снегове все още покриват далечните планини на север, скътали в пазви изворите на двете велики реки.
	Фараон Наджа Киафан ги приема на най-високата тераса на двореца във Вавилон. До трона е седнала царица Хесерет. Сложила си е най-великолепните сред откраднатите от съкровищницата на цар Саргон скъпоценни камъни. Високо вдигнатата й черна коса е хваната с копринена мрежичка, обсипана с диаманти, които блестят като звездния небосвод. Ръцете й са отрупани с гривни, а пръстите — с пръстени, украсени със сапфири, смарагди и рубини. Те са толкова тежки, че едва движи ръцете си. На шията й виси камък, с размерите на зелена фурма, прозрачен като вода от планински поток и толкова твърд, че може да реже стъкло или обсидиан. Чудесният камък е донесен от земите отвъд Инд, а когато в него попада слънчев лъч, отраженията са толкова силни, че предизвикват болка в очите.
	Вестоносците са все офицери от армията, поведена преди четири месеца от фараон Трок на запад. И тримата са изтръпнали от страх за живота си, защото вестите, които носят, не са добри. Толкова дълго са пътували и толкова много са бързали, че телата им са изпити, а кожата — потъмняла от слънцето на пустинята и високите планини. Просват се на пода пред трона, на който е седнал, в слава и великолепие, превъзхождащи дори тези на жена му, самият Наджа.
	— Привет за теб, фараоне Наджа, най-могъщ сред боговете на Египет! Носим ужасни новини! Смили се над нас! Макар онова, което ще ти съобщим да не ти хареса, прояви милост и отклони гнева си от главите ни.
	— Говорете! — късо нарежда Наджа. — Моя работа е да преценя дали ще бъдете пощадени.
	— Новините, които носим, са свързани с фараон Трок Урук, твоя брат — бог и съвладетел на Египет — казва офицерът, който е командвал авангарда и има ранга на най-добър сред десет хиляди, а на гърдите си носи златната Верига на доблестта.
	— Говори! — повтаря Наджа, защото мъжът млъква.
	— В пустинята край древния град Галала се проведе люта битка между армиите на фараон Трок Урук и узурпатора Нефер Сети.
	Вестоносецът пак млъква.
	— Продължавай! — Наджа става и насочва царския жезъл към лицето на офицера, един жест, който заплашва с мъчения и смърт.
	Вестоносецът заговорва бързо:
	— Със страхливо вероломство и черни магии, армията на твоя брат и наш фараон Трок Урук бе подмамена в клопка и унищожена. Сам той е убит. Оцелелите преминаха в редиците на врага и застанаха под знамето на узурпатора Нефер Сети, дано Сет го накаже най-сурово и изличи навеки името и делата му! Същият узурпатор тръгна към Аварис и двете царства на Египет!
	Наджа потъва в трона и гледа с невярващи очи. До него Хесерет се усмихва. Жестоките бръчки край устата й се изглаждат и тя отново добива неотразимата си красота. Докосва рамото на Наджа с отрупана в скъпоценности ръка и когато той се навежда към нея, шепне в ухото му:
	— Слава на боговете, да живее едничкият и единствен фараон на Горното и Долно царство, могъщият Наджа Киафан!
	Наджа прави опит да остане сериозен и с безизразно лице, но пуска за миг бегла усмивка. Той мигом я прогонва и се изправя. Гласът му е тих и съскащ, заплашителен като звука при точене на сабя.
	— Носите съобщение за смъртта на един фараон и бог! Горко ви! — дава знак на стражата зад трона. — Отведете ги и ги предайте на жреците на Мардук, за да бъдат принесени в жертва в пещите, та да умилостивим бога.
	След като ги връзват и отвеждат, Наджа става отново и обявява:
	— Богът фараон Трок Урук е мъртъв. Предаваме душата му на боговете! Заявявам тук пред всички вас, че сега двете царства, както и всички завоювани от Египет територии имат един владетел. Заявявам още, че този владетел съм аз, фараон Наджа Киафан!
	— Бак-хер! — крещят придворните, а военните вадят саби и блъскат с тях по щитовете. — Бак-хер! Да живее царят бог Наджа Киафан!
	— Да се съобщи на всички висши военачалници, че днес по пладне ще има военен съвет!
	През следващите единадесет дни, фараон Наджа седи от ранна утрин до мрак в тронната зала на Саргон и ръководи работата на съвета. Поставили охрана пред вратите, за да се предпазят от шпиони и любопитни, те изработват бойни планове. На дванадесетия ден Наджа заповядва сбор на армиите в Месопотамия и праща вестоносци до всички васални владетели и сатрапи в завладените земи, от Вавилон до египетската граница. Нарежда им да вдигнат на бойна нога всичко, каквото могат, и да застанат под знамето му за война срещу Нефер Сети.
	При следващото пълнолуние армията е събрана пред Синята порта на Вавилон. Четиридесет хиляди ветерани, добре екипирани с колесници, лъкове, саби и копия.
	Хесерет и нейният съпруг, едничкият и единствен фараон на Египет, стоят върху стената, за да направят преглед на войската.
	— Каква величествена гледка! — казва царицата. — Сигурно в цялата военна история няма да се намери нещо подобно.
	— Докато вървим на запад, числеността ни ще се увеличава, благодарение на шумери, хурийци и всички останали покорени народи, през чиито земи минаваме. Ще стигнем Египет с две хиляди колесници! Палето няма да посмее да ни се опълчи! — поглежда я. — Не ти ли е мъчно за брат ти, Нефер?
	— Не! — тя клати глава, а бижутата блещукат под слънчевата светлина. — Ти си моят фараон и съпруг. Който се изправи срещу теб е предател и заслужава само смърт.
	— Това и ще получи, а наставникът му Таита ще сподели същата участ и ще гори в същата клада! — мрачно се врича Наджа.


	121

	Усещат уханието на реката отдалеч — сладка влажна прохлада в пустинния въздух. Конете вдигат глави и цвилят. Пехотинците ускоряват ход и напрягат взор да съзрат водите, които по това време на годината са високи и мътни от влачената плодородна тиня, кръвта и плътта на родната земя.
	Нефер и Минтака са в първата колесница, оглавила предълга колона по вития път от древния град Галала. Мерен и Мерикара са от дясната им страна във втората колесница. Въпреки протестите на Мерикара, която го намира все още неукрепнал и слаб, Мерен е на мястото си.
	— Пропуснах битката при Галала, но се заклевам да не пропусна никоя друга. Докато в тялото ми има капка кръв, аз ще бъда рамо до рамо с моя цар и най-скъп приятел! — Макар да е бял и кльощав като чапла, той стои гордо изправен с юздите в ръце.
	Първите колесници прехвърлят билото и в краката им се просва зелената долина на Нил. Могъщата река прилича на поток разтопена мед, ливнала от леярската пещ, с огнена червенина под лъчите на ранното слънце. Нефер се обръща и се усмихва на Мерен в съседната колесница.
	— Идваме си у дома!
	Минтака запява, отначало тихичко, а после, когато към нея се присъединява Нефер, по-силно:

	„Храм на боговете,
	Родина на хиляда герои,
	най-зелен на света,
	Наша първа любов. Наш любим дом.
	Ти, наш Египет!“

	Мерен и Мерикара присъединяват гласове и постепенно песента се подема от цялата колона. Отряд след отряд прехвърлят билото и запяват.
	Насреща им идва друга армия, колесници и пешаци. Зад нея се виждат старейшини и жреци, областни управители, всички празнично облечени, сложили отличията си, едни в каляски, други в носилки, носени от роби, а трети — на коне или пеша. След тях идват гъстите тълпи на гражданството, подскачащи и пеещи от радост. Някои жени носят малки деца на ръце и плачат от щастие, когато откриват сред новодошлите съпрузи, любими, братя и синове.
	Двете колони се смесват, а старейшини и висши военни се просват пред колесницата на фараона. Нефер слиза, вдига онези, които познава лично, прегръща най-влиятелните сред тях и призовава милостта на боговете за целия си народ.
	Качва се отново в колесницата, а те тръгват подире му до брега на Нил. Там Нефер отново слиза и без да се съблича, скача във водата. Под одобрителните възгласи на множеството, той извършва ритуалното къпане и пие от мътната кафява вода.
	Преоблечен в сухи ленени дрехи, сложил синята бойна корона, Нефер повежда многолюдното шествие по брега към Аварис. По протежение на цяла левга преди вратите му, пътят минава през шпалир от радостни и весели хора. Те са измили праха с вода от реката, а самият път е застлан с палмови клонки и цветя.
	Когато стигат до града, вратите му са широко отворени, а населението е отрупало стените. От бойниците висят знамена и цветни гирлянди. Когато Минтака и Нефер минават под сводестия портал, пространството гръмва от песни и възгласи на възхвала и вярност.
	Красиви като двойка млади богове, те отиват най-напред при издигнатия от Трок Урук величествен храм на брега на реката, предназначен да приюти божествената му същност. Нефер отдавна е дал инструкции за съдбата му и каменоделците се трудят от седмици. Образът и името на Трок са махнати навсякъде, а каменоделците продължават да изсичат в камъка крилатия образ на Хор, както и на фараон Нефер Сети, а по колоните дълбаят надписи, посветени на победата му при Галала.
	Нефер идва тук, за да изпълни най-важното си задължение: да благодари на бога и да му принесе в жертва два превъзходни, съвсем черни бика. След богослужението Нефер оповестява началото на едноседмични празненства и пиршества с безплатен хляб, месо, бира и вино за всеки жител, както и театрални и всякакви други развлечения.
	— Голям хитрец си, сърце мое! — казва Минтака с възхищение. — Те и без това те обичат, а сега направо ще се влюбят в теб.
	За колко време, пита се Нефер. Стигне ли новината за възцаряването ми до ушите на Наджа, той ще тръгне насам. Ако вече не го е сторил. Обикновените хора ще ме обичат, докато почука на портите.


	122

	Фараон Наджа Киафан остави доверения си пълководец Асмор на трона във Вавилон, като сатрап на завоюваната страна. Остави му петстотин колесници, две хиляди стрелци с лък и достатъчно пехота, за да държи в подчинение новата територия. След това потегли начело на основната част от армията назад към Египет, за да си върне короната и трона от човека, който ги бе завоювал.
	Подобно на снежна топка, търкулната по склон, армията на Наджа набъбва, колкото повече приближава границите на Египет през поля и долини, планини и проходи. Сатрапи и васални владетели се нареждат под флага му, когато минава през техните земи и при Хатмийския проход числеността на армията се е утроила.
	Наджа гледа на запад, през просторната пустиня, към Исмаиля, в началото на Голямото горчиво езеро и границите на своята родина. От самото начало на похода му е ясно, че оттук нататък голямата численост ще бъде пречка.
	Пред него се е проснало огромно пространство, лишено от какъвто и да е извор или оазис чак до Исмаиля. Отново се налага да организира водоснабдителни бази по протежение на целия път. Напряга очи и вижда керваните коли, натоварени с делви вода, плъзнали по изровения път под хълма като черни червеи върху кафеникавата земя. Месеци наред те създават водни складове в пустинята, заравят делвите в пясъка и оставят пеши подразделения за охрана.
	Десет денонощия са нужни на армията, за да прекоси пустинята. През това време водата ще се разпределя най-строго, ще се раздава само по толкова, колкото е безусловно необходимо за дългите нощни преходи и за оцеляване в жегата на жарките дни, които всичко живо ще прекарва под импровизираните сенки на шатри и платнени заслони.
	— Ще дойда с теб в авангарда — нарушава Хесерет хода на мислите му.
	Наджа я поглежда.
	— Нали говорихме вече по този въпрос. — Той се мръщи. Годините брак са я направили не така желана, дали са възможност на сприхавия й характер, ревността и алчността да излязат на преден план. Напоследък фараонът прекарва все по-дълго време в компанията на държанките си, за да изтърпява стоически досадните й тиради, когато се върне в нейната постеля.
	— Ще пътуваш с останалите жени в обоза, под закрилата на центуриона Прен, който отговаря за ариергарда.
	Хесерет се цупи. Някога това възбуждаше, но сега само дразни.
	— За да можеш да надуеш корема на Ласа, както направи със сестра й, нали? — има предвид двете принцеси, дадени на Наджа от сатрапа на Шумерия, като доказателство за верността му към египетската корона. И двете са млади, стройни и женствени, с огромни гърди. Те боядисват зърната им и по безсрамна шумерска мода, ходят насам-натам, без да ги прикриват.
	— Ставаш досадна, жено! — Наджа вдига горна устна за усмивка, която повече наподобява озъбване. — Много добре знаеш, че е целесъобразно от политическа гледна точка. Трябва ми син поне от едната мома, за да го сложа на трона, когато старецът умре!
	— Закълни се в дъха и сърцето на Севт, че няма да вземеш Ласа с теб отпред! — държи на своето Хесерет.
	— Заклевам се с най-голяма готовност! — Наджа отново пуска убийствената си усмивка. — Ще взема Синал от Хурия — тя е друга заложничка, по-млада и от шумерките. — Едва четиринадесет годишна, но с огромни зелени очи и бакърена коса. Задникът й също е огромен и заоблен. Хесерет знае от опит, че Наджа влиза с еднаква готовност както през предния, така и през задния вход на цитаделата.
	— И от нея ми трябва син — посочва Наджа, — за да го сложа на асирийския трон. — Засмива се. Ситен, подигравателен кикот. — Тежка е наистина царската корона.
	Тя му хвърля бесен поглед и дава знак да приближат носилката с копринени завеси и възглавници, за да я пренесат в ариергарда на колоната, където центурионът Прен урежда своето стопанство.


	123

	По съвет на Таита, Нефер изпраща отряд съгледвачи, да се пръснат по брега на Червено море, но сам Таита е убеден, че основната сила на врага ще пристигне през Великата пясъчна пустиня. Оттам минаха Трок и Наджа в началото на месопотамския поход. Наджа познава добре маршрута, а пък и армията му е прекалено голяма, за да се прехвърли по море, както стори Трок с много по-малочислен състав.
	Отново благодарение на мага, Нефер и щабът му са напълно наясно за числеността и състава на вражеските сили. Един от центурионите на Наджа, стар приятел на Таита и отдавнашен негов морален длъжник, изпрати вест, че иска да дезертира и да заяви лоялността си към фараон Нефер Сети. Таита отговори чрез друг свой човек — търговец на килими, поел с кервана си към Беершеба — че е по-добре центурионът да си остане на мястото. „За нас представляваш много по-голяма ценност като източник на информация, отколкото като войн“, съобщи магът чрез търговеца и му изпрати два необичайни дара: торба с пощенски гълъби и папирусов свитък с таен код.
	Веднъж пуснати, гълъбите се завръщат право в гълъбарника в Аварис, като носят, привързан с копринен конец към единия крак, мъничък свитък от най-фин папирус. Благодарение на тях, Нефер знае точно броя и разположението на частите, числеността и въоръжението им. Знае денят, в който Наджа потегля от Вавилон, знае какви сили оставя там под командването на Асмор. Напълно информиран е за самия поход на запад, през Дамаск и Беершеба, както и през всички останали градове и гарнизони по пътя.
	Много скоро става ясно, че оценката на Таита е правилна и че Наджа няма да прави опит за изненадващо прекосяване на Червено море. Решил е да предприеме фронтално нападение през Великата пясъчна пустиня.
	Нефер изтегля съгледвачите от района на Червено море и бързо премества главната си квартира, както и по-голямата част от армията напред в приграничния град Исмаиля, на ръба на пустинята. Наоколо има изобилие от извори, както и предостатъчно пасища за добитъка.
	Докато чакат в Исмаиля, гълъбите продължават да донасят сведения. Нефер знае не само броя и числеността на частите, но и имената на техните командири.
	Минтака участва във военния съвет. Приносът и е неоценим, защото като родена хиксосийка, тя познава онези офицери на Наджа, които са служили при баща й. Изключителната й памет, тренирана в игра на бао, е запечатала всеки детайл от чутото навремето от баща й за всеки от висшите офицери. Тя съобщава на Нефер слабостите, качествата и особеностите на всеки един. Преглежда, заедно с останалите, пристигащите списъци.
	— Този например, центурион Прен, дето командва ариергарда, той ми е роднина — братовчед на баща ми. Познавам го много добре. Учил ме е да яздя. Виках му чичо Тонка, което значи мечка на нашия език. — Усмихва се при този спомен. — Баща ми казваше за него, че е верен като куче, предпазлив и бавен, но щом впие зъби в гърлото на врага, не пуска до смърт.
	Мерен вече е почти напълно възстановен. Моли Нефер за някаква полезна задача и той го изпраща с отряд колесници да проследи колоната на Наджа, след като се спусне в пустинята.
	Съгледвачите на Мерен наблюдават придвижването на водните кервани, както и складирането на делвите в пясъка на различни места в безводното пространство, което разделя войската на Наджа от границата на Египет. Мерен иска разрешение да нападне и да разпръсне водните кервани, но Нефер нарежда в никакъв случай да не ги закача, а само да наблюдава и да запомня местоположението на складовете.
	След това Нефер нарежда да се преместят и последните резерви, които държи край реката, а след пристигането им свиква разширен военен съвет, с участието и на техните командири.
	— Въпреки колесниците, които отнехме от Трок при Галала, Наджа ни превъзхожда в това отношение с три към едно — съобщава той. — Всичките му хора и коне са калени в битките и състоянието им в момента е отлично. Не можем да си позволим да го оставим да мине пустинята и да стигне реката. Трябва да се бием тук.
	Съветът заседава цяла нощ. Нефер излага бойния план и дава разпореждания. Ще оставят Наджа да навлезе на пет дни в пустинята. След това ще нападнат и ще унищожат водните му запаси както пред, така и зад него. Така армията му ще се окаже пленник на пясъчната пустиня.
	— Познавам Наджа достатъчно добре и затова изграждам плана, като разчитам на неговата арогантна самомнителност и увереност в бойното му превъзходство. Сигурен съм, че и след като го лишим от вода, той няма да обърне назад, а ще продължи похода. Войските му ще стигнат до Исмаиля след многодневен сух преход през пясъците. Ще го срещнем с добре нахранени и напоени, напълно отпочинали хора и коне, на място, което ние ще изберем. Това ще компенсира разликата в силите.
	По време на цялото съвещание Таита седи зад походния стол на фараона. Отстрани изглежда, че дреме. Понякога отваря очи, примигва като сънлива сова и пак ги затваря, за да отпусне глава върху гърдите.
	— Основният ни недостатък е в броя и състоянието на колесниците — продължава Нефер, — но по отношение на стрелците с лък, прашкарите, както и на пехотинците, силите ни са почти равни. Сигурен съм, че щом разбере, че е лишен от вода, Наджа ще избърза пред пехотата с всичките си колесници. Двамата с Таита сме изработили план, с който да го подмамим в капан. Там ще се възползваме от едно малко преимущество. Пред стените на града, както и около изворите, ще издигнем ниски каменни стени, зад които да се скрият стрелците и пехотинците ни. Те ще са достатъчно високи, за да попречат на колесниците да преминат. — Нефер скицира позициите върху разгърнат на масата пред него папирус, с помощта на въглен. Хилто, Шабако, Соко и останалите от щаба са проточили шии, за да виждат. — Стените ще се издигат, по модела на рибарски кош. — Нефер рисува фуния, обърната с тясното към Исмаиля.
	— Как ще го накараш да влезе във фунията? — пита Шабако.
	— Чрез нападение с колесници и фалшиво отстъпление, което толкова пъти сме отигравали — отвръща Нефер. — Стрелците ни ще останат скрити зад стените, докато Наджа навлезе след нас в капана. Колкото по-навътре влизат, толкова по-гъсти ще стават редиците им, притиснати между стените. От толкова близо, ще станат превъзходни мишени за нашите хора.
	Даже Шабако изглежда силно впечатлен.
	— Искаш да ги затвориш в клетка, също както направи с Трок.
	Обсъждаха ентусиазирано плана, правеха нови предложения, уточняваха подробностите. Най-накрая Нефер възложи на Шабако изграждането на стените. Таита посвети последните пет дни на размерването и очертаването им, така че работата можеше да почне още на сутринта.
	— Времето ни е малко — предупреждава Нефер. — Силите на Наджа са вече в хълмовете при Хатмия. Водните кервани привършват изграждането на складовете. Очаквам до няколко дни да започне спускане в пясъците.
	Най-накрая съветът свършва и хората се пръскат по задачите си. В залата, разположена в една от кулите на старинната крепост Исмаиля, остават трима: Нефер, Таита и Минтака.
	Тя се обажда първа:
	— Нали говорихме за Прен, моя чичо Тонка — казва тя и Нефер кимва, но гледа въпросително. — Ако мога да го срещна очи в очи, сигурна съм, че ще го убедя да се обърне срещу Наджа и да премине на наша страна, заедно с частта си.
	— Какво имаш предвид? — пита Нефер, с остър глас и твърд израз на лицето.
	— Ако се преоблека като момче и взема малък отряд от подбрани бойци, лесно мога да мина в обход на армията и да стигна ариергарда незабелязана. Рискът е съвсем малък.
	Лицето на Нефер побелява от гняв.
	— Лудост! — казва той със спокоен глас. — Чиста лудост, като оная, която показа при Галала, когато се изтъпани на скалата пред погледа на Трок. Да не съм чул и дума повече! Имаш ли представа, какво ще направи Наджа с теб, ако му паднеш в ръцете?
	— А ти имаш ли представа, какво ще стане, ако в решителния момент чичо Тонка и легионите му налетят на Наджа в гръб? — тросва се на свой ред Минтака.
	— Повече да не говорим по този въпрос! — Нефер става и удря с юмруци по масата. — Оставаш с Мерикара в крепостта до края на кампанията. Ако не ми дадеш дума, че ще избиеш тая глупост от главата си, ще наредя да те заключат в стаята и ще поставя отпред охрана!
	— Не можеш да ме третираш като движима собственост! — Гласът й скърца от яд. — Не съм ти дори жена! Няма да приемам заповеди от теб!
	— Аз съм твой цар и изисквам от теб да ми дадеш тържествено обещание, че няма да се излагаш на опасност, като се опиташ да изпълниш своя безумен план!
	— Планът ми не е безумен и няма да ти дам никакво обещание!
	Таита наблюдава безучастно. Това е първото им сериозно спречкване и той знае, че то е дваж по-болезнено, заради дълбоките чувства, които изпитват един към друг. Очаква изхода от двубоя с голям интерес.
	— Ти умишлено не се подчини на нарежданията ми при Галала. Нищо не може да ме убеди, че и сега няма да сториш същото. Не ми оставяш никаква възможност! — Нефер я гледа мрачно и вика на стражата да доведат Цуга, главният евнух на харема.
	— Не мога да се доверя и на Мерикара. — Нефер отново се обръща към Минтака. — Тя е изцяло под твое влияние и ако положиш малко усилия, тя като нищо ще се опита да ти помогне за този налудничав план. Ще ви изпратя и двете в харема на Аварис. Ще останете там под грижите на Цуга. Ще можете да се развличате с игра на бао, докато спечелим битката и войната.
	И Цуга отведе Минтака. Тя се обърна към Нефер от прага и Таита се усмихна, при вида на лицето й. Нефер се бе опълчил срещу съперник, по-упорит от двамата фараони заедно.
	Таита я посещава същата вечер в новите й покои, които споделя с Мерикара — жилището на някогашния командир на крепостта. Двама огромни, неподвижни евнуси стоят пред вратата и трети — пред зарешетения прозорец.
	Минтака още кипи от гняв. Мерикара е не по-малко разлютена от начина, по който брат й се отнася към двете и особено от това унизително затваряне.
	— Е, поне разбрахте, че не е изгодно да се опълчваш срещу цар, даже ако те обича — внимателно подмята Таита.
	— Аз не го обичам! — тросва се Минтака със сълзи в очите. — Той се отнася към мен като към дете и аз го мразя.
	— Аз го мразя още повече! — не иска да остане по-назад Мерикара. — Само да беше тук Мерен!
	— Не ви ли идва на ума, че това, което прави Нефер, е доказателство за неговата любов и загриженост за вашата безопасност? Той много добре знае, каква ще бъде горката ви участ, ако попаднете в ръцете на Наджа и Хесерет.
	Те се нахвърлят отгоре му с такъв хъс, че магът вдига ръце за защита срещу неописуемия им гняв и тактично се оттегля, със звънящи от обвинения и оплаквания уши.
	На другата сутрин двамата с Нефер гледат от стените на крепостта потеглянето на малък керван, охраняван от евнуси и отряд бойни колесници. Минтака и Мерикара седят зад спуснатите пердета на фургона. Не пожелават да се покажат, за да се сбогуват с Нефер или Таита.
	— Лично аз бих предпочел да бръкна с гола ръка в пчелен кошер — мърмори магът. — Малко такт не би навредил на спокойната атмосфера.
	— Трябва да разберат, че аз съм фараон и моята дума е закон, даже и за тях. Освен това, в дадения момент имам далеч по-сериозни грижи от тези да задоволявам женски капризи — отвръща Нефер. — Ще го преглътнат! — но остава загледан след кервана, чак докато се стопи в горещата мараня на хоризонта.


	124

	Таита и Нефер отиват да прегледат стените, издигнати припряно от хората на Шабако, върху източните подстъпи към оазиса Исмаиля.
	— Резултатите от усилията на Шабако няма да намерят място сред най-високите постижения на архитектурното изкуство от нашия век — споделя оценката си Таита. — Това обаче е за добро, понеже, гледани от изток, съоръженията му приличат на част от естествената повърхност и няма да предизвикат подозренията на Наджа, докато не види фронта си принудително стеснен.
	— Планът ти има и изключителното достойнство да предостави на нас избора на бойно поле — добавя Нефер. — С помощта на Хор, ще го превърнем в касапница. — След това слага длан на костеливото рамо на Таита с думите — Ето че за пореден път трябва да ти благодаря от все сърце, стари татко. Всичко това е твое дело!
	— Не. — Таита поклаща глава. — Аз само ти подметнах идеята. Всичко останало ти свърши сам. Наследил си военния нюх на баща си, фараон Тамоз. Ще постигнеш величието, което можеше да е и негово, ако не беше убит по толкова подъл начин от врага, който е изправен днес пред лицето ни.
	— Време е да отмъстя за това убийство — казва Нефер. — Трябва да бъдем сигурни, че този път кобрата няма да успее да се изплъзне!
	През следващите дни, Нефер тренира войниците си и отработва с тях всеки детайл от отбранителния план. Пехотински и стрелкови части всяка сутрин излизат под строй, за да заемат местата си зад неугледните, груби стени. Пред тях са наредени непривличащи окото белези от камъчета, по които ще се ориентират в кой точно момент да хлопнат капана. На позициите са складирани достатъчно стрели, та да не останат без оръжие в разгара на битката. Прашкарите оформят глинени топки и ги изпичат във фурните, докато станат твърди като камък. Зад стените са складирани купчини от тези смъртоносни оръжия.
	В рамките на ученията, Нефер и командирите играят ролята на настъпващ враг. Те идват откъм пустинята, оглеждат с критично око позициите и се убеждават, че са отлично маскирани.
	Нефер отиграва маневри пред крепостната стена. Напада, огъва се и се оттегля. Повтаря всичко толкова пъти, че накрая хората познават всяка гънка на терена, всеки камък и всяка дупка на мравояд по него. Внимателно избира безопасни места зад стените, където да се поят конете по време на боя и където да се скрият резервите, докато настъпи часът им.
	— Надали някой командващ е изучавал толкова подробно игровата дъска преди боя, както правя аз — обръща се Нефер към Таита и дава заповед частите да повторят поредното прегрупиране.
	Вечерта се връща в крепостта, начело на отряда си. Прахта е образувала с потта кал и тя покрива лицето и тялото му. Изтощен е до крайност, но е изпълнен с удовлетворение, защото е сторил всичко, което е по силите на човек, за да подготви както трябва войската си за предстоящата среща с врага.
	Спира Дов и Крус на утъпкания параден плац, хвърля юздите на конярите и задоволството се изпарява яко дим. Пред погледа му се изтъпанва тлъстата фигура на Цуга, главния евнух. Той кърши пухкави ръчища, крие зачервени от плач очета и писка с треперлив гласец:
	— Прости ме, велики фараоне! Направих всичко, което можах, но тя е лукава като лисица. Надхитри ме!
	— Коя е тая лисица? — пита Нефер, макар че му е съвсем ясно, коя може да бъде.
	— Принцеса Минтака.
	— Какво е станало с нея? — пита Нефер, с прегракнал от тревога глас.
	— Избяга и взе принцеса Мерикара със себе си — ломоти Цуга, като усеща вече въжето на удушвача около шията си.


	125

	По-голямата част от пътуването до Аварис, двете принцеси прекарват сгушени една до друга зад копринените завеси на фургона си, като обсъждат с оживен шепот възможностите за бягство. Почти веднага се отказват от идеята да задигнат една колесница от охраната и да изчезнат с нея. Дават си сметка, че дори да успее предварително обреченото начинание и да надхитрят или надвият някого от колесарите, само след час цялата египетска армия ще се втурне по петите им, воглаве с побеснелия фараон. Постепенно усилията им дават по-добър плод.
	Първата работа на Минтака е да се хареса на Цуга, техния закрилник и тъмничар, и да го впечатли с хрисимото си поведение и безпрекословно подчинение на неговата власт. Докато стигнат двореца в Аварис след четири денонощия, той е напълно дресиран и убеден, че у Минтака няма нищо друго, освен доброта и кротка невинност. Тук тя отправя към Цуга смирена молба да им разреши с Мерикара едно поклонение в храма на Хатор, където да се помолят за успеха на Нефер в предстоящата битка. Въпреки смутилите го малки подозрения, Цуга се огъва пред молбите и разрешава почти едночасов престой на младите жени в светилището, уединени с първожрицата му. Цуга чака неспокойно пред храма, защото никой мъж, нито дори евнух, няма право да прекрачи прага му.
	С огромно облекчение той забравя съмненията си, когато Минтака и Мерикара се появяват пред храма, красиви, кротки и непорочни, като която и да е от неговите девици. Когато след няколко дни отново молят за посещение в храма, за да принесат жертва на богинята, Цуга се съгласява на драго сърце и пъргаво се клатушка край носилката, бъбри безгрижно и споделя с тях последните най-пикантни клюки от двореца.
	Първожрицата пак чака пред храма, за да отведе Минтака и Мерикара в светилището. Напълно спокоен този път, Цуга се разполага на сянка, за да изчака появяването на красивата царствена двойка. Първожрицата му изпраща по две послушнички щедра порция пиле и риба, печени на скара, плюс кана превъзходно вино. Евнухът омита платото и пресушава дъното на голямата кана, след което се гътва заспал в краката на каменната крава — образ на богинята. Събужда се след залез-слънце. Носилката липсва. Надига огромно туловище и усеща в търбуха си болки, които не са резултат от диспепсия*, а физиологична реакция на остро чувство на страх. Вика за помощ и блъска с тояга портата на храма. След дълго чакане, на прага се появява една жрица, за да му съобщи, че двете принцеси са потърсили убежище в храма и първожрицата им го е предоставила.
	[* диспепсия — заболяване, причинено от смущения в храносмилането.]
	Цуга се вижда в чудо. Храмовото светилище е място свещено. Той не може да наложи връщането на поверениците си, даже ако фараонът разпореди. Единственият останал открит път е този към Исмаиля, където да изповяда провала си. Това е свързано с определен риск — младият фараон още не е проявил истинската си същност, а гневът му може да се окаже фатален.


	126

	В мига, в който храмовите двери се затварят зад гърба им, Минтака и Мерикара захвърлят невинните маски.
	— Всичко ли направи, света майко? — пита нетърпеливо Минтака.
	— Не се безпокой, дъще! Всичко е готово! — кафявите очи на първожрицата блестят от задоволство, тази лудория явно й допада — малко разнообразие в скучното всекидневие на храма. — Позволих си да сложа съвсем малко приспивателно във виното на евнуха. — Тя се кикоти. — Надявам се да ме простите и да не останете с впечатлението, че съм превишила правата си.
	Минтака я целува по гладката, бледа буза.
	— Сигурна съм, че Хатор ще бъде горда с теб, както съм и аз!
	Жрицата ги отвежда в една стая, където е наредено всичко, поискано от Минтака. Преобличат се бързо в груби селски дрехи и покриват глави с грозни шалове. Метнали на гръб кожени торби, те следват първожрицата през лабиринт от коридори. Храмът опира в Нил и те все по-ясно долавят нежния плисък на водни талази в храмовите стени. Най-накрая излизат през ниска врата на слънчева светлина и виждат пред себе си голяма джонка, вързана за дървен кей.
	— Капитанът получи част от златото, което ми дадохте и знае къде да кара. Всичко останало, което поискахте, е в кабината на борда.
	— Знаеш, какво да кажеш на Цуга — обажда се Минтака и старицата се кикоти отново.
	— Сигурна съм, че Хатор ще ми прости една толкова незначителна лъжа, на фона на голямата кауза.
	Щом двете стъпват на палубата, заспалите на сянка членове на екипажа скачат и се втурват да опънат триъгълното платно. Без да чака нареждания, капитанът насочва корабчето по течението на реката към делтата. До края на деня, Минтака и Мерикара остават в кабината, без да рискуват да бъдат разпознати от брега или от някоя минаваща лодка. Късно следобед, джонката спира за миг на източния бряг, за да вземе двама въоръжени мъже, с тежки чували на рамо. Веднага след качването им, платното отново се издува и плаването продължава в предишната посока. Двамата въоръжени влизат в кабината и се просват в краката на Минтака.
	— Да бъде вечна любовта на боговете към теб, царице! — казва по-едрият, брадат хиксос, с огромен нос и волеви черти. — Ние сме твои верни кучета — дойдохме веднага, щом ни повика.
	— Лок! — Минтака се смее, доволна да види отново познатото лице, а после се обръща към другия мъж. — А това ще да е синът ти, Лока. — Синът изглежда огромен и сърцат като баща си. — Добре сте дошли и двамата! Ти, Лок, беше верен слуга на баща ми. Ще служите ли двама със сина си също така вярно на мен? — пита ги тя на хиксосийски.
	— Дори с цената на живота си, господарке!
	— Имам тежка задача за вас, когато слезем на брега, но дотогава можете да почивате.
	Капитанът на джонката избира един от многобройните ръкави на делтата, който се вие между блата и лагуни, с безброй водни птици из тях. Нощта се спуска, преди да стигнат морето, но капитанът продължава да води безпогрешно корабчето около плитчини и скрити пясъчни коси, докато най-накрая застоялата миризма на блатата отстъпва място на чистия солен въздух на Средиземно море. Двете момичета излизат на палубата.
	— Вероятно в тоя момент Цуга научава, че сме се измъкнали — усмихва се Минтака на Мерикара. — Чудя се, какво ли ще каже на Нефер. Че сме заключени в храма, под сигурното крило на първожрицата? Дано да е това!
	Луната е изминала половината път до зенита си, когато лодката напуска делтата и всички усещат диханието на откритото море под краката си. Щом преценява, че се е отдалечил достатъчно от брега, капитанът нарежда курс на изток и корабчето поема покрай брега.
	Рано призори, двете момичета стоят на носа, увити в шаловете си. Вперили са погледи на юг, към неясните очертания на пустинния бряг.
	— Като си помисля, че Нефер е само на няколко левги оттук — шепне Минтака. — Струва ми се, че мога да протегна ръка и да го докосна.
	— И Мерен е там, само че още малко на изток. Колко ли биха се изненадали, ако разберат, че сме толкова близо.
	— Сърцето ми плаче за Нефер. Всеки миг се моля на Хор и Хатор да го пазят.
	— Значи, вече не го мразиш? — пита Мерикара.
	— Никога не съм го мразила! — разгорещено заявява Минтака, а после уточнява — Е, може би съвсем мъничко и за много кратко.
	— Знам какво чувстваш — уверява я Мерикара. — Понякога са толкова вироглави и упорити и… — търси най-точната дума — … толкова мъжествени.
	— Да! — съгласява се Минтака. — Точно така е. Като децата. Мисля, че трябва да им се прощава, защото е по-силно от тях.
	През остатъка от деня и цялата нощ, лодката продължава все на изток, покрай брега и дълга редица островчета. На втората сутрин джонката стига брега на Ел Ариш и щом водата става дълбока до кръста, двамата мъже пренасят момичетата до брега, а после се връщат за багажа. Малката група гледа от брега, как моряците гребат към открито море, после вдигат платното и се насочват назад, към делтата и Египет.
	— Ето че го направихме — промълвя неуверено Мерикара. Въпреки присъствието на Минтака, тя се чувства слаба и уязвима. — А сега какво ще правим? — пита тя почти през сълзи.
	— Ще изпратя Лок да намери превоз — отвръща Минтака и за да й внуши малко вяра и сигурност, продължава да говори — Нефер може и да ни попречи да тръгнем на юг за среща с моя чичо Тонка, но ние все пак го надхитрихме. — Тя се усмихва с по-голяма увереност, отколкото изпитва, защото много по-добре от Мерикара си дава сметка за незавидното им положение. — Помисли си само, как ще побеснеят Нефер и Мерен, ако разберат истината! — двете се смеят, а Минтака продължава — Сега сме в тила на армията на Наджа, а пътят от Беершеба за Исмаиля лежи само на няколко левги оттук. След като Лок ни намери кола или фургон, можем да се присъединим към опашката на обоза, да се смесим с лагерните придружители и да изчакаме удобен момент, за да се доберем до щаба на чичо Тонка.
	Да се намери транспорт не беше толкова проста работа, колкото я представя Минтака. Квартириерите на Наджа са минали преди тях и са обрали животни и возила, фураж и храна от местното население. Накрая се налага да се примирят с пет мършави магарета, за които плащат безумната цена от два златни и два сребърни пръстена. Животинките едва се справят с теглото на двете жени, да не говорим за огромните им придружители, поради което по-голямата част от неравния път е измината пеша. На третия ден след акостирането, прехвърлят поредния хребет и виждат в краката си опашката на предългата колона на фараон Наджа. Тази огромна опашка изпълва целия път, докъдето поглед стига и в двете посоки, а вдигнатият от нея облак прах засенчва небето като дим от горски пожар.
	Спускат се по склона, за да се присъединят и се виждат увлечени от обоза. Нареждат се в дългата колона фургони и товарни животни. Минтака и Мерикара са с постоянно увити глави и лица, а парцаливите им одеяния не привличат ничие око. Лок и Лока се движат плътно до тях и не допускат близостта на останалите. Колоната едва пъпли, така че даже с окаяните си магарета, те могат да вървят по-бързо от нея и като парчетии на повърхността на могъща река, се движат по-бързо от основното течение. Докато напредват покрай колоната, попадат на най-разнообразна паплач: просяци и сводници, търговци и водоносци, бръснари, ковачи и дърводелци, трубадури и жонгльори. Минават разкошно облечени офицери в бойни колесници и с Веригата на доблестта на гърди, които гонят ядовито с бичове от пътя си куци и сакати, армейски жени с деца на гърдите и други хванати за полите.
	Минтака и Мерикара бързат, колкото им позволяват окаяните магарета и прекарват първата си нощ под звездите, сред хиляди лагерни огньове и ропота и миризмите на това огромно човешко стълпотворение.
	В ранни зори, щом успяват да видят пътя под краката си, те отново поемат напред, за да настигнат ариергарда на армията преди пладне. Пред тях крачат пехотинци и стрелци, свалили тетивата от лъковете си, отряди прашкари, запели дивашки песни на варварските си езици от западните острови. После отминават дългите конски редици на една резервна част. Конете са навързани по двадесет редом и вървят след колите с фураж и вода. Минтака се диви на бройката — не може да повярва, че в Египет има толкова много коне.
	Войниците съзират двете жени. Неугледното им облекло и огромни шалове не са в състояние да скрият тяхната младост и грация от толкова опитни погледи. Отправят им неприлични предложения и похотливи покани, но военната дисциплина, както и убедителното присъствие на Лок и Лока не позволяват нещо повече.
	Същата вечер продължават похода си и след като спира армейската колона, за да стигнат след малко до голям лагер, ограден с колове и бодливи клони. Той е издигнат в удобно за отбрана място, сред ниски хълмове, а входът му се охранява строго. Там кипи оживление: влизат и излизат вестоносци, кръстосват стражници, пристигат и заминават колесници с пищно облечени офицери. Над портата се вее флаг с изображение, което Минтака разпознава начаса: отрязана глиганска глава, с виснал между стиснати бивни език.
	— Това е човекът, когото търсим — шепне Минтака на Мерикара.
	— Ами как ще проникнем до него? — пита тя със съмнение и с отправен към охраната поглед.
	Издигат малко встрани собствения си импровизиран лагер, но така че портата на главната квартира на центурион Прен, командващ ариергарда на фараонската армия, да бъде пред очите им.
	Минтака изважда от едната кожена торба скъпоценна маслена лампа, опазена до този момент и в нейната светлина пише бележка на парче папирус. Адресира я до „Чичо Мечо“ и я подписва с „Твоето малко щурче“.
	Двете жени измиват праха от лицата си, сресват се една друга и оправят гънките на хитоните си. След това, хванати за ръка, за да си дават кураж, те се приближават портала на оградата. Началникът на стражата ги забелязва и пристъпя напред, за да ги отпрати.
	— Хайде, хайде, хрускави парченца! Няма ли къде другаде да си развявате цепките? Разкарайте се оттук!
	— Изглеждаш добър човек — обажда се превзето Минтака. — Би ли позволил на някой негодяй да говори по този начин на дъщерите ти?
	Началникът хлъцва и зяпва в нея. Тя говори на изискания хиксосийски, използван от аристокрацията. Вдига фенера и ги разглежда внимателно. Дрехите им са прости, но чертите на лицата им го карат да учести дишането си. Ясно е, че са млади жени с високо положение. Всъщност, чертите им са смущаващо познати, макар в момента да не може да ги назове с име.
	— Простете ме, благородни господарки — дудне войникът. — Взех ви погрешно за… — той млъква и Минтака се усмихва благо.
	— Разбира се, че ти прощаваме. Ще занесеш ли една бележка на центурион Прен? — тя подава свитъчето.
	Началникът се колебае за миг, преди да го вземе.
	— Съжалявам, но ще трябва да почакате тук, докато получа разпорежданията му.
	Връща се много бързо, при това тичешком.
	— Страшно съжалявам, че ви накарах да чакате, благородни господарки! Моля, следвайте ме!
	Завежда ги до голяма палатка от боядисано ленено платно, където следва още едно кратко забавяне, докато си шушукат с младшия офицер, на пост пред входа. След това ги въвеждат вътре. Мебелировката е оскъдна, а подът — застлан с кожи от дива коза, зебра и леопард. Върху тях седи някакъв мъж, заобиколен от карти и ръкописи, а в скута си държи табла с парче просеник и купчина печени на скара ребра. Когато момичетата влизат, той вдига глава. Лицето му е изпито, бузите — хлътнали и дори цветните панделки вплетени в брадата му не могат да скрият, че тя е по-скоро сива, отколкото черна. Едното му око е покрито с кожена лента. Другото ги гледа смръщено.
	— Чичо Тонка! — Минтака стъпва в кръга светлина и сваля шала си. Мъжът бавно се изправя и я гледа втренчено. После внезапна усмивка озарява лицето му, а в единственото око светва радост.
	— Не вярвах, че е възможно! — той я прегръща и повдига от земята. — Чух, че си ни напуснала и си преминала на страната на неприятеля.
	Когато най-после я пуска на земята и тя се съвзема донякъде от тая проява на привързаност, Минтака казва едва поела дъх:
	— Дошла съм да поговорим точно за това, чичо Тонка.
	— Коя е тази с теб? — дой я разглежда и примигва с единственото си око. — В името на Сет, познавам те отнякъде.
	— Това е принцеса Мерикара — казва Минтака.
	— Избягалата жена на Наджа! Той ще се радва да те види отново. — Прен се усмихва. — Яли ли сте нещо, вие двете? — без да дочака отговор, вика на слугите да донесат още месо, хляб и вино. Двете момичета отново покриват глави, но след като слугите си излизат, Минтака сяда до Прен и понижава глас, за да не бъде разбрана от нечие ухо, близко до външната страна на палатката.
	Той я изслушва мълчаливо, но изразът на лицето му се променя, когато тя разказва за оная страховита нощ, в която братята и баща й загинаха в огнения ад до Баласфура. На Минтака се струва, че забелязва сълза да блещука в ъгъла на окото му, но ясно си дава сметка, че такава проява на слабост не може да се очаква от един центурион. Прен извръща глава, а когато я поглежда отново, в окото му няма сълза и тя вижда, че е сгрешила.
	Когато най-накрая свършва, Прен промълвя:
	— Аз обичах твоя баща, почти толкова, колкото обичам теб, малко щурче, но онова, което предлагаш, е държавна измяна. — Помълчава известно време и допълва — Ще трябва отново да обмисля всичко. Но междувременно не бива да оставате там, откъдето сте дошли. Прекалено рисковано е. Ще останете под моите грижи, докато се разреши тая работа.
	Когато се опитват да възразят, той ги прекъсва безцеремонно:
	— Това не е молба, а заповед! — замисля се за миг. — Ще трябва да ви облека като двама от моите красавци. Това няма да изненада никого — широко известно е, че харесвам както филе, така и трътка.
	— Мога ли поне да изпратя съобщение до Нефер Сети? — моли Минтака.
	— Това също е свързано с голям риск. Имай търпение! Няма да трае дълго. Наджа е в хълмовете при Хатмия. След броени дни, ще започне поход към Исмаиля. Битката ще се реши преди пълната луна на Озирис да намалее — гласът му стихва съвсем. — А аз ще трябва да взема решение.


	127

	Мерен съзира отдалеч колоната на фараон Наджа да слиза по склона от Хатмийския проход към сухите области и пуска два от гълъбите, които му е дал Таита. Два са, за да е сигурно, че дори единият да попадне в ноктите на сокол или друг хищник, вторият ще се завърне благополучно. И двете птици имат по един червен копринен конец, вързан на крака — знак, че походът започва.
	Мерен проследява достолепното придвижване на многохилядната колона през пясъците, а вечер приближава местата за водопой, за да подслушва водените на висок глас край лагерните огньове разговори.
	На петата вечер цялата армия на Наджа е вече в пустинята, като челото й е преминало половината път до Исмаиля. Мерен минава зад колоната и преглежда изоставените вече водни складове. Открива, че те са или почти изцяло пресушени, или каквото е останало е взето в колите. Наджа е толкова убеден в победата си, че не осигурява по никакъв начин евентуално отстъпление. Нефер използва няколкото останали пълни делви, за да допълни собствените си мехове, а другите счупва.
	Сега Мерен препуска напред, успоредно на колоната, но достатъчно далеч на юг, за да остане незабелязан от нейните съгледвачи. Той изпреварва тежко натоварената, едва пъплеща колона и застава отпред. Присъединява се към основното ядро на отряда, съставен от петдесет бойни колесници, водени от най-опитните войни и теглени от най-добрите коне в армията на Нефер Сети. Спира, само колкото да напоят конете и да сменят сините вимпели на колесниците с червените на Наджа. Успокоява съвестта си, че това е напълно законна военна хитрост. След това полита по пътя, който армията на врага предстои да измине.
	Оставените за охрана на водните запаси войници вижда приближаването на колесници от посоката, в която се намира армията. Виждат подменените вимпели и бдителността им е приспана. Мерен не им дава много време за разсъждения — налита като бесен отгоре им и посича всеки, комуто хрумне да окаже и най-малка съпротива. Оцелелите имат право на избор — смърт или дезертьорство. Повечето преминават на страната на Нефер Сети. Един удар с чук е напълно достатъчен за всяка делва и скъпоценната течност потъва в пясъка. Отрядът на Мерен продължава към следващия склад.
	Когато най-сетне пред погледа му изниква Исмаиля, Нефер излиза да го посрещне и прегърне, информиран за успешното изпълнение на задачата. Наджа остава в пясъците без вода.
	— Току-що спечели първата си златна Верига на доблестта — казва той на Мерен, — а рангът ти е най-добър сред десет хиляди — с радост отбелязва, че Мерен изглежда напълно възстановен от раните си и сега е строен, силен и потъмнял от слънцето на пустинята. — Ще командваш десния фланг в предстоящата битка.
	— Фараоне, след като те зарадвах, искам да те помоля за една награда.
	— Разбира се, стари приятелю. Стига да е в моя власт, ще я имаш!
	— Моето място е до теб. Заедно минахме Червения път, нека бъдем заедно и в тоя бой. Нека бъда още един път твой копиеносец. Това е най-голямата чест, за която моля!
	Нефер сграбчва ръката му и я стиска здраво.
	— Ще бъдеш в колесницата ми още веднъж. За мен ще бъде тази чест! — пуска ръката му. — Няма време за повече приказки. Наджа не ще да е много след теб. Щом види, какво си сторил с делвите му, ще трябва да побърза.
	И двамата поглеждат към пустинята, откъдето трябва да дойде врагът, но хоризонтът е пуст, а в страховитата пустош няма кой знае колко за гледане. Няма да чакат дълго, все пак.


	128

	Фараон Наджа спира и поглежда останките от своя воден запас. Макар предупреден от съгледвачите, той е смаян от размерите на бедствието. Бавно слиза от колесницата и приближава до разбитите делви. Парчета печена глина хрущят под подметките на сандалите му и обичайното ледено самообладание му изневерява. Рита една делва, после застива със свити на кръста юмруци, вперил бесен поглед на запад. Малко по малко се овладява и дишането му става равномерно. Отива при щаба си.
	— Ще заповядаш ли да се върнем? — пита неуверен глас.
	Наджа отговаря студено:
	— Следващият страхливец, комуто мине през главата подобна мисъл, ще бъде съблечен и вързан гол зад колесницата ми! Така ще го върна в Египет! — Всички свеждат очи и започват да ровят пясъка с върха на сандалите си.
	Наджа сваля синята бойна корона и когато един от копиеносците му подава ленена кърпа, бърше потта от бръснатото си теме. Пъхнал короната под мишница, той дава нови разпореждания.
	— Да се съберат всички водни мехове от цялата армия! От този момент, контролът върху разпределението на водния запас е в мои ръце. Никой няма да пие без мое разрешение! Кон или човек. Всички бойни колесници да излязат в челото на колоната, даже и преновите от ариергарда. Всички останали да продължават, кой както намери за добре. Аз ще избързам с кавалерията и ще завладея изворите край Исмаиля.


	129

	Хесерет подава глава от шатрата и вика към началника на охраната:
	— Какво се е случило, човече? Това е свещена царска територия. Какво търсят тук тия простаци? — тя сочи мъжете, които вземат водните мехове от каруца с неин личен багаж, разпрегната редом с шатрата. — Какво смятат, че правят тези хора? Как се осмеляват да докосват водата ни? Още не съм се къпала. Кажи им веднага да оставят меховете на място!
	— Това е заповед на фараона, божествения ти съпруг, царице — обяснява капитанът, макар сам той да е силно разтревожен от перспективата да остане без вода насред тая ужасна пустиня. — Казват, че всичката вода била необходима за конния авангард.
	— Подобна заповед не се отнася до мен, божествената царица на Египет. — Хесерет започва да пищи — Оставете тия мехове по местата им!
	Войниците се колебаят, но началникът им докосва върха на кожения шлем със сабя и казва:
	— Прости ме, царици, но заповедта гласи да ги взема!
	— Осмеляваш се да ми противоречиш? — крещи Хесерет в лицето му.
	— Моля да ме простиш и да влезеш в моето положение, царице, имам заповед! — държи на своето мъжът.
	— В името на Озирис, ще накарам да те удушат, а тялото ти да изгорят, ако продължаваш да ми противоречиш!
	— Заповедта…
	— Чумата да те тръшне заедно с твоята заповед! Ей сега отивам при центурион Прен. Когато се върна, ще имам нови заповеди за теб. — Обръща се към началника на охраната — Да приготвят колесницата ми и десет души ескорт!
	Лагерът на Прен се вижда ясно отвъд голата равнина. Колесницата я отнася дотам за броени минути, но стражниците при портала я спират.
	— Божествена царице, центурионът не е тук — казва й старшият на охраната.
	— Хайде бе! — озъбва се Хесерет. — Това там, дето се вее, е личният му флаг. — Сочи с ръка оплезената свинска глава.
	— Царице, центурионът замина преди час с цялата кавалерия. Пристигна заповед от фараона да се присъедини към авангарда.
	— Трябва да го видя непременно. Въпросът е от съдбоносно значение. Той никога не би заминал, без да ме предупреди. Дръпни се настрана — и сама мога да проверя, дали е тук. — Подкарва право към него и стражникът отскача от пътя на конете. Ескортът трополи след царицата.
	Хесерет спира пред входа на оцветената в зелено и жълто командирска шатра и хвърля юздите на един коняр. Подгонена от гнева, тя не се съобразява с протокола, а скача на земята и се втурва към входа на палатката. Той не се охранява и царицата започва да мисли, че не са я излъгали — Прен наистина е заминал. Навежда се все пак през входа и замръзва на място.
	Върху купчина животински кожи в средата на помещението седят две момчета. Ядат с пръсти от дървени плата и я гледат смаяно.
	— Кои сте вие? — пита Хесерет, макар репутацията на Прен да дава ясен отговор на тоя въпрос.
	Никой не отговаря, но и двамата продължават да се блещят онемели в нея. Очите на Хесерет се разширяват внезапно и тя пристъпва напред.
	— Вие! — пищи тя. — Вие продажни, отровни кучки! — тя ги сочи с треперещ пръст. — Охрана! — крещи Хесерет с фалцет. — Охрана! Веднага тук!
	Минтака се окопитва, хваща Мерикара за ръка и я изправя. Двете драсват от палатката през отвор отзад.
	— Охрана! — отново вика Хесерет. — Насам! — ескортът нахлува през отвора зад гърба й.
	— Гонете ги! — тя тича навън след побягналата двойка, следвана от охраната. Когато излиза навън, Минтака и Мерикара са по средата на разстоянието до портала.
	— Спрете ги! — крещи Хесерет. — Не ги изпускайте! Те са шпионки и предателки!
	Охраната тича подире им и вика на стражата при входа:
	— Спрете ги! Хванете ги! Не ги изпускайте! — И стражниците се спускат с извадени саби да завардят изхода.
	Видяла, че пътят е отрязан, Минтака рязко спира, оглежда се диво и без да изпуска ръката на Мерикара, свърва към бодливата ограда. Опитват да се прехвърлят, но охраната ги настига, хваща ги за глезените и ги смъква на земята. Тръните раздират ръцете и краката им. И двете кървят, но се борят отчаяно, ритат, хапят и дращят. Най-накрая войниците надделяват и ги завличат обратно в шатрата на Прен, за да ги изправят пред Хесерет. Тя се усмихва злорадо.
	— Вържете ги хубаво! Уверена съм, че моят съпруг, единствен владетел на Египет, ще им измисли подходящо наказание, когато се върне. Ще се радвам да чуя писъците им, когато изтърпяват най-тежкото наказание. Докато този момент настъпи, искам да ги сложите в клетка до входа на палатката ми, за да не ги изпускам от очи!
	Охраната завързва китките и глезените на момичетата и с една колесница ги откарва в лагера на Хесерет. Една от колите в личния обоз на царицата вози различни животни в клетки за нуждите на кухнята. Клетката на прасенцата сукалчета е празна — изядени са до едно. Тя е направена от яки бамбукови пръти, свързани с ивици от прясно одрана животинска кожа. Тя смърди на свински лайна, с каквито е затрупан целия под. Войниците натъпкват момичетата в това тясно пространство. В него могат само да седят. Ръцете им са вързани зад гърба към един от вертикалните пръти. Нищо не ги предпазва от слънцето.
	— Пазачите няма да мърдат от клетката ден и нощ — осведомява ги Хесерет. — Опитате ли се да избягате, ще наредя да ви отрежат по един крак!
	От израза на лицето й личи, че говори сериозно. Мерикара започва да плаче, но Минтака шепне:
	— Недей, миличка! Бъди храбра! Не й доставяй удоволствието да види, че падаш духом!


	130

	Стражникът от наблюдателницата в Исмаиля вика:
	— Фараоне! Съгледвачите пристигат!
	Нефер скача от мястото си на масата, където обядват с Таита, под сенник в двора на крепостта и обсъждат плана за предстоящия бой. Изкачва се бързо на платформата и засенчил очи, вперва поглед на изток. Въпреки непоносимото жълто сияние, успява да различи колесниците на предните постове, понесли се в галоп насам. Щом приближават, стражниците отварят портите и ги пускат вътре.
	— Врагът е близо! — вика старшият на отряда към застаналия на площадката Нефер.
	— Отлично, войнико! — отвръща Нефер и казва на сигналиста — Свири тревога!
	Зовът на овчия рог се разнася над равнината и в армейския лагер, разположен по протежение на широка уади, настава брожение. Рогове подхващат сигнала и го предават от отряд на отряд, от част в част. От шатри и заслони се изсипват хора, грабват оръжие и бягат към строя. Скоро колони мъже и колесници поемат към предварително набелязаните позиции.
	Таита се качва при Нефер, който го посреща с усмивка.
	— Значи, макар и лишен от вода, Наджа не се е върнал назад.
	— Не сме и допускали, че ще го стори — тихо отвръща Таита.
	Източният хоризонт започва да притъмнява, сякаш нощта решава да се спусне по-рано. Вдигнатият от настъпващата армия облак прах ври във въздуха, като зараждаща се буря.
	— До смрачаване има още много време — казва Нефер и гледа безмилостното слънце. — Можем да решим изхода на тази битка още днес.
	— Конете на Наджа са пили съвсем малко през последните три дни и сигурно са ги гонили здраво, за да стигнат по-скоро. Той си дава сметка, че трябва още днес да сложи ръка върху изворите, защото ако не го стори, няма да има втора възможност.
	— Ще дойдеш ли с мен да го посрещнем, стари татко? — пита Нефер, докато запасва подадената му сабя.
	— Не! — Таита вдига лявата си ръка. На безименния пръст носи златен пръстен с огромен рубин. Когато проблясва под слънчевата светлина, Нефер познава пръстена, свален от ръката на самия Наджа и подарен на мага преди толкова години в Тива, когато е бил убеден, че Таита е убил младия фараон. Нефер разбира, че това е талисман с почти същата сила, каквато би имал например кичур от главата на Наджа, парченце от изсушените му екскременти или пък отрязаните му нокти.
	— Ще наблюдавам битката оттук. Може би, ако използвам незначителните си умения от това място, ще ти бъда повече от полза, отколкото ако замерям хората с копия.
	Нефер се усмихва.
	— Твоите оръжия са по-остри и точни от всички останали. Нека Хор те обича и закриля, стари татко!
	Отряди стрелци с лъкове и прашки отиват към позициите си зад стените. Те се движат пъргаво и уверено — всички знаят какво точно се иска от тях, защото многократно са упражнявали всяка маневра. Когато и последният заема мястото си, полето изглежда пусто.
	Облакът от придвижването на Наджа беше на по-малко от левга, когато Нефер прегърна Таита и се спусна по стълбата. Щом излезе пред портите на крепостта, въздухът бе разтърсен от мощен рев. Отрядите колесници го чакаха. Тръгнал покрай редиците, Нефер видя командирите и подвикна одобрително:
	— Кураж, Хилто! Направи го заради мен, Шабако! Довечера ще полеем победата, Соко!
	Скача в колесницата и взема юздите от ръцете на Мерен.
	Дов усеща ръката му, цвили и се извръща да го погледне с големите си блестящи очи с дълги мигли. Крус извива шия и бие земята с копито.
	Нефер вдига високо десния си юмрук и нарежда:
	— Напред!
	Овнешкият рог разцепва въздуха и колоната потегля, редица след редица. Движат се величествено, в тръс между стените, около които не се вижда жива душа.
	Нефер дава нов сигнал с ръка и колоната се разгръща във верига. Редица след редица се отклоняват ту в едната, ту в другата посока и спират при предварително набелязаните позиции. Нефер наблюдава приближаващата армия на врага.
	Сега, когато жълтеникавият облак се докосва до сивкавата пустиня, той вижда линия тъмни петънца, както и съзвездия отблясъци от първата редица колесници, чиито очертания се гънат и трептят в далечината.
	После те се втвърдяват и добиват ясни форми. Виждат се коне и мъже в брони зад тях.
	— Слава тебе, велики Хор! — мърмори Мерен. — Май е взел всички колесници. В резерва му няма нищо.
	— Сигурно са полудели от жажда! Единственият му шанс е да ни разбие с незабавна фронтална атака, за да се добере до изворите.
	Неприятелят идва все по-близо и по-близо. Вече се различават лицата на войните, а по цветовете и вимпелите им се разбира кой от коя част е и кой е нейният командир.
	Многохилядното войнство спира на двеста крачки от тях. Над огромното поле ляга тежка тишина, нарушена единствено от мекия шепот на вятъра. Облакът прах се спуска тихо като завеса и всяка подробност в облика на двете армии ярко изпъква.
	Една колесница от противниковия строй потегля напред. Макар цялата да е покрита с прах, позлатата блести, а царският вимпел се вее над главата на водача й. Наджа спира едва на сто крачки, така че Нефер ясно вижда суровото, красиво лице под синята бойна корона.
	— Привет Нефер Сети, пале на кучето, което убих със собствената си ръка! — вика той със звучен глас. Нефер замръзва при това открито самопризнание в цареубийство. — На главата си нося короната, която свалих от Тамоз, докато умираше. А в ръката си — той вдига могъщата синя сабя, — държа острието, което отнех от подлия страхливец. Ще опиташ ли да си ги вземеш, пале?
	Ръцете на Нефер се разтреперват от гняв, а пред погледа му се спуска червена пелена.
	— Спокойно! — шепне Мерен до него. — Не се оставяй да те предизвика!
	Нефер преодолява гнева си с колосално усилие на волята. Съумява да запази лицето си безизразно, но когато подава командата, гласът му звънва, като ударен в камък метал:
	— Готови! — Вдига сабята над главата си.
	Наджа се смее безмълвно и връща колесницата в първата редица на бойния строй.
	— Напред! — вика той и вдига синята сабя. Първата редица потегля и постепенно набира скорост. — Галоп! Напред! — Цялата огромна маса се понася срещу Нефер.
	Нефер остава на място и чака. Злостните обиди на Наджа още звучат в ушите му и цялото му същество е обзето от неудържим порив да се откаже от внимателно подготвения план и да се втурне стремглаво срещу изменника и да прониже предателското сърце. С огромни усилия успява да отхвърли това изкушение и вдига сабята. Описва три бързи дъги и отрядите мигновено реагират. Подобно на ято птици, натъкнали се на опасност или на рибен пасаж, нападнат от баракуда, те рязко свърват встрани и обръщат по пътя, от който са дошли. Сякаш ръководени от един общ мозък, всички колесници се устремяват назад в панически бяг.
	Първата редица на Наджа се е приготвила за сблъсък и като не среща съпротива, загубва ритъма, също като стъпил на липсващо стъпало човек. Докато се окопитят, Нефер печели още стотина крачки преднина. Колесниците се прегрупират бързо в колона по четири.
	Наджа се втурва напред, но след триста стъпки фланговете му опират в ниски каменни стени, разположени под малък ъгъл спрямо линията на атаката. Вече не могат да спрат и фланговете се притискат отляво и отдясно към центъра. Като талазите на пълноводна река, попаднала в устието на тясна клисура. Главини се опират до главини, конете са принудени да си отстъпват път едни на други. Устремът на атаката намалява, когато колесници и коне се превръщат в една плътна маса.
	В този фатален момент, над множеството се разнася сигнал от овчи рог и над десетките ниски стени се показват главите и раменете на стрелци с прашки и лък. Стрелите са вече на тетивата и стрелците огъват късите, двойно извити лъкове. Задържат ги за миг в това положение, като внимателно избират целта си. Първият залп е винаги най-важен.
	Прашкарите завъртат страховитите си оръжия с две ръце, за да устоят на удесеторената тежест на керамичната топка, легнала в кожена ивица в края на сдвоена връв. Прашките описват със свистене смъртоносни кръгове над главите на стрелците.
	Първите отряди на Наджа са навлезли дълбоко във фунията, когато се чува нов сигнал и облаци стрели политат към тях. Заповедта гласи, да се поразяват конете и командирите. Стрелите летят почти без шум, ако не се смята тихото жужене на перата, но разстоянието е късо и попаденията в човешка плът наподобяват шума от хвърляни в тиня шепи чакъл. Първата редица колесници е поразена смъртно. Конете падат, возилата се скупчват върху труповете им, блъскат се безконтролно в стените, подскачат във въздуха и се обръщат настрани.
	Сега прашкарите изпращат своите глинени послания и те намират целта си със свръхестествена точност. Топките печена глина са с размера на зрял нар, но тежат като да са от слонова кост. Те са в състояние да счупят човешки или конски череп, крайник или ребро, все едно са сухи съчки. Запратени срещу втората редица нападатели, те предизвикват страхотно опустошение.
	Следващите колесници не са в състояние да спрат и връхлитат в хаоса. Те се разбиват и трошат, със звуците на обхваната от стихиен пожар млада гора. Някои от дългите стръки се чупят и остри дървени парчета пронизват като с копия конете. Колела се чупят или изхвърчат цели от осите си. Мъже излитат от колесниците и падат под копитата на подивелите от ужас коне.
	Нефер дава очаквания знак и тълпа пехотинци излита от укритията си, за да освободи от бодливите клони предварително оставени от двете страни проходи в стените.
	Колесниците на Нефер излитат светкавично една след друга в свободното пространство. Вече нищо не им пречи и те могат свободно да маневрират из полето. Връщат се назад покрай стените, за да връхлетят върху ариергарда на Наджа.
	Сега двете армии се вкопчват една в друга, като сплели рога бикове. Не всички колесници на Наджа са увлечени в капана. Времето не е стигнало. Останалите на свобода возила сега се хвърлят към Нефер, за да започне традиционната схватка с колесници. Те нападат, бързо се оттеглят, разгръщат и отново нападат. Отрядите се разчленяват на по-малки подразделения, а отделни колесници се впускат в ожесточени двубои — ос до ос, гърди до гърди.
	Въпреки тежките загуби, нанесени при първия сблъсък, Наджа все още разполага със значително числено превъзходство. Битката се развива с променлив успех и Нефер се вижда принуден да вкарва все по-голяма част от скритите в уади части в действие. И ето, пристигат и последните. Всички сили са включени. До последната колесница. Но не са достатъчни. Малко по-малко хората му губят почва, поради огромната численост на врага.
	Нефер безуспешно се опитва да открие златната колесница с царския вимпел, в прахоляка и тътена на битката. Знае, че ако принуди Наджа да приеме двубой и го убие, ще може въпреки всичко да разчита на победа. От Наджа няма и помен. Може да е паднал в първия сблъсък, може да лежи някъде убит или ранен.
	Нефер съзира колесницата на Хилто, притисната недалеч, между две вражески. Старият войн е паднал на земята ранен. Отрядът му вижда това и се пръска объркан. Ледената ръка на отчаянието сграбчва сърцето на Нефер. Губят сражението.
	Забелязва колона бойни колесници на противника да обхожда скритите зад стените стрелци в гръб и да ги поразява с къси копия и стрели. Пехотинците се пръскат и бягат с крясъци — безредна, уплашена тълпа — и ужасът им е заразителен. Нефер си спомня мрачно таитовия израз „ефект на птичката — излети ли една, всички излитат“.
	Нефер вижда, че армията му ще бъде разгромена и вика окуражително към най-близките колесници, опитва се да ги въодушеви, като връхлита първото попаднало му вражеско возило и съсича екипажа с десетина саблени удара. Впуска се подир друга, но Дов и Крус са вече изтощени и врагът се измъква невредим.
	Внезапно чува вика на Мерен:
	— Виж, фараоне! — той сочи на изток към пустинята. Нефер обърсва пот и вража кръв от лицето си с ръка и вперва поглед натам.
	Вън от всякакво съмнение е, че всичко свършва — битката е загубена. Пристига нова вълна колесници. Нефер няма представа откъде са се взели. Убеден бе, че Наджа е вкарал всички сили в боя. Това вече няма значение.
	— Колко ли са? — пита Нефер, а душата му се изпълва с черно отчаяние.
	— Двеста — гадае Мерен. — Може би повече. — Гласът му е тъжен.
	— Всичко свършва, фараоне! Ще умрем с оръжие в ръка!
	— Последна атака. — Нефер крещи към най-близките колесници — След мен, момчета! Да умрем достойно!
	Чуват се прегракнали възгласи и колесниците се разгръщат от двете му страни. Дов и Крус сякаш получават нови сили и рехавата редица сини колесници се устремява срещу неприятеля, за да го срещне гръд с гръд. Приближили, те забелязват, че над първата колесница се вее центурионски вимпел.
	— В името на Хор, аз го познавам! — крещи Мерен. — Това е Прен, стария педераст.
	Вече са достатъчно близо и Нефер също разпознава сухата фигура, с превръзка на едното око. Виждал го е в свитата на Апепи, когато водеха мирните преговори в храма на Хатор. В същия чудесен ден, когато за пръв път погледът му падна върху Минтака.
	— Не идва съвсем навреме — мрачно отбелязва Нефер, — но може би ще успеем да отървем следващото поколение млади момчета от любовните му попълзновения.
	Кара право срещу Прен, като цели да го принуди да отбие и така да разкрие фланга си за удар с късо копие. Когато приближават още малко обаче, Мерен крещи смаян:
	— Вимпелът му е син! — прътът на вимпела е огънат назад, поради което до този момент Нефер не го вижда, но Мерен има право: Прен развява синия цвят на династия Тамоз, както и всички останали колесници.
	Прен забавя ход и слага дясна ръка напреко на гърдите — поздрав към Нефер — и вика с мощен глас, който се извисява над общия шум:
	— Привет, фараоне! Да си жив десет хиляди години, Нефер Сети!
	Слисаният Нефер отпуска приготвеното за хвърляне копие и спира конете.
	— Какви са заповедите, фараоне? — крещи Прен.
	— Що за история е това, пълководецо Прен? Защо искаш заповеди от мен?
	— Принцеса Минтака ми предаде твоето послание и аз идвам, за да се поставя под твое командване и да помогна да отмъстиш за смъртта на цар Апепи и фараон Тамоз.
	— Минтака? — Нефер е объркан. Той все още вярва, че тя е затворена в светилището на храма в Аварис. После войнският инстинкт надделява и той оставя тези мисли настрани. По-късно ще има достатъчно време за тях.
	— Добра среща, центурион Прен! Идваш точно навреме! Разгърни колесниците си заедно с моите и да пометем това поле от край до край!
	Устремяват се заедно напред и разбитите, пръснати отряди на Нефер виждат разветите сини флагове, чуват бойния възглас „Хор и Нефер Сети!“, както и зова на роговете и сърцата им се изпълват с ново въодушевление. Червените отряди на Наджа Киафан не са в много по-добро състояние от неферовите и съпротивата, която оказват на тази новопристигнала и нечакана сила, е слаба и неорганизирана. Бият се още известно време, но духът им е вече смазан. Някои скачат от колесниците, падат на колене и молят с вдигнати ръце за пощада, крещят славословия за Нефер Сети. Примерът им е заразителен и скоро полето се застила с коленичили, скандиращи фигури.
	Нефер кръстосва полесражението и търси Наджа. Усеща с душата си, че победата няма да е пълна, ако не отмъсти за баща си. Приближава до стените, където за последен път го е забелязал, начело на армията. Минава през остатъци от разбити колесници, край умиращи коне и мъже, през разхвърляни безредно трупове. Макар по-голямата част от противниците да са избити или заловени в плен, отделни малобройни групи продължават да се бият. Хората на Нефер не проявяват никаква милост и ги съсичат, дори когато правят опит да се предадат. Нефер се намесва, за да спре клането и да запази живота на пленниците, но хората му са озверели от стръвта на боя и още десетки загиват, преди да успее да направи нещо.
	Стигнал ниската стена, Нефер спира колесницата. От височината на платформата може да разгледа тясното пространство, в което подмами първите легиони на противника. Счупени колесници са натрупани една връз друга, като останки от разбита в бурно море флотилия. Някои оцелели коне са успели да се изправят и сега стоят все още запрегнати в преобърнати колесници. Вижда прекрасна дореста кобила, застанала на три крака, а предния ляв виси счупен от глинена топка. До нея стои вран жребец, с провесени от рана в корема черва. Всяка колесница е заобиколена от ранени и убити. Някои все още мърдат и стенат, зоват боговете и майките си да им дадат вода и помощ. Други седят, с отнесен поглед и виснали ченета, смазани от агонията на болките. Един се опитва да изтръгне с немощни пръсти дълбоко забита в корема му стрела. Нефер търси с поглед тялото на Наджа, но всичко е хаос и мнозина не се виждат, затрупани под колесници и тела. И ето, пред очите му изниква царската позлата, а вимпелът на Наджа Киафан се валя в локва застиваща кръв.
	— Трябва да го открия — казва Нефер. — Трябва да съм сигурен, че е убит! — Скача от колесницата.
	— Ще ти помогна да го намериш. — Мерен връзва конете за стената. Нефер я прехвърля и се катери през купищата отпадъци, за да стигне до позлатената колесница. Тя лежи на една страна, но в нея няма никого. Единият кон е още жив, но със счупени предни крака и поглежда Нефер с печални очи. Той взема късо копие от стойката в колесницата и го убива с удар зад ухото. Мерен се навежда внезапно и надава вик. Вдига трофея си високо във въздуха и Нефер вижда, че това е синята корона на Наджа.
	— Трупът на свинята трябва да е наблизо! — вика Нефер. — Не би се лишил от това нещо — твърде скъпо му е!
	— Провери под колесницата! — вика в отговор Мерен. — Може да е затиснат отдолу. Ще ти помогна. — Приближава Нефер, като прескача отломките и в този момент младият фараон долавя някакво движение. Мерен крещи:
	— Внимавай! Отзад!
	Нефер прикляка и се обръща. Наджа се изправя иззад обърнатата колесница, където е клечал до момента. Бръснатата му глава е лъскава и бяла като яйце на щраус, а погледът му свети с див блясък. Синята сабя на Тамоз е още у него и той замахва с две ръце към главата на Нефер. Викът на Мерен го спасява, той прикляка и тя изсвистява отгоре. Неговата сабя е още в ножницата, но в ръката си държи копието, с което дари милосърдна смърт на осакатеното животно. Нанася инстинктивен удар към гърлото на Наджа, но той е бърз и отскача. Това дава възможност на Нефер да изтегли сабята, а Наджа отстъпва и се оглежда. Вижда идващия на помощ с обнажена сабя Мерен, вижда и вързаните за каменната стена Дов и Крус. Атакува отново Нефер, след което хуква с все сила. Нефер хвърля късото копие подире му, но не улучва. Наджа стига стената. Скача отвъд нея, освобождава конете с един удар на синята сабя и скача в колесницата. Не държи юздите в ръце, но грабва бича и шибва Крус и Дов през задниците. Стреснатите животни се хвърлят напред и след няколко крачки вече летят в галоп.
	Нефер стъпва на стената и вижда отдалечаващия се през равнината Наджа. Поема си дълбоко дъх и изсвирва. Силен остър звук, до болка познат на Дов и Крус. Те вдигат глави, предат с уши и ги извръщат към източника на звука. Крус преминава в равен бяг и завръща рязко. Дов го следва в красива хармония. Колесницата се накланя рязко при острия завой и Наджа трябва здраво да стисне страницата, за да не бъде изхвърлен на земята. Двата коня бързат към мястото, където стои Нефер. Наджа възстановява равновесието си и вдига сабя, готов да удари, щом приближи достатъчно. Нефер знае отлично, че бронзовата му броня не може да устои на страховитата сабя. Да се опълчи срещу фехтувач от класата на Наджа, въоръжен с нея, би било равносилно на самоубийство.
	Когато конете минават под него, Нефер се хвърля с лекота на гърба на Крус и го насочва с колене назад към откритата равнина. Обръща се и вижда, че Наджа се прехвърля върху стръката, за да стигне до него.
	Нефер се навежда от гърба на коня и със собствената сабя срязва възела на оплетеното от кожени ремъци въже, което свързва впряга с колесницата. Тя продължава сама и завива встрани. Теглото на Наджа навежда стръката надолу и тя се забива в меката почва. Засилената колесница се превърта във въздуха, а Наджа излита във въздуха. Пада върху рамо и въпреки трясъка от разбитата колесница, Нефер ясно чува хрущенето на счупени кости.
	Нефер обръща Крус и се спуска към Наджа. Той се е изправил на крака с болезнени усилия и стои, притиснал повредената дясна ръка към гърди. При падането си е изпуснал сабята. Тя трепти забита в земята на десет стъпки от него. Чудесното оръжие хвърля синкави отблясъци, а украсената със скъпоценни камъни ръкохватка се люлее.
	Наджа се помъква към сабята, но в същия миг съзира устремения към него Крус. Лицето му добива цвета на студена пепел, той се обръща и побягва.
	Нефер се навежда от гърба на коня, изтръгва от земята синята сабя и подгонва Наджа. Той чува приближаващия конски тропот и се обръща. Черният грим се е стекъл на вадички по лицето му, изкривено от безумен ужас. Знае, че не може да избегне страховитата мъст, надвиснала върху него. Пада на колене и вдига ръце. Нефер спира коня с плясване по шията и остро изсвирване, скача на земята и застава над Наджа.
	— Милост! — хлипа той. — Отстъпвам ти двойната корона и цялото царство! — Влачи се в краката на Нефер.
	— Това вече е в ръцете ми! Липсва ми само едно нещо. Мъст!
	— Милост, Нефер Сети, в името на боговете и за благото на сестра ти, Хесерет, и детето, което носи в утробата си! — Внезапно в ръката му лъсва кинжал и той рязко замахва към слабините на Нефер. Нефер извива тяло и острието раздира хитона му. Кинжалът излита във въздуха, избит с удар на синята сабя.
	— Възхищавам се от твоето постоянство. Оставаш верен на природата си до самия край! — Нефер се усмихва студено. — Ще проява към теб милостта, която ти показа спрямо баща ми, фараон Тамоз. — Пронизва гърдите на Наджа и сабята се показва между плещите му. На лицето на мнимия фараон се изписва болезнена изненада.
	— Ти оскверни това свещено острие. Сега го измивам в кръвта ти. — Нефер измъква сабята, за да я забие дълбоко още веднъж.
	Наджа пада с лице в праха, вдишва още един път с усилие, но въздухът от дробовете му бълбука в кървав фонтан от раната между плещите, той потръпва и умира.
	Нефер връзва глезените му за висналите краища от хамута на Крус, възсяда и го повлича през полето. Вълна след вълна, приветствени възгласи се надигат при преминаването му, докато стига крепостните врати. Срязва въжето и оставя тялото на Наджа да се валя в праха.
	— Да се нареже узурпатора на толкова части, колкото са областите на страната и да се изпрати по една част във всяка! Нека поданиците на Египет видят с очите си плодовете на предателството и цареубийството!
	След това вдига поглед към фигурата, изправена на наблюдателната кула на крепостта и поздравява с окървавено синьо острие. Таита вдига дясна ръка в отговор и пръстенът на Наджа светва с тъмночервено сияние.
	Таита е прекарал целия ден тук. Каква ли е ролята му в тази битка? Дали щяхме да победим без негова помощ? Няма отговор за тия въпроси и той ги зарязва. Изкачва се до върха на кулата и застава редом с Таита. Обръща се към войниците.
	Благодари им за храбростта и честно изпълнения дълг. Обещава им награди, дял от плячката, войнски отличия и повишения.
	Докато изброи всичко, слънцето започва да се спуска през пурпурен, буреносен облак към хоризонта. Приключва речта с призив за молитва:
	— Посвещавам тази победа на златния Хор, сокола на боговете! — казва той и докато се моли, всички виждат необикновено знамение. Едничък слънчев лъч пробива облака и осветява кулата. Короната и сабята на Нефер хвърлят сини отблясъци.
	В същия миг, отгоре се разнася див писък. Всички вдигат глави към небето. Тълпата ахва. Над Нефер кръжи царски сокол. Той описва три кръга, надава отново странния писък, а после полита по права линия, с бързи резки махове на крилете към мрачния източен хоризонт, за да изчезне в него.
	— Божествен благослов! — крещят войниците. — Привет, фараоне! Дори боговете те поздравяват!
	Щом остават сами обаче, Таита промълвя тихичко, така че никой друг да не чуе:
	— Соколът донесе предупреждение, а не благослов!
	— Какво предупреждение? — пита тихо Нефер.
	— Когато птицата изписка, чух вика на Минтака — шепне Таита.
	— Минтака! — в разгара на битката Нефер е забравил за нея. — Какво спомена за нея Прен? — обръща се към стражата и крещи — Прен! Къде е центурион Прен?
	Прен идва начаса и коленичи пред фараона.
	— Ти заслужи най-дълбока благодарност — казва Нефер. — Без твоя помощ, нямаше да победим. Твоята награда ще бъде много по-голяма от тази на останалите командири.
	— Фараонът е великодушен.
	— Ти каза нещо за принцеса Минтака в началото на битката. Мислех, че е скрита в храма на Хатор в Аварис. Къде я видя ти и кога?
	— Фараонът е заблуден. Принцеса Минтака не е в храма. Тя ми донесе твоето послание. Не можех да я взема с мен, затова я оставих в пустинния си лагер, преди два дни. Това е на пътя за Хатмия.
	Ужасно предчувствие стяга гърдите на Нефер.
	— А кой друг се намира в този лагер?
	— Няколко жени от двора, принцеса Мерикара, която пристигна с Минтака и царица Хесерет…
	— Хесерет! — Нефер скача на крака. — Хесерет! Ако Минтака и Мерикара са в ръцете й, какво ще стори с тях, като научи, че съм убил съпруга й? — фараонът прави няколко крачки и вика Мерен.
	— Минтака и Мерикара се намират в голяма опасност! — казва му той.
	— Откъде знаеш? — Мерен изглежда объркан.
	— От Прен. Освен това, Таита съзря предупреждение в писъка на сокола. Трябва да тръгнем на секундата!


	131

	Хесерет се събужда в ледения мрак на онези ужасни мигове преди разсъмване, когато цял свят тъне в тъма, а душата — в униние. Отначало не разбира какво я е събудило, но постепенно започва да долавя звука от множество далечни гласове, който става все по-силен. Изправя се, като оставя кожените завивки да се смъкнат до кръста и напряга слух да долови някоя дума. Чува откъслечни фрази: „поражение“, „убит е“, „незабавно бягство“.
	Крещи на слугините си и две се втурват при нея, полузаспали и голи, с маслени лампи в ръце.
	— Какво става? — пита Хесерет, а жените пулят срещу й празни погледи.
	— Не знаем, господарке. Ние спяхме.
	— Глупачки такива! Веднага тичайте да разберете! — нарежда ядно Хесерет. — И вижте да не са избягали затворничките от кафеза. — Момичетата излитат навън.
	Хесерет се измъква от постелята. Запалва всички лампи, после връзва косите си, навлича един хитон и загръща рамене с шал. През цялото време данданията отвън расте. Чува викове, трополят коли, но още не може да схване какво става.
	Двете момичета се връщат тичешком. По-голямата едва диша и думите й се разбират с мъка.
	— Казват, че имало голямо сражение при някакво място, наречено Исмаиля, царице.
	Хесерет е обзета от радост. Сърцето й казва, че Наджа триумфира.
	— Как е завършило?
	— Не знаем, господарке. Не сме питали.
	Хесерет грабва за косите по-близкото момиче и дърпа така, че в ръката й остават кичури.
	— Капка мозък ли нямате в тия дебели глави? — удря момичето през лицето и го оставя да лежи на пода. Грабва една лампа и бърза към изхода.
	Стражите ги няма и тя усеща подли иглички страх да бодват сърцето й. Тича към кафеза и наднича вътре. Успокоява се донякъде, като вижда двете дрипави фигури, все така вързани за отвесните пръчки на импровизирания затвор. Пленничките обръщат към нея бледи, мърляви лица.
	Хесерет ги зарязва и тича към портала. В слабата светлина на звездите вижда преминаващата край нея кавалкада. Различава теглени от волове натоварени коли. Едни са отрупани със сандъци и чували, други с жени, стиснали в прегръдките си малки деца. Стотици войници се точат в колоната и Хесерет забелязва, че мнозина са без оръжие.
	— Къде отивате? — вика към тях царицата. — Какво става? — никой не си прави труда да й отговори, нито дава вид, че забелязва присъствието й. Хесерет тича на пътя и хваща ръката на един войник.
	— Аз съм царица Хесерет, съпруга на египетския фараон. Чуваш ли ме, негоднико?
	Войникът надава неприличен, лаещ смях и прави опит да се освободи от нея. Хесерет го държи здраво и накрая той я удря здраво, за да продължи пътя си, а тя остава свита в праха.
	Изправя се и хваща за ръката друг войник, със знаци на старши. От носа й капе кръв.
	— Какви са новините от бойното поле? Кажи ми! Моля те, кажи! — Войникът я поглежда и я разпознава.
	— Ужасни новини, царице! — гласът му е дрезгав. — Страхотна битка и врагът надделя. Армията ни е победена. Всички колесници са загубени. Врагът е по петите ни и скоро ще бъде тук. Трябва да бягаш още сега.
	— А фараонът? Какво стана със съпруга ми?
	— Казаха, че битката е загубена, а фараонът — убит.
	Хесерет го гледа и не може нито да помръдне, нито да продума.
	— Тръгваш ли, царице? — пита войникът. — Преди да е станало късно. Преди да пристигнат победителите, за да почнат насилия и грабежи. Аз ще те пазя.
	Хесерет поклаща глава.
	— Не може да е истина. Наджа не е мъртъв. — Обръща се назад. Стои сама край пътя, докато слънцето изгрява, а останките от разгромената армия продължават да се точат пред очите й. Тази окаяна паплач с нищо не напомня гордото, величествено войнство, събрано пред Синята порта на Вавилон само преди няколко месеца.
	Вижда неколцина офицери и вика към тях:
	— Къде е фараонът? Какво стана?
	Офицерът не разпознава окървавеното лице и крещи в отговор:
	— Наджа Киафан падна в единоборство, от собствената ръка на Нефер Сети, а насеченото му на парчета тяло ще бъде разпратено за назидание във всички области на Египет. Врагът е по петите ни и ще бъде тук преди пладне.
	Хесерет вие на умряло. Твърде точни са тези подробности, за да бъдат измислени. Загребва с шепи пепел и я посипва по главата си. Без да спира да вие, забива нокти в лицето си, докато от него прокапва кръв и започва да се стича по хитона.
	Робините и командирът на личната й охрана идват откъм лагера да я приберат, но тя крещи насреща им несвързани мръсотии, обезумяла от мъка. Обръща лице към небето и вика сквернословия към боговете, като ги обвинява, че не са закриляли мъжа й, бог, много по-велик от който и да е друг обитател на пантеона.
	Риданията и писъците й стават все по-силни, поведението — все по-необуздано и налудничаво. Разрязва едната си гърда, с помощта на малкия, украсен със скъпоценни камъни кинжал, който носи винаги със себе си, пикае права, като оставя урината да се стича по краката, с които тъпче в направената от нея кал. После неочаквано подскача и хуква към лагера. Стига бамбуковия кафез и пищи към Мерикара:
	— Нашият съпруг е мъртъв! Убит от собствения ни чудовищен брат!
	— Слава на Хатор и всички богове! — вика Мерикара.
	— Мръсна богохулнице! — нахвърля се върху нея Хесерет. — Наджа Киафан беше бог и твой съпруг. — Лудостта я завладява все по-силно. — Ти трябваше да му бъдеш покорна съпруга, но го предаде! Ти го посрами и опозори!
	— Моят съпруг е Мерен — отвръща Мерикара. — Аз презирам това същество, което ти наричаш свой съпруг. Той уби баща ни и напълно заслужава наказанието, което е понесъл от Нефер.
	— Мерен е прост войник, а Наджа е и беше бог!
	Макар устните на Мерикара да са подут и напукани от жажда и слънце, тя се усмихва.
	— Мерен е по-голям бог от всички Наджи. Аз го обичам. Той скоро ще дойде, а ти ще направиш най-добре, ако ни освободиш с Минтака начаса, защото двамата с Нефер ще те накарат скъпо да платиш за поведението си.
	— По-спокойно, скъпа — шепне Минтака. — Тя е луда. Виж очите й. Не я предизвиквай! Тя е способна абсолютно на всичко.
	Хесерет отдавна е прекрачила границите на благоразумието и задръжките.
	— Ти обичаш обикновен войник? — пита тя. — Осмеляваш се да го сравняваш с моя съпруг, фараона на цял Египет? Тогава ще имаш колкото щеш войници!
	Обръща се към началника на охраната.
	— Измъкни тази свиня от гнусната й клетка!
	Капитанът се колебае. Предупреждението на Мерикара го стряска: Нефер и хората му ще бъдат съвсем скоро тук.
	Хесерет проявява нещо като самоконтрол и нарежда:
	— Заповядвам ти, войнико, подчини се или ще понесеш последиците! — Старшият дава неохотно знак на войниците, те прерязват ремъците, с които са вързани китките на Мерикара и я извличат за глезените навън.
	Краката и китките на момичето са посинели и подути на местата, на които са се впивали въжетата и тя едва стои права. Лицето и крайниците й са обгорени до кръв от безпощадното слънце, а разчорлената й коса виси на разбъркани къдри.
	Хесерет се оглежда и вижда едно свалено за ремонт колело от колесница, подпряно на оградата.
	— Дайте тук това колело! — заповядва тя и двама души го дотъркулват до посоченото място. — Вържете кучката за него! Не, не така! Разкрачена! С широко разтворени крака и ръце, та да приема любовниците си — войници.
	Мъжете се подчиняват и привързват глезените и китките на Мерикара към шината, раздалечени едни от други. Хесерет се изправя над нея и плюе в лицето й. Мерикара й се присмива с напукани устни.
	— Ти си луда, сестрице! Мъката ти е взела ума. Жал ми е за теб, но нищо не може да ти върне Наджа. Когато гнусните му дела бъдат сложени на везните на справедливостта, чудовището пред вратите на рая ще погълне черното му сърце и той ще потъне в пълна забрава.
	Хесерет срязва с върха на кинжала си и двете й бузи — повърхностни плитки рани, които обаче кървят обилно. Кръвта капе по предницата на хитона. Хесерет разпаря с ножа ленената материя. След това разкъсва дрехата с ръце от яката до подгъва. Отдолу Мерикара е гола.
	Невидяло слънце, тялото й е бяло и нежно. Гърдите са малки, с вирнати розови пъпки, корема плосък, а космите в основата му приличат на копринено гнездо.
	Хесерет отстъпва и гледа войниците един по един.
	— Кой ще е пръв?
	Всички зяпат стройното голо тяло, вързано за колелото.
	Минтака вика от кафеза:
	— Внимавайте какво правите! Нефер Сети ще бъде тук съвсем скоро, а това е неговата сестра!
	Хесерет се обръща към нея.
	— Затваряй отровната си уста! След нея си ти. Наоколо има десет хиляди мъже и вие ще задоволите повечето от тях, преди да свърши денят. — После се обръща към войниците — Хайде де, вижте само тая свежа плът. Не щете ли да я опитате? Виждам как се дървите под робите.
	— Това е лудост! — шепне старшият, но не може да откъсне очи от бялото тяло. — Тя е принцеса от династия Тамоз.
	Хесерет грабва копието на най-близкия войник и го стоварва върху гърба му.
	— Хайде, нещастнико, да не си останал без ташаци? Дай да видим как ще го завреш в тая сладка дупка!
	Мъжът отстъпва като разтрива удареното място.
	— Ти си луда! Кой знае какво наказание ще ми измисли Нефер Сети.
	Обръща се и светкавично изчезва към колоната бежанци, която не престава да се точи пред портала на лагера. Другарите му се забавят само миг. Един промълвя:
	— Тя е луда! Нямам никакво намерение да дочакам Нефер Сети да завари сестра си в това положение! — Хуква към изхода, а останалите го следват по петите.
	Хесерет тича след тях.
	— Върнете се ви казвам! Това е заповед! — Войниците се смесват с тълпата и изчезват. Хесерет хваща за ръката огромен нубийски стрелец и се мъчи да го завлече в лагера.
	— Ела с мен! Знам ви аз, черни животни, хуйовете ви са като на слон и не обичате да ги държите без работа. Имам нещо за теб, което ще ти хареса.
	Стрелецът я отблъсква със сила.
	— Остави ме на мира, курво! Нямам време за такива като теб точно сега.
	Тя гледа втренчено подире му, докато нубиецът се отдалечава с дълги крачки по претъпкания път.
	— Мене ли бе, животно? Как се осмеляваш да обиждаш царицата на Египет?
	Като хлипа и брътви несвързано тя се влачи назад към лагера. Минтака вика от клетката:
	— Всичко свърши, Хесерет! Успокой се. Отвържи Мерикара и ние двете ще те запазим. — Гласът и е тих и успокояващ, защото ясно разбира, че царицата е прекрачила чертата на разума и витае в безбрежните простори на лудостта.
	— Аз съм царица на Египет и моят съпруг е безсмъртен бог! — пищи Хесерет. — Погледнете ме и треперете от моята красота и величие! — цяла в кръв и мръсотия, тя диво размахва копието.
	— Моля ти се, Хесерет! — присъединява усилията си и Мерикара. — Нефер и Мерен ще дойдат скоро. Те ще се погрижат за теб и ще те пазят.
	Хесерет се втренчва в нея.
	— Не ми трябва закрила. Не чувате ли какво ви говоря? Аз съм богиня, а ти си войнишка курва!
	— Мила сестрице, ти си объркана от мъката. Отвържи ме, за да ти помогна.
	На лицето на Хесерет се появява хитър израз.
	— Мислиш си, че не мога да ти намеря един хуй? Много се лъжеш обаче. Имам един на разположение. — Тя обръща копието с тъпия край напред. — Ето го твоят войнишки тъпкач. — Тръгва заплашително към Мерикара.
	— Недей, Хесерет! — вика настойчиво Минтака. — Остави я!
	— След нея си ти, предателска кучко! Ще се оправя с теб, след като обслужа тази тук!
	— Хесерет, недей! — моли Мерикара и се дърпа на въжетата си. Но Хесерет сякаш не чува, приближава и опира копието между краката й.
	— Сестро, не можеш да направиш това! Спомни си… — Мерикара млъква и очите й изхвръкват от смайване и болка.
	— Така! — казва Хесерет и мушва копието надълбоко.
	— Така! — пищи тя. — И така! — всеки път по-дълбоко, докато стволът влиза цяла ръка навътре в корема на Мерикара и Хесерет го измъква цял в кръв.
	Двете момичета я молят в един глас:
	— Спри, моля те, недей! — но Хесерет продължава да ръга копието във вътрешностите на сестра си.
	— Така! Това утолява ли похотта ти?
	От Мерикара се лее кръв, но Хесерет натиска с цялата си тежест и вкарва копието докрай. Мерикара изпищява за последен път и увисва на въжетата. Брадичката й пада върху голата гръд.
	Хесерет оставя копието да стърчи от тънкото бяло тяло и прави крачка назад. Гледа стореното замислено.
	— Ти си отговорна за това! Не обвинявай мен! Аз бях длъжна да го сторя. Ти се държа като курва. Аз се отнесох с теб като с курва. — Заплаква отново и кърши ръце. — Няма значение. Нищо вече няма значение. Наджа е мъртъв. Нашият обичан съпруг е мъртъв…
	Унесена като лунатичка, тя се връща в шатрата си, пищно обзаведена, но пуста. Смъква пропития с кръв и пикня хитон и го захвърля насред палатката. Взема наслуки друг от купчината и обува сандали.
	— Трябва да намеря Наджа! — казва тя с неочаквана решителност. Събира набързо някои неща и ги тъпче в кожена торба. После със същата решителност се отправя към изхода.
	Когато се появява навън, в лъчите на ранното слънце, Минтака се обажда от клетката:
	— Моля те, Хесерет, отвържи ме! Трябва да се погрижа за сестричката ти. Тя е лошо ранена. Бъди състрадателна, отвържи ме!
	— Нищо не разбираш! — Хесерет клати яростно глава. — Трябва да отида при съпруга си, фараона на Египет. Той има нужда от мен. Пратил е хора да ме вземат.
	Повече не поглежда Минтака и бързо излиза от лагера, като поклаща глава и си говори несвързано. Обръща се на запад, срещу потока бежанци и започва да тича към Исмаиля и Египет.
	Минтака чува още един път виковете й „Почакай ме, Наджа, моя едничка любов, идвам!“, после те заглъхват в далечината.


	132

	Минтака се бори с въжетата, извива тяло и дърпа, запъва боси крака в дъното, за да добие повече сила и тегли китки. Кожата й се разкъсва и тя чувства топли капки кръв по дланите и пръстите си, но кожените върви са здрави и стегнато вързани. Не може нито да ги разкъса, нито да ги разхлаби. Ръцете й изтръпват от недостиг на кръв. Спре ли за минутка усилия, погледът й пада върху отпуснатото тяло на Мерикара. Вика към нея:
	— Обичам те, скъпа! Мерен те обича. Не умирай! Заради нас, не умирай! — но очите на Мерикара са широко отворени, а погледът — фиксиран. Скоро те започват да съхнат и се покриват с корица прах, накацат ги мухи, които пият и от локвата кръв между краката й.
	Минтака дочува някакъв шум откъм шатрата на Хесерет и когато обръща глава натам, съзира двете робини на царицата да изпълзяват плахо отвътре. Всяка носи по един чувал награбени скъпоценности. Минтака вика:
	— Освободете ме! Ще получите свободата си и големи богатства! — Те й хвърлят уплашени, виновни погледи и бързат през изхода към реката бежанци на пътя.
	След малко край портала се чуват гласове и Минтака понечва да извика. Дочула грубия мъжки изговор, тя се сепва и притихва. Четирима мъже се прокрадват предпазливо в ограденото пространство. По дрехите, лицата и говора им, Минтака разбира, че са най-долни отрепки, вероятно членове на отвратителните банди мародери, които следват всяка армия, за да грабят трупове по бойните полета. Тя увесва глава и се преструва на умряла.
	Мъжете спират и оглеждат тялото на Мерикара. Един се изсмива и прави толкова гнусна забележка, че Минтака стиска клепачи и едва сдържа езика си.
	После четиримата застават пред клетката и се вторачват в нея. Минтака остава напълно неподвижна и спира да диша. Представя си, що за отвратителна гледка е и се опитва да мине за мъртва.
	— Тая пък смърди като свиня! — обажда се друг глас. — Предпочитам да си свърша работата при господарката Палм и петте й щерки. — Всички се засмиват на шегата, а след това се пръскат из лагера за плячка. След като се махат с награбеното, Минтака наблюдава растящите сенки по отъпканото оградено пространство, докато шумът от минаващи хора, животни и коли бавно заглъхва. Последните минават малко преди залез и над лагера увисва мъртвата тишина на пустинята.
	През нощта Минтака се унася, победена от изтощение и всепроникващо отчаяние. Когато се пробужда, съзира бледото тяло на Мерикара, разпънато под лунната светлина и непоносимата скръб я завладява отново.
	Зората идва и слънцето изгрява, но единствените шумове си остават ромоленето на вятъра в бодливите клонаци на оградата и собствените й ридания сегиз-тогиз. Но те стават все по-тихи, все по-слаби и още един безводен ден си отива.
	После дочува ново, далечно бръмчене, което прераства в тих тропот и тя разбира, че са колесници, които приближават с голяма скорост — чува удари на копита, човешки гласове и всичко става все по-силно и по-силно, докато накрая познава един от гласовете.
	— Нефер! — иска да извика любимото име, но от гърлото й излиза дрезгаво скърцане. — Нефер!
	Той я съзира в миг и тича към клетката. Откъсва вратичката от пантите с голи ръце, после вади кинжала и прерязва ремъците. Внимателно я измъква от вонящата клетка и я притиска към сърцето си. Хълца и я носи към палатката.
	— Мерикара! — шепне тя, с напукани, подути устни.
	— Таита ще се погрижи, но ми се струва, че е късно. — Минтака поглежда през рамото му и вижда, че Таита и Мерен са освободили тялото от ремъците и са измъкнали окървавеното оръжие от него. Сега покриват измъченото, осакатено тяло с чисто парче бял лен.
	Минтака затваря очи.
	— Капнала съм от изтощение и мъка, любими, но твоето лице е най-скъпото и красиво нещо, което мога да си представя. Сега трябва малко да си почина! — И тя губи съзнание.


	133

	Минтака се измъква бавно от обятията на съня, сякаш напуска бездънна, обитавана от демони бездна.
	Когато отваря очи, демоните, тревожили съня й, се разбягват и тя различава с огромно облекчение двата най-обичани образа в своя живот. Таита седи от едната страна на постелята, а Нефер — от другата.
	— Колко време? — пита тя. — Колко време ме нямаше?
	— Едно денонощие — отвръща Таита. — Дадох ти опиум.
	Тя посяга към лицето си и напипва дебел слой мехлем. Отпуска ръка към Нефер и отронва:
	— Грозна съм.
	— Не! — отвръща той. — Ти си най-красивата жена, върху която е спирал погледът ми и аз те обичам повече, отколкото имам думи да изразя.
	— Не ми ли се сърдиш, че не те послушах?
	— Ти ми дари короната и страната. — Той клати глава и една от сълзите му я парва по лицето. — Освен това, ти ме дари с любовта си, което е повече от всичко останало. Как бих могъл да ти се сърдя?
	Таита се надига и тихо излиза от шатрата и те прекарват целия ден сами, като си приказват тихичко.
	Вечерта Нефер свиква останалите. Когато всички са събрани около постелята на Минтака, Нефер ги оглежда един по един: Таита и Мерен, Прен, Соко и Шабако, който едва върви, скован от получените при Исмаиля рани.
	— Събрах ви, за да присъствате при въздаването на справедливост — съобщава Нефер и се обръща към стражите.
	— Доведете жената, наречена Хесерет! — заповядва той.
	Минтака понечва да седне, но той я тласка нежно назад върху възглавниците.
	— Къде? Как я намери?
	— Съгледвачите ни я заловиха на пътя за Исмаиля — отвръща Нефер. — Отначало не могли да я познаят и не повярвали на твърдението й, че е царица. Помислили я за луда.
	Въвеждат Хесерет. Нефер й е позволил да се изкъпе и облече в чисти дрехи, а Таита се е погрижил за раните по лицето и тялото й. Тя отърсва ръцете на стражата от себе си и оглежда присъстващите, с царствено вдигната брадичка.
	— Прострете тела в нозете ми! — заповядва тя на изправените пред нея мъже. — Аз съм царица!
	Никой не помръдва и Нефер казва:
	— Дайте й стол.
	След като сяда, той я гледа толкова сурово, че Хесерет закрива лице с длани и заплаква.
	— Ти ме мразиш! — фъфли тя. — Защо ме мразиш?
	— Минтака ще ти каже защо — отвръща той и се обръща към момичето в постелята. — Разкажи ни как умря принцеса Мерикара!
	Минтака говори близо час и през цялото време никой не помръдва и не издава звук, освен, за да ахне от ужас на някои места от разказа. Накрая Нефер пита Хесерет:
	— Ще отречеш ли нещо от казаното?
	Хесерет отново гледа сурово.
	— Тя беше курва, която посрами съпруга ми, фараона на Египет. Тя заслужи смъртта си, а аз съм доволна и горда, че можах да се превърна в инструмент на справедливостта.
	— Даже и в този момент бих могъл да ти простя — мълви Нефер тихо, — да бе показала, макар зрънце съжаление.
	— Аз съм царица. Аз стоя над дребнавите ви закони.
	— Вече не си царица — отвръща Нефер и тя гледа объркано.
	— Аз съм ти сестра. Не можеш да ми сториш зло.
	— И Мерикара ти беше сестра. Защо не я пощади?
	— Познавам те добре, Нефер Сети. Не можеш да ми сториш зло.
	— Права си, Хесерет. Няма да ти сторя зло. Има обаче един, който не страда от моите скрупули. — Обръща се към събраните. — Има древен закон за правото на най-силно пострадалия. Ела насам, Мерен Камбис.
	Мерен става и пристъпва напред.
	— На твоите услуги, фараоне!
	— Ти беше сгоден за принцеса Мерикара. Твоята загуба е най-голяма. Предавам в твои ръце съдбата на Хесерет Тамоз, която беше принцеса от управляващата династия в Египет.
	Мерен нахлузва на врата й златна верига и Хесерет запищява:
	— Аз съм царица и богиня, не смей да ме докосваш!
	Никой не й обръща внимание и Мерен поглежда Нефер.
	— Поставяш ли ми някакви ограничения, Велики? Искаш ли от мен да проявя съчувствие и милост?
	— Предавам ти я, без никакви условия. Животът й ти принадлежи.
	Мерен охлабва сабята в ножницата и изправя Хесерет на крака, с помощта на веригата. Извлича я от палатката, виеща и бръщолевеща. Никой не тръгва след тях.
	Всички мълчат и слушат воя, увещанията и ласкателствата на Хесерет. Следва мъртва тишина и всички се напрягат. Чува се остър сърцераздирателен писък, който секва така внезапно, както и започва.
	Минтака закрива лице с длани, а Нефер прави знак срещу злото с дясна ръка. Останалите покашлят и шават неспокойно.
	Завесите при входа се разтварят и вътре влиза Мерен. В дясната си ръка държи гола сабя, а в лявата — нещо ужасно.
	— Справедливостта възтържествува, Велики! — казва той и вдига високо главата на Хесерет, съпругата на Наджа Киафан, мнимия фараон.


	134

	Минават още пет дни, преди Минтака да е в състояние да поеме обратния път към Аварис. Даже и сега, Таита и Нефер настояват да я пренесат в закрита носилка, за да избегне друсането и люшкането по неравния път, който ги чака. Движат се много бавно и едва след петнадесет денонощия прехвърлят последния безводен рид, за да видят пред себе си пищната зеленина на нилската долина.
	Нефер помага на Минтака да слезе от носилката и двамата се отдалечават достатъчно, за да се насладят в усамотение на този вълшебен миг, завръщането у дома. Не след дълго, Нефер се изправя и засенчва очи.
	— Какво има, сърце мое? — пита Минтака.
	— Имаме гости — отвръща той и когато тя възкликва огорчена, Нефер добавя — Тези гости са винаги добре дошли.
	Когато ги познава, тя се усмихва радостно на странната двойка.
	— Таита и Мерен! Що за странни одеяния?
	И двамата са облечени като прости селяни, а през рамо носят кожени поклоннически торби.
	— Дошли сме да се сбогуваме — казва Таита.
	— Нима ще ме изоставиш? — Нефер е поразен. — Няма ли да присъстваш на коронацията ми?
	— Ти се възцари на бойното поле край Исмаиля — отвръща тихо Таита.
	— Ами сватбата! — възкликва Минтака. — Трябва да останете за сватбата!
	— Вие сте женени от много отдавна. — Таита се усмихва. — Може би още от часа на раждането си, защото боговете са ви отредили един за друг.
	— Ами ти, братко от Червения път и най-скъп приятел? — обръща се Нефер към Мерен. — Ти къде си тръгнал?
	— След като загубих Мерикара, няма какво да правя тук. Трябва да отида с Таита.
	Нефер усеща, че повече приказки са излишни — само биха развалили тържествеността на момента. Дори не пита къде отиват. Може и те да не знаят.
	Прегръща ги и ги целува, а после гледат с Минтака, как се отдалечават, как се смаляват трептящите им силуети, за да се стопят в маранята на пустинята. И двамата са обзети от изгарящо чувство на съжаление и загуба.
	— Всъщност, те не си отиват — шепне Минтака, когато двете фигури изчезват напълно.
	— Не — съгласява се Нефер. — Винаги ще бъдат с нас!


	135

	Принцеса Минтака Апепи пристига за сватбата си с фараон Нефер Сети, предшествана от първожрицата и петдесет послушнички от храма на Хатор.
	Двамата застават един до друг на терасата на палата в Тива, която гледа към широкия кафяв разлив на придошлия Нил — най-благоприятното време на годината в Египет за всичко живо.
	Минтака се е възстановила напълно от всички наранявания. Красотата й отново цъфти с пълна сила, а в този щастлив момент изглежда удесеторена.
	Цял Египет сякаш е дошъл на сватбата. Многохилядни тълпи са струпани по двата бряга на реката, докъдето поглед стига. Когато двойката счупва делвите с нилска вода, надигналият се гръмовен рев, сигурно смущава съня на обитателите на пантеона. След това Нефер Сети хваща булката за ръка и показва красотата й на народа, който крещи и плаче, паднал на колене, от радост и верноподанически чувства.
	Внезапно настава гробовна тишина и цялото огромно стълпотворение вдига поглед към малка точка в небосклона над палата.
	В тишината се разнася писък на царски сокол и птицата започва стремително да се спуска от синьото небе. В последния миг, когато изглежда, че ще се блъсне в земята, тя се плъзга плавно и увисва над високата фигура на фараона. Нефер вдига дясната си ръка и я задържа в това положение. Леко, като понесено от вятъра перце, соколът се отпуска върху свития юмрук.
	Рев, като от бушуващо море, се надига от хиляди гърла при това чудо. Погледът на Нефер пада върху малкото златно кръгче, привързано над ноктестите пръсти на десния крак на сокола. Един символ, гравиран върху скъпоценния метал, кара сърцето на Нефер да подскочи.
	— Царският печат! — шепне той. — Това не е дива птица. Това е Нефертем, соколът на баща ми. Значи той идваше толкова пъти при мен в мигове на най-голяма опасност, за да ме предупреди и предпази. Духът на моя баща!
	— А днес Нефертем е дошъл, за да докаже пред цял свят, че ти наистина си цар! — Минтака се притиска към него и впива в очите му поглед, преизпълнен с гордост и любов.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5842
	__Издание:__
	Уилбър Смит. Чародей
	Английска. Първо издание
	ИК „Venus press“, София, 2003
	ISBN: 954-780-010-8